Приказка за Тройката

Дело № 15 и Сесията извън постоянното седалище

Вечерното заседание не се състоя. Официално ни беше съобщено, че Лавър Федотович, както и другарите Головодов и Избегало, по време на обяда са се натровили с гъби и лекарят е препоръчал на всички да лежат до утре сутринта. Но комендантът, който винаги се стремеше да вниква в нещата, не повярва на официалната версия. Той се обади пред нас в ресторанта на хотела и поговори със своя кум, метрдотела. И какво излезе? Стана ясно, че по време на обяда Лавър Федотович и професор Избегало подели практическа дискусия срещу другаря Головодов относно преимуществата на добре изпечения бифтек в сравнение с бифтека алангле и в стремежа си да изяснят на практика кое от тези състояния на бифтека — с кръв или без кръв — е най-любимото на обществеността, а следователно и най-перспективното, изяли по четири експериментални порции от фонда на главния готвач, поливайки ги с коняк и галещо гърлото пилзенско пиво. Сега се чувствували много зле, тръшнали са се като умрели и поне до сутринта нямало да могат да се покажат на публично място.

Комендантът ликуваше като ученик, който току-що е чул, че любимият му учител внезапно и тежко се е разболял.

Разделихме се с него, купихме си по една кофичка сладолед и се прибрахме в хотела. Цялата вечер прекарахме в стаята, обсъждайки положението. Едик призна колко прав е бил Кристобал Хозевич — вече ни беше ясно, че Тройката е много по-костелив орех, отколкото бяхме предполагали. Разумната, рационалната страна на нейната психика се оказа свръхестествено консервативна и при това — свръхустойчива. Наистина, тя се поддаваше на въздействието на мощното реморализиращо поле, но щом Едик го изключеше, психиката им се завръщаше в първоначалното си състояние.

Предложих на Едик изобщо да не изключва полето, но той отхвърли предложението ми. Тройката разполагаше с твърде ограничени запаси от разум, доброта и усет за вечното, така че имаше опасност всяко по-продължително въздействие на реморализатора да ги изчерпи до капка. Трябва да ги научим да мислят, каза Едик, а не да им помагаме да мислят, ама те не щат да се учат. Но все пак не всичко е загубено. Остава емоционалната страна на психиката им, областта на чувствата. Щом не можем да пробудим техния разум, трябва да се опитаме да пробудим съвестта им. И тъкмо с това той, Едик, имал намерение да се захване още на следващото заседание.

Продължихме да обсъждаме този въпрос, докато в стаята не нахлу, без да почука, силно възбуденият Бърборан. Оказа се, че е подал заявление Тройката да го приеме извън каналния ред, за да обсъди едно негово предложение. Комендантът току-що му връчил призовката и сега само надниква при нас, за да разбере дали утре имаме намерение да присъствуваме на сутрешното заседание, което обещава да стане историческо. Утре ще разберем всичко. Утре ще научим какво представлява Дървеницата Бърборан. Когато благодарното човечество започне да го носи на ръце, той няма да ни забрави. Бърборан крещеше, размахваше крачета, тичаше из стаята и пречеше на Едик да се съсредоточи. Наложи се да го хвана за яката и да го изнеса в коридора. Той не се обиди, Бърборан стоеше над тия неща. Утре всичко ще стане ясно, обеща ми той, после попита за номера на покоите на Головодов и си тръгна. Легнах си, а Едик, застелил на масата лист хартия, още дълго се рови в разглобения реморализатор.

Когато извикаха Бърборан, той не се появи веднага в стаята за заседания. Чухме как се препира в приемната с коменданта, изисквайки някакъв там церемониал, някакъв повишен пиетет, както и почетен караул. Едик се разтревожи, та бях принуден да изляза в приемната и да кажа на Дървеницата да престане с превземките си, че ще му пати главата.

— Но аз искам да направи поне три крачки, за да ме посрещне! — пенеше се Бърборан. — Хайде нека няма караул, но нали все пак трябва да се спазват някакви елементарни правила! Та аз не искам да ме чака пред вратата… Да направи три крачки, за да ме посрещне, и да си свали шапката!

— Ти за кого говориш? — попитах го, сащисан.

— Как за кого? За тоя, вашия… дето е там главен при вас? За Вуняков?!

— Идиот! — процедих през зъби. — Искаш ли да те изслушат? Тръгвай веднага! Имаш на разположение трийсет секунди!

И Дървеницата се предаде. Мрънкайки под носа си, че най-безогледно били нарушени всички правила, той влезе в стаята за заседания и нахално, без да поздрави никого, се разположи на демонстрационната маса. Лавър Федотович — с размътени и пожълтели след вчерашния обяд очи — тутакси грабна бинокъла и заразглежда Дървеницата. Между две оригвания на вмирисано Головодов страдалчески изхленчи:

— Ама какво има да говорим с него? Че нали вече всичко си казахме… Та той само ще ни размъти главите…

— Един момент — каза Заврънкулкис, бодър и розовичък както винаги. — Гражданино Бърборан — обърна се той към Дървеницата. — Тройката сметна за възможно да ви приеме извън процедурния ред и да изслуша вашето, както пишете, извънредно важно заявление, Тройката ви предлага да бъдете колкото се може по-кратък и да не й отнемате много от скъпоценното работно време. Какво имате да ни заявите? Слушаме ви.

Като опитен оратор Дървеницата проточи паузата с няколко секунди. После шумно си прибра краката под тялото, гордо се изпъчи, изду бузи и заговори:

— Историята на човешкото племе — започна той — е съхранила на своите страници доста позорни свидетелства за варварство и недомислия. Груб необразован войник е заклал Архимед. Въшливи попове са изгорили Джордано Бруно. Побеснели фанатици са преследвали и тормозили Чарлз Дарвин, Галилео Галилей. В историята на дървениците също се споменава за жертви на невежеството и обскурантизма. Всички помнят какви нечувани мъки изстрада великият енциклопедист Сапукъл, посочил на нашите предци, горските и полските дървеници, пътя към истинския прогрес и разцвет. В забрава и нищета си отидоха от тоя свят Имперутор, създателят на теорията за кръвните групи, Рексофоб, който реши проблема с плодовитостта, Пулп, открил анабиозата. Варварството и невежеството на двете наши племена не биха могли да не повлияят и действително съдбоносно повлияха на взаимоотношенията между нас. Напусто загинаха идеите на великата дървеница, утописта Платун, който проповядваше идеята за симбиоза между дървеницата и човека и виждаше бъдещето на дървенишкото племе не по изначалния път на паразитизма, а по светлите пътища на дружбата и взаимопомощта. Знаем, че е имало случаи, когато човекът е предлагал на дървениците мир, защита и покровителство, издигайки лозунга: „Ние сме от една плът и кръв, вие и аз“, но жадните, вечно гладни дървенишки маси игнорираха този призив, безсмислено твърдейки: „Пили сме, пием и ще пием“. — Бърборан пресуши на един дъх чашата вода, облиза се и продължи, напъвайки се като на митинг: — Сега за първи път в историята на нашите племена се сблъскваме със ситуация, когато дървеницата предлага на човечеството мир, защита и покровителство, искайки в замяна само едно: признание. За първи път дървеницата намира общ език с човека. За първи път дървеницата общува с човека не в леглото, а около масата за преговори. За първи път дървеницата изисква не материални блага, а духовно общуване. Та нима на историческия кръстопът, пред поврата в нашите взаимоотношения, който може би ще извиси и двете племена до недосегаеми върхове, отново нерешително ще пристъпваме от крак на крак, отново ще играем по свирката на невежеството и взаимното отчуждение, ще отхвърляме очевидното и ще отказваме да признаем чудото, което се извършва пред очите ни? Аз, Дървеницата Бърборан, единствената говоряща дървеница във Вселената, единствената брънка на разбирателството между нашите племена, ви призовавам от името на милиони и милиони: Опомнете се! Захвърлете предразсъдъците, смачкайте с крак инертността, съберете в себе си всичко добро и разумно и с открит и ясен поглед погледнете в очите великата истина: Дървеницата Бърборан е изключителна личност, необяснено явление и може би дори необяснимо!

Да, славолюбието на това насекомо беше способно да порази и най-заспалото въображение. Чувствувах, че не върви на добро тази работа, и побутнах с лакът Едик да бъде готов. Наистина имаше известна надежда, че стомашната изнемога, в която бе изпаднала по-голямата и по-добрата част от Тройката, ще попречи на страстите да избухнат. Благоприятен фактор беше и отсъствието на Избегало, който се бе натъпкал дотам, че сега не можеше да стане от леглото. Лавър Федотович не се чувствуваше добре, беше блед и обилно се потеше. Заврънкулкис не знаеше какво да реши, поглеждаше го разтревожено и аз вече си мислех, че всичко ще се размине, когато внезапно Головодов продума:

— „Пили сме, пием и ще пием“… Че туй за кого беше? Та той говореше за нас, нечестивецът! За нашата кръв! За кръвчицата ни! А? — Той се огледа побеснял. — Ами че аз ей сега ще му светя маслото!… Не стига, че нощем не мога да спя от тях, ами сега и денем! Мъчители недни! — И яростно се задръгна. Бърборан се постъписа, но запази достойно поведение. Впрочем, с крайчеца на окото внимателно се озърна и успя да открие за всеки случай подходяща пролука. В стаята се разнесе силен мирис на скъп коняк.

— Кръвопийци! — изхърка Головодов, скочи и се втурна напред. Сърцето ми се сви. Едик ме хвана за ръката — и той се уплаши. Бърборан направо клекна от ужас. Но като се държеше за корема, Головодов профуча покрай демонстрационната маса, разтвори широко вратата и изчезна. После се дочу как изтрополи като кон по стълбището. Бърборан избърса студената пот от челото си и изнемощял провеси мустаци.

— Гррии — някак измуча продума Лавър Федотович. — Кой още иска думата?

— Разрешете на мен — каза Заврънкулкис и аз разбрах, че машината е заработила. — Заявлението на гражданина Бърборан ми направи твърде странно впечатление. Аз искрено и категорично съм възмутен. И работата не е само в това, че гражданинът Бърборан твърде изопачено разглежда историята на човечеството като история на страданията на отделни видни личности. Готов съм също да оставя да тежи на съвестта на автора неговото абсолютно несамокритично изказване за собствената му особа. Но неговото предложение, неговата идея за съюз… Според мен дори самата мисъл за такъв съюз звучи като кощунство и оскърбление. За какви ни вземате вие, гражданино Бърборан? Или може би вашето оскърбление е съвсем преднамерено? Лично аз съм склонен да го квалифицирам като преднамерено! Освен това току-що прегледах материалите от предишното заседание по делото на гражданина Бърборан и с огорчение установих, че според мен там липсва абсолютно необходимото частно определение по това дело. Това, другари, е наша грешка, това, другари, е наш пропуск, който сме длъжни да запълним колкото се може по-бързо. Какво имам предвид? Имам предвид простия и очевиден факт, че в лицето на гражданина Бърборан имаме работа с типичен говорящ паразит, тоест с шляещ се търтей без определено занятие, доставящ си необходимите средства за съществуване по осъдителни пътища, които напълно могат да се квалифицират като престъпни…

В този момент на прага отново се появи измъченият Головодов. Минавайки покрай Бърборан, го заплаши с юмрук, като промърмори: „Ще ти кажа аз на тебе, куче безопашато, шестокрако!…“ Бърборан само си сви главата в раменете. Най-после той разбра, че работата му е спукана. „Саша — шепнеше ми ми Едик, изпаднал в паника. — Саша, измисли нещо… Не мога да открия къде е дало на късо…“ Трескаво търсех изход, а в това време Заврънкулкис продължаваше:

— Обида на човечеството, обида на отговорен орган, типично безделие, чието място е зад решетките — не е ли твърде много това, другари? Не проявяваме ли в случая мекушавост, безсилие, буржоазен либерализъм и абстрактен хуманизъм? Още не знам какво мислят по този повод моите уважаеми колеги и нямам представа какво решение ще бъде взето по това дело, но като човек кротък по природа, макар и принципен, ще си позволя да се обърна към вас, гражданино Бърборан, с няколко напътствени думи. Фактът, че вие, гражданино Бърборан, сте се научили да говорите, или по-точно да дрънкате на руски, може, разбира се, още известно време да ни служи за основание да се въздържаме в нашето отношение към вас. Но ви предупреждавам: Пазете се! Не опъвайте струните прекалено силно!

— Да се смачка тоя паразит! — изръмжа Головодов с прегракнал глас. — Къде ми е кибритът? Сега ще му дам аз… — И взе да се тупа по джобовете.

Бърборан пребледня като мъртвец. Едик — също. Той трескаво бърникаше в реморализатора. А аз не можех и не можех да намеря изход от задънената улица.

— Не-не, другарю Головодов — мръщейки се гнусливо, рече Заврънкулкис. — Аз съм против незаконните действия. Какви са тия линчове? Та ние с вас не сме в Тексас. Действията ни трябва да се оформят законно. Преди всичко, ако, разбира се, Лавър Федотович няма нищо против, следва да рационализираме гражданина Бърборан като необяснено явление, което като такова ще бъде в нашата компетенция…

При тези думи глупакът Бърборан засия. О, тщеславие!…

— По-нататък — продължи Заврънкулкис — следва да квалифицираме рационализираното необяснено явление като вредно и следователно подлежащо на сваляне от отчет в процеса на утилизацията. По-нататъшната процедура е съвсем проста. Съставяме акт примерно със следното съдържание: акт за сваляне от отчет на говорящата дървеница, наричана по-нататък Бърборан…

— Правилно! — дрезгаво изрева Головодов. — Дайте да му видим сметката с печата!

— Това е произвол! — тихо изписка Бърборан.

— Моля ви! — нахвърли се Заврънкулкис. — Какво значи произвол? Ние ви сваляме от отчет съгласно параграф седемдесет и четвърти от приложението за изписване на отпадъците, където абсолютно ясно е казано…

— И въпреки това е произвол! — пищеше Дървеницата. — Палачи! Жандарми!…

И в този миг най-после ме осени идея.

— Прощавайте — казах аз. — Лавър Федотович! Много ви се моля, намесете се! Вижте как се разпиляват кадрите!

— Гррмм — едва чуто измуча Лавър Федотович. На него така му се гадеше, че му беше все едно.

— Чухте ли? — казах аз на Заврънкулкис. — И Лавър Федотович е абсолютно прав! Трябва да придаваме по-малко значение на формата и по-съсредоточено да се вглеждаме в съдържанието. Наранените ни чувства нямат нищо общо с интересите на народното стопанство. Каква е тая административна сантименталност? Че тук да не е пансион за благородни девици? Или пък сме на курсове за повишаване на квалификацията?… Да, гражданинът Бърборан е още твърде далеч от съвършенството. Но нима това означава, че сме длъжни да го сваляме от отчет поради непотребност? Чувате ли се какво предлагате, другарю Заврънкулкис? Да не би случайно тутакси да можете да извадите от джоба си втора говоряща дървеница? Или може би сред вашите познати има и други говорящи дървеници? Че откъде се пръкна у вас тази господарска изнеженост, тази чистоплътност? „На мене, виждате ли, не ми харесва говорящата дървеница, дайте да изпишем тая говоряща дървеница като непотребна…“ Ами вие, другарю Головодов? Да, виждам, вие сте човек, доста пострадал от дървениците. Дълбоко ви съчувствувам за вашите преживявания, но питам аз: може би вие вече сте намерили средство за борба с кръвосмучещите паразити? С тези пирати в леглата, с тези гангстери в народните сънища, с тези вампири в занемарените хотели…

— Ами нали това казвам и аз — рече Головодов. — Да се смаже без повече приказки… Актове някакви си, хайде де…

— Не-е-е, другарю Головодов! Не ще позволим! Не ще позволим, възползувайки се от заболяването на научния консултант, вместо административно-научните методи тук да се въвеждат и да се прилагат методите на грубото администриране. Не ще позволим отново да тържествуват волунтаризмът и субективизмът! Нима не разбирате, че присъствуващият тук гражданин Бърборан се явява единствената засега възможност да започнем възпитателна работа сред тези настървени безделници? Някога, преди време, една дървеница — доморасъл талант — тласнала дървениците-вегетарианци да направят завой на сто и осемдесет градуса към техния днешен отвратителен модус вивенди. Та нима нашата съвременна, образована дървеница, черпеща могъщи сили от теорията и практиката, не ще е способна да ги накара да направят обратен завой? Снабдена с грижливо съставени инструкции, въоръжена с най-новите постижения на педагогиката, чувствуваща зад себе си поддръжката на цялото прогресивно човечество, нима тя няма да стане лостът на Архимед, с чиято помощ ще можем да тласнем назад историята на дървениците, да ги върнем в горите и в тревите, в лоното на природата, към чистото, простото и невинно съществуване? Моля комисията да вземе под внимание тези съображения и внимателно да ги обмисли.

Седнах. Пребледнял от възторг, Едик ми показа гордо вирнатия си палец. Бърборан стоеше на колене и изглежда горещо се молеше. Що се отнася до Тройката, поразена от моето красноречие, тя беше онемяла. Заврънкулкис ме гледаше с радостно изумление. Явно беше, че смята идеята ми за гениална и сега трескаво обмисля възможните пътища да завладее командните висоти в това ново и нечувано мероприятие. Вече му се привиждаше как съставя обширна, изключително детайлна инструкция, мислено пред очите му вече се рееха безброй глави, параграфи и приложения, във въображението си той вече даваше консултации на Бърборан, организираше курсове по руски за особено надарените дървеници, представяше си как го поставят начело на Държавния комитет за пропагандиране на вегетарианството сред кръвосмучещите, чиято все по-разширяваща се дейност обхващаше също комарите и папатаците, мокриците, щръклиците, ободите и къщните хапещи мухи.

— И горските дървеници, да ви кажа, не са цвете за мирисане… — измърмори консервативният Головодов. Той вече се беше предал, но не искаше да си го признае и се заяждаше за дреболии.

Изразително свих рамене.

— Другарят Головодов изхожда от тясноместнически категории — възрази Заврънкулкис и тутакси се измъкна с едни гърди напред.

— Никак не са тясноместнически — опъна се Головодов. — Много са широки дори… тези… как бяха де… Абе те вонят! Но разбирам, че този въпрос може да се подработи в процеса на мероприятието. Думата ми е за друго, дали можем да разчитаме на този… на шмекера… Абе някак си несериозен ми се вижда… и тъй като гледам, никакви заслуги няма…

— Има предложение — каза Едик. — Може би трябва да създадем подкомисия за проучване на този въпрос начело с другаря Заврънкулкис, а конкретната работа да възложим на заместник-председател. За такъв бих предложил другаря Привалов, като незаинтересован и обективен човек.

В този миг Лавър Федотович внезапно стана. С просто око се виждаше, че е много зле след вчерашното премеждие. През обичайното му каменно изражение прозираше най-обикновена човешка слабост. Да, гранитът се беше пропукал, бастионът леко се беше наклонил на една страна, но все пак, въпреки всичко, той се извисяваше могъщ и непреклонен.

— Народът… — рече бастионът, болезнено присвивайки очи. — Народът не обича да се затваря между четири стени. Народът има нужда от простор. На народа са нужни поля и реки. На народа са нужни вятър и слънце…

— И луна! — добави Головодов, гледайки предано бастиона отдолу нагоре.

— И луна — потвърди Лавър Федотович. — Здравето на народа трябва да се пази, то принадлежи на народа. Народът има нужда от работа на чист въздух. На народа му е задушно без чист въздух…

Още нищо не разбирахме, дори Головодов се губеше в догадки, но проницателният Заврънкулкис вече беше събрал книжата, опакова бележника си и прошепна нещо на коменданта. Комендантът кимна и, изпълнен с уважение, делово попита:

— Народът обича да върви пеша или да пътува с автомобил?

— Народът — провъзгласи Лавър Федотович — предпочита да пътува с открит автомобил. Изразявайки общото мнение, предлагам настоящето заседание да се отложи, а вместо него сега да се проведе набелязаното за тази вечер заседание извън постоянното седалище по съответните дела. Другарю Зъбко, обезпечете изпълнението. — С тези думи Лавър Федотович тежко се отпусна в креслото.

Всички се засуетиха. Комендантът хукна да извика автомобила, Головодов взе да пои Лавър Федотович с газирана вода, а Заврънкулкис се завря в сейфа да търси съответните дела.

Тихомълком докопах Бърборан за краката и го изхвърлих навън. Той не оказа съпротива: толкова беше потресен от преживяното, че сигурно дълго време щеше да бъде извън релсите.

В това време лимузината беше докарана пред входа. Изведоха Лавър Федотович под ръка и внимателно го качиха на предната седалка. Като се бутаха и се зъбеха един на друг, Головодов, Заврънкулкис и комендантът окупираха местата отзад. „Та този автомобил е петместен — обезпокоен рече Едик. — Нас няма да ни вземат.“ Отвърнах му, че не виждам нищо лошо в това, днес се наприказвах за цял месец напред. И всичките ни мъки са на халос. Никога няма да се справим с тях. Добре, че поне спасихме тоя глупак, Бърборан, а сега да вървим да се къпем. Но Едик каза, че той няма желание да се къпе. Незабелязано ще проследи автомобила и ще проведе още един сеанс — под открито небе. В края на краищата там може пък да има по-голям успех…

Тогава в автомобила се вдигна врява. Счепкаха се Заврънкулкис и Головодов. От миризмата на бензин на Головодов му беше прилошало и той настояваше да потеглят незабавно. При това крещеше, че народът обича бързото каране. А пък Заврънкулкис, чувствувайки, че в автомобила той единствен е делово настроен и носи отговорност за всичко, доказваше, че присъствието на шофьора — външен и непроверен човек — превръща закритото заседание в открито и освен това съгласно инструкцията заседанията не могат да се провеждат в отсъствие на научния консултант, а ако въпреки това се проведат, то в бъдеще се признават за недействителни. „Затруднение? — осведоми се Лавър Федотович с поукрепнал глас. — Другарю Заврънкулкис, отстранете го.“

Насърченият Заврънкулкис пламенно се захвана да го отстранява. Докато се усетих, вече бях кооптиран като ВРИД научен консултант, шофьорът беше освободен и аз седях на неговото място. „Хайде! Дръж се! — шепнеше ми на ухото невидимият Едик. — Може би ще ми потрябва и твоята помощ…“ Нервничех и се озъртах. Около колата се беше насъбрала тълпа хлапетии. Едно е да седиш с цялата тази компания в затворено помещение, а съвсем друго е да се показваш пред очите на хората.

— Да бяхме тръгнали… — примираше вече Головодов. — Да беше ни подухнал ветрецът…

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има предложение да тръгваме. Други предложения има ли?… Шофьор, потегляйте.

Запалих мотора и внимателно се измъкнах на улицата, като си пробивах път сред навалицата от хлапетии. Отначало Заврънкулкис страшно ми дотягаше с напътствията си. Ту ме съветваше да спра там, където спирането беше забранено; ту ме поучаваше да намаля скоростта, като ми напомняше колко ценен е животът на Лавър Федотович; ту настояваше да карам по-бързо, защото насрещният вятър недостатъчно енергично облъхвал челото на Лавър Федотович; ту изискваше да не обръщам внимание на червената светлина на светофарите, защото това подронвало авторитета на Тройката… Обаче, когато подминахме белите Гмежскорпионски Песъкини и излязохме извън града, когато пред очите ни се ширнаха зелените ливади, а в далечината взе да се синее езерото, когато автомобилът заподскача по настръхналата като чесало настилка от чакъл, в колата настана умиротворителна тишина. Всички подложиха лицата си на насрещния вятър, всички замижаха срещу слънцето и на всички им беше хубаво. Лавър Федотович запали първата за днес „Херцеговина Флор“, Головодов тихичко запя някаква файтонджийска песен, комендантът задряма, притискайки до гърдите си папката с делата, и само Заврънкулкис след кратка вътрешна борба намери сили да се справи с гальовното омайване. Той разгърна картата на Гмежскорпион с неговите околности и усърдно набеляза маршрута, който всъщност не струваше и пет пари, защото Заврънкулкис беше забравил, че се движим с автомобил, а не с вертолет. Предложих му свой вариант: езерото-блатото-хълмът. Край езерото трябваше да разгледаме делото на плезиозавъра; при блатото щяхме да рационализираме и утилизираме фигуриращото там буботещо място, а на хълма ни предстоеше да разследваме така нареченото омагьосано землище.

Зяпнах от изненада, когато Заврънкулкис не възрази. Стана ясно, че той напълно се доверява на шофьорската ми интуиция, нещо повече, изобщо винаги е имал много високо мнение за моите способности. На него ще му бъде много приятно да работи с мен в подкомисията за дървениците, той отдавна ме наблюдава и изобщо винаги следи внимателно израстването на нашата прекрасна, талантлива младеж. Винаги е бил от все сърце с младежта, но не си затваря очите пред нейните съществени недостатъци. Днешната младеж малко се бори, твърде малко внимание отделя на борбата, няма стремеж по-активно да се бори, да води борбата така, щото борбата наистина да стане главната първостепенна задача на цялата борба, а нали ако тя, нашата прекрасна, талантлива младеж, продължава все така малко да се бори, в тази борба наистина ще й останат твърде малко шансове да стане истинска бореща се младеж, винаги бореща се за това да бъде истински борец, който се бори така, щото борбата…

Плезиозавъра видяхме още отдалече — нещо, напомнящо дръжка на чадър, стърчеше над водата на два километра от брега. Закарах автомобила до плажа и спрях. Докато Заврънкулкис все още се бореше с граматиката в името на борбата за борещата се младеж, Головодов успя да изскочи като вихър от колата и да отвори вратата на Лавър Федотович. Но Лавър Федотович не пожела да слезе. Той погледна благосклонно Головодов и съобщи, че езерото е пълно с вода, че обявява сесията извън постоянното седалище на Тройката за открита и че думата се предоставя на другаря Зъбко.

Комисията се разположи на тревата край автомобила, настроението на всички беше едно такова, неработно. Заврънкулкис се разкопча, а пък аз направо си свалих ризата, за да използувам случая да се попека на слънце.

Непрекъснато нарушавайки инструкцията, комендантът се захвана набързо да опатка анкетата на плезиозавъра по прякор Лизавета, но никой не го слушаше: Лавър Федотович замислено разглеждаше езерото пред себе си, сякаш се мъчеше да определи дали то е потребно на народа, а Головодов тихичко разказваше на Заврънкулкис как е работел като председател на колхоза „Музикално-комедиен театър“ и е получавал по петнайсет прасенца от свинемайка. На двайсетина крачки от нас шумолеше овесът, по далечните ливади бродеха крави и фактът, че вниманието на всички беше отклонено към селскостопанската тематика, можеше напълно да бъде оправдан.

Когато комендантът взе да чете кратката същност на плезиозавъра, Головодов направи изключително ценната забележка, че вещерът е опасен вредител по добитъка и човек може само да се чуди, че той си плува тука на свобода. Известно време двамата със Заврънкулкис вяло му втълпявахме, че вещерът е едно, а гущерът — съвсем друго нещо. Головодов обаче настояваше, че е прав, като се позоваваше на списание „Огоньок“, където абсолютно точно и многократно се споменавал някакъв изкопаем вещер.

— Вий не се бийте чак толкоз в гърдите — заключи Головодов. — Аз съм начетен човек, макар да нямам висше образование.

Понеже не се чувствуваше достатъчно компетентен, Заврънкулкис отстъпи, но аз продължих да споря, докато Головодов не предложи да повикаме тука плезиозавъра и да попитаме самия него.

— Той не може да говори — съобщи комендантът, клякайки до нас.

— Нищо, ще се разберем — възрази Головодов. — И без това е редно да го извикаме, така поне ще има някаква полза.

— Гррмм — измуча Лавър Федотович. — Има ли въпроси към докладчикът? Няма въпроси? Призовете делото, другарю Зъбко.

Комендантът скочи и се разтича по брега. Отначало закрещя като луд: „Лизи! Лизи!“. Но тъй като плезиозавърът явно нищо не чуваше, той свали сакото си и взе да го размахва като корабокрушенец, зърнал платно на хоризонта. Лиза не проявяваше никакви признаци на живот.

— Спи — отчаян рече комендантът. — Натъпкала се е с костури и спи…

Той тича и маха още известно време, а после ме помоли да свирна с клаксона. Взех да свиркам. Провесен през борда, Лавър Федотович наблюдаваше плезиозавъра с бинокъла.

Свирках една-две минути, а после казах стига толкова, защото ще изтощя акумулатора за тоя, що духа — работата ми изглеждаше безнадеждна.

— Другарю Зъбко — каза Лавър Федотович, без да сваля бинокъла. — Защо призованият не реагира?

Комендантът пребледня и не намери какво да отговори.

— Куца при вас, в стопанството, дисциплината — обади се Головодов. — Много сте ги разпуснали подчинените си…

Комендантът издърпа ризата от панталоните си и зяпна объркан.

— Ситуацията заплашва да ни подрони авторитета — съкрушен подметна Заврънкулкис. — Спи се нощем, а денем трябва да се работи.

Напълно отчаян, комендантът започна да се съблича. Наистина нямаше друг изход. Попитах го дали умее да плува. Стана ясно, че не умее, но му е все едно.

— Нищо — кръвожадно рече Головодов. — Кухият му авторитет ще го крепи над водата.

Внимателно изказах съмнение доколко целесъобразни са предприеманите действия. Безспорно комендантът ще започне да се дави, казах аз, и в такъв случай нужно ли е Тройката да се нагърбва с несвойствени за нея функции и защо трябва да върши работата на водната спасителна станция. Освен това, напомних аз, ако комендантът се удави, задачата така и ще си остане неизпълнена и логиката на събитията ни подсказва, че тогава ще се наложи да плуват или Заврънкулкис, или Головодов.

Заврънкулкис възрази, че призоваването на делата е функция и прерогатив на представителя на местната администрация, а ако такъв отсъствува, функцията се поема от научния консултант, така че той възприема думите ми като нападка и опит кривите дърва да се стоварят върху чужд гръб.

Заявих, че в дадения случай аз се явявам не толкова научен консултант, колкото водач на държавно превозно средство, който няма право да се отдалечава от него на повече от двайсет крачки.

— Би следвало да знаете приложението към Правилника за движение по улиците и пътищата — натякнах му аз, без нищо да рискувам. — Параграф двадесет и първи.

Настъпи неловко мълчание. Черната дръжка на чадър все така неподвижно си стърчеше на хоризонта. Всички с трепет следяха как главата на Лавър Федотович взе да се извръща бавно като трицевна оръдейна кула на линеен кораб. Ние всичките бяхме на един сал и на никой не му се искаше да проехти залп.

— В името на бога… — не издържа комендантът, падайки на колене, както беше останал само по бельо. — В името на спасителя наш, Исус Христос… Не се страхувам аз да плувам, пък и да се удавя не ме е страх!… Ама онуй там, на Лизка… Че то не е гърло, ами същинско метро! Какво ти мене, тя цяла крава може да глътне като семка! Ей тъй, както е сънена…

— Ама в края на краищата — взе леко да нервничи Заврънкулкис — защо трябва да я викаме? Нали без това и оттук се вижда, че тя не представлява никакъв интерес. Аз предлагам да я рационализираме и да я свалим от отчет като непотребна…

— Да се свали от отчет тая гад! — радостно го подкрепи Головодов. — Виж я ти нея, цяла крава можела да глътне! И това ми било сензация! Че крава и аз мога да глътна, а я се опитай ти от тая крава да добиеш… петнайсет прасенца, ха да те видя! Да добиеш, виж, това се казва работа!

Най-после Лавър Федотович развърна главния калибър. Но вместо орда враждуващи индивидууми, вместо кипящо гнездо от противоречиви страсти, вместо недисциплинирани, подронващи авторитета на Тройката, отровни паяци в стъкленица, той откри пред себе си, в обсега на прицела, сплотен работнически колектив, делови и изпълнени с ентусиазъм сътрудници, горящи от единия стремеж: да се свали от отчет тая гад, Лиза, и да се премине към следващия въпрос. Залп не последва. Оръдейната кула се завъртя в противоположната посока и чудовищните дула откриха на хоризонта нищо неподозиращата дръжка на чадър.

— Народът… — дочу се от бойната кабина. — Народът вижда далеч напред. На народа тези плезиозаври…

— Не са нужни! — изстреля снаряд от малкия калибър Головодов и не улучи.

Оказа се, че народът изпитва остра нужда от тези плезиозаври, че отделни членове на Тройката са загубили чувството си за перспектива, че отделни коменданти явно са забравили чий хляб ядат, че в отделни представители на славната ни научна интелигенция се забелязва склонност да гледат на света през черни очила и че накрая, докато бъде изяснено, дело номер осем трябва да се отложи и разглеждането му да се пренесе през един от зимните месеци, когато Тройката ще може да се добере до него по леда.

Други предложения нямаше, за въпроси към докладчика пък да не говорим. И с това приключихме.

— Преминаваме към следващия въпрос — обяви Лавър Федотович.

И наистина така стана. Бутайки се, членовете на Тройката се устремиха към задната седалка. Комендантът припряно се заоблича, мърморейки си под носа: „Няма да ти се размине току тъй тая работа… Най-хубавите парчета ти давах… Като на родна дъщеря… Гадино водоплаваща…“

После продължихме нататък по междуселския път, лъкатушещ покрай брега на езерото. Пътят беше ужасен и аз взех да възхвалявам небесата, че лятото се случи сухо, иначе сигурно щяхме да си оставим кокалите тук. Но се оказа, че доста съм избързал да хваля небесата, защото колкото повече се приближавахме към блатото, толкова по-често пътят проявяваше тенденция да изчезва и да се превръща в обрасъл с острица и просмукан от влагата коловоз. Включих демултипликатора и взех да преценявам наум физическите възможности на спътниците си. Съвсем ясно беше, че от дебелия и мекушав Заврънкулкис няма да има кой знае каква полза. Головодов ми изглеждаше жилав селянин, но не знаех дали е укрепнал достатъчно след тежкия стомашен удар. Лавър Федотович едва ли изобщо щеше да слезе от автомобила. Така че, ако нещо се случеше, щеше да се наложи да се справяме двамата с коменданта, защото Едик навярно нямаше да се покаже само за да избута деветстотинкилограмовата лимузина от калта.

Песимистичните ми разсъждения бяха прекъснати от появата на гигантска черна локва пред нас. Това не беше някаква си там патриархална, пасторална локва от типа на новгородската, прецапвана от всеки и изтърпяла какво ли не. Не беше също и мътна, глинеста урбанистична локва, проснала се лениво и злорадо сред купчините боклук, зарязан от строителите. Това беше хладнокръвно и безчувствено, направо зловещо в спокойствието си, мрачно образувание, небрежно провряло се между два реда нагъсто израснали хилави трепетлики, загадъчно като окото на сфинкс, коварно като царица Тамара, навеждащо на кошмарната мисъл за бездна, натъпкана догоре със затънали камиони. Рязко натиснах спирачката и казах:

— Край, пристигнахме.

— Гррмм — рече Лавър Федотович. — Другарю Зъбко, докладвайте делото.

В настъпилата тишина се чуваше как комендантът се колебае. До блатото имаше още доста път, но комендантът също виждаше локвата и също не виждаше друг изход. Той покорно въздъхна и взе да шумоли с книжата.

— Дело номер тридесет и осмо — зачете той. — Фамилия: черта. Име: черта. Презиме: черта. Наименование: Кравешката млака.

— Един момент — разтревожен го прекъсна Заврънкулкис. — Я чуйте!

Той вдигна пръст и замря. Заслушахме се и чухме. Някъде далеч-далеч победоносно засвириха фанфари. Роящият се звук пулсираше, нарастваше и сякаш се приближаваше. Кръвта ни се смрази. Тръбяха комари и при това не всички, а засега само командирите на роти или дори само командирите на батальони и по-висшите от тях по ранг. И с тайнствения вътрешен усет на звяр, попаднал в капан, съзряхме около себе си хектари мочурлива тиня, обрасла с рядка острица, покрита с улегнали слоеве спарени листа, със стърчащи прогнили клони, и всичко това лежеше под сянката на болезнено тънките трепетлики, и всичките тези хектари, всеки квадратен сантиметър беше изпълнен с отряди от сухи и жилави, рижи канибали — зли, изгладнели и самоотвержени.

— Лавър Федотович! — промълви Головодов. — Комари!

— Има предложение! — нервно завика Заврънкулкис. — Разглеждането на това дело да се отложи до октомври… не, до декември месец!

— Гррмм — смаян каза Лавър Федотович. — На обществеността не е ясно…

Въздухът около нас внезапно се изпълни с движение. Головодов изпищя и с все сила се шамароса по физиономията. Заврънкулкис му отвърна със същото. Лавър Федотович започна бавно и изумено да се извръща и тогава се случи невъзможното: огромен риж пират се спусна точно, като на строеви преглед, върху челото на Лавър Федотович и без да се прицелва, го прониза с шпагата си между очите. Лавър Федотович се отдръпна. Той беше потресен, той не разбираше, той не вярваше.

И се започна.

Въртейки глава като кон и бранейки се с лакти, започнах да обръщам автомобила в тясното пространство между трепетликите. Вдясно от мен възмутено ревеше и се въртеше Лавър Федотович, а откъм задната седалка се дочуваше такава буря от аплодисменти, сякаш разгорещена компания от улани и лейбхусари се беше отдала на взаимно оскърбителни действия.

В момента, когато успях да обърна колата, вече бях подпухнал. Имах чувството, че ушите ми са се превърнали в горещи палачинки, бузите ми — в самуни, а на челото ми са изникнали несметен брой рога.

— Напред! — крещяха ми от всички страни. — Назад! Дай газ! Абе накарайте го да се размърда! Под съд ще ви дам, другарю Привалов!

Моторът ревеше, кални шрапнели летяха на всички страни, колата подскачаше като кенгуру, но скоростта беше малка, отвратително малка, насреща ни от безбройните летища връхлитаха нови и нови ескадрили, ескадри и армади. Противникът имаше абсолютно превъзходство във въздуха. Всички освен мен настървено се занимаваха със самокритика, преминаваща в самоизтезание. Не можех да си откъсна ръцете от кормилото, не можех да се защищавам дори с крака, свободен ми беше само единият крак и с него бясно чешех всичко, до което можех да се докопам.

Най-после успяхме да се измъкнем от трепетликовата горичка и отново се озовахме на брега на езерото. Пътят стана по-хубав и пое към планината. Свеж вятър ме блъсна в лицето. Спрях колата. Поех си дъх и взех да се чеша.

Чешех се до опиянение, изобщо не можех да престана, а когато все пак спрях, открих, че Тройката доизяжда коменданта.

Той беше обвинен в подготовката и осъществяването на терористичен акт, търсеха му сметка за всяка капчица кръв, изсмукана от членовете на Тройката, и комендантът беше платил тази сметка напълно.

Онова, което беше останало от него в момента, когато отново си бях възвърнал способността да виждам, да чувам и да мисля, всъщност вече не можеше да се нарече комендант — два-три оглозгани кокала, един празен поглед и слабият брътвеж: „Господи, боже мой… Исусе, спасителю наш…“

— Другарю Зъбко — каза накрая Лавър Федотович. — Защо престанахте да четете делото? Продължавайте да докладвате.

С разтреперени ръце комендантът засъбира разпилените из колата листи.

— Прочетете направо кратката същност на необясненото явление — заповяда Лавър Федотович.

Като изхлипа за последен път, комендантът зачете на пресекулки:

— Обширно блато, от чиито недра от време на време се дочува охкане и ахкане.

— Е, и? — каза Головодов. — По-нататък?

— По-нататък няма нищо. Това е.

— Как така — това е? — плачливо изписка Головодов. — Убиха ме! Заклаха ме! За какво беше всичко това? Заради някакво си ахкане… Ти за какво ни доведе тука бе, терорист такъв? Ти да не ни доведе тука охкане да слушаме, а? За какво си проливахме кръвта бе? Я ме погледни — как ще се покажа сега в хотела? Че ти ми подрони авторитета за цял живот бе! Та аз така ще те наредя, че ще изгниеш и няма да можеш нито да ахнеш, нито да охнеш бе!

— Гррмм — каза Лавър Федотович и Головодов млъкна.

— Има предложение — продължи Лавър Федотович. — Пред вид на това, че дело номер тридесет и осмо, именуващо се „Кравешката млака“, само по себе си представлява изключителна опасност за народа, горепосоченото дело да се подложи на най-строга рационализация, а именно: горепосоченото необяснено явление да се признае за ирационално и трансцедентно, а следователно и реално несъществуващо, и като такова да се изтрие завинаги от паметта на народа, тоест от географските и топографските карти.

Головодов и Заврънкулкис бясно заръкопляскаха. Лавър Федотович измъкна изпод седалката своята огромна канцеларска чанта и я сложи на коленете си с плоската страна нагоре.

— Акт! — възвести той.

Актът за смъртно наказание легна върху чантата.

— Подписи!!

Подписите се стовариха върху акта.

— Печат!!!

Вратата на сейфа се разтвори с трясък, отвътре ни облъхна тежък канцеларски въздух и пред Лавър Федотович изникна Големият кръгъл печат. Лавър Федотович го грабна с две ръце, издигна го над акта и го заби с все сила. Мрачна сянка се плъзна по небето и автомобилът приклекна на ресорите си Лавър Федотович прибра чантата под седалката и продължи:

— За безотговорно държане в колонията и покровителствуване на ирационалното, трансцедентното и следователно реално несъществуващото блато „Кравешката млака“, за необезпечаване на безопасната работа на Тройката, а също така и за проявения при това героизъм на коменданта на колонията, другаря Зъбко, да се обяви благодарност с вписване в личното досие. Има ли други предложения?

— Следващият — каза Лавър Федотович. — Какво имаме още за днес, другарю Зъбко?

— Омагьосаното землище — рече окриленият комендант. — Тука наблизо е, има-няма пет километра.

— Комари? — осведоми се Лавър Федотович.

— В името на бога… — усърдно каза комендантът, — в името на спасителя наш… Няма там комари. Най-много мравки да има…

— Добре — констатира Лавър Федотович. — Ами оси? Пчели? — продължи той, проявявайки висша прозорливост и неуморна грижа за народа.

— И помен няма, боже мой — каза комендантът.

Лавър Федотович дълго мълча.

— Ами бесни бикове? — попита той накрая. Комендантът го увери, че в околностите и дума не може да става за никакви бикове.

— А вълци да има? — подозрително попита Головодов.

Но в околностите нямаше и вълци, както и мечки, за които овреме си спомни Заврънкулкис. Докато те се упражняваха по зоология, разгледах картата, за да открия най-краткия път до омагьосаното землище. Смъртното наказание вече й се беше отразило. На картата се виждаше Гмежскорпион и река Скорпионка личеше, и Звериното езеро си беше там, и някакви си Репеи имаше, но блатото „Кравешката млака“, което по-рано се простираше между Звериното езеро и Репеите, вече го нямаше. Вместо него се беше появило анонимно бяло петно, каквото човек можеше да види на старите карти на мястото на Антарктида.

Получих указание да продължа напред и потеглихме. Подминахме овесеното поле, промъкнахме се през стадото крави, заобиколихме Кръглата горичка, форсирахме Ледения ручей и след половин час се озовахме пред Омагьосаното землище.

Беше хълм. Гол хълм. Само от едната му страна се кипреше горичка. Навярно преди тук, наоколо, е имало гъста гора, която се е простирала чак до Китежград, но я бяха изсекли и това, което беше останало от нея, сега стърчеше като кичур на хълма.

Горе, на билото, се виждаше почерняла дървена къщичка; по склона пред нас бродеха две крави и теленце, охранявани от голямо омърлушено куче. Около верандата ровеха пръстта няколко кокошки, а на покрива се мъдреше коза.

— Че защо спряхте? — попита ме Заврънкулкис. — Давайте по-близо, няма да ходим пеша я…

— Тъй като гледам, и мляко трябва да имат… — добави Головодов. — Ех, как бих си пийнал млекце сега. Нали разбираш, когато се натровиш с гъби, много е полезно да се пие мляко. Хайде, давай нататък де, какво се заковахме тука!

Комендантът се опита да им обясни, че няма да можем да стигнем по-близо до хълма, но заразен от мисълта за целебните свойства на току-що издоеното, още топло мляко, Лавър Федотович посрещна обясненията му с такова ледено учудване, а пък Заврънкулкис така ридаеше: „Сметана! От избата!“, че той се отказа да спори. Да си призная, и аз не можах да разбера какво искаше да каже комендантът, но взе да ми става интересно.

Запалих двигателя и лимузината весело се заклатушка към хълма. Километражът започна да отчита изминатия път, гумите шумоляха по острата като четина трева, Лавър Федотович неизменно гледаше напред, а предвкусвайки удоволствието от млякото и сметаната, задната седалка подхвана спор — с какво се хранят комарите в блатата.

Като се осланяше на собствения си опит, Головодов издигна тезата, че комарите се хранят изключително с отговорни работници, извършващи инспекционни обиколки. Представяйки желаното за действителност, Заврънкулкис от своя страна твърдеше, че комарите се самоизяждат. А комендантът кротко, но упорито си чуруликаше за небесните блага, за някаква божия роса и за пости и молитви.

Така пътувахме двайсетина минути. Когато според километража бяхме изминали петнайсет километра, Головодов усети, че нещо не е наред:

— Ама какво става тука? — каза той. — Я колко път бихме, а хълмът, където си беше, пак там си стои… Че понатиснете газта де, другарю водач, как караш бе, братче?

— Няма да стигнем до хълма — кротичко рече комендантът. — Той е омагьосан, колкото и да се пънем, пак няма да стигнем… Само дето на вятъра ще изгорим всичкия бензин.

След тези думи компанията се умълча и на километража се навъртяха още седем километра. Хълмът, както и преди, не се приближаваше нито на метър. Привлечени от шума на мотора, отначало кравите гледаха известно време към нас, но после загубиха всякакъв интерес и пак завряха глави в тревата. Възмущението на задната седалка нарастваше. Головодов и Заврънкулкис си подхвърляха тихи, делови и зловещи реплики.

— Вредителство — каза Головодов.

— Саботаж — възрази Заврънкулкис. — Но злостен.

После взеха да си шепнат и до мен долитаха само отделни думи: „На трупчета… ами да, колелетата се въртят, а колата… стоим на едно място. Комендантът, а?… Може би и ВРИД консултантът… бензинът… подкопаване на икономиката… после ще бракуват автомобила с голям пробег, а пък той си е новичък…“

Не обръщах внимание на тия зловещи папагали, но след малко внезапно се затръшна вратата и, обзет от ужас, Головодов закрещя със стремително отдалечаващ се глас. Натиснах с все сила спирачката. Лавър Федотович продължи по инерция напред и, като издрънча на дърво, залепна на предното стъкло, без да променя осанката си. От удара ми притъмня пред очите, а металните зъби на Заврънкулкис изтракаха над ухото ми. Автомобилът занесе.

Когато прашният облак се разпръсна, видях далеч назад другаря Головодов — той продължаваше да се търкаля подире ни, размахвайки всичките си крайници.

— Затруднение? — осведоми се Лавър Федотович с обичайния си глас. Изглежда, дори не беше забелязал удара. — Другарю Головодов, отстранете го.

Доста дълго отстранявахме затруднението. Наложи се да отидем да помогнем на Головодов, който лежеше на трийсетина метра назад, изподран, със сцепени панталони и искрено удивен. Стана ясно, че ни е заподозрял, двамата с коменданта, в заговор: уж незабелязано сме вдигнали колата на трупчета и с користни цели навиваме километража. Подтикван от чувството за дълг, решил да слезе от колата и да ни изкара кирливите ризи, като надникне под нея. Сега беше буквално смаян, че не е успял да стори това.

Двамата с коменданта го примъкнахме до колата и го положихме на земята така, че лично да се убеди колко се е заблуждавал, а ние отидохме да помогнем на Заврънкулкис, който търсеше, но така и не можеше да намери очилата и горната си челюст. Заврънкулкис тършуваше в колата, но комендантът ги откри далеч напред.

Недоразумението беше отстранено напълно, възраженията на Головодов се оказаха доста повърхностни и Лавър Федотович, чак сега осъзнал, че току-що издоено мляко няма, няма да има и изобщо не би могло да има, внесе предложение да не хабим напразно бензина, принадлежащ на народа, а да пристъпим към изпълнение на преките си задължения.

— Другарю Зъбко — каза той. — Докладвайте делото.

Както можеше да се очаква, дело номер двадесет и девето нямаше фамилия, име и презиме. Имаше само условното наименование „Омайник“. Неговата година на раждане се губеше в дълбините на вековете, месторождението му се определяше от координати с точност до минута. По националност Омайник беше руснак, образование нямаше, чужди езици не владееше, професията му беше хълм, а местоработата му също се определяше от споменатите по-горе координати. Омайник никога не беше ходил в чужбина, най-близкият му роднина беше майката-земя. Постоянното местожителство и адресът му се определяха от все същите тези координати, със същата точност. Що се отнася до кратката същност на необясненото явление, без много-много да го усуква, Избегало я беше изразил пределно кратко: „Първо, не можеш да минеш, второ, не можеш да преминеш.“

Комендантът сияеше. Делото уверено вървеше към рационализиране. Головодов беше доволен от анкетата. Заврънкулкис се възхищаваше от очевидната необясненост, която с нищо не заплашваше народа, и Лавър Федотович явно също не възразяваше. Във всеки случаи той доверително ни съобщи, че на народа са нужни хълмове, а също равнини, дерета, долини, елбруси и казбеци.

Но в този момент вратата на къщичката се отвори и като се подпираше на закривената си тояга, на верандата се появи старец с валенки и дълга риза до коленете, препасана на кръста. Той запристъпва на прага от крак на крак, вдигна ръка над очите си и погледна към слънцето, махна с гегата на козата да слезе от покрива и приседна на стъпалата.

— Свидетел! — каза Заврънкулкис. — Дали пък да не призовем свидетеля?

— Че какво като е свидетел… — с отпаднал глас рече комендантът. — Мигар има нещо неясно? Ако ще има въпроси, то аз мога…

— Не! — каза Заврънкулкис, като го погледна с подозрение. — Не, защо пък вие? Вие ехе къде живеете, а той е тукашен.

— Да се призове, да се призове! — викна Головодов. — Нека да донесе мляко.

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Другарю Зъбко, призовете свидетеля по дело номер двадесет и девето.

— Еех! — възкликна комендантът и тупна сламената си шапка в земята. Работата се разваляше пред очите му. — Че ако той можеше да дойде тука, мигар щеше да седи там? Той горе, така да се каже, е като в затвор! Не може да излезе оттам! Откакто се е залостил, тъй си е останал там…

И напълно отчаян, под подозрително втренчените погледи на Тройката, предчувствувайки новите неприятности, комендантът изведнъж стана необичайно приказлив и ни заразказва китежградското предание за омагьосания горски пазач Теофил. Как си живеел той мирно и тихо в къщичката с жена си, съвсем млад бил още тогава, як като камък; как веднъж зелена мълния ударила хълма и започнали да стават страшни произшествия. Жената на Теофил тъкмо по това време прескочила до града; върнала се — и не може да се изкачи на хълма, до дома си да стигне. И Теофил хукнал презглава към нея. Две денонощия тичал, без да си поеме дъх, надолу по хълма — и не може да се добере до нея. Така и си останал там. Той — там, а жена му-тука… После естествено се успокоил, нали все някак трябва да се живее. Та и досега си живее така. Какво да прави, свикнал…

Като изслуша тази страшна история и зададе няколко заплетени въпроса, Головодов изведнъж направи важно откритие: Теофил не е могъл да бъде регистриран, не е бил подлаган на възпитателна работа и напълно е възможно да е останал кулак и народен изедник.

— Две крави има — каза Головодов. — Ей на, и теле. Коза. А данъци не плаща. — Очите му изведнъж се ококориха. — Щом има теле, значи и бик има скрит някъде при него!

— Има бик, така е — тъжно си призна комендантът. — Той сигур си пасе там, от другата страна…

— Ех, братче, какво става тука бе — зловещо рече Головодов. — Знаех си аз, усещах, че си мошеник ти и подкупи вземаш, но тая работа дори от тебе не съм я очаквал. На кулаците подлога да станеш, кулак да прикриваш, народен изедник…

Комендантът си пое дълбоко въздух и захленчи:

— В името на Светата дева Мария… и Дванайсетте първоапостоли…

— Внимание! — прошепна ми невидимият Едик. Горският пазач Теофил неочаквано вдигна глава, заслони с длан очите си от слънцето и погледна към нас. После стана, захвърли тоягата и без да бърза, заслиза по хълма, като от време на време се подхлъзваше във високата трева. Бялата окаляна коза го следваше като кученце. Теофил се приближи до нас и седна, като си подпря замислено брадата с кафявата костелива ръка, а козата приседна до него и вторачи в нас жълтите си дяволски очи.

— Хора като хора — каза Теофил. — Чудна работа…

Козата ни огледа набързо и си избра Головодов.

— Ето този е Головодов — каза тя. — Рудолф Архипович. Родил се е в деветстотин и десета в село Хохлома, родителите му взели това име от един роман за висшето общество, по образование е ученик от седми клас, срамува се от произхода на родителите си, изучавал е много чужди езици, но не знае нито един…

— Йес — потвърди Головодов, подхилквайки се срамежливо. — Натюрлихявол!

— … професия в истинския смисъл на думата няма. В момента е ръководител-общественик. Ходил е в чужбина: в Италия, във Франция, и в двете Германии, в Унгария, в Англия… и така нататък, общо в четирийсет и две страни. Навсякъде се е биел в гърдите и е вземал подкупи. Характерът му се отличава с изключителната способност да оцелява и да се приспособява в обществото — черти, които се основават на факта, че е глупав по принцип и неизменно се стреми да бъде по-ортодоксален от ортодоксите.

— Така — каза Теофил. — Можете ли да добавите нещо, Рудолф Архипович?

— Съвсем не! — весело рече Головодов. — Само дето това… орто… доро… ортоксален… не ми е много ясно!

— Да бъдеш по-ортодоксален от ортодоксите означава примерно следното — каза козата. — Ако началството е недоволно от някой учен, вие се обявявате изобщо за враг на науката. Ако началството е недоволно от някой чужденец, вие сте готов да обявите война на всички, които са зад граничната бразда. Сега ясно ли е?

— Тъй вярно — каза Головодов. — Иначе няма как. Образованието ни е досадно малко и току виж не си попаднал в целта.

— Крал ли е? — небрежно попита Теофил.

— Не — рече козата. — Прибирал е само онова, което е падало от колата.

— Убивал ли е?

— Какво приказвате! — засмя се козата. — Лично — никога.

— Разкажете ни нещо — обърна се Теофил към Головодов.

— Грешки сме имали — бързо рече Головодов. — Че нали хората не са ангели. Всеки може да сгреши. Конят има четири крака и пак се препъва, та камо ли човек. Който не греши, той не яде… тоест не работи… ъъъ…

— Ясно, разбрах — каза Теофил. — А смятате ли занапред да грешите?

— Ни-ко-га! — твърдо каза Головодов.

— Благодаря ви — рече Теофил. Той погледна към Заврънкулкис.

— А този приятен на вид мъж?

— Това е Заврънкулкис — каза козата. — Никога никой не се е обръщал към него по име и презиме. Родил се е през деветстотин и шестнайста в Таганрог, има висше юридическо образование, чете на английски с речник. По професия е лектор. Има степен кандидат на историческите науки. В чужбина не е бил и не се натиска да ходи. Отличителните черти на характера му са предпазливостта и услужливостта, които понякога са свързани с риска да си навлече гнева на началството, но винаги му гарантират, че по-късно началството ще бъде благодарно…

— Нещата не стоят точно така — меко възрази Заврънкулкис. — До известна степен представяте фактите в погрешна светлина. Предпазливостта и услужливостта са черти на моя характер, които не зависят от началниците ми. Аз съм си такъв по природа, така е записано в хромозомите ми. Що се отнася до началниците, задължението ми е такова — да посочвам на вишестоящите юридическите рамки на тяхната компетенция.

— А ако те излизат извън тези рамки? — попита Теофил.

— Знаете ли — рече Заврънкулкис. — Личи си, че не сте юрист. Няма нищо по-гъвкаво и отстъпчиво от юридическите рамки. Човек може да се разпорежда с тях, но не бива да ги прекрачва.

— А как сте с лъжесвидетелствуването? — попита Теофил.

— Боя се, че този термин е малко остарял — отвърна Заврънкулкис. — Ние не го ползуваме.

— Как е, давал ли е лъжливи показания? — попита Теофил козата.

— Никога — рече тя. — Винаги свято е вярвал в това, за което е свидетелстувал.

— Наистина, що е лъжа? — каза Заврънкулкис. — Лъжата е отричане или изопачаване на факт. Но що е факт? Може ли изобщо в условията на нашата невероятно усложнена действителност да се говори за факт? Фактът е явление или деяние, засвидетелствувано от очевидци. Обаче очевидците могат да бъдат пристрастни, да търсят изгода или просто да са невежи, фактът е деяние или явление, засвидетелствувано в документи. Но документите могат да бъдат подправени или изфабрикувани. Накрая, фактът е деяние или явление, фиксирано лично от мен. Обаче моите чувства могат да бъдат притъпени или дори заблудени от допълнителни, странични обстоятелства. Следователно се оказва, че фактът като такъв е нещо твърде ефимерно, извратливо, недостоверно и възниква естествената потребност изобщо да се откажем от това понятие, но в такъв случай лъжата и истината автоматично стават изначални, основни понятия, които не могат да се определят чрез каквито и да било по-общи категории… Съществуват Голямата истина и нейният антипод — Голямата лъжа. Голямата истина е толкова велика и нейната правдивост е толкова очевидна за всеки нормален човек, какъвто съм и аз, че да се опровергава тя или да се изопачава, тоест да се лъже, става абсолютно безсмислено. Ето затова никога не лъжа и, разбира се, никога не лъжесвидетелствувам.

— Тънка работа — каза Теофил. — Много тънко изпипана. Естествено след Заврънкулкис ще остане неговата философия на факта, нали?

— Не — рече козата усмихната. — Тоест философията ще остане, но Заврънкулкис няма нищо общо с това. Не той е измислил тази философия. Той изобщо нищо не е измислял освен дисертацията си, така че от него ще остане само тази дисертация — като образец на трудовете от подобен род.

Теофил се замисли.

— Правилно ли съм разбрал — каза Заврънкулкис, обръщайки се към Теофил, — че всичко вече свърши и можем да продължим своите занимания?

— Още не — отвърна Теофил, отърсвайки се от мислите си. — Бих искал да задам още няколко въпроса ей на този гражданин…

— Какво?! — извика смаяният Заврънкулкис. — На Лавър Федотович?

— Обществеността… — продума Лавър Федотович, загледал се нанякъде с бинокъла.

— Ще задавате въпроси на Лавър Федотович? — роптаеше потресеният Заврънкулкис.

— Да — потвърди козата. — Вуняков, Лавър Федотович, роден през…

— Край — прошепна Едик. — Енергията не стигна. Този Лавър е като бъчва без дъно…

— Ама какво става тук! — взе да вие от отчаяние Заврънкулкис. — Другари! Не виждате ли, че пак преминахме всякакви граници? Докъде я докарахме…

— Правилно — каза Головодов. — Не е за нас тая работа. Нека милицията да се оправя.

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Други предложения има ли? Някакви въпроси към докладчика? Изразявайки общото мнение, предлагам дело номер двадесет и девето да се рационализира като необяснено явление, представляващо интерес за Министерството на хранително-вкусовата промишленост и Министерството на финансите. С оглед на първичното утилизиране предлагам дело номер двадесет и девето, именуващо се „Омайник“, да се предаде в прокуратурата на Гмежскорпионския район.

Погледнах към билото на хълма. Опрян тежко на тоягата, горският пазач Теофил стоеше на своята веранда и, заслонил с длан очи, оглеждаше околността. Козата се шляеше из зеленчуковата градина. Махнах им за сбогом с баретата. Злочестата въздишка на невидимия Едик прозвуча над ухото ми едновременно със злокобния удар на Големия кръгъл печат.