Приказка за Синдбад Мореплавателя

Второто пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Живеех щастливо и богато, докато един ден пак ми хрумна да тръгна по широкия свят. Обзело ме бе отново голямо желание да търгувам, да печеля пари и да поразгледам нови страни и острови. И като взех такова решение, аз изтеглих голяма сума пари, закупих стоки и необходимите ми за пътешествието вещи, наредих да опаковат всичко и слязох долу на пристанището на реката. Там заварих един хубав нов кораб с опънати платна от здрав лен, добре съоръжен и с опитни моряци. Наредих да натоварят стоките ми на този кораб; така сториха и много други търговци. Още същия ден отплавахме и тъй като ни провървя, плувахме, без да спираме никъде, от море на море, от остров на остров. Всякъде, където хвърляхме котва, ние посещавахме търговците и големците на съответната страна, а също и купувачите и продавачите, търгувахме и разменяхме стоки. Така пътешествието ни продължи много време, докато съдбата ни отведе до един хубав остров, по който се виеха редици от дървета, отрупани със зрели плодове, обгърнати от мирис на цветя, навред пееха птички и бълбукаха бистри поточета. Никъде обаче не видяхме жител, нито пък запален някъде огън. Когато капитанът пусна котва край този остров, търговците и останалите пътници слязоха на сушата, за да се поразведрят там сред дърветата и да погледат птиците; всички хвалеха аллах, единственият, който властвува над всичко и над всички ни, и се дивеха на всемогъществото на владетеля, чиято мощ прониква навред. Тогава и аз слязох заедно с другите на острова и седнах край един бистър поток, който течеше под дърветата; носех със себе си малко храна и като поседнах, хапнах онова, с което ме бе сподобил аллах всевишният. Под дърветата повяваше приятен зефир, на душата ми беше леко и аз усетих, че ми се приспива. Така съм останал на онова място, потънал в сън, облъхван от нежния зефир и приятния дъх на цветя. Когато се събудих и станах обаче, не видях никакъв човек наоколо си, никакво смъртно същество, нито пък някои от света на духовете; корабът беше отплавал, никой от търговците и от моряците не си бе спомнил за мен и те ме бяха оставили на острова. Обръщах се наляво и надясно, ала никъде не забелязах никого, бях останал съвсем сам. Тогава ме обзе такъв ужас, какъвто човек едва ли може да си представи, и едва не ми се пръсна жлъчката от толкова много мъки, грижи и тъга. Та нали бях останал съвсем без нищичко, нямах нищо за ядене, нито за пиене. Изоставен и с притисната от мъка душа, реших, че вече е свършено с мен, и си казах:

„Стомната не може вечно да остане здрава. Първия път успях да се спася, тъй като намерих човек, който ме отведе от изоставения остров в обитавана местност, ала този път, о, този път, колко далеч съм този път от възможността да намеря някого, който да ме отведе в страна, обитавана от хора!“

После заплаках и се завайках, докато ме обзе яд и започнах да се упреквам за постъпките и начинанието си, задето отново се бях изложил на опасностите на пътешествието, след като можех да си живея най-спокойно у дома в родината, да се радвам, наситен с хубаво ядене, пиене и скъпи дрехи, защото нищо не ми липсваше — нито пари, нито имоти. Съжалих, задето бях напуснал град Багдад и отново бях тръгнал да пътувам по море, макар че толкова много бях преживял по време на първото си пътешествие; и тъй като видях смъртта пред очите си, рекох:

— Така е, ние сме създания на аллаха и ще се върнем пак при него!

И сякаш загубих ума си. После обаче се посъвзех и тръгнах да обикалям острова надлъж и шир и не можех да се спра никъде спокойно на едно място. Най-после се покатерих на едно високо дърво и започнах да се оглеждам оттам на всички страни, ала навред виждах само небе и море, дървета и птици, острови и дюни. Когато претърсих по-внимателно с очи острова, съгледах нещо бяло и голямо. Веднага слязох от дървото и се запътих натам, все направо, докато стигнах до мястото; и виж ти, това беше един голям бял купол, който се извисяваше високо към небето и заемаше огромна площ. Пристъпих по-близо и заобиколих купола, ала не намерих никаква врата, нито пък имах сили или сръчност да се покатеря по него, защото той беше от всички страни извънредно гладък. Тогава отбелязах със знак мястото, където стоях, и заобиколих целия купол, защото исках да измеря обиколката му; оказа се, че тя беше петдесет големи крачки. И докато мислех да изнамеря някакво средство, за да вляза в него, тъй като денят вече клонеше към заник и слънцето скоро щеше да залезе, изведнъж слънцето изчезна най-неочаквано и небето потъмня. И тъй като съвсем не виждах вече слънцето, аз си помислих, че го е закрил облак. Но много се учудих, защото беше лято. Вдигнах лице към небето и се вгледах по-внимателно натам. И какво видях? Една огромна птица с грамадно тяло и разперени нашироко криле летеше във въздуха; тя именно беше скрила слънцето и не допускаше светлината му да пада върху острова. Сега учудването ми още повече нарасна и аз си спомних една приказка, която някога ми бяха разказали поклонници и странници, че на някакъв остров живеела огромна птица, която се наричала рух и хранела своите малки, като им пъхала слонове в човките, и веднага бях сигурен, че куполът, който бях видял, ще да е яйце на птицата рух; и пак много се учудих и възхитих от делото на всевишния аллах. И както си стоях там, птицата изведнъж се спусна надолу към купола, обгърна го с криле, за да мъти, изпъна краката си назад на земята и заспа — хвала томува, който никога не заспива! Тогава аз свалих тюрбана от главата си, развих го, омотах го и го навих на въже, завързах се с него здраво за кръста, а после за краката на птицата; казах си:

„Може би тя ще ме отнесе в страна, където има хора и градове; това би било много по-добре за мен, отколкото да остана тук на този остров“.

Не мигнах през цялата нощ, защото се страхувах, че птицата може да отлети заедно с мен, без да забележа, ако съм заспал. Когато зората зарумени небето и блесна утрото, птицата се надигна от яйцето и нададе силен крясък. После тя се понесе заедно с мен нагоре към небето, все по-високо и по-високо, та си помислих, че сме стигнали облаците. Сетне тя отново започна да се спуска надолу и слезе заедно с мен на земята и кацна на върха на една висока планина. Щом усетих твърда почва под краката си, аз бързо се отвързах от птицата, защото ме беше страх от нея, макар че тя никак не ме беше усетила. Отвързах тюрбана си от краката й и се освободих, треперещ целият от страх, и побягнах. Скоро след това птицата вдигна нещо с ноктите си от земята и полетя към облаците. Когато се взрях по-добре, разбрах, че това беше някаква змия с огромна дължина и грамадно тяло, която сега птицата носеше във въздуха. Тази гледка ме изпълни с ужас. Като продължих пътя си по височината, видях, че се намирах върху някакъв хребет, под който се простираше дълга, широка и дълбока долина, а от другата й страна се издигаше огромна планина толкова нависоко, че поради голямото разстояние никой не можеше да види върха й, нито да се изкачи по него. Тогава аз започнах да се укорявам заради онова, което бях сторил, и си казах:

„Да си бях останал на острова! Там беше много по-хубаво, отколкото на това голо място; там, на острова, поне можех да ям плодове и да пия вода, а тук няма нито дърво, нито плод, нито поточе. Ала не съществува на света никаква власт и няма друга сила освен аллах, всевишния и всемогъщия. Всеки път, когато се измъкна от някоя беда, попадам в още по-голяма и по-страшна!“

Въпреки това набрах смелост и тръгнах из долината и видях, че там земята беше покрита цялата с диаманти; това е онзи камък, с който може да се пробиват руда и скъпоценни камъни, порцелан и оникс, един остър и твърд камък, който не се влияе нито от желязо, нито от скални образувания и от който нито можеш да отрежеш, нито можеш да откъснеш парче. Цялата долина пъкаше от змии и всевъзможни влечуги, всяко от които бе дълго колкото високо палмово дърво и толкова огромно, че можеше да погълне цял слон, ако се изпречеше насреща му. Тези змии излизат навън само през нощта и се крият денем, защото се страхуват, че птицата рух или орлите могат да ги сграбят и да ги разкъсат; защо те правят това, не знам. Останах в долината, изпълнен със съжаление заради постъпката си, и си казах:

„Аллах ми е свидетел, аз наистина сякаш сам бързах да си навлека гибелта на главата!“

Но ето че денят вече клонеше към залез и аз продължих да вървя из долината, за да намеря някое място, където да мога да прекарам нощта. В страха си от змиите въобще не мислех нито за ядене, нито за пиене, а само за живота си. Тогава забелязах наблизо една пещера. Тръгнах натам и видях, че тя има тесен вход, влязох вътре, грабнах един голям камък, който лежеше до входа, и го изтиках напред, за да прегради пътя към пещерата. Като бях вече вътре, си казах:

„Сега поне съм на сигурно място в тази пещера; като се раздени, ще изляза навън и ще изчакам да видя какво ми е отредила съдбата.“

После се огледах във вътрешността на пещерата и видях на долния й край една огромна змия, която мътеше яйцата си.

Ужас премина по тялото ми и аз вдигнах глава и се оставих в ръцете на съдбата. Цялата нощ будувах, докато утрото разсветна и заля всичко със светлината си. Тогава бързо избутах камъка, с който бях затворил входа на пещерата, и се измъкнах навън, олюляващ се като пиян от умора, глад и ужас. И както вървях из долината, изведнъж пред краката ми падна едно огромно заклано животно, без да бях забелязал никакъв човек. Това много ме учуди и тогава си спомних една приказка, която бях чувал по-рано от търговци, пътници и поклонници, а именно, че Диамантената планина била пълна с най-големи ужаси и че никой не можел да стигне дотам; търговците обаче, които търгували с диаманти, били изнамерили средство, за да се сдобият с тези камъни; те вземали една овца, заколвали я, одирали я и я насичали на парчета, които разхвърляли от планината долу в долината, и тъй като месото било прясно, някои от камъните се залепвали за него. Месото оставало да лежи там до обяд, когато долитали грабливи птици, орли и ястреби, сграбчвали парчетата месо с острите си нокти и отлитали по върховете на планината; тогава търговците притичвали със силни викове, птиците отлитали и оставяли месото, а мъжете се приближавали и прибирали камъните, полепнали по месото. После те оставяли месото на грабливите птици и на дивите зверове и отнасяли диамантите със себе си. И никой не можел да се сдобие с диаманти по друг начин освен чрез тази хитрост.

И така, щом видях онова заклано животно, аз веднага си спомних за тази приказка, приближих се бързо до него, награбих доста от камъните и напълних с тях пазвата си и ги натиках между дрехите си, и пак гребях и пълнех с тях джобовете си, пояса си, тюрбана си и ги пъхах във всички дипли на дрехите си и докато вършех това, наблизо падна второ грамадно парче месо. Завързах се здраво за него с тюрбана си, легнах по гръб и положих парчето месо върху тялото си, като се държах здраво за него, а то остана да лежи малко по-високо от земята. В това време вече долетя и първият орел, сграби месото с острите си нокти и се понесе във въздуха, а аз висях под него здраво вкопчан. Отлетяхме така чак до върха на планината: там птицата се спусна и вече се канеше да забие клюна си в своята плячка. В този миг обаче зад орела се разнесе страшен шум, викове и блъскане на дървета, които търговците удряха о скалите. Орелът се изплаши и в страха си полетя нагоре, а аз се отвързах от парчето месо; и докато стоях с нагизнали в кръв дрехи до мъртвото животно, изведнъж дотича търговецът, който бе крещял и викал по птицата. Като ме видя, той не ми каза нито дума, обзет от ужас и голям страх. Все пак пристъпи към месото, обърна го на другата страна и като не намери нито един камък, изкрещя:

— О, какво разочарование! Няма никаква власт и никаква сила освен аллах! Ние търсим защита единствено у аллаха от преследвания с камъни сатана!

От мъка той започна да пляска с ръце и извика:

— О, какъв ужас! Какво означава това?

Тогава аз пристъпих към него, а той ме попита:

— Кой си ти? Какво те води по тези места?

Отвърнах му:

— Не се плаши! Не се страхувай! Аз съм човешко същество. Добър човек съм. Търговец. Случи ми се обаче да преживея много неща и всевъзможни странни и чудни приключения и това, което ми се случи на тази планина и в долината долу, е не по-малко необикновено. Не се плаши от мен! Аз искам да ти създам радост; нося цял куп диаманти. И ще ти дам от тях толкова, колкото са ти необходими. Всеки камък от тези, които нося, е по-хубав от онези, с които ти можеш да се сдобиеш. Затова не се страхувай и не се плаши!

Тогава човекът ми поблагодари, помоли аллах да бъде милостив към мене и двамата подехме разговор. И когато търговците чуха как аз разговарям с техния другар, и те дойдоха при нас. А през това време всеки от тях вече беше хвърлил по едно голямо парче месо долу в долината. Наобиколиха ни и ме поздравиха с моето спасение. И като тръгнах заедно с тях, аз им разказах цялата си история, всичко, което бях изтърпял по време на своето пътуване, и как най-после бях стигнал до тази долина. После дадох на собственика на парчето месо, за което се бях завързал, голям куп от камъните, които бях донесъл със себе си. Той много се зарадва, благослови ме и ми благодари. Търговците обаче казаха:

— Аллах ни е свидетел, на теб ти е бил отреден нов живот.

Досега никой преди тебе не е стигал до онова място и не е могъл да излезе жив оттам; слава на аллаха за твоето спасение!

Прекарахме нощта на едно хубаво и сигурно място; защото аз останах с тях, щастлив, че се бях измъкнал невредим от долината на змиите и че отново се намирах в обитаема земя. Когато настъпи денят, ние тръгнахме на път, покатерихме се през голямата планина и погледнахме към долината, гъмжаща от безброй змии. Продължихме пътя си, докато стигнахме до една градина на голям хубав остров. Там имаше камфорови дървета, всяко от които бе толкова голямо, че под сянката му можеха да се подслонят сто души. Когато някой иска да добие камфор от него, той пробива с дълга пръчка дупка горе в ствола на дървото и събира онова, което изтича от дупката; течният камфор — това е сокът на дървото — се стича оттам и после се втвърдява. След това стволът на дървото изсъхва и се използва за горене. На същия остров живее и един див звяр, наричан ал-каркадан или носорог. Той пасе там, както из нашите земи пасат крави и биволи, ала тялото му е по-грамадно, отколкото на камила, и той се храни с трева и с листа от дърветата. Необикновен звяр, защото насред главата му е израснал дебел рог, дълъг сигурно десет лакътя, върху който има изображение на човек. На този остров има също и една своеобразна порода говеда. Моряци, пътешественици и странници, които пътуват през гори и долини, са ни разказвали, че този носорог, както го наричат тук, можел да вдигне слон на рога си, а после продължавал да пасе на острова и по брега, без да се интересува от него, но слонът все пак умирал, забоден така на рога му, и сланината му, която започвала да се топи от слънчевата жега, се стичала по главата на носорога и навлизала в очите му, та го заслепявала, и той трябвало да легне на брега. Тогава долитала птицата рух, грабвала го със силните си нокти и го отнасяла на своите малки; пъхала и двата звяра — носорога и забодения за рога му слон — в човките на малките си. Освен това аз видях на онзи остров всевъзможни бикове, каквито не съществуват по нашите земи. И тъй като взех много диаманти от долината, които бях скрил в дрехите си, размених няколко от тях при местните хора за стоки и изделия от тяхната земя, които те ми надонесоха; други хора пък ми дадоха за диамантите жълтици и сребърни пари. Така аз потеглих на път с търговците, наблюдавах страните и хората и сътвореното от аллаха от долина на долина, от град на град, а междувременно ние търгувахме и стигнахме така до град Басра. Там останахме няколко дни, а после аз продължих към Багдад.

И така, като пристигнах от далечното си пътешествие отново в град Багдад, селението на мира, аз отидох в моя квартал и влязох в дома си, натоварен богато с диаманти, пари, стоки и скъпоценности, с които можех да се гордея. Скоро се събраха около мен всички мои близки и приятели и аз раздадох всякакви подаръци и дарове на всички роднини и познати. После отново започнах да се храня и да пия богато, да се обличам хубаво и да дружа с приятелите си. Забравих всичко, което ми беше минало през главата, и заживях весело и безгрижно, а сърцето ми се разведряваше с шеги и музика. И всеки, който беше чул за завръщането ми, дойде и ме разпитваше как съм прекарал пътешествието и как изглеждат непознатите страни. Така аз можех да им разказвам много за всичко, което бях преживял и препатил, а хората се чудеха на опасните ми приключения и ме поздравяваха за щастливото завръщане.

Това е краят на разказа ми за онова, което ми се случи и което преживях по време на второто си пътешествие, а утре, ако аллах всевишният го пожелае, ще ви разкажа как мина третото ми странствуване.

Когато Синдбад Мореплавателя приключил своя разказ, всички изразили голямата си изненада; после вечеряли заедно. След вечерята стопанинът на дома наредил да дадат на Синдбад от сушата сто мискала злато; той взел парите и си отишъл, чудейки се на онова, което бил преживял Синдбад Мореплавателя, и когато се върнал у дома си, пак му благодарил и прочел молитва за негово здраве. А щом настанало утрото и заляло света със своя блясък и светлина, Синдбад от сушата прочел утринната си молитва и се запътил към дома на Синдбад Мореплавателя, както той му бил заръчал. Като влязъл в къщата и пожелал „добро утро“ на стопанина, той го поздравил с „добре дошъл“ и поседнал край него, докато дойдат и другите му приятели. И когато хапнали и пийнали и били весели и доволни, и с добро настроение, Синдбад Мореплавателя подел разказа си за: