Присъдата

32

Втората среща в стаичката на Марли се състоя един час след първата. Фич отново пристигна пеш, този път с куфарче и голяма чаша кафе. Под насмешливия му поглед Марли провери куфарчето за скрити микрофони.

Когато проверката свърши, Фич затвори куфарчето и отпи глътка кафе.

— Имам въпрос — заяви той.

— Какъв?

— Преди шест месеца ти и Истьр сте живели в друг окръг, а вероятно и в друг щат. За процеса ли пристигнахте?

Естествено, знаеше отговора, но искаше да разбере какво е готова да признае, след като вече бяха съдружници и се смяташе, че работят за една и съща страна.

— Може и така да се каже — отвърна тя.

Двамата с Николас предполагаха, че Фич вече е проследил пътя им от Лорънс до Билокси и това не беше чак толкова зле. Нека оцени способността им да подготвят и осъществят такъв грандиозен план. Друго ги тревожеше до смърт — миналото на Марли преди Лорънс.

— И двамата използвате фалшиви имена, нали? — продължи Фич.

— Не. Използваме законните си имена. Стига лични въпроси, Фич. Няма значение кои сме. Времето лети, а имаме още доста работа.

— За начало май ще е най-добре да ми кажеш докъде си стигнала в другия лагер. Какво знае Рор?

— Нищо не знае. Пуснах малко пушилка около него, но нито веднъж не сме разговаряли.

— Ако бях ти отказал, щеше ли да сключиш сделка с него?

— Да. Върша го заради парите, Фич. Николас е в ложата, защото така сме планирали. За този момент работим. И ще успеем, защото всички играят нечестно. Ти си нечестен. Клиентът ти е нечестен. Аз и моят партньор сме нечестни. Нечестни, но умни. Разлагаме системата по такъв начин, че да не ни засекат.

— Ами Рор? Няма ли да заподозре нещо, когато загуби?! Сигурно ще реши, че си сключила сделка с компанията.

— Рор не знае за мен. Никога не сме се срещали.

— Хайде де!

— Честна дума, Фич. Накарах те да мислиш, че преговарям с него, но не сме се срещали. Ако ми беше отказал обаче, щях да го сторя.

— Знаела си, че няма да откажа.

— Естествено. Знаехме, че ще си готов да купиш присъдата на всяка цена.

О, колко въпроси би искал да зададе! Как са научили за него? Как са открили телефонните номера? Как са вмъкнали Николас в списъка на съдебните заседатели? Как са уредили избора му? И откъде, по дяволите, знаеха за Фонда?

Искаше му се да зададе тия въпроси някой ден, когато всичко остане зад гърба им и напрежението се е превърнало в спомен. С какво удоволствие би седнал на дълга, спокойна вечеря с Марли и Николас, за да узнае отговорите. Възхищението му от тях растеше с всеки изминал миг.

— Обещай да не закачаш Лони Шейвър — каза той.

— Ще обещая, Фич, стига да кажеш защо толкова ти допада Лони.

— Той е на наша страна.

— Откъде знаеш?

— Имаме си начини.

— Слушай, Фич, щом работим за една и съща присъда, защо да не бъдем откровени?

— Знаеш ли, май си права. Защо изхвърлихте Херера?

— Казах ти. Той е досадник. Не харесваше Николас и Николас не го харесваше. А освен това Хенри Ву и Николас се сприятелиха. Тъй че не губим нищо.

— Защо изхвърлихте Стела Хюлик?

— Просто искахме да я махнем от залата. Беше ужасно противна. Все гледаше да ухапе някого.

— Кой ще е следващият?

— Не знам. Има още една резерва. От кого да се отървем?

— Само не от Лони.

— Тогава кажи защо.

— Е, да речем, че Лони е купен с пълна гаранция. Неговият е работодател ще ни послуша.

— Кого още си купил с пълна гаранция?

— Никого.

— Я стига, Фич. Искаш ли да победиш, или не?

— Естествено, че искам.

— Тогава не се ослушвай. Аз съм ти най-лесният път към присъдата.

— И най-скъпият.

— Едва ли си се надявал да ти изляза евтино. Какво печелиш, като криеш информация?

— Какво печеля, като се разприказвам?

— Мисля, че е очевидно. Ти казваш на мен. Аз казвам на Николас. Той схваща по-добре как се разпределят гласовете. И разбира накъде да се насочи. Какво ще кажеш за Гладис Кард?

— Тя ще последва останалите. Нямаме нищо за нея. Какво мисли Николас?

— Същото. Ами Ейнджъл Уийз?

— Тя е черна и пуши. Въпрос на късмет. Сигурно и тя ще последва останалите. Как смята Николас?

— Тя ще послуша Лорийн Дюк.

— А кого ще послуша Лорийн Дюк?

— Николас.

— Колко последователи има в момента той? Колко богомолци е събрал в паството?

— Най-напред Джери. Тъй като Джери спи със Силвия, можем да броим и нея. Като добавим Лорийн, ще спечелим и Ейнджъл.

Фич затаи дъх и преброи на ум.

— Значи петима. Това ли е всичко?

— С Хенри Ву стават шестима. Шестима за начало. Пресмятай сам, Фич. Нещата вървят от шест нагоре. Какво имаш за Севил?

Фич погледна бележките си, като че не ги знаеше наизуст. Всички записки в куфарчето му бяха четени и препрочетени десетки пъти.

— Нищо. Съвсем е откачил — печално призна той, сякаш смяташе за най-голям провал в своя живот неуспеха да открие ключ към Севил.

— А нещо мръсничко за Хърман?

— Не. Какво мисли Николас?

— Другите ще се вслушат в мнението на Хърман, не е задължително обаче да го последват. Няма много приятели, но и не го мразят. При гласуването най-вероятно ще остане в малцинство.

— Накъде клони?

— В момента е най-труден за разгадаване, защото твърдо спазва наредбите на съдията и не обсъжда процеса.

— Ама че нахалство.

— До последното заседание Николас ще има на своя страна девет човека, може би и повече. Просто му трябва малко помощ, за да окаже натиск върху някои колеги.

— Върху кого например?

— Върху Рики Колман.

Фич отпи глътка кафе, без да поглежда чашата. Остави я и приглади мустаците си. Марли не го изпускаше от очи.

— Ами… може и да имаме нещичко.

— Защо го усукваш, Фич? Или имаш нещо, или нямаш. Или ми казваш, за да предам на Николас и да спечелим гласа й, или си криеш тайните записки и се надяваш да мине на наша страна.

— Е, нека просто речем, че Рики има една неприятна лична тайна, за която би предпочела мъжът й да не знае.

— Защо криеш от мен, Фич? — ядоса се Марли. — Нали работим заедно?

— Да, но още не съм сигурен дали да ти кажа.

— Страхотно Фич. Нещо в миналото й, нали? Любовна връзка, аборт, развод?

— Ще си помисля.

— Добре си помисли, Фич. Ако ми погаждаш номера, и аз ще ти погаждам. Какво имаш за Мили?

Макар да изглеждаше спокоен и хладнокръвен, Фич усещаше как отвътре всичко му се свива на топка. Доколко да бъде откровен? Инстинктът му подсказваше да внимава. Щяха да се срещнат и утре, и вдругиден, тъй че, ако решеше, можеше да й разкрие всичко за Рики, за Мили и дори за Лони. Не бързай, каза си той.

— Нищо за Мили — отвърна Фич и погледна часовника си. Точно сега горкият Хопи седеше в голяма черна кола сред трима агенти на ФБР и сигурно вече хленчеше като пеленаче.

— Сигурен ли си, Фич?

Преди седмица Николас бе зърнал в мотела как Хопи се задава по коридора с цветя и бонбони за съпругата си. Поприказваха малко. А на следващия ден го забеляза в съдебната зала — съвсем различно лице, изпълнено с изумление и внезапен интерес след три седмици заседания.

С играч като Фич беше нормално да смята, че всеки съдебен заседател е мишена за външен натиск. Затова Николас наблюдаваше всичко. Често обикаляше по коридора, докато пристигаха гостите, а понякога следеше и как си отиват. Вслушваше се в клюките из заседателската стая. Наблюдаваше всеки зрител в залата, дори им бе измислил прякори и кодови имена.

Имаха само неясно подозрение, че Фич обработва Мили чрез Хопи. Двамата изглеждаха тъй добродушни и неразделни — точно хора, каквито Фич лесно би хванал в някоя от коварните си примки.

— Естествено, че съм сигурен. Нищо за Мили.

— Напоследък се държи малко странно — излъга Марли.

Чудесно, помисли си Фич. Значи циркът с Хопи даваше резултати.

— Какво мисли Николас за Ройс, онзи от резервите? — запита той.

— На такива по тия места им викат „бял боклук“. Няма капчица мозък. Лесно ще се подведе. Пет хилядарки, и ще го имаме. Затова Николас иска да изхвърли Севил. Вместо него вкарваме Ройс, а той ще е лесен.

Небрежният намек за подкуп стопли сърцето на Фич. На не един процес бе мечтал да намери душичка като Марли, ангелче с мръсни ръце, което да му доставя заседателите на поднос. Още не можеше да повярва!

— Кой друг би могъл да приеме пари? — бързо запита той.

— Джери е закъсал. Има сума ти дългове от хазарт, а и го чака тежък развод. Ще му трябват двайсетина хиляди. Николас още не е отворил дума, но и това ще стане през почивните дни.

— Тия хора ще ни разорят — подхвърли Фич с каменна физиономия.

Марли прихна и продължи да се смее, докато Фич не издържа и се разкиска на собствената си шега. Току-що й бе обещал десет милиона, а на адвокатите трябваше да плати още два. Клиентите му разполагаха с около единайсет милиарда капитал.

Веселието отмина и известно време двамата се преструваха, че нямат какво да си кажат. Най-сетне Марли погледна часовника си.

— А сега пиши, Фич. В момента е три и половина източно време. Парите не отиват за Сингапур. Искам да прехвърлиш десетте милиона в Ханва Банк в Холандските Антили, и то незабавно.

— Ханва Банк ли?

— Да. Корейска банка. Прехвърляш парите на своя сметка.

— Нямам сметка там.

— Ще си откриеш. — Тя измъкна от чантата си няколко сгънати листа и ги хвърли на масата. — Ето ти бланки и инструкции.

— Вече е много късно — възрази той, докато посягаше към документите. — А утре е събота.

— Млъквай, Фич. Просто вземи да прочетеш инструкциите. Ако вършиш каквото ти кажа, всичко ще мине чудесно. За подбрани клиенти „Ханва“ работи по всяко време. Искам през почивните дни парите да кацнат там на твоя сметка.

— Как ще разбереш, че са прехвърлени?

— Ще ми покажеш факса с потвърждението. Парите остават там, докато заседателите се оттеглят за решението. После напускат „Ханва“ и отиват на моя сметка. Това трябва да стане в понеделник сутринта.

— Ами ако процесът приключи дотогава?

— Фич, уверявам те, че няма да има присъда, преди парите да влязат на моя сметка. Твърдо. А ако случайно ти хрумне да ни прецакаш, обещавам да има чудесна присъда в полза на ищеца. За огромна сума.

— Да не говорим за това.

— Прав си. Всичко е планирано до най-дребни подробности, Фич. Не усложнявай нещата. Просто прави каквото ти казвам. Бягай да прехвърлиш парите.

Уендъл Рор крещя срещу доктор Гънтър час и половина и когато приключи, в залата не останаха здрави нерви. Самият Рор вероятно се чувстваше най-спокоен, защото не страдаше от собствения си тормоз. На всички останали им бе дошло до гуша. Беше петък, наближаваше пет часа и приключваше поредната седмица. С перспектива за още два почивни дни в „Сиеста Ин“.

Съдията Харкин се тревожеше за заседателите. Те изглеждаха отегчени и раздразнителни, явно им бе омръзнало да седят под ключ и да слушат приказки, за които вече не даваха пукната пара.

Адвокатите също се тревожеха. Заседателите не реагираха на показанията както трябва. Или се въртяха, или дремеха. Или зяпаха тъпо из залата, или тайно се щипеха, за да не заспят.

Но Николас не изпитваше и капка тревога за колегите си. Така ги искаше — изтощени и готови да вдигнат бунт. Тьлпата винаги се нуждае от водач.

През следобедната почивка той бе подготвил писмо до съдията Харкин, с което настояваше процесът да продължи и събота. На обяд бяха обсъдили предложението и спорът трая само няколко минути, защото той имаше готов отговор за всичко. Защо да киснат в мотела, когато със същия успех можеха да седят в ложата и да бързат към края на маратона?

Останалите дванайсет охотно добавиха подписите си под неговия и Харкин нямаше избор. Съботните заседания бяха рядкост, но не и изключение, особено при изолация на заседателите.

Негова светлост разпита ответника какво е предвидено за утре и Кейбъл категорично обеща да приключат. Рор заяви, че ищецът няма да протака нещата. За неделно заседание не можеше да става и дума.

— Надявам се процесът да свърши в понеделник следобед — съобщи Харкин на заседателите. — Утре е последен на ответника, в понеделник сутрин ще чуем заклютелните речи на двете страни и се надявам до пладне да получите делото за решение. Толкоз ми е по силите, скъпи приятели.

В ложата изведнъж разцъфтяха усмивки. Вече му се виждаше краят, все някак щяха да изкарат заедно още два почивни дни.

Предвиждаше се вечеря в един ресторант в Гълфпорт, прославен с великолепните си ребра на скара, а след това четири часа лични посещения — днес, утре и в неделя. Съдията се извини за неудобствата и ги отпрати.

След като заседателите излязоха, Харкин свика адвокатите и два часа обсъждаха десетина писмени молби и предложения.