Приказка без край

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВАОлелийците

Тежки капки дъжд се сипеха като из ведро от черните облаци, които пробягваха над самите глави на ездачите. После започна да вали сняг на едри, лепкави парцали, а накрая се примеси с дъжд. Бурята напираше така, че дори и конете се бяха извъртели настрана, за да й устоят. Натежали от вода, наметалата на ездачите плющяха по гърбовете на животните.

Отдавна вече бяха на път, а през последните три дни яздеха по платото. Времето ставаше от ден на ден по-лошо, а земята се бе превърнала в смес от кал и остри камъни, което още повече затрудняваше придвижването им напред. Тук-там имаше групички храсти или малки, огънати от вятъра дървета, иначе гледката беше монотонна.

Бастиан яздеше най-отпред на мулето Иха и беше сравнително добре с бляскавата си мантия от сърма. Оказа се, че макар лека и тънка, тя топли отлично, а водата веднага се стича на капки. Нисък на ръст, Хикрион Силният почти се бе загубил в дебелото си синьо вълнено наметало. Хисбалд размахваше своите тънки ръце и крака. Бе заметнал голямата качулка на кафявия шаячен ямурлук върху червените си коси. А ушитата от корабно платно сива пелерина на Хидорн бе залепнала по мършавата му снага.

И все пак тримата рицари бяха в добро настроение, макар да го изразяваха по малко грубоват начин. Те не бяха и очаквали рискованото пътуване с Бастиан да протече като неделна разходка. От време на време ту един по един, ту в хор възпяваха с гръмките си гласове бурята — по-скоро сърцато, отколкото хубаво. Любимата им песен явно беше:

Както обясниха, тя била съчинена от един странник, посетил Фантазия твърде отдавна. Казвал се Шек Спир или нещо подобно.

Единственият от групата, на когото май нито влагата, нито студът правеха каквото и да е впечатление, беше Атрею. От самото начало на пътуването той постоянно се рееше из облаците на гърба на Фухур, издигаше се над тях, избързваше, за да разузнае какво има напред, и пак се връщаше, за да докладва на другите.

Всички, дори и Драконът на щастието, смятаха, че са тръгнали да търсят пътя, по който Бастиан може да се върне в своя свят. И Бастиан вярваше в същото. Той сам не подозираше, че предложението на Атрею, което той прие в името на приятелството и добрите отношения, изобщо не е по волята му. Но географията на Фантазия се определя от желанията, независимо дали са осъзнати или не. И тъй като Бастиан беше онзи, който решаваше накъде да тръгнат, те всъщност навлизаха все по-навътре във Фантазия, тоест към онзи център, в който се намираше Кулата от слонова кост. Бастиан щеше да разбере едва по-късно какво означава това за него. Засега нито той, нито спътниците му го подозираха.

Мислите на Бастиан бяха заети с нещо друго.

Още на втория ден след като напуснаха Амаргант, те откриха в горите около Мурху ясни следи от змея Смерг. На това място част от дърветата бяха вкаменени. Явно чудовището бе спирало там и бе лъхало дърветата с леденостудения си огнен дъх. Ясно се различаваха отпечатъците от огромните му крака на скакалец. Атрею, който разбираше от тези работи, откри обаче и други следи — от коня на юнака Хинрек. Значи Хинрек беше по петите на змея.

— Това хич не ми харесва — каза малко на шега Фухур и завъртя рубиненочервените си очи, — независимо дали Смерг е чудовище или не, той все пак ми е роднина, ако и много далечен.

Те не тръгнаха по стъпките на юнака Хинрек, а свърнаха в друга посока — та нали тяхната цел беше да открият пътя, по който Бастиан може да се върне у дома.

Оттогава той все разсъждаваше дали е направил добре, като е измислил змей за юнака Хинрек. Е, вярно, на него му беше нужен противник, срещу когото да докаже на какво е способен. Но съвсем не беше сигурно, че той ще победи. Ами ако Смерг го убие? Пък и принцеса Огламар бе изпаднала в ужасно положение. Несъмнено тя беше доста надменна, но това даваше ли право на Бастиан да я хвърли в такава беда? А на всичкото отгоре кой знае какви пакости щеше да направи Смерг тепърва. Без много да му мисли, Бастиан бе създал опасност с неизвестни последици, която сега щеше да продължи да съществува независимо от него и може би щеше да причини неописуеми нещастия на много невинни хора. Той знаеше, че Месечка не прави в царството си никаква разлика между лошо и добро, между красиво и грозно. За нея всяко творение на Фантазия беше еднакво важно и Имаше едни и същи права. Но какво даваше основание на него, Бастиан, да се държи по същия начин? А и най-вече желаеше ли го изобщо?

— Не — каза си Бастиан, — не искам да вляза в историята като създател на чудовища и страшилища. Много по-добре ще бъде, ако се прочуя със своята доброта и всеотдайност, ако стана светъл пример за подражание, ако ме наричат Добрия човек и ме тачат като Големия благодетел. Да, не ми трябва нищо друго.

Междувременно бяха навлезли в скалиста местност и Атрею, който се завърна с Фухур от разузнавателен полет, съобщи, че е видял няколко километра напред малка закътана котловинка, където могат да се скрият на завет. Ако бил видял правилно, дори имало няколко пещери, където можели да се подслонят в този дъжд и сняг.

Беше късно следобед и крайно време да намерят място за нощуване. Те се зарадваха на вестта, която бе донесъл Атрею, и пришпориха животните. Пътят минаваше през един дол, врязващ се все по-дълбоко във високи скали, може би корито на пресъхнала река. След около два часа те достигнаха котловинката и действително откриха в заобикалящите я скали няколко пещери. Избраха най-обширната и се настаниха в нея удобно, доколкото можеше. Тримата рицари събраха из околността сухи пръчки и изпочупени от бурята клони и скоро в пещерата забумтя хубав огън. Проснаха мокрите наметала да съхнат, вкараха конете и мулето и ги разседлаха. Дори и Фухур, който обикновено предпочиташе да нощува на открито, се сви на кълбо в дъното на пещерата. Всъщност мястото съвсем не беше лошо.

Дори Хидорн Жилавият се опитваше да опече едно голямо парче месо от провизиите, като го въртеше над огъня, набучено на дългия му меч, и всички го гледаха с очакване. Атрею се обърна към Бастиан и го помоли:

— Разкажи ми нещо повече за Крие Та!

— За кого? — попита Бастиан недоумяващо.

— За твоята приятелка Крие Та, малкото момиченце, на което си разказвал много приказки.

— Не познавам никакво малко момиченце, което да се казва така — отвърна Бастиан. — Откъде пък ти дойде наум, че съм й разправял приказки?

Атрею отново го изгледа някак си замислено.

— Нали в твоя свят си разказвал много приказки — рече той бавно, — на нея и на себе си?

— Откъде пък го измисли, Атрею?

— Ти сам го каза. В Амаргант. Каза също, че затова често са ти се присмивали.

Бастиан се загледа в огъня.

— Да, вярно — промърмори той, — така е, но не знам защо, не мога нищо да си спомня.

И на самия него му се стори странно.

Атрею погледна Фухур и двамата си кимнаха, сякаш бяха говорили за нещо, което сега се потвърждаваше. Той не каза обаче нищо. Явно не искаше да говори пред тримата рицари.

— Месото е готово — обяви Хидорн.

Той отряза с ножа си на всекиго по парче и всички започнаха да ядат. И при най-добро желание не можеше да се твърди, че месото е добре изпечено — отгоре бе поизгоряло, а отвътре все още беше сурово, но кой ще седне да придиря при такива обстоятелства.

Известно време всички дъвчеха, после Атрею отново помоли:

— Разкажи ни как дойде при нас!

— Нали сам знаеш — отвърна Бастиан, — нали ти ме доведе при Детската царица.

— Имам предвид какво е било преди това — рече Атрею, — в твоя свят, тогава къде беше и как стана всичко?

И ето че Бастиан разказа как бе откраднал книгата от господин Кореандер, как бе избягал на тавана в училище и се бе захванал да чете. Когато понечи да разкаже за големите странствания на Атрею, той го спря, махайки с ръка. Изглежда, не го интересуваше какво бе чел Бастиан за приключенията му. За сметка на това проявяваше любопитство към всяка подробност от срещата на Бастиан с Кореандер и бягството му на тавана в училище.

Бастиан напрягаше ума си, но не откри нищо друго в своята памет. Бе забравил всичко, свързано с по-раншната си страхливост, пълнота, слабост и мекушавост. Спомените му бяха откъслечни и малкото неща, които помнеше, му се струваха толкова далечни и неясни, сякаш не ставаше дума за него, а за някой друг.

Атрею продължи да го разпитва и Бастиан разказа за времето, когато майка му беше още жива, за баща си, за дома им, за училището и града — е, разбира се, онова, което още помнеше.

Тримата рицари се бяха унесли вече в сън, а Бастиан продължаваше да разказва. Учудваше го, че Атрею се интересува толкова много от най-всекидневни неща. Може би той го зарази с начина, по който слушаше, но и на него най-обикновените и всекидневни неща вече не изглеждаха така всекидневни, а започна да му се струва, че във всички тях има някакво тайнство, което обаче не бе забелязал досега.

Накрая вече съвсем за нищо не се сещаше и просто не знаеше какво още да разкаже. Станало беше късно, огънят бе догорял. Тримата рицари тихо похъркваха. Атрею седеше с неподвижно лице и, изглежда, бе потънал в размисъл.

Бастиан се изтегна, уви се в сърмената си мантия и вече заспиваше, когато Атрею тихо каза:

— Златин е причината.

Бастиан опря глава на ръката си и сънено погледна приятеля си.

— Какво искаш да кажеш?

— Сиянието — продължи Атрею, сякаш говореше на себе си — действа на вас, чедата на човешкия род, не както на нас.

— Откъде пък измисли това?

— Знакът ти дава голяма власт, той изпълнява всички твои желания, но едновременно ти и отнема нещо — спомена за твоя свят.

Бастиан се замисли. Нямаше чувството да му липсва каквото и да било.

— Граограман ми каза, че ако искам да открия истинската си воля, трябва да вървя по пътя на желанията. Същото пише и на задната страна на Златин. Но тогава трябва да следвам желанията си и да не пропускам нито едно. В противен случай няма да стигна доникъде във Фантазия. Затова ми е нужно Съкровището.

— Да — съгласи се Атрею, — то ти показва пътя и едновременно с това ти отнема целта.

— Е, Месечка си знае работата — рече Бастиан безгрижно. — Нали тя ми даде знака. Ти излишно се тревожиш, Атрею. Златин положително не е капан.

— Не — промълви Атрею, — аз също не мисля подобно нещо.

И след известно време добави:

— Във всеки случай е хубаво, че търсим пътя към твоя свят. Нали го правим?

— Да, да — отвърна Бастиан вече полузаспал.

Посред нощ той се събуди от някакъв странен шум. Не можа да си обясни какво е. Огънят бе изгаснал. Тъмнината го обгръщаше отвсякъде. После усети, че ръката на Атрею се докосва до рамото му и го чу да шепне:

— Какво става?

— И аз не знам — отвърна той шепнешком.

Те изпълзяха до входа на пещерата, откъдето идваше шумът, и се ослушаха.

Сякаш безброй гърла хълцаха и плачеха сподавено. И в тези звуци нямаше нищо човешко, те не приличаха дори и на животински стонове. Това беше някакво шумолене, което от време на време се засилваше и завършваше с въздишка, а после бавно заглъхваше, подобно на разбиваща се вълна, за да се надигне отново. Бастиан не бе чувал по-сърцераздирателни ридания.

— Де да можеше да се види нещо — прошепна Атрею.

— Почакай! — отговори Бастиан. — Нали Ал Тсахир е в мен.

Той извади камъка от джоба си и меката му светлина започна да блещука в котловината. Макар да беше слаба и едва да мъждееше, пред очите на двамата приятели се разкри сцена, която така ги отврати, че чак тръпки ги побиха.

Цялата котловина бе изпълнена с безформени червеи, дълги колкото човешка ръка. Кожата им имаше ужасен вид, сякаш бяха увити в мръсни разкъсани парцали и дрипи. Между гънките им се подаваха някакви слизести крачета, наподобяващи пипала на полипи. В единия край на тялото им изпод парцалите надничаха две очички. Очи без клепки, от които непрекъснато бликаха сълзи. Те бяха облели както самите животинки, така и цялата котловина.

Изненадани от светлината на Ал Тсахир, те замръзнаха на местата си и се видя какво бяха правили. В средата се издигаше кула от най-фин сребърен филигран — по-хубава и по-красива от всички сгради, които Бастиан бе видял в Амаргант. Явно, че много от тези подобни на червеи същества се бяха изкачвали допреди малко по кулата, за да я сглобяват от отделни части… Но сега стояха, без да помръднат, и се взираха в светлината на Ал Тсахир.

— Олеле! Олеле! — премина през котловината някакъв шепот, изпълнен с ужас. — Сега се видя колко сме грозни! Олеле! Олеле! Чии ли очи ни зърнаха? Олеле! Олеле! Пък и самите ние се видяхме! Който и да си, зловещи нашественико, имай милост и състрадание, махни тази светлина от нас!

Бастиан се надигна.

— Аз съм Бастиан Балтазар Букс — каза той. — А кои сте вие?

— Ние сме олелийците. — И ехото повтори: „Олелийците, олелийците!“ — Ние сме най-нещастните създания на Фантазия.

Бастиан замълча и слисано погледна към Атрею, който сега също стана и пристъпи към него.

— Тогава значи вие сте онези — попита той, — които са построили Амаргант, най-красивия град на Фантазия?

— Така е — извикаха създанията, — но махни тази светлина и не ни гледай. Смили се над нас!

— И вие сте напълнили със сълзите си езерото Мурху?

— Господарю — изстенаха олелийците, — така е, както казваш. Но ако продължаваш да ни осветяваш, ние ще умрем от срам и ужас заради грозотата си. Защо тъй жестоко увеличаваш мъките ни? Какво сме ти направили? Досега никой не бе имал нещастието да ни види.

Бастиан прибра отново камъка Ал Тсахир в джоба си и стана тъмно като в рог.

— Благодарим! — извикаха хълцащите гласове. — Благодарим ти за милосърдието и състраданието, господарю!

— Искам да поговоря с вас — рече Бастиан, — искам да ви помогна.

Едва не му прилоша от отвращение и съжаление към тези жалки творения на отчаянието. На него му беше ясно, че това са именно онези същества, за които бе разправял в своята история за сътворението на Амаргант, но както и преди, той пак не бе сигурен дали те са си съществували открай време, или са се появили заради него, защото тогава щеше в известна степен да е отговорен за всичките им страдания.

Ала независимо как стояха нещата, Бастиан бе решен да промени това ужасно положение.

— Ах — завайкаха се ридаещите гласове, — кой ли ще ни помогне?

— Аз — извика Бастиан. — Аз нося Златин.

Изведнъж настъпи тишина. Риданията секнаха.

— Откъде се появихте така внезапно? — попита Бастиан в тъмнината.

— Ние живеем в непрогледните глъбини на земята, за да крием грозотата си от слънцето — зашептя отсреща му многогласният хор. — Там непрекъснато оплакваме ориста си, промиваме със своите сълзи скалите в земните недра и получаваме сребро, което с нищо не може да се разруши. От него правим онзи филигран, който вече видя. Само в най-мрачните нощи излизаме на земята от тези пещери. Тук, горе, сглобяваме онова, което сме изработили долу. Тази нощ беше достатъчно тъмна, за да ни спести ужасната гледка на собствените ни тела. Затова дойдохме. С труда си искаме да поправим отчасти това, че загрозяваме света. Така намираме поне малка утеха.

— Но вие нямате вина, че сте такива! — рече Бастиан.

— Ах, всеки си има своя вина — отговориха олелийците, — едни — за направеното зло, други — за грешните си помисли… а ние — заради това, че сме живи.

— Как мога да ви помогна? — попита Бастиан, комуто малко оставаше да заплаче от съчувствие.

— Ах, велики благодетелю! — извикаха олелийците. — Ти, който носиш Златин и имаш власт да ни избавиш… Молим те само за едно — дай ни друг образ!

— Бъдете спокойни, ще направя това, бедни червеи! — рече Бастиан. — Искам сега да заспите и когато се събудите утре сутринта, да изпълзите от черупките си и да се превърнете в пеперуди. Бъдете пъстри и весели, винаги се смейте и се шегувайте. И от утре няма вече да се казвате олелийците — Вечно плачещите, а галиматийци — Вечно засмените!

Бастиан се ослуша в тъмнината, но вече нищо не се чуваше.

— Потънаха в дълбок сън — пошушна Атрею.

Двамата приятели се върнаха в пещерата. Рицарите продължаваха да похъркват и не бяха забелязали нищо.

Бастиан си легна.

Много беше доволен от своята постъпка. Скоро цялата Фантазия щеше да разбере за доброто, което току-що бе направил. В него нямаше корист, никой не можеше да каже, че с това той гони някаква изгода. Славата на доброто му име щеше да заблести като ярко сияние.

— Какво ще кажеш за онова, което се случи, Атрею? — прошепна той.

Преди да отговори, Атрею помълча малко.

— Какво ли ще ти струва то?

Едва малко по-късно, когато Атрею вече спеше, Бастиан разбра, че с това приятелят му намеква за забравянето, а не, както е редно, за себеотрицанието, което е проявил. Но той не обърна особено внимание на този факт и заспа с радостта, обзела го преди това.

На следващата сутрин той се събуди от шумните възгласи на тримата изумени рицари:

— Я вижте само!… Небеса, дори и моята стара кранта се киска!

Бастиан видя, че те стояха на изхода на пещерата. И Атрею беше там. Той единствен не се смееше.

Бастиан се надигна и отиде при тях.

В цялата котловина пълзяха, премятаха се и пърхаха някакви малки животинки. Не бе виждал по-смешно нещо в живота си. На гърбовете си имаха пъстри крилца на молци и бяха облечени с какви ли не вехтории — карирани и раирани, на кръгчета и точки, но дрешките им бяха или по-тесни, или по-широки, отколкото трябва, или им висяха, или им бяха къси, ушити, така да се каже, през куп за грош. Нито една не беше по мярка, а и навред, дори и по крилата си, имаха кръпки. Никоя от животинките не приличаше на друга. Лицата им бяха намацани като на палячовци, имаха кръгли червени носове, понякога грамадни като патладжан, и прекалено големи усти. Мнозина носеха разноцветни цилиндри, а други — островръхи клоунски шапки, на някои стърчаха само по три огненочервени кичура коса, а главите на други лъщяха като кубета. Болшинството седяха и висяха на изящната кула от фин сребърен филигран, провираха се през дупките, подскачаха по нея и се опитваха да я разрушат.

Бастиан изтича навън.

— Ей, вие там — извика той нагоре, — я престанете веднага! Не трябва да правите това!

Животинките престанаха и всички погледнаха надолу към него.

Най-отгоре се обади една:

— Какво каза той?

Друга се провикна от долу на горе:

— Онзи, таковата, каза, че не трябвало да правим това.

— Защо казва, че не трябва да го правим? — попита трета.

— Защото не бива! — изкрещя Бастиан. — Не може ей така да разваляте всичко!

— Онзи, таковата, каза, че не можело да разваляме всичко — съобщи на другите първият молец палячо.

— Че защо да не можем? — удиви се един друг и изтръгна голямо парче от кулата.

Първият се провикна отново надолу към Бастиан, като при това заподскача като луд:

— Че защо да не можем?

Кулата се люлееше и започна застрашително да скърца.

— Абе, какво правите! — изкрещя Бастиан. Той беше толкова ядосан и изненадан, че не знаеше как да се държи, защото животинките бяха наистина смешни.

— Онзи, таковата, пита какво правим — обърна се първият молец отново към другарите си.

— Че какво правим чак толкоз? — поинтересува се друг.

— Ами шегуваме се — заяви трети.

След това всички почнаха да се кискат и шумно да пуфтят.

— Ами шегуваме се! — провикна се първият молец надолу към Бастиан и едва не се задави от смях.

— Но ако не спрете, кулата ще се срути! — извика Бастиан.

— Онзи, таковата — съобщи първият молец на другите, — казва, че кулата ще се срути.

— Е, и? — рече един друг.

Първият се провикна надолу:

— Е, и?

Бастиан онемя и преди да се сети какво да отговори, всички молци палячовци, които висяха по кулата, започнаха изведнъж да играят във въздуха нещо, подобно на хоро, но не се държаха за ръце, а за краката или за вратовете, някои се въртяха дори с главата надолу.

Всички крещяха и се смееха.

Толкова смешно и забавно беше онова, което правеха хвърчащите животинки, че Бастиан не можа да се сдържи да не се засмее.

— Ама не може да правите така — извика той. — Нали за него са се трудили олелийците!

— Онзи, таковата — обърна се първият молец палячо към компанията си, — каза, че не можем да правим така.

— Ние можем всичко — изпищя един друг и се превъртя във въздуха. — Ние можем всичко, което не ни е забранено. А кой смее да ни забрани нещо? Ние сме галиматийците!

— Кой смее да ни забрани нещо? — изреваха в хор всички молци палячовци. — Ние сме галиматийците!

— Аз — отвърна Бастиан.

— Онзи, таковата, каза „Аз“ — рече първият молец на останалите.

— Че защо ти? — попитаха другите. — Кой си ти, че да ни казваш?

— Не, бе, не аз! — обясни първият. — Онзи, таковата, каза „той“!

— Защо Онзитаковата казва „той“? — настояха да разберат другите. — Че на кого казва той всъщност „той“?

— На кого казваш ти „той“? — провикна се първият молец надолу.

— Аз не съм казвал „той“ — изрева Бастиан нагоре полуядосано-полусмеейки се. — Аз казвам, че ви забранявам да рушите кулата.

— Той ни забранява да рушим кулата — заяви първият молец на другите.

— Кой? — попита един новодошъл.

— Онзитаковата — отвърнаха другите.

А новодошлият каза:

— Аз не познавам никакъв Онзитаковата. Кой е той Всъщност?

Първият извика:

— Хей, Онзитаковата, кой си ти всъщност?

— Аз не съм никакъв Онзитаковата — изкрещя Бастиан вече доста разярен. — Аз съм Бастиан Балтазар Букс и ви направих галиматийци, за да не плачете и да не се вайкате. Тази нощ бяхте все още нещастни олелийци. Можете да се отнасяте с малко повече уважение към благодетеля си!

Като по команда всички молци палячовци спряха да скачат и да танцуват и погледнаха към Бастиан. Неочаквано настъпи гробно мълчание.

— Какво каза Онзитаковата? — прошепна един молец, който стоеше по-настрани, но съседът му го тупна по шапката така, че тя захлупи очите и ушите му.

Останалите почнаха да викат:

Пшт!

— Би ли повторил това още веднъж съвсем бавно от край до край? — помоли първият молец подчертано вежливо.

— Аз съм вашият благодетел — извика Бастиан.

Тези думи предизвикаха страшна възбуда сред молците палячовци, всеки ги предаваше на следващия и накрая безброй многото животинки, които пълзяха и пърхаха из цялата котловина, се скупчиха около Бастиан и закрещяха една на друга в ушите:

— Ама чухте ли? Разбрахте ли? Та това е нашият благовзетел! Казва се Настибан Балабукс! Не, казва се Буксиян Злодеян! Глупости, казва се Алабан Буксибан! Не, Благостян Хусиян! Нъц! Барбаран Мърморан! Хлъц! Фръц! Пръц!

Цялата компания беше извън себе си от възторг. Те се здрависваха, поздравяваха, повдигайки шапките си, потупваха се по рамената и по коремите, откъдето излизаха големи облаци прах.

— Ама че късметлии сме! — викаха те. — Да живее нашият Букседател Занзибар Благоподаян.

Продължавайки да крещи и да се смее, целият огромен рояк се пръсна нагоре. Шумът изчезна в далечината.

Бастиан остана на мястото си и едва ли можеше да каже кое е истинското му име.

Не беше вече чак толкова сигурен дали наистина е сторил нещо добро.