Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед

Вечер… в стаята седят

три девици и предат.

„Ако бих била царица —

каза първата девица, —

бих приготвила сама

пир за цялата земя.“

„Ако бих била царица —

каза нейната сестрица, —

аз платна ще натъка,

всичко с тях ще облека.“

„Ако бих била царица —

казва третата сестрица, —

царя ни ще наградя —

син-юнак ще му родя.“

Щом го каза, в тъмнината

скръцна тихичко вратата,

влезе тук самият цар —

на страната господар.

Чул бе всичко, що говорят:

той стоял бе зад стобора;

най хареса, най разбра

той последната сестра.

„Мила, хубава девице —

каза той, — бъди царица

и роди ми ти юнак,

щом настъпи есен пак.

Вий сестрици-гълъбици,

с мен и с вашата сестрица

тръгвайте за дом богат,

ще живеете в палат.

Първата ще е готвачка,

а пък втората — тъкачка.“

Всички с годеника-цар

влязоха в палата стар.

Царят дълго не мая се:

още вечерта венча се.

И на веселба, игра,

той покани, насъбра

гости знатни, именити;

младоженците честити

след богат, разкошен пир

легнаха си най-подир.

В гняв готвачката беснее,

а сестра й — сълзи лее,

те завиждат и сумтят,

от злина и яд кипят.

А пък младата царица

помни, що като девица

тя на царя обеща,

и зачена през нощта.

Тръгна царят да воюва,

със жена си се сбогува,

каза да се пази тя,

вярна да е в обичта.

И докато той воюва,

по жена и дом тъгува,

тя роди му хубав син —

колкото един аршин.

И над своето детенце

бди — орлица над орленце,

вест на царя праща тя,

че е станал той баща.

А със сватя Бабариха

тъй сестрите й решиха:

пратеника да възпрат

и да я оклеветят;

вестоносец друг си хващат,

друга вест на царя пращат:

че си има той царче,

не момиче, не момче,

не позната животинка,

а невиждана гадинка.

Царят, щом узна това,

своя гняв сдържа едва;

и без малко не обеси

този, що вестта донесе.

Но престана да крещи

и разумно той реши:

нека те да го почакат —

лично той да види как е.

Конник — вестоносец млад,

влиза в царския палат…

А сестрите с Бабариха

пак се сдумаха, решиха

някак да го оберат:

здравата го те поят

и торбата му пребъркват,

и писмо там друго пъхват.

И с това писмо оттам

при болярите пиян

носи заповед такава:

„Царят строго повелява

да удавят, умъртвят

и жена му, и синът.“

Щом така желае царят,

натъжените боляри

влизат в спалнята и там

пред царицата едвам

не заплакват, но повтарят,

що е заповядал царят;

те прочитат го на глас

и веднага, в тоя час

я затварят със детето

в бъчва — хвърлят ги в морето —

цар Салтан уж бил решил,

той така бил наредил.

Трепкат, светят си звездите,

пляскат, гонят се вълните;

облак се в небето рей,

бъчвата вълна люлей.

И царицата във нея

плаче, блъска се, слабее;

а пък царското дете —

не с дни — с часове расте.

Плаче майката, горката…

А детето на вълната

дума: „Ти си ми добра

и във своята игра

в морските скали се плискаш

и отиваш, дето искаш,

потопяваш ти брегът,

кораби по теб вървят —

не губи ни, пощади ни

и на суша изхвърли ни!“

Чу вълната, заплющя,

на брега веднага тя

бъчвата изнесе леко

и отля се пак далеко.

Майката с момчето там

чувствуват брега едвам;

Бог дотука ги опази,

но навън как да излязат?

А момчето посъбра

сили и с глава опря

здравото дебело дъно.

„Тук прозорец ще издъня!“ —

каза то и след това

дъното изби с глава.

Вдъхнаха навън дълбоко;

гледат — хълм в поле широко,

и море, и дъб зелен

там на хълма извисен.

А момчето за вечеря

мисли нещо да намери.

Прът откърши от дъбът,

лък изви от този прът

и със шнура си набързо

краищата той завърза,

за стрела изостри тръст

и заспуска се чевръст

край брега във долината —

дивеч търси край водата.

До морето стигна той,

чува стон, сподавен вой…

Ей морето се люлее,

ясно — работата зле е:

ястреб със крила плющи

и над лебед се върти,

лебедът водата плиска,

мъти я, шуми и писка …

Злият хищник настървен

удря с клюн окървавен …

Но стрела запя ваблизо,

ястреба за миг прониза

и кръвта му зашуртя,

и царевичът се спря;

гледа — ястребът се дави,

но не птичи глас издава,

стене, писка и реве,

че го лебедът кълве,

гибелта му ускорява,

със крило го бие, дави,

към царевича възви

и на руски промълви:

„Ти си мой добър спасител,

избавител, отмъстител,

не тъжи, че тоя ден

ще гладуваш зарад мен,

че си хвърлил ти стрелата,

нека туй да е бедата.

Със добро ще ти платя,

щедро ще те наградя:

ти спаси не лебед-птица,

а спаси от смърт девица,

в ястреб ти стрела заби,

но магьосник зъл уби.

Туй ще помня аз навеки

и отблизо и далеко

с теб ще бъда, а сега

ти върви си без тъга.“

Литна лебедът далече,

цял ден чакат, мръква вече,

пуст и мрачен е брегът,

гладни легнаха да спят.

Пръв царевичът се буди —

гледа, мисли и се чуди:

как нощес пред него там

е израсъл град голям

с кули и стени зъбчати

и зад тях — кубета злати —

църкви в тишина и мир,

манастир до манастир.

Майка си веднага буди,

ахка тя — и все се чуди.

Мисли той, че на шега

прави лебедът така.

Майката с сина се вдигат

към града и щом пристигат,

юрна се навън градът,

в хор камбаните ечат.

Всичко се към тях отправи:

хор църковен Бога слави;

среща ги дворецът, цял

блеснал в злато и кристал.

Всички там ги възхваляват,

на царевича поставят

княжески калпак — и княз

той им става в тоя час.

В столицата оттогава

почна той да управлява,

в дом разкошен заживя,

княз Гвидон се назова.

Вятър по море лудува,

корабче платна надува,

в сини морски ширини

пори гривести вълни.

А моряците дивят се,

върху кораба тълпят се:

там на острова познат

виждат нов чудесен град,

със кубета златоглави и

пристанище с застава.

И топове в залп гърмят,

искат кораба да спрат.

Ето слизат всички гости;

кани ги Гвидон на гости

и гощава ги добре,

пита ги — да разбере

откъде, с какво търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът

и търгувахме от лани

със самури, с астрагани;

а на изток се стремим,

предстои ни да вървим

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана…“

Князът казва: „Господа,

на добър път и без беда

през морето там стигнете

и на цар Салтан кажете,

че изпращам му поклон…“

Тръгват те, а княз Гвидон

тъжен гледа — ето вече

корабът се скри далече;

гледа — по вълните там

плува лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален?“ —

казва той, а натъжен,

княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря,

тъжен съм, че в този час

за баща си мисля аз.“ —

Лебедът му казва: „Ето,

искаш ли сега в морето

да им станеш ти другар?

Превърни се на комар!“

Яхна лебедът вълната

и пред княза във водата

плесна силно със крила,

с капки княза цял обля.

В точица Гвидон смали се,

на комар преобрази се,

кораба в безкрайността

той догони, прилетя,

тихо спусна се, изви се,

в малка пукнатина скри се.

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана;

ей желаната страна

в синята далечина.

Ето слизат всички гости,

кани ги Салтан на гости —

с тях крилатия другар

влезе при самия цар.

Гледа — цял сияе в злато

цар Салтан, седи в палата

на престол, с венец и взрян,

мисли тъжно замечтан.

А сестрите с Бабариха

се поглеждат мълком, тихо

до престола му седят,

гледат го в очи, слухтят.

Царят гостите тогава,

със богат обяд гощава,

пита дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли,

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме:

има остров с бряг висок,

залив — стръмен и дълбок;

пуст, необитаем беше,

дъб самотен там растеше,

а сега израснал град,

хубав, славен и богат,

със кубета — все от злато,

със градини и палати,

там живее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

„Само да съм жив, ще ида

гост на княз Гвидон, ще видя

тоя чуден остров сам“ —

казва удивен Салтан.

А сестрите с Бабариха

се спогледаха, решиха

той да не отиде там.

И готвачката едвам

поусмихна се лукаво

и намигна им тогава,

каза: „Интересно, да,

но не струва си труда.

Друго знам: ела в гората,

катеричка под елата

пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

ала лешници чудати —

със черупки чисто злато,

ядките им — чист елмаз,

туй разбирам чудо аз.“

Пак се чудом чуди царят,

а от яд кипи комарът,

жилна лелка си за миг

в дясното око, със вик

тя се люшна пребледняла —

бе с окото ослепяла.

Скачат всички и крещят,

та комара да ловят.

А пък той — изтънко-тънко

през прозореца избрънка

и постигнал си целта,

през морето отлетя.

По брега отново княза

ходи, гледа — забеляза:

ето по вълните там

плува лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален?“ —

пита той, а натъжен

княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря,

чудо имало и аз

искам да е то у нас.

Имало ела в гората,

катеричка под елата

пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

ала лешници чудати —

със черупки чисто злато,

ядките им — чист елмаз;

вярно ли е? Знам ли аз?“

Казва лебедът на князът:

„Вярно е това, що казват,

знам го; в къщи си върви,

мъката си забрави,

ще ти служа вярна служба

зарад вечната ни дружба.“

Князът, вече ободрен,

тръгна си раэвеселен;

щом пристигна той във двора,

гледа — под ела, сред хора

катеричка — красота —

хрупка златен лешник тя,

и елмазецът отбира,

а черупките събира

и нарежда куп до куп,

и си пее — хрупа-хруп!

Насъбрали се на двора,

слушат я добрите хора.

Княз Гвидон се удиви

и зарадван промълви:

„Ех, ти, лебед — дай му, Боже,

да е весел, колко може.“

Дигна после княз Гвидон

в двора си кристален дом,

катеричката постави

там и писар й остави —

денонощно да стои,

лешниците да брои.

Вятър по море лудува,

корабче платна надува,

в сини морски ширини

пори гривести вълни,

покрай остров с бряг неравен,

покрай град голям и славен

и топове в залп гърмят —

искат кораба да спрат.

Ето слизат всички гости,

кани ги Гвидон на гости

и гощава ги добре,

пита ги — да разбере —

откъде, с какво търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

изпродадохме ний много

донски жребци бързоноги.

А ни чака дълъг път —

ще отплуваме отвъд,

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът казва; „Господа,

на добър пъг, без беда

през морета, океани

в царството на цар Салтана;

отнесете му поклон

и от мене — княз Гвидон.“

Сбогом гостите си взеха

и отново път поеха.

Лебедът намери пак

княза на самия брят.

Моли князът: в далнината

нещо тегли му душата…

Плесна лебедът с крила,

с капки княза пак обля,

той в муха преобрази се,

бързо полетя, изви се

между небо и море

и във корабът се свре.

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана;

ей желаната страна

в синята далечина.

Ето слизат всички гости,

кани ги Салтан на гости

и след тях в палата пак

влезе нашият юнак.

Гледа — цял сияе в злато

цар Салтан, седи в палата

на престол, с венец и взрян,

мисли, тъжно замечтан.

А сестрите завистливи

с Бабариха, мълчаливи,

до престола му седят,

като жаби зли слухтят.

Царят гостите тогава

със богат обяд гощава,

пита дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме:

има остров непознат,

в тоя остров има град

с кули, със кубета злати,

със градини, със палати;

пред двореца, под ела,

в къща, цяла от стъкла,

катеричка си живее,

чудно нещо тя умее!

Пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

лешниците — чудновати —

със черупки чисто злато,

ядките — елмаз — искрят

и слуги над нея бдят;

чест войската й отдава;

писар честен надзирава,

деноношно там стои,

лешниците той брои;

от черупките монети

леят, а момите шетат

и насипват със елмаз

бъчви, каци — час по час.

Всички там са все богати;

няма хижи — все палати.

Там живе княз Гвидон,

той изпраща ти поклон;“

„Само да съм жив, ще ида

гост на княз Гвидон, ще видя

тоя чуден остров сам“ —

казва удивен Салтан.

А сестрите с Бабариха

се спогледаха, решиха

той да не отиде там.

И подсмива се едвам

първата сестра лукаво:

„Нищо чудно там не става. —

Помълча и пак подзе: —

Катеричката гризе

камъни и злато ражда,

купища елмаз изважда;

с туй не ще ни удивиш,

даже да ни убедиш.

Аз познавам друго чудо:

люшне се морето лудо,

забушува, закипи

и брега си потопи,

пък отлее се и в мрака

тридеоет и три юнака

прави на брега стоят

в брони като жар горят,

всички — хубавци отбрани,

млади, снажни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.

Ако трябва да се чудя,

ей това се казва чудо.“

Умно гостите мълчат,

спор със нея те не щат.

Цар Салтан се удивява,

а Гвидон се разлютяеа,

жилна тетка си за миг

в лявото око, със вик

тя се тръшна побледняла:

бе с окото ослепяла.

Всички викат: „Дръжте, бре!“

Но дорде се разбере,

през прозорчето мухата

бръмна към далечината,

отлетя до своя дом

през морето княз Гвидон.

Князът край морето ходи,

с поглед по морето броди;

гледа по вълните — там

плува лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален:?“ —

пита той, а натъжен

княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря,

чудо имало и аз

искам да е то у нас.“

„А какво е това чудо?“

„Люшне се морето лудо,

забушува, закипи

и брега си потопи,

пък отлее се и в мрака

тридесет и три юнака,

прави на брега стоят,

в брони като жар горят,

всички — хубавци отбрани,

млади, снажни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.“

„Туй ли те смущава? — каза

кротко лебедът на княза. —

Не тъгувай, зная аз —

и това е в мойта власт.

Тези воини подводни

все са мои братя родни.

Не тъжи, а замини,

братята ми посрещни!“

Князът, утешен, закрачи,

в кулата си той се качи,

гледа — ураган заля

в миг брега и се отля,

и остави там във мрака

тридесет и три юнака —

ето, по брега вървят,

в брони като жар горят,

крачат те по двама смело,

главатарят — с къдри бели

води ги по двама в строй,

към града ги води той.

Спуска се Гвидон да среща

гостите, нахлу насреща

и града като на сбор;

заговори Черномор:

„Лебедът ни прати, княже,

и поръча да ти кажа,

че ще пазим твоя град

славен, хубав и богат.

И от днес на будна смяна

всяка нощ от океана

ще излизаме сами

край високите стени.

С тебе скоро ще се видим,

а сега ще си отидем,

вън не дишаме добре.“

И се скриха вдън-море.

Вятър по море лудува,

корабче платна надува

в сини морски ширини,

пори гривести вълни,

покрай остров с бряг неравен,

покрай град голям и славен:

и топове в залп гърмят,

искат кораба да спрат

с чуждите далечни гости —

кани ги Гвидон на гости;

той гощава ги добре,

пита ги — да разбере —

как и със какво търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът

и продавахме стомана,

злато и сребро ковано;

а ни чака дълъг път —

ще отплуваме отвъд,

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът казва: „Господа,

на добър път, без беда

вий морето прекосете

и до цар Салтан стигнете;

отнесете му поклон

и от мене — княз Гвидон“.

Сбогом гостите си взеха

и отново път поеха.

Лебедът намери пак

княза на самия бряг.

Моли князът — в далнината

нещо тегли му душата …

Плесна лебедът с крила,

с капки княз Гвидон обля.

Князът много намали се,

във оса преобрази се,

кораба в безкрайността

той догони, прилетя,

тихо спусна се, изви се,

в малка пукнатина скри се.

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана.

Ей, желаната страна

в синята далечина.

Ето слизат всички гости —

кани ги Салтан на гости;

и със тях в двореца пак

влезе нашият юнак.

Гледа — цял сияе в злато

цар Салтан, седи в палата

на престол, с венец и — взрян —

мисли, тъжно замечтан.

А сестрите завистливи

с Бабариха, мълчаливи,

до престола му седят

и слухтят, и зорко бдят.

Царят гостите тогава

със богат обяд гощава,

пита дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли,

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът;

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме.

Има остров непознат,

в тоя остров има град,

всяка нощ там става чудо:

люшне се морето лудо,

забушува, закипи

и брега си потопи,

пък отлее се — и в мрака

тридесет и три юнака

прави на брега стоят,

в брони като жар горят;

всички — хубавци отбрани,

млади, снажни, великани,

все еднакви, вое отбор,

главатар им — Черномор.

Из морето ги извежда

и по двама ги повежда;

покрай острова вървят,

цяла нощ те зорко бдят;

няма стража по-надеждна,

по-безстрашна, по-прилежна,

Там живее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

„Само да съм жив, ще ида

гост на княз Гвидон, ще видя

тоя чуден остров сам“ —

казва удивен Салтан.

А сестрите се стаиха —

нито гък, но Бабариха,

поусмихната едва,

казва: „Зная го това —

хора из море след буря

идат, в острова дежурят,

що за чудо? Но поне

вярно ли е, или не?

Друго чудо се разправя

носи се мълва такава:

за царкиня — красота —

хубавица на света.

Денем — слънчице прекрасно,

нощем — месечинка ясна,

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти.

А пристъпва горда, права,

сякаш се паун задава.

Заговори — слушаш ти,

сякаш ручейче шурти.

Туй е чудо най-голямо,

във света подобно няма.“

Умно гостите мълчат,

спор да водят те не щат.

Слуша и се чуди царя,

а Гвидон от яд изгаря,

жали бабата сега

и направи той така:

разбръмча се, кръг направи

около носа й, здраво

жилна я в носа голям

и мехур изскочи там.

И се вдигна пак тревога:

„Помогнете, ай, за Бога!

Дръж, лови, души, тъпчи! …“

А над тях бръмчи, бръмчи …

през прозорчето осата

бръмна към далечината

и през морския безкрай

отлетя във своя край.

Князът край морето ходи,

с поглед по морето броди,

гледа — по вълните там

иде лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален?“

Княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря:

всеки си е задомен,

ходя само аз ерген.“

„А коя избрал си?“ Князът

казва: „Чувам да приказват

за царкиня — красота —

хубавица на света.

Денем — слънчице прекрасно,

нощем — месечинка ясна,

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти,

А пристъпва горда, права —

сякаш се паун задава;

заговори — слушаш ти,

сякаш ручейче шурти.

Само истина ли казват?“

Чака неспокоен князът.

Гледа — лебедът мълчи,

пак загледа го в очи:

„Знам я чудната девица,

но не е туй ръкавица —

на ръка я подържиш,

хрумне ти — и я свалиш.

Та преди да се венчаваш,

после да не съжаляваш,

обмисли добре това:

тя не е за ден, за два.“ —

Князът се кълне, че нему

за женитба му е време,

че за всичко е мислИл

и премислил, и решил,

че царкинята да види,

той готов е да отиде

сам пеша до край светът

по опасен, труден път.

Лебедът въздъхна, рече:

„Но защо така далече?

Тя е тук във тоя час:

че царкинята съм аз.“

Плесна лебедът с крилата

и политна над водата,

над брега се извиши,

в храсталака се сниши,

тръсна се и се разгърна,

на царкиня се превърна.

Месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти,

запристъпва — горда, права,

сякаш се паун задава,

заговори — слушаш ти,

сякаш ручейче шурти.

Князът я прегръща нежно,

тръгват те и я завежда

там — при майка си — Гвидон,

в своя хубав, славен дом.

Коленичи той пред нея,

рече: „Майко мила, ей я —

тя ще бъде отсега

мен жена, на теб снаха.

Молим те за одобрение,

дай ни свойто разрешение,

своя майчин благослов —

да живеем в мир, любов.“

Тя с икона чудотворна

над главите им покорни

сълзи лее и реди:

„Господ да ви награди!“

Много-много не чакаха,

а набързо се венчаха;

в мир живеят, чакат те

да им се роди дете.

Вятър по море лудува,

корабче платна надува,

в сини морски ширини

пори гривести вълни,

покрай остров с бряг неравен,

покрай град голям и славен

и топове в залп гърмят,

искат кораба да спрат.

Спират, слизат всички гости,

кани ги Гвидон на гости,

той гощава ги добре,

пита ги — да разбере —

със какво и как търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът.

Забранени стоки тайно

карахме в страни незнайни,

а ни чака дълъг път

все на изток — там отвъд,

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът каза: „Господа,

на добър път, без беда

по морето, океана,

поздравете цар Салтана,

припомиете му от мен,

че го чакам всеки ден;

обещал е — а се бави,

да не би да ме забрави,

пращам му по вас поклон.“

Тръгват те, а княз Гвидон

си остана у дома си,

не дели се от жена си.

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана.

Ей познатата страна

в синята далечина.

Спират, слизат всички гости —

кани ги Салтан на гости …

Гледат — седнал цар Салтан

със венец и замечтан,

а сестрите завистливи

с Бабариха, мълчаливи,

седнали до него бдят,

все оглеждат и слухтят.

Царят гостите тогава

със богат обяд гощава,

пита: дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли,

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме:

има остров непознат

и във тоя остров — град

със кубета все от злато,

със градини, със палати.

Пред двореца, под ела,

в къща, цяла от стъкла,

катеричка си живее,

чудно нещо тя умее:

пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

лешницнте — чудновати —

със черупки — чисто злато,

ядките — от чист елмаз

и я хранят час по час.

Има там и друго чудо:

люшне се морето лудо,

забушува, закипи и

брега си потопи,

пък отлее се и в мрака

тридесет и три юнака

прави на брега стоят,

в брони като жар горят,

всички — хубавци отбрани,

млади, стройни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.

Няма стража по-надеждна,

по-безстрашна, по-прилежна.

Князът има си жена,

ах, красавица една!

Денем — слънчице прекрасно,

нощем — месечинка ясна,

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти;

княз Гвидон там управлява,

всеки радостно го слави;

праща ти сега поклон,

но сърдит ти е Гвидон:

щял си уж да му гостуваш,

а кога ще отпътуваш?“

Каза царят да строят

Флотата за дълъг път.

А сестрите с Бабариха

се спогледаха, решиха

пак да го разубедят —

да не тръгне той на път.

Но Салтан не ги и слуша

викна той, та ги проглуши:

„Цар ли съм, или дете?“

И уплашиха се те.

„Тръгвам“ — каза той и тропна,

и вратата силно хлопна.

Край прозореца седи

князът, леко се бразди

тихото море безмерно

и потрепва равномерно.

В синята далечина

се показаха платна —

носи се по океана

флотата на цар Салтана.

Скочи княз Гвидон, за миг

екна гръмогласен вик:

„Майко и невясто, ето

погледнете към морето,

виждате ли — хей оттам —

татко движи се насам.“

Флотата се приближава,

княз Гвидон я наблюдава;

цар Салтан стои отпред —

гледа със далекоглед.

А сестрите завистливи

с Бабариха мълчаливо

чудят се на този град,

в този остров непознат.

А топове загърмяха

и камбани заечаха;

идва на брега Гвидон,

среща царя със поклон

и сестрите завистливи

с Бабариха. И отиват,

всички към града вървят,

бавно крачат и мълчат.

Всички идват към палата,

а във брони край вратата

братя — тридесет и три,

всеки с поглед смел гори,

всички хубавци отбрани,

млади, стройни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.

Царят тръгна към палата,

катеричка под елата

хрупка златен лешник тя

и си пее песента,

и елмазецът отбира,

във торбичка го прибира,

от черупки — златен сбор,

свети хубавият двор.

Бързат гостите нататък,

гледат, чудят се — снахата:

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти

стъпва гордо, величаво,

сякаш се паун задава,

със свекървата върви,

царят срещу тях възви,

разигра му се сърцето,

гледа той, познава ето,

тя е — сякаш се смрази…

и задави се в сълзи…

и прегърна той жена си,

и сина си, и снаха си,

всички да се веселят

сядат — пият и ядат.

А сестрите завистливи

с Бабариха мълчаливо

се разбягаха от срам,

но намериха ги там.

Трите всичко си признаха,

лицемерно поридаха;

царят — весел, вместо съд

пусна ги да си вървят.

Цар Салтан развесели се

и от радост понапи се.

Бях и аз там — ядох, пих,

и от нищо не вкусих.