Принцът плейбой

ПЕТА ГЛАВА

Хана рядко копнееше да бъде красива. Работата й я бе научила да оценява колко бе красиво да бъде незабележима, дори лесно забравяна. За толкова години от време на време бе изпитвала желание, само мимолетно желание за меки цветове и тънки материи. Винаги бе успявала да задоволи този порив, когато бе в отпуск и извън страната. Тогава можеше да промени външния си вид с по-изискани цветове и кройки, с няколко умели акцента с четката за грим.

Сега не можеше да има такива копнежи, още по-малко да ги задоволи.

Тя знаеше, че всички ще изглеждат прекрасно на вечерята, която даваше Ив. Такова събитие в двореца по идея трябваше да бъде елегантно, дори екстравагантно. Хана не се съмняваше, че всяка жена, която участваше в него, щеше да се стреми да бъде на висотата на събитието. Всяка жена, разбира се, освен нея.

Вече бе видяла блестящата черна рокля на Ив, с пищни плохи от кръста до глезените и дръзко гол гръб. Габриела без съмнение щеше да носи нещо нежно, което да подчертава крехкия й, женствен външен вид.

После идваше Шантел О’Хърли. Хана бе сигурна, че актрисата ще е умопомрачителна, независимо дали е облечена с коприна или със зебло. Изобщо не й бе трудно да си го представи, като си спомнеше как я бе погледнал Бенет.

Това не би трябвало да има значение. Имаше толкова голямо значение. Укорявайки се, избра най-доброто от най-лошото — бледозелена рокля с натруфено горнище, което скриваше всичките й извивки. С разпусната коса в тази рокля би изглеждала като развратна пуританка — образ, който, тя знаеше, не би останал незабелязан. С едва призната въздишка опъна назад косата си и започна старателно да я сплита.

Когато плитката бе почти навита зад врата й, бе удовлетворена, че всякакви следи от сексуалност бяха потушени. Изглеждаше благоприлична, благопристойна и безполова.

Не можеше да има съжаления, каза си Хана, докато пъхаше пистолета в чантичката си. Дългът бе по-важен от личните желания, и във всички случаи по-важен от суетата.

Той я чакаше. Гостите се развличаха в Огледалната зала, където сервитьори в къси сака им сервираха аперитиви. Ив бе поканила и актьорите, и театралния екип на своята постановка, така че разговорите бяха шумни и възбудени.

Макар и нетърпелив и разсеян, Бенет изпълняваше безупречно задълженията си. Винаги имаше любезен въпрос, който трябваше да бъде зададен, ръка, която да бъде целуната или шега, на която да се засмее. При нормални обстоятелства вечерята щеше да го развлича и развеселява, но…

Къде бе тя? Усети, че вечерните дрехи, които обикновено носеше, без да се замисля, му стягат. Навсякъде около него блестяха жени. Ароматите им се смесваха в една екзотична миризма, която с нищо не го изкушаваше. Искаше да остане за миг насаме с Хана. Представа нямаше защо това бе толкова важно, ала го искаше отчаяно.

Гледаше с едно око към вратата, докато говореше с гардеробиерката. Погледът му се спря за момент върху позлатения стенен часовник, докато слушаше разсъжденията на режисьора за потенциала на пиесата на Ив.

— Мен ли търсиш? — Знойният глас прозвуча в ухото му малко преди да го погълне облакът от аромати.

— Шантел. — Бенет я целуна по двете бузи и я отдръпна от себе си да я огледа. — Потресаваща, както винаги.

— Правя това, за което най-много ме бива. — Тя с усмивка взе една чаша от преминаващия край тях сервитьор. Блестящата бяла рокля оставяше раменете й открити, спускаше се в подмамващо дълбоко деколте и плътно очертаваше нежните й женствени форми. — Домът ти е точно такъв, какъвто го описва мълвата. — Шантел поднесе чашата към устните си и погледът й се плъзна по десетките старинни огледала, които украсяваха стените. — И колко умно от твоя страна да избереш точно тази стая, за да забавляваш група самовлюбени актьори.

— Всеки има своите добри попадения. — Той погледна за миг зад гърба й, но от Хана продължаваше да няма и следа. — Гледах последния ти филм. Беше изключителна.

Жена, която е свикнала да поема цялото внимание на мъжа, инстинктивно усеща, когато получава само част от него. Ала Шантел само се усмихна:

— Все още те чакам да се върнеш в Холивуд.

— А ти изглежда междувременно не оставаш свободна. — Бенет извади от джоба си кутийка кибрит и запали цигарата й. — Как успяваш да разделяш времето си между тенис звезди, петролни магнати и продуценти?

Тя отметна глава и издуха тънка струйка дим.

— О, сигурно по същия начин, по който ти разделяш своето време между контеси, маркизи и… Барманка ли беше онази в Челси?

Бенет се засмя и прибра кибрита в джоба си.

— Скъпа моя, ако някой от нас се беше наслаждавал на всичките тези невероятни и безбройни любовни истории, с които ни дарява пресата, досега да сме в болница.

С истинска симпатия, каквато изпитваше към малко мъже, Шантел го докосна по бузата.

— На всеки друг бих казала да говори само за себе си. Но след като ние никога не сме били любовници, независимо какво казват заглавията по вестниците, искам да те попитам как са нещата при теб в романтичен план.

— Объркани. — В този момент той видя в овалното огледало над рамото на Шантел, че в залата влиза Хана. Приличаше на гълъб, изгубен сред ято пауни. — Много объркани. Извини ме за момент, любов моя.

— Разбира се. — Тя бе забелязала накъде се бе насочило вниманието му. — Бон шанс, Бенет.

Опитът от цял един живот му помогна да се промъкне през тълпата, като разменяше по някоя дума, усмивка или извинение, без да обиди никого. По-малко от минута след като Хана се бе настанила в един ъгъл, той бе до нея.

— Добър вечер, лейди Хана.

— Ваше Височество. — Тя се обърна към него с титлата му и направи реверанс, както изискваше протоколът. Когато се изправи, Бенет хвана ръцете й, пренебрегвайки всички официалности.

— Когато една жена закъснее, е прието да влезе тържествено, а не да се вмъкне в ъгъла.

Дяволите да го вземат, задето караше пулса й да прескача. Докато се опитваше да го успокои, забеляза, че не една глава се бе обърнала към тях. Дотук беше с незабележимостта.

— Предпочитам да гледам, вместо да бъда гледана, сър.

— Аз предпочитам да гледам теб. — Направи знак на един сервитьор и взе чаша за нея. — Добре се движиш, Хана, сякаш не би издала звук в празна стая.

Това бе резултат както от тренировките по таекуондо, така и от заниманията с балет в детството й.

— Възпитана съм да не смущавам никого. — Пое чашата, защото така една от ръцете й бе заела. — Благодаря. Прекрасна зала. — Каза го непринудено, както и непринудено плъзна поглед по гостите. Отражението й се върна при нея десетократно умножено. Нейното и на Бенет, близо един до друг.

— Винаги съм имал слабост към нея. — Сега, когато тя бе тук, той бе доволен. Почти чу как нещата с меко прищракване си дойдоха на мястото, когато взе ръката й в своята. — Всъщност имало един друг Бенет, преди няколко поколения, който започнал колекцията. Изглежда, че е бил ужасно суетен без особени причини и продължавал да купува огледала с надеждата, че някое от тях ще му покаже нещо различно.

Хана се засмя. За момент почти изпита чувството, че тук й бе мястото, между всички тези рокли, огледала и блясък.

— Бих казала, че си го измисляте, ала звучи достатъчно глупаво, за да е вярно.

— Имаш най-очарователния смях — прошепна Бенет. — Смях, който ми напомня как изглеждаш със спуснати коси и потъмнели очи.

Тя не можеше да позволи това. Повтаряше си, че бе глупаво да се размеква, като го знаеше колко бе опитен с жените. Още по-глупаво бе от нейна страна да се остави да я хване неподготвена, след като знаеше каква опасна игра се играе. Този път гласът й прозвуча студено и официално:

— Не трябва ли да се погрижите за гостите си?

— Погрижих се. — Той нежно плъзна палец по кокалчетата на пръстите й. Дребен жест, но толкова интимен, че отново й се прииска да можеше да бъде красива за него. Да можеше, много просто, да бъде за него. — Докато те чаках. — Бенет пристъпи по-близо. Понеже вече бе в ъгъла, тя нямаше къде да отиде. — Миришеш чудесно.

— Бенет, моля те. — Хана едва не вдигна ръка да я опре на гърдите му, преди да си спомни за прикованите към тях погледи. Вместо това в самозащита вдигна чашата си.

— Хана, не мога да ти кажа колко ми е приятно да те видя смутена. Единствените моменти, когато не си сигурна в себе си, са когато аз съм малко прекалено близо.

Това бе вярно и бе горчив хап като за жена, която бе оживявала благодарение на това, че бе сигурна в себе си.

— Хората ни гледат.

— Тогава излез с мен на разходка в градината по-късно, когато ще можем да бъдем сами.

— Не мисля, че това би било разумно.

— Да не се страхуваш, че ще те прелъстя?

В тона му имаше и смях, и арогантност, ала когато тя го погледна, видя и желание. Отново отпи да навлажни пресъхналото си гърло.

— Не се страхувам. Може би по-точната дума е, че се чувствам притеснена.

— Би ми доставило голямо удоволствие да те притесня. — Гласът му бе нисък като ласка, която допълваше лекото докосване на устните му до ръката й. — Искам да правя любов с теб в някое тъмно и тихо място. Много бавно и много нежно.

Желанието я прониза и Хана едва сдържа потреперването си. Можеше да бъде така с него, можеше. Само ако…

В живота й не можеше да има никакво „ако“. То означаваше несигурност, а несигурността бе смъртоносна. Тя се овладя и го погледна. Той говореше сериозно. В очите му имаше страст, но повече нежност, сладост, която почти я убиваше. Можеше да се чуди на факта, че Бенет изпитваше нещо истинско към нея, че бе прозрял под повърхността.

Би могла да го иска, ала не можеше да го приеме. Имаше само един начин да спре това, което никога не трябваше да започва. Трябваше да го нарани, и трябваше да го стори сега.

— Сигурна съм, че би трябвало да съм поласкана. — Гласът й отново бе студен и спокоен. — Но ако ме извините, сър, аз добре знам, че вкусът ви не е особено избирателен.

Пръстите му замръзнаха върху нейните, преди да пусне ръката й. Веднага видя в очите му, че стрелата бе попаднала в целта.

— Бих искал да ми обясниш това, Хана.

— Обяснението е очевидно. Моля, пуснете ме да мина, иначе ще предизвикате сцена.

— Веднъж съм правил сцена. — В гласа му сега имаше нещо ново. Гняв, определено, ала неспокоен, невъздържан гняв. Тя знаеше, че ако не изиграе своя ход точно в момента, утре всички заглавия ще крещят как се е карала с Бенет на обществено място.

— Много добре. — Хана остави чашата си на близката маса и сплете ръце по обичайния си начин. — Аз съм жена, следователно обект на преходен интерес. Да го кажем направо, интересът не е взаимен.

— Това е лъжа.

— Не — отсече тя, вече по-твърдо. — Макар че може би за мъж като вас е трудно да го повярва, аз съм една обикновена жена с обикновени ценности. Както сам ми казахте, славата ви върви пред вас. — Замълча достатъчно за дълго, за да го види как трепва. „О, Бенет, извинявай. Много извинявай…“ — Не съм дошла в Кордина да ви развличам — промълви Хана и направи крачка встрани.

Той неочаквано вдигна ръка да я спре и тя зачака.

— Ти не ме развличаш, Хана.

— В такъв случай трябва да ви помоля за извинение. — Тя направи реверанс с пълното съзнание, че това бе по-скоро обида, отколкото любезност. — Извинете ме, сър, бих искала да поговоря с Ив.

Бенет я задържа още за миг. Хана усети как гневът се просмуква през пръстите му и изгаря кожата й. После изведнъж на мястото на огъня дойде лед.

— Няма да те задържам. Приятна вечер.

— Благодаря ви.

Тя се смеси с тълпата. Мразеше се. Светлините бяха толкова ярки, каза си, затова очите я боляха.

— Добър вечер, лейди Хана. — Рийв спря до нея и я хвана за ръката. — Бихте ли искали чаша вино?

— Да, благодаря ви. — Тя тръгна до него и пое чашата, която той й подаде.

— Виждали ли сте тази колекция от огледала? Винаги съм смятал тези трите за особено впечатляващи. Добре ли сте? — попита полугласно.

— Да, прекрасни са. Много съм добре.

Рийв закри с шепа края на цигарата си и се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не ги слуша.

— Стори ми се, че имате някакви неприятности с Бенет.

— Доста е настойчив. — Хана отпи от виното и с изненада усети, че още не се бе успокоила. — Това със сигурност е от осемнадесети век.

— Хана… — Докато вървяха, той посочи към друго огледало. Гласът му стана по-мек. — Работил съм с вашия баща, когато за пръв път попаднах в МОС. Това ме кара да ви чувствам почти като роднина. Добре ли сте?

— Ще бъда. — Тя пое дълбоко въздух и се усмихна, сякаш й бе казал нещо весело. — Току-що му причиних болка. Не ми беше приятно.

Рийв докосна леко ръката й, непринуден жест, който бе успокояващ като прегръдка.

— Рядко може да се изпълни задача, без да се причини болка на някого.

— Да, знам… Целта оправдава средствата. Не се безпокойте, ще си свърша работата.

— Не съм се безпокоил.

— Много ще ми помогнете, ако се погрижите през следващата седмица Бенет да бъде зает. Нещата ще стигнат до критична точка и нямам нужда той…

— Да ви разсейва?

— Да ми се бърка — поправи го Хана. Погледна в огледалото и го видя в другия край на залата с Шантел. — Макар че спокойно бих могла да се погрижа за това и сама. Извинете ме.

Бенет яздеше бързо, ала въпреки това не постигаше успокоението, което търсеше. Спусна се по извиващата се пътека, като ругаеше, но не изпита нито радост, нито вълнение. Яростта не оставяше място за никакви други чувства.

Болезнено я желаеше. Проклинаше я, пращаше я по дяволите и въпреки това я желаеше. През дните, изминали, откак тя го отхвърли, желанието не бе намаляло. Сега бе придружено с гняв и подигравки към самия себе си, ала не бе намаляло.

Казваше си, че Хана е студена, безчувствена и превзета, без сърце и без любов към хората. Виждаше я, както я бе видял на брега, когато вятърът изтръгна фибите от косите й, с раковина в ръце и пълни със смях очи.

Казваше си, че сърцето й е твърдо като камък и също толкова безчувствено. После си спомняше колко меки, колко сладки бяха устните й, когато ги вкуси.

Затова ругаеше и яздеше още по-бързо.

Заплашваше да завали, но това не го интересуваше. За пръв път от дни насам бе успял да се освободи от задълженията си и да изведе Дракула за нещо повече от кратка разходка. Вятърът свистеше в морето и вдигаше вълни.

Той искаше буря. Господи, искаше вятър, искаше дъжд и гръмотевици.

Искаше Хана.

Глупак! Само глупак можеше да иска една жена, когато не получава нищо в замяна. Само луд можеше да мисли как да има това, което вече му бе отказано. Бе си казвал всичко това и преди, ала въпреки това се усещаше, че си мечтае как ще я грабне и ще я заведе някъде, докато намери правилния начин да й покаже… Да й покаже какво? Че с нея е различно?

Коя жена би го повярвала?

Десетки, помисли Бенет и горчивият му смях отекна зад него. Със сигурност можеше да го докаже. Но сега, когато наистина бе вярно, когато наистина имаше значение, тази жена не искаше да повярва.

Защото се бе държал като идиот. Спря жребеца на ръба на една пропаст, надвесена над морето, и погледна надолу. Прекалено много я бе притискал, и прекалено бързо.

За свой срам трябваше да признае, че бе постъпил така, защото досега не бе срещал особена съпротива.

Той привличаше жените — заради титлата и положението си. Не бе нито толкова суетен, нито толкова глупав, та да не го разбира. Ала ги привличаше и защото ги обичаше. Обичаше мекотата им, чувството им за хумор, слабостите им. Бе вярно и че не бе имал толкова интимни връзки, за колкото му се носеше слава, но в живота му бе имало достатъчно жени, за да разбира и оценява, че любовта бе нещо взаимно.

Хана бе млада, неопитна, расла като цвете в саксия. За нея „лейди“ не бе просто титла, а начин на живот. Колкото до мъжете, Бенет се съмняваше, че някога се бе откъсвала от книгите си достатъчно за дълго, за да завърже стабилна връзка.

Отново изруга и прокара ръка през разрошената си от вятъра коса. И какво бе сторил той? Бе се опитал да я прелъсти на официална вечеря. Как бе могъл да очаква, че жена с нейното възпитание и чувствителност няма да се обиди? Това бе най-глупавото и може би най-грубото възможно предложение.

Дракула затанцува нетърпеливо и Бенет го задържа неподвижен още за малко, докато гледаше как бурята бавно се търкаля от хоризонта към брега.

Не й бе казал, никога не се бе и опитал да й каже какво прави тя с него, със сърцето му. Само като говореше с нея, като гледаше това сериозно лице и скромни обноски, се вълнуваше повече, отколкото се бе вълнувал някога и от най-екзотичната и пищна жена. Това бе нещо по-дълбоко и толкова по-богато. Никога не й бе казал, че с нея бе на път да намери любовта, която не бе сигурен, че някога ще намери.

Едва ли би могъл да направи всичко това сега, когато я бе отблъснал и обидил. Ала можеше да направи нещо друго. Усмивката му разцъфна в момента, в който първите дъждовни капки започнаха да докосват повърхността на морето. Можеше да започне отначало.

Той обърна коня и когато първата светкавица разцепи небето, двамата се понесоха към дома.

След един час, със сухи дрехи и мокра коса, Бенет се насочи към детската стая. На вратата го спря Бернадет.

— Моля за извинение, Ваше Височество, но сега е времето за следобедния сън на принцеса Мариса. Нейно Височество си почива с бебето.

— Търся лейди Хана. — Той понечи да надзърне в стаята, ала Бернадет не го пусна.

— Лейди Хана не е тук, сър. Мисля, че днес следобед отиде в музея.

— В музея. — Бенет за момент пресметна. — Благодаря ти, Бернадет. — Изчезна, преди тя да бе успяла да довърши реверанса си.

Музеят на изкуствата бе малък и красив, както и всичко останало в Кордина. Той самият бе като миниатюрен замък, с мраморни подове и скулптурни колони. В централното фоайе имаше висок куполообразен таван със стъклопис и извит балкон, който създаваше впечатление за простор.

Стаите бяха разположени по този извит балкон като спици на колело. На долния етаж се помещаваше ресторант с умерени цени, откъдето посетителите можеха през дебела стъклена стена да се наслаждават на изгледа към градините.

Хана бе пристигнала рано, за да огледа цялата сграда. Мерките за сигурност бяха строги, но никой не обръщаше внимание на хората, които си почиваха по пейките край експозициите. Учителки развеждаха групи от деца, повечето от които се радваха по-скоро на свободния следобед, отколкото на картините и скулптурите. Наоколо се въртяха туристи с брошури в ръце, а говорът им бе смесица от френско, италианско, британско и американско звучене.

В един дъждовен следобед по средата на работната седмица музеят бе приятно място за прекарване на времето. Здравословно количество хора влизаха и излизаха. Хана реши, че не би могла да го планира по-добре.

В часа, който бе посочила в съобщението си, тя се запъти към един морски пейзаж на Моне. Задържа се пред него достатъчно за дълго, за да прочете табелката и да огледа мазките. Който и да трябваше да се срещне с нея, бе вероятно тук и също оглеждаше сградата и нея. Хана без да бърза минаваше от картина към картина.

После видя акварела и сърцето и мислите й се втурнаха към музикалната стая, към Бенет.

На табелката бе написано „Нейно височество принцеса Луиза Кординска“, ала с по-малки букви в ъгъла на картината бе подписът, Луиза Бисет.

Бе я нарекла просто „Морето“. Това наистина бе море, но видяно от място, на което Хана още не бе ходила — стръмни скали, спускащи се към разпилени камъни. Оттам плажът се белееше на фона на синята вода. Ала водата не бе спокойна. В тази картина художничката бе търсила и уловила силата и опасността. Вълните се издигаха високо, а откъм хоризонта се задаваше буря.

И той бе намерил това в един сандък, помисли Хана и едва се сдържа да не докосне рамката, както би сторил Бенет. Бе го намерил, помисли отново тя, и вероятно бе видял в него част от себе си.

— Интересен обект — произнесе до нея на френски един глас със силен акцент.

— Да, художникът е много добър. — Хана изпусна брошурите си. Докато се навеждаше да ги вземе, огледа наоколо и със задоволство установи, че наблизо нямаше никой, който можеше да ги чуе или дори да ги забележи. — Имам информация.

— Трябва да я предадете чрез мен.

Тя се обърна и му се усмихна, сякаш водеха приятен разговор за картината. Мъжът бе среден на ръст, мургав и без белези. Прецени го като около петдесетгодишен, макар че би могъл да е и по-млад. В някои професии хората бързо остаряват. Не бе французин по рождение. Немският акцент бе съвсем слаб, но Хана го долови и го запомни.

— В част от информацията ми има определени аспекти, които според мен трябва да бъдат предадени директно на човека, който ми плаща.

— Това противоречи на политиката на организацията.

— Обяснено ми е. Обаче знам какво едва не се случи преди шест месеца заради тази политика. Не се прие неблагосклонно, когато спестих на организацията определени… Да ги наречем неудобства.

— Мадмоазел, дошъл съм тук само за да получа вашата информация.

— Тогава моята информация е следната. — Преди да заговори отново, тя мина към друга картина и отново я огледа, без да бърза. Вдигна ръка, сякаш да покаже на събеседника си съчетанието на цветовете. — Имам неограничен достъп до двореца. Не претърсват нито мен, нито вещите ми. Вече съм направила пълно описание на охранителната система и там, и в Центъра за изящни изкуства.

— Това ще бъде много полезно.

— И ще бъде дадено на човека, който ми плаща. Това е моята политика, мосю.

— Плаща ви организацията.

— А организацията се ръководи от хора. Знам за кого работя и защо. — Обърна се към него с много студена и много спокойна усмивка, сякаш обсъждаха времето. — Не съм глупачка. Организацията има определени цели. Аз също. Ще бъда много щастлива, ако те съвпадат за взаимно задоволство. Ще се срещна и ще говоря с най-висшия ръководител. Погрижете се това да стане скоро.

— Понякога човек прави крачка напред и усеща, че пропада в пропаст.

— Аз не правя несигурни крачки. Предайте това, ако обичате. Онова, което знам, струва много. — Хана пусна брошурата си на пода, ала този път я остави там. — Довиждане, мосю.

Обърна се с пълното съзнание, че такива искания щяха да я отведат или до следващия етап, или до нейното отстраняване. С опънати до скъсване нерви тръгна към изхода. Като видя Бенет, сърцето й спря.

За секунди през главата й прелетяха десетина най-различни мисли. Дали не я бяха използвали, за да го изведат на открито в определено време и място? Дали той бе дошъл за нея, защото Дебок вече бе ударил някъде другаде?

Отне й още само няколко секунди да ги отхвърли като неразумни. Бе просто съвпадение и лош късмет, че Бенет се бе появил в края на нейната среща.

— Надявам се, че нямаш нищо против компания — започна той, преди да бе успяла да измисли подходящо начало на разговора.

— Разбира се, че не. — Тя не смееше да погледне зад гърба си, за да види дали нейният партньор бе още там. Усмихна се, защото не бе съвсем сигурна как да се държи, след като и двамата с Бенет няколко дни успешно се бяха избягвали един друг. — Музеят е още по-красив, отколкото са ми казвали.

— Всичко ли разгледа? С удоволствие ще те разведа. — Той я хвана за ръката с непринуден приятелски жест, който, осъзна Хана, само щеше да циментира позицията й, ако човекът на Дебок гледаше.

Тя вплете пръсти в неговите, като се мразеше, задето използва великодушието му срещу него.

— Мога по цели дни да разглеждам, но сега съм малко уморена.

Видя го. Бе се преместил в периферното й зрение. Брошурата, която му бе предала, бе в ръката му и Хана знаеше, че ги слуша, макар да бе с гръб към тях.

Бенет не забелязваше мъжа, виждаше само нея.

— Нека те почерпя едно кафе в кабинета си. Искам да поговоря с теб.

Тя усети как неочаквано в очите й запариха сълзи. Всичко, което той казваше, и начинът, по който го казваше, правеха твърденията й да звучат още по-достоверно.

— С удоволствие бих изпила едно кафе. — Остави го да я прегърне през рамо и да я изведе от залата, като знаеше, че всичко до най-малките подробности щеше да бъде докладвано на Дебок.

Качиха се в асансьора заедно с мълчаливия и безизразен телохранител. Бенет натисна бутона за третия етаж.

Прекосиха светлосивия килим, минаха покрай униформените стражи и влязоха в един апартамент. При появата на Бенет двете секретарки, едната седнала пред бюро с телефони, другата работеща на компютър, последна дума на техниката, се изправиха.

— Жанин, би ли ни донесла по едно кафе, ако обичаш?

— Веднага, Ваше Височество.

Той отвори една врата, все още обгърнал с другата си ръка раменете й. В момента, в който вратата се затвори зад тях, се зашушука. Негово височество никога досега не бе водил в кабинета си жена.

Стаята бе отражение на човек, който обича красивите неща. Сивите и сини цветове меко контрастираха на млечнобелите стени. Дълбоките фотьойли подканяха към спокоен и дълъг разговор, в ъгъла стоеше декоративно лимоново дръвче. Върху стъклените лавици бяха подредени малки съкровища — порцеланова купа, китайска статуетка на кон, шепа раковини, които сигурно бе събрал сам, и нащърбена чаша, която може да бе купил от някой битпазар.

Макар старинното бюро и столът зад него да бяха много делови на вид, стаята като цяло действаше отпускащо. Хана се зачуди дали Бенет идва тук, когато има нужда да избяга от двореца и от титлата си.

— Седни, Хана. Ако си обходила целия музей, трябва да си на крака от часове.

— Да, ала ми беше много приятно. — Тя избра един стол вместо уютния диван, и сплете ръце в скута си. — Винаги съм обичала Лувъра, но това е толкова по-лично.

— Бордът на директорите и Търговската камара ще са доволни да го чуят. — Той остана прав, пъхнал ръце в джобовете си. Чудеше се откъде да започне. — Ако ми беше казала, че ще идваш днес, с удоволствие щях да те разведа лично.

— Не исках да ти преча. Във всеки случай, много ми беше приятно просто да обикалям.

Я, той е нервен, установи Хана. Това би могло да й достави тайно удоволствие, ако не усещаше, че самата тя бе нервна. Заради срещата, каза си Хана. Не, заради Бенет. Бе глупаво да го отрича.

— Често ли работиш тук?

— Когато е необходимо. Често е по-удобно да работя извън кабинета си вкъщи. — Той не искаше да говори за музея. Пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете. Откога имаше проблеми да говори с жените? Откакто се появи Хана, помисли кисело и опита отново: — Хана…

На вратата се почука и Бенет преглътна една ругатня. Отвори вратата и в кабинета влезе Жанин с кафето. Каната бе сребърна, забеляза Хана, докато чашите бяха от виолетов костен порцелан със златни кантове по ръбовете.

— Да, Жанин, просто го остави тук. Аз ще го налея.

— Да, сър. — Тя го остави на масичката пред дивана и направи реверанс.

Той усети, че бе прозвучал малко грубо, и й се усмихна:

— Благодаря, Жанин. Мирише чудесно.

— Няма защо, сър. — Вратата се затвори зад нея с дискретно прищракване.

— Изглежда, че имаме късмет. — Бенет вдигна каничката и наля. — Тези малки пастички са от ресторанта долу. Прекрасни са. Сметана?

— Да, благодаря. Без захар. — Колко сме любезни, помисли Хана, когато напрежението започна да се разпространява от врата към раменете й. Като непознати на среща, уредена от техни приятели.

— Ще дойдеш ли да седнеш тук, ако обещая да се държа прилично?

Макар той да го каза весело, тя усети притеснението му. Сведе поглед към ръцете си. Бенет нямаше как да знае, че това бе не от стеснителност, а от срам.

— Разбира се. — Стана, отиде до дивана и седна до него. Вдигна чашата си с кафе в момента, в който той остави своята.

— Хана, извинявам се за поведението си онази вечер. Нищо чудно, че си обидена.

— О, моля те, недей. — Дори нейната тренираност не можеше да притъпи притеснението. Тя остави кафето си и понечи да стане. Бенет я хвана за ръката да я задържи. — Не искам извинение. — Като се мъчеше да запази самообладание, Хана се насили да го погледне. — Не бях обидена, наистина. Аз бях…

— Тогава уплашена? Това е също толкова непростимо.

— Не… Да. — Кой отговор бе правилният? Накрая се предаде. — Бенет, най-честното нещо, което можа да ти кажа, е че никой не е успявал така добре да ме смути.

— Благодаря.

— Това не беше комплимент, а оплакване.

— Хана, слава Богу, че пак си тук. — Той със смях вдигна ръцете й към устните си. Пусна ги, когато тя замръзна, ала продължи да се усмихва. — Приятели ли сме?

Хана кимна, все още нащрек.

— Бих искала да бъдем.

— Значи сме приятели. — Бенет се облегна назад, доволен, че успешно бе преодолял първото препятствие.

Щеше да чака и да бъде много внимателен, преди да се опита да прескочи второто. — Какво най-много ти хареса в музея?

Тя не му вярваше. Не, Хана бе прекалено добър играч, за да не разбира кога някой се готви за скок.

— Мисля, че свободната, весела атмосфера. Много често музеите са сериозни, мрачни места. О, и видях още една картина от твоята предшественичка. С морето. Невероятна е.

— Една от любимите ми. — Той внимаваше да не я докосне отново. — Изкушавах се да я държа затворена в моята стая, само за себе си, но… — Сви рамене и взе кафето си. — Реших, че няма да е честно.

— А ти си честен — промълви тя, със съзнанието, че го бе използвала.

— Опитвам се да бъда — отговори Бенет, като мислеше, че ще използва честни или нечестни средства, за да я спечели. — Хана, ти нали можеш да яздиш?

— Да.

— Излез утре сутринта на езда с мен. Трябва да е рано, защото денят ми е запълнен, но ми се струва, че отдавна не съм имал компания за езда.

— Не съм сигурна, че ще мога. Ив…

— Ще бъде заета с Мариса до десет — довърши той. Колко й се яздеше! Един час свобода и движение.

— Да, ала обещах да отида с нея до Центъра. Тя има там среща в единадесет.

— Ако си съгласна да излезем рано, дотогава ще сме се върнали. — Бенет не искаше да изпусне тази възможност. В очите й видя колебание и настоя: — Ела, Кордина изглежда най-красива сутрин от гърба на коня.

— Добре тогава. — Бе импулсивно решение, Хана знаеше, но можеше да си позволи един час отпускане.

Само след дни щеше да се срещне с Дебок. Тя вдигна кафето си и отпи. Или щеше да бъде мъртва.