Призракът на Сандокан

ПЛАВАНЕТО НА ПРОЗЯВКИТЕ

Много и все различни бяха последвалите събития. Докато един ден кораб, назован от Пирата на Малайзия „Соарес“, се полюшваше върху тихото и спокойно море и напредваше със скорост, съвсем неотговаряща за кила му, пригоден да пори вълните при необходимост и „мълниеносно“, както се изразяваха неговите моряци.

Този кораб, който можеше наистина да се състезава по бързина с рибите, бе нисък, много лек, с продълговати платна, поддържани от триъгълни мачти и бе в състояние да се пребори и с най-дивия ураган. Но сега сякаш изпълняваше съвършено друга мисия, не тази, за която бе предназначен.

Малайзийските пирати предпочитаха такива кораби за нападенията си срещу морските гиганти, плаващи из опасните морета на Малайзия.

Почти неподвижен сред безкрайната самотност на океана, „Соарес“ имаше вида на напуснат, изоставен на произвола на ветровете кораб. Той сякаш се отекчаваше сред пустинното спокойствие на водата и небесата. Не се виждаше и следа от облаче.

И наистина неколцината моряци се чудеха какво да правят на мостика — двама се изтягаха до наблюдателната каката, други петнадесетина дремеха по дъските.

Онези до каютата пушеха и мълчаха. Най-сетне единият процеди през зъби:

— Искаш ли да бъдеш искрен, братче?

— А кога не съм бил искрен, драги Яниш? — Другият извади от устата си мундщука на дългия чибук.

— Признай си тогава, че Тигъра на Малайзия е на път да пукне от скука — първият запали единадесетата си цигара и сподави прозявка, която бе по-красноречива от всякакви думи.

— Имаш право, Яниш. Пукам от скука, но както виждам, и ти не си по-въодушевен от мен.

— Да — каза Португалеца, — това спокойствие ме подлудява.

— Вината е твоя!

— Какво? Моя?

— Твоя, драги! Ти поиска да си отдъхнеш, да напуснеш Империята на Асам и на твоя синчага Соарес. И да си понакривиш шапката.

— Не плямпай глупости! — извика Португалеца. — Не помниш ли какво ми каза: „Бихме се много, да се оттеглим сега и да кажем сбогом на авантюрите! Да използуваме богатствата си и да се поразходим из морето като миролюбци, които се наслаждават на своята лятна почивка!“…

— Не отричам, че ти казах нещо подобно — отвърна Сандокан и напълни с тютюн чибука си, — но то беше само тълкуване на мисълта ти.

— Какво?!…

— Разбира се: когато постави на престола Асам, своя син, ти въздъхна облекчено и каза дословно: „Има да се занимавам доста сега с белия махараджа!“ Тогава ти предложих да започнем отново морския живот.

— С едно плаване, което няма никаква цел…

— За да си отдъхнем.

— Хубаво отдъхване! В гроба!… Знаеш ли как бих нарекъл това плаване?

— Кажи да чуя.

— Ами „Плаването на прозявките“.

— Прав си — каза Сандокан и се прозя. Португалеца добави:

— Ти не само ми предложи да се шляя без никаква цел из моретата, но намери начин да изчезнеш от числото на живите.

— Наистина — каза Сандокан, — за англичаните аз съм мъртъв.

— Мъртъв и погребан.

— Така е. Раджата на Каравак присъствува на погребението ми.

— И поиска да се увери със собствените си очи, че те погребват.

— Разбира се. Всичко стана, както изискваше редът.

— И как си отдъхна Джеймс Брук, когато видя, че те спускат в ямата!

— Вярно е.

— Най-после големият му неприятел се оказа мъртъв Най-после тоя Джеймс можеше да получи благодарностите от кралицата на Англия, че Тигъра на Малайзия е изчезнал, че Тигъра на Малайзия е пукнал завинаги!

— Изиграх, види се, чудесна шега и на кралицата, и на раджата на Саравак. Благодарение на факира Барода възкръснах на следния ден и ето ме тук, до теб, лежа и се прозявам.

— Имаш рядкото удоволствие да препрочетеш във вестника на Саравак как точно е преминала погребалната ти церемония…

— Хубава церемония, Яниш! Говориха за мен като за най-страхотния кръвопиец на Ориента!

Португалеца се усмихна:

— Все пак ораторът призна твоето благородно кавалерство…

— Наистина — прозя се отново Сандокан, — мислех дори да му изпратя картичка, да му благодаря. Тоя номер най-после ми позволява да си отдъхна от неприятелите.

— Англичаните няма да те гонят вече, убедени са, че си мъртъв, но кажи ми: какво спечели от всичко това?

— Нищо. Отегчавам се. Виждаш в какво спокойствие сме затънали.

— И сега, надявам се, проумяваш какво означава да водиш такъв живот без всякакви вълнения. Ние наистина ще се пукнем от прозявки. Омръзна ми. Небето спокойно, морето спокойно, акулите спокойни, англичаните спокойни… Но моля ти се, какво значи това! Не сме ли вече годни за нещо?

— Струва ми се… не — каза Сандокан, — стари сме, но не това, разбира се, е основната причина.

Яниш хвърли угарката си нервно.

— Стари ли сме… каза?

Ами ти какво искаш? Да кажа, че сме млади? На петдесет сме. И нито година повече! И няма да ти простя, Сандокан, за тая обида! — Португалеца се наежи. — Хора като нас остаряват само когато стоят с празни ръце и се прозяват…

— Не разбра ли, че не ни остава друго?

— Не, не съм разбрал. И не желая да споделям твоите мисли с нашите тигрета. Виж ги как се излежават, да ти се скъса сърцето.

— Почиват върху лаврите си, какво искаш.

— Стига! Докога ще трае гоя живот?

— Оттеглихме се, за да скучаем, ти остави твоя махараджа, аз се погребах, да направя удоволствието на Джеймс Брук. Добре, прав си. И какво сега?

— Да не продължаваме да бъдем глупаци, това! — каза ядно Португалеца, който бе ексмахараджа, и запали нова цигара.

— Казвай, каквото искаш да кажеш, само че съвсем ясно — каза Пирата на Малайзия и очите му светнаха при мисълта, че „’братчето“ му може би си е наумило да прекъснат бездействието, което наистина ставаше непоносимо.

— Искам да кажа — въздъхна Яниш, че по един или друг начин трябва да се измъкнем от това затъпяване.

— По-точно, по-точно. Имаш ли план?

— План ли? Не бързай толкова! Нали не искаш да бъдеш пират, как да ти предложа тогава нападение срещу някой по-едър кораб?

— Ти знаеш — отпусна дъх Пирата на Малайзия, — че моето морско разбойничество всъщност никога не е било престъпно. Англичаните ме изпъдиха от моето царство и аз им отмъщавах, като нападах корабите им.

— Така е, братче. Твоето бе война, не пиратство.

— Неприятелите ми ме направиха жестокия тигър на Малайзия!

— Така е.

— Но душата ми не ми позволяваше да се бия несправедливо.

— Разбирам — каза Португалеца, — искаш да ти потърся тук, сред това спокойно море, благородна причина за нови битки. Струва ми се, че твоите желания са доста големички. Какво искаш да ти намеря? Наоколо не се мярва дори потъващ кораб. Нищо. Абсолютно нищо!

Португалеца се изправи.

Вдигна очи и ръце към небето и започна на шега:

— Господи на риска и на авантюрата, ти, който в миналото ни дари с толкова опасни преживявания, приключения, в които много пъти играхме на живот и смърт, нима искаш сега да умрем от прозяване? Ние не сме хора, родени да водят спокоен, бездеен живот, ние сме създадени, за да паднем на ден най-малко по десет пъти в ноктите на смъртта и да се спасим, разбира се. Спокойното съществувание ни задушава! Ние, Господи на авантюрата, не можем да живеем, ако не рискуваме постоянно, изпрати ни някой дявол, изпрати ни някой пират, по-жесток от нас, и ще видиш ексмахараджата на Асам и Тигъра на Малайзия как знаят да се забавляват!

— Твоята молитва е много трогателна, Яниш — каза Сандокан, — но се страхувам, че Господа Бога на опасностите и риска е станал глух за нашите молитви.

— В такъв случай не знам какво да правя вече — разпери леко ръце Яниш,. — и ще бъда принуден да ти подскажа една идея, за да се освободим най-после от скуката.

— Да я чуя!

— Много е проста, но се страхувам, че няма да те зарадва съвсем.

— Хайде де, не изчерпвай търпението ми! Иска ли се смелост за изпълнението?

— О! И още каква!

— Тогава не разбирам защо се бавиш. Говори най-после!

— Повтарям, много е просто. Ще възпламеним бъчвата с барут, която имаме на кораба си, и ще хвръкнем всички във въздуха!

Португалеца избухна в смях, за малко да се задави.

Надяваше се, че и Сандокан ще стори същото. Но Пирата на Малайзия се усмихна леко и погледът му отплава към хоризонта.

— Какво има? — запита Португалеца.

ПРЕЛИТАНЕТО НА ПАТИЦИТЕ

Сандокан не отговори. Очите му все още бяха приковани някъде много далече.

Португалеца проследи погледа му.

Сивкав облак се бе появил на хоризонта сред тъмната синева на небосклона.

— Кораб ли? — запита Португалеца,

— Не — каза Сандокан. — Мутри, дай ми далекогледа.

Млад малайзиец с маслиненотъмна кожа и бляскави очи приближи до каютата и подаде на Сандокан далекогледа.

— Ето, Тигър — каза той.

Сандокан опря далекогледа до очите си и впи поглед към облака, който приближаваше.

— Е? — запита Португалеца.

— Прелетни птици — отвърна пиратът, явно разочарован, и подаде далекогледната тръба на Португалеца.

На свой ред Португалеца загледа към белезникавия облак.

— Имаш право. Това е ято прелетни птици, които се отправят на север. Дано Богът на опасностите и риска направи така, че да се окажат диви патици.

— Защо?

— За да им отправя един въпрос и да поискам съответно отговор.

— Отговор? От птици?

— Да, скъпо братче.

— Не те разбирам.

— Че как ще ме разбереш, като не си португалец. И то от крайбрежието.

— Обясни ми, без да се занасяш.

— Ето: когато бях малък, чувах от ловците в моята родина, че ако успееш да убиеш седем патици по време на прелитането им, ще се случи нещо необикновено.

— И какво смяташ да направиш сега?

— Какво смятам ли? Сега? Ами ще убия седем от тези животинки.

— Възможно е да го направиш. Патиците ще прелетят точно над нашия „Соарес“. Но, струва ми се, не е възможно да се случи нещо необикновено след това.

— Възможно или не, ще видим, поне времето ни няма да изтече, докато стрелям, с прозяване.

— Ще имаме и вкусно печено — прибави Мутри.

— Да, разбира се, ако патиците имат любезността да паднат точно в нозете ти — забеляза Сандокан.

— Дори й да паднат във водата, пак ще ги уловим — каза Мутри.

— Да си призная — каза Португалеца, — и на мен ми се яде печено патешко, но ми се струва, че с пушки ще бъде много трудно да ги убием на тази височина, на която ще прелетят.

— Ще стреляме всички заедно — каза Сандокан, — и ще видим какъв резултат ще получим. Точно седем ли трябва да бъдат?

— Разбира се.

— Хайде, тигърчета! Ставайте! — заповяда Сандокан. — Вземайте пушките и чакайте ятото да мине над кораба! Трябва да паднат седем. Ние сме двадесет души, няма да е трудно.

— Ако улучим повече — каза Мутри, — печеното ще бъде значи по-изобилно.

— Предпочитам ги само седем — каза Яниш, — това ще ми помогне да проверя легендата, за която говорих.

Ятото приближаваше бързо. Когато бе точно над кораба, Яниш даде знак за огън.

Петнадесет пушки изгърмяха наведнъж.

Няколко патици паднаха в морето, близо до кораба.

Яниш ги преброи. В това време ятото се пръсна и се събра далече от кораба.

— Шест са! Само шест! — извика Португалеца с голямо разочарование, — Само за една патица ще бъдем принудени да се прозяваме все така из тия спокойни води.

— Но затова пък ще имаме печено — каза Мутри. Той се прехвърли през перилото и скочи в морето. Други „тигърчета“ го последваха.

След две минути шестте патици бяха уловени и занесени на мостика. Тигърчетата ги оскубаха веднага.

— Защо не убихте седем? — попита ядосан Португалеца. — Излезе, че орисницата ни е предрекла наистина да се прозяваме, докато ни се разкъсат челюстите.

Сандокан не отговори. Не искаше всички да забележат, че самият той е леко разочарован.

Суеверието бе пуснало дълбоки корени във всяка ориенталска душа и Сандокан би дал и най-скъпия си диамант, патиците да се окажат седем.

— Няма какво да се прави — рече тихо Португалеца, съдба! Излезе, че наистина, ако искаме да се отървем от скуката, трябва да взривим „Соарес“.

Едва изрече тези думи и трепна. Един от моряците тигърчета се развика:

— Гледайте! Закъсняла патица!

— Вярно бе! — викна Португалеца с нескрита, детска радост.

— Ето я и седмата — каза по-тихо Сандокан. Патицата приближаваше.

— Внимавай — каза Сандокан, — ще стреляме само ние двамата и ако не сполучим, ще означава, че не заслужаваме да се измъкнем от скуката.

Те едновременно вдигнаха пушките си и стреляха. Патицата падна ранена и се заплете в корабните въжета.

— Седмата! — извика Португалеца победоносно. — Сега ще чакаме да видим какво ще се случи.

— И ако нищо не се случи, значи не трябва да вярваме на легендите на твоята родина.

— Във всеки случай една патица повече! — каза Мутри и взе птицата от моряка, който, пъргав като катерица, се бе покатерил по въжетата.

Сандокан запали чибука си. Яниш зави нова цигара и двамата се излегнаха на мостика в очакване легендата да се сбъдне.

— Ние сме същински стари деца — въздъхна Сандокан.

— Защо мислиш така?

— Защото и двамата повярвахме на една шега.

— Какво да се прави… Безделието е баща не само на всички пороци, но и на суеверията… Ех… ще хапнем поне патица!

Изведнъж възклицание на учудване се изтръгна от Мутри, който скубеше патицата.

— Какво има? — запита Пирата на Малайзия, привлечен от вика.

— Тигре, виж — отвърна Мутри и подаде патицата, — на левия и крак има нещо завързано!

Сандокан взе патицата и прегледа крака й. Португалеца приближи към него.

— Казах ли ти аз! Тази седма патица крие изненада! На левия крак на птицата бе увито парче плат и завързано добре.

— Патицата, която има превързан крак и която лети над океана, не е нещо обикновено — заяви ексмахараджата.

— Това нещастно животинче се е мъчило да настигне ятото — каза Сандокан.

В същото време се мъчеше да развърже възела. Нетърпелив, той извади ножа си, преряза възела и разви парцалчето.

— Какво виждаш? — извика Яниш — Чети, братче!

По-скоро!

— Богът на авантюрите би трябвало да ни прати някакво послание — каза Тигъра на Малайзия, — но виждам само две думи, които не изразяват абсолютно нищо!

— Щом са написани, все трябва да изразяват нещо — каза Португалеца и взе „писмото“.

Върху плата бяха написани с червено мастило две думи:

Еллора… Дявола.

ПАДНАЛОТО ОТ НЕБЕТО ИЗВЕСТИЕ

— Еллора… Дявола! — прошепна Португалеца като продължаваше да гледа разкривените букви, написани с червена течност. — Дявола, . . Еллора!… Еллора и Дявола! Какво значат тези думи, поверени на крака на една птица?

— Това искам да узная и аз, подпомогнат от твоята европейска мъдрост — каза Сандокан,

— Моята европейска мъдрост може да разбере само това, че тези две думи означават нещо.

— До това откритие достигнах и аз, без да напрягам изобщо мисленето си — каза с усмивка Тигъра на Малайзия.

— Но аз ще прибавя и друго, мило братче, .

— Да го чуем.

— Тези две думи са писани преди един-два дни най-много.

— И какво от това? Отде наде ще бъдеш сигурен, че е така?

— Гледай. Цветът е още съвсем ясночервен. Ако бяха писани отдавна, щяха да са кафявочервени. Радвам се, защото мястото не е много далече.

— Какво място?

— Това, на което са били написани тези думи. Прелетните птици летят винаги в права посока. Не ни остава друго, освен да тръгнем по техния обратен път и да намерим Еллора!

— Но какво означава „Еллора“?

— Това искам да знам и аз.

— Тогава?

— Тогава … да приемем, че Еллора е една мистерия, стига да не се отнася до прочутите пещери на Еллора. Чувал ли си за тях, братче?

— Да… струва ми се. Чувал съм да се говори за храмовете на Еллора.

— И аз. Един мой поданик имаше манията да се занимава с изучаването на прочути индийски старини, затова го направих министър. Спомням си, говореше с въодушевление за подземните храмове на Еллора. Това наистина са храмове, издълбани в глината, в басейна на Годавери. Дълги са около три хиляди и шестстотин метра и се обитават от цял полк чакали и пантери: затова по-голямата част от посетителите се задоволява само с това — да разгледа украсения вход и не влиза, за да не послужи за закуска на пантерите… Изкопали са ги будистите.

— Възхитен съм от твоите познания, но не мога да разбера с всичко това как се обясняват тези две думи, които са пред очите ни.

— Не ми е много ясно. Еллора е име на жена. Подземните развалини, за които ми разказваше моят министър, сигурно нямат нищо общо с това послание.

— Добре, да предположим, че Еллора е име на жена, но „Дяволът“ какво означава?

— Ето задачата — каза Португалеца. Мутри се бе приближил:

— Ваше Величество, ще ми позволите ли една дума?

— Не позволявам нищо на оня, който продължава да ми вика „величество“.

— Господин Яниш, ще ми позволите ли една дума? — едва се усмихна малайзиецът,

— Така може. Говори, Имаш ли да кажеш нещо съществено по тези две думи?

— По едната — да — отговори малайзиецът. — струва ми се, че разбирам какво означава думата „Дявола“.

— Това означава „демон“, „сатана“, по европейски.

— За мен тя значи Рифовете на дявола.

— Рифове на дявола ли?

— Да, господин Яниш, като момче, когато бях на един китайски кораб, претърпях корабокрушение до един остров, който старите моряци наричаха Рифовете на дявола. Това е остров, на който никога никой не е стъпвал, заобиколен е с подводни скали!

— Наистина ли?

— Разбира се, всички кораби, които се приближават към брега, биват разрушавани от дявола!

— И откога е започнал той да руши корабите? — запита Португалеца силно заинтригуван.

— Всички, които са се опитвали — продължи малайзиецът. — да приближат дявола, са били потопявани. Онези, които са успявали да се спасят по чудо, са разправяли, че наистина сред крайбрежните рифове имало дявол. Той хвърлял огън по корабите. Освен това островът не е на пътя на никоя държава . ..

— Сега си спомням — каза Сандокан, — слушал съм да се говори за този остров. Но там вместо дявол имало под вълните широки коралови рифове. Те опасвали целия остров. Точно по тази причина корабите избягвали острова.

— И все пак — настоя Мутри — мнозина са видели действително на брега дявола да размахва главня, просто да бълва огън,

— Бил е навярно някой корабокрушенец — правил е знаци, за да го видят — забеляза Португалеца, — всъщност може би Мутри има право — дяволът все трябва да се приюти някъде. — Значи решихме логически ребуса. Еллора. . . Дявола, Има една нещастница, която се нарича Еллора и която се намира на Рифовете на дявола.

— Да предположим, че е така — каза Сандокан замислено, — но как може да се обясни, че пленницата на този остров е уловила патицата и е написала известието?

— Това не мога да обясня сега — каза Португалеца, — но има някой, който ще го стори!

— Кой е той?

— Самата Еллора!

— Днес си доста весел, Яниш — каза Сандокан все така замислено,

— Разбира се! Сега поне знам, че легендите в моята родина не лъжат. Ето: седмата патица ще ни донесе някакво страшно интересно преживяване. Не ти ли е ясно, че ще отплаваме за Рифовете на дявола?

— За да си разбием някъде главите — каза Мутри.

— Господин дяволът ще трябва да уреди сметките си с нас, нали, Сандокан? — засмя се Португалеца.

— Не ме е страх от дявола — каза Пирата на Малайзия, — страх ме е, че няма да намерим острова.

— Това е работа на Мутри — прибави Португалеца, — къде се намира този благословен или прокълнат остров?

— Много на изток от Никобаре — отвърна Мутри.

— Месторазположението е доста неточно — забеляза Португалеца.

— Наистина — усмихна се Тигъра на Малайзия, — но не за първи път тръгваме слепешката към авантюрите. А може би на брега на Малака някой стар моряк ще ни каже нещо за този остров!

— Значи отиваме да търсим Рифовете на дявола! — каза Португалеца. — Ето най-после целта на плаването ни. Да спасим тайнствената Еллора! Но преди това бих искал да задоволя любопитството си…

— Да узнаеш коя е Еллора ли? — запита Сандокан.

— Не. Не, братче. Засега искам да знам патицата.. .

Мутри го прекъсна:

— Ваше Величество, господин Яниш… Позволете ми… вижте, патицата е била ранена от стрела преди куршума.

Малайзиецът показа оскубаната птица. На единия и крак се виждаше засъхнала рана.

След кратко разсъждение Сандокан каза:

— Ето как си обяснявам всичко: Еллора е ранила със стрела птицата, нанесла и е лека рана, но достатъчна, за да я принуди да слезе на земята. Сетне е извадила стрелата и като е видяла, че патицата може да продължи пътя си, е откъснала от дрехата си парче плат, върху което е написала двете думи, после е завързала с парцалчето крака й, тя е полетяла, за да … за да я убием ние…

— Без да знаем, че ни носи интересни новини — завърши Португалеца. — Твоето разсъждение е много правилно, Сандокан. И сигурно нещата са се развили точно както ги описа. Нещастната Еллора е доверила на случая възможността си за спасение. Ако не бяхме убили птицата, един господ знае докога тя щеше да носи известието на крака си. Но аз имам на ума си още нещо…

— Какво?

— Ами скъперничеството на Еллора. Съгласен съм, че е писала с кръв, но е могла да се обясни по-добре, а не да се задоволява с две напълно неясни думи.

— Може би е била принудена да постъпи така.

— А може и да умира вече…

— Възможно е наистина… състоянието и да е такова, че да няма сила да пише повече. Дори бих казал, че някой може да й е попречил да допише мисълта си — Сандокан отново се замисли.

След кратко мълчание Португалеца въздъхна:

— Това са само предположения. Засега знаем само, че трябва да отидем колкото е възможно по-скоро на помощ.

— Но предпазливо! — каза Пирата на Малайзия. — Островът е заобиколен с грамадни подводни коралови рифове.

— Ще пуснем котва в открито море и ще се приближим с лодките. Важното засега е, че нашето плаване има цел.

— Да спасим Еллора!

— И ние себе си! От скуката!

— Точно така!

Сандокан се изправи и изпъна. Погледът му прие отново предишния си блясък. Бронзовото му необикновено мъжествено лице, набраздено от няколко бръчки, сякаш изведнъж се подмлади. Здравата му гъвкава фигура наистина напомняше тигър.

— Тигрета! — обърна се той със силен и еклив глас. — Намираме се срещу една чудесна и привлекателна тайна! Отиваме срещу една авантюра, за която не знаем абсолютно нищо. Но затова пък вие знаете, че аз вярвам в Съдбата! Щом като Съдбата ни изпрати от небето известието, показва, че тя желае да си послужи с нас за изпълнението на някакво велико дело! Готови ли сте да дойдете с мен срещу всякаква опасност?

Силен вик на съгласие се изтръгна от гърлата на тигърчетата, които отдавна бяха свикнали да бъдат наричани така от Сандокан. Те вдигнаха едновременно и високо пушките си. Бяха готови да последват този истински силен човек,. който ги бе измъквал невредими от толкова опасни положения.

В това време откъм кухнята се носеше приятна миризма. Готвачът прилагаше на дело цялото си изкуство.

На борда на „Соарес“ настъпи необикновено оживление: всички чувствуваха, че най-после ще се случи нещо наистина интересно.

Сандокан удари с ръка рамото на „братчето“ си:

— Скъпи Яниш, корабът, който нарекох на името на твоя син, сегашния махараджа на Асам, пори вълните към Рифовете на дявола!

— И ако дяволът ни очаква, за да разбие кораба ни, ние ще го пленим! — отвърна Португалеца твърдо. — Дори ще ми бъде по-приятно да го направим наш слуга! Мутри, донеси ми английска бира, това е единственото хубаво нещо, което може да направи Англия!

Португалеца също изглеждаше подмладен поне с десет години. Той действително се изпълваше с желанието да залови дявола, който разбиваше корабите…

ЦИКЛОНЪТ

Цели две седмици „Соарес“ плава към Никобарските острови при необикновено хубаво време. Според изчисленията на Сандокан те бяха изминали сто мили.

Намерението на двамата доскоро отегчени пирати бе да се приближат до островите и да съберат някои сведения за Рифовете на дявола.

Без съмнение някой стар моряк можеше да им разкаже нещо любопитно. Морските легенди се разпространяваха бързо между крайбрежните жители; сигурно някой от тях бе слушал да се разказва за тези „страхотни рифове, пазени от самия дявол“.

Но в началото на третата седмица, Португалеца видя Тигъра на Малайзия изправен на мостика и с поглед, отправен към хоризонта. Веждите му бяха свъсени.

— Какво виждаш, Сандокан? Може би самият дявол те е видял и като добър домакин те кани приятелски да му отидеш на гости.

— Да, имаш право, виждам един дявол, един ужасен дявол. Циклон! — извика Сандокан.

— Полудя ли, братче? На това хубаво време — циклон!

— Точно на това хубаво време. Виждаш ли онези облачета?

— Съвсем невинни топки памук…

На небосклона се бяха появили много бързо облачета, които като гъста мрежа започваха да го кръстосват,

— Тези памучни топки, както благоволяваш да се изразиш — каза Сандокан, — скоро ще се превърнат в страшни облаци, Целият ти организъм не ти ли подсказва нещо?

— Чувствувам особено потискане,

— Точно така. Особено, Това са първите признаци. Драги ми Яниш, нашето желание да видим променено времето, скоро ще се сбъдне!

Наистина въздухът стана доста тежък и потискащ.

Неочаквано топъл вятър смути лъжливото спокойствие на морето и небосвода. Облачетата станаха по-многобройни и по-гъсти.

— Господи… циклон при това спокойствие! — настояваше Яниш.

— Затишие пред буря — забеляза Сандокан, — не усещаш ли как слънцето прежуря?

— Наистина. Това означава, че времето ще се промени.

— Когато наближава циклон, времето винаги е много хубаво. Не се лъжа. Ще видиш след малко, към залезслънце, небето ще стане меденочервено..

Голямата опитност на Сандокан не го мамеше. Към залез цялото небе стана огненочервено. След това на хоризонта се появиха гъсти облаци.

— Земя! — извика Португалеца. — Дано се приближим, преди да е започнал твоят циклон!

Сандокан се засмя:

— Не е земя, Яниш, твоите очи те лъжат. Това, което взимаш за земя, е ивица гъсти облаци.

Някъде далече прокънтя гърмеж.

— Сега се дръж, драги — каза Сандокан и слезе долу. — Скоро нашият „Соарес“ ще бъде подложен на тежко изпитание. Ще танцува може би цяла нощ.

Изведнъж морето стана страхотно. Огромни вълни връхлетяха върху кораба и започнаха да го подмятат като играчка.

Цялото небе се покри с тъмни облаци; гърмежите ставаха по-чести и по-застрашителни.

Платната бяха събрани, но въпреки това корабът се движеше много бързо, тласкан от вълните и от силния вятър.

Яниш, Сандокан и всички моряци се бяха уловили кой за каквото може и се държаха да не ги завлекат вълните в морето.

— Ето ни задоволени — извика силно Сандокан, за да го чуе Яниш.

— Сега не мога да отрека, че е циклон — отвърна Португалеца.

Той се загледа към някаква тъмна маса, която сякаш се приближаваше,

— Погледни там, Сандокан, не виждаш ли нещо?

— Трябва да е кораб — отговори Пиратът, — но светлините са изгасени. Мисля, че не е по-добре от нас.

— Струва ми се дори, че потъва — каза Португалеца.

— Така е — потвърди Сандокан, — адският шум на вятъра не ни позволява да чуем виковете за помощ на давещите се!

Грамадна вълна повдигна кораба и го стовари в зиналата бездна. … .

— Виждаш ли още кораба? — попита Сандокан.

— Не… Изчезна! — отвърна Португалеца.

— Страхувам се, че нещо подобно ще се случи скоро и със „Соарес“!

— Имам доверие в моя кораб! Той е построен солидно и ако не връхлетим на някои скали, отговарям за него!

Вятърът затихна почти мигновено. Силен вик долетя до слуха на двамата приятели. Идваше от морето. Те приближиха перилата и отново чуха същия призив.

— Някой вика за помощ — каза Сандокан.

— Толкова е тъмно, че абсолютно нищо не може да се види.

Циклонът започна да затихва и вълните намалиха височината си.

Викът за помощ се потрети.

— Ето го! — извика Мутри. — Някакъв човек се е вкопчил в спасителен пояс.

— Хвърлете му въже! — заповяда Сандокан. Заповедта бе изпълнена и след малко на мостика се изкачи снажен мъж.

Тъмнината не позволяваше да се различат ясно чертите му. Той се отпусна върху куп въжета; в това време един моряк му подаде чаша с арак.

Мъжът я изпразни на един дъх.

Морето се бе успокоило. Тигърчетата запалиха фенерите.

Сандокан приближи до мъжа и го изгледа.

Спасеният, като видя Тигъра на Малайзия, подскочи изненадан, но веднага се опита да прикрие изненадата си:

— Изкъпах се добре, но и доста поизмръзнах.

— Дайте му още една чаша арак — каза Сандокан. г Когато човекът изпи индийското питие, каза:

— Струва ми се, че само аз се спасих от потъването на „Цейлон“,

— Корабът, който потъна, „Цейлон“ ли беше? — попита Португалеца.

— Да — спасеният наблюдаваше настойчиво лицето на Пирата.

— Трябва да се е натъкнал на някоя подводна скала … В морето бяха спуснати няколко лодки, но всичките се обърнаха … Аз успях да се заловя за един спасителен пояс и щастието ме доведе до вашия кораб…

— Закъде плаваше „Цейлон“?

— За Сингапур… Носеше двадесетина пътници…

— Между които бяхте и вие? — запита Сандокан и вдигна фенера към лицето на спасения. — Странно впечатление ми прави вашето лице, господине. Струва ми се, че съм го виждал някъде, но не мога да си спомня къде.

— Не вярвам да съм имал честта да ви срещна… Аз съм търговец от Сингапур — мъжът потрепера от студ.

— Заведете го в каютата и му дайте дрехи за преобличане — каза Сандокан.

— Благодаря, господине — каза търговецът, — наричам се Стефан Милнер. Надявам се, някой ден ще мога да ви се отплатя.

— Аз се казвам… сър Валтер — прибави Сандокан, — пътувам за удоволствие заедно с приятеля ми

Гомиш…

— Плаваме към Рифовете на дявола — каза Португалеца, — знаете ли ги, господине?

— Не, за щастие — отвърна Стефан Милнер, — но за тях слушах да говорят, преди да потъне корабът. Спомням си, един моряк разправяше: „Близо сме до Рифовете на дявола.“ Веднага след това се натъкнахме на скалите …

— Трябва да плаваме внимателно — каза Сандокан, — времето скоро ще се оправи. Придружете господина до каютата му. Ще се видим утре заранта и ако пожелаете, ще ви свалим в първото пристанище…

Господин Милнер отиде в каютата си. Но движенията му не бяха много сигурни, той гледаше с недоверие тигърчетата и Сандокан.

— Чудно — забеляза Сандокан и приближи до Португалеца, — струва ми се, че виждам втори път лицето на този господин.

— То никак не ми харесва — забеляза Португалеца.

— Ще го свалим на някое пристанище — каза Сандокан, — сега поне знаем, че сме близо до Рифовете на дявола.

— Можем да благодарим на провидението, че не ни сполетя съдбата на „Цейлон“.

— Имаше един момент, в който се страхувах…

— И аз… Но така е по-добре, чувствуваш поне, че живееш. И то доста бурно!

— Струва ми се, че морето е вече спокойно. По небето се виждат няколко звезди. Можем да лягаме да спим…

— Преди това да сръбнем английска бира — каза Португалеца, — гърлото ми е съвсем пресъхнало.

ТАЙНСТВЕНОТО ИЗЧЕЗВАНЕ

При изгревслънце Сандокан се покачи на мостика. Денят започваше с хубаво слънце: морето бе огледално спокойно. Свеж ветрец подухваше откъм запад и изпълваше платната на „Соарес“, който продължаваше да напредва предпазливо.

Пиратът взе далекогледа.

В безкрайната самота на океана откри тъмно, едва забележимо петно.

— Малък остров! — измърмори и даде нареждане корабът да напредва още по-предпазливо.

Морето започна да става опасно: виждаха се подводни скали.

След малко на мостика се покачи и Яниш. Сандокан му показа тъмното петно. .

— Струва ми се, това са Рифовете на дявола.

— Така изглежда … На картата ги няма. Оттук минават много малко кораби. И за това са причина може би легендите за корабокрушенията, които стават насам.

— Какво ли прави нашият пасажер, когото спасихме? — попита Португалеца.

— Голям сънливец трябва да е — забеляза Сандокан, — но ще пратя да го събудят. Мутри, иди да почукаш на вратата на господин Милнер.

Мутри слезе при каютата, след малко се върна и съобщи новината, която изненада доста двете „братчета“.

— Тигре, господин Милнер не е в каютата си.

— А къде е? — запита Сандокан.

— Не знам…

— Потърси го. Мутри се отдалечи, а двамата приятели започнаха да разглеждат с далекогледа острова. Мутри се върна бързо:

— Тигре, Милнер е избягал! Сандокан и Яниш се обърнаха за миг.

— Избягал? Ти си луд, Мутри! — извика Пирата.

— Избягал е, Тигре! — повтори Мутри.

— Невъзможно! Освен ако не е самият дявол, към когото плаваме.

— Как е избягал? — попита Португалеца.

— С лодката, господин Яниш! И тя е изчезнала!

— Виждаш ли, братче? — извика Португалеца. — Започва да става интересно.

— Кой беше дежурен тази нощ? — запита Сандокан.

— Хирундо, Добро и Сабор — отвърна Мутри.

— Извикай ги.

Мутри изпълни веднага заповедта. След малко тримата малайзийци бяха на мостика срещу Сандокан.

— Човекът, когото спасихме вчера, е избягал тази нощ — каза Тигъра, — моите поздравления!

Хирундо, Добро и Сабор се спогледаха изненадани.

— Избягал? — Хирундо пребледня.

— Тигре, сега си обяснявам…

— Казвай! — заповяда Сандокан. Гласът му стана съвсем суров.

Хирундо погледна към Добро.

— Тигре… когато Добро дойде да ме смени, аз…

— Какво?

— Бях заспал — призна си Хирундо, обхванат от ужас при строгия поглед на Пирата.

— Спеше ли Хирундо? — запита Сандокан, обърнат към Добро.

— Да, Тигре. Аз го събудих — отвърна Добро.

— Сега разбирам защо съм заспал — каза Хирундо, — Милнер дойде до мен и ми каза, че страдал от безсъние. Мислеше, че свежият въздух ще му подействува добре. Заговорихме се. Той започна да ми разправя за Рифовете на дявола и за други неща… По едно време ми предложи малко бетел, който държеше в кутийка. „Чудно ми е как водата не го е намокрила“ — каза той и лапна едно парченце… Побъбрихме още малко… после не си спомням вече нищо до момента, когато Добро дойде да ме събуди. Заспах от онова проклето парченце бетел!

— Разбира се — каза Сандокан, но вече не така строго, — както се разбира, Милнер е избягал по време на твоя сън. Той е отвързал лодката и се е спуснал с нея във водата. Но къде, по дяволите, е отишъл?

— Не се ли виждаше някакъв кораб? — запита Португалеца.

— Не — отвърна Хирундо, — поне докато бях буден, не се виждаше нищо.

— Не е възможно да се е доверил само на лодката, ако в морето не се е виждал кораб … — забеляза Сандокан, сви вежди и се помъчи да си припомни къде на друго място се бе срещал с този човек. — Намеренията му не изглеждат съвсем невинни, освен ако не е някой луд. . .

— Не е луд, мило братче — забеляза Португалеца, — и на мен не ми хареса лицето му. Трябваше да го държим като пленник.

— Мислиш, че е бил шпионин? — попита Сандокан.

— Той се изненада извънредно много, че си жив — отвърна Португалеца, — сега си спомням: снощи, щом те видя, трепна. Помислихме, че е от студ, а то е било от изненада. Изглежда, те е видял, когато си умирал, затова се изненада толкова, като те видя и жив, и здрав.

Сандокан се хвана за челото и извика радостно.

— Спомняш ли си кой е той? — попита ексмахараджата на Асам.

— Да, Яниш.

— Кой, братче?

— Секретарят на Джеймс Брук. Сега си го спомням много добре! Когато паднах „мъртъв“, той ми се притече пръв на помощ. Да, да, като ме видя снощи, първо се е изненадал, после се е уплашил от мен, като е помислил, че и аз ще го позная, и за да не му изиграя лош номер, е предпочел да избяга.

— Тази вечер си благосклонен да вярваш в добродетелите на другите — каза Португалеца.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита строго Сандокан.

— Искам да ти кажа една много логична мисъл, братче. Онзи разбойник, който се нарича Милнер, е избягал не от страх, ами за да занесе на англичаните новината за твоето възкресение.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм в това. .

— Тогава защо не го оставищ да се удави?

— Да бяхме го обесили на някоя мачта! — прибави Португалеца. — Всичко пропадна поради твоята къса памет! Ако си беше припомнил веднага кой е фалшивият господин Милнер, сега той щеше да се намира в корема на някоя акула. А ето че го оставихме да ни изиграе мръсен номер.

— Да предположим, че тази нощ е бил прибран на някой английски кораб. Не вярвам корабът да промени пътя си, за да гони възкръсналия Тигър. Ако все пак стори това, не може да не го видим… Нека да дойдат! Сандокан ще им покаже какво е научил от оня свят! Да не мислим повече за шпионина на Джеймс Брук!

— Имаш право — заключи Португалеца. — да помислим по-добре за нашата Еллора, от която не сме много далече.

Островът се виждаше съвсем ясно. Неочаквано силен удар разтърси кораба.

— Какво става? — извика Португалеца.

— Много просто — отвърна Пирата, — корабът ни заседна. Дяволът ни настани за по-удобно върху някоя скала. Но Сандокан не се страхува от дявола! На помпите, момчета!

Грамадна дупка се бе отворила и водата нахлуваше със страхотна сила в трюма. Но тигърчетата я запушиха скоро и започнаха да изпомпват водата.

За кратко време „Соарес“ отново бе в състояние да продължи пътя си, но Сандокан не желаеше да приближава към острова с него. Дяволът бе направил приятелско предупреждение на Тигъра и по-добре бе той да бъде послушен. Сякаш казваше: „Стойте там! Не напредвайте повече с вашата дървена черупка! Защото ще я пратя при другите кораби на дъното!“

Спуснаха лодка и решиха с нея да опитат да стигнат до брега, около който подводните рифове образуваха пояс. Бе изключено да преминат с кораба.

РИФОВЕТЕ НА ДЯВОЛА

В лодката се качиха Сандокан, Яниш, Хирундо, Сабор и седем моряци, които се заловиха за веслата.

Всички бяха въоръжени с пушки и ножове.

— Приближавайте напред бавно и предпазливо, тигърчета! — каза Пирата. — Рифовете са крайно опасни!

Предупреждението на Сандокан не беше безполезно.

Леко подскачане показа на гребците, че трябва да бъдат наистина много предпазливи.

Сандокан седеше при кормилото. Лодката напредваше зигзаговидно, което отчайваше Португалеца.

— Ако караме така, ще стигнем идущата седмица на острова! — Яниш поднесе към устата си бутилка бира.

Ексмахараджата на Асам бе много предвидлив и бе спуснал в лодката няколко бутилки и малко храна.

— Ще поканя Дявола да пийнем заедно — каза той. След два часа лавиране между рифовете лодката приближи съвсем малко до острова — й приличаше все още на далечно голямо петно.

Тук-там над водата се появяваха червеникави издатини: върховете на кораловите рифове.

— Сега ми е ясно защо кораб не може да приближи брега — каза Яниш. — Мисля, че тази госпожа или госпожица Еллора би могла да избере по-достъпно място за летуване…

Португалеца взе далекогледната тръба и я насочи към острова.

— Още сме много далече! — прошепна той. — Нищо не може да се види като хората!

Кораловите рифове се множаха и по брой, и по размери. Придаваха на морето вида на малък архипелаг, осеян с безброй островчета.

— Чудно! — възкликна Сандокан.

— Какво има? — попита Португалеца.

— Всичко наоколо сякаш наподобява миниатюрна репродукция на пейзаж, изобразяващ Малайския архипелаг! — отговори Сандокан. — Ето един малък Борнео например…

— Обитаван от дребни пирати — Яниш запали цигара.

— Как така?

— Разбира се: тези рифове са създадени от милиарди и милиарди невидими същества — каза Португалеца, — така поне казват учените глави. Коралът е животно.

— Сакароа! — извика Сандокан. Лодката се бе блъснала в скала.

— Ако наистина върви така, и с лодка няма да можем да достигнем брега — прибави той.

Островът оставаше доста далече, въпреки че започваше да се очертава все по-ясно.

Яниш вдигаше от време на време далекогледа, но го сваляше веднага.

— Не се вижда никаква следа от Еллора — каза той, — островът изглежда съвсем пуст! И наистина, кой ли би дошъл да живее тук!… Трябва да си дявол, за да си позволиш това удоволствие.

След няколко часа уморително лавиране между островърхите скали пътниците започнаха да огладняват.

В лодката имаше малко сухари и солено месо. По време на обяда се поде разговор за изчезването на Милнер.

— Колкото повече мисля, толкова повече ми се вижда необяснимо бягството му — каза Сандокан.

— На мен ми се вижда съвсем естествено — каза Португалеца, — той е по мислил, че си го познал, и се е уплашил да не би да завърши дните си, увиснал на някоя мачта на „Соарес“! Тогава му е дошла на ума идеята да даде на Хирундо бетел и да го очисти, та да пусне лодката и да хване греблата.

— Накъде?

— Може би е забелязал някой кораб?

— Страхувам се, че Милнер, който е на служба при англичаните, ще ми създаде главоболия — каза Сандокан.

— И аз се страхувам от същото — каза Португалеца, — но колко сме неблагодарни! Нали молихме за приключение! А сега се страхуваме от един английски шпионин.

— Имаш право! — извика Тигъра на Малайзия. — Нека Милнер каже на моите неприятели, че съм възкръснал и съм тръгнал отново на лов. Сега ще се срещнат с един още по-страшен Сандокан!

— Много добре! — каза Португалеца. Можеш да прибавиш още, че ще намерят и един Яниш, винаги готов да защищава своето братче и да им подготвя номера, които да ги вбесяват!

Моряците хванаха отново веслата и лодката започна да се движи бавно между островчетата.

От време на време Португалеца, за да не забрави доброто си настроение, свиваше ръце като тръба и викаше с цяло гърло:

— Еллора! Еллора! Покажи се на балкона! … Лодката се приближаваше все повече към брега, подводните скали се множаха, все по-непроходими за нея.

— Приближаването става невъзможно — каза Сандокан.

— Сега сме сред самите корали. Не ни остава друго, освен да изядем по няколко сухара и да се върнем без госпожица Еллора.

— Да се върнем? — извика Сандокан. — Само това не!

— А как ще излезем на брега?

— Ще оставим лодката тук и ще напредваме без нея.

— Предлагаш ми да скачам от риф на риф като коза?

— Разстоянието помежду им е толкова малко, че това просто не е невъзможно. Можем да сторим и нещо по-добро.

— Да го чуя!

— Ще направим подвижен мост от веслата и ще го поставяме между островчетата.

— Идеята не е лоша. Достатъчен е мост, не по-дълъг от четири метра. Ще минаваме един по един, но и тогава е опасно. Мостът може да се счупи.

— Щом като съществува опасността да се окъпем, защо да не плуваме от островче до островче?

— Имаш право, Сандокан! Ще плуваме с по една ръка, а с другата ще държим над водата пушките си, а аз ще трябва да нося и цигарите.

Слънцето клонеше към залез; скоро щеше да се спусне синкав здрач. Моряците приеха идеята на Сандокан.

Един от тях остана да пази лодката, другите се отправиха към брега.

Скоро настъпи нощ.

В далечината заблестяха фенерите на кораба.

Ненадейно Португалеца, който се катереше по доста висока скала, извика:

— О, богове на Индия! Ето че дяволът ни дава знаци.

— Къде? — попита Сандокан.

— На острова!

— Какви знаци?

Сандокан стигна до скалата, върху която се бе изправил Яниш.

На разстояние около триста и петдесет метра доста силен огън чертаеше в тъмнината чудновати знаци.

— Дали легендата няма да излезе истина? — каза Яниш. — Дали на острова не живее самият дявол?

— На дявола или на някой друг — каза Сандокан, — трябва да отговорим.

— На това разстояние можем да се разберем и с думи — забеляза Яниш, — освен ако този дявол не е глух и ням. Почакай.

Той приближи ръце до устата си и с всичка сила извика:

— Тука сме!… Получихме писмото ти по птицата! Как е Еллора?

При тези думи светлинните сигнали прекъснаха.

Описаха полукръг надолу и изгаснаха.

Слаб, едва доловим глас достигна до слуха на моряците.

Но никой не можа да разбере нито дума.

— Говори по-силно! — извика Яниш. — Нищо не разбрахме!

Гласът се чу отново.

Този път малко по-ясен.

Сандокан, който имаше по-остър слух, долови думите.

— Какво отвърна дяволът? — запита Яниш.

— Отвърна: „петнадесет години!“

— Петнадесет години ли? — запита Португалеца. — Разбрах, иска да каже, че от петнадесет години дяволът ни чака… Нека почака още няколко часа и ще му направим тържествено посещение!

ТАЙНСТВЕНИЯТ СТАРЕЦ

Моряците продължиха пътя си към острова. Ту във водата, ту по скалите, след час най-сетне стигнаха брега, образуван от работата на милиардите животинки.

Яниш излезе пръв на него и другарите му чуха скоро :

— Бързо, приятели! На земята лежи човек!

В този момент луната се изплъзна изпод голям облак и освети нощта.

На брега лежеше наистина възрастен човек. Ексмахараджата се наведе над него с намерение да прослуша сърцето му.

Лежащият бе с изпокъсани моряшки дрехи; дълга, мръсна и невчесана брада скриваше половината лице и се спускаше по гърдите.

Лежеше неподвижно като умрял.

— Жив ли е? — попита Пирата и се наведе също над тайнствения жител на острова, загубен сред океана.

— Сърцето бие — отвърна Яниш, — този старец не е мъртъв, но може би скоро ще бъде.

— Затова гласът му беше толкова слаб — забеляза Сандокан, — не трябва да го оставяме да умре.

— Пулсът става все по-бавен — каза Португалеца.

Сандокан извади от пръста си грамаден златен пръстен, с който имаше навика да не се разделя никога, и го поднесе към ноздрите на стареца. Натисна невидимо копче.

Пръстенът — подарък от факира, който му бе помогнал да изиграе комедията със смъртта, съдържаше някаква индийска течност, която притежаваше силата да влива нови струи живот в един изтощен организъм.

— Ако старецът не отвори очи под влиянието на този пръстен, няма надежда за него! — заяви Сандокан и продължи да натиска невидимото копче.

Не след дълго старецът отвори очи и въздъхна дълбоко.

— Животът му се възвръща! — извика Сандокан и постави пръстена на ръката си.

— Сърцето бие с по-голяма сила — прибави Яниш, — наистина пръстенът ти е омагьосан!

Сандокан взе ръката на стареца и каза:

— Мистър, можете ли да говорите? Както виждате, ние дойдохме, за да ви помогнем; не беше лесно да се промъкнем до острова, но няма да съжаляваме, ако можем да ви бъдем полезни!

— Благодаря! — прошепна старецът със слаб, но ясен глас на индийски.

Опита се да се повдигне.

— Какво правите, мистър! — каза Сандокан.

— Искам да стана — каза старецът, — моля ви, помогнете ми.

Сандокан и Яниш изпълниха желанието му.

Старецът се изправи.

— Сега какво? — запита Яниш, като видя, че той прави опит да проходи.

— Ще ви заведа в моя дом — отвърна тайнственият обитател на рифовете на дявола.

— Къща ли имате? Много добре, мистър! — каза Яниш. — Приемаме с радост вашето гостоприемство. Както виждате, мокри сме до костите!

— В този миг Еллора сигурно се безпокои много — прибави старецът.

— Еллора! — извика Сандокан. — Коя е тя?… Ваша дъщеря?

— Почти моя дъщеря … — отговори старецът с глас, в който се долавяше голяма обич.

— Далеко ли е вашата къща? — запита Яниш.

— Не… половин час път от тук, може би малко повече, защото… нали виждате, не мога да ходя бързо. Днес бях решил, че ще свършат завинаги моите седемдесет години!

— Седемдесет години? — извикаха в хор моряците.

— И от петнадесет години ли сте на този остров? — попита Сандокан.

— От петнадесет! И повече! — отвърна старецът и се облегна на ръката му. — От тука, господа.

Групата навлезе в рядка гора. След стотина крачки дойде до малко възвишение.

— Моята къщица е зад онази могила — каза старецът, — сега ще заобиколим.

— Никой ли не се е приближавал до този остров? — попита Яниш. — Никой ли не се е опитвал да ви спаси?

— Никой — прошепна старецът, — корабите, които се опитаха да сторят това, се разбиха в подводните скали и оттогава никой не се доближава до този проклет остров.

— Моряците вярват, че той е обитаван от дявола, който хвърля светкавици върху корабите и ги разрушава! — каза Яниш.

— Не … — въздъхна старецът.

— Те казват, че са виждали дявола, когато движел светкавиците — забеляза Сандокан.

— От петнадесет години ходя на брега, за да движа запалена факла — каза старецът.

— Всяка нощ? Цели петнадесет години? — извика Сандокан.

— Нито една нощ не пропуснах да сторя това! — пошепна странният старец. — Винаги се надявах, че Всевишният ще ни изпрати някого на помощ… Имах право… Ето, вие дойдохте!

— Бяхме се насочили съвсем в друга посока — каза Сандокан, — или по-точно не се бяхме отправили за където и да било, когато стреляхме по патиците… Но как сте прибегнали до това средство? Голяма случайност беше, че вашето послание попадна в ръцете ни.

— Този начин за съобщения — отвърна старецът — опитах с всяка птица, която ми се удаде да хвана на острова: връзвал съм съобщения на краката на гълъби, на албатроси, на жерави и диви патици. Последната бях ударил със стрела.

— Защо не сте писали малко повече думи? — запита Яниш. — Разрешаването на вашия ребус умори доста умовете ни.

— Не можах да направя друго — пошепна старецът, — нямах сили, страхувах се, че ще умра, така както се страхувах и преди малко, когато ви давах знак с факела.

— Как си палите огън? — запита Сандокан.

— Еллора го пали. . .

— Еллора?

— Да … Тя ходи няколко пъти до потъналите кораби. С мачтите си построихме доста сносна къща. Нищо необходимо не ни липсва и аз бих завършил спокойно тук дните си, ако бях съвсем сам и ако не трябваше да поправя една несправедливост…

— Несправедливост ли? — запита Сандокан.

— Да, по отношение на Еллора.

Луната осветяваше пътя на моряците, които бяха заобиколили могилата.

Вик на изненада се изтръгна от устата на Яниш.

— Жито?!

— Да, това е малка нива, която сам засях със жито … От дълги години събираме доста добра жътва.

— Посели ли сте други растения?

— Всичко, каквото ми беше възможно. В един от корабите намерихме различни семена.

В далечината се виждаше висок конус.

— Какво е това? — запита Сандокан.

— Малък угаснал вулкан.

— Угаснал вулкан? — каза Сандокан замислен. Тигъра на Малайзия се бе спрял и наблюдаваше конуса; някаква мисъл се зараждаше в главата му. Яниш попита:

— Какво, братче?

— Мисля, че ако бяхме открили този остров преди десетина години, щяхме да причиним още по-големи главоболия на нашите неприятели!

— Наистина този остров е една непревземаема крепост — забеляза Яниш, — кой знае дали няма тепърва да ни послужи… Както виждаш, на път са да се случат много интересни събития. Този старец скоро ще ни разкаже тайната на Еллора!

Поеха през нивата.

— Ето моята къща — каза старецът.

На двадесет крачки от тях под сребристата светлина на луната се виждаше дървена постройка, покрита с камъни, ниска, но доста широка.

Докато Сандокан, Яниш и тигърчетата се удивляваха пред делото на обитателя на пустия остров, човешко същество изскочи от житото и насочи лъка си срещу тях.

— Еллора, аз съм! … — каза старецът. — Не се плаши. Приближи се. Тези господа са дошли да ни помогнат. Получили са моето послание!… Видя ли, че имах право, като упорствувах в изпращането на посланията. Свали лъка, Еллора! Това са наши приятели!…

ЕЛЛОРА

Тя се подчини. Свали лъка и приближи с плахи стъпки към моряците.

— Присъствието на толкова мъже я уплаши — каза старецът, — ще й простите, господа, освен мен не е виждала хора на острова.

— Татко! — извика девойката и обгърна с изплашен и малко див поглед непознатите. — Кои са тези?

— Добри хора, които са получили нашето съобщение, дето го вързах на крака на патицата — отговори старецът.

— И които са дошли с удоволствие да помогнат на теб, Еллора, и на благородния ти баща! — прибави Яниш, който приближи и леко се поклони на девойката.

— Когато узнаем каква несправедливост има да се поправи, няма да поскъпим силите и смелостта си — Сандокан поздрави и погледна към девойката усмихнат.

Какви тайнствени събития бяха изхвърлили върху този пуст остров тези две човешки същества?

Сандокан и Яниш бързаха да чуят от стареца историята на Еллора.

Луната осветяваше лицето на девойката, която притежаваше необикновена красота. Нейните черти издаваха ясно индийския й произход. Черните големи очи придаваха на лицетО и изключителна прелест; буйната, къдрава коса падаше на красиви букли върху раменете й; от цялото и тяло се излъчваше див чар. Гласът й бе ясен и мек като кадифе.

— Щом като казваш, че са наши приятели — каза Еллора, — трябва наистина да са такива. Да бъдат добре дошли в нашия дом.

— Тези господа са претърпели доста мъки, докато стигнат до острова ни — каза старецът, — те трябва да са гладни и уморени. Дай им да се нахранят и отдъхнат, дъще моя.

— Татко, те са дошли, за да ни спасят. Нашият дом е техен! — Девойката погледна по-дружелюбно към моряците.

— Господа — каза старецът, — ако обичате, последвайте ни. Нашата къща е скромна, но ще има достатъчно място за всички.

Старецът се облегна, на ръката на девойката и се отправи с нея към къщата.

Влязоха и Еллора запали свещ. Стаята бе доста широка, в средата с груба маса и два стола, на стената бяха закачени лъкове и копия, пушки, револвери и няколко домашни съдове, които сигурно бяха взети от корабите.

— Имаме само тези два стола, господа. Не направих други, защото не ни бяха нужни. Седнете! — покани ги старецът.

— Седнете вие, господине. — Сандокан помогна на стареца да седне на единия стол.

— Благодаря… наистина съм уморен, чувствувам, че наближават последните ми дни.

Еллора, която търсеше нещо за ядене из кошниците, закачени по стените, се обърна бързо:

— Не, татко, ти трябва да живееш още дълго! Много дълго!

Старецът поклати тежко глава.

Девойката постави на масата няколко хляба и солена риба. — Нямаме друго. — каза старецът, — рибата е главната ни храна.

— Ами хлябът? — попита учуден Яниш.

— Ние си го правим — отвърна старецът, — построих пещ зад къщата още преди четиринадесет години… Мелим житото, омесваме брашното и всяка седмица имаме пресен хляб. Колкото за рибата, имаме я в изобилие. Еллора е много щастлива риболовка! Господа, заповядайте!

— С удоволствие — каза Яниш, — апетитът ни е доста голям …

Яниш, Сандокан и всичките тигърчета насядаха на пода и се заеха с унищожаването на скромната вечеря.

Еллора излезе от стаята и се върна след малко с кана и няколко чаши.

— Това е едно питие, което сам приготвям — каза старецът, — то се получава от ферментирало жито. Не знам дали ще ви хареса.

Еллора напълни чашите. Яниш изпразни набързо една.

— Божествено питие! — извика той. — Мисля, че ще трябва да променим името на този остров и да го наречем Райски рифове!

— Пийни и ти малко — Еллора подаде чаша на стареца, — знаеш, че това питие възвръща силите ти, когато се чувствуваш уморен.

— Да… имаш право, Еллора.

С треперещи ръце старецът пое чашата, която девойката му подаде, приближи я към устните си и отпи няколко глътки.

Очите му веднага заблестяха, гласът му стана по-жив.

Той обърна погледа си към гостите, сякаш искаше да ги изучи един по един.

Впечатлението, което му направиха, сигурно бе добро, защото каза:

— Щастлив съм, че ви виждам в моята къща, нещо ми подсказва, че вие ще спасите Еллора и ще й върнете това, на което тя има право!

— Татко — каза девойката с лек упрек, — не искам да те чувам да говориш така! Не желая друго, освен да бъда винаги при теб.

— Знам, дъще! — каза той и я погали по косата.

Но ти не можеш да останеш вечно затворничка на този остров! Съдбата поиска тези господа да изпълнят последната ми молба; това показва, че Съдбата желае да започнеш нов живот! За мен няма вече надежда да изляза от тук… Но няма значение: ще бъда щастлив да умра с мисълта, че тези господа ще те заведат там, където дългът те зове.

— Не, не трябва да говориш така, татко — каза девойката, — искам да живееш. Отказвам се от всичко, само да си жив!

— Господа — каза старецът, като се обърна към Яниш и към Сандокан, — чета в очите ви любопитството да узнаете защо сме тук от петнадесет години!… Утре ще ви разкажа нашата история… Сега сте уморени от тежкото плаване. Не мога да ви предложа удобни легла: както виждате, тук нашият живот е доста прост.

— Не сме уморени — каза Яниш, — вашата риба и особено вашето вино направиха чудо — унищожиха цялата ни умора.

— И после — прибави Сандокан, — любопитството ни да узнаем вашата история е толкова изострено, че съм сигурен, никой няма да заспи, докато не разбере тайната и.

— Желаете още сега да ви разкажа всичко?

— Такова е желанието ни, но не искаме да ви уморяваме.

— Уморен съм наистина, но мисля, че трябва да знаете на чий дом сте гости …

— Както и вие трябва да знаете кои сме ние — каза Сандокан, — господине, представям ви ексмахараджата на Асам, който отстъпи трона си на своя син.

— А аз ви представям моя верен приятел Сандокан, когото англичаните изпъдиха несправедливо от султанството му. А тези са преданите ни тигърчета …

— Един махараджа и един султан! — каза старецът. — Скоро ще се съгласите, че Еллора е достойна за вашата Защита. Дъще моя, по-добре е веднага да разкажа на господата нашата история. Дай ми още няколко глътки вино, които ще ме подкрепят.

Девойката му поднесе нова чаша.

— Благодаря, Еллора.

И старецът започна да говори бавно, докато Сандокан, Яниш и останалите моряци насядаха наоколо му.

МАГЬОСНИЦАТА

— В двореца на принц Амравати, владетеля на Гондвана, или страната на Гонд — започна старецът, — аз бях една доста влиятелна личност на име Нандар. Господарят на Гондвана не вземаше никакво решение, без да се посъветва с мен, затова хората ме наричаха „Вторият раджа“. При всяко по-важно събитие принцът ми казваше:

— Нандар, посъветвай ме какво да сторя. И аз му давах съвет.

Принц Амравати бе добър и не измъчваше своите поданици: стараеше се да създаде справедливи закони в това му дело помагах и аз, като използувах познанията си. Той се бе оженил за принцеса Аджанта, много красива жена, с ангелска доброта.

В страната се очакваше щастливо събитие: принцеса Аджанта щеше наскоро да даде живот на наследника на трона. Принцът очакваше с трепет деня, който приближаваше. Тогава за първи път не послуша моя съвет.

И ето как стана това.

В двореца беше дошла една чудна жена, която идваше от Бунделканд. Тя каза, че притежавала някаква магическа сила, която я била дарила със способността да прави щастливо всяко дете, родено в нейно присъствие.

Очите, лицето, движенията на тази жена не ми харесаха. Нещо ме отблъсваше от нея: чувствувах, че лъже.

Тя дойде в двореца две седмици преди щастливото събитие. Както винаги, принцът ми каза:

— Нандар, какво да направя.

— Ваше зисочество — отговорих аз, — съветвам Ви да не вярвате на тази жена.

— Защо?

— Защото мисля, че не притежава магическа сила.

— Не вярваш ли, че ще направи щастливо новороденото?

— Не вярвам, ваше височество.

— При все това думите на тази жена ме убедиха — каза принцът.

— Ваше височество, поискахте съвета ми и аз ви го дадох; но не искам да влияе върху намеренията ви.

— Моето намерение е тази жена да присъствува на раждането на детето ми — каза принцът.

И заповяда жената да бъде заведена в покоите на принцесата.

— За първи път Амравати не послуша моя съвет.

— Защо?

— Това си обясних с магическата сила, която очите на тази жена притежаваха: сигурно бе омагьосала принца. Реших да наблюдавам постъпките и. Не вярвах, че ще се безпокои от някаква любов към новороденото. Бях сигурен, че има тайни намерения. По-късно се убедих, че подозрението ми бе напълно основателно. Магьосницата искаше да остане сама до леглото на принцесата, щом като детето се роди. Това обстоятелство ме накара да удвоя вниманието си.

Прозорците на стаята на принцеса Аджанта гледаха към градината; точно срещу тях се извишаваше грамадно свещено дърво, клоните на което надвишаваха колоните на двореца.

Дойде нощта, в която трябваше да стане дългоочакваното събитие. Принцът издаде заповед — щом младият наследник види белия свят, магьосницата да остане сама с принцесата.

Моят верен слуга Бизла донесе стълба, по която се изкачих на дървото, а него изпратих да бди кой излиза и кой влиза при принцесата.

Свит върху дървото, можах да наблюдавам прозорците й-

Градината беше пуста: всички придворни слуги се бяха събрали в голямата зала в очакване на щастливото събитие.

И аз чаках с нетърпение. Сякаш някой ми казваше, че магьосницата е решила да стори нещо лошо.

И не сгреших.

След два часа чакане чух леки стъпки по пясъка.

Обърнах се и погледнах към пътеката, откъдето идваше шумът. Някакъв мъж се приближаваше към двореца. Беше наметнат с широк шал и носеше пакет в ръцете си. Спря се под прозорците на принцесата.

Изведнъж чух леко съскане. Изтръпнах, защото така съскат змиите кобри. Помислих, че носи кобра, за да я остави в леглото на принцесата. Но скоро разбрах, че той самият бе изсъскал така: сигурно това бе условен знак.

И ето че магьосницата се появи на прозореца.

Спусна кошница с въже, мъжът я взе, извади нещо. изпод наметалото си и го постави вътре. След това се върна по същия път, като продължаваше да крепи предмет под наметалото си.

Какво се беше случило?

Докато се мъчех да проумея, магьосницата се отдръпна от прозореца, а след малко придворните нахлуха в стаята.

Истината изпъкна ясно в ума ми.

Магьосницата бе разменила децата. Човекът, който се бе появил в градината, бе донесъл друго дете.

Какво да сторя? Да извикам, за да предупредя принца за престъплението? Но в това време мъжът щеше да избяга! Трябваше да му попреча да отнесе детето!

Слязох и се затичах след него. Той бе достигнал стената, която заобикаляше двореца, и се мъчеше да се прехвърли през нея.

Наблизо имаше врата, за която носех в себе си ключ. Изтичах към нея. В това време при мен дойде верният ми Бизла:

— Господарю, роди се принц! Но какво ще правиш, господарю?

— Извършиха престъпление — отговорих аз, — трябва да настигнем човека, който отнася истинския принц!

Излязохме на пътя, който заобикаляше царските градини.

За щастие нощта бе ясна: луната осветяваше пътя и ние виждахме грабителя.

— Ето го! — казах. — Трябва да го настигнем!

Затичахме. Бизла, много по-млад и гъвкав от мен, ме изпревари скоро.

Когато видя, че го преследваме, човекът спря. Бизла бе на няколко крачки от него.

Чух силен гърмеж. Човекът бе стрелял в моя слуга. Бизла падна. Аз продължих да тичам. Човекът тръгна по странична пътека. Последвах го.

Пътеката водеше към близкото оризище. Когато излязох пред него, видях слон и няколко мъже, които чакаха напрегнато.

Този, когото преследвах, приближи към тях и им каза нещо.

Веднага след това те се хвърлиха срещу мен.

Бяха петима, доста по-млади.

Скоро ме повалиха, вързаха ме и ме хвърлиха в къщичката на гърба на слона.

Наблизо бе кошницата, която бе спусната от прозореца, вътре лежеше бебе, завито в бял шал.

Оризището бе пусто. Никой не бе видял какво бе станало. Дори и часовите, които пазеха северната страна на двореца. Горичката закриваше оризището.

Слонът потегли.

— Какво ти дойде на ума да се месиш в нашите работи? — каза човекът, когото бях проследил. — Ще платиш скъпо за любопитството си!

Събитията се развиха толкова бързо, че бях като замаян. Кои бяха тези хора с жестоки лица, облечени като разбойници? Къде ме водеха? На кого носеха новороденото, заменено с друго бебе?

Седем топовни гърмежа отекнаха в спокойната нощ

— Родило се е момче! — каза един от шайката. — Пожелаваме щастие на новороденото! Но да излезем по-скоро от града, докато не са забелязали това, което стана!

Излязохме от оризището и продължихме по един приток на реката Вайн.

„КАПАЛИКА“, ИЛИ „МЪЖЕТЕ НА ЧЕРЕПА“

Моряците слушаха замаяни. Старецът си пое с мъка дъх и продължи:

— Една от онези лодки, които наричаме бангле, чакаше на безлюдния бряг на Вайн. Грабителите ме принудиха да сляза от слона, след това слязоха и те. Горе остана само оня, който караше слона.

Човекът, когото бях преследвал и който, изглежда, бе водачът на шайката, се обърна към слоноводача:

— Ще се върнеш в оризището и ще чакаш Дола да излезе от двореца. Ще я качиш и ще я заведеш в храма на Рамтек.

Слонът се обърна към оризището. Разбойниците ме накараха да се кача в банглето и взеха веслата.

Лодката пое бързо срещу течението.

Мъжете бяха мълчаливи. Поглеждаха ме от време на време, като че ли пресмятаха каква смърт би ми подхождала най-добре.

Новороденото проплакваше, сякаш разбираше страшната участ, която го чакаше.

Неговият плач се забиваше като нож в сърцето ми.

Но не можех нито да говоря, нито да се помръдна.

На няколко пъти се опитах да скъсам въжетата, с които бях вързан, но не успях и разбойниците ми се подиграха:

— Напразно се трудиш — каза главатарят, — вързахме те доста добре, защото не си млад, но си доста силен. Що за глупава мисъл ти е дошла в главата да проследиш нашия приятел! Можеше да си останеш съвсем спокоен в двореца и да празнуваш щастливото събитие. Ние извършихме добро дело! — продължи със злъчен смях разбойникът. — Принцът чакаше момче, цялата Гондвана чакаше момче! И ето, задоволихме това справедливо желание… Ти видя всичко. Затова е много вероятно утре да бъдат принесени две жертви на ненаситния бог Сива за доброто щастие на новородения господар на Гондвана.

Изтръпнах. Разбрах, че за мен и за малкото същество, което плачеше в кошницата, бе ударил сетният час!

Къде отивахме?

Чух, че произнесоха името на храма на Рамтек. Знаех за съществуването на този древен, сега изоставен храм. Той се намираше близо до столицата, но сред съвсем диви джунгли. Никога не бях предполагал, че това мрачно място ще се окаже свърталище на разбойници.

След три часа плаване лодката спря до брега. Навлязохме в гъста гора. Детето бе престанало да плаче. Първите слънчеви лъчи позлатиха върховете на огромните дървета, когато се озовахме пред развалините на древния храм. На входа бдяха двама пазачи. Заповядаха ми:

— Влез!

Не можех да сторя друго, освен да се подчиня. Всеки опит за бягство би бил лудост. А дори и да знаех, че ще успея да се спася, нямаше да избягам, защото не можех да оставя бедното малко същество на произвола на съдбата.

Влязохме в широка полутъмна зала с изпочупени стари и повалени колони. Когато вратата се затвори зад гърба ни, иззад развалините излязоха четиридесет-петдесет души — мъже и жени.

От всякъде се чу въпросът:

— Успя ли Дола?

— Ето — отвърна Главатаря и повдигна кошницата високо.

Радостно възклицание отекна в залата, примесено с плясъка от крилете на грамадни прилепи, които прелитаха над главите ни.

— Дола изпълни точно своя план! Скоро и тя ще бъде тук!

Очите на непознатите се обърнаха към мен.

— Кой е този? — запитаха неколцина в един глас,

— Един неблагоразумник, който си напъха носа там, където не му е работата! — отвърна Главатаря. — Той видя всичко, което стори Дола, и сега трябва да умре

— Той ще умре!

— Тя ще се върне скоро, защото принцът и бе обещал веднага да си отиде!

— Дано никой не е забелязал смяната — каза една жена. — Никой друг освен този човек — каза Главатаря и ме посочи.

— И неговият слуга — каза човекът, който бе убил Бизла, — но той си получи заслуженото: последва ме и се срещна с един куршум от револвера ми!

Гласове на одобрение се разнесоха в залата.

Кои бяха тези хора? Каква цел преследваха? Защо бяха разменили децата?

Тези въпроси се въртяха в главата ми, но не можех да им намеря отговор.

Изведнъж си спомних някои неща. Знаех, че в Гондвана все още съществува старата секта на Тугусите, удушвачите, сектата „Капалика“, или „Мъжете на черепа“, поклонници на ненаситния бог Сива.

Носеха огърлици от човешки кости. Отначало не ги бях забелязал, но сега дори чувах грозното им потракване.

Капаликанците бяха прочути със своята жестокост. В каменни жертвеници горяха непрекъснато човешко месо. Тяхната богиня обичаше топла кръв, която блика от прерязалото гърло на жертвата.

Тази смърт очакваше и мен, и малкото нещастно същество в кошницата.

Главатаря приближи и свали въжетата, които стягаха ръцете ми.

— Какво ще правите с това невинно дете? — извиках, щом се почувствувах малко по-свободен. — Светотатство е да убивате рожбата на принца!

Подигравателна усмивка разтвори устата на Главатаря. Той погали костната си огърлица и каза:

— Грешиш! Това не е рожба на принца, защото е момиче. А колкото за съдбата му друг ще ти отговори каква ще бъде. И този друг е нашата царица, тази, която всички трябва да слушаме, защото е надарена с божествени дарове. В нейното тяло се е поселила душата на Сива. Тя успя да спечели доверието на принца и успя да изпълни добре обмисления план, който ти бе неблагоразумен да поискаш да узнаеш.

Приближих до кошницата с детето, но към мен се насочиха няколко ножа.

— Какво ще правиш?

— Искам да погледна това невинно същество.

— Може, но да не го докосваш! Повдигнах покривката.

Детето размаха ръчички, като че ли бе разбрало. Отправих гореща молитва към моя Бог да избави това дете от страшна смърт.

Докато се молех, в залата се разнесе силен вик.

Бронзовата врата се разтвори.

Обърнах се.

В храма влизаше Дола Магьосницата, която с погледа си бе оплела принца и бе успяла да размени децата.

Тя приближи и отправи ледения си поглед към мен.

КИЛИЯТА НА ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО

— Ти постъпи много зле, като се усъмни в моите намерения! — каза ми тя. — Разбрах веднага, че си ми неприятел! Опита се да ме изхвърлиш от двореца, но не успя. Твоят опит никога не може да успее срещу царицата на „Капалика“. С пламенния си поглед, наследен от Сива, успях да подчиня на волята си принца… Исках да разменя принцесата. И успях. В княжеската люлка трябваше да поставя син на „Капалика“ и го сторих. Така той, синът на „Капалика“, ще стане господар на Гондвана; така „Мъжете на черепа“ ще управляват Гондвана чрез свой син! Никой няма да знае, че кръвта на „Капалика“ е била разменена с княжеската кръв. Нашата секта ще управлява цялата Централна Индия! … Ти не можа да подозреш плана ми! Не можа да разбереш, че в мен живее душата на ненаситния бог. Един принцдеспот ще цари над Гондвана! Така иска Сива!… Вчера една от нашите жени роди момче: то беше предопределено да управлява Гондвана! Аз изпълних волята на Сива! Но Сива е жаден за кръвта на новородената. Трябва да му я принесем в жертва.

Гърлото и ще бъде прерязано. Така заповядва Сива! Дола вдигна високо детето и всички капаликанци закрещяха:

— Да й се пререже гърлото!

— Да — извика Дола, — но кой ще го направи? Желанието на Сива е жертвоприношението да бъде извършено от човек, който най-силно обича детето. От нас никой не обича това дете. Сива не ще приеме жертва, принесена от нас. Сега ще го питам кой да принесе жертвата.

Гробно мълчание последва тези думи: последователите на кръвожадния бог се страхуваха от своята водачка. Те бяха убедени, че в нея живее духът на Сива. Всяка нейна дума бе закон.

Дола стоя известно време неподвижна. После издигна високо ръце и извика:

— Сива проговори!

— Какво ти каза? — запитаха в хор „Мъжете на черепа“.

Сива каза:

— Човекът, който обича новородената дъщеря на принца на Гондвана, ще пререже гърлото й. Нейната кръв ще успокои гнева на бога и ще донесе щастието на новия господар на Гондвана.

Изтръпнах.

Думите на Дола бяха свещени за тези фанатизирани кръвопийци, които вършеха престъпление, като че ли то бе дълг.

— Човекът, който ще пререже гърлото й, е тук, пред нас!

При един знак на Дола Главатаря на „Капалика“ извади своя нож и ми го подаде. Отблъснах го ужасен.

— Не искаш да убиеш невинното дете, защото го обичаш? — каза Дола. — Точно тази любов прави ценна жертвата. Не е ценно, когато убиваш човек, когото мразиш. Истинска жертва е да убиеш човек, когото обичаш. Вземи ножа и изпълни това, което ти заповядвам!

Стоя примрял. Исках да избягам, но петдесет ръце щяха незабавно да ме задържат.

Къде щях да избягам! Изходът на храма бе затворен, а други врати нямаше.

Положението ми бе безизходно.

— Ако не я убиеш, ще я убия аз! — каза Дола. — И ще я убия пред теб, като набода цялото и тяло с върха на ножа.

— Не! Не! — извикаха капаликанците. — Той трябва да я убие!

— Добре, нека бъде така! — извика Дола. — Ще му заповядам и той ще го направи! Затворете го заедно с малката в килията на жертвоприношението.

Изведоха ме от залата. По дълъг коридор отидохме в килия, осветена с факел, забит в стената. Дола влезе след мен, остави ножа на земята и каза:

— Трябва да извършиш тази жертва. Моята воля ти заповядва: ще вземеш ножа и ще и прережеш гърлото.

В това време ми дойде на ума една идея: престорих се, че съм хипнотизиран, застанах неподвижно и отговорих:

— Добре, Дола … Ще убия това дете, което обичам, и после със същия нож ще прережа и своето гърло.

Дола ме погледна победоносно, излезе и заключи вратата.

Така спечелих време. Но дали щеше да ми послужи. След малко капаликанците щяха да влязат, за да проверят дали жертвата е принесена, и тогава щяха да ме убият.

Ето че детето се разплака.

Погледнах ножа: да, по-добре бе да свърша мъките на тази рожба, колкото бе възможно по-скоро.

Посегнах да взема ножа, но забелязах на пода отвор, покрит с капак. Наведох се и се ослушах. Далечен шум от течаща вода достигна до слуха ми. Повдигнах с ножа внимателно капака, — погледнах — нищо друго освен пълна тъмнина; нямах много време, за да избирам. Завих добре детето, поставих го в кошницата, която хванах здраво и със смелостта, която се ражда от отчаянието, скочих в тъмнината…

Падането ми се стори неимоверно дълго и страшно: най-после усетих, че съм паднал в някакъв подземен канал. Държах високо кошницата, за да не я достигне водата. Отпуснах се по волята на течението.

Беше съвсем тъмно и не можех никак да предположа накъде ще ме отнесе това течение.

Малката плачеше и нейният плач отекваше под високия свод на канала. Сърцето ми се късаше от мъка, но тя бе примесена с радост, защото, където и да излезнех, все щях да съм далече от онези жестоки същества.

Неочаквано в далечината зърнах светлинка, която започна да се увеличава. Беше изходът на канала. Скоро дойдох до него и навлязох в някаква река. С едната ръка заплувах към брега… Бяхме спасени!

Къде ли се намирахме?

Край брега се разстилаше гъста гора. Зората позлатяваше върховете на дърветата. Влязох в гората, за да избегна всякаква изненада. Може би капаликанците бяха открили вече бягството ми и щяха да дойдат да ме търсят при изхода на канала.

Отдъхнах си малко и тръгнах по една пътека през гората.

Вървях четири-пет часа, като хранех детето със сок от млечно дърво. Бях слушал, че този сок може да замести за известно време майчиното мляко.

Стигнах до малко село, близо до Рамтек.

Влязох в първата къща и имах щастието да намеря семейството на добри земеделци.

Козе мляко имаше достатъчно и скоро малката Еллора започна да закрепва. Разказах им измислена история, за да извиня присъствието си по тези места. Добрите селяни се грижиха много добре за детето. След месец реших да се върна в столицата, за да разкажа всичко на принца. Намерих човек, който да ни занесе със слона си до столицата. По пътя обмислях начина, по който щях да открия на принца, че първородният му син е дете на капаликанка. Представях си колко щеше да се ядоса и да започне да преследва жестоко тази секта. Но съдбата бе решила друго. Старият Нандар се умори.

Еллора му поднесе чаша арак. Моряците, Сандокан и Яниш слушаха онемели. Нандар изпи няколко глътки и продължи своя разказ…

СТРАНСТВУВАНИЯТА НА МАЛКАТА ЕЛЛОРА

Тръгнахме на път към Нагпур, столицата на Гондвана. Собственикът на слона беше и водач. От селото взех добра жена, която да се грижи за Еллора по пътя. Бях и обещал да и заплатя добре, щом стигнем в града. Знаех, че принцът ще плати богато на тази, която се е грижила за неговото дете. Водачът също щеше да получи парите си в града…

Но всичко излезе само сън.

Бяхме изминали малка част от пътя, когато изведнъж ни нападна шайка разбойници. Скоро познах, че това бяха капаликанците.

С револвер до гърдите накараха слоноводача да ни води по друг път през джунглата. След дълго уморително пътуване пристигнахме до брега на Тапти.

Не можех да си представя какво ще правят с нас разбойниците, но скоро проумях.

Построиха набързо сал и вързаха четирима ни върху него.

— Ето вечерята за крокодилите на Тапти! — каза един от шайката.

Спуснаха сала в реката.

Течението ни повлече надолу.

Бяхме вързани здраво и не можехме да се помръднем; устата ни бяха натъпкани с парцали; само устата на Еллора беше свободна и нейният плач разкъсваше сърцата ни.

Какво щеше да стане с нас?

Реката беше пуста. Не се виждаше никаква лодка, никакъв кораб.

Течението ни носеше бързо към сигурна смърт.

Крокодилите не се бяха появили още, но нямаше да закъснеят много, а тогава всичко щеше да бъде свършено.

Такава награда ли трябваше да получат слоноводачът и добрата жена? И те щяха да завършат живота си в корема на някое кръвожадно чудовище …

Ами Еллора?

Плачът и ме подлудяваше. Исках да викам, но кърпата ми пречеше.

Никой никога няма да изпита мъката, която ме разяждаше през тези часове!

Нощта беше тъмна и бреговете почти не се виждаха. Дори и да минеше някоя лодка, надали щяха да ни забележат.

Моите мъки ставаха почти непоносими… Като че ли сърцето ми бе престанало да бие. Ушите ми бучаха.

Изведнъж почувствувах, че загубвам съзнание.

Когато се свестих, ме очакваше голяма изненада.

Лежах на легло в параходна кабина; висок мъж стоеше до мен и ме наблюдаваше.

— Треската е вече преминала — каза той, — но пулсът е още бърз.

Не познавах този човек и го гледах безкрайно учуден.

Неочаквано си спомних за сала и извиках:

— Еллора! Еллора!…

— Бъдете спокоен, господине. Еллора е жива.

— Жива? Къде е? — запитах аз.

— На мостика!

— Къде се намирам?

— На търговски кораб, който ви прибра от реката Тапти — отвърна непознатият, — аз съм капитанът.

— Всички ли сме спасени?

— Всички. Крайно време беше, защото кайманите скоро щяха да ви разкъсат.

— Кога ни спасихте?

— Преди два месеца.

— Два месеца?

— Да … през цялото време бяхте в безсъзнание.

— Два месеца откъснат от света?! Искам да видя Еллора! — казах и се опитах да стана.

— Почакайте, жената, която се грижи за нея, ще я донесе. — О, добрата жена! — възкликнах, като си спомних за преданата Котри.

Капитанът излезе и подир малко целувах пухкавото прекрасно личице на Еллора!

Детето беше много добре и се усмихваше. И жената изглеждаше добре, но на лицето и се прокрадваше тъжна сянка.

При нас дойде и слоноводачът.

— Къде се намираме? — запитах ги.

— Не много близо до индийския бряг — отвърна момчето.

— Капитанът не искаше да ни свали на суша, преди да чуе вашите нареждания… Изглежда, когато сте били в безсъзнание, сте казали неща, които са го забъркали какво решение да вземе. Тъй като носеше стока за Австралия, тръгнахме за там — каза Котри.

След няколко дни силите ми се възстановиха напълно. Капитанът бил чул да говоря за принцове, за размяна на деца, за някаква важна държавна тайна, затова ни задържал на кораба.

Одобрих това, което беше сторил, но сега трябваше да ни свали на някой остров, откъдето бихме отплавали за индийския бряг.

Капитанът се съгласи.

Но и този път човешката воля не можа да победи съдбата, която ставаше все по-жестока към нас.

Една нощ ни изненада страховита буря. Гръм удари кораба и той се подпали.

Успях да се хвърля в една лодка с Еллора… След малко корабът потъна. Какво стана с добрата жена, с верния ни слоноводач, с капитана и моряците?

Бяхме съвсем сами сред океана.

Притиснах към гърдите си Еллора и се мъчех да я постопля.

Морето беше спокойно; небето се разясни, но наоколо беше пусто.

Не се виждаше нито корабно платно, нито земя. Нямаше никаква надежда да се спасим.

Малката щеше да умре от студ, какво щеше да стане и с мен?…

Зазори се. Лодката плаваше, неуправлявана от никого. Успокоявах плача на детето само с целувки.

След седем часа мъки радостен вик се изтръгна от гърдите ми. Видях платно!

Скоро ни забелязаха и спасиха. Беше китоловен кораб. Намери се и храна за малката: мляко от женски кит.

Но съдбата продължаваше да бъде жестока. След три месеца плаване при много добър улов, през който бяха уловени няколко женски кита, така че имаше прясно мляко за Еллора, корабът се натъкна на подводни скали и се разби. Всички се издавиха… Още веднъж успях по чудо да се спася заедно с малката. С мъка достигнах до този пуст остров.

Оттогава до днес не бях видял друго човешко лице освен това на Еллора. От този ден за мен започна животът на корабокрушенец, попаднал на необитаем остров с дете на няколко месеца.

Можете да си представите какви мъки съм претърпял, докато порасне, докато я науча да говори, да ходи, да чете, да пише…

Бях нейният баща, нейната майка, целият неин свят. От петнадесет години чаках този ден. И ето, най-сетне той дойде!…

Но дойде и денят, в който трябва да склопя очи, преди да видя осъществен плана си: да поставя на трона на Гондвана истинската принцеса!

Старецът млъкна. Р

Беше свършил своя разказ.

Чу се плач. Еллора плачеше. Тя се хвърли в краката на стареца:

— Татко, искам да живееш! Нищо друго не ме интересува! Само ти си моят живот!…

Тигъра на Малайзия изтри сълза, а Яниш каза:

— Цигарата… колко е неприятно, когато пушекът влиза в очите… като че ли плачеш.

СБОГОМ НА ДЯВОЛСКИТЕ РИФОВЕ

Разказът на Нандар бе развълнувал суровите мореплаватели. Те изслушаха с внимание и с краен интерес неговите странствувания. Сандокан, Яниш и тигърчетата наблюдаваха с удивление храбрия старец, който бе спасил от толкова опасности малката Еллора.

За тях Нандар бе герой, достоен за възхищение. Смелостта и презрението към смъртта за тях бяха качества, които навсякъде печелят симпатии.

Старият съветник на принца на Гондвана отдели внимателно от себе си своята дъщеря.

— Господата са уморени и имат нужда от почивка. Ще трябва да се задоволят с нашите скромни сламени легла. А утре? Какво ще правим утре? — Старецът се обърна към Яниш и Сандокан.

— Утре ще напуснете този остров и ще дойдете с нас на борда на „Соарес“! — каза Сандокан.

— Ще отплаваме към индийския бряг и ще се подготвим да отидем в Гондвана — добави Яниш, — ние знаем как се свалят узурпатори от трона… Нали, братче!

— Това ще бъде най-интересното приключение в моя живот! — извика Сандокан,

— По лицата ви чета вашето благородно намерение — каза Нандар, — надеждата, че сънят ми ще се осъществи, ми дава нови сили да живея! Господа, заповядайте!

Нандар се изправи.

Закрачи по-бодро. Сякаш се бе подмладил.

Заведе гостите си в широка стая, която служеше за хамбар.

Сандокан, Яниш и тигърчетата легнаха на земята. Нандар им пожела лека нощ и се прибра с Еллора в друга стая.

Скоро всички потънаха в дълбок, ободрителен сън.

Когато се събудиха, слънцето бе високо над хоризонта.

Сандокан и Яниш отидоха в другата стая.

Еллора, която бе станала отдавна, готвеше тифина — първата закуска, съставена от риба, варена с различни миризливи треви.

— Как прекара нощта старият Нандар? — запита Яниш.

— Спа непрекъснато — отвърна девицата. — Вашето присъствие на острова извърши същинско чудо. Той каза, че се усеща достатъчно силен, за да издържи плаването.

— Няма ли да ти е мъчно за острова, Еллора? — попита Сандокан.

— Да, ще ми бъде мъчно — отвърна девицата с горчивина.

Но веднага след това в очите и светна див блясък и тя прибави:

— Искам да отмъстя за всички мъки, които узурпаторите са причинили на татко Нандар!

— Много добре. Ти имаш благородна душа и си заслужава човек да пожертвува за теб спокойствието си!

— Татко Нандар ме отгледа с единствената мисъл — да възстанови правата ми — отвърна момичето, — обичам този остров, който е целият свят за мен. Но той ме научи, че зад тези рифове, зад безкрайното море има други острови, други морета, други земи, че това е една нищожна частица от огромния свят и че там, край океана, има една земя, която е моя, едно царство, което ме очаква! Искам да го имам, за да направя щастлив благородния старец, който е понесъл заради мен нечувани страдания.

— Да, Еллора, ти ще имаш своето царство! — каза Сандокан. — Нали, братче? — обърна се към Португалеца.

— Ние ще опитаме невъзможното, за да успеем — отвърна ексмахараджата, — а сега съм страшно гладен! Да опитаме тази тифина, която сигурно е много вкусна.

Всички закусиха лакомо.

В това време Нандар стана от постелята си и си вчеса брадата и косата. Изглеждаше доста подмладен.

— Нандар — каза Сандокан, — готов ли си да ни последваш до кораба?

— Да! Небето ще ми даде сила да ви заведа до царството на Еллора! — каза твърдо старецът.

— Да не губим време тогава! — каза Яниш. — Да вървим. колкото е възможно по-бързо до кораба!

— За да стигнем по-лесно, Хирундо и другите тигърчета ще направят подвижен мост от гредите на тази къща. Принудени сме да разрушим отчасти твоя дом, който трябва да ти е струвал много труд, но е необходимо, за да можем да стигнем до „Соарес“, без да се принуждаваме да влизаме във водата — каза Сандокан.

Тигърчетата започнаха трескаво работа. В това време Яниш, Сандокан и Нандар започнаха да обмислят как да постъпят най-правилно.

— Не знам какво е станало с детето, с което смениха Еллора и кой царува сега в Гондвана — каза Нандар.

— Яниш би трябвало да знае това — каза Сандокан, — като ексмахараджа той сигурно познава политическата карта на Индия.

Португалеца се почеса по врата и направи гримаса:

— Ще ме подложиш да доста труден изпит. Да си призная, когато бях махараджа на Асам, твърде малко се занимавах с моите колеги от Централна Индия. Оставях тази работа на министрите ми: техен дълг бе да познават поне малко историята на Индия. Аз се занимавах само с раджите, чиито царства граничеха с моето, защото ме отегчаваха понякога … а онези от Централна Индия бяха доста далече. Освен това ги качваха и сваляха от троновете толкова често, че беше уморителна работа да ги следи човек.

— Не знаеш ли кой царува в Гондвана? — попита Сандокан нетърпеливо.

— Преди да ме скъсаш на изпит по съвременна история, почакай да понапрегна малко ума си. Кой знае, може и да излезе нещо. Почакай!… Струва ми се, че моят министър на външните работи се оплакваше от раджата на Гондвана… Да, да, сега си спомням много добре. Моят министър казваше, че в Гондвана царувал млад принц, който вършел страхотни лудории и кръвопролития… Почакай. Да, ето че изпитът ще мине добре… Принцът, едно момче, бил съветван от някаква ужасна жена, която всъщност управлявала Гондвана.

Да, точно така! Може би тя е същата магьосница, която е разменила Еллора!…

— Възможно е — забеляза Сандокан.

— Дори си спомням, получих съобщение, че детето е затворило баща си в тъмница.

— В тъмница ли?

— Добрият принц Амравати затворен във вечна тъмнина? — извика Нандар. — Дола, кръвожадната царица на „Капалика“, е авторка на това гнусно дело! Тя е посъветвала сина на „Мъжете на черепа“, за да се отърве от принц Амравати!

— И поданиците му са понесли това? — възкликна Сандокан.

— О, не ми говорете за поданиците на тези чудновати страни — каза Яниш, — аз лично трябваше да се убедя, че един благороден и добър раджа не е много по вкуса им! ™

В това време тигърчетата бяха построили мост, дълъг пет метра и достатъчен, за да може да се премине по него от скала на скала.

— Занесете моста до брега — заповяда Сандокан, — и елате да вземем завивки. По пътя ще ни трябват

Нандар и Еллора се сбогуваха с къщата, която ги бе подслонявала толкова пъти от бурите. Тя бе свидетелка на един изключително труден, но всъщност щастлив живот.

— Дано послужиш за подслон на някои други нещастници като нас — каза Нандар.

Всички отидоха на брега.

В далечината се виждаше леко полюляващия се кораб, а на стотина метра от него чакаше лодката, в която едно тигърче чакаше завръщането на другарите си.

Подвижният мост бе поставен между брега и първия риф. Нандар и Еллора преминаха първи. Това се повтори още много пъти, докато цялата група се настани в лодката. Не след много тя потегли към кораба.

Морето беше съвсем спокойно и времето — чудесно.

Лодката се измъкна от рифовете и скоро достигна „Соарес“. Тигърчетата, които бяха на борда, спуснаха стълбата. Нандар, подпомогнат от Сандокан, се изкачи с мъка.

Когато се събраха всички на мостика, Сандокан посочи стареца, който се облягаше на ръката на девойката, и каза:

— Тигърчета, погледнете този благороден мъж! Той е проявил истински героизъм, за да запази прекрасната девойка, която е до него и която е законната наследница на престола на Гондвана! Ние ще отплаваме за техния бряг! Готови ли сте да рискувате живота си за една справедливост?

— Да! — извикаха тигърчетата. — Да живее Тигъра на Малайзия. Господаря на океана!

От известно време тези здрави и силни мъже бяха започнали да се отегчават и сега мисълта за новото приключение ги бе съживила напълно.

— Не викайте „да живее Господаря на океана“, ами заедно с мен: „Да живее господарката на Гондвана!“

Тигърчетата вдигнаха високо пиратските си ножове и пушки и ги размахаха:

— Да живее господарката на Гондвана!

В очите на стареца и на девойката се четеше безкрайна признателност.

Сандокан се оживи. Яниш приближи до него и го удари по рамото:

— Братче, тая авантюра ще ни подмлади с двайсет години!

— Да, разбира се! — каза Тигъра на Малайзия! — Ще докажем отново, че сме смели мъже!

Тъжна сянка премина бързо по лицето на Сандокан.

— Какво ти е? — запита Яниш.

— Нищо … — отвърна Пирата. — Спомних си кръвта, която проляхме, за да се запазим до днес. Но знаеш ли — добави той радостно, — това, което ще извършим, ще измие греха от миналите ни престъпления.

— Не са били престъпления — каза Португалеца. — Отнеха ти трона, започнаха да те гонят, ти се защищаваше, а аз ти помагах: ето всичко! Но да не мислим за миналото! Бъдещето е пред нас!

— Имаш право! — каза Сандокан. — Да мислим за утрешния ден ако не за нас, то поне за това мило и храбро момиче, което трябва да получи своя трон!

— благодаря, добри господине!

В БОРБА С КРЪСТОСВАЧА

Като определи точното географско разположение на острова, Сандокан заповяда да се приготвят за път.

Свеж вятър се появи откъм запад, наду платната на „Соарес“ и той пое бързо.

Скоро Дяволските рифове изчезнаха от погледите на моряците. Еллора поздрави с ръка острова.

За миг пред очите и се изниза целият и живот: лов, риболов, работа на полето, уроци с Нандар! Тя поздрави за сетен път тази незначителна точка от Земята, която за нея бе представлявала целия свят.

Когато върхът на вулкана, който бе най-високата част на острова, изчезна на хоризонта, Еллора не можа да задържи сълзите си.

— Не плачи — каза старият Нандар, — ти оставяш купчина скали, за да отидеш в приказно красиво царство!

— Как ще го заемем? — попита девойката. — Принцът, който е заграбил моето царство, няма ли войници, приятели, които да го защищават?

— Да, има наемни войници, които се бият за него, но когато узнаят коя си ти, ще изоставят узурпатора! Моряците ми обясниха кои са Сандокан и Яниш: двама храбри мъже, които заедно със своите тигърчета са извършили подвизи, достойни за най-големите герои на Индия! — Те ми вдъхват голямо доверие, въпреки че са били пирати. Сандокан и Яниш се хвърлят с такава жар в борбата, че силата на техните тигърчета ще се удвои. Те ще се бият храбро за своята победа.

— И аз ще се бия заедно с тях! — извика Еллора. Корабът напредваше все по-бързо. Сандокан и

Яниш изучаваха своята карта на Индия, за да видят по коя река да се изкачат и да стигнат до Гондвана.

— Струва ми се, най-удобната плавателна река е Го-давери — каза Яниш.

— Ще навлезем по нея колкото можем — каза Сандокан, — после ще се постараем да си намерим слонове, за да преминем джунглите и планините до границата на царството.

— Това е добре, но какъв план ще имаме, за да успеем в делото си? — попита Яниш.

— Не мога да ти отговоря сега — каза Тигърът на Малайзия, — знаеш как работя. Отивам на самото полесражение и там оставям да ме води моята звезда! За да влезем в двореца, можем да прибегнем до някоя хитрост. После ще заловим или узурпатора, или Дола, а може и двамата. Понякога си много остроумен и измисляш разни работи.

— Ами ако не успеем с хитрост? — запита ексмахараджата на Асам.

— Тогава ще прибегнем до сила.

— Но ние сме само шестдесет души.

— В Индия не е трудно да събереш цяла войска от смели крадци, които ще се бият, ако им заплатим.

Докато двамата приятели се разговаряха така, от мостика се разнесе силен глас:

— Виждам някакъв кораб!

Сандокан взе далекогледа и го насочи към тънката ивица дим, която лъкатушеше на хоризонта.

След продължително внимателно наблюдение Тигъра на Малайзия се намръщи.

— Някоя лоша изненада ли? — попита Яниш.

— Така изглежда.

— Дай да видя и аз — Португалеца взе далекогледа. — Малък кръстосвач идва към нас.

— И като че ли ни наблюдава.

— Да почакаме малко, за да разберем намеренията му.

Корабът приближаваше бързо.

— Не трябва да чакаме да наближи съвсем — каза Пирата, — да бягаме. Ако започне да ни преследва, ще му дадем добър урок. Нашето оръдие работи както трябва! Един снаряд ще бъде достатъчен!

Яниш даде заповед на тигърчетата да бързат колкото се може повече. Кръстосвачът направи същото.

— Няма съмнение — каза Сандокан, — този малък, английски кръстосвач ни преследва!

— О, индийски богове! — извика Яниш. — Страхувам се, че скоро ще ни настигне! Тоя дявол напредва страшно бързо!

— Дава ни знаци и ни пита кои сме — забеляза Сандокан.

Тигъра на Малайзия наблюдаваше все така с далекогледа си.

— Да вдигнем ли холандско знаме? — попита Хирундо.

— Не … На тези знаци ще отговорим с изстрел! каза Сандокан.

— Още е много далече, за да му отговорим така.

— Ако се забавим, ще ни нападне!

— Заповядва ни да спрем — каза Яниш. Кръстосвачът бе само на неколкостотин метра. Сандокан извика ядосано:

— Какво виждаш? — попита Яниш.

— Подозрението ми се оправда! На мостика е Милнер!

— Човекът, когото спасихме и който изчезна така тайнствено?

— Същият!

— Значи е бил шпионин — Яниш насочи далекогледа към кръстосвача, който приближаваше все повече и повече.

— Този подлец е доплувал до някой английски кораб и е открил присъствието ми по тези места!

— Да, англичаните искат сега да си отмъстят за шегата, която им изигра!

— О, ако ми падне в ръцете, ще му извия така врата, че дълго ще ме помни — закани се Сандокан, — Огън! — ревна на тигърчетата, които чакаха готови до оръдието.

— Пушки в ръце! — извика Яниш.

— Една и за мен! — каза енергично Еллора. В очите й се четеше крайна решителност и желание за борба.

— Заведи Нандар в каютата, не го оставяй на мостика — каза Сандокан.

— Ще остана тук! — прошепна старецът.

— Не, татко, ела! — каза Еллора.

Тя заведе стареца в каютата и го помоли да не излиза, сетне се върна на мостика.

Свирепата битка бе започнала. Малкият кръстосвач и пиратският кораб бълваха огън. Тигърчетата пълнеха трескаво пушките.

Топовен изстрел пречупи главната мачта на кораба, но кръстосвачът заплати скъпо тази повреда: едната му страна бе веднага пробита.

Битката се разгаряше: куршумите свиреха като оси непрестанно. Неочаквано кръстосвачът бе принуден да намали бързината си. Още една мачта на „Соарес“ се пречупи, но облагодетелствуван от вятъра, той можа да задържи същата скорост.

Еллора бе обзета от чудно вълнение. Миризмата на барута, свиренето на куршумите и ехтенето на топовете я бяха преобразили.

Радостен вик се изтръгна от гърдите на Сандокан. Той бе видял шпионина да пада, пронизан от куршум.

В това време малкият кръстосвач започна да потъва, объркани, моряците започнаха да спускат спасителните лодки.

— Спрете огъня! — заповяда Сандокан. — Кръстосвачът ще потъне. Не е опасен вече.

— Защо не потопим онези лодки? — Самбор насочи пушката си към моряците, които търсеха спасение.

— Пиратите на Малайзия са благородни към неприятелите си — отговори Сандокан.

— Корабът на англичаните потъва и можем да се задоволим с тази победа, да продължим пътя си — добави Еллора и отиде да повика стария Нандар.

В това кратко време девойката бе показала, че притежава силен войнствен инстинкт.

Сандокан я погледна с възхищение:

— Еллора, ти си достойна да имаш царство! И ще го имаш! Защото ще знаеш как да си го върнеш!

Тя бе видяла няколко тигърчета, които пъшкаха ранени, и веднага се зае да им превързва раните.

— Нашето плаване започна добре — каза Яниш, — корабът ни не е много повреден, а имахме щастието да ударим навреме кръстосвача.

— Ако не беше оня страничен удар, той щеше да ни настигне — забеляза Сандокан, — той можеше да развие много по-голяма скорост от нас.

Еллора превърза раните на тигърчетата, които и благодариха сърдечно.

Между ранените беше и Хирундо, смелото тигърче, към което Сандокан хранеше голяма слабост. Ударен в ръката, той се усмихна, когато девойката приближи до него.

— Няма нищо … — каза той. — Не ме боли…

Еллора прегледа раната:

— Защо по време на битката заставаше винаги пред гърдите ми?

Хирундо не отвърна. Неговите големи черни очи, влажни от силната болка, гледаха страстно девойката.

— И може би са те ранили, когато ме пазеше? — прошепна тя.

С голямо старание започна да превързва ръката на младежа.

Сандокан и Яниш ги гледаха усмихнати.

— За какво мислиш? — запита ексмахараджата с глас, в който проличаваше лека завист.

— За същото, за което и ти — отвърна Пирата.

— Да чуя.

— Онези, двамата младежи, са и хубави, и смели.

— И се гледат така, като че ли…

— Като че ли какво?

— Да не предричаме бъдещето, скъпо братче — забеляза Яниш, — нека оставим Еллора да превърже Хирундо, а ние да се занимаем с нашите работи. Дадохме добър урок на англичаните, които сега знаят, че Сандокан е жив и че ще им достави доста главоболия!

— Да се надяваме — каза Сандокан, — но не бива да почиваме върху лаврите на тази малка победа. Англичаните няма да се откажат от намерението си да ме гонят. Ще трябва да си отваряме очите да не би да ни пресекат пътя към Индия!

— Няма да имат време — забеляза Португалеца, — преди корабокрушенците да срещнат някой кораб или да достигнат до някой пристан и да известят твоето „възкресение“, ние ще сме изминали доста път.

— Не трябва да забравяме, че корабът ни има нужда от поправка, а това ще ни принуди да загубим доста време . ..

— Няма значение. Вярвам в добрия край на плаването! Нашата щастлива звезда ни е закриляла винаги, а първото условие за успех е да имаме вяра в нея! Тази вяра ще ни вдъхне смелост да се впуснем в най-опасните набези! Ще достигнем Индия!

— А после?

— После ще отидем в царството Гондвана. Нашата щастлива звезда не е залязла още, скъпо братче. Ще видиш, че тя ще заблести много по-ярко, отколкото в миналото!

— Ти си добър пророк, Яниш — каза Сандокан и натъпка лулата си с тютюн.

Корабът продължаваше своя път при благоприятен вятър и никаква случка не го забави. През хубавите ясни нощи Португалеца вдигаше очи към небето и казваше:

— Виждаш ли онази звезда на изток? Тя е нашата звезда! Блясъкът и става все по-силен! Тя ще ни закриля!