Приятна вечер

Трета глава

Майк Баниън плати таксито, докарало го от летището на Маями до хотел „Сийвю“. Спря се и огледа входа на хотела, балконите, богато украсени със старомодни плетеници от ковано желязо. Реши, че това е хотел за пенсионери, не с кой знае какви средства. Вътрешно се примири и се изкачи по стълбите, които водеха към фоайето с подредени миниатюрни палми и потъмнели вази от кована мед. Прекоси го и се приближи до скромната рецепция.

Изискано облечен възрастен мъж му се усмихна за добре дошъл.

— Господин Ванс ме очаква — каза Майк.

— Господин Лукас?

— Да, аз съм. — Брат му бе казал да се регистрира в хотела като Тед Лукас и резервацията му бе направена на това име.

— Момент, моля — възрастният мъж вдигна слушалката, измърмори нещо, изслуша някого и затвори телефона.

— Господин Ванс ще ви приеме, господин Лукас. Първи етаж. Втора стая. Вашата стая е на четвъртия етаж. Номер дванайсет. Ако оставите чантата си, ще я отнеса до стаята ви.

Майк се качи с асансьора до първия етаж. Пестеше всяко ненужно усилие. Беше усетил, че изкачването на стълби му причинява остра болка от едната страна. Денят бе изключително тежък. Сигурно от полета и влаченето на чантата. Беше сигурен, че утре няма да усеща това ужасно нещо, дето го гризеше отвътре. Болката се появяваше и изчезваше. Имаше дни, когато се опитваше да се убеди, че няма да умре след няколко месеца, но като напускаше летището острата болка го проряза и трябваше да се примири с факта, че се самозаблуждава.

Почука на стая номер две и някой заядливо му извика да влезе.

Отвори вратата и надникна в малка дневна, с поовехтели, но удобни мебели — стая, в която престарели дядовци и баби можеха да си починат в очакване на смъртта.

Лу Брейди седеше в инвалиден стол. Като го погледна, Майк видя един дребен, слабичък човек, който явно наближаваше осемдесетте. Брейди беше майсторски дегизиран. Бухналата бяла коса, големият бял мустак, тесните ноздри и сухата, сбръчкана кожа бяха напълно заблудили Маги. Брейди й беше казал да дойде в хотел „Сийвю“, където за нея има резервация на името на Стела Жак и да пита за господин Ванс.

Когато Маги пристигна следобеда на предния ден и се яви в стая номер две, тя се взря в стареца на инвалидния стол, след което смутено възкликна:

— О, извинете ме! Изглежда съм сбъркала стаята — и тръгна към вратата.

— Влизай, скъпа, и си сваляй панталоните — каза Брейди с естествения си глас.

Маги бе така шокирана, че това изобщо не й се стори смешно. На Брейди му трябваше доста време да я убеди, че този стар инвалид, дето я потупва успокоително, е любовта на живота й.

Накрая заговори съвсем делово. Каза й, че на следващата сутрин пристига човекът, който щеше да изиграе най-важната роля в обира на хотела.

— Искам да останеш в спалнята, Маги — рече Брейди. — Остави вратата полуотворена и ни слушай. Искам да се убедиш, че можеш да работиш с този човек, така както аз искам да се убедя. Хедън ме увери, че с него няма да имаме проблеми, но той все пак е аматьор. Нямам доверие на аматьори. Изгуби ли самообладание, ще ни провали и ние здравата ще я закъсаме. Послушай го как говори, вникни добре в това, което казва, после ела и го поогледай добре. Ако не си много сигурна в него, прокарай пръсти през косата си. Ако си сигурна, че ще можеш да работиш с него, просто го кажи.

Маги, доста опулена, кимна.

— Това ще е големият ни удар, нали, Лу? Малко съм притеснена. Не ми се иска да ида в затвора, но щом ти казваш, че всичко ще е наред, значи ще е наред.

— Няма да идеш в затвора, мила, нито пък аз.

Маги започна да гали ръката на Брейди.

— Знаеш ли какво, скъпи? Никога не съм правила оная работа с осемдесетгодишен мъж. Искаш ли да опитаме?

Брейди се засмя.

— Не. Трябваха ми три часа, за да се дегизирам. Няма да се оставя да ме сдъвчеш. Иди да се поохладиш малко.

Застанал на вратата, Майк разгледа стареца, седнал в инвалидната количка. Подведе се, също като Маги, и си помисли:

„Боже! Този разпадащ се старчок ли е човекът, с когото трябва да работя?“

Докато Майк го разглеждаше, Брейди също се взираше в него със студен, изпитателен поглед, след това започна постепенно да се отпуска. Човекът си го бива, помисли си той. Не просто смел, от него се излъчва дисциплина. Хедън каза, че бил сержант в армията. Не е човек, който би загубил самообладание. Брейди малко се притесни от хлътналите очи, но суровите устни и силната линия на челюстта компенсираха очите.

— Аз съм Майк Баниън — каза мъжът. — Господин Ванс?

— Влезте и седнете — нареди Брейди.

Той изчака Баниън да затвори вратата и да седне на един стол, близо до инвалидната количка на Брейди.

— Значи вие сте Майк Баниън — изрече Брейди със старческия си глас. — Разкажете ми за себе си.

Майк погледна Брейди право в очите. В тоя старец имаше нещо фалшиво. Усети го съвсем инстинктивно.

— Тук съм, за да изпълня определена задача — започна той. — Не ви е нужно да знаете нищо за мен, така както на мен не ми е нужно да зная нищо за вас. Каква е задачата?

Това се хареса на Брейди. Този едър военен явно подхожда делово, помисли си той, но реши да го изпита още малко.

— Казаха ми, че сте добър стрелец. Колко добър стрелец сте?

— Хайде да престанем да дрънкаме глупости, а? — рече Майк. — Кажете на човека в другата стая да излезе оттам. И да говорим делово.

Маги се появи от спалнята, спря се да огледа Майк и плясна с ръце.

— Боже, какво страхотно мъжище! — възкликна тя.

Брейди се засмя като видя, че Майк се е вторачил в Маги.

— Хайде всички да пийнем по нещо — предложи той, стана от инвалидната количка и се приближи до бутилките, наредени на масата. — Това е Маги. Тя работи с нас. Ти какво ще пиеш Майк?

Удивен от внезапната пъргавина на стария инвалид и от вида на Маги, която бе в най-секси форма, Майк само зяпна. Сетне бързо се овладя и се изправи.

— Скоч? — попита Брейди.

— Каква е цялата работа, по дяволите? — ядоса се Майк.

— Изпий един скоч, Майк — каза Брейди и наля една голяма доза. — Маги, по-добре е ти да се въздържиш. Зная, че скочът ти пречи да се концентрираш. Дай питието на Майк, докато аз налея на себе си.

Маги взе чашата и се приближи до Майк.

— Заповядай, мъжище — каза тя.

Той пое чашата и си помисли, че никога не е виждал толкова секси жена. Почувства се леко замаян, но забеляза, че Брейди му направи знак да седне и се разположи на един стол.

— Добре, Майк, извинявай, че така те изпробвах, но трябваше да съм сигурен, че ставаш за работата, за която са те наели — Брейди седна в инвалидната количка. — Доволен съм. — Той погледна към Маги. — А ти?

Маги въздъхна.

— О, да. Той целият е само страхотни мускули!

Брейди въздъхна.

— Ще трябва да свикнете с Маги. На мен самият доста време ми бе нужно, за да свикна.

Майк се съвзе от шока, предизвикан от този осемдесетгодишен старец с поведение на трийсетгодишен мъж и от присъствието на Маги.

— Господин Ванс, — отсече той по военному — попитах ви в какво се състои работата.

Маги тихо изохка.

— Не е ли прекрасен този глас? — измърка тя и затрепка с мигли.

— Маги, няма ли да млъкнеш най-сетне? — сряза я Брейди и като се обърна към Майк, продължи: — Ето какво. Аз играя ролята на инвалид, Маги е моята медсестра, а ти си ми шофьор. — Той замълча, след това попита: — Имаш ли униформа?

— Имам.

— Добре.

— Ето в какво се състои задачата.

Следващите двайсет минути Брейди обясняваше подробности по обира.

— Твоята задача е да неутрализираш охраната, ако се покаже. Ще използваш пистолет със стрелички — завърши Брейди и даде знак на Маги, която отиде в спалнята и се върна с пистолета. — Не бива да има никакъв фал. — Продължи Брейди, докато Майк разглеждаше пистолета. — Не е смъртоносно, никой няма да умре. Цялата работа е стреличката да попадне във врата на пазача. Това е твоята задача. После ще ми помогнеш да вземем и изнесем касетките от сейфа и затова ще получиш петдесет хиляди долара.

Майк кимна.

— Ясно. Попитахте ме дали съм добър стрелец — каза той. — Съвсем резонен въпрос, щом става дума за петдесет хиляди долара. — Той огледа стаята. — Тази картина на стената. — Посочи една репродукция на импресионист в пастелни тонове. Картината висеше на шест-седем метра от мястото, където седеше. — Момчето отляво — дясното му око… виждате ли го?

И Брейди, и Маги се обърнаха и се вторачиха в картината. Чак сега я бяха забелязали.

Майк вдигна пистолета. Движението бе бързо и уверено. Нещо изплющя в момента, в който той натисна спусъка.

— Сега вижте — каза той.

Брейди стана от инвалидната количка, прекоси стаята и се загледа в картината. В дясното око на момчето бе забодена стреличката с приспивателно.

Беше 11.40. Сервитьорите в хотел „Спениш Бей“ циркулираха около огромния басейн, натоварени с подноси с разнообразни коктейли и реагираха бързо на щракащите пръсти на богаташите, които се излежаваха в шезлонги. Сервитьорите бяха следвани от добре обучени момчета с подноси с вкусни коктейлни хапки.

Уилбър Уорънтън бе завършил сутрешното си плуване. Излегната до него по бански, жена му Мария четеше роман. Плуването сутрин не беше за нея. Гримът и прическата й бяха толкова сложни, че тя плуваше само вечер, когато можеше да прекара час или дори повече в реставриране на пораженията, нанесени от водата, преди да иде на вечеря.

Уилбър беше допил вече своето второ сухо мартини. Чувстваше се спокоен и отпуснат. Досега меденият месец протичаше чудесно. Хотелът се оказа такъв, какъвто го описваха в рекламите. Обслужването е безупречно и кухнята не отстъпва на кухнята на никой от изисканите парижки ресторанти. Единственото малко облаче на иначе слънчевия хоризонт бяха непрекъснатите оплаквания на Мария. Крайно разглезена, тя беше от жените, които винаги намират някакъв недостатък, независимо какъв разкош им се предлага. В момента недоволстваше, че в хотела има толкова много стари хора.

Уилбър подчерта, че хотел „Спениш Бей“ е най-скъпият и най-добрият хотел в света. Само много богатите могат да си позволят да отсядат тук. А като правило, те са на преклонна възраст.

— Имаме късмет, че баща ми плаща престоя ни, Мария — каза той. — В противен случай нямаше да сме тук.

Мария сбърчи нос.

— Все едно, че живеем в гробище.

— Винаги можем да се махнем оттук. Искаш ли да го направим? Да идем в „Ривидж“, там има само млади хора.

— „Ривидж“? Да не си луд? В този коптор!

Уилбър погледна часовника си и се изправи.

— Ще ида да се обадя на татко.

Мария се намръщи.

— О, боже! Пак ли? Трябва ли всеки ден да му телефонираш?

— Обича да си побъбрим — каза Уилбър. — Няма да се бавя.

Той се отдалечи, а Мария сви рамене и продължи да чете романа си.

Уилбър също обичаше да поприказва с баща си и знаеше, че старецът очаква с нетърпение тези моменти, за да разкаже на сина си какво е станало през деня. Уилбър не забравяше, че баща му е самотен и чака завръщането им в Далас, както и да го дарят с внучета. Доста притеснен от това, Уилбър съобщи на Мария, че баща му им е купил луксозна къща, изцяло обзаведена, с прислуга, две коли, плувен басейн и малък парк. Всъщност с всичко, което може да се купи с пари.

— А кой е казал, че искам да живея в дупка като Далас? — попита тя ядосано. — След медения месец искам да идем в Париж или Венеция.

— Аз ще работя в Далас, Мария — напомни й Уилбър търпеливо. — Ще ти хареса. Видях къщата. Наистина е прекрасна! По-късно ще идем и в Париж.

Тя го бе погледнала с упорития си поглед и нищо не бе казала. Уилбър взе асансьора до последния етаж, влезе в дневната и поръча разговор с Далас. След няколко минути вече разговаряше с баща си.

— Здрасти, синко! — забоботи басовия глас на Сайлъс Уорънтън. — Как е?

— Добре е, татко, а ти как си?

— Много работа. Дау Джоунс взе, че се покачи. Току-що продадох пакет акции — добра печалба ми донесоха. Ще обядвам с няколко араби, големи клечки в техния регион, ама за мен са дребна риба. Опитват се да ме накарат да сключим една сделка. Ако стане според моите условия, може да паднат доста парици.

— Браво, татко!

— Твоят старец си знае работата. — Пауза и след това: — Как е жена ти? — Сайлъс рядко наричаше Мария с името й.

— Добре, татко.

— Бременна ли е вече?

Уилбър се насили да се засмее.

— Дай ни време, татко. Мария иска да види свят, преди да раждаме деца.

Чу как баща му изсумтя неодобрително.

— Не отлагай прекалено, синко. Остарявам вече. Кога се връщате вкъщи?

— О, след седмица-две.

— Приготвил съм ти много интересни неща тук. Искам да поемеш малко от тежестта на работата, сине. Каза ли на жена си за къщата? Ходих да я погледна. Много е шик.

— Разбира се, че и казах, татко. — Уилбър се опита в гласа му да прозвучи ентусиазъм. — Много е доволна.

Пак изсумтяване.

— Че как иначе? Струва три милиона. — Пауза, след това: — Е, забавлявай се добре, синко. След малко имам заседание на управителния съвет. Скоро и ти ще си в този съвет. Довиждане, сине, и умната, — и Сайлъс затвори телефона.

Анита Сертес тъкмо привършваше със спалнята на Мария, когато Уилбър влезе, за да се обади по телефона. Тя бързо се скри зад вратата и чу разговора. Едната страна на разговора не й даде много информация, освен че естествената топлина в гласа на Уилбър потвърди това, което тя вече беше чула от клюките в хотела: страшно богатият Сайлъс Уорънтън и синът му са силно привързани един към друг. Един от сервитьорите, кубинец, й беше казал, че както дочул, старецът жадувал за внучета.

— Тая богата кучка няма да свърши нищо. Чух ги да се карат в спалнята. Такава егоистка е, че дори не иска да има деца. Синът ще поеме нефтената империя. Ще наследи милиарди, когато старецът хвърли топа — беше й казал той.

Анита не спа. Прекара часове в душната кабина на рибарската шхуна на Мануел Торес в непрекъснат разговор.

Отначало помоли Фуентес да помогне на Педро. Той вдигна рамене.

— Какво мога да направя аз? Ченгетата ме търсят! — развика се той с пронизителен глас. — Ако можех да намеря пари, щях да замина за Хавана, но сега съм вързан.

— Тук ще си в безопасност — увери го Мануел. — Не съм от хората, които изоставят приятелите си.

— Моят съпруг не ти ли е приятел? — попита Анита.

— Негов приятел е — рече Мануел. — Не мой.

Фуентес отчаяно заразмахва ръце.

— Нищо не мога да направя! Не разбираш ли? Ченгетата го пипнаха! Ранен е. Какво мога да направя?

Наведена напред, с горящи очи, Анита заговори.

Двамата мъже я изслушаха, после Фуентес рязко скочи.

— Това са шантави приказки — избухна той. — Ти не си на себе си! Махай се от тука! Да не си посмяла да дойдеш повече! Ти си луда!

Мануел сложи ръка на рамото на Фуентес, за да го удържи.

— Виждам една възможност — каза той. — Нека поразмислим малко над тази идея. Успокой се.

— Това са шантави приказки!

— Нищо, което е свързано с пет милиона долара не може да бъде шантави приказки. Успокой се.

Анита наблюдаваше двамата мъже. Беше очаквала да се противопоставят, Фуентес е глупав, но й стана ясно, че Мануел е почнал да налапва въдицата, която тя поклащаше пред него. Внимателно го огледа: едър, силен, с буйна черна брада, съвсем оголяла глава и жестоки очички. Само ако можеше да го убеди, тя бе сигурна, че той ще изпълни плана й отлично.

Мануел я погледна.

— Нека сега да се разберем — каза той. — Твоята идея е да завземем президентския апартамент и да задържим Уорънтън и жена му като заложници?

— Това е планът ми — рече тихо Анита. — Уорънтън струва милиарди. Баща му го обича. За него откуп от пет милиона ще е нищо.

— А как ще превземем апартамента? — попита Мануел.

— Казвам ти, че тя е луда! — яростно изкрещя Фуентес. — Познавам хотела. Там има охрана! Да завземем президентския апартамент… шантави приказки!

Мануел потупа Фуентес по ръката.

— Приятелю, ще те помоля да млъкнеш. Нека я изслушаме. Пет милиона долара! Помисли си какво означава това. — Той погледна към Анита и я попита: — И как ще влезем в президентския апартамент?

— Чрез мен — обади се Анита. — Аз работя в хотела. Зная всичко за охраната, зная как се стига до апартамента, как да се избегнат хотелските детективи и пазачите. — Тя се обърна към Фуентес: — Ченгетата те търсят. Да не би да имаш намерение да прекараш в тази кабинка месеци наред? Не разбираш ли, че щом веднъж попаднеш в апартамента, ще можеш да имаш всичко: храна, напитки, цигари… всичко. И защото държиш Уорънтънови в ръцете си, от хотела ще ти дават каквото пожелаеш. После, когато ни платят откупа, ние всички, вземайки Уорънтънови като заложници, ще си тръгнем с пет милиона долара.

Фуентес я зяпна, след това погледна неспокойно към Мануел.

— Да, може би — изрече той бавно. — Ти сигурна ли си, че можеш да ни заведеш до президентския апартамент?

Анита започна да се отпуска. Още една рибка бе налапала въдицата.

— Мога — натърти тя. — Имам дубликати от ключовете за стаята на обслужващия персонал и за президентския апартамент.

— Така ли? — попита остро Мануел. — Откъде ги имаш?

Неотдавна Педро я беше посъветвал:

— Винаги дръж дубликати от хотелските ключове. Човек не знае кога могат да му потрябват.

И той й бе обяснил как да направи восъчен отпечатък, а по-късно уреди да изработят самите ключове.

— Това си е моя работа — отсече тя. — Просто имам.

Фуентес погледна към Мануел.

— Ти как мислиш?

— Идеята ми харесва. Но ще ни е нужен трети човек. Не знаем колко време ще ни се наложи да прекараме залостени в този апартамент. Ще трябва и да спим. Един спи, един дежури. Ще ни бъде нужен трети.

— Аз ще съм третият — отсече Анита.

Мануел поклати глава.

— Не, за теб ще е по-добре да се държиш настрана.

— Аз ще съм третият — повтори Анита твърдо. — Съвсем скоро ченгетата ще научат името на мъжа ми. Ще тръгнат да ме търсят и ще изгубя работата си. Тогава вече няма да можете да стигнете до президентския апартамент. Всичко трябва да стане много бързо.

Мануел се замисли за малко, после кимна.

— Звучи разумно — обърна се той към Фуентес. — Нека да поразмислим по-внимателно върху този твой план, госпожо Сертес. Ела утре вечер и ще ти отговоря дали ще го направим.

— Не по-късно от утре вечер.

— Утре вечер. Отговорът ще е или да или не — каза Мануел. Бяха захапали, помисли си тя и се втренчи в Мануел:

— Сега ме чуйте. Ще ви пусна в апартамента при едно условие.

Двамата мъже я изгледаха подозрително.

— И какво е условието? — попита Мануел.

— Не искам нищо от откупа. Каквито пари вземете, можете да си ги разделите, но заедно с другото трябва да поставим и условието да освободят Педро и той да дойде с нас, когато отлетим заедно със заложниците за Хавана. Ако не сте съгласни с това условие, няма да ви пусна в апартамента.

Фуентес пак избухна.

— Казах ти, че тя е луда! — изкрещя той на Мануел. — Педро е ранен! Може да умира! Ченгетата никога няма да го пуснат! Убил е двама души! Налудничави приказки!

— Млъкни! — излая Мануел, който вече губеше търпение. — Вижте, госпожо Сертес, поставяте много трудно условие, но то не е невъзможно. Веднъж да се доберем до апартамента и да вземем нещата в свои ръце, ние ще диктуваме условията. Обещавам, че ще направя всичко възможно, за да бъде и съпругът ви с нас, когато заминаваме. Аз съм човек, който държи на думата си. Познават ме като честен човек. Обещавам, но ще бъде трудно.

— Мануел Торес — натърти Анита, а очите й бяха станали твърди и студени като стомана. — Аз не съм глупачка. Единствената ми мисъл е да си върна светлината в моя живот — Педро. Когато настъпи моментът и не са изпълнили искането ми да освободят Педро, ще убия тази богата южноамериканска кучка, ще убия и Уорънтън. Така ще им кажеш и ако не ти повярват, тогава ще им го кажа аз и на мен ще ми повярват.

Мануел я погледна, стреснат. Ето, помисли си той, една наистина силна жена и той усети, че й се възхищава. Беше напълно убеден в думите й.

Остана дълго неподвижен, без да свали очи от нея, после кимна. Бе победен от стоманените нотки в гласа й.

— Добре, може и да стане. Ела утре вечер. Ще поразуча някои неща. Първо трябва да разберем как е мъжът ти. Това няма да е проблем. Утре, след като свършиш работа, ще обсъдим какво да правим.

Уморена, но вътрешно ликуваща, Анита стана. Мануел се изправи в цял ръст и й протегна ръка.

— Ти си добра съпруга и много свястна жена — каза той. — Ще работим добре заедно.

Щом тя излезе, Фуентес избухна:

— Но тя е луда!

Мануел го погледна и поклати глава:

— Тя е влюбена. Когато жените са истински влюбени, стават по-силни от мъжете. Сега да лягаме да спим.

Клод Превин работеше денем на рецепцията в хотел „Спениш Бей“. Задълженията му включваха посрещане на новопристигналите, регистрирането им, изпращането им до апартаменти и вили, подготвяне на сметките. Трийсет и пет годишен, висок и слаб, той бе работил няколко години на рецепцията в хотел „Жорж Пети“ в Париж. По съвета на баща си, който имаше ресторант с две звезди на левия бряг, Клод Превин направи постъпки за шефското място на рецепцията. След като го утвърдиха, вече две години работеше на рецепцията на този най-добър хотел. Жан Дюлак, собственикът на хотела, беше доволен от него. Бъдещето на Превин бе подсигурено.

В тази гореща, слънчева сутрин Превин стоеше на рецепцията и оглеждаше огромното фоайе, в което посетителите разговаряха и си пийваха утринните коктейли. Слушаше носовото бърборене на тези богати старци и си спомняше с носталгия за хотел „Жорж Пети“, където кипеше бурен и интересен живот. Тук имаше само дъртаци, които бяха много взискателни, но се задоволяваха само с ядене, пиене и клюки. Богатите старци, мислеше си Превин, са пълна скука, но без тях този хотел не би съществувал.

Пред него се появи едно видение в бяло. Той примигна, защото пред очите му се изправи най-великолепната и най-сексапилна жена, която някога бе виждал.

Маги Шулц, в престилката на медсестра, с медени къдри, скрити почти изцяло под касинката, с големи, блестящи очи, представляваше за Превин, дори облечена, нещо повече от плакат на „Плейбой“.

Маги, която си даваше сметка за сексуалното си въздействие, погледна красивия мъж с ясното съзнание, че е направила необходимото впечатление.

— Господин Корнелиус Ванс има резервация — каза тя със смирен глас.

Известно време Превин само я гледаше. След това се овладя, поклони се с мисълта, че ако има жена на този свят, с която той би искал да е в леглото, то тази жена сега стоеше пред него и му се усмихваше.

— Господин Ванс. Разбира се. Вила номер три — отговори той с леко пресипнал от вълнение глас.

— Ами той е отпред — измяука Маги. — Горкичкият, не може да влезе. Каза ми да го регистрирам. Аз съм сестрата, която се грижи за него — Стела Жак. — Тя му пусна своята най-секси усмивка.

— Какво трябва да направя?

Превин, почти хипнотизиран от усмивката й, щракна с пръсти. Магически се появиха две момчета.

— Ако обичате да се подпишете вместо господин Ванс, госпожице Жак — каза той. — Момчетата ще ви придружат до вилата.

Маги се подписа, след това хвърли на Превин още една секси усмивка и последва пиколата към Ролс Ройса.

Превин си пое дълбоко дъх. Каква жена само! Помисли си той. Докато я наблюдаваше как пресича фоайето и се възхищаваше на поклащането на бедрата й, един глас каза на френски.

— Коя е тя, Клод?

Превин се стресна гузно и се обърна.

— Добро утро, господин Дюлак — той почтително се поклони.

Жан Дюлак, собственик на този луксозен хотел, наскоро прехвърлил петдесетте, беше висок мъж с изискана външност и с излъскания чар на французин, но зад този чар се криеше безмилостната взискателност, която бе сътворила чудото „Спениш Бей“. Не понасяше немарливост, лениво обслужване. Беше направил този хотел най-добрият в света и бе твърдо решен да поддържа нивото му. Остави управлението на хотела в ръцете на високоплатени професионалисти, но през цялото време наглеждаше, следеше, поправяше, насочваше персонала си.

Всяка сутрин в девет и половина излизаше от офиса си и посещаваше последователно всяко звено от хотела. Винаги усмихнат и любезен, той бе безкомпромисен към всички пропуски, фалове и гафове. Започна от пералнята, размени по някоя приказка с жените, които го обожаваха, сетне слезе във винарската изба, поприказва с шефа й, който бе французин, после обходи трите ресторанта и обсъди с управителите им менюто за деня. След всичко това отиде в кухнята, поприказва с главния готвач и докато разговаряше с младшите готвачи, хвърли бърз поглед наоколо, като през цялото време следеше за пропуски.

Този сутрешен ритуал отнемаше доста време. Накрая мина през фоайето и с акцент на Морис Шевалие се заприказва с богатите старци, които бяха просто очаровани.

Приближи се до рецепцията и попита:

— Коя беше тя?

— Току-що пристигна господин Корнелиус Ванс, сър — каза Превин. — Това е медицинската му сестра.

— А, да, господин Ванс — инвалид. — Дюлак се усмихна. — Явно умее да си подбира медицинските сестри.

Превин наведе глава.

— По всичко личи, че е така.

Дюлак кимна, излезе на терасата и продължи да се спира и да разговаря с богатите клиенти около плувния басейн.

След като се посуетиха известно време, но все пак успяха да свалят господин Ванс от Ролса и да го настанят в инвалидната количка, Брейди, Маги и Майк се разположиха в луксозната вила, спогледаха се и се усмихнаха.

Момчетата си бяха отишли. Предложението им да разопаковат багажа бе отклонено от Маги. За добре дошли върху скрина ги чакаха две бутилки шампанско в кофички с лед, цветя и голяма кошница с редки плодове.

— Много шик — рече Брейди. — Страшно си падам по такива работи — лукс за чужда сметка. Майк отвори една бутилка. Да се възползваме от условията тук, докато можем.

Маги огледа вилата и откри три спални и кухненски бокс.

Докато Майк още се бореше с тапата на шампанското, тя се върна обратно в дневната.

— Направо е супер! — възкликна тя. — Ела да видиш.

— Това е най-хубавият хотел в света — съгласи се Брейди. — Хайде да пийнем.

Докато отпиваха от шампанското, Брейди каза:

— Маги, да не губим време. Искам да започнеш да слухтиш наоколо. Знаеш си задачата. Трябва да разберем къде се намира сейфът.

— Вече установих един контакт. Служителят на рецепцията е страхотен. Ако мога да остана насаме с него за десет минути, той ще е направо туш.

— Виж тогава, уреди тази работа, бебчо. Намери начин да останете сами.

Анита мина по мостчето към шхуната на Мануел. Видя силуета на Мануел, открояващ се на светлината в предната кабина. Той я чакаше и й махна.

В душната кабина Фуентес нервно гризеше ноктите си, а Анита се отпусна уморено на пейката и подпря ръце на омазнената маса.

— Организирал съм всичко — каза Мануел и седна срещу нея. — Първо: имам новини за мъжа ти. Той все още е в безсъзнание, но ще оживее.

Ограден е със страхотни грижи. Не се тревожи за него.

Анита сви юмруци и затвори очи. Мануел я наблюдаваше. Усети цялата й любов към този тъп, празноглав мъж и бе много впечатлен.

— Ченгетата се опитват да разберат кой е той — продължи Мануел, — но са ударили на камък. Предупредих нашите хора да не говорят с ченгетата. Дори когато Педро дойде в съзнание, той няма да проговори. Така че положението е доста окуражаващо. Сега имаме време да пуснем в ход твоя план. Хубаво е, че не е нужно да бързаме.

Анита го погледна изпитателно.

— Ще оживее ли мъжът ми?

— Да, един от лекарите в болницата е мой добър приятел. Каза, че Педро е много зле, но ще оживее.

По лицето на Анита потекоха сълзи, но тя ядосано ги избърса.

— И така…?

— Трябва да изчакаме, докато Педро се оправи достатъчно, за да може да пътува. Би било глупаво да избързваме. Ако го вземем от интензивното отделение по-рано, може и да не оцелее — каза тихо Мануел. — Виждаш ли? Мисля не само за парите, но и за мъжа ти.

Анита кимна.

— Много добре — продължи Мануел. — Доста умувах по тези въпроси. Трябва да ги притиснем до стената. Само тогава полицаите няма накъде да мърдат и ще ни предадат Педро.

— Да ги притиснем? — Анита изглеждаше озадачена. — Как да ги притиснем? Не разбирам.

— Бащата на Уорънтън ще плати откупа. За него пет милиона са нищо, но освобождаването на Педро хич няма да е лесно — рече Мануел. — Мислих за това. Ченгетата здраво ще се опънат, така че ще трябва да ги притиснем до стената.

— Как да ги притиснем? Все още нищо не разбирам.

— Хотел „Спениш Бей“ е най-хубавият и най-елегантният хотел в света. За туристите той е символ на мястото им в обществото. Дори когато не са отседнали в хотела, често ги питат дали са вечеряли в някой от ресторантите му — това го знам от моите информатори. Ако не са — пада им реномето. Такива сноби са богатите. Говорих с един от работниците, стар приятел, който сега работи в общината. Той ми каза, че приходите на общината ще спаднат наполовина, ако хотел „Спениш Бей“ фалира. Собственикът на хотела, Дюлак, е личен приятел на кмета. Когато Дюлак научи, че някъде в хотела има мощна бомба и че ако не успее да убеди кмета и полицията да освободят Педро, бомбата ще избухне, той ще направи всичко, само и само да пуснат Педро. Ще го предупредим, че бомбата ще причини такива щети, че хотелът му ще излезе извън строя в продължение на месеци.

— Ами ако кметът и полицията не повярват на блъфа? — запита Анита.

Мануел се усмихна злобно.

— Аз никога не блъфирам. Всичко ще е съвсем наистина и ти ще трябва да намериш сигурно място да сложим бомбата.

Очите на Анита се отвориха широко.

— Ти имаш бомба?

Мануел кимна.

— След няколко дни ще имам две бомби. Много хора са ми задължени за това или онова. Говорих с един приятел, когото измъкнах от трийсетгодишна присъда. Той е експерт по експлозивите. Обясних му какво ми трябва. В момента прави бомбите. Едната е съвсем миниатюрна. Ще им докара само леки повреди — ще строши малко прозорци, нищо по-сериозно, но втората бомба ще предизвика пълен хаос. Веднъж да се качим в президентския апартамент и с едно натискане на първото копче на дистанционното управление ще задействам малката бомба с радиосигнал. Това ще покаже на Дюлак, че не блъфирам. Ако натисна второто копче, хотелът ще излезе от строя за месеци наред.

Анита се зачерви от вълнение.

— Това е чудесен план! Ти наистина си човек, който си държи на думата! Къде да скрия тези бомби?

— Това е добър въпрос. Малката бомба не е достатъчно силна, за да нарани някого, но ще вдигне много шум от счупени стъкла.

— А голямата бомба?

— Това е въпрос, по който мислих дълго. Питах се къде е сърцето на хотела, мястото, около което се върти животът в един хотел? Кухните! Ако заплашим да унищожим кухненския блок, Дюлак ще разбере, че красивият му хотел ще престане да съществува, така че ти ще скриеш бомбата на някое много, много сигурно място в кухнята.

Анита си пое дълбоко дъх.

— Няма да е лесно. Има дневна и нощна смяна, които непрекъснато дежурят. Кухнята въобще не се затваря.

— Ако искаш да освободиш съпруга си, трябва да решиш този въпрос. Има време. Помисли. Не мога да измисля друг начин, по който да освободим Педро. Това е единственият път.

Анита седеше неподвижно и мислеше. След това кимна и се изправи.

— Ще намеря такова скрито място — рече тя. — Ти си умен мъж. — Тя сложи ръка на рамото на Мануел. — Благодаря ти.

След като тя си отиде, Фуентес възкликна:

— На кого му пука за този тъпанар Педро? Пет милиона долара! Да върви по дяволите тази идея с бомбите! Пълна лудост!

— Ако е възможно, Педро ще тръгне с нас — каза студено Мануел. — Дал съм й дума. Това е.

— Почакай сега — спря го Фуентес. — Помисли само, кой би искал да се разправя с две бомби? Не виждаш ли…

Мануел го прекъсна.

— Върви тогава, приятелю. Излез на пристана, за да те пипнат ченгетата. Или си с мен и ще правиш това, което ти кажа, или си свободен да си вървиш.

Фуентес остана известно време неподвижен. Даде си сметка, че няма никакъв избор и трябва да приеме условията на Мануел.

— Тогава ще работя с теб — реши той накрая.

Мануел се наведе напред и потупа Фуентес по рамото.

— Добре казано. Да пийнем по този повод. — Студените му очи фиксираха Фуентес. — И запомни, приятелю, че когато пия с някой, който ще работи с мен, това е окончателен договор. Ясно ли е?

Двамата мъже се спогледаха, Фуентес пресилено се усмихна.

— Ясно — каза той.

С помощта на шестима детективи от полицията в Маями, осем детективи от полицията на Парадайз Сити внимателно претърсваха Сийком. Търсеха Фуентес. Носеха и снимка на Педро, направена докато той бе в безсъзнание на болничното легло. Никой не го познаваше. Никой не беше го виждал. Абсолютно никой. Слухът за това, което искаше Мануел Торес, бе плъзнал наоколо.

Работниците — кубинци изпълняваха исканото от Мануел. Някой ден и те можеха да си имат неприятности с полицията, беше им казал Мануел. Мълчаливата стена пред потните, уморени детективи ги объркваше и обезкуражаваше. Те ходеха от врата на врата, чукаха, показваха снимките и питаха:

— Виждали ли сте тези мъже?

Лепски, заедно с детектив втора степен Макс Джакъби работеше на кея. Горещата следа към местонахождението на Фуентес бе разрешителното за пистолета, издадено с гаранцията на Лу Салинсбъри, богат собственик на яхта, който бе направил постъпки за разрешително, така че Фуентес да може да пази голямата му, луксозна яхта. Салинсбъри беше заминал за Бахамските острови, но справката показваше, че Фуентес не е върнал пистолета. Лепски реши, че някой от нощните пазачи, охраняващи другите яхти може да знае къде се намира Фуентес.

Двамата детективи вървяха по кея, Лепски дъвчеше сух сандвич със сирене и мърмореше. Беше десет и половина вечерта и той си мислеше за пилето, което бе оставил на тезгяха на Хари Аткинс предишната вечер, когато започна стрелбата.

— Пиле в бял винен сос с гъби! — простена той, дъвчейки. — Представи си само!

— Хари ще ти го запази във фризера — каза успокоително Джакъби. — Ако има за трима, нали ще ме поканите на вечеря.

Лепски изгрухтя.

— Прекалено много мислиш за ядене, Макс.

— Не е лошо като занимание. Какво ще кажеш за тези двамата?

Детективите забавиха крачка. На една пейка седяха двама мъже и пиеха бира. Имаха револвери на кръста и явно бяха наемна охрана на две големи яхти, закотвени една до друга.

Лепски се представи и показа значката си.

Единият от тях, възрастен и набит, присви очи пред снимката на Фуентес и я подаде на по-младия си колега.

— Разбира се, това е Фуентес — каза по-младият. — Той работеше за господин Салинсбъри. Нали така, Джак?

— Ъхъ. Кубинец. — Набитият вдигна поглед към Лепски. — Неприятности ли има?

— Той може да ни даде важна информация — каза Лепски. — Да имате представа къде можем да го намерим?

— Вече не работи тук. От седмици не сме го виждали.

По-младият каза:

— Говорете с Мануел Торес. Те са приятели с Фуентес. Торес има рибарска шхуна в другия край на пристанището, на трета стоянка. Ако някой знае къде се намира Фуентес, това може да бъде само Торес.

— Мануел Торес? — попита Лепски. — Кой е той?

— Още един скапан кубинец. Аз с кубинци не се занимавам, но Торес изглежда е важен. Той е собственик на шхуна и държи една сергия на пазара.

— Важен? — леко сондира Лепски.

— За кубинците. Има много приятели, които го посещават на шхуната. — По-младият повдигна рамене. — За кубинец, струва ми се, че е доста важен.

Лепски благодари на двамата пазачи, заедно с Джакъби тръгнаха по брега.

— Ще идем да хвърлим един поглед на Торес — каза Лепски.

Пътят бе дълъг и уморителен, край закотвените луксозни яхти, към онази част от кея, където бяха рибарските лодки и корабчета. И двамата се потяха в нощта, Лепски бе в отвратително настроение.

Една ниска, мургава кубинка мина край тях, хвърли им подозрителен поглед, после извърна глава.

Никой от детективите не знаеше, че тя е жената на Педро Сертес. Взеха я за някоя от проститутките край кея.

Намериха шхуната на Мануел, закотвена на трета стоянка, между две лодки за вадене на миди. Мостчето бе прибрано, но прозорчетата на предната кабина светеха.

С полицейски глас Лепски изрева:

— Отваряй, Торес. Полиция!

Мануел и Фуентес тъкмо се чукаха с чаши, за да циментират договора си, когато гласът на Лепски ги накара да разплискат питиетата си.

Фуентес стана жълто-зелен и очите му помътняха от страх.

— Полиция!

Мануел го потупа по ръката.

— Остави на мен. — С бързи движения той бутна масата встрани и вдигна един капак на пода. — Слизай долу и мълчи. Всичко ще бъде наред. Остави на мен.

Докато Фуентес слизаше в тъмната дупка, пропита с миризма на застояла риба, Мануел излезе на палубата.

— Ти ли си Торес? — излая Лепски.

— Така се казвам — каза Мануел тихо. — Какво има?

— Искаме да говорим с теб.

Мануел спусна мостчето, пъргаво скочи на кея и се озова лице в лице с Лепски, който размаха значката си.

— Къде е Роберто Фуентес? — попита той.

— Искате да кажете моят приятел, Роберто Фуентес? — попита Мануел и се усмихна.

— Чу ме какво те питах! Търсим го за съучастие в убийство. Знаеш ли къде е?

— Съучастие в убийство? — Мануел се направи на изненадан. — Аха! Това обяснява всичко. Разбрах аз, че нещо не е в ред.

— Какво си разбрал?

— Приятелят ми се обади снощи. Изглеждаше много възбуден. Каза ми, че трябва незабавно да отпътува за Хавана. Помоли ме да му дам пари на заем. Аз помагам на приятелите си, така че му дадох сто долара. Когато приятелите ми са в беда, аз не задавам въпроси. И вие, господин Ченге, сигурно бихте действали по същия начин, ако приятелите ви са в беда. — Мануел явно се забавляваше, гледайки обърканото изражение на Лепски. — Така че, приятелю, Роберто Фуентес се качи на един кораб и семейството си в Хавана.

— Кой кораб? — просъска Лепски.

— Откъде да зная? Той има приятели на пристанището. Много от тях се занимават с риболов. Някои пътуват до Хавана по работа. Ние кубинците си помагаме. — Мануел вдигна рамене. — Корабът? Откъде да зная?

Лепски пристъпи напред и потупа Мануел по гърдите.

— Аз пък мисля, че Мануел е на твоето продънено корито. Мисля, че лъжеш.

— Господин Ченге, мен ме познават на пристанището като човек, който държи на думата си. Можете да претърсите бедния ми дом — каза Мануел. — Уверявам Ви, че Фуентес в момента е с родителите си в Хавана. Вие, разбира се, имате заповед за обиск, нали? Доколкото ми е известно тя е необходима формалност.

Лепски разхлаби вратовръзката си.

— Слушай сега, умнико, да не се окажеш обвинен в укриване на съучастник в убийство.

Това може да те прати в затвора от пет до десет години. Питам те още веднъж: Фуентес на твоята шхуна ли се намира?

Мануел поклати глава.

— Той вече е в Хавана. Аз съм човек, който винаги казва истината. Питайте когото поискате от кубинците. Може и без разрешително за обиск. Елате вътре. Претършувайте убедете се сами. Аз съм от хората, дето винаги казват истината.

Лепски се поколеба. Ако се качеше на шхуната и не намереше Фуентес, това любезно копеле можеше да се оплаче на кмета: посегателство върху правата му. Лепски нямаше намерение да се замесва в такава каша. Реши първо да докладва на шефа си.

— Трябва да си лягам, господин Ченге — Продължи Мануел. — Аз съм трудов човек. И вие трябва да си лягате. Желая ви лека нощ.

— Може и да казва истината — реши Джакъби.

— Колкото аз съм Грета Гарбо — просъска Лепски.