Приключение в пустинята

Глава VИЗГУБЕНИ В ПУСТИНЯТА

Оставих Куджо да пази тялото, а аз се върнах с детенцето при колата. Колкото и да беше уплашено от вълците, то крещеше да го отнеса обратно при майка му.

Разказът на Ралф отново беше прекъснат от риданията на Мак Найт — този решителен и храбър като лъв мъж не можеше да се сдържи, слушайки печалните подробности. Децата на Ралф също плачеха с горчиви сълзи; малката брюнетка изглеждаше най-малко развълнувана. Може би страшната сцена в първите години на детството й беше наложила печата на спокойна твърдост, с която се отличаваше и сега.

— Предадох детето на жена си — продължи Ралф след кратка пауза. — Щом се събра с мъничката Мария, с която бяха почти връстници, Луиза престана да плаче и скоро заспа в ръцете на новата си майка. Взех лопата и отидох да изкопая гроб. С помощта на Куджо побързах да закопая трупа с мисълта, че може би не е далеч денят, когато ние щяхме да се нуждаем от печалната услуга, която правехме сега.

Изпълнили това тежко задължение, се върнахме при колата. Воловете скрих в гъсталака. Поверих жена си на волята Божия, взех пушката и тръгнах да огледам дали индианците са напуснали тези места и в каква посока. Имах намерение да отида към Ню Мексико, но трябваше да избера път, по който да не срещнем индианци.

Изминах дватри километра, като се катерех по скалите. Намерих следите на индианците — те се губеха далече на запад в откритата равнина. Изглеждаше да са били много и всичките на коне. Тогава намислих дватри дена да вървя на юг, а после да завия на запад. Бях уверен, че по такъв начин ще се отдалеча още повече от индианците и ще достигна източните склонове на Скалистите планини, което и желаех. Спътниците ми ми бяха казвали, че освен прохода до Санта Фе, през тези планини минава още един, южно от първия. Аз исках да стигнем този проход, макар че според мен от него ни делеше разстояние от триста километра. Замислен над този план, се отправих обратно към мястото, където бях оставил малката си група.

Беше вече нощ, когато се върнах при колата. Мария и децата бяха много разтревожени, поради закъснението ми. Но аз донесох приятна новина — индианците бяха изчезнали.

Отначало смятах да прекараме нощта, там където се намирахме. Но изгря великолепна луна, на юг се простираше леснопроходима равнина и аз намерих за по-добре да пътуваме цяла нощ и да се отдалечим от това кърваво място. Идеята ми бе одобрена от всички.

Напълнихме с вода всички съдове, защото знаехме, че в пустинята водата е най-необходимото нещо както за хората, така и за добитъка.

Най-после луната се издигна високо. Подкарахме воловете, качихме се на конете и тръгнахме. Стараехме се да държим посока юг.

През нощта изминахме значително разстояние, защото се страхувахме да не срещнем диваци — на сутринта бяхме вече на трийсет и пет километра от окървавеното място.

Трябваше да спрем. Воловете и конете ни бяха много изморени и не можеха да продължат по-нататък без да почиват.

Но нямаше нито вода, нито трева. Наоколо растеше само див пелин. Горещината все повече и повече измъчваше нещастните животни. Не можехме да им дадем нито капка от нашата вода — самите ние изпитвахме страшна жажда, а количеството на водата непрекъснато намаляваше.

До настъпването на нощта на няколко пъти подновявахме пътуването с надеждата да намерим някой ручей или извор. До залез слънце се отдалечихме още двайсет километра на юг, но никъде не забелязахме признаци на вода. Наоколо беше безплодна равнина. Бяхме откъснати от хората повече, отколкото ако се бяхме озовали на кораб сред океана.

Започнахме да се безпокоим и да падаме духом. Да се връщаме обратно, нямаше смисъл — можеше да не намерим ручея, който напуснахме. А вървейки напред, можеше да открием вода; ободрени от тази мисъл, пътувахме цяла нощ.

На сутринта на хоризонта не забелязах никакви възвишения. Аз крачех угрижен редом с воловете, виждайки техните усилия. Изведнъж чух гласа на Франк, който стоеше прав на колата и гледаше напред.

— Татко, татко! — каза той. — Погледни това малко облаче. Обърнах се към малкия си син, за да видя за какво говори. Той гледаше на югоизток и аз също обърнах натам погледа си. Нададох радостен вик. Това, което Франк мислеше за облак, беше снежният връх на планина. Ако бях гледал в тази посока, щях да го видя по-рано, но аз гледах през всичкото време на югозапад.

Където има сняг, там има и вода. Без да кажа нито дума, дадох знак на Куджо да обърне воловете. Трябваше да се отбием от пътя, по който се движехме, но се касаеше за спасяването на живота ни, а в този момент мислехме само за това.

До планината имаше повече от тридесет километра. Ако не пътувахме през нощта, тя щеше да продължава да е далече от нас. Въпросът беше имат ли сили воловете да отидат до там?

На всяка крачка те се препъваха и ако паднеха, какво щяхме да правим без тях? Все пак се надявах от планината да води началото си някоя река.

Около обед воловете бяха напълно изтощени. Един от тях падна мъртъв — оставихме го, където беше. Другите три не бяха в състояние да се движат по-нататък. За да ги облекчим, изхвърлихме от багажа всичко, което не ни беше непосредствено необходимо. Но и след това нещастните животни едва мъкнеха колата.

За да си възстановят силите, може би щеше да е достатъчно да отдъхнат няколко часа, но аз не се решавах да спрем. Сърцето ми се късаше, като гледах страданията на децата. И те, и Мария мъжествено търпяха. Не можех да им кажа нито една утешителна дума, защото знаех, че все още се намираме на петнайсетина километра от планината. Мислех дори да отида напред, за да взема вода, но конят не можеше вече да носи тежестта ми — бях принуден да сляза и да го водя за юздата. Куджо вървеше с воловете. Скоро падна мъртъв втори вол и ни останаха само два.

В този момент в равнината се появи зеленина. Тя приличаше на група големи таралежи — от всички страни стърчаха иглести връхчета. Когато ги видях, извадих ножа и се затичах с всички сили. Отначало спътниците ми помислиха, че съм си изгубил ума. Но аз знаех какво правя — бях разбрал, че това са кактуси.

За минута отсякох тръните на няколко от тях. Моята малка група остана поразена при вида на тези сочни растения с тъмнозелен цвят, от чиито рани изтичаше прозрачна течност. Пълните кактусови топки незабавно бяха разрязани на късове, които жадно задъвкахме. Няколко парчета хвърлихме на конете и воловете.

После повървяхме още малко и спряхме да си починат добичетата. За нещастие, тази почивка дойде твърде късно за едно от тях. Волът напрягаше последните си сили и когато решихме да тръгнем отново, го намерихме проснат на земята, неспособен да стане. Трябваше да го оставим. Вместо него впрегнахме коня, за да продължим по-нататък. Надявахме се да намерим още един кактусов храст, но никъде не се виждаше такъв и страданията ни се подновиха. Оставаха ни около осем километра път, когато падна и последният вол. Конят нямаше повече сили да тегли колата — трябваше да я оставим и да продължим пеша.

Аз взех брадвата, останалото късче сушено говеждо, мъничката Луиза и оръжието си. Куджо взе лопатата и Мария. Жена ми, Франк и Хенри също взеха по нещо в ръце. С този багаж се отправихме към планината.

Няма нищо за разказване в това пътуване. Много скоро изминахме тези осем километра. Тъй като се намирахме близо до планината, ясно се виждаха дълбоките, тъмни долини, които я прорязваха и сребристите ивици, които смятахме за пенеща се върху скалите вода. Тази гледка ни вдъхна нови сили и след час бяхме на брега на кристално прозрачен поток. Оставаше ни да благодарим на небето за спасението си.

Потокът пред нас изминаваше неголямо разстояние в равнината, завиваше на югоизток и се съединяваше с потоците, които течаха от тази страна. Впоследствие видях, че всички те се вливат в коритото на голяма река, пресичаща тази висока равнина в източна посока.

Бяхме уверени, че няма да умрем от жажда, но нямахме никаква надежда, че тук щяхме да намерим храна. Пред нас се издигаше гора и скалиста планина. Туктам стърчаха само некрасиви кедри. Ако пустинята се простираше на всички страни от планината, тук щеше да ни бъде последната спирка и можехме да умрем, ако не от жажда, то от глад, което ни беше все едно.

Това най-много ни безпокоеше, защото цял ден нищо не бяхме яли. Спомнихме си за останалото късче говеждо.

— Аз ще го сваря и ще приготвя супа — каза Мария. — Това ще бъде най-доброто за детето.

Нещастната жена! Виждах, че е страшно изтощена и въпреки това се стараеше да изглежда весела.

— Да, татко, нека приготвим супа. Супата е много лека храна — добави Франк. Той се мъчеше да покаже на майка си, че не е изморен, надявайки се с това да я ободри.

— Прекрасно — казах аз. — Куджо, вземи брадвата да насечем дърва в планината. Забелязах там няколко бора, които отлично стават за тази цел.

Запътихме се с Куджо към гората. След стотина крачки стигнахме до място, оградено от всички страни със скали, от които изтичаше ручейче.

Когато доближихме дърветата, видяхме, че това не са борове. Стъблата и клоните им бяха обрасли с дълги като на таралеж бодли. Листата бяха светлозелени и лъскави. На всеки клон висяха дълги шушулки, подобни на бобовите. Бяха широки приблизително пръст и половина, а на дължина някои достигаха до дванайсет. Имаха тъмночервен цвят. По цвета приличаха на съвсем узрял боб. Разбрах какво е дървото пред нас, още щом го видях отблизо. Това беше Hony Locust, бодлива акация, позната под испанското име „алгаро-бо“. Известно ми беше и за какво се използва. Знаех, че за това дърво става дума в Светото писание, там, където се казва, че Йоан Кръстител в пустинята се хранил със „скакалци и див мед“. Затова го наричат още и „хляб на Св. Йоан“.

Куджо също показа дървото. В момента, в който очите му се спряха на тези дълги увиснали плодове, той силно извика:

— Господине! Господин Ралф, погледнете! Ето боб и мед.

За миг се озовахме под клоните. Аз започнах да събирам узрели плодове, а през това време Куджо се отдалечи да приготви дървата.

Скоро напълних кърпата и зачаках Куджо. Изведнъж чух радостен вик:

— Господин Ралф! Елате да видите какво създание има тук!

Аз изтичах при него, скачайки от скала на скала. Когато стигнах до мястото, където беше Куджо, намерих го наведен над една пукнатина. От нея се подаваше предмет, приличен на опашката на глиган.

— Какво е това Куджо?

— Не зная, господине. Никой негър никога не е виждал такова влечуго във Вирджиния.

— Хвани го за опашката и го извади от дупката.

— Уф, господине! Опитах се да го направя, но не успях. Ето, погледнете!

След тези думи моят спътник хвана опашката и затегли с всички сили, но не можа да измъкне животното.

— Видя ли го когато се мушна тук?

— Да, господине, видях го как влизаше в дупката си.

— На какво приличаше?

— На малко прлсенце. Аз мисля, че това е някаква костенурка.

— Не, това трябва да е броненосец.

— Броненосец? — Куджо никога не беше чувал за такова влечуго3.

Животното, което толкова много беше учудило моя спътник, е една от проявите на многообразие наприродата в животинското царство.

В Мексико и Южна Америка то е известно под името „армадильо“4. Названието произлиза от испанската дума „armado“ — която значи „облечен в доспехи войн“ — защото тялото им е покрито с твърди люспи, наредени в правилни редове. Това подреждане наподобява ризница. На главата си имат дори нещо като каска, съединена чрез връзка с другите части на роговото покритие, което прави още по-пълна приликата с ризница.

Бях слушал някога за едно средство, към което прибягват индианците при лова на броненосци, чието месо много обичат. Реших да го опитам и помолих спътника си да пусне опашката и да стои настрана.

Застанах на колене и започнах да гъделичкам животното с острия край на една кедрова вейка. Веднага забелязах да се отделя от скалата. След няколко минути животното придоби естествения си вид. Дръпнах го рязко и го накарах да излезе от дупката. Броненосецът падна пред краката на Куджо. Той така силно го удари с брадвата по главата, че тя се отдели от тялото.

Върнахме се при другите с дървата, плодовете и броненосеца. Жена ми изпита ужас като го видя, особено когато й казах, че служи за храна. Събраните шушулки, чиято месеста част беше сладка като мед, неизказано зарадваха малките Мария и Луиза.

— Сега, приятели мои — каза Ралф, ставайки от креслото си, — тъй като ви говорих за това растение, надявам се няма да откажете да изпиете една бутилка от напитка, собствено производство, която приготвих от плодовете на бодливата акация днес, докато вие разглеждахте земите ми и околностите на долината.

След тези думи нашият домакин отвори голямата бутилка и наля в чашите пред нас течност с кафяв цвят. Всички пихме от питието, което по вкус приличаше на мед, или на пресен сидър.

После Ралф продължи разказа си.