Приемане

0011: Призрачната птица

Що за живот беше този, в който можеш да четеш писмо от обладания си двойник? Да живееш в спомените на друг и да ги възприемаш като реални, като втора кожа, и въпреки това толкова фалшиви. Това бе била тя някога. Това бе мислила, така бе живяла. Трябваше ли сега това да бъде животът на Призрачната птица, нейните мисли? В нея бушуваха гняв и благоговение и нямаше кой да изтласка едната емоция напред, освен тя самата. Трябваше да ги остави да се борят като втори пулс и да вярва, че реакцията й няма да бъде като огледало, което само отразява това, което вижда. Че дори да е грешка, тя е станала видима грешка — мутация, не аномалия като стенещото същество. Отдавна ронещи се кости, затънали в капана на блатата.

Имаше въпроси, които не искаше да задава, защото ако го направеше, те щяха да добият детайли, тежест и субстанция, плът и кожа, покриваща извивката на ребрата. Тя можеше да разграничи чудесата и ужасите, но Контрол можеше никога да не бъде готов за това, а и на някакво ниво беше уморително да оказва натиск, да държи на подобна цел. Струваше й се, че притиска реалността на самата Зона X, че тя самата не е научила от това, че е била себе си. Трябваше ли дори да опитва, след като знаеше, че не е честно, че всички са стигнали твърде далеч, твърде бързо, дори с тригодишната преднина на Грейс?

Вече притъмняваше, почти бе паднала нощта, и сред тишината и събиращите се сенки Грейс пое водещата роля и каза:

— Ние сме астронавти. Всички членове на експедиции са били астронавти.

Това трябваше да бъде успокоително, един вид котва, но лицето на Контрол се бе превърнало в решителна маска, която казваше, че той не иска да се занимава, че иска само да забие нос в това, което му е удобно. Той стискаше здраво жълтеещите страници на писмото на биолога в лявата си ръка, а в скута му лежеше дневникът й, който Грейс беше взела от фара. На Призрачната птица й бе интересно да го прочете, да запълни последните празни места и тези, които оставаха въпреки всичко. Бялата светлина в основата на кулата. Материализацията на пазача на фара в Пълзящия. На тези неща не вярваше, ако сама не ги е видяла. Но знаеше, че за Контрол това само ще бъде ново доказателство, нова надежда, информация, която може да им даде решение, неочаквано спасение. Сякаш пронизващият поглед и размишленията на Грейс не им стигаха.

— Ние не сме на Земята — каза Призрачната птица. Не може да сме на Земята. — Не и с такова изкривяване на времето. Не и при нещата, които е видяла биологът.

Не и ако искаха да се преструват, че има правила, макар и смътни, неясни, неприложими. Ами ако беше вярно? Или времето бе станало ирационално и непоследователно?

Пак тази неохота и дистанцията, която тя създаваше между тях, докато Грейс най-после не каза:

— Това беше и моят извод; една от теориите, изказани от научния отдел.

— Като червеева дупка — каза Контрол.

Границата, до която можеше да достигне; всичко друго би било изцедено от него от сиянието.

Невярващият поглед на Грейс.

— Да не мислиш, че Зона X прави космически кораби? Че преминава междузвездни пространства? Червееви дупки? Мисли за нещо по-фино, нещо, което наднича през това, което възприемаме като реалност.

Равни, насечени думи, оголени от благоговението, което би трябвало да ги оживява. Защото бе преживяла три години повече? Защото мислеше за близките си у дома?

Контрол отвърна бавно, като хипнотизиран:

— Всичко в Зона X, което мислехме, че се разпада твърде бързо… по-голямата част просто е остарявало.

Някои неща наистина бяха много стари — останките от селото и различните утаечни пластове от дневници под капака в пода на фара. В Зона X беше минало много повече време след падането на границата, преди влизането на първата експедиция. Възможно е хората да са живели в Зона X много, много по-дълго, отколкото някой бе предполагал.

— Как така това не е било известно преди? — попита Контрол. — Как така не е било ясно преди?

Като че ли някаква стихийна сила на повторението раздаваше бърза справедливост срещу всички, които бяха възпрепятствали достъпа му до истината. Вместо това повторението само подчертаваше неведението им.

— Изопачени данни — отвърна Грейс. — Изкривени проби. Непълна информация.

— Не знам как…

— Иска да каже — намеси се Призрачната птица, — че прекалено много експедиции са се връщали дезориентирани, увредени или изобщо не са се връщали, че в Агенцията не са разполагали с надеждни проби.

Имаше предвид, че изкривяването на времето би трябвало да е по-силно в периодите на промяна на Зона X, а в останалата част — почти неизмеримо.

— Права е — потвърди Грейс. — Никога не сме имали човек, който да е живял достатъчно дълго в Зона X или да е виждал толкова ясно, да е успял да запише наблюденията си.

Противоречиви данни, противоречиви цели. Враг, който не улесняваше нещата.

— А вярваме ли на биолога? — попита Контрол.

Защото теориите на копието на биолога можеше да са подозрителни? Защото не беше готов за това, а Призрачната птица беше.

— А на мен вярваш ли ми? — отговори с въпрос Грейс. — Аз също съм виждала странни звезди нощем. Виждала съм пукнатините в небето. Живея тук от три години.

— Кажи ми тогава: как е възможно да грее слънцето, звездите, луната? Ако не сме на Земята?

— Това не е решаващият въпрос — обади се Призрачната птица. — Не и за организми, които така майсторски владеят камуфлажа.

— А кой е тогава? — попита той объркано, мъчейки се да проумее необозримата идея; болезнена гледка за Призрачната птица.

— Решаващият въпрос е каква е целта на този организъм или организми — каза Грейс. — И как да оцелеем.

— Целта ни е известна — отвърна Контрол. — Да ни убие, да ни преобрази, да се отърве от нас. Нима не е това, за което се опитваме да не мислим? Това, което директорът, ти — той посочи към Грейс, — Чейни и всички останали трябваше постоянно да потискате? Мисълта, че то просто иска да убие всички ни.

— Мислиш ли, че не сме водили тези разговори хиляди пъти? — каза Грейс. — Че не сме се въртели до безкрай в опит да се измъкнем от кръговете си?

— Хората постоянно описват модели, без да го съзнават — каза Призрачната птица. — Един организъм може да има цел и въпреки това да създава модели, които нямат нищо общо с нея.

— И какво, по дяволите? — изръмжа Контрол като уловено в капан животно. — Какво, мамка му?

Призрачната птица и Грейс се спогледаха, заместник-директорът отмести очи. Контрол не беше готов за това знание. То го прояждаше отвътре. Може би нещо конкретно щеше да отвлече вниманието му.

— Много енергия се генерира и изразходва — каза тя. — Ако границата е вид мембрана, може да я пробием някъде другаде — помисли си как изчезват нещата, когато влязат в контакт с нея.

— Но те всъщност не изчезват, нали? — каза Грейс.

— Не мисля. Мисля, че биват изпратени някъде.

— Къде? — попита Контрол.

Призрачната птица сви рамене; мислеше си за пътуването в Зона X, за опустошенията и разрушенията, които беше видяла. Руините на градовете. Реално ли беше това? Даваше ли им следа? Или ги заблуждаваше?

Мембрани и измерения. Безкрайни количества пространство. Безкрайни количества енергия. Манипулиране на молекулите без никакво усилие. Непрестанни опити за превръщане на хората в не-хора. Способност за изместване на цяла биосфера на друго място. В този момент, ако външният свят съществуваше, той щеше да изпраща радиосъобщения в пространството и да следи радиочестотите в търсене на друг разумен живот във вселената. Но Призрачната птица не смяташе, че някой получава тези съобщения. Още един начин, по който хората се ограничават от собствената си представа за съзнанието. Ами ако инфекцията беше послание, сиянието — симфония? Защита? Странна форма на комуникация? Тогава съобщението не беше получено и вероятно никога нямаше да бъде; то беше погребано в самата трансформация. Тези банални отговори просто се налагаха поради липсата на въображение, защото човешките същества не можеха даже да се поставят на мястото на корморана, бухала, кита или стършела.

А дали тя искаше да се свърже в съюз с такава липса? И имаше ли избор?

От прозореца ниските сгради се виждаха като фасади: наранени и съсипани постройки от газобетон, останали без покриви, от които извират пълзящи растения, а олющената бяла боя на стените се рони в зърнисто униние, неспособна да задържи зелената плетеница. Сред този неволен терариум: редица от малки кръстове, забити в земята, достатъчно пресни, за да са върху тела, заровени от Грейс. Може би тя лъжеше и други също я бяха последвали на острова, за да намерят участ, която тя беше успяла да избегне. Призрачната птица беше чула почти целия разговор между Контрол и Грейс; готова бе да се намеси, ако Грейс не беше свалила пистолета, насочен към главата му. Никой не можеше да я упои, ако тялото й не го желаеше. Не беше устроена така. Вече не.

Тази гледка обаче не й харесваше; чувстваше инстинктивен дискомфорт при вида на разрушения път и оголените петна по гористите хълмове, които под късното следобедно слънце напомняха по-малко на поляни и повече на рани от насилие. Прозорецът откъм страната на морето гледаше към спокойните води и сушата, която приличаше на нормална, може би дори обикновена. Разстоянието обаче маскираше опустошението на конвоя.

Зад гърба й Грейс и Контрол продължаваха да говорят, но Призрачната птица се бе оттеглила от дискусията, която се въртеше в кръг; примка, в която Контрол искаше сам да се хване, да изкопае окопите и рововете, които ще държат нещата отвън. Как е възможно това, как е възможно онова и защо: той агонизираше над това, което знаеше или си мислеше, че знае, и над онова, което никога, никога не можеше да научи.

А тя знаеше накъде води всичко това, накъде винаги водеше при човешките същества: решение какво да прави. Какво ще правим? Накъде ще тръгнем оттук? Как да продължим напред? Каква е мисията ни сега? Сякаш целта можеше да реши всичко, да опише контурите на липсващото и с чиста воля да го призове, да го накара да се появи, да го върне към живота.

Дори биологът го бе направила: беше създала модел от това, което би могло да бъде и случайно, свързвайки ексцентричния бухал с изгубения си съпруг. А той може да е бил доказателство, остатък от съвсем друг ритуал, поради което разказът й за него да е не по-точен от догадките й за БССИ. Може завинаги да знаеш отговора на въпроса „какво“, но никога да не откриеш „защо“.

Примамливостта на острова се криеше в отрицанието на „защото“ — както за биолога, така и, според Призрачната птица, за Грейс, която бе живяла тук, прояждана от тази информация, почти три години. И тя продължаваше да я гризе; облекчението от появата на други хора ни най-малко не я бе смекчило; Призрачната птица я наблюдаваше от прозореца и се чудеше дали все още крие нещо важно, дали бдителността и признаците, че не спи добре, не очертават друго, неразкрито „защо“.

В този момент се чувстваше толкова изолирана от тях, че сякаш съзнанието колко далеч може да са от Земята, колко време е минало безжалостно, ги е отблъснало от нея и сега тя ги наблюдава от границата, наднича към тях през искрящата врата.

Контрол беше започнал да се връща към по-безопасни територии и теми като пазача и Централата. Без повече галактики, които избухват в мозъка му като фойерверки, без Агенцията, превръщаща се в редут на Зона X, без хора, преобразяващи се в същества с цел, известна може би само на нещото, тропосващо небето.

— Централата през цялото време е държала острова в тайна. Заровила го е, погребала е острова, продължавала е само да изпраща експедиции на това… шибано, гадно място, на това място, което дори не е там, където би трябвало да бъде, на това шибано място, което само убива хората и не ти дава шанс дори да се бориш, защото бездруго винаги побеждава, и…

Контрол не можеше да спре. Нямаше да спре. Дори да направеше пауза, да замълчеше за кратко, пак продължаваше.

Затова след известно време го спря Призрачната птица. Тя коленичи до него и му взе писмото и дневника на биолога. Обви го с ръце и го прегърна, а Грейс отмести поглед — от смущение или в опит да потисне собствената си потребност от утеха. Контрол се мяташе в обятията й и се съпротивляваше, а тя усещаше неестествената му топлина; накрая той се успокои, спря да се бори, леко я прегърна, а после — силно. Тя не каза нищо през цялото време, защото каквото и да кажеше би го унизило, а тя държеше твърде много на него. И не й струваше нищо.

Щом той се усмири, тя се отдръпна, изправи се и насочи вниманието си към Грейс. Един въпрос все още чакаше да бъде зададен. Ни звук от сприхавите гнездящи птици, нито натрапчив шум от вълните и вятъра, само собственото им дишане и консервата с печен боб, която Грейс побутваше с крак.

— Къде е биологът сега? — попита Призрачната птица.

— Не е важно — отвърна Контрол. — Дребна подробност. Муха или птица, или нещо друго. Или нищо. Мъртва?

Грейс се изсмя по начин, който не допадна на Призрачната птица.

— Грейс?

Нямаше да й позволи да се измъкне.

— Да, определено е жива.

— И къде е?

— Някъде там.

Мелодичният звук се усили. Свърза се с далечно усещане за тежест и движение, обем и субстанция, и намерение, и още нещо в съзнанието на Призрачната птица, и нямаше никакъв начин да го отхвърли.

— Не „някъде там“.

Грейс кимна, уплашена. Това вече не можеше да им каже, след всички невъзможни неща, които се бе наложило да им съобщи.

— Биологът идва насам.

Връщаше се на мястото, на което някога бе живял бухалът. Връщаше се на мястото, на което сега се намираше нейният двойник. Този звук. По-силен. Пращенето на клони… или стволове.

Биологът слизаше по склона.

В цялото си величие и чудовищност.

Призрачната птица я видя от прозореца на площадката. Силуетът на биолога, сливащ се с нощта, постепенно се очерта, тялото й си проби път към съществуване с потрепване и тропосване сред искрящата вълна, заляла реалността на гористия хълм. Голямото туловище разтрисаше гората с грохота и трясъците на дърветата, които падаха в плъзгащия се, но същевременно тромав и приглушен мрак, и ставаха на трески от мускулите зад изумрудената луминесценция, прозираща в чернотата. Миризмата, предхождаща биолога: тежка саламура, мазнина и някаква остра, намачкана билка. Звукът, който издаваше: сякаш вятърът и морето бяха връхлетели заедно, следвани от отзвука на резониращо стенание. Търсене. Изследване. Общуване или общение. Това Призрачната птица познаваше, това разбираше.

Хълмът оживя и запълзя надолу към разрушения фар, сигурно и непоколебимо като поток от лава. Това нашествие. Тези тъмнини, преобразуващи се в могъща форма на фона на нощното небе, осветена от отраженията на облаците и още по-плътната сянка на линията на дърветата и горите.

Спускаше се към фара — тази странна тежест, този левиатан, който някак едновременно беше тук и не беше, а Призрачната птица само стоеше на прозореца и го чакаше, докато Грейс и Контрол й крещяха да се махне оттам, но тя не отиваше при тях, нито им позволяваше да я дръпнат от прозореца; стоеше там като капитан на кораб в лицето на внушителна буря, вдигаща огромни вълни. Грейс и Контрол ги нямаше, бяха избягали надолу по стълбите, когато туловището се блъсна в прозореца и вратата долу, от което се посипаха камъни и тухли. Подпря се на фара и кулата устоя, но едва-едва.

Песента беше станала непоносимо силна. Вече напомняше на басови струни на чело, на насечени гърлени звуци, на зловещо и скръбно оплакване.

Огромната фигура се простираше пред Призрачната птица с вълнистите си, размазани краища, плъзгащи се към някакво друго място. Планината-биолог стигна почти до перваза — толкова близо, че можеше да скочи на онова, което служеше за гръб. Внушението за плоска, широка глава, преливаща направо в торса. Внушението — далеч на изток, далеч над фара — за масивната крива и извивка на устата, и хълбоците, издълбани от тъмни хребети като на кит, засъхналите водорасли, висящи по тях, непоносимата миризма на океан. Зелено-белите звезди на рачетата по гърба й сред стотици миниатюрни кратери, приливни езерца от времето, прекарано неподвижно в дълбока вода, времето, изгубено в този огромен мозък. Избледнелите, матови белези от сблъсъци с други чудовища.

Имаше много, много блестящи очи, напомнящи на цветя или разтворени морски анемонии; цъфтеж на много очи — нормални, париетални и прости — по цялото тяло, живо съзвездие, откъснато от нощното небе. Нейните очи. Очите на Призрачната птица. Гледаха я в обширното си, немигащо множество.

Докато се блъскаше на долния етаж, търсейки нещо.

Докато пееше, стенеше и крещеше.

Призрачната птица се наведе през прозореца и протегна ръка през искрящия слой, сякаш пробиваше огледалото на скално езерце, за да докосне онова, което се криеше вътре… и дланите й опряха в хлъзгавата, дебела кожа, сред всички тези очи, нейните очи, които я гледаха. Тя зарови и двете си длани, за да усети гъстите, твърди мигли, извитите гладки повърхности, грапавините и пукнатините. Всички тези очи. В множествеността им Призрачната птица видя това, което те виждаха. Видя себе си, надвесена от прозореца. Видя, че сега биологът съществува отвъд локации и пейзажи, а другите хоризонти се събират в надигаща се размазана вълна. Между двете премина нещо безсловесно, но дълбоко. В този момент тя разбра биолога по начин, по който никога не я бе разбирала досега, въпреки общите им спомени. Може да беше захвърлена на планета далеч от дома. Може да наблюдаваше превъплъщение на себе си, което не проумява докрай, но въпреки всичко… имаше връзка, имаше разпознаване.

Тук нямаше нищо чудовищно; само красота, само величието на добрия дизайн, на сложното планиране — от дробовете, които позволяваха на съществото да живее на сушата, до огромните цепки на хрилете от двете страни, стиснати здраво, но готови да се отворят, за да вдишат дълбоко морската вода, щом биологът отново се отправи към океана. Всички тези очи, всички тези временни езерца, пъпките и ръбовете, дебелата, здрава кожа. Животно, организъм, който никога не бе съществувал и който би могъл да принадлежи на неземна екология. Да преминава не само от сушата към водата, но и от едно далечно място към друго, без да му е нужна врата в граница.

Гледаше я със собствените й очи.

Виждаше я.

0012: Пазачът на фара

Хиляда фара, изгорени като стълбове от сажди, по брега на безкраен остров. Хиляда почернели свещи, пушещи с бял дим от върха на широката, наранена глава на чудовище, надигащо се от морето. Хиляда тъмни корморана с криле, облети в алени пламъци, излитат от вълните, а в очите им се отразява яростта от собственото им изчезване. Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци — Свои служители.4

Сол се събуди, кашляйки в мрака, изпотен от рядката, равна жега, пърхаща в горната част на носа му и над очите. А после се появи познатото вече напрежение, което се наведе през черепа му, за да целуне тази жега; същото онова напрежение, което няколко дни по-рано бе описал на лекаря в Блийкърсвил като „тъпо, но силно, някак като втора кожа отвътре“. Звучеше странно и не беше точно, но не можеше да открие подходящи думи. Докторът го изгледа за миг, сякаш Сол е казал нещо обидно, след което му постави диагноза: „Атипична настинка със синусова инфекция“ и го отпрати с безполезно лекарство за „прочистване на синусите“. Но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми.5

Чу се отново шепот и той инстинктивно протегна ръка към рамото и гърдите на любовника си, но напипа само чаршафи. Чарли го нямаше; нощните му смени щяха да приключат най-рано след седмица. Не можеше да му каже истината: че още не се чувства добре, че това не е нормална болест, че не е диагнозата на доктора, а нещо, което се крие вътре в него и чака удобен момент. Знаеше, че е параноично. Може би все пак беше настинка, синусова инфекция, както бе заявил лекарят. Зимна настинка, както и преди му се бе случвало, само че сега съпроводена от нощни изпотявания, кошмари и стихове — тази странна проповед, която се виеше из мислите му, щом отклонеше вниманието си. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Той седна рязко в леглото, сподавяйки нов пристъп на кашлица.

Във фара му имаше някого. И не един. Шепнеха. Може би дори крещяха, но докато проникне през тухлите и камъните, дървото и стоманата, изминаваше дълго разстояние, време, неизвестно за него. Ирационалната мисъл, че чува призраците на десетки пазачи на фара едновременно в единогласие като погребална песен, кондензиран хор на цяло столетие. Пак ли му се причуваше?

Шепотът, мърморенето, продължи небрежно, без емоция, и това го убеди да проучи въпроса. Стана от леглото, обу джинсите, облече пуловера си и като взе брадвата от стената, която висеше там като чудовищно и тежко махало, тръгна нагоре по стълбите по боси крака.

Стъпалата бяха студени, а стълбището — тъмно, но той не искаше да рискува да включи осветлението, в случай че горе наистина има натрапник. На площадката лунната светлина нахлуваше под странен ъгъл и превръщаше столовете и масичката в ръбати същества, вкаменени от лъчите й. Той спря и се ослуша. Вълните долу, тихото им плискане, тропосваха тишината заедно с внезапното бърборене на прилепите, които долитаха наблизо и веднага изчезваха, отблъснати по силата на ехолокацията от стените на фара. Трябваше да се чува и жужене, тихо бръмчене на заден план, но той не го долавяше. Което означаваше, че няма светлина, която да грее на двайсет мили и да насочва корабите.

Продължи колкото можеше по-бързо нагоре, тласкан от гнева, който прорязваше мъглата на болестта му и търсеше конфронтация. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява.6

Когато връхлетя в помещението с прожектора, му се откри гледката на синьо-черно небе, изпъстрено със звезди, и три фигури — две правостоящи и една пред угасената леща. И тримата държаха малки фенерчета, а дразнещите им светлинки само усилваха вътрешното му усещане за вината и съучастничеството им… но в какво?

И тримата го гледаха.

Той вдигна заплашително брадвата и натисна копчето на лампата. Помещението се обля в светлина.

До вратата откъм перилата стояха Сюзан и непозната жена, облечени в черно, а пред тях бе коленичил Хенри, сякаш повален от удар. Сюзан изглеждаше обидена, като че ли беше нахлул в собствения им дом. Непознатата обаче изобщо не му обърна внимание, а стоеше със скръстени ръце, някак странно отпусната. Косата й беше дълга и прибрана; облечена беше с палто, тъмни панталони и дълъг червен шал. По-висока и по-възрастна от Сюзан, тя го изгледа с поглед, който го накара да се концентрира върху Хенри.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Спокойствието им пред мъж, въоръжен с брадва, го озадачи; паузата между обвинителния въпрос и отговора отне част от яростта му. Дори Хенри се беше стегнал и изражението му от почти уплашено бе преминало в тънка усмивка.

— Защо не си легнеш пак, Сол? — попита той, без да помръдва. — Върни се в леглото и ни остави да довършим. Не ни остава много.

Какво да довършат? Ритуалното унижение на Хенри? Обикновено перфектната му коса беше разрошена, лявото му око потрепваше. Нещо се бе случило тук, точно преди Сол да нахълта. Снизходителността му го ядоса и объркването и загрижеността му отново преминаха в гняв.

— Как ли пък не. Нахлули сте тук. Влезли сте без позволение. Изключили сте прожектора. И коя е тази?

Коя беше жената до Сюзан и Хенри? Сякаш беше от друга вселена. Беше повече от сигурен, че издутината под палтото й е пистолет.

Но не му бе писано да получи отговор.

— Ние имаме ключ, Сол — напомни му Хенри с дразнещо успокоителен глас. — Имаме разрешение.

Главата му беше леко извърната настрани. Преценяваща. Въпросителна. Намекваща, че Сол е неразумният в случая, който прекъсваше важните дела на Хенри.

— Не, вие сте нахлули — повтори той, като се отдръпна на по-безопасно разстояние, объркан от неспособността на Хенри да признае този елементарен факт, както и от изражението на непознатата жена, която го гледаше с хладнокръвието на наемен убиец. — Изключили сте фара, за Бога! В разрешителното ви не се споменава нищо за промъкване през нощта, докато спя. И за воденето на… гости…

Без да обърне внимание и на дума от това, Хенри стана и като хвърли бърз поглед на жената и Сюзан, се приближи повече, отколкото Сол би желал. Ако направеше само две крачки назад, щеше да падне по стълбите.

— Върви да спиш.

Настойчиво прошепнато, сякаш го умоляваше, сякаш не искаше жената или Сюзан да видят загрижеността, изписана на лицето му.

— Знаеш ли, Сол — обади се Сюзан, — наистина не изглеждаш добре. Болен си и ти трябва почивка. Болен си и трябва да оставиш тази тежка брадва, тази брадва, която само изглежда толкова тежка и трудна за носене; но всъщност ти се иска да я оставиш, да си поемеш дълбоко въздух и да се отпуснеш, а после да се обърнеш и да се върнеш в леглото, за да си доспиш… да си доспиш…

Обзе го унес, сънливост. Връхлетя го паника, отстъпи назад и замахна с брадвата над главата си, а когато Хенри вдигна ръце да се предпази, я заби в дъсчения под. От удара ръцете му се разтрепериха и едната китка го заболя.

— Махайте се. Веднага. Всички.

— Махайте се от фара. Махайте се от главата ми. В мрака на всичко златно ще се разтвори плодът за да разкрие откровението на фаталната мекота на земята.

Отново настъпи дълго мълчание, а непознатата стана някак по-висока, по-изправена, по-сериозна, като че ли насочи към него цялото си внимание. Студенината и спокойствието й го плашеха до смърт.

— Изследваме нещо уникално, Сол — каза Хенри накрая. — Затова може би ще ни простиш нетърпението, потребността да положим повече усилия…

— Просто се разкарайте — повтори Сол и измъкна брадвата си от пода, въпреки че не беше лесно. Хвана я високо за дръжката, защото само така би свършила работа от толкова близко разстояние. Вече го изпълваше ужас — че няма да си тръгнат, че няма да ги накара да се разкарат. А в главата му още горяха хиляди фарове.

Хенри обаче само сви рамене.

— Както желаеш.

Твърдо решен въпреки немощта да наруши мълчанието, което оставяха като капан след себе си:

— Вие приключихте тук. Ако отново се появите, ще се обадя в полицията.

Странно, но макар думите да излязоха от неговата уста и да ги мислеше сериозно, веднага се усъмни в истинността им.

— Но ще бъде красива сутрин — каза Сюзан. Метна думите като нож от сарказъм.

Хенри почти изкриви тяло, за да не докосне Сол на излизане, сякаш пазачът беше направен от крехък кристал. Жената се усмихна загадъчно, разкривайки всичките си зъби, преди да свие по стълбите.

После изчезнаха.

Когато се увери, че няма да се върнат, Сол се наведе да включи прожектора. Трябваше му известно време да загрее, а и се налагаше да мине по целия списък от тестове, за да се увери, че Хенри и съзаклятниците му не са променили посоката на основните отражателни повърхности на лещата. Междувременно, без да пуска брадвата, реши да слезе и да провери дали онези тримата още не се мотаят долу.

На приземния етаж нямаше и следа от тях. Отвори вратата, очаквайки да види как се отдалечават от фара или се качват в кола. Но дори като включи външното осветление, не видя и помен от тях или от превозно средство. Не беше минало толкова време. Нима бяха тичали, за да се скрият в мъгливия мрак на плажа? Или се бяха пръснали в боровата гора и блатата, за да се слеят със сенките там?

После чу слаб звук от моторна лодка сред вълните. Вероятно се движеше без светлини. Единствените лъчи идваха от луната, звездите и слабата червена точка, която още пулсираше на острова.

Но когато тръгна надолу, на вратата го чакаше сянка. Хенри.

— Не се притеснявай, само аз съм. Другите си тръгнаха.

Сол въздъхна и се подпря на брадвата.

— Никога ли няма да се махнеш, Хенри? Винаги ли ще бъдеш такова бреме?

Все пак изпитваше облекчение, че Сюзан и непознатата жена не са останали с него.

— Бреме ли? Аз съм нещо като дар, Сол. Защото разбирам. Знам какво се случва.

— Казах ти, че идея си нямам за какво говориш.

— Сол, аз направих дупката в лещата, докато Сюзан я нямаше. Аз съм този.

Сол едва не се изсмя.

— И затова трябва да те слушам? Защото си вандалствал във фара ми?

— Направих го, защото знаех, че там трябва да има нещо. Защото това беше единственото място, на което никой от уредите ми не регистрираше… нищо.

— И какво?

Не значеше ли това просто, че опитите му да открие странни неща с несигурната си апаратура са само загуба на време?

— Сол, защо изглеждаш като обладан от духове, ако на това място няма нищо? Знаеш го, и аз го знам. Дори никой друг да не вярва.

— Хенри…

Трябваше ли да се впуска в обяснения защо вярата в Бог не означава непременно вяра в духове?

— Няма нужда да казваш нищо. Но знаеш истината и аз също ще я проследя. Ще я открия.

Сол беше поразен от нетърпението му и начина, по който парадираше с него. Все едно беше хвърлил маската си, беше оголил душата си и под сдържаната му външност Сол бе открил един от най-непоколебимите членове на паството си на север. От онези избраници, които никога нямаше да бъдат разубедени, „свръхестествената“ част на малката им бригада. Не му трябваше последовател.

— Все още не знам за какво говориш.

Упорито, защото не искаше да бъде въвлечен в това, защото му беше твърде лошо. Защото няколко странни сънища не значеха това, което на Хенри му се искаше.

— Сюзан смята, че катализаторът е нещо, което те са донесли със себе си — каза Хенри, без да му обръща внимание. — Но това не е вярно, въпреки че не мога да посоча каква комбинация от стъпки или процеси е довела до този момент. Но то се е случило. След толкова години търсене на толкова много места, без да открием и следа.

Въпреки трезвата си преценка, според която Хенри все повече му приличаше на жертва, Сол каза:

— Трябва ли ти помощ? Кажи ми какво става и може би ще успея да ти помогна. Кажи ми коя беше тази жена.

— Забрави, че си я виждал, Сол. Никога повече няма да я видиш. Тя не се интересува нито от свръхестественото, нито от истината.

После се усмихна и се отдалечи, запътил се към цел, за която Сол нямаше и представа.

0013: Контрол

Половината стена се взриви и хиляди очи се втренчиха в Контрол, който се просна от удара в праха и отломките. Главата му пулсираше, хълбокът и левият крак го боляха, но той се насили да лежи неподвижно. Преструваше се на умрял, само за да спаси главата си. Ред от една книга за чудовища, която баща му бе чел като дете. Изстреля се като сигнална ракета от отдавна забравено място. Вряза се в мозъка му и продължи да се върти. Преструвай се на умрял, за да спасиш главата си. Тухленият прах започна да се сляга, но тези очи още го притискаха непоносимо. Дори когато до ухото му прозвуча хрущене на счупено стъкло — заличаващият звук, питащият ужас — и тежестта до краката му се помести. Съпротивляваше се на порива да отвори очи, защото трябваше да се прави на мъртъв. Някъде вдясно лежеше изпуснатият нож и дървената фигурка, изпаднала от джоба му. Макар и проснат, инстинктивно се опита да я напипа с трепереща ръка. Целият се тресеше, а тътенът от движенията на съществото сякаш отваряше пукнатини и цепнатини от болка в костите му, сиянието се мъчеше да избяга — онази част от него, която беше самотна, която искаше да излезе навън. Прави се на мъртъв. За да спасиш главата си.

Трошене на стъкло, строшено стъкло, идва от другата страна на стената, изследва навътре, приковава цялото му внимание. Ботуш? Обувка? Стъпало? Не. Нокти? Копита? Пипала? Перки? Потисна треперенето си. Можеше ли да стигне до ножа си? Не. Ако беше успял да го вземе навреме, ако ножът му беше свършил работа, нямаше да стане така, само дето, да, винаги щеше да бъде така. Пробив през границата, само дето тук нямаше граница. Всичко се движеше прекалено бавно, като пътуване, което означава нещо, а после изведнъж забърза. Твърде много. Като дъх, превърнал се в светлина, преминал от мъгла в лъч, устремен към хоризонта, без да го вземе със себе си. От другата страна на полуразрушената стена — нещо ново? Нещо старо? Но не и грешка. Дали беше останало нещо от онова, което бе открил в копието му? Защото познаваше тези очи.

Част от нещото го обгърна, притисна го към пода, докато той крещеше. Подобие на слънчево затъмнение в главата му, плътно, осезаемо затъмнение, изблъскващо собственото му намерение. Търсещо в ума му нещо съвсем друго, принуждаващо го да се обърне навътре и да види всичко, вложено там от Лаури — всичко ужасно и необратимо, за което вероятно бе помогнала и майка му. „Провери седалките за дребни монети“, беше казал дядо Джак… беше ли? Тежкото тяло на пистолета в ръцете му, жадният поглед на дядо му, но въпреки всичко дори този детски спомен изглеждаше замъглен като през дим, виещ се от цигарата на човек, застанал в сенките в дъното на дълга, затъмнена стая.

Тези хиляди очи го гледаха, разгадаваха го през огромно пространство, сякаш биологът съществуваше едновременно в другия край на вселената. Усещането, че го вижда, последвано от облекчение и пробождащо разочарование, когато се отдръпна и го изплю. Отхвърли го.

Чу се звук като от тежест, слизаща от небето, спускаща се към вълните, и отвратителното напрежение във въздуха намаля, неспокойната агония в костите му се уталожи и той се превърна просто в една мръсна, изхабена фигура, която плачеше на пода на един разрушен фар. Думи като „колатерални щети“, „ограничаване“ и „контраатаки“ разцъфваха като стари заклинания, действащи в други, далечни земи, но не и тук. Той отново държеше нещата под контрол, но контролът беше безсмислен. Скулптурите на баща му в задния двор падаха една след друга. Ходовете върху шахматната дъска през ония последни дни преди смъртта му. Натискът на фигурката между пръстите, докато я преместваше; празният въздух, когато я пуснеше.

А после — тишина. Отсъствие, в което сиянието отново застана на поста си и впери в него още по-уверен поглед, също като левиатаните от сънищата му. Може би не знаеше какво защитава, в какво живее.

Само че той вече никога нямаше да забрави.

По-късно, много по-късно — познати стъпки и познат глас. Протегнатата ръка на Грейс.

— Можеш ли да ходиш?

Можеше ли да ходи? Чувстваше се като старец, повален от удара на невидим юмрук. Беше паднал в дълбока, тъмна, тясна цепнатина, а сега трябваше да изпълзи от нея.

— Да, мога.

Грейс му подаде фигурката на баща му и той я взе.

— Да се качим на площадката.

В стената на първия етаж имаше голяма дупка, през която надничаше нощта. Но фарът бе удържал.

— Да, на площадката.

Там щеше да бъде в безопасност.

Там нямаше да бъде в безопасност.

Контрол лежеше на площадката, проснат върху едно одеяло, и гледаше нагоре към олющената боя на тавана, осветена на петна от свещите. Всичко изглеждаше много далечно. Непреодолимо психично усещане за отдалеченост от Земята; че сега може би нямаше астрономи и можеше никога да няма астрономи, които, макар да знаят всичко, да успеят да различат малкото петънце на звездата, около която обикаляха. Трудно му бе да диша; постоянно си припомняше един пасаж от страниците на Уитби. „Зона X е създадена от организъм, останал от толкова напреднала, древна и чужда на нас, на нашите намерения и собствените ни мисловни процеси цивилизация, че отдавна ни е изпреварила, изпреварила е всичко.“

Чудеше се, защото настъплението на биолога бе раздвижило всичко в главата му… дали имаше доказателство, че някога изобщо е сядал на задната седалка на колата на дядо си, дали някъде в Централата нямаше черно-бели снимки, заснети от улицата, през предното стъкло на друга кола или бус. Вложение в бъдещето. Разложение на бъдещето. Началото на всичко. Беше сънувал скали, левиатани, падане в морето. Ами ако левиатаните бяха всъщност в Централата? Сенчестите фигури там бяха само силуети на спомени, които не можеше докрай да си спомни, защото никога не се бяха случвали. „Скачай“, бе казал един глас и той бе скочил. Два дни се губеха в Централата, преди да стигне до „Съдърн Рийч“, и само думата на майка му, че е параноичен… Но това беше такова бреме, анализът бе толкова изтощителен, сякаш Агенцията и Зона X го подлагаха на едновременен разпит.

Здравей, Джон — каза някаква версия на Лаури в главата му. — Изненада.

Разкарай се.

Сериозно ли, Джон? А аз тук си мислех, че през цялото време си знаел що за игра играем. Която винаги сме играли.

Чувстваше дробовете си натежали и плътни. Грейс го прегледа и превърза лакътя му.

— Натъртил си няколко ребра и бедрото, но май можеш да движиш всичко.

— Биологът… отиде ли си наистина? — Левиатанът, който превзе тероара на едно място и го превърна в свое. С всеки изминал миг евангелието на Уитби ставаше по-непонятно. Този непоследователен пулс. Тази простота — да се концентрирана върху три страници, да се фокусира върху размазаните петна и тълкуването на думите в тях, върху изглаждането на смачканите ъгълчета, вместо върху факта, че слънцето не би трябвало да грее над тях, че небето би могло да се отлепи и обели, за да разкрие пейзаж, за който човечеството не е и сънувало, потискаща тежест, звяр, устремен към самия център, който трябваше да бъде защитен от немислимото.

— За известно време — отвърна Грейс. — Теб също те нямаше известно време.

Тя застана до Призрачната птица на прозореца, гледащ към морето. Призрачната птица беше обърната с гръб към Контрол, вперила поглед в нощта. Дали проследяваше движението на своя оригинал? Дали сега огромното туловище търсеше дълбини и дистанции в открити води? Или се бе отправило към някое още по-странно и по-далечно място? Контрол не искаше да знае.

Когато Призрачната птица най-после се обърна, сенките нарисуваха по лицето й изражение на чезнеща усмивка и големи, любопитни очи.

— Какво сподели с теб? — попита той. — Какво ти взе?

Прозвуча по-жлъчно, отколкото възнамеряваше, но все още беше в шок и на някакво ниво го съзнаваше. Искаше му се преживяването да бъде споделено.

— Нищо. Съвсем нищо.

Ти на коя страна си? — попита Лаури.

— Ти на коя страна си? — попита Контрол.

— Стига! — намеси се Грейс. — Достатъчно. Млъквай вече. Не помагаш.

Той обаче не можеше да млъкне.

— Нищо чудно, че си на ръба. Нищо чудно, че не си ни казала.

— Биологът унищожи конвоя — каза Призрачната птица.

— Така е — призна Грейс. — Но аз внимавам и стоя тихо, за да не я провокирам. Знам кога да се отдалеча от фара или брега. Знам кога да се скрия в гората. Понякога във въздуха се носи нещо като предзнаменование. Понякога на мястото, където е намерила бухала, а после продължава насам. Сякаш си спомня. В повечето случаи успявам да я избегна. През по-голямата част от времето я няма.

— Какво помни? Това място ли?

— Не знам какво помни или не помни — отвърна Грейс. — Знам само, че присъствието ти я привлече, предизвика любопитството й. — Не неговото присъствие, това му беше ясно. Присъствието на Призрачната птица. То привличаше биолога със същата сила, с която привличаше и него.

— Ние можем да бъдем като биолога — каза той. — Да стоим тук. Да чакаме. Да я чакаме. Просто да се предадем.

Опитваше се да ги подразни.

Този път му отговори Призрачната птица:

— Тя си заслужи правото да избира съдбата си. Спечели го.

— Ние не сме тя — каза Грейс. — Аз не искам да се превърна в нея или в нещо подобно на нея.

— Не правите ли точно това? Да чакате?

Искаше да види доколко Грейс наистина се е приспособила към живота на един остров с чудовище.

— Не точно. Но какво искаш да правя? Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя! — Вече крещеше. — Мислиш ли, че искам да чакам тук, да си умра тук? Мислиш ли, че ми харесва?

Хрумна му, че Грейс се е възползвала от списъка на биолога с причинители на болка, че тази слабост и хлътналост на лицето й не са само белег от преследващото я чудовище.

— Трябва да избягаш — каза Призрачната птица.

— През дупка в морето, която може и да не съществува?

— Не. От другаде.

Контрол се надигна и простена. Тялото му отстрани гореше.

— Сигурна ли си, че ребрата са само натъртени?

— Няма как да съм сигурна без рентген.

Още едно невъзможно нещо. Още един миг от неговия упадък. Стена, която се променя от допира на ръката му, докосването на биолога в главата му. Стига толкова. Стига.

Той вдигна страниците на Уитби и ги зачете на пламъка на свещта, като в същото време откъсваше ъгълчетата. Бавно.

Трябва да вярваме на мислите си, докато спим. Трябва да вярваме на предчувствията си. Трябва да започнем да анализираме всички тези неща, които смятаме за ирационални, само защото не ги разбираме. Иначе казано, трябва да спрем да вярваме на рационалното, логичното, разумното, за да се опитаме да достигнем нещо по-висше, нещо по-ценно. Едновременно гениални думи и празни дрънканици. Двоичен код, затворен в еднопосочния фокус на решенията.

— Какво? — попита той. Усети, че двете го гледат.

— Трябва да си починеш — каза Призрачната птица.

— Все едно, предложението ми няма да се хареса — отвърна той.

Накъса цяла страница на парченца. Пусна ги на пода. Приятно му бе да разкъсва.

— Кажи го — предизвика го тя.

Пауза, за да се подготви. В главата му кънтяха противоречиви гласове.

— Това, което наричате Пълзящия — трябва да опитаме. Трябва да слезем в кулата и да намерим начин да го неутрализираме.

Призрачната птица:

— Ти изобщо внимаваш ли? Слушаш ли какво се говори?

— Или да останем тук.

— Оставането не е вариант — призна Грейс. — Или биологът ще ни докопа, или Зона X.

— Между нас и кулата има твърде голямо пространство, в което ще сме уязвими — напомни Призрачната птица.

— Има твърде много какво ли не.

— Контрол — каза Призрачната птица, но той не искаше да я погледне, не искаше да види очите й — тези очи сега му напомняха за съществото, в което се беше превърнала биологът. — Контрол, няма бутон за рестартиране. Никога няма да се върнем в началото. Това е самоубийствена мисия.

Премълча, че е самоубийствена мисия за тях. Кой можеше да знае каква ще бъде за нея?

— Директорът мислеше, че можем да променим посоката му — възрази той. — Че можем да го променим, ако положим достатъчно усилия.

Колеблива надежда. Детински удари срещу диктата на реалността. Да си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда. Мислеше си за светлината в дъното на кулата, това ново нещо, което не бе познавал, преди да влезе в Зона X. Мислеше си, че е болен, сега още по-болен, и се чудеше какво ли значи това. Сега поне всички бяха излезли на открито, бяха му се показали. Сиянието, Лаури, всичко. Всичко в тази плетеница, включително ядрото, което все още възприемаше като Джон Родригес. Родригес, който не принадлежеше на никого. Който стискаше фигурката, издялана от баща му, в джоба си. Който помнеше нещо отвъд катастрофата и руините тук.

— Вярно, имаме нещо, което никой друг не е имал — каза Грейс.

— Какво? — попита скептично Призрачната птица с глас, пропит от съмнение.

— Теб. Единственото фотокопие на последния план на директора.

0014: Директорът

Когато най-после се връщаш в „Съдърн Рийч“, там те чака подарък: черно-бяла снимка в рамка на пазача на фара, помощника му и едно малко момиченце, което си играе на камъните — с наведена глава и качулка, която скрива лицето й. Кръвта нахлува в главата ти и едва не припадаш; не си подозирала, че тази снимка още съществува.

„За кабинета ти — гласи бележката. — Добре би било да я закачиш на стената. По-точно, трябва. За да ти напомня откъде идваш. За годините ти на служба и лоялността ти. Любов и целувки, Джими Бой“

В този момент осъзнаваш, че в Лаури има нещо много по-сбъркано, отколкото си предполагала. Че той създава все по-зрелищни и грандиозни дисфункции, за да изпита издръжливостта на системата, преди да го е разкрила. Година след година все повече се наслаждава на незаконните си операции, не защото са тайни, а заради моментите на тръпка, в които те стават почти прозрачни, независимо дали от собствената му ръка или от ръката на съдбата.

Но откъде се бе взела снимката?

— Намери всичко, което имаме за Джаки Севърънс — поръчваш на Грейс. — Всички папки, в които се споменава и за Джак Севърънс. И за сина й, Джон Родригес. Дори и да отнеме година. Търсим някаква връзка между Севърънс — все едно кой от двамата — и Лаури.

Имаш усещането за коварен съюз, за дяволско съзаклятничество. За някакво предателство. За нещо, скрито в пролуките между камъните.

Междувременно разполагаш с растение и мобилен телефон от много стар модел — единствените следи от дръзкия ти поход. Като изключим новото чувство за изолираност, дистанция, отдалеченост от екипа ти.

Когато виждаш Уитби в коридора, понякога срещаш погледа му и кимваш с усещането за общата ви тайна. Друг път се налага да отместиш поглед, да се втренчиш в износения зелен мокет, който лъкатуши из цялата сграда. Да кажеш нещо учтиво в кафенето, да се опиташ да се потопиш в срещите около подготовката на поредната експедиция. Да се преструваш, че всичко е нормално. Наред ли е Уитби? От време на време усмивката му си идва на мястото. Някогашната му увереност и остроумие също се завръщат, но не за дълго, а после светлината в очите му премигва и угасва, изместена от мрака.

Не можеш да му кажеш нищо друго, освен „Съжалявам“, но дори това не си в състояние да изречеш. Не можеш да промениш миговете, които го промениха, освен в собствената си памет, но дори там опитите ти се осуетяват от бързото изникване на нещо отдолу, нещото, което толкова те ужаси, че изостави Сол там, на стъпалата в тунела. После си казваше, че този Сол не е бил истински, че не може да е бил истински, така че никого не си изоставила. „Не ме забравяй“, беше те помолил той някога отдавна и ти никога няма да го забравиш, но може би го изостави. Това привидение. Халюцинацията, която все още се опитваш да проумееш като нещо, различно от халюцинация, докато седиш на бара в „Чипърс Стар Лейнс“ или обсъждаш политиката на агенцията с Грейс на покрива.

Отчасти защото си донесла растението. Известно време си обсебена от всяко тъмнозелено листо, от ветрилообразната му форма, когато го гледаш отгоре, а отстрани ефектът изчезва. Ако се фокусираш върху растението, може би поне за кратко ще забравиш за Лаури, който те причаква някъде там. Може би няма да мислиш за Сол. Може би ще спасиш нещо… от нищото.

Растението няма да умре.

Няма да го нападнат паразити.

Растението няма да умре.

Няма да го убият екстремни температури. И да замръзне, ще се разтопи. И да изгори, ще се възроди.

Растението няма да умре.

Каквото и да правиш, на каквито и експерименти да го подлагаш в стерилната, ослепително бяла среда на хранилището-катедрала… растението няма да умре. Не че искаш да разпоредиш екзекуцията му, просто след взимането на множество проби учените те информират, че то отказва да умре. Че дори нарязано — можеш да го накълцаш на пет дузини ситни парченца, да ги изсипеш в мерителна чаша, да ги поръсиш като подправка върху пържола… на теория ще порасне отново в теб, ще изскочи навън, устремено към светлината.

Затова се предаваш и позволяваш пробите да бъдат занесени в Централата, така че експертите да разгадаят мистерията на това просто, обикновено растение, приличащо на всички други многогодишни растения, виреещи в умерен климат. Пробите стигат и до тайния щаб на Лаури, може би за да бъдат поставени до клетките в експерименталните му бункери, но до теб не достига нито една от техните находки. Всичко това насред неистово разрязване и кълцане на други проби в хранилището-катедрала, само и само да се увериш, че няма някакъв ефект на доминото или нещо, което си пропуснала. Но не, нищо не си пропуснала.

— Не мисля, че това е растение — казва Уитби предпазливо на една среща, рискувайки новите си отношения с научния отдел, който е прегърнал като свое убежище.

— Защо тогава виждаме растение? — Чейни съумява да предизвика всеобщо раздразнение. — Защо виждаме растение, което прилича на растение, което си е растение? Върши си растителните работи, фотосинтезира си и пие вода с корените си. Защо? Не е труден въпрос, нали? Или е? Може би е труден, не знам, по причини, които не зависят от мен. Но това ще стане проблем, не мислите ли? Да се налага да потвърждаваме, че нещата наистина са такива, за каквито ги мислим, а не някакви съвсем други неща. Помислете само за всички шибани неща, които, ако си прав, Уитби, ще се наложи да преоценяваме, като започнем от самия теб! — Той навира подпухналото си, почервеняло лице в Уитби, сякаш той е причината за всички злини, случили се на Чейни, откакто се е родил. — Защото — продължава той с нисък глас, — ако това е труден въпрос, не трябва ли да прекласифицираме всички наистина трудни въпроси?

По-късно Уитби ще те осведоми за начините, по които квантовата механика влияе на фотосинтезата, за „антената, която приема светлина, и антената, която може да бъде пренасочена“, за това, как „един организъм може да наднича от друг организъм, но да не живее там“, как растенията „разговарят“ помежду си, как общуването може да се случва по химичен път, чрез процеси, така невидими за човешките същества, че внезапната им видимост може да бъде „непоправим шок за системата“.

За „Съдърн Рийч“? За човечеството?

Уитби обаче млъква и сменя темата. Рязко.

Мобилният телефон не те обсебва толкова. Той живее при техниците от хардуерния отдел — онези с подходящите пропуски. Те обаче не успяват да го подкарат; той ги обърква, вероятно даже нервира. Нищо в него не показва повреда. Би трябвало да работи. Просто не го прави. Би трябвало да покаже на кого е принадлежал. Но не го прави.

„Като че ли е сглобен от неподходящи части. Но изглежда точно така — като нормален телефон. Само че много стар.“

Масивен ветеран на телефоните, очукан, надран и износен. Изглежда така, както ти понякога се чувстваш.

При една от визитите си го предлагаш на Лаури, като жертване на пешка. Даваш му правата над него, оставяш го да се тормози като куче с нов кокал, така че старият да си почине. Но той не го иска, настоява да го задържиш.

Нещо, което член на някоя експедиция е отнесъл там незаконно или неволно? Нещо от неотдавнашна експедиция, за което някой е сметнал, че е достатъчно старо, за да не притесни дрямката на Зона X? По време на циклите, предшестващи намесата на Лаури, твоето ръководство, примитивни и неизпитани техники.

Спомняш си най-ранните снимки и видеоматериали — на Лаури и другите в екипи, които приличат на тежководолазни костюми, предназначени специално за преминаването на границата, преди да разберете, че са излишни. Лаури се връща объркан, дезориентиран, бъбри думи, които по-късно ще повтаря отново и отново, за това, как никога нищо не може да излезе от отвора в границата, нищо, защото чакат призраци, чакат нещо отдавна мъртво, мемориал на Зона X, надгробен камък.

— Какво е накарало Зона X да го изплюе обратно? — питаш Грейс, докато седите на сигурно място на покрива на агенцията.

— Каква е била причината Уитби да бъде този, който ще го открие?

— Добър въпрос.

Подарък от мъртвия Уитби.

— Защо му е позволило да го намери?

Това може би е верният въпрос; в някои дни ти се иска да разкажеш на Грейс… всичко. През повечето време обаче предпочиташ да я предпазиш от тази информация, която е без значение за работата й, за живота й. Мъртвият Уитби и привидението на Сол някак попадаха в същата категория като признанието, че името ти не е твоето име. Че всички незначителни подробности около теб са лъжа.

Накрая, насред всичко това, идва и обаждането, мисълта за което те е изпълвало с ужас: Лаури, намислил нещо. Докато гледаш уличаващата снимка на стената: стоиш на камъните и крещиш преди или след заснемането на кадъра: „Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“

— Време е за още една единайсет експедиция.

— Вече.

— Три месеца. Почти успяхме.

Иска ти се кажеш: „Време е да спрем да се месим, а не да започнем да се месим още повече“, но премълчаваш. Всички тези игрички. Всички тези начини, по които Лаури се опитва да контролира онова, което не може да бъде контролирано.

— Много е рано — казваш.

Още е много рано. Нищо не се е променило, освен че ти самата си се намесила и си преминала границата, а после си донесла два предмета, които не можеш да обясниш.

— А може би трябва да спреш да се държиш като пълен страхливец — отвръща Лаури. — Три месеца. Приготви се, Синтия.

Той трясва телефона; представяш си го как удря слушалката в полиран човешки череп.

Имплантират в мозъка на психолога на последната — както ще се окаже — единайсета експедиция — това, което Лаури нарича „перла на наблюдението и припомнянето“. Някаква малка част от сребърното яйце, което представлява Централата, преминаваща първо през деформиращата хватка на Лаури. Карат човека да не бъде себе си, а ти се примиряваш, за да запазиш работата си, да съхраниш близостта си с важните за теб неща.

Дванайсет месеца по-късно се връща последната единайсета експедиция и всички се държат като зомбита, а спомените им са по-мъгляви от тези на пияния ветеран в „Стар Лейнс“. Осемнайсет месеца по-късно всички са умрели от рак, а Лаури отново звъни по телефона и говори за „следващата единайсета“ и „усъвършенстване на процеса“; и ти осъзнаваш, че нещо трябва да се промени. Отново. И ако изключим варианта да опреш пистолет в главата на Лаури и да дръпнеш спусъка, остава въпросът за влиянието върху състава на експедициите, разгръщането им и куп по-дребни фактори. Неща, които вероятно няма да имат значение, но все пак трябва да опиташ. Защото не искаш никога повече да виждаш такива изгубени, празни лица, хора, оголени от нещо жизненоважно, което не може даже да се опише с думи.

След завръщането на последната единайсета експедиция и преминаването й на друго място, което и да е то, духът в агенцията още повече спада. Безчувственост? Усещането, че са преминали през толкова кризи, че емоциите трябва да се пазят, да не се изчерпят.

От записите: „Беше прекрасен ден“. „Експедицията беше спокойна, без особени събития.“ „Никакви проблеми с изпълнението на мисията.“

Каква беше мисията в техните очи? Те обаче никога не отговаряха на този въпрос. Грейс говореше за тях с почтителен тон, сякаш са станали светци. Долу в научния отдел Чейни ставаше все по-тих и сдържан, сякаш цветният телевизор на коментарите му беше заменен с едноканален черно-бял екран, който само пращи. От Централата се обади ефимерният, безплътен Питман с неясни успокоения и преднамерено безразличие в гласа, което го издаваше, че лъже.

Но ти беше видяла гърчещия се червей на корупцията на Лаури — постъпките му, сделката му с теб, която му позволи да се меси и контролира всичко, просто не си струваше.

Още по-лошото е, че Джаки Севърънс започва да прави редовни посещения, като че ли Централата се безпокои за нещо; ходи напред-назад в кабинета ти и жестикулира, докато говори, вместо да седи на едно място. Освен с Лаури, трябва да се справяш и с този пратеник на Централата от плът и кръв.

— Тя е моят надзорник — казваш на Грейс.

— А Лаури какъв е тогава?

— Партньор на надзорника? Шеф? Подчинен?

Защото не знаеш.

— Гатанка, увита в загадка — казва Грейс. — Знаеш ли какво е намислил баща й, Джак Севърънс?

— Не, какво?

— Всичко.

Толкова всичко, че Грейс още гази из него.

Когато Севърънс идва, създава усещането, че проверява инвестицията си, риска на вложението си.

— Омръзва ли ти понякога? — пита тя неведнъж и ти си общо взето сигурна, че просто се опитва да поддържа разговора.

— Не — лъжеш и изстрелваш собственото си клише. — Всички трябва да си вършим работата.

Някога, когато Джаки работеше в „Съдърн Рийч“, ти я харесваше — умна, очарователна, много я биваше за фината логистика, навлизаше дълбоко в задачите си и ги изпълняваше. Но откакто се свърза с Лаури, не можеш да рискуваш и да разчиташ, че нейното присъствие не се равнява на неговото. С Грейс отпивате по глътка бренди: „Жив бръмбар — не можеш просто да я отскубнеш от плочките на тавана.“ И блясъкът започва да чезне: понякога Севърънс ти изглежда като уморена, изхабена продавачка на щанда за гримове в универсален магазин.

Севърънс седи до теб и следи завърналите се на монитора на камерата за видеонаблюдение с кафе в ръката; проверява телефона си през минута, често се разсейва със странични разговори за други проекти, после отново се съсредоточава и задава въпроси.

„Сигурна ли си, че не са замърсени с нещо?“

„Кога ще изпратиш следващата експедиция?“

„Какво мислиш за метриката на Лаури?“

„Ако разполагаше с по-голям бюджет, за какво щеше да го използваш?“

„Знаеш ли какво търсиш?“

Не, не знаеш, това й е известно. Не знаеш дори какво гледаш — тези хора, които стават все по-изпити, докато се превръщат в живи скелети, а после вече не са и това. Психологът може би е най-изпразнен от всички — сякаш е предупреждение за теб, страничен ефект на професията от навлизането в Зона X. Внимателното вглеждане в миналото му обаче показва, че Лаури вероятно е разчитал най-много на него, може би е смятал, че професията му го прави по-силен от останалите. Обвързванията, сеансите за прекондициониране, психологичните номера несъмнено могат да бъдат възприети от един психолог, въоръжен с предварително познание. Само че той не беше успял и доколкото им бе известно, това „навито жило“ в мозъка му не бе имало никакво значение в Зона X.

„Не може да няма неща, които би направила по друг начин“, казва Севърънс.

Издаваш неопределен звук и се преструваш, че драскаш нещо в бележника си. Може би списък за пазаруване. Празен кръг, който символизира или границата, или Централата. Растение върху мобилен телефон. Или трябва да напишеш просто „Майната ви“ и да приключиш с всичко. Да прегризеш въжето на капана, поставен от Лаури.

В някакъв момент след последната единайсета експедиция взимаш черна боя от поддръжката и дебели черни маркери и отваряш безполезната врата към празната стена — остатък от недомислено преустройство на коридора. Пишеш там думите, които си намерила в топографската аномалия, думите, които знаеш, че са написани от пазача на фара (този интуитивен проблясък, получен по време на една оперативка, който ти позволява да разпоредиш по-сериозно разследване на информацията за Сол).

Рисуваш карта на всички особености на терена в Зона X. Базовият лагер, или както го наричаш сега, Миражът. Фарът, който би трябвало да бъде някаква форма на сигурност, но твърде често не е; мястото, на което отиват дневниците, за да умрат. Топографската аномалия, дупката в земята, в която се спуска всяка инициатива и внимание, за да стане мъглява и разпръсната. Островът и накрая самата агенция, която изглежда или като последната барикада срещу врага, или като неговия най-преден аванпост.

Само три години след твоето постъпване в „Съдърн Рийч“ Лаури, безпаметно пиян на партито си по случай преместването си в Централата, каза: „Адски досадно. Адски досадно ще бъде, ако победят. Ако трябва да живеем в този свят“. Като че ли в „този свят“ изобщо ще живеят хора; никое от събраните доказателства не намекваше за подобна възможност; и като че ли досадата беше най-лошото нещо и единственият смисъл на света, в който хората вече живееха, беше да намери начин да се пребори със скуката и досадата, да се погрижи „всички моменти“, както се изразяваше Уитби, когато говореше за паралелни вселени, да бъдат по някакъв начин обяснени, така че умовете да не се пълнят с празнота, която генерираха, само за да имат още по-голям капацитет да се чувстват отегчени.

А на едно друго парти, на което член на екипа изрази подобно цинично, потискащо мнение, Грейс, неустрашимата, се противопостави, сякаш отговаряше на Лаури: „Аз съм все още тук заради семейството си. Заради семейството си и заради директора, и защото не искам да предам нито тях, нито вас.“ Въпреки че не можеше да сподели със семейството си трудностите, с които се бореше в „Съдърн Рийч“ като твоя дясна ръка. Обикновеният глас на разума, когато твоят се възприема като твърде езотеричен, твърде далечен.

Докато рисуваш картата, усещаш нечий поглед върху себе си. Грейс, със скръстени в неодобрение ръце. Затваря вратата на кабинета след себе си, без да откъсва очи от теб.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — питаш ти с боя в едната ръка и четка в другата.

— Да ме успокоиш, че всичко е наред.

Може би за първи път долавяш съмнение в гласа й. Не несъгласие, а съмнение, и предвид колко много неща в „Съдърн Рийч“ в последната й епоха зависят от вярата, това те обезпокоява.

— Добре съм — уверяваш я ти. — Наистина съм добре. Искам само нещо, което да напомня.

— За какво? И на кого, на екипа ли? Че ставаш все по-ексцентрична?

Пристъп на гняв от тези думи и далечен отзвук от обида. Лаури, при всичките си недостатъци, не би намерил това за странно. Би разбрал. Но пък ако Лаури решеше да нарисува карта на стената в кабинета си, никой нямаше да му задава въпроси. Щяха да питат дали може да му подържат четката, да докоснат това или онова петънце, да му донесат още боя.

Залагаш на ефекта на натрупване и за още по-голям натиск върху точката на пречупване й казваш:

— След като приключа тук, ще разпоредя да ексхумират телата на членовете на последната единайсета.

— Защо?

Грейс беше ужасена; нещо в миналото й не можеше да понесе мисълта за такова оскверняване.

— Защото мисля, че е необходимо. Което е достатъчна причина.

Преживяваш един от онези „моменти в стил Лаури“, както ще ги нарече по-късно Грейс, но той дори не е вулканичен, просто твърдоглавие.

— Синтия — казва Грейс. — Синтия, няма значение какво мисля или не мисля аз, но останалата част от екипа трябва да иска да те следва.

Още по-твърдоглава мисъл: че всъщност ти е достатъчно да те последват Лаури и Севърънс, че не можеш да висиш вечно тук. Отвратителна мисъл; образът на още трийсет и шест експедиции, изпратени там, за да се върнат само част от тях; на Грейс и Уитби, които стават все по-измъчени и цинични, все по-стари, повтарящи едни и същи действия, които няма да помогнат на никого, дори на вас самите.

— Ще довърша това, защото съм го започнала — казваш помирително.

— Защото сега ще изглежда адски глупаво, ако го оставиш така — отстъпва и тя.

— Именно. Още по-глупаво ще изглежда, ако не го довърша.

— Нека тогава ти помогна — предлага тя и особеният акцент на думите й те трогва. Винаги ще те трогва.

„Нека тогава ти помогна.“

— Добре — отвръщаш намусено ти и й подаваш другата четка.

Въпреки всичко ти все още си решена да изровиш мъртвите. Все още се чудиш как да промениш парадигмата, също както и Лаури непрекъснато се опитва да я промени. Луташ се в тази мисъл следващия уикенд при Чипър, докато играеш боулинг и у дома, докато режеш купони за бакалията, докато се къпеш, докато взимаш урок по бални танци, защото това е едно от нещата, които никога не би направила. Затова го правиш с пълното съзнание, че ако Севърънс те държи под око, ще го сметне за доказателство, че си „непостоянна“, но не ти пука. Сама се поставяш в това положение, залагаш си този капан, така че ако вече се чувстваш впримчена, вината си е твоя.

В деня, след като боядисвате вратата, Грейс, както винаги, отново се интересува какво става — не може да остави нещата току-така, но те заговаря насаме, на покрива, за чието съществуване Чейни сигурно вече подозира, точно както подозира участието на „тъмна енергия“ в поддържането на невидимата граница… „Имаш план, нали? — пита тя. — Това е част от плана. Разчитам, че имаш план.“

Ти кимаш, усмихваш се и отвръщаш: „Да, Грейс, имам план“, защото не искаш да предадеш това доверие, пък и какъв е смисълът да кажеш: „Имам само усещане, интуиция и един кратък разговор с човек, който би трябвало да е мъртъв. Едно растение и един телефон“.

В сънищата си стоиш отстрани, държиш растението в една ръка, а телефона — в другата, и наблюдаваш войната между Централата и Зона X. Чувстваш, че по някакъв фундаментален начин конфликтът им продължава не от трийсет години, а много по-отдавна — векове наред, тайни векове наред. Централата е върховната пустота, противодействаща на Зона X: безлична, антисептична, лабиринтна, непознаваема. Изправена пред фасадата, не можеш да не изразиш ужасяващо предателска мисъл: понякога се възхищаваш на фаталната жизненост на Лаури на фона на това — силует, гърчещ се на матово бял екран.

0015: Пазачът на фара

Появи се нажежена до бяло светлина. Падаща звезда, слънце, летящо към Земята. От небето се спусна огромен пламтящ факел, от който капеха огньове. Тази светлина, тази звезда, разтърси небето и плажа, по който само секунда по-рано се разхождаше под ясната синева. Изпепеляващата сила на внезапния летящ предмет порази сетивата му, събори го на колене, докато се опитваше да избяга, после го принуди да зарови лице в пясъка. Сол закрещя сред пръскащите се лъчи и искри, а сърцевината на светлината падна някъде пред него; зъбите му се натрошиха в устата, костите му станаха на прах. Екотът още не беше угаснал в него, когато се опита да стане, въпреки че ударът предизвика колосална приливна вълна като живо същество, устремено към брега. Когато се стовари върху него с цялата си тежест и необятност, тя го унищожи още веднъж и отми всичко, което би могъл да различи, да познае. Сол се задъхваше и мяташе от болка, вкопаваше ръце в леденостудения пясък. Пясъкът имаше различна текстура и малките твари, живеещи в него, също бяха различни. Не искаше да вдига очи, да погледне наоколо, уплашен, че и пейзажът сигурно се е променил, да е станал толкова различен, че да не може да го познае.

Приливните вълни се отдръпнаха. Горящите светлини притъмняха.

Сол успя да се изправи на крака, олюля се една-две крачки напред и тогава осъзна, че всичко се е върнало към предишния си вид. Светът, който познаваше, светът, който обичаше: спокоен, непроменен, фарът на брега, непокътнат от вълната. Наоколо летяха чайки, а в далечината един човек търсеше мидички. Изтупа пясъка от ризата и късите си панталони и дълго стоя превит на две, подпрял ръце на бедрата си. Слухът му още не се бе възстановил; тялото му се тресеше. Но въпреки всичко нямаше и следа от удара, сякаш само в него живееше споменът за някакъв изгубен свят.

Не можеше да спре да трепери; почуди се дали не полудява. Поне беше по-малко високомерно, отколкото да реши, че е получил послание свише. Защото в центъра на връхлетялата светлина се бе появил образ, модел, който той разпознаваше: осемте листа на странно растение, всяко от които приличаше на вито стъпало към дълбините на забвението.

Късна сутрин. Камъните бяха хлъзгави и остри, покрити с миди и рачета. По тях пълзяха морски въшки на по няколко дни и обираха всичко, което намерят, а морските водорасли, събрани на тънки, дебели или пихтиести снопове, лъхаха на застояло и мухъл.

Седеше с облекчение там и се опитваше да се възстанови, загледан в езерцето, образувано от прилива в краката му, в подножието на скалата, впита в гърба му. Опитваше се да овладее треперенето. И друг път бе имал видения, но никога толкова силни. Изпитваше извратен копнеж по-скоро да види Хенри, да изповяда всичките си симптоми пред човека, когото, след като веднъж определи като страстен, налудничав ловец на духове, си спомняше почти с топлина. Но всъщност не бе виждал нито Хенри, нито Сюзан или непознатата жена от онзи случай през нощта. Понякога му се струваше, че го наблюдават, но вероятно това бе само отражение на факта, че е повярвал на Хенри, когато каза, че ще „го намери“, намеквайки, че ще се върне.

Езерцето отпред обезпокоително притъмня, когато отгоре премина облак и промени светлината, или когато вятърът се усили и вдигна вълнички. Но щом слънцето отново проби и той вече не виждаше само собственото си лице и колене, езерцето се превърна в жива витрина с вълшебни чудеса. Може би предпочиташе разходките и наблюдаването на птиците, но би разбрал и интереса към скалните езерца.

Наполовина вътре, наполовина вън лежеше тлъста оранжева морска звезда, тежко помръдваща или леко задрямала. Една дънна рибка го гледаше с изпъкнал, уморен поглед — тромаво същество със стиснати устни и тяло със същия цвят като пясъка, с изключение на лъскавите сапфирено-златни очи. Малко червено раче беше възседнало пролука, зейнала пропаст за него, водеща може би към безкрайна мрежа от мънички пещери, издълбани в скалата през годините. Ако гледаше достатъчно дълго успокояващата забрава на този микрокосмос, тя щеше да отмие всичко останало, даже сянката на отражението му.

Там го намери Глория няколко минути по-късно, както Сол вероятно бе предположил, че ще стане, защото скалите за нея бяха това, в което се бе превърнал фарът за него.

Тя се отпусна рязко до него, като че беше ненаранима, а обутото й в кадифени джинси дупе едва се плъзгаше по твърдата повърхност. Като че ли не беше седнала на скалата, а по-скоро приличаше на втора скала върху нея. Тежестта й леко го измести. Тя се беше задъхала от катеренето и едва изхъмка одобрително на избора му на развлечение, а той се усмихна и кимна.

Дълго време двамата просто седяха заедно там и гледаха. Сол реши, че не може да говори с нея за случилото се, че би било грешно да й го натрапва. Единственият, на когото можеше да каже, беше Чарли. Евентуално.

Рачето се промъкна през нещо в пясъка. Камуфлажната риба рискува да се придвижи с лепкавите си перки като полуразтворено ветрило, запътила се към сенчестия подслон на малка издатина в камъка. Една от морските звезди, сякаш уловена с таймлапс фотография, се оттегли с хипнотично бавна скорост към водата, докато не останаха да лъщят само връхчетата на два от лъчите й.

Накрая Глория попита:

— Защо си тук долу, а не работиш в бараката или кулата?

— Днес не ми се работи.

Образи от стари осветени ръкописи, от прелитащи в небето комети, от книги в къщата на баща му. Под краката му плажът отекваше, тръпнеше и експлодираше. Странните същества в пясъка. Какво ли беше посланието им?

— Да, и на мен понякога не ми се ходи на училище. Но ти поне получаваш пари.

— Така е, права си. На теб никога няма да започнат да ти плащат, за да ходиш на училище.

— А трябва. С толкова много неща се налага да се примирявам.

Сол се почуди с колко точно. Може наистина да бяха много.

— Училището е важно — отвърна той, защото му се струваше, че трябва да го каже, сякаш майка й стоеше зад гърба им и потропваше с крак.

Глория се замисли за момент, а после го смушка фамилиарно в ребрата, като че ли бяха приятели по чашка в селския бар.

— Казах на мама, че и това е училище, но не мина.

— Кое „това“?

— Скалните езерца. Гората. Пътеките. Всичко. Вярно, че през повечето време просто се шляя, но и научавам разни неща.

Сол си представяше как е протекъл разговорът. „Тук няма да получиш оценки.“ И предупредително: „Макар че мечките сигурно могат да ти дадат висока оценка, задето се грижиш за тях“.

Тя се наведе, за да го погледне по-добре, сякаш го преценяваше.

— Това е глупаво. Добре ли си?

— Да, целият разговор е глупав.

— Още ли се чувстваш различно?

— Какво? Не. Не, добре съм, Глория.

После още малко наблюдаваха рибата. Нещо в разговора им, в движенията или в шума, който вдигаха, я беше накарало да се скрие в пясъка, така че сега ги гледаше само с очички.

— Има неща, на които ме учи и фарът — заяви Глория и изтръгна Сол от мислите му.

— Как да стоиш изправена и да светиш с глава към морето?

— Не. Ето на какво. Мълчи и слушай да ти кажа. Фарът ме учи да се трудя усилено, да поддържам стаята си чиста, да бъда честна, да бъда мила с хората. — После замислено се вгледа в краката си. — Стаята ми е в хаос, понякога лъжа и невинаги съм мила с хората, но това е идеята.

Сол малко смутено отвърна:

— Тази риба там със сигурност се страхува от теб.

— А? Тя просто не ме познава. Ако ме познаваше, щеше да ми стисне ръката.

— Не мисля, че можеш да я убедиш. А и има толкова начини да я нараниш неволно.

Гледаш немигащите сини очи със златните пръски на тъмните вертикални зеници, които изглеждаха фундаментална истина.

Ти не му обръщаш внимание.

— Харесва ти да бъдеш пазач на фар, нали, Сол?

Сол. Това е нещо ново. Кога бяха станали Сол и Глория, а не мистър Еванс и Глория?

— Защо, искаш ли като пораснеш, да вземеш работата ми?

— Не. Не искам да бъда пазач на фар. Не искам само да рия с лопата, да садя домати и да се катеря по стълби.

Така ли прекарваше той времето си в нейните очи? Очевидно да.

— Поне си откровена.

— Да. Мама каза, че поне трябва да бъда откровена.

— И това го има.

Баща му можеше и да не е толкова откровен, защото откровеността в неговия случай често се равняваше на жестокост.

— Е, не мога да остана дълго.

В гласа й прозвуча искрено съжаление.

— Жалко, като се има предвид откровеността ти.

— Знам, ясно? Но трябва да вървя. Мама скоро ще мине да ме вземе с колата. Отиваме в града да се видим с татко.

— О, ще бъдеш при него за празниците?

Значи това беше денят.

Над скалното езерце отново бе преминал облак и той виждаше само двете им лица, наведени надолу. Можеше да мине за баща й. Или беше прекалено стар? Подобни мисли обаче бяха форма на слабост.

— Този път ще бъде за по-дълго — каза тя, видимо недоволна от факта. — Мама иска да остана там поне няколко месеца. Защото изгуби втората си работа и трябва да си потърси нова. Но това са само осем седмици. Или шейсет дни.

Той я погледна и видя сериозното изражение на лицето й. Два месеца. Невъзможно дълго.

— Ще бъде забавно. Когато се върнеш, още повече ще оцениш това място.

— Аз и сега го ценя. И няма да бъде забавно. Приятелката на татко е кучка.

— Не използвай тази дума.

— Съжалявам. Ама наистина е такава.

— Майка ти ли го каза?

— Не. Сама се сетих. Не беше трудно.

— Е, гледай да се разберете — каза Сол, достигнал до границата на всеки съвет, който един фар би могъл да даде. — Все пак е само за малко.

— Да. А после ще се върна. Помогни ми да стана, мама май вече дойде.

Сол не беше чул приближаването на кола, но това не означаваше нищо.

Хвана я за ръката и се напрегна, за да може тя да се подпре на него и да се изправи на крака. Застана до него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Довиждане, Сол. Запази ми това езерце.

— Ще сложа табелка.

Той се опита да се усмихне.

Момичето кимна, а после изчезна, тичайки безразсъдно през скалите — искаше да се покаже.

Той импулсивно се обърна и извика: „Ей, Глория!“, преди да се е отдалечила твърде много.

Тя се обърна в очакване, балансирайки с две разперени ръце.

— Не ме забравяй! Пази се!

Искаше му се да звучи леко, изреченията просто да се понесат във въздуха. Като нещо съвсем незначително.

Тя кимна и му махна, а после каза нещо, което той не можа да чуе. След това се спусна към моравата пред фара, сви покрай стената и се скри от погледа му.

Долу в езерцето рибата беше обхванала с уста малкото червено раче, което се бореше бавно и умислено, сякаш не искаше да се освободи.

0016: Призрачната птица

Фарът се издигаше от мъглата и собствените си огледални отражения, плажът беше сив и студен, а пясъкът стържеше в корпуса на лодката, която оставиха в плитчините. Вълните бяха малки и полузавити като въпросителни. Фарът не приличаше на този от спомените на Призрачната птица, защото стените му бяха обгорени от пламъци. Потъмняването стигаше чак до върха, където се намираше угасналият прожектор. Огънят беше изригнал и през прозорците на площадката и в комбинация с натрошените стъкла и всички други талисмани, които човешките същества са му оставили през годините, придаваше на фара шамански оттенък. За тяхната лодка той беше сведен до най-простата си функция на дневен навигационен знак, задачата, която ако един фар не изпълнява, вече няма да бъде от полза за никого. Ще бъде тесен, обитаван от призраци редут.

— Подпали го командирът на границата — обясни им Грейс по-рано, — защото не го разбираха, а заедно с него изгоряха и дневниците.

Призрачната птица обаче долови колебанието в гласа й; още не беше готова да им разкрие какво точно се бе случило във фара, в какво се състояха „касапницата“ и „измамата“, да разкаже подробно какво ги е връхлетяло от морето.

Единственото, което Грейс можеше да им предложи вместо това, беше локализирана патология — произходът на оранжевите флагове. Дело на командира на границата, своеобразен каталог на всичко, което й бе неизвестно. Може би от стремеж да поддържа разделението на реалното от въображаемото. Ако беше така, не беше успяла. Бяха маркирани даже най-обикновените магарешки бодили. Само да имаше повече време, командирът би маркирал целия свят.

Призрачната птица мислено виждаше дневниците, които, ако сега влезеха там, ако се качаха до помещението с прожектора, вдигнеха капака в пода и погледнеха надолу като биолога преди толкова много години, щяха да ги чакат все още там, възстановени, недосегаеми. Дали отразената светлина от тези замръзнали разкази щеше да облъчи мислите им, да замърси сънищата им, да ги улови завинаги в плен? Или сега там имаше само планина от пепел? Призрачната птица не искаше да знае.

Вече беше късният следобед. Бяха тръгнали от острова рано сутринта с по-голямата лодка, която Грейс бе скрила встрани от кея. Биологът не се бе появявала, но Контрол оглеждаше водите с нервна тревога. Призрачната птица би усетила присъствието й много преди да има реална опасност. Но за негово добро тя не можеше да му каже, че океаните, из които скиташе сега биологът, са по-широки и дълбоки от този, който ги водеше към фара.

Поеха бавно към фара по пътеката, по която имаше най-малка опасност да бъдат забелязани от снайперист отгоре. Грейс беше убедена, че всички са мъртви или отдавна са продължили нанякъде, но риск винаги имаше. Откъм морето не се появяваше нищо — нито призрак, нито друго. От морето излизаха неща, неща като биолога, но по-недобронамерени.

Стигнаха без инциденти от края на дюните до равната околност на фара и се спряха в периферията на обраслата, отдавна подивяла морава. Там, където растеше коприва и разкривени къпини: бодливи храсталаци за тях, естествен подслон за мушитрънчетата и врабчетата, които се стрелкаха между тях, а бодрото им чуруликане звучеше странно на фона на притъмнялата светлина. Вездесъщите магарешки бодили напомняха на Призрачната птица на естествени микрофони, чиито лепкави куполообразни цветове служеха за улавянето и разпространяването на звуци вместо семена.

Счупената врата се прозяваше и ги мамеше с мрака си, докато сивото небе отгоре и странните му проблясъци и потрепвания от време на време правеха Контрол особено неспокоен. Не можеше да стои на едно място, нито искаше Призрачната птица и Грейс да стоят неподвижно. Призрачната птица виждаше сиянието, което припламваше от него като ореол от назъбени ножове, и се чудеше дали още ще бъде себе си, докато стигнат до кулата. Може би щеше, ако нещо свръхестествено отново не тропосаше небето.

— Няма смисъл да се качваме горе — каза Грейс.

— Не си ли поне малко любопитна?

— Да не би да обичаш да обикаляш в костници и гробища?

Той продължаваше да я преценява, а и Призрачната птица не знаеше какво мисли помощник-директорът. Дали се бе присъединила към тях с надеждата, че двойникът на биолога наистина е тайно оръжие, или с някаква друга умисъл? Знаеше само, че в присъствието на Грейс трудно ще успее да поговори насаме с Контрол — всички разговори по необходимост протичаха между тримата. Това я безпокоеше, защото познаваше Грейс още по-малко, отколкото познаваше Контрол.

— Не искам да се качвам — каза Контрол. — Не искам. Искам колкото можем по-бързо да преминем откритите площи. Да стигнем по-скоро там, закъдето сме тръгнали.

— Поне изглежда, че няма никой — отвърна Грейс. — Поне изглежда, че Зона X е отслабила съпротивата.

Да, това беше добре, макар да прозвуча смразяващо, но погледът, който Контрол отправи към Грейс, показваше, че той не може да изхвърли през борда остатъците от сантименталност, макар тук да не служеха за нищо — просто механизъм, принадлежащ на външния свят.

— Е, нека обогатя колекцията — каза Грейс и хвърли островния разказ и дневника на биолога през отворената врата.

Контрол се взря в мрака, сякаш тя бе извършила непростимо прегрешение, но той възнамерява да го поправи. Призрачната птица обаче знаеше, че Грейс е права, че само се опитва да ги освободи.

„Никога не е имало среда, която да може да живее толкова добре без съществата, които я кръстосват.“ Изречение, което Призрачната птица си спомняше от колежа и което бе последвало биолога при преместването й в града, връщаше се в мислите й, докато стоеше на пустия паркинг и следеше безшумните скокове на една летяща катерица между телефонните стълбове. В онзи текст ставаше дума за урбанистични пейзажи, но според биолога това се отнасяше и за естествения свят или поне този, който наричаха „дива природа“, въпреки че човешките същества дотолкова бяха преобразили света, че дори Зона X не успяваше докрай да заличи тези знаци и символи. Храстите и дърветата от инвазивни видове бяха само част от това; другата част беше начинът, по който дори тясната пътечка, прокарана от човека, променяше топографията на мястото. „Единственото решение за околната среда е да спрем да й обръщаме внимание, което означава да изчезнем.“ Биологът беше написала това твърдение в дипломната си работа, но то продължаваше да гори ярко в съзнанието й, а сега и в това на Призрачната птица, и макар тя да го анализираше и държеше на една ръка разстояние като всички получени спомени, то притежаваше особена сила. В присъствието на спомена за хиляди очи, взрени в нея.

Докато вървяха към вътрешността на сушата, по-големите неща отпадаха и разкриваха незаличимото: тъмната линия на блатен ястреб, летящ ниско над водата, нежните пропуквания в повърхността й, предизвикани от воден мокасин, странно удовлетворителната висока трева, която се спускаше като коса от земята.

Беше доволна от тишината, но Грейс и Контрол — не чак толкова.

— Липсват ми топлите душове — оплака се Контрол. — Липсва ми усещането да не те сърби цялото тяло.

— Стопли си вода — посъветва го Грейс, сякаш това решаваше и двата проблема. Сякаш липсите на Контрол бяха незначителни желания и той трябваше да се научи да мисли за по-важните неща.

— Не е същото.

— На мен ми липсва да седя на покрива на „Съдърн Рийч“ и да гледам към гората — призна тя.

— Наистина ли си го правила? Как стигаше дотам?

— Портиерите ни пускаха. Мен и директора. Стояхме горе и правехме планове.

Призрачната птица се замисли над сподавения й глас, над невидимата връзка в него. А какво й липсваше на нея? Всъщност нямаше време да й липсва каквото и да било. Разговорът им съществуваше толкова отделно от нея, че тя отново се почуди какво ли ще направи, когато срещне Пълзящия. Ами ако беше прикрит подривен елемент с кауза, много по-стара и от „Съдърн Рийч“, и от Зона X? Дали предаността й беше свързана с бившия директор или с детето, което някога е била директорът, детето, което е играло по онези черни камъни до фара? И на какъв господар служеше пазачът на фара? По-добре щеше да бъде, ако можеше да мисли за всеки човек в уравнението на само едно нещо, но не беше толкова просто.

Може би единствената реакция, която бе от значение, беше последната реакция на биолога, а цялото й писмо беше ридание на очакванията, на отклика, програмиран в човешките същества. Последно отлагане, преди да въплъти правилния отговор? Може би във фара се бяха натрупали толкова много дневници, защото повечето с течение на времето осъзнаваха безплодността на езика. Не само в Зона X, но срещу правотата на изживяния миг, момента на докосването, на връзката, за която думите бяха печално разочарование, неадекватно изражение на крайното и безкрайното. Дори когато Пълзящият бе писал кошмарното си послание.

На острова бе останал само един неотговорен въпрос, чиято тежест бе надвиснала по различен начин над всеки от тримата. Ако сега вървяха през местност, присадена от други, далечни ширини, какво съществуваше в рамките на координатите на истинската Зона X на Земята?

Грейс бе подхвърлила идеята; явно отдавна мислеше за нея, може би я преследваше и тревожеше от години.

— Ние — отвърна тогава Контрол, далечен, с разфокусиран поглед от огромно разстояние. — Ние сме там. Там сме ние.

Макар че не беше глупав и знаеше, че Грейс е права.

— Ако минеш през вратата, идваш в Зона X — каза Грейс. — Ако пресечеш границата, отиваш в другото място. Което и да е то.

В тона й не личеше нито съмнение, нито загриженост дали ще й повярват, а само безразличие към въпросите, породено от умора от Зона X. Прагматизъм, който говореше за пълното й съзнание, че изводите, до които е стигнала, няма да се харесат на никого.

Призрачната птица обаче знаеше какво е видяла в коридора, водещ към Зона X, отломките и останките, които бе видяла там, и телата, и се чудеше дали може да са истински, а не плод на съзнанието й. Какво ли бе минало през двайсетфутовата врата, която Контрол й беше описал, вратата, изгубена за тях? Какво ли още можеше да мине? И мисълта й: нищо, защото ако можеше, щеше отдавна да е минало.

В тази несигурна светлина блатистите езера бяха добили толкова наситен, идеално син цвят, че отраженията на околните шубраци по повърхността им изглеждаха също тъй реални, както вкоренените им двойници. Обувките им, покрити с кална коричка, вдигаха от гъстата тиня и корените на растенията миризма, почти напомняща на суха слама.

Контрол неведнъж се облягаше на Призрачната птица, за да запази равновесие, като едва не я събаряше. Някъде пред себе си усетиха мирис на огън, а отгоре нещо, което другите не можеха да видят, прекоси притъмнялото небе, но Призрачната птица не се изненада.

0017: Директорът

Един пролетен ден в „Съдърн Рийч“ решаваш да си починеш. Докато се разхождаш напред-назад в двора, изтормозена от поредния проблем в главата си, виждаш нещо странно до езерото. На ръба на черната вода е приклекнала прегърбена фигура, а ръцете й, макар да не ги виждаш, са заети с някаква тайнствена задача. Първият ти импулс е да повикаш охраната, но после разпознаваш слабия силует и тъмния перчем: това е Уитби в кафявия си блейзър, тъмносини панталони и официални обувки.

Уитби си играе в калта. Мие ли нещо? Или дави нещо? Нивото на концентрация, която излъчва, дори от това разстояние показва, че работи върху нещо, налагащо бижутерска прецизност.

Инстинктите ти казват да бъдеш тиха, да вървиш бавно, да внимаваш с нападалите клони и сухите листа. Уитби беше достатъчно разтърсен в миналото, от миналото, така че искаш да известиш присъствието си постепенно. На средата на пътя обаче той се обръща достатъчно, за да те забележи, но после се връща към заниманието си; след това ускоряваш крачка.

Дърветата са навъсени, както винаги; приличат на прегърбени свещеници с дълги бради от мъх или, както по-непочтително се изразява Грейс: „Като стари, похабени наркомани“. Във водата се носят само малките, търпеливи вълнички, предизвикани от Уитби, а когато се приближаваш и се навеждаш над рамото му, отражението ти е изкривено от разширяващите се кръгове и трептящата сива светлина.

Уитби мие малка кафява мишка.

Държи я внимателно, но здраво между палеца и показалеца на лявата си ръка; главичката и предните й крачета са обградени от този пръстен от плът, а светлото й коремче, задните крачета и опашката се спускат по дланта му. Изглежда хипнотизирана или по някаква друга причина неестествено спокойна, докато Уитби я полива с вода с дясната си шепа, после изпъва малкото си кутре и втрива вода в коремчето, хълбоците и пухкавите й бузки, а накрая я помазва по главата.

Уитби е разгънал малка бяла кърпа върху лявата си ръка с монограм под формата на голямо наклонено „У“, избродирано със златен конец. Донесъл я е от вкъщи? Той я хваща за ъгълчето и нежно попива върха на главичката на мишката, чиито малки черни очички са се зареяли в далечината. Уитби продължава с крайна, трескава загриженост да бърше първо едната, после другата розова предна лапичка, после минава към задните и накрая — тънката опашка. Ръката му е толкова бледа и малка, че забелязваш известна симетрия — абсурдно, но някак затрогващо внушение за общо минало.

Минали са четири месеца, откакто и последният член на последната единайсета експедиция почина от рак, и шест седмици, откакто разпореди ексхумацията на телата им. Повече от две години, откакто с Уитби се върнахте през границата. През последните седем-осем месеца имаш чувството, че той се възстановява — по-малко молби за прехвърляне, по-голямо участие в оперативките, възобновен интерес към собствения му „документ на комбинираните теории“, който сега нарича „теза за тероара“ и в който призовава за подход на „всеобхватна екосистема“, базиран на теория за винопроизводство. Нищо в изпълнението на ежедневните му задължения не говори за нещо повече от обичайната му ексцентричност. Дори Чейни кисело го признава, а ти не се тревожиш, че често го използва срещу теб. Не се тревожиш и за причините, стига Уитби да се връща по-близо към центъра на нещата.

— Какво държиш, Уитби?

Нарушаваш тишината внезапно и натрапчиво. Каквото и да кажеш, все ще прозвучиш като възрастен към дете, но Уитби те е поставил в това положение.

Той спира да мие и подсушава мишката, премята кърпата през лявото си рамо и се заглежда в мишката, сякаш проверява дали някъде не е останало мръсно петънце.

— Мишка — отвръща накрая той, сякаш е очевидно.

— Къде я намери?

— На тавана. Намерих я на тавана.

Тонът му е на човек, който очаква порицание, но въпреки това се държи предизвикателно.

— О… у дома?

Донесъл е физически символ на сигурността на дома си на опасното си работно място. Опитваш се да потиснеш гласа на психолога в себе си, да не прекаляваш с анализите, но ти е трудно.

— На тавана.

— Защо си я донесъл тук?

— За да я измия.

Не искаш да прилича на разпит, но си сигурна, че точно така изглежда. Това хубаво ли е или лошо по отношение възстановяването на Уитби? В изискванията за длъжността му не се споменава нищо за притежаването или миенето на мишка, по които да бъде обявен за годен или негоден за работа.

— Не можеше ли да я измиеш вътре?

Той те поглежда косо отдолу нагоре. Ти все още стоиш приведена. Той е все още прегърбен.

— Водата е замърсена.

— Замърсена.

Интересен избор на думи.

— Но ти я използваш, нали?

— Да, използвам я… — Отстъпва малко и се поотпуска, така че вече не си толкова притеснена да не задуши неволно мишлето. — Но си помислих, че ще му бъде приятно да излезе малко навън. Денят е приятен.

Превод: Уитби е имал нужда от почивка. Също като теб преди малко, на двора.

— Как се казва?

— Няма име.

— Няма име?

— Не.

Това по някаква причина те обезпокоява повече и от миенето, но не можеш да го обясниш с думи.

— Красиво мишле е.

Което звучи доста глупаво, но не знаеш какво друго да кажеш.

— Не ми говори така, сякаш съм идиот. Съзнавам, че изглежда странно, но помисли си за някои от нещата, които ти правиш срещу стреса.

Пресече границата с този човек. Пожертва вътрешния му покой пред олтара на ненаситния си интерес, любопитство и амбиция. Той не заслужава такова снизходително отношение.

— Извинявай.

Непохватно коленичиш в шумата и полузасъхналата кал до него. Истината е, че още не ти се връща вътре, на Уитби май също.

— Единственото ми извинение е, че беше много дълъг ден.

— Няма проблем — отвръща той след кратко мълчание и продължава да мие мишката. После доброволно пояснява: — Имам я от пет седмици. Като дете гледах куче и котка, но оттогава не съм имал домашен любимец.

Опитваш се да си представиш дома му, но не успяваш. Представяш си само безкрайно бяло пространство с бели, модерни мебели и компютърен екран в ъгъла — единственото цветно петно. Което вероятно означава, че домът на Уитби е пищна, декадентска къща с всякакви стилове и периоди, изразени с ярки, наситени цветове.

— Растението цъфна — прекъсва той размишленията ти.

Отначало не разбираш. После схващаш смисъла и леко се изправяш.

Уитби те поглежда.

— Няма нищо спешно. Всичко свърши.

Сподавяш импулса да го изправиш насила и да го повлечеш към сградата, за да ти покаже какво значи „нищо спешно“.

— Обясни ми — казваш ти, като наблягаш достатъчно върху думата, за да прозвучи като яйце, което всеки миг ще се пропука. — И конкретно.

— Стана посред нощ. Снощи. Всички си бяха тръгнали. Понякога работя много до късно, а и обичам да стоя в хранилището-катедрала. — Той отмества поглед, после продължава, сякаш си го попитала нещо. — Просто ми харесва. Успокоява ме.

— И?

— И снощи, когато влязох, ми хрумна да нагледам растението — казано твърде небрежно, сякаш винаги го наглежда — и видях цвят. Растението цъфтеше. Но вече го няма. Всичко стана много бързо.

Важно е разговорът да не спира, Уитби да бъде спокоен и да отговаря на въпросите ти.

— Колко продължи?

— Може би час. Ако ми беше минало през ума, че ще опада, щях да повикам някого.

— Как изглеждаше цветът?

— Най-обикновено, със седем или осем венчелистчета. Прозрачни, почти бели.

— Направи ли снимки? Клип?

— Не. Мислех, че ще издържи известно време. А после не казах на никого, защото вече го няма.

Или защото при липсата на доказателства, то би било доказателство против него, против психичното му състояние, точно когато е на път да се отърве от тази си репутация.

— А какво направи?

Той свива рамене, опашката на мишката потрепва, докато я премества в дясната си ръка.

— Предвидих пречистване. За всеки случай. И си тръгнах.

— През цялото време си бил с предпазен костюм, нали?

— Да. Естествено. Разбира се, че бях.

— И нямаше странни измервания след това?

— Не. Проверих.

— И нищо друго, което трябва да знам?

Като например връзка между разцъфването на растението и появата на Уитби на брега на езерото с мишка в ръка.

— Нищо, което вече да не знаеш.

Отново сянка на непокорство; във вдигнатите му очи се вижда, че мисли за преминаването в Зона X, за което не може да разкаже на никого и което го направи ненадежден за останалата част от екипа. Как се преценяват халюцинации, които могат и да бъдат реални? Параноя, която може да бъде и оправдана? Помниш как, веднага след като се върнахте, Уитби тъжно каза сам на себе си, сякаш бе изгубил нещо: „Отначало не ни забелязаха. Но после постепенно започнаха да се взират… защото ние просто не можехме да спрем.“

Изправяш се и го поглеждаш.

— Дай ми подробен доклад за растението — само за моите очи. И не можеш да вкарваш мишка в сградата, Уитби. Най-малкото, охраната рано или късно ще те хване. Върни я, откъдето си я взел.

Сега и двамата те гледат, Уитби по-непроницаемо от мишката — тя просто иска да се измъкне от ръката му и да си върви по пътя.

— Ще я прибера на тавана.

— Направи го.

Влизаш вътре и отиваш в хранилището-катедрала, като преди това обличаш предпазен костюм, така че да не замърсиш средата и тя да не замърси теб. Намираш растението с фалшивата табелка, сочеща, че е донесено от първата осма експедиция. Оглеждаш самото него, мястото наоколо и пода за изсъхнал цвят. Не намираш такъв, само някакво вещество, което след лабораторния анализ се оказва борова смола от друга проба, оставена някога там.

Гледаш резултатите в кабинета си и се чудиш дали растението е цъфнало само в съзнанието на Уитби и ако е така, какво означава това. Дълго се чудиш, преди и тази мисъл да бъде затрупана от бележки, срещи, телефонни обаждания и милион дребни неотложни неща. Трябва ли да питаш Уитби дали мишката е била с него в хранилището? Може би. Но вместо това поставяш безсмъртното растение под денонощно наблюдение, въпреки че нито Чейни, нито Грейс остават доволни от факта.

Уитби просто има нужда от другарче. От някой, който да не го съди и разпитва; от някой или нещо, което да разчита на него. И докато държи онова същество в дома си, на тавана, няма да кажеш на никого за нарушението. Осъзнаваш, че точно както Лаури е вързан с теб, така и ти си вързана с Уитби.

Седмица по-късно, докато играеш билярд с Брокерката и ветерана по време на експедицията си до „Стар Лейнс“, слушаш разказа й за някакви двама, самонастанили се в рекламна къща, които отказвали да дадат имената си. Замисляш се отново за Уитби, който отказва да даде име на мишката си, сякаш следва експедиционния протокол на „Съдърн Рийч“.

— Мислеха си, че като не знам имената им, не мога да се обадя в полицията. Надзъртаха иззад завесите като призраци. Много неприятна ситуация, не че ми беше приятно да ги изхвърля оттам. Но трябва да продам къщата. Не съм благотворителна организация. Да, давам пари за благотворителност, но за какво са приютите за бездомни? А и ако им позволя да останат, нали и на други ще им хрумне същото. Оказа се, че имат досие в полицията, така че взех правилното решение.

А после седиш на бюрото си в „Съдърн Рийч“ и чакаш досиетата на кандидатите за дванайсетата експедиция. Най-отгоре е най-обещаващата папка, поне в твоите очи: асоциален биолог, чийто съпруг е бил в последната единайсета.

0018: Пазачът на фара

Когато Сол стигна в селския бар, всички вече се бяха натъпкали вътре в очакване да свири някаква местна група, която се наричаше „Маймунски лакът“. Верандата с чудесната гледка към притъмняващия океан беше празна — най-малкото, беше прекалено студено — и той бързо влезе вътре. След халюцинацията на плажа се чувстваше по-добре с всеки изминал ден, а и никой от Леката бригада не бе идвал да го тормози. Температурата му беше спаднала, напрежението в главата му бе намаляло, а с него и импулсът да товари Чарли с проблемите си. Не беше сънувал цели три нощи. Дори слухът му беше добре, ушите му се наостряха и сякаш даваха тласък на цялото му тяло: чувстваше се по-енергичен във всяко отношение. Всичко изглеждаше нормално, като че ли се бе тревожил напразно. Липсваше му само познатата гледка на Глория, която идва по плажа към фара или се катери по камъните, или се мотае около бараката.

Чарли дори беше обещал да се видят в бара за по едно питие, преди отново да излезе на нощен риболов; въпреки тежкия режим изглеждаше доволен, че изкарва пари, само дето не се бяха виждали от няколко дни.

Старият Джим с червендалестото си лице и рошавите си бели бакенбарди беше запратил рахитичното пиано в далечния край на основното помещение. „Маймунският лакът“ тъкмо загряваха — какофония от цигулка, акордеон, акустична китара и дайре. Пианото, спасено някога от морето, беше възвърнало величието си отпреди удавянето — дори перлената инкрустация на капака си беше още там — но беше запазило хриптящо-ламаринен тон от кръщенето си и някои клавиши „потъваха“, поне според Стария Джим.

Вътре миришеше успокояващо на цигари и мазна пържена риба с лек дъх на твърде сладък мед. Стридите бяха прясно уловени, а бирата, която вадеха от хладилника, беше евтина. Сол винаги бързо забравяше недостатъците. Тук обикновено цареше добро настроение, макар понякога показвано с неохота. Всичките му молитви идваха от съзнанието, че не се бе случвало инспектор от здравната служба дори да надзърне в малката кухничка или скарата отзад, където чайките се събираха с несломима надежда.

Чарли вече беше там, запазил кръгла масичка с два стола на стената срещу пианото. Сол си проби път през пресата от тела — може би шейсетина души, на практика тълпа според стандартите на забравения бряг — стисна Чарли за рамото и седна.

— Здравей, непознати приятелю — каза той, но прозвуча още по-неуместно, отколкото можеше да бъде.

— В по-добро настроение си, а, млади момко? — отвърна Чарли, но се усети. — Искам да кажа…

— Не виждам млад момък наблизо, но знам какво искаше да кажеш. Така е. Чувствам се много по-добре.

Първото доказателство, че Чарли е бил притеснен за състоянието на Сол, което още повече задълбочи чувствата му към него. Нито веднъж не се бе оплакал, докато Сол хленчеше за летаргия и симптоми, само се опитваше да помогне. Може би сега щяха да се върнат към нормалната си връзка. Само да свършеше тази рибарска експедиция.

— Добре, добре — рече Чарли, като се усмихваше и оглеждаше наоколо. Малко се притесняваше на публични места.

— Как мина риболовът вчера?

Чарли беше споменал нещо за добър улов, но не бяха говорили дълго.

— Най-добрият улов досега. — Лицето му грейна. — Много скатове, морски лисици и камбали. Малко кефали и костури.

Плащаха му твърда надница на час, но имаше и бонуси за улов над определени килограми.

— Нещо необичайно?

Сол винаги задаваше този въпрос. Обичаше да слуша разкази за странни морски същества. Напоследък, след това, което му бе казал Хенри, очакваше отговора с още по-голям интерес.

— Само две неща. Хвърлих ги обратно, защото бяха много грозни. Една отвратителна риба и някаква асцидия, която все едно плюеше кръв.

— Интересно.

— Знаеш ли, наистина изглеждаш много по-добре. При фара всичко е спокойно, така ли?

Което всъщност значеше: „Защо по телефона ми каза, че «напоследък не е толкова забавно»?“

Сол тъкмо се канеше да се впусне в разказа за последния си сблъсък с Хенри и Леката бригада, когато пианото млъкна и Старият Джим стана да представи „Маймунски лакът“, въпреки че всички ги знаеха — Сейди Докинс, Бетси Пипайн и някогашният му помощник във фара, Брад. И тримата от време на време работеха в бара. Труди, майката на Глория, беше гост музикантът на дайрето. Някой ден щеше да дойде ред и на Сол.

Бандата започна тежка, тъжна песен за богатствата на морето, двама злощастни влюбени и трагичен хълм, гледащ към тайно заливче. Обичайните, макар и не съвсем напеви, повлияни от „овъргаляните в пясък морски хипита“, както се изразяваше Чарли, които бяха популяризирали ненапрягащия, лек за слушане фолк-поп стил. На Сол му харесваше в изпълнение на живо, въпреки че Брад припяваше малко по-силно. Чарли обаче се мръщеше и гледаше чашата си със стиснати устни, а после крадешком завъртя очи; Сол поклати глава с насмешливо неодобрение. Да, не бяха кой знае какво, но им стискаше да излязат пред публика. Някога самият той повръщаше преди проповед, което, като се замислеше сега, може и да е било знак от Бога. В най-тежките вечери предварително правеше лицеви опори и подскоци, за да изпоти сценичната треска.

Чарли се наведе напред, Сол също.

— Сещаш ли се за пожара на острова? — прошепна Чарли в ухото му.

— Да?

— Един приятел излязъл за риба онзи ден и видял накладени огньове. Хората горели някакви хартии часове наред, точно както ти каза. Но когато се връщал, вече били натоварили купища кашони в моторни лодки. Да ти кажа ли накъде тръгнали лодките?

— Навътре в морето?

— Не. На запад, покрай брега.

— Интересно.

Единственото нещо на запад от Фейлиър освен обсадените от комари заливчета бяха няколко малки градчета и военната база.

Сол се облегна назад, без да откъсва очи от Чарли, който кимаше в смисъл: „Нали ти казвах“, макар да не бе ясно какво има предвид с това. „Казах ти, че са странни“? Или „Казах ти, че нищо добро не може да се очаква от тях“?

Втората песен приличаше повече на традиционен фолклор, бавна и дълбока, наситена с товара на всички интерпретации от последните един-два века. Третата беше весела и глуповата, също стара, този път за рак, който изгубил черупката си и обикалял къде ли не да я търси. Няколко двойки вече танцуваха. Църквата му не беше от онези, които забраняват танците и други „земни наслади“, но така и не се беше научил. Тайната му фантазия беше да танцува с Чарли, но макар да му се струваше, че ще му хареса, се налагаше да я впише в категорията „вече е твърде късно за това“. А и все едно, Чарли сигурно нямаше да се навие, дори да са само двамата.

По време на една кратка пауза между песните Сейди се приближи до масата им. През лятото работеше в бар в Хедли и винаги имаше смешни истории за клиентите, много от които слизаха от алеята край реката „пияни като мотики“. Труди също дойде и си побъбриха малко, макар и не пряко за Глория. Повече за бащата на Глория, от което Сол разбра, че двамата с момичето вече са се прибрали в неговата къща. Значи там всичко беше наред.

После предимно слушаха, като открадваха по някоя секунда между песните, за да си кажат нещо или да си вземат още бира. От известно време, докато оглеждаше помещението за познати, на които да кимне, да потвърди връзката си с тях, имаше чувството, че не той наблюдава, а някой наблюдава него. Отдаде го на затихващ симптом на не-болестта му или на кокетниченето на Чарли. Изведнъж обаче през гъстата пелена от човешки тела, приливната вълна от силни разговори и френетичната музика в другия край на залата, близо до вратата, забеляза нежелан образ.

Хенри.

Стоеше напълно неподвижно и наблюдаваше, даже без чаша в ръка. Носеше онази нелепа копринена риза и претенциозни, изгладени панталони, но въпреки това някак се сливаше със стената, сякаш точно там му беше мястото. Никой освен Сол като че ли не го забелязваше. По някаква причина силно го порази фактът, че Сюзан не е с него. Тъкмо това го накара да сподави импулса да се обърне към Чарли и да му посочи Хенри: „Ето това е човекът, който нахлу във фара преди няколко нощи“.

През цялото време, докато Сол се взираше в Хенри, ъглите на стаята потъмняха, неприятната сладка миризма се усили, всички наоколо станаха по-безплътни — смътни, неразпознаваеми силуети — а цялата светлина струеше и се събираше около Хенри, за да се разлее после от него.

Зави му се свят, като че ли под краката му се бе раззинала пропаст и той висеше над нея, готов всеки миг да падне. Всички симптоми, които уж бяха изчезнали, се върнаха, като че ли само са дебнели от скривалището си. През главата му преминаваше комета, от която капеха пламъци и се спускаха в огнена диря по гърба му.

Бандата продължаваше да свири в мрака, но докато звуците се сливаха в невъзможно бавна песен, преди да се стопят в тъмна, проблясваща спирала, преди всичко не-Хенри да изчезне, Сол стисна масата с двете си ръце и отмести поглед.

Бърборенето и шумотевицата се върнаха заедно със светлината, разговорите се подредиха, групата звучеше нормално, а Чарли му говореше така, сякаш нищо не се е случило. Облекчението на Сол бе толкова осезаемо, че кръвта му забушува и усети как му прималява.

След минута, когато се почувства по-стабилно, дръзна да хвърли поглед към мястото, на което бе видял Хенри. Беше изчезнал и на негово място стоеше друг човек. Не се познаваха, но онзи смутено вдигна бирата си за поздрав и Сол осъзна, че твърде дълго го е зяпал.

— Чу ли какво ти казах? — попита Чарли достатъчно силно, за да надвика музиката. — Добре ли си?

Пресегна се да го докосне по китката, което значеше, че се е притеснил от странното поведение на приятеля си. Сол се усмихна и кимна.

Песента свърши и Чарли каза:

— Не е заради лодките и острова, нали? Не исках да те разтревожа.

— Не, не е това. Изобщо не е. Добре съм.

Беше трогнат, защото това беше от нещата, които тайно биха притеснили Чарли, ако ролите им бяха разменени.

— И ще ми кажеш, ако пак се почувстваш зле, нали?

— Разбира се. — Това донякъде беше лъжа; той още се опитваше да смели преживяното. После, по силата на някакво предчувствие, сериозно добави: — Чарли, колкото и да ми е неприятно, май трябва вече да тръгваш, за да не закъснееш.

Чарли вече се беше надигнал от стола — музиката не му харесваше.

— До утре тогава — каза той, като му намигна и го изгледа продължително по не най-невинния начин.

В този миг, докато обличаше якето си, изглеждаше страшно красив. Сол го притисна здраво, преди да се е измъкнал. Тежестта на мъжа в обятията му. Усещането за наболата брада, която толкова обичаше. Тръпчивата изненада от балсама на устните на Чарли върху бузата му. Задържа го още за миг в прегръдката си, мъчейки се да съхрани всичко това — като крепостна стена към случилото се преди малко, каквото и да беше то. После, твърде скоро, Чарли си тръгна, излезе през вратата и потъна в нощта на път към лодката.

0019: Контрол

Нощта беше пълна с бели зайци, които се стрелкаха в небето на мястото на звездите и луната, и в някаква трескава част на съзнанието си, в някакво отделение, все още бранещо се срещу любопитното сияние, Контрол знаеше, че това не е редно. Защо бели зайци? Или това бяха петна от черно движение на фотографски негативи, които му пречеха да вижда ясно? Защото той не искаше да види какво има там. Биологът беше отключила нещо в него и той понякога се връщаше към фантасмагоричните картини в странната стаичка на Уитби в „Съдърн Рийч“, а после към теорията му, че да изчезнеш в границата, означава да навлезеш в някакво чистилище, където ще намериш всички изгубени и забравени неща: зайците, запратени срещу невидимата бариера, изхвърлените на брега миноносци и камиони през нощта, в която бе създадена Зона X. Изчезналите участници в експедициите. Тази мисъл беше анихилираща бездна. Но и светлината, цъфтяща изпод Пълзящия, описана подробно в дневника на биолога. Къде ли водеше тази светлина?

Опитваше се да изведе от тези парчета разумен, пък бил той и кошмарен избор. Такъв, с който баща му би се съгласил; вече не мислеше много за майка си и нейното мнение.

Може би просто искам да ме оставят на мира. В малката къщичка на хълма в Хедли, с котарака Чори и цвъртящите прилепи нощем, не твърде далеч от мястото, на което беше израсъл и от което сега беше твърде, твърде далеч.

— Това нямаше да промени нищо, Грейс.

Тримата спяха върху боровите иглички и важната трева на по-малко от миля от топографската аномалия. Последният заход беше планиран за сутринта.

— Какво нямаше да промени нищо? — попита тя, може би дори мило. Което му разкри пълния размах на разстроеното му съзнание. Продължаваше да вижда множеството очи на биолога, които се превръщаха в звезди. Превръщаха се в подскачащи бели светлинки. Превръщаха се в дъска за шах, върху която бе замръзнал последният ход на баща му. И последният ход на Контрол, който тепърва предстоеше.

— Ако ми беше казала всичко. Още в „Съдърн Рийч“.

— Не. Нямаше.

До него спеше Призрачната птица и това също му помагаше да очертае упадъка си. Спеше зад гърба му, пазеше го, увила здраво ръце около тялото му. Там той беше на сигурно и безопасно място и я обичаше още повече, задето позволяваше това сега, когато имаше все по-малко причини да го прави. Даже никакви.

Нощта беше хладна и дълбока, осеяна по периферията със същества, които ги гледаха; просто тъмни, безмълвни, неподвижни силуети. Но той нямаше нищо против тях.

Нещата, които баща му бе казал, сега му се изясняваха, защото сигурно се бяха случили. „Ако не познаваш страстта си, това обърква ума, не сърцето ти“, казваше старият. А друг път, в миг на откровеност, след като се беше провалил в мисията си и можеше да разговаря за това с баща си само с недомлъвки, без никога да му каже цялата истина: „Понякога трябва да знаеш кога да продължиш към следващото нещо — заради другите“.

Побиваха го тръпки. Следващото нещо. Какво беше следващото нещо тук? И коя беше неговата страст? Не знаеше отговорите и на двата въпроса; знаеше само, че драскането на боровите иглички по лицето и пропитата със сън, димна миризма на почвата под него го успокояват.

Настъпи утрото, но той продължи да се гуши в прегръдката на Призрачната птица, докато тя не се размърда и не се отдръпна от него по начин, който му се стори твърде окончателен. Сред тръстиките, безкрайното блато и калта се долавяше внушение на пламтящ хоризонт, пукот и гърмежи, които може би идваха от пушечен обстрел или някакъв стар спомен от миналото, пробудил се в главата му.

Синята чапла продължаваше да дебне попови лъжички и дребни рибки в естуара, черният лешояд кръжеше в термалите високо горе. Зад тях, на хоризонта се виждаше фарът, винаги можеше да се види, дори през мъглата сутрин, ту неясен и размазан, ту плътен, издигащ се като естествена защитна преграда, където е необходимо, изпитание и благословия на фона на пейзажа. Способността да цени всичко това му бе дар от Призрачната птица, сякаш се бе просмукала в него при докосването й.

Неестественият свят обаче се намеси, както винаги правеше, когато имаше воля и цел, и за миг го изпълни негодувание. Призрачната птица и Грейс спореха какво да правят, ако срещнат остатъци от войската на командира на границата. И когато стигнат до кулата.

— Двете с теб слизаме долу — каза Грейс, — Контрол може да пази входа.

— Тази последна съпротива, тази последна задача.

— Би трябвало да сляза сама — възрази Призрачната птица, — а вие двамата да стоите горе на пост.

— Това би било нарушение на експедиционните протоколи.

— На това ли ще се позовеш тук? Сега?

— А какво друго ни остава?

— Слизам сама — заяви Призрачната птица и Грейс не отговори.

Тактика, не стратегия, изникна от мисления му каталог с любими фрази. Звучеше неуместно като всичко останало, като масивната рамка на старомоден велосипед.

Контрол постоянно вдигаше очи към мръсносивото небе в очакване да се разкъса и да разкрие истинското им положение. Мимикрията обаче си оставаше убедително на място. Ами ако биологът грешеше? Ако тя беше просто един тих луд? А после — просто чудовище? Какво щяха да правят тогава?

Напуснаха лагера и използваха прикритието на група блатни дървета, за да огледат тресавището и водите на устията. Пушекът вече се издигаше под остър шейсетградусов ъгъл, за да добави пепеляво сребрист цвят в мъглата и да образува тежка, тромава непрогледност. Този съюз скриваше и последните петна от синьо небе и подчертаваше успоредната пращяща линия на огъня върху хоризонта: вълни от оранжево, които се надигаха от златни центрове.

Оловната неподвижност на водния канал на преден фон отразяваше силуетите на пламъците и кълбата дим — отразяваше и близките тръстики, удвояваше и острова, който в най-високата си част беше покрит с дъбове и палми, а белите им стволове се губеха в петната от мъгла.

Чуха се викове, писъци и изстрели — твърде близо, от дърветата или може би нещо, което Лаури беше вложил в съзнанието му. Нещо, което се бе случило тук много отдавна, но едва сега изплуваше на повърхността. Контрол не изпускаше от поглед отражението, в което мъже и жени във военни униформи се нападаха един друг, докато нещо невъзможно ги наблюдаваше от водното небе. Далечно и изкривено, то не изглеждаше толкова сурово и интуитивно.

— Те вече са някъде другаде — каза Контрол, макар да знаеше, че Грейс и Призрачната птица няма да го разберат. Те вече бяха в отражението, през което сега плуваше алигатор. Преминаваше между дърветата, без да ги забелязва, и само потрепваше.

Затова тримата продължиха — той с болест, която вече не искаше да диагностицира, Грейс, накуцвайки, и Призрачната птица със собствените си мисли.

Нямаше какво да направят, нито причина да го правят: пътеката им щеше да заобиколи огъня.

Във въображението на Контрол топографската аномалия имаше широк вход, защото го свързваше с огромното туловище на биолога и неволно очакваше внушителен зикурат, обърнат надолу с главата и вкопан в земята. Но не, той си беше такъв, както и преди: около два метра в диаметър, кръгъл, разположен в средата на малка полянка. Отворен за тях, както бе бил за мнозина други. Нямаше войници, нито друго, по-необичайно от самия него.

На прага Контрол им каза какво ще последва. В гласа му имаше само сянка от авторитета на директор на „Съдърн Рийч“, но в тази сянка се четеше ясна съпротива.

— Грейс, ти ще останеш тук горе, за да охраняваш с оръжието. Има какви ли не опасности, не можем да рискуваме да останем долу. Призрачна птицо, ти ще дойдеш с мен и ще водиш. Аз ще те следвам на известно разстояние. Грейс, ако останем долу повече от три часа — максималното време, записано от предишните експедиции — си свободна от всяка отговорност за нас.

Защото ако имаше свят, в който да се върнат, оцелелият трябваше да бъде някой с нещо, при което да се върне.

Те го гледаха. Гледаха го и той си мислеше, че ще възразят, ще се противопоставят, и тогава той щеше да бъде изгубен. Щеше да остане тук, горе.

Този момент обаче така и не настъпи. Коленете му едва не се огънаха от облекчение, когато Грейс кимна и му каза да внимава, а после изстреля някакъв съвет, който той даже не чу.

Призрачната птица стоеше отстрани с любопитно изражение на лицето. Там долу тя щеше да преживее върховното повторение на преживяването с биолога, но той не можеше да я спаси от това.

— Каквото и да си намислил, не го забравяй — рече Грейс. — Защото когато слезеш долу, от него може и да не остане нищо.

А какво имаше в главата му всъщност и как щеше да повлияе то на изхода? Защото целта му не беше да стигне до Пълзящия. Защото се чудеше какво друго се крие в сиянието, което го съпътстваше.

Заслизаха надолу в кулата.

0020: Директорът

Безполезният доклад на Уитби за цъфналото растение вече е на бюрото ти, но е време за следващото интервю с биолога. Кандидатите за дванайсетата експедиция са сведени до десет и двете с Грейс, двамата с Лаури спорите за фаворитите си, а учените от научния отдел се препират на заден фон, шепнейки ти собствените си предпочитания. Севърънс изглежда фатално незаинтересувана.

Моментът изобщо не е подходящ за интервюта, но нямаш избор. Растението отново разцъфва в съзнанието ти, но ти си заета да разговаряш с биолога в един тесен кабинет в града, в който живее — офис, който си наела и се преструваш, че е твой, с всички подходящи учебници по психология и психиатрия по лавиците. Махнала си дипломите и семейните снимки на действителния собственик на кабинета. Отстъпваш пред Лаури и позволяваш на хората му да изнесат столовете, леките мебели и други елементи от стаята, сякаш със смяната на мебелите и цветовото решение от спокойно синьо и зелено с червено, оранжево и сиво или сребристо ще се намери отговорът на по-съществен въпрос.

Лаури твърди, че подредбата и рекомбинациите могат да имат „подсъзнателен или инстинктивен ефект“ върху кандидатите.

„Да ги накараме да се чувстват по-сигурни и спокойни?“ питаш ти в един от редките моменти, в които дръзваш да подразниш звяра с пръчка, но той не ти обръща внимание, а в мислите ти казва: „Да ги накараме да поискат това, което искаме ние“.

Все още се усеща миризмата на влага от аварията с тръбата в сутерена. В ъгъла има петно, скрито от малка масичка, сякаш е следа от престъпление. Единствената улика, че това не е твоят кабинет: едва се натъпкваш в стола си.

Растението цъфти в съзнанието ти и всеки път, когато това стане, имаш по-малко време, по-малко неща, които можеш да направиш. Дали растението е предизвикателство или покана, или безсмислено отвличане на вниманието? Или послание? Ако е така, какво означава (стига Уитби да не си измисля)? Светлината на дъното на топографска аномалия, на врата в Зона X, на карта таро, използвана от Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. Разцъфващата светлина на магнитнорезонансната томография, която ти правиха миналата седмица.

Насред целия този цъфтеж в мозъка ти, онова, което би предизвикало шега от Грейс, стига да можеше да й кажеш, яхва света: биологът, талисманът, който пристига точно когато всичко отново започва да те притиска и времето да не достига.

— Кажете името си за протокола.

— Предния път го направих.

— Въпреки това.

Биологът те поглежда, сякаш си враг, а не човек, който може да я изпрати там, където тя тъй очевидно желае да отиде. Отново отбелязваш не само мускулатурата на тази жена, но и факта, че е готова да усложни дори най-простото нещо, като да съобщи името си. И хладнокръвието й, което идва не само от съзнанието коя я, но и от увереността, че в крайна сметка няма нужда от никого. Някои специалисти биха го класифицирали като психично разстройство, но при биолога то се демонстрира като абсолютна и непоколебима яснота.

„Разкажете ми за родителите си.“

„Какви са най-ранните ви спомени?“

„Имахте ли щастливо детство?“

Обичайните, дразнещи въпроси и нейните лаконични отговори, които също са донякъде дразнещи. Но все пак от по-интересните.

— Понякога минават ли ви мисли за насилие, изпитвате ли такива наклонности?

— Какво разбирате под насилие? — отвръща тя. Опит да се измъкне или искрен интерес? Готова си да се обзаложиш, че е първото.

— Причиняване на болка на други хора или животни. Или сериозно увреждане на собствеността като например палеж. — Брокерката от „Стар Лейнс“ има десетки истории за насилие срещу дома и винаги ги разказва с особена нотка в гласа. Биологът вероятно би я класифицирала като чуждоземен вид.

— Хората са животни.

— Добре, значи нанасяне на болка на животни.

— Само срещу хора-животни.

Опитва се да те оплете или провокира, но стандартните справки и анализи на разузнаването са стигнали до нещо интересно, което не можеш да потвърдиш. Като докторант на Западния бряг тя е карала стаж в лесничейство в национален парк. Двете й години там горе-долу съвпадат с поредица от това, което някои наричат „екологичен тероризъм“. В най-тежкия случай трима мъже са пребити от „маскиран нападател“. Мотивът според полицията: „Жертвите са измъчвали ранена сова, като са я мушкали с пръчка и са се опитвали да подпалят крилото й“. Няма заподозрени, няма арести.

— Какво бихте направили, ако други участници в експедицията проявят склонност към насилие?

— Каквото трябва.

— Това включва ли да убиете някого?

— Ако се стигне до това, значи е трябвало.

— Дори да съм аз?

— Особено ако сте вие. Защото тези въпроси са адски досадни.

— По-досадни от работата ви с пластмаси?

Това я отрезвява.

— Нямам намерение да убивам никого. Никога не съм убивала. Възнамерявам да взимам проби. Да науча, колкото мога повече, и да попреча на всеки, който не следва параметрите на мисията.

Отново тази строгост, рамото, обърнато към теб, за да те блокира. Ако това беше боксов мач, несъмнено щеше да последва ъперкът или удар в корема.

— А ако се окаже, че вие сте заплахата?

Биологът се изсмива и те поглежда така прямо, че отместваш очи.

— Ако аз съм заплахата, значи няма да мога да се спра, нали? Ако аз съм заплахата, значи може би Зона X е спечелила.

— А съпругът ви?

— Какво за съпруга ми? Той е мъртъв.

— Надявате ли се в Зона X да разберете какво е станало с него?

— Надявам се в Зона X да намеря Зона X. Надявам се да бъда полезна.

— Това не е ли безсърдечно?

Тя се навежда напред, фиксира те отново с този поглед и ти с труд запазваш самообладание. Но в това няма нищо лошо, в антагонизма няма нищо лошо. Всъщност помага ти всичко, което помага на нея да отхвърли всички следи от корупция, които може би си приела несъзнателно.

— Заблуда от ваша страна — на напълно непозната — е да проектирате върху мен мотивите и емоциите, които намирате за уместни — казва тя. — Да си мислите, че можете да проникнете в съзнанието ми.

Няма как да споделиш с нея, че останалите кандидати са били достатъчно прозрачни. Геодезистът ще бъде гръбнакът на експедицията, без следа от пасивна агресивност. Антропологът ще бъде източник на емпатия и загриженост, макар че не си сигурна дали потребността й да се самодоказва е плюс или минус. Тя ще се напряга повече, ще полага повече усилия, но какво ли ще си помисли Зона X за това? Лингвистът говори твърде много, твърде малко се вглежда в себе си, но е от екипа на „Съдърн Рийч“ и неведнъж е демонстрирала пълна лоялност. Любимката на Лаури с всички последствия от това.

Преди интервюто се видя с Уитби, който се беше развихрил в кабинета ти относно тази дискусия, сред нарастващата бъркотия. Най-много говорихте за биолога, за това, колко важно е да поддържате параноята, изолацията и антисоциалната й нагласа, как у нея е налице естествена промяна в мозъчната биохимия, каквато тайните експерименти на Лаури се опитват да предизвикат изкуствено, и че след като съпругът й вече е бил в Зона, бил е „прочетен от нея“, това е уникална възможност „по отношение на метриката“ именно поради „тази връзка“, защото „никога досега не се е случвало“. В определен смисъл биологът беше установила връзка със Зона X, още преди да е стъпила там. Това може да доведе до „предварително познание за тероара“, както се изразява Уитби.

Експедиция в Зона X с биолога би била различна от експедиция с Уитби. Не можеш да водиш, освен по онзи начин, по който като момиче вървеше пред баща си в магазина, за да не изглежда, че си с него, но когато се обърнеш назад, да виждаш накъде отива.

С напредването на разпита ставаш все по-сигурна в интуитивното си усещане. Някак си ти напомня за Зона X. Биологът ти напомня за Зона X.

Останалата част от досието на биолога спира дъха с тесния си фокус и същевременно с продуктивността си. Возиш се с нея из пустинята в малка кола, за да проверите дупките на пещерните сови. Губиш се на платото над недокоснат бряг, дебне те пума, а тревата има цвят на злато и стига до коленете ти, дърветата са почернели от огън и поръсени със сребристосива пепел. Вървиш нагоре по планината сред шубраци и огромни канари; всички мускули в тялото ти протестират, но ти си изпълнена с невъздържана веселост, която ти помага да продължаваш въпреки изтощението. Връщаш се с нея в първи курс в колежа, когато тя признава на съквартирантката си, че иска да бъде сама, и още на следващия ден се пренася в собствен апартамент, за да изминава всеки ден по пет мили пеша в пълно мълчание, възприемайки света през дупката в обувката си.

Сигурна си, че трябва да дадеш нещо на Лаури, за да го държиш далеч от биолога, но каквато и да е цената, ще я платиш; решаваш за разнообразие да поръчаш уиски при Чипър — уиски за всички в бара, и за четиримата. Защото е късно, защото е работен ден, защото Чипър одъртява и защото клиентите му също все повече остаряват. Като теб. Лекарят ти е казал, че в яйчниците ти е цъфнал рак, който ще обхване черния ти дроб, преди да си мигнала, преди да си свикнала с мисълта. Още едно нещо, което няма нужда никой да знае.

— И преди да помислим за продажба на имота — разказва Брокерката, — трябваше да свалим десет пласта тапети. Тази жена десет години беше лепила тапет върху тапет. Имаше адски много тапети, при това все крещящи, сякаш беше изпращала предупредителни сигнали. Беше опаковала цялата си къща отвътре. Казвам ви, никога не съм виждала подобно нещо.

Ти кимаш, усмихваш се, нямаш какво да кажеш, но с удоволствие слушаш. Фатално заинтересувана.

Ракът си е най-обикновен, не като онази скоростна, настървена атака, която сполетя последната единайсета експедиция. Просто добрият стар живот те настига, опитва се да те убие и ти можеш или да приемеш агресивната химиотерапия, да напуснеш „Съдърн Рийч“ и така или иначе да умреш, или да останеш достатъчно дълго, за да се включиш в дванайсетата експедиция, редом с биолога, и за последен път да преминеш през границата. И преди си имала тайни. Какво й е особеното на тази?

Освен това, което е по-интересно, тайните започват да се разнищват, защото Грейс най-после е открила нещо за Джаки Севърънс. Много кал, включително скандал, в който е замесен синът й — провалена мисия, довела до смъртта на една жена — но досега нищо съществено. В един строго секретен списък, не в отвореното досие на Джаки, а в затвореното досие на Джак, в което има логика, защото Джак е малко по-лесен: пенсионирал се е малко над седемдесет и част от това, върху което е работил, съществува само на хартия.

— Погледни петия ред — казва Грейс на покрива след бърза проверка за бръмбари. Никога не сте намирали, но трябва да се внимава.

Петият ред гласеше:

— Има ли друго?

Не е точно каквото си очаквала, но мислиш, че знаеш за какво става дума.

— Не, само това. Може и да е имало още, но другите папки от периода липсват. На тази страница дори не й е тук мястото.

— Какво значи според теб „серум на блаженството“?

— Според протокола от онова време — нищо. Вероятно случайно генерирано.

— Странно е. Дори не е БССИ.

— На оризова хартия. Може да не означава нищо, но…

Но ако БССИ са били на издръжка на Централата — дори отчасти, дори като страничен проект — и ако Джак е ръководил операцията, и ако Джаки е знаела за това, и ако БССИ имат нещо общо със създаването на Зона X…

Много „ако“. Много скокове. Още много разследвания чакат Грейс.

— На теб обаче това ти стига, за да добиеш представа защо новият съюзник на Лаури е Джаки Севърънс.

0021: Пазачът на фара

Сол стоеше на другия край на бара. Не беше сигурен дали иска да изпита решителността на Брад или не иска да излезе навън, само за да се сблъска с Хенри. Или защото му беше тъжно, че Чарли си е тръгнал.

Затова удари още няколко бири, потисна люлеенето на помещението от алкохола и си поръча стриди и риба с пържени картофи. Изпитваше несвойствен апетит. Обикновено храната не го привличаше, но тази вечер беше зверски изгладнял. Стридите пристигнаха в собствена солена вода, току-що обелени и запарени, и той ги изгълта, без дори да си прави труда да ги топи в соса. После се нахвърли върху рибата. Тя се разпадаше на дебели люспи в ръцете му и вдигаше пара с мазен аромат, който пълнеше устата му със слюнка. Поливаше пържените картофи с кетчуп, за да последват рибата. Пируваше неистово, с ясното съзнание, че се тъпче, ръцете му се движеха с френетична, неестествена скорост, но не можеше да спре.

Поръча си още риба с пържени картофи. И още стриди. И още бира.

След последното изпълнение музикантите останаха в бара, но повечето от другите посетители си тръгнаха, включително и Труди. Черното море и небе от другата страна на прозореца надничаха през стъклото, отразяващо размазани лица и бутилки. Сега на пианото седеше Старият Джим, а другите се мотаеха наоколо; имаше толкова малко хора, че отново чуваше пулса на морето, долавяше тихото му далечно послание. Или нещо пулсираше в главата му. Обонянието му се беше изострило; неприятната сладка миризма на гнило, която сигурно идваше от кухнята, приличаше на облаци парфюм, изпръскан в помещението. Към пулса се добави натрапчив ритъм, скрит под ударите на клавишите.

Най-обикновени детайли му се виждаха неимоверно важни. Червейчето на сиво-бялата пепел в пепелника на масата, прашинките, които още вдигаха дим и пърхаха, заровената угарка с пулсираща червена сърцевина, излъчваща ярка светлина. До пепелта — петно от стар, мазен отпечатък от пръст, обезсмъртен от мръсотията, събрана върху пепелника от стотици цигарени жертвоприношения. А до отпечатъка — опит за гравиране на някакъв надпис върху пепелника, завършил само с „Д“ и „А“.

Звуците на пианото станаха нехармонични, а може би той просто започна да ги чува по-добре… или по-зле? Замисли се за това на стола си, облегнат на стената с бира в ръка. Замисли се върху объркването на гласовете на хората, сякаш се смесват, на барабаненето под кожата си, сливащо се с бученето в ушите му. Сякаш нещо идваше много отдалеч и много бързо — право към него, право в него. Гърлото му беше пресъхнало и го дращеше. Бирата имаше странен вкус. Той я остави и се огледа.

Старият Джим не можеше да спре да свири на пианото, въпреки че го правеше много зле; пръстите му бяха вдървени, клавишите бяха изцапани с червената му кръв, но той ревеше като звяр някаква песен с неразбираем текст, която Сол никога не бе чувал. Другите музиканти, повечето от които бяха насядали около Стария Джим, изтърваха инструментите от отпуснатите си ръце и се спогледаха изумено. Какво ги бе стреснало така? Сейди плачеше, а Брад повтаряше:

— Защо ти е да го правиш? Защо, по дяволите, ти е да го правиш?

Гласът му обаче излизаше от тялото на Сейди, а от лявото ухо на Брад капеше кръв, хората на бара се бяха свлекли… така ли си бяха и преди миг? Пияни или мъртви?

Старият Джим скочи от мястото си, без да спира да свири. Достигаше хаотично кресчендо с виковете, крясъците и воя на песента си, пръстите му се разпадаха става по става, а кръвта се стичаше от пианото по скута му и на пода.

Нещо кръжеше над Сол. Нещо се излъчваше от него, предаваше през него на твърде високи честоти, за да може да ги чуе.

— Какво ми правиш?

— Защо ме гледаш?

— Престани.

— Нищо не правя.

Някой пълзеше по пода, защото краката не го държаха. Друг биеше главата си в тъмното стъкло до вратата. Сейди се въртеше, тресеше и извиваше на пода, удряше се в столовете и краката на масите, молеше се да се разпадне.

Навън цареше непрогледна нощ. Нямаше светлина. Нямаше светлина. Сол стана. Отиде до вратата под пръските на неразбираемата песен на Стария Джим, която сега напомняше повече на изтънял писък, отколкото на животински рев.

Не знаеше какво се крие зад вратата, не вярваше на мрака, както не вярваше и на това зад гърба си, но не можеше да остане повече в бара, независимо дали всичко това беше реално или халюцинация. Трябваше да се махне оттам.

Завъртя дръжката и излезе на хладния нощен въздух на паркинга.

Всичко беше на мястото си, съвършено нормално, не се виждаше жива душа наоколо. А онова зад гърба му беше погрешно, неправилно и непоправимо. Глъчката се беше усилила, сега и други пищяха, издаваха нечовешки звуци. Сол намери пикапа си. Успя да вкара ключа в стартера, да включи на задна и да излезе от паркинга. Убежището на фара беше само на половин миля разстояние.

Не поглеждаше в огледалото, не искаше да види нищо, излизащо от нощта. Звездите бяха толкова далечни и същевременно толкова близки по тъмното небе над него.

0022: Призрачната птица

През голяма част от слизането изпитваше силно чувство за завръщане към нещо вече познато, макар и преживяно от друг — спомен за давене, за безкрайно давене и онези ненадеждни думи от дневника на биолога, краят на това, което тя бе срещнала, изстрадала и открила. А Призрачната птица не желаеше нищо от това; не го желаеше и Контрол, който вървеше след нея. Той не беше пригоден за това, не бе създаден да го преживее. Не можеш да станеш мъченик на Зона X, можеш само да изчезнеш, докато се опитваш, и дори това не е сигурно.

Ако някога биологът не се беше навела и взряла в тези думи, двойникът й можеше да не съществува по този начин: пълна със спомени, промъкваща се в дълбините. Можеше да не се е върнала със заличен ум, различието й можеше да не се изразява в огледалното отражение на биолога, а като функция на правилното време или погрешното място, правилното място или погрешното време.

Странна утеха беше това: думите на стената бяха същите, методът на изразяването им — непроменен, макар сега тя да ги тълкуваше като носталгично послание от чужда екосистема, подход или отношение, което Пълзящият и кулата заедно не бяха успели да наложат на Земята. Защото не е жизнеспособно? Защото не това е била целта му — и затова им дава тези неясни знаци откъде идва, какво защитава, какво мисли?

Беше отказала предпазната маска, а заедно с нея и идеята, че Зона X някак си е концентрирана само тук, в това тясно място, на тези стълби, във фосфоресцентните думи, които тя познаваше твърде добре. Зона X беше навсякъде около тях; не беше затворена на едно място или в една фигура. Тя беше дисфункцията на небето, растението, за което говореше Контрол. Тя беше небето и земята. Можеше да те подложи на разпит от всяка позиция и без никаква позиция, а ти даже да не разбереш, че действията й са форма на разпит.

Призрачната птица не се чувстваше изпълнена със сила, докато слизаха през луминесцентната светлина, прегърнали дясната стена, но не чувстваше и страх.

После спомените и настоящето се препокриха в суровото движение на мощен двигател или пулс, и тя разбра, че дори Контрол го чува и може да предположи какво е. Оттам продължиха бързо към точката, от която нямаше истинско завръщане: моментът, в който щяха да видят чудовището и да го преценят. То ги чакаше — съвсем близо, точно зад ъгъла.

— Искам да останеш тук — каза Призрачната птица на Контрол, на Джон.

— Не — отвърна той, както тя очакваше. — Не, няма.

Неочаквано мило изражение. Уморена решителност в думите.

— Джон Родригес, ако дойдеш с мен, няма да мога да те предпазя. Ще се наложи да видиш всичко. Очите ти ще трябва да бъдат отворени.

Тук, в края на всичко, не можеше да го лиши от името му. Не можеше да го лиши и от правото му да умре, ако се стигнеше до това. Нямаше какво повече да се каже.

Следвана от спомена и Контрол, Призрачната птица се спусна надолу към светлината.

Пълзящият беше огромен и сякаш непрекъснато се надигаше и разливаше към стените, докато накрая изпълни цялото полезрение на Призрачната птица. Нямаше и помен от изкривяването, което помнеше, нито от затрупването й със собствените й страхове и желания. Просто се разкриваше пред нея, внушителен и поразяващо конкретен.

Повърхността на камбановидното му тяло беше прозрачна, но със странна текстура, напомняща на лед от течаща вода, замръзнала на издължени полипи. Под нея лежеше втора повърхност, която бавно се въртеше, и в тази центрофуга се виждаха плуващи образи, като че ли имаше вътрешна кожа, а това отгоре беше някаква мека броня.

Имаше нещо омагьосващо в това движение, далечен сродник на хипнотизма на директора, и тя не си позволи дълго да го гледа.

Пълзящият нямаше ясно различими черти и лице. Така бавно усъвършенстваше буквите на стената, че оставяше странно впечатление за нежност, скрил загадките на придвижването си под плътта, стигаща до земята. Лявата му, единствена ръка, разположена по средата на тялото, се плъзгаше с непоколебима прецизност — непрекъснато размазано движение, създаващо посланието на стената; повече като фехтовач, отколкото писач — с пукот на искри, които, тя знаеше, бяха от запалена плът. Ръката му беше агентът на посланието и от този инструмент се лееха буквите. Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите. Ако някога е бил човек, то от това му състояние бе останала само дебелата, дращеща ръка, увита в глина и мъхове.

Около Пълзящия обикаляха три пръстена, въртяха се по часовниковата стрелка, а от време на време между тях преминаваха вълни и мълнии от разряди, които пронизваха тялото му. Първият пръстен се въртеше с пиянски, сънени обороти непосредствено под ръката: неправилна поредица от полумесеци. Напомняха на крехки медузи с перести бели пипала, които постоянно се гърчеха и търсеха нещо, което така и не намираха.

Вторият пръстен, който се въртеше по-бързо над пишещата ръка, приличаше на широк пояс от малки черни камъчета, подредени нагъсто, които при стълкновенията помежду си поддаваха като гъби и й напомняха за попови лъжички или за съществата, навалели от небето по пътя към острова. Не можеше да си представи каква функция изпълняват, нито дали са част от анатомията на Пълзящия, или са симбиотични видове. Знаеше само, че и двата пръстена са по свой начин успокояващо телесни.

Третият пръстен обаче, напомнящ на ореол, не беше никак успокоителен. Бързо движещите се златни кълба наброяваха десет-дванайсет и изглеждаха по-леки от въздух и същевременно по-тежки. Въртяха се с такава бясна скорост, така че отначало й беше трудно да ги различи. Но знаеше, че са опасни, че тук биха прилегнали думи като защита и агресия.

Може би пазачът на фара винаги е бил заблуда, лъжа, написана от Зона X и внушена обратно на биолога. Тя обаче не вярваше и на този аватар, на този костюм на чудовище, на тази гумена маскировка, предназначена за научна консумация: прецизна и специфична. Или може би истината, защото не флуктуираше в този аспект, не преливаше в други форми.

— Истински филм на ужасите — каза Призрачната птица на Контрол, който стоеше неподвижно и безмълвно зад нея и попиваше… или беше попиван.

Какво друго й оставаше? Тя пристъпи напред в гравитационното поле на пръстените. Толкова отблизо прозрачният слой напомняше повече на микроскопски изображения на продълговати клетки с неправилна форма. Образите отдолу, на втория слой, бяха почти четливи, но все пак скрити, като в плитчини под широки вълни.

Тя протегна ръка и с пръстите си усети нежно трептене, като че ли докосваше порьозна материя, було.

Това първият контакт ли беше или последният?

Докосването й предизвика реакция.

Ореолът високо горе се разтвори, за да може една от частите му да се отрони като златна перла, голяма колкото главата й, която спря точно пред нея и увисна във въздуха, за да я прецени. Четеше я с топлина като слънчево изгаряне. Призрачната птица обаче не се уплаши. Нямаше да се уплаши. Зона X я беше създала. Зона X несъмнено я очакваше.

Протегна се и откъсна златната перла от въздуха; тя остана топла и нежна в дланта й.

От кълбото изригна златистозелена светлина, която прониза сърцето й. Обзе я ледено спокойствие, през което прокапа монументална светлина и в нея тя видя всичко, което можеше да й бъде разкрито, докато Зона X се взираше в нея.

Дълбоко в себе си видя или почувства катаклизма като порой от комети, анихилирал цяла биосфера далеч от Земята. Видя как един създаден организъм се фрагментира и разпръсва, като всяка минута предприема дълъг и страховит преход през междинните пространства, черен и безформен, прекъсван от внезапна светлина, когато спираше на място, разпилян и изгубен — появяващ се само за да бъде погребан, инертен, в стъклото на лещата на фара. И как, изтръгнат от летаргията, препънат и посечен, той се бе регенерирал възможно най-добре, бе започнал да изпълнява обширна и предопределена функция, компрометирана от времето и пространството, от ужасяващата истина, че видът, който бе задал целта и смисъла на Зона X, вече го нямаше. Тя виждаше мембраните на Зона X, тази машина, това същество, виждаше белите зайци, които скачаха през границата и изчезваха, за да се появят на друго място, левиатаните, призраците, наблюдаващи от отвъдното. И всичко това на фрагменти през вкуса, обонянието и сетивата, които тя не разбираше докрай.

Пълзящият продължаваше да пише, сякаш тя изобщо не съществуваше; думите пламтяха с по-богата и изразителна светлина, отколкото някога бе съзирала, и в тях блестяха цели светове. Толкова много думи. Толкова много светлина. Само това виждаше. Всяка дума беше свят, свят, процеждащ се от друго място, проводник и вход едновременно, стига само да знаеш как да ги използваш — координатите, които биологът използваше сега в далечното си пътуване. Всяко изречение беше безмилостно изцеление, безжалостно съграждане, неподлежащо на отрицание.

Дали трябваше да каже: „Спри!“? Дали трябваше да се помоли за хората, които никога не бе срещала, но живееха в съзнанието й, защото биологът ги познаваше? Трябваше ли някак да помисли, че това, което ще последва, може да унищожи планетата или да я спаси? Докато то я познаеше, Призрачната птица беше уверена, че нещо ще оцелее, че тя ще оцелее.

Какво можеше да направи? Нищо. Нито пък имаше желание. Да не направиш избор, също е избор. Тя пусна кълбото и го остави да увисне във въздуха.

Усети, че Грейс е на стълбите зад тях, усети, че иска да ги нарани, но нямаше значение. Грейс не беше виновна. Грейс не можеше да разбере какво вижда; тя виждаше друго — нещо от фара или от острова, или от живота си преди.

Грейс простреля Призрачната птица в гърба. Куршумът излезе през гърдите и се заби в стената. Ореолът на Пълзящия се завъртя още по-бясно. Призрачната птица се обърна и изкрещя с цялата сила на сиянието. Защото тя не бе ранена, не бе почувствала нищо, не искаше и Грейс да пострада.

Грейс замръзна в полумрака с вдигната пушка, а в очите й се четеше осъзнаването, че това е безсмислено, че винаги е било безсмислено, че не може да тръгне назад, че не може да има завръщане.

— Върви си, Грейс — каза Призрачната птица и Грейс изчезна нагоре по стълбите, сякаш никога не бе слизала долу.

Тогава Призрачната птица разбра, макар и твърде късно, че Контрол вече не е там. Или се беше качил горе, или се беше промъкнал покрай нея, устремен към ослепителната бяла светлина далече долу.

0023: Директорът

Връщаш се към това, което познаваш или си мислиш, че познаваш: фарът и Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания, изпълнена с нови сили от откритието, свързващо БССИ и Джак Севърънс. Внимателно прехвърляш всички папки по три-четири пъти, налагаш си още веднъж да прегледаш историята на фара и разрушения му побратим на острова.

В някои мигове виждаш лицето на Хенри — далечен блед кръг, който постепенно се приближава, докато си в състояние да опишеш всяка противна подробност. Не знаеш какво иска да каже; знаеш само, че не можеш да го отпъдиш просто така. Гризе те като неотворено писмо, което всички уверено предсказват, че ще съдържа нещо съвсем банално.

Като дете не им обръщаше внимание, защото ти бяха антипатични. Не си търсила начин да ги запечаташ в паметта си, да уловиш детайлите; опитваше се по-скоро да ги прогониш, да ги редактираш, да ги накараш да се махнат. Тази досада, това присъствие, което видимо караше Сол да се чувства некомфортно, даже неспокойно. Но какво в тях го караше да се чувства така?

В списъка с членове на БССИ нямаше никой, който да прилича на Хенри или Сюзан, същото важеше и за случайните снимки с неидентифицирани членове. При предишните проучвания бяха проследени имената и адресите на всички, изпращани някога на забравения бряг, след което бяха проведени обширни интервюта. Отговорите бяха неизменно едни и същи: БССИ беше провеждала стандартни изследвания, обичайната смесица от научни и свръхестествени подходи. Всеки, който знаеше нещо повече, беше или останал там, или изчезнал много преди преминаването на първата експедиция през коридора към Зона X.

Още по-лошото бе, че нямаше никакви други следи от Севърънс, Джак или Джаки, като последната също изчезна от погледа й, сякаш нещо ново беше привлякло вниманието й или е разбрала, че искаш да я питаш нещо; с всеки телефонен разговор все повече се отдалечава и избледнява, погълната от Централата. Удвояваш усилията си да напипаш влиянието й в документите, но ако ти се струва, че Лаури те преследва като призрак, то Севърънс е от онези духове, които са прекалено умни, за да се материализират.

Отново гледаш филма от първата експедиция, отново се взираш във фона, в нещата извън фокус, във фара. В трепкащите сцени наблюдаваш еволюцията и деволюцията на фара от началото до последната снимка, правена от експедиция.

Докато един ден Грейс не те дръпва настрани и не казва:

— Стига толкова. Трябва да ръководиш тази агенция. И други могат да преглеждат документите.

— Кои други? За кого говориш? — сопваш се ти и веднага се разкайваш за това.

Само че „други“ няма, а времето изтича. Трябва да помниш, че на някакво ниво цялата „Съдърн Рийч“ се е превърнала в измама, и ако забравиш, че не си част от решението, ставаш част от проблема.

— Може би ти трябва малко почивка — казва Грейс. — Да погледнеш нещата отстрани.

— Няма да вземеш мястото ми.

— Не ти искам проклетото място.

Тя кипи, на път е да изригне и част от теб иска да го види, иска да разбере как изглежда Грейс, когато напълно изгуби самообладание. Но ако я тласнеш към това, ще изгуби и теб.

По-късно се качваш на покрива с бутилка бърбън, а Грейс вече е там, седнала на единия шезлонг. Сградата на „Съдърн Рийч“ е като тежък, масивен кораб, но не знаеш в каква посока е поел, не можеш дори да се вържеш за кормилото.

— Обикновено изобщо не мисля нещата, които казвам — извиняваш се ти. — Просто запомни, че не мисля това, което казвам.

Пренебрежителен звук, но съпроводен от разтваряне на ръцете и отпускане на намръщената физиономия.

— Това място е абсолютна лудница.

Грейс никога не говори така, освен на покрива.

— Откачена работа. — Преразказваш последния объркан, изстрадан монолог на Чейни относно липсата на данни. — Дори падащият жълъд разказва откъде е паднал, дори Нютон го твърди. Има траектория, мамка му, така че можеш да я проследиш по обратния път, макар и теоретично, и да откриеш мястото на дървото, от което е дошъл, поне приблизително.

Не може да се каже, че някога си разбирала повече от една трета от приказките му.

— Тези палатки са откачени като бели цици — отвръща Грейс, говорейки за замръзналите бели палатки на командния център на Съдърн Рийч на границата.

— Нашите откачени бели цици — поправяш я ти строго, като размахваш пръст. — Поне не правим дупки във водата.

След избухването на Чейни преглеждаш поредния безсмислен, непродуктивен доклад от агенцията, изследваща радиовълните за сигнали от извънземен живот. Централата неведнъж ти е предлагала да „обедините усилията си“. Те се ослушват за послания от звездите в един-два отрязъка от микровълнови области, незаети от радиопредаванията от Земята. Наричат тези честоти „дупка във водата“, защото съответстват на дължините на вълните на водорода и хидроксилната група. Изстрел в тъмното — да си мислят, че други интелигентни същества също автоматично ще гравитират към „дупката във водата“.

— А това, което търсеха, се промъкна през задния вход…

— Направи си заден вход и мина през него…

— Гледаш нагоре, а междувременно нещо минава покрай теб и ти свива портмонето — киска се Грейс.

— Напразни се оказаха водните каскади; онези предпочитат слугинския вход — заявяваш ти приповдигнато, като й подаваш бутилката. — Не можеш просто да включиш пръскачките и да напомпаш гумената водна пързалка.

Вече наистина не знаеш какво приказваш, но Грейс избухва в смях и нещата между вас се оправят, поне за известно време, а ти можеш да се върнеш отново към Хенри и Сюзан, говорещите манекени, смъртоносните досадници или просто смъртоносните близнаци.

В някакъв момент същата седмица обаче Грейс те намира да мяташ папки срещу стената и ти нямаш друго извинение, освен да свиеш рамене. Кофти ден при лекаря. Кофти ден от подготовката на експедицията. Кофти ден в проучванията. Просто кофти ден от поредица от кофти дни.

Затова решаваш да направиш нещо по въпроса.

Около месец преди дванайсетата експедиция взимаш самолета към щаба на Лаури. Макар идеята да е била твоя, не ти е приятно, че се налага да пътуваш — надяваше се да го примамиш да дойде в „Съдърн Рийч“ за последен път. Всичко около теб — кабинетът ти, разговорът в коридора, гледката от покрива — е добило нов, непреодолим оттенък, яснота, идваща от съзнанието, че скоро няма да го има.

Лаури е на последните етапи от предекспедиционната си дейност и пренася по-малко инвазивната си техника в Централата. Обича да заема ролята на инструктор, милеещ за благото на участниците в експедициите, поне по думите на Севърънс. Биологът, уверява те тя, е претърпяла „минимална намеса“. Единственото, което искаш да бъде усилено у биолога, е чувството й на отчуждение към другите хора. Искаш само вътрешно да се настрои колкото може по-добре към Зона X. Съдейки по докладите, дори не си сигурна, че има нужда от побутване в това отношение. Никой в историята на програмата не се е отказвал с такава лекота от името си.

Леко хипнотично внушение, кондициониране, свързано повече с оцеляването в Зона X, отколкото със съмнителните „добавени стойности“ на Лаури, твърденията му, че е намерил начин за заобикаляне на необходимостта на някакво ниво субектът сам да пожелае да изпълни внушеното действие — „малко фокуси и заместване“. Етапите, които си виждала описани, са идентификация, индоктринация, усилване и прилагане, но Грейс е попадала на други документи, които си служат със семиотиката на свръхестественото: „материализация, инфестация, потискане и обладаване“.

По-голямата част от вниманието на Лаури е насочено към лингвиста — доброволец с радикални схващания за ценността на свободната воля. Чудиш се дали той предпочита да среща повече или по-малко съпротива. Поемаш удара от брифинга — доклада за напредъка му, дразнещите въпроси дали си помислила за предложението му за хипнозата и кондиционирането и намека, че дори да се опиташ, не можеш да го спреш.

Честно казано, не ти пука за брифинга.

По някое време насочваш Лаури към идеята за разходка до фалшивия фар. Началото на лятото е, времето е още приятно, няма причина да седите във фоайето. Придумваш го, като залагаш на гордостта му и го молиш за пълна обиколка, като взимаш само една тънка папка, която носиш със себе си.

И така, той те удостоява с недотам славната обиколка из миниатюрния си невълшебен свят. Странната кичозност на музиката, долитаща от скритите в земята високоговорители. Далечна, но весела мелодия — не поп, не джаз, не класическа, а нещо, което с бодростта си звучи още по-заплашително.

Показва ти, че боята на върха на малкия откачен фар — какво ли би казал Сол? — е нанесена съвсем точно, както и „проклетите парчета стъкло, които някой е добавил по-късно“. Когато отваря капака в пода, виждаш долу купища неизписани дневници и скъсани, празни листа, сякаш купени от близкия магазин за канцеларски материали. Лещата не работи, но за извинение получаваш урок по история: „Някога, много отдавна, са слагали голяма тлъста птица върху клада и са я палили, за да свети“.

Тази „проклета дупка в земята“, както се изразява Лаури, е най-неточният елемент — стара артилерийска позиция с изтръгнато оръдие, от което е останал тъмен гранитен кръг, водещ със стълба към тунел, който завива и се връща към хълма зад вас, помещаващ повечето инсталации на Лаури. Слизаш няколко стъпала колкото да видиш художествената галерия на Лаури — размазаните, разфокусирани снимки, донесени от различни експедиции и закачени в рамки по влажните стени. Нещо като метаверсия на тунела, пренесена във фалшивия тунел, уверено показваща нещо непознаваемо. Мислиш си за Сол на стъпалата на истинския тунел, спомняш си как се обърна към теб, и те изпълва такова остро презрение към Лаури, че дълго стоиш там и гледаш надолу, притеснена, че се е изписало на лицето ти.

След като издаваш подходящите звуци, илюстриращи колко си впечатлена от всичко, предлагаш да продължите разходката по брега, на „свеж въздух и природа“, и Лаури склонява, победен от тактиката ти да задаваш въпроси за всяко ново нещо пред себе си, защото просто не може да млъкне, когато става дума за собствената му интелигентност. Тръгвате по една странична пътека, водеща на север покрай водата. На една скала наблизо гнездят гъски, които изглеждат злобно и двама ви, а една видра недалеч в морето те имитира като сянка.

Най-накрая насочваш разговора към БССИ. Вадиш лист хартия — онзи с връзката с „Джак Севърънс“. Посочваш му реда, макар да е подчертан с ярко розово. Представяш му го като нещо смешно, нещо, което би трябвало бездруго да му е известно. Предвид тайното му проучване на детството ти преди постъпването ти в „Съдърн Рийч“.

— Това ли е причината да работите заедно с Джаки? — питаш ти. — Че БССИ е била свързана с Централата — чрез Джак?

Лаури се замисля над въпроса с подобие на усмивка върху грапавото си лице. Усмивка и поглед в земята, който после вдига към теб.

— Затова ли излязохме тук? За това? Господи, можеше да ти го кажа и по телефона.

— Предполагам. — Усмихваш се като глупава овца пред разярения нарцистичен вълк. — Само че бих искала да знам. Преди да преминеш границата.

Колебае се, поглежда те косо и внимателно, за да открие някакъв таен мотив или замислен ход, който не е предвидил.

Ти настояваш:

— Страничен проект? БССИ е страничен проект на Централата или…?

— Да, защо не — отпуска се Лаури. — Обикновено подчинено изречение, което може да бъде съкратено всеки момент, без да наруши смисъла.

Понякога обаче подчинените изречения влияят на главните. Понякога ролите на приемника и паразита се объркват, както би се изразила биологът.

— Така си се сдобил със снимката ми при фара.

Това не е въпрос.

— Много добре! — отвръща той с искрено удоволствие. — Много вярно! Мисията ми беше да намеря доказателства, за да се погрижа да ни останеш вярна… и тогава се зачудих как така това го имаше в папката на Централата, а не беше стигнало до „Съдърн Рийч“. Запитах се откъде произлиза — и открих същия ред.

Само че Лаури имаше много по-голям достъп до информация от двете ви с Грейс.

— Много умно от твоя страна. Наистина.

Лаури се надува, гърдите му изпъкват напред; знае, че го ласкаеш, но не може да сдържи самопародията, която всъщност не е никаква пародия, защото кого засяга? Ти си бита карта. Той вероятно вече мисли за ново попълнение на твоето място. Не си си правила труда да изтъкваш името на Грейс; по тази линия работиш върху Джаки Севърънс.

— Идеята според Джак беше много проста. БССИ беше откачена идея, с малка вероятност за резултат, но ако в света наистина имаше нещо необичайно или извънземно, трябваше да го наблюдаваме, да знаем за него. Може би да му влияем или леко да го смушкаме, да дадем подходящи материали и препоръки. А ако в групата се включеха проблемни или нежелани особи, това щеше да бъде добър начин да държим под око и потенциалните подривни елементи… както и удобно прикритие за достигане до места за наблюдение, „скрити пред очите ни“ — методология, по която Централата беше много запалена по онова време. По забравения бряг имаше доста антиправителствени типове.

— Вербувахме или…

— Имахме внедрени агенти, а други убедихме да работят за нас, защото им харесваше да си играят на шпиони. Хора, които намираха тръпка в това. Не им трябваха по-дълбоки основания като Бог и родина. В което сигурно няма нищо лошо.

— Джаки също ли беше въвлечена?

— Джак не просто се пазеше. Когато Джаки започваше, малко му помогна. После дойде в „Съдърн Рийч“ и пак му помогна, за да се погрижи нищо да не излезе наяве. Само че аз разбрах, както ми се случва понякога. Знаеш, нали.

— Попадал ли си на Хенри или Сюзан в документите?

— В това, което съм виждал, никога не са се споменавали имена. Само кодови названия като „Големия влекач“ или „Призрачна активност“, или „Проклетата пържола“. Глупости разни.

Но това не беше истинският въпрос, първият истински въпрос.

— БССИ съдействала ли е съзнателно или несъзнателно за създаването на Зона X?

Лаури изглежда едновременно смаян и необяснимо развеселен.

— Не, не, разбира се. Не, не, не! Затова Джак успяваше да я държи в тайна. Просто се бяха оказали на неподходящо място в неподходящ момент. Иначе щях… щях да взема мерки. — Струва ти се, че би искал да каже: Щях да ги избия до крак. — Оказва се, че Джак е въртял всичко това най-вече по своя инициатива — нещо, което, струва ми се, и двамата можем да оценим, нали?

Над вас се издигат стари бараки, колиби, бетонни бункери с бойници.

Вярваш ли на Лаури? Не, определено не.

Тесният каменист бряг, на който стоите, се намира на известно разстояние от фалшивия фар. По края расте анемична трева, а непосредствено преди водата има линия от камъни, покрити с бели лишеи. Яркото слънце за миг се изгубва в падина от облаци и сенки, а бледосинята повърхност на морето става внезапно сива.

Видрата, която вървеше след вас, се приближава. Лаури намира несекващия й монолог от цъкания и свирукания за непочтителен, може би поради предишни срещи. Разкрещява й се, но видрата продължава да си „говори“ и да изскача на неочаквани места, на които Лаури никога не би могъл да я уцели с камък, колкото и да му се иска. Ти сядаш на камъните, за да погледаш шоуто.

— Проклета шибана твар. Проклето глупаво животно.

Видрата се перчи с уловената риба, плува по гръб, а очите й се смеят — ако това изобщо е възможно.

Върти се, лъкатуши и изчезва, за да се появи отново. Камъчетата на Лаури подскачат и потъват без резултат, а видрата явно си мисли, че това е игра.

Игра, която й доскучава и по някое време решава да се гмурне за по-дълго. Лаури стои с една ръка на хълбока, а в другата стиска камък и се взира за издайнически вълнички във водата. Като че ли се мъчи да отгатне колко дълго може да задържи дъха си видрата, какво разстояние може да измине под водата и къде би излязла, за да си поеме въздух. Само че тя така и не се появява отново и той просто си остава там с камък в ръка.

Чудовище ли е Лаури? В твоите очи — да, защото знаеш, че когато стисне Централата в хватката си, когато се добере до онези части от нея, които иска да се смеят и танцуват под неговата палка, и когато след това тази хватка, двойниците и огледалните отражения отслабнат, както се случва с всяка власт, основаваща се на терор, на твърде много места ще останат необратими следи от неговата ръка и воля. Призракът му ще броди дълги години и ще слага своя отпечатък върху умовете на хората, така че дори всички подробности за човека, известен като Лаури, да бъдат внезапно заличени от всички системи, те ще успеят да реконструират образа му от силата и мощта на влиянието му.

Изваждаш снимка на мобилния телефон, смушкваш го с нея, принуждаваш го да я вземе. Лаури пребледнява, опитва се да ти я върне, но ти няма да му позволиш. Той държи в едната си ръка снимката, в другата — камъка, предназначен за видрата. Пуска камъка, но не поглежда пак към снимката.

— Лаури, мисля, че излъга за този телефон. Мисля, че това е твоят телефон. От първата експедиция.

Докато изричаш думите, усещаш, че може би стигаш твърде далеч, но след малко ще стигнеш още по-далеч.

— Не знаеш.

— Вече има дълга история.

— Не.

Рязко. Окончателно. Плътно затворено. Автопроклятие. Без възражения. Без ярост. Без сянка от обичайния драматизъм на Лаури. „Не.“ Без никаква възможност да вмъкнеш поне лъч светлина между буквите, така че ще се наложи сама да опиташ, като прекосиш границата.

— За тях ли работиш? Това ли е проблемът?

Нарочно употребяваш това неясно „тях“.

— За „тях“? — Изгарящ смях. — Защо, има ли проблем с телефона?

Още не признава.

— Ти и Зона X имате недовършена работа ли? Има ли нещо, което не си ни казал за първата експедиция?

— Нищо, което да ти помогне.

Вече жлъчно. Към теб, заради засадата или към някой друг?

— Лаури, ако не ми кажеш дали това е твоят телефон, ще отида в Централата и ще им разкажа всичко за БССИ, за миналото си и за начина, по който ти го скри. Ще те съсипя завинаги.

— И себе си също.

— С мен все едно е свършено и ти го знаеш.

Лаури те поглежда и в очите му се четат равни части агресия и тайна болка, изплувала на повърхността.

— Сега схващам, Глория. Поела си на самоубийствена мисия и искаш просто всичко да излезе наяве, дори да не е толкова важно. Е, трябва да знаеш, че ако споделиш с някого, ще…

— Ти си повреден файл с данни — казваш. — Ако приложим собствените ти техники върху теб, Лаури, какво ще намерим в мозъка ти? Какво се е свило там?

— Как, по дяволите, смееш!

Той трепери от гняв, но не помръдва, не отстъпва и на сантиметър. Това не е отричане, макар че вероятно би трябвало да бъде. Чувство на вина? А Лаури вярва ли изобщо в него?

Притискаш го, макар вече да не си сигурна, че това, което казваш, е вярно:

— Комуникира ли с тях по време на първата експедиция? Със Зона X?

— Не бих го нарекъл комуникация. Всичко е в документите, които вече познаваш.

— Какво видя? Как го видя?

Бяхме ли обречени, след като се върна, или още преди това?

— Никога няма да има велика единна теория, Глория. Никога няма да я открием. Не и докато сме живи, не и докато не е станало твърде късно. — Лаури се опитва да обърка нещата, да се измъкне от светлината на прожектора. — Знаеш, че точно сега други, не толкова тайни организации търсят вода на луните на Юпитер. Там някъде може да се крие море. Може да има живот точно под носа ни. Но всъщност винаги го е имало, просто сме твърде слепи, за да го видим. Тези тъпи въпроси… те нямат значение.

— Джим, това е доказателство за контакт. Намирането на точно този мобилен телефон в Зона X.

Той говори за разпознаване, за разбиране от някакъв тип.

— Не — случайно е. Случайно. Случайно.

— То иска да говори с теб, Джим. Зона X иска да говори с теб. Иска да те пита нещо, нали?

Не знаеш дали е вярно, но си сигурна, че можеш да го накараш да се изпусне от страх.

Имаш чувството, че между двама ви с Лаури има някакво забавяне на времето, пропаст или разстояние, много, много широко разстояние. В очите му блести нещо древно и се взира в теб.

— Няма да се върна — казва той.

— Това не е отговор.

— Да, моят телефон е. Моят шибан телефон.

Дали виждаш Лаури такъв, какъвто е бил веднага след връщането си от първата експедиция? Колко дълго може човек да се придържа към даден модел или процес, въпреки че е фундаментално увреден? „Мисля, че това е санаториум за душевноболни — казва Уитби. — Но това важи и за останалата част от света.“

— Не се ли уморяваш с времето? — питаш ти. — Вечно да се движиш напред, но никога да не стигаш до края? Никога да не можеш да кажеш истината на някого?

— Знаеш ли, Глория, ти никога няма да разбереш какво беше тогава, първия път — да преминеш през вратата в границата, да се върнеш обратно. Дори и хиляда пъти да прекосиш границата. Ние бяхме пожертвани и изгубени. Преминавахме през врата от призраци към място, обитавано от призраци. А после ни казаха да се оправяме. До края на живота си.

— Ами ако Зона X дойде да те потърси?

Погледът на Лаури още е някак далечен, сякаш не е там, не стои пред теб, но той е свършил, стигнал е до края и се отдалечава, без дори да те погледне.

Повече никога няма да го видиш и това временно облекчение влива жизнени сокове в крачката ти; слънцето се връща и видрата се връща, а ти сядаш на брега и я гледаш как лудува и играе, и се надяваш тези няколко минути никога да не свършват.

0024: Пазачът на фара

Прожекторът на фара беше тъмен. Беше тъмен и нещо се опитваше да се излее от Сол или да премине през него на път за някъде другаде. Сенките на пропастта са като венчелистчета на чудовищно цвете което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието повече отколкото човек може да понесе но независимо дали ще изгние под земята или върху зелените поля или в морето или в самия въздух всичко ще бъде разкрито блажено в познанието за душащия плод.

Още беше в шок от бара и вярваше, че ако се върне, ще докаже, че това е било будно видение или даже отвратителна шега. Ударите на кървавите пръсти на Стария Джим по клавишите на пианото. Изражението на Сейди, сякаш е погубена, предадена от собствените си думи. Брад, неподвижно впил поглед в стената, сякаш някой го е вкаменил на място. Слава богу, че Труди вече си беше тръгнала. Какво щеше да разказва на Глория, когато отново се видят? А какво ще разкаже на Чарли?

Паркира, стигна криво-ляво до фара, отключи вратата, тресна я след себе си и остана запъхтян в преддверието. Искаше да се обади в полицията, да им каже да отидат в бара, да проверят как е Стария Джим и останалите. Искаше да се обади в полицията, а после да се опита да намери Чарли в морето и да се обади на всички останали, за които се сети. Защото тук явно ставаше нещо ужасно, нещо повече от неговото заболяване.

Никой обаче не вдигаше. Никой не отговаряше. Телефонът беше мъртъв. Можеше да изтича, но къде? Светлината беше угаснала. Светлината беше угаснала.

Въоръжен със сигнален пистолет, Сол се запрепъва нагоре по стълбите, като с една ръка се подпираше на стената. Тресчицата е била ухапване от насекомо. Или първоначален сондаж за нещо. Или натрапник. Или нямаше нищо общо с всичко това. В този момент той се подхлъзна и едва не падна. Имаше особена влага на стъпалата и нещо размазано по стената, което остана по ръката му и той я изтри в джинсите си. Леката бригада. Бяха му дали експериментален опиат или го бяха облъчили с апаратурата си. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Близо до върха свистеше отривист вятър и той се зарадва на хладината, защото тя му показваше, че съществува и свят извън съзнанието му, помагаше му да отрече симптомите, които отново се бяха промъкнали. Усети силно увличане като от приливна вълна и вибрацията, която го съпътстваше, а после изведнъж пламна.

Или може би гореше целият фар? Защото на върха на стълбището го очакваше ярко сияние, а не слабата зелена фосфоресценция, която сега се излъчваше от стените и стъпалата. Не, това беше остра светлина, която знаеше целта си — и той виждаше това. Но не беше светлината на прожектора и той за миг се поколеба. Отпусна се на едно стъпало; не беше сигурен, че иска да види що за нов прожектор е заменил стария. Ръцете му трепереха. Целият се тресеше. Не можеше да изхвърли пръстите на Стария Джим от мислите си, нито думите от проповедта, която продължаваше да се разгръща безпрепятствено в главата му. Не можеше нито да й се противопостави, нито да я държи настрана.

Но сега това беше неговото място и той не можеше да го изостави.

Стана. Обърна се. Влезе в помещението с прожектора.

Килимът го нямаше.

Капакът в пода беше отворен.

Отдолу струеше светлина. Светлина, която се въртеше в кръг и извиваше, сякаш имаше дисциплината да не се стича по пода и да се отразява от тавана, а вместо това имитираше врата, стена, издигаща се от помещението за наблюдения.

Стиснал здраво сигналния пистолет, Сол тихо се промъкна до капака в пода и светлината. Чувството, че стълбите зад гърба му са станали още по-странни и не бива да се обръща, се усили. Коленичи и надникна в помещението долу. Усети топлината на светлината по лицето и шията си, сякаш изпепели брадата му.

Първо видя огромна могила от хартия и нещо като бележници, внушителен бегемот, разхвърляна библиотека от сенки и отражения, които постоянно се фокусираха и разфокусираха — призраци и измислици, виещи се и питащи, но не точно присъстващи; запис, който той не разбираше, защото още не съществуваше.

После очите му се приспособиха и той видя източника на светлината: едно цвете. Чисто бяло цвете с осем венчелистчета на върха на познато растение, чиито корени се криеха в купчината хартии. Растението, което го бе примамило преди толкова време на поляната край фара и с блещукането си го бе изкушило да се наведе и да го докосне.

Някъде отвътре се надигна почти свещена сила, която изпълни Сол, така че му се зави свят. Сега и от него струеше светлина, спускаше се надолу през отвора в пода, за да се свърже с нещата отдолу, и той усети как нещо го притегля, нещо го притиска здраво… нещо го разпознава.

Той с негодувание се изправи, разперил ръце за равновесие до ръба, загледан в тази вихрушка от венчелистчета — до момента, в който не можеше повече да се съпротивлява и политна надолу в чисто бялата корона на огнения кръг, на струпването от пламъци, и изгарянето бе толкова чисто, че превръщането в пепел носеше облекчение, обгърнато в светлината, която сега освещаваше не само него, но и всичко около него, и свързваше получаващия и полученото.

Ще пламне огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод пламъкът му ще добие всяка част от теб.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на пода на стаята за наблюдение и гледаше нагоре. Нямаше никаква купчина бележници. Нямаше никакво невъзможно цвете.

Само телата на Хенри и Сюзан, без видими рани по тях, но с безизразни лица, които ги правеха още по-призрачни. Сол се отдръпна, изпълзя на страни, без да откъсва поглед от тях. В сенките можеше да открие увехналите, изсъхнали останки на растение, но той нямаше друго желание, освен да напусне това място.

Изкачи се по стълбата.

Пред отворената врата към парапетите навън стоеше познат силует. Силует с оръжие.

Невъзможно, но това беше Хенри.

— Мислех, че няма да те има по-дълго, Сол — каза Хенри с далечен глас. — Мислех, че може дори да не се прибереш тази вечер. Да отидеш при Чарли… само че Чарли е за риба, а Глория е при баща си. Не че тя би излязла толкова късно вечерта или би ти помогнала. Но просто да знаеш за какво става дума.

— Убил си Сюзан — каза Сол, макар че още не му се вярваше.

— Тя искаше да убие мен. Не повярва на това, което открих. Никой от тях не повярва. Даже и ти.

— Убил си себе си.

Близнака си. Знаеше, че дори да имаше значение, не би могъл да стигне навреме до сигналния пистолет, нито да направи и две крачки, за да побегне през глава по стълбите, преди Хенри да е застрелял и него.

— Странно нещо — отвърна Хенри. Ако допреди малко беше неясен, наранен, нуждаещ се от утеха, сега отново се бе фокусирал. — Странно е да убиеш себе си. Мислех си, че е привидение. Но може би Сюзан е била права.

— Кой си ти?

Той не му обърна внимание.

— Намерих го, Сол, казах ти, че ще го намеря. Или то ме намери. Само че не беше това, което очаквах. Знаеш ли какво е, Сол?

Каза го почти умолително.

Нямаше добър отговор за въпроса му.

Сол направи две крачки към Хенри; струваше му се, че се гледа отстрани. Беше албатрос, който се носи неподвижно високо във въздуха, плъзга се под облаците и тъмните им кореми, координата от сянка и светлина, която не спира да се движи, скитаща се географска ширина и дължина, а далече долу, в стаята с прожектора, стоят Сол и Хенри.

Сол направи трета крачка, воден от растението, което се бе превърнало във фар в съзнанието му.

На четвъртата крачка Хенри го простреля в рамото. Куршумът проби тялото му и излезе от другата страна, но Сол не усети нищо. Той още се носеше във висините, твърдо решен да следва пътя си, яхнал термалите, животно, което никога не слиза на земята, а само лети ли, лети.

Блъсна се в Хенри, притисна кървящото си рамо в гърдите му и двамата се олюляха през вратата към парапета. Пистолетът на Хенри излетя от ръката му и падна на пода. Отблизо, взрян в очите му, Сол имаше чувството, че този човек е някъде далеч във времето и пространството — имаше пропаст или разстояние между възприемането, разпознаването и реакцията: послание, което идваше при него много отдалеч. Сякаш Хенри се бореше със съвсем друга, съвсем различна ситуация… макар на някакво ниво все още да можеше да го прецени, да го осъди. Скриваш лицето Си — объркват се, отнемаш духа им — умират и в пръстта си се връщат.7

Защото Хенри теглеше и двамата към парапета. Защото Хенри го държеше здраво и теглеше и двамата към парапета. И питаше Сол:

— Какво правиш?

Само че не беше Сол, а Хенри, но явно не го разбираше.

— Това си ти — успя да каже албатросът, — ти го правиш, не аз.

— Не, не съм аз!

Вече обзет от паника, Хенри се гърчеше и се мъчеше да се отскубне, но продължаваше да тегли към парапета, и то още по-бързо, а в същото време молеше Сол да спре това, което той не можеше. Но очите му не излъчваха същото като думите.

Хенри се удари силно в парапета, след секунда и Сол, увлечен от инерцията, а после двамата се преметнаха и едва тогава, когато беше твърде късно, Хенри го пусна; въздухът изтръгваше раздиращи писъци от гърлото му, а Сол летеше до него в студения, празен въздух — падаше твърде бързо, твърде далеч, докато част от него продължаваше да го гледа отгоре.

Прибоят се надигаше като бели пламъци, обхождащи пясъка.

Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!8

Страховитият, глух удар и пропукването, когато падна на земята.

0025: Контрол

В този краен момент, когато почти не можеше да се движи или говори, Контрол беше обзет от безмерно чувство на свързаност, усещане, че нищо не може да бъде истински отделно от него, също както бе открил, че и най-произволните драсканици в бележките на директора са част от по-голям модел. И въпреки повишаващото се налягане и силната болка, болка, която нямаше скоро да го остави, ако изобщо някога се случеше, в него се надигна мощна музика, която той не разбираше докрай, докато се плъзгаше и пързаляше по витите стълби и от време на време се издърпваше, лявата му ръка висеше безполезна до тялото му, безчувственият му юмрук стискаше издяланата фигурка от баща му, сиянието бликаше от устата и очите му и едновременно с това го изпълваше, сякаш Пълзящият беше ускорил процеса. Плъзгаше се донякъде защото се променяше, знаеше това, виждаше, че вече не е съвсем човек.

Уитби още беше с него, стар приятел, макар че и Лаури се кискаше и мяташе някъде отзад; той стискаше фигурката на баща си, колкото можеше по-здраво — единственият талисман, който му беше останал. Тази машина или създание, или съчетание от двете, която може да управлява молекулите, да съхранява енергия, където поиска, да крие намерението и машинациите си от нас. Която живее с ангели в себе си и със следите от собствения си тероар, с нотките на родната си земя, в която не може никога да се върне, защото вече не съществува.

Въпреки всичко Пълзящият беше използвал съвсем евтин номер: Контрол беше видял майка си да стои там и беше намерил мрачно, първично задоволство от факта, че е разпознал заблудата, която нямаше власт над него — човек, на когото беше простил, защото как можеше да не й прости, щом стои на такова място? Беше свободен, свободен, още преди Пълзящият да го удари толкова силно. Но дори тогава Контрол някак си знаеше, че тази болка е случайна, не е по волята на Пълзящия, а нищо в езика и комуникацията не би могло да прехвърли мост през пропастта между човешките същества и Зона X. Че всичко, доближаващо се до сходство, би било подклас на Зона X, функциониращ на най-примитивното й ниво. Стрък трева. Синя чапла. Кадифена мравка.

Контрол изгуби представа за времето, за скоростта си на спускане, за преобразяването си. Вече не знаеше дали в него има и частица човешко — когато с болка, гадене и пълзене, а може би в галоп, той стигна до най-древното стъпало на стълбището, до ослепителната бяла светлина на дъното, оформена като безсмъртното растение, като комета, профучаваща, но неподвижна, и сега решението да се напрегне докрай, да пробие агонията и тази лъчиста заповед да се обърне назад, за да навлезе в… какво? Не знаеше, знаеше само, че биологът не е стигнала дотук, а той е. Беше стигнал дотук.

„Контрол“ отново отпадна. Сега той беше синът на мъж, който е бил скулптор, и на жена, живяла в коварен свят на тайни.

Фигурката на баща му падна от ръката му, изтропа на стъпалото, спря на стълбите до знаците и символите, оставени от предшествениците му. Драсканица на стената. Празна обувка.

Той подуши въздуха и усети паренето и топлината под лапите си, почувства силата им.

Само това му беше останало, но нямаше да умре на стълбата, нямаше да изстрада последното поражение.

Джон Родригес се издължи по последните стъпала и изскочи в светлината.

0026: Директорът

Две седмици преди дванайсетата експедиция старият, очукан телефон се прибира у дома с теб. Не помниш да си го взимала. Не знаеш защо охраната не те е спряла. Той просто е там, в дамската ти чанта, а после на плота в кухнята. Сещаш се за обичайните заподозрени. Може би Уитби е по-странен дори отколкото си мислиш или Лаури се забавлява за твоя сметка. Но какво от това? Просто ще го върнеш на сутринта.

По това време границата между работата и дома вече отдавна е заличена — носиш документи вкъщи, работиш, записваш си разни неща на листчета хартия, а понякога и на листа, както правеше като дете. Отчасти защото ти е приятно да си представяш как Лаури получава техни снимки в докладите си, но и защото тези материали ти изглеждат някак по-безопасни, макар и да не можеш да обясниш защо, просто повишено чувство за „допир“, блуждаещо в документите, присъствие, което не можеш да посочиш или оцениш. Ирационална мисъл, идея, която просто ти хрумна късно една вечер, докато работеше. Редовно отскачаш до банята, за да повърнеш — страничен ефект на лекарството, което взимаш заради рака. Извиняваш се на разсилния и изръсваш първата глупост, която ти хрумва, стига да не е, че си болна: „Бременна съм“. Бременна с рак. Бременна с възможност. Понякога това те разсмива. Ти, мой скъпи алкохолизиран ветеран в края на бара, искаш ли да бъдеш баща?

Не ти е вечер за „Чипърс“, за шумни брокери и кимащи пияници. Уморена си от допълнителното обучение, заради което е трябвало да пътуваш на север до Централата и да се включиш заедно с другите членове на експедицията, за да бъдеш подготвена за водач на групата. Да разбереш изцяло употребата на хипнотичните команди, да схванеш важното значение и конкретните детайли на черните кутийки с червени лампички, които помагат за активиране на подчинението.

Затова, вместо да излезеш, си пускаш музика, после я сменяш с телевизия, защото мозъкът ти се е сварил. Чуваш звук в коридора, от другата страна на кухнята — нещо просто се намества на тавана, но те обезпокоява. Отиваш да погледнеш, но там няма нищо; въпреки това взимаш брадвата, която държиш под леглото за самозащита. Връщаш се на дивана, за да гледаш детективски филм, заснет преди трийсет години в южните щати. Изгубени места, които вече не съществуват и никога няма да се върнат. Пейзаж, който те преследва от миналото — толкова много неща са си отишли, просто ги няма. Докато колите се преследват, ти гледаш фона като семейна снимка, която никога не си виждала.

Задрямваш. Събуждаш се. Пак задрямваш. После чуваш как нещо пълзи — тихо и меко по кухненските плочки, точно извън полезрението ти. Прогаря те ужасено втрисане. Към звука се добавя бавно драскане с нокти, което не можеш да разпознаеш и да се досетиш какво се е вмъкнало в дома ти. Дълго време не помръдваш, чакаш, за да чуеш още нещо, макар да не ти се иска. Мислиш си, че може никога да не станеш и да отидеш в кухнята, за да видиш що за животно те чака там. Но то продължава да се движи и да вдига шум, а ти не можеш вечно да седиш. Не можеш просто да седиш.

Затова ставаш, взимаш брадвата, отиваш до кухненския плот, надигаш се на пръсти, за да надникнеш към пода, но натрапникът се е свил отляво, където не виждаш. Ще трябва да заобиколиш и да се изправиш пред него.

Сляп и кисел, дращещ и масивен, по пода тича старият мобилен телефон и се опитва да се измъкне от теб. Или да се скрие в шкафовете. Само че сега не се движи. Откакто го гледаш, си стои на едно място. Дълго време се взираш шокирана в него. Може би от изненада или като защитен механизъм единствената ти мисъл е, че работата ти те е последвала у дома. Не си в състояние да мислиш за друго, освен за чудовищното нарушаване на личното ти пространство. В реалността или в съзнанието ти.

Вдигаш с трепереща ръка телефона от пода, стиснала брадвата в другата. Чувстваш топлината му, стопеното усещане за кожа по телефона, създаващо текстурата на човешка кожа. Взимаш металната кутия, в която държиш известията от данъчните, изсипваш ги в найлоново пликче, прибираш телефона в нея, заключваш я и я оставяш върху кухненския плот. Устояваш на изкушението да я метнеш в задния двор или да отидеш с колата до реката, за да я изхвърлиш в мрака.

Вместо това изравяш една пура от кутията, заровена под дрехите в стаята ти. Суха е и се рони, но не ти пука. Запалваш, а после отиваш в кабинета си и прибираш всички бележки, които си донесла у дома, в найлонов плик. Всички недоказуеми теории. Всички откачени истории, събрани от разказите на участници в стари експедиции. Всички неразбираеми драсканици. Тъпчеш ги яростно и през цялото време крещиш на Лаури, защото наднича в мислите ти, ангажиран в някаква своя мисия. Съскаш му: върви на майната си! Не влизай тук. Само че той вече е вътре — единственият човек, който е достатъчно изкривен и знае, каквото е необходимо, за да ти причини това.

Намираш бележки, за които не си сигурна, че помниш да си писала, и не можеш да кажеш с положителност, че са били там и преди. Не са ли повече, отколкото трябва? И ако е така, кой е написал другите? Нима Уитби се е промъкнал в кабинета ти, за да ги остави с надеждата, че ти помага? И то като подправи почерка ти? Устояваш на импулса да ги извадиш от плика, да ги подредиш отново, да се оставиш да бъдеш затисната от непоносимата им тежест. Отнасяш плика с лудости навън заедно с чаша червено вино и докато пушиш в каменното дворче, включваш скарата, макар да знаеш, че наближава буря и дори усещаш първите капки; чакаш една-две минути и с ръмжене изсипваш плика върху пламъците.

Ти си едра, авторитетна жена, която изгаря в задния си двор куп секретни документи, касови бележки и други вещи, отразяващи баналността на живота ти и преобразени в „доказателство“ за надрасканото върху тях. Напръскваш ги с разпалваща течност, за да влошиш още повече или подобриш положението, и хвърляш тези неспирни, безсъдържателни, глупави, нелепи, жалки остатъци отгоре, палиш клечка кибрит и гледаш как всичко изригва в облаци насълзяващ, жлъчен дим. Сгърчени и почернели, безсмислени листа. Няма значение, защото в главата ти още трепка малка светлинка, която не можеш да угасиш, свещ в мрака на тунела, който всъщност е кула, която всъщност е топографска аномалия, която всъщност си ти, протягаща ръка, за да докоснеш лицето на Сол Еванс. Твърде много е. Отпускаш се до стената и гледаш как пламъците се вдигат и снишават, а после изчезват. Не стига. Вътре има още — на масичката до диванчето, на кухненския плот, на лавицата в спалнята; ти си посипана с тях, давиш се с тях.

В долната част на задния двор прозорците светят, работи телевизор. Мъж, жена, момче и момиче седят на дивана в тържествена тишина и гледат спорт. Не говорят. Не правят нищо друго, освен да гледат. Определено не желаят да погледнат към теб, сред все по-тлъстите дъждовни капки и цвъртящите хартии в огъня.

Ами ако се прибереш, отвориш кутията и се окаже, че мобилният телефон не е мобилен телефон? Ако прибирането му е било шега? Трудно се сдържаш. Ами ако отново занесеш телефона за проба и не се установи нищо необичайно? Ами ако се прибереш и видиш, че телефонът не е обикновен и докладваш на Лаури, а той се изсмее и те обяви за смахната? Или кажеш на Севърънс, докато телефонът просто си седи там, а ти се превръщаш в компрометиран директор на агенция, все още нерешила основната загадка, около която се върти съществуването й? Ами ако ракът ти се разрасне и те погълне, преди да си успяла да преминеш границата? Преди да си успяла да придружиш биолога от другата страна.

Ти и твоята пура, и чашата с вино, и силната музика на грамофона, който дори не помниш да си купувала, и идеята, че всичко това някак ще задържи мрака, ще възпре мислите, кипящи в главата ти — студенината, която те обхваща, като че ли Господ сама те е приковала с електричния си блажен поглед като пеперуда върху стиропора на посредствена колекция.

Бурята връхлита и ти хвърляш пурата, но оставаш там, замислена за невидимата граница и безкрайните хипотези, които вече напомнят на налудничава религия… и си пиеш виното, по дяволите, цялата бутилка свършва, но полза няма, все още не искаш да влезеш вътре, за да срещнеш… каквото и да било.

— Кажи ми нещо, което не знам! Кажи ми нещо, което не знам, мамка му! — крещиш в мрака и хвърляш чашата си в нощта, а после, без да помислиш, падаш на колене в дъжда, мълниите и калта, и не знаеш дали това е акт на неподчинение или на болка, или просто егоистичен рефлекс за дописване на мелодията. Наистина не знаеш, също както не знаеш дали мобилният телефон там вътре действително се е движил и оживял.

Изгорелите бележки вече са подгизнали и падат на мокри, слепени буци от пепел от ръба на преливащата скара. Във въздуха летят последни искри и една по една мигват и угасват.

Най-после ставаш. Изправяш се от калта, под дъжда, и влизаш вътре; изведнъж всичко става страшно студено и спокойно. Отговорът не се крие в задния ти двор, защото никой няма да дойде и да те спаси, дори да му се молиш. Особено ако му се молиш. Ти си сама, винаги си била сама. Трябва да продължиш напред, докато не можеш да направиш и крачка повече.

Трябва да устоиш. Почти успя. Можеш да стигнеш до края.

Прекратяваш разследването на БССИ. Прекратяваш разследването на фара. Оставяш в кабинета си останалите бележки, които са много, много повече от изгорените у дома в безсмисления ти опит за катарзис.

— Случвало ли се е някой да изгори къща? — питаш Брокерката по-късно същата вечер, когато се отбиваш в бара да пийнеш набързо няколко коктейла, които ще те приспят, а после пак ще те събудят, за да се въртиш неспокойно в леглото посред нощ.

Светлината е мъждива, телевизорът свети безмълвно, с тихо далечно жужене, звездите по тавана проблясват от въртящите се прожектори на боулинга. Някой е пуснал мрачна кънтри песен на джубокса, но и тя звучи сякаш много отдалеч: Нещо в сърцето не изтрая. Понякога ролята си трябва да играя.

— О, да — отвръща тя и се впуска в една от любимите си теми, както се изразява ветеранът в пристъп на внезапно остроумие. — Най-обичайното е палеж заради застраховката. Или бившият се опитва да изгори къщата на жена си след нанасянето на новото гадже. В повечето случаи обаче не се открива никаква причина. Имах един тип, който просто изпитал порив да запали пожар; просто стоял и гледал, докато всичко се обвива в дим. После ревеше и се чудеше защо го е направил. Сам не знаеше. Е, сигурно е имало причина, винаги съм си мислила така. Нещо, което не е можел да признае даже пред себе си или просто не е знаел.

Гневът се опитва да се отскубне от теб; проявява се като подозрение, което те гризе от известно време.

— Ти не си брокер. Изобщо не си никакъв брокер.

Тя е новопоявила се дума в бележките ти, тя е мобилен телефон, който не си стои на мястото.

Трябва ти чист въздух, излизаш навън, на чакълестия паркинг, под несигурната светлина на напукана улична лампа. Още чуваш музиката, която гърми вътре. Лампата грее отгоре върху теб и масивното туловище на хипопотама в края на игрището за мини голф, което хвърля широка овална сянка. Очите му са празни и стъклени, зейналата му уста е бездънно пространство, в което не би пъхнала ръка, колкото ще безплатни игри да ти обещава Чипър.

Ветеранът излиза навън.

— Права си, не е брокер — казва той. — Уволниха я. Вече повече от година е без работа.

— Няма проблем — отвръщаш. — И аз не съм шофьор на камиони.

Той трагично те пита дали искаш да влезете и да потанцувате. Не, не ти се танцува. Но нямаш нищо против, ако се облегне с теб на хипопотама, за да си поприказвате. Нищо конкретно. Просто за обичайните, ежедневни неща, които ви се изплъзват.

Растението остава в хранилището-катедрала. Мишката на Уитби остава на тавана… през повечето време. Последните дни преди дванайсетата експедиция телефонът мигрира на бюрото ти като тайно напомняне. Не знаеш дали да се тревожиш повече, когато е при теб или когато не го виждаш.

0027: Пазачът на фара

Сол се събуди, легнал по гръб под фара и покрит с пясък, а Хенри лежеше свит до него. Още беше тъмно, в черното небе се процеждаше наситено синьо, но необятното пространство беше изпъстрено със звезди. Знаеше, че умира, че сигурно е натрошен на стотици парчета, но не се чувстваше така. По-скоро изпитваше особено безпокойство, което постоянно нарастваше, без да крие нищо зад себе си. Нямаше я агонията от падането, от пронизващата болка от счупените кости. Нищо подобно. Може би беше в шок?

Сиянието обаче беше там, заедно с нощта, която го гледаше с хиляди блестящи очи, и успокоителният плисък и шепот на прибоя, а когато се обърна настрани с лице към морето, видя тъмните сенки на нощните чапли с характерните гребени; кълвяха малките сребърни рибки, които се гърчеха в мокрия пясък.

Изпъшка и макар да очакваше да падне отново, което така и не стана, Сол се изправи без залитане и подпиране, изпълнен със страховита сила. Дори рамото му беше добре. Не беше ранен или пък беше толкова тежко ранен и дезориентиран, че явно краят му наближаваше. Всичко, което минаваше през главата му, се превеждаше с думи, тревогата му се изразяваше с език и той отново я потисна, защото някак знаеше, че ако я пусне наяве, значи се е предал и не му остава много време.

Вдигна очи към прожектора и отново си представи падането. Нещо вътре го беше спасило, беше го защитило. Когато се удари в земята, не беше той — полетът се беше превърнал в спокойно, леко падане, като какавида, нежно целунала земята. Беше намерил покой, сякаш попаднал на предопределеното си място.

Погледна към Хенри и видя, въпреки гъстия мрак, че и той е още жив, вперил далечен поглед в него като звездите горе. Този поглед идеше към Сол от през векове и необятни, непреодолими разстояния. Блажен и смъртоносен. Жалък убиец. Паднал ангел, опустошен от времето.

Сол не искаше да усеща този поглед върху себе си. Отдалечи се от Хенри, слезе по-близо до водата. Чарли беше някъде там, в морето, и ловеше риба. Искаше му се да е до него, но беше готов да го отблъсне, да го запрати още по-далеч, та това, което бе обладало него, да не засегне и приятеля му.

Тръгна към купчината камъни, по които обичаше да се разхожда Глория, сгушили езерца от прилива. Седна тихо и се опита да си върне усещането за самия себе си.

Струваше му се, че вижда в морето гърбовете на левиатаните, които се надигаха през повърхността, а после се връщаха в дълбините. Усети миризма на мазут, бензин и химикали; водата вече стигаше почти до краката му. Плажът беше осеян с пластмаси и други боклуци, почернели парчета метал, варели и тръби, пълни с водорасли и рачета. Останки от кораби. Изхвърлени предмети, каквито не бяха докосвали този бряг, а сега бяха тук.

Звездите се движеха с бясна скорост по безлунния небосклон и той чуваше гръмовните им писъци, докато се стрелкаха все по-бързо и разпадаха с дълги ленти и флагове от светлина.

Хенри се приближи като тромава сянка. Сол не се страхуваше от него.

— Мъртъв ли съм?

Хенри не отговори.

След миг:

— Ти вече не си истинският Хенри, нали?

Онзи пак не отговори.

— Кой си?

Хенри погледна към Сол и отново отмести очи.

Чарли в лодката, насред морето, ловеше риба в нощта, далеч от всичко това, каквото и да беше то; чувството набъбваше в Сол като живо и се мъчеше да излезе от него. С все по-голяма сила.

— Ще видя ли отново Чарли?

Хенри се обърна и тръгна по плажа, натрошен и нестабилен. След няколко крачки още нещо в него се пречупи и той се строполи върху пясъка, пропълзя няколко метра и замря. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Надигаше се нещо като вълна. Нещо приближаваше към него. Почувства се едновременно слаб и неуязвим. Така ли ставаше? Това ли бе един от начините Бог да те прибере?

Не му се искаше да си тръгне от света, но вече знаеше, че го напуска или светът напуска него.

Сол успя да се качи в пикапа си. Чувстваше как болестта прелива, знаеше, че каквото и да се случи, той няма да може да го контролира, защото то не бе в ничия власт. Не искаше обаче да стане тук, на брега, близо до фара. Не искаше изобщо да се случва, но знаеше, че решението не зависи от него. В главата му избухваха комети; видение на ужасяваща врата и онова, което бе излязло от нея. Подкара по коловозите на пътя, като от време на време завърташе бясно кормилото в опит да избяга от себе си, макар да беше невъзможно. Мина през спящото село. Черен път след черен път. Чарли в морето. Добре, че не беше там. Главата му пулсираше. Сенките раждаха сенки, от устата му напираха думи, които нямаха търпение да излязат навън; шифър, който не можеше да разгадае. Имаше чувството, че нещо е приковало вниманието си върху него. Не можеше да избяга от усещането за радиосмущения и вълни, комуникация, притискаща границите на мозъка му.

Нямаше как да продължи; стигнал бе до най-отдалечената част на забравения бряг — боровата гора, върху която никой нямаше претенции, която никой не желаеше, в която никой не живееше. Спря и слезе. Силуетите на тъмните дървета, звуците на совите, безбройните шумоления, лисицата, която се спря и го погледна без страх, звездите, които се въртяха и стрелкаха горе.

Запрепъва се в мрака, подпираше се на палмите и клоните на храстите, пробиваше си път през шубраците, стъпи с крак в черната вода, отдръпна се назад. Остра миризма на лисича пикня, усещане за животно или животни, които го гледат. Опитваше се да запази равновесие. Опитваше се да запази самообладание. В главата му обаче се отваряше цяла вселена, пълна с образи, които не разбираше и не можеше да разбере.

Цъфтящо растение, което не може никога да умре.

Дъжд от бели зайци, посечени посред скока си.

Жена, която се навежда над скално езерце, за да докосне морска звезда.

Зелен прах от труп, разнесен от вятъра.

Хенри, застанал на върха на фара, гърчи се и трепери, докато приема сигнали някъде от много, много далеч.

Мъж с военна униформа, който се препъва по забравения бряг, а всичките му другари са мъртви.

И светлина, която го намери отгоре, прикова го на място и извърши някаква жизненоважна трансакция.

Усещане за мъртви листа. Миризма на пламтящ огън. Далечен лай на куче. Вкус на пръст. Над главата му — преплитащи се клони на борове.

В съзнанието му се издигаха странни разрушени градове, а с тях и искра, обещаваща спасение. И каза Бог, че е добро. И каза Бог: „Не се съпротивлявай.“ Само че единственото му желание беше да се съпротивлява. Вкопчен в Чарли, в Глория, даже в баща си. Баща му, който проповядваше, изпълнен с вътрешна светлина, сякаш обладан от нещо по-велико и неподвластно на езика.

Накрая Сол не можеше да продължи повече в тази пустош, с него беше свършено и го знаеше, заплака, падна и почувства как това нещо в него пуска котва в земята; усещането бе чуждо като всичко останало и в същото време някак познато, сякаш му се е случвало стотици пъти. Едно съвсем малко нещо. Тресчица. И в същото време голямо като цели светове, и той никога нямаше да го разбере, дори когато го превземеше напълно. Последните му мисли, преди мислите му да станат чужди и повече никога — негови: може би в това няма нищо срамно, може би мога да го понеса, да се преборя. Да се примиря, но без да се предавам. И погледна назад зад себе си, към морето, неспособен да каже името, само три прости думи, които изглеждаха крайно недостатъчни, но други нямаше.

Малко по-късно се събуди. Беше зимна утрин и студеният вятър духаше в яката на палтото му, докато вървеше тежко по пътеката към фара. През нощта бе вилняла буря и от лявата му страна океанът се простираше сив и мътен отвъд шумолящите, полюшващи се стръкове морски овес. Стихията беше изхвърлила на брега наноси, бутилки, избелели шамандури и една мъртва акула чук, оплетени във водорасли, но не беше нанесла съществени щети нито тук, нито в селото.

В краката му се стелеха ниски калини и сиви магарешки бодили, които щяха да цъфнат в лилаво през пролетта и лятото. Езерата отдясно бяха тъмни, пълни с мърморещи гмурци и звънарки. По клоните на дърветата подскачаха косове, после се вдигаха, взривени от паника при вида му, за да накацат отново на бъбривите си седенки.

В свежата миризма на сол във въздуха се долавяше нотка от пламък: от някоя къща наблизо или още димящ лагерен огън.

0028: Призрачната птица

Пълзящият беше зад тях. Думите бяха зад тях. Това беше просто подземен тунел в топъл ден. Просто вода. Просто място, от което излизаха.

Призрачната птица и Грейс не разговаряха много. Нямаше какво да си кажат, между тях лежеше цял свят. Тя знаеше, че Грейс не я възприема като човек, но нещо в нея явно й вдъхваше достатъчно спокойствие, за да продължава да върви до нея, да й вярва, когато казва, че се е променило нещо друго, освен климата, че трябва да се насочат към границата и да видят какво е то. Във въздуха се носеше миризма на боров прашец, наситен, златен и зрял. В храстите и дърветата се гонеха мушитрънчета и жълти дървесници.

Не срещнаха никого, а животните, макар и диви, изглеждаха някак непредпазливи. Поне не се страхуваха от тях. Призрачната птица се замисли за Контрол в тунела. Какво ли бе намерил долу? Дали бе стигнал до истинската Зона X или смъртта му се бе оказала катализатор на промяната, която тя бе усетила във всичко наоколо? Дори сега не можеше да види ясно Контрол, знаеше само, че липсата му е загуба и тъга за нея. Той бе присъствал в почти целия й живот — в истинския, живян живот, който имаше сега, не онзи, който бе наследила. А това все още означаваше нещо.

В мига, в който Контрол премина през вратата далече долу, тя видя как той и търсачите на Пълзящия отпадат, как цялата система се скрива в мрака след него. Последва малък земен трус и стените на тунела потрепериха един-два пъти, после отново застинаха. Знаеше, че макар нищо да не може да се върне назад, директорът е била права: можеше да се промени, можеше да се промени, а Контрол беше добавил или извадил нещо от твърде сложно уравнение, за да го види някой цялото. Може би директорът е била права и за биолога, само че не по начина, по който си мислеше. Думите от стената още горяха в мислите й, увити като щит около нея.

Призрачната птица излезе на светлината и намери Грейс, която я гледаше със страх и подозрение; усмихна й се, каза й да не се бои. Да не се бои. Защо да се боиш от нещо, което не можеш да предотвратиш? Не искаш да предотвратиш. Нима те не бяха доказателство за оцеляване? Нима не бяха доказателство? И двете. Нямаше нищо, за което да предупреждават когото и да било. Светът продължаваше напред, макар да се разпадаше и да се променяше безвъзвратно, да се превръщаше в нещо странно и различно.

Вървяха. Устроиха си лагер за нощта. Призори тръгнаха отново; светът блестеше под изгряващото слънце и пробуждащия се пейзаж наоколо. Нямаше войници, нямаше и следа от разкъсано знаме, тропосващо небето. Зимата си беше отишла, беше горещо; в Зона X отново бе лято.

Щом отминаха неподвижните езерца и поеха по последните мили, миговете започнаха да се издължават. Тя живееше в настоящето по силата на мехурите по краката си, ожулените глезени и хапещите мухи, привлечени от потта по ушите и челото й, на пресъхналото си гърло, макар да пиеше вода от манерката. Слънцето беше решило да се намести зад очите й и да свети оттам, така че вътрешността на главата й пламтеше. Всяко красиво нещо, което я чакаше отпред, тя знаеше, че вече е виждала поне веднъж зад себе си. Вечността в повтарящите се стъпки на Грейс, в понякога несигурните й стъпки, постоянната хватка, с която светлината се впиваше в земята и изпращаше обратно топлината си.

— Как мислиш, дали на пропускателните пунктове още има хора? — попита Грейс.

Призрачната птица не отговори. Въпросът беше абсурден, но й бе останала достатъчно човечност, за да не спори. Хегемонията на реалността беше променена или завинаги разрушена. Оттук нататък тя винаги щеше да знае местоположението на биолога, било то близо или далеч, като маяк в съзнанието й, връзка, която никога не може да бъде прекъсната.

През последните мили до някогашната граница слънцето грееше толкова ярко и силно, че се чувстваше малко замаяна, макар да знаеше, че това е мираж: имаше вода, накуцваше от мехурите и болката. Как бе възможно слънцето да е толкова потискащо, а в същото време гледката — непоносимо красива?

— Ако успеем да минем от другата страна, какво ще им кажем?

Призрачната птица се съмняваше, че ще има на кого да кажат каквото и да било. Сега тя копнееше за Рок Бей; искаше да го види през очите на Зона X. Чудеше се как ли се е променило това място или дали е останало същото. Това наистина беше единствената й цел: да се върне на мястото, което за нея бе също като острова за биолога.

Стигнаха до там, където някога бе преминавала старата граница, на ръба на огромна яма. Белите палатки на „Съдърн Рийч“ бяха станали тъмнозелени от мухъл и други организми. Тухлената стена на военния аванпост беше наполовина съборена и хлътнала, сякаш нападната от гигантско същество. Нямаше войници, нямаше пропускателен пункт.

Тя се наведе да стегне връзките на обувките си. До крака й имаше кадифена мравка. Като че ли много отдалече чу дращене, което идваше от тучната растителност в ямата. За миг от тръстиките се показа муцуната на странен широкоплещест мармот. После я видя и бързо се скри с плясък в рекичката отзад, а тя се изправи развеселена.

— Какво има? — попита Грейс зад гърба й.

— Нищо. Абсолютно нищо.

И ето че отново вървеше, смееше се по малко и всичко от нея беше изстискано с изключение на желанието за вода и чиста риза. Необяснимо, неоснователно щастлива, даже широко усмихната.

Ден по-късно стигнаха до сградата на „Съдърн Рийч“. Блатото беше пропълзяло до двора и се процеждаше между плочките, надигаше се по бетонните стъпала към входа. Върху хлътналия покрив имаше гнезда на щъркели и ибиси. По външните стени се виждаха саждени следи от пожар, лумнал от вътрешността на сградата, в близост до научния отдел. Отдалеч не се виждаха признаци на човешки живот. Нито сянка от хората, които Грейс познаваше. Зад тях се разстилаше езерото и се издигаше мършавият бор, окичен с лампички, който беше с две педи по-висок, отколкото Призрачната птица го помнеше.

С единогласно решение, без да си кажат и дума, двете спряха в края на сградата. Оттам през една дупка в стената се виждаха три етажа празни, засипани с отломки стаи, и още по-непрогледен мрак. Останаха така за миг, скрити между дърветата, загледани в руините.

Грейс не можеше да забележи как сградата бавно вдишва и издишва, как въздиша. Не можеше да долови и ехото от пулса й, който подсказваше на Призрачната птица, че това място е изградило своя собствена екология и биосфера. Грешка би било да влязат, да я смутят. Времето за експедиции беше приключило.

Не останаха повече, не потърсиха оцелели, не предприеха нито едно от обичайните — може би глупави — неща, които инак биха направили.

Сега обаче идваше решителният момент, изпитанието.

— Ами ако отвън вече няма свят? Поне такъв, какъвто го познаваме? Или няма път към него? — попита Грейс в миг, в който съществуваше в друг, богат и изобилен свят.

— Скоро ще разберем — отвърна Призрачната птица и стисна ръката й.

Нещо в изражението й явно подейства успокоително, защото Грейс се усмихна и каза:

— Да, така е. Ще разберем.

Те двете може би знаеха повече от всеки друг жив човек на Земята.

Беше просто обикновен ден. Един обикновен летен ден.

Затова продължиха напред, като хвърляха камъчета; хвърляха камъчета, за да открият невидимите очертания на граница, която може би вече не съществуваше.

Дълго вървяха и хвърляха камъчета във въздуха.