ГЛАВА 10

И тъй, продължихме да яздим. Първо направихме около шест крачки по някаква градска улица, освирквани от клаксоните на попадналите в задръстването коли. После преодоляхме четвърт миля по покрития с черен пясък бряг на изумруденозелено море. Вляво от нас полюшваха огромните си листа няколко палми. Пътят ни продължи по затрупано от сняг поле, под каменен мост, по обгорена до черно равнина. Тигър не трепна нито веднъж, въпреки канонадата от промени в пейзажа, а Далт не се сдържа и строши с шут предното стъкло и антената на някакъв тежкар с червено ферари.

Пътят ставаше все по-широк. Вече се бе разширил може би двойно, откакто го бях зърнал за пръв път. По него все по-често се забелязваха почернели дървета, които приличаха на фотонегативи на своите събратя, имали късмета да поникнат само на няколко метра от черната следа. Нашите гласове и трополенето на копитата на конете се чуваха някак приглушено. Целият ни маршрут бе придобил постоянно, мрачно излъчване, независимо от това, че само на няколко крачки от нас светлината се менеше непрекъснато в зависимост от това дали бе пладне, полунощ или някъде по средата. По клоните на черните дървета бяха накацали мъртви наглед птички. Въпреки това те като че ли помръдваха от време на време, а стържещите, грачещи трели, които чухме на няколко пъти, май идваха именно от тях.

По едно време вляво от нае лумна пожар. После пък досами пътя се появи нещо, което напомняше за основата на ледник. Следата продължаваше да се разширява и макар все още да не можеше да се мери с Черния път от разказа на Коруин, вече поне ни позволяваше да яздим рамо до рамо.

— Люк — обадих се аз след няколко часа мълчалива езда.

— Да? — отвърна той. Найда вече яздеше вдясно от мен, а Далт се бе наредил до нея. — Какво има?

— Не искам да ставам крал.

— Аз също. Здравата ли те натискат?

— Страх ме е, че ако хукна нанякъде, ще ме спипат и ще ми надянат короната насила. Всичките ми съперници си отидоха от този свят, като две и две — четири. Наистина са много навити да ме видят на трона, оженен за Корал…

— Ясно — каза Люк. — Имам два въпроса към теб. Първо. От това наистина ли може да излезе нещо?

— Поне Логрус си мисли така. Поне за известно време. Знаеш как е в политиката.

— И второ — ако изпитваш към онова място същото, което аз изпитвам към Кашфа, значи няма да го пратиш по дяволите, дори ако за целта ти се наложи да направиш сериозни жертви. Щом се замисляш дали все пак да седнеш на трона, значи имаш някакъв резервен вариант. Какъв е резервният ти вариант?

Кимнах, а пътеката сви рязко вляво и след това тръгна нагоре по някакъв планински склон. Нещо малко и тъмно прекоси тичешком пред нас.

— Хрумнало ми е нещо, което дори не мога да нарека план — казах аз. — Нещо, което бих искал да обсъдя с баща си.

— Откъде си толкова сигурен, че той е между живите?

— Говорих с него съвсем наскоро, макар и за кратко. Затворили са го някъде. Знам само, че е някъде близо до Хаос, защото успях да се свържа с него само там и никъде другаде.

— Разкажи ми за този ваш разговор — каза Люк.

И аз му разказах — за черната птица и всичко останало.

— Струва ми се, че хич няма да ти е леко да го измъкнеш. Значи мислиш, че е замесена и Дара?

— Аха.

— Пък аз си мислех, че само аз си имам проблеми с мамчето. И нищо чудно, след като майка ми е изкарала школата на майка ти.

— Да се чуди човек как сме се извъдили толкова нормални — отбелязах аз.

Люк се вгледа в мен за няколко секунди и след това прихна неудържимо.

— Е, поне аз се чувствам нормален — уточних аз.

— Разбира се — каза той бързо. — Нали само това има значение. Кажи ми, ако двамата с Дара се срещнете в двубой на живот и смърт, мислиш ли, че би могъл да я победиш?

— Трудно ми е да преценя. Сега съм по-силен от всякога благодарение на Колелцето. Но започвам да си мисля, че тя е адски добра.

— Какво по дяволите е това Колелце?

Наложи ми се да му разправя и тази история.

— Значи затова беше такава фурия в храма в Кашфа? — попита Люк.

— Затова.

— Дай да го видя.

Опитах се да измъкна пръстена, но той си имаше други планове. Затова просто протегнах ръка. Люк се пресегна към него, но пръстите му замръзнаха малко преди да го докоснат.

— Той ме спира, Мърл! Подозрителен малък дявол!

— По дяволите! Да не съм син на Хаос, ако не се справя с тази джунджурийка. — После бързо промених дебелината на пръста си и смъкнах пръстена. — Дръж.

Люк го подържа върху дланта си и го огледа с присвити очи. Изведнъж ми се зави свят. Заради това, че бях свалил пръстена? Задържах се с мъка на седлото, поех няколко пъти дълбоко въздух с надеждата, че никой не ме е усетил.

— Тежък е — каза Люк накрая. — И силата му се усеща. Както и някои други неща. Само че не иска да ме допусне до себе си.

Протегнах се, за да взема Колелцето, но Люк дръпна ръката си.

— Усещам го дори във въздуха около нас — каза той. — Мърл, това нещо обвързва всеки свой притежател с магия.

Вдигнах рамене.

— Да. И то доста привлекателна магия. Засега не ми е навредило с нищо и дори ми помогна на няколко пъти.

— Но ти не можеш да се довериш на нещо, което е попаднало в ръцете ти по такъв странен, почти нечестен начин, като дори те е накарало да изоставиш Фракир, когато се е опитала да те убеди, че то е опасно за теб. Освен това не можеш да твърдиш със сигурност, че то не е повлияло на поведението ти, откакто го носиш на пръста си.

— Вярно, че в началото имах лек пристъп на дезориентация — съгласих се аз, — но според мен ставаше въпрос за нещо като предварителна настройка. От известно време се чувствам съвсем нормално.

— А откъде си толкова сигурен? Ами ако е успяло да ти промие мозъка?

— Нима приличам на човек с промит мозък?

— Не, не приличаш. Просто се опитвам да ти кажа, че не бива да се доверяваш на предмет с толкова неясен произход.

— Добре казано — отбелязах, продължавайки да държа ръката си протегната към него. — Но засега преимуществата на този пръстен надвишават значително неговите недостатъци. Прриеми, че си ме предупредил, и ме остави да поема риска на своя глава.

Люк ми върна пръстена.

— Обаче стори ли ми се, че започваш да се държиш странно, ще те прасна с нещо по главата и тутакси ще го смъкна.

— Съгласен — казах аз и надянах отново Колелцето на пръста си. Мигом почувствах прилив на енергия в цялото си тяло. Сякаш някой отново бе включил шалтера на системата.

— Щом не си убеден, че можеш да накараш майка си насила да ти каже истината — продължи Люк, — как тогава очакваш да намериш Коруин и да го освободиш?

— Някои неща се подразбират — отвърнах аз. — Най-простият възможен подход би бил да избия вратата с шут, тоест да задействам всички канали на Колелцето и да се опитам да подновя контакта с баща си чрез неговата Карта. Появи ли се и най-малкият пробив, аз го атакувам с все сила, помитайки пътьом всички възможни магически защити, които биха се изпречили на пътя ми.

— Звучи ми като доста опасно начинание.

— Не се сещам за безопасен начин да реша този проблем.

— Тогава защо все още не си опитал?

— Защото ми хрумна съвсем наскоро и оттогава така и не успях да намеря време.

— Както и да решиш да постъпиш, ще ти е необходима нечия помощ, тъй че можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря ти. Люк. Аз…

— Сега по кралските въпроси — каза той. — Какво ще стане, ако се откажеш от трона? Кой е следващият на опашката?

— Нещата са доста заплетени. По принцип, щом става въпрос за рода Сауал, пръв сред наследниците би трябвало да бъде Мандор. Но той се отказа по своя воля още преди години.

— Защо?

— Доколкото см спомням, каза, че бил неспособен да управлява.

— Не се обиждай, Мърл, но ако някой измежду вас е способен да управлява, то това е именно той.

— О, без съмнение — отвърнах аз. — В повечето родове има по един като него. Винаги има но един законен глава на рода и по една, който на практика взема всички важни решения. Първият присъства на приеми и кани гости, а вторият крои плановете. Мандор е от втория тип. Той обича да действа в сянка.

— Значи с него потайните личности в рода ви стават две.

— Не съм съвсем наясно с това — казах аз. — Не знам какви точно са позициите на Дара в рода на баща й — Хелграм, и в рода на майка й — Хендрейк. Освен това не е изключено и в нашия род да има някаква подмолна борба за власт, при условие че се очаква следващият крал да носи герба на Сауал. Но колкото повече научавам за Мандор, толкова повече ми се струва, че това е малко възможно. Склонен съм по-скоро да мисля, че всички са се обединили зад общата идея — да ме коронясат по живо по здраво.

— Значи с две думи следващият е Джърт.

— Всъщност след Мандор идва ред на кръвния брат на Джърт — Деспил. Джърт каза, че Деспил почти сигурно ще му отстъпи реда си, но според мен това си беше чиста проба добро пожелание. Съвсем не съм сигурен, че ще стане точно така. Както и да е, Джърт заяви, че тронът вече не го интересува.

— Ха! А според мен той просто сменя подхода. Ти си го пердашил твърде често в миналото и той е решил да ти извади душата с памук. Дано това колелце се погрижи за гърба ти.

— Не знам — казах аз. — Ще ми се да му повярвам, но все още ми е трудно да го сторя след всичките номера, които ми е извъртял в миналото.

— Да предположим, че всички сте вън от играта. Кой идва след вас?

— Не съм съвсем сигурен — казах аз. — Мисля, че идва ред на Хендрейк.

— Мътните да го вземат! — възкликна Люк. — Ама и Хаос е едно изчанчено място…

— Не точно изчанчено. Просто трябва да си наясно кой и как дърпа конците.

— Какво ще кажеш аз да спра с въпросите, а ти да ме осведомиш по свое усмотрение?

— Добра идея.

Говорих доста време, прекъсвайки на няколко пъти, колкото да хапнем по нещо и да пийнем малко вода. Спряхме на два пъти и едва тогава успях да усетя колко съм изморен. Докато въвеждах Люк в правилата на играта в Хаос, си спомних, че ми предстои още един такъв разговор с Рандъм. Знаех см, че река ли да се свържа с него, той тутакси ще ми заповяда да се върна в Амбър. Не можех да си позволя да пренебрегна директната заповед на краля, макар да бях на път да стана негов колега. Точно затова засега си траех.

— Приближаваме се — каза Найда след малко.

Пътят се бе разширил още повече, почти колкото бе предположила тя. Инжектирах една сериозна енергийна доза в системата си и я асимилирах. Продължихме да яздим.

Не след дълго Найда се обади отново:

— Съвсем близо сме.

— На две крачки, а? — подхвърли Люк.

— Нещо такова — отвърна му тя. — Не мога да бъда по-конкретна прм състоянието, в което се намира Корал.

Но само след десетина минути чухме викове в далечината.

Люк дръпна юздите на коня си.

— Нещо като кула — каза той.

Найда кимна.

— Запътили са се към нея, установили са се там или се защитават в нея от някого?

— И трите — каза тя. — Сега вече разбирам. Нейните похитители са били преследвани, достигнали са до кулата и сега са там.

— Как така изведнъж ти се изясни всичко?

Найда ме погледна бързо и аз приех това като молба да измисля спешно някакво обяснение, което да няма нищо общо със загадъчните дарби на той’иги-те.

— Аз използвах Колелцето — смотолевих. — Опитах се да засиля чувствителността на сетивата й.

— Добре — каза Люк. — Можеш ли да й помогнеш още малко, за да разберем срещу какво по-точно сме изправени?

— Мога да опитам — отвърнах, присвих очи и хвърлих един потаен поглед към Найда, за да разбера какво мисли по въпроса. Тя ми кимна едва забележимо.

Не бях съвсем сигурен как бих могъл да й помогна, затова просто насочих към нея една енергийна порция и зачаках.

— Да — каза Найда след няколко минути. — Корал и нейните похитители — шестима, както ми се стори — са се скрили в една кула съвсем наблизо. В момента кулата е под обсада.

— Голям ли е отрядът на атакуващите? — попита Люк.

— Малък е. Доста малък. Но не мога да кажа колко души са.

— Тогава да идем и да разберем — заяви Люк и смуши коня си. Далт го последва.

— Трима или четирима — прошепна ми Найда. — До един духове на Лабиринта. Сигурно може да поддържа само толкова на такова разстояние от Амбър, при това в близост до Черния път.

— Ох — казах аз. — Работата пак стана дебела.

— Защо?

— Защото пак ще се окажа между роднини и от двете страни.

— Наистина ми прилича на поредния сблъсък на интереси между Лабиринта и Логрус.

— Проклятие! Точно така стоят нещата! — казах аз. — Само като си помисля до какво може да доведе това! Трябва да предупредя Люк какво ни очаква.

— Недей! Тогава ще трябва да му кажеш коя съм всъщност аз!

— Ще му кажа, че съм научил за това сам. Ненадейно съм попаднал на подходящо заклинание или нещо такова.

— А после? На чия страна ще застанеш? Какво ще правим?

— На ничия — казах. — Заставаме на свои страна, срещу едните и другите.

— Ти си луд! Къде ще се скриеш после? Двете Сили са си поделили Вселената!

— Люк! — извиках аз. — Току-що се добрах дотам и научих, че нападателите са духове на Лабиринта!

— Не думай! Смяташ ли, че трябва да вземем нечия страна? Като че ли Лабиринтът би имал по-голяма полза, ако си я върне, отколкото Логрус, ако успее да я отмъкне.

— Не бива да позволяваме да я използват по този начин — казах аз. — Хайде да оставим и едните, и другите с пръст в устата.

— Подкрепям чувствата ти — викна Люк на свой ред. — Но какво ще стане, ако успеем? Хич не ми се ще да бъда размазан от метеорит или да се окажа на дъното на някой океан.

— Доколкото мога да преценя, Колелцето няма нищо общо нито с Лабиринта, нито с Логрус. Корените му са пръснати из Сенките.

— Е и? То сигурно не би могло да се опъне и на единия от тях, камо ли и на двамата едновременно.

— Така е, но с него поне ще можем да се изпарим достатъчно бързо и да ги оставим да си пречат взаимно.

— Само че рано или късно пак ще ни открият, нали?

— Може би, а може и да не успеят — казах аз. — Имам няколко идеи, но сега нямаме време, за да ги обсъдим.

— Далт, чу ли? — попита Люк.

— Чух — отвърна Далт.

— Ако искаш да се откажеш, сега му е времето.

— И да пропусна възможността да оскубя опашката на Еднорога? Я карай напред!

Препуснахме. Виковете започнаха да достигат до нас все по-отчетливо. Стори ми се, че от всичко наоколо лъха някакво безвремие — и то не само заради приглушените ни гласове и кухото трополене на копитата. Като че ли яздехме по този път от незапомнени времена и щяхме да продължим в същия дух во веки веков…

После пътят кривна вдясно й видях върха на кулата в далечината, и чух нови викове. Намалихме темпото преди следващия завой и се приближихме по-внимателно.

Накрая спряхме, слязохме от конете и продължихме пеш, пробивайки си път през почернелите шубраци. После отместихме и последните препречили се на пътя ни клони и пред нас се разкри полегатият склон на мрачна песъчлива долина, сред която се издигаше сива триетажна кула с тясна врата и бойници вместо прозорци. Взирах се още известно време преди да успея да различа сцената, която се разиграваше в нейните подстъпи.

Два типа с външност на демони бяха застанали от двете страни на входа. Бяха въоръжени, а вниманието им като че ли бе погълнато от двубоя, който се провеждаше на няколко метра от тях. От другата страна на импровизираната арена забелязах няколко познати фигури — Бенедикт, подпрял брадичката си с безизразна физиономия; Ерик, клекнал и ухилен; и Кейн, който си играеше небрежно с един от ножовете си, а изражението му показваше, че се забавлява добре и едновременно с това е впечатлен от зрелището. После мярнах две рогати глави на демони, които стърчаха от прозорците на кулата. Те също следяха представлението с не по-малък интерес.

В центъра на кръга бяха застанали Жерар и един от синовете на Хендрейк, приел своя демоничен образ, на ръст колкото принца на Амбър, но по-широк в раменете. Стори ми се, че не е кой да е, а самия Чайнауей, за когото се говореше, че имал колекция от над двеста черепа, принадлежали някога на неговите противници. Аз лично предпочитах колекцията на Жерар, състояща се от около сто бокала, кристални чаши и рогове за пиене, но животът не винаги е птича песен, ако разбирате какво искам да кажа.

И двамата бяха голи до кръста. Пясъкът в краката им беше разровен, което говореше, че от началото на двубоя е изминало доста време. Чайнауей се опита да препъне Жерар, но той го заобиколи с бързината на котка, прихвана главата и рамото му и го претърколи встрани. Демонът-воин се изправи мълниеносно и тръгна отново напред, ръцете му описваха някакви тайнствени движения във въздуха. Жерар просто изчака, застанал в стабилна стойка. Свирепите нокти на Чайнауей политнаха ненадейно към очите на духа на Лабиринта, а левият му юмрук се изстреля в страховит ъперкът, който вероятно трябваше да завърши в слънчевия сплит на противника. Жерар отскочи встрани, юмрукът му се стовари върху рамото на демона. Чайнауей падна на коляно и мигом се вкопчи в бедрото на Жерар.

— Хайде да изчакаме — каза тихо Далт. — Искам да ги погледам.

Двамата с Люк кимнахме почти едновременно и в същия миг Жерар сграбчи главата на Чайнауей, а той на свой ред обгърна кръста му. После двамата просто напрегнаха всичките см сили, неспособни да направят нещо повече; мускулите заиграха по голите им тела, изпъвайки гладката бяла кожа на единия и червената люспеста обвивка на другия. И двамата пъхтяха като спукани ковашки мехове.

— Предполагам, че нещата са се проточили — прошепна Люк, — и затова са решили да приключат въпроса с двубой.

— Така изглежда — съгласих се аз.

— В такъв случай Корал би трябвало да е вътре, не мислиш ли?

— Чакай малко.

Изпратих една магическа нишка към кулата, проучих набързо вътрешността и й кимнах.

— Тя и единственият и пазач, за да сме по-точни.

Жерар и Чайнауей продължаваха да стоят замръзнали като странна скулптурна група.

— Сега може да се окаже най-подходящият момент да отмъкнем Корал — предложи Люк.

— Май че си прав — казах. — Чакай да видя дали ще мога да изровя някое заклинание за невидимост. Това би опростило нещата.

— Добре — каза той след около четвърт минута. — Каквото и да си пробвал, ефектът е задоволителен. Теб просто те няма.

— Връщам се веднага.

— Как смяташ да я измъкнеш?

— Ще реша след като се добера до нея. Просто бъдете готови.

Тръгнах бавно, като внимавах пясъкът да не скърца под краката ми. Заобиколих кръга и минах зад Кейн. Приближих се безшумно до входа на кулата, оглеждайки се непрекъснато. Жерар и Чайнауей още не бяха помръднали, а само продължаваха да се напъват до пръсване.

Минах между пазачите и се озовах в сумрачната вътрешност на кулата. Целият първи етаж се състоеше от кръгла стая с гол под. Под всяка от бойниците имаше малка площадка. Една дървена стълба водеше към втория етаж през дупка в тавана. Корал бе легнала върху постлано на земята одеяло, а нейният пазач се бе покачил върху една от близките площадки и наблюдаваше боя през прозореца.

Приближих се, коленичих до нея, поех китката й и се опитах да напипам пулса й. Беше силен и ритмичен. Реших все пак да не се опитвам да я събудя. Вместо това я увих в одеялото, подхванах тялото й и се изправих с него. И тъкмо когато се канех да разширя обхвата на заклинанието за невидимост, за да скрия и нея, пазачът се обърна. Сигурно бях вдигнал шум, докато я премествах.

В първите няколко секунди той просто гледаше втренчено как пленничката му се носи във въздуха. После отвори уста, вероятно за да предупреди останалите, и не ми остави друг избор освен да разтърся нервната му система и да го поваля в безсъзнание с шок, изпратен от моя пръстен.

За мое нещастие обаче доспехите му изтрополяха достатъчно отчетливо върху каменната площадка. Почти на мига някъде над мен се разнесе вик, последван от трескаво раздвижване.

Обърнах се и се спуснах към вратата. Тя се оказа прекалено тясна, така че ми се наложи да спра и да изляза настрани. Не знаех какво ще си помислят пазачите отвън като видят Корал да плува кротко на около метър от земята, но никак не ми се искаше да ме сгащят вътре без път за отстъпление. Понечих да направя още една крачка напред и пътьом забелязах, че Жерар и Чайнауей не са помръднали. Но само след миг, когато вече бях вдигнал крак, Жерар направи рязко движение, последвано почти мигновено от звук като от прекършена бамбукова пръчка.

Духът на чичо ми отпусна ръцете си, но мускулите му останаха все така напрегнати. Миг по-късно Чайнауей рухна на земята с врат, изкривен под доста неестествен ъгъл. Ерик и Кейн изръкопляскаха. Двамата пазачи до вратата се насочиха към кръга. Зад мен изтрополи дървената стълба. Чух и вик, идващ от същата посока.

Направих още две крачки и се обърнах наляво. Пазачите се приближаваха с бърза крачка към падналия си водач. Нови шест крачки и от кулата отново проехтяха викове, а от входа й излетяха моите преследвачи. Чух и вик на човек откъм кръга.

Знаех, че не бих могъл да надбягам нито един от тях, а възбудата бе нарушила концентрацията ми до такава степен, че не можех да разчитам и на магическите си умения.

Затова паднах на колене, оставих Корал на земята, обърнах се, без дори да се изправям, протегнах рязко напред левия си юмрук и впих съзнанието си дълбоко в същината на пръстена, призовавайки възможно най-силното средство, което можеше да спре воините на Хендрейк, протегнали вече напред остриетата на оръжията си и готови да ме разсекат или прободат…

…и пламъците ги погълнаха насред поредната ми крачка. Сигурно са изкрещели, но аз така и не ги чух, тъй като по това време вече се бе вдигнала невероятна врява. Единият от тях се строполи на земята и се загърчи само на половин метър от мен. Ръката ми трепереше от контакта със силите, които бяха причинили това. Спуснах се отново към песъчливия кръг, където се бе състоял двубоят, без да имам време да почувствам нещо или да помисля какво би могло да ме връхлети от неизвестна посока.

Овъгленият труп на втория пазач лежеше в краката на Ерик. Друг войн на Хендрейк, атакувал очевидно Кейн, бе сграбчил с две ръце забития в гръкляна му нож, а от раната се плискаха огнени струи. Той се срина бавно на колене, после се просна по корем и замря.

Кейн, Ерик и Бенедикт впериха като по команда погледите си в мен. Жерар току-що бе облякъл синята си риза и тъкмо запасваше колана си.

— А кой сте вие, сър? — попита Кейн.

— Мерлин — отвърнах аз, — син на Коруин.

Кейн ме огледа сепнато и попита останалите.

— Нима Коруин има син?

Ерик сви рамене, а Жерар каза:

— Не знам.

Бенедикт се вгледа в мен и отбеляза:

— Има известна прилика.

— Така е — съгласи се Кейн. — Добре, момче. Дори да си син на Коруин, трябва да си наясно, че жената, с която се каниш да избягаш, ни принадлежи. Ние токущо я спечелихме по всички правила от тези добре препечени агенти на Хаос.

И той тръгна към мен. Миг по-късно към него се присъедини и Ерик. Жерар също ги последва. Не исках да ги нараня, макар да бяха само духове, затова махнах с ръка и върху пясъка между нас се появи огнена линия.

Те спряха.

Изведнъж вляво от мен изникна една едра фигура. Беше Далт с гол меч в ръката. Малко след това се появи Люк, а след него и Найда. Наредихме се, разделени от огнената линия — четирима на четирима.

— Тя е вече наша — каза Далт и направи крачка напред.

— Грешиш — бе последвалият отговор и Ерик прекоси линията, изтегляйки меча си.

Далт се оказа с десетина сантиметра по-висок от Ерик, което му даваше предимство при боя от дистанция. Той се спусна напред, без да губи и секунда. Очаквах, че атаката му ще започне с разсичащ удар, но вместо това острието на наемника се стрелна по права линия. Ерик, чието оръжие бе по-леко, отстъпи встрани и се плъзна под атакуващия меч. Далт снижи върха на острието си, отскочи вляво и парира контраатаката. Оръжията им се различаваха значително — това на Ерик принадлежеше към най-тежките рапири, а това на Далт — към най-леките двуръчни мечове. Далт въртеше меча си с една ръка, нещо, което — честно казано — аз не бих могъл да направя. Следващият ход на наемника бе разсичащ удар отдолу нагоре, който японските майстори на меча наричат кириаге. Ерик просто отстъпи и се опита да рани противника си в китката, след като ударът не го достигна. Далт хвана мълниеносно дръжката на оръжието и с лявата си ръка н изпълни едно зашеметяващо разсичане, познато като нанаме гири. Ерик се измъкна невредим по дъгообразна траектория и опита още веднъж да достигне китката на Далт.

Изведнъж Далт рязко изтегли дясната си ръка назад. Едновременно с това десният му крак описа полукръг и се озова зад левия, лявата му ръка се изпъна и той се озова в лява европейска ан гард позиция. Мечът му срещна вътрешната страна на рапирата на Ерик и незабавно се плъзна напред в напад. Ерик парира като кръстоса десния си крак зад левия и отскочи назад. Но въпреки това от ефеса на рапирата му излетя искра. Той финтира в сикста, свали острието си под последвалия блок, изпъна ръката си в кварта и остави кървава резка върху предмишницата на Далт.

Кейн изръкопляска, но наемникът сякаш дори не забеляза, че е ранен. Просто събра ръцете си, после ги раздели и мечът му се озова в дясна позиция. Ерик описа кръг във въздуха с върха на острието си, усмихна се и отбеляза:

— Сигурно си професионален танцьор, тъй като не те бива много с оръжията.

После се плъзна напред, ударът му бе париран, той отстъпи, направи крачка встрани, опита се да срита коляното на Далт, не улучи и въпреки това отскочи тъкмо навреме, за да избегне атаката, насочена към главата му. Превключвайки също на японска вълна, Ерик се завъртя надясно, точно като в едно куми тачи упражнение, което бях виждал преди, а острието му се издигна и спусна, докато поредният удар на Далт премина свистейки край него, без да го достигне. Върху десния ръкав на наемника се появи ново тъмно петно — забелязах го едва когато Ерик завъртя оръжието си навън и нагоре и заби подсиления си от ефеса на рапирата юмрук право в челюстта на своя противник. След това го срита в издадения напред крак и прониза лявото му рамо. Далт залитна и падна. Последваха нови ритници — в бъбреците, в лакътя и в бедрото — последният удар просто не можа да улучи коляното. Миг по-късно кракът на Ерик бе стъпил върху противниковия меч, а острието на рапирата му сочеше сърцето на Далт.

Изведнъж осъзнах, че през цялото време съм се надявал Далт да срита задника на Ерик, не просто защото беше на моя страна, а тъй като някога Ерик бе вгорчил значително живота на баща ми. За съжаление хората, които са можели наистина да сритат Ерик по времето, когато е бил още жив, са се броели на пръсти и двама от тях стояха сега срещу, а не до мен. Жерар несъмнено би го победил в ръкопашен бой. Бенедикт, Майсторът на Оръжията на Амбър би спечелил дуел срещу него с кое да е оръжие. Едва сега си признах, че като се прибавеше и Кейн, шансовете ни за победа ставаха нищожни, дори с една тай’ига на наша страна. Даже и да успеех някак да предупредя Ерик, че е на път да убие свой незаконен брат, това не би забавило острието му и с една секунда.

Затова взех единствено възможното решение. В края на краищата те бяха само духове на Лабиринта. Истинските Жерар и Бенедикт в този момент се намираха на друго място и нямаше да пострадат по никакъв начин от онова, което щеше да се случи на техните копия. Ерик и Кейн бяха мъртви отдавна. Кейн бе признат за герой от Войната за Лабиринта. Бе му издигнат паметник в края на Главната улица на Амбър, след като Люк го уби, за да отмъсти за баща си. Ерик пък бе загинал геройски, защитавайки Колвир, макар на всички да беше ясно, че това само го е спасило от ръката на баща ми. Кървавата история на моето семейство се извъртя на бърз кадър през съзнанието ми, докато вдигах Колелцето, за да прибавя към нея една малка бележка под черта. Призовах същата унищожителна вълна, която вече бе изпепелила другите ми роднини от клана Хендрейк.

Все едно че някой стовари с все сила бейзболната си бухалка върху лявата ми ръка. Тънка струйка дим се издигна от пръстена. За миг четиримата ми изправени чичовци застинаха на местата си. Петият остана да лежи по гръб.

После Ерик вдигна бавно оръжието си. И продължи да го вдига нагоре, а Бенедикт, Кейн и Жерар изтеглиха мечовете си. Тялото на Ерик се изпъна и той задържа рапирата пред лицето си. Останалите направиха същото. Сякаш искаха да ме поздравят. Ерик ме погледна право в очите и каза:

— Аз те познавам.

А после и четиримата започнаха да избледняват, докато се превърнаха в дим, който вятърът разнесе.

Далт кървеше обилно, ръката ме болеше; разбрах какво е станало едва секунда преди Люк да въздъхне и да каже:

— Насам.

Моята линия бе изчезнала, но на мястото, където допреди малко бяха стояли чичовците ми, въздухът бе започнал да трепти.

— Това трябва да е Лабиринтът — казах на Люк. — Мен търси.

Миг след това пред нас изникна Знакът на Лабиринта.

— Мерлин — произнесе той, — ти май не се спираш на едно място.

— Напоследък съм доста зает — отвърнах му аз.

— Значи реши да последваш съвета ми и да напуснеш Хаос?

— Да, стори ми се разумно решение.

— Все пак не разбирам какво си намислил сега.

— Какво толкова има за разбиране?

— Ти измъкна лейди Корал от ръцете на агентите на Логрус.

— Точно така.

— Но после попречи на моите агенти да я отведат.

— И това е вярно.

— Сигурно си наясно, че тя носи в себе си нещо много важно за баланса между Силите.

— Наясно съм.

— Тъй че все някой от двама ни трябва да я има. Но ти се опитваш да я отнемеш и от двамата.

— Да.

— Защо?

— Защото съм загрижен за нея. Тя има свои чувства, свои права. Вие я третирате като пионка.

— Не споря. Аз съм съгласен, че тя притежава своя самоличност, но едновременно с това се е превърнала в ключова фигура за Баланса.

— Тогава няма да я дам на никой от вас. Така всичко ще остане както досега. Тя вече няма да бъде част от играта ви.

— Мерлин, ти си по-важен за нас от нея, но това не ти дава правото да ми заповядваш. Ясен ли съм?

— Ясно ми е колко съм ти необходим — казах.

— Не мисля — отвърна той.

Чудех се колко ли е силен в действителност на това място. Струваше ми се очевидно, че му е било необходимо огромно количество енергия, за да създаде своите четири духа и да ги изпрати дотук, както и за да се появи след това лично. Дали имах някакви шансове срещу него, особено ако отворех всички канали на Колелцето? Никога досега не се бях опитвал да обединя енергийните източници, пръснати из Сенките. А ако го направех и след това се опитах да пренеса мълниеносно всички ни, още преди Лабиринтът да е реагирал? Обаче дали щях да успея да премина през преградата, която той би вдигнал, за да ни спре? И дори всичко това да се окажеше възможно, къде ли можех да се скрия?

И как ли би променил този мой ход отношението на Лабиринта към мен?

(… ако не те сссхруска нещо по-голямо, ела някоя вечер да ми разкажеш как ссса сссе развили събитията…)

По дяволите, какво бих могъл да загубя?

Отворих всички канали.

Онова, което последва, бих могъл да сравня само с бесен спринт, насред който пред мен изникна солидна тухлена стена.

Блъснах се в нея и изгубих съзнание.

Лежах върху гладка студена повърхност. В тялото ми се вихреше ужасно торнадо от вплетени една в друга сили. Добрах се до техния източник и ги овладях, така че инерцията, която бяха набрали, да не ми откъсне главата. После полека отворих очи.

Небето беше много синьо. Видях на метър-два от себе си чифт ботуши. Познах ги, бяха на Найда. Завъртях леко глава и установих, че все още са на краката й. Видях и Далт, който лежеше проснат няколко метра по-нататък.

Найда дишаше тежко. Моето Логрус-зрение ми показа една бледа червена светлинка, която припламваше заплашително около ръцете й.

Надигнах се на лакът и докато пропълзявах към нея, забелязах, че е застанала между мен Знака на Лабиринта, който се поклащаше във въздуха на около три метра от земята.

Гласът му прозвуча и за пръв път долових в него нещо като задоволство:

— Значи се каниш да го защитиш от мен?

— Да — отговори тя.

— Защо?

— Правя го от доста време и би било наистина жалко да се откажа точно сега, когато той наистина има нужда от мен.

— Създание на Кладенеца, знаеш ли къде си застанало? — попита Лабиринтът.

— Не — каза Найда.

Погледнах отвъд тях, но всичко, което видях, беше кристално чисто синьо небе. Лежах на скалист отрязък с приблизително овална форма, който не граничеше с нищо. Обърнах главата си назад и си помислих, че той сякаш е отхапан от някой планински склон — в дъното се виждаха няколко тъмни отвора, подобни на пещерни входове. Видях също, че Корал лежи зад мен. Нашият каменен пристан беше широк неколкостотин метра. Зад Найда и Знака на Лабиринта нещо се раздвижи. Люк току-що се бе надигнал на колене.

Можех да отговоря на въпроса, който Лабиринтът зададе на Найда, но това едва ли щеше да ни помогне. Не и докато тя се справяше толкова добре с отвличането на вниманието му.

Вляво мярнах златисторозови отблясъци върху каменния под и макар никога да не бях идвал тук, помнех добре описанието от разказа на баща си и знаех, че това е обиталището на Първичния Лабиринт — по-дълбокото ниво на реалността, лежащо отвъд самия Амбър.

Застанах на четири крака и запълзях към Лабиринта.

— Намираш се в другия край на Вселената, тай’ига, там където моята сила е най-голяма.

Далт изръмжа, претърколи се, седна и разтърка очи. Почувствах някаква вибрация — малко отвъд прага на чуваемост. Идваше от Найда. Червеникавото сияние бе обгърнало цялото й тяло. Знаех, че тя ще умре, ако нападне Знака, и бях решен да го нападна на свой ред, ако я убие.

Корал простена.

— Ти няма да нараниш приятелите ми — каза Найда.

Припомних си как Лабиринтът ме бе „плеснал“ преди да успея да използвам Колелцето и след това ни бе пренесъл незабавно в своята най-надеждна твърдина. Значеше ли това, че там, сред владенията на Логрус, съм имал някакъв реален шанс срещу него?

— Създание на Кладенеца — каза й той, — подобен отчаян и обречен жест граничи с героизма. Ти ми харесваш. Ще ми се и аз да имах такъв приятел. Добре, аз няма да нараня приятелите ти. Все пак ще ми се наложи да задържа тук Мерлин и Корал заради решаващото им значение, а вас — по чисто политически причиня, докато спорът с моя противник бъде решен.

— Да ни задържиш? — каза Найда. — Тук?

— В пещерите има удобни жилища за всички ви.

Скочих и измъкнах кинжала, затъкнат в ботуша ми. Люк също се изправи, отиде до Корал, коленича пред нея и попита:

— Будна ли си вече?

— Нещо такова — отвърна тя.

— Можеш ли да се изправиш?

— Ще опитам.

— Нека ти помогна.

Надигна се и Далт. Продължих да пристъпвам настрани. Къде се губеше Дуоркин, когато имах най-голяма нужда от него?

— Можете да влезете в пещерите и да огледате жилищата си — каза Лабиринтът. — Но първо ще трябва да свалиш този пръстен, Мерлин.

— Не, не мисля, че е време да разопаковаме багажа си — казах аз, срязах китката си и направих последната крачка, — Бездруго няма да останем тук задълго.

Знакът на Лабиринта издаде звук, подобен на лека гръмотевица. Мълния обаче не последва. Така си и знаех. Просто държах ръката си над едно съвсем определено място.

— Този номер го знам от бащата на Люк — обясних аз. — Хайде да си поговорим.

— Да — отвърна мигом Знакът. — Като разумни същества, каквито сме всъщност. Искаш ли възглавница, за да се настаниш по-удобно?

Незабавно до мен изникнаха цели три възглавници.

— Благодаря — казах аз и придърпах зелената. — Не бих отказал и един чай с лед.

— Със или без захар?

Загрузка...