Принцеса с часовников механизъм

14 Парабатаи

Дворът на странноприемницата „Зеленият мъж“ се беше превърнал в същинско езеро от кал, когато Уил дръпна юздите на грохналия си кон и се плъзна от широкия му гръб. Беше изтощен, схванат и натъртен от седлото, а заради лошото състояние на пътищата и умората, която сковаваше и него, и Балиос, през последните няколко часа се беше движил с ужасно темпо. Вече се стъмваше и той с облекчение видя, че един от прислужниците в конюшнята бърза към него с окаляни до коленете ботуши и фенер, който хвърляше топла жълта светлина.

— Ама че мокра вечер, а, господине? — жизнерадостно каза момчето, когато се приближи.

Приличаше на най-обикновено човешко момче, ала у него имаше нещо пакостливо, някакъв намек за зло духче… понякога елфическата кръв, предавала се през поколенията, можеше да намери израз в обикновени хора и дори в ловци на сенки, в извивката на око или блясъка на зеница. Разбира се, че момчето притежаваше Зрението. „Зеленият мъж“ беше добре известна междинна спирка за долноземците и Уил се бе надявал да я достигне преди залез-слънце. Беше му омръзнало да се преструва пред мунданите, да прибягва до магически прах, да се крие.

— Мокро, а? Не думай! — промърмори той, докато от косата му се процеждаше вода и капеше върху миглите му.

Беше приковал очи във вратата на странноприемницата, през която струеше уютна жълта светлина. По притъмнялото небе над него бяха надвиснали черни облаци, които вещаеха още дъжд.

Момчето улови юздите на Балиос.

— Имате един от онези магически коне! — възкликна то.

— Да. — Уил потупа запотения хълбок на жребеца. — Има нужда да бъде разтрит, както и специална грижа.

Момчето кимна.

— Значи сте ловец на сенки, а? Такива рядко се отбиват насам. Един, не много отдавна, ама той беше дърт и неприятен…

— Слушай — прекъсна го Уил. — Има ли свободни стаи?

— Не съм сигурен дали са останали самостоятелни стаи, господине.

— Е, аз искам самостоятелна, затова най-добре да се намери. Както и конюшня за жребеца ми за през нощта, също така вана и вечеря за мен. Сега върви да се погрижиш за коня, а аз ще видя какво ще каже съдържателят.

Ханджията преливаше от желание да му угоди и за разлика от момчето, не направи никакъв коментар за Знаците по ръцете и гърлото на Уил, а му зададе най-обикновени въпроси:

— Сам ли искате да вечеряте, или ще хапнете в общата стая, господине? И кога предпочитате да се изкъпете — преди да се нахраните или след това?

Уил, който имаше чувството, че е оплескан с кал до ушите, избра първо да се изкъпе, макар да се съгласи да вечеря в общата стая. Беше взел прилична сума мундански пари със себе си, но да вечеря в самостоятелна гостна беше ненужен разход, особено когато дори не го беше грижа какво ще яде. Храната беше просто гориво за пътя и нищо друго.

Въпреки че ханджията не беше обърнал особено внимание на това, че Уил е нефилим, в общата стая на странноприемницата имаше други, които не бяха толкова безразлични. Когато Уил се облегна на тезгяха, група млади върколаци край масивната камина, които бяха прекарали по-голямата част от деня, наливайки се с евтина бира, зашушукаха помежду си. Младежът се опита да не им обръща внимание, докато поръчваше грейка за себе си и овесена ярма за коня си, както би сторил всеки благороден джентълмен, но пронизващите им очи го гледаха лакомо, поглъщайки всяка подробност — от мократа коса и калните ботуши до тежкото палто, от което не можеше да се разбере дали отдолу е скрит обичайният за нефилимите колан с оръжия.

— По-полека, момчета — обади се най-високият от групичката. Той седеше съвсем близо до огъня. Лицето му беше в сянка, ала пламъците осветиха дългите му пръсти, когато извади изящна майоликова кутия и замислено щракна ключалката й. — Аз го познавам.

— Познаваш го? — попита невярващо един от по-младите върколаци. — Онзи нефилим? Приятел ли ти е, Скот?

— О, не, не ми е приятел. Не точно. — Улси Скот поднесе клечка кибрит към върха на пурата си и погледна момчето в другия край на стаята над малкото пламъче. По устните му заигра усмивка. — Ала е доста интересно, че е тук. Наистина интересно.

— Теса!

Дрезгавият вик отекна в ушите й и тя седна рязко на брега; цялото й тяло трепереше.

— Уил?

Девойката скочи на крака и се огледа. Луната се беше скрила зад облак и небето приличаше на тъмносив мрамор, прорязан от черни жилки. Реката течеше покрай нея, тъмносива в сумрака, и когато хвърли поглед наоколо, видя единствено изкорубени дървета, стръмната скала, по която беше паднала, и полята, ширнали се в противоположната посока, осеяни с каменни огради и по някой чифлик в далечината. Не се виждаше никакъв град, нито дори шепа светлинки, издаващи някое малко селце.

— Уил — прошепна тя отново и обви ръце около тялото си.

Сигурна бе, че именно него бе чула да я вика. Никой друг глас не звучеше като неговия. Ала това беше нелепо. Той не беше тук. Не би могъл да бъде. Може би, също като Джейн Еър, чула вятърът да донася гласа на господин Рочестър, и тя сънуваше наяве.

Ако не друго, този сън я беше изтръгнал от безсъзнанието й. Теса носеше само тънка рокля, която не бе предвидена за излизане навън, и никакво палто или шапка. Вятърът проникваше през дрехите й като леденостуден нож и се забиваше в кожата й. Полите й все още бяха мокри, роклята и чорапите й — разкъсани и изцапани с кръв. Ангелът най-вероятно беше спасил живота й, но не я беше предпазил от наранявания.

Тя го докосна лекичко, надявайки се на някакво напътствие, ала той бе все така безмълвен както винаги. Докато отдръпваше ръка от него обаче, в съзнанието й отекна гласът на Уил: „Понякога, когато трябва да реша как да свърша нещо, си представям, че съм герой от книга. Така ми е по-лесно. Знам какво би направил той“.

Един герой от книга, помисли си Теса, някой добър и разумен герой, би тръгнал покрай потока. Един герой от книга щеше да знае, че човешките поселища често биват издигани в близост до вода и би потърсил помощ, вместо да се лута из гората. Тя обви решително ръце около тялото си и пое уморено по брега.

Когато Уил — изкъпан, обръснат и облечен в риза с чиста яка — се върна в общата стая, за да вечеря, тя вече беше наполовина пълна с хора.

Е, не точно хора. Докато го отвеждаха до масата му, мина покрай тролове, насядали близо един до друг над халби с бира и изглеждащи досущ като съсухрени старци, ако не се брояха бивните, които стърчаха от долната им челюст. Слабоват магьосник с рошава кестенява коса и трето око в средата на челото режеше телешки котлет. Край огъня седеше група… върколаци, досети се Уил по подобното им на глутница държание. Помещението миришеше на влага, въглени и готвено и стомахът на Уил изкъркори. Досега не си беше дал сметка колко е гладен.

Докато отпиваше от възкиселото вино и ядеше храната, която му бяха донесли — жилаво еленско с картофи — Уил разучаваше карта на Уелс, опитвайки се да не обръща внимание на погледите на останалите гости. Явно момчето от конюшнята беше право — тук рядко се отбиваха нефилими. Младежът имаше чувството, че Знаците му горят като следи от жигосано. Когато чиниите бяха отнесени, той извади лист хартия и се залови да пише писмо.

Уил запечата писмото и повика ханджията, който го увери, че срещу два шилинга и половина момчето ще го предаде на нощната пощенска кола. След като плати, младежът се облегна в стола, чудейки се дали да не опита да преглътне още една чаша вино, за да е сигурен, че ще заспи… когато остра, пронизваща болка го преряза през гърдите. Усещането бе сякаш в тялото му се беше забила стрела и той политна назад. Винената чаша падна на пода и се строши. Изправи се на крака и се подпря на масата с две ръце. Смътно усещаше, че го гледат и че ханджията му говори нещо разтревожено, ала болката беше прекалено силна, за да е в състояние да мисли.

Стягането в гърдите, онова, което бе смятал за единия край на нишката, свързваща го с Джем, се бе опънало толкова силно, че задушаваше сърцето му. Отдръпна се от масата със залитане, проправи си път през групичката гости край бара и тръгна към входната врата. Можеше да мисли единствено за глътка въздух… да поеме поне мъничко въздух в дробовете си.

Отвори вратата и едва не се строполи в нощта навън. За миг болката в гърдите му поолекна и се облегна тежко на стената на странноприемницата. Дъжд се лееше като из ведро и се просмукваше в дрехите и косата му. Той ахна задавено, сърцето му биеше със смесица от ужас и отчаяние. Възможно ли бе единствено разстоянието, което го делеше от Джем, да му се отразява по този начин? Никога досега не беше изпитвал нещо подобно, дори в най-тежките за парабатая му моменти, когато бе ранен и Уил чувстваше болката му.

Нишката се скъса.

За миг всичко наоколо стана бяло, сякаш някой бе разтворил всички цветове с киселина. Уил се свлече на колене и повърна вечерята си в калта. Когато спазмите преминаха, се изправи със залитане и слепешком се отдалечи от странноприемницата. Спря едва когато се блъсна в стената на конюшнята, до коритото за поене на конете. Там коленичи, за да потопи ръце в ледената вода… и видя отражението си. Ето го лицето му, мъртвешки бяло, и ризата му, по предницата на която бързо се разливаше алено петно.

Той я сграбчи с мокри ръце и я разтвори. На мъждивата светлина, която струеше от странноприемницата, видя, че парабатайската руна, точно над сърцето му, кърви.

Ръцете му се покриха с кръв, смесваща се с дъжда, който я отмиваше от гърдите му, разкривайки руната, която постепенно променяше цвета си и от черна ставаше сребърна, превръщайки всичко, което някога бе имало значение в живота на Уил в безсмислица.

Джем беше мъртъв.

Теса вървеше от часове и тънките й обувки се бяха прокъсали от острите скали по брега. В началото почти беше тичала, ала студът и умората бяха започнали да я надвиват и сега куцукаше бавно, макар и решително, следвайки течението на реката. Подгизналите поли на роклята й я теглеха надолу, като котва, която се опитваше да я завлече на дъното на някакво ужасно море.

Беше изминала мили, без да зърне и следа от човешко присъствие, и вече бе започнала да се отчайва, когато пред нея изникна просека. Беше започнало да ръми, но дори през ситния дъждец Теса различи очертанията на ниска каменна постройка. Когато се приближи още малко, видя, че това е малка къщурка със сламен покрив и обрасла пътечка, отвеждаща до входната врата.

Ускори крачка при мисълта за добросърдечния фермер и жена му, като онези в книгите, които биха приели едно младо момиче в дома си и биха му помогнали да се свърже с близките си, както семейство Ривърс бяха сторили за Джейн в „Джейн Еър“. Когато дойде малко по-близо обаче, забеляза, че прозорците са мръсни и изпотрошени, а по сламения покрив расте трева. Сърцето й се сви. Къщата беше изоставена.

Вратата беше открехната, гредите — раздути от дъжда. Имаше нещо плашещо в празнината на къщата, ала Теса отчаяно се нуждаеше от място, където да се скрие — както от дъжда, така и от преследвачите, които Мортмейн би могъл да изпрати по дирите й. Надяваше се госпожа Блек да реши, че е загинала при падането, но се съмняваше, че Магистърът толкова лесно ще се откаже да я издирва. В крайна сметка, ако някой знаеше на какво е способен ангелът й с часовников механизъм, това бе той.

Между каменните плочи на пода в къщата растеше трева; над остатъците от огън в мръсното огнище висеше почерняла тенджера; варосаните стени бяха покрити със сажди и следите на времето. Близо до вратата имаше купчинка предмети, които трябва да бяха земеделски инструменти. Един от тях приличаше на дълга метална пръчка с извит, подобен на вилица край, чиито зъбци все още бяха остри. Тъй като знаеше, че може да има нужда от нещо, с което да се защитава, Теса го вдигна, след което отиде в единствената друга стая в къщата — малка спалня, където с удоволствие откри плесенясало одеяло върху леглото.

Погледът й се плъзна мрачно по мократа й рокля. Щеше да й отнеме часове да я свали без помощта на Софи, пък и отчаяно се нуждаеше от топлина, така че се уви с одеялото както си беше с влажните дрехи, и се сви върху боцкащия сламеник. Той миришеше на мухъл и в него навярно живееха мишки, ала в този миг Теса имаше чувството, че никога не се беше изтягала върху по-разкошно легло.

Знаеше, че е по-разумно да остане будна, но просто не бе в състояние да се съпротивлява повече на исканията на изнуреното си, съсипано тяло. Притиснала металното оръжие до гърдите си, тя потъна в сън.

— Значи това е той? Нефилимът?

Уил не знаеше колко дълго бе стоял, отпуснат немощно до стената на конюшнята, подгизвайки все повече и повече, когато от мрака се разнесоха ръмжащи гласове. Вдигна глава, ала твърде късно, за да отблъсне протегналата се към него ръка. Миг по-късно тя го беше сграбчила за яката и го беше издърпала на крака.

През замъглените си от дъжда и агонията очи, той се взря в групичката върколаци, които го бяха наобиколили в полукръг. Бяха петима, включително и онзи, който го бе приковал към стената на конюшнята, стискайки го за окървавената риза. Всички бяха облечени еднакво — в черни дрехи, които бяха толкова мокри от дъжда, че лъщяха като мушама. Никой от тях не носеше шапка и косите им — дълги, както ги носеха върколаците — бяха залепнали от дъжда за главите им.

— Махни си ръцете от мен — каза Уил. — Съглашението забранява непредизвикани нападения над нефилими…

— Непредизвикани? — Върколакът пред него го дръпна напред и отново го блъсна в стената. При обикновени обстоятелства сигурно щеше да боли, но случаят не бе обикновен. Физическата болка в руната си беше отишла, ала цялото тяло на Уил бе изсъхнало и кухо, сякаш някой бе изсмукал същината му. — Аз бих казал, че е предизвикано и още как. Ако не бяхте вие, нефилимите, Магистърът никога нямаше да ни натрапи мръсните си наркотици и гнусни лъжи…

Уил гледаше върколаците почти развеселено. Наистина ли вярваха, че могат да го наранят след всичко, което беше изгубил? В продължение на пет години бе живял абсолютно пълноценно, само заради една истина — Джем и Уил, Уил и Джем. Уил Херондейл е жив, следователно и Джеймс Карстерс е жив. Quod erat demonstrandum29. Предполагаше, че да изгубиш ръка или крак е болезнено, но да изгубиш основната истина в живота си беше… фатално.

— Мръсни наркотици и гнусни лъжи? — провлачи той. — Звучи страшно нехигиенично. Макар че, я ми кажете, вярно ли е, че вместо да се къпят, върколаците просто се облизват веднъж в годината? Или се ближете един друг? Защото и това съм чувал.

Ръката, която го стискаше за ризата, още повече затегна хватката си.

— Съветвам те да проявиш малко повече уважение, ловецо на сенки.

— Не — заяви Уил. — Нямам такова намерение.

— Знаем всичко за теб, Уил Херондейл — обади се друг от глутницата. — Винаги се влачиш при долноземците да молиш за помощ. Бихме искали да те видим как се влачиш и сега.

— Тогава ще се наложи да ми отсечете краката.

— Това лесно може да се уреди — съобщи мъжът, който го държеше.

Уил сякаш изригна. Заби глава в лицето на върколака пред себе си и едновременно чу и усети отвратителното хрущене, когато носът на мъжа се строши; гореща кръв рукна по лицето му, той политна назад и рухна на колене върху плочите на двора, притиснал ръце към лицето си в опит да спре кръвотечението.

Нечии пръсти сграбчиха Уил за рамото, остри нокти се впиха в мократа му риза. Той се обърна рязко към останалите върколаци и видя, че в ръката на новия му нападател проблясва остър нож, сребрист на лунната светлина. Очите на върколака блещукаха през дъждовните капки, златнозелени и заплашителни.

„Не са дошли, за да се заяждат с мен или да ме поступат“, даде си сметка Уил. „Тук са, за да ме убият.“

В продължение на един миг бе изкушен да ги остави да го направят. Мисълта да умре му се стори като огромно облекчение — свършено щеше да бъде с цялата болка, с отговорността, просто потапяне в смъртта и пълна забрава. Съвършено неподвижен, той гледаше как ножът се спуска към него. Всичко сякаш се случваше много бавно — приближаващото стоманено острие, злобно ухиленото лице на върколака, размазано от дъжда.

В този миг пред очите му изникна образът на онова, което бе сънувал предишната нощ: Теса, която тичаше към него по зелената пътека. Теса. Той посегна автоматично и сграбчи китката на върколака, като в същото време избегна удара, минавайки под вдигнатата му ръка. След това я дръпна надолу с все сила, строшавайки я с жестоко пращене. Ликантропът изкрещя и Уил усети как през тялото му като мълния премина мрачно задоволство. Камата издрънча върху плочите на двора, когато младежът изрита противника си между краката, а после стовари лакът в слепоочието му. Върколакът се свлече на земята и повече не помръдна.

Уил грабна падналата кама и се обърна към другите. Останали само трима, те определено не изглеждаха така уверени, както преди. Студена, хищна усмивка изви устните му и той усети металическия вкус на дъжд и кръв.

— Елате и ме убийте. Елате и ме убийте, ако смятате, че можете. — Той подритна върколака в краката си. — Но ще трябва да се постараете повече от приятелчето си.

Те се нахвърлиха отгоре му, извадили остри нокти, и Уил падна тежко на земята, удряйки главата си в каменните плочи. Те раздраха рамото му, ала той се извъртя под обсипващите го удари и замахна с камата си. Отекна пронизителен вик на болка, завършил със скимтене, и тежкото тяло отгоре му, което се движеше и бореше, изведнъж се отпусна безжизнено. Уил се претърколи настрани и скочи на крака, обръщайки се светкавично.

Върколакът, когото беше намушкал, лежеше с широко отворени очи, мъртъв, в бързо разширяваща се локва от кръв и дъждовна вода. Последните двама от глутницата се мъчеха да се изправят, кални и подгизнали. От рамото на Уил течеше кръв, където един от тях беше оставил дълбоки бразди с ноктите си. Болката беше великолепна. Той се разсмя през кръвта и калта, стичащи се от лицето му, докато дъждът отмиваше алената течност от острието на камата му.

— Пак — каза той и едва разпозна собствения си глас, неестествен, дрезгав и смъртоносен. — Пак.

Един от върколаците се обърна и побягна. Уил отново се разсмя и пристъпи към последния от нападателите си, който стоеше като вцепенен, вдигнал ръце с хищни нокти… дали в израз на храброст, или на ужас, младият мъж не беше сигурен и не се интересуваше. Един силен удар с тласък напред и щеше да премине през сухожилия и кости и да потъне в сърцето…

— Спрете! — Разнеслият се глас беше суров, заповеднически, познат. Уил извърна поглед настрани. Прегърбил рамене, за да се предпази от дъжда, Улси Скот крачеше през двора. — Заповядвам и на двама ви да престанете незабавно!

Върколакът веднага отпусна ръце, хищните му нокти изчезнаха и той наведе глава — класически жест на подчинение.

— Господарю…

Клокочещ гняв се разля във вените на Уил, изличавайки всяка следа от разум и трезва мисъл, и оставяйки единствено ярост. Той посегна и като издърпа върколака към себе си, го стисна за врата и опря острието в гърлото му. Улси, който вече беше само на няколко крачки от тях, се закова на място. Зелените му очи мятаха искри.

— Само още една стъпка — заяви Уил — и ще прережа гърлото на малкото ти вълче.

— Казах да престанете — рече Улси с равен глас. Както винаги беше облечен в добре ушит костюм, върху който носеше брокатено палто, макар че сега всичко беше доволно подгизнало от дъжда. Русата му коса, залепнала по челото и шията, бе изгубила цвета си от водата. — И двамата.

— Само че аз не съм длъжен да те слушам! — изкрещя Уил. — Аз печелех. Печелех! — Погледът му обходи пръснатите из двора тела на тримата вълци, с които се беше бил: двама от тях — в безсъзнание, третият — мъртъв. — Глутницата ти ме нападна, без да съм ги предизвикал. Нарушиха Съглашението. Аз просто се защитавах. Те нарушиха Закона! — Гласът му се извиси, остър и неузнаваем. — Кръвта им ми се полага и смятам да я получа!

— Да, да, ведра с кръв — каза Улси. — И ако си я вземеш, какво ще правиш с нея? Изобщо не те е грижа за този тип. Пусни го да си върви.

— Не.

— Поне го пусни, за да може да се бие.

Уил се поколеба, а после пусна върколака, който се обърна към главатаря на глутницата, видимо ужасен. Улси щракна с пръсти.

— Бягай, Конрад — заповяда той. — Бързо. Веднага.

Върколакът не чака втора подкана — втурна се скорострелно и много скоро изчезна зад конюшнята. Уил се обърна към Улси с ехидна усмивка.

— Значи всички от глутницата ти са страхливци? — рече той. — Петима срещу един ловец на сенки. Така ли го правите?

— Не съм им казвал да те нападат. Те са млади, глупави и буйни. И половината им глутница беше избита от Мортмейн. За което обвиняват нефилимите. — Улси се приближи още малко и очите му обходиха Уил, студени като зелен лед. — Да разбирам ли, че парабатаят ти е мъртъв — добави той с шокираща нехайност.

Уил изобщо не беше готов да чуе тези думи, никога нямаше да бъде готов. За миг битката беше прочистила главата му от болката, но сега тя заплашваше да се завърне, всепоглъщаща и ужасяваща. Той ахна задавено, сякаш Улси го беше ударил, и неволно отстъпи назад.

— И заради това ти се опита да намериш смъртта си, така ли, нефилимско момче? Това ли се случи?

Уил отметна мократа коса от лицето си и погледна Улси с омраза.

— Може би.

— Така ли възнамеряваш да почетеш паметта му?

— Какво значение има? — каза Уил. — Той е мъртъв. Никога няма да узнае какво правя или не правя.

— Моят брат е мъртъв — заяви Улси. — А аз все още се мъча да изпълня желанията му, да продължа Претор Лупус в негова памет и да живея така, както той би искал от мен. Мислиш ли, че щеше да ме откриеш в място като това, където се храня с помия, наливам се с оцет и затънал в кал до колене, гледам как някакъв отегчителен ловец на сенки унищожава още от членовете на бездруго оредялата ми глутница, ако не служех на по-висша цел от собствените си желания и скърби? Също като теб, ловецо на сенки. Също като теб.

— О, господи! — Камата се изплъзна от ръката на Уил и тупна в калта до краката му. — Какво ще правя сега? — прошепна той.

Нямаше никаква представа защо пита Улси, само че на света нямаше никой друг, към когото да се обърне. Дори когато мислеше, че е прокълнат, не се беше чувствал толкова самотен.

Върколакът го изгледа хладно.

— Направи онова, което твоят побратим би искал да сториш — отвърна Улси, а после се обърна и пое към странноприемницата.