Приключенията на Фильо и Макензен

Първа глава

Щастливо време за децата беше около Девети септември. Сградата на прогимназията се използуваше съвсем не за училищна дейност. Около два месеца беше военна болница. По едно време там настаниха хитлеристки пленници. Фильо вярваше, че така ще продължи още дълго, а Макензен тайно се молеше по някакъв начин да падне бомба върху, прогимназията. Но не се случи нищо и в края на краищата двамата един тъжен ден трябваше да тръгнат на училище. За тази цел бай Тома отново направи основен войнишки преглед на униформите им, закърпи ги майсторски, а стрина Велика ги изпра и изглади. Така подновени, измити и сресани, се запътиха навън. Фильо и Макензен прекосиха двора без всякакъв ентусиазъм.

А дворът си беше същият. Само по балкона, къщата и дърветата бяха закачени лозунги и плакати. Между тях на видно място можеше да се прочете лозунг, нарисуван с големи букви, с два почерка. Той ни съобщаваше, че „НОВОТО СРЕДСТВО ЗА ЖИВОТ Е ТРУДЪТ!“ Явно това беше дело на Фильо и Макензен. Но авторът на тая голяма житейска мъдрост не можеше да бъде друг освен бай Тома, който беше станал председател на шивашката кооперация. Но въпреки гръмкото название на новия си пост той все още трудно скърпваше двата края. А бащата на Макензен — бай Мицо Войводата — продължаваше да изкарва прехраната си с файтона и едва смогваше да задоволи вечно младата си, неугасваща страст към пиенето. Венчо работеше в РМС, но не му плащаха нищо, затова все още ходеше със старата си партизанска униформа. Перо отново се хвана с бояджийския си занаят. Общо взето, никой не се замогна, а даже, напротив!… Светлото бъдеще изискваше жертви. И все пак тия дни бяха щастливи дни на големи надежди за нещо добро, справедливо и радостно…

В ранното утро на другия ден дворът отново се събуди от Фильо и Макензен. Както винаги, те откриха деня с „Житата“ на Леополд Моцарт и се обадиха — единият отгоре, другият отдолу. Томи бе на обичайното си място и се мъчеше да подражава мелодията с виене. Но докато двамата свиреха и разсънваха цялата махала, ето че Перо по бели гащи, крайно недоволен, излезе на балкона при Фильо.

— Абе ти докога няма да оставяш хората на мира?!

— Вие, господин Перо, сте мислител и аз ви преча на мислите?

— Слушай, като ти обърша един…

Излезлият в тоя момент бай Тома изкрещя:

— Ти кого ще биеш бе?! Къде се намираш?

— Аз се намирам в демократична страна — наблегна Перо — и моля да разговаряш с мене, както подобава!…

В това време Венчо също се показа на балкона.

— Слушаш ли го какво дрънка?! — каза изумен бай Тома на Венчо.

— Знам — ядосано отвърна той. — Записал се е в опозицията и е техен пълномощник при изборите.

— Тоя побъркан?…

— Внимавай, бай Тома, да не отидеш в затвора за обида! — важно се обади Перо.

— Кой, аз ли?!

Перо се скри в стаята си невъзмутим.

Венчо въздъхна.

— Остави го, бай Тома. Виждаш ли какво стана, като не го обесихме на първото дърво?! Но мама е виновна…

— Абе ако им са кадрите такива… — произнесе бай Тома натъртено новата дума, — хората домати ще хвърлят по тях! А кой им е представителят на „демократичната мисъл“?

Изведнъж в един глас Макензен и Фильо отговориха:

— Котѐ Стоичков… Котѐ Стоичков… О’Котѐс, циганският кмет!

Циганският език по това си прилича с френския, че се членува пред думите с „О“. Например О’Котѐс, о’катар (преведено на български — един катър). И тъй като въпросният Котѐ Стоичков беше от Караджината махала, тоест в сърцето на циганската махала, минаваше и нещо като лидер на малцинството. Циганите обаче никога не се наричаха цигани, а медиани. Това е името на тяхното племе. Те с гордост започваха изречението си например така: „Ние, медианите, мислиме…“ В редки случаи се наричаха „майсторе“.

Бай Коста бе много изненадан от съобщението на малчуганите и отново попита:

— Кой бе? Оня, дето преди Девети го съдиха за спекула?

— Той — каза Венчо. — И моля ти се, твърди, че бил пострадал от фашизма!…

Бай Тома разпери ръце.

— Нищо не разбирам!

В този момент Перо излезе с плакат. На плаката се виждаше образът на един мъж с хитро, простовато лице на джамбазин. Най-отгоре бе написано: „Гласувайте за Котѐ — представителя на демокрацията!“

— Слушай — каза Венчо, — да махнеш тоя идиот!

— Ние не се боим от закани — отвърна Перо. — Целият демократичен свят…

Сега излезе жена му и го прекъсна, като се вайкаше:

— Перо, Перо… Що не си гледаш бояджилъка! Що се захващаш с тия работи!… Едвам се отърва…

— Мълчи ма! Нищо не разбираш от демокрация!

И стрина Мария се показа на балкона с черга, която се канеше да тръска.

— Виж, мале, твоята милост докъде води!… Гледай го тоя… — процеди Венчо намусено.

— Слушай, сине — спокойно каза майка му, — ако вие се боите от такива като Перо, значи вашата власт за нищо я бива!… Перо, Перо-о-о-о… акъла не ти дойде!… — обърна се тя съжалително към него.

Наново поредният скандал започна. Перо се мъчеше да забоде с кабарче плаката за Котѐ. Но бай Тома с рязко движение го скъса и хвърли на двора.

— Ако се опиташ тук да закачиш нещо, ще те хвърля от балкона!

— Е, да — пъчеше се Перо, — вие все с грубата сила… Но демокрацията набира сили! — изрече на един дъх той заучените думи и млъкна. За повече огромният му ум отказа да работи.

Фильо и Макензен искаха да участвуват в скандала, започнал от тях, но трябваше да тръгнат на училище. Макензен, разбира се, ядеше. И двете деца бяха боси, но обувките си носеха в чантите. Годините бяха бедни. Всеки имаше по един чифт обувки, кърпени хиляди пъти, като проблематично беше дали ще издържат няколкостотин метра до училище. Но тъй като в училище боси не пускаха, колкото и да е странно, от обувките зависеха училищните занятия. Край тях мина Венчо.

— Момчета, след училище ви чакам в клуба на РМС. Имам задача за вас…

— Ще дойдем и без да ни викаш — каза Фильо.

Двамата с Макензен се тътреха по улицата. Виждаха се и други деца на път за училище.

— Стига си ял, хептен ще затънееш!… — скара му се Фильо.

— Защо бе!

— Разбра ли какво става?

— Ами… ще има избори — преглъщаше между думите Макензен.

— А ти с кой си?

— Черквата е неутрална.

— Време е да скъсам с тебе! Ти не можеш да ми бъдеш приятел.

— Защо бе, Фильо? Светият Синод още не си е казал думата. Можем да ви подкрепим…

— Ако разчитахме и на поповете, по-добре да се удавим!

Странно беше, че деца водят такъв политически разговор, но той не беше неестествен за ония времена, когато всички политически въпроси се обсъждаха в семейството, в двора, в махалата, на улицата, в училището. Тогава от политиката никой не оставаше настрани, включително и децата.

Когато стигнаха до училище, първо отидоха зад клозета на тревата. Обуха си обувките. Тази защитена зона от обстрел беше, така да се каже, клубът на учениците. Тук се дописваха, или по-точно написваха домашните работи. Домашната работа не е, както глупаво смятат учителите, индивидуално занимание в къщи, а колективно сред природата! Обикновено някое дете — добър математик, което по принцип носи очила за късогледство, е решило задачите. Всички го считат за ненормално и се държат с него съжалително. Всички го чакат сутрин като пратеник от небето. То донася тетрадката си и почти целият клас, тоест мъжката му част, седнали на тревата, усилено преписват цифрите. Момчето с очилата се опитва да осмисли тоя механичен труд.

— Ама задачата е много лесна — казва то — и много проста! Виждате ли, два чучура текат в две корита. Едното корито…

Лошото е, ако математикът е решил задачата погрешно. Тогава учителят на всички пише единица, а очилатото яде бой от всички. Изобщо неблагодарна работа е математиката!…

Докато децата преписваха, легнали в най-различни пози по тревата, се чуваха гласове:

— Ей, по-бързо бе! Звънецът ще бие!

Тези, които се бяха примирили с участта си, не си правеха труда даже да преписват. Някои предпочитаха да се борят на тревата. Други играеха на топчета и джилит. Вече втори път биеше звънецът. Един по един учениците взеха да влизат в сградата. Учителите на вратата ги проверяваха за чистота и дали са се остригали. Единият от тях беше учителят по музика Гоце Михов. Той не провери Фильо и Макензен, а широко им се усмихна и каза:

— След обяд симфоничният оркестър има репетиция. Чакам ви. Имам грандиозни идеи!…

Фильо и Макензен кимнаха послушно и отминаха.

— Не е лошо учителите по пеене да поставят бележки по аритметика… — въздъхна Макензен.

— Тогава щеше да имаш двойка по пеене!

— Но щях да я поправя!…

Те влязоха в клас. Фильо си сложи лентата с червен кръст на ръката. Беше дежурен. В класа политическите борби също отекваха. Този път се започна с невинен повод. Фильо отиде на катедрата и чукна с ръка, за да настъпи тишина. Той погледна на първия чин Еми, за да се убеди, че е тук, и каза:

— Другари… — натъртено подчерта той тая все още нова дума. — Както знаете, повечето от нашия клас не са религиозни. Предлагам да не четем молитва тая сутрин.

Настъпи шум.

— Аз пък искам да чета молитвата — каза Еми. — Нали сега е демокрация? Не може да натрапвате само вашите идеи.

— У-у-у-у… — ревна по-голямата част от класа, която за толкова години все още бъркаше молитвата.

— Но пък вие не можете да натрапвате молитвата, щом сме болшинство! — отговори Фильо. — Да станат тези, които ще четат молитва!

Няколко души се изправиха. Между тях беше и Макензен. Еми хвана ръката му и я стисна нарочно. Фильо се късаше от яд. Бяха само пет-шест деца. Имаше и едно съвсем окъсано.

— Ти бе, Скус, и ти ли ще четеш молитва? — попита го Фильо.

— И аз. Така минават барем десет минути и може да ме изпитат!…

Този аргумент бе доста силен, понеже се присъединиха още две деца.

— Пролетарии, пролетарии, кога ще ви дойде акълът!… — важно заключи Фильо.

Но в този момент едно дете тичешком влезе в стаята и извика:

— Иде!…

Това беше съгледвачът, предният авангард на отряда, който предупреждаваше за идващата опасност. След миг се показа учителката по френски — стара, елегантна госпожица, отгоре на това и католичка, с голям кръст върху тъмната рокля.

— Клас дебу! — извика Фильо и ловко се обърна кръгом. — Мамзел Капитанова, ла клас е прет.2

— Бон жур, елев…3

— Бон жур, мамзел4 — отговори класът.

— Ла приер, сил ву пле…5

Фильо си седна. Станаха няколко души начело с Макензен. Подтикнати от него, те започнаха да пеят провлачено и разтегляха думите колкото можеше по-дълго:

— Отче наш, иже еси на небесех… да святится имя твое, да приидет царствие твое, да будет воля твоя, яко на небеси и на земли…

Пееха доста нестройно, като за погребение. Фильо гледаше навън през прозореца. Там, на улицата, Томи, който всеки ден ги придружаваше на училище и често ги чакаше да излязат в междучасие, важно се разхождаше. После Томи се задави с някаква глутница и почна упорита битка в прахта. Фильо беше в напрежение. Дори отвори прозореца. Чуваше се кучешко лаене, скимтене и квичене. Макензен ясно долавяше ръмженето на Томи. Погледна изпитателно към Фильо, но той наблюдаваше битката долу. Децата до прозорците съвсем вече не се интересуваха от молитвата. Надушил нещо лошо, Макензен обърка думите и запя глупаво „яко на небеси“ вече трети път и накрая спря. Учителката се разсърди.

— Асейе ву, донк! Е ву, месьо Макензен, а ла табл!6 Отгоре на това се опитвате да богохулствате! — завърши тя на български.

Битката вън бе стихнала. Томи лаеше към прозореца на класната стая. Всички седнаха. Макензен отиде на дъската и си избърса носа с опакото на ръкава. Това предизвика в учителката строго свиване на веждите. Той отправи знаци към Фильо на първия чин да му подскаже. Макензен много често в училище се надяваше само на две свои способности. Първата — да преписва. Правеше го съвсем незабележимо. Но втората му способност стигаше до истинска дарба. Без да бе ходил на училище за глухонеми, той можеше да разбере всяка дума по движението на устните. С Фильо бяха тренирали много и ако приятелят му мърдаше устните си, като бавно изговаряше думите без глас, Макензен можеше безпогрешно да каже например на коя дата се е родил Свети Иван Рилски и на коя дата са се видели през баира с цар Петър. Но тоя път Фильо все едно че не виждаше отчаяните знаци и кривене на физиономията. Макензен разбра, че е загазил, прие своя обичаен безизразен вид и зачака мъчението:

— Моля, урока наизуст!

— А… а… — нарочно запелтечи той.

— Знаете ли го? — прекъсна го учителката.

— Знам! — каза твърдо, но отчаяно Макензен и погледна учителката с умолителен поглед. После добави:

— Мммможе ли вие ссссамо да ми започнете? — търпеливо заекваше той, за да спечели време.

— Е, биен.7

— Е, биен — повтори Макензен.

— Това не е от урока! — строго му направи бележка учителката. — Урокът беше: „Писмо от курорт“ и започваше: „Мон шер Гюй, жьо тьо рьомерси дьо та жантий летр…“ Комансе сил ву пле…8

— Ко… ко… комансе… — добави Макензен, като си правеше устата на издължена краставица.

— И вие твърдите, че знаете урока?!

— Знам! — пак твърдо каза Макензен и млъкна.

Наистина настъпи тягостна тишина, както при Френската революция преди падане на гилотината върху нечий врат. От главата на Макензен в тоя момент изхвръкнаха всички молитви, а той знаеше много молитви за здраве, молитва за предпазване от уроки, молитва за добър път, молитва срещу мор по добитъка, но не знаеше само една-единствена молитва — молитва за предпазване от френски език и френски даскалици. За миг в смутения му мозък се яви мисълта да отправи молитва за падането на бомба върху прогимназията, но се сети, че и той е вътре, и отмахна тая съблазнителна мисъл. Тогава си спомни, че някога бе научил три стиха от Ламартин някъде по средата на прочутото стихотворение „Езерото“. Събрал последните си сили, той мощно изрева:

— О-о-о-о, лак9!… — И млъкна, уплашен от собствения си писклив, неестествен глас.

Всички изумени го погледнаха. Първа на себе си дойде учителката.

— Излезте от класа! Няма да търпя подигравки с Ламартин!

— Аз не съм закусил — каза Макензен жално. — Ако изям една филия хляб, ще се сетя…

— Вън, гамен!…

Макензен с подвита опашка мина покрай Фильо.

— Това ти е за молитвата — прошепна му той. — Получи си наказанието!…

Когато Макензен неохотно излезе на двора, той беше почти празен. Само няколко деца, вероятно избягали от клас, седяха край оградата. Едрият Макензен стърчеше сред тях. Той тежко се отпусна на тревата. Решил беше, че този ден няма да му върви и повече не се върна в клас до края. Шля се безцелно по улиците на градчето, назяпа се на витрините и като дойде ред за последния звънец, той се върна в двора на училището. Завари учениците вече да изскачат навън. Макензен зачака Фильо. Първо се показа Еми. Фильо вървеше след нея, после се изравни и й заговори нещо, но тя му обърна гръб и побягна напред. Той поиска да я догони, но се разколеба. Макензен наблюдаваше всичко това. Отиде при Фильо.

— Не върви ли?

— Какво да върви бе!

— Ллллюбовта — пелтечеше Макензен нарочно, да го ядоса.

— Я си глей работата! И не си криви езика, тоя номер пред мен не минава! Защо не се върна в клас! — строго го попита Фильо.

— Днес е лош ден — петък!…

— Е, в замяна на това казаха баща ти да се яви утре при директора.

— Ако не е пиян… Ама истина ли?! — съвзе се Макензен.

— Истина.

— Войводата ще ме пребие…

— И това ще ти е малко!

Макензен извади от пазвата си нещо завито в хартия. Оказа се бяла халва. Едва отчупи парче и почна да го дъвче.

— Дай! — не се стърпя Фильо. — Откъде я открадна?

— Изработих си я. Въртях колелото в сладкарницата на Бачеви, докато траеха часовете.

Подаде му едно парче.

— Ще ми счупи зъбите тая халва — мърмореше Фильо.

— Можеш да ми я върнеш. Еми заряза ли те?

— Глей си работата!

Втора глава

Късно след обяд от портата излязоха двамата приятеля. Носеха си инструментите — флигорната и цугтромбона. След тях се промъкна Томи, а най-отзад вървеше Ружа.

— Томи, иси! — заповяда му Макензен и му посочи портата.

Томи заскимтя недоволно. Ружа както винаги ги изпрати и застана на портата, докато изчезнат в завоя на уличката. Макензен извади от пазвата си увит в хартия качамак. Фильо делово протегна ръка. Макензен му подаде парче качамак.

— Нали се грижите главно за душата — каза Фильо, като ядеше.

— Това е в преносен смисъл. Днес погребваха един богат селянин. Такова плюскане падна!…

— Не можа ли да вземеш нещо друго?

— Имаше боб, пшеница, туршия, ракия… Почти се наядох. А като се напиха, всички запяха на връщане „Тъжна беше нашата раздяла“… Нали я знаеш тази песен… И един селянин падна от дървеното мостче в реката.

Докато вървяха и бърбореха по улицата, те минаваха край разлепените вече афиши. Повечето бяха с призива: „Гласувайте за Отечествения фронт!“ но имаше и доста на опозицията: „Гласувайте за Котѐ!“ От плаката се блещеше лъснатият му образ с дебели бузи. Мимоходом Фильо късаше плакатите на опозицията. Но ето че по улицата се зададе мотоциклетист. След него тичаха деца. Той бъркаше в една торба и пръскаше позиви. Фильо се наведе и взе един. Пак бе за Котѐ и го скъса, но децата ги събираха.

— Спукана ви е работата! — каза Макензен. — Тия и с мотоциклети взеха да агитират… А в циганската махала са направили оркестър и пред оркестъра пехливани, намазани с олио, се борят… Ще съберат гласовете!

— Айде на бас! — ядоса се Фильо.

— Абе що се заяждаш с мене? Аз съм все пак от твоята партия!

Спряха се пред Клуба на РМС. Там бе много оживено. Влизаха и излизаха младежи с четки, с кофи, пълни с лепило, с позиви и афиши под мишница. Вътре на няколко места ремсисти рисуваха плакати. Цялата работа командуваше Венчо. Всеки му се отчиташе и той подаваше нови афиши, като ги изпращаше навън. До Венчо стоеше девойката с писмото, което Фильо трябваше да му предаде, ако не останеше жива от фронта. Не можеше да се разбере дали момичето си върши работата, или през цялото време зяпа Венчо. Когато погледите им се срещнеха, тя цялата пламваше. До Венчо, малко настрани, стояха трима руснаци, съвсем млади. Единият имаше чин лейтенант, а другите бяха обикновени съветски войници, но личеше, че са приятели, защото разговаряха помежду си без всякакво чинопочитание. Когато Фильо и Макензен застанаха с инструментите си пред Венчо, те млъкнаха и ги загледаха с любопитство. Венчо беше затрупан с работа.

— Разгеле! — каза им той. — За вас имам специална задача.

— Отиваме на репетиция — обади се Фильо, — но ако кажеш, оставаме!

— Не, напротив, идете! Ще ми трябвате довечера късно. Ще можете ли да се измъкнете от къщи, без да ви усетят?

— Царе сме в тая работа! — изфука се Фильо.

— Можеш да разчиташ на нас, бате Венчо — обади се и Макензен, но Фильо го погледна така, че той се смути.

— Венчо Олимпович — каза лейтенантът, — вие имате симфоничен оркестър в града!?

— И то от виртуози! — засмя се той.

— Ама ти не знаеш какви музиканти сме! — обиди се Фильо.

— Дума да няма! — продължи да се шегува бате им Венчо. — Най-добрите!

Руснаците подадоха ръце на момчета. Казаха си имената:

— Миша от Михаил. Очень приятно.

— Стьопа от Степань. Очень приятно.

— Федя от Федор. Очень приятно.

— Ами вие музиканти ли сте? — попитаха двете деца в хор.

— Что-то вроде… — каза лейтенантът. — И мы играли в школьном оркестре.

— Значи професионалисти! — подчерта важно Макензен.

— Почти. Можно с вами на репетицию?

Двамата се погледнаха.

— Можно! — в един глас отговориха момчетата.

Излязоха заедно от клуба. На улицата поведоха съвсем музикантски разговор като равни.

— Что вы!… Сорок вторая симфония Моцарта? Это великолепно! — удиви се Стьопа.

— Само менуета изпълняваме — уж скромно потвърди Фильо. — Но Макензен си изпати яката. Гоце Михов го удари с палката по главата и палката се счупи…

— Излезе ми чуфурлига! — гордо обяви Макензен.

— Что вы, что вы… — смееха се руснаците, давайки зид, че всичко са разбрали.

— Ама ни липсва валдхорна — обясняваше Фильо. — Имаме само един, бай Киро, бивш военен музикант, но седи повече в кръчмата…

Наближиха читалището. Отдалеч се чуваха инструментите, които музикантите настройваха. Качиха се по стълбите. Преди да влязат, за миг спряха пред вратата, където пишеше: „Библиотека“. Вътре, край стените, бяха наредени книжните шкафове, а в голямото празно пространство по средата — столовете и нотните пюпитри. Имаше и един отделен шкаф с витрина, през която се виждаха флейти, кларнети и медни инструменти. Едно момченце със сериозно лице слагаше партитурите върху пюпитрите. Доста от оркестрантите бяха вече дошли. Тимпанистът, едър мъж, продължително нагласяваше тимпаните, както всичките тимпанисти в света, и все беше недоволен. Оркестрантите бяха най-различни. Две млади учителки от гимназията — едната свиреше цигулка, другата — виолончело. Малкото момченце, което разнасяше нотите, свиреше облигат-цигулка. То бе същото, което обираше винаги на Фильо и Макензен топчетата и което познаваме от нападението на бившия клуб на „Бранник“, когато пренесоха масата за пинг-понг. Имаше двама стари военни музиканти пенсионери, облечени все още във военните си куртки. Съсредоточено гледаха нотите трима млади офицери, изглежда, от запаса. Останалите бяха адвокати, лекари, занаятчии, които без разлика на потекло, образование и имуществено положение бяха обединени от любовта си към музиката.

Тримата руснаци незабелязано застанаха между библиотечните шкафове и почти не се виждаха. Никой не им обръщаше внимание. Фильо и Макензен седнаха на своите места, където бе медната група, и скоро към оглушителния шум на оркестъра се прибавиха още два крещящи инструмента. Диригентът, познатият ни вече учител Гоце Михов, с вечната си артистична пеперудка на ризата, с дълги коси, все поглеждаше към някои празни места. Явно почваше да се нервира. Двете момчета се обърнаха към руснаците и им смигнаха. Те в отговор им се усмихнаха. Гоце Михов взе да чука с палката на пулта, но никой не го чуваше или се правеха, че не го чуват. Постепенно той усили удрянето и накрая счупи пръчката. Но като видя, че няма ефект, извади от джоба си една стражарска свирка и я наду продължително с изпъкнали очи и зачервено лице. Чак сега настъпи тишина. И тъкмо в тишината Макензен изсвири. Това беше достатъчно. Горкият учител вече не се владееше.

— Ще те убия и ще те излежа! — изкрещя той на Макензен, който се сви на мястото, защото Гоце Михов хвърли остатъка от палката право срещу него. Но след това, изглежда, се сети нещо, защото бързо се съвзе и прие благ вид.

— Господа, реших днес да ви кажа нещо. Нека вече не се дразним взаимно. Нека оркестърът започне нов живот, нали? Колко хубаво ще бъде!… Ами нас ни свързва най-великото изкуство, нас ни свързва любовта към музиката!

Младата учителка с виолончелото каза полугласно:

— Ще плеснем с ръце и ще се прегърнем…

— Запазете глупавия си хумор за себе си! — веднага рязко отговори диригентът.

Тя искаше да му възрази още нещо, но приятелката и я спря. В тоя момент влезе д-р Милетович, леко пийнал, с отметнато бомбе назад, с елегантна пеперудка, с цигулка под мишница в много скъп калъф. След него тихо се промъкна Томи, който бързо се скри зад един библиотечен шкаф, въпреки че Фильо и Макензен му шъткаха да се махне. Все пак добре, че в тоя момент Гоце Михов се занимаваше с д-р Милетович. Последният най-спокойно си извади цигулката от калъфа.

— Алкохолът е погубил даже Бетховен… — печално се обърна към него Гоце Михов.

— Аз не съм Бетховен, аз съм само д-р Милетович.

— Личи си… — въздъхна Гоце. Извади от джоба един камертон и даде тон „ла“, за да може Милетович да си настрои цигулката.

Докторът си настройва цигулката дълго и Гоце Михов го чакаше с нарастващо нетърпение. След като цигулката беше наред, Милетович най-спокойно засвири за собствено удоволствие „Солвейг“ от Григ. Но понеже все пак беше пийнал, вибратото на лявата му ръка бе особено „изразително“ и се получаваше тон, за който циганите казваха: „Цигулката плаче“… Внезапно Томи излезе иззад шкафовете, спря пред оркестъра, вдигна глава към полилея и почна да вие, като воят му странно модулираше и навяваше непонятна тъга. Последната капка беше преляла. Гоце Михов си хвана главата с две ръце и изрева:

— Ще полудея!

— Чак сега ли разбрахте състоянието си? — учуден попита Милетович.

Макензен бързо се спусна, хвана Томи за нашийника и го изведе навън, въпреки че кучето се дърпаше и отчаяно искаше да остане. Все пак инцидентът някак си се заличи. Михов почука с нова пръчка на пулта.

— Моля… Внимание, имаме ауфтакт!

Изведнъж екнаха звуците на увертюрата „Багдадският халиф“ на Боалдьо. Но нещо не вървеше духовата партия и това беше естествено. До Фильо и Макензен на празните столове бяха положени две валдхорни. Бай Киро още не бе дошъл. Но и да се явеше, ползата нямаше да е голяма!…

— Щрайхът да млъкне! Щрайхът! — викна пак Гоце и извади полицейската свирка, като я надуваше до самозабрава. Оркестърът млъкна. Пот се лееше по лицето му и той едва дишаше.

— Това не е оркестър! Това е циганска банда!… Моля, само духовата партия! Четиридесет и седми такт!

Всички обърнаха нотите си. Той даде знак, но нищо не се получаваше. Това бе краят на напрежението, а началото на новия живот, както се изрази Годе Михов, още не се виждаше.

— Спрете! Ще ви убия и ще ви излежа!…

Той скъса пеперудката си, седна направо на пода и задиша тежко. Явно човекът беше зле и оркестрантите се почувствуваха виновни. Милетович дори си извади носната кърпа, намокри я на чешмата и искаше да му я сложи на главата, но той му отмахна ръката. Докторът сви рамене и си седна. След като докараха Гоце до това състояние, сега всички знаеха, че трябва да мълчат и чакат, докато мине кризата. Всъщност оркестрантите обичаха Гоце Михов, но и те не можеха да си обяснят защо, когато са на репетиция, изпитваха непрекъснато желание да го дразнят и измъчват.

Руснаците си казаха нещо тихо. Двамата от тях минаха между редиците и взеха валдхорните. Децата им направиха място и Макензен услужливо им обясни от кой такт да свирят. Третият отиде право към малкото момченце, взе цигулката му и тихо я настрои. Сега всички седяха и чакаха. Накрая, уморен, стана и Гоце. Той каза с прегракнал глас:

— За последен път!… И след това не ще ме вече видите, понеже няма да ме има. Ще умра…

Сега всички гледаха виновно право към него. Той морно махна с ръка. Тоя път оркестърът засвири както никога. Руснаците също. Лицето на Гоце Михов засвети. Той бе музикант, макар и маниак музикант, но за него музиката бе и съдба, и смисъл в живота. Все по-весело дирижираше той, но внезапно спря с рязко почукване.

— Моля, само духовата група, четиридесет и седми такт!

Духовата група, подсилена от руснаците и тимпаните, даваше тая основа, върху която като възглавница лежеше цялото произведение. Всички свиреха с чувство. В самозабрава Гоце Михов викаше, докато дирижираше:

— Браво! Гениално! Великолепно!

От умиление щеше да се разплаче. Когато проклетите тактове бяха изсвирени, той скритом си избърса с кърпичка сълзите, Гоце не се скъпеше на похвалите, както не се скъпеше и на ругатните.

— Достатъчно! А сега отначало! Внимание!…

Оркестърът засвири. Понесе се веселата мелодия на увертюрата. Всички свиреха с увлечение и с онова неповторимо усещане, че и те участвуват в сътворяването на това велико, тайнствено и космично изкуство, наречено музика…

Трета глава

Беше късно вечер. Всички си бяха легнали. Но на горния етаж Фильо се измъкна по чорапи. Носеше в ръце обувките си, за да не тропа. Стъпваше внимателно по дървените стълби, които скърцаха. На двора го посрещна Томи, който се готвеше да излае, но Фильо го притисна. После тихо изсвири. Никой не му отговори. Потропа на прозорчето на Макензеновата ниска къщичка. Тя се тресеше от комитското хъркане на бай Мицо Войводата. След малко от къщичката излезе самият Макензен, сънлив и се протягаше.

— Айде, тръгвай!

— Нанка ми се!

— Тръгвай, ти казвам!

— Нема па! — сопна му се Макензен. — Това не е демократично, да събуждаш кой ти падне!

— А-а-а, така ли?

— Така!

— Ще те оправям аз тебе! — закани му се Фильо. — Хубаво ще те оправя!

Макензен сви рамене и се прибра. Фильо почака малко и тръгна сам. Кучето го следваше. Отвори портата и излезе на улицата. Изведнъж някой се затича зад него. Фильо се обърна. Беше Ружа. Той се разсърди. Тя го хвана доверчиво за ръка.

— Аз ще дойда вместо Макензен…

— Ти си малка, иди си!

— Не съм малка, ще ти помагам.

— Върви си, ти казвам! От деца нямам нужда.

Тя спря и почна да плаче. Фильо се намери в чудо. Помъчи се да я успокои. Накрая каза педагогически, защото Ружа зарева с глас:

— Избърши си носа! С деца на баня да идеш… сапуна да ти изядат!…

Тя хълцаше.

— Фильо, батко е откъм опозицията…

— Откъде знаеш?

— Вчера Перо го извика, бави се дълго. Като се върна в къщи, каза, че е за демокрацията.

— Дръвник! Аз хубаво ще го оправя!

— Аз съм с тебе!…

Фильо тръгна. След него — Томи. Изобщо Томи не обичаше вечер да спи. Ружа вървеше след Томи. Фильо повече не я спря. Като стигнаха пред клуба на РМС, Томи скромно клекна до входа. Всички лампи бяха запалени. Влизаха и излизаха младежи. Група деца чакаха също пред клуба. Водеше ги малкото момченце, което свиреше в оркестъра и играеше на топчета. Казваше се Кирчо.

— Другарю Фильо, дойдохме. Всички са налице! — каза то важно.

— Много добре, Кирчо!

Фильо като генерал огледа децата.

— А как се измъкнахте от къщи?

— Утре някой може да изяде бой, но не е голяма работа, свикнали сме — отговори Кирчо.

Фильо се представи на Венчо. Ремсистите се бяха омацали с вар, лепило и бои. Едни мъкнеха стълби и въжета, а друг буташе дори варел с червена безирена боя.

— Бате Венчо, дойдохме! — обяви Фильо.

— Браво! Сериозна махала! — ухили се той. — Само че не виждам Макензен.

— Зарежи го, той премина към опозицията!

— А-а-а не бива да го изоставяш! — с упрек му каза Венчо. — За Макензен трябва сериозно да помислим.

— Ще го оправя аз! — пак се разгневи Фильо.

— Ще вземете района на циганската махала и специално внимание на тютюневия склад! Искам фасадата да бъде добре налепена — обясни Венчо.

Децата бързо взеха кофите, четките и афишите. В тия години украсата по фасадите на къщите беше в пълен ход. Главното изкуство си остана рисуването, и то рисуването на букви по стените. Стилът нямаше значение. Важното беше да се чете това, което пише. Половината от лозунгите почваха с: „Да живее…“, а другата половина със „Смърт на…“. Средно положение нямаше. Така за дълги години останаха обезобразени фасадите на хубави, старинни къщи. Пострадаха дори керемидите по покривите. Пишеше се по тротоарите, лепяха се афиши навсякъде, където падне, а от прозорците се вееха дълги знамена. Така че градчето приличаше на фасадата, на цирк „Роял и Добрич“, бедна украса, но затова пък радостна. Собствениците на къщите ругаеха наред художниците, но като видяха, че няма отърване, взеха сами да изписват фасадите на къщите си.

Фильо като най-голям носеше една стълба. Тя застрашително се въртеше на разни посоки, докато събори една ваза. Все пак децата успяха да се измъкнат, без да нанесат много щети. Ружа бе прегънала крехкото си тяло под тежестта на една кофа. Томи весело подскачаше около децата. Фильо спря.

— Да се разберем, ще пазите тишина и ще слушате.

Децата в хор отговориха:

— Ще слушаме!

— Аз знам в един двор една мушмула… — радостно съобщи едно дете. — Още не са я обрали…

— Аз пък видях на един балкон да сушат суджуци, много лесно е със стълбата…

— На кой балкон? — зададе с нескрит интерес въпроса Фильо.

— Ще ви покажа. По пътя ни е.

Но Фильо бързо дойде на себе си въпреки изкушението.

— Слушайте! Ние не сме апаши. Ясно ли е? Ако видя, че някой пипне каквото и да е, ще бъде изхвърлен от нашите редове!…

Децата се спогледнаха и млъкнаха. Преминаха няколко улици и спряха пред двуетажна къща. Заловиха се за работа. Изправиха стълбата и бързо почнаха да налепват афишите. Фильо се изкачи на върха на стълбата. Една част от децата долу рисуваха сърп и чук, а други пишеха с огромни букви: „Гласувайте за Отечествения фронт“. Трета група начело с Кирчо съсипваше фасадите на едноетажните къщички и дюкяни. На отсрещния тротоар от балкона се подаде човек по бели гащи.

— Съсипахте ми къщата! — развика се не на шега той. — Това лято я боядисвах. Да ви се не видят и изборите, и дяволите!

Фильо, без да се гневи, му отговори:

— Не се безпокой! Твоята барака специално ще се постараем да я разкрасим.

— Ако слезна долу!…

— Слез, но ще трябва след това да си смениш всички джамове, а както знаеш, стъкла няма и зимата наближава… — каза Фильо.

— Аз те познавам, калпазанин такъв!

— Нямам честта да съм ви виждал в кантората си… — рецитира Фильо.

Скоро децата свършиха с разкрасяването и се отдалечиха. Тоя на балкона продължаваше да реве.

— Съсипахте ме!…

Но никой не му обърна внимание. Само Томи излая срещу него презрително. Едно дете притича и каза:

— Бързо! При тютюневия склад циганчетата лепят афиши за Котѐ!…

— Внимание! — призова Фильо. — Ще се разделим на две. Едните с мене от едната страна, другите с Кирчо — от другата страна.

Кирчо, който бе заел мястото на помощник вместо Макензен, поведе своята група. Фильо тихо се промъкна по улицата и спря точно пред циганчетата, кацнали на двете стълби. Те бяха почти налепили фасадата на тютюневия склад с портрета на Котѐ. Отгоре пишеше: „Гласувайте за демократа Котѐ Стоичков!“ Двете групи деца тихо приближиха до тях, като внезапно ги изненадаха. Фильо рязко извика:

— Стой, кво прайте тука?!

Томи излая и застрашително заръмжа. Едно от циганчетата побягна, но бе ловко спънато на земята. Другото, което стоеше на върха на високата стълба, се наклони, заедно с него се отдели от стената и стълбата.

— Отидох си! — изпищя то.

Фильо и още едно дете с мъка задържаха стълбата да не падне. Другите деца хванаха втората стълба.

— А сега кажете какво да правим с вас? — строго заговори Фильо.

— Бащице Фильо — каза циганчето на върха на стълбата, което, изглежда, бе ръководител на групата, — ние сме хора сиромаси.

— А като сте сиромаси, защо помагате на Котѐ?

Циганчето от стълбата взе да се мазни.

— Бай Фильо, сиромах човек — жив дявол! Нали требе да се яде?

— А искаш ли да се наядеш хубаво? — закани се Фильо, като наклони стълбата така, че още малко циганчето щеше наново да политне.

— Аман, челеби! — в скоропоговорка каза циганчето като възрастен. — Ти си арен човек, кой не те познава, на кой добро не си направил? Ората свещи палят за тебе…

— А ти познаваш ли ме?

— Как да не те познавам? Ти си ми наместо баща!

— Слизай долу! — ядоса се вече Фильо.

— Маани зверо, молим ти се!…

— Томи нищо няма да ти направи!

— Молим ти се, маани го, колко тригодишно магаре е!…

Циганчетата слязоха и се натрупаха на купчина. Някои извадиха фасове и ги запалиха. Приличаха на група осъдени, изведена на нощна екзекуция, на която изпълняваха последното желание — една цигара!… И от групата на Фильо някой се опита да запали.

— Рекъл съм ви — никакво пушене! — дълбокомислено подчерта Фильо.

Детето загаси фаса.

— Дадоха ли ви пари? — попита Фильо циганчетата.

— Е, па дават ли ти — взимай! — отговори сентенциозно едно малко циганче.

— Кой ви даде парите?

— Перо агентино и Калъча, дето държи плажо през летото.

— По колко ви дадоха?

— По сто лева.

— Дайте афишите!

Циганчетата с неохота подадоха рулата с хартия.

— Изеде ни лебецо, бащице…

— Ние ще ги налепим — каза Фильо, като огледа фасадата. Беше го осенила гениална идея.

— Те така те сакаме, бащице!

— Ама ако още веднъж ви видя…

— Нема вече! — отговориха в един глас циганчетата. — Айде сос здраве. Че ни дадете ли стълбите?

— После.

— Дай баре по сто лева за стълбите… — примоли се главатарят им.

Фильо застрашително тръгна към него. Циганчетата побягнаха, но като стигнаха до ъгъла, главатарят спря и извика:

— По-кротко, челеби, много си лют!…

А после завикаха в хор: „Фильо Тангоото… Фииильо Тангоото.“ Едно от децата хвърли камък по тях и те се скриха. Фильо огледа фасадата на склада. Тя бе налепена така, че за нищо вече не ставаше.

— Сега, момчета, кой от вас има шест по рисуване?

Всеки се дръпна скромно назад. Изглежда, никой нямаше шест.

— Е, добре — каза Фильо дълбокомислено. — Ще рисуваме колективно… Вижте сега как ще направим…

Той натопи четката в черната боя и със смел замах на ръката нанесе първите щрихи върху лицето на Котѐ. Ефектът беше потресаващ…

Четвърта глава

Сутринта рано Фильо, както винаги, излезе с флигорната, но след кратко колебание, вместо да засвири, се прибра в стаята. Отдолу Макензен наду бас-флигорната с втората партия, но след като засвири и никой не се присъедини към него, спря и погледна нагоре. Томи в обичайната си поза стоеше и безкрайно удивен, гледаше ту надолу, ту нагоре. Макензен викна:

— Фильо…

Но вместо Фильо на балкона се подаде Перо.

— Свири си, Маке, ти много хубаво свириш…

Перо слезе по стълбите и отиде при него на двора. Почна да разговаря тихо. Отгоре Фильо ги наблюдаваше, но нищо не чу. Макензен само уморено кимаше с глава. Перо извади от джоба банкноти и му даде няколко. Той неохотно ги прибра. Ружа всичко следеше от малкия прозорец на къщичката им.

— Не ги взимаай! — прошепна тя.

— Глей си работата, ма! — троснато отвърна Макензен, В това време Фильо се спускаше по стълбата, все едно, че не вижда Макензен. Последният не се сдържа и викна след него:

— Фильо бе, Фильо…

Но Фильо гордо отмина. След него тръгнаха Томи и Ружа, която бързо го хвана за ръка. Макензен се затича и ги догони.

— Фильо, искаш ли пари? Гледай… Показа му банкнотите от Перо.

— Аз с предатели нямам работа!

— Яд те е за Еми…

— Слушай, херувимче — язвително произнесе Фильо, — за нищо не ме е яд! Само че тоя път връщане назад няма!…

— Да не ме биеш?! — насмешливо каза Макензен.

— Ти сам ще се утепаш, без да те барна…

По улицата се зададоха малките деца от снощната акция. Те тичаха към Фильо. Той им даде знак напред и всички се запътиха към тютюневия склад. Макензен вървеше на почтено разстояние след тях. Томи бе застанал по средата между децата и Макензен и гледаше ту към него, ту към Фильо. После с подвита опашка, сякаш виновен, тръгна след Фильо и момченцата. Томи избра мнозинството! И нищо чудно, тъй като беше много общителен и не можеше тепърва да си променя нрава заради един човек, па макар и да е Макензен!

Пред сградата на тютюневия склад се бе събрал много народ и се смееше. Над налепените плакати се четеше: „Гласувайте за О’Котѐс — циганския кмет, черноборсаджия и спекулант!“ Портретите на Котѐ бяха странно променени. На едни — с брада, на други — с мустаци, на трети — с изкривен поглед. Един гражданин разговаряше със стария съдия:

— Защо пише О’Котѐс?

— Така е на цигански език.

— Добре са го направили! — възхити се гражданинът.

Съдията се засмя:

— Отлично!

Фильо и децата с гордост разглеждаха резултатите от своята политическа дейност. На отсрещния тротоар стояха Венчо и До̀бра, която винаги се изчервяваше, когато я поглеждаше. Смееха се с глас.

— Моите поздравления, Фильо! — тръсна му ръката той.

— Тепърва ще има да ме поздравяваш!… — похвали се Фильо.

— А Макензен защо ходи отзад?

Фильо се намръщи и нищо не каза.

— Старите приятели така лесно не се изоставят…

— Аз далеч по-големи работи изоставих — каза Фильо многозначително, — та с него ли ще се церемоня?!…

— Все пак той ти е приятел от люлка! Аз ли ще трябва да ви одобрявам?

Фильо отмина, ритайки камъчета по пътя. Влезе с децата в училищния двор. Един по един учениците с неохота се вмъкваха през входа, където двама учители ги проверяваха за чистота, за подстригани коси, за лъснати обувки и за якички.

Пета глава

В класната стая всички шумяха. Еми разговаряше оживено с Макензен и нещо го дърпаше за ръкава, но той я гледаше безизразно. Фильо не им обърна никакво внимание и нарочно се смееше, като се закачаше с другите ученици. Някой извика:

— Иде!

И всички се втурнаха към мястото си. От двете страни на чина се изпънаха Фильо и Макензен в стойка „мирно“. Влезе един възрастен мъж с напълно остригана глава. Темето му лъщеше като емайл. Това бе прочутият учител по руски Вениамин Самус, бивш офицер, изискващ военни порядки в часовете си. Беше строг, но извънредно справедлив.

— Встать! — изкрещя детското гласче на дежурния, който направи кръгом, после с маршова стъпка се запъти към преподавателя и спря:

— Господин учитель, класс готов к уроку по русскому языку!

— Здравствуйте, господа! — поздрави той отчетливо.

— Здравья желаем, господин Вениамин Николаевич.

— Садитесь!

Класът седна. Настъпи тишина. Той ги изгледа проницателно с живите си сини очи и с едва забележима насмешлива усмивка каза:

— Сегодня у нас классная работа. Приготовтесь… — Учениците извадиха тетрадките. — Будем делать так, вот видите?… Первая група, вторая група, первая група, вторая група…

Така всеки чин бе разделен на две редици в дълбочина и никой не можеше да преписва от другия.

— Первая група, текст: „Я памятник воздвиг себе нерукотворный“. Вторая група: „Тучки небесние“. Надеюсь, что эти авторы вам знакомы… — Самус мина на българо-руски. — Потом первая група ще сприегне глагола „читать“ в минало вриеме, а вторая група ще склонит существительного „озеро“. Ясно?

Вениамин Самус седна на катедрата. Децата се наведоха и започнаха да пишат. Фильо знаеше много добре „Тучки небесние“, но приятелят му до него гледаше през прозореца тополите на двора и наум не му идваше нито дума от тоя пусти „нерукотворен памятник“. Накрая той се унизи и сбута Фильо. Той го погледна безстрастно и се отмести. Макензен пак го бутна. Тогава Фильо го ритна с крак по глезена и Макензен подскочи.

— Господин Макензен, вие сега ли сочинявате стихотворение? Ни трябва так да се напывате… Това направил Пушкин преди вас…

Горкият, целият се изпоти. Той имаше големи познания по гробищните паметници, но от „нерукотворните“ нямаше и хабер. Затова зяпаше навън. Долу стоеше Томи на пост, но и кучето не можеше да помогне на господаря си. Изведнъж Макензен се почувствува смъртно уморен. Той се прозина юнашки и дълго. След това задряма на чина. Не помнеше колко продължи това. Стресна се от училищния звънец.

Коридорите на училището, където бяха класните стаи, отначало бяха празни. Сега вратите една по една се отвориха. Излязоха първо преподавателите, а после в луд бяг, сякаш бяха държани вързани на чиновете, изскочиха учениците. Фильо весело разговаряше с две другарчета. Край него мина Макензен съвсем намусен и се запъти към нужника. Фильо тръгна след него, защото почувствува нещо недобро… Приятелят му влезе вътре. По-малките със страхопочитание му отстъпиха място. Макензен измъкна един фас от джоба си. Запали го доста неловко и се закашля, макар да беше опитвал и друг път. Прогимназията имаше два клозета. Единият с много подразделения — на двора, който вече познаваме, а другият — в самата сграда, който почти никой от учениците не ползуваше освен първокласниците. Макензен се бе запътил именно към клозета в самата сграда. Фильо се напъха след него и веднага го нападна.

— Нали съм ти казал да не пушиш!

— Ще правя каквото си искам! Да не си ми настойник?!

За беля в същото време дойде един преподавател. Макензен, който иначе беше предпазлив като лисица, този път бе толкова угнетен, че даже не направи опит да загаси фаса.

— Това какво е? — попита учителят.

— Фас! — кратко отвърна той.

— Напусни училище веднага!

Той хвърли угарката и излезе с независим вид. Фильо изтича след него.

— Ей, Макензен, чакай… Маке…

Но приятелят му не го изчака, не искаше да чака. Беше му дошло до гуша всичко. Фильо въздъхна и се върна в клас.

Когато училищният ден приключи, всички весело затичаха по уличките около гимназията за в къщи. Фильо с крайчето на окото следеше Еми. Тя вървеше с две приятелки. Той тръгна по тях на далечно разстояние. Видя как тя се раздели с момичетата и продължи сама. Фильо бързо я догони точно когато излезе на тяхната улица.

— Еми, почакай…

— Какво има? — попита високомерно тя.

— Трябва да поговорим…

— Няма за какво!

— Все пак… бяхме заедно… шафери… — нататък той не продължи спомените си, защото настъпи в опасна зона.

— Е, и какво?

— Аз не съм ти направил нищо!

— Нищо ли? Ако знаех, че си комунист, нямаше да те приема за шафер!

— А-а-а, така ли? — ядоса се Фильо.

— Точно така! — повтори Еми. — И повече не се влачи зад мен!

— Съвсем не се влача. Само исках да те предупредя, че ако продължаваш да оплиташ Макензен, ще си имаш работа с мен!…

— Не ме е страх от никого!

Тя тръгна. Фильо вървеше след нея.

— Значи и ти си с тия бандити? С тоя Котѐ?!…

В това време се чу от двора гласът на майка й:

— Еми… Идвай вече! С кого разговаряш?

— Сега, мамо… Край между нас!

— Така ли? Аз не знам да е имало начало! — надменно каза Фильо. — В края на краищата, ако съм те целунал, това за мене не значи нищо! Аз колко съм целувал, ако хвана за всяка да се женя?! Къде ще му излезе краят…

— А, така ли?! Значи никога не си имал нищо към мене?

— Сега ли чак го разбра? Аз само така… за разнообразие!…

Очите на Еми се насълзиха. Тя се изчерви от гняв.

— Махай се!… Махай се!…

— Не се нервирай, има толкова мъже по света!… — каза Фильо снизходително и си тръгна. Но и той не беше никак наред и щеше да се разплаче.

Когато стигна в къщи, не обърна никакво внимание на Томи, който се мотаеше в краката му. Седна на един пън в двора и въздъхна няколко пъти дълбоко и жалостиво. Някой тихо се допря до него. Беше Ружа.

— Какво ти е? Плачеш ли?

— Кой? Аз ли? — каза Фильо и хлъцна.

— Хремав ли си? — загледа го тя.

— Ама какво си се хванала за мене? Иди си!

Ружа се отдалечи към разпрегнатия файтон. А Макензен седеше на другия край на двора и мълчеше като своя „нерукотворен памятник“. В двора влезе Венчо. Щом го видя, Макензен веднага отиде при него. Гледаше надолу в земята.

— Викат някой от нашите в училище… — промърмори той.

— Защо? — попита загрижено Венчо.

— Пушех един фас…

— Браво, само това ти липсваше!… Добре, ще ида.

— Не трябва! — провикна се внезапно Фильо. — На такъв опозиционер — никаква помощ!

— Той не е опозиционер — възрази му Венчо, — а бедно момче като всички нас и ако ние не си помагаме, кой ще ни помогне?…

След обяд двамата поотделно отидоха на репетиция и седнаха така, че руснаците да ги разделят. Макензен нямаше никакво настроение. Руснаците се чувствуваха вече свои хора в оркестъра. Лейтенантът весело разговаряше с една от гимназиалните учителки. Полека-лека останалите заемаха местата си. Съставът беше пълен. Гоце Михов почука на пюпитъра.

— Господа, моля за пълно съсредоточение. Ще свирим пред Съюзната контролна комисия. Това поставя на изпитание оркестъра. Федя, ти къде гледаш?

— Простите, товариш Михов…

Той вдигна диригентската палка. Само Макензен стоеше неподвижно и гледаше някъде далеч. Гоце Михов свали ръка, защото не можеше да остане безучастен към такава апатия.

— Ти пак ли не си ял?

Макензен трепна и нищо не отговори.

— Внимавай, да не ме изкараш от кожата!…

Гоце Михов вдигна отново ръка. Имаше ауф-такт, но Макензен, напълно разсеян, наду бас-флигорната. Реакцията на диригента беше мигновена. Той захвърли доста дебелата палка, която профуча на сантиметри над главата на Макензен и после леко премина през отсрещния голям двоен прозорец. В градината на казиното се посипаха стъкла. За щастие имаше само двама играчи на табла, които учудено погледнаха нагоре.

— Тоя Гоце е луд — каза единият от играчите.

А в залата на библиотеката Гоце Михов бе стигнал до припадък.

— Ще те убия! Не, ще се самоубия и ще те излежа!…

Доктор Милетович стана от първия пулт и кротко взе Макензен за ръка. Отведе го към вратата.

— Върви си, не виждаш ли… — сви той рамене.

Макензен слезе по стълбите. Когато мина край двамата играчи, те съчувствено го изгледаха, но нищо не казаха. През счупения прозорец долетя музиката на увертюрата. Томи, който чакаше долу, се приближи до господаря си, но той го ритна. Томи жално изквича.

На другата сутрин имаха руски. Отново в класната стая се чу:

— Встать!…

— Здравствуйте, господа!

— Здравья желаем, Вениамин Николаевич…

— Сейчас поговорим за ваши класни работи… Так-с… общо я доволен. Макензен, идите сюда!…

Макензен очакваше всичко, затова едва стана и се затътра към черната дъска.

— Господин Макензен, у вас вид на больной верблюд… Прошу вас ходить как молодой человек!

Той се поизпъна. Вениамин Самус му подаде собствената му тетрадка с класното упражнение.

— Читайте!

Макензен мълчеше. Беше преписал от дъската само заглавието на стихотворението, и то с три грешки.

— У вас было: „Я памятник себе воздвиг нерукотворный“… Читайте!

Макензен започна да пелтечи не на шега.

— Я — я — я памятник… памятник… — а после изведнъж да покаже кой е: — У солнышка тепло, у матери — добро! — изрева той.

— Постойте! Почему вы приписали Пушкину эти мудрости?

— Знаех само този урок… Аз съм сирак. Нямам майка… — той изхълца и очите му се насълзиха.

— Ну, хорошо… У вас склонение существительного…? Так-с?…

— Так-с — повтори Макензен.

— Читайте!

— Озеро — каза Макензен твърдо.

— Так точно! Озеро. Макензен был очень жадный… Ну, читайте!…

Точно на това „озеро“ Макензен се надяваше най-много. Той беше видял в тетрадката на Фильо, че последният отдели основата на глагола, а после дописа след тире окончанията. Например: я чит-ал. Окончанията от Фильовата тетрадка Макензен спокойно бе прибавил към корена на съществителното „озеро“. Затова, когато почна да чете на глас, се получи следното:

— Я озерал, ты озераше, он озераше.

— Дальше?

— Мы озерахме, вы озерахте, они озерали.

— Очень хорошо!… Вам, сударь Макензен, надо пасти авци! Вот вашето призвание!…

В това време на вратата се подаде училищният слуга.

— Макензен в дирекцията!

Той покорно тръгна.

— Постойте! Я не знаю как вас оценить и затова пишу вам крыгла нула!

Макензен излезе като пленник, напълно сразен. Фильо гледаше след него и му стана много жал. Приятелят му вървеше по коридора след байчото, който отвори вратата на директора. Вътре стоеше Венчо. Като го видя, Макензен се разплака.

— Бате Венчо…

— Седнете, Мицов — каза директорът. — Вашият настойник дойде. Извиках го да си поговорим заедно…

На времето институцията на настойничеството бе силно развита. Повечето ученици идваха от селата и родителите им слизаха в града само няколко пъти годишно — я да им донесат дърва, я дрехи, а на хазяина — сланинка или яйца. Затова трябваше някой в града да бъде нещо като родител на детето. Този човек — най-често роднина, съселянин или приятел — се казваше „настойник“… Задълженията му обикновено се изчерпваха с това, да отива в училище при някоя беля, която е извършил питомникът му. В историята на просветното дело у нас не е известен пример да бъде извикан настойник, за да го зарадват с похвала за ученика. Освен това на деца, чиито родители обществото признаваше за некадърни да възпитават детето си, също се избираше настойник. А своеобразната известност на бай Мицо, с която той се гордееше, се състоеше в това, че му трябваше „барем една ока гроздова“, за да се „почувствува човек“, както сам се изразяваше. В приповдигнатото състояние, в което се намираше почти през целия ден, той не можеше да се унижи да разговаря с разни даскали, които пият само лимонада и от комитлък си нямат хабер!… Ето защо тая чест, да бъде настойник на Макензен, се падна на Венчо. Ще бъде излишно да се описва диалогът в дирекцията, тъй като „нашият герой“ благоразумно мълчеше, докато директорът изброяваше успехите му по пушене и подвизите му, които обещаваха славни бъднини в научното поприще. След като по мнението на Макензен директорът се наприказва на воля и даже прекали, взе думата настойникът, който обеща от името на своя питомник, че ще бъде послушен, ще учи и няма повече да пуши. Въобще настойникът потвърди, че от днес нататък ученикът Мицов ще бъде вече друг човек! „Другият човек“ чак в края на „приятната“ беседа бе принуден да проговори.

— Обещавате ли да не повтаряте вече всички тия дивотии? Ще станете ли друг човек? — зададе въпроса пряко директора, който съдържаше и отговора.

— Да! — каза Макензен с необичайно тих глас.

Мъчението бе приключено. На излизане от дирекцията отново силно му се приспа и той се прозина дълбоко за учудване на Венчо. Точно когато вървяха вече през двора, би звънецът за края на учебния ден. Двамата зачакаха Фильо. Той се показа на вратата.

— Фильо, ела тука! — извика го силно Венчо.

Той се приближи. Венчо ги огледа и двамата с мълчалива усмивка.

— Довиждане, другари! — каза им той внезапно и си тръгна.

Макензен взе да стъпва ту на единия, ту на другия крак. Фильо си бършеше с ръкава носа, макар че нямаше нужда. Приятелят му изведнъж извади няколко банкноти двадесетачки и ги подаде на Фильо.

— Колко са?

— Двеста. Вземи ги! — подаде ги Макензен великодушно. — Имам още малко пари.

— Това ли са всичките?

— Да.

— И за какво ти ги даде Перо?

— Тя е дълга и широка… Айде да идем в плевнята да ти покажа къде съм скрил част от парите…

— Е, добре, пази ги, ще ми разкажеш после…

Шеста глава

А това „после“ трая няколко часа. Фильо и Макензен бяха седнали на покрива на плевнята, за да не правят впечатление с дългия си разговор. Долу Томи стоеше и ги чакаше, като от време на време нетърпеливо заскимтяваше. Ще бъде отегчително да се разказват омотаните обяснения на Макензен, гарнирани с куп лъжи и оправдания.

— Това ли е всичко? — попита Фильо накрая.

— Всичко. Искаш ли да се заклея?

— Не се кълни напразно! Щях да те сложа на колене, но от мене да мине!

— То си е казано: „Брат от брата ще разделя, дете от семейство…“ — въздъхна Макензен.

— Идеологически си много зле… но това е последният ти шанс. Ясно ли е?

— Ясно бе, Фильо, трябва да ми имаш пълно доверие!

В този момент Томи, който стоеше до портата на пост, се разлая силно.

— Перо иде. Томи ни дава знак. Не бива да ни вижда заедно.

Макензен скочи от покрива. Фильо наблюдаваше как изтичва към Перо. Двамата шепнешком си казаха нещо. Перо му подаде и някакво куфарче. Момчето го взе. Фильо пое дълбоко дъх. Предстояха сериозни битки…

Късно следобед Фильо се шляеше по улицата сам и замислен. Спря до децата от махалата, които играеха на топчета. Играта се водеше на кръв. Точно сега Кирчо направи последния си удар. Мереше едно далечно топче. Децата се струпаха мълчаливо и внимаваха да не дишат. Кирчо изплези език, задържа дъх и като стрелец дълго се мери и когато удари далечното топче, общ тържествен вик се издигна към небето. Кирчо най-спокойно събра топчетата. Чак сега забеляза Фильо.

— Ще играеш ли?

— Не, нямам време.

— Тая вечер ще рисуваме ли?

— Имам по-важна задача за теб… — важно му каза Фильо. — Ела малко…

Двамата се отдръпнаха настрани. Останалите деца мълчаха и ги гледаха, ужким не им е интересен разговорът… Накрая Фильо рече:

— Разбрано, нали?

— Разбрано!

Фильо забърза към центъра на града. По улицата го викаха разни други деца, но той не им обърна внимание. Мина през Житния пазар. Там забеляза една група цигани. Те помагаха на Перо и на един едър човек с голям белег на лицето. Но не белегът будеше удивление, а невероятните татуировки по ръцете и гърдите. Понеже беше разгърден, виждаха се картини, които сякаш разказваха ужаси като от приказките за чумата. Над лявата му гръд се виждаше сърце, безмилостно прободено със стрела, от която се стичаха тежки капки кръв. В сърцето пишеше: „Мичето — 1942 г.“. Точно по средата на гърдите му бе разперил криле голям двуглав орел със скръбен израз на недоклан пуяк. Имаше и змия с надпис: „Кунчето — 1943 г.“ Следваха полегнал лъв от 1943 г., войник с пушка… А когато мъжът се надигаше, за да подаде тежък предмет, на корема му личеше надпис: „Велика България“. По ръцете му имаше разни котви, кормила, един автомобил, аероплан и жена в профил с къдрава коса. Под нея пишеше: „Моята любов завинаги — Пепи 1944 г.“ Това беше личната биография на един мъж, неговите желания, скърби, любовни трепети, преплетени с постиженията на цивилизацията в образи и най-новата политическа история на България. Фильо го гледаше с интерес. Това бе съдържателят на плажа.

Двамата с Перо сковаваха нещо като трибуна на площада. Перо прокарваше жица. Фильо застана близо до трибуната. Едрият човек с белега на лицето му подвикна:

— Ей, я дай тая дъска!

Фильо не се помръдна.

— Дай дъската, да не те плесна…

— Тъпанар! — процеди Фильо.

В това време дойде Перо.

— Калъч, остави го!… От червените е семка…

— Разкарай се! — изръмжа Калъча.

— Пипни ме само! — наежи се Фильо.

— Аз сега…

— Остави го! — хвана го за ръката Перо. — Ще дойде оня, лудият партизанин Венчо, знаеш го…

Калъча плю настрани и се зае с работата по коване на трибуната. Фильо гордо отмина. Беше се забавил повече, отколкото трябва, затова с тичане влезе в Градската градина. Там имаше някаква барака-стрелбище. Една огромна, пълна и червенокоса жена с големи обици стоеше зад тезгяха и пушеше цигара. Ръцете й бяха целите в евтини, лъскави украшения, но лицето й изглеждаше много добродушно.

— О, Фильо, здравей! Отдавна не съм те виждала… — зарадва му се жената. Тя механично взе пушка и я напълни със сачма.

— Не искам — рече Фильо.

— Може и утре да ми платиш. Ти имаш неограничен кредит при мен.

— Лельо Цонке, дошъл съм по важна работа…

— Казвай, цигари ли искаш?

— Лельо Цонке, имаш ли стари плочи?

— Коя искаш да ти пусна?

Тя бързо отиде до своя допотопен грамофон и пусна „Хорсей, хорсей всеки знай“… — Хубаво, нали?

— Екстра! — потвърди Фильо. — Само че ми трябва… Я спри грамофона! — тя го спря. — Трябва ми, да речем, тая плоча… — Фильо почна да пее: „Ако си имаш, църна кокошка, дето не ееее раждаааала…“ Даже и леля Цонка запя.

— Хубава е — въздъхна тя, — ама нея баш я нямам!…

— А баба Наста за царчето, тая песен…

— Готово! — каза тя, после се сепна: — Ей, да не стане някоя беля… Ще ти я дам, ама ако те хванат, ни дума, че е от мене. Нали знаеш, сега не ни е до царчето! Я влез, избери си!

Тя вдигна дъската, която преграждаше входа, и го пусна. Фильо започна да рови в плочите.

— Ще взема още тая… „Два динара лубеница, три динара грозде“… — тананикаше я Фильо.

— Тая е също хубава — каза мечтателно леля Цонка. — Що пиене е паднало с нея… Ти не ме глей сега!… На времето по мене на глутници се въртяха мъжете. Имаше даже един кметски наместник и един секретар-бирник…

— Ще взема и тая… „Брала мома къпини“…

— Тая, да ми простиш, Фильо, е малко мръсничка, не става за жур!

— За жур не става, ама за друго става!… Ще ги нося на един митинг. Ама тайна!… Како Цонке, депозит ли искаш?

— Обиждаш ме!…

— Дай сега една пушка!

Той излезе пред тезгяха и остави плочите до себе си. Вдигна пушката и се премери в един ловец и заек. Стреля, но вместо заекът да падне, ловецът се преобърна с глава наопаки.

— Тая е повредена — каза леля Цонка, — стреляй по орела!

Фильо стреля. Орелът падна надолу като камък и избухна силен гърмеж, защото долу бе сложено кюкюрт с бертолетова сол, за да гърми. Вдигна се лек дим над стрелбището.

Два дни наред Фильо беше в голямо напрежение, зает от сутрин до вечер. Но за да не дразним любопитството на читателя, ще кажем, че всичко си има причина. А тая подготовка Фильо направи, защото очакваше един уречен ден…

Седма глава

И ето настъпи тоя ден… Ден на голямата предизборна борба. Дори тук, в това малко провинциално градче, където живееха нашите герои, предизборната борба се водеше с всички средства.

Още рано сутринта Перо засвири с уста. Той беше елегантно облечен, с лента през гърдите, на която пишеше: „Демокрация“. Върху петелката на сакото му се зеленееше огромна четирилистна детелина, изрязана от лъскав плат.

— На сватба ли ще ходиш? — попита го бай Тома.

— Може би на вашето погребение… — важно отговори Перо.

— Зелен си, Пероооо, ама си си наистина зелен! — тикна пръста си в детелината му бай Тома.

Но Перо не му обърна внимание и отиде на двора. Изсвири. След миг се подаде Макензен. Носеше в едната ръка куфарче, а в другата жици и на рамото — голям триножник с микрофон. Двамата излязоха. След миг по стълбата изтича Фильо с огромен пакет в ръка. Подир него — естествено, Томи.

Котѐ бе взел всички мерки, за да привлече като на атракция хора за митинга. По улицата, където вървеше Фильо, се зададе мотоциклетист, който разхвърли позиви и изчезна в прах. Фильо вдигна един и прочете: „Всички на митинга! Гласувайте за Котѐ!“ Фильо смачка позива. В края на улицата го чакаше Кирчо с децата.

— Всички ли са налице? — попита Фильо.

— Да.

— Имате ли това, дето казах?…

— Тройно повече — отговори Кирчо.

— Въпроси има ли?

— Всичко е ясно! — успокои го Кирчо.

— Тръгвайте тогава! — заповяда Фильо.

Децата се затичаха и след миг се скриха зад ъгъла. Фильо остави пакета до себе си и седна на тротоара. Мислеше нещо и не забеляза, че до него се изправи Ружа.

— Защо не стоиш в къщи?

— Ще дойда с тебе, знам всичко!…

— Добре, ела, но стой далече. Ако ни потрябваш, ще те извикам.

Фильо вдигна пакета и тръгна. След него вървеше Томи, а на известно разстояние Ружа. Така стигнаха главната улица. Фильо спря. Отдалече ехтеше бумтенето на тъпана, сякаш е неделен ден и имаше сватби. Но беше делник. Тъпаните приближаваха и вече се носеха пискливите вариации на кларнетите. И други минувачи по улицата се спираха, за да видят каква е тая музика. В малките градчета всяко такова нещо се превръщаше в голям джюмбюш, както казваха старите хора, който не биваше да се изпуска. Зададоха се музикантите. Повечето бяха цигани, леко пийнали, със зачервени лица, с пот на челото и очи, които ще изскочат. Правеха се, че свирят всички, а повечето време си почиваха, като пускаха да изпъкне ту кларнетът, ту някоя флигорна, ту тъпанът. Свиреха „Бдинци, лъвове-титани“ с всички възможни цигански извивки. След тях с ленти на гърдите пристъпваха двамата разпоредители: Перо и Калъча. От време на време изтичваха напред или встрани, за да оправят колоната, която никак не ходеше в крак. Следваха два реда зелени знамена, а зад тях наперено крачеше Котѐ с бомбе в ръка, което често размахваше за поздрав. Той беше своеобразна фигура, излязъл, както Котѐ сам се изразяваше, „от дъното на народа“. Бе се издигнал отначало като препродавач на добитък, откъдето бяха всичките му връзки с циганите, а после отвори железарски магазин в градчето. Лицето му беше загладено и, както казва поетът, челото му не бе разорано от мисловни бръчки. Мустаците му, късо подстригани, приличаха на част от четка за дъски. Но хитрите му черни очички, пъргавата му възпълничка фигура навяваха такова доверие, че спокойно можеше да продаде магаре за състезателен кон. Беше облечен в костюм от бял шантунг, с обувки в черно и бяло, като аржентински плантатор. В ония бедни години това облекло беше идеалът за елегантност. Подир Котѐ (впрочем името му беше Костадин, на галено Котѐ) вървяха членовете на бившето дружество „Любов към родината“, с които се познаваме от забавата на германците. Между тях беше и майката на Еми със самата Еми. Мяркаше се някъде и полковникът с военна куртка без пагони. Имаше още много други от бившия, така наречен, елит на града. Не липсваха и обикновени граждани в колоната, както и доста селяни. Пред всички и пред музиката вървяха децата начело с Кирчо. Когато минаха край Фильо, малкият водач му намигна. Но Фильо не му отговори, защото в този момент видя Еми в колоната и му стана особено неприятно. Тя също го забеляза и рязко извърна глава. Фильо изчака да се извърви колоната и тръгна след нея. Тълпата отиде на Житния пазар. Зави около трибуната и спря. На площада имаше и други зяпачи, без ленти и детелини. Те бяха насядали по тротоара. Циганската музика засвири нов марш. Беше забраненият след Девети септември марш „Изгрей, зора на свободата“. Перо и Калъча развълнувано изтичаха.

— Спрете! Какво свирите!

Музикантите млъкнаха и само тъпанът, който не бе чул заповедта, самотно избумтя няколко пъти.

— Свирете нещо друго! — каза Перо.

Те засвириха „Тъжна беше нашата раздяла“…

— Е, стига де! — скара се Калъча. — Карайте марш!

Музиката отново поде „Бдинци, лъвове-титани“.

Перо и Калъча, подпомогнати от Макензен, монтираха набързо микрофона на трибуната. Макензен изтича с жицата към едно дюкянче, мина през вратата, продължи по коридора, после слезе в мазето по някакви стълби и накрая в една приземна стая с прозорци в задния двор. Тази стаичка беше ниска, имаше само един стол, маса с грамофон и голямо усилвателно устройство. Перо също влезе и огледа всичко. Макензен зае мястото на пулта.

— Отвори прозореца! — заповяда му Перо. — Като свирна, пускай! Аз ще кажа: Едно-две-три по микрофона и значи — всичко е готово!

— Ясно, няма що да ме учиш! Колко съм се занимавал с тия рррработи…

Перо махна с ръка и си отиде. Макензен остана сам. По едно време чу шум. Видя на малкото прозорче Томи, който си беше проврял главата и дишаше с изплезен език. До главата на Томи се подаде и Фильо.

— Фильо! — извика Макензен.

— По-тихо… Вземи това!

Подаде му пакета, който носеше. След малко и той се пъхна през прозорчето.

Томи остана вън на пост. Макензен разопакова плочите и една по една ги разгледа.

— Екстра! Откъде ги намери? И аз имам няколко…

Но Фильо не го слушаше. Тръгна по протежение на жицата. Първо затвори външната врата на дюкяна с резе отвътре, после заключи всички вътрешни врати, като внимаваше да не прекъсне някъде жицата. Най-сетне се върна в стаичката при Макензен.

— Знаеш ли как се действа?

— Разбира се, репетирали сме го.

Той пусна едното копче, после другото. Една по една светнаха лампичките.

— Този бутон — продължаваше да обяснява Макензен — е за високоговорителите, а този е за грамофона. Този е за вътрешния високоговорител в стаята, този е за радиото, но нас не ни интересува…

Макензен извади от пазвата си парче хляб с две-три пръжки вътре и почна да яде.

— Дай и на мене — не се стърпя Фильо.

Макензен му отчупи половината.

— Пари отпуснаха ли ти още?

— Съвсем малко. Казаха — след това! Но тия ги пиши бегали…

— Да… — въздъхна Фильо. — Пиши ги бегали…

Томи излая. Макензен му подхвърли през прозорчето и неговия дял, който Томи излапа за секунди.

А на Житния пазар Перо и Калъча оглеждаха микрофона за последен път. Калъча носеше една маса, а Перо вода и чаша за оратора. След това двамата се заеха с микрофона. Долу бе тълпата, която издигаше лозунги за нов живот. Перо и Калъча се спогледаха. Калъча си сложи двата пръста в уста и така силно изсвири, че духовата музика спря като онемяла. Кандидатът Котѐ също трепна. Така можеше да изсвири само конекрадец. Перо направи успокоителни знаци на музикантите да продължат, но те съвсем погрешно го разбраха и се изтеглиха от трибуната, като напуснаха площада. Перо искаше да ги спре, но приятелят му посочи микрофона. С други думи — не е нужно… Калъча наново изсвири, тоя път още по-остро и пронизително. Котѐ си избърса с носна кърпичка челото.

— Тоя ке ме съсипе… — изсумтя той.

Долу, в стаичката, бяха чули и двете изсвирвания, но, спокойно си дояждаха. После Макензен завъртя едно копче. Чу се неистово пищене на микрофоните. То се засили, премина във вой, после в някакво грапаво стържене и пукане, сякаш не беше микрофон, а дарак и чепкало. На площада всички обърнаха очи към високоговорителите, заковани на двата дирека, а лицата им бяха такива, сякаш сега ще писне противовъздушна тревога. Калъча пак изсвири три пъти с пръсти. Постепенно звукът се изчисти и писукането вече едва се долавяше. Той почука по микрофона, но звукът бе такъв, като че стреляха с топове. Накрая викна:

— Едно-две-три…

Някакъв грак се понесе над площада. Едно уплашено ято врабчета се издигна към небето. Той спря и повтори:

— Едно-две-три…

Сега вече беше по-добре. Усмихна се доволен. Наново изсвири, защото по микрофона екна песента „Ела под елхите зелени…“ Събраните на площада недоумяваха. Но изведнъж звукът прекъсна. На трибуната излезе в цялото си величие Котѐ Стоичков, който беше изгубил вече всякакво търпение. Застана зад масата. Покашля се. Край него стояха Калъча и Перо.

— Дами и господа, селяни и селянки…

Но странно — отново гласът премина в оня противен грак и ту се изчистваше, ту прегракваше.

Долу, в стаята, Фильо и Макензен усилено въртяха копчетата.

— Остави го да почне! — разпореждаше се Фильо. — Аз ще ти кажа кога…

Най-сетне гласът на Котѐ ясно се разля над площада. Това бе глас на стар околийски оратор, свикнал да говори на всякакво място, при всички обстоятелства. Неговите думи нямаха абсолютно никакъв смисъл, но бяха казани така, че действуваха с покачването и спадането на гласа, с глупавите ударения и извивки и завладяваха като приспивна песен. И сега ораторът не се беше стърпял да не почне речта си някъде от първоначалното създаване на градчето. Прескочил великодушно тракийския и римския период, Котѐ настъпваше към Балканската война. Забравил пред кого говори, той се обръщаше към публиката с думите:

— Драги бежанци, когато топовете тумкаха на Баларбаши… (една нищо и никаква височина над градчето) всички бежанци с развети знаменца…

Пак една забележка. Старите оратори понякога изпадаха в такова умопомрачение, че цялата им реч беше в рими, от което състояние вече никой не можеше да ги извади. По въпроса за бежанците никой не се обиди, защото деветдесет на сто от жителите на градчето бяха бежанци от Македония. Ораторът беше в стихията си. Ту притихваше, ту започваше да вика. Облещил очи, с изпотено и зачервено лице, което бършеше с голям везан пешкир, Котѐ ръкомахаше и говореше. От време на време се чуваха отделни думи, но общият тон беше тоя, който завладяваше като музика.

В същия момент влязоха в действие децата начело с Кирчо. Докато ораторът се дереше, децата се настаниха на различни места сред тълпата. Кирчо изсвири с уста. Всички деца без изключение набързо пуснаха в обръщение така наречените „жабички“ — особени бомбички, които, хвърлени долу, ниско по земята, се виеха като змии, със съсък и трясък и караха — особено жените — да подлудяват, понеже напомняха едновременно и мишки, и змии. Ефектът беше поразителен, особено между бившите членки на „Любов към родината“. Една даже в ужаса си се качи на трибуната с вдигната над коленете рокля и пищеше право пред микрофона. Перо и Калъча я прихванаха и свалиха от трибуната. Котѐ я успокои и наново застана пред микрофона.

— Молим, само не се тормозейте… Молим, тишина!…

Но долу продължаваха бомбичките да си вършат работата. Накрая фойерверкът стихна. Лека-полека всички заеха отново местата си.

— И ние — говореше с пълна сила ораторът — въпреки сичко, като спасителя на Голгота, требе изпърво да си носим кръсто, а сетне да получим благодат, сиреч — победа!…

А в приземната стаичка Фильо и Макензен си бяха точно разпределили работата. Фильо бдеше над плочата, а Макензен — при пулта.

— Готово! — каза той и Фильо пусна игличката върху плочата.

На площада вместо речта на оратора се чуха първите думи от една хумористична история. Пускаха я по всички паноптикуми, циркове и селски панаири. Получаваше се един особен ефект — едно говореше Котѐ, а друго излизаше от микрофона. И наистина, докато ораторът се кълчеше и ревеше, се чуваха съвсем други звуци и хилене. Тълпата бе напълно разстроена. Ораторът, който не си чуваше добре гласа, бе спрян почти насила от Перо и Калъча. Последният изсвири овчарски няколко пъти. Хумореската спря. От публиката се провикнаха гласове:

— Безобразие!…

Калъча и Перо тръгнаха към дюкяна, но той беше затворен отвътре. Перо се засили да разбие вратата. Фильо и Макензен чуха ударите, но още не бяха си свършили работата. Макензен монтира микрофона и пусна следващата плоча. Сладък тенор с пълен глас зажали: „Болен ми лежи Миле Попйорданов…“ После и момчетата запяха на два гласа. През малкото прозорче Томи виеше с тях, вдигнал глава към синьото небе. Странно се носеха по Житния пазар гласовете на двете деца. Ораторът беше млъкнал и със свирепо изражение слезе от трибуната. Митингът започна да се разотива. Децата продължиха да пеят. Перо и Калъча почти разкъртиха вратата. Момчетата се измъкнаха през прозорчето, като не забравиха да вземат съкровищата на леля Цонка. Само за довиждане оставиха да свири плочата „Брала е мома къпини…“ Публиката на площада се топеше. Едни от последните, които изтичаха, бяха Фильо и Макензен, придружени от Томи. Зад тях тежко ги гонеха Перо и Калъча. Накрая мъжете задъхани спряха.

— Аз на тия копелета ще им извия вратовете! Ще видят кой е Калъча!

И трябва да кажем, че заканата му не бе голословна, защото злобата му нямаше край.

Осма глава

Денят на изборите протече, запълнен от сутринта до вечерта. Фильо изпълняваше поръченията на ремсовия клуб. Заведе една бабичка и двама дядовци до избирателната урна. Понеже ги води в две различни секции, видя в едната като застъпник на опозицията Перо, а в другата Калъча. Имаха посърнал и унил вид. Перо се направи, че не го забелязва, а Калъча го гледаше с откровена закана в очите. Фильо не можа да се сдържи и невинно го попита:

— Как върви демокрацията?

— Върви по дяволите! — изсъска Калъча, защото не смееше да викне.

Така Фильо цял ден се мота пред избирателните бюра. Особено неприятно му стана, когато бащата и майката на Еми, придружени от Еми, отидоха да гласуват. Майка й беше с кожено палто. Бащата имаше посърналия вид на цивилен. Еми остана отвън. Макензен се оттегли тихомълком нанякъде. Томи беше учтив и не забравяше кой се е отнесъл приятелски с него. Спомняше си много добре жеста на Еми, когато му даде кейк, и независимо че не го беше изял, беше запомнил благодетелката си, завъртя опашка и отиде при нея. Еми го погали по главата, после бръкна в малката си чантичка и му даде един бонбон. Чу се хрускане, като че се трошат кокали, и след миг бонбонът беше погълнат, а езикът на Томи вече се ветрееше навън, очите му фиксираха очаквателно Еми и опашката му се махаше като метла. Еми му даде втори бонбон, а после клекна и го прегърна през шията. Въобще се правеше, че не забелязва Фильо.

— Томи, мили Томи, Томчо мой добър… — му говореше тя, а на Фильо му се доплака. Искаше да е на мястото на Томи. Той не издържа и извика:

— Томи, иси!

Томи без особено желание се подчини.

— Куше, пес такъв! — и леко го ритна с крак.

Томи легна в краката на Фильо. Еми, без да го погледне, каза:

— Какво ви правеше кучето?…

— Нищо — каза Фильо. — Просто не трябва да забравя възпитанието си.

— А вие много ли сте възпитан?

— Мене не са ме възпитавали гувернантки! — отвърна Фильо. — Каквото съм добил в живота, сам съм го добил, а не като някои, дето получават всичко наготово!…

— За мене ли намеквате?

— Не е важно!

— Жалко, че някои хора забравят толкова бързо някои неща…

Фильо се обърна и погледна Еми.

— Какви неща?

— Някои неща, които са говорили, за искрено приятелство…

Очите на Еми се насълзиха. Фильо наведе глава и гледаше тъпо Томи, легнал в краката му. Еми отново клекна и погали главата на Томи.

— Аз не съм забравил нищо… — каза Фильо.

В това време излязоха майката и бащата на Еми.

— Еми, ела веднага! Махни се от кучето! Ще хванеш бълхи.

Еми стана и изтича при родителите си. Тримата тръгнаха.

Фильо гледаше след тях. Момичето беше с яркосини панделки на главата. Преди да свият по другата улица, тя се обърна и погледна Фильо. Сърцето му взе бързо да тупа.

— Оправихте ли се? — чу той гласа на Макензен.

— Аз не се продавам за 30 сребърника! — язвително му възрази Фильо.

— Е, айде де! Вие, комунистите, всичко месите като гювеч. Любовта си е любов, политиката политика, а сиренето с купон!…

Фильо нищо не отговори на тия Макензенови сентенции, които сигурно беше чул на пазара. Все пак нещо радостно нахлу в гърдите му и той се развесели много.

Още рано сутринта на другия ден по радиото обявиха първите резултати от изборите. Победата на Отечествения фронт беше съкрушителна. Но и без радиото положението беше ясно. Достатъчно бе да погледнеш сутринта Перо. Изглеждаше съвсем тих, услужлив и мек като пухена възглавница.

— Е, айде, Перо, честито! — му каза сутринта бай Тома.

Перо се ухили до уши и каза:

— Що си правиш майтап с бедния човек, бай Тома? Аз съм си пролетарий и няма какво да губя освен веригите си!

На бай Тома от учудване му спря дъхът.

— Бе и ние не сме напразно живели и правили калабалък на тая земя. Все нещо сме научили от научния материализъм… — продължи Перо многозначително и натърти последните думи.

Бай Тома започна да заеква от гняв.

— В полицията кръжок ли сте имали, говедо такова?! Колко пъти ще се обръщаш като кюфте в тиган?!…

— Бай Тома, без докачение, молим ти се…

— Абе ти си си баш бояджия бил бе! Днеска зелен, утре червен… Ух, да ти плюя на веригите!

— Бай Тома, по-кротко!… Партията е за обединение на всички сили. Какво има да делим ние с тебе? Аз наистина съм си бояджия, ти шивач. Да си стиснем ръцете!

Перо великодушно подаде лапата си на бай Тома. Реакцията на бай Тома беше незабавна. Той се изплю.

— Нищо. В името на единството ще преглътнем и тази обида — каза Перо.

— Венчо, чуваш ли го? — извика бай Тома.

Не по-малко удивен, Венчо нищо не отговори. По начало ренегатите винаги учудват нормалните хора с нелогичното си на пръв поглед поведение. Но при малък размисъл виждаш, че то е много последователно, защото целят една-единствена цел — да спечелят на каквато и да е цена!

— Ти си бояджия на собствената си душа. Не те ли е срам? — възмути се Венчо.

— Не е срамно да признаеш честно и почтено грешките си. Самокритиката очиства и…

— Аз на тебе! — нахвърли се бай Тома, но Венчо го спря.

— Остави го!

В това време стрина Мария излезе с чайника и Перо като стрела й го отне от ръката.

— Ти не се мори, стрино Марийо. Гледай си старините!… Докато Перо е жив, няма да те пусна да се пребиеш по стълбите я!

Фильо също бе учуден от поредната промяна в Перо за такова кратко време. Тогава той беше малък и не знаеше, че не само Перо, но и много други хора постъпват така и че даже между тях има велики имена, като Макиавели и Фуше, а в българската история — хаджи Иванчо Хаджипенчович, един от хората, осъдили Левски на обесване, а после заемал редица отговорни постове в освободена България. Но Фильо още не бе навлязъл в гъстия храсталак на сложните житейски отношения и беше твърде далеч от непроницаемата стена на неразрешените човешки въпроси. Затова бързо забрави този инцидент и с нетърпение очакваше великденската ваканция.

И най-после тя дойде. Но за Фильо тя не донесе очакваната радост. В прогимназията бяха разрешили на вярващите ученици да ходят вечер на черква. А това означаваше, че за тях ученическият час, тоест седем часът вечерта, не важеше и можеха да се шляят в двора на черквата до полунощ.

Фильо, естествено, не можеше да отиде на черква. А за Макензен това беше време на усилен труд и добри печалби. Той не можеше да се завърти в къщи. От училище тичаше право на черква, обличаше херувимските си дрехи и след толкова продължителни служби се връщаше капнал в къщи и заспиваше като заклан. От яд Фильо реши всяка вечер да ходи на баня. Това беше единственото оправдание, ако те заловят след ученическия час, да кажеш, че си бил на баня. Така много ученици вечер, когато трябваше да закъснеят, си носеха хавлии, пешкир и сапун и ако ги спираха за проверка, показваха торбата с алибито си. Но Фильо наистина всяка вечер отиваше на баня, седеше до полунощ и се пареше във врялата вода до оглупяване.

На Велики петък вечерта Фильо тръгна пак на баня. Тя беше стара, ниска турска сграда, с купол от олово. Вътре се стелеше мъгла като в норвежки фиорд на разсъмване. Миришеше на сяра, а куполът даваше особено ехо на гласовете. Фильо се опита да се промуши без билет, но касиерът го видя. Наложи се да плати. После се съблече, взе си полагаемия меден тас и налъми и влезе в банята. Вътре беше топло, задушно, предметите едва изпъкваха. Фильо стъпваше съсредоточено. Той, като стар и патил посетител, не си турна налъмите, а внимателно стъпи на каменните плочи, като се придържаше за стената. Тия предпазни мерки бяха необходими, защото долу по лъскавия каменен под имаше едни особено лигави водорасли, а ако прибавим към тях и обилния сапун, получаваше се нещо като „Париж върху лед“. Една невнимателна стъпка можеше да ти струва мозъчно сътресение. Но като знаеше тая особеност на турската баня, Фильо не изпускаше да наблюдава как се справят другите при това нещастие. Той седна на дървеното столче до една мраморна урна, в която плискаше топла вода от чучура, и зачака. Не чака дълго. Зададе се някакъв, както после се разбра, банков инспектор, дошъл на проверка в градчето. Гордо изпъчил големия си корем и притиснал ръце в кръста (още една фатална грешка, защото не можеше да балансира с ръце), обул дървените налъми (втората не по-малка грешка), той, без да се държи поне за стената, стъпи на хлъзгавите плочи. Резултатът не закъсня. В същия миг краката му полетяха напред със скорост на експрес, а тялото му изостана. Главата му изхлопа на каменния под като празна кратуна. Единият му налъм полетя право към купола на банята, а другият се пързаляше напред по пода. Тасът му изхвръкна като диска от статуята на Лизип и прелетя над целия басейн. Човекът се помъчи да се задържи, но с едно неумело държане се завъртя напред с главата. Тялото му се движеше със застрашителна скорост към отсрещната стена. Опита се с ръце да омекоти удара, но напразно. Втори път главата му изхлопа в зида и тялото му омекна. Тасът, който тъкмо в тоя момент падна, издрънча в мъглата и настъпи тишина. Около чиновника се събраха всички.

— Нокаут — съобщи Фильо.

— Повикайте д-р Милетович, той е в банята… — каза един друг човек.

След малко се зададе самият д-р Милетович, но не по налъми и стъпваше крайно внимателно. Впрочем той всеки път отиваше на баня, когато искаше да изтрезнее в топлата минерална вода и парата. Около кръста си беше навил пешкир. Докторът се наведе над спящия. Дръпна му ушите и леко го плесна. След това изля две канчета студена вода върху главата на бедния инспектор. Той се размърда и отвори очи.

— Това да ти е за акъл, пиленце… — каза Милетович. — Друг път, като дойдеш на баня, да лазиш още от коридора!… А-а-а, Фильо, ти тук ли си? Ела в басейна да си поговорим…

Фильо и докторът се натопиха в горещия басейн.

— Опитвал съм всичко за изтрезняване — и кофеин, и топла гликоза с витамин „С“ венозно, но нищо не действува така, както този басейн! Един час престой — и си като новороден!…

Фильо нищо не каза. Засега опитът на доктор Милетович в махмурлука не го засягаше. Един запя някакво турско маане. Странно се извиваше гласът нагоре към купола.

— Тая баня има страшна акустика. Филхармонията и „Александър Невски“, Фильо, трева да пасат!… Изобщо такава акустика няма никъде в света!… Бил съм и във Виена, и на тържествата в Байройт, и къде ли не!…

— Може би е от парата? — каза Фильо.

— Там е работата — оживи се Милетович. — Ако е от парата, инструментите ще цъфнат веднага. Но заслужава си да се проучи въпросът за тая баня… Слушай само, слушай…

Доктор Милетович пое дъх и изрева началните куплети от басовата солова партия на Деветата симфония от Бетовен:

— О драааайнен…

Всичко живо в банята трепна. Даже Наке телякът, който си пиеше кафето вън в коридора, дотича да види какво е станало.

— Спокойно… — каза Милетович, а после се обърна към Фильо: — И почва оркестърът, нали знаеш, тъм-тъм-тъм-тъм…

Милетович беше в стихията си. Той пееше и солото, и хора, и всички инструменти. И най-странното — Фильо го разбираше. Разбираше какво иска да каже. Хората в банята мълчеха и не дадоха вид, че са недоволни. Те уважаваха доктор Милетович, защото беше голям лекар, безкористен и много културен. Само да не беше това пиене!… — казваха хората. — Но иначе е злато човек!…

Фильо напусна банята късно вечерта заедно с доктора.

— Какво чудно време, колко е топло!… — въздъхна Милетович. — Дано да е на хубаво…

— Вярно… — каза Фильо, но леко се учуди, че докторът се замисли. — Довиждане… — сбогува се той.

— Довиждане, Филчо — усмихна му се Милетович.

Фильо тръгна по една тъмна уличка. Шествието, което обикаляше града на Велики петък, беше свършило. Много хора се връщаха със запалени свещи в дома и затова улицата беше оживена. Кой знае защо, на Фильо никак не му се прибираше. Нощта беше мека, подухваше лек ветрец от юг, по небето се носеха редки облаци, които за миг закриваха звездите. Нощ за мечтание… Овощните дървета по дворовете бяха разцъфнали и мирисът на цветята се носеше навсякъде. Славеите не млъкваха. Несъзнателно Фильо беше тръгнал към Градската градина. А наблизо се намираше улицата и къщата, където живееше Еми. И странно, точно като минаваше през неосветената градска градина, той я видя да върви със запалена свещ. В първия момент искаше да извика, но се спря. Спомни си, че отношенията между тях не бяха блестящи. А после забеляза зад нея три момчета. Бяха от Караджината махала.

— Емииии — гевезеше се единият. — Почакай да ти шепна нещо…

Всички се изкикотиха. Еми вървеше, без да се обръща. Най-едрият от тях изтича и прегради пътя й. Духна й свещта.

— Махнете се, какво искате?!…

— Да си полафим… — каза едрият.

В тъмнината Фильо не видя точно какво стана, но чу, че Еми извика. Сърцето му се разтупа. Той изтича и застана до нея.

— Я се разкарай! — викна Фильо.

— Ти ли бе?!… — ухили се едрото момче и го бутна назад.

Фильо, който нямаше достатъчно килограми, отлетя и за малко не падна. Но се върна бързо и застана на известно разстояние от едрия. Еми се притисна зад гърба на Фильо.

— Искаш ли да ти изтуря зъбите? — каза Фильо.

— Тоя па! — каза с подигравка второто момче и се опита да го заобиколи отзад.

Тактиката беше съвсем ясна на Фильо. Никакъв допир до телата на който и да е, защото хване ли се с единия, другите ще го съборят. Само бързи удари от разстояние! Сега трябваше да приложи всичко, каквото бе научил от своя приятел Осман. Щеше да им покаже той какво е категория „Петел“… Фильо отпусна рамене, сякаш се е примирил със съдбата си, но тялото му беше напрегнато като струна. А след това силно извика:

— Свиньоооо!… — и полетя като футбол напред. Лявата му ръка потъна в корема точно под лъжичката на едрия. Последният се прегъна и тогава Фильо с дясната си ръка нанесе удар отдолу, така че челюстите на едрия изтракаха. Той още повече се приведе. Сега Фильо се отдръпна и нанесе удар право в носа. Не съвсем по правилата, но достатъчно добре да рукне кръв. Едрият почна да хълца. Фильо съвсем спокойно се обърна към другите двама, които вместо да помагат на другаря си, стояха като зрители. Но Еми направи грешка и внезапно взе да плаче, като хвана Фильо за двете ръце отзад.

— Не искам… не искам…

Фильо почувствува, че се изпотява. Ако сега се хвърлят, ще ме смелят… Но двамата не се хвърлиха. Той рязко освободи ръцете си и се устреми към втория, който му се видя по-малко едър. Един удар право в лицето, без да гледа, му се видя добър. Но потърпевшият в последния момент наведе глава и ударът на Фильо попадна в челото. Второто момче просто седна на земята, но нещо изхрущя в стиснатия юмрук на Фильо. Той разбра. Това не е глава, а биче, си помисли Фильо. Беше си счупил пръста. Тръгна бесен към третия.

— Аз нищо… Аз не участвувам… Какво съм ти направил?!…

— Марш, докато не съм ви пребил! — кресна им Фильо с целия си момчешки глас.

Този, който не беше ял бой, вдигна от земята ударения по челото. Едрият плюеше непрекъснато и плачеше. Тримата като разбита войска изчезнаха в тъмнината. И все пак оцелелият измежду тях взе да реве:

— Фильо Тангото… Фильо Тангото… ще те пребием… така да знаеш!…

— Ей сега идвам! — викна Фильо.

Чу се шум от бягащи стъпки и настъпи тишина. Еми продължаваше да хълца. Фильо се приближи до нея, като си разтриваше ръцете.

— Залепиха се за мен още в черквата…

— Ето, виждаш ли, не трябва да ходиш на черква! — поучително й каза той.

Сега Еми се разплака високо, сложи си главата на ризата му и си триеше носа в нея. Фильо почувствува как ризата му се намокря. Пръстът го болеше много.

— Нищо не разбираш… — през сълзи говореше Еми. — Не е в черквата… Знаеш ли колко е хубаво да вярваш в бог… Като прочетеш Библията, ще разбереш…

— Ти цялата ли си я чела? — с недоверие попита Фильо.

— Не, но баба ми я чете всяка вечер…

— Хайде сега да те заведа в къщи… — каза й Фильо примирително.

Той я взе подръка и двамата тръгнаха. Еми се беше облегнала на него, но Фильо вървеше с гордо изправена глава и не я поглеждаше. Чувствуваше, че не трябва да каже нищо. Нека тя си направи заключение какъв мъж е Фильо! Какъв прекрасен, смел, горд, но скромен в замяна на това!… Тази роля го въодушеви. Той винаги си представяше, когато чете някоя книга, че е самият герой. Сега беше много щастлив, защото четеше своята собствена книга с главен герой Фильо! Кой каквото да разправя, но Фильо е нещо, което толкова рядко се среща на тоя свят!…

— О, Фильо — възкликна Еми, като се успокои, — колко си силен!

— Въпрос на тренинг. Моят треньор е Осман Булгура. Дребна работа!… Само друг път, като се бия, моля те, не ме хващай за ръцете.

— Извинявай, аз се уплаших.

— Няма нищо — великодушно каза Фильо.

Те излязоха от Градската градина и тръгнаха по улицата, където живееше Еми.

— Дотук! — рече Фильо.

— Не, изпрати ме до вкъщи.

— А родителите ти?

— Не ме интересуват!

— Ти върви, аз ще гледам, докато влезеш в двора. Само някой да посмее!…

— Фильо, искам да ти кажа нещо… — започна Еми и пак се разплака.

Не сега, не бива да й позволявам нищо да каже! Ти трябва да покажеш спокойствие и безразличие. И Фильо реши, вместо да е искрен и каже това, което е на сърцето му, да играе ролята на Янец и Сандокан едновременно.

— Впрочем мой дълг е да защищавам онеправданите — каза Фильо изречението, което не помнеше къде бе прочел. — И това е за мен естествено, нали? Не трябва да мислиш, че съм го направил заради тебе!…

— Фильо, все пак трябва да поговоря с тебе… Трябва да ти кажа нещо…

— Сега не. Може би по-късно, някога…

— Няма да има вече „някога“… — настояваше Еми през сълзи.

— Еми, Емииии… — чу се гласът на майка й от двора. Външната лампа светна.

— Е, довиждане… — каза Фильо. — Лека нощ…

— Фильо, моля те… — хълцаше Еми.

Но Фильо рязко се обърна и тръгна почти тичешком в обратна посока. Когато влезе в Градската градина, беше страшно доволен от себе си. Изиграх го както трябва!… Гордо, мъжествено! Е, след ваканцията, като почнем училище, ще се държа малко по-меко, така че да говорим… Тогава ще й кажа моите изисквания. Тя трябва да скъса с някои неща… Е, чак със семейството — не, но преди всичко идейно трябва да бъде с мене, а после…? А после мечтите на Фильо стигнаха до дълбока старост и няма защо да ги описваме, тъй като Хамсун добре ги е описал в своите романи.

В следващите дни Фильо беше като замаян от себе си. Не разговаряше почти с никого. Ходеше из двора и отведнъж се сети за тетрадката си. Точно в събота го обхвана вдъхновение и пожела да прибави нови безсмъртни стихове. Междувременно една сутрин, като се събуди, реши, че може да почне да пише роман. Въодушевено се спусна към тетрадките си, извади една чиста с тесни и широки редове и седна на масата. Потопи перото в лилавото мастило и краснописно изрисува: „Черният пират“, роман от Филип Томов Пищолски. Дълбокомислено впери очи в ъгъла на стаята и след миг изниза първото изречение: „Розалинда излезе на палубата…“ Помъчи се по-нататък да продължи, но нищо не му идваше наум, и реши, че вдъхновението е такова нещо, което осенява човека за много кратко време и трябва да го чакаш дълго, за да седнеш да пишеш отново. Фильо взе попивателната, внимателно попи началото на своя бъдещ гениален роман, какъвто той вярваше, че ще стане, затвори прилежно страницата и пъхна тетрадката под дюшека. Оттогава той нито веднъж не беше посягал да я измъкне в очакване на вдъхновението…

Затича се към къщичката на бай Мицо и потропа на прозорчето на Ружа, която, кой знае защо, не му бе върнала стихотворенията, след като момчетата си дойдоха от фронта… Нямаше никой. Макензен, както казахме, киснеше по цели вечери и следобеди в черквата. Фильо се качи по стълбите към тях и за своя изненада чу гласа на Ружа откъм балкона. Когато мина край стаята на стрина Мария, видя вътре момичето. Беше боса. Стрина Мария й кроеше някаква рокля от стар копринен плат с морскосин цвят, вероятно от миналия век, който бе извадила от отворения сандък. Роклята изглеждаше прелестна с воланчетата. Ружа имаше стройни, макар и тънки крачета, с хубаво оформени ръце. Но най-привлекателното в нея беше главичката й — с тежки, пепеляворуси, прави коси. А очите й непрекъснато се смееха. Тя се завъртя около себе си.

— Хубавицата на стрина! — нежно говореше стрина Мария. — То си ми е истинска Мара Пепеляшка… Само едни обущета да намерим!…

Ружа сияеше. Фильо помисли, че тя е много пораснала, и се учуди. Но си е все още дете, си каза той. Изчака я да излезе и я спря на балкона.

— Спомняш ли си, Руже, дадох ти една тетрадка, преди да ида на фронта?…

— Не си спомням! — троснато отговори тя.

Фильо погледна изумен. Макар и боса, той не се осмели да я плесне. Роклята, в която беше облечена, го възпря, а и самият й наперен вид.

— Амааа… — почна да мънка Фильо, — една тетрадка с корици, синя…

— И да си ми я дал, хвърлила съм я!…

— Как може така?! — ядоса се той.

— Може! — отсече Ружа и изтича по стълбите.

Фильо остана като треснат. Иди не вярвай, че сума велики поети са умрели така, просто поради липса на тетрадка! Фильо почти знаеше, че няма никаква дарба за поезия. Учудваше се на лекотата, с която други, по-малки деца, съчиняваха стихотворения, но все пак се надяваше на някакво чудо или по-скоро на това, че той е толкова скромен, та другите още не могат да оценят творчеството му!… Съчиняваше стиховете си горе-долу по подобие на сръбските народни песни. Не почваше примерно от „тебе“ да римува с „небе“, но взимаше и повтаряше последните срички от думата, а на следващия ред я прибавяше цялата и се получаваше нещо като прочутата кръчмарска песен:

В такова леко умопомрачено състояние мина за Фильо и Великден, и ваканцията. Той знаеше обаче, че животът му ще почне от момента, когато влезе в клас и види Еми. Непрекъснато приготвяше ролята си на благородния, силен, красив, умен, справедлив и така нататък мъж…

Най-после настъпи първият учебен ден. Както никога, Фильо отиде още от ранни зори и се мотаеше в училищния двор. Еми я нямаше. Нямаше я и когато влязоха в класната стая. Фильо и Макензен седнаха на своите места, един до друг. Но там, на предния чин, където седеше ТЯ, мястото бе празно. Фильо крадешком поглеждаше все към вратата. Влезе учителят по математика.

— Отсъствуващи? — попита той, въоръжен с пергел и линия.

— Еми Дамянова — докладва дежурният.

— Защо? — учуди се учителят.

— Напуска града въобще. Отива си с родителите в София.

Фильо трепна. Погледна Макензен. Той извърна очи. Отчаяние го обзе. В миг рухнаха всички мечти. Само той не е знаел, че Еми напуска града.

— Кога замина? — шепнешком попита той Макензен.

— Днес, сега заминава… — отвърна приятелят му, — с влака за София.

Фильо прецени, че има още един час на разположение и до гарата, ако тичаше, щеше да стигне за половин час! Хвана се за корема, изпъшка силно и обърна очи.

— Фильо, какво ти е? — изпъшка също Макензен.

— Умирам, спукал ми се е апендицитът…

Макензен не на шега скочи.

— Господин учителю, Фильо умира…

— Да отиде веднага при училищната лекарка!

Макензен го придружи. Затвориха вратата на класната стая. Отведнъж на Фильо му мина всичко.

— Няма да се връщаш в клас! — заповяда му той и побягна по коридора.

Не усети кога прекоси двора, площада, Градската градина и с чантата под ръка се спусна право към къщата на Еми. Вратите бяха широко отворени. Няколко хамали товареха багаж на каруцата. Фильо се приближи и заговори единия от тях:

— Къде са полковникът и жена му?

— Тръгнаха за гарата.

Той отново се впусна в бяг. Гарата беше далеч от града. Тичаше направо край воденици, ниви, през ливади и бахчи, все към Струма. Влезе в гарата едновременно с влака. Видя Еми, майка й и полковника, цивилно облечен, да се качват на един вагон първа класа. Фильо изтича на перона. Еми подаде глава през прозореца на купето и случайно погледът й падна върху него. Лицето й беше разстроено. Тя извика:

— Фильо! — после се скри и след миг беше на перона. — Бързо след мене! — повлече го тя за ръка към файтоните зад гарата.

Влакът тук правеше среща. Имаше 15 минути престой. Двамата бяха толкова нервни, че не можеха нищо да проговорят. Еми се надигна и целуна по бузата Фильо. Тя истински се разрида. Фильо също се разплака.

— Нали няма да ме забравиш? — говореше Еми през сълзи.

— Никога! — хълцаше Фильо.

Камбаната на гарата удари. Еми побягна обратно. Качи се в купето. Влакът изсвири и потегли. Фильо тичаше по перона. Машината набираше скорост и той спря задъхан. Еми му махаше с кърпичка, докато влакът се скри зад завоя… Като пребито куче Фильо се върна на гарата. Беше тичал непрестанно повече от километър. Седна на края на перона и си бършеше сълзите. В това време някой го допря до рамото. Обърна се. Беше Томи. Кучето го лизна по лицето. Сега Фильо се разрева с глас. Томи си сложи лапите в скута му. Нищо, сякаш казваше Томи, поплачи си… Нали за това сме приятели?!…

Девета глава

Завърши и учебната година. Фильо и Макензен бяха нещо като абитуриенти. Завършваха прогимназията. Дипломите им щяха да раздадат след един месец. После трябваше да се помисли за бъдещето. Но за това „после“ беше рано, а лятото се случи извънредно горещо. Нямаше почти християнски празници и последният грош бе изчезнал от джобовете на двамата приятели. Всяка надежда да изкарат някой лев бе изгубена. Ето вече три дена те нямаха пари да отидат на плажа. Най-после Фильо се реши. Момчетата довтасаха пред дюкяна на бай Тома. Само фирмата бе променена, но не и украсата. Сега пишеше: „Шивашка кооперация «Парижка комуна»“. Вътре имаше няколко шивачи като бай Тома. Фильо застана на вратата.

— Слушай, тате… Ще дадеш ли някой лев за плажа?

— Аз, ако имах пари, щях да се оженя…

— Дай бе, тате… Ще слънчасаме! После ще съжаляваш!…

— Слънчасвай!

— За последен път — ще дадеш или не?!

— Ти с кого говориш така бе?! — ядоса се бай Тома в се присегна към аршина.

Фильо отскочи на безопасно разстояние.

— Ще видиш ти, ако ми се случи нещо!… — каза плачливо той и побягна.

Двамата с Макензен се чудеха какво да предприемат.

— Ти бе, толкова ли нямаш някой лев… от литургия… от помен…

— Нямам — сопна му се Макензен. — Нито умират, нито раждат, нито се женят. Пълен застой! Виж, след Голяма Богородица…

За всеки случай Макензен си обърна наопаки джобовете на панталоните.

— Е, добре де… — въздъхна Фильо. — Ще разучим обстановката на място!…

Момчетата унило крачеха под палещото лятно слънце и вдигаха прах с босите си крака. По пътя за плажа нямаше жива душа. Всичко се бе изпокрило. Само някое гущерче под скалите, като усетеше шума от стъпките им, побягваше. Но след завоя на шосето изведнъж се чуха гласове на много хора и грамофон с високоговорител. Точно до шосето, край самата река, имаше бетонен басейн, ограден с висока дървена ограда. Откъм шосето не се виждаше какво става вътре. Стърчеше само високият трамплин, скован от греди. В тоя момент някой скочи от него. Фильо и Макензен го проследиха със завист. Над оградата се вдигнаха пръски вода. Изглежда, се беше пльоснал във водата по корем. С последни усилия Фильо и Макензен се изкачиха по височината над шосето. Пот се лееше от тях. Когато стигнаха циментираната Синдикатна вада, седнаха запъхтени. Долу като на длан се виждаше самият плаж. Те си натопиха краката във водата и се почувствуваха по-добре. Покрай нея растяха акации в безкрайна редица. По един улук от вадата с шум се спускаше водата, която пълнеше плажа. Долу имаше много народ — и момичета, и момчета, и възрастни хора, и деца. Всички се къпеха. Пред съблекалнята бяха поставени маси, където други ядяха и пиеха. Съдържателят — Калъча, разнасяше мастика и кебапчета на една гуляйджийска компания. Той беше гол до кръста и личаха всичките му знаменити татуировки.

— Няма да се изкъпем… — въздъхна Макензен.

— Като си идат всички! — твърдо каза Фильо. — А дотогава ще чакаме…

— А Калъча?

Фильо се направи, че не чува, и се изтегна на тревата между акациите, като държеше краката си в хладката вода. Затвори очи и се унесе. В просъница дочу до себе си равномерното подхъркване на Макензен. Те не разбраха колко време е минало, но усетиха, че слънцето се е скрило. Последните посетители на плажа се изнизваха на шосето. Тия, които пиеха на масите, също си тръгнаха. Остана високоговорителят, който пееше прегракнало „Ела под елхите зелени…“ Сега бе моментът!… Калъча излезе заедно с гостите си към града.

Фильо и Макензен се спуснаха по склона към шосето. При оградата на плажа по стар обичай Макензен подложи гръб на Фильо, който оттам се изкачи на покрива на съблекалнята. Той подаде ръка на тежкия Макензен и едва го изтегли нагоре. От покрива огледаха терена. Нямаше никой. Те скочиха на цимента. Бързо се съблякоха по гащета. После тихо, без да вдигат никакъв шум, се спуснаха по желязната стълбичка и заплуваха към трамплина, където бордюрът на басейна ги закриваше от чужди погледи. Скоро толкова се увлякоха, че почнаха да се гонят из водата, но пак внимаваха да не вдигат шум. Плуваха и под вода и от време на време изскачаха на повърхността. Точно в такъв момент се върна Калъча, който само беше изпратил гостите си. Като си подсвиркваше, той взе да раздига масата. Но нещо му направи впечатление. Чу шум откъм водата. Целият настръхна. Та той беше взел под наем плажа и се считаше пълен негов собственик! В момента го ограбваха!…

От бараката излезе една жена, приличаща на танцьорка, която играе кючеци. Тя беше по сутиен и дълга разкопчана плажна пола. Носеше в ръка чаша и отиде при Калъча. Кокетничеше с него, въпреки че външният му вид беше на орангутан.

— Какво ти е, пиленце? — глезеше се тя.

— Тихо! — сряза я Калъча.

Отдръпна се от нея и бавно, като се мъчеше да не скърца, се покачи по дървената скеля на трамплина. Тук Калъча, легнал по корем, ясно виждаше Фильо и Макензен. Зла усмивка се яви на лицето му. Спусна се пак внимателно долу. Направи знак на жената да мълчи. Вмъкна се в бараката и се появи с едно дебело въже. Сега се изправи, да го забележат момчетата. Те го видяха и веднага потънаха под водата. Но той отгоре ги следеше ясно къде отиват. Басейнът бе с високи бордюри и единственият изход водеше към плиткото или към желязната стълбичка, заета от Калъча. Като укротител на лъвове размаха въжето и удари Фильо, който си подаде главата полузадушен. Той изплува на известно разстояние, замаян от удара. Кръв се стичаше по лицето му. Макензен се мъчеше да се измъкне, като се вдигна на ръце по бордюра. Но побойникът го настигна и със силни удари на ортомата просто му разкъса кожата на пръстите. Момчето се стовари долу. Така, докато двете деца се мъчеха да излязат от плажа, Калъча бе винаги по-бърз от тях, тичаше по бордюра и щом ги настигнеше, ги удряше с все сила във водата. Момчетата избраха своята тактика. Касаеше се за живота им. Макензен тръгна към плиткото, за да се измъкне оттам, а Фильо остана в средата на басейна. Преследвачът им се колебаеше, но тръгна към плиткото. Тогава Фильо бързо заплува към стълбичката. Калъча, който бе стигнал до другия край на басейна, се затича обратно към него, защото му беше по-омразен. Макензен успя да излезе навреме и веднага побягна, като се покатери на оградата. Приятелят му беше вече изкачил стълбичката, но в тоя Момент Калъча го настигна, замахна с мократа ортома и той, едва дишащ, се стовари отново във водата, като дълго време главата му не се показваше на повърхността. Онзи се готвеше да нанесе последния си решителен удар. В този момент Макензен се покачи върху покрива на съблекалнята. Държеше в ръка някаква греда. Когато Калъча замахна с въжето, той стовари гредата върху рамото му. Побойникът изпусна ортомата. През цялото време жената, леко пийнала, се смееше или насърчаваше ту единия, ту другия като на мач.

— Бягай бързо! — извика Макензен.

Фильо успя да се измъкне, докато разяреният орангутан, седнал на цимента, виеше от болка. Момчето се прекачи през оградата и двамата голи, по гащета, побягнаха по шосето. Един възрастен човек ги спря.

— Момчета, какво ви е? Къде така ви пребиха? — попита съчувствено той.

— В плажа… Калъча… — хълцаше Макензен.

— Няма ли власт за тоя разбойник?! — възмути се старият човек.

Двете деца бяха окървавени. Страшно личаха ударите от ортомата по телата им. Те се прибраха в къщи по тъмно. Не смееха да се явят пред родителите си. Свряха се в плевнята. Но за беля влезе Венчо с фенер. Търсеше нещо. Плевнята служеше на всички и за склад на стари вещи. Без да иска, той освети с фенерчето и децата. Като ги видя, се разтревожи:

— Какво е станало с вас?!

Те му разказаха всичко. Венчо побесня.

— Сега аз ще оправя тоя бандит! Най-после трябва да се намери някой в тоя град да му смачка фасона!

— Не! — каза Фильо. — Това е наша работа… — изведнъж реши той.

— Ваша?… А как смятате да я уредите?

— Още тая нощ — отвърна Фильо. — По мъжки!

Венчо се размисли.

— Добре — най-после каза той. — Но ако не я уредите, аз още утре ще се разправя с тоя лумпен!…

Той си отиде. Когато всички заспаха, Фильо и Макензен навлякоха стари дрехи от плевнята и потеглиха за плажа. Те знаеха, че нощем Калъча източва старата вода на плажа и пуска по улука от синдикатната вада прясна вода, която до сутринта напълва отново плажа. Знаеха със сигурност, че той ще дойде, и го зачакаха упорито. Мина полунощ и те задрямаха. Калъча се изкачваше по стръмнината с фенер в ръка и подсвиркваше някаква просташка песен. Фильо и Макензен се стреснаха. Той влезе в самата вада. Наведе се и вдигна дъската, която преграждаше пътя на водата към решетката. Потокът се устреми надолу и шумът се усили.

В това време Фильо застана пред него.

— Позна ли ме? — попита той Калъча.

Онзи нищо не отговори, а го погледна насмешливо, понеже не се съмняваше, че ще се справи лесно с него.

— Убиец! — каза Фильо.

— Ааааа, не ти стигна ортомата, а? Разкарай се, че тоя път вече…

— Или ще се разкаеш пред нас, или ще си платиш!

— Махай се, копеле такова!

— Само през трупа ми! — гневно викна Фильо и в ръцете му се бялна огромен камък.

— А, така ли?! — изръмжа Калъча и бързо извади пистолет изпод колана.

— Едно… две… — броеше той.

— Ще си платиш! — каза Фильо с треперещ глас и сълзи на безсилие блеснаха в очите му.

— Две… — повтори Калъча.

Фильо вдигна ръка с камъка.

— Т-т-т-т… — и преди да каже „три“, някой стовари по главата му дъска. Той падна и си удари зъбите в бордюра на вадата. Пистолетът му отхвръкна на брега. Калъча се свлече във водата. До Фильо застана Макензен, който държеше дъската в ръцете си с безсмислен поглед. Той удивено поглеждаше дъската, на чийто ефект никак не бе разчитал, и я пусна като опарен.

Фильо навреме вдигна фенера настрана. Двете момчета едва довлякоха Калъча към дървото. Там го подпряха и Макензен го завърза здраво. Побойникът мучеше.

— Не взимай пистолета! — извика Фильо, защото приятелят му се беше навел да го вдигне.

И децата се спуснаха надолу по вадата. Слязоха на шосето. Тук видяха един запъхтян човек в полуградски дрехи, който ги спря.

— Таковата… вие кои сте? — попита ги той. — Кой ви е тепал?

Момчетата нищо не му отговориха и затичаха по шосето.

Тази случка, която можеше да завърши много печално, разтърси градчето. Всички на другия ден говореха, че Калъча е пребит. Повечето бяха доволни, че, слава богу, си е намерил най-после майстора! Че така му се пада и му е малко даже! Но имаше и други, които се впуснаха в дълги и широки разсъждения за това, колко кръвожадни са станали децата и че трябва да си получат заслуженото, та като пораснат, да станат свестни хора!… По-късно, след разпита на следователите, се заведе наказателно дело с частен, паричен иск от Калъча към децата. И понеже нямаше много дела, скоро дойде редът му и в историята на градчето остана като „прочутият процес за дъската“.

Десета глава

Зданието на съда представляваше старинна, бивша турска административна постройка в центъра на градчето, край самия площад. Пред съдилището имаше малка градинка с една стара липа. Макар да бе сутрин рано и дюкяните не бяха още отворени, пред сградата имаше голямо оживление. Пристигнаха една след друга каруци, от които слизаха преди всичко селяни. Мяркаха се и граждани. Всички имаха напрегнати лица и разговаряха на висок глас с ръкомахане. Адвокатите, въпреки че беше още хладно, стояха запотени или тичаха по клиентите с чанти в ръка.

Пристигна с файтон и бай Мицо Войводата. Но този път той возеше всички от тяхната голяма къща — и Макензен, и Фильо, и Ружа, и бай Тома, и майката на Фильо с детето в ръце… Всички носеха най-хубавите си дрехи. Бай Мицо даже не беше пиян и брадата му, този път сресана, имаше много приличен вид. Той завърза конете за един кол, специално поставен за целта. Скоро към тях се присъедини цяла група хора. Един слаб, нервен адвокат се приближи. Лицето му беше особено — имаше очи, които постоянно се усмихват. По всичко личеше, че е природен недостатък. Всички млъкнаха. Той погледна двете момчета, явно доволен от външния им вид.

— Разбрахме се, нали, както сме репетирали. Най-важно е първото впечатление, което ще направите на съдията!…

— Кой плаче за деца, за очи да плаче!… — произнесе своята сентенция бай Тома, но гласът му тоя път трепереше и очите му се просълзиха.

— Немой, Томе!… — каза жена му и се прекръсти.

Фильо и Макензен едва не се разплакаха. Може би за последен път бяха на свобода и гледаха синьото небе…

Адвокатът поведе групата към съда. Влязоха в чакалнята пред заседателната зала. Тук се бяха пръснали много хора на купчинки. Те се образуваха според адвокатите. И тук всички викаха и ръкомахаха. Две групички стояха една до друга и техните адвокати увещаваха поотделно враждуващите страни.

— Хайде, подайте си ръцете! — канеше ги единият адвокат.

— Нема бе, нема!… — инатеше се зачервен и запотен селянин.

Другият адвокат избута своя клиент напред.

— Айде де!…

Най-после единият от селяните протегна кротко ръка. Другият го гледаше накриво.

— Както искате — говореше им адвокатът, — но съм длъжен да ви предупредя, че в такива процеси обикновено и двете страни стават за смях. Принцип в правосъдието е, когато двама се карат, и двамата да са виновни!…

Фильо и Макензен слушаха тия думи и се спогледаха. Явно за тях те не важаха!… Сега двамата селяни си подадоха ръцете за облекчение на всички.

Децата оглеждаха тълпата наоколо. Там, в дъното, голяма група бе наобиколила един висок адвокат, който непрекъснато викаше. Сред групата изпъкваше човекът, когото много добре познаваха — Калъча, с почервенял нос и предизвикателно татуираните ръце. Когато си отваряше устата да говори, отпред се виждаха изпочупени зъби, които изглеждаха като у малките деца, когато им падат млечниците. На брадата, носа и челото му имаше лепенки. Лицето му изразяваше нещо и зверско, и смешно. Погледите и на тримата се срещнаха, за да се отблъснат веднага като топки в стената. Адвокатът на момчетата се приближи запъхтян.

— Наредих вашето дело да е първо! — каза той. — Съдът не е уморен тогава и мисля, че процесът протича по-благоприятно. И запомнете най-важното — скромност! Никакви излишни отговори! И поглеждайте към мен!…

Той смигна на Фильо и Макензен. Те му отговориха със същото. Пред дъбовата врата на заседателната зала излезе възрастен мъж в синя униформа. Всички в чакалнята млъкнаха. Странен бе гласът на тоя човек — напевен, изговарящ всяка дума точно и ясно.

— Внимание! — рече чичото в униформата. — Ще се разгледа наказателно дело № 137, отворено в 8 часа преди пладне, при следующия състав на съда: председател — Иван Кенин, членове: Христо Тодоров и Велчо Светославов. Прокурор — Бохор Майер, секретар — Киро Кехайов. Който си чуе името, да влиза! Янков Щерьо Димитров!…

Пауза. Всички в залата се спогледаха недоумяващо.

— Калъча! — извика отново ясно и напевно мъжът в униформата.

Калъча се удари по челото и стремително тръгна. Адвокатът го успокояваше. Когато минаха край децата, той надменно ги изгледа. Чувствуваше се предварително победител.

Един по един влизаха в залата различни хора: свидетели, вещи лица, извикани от човека със синята шаячна униформа, а след тях зяпачи, защото процесът изглеждаше да бъде много интересен. Не липсваха и двете учителки от оркестъра и диригентът Гоце Михов, и доктор Милетович, и всички приятели на двете момчета. Тук бяха и децата от махалата. Кучето Томи искаше да се вмъкне в съда, но не му позволиха. То остана навън заедно с другите малчугани начело с Кирчо. Когато Томи излая, викачът спря за миг и после ясно изговори:

— Кучето не е желателно. Молим да се махне от чакалнята!

Дечурлигата излязоха заедно с любимеца си и застанаха под липата. Томи лаеше злобно към съда. След кратко съвещание те се покатериха на липата и накацаха като врабци по дебелите й клони. Оттук добре се виждаше какво става в заседателната зала, понеже прозорците бяха отворени. Лятото беше в разгара си и скоро щеше да стане задушно. Томи долу скимтеше и драскаше по дървото, за да качат и него.

— Пищолски Филип Томов! — чу името си Фильо и трепна.

— Ангьов Макензен Мицов!

На думата Макензен викачът малко се запъна и го повтори. Защитникът взе двете деца за ръце и ги вкара в залата. Когато влязоха, видяха на председателското място стария съдия, на когото счупиха прозореца с футболната топка. Разбира се, той ги позна веднага и усмивка се яви на лицето му, която, кой знае защо, според децата не предвещаваше нищо добро… Затова техният порив беше да се отдръпнат и избягат от залата. Но адвокатът здраво ги стискаше за ръце и ги повлече след себе си.

— Нали ви казах! Първото впечатление е най-важното! — шепнеше им той.

Но децата по-добре от него знаеха, че съвсем не е първо впечатлението, което правят на стария съдия, а кой знае кое поред, и то какво?!… Адвокатът ги заведе към банката, където пишеше: „Ответник“. Там, където се четеше „Ищец“, се намираха Калъча с неговия защитник. Старият съдия проговори нещо с двамата членове-съдии до себе си. Единият беше съвсем млад, изглежда, току-що завършил. Двете учителки от оркестъра му кимнаха с глава. Той също им кимна, като им се усмихна. Но старият му каза нещо и той се стресна, като прие строг израз. Прокурорът стоеше пред отделна банка. Сега старият съдия в ролята на председател с равен, бавен глас започна:

— Обвиняемите, ищецът, свидетелите, вещите лица и защитата, доколкото разбрах, са тук, в залата… — Той погледна викача.

— Липсва… — започна викачът.

Но в тоя момент запъхтян влезе Венчо. Старият съдия строго го погледна.

— Ето го!… — каза объркан викачът.

Всички бяха налице. Адвокатът на Калъча се закашля нервно и взе думата:

— Заявили сме от името на моя довереник частен иск в размер…

— Знам — прекъсна го председателят. — Да се прочете обвинителният акт!

Старши съдията си сложи очилата и зачете.

Двете деца погледнаха стария съдия, който също ги наблюдаваше. Но лицето му нищо не издаваше. Те вече истински се изплашиха. И отново се чудеха как да избягат. Обърнаха се към отворения прозорец. Там, на липата, бяха техните приятелчета. Това ги успокои донякъде. Четенето на обвинителния акт свърши. Старши съдията пиеше вода от чашата. Макензен примигваше, а и Фильо не се чувствуваше добре. Председателят се закашля и със своя еднообразен глас произнесе:

— Обвиняемите Филип Томов Пищолски и… — сега се взря в листа пред себе си недоумяващо — и… Ма… Ма… Макензен! Как се казваш? — попита го внезапно той.

— Кой, аз ли? — скочи Макензен.

— Моето име ми е известно, твоето, разбира се…

— Ма… Ма… кен… зеееен — този път Макензен трогателно заекваше, като премина в пристъп, който завърши с хълцане, така че Фильо се принуди да го удари по гърба.

— Добре, добре… Само че защо това шотландско име? — учуди се той и после пак заговори:

Младши съдията напразно се мъчеше да го спре. Старият му колега беше един от тия, които често се срещаха в малките градчета. Заживели там от началото на своята кариера, те се срастваха с градчето и хората. Всеки съдебен процес за тях бе арена за изява на хуманитарното им възпитание, с което много се гордееха. Затова нещо обикновено бе да изпадат в лирични и философски отклонения из древната история, лингвистиката и литературата. И, разбира се, не без артистично самочувствие… Сега той бе попаднал на любимата си тема за българските имена и техните умалителни.

— Разбирам… — говореше ораторски председателят — шопско-македонската транскрипция на такива имена като Григор, който се превръща в Глигор, или на галено — Глиго, Котѐ от Костадин. Или прочутите „е-та“ в края на имената като: Мите, Стойне, Гьоре… Но Макензен… това е вече прекалено!… — потърси той най-точната дума.

Бай Мицо се надигна от банката разгневен, но няколко ръце се протегнаха и го свалиха на мястото му.

— Ако позволите да обясня… — обади се адвокатът на децата. — Както ви е известно, Макензен беше главнокомандуващ на Южния фронт през Първата световна война.

— Известно ми е! — вметна старият съдия. — Аз се бих при Дойран, ако нямате нищо против…

— … и тъй като бащата на моя довереник е участвувал в битката при До̀бро поле, го е кръстил на това име.

— А защо не Молтке например, или Наполеон най-малкото?

— Това не мога да обясня — отвърна адвокатът.

— Да, това е една от неразгаданите тайни на глупостта! — поде отново старият съдия патетично. — Впрочем Макензен или Молтке, Кутузов или Лудендорф, признавате ли се за виновен по прочетеното обвинение?

Макензен толкова се обърка, че каза, без да мисли, „да“. Адвокатът го сбута и той се поправи също така автоматично с „не“. Бе решил в себе си, че всичко е загубено и — на война като на война!… После в затвора ще има безкрайно време за размисъл…

— Обвиняемият Филип Томов Пищолски, признавате ли се за виновен по прочетеното обвинение?

— Не! — ясно и твърдо отвърна Фильо.

Председателят го погледна с интерес.

— И така, нека Уелингтън…

— Макензен — поправи го младши съдията.

— Все едно — каза председателят, — да ни даде своите обяснения по обстоятелствата!

Макензен се закашля и започна пак с пристъп на заекване:

— Об… об… об…

— Обстоятелствата — му прошепна Фильо.

— … телствата — добави Макензен.

Двете учителки и младши съдията се усмихнаха.

— Обвиняемият Филип Томов, или Фильо, моля, оставете да говори вашият съучастник — намеси се старият съдия.

— Когато пее, той не заеква — рече Фильо.

— Моля да се вземе под внимание дефектът на моя довереник — добави адвокатът, като вдигна рамене, сам удивен от откритието си за своя довереник.

Старият съдия млъкна за момент и после се усмихна.

— Е, добре, съдът би трябвало в интерес на истината да приеме обяснения даже във вид на речитатив или ария, но като взима предвид липсата на оркестър и че така изложението би продължило с часове, което може лесно да се констатира на панаира в село Симитли по време на Голямата Богородица от певеца с хармониум, наречен Попето… — чак сега председателят пое дъх, — то съдът удовлетворява молбата на защитата и преминава към разпита на Филии Томов. Може да говорите.

— Сега е лято и… — започна Фильо.

— Искате да кажете — прекъсна го председателят, — благоприятно време за нанасяне на побой?

— Не. Топло е и се къпем. И още от сутринта започнал със Стария… Искам да кажа, баща ми, пазарлък за някой лев за плажа…

Обади се адвокатът на Калъча:

— Мисля, че това няма никакво отношение към делото.

— Защо така мислите? — подчерта председателят последната дума.

— На фактите, на фактите! — рече адвокатът на Калъча.

— А на мене пък точно това ми е интересно — отговори старият съдия. — Или вие можете да разкажете нещо по-интересно? — попита той и се обърна към децата: — Продължете, Фильо!

Фильо говори дълго от свое име и от името на Макензен… Накрая приключи изложението си, като с внезапно движение разкопча ризата си и показа моравите ивици по тялото си. Приятелят му автоматично съблече своята риза. Това беше заучено положение, репетирано вече с адвоката. В залата се чу едно: Аааааа…

— Докога ще търпим тоя разбойник?! — викна някой в заседателната зала.

Шумът на възмущението нарасна. Председателят звънна за тишина.

— Аз мисля — провикна се адвокатът на Калъча… — че това заседание не е за да съди моя довереник. Моля, уважаемият съд да накара обвиняемия да разкаже как са довели до това състояние моя довереник. А не как са се къпали в плажа, което не могат да докажат!…

— Поддържам молбата на защитата — каза прокурорът. — Нас не ни интересуват обстоятелствата как е нанесена телесна повреда на Щерьо Янков!

— Съдът взима под внимание забележката на прокурора. Моля, подсъдимият да обясни обстоятелствата — подкани председателят.

— Ние се върнахме, за да си вземем дрехите… — заговори отново Фильо.

— Лъзе… лъзе… — викна извън себе си Калъча, като фъфлеше.

— Тихо! — заповяда председателят.

— Мога ли да попитам подсъдимия в колко часа през нощта двамата са отишли да си вземат дрехите? — каза адвокатът на Калъча.

— След полунощ — отговори Фильо.

— По-точно?

— Не помня.

— Мисли ли уважаемият съд — подчерта адвокатът на Калъча, — че след полунощ е подходящо време да се търсят дрехи?…

— Ами бяхме голи, само по гащета, и се криехме, но като се върнахме, Калъча го нямаше на плажа. Така че дрехите не взехме.

— Имало ли е въобще дрехи за вземане? — зададе ехидно въпроса защитникът. — Според мене е нямало! Двамата не са били въобще на плажа! Не е вярно това, което подсъдимият разправя за нанесен побой от моя довереник! А те са му нанесли такъв съвсем съзнателно, с предварителна умисъл. Единствено може да се обсъжда дали зад тези две престъпни лица не стои друг човек?…

— Протестирам против епитета! — гневно се намеси адвокатът на децата. — Колегата добре знае, че докато не се докаже престъплението, никой няма право да нарича подсъдимия престъпник!

— Приемам протеста! — съгласи се старият съдия-председател. — Правя строга бележка на колегата!

— Вие двамата отричате ли да сте ударили Калъча с дъска по главата? — попита прокурорът.

— Отричаме! — отговориха Фильо и Макензен едновременно и погледнаха към адвоката, който им кимна.

А после Фильо накратко разказа случката при Синдикатната вада. Толкова накратко, колкото бе възможно, и млъкна. Това беше по внушение на адвоката: подробен разказ за побоя върху тях от Калъча на плажа и съвсем кратко изложение за обратната ситуация на вадата.

Единадесета глава

Когато Фильо свърши, председателят попита:

— Има ли други въпроси към подсъдимите?

Настъпи мълчание.

— Щом няма, да преминем към разпит на главния свидетел по обвинението… Щерьо Янков, или, както ви наричат, Калъча, какво бихте разказали на съда относно случилото се? Впрочем вие имате дълъг опит в подобни побойнически процеси и няма защо да ви припомням, че би трябвало да говорите истината и само истината!…

— Аз се заклевам да говоря истината и само истината — на, честен кръст!

Калъча така фъфлеше с изпадалите си зъби, че предизвика несдържания смях, първо, на двете гимназиални учителки, после на младши съдията и накрая в цялата зала. Председателят също едва се сдържаше…

— Аз съм мирен човек…

Старият съдия ненужно се изкашля в кърпичката си, за да скрие смеха си.

— … мене ме клеветят и ме набеждават… — продължаваше Калъча.

— На въпроса! — насочи го председателят.

— Аз тия деца не ги познавам. Но те са подучени от един, който е тук, в залата, за да ме пребият, понеже съм борец за демокрация! Това всички знаят…

— Като ви гледа човек, има чувството, че борците за демокрация току-що са излезли от ордите на Чингис хан.

Прокурорът се закашля в знак на това, че председателят е прекалил.

— Да-а-а… — съвзе се председателят. — Продължавайте…

— Аз, както знаете, през ден източвам водата от плажа и после пускам пресна да се пълни от Синдикатната… Баш се изкачих и… кой може да помисли, че го дебнат такива разбойници в тая мирна, летна нощ?!…

Всички в залата се смееха несдържано.

— Протестирам! — викна адвокатът на децата.

— Свидетелят, прави ви се бележка да не обиждате подсъдимите, като ги наричате разбойници! Освен това прескочете описанието на мирната лятна нощ, звездите, щурците и така нататък. А двете другарки — каза председателят — не се намират на хумористично представление. Ако не могат да млъкнат, не ги задържам…

Учителките се спогледаха, после се наведоха и пак се затресоха от мълчалив смях.

— Тая… тая вечер… — продължи Калъча, но към края на изложението си толкова се разчувствува, че почна да плаче. Бършеше си сълзите и поглеждаше какъв ефект е направил в залата.

— Имате ли още нещо да прибавите? — попита съдията.

— Получих тежка телесна повреда и оттогава не мога ни да помня, ни да ям, и ризата… — говореше Калъча с нарастваща мъка.

— Достатъчно! Това сте изложили в частния си паричен иск — обясни председателят. — Има ли въпроси към свидетеля на обвинението?

— Искам да попитам свидетеля… — каза адвокатът на децата. — Колко присъди има?

— Протестирам! — намеси се адвокатът на Калъча.

— Протестът се отхвърля! — обяви председателят.

— И така, Щерьо Янков, тире Калъча, колко присъди имате?

— Мене ме клеветят! Аз не съм се признал никогаж за виновен!…

— Има две условни плюс една присъда за три години — съобщи адвокатът на децата. — Лежал е само две — опит за убийство и тежко нараняване с нож на четвъртата си жена. Но не тая присъда е най-важната. Нека свидетелят каже, съден ли е за лъжесвидетелство?

— Това беше клевета!

— Ще отговоря пак аз! Свидетелят е осъден една година условно за лъжесвидетелство. Тогава питам, как може да се вярва на сегашните му показания?

— Протестирам! — викна адвокатът на Калъча.

— Касае се за моралния облик на свидетеля и не е тук мястото да го съдим! — намеси се прокурорът.

— Добре — каза адвокатът на децата. — Искам свидетелят на обвинението хубаво да си помисли, преди да отговори на един важен въпрос… И така, Щерьо Янков, тире Калъча, вие твърдите, че сте видели нападателите в лицето на Фильо Томов и Макензен Мицов.

— Да, това е чистата истина.

— Твърдите, че са ви ударили с дъска по главата?

— Твърдиме.

— Че след това са ви вързали за дървото?

— Така.

— Твърдите, че са ви избили зъбите?

— Твърдиме.

— И нито за миг не се съмнявате в това, което говорите?

— Не се съмняваме.

— А защо?

— Защото го свършиха пред очите ми!

— И през цялото време нито за миг не ги изпуснахте от поглед?

— А! Ще ги изпуснем аз!…

— И чувахте всичко, което те говорят?

Адвокатът на Калъча му правеше отчаяно знаци, а после извика:

— Протестирам.

— Ти не се меси! — му забеляза дълбокомислено Калъча. — Не съм луд да не помна що стана с мене!…

— Идиот! — прошепна на себе си адвокатът му.

— И така, не ви липсва нито един миг съзнание и никак не се съмнявате в това, което казвате? — пак подчерта адвокатът на децата.

— Не, всичко помниме.

— Благодаря — любезно се усмихна адвокатът. — Повече въпроси нямам!

— Протестирам, моят довереник е подведен!

— Едва ли — отвърна адвокатът на децата. — Просто този път говори истината. Моля, съдът да обърне внимание, че през цялото време той е наблюдавал всичко, което изключва средна телесна повреда, защото липсва загуба на съзнание, а за тежка и да не говорим!…

— Глупак! — пак промърмори на себе си защитникът на Калъча.

— Освен това, както ще видим от вещите лица, при удар върху главата, квалифициран като тежка телесна повреда, би трябвало да има не само пълна загуба на съзнанието, но и ре-тро-градна амнезия… Тоест — да не си спомня нищо какво се е случило поне няколко дни назад!… Аз много благодаря на свидетеля на обвинението, че така изчерпателно ни осветли върху един тоооолкова важен факт!…

— Те ме пребиха! — изкрещя внезапно Калъча, като си раздра на свой ред ризата. — Аз съм като побъркан оттогава и ни ям, ни…

Председателят на съда се наведе напред и се взря в татуировките по гърдите му.

— Свидетелят, приближете се…

Калъча дойде до масата.

— Това какво е? — попита той, като посочи едно сърце с надпис отдолу.

— Марчето… — изфъфли Калъча.

— Открийте още малко ризата… Не се стеснявайте… А това орел ли е, дето носи пак сърце?… Да…

Всички в залата се взряха в татуировките. Сега ясно се открояваше една гола жена и под нея пишеше: „Кинчето 1944 година!“

Географска карта на света имате ли? — отново попита старият съдия и се загледа в рисунка на военен орден. — Това за храброст ли е?

— Не, аз…

— Да, разбирам… Идете си на мястото!

Дванадесета глава

Викачът Величко извика отвън с ясния си глас:

— Хърсовски, Иван Цонев!

В залата влезе набит човек в полуселски-полуградски дрехи с много подвижна мимика.

— Какво бихте могли да кажете за случилото се на Синдикатната вада през оная нощ? — попита прокурорът.

— Яз, таковата…

Председателят, който се взираше упорито в него, най-после се сети нещо и го прекъсна:

— Ти не беше ли Ванче Таковата?

— Яз, таковата… съм Ванче Хърсовски, госин съдия…

— Знам — засмя се съдията. — Стар клиент…

— Тоя път, таковата, не съм…

— И това знам, продължавай!

— Они, тия две момчета, са го натепали екстра! Като се качих, таковата… на вадата, гледам, таковата… Калъча мучи, таковата… като биче.

— Вие какво направихте? — попита прокурорът.

— Яз, таковата… го отварзах. Та Калъча си го тражеше бойо и… таковата… си го намери!

— Откъде смятате, че именно децата са го били? — попита адвокатът на Калъча.

— Па… таковата… кой друг?!

— Вижте какво… — намеси се отново прокурорът, — тази дъска ваша ли е? — Той взе от масата специално издялканата дъска с ръкохватка.

— Яз… сега… таковата… питаш за дъската ли?

— Именно!

— Сега, таковата… дъската… пет санти на един метър, таковата… си е моя!

— Как е попаднала в децата?

— Амииии… таковата… яз си я държим постоянно горе на вадата, оти мене, нека каже председательо, се искат да ме тепат.

— Величко — каза председателят. — Я подай оръжието насам!

— Слушам, господин съдия! — изпъна се викачът и донесе „оръжието“ — нещо средно между боздуган и меч, само че от дърво.

Фильо и Макензен сега на светло имаха възможност да разгледат дъската. Старият съдия също с интерес се наведе напред.

— Значи това е прочутата дъска? — усмихна се той. — Така ли? С нея ли водиш сраженията на вадата, за да не ти отбиват водата? А ние се чудехме с какво оръжие си трепал противниците си!…

— Да ми простиш, таковата… госин, таковата… обаче ти знаеш, дека они, таковата… ме нападаха, оти искат да ми земат водата, таковата, и при мене да не тече… Демек, таковата… да не вадим тютюно на моята нива…

— Та вие за всеки случай си държите постоянно дъската на вадата, така ли? — попита адвокатът на момчетата.

— Ами как, таковата… иначе ке ме пребият… таковата…

— Благодаря — каза адвокатът. — Искам да обърна внимание, че децата не са знаели за съществуването на дъската.

— Убава дъска беше… таковата…

— Е, да — съгласи се председателят. — Сега ще трябва да си издялаш нова.

— Ке направим… таковата… обещавам, таковата…

Ванче си седна.

— Искам като свидетел на обвинението да бъде разпитан Венчо Олимпов Христов, който не е посочен от прокурора — каза адвокатът на Калъча.

— Приема се — отвърна председателят.

Към свидетелската банка се запъти Венчо.

— Бате Венчо! — едновременно скочиха и извикаха двете деца с разтреперани гласове като към избавител.

— Спокойно, момчета! — обади се техният адвокат и ги натисна на мястото им.

Венчо за миг се спря, но не погледна към децата, а гневно измери с поглед Калъча и застана пред свидетелската банка.

— Свидетелят — започна адвокатът на Калъча, — вечерта преди побоя били ли са децата при вас?

— Да — каза ясно Венчо, — те бяха при мене.

— Стана ли дума, че децата искат да отмъстят на Калъча, ако приемем презумпцията, че той не им е дал да се къпят в плажа?

— Той им беше нанесъл почти смъртен побой!

— Вие видяхте ли как им нанася побоя?

— Не, но аз не съм видял и Юлий Цезар, а от това не вадя заключение, че не е съществувал…

— И все пак на какво основание твърдите нещо, което не сте видели? — продължи адвокатът на Калъча.

— Аз вярвам на децата — отговори Венчо. — В края на краищата те не могат сами да си нанесат такова жестоко наказание, нали?

— Да оставим това! — възрази адвокатът на Калъча. — Да приемем, че вие сте убеден кой е нанесъл побоя. Тогава, какво предприехте вие?

— Нищо.

— И не сте искали нищо да предприемете?

— В първия момент реших да отида на плажа и лично да пребия този бандит…

— Може би председателят на съда ще направи бележка на свидетеля — каза адвокатът на Калъча. — Не сме далеч от мисълта с моя довереник да дадем свидетеля под съд за обида…

— А защо не отидохте да се разправите? — попита прокурорът.

— Просто реших, че няма да бъде правилно.

— И тогава сте изпратили децата да се разправят с моя довереник! — гневно подчерта адвокатът на Калъча.

— Изглеждам ли ви на човек, който има нужда от помощта на деца, за да извърши това, което е решил? — с насмешка каза Венчо.

— Не, разбира се — смънка адвокатът. — И още един въпрос… имате ли лично отношение към моя довереник? Например той неприятен ли ви е?

— Можете да не отговаряте на този въпрос! — предупреди го адвокатът на децата.

— Не, ще отговоря. Калъча е един лумпен, който винаги е бил утайката на града. Дълги години никой не се е разправял с него, защото фашистката власт пазеше такива типове за услуги… И ако съдът не може да го оправи, смятам, че е въпрос на лична съвест Калъча да бъде поставен на място! Можете да запишете в протокола всичко това — рязко завърши Венчо.

Момичето на Венчо — До̀бра — изръкопляска. Председателят звънна.

— Моля, тук не е митинг и ви правя сериозна забележка, ако искате да останете на процеса!

— Вие знаехте ли, че децата отиват при Калъча? — попита прокурорът.

— Да, предполагах — отговори Венчо.

— Може би сте предполагали, че и физически ще се разправят с него? — продължаваше въпросите си прокурорът.

— Да, предполагах.

— А може би сте им казали и какво да правят? — каза прокурорът.

— Не, просто ги посъветвах да си вземат дрехите обратно.

— И после? — попита прокурорът.

— И после нищо.

— Бояли сте се, че могат да ви вземат за съучастник? — намеси се адвокатът на Калъча.

— Не! — отвърна Венчо. — Аз не се боя от такива типове. Бих го пребил с удоволствие.

— Мисля, че коментарите са излишни — обърна се адвокатът на Калъча към съда. — Предлагам свидетелят Венчо Олимпов Христов да бъде подведен като морален подбудител на децата.

Фильо и Макензен тревожно се спогледаха.

— Отхвърля се като немотивирано — възрази председателят. — А вие, млади момко, смятате ли, че саморазправата е най-добрият начин за уреждане на човешките отношения?

— Не съм мислил по това… — каза Венчо. — Смятах, че е възпитателно децата да бъдат твърди, а не да хленчат.

— Смятате ли, че побоят е средството? — настояваше председателят.

— В случая да. Смятам, че от децата трябва да израснат мъже, а не страхливци!

В залата настъпи оживление и председателят отново звънна за тишина. После заговори, гледайки Венчо в очите.

— Законите са направени, за да могат хората да живеят в едно общество. И ако всеки сам си е закон, тогава обществото се разпада. Човеците се възпитават чрез законите, еднакви за всички, и ако няма уважение към тях от всички, тогава няма да има никога свободни граждани! Ако децата се възпитават чрез духа на законите, тогава от тях ще излязат смели и безстрашни хора! Разбрахте ли, млади момко? — каза старият съдия, който не на шега се ядоса.

Величко излезе пред вратата и извика поредния свидетел. В залата се яви жената с големите обици, приятелката на Калъча от плажа, но сега бе облечена в смешно къса рокля.

— Вашето име? — попита председателят.

— Джина Панайотова.

— Това истинското ви име ли е?

— Не, това ми е нещо като… севдалин.

— Севдалина ли ви е името? — уточни председателят.

— Не-е-е… — глезеше се жената.

— Иска да каже псевдоним — обясни адвокатът.

— Ние отново се сблъскваме с българските транскрипции… — поде със своя равен глас председателят любимата си тема и се взря в листа, където бе написано името на свидетелката. — … Само че тоя път на женски имена. Просто е изумително как от Божидарка става Джина, нали?! — обърна се той към младши съдията, но се спря навреме от поредното си отклонение в лингвистиката.

— Какво ще кажете за моя довереник? — обърна се към свидетелката адвокатът на Калъча.

— Той е много… културен и голем кавалер!

Двете учителки се изкискаха.

— В какъв смисъл? — попита председателят.

— Амииии… в морален! — важно рече Джина.

— А що е морал според вас? — с любопитство й зададе въпроса председателят.

Нещо палаво и кокетно се яви по лицето на Джина.

— Амиии… морал е това… дето… като правиш нещо такаааа… хората да не разберат… Искам да кажа — да не ги ядосаш!

— Благодаря за определението — учтиво каза старият съдия.

— Може ли свидетелката да потвърди, че преди един месец е била в болницата със съмнение за счупен череп? — попита адвокатът на децата.

— Калъча не беше виновен! — оживи се Джина. — Той ми вика: Не гледай тоя срещу тебе, се в него зяпаш, много ли ти харесва?… А пък аз му викам: Ти ли ще ми кажеш! И оня, като му се нахвърли, сбиха се и… искам да кажа, паднах…

— А бяхте ли пили?

— Друг път повече сме пили, ама…

— Мисля, че няма какво да прибавя към моралния облик на свидетелката — заключи адвокатът на децата.

— Божидарке, знаете ли кой е пребил вашия кавалер? — попита председателят.

— Тия двамата.

— Познавате ли ги? — бързо се намеси адвокатът на децата.

— Много добре.

— Но вие не сте били вечерта на вадата? — ловко я насочваше той.

— Е, да, но бях на плажа, като влезнаха без билет и си го получиха!…

— Ама те не го ли биха още на плажа? — попита наивно адвокатът на децата.

— Кой?!… — викна тя с гордо маниашка усмивка. — Тия сополанковци?!… Ами той ги преби, без да ги пипне с пръст. Само с ортомата!…

— Кой?! Ние ли сме сополанковци?! — скочи засегнат Фильо и веднага след него Макензен.

Адвокатът ги успокои, като сложи ръце на раменете им, и те седнаха.

— Благодаря — каза той. — Повече въпроси нямам.

На свидетелската скамейка застана възрастният човек, който ги беше срещнал на излизане от плажа в плачевно състояние. Адвокатът на децата зададе поредния си въпрос към новия свидетел.

— Вие видяхте ли пребитите деца?

— Да, целите бяха в кръв.

— А къде точно ги видяхте? — намеси се сега адвокатът на Калъча.

— След завоя на плажа.

— След завоя вижда ли се плажът?

— Не се вижда.

— Знаете ли, че за лъжесвидетелство наказанието не е малко… — наблегна той. — Как тогава твърдите, че ги е пребил, след като не сте видели побоя?

— Ами кой тогава?

— Вие не сте видели Щерьо Янков, че им нанася побой, нали? — подчерта отново адвокатът на Калъча.

— Къде живеете? — попита адвокатът на децата.

— В къщичката до плажа.

— Познавате ли Щерьо Янков? — продължи той.

— Кой не познава тоя…

— Говорете спокойно… — предупреди председателят на съда.

— Всяка вечер — разни жени и компании… Всяка нощ — побоища! Бил е и други деца, които искат да се изкъпят, но нямат пари. Това не е човек… Няма ли власт за него? Няма ли съд?

— Благодаря ви — каза адвокатът на децата.

— Да дойде свидетелят Гоце Михов! — викна Величко от вратата на съдебната зала.

Влезе Гоце Михов с вечната си пеперудка и дълга, артистична коса. Застана пред банката на свидетелите.

— Познавате ли децата? — обърна се към него адвокатът на Калъча.

— Да, прекрасни деца, прекрасни музиканти! Като флигорнист Фильо вади абсолютно чист тон, а Макензен и сега би си намерил място в някой провинциален симфоничен оркестър…

— Вие смятате ли — прекъсна го адвокатът на Калъча, — че ако човек не разбира от музика, не е в ред?

— Още Шекспир е казал, че тъмна е душата на човека, който не обича музиката.

— Значи вие оценявате хората според това, дали обичат музиката, или не! — уточни адвокатът на Калъча.

— Да. Човек, който не обича музиката, е нравствен идиот! — заяви Гоце Михов, оглеждайки цялата зала.

— Благодаря — каза адвокатът на Калъча. — Все пак обръщам внимание на това странно делене на човечеството според музикалните му способности. Повече не правя коментари…

— А като деца какви са? — попита адвокатът на децата.

— Прекрасни деца, прекрасни музиканти! От добри семейства.

— В добрите семейства децата не избиват зъбите на всеки срещнат — отбеляза кисело адвокатът на Калъча.

Гоце Михов с достойнство напусна банката и махна към децата. Те благодарствено му кимнаха. Особено бе поласкан Макензен, който често получаваше от него доста неприятни прозвища…

На банката в заседателната зала сега застана доктор Милетович, елегантен и усмихнат.

— Вие сте дали медицинска експертиза, че няма тежка или средна телесна повреда? — каза прокурорът. — Знаете ли, че тази експертиза е в противоречие с първия съдебномедицински протокол?

— Да — отговори ясно и твърдо доктор Милетович. — Първия протокол го е издал в амбулаторията стажант-лекар и няма юридическа стойност.

— Аз никогаш нема да мога да ям!… — извика Калъча, като фъфлеше.

— Толкоз по-добре за вас! — добави доктор Милетович.

— В какви отношения е свидетелят с подсъдимите? — попита адвокатът на Калъча.

— Доброжелателни.

— Свирите ли в един оркестър с тях? — продължи той.

— Да, и то с удоволствие.

— Не счита ли уважаемият съд, че вещото лице е предубедено. Аз настоявам за нова експертиза от друг специалист! — заяви адвокатът на Калъча.

— Доктор Милетович е редовен съдебен медицински експерт при съда и нямаме основание да бъдем недоволни от неговата квалификация. Така че искането ви се отхвърля — възрази председателят.

— Аз имам въпроси към свидетеля на обвинението Щерьо Янков — взе думата адвокатът на децата.

— Свидетелят на обвинението беше вече разпитан! — отговори нервно адвокатът на Калъча.

— Мисля, че веществените доказателства още не са разгледани напълно — настояваше адвокатът на децата. — Аз нарочно се въздържах да задам въпроси от този характер.

— Съдът разрешава на защитата да зададе въпроси на свидетеля във връзка с веществените доказателства — почти издекламира председателят.

— Благодаря. Свидетелят, елате по-близо… Вие виждате на масата револвер система „НАГАН“. Ваш ли е?

— Той не е мой, а беше…

— Свидетелят на обвинението, заведено ли е срещу вас следствие в милицията за незаконно носене на оръжие? — продължи адвокатът на децата.

— Казах бе, човек! — опъна се Калъча. — Тоя пистолет не е мой. Взел съм го назаем. Само временно. Не съм го купил. Назаем съм го взел. Така де!…

— Вие имате ясни и категорични признания, че пистолетът е ваш. Ще отречете ли това, което доброволно сте написали в милицията?

— Точно така. Той ми е назаем.

— Значи пистолетът е бил у вас, но вие не сте го купили?

— Казах бе, човек!

— Е, добрееее… Вие насочихте ли пистолета към Филип Томов, когато дойде да иска дрехите си?

— Аз не знам да съм го носил с мене.

— Филип Томов, насочи ли той пистолет към вас? — попита го адвокатът.

— Да, а после, като се подхлъзна и падна във вадата, пистолетът отхвръкна и остана на брега на вадата.

— Щерьо Янков — каза адвокатът на Калъча, — вие знаехте, че пистолетът за нищо не струва, нали?

— Да, това не е пищол! Това е по-слабо от тапалия-пищолче!

— И въобще до ден-днешен вие не можете да кажете дали пистолетът гърми — продължи адвокатът на Калъча и пресилено се усмихна.

— Ами да, така го държа, за смях. Да си правиме майтап!…

— Както виждате, това, което колегата смята да докаже, е просто смешно. Вие имате пред себе си не пистолет, а жалка играчка, служеща на моя довереник повече за хумористични цели. Може ли някой да се уплаши от това жалко, ръждясало плюкало, годно да краси някой музей?! Аз разбирам — продължи адвокатът на Калъча, — че колегата иска да докаже, че децата са били в самоотбрана. В самоотбрана срещу какво? Срещу една играчка!

— Величко! — извика председателят.

— Слушам, госин председател! — отговори ясно и високо Величко.

— По-тихо! — смъмра го председателят. — Тук не е плацът на XIV пехотен македонски полк!…

— Тъй верно!

— Величко — продължи председателят, — в качеството си на бивш кандидат-подофицер какво ще кажеш за пистолета?

— Наган, яко оръжие! — с готовност отсече той. — На петдесет крачки бик че утепаш…

— Подай ми го!

Величко го отнесе на масата.

— Патрони има ли?

— Тъй верно!

Върна се и донесе на съдията патроните.

— Защитникът на Щерьо Янков, вие твърдите, че това жалко плюкало не може да изплаши никой!

— Твърдиме!

— И това плюкало е ръждясало и повредено?

— Да!

— И не представлява никаква заплаха?

— Никаква!

— Величко! Зареди пистолета!

Той бързо зареди пистолета и старият съдия го взе от ръцете му.

— Ама почакайте, госин председател, не го размахвайте така… — И Величко отстъпи до стената.

— Стойте неподвижно! — заповяда председателят на защитника. — Останалите да се отдръпнат!

Старият съдия насочи пистолета към адвоката на Калъча. Изведнъж той се скри зад банката. Настъпи шум и смях.

— Величко, ела и вземи пистолета, докато не е гръмнал… Моля за спокойствие… — говореше старият съдия с насмешлив израз на лицето.

Двете деца едва се държаха вече на краката си от изживяното напрежение. Фильо дълбоко въздъхна. Макензен също, но въздишката му премина в прозявка. Фильо го сбута.

— Е, стига де! — тихо му се скара той.

— Гладен съм… — изпъшка Макензен.

Двамата приятели погледнаха с надежда към прозореца. Без да иска, Макензен отново, и този път неудържимо, се прозина, като даже не сложи ръка на устата си. Старият съдия също се прозя. Той бе наблюдателен човек. Видя умърлушените физиономии на децата и реши да даде почивка. Иззвъня и обяви високо:

— Петнадесет минути почивка!

Всички разстанаха от залата. Макензен и Фильо просто изтичаха навън.

Тринадесета глава

Децата начело с Кирчо скочиха от липата долу и наобиколиха Фильо и Макензен. Томи лаеше и се изправи на задните крака, като се опита да близне по лицето двамата си приятели.

— Носиш ли нещо за ядене? — попита. Макензен сестра си Ружа.

— Нося.

— Дай тогава… Устатата ме заболя да говоря — каза Макензен гордо. — Не било никак лесно да се защищаваш… Трябва да имаш чене на крокодил!

— Фильо, ще влезете ли в затвора? — обърна се към него Ружа с тревога.

— Амииии… как да кажа… баща ми така викаше… Че всеки честен човек, ако иска да стане истински мъж, барем един път трябва да лежи в затвора!

— Аз ще ви нося храна! — зарадва се Ружа. — Имаме и съдинки. Всеки ден ще ви нося… — И най-неочаквано заплака.

— Не може на всяка цена да се оправдаеш! — говореше Макензен. — Честта преди всичко!

— Да, дааа — честта… — бършеше си сълзите Ружа.

— Веднага ли след присъдата ще ви арестуват? — попита Кирчо.

— Ами! Сигурно ще ни пуснат до къщи да си вземем топли дрехи. Там е всичко цимент и ако нямаш зимни дрехи, готова ти е пневмонията! — отговори Фильо.

— От цимента ще замръзнете и умрете ли? — попита едно малко момченце и потръпна, макар че беше горещо.

— А ти да не мислиш, че има пухени легла?! — рече гордо Макензен.

Към тях приближи Ванче Таковата. Той целият сияеше.

— Ашколсун, таковата!… Имала тая България още мъжки деца! Яз сметах да го тепам, ама… таковата… вие ме преварихте, а дъската… таковата… си я бива, а? Букова е, таковата… като желязо. Язък за нея! Сега требе от дъбовата бъчва да измъкнем една дъска и да я изделкам. И вие, таковата… си направете… таковата… да си имате собствена!…

Той говореше не като на деца, а като на свои верни приятели и съмишленици. Ясно бе, че Ванче Таковата бе намерил в лицето на Фильо и Макензен достойни продължители на своята борба.

Те отново влязоха в чакалнята. Останалите, които стояха вътре, с уважение ги гледаха и сочеха. Фильо и Макензен изпитваха нескрита гордост. За пръв път разбраха колко е сладка известността, макар и в съда!

— Почивката свърши! — извика Величко. — Всички да вземат местата си!

Децата заеха мястото си до адвоката. Той им стисна ръцете и им намигна. Те също му намигнаха. Значи да се надяваме, че всичко ще свърши добре!… Прокурорът се закашля и започна речта си. Момчетата бяха сънливи. Загледаха се на двора и видяха как едно по едно Кирчо и останалите деца се покачиха на липата по своите места на клоните. От време на време се чуваше и лаят на Томи. А после се заслушаха в речта на прокурора.

— От една страна, ние имаме неоспоримия факт, че Филип и Макензен са били на Синдикатната вада в три часа след полунощ и са срещнали там Щерьо Янков…

Жега беше налегнала залата.

— Ех, сега да бяхме на плажа… — въздъхна Макензен.

Въздъхна и Фильо. И двамата вече не слушаха прокурора и в унес от дрямката се пренесоха мислено на любимото си място край река Струма…

— … По въпроса за дъската… — многозначително извиси глас прокурорът, — защото от банката на децата вече равномерно се носеше тихото хъркане на Макензен. Фильо си беше захлупил главата. Адвокатът на децата леко ги потупа. Двамата скочиха.

— … По въпроса за дъската… — повтори важно прокурорът. — Това е централен въпрос! Тъй като, ако те са се въоръжили с дъската предварително, то това е вече предумишлен побой!… Ето фактите, който излагам на уважаемия съд… Според мен Фильо и Макензен трябва да бъдат о-съ-де-ни за извършено предумишлено на-ра-ня-ва-не, като се вземе предвид, че в даден момент са действували в самоотбрана и като се вземат предвид смекчаващите вината обстоятелства, че са ма-ло-лет-ни…

Председателят на съда погледна със скука прокурора, но двете деца бяха вече напълно разсънени и се гледаха уплашено.

— Тоя вече ще ни изяде — каза мрачно Макензен.

— Ще видим… — отвърна Фильо неопределено.

Отведнъж в залата на съда не можеше вече нищо да се чуе. Малчуганите върху липата бяха образували нещо като агитка от говорящ хор. Дирижираше ги Кирчо. Чуваха се лозунги като: „Долу ръцете от Фильо и Макензен!“, „Смърт на Калъча!“, „Позор!“, „Да живеят Фильо и Макензен!“, „Долу Калъча и неговите помагачи!“…

— Протестирам! — скочи адвокатът на Калъча. — Моля да се прекрати натискът над съда от горенакацалите граждани!

— Величко! — гръмко викна председателят.

— Тъй вярно! — още по-гръмко отговори Величко.

— Затвори прозорците! — почти изкрещя старият съдия.

Залата недоволно се разшумя, докато викачът изпълняваше заповедта на председателя.

— Моля, тишина! — звънна старият съдия.

— Видели сега? Ще изпукаме от жега… — изпъшка Макензен.

— Нищо, ще ни държи влага в затвора — язвително каза Фильо.

Сега имаше думата защитникът на Калъча. Говореше с диригентски ръкомахания. Отмяташе назад коси и се любуваше на своя глас, който приемаше най-различни извивки, стигащи до горно тенорово „до“.

— … Представете си лятна нощ… Една мирна лятна нощ, природата спи… Само щурците може би нарушават тишината. Един мъж, който си изкарва прехраната от това, че дава на хората прохлада от летния зной, само той не спи… А защо? Защото има работа! Защото трябва да смени водата в плажа! Защото трябва да прехранва семейството си!…

— Не можете ли без поезия? — намеси се председателят. — Доколкото знам, пишете драми…

— Да, пиша и с надежда съм всички вие да присъствувате на моята вълнуваща премиера!… Пиесата ми третира високонравствен проблем как един баща, прогресивен човек, стига до самоубийство, понеже синът му…

— Моля, върнете се към щурците… — прекъсна го председателят. — И ако може, по-кратко!

— Аз исках да обрисувам лятната нощ, спокойствието, което в съзвучие с природата изпитва моят довереник, без да знае, че там, в храстите на Синдикатната вада, го дебнат тия двама… — искаше да каже престъпници, но преглътна думите си — въоръжени с убийствено оръжие в ръка — тук той посочи патетично дъската на Ванче Таковата и направи ефектна пауза. Калъча изхлипа. — Аз искам да разкажа за едно престъпление, което по една случайност не е завършило печално за моя довереник. Тогава той нямаше да бъде пред вас, а вече трева щеше да никне над гроба му… — Тоя път довереникът се разплака истински. Адвокатът му го успокояваше. Калъча беше изпълнен с най-дълбоко съжаление към себе си.

— Вие виждате каква нежна душа има моят довереник!… — каза защитникът.

Учителките в залата се смееха със сълзи.

Не се сдържа и младши съдията и си захлупи лицето с две ръце. Тресеше се в мълчалив смях.

— Двете госпожици да излязат веднага! — обърна се към тях председателят. — А и на вас, ако ви е смешно, можете да ги придружите — погледна той към младши съдията.

Девойките излязоха, като едва сдържаха смеха си. Риданията на Калъча се превърнаха в мъчителен вой.

— Щерьо Янков — заповяда му председателят. — Спрете!

— Не мога — хълцаше Калъча.

— Защо?

— Ей така, мъчно ми е… — продължи той.

— Можете ли да обясните защо?

— Те така, за всичко, за живота!

— Моля, защитникът, продължете!…

— За да опиша картината — поде отново адвокатът, — не биха ми стигнали дни наред!

— Именно затова ви моля… Наближава обед! — подчерта председателят.

— Моят довереник се навежда да отвори улука за водата. В тоя момент Макензен Мицов му нанася удара с боздугана, който тук снизходително наричат дъска. Моят довереник пада във водата и за малко не са удавя. Извличат го, връзват го и му избиват един по един зъбите, докато моят довереник ридае и моли за пощада… За капка милост! И кого моли? Моли бездушието, моли закоравели души…

Калъча отново взе да хлипа.

— Пред уважаемия съд — продължи адвокатът — са изправени двама потенциални убийци, защото, като пораснат, те ще повалят хората не в безсъзнание, а ще ги убиват с един удар — било с боздуган, било с друго нещо… Въпросът за пистолета ще се реши в друг процес!… Ясно е обаче като бял ден, че моят довереник не е използувал оръжието, иначе сега щеше да има зъби, с които да се храни! И риза, която да го пази от студа!… Освен това ние предявяваме частен паричен иск, защото на това място, където природата му беше оставила своя незаменим дар, ще трябва да се сложат поне златни зъби, а са му скъсани и ризата, и панталоните, и… Уважаеми съдии, уважаеми председателю на съда! Във ваши ръце е да покажете на хората истината! Да не позволите престъплението да се разрасне в чудовищни размери! Във ваши ръце е не само съдбата на моя довереник, но и възпитанието на подрастващото поколение, което да осъзнае силата на закона и коленичи пред него! Само така България ще стане… — защитникът се сепна и закашля.

— Каква ще стане България? — попита председателят.

— Велика.

— Амин! — тихо каза старши съдията.

— Влязохме си в затвора! — простена Макензен. — И това си е!…

— Не ни е добро положението… — въздъхна Фильо.

Децата се влияеха от всяка казана дума. Те за първи път бяха на съд и речите може би на тях въздействуваха най-силно.

Изведнъж председателят гневно заговори:

— Ще ви помоля за последен път, защото няма да имате възможност втори път да говорите глупости, в мое присъствие да извадите от лексикона си думи като „велика България“!… Достатъчно кръв се е проляло под това… под това… знаме!… Стигат ни два национални краха!… Ако още веднъж… — но председателят не продължи, защото младши съдията леко го дръпна за ръкава и нарочно му заговори нещо бързо на ухото.

Сега излезе защитникът на Фильо и Макензен. В залата настъпи пълна тишина. Не се чуваше нищо и от двора. Председателят погледна навън към липата. Децата по клоните бяха клюмнали като врабци при студ. Гледаха през затворените прозорци и нищо не можеха да разберат. Ружа тихо заплака, а Томи почна да лае. Кирчо скочи от дървото.

— След мен! — подкани ги той.

Всички се спуснаха на земята и го наобиколиха.

— Слушайте! — започна Кирчо.

Постепенно настъпи тишина.

— Фильо и Макензен ги съдят, задето са тепали Калъча…

— Бой на Калъча! Бой-й-й! — викнаха децата.

— Ама Фильо и Макензен искат да ги затворят и Калъча да се върне — каза Кирчо с треперещ от вълнение глас.

Всички се смълчаха.

— Предлагам да ги откраднем, като ги поведат към затвора.

— Ура-а-а-а! — съгласиха се с възторг децата и никой не си зададе въпроса как ще осъществят тази смела акция.

Адвокатът продължаваше своята реч в залата на съда.

— Децата най-учтиво молят Янков да им върне дрехите и вместо това той насочва пистолет към тях!… И забележете още една подробност! — въодушеви се той. — Понеже той се е ударил лошо, могъл е да падне отново във вадата и се удави, Фильо и Макензен не загубват присъствие на духа, а го завързват на най-близкото дърво. Аз подчертавам, че те не само не са отмъстили на своя мъчител, а са извършили най-благородната човешка постъпка — помогнали са на своя враг! Вие виждате тия две деца. Те вярват в правосъдието, вярват във вашата справедливост, уважаеми съдии. Бие няма да нанесете непоправима рана в тия крехки души…

Фильо и Макензен се усмихнаха наново. Те бяха почти уверени, че това, което се е случило в оная нощ, е станало точно така, както го описваше адвокатът. Чудна е човешката способност за самозаблуда!… Изглежда, че е вродена, щом децата я притежават.

В това време, макар и приглушено, се чу бодрото гласче на Кирчо, който викаше с пълна сила:

— Фильо, Маке, дръжте се! Ще ви освободим!…

И веднага се разнесе доста мощно, макар и през затворените прозорци:

— Искаме свобода на Фильо! Върнете ни Макензен! Калъча в затвора! Уу-у-у-у! Фи-льо! Ма-кен-зен! Фи-льо, Ма-кен-зен!…

Всички в залата погледнаха навън. Кирчо и останалите за кратко време бяха успели да съберат цялото невръстно население от махалата. Дворът беше препълнен с деца, които скачаха, въртяха се, викаха и скандираха.

— Съдът се оттегля на съвещание! — високо обяви председателят.

Фильо и Макензен като ужилени изтичаха навън. Всички малчугани ги наобиколиха. Томи се хвърляше по тях. Ружа падна на гърдите на Макензен и зарида. После се хвърли на гърдите на Фильо.

А горе от кабинета си старият съдия ги наблюдаваше, пушеше с лулата си и се усмихваше на гледката. Фильо и Макензен непрекъснато вдигаха рамене в отговор на децата, които ги засипваха с въпроси. В другия ъгъл на кабинета старши съдията диктуваше на секретаря, който пишеше на пишеща машина решението на съда.

— Готов ли си? — попита го председателят.

— Още малко…

Старият съдия пак погледна долу на двора. Сега децата бяха се смълчали и всички бяха вперили взор към прозорците на съда…

Четиринадесета глава

Величко извика към чакалнята:

— Всички да вземат местата си! Ще се произнесе присъдата!

Всички влязоха в залата. Само Кирчо заедно с децата останаха навън. Те зарязаха липата и се покачиха по прозорците. Някои направо, а други бяха стъпили върху гърбовете на по-яките си приятелчета. Отдолу Томи неистово лаеше.

— Да престане да лае това куче! — каза председателят на съда още с влизането си.

— Тъй верно! — отсече Величко и хукна навън.

След малко Томи престана да лае.

— В името на народа… — почна старият съдия и всички станаха на крака.

Както и друг път, той не четеше присъдата, а започваше простичко и спокойно да говори. Но се усещаше радостта му от поредната реч, всяка от които той винаги произнасяше с чувство и достойнство въпреки годините зад себе си.

— Делото беше за нанасяне на тежка телесна повреда над гражданин от две деца. В хода на процеса се доказа, че свидетелят на обвинението е нанесъл преди това зверски побой над децата. Доказа се, че те са се върнали през нощта да си търсят дрехите. Не се доказа, че са ударили Щерьо Янков, а още повече, че са му избили зъбите по особено мъчителен начин. Именно поради липса на доказателства обвиняемите Пищолски Филип Томов и Ангьов Макензен Мицов се оправдават. Освен това тук се повдигна един интересен въпрос за ролята на правосъдието в обществото. Обръщам сериозно внимание на свидетеля Венчо Христов, че една от трите най-прекрасни идеи на човечеството, а именно: свобода, братство и равенство — равенството е най-трудно постижимо. И именно законите са тия, които осъществяват тоя велик принцип. Защото — повиши ораторски глас старият съдия най-мъдрите измежду нас са твърдели, че правото и дългът са като две палми, които не дават плод, ако не растат една до друга. Правото и дългът — развълнува се той — са като двама братя, а тяхна обща майка е свободата! Те се раждат в един ден, растат, развиват се и гинат заедно. Само това общество напредва, само тогава НЕ друго, а моралът го обединява, когато законите са за всички и се изпълняват от всички!… Ясно ли е?

— Урааааааа!… — извикаха децата от прозорците.

Те едва ли разбираха какво говореше старият съдия, но усетиха, че е нещо значително, а най-важно, че Фильо и Макензен са свободни!

Венчо неволно кимаше с глава, докато председателят на съда произнасяше своята реч, а когато свърши, стана, отиде при него и стисна по младежки ръката му. Цялата публика се усмихна и разшумя. Отделни ръце се протягаха към Фильо и Макензен, които слушаха като замаяни. Изведнъж двамата се окопитиха и изтичаха навън. На двора децата ги прегръщаха и подхвърляха във въздуха. Бай Тома и бай Мицо за пръв път ги целунаха пред всички.

— И отсега нататък — умната!… — все пак не се стърпя бай Тома.

— Абе ние направихме такова добро впечатление на съда — каза дълбокомислено Макензен, — че ако ни осъдеха, кой знае какво щеше да стане със съдиите!…

Излезе и Калъча със своя защитник. Адвокатът му нещо ръкомахаше.

— У-у-у-у-у… — развикаха се децата.

Калъча злобно ги гледаше и мълчеше. Към него се приближи Джина, която го хвана подръка и свойски го повлече.

— Към плажа! — нададе боен зов Кирчо.

— Ура-а-а-а! — отвърнаха в един глас децата и се затичаха към шосето.

— Качвайте се! — подкани ги бай Мицо. — Аз ще ви водя и ако някой ви закачи, ще има работа с Войводата — бай ви Мицо!

Фильо и Макензен заедно с още малчугани се накатериха по файтона — вътре, на капрата, на оста. Конете потеглиха в тръс към плажа. Около него подтичваха още деца. Томи лаеше и препускаше наред с файтона. За пръв път в живота си двамата приятели пристигнаха на плажа с файтон!… Скочиха и нахлуха в него, спуснаха се към басейна и се хвърлиха с дрехите си от нетърпение. Настъпи истинска вакханалия от детска радост, слънце и вода… Дори конете на бай Мицо Войводата цвилеха, а той се усмихваше и си гладеше гъстата брада. Страшният Калъч поне за днес бе освободил райския кът за децата.

Няколко дни по-късно Фильо и Макензен се разхождаха с Томи по една тиха уличка на градчето и се чудеха какво да правят за разнообразие. Минаха край къщата на стария съдия и неволно се загледаха в чудните ябълки, праскови и кайсии в неговата градина. Макензен зяпаше втренчено тази жива съблазън и не мърдаше.

— Ще му се счупят клоните… — най-сетне произнесе той. — Ама защо тоя човек не си обере дърветата?!

— Ами да! — кой знае защо, се ядоса Фильо. — Поне да беше подпрял клоните с пръти!

— Глей сега тая зарзала!… — посочи Макензен. — Ще падне на земята и ще я изядат прасетата на попа!…

— Прав си! — добави Фильо.

— Не си гледа тоя човек овощната градина и това си е! — решително каза Макензен. — Да беше моя, така ли щях да я оставя!?… Досега да я бях обрал!…

— Па може да му помогнем… — подхвърли Фильо. — Сещам се, че вътре имаше една стълба…

Томи неистово излая.

— Томи! — сопна му се Макензен и продължи на френски: — Те тоа! Куше!

Кучето легна, приведено към земята, и само скимтеше. Разбра, че не трябва да шуми, въпреки че не беше вегетарианец и никак не обичаше плодовете. Фильо се покатери на оградата и помогна на приятеля си да влезе в градината. Томи остана страж на улицата. Макензен подпря стълбата на зарзалата. Фильо се огледа. Беше всичко спокойно. Двамата се покачиха на стълбата.

— Когато ми обрахте черешата — чуха те неочаквано глас под себе си… — когато ми помогнахте да обера черешата миналия път, без мое присъствие, сте счупили два клона… — Беше председателят. — Сега искате да използувате стълбата? И това е похвално!

Старият човек се усмихна. Децата не мърдаха, като вцепенени. После Фильо се окопити пръв:

— Ама ние наистина…

— Да де!… — каза старият съдия. — Хайде слизай!

Първо се спусна Макензен, а след него и Фильо. Томи сърдито взе да лае отвън. Съдията открехна вратичката на оградата, която за учудване на момчетата не беше заключена. Кучето радостно нахлу в двора и подуши ръката на стария човек.

— Бонапарте…

— Макензен — поправи го самият той.

— Лудендорф… — продължи съдията — иди да донесеш онази кошница!…

Момчето нещо се цупеше, но изтича и донесе кошничката.

— Сега сложете плодовете в нея, защото петната от кайсии не излизат и джобовете не са най-подходящи за тая цел…

— Благодарим ви — отговориха двамата едновременно.

— Елате и утре. Тъкмо ще ми помогнете. Стар съм вече и може да си счупя нещо…

— Ами добре! — с готовност се съгласиха децата пак едновременно и се ухилиха.

Най-сетне си тръгнаха. Беше им съвестно някак си.

— Почакайте! — повика ги съдията и сам излезе на улицата.

— Томи — каза Макензен, — ди бон жур!

Томи се приближи и лизна ръката на съдията. Той беше трогнат. Прегърна ги през рамо и тръгна да ги изпрати.

— Исках да ви попитам, защо, като отидохте на вадата, не взехте кучето?

— Защото Томи не беше ял бой от Калъча и освен това не е честно — трима срещу един!… — сериозно отговори Фильо.

Старият съдия искрено се засмя и децата сякаш това чакаха, почнаха да се смеят заедно с него.

Петнадесета глава

На следващата неделя след процеса раздадоха дипломите. Фильо завърши с непълен отличен, а Макензен с „добър“. Директорът произнесе реч, а после хорът изпя „Хей, свърши се таз година, за раздяла дойде час!“ Това беше последното участие на двамата приятели както в хора, така и в духовата музика на прогимназията. Докато дирижираше, Гоце Михов най-неочаквано се разплака. Фильо и Макензен също продължиха да пеят през сълзи. После се разплака една стара учителка, после и по-младата и накрая почна да реве цялата публика точно както се описват примерите на масова сълзотворна психоза. В Православна Византия са я наричали „Сълзна Благодат“. Накрая всички се разотидоха в къщи, щастливи и тъжни едновременно. И докато Фильо се чудеше къде да пъхне дипломата си, та да не я запилее, изведнъж се замисли за бъдещето си. Е, какво пък!… Ще постъпя в гимназията, а сетне ще видим… Батко му Венчо бе подхвърлил, че от РМС ще изпратят няколко деца наесен във Военното училище. Но никога не повтори това и Фильо беше почти сигурен, че няма да стане офицер. А толкова му се искаше да облече униформата от зеленикав вълнен плат, с широка пелерина и яхнал английски жребец, със снежнобели ръкавици и красив ездитен бич, да мине край къщата, където сега живее Еми… Да разиграе коня там, а като се покаже тя, студено да й кимне с глава. Тази картина беше съвсем ярка в съзнанието му.

При Макензен нещата стояха по-спокойно. Свързан с древната институция на черквата, бъдещето му беше почти определено и по желание на бай Мицо Войводата, който до края на живота си уважаваше само три вида хора: поповете, даскалите и революционерите. Чакаше го семинария, после свещеничество — един занаят, който познаваше в подробности. Но когато отиваше на гарата с файтона и чакаше пътници от влака, често виждаше как от локомотива слиза един едър, як мъж, в омазнен комбинезон… Според Макензен това беше най-важният човек в железниците, който превозваше и вечер спящите хора и караше влака в тъмната нощ, единствено той бодър, смел и бдящ. Това беше идеалът на Макензен, откакто се помнеше. Но човек предполага, а господ разполага, се утешаваше той. Така че момчето се беше примирило със съдбата си. А и лятото протичаше еднообразно и скучно…

Отново рано сутринта двете момчета събудиха махалата с духовите си инструменти. Томи се присъедини. Перо, още по бели гащи, недоволен излезе на балкона и замърмори:

— В тая къща ти иде да се застреляш от безплатни петли!… Барем да кукуригаха…

— Не е демократично да се говори против животните… — веднага се заяде Фильо.

— Но той им знае езика… — поде репликата Макензен.

— А защо, се пита? — каза Фильо.

— Защото животните помежду си се разбират!…

Двамата започнаха лудо да се смеят и примират на постоянната си шега. Перо, който беше тръгнал към чешмата, спря и се готвеше да налети, но се въздържа.

— Все пак — каза той — мене не са ме съдили!… Аз съм честен гражданин, който си гледа бояджилъка. Да видим, като се фукате, какви ще станете!… Ти, Фильо, и за ефрейтор требе да се молиш, а Макето и за клисар не става!

На свой ред Перо се заля в смях. Момчетата се смутиха. Засегнал ги беше на болното място. Откъде тоя Перко знаеше най-съкровеното им желание?!…

— Ще видим кой какво ще стане!… — отвърна Фильо.

— Да ви кажа ли?… Ти ще станеш кърпач, а дебелият — файтонджия!…

Като продължаваше да се смее нарочно гръмко, Перо се качи по стълбите. Томи „се ядоса“ и започна да му се зъби и да ръмжи. В същото време се показа бай Тома. Отиваше на работа и в ръка носеше вързопче със закуската. Видя Фильо и недоволно спря.

— Какво ме гледаш така?! Да дойдеш в кооперацията и разнесеш дрехите на хората по къщите. Чу ли?

— Чух — каза глухо Фильо.

Излезе и Бай Мицо, както винаги, махмурлия.

— Не се ядосвай, Тома. От тия нищо нема да стане!… Не ги ли виждаш — досущ пленници!…

На портата застана поп Мирон. Бай Мицо отиде веднага към него и почтително му целуна ръка. Нещо си поговориха и свещеникът си тръгна. Бай Мицо го изпрати на улицата и се върна.

— Слушай, Маке, още тая сутрин да идеш в черквата! Ще четат парастаси.

— Нема да ида! — неочаквано се опъна той.

— Как така бре?!… Свещеникът каза, че владиката може да ти даде стипендия за семинарията. Чу ли? Иначе ще станеш файтонджия като мене…

Всички излязоха.

Перо също се запъти за работа с кофа, четка и стълба. Останаха двамата приятели. Те се чудеха какво да правят. Показа се Ружа. Тя искаше да им каже нещо, но те й обърнаха гръб. Томи се повлече след тях. Момчетата спряха на улицата.

— Ти ли ще вземеш Томи? — попита Фильо.

— Нека дойде с теб. Кучета в черква и джамия не влизат.

— Гледай да изкараш пари за кино!

— От парастаси нищо не се изкарва. Тоя път е твой ред!

Двамата се разделиха недоволни. Макензен хвана на едната страна, а Фильо на другата. Той стигна пред стария дюкян на бай Тома, който сега привличаше вниманието на минувачите главно с новото си название: „Шивашка кооперация «Парижка комуна»“. Вътре работеха повече хора отпреди, но пак се занимаваха главно с кърпачество. Когато влезе, чираците и калфите му подвикнаха:

— Мараба, Фильо!…

Единият от майсторите го предупреди:

— Внимавай, тая сутрин бай Тома е много лют!…

— Подреди тия дрехи и ги разнеси! — веднага се обади бай Тома. — И да не си взимал от никой бакшиш, понеже, ако науча, ще ти счупя главата! Разбра ли? Само да изложиш кооперативното дело! Мисли му!…

— Нема бе, нема! — успокои го Фильо. Но ти дай некой лев…

— Какво? Некой лев?!… Ако имам некой лев, ще се оженя, или по-добре ще изпия една лимонада! А сега, разкарай се, на работа да се научиш!…

Фильо пое пакетите с дрехите и тръгна, но спря на вратата и се обърна.

— Ще дадеш ли? За последен път те питам!

— Ти на мене ли говориш така бе?! — викна бай Тома и се пресегна към аршина, любимото му средство за възпитание.

— Ще видиш, ще видиш ти!… — полузаканително-полуплачливо каза Фильо.

Когато бай Тома замахна, той вече бе изскочил на улицата. Явно, че днес отникъде не можеха да намерят пари. Томи го следваше с подвита опашка. Фильо без всякакво настроение разнасяше дрехите на хората, но това бяха бедни къщи и бедни хора и тук-таме му даваха по някоя ябълка. Само в един двор му предложиха левче, но Фильо, след като го гледа продължително и преглътна, сякаш се канеше нещо да яде, гордо отблъсна ръката, която му го подаде. На тяхната улица в махалата забеляза как Кирчо и децата играеха на топчета.

— Фильо, ще играеш ли? — поканиха го те.

Той бръкна в джобовете си и извади ластик, ножче, пирончета, но нито едно топче.

— Можеш да си купиш — предложи Кирчо.

— Ако имах пари, щях да се оженя бе! — каза натъртено Фильо. — Назаем ще дадеш ли?

— Имаш да ми даваш вече много…

— Ти ми дай две топчета, пък ще видим… — многозначително рече Фильо.

— Първо си плати! — отговори му поучително Кирчо.

Децата отново почнаха да играят. Фильо замислено ги гледаше.

— Детска им работа!… — отсече накрая той и високомерно отмина, като ритна с все сила едно камъче.

Вървеше по улицата съвсем унило, а зад него — Томи. Зададе се Ружа с мрежа в ръка. Носеше зарзават от пазара.

— Фильо, ти къде?

— Забравил съм си часовника на пианото, та идвам да си го взема! — отговори й кисело той, като посочи голата си ръка.

Ружа обидено отмина.

— Ружоооо… почакай…

Тя спря.

— Останаха ли ти пари от пазара?

— Нито лев! Даже от бай Андон зарзаватчията пак взех на вересия. А защо са ти?

— Абе дават един филм „Джеси Джеймс“, но какво ще ти разправям… Не е за деца!…

— Е, щом не е… — разсърди се Ружа и отмина наперено.

Фильо тръгна към черквата. Влезе в двора. Томи, който винаги свързваше идването в черквата с ядене, весело заподскача, взе да скимти и да тича пред Фильо. Той го хвана за гердана. Пред входа на храма, под навеса, седеше само един просяк — глухонемият Салия с гушата, който спеше. Пред него стоеше с обърнато дъно едно старо бомбе. Но никой не бе пуснал в бомбето ни стотинка. Фильо се бърка дълго по джобовете и накрая му пусна един бонбон-лукче. Томи се дърпаше и искаше да се пъхне вътре. За него черквата бе това място, където се раждаха най-вкусните деликатеси, но, кой знае защо, му забраняваха да влезе и провери сам какво има. Томи продължаваше да се опъва, за да се втурне във входа. Фильо побутна с крак Салията. Той веднага скочи и със знаци и гримаси му даде сведения, че вътре е Макензен, който има работа. Направи пренебрежително движение, за да покаже, че работата му е най-обикновена.

— Разбрах — каза Фильо. — А кога ще свърши?

Салията сви рамене.

— Как е днес алъш-веришът?

Салията махна с ръка.

— А сега, дръж кучето, аз да влеза…

Салията дръпна Томи за каишката. Той се инатеше, но глухонемият извади от бездънните си джобове парче хляб и го даде на кучето. Томи се успокои, но пак заскимтя, когато Фильо изчезна в черквата.

Вътре една бабичка бе паднала на колене пред олтара. Свещеникът бе сложил епитрахила на главата й и четеше молитва. Зад него стоеше Макензен, облечен в херувимските си дрехи, който от време на време пропяваше „Святий Боже, Святий Крепкий“ или „Амин“. Фильо му правеше знаци. Приятелят му сви рамене, като му даде да разбере, че скоро ще свършат. Тогава Фильо започна да се разхожда тихо из черквата. Спря пред една полегнала икона на света Богородица. Върху нея имаше много монети, макар и дребни, но тук-таме лъсваха и сребърни двадесетачки. Той гледаше като хипнотизиран. С тия пари можеше да гледа кино цял живот!… Приближи се до иконата, въздъхна дълбоко и си сложи ръцете в джобовете, сякаш искаше да ги предпази от някое непредвидено движение… В тоя миг някой го дръпна назад.

— Да не си пипнал?! Господ с гръмотевици ще ни убие… — прошепна му Макензен изплашен.

— Добре де! Разбрах. Нема да ходим на кино, то се е видело… Нали и ти нищо не спечели?

— Нищо. Само малко жито… — И му показа кърпа на вързопче.

Двамата излязоха навън. Томи веднага взе да се дърпа от Салията. Макензен развърза кърпата и първо даде на просяка. Той се прекръсти и захвана да яде от житото. Останалото си го разделиха с Фильо точно върху надгробната плоча на някакъв владика, погребан в преддверието. Томи скимтеше и дори излая, понеже го бяха забравили. Момчетата му подадоха по шепа. Томи за миг излапа всичко.

— Повече… като стана владика! — отсече Макензен и си отърси трохите.

Децата тръгнаха през двора. Томи вървеше зад тях.

— Тоя „Джеси Джеймс“ за последен път го дават днеска, нали? — попита Макензен.

— Барем не говори!… Като си некадърен поп и не можеш да изкараш за едно кино!

— Защо да съм некадърен бе?!

— Защото само в яденето са ти очите!

— Казано е: „Весели се, душо моя…“

Фильо не пожела повече да спори и сега мрачно се запътиха към читалищния салон, където бе и киното. Пред сградата имаше голяма тълпа. Отдалеч се виждаше плакат с ковбой на коне, с пистолети… Джеси Джеймс — мечтата на всички деца!… Всички имаха билети, само двамата приятели нямаха. Когато четяха плаката и надписа под него: „За последен път“, идеше им да плачат. Вече пускаха в салона. Тълпата напираше покрай двамата контрольори, но те муха не пропускаха. Ето, Фильо се приближи и тръгна с някакъв елегантен мъж, сви рамене и се сниши, все едно му е дете… За малко щеше да влезе!…

— Детето ваше ли е? — попита контрольорът.

— Аз съм ерген! — каза гордо мъжът.

Макензен бе изхвърлен от другия контрольор. Момчетата застанаха отново пред сградата. Тълпата редееше. Удари първият гонг… Двамата решително се погледнаха и в миг се разбраха.

Бързо заобиколиха читалището отзад, където имаше вратичка за декорите на сцената, тъй като в салона местната любителска трупа играеше от време на време пиеси. Вратичката беше доста високо. Фильо се огледа. Зад една къща му се мярна Перо върху стълба, който боядисваше съседната аптека. Затича се при него.

— Бързо стълбата! — Слизай!… — заповяда му късо Фильо.

— Какво бе, какво?!…

— Бързо, ти казвам! Искат я от милицията.

— Така кажи бе… че другарите я искат…

— После си я вземи зад читалището.

Двете деца опряха стълбата. Пръв се качи Макензен. Вратичката за декорите беше отворена. Той се вмъкна, последван от Фильо. Томи лаеше отвън. Той не можа до края на живота си да се научи как да се катери по дървета, огради и стълби…

Кинопрегледът беше започнал. Двамата излязоха на сцената и взеха да лазят, но като се опитаха да се изправят и изтичат, едно момиченце на първия ред изпищя. Те наистина се движеха като призраци по сцената. Настъпи тъмнина и лампите светнаха. Публиката ревеше и тропаше с крака. Разпоредителите отведоха детето, което продължаваше да пищи и сочи сцената:

— Там… там…

Но Фильо и Макензен се бяха мушнали вече сред правостоящите и не се страхуваха. Публиката продължаваше да тропа. Най-сетне лампите загаснаха и отново се завъртя кинопрегледът. Той целият бе посветен на бригадирското движение. От екрана почти непрекъснато пееха „Елате, хиляди младежи“. Пред очите им минаваха най-различни моменти: изпращане на бригадири, работата им по обектите, лагерните огньове, срещите с Георги Димитров… Непосредствено им влияеше цялата романтика на това първо масово движение на младежта, изникнало спонтанно и намерило отклик в сърцата на всеки български младеж. Движение, в което имаше повече вяра, отколкото икономически ефект, вярата, че прекрасното бъдеще е съвсем близо… Може би затова, когато гледаха кинопрегледа, децата и младежите неволно запяха заедно с екрана, отначало нестройно, а после целият салон пееше, заразен от всеобщия ентусиазъм… И по-късно, когато Фильо и Макензен след прожекцията се прибраха в къщи, те крачеха един до друг маршово и продължаваха да пеят „Елате, хиляди младежи“, сякаш въобще не бяха гледали любимия си Джеси Джеймс. Зад тях пристъпяше, изправило глава и вирнало опашка, кучето Томи.

Двамата приятели се спряха на улицата и едновременно проговориха:

— Отиваме ли на бригада?

— Заклей се! — каза Фильо.

— Заклевам се! — отвърна Макензен, като направи движение да се прекръсти.

— Не се кръсти! Думите са ти достатъчни… — И веднага взе да стреля с ръцете си към Макензен: — Тапа-та-па-та-па!… Улу-лулу-лулуууу… — и се затича като кон с каубой от филма „Джеси Джеймс“.

След него тромаво го подгони Макензен. А Томи се премяташе от радост.

Шестнадесета глава

На другата сутрин те отидоха в Клуба на РМС. Както винаги, беше пълно с младежи. Момичето на Венчо — До̀бра, носеше вече бригадирска униформа със звездички на голям началник. Но доченият костюм не й пречеше да изглежда още по-миловидна с тия лунички по лицето и сини-сини очи… Тя правеше списъците и младежите един по един страхопочитателно минаваха край нея и се записваха. Фильо се надигна на пръсти и неуверено викна:

— Како До̀бре…

Но момичето беше погълнато от работа и не го чу в шума и навалицата около себе си. Тогава Фильо кимна с очи на Макензен и те плътно се приближиха зад нея. Децата изчакаха да си отидат всички и заговорнически мълчеха.

— О, мъже атиняни, какво насам? — възкликна До̀бра, като ги забеляза.

— Ами, ставаме бригадири! — смело каза Фильо.

Тя учудено ги погледна.

— Само от 15 години нагоре!

— Ама, како До̀бре, сега ще се обиждаме ли?!… Ние само изглеждаме младолики с Макензен, макар мнооооого да ни е минало през главата…

— Не може! — отсече момичето.

В това време влезе Венчо и отиде право към нея.

— Добре, списъците! За бригадири не ставате! — каза Венчо на децата. — В края на краищата няма да правим детски дом!…

— Да — ядоса се Фильо. Като искате от нас нещо… всичко можеме…

— Какво можете? — учуди се Венчо.

— Ами разни писма… още от миналата година имам едно…

— Какви писма? — съвсем недоумяваше Венчо.

До̀бра цялата се изчерви. Тя направи умолителен знак на Фильо да спре.

— От отвъдния свят… — замота го той.

— „Там, де няма ни скръб, ни въздишки…“ — добави цитата от Библията Макензен.

— Абе вие да не сте пили? — захили се Венчо.

— Аз ги записвам! — решително каза Добра и бързо дръпна списъка от Венчо. — Но ако лекарят ги спре — не съм виновна!…

— Ти луда ли си? — възрази той.

— Те винаги са ми помагали в трудни минути… Ще им намерим и сега работа…

— Това бригадирско движение ви шашардиса всички! — въздъхна Венчо и си излезе недоволен.

Фильо извади писмото и го върна на Добра.

— Очаквах трудности… — усмихна се той.

— Не си го чел, нали? — и пак цялата се изчерви.

— Един джентълмен не чете чужди писма! — каза с достойнство Фильо. — Приятно ми е, Джеси Джеймс… — подаде й ръка и разтърси нейната.

— Идете на рентгена! — заповяда Добра. — Но ако не ви пуснат, не съм виновна.

— Ще уредим и това… — успокои я Макензен.

От РМС отидоха право в диспансера. Влязоха в преддверието на рентгеновия кабинет. Имаше две вратички, където бяха съблекалните за мъже и жени. Никой не се мяркаше. Те стояха и чакаха. По едно време чуха гласа на Милетович.

— Всички ли са влезли?… Повече няма да преглеждам!

Фильо и Макензен се набутаха в съблекалнята на мъжете. Смъкнаха бързо фланелките под мътната светлина на една крушка. После, голи до кръста, влязоха в тъмната стая. Но вътре никак не можеха да се ориентират. Само там, където бе рентгенът, нещо светеше.

— Кой отвори вратата? — викна доктор Милетович.

Децата се насочиха към гласа му. Те вървяха пипнешком. Внезапно Макензен настъпи някого.

— Олеле, божичко! — изпищя момичешки глас.

— Млъкнете, чувате ли? — ядоса се докторът.

В същото време Фильо като сомнамбул, с протегнати напред ръце, се блъсна в един шкаф. От шкафа паднаха канчета, напълнени с нещо като боза за рентген на стомаха. Те с трясък се посипаха на земята.

— Ще бия! — изрева Милетович.

Макензен, протегнал също ръце напред, напипа в тъмнината главата на доктора. Последният вече не издържа. Замахна, но вместо да удари Макензен, удари голия гръб на едно момиче. То се разплака. Отклонил се, Макензен се заплете в едни кабели и рухна на пода. Като лазеше, стана късо съединение и взеха да хвърчат искри. Момичетата пищяха с глас. Накрая Милетович напипа бутона и светна. Сега се виждаше как Фильо и Макензен пълзят по пода, а в единия ъгъл се бяха струпали момичетата е голи гърди.

— Тук има мъжеее!… — изкрещя една от тях и всички по нея нададоха вик.

Милетович си свали очилата и вдигна от пода двамата нещастни герои. Момичетата си закриваха с ръце гърдите.

— Не гледаме бе, не гледаме нищо! — пелтечеше Макензен.

— Оооо, колеги!… — зарадва им се Милетович, че му разнообразиха ежедневието, и се засмя. — Момичетата да излязат!

Тримата останаха сами.

— За репетиция ли ме викате?

— Не. Идваме за една услуга… Искаме да излезем на рентгена здрави и да бъдем на 15 години — обясни Фильо.

— И това ще стане след някоя година…

— Не, сега ни трябва! — важно подчерта Макензен.

— А ново кръщелно свидетелство няма ли да ми поискате?

— Смятам, че между колеги това е нормално… — каза философски Фильо.

— Е, добре! От мен да мине! — въздъхна Милетович. — В края на краищата и симфоничният оркестър е във ваканция. Значи сте на 15 години? — уточни усмихнат той.

— На петнадесет! — твърдо казаха и двамата в глас.

Доктор Милетович загаси светлината. Процедурата трая удивително кратко. Момчетата искрено му благодариха и излязоха от кабинета. Но вместо да напипат вратата на мъжката съблекалня, напипаха вратата на момичетата. Там отново се нададе писък. Двамата се промъкваха между обличащите се момичета.

— Какво пищите ма! — не издържа Макензен. — Де да не сме гледали голи женски по филмите и на реката!…

Най-сетне се измъкнаха от чакалнята и отидоха в мъжката съблекалня. Без да слагат фланелките си, те изчезнаха набързо от злополучния рентгенов кабинет. Чак на улицата си нахлузиха фланелките.

— Дано стигнем живи до бригадата… — каза Макензен.

— Ти да не се отказа от клетвата си?

— Кой? Аз ли?!

Седемнадесета глава

И ето, настъпи дългоочакваният ден. Бригадирите, строени, тръгнаха по пътя за гарата. Над нивите, ливадите и овощните градини ехтеше песента им: „И ний вървим, вървим нататък…“ Всички бяха в сини униформи с такета. Край тях крачеха родителите и близките им. Целият град се бе вдигнал да ги изпраща. Фильо и Макензен заедно с инструментите си вървяха в последната редица. До тях подскачаше и Томи. Беше неспокоен, понеже не знаеше какво точно става и защо отиват на гарата, която той добре познаваше. Ружа ги следваше с някакъв вързоп. Тук бяха и бай Тома, и стрина Велика — майката на Фильо, а най-отзад скърцаше файтонът на бай Мицо.

Стигнаха до гарата. След малко пристигна влакът. Бригадирите като на атака превзеха вагоните и след миг подадоха глави от купетата. Томи скимтеше, виеше и се изправяше на крака пред прозореца, откъдето се подадоха Фильо и Макензен. Влакът тръгна. Всички махаха с ръка. Едно момче в последния момент изтича с куфар. Метна се във влака и по него със скок — Томи. Най-после и той доби своето. След малко до главите на двете деца задиша радостно муцуната на Томи с изплезен език.

Влакът пухтеше през клисурите, после покрай Струма, надолу към юг. Слязоха на една спирка след град Свети Врач. Вървяха с багажа пеша десет километра. Стигнаха полумъртви от умора вече по тъмно. Не ядоха, а всички се настаниха на наровете и захъркаха. На сутринта събудиха Фильо и Макензен по-рано и им казаха да си вземат инструментите. Лагерът още спеше. Палатките бяха подредени в правилни редици. Дежурният заведе децата при знамето. До тях стърчеше Томи, клекнал на задните крака. Вдигнаха инструментите и изсвириха сигнала за ставане. От палатките наизлизаха младежи и девойки. Бригадата се строи. Знамето се издигна под звуците на „За среща!“, изпълнена от Фильо и Макензен. Командирът на бригадата — До̀бра, поздрави младежите. После всички си взеха инструментите и потеглиха към обекта — един канал за вода, която идваше от планината, крайно необходим за тия сушави места. Бригадирите бързо се разпределиха и започнаха да правят големия изкоп, който очертаваше бъдещия канал. Всички работеха с жар. От него се увлякоха и децата. Но силите им стигнаха само за два-три часа. Когато слънцето се вдигна високо над хоризонта, двамата приятели едва кретаха. Фильо унило буташе количка по една дъска нагоре. С мъка вече преваляше наклона, но в тоя момент количката се върна обратно и го избута. Той се стовари заедно с нея на края на дъската. Макензен едва-едва се дотътра до него и го вдигна.

— Видели, като ми товариш по толкова! — скара му се Фильо.

— Още малко да стане обед, иначе ще пукна и аз…

Приятелят му не отговори. Томи спеше в сянката на един храст. Двамата го гледаха със завист. Най-после дойде обед. Фильо и Макензен дори не си дадоха труда да изсвирят прочутия сигнал „Чорба-каша“. Бригадирите насядаха. Повечето се бяха разположили на земята. Храната се носеше тук. Фильо постави канчетата за двамата, но докато ги постави, Макензен заспа.

— Стани бе, дойде твоят час… — сбута го Фильо.

— Не ми се яде… — промърмори Макензен полузаспал.

— Какво?! — удиви се Фильо и не на шега се уплаши, но като размисли малко, легна до приятеля си. Децата заспаха, без да са хапнали. Томи дойде и най-спокойно изяде до дъно съдържанието на канчетата, като даже ги излиза. Двамата спяха мъжки и хъркаха. Другите бригадири отдавна се бяха върнали на обекта и работеха. До̀бра отиде при двамата. Побутна ги леко с крак. Томи също спеше. Само той благоволи да отвори едното си око.

— Ставайте, герои!…

— Мммммм… — проплака Макензен.

— Нали искахте да сте бригадири? — каза Добра.

— За таксират… — обади се сънен Фильо, но после се сепна. — Ние ще свикнеме, како До̀бре…

— Не знам… — усъмни се тя. — Най-добре е да се върнете в къщи.

— Аз в града не слизам! — съвсем се разсъни Фильо.

— Амааа… — искаше нещо да възрази едва събуденият Макензен.

— Ти можеш да си вървиш, аз нема! Ако ще да пукна, но нема да си ида!

— Е, добре — въздъхна До̀бра. — Хайде сега станете… ще измислим нещо…

Двамата с неохота се надигнаха.

На другата сутрин бригадата отново в стройни редици се изниза към обектите. Фильо и Макензен крачеха най-отзад, нарамили кирките. След тях се тътреше и Томи. Едва влачеха крака. Всичко ги болеше. Притича До̀бра, също нарамила кирка.

— Къде?

— На обекта — отговориха едновременно момчетата.

— Стойте, измислих за вас една важна работа… Група от бригадата трябва да отиде на работа високо в планината. На няколко километра… А там трябва да ядат…

— Ние не сме готвачи, а бригадири! — възрази Фильо намусено.

— Не, не това. Налага се да им носим храна чак там.

— А коне има ли? — осведоми се Макензен.

— Един катър и едно магаре — отговори Добра.

Двамата се спогледаха.

— Свикнали сме с коне, но и катърът не е чак толкова зле… — каза Фильо. — А в свободното време ще работим и ние!

До̀бра ги прегърна.

— Браво, момчета!

— Ние и в къщи си имаме коне! — обяви гордо Макензен.

Осемнадесета глава

Минаха няколко дни. Фильо и Макензен свикнаха с новата работа. Беше лека и приятна, на чист въздух. Те товареха катъра с два бидона храна, а на магарето — хляба. Томи, надушил яденето, джафна два-три пъти. Двамата приятели потеглиха, без да се обаждат никому. Беше ги малко срам от останалите бригадири.

— Хей, леката кавалерия!… — провикна се едно момиче.

Момчетата нищо не отговориха. Направиха се, че не са я чули. Явно бе, че не ги смятаха за пълноценни бригадири.

— Ще видят те!… — закани се неопределено Фильо и шибна незаслужено катъра.

— Ще видят те! — повтори Макензен.

Томи излая в знак на съгласие.

След един час ход преминаха през малкото селце, което бе наблизо до лагера на бригадирите в планината. Пред ХОРЕМАГА още от сутринта седяха четирима селяни. Това бяха все бивши комити, повечето обикновени македонски четници, но сега всички се пишеха, че били големи войводи. Всъщност само един сред тях е бил такъв, но неясно дали на харамийска чета, или на революционна. Викаха му дядо Дончо Манлихерата. Той и досега им беше нещо като вожд, макар и вече твърде стар. Винаги заемаше най-почетното място. Пушеше си собствен тютюн пред двойно шише ракия с мезе. Голямата му гъста брада също удобно почиваше на широките му гърди. Фильо и Макензен бяха вече познати тук, защото от няколко дни всяка сутрин носеха храната на групата в планината.

— Добро утро — поздравиха момчетата.

— Дал бог добро! — отвърна дядо Дончо. — А спрете, деца, да починете!

— Бързаме — каза Фильо.

— Седни бре, Фильо… седни бре, Маке… Работата нема да ви избега… Катъро е арен — забеляза старият войвода, като го огледа. — Но магарето, магарешка му работа!… Плаши ли се по пътеката?

— Плаши се — каза Макензен, който никога не изпускаше такива джамбазки разговори. — И от пеперудите се плаши…

— Едно време, като карахме оръжие по планината, им връзвахме очите с кърпа на магаринята. Магарешка им работа, инатчийска… Тошо бре, дай по една малка мастика на тия арслани!

— Не пием — отказа Фильо.

— Абе хич, четник може ли да не пие? Вие сега сте като четници. Бригадир и комита е все едно!…

Тошо кръчмаря, стар човек, донесе мастиката. Той беше с престилка.

— А лизнейте си малко и един ден, като станете пиячи, да речете: Нашио даскал е не некой маскара, а Дончо Войвода Манлихерата! Мене никой не ме е видел пиян! А една ока всеки ден изпивам!…

Децата отпиха по малко от мастиката и се закашляха.

— А сега яз да ги допия… Тошо бре, дай две лимонета!

Томи излая, че никой нищо не му предлага.

— Това куче е като тригодишно магаре бре!… Как го изранвате бре, деца?

— Не яде много… — каза важно Макензен.

Дадоха им лимонадите. Те ги изпиха и поеха нагоре. След селото пътят ставаше стръмен и тесен. Те подкараха добичетата по една планинска пътека. Тя минаваше през стръмна клисура като каньон. Горе се виеха облаците. Отвсякъде надвисваха високи върхове. На пътеката не проникваше даже слънчев лъч. Макензен явно се боеше от това усойно място. Томи ту изскимтяваше, ту ръмжеше, подвил опашка. Целият склон бе обрасъл от вековни мури. Макензен щеше да се разплаче от страх. И на Фильо не му беше весело, макар да не минаваха за пръв път. Падаха камъни, катурнати от копитата на добичетата в пропастта, където шумеше планинската река. По едно време Макензен запя: „Там на реках Вавилонских…“ прочутия псалом на Давид.

— Чакай бе, чакай! — спираше го Фильо. — Какво пееш? Пак ли те прихвана?

Но Макензен продължаваше да реве:

— „Тамо седомо и плакамо…“ — после внезапно престана и рече: — Преведено от църковнославянски, значи: „Там седнахме и плакахме горко, като си спомнихме Сион…“

— Дивотии! — отсъди Фильо, но се заинтригува: — Как беше? „Тамо седомо и плакамо…“?

После децата запяха на два гласа. Томи клекна на задните крака и почна да вие.

Постепенно пътеката ги изведе нависоко, почти към билото, въпреки че големите върхове, покрита с шапки сняг, се извисяваха още по-нагоре. Когато изкачиха билото и светна слънцето, децата започнаха да скачат от радост. Сега бодро запяха „Елате, хиляди младежи“! Така, с маршова стъпка, влязоха в малкия лагер на бригадирите, изпратени в планината. Бяха десет души и един фугенист. Подбрани все едри младежи, те трябваше да свършат най-важната работа — да дадат път на водата още горе, високо.

Когато ги видяха, всички изоставиха работата и се натрупаха около двамата приятели. Фильо и Макензен сипаха в канчетата храна и им подадоха по един хляб. Всички се разположиха и започнаха обеда си на въздух, ухаещ на мащерка и борове. Децата и кучето също. Макензен почти изяде дажбата си хляб за цял ден.

— А сетне какво ще гризкаш? — попита го строго Фильо.

— Провидението ще помисли. Кой се грижи за птиците небесни? — напевно заговори той.

— За птиците небесни не знам, но ти всеки ден ми омиташ половината самун!

— Не хлебом единным… — добави цитата Макензен.

— Ставай сега, имаме да вършим най-важната работа!…

Двамата се отправиха към един сух човек, по-възрастен от всички, който още ядеше от канчето. Въпреки годините си косата му беше напълно запазена и съвсем леко прошарена. Черните му очи гледаха спокойно и съсредоточено. Хубавият му тънък нос и правилните черти на лицето му придаваха един благообразен и приятен вид. Странното бе, че му липсваха два пръста на дясната ръка. Момчетата със страхопочитание я гледаха. Де да имаха и те такава ръка, уважението към тях щеше да е десет пъти по-голямо!…

— Бай Пецо — заговори Фильо дипломатично, — имаме поръчение за теб. Щабът на бригадата каза, след като донесем храната, да ти помагаме.

— Не ме интересува никакъв щаб! Деца в мойта работа нема да пусна!

— Гледай сега, бай Пецо — не се смути Фильо. — Те рекоха така: фугенисти малко на тоя свят — опасен занаят!… България остана без фугенисти. А фугенист за два дена не се става. Нали така?

— Нали така? — повтори Макензен.

— Право е… — смекчи се неволно бай Пецо и запали цигара.

— А бай ви Пецо не е какъв да е фугенист, а професор! Ще стане някой сакатлък, ще си иде човекът и така занаята му няма кой да го продължиииии… — настъпваше Фильо.

— И това е верно! — каза бай Пецо, като си гледаше откъснатите пръсти на ръката.

— Та командирката, кака До̀бра, вика: За да станеш фугенист, трябва от дете да почнеш. Един ден бай ви Пецо, да го поживи господ…

— Амин! Дай боже! — вметна бързо Макензен.

— … ще се гордее с вас! — завърши речта си Фильо.

Бай Пецо помисли малко, всмукна още няколко пъти от тютюна и каза:

— Добре. Но до взрива нема да се допирате! Само може в кошницата да го носите. А вида некой да пипне капсула, а ке му скина врато!…

— А не се нервирай повече! — рече Фильо. — Дай си ръката!

Момчетата по джамбазки си удариха ръцете с бай Пецо фугениста. И така тримата започнаха своята съвместна работа. Фильо и Макензен държеха бургията на скалата, а бай Пецо размахваше чука и правеше дупката. След като всичко бе готово, той почваше да пълни дупките с взрив и да ги набива с пръчка. Бяха свършили вече тази работа и бай Пецо почна да ги зарежда. Стиснал с уста капсулите върху фитилите, той обясняваше през зъби опасностите на занаята си.

— Малко по-нагоре — и главата ти ще иде на Бакъртепе! — кимна той към отсрещния връх.

Кой знае защо, Макензен трепна и се почувствува обиден, но след малко се успокои. Явно някакво съвпадение, инак никой тук не му знаеше прякора. Бай Пецо накара децата да се скрият надалеч в една падина заедно с Томи. Сам запали с цигара фитилите и най-спокойно се отдалечи. Даже когато избухна първата бомба, не се наведе. Камъни се вдигнаха към небето. Децата си зариха главите в пръстта. Макензен стенеше:

— Олеле, мамичко…

Томи също си зари главата и скимтеше. Камъни като дъжд падаха край тях. Макензен пак отвори уста.

— Ако пропееш псалми, ще ти счупя главата! — прекъсна го Фильо и се надигна, но в тоя момент избухна последният, най-силният взрив и той отново се хвърли по корем в падината. След няколко минути бай Пецо стана. Бригадирите с кирки, лопати и колички се затекоха да събират сринатия материал. Само Фильо, Макензен и Томи все още лежаха върху земята.

— Ставайте, ще настинете! — каза бай Пецо, изправен над тях.

Те скочиха.

— Важното е да броите бомбите. Колкото сме заредили, толкова требва да избухнат! Е, момчета, ще ставате ли фугенисти?

— Ще ставаме! — викнаха двамата в глас.

Деветнадесета глава

Тоя ден се налагаше децата да ходят два пъти в планината. Беше късно следобед. Те чакаха пред готварницата в Централния лагер да стане готова храната за вечеря, за да я занесат горе. Катърът и магарето си почиваха завързани. Около Фильо и Макензен се бяха натрупали бригадирите. Разказваше Фильо:

— Та една бомба не иска да избухнееее… Викам, сега я втасахме!

— Втасахме… — потвърди Макензен.

— Нема как! Мечка страх, мен не страх! Отивам при бомбата. Взимам я. Хвърлям я и избухна две секунди след това. Щеше да вдигне лагера във въздуха. Бай Пецо фугенистът благодари и на мене, и на Макензен. Вика, ако не бехте вие… А не като някои тук, дето си позволяват да ни наричат леката кавалерия!…

Фильо имаше предвид момичето, което също слушаше историята. То се смути.

— Ама аз не знаех…

В това време готвачът излезе и натовари добичетата. Преди да тръгнат, Фильо каза:

— Сега, като се върнем, трябва да зареждаме една скала — не ти е от работа! Ако почувствувате земетресение, да не се боите!…

Двамата тръгнаха. Томи подскачаше пред шествието. Слънцето залязваше. Стигнаха площада на селцето. Пред ХОРЕМАГА седеше на обичайното си място войводата дядо Дончо Манлихерата. Около него, както винаги, се бяха събрали старите четници. Той разказваше оживено:

— Залегнал съм в дерето… Ето го, иде юзбашията на кон с голееееми дисаги… Стой, викам, и докато река, той връз мене и аз връз него! Ама конят се изправи на задните крака и — врн — куршумо не го улучи. Та знаете ли що караше в дисагите?

— Леп! — обади се веднага единият от селяните.

— Ами ти, Вангеле, освен леп и туршия ял ли си нещо по-убаво?! — с досада отбеляза дядо Дончо. — Не е леп, а хазната от Гевгели караше. Сто оки злато!… Те това караше! Ако го бех утепал, сега чифлик да имах и барем сто ата, и сто биволици, и илядо брави, и златен часовник, и секи ден да ручах ягнища и петелища!…

— Тууу, язък, мама му стара! — изрази съжалението си друг от селяните.

Всички цъкаха. Фильо и Макензен слушаха със зяпнали уста. Сто оки злато — колко ли е това?

— Те, деца… веднаж в живото пада злато. Само да го не упущиш! — завърши преживяванията си дядо Дончо.

— Нема! — каза решително Макензен.

— Да тръгваме — въздъхна Фильо. — Ще мръкне…

Малко по-късно слънцето се скри. В клисурата помрачня. Появи се вятър. Гората бучеше, като всяваше страх в детските сърца. Но ето, към шума на гората се прибави равномерният звук на самолет. Момчетата се ослушаха. Томи започна да лае към небето. Спряха и добичетата. Нямаше грешка, това бе самолет, само че не се виждаше. Изведнъж Макензен извика:

— Ето го!

Един малък самолет, известен под името „Щъркел“, изскочи над върха. Той летеше в самата клисура между стръмните върхове. Но звукът на мотора му не бе чист. Машината кашляше. Ту рязко изфорсирваше, ту спираше и самолетът все повече и повече се снижаваше. Фильо и Макензен го следяха с поглед. После „Щъркелът“ навлезе в мъглата около един висок връх. След миг блесна пламък и се чу глух взрив, последван от поредица взривове на бай Пецо в противоположна посока. Просто не можеше да се отличи от избухванията на скалите. Може би затова по-късно никой не разбра, че се е разбил самолет. Настъпи тишина. Хванали животното за оглавника, те тичаха по пътеката. Отсреща се зададе един от дядо Дончовите другари — Стоилко, който караше дърва от планината. И той тичаше надолу, като дърпаше за оглавника натоварения си катър. Спряха един срещу други задъхани, понеже разминаването беше трудна работа.

— Уроплано! — изрече Стоилко. — Видехте ли уроплано?

— Видехме — отговориха децата едновременно.

— Видехте ли как буна?

— Видехме.

Стоилко припряно поразбута добичетата и най-сетне се разминаха. Той продължи да тича възбуден към селото, а Фильо и Макензен вървяха към лагера.

— Искам да си ида дома — започна Макензен плачливо. — Скоро ще дойде Голяма Богородица…

— Мълчи бе! — сопна му се Фильо. — Цял самолет падна. Трябва да го видим. Иначе Стоилко и четата на дядо Дончо ще ни изпреварят.

— Трябва! — отведнъж се окопити Макензен. — Може да има шоколад?!

— Глей го бе, Томи?! Бате ти Маке пак за плюскане мисли!… Абе жив авиатор ни пада в ръцете! Него трябва да намерим!

— Ами ако не е жив? — тревожно попита Макензен.

— Абе авиатор лесно не умира! Той си носи парашута на гърба, нали си видел на кино?

— Ами ако е ранен? — настояваше Макензен.

— Таман ще го спасим. Оставяме храната и на път!

Скоро стигнаха лагера. Бригадирите се натрупаха с канчетата. Нито един от тях нямаше и понятие, че е паднал самолет. Децата, без да се сговарят, не им казаха нито дума. Бомбите на бай Пецо наистина бяха заглушили взрива на самолета, пък и той бе паднал далеч.

— Разтоварете си сами яденето — бързаха Фильо и Макензен. — Казаха ни да се връщаме веднага…

— Защо? — попита бай Пецо фугениста. — Нема ли да спите тук?

— Съвещание!

— Какво съвещание? — учуди се той.

— По прехраната.

— Е, щом е по прехраната…

Двамата приятели, придружени от Томи, поеха обратно. Те почти тичаха и теглеха след себе си изморените животни за оглавника. Отново излязоха на пътеката. Сега се спуснаха към потока. След тях се свличаха камъни. Прегазиха го и целите се измокриха, но не спряха. Заизкачваха отсрещния склон. Стигнаха върха. Зад една скала нещо димеше. Томи пръв се затича с лай, последван от момчетата. Наистина самолетът се бе разбил напълно. Нещо пушеше. Тревата наоколо бе изгоряла и цялото място почерняло.

— Страх ме е… — захленчи Макензен.

— Като те е страх, върви си! — строго отвърна Фильо, но и той трепереше.

Двамата се огледаха наоколо. Не се виждаше никакъв труп. Дали летецът беше паднал предварително, дали беше се пребил, спускайки се с парашут, или лежеше под развалините на самолета, не можеше да се разбере. Децата като заковани гледаха пред себе си полуизгорелия скелет на „Щъркела“. Но любопитството надви страха и те се приближиха. Въпреки топлината, която лъхаше към тях, надникнаха в кабината. Самолетът бе с две места, едно зад друго. Фильо пръв се пъхна вътре. Виждаха се циферблатите на уредите. Макензен искаше да се настани на задната седалка, но там нещо пречеше.

— Фильо бе, Фильо…

— Не викай, какво има? — кой знае защо, шепнеше той.

— Ела да видиш!

Фильо се наведе над задната седалка. Там имаше една желязна каса. Двамата я гледаха като хипнотизирани. Макензен се опита да я отвори, но касата не мръдна.

— Мислиш ли да е злато? — попита Макензен и си облиза устните.

— Кой знае, може и да има…

Децата се опитаха да я измъкнат от седалката, но напразно. Тя бе доста тежка.

— Не може! — изпъшка Макензен.

— Мълчи сега, да помисля… — каза Фильо. — Явно, че е пълна със злато.

— Ако вземем златото, ще си купя паноптикум и ще обикалям всички панаири… — размечта се Макензен. — И каруца с фургон, и една сладкарница… ще я купя с всички пасти!

Те така се увлякоха в мечти, че не забелязаха как на поляната се подадоха отначало четири глави с капи, а после и самите хора. Това бяха четниците начело с дядо Дончо Манлихерата, целият изпотен. Водеше ги Стоилко дърварина.

— Мараба бе, момчета! — викна дядо Дончо. — Що сте ми вредни! Пристигнали сте първи.

— Пристигнахме — смънка Фильо.

— Леле завалията!… — затюхка се войводата, като гледаше самолета. — Що е имало глава да пати!… — после свали калпак и се прекръсти заедно с останалите селяни. Макензен също започна усърдно да се кръсти.

— Толко му била душата! — каза философски дядо Дончо и приключи въпроса. — А сега, деца, най-важното! Сега, вие заклетници ли сте?

— Заклетници сме! — отговориха Фильо и Макензен.

— И нема да кажувате на никой за уроплано, оти — я ги айдуците в планинта! Само да надушат, и сичко ке ометат.

— Сакън! — разтревожи се Макензен.

— Бъдете рахат!… Само дядо ви Дончо знае на кой да каже и кога да каже… — говореше той, като изтегли от пояса си един голям пищов. — А сега, секи да цуне ливоро и да повтори: Ако кажем, да пукнем и цървата ми да изтекат от коремо!…

Всички заповтаряха заклинателните думи.

— … кьорав да одим…

— … да умрат децата ми…

— … господ с камене да ме утепа…

— … леп да немам да ручам…

Дядо Дончо за миг спря, но тъй като не можа да измисли нещо повече, подаде пищова. Всички се наведоха и един по един го целунаха. Сега селяните тръгнаха към самолета с брадви. Готови бяха да го режат като дърва. Томи започна да лае и не им позволи да се докоснат.

— Стойте! — изрева дядо Дончо. — Требе да има ред!

— Томи, иси! — извика го Макензен.

— Най-напреж да го огледаме отнатре — каза войводата. Единият от селяните се напъха и извади предната седалка.

— Това за мене, а, дедо Дончо? Ке го сложа у градинада да си седам на столот!…

— Може! — щедро се разпореди войводата.

Момчетата отново се помъчиха да измъкнат, касата и пъшкаха с все сила.

— Що е тая пущина бе, деца?

— Хазна! — отговори Макензен категорично.

— Стойте! Никой да не пипа! — викна дядо Дончо. — Дека е?

— Ето…

— Леле-мале!… — рече той. — Това е повеке от хазна! Сон соних, дека чифлик ке имам… айде, деца, съмнува се, да си дадем малко гаерет!…

Всички се напънаха да извадят касата. Стоилко дърваринът даже донесе ортома, която прокара под касата. Всичко ставаше с пъшкане, мъки и псувни. Томи също дърпаше, захапал въжето. На два пъти касата се връщаше обратно на седалката. Най-после я извадиха навън, но въжето се скъса и тя падна, като се прекатури. Всички като опарени се отдръпнаха. За малко не сплеска крака на Стоилко, притисна му само опинците и той си измъкна крака по чорап. Все повече се стъмваше и нищо не се виждаше.

— А сега да седнем, юнаци! — покани всички дядо Дончо. — Требе ни добичета, да отнесеме касата у село. Но тая работа ке я свършиме заранта!…

— Моя катър! — предложи Стоилко веднага.

— Та да разберат сите ли? Я ги айдуците в планинта, ке довтасат още тая вечер! Стоилко, Стоилкоооо… зелен си още. Язе мислим, дека Макето и Фильо со техните добитоци да свършат работата. Утре заран сите натоварваме хазната на катъро. Нали, Фильо?

— Добре — съгласиха се момчетата, горди от доверието.

— Сега секи по дома! И утре е ден…

Двамата се прибраха в централния лагер, когато всички бригадири спяха. Фильо и Макензен тихо се вмъкнаха и се проснаха на своите места. Но дълго се въртяха и не можеха да заспят. По едно време Макензен се надигна.

— Фильо бе, защо не спиш?

— Мисля.

— Какво мислиш?

— Защо не казахме за самолета?…

— А пък аз мисля, като отворим касата!… Представяш ли си какъв живот ще е?!… Ще облечем всички деца от махалата! От главата до краката и ще правим каквото си искаме! И аз сънувах сън, много хубав сън… цяла нощ ядох все пасти и торти.

Фильо се зави презглава, но все не можеше да заспи…

Двадесет и първа глава

На другата сутрин, още по тъмно, преди останалите бригадири да са се събудили, Фильо и Макензен стегнаха магарето и катъра за път. Тръгнаха заедно с Томи. С голям зор избутаха отново добичетата до мястото на катастрофиралия самолет. Там вече ги чакаше старият войвода с другарите си.

— А добро утро, момчета. Що сонихте снощи?

— Пасти.

— Голям късмет извадихте! Абе кой се е хванал с дедо ви Дончо, хаир е видел!…

С труд и пъшкане настаниха касата в един чувал и после с дружни усилия я превързаха с ортома за самара на катъра. Веднага след това един от селяните, който се казваше Мите, вдигна предната седалка от самолета на гръб, а Стоилко вече мъкнеше една огромна нагъната алуминиева ламарина. Третият също бе задигнал част от самолета, която поне засега нямаше понятие за какво може да му служи. С отвращение дядо Дончо погледна сътрудниците си.

— А сега фърлете сичко на земята… едноооо… двеее…

Селяните със съжаление хвърлиха плячката.

— На мене ми тече покриво… — все пак възрази Стоилко, който хвърли тенекията с трясък.

— Кога господ иска да утепа сиромах човек, му дава пари!… — сентенциозно забеляза войводата. — А сега с бога напреж! — прекръсти се той.

Колоната потегли по обратния път. Мълчаливо стигнаха селцето. Групата влезе през голямата порта на дядо Дончовия двор. Всички се струпаха отново около касата. Успяха да я свалят на земята пак с много пъшкане. Дядо Дончо все повтаряше:

— Трайте бре, тихо, ке издадете четата!…

Той като най-опитен отново се опита да отвори касата, като въртеше ръчката, но нищо не ставаше.

— Требе шуперц! — заяви дълбокомислено Стоилко.

— Що рече? — попита дядо Дончо.

— Шуперц.

— Шперц иска да каже — поясни Фильо.

— Ела! — каза дядо Дончо на Стоилко.

Но селянинът не бързаше. Извади от джоба си парче тел. Войводата му подаде чук. Той бързо измайстори шперц. Помъчи се да се справи с касата.

— Това не ти е фурната на ХОРЕМАГО, дека я отвори с един шуперц и сетне лежа една година у затворо заради сто самуна леп — напомни му Мите.

— Пепел ти на устата! — сепна се Стоилко. — Не може. Ако беше катанец — можеше…

— Ама нееее… — рече дядо Дончо. — Требе да се работи.

Влезе в една барака и донесе брадва и лост. Лоста го пое последният селянин — Вангел — и го държеше настрана, а войводата съблече палтото си, запретна ръкави и разкопча ризата без яка. След това плю на ръцете си и хвана здраво балтията. Вдигна я над главата си и с опакото замахна с всичка сила. Ударът бе страхотен, но касата не мръдна. Само оръжието му се изплъзна от ръцете и политна настрани, така че за малко не удари Мите, който отскочи като опърлен.

— Ке ме утепаш! — викна Мите.

И почна една истинска борба с касата. Ударите се сипеха един след друг, придружени с проклятия, пот и скърцане на зъби. Касата под мощните удари само леко се отместваше насам и натам.

— Не може! — отсече Вангел.

— Требе клинове — не се отчайваше Мите. — Само с чворове ке стане!

Всички се съгласиха с това заключение. Набързо намериха някакво парче дърво, изостриха го с теслата и го сложиха на вратата на касата.

— Пай се! — викна дядо Дончо и тоя път на удара му можеше да завиди всеки митически герой. Чу се мощно „ъх“ от гърдите му. В резултат чворът отхвръкна като куршум от касата и удари Стоилко по кокалчето на крака, който падна като подкосен на земята, хвана злощастния си крак и изрева:

— Олеле, мамичко, убиха ме…

Всички се наведоха не над дърваря, а над касата. На нея й нямаше нищо. Войводата се обърна презрително и каза строго на Стоилко:

— Трай бе! Ке събудиш маалата…

Селяните седнаха уморени около несломимото желязо. След дълъг размисъл, като си бършеше челото с пешкир, войводата заключи:

— Требе тука динамит! Ето това требе!

— Имам барут за чифте — обади се Вангел.

— Сеа ти ли знаеш, или яз?! — строго му забеляза войводата. — Требе динамит или меланит. На времето дигнах целио мост на линията за Солун само с една ока динамит.

— Взрив ли? Ами ние ще ви намерим! — бодро каза Макензен.

— Ела бре, Маке, да те прегърнем. От тебе комита ке стане!

Фильо мълчеше и беше нещо недоволен.

— Злато лесно не се дава. Това знам аз. Требе труд! — разсъждаваше на глас дядо Дончо Манлихерата.

Всички се разотидоха. Фильо и Макензен успяха навреме да се върнат в централния лагер, да вземат храната и я отнесат на обекта в планината. Докато останалите бригадири се хранеха, двамата задигнаха, без да забележи бай Пецо, фишеци и две капсули. Дойде ред да взривят скалите. Бай Пецо им беше позволил да заредят последните дупки. Тримата запалиха бомбите. Веднага изтичаха обратно и се скриха. Бомбите избухнаха една след друга. Високо в небето се вдигнаха камъни и пръст. Томи лежеше по корем плътно до земята и лаеше при всеки взрив. Малко по-късно се събраха заедно. Бай Пецо извади от голямата кошница един по един пакетите взрив и ги преброи отново и отново… До него гузни стояха Фильо и Макензен.

— Избухнаха десет бомби, нали? — попита фугенистът.

— Десет — повториха момчетата.

— А сме сложили дванадесет, нали така?

— Точно така — потвърдиха двамата.

— Ама не е така! Десет бомби — десет взрива, а не дванадесет. Ще обискирам всички без изключение. Според мене липсват две капсули и още нещо…

Децата трепнаха.

— Нека да почакаме до довечера. Иначе ще обидим хората… — каза Фильо.

— Добре — съгласи се бай Пецо. — Но ако до довечера не ги намерим, ще обискираме всички. И за да не ги обидим, ще почнем от нас.

Двамата приятели мълчаливо се разделиха с бай Пецо и се спуснаха към добичетата. На бърза ръка ги оправиха и потеглиха. Като се поотдалечиха, Макензен каза:

— Целият се изпотих… За малко щеше да ни открие… Това да намериш злато било голяма беля!…

— Слушай, Маке, нека да кажем за касата! Ще стане нещо.

— Да кажем бе! Ама ти кле ли се?

— Клех се! — каза Фильо.

— А знаеш ли какво става с клетвопрестъпниците? — попита Макензен.

— Какво?

— Като бяхме с християнското братство на Рилския манастир, видях изписани клетвопрестъпниците. Цяла вечност ги варят в катран!… И децата ти ще бъдат кьорави… Нали така се кле?

— Е, няма как… — въздъхна Фильо. — Щом сме се клели.

Влезнаха заедно с добичетата в двора на дядо Дончо Манлихерата. Тук бяха и Мите, и Стоилко, и Вангел.

— Айде бре, момчета! Очите ни изтекоха да ви чекам… — възкликна войводата. — Носите ли?

Макензен извади от пазвата си два пакета взрив и от джоба две капсули. Дядо Дончо протегна ръка.

— По-внимателно… — предупреди го Фильо.

— Дете, детееее… — каза той. — Кога яз като тебе немах мустаци, веке знаех що е бомба!

— Айде, дядо Дончо, да почнуваме! — нетърпеливо подкана Стоилко.

— Ни сум ял, ни сум спал… — добави Мите.

— Да си разделиме един път парите, па сетне лесно… — каза Вангел.

— Е те, дойдохме си на думата… — подзе дядо Дончо. — За дебелата искам да кажум. Викам така: яз — два дела, Стоилко, Мите и Вангел — един дел, Макето и Фильо — като най-маленки, по половин.

— Тая нема да стане! — разгневи се Фильо. — Всички по равно! И на бай Пецо фугениста също дял!

— Що се разправяш со тия деца, дедо Дончо? — каза Стоилко. — Дай им сиктеро и толкова!

— Хайде да си тръгваме! — дръпна Фильо приятеля си.

— Ще видим кой на кого ще даде сиктера…

— Стой, Фильо! — рече спокойно войводата. — Ние искаме само да проверим дали сте заклетници. — Той намигна на останалите селяни.

— По равно, по братски, те, деца, така ке биде! И на бай Пецо дел, и на властта дел, и на нас! На нас, оти сме нашли златото и сме го спасили от айдуците, а на властта — оти така требе! — многозначително подчерта дядо Дончо. — А касата ке отворим по пладне, кога на обекто почнат да пукат бомбите…

Фильо ритна Томи, който стоеше до касата, покрита с чувал, и все нещо душеше там. Децата напускаха двора, без нито дума повече. Следобед двамата застанаха пред готварницата в централния лагер и зачакаха да натоварят яденето. Дойде командирката До̀бра. Томи с радостен лай я посрещна и пъргаво скачаше около нея.

— Добре, че ви видях! Имам голяма изненада за вас…

— Каква? — попита с уплаха Фильо.

— От сутринта бате ви Венчо е тук по работа. — Като чу името Венчо, Томи се разлая още по-силно, сякаш бе разбрал всичко.

— Сега къде е?

— Из планината.

— За-а-а… — взе да пелтечи Макензен от страх.

Фильо бързо го ръгна по ребрата и той млъкна. Двамата потеглиха без коментари. До̀бра учудено ги проследи с поглед. Скоро стъпиха пак на планинската пътека.

— За аероплана ли искаше да кажеш? — сети се Фильо.

— Не, аз така се омотах, че… За какво ли бате Венчо ще дойде тук?

— Знаеш ли какво става с нас? — каза Фильо.

— Ние и на бате Венчо ще купим костюм с вратовръзка и часовник — отвърна Макензен колебливо.

— Тука в главата ти няма нищо! — чукна го Фильо по челото… — Тая каса ще ни изяде. Ама кой ни дявол караше да се клеем…

Като стигнаха, всички бригадири се спуснаха към тях да вземат храната. Само бай Пецо не се мяркаше никъде. Момчетата също си отделиха своето ядене и се канеха да се оттеглят с канчетата си. Неочаквано пред тях се изправи бай Пецо.

— Дошли са от милицията… — съобщи той. — Сигурно е за взрива. Ако до довечера не го открием, ще им кажа.

— На кой ли пък му е притрябвало взрив! — изтърси Макензен ни в клин, ни в ръкав. Какво ли не прави човек, като е гузен.

— Ами на некой рибар, да изтепа рибата в потока… — каза бай Пецо.

— Сигурно е на някой рибар! — едновременно викнаха и двамата с голямо въодушевление.

Отидоха настрани и седнаха на тревата. Макензен ядеше мълчаливо, на големи залци и дори взе да хълца. Фильо не се докосваше до яденето и следеше с поглед как бай им Пецо се отдалечи и влезе в своята палатка.

— Е, стига де! Само плюскаш! — каза той и с досада потупа Макензен по гърба.

— Хвана ме страх! — обясни приятелят му. — А щом се страхувам, ям много, да ми дойдат сили…

Те седяха толкова умислени, че не забелязаха как над тях застана Венчо. Но Томи весело се разлая, хвърли се към него и искаше да го лизне по лицето. Като го видяха, и двамата скочиха и го прегърнаха с възгласи като кученца:

— Бате Венчо, бате Венчо…

Макензен даже се разплака. Венчо се учуди.

— Ама защо плачеш бе, Макензен?

— Ами жал ми е за конете в къщи…

— А ти, Фильо? Не изглеждаш никак добре!

— Не можем още да се аклиматизираме — каза мъдро Фильо.

Венчо го гледаше скептично.

— Вие свободни ли сте сега? — ги попита той.

— Свободни сме.

— Хайде тогава с мене! Ще ви водя някъде, където ще ви е страшно интересно…

И той ги отведе точно там, където най-малко искаха — при падналия самолет… Там завариха още трима цивилни. Единият нещо мереше със стъпки и нанасяше на лист хартия, другият снимаше.

— Доста нескопосан обир… — съобщи тоя, дето мереше. — Ще ги хванем за едно денонощие, а сетне кой знае колко време ще лежат в затвора!…

Децата уплашено се спогледаха.

— А този самолет откъде е, бате Венчо? — попита Фильо.

— Откраднал го е един фашистки летец, който решил да избяга от България и взел каса с важни документи.

— Ама не е ли злато? — едновременно викнаха Фильо и Макензен.

— Това да не ви е „Хиляда и една нощ?“… — засмя се Венчо. — Просто документи! И трябва да открием касата!… Видяхте ли в бригадата кога падна самолетът?

— Ами ние… — замънка Макензен.

Двамата се спогледаха. После изведнъж Фильо с плачлив глас каза:

— Бате Венчо, всичко ще ти разправим!…

Макензен се разрева, Фильо хълцаше.

— Стига, Макензен, стига, момчета, успокойте се! — стъписа се Венчо. — Кажете най-после какво има?!

— Мъчно ми е за конете в къщи… — пак се хвана Макензен за горките животни. — Искам да си ида у дома…

— Татко… Стрина Мария… Не, татко… — хълцаше Фильо несвързано — казваше, че всеки мъж, ако иска да е истински, трябва да мине барем един път през затвора…

— Не искам в затвора! — зарева пак Макензен.

— За затвора ще помислим… — смътно взе да се досеща Венчо и се усмихна. — Хайде сега, разкажете ми най-сетне какво е станало!?…

Двамата приятели дълго разказваха, като се прекъсваха един-друг. Когато свършиха, Венчо даде заповед на цялата група да слезе в селото. Отправиха се право към къщата на дядо Дончо Манлихерата. Откъм обекта започнаха да избухват бомбите. Тъкмо застанаха пред портата, и в двора се чу взрив. Към небето политнаха керемиди, а няколко кокошки се помъчиха да планират в синьото небе. Даже остатъци от казан за незаконно варене на ракия паднаха до самия Фильо. А после леко част от дувара се срути. Мъжете нахлуха през отворената порта и завариха следната гледка: войводата бе легнал на земята и пъшкаше. Касата бе на покрива на бараката. Вангел се беше покачил на една слива в двора, а Стоилко и Мите се трудеха да влязат едновременно в една катурната бъчва. Лицата на всички бяха почернели.

— А добър ден — поздрави ги Венчо. — Щехте да се избиете.

— Ох, момче, ти доктор ли си? Тука нещо ме реже на кръст.

Венчо повдигна дядо Дончо.

— Браво бе, имаш голям кураж! Ти бивш бомбаджия ли си?

— Войвода съм — изпъшка той.

— Касата не можахте ли да отворите?

— Не можахме…

— А свалете я сега!

Селяните услужливо смъкнаха касата от покрива на бараката. Дядо Дончо бързо се окопити.

— Ние, момче, искахме да я отворим и наготово да ви я донесеме. Викам на четата: що да се мачат — ние ке я отвориме и така като армаган ке им я донесеме, ама не било късмет.

— Нищо. Доста работа сте свършили, както виждам… — каза Венчо. Той извади от джоба си ключове и най-спокойно я отключи.

Разочарованието бе всеобщо. В касата имаше само папки.

— Да не сте откраднали златото? — каза Венчо иронично.

— Сакън, момче! — отрече дядо Дончо уплашен. — Ако знаех, че има само заявления у касата, ама акъл!…

— Ще трябва да дадете показания в милицията — съобщи им единият от мъжете.

— Нека се разбереме бе, момче! Това, що ви требеше, го земахте. Само дай да не ставаме за резил! Ке ви дадеме на човек и по десет кила ракия отгоре!

— За варенето на ракия без акциз отделно ще се разправяме — не отстъпваше мъжът.

След един час слухът се разнесе навсякъде. Всички бригадири се натрупаха край Фильо и Макензен. Всеки искаше да ги види, да им стисне ръка.

— Другарю Фильо — попита едно момче, — за какво се касаеше вашият героизъм?

— Най-обикновено нещо — каза скромно Фильо.

— Мисля, че така би постъпил всеки на наше място — добави Макензен.

— Все пак какво направихте?

— Хванали са бандити! — обясни сериозно момичето, което на времето ги подиграваше за леката кавалерия.

— Не — каза Фильо, — просто си играхме на лека кавалерия!… Ама вие знаете ли какво е леката кавалерия?

— Това е обратното на тежката кавалерия — отвърна момичето.

— И таз добра! — възкликна Фильо. — „Леката кавалерия“ е от Франц Супе. Маке, дай ми инструмента!

След миг се понесоха звуците на увертюрата. Макензен също наду своя инструмент.

— Но това всички го знаем! — прекъсна ги момичето. — Военната музика го свири в неделен ден на площада…

— Просто искахме да ви го покажем, да не го бъркате с „Елено моме…“ — каза Фильо с насмешка.

— Все пак, другарю Фильо — упорствуваше първото момче, — за какво се касаеше вашият героизъм?

Двамата приятели отново се спогледаха.

— Какво заловихте? — попита друго момче.

— Амиии… един самолет… — скромно започна Фильо.

— И една каса, доста голяма — прибави Макензен.

— А какво имаше в касата? — попитаха всички с нетърпение.

— Какво може да има в една каса! — небрежно каза Макензен.

— Злато ли? — със затаен дъх попитаха всички.

— Златото тежи! — обясни Макензен. — Виж, диамантите са далеч по-леки и заемат малко място.

— Цяла каса диаманти!? — не повярва момичето, което ги подиграваше.

— И петдесет разбойници отгоре, заловени на местопрестъплението! — без стеснение съчиняваше Фильо.

— Петдесет и шест — поправи го Макензен.

— Разправихме доста вече… — каза Фильо. — Нали така, Макензен? Останалото е тайна…

Всички се усмихнаха, но ги гледаха с уважение. Тази случка заздрави авторитета на децата в бригадата. Но скромно пак носеха храна на планинския отряд.

На другата сутрин, както винаги, придружени от Томи, те отново пресичаха с натоварените добичета площада на селото. Пред ХОРЕМАГА, под големия чинар, бяха седнали дядо Дончо и сътрудниците му. След няколкочасов разпит милицията ги бе освободила. Като видяха децата, войводата им извика:

— Елате бре деца, да пийнете по едно лимоне!

Двамата отидоха на масата. Все пак са се борили заедно. Веднага им донесоха две шишета.

— Тръгнахме кат арслани, върнахме се кат… Ай, нема що да говорим!… — заключи дядо Дончо Манлихерата.

— Ами ако имаше злато в касата? — още мечтаеше Стоилко.

— Що е живот, все е пред нас! — утеши го войводата. — Знаете за хазната у Гевгели!…

— Знаеме… — викнаха всички в глас.

— Сон сум сонил. И требе да се сбъдне! Яз хазна ке намерам! — рече дядо Дончо.

— Ами ако имаше злато?… — повтаряше замечтано Стоилко.

— Трай бе, маскара! Ако имаше, ако имаше… — ама нема!

Фильо и Макензен се усмихнаха, изпиха на един дъх лимонадите и тръгнаха. Стигнаха планинската поляна съвсем неусетно. На другия й край се виждаше бай Пецо, който подреждаше своя товар за следобедната работа. Бригадирите един по един оставяха инструментите и се разтъпкваха.

— Бай Пецоооо! — провикна се Фильо.

— Айларипиииии! — последва го Макензен и Томи веднага се разлая.

Момчетата се втурнаха към фугениста и го прегърнаха, като заровиха глави в ризата му. В тоя порив имаше колкото радост, толкова и гузност. Но бай Пецо още нищо не подозираше и бе поласкан от тая бурна изява на чувствата.

— Браво бе, момчета, какво чуваме? Голям подвиг сте направили! — говореше той, като им поглаждаше косите. — Ами то си е така, от фугенисти друго не може да се очаква!

Но, кой знае защо, децата не реагираха и не вдигнаха гордо глава.

— Привет на героите! — поздравиха ги няколко бригадири, като се приближиха. — Браво!

Това бе вече прекалено. Фильо и Макензен едновременно се изправиха и се погледнаха мълчаливо, като веднага отместиха очи, сякаш се срамуваха да се видят.

— Бай Пецо… — казаха едновременно и двамата.

— Виж какво, бай Пецо… — придаде Фильо на гласа си изкуствена бодрост. — Ние с Макензен взехме взрива за двете бомби…

— Тия, дето ти липсваха — добави Макензен услужливо, — и капсулите… Немаше как!…

Бай Пецо се освободи от децата. Лицето му стана сурово.

— Вие на кражбата вземане ли му казвате?

Всички мълчаха.

— Амааа… — опита се да каже нещо Макензен, но Фильо го ощипа.

Бай Пецо се обърна, взе кошницата от земята и тръгна към скалите, без да гледа никого. Но след няколко крачки спря.

— Такива фугенисти не искам! Отивайте си!

Двамата щяха да потънат от срам. Бригадирите мълчаливо се оттеглиха и сами отидоха да разтоварят добичетата. Нашите герои стояха като наказани. После Фильо се затича към бай Пецо, а по него Макензен и Томи. Запъхтени го настигнаха. Той вървеше бързо и не ги поглеждаше:

— Бай Пецо, прости ни, нема вече… — молеше се Фильо.

— Ама ние и за тебе дел щяхме да носим, ако имаше злато в хазната… — добави Макензен.

Бай Пецо ускори крачките си, без да продума. Децата се спряха. Томи продължи известно време да подтичва край фугениста. Накрая се върна. Седнаха на земята.

— На ти злато, на ти подвиг… — каза Фильо и тихо заплака. — Аз като ти говорех, като ти говорех… — през сълзи продължаваше той.

Макензен сякаш това бе чакал. Сълзите му бликнаха като поток и зарева с пълен глас. Томи се движеше напред-назад с подвита опашка и не знаеше какво да прави. Скоро се чу първият взрив. Децата заплакаха още по-силно, но никой не дойде при тях.

А горе бай Пецо се надигна от своето укритие. Лицето му беше уморено и печално. Изведнъж до него застана Томи. Дишаше с изплезен език. Явно, беше тичал.

— А-а-а, Томи… — каза ласкаво бай Пецо и го погали.

Томи му близна ръката и решително го гледаше право в очите, като въртеше опашката си…

Фильо продължи да хълца и да си бърше носа с ръкава, а Макензен все още плачеше на глас, но по-тихо вече, понеже гласът му бе прехрипнал.

— Ставайте да довършиме взривовете! За вас работа нема ли? — чуха те гласа на бай Пецо над себе си, който неусетно се бе приближил до тях.

Томи весело се разлая. Старият фугенист бе човек с любещо сърце и не можеше да търпи страдание на деца.

— Бай Пецо!… Ама, разбира се!… Ама ние нали сме ти помощници!… — говореха объркано децата, като скочиха и тръгнаха с него.

Той ги прегърна през раменете и взе да им говори, вървейки нагоре… Отначало спокойно, а после все по-въодушевено, сякаш си спомняше нещо много съкровено в живота…

— Ето какво, момчета… Запомнете от бай ви Пецо едно: всичкото зло в света идва от лъжата! А най-лоша е лъжата за имане… — наведе се и взе една дълга пръчка от земята. — Виждате ли тая пръчка? — очерта около себе си един кръг с нея. Децата несъзнателно тръгнаха да прекрачат кръга. — Стой! Не прекрачвай линията! — извика им бай Пецо. — Това е мое!

Децата недоумяващо спряха. После бай Пецо натроши о коляното си пръчката и пак ги поведе нагоре.

— Ето тоя, дето пръв е заградил парче земя и рекъл: „Това е мое!“ — е най-големият злодей между хората. И това е най-големата лъжа, оти, деца, сичко си е на природата… Тя нас има и ние нея…

— Ама ние мислехме за добро… — каза Макензен.

— Нема лъжа за добро, момчета, и това го запомнете от бай ви Пецо! Като кажеш една лъжа, сетне си отваряш много работа, оти требва да измислиш още сто и една лъжи, та тия сто и една лъжи да помогнат на първата. Тоя, дето е рекъл, че на лъжата краката са къси, също е излъгал. На лъжата краката са мноооого дълги и цял живот може да ти не стигне, за да идеш до главата й!… Честният човек, деца, има само една дума — истината! А на нея и убавото, и лошото й е, че може да чака. Истината не остарява и кога да е, сите я виждат. Запомнете, момчета, от бай ви Пецо, герой на тоя свет може да бъде само тоя, у който живее истината.

Така тримата все повече и повече се отдалечаваха нататък към скалите, докато се сляха с тях…

Останалите дни до края на бригадата Фильо и Макензен усилено помагаха на бай Пецо. Палеха бомбите, после бягаха и се криеха. Бомбите избухваха една след друга и вдигаха камъни в небето… Пак тичаха обратно да видят какво е станало и бай Пецо ги тупаше по рамото.

— От вас ще стане отлични фугенисти!

Децата не можеха да сдържат гордостта си от похвалата.

— Ех, още има да се учим… — казваше скромно Фильо.

— Да се учим… — повтаряше Макензен.

Двадесет и втора глава

След два месеца бригадата приключи своята работа. Дойде дългоочакваният ден на завръщането. Влакът пристигна на гарата. Целият бе обкичен с цветя. Върху покривите на вагоните се бяха настанили доста младежи, понеже бе топло, а те искаха да пътуват на открито. Събрали се бяха посрещачи от целия град. Всички викаха „ура“. Един по един слизаха бригадирите, подхванати от тълпата…

Малко по-късно към файтона на бай Мицо едва си пробиваха път Фильо, Макензен, Ружа, бай Мицо, бай Тома, жените и децата от махалата… Всички се настаниха в него. Ружа държеше ръката на Фильо. Файтонът потегли. Томи с вирната опашка подтичваше край него.

Отново всяка сутрин Фильо и Макензен будеха махалата със своите инструменти, а Томи им пригласяше. Една заран Перо, недоволен, излезе на двора да се мие. Двамата приятели се приближиха към чешмата и тъкмо да започнат своя класически диалог за езика на животните, в двора стремително влезе бате им Венчо. Той бе възбуден.

— Фильо, я ела тука!

Момчето отиде при него.

— От ранни зори сме се събрали за вас, учениците… Ръководството на РМС реши кого да изпрати във Военното училище за кадети. С пълно единодушие всички посочиха тебе! Хвърляй капа!

Фильо се хвърли и го целуна.

— От такива офицери тая армия ще цъфне… — мърмореше Перо, ама така, че да не го чуе Венчо.

По двора се разнесе мощното кашляне на бай Мицо Войводата, който от снощния си махмурлук се заклати тежко към чешмата. В това време на портата се подаде поп Мирон. Бай Мицо веднага се насочи към него със свален калпак и му целуна ръка. Двамата нещо дълго говориха.

— Офицер ли ще ставаш, Фильо? — попита го Ружа.

— Да, разбира се!

Вече целият двор се беше събрал долу. Всички оживено говореха. Та не е малка работа от този двор да излезе офицер!…

— Макензен, ела тук! — викна го баща му.

Той много съкрушен се завъртя и целуна ръка на свещеника. Сега тримата нещо обсъждаха. Най-сетне поп Мирон си отиде. Макензен се върна при Фильо угрижен. Венчо усмихнато го наблюдаваше.

— Какво има, херувимче? — попита го Венчо съчувствено.

— Ами аз за офицер не ставам… — заговори Макензен, — дебел съм… а виж, отец Мирон каза, че владиката ми дава стипендия за семинарията. Мога и да пея…

— Ама ти мислиш, че РМС ще те изостави?! — загадъчно каза Венчо. — Макензен вдигна рамене. — Слушай сега новината и за теб! Отиваш в жп училището за машинист!

— Що? Машинист!? — попита бай Мицо опулено. — Ми това е голема работа!…

— Взе се под внимание и това, че Макензен често ходи на гарата с файтона и тая професия не му е съвсем чужда.

Макензен не можеше вече да се сдържа и също прегърна Венчо.

— Бате Венчо!… — развълнувано каза той. — Винаги съм мечтал да стана машинист, но мислех, че е невъзможно…

— А сега, стягайте се и двамата за София!…

Ружа заплака и стисна, кой знае защо, ръката на Фильо.

— Ами сега защо ревеш?! — учуди се Фильо.

— Ами от радост… — изхълца Ружа. — А Еми в София ли е?

— Коя Еми?… — уж не разбираше Фильо и лицето му веднага стана строго.

— Ами тази, дето…

— Като си дойда в отпуск — прекъсна я той, — ще те водя на бал!… Гледай да научиш валс! Или по-добре — аз ще те науча…

— Ами аз знам да танцувам — зарадва се Ружа. — И валс, и тангооо, и румба…

Фильо зяпна от удивление. Ружа почна грациозно да се върти по двора.

— А тетрадката да ти върна ли?

— Не… — каза Фильо. — Нека остане при теб.