Приключение в бъдещето

Глава IАми ако зад вратата има анаконда?

Родителите на Коля не са твърде стари — нямат и четиридесет. Но те се смятат за съвсем млади, купиха си катер, с радост го боядисват, мъкнат го на брега, пускат го на вода, поправят мотора, канят гости, за да пекат шишчета и да пеят туристически песни. Но като пътешественици хич ги няма, просто не знаят как могат да бъдат щастливи. Миналата година-две седмици пътуваха по Волга, а преплуваха само сто километра — да си умреш от смях. На Коля не му е интересно с тях. Тяхната романтика не му допада, премного е комфортна. Ето и в онова априлско утро той категорично отказа да отиде с тях да боядисва скъпоценната „Чайка“. Каза, че на другия ден има контролно. Родителите му изпаднаха в такова умиление пред неговата съзнателност, че го оставиха на мира. Така Коля се оказа съвсем свободен в неделя, без родители, без работа, можеше да си живее за собствено удоволствие като гръцкия философ Епикур.

Когато се събуди, родителите му ги нямаше. На масата — бележка с молба да купи кефир и една рубла.

Когато денят ти е свободен, той ти се струва безкраен. Затова Коля не бързаше. Пусна радиото с всичка сила и започна да мисли на кого да се обади по телефона. Но беше още рано, всичките му приятели спяха и Коля реши да отиде за кефир. Взе рублата, чантата, празните бутилки и излезе на стълбището.

На стълбището право към него вървяха двама санитари и носеха сгъната носилка. Санитарите бяха възрастни, яки като хамали, само че с униформени фуражки и с бели престилки. Коля спря. И тогава забеляза, че вратата на съседния апартамент е открехната и оттам се чуват гласове. Санитарите внесоха носилката там. Нещо се беше случило със съседа им. Николай Николаевич.

Той живееше сам, често ходеше в командировки, а къде работеше, Коля не знаеше. Момчето реши да почака. Скоро вратата се отвори и санитарите изнесоха носилката. На нея лежеше Николай Николаевич бледен, покрит с чаршаф почти до брадичката. Отзад вървеше млад лекар с обемисто куфарче. Лекарят спря на вратата и попита:

— Какво да правим с апартамента?

В този момент Николай Николаевич видя Коля и се зарадва.

— Здравей, адаш — каза той тихо. — Добре, че те срещнах. Виждаш ли, сърцето нещо ме стегна. Сполетя ме беда.

— Няма нищо — успокои го Коля, — ще оздравеете.

— Благодаря за добрите думи. Имам молба към тебе: вземи ключа. Тези дни трябва да пристигне приятелят ми от Мурманск. Той знае, че ако мене ме няма, ключът ще е у вас.

— Както винаги — каза Коля. После се обърна към доктора и добави: — Затръшнете вратата, а ключа дайте на мен.

— Коля придружи носилката с Николай Николаевич до улицата. Санитарите внимателно я вмъкнаха в „Бърза помощ“. Сърдечно болните се нуждаят от пълен покой.

— Кога да ви чакам? — попита той Николай Николаевич, който вече лежеше в колата.

— След месец. Може и по-рано. Ще ви се обадя по телефона, щом започна да ставам.

— Обадете се, ще ви посетя — каза Коля. — Ако искате да ви купя плодове? Не се стеснявайте.

— Моят приятел от Мурманск трябва да ми донесе едно лекарство. Разчитам на твоята помощ.

— Не се съмнявайте — отвърна Коля. — Старите също с удоволствие ще ви помогнат.

Линейката рязко потегли към клиниката „Склифасовски“, както каза докторът на Коля, когато се разделяше с него. Момчето постоя, загледано след колата.

Беше му жал за Николай Николаевич. Съседът им бе порядъчен човек, никога не се държеше наставнически с малолетните, не ги поучаваше как да живеят, а да разговаряш с него беше интересно.

След това Коля отиде в магазина и купи кефир. Когато плащаше на касата, напипа в джоба си ключа от апартамента на Николай Николаевич и си помисли да не забрави да го закачи в коридора на видно място, та веднага, щом пристигне приятелят от Мурманск, да го намери. Но след като се върна в къщи, Коля не закачи ключа. Хрумна му нещо.

Работата е там, че на бюрото на Николай Николаевич имаше модел на фрегата. Това беше дървена платноходка с корабни въжета от канап, с истински, медни оръдия. Николай Николаевич беше казал, че фрегатата е направела от две хиляди части и е точно копие на истинската. Коля обичаше да я гледа. Ако приклекнеш и присвиеш очи, ще си представиш, че фрегатата плува в океана, а платната й са увиснали, защото вече втора седмица има пълно затишие.

Когато Фима Корольов от класа на Коля разбра за фрегатата, започна да моли да го заведе на гости при Николай Николаевич, но Коля не бързаше. Опасно бе да водиш Фима на гости, защото е страшно нахален, тромав, непременно ще вземе и ще счупи нещо. На Фима му омръзна да напомня и той каза:

— Вземи ми размерите на фрегатата. Каня се да правя платноходка, а ми липсва литература по този въпрос. Какво ти струва да ми помогнеш!

С Фимка разговаряха вчера, а днес Николай Николаевич се разболя. Довечера ще се върнат родителите му, може и да скрият ключа, а Фима за нищо на света няма да повярва, че съседът им е в болница — ще реши, че Коля пак извърта.

Затова си отиде в къщи, взе лист хартия, линия и молив и отвори вратата на съседа.

В този момент не мислеше, че постъпва лошо. Нали ако беше поискал разрешение от Николай Николаевич, той вероятно не би му отказал.

Затвори след себе си вратата, скри ключа в джоба, запали лампата в коридора, за да се полюбува на африканските маски, които висяха на стената и се зъбеха.

След това, без да бърза, мина в голямата стая, която беше и кабинет, и спалня на Николай Николаевич. Завивките не бяха прибрани от дивана, чаршафите бяха измачкани, слушалката на телефона се люлееше чак до пода. Коля си представи как Николай Николаевич протяга ръка към телефона и набира 03. Сложи слушалката на вилката. Никога не е бил сам в този апартамент и той, макар и обикновен, сега му се стори твърде пуст и дори малко зловещ. Докато стоеше сред стаята, Коля почувствува, че не постъпва много правилно, и му се прииска да си отиде, без да вземе размерите на фрегатата.

Но не си отиде, защото на стената висеше старинен револвер-кремъклия. Николай Николаевич разрешаваше на Коля да го държи в ръцете си, но половината от удоволствието пропада, когато те гледат. Той свали от стената револвера, издърпа ударника и се прицели в прозореца. Отвън прелетя врана. Коля натисна спусъка, револверът тихо изщрака. Разбира се, с патрони и барут изстрелът щеше да бъде по-силен.

Момчето закачи револвера на мястото му и в този миг забеляза вратата на вътрешната стая. Врата като врата, но имаше една особеност: винаги беше заключена. Когато и да дойдеше при съседа им, никога не я беше заварвал отворена. Коля все си мислеше какво може да се крие там и веднъж попита Николай Николаевич:

— А какво има там?

— За Синята брада чел ли си? — попита в отговор Николай Николаевич.

— Но нали вие не сте женен?

— Там крия любопитните момчета — отвърна Николай Николаевич. — Седем парчета. Има свободно място и за осмо.

С това разговорът приключи. Коля повече не питаше. Всеки си има гордост.

И ето сега той видя, че на бялата врата стърчи ключ. Явно, Николай Николаевич не е очаквал, че ще се разболее, а после е забравил да го извади.

Пристъпи към вратата и се замисли. Може би там има някакви документи, книжа или ценности. Или колекция от марки. Изобщо, щом не ти показват стаята, няма какво да се навираш там.

Коля искаше да се върне към фрегатата, когато изведнъж си помисли: ами ако съседът им държи във вътрешната стая някакво рядко животно? Толкова рядко и опасно, че не бива на никого да се показва дори. Например змия анаконда, дълга дванадесет метра. И това рядко животно сега седи гладно и не знае, че цял месец няма да има кой да го храни. Ако е анаконда или камила, не е толкова страшно, те могат да издържат без храна и вода, но ако е тигър, ще има да се мята няколко дена из стаята и ако не успее да събори стените, ще умре от глад. Пък ако успее, историята ще свърши още по-зле. Нали от втория етаж ще скочи на тревата, ще смачка цветята на пенсионерката Чувпило, ще глътне и самата нея, след което ще налапа павилиона за сладолед и ще се разболее от ангина.

Разбира се, той не мислеше сериозно, че тигърът ще се полакоми за злата пенсионерка Чувпило, която се оплаква, че Коля много силно и тропа. Просто му се искаше да надникне в тайната стая, но за тази цел му трябваше морално оправдание. А грижата за гладен звяр е най-доброто морално оправдание.

За малко допря ухо на вратата, вслуша се дали не се чува нечие дишане или шум, но там беше тихо. Тогава превъртя ключа и открехна вратата.

Глава IIТова не е Индия

Коля мислеше само да надникне и отново да заключи вратата. Ако, разбира се, скритата камила не поиска вода.

Той открехна вратата — пет сантиметра, не повече. Нищо не се случи. Отвори я по-широко, пак нищо. Тогава си пъхна главата вътре и се оказа, че стаята е почти празна.

Беше малка стая със зелени стени. На прозореца висеше плътно перде, но вътре беше достатъчно светло, за да разгледа всичко.

Два шкафа и стол.

Единият беше стар, дървен и обемист. Вратичката му бе отворена. Вътре висяха разни костюми и шлифери, а под тях — мъжки и дамски обувки и пантофи различни номера. Във втората му половина на рафтчетата бяха наредени чаршафи, калъфки, ризи, различно бельо. А до шкафа бяха подпрени три походни легла.

Какво трябваше да предположи един следотърсач, ако в апартамента на самотен мъж види шкаф, натъпкан с дрехи за различни хора?

Следотърсачът Коля предположи, че това са вещи на приятелите на Николай Николаевич, които му идваха на гости. При него често идваха познати, идваха от други градове и понякога гостуваха по цяла седмица. Коля дори се запозна с един старец и го съпроводи до антикварната книжарница. Този дядо обясни на Коля, че живее в малко градче и невинаги може да си намери необходимата книга. А за да не мъкнат насам-натам куфари, приятелите на Николай Николаевич оставят някои вещи в Москва.

А на походните легла спят.

Изобщо стаята се оказа абсолютно безинтересна и Коля можеше спокойно да си тръгне, ако не беше вторият шкаф.

Това беше необикновен шкаф. Приличаше на телефонна будка, само че по-голяма. Момчето се приближи до стъклената врата и надникна вътре. Вместо телефон в будката имаше арматурно табло като в самолет. И Коля разбра, че именно тази будка е голямата тайна на стаята.

— Една минута — рече Коля на глас, защото се вълнуваше малко и го разкъсваха две желания: желанието да си тръгне и желанието да погледне по-отблизо таблото, защото се интересуваше от техника, дори миналата година беше сглобил радио, което, вярно, не работеше.

Коля натисна дръжката на стъклената врата и тя се завъртя меко, като смазана. Вратата се отвори, сякаш канеше Коля да надникне вътре. Той не се подвоуми и влезе в кабината. Миришеше на електричество като по време на буря.

Момчето заразглежда таблото. На долната му издадена напред наклонена част имаше два реда бутони. Малко над тях — ред превключватели. След това ред циферблати. Цялата тази система беше мъртва, изключена и затова не беше ясно за какво е предназначена.

Като че ли нарочно погледът на Коля се спря на превключвателя, от едната страна на който пишеше: „Вкл.“, а от другата „Изкл.“. Превключвателят беше обърнат надясно, към думата „Изкл.“.

Никога няма да бъде късно да го изключа отново, помисли си Коля и обърна превключвателя.

Чу се тихо бръмчене, стрелките на приборите по таблото потрепнаха и някои от тях се изместиха. Коля вече искаше да върне превключвателя обратно, когато чу зад гърба си тихо изщракване.

Той бързо се огледа и видя, че вратата се е затворила. Натисна дръжката от вътрешната страна, но тя не му се подчини. Коля не се уплаши. Превъртя превключвателя наляво, стрелките на приборите се върнаха на нулите, бръмченето се прекрати и вратата сама бавно се отвори.

— Ето — каза Коля, — машините трябва да се подчиняват на човека.

Още два пъти накара вратата да се затвори и отвори, а след това реши да изпробва и другите превключватели — защото, ако се случеше нещо, винаги можеше да ги върне обратно.

В края на втората редица бутони стърчете един превключвател, червен. Под него беше написано „Старт“. Отдолу някакви цифри и неразбираеми знаци. Само под две от тях пишеше: „Междинна спирка“ и „Крайна спирка“.

Любопитно. Коля превъртя превключвателя „Старт“, но нищо не се случи. Тогава разбра, че е избързал. Трябваше отначало да завърти превключвателя на „Вкл.“. Така и направи. Вратата се затвори. Отново превъртя превключвателя „Старт“ и пак нищо не се случи. Значи, разсъди Коля, още нещо е пропуснал да направи.

Коля не беше глупав човек и реши, че машината не е получила задача. И натисна копчето „Междинна спирка“. Този път опитът излезе толкова сполучлив, че Коля съжали, че го е започнал.

Бръмченето стана силно, почти оглушително. Стъклената врата се обви в мъгла и стъклото стана матово. Кабината цялата се затресе, като че ли някой беше включил зъболекарска бормашина. Коля протегна ръка, за да изключи по-бързо трептенето, но в този момент на малкия екран над пулта се появи червен, много ярък надпис „Внимание“.

Надписът веднага изгасна и на негово място се появи друг, бял: „Проверете дали сте в кръга“.

Коля погледна надолу и видя, че стои върху черно грапаво кръгло килимче, очертано с бяла линия.

— Да — каза той, като се стараеше да надвика растящото бучене. — В кръга съм!

Следващият надпис беше още по-строг: „Не се движете. Хванете се за дръжката!“

Коля не виждаше никаква дръжка, но в този момент доста високо, на нивото на очите му, от арматурното табло се показа дръжка. Тя беше предвидена за голям човек. Коля послушно се вкопчи в прохладния метал, защото не смееше да спори с надписите на екрана.

„Затворете очи!“ — заповяда надписът.

Коля зажумя.

И изведнъж всичко изчезна.

Нищо нямаше — ни горе, ни долу, ни въздух, ни жега, ни студ. Само прохладния метал на дръжката, за която се държеше Коля.

Колко продължи това, той не знаеше. Сигурно малко, а може би два часа. Дори не се изплаши, нито закрещя, защото страхът и викът са нещо неразбираемо, а как можеш да се изплашиш от нищото.

Изведнъж всичко свърши. Остана само бръмченето. Коля почака още малко, докато дойде на себе си, а след това се осмели и поотвори едното си око.

Веднага видя екрана и на него зелен надпис:

„Прехвърлянето завършено. Междинна спирка.“

Отдъхна си и се закле никога повече да не се навира там, където не го викат.

Сега знаеше какво да прави. Изключи превключвателя „Старт“, след това превъртя наляво превключвателя „Вкл.-Изкл.“. Веднага стана много тихо.

„Можеше да бъде и по-зле — помисли си Коля докато отваряше вратата на кабината. — Изобщо държах се като юнак и не се изплаших много. Жалко, че не бива на никого да разкажа.“

Излезе от кабината и спря, защото в стаята неща се беше променило. Или очите го лъжеха. Първо, вратата на гардероба беше затворена, макар че Коля не я беше пипал. Е, това не е най-страшното — вратата би могла сама да се затвори, когато кабината трепереше като подплашен заек. Но някъде бяха изчезнали походните легла, а стените на стаята, които допреди малко бяха облепени със зелени тапети, се оказаха съвсем бели, боядисани. Коля дори разтърка очи. Не помогна.

Тогава реши да не мисли за това. Когато абсолютно нищо не разбираш, по-добре е да не мислиш. Това правило Коля спазваше, когато го изпитваха на дъската и той не можеше да реши задачата или не знаеше през коя година е била открита Америка. Тогава гледаше през прозореца и не мислеше за задачата или за Америка. Все едно двойката няма да ти се размине. Ако, разбира се, някоя добра душа не ти подскаже.

Така и сега Коля престана да мисли, напипа в джоба си ключа от апартамента и тръгна към изхода.

В голямата стая цареше безпорядък. Фрегатата беше изчезнала. Добре би било, ако само тя беше изчезнала. Но беше изчезнала и масата, на която стоеше тя, беше изчезнал диванът със смачканите чаршафи и одеялото, телефонът, револверът от стената — изобщо всичко беше изчезнало. Стаята беше същата, но докато Коля бе стоял в кабината, някой беше белосал стените, а вместо предметите беше натъпкал стаята с прибори.

Какво може да си помисли човек при подобна ситуация?

И Коля, като умен човек, веднага се сети. Скоро беше чел разказа на американския писател Уошингтън Ървинг. За някакъв човек — Рип Ван Уинкъл, който отишъл в планината и заспал. Върнал се в селото си, върви по улицата, но никой не го познава. Пипнал се по лицето, а брадата му до пояса. Така се досетил, че е спал без прекъсване двадесет години.

При тази мисъл Коля се хвана за брадичката и даже се учуди, че не му е порасла брада. А докато си пипаше брадичката, се разстрои заради родителите си, които преди двадесет години са се върнали от разходката с катера и са намерили на масата кефира, а сина им никъде го няма. Обаждали са се по телефона във всички болници, идвала е милиция с куче, но всичко напразно. Дванадесетгодишният Коля е изчезнал безследно. И ето сега той ще излезе на стълбището, ще почука на вратата, ще му отворят старата му майка и старият му печален баща и ще го попитат: „Кого търсите, момко?“ А Коля ще каже: „Търся сина ви“. Те ще отговорят: „Ние отдавна нямаме син, защото нашият Николай преди двадесет години безследно изчезна“.

С такива тъжни мисли Коля прекоси стаята. Той очакваше, че и коридорът се бе изменил за двадесет години. Но никога не би могъл да предположи, че промяната ще е толкова голяма.

Нямаше коридор. Имаше стая, десет пъти по-голяма от предишната, висока колкото два етажа, също оборудвана с апаратура и неизвестно как, осветена.

Залата заемаше не само бившия коридор, но и стълбищната площадка и дори апартамента, в който бе живял Коля. Този удар беше по-силен от предишните.

Коля искаше да изтича обратно в кабината и да натиска бутоните — може би изведнъж халюцинацията ще изчезне, — но в този момент му хрумна друга мисъл.

Какво пишеше под бутона? „Междинна спирка“, „Крайна спирка“. А какво значи това? Гари, спирки… Значи кабината е нов вид бързоходен двигател и Коля просто се е озовал на друго място, в друг град… а може би в Индия? И, разбира се, това не е същата стая, а друга, подобна на нея.

Щом се сети за това, Коля реши да не бърза за кабината. Все ще успее. Не бива да се отказва от възможността да хвърли поглед на Индия или Самарканд.

Бързо намери вратата. Тя беше със същия цвят като стената и се разпознаваше само по едва видимата цепнатинка. В ъгъла на вратата Коля откри бяло копче. Натисна го и тя се плъзна встрани. Намери се в дълъг и широк коридор без прозорци. Може би и той имаше врати, но отдалече те не се сливаха със стената.

„Какво пък, ще отида по-нататък“ реши Коля и за да не загуби вратата — върви я търси после, — той постави до нея монета от пет копейки.

В коридора не срещна никого. Сигурно защото беше неделя или защото беше още рано. Нямаше часовник, но нали по земята часовите пояси са различни и затова в Индия може да е пладне, а ако се е озовал на Хавайските острови, то ще с и вечер.

Да, ненапразно съседът им е заключвал вътрешната стая. Този двигател сигурно е експериментален и засега може би е секретен. Нищо, да не се безпокои: Коля няма да издаде тайната. Даже и да го измъчват, никой не ще го накара да разкрие чуждата тайна.

Коридорът завършваше с широка стълба. Коля тъкмо се канеше да стъпи на горното стъпало, когато забеляза, че долу се мярна нещо лъскаво. Дъхът му спря. Чу се шумолене. Коля бързо отскочи няколко крачки встрани и клекна зад ъгъла. Не му се искаше да го видят и да го заразпитват: „А ти, момче, как попадна тук? Кой ти разреши да се возиш в кабините?“

От скривалището си Коля видя, че по стълбите се изкачва странно същество, може би рицар-лилипут, може би прахосмукачка на крачета. Недоносчето нямаше глава, затова пък безброй дръжки притискаха листенца и боклуци към хълбоците и гърба му и кръгли четки изскачаха изпод джуджето и като се въртяха, изчеткваха перилата и стъпалата, а боклука напъхваха в блестящ чувал, закрепен отзад. Джуджето-чистач мина на един метър от Коля и успя да изчетка крачола и да му лъсне обувките. И без да се спира, продължи нататък.

— Благодаря — каза Коля на чистача и макар че първата среща свърши благополучно, нататък той вървеше внимателно и се оглеждаше, за да не го види някой.

Стълбището изведе Коля в голям вестибюл с прозрачна предна стена. Стъклото беше толкова голямо, че бе чудно как досега никой случайно не го бе счупил. Коля се приближи до стъклената стена, като разглеждаше площада отпред.

Той беше покрит с ниска млада трева. Оттатък площада имаше раззеленили се дървета. Коля си помисли, че в Москва дърветата още не са се раззеленили, значи той е пристигнал в южен град.

Случайно се допря до стъклената стена и изведнъж в нея се появи отвор точно колкото за него. Стената, като жива, му предлагаше да мине през нея.

Той я послуша.

Навън не беше студено и по яке Коля се чувствуваше добре. Духаше слаб вятър, зад дърветата се виждаха високи къщи. Коля пресече гладка розова пътечка и направи няколко крачки по тревата. Обърна се, за да разгледа по-добре къщата, от която излезе.

Тя беше висока около двадесет етажа. Но прозорците и ъглите по нея бяха малко. Беше като изпилена и боядисана в преливащ се седефен цвят. На някои места строителят беше забравил да изравни вдлъбнатините и издатините, но Коля се сети, че това е направено нарочно. Във вдлъбнатините бяха балконите, а издатините бяха остъклени като очи на водно конче. Не може да се каже, че домът му хареса, но той беше човек с широки възгледи и смяташе, че всеки народ е свободен да си строи такива къщи, каквито му допадат. Например на ескимосите, които живеят в снежните иглу, или на индианците с техните жилища от кожа им е смешно, когато виждат високите сгради или къщички.

Над стъклената стена, през която Коля току-що мина, на самото стъкло с грамадни златни букви беше изписано:

А от двете страни на надписа имаше по един голям, висок колкото два етажа черен квадрат. Единият от тях представляваше часовник. На него светеха цифрите: 9, 15, 35…36… 37… 38… 39… Последната цифра показваше секундите и непрекъснато се менеше.

Но вторият квадрат разруши всички теории на Коля.

На него имаше надпис:

Вероятно всеки друг на мястото на Коля би се хванал за главата, би заплакал от ужас и би побягнал обратно към Института на времето, за да се върне по-бързо в къщи, при майка си.

Нали приключението на Коля далеч не е по силите на всеки? Трябва да имаш здрава нервна система. Това не ти е Рип Ван Уинкъл със своите жалки двадесет години и невчесана брада. Това са сто и повече години, дори костенурките рядко живеят толкова.

А Коля се зарадва и каза:

— Ама че работа!

И реши засега да не се връща.

Баща му и майка му, тъй или иначе, ги няма в къщи, а Николай Николаевич е в болница. Но ако се откажеше от пътешествието в далечното бъдеще, никога нямаше да си го прости. Може би щеше да се подвоуми, ако обувките му бяха мръсни, но чистачът му помогна. Какво друго още му трябва на един пътешественик във времето?

Глава IIIВръстникът дядо

Първо трябваше да реши накъде да поеме.

Къщата на Коля се намираше на уличка „Сивцев Вражек“ Домът беше стар, строен още преди революцията. Коля разсъждаваше така: някои от московските сгради трябва да са останали — нали по-рано къщите са се запазвали по триста години. Значи, ако тръгне надясно, натам, където по-рано беше Гоголевският булевард, ще види нещо познато. Той умее да се ориентира добре, нито веднъж не се е обърквал в гората. В Москва няма да се загуби. Даже след сто години. По-добре ще бъде да не пита минувачите за пътя, за да не се усъмнят в нещо.

И Коля тръгна към булеварда.

Вървеше по розова алея, широка около три метра, която леко пружинираше под краката му. След дърветата, които ограждаха градинката, алеята се вля в широка улица.

Веднага щом излезе на нея, Коля чу зад себе си глас:

— Пази се от пътя, момче! Къде вървиш? Искаш да те сгазят ли?

Коля отскочи встрани и видя, че го настига странен дядо. Той караше велосипед с едно колело, за равновесие разперил ръце като цирков акробат. Облечен беше пак като акробат: в зелено по тялото трико и червени меки пантофки с дълги, остри, даже леко увиснали надолу върхове. Имаше бели коси, щръкнали нагоре като четка, и дълги мустаци, също разперени — сигурно за равновесие.

Дядото настигна Коля и каза:

— Изпрати ме малко, че мие скучно да вървя сам.

Колелото на велосипеда беше малко и дядото трябваше повечко да върти педалите, но въпреки това пътуваше бавно.

Коля тръгна до него.

— За маскарада ли се готвиш? — попита дядото, разглеждайки най-обикновения костюм на Коля.

Коля реши, че трябва да бъде внимателен.

— Да — отговори той, — за маскарада.

— Лошо си се облякъл — каза старецът. — По мое време всички момчета ходеха облечени в така наречената ученическа униформа. Тя се състоеше от тъмносиви със син оттенък панталони и същото… как да кажа… сако. Знаеш ли какво е това сако?

— Представям си — отговори Коля. И едва не добави, че баща му, пък и всички мъже носят сака. Но веднага си спомни: минало е много време, сигурно децата са забравили за саката.

Дядото обаче не обръщаше внимание на отговорите му. Той самият обичаше да говори. В храстите, до пътя, имаше пейка. Тя малко приличаше на пейките по улиците. Беше ниска, приличаше на канапе. Старецът слезе от колелото и седна, като покани и Коля да го последва — оказа се, че пейката е мека, сякаш напълнена с пух.

— Да си починем — рече дядото. — Пет минути. Аз малко се задъхах. Казвам се Павел. А ти?

— Коля.

— Нали не бързаш?

Коля не знаеше какво да отговори. Не знаеше бърза ли, или не. Разбира се, че не му се искаше да седи на меката пейка и да губи време в приказки за саката, от които разбираше повече от дядото. Но това беше първият човек от бъдещето, когото срещна. И той в нищо не подозираше Коля.

Дядото не чакаше отговор.

— Виж какво — каза той, — трябва по-подробно да ти обясня какво е сако. Това е старинна дреха, която мъжете обличаха, когато аз бях млад. Произлязла е от редингота, който е носил Пушкин…

— А защо не си купите велосипед с две колела? — прекъсна го Коля. — Не е удобно да карате на едно колело.

— Лекарите ми го препоръчват — отговори дядото. — За развиване на мускулите. На моята възраст трябва да се вслушвам в съветите на лекарите. Искаш ли да пипнеш мускулите ми?

Дядото сви ръката си в лакътя и протегна на Коля да я пипне. Мускулите му бяха здрави. По-здрави от неговите.

— Та — продължи старецът, — саката се закопчаваха с копчета… Но ти го знаеш, нали маскарадният ти костюм има тези неудобни неща. Препоръчвам ти да измениш костюма си.

— А на мен ми се струва — каза Коля, като се стараеше да говори вежливо, — че в костюма ми няма грешка. Той не е училищен, а така — за всеки ден.

— Всеки ден ние носехме бели ризи — възрази старецът — и черни панталони. И сандали. Да-да, сандали.

— Това кога е било?… — попита Коля. — В друго време?

— Как така в друго? — учуди се старецът. — В какво друго?

Коля на очи пресметна годините на стареца — около шестдесет. 2082 минус шестдесет — получава се 2022. Плюс десет или дванадесет. Получава се 2032.

— Е, в тридесетте години на този век — отговори Коля.

Дядото така високо се засмя, че два зелени папагала хвръкнаха от клоните и закрещяха с човешки гласове:

— Позорр! Позоррр! Кой откъсна ррозата?

— Ама че наивност! — каза дядото, докато си бършеше сълзите. — Ама че веселяк! Ти безбожно ласкаеш. Нима изглеждам толкова млад?

— Не много млад — призна истината Коля, — но карате колело все още добре.

— Тогава ще ти открия тайната. Утре навършвам сто и седемнадесет години.

— Абсурд! — рече Коля. — Значи вие сте от Абхазия.

— Защо?

— Там има столетници. Но те се хранят с кашкавал и вино и пасат овце.

— Не. Аз съм от Москва, храня се почти само с кефир и много обичам овнешки котлети. Ти обичаш ли ги?

— Обожавам ги — призна си Коля. Той все още не можеше да преодолее удивлението си. — Значи сме връстници?

— В известен смисъл — съгласи се дядото. — Ако се вземе под внимание твоят костюм, ние сме връстници. Но още веднъж напълно сериозно ще ти повторя, че по мое време момчетата се обличаха другояче. Може да съм забравил какво е било преди петдесет години, но какво е било през миналия век — помня.

Какво да се прави! Дядото беше толкова уверен, че беше невъзможно да се спори с него. А Коля и не искаше да спори. Той беше поразен. Седеше до свой връстник, който беше над сто години караше велосипед с едно котето и бе обут с червени пантофки. Тогава може би и Коля ще живее още сто години?

— А как сте със здравето? — полита Коля със съчувствие. — Не ви ли безпокои?

— Не се оплаквам. Благодаря на медицината. Само дето лошо спя.

— Е, това не е страшно — каза Коля. — А кое училище сте завършили?

— Сто двайсет и трето, английското. На булевард „Мир“.

— И аз уча в английско — каза Коля. — Ду ю спийк инглиш?

— Йес, ай ду — отговори дядото. — И добър ученик ли си?

— Както се случи — рече Коля. — Дават ни много за учене.

— Пък аз мислех, че сега нищо не дават.

Коля се сепна.

— Понякога.

— А моите правнуци казват, че нищо не им дават. Сигурно добре правя, дето не им вярвам.

— А вие на коя пързалка ходехте? — Коля попита стареца.

— Аз — в Соколники. А ти?

— В Парка на културата.

Но Коля реши повече да не се задълбочава в спомени, защото сигурно щеше да изтърси някоя глупост. Минаха пет минути, но дядо Павел не бързаше да си ходи. Приятно му бе да разговаря с младежа, който намали годините му два пъти. Известно е, че старите хора обичат да им намаляват наполовина годините.

По небето се проточи бяла диря. Тя толкова бързо се появи, че никакъв реактивен самолет не би могъл да прелети с такава скорост.

— Какво е това? — попита Коля.

— Сплинтер — отговори дядото равнодушно. А може би е рейсът до Луната. Нали там има фестивал. Нима не знаеш?

— Зная — каза Коля. — Но ние се готвим за маскарада.

Над улицата бавно летеше седефен балон с диаметър половин метър. Когато се изравни с пейката, балонът измени посоката си и се насочи към тях. Коля се изплаши малко, но дядото повика с ръка балона и когато той се приближи на разстояние една протегната ръка, перна го с пръст от горе. В балона се появи отверстие и от него в дланта на стареца падна нещо черно, подобно на табакера.

— Да прегледаме вестника — каза дядото.

Балонът се вдигна във въздуха и тръгна да търси други читатели.

Коля под око поглеждаше дядото, който натисна някакво копче отстрани на табакерата и тя се превърна в разноцветен екран, по който притичваха различни кадри. Неудобно му беше да наднича отстрани, той само чу как мелодичен женски глас произнесе:

„… Фестивалът на Луната се очаква да бъде най-интересното зрелище за годината… Започна дискусия в ООН…“

В този момент Коля се разсея, защото по улицата, надбягвайки се, без да допират уличното платно, префучаха три прозрачни балона, в които на меки седалки седяха хора. Те не управляваха балоните, а единият даже четеше същия вестник като дядо Павел.

Коля си помисли, че времето тече, всички за някъде пътуват, само той безделничи.

— Извинете, колко е часът? — попита той.

Връстникът на Коля, без да се откъсва от вестника, протегна ръка към него. На китката му имаше широка верижка, но без никакви изображения. Изведнъж на нея светнаха думи и цифри:

— Благодаря — каза Коля, който бе решил на нищо да не се учудва.

Глава IVСинята кобила и другите лингвисти

Връстникът на Коля, когото бихме нарекли Пашка, ако не беше толкова стар, се задълбочи в четенето на вестника и забрави всичко. Затова Коля лекичко се надигна от пейката и тръгна по-нататък. Хрумна му да отиде на космодрума и ако успее, да отскочи до Луната. За там пътуват кораби с туристи, значи не е далече. Естествено, Коля разбираше, че ако живее толкова, колкото дядо Павел или малко по-малко, неведнъж още ще лети до Луната или Марс. Но това ще бъде някога. А на човек му се иска всичко да получи веднага. Коля не попита дядото как да стигне до космодрума, защото всеки московчанин след, сто години трябва да знае това.

Огледа се и видя позната сграда. Тя беше разположена на високия склон на хълма, колоните й се белееха зад дърветата. Преди сто години сградата беше на Гоголевския булевард, в нея се намираше Съюзът на художниците и даже имаше паметна плоча, че тук е живял Тургенев.

— Здравей, стари приятелю — каза Коля. — Приятно ми е да срещна позната сграда.

— Здравейте — отговори някой до него. — Нима сме се срещали по-рано?

Коля се огледа, но не видя никого.

— Аз и сега още не съм ви срещнал — каза Коля. — Къде сте?

— Ако направите още една крачка, непременно ще ме настъпите. И това ще бъде тъжно.

Коля погледна в краката си и видя светлозелено котенце с едно лилаво око в средата на челото.

— Не — рече Коля, като разглеждаше странното, животно. — Ние с вас още не сме се срещали. При нас няма такива.

— Тогава разрешете да се представя: аз съм известният космически археолог, специалист по отмрелите езици, професор Рррр.

— Коля.

— Много ми е приятно. Защо сте останали в града в този неделен ден? Всички мои приятели заминаха кой накъдето види.

— Ние се готвим за маскарада из живота на двадесетия век — отговори Коля. — А вие от друга планета ли сте?

— Разбира се. Аз пристигнах за семинара по структурална лингвистика. Не се ли интересувате от нея? Това е много увлекателно. В нашия семинар имаме двама седмокласници и един третокласник. Без да се броят професорите и академиците.

— Не — призна си Коля. — Не се интересувам от лингвистика, а от футбол.

— И аз също — каза Рррр. — И даже отивам на мач. Какво съвпадение?

— А кои играят? — попита Коля.

— Ама вие не знаете ли? — от учудване Рррр разпери зелените си пухкави ръчички. — Та това е мачът на века! Националният отбор на Марс с националния на външните бази. За купата на Системата.

— А кога започва?

— След половин час. Ще успеем. Имате ли билет?

— Нямам — отговори Коля и се разстрои. На мача също си заслужава да отиде. Макар че на космодрума е по-необходимо.

— Чакайте малко, мой млади приятелю — каза археологът Рррр. — Сега ще дойде доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос. Може би той ще има един билет повече.

— Добре — съгласи се Коля. — Да почакаме доцента. Кажете ми, моля, как да стигна до космодрума?

— Не може да не знаете! — възкликна Рррр. — Вие се шегувате!

— Съвсем не — каза Коля. — Забравих.

— Ще се качите в автобус №3 — каза Рррр. — Ще слезете на булевард „Мир“. А оттам ще флипнете до космодрума.

— Благодаря. Къде спира тройката?

Рррр се разсмя с тънко гласче и не можеше да се спре. Явно думите на Коля му се сториха много смешни. Той като че ли имаше намерение безкрайно да се смее, но в този миг до него се разнесе строг бас:

— Какво смешно има? Юношата репетира маскарадната си роля.

— Ах — каза археологът Рррр. — Моля, да ви представя: моят приятел доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос. А това е новият ми приятел Коля.

— Много ми е приятно — каза трикракият двуметров аквариум. Вътре в аквариума имаше малък син кон. Пред муцуната му във водата висеше микрофон, а извън аквариума се показваше неголяма фуния. — Не ме гледайте с такива очи, млади момко. Ме съм виновен, че на земята атмосферата е калпава и ми се налага да ходя в скафандър.

— Не се учудвам — рече Коля. — Нали и вие сте от друга планета?

— От друга галактика — отговори басово синият кон.

— Слушай, доценте — каза Рррр, — нямаш ли случайно един билет повече за нашия приятел Коля?

— Имах четири билета, защото не се побирам на едно място. Но един дадох на колегата доктор Команян от планетата Кроманян. Ето че и той идва.

Коля е известен страх погледна нататък, защото вече очакваше кого ли не. Но доктор Команян от Кроманян се оказа обикновена градинска лейка с крака и ръце.

— Какво да правим с Коля? — безпокоеше се археологът Рррр.

— Той може да ме възседне — предложи доцент Спуси-и-и така нататък и да си пусне краката в аквариума-скафандър.

— Не — възрази Команян от Кроманян, който приличаше на градинска лейка. Зрителите зад нас ще бъдат недоволни. И без това ще ти се сърдят, че им пречиш да виждат зрелището.

— Нека гледат през мене. Аз съм отчасти прозрачен — каза синият кон.

— Не се разстройвате — успокои учените лингвисти Коля. — Аз имам друга работа. Ще отида на космодрума.

— Не — възрази археологът Рррр, — няма да допусна това. Ще ти дам своя билет. Моята приятелка Алиса би направила същото.

— Няма да стане — каза Команян от Кроманян. — Ти забрави, че имаш само четвъртинка билет. Ти ще седиш на коленете ми.

И за да не се усъмни някой, че има колена, доктор Команян от Кроманян перна кокалестия си пръст по острото кокалесто коляно.

„Бедният Рррр — помисли си Коля. — Тези колена ще го промушат.“

— Довиждане — каза той, — че ще закъснеете. Като се срещнем, ще ми разкажете всичко.

Космическите гости забързаха нататък и докато се скриха от погледа му, Коля гледаше след тях. Отдясно вървеше аквариумът със синия кон, отляво — градинската лейка, а по средата — котето без опашка. Те бяха забравили вече за Коля и шумно обсъждаха проблема за дешифрирането на осмия главен ред.

Задминаваха ги други запалянковци. Някои вървяха пеша, други летяха над самата земя в прозрачни балони, над главата му прелетя ято момчета с крила на гърба. Те ги размахваха като водни кончета. Всички бяха ярко облечени, даже лекомислено, а някои въпреки прохладния ден бяха само по плувки. Един другиму не се учудваха, дори и на космическите гости не се удивляваха, а на Коля гледаха с изумление и едно момиченце, което правеше десетметрови крачки, защото вместо обувки имаше пружини, подскочи до него и каза:

— Нашият маскарад е по-интересен. Ние се маскирахме като рицари.

— Чакай, дете — помоли Коля. — Кажи ми къде да намеря автобус №3?

— Върви наляво по булеварда — отговори момиченцето. — Той спира пред паметника на Гогол.

Глава VОбичаш ли мангопъпеш?

Булевардът се беше изменил много за изминалите години. Първо, беше станал три, ако не и пет пъти по-широк, та като вървиш по средата, не виждаш краищата му. Второ, дърветата и въобще растителността се бяха изменили. Е, бяха останали няколко стари дървета, липи и кленове, но между тях се извисяваха цъфнали ябълки, круши и даже палми. Когато Коля се приближи, забеляза, че някои от дърветата, изглежда най-нежните, бяха обвити с тънка прозрачна пластмаса, а около други се ширеше стена от топъл въздух. Той излизаше от решетки, скрити в младата трева. До пътечката имаше странно дърво — подобно на репей или по-точно киселец, но уголемен хиляди пъти. Между листата му висеше грозд зелени банани. А на земята до дървото седеше маймуна и белеше откъснат банан.

При вида на това тропическо зрелище Коля си спомни, че е гладен. Освен чаша кефир и сандвич с чай нищо не беше ял от сутринта. Пък и обичаше банани. Помисли си: ако маймуна може да яде банани на булевард „Гогол“, то защо да не може и човек.

За всеки случай Коля се огледа, но никого не видя. Приближи се до банановото дърво и рече на маймуната:

— Махни се да не ме ухапеш.

Маймуната се озъби, но се отдръпна и продължи да си бели банана.

Коля се повдигна на пръсти и започна да къса банан от грозда. Късаше се трудно, цялото дърво се разлюля. С голям труд момчето откъсна един плод от грозда и тъкмо искаше да седне до маймуната и да го обели, когато от храстите излезе яко момче, по-голямо от Коля, в червени гащета с избродирани по тях комети и каза:

— Глупак! Какво правиш?

Ако пред него стоеше възрастен човек, Коля сигурно щеше да се извини, но на момчето не искаше.

— Че какво? — каза той. — Маймуната може, пък аз — не.

— Бананът е зелен. И изобщо е кръмен, за животните е селекциониран. Обичаш ли банани?

— Тебе какво те интересува?

— Не ме интересува.

— Тогава върви си по пътя.

— Няма да си вървя. Аз селекционирам, а ти се държиш като малко дете.

— А маймуната? — попита Коля. — Я погледни колко много обелки се търкалят около нея.

— Сравняваш се с маймуната! — каза презрително селекционерът. — Та за нея това е основна храна.

Маймуната забеляза, че я гледат, и за всеки случай скочи с банана на клона на липата.

— Да вървим — рече селекционерът.

— Няма — възрази Коля.

— Страхуваш ли се, или какво?

— Аз? Да се страхувам? Аз такива като тебе десетина ще прехвърля само с една ръка.

— Аз пък не искам и да имам нещо общо с тебе. Ние сме различни категории — каза селекционерът. — А банана го изяж, ако искаш. Не ми е жал. Все едно, вече си го откъснал.

— Откъснах го за маймуната — излъга Коля. — В къщи имам маймуна, та затова го откъснах.

— Къде живееш?

— Далече — отговори Коля.

— Не живееш ли в Москва?

— Не, не живея в Москва.

— А къде?

Коля се замисли и си спомни, че баба му живее в Конотоп.

— В Конотоп.

— Знам — каза селекционерът. — Там е родена Милена Митина, нали?

— Да — съгласи се Коля. Как можа: сега ще вземе да го разпитва за някаква си Милена Митина, а той даже не знае с какво е забележителна.

— Не — поправи се сам селекционерът. — Милена е от Кострома. В Конотоп копаят шахта към центъра на земята.

— Копаят — потвърди Коля с отпаднал глас.

— Ти си такъв един странен — каза селекционерът. — Как се казваш?

— Коля.

— А аз Джавад. Какво специализираш?

— Какво?

— Какъв ще станеш де?

Коля не успя да отговори. Той вече беше разбрал, че всякакви старци са къде по-опасни от един брат ученик.

За щастие Джавад веднага забрави въпроса си. Те излязоха на поляна, в средата на която имаше голям басейн. Зад него — поляна, цялата с цветя и малки храстчета. Сред цветята се виждаха ярките дрехи на хората.

— Ей! — викна Джавад. — Лена, излизай, има работа.

В центъра на басейна водата закипя и сред пръските се появи момиченце. Не изплува, а като че ли се изправи до кръста. Изведнъж Коля разбра, че момиченцето язди огромна риба. Рибата бързо заплува в кръг, показвайки над водата гладък блестящ гръб. А когато стигна края на басейна, където стояха Коля и Джавад, се оказа, че това не е риба, а делфин. Той застана неподвижно в края на водата, като гледаше с весело малко оченце, и Коля му подаде банан.

— Не се прави на луд — хвана му ръката Джавад. — Ти ли след това ще го лекуваш от диария? Нима делфините ядат банани?

— В Конотоп делфините се хранят само с банани — оправда се Коля.

Момиченцето, което скочи от делфина, беше по-малко от Коля, то нямаше повече от десет години.

— Здравейте — каза то. — Джавад, ти ли ме викаше?

— Слушай, Лена — рече Джавад, — това момче се казва Коля. Сигурно е избягал от маскарада. И ми се струва, че е гладен. Имаш ли нещо вкусно?

— Аз не съм гладен — отрече Коля.

Делфинът стоеше неподвижно в края на басейна и си подаваше чипоносата муцуна. Като че ли подслушваше.

— В лабораторията на масата има мангопъпеши — отговори Лена. — Алиса вчера ги откъсна. Да си оближеш пръстите. Не си ли виждал Алиса?

— Не. Тя искаше ли да дойде?

— Обеща да донесе миелефона. Ние с Гришка и Машка работим.

Лена махна към басейна и Коля видя, че до делфина доплува втори и застана и той да слуша за какво говорят. Ясно — това бяха Гришка и Машка.

— А откъде вземате морска вода? — попита Коля, за да се намира на работа.

— Синтетична е — отговори Лена. — Нима в Конотоп не е така?

— В Конотоп делфините са сладководни — каза Коля.

— Ти не го слушай — каза Джавад. — Да вървим. И аз с удоволствие ще опитам мангопъпеша. Изключителен хибрид!

Оттатък басейна имаше бяла къщичка, пак такава аеродинамична и почти безформена като Института на времето. Когато се доближиха, Коля видя, че цялата стена е на малки пори, като че ли от пяна. Баща му е строител, затова той винаги се интересува от строителни материали и ги познава. Миналата година искаше да стане строител, но тази година се отказа, заинтересува го космосът.

— Пенобетон ли е? — попита Коля Джавад.

— Какъв пенобетон? — учуди се Джавад. — Просто съм изумен от твоята изостаналост! Ако не спазвах твърдия принцип да не задавам излишни въпроси на хора, които не искат да отговарят на тях, бих те попитал за някои неща.

— Недей — рече Коля. — Да се въздържим, както казват у нас в Конотоп.

Те влязоха вътре и се озоваха в просторна стая, покрай стените на която бяха наредени маси с прибори, а в средата — кръгла маса, на която във фруктиера имаше три плода. Те бяха колкото малък пъпеш, но с неправилна форма и оранжеви.

Добре — каза Джавад, — ще закусим с мангопъпеш. Ако искаш, можеш да ми задаваш въпроси. Нямам какво да крия.

Джавад намери нож и разряза мангопъпеша. Вътре имаше голяма костилка, която свободно падна във фруктиерата.

— На обикновеното манго — обясни Джавад — костилката трудно се отделя от плода.

— Знам — каза Коля. — Опитвали сме. Целият се измазваш със сок, докато се справиш с костилката.

Джавад наряза мангопъпеша на резенчета и започнаха да ядат. Беше чудесен — сладък, сочен и мек. Какво имаше от вкуса на пъпеша и какво от мангото, Коля не усещаше. Той изпитваше удоволствие.

— Чия е тази лаборатория? — попита той.

— Училищна е. На кого другиго може да бъде?

— А делфините също ли са на училището?

— Да. И маймуните, и питонът Архимед.

— А къде е питонът?

— Там, спи на липата. Ще ти го покажа после.

— Дълъг ли е? — попита Коля.

— Среден. Около пет метра. А в групата на геофизиците има голям. Почти девет метра. Съвсем див. Хранят го с хормони. Искаш ли след това да флипнем да го видим?

— Не — възрази Коля, — нямам време да флипам с тебе. А ти защо се занимаваш с банани? Нямаш ли какво друго да правиш?

— Бананите са храната на бъдещето — отговори Джавад. — Само че трябва да се обогатят. Аз не вярвам в победата на изкуствените белтъчини. А ти?

— Не съм мислил по този въпрос — каза Коля.

— А не ти ли е горещо с твоята хламида?

— Като ми стане горещо, ще се съблека.

— Къде отиваш сега?

— На космодрума.

— Защо?

— Ще видя. Може да отида до Луната.

— На Луната сега не можеш да отидеш. Няма билети, защото има фестивал. Аз пробвах.

— Съжалявам — каза Коля. — Е, тогава ще се опитам да отида до Марс.

— Нас, младежите, рядко ни взимат там. Само на екскурзия.

— Все едно, ще отида до космодрума.

— Не си ли виждал космодруми?

— В Конотоп няма.

— Съмнявам се, че казваш истината. Добре, иди. Качи се на тройката пред паметника на Гогол. Аз ще те изпратя малко.

Минаха покрай лехите с цветя, където младежи, повечето от тях хлапаци, се занимаваха с плевене и с други градински работи.

— Искаш ли да погледаш? Сигурно в Конотоп нямате такова нещо — каза Джавад, като го водеше към младежа, който беше приклекнал около малка леха. — Миналата година го донесоха от Алдебаран. Аклиматизираме го. Покажи му, Аркаша.

Аркаша каза:

— С удоволствие.

Извади от прозрачен чувал две семенца, по-дребни от грахови зърна, направи в земята ямка, сложи ги, след това придърпа към себе си края на маркуча и хубаво ги поля.

— И кога да се върна? — попита Коля. — През юни?

— Чакай. Колко си див! — възмути се Джавад. — Гледай.

И изведнъж Коля със собствените си очи видя как от земята бавно изникват две зелени стръкчета. Аркаша отново ги поля и те започнаха да растат още по-бързо. След минута бяха високи по двадесет сантиметра и започнаха да се разклоняват.

— Тичай за тор! — извика Аркаша. — Имам в лабораторията, на масата.

Джавад с все сила се затича към лабораторията. Заприиждаха други ботаници и естественици. Коля видя, че сред листака на големия клен в края на поляната се показва главата на грамаден питон, който любопитно наблюдава тълпата. Но никой не му обръщаше внимание и Коля също си даде вид, че е свикнал до него да висят питони. Едно момиченце, което приличаше на първокласничка, дойде със странен звяр на рамото. Нещо като папагал, но с две глави. С едната си глава птицата гледаше зелените филизи, а с другата — питона.

Когато Джавад се върна с пакет тор, филизите бяха достигнали вече метър височина и на клончетата им имаше пъпки. Джавад сипа тор и кранчетата на коренчетата се показаха навън и започнаха хищно-хищно да загребват тор към себе си. Коля чак се отдръпна встрани. За всеки случай.

На клончетата се появиха жълти цветчета и когато филизите стигнаха три метра, цветчетата окапаха и от плодниците започнаха да се развиват плодове. Коля не можеше да се откъсне от това зрелище. Изминаха още две-три минути и плодовете, които отначало приличаха на зелени кръгчета, пораснаха и пожълтяха. Те му напомняха нещо, но той не можеше да се сети какво.

Изведнъж един от плодовете се откъсна от клончето и падна на земята. Птицата с двете глави скочи от рамото на момиченцето и подхвана плода с двата си клюна, но не можеше да го повдигне от земята, защото главите си пречеха една на друга.

Всички се разсмяха, а момиченцето, сякаш за да се оправдае, каза на Коля:

— Не се смейте. Той е изработен отскоро и още не е свикнал.

Останалите плодове един след друг падаха на тревата.

Джавад вдигна три по-големи и ги подаде на Коля:

— Вземи, на път за Луната ще ти потрябват.

— Ядат ли се?

— Опитай.

Коля отхапа от плода и се оказа, че това е най-обикновен геврек, студен, без мак, но много пресен.

— Ама че работа! — възхити се той. — На Алдебаран по всички дървета ли растат гевреци?

— Брей, че го каза! — удиви се Аркаша, който събра останалите гевреци в кошница. — От алдебаранските растения използувах само бързината на растежа. До другото достигнах посредством пшеницата и хлебното дърво.

Когато Коля и Джавад се отдалечиха на такова разстояние, че другите да не ги чуват, Джавад каза:

— Това е бъдещ, гений на генетиката. Има си мечта. Хубаво е, когато човек има мечта.

— Каква мечта?

— Да отглежда растения-закуски за космическия флот. Да са комплектувани с варена кокошка, ориз и черен хайвер. Бива си я задачата, нали?

— Не е лошо — отговори Коля, като дъвчеше геврека. — Може ли да го помоля за една семчица?

— За тебе не мога да го моля — каза Джавад. — Не че лошо се отнасям към тебе, а защото си потаен. И за Конотоп излъга.

— Добре, ще минем и без това — каза Коля. — За пъпеша благодаря.

— Довиждане. Сигурно ще се видим пак. Съжалявам, че не изчака Алиса, би ти помогнала да отлетиш в космоса. Тя има големи връзки в Далечния флот. Може би вече е била на двадесет планети.

— На колко години е? — попита Коля. — Кога е успял?

— На колкото сме и ние. Единадесет.

— Аз съм на дванадесет. Поздрави Алиса. Хайде.

Глава VIКак се отглежда сграда

До паметника на Гогол Коля не стигна бързо. Още веднъж трябваше да отклони вниманието си към нещо друго.

Заобикаляйки гъстите храсталаци, той излезе чак в края на булеварда и видя как съвсем наблизо строят сгради.

Не се сети изведнъж какво става. На пътя, там, където свършваше тревата на булеварда, стоеше младеж с голяма черна брада и гледаше нагоре, през улицата, където се издигаше недостроена сграда.

Зданието беше изградено от същия шуплест материал, както Института на времето и училищната лаборатория. Също като тях имаше неправилна форма. Беше на два етажа, но понеже цялото бе заоблено като козунак от пясък, не се разбираше ще го издигат ли още, или ще спрат дотук. Входът беше полукръгъл, прозорците различни: малки и големи, овални и квадратни. Входът беше сводест и над него растеше пухкаво дърво.

Върху сградата, стърчейки до кръста над стената, стояха двама души и държаха пръти и извити пръчки. Младежът с черната брада ги гледаше отдолу и командуваше:

— По-надясно слагай!… Още по-надясно! И по-бързо, докато не се е втвърдило!

Хората горе набучваха в стената пръчки, някои прави, а други под ъгъл.

Скоро цялата стена горе беше набучена с пръти и пръчки.

— Готово! — викна мъжът с черната брада. — Започвайте. Само че от твоята страна ти, Вениамин, слагай по-малко стимулатор. Искам страната на Льова да стане по-силна.

Хората на стената се наведоха, извадиха нещо като пожарогасител и разпръснаха на стената прах. След това в ръцете им се появиха маркучи и те започнаха да поливат. Строителите напомняха на Коля за Арката с неговия гевречен хибрид. Коля даже чакаше да види как от стената ще плъзнат зелени клонки, но нищо подобно не стана. Затова пък започна да расте самата стена.

Тя не се издигаше равномерно, а сякаш се източваше по дължината на пръчките.

— Вениамин, не жали хранителния разтвор! — суетеше се долу брадатият. — Линията излиза незавършена!

Стената постепенно запълваше промеждутъците между прътите, но там, където те бяха извити напред, и те се издуваха. Вениамин, с риск да падне, се наклони и бързо започна да набучва нов ред пръчици. И тогава Коля видя, че се получава кръгъл балкон. Вторият строител, Льова, започна бързо да извива пръчките зад гърба на Вениамин и строителното вещество послушно потече по тях, като образуваше отвор за врата.

— Е, харесва ли ти? — попита брадатият Коля.

— Харесва ми — отговори Коля, — макар че, простете, архитектурата не е много подходяща.

— Защо?

— Свикнал съм сградите да имат ъгли и прави стени — рече Коля. — Като при старинните сгради.

— Та това не е от добро — отвърна брадатият.

— Кое?

— Слушай, млади човече, ти, както виждам, обичаш историята, дори из града се разхождаш в исторически дрехи.

— Аз заради маскарада.

— Няма значение. За маскарада можеше да се облечеш като пригригъл. Или да си сложиш сафови банбари. За по-голяма яснота ще ти кажа: от какво по-рано строяха сградите?

— От тухли, дърво, бетон, блокове…

— Браво, момче! Я какъв е образован! Това не всеки възрастен го знае.

— Още от керамзитови плочи, от бетонни панели, от камъни, а в тропическите страни от тръстика, ескимосите от сняг, индианците и ненците от еленови кожи.

— Потресен съм от твоята начетеност. Дидро!

— Не съм Дидро. Казвам се Коля.

— Но Дидро също е бил енциклопедист. Значи така, всеки строителен материал е диктувал на хората формата на сградите. Кое е по-лесно да се построи от тухлите куб или кълбо?

— Разбира се, че куб.

— А от плочите, от блоковете?

— Пак куб. А от бетона може каквото си искаш.

— Разбира се. Но е много скъпо. Хората рядко са могли да си позволят строеж на необичайни форми от монолитен бетон. Но ето че когато се научихме да отглеждаме сгради…

— Как така?

— Е, ти ме разочароваш. За старинните материали знаеш всичко, а за нашите си забравил.

— Забравих — каза Коля и разпери ръце. — Нали съм историк.

— Историкът трябва преди всичко да познава много добре днешния ден — каза брадатият нравоучително. — Историята е затова — да обяснява защо днес живеем така, а не иначе.

— А вие на колко сте години? — попита Коля.

— Аз ли? Скоро ще навърша деветнадесет. Какво значение има моята възраст?

— Това, че разликата между мене и вас е незначителна — отговори Коля. — Само седем години.

— Но е принципиална — отговори брадатият.

— Ей, Валечка! — викна отгоре Вениамин. — Стената се втвърди! Не се отвличай, че до довечера няма да построим сградата.

— Да, те са прави — каза брадатият. — Този строеж ми е дипломната работа. Утре ще трябва да защищавам проекта, а още не съм го измислил.

— Вие още учите, но ви разрешават да строите в центъра на града?

— А защо не? Това е мое призвание. После, аз не строя сам. Аз проектирам външния вид, тоест аз съм архитект. Ваня е конструктор — той прави всички подпори, стълбища и тъй нататък. А Льова е водопроводчик. Знаеш ли какво е санитарна техника?

— Санитарните възли и баните — каза Коля.

— Правилно. Но ти забрави тръбите за смет, анихилаторите, инсталациите за продукти, пощенските тръби, телевизионната мрежа и така нататък. Така че да се построи сграда в наше време не е проста работа. Само наивните хора смятат, че един ден е твърде много за четириетажна сграда. Понякога дори с двуетажна така се изморяваш, че две седмици не ти се поглежда коралът.

— Кое?

— Коралът. Това, разбира се, не е съвсем точното наименование, но така е тръгнало. Чел ли си за кораловите рифове?

— Чел съм.

— А виждал ли си ги?

— Не, все не ми стига времето.

— Бива си те, да не ти стига времето да отлетиш до Тихия океан! И това ми било романтик! Аз на твоята възраст всяка неделя летях до кораловите острови.

— Всеки си има интереси — възрази Коля.

— Извинявай, прав си. Та, кораловите рифове, колкото и да са огромни, са изградени от много дребни коралови полипи. Всеки полип си строи варовито скривалище и живее в него. Когато умре, върху неговото скривалище друг си издига къщичка и така нататък. Тоест кораловите рифове се състоят от милиарди коралови къщи и коралови скелети. Само че коралите строят споите рифове милиони години, а хората изнамериха бактерия, която се труди на принципа на корала, но расте и се размножава много бързо. Ако се разпръснат порите от кораловите бактерии и се полеят с хранителен разтвор, ще порасне стена, кълбо, къща, всичко, каквото поискаш. И къщата от корали расте нататък, накъдето я насочиш с арматурата. Постепенно тя става все по-твърда. Нали е излята изцяло — нито земетресение, нито пожар, нито студ са страшни за нея. А най-важното — можеш да я построиш в каквато си искаш форма. Откакто коралът навлезе в строителството, всичко се измени. Сега архитектът е истински художник. Ние строим така, както художниците рисуват картини. Ако не ти хареса сградата — поливаш я с разтворител, а след това измиташ праха. Ама признай си, че и без мене знаеш всичко!

— Знам, но не всичко — призна си Коля. — Мога ли да поработя там горе?

— Вървя, защо пък не. Веня, пращам ти помощник!

Коля влезе в недовършената сграда. Вътре почти всичко беше готово. Само различни отвори в стените подсказваха, че после и те ще бъдат използувани, за да живеят хората удобно.

Коля се качи по стълбището на втория етаж, а след това по движещи се пластмасови скели — на самия връх. Веня му даде снопче пръти и брадатият Валечка ги изкомандува отдолу едновременно и тримата:

— Веня, извивай прътите към себе си! Льова, по-бързо, ти изоставаш! Коля, забрави ли, че строим — града, а не цветна леха!

Когато издигнаха третия етаж, Коля върна прътите, които му бяха останали, на Веня, взе си довиждане и студентите казаха, че много им е помогнал. Искаше му се да си вземе малко коралов прах, но нямаше буркан за хранителния разтвор, а без него стимулаторът все едно е обикновен пясък.

— Стани строител след завършване на училище — посъветва го Валечка. — Невероятен простор за фантазията и абсолютна творческа свобода.

— Благодаря — отговори Коля, — ще помисля.

Глава VI!Автобусът никъде не отива

Беше почти дванадесет часът, когато Коля стигна до паметника на Гогол. Наистина това не беше оня, който по-рано се издигаше тук. Паметникът в края на булевард „Гогол“ беше старият, които по-рано стоеше на другия край на площада. Баща му беше разказвал, че Арбатският площад е единственото място в света, където има две статуи на един и същ писател: едната на булеварда, а другата пред къщата, където е живял Гогол. Коля реши, че за изминалите сто години паметниците си бяха разменили местата.

Пред паметника се намираше Арбатският площад, само че Коля никога не би могъл да го познае. Дори на мястото на ресторант „Прага“ се издигаше колосален паралелепипед от бетон, а не от корали. Сигурно беше построен много отдавна. Зад него се виждаха върховете на небостъргачите на булевард „Калинин“. Това беше познато. А отдясно, зад палмовата горичка, надничаше разкошна къща, цялата в миди. Но тя не беше от корали, а просто стара. Тогава модата е била такава, построил я прогресивният богаташ Морозов още преди революцията.

Коля видя автобуса веднага. Сред площада, покрит с разноцветни плочки, имаше възвишение. Около него бяха спрели три автобуса. Коля се досети, че това са автобуси, тъй като над всеки във въздуха висеше балон с надпис „Автобус 1“ „Автобус 2“, „Автобус 3“.

И трите автобуса току-що бяха пристигнали. От тях едни пътници слизаха, други се качваха. Някои излизаха изпод земята, сигурно от метро, а други дохвърчаха на криле, които свиваха, щом наближаваха вратите, трети излизаха от мехури и празните мехури сами отлитаха, отстъпвайки място на нови.

Коля се изплаши, че автобусът ще тръгне, и препусна през площада. Беше свикнал да тича след автобуси и трамваи, защото мразеше губенето на време по спирките.

Тичаше и мислеше какво да прави, ако трябва да плаща за билет, той даже не знаеше какви пари вървят тук. Имаше една надежда, че след сто години в автобусите се пътува безплатно.

Тичаше бързо, но тъй като никой не хвърчеше направо през площада, едва не стана катастрофа. Мехурите и другите превозни средства удряха спирачки, излитаха нагоре, извъртаха се. Едните — за да не блъснат Коля, другите — за да не се сблъскат с онези, които не искаха да налетят върху Коля. Той с крайчеца на окото си видя какво става и препусна още по-бързо. Неизвестно беше как щеше да свърши това, ако някакъв мъж с крила не се спусна до земята, за да издърпа Коля от центъра на суматохата и да го вдигне във въздуха.

— Къде, лудетино? — попита той не много вежливо. — Защо да загиваш толкова млад и да погубваш и другите?

— Пуснете ме! — викаше Коля, който се люлееше във въздуха два метра над улицата. — Бързам за автобуса. Сега ще тръгне!

Разбира се, ако разполагаше с време, той щеше да измисли по-добра версия. Но когато много бързаш, се налага да говориш истината.

— На всичко отгоре се и шегува! — възмути се мъжът с крилата.

Но все пак пренесе момчето по въздуха до възвишението пред автобусите и го пусна. Коля падна, но си пречупи подметките.

— Можех да се пребия! — каза той на мъжа, който висеше във въздуха над него и размахваше крила, подобни на крилете на водно конче.

— Не мислех, че на Земята децата са толкова нежни — отвърна мъжът.

И едва сега Коля забеляза, че мъжът беше облечен в тъмносин, прилепнал по тялото комбинезон, на гърдите му бе извезан със злато Сатурн с пръстена, а на ръкава му — четири звезди.

Сигурно това е милиционерът на бъдещето, изплаши се Коля. Сега ще го попита къде живее…

Но мъжът не беше милиционер.

— Не се сърдете, космонавте — раздаде се познат глас и Коля видя, че в края на улицата стои, като прикрепя велосипеда с едно колело, връстникът на Коля — дядо Павел. — Аз познавам това момче. То е малко разсеяно, защото се готви за маскарада.

— Не мога да не му се сърдя — рече космонавтът, — защото тичаше, без да мисли за другите. По-лошо от това няма. За къде бързаш?

— За космодрума — отговори Коля. Пътешествията в космоса са моята мечта.

— За такива лекомислени в космоса място няма — отсече космонавтът.

— Аз ще се поправя — обеща Коля, — ще направя всичко възможно.

— Ще се поправи — дядо Павел подкрепи Коля.

— Тогава именно ще се срещнем — отговори космонавтът.

— Не! — извика Коля. — Почакайте малко, не отлитайте! Дайте ми автограф.

Коля бръкна в джобовете си, но те бяха абсолютно празни. В единия имаше само две копейки, а в другия — гума.

— Не търси — засмя се космонавтът. — Вземи за спомен.

Той свали от ръката си една златна звездичка, хвърли я на Коля и се стрелна нагоре.

— Благодаря — викна след него Коля.

— Знаеш ли — рече дядо Павел, — завиждам ти: самият капитан от Далечния космос, капитанът на „Пегас“ Полосков, ти подари звездичка. Знаеш ли каква е тази звезда?

— Не — отвърна Коля.

— Всяка звезда означава звездна експедиция. Когато бях момче, не можех и да мечтая за такова нещо.

— В наше време също имаше космонавти.

— Но нямаше звездни експедиции.

— Ще се заемем с това — обеща Коля и закачи звездата на ръкава си.

Дядо Павел махна на Коля, отблъсна се с крак и завъртя педалите на неустойчивия си велосипед.

Коля мислеше, че автобусът отдавна е заминал, но за негово щастие той го чакаше. Автобусът беше с аеродинамична форма, блестящ, но без прозорци и затова Коля реши, че е много бърз.

Над входа имаше надпис: „Булевард «Мир»“.

„Да става каквото ще“ — реши Коля и влезе вътре след възрастна, със спортна фигура, почерняла жена, облечена в жълт хитон като гръцка богиня. Смяташе точно да повтаря движенията й, за да не се изложи.

В автобуса беше светло, но нямаше къде да се седне. Всички вървяха напред. Коля се нареди зад жената и закрачи след нея. Минаха половината автобус и Коля видя пред себе си завеса. А над нея надпис: „Изход. Булевард «Мир»“. Жената влезе зад завесата и изчезна. Коля почака секунда, направи същото и видя, че жената вече слиза към друга врата, която води навън.

Намери се на друг площад пред непозната градина. Жената стъпи на ескалатор, който слизаше надолу. От вратите на автобуса вече излизаха нови пътници. Коля съвсем се обърка, затова се доближи до девойка с бял комбинезон с избродирана на рамото голяма роза и попита:

— Моля ви, коя е таза спирка?

— Спирка ли?

— Е, как се казва това място.

— Булевард „Мир“. Нима не виждаш?

— Благодаря — отвърна Коля, но, все едно, нищо не разбра.

Той се върна при автобуса и над вратата прочете: „Вход. До Арбатския площад“.

Какво излиза тогава? Че автобусът за никъде не пътува? Качваш се на една спирка и слизаш на друга? Щом е тъй, кой те вози?

Тогава Коля се доближи до съседния автобус. Над задната му врата имаше надпис: „Вход. До Новодевическия манастир“. А, ето сега няма да му е трудно да провери. Новодевическият манастир му е познат. Вече спокойно се качи в автобуса, мина през него, през завесата и слезе. Стоеше на брега на Москва-река, а съвсем наблизо се издигаха розовите стени на Новодевическия манастир, иззад тях се показваха кубетата на катедралата и камбанарията. Коля се върна на булевард „Мир“. Няма що, удобен градски транспорт. В някакъв фантастичен роман беше чел за нула-транспортирането. Там космически кораб прескача пространството. Сигурно това тук е същото. При удобен случай трябва да го уточни.

Глава VIIIШампион по сладолед

Сега трябваше да флипне до космодрума. Така каза археологът Рррр.

Никога не беше флипал и не беше виждал как другите правят това. Затова се дръпна настрана и реши да погледа.

Някои хора вървяха пеша, други се качваха в прозрачни балони, а един човек се приближи до редица колонки и взе нещо. Коля реши да ги разгледа. Винаги е интересно да знаеш къде какво дават.

Колонките бяха различни по цвят. На бялата пишеше „Сладолед“, на жълтата — „Лимонада“, на зелената „Ябълки“, на синята — „Сандвичи“, на кафявата — „Квас“. Имаше около тридесет колонки и Коля не ги изследва докрай, за да не помислят, че по-рано не ги бе виждал. Мина един човек, натисна с пръст клавиша над колонката и се показа чаша с лимонада. Човекът изпи лимонадата, върна чашата на мястото й и тя хлътна вътре. Ясно, каза си Коля и отиде при бялата колонка. Сладоледът се оказа шоколадов, не бе много сладък, но можеше да се яде. След това се приближи до жълтата колонка и след сладоледа си пийна лимонада. После опита сандвич с кашкавал и масло. След сандвича му се допи квас и в този миг на оранжевата колонка видя надпис: „Банани“. Нека бъде банан. Изяде банан, а корите върна в колонката и те хлътнаха вътре. Такъв живот му харесваше и затова се върна при сладоледа. Първия път бе натиснал крайния ляв клавиш, а сега следващия. Правилно. Сладоледът беше ябълков. Яденето вървеше много по-бавно, отколкото първия път и за да си почине, Коля отиде на спирката да види какво правят хората, които се качваха в прозрачни мехури.

Когато някой се приближаваше до мехура, отваряше се кръгъл люк. Човекът сядаше в едно кресло, люкът се покриваше с прозрачна ципа и пътникът натискаше някое от копчетата. И веднага мехурът едва-едва се издигаше над земята и отлиташе.

Учудващо беше и нещо друго: щом мехурът с пътника напуснеше спирката, веднага на негово място долиташе празен мехур и се спускаше на земята.

Коля приближи до един празен мехур, но не влезе, а надникна да види какво пише на копчетата. Пред креслото имаше наклонено табло с няколко реда копчета. Под всяко — надпис, само че със ситни букви и отвън не се четеше.

Може би именно тук флипат, реши Коля. Но преди да тръгне на пътешествие, трябваше да разбере какъв сладолед излиза, като натиснеш третия клавиш. Той се върна при колонката и натисна клавиша. Излезе ягодов сладолед, много вкусен, по-вкусен от ябълковия. Само че вече му беше тежко да го изяде и затова с него изпи още една чаша лимонада. Искаше му се да седне и да поспи малко — изведнъж усети, че е изморен. Нали почти цял час работи на строежа, да не броим другите неща и ходенето. Би заминал по-нататък, но на колонката оставаше един ненатиснат клавиш. Ами ако той е за особен сладолед, който в наши дни още не са изобретили?

С големи усилия Коля дояде ягодовия сладолед. Не мислете, че беше слабак. При обикновени условия спокойно би изял и десет порции, но нали бързаше, освен това беше уморен и през цялото време след сладоледа пиеше и ядеше и други неща.

— Последен, повече няма — каза той гласно, глътна останалия ягодов сладолед и се запъти към колонката-автомат.

Но тъкмо протегна ръка към четвъртия клавиш, когато от колонката се раздаде глас:

— Опомни се! Каниш се да изядеш четвърта порция, но при температура на въздуха петнадесет градуса това може да се отрази зле на твоето крехко здраве.

— Ама че работа! — отговори Коля на колонката, без ни най-малко да се изненада, защото се беше уморил да се учудва. Сигурно в колонката имаше фотоклетка. — Бих могъл десет порции да изям. Даже ако температурата е под нулата.

След тези думи Коля натисна четвъртия клавиш, но не получи сладолед.

— Безобразие! — възмути се той.

— Какво има? — попита слаб мъж с дълги до коленете виолетови гащета и със златна наметка. — Кой те обиди?

— Ето — посочи Коля. — Отказва да ми дава сладолед.

— Това е унизително — съгласи се разноцветният мъж. — А колко си изял вече?

— Само три — отговори Коля.

— По мое време — каза мъжът — ние ходехме от автомат на автомат и не вземахме повече от два сладоледа от всеки. Но от миналата година по молба на детската поликлиника всички автомати са съединени с общо запомнящо устройство. И всеки от тях знае днес колко сладоледа си изял.

— Какво да правя? — попита Коля. — Нима ще се унизим пред един автомат?

— В никакъв случай — подкрепи го слабият мъж. — Аз, като председател на районния съюз за връщане към естествен живот, съм изцяло на твоя страна.

С тези думи мъжът се доближи до автомата и натисна клавиша. Излезе шоколадов сладолед.

— А — въздъхна Коля, — днес вече ядох от него! — А какъв искаш? — попита слабият мъж, докато му подаваше сладоледа.

— Не съм натискал още най-десния клавиш.

Слабият мъж го натисна и подаде чашката на Коля.

— А аз какъв да си взема? — попита той.

— Препоръчвам ви шоколадов — отговори Коля.

— Не го понасям — каза мъжът и си натисна за ябълков.

Шоколадовият сладолед никак не му се ядеше, но той реши, че не бива да се показва слабак пред чуждия човек.

Стояха насред площада, слънцето грееше и те ядяха сладолед. Коля започна от шоколадовия, защото се страхуваше, че ако го остави накрая, няма да може да го изяде. Сладоледът вече не му беше вкусен. Мъжът беше добре — той ядеше още първия.

— Ти по принцип ли ходиш в старинни дрехи? — попита той Коля.

— Не, заради маскарада — отговори Коля.

— Съжалявам. Мислех, че сме съюзници. Нали виждаш, че съм облечен така, както са се обличали преди петдесет години?

— Да.

— А знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото смятам, че трябва да се ограничи господството на машините. Те ни лишават от индивидуалност и възпитават сред младото поколение жалки нищожества, свикнали да живеят наготово. Защо ти помогнах? Защото притежаваш качества на истински мъж. Днешните момчета ядат не повече от два сладоледа наведнъж. Слушат машината. А ти се разбунтува.

То се знае, приятно му беше да слуша комплименти, но да дояде шоколадовия сладолед не можеше. Мечтаеше този борец против машините да се обърне, за да върне на колонката неизядения сладолед. Но онзи и не мислеше да си отива. Той с удоволствие ядеше своя и продължаваше:

— В славните древни времена в началото на двадесет и първия век хората не са флипали, не са спали на гравитационни дюшеци и са строили сгради от твърд камък. Не можете да си представите какви силни мускули са имали! А през двадесетия век? Юначаги! Всичко са правили със собствените си ръце! Не, наистина светът отива към упадък, бавно, но сигурно. Кажи ми, млади човече, необходима ли ти е антигравитацията? Подарък от Алдебаран. Това е излишно разточителство.

— Не знам — каза Коля. — Не ги разбирам тези неща. Но, общо взето, ми харесва. Само дето сградите са криви. Макар че човек свиква. Днес построихме една сграда, интересна работа по принцип.

— Криви! Ето истината, произнесена от едно дете! Къде е строгостта и стройността на линиите от миналото? Къде са простите и благородни сглобяеми панелни сгради?

— Електрон Степанович — извика девойката, която Коля вече беше виждал в автобуса с бял костюм с избродирана роза на гърдите. — Търся ви навсякъде. А вие произнасяте реч!

— Какво се е случило? — попита виолетовият мъж със златната наметка. — Нещо с вивариума?

— Гравиекранът хвръкна. Спунсите са много претоварени. Вие сте единственият човек, който е в състояние бързо да поправи чуждопланетната техника.

— Спунсите! Това е ужасно. Тичам. Следващия път, момче, когато ти се прияде сладолед, тичай веднага при мене в Космозо, търси майстора по нова техника Електрон Степанович и ние с тебе до насита ще си похапнем.

— Ще флипнем ли? — попита девойката, посочвайки мехурите.

— Нали знаеш, Хенриета, че не понасям съвременната техника — отговори Електрон и от голямата чанта, която висеше през рамото му, извади прозрачен пакет, а от него сгънати криле на водно конче и като ги разгъна, ги прикрепи към раменете си. — Ние пътуваме както едно време — каза той на Коля. — Бавно, но сигурно. — И бързо се извиси във въздуха.

Коля разбра, че между другото се бе справил със сладоледа. Оставаше му последната чашка. Нямаше да бъде изследовател, ако не я опиташе. Наистина надяваше се, че сладоледът няма да е вкусен. Като за проклетия сладоледът беше ананасов-ментов. Грехота е да се откажеш от такъв.

И стана така, че когато Коля се дотътри до мехура, за да флипне до космодрума, се чувствуваше тежък като боа, която е глътнала прасенце. Отпусна се в креслото и като задържаше с голям труд очите си отворени, погледна към пулта с копчета. Всичко беше правилно. Под всяко бе написана някаква улица или място: „Университет“, „Червения площад“, „Соконики“ и така нататък. Някои надписи не значеха нищо за Коля: „Първи Костул“, „Градина Оки“. „Сидоровски уровен“. Ето и онова, което му трябваше. Дори повече, отколкото трябваше: „1 космодрум“, „2 космодрум“, „Разпределителен космодрум“ и дори „Учебен космодрум“. Ще опитам „1 космодрум“, реши Коля. Натисна копчето и неговият мехур не по-зле от другите се издигна над земята, бързо набра скорост и се понесе над улицата в потока от същите такива мехури. Коля разбра, че движението се подчинявана строги правила: мехурите не си пречеха, на кръстовищата тези, които летяха над главна улица, се издигаха по-високо и като по невидим мост прелитаха над онези, които долитаха отстрани. Някои от мехурите се рееха високо в небето като детски въздушни балони, а сред тях понякога се мяркаха водни кончета — хора с криле. Още по-високо бързо преминаваха големи кораби, дискове, кръгове, балони…

Глава IXДа флипнем до космодрума

Креслото беше удобно, меко и Коля едва не заспа. По-точно заспа, но не забеляза, забеляза само, че се събужда. Същото се случва в първия учебен час: седиш, пишеш, мислиш, бориш се със съня, а след това изведнъж се събуждаш и виждаш, че ръката ти се е изместила от реда и е написала невъобразими криволици.

Коля беше спал навярно само минута или две, но се изплаши, когато разбра това. Можеше да се случи какво ли не. Автоматиката си е автоматика, но Електрон Степанович например не й се доверява много. Ами ако някой мехур стане неуправляем? Скоростта не е малка — около сто километра.

Отгоре бързо се спускаше голям мехур. Той се настани до него и Коля видя, че пътникът дръпна ръката си от арматурното табло и се облегна в креслото. Аха, помисли си Коля, мехурът сигурно има ръчно управление. Нали може да се наложи да се доближи до някоя сграда, тогава какво ще правят?

Прав беше. Под копчетата имаше ръчки, а над тях общ надпис: „Ръчно управление“.

„Добре — реши Коля, — сега за сега няма да се ползувам от него. Нямам време.“ Той погледна часовника над пулта. Минаваше един часът. Невероятно как бързо лети времето в бъдещето! Сигурно на Луната вече не ще успее да отиде — довечера трябва да си бъде в къщи. Ако баща му и майка му се върнат и него го няма, ще вдигнат такъв шум, че по-добре изобщо да не се връща. Лошо е да си единствено дете. Ако бяха петима, никой нямаше да се вълнува — един повече, един по-малко…

Коля правилно прецени, че не трябва да пипа ръчното управление. Но разсъжденията са полезни тогава, когато се спазват. А той невинаги се ослушваше в собствените си разсъждения. Минаха две минути и си помисли: „Ако превключа мехура ни ръчно управление, ще мога да се издиша и да погледна Москва от високо. Ще се издигна не много нависоко, а ако се случи нещо, отново ще превключа на автоматично управление. Техниката не е сложна, иначе не биха разрешавали на всеки да се качва в мехурите. В тях летят и бабички, и даже малки деца.“

Да се разсъждава така беше рисковано. Но поставете се на мястото на Коля. Летите в нов вид транспорт, който притежава какви ли не възможности. Нима няма да ги изпробвате? Ако се откажете, значи ви липсва научна жилка. А Коля имаше такава.

Той реши, че ако продължава да пътува както всички, може да заспи. И за да не се случи това, трябва да се заеме с нещо.

Той превключи ръчката на ръчно управление и внимателно завъртя нагоре другата с надпис „Издигане“. Много внимателно. Така, че мехурът се издигна само на няколко метра над земята и едва не се сблъска с друг, който се косеше в насрещния поток. Не, така няма да стане. Като правиш нещо, нрави го както трябва! И Коля завъртя ръчката почти докрай.

То се знае, до този момент той не беше летял в мехури и не знаеше колко бързо те се подчиняват на заповедите. Мехурът се устреми към небето, чак към слънцето, с такава скорост, че земята пропадна надолу и ушите му заглъхнаха. Коля се обърка и дръпна дръжката надолу. Мехурът замръзна неподвижно. Дори се сплеска малко от това, че пътникът се държеше жестоко с него. Изведнъж от пулта се чу глас, който приличаше на гласа от автомата за сладолед:

— Пътнико, вие нарушавате правилата за управление. Ако не прекратите да издевателствувате над летателния флип, ние принудително ще го превключим на автоматично управление.

— Извинявайте — каза Коля. — Няма вече. Мехурът продължаваше да пада и Коля този път много внимателно завъртя ръчката на неутрално положение. Успокоен, мехурът полетя напред на височината на стоетажна сграда.

Коля се обърка и погледна Москва. Отгоре градът изглеждаше безкраен и много зелен. Но да се познае кое какво е, не беше лесно. Коля видя телевизионната Останкинска кула, но до нея имаше още три кули, двойно по-високи, които обкръжаваха старата кула, както снажни синове старата си майка.

Около центъра Москва образуваше плетеница от зелени и жълти петна. За да види Кремъл, трябваше да се издигне по-високо.

Коля дръпна ръчката нагоре. С удоволствие усещаше, че мехурът го слуша и са издига по наклонена плоскост. Дори си помисли, че си струва да остане тук още два-три дни, за да се повози до пасата в мехурите. Дърпаше ръчката и гледаше назад. Москва остана далече долу, но той ме се страхуваше. Стори му се, че вижда кремълските кули, но в този момент нещо леко изтрещя и всичко изчезна. Около него се простираше непроницаема сива мъгла. Коля чу глас:

— Що за хулиганство във въздуха? Кой пуска в небето слепи котета? Престанете да късате мрежата. Спрете машината!

Коля се подчини. Мехурът увисна сред сивата мъгла и колкото и да си въртеше главата, нищо не виждаше.

— Вие спите ли? — отново се раздаде глас. Беше познат и много сърдит.

— Какво да правя? — попита Коля.

— Как какво да правите? Падайте надолу.

— Заповядахте ми да завъртя ръчката на „Стоп“

— Правилно постъпихте. Отново щяхте да разкъсате мрежата, а след това щяхте да се блъснете в мен. Падайте, ви казвам!

Коля послушно завъртя ръчката надолу и мехурът започна да пада като бърз асансьор. Не бе успял да преброи до двадесет, когато отново блесна слънцето. Вдигна глава и видя, че над него виси голям кръгъл облак, в който той случайно беше влязъл, но като се вгледа, забеляза, че облакът не е обикновен. Беше обвит с блестяща на слънцето мрежа, която се събираше към голям мехур с пътник. Големият мехур влачеше след себе си облака.

— Я се издигнете — каза гласът. — Искам да видя въздушния хулиган. Заради вас половината облак ще загубя.

Коля видя, че оттам, откъдето се измъква неговият мехур, излизате облачна мъгла като пара от чайник.

— Извинете — рече Коля. — Аз случайно.

— Все пак се изкачете.

Нищо не му оставате, освен да се издигне. Вече се беше научил да управлява мехура. И щом се приближи до мехура-буксир, му олекна. Там седеше старият му познат, връстникът Павел.

— А, ето кой лети както си иска! — каза старецът, който го позна. — Защо така, Коля?

— Загледах се в Кремъл — оправда се Коля — и не ви забелязах. Не сте ли уморен? Цяла сутрин с велосипеда…

— Нима мислиш, че щях да живея толкова години, ако не работех? С велосипеда се закалявам, а облаци тегля, защото работя в метеорологично управление.

— Вие ли предсказвате времето?

— Предсказваха го едно време. Сега го правим. Виждаш ли колко сме много?

Коля забеляза, че по цялото небе мехури влачеха облаци — може да бяха сто мехура, може би повече.

— В Рязан искат дъжд. Обещахме привечер да им направим малко. Искаш ли да отлетиш с нас?

— Благодаря, бързам за космодрума.

— Нещо не забелязвам да бързаш. Съветвам те да превключиш флипа на автоматично управление, защото твоите маневри сигурно са забелязани от централния пулт. Намрази го сам, докато не са го направили те. Срамота е. Все пак възрастни хора сме.

Коля искаше да изпълни съвета, но не успя. Изведнъж ръчката без негова помощ превключи на автоматично управление и върху целия пулт светна надпис:

Мехурът бързо се устреми надолу и след три минути вече се носеше в потока от мехури ниско над земята, полетял към космодрума.

Глава XПътник до която и да е планета

Коля се измъкна от мехура на спирката до космодрума. Тук се бяха струпали много празни мехури и сигурно от диспечерската ги повикаха, за да не заемат напразно място на спирката, защото изведнъж близо двеста мехура се извисиха едновременно във въздуха, заприличаха на гроздове или жабешки хайвер и се понесоха на рояк обратно към града.

Космодрумът, може да се каже, беше скромен. Дългото, сигурно не по-малко от километър коралово здание беше високо не повече от три етажа. Коля се надяваше веднага да види подобните на копия носове на космическите кораби. Но кораби нямаше.

Освен това сред хората, които излизаха от мехурите, крито се разхождаха или стояха до сградата, излизаха изпод земята и се спускаха отгоре, нямаше, или по-точно почти нямаше, космонавти в униформа, хора в скафандри, пришълци от други планети, роботи и тъй нататък — тоест всички онези, които би трябвало да бъдат на космодрума. Коля се приближи към един от входовете на сградата. Над него имаше надпис:

Ясно, помисли си Коля. Оттук не се излита към звездите. Големите кораби ги сглобяват на орбитите или на външните планети. Беше го чел във фантастичната литература. Понякога тя му помагаше да се досети какво ще види или да обясни какво вижда, но понякога му пречеше. Тези фантасти по-добре веднъж да бяха дошли тука, тогава нямаше да бъркат. И това ми било литература за бъдещето: пишат, а не познават това, за което пишат!

Отвътре космодрумът се оказа много по-голям, отколкото изглеждаше отвън. Миналата година, тоест преди повече от сто години, Коля с баба си пътуваше със самолет до Сухуми. Внуковската аерогара по нещо приличаше на космодрума. И там зала, и тук зали. Там хората бързат за някъде, закъсняват, или, напротив, за никъде не бързат, защото до излитането остават два часа, а те са избързали да пристигнат, защото са се страхували да не закъснеят. Или рейсът е отложен поради лошо време. Интересно, отлагат ли космическите рейсове поради лошо време?

Коля бавно вървеше покрай безкрайно много гишета, където пътниците заверяваха билетите си или предаваха багажа си, и четеше наименованията на рейсовете, държеше се като човек, който пътува транзит и който е останал в аерогарата да прекара свободното си време. Някои рейсове му харесаха. Например: №234 „Меркурий—2“, №45—6 „Ганимед“, № 7—67 „Кратер Циолковски“.

Коля приближи екрана на информацията и попита: — Останаха ли билети за най-близкия рейс до Луната?

— Последният рейс до Луната замина преди петнадесет минути — отговориха му от информацията.

— За къде има билети? — попита Коля.

— Извинете, не е разбран въпросът — казаха от информацията. — За къде искате?

— За Уран — отговори Коля, макар че на Уран не бе имал намерение да ходи.

— С каква цел отивате? — попитаха от информацията.

„Добре, че е автомат, а не жив човек — помисли Коля. — Биха се вгледали в мене…“ Затова не отговори на този нетактичен въпрос и отмина по-нататък, за да си изясни откъде се отива за стартовата площадка.

Но изходите, макар че ги имаше, не бяха пригодени за самостоятелен пътешественик. Над едни беше написано „Медицински контрол“, до други имаше контрольори, при трети трябваше да се дадат жетони, за да те пусне фотоклетката. „Какво се получава — ядосваше се Коля. — Идваш на космодрума и не само че не можеш да заминеш за която и да е планета, а не можеш даже да видиш как другите отлитат!“

С ескалатора Коля слезе няколко нива по-надолу, където се движеха товарни линии и имаше съвсем, малко хора. Но не остана дълго там: страхуваше се да не се изгуби. С цялото си тяло чувствуваше как минава времето, тече, бяга, изчезва. Толкова много е загубено, че за полет до Луната не може и да мечтае. Поне отблизо да погледа някой кораб!

Излезе от космодрума и реши да обиколи сградата. Може пък да му провърви. Тя все някъде трябваше да свършва. Вървя покрай зданието около десетина минути. Най-после сви зад един ъгъл и пред погледа му се откри огромно чак до хоризонта поле.

Там нямаше нито един истински космически кораб, а само дискове като тези, които хвърлят дискохвъргачите. Бяха по-плътни, по-изпъкнали и големи колкото футболно поле. Това бяха космически летящи чинии.

Беше тихо, в далечината се чуваха човешки гласове. Служебните коли, които сновяха до дисковете и обратно, също се движеха съвсем безшумно. Пътници не се виждаха. Сигурно отиваха до дисковете в закрити автобуси или през някакви потайни ходове.

Изведнъж Коля видя, че един от дисковете излита. Той се издигаше бавно, като че ли нищо не го движеше, а сякаш бе по-лек и от въздуха. Като се извиси на около сто метра, дискът започна бавно да се наклонява, сякаш го управляваше ръка на спортист. Неочаквано полетя като хвърлен с ръка, врязвайки се във въздуха с острия си край. Коля го проследи с очи, докато не се превърна в лещено зърно, а след това само бялата следа по небето показваше накъде бе отлетял.

Той много искаше да се доближи до корабите. Бавно и внимателно тръгна покрай стената към полето, но не измина и двайсетина крачки, когато се натъкна на невидима стена. Нещо твърдо и прозрачно не го пускаше по-нататък. Той опипа преградата с ръка — беше гладка и се издигаше нагоре, докъдето му стигаха ръцете.

Ама че хитреци, помисли си Коля. Но в същия миг реши, че тази стена не може да бъде безкрайна. Все някъде трябваше да се минава през нея.

Отново излезе на пътечката и тръгна от гарата към постройките, които се виждаха отпред.

Ако го попитат какво прави тук, мислеше да каже „Разхождам се и гледам корабите“. Нищо лошо няма в това. Но никой за нищо не го попита.

Той стигна до постройките и се спря пред тази, която беше по-малка от другите. Оттам се чуваха гласове.

Надникна вътре. В голяма стая с изпъкнал таван стояха няколко момчета и момичета, едни по-големи, други на неговите години. Те се трупаха около ниска маса, на която имаше нещо. Ако никога не си виждал дадена вещ и тя има необикновена форма, по-добре е да я наречен: „нещо“ и някога няма да сбъркаш. Никой не забеляза кога влезе Коля и кога се присъедини към младежите. Стоеше и гледаше няма ли изход за стартовата площадка. Най-после видя врата и вече искаше незабелязано да мине през нея, когато невисоко момче, много къдрокосо, като че ли накъдрено, го забеляза и го попита:

— Къде? Следва вакуум.

— Исках да изляза на стартовата площадка — каза Коля.

— А защо?

— Просто така. — И за да не му задава повече въпроси къдрокосият, попита: — А вие какво правите тук?

— Нима не виждаш? — учуди се момчето. — Работим. — Ясно, че се трудите. А над какво?

— Над спътник. Не прилича ли?

— Прилича — отговори Коля. — Модел ли е?

— Да не сме малки? Обикновен спътник за свръзка, по училищната програма. Нима във вашето училище не правят?

— Аз уча в Конотоп — отговори Коля. — Историк съм.

— Странно — каза къдравият. — Какво едностранчиво образование! Кажи, Милена Митина нали е от Конотоп? — Този път обаче Коля не се обърка.

— Тя е от Кострома — отговори той.

— Извинявай — рече къдрокосият. — Харесва ли ти нашият спътник?

— Да.

— Ние поддържаме връзка с едно училище в Австралия. Те имат добри естественици. Развъждаме ягодови култури, които да могат да растат във вакуум с помощта на слънчева енергия. Представяш ли си колко е нужно това за астероидите!

— Много — съгласи се Коля.

— Като го пуснем, ще имаме постоянен канал за свръзка с Австралия. По всяко време ще можем да говорим, да обменяме опит, да покажем постиженията си.

— Кога ще го пуснете?

— Чакаме да дойде роботът-колнчка. Днес много хора заминаха за Лунния фестивал и затова пускането се забави.

— И вие ли ще отидете из площадката? — поанта Коля.

— Разбира се. Нали трябва спътникът да се монтира на гравитационен изхвърлял, за да го изведе в орбита.

— Къде ви е учителят?

— Чака на площадката.

Коля разбра, че му се отдава добра възможност да отиде на площадката. Но не биваше да бърза.

— Слушай — каза той, — каква е тази стена около космодрума? Струва ми се, че миналата година я нямаше.

— Вярно. Миналата година беше обикновена, коралова, но разваляше вида на космодрума. Сега поставиха силово поле.

— Защо?

— Как защо? Заради такива като нас с тебе. Да не мислиш, че са малко по света глупачетата, които искат непременно да отидат на Марс? Но какво ще прави на Марс едно необразовано дете? А се опитваха.

— На тебе никога ли не ти се е искало да отидеш на Марс? — попита Коля.

— На мене? Аз ще отида тогава, когато ще мога да бъда полезен — отговори къдрокосият. — За това и уча.

— Не му вярвай — каза друго момче, по-голямо. Не само че искаше да отиде на Марс, но се и качи в един товарен кораб. Добре, че навреме го измъкнаха, иначе щеше да замръзне в космоса.

— Първо, аз тогава бях малък — обиди се къдрокосият, — това беше преди повече от две години. И второ, не съм толкова глупав да се навирам в товарен. Промъкнах се в пощенския.

— А с пощенски може ли да се отиде до Марс? — попита Коля, забравил предпазливостта.

Къдрокосият го погледна подозрително и попита:

— Ти всъщност защо си дошъл тук?

— Ей така. Да разгледам спътника. Ще разкажа на децата в Конотоп.

Къдрокосият, изглежда, не му повярва и беше готов да задава нови нескромни въпроси, но стената се отдръпна встрани и в стаята се появи товарна робот-количка. Просто количка, платформа, която се плъзгаше над земята. Но когато стигна до масата, от нея се показаха металически пипалца, които за секунда внимателно обхванаха спътника и го пренесоха на платформата. Количката се отправи към площадката и всички деца забързаха след нея. И забравиха за гостенина си. Той излезе след тях.

Коля вървя с тях дотогава, докато не видя, че им пресича пътя друга такава количка, на която имаше красива ваза, висока колкото два човешки ръста. Беше покрита с полупрозрачна калъфка.

Срещата беше тъкмо навреме, Коля малко изостана от другите и когато количката с вазата се изравни с него, той се скри зад нея и тръгна успоредно с вазата, като че ли беше негова собствена и той я изпращаше подарък на баба си на Юпитер.

Никой не забеляза изчезването на Коля.

Сега трябваше да се промъкне по-близо до някакъв кораб. В този момент Коля не предполагаше, че ще отлети на друга планета. Той все още си мислеше, че ще успее да се върне в къщи до довечера. Но след като е попаднал на стартовата площадка, която така зорко се охранява от космически гратисчии, трябва поне да докосне истински космически кораб.

Количката с вазата зави към диска, който се намираше по-встрани. Това беше добре дошло за Коля. Сигурно ще товарят вазата, а щом ще я товарят, то ще бъде на кораб. И като ще е на кораб, значи ще може да стигне до него.

Така и стана.

Глава XIГратисчии във ваза

Количката внимателно забави ход пред отворения люк. Отблизо дискът се оказа невероятно огромен. Долу се чернееше люк с размери на футболна врата, под края на диска и от него към земята водеше мостик, широк колкото обикновено шосе, покрит с ръбеста пластмаса, за да не се плъзга.

Пред мостика количката забави ход. Коля клекна зад нея, за да не го видят хората, които ще приемат товара. Но от кораба не излезе никой. Количката, сякаш получила заповед, внимателно тръгна нагоре по мостика, като крепеше с пипалата си вазата.

Беше непростимо да се изпусне такъв шанс. Щом досега не го бяха забелязали и спрели, нима няма да надникне вътре? Поне с едно око, поне за минутка. И след това — веднага в къщи.

Когато Коля стъпи на мостика, той видя пръчка на три крачета с надпис „Москва — Марсогара. Пощенско-колетен №986—2“.

Веднага си спомни какво му бе казало къдрокосото момче — че с пощенските може да се лети, защото в тях е топло. Това не значеше, че той се канеше да пътува. Просто си спомни.

Количката се качи по мостика и се олюля, когато, претъркулвайки се, влизаше в кораба. В обратна посока мина друга, празна. Коля реши, че ще се върне, щом тя остани вазата.

Количката се спря в невисока, обширна, слабо осветена зала. Тъкмо Коля искаше да продължи, когато от нея се чу глас. Гласът бе механически, скучен:

— Товар-колет-номер-дванадесст-три-робот-количка-четиридесет-четири-къде-да-поставя-товара-чакам-информация.

И веднага отгоре отговориха:

— Робот-количка-четиридесет-четири-нямам-информация-за-нашия-товар-чакайте-укаоания-във-втория-товарен-отсек.

Количката отново тръгна. Сега за сега Коля не виждаше нищо интересно. Дори никого не срещна. От голямата зала количката премина в друга, по-малка, където вече имаше някакви сандъци. Осветлението беше по-силно и отнякъде духаше прохладен сух вятър.

Коля се огледа. Уж от любопитство, а всъщност очите му търсеха място да се скрие. И затова, когато погледът му откри голяма тъмна ниша между сандъците, краката му, без да го питат, се насочиха натам, а главата му се правеше, че нищо не забелязва. Затова можеше да се каже, че Коля се намери в тъмното празно пространство между сандъците не по своя воля. Той застана том и заспори със себе си. Едната му половинка настояваше да си тръгне веднага, щем количката стовари вазата, а другата не искате и да чуе за такова нещо. Даже местните момчета не бяха се промъквали на кораб, а той успя. Пък ако в къщи разкаже на някое от момчетата, че е бил на космически кораб за Марс и си е тръгнал само защото майка му би се безпокоила, момчетата биха се пръснали от смях. „Такъв шанс повече няма да имаш. Но нали не се знае колко време се лети до Марс — спореше първата половинка. — Може да е цял месец. И ще си умреш от глад.“ А втората половина отговаряше: „Нищо подобно. Като огладнея, ще изляза оттука, ще отида на капитанския мостик и всичко ще си призная. Ще кажа, че съм от Конотоп, че искам да отида на Марс. Че съм сираче и няма кой да се безпокои за мене. Няма заради мене да връщат целия кораб, я. Е, пък и да го върнат, аз все едно, ще съм бил вече в космоса. Пръв от училището.“

Докато спореше със себе си, Коля видя удивителна картина.

От широкото гърло на вазата се показа кръгла човешка глава. Беше съвсем кръгла и съвсем гола.

Главата се огледа и изчезна. За пръв път в този ден Коля се изплаши.

Главата отново се появи, после дебели пръсти се хванаха за края на вазата и с голям труд от нея се измъкна човек, който беше направен от няколко кълба.

Главата му — кълбо, коремът — кълбо, дори ръцете му бяха от кълбо. Много приличаше на прехранено малко дете. Беше облечен с черен пуловер, жълти гащи до коленете и обут със солидни обувки.

Шишкото се прехвърли през вазата и се изпързаля по корем по закръглената й степа. Количката леко се олюля и попита:

— Какво-е-това-какво-е-това?

А гласът от тавана отговори:

— Всичко-наред-очаквайте-указания-чакам-информация.

Шишкото почука с пръстите си по вазата и веднага от нея се показа втора глава, много слаба, на тънка шия и мъничка, като на първокласник отличник.

Шишкото вдигна ръце и помогна на слабия човек да скочи долу.

Всичко това приличаше на илюстрация към приказката „Али баба и четиридесетте разбойника“. И там разбойниците се криеха в делви, само че след това биваха унищожени.

Дебелият и слабият постояха малко на количката, скочиха от нея и побягнаха именно към онова тъмно пространство между сандъците, където се криеше Коля.

Той бързо изпълзя назад и намери малка пролука между сандъците и стената. Напъха се там и замря, като се стараеше да диша безшумно.

Ама че се хвана! Докато не излязат те, и той не може да мръдне. Ясно е, че са гратисчии и също искат да отидат на Марс незабелязано. Но когато така постъпва човек, който е на дванадесет години, постъпката му все още може да се обясни, още повече ако е от друго време. Но когато гратисчиите са възрастни хора, по-трудно е да се обясни. Освен това Коля се боеше от тези хора — те не му харесваха.

Отгоре се раздаде глас:

— Робот-количка-четиридесет-четири-товара-доставен-тук-погрешно-вазата-предназначена-за-подарък-алдебаран-върнете-товара-главния-склад-как-разбра-прием.

— Разбрах-добре — отговори количката. — Товарът-се-измени-тегло-минус-сто-деветдесет-три-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама-възможна-загуба-по-пътя-моля-проверка.

Коля си представи как количката лази с пипалата по пода и търси не е ли паднало нещо, а наоколо няма нищо. Сто деветдесет и три килограма тежаха гратисчиите.

— Разбрах — отговори гласът отгоре. — Долагам-диспечера-не-се-местете.

Съвсем близо до Коля в тъмнината се размърдаха съседите му. Те си шепнеха на някакъв неразбираем език, който се състоеше само от съгласни. Получаваше се нещо подобно на:

— Кх-мшшш-фрк-пш-крр — шепнеше единият глас, висок и тънък.

— Шшшпш-впррр-ктттт-цу — отговаряше друг, дълбок.

„Аха — помисли си Коля, — разтревожихте се, милички! Сега ще ви хванат.“ Беше забравил за себе си, кой знае защо, много искаше тези, другите, да не заминат за Марс.

Отвън се чуха безброй бързи крачки, като че ли в склада дотича цял отряд джуджета. Аха, нашите са — помисли си Коля. Дебелият и слабият замълчаха, притаи ха се.

Крачките се разпръснаха из целия склад и изведнъж пространството между сандъците бе ярко осветено. Коля внимателно надникна в процепа между горния и долния сандък и видя как в нишата, където се криеха гратисчиите, се втурнаха малки многокраки и многоръки роботи. Гратисчиите отскочиха до самата стена, а шишкото даже се опита да се напъха в цепнатината, където се криеше Коля, по не успя. Когато Коля отново надникна, видя, че съседите му отчаяно се бият, като се мъчеха да се откачат от роботите, но те се бяха вкопчили яко в тях и ги теглеха на открито място.

След минута се разнесе механическият глас на количката:

— Намерени-двама-човека-между-контейнерите-не-искаха-да излизат.

Гласът отгоре каза:

— Претеглете-тези-които-се-укриваха-съобщете.

И Коля видя как малките роботи вдигнаха хората във въздуха.

Един глас каза:

— Теглото-моя-човек-четиридесет-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама.

Друг глас каза:

— Теглото-моя-човек-сто-петдесет-три-килограма-точно.

Трети глас каза:

— Сумата-от-теглата-сто-деветдесет-три-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама-точно.

Количката се обади:

— Теглото-отговаря-на-загубата.

Гласът отгоре каза:

— Задръжте-хората-до-идването-на-дежурния.

Никой не обръщаше внимание на Коля. Той не се беше возил на колички. Малките роботи продължаваха да държат дебелия и слабия над пода, както Херкулес Атлас, оня гръцки герой, който е подпирал небето. Гратисчиите се възмущаваха и си подвикваха на своя език: „Кхрр! Пшшшвш!“

В помещението влезе дежурният. Той беше в син комбинезон с комета, избродирана на ръкава точно над същата звездичка, каквато имаше и Коля.

— Пуснете хората — каза той.

Шишкото седна на пода, но слабият се задържаше на краката си.

— Това е безобразие! — рече шишкото. — Дори е издевателство! Какво право имахте да насъскате срещу нас тези изроди?

— По-добре аз да ви попитам какво правехте в товарния склад? — отговори дежурният. — И как попаднахте тук?

— Влязохме — рече слабият — да се порадваме на кораба.

„Лъже!“ — едва не извика Коля, но се въздържа бива си го — да попадне в такава компания!

— И по-конкретно как? — попита дежурният.

— Просто влязохме — отговори слабият.

— Мисля, че сте влезли скрити във вазата — каза дежурният.

— Е, и какво от това? — възмути се шишкото. — Всеки пътува както си иска.

— И къде отивате?

— Разрешете да ви обясня всичко — каза слабият, — за да нямаме недоразумения. Майката на моя приятел живее на Плутон. Потвърди го де!

Шишкото веднага омекна, изхълца и изстена:

— Да, на Плутон ме чака майка ми. Тя има рожден ден. Навършва деветдесет години. Извика ме там, защото е немислимо да празнува рождения ден без любимия си син.

— Ето, виждате ли — каза слабият — как се вълнува!

— Продължавайте — рече дежурният.

„Нима им вярва?“ — удиви се Коля.

— Ето защо се пъхнахме във вазата — каза шишкото. — Защото във вашия кораб няма места.

— А къде мислите, че отива нашият кораб?

— На Плутон.

— Сбъркали сте. Това е пощенски кораб до Марс.

— О, ужас! — възкликна шишкото. — Нима все още са възможни такива грешки на Земята? Да ни изпратят на Марс!

— Никъде нямаше да ви изпратим — възрази дежурният. — А засега ще останете на Земята. Не е чудно, ако на кораба се качи някое дете, но когато възрастни хора се занимават с такива работи, това е най-малкото неразбираемо. Впрочем, какво прави на Плутон старата ви майка? Плутон е научна станция, а не санаториум.

— Майка му — отговори слабият — не е никаква пенсионерка. Тя е специалист по получаването на вода от вакуум.

— Е, щом сте сбъркали кораба, ще помоля роботите да ви придружат до диспечера на космическата гара и той ще ви помогне да си купите билет за истински кораб и ще се погрижи повече никога да не лъжете. Довиждане. И смятайте, че ви е провървяло: по време на полета този склад се затваря херметически и тук и през трите дни температурата е нула градуса.

— О, как сме ви благодарни за спасението! — извикаха в хор гратисчиите. — Цял живот няма да забравим добрината ви. И не безпокойте роботите, те имат работа. Сами ще се върнем на гарата.

— Не, моля ви се! — засмя се дежурният. — С роботите няма да се загубите. А пък аз ще бъда по-спокоен.

От своето скривалище Коля видя как дежурният изпрати шишкото и слабия до изхода и оттам наблюдаваше как се спускат по мостика.

— Какво се е случило? — чу Коля друг глас.

Към дежурния се приближаваше висок космонавт същият оня капитан Полосков, който подари на Коля звездичката.

— Странна история, капитане — отговори дежурният. — Виждате ли как бързат през полето двама души?

— Онези ли?

— Тези хора се промъкнаха на кораба, скрити в една ваза, която по погрешка попадна при нас на борда. — По погрешка ли?

— Да. Трябваше да я натоварят за Плутон. За почивния дом на учените. Тези хора се канеха да пътуват за Плутон. Казаха, че майката на единия, която навършвала деветдесет години, живеела там.

— Глупости! — рече капитан Полосков.

— И аз така мисля.

— Като че ли са ми познати и някъде съм ги виждал. Но не мога да си спомня къде. Да не би да има някой друг гратисчия? Провери ли трюмовете?

— Не се безпокойте, капитане. Преди отлитането ще мина по всички трюмове с биотърсача и нито една мишка няма да се скрие от мене.

— Добре — каза капитанът. — Тогава да отидем на капитанския мостик и да съобщим всичко на диспечера.

Космонавтите си отидоха и Коля разбра, че не бива да остава на кораба нито минута повече. Изобщо време е за в къщи.

Той внимателно се измъкна от своето скривалище и изтича по мостика. Притаи се в сянката на един диск, изчака робот-количка и като се криеше зад кея като зад щит, бързо стигна до гарата.

Провървя му отново. На гюлето пред гарата имаше тълпа от хора, които посрещаха някого. Свиреше оркестър и над тълпата се вееха плакати.

„Добре дошла, Милена Митина!“

Откъм голям син диск долетя мехур и от него излезе красива, малко чипоноса жена и всички завикаха:

— Ура! Добре дошла!

Коля също викаше „ура“, за да не се отличава от другите.

Жената дойде до тълпата и започна да се здрависва с посрещачите. Стигна до Коля и му протегна ръка.

Беше облечена в дълга като гръцка туника рокля, която леко искреше.

— Да живее нашата велика певица! — извика някой от тълпата.

— Харесва ли ти моето пеене, момче? — попита тя.

— Много — отговори Коля. — Аз дойдох от родния ви Конотоп, за да ви посрещна.

— Но аз никога не съм ходила в Конотоп — удиви се Милена Митина. — Родена съм в Кострома.

— Правилно — каза Коля. — Аз съм историк и съм много разсеян. Дойдох от Кострома.

Другите хора вече протягаха ръце към Милена.

— Дайте ми автограф — помоли Коля, който съвсем се успокои и беше радостен, че се измъкна от космическия кораб.

— Нямам нищо за писане — отговори Милена. — Но вземи това за спомен.

Тя подаде на Коля красиво шлифовано, кръгло, плоско камъче.

— Този камък намерих на брега на океана на планетата Бруск, където изнасях концерт.

— Благодаря.

Тълпата подхвана Милена Митина и я повлече към гарата. Коля вървеше отзад, като криеше в джоба си сувенира от планетата Бруск, намираща се в неизвестно за него съзвездие.

— Младежо — една девойка в кимоно с жерави спря Коля, — хайде да се сменим. Аз събирам всичко, което е свързано с живота на Милена Митина. Какво искате за този камък?

— Нищо, това е подарък — отговори Коля.

— Ще ви дам звезден часовник, колекция от марсиански марки, жив зигъл…

— Не — отсече Коля, — подаръците не се сменят.

Той влезе в гарата и след три минути се озова на спирката на мехурите.

Глава XIIПиратски неуспехи

Ако си пристигнал за малко време в чужд град, за един ден можеш да видиш улиците му, даже да се запознаеш с някого, да отидеш в музея и тъй нататък. Но едва ли ще разбереш как живеят хората му, какви грижи, беди и радости имат. Можеш да получиш неправилна информация за всичко.

Така е, ако пристигнеш в друг град. Ами ако си пристигнал в съвсем друг свят, като Коля?

Момчето вървеше по улиците, виждаше най-различни неща, срещаше се с хора и веднага се разделяше с тях. Все пак разбра — не всичко се изменя за сто години. Много неща обаче Коля не видя и не разбра. Струваше му се, че след сто години хората би трябвало да живеят безгрижно и весело. Да вършат това, което им е интересно, да ходят на маскаради, да летят с криле или да пътуват до други планети. Но не видя нито трудностите, нито сложностите в живота на бъдещите хора. Така се случи. А сложности и трудности, разбира се, е имало. И по-различни от нашите, и съвсем същите. Разбира се, никой не го лъжеше, не криеше нищо от него — нали го мислеха за техен съвременник. Но за един ден може да добие само най-повърхностна представа.

И няма нищо чудно в това, че когато Коля видя в кораба дебелия и слабия, които се криеха зад сандъците, не разбра що за хора са. Наистина и младият дежурен началник на кораба не се досети. А капитан Полосков се разтревожи, едва не ги позна, но те вече бяха отишли надалече.

Капитан Полосков ги беше виждал само преди две години, когато с експедицията на Московската зоологическа градина ходи с кораба „Пегас“ на други планети да събира редки зверове и птици. В тази експедиция участвуваше и момиченцето Алиса, което баща й, директор на зоологическата градина, беше взел със себе си.

Пътешествениците изживяха много приключения и се сблъскаха с една неприятна компания — космическите пирати. Какво толкова чудно? Някога, когато корабите бяха с платна, по моретата и океаните плаваха морски пирати. След време на Земята се появиха телефоните, радиото, бързоходните кораби и самолети и пиратите нямаше къде да се крият от преследвачите си и бяха унищожени. Друго нещо е космосът. Галактиката може да се сравни с океан, само че милиони пъти по-голям. Като острови по нея са разпръснати планетите, като архипелази — съзвездията. А всичко останало е пустиня, из която плуват космически кораби. Различни народи, живеят в Галактиката. Както някога на Земята, така и тук има и напреднали народи, изостанали, и дори диваци. В Галактиката има дори и такива планети, жителите на които още не могат да си представят живот без война.

Това използуват космическите пирати. Трябват им пари и скъпоценности, разкош и развлечения. Но най-много — власт над света. Някога такива пирати представляваха истинска напаст, но в един прекрасен ден това омръзна на Галактиката. Жителите й се заеха сериозно с тази работа.

Всички планети от Галактическия съюз обединиха усилията си, построиха специални бързоходни крайцери и започнаха война с пиратството. След няколко месеца изловиха почти всички пирати, откриха базите им и даже върнаха на собствениците част от откраднатото. Но неколцина ловки и хитри космически разбойници се укриха. И сред тях бяха двама известни бандити. Единият се казваше Веселчак У. Беше дебел, като че ли направен от тлъсти топки. На пръв поглед можеше да се вземе за добър и приказлив шишко, но това би било фатална грешка. Никой, даже най-близките приятели нямаха доверие на Веселчак У. Той даже родната си майка беше продал робиня на една изостанала планета. Наистина това беше още в началото на кариерата му и после, когато забогатя, той си спомни за майка си и замина да я откупи. Но се оказа, че през това време майка му сама се е откупила, станала е кралица на княжество Мравешки хълм и посрещнала любимия си син така, че той и корабът му едва се отървали.

Веселчак У се смяташе за голям хитрец. А когато нямаше кого да надхитря, сядаше да играе карти сам със себе си и сам се побеждаваше, като шмекеруваше безбожно.

Съвсем друг беше приятелят му Плъс от мъртвата планета Плаплъс. Плаплъсите винаги воюваха и не познаваха друго занимание. Воюваха дотогава, докато не се избиха взаимно, а последните от тях се скриха в тъмни подземия. На Плъс му омръзнало да тича по подземия и той станал пират. Станал най-студеният и жесток негодник в Галактиката.

Плъс от Плаплъс винаги е в пластмасова обвивка. Най-много обича да се представя за дребен, слабичък, тъжен човек. Но под тази обвивка се крие насекомо с окосмени крака, закръглено телце и остри тънки щипки. На гърба си има малки криле, но лети лошо. Крилете са необходими на плъсите, за да бръмчат и заглушават противника. Освен това Плъс има опашка с отровно жило накрая. Вярно е, че тази отрова действува само на други плъси.

Когато изловиха почти всички пирати, тези двама бандити обединиха усилията си, макар че преди това враждуваха. Оттогава вече пет години заедно скитосват из Галактиката. Налага им се да се крият. Доскоро имаха собствен кораб и няколко помощници, но когато експедицията на „Пегас“ с усилията на трима капитани ги победи, пиратите съвсем обедняха. Успяха да избягнат правосъдието, но трябваше две години да се крият на далечни планети. Отчаяни, те се хвърлиха за помощ към майката на Веселчак У, но тя нямаше нужда от син несретник и ги изгони.

И стана така, че Коля, озовал се в бъдещето за един ден, се срещна именно с Веселчак У и Плъс, без да подозира, че те имат такава бурна биография.

Пиратите бяха пристигнали на Земята сутринта и не мислеха за дълго да остават тук. Страхуваха се да не ги хванат веднага, а трябваше да намерят някакъв кораб, който да ги откара на Плутон. На Плутон работеше малка експедиция и оттам скоро щеше да се отправи към Земята кораб, натоварен със злато. Известно е, че на Плутон златото е повече от гранита.

Успяха всичко да свършат и ако не беше грешката на изчислителната машина, щяха да заминат за Плутон, да завладеят кораба и да избягат в космоса със златото. А може би нямаше да успеят. Не се знаеше. Но когато влязоха във вазата, количката предаде теглото й в диспечерския пункт. А теглото се оказа със сто деветдесет и три килограма над нормата. Диспечерският провери по списъците и откри, че толкова тежи контейнерът, който трябва да бъде отправен на Марс, и изпрати количката на марсианския кораб. Пиратите не взеха под внимание тази подробност и загубиха.

Разобличените гратисчии успяха да потънат в тълпата от поклонници на великата певица Милена Митина. Те решиха да се скрият в града до утре, а след това, когато всичко утихне, да се върнат на космодрума. Но първо трябваше да се замаскират.

Още щом влязоха в сградата, Веселчак У даде условен сигнал и пиратите се скриха зад автоматите, поднасящи бонбончета на онези, на които им прилошава в космоса.

Всички наоколо си гледаха работата. Пиратите малко си отдъхнаха — нали само преди две минути мислеха, че песента им е изпята. След това Плъс измъкна от джоба си малка пръчка. Щом натисна единия й край, от нея изскочи дълга, около тридесет метра, почти невидима тел, с ноктенца накрая. Всъщност това не беше тел, а валапаски смок — странно създание, живеещо в храсталаците на една безименна планета. Обикновено се крие в дупка под земята, по ако наблизо мине някакво животно, смокът моментално излиза и като стрела се впива в него. Много не му трябва. Задоволява се с малко — ще отскубне кичур вълна или перо, самият той се храни с комари. Останалото е нужно за гнездото, в което спи другарката му. А другарките на валапаските смокове са дебели змии, големи колкото анаконда, на тях им е нужна мека постеля. Затова смокът краде от минувачите — грижи се за семейството. Такъв един смок Плъс отдавна беше приспособил на дребни кражби и винаги го мъкнеше със себе си. Ето и сега валапаският смок дотрябва. Група туристи бяха заобиколили екскурзовода си, чуваше се смях. И никой не забеляза как тънкият полупрозрачен конец се насочи към вещите им. Отначало ноктенцата сграбчиха широка и тънка небесносиня пелерина и тя като скат1 по дъното на залив се понесе към автоматите. Разсеяният доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос, който приличаше на син кон в аквариум и който направо от стадиона беше побързал да дойде на космодрума, за да не закъснее за рейса си, видя как по пода се пързаля небесносиня пелерина. Той реши, че това не е пелерина, а някакъв гост от друга планета, само че подобен на небесносиня пелерина. Затова доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос се извини и когато подскочи, за да не настъпи непознатия, водата от неговия аквариум се разлюля и разля на пода. Доцентът каза:

— Извинете, опръсках ви.

Но пелерината вече се беше скрила зад автоматите.

— Ех ти, синя кобила — изруга доцента навъсеният Плъс. — Ще трябва ти, Веселчак У, да се наметнеш с тази пелерина. Аз не мога, ще се простудя, ставите ми са слаби.

— А аз да не би да искам да настивам? — удиви се Веселчак У. — Освен това пелерината ми е малка. Отмъкни ми сомбрерото.

Сомбрерото принадлежеше на мексикански турист, то висеше на гърба му на връзчици, завързани под брадата.

Плъс отново пусна валапаския смок и тоя се хвана за сомбрерото с мъртва хватка. Плъс дръпна смока за опашката, а смокът дръпна туриста за шапката. Връзчицата се развърза, туристът не успя да се задържи на краката си и пльосна на пода. Сомбрерото бързо запълзя към автоматите, а през това време доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос се връщаше. Той видя, че към него бързо пълзи някакъв друг, кръгъл пришелец. Подскочи, за да не го настъпи, изпръска го с вода от аквариума си и каза:

— Извинявайте, толкова съм разсеян!

А в отговор зад автоматите се чу страшно проклятие на космически жаргон. Толкова страшно, че синият кон в аквариума си запуши ушите и се изчерви. Доцентът не знаеше, че пиратите ужасно се боят от простуда.

Мексиканският турист скочи, затърси си сомбрерото, но от него нямаше и следа. Туристът заяви в бюрото за изгубени вещи, че сомбрерото му е избягало. А през това време иззад автоматите излезе дебел човек със сомбреро, нахлупено до очите, след него бързаше друг човек, така завит в мокра небесносиня пелерина, че навън стърчеше само острият му нос. Човекът с пелерината кихаше силно.

Пиратите се измъкнаха на спирката на мехурите малко след Коля, бързо се качиха в двуместен мехур и се понесоха по-надалеч от космодрума.

— Къде ще изчакаме? — попита Веселчак У. — Добре ги метнахме! — И се разсмя.

— Шшт! — отговори Плъс — Диспечерският може да подслушва.

— На Земята диспечерският не подслушва разговорите. Още повече, че говорим на пиратски език.

— Все едно, моля те, говори шепнешком.

— Сега накъде?

Плъс изучаваше надписите под копчетата. Имаше повече от сто, но нито един не им вършеше работа.

— Ето! — изсъска Плъс. — Ето накъде ще се запътим. Може и някаква полза да извлечем. Никой няма да се сети да ни търси там.

Тънкият му синтетичен пръст, който скриваше нокътя, натисна копчето, под което пишеше:

А през това време Коля вече летеше към Москва. Той отиваше към булевард „Мир“, откъдето с автобус №3 мислеше да се върне на булевард „Гогол“ и оттам да стигне до Института на времето.

Всичко беше много хубаво, даже с Милена Митина се запозна, само да не му се спеше толкова. Сигурно все още беше под влиянието на сладоледа с лимонадата и сандвичите. А може би просто се бе уморил.

Пътешествуваше спокойно, не нарушаваше правилата. Извади от джоба си камъка, подарен от великата певица. Камъкът красиво блестеше на слънцето. Беше топло и приятно. Коля пак пусна камъка в джоба си и реши, че за малко ще затвори очи, и ще си помисли за различни неща. Затвори очи, но не можа да помисли за нищо, защото заспа.

В съня си се наведе напред, сложи глава на ръцете си, а с лакът, без да иска, натисна копчето с надпис „Космозо“.

Глава XIIIПОСЕТИТЕЛ НА КОСМОЗО

Мехурът долетя до кръстопътя, сви по една странична улица и се понесе встрани от булевард „Мир“ към центъра, там, където по времето на Коля бе зоологическата градина. По-късно зоологическата градина бе преместена на друго място, по-просторно за зверовете и птиците място, а на старото направиха градина за разходки. Когато хората започнаха да летят на друга планети и да донасят оттам необикновени животни, беше решено да се създаде специален космически зверилник. И за него избраха старото място, с което бяха свикнали.

Това Коля не знаеше. Той кротко си спеше, като се надяваше, че приближава краят на пътешествието му.

Но не беше така.

— Млади човече! — чу Коля силен глас. — За пръв път виждам мехур да се използува за спалня!

Коля веднага се събуди, скочи и си удари главата в горната част на мехура.

— Какво има? — попита той, забравил къде се намира. Пред мехура стоеше Електрон Степанович, врагът на съвременната техника, привърженик на връщането към природата и по съвместителство — майстор по новата техника в Космическата зоологическа градина.

— Нищо не съм направил — каза Коля. — Сега ще си отида в къщи.

— Пък аз мислех, че си дошъл да ядем сладолед — рече Електрон Степанович.

Той се бе преоблякъл и сега беше в зелен работен комбинезон с нарисувани по него брези. Дърветата бяха нарисувани толкова хубаво, че вместо крака Електрон Степанович сякаш имаше брезови стъбла. Коля седеше и мигаше; тогава Електрон Степанович бързо изтича до колонката-автомат, получи два сладоледа и ги донесе до мехура.

— Вземи — каза той, — изяж го и всичко ще се оправи. Опитай тоя от моркови и лимони. Такъв сладолед в цяла Москва няма да намериш.

Коля вече беше разбрал, че нещо се бе случило, излезе от мехура и макар, честно казано, да не му се ядеше сладолед, взе едната от чашките, за да не обижда стария човек.

И тогава Коля разбра, че не се намира на булевард „Мир“. Отзад и отстрани се издигаха високи коралови и най-обикновени сгради, а точно пред него имаше врата във вид на естествена скала с пещера. Зад скалата се виждаха покривни кубета на някакви постройки, дървета, а в пещерата непрекъснато влизаха хора на различна възраст.

— Какво е това? — попита Коля, докато преглъщаше неохотно сладоледа.

— Не знаеш ли?

Електрод Степанович толкова се учуди, че се задави със сладоледа от моркови и лимон. Трябваше Коля да се повдигне на пръсти и здравата да потупа майстора по гърба.

— Аз съм от Конотоп — отговори Коля. — Тук не съм идвал.

— Не може да бъде! — възкликна Електрон Степанович. — Ти си първият човек на Земята, който задава такъв въпрос.

— И все пак? — Коля не се страхуваше от Електрон, който хич не се перчеше с възрастта си или с опита си. — Все пак това е Космозо.

— Какво?

— Ко-смо-зо. Космическа зоологическа градина. И в този момент над скалата светнаха червени букви:

И изгаснаха.

— Ама че работа! — рече Коля и едва не си изпусна сладоледа.

Беше тръгнал за булевард „Мир“, а се озова в Космическа зоологическа градина! И ако не беше случайността, щеше да си замине, без да я види. Не, явно му вървеше.

— Тогава аз тръгвам — каза Коля.

— Къде?

— В Космозо. Вие да не мислите, че ще си простя, ако си замина, без да съм разгледал Космозо?

— Не, няма да си простиш — съгласи се Електрон. — Аз, да си призная, мислех да се прибирам в къщи, но щом е такава работата, ще се разходим заедно. Дори ми е интересно да погледам човек, който никога не е бил тук.

— Ама не се безпокойте — каза Коля.

— Не спори. Това ще бъде двоен Космозо. Ти ще разгледаш животните, а аз — тебе, как ти ги разглеждаш.

И те заедно влязоха в пещерата, която беше вход на Козмозо.

Входът не беше направен така случайно. Точно такава пещера намериха веднъж в открития космос пилотите от кораба „Стожари“. Пещерата се носеше сред звездите и в нея, като разноцветни светулчици, лудуваха най-дребните птици във вселената. Дължината им заедно с опашката бе половин сантиметър, но бяха удивително оцветени и не можеха да се намерят две птици, които да си приличат. Домъкнаха пещерата, така както си беше, на Земята и я поставиха в Космозо. А тъй като птиците живееха само във вакуум, вътре в пещерата прокараха за посетителите прозрачен тунел.

В тунела беше почти тъмно и Коля отначало дори не разбра какво става зад стъклените стени: там като че ли се рояха хиляди разноцветни искри, подреждаха се в странни рисунки, разхвърчаваха се като при взривове, образуваха вериги, кръгове и дори триъгълници. На Земята птиците се чувствуваха добре и се размножаваха с удоволствие. Разнесоха ги по всички зоологически градини на света, а някои любители ги имат и в домовете си във вакуумни колби.

След като се полюбува на птиците, Коля със своя спътник отмина към една широка площадка. Отляво имаше голямо изкуствено езеро. Там плуваха птици, които могат да живеят на открито. На някои крилата бяха подрязани, за да не отлетят.

— Обърни внимание — каза Електрон Степанович. — Виждаш ли ония, сивите птици там, до брега?

— Патици ли са?

— Колко си ненаблюдателен. Вгледай се.

Имат клюн, имат криле, опашка. Нищо особена. И изведнъж една от птиците се преобърна и се оката, че отдолу вместо крака има още едно тяло с крила и глава.

— Това пък какво е? — не разбра Коля.

— Разумно изобретение на еволюцията — отговори Електрон. — Едната половина си почива, диша, а другата през това време търси във водата червеи и малки рибки. След това си сменят ролите. Отглеждането им е много изгодно за рибни стопанства. Дават месо и яйца два пъти повече, отколкото обикновените патици.

Сред езерото изплува нещо голямо, черно и блестящо. После пред това туловище се показа малка глава на змийска шия, дълга десетина метра. Това беше истински изкопаем динозавър.

— Та нали отдавна са измрели! — възкликна Коля.

— По принцип да. Но преди няколко години учените намериха във вечната замръзнала почва яйце и от него успяха да отгледат бронтозавърче. То порасна и стана питомно.

— А защо го държат в Космозо, след като със земно?

— В обикновена зоологическа градина е трудно да се гледа, нали вече милиони години, откакто динозаврите са изчезнали от Земята.

— Сигурно му е скучно тук — отбеляза Коля. — Абсолютна самота.

— Как да ти кажа… Бронтя има приятели. Ето виж.

Коля видя, че на отсрещния бряг на езерото се показа момиче в червен работен комбинезон. То беше светлокосо, късо подстригано и едва ли много по-голямо от Коля. Момичето вдигна ръка и извика нещо.

— Как са я пуснали там? — попита Коля.

— Това е Алиса. Тя е стар приятел на Бронтя. Запознали са се още когато Бронтя е бил малък.

— Все едно, опасно е — каза Коля, като гледаше как бронтозавърът протяга невъзмутимо дългата си шия към момичето на брега и то с нещо го храни. — Той може, без да иска, да я глътне.

— Няма да я глътне — рече Електрон Степанович. — Той е питомен.

Коля, затаил дъх, гледаше как динозавърът бавно доплува до самия бряг, сложи си главата в краката на момичето, а тя клекна и започна да го чеше там, където се полагаше да бъдат ушите на животните. Имаше ли уши динозавърът, Коля не знаеше, а отдалече не се виждаше.

— Да вървим, да вървим — подкани го Електрон. — Ако искаш, след това ще те запозная с Алиса.

„Алиса… Алиса“ — помисли Коля. Името му беше познато. Може би тази Алиса чакаха момчетата на булевард „Гогол“?

— А тя летяла ли е в Космоса? — попита Коля.

— Да. И неведнъж. Малко или много тя вече е известен космобиолог.

— Ама, че го казахте! — не повярва Коля. — Та тя е дете.

— Ти си дете! Не е ли все едно на колко години е човек, ако си разбира от работата.

По-рано Коля с две ръце би се подписал под тези мъдри думи. Неведнъж беше доказвал на родителите си и даже на учителите, не възрастта няма значение и възрастните нямат право да се перчат с белите си коси. Но възрастните в най-добрия случай се подсмиваха, а в най-лошия — появяха да се възмущават и да смятат Коля за нахален. Но сега в Коля бушуваше чувство за противоречие. Такова нещо му се беше случвало.

— Рано й е да се занимава с биология — промърмори той. — Ще порасне и току-виж поискала да стане пожарникар. Или да играе на кукли.

— Значи не желаеш да се запознаваш?

— И не мисля.

— Е, както искаш — каза Електрон. — Ще видиш ли бъбривеца?

— Какъв бъбривец?

— Алиса го донесе. Той запомня всичко, което се приказва пред него. Има изключителна памет. Знае осемнадесет космически езика.

Коля вдигна рамене. Общо взето, това е интересно, но той не искаше да го показва, още повече, че бъбривеца е донесла Алиса. И какво от това? Ако му беше провървяло и се бе родил след сто години, и той би донасял от космоса бъбривци. Всичко тепърва му предстои. Той ще строи кораби, с която ще полети Алиса. Той, когато порасне, пръв ще стъпи на земята на далечна планета. Ако имаше свободно време, поне два-три дена, Коля нямаше да ги пожали, за да открие самия себе си. Не е изключено още да е жив — нали е жив връстникът му, дядо Павел.

— Ти какво се замисли? — попита Електрон Степанович.

— Нищо — отговори Коля. — Е, къде е вашият бъбривец?

Бъбривецът беше под стъклен похлупак, висок колкото къща. Вратата в похлупака беше разтворена, за да може да излиза.

Приличаше на голям бял папагал. На главата му имаше корона и два клюна вместо уши и едно ухо вместо клюн.

Пред бъбривеца стоеше тълпа от зрители, които разговаряха с него.

— Разкажи нещо за тримата капитани — го помоли бабичка с малко внуче, което се държеше за ръката й и смучеше много дълъг бонбон.

— Бъди прост с хората, но не безцеремонен — отговори бъбривецът.

— Как ви харесва такава постановка на въпроса, госпожо? Аз много мислих за това напоследък.

— Не, той днес не е в настроение — отвърна бабичката. — Да отидем, Ванечка, да се повозим на склис.

— Не искам на склис! — зарева изведнъж малкото дете, като изплю бонбона на земята. — Искам да видя марсианската богомолка.

— Не вдигайте шум — каза вторият клюн на бъбривеца. — Могат да ни чуят пиратите.

А първият клюн със съвсем друг глас произнесе:

— Кхрр, ппшш, брш, пршшврх.

Къде беше чул този глас Коля? Съвсем скоро.

Вторият клюн се разсмя.

Разбира се, на марсианския пощенски кораб. Така разговаряха гратисчиите.

— Какво е това? — Коля попита Електрон. — Кого имитира?

— Космическите пирати — отговори бабичката, като отвеждаше ревящото дете. — Аз често го слушам.

— Не — възрази Електрон, — това е гласът на кледианския бухал. Аз работя тук и често го чувам.

Коля си имаше свое мнение по този въпрос, но не го сподели.

Бъбривецът задряма. Електрон поведе Коля нататък.

— Да изядем по един сладолед, а? — попита Електрон, когато видя колонките-автомати. Сладоледът беше слабото място на този иначе напълно възрастен човек.

— Ако ви се иска, хапнете си — каза Коля. — Аз съм сит.

„Сигурно две години няма да ям сладолед“ — помисли си Коля.

— Тогава седни на пейката и ме почакай.

Той седна на мекия диван. Електрон поврачува над колонката, за да избере някакъв екзотичен сладолед, а Коля зяпаше наоколо. Срещу него растеше палма, а на нея се люлееше небесносиня мечка с шест лапи. По-нататък се виждаше аквариум, в който бързо плуваха една зад друга оранжеви змии. Отзад гърба му, в храстите, се чу шумолене. Обърна се. Нямаше никой.

Електрон се върна и седна до него.

— Изключителен сладолед — рече той, — от брезови пъпки. Поне да го беше помирисал.

Коля послушно помириса. Сладоледът миришеше на брезови пъпки. Но този мирис не възбуди апетита му. А когато се помести, за да може Електрон да се заеме с лакомството си, зад гърба му отново се чу шумолене и изведнъж над рамото на Коля се протегна зелена рошава ръка, която сграбчи чашката със сладолед и се опита да я отнеме.

Нервите на Коля не издържаха. Той извика и отскочи на три-четири метра от пейката. Това беше ръката на хищно растение. Оказа се, че единият от храстите зад пейката е оживял.

Електрон спокойно отмести зеленото клонче и когато след него се протегна и второ, строго каза:

— Престани да хулиганствуваш! Ще настинеш. Иначе ще ти откърша всичките клони. А ти, Коля, ела и не се плаши. Това са храстчета. Съвсем безобидни, само че лакоми. Тук, в градината, ги разглезиха. Алиса и Полосков ги докараха от космоса с „Пегас“. На собствената си планета, когато има суша, те скитат от извор на извор.

Коля се върна на пейката с известен страх. Разбира се, един мъж няма право да показва, че се страхува даже от храсти, които искат да му откраднат сладоледа. Но все пак…

Електрон вдигна от пейката паднало листенце от храстчето и каза на Коля:

— Вземи си го за спомен. Да има какво да си спомняш в къщи.

Стараейки се да не гледа храстите, които не му вдъхваха доверие, Коля скри листенцето в джоба си.

— Електрон Степанович! — каза висок, попрегърбен мъж с оредяла светла коса. — Бях сигурен, че сте си отишли.

— Аз си бях тръгнал — обясни Електрон, — но се върнах да разведа из парка младия човек, който досега не е бил в нашия Космозо.

— Надявам се, че младият ви приятел няма да се обиди, ако дойдете с мене до хранителния пункт и проверите защо системата е изпратила в драконовото градче целия запас от конопено семе. Или драконите предпочитат конопа пред почтеното говеждо месо.

— Не може да бъде! — възкликна Електрон, като се повдигаше на брезовите си стъбла. — Вчера проверявах цялата система. Конопът се насочваше към малкия птичарник, а говеждото — при драконите. Коля, почакай ме, разходи се.

— Някак си глупаво излиза — каза мъжът. — Тъкмо инсталирахме новата система, проверихме я, даже мислех днес с чиста съвест да замина на конференцията…

— Ето, виждате ли, професор Селезньов! — викна Електрон. — Аз винаги се отнасям критично към новата техника. Да бяха раздавали храната както едно време, в древните времена, с помощта на роботи, нямаше да има никакви куриози. И какво, драконите ядат ли конопеното семе? Изгладнели са и го ядат.

Коля искаше да поправи Електрон и да му каже, че в древните времена не роботи, а живи служители са хранели животните, но Електрон вече продължаваше:

— Ти, Коля, се разходи сам, а ние с директора ще прегледаме системата. Тя може би не се е счупила, а смята, че е по-икономично, ако направи драконите вегетарианци.

Електрон и професор Селезньов свиха настрана и Коля чу как директорът на зоологическата градина попита:

— Не сте ли виждали Алиса? Не успях дори да си взема довиждане с нея.

— Вашата дъщеря преди малко беше до езерото — отговори специалистът по нова техника. — Разговаряше с Бронтя…

„Интересно, на колко ли планети е бил този професор? — помисли си Коля. — Може на стотина или на още повече. Щастливец! Не е изключено да стана не космонавт, а космически зоолог. Такива хора също ще бъдат нужни.“

Щом професорът и майсторът се скриха от погледа му, Коля стана от пейката. Не му се седеше повече сам в компанията на лакомите храстчета.

Постоя пред аквариума, загледан в ято космически костури, които се различаваха от обикновените само по това, че очите им се намираха на опашката и затова като плуваха, си въртяха главата. После излезе на една зелена поляна, на която пасяха крави. До една от тях стоеше бабичка с малко дете. Тя качи детето на кравата и на Коля му се видя странно подобно развлечение. Но в този миг кравата разпери неголеми крила като на прилеп и тромаво полетя ниско над земята. Другите крави вдигнаха глави, за да я наблюдават, а след това се обърнаха. На поляната имаше табелка с надпис: „Склиси. Торбести чифтокопитни от планетата на Шешинер“.

Бабичката тичаше успоредно с кравата и крепеше детето, което най-после се разсмя.

След това Коля спря пред площадката, на която се разхождаха насекоми, дълги около метър, подобни на богомолки. Насекомите понякога се срещаха, вдигаха предни лапички и дълго се опипваха.

Покрай тях мина Алиса, облечена в червен костюм. На рамото й висеше черна чанта. Една от богомолките, като я видя, се изправи на тънките си задни лапички и протегна предните си нагоре, сякаш се молеше. Алиса му махна с ръка, но не се спря. Коля тръгна след нея.

Глава XIVПази миелефона

Ако в този момент някой кажеше на Коля, че той завижда на Алиса, момчето идеите да се възмути. За какво да й завижда? Тя просто се е родила късно. Ето, той се е родил навреме и освен това е бил и в бъдещето. Той е като разузнавач из дълъг поход. Долетял е преди другите, видял е как вървят работите, след това ще се върне и заедно с всички ще продължи да върви по пътя си. Това е. И все пак той завиждаше малко на Алиса. Тя бе успяла да види много интересни неща. И приключенията й не бяха като обикновените. Изобщо, когато я разгледа по-отблизо, тя му хареса. Като личност. И Коля тръгна след Алиса. Интересно беше да види какво ще прави тя. Дали не я чака още един динозавър?

Но се оказа, че Алиса отива към сградата, на която пишеше: „Изчислителен център“. Тя обаче не успя да влезе в нея. Оттам излезе директорът на зоологическата градина, професор Селезньов. Бащата и дъщерята се срещнаха на десетина крачки от Коля и затова той чуваше всяка дума от разговора им, но за да не помислят, че ги подслушва, Коля се обърна към клетката, в която тичаше в кръг мрачен рогат вълк, целият в железни люспи.

— Едва те открих, татко — каза Алиса. — Всичко е наред. Заминаваш ли?

— Да. Ще се върна след две седмици.

— Ако видиш там мама, кажи й, че прочетох всичките книжки, които ми остави. Като се върне, ще поспорим.

— Защо, не ти ли харесаха?

— И да, и не. Жал ми е да си губя времето с белетристика.

— Знаеш ли, не съм съгласен с тебе — каза професор Селезньов. — Страхувам се, че ще израснеш сух и скучен човек. Струва ми се, че преди две години беше много по-весела и твоята любима книга бе „Тримата мускетари“.

— Също и „Космическа зоология“.

— Добре. Не забравяй да закусиш.

— Щях да забравям, но роботът Гришка никога няма да ми позволи. А когато искам, ще ходя на обяд при баба и дядо. При тях няма да гладувам.

— Да, впрочем ти ли пак си вземала миелефона? Нали знаеш, че това не е играчка. Ами ако се разболее някое от животните?

— Нима аз си играя?

— Алиса, разбери ме правилно. На цялата Земя има само двадесет миелефона. Те са разпределени между най-големите институти и медицински центрове. Кристалът в ядрото на миелефона се среща толкова рядко, че през последните години осем експедиции претърсиха астероида Власта и намериха само двадесет и шест…

— Татко, лекция ли ми четеш? — учуди се Алиса. Аз това го зная. И ти обещавам: още днес, щом свърша опита си с кухотела, ще го върна в клиниката. Нали знаеш, че си държа на думата. Ами ако все пак кухотелите мислят? Точно когато цъфтят?

— Може би си права. Добре, аз тръгвам. И да не забравяш баба си и дядо си, че им е скучно без теб.

Алиса и баща и се разцелуваха и се разделиха.

Коля се канеше да тръгне след Алиса, когато изведнъж видя двама души, които седяха в сянката на една мека пейка. Единият от тях сякаш дремеше, нахлупил широкополо сомбреро чак до очите си. Другият, два пъти по-нисък и три пъти по-слаб, загърнат в небесносиня пелерина така, че отвън се виждаха само носът и очите му, почувствува погледа на Коля и се извърна.

Момчето можеше да се закълне, че това са същите хора, които изпълзяха от вазата на марсианския кораб. Наистина той не беше стопроцентово сигурен, защото бяха маскирани, а на марсианския кораб бе много тъмно, но ако това бяха те — какво правят тук?

Дребният бутна едрия в хълбока и му каза нещо. Веднага станаха и бързо закрачиха. В същата посока, в която тръгна и Алиса.

Коля си помисли, че тези хора също са чули разговора между Алиса и баща й, но този факт не го безпокоеше. Какво от това, че те не му харесват? Ами ако дребният наистина има майка на Плутон, която го чака за рождения си ден, а той не може да си купи билет? Ами ако бъбривецът наистина имитираше крясъка на кледианския бухал, а не на пиратите? С подобни мисли Коля тръгна след тези хора, защото те не му харесваха. Не му харесваха, и толкоз.

В далечината Коля видя червения костюм на Алиса. Тя влезе във висока коралова сграда, а след минута двамата „гратисчии“, със сомбрерото и пелерината, също се скриха там.

Коля не му мисли много. Той забърза към сградата и се втурна вътре.

Зданието се оказа терариум. През висок тесен коридор се минаваше край стъклени стени, зад които се виждаха най-различни гадини. Но Коля не им обръщаше внимание. Той даже не отскочи, когато една змия се насочи към стъклото и се опита да го счупи. Тя се удари в него с рогатата си блестяща муцуна, блесна с отровните си зъби и мътна отрова потече по стъклото.

В терариума беше пусто. Изведнъж Коля се вцепени. Пред него се мернаха дебелият и слабият. Коля се притисна до стената, която на това място леко се издаваше в коридора. Шишкото се обърна, но не го забеляза. И двамата свиха зад ъгъла.

Коридорът прерастваше в голяма зала.

Коля дотича на пръсти до нея и като се притискаше до стената, надникна вътре.

Залата беше голяма, кръгла, сводеста. Сред нея се издигаше хълм. Онова, което се намираше на хълма, по-скоро приличаше на парче бетонна тръба с диаметър около три метра и с дебели стени. От такива тръби, само че по-тънки, сглобяват газопроводите.

Отвън тръбата беше покрита със зелен мъх, по който растяха малки цветчета, подобни на незабравки. Отвътре стените бяха гладки и лъскави.

Алиса стоеше вътре в тръбата, черната чанта беше отворена и от нея се проточваше жичка към ухото на Алиса.

— Слушай, кухотеле — говореше Алиса и гласът й ехтеше в тръбата, — тъй или иначе, те подозирам, че мислиш. Само че не знам на каква честота. Подскажи ми де!

Алиса се наведе към чантичката и започна да настройва нещо.

Коля се огледа, но не разбра къде се дянаха дебелият и слабият. Отначало не ги видя, но след това забеляза дебелия — издаваше го периферията на сомбрерото. Бяха се притаили зад хълма.

Той не се съмняваше, че опасност застрашава Алиса. Видя как шапката бавно се надига, как още някой на пръсти изтича покрай хълма и главата му, скрита в пелерината, се показа в отвъдния край на кухотела.

И тогава Коля не издържа и изкрещя:

— Алиса! Обърни се!

Главата с пелерината изчезна. Шишкото хукна към задния изход на залата и си загуби шапката.

— Какво има? — попита Алиса.

Тя се обърна и не видя никого. Пъргаво изскочи от тръбата. На пода се търкаляше мексиканско сомбреро.

А Коля вече летеше по коридора към изхода. Главното беше, че ги изплаши. Но не искаше Алиса да го вили и да го разпитва защо бе извикал. Просто така. Прииска му се и извика.

Коля мислеше, че Алиса ще тича след него и за това с няколко скока пресече площадката пред терариума и побягна по тясната алея.

— Къде отиваш?

Той се опита да отмине човека, който му препречваше пътя, но онзи го хвана здраво. Момчето видя две брезови стъбла, вдигна глава и позна Електрон.

— Търся те из цялото Космозо, а ти?

— Какво аз? И аз ви търсих.

— Да не си се изплашил от нещо?

— Аз да съм се изплашил? Просто време е да си вървя в къщи.

— А не искаш ли още по един сладолед?

— Не, благодаря.

— Далеч ли живееш?

— На разстояние повече от час — отговори Коля.

— Хайде да поседнем. Да си поемеш дъх, че на нищо не приличаш.

Коля не възрази. Той се зарадва на стария си познат. Само попита:

— Колко е часът?

— Минава пет.

— Колко бързо лети времето! — възкликна момчето.

Седнаха един до друг и Коля реши, че може нещичко да научи от Електрон.

— Как е хранителната ви система? — попита Коля. — Престана ли да подава конопено семе на драконите?

Той през цялото време се вглеждаше в ивицата светлина между бамбуковите храсти, за да разбере какво става на площадката пред терариума. Но там, ако не се смятаха редките минувачи, нямаше нищо особено. Не се виждаха нито дебелият и слабият, нито Алиса.

— Такава глупост — каза Електрон. — И най-простият робот не би направил такова нещо, да не говорим за човека. За машината и месото, и конопа не са нищо друго освен съчетание от знаци. Не, подобен произвол трябва да бъде ограничаван…

— А каква е тази машина — миелефон? — попита Коля. — И тя ли е от новите?

— Миелефон? Не, вече няколко години, откакто са я изобретили. Но миелефоните сигурно скоро ще се свършат.

— Защо? Нима се случват такива неща?

— Това е изключителен случай. Самият апарат не е допринесъл с нищо за развитието на техниката. Той е просто един електронен усилвател с приемник. Главното в него е кристалът. А сега за сега такива кристали са намерени само на астероида Власта; това е съвсем малък астероид, долетял отнякъде от друга галактика преди милиони години, попаднал в орбитата на Слънцето и оттогава се върти. Засега са намерени двадесетина или малко повече такива кристали. Някои мислят, че те са изработени от жителите на планетата, от която някога се е откъснала Власта, други пък подозират, че тези кристали са живи същества, само че се развиват толкова бавно, че са необходими десетки хиляди години, за да се забележи това. Ядрото на миелефона представлява подобен кристал. И никой не може да направи миелефони повече от кристалите по света. Ясно ли ти е?

— Не ми е ясно — отвърна Коля. — За какао се използува той?

— Странно, не си ли чувал за миелефона?

— Пропуснал съм — отговори Коля.

Електрон Степанович погледна печално Коля, въздъхна, но продължи:

— Когато докараха първите кристали на Земята и започнаха да ги изследват, един от учените обърна внимание на това, че щом до тях се приближат хора, в структурата им нещо се променя. Учените си заблъскаха главите и най-сетне разбраха, че кристалите могат да хващат вълни, които излъчва човешкият мозък. Тогава се досетиха да свържат кристалите, с усилватели и в един прекрасен ден чуха мисли. Представяш ли си каква бъркотия настъпи в света на учените!

— Няма и съмнение — каза Коля.

— И ти за това нищо не си чул? Не го ли знаеш?

— Може би съм бил малък тогава. Значи миелефонът може да чете мисли от разстояние?

— Разбира се. Мали това ти обяснявам! Представяш ли си колко желаещи имаше да получат миелефон?

— Да, представям си — отговори Коля. — Всички фокусници веднага са дотичали.

— Кои? Фокусниците ли? Каква връзка имат с това фокусниците?

— Е, тези де, които отгатват мислите.

Електрон погледна Коля като луд и дори увисналите му мустаци се повдигаха със сантиметър. Но се овладя и каза:

— Разбира се, че не бяха фокусниците. Първо дотичаха лекарите. Когато болният сам разказва или диагностичните машини определят диагнозата, е добре. Но при някои болести, например при нервните, е важно да се знае какво всъщност мисли човек. Или в детските клиники. Когато детето още не знае да говори, не може да обясни къде и какво го боли.

— Тогава защо са дали такъв прибор на зоологическата градина?

— Не на зоологическата градина, а на Космозо. Ние имаме космически животни, някои от тях са изключително уникални и не винаги хората могат правилно да разберат как да ги хранят, топло или студено обичат и изобщо какви нужди имат. Затова ни отпуснаха един от двадесетте миелефона, които има на Земята, и ние го пазим повече от зеницата на окото си.

— Разбира се, че го пазите! — каза Коля. — Аз сам видях как Алиса го мъкнеше в терариума. Едва не го загуби.

По природа Коля не беше доносник. Просто го беше яд на Алиса, която подлагаше на риск такъв ценен прибор. Само двадесет такива има по цялата Земя, в болниците те се броят на пръсти, а тя бяга из Космозо и слуша мислите на някаква си тръба!

— Щом го е мъкнала — отвърна Електрон, — значи лично професор Селезньов й е разрешил.

— Има си хас — каза Коля, — нали й е баща!

— Гледам те и от време на време ти се чудя — рече Електрон. — Като че ли у теб няма нищо странно освен дрехите. Момче като момче. Ама като изтърсиш изведнъж нещо, сякаш си от Средновековието.

— Че какво казах?

— Каза, че професор Селезньов може да рискува ценния прибор, за да достави удоволствие на глупавата си дъщеря. Поне така прозвучаха думите ти. Първо, Алиса е човек с достатъчно високо чувство за отговорност и ако миелефонът й е потрябвал, то е за работа…

— Да слуша мислите на някакъв си кухотел — каза Коля. Той не искаше да се предава.

— Правилно. И аз подозирам, че кухотелът е мислещ. Още повече, че той сега цъфти и могат да се появят нови емоции. Щях да се радвам, ако главата ти работеше макар и пет пъти по-слабо от тази на Алиса.

— Благодаря за комплимента — отвърна Коля.

Разбира се, след тези думи той промени отношението си към Алиса. Дори у него се породи чувство за отмъщение: нека онези простаци й задигнат миелефона. Да видим тогава какво ще прави, като е толкова способна.

— Добре — каза Електрон Степанович. — Трябва да вървя. Приятно ми беше да се запознаем. Може би пак ще се срещнем.

По тона му се разбираше, че той вече съжалява за запознанството. Голяма работа, помисли си Коля.

— Ти няма ли да тръгваш? — попита Електрон.

— Не, ще остана още малко.

— Ако нещо ти потрябва, винаги ще ме намериш тук.

— Благодаря. Ще го имам предвид.

Коля остана на меката като диван пейка. Слънцето вече се скриваше зад дърветата, по небето пълзяха оцветени от близкия залез облаци. Трябва да изчака, докато Електрон си отиде в къщи. Не му се искаше пак да го среща. Още повече, че Електрон вече го подозира, а ако се срещнат, може и да се досети — тогава не се знае кога Коля ще се върне в къщи. А вече му се искаше да си отиде. Беше се изморил — не толкова краката, колкото главата. Спомни си, че днес по телевизията има забавно предаване „Тринадесетте стола“ и си помисли, че не би било лошо, ако успее да се върне за него. Разбира се, трябва да вземе и още нещо за спомен, защото сувенирите му са малко, но наблизо нямаше нищо подходящо. Дори картички не продаваха. Жалко, че сутринта не си купи вестник. Ех, ако го покажеше на момчетата! Но тогава той още не мислеше, че този ден така бързо ще свърши.

Коля извади джобното си ножче — то беше хубаво ножче, даде му го Фима Корольов срещу две серии марки от Бурунди — и реши да остави спомен след себе си. Седалката на пейката беше мека, по нея нищо не можеше да се изреже, но облегалката приличаше на дървена. По алеята нямаше никой, посетителите на Космозо се бяха разотишли. По широката пътечка зад бамбуковите храсти мина количка, натоварена с тенджери, гърнета и термоси. Вероятно започваха да хранят животните. Да не вземат пак да сбъркат на кого какво да дадат. Ех, да имаше една чиния супа. Общо взето, той не обичаше супа, кой я обича? Тя се яде само по настояване на родителите. Но ако цял ден си бил само на сладолед, гевреци и лимонада, ще ти се прииска и супа.

Той се извърна и започна да изписва по облегалката на пейката визитната си картичка. Неведнъж си беше патил заради тази си страст. Един път, когато изряза инициалите си на чина, извикаха баща му в училище. Но нали не бива да изчезнеш, без да оставиш някаква следа. След сто години ще трябва непременно да надникне тук и да види собственото си творчество.

Облегалката на пейката се оказа мека и се режеше лесно. Сигурно не беше дърво, а някаква пластмаса, която приличаше на дърво.

Никой не му пречеше. По едно време покрай него мина някакво семейство, но той прикри ножчето с длан и се престори, че разглежда храстите. Коля изряза на облегалката с големи печатни букви:

От ясно по-ясно, а никой няма да се досети. Ще го търсят в тяхното 26-то училище. Електрон сигурно вече си бе отишъл. Време е и той да си върви. Нали ще трябва да флипа през половината град, а в осем часа започва предаването „Тринадесетте стола“.

Той прибра ножчето в джоба си и тръгна към изхода. Мина през поляната, на която дремеха склисите — крави като крави, — и зави на главната алея, водеща към изхода. Бързаше, но се озърташе и си мислеше, че ако вади Електрон, веднага ще се шмугне в храстите. Само да не е в тези, които обичат сладолед. Коля стигна изкуственото езеро и видя, че динозавърът Бронтя е излязъл от водата и е опрял предните си лапи на брега. Ето я и Алиса. Тя бе закачила черната си чанта на оградата на езерото, прескочила оградата и се бе оказала на брега. Бронтя като дресиран слон подгъна предните си лапи, за да може Алиса по-лесно да го възседне. Коля чак се втрещи от учудване. Бива си я!

Алиса вече яздеше динозавъра и той, като влезе внимателно във водата, за не да изпръска приятелката си, заплува из езерото, а патиците-преметачи, розовите гъски, птиците с бодли като на таралежи и другите странни създания, за да му сторят път, се разпръснаха на различни страни като лодки пред пътнически параход.

Приятелите доплуваха до средата на езерото и динозавърът изви шия като лебед. Зрелището беше красиво и малкото последни посетители на Космозо се спряха да видят тази картина. Пък и Коля, и той така се загледа, че забеляза дебелият без шапка и слабият да тичат по пътечката едва когато те вече приближаваха изхода. Дебелият притискаше към гърдите си черната чанта. Само един поглед и Коля знаеше, че това е чантата с миелефона, оставена така лекомислено на брега от Алиса.

— Ех — каза Коля гласно, — аз предупреждавах!

И той с всички сили хукна след крадците. Трябваше да се развика, та всички да ги подгонят, но се досети за това едва когато бандитите вече се бяха скрили в пещерата с искрящите микроптици.

— Дръжте ги! — викна Коля, но от тичането дъхът му секна, дори и Алиса да го чуеше и се обърнеше, истинските крадци едва ли щеше да види.

Той изскочи на опустелия площад пред Космозо. Крадците вече стигаха до автобуса номер 6 „Космозо — Соколники“. До него имаше още два автобуса.

Трябва да се отбележи, че Коля тичаше къде по-бързо от космическите пирати. Те бяха прекарали много години на космическите кораби в пиянство и гуляи, не бяха спортували, а цялата черна работа бяха възлагали на други. Затова той влетя в автобус №6 почти едновременно с крадците. Пък му и провървя, защото точно пред пиратите вървяха две жени, които оживено разговаряха и заемаха цялата пътека към завесата, зад която се намираше Соколники. Слабият пират, който тичаше пръв, трябваше да спре, а дебелият връхлетя върху него и вдигна нависоко ръката си с чантата, за да не повреди миелефона. В този момент ги настигна Коля.

Жените, без да разберат какво става зад тях, се скриха зад екрана.

След тях изчезна и слабият пират Плъс.

Дебелият се обърна и позна Коля, когото беше забелязал още в терариума. Той извади някакво оръжие и заканително изръмжа, но не посмя нищо да направи, а само забърза към завесата.

Понякога вземаш единственото правилно решение за миг, а ако започнеш да обмисляш, никога не би се сетил за него. Дебелият все още държеше чантата с миелефона над главата си и вече влизаше в екрана, когато Коля подскочи и дръпна чантата към себе си. Дебелият не очакваше такова нещо и пръстите му се разхлабиха, той самият вече беше от другата страна на екрана, в Соколники, може би на двайсет километра от Коля.

Момчето грабна чантата, хукна обратно и на площада изскочи от автобуса. Той беше голям и съвсем пуст. Като че ли нарочно наблизо нямаше нито един човек. И Алиса я нямаше. Тя какво, не го ли чу? Коля забрави, че когато хукна след пиратите, Алиса беше на гърба на Бронтя сред езерото. Оттам до изхода бързо не можеше да се стигне.

Коля се закова пред автобуса. Разбираше, че на крадците им бяха достатъчни няколко секунди, за да заобиколят автобуса, да влязат отново в него и да се върнат тука. Какво да прави? Той не посмя да изтича през площада към Космозо, защото видя в ръката на дебелия оръжие — докато бяга, пиратите спокойно могат да го пречукат. И прощавайте тогава, „Тринадесет стола“. Но пред Коля бяха спрели още два автобуса. На по-близкия пишеше:

Без да се колебае нито миг, Коля скочи в този автобус, претича през салона, прелетя като стрела през екрана и се намери на спирка „Булевард «Мир»“. Там видя автобус:

Като че нарочно там влизаха няколко души едновременно. Трябваше да изчака реда си. Хората не бързаха за никъде, разговаряха помежду си и Коля изгуби цяла минута, докато се качи на автобуса. Когато влизаше, се обърна и видя, че от съседния излиза слабият бандит. Върти главата, търси го. Коля разбра, че не бе успял да надхитри крадците: те се бяха разделили — единият бе хукнал към автобус №8, а другият го причакваше кой знае къде.

Отчаян, той се провря измежду краката на пътниците и като куршум прелетя през екрана.

Не знаеше дали крадецът го беше забелязал, но реши да не губи време. Хукна през площада, като едва не събори една жена. Страхуваше се да се обърне, да види пиратите, да чуе вик или дори изстрел. Чак когато дотича до първите дървета и се скри зад дебелото стъбло на клена, той си пое дъх.

Сигурно трябваше още на булевард „Мир“ да се обърне за помощ към хората, които заедно с него се качваха в автобуса, но разумната мисъл идва само в спокойна глава. Гонят ли те престъпници, нямаш време за размисъл. Особено ако са зли като отвързани вълци — нали той им отне толкова ценен трофей.

Докато стоеше зад дървото, Коля се замисли. Реши, че няма да се връща в Космозо: щом Алиса е такава нахалница, че изпусна миелефона, нека сега си поплаче. Знаем ги ние тези отличници — умници, мислеше си Коля. Той никога не е бил отличник и не смяташе да става. Но Коля не беше лош човек и вече измисли как ще върне миелефона. Ще го даде на Джавад или на някой друг от естествениците в училищната станция. Те май познават Алиса и ще й върнат миелефона. А той ще си отиде в къщи.

Беше обмислил всичко и смяташе да тръгва. Изведнъж видя, че от автобуса слиза дебелият. Розовата му плешивина блестеше на лъчите на залязващото слънце като балон. Дебелият се оглеждаше. Коля замря зад клена.

Не, дебелият няма да го види, реши Коля, но в този момент оня се приближи до жената, която Коля едва не събори, когато слизаше от автобуса. Жената стоеше на автобусната спирка и чакаше да долети флип — мехур.

Дебелият вежливо я поздрави и я попита нещо… Коля не чуваше думите, но не беше трудно да се досети, че я питаше дали тук ей сега не е претичало едно момче. И той с ужас видя, че жената кимна с глава и показа как Коля прелетял край нея, после посочи с ръка към булеварда и му се стори, че нейният пръст сякаш го прободе. Той се сви зад дървото. Какво да прави?

Видя как дебелият извади от джоба си нещо черно, сигурно радиостанция. Вика приятеля си. Не бива да губи нито секунда.

И Коля хукна да бяга.

Глава XVБегом към машината на времето

Ако беше размислил както трябва, Коля не би побягнал. От спирката пиратите не го виждаха, но веднага щом хукна, дебелият забеляза, че храстите се размърдаха и разлюляха, и без да дочака съучастника си, се спусна след Коля. Да, на къси разстояния момчето можеше да надбяга който и да е пират, защото те не са спортували и са си позволявали по-охолен живот. Но ако трябваше да бяга по-дълго време, пиратите бяха по-силни от него. Те отдавна бяха сменили старите си сърца с механически, още повече, че нямаха нужда от сърдечност, а с електронни сърца с автоматични батерии смятаха да живеят до хиляда години.

Когато Коля пробяга по алеята стотина метра и се обърна, видя, че дебелият излиза от храстите. Разбра, че до училищната биологична станция няма да може да стигне, сви от пътечката, прескочи през храстите и с два скока се намери на улицата. Реши да се скрие в сградата, на чийто строеж бе работил сутринта. Строителите ги нямаше. За съжаление бяха си отишли. Дали нарочно, дали по недоглеждане на строителите входът беше обрасъл с корали, а прозорците бяха много високо, за да се вмъкне през тях. Пък и страшно бе: ако крадците го забележат, ще се окаже в клопка. Напреко се спусна към булеварда и се понесе към биологичната станция. Дано да стигне до момчетата! Пред тях бандитите няма да посмеят да го нападнат. А ако се осмелят, Джавад и Аркаша ще спасят миелефона.

Коля изскочи на площадката, претича покрай лехите с цветята и полянката, където сутринта го бяха нахранили с растителни гевреци, но и там нямаше никого. В басейна спокойно плуваха делфини и един от тях, като го видя, подскочи във водата, сякаш се зарадва на стар познат.

— Къде е Джавад? — викна Коля, без да престава да тича.

Разбира се, делфинът нищо не отговори. От дървото тупна маймуна и заподскача на земята до него.

Нямаше нито един биолог. Нито една жива душа. Всички си бяха отишли. Коля чу далечно тежко диша не.

— Стой! — чу се вик.

Бяха го забелязали!

Той сви от пътечката и се спусна към лабораторията. Но кораловата къщичка беше заключена.

Даже нямаше къде да остави миелефона, за да не го видят бандитите.

И той самият нямаше къде да се скрие.

Оставаше му един път — по „Сивцев Вражек“ към Института на времето.

Коля летеше по улицата и криволичеше като заек. Някъде беше чел, че ако тичаш така, е по-трудно да те застрелят.

До пейката, на която беше седял с дядо Павел, Коля спря. Беше разбрал, че не може да направи нито крачка повече. Наблизо прелетя мехур. В него имаше някой. Коля отчаяно замаха с ръка, но човекът в мехура не го разбра. Ток му махаше в отговор и полетя нататък.

Момчето отново чу проклетото пъшкане. Дебелият свиваше в Сивцев Вражек. Наложи се пек да тича. Коля чакаше да му мине кризата, но тя не минаваше.

Ето го и Института на времето. Все такъв спокоен, грамаден и величествен, както и сутринта. И все така пуст. Пристигна в бъдещето в празник, когато по-голямата част от московчаните бяха отишли на Лунния фестивал или на юг към морето, да си починат и пекат.

Както се беше засилил, Коля се удари в прозрачната степа — входа на института. Но стената не се отвори, както сутринта, когато бе излязъл. В института не могат да влизат външни лица, защото към времето трябва да се подхожда внимателно. Само онези, които специално изучават това, се допускат в сградата.

Коля се блъскаше в прозрачната врата като муха в стъкло. Ето я стълбата за втория етаж, съвсем близко, а след нея — кабината на времето, вратата към миналото.

Всеки момент ще изскочат преследвачите. Отчаян, Коля затича покрай стената с надеждата да намери някакъв резервен изход, който са забравили да затворят.

Още не беше се скрил, когато пред Института на времето се показаха пиратите. Отдалече бяха видели, че Коля наближава сградата, и бяха решили, че той вече е вътре. Скрит зад ъгъла, Коля видя как те се спряха пред входа. Беше започнало да се стъмва и мястото, където се беше скрил, бе потънало в дебела синя сянка. Изведнъж го овладя надеждата, че пиратите ще потропат-потропат на вратата и след това ще си отидат. Или някой ще мине наблизо и ще ги подплаши.

Но не е толкова лесно да измамиш пирати. Те веднага разбраха, че прозрачната преграда не отстъпва пред ударите им, и се досетиха, че момчето, което гонеха, не би могло да влезе там, щом няма електронен ключ. Разделиха се и тръгнаха в различни посоки около сградата.

Дебелият мина на една крачка от Коля, който лежеше в тревата, и ако самият той не пъшкаше толкова шумно, сигурно би чул колко силно тупти сърцето на момчето. На ъгъла срещна съучастника си и двамата започнаха да се съвещават. До Коля достигнаха приглушени гласове:

— Шпппш-грххх-вппр.

— Гппрр-кхж-дппнр.

Той не разбираше пиратски език и, скрит, следеше какво ще правят. А пиратите решиха, че Коля по някакъв начин е влязъл вътре.

Дебелият извади от мантията си нещо лъскаво, което Коля в автобуса помисли за пистолет. Слабият отстъпи няколко крачки назад. Дебелият се прицели в затворения прозорец на първия етаж и блестящ лъч се вряза в стъклото. Това стъкло не можеше да се счупи с юмрук или с камък, но нали никой при строежа на Института на времето не би предположил, че спрямо него ще бъде използуван космически бластер.

Коля чу как стъклото засъска и разтопени ручейчета, червени на вечерната светлина, потекоха по кораловата стена, като се втвърдяваха.

Пиратите стояха, чакаха корала да изстине, за да не се изгорят.

След това слабият хвърли на перваза небесносинята пелерина, а дебелият започна да се прозира през тясното прозорче. След минута навън стърчаха само краката му в обувки с извити отпред муцуни. Чу се как дебелият тежко пльосна и после настъпи тишина.

Слабият попита:

— Пхрфшк?

Отвътре се чу:

— Фртт-трттф.

Слабият се дръпна от прозореца и побърза да отиде зад ъгъла да пази входа, да не би Коля да излезе оттам.

За Коля най-добре беше да си полежи във високата трева, докато дебелият не се върне и бандитите не отидат да си търсят щастието другаде. Но сега момчето само за едно мислеше: по-скоро да стигне до кабината на времето и — в къщи, в къщи, в къщи…

Като преброи до петдесет, той се изправи и притича до прозореца. Шишкото можеше да се е скрил там и да чака. Затова Коля отначало клекна под прозореца, ослуша се и след като не чу нищо, се надигна и погледна вътре. Стаята беше празна, покрай стените имаше роботи-чистачи. Вратата за коридора беше отворена. Коля се повдигна на ръце. Долната част на прозореца му стигаше до брадичката и той не успя отведнъж да се вмъкне вътре: уморените му крака се пързаляха по кораловата стена, ръцете му бяха меки като памук. Изведнъж зад него се чу тънък глас:

— А, падна ли ми!

И Коля разбра, че всичко е загубено. Слабият бандит бе чул, че някой се катери, и бе побързал да дойде. И тогава се случи чудо на чудесата: краката му намериха някаква издатина в стената, ръцете като стоманени издигнаха тялото нагоре и момчето за миг се преметна през перваза. Бандитът обаче успя да го хване за единия крак и го задърпа към себе си. Коля го ритна, и то така силно, че обувката му остана в ръката на бандита, а Коля падна на пода в стаята.

Веднага скочи и като придържаше чантата с миелефона, хукна да излиза от стаята. Бандитът крещеше нещо и се катереше след него.

Коля тичаше по коридора и търсеше стълбата за нагоре. Ето я и нея. Изкачи се бързо по нея и влетя в залата, насред която стоеше дебелият, ослушвайки, се в шума.

— Стой! — изкрещя той, като видя Коля.

Но момчето вече беше изскочило на стълбището и се бе качило един етаж по-нагоре — едва тук му мина кризата, — слезе отново надолу по друга стълба и видя при открехната врата, до която блестяха петте копейки. Нали така беше отбелязал вратата, за да не се обърка на връщане.

Той влетя в залата, затръшна вратата след себе и се промъкна между приборите и инструментите в задната стая — в същата, като на съседа им Николай Николаевич. Кабината беше като спасителна лодка по време на буря.

Ослуша се. Навън нищо не се чуваше. Може би преследвачите му загубиха следите?

Той пое дълбоко въздух и влезе в будката.

Същото табло, както и в оная, която беше от неговото време. Само надписите под лостовете бяха други. Там, в миналото: „Междинна спирка“ и „Крайна спирка“. Тук: „Начална спирка“ и „Крайна спирка“.

Коля включи системата и с удоволствие чу познатото бръмчене. Машината работеше.

Сега трябваше да натисне лоста „Вкл“. А след това? Сигурно „Начална спирка“. Само да го пренесат в неговото време, а не някъде при Пушкин или при бронтозаврите!

Ръката му замръзна над пулта.

Той чу как някой отваря вратата на стаята.

Натисна копчето „Начална спирка“ и обърна лостчето „Пуск“.

И веднага започна да потъва в безкрайността, в нищото, където няма нито начало, нито край, ни горе, ни долу — само въртяща пустота.

Коля се носеше през времето.