Призракът на Сандокан

ГОНДВАНА

— Убеждавам се все повече, че Индия е една изключително тайнствена страна! — каза Яниш. — Колкото повече я опознавам, толкова по-малко я разбирам!

— Защо така? — попита Сандокан.

— Ами защо например населението на Гондвана е толкова глупаво? — каза ексмахараджата. — Онзи народ, когото управлявах аз, ми се виждаше по-разумен.

— Какво ти дава право да мислиш така?

— Не виждаш ли, че тези глупаци се разтреперват само като им се спомене името на принц Ситасива? — запита Яниш.

— Разбира се. Ситасива е страшен тиранин, готов да убие всеки, който би произнесъл името му, без да се разтревожи — отговори Сандокан. — В Гондвана всеки ден се принасят в жертва на бог Сива десет предани поданици, за да се омилостиви жестокостта му и да даде той успех на царството.

— И това става под носа на англичаните! Англия няма да успее никога да превъзпита кръвожадните племена в Централна Индия. Гондвана се управлява от „Капалика“, а Ситасива е неин син.

— Кръвожадната Дола го е сменила с Еллора и сега е истинската господарка на Гондвана. Тя е най-близката съветница на принца. Управлява царството, подбужда Ситасива към кръвопролития.

— Трябва най-напред да унищожим нея — продължи Яниш, — когато се отървем от Дола, ще бъде по-лесно да довършим започнатото дело.

— А как ще се отървем от нея? — попита Сандокан. — Мисля да я дадем на тигрите да я разкъсат!

— Добре — съгласи се Яниш, — но все още нямаме изготвен план за действие. Не е никак лесно да се залови Дола. Единствената представителка на Сива е заобиколена от капаликанци и е доста добре пазена от тях. Да влезем в двореца и да я убием, ще бъде невъзможно.

— Ще трябва да го нападнем! — каза Сандокан.

— С двадесет души? — засмя се Яниш. — Скъпо братче, без да се самозалъгвам, знам, че сме много храбри, но за да свалиш принц Ситасива от трона му и да поставиш на негово място нашата Еллора, се иска и друго освен храброст!

— Но кой ти каза, че ще нападнем само с двадесет души! В планините на Виндхия ще намерим доста храбри мъже, готови да се бият за нас, особено като им заплатим добре.

— Прав си. Тези планини са пълни с разбойници! Но внимавай, защото и те се страхуват от Дола. Тази магьосница кара всички да треперят!

— Но не и Тигъра на Малайзия! — каза Сандокан. — Като освободим Гондвана от магьосницата, ще сторим голямо добро на хората. Планът на действие е вече начертан: ще заплатим на хиляда разбойници от планините на Виндхия и ще нападнем двореца! Когато хванем Дола и принца, останалото ще стане бързо и лесно! Не трябва да предприемаме нищо, преди да се завърне Хирундо, когото изпратих до Кампти, да събере сведения за принца Ситасива. Той ще се върне скоро!

— Дано ни донесе добри новини. А сега можем да си отдъхнем. Нахранихме се и се напихме добре, остава да последваме примера на стария Нандар и на Еллора, които спят спокойно в съседната пещера. Нашите тигърчета ще ги пазят.

Двете „братчета“ се изтегнаха върху меката мъхеста настилка в една от безкрайните пещери на Патхмари във Виндхия.

Групата бе пристигнала на север от Гондвана с влака, който свързваше Бомбай с Алахабад и се отклоняваше към Нагпур — най-важния град на тази област.

Бяха пристигнали на индийския бряг преди месец, когато на сто мили от Бомбай оставиха кораба в един малко посещаван залив и Яниш се препоръча за водач на научна експедиция, която уж щеше да изучава флората на Централна Индия.

Като следваха указанията на стария Нандар, който си спомняше много точно своята Гондвана, „експедицията“ се приюти в пещерите на Патхмари. В това време Яниш и Сандокан обмисляха започнатата борба.

Еллора трябваше да заеме своя трон.

Това бе целта на групата, но колкото тази цел бе ясна, толкова средствата за постигането и оставаха мъгляви.

Сандокан бе изпратил верния Хирундо до Кампти, където бе целият двор на Ситасива.

Сандокан и Яниш узнаха, че принцът, придружен от своята съветница, обикаляше царството си, като се спираше ту в един, ту в друг град. Придружаваха то верните до смърт капаликанци. Народът очакваше с ужас пристигането на владетеля, защото, щом влезеше в някой град, принцът заповядваше да бъдат принесени в жертва десет души.

Двадесет капаликанци — предвождани от кръвожадника, който свиреше на странен музикален инструмент, изработен от човешки череп, — влизаха по къщите, залавяха по пет жени и по пет мъже, връзваха ги и ги завеждаха при Дола и принца.

Десет нещастници биваха приковани около статуята на Сива и след фанатичен танц Дола заповядваше на капаликанците да прережат гърлата им.

Това жертвоприношение осигуряваше благоденствието на Гондвана.

Приближаването на Ситасива караше народа да трепери, но никой не помисляше да се спаси с бягство. Суеверието бе пуснало дълбоки корени в душата на индусите, щото мнозина вярваха, че благоденствието на страната се дължи наистина на тези жертви.

Сандокан и Яниш бяха решили да сложат край на тези кръвопролития. Дали щяха да успеят? Не знаеха. Но и двамата вярваха в добрата си звезда.

— Невъзможно е да не успеем! — каза Сандокан.

— Имаш право — каза Яниш, — щом съдбата пожела да убия и седмата патица, показва, че всичко ще завърши добре. Успяхме да спасим Еллора и стареца от Дяволските рифове, да ги доведем до тук, ще успеем и да ги поставим на трона на Гондвана!

Яниш се изтегна и се приготви за сън.

Сандокан направи същото, когато неочаквано в пещерата прокънтя силен вик.

Беше установеният знак на часовите при забелязване на опасност.

— Някой приближава към пещерата! — каза Яниш и инстинктивно сложи ръка на револвера си.

Сандокан скочи към вратата.

В същия миг на противоположната страна се повдигна завеса: появиха се Еллора и Нандар.

— Нападение ли? — запита тя и очите и светнаха.

— Може би — отвърна Сандокан.

— Да не би някой да е издал скривалището ни? — обади се Яниш.

Но ненадейно лицата на всички се проясниха и силна руменина заля страните на Еллора.

Хирундо, любимецът на Сандокан, влезе в пещерата:

— Аз съм, Тигре!

Поздрави и пълният му с любов и нескрит копнеж поглед се спря за по-дълго върху прекрасното момиче.

Тръпка на жажда за близост премина между двамата и всички почувствуваха едно наистина зародило се вече, дълбоко приятелство между тях.

— Не те очаквахме тази нощ — обърна се към Хирундо Сандокан. — Какво е положението в Кампти? Какви новини носиш?

— Казвай по-бързо — рече Португалеца. — Чакахме само теб, за да започнем да действуваме!

— Истинско чудо е как успях да се върна — каза момъкът.

— Какво се е случило? — трепна Сандокан.

— Нещо, което никога не бях очаквал — отвърна Хирундо, — след като два дена обикалях из Кампти и събирах сведения, „Капалика“ се бе раздвижила като настъпан мравуняк. Хванаха ме, за да ме принесат в жертва на Сива!

Силна бледнина замени руменината по страните на Еллора.

— Разправяй, Хирундо! — гласът на девицата леко потрепера.

Вързаха ме за статуята на Сива заедно с девет нещастници. Цялата свита на принца бе около нас, чакаха пристигането на Ситасива и на Дола. Бях казал вече сбогом на живота, бях се простил и с вас! Оставаха ми още няколко мига да живея…

Еллора започна да диша тежко.

— Палачите — продължи задъхан Хирундо, като не откъсваше дълбокия си тъмен поглед от нея, — приближиха ножовете си към гърлата ни. Дола и принцът току-що бяха пристигнали. Магьосницата ме погледна с горящи очи и захвана своята молитва:

Приеми, о Сива, топлата кръв, която ще зашурти от прерязаните гърла; направи тази кръв да подхрани земята на Гондвана, за да се роди изобилен плод; тогава сектата „Капалика“, твоите скъпи синове, верните „мъже на черепа“ ще помогнат на гондванците да станат голям и могъщ народ, най-могъщия в цяла Индия!

Дола размахваше ръце и цялата свита повтаряше тази молитва.

Магьосницата стигна до мен. Страшните й очи се насочиха към моите все по-близо. Изведнъж ми хрумна една мисъл и аз извиках: „Дола, ако накараш да прережат гърлото ми тези хора, кръвта ми ще направи безплодна земята на Гондвана!“ Тези думи, които произнесох на индуски, с ясен и тържествен глас, направиха страхотно впечатление на кръвожадната магьосница. Тя престана да се моли. Дълбоко мълчание се възцари сред свитата. Дола остана за известно време неподвижна, изгледа ме и каза:

— Кой си ти, та говориш така?

— Аз съм един, който трябва да живее, ако не искаш да бъдеш прокълната от Сива!

— Откъде идваш? Какво правиш в нашата страна?

— Развържи ме и ще ти кажа. Магьосницата се замисли отново.

Взе мигновено решение и ме развърза.

Заповяда на хората си да намерят друга жертва.

Всичко, каквото правеше тя, за капаликанците бе повече от закон, те не биваше дори да се замислят трябва или не трябва да го изпълнят на часа.

Разбира се, Дола не ме освободи, заведе ме в една стая в двореца и отново ме попита:

— Какво правиш в Гондвана?

Нямаше начин да забавям отговора. В момента не знаех какво да отвърна и скроих набързо една история:

— Царице на капаликанците, дойдох в Гондвана заради златната мина!

— Каква златна мина? — запита Дола учудена.

— Златната мина, която е близо до Кампти — възкликнах.

— До Кампти? Че къде има насам златна мина?

— Никой не знае освен мен, защото сам я открих!

— И как стана това?

— С една тръстикова пръчка! Притежавам този дар да откривам златни мини!

— Ще ме заведеш на самото място — каза жадно Дола и от очите и заискриха светкавици, — но ако няма златна мина, ще ти прережа гърлото там, на самото място. Няма да казваш нищо на никого. И още тази нощ ще дойдеш с мен и с моя верен пазител!

Същата нощ излязохме тайно от двореца.

Заведох ги в джунглите и се спрях на едно място, което ми се виждаше удобно за бягство.

— Тука е — казах, — царице, отрежи едно тръстиково клонче и го дръж хоризонтално. Ще усетиш как невидима сила ще те притегли към земята.

Видях как ръцете на Дола започнаха да треперят. Никога през живота си не бях виждал по-жестока алчност.

— Златото ще подействува на кръвта ти! — добавих. Като чу думата кръв, Дола се хвърли да изпълни това, което вече аз нареждах.

Отряза тръстика и я хвана така, както и казах.

Слугата и наблюдаваше внимателно дали пръчката ще се наведе.

Нощта беше много хубава. Новата луна току-що изгряваше на хоризонта. Зад мен се простираше грамадна гора от калани.

С бърз скок — знаете добре как мога да скачам — аз се мушнах между дърветата и започнах да тичам бясно.

Два револверни изстрела отекнаха зад гърба ми.

Тичах до задавяне цели два часа, дъх не можех да си поема, сърцето ми удряше като чук между каланите.

След това навлязох в джунглите. Вървях цяла нощ и на сутринта стигнах до едни тръстикови, съвсем бедни жилища. Отпочинах си, нахраних се при добри хора и тръгнах обратно.

Старият Нандар, Сандокан, Еллора и Яниш слушаха с непресекващ интерес разказа на Хирундо. Радваха му се, тупаха го по рамото, хвалеха го за ловкостта. Тигъра на Малайзия попита:

— А сега… казвай какви новини носиш?

— Господарю — каза Хирундо, — принц Амравати, бащата на Еллора, е жив!

— Жив? — възкликна девицата.

— Да! — каза Хирундо. — Но той е затворен в храма на Теханда!

— В храма на Теханда!… — повтори като насън Еллора.

— Да … — продължи Хирундо, — и лошото е, че пазачите на Ситасива го пазят ден и нощ. Един старец от Кампти ми обясни как принцът е узнал от Дола, че Амравати не му е баща. Тогава той го затворил в храма, за да царува спокойно и блажено, като има за съветница кръвожадницата Дола!

— Моят татко затворник! — извика Еллора. — Да бързаме да го спасим!

— Ето, това е първото нещо, което трябва да направим! — заключи Сандокан. — Утре ще тръгнем за Теханда! А сега трябва да спим…

ТАЙНСТВЕНИТЕ ПЛАНОВЕ НА ПОРТУГАЛЕЦА

На другия ден групата напусна пещерите на Деогарт и потегли на юг. Четири грамадни слона служеха за превозно средство. На първия бе авангардът начело с Хирундо. На втория — Еллора, Нандар, Яниш, Сандокан и две тигърчета. На другите два — останалите съзаклятници.

Групата прекоси джунглите, които заобикаляха плътно Гондвана, като се спираше за почивка под набързо приготвени палатки.

Яниш, Сандокан и Еллора снабдяваха приятелите си с дивеч, биеха го дръзко и умело, а тези места бяха препълнени с него.

След шест дни път, незаплашван от никаква сериозна опасност, малкият отряд навлезе в земята на гондите, могъщо старо племе, което англичаните не бяха успели да покорят напълно.

Нито една от многобройните разбойнически шайки не посмя да нападне пътниците.

Като се върна в родината си, старият Нандар сякаш се подмлади с десет години. Въпреки напредналата си възраст и умората, той понасяше търпеливо несгодите на пътуването.

Новината, донесена от Хирундо, че добрият принц Амравати е още жив, вля сякаш нов живот у него. Да, трябваше на всяка цена да освободят Амравати и да хвърлят в прегръдките му неговата дъщеря!

Само тази мисъл бе успяла да направи от доскоро умиращия старец енергичен човек, готов за решителна борба.

Всички заобикаляха Нандар с най-дълбоко уважение, надпреварваха се да изразяват своето уважение.

Благородната фигура на стареца с дългата сребристо, бяла брада вдъхваше почит дори и у диваците.

Съзаклятниците дойдоха до бреговете на Варда и тръгнаха по течението и. Теханда не беше далече.

В спомените на Нандар бе запазена представата за храма, където господарите на Гондвана затваряха, онези, които им пречеха да потискат себеподобните си, но които не искаха по една или друга причина да убият.

Дойдоха до края на гората, сред която се издигаше мрачният храм на Теханда.

Гората бе почти непроходима, но през средата й преминаваше път, който водеше за храма.

Отрядът спря на полянка, на около сто метра от пътя, и тигърчетата започнаха веднага да разпъват палатките.

Готвачите, двама пъргави малайци, бързо приготвиха печени фазани и сочни плодове от рода на бананите.

— Спомняш ли си за храма на Теханда? — Сандокан се обърна към Нандар.

— Ходил съм един път с принц Амравати — отвърна Нандар, — ходихме на лов из тези места. Изненада ни силна буря и се приютихме в храма.

— Има ли много пазачи? — запита Яниш.

— Тогава имаше двадесетина — отвърна Нандар, — но имаше и малко затворници. Принц Амравати бе добър и затваряше само убийците. Сега, при царуването на Дола и Ситасива, не знам…

— Може би Хирундо ще може да ни обясни — каза Сандокан, — научи ли нещо за пазачите на храма? — обърна се към момъка.

— В Кампти разправяха, че в храма на Теханда е само нещастният Амравати — отвърна Хирундо, — но никой не можа да ми каже как се чувствува бащата на Еллора. Жителите на Гондвана се страхуват до смърт да говорят не само по тоя въпрос… Ако ги чуят, завеждат ги веднага при палача, който им отрязва езика и ги пуска на свобода…

— Ето една сигурна мярка да се забрани роптанието срещу правителството — каза Яниш, — ако аз бях приложил тази мярка в Асам, всички асамийци щяха да бъдат без езици и във владенията ми нямаше да има каквито и да било смутове… Значи има само един затворник? Ами колко пазачи го охраняват?

— Не успях да узная, но сигурно не са много. Те се сменят всяка седмица и техният началник носи на принца новини от Амравати, от този, който поданиците смятат за негов баща … Но както вече ви казах, Дола е разкрила всичко на Ситасива…

— По този начин тя се е отървала от Амравати и сега управлява сама — каза Яниш, — само че няма да управлява дълго!

— Тя принуждава принца да върши кръвопролития — каза Хирундо, — в Кампти се говори, че за големия празник на Сива на статуята му ще бъдат вързани двеста жертви.

— Двеста жертви за един ден?! По дяволите! — извика Сандокан.

— И всички около една статуя? — учуди се и Яниш.

— Да, това е истината.

— Тогава ще бъде необходима страхотно голяма статуя!

— Сто работника я строят вече — каза Хирундо, — това ще бъде най-голямата статуя на Сива, построявана досега. Ще има петдесет метра колела. Ще я влачат двадесет чифта зебу.

— Искат да имитират грамадната „ходеща“ статуя на Буда, която се движи из Източна Индия — забеляза Яниш, — този колосален Буда го разнасят от страна в страна. Най-чудното е, че мнозина индуси лягат под колелата му, за да ги прегази и по този начин да издъхнат съвършено щастливи. Тези фанатици измислят хиляди начини, за да навлязат в нирвана. Сега строят в Кампти колосална статуя на Сива, за да предложат на своя ненаситен кръвожаден бог двеста прерязани гърла. Отлично! — Яниш си потърка ръцете, сякаш тази новина го забавляваше много.

— Как така отлично? — попита Сандокан.

— Отлично, защото съм много доволен, че се строи такава статуя! — каза многозначително усмихнат Яниш.

— Защо?

— Можеш ли да си представиш каква величествена гледка ще бъде един Сива, висок петдесет метра? — попита Яниш и се обърна към Хирундо: — От какво ще бъде построена тази статуя?

— От камък — каза момъкът, — но вътре ще бъде празна.

— Много добре! — възкликна Яниш. — Ние ще напълним тая празнина!

— Какво искаш да кажеш? — запита Сандокан.

— Искам да кажа, че празнината трябва да се запълни. Не си ли на същото мнение, Сандокан? Не усещаш ли празнината в корема си, която трябва да се запълни? Миризмата на печеното е много апетитна. Хайде да накараме зъбите ни да поработят, убеден съм, че докато работят, всички ще се досетите какво съм намислил.

Яниш се усмихна още по-тайнствено.

Насядаха на земята около вкусното печено.

Яниш продължаваше от време на време да се усмихва все така. Правеше му удоволствие да ядосва Сандокан, който се досещаше какво си е наумил Португалеца, но не съвсем.

— Хайде кажи сега — рече Тигъра на Малайзия — какво точно възнамеряваш да направим.

— Мисля, че всички индуси обичат извънредно много забавленията — каза Яниш, леко придавайки си важност, — и сега обмислям по какъв начин ще можем да забавляваме по-добре придворните на принц Ситасива, но като използуваме статуята… Хирундо, знаеш ли кога ще бъде празникът на Сива?

— След три седмици — отговори младежът.

— Много добре! След три седмици нашето съзаклятие от Дяволските рифове ще изкачи стъпалата към трона! Царице на Гондвана! Наздраве! Яденето е отлично!…

— Господин Яниш — каза Нандар, — вие говорите за някаква изненада спрямо принц Ситасива, но ние не бива да забравяме, че преди всичко сме длъжни да освободим Амравати!

— Не съм го забравил, драги Нандар! — каза Португалеца. — И той ще вземе участие в празненството, само дано го намерим в добро здраве.

Тъжна сянка забули погледа на Еллора. Може би скоро щеше да прегърне оня, който и бе дал живота и когото тя не познаваше. Но в какво състояние наистина щяха да го намерят? Може би полудял от дългия, жесток затвор?

Слънцето бе вече залязло: тънка мъгла се стелеше по дърветата.

Малкият отряд се отдръпна в палатките, а тигърчетата запалиха големи огньове, за да плашат зверовете, които изобилствуваха в горите на Гондвана. .

ФАКИРЪТ

На следния ден всички бодро поеха пътя през гъстите огромни дървета.

Сандокан и Яниш за развлечение убиха тигър. Еллора и Хирундо застреляха две нилго, за да доставят на компанията прясно месо.

Подир обяд Яниш и Сандокан обмислиха начина, по който щяха да се промъкнат в храма. Към залез ще се скрият в храсталаците около него, а през нощта ще се опитат да отворят вратата. Най-трудно ще бъде да се узнае в коя част на храма е затворен принц Амравати. — Ще хванем в плен войниците — каза Яниш — и те ще ни кажат. Това е най-лесно.

Португалеца, свикнал с победите, вярваше, че при добро желание всичко е постижимо за упорития, дръзкия, безстрашния борец за справедливост. Този оптимизъм му даваше сили и при най-опасните предприятия. Като се нахраниха добре, потеглиха отново. След продължително придвижване, според пресмятанията на Нандар, спряха на около стотина метра от храма. Потърсиха закрито място, за да разпънат палатките си.

Сега трябваше да се подготви внимателно и крайно предвидливо нападението,

— Нандар ще остане тук с Еллора и с четири тигърчета — каза Сандокан, — всички останали ще дойдат с нас в храма.

— Със слоновете ли? — попита Яниш.

— Мисля, че ще бъде по-добре да отидем без тях — каза СандОкан, — слоновете ще привлекат вниманието на охраната.

— Моля ви, искам да дойда с вас — каза живо тя, — не намирате ли, че е най-справедливо аз първа да видя моя баща?

— Така е — каза Яниш, — това твое желание показва каква благородна душа имаш, въпреки че си отраснала на пуст остров.

— Нандар, моят втори татко ми вдъхна само благородни чувства! — гордо отвърна Еллора.

— Точно защото дължиш всичко на Нандар, трябва да разбереш, че това, което ще предприемем, въпреки думите на Яниш, не е много лесно. Може да се завърже опасно сражение, през което не бива да се рискува ценният живот на владетелката на Гондвана. Ти ще останеш при твоя втори баща!

— Не, нека дойде с вас! — извика тихо и крайно развълнувано старецът. — Познавам добре Еллора и знам, че ако не тръгне, ще и бъде много мъчно! Иди, Еллора! Тези момци ще съумеят да те опазят!

— Благодаря, татко! — възкликна Еллора. — Отивам да спася моя баща, когото не познавам, но го нося в душата си… както и теб!

В дълбоките и черни очи заблестя решителен пламък. Тя взе пушка и боен нож. Яниш я погледна, усмихна се, сетне обърна погледа си към Хирундо.

Момъкът каза задъхан:

— Искам и аз да тръгна!

— Не искаш да оставиш Еллора сама, разбирам те! — каза Сандокан. — Ето че нощта падна! Дано трите милиона индуски богове бъдат над нас!

Сандокан, Яниш, Еллора, Хирундо и дванадесет тигърчета тръгнаха през тъмната гора.

Над земята се издигаше лека мъгла. Гробното мълчание се нарушаваше само от рева на някой звяр или от шума, който грамадните прилепи произвеждат скрилата си.

Бойната група тръгна по утъпкан от слоновете път.

Измина в пълна тишина около стотина крачки и неочаквано спря.

Пред нея се издигаше огромна сянка: храмът!

Всички тръгнаха по-бавно и още по-тихо.

Храмът бе широка, здрава постройка с голяма бронзова врата. Вековни дървета тара го заобикаляха от три страни.

Сандокан пошепна на приятелите си да го чакат, промъкна се до вратата като дива котка и забеляза, че едно от дърветата се издигаше съвсем близо до храма, че клоните му стигаха до прозорец.

Ако се покатереше по дървото, нямаше да бъде трудно да достигне до прозореца, а през него — вътрешността на храма.

Върна се при приятелите и им изложи своя план за действие. Яниш го прие възторжено, Еллора също.

Тигърчетата носеха здраво въже, което щеше да им послужи добре. Решиха Сандокан, Яниш и Хирундо да се прехвърлят през прозореца в храма, а тигърчетата да пазят отвън. t

Португалеца се изкачи пръв.

Еллора го последва.

Свободният живот на острова я бе направил извънредно гъвкава. Скоро тя достигна Яниш, последвана от Сандокан и Хирундо.

Четиримата тръгнаха крайно внимателно по дебелия клон, който се простираше до прозореца.

Хирундо завърза единия край на въжето за клона, а другия му край прехвърли през прозореца.

От храма не се чуваше никакъв шум. В тъмнината не можеше да се различи каквото и да било. По всяка вероятност войниците, натоварени с пазенето на принц Амравати, спяха дълбоко.

— Да се прехвърлим! — прошепна Сандокан. — Само това ни остава!

— Слизайте! Въжето е достатъчно дълго и достига пода! — каза Яниш, след като разтърси въжето, за да разбере докъде стига.

Но неговото учудване бе много голямо, когато усети, че въжето е опънато и оказва известна съпротива.

Без да проговори, хвана ръката на Сандокан и я поднесе към въжето.

Сандокан усети същото.

— Какво е това?

— Като че ли на другия край на въжето има някаква тежест. Сигурно е някой от войниците, който го е забелязал и иска да мине за много хитър.

— Да опитаме да дръпнем. Той ще пусне въжето! –, пошепна Сандокан.

— Та да вдигне тревога?!

— Ако ни е забелязал, и без това ще я вдигне. По-добре е да узнаем навреме какво е това!

— Да, имаш право… Да теглим! Сандокан, Хирундо и Яниш хванаха въжето и го издърпаха.

След пет минути ръката на Яниш докосна човешка глава.

— Някакъв мъж е хванал въжето със зъби — каза той.

Сандокан и Хирундо протегнаха ръце и след малко на прозореца бе издърпан странният човек. Като седна на прозореца, той пусна въжето. Ръцете му бяха завързани на гърба.

— Благодаря — каза той, — развържете ме и да слизаме! Войниците може да се събудят!

Кой беше този човек? В тъмнината не можеше да се различи нищо.

Хирундо развърза въжето, с което бяха стегнати ръцете му.

Голяма надежда затрептя в сърцето на Еллора:

— Кой си ти?

— Принц Амравати ли си? — попита Хирундо.

— Не.

— Тогава кой си?

— Аз съм факир! Войниците на принц Ситасива ме хвърлиха в храма, защото им поисках милостиня. Обезоръжиха ме, вързаха ме, за да ме убият утре сутринта. Чух преди малко, че нещо става в храма. Всички войници са заспали. Видях, че от прозореца се спуска въже, и застанах под него. Можех да се заловя само със зъби и така вие ме издърпахте.

Всички гледаха с безкрайно учудване необикновения странник.

— Но още сега ще те хвърлим в храма, ако не ни кажеш всичко, което знаеш — каза Яниш.

— Всичко, каквото знам, ще ви го кажа — пошепна факирът.

— Знаеш ли къде е принц Амравати? — попита Сандокан.

— В подземието на храма.

— Откъде знаеш това?

— Слушах войниците, като си говореха, преди да заспят.

— Колко войници има тук?

— Дванадесет.

— Въоръжени ли са?

— С ножове и револвери.

— Как се отнасят с принц Амравати?

— Никой не трябва да го вижда и той не трябва да вижда никого. Спускат му храната през една дупка откъм тавана.

— Значи теб щяха да те убият? — попита Сандокан.

— Да, защото войниците ми казаха: „Който не е на служба при принца и влезе в храма на Теханда, бива убит.“

— Ти излезе жив благодарение на чудо — прошепна Яниш — и затова можеш да благодариш само на нас! Уважавам много малко факирите. Мисля, че всички са лъжци и мързеливци. Но…

— Има доста измежду тях, които са честни хора.

— Например ти!? Какво знаеш да правиш? Факирът остана няколко минути в мълчание. После каза:

— Знам да чета мислите на хората.

— Тогава знаеш ли защо сме тук? — попита Сандокан.

— Да, за да освободите затворника — отвърна факирът, — това няма да бъде много трудно, ако войниците продължат да спят … И това ще стане, ако постъпите така, както ви кажа аз!

— Добре, докажи, че има още факири, които правят чудеса — каза Яниш — Хайде, побързай!

От някакъв скрит джоб на плата, който обвиваше бедрата му, факирът измъкна нещо, което в тъмното не можеше да се различи добре.

— Това вещество, като се запали, разпръсква дим, който действува приспивателно — каза факирът, — запалете го и го хвърлете в храма.

— Какво ще направи тоя дим, когато прозорците са отворени? — забеляза Яниш.

— Той е тежък и ще падне ниско. Войниците са заспали на пода.

Яниш извади клечка кибрит, запали я и я приближи към черното вещество. Сетне го хвърли в храма.

— След няколко мига войниците ще изпитат въздействието на дима — каза факирът. — Ако не ми бяха вързали ръцете, отдавна да ги бях приспал. Сега можете да работите спокойно: те ще спят дванадесет часа.

— Ами ако се подиграваш с нас? — попита Сандокан..

— В такъв случай ще ми дадете урока, който ще заслужа, защото ще сляза с вас в храма!

— Има ли наистина в Индия честен факир? — попита Яниш.

— Сега нямаме време за подобен разговор — забеляза Сандокан, — слизай напред, ти познаваш по-добре мястото! — заповяда той на факира.

Факирът се подчини. Хвана въжето, прехвърли го към пода и изчезна в тъмнината на храма.

ПРИНЦ АМРАВАТИ

Другите го последваха.

Когато всички стъпиха на пода, факирът поиска от Яниш кибрит, запали клечка и приближи до стената, където бе прикрепена свещ.

Когато тя пламна и освети в жълто вътрешността на залата, всички видяха в средата, върху сухи листа от калико, дванадесетте заспали войници.

Сандокан откачи свещта от стената и приближи до тях.

Яниш побутна с крак един войник, който не се помръдна — факирът бе казал истината.

— Да не би случайно твоето сънотворно средство да приспи и нас? — запита ексмахараджата на Асам.

— Не, сахиб — отвърна факирът, — този дим се издига на височина до половин метър и за нас няма никаква опасност, освен ако легнем на земята.

— Ще се постараем да не правим това — каза Яниш.

— Къде е отворът, който води за подземието? — попита Еллора, силно развълнувана.

— Тук — отвърна факирът, — на няколко крачки, вървете след мен.

Той приближи до нещо четвъртито.

— Този камък затваря входа.

— Повдигни го, Хирундо; — заповяда Сандокан. Младежът изпълни незабавно нареждането, отмести камъка и пред очите им се показа тъмен отвор. В единия му край имаше малка макара, чрез която войниците навярно спускаха храна на затворника.

— Какво да правим сега? — запита Яниш.

— Ще спуснем въжето, ще кажем на затворника да се завърже около кръста и ще го издърпаме горе — предложи Сандокан.

Хирундо разви въжето и го хвърли в отвора. Шум от стъпки се вдигна откъм дъното на подземието.

Сърцето на Еллора биеше до пръсване.

Сандокан протегна глава към отвора и извика:

— Принц Амравати! Приближи се към отвора! Едно въже виси през него, вържи се през кръста и ние ще те изтеглим!

Никой не отговори.

— Дойдохме да те спасим! — извика Еллора с треперещ глас. — Вържи се и ще узнаеш коя съм!

Шумът от стъпките бе спрял. Никой не отвърна на зова на Еллора.

— Принц Амравати! — извика Яниш. — Ние сме твои приятели! Не се плаши от нас! Твоите пазачи са приспани и ако се събудят случайно… сме готови да ги убием, за да те спасим! Принц Амравати, дойдохме тук, за Да те възкачим на трона на Гондвана, да изгоним Ситасива, който не е твой син! Излъгаха те, Амравати!

В подземието се разнесоха стъпки, затворникът приближаваше към отвора.

— Вържи се с въжето, принце! — извика Сандокан. А Остър смях отвърна на тези думи. След него подигравателен мътен глас долетя откъм тъмнината:

— Нямам желание да умирам!

— Ние искаме да те спасим, а не да те убиваме! — каза Сандокан. — Искаме да ти върнем трона!

Нов смях се разнесе в подземието.

— Затворете отвора! — викна заключеникът. — Може да влязат прилепи, а аз не ги искам! Моят син е прилеп. Не… вампир е и иска да дойде тук, да ми изсмуче кръвта! Издърпайте въжето и затворете отвора! Тронът на Гондвана не съществува вече! Зверовете го отнесоха…

— Бедният ми баща! — прошепна Еллора, едва сподавяйки плача си. — Той е полудял!

Тримата мъже се спогледаха. След кратко мълчание

Сандокан каза:

— Този човек не разбира това, което му говорим. Трябва да слезем и да го издигнем. Аз ще сляза, а вие се помъчете да ми донесете светлина.

Без да дочака отговор, Сандокан улови въжето и се спусна в подземието.

Докато Тигъра влизаше, някакъв необикновен шум достигна до слуха на Яниш.

Около храма ставаше нещо. Отекна и пушечен изстрел.

— Какво е пък това? — попита Португалеца.

— Отивам да видя — каза Хирундо, — като че ли в гората се води сражение!

Момъкът изтича до тежката бронзова врата, която бе затворена отвътре. Отвори я и се ослуша. В тоя миг Сандокан викаше от подземието:

— Завързах принца, изтеглете го! После спуснете въжето, за да се измъкна и аз!

Яниш и Еллора, подпомогнати от факира започнаха да въртят макарата.

— Да побързаме — извика Еллора, — в гората наистина става нещо!

В това време Хирундо се върна в храма:

— Бързо! Чувам слонове, които приближават към нас!

Яниш завъртя по-бързо макарата и в залата се появи човек със страшно изражение на обраслото с голяма рошава брада лице. Очите му бяха затулени от мръсни кичури коса, спусната ниско над челото му.

Докато Еллора и факирът го положиха на земята и го развързаха, десетина въоръжени войници нахлуха в храма със силни викове и гърмежи.

Яниш и Хирундо измъкнаха револверите си и отговориха на яростната стрелба.

— Спаси баща си! — извика Португалеца.

— Спусни въжето на Сандокан, за да излезе! — извика Хирундо.

Факирът взе въжето, за да го спусне в тъмното, но коварен куршум се заби в гърба му.

Нещастникът грохна на пода, без да успее да произнесе и дума.

В това време Еллора повлече принц Амравати, за да го прикрие от куршумите зад колоните, с които бе осеян храмът.

Яниш и Хирундо бяха вече заобиколени от войниците — фанатици, които тази нощ идваха, за да сменят караула. Двамата приятели се биеха като лъвове, стреляха с десните си ръце, а с левите въртяха острите си и дълги пиратски ножове.

Те се мъчеха да си отворят път към изхода на храма и чакаха Сандокан да им се притече на помощ, но не знаеха, че факирът е мъртъв и че Тигъра на Малайзия няма да успее да се изкачи горе.

В тези мигове Еллора бе успяла да стигне до изхода с баща си, а Яниш и Хирундо, след като можаха да се измъкнат между колоните, се озоваха на открито.

Осемте войника, останали живи, се спуснаха към отвора на подземието.

— Хвърлете ми въжето, за да се изкача! — извика Сандокан, който не можеше да разбере какво се бе случило горе.

Войниците проумяха, че принц Амравати е вече беглец, и бяха обзети от ужас, тъй като знаеха каква участ ги очаква.

ИЗЧЕЗВАНЕТО НА САНДОКАН

На площада пред храма стояха двата слона, с които бяха дошли войниците за смяната на караула.

— Най-напред трябва да спасим принц Амравати — каза Яниш, — бързо на слона!

Луната, изскочила иззад облаците, освети площада.

Подкрепян от Еллора и Хирундо, Амравати се покачи на единия слон. Гората ечеше от дрезгавия му кошмарен смях. Продължителният и мъчителен затвор бе лишил принца от съзнанието му.

— Настигнете приятелите! — заповяда Португалеца. — Надявам се, че Сандокан се е измъкнал, а ако не е успял, ще намеря начин да проникна в храма, за да не го оставя да попадне в ръцете на диваците!

Но Яниш не успя да изпълни своето намерение.

Бронзовата врата се разтвори и четирима войници, започнаха да стрелят към бегълците.

Яниш се изкачи бързо по малката стълба, която висеше от гърба на втория слон, докато първият, подтикван от Хирундо, вече се отправяше към пътя през гората. Португалеца отговори на изстрелите на войниците с два револверни гърмежа, после се прилепи към врата на слона.

За кратко време дойдоха до лагера, но го намериха празен,

— Какво ли се е случило с нашите приятели? — по пита Яниш силно обезпокоен.

— Сигурно са се били срещу войниците, които идваха към храма — отвърна Хирундо, — ние чухме гърмежите.

— Сигурно не са много далече — забеляза Еллора и с неописуема мъка разгледа лицето на баща си.

В това лице нямаше нищо човешко.

Откъм дълбочината на гората се разнесе шум, веднага след това някой извика:

— Еллора!… Сандокан!… Яниш!…

— Те са! — каза Португалеца. — Да идем при тях! Хирундо нададе бойния зов на тигърчетата и слоновете тръгнаха през гъстата гора.

— Принц Амравати е спасен! — извика Хирундо, когато съзря слоновете на другарите си.

Радостен вик се изтръгна от гърлата на тигърчетата, които заобиколиха слона, върху който беше принцът.

— Но нещастникът е полудял! — каза Яниш.

— Луд?! — прошепна отчаян глас.

Беше Нандар, приближил се към новодошлите.

— Нека слезе, за да го видя — добави старецът силно развълнувано.

— Да, свалете го — нареди Яниш. — Тук сме на сигурно място! Онези кучета няма да могат да се отдалечат от храма, тъй като им взехме слоновете.

— Ами Сандокан? — запитаха тигърчетата в един глас.

Тъжна сянка премина през лицето на Португалеца.

— Дано е успял да се измъкне! — прошепна той.

Докато Еллора, Хирундо и двама малайци помагаха на Амравати да слезе, Яниш разказа накратко всичко онова, което се бе случило в храма, Но той не знаеше, че факирът не бе успял да хвърли навреме въжето и че револверен изстрел го бе проснал на пода.

Отсъствието на Сандокан разтревожи извънредно силно тигърчетата.

— Трябва веднага да се върнем в храма! Да го спасим! — извикаха едновременно няколко от тях.

Тигъра на Малайзия бе обожаван от своите хора, които бяха готови на всичко, за да го спасят.

— Може би се е спасил! — каза Яниш. — Във всеки случай е по-добре да се върнем в храма и да нападнем! Ние сме двадесет, колкото тях!

Принц Амравати бе слязъл от слона и Нандар стоеше срещу него.

Старецът гледаше мълчаливо своя господар. Сълзи стигаха гърлото му.

— В какво състояние те намирам, господарю! — изхълца старецът. — Ти не приличаш вече на човек! А като си помисля какъв снажен, красив мъж беше!… Ето докъде те доведе нежеланието ти да изпълниш съвета на твоя верен Нандар!

Силен смях отговори на тези думи, след това принцът каза:

— Кога ще дойде при мен милият ми син?

— Твоят мил син? — каза Нандар. — Ти нямаш син! Имаш дъщеря и тя е тази, която стои до теб!

Принцът дори не се обърна към девойката, а тя, сломена от непосилната мъка, не можеше да намери и дума, за да проговори на татко си.

— Няма ли надежда да оздравее? — обърна се най-сетне към Яниш.

— Не трябва да се отчайваме никога, Еллора! — отвърна Яниш. — Току виж някакво силно преживяване успее да му върне разума! Слушал съм, че са ставали такива неща! Ще трябва засега да се грижим много за него!

— Да го облечем и да му изрежем тази ужасна брада — каза Еллора.

— Не, това няма да сторим — отвърна Яниш.

— Защо?

— Защото ще бъде по-добре, ако поданиците на Гондвана видят в какво са превърнали техния господар онези зверове! Но сега да помислим за Сандокан! Притежаваме шест слона и всички сме въоръжени: всяко тигърче струва колкото десет тукашни мъже. Мисля, че ще успеем да нападнем храма и освободим Сандокан в случай, че са го заловили в плен.

— Да спасим Сандокан! — извикаха в хор тигърчетата и вдигнаха високо ножовете си, които блеснаха на лунната светлина.

— Не трябва да излагаме Нандар и принца на нови опасности. Хирундо, Еллора и две тигърчета ще останат при двамата старци, за да ги защищават било от неприятели, било от зверове. Ние ще влезем в храма и този път няма да се задоволим само да приспим онези кучета!

Яниш заповяда да раздадат на тигърчетата достатъчно банг. Каза да дадат и на принца. Силното индуско питие възбуди нещастника, който започна да вика:

— Хайде, мои момчета, да се защитим от индийските узурпатори!

— В неговия мозък се събуждат спомени от битката с враговете — каза Нандар. — И аз бях там. Цял английски батальон беше победен!

Португалеца тръгна начело на групата, като се качи на своя слон с осем тигърчета.

Еллора, Хирундо и двамата бащи се качиха на втория слон. При тях седнаха и двамата им пазачи.

Групата тръгна към храма на Теханда. Когато стигнаха там, нощта вече преваляше и първите слънчеви лъчи позлатяваха далечните планински върхове.

Тогава храмът изпъкна в истинския си характерен вид. Представляваше грамадна пресечена пирамида, украсена богато със статуи, изобразяващи прераждането на Висну, на когото бе посветен този древен храм. Съзаклятниците се спряха зад гъста преграда от дървета, за да могат да закрият слоновете. Тук Еллора и двамата старци трябваше да останат, за да изчакат изхода от нападението. Двете тигърчета трябваше веднага да нададат бойния зов, ако ги заплашеше някаква опасност.

Яниш и шестнадесетте тигърчета се запътиха към храма. Грамадната бронзова врата беше затворена. Отвътре не се чуваше никакъв шум.

— Да опитаме — прошепна Яниш — да се прикрием … до стената! Един от вас ще вдигне чукчето и ще почука .. . Щом вратата се отвори, ще се спуснем към нея и ще я задържим отворена.

Едно от тигърчетата се приближи към бронзовото чукче. В това време Яниш и останалите се снишиха до стената, за да останат незабелязани. Пет удара отекнаха глухо, но вратата не се отвори.

Тигърчето вдигна чукчето, повтори ударите, но напразно.

— Дали не са напуснали храма? — каза Яниш. — Това ще бъде лош знак! Ще значи, че Сандокан не е вече тука! Да се прехвърлим през прозореца, както направихме първия път!

Заобиколиха храма. Последван от тигърчетата, Яниш се покатери на дървото.

Въжето висеше все още до стената.

Яниш погледна в залата. Слънцето я осветяваше доста добре.

Труповете на убитите войници стояха на местата си.

— Напуснали са храма — каза Яниш обезпокоен, — да слезем долу.

Яниш и четири тигърчета се спуснаха по въжето. Португалеца отиде веднага към отвора на подземието.

Камъкът беше отместен, въжето на макарата висеше вътре. Яниш се приведе и викна:

— Сандокан!

Не се чу отговор. Гласът на Португалеца замря в мрачното подземие.

— Сандокан! — повтори Яниш с глас, в който се усещаше все по-силна тревога.

Гробно мълчание.

Яниш вдигна глава и забеляза зад камъка, който бе определен за отвора, труп. Позна веднага факира.

— Убили са го! — прошепна той. — Не е имал време да спусне въжето и Сандокан е останал в клопка!…

— Може би е убит долу или пък е загубил само съзнание! … — каза едно от тигърчетата.

Яниш се огледа.

— Вземи онази факла и ела да слезем в подземието! Тигърчето се подчини.

Щом слязоха на земята, запалиха факлата. Подземието се освети слабо.

Вътре бе влажно и студено, нямаше жива душа.

На няколко крачки от тях видяха натрупани сухи листа: това беше постелята на принца.

Прегледаха цялото подземие, но не откриха никаква следа от Сандокан.

Изведнъж краката на Яниш удариха в нещо металическо. Той се наведе и вдигна предмета.

— Ножът на Тигъра! — каза той. — Бил е принуден да се бие с онези кучета! Войниците на кръвожадния узурпатор са го изнесли от подземието. За да се спасят от гнева на Дола и на Ситасива, нещастниците са им занесли нашия скъп Сандокан! Да се качваме! Нямаме вече работа в храма! Сега ще трябва да се опитаме да изтръгнем Сандокан от ноктите на онези кръвопийци!

В ДВОРЕЦА НА СИТАСИВА

Предположението на ексмахараджата на Асам се потвърди. Бягството на принца, затворен от седем години в тъмницата на храма, бе хвърлило в ужас войниците. Върху техните глави щеше да се излее гневът на Ситасива и на Дола.

Трябваше веднага да се узнае от новия затворник къде е бил заведен принц Амравати и с каква цел е бил отвлечен.

Двама офицери и четирима войници слязоха в подземието.

Сандокан бе разбрал вече в какво неизгодно положение се намира.

Когато видя войниците, които слизаха по въжето, Сандокан се скри в тъмнината. В едната си ръка държеше револвера, в другата — ножа.

Един войник запали факла и тъмницата се освети.

Жесток бой се разгърна между Тигъра на Малайзия и шестимата мъже. В полукръг те започнаха да заобикалят Сандокан, който се защищаваше отчаяно. Когато изпразни револвера и нарани двама войници смъртоносно, се опита да продължи боя с ножа; но ако Тигъра беше страшен, неприятелите му бяха многобройни.

Раниха Сандокан с куршум в лявата ръка и той се видя принуден да изпусне ножа.

Войниците това и чакаха: хвърлиха се бясно върху него, обезоръжиха го с големи усилия и го завързаха с въжето, което висеше откъм отвора.

— Изтеглете горе пленника! — заповяда единият от двамата офицери.

Войниците изпълниха заповедта.

— Кой си ти? — запита единият офицер, като повдигна факлата към лицето на Пирата.

Сандокан изгледа всички с гневен поглед:

— Кой съм аз ли? Този, от когото трябва да се страхувате много повече, отколкото от вашата магьосница!

— Да се страхуваме? От теб? — каза офицерът. — Каквито и мълнии да хвърлят очите ти, не можем да се страхуваме от теб! Вързан си, в ръцете си ни и трябва да ни кажеш къде си отвел нашия затворник!

Сандокан размисли малко и отвърна:

— Вие можете да ме измъчвате колкото си искате, можете и да ме убиете, но Тигъра на Малайзия никога няма да издаде каквото и да било!

— Ние сме войници на Ситасива — извика другият офицер, обиден от начина, по който му говореше Сандокан, — ами ти, дето се наричаш Тигър на Малайзия, всъщност кой си?

— Аз съм ужасът за чакали като вас! — отвърна Сандокан. — И така, както съм вързан, предпочитам да ме убиете.

— Няма да те убием, но ще те бодем с ножовете си, докато ни кажеш къде е нашият затворник!

— На вас няма да кажа нищо! — отвърна Сандокан. — Заведете ме при вашия раджа.

— Ще му кажеш ли?

— Ще му кажа, ако намеря, че е достоен за това Офицерите се отдръпнаха и размениха шепнешком няколко думи. После приближиха до Сандокан:

— Ще бъдеш заведен при раджата — каза единият.

— И той ще намери начин да те накара да проговориш! — добави другият.

В това време няколко войници бяха излезли от храма и се върнаха да кажат, че слоновете са изчезнали.

— Ще отидем до най-близкото село, откъдето ще вземем слонове — каза единият офицер, — сега оставането ни тук е безполезно. Единият затворник избяга, другият умря. Да заведем този при принца. Върху него той ще излее гнева си!

Тръгването бе ускорено.

Сред войниците, готови да се хвърлят отгоре му при първия опит за бягство, Сандокан излезе натъжен от храма.

Какъв ли план да обмисли?

Все още не можеше нищо да реши. Надяваше се, че щом излезе от храма, неговите приятели ще се опитат да го спасят. Но в гората не се долавяше никакъв шум от слоновете, нито пък имаше някакъв признак, че приятелите са наблизо. Вероятно сега те бяха далече.

Сандокан и пазачите му вървяха няколко часа до първото село, войниците взеха два слона.

Призори пристигнаха в Кампти, в двореца на Ситасива.

Младият принц току-що привършваше една от своите луди оргии. В грамадната зала факлите догаряха под първите слънчеви лъчи, които нахлуваха през прозорците.

Ситасива, излегнал се на широк ориенталски диван, бе заобиколен от двадесет пленителни танцувачки; придворните и министрите бяха насядали покорно наоколо. Върху купчина меки възглавници се беше свила Дола и пиеше непрекъснато силни алкохолни питиета.

Остри смехове, викове и прозявки се носеха из залата през вълните на силни ароматични изпарения.

Царицата на „Капалика“ бе изпаднала в жестока екзалтация: главата й бе замаяна от алкохола, а очите й разпръсваха светкавици.

От време на време тя шепнеше неразбираеми заклинания, след това се смееше остро.

На една от възглавниците до дясната й ръка бяха подредени дълги, бляскави и много остри ножове с кокал ени дръжки.

Дола хващаше по някой от тях, мереше се в някой придворен или в някой паж и го хвърляше към него. Ако придворният или пажът не се окажеха достатъчно ловки, за да се отместят, ножът се забиваше в месата им и те ревяха от болка.

Твърде често царицата на „Капалика“ улучваше добре и тогава жертвата падаше мъртва на пода.

За фанатичната последователка на Сива това бе знак, че богът я покровителствува.

Но Дола беше вече уморена; ръката й не успяваше да се прицелва.

Останалите живи придворни избягваха ударите и

— Не можеш да удариш вече Дола! — каза Ситасива и се прозя. — А това е много лошо предзнаменование! Сигурно Сива е недоволен!

— Може би! … Навярно очаква голямото жертвоприношение! — извика Дола и очите й заблестяха още по-диво.

— Огромната статуя на Сива е довършена — каза единият от най-лицемерните министри, който стоеше до Дола, — да се надяваме, че англичаните няма да нападнат Гондвана, за да ни забранят тази своя жертва, от която зависи благоденствието на нашата земя!

— Англичаните не са господари на Гондвана — каза Дола — и никога няма да бъдат.

Като взе отново нож, тя го хвърли към един паж, който пресичаше залата, загледан към движенията й. Пажът се наведе и ножът се заби в отсрещната стена.

На лицето на Дола се изписа силно безпокойство.

— Какво ли нещастие ще се случи… ръката ми не може да улучи вече.

В този момент влезе управителят на двореца, и Лицето му бе мрачно. Той приближи и се поклони:

— Господарке, неприятна новина… Амравати е избягал от храма на Теханда.

Дола силно пребледня.

Погледна бързо към Ситасива, който бе прегърнал една от красавиците, и нищо не чу.

— Говори по-тихо — каза Дола, Амравати избягал? Не е възможно!

— Офицерите дойдоха сами да ни известят и да доведат човека, който е улеснил бягството на Амравати.

— Иди и кажи да ме чакат! В „залата на черепите“! — заповяда Дола.

Управителят се подчини.

Никой не чу това, което каза той,

Дола се изправи и излезе за най-голямо удоволствие на пажовете, които нямаше да й бъдат вече прицелна точка.

ГОСПОДАРИТЕ НА ДЖУНГЛИТЕ

Дола напусна двореца и тръгна към пирамидална постройка, върху която се издигаше кубе. Това бе храмът, който магьосницата бе посветила на Сива.

Вратата беше отворена.

Влезе и се озова в мрачно преддверие, прекоси го и се отправи към „залата на черепите“, където двамата офицери я очакваха с пленника.

Дола изгледа Сандокан с нескрито любопитство, После погледът й стана зъл и страшен,

Сандокан издържа този поглед. Дори се усмихна подигравателно.

Той се намираше пред царицата на най-кръвожадната секта в Индия, защото в сравнение с „Капалика“ другите и даяките можеха да се оприличат на агнета и зайци.

Но погледът на Дола не можеше да сплаши Сандокан. Той знаеше, че го очаква смърт, и не се смущаваше.

От четирите стени висяха черепите на жертвите на най-кръвожадния от всички индийски богове. В средата на залата се виждаше кресло, на него седна Дола.

Двамата офицери, примрели от страх, очакваха разпита.

Но нейното внимание бе привлечено единствено от Сандокан, Тя се учудваше, че този мъж не трепери пред нея и запазва необикновено спокойствие,

— Кой си ти? — запита тя.

— Сандокан! — отвърна Тигъра на Малайзия. — ти, ако не се лъжа, си владетелката на „Капалика“,

— Сандокан! Какво означава това име? — попита тя.

— Твоето нещастие, кръвожадна господарке на Гондвана! гласът на Тигъра прозвуча заплашително.

При тези думи Дола скочи и каза на двамата офицери:

— Излезте и нито дума за това, което става тук и което е станало вече!

Офицерите се подчиниха.

Владетелката на „Капалика“ и Тигара останаха сами един срещу друг.

— Ти искаш моя провал? — попита тя. — И затова ли помогна на Амравати да избяга от храма? Какво се надяваш да извлечеш от оня луд?

— Надявам се да изгони теб и недостойния син на „Капалика“, когото ти смени с дъщерята на Амравати! — каза Сандокан.

Дола изръмжа като ранено животно.

Нима и този човек знаеше истината? Значи ревниво пазената тайна на „Капалика“ беше узната?

Дола остана известно време в мрачно мълчание, сетне извика с треперещ от ярост глас:

— Ти знаеш тайната на „хората на черепа“! А никой освен тях не трябва да знае, че на трона на Гондвана седи човек, в чиито вени не тече царска кръв. Ти трябва да умреш! И знаеш ли как ще умреш?

— Не ме интересува. Защото това изобщо няма да стане?

— Не! няма да умреш от моите ръце. Ще бъдеш изяден от „господарите на джунглите!“ — отвърна Дола с остър смях,

— От тигрите?

— Тигрите не са господари на джунглите на Гондвана. Господари са червените кучета! Те са много по-страшни от тигрите, когато са гладни! Аз имам шестнадесет такива кучета, които от петнадесет дни не са яли нищо! Те ще се забавляват отлично с теб!

Сандокан познаваше свирепостта на червените кучета, които бродеха из индийските джунгли и които не се страхуваха да нападат дори и тигри. Движеха се на групи и винаги оставаха под заповедите на най-дивото и властно куче, затова не се страхуваха да нападат всички други животни.

— Тези червени кучета — продължи магьосницата — ни служат, за да изяждат всички изменници на „Капалика“! Не се страхувам от Амравати! Амравати е луд и не знае кое е неговото дете! Не ме интересува къде е той сега. Дори да му се възвърне разумът, никой няма да му повярва! Но ти, признавам си, ме плашиш! За нищо на света няма да пощадя живота ти! Кожения човек ще дойде тази нощ да те вземе и ще те заведе при червените кучета. Ще присъствувам на твоята смърт.

Дола излезе бързо от „залата на черепите“ и затвори вратата. Неочаквано я налегна силна умора подир снощната оргия, при все това има сила да се довлече до стаята на Кожения човек.

В съседство с неговото жилище бе и залата, където пазеха кучетата. А тя се състоеше от четири стени, едната от които представляваше желязна решетка: зад нея се мятаха в див лай шестнадесет кучета.

Полукучета, полувълци, те имаха извънредно заплашителен вид.

Когато Дола влезе, те започнаха да се хвърлят към решетката още по-бясно, защото знаеха от опит, че появата на тази жена означава изобилно ядене.

Кучкарят бе облечен в кожа от глава до пети, затова и носеше прякора Кожения,

Ядеше лакомо. Бе свалил половината от кожената шапка, която закриваше главата му. Лицето му имаше жестоко изражение, много сходно с това на кучетата, които бяха толкова опасни, че той трябваше винаги да носи тази дреха, изработена от специална твърда кожа. Така можеше да се движи сред тях и да ги насъсква към неща, които доставяха удоволствие на Дола. От време на време на кучетата хвърляха трупове на убити или живи хора, заподозрени в измяна на „Капалика“.

— Тази нощ за вас ще има прясно месо — каза господарката на Гондвана, — тази нощ ще отидеш в „залата на черепа“, там ще намериш един мъж, който ще им доведеш за закуска! Ще го доведеш тук и ще го развържеш, за да си помисли, че може да се защищава от кучетата. Не се страхувай, не е въоръжен,

— Да се страхувам от човек? — усмихна се зло Кожения. — Ще изпълня заповедта ти, господарке!

— Ще дойда в полунощ, да присъствувам на зрелището! — каза Дола.

— Ще те чакам! — склони глава палачът.

Дола отиде в покоите си, легна и заспа като мъртва.

След полунощ, когато в голямата зала започваше оргията, царицата на „Капалика“ влезе в клетката на червените кучета.

Посрещна я силен лай.

Палачът, готов изцяло с кожения си костюм, я чакаше, като държеше револвера си насочен към гърдите на изменника на „Капалика“.

Въпреки заповедта на Дола, пленникът бе вързан толкова много, че лицето му не можеше да се види добре.

— Както виждам, уплашил си се от него! — каза подигравателно Дола, след като хвърли поглед към пленника. — Той наистина е опасен човек! Заведи го в клетката. Искам да погледам как ще послужи за храна на тези добри Животни! О, Сива! Изпрати в ада душата на изменника на „Капалика“, човека, който знае нейната тайна!

Кожения се опита да блъсне пленника при кучетата. Започна борба и скоро и двамата се озоваха в клетката.

Като че ли раздвижени с пружина, червените кучета с бесен скок се намериха върху затворника и забиха зъби в месата му. За миг дрехите му бяха разкъсани. Човекът падна, а кучетата продължиха да го разкъсват с диво ръмжене. Жестоката царица на „Капалика“ се смееше високо и ехидно, а Кожения стоеше неподвижен пред страховитото зрелище.

Когато от пленника остана само окървавен скелет, Дола излезе спокойна, че този, който знаеше тайната, вече го нямаше!

Тя влезе в храма, посветен на Сива, обърна се към статуята на жестокия бог и каза:

— Неразумникът, който знаеше тайната ни, бе изяден от господарите на джунглите! Постъпих, както ти ме вдъхнови!

Дола се върна в своите покои, а в това време кучкарят с коженото облекло, което закриваше и тялото, и лицето му, напусна клетката и избяга от двореца.

БИТКА В ГОРАТА

Господарката на Гондвана заповяда да повикат незабавно двамата офицери, които бяха довели в двореца Тигъра на Малайзия.

— Бягството на Амравати от храма на Теханда е вина, която се наказва със смърт! — каза Дола. — Един от вас е виновен! Този, който пазеше храма! Но аз държа отговорен и другия… Трябваше да отидете веднага да търсите беглеца. Ще ви помилвам, ако успеете да го заловите! Вземете слонове и войници и прегледайте гората! Нашите неприятели не са много далече. За щастие, оня, който им е бил главатар, бе току-що изяден от червените кучета. Вървете и Сива да ви помага да заловите беглеца!

Двамата офицери тръгнаха с двадесет войници върху три слона и за няколко часа стигнаха гората. Спряха да се посъветват.

— Трябва на всяка цена да усмирим гнева на Дола!

— За това има само едно средство — да заловим Амравати!

— Когото ти изостави толкова лекомислено да се измъкне от подземието на храма…

— Какво съм виновен аз, че ме упоиха заедно с хората ми! Сигурно оня проклет факир ми бе изиграл тая лоша шега. Но и той си получи заслуженото!

— Как ще можем да открием следите на Амравати?

— Това не мога да ти кажа, но трябва да го уловим, иначе и ние ще свършим между зъбите на червените кучета.

— Наистина ужасна смърт ни чака, изпотявам се само като си я представя.

— Знам едно, Амравати ще бъде защищаван добре от своите освободители.

— Нашите хора са достатъчно, за да им го отнемем!

— Ще направим всичко, за да успеем!

Дола имаше право: неприятелите не бяха далеко и офицерите бяха решили да хвърлят в действие цялата си дързост, за да заловят беглеца, свободата на който можеше да заплаши принц Ситасива.

Беше явно, че има някакъв заговор за завръщането на Амравати на трона и на тоя заговор трябваше всякак да се попречи.

Преследвачите дойдоха до мястото, където бе станала първата среща с тигърчетата и където бяха видели млада жена да се бие заедно с тях.

Продължителни викове достигнаха до слуха им. Идваха откъм гората.

Войниците оставиха слоновете да вървят през гората.

Неочаквано пред тях изскочи огромен слон и веднага след това над главите им се изсипа дъжд от куршуми.

Войниците на Ситасива отвърнаха светкавично на гърмежите.

Ето че изскочиха и други слонове и се завърза страшна престрелка.

— Смелост, тигърчета! Това са войниците на Дола! — викаше Яниш.

Няколко войници паднаха ударени от куршумите на тигърчетата.

Яниш насърчаваше своите хора ту на индуски, ту на португалски. В това време те викаха с всичка сила, за да изплашат неприятеля и да го накарат да си помисли, че са по-многобройни.

— Слонът със старците да стои назад! — извика; Яниш. — Тези кучета искат да заловят Амравати.

— И ще го хванем! — обади се силно единият от двамата офицери.

— И за да свърши като вашия Сандокан! — викна другият.

— Как свърши Сандокан? — запита Яниш, очаквайки отговора, който така го вълнуваше.

— Щом искаш да знаеш, беше изяден от червените кучета! — отвърна ядно офицерът.

Куршум в главата бе отговорът на тези думи.

Офицерът падна, без да извика.

Яниш не грешеше при стрелба.

Новината, която бе съобщил офицерът, накара тигърчетата да се бият още по-ожесточено.

— По-дърветата! — извика някой.

Тигърчетата се хвърлиха към дърветата и от клон на клон се прехвърляха над слоновете, където бяха враговете им. Спускаха се светкавично върху тях и ги пронизваха с пиратските си ножове право в сърцата. Работеха бързо.

Кръвта се лееше и мигом отхвърчаха глави.

Виковете на ранените се сливаха с ръмженето на слоновете, които помагаха на борбата с хоботите си.

Шумът от битката изпълваше гората.

Победата на тигърчетата се очертаваше, въпреки че войниците на Гондвана се биеха също смело, призовавайки на помощ бог Сива. Числото на врага намаляваше все повече и повече.

Изведнъж Яниш извика.

Беше видял Еллора, която се бе хванала за един клон и тъкмо се спускаше да помага на приятелите.

— Какво правиш, нещастнице! Не напускай старците! — извика Португалеца.

Но Еллора не го чу. Тя продължи да скача от клон на клон, като стискаше със зъби ножа си.

Тя скочи върху единия слон извънредно ловко. Офицерът и тримата войници тъкмо се готвеха да заколят едно от тигърчетата.

Когато Еллора бе вече върху слона, офицерът се хвърли върху нея и се задави от вика си към войниците да му помогнат в кратката схватка. Завързаха я след дълги усилия с въже. Офицерът подкара бързо слона. Все по-далече от сражението.

Хирундо бе видял всичко. Той не бе изпускал из погледа си своята любима Еллора.

От клон на клон се придвижи бързо до слона на Яниш.

— Да спасим Еллора! — викна и се хвърли върху врата на животното. Смушка го да бърза.

— Напред след врага! — викна и Яниш. — Кой защищава сега старците?

В този момент Хирундо не чуваше друго освен вика на собственото си сърце, което бе единствено насочено към заграбената девойка.

Слонът бързаше с всичка сила, като се мъчеше да настигне този на врага, който всъщност му отваряше пътя в джунглата.

Разстоянието помежду им постепенно намаляваше.

Скоро Хирундо и Яниш щяха да тържествуват.

Офицерът, който бе грабнал Еллора, се обърна и викна към Яниш:

— Дайте ми Амравати и ще ви върна девойката!

— Не! — извика Еллора. Гонитбата продължи по-бясно отпреди. Тримата войници и офицерът стреляха от време на време. Яниш, Хирундо и двете тигърчета не отвърнаха!. от страх да не би да убият девицата. Разстоянието по-; между им намаляваше все повече и повече, докато най-сетне слонът на Яниш тръгна успоредно със слона на офицера.

В тоя мих Хирундо скочи като тигър при тях и с мълниеносна бързина заби ножа в гърдите на офицера. Двете тигърчета го последваха и се хвърлиха върху войниците. Битката трая кратко време. Офицерът и войниците бяха хвърлени на земята и Еллора отново бе на свобода!

Когато се завърнаха на полесражението, неприятелите бяха ударили на бягство.

Яниш слезе от слона и видя, че на двамата старци не се бе случило нищо лошо, Нандар бе наблюдавал отдалече битката, а принцът избухваше навремени в остър и див смях. Португалеца се наведе над един от ранените войници, който пъшкаше, превърза му раната и му даде да пие банг:

— Ще спася живота ти, ако задоволиш едно мое невинно любопитство! Трябва да ми покажеш къде строят статуята на вашия бог Сива,

Раненият му даде необходимите указания.

— Сега ще се забавляваме добре! — извика Яниш, — жалко само, че онези нещастници ни лишиха от Сандокан!

— Ще отмъстим за него! — извикаха тигърчетата и размахаха ножовете, мокри от неприятелската кръв.

— Да — отговори мрачно Яниш, — ще дам живота си, но ще отмъстя за моето братче!

От очите му се отрони сълза, а някои от тигърчетата хълцаха, защото мислеха, че вече никога няма да видят любимия си вожд.

ПРИЗРАКЪТ НА САНДОКАН

Два дена по-късно, предвождана от Яниш, групата пристигна до края на гората.

Всички бяха много тъжни и потънали в мълчание.

Яниш не можеше да се освободи от мисълта за ужасната гибел на неговото братче.

Португалеца, който бе понесъл в живота си толкова мъки и бе победил толкова неприятности, си мислеше, че няма да има сили да понесе загубата на Сандокан.

Настроението на тигърчетата не беше по-добро.

Особено потиснат се чувствуваше Хирундо. Милите погледи, които му отправяше все по-често Еллора, не успяваха да разсеят тъгата му. Но и смелата девойка страдаше силно.

Групата се бе спряла.

Настана нощ.

Тигърчетата разпънаха палатките.

Хирундо разпредели работата на часовите. В тази местност отсъствуваха страшни зверове и затова не запалиха огън.

Денят бе много уморителен и въпреки тревогите скоро всички потънаха в дълбок изцелителен сън.

С пушка в ръка Хирундо охраняваше и се ослушваше и за най-лекия шум.

Внезапно момъкът долови някакво подозрително прошумяване, което идваше откъм дъното на гората.

То ставаше все по-силно и приближаваше.

Хирундо не намери за необходимо да даде тревога, тъй като ставаше все по-ясно, че се отнася до един приближаващ човек, а това не представляваше особена опасност за отряда.

Започна да се оглежда по-внимателно и да стиска приклада на пушката. Тайнствените стъпки се долавяха все по-отчетливо, вСе по-наблизо.

Тогава младежът реши да действува.

— Кой е там? — попита рязко.

— Приятели, драги Хирундо! — отвърна познат глас. Пушката падна от ръцете на Хирундо.

Той бе крайно изненадан, тъй като гласът не можеше да бъде ничий друг освен на Сандокан.

Мъжът изскочи от храстите и се озова лице срещу лице с Хирундо.

Целият бе облечен в кожа.

Лунен лъч, промъкнал се между листата, освети лицето му.

— Сандокан! Тигре наш! — прошепна Хирундо, загледан така, сякаш пред очите му стоеше призрак.

— Защо изпусна пушката си? — попита Тигъра на Малайзия.

— Главатарю — отвърна младежът, — не си ли изяден от червените кучета на магьосницата?

— Струва ми се, че не съм — отвърна Сандокан, — щом като съм пред теб! Трудно беше да ви открия в джунглата, но ето че успях! Имахте ли ново сражение?

— Да, главатарю! — отвърна все така стреснат Хирундо. — И ние победихме!

— Не загубихте ли някого?

— Не, никого… Врагът искаше да ни отнеме Амравати, но не успя! А ти? Как така? …

— Как не съм изяден от червените кучета ли? — засмя се Тигъра. — Това беше съвсем просто нещо… Ще го обясня на всички. Спят ли?

— Да, вожде! Сега ще ги събудя, за да им съобщя радостната новина!

— Не, недей… Нека поспят. Имат нужда от по-голяма почивка! Дори и аз ще полегна — каза Сандокан, — но преди това ще сваля тая дреха… Къде е моето братче?

— В онази палатка — посочи Хирундо вдясно.

— Добре, ще си легна тихо до него — каза Сандокан, — любопитен съм да видя лицето му, когато се събуди и ме види до себе си.

— Сънувам ли или не? — извика някой откъм палатката. — О, фантастични индуски богове! Та това е Сандокан!!

Яниш се показа от палатката, продължавайки да вика:

— Братче! Ти ли си, или е твоят призрак? Такива номера на приятели не се играят!

Португалеца се хвърли в разтворените обятия на Тигъра на Малайзия.

В това време се събудиха всички от радостните викове на Яниш.

Еллора и Нандар изскочиха от палатките.

Хирундо бе запалил факла, за да видят всички възкръсналия пират.

Жълтата светлина освети енергичното усмихнато и мъжествено лице на Сандокан, за когото Дола в тоя момент сигурно още вярваше, че го е видяла разкъсан от червените кучета.

Яниш притискаше в обятията си братчето.

— Не — извика той, — трябва да заявя най-тържествено, че ти не си призрак. Че си човек от плът и кръв!

И що за идея си имал да се навлечеш в тая кожа? .

Сандокан се усмихна още по-широко.

Всички се бяха струпали наоколо, за да узнаят какво се бе случило с него.

Тигъра на Малайзия изпи чаша банг и започна да разказва:

— Кръвожадната господарка на Гондвана искаше да ме изядат червените кучета, затова ме предаде на човека, когото наричаха Кожения. Трябваше да вляза в самата клетка на кучетата, но се случи това, което Дола не бе предвидяла. Бях сам с палача в „залата на черепите“. Бях вързан много плътно, но магьосницата бе наредила да ме развържат, за да ме види как ще се боря с кучетата. Царицата на „Капалика“ бе пожелала да се наслаждава на смъртта ми. Кожения човек бе доста непредпазлив, като ме развързваше. Не можеше да проумее, че с Тигъра на Малайзия шега не може да има! Щом като почувствувах свободни ръцете си, се хвърлих върху него и с един удар го повалих на пода. Съблякох му кожената дреха и му облякох моята. Сетне го вързах добре, за да не може да вика и да не му се познава лицето. Когато Дола дойде, бутна палача в клетката при кучетата и скоро от него останаха само окървавени кости. И сега, като си спомня тая картина, усещам как ми се изправят косите. Разбира се, нямах избор, не можех да постъпя по друг начин. Щом завърши екзекуцията, излязох от двореца, където никой не ме спря, защото всички бяха сигурни, че съм Кожения човек, палачът на Дола. Знаех, че ще ви намеря в гората, търсих ви упорито и ето, сполучих да ви открия!

— Да живее Тигъра на Малайзия! — извикаха в един глас тигърчетата.

— А сега, скъпи приятели, върнете се в палатките и продължете съня си.

— Сандокан има право — каза Яниш, — за утре трябва да бъдем бодри, за да успее нашият план!

— И какъв е той? — попита Сандокан.

— Ще ти го обясня утре каза Яниш, — сега наистина е най-добре да се върнем в обятията на Морфей. Сандокан възкръсна. Нямаме мъка вече! Лека нощ, господа!

Бързо след тези думи всички се прибраха в палатките си.

ГЛАСЪТ НА СИВА

Грамадната статуя на Сива пресичаше града, теглена от двадесет зебу. Образът на жестокия кръвожаден бог, непрестанно жаден за нови жертви, бе следван от тълпа негови последователи, които искаха на всяка цена да присъствуват на жертвоприношението на окончателно определените двеста жертви.

Когато статуята дойде на площада, настана гробно мълчание.

Принц Ситасива и Дола излязоха от двореца тържествено, последвани от тълпа царедворци, танцьори пажове и свещеници на Сива.

Капаликанците носеха череп, издигнат високо пред шествието.

Когато всички приближиха до огромната статуя, зашепнаха молитви в негова чест.

Сетне отново всичко затихна.

Ситасива и Дола излязоха напред.

Царицата на „Капалика“, първата жрица на Сива, господарката на Гондвана, издигна ръце и извика:

— Сива! Ти си жаден за кръв! И ще имаш кръв! След малко, топла, тя ще бликне от двеста гърла и ще утоли жаждата ти!

— Ти искаш тази кръв, за да дадеш благоденствие на Гондвана, за да растат по-изобилно оризът и житото, за да бъдат по-обилни богатствата ни! — каза тържествено Ситасива.

След малко двеста жертви действително щяха да паднат в краката на статуята. Дола продължаваше да крещи:

— Ще натопя ръцете си в тази кръв, защото самата съм жадна за нея! Какво ще направиш ти, Сива, с нашето царство? Какво ще направиш с принц Ситасива? Какво ще направиш с твоята голяма жрица? Отговори ми!

Дола млъкна.

Лицето й изразяваше напрегнато очакване.

Чакаше отговора на Сива.

Принцът, придворните, министрите, жреците, „мъжете на черепа“, цялата огромна тълпа бяха потънали в мълчание, задържаха дишането си, едва-едва устремили погледи към грамадната статуя.

Изведнъж в гробната тишина звучен и много силен глас, излизащ сякаш от самата нейна уста, се чу над всички:

— Дола! Аз се отказвам от теб! Уморен съм от теб!

Бездънно учудване се изписа за миг по лицата на всички. Тълпата замръзна.

Сива беше проговорил!

Всички бяха чули гласа му! И този глас отричаше жрицата!

Дола стоеше сякаш вкаменена. Леден ужас премина от краката до главата й.

Да, и тя бе чула гласа на Сива. Но не беше възможно той да се откаже от нея!

Ето че тя извика със силно треперещ глас:

— Сива! Ти ми отговори?

— Да, магьоснице и крадла на новородени! — Гласът вся ужас в народа и в душата на принца отново. — Аз говоря, за да чуеш моето проклятие! Ти си извършила много престъпления и само преди няколко дни хвърли благородния Тигър на Малайзия, Сандокан, на своите червени кучета! Сега аз го възкресявам! Погледни го!

За миг висок, снажен, мъжествено красив човек изскочи иззад статуята и застана пред царицата на „Капалика“.

Самият Сандокан!

Дола гледаше призрака на оня, когото смяташе за изяден от кучетата.

— Но аз ще сторя и други чудеса, за да ти покажа, че съм те проклел и че искам да те убия! — продължи страшният глас. — Ето и Нандар, министъра, когото ти считаше за мъртъв. Ето и принц Амравати, когото затвори за цели седем години в подземието на храма!

Иззад статуята излезе Нандар, който придружаваше Амравати.

Принцът бе грижливо избръснат и облечен. Изглеждаше много подмладен, въпреки лудостта си.

Глух и страшен шепот премина мигновено през цялата тълпа.

Ситасива гледаше замаян и не можеше да повярва на очите си.

Министрите чувствуваха, че наближава решителна буря.

Съвсем бледа, Дола гледаше Нандар и Амравати.

— Но моите чудеса не свършват дотук! — продължи тайнственият глас все по-страшно и настойчиво. — Аз се обръщам към народа на Гондвана, на когото ти измени, към министрите, които излъга! Слушайте всички! Тази жена е вещица! Преди шестнадесет години в една съдбоносна нощ тя открадна новородената дъщеря на Амравати и я замени с един син на капаликанка. Ситасива е фалшив принц! Тази, която има правото да седи на трона на Гондвана, е принцеса Еллора! Дъщерята на клетия Амравати, когото новият узурпатор хвърли в тъмница, за да може да върши необезпокояван престъпните си оргии! Аз, Сива, заповядвам на всички мои верни последователи да отнемат трона от узурпатора!

Силни викове се разнесоха за миг над тълпата, която наблюдаваше с безкрайна възхита божествено красивата девойка, застанала пред статуята.

Ситасива се опита да избяга.

В това време тигърчетата се хвърлиха върху Дола, викайки:

— Долу магьосницата!

— Да живее принцеса Еллора!

Ревът на тълпата се вдигна високо към чистото небе.

Еллора бе провъзгласена за царица на Гондвана, Яниш, излязъл от вътрешността на статуята, където бе играл ролята на Сива, я хвана за ръка и я поведе към двореца.

Дола и Ситасива бяха убити от двестата жертви, хванати за голямото жертвоприношение.

Еллора разруши незабавно сектата на капаликанците.

Разумът на Амравати постепенно се възвърна. Необикновеното събитие, изглежда, му бе помогнало за това.

В същото време смелият Нандар се наслаждаваше на нежните грижи на осиновената си дъщеря, която бе съхранил през толкова опасности.

Сандокан и Яниш, след като оставиха Хирундо при красивата принцеса, отпътуваха от Гондвана и се върнаха на своя кораб „Соарес“, доволни от преживяното необикновено приключение.

— И всичко това се случи, защото убих седмата патица, когато летеше над нас! — каза Яниш и запали късата си пиратска лула. — Все пак на легендите на моето отечество трябва да се вярва!