Професии за резиденти ((1974 г., фантастичен роман, том 1))

1.

Докерът Клаудио Ариени бе решил да остане на новата си работа още няколко дни. Той се надяваше да получи писмо от съпругата си. Денят на Черния Квант беше на прага.

— Веднага след земетресението ще трябва да приемеш парада на Черните Змии — каза гласът в сърцето на Ауриел. — Това става за пръв път в историята на човечеството.

— Черните резиденти винаги са марширували само пред Черната Кобра… А съвсем ли няма начин да се избегне земетресението?

— Ще стане, частично. По всичко личи, че Вероника Ломбарди още не е готова за тебе, нито ти за нея. Налага се да те свържа с Испанката от Париж. Досега тя сама се справяше със земетресенията. Този път без теб няма да мине. А за Кобрата-Лебед не се тревожи…

— Значи… аз съм Кобрата-Лебед… А Белите Резиденти? С Белите Резиденти кога? Нали и Бялата Честота има резиденти?

— Там няма никакви резиденти. Всеки отделен човек, всяко същество, всяка частица в тази Единна и Многообразна вселена е резидент на своята собствена същност. На своята група, на своята планета или звезда — на своя различен свят. Където и да се намира, резидентът на Бялата Честота има своя особен тон. Своята особена хармония, своя уникален, единствен във Всемира набор от обертонове и оберцветове, свое оберщастие. Всеки резидент на своята индивидуалност е агент на една с нищо незаменима ивица от спектъра на Истината — ивица, която никога преди това не е била и няма да се повтори. По нея другите могат да съдят за красотата на незнайния космос, който е започнал да се сътворява някъде в глъбините на безкрайността, само защото някъде е узрял човек, верен на своята истина. Ала, сине Мой на Тъмнината, Светлината и Виделината, погледни този прекрасен Всемир и разсъди: има ли някъде стълкновение между квадрилионите и квадрилиони Особени Истини?

Пред затворените очи на Новия Неизвестен се представи грандиозна панорама. Всички вълни и частици, всички заряди, кванти и спинове, всички странности и очарования; всички кварки, етериони, атоми, сили, вещества и полета, всички съединения, структури, тъкани, органи и видове в природата, както и всички индивиди, общества и звездни системи летяха, ненакърними в своята безгранична хармония! И в този неизречим и неописуем свят, в това всепрекрасно единство на Многоликото Цяло, животът и смисълът на всяко движение той видя да се поражда винаги, неизменно и единствено само от едно: от стремежа на всеки полюс да се прелее в своята противоположност — да обмени с нея своя особен екстаз, да съчетаят своите истини — и пак да полетят по пътищата си, осияни от своята свобода. И в резултат на тяхната среща — да се роди ново чудо на Битието, нова ивица в спектъра на Истината; нов плод в неизбродната градина на Любовта. И чрез тази тяхна рожба, те самите винаги да се срещат когато поискат — където и да са отишли по шеметните пространства на свободите си!

— Е, кажи сега, виждаш ли някъде сянка от дисхармония? Има ли нещо такова в живота? — питаше гласът на сърцето.

— Няма, о свидни Учителю! Даже и страшните експлозии и превръщения на елементите в звездите издават музика!

— Така е, любими Мой сине на светлината и тъмнината…

— Не са ли тези две сили непримирими? Не са ли несъвместими слънчевият лъч и сянката на нощта?

— А как се съвместват светлината и тъмнината в просторите на предизгревния час? Нима не за това те кръстих Син на Виделината?

— Странно… За мен бе ужасно трудно да ги видя в едно. Та нали Черните Змии са вечните врагове на Белите Лебеди на Вселената?

— Вселена и Антивселена са полюсите на Моя Всемир. Могат ли да бъдат на нож Сянката и Светлината? Възможен ли е без тях животът на формата?

— Триъгълникът Космос-Вселена-Всемир… Сега нещата изведнъж ми стават ясни. Аз усещам, как Гласът на Сърцето протяга ръце към Гласа на Разума…

— Бъди сигурен, че не е далечен часът, когато ще усетиш, най-после, и Гласът на Волята.

— Аз мислех, че Великият Неизвестен е острието на Черната Воля… Че Белият Лебед е цветът на Бялата Воля.

— Черна Воля не съществува. Съществува само Черна Мисъл.

— А какво е тогава Черната Магия, Оръжието, Властта?

— Те нямат абсолютно нищо общо с Волята. А б с о л ю т н о н и щ о о б щ о! Това са мъртви форми, илюзии за величие, породени от пълно духовно безсилие. Това са изчадия на Личната Воля, която няма нищо общо с Волята! И «Бяла Воля» не съществува, защото, Воля ли е онова, което не се интегрира с тъмнината? Знаеш ли още колко големи неприятности имам с Личния Разум на Белите, Личните Чувства на Белите и Личната Воля на Белите?

— Личен Спектър?!! У Белите?!!

— Разбира се. Именно Личен Спектър! Само да взимаш и нищо да не даваш — това е ясно, че е зло. Но когато всичко даваш, а нищо не взимаш — това непременно добро ли е? Ти знаеш ли колко войни и катастрофи са станали само поради нежеланието на Белите да приемат доброто на ония, които искат да престанат да бъдат Черни? Знаеш ли колко горещо е желанието на Мрака да стане Виделина и колко трудно е за Светлината да се смири до Виделина?

— Не затова ли толкова мощен е избликът на живот в часа на виделината? Виделината на деня и виделината на годината не се ли крият в самото преддверие на тяхното раждане?

— Точно затова и в часа на здрача нито капка енергия не може да падне отгоре. Няма нищо по-тъжно от светлината, която си отива, защото не е поискала да вземе от доброто на тъмнината. Мислил ли си някога върху стиха «Синовете на тъмнината са по-умни от синовете на светлината»? Защото има и друг един стих: «Аз съм Виделината на света»…

— За първото много съм мислил. Баретите на Тъмния Спектър преминават през всички школи на Светлия Спектър. И обратно: Белите Лебеди на Вселената също завършват не само Белите Школи, но и черните. Точно затова не мога да разбера: защо, наистина, Белите, когато са на работа по света, често изглеждат много по-глупави от Черните?

— Това съвсем не е от глупост. Разликата е само във видимостта: Черните си служат и със своите методи, и с методите на белите; а Белите Лебеди на Вселената могат да си служат само с белите методи. Само онези, които са Синове на Всемира, могат отново да си служат и с двата метода…

— Това е много сложно… Как тогава да разпознаваме кои от кои са?

— По резултатите.

— Резултатите често са след векове…

— По-добре късно, отколкото никога. Важното е резултатът да бъде живот, а не смърт. Да бъде истина — а не лъжа. Да бъде любов, а не омраза. Да бъде свобода, а не робство. Резултатът може да бъде само един: съвършеният човек. А съвършеният човек се познава по това: той прекрасно се разбира и с Духа, и с Природата. Точно затова и става прекрасен. Неговата душа е възвишена, умът му — лъчезарен, тялото — младо. В очите на съвършения истината дивно просветва през благостта и най-нежната обич — през правдата.

— Но Синовете на Всемира получават поръчения да бъдат и ангели на смъртта… Аз лично само на това и съм учен — минал съм през всички изкуства на смъртта. Аз съм подготвен — ако получа нареждане — да унищожа и самото човечество, щом това е необходимо. И няма да ми мигне окото! За мене хората са леш. Всеки живее за своята правда!

— Работата е в това, че когато Синовете на Виделината сеят смърт, жънат живот. Това е разликата. Ако син на Всемира убие, той е длъжен мигновено да възкреси убития. Черният Тумор на Вселената не владее това изкуство. По това ще познаеш неговите работници.

— Не те разбирам. Защо ги наричаш «работници»? Те са изцяло рушители — дори и когато привидно градят. Техните градежи непременно разрушават нещо: здравето, душата, природата…

— Ти забравяш най-великия закон. Закона за Равновесието.

— Аз може да съм резидент на Черното Смукало на Галактиката, но аз съм резидент и на Белите Лебеди. И те ме карат сега да те попитам — те самите още не разбират: как може Законът на Равновесието да е толкова жесток? Защо трябва да има болести, ужаси, катастрофи; защо трябва да има старост и смърт? Защо загиват толкова много невинни същества по земята?

— Странен въпрос… Невинни? Да загиват? — Не е регистрирано!

— Не е регистрирано?!!

— Не.

— Та това е чудовищно! А малките деца, които загиват при земетръси, бомбардировки? Аз, изглежда, наистина трябва да се лекувам… След случая Вероника Ломбарди нещо съвсем не съм в ред. Няма да се учудя, ако започна и да бълнувам на сън. Нещо недопустимо и за най-проста барета…

-… Няма нищо чудовищно, сеньор Ариени… Ще се наложи наистина да ви полекуваме. Сеньори, вие всички чухте бълнуванията на този човек от половин час насам! Имаме и магнетофонен запис. Можем само да бъдем благодарни на господин Канио Бочерини, че ни сигнализира така навременно за възможното заболяване на министъра. Сега вече всичко е ясно. Вашето мнение, сеньори?

Хамалинът Клаудио Ариени отвори очи и видя своята малка стаичка в Неапол, пълна с важни господа и лекари. Не липсваха и журналисти. Чу се пак един глас:

— Наистина, повече от ясно… Ние можем само дълбоко да съжаляваме, драги колеги. Напрежението, това проклето напрежение! После идва стресът… и прочее… А какъв ум! Какъв талант! Какви възможности! И как се събират нещата на главата на човека понякога! Сеньора Ариени безследно изчезнала; професор Ломбарди — и той… Моля господа журналистите да останат накрая за специално интервю. Никак не е изключено, сеньори, някой сега да поиска големи суми за откупване на отвлечени…

— Ммм дааа… Сложно положение. Министърът засега не може да отговаря за своите финанси и притежания. Най-обикновена шизофрения, колеги. В случая — малко по-сложна форма. Разтрояване и даже мултипликация на личността; синдром на космическо величие; мъглява окултно-философска и поетична терминология с тежки поражения на мисленето…

— Сеньор Бочерини може да бъде спокоен. Министърът е в най-сигурни ръце. Ние ще го лекуваме — ако се наложи твърде дълго, — но накрая ще имаме резултат… Съобщете незабавно всичко това на професора. Той не желае да го приеме в собствената си болница, защото, знаете, не е удобно… Ако се случи нещо, после… хората ще говорят… И помолете го, моля, от мое име, да поеме материалните неща на г-н министъра в свои ръце. Това, прочее, не се налага само по съвест, но и по закон…

Двама силни санитари в бели престилки хванаха здраво докера Клаудио Ариени под мишниците и го вкараха в линейката пред входа. Той не прояви никаква съпротива. Лекарският консилиум остана насаме с журналистите на съвещание и инструкции от специално естество. В същото време сирената на болничната кола огласи в това тъй ранно утро всички квартали от двете страни на Виа Апиа.

«И за какво беше всичко това? — питаше се министърът между двамата великани в колата. — Заслужаваше ли си цялата тази тупурдия само заради спирането на някаква си книга? Та аз имам всичката подготовка за президент на която и да е държава! Този пост дава най-големи възможности за саморазправа с Единната Енергия…»

«Нищо подобно — нахлу черната нощ като леден вятър в съзнанието му. — Акцията бе изпълнена блестящо! На този етап в света нямаше нищо по-опасно от книгата на Лучио Ломбарди. Сега вече можем да разчитаме на пълен успех. Ако внушението за майките бе успяло — то всичките ни планове, всички наши институции, цялото ни производство, всички държави — цялото наше хилядолетно дело щеше да хвръкне във въздуха! Това бе твоята защита на кандидатска дисертация и от този момент ти ставаш нашия абсолютен резидент на тази упорита планета. Черната вселена е готова да си затвори очите дори пред твоите циклични отсъствия, защото, в края на краищата, важен е резултатът. А твоите резултати са твърде добри!»

— Доколкото ми е известно, когато един черен резидент работи с белите изроди, той е длъжен да превключва и на бяла честота или на светлия спектър…

— В това е може би твоята фатална грешка, любезни. Резидент на планета не може да превключва на бели честоти. Това е специалност на Резидентите на Черните Звезди, а ти още не си звезден. Нас още никой не е успял да ни излъже! Ние познаваме формулата на онзи отвратителен мошеник от древността, който каза: «Незлобливи като гълъбите и хитри като змиите»… Уж учи денонощно изчадията си, че не друго, а истината щяла да ги направи свободни, а в същото време сам той е по-хитър от всички хитреци на вселената. Предупреждаваме те, «Безпогрешни» Аароне, че твоята тактика не може да ни заблуд!. Ние не можем да чуваме всичко, ала ние регистрираме твърде точно всички интервали на твоето отсъствие от Зоната на Побеждаващата Ентропия. Индикаторите на твоето съзнание в нашия Център напоследък твърде често включват тревога, и на психозаписите ти се белеят вече много широки ивици на подозрителна самоинициатива или вражески контакт. Ако и ти си предател — внимавай! Ще те размажем като муха!

Впрочем, ние сме спокойни засега. Твърде близък е празникът на поредната Валпургиева Нощ. Ще се пролее огромна, огромна порция кръв! Ще забучи още веднъж небивал ураган от раздвоена психическа енергия! О, мое царство на разединените светове, където всеки за всеки е вълк! Още една планета, още една звездна система съвсем скоро ще падне под неудържимия напор на моите хищници… Нападайте, разкъсвайте, ръмжете в безумен бяс, мои гладни и жадни побратими! Като не ни дават обич и любов доброволно, ние ще си ги вземем с пристъп! Нека и тая фантазия на неизречимите бели глупаци стане наша законна плячка. Не забравяйте — Законът е на наша страна! Щом като Съдбата развързва торбите с бесове, тя не може да не знае какво прави. И да е вярна легендата, че нашият господар е враг, трябва да му признаем: той е добър към нас… Напред, трупоядци! Напред, молци и ръжди на света! Нека впием зъби в онова, което може да се разяде!

— Сега вече ми харесваш — озова се Безпогрешният Аарон. — По едно време говореше като Белия Враг…

— Нищо подобно! Ни най-малко не ти се харесвам. Не се опитвай да ме работиш. Локалният Неизвестен преди тебе можеше да го въртиш на пръста си колкото искаш, но мене — не. Аз те назначих за резидент на моя главен стратегически обект не за друго, а защото просто в момента няма по-способен и подготвен от тебе и защото досега не си се изложил. Но ти не си ми никак симпатичен. У теб не съм регистрирал нито веднъж Свещеното Озлобление. Нито веднъж не си се настървил истински за защита или агресия на Своята Собствена Правда. Нито веднъж не си поискал Своята Собствена Плячка. Това, трябва да ти съобщя, смърди непоносимо на бялата гадост. Аз никога не изпускам този факт, когато работя с тебе!

— Резидентите нямат право на озлобление. Резидентите нямат собствена истина. Резидентите нямат собствена плячка. На това сте ни учили във всичките ваши школи на земята и в преизподнята.

— Тъй само се казва, любезни. Най-качествените резиденти обикновено са идеалисти. Въпросът е докато ги хванеш на въдицата. Аз не познавам такъв резидент в историята на Черната Дупка, който да не е държал, в края на краищата, на нещо свое. А ти твърде дълго се бавиш да се разпишеш в Центъра с честотите на настървението и жаждата за притежание! Просто чиста случайност е, че тебе още не съм те подлагал на периодичните ловове, които устройвам сред моите правителства на земята, за да поддържам формата им и да не позволя там да се пръкне някой, който се гнуси от кръвта.

— Аз съм програмиран за резидент, а не за президент. Най-голямото щастие за резидента е да умре в името на Родината.

— Ти наистина си много хитър. Цялата сладост на битието е да се наложиш над другия, да го смажеш, да го унизиш! Цялата сладост е да излезеш по-прав! Цялата сладост е да имаш това, което не може да го има другият! Надмощие, Притежание, Слава, Намеса в природните цикли; Чест, Достойнство, Чувство за собствена непогрешимост — има ли по-мощни двигатели на Черната Вселена? Всеки отделен дъх, всеки удар на сърцето, всяка фибра на плътта трябва да се пълнят с тези сладости! Нима има нещо по-приятно от това да дадеш обещание и да не го изпълниш? Има ли по-голямо удоволствие от разиграването на глупаци? Нашият куклен театър в тази част на вселената е нещо умопомрачително смешно! Аз съм пуснал сега всичките си сценаристи и кукловоди да правят каквото си искат. И няма нито един журналист на света, който да не назовава полетата на моето действие с тяхното истинско име: «арена». Моите дресьори и акробати, моите шутове, жонгльори и илюзионисти карат всички народи да правят и невъзможното. Огромната публика на Черната Дупка има нужда от кръв и зрелища — и има моменти, когато съм я виждал да се побърква от смях. Да кажем, по складовете е залежала някоя калпава стока. Веднага някой от моите пусне слух: цените на налъмите и пуканките ще се повишават! — И веднага стотици хиляди шарани, на тумби, на тумби започват да висят по опашките… Или, изхитри се някой предприемчив юнак да направи салам от натурални лайна. И му избичи такава опаковка, такава сияйна реклама, че всеядното туземно население на градовете и столиците се изпопребива, освен всичко друго, да има и чисти лайна в хладилника си — даже и да знае, че са такива. От пикнята на микробите и разлагането на техните трупове моите специалисти правят такива напитки, които ми вършат прекрасна работа. Моите музикални и литературни говеда са стигнали до такива тънкости на естетическата и идеологическа педерастия, че даже и на мен ми се повръща като ги гледам… И макар че техните физиономии са заприличали много повече на гъз, отколкото на всичко друго, милионите телезрители могат да ги съзерцават с часове по екраните на своите телевизори… Аз съм извънредно доволен от работата на моите агенти на земята… Струва ми се, че победата вече ни е вързана в кърпа. Ние се научихме идеално да управляваме органната мотивация и да използуваме до максимум гангрените на човешкия дух. Както му свириме, така ще подрипва, проклетото му «последно творение на всемира»… Само така ние ще изядем слънцата и ще уравним в прекрасна чернота Бунта на Неизчислимите Различия! Само така ще превърнем в додекафония и какофония отвратителната «полифония на световете и истините»!

— Аз съм готов да изпълня безпрекословно всички нареждания на Черната Кобра на вселената!

— Тъкмо това исках да кажа. След три дни, точно в 23,47 часа, ще настъпи един от най-решителните моменти в историята на Черната Галактика. Тукашната планета, знаеш много добре, е възлов ключ-катализатор в системата на целия звезден остров; от нашата победа тук зависи въобще дали ще надделеем в цялата физическа вселена или не. Земята включва не само космическия катализ на Черната Дупка, но може да задействува и внезапна Обратна Реакция. Включи ли се шалтерът на Свободното и Обезпечено Майчинство — с нас всичко е свършено, само за 24 часа! А сега все още има голяма надежда да промъкнем вируси и в Новия Свят. Говоря открито! Мисли му! Такава чудесна т-конфигурация с такъв рядък стелиум в никакъв случай не е за изпускане! Обявявам пълна бойна готовност във всички поделения и по всички фронтове! Обявявам ерата на най-дивната бомба на геената огнена — генната инженерия. Още една крачка — и ние ще имаме превъзходни биологически роботи. Психогенната инженерия не може да даде задоволителни резултати — в психиката на тия говеда има нещо, което ни се изплъзва. Но наложим ли с държавен закон генните фарманастройки, както наложихме ваксинацията… Ние вече пуснахме няколко експериментални генни бомби под маската на безобидни транквилатори и други масови лекарства, като антибиотиците. Вече пипваме съвсем здраво центровете на ценностната ориентация и цензурата в човешкия мозък. Ако досега разчитахме почти изключително на холестерина, месните токсини и въобще кулинарната обработка, от днес настъпва нова ера в програмирането на човечеството. Ние ще си имаме роби, ще си имаме търтеи, ще си имаме и сексуални роботи, не по-лоши от най-дивите нимфоманки. И колкото по-верен е някой робот на нашата бъдеща, черна държава, толкова по-големи привилегии ще има той в потребителската програма на Центъра. Привилегии и Потребление — ето всъщност шперцовете на Черната Кобра на Вселената!

2.

Линейката с болния докер, министъра на културата Клаудио Ариени, с вой влезе в частната психиатрия на професор Риналди. С нея заедно триумфално влязоха и надеждите на най-изпечения мошеник на италианската медицина и смъртен враг на Лучио Ломбарди, докторът по психиатрия професор Канио Бочерини. След успеха му с освидетелствуването на прославения американски психиатър д-р Туинсън преди няколко дни, това бе вторият му крупен удар.

Сега вече имаше всички изгледи психозата на Клаудио Ариени да се развие с неподозирана бързина в най-остра форма и да доведе в кратки срокове до необходимите резултати.

В същия час отвън се донесоха нечовешки крясъци и рев на мъж, неподлежащи на никакво описание. Ариени погледна през решетките. Санитарите измъкваха от колата един болен, който внезапно успя да им се откъсне от ръцете, вдигна с невероятна сила една желязна пейка и я стовари яростно върху болничната кола. Издрънчаха стъкла, ламарината се огъна. Никой не смееше да приближи, защото лудият въртеше скамейката напосоки и току я стоваряше върху линейката. Санитарите на цялата психиатрия се видяха в чудо. Най-после болният се умори и като видя на какво е заприличала колата, с голямо задоволство се изсмя и рече:

— Сто петдесет и девет!

Тогава глутница бели престилки се нахвърли върху него и го върза. Така поредният пациент биде тържествено въведен в едно от най-реномираните лечебни заведения на Италия.

— Сега вече цяло денонощие ще бъде по-кротък и от оправена жена — чу се гласът на единия от санитарите, дошли с линейката.

— Защо? — попита другият.

— Ами така. Като намачка някой автомобил или камион, после е спокоен един-два дни — не се гърчи и не припада. Когато пък успеел да подпали някоя кола, тогава кротувал по цяла седмица. А веднъж направил катастрофа с 67 коли и камиони по пътя за Верона. После половин година си бил съвсем нормален.

— Че какъв вид лудост ще е тая? И аз взех малко да ги чаткам около докторите…

— Аа, аз… не ме интересува. Па и те, доколкото разбрах, нещо не могат да се споразумеят. Едни викат невроза било, други — психоза, знам ли…

— Я, я ми кажи кво точно прави? Само коли ли потрошава?

— Ами, то, не само коли… Всичко, което бръмчи. И мотоциклети — квото му падне. С водач, без водач — хич не му пука. Първо искали да го трепят, ама бил някаква птица, научна, та решили да го бутнат у лудницата — белким го оправят…

— И защо това с колите?

— Хайде па и тоя, защо! Има ли «защо» у тия работи? Просто му гръмнали бушоните както на всички други — и толкоз. Първо в къщи като си бил за пръв път му станало това — въпреки че уж му бръмчело в главата още от малък. Та не останала да не хвръкне през прозореца нито една бъзикня, дето бръмчи. Това разни прахосмукачки, сушоари, перални, бъркачки за яйца — всичко долу! Та и транзистора хвърлил, и телевизора! Още не се били решили да го прибират. Ама когато един ден фанал да хвърля и жена си през джама — сигур и тя много бръмчала — едва я отървали женицата, значи… И тогава бегал. Крил се къде ли не… Що коли е оправил досега…

— Викаш… птица бил.

— Да бе, така разправят. И у документите му така пише: рицинизации некви, кой го знае. Откривал там нещо…

— Аха, рициново масло произвежда значи, ясно!

— Я па тоя, рициново масло! Не бе, риционизации ли беше, кво беше. И изобретения правел, патенти некви конструирвал в едно бюро… Не ги знам кви са тия патенти. Та тоя правел патенти, па един ден взел, че подпалил всички тия патенти — и своите, и чуждите — всичките изгорели. Чорт ги знае тия патенти от кво са, че изгорели без следа… Като ходих да го прибирам предпоследния път, видях само папки и чертежи — никакви патенти не видях…

— То, да ги прави тия работи, трябва да му се е случило нещо. Аз съм само два месеца санитар, ама тва го знам сигурно. То всяка крушка си има опашка. Та ти кво викаш му се е случило?

— Нищо не викам, кво да викам. И докторите не викат. Кво може да му се е случило? Съвсем наред си бил човекът. Всичкото му било топ — и един ден изведнъж почнало да му бръмчи. Ама да му бръмчи, ти казвам! Всички коли по улицата забучават, даже не в стаята му, ами направо в самия му мозък. И като му бръмчи така няколко часа — край, припадък значи. Гърчи се, гърчи се — и в несвяст. После му намерил цаката. Като излезе — че да му мислят шофьорите. Ти мани шофьорите, ами веднъж стрелял в един джазов оркестър! И като си направи така кефа — после известно време не му бръмчи…

— Е па нищо ли не говори? Те повечето приказват…

— А, приказва си. Всякакви дивотии. Да се пукнеш от майтап. Аз вика — създадох двигателя с вътрешно горене. И затова сега всички коли и самолети му бучели в главата… Вика, че щели да му бучат не само докато пукнел, ами въобще докато не направел на сол всички двигатели с вътрешно горене… Та заради тия приказки едни от докторите викат, че не било точно невроза… Пък и ушите си запушва, главата си също покрива с ризата или пижамата… Катастрофи някакви постоянно му се привиждат и от тях повече врещи, отколкото от самото бучене… Да не ти идва до главата, братко, такова нещо!

— Шизофрения значи, усетих още в началото. Те тия ги правят такива номера… И все те били виновни — я за тая война, я за оная… Я за некое земетресение, я за некоя бомба… То по вините ги бива и циклофрениците…

— Знам ли… Един имаше при нас — като казваш за бомба — беше специалист по бомбите… Ама едни бомби бяха: ние, па и другите луди, се изпотръшквахме от смях. Аз, вика, съм изобретателят на брашнената бомба. Без мене държави щеше да има на куково лято. Това водородна, неутронна бомба, бактериологическа, тектоническа, метеорологическа бомба — те не били нищо пред неговата… Откакто е избухнала на земята — вика — моята, брашнената бомба, е изпотрепала повече хора, отколкото всички войни, земетресения и катастрофи, взети заедно… Като му треснаха няколко шока, мана да говори за брашнената бомба; ама скоро почна да дрънка, че се познавал лично със създателя на захарната бомба, който бил при най-строг режим, защото бил запалил два захарни завода. И викаше, че тия с бомбите сега всички били по лудниците и по затворите и той лично ги познавал… Представяш ли си?

— Я па да му се не види! Луд, луд, ама вярно — и при нас, сетих се, имаше една бомба. Нещо с «хол…» започваше, ама го забравих. Вика, че той лично бил научил човечеството как да се трепе със склероза и инфарти…

— — А бе кви ли ги няма… Кофти професия е санитарската, ама поне от липса на майтап не мож се оплака.

Клаудио Ариени прослуша още няколко разговора и монолога под покрива на новото си пребивание и се приготви да поспи. Преди това обаче много му се искаше да поговори с новия глас.

— Аз все още едно не мога да разбера — питаше се той и ходеше из килията. — Как, все пак, трябва да се различава доброто от злото? Как е възможно Интегралната Вселена да участвува в процеса на наказанието и да използува активно Черната Кобра? Защо въобще е необходимо всичко това? Как тогава обикновеният вярващ или атеистът ще могат да си затворят очите пред ролята на Бога като палач и касапин? Ето: човечеството може утре да избегне земетресението, но не виси ли над главата му трета световна война?

— Какво чак толкова си се разтревожил?

— Човечеството може да загине! Ако не война, след няколко десетилетия техниката ще го довърши окончателно.

— Тебе това доскоро не те засягаше. Ти беше готов на всичко. Дори и най-простата барета може да предизвика ядрен конфликт, без да й мигне окото…

— Ти говориш като ония. А знаеш много добре: аз вече направих своя избор.

— Изглежда не си го направил още както трябва. Ако го беше направил, всичко щеше да ти бъде пределно ясно. Я погледни навън!

Без да става от леглото си, Ауриел се съсредоточи и излезе извън стените на лудницата — изведнъж, по всички посоки на света.

— Виж милиардите и милиарди бактерии, които изяждат последните остатъци от разкоша на есента. Чуваш ли ги как ядат?

— Разбира се, че ги чувам. Но… това не е смърт, а музика!

— Точно така. Някакъв извод?

— Всичко в природата живее и почива на цикли.

— Как се наричат тогава ония, които искат изкуствено да продължат живота през цикъла на почивката? Нужни ли са за тях чистачите на трупове?

— Абсолютно нужни! И не само за тях…

— Добре, а срещите, делата и живота на хората не живеят ли също на цикли? Ако някой иска да продължи периода на щастието си по-дълго време, отколкото му е определено, не трябва ли да се запознае с черните смукала на вселената?

— Очевидно да.

— Виж сега пък как стои работата със звездите… Вгледай се хубаво. Смени честотата на времето и свий пространството… Какво забелязваш?

— Много неща…

— Има ли нещо да се повтаря?

— Изглежда, че има: дишането.

— Точно така. Кажи сега: има ли поне една звезда, която да е разширила някога обема си повече, отколкото е разрешено?

— Поне през последните 10 милиарда години — не откривам…

— Има ли тогава право «смъртта», когато регулира стремежа навън?

— Как прекрасно рухват звездите и галактиките навътре — към своя център!

— Именно прекрасно! Защото само точката може да бъде единната цел. Поривът към множеството не може да бъде прекрасен, ако един ден попречи на която и да е друга точка в пространството да стане голяма като нас.

— Разбирам. Мегаломанията също се регулира от смъртта.

— А сега внимавай. Надникни във всеки атом, във всяка тъкан, във всяка звездна система. Как още може да се нарече рухването навътре?

— Всъщност, закон на равновесието…

— Не съм се съмнявал в тебе… Не ти ли прави впечатление как педантично работи този закон на всички нива на живота?

— На пръв поглед има хаос.

— Само на пръв поглед. Но хвани група явления и ги проследи. Проследи десет, сто, хиляда… Точно така… Съвсем напосоки. Има ли някъде изключение?

— Удивително! Нито едно!

— Изводът?

— Всеки нарушител на динамичното равновесие е осъден на тормоз и на смърт…

— Видя ли някъде невинно осъден?

— Като че ли никъде. Даже и децата. Онтогенезисът и филогенезисът имат корени дълбоко във вековете.

— Въпросът седи и другояче. Забележи сега къде започва натрупването на грешката?

— Очевидно от мързела и своенравието. От липсата на справедливо отношение към всички. Върху това съм мислил много и много съм наблюдавал.

— Ти избърза. Но изводът е верен. Ти виждаш, че са нужни регулатори и ограничители на всички фактори, които пораждат грешка в системата и процеса.

— Очевидно.

— Добре тогава: прав ли е тигърът, който разкъсва антилопата?

— Съвършеният ще се спаси; несъвършеният ще плати за своето несъвършенство. Но това ми се вижда жестоко. Ако природата не е нищо друго, освен един дресьор…

— Така е засега в тази зона. Можеше да се мине по друг път, но тук избраха най-трудния: изпълнението на личната воля. Между впрочем, хищниците, отровните животни, вредителите, не само абсолютно точно поддържат равновесието в природата, но уравновесяват и пороците на човечеството. Всяко животно — включително и домашните — е акумулатор на определен вид човешки порок; засега не говорим за добродетелите. Ето защо, при масовото избиване на животните и изяждането им от трупоядната част на човечеството, се освобождава огромно количество раздвоена енергия и съответните пороци се внедряват в хората. Но за малцината на тази земя, които не мислят частично и не мислят само за себе си, вирусите на Съдбата са изключени. Нарушителите на равновесието чрез лична воля и консуматорите на това нарушение до един попадат под Закона.

— В този смисъл, Черната Дупка не е ли «адът», където ще има «вечни мъки и скърцане със зъби»?

— Тази енергия, която се раздвоява, нали трябва да иде някъде? Трябва ли или не трябва да има червеи в този свят?

— В този смисъл, без Черните Смукала на Вселената ние бихме се задушили?

— Без отделителната система в цялата физическа зона животът е невъзможен. Има други светове, където циклите са затворени и там хората нямат отделителна система. Но ти разбери окончателно едно: ти вече не се бориш с противник. Ти координираш. Ти провеждаш координацията. Ти наблюдаваш всичко това. Ти си мозъкът на тази планета, който трябва да интегрира всички светли и тъмни огнища в динамично равновесие, за да има живот. Аз имам свои агенти, които изпълняват ролята на другите органи и системи; те ще управляват и изпитват света — включително и тебе — по своите особени начини — но ти си длъжен да интегрираш и съподчиняваш. Въпреки че в тази зона тук се върши неправда, все пак всичко е строго подчинено на космическата правда. Злото не може да отиде там, където по някакъв начин не е било вършено зло. Едно дете има своите корени във вековете…

— И все пак… равновесието е динамично!

— Разбира се. Това се нарича Изкупление. Ти знаеш на колко мегавата раздвоена енергия се равнява една капка кръв на Наставник. Но това — само в краен случай. В Рим или в Париж все още има надежда. Не само ти си от Моите…

В този миг вратата на стаята се отвори и на прага се появиха полицаи с автомати. Един от тях, макар и с брада, се видя познат на неаполския докер. Преди да влезе последният полицай, Клаудио Ариени видя в полумрака как бавно и неуверено пристъпва към него жена в черно. Брадатият отметна воала й.

— Драги министре — каза един от въоръжените. — Госпожа Ариени ви моли да я освободите от ръцете на Мафията, с която в настоящия момент имате честта да говорите. И ако желаете — да излезете вие сам на свобода.

Душевноболният бе вече коленичил и прегръщаше съпругата си. Тя не каза нито дума, не направи никакво движение.

-Не зная дали има смисъл за мен… — каза най-после той. Ако тя иска… Иначе… нея… Каквото кажете, сеньори. Готов съм на всичко!

— Сеньората не е в състояние да говори, господин министре, защото се намира в твърде тежко психическо състояние. Цяла нощ група бандити…

— Не!!! — извика младата жена с неочаквана сила и се хвърли към говорещия, за да му затули устата.

— …ние не сме в състояние непрестанно да пазим сеньората от въжделенията на бандитите, скитащи из Италия, господин министре… Вашето оставане тук е напълно безсмислено!

— Какво сте направили, идиоти такива! — извика на свой ред, вече наистина обезумял, Клаудио Ариени и автоматите мигом се вдигнаха към него.

— Не се горещи, приятелче, ако обичаш! Разбери добре: ти ни трябваш нормален, защото документ за дарение, подписан от теб, не е валиден, ако си тука. Утре вече твоята диагноза ще получи гласност. Що за тъпащина, Ариени, какво ще правиш повече тука? Сеньората има нужда от твоята защита, а ние — от твоите пари!

— Никой не гарантира, че диагнозата няма да бъда оповестена и когато изляза от тука. Могат да ме задържат всеки момент…

— Нищо подобно, миличък… В сумата на дарението влиза и делът на лекарската оценка… Не проумяваш ли най-сетне как стоят нещата?

— Колко искате?

— Ти излез веднъж, после ще поговорим…

— Необходими ми са пет минути, за да помисля.

— Може и десет, както обичате. Нас никой не ни пъди от тука.

Полицаите видяха как министърът на културата се замисли дълбоко, заставайки с гръб към тях. След малко, без да се обръща, той каза едва чуто:

— Свободни сте. Аз оставам тука.

— Както искаш… Вероника Ломбарди по закон разполага — ти знаеш с каква част от парите и ценностите ти, и недвижимите имоти. Може би не е далече часът, когато ще разполага с всичко — ние имаме доказателства, че ти не си никакъв Ариени и нямаш други роднини. Ние бяхме честни към вас, господин Кой Знае Кой — искахме да си спасите кожата. Не мислете, че сте ни кой знае колко мил и симпатичен, та затова. Можете да се отблагодарите на новия шеф, който дойде тази сутрин. Трябва да ви успокоя, че хората, които… Вероника Ломбарди… нали разбирате… Шефът ги очисти всичките. Беше като ненормален… Доста блестящо представяне на един нов шеф на Мафията… Въпреки, че беше с маска, имахме чувството…

— Млъкни бе, идиот! — проговори брадатият и се обърна към Клаудио Ариени. — Мене ме интересува, господине, защо постъпвате така странно? Нека говорим откровенно. Вие осъждате себе си на смърт, а сеньората — на лудост или самоубийство. Това е извън всякаква човешка логика — да оставим етиката и другото настрана.

Гласът на Клаудио Ариени, с който отговори, бе възглух и пресипнал. Никой не можеше да бъде сигурен дали в този момент господин министърът плаче или говори така по някаква друга причина.

— С вас, сеньоре, мога да бъда откровен. Зная, че ме имате за чудовище, но зная също така, че имате и причини да бъдете внимателен с мене…

— О никакви други причини, освен сеньората… Можете да бъдете напълно сигурен!

— Сеньората?

— Именно сеньората, разбира се. Тя ви обича, господине!

След дълго мълчание съпругът на сеньора Ариени отговори:

— Ще ми се да не се произнасяте върху неща, по които не можете да бъдете компетентен…

— Ега ти разговора! — изсмя се един от полицаите…

— Позволете ми да бъда откровен, сеньоре. Аз имам основания да се грижа за сеньорина Ломбарди и нещастният инцидент тази нощ… е моят най-голям пропуск… В търсене на вас аз изпуснах нея… Господине! Каквито и решения да вземете, аз искам да зная едно: защо направихте всичко това? Защо разбихте живота на толкова хора? Какви са вашите цели, ако ви е възможно да кажете?

— За разлика от вас, господине, и от всичката тази паплач по земята, аз не изпълнявам лична воля по лични планове и съображения. Освен това, пред никого от вас не се отчитам за това, което върша. Моите почитания, че усещате нещо по-голямо зад действията ми, но повече нищо не мога да ви кажа.

— Ето, виждате! Сеньората е заспала на земята, съсипана от всичко, което преживя през нощта. Не ви ли се къса сърцето? Интересува ме, като имате някаква мисия, каква е тя: мисия на звяр или мисия на дявол?

— Не е необходимо да се интересувате. Вие имате всички основания да ме ликвидирате, да оплячкосате богатството ми и да вземете Вероника Ломбарди под своя закрила…

— Що се отнася до богатството ви, от него се интересуват тия юнаци тука. Аз нямам нищо общо с това.

— Я па тоя! — обади се пак предишният полицай.

— Млъквай и си затваряй плювалника — обади се друг, — трябва да му се подчиняваме. Сам шефът го назначи за тази акция. Иначе… не знам дали ме разбираш…

— Ще рече, че ви интересува лично съдбата на съпругата ми? — запита Ариени.

— След като вас не ви интересува… Господине, има по-дълбоки неща. На сън сеньората говори само за вас. Вие не знаете, може би, с какво чувство, с каква нежност и обич споменава вашето име!

— Позволете да не ви вярвам.

— Както желаете. За мен това е един рядък случай. Такава огромна пропаст между съзнание и подсъзнае не може да се наблюдава често. Сеньоре, времето ни изтича. Трябва да вземете решение.

— Мога ли да разчитам на вашата грижа за съпругата ми до три дни? Тя ще ви бъде залог. Като начало, мога да ви дам двеста милиона в злато. Повече нямам в момента.

— Добре, сеньоре. Имате моята дума. Аз ще й осигуря най-добри условия. Когато се събуди, ще започна и моята терапия за възстановяване връзките между кора и подкорие. Това е много важно, сеньоре…

— Любопитно старание. Доколкото усещам, вие имате основания да й избиете тези бълнувания от главата — ако цялата тази легенда е вярна. Тя не ме обича, сеньоре, в това съм абсолютно сигурен. Една жена, която не може да обича онзи, който й е определен от съдбата, заслужава най-жестоката съдба, докато не се отучи да държи на своето си.

— И вие затова я оставихте на произвола на съдбата?…

— Именно. И не само я изоставих. Всичко дотук се развива по мой сценарий. Не само тя, но и всеки, който поставя личните си чувства и каквито и да е било други мотиви или настройки над любовта и истината, ще си има работа с мене.

— Тоя вярно е мръднал — отзова се веселият «полицай».

— Трябва да го накараме да подпише преди да откачи съвсем — изсъска вторият.

— Вие сте, най-малкото, садист, господине — заключи брадатият и вдигна сеньората на ръце. — Пред мен всички! Зад мене — само Чезаре.

— Годподине — каза Клаудио Ариени, като хвана брадатия за лакета. — Признайте, че тя е говорила за мене не на сън, а при хипнотични сеанси.

— Е… ддда… Какво от това?

— Тогава оставам…

— Не ви разбирам!

— Моля ви, останете за малко сам тук. Имам да ви кажа нещо — каза Ариени и направи нещо.

Двамата резиденти седнаха на кревата. Брадатият каза:

— Подчинявам ви се само заради знака. Инак…

— Не става дума за подчинение. Ако беше това начинът, аз и нея щях да подчиня, както направих… оная нощ. Нещата трябва да стават съзнателно, доброволно, — с любов. Над всяка йерархия стои любовта. И само доброволният, съзнателен избор се зачита.

— Странна… любов… от ваша страна. Вероника е вече едно нищо!

— Един резидент няма право да бъде нещо.

— Вероника?!… Резидент?

— Да.

— Сега разбирам…

— Тя задържа стотици Готови от нейната вселена да дойдат на земята. Без защитата на Новата Култура сега земетресенията и войната са неизбежни. Тя започна добре, но не издържа главния изпит. Моля ви да ми помогнете. Ако до два дни тя не разбере кого точно обича, катастрофата е неминуема.

— Какво… предлагате?…

— По всичко личи, че сътресението с бандитите, които после сте ликвидирал, не е могло да й подействува. Апропо, оправихте ли хората?

— Да, разбира се. Живи са до един.

— Те вече не стават за нова терапия… Наплашени са… Да минеш през самата смърт…

— Тогава?

— Тогава… Още няколко последователни операции. С различни хора — от най-низшите слоеве. Събери разбойници, цигани, ако се наложи — и хиперсексуални типове от лудниците…

— Още веднъж?! Това е ужасно!… Или вие сте ужасен…

— Още по-ужасно е половината Европа да потъне!

— Господи — ужас!… Какви механизми!…

— Така е, драги. Да задържиш любовта, да си внушиш толкова силно, че не обичаш — до такава степен, че любовта да замръзне жестоко и ти да говориш с Любимия си от вековете като с най-обикновен приятел, като с неприятел, като с враг… Знаете ли какво значи това?!

— За съжаление, зная. Цели звездни системи… Даже цели галактики… Да но, все пак това не може да става насила! Сам поетът казва: неразцъфналия цвят не можеш да го разтвориш с пръсти…

— Това е така. Обаче, когато един цвят е разцъфнал от дванадесет века, а не иска да се оплоди, не ние, а Съдбата… И това го прави не от жестокост, а от най-нежна любов. От най-нежна грижа за чистотата на тази душа и за спасението на останалите. Но това не може да го разбере нито един от вас. Моите почитания към вашата психиатрическа гениалност, но позволете ми да ви кажа, че вие още не сте стигнал и до психохирургията…

— Хирургията ме отвращава въобще…

— Точно затова! А цялата природа много често си служи с нея.

— Не зная дали това е точно природата… Природата е нещо безкрайно деликатно и нежно…

— Сега не е време за спор. Приемете това, което ви казвам, за инструкция. Още днес, когато се събуди, ако насън не е бълнувала за мене… пуснете й още веднъж бандити…

— Тя е бременна, сеньоре! Само аз зная, че е от вас. Не държите ли случайно на един космически плод…? Та след първия… случай… как не е абортирала — това е чисто чудо… Това бяха седем души, сеньоре! Тя е могла да полудее!

— Стига! — извика извън себе си Ариени и хвана брадатия за ревера, като го разтърси. — Такава му е била съдбата на този… «плод» — щом като цели дванадесет века се бави да се появи! Религиозни стереотипи и аристократична маниакалност не се избиват тъй лесно! Ако Съдбата сега я остави, кой знае още колко столетия… А вие знаете: земята е пред гибел! И не само земята!

— Добре, сеньоре… На мене ще ми бъде много трудно… Вие разбирате…

— Разкрийте й се в най-тежкия момент и й предложете подкрепата си и любовта си, ако тя не успее да разпознае все пак сродната си полярност… Включително… всичко — макар че след тези операции… тя може би най-малко три години ще бъде фригидна. Аз съм готов на всичко, за да се изпита за последен път — включително и да я оставя на друг. Сърце, което не може да се откликне незабавно на всички нива без изключение по волята на Цялото — още повече — на онзи, който е неговата единствена космическа полярност — е обречено знаете на какво. Аз съм бил вече свидетел, сър. Вие познавате най-почитаната християнска светица. Тя можа да стигне до оргазъм на всички нива към онзи, който й бе определен — и то само половин час, след като се наложи да бъде подложена на групово обругаване не в казарма или лудница, а направо в пъкъла! И трябва да ви кажа, че в такова идеологическо извращение, каквато е една канонизирана светица, любовта се реставрира най-трудно; но веднъж реставрирана, тя е нещо неудържимо! Всъщност… вие може би не знаете. Има не само свръхнови звезди, но и цели свръхнови вселени. За да се превърне една Черна Дупка на Вселената в Свръхнова Вселена, необходимо е една канонизирана светица да се пробуди за любов. Това е.

— Разбирам, сеньоре. Ако ви повика насън… няма да пускам следваща група…

— Не насън, а в будно състояние!

Когато двамата мъже излязоха на двора и на улицата, петимата полицаи спяха кротко на паважа. Вероника Ариени я нямаше.

3.

Първо усети как се издига високо над земята, а после изведнъж издигането спря. Тогава, в бляскавата синева на небето, се яви един ангел. Това не бе ангел, а папа Сагитиниус I, който й каза:

— Скъпа дъще на Милосърдния, Бог реши да те спаси от ръцете на Лукавия. Ти пострада достатъчно много и изкупи греха на Санкта Чечилия и Исус Великолепния. Великолепието и външната красота не могат да доведат до друго, освен до погибел. Истинският праведник често трябва да мине през геената огнена, за да възлюби Господа окончателно и завинаги, с всичката си душа. Лукавият мисли, че нему се пада делът да спаси вселената, но твърде много се заблуждава. Вселената е спасена отдавна, светът е изцяло в ръцете на Бога и въобще няма какво друго да се спасява, освен останалите малцина избрани на тая земя. Последвай ме сега, дъще на Троеликия, да видиш жилищата, които Той е приготвил за чадата си! Само който приеме Духа и се отрече от плътта, може да бъде пуснат в Царството Божие!

«Това още не e Царството Божие, а Царството на Духа Божий — отвърна бляскавата синева от всички страни. — Отец Сагитиниус не знае това.»

Изненадана, Вероника искаше нещо да запита, но ангелът продължи:

— Тук цари пълното съвършенство и любовта към Истината. Само чрез изповядване на Истината, тук можем да бъдем свободни. Тук се пътува из всички светове само чрез енергията на Истината. Запомни това.

«Истината и Мъдростта са крила на Любовта, а Любовта е самото тяло. Отец Сагитиниус още не знае това» — отвърна блясъкът през синьото на небето. — «Затова тук ще видиш само такива ангели, които не умеят да се жертвуват. Но без тези ангели светът щеше да бъде нищо.»

«Не съдържа ли в такъв случай този свят и истината за Любовта?» — понечи да попита Вероника Ариени, но не й достигна смелост.

«Истината за Любовта е последното, което се узнава най-накрая. Но дори и самите елохими не знаят цялата истина за Любовта. Защото истината, сама по себе си, е определена, а Любовта — не.»

Ангелът, който приличаше тъй много на папа Сагитиниус I, хвана Вероника Ломбарди за ръката и двамата полетяха не нагоре, а на всички страни. През тях се понесоха навътре милиарди и милиарди звездици и се губеха в една блестяща точка, която гореше тъй силно, че не можеше да се издържи, ако се гледа направо в нея. Същевременно, Вероника чувствуваше нарастването на някакво тъй силно пронизващо чувство за вътрешна свобода, че от страх можеше всеки момент да загуби съзнание. Това бе нещо като падане не надолу, а от всички страни — падане, което се сменяше изведнъж с чувството за летене, за разширяване. От ангела до нея не бе останало нищо. Тя само усещаше, че той се разраства заедно с нея и океаните от мрак и блясък свистят беззвучно отвънка-навътре не само в нейното съзнание. Бесен вятър като при планински върхове фучеше със синя ведрост отвсякъде и Вероника все повече и повече губеше опора и всякаква представа за време и пространство.

И все пак тя усещаше, че дълбоко нейде в глъбините на съзнанието й се върти Земята! Постепенно скоростта на разширяване се намали — и после изведнъж движението навън спря.

— Господи, каква красота! — възкликна отец Сагитиниус. Колко пъти съм минавал от тук, но само съм знаел, че това е Зоната на Вечните Плодове. Едва-едва съм съзирал светли контури. А сега, когато и ти дойде…

Вероника, която вече виждаше не само напред, а на всички страни — и същевременно обемаше със съзнанието си цялата сфера — преживя странно, могъщо чувство. Едновременно съзерцаваше, чуваше, вдъхваше и усещаше с необикновено опиянение най-външния пласт от земната атмосфера, където разширяването им беше престанало. И разбра, че думата «атмосфера» съвсем не значи «сфера от въздух», а «сфера от дух». Извънредно бавно, почти незабележимо, разширяването започна пак отново, но така, че душата на италианката преживяваше всички милиарди и милиарди елементи на всеки следващ надпласт.

Първо тя преживя златистата сфера, съставена от безброй причудливи сталактити, сталагмити и сталактони от светлина. Във всеки блестеше една още по-ярка нишка, която към средата се удебеляваше. Нишките се губеха и концентрираха във фокуса, където се намираше земята — т.е. дълбоко в самата Вероника. Тя усети, как всяка нишка се свързва с един човек. Ярките ядра на сталактити, сталагмити или сталактони вибрираха или трептяха, с различни честоти и изпращаха златисти импулси навътре и надолу към човечеството. В някои се забелязваха неописуемо красиви образи на хора, които се усмихват насън. Но те бяха толкова малко, че Вероника можеше да ги преброи. И само като си помисли за това, видя едно число. Беше шестцифрено. Няколкостотин лица пък бяха с отворени очи и всички едновременно поздравиха с голяма обич новодошлата. Както своите пещерни отражения, небесните образувания растяха с векове. Мисълта на отец Сагитинус обясняваше, че красотата е израз на истината и че всеки човек, който приеме истината, с течение на вековете става красив и прекрасен. В сталактитите зрееха лицата на хората, които са се посветили на небесните истини; в сталагмитите сияеха образите на много възвишени същества, слизащи от други светове, за да добият съвършенство чрез земните истини. А в сталактоните Вероника не можа да види нито едно лице. Там течаха постоянно, с бясна скорост нагоре и надолу, безброй светлини — и образ можеше да се появи в ядрото на сталактона само при специално съсредоточаване и повикване. За тази сфера, разбра пришелката, няма никакво значение с какво точно се занимава човекът или ангелът — векове или хилядолетия. Мерило за това, дали той се е занимавал с истината или не, е оформеността на неговата красота. Най-странното беше, че никъде Вероника не можа да открие грозно лице. Там, където със стотици и стотици години даден човек не е имал нищо общо с истината, неговият прообраз не бе безобразен, както е на земята, а само замътен и неоформен. Но контурите на неговата бъдеща красота прозираха през мъглата на земните или небесните илюзии.

— Скъпа сестро, прекрасна светице Вероника Божествена! Благодаря на Бога от всичкото си сърце и душа за милостта Му да ми даде да видя зримо чрез теб всичко онова, за което знаех само дълбоко в духа си. Дойде великият час да видя и с очите си как трудно и бавно расте в човечеството любовта към истината. Достатъчно е дори само една вечна истина да постигне човек през един свой живот, за да порасне сталактитът му в тази сфера с цял милиметър!

— А какви са тези висулки, които се образуват буквално пред очите ни? Някои дори не мога да проследявам с поглед — падат като светкавици!

— Не зная, пресвята. Казвали са ми, че напоследък отгоре слизат архангели и още по-висши чинове, които бързат да спасяват човечеството…

Постепенно светът наоколо коренно се измени. Сега в пространството заблестяха ослепително милиарди оранжеви звезди, една от друга съвършено различни. В кехлибарената атмосфера на новия пласт, съвсем неподвижни, тези звезди излъчваха, при все това, такава интензивна оранжева светлина, че на моменти Вероника трябваше да затваря очи и да си почива. Когато привикна, тя различи, че лъчите на всяка звезда бяха строго различни. Изключено бе някъде у друга звезда един вид лъчи да се повторят. Нещо повече — в една и съща звезда, макар и с една неизменна основна форма — всеки отделен лъч се променяше в безброй неповторими оберформи и оберструктури. Всъщност, Вероника не знаеше дали е уместно да се наричат «лъчи» тези неизброими нишчици, които излизат от всяко светило и които са толкова тънки, че едва се виждат, но при все това рязко се отличават от него и от фона му със своята яркост и ослепителна острота. Не винаги строго радиално излизат те от всяка звезда — понякога се завиват спиралообразно, понякога имат вид на протуберанси, а другаде изплитат блестящи изображения на цели светове. У едни тези нишки-лъчи се отдалечаваха, образувайки сложни орнаментални структури, у други — сферични таблици със символи, у трети — архитектурни ансамбли от звуци и ритми. И всички безчислени нишчици на всяка звезда бяха едновременно и от частици, и от вълни, и от нещо друго. Всяка вълна, частица и вихър, носейки образа на сърцето, от което се е родила, отново и отново изглеждаше невероятно различна от всяка друга. Във великото си различие, всички те плуваха съвършено свободно една през друга, намирайки своя път винаги и безпогрешно, в пълно съгласие с целия свят! И наистина, сякаш живи човешки сърца пулсираха вътре в тези оранжеви звезди, изпълваха цялата сфера със своята особена хубост и даряваха, като извори, тайните на света, които бяха открили дълбоко вътре в себе си. Както всички звезди по вселената, и оранжевите слънца или се разрастваха, или се смаляваха. Разрастващите се стигаха своя краен предел, а смаляващите се, едно след друго, ставаха невидими, за да избухнат отново и в нови гами в някоя друга точка на Битието. Накрая Вероника можа да различи една трета категория слънца, които се държаха много особено. Растяха едновременно и навътре, и навън непрестанно. При тях като че ли не действуваше законът за ограничаването на радиуса, нито пък стигаха до пълно изчезване. Със своите нишки-лъчи, огънати по най-странни начини — и безкрайно навън, и бекрайно навътре, — те излизаха видимо от пласта на тази сфера, гмурваха се дълбоко към центъра, където беше земята с човечеството и излизаха, далече нагоре, към множествеността на вселената…

— Това са Незнайните Ангели — долови Вероника тихите като зефир думи на отец Сагитиниус. — Всичко, което създават, не носи тяхното име, но името на Създателя… Нови души, нови атоми и елементи, нови цветя и плодове, нови звезди и планети, нови култури — всичко това те творят, криейки се от възхищението ни…

«… Да, те са безсмъртни и вечни, както и Съвършено Красивите, които видя малко по-долу. Но и за тях, както за другите, все още има неща, които не могат. Едните не могат да пожертвуват своето съвършенство, а другите — своето творчество. Затова те са граждани на духовната вселена, а не на Божествената — говореше някой друг в душата на посветената. — Същото е и с най-висшите ангели от този голям свят. Те не могат да се откажат от своята дейност, от доброто, което правят и от правдата, която раздават, ако Бог ги помоли да изменят на естеството си. Макар и съвършени в тези области на Духа, те са съвсем неспособни да се пожертвуват… И това не е тяхна вина. Това е същината им, защото са част от йерархията на Битието.»

Все така бавно, Вероника Божествена и папа Сагитинус I се разширяваха и навлизаха в нова сфера. Тя представляваше нещо като многоетажен, пространствен лабиринт, като безкрайна, светла пещера, където нямаше нищо случайно. Всичко беше изваяно в изящни форми от непознат, матов материал, светещ отвътре. На места стените представляваха монументални конструкции от множество заоблени кубове в най-свободен порядък; другаде имаше цели гори от тръби или дървета, съединени на групи — на групи, отдолу и отгоре, като съединенията бяха на най-различни височини. И всичко това — пулсиращо, звучащо и сякаш изпълнено с мисъл, живо. Отделни планини от кристални или шуплести композици се въртяха бавно около собствената си ос, но така, че почти винаги пролуките между тях създаваха един безкраен пещерен лабиринт. Вероника за миг си представи какво би било, ако тя бе птица, която лети между тези прекрасни скулптурни и архитектурни ансамбли — и изведнъж се видя размножена на хиляди птици, които летяха лудо и щастливо през зали и пролуки и писъците им отекваха като при скалист морски бряг! Понякога отделните масиви се отделяха един от друг на по-големи разстояния и плуваха като абстрактни скулптури-астероиди под гигантски, дванадесетцветни дъги, а друг път се доближаваха тъй плътно, че птиците едва намираха пролуки да се освободят. Имаше периоди, когато десетки птици оставаха затворени в мехури, шупли или други, най-фантастични по форма, кухини — докато всеобщото хармонично движение не разтвореше заключените пространства. Вероника имаше чувството, че цялата тази гигантска сфера, далече-далече около планетата земя, се върти като странен калейдоскоп в ръцете на някакви вечни закони на равновесието, мярата и абсолютната красота. Всеки кубически милиметър от този свят носеше зародиша на нещо възвишено и прекрасно, което трябва да се посее един ден в душата на земното човечество. И в целия този сферичен пласт, дебел няколко километра, Вероника можа да открие само стотина отражения на вечни ценности, родени вече на земята.

Тя летеше, обезумяла от щастие и свобода, през този нов свят, разпиляна на хиляди лястовици, а отец Сагитиниус — на безчислени ята гълъби. На два или три пъти те се вдигнаха над горната граница на този удивителен пласт, но веднага се гмурваха отново надолу, защото небето над тях преставляваше плътна, гореща стена от белоснежна лава или плазма. И наистина, «гмуркаха» е точната дума, тъй като местата, откъдето те можеха да се върнат, преставляваха причудливи езера от кипяща пяна сред стъклената повърхност на цяла сфера. Белият й гланц отразяваше всички опити на огъня, който я обгръщаше на височината на облаци, да проникне със своите мълнии и протуберанси в нея.

— Колко жалко — отекна гласът на хиляди гълъби под сводовете на лъчезарния пещерен свят.

Но лястовиците нищо не чуха, защото продължаваха да се лутат и стрелкат, полудели от възторг.

— Това е нашият свят! Това е нашият свят! — викаха те и виковете им отекваха в храмовете от красота като звън от неделни камбани. — Ние ще останем тук — завинаги, завинаги, завинаги!

— Няма да останете! — отвърна един познат глас. — Видяхте ли, сеньори, че това не е никаква каталепсия! Моля, подайте още глюкоза!

— Клиниката на Ватикана никога не е твърдяла, че сеньората е изпаднала в каталепсия. Но ние имаме свои методи, господа, и много ви моля да не се бъркате. Извън територията на Светата Църква…

— Виждам аз резултата на вашите методи!… Нищо не е в състояние да ви избие от главите тия светопрестолни, целомъдрени глупости. Хавери, по-високо оръжието — и покажете на отчетата с кого си имат работа. Омръзна ми да се разправям с упорити калугери и попове!

— Ако очите на Непогрешимия не бяха налегнати от толкова непробуден сън… Вие ще си платите, сеньори! Бандити такива!

— Идете събудете папата, да видим какво ще направи. Хайде де, шубелии такива!

Вероника Ариени усети как някаква властна сила я повлече главоломно надолу, а огнените езици на страшната плазмена сфера я подгониха от всички страни. С милиарди гласове техните парещи мълнии викаха след нея:

— Ще спираш развитието, а? Ще спираш развитието! За какво се мислиш ти, никаквице! Цял един свят, със стотици хиляди Синове Божии, очаква само твоето благоволение. Блокирала си пътя ни към земята и мислиш, че не можем да изпепелим твоята сфера, а?!

Падането изведнъж се забави и Вероника, загубила ума и дума, видя как бързо потъва през оранжевите звезди. В една от тях тя видя, само за миг, как се мярна образът на великия Франсуа Леоне, който замахна с четката си и я докосна право в сърцето. Пронизваща бяла болка мина като искра през него и тя усети, как то цялото пламна. Гонещите я мълнии изведнъж изчезнаха. На мястото на звездите се появиха познатите сталактити, но сега между тях плуваха развълнувано цели планети. Това са Далечните Светове — прокънтя разтревожено гласът на отец Сагитинус. — Много близко са дошли изведнъж — такова нещо никога не е било!

— Те са вече на прага ни и търсят контакт — отвърнаха в хор безброй малки човечета, застанали пред всеки сталактит, сталагмит и сталактон. Всички те бяха напълно еднакви и Вероника разпозна в тях образа на Брадатия, който беше разстрелял нейните похитители. Кой знае защо, той навсякъде бе с бяла престилка и автомат в ръце. А в лицата на всички тъй дребни пазители на пещерния свят можеше да се разпознае образът на д-р Фенимър Туинсън.

— Скъпи Фенимър, моля ви се от цялата си душа, спасете ме! — чу отчаяния си глас Вероника Ариени.

— Никакво спасение! — вдигнаха се дулата на хилядите автомати към нещастната италианка. — Докато не пропуснеш свободно Космическия Огън през своята Нормативна Сфера, ти ще бъдеш плячка на бандити и психопати!

— Нищо не може да стане насила, чуваш ли, Фенимър! Аз трябва да бъда твърда и неизменна, защото моята най-чиста същност е Моралният Устой. Няма да го бъде вашето, ако ще и светът ми на прах да стане! Докато мен ме има, то всеки, който се хвърля срещу стените на моите канони, сам се обрича на гибел. Недейте нарича «зло» и «неправда» реалните структури на Битието. Рано или късно всеки бяс ще се срещне с мен. Аз никого не убивам, защото съм порядък, хармония, красота. Труповете, които виждате под моите стени, са трупове на самоубийци.

— Върви тогава по дяволите! — викнаха всички д-р Туинсъновци и автоматите от всички страни блъвнаха огън.

— Майчице, Санкта Чечилио! — викнаха хиляди лястовици от смъртна болка и полетяха главоломно надолу с главата. Пространството изведнъж стана черно като катран и единственият признак на живот бе проклятието на Брадатия, което кънтеше и откънтяваше като ектения на служба:

— Няма друг закон, освен Законът на Любовта!… Може вселената на каша да стане, но Законът на Любовта ще пребъдва винаги!…

В гъстата атмосфера на абсолютния мрак Вероника потъваше все по-бавно и по-бавно.Сякаш не въздух и даже не вода, а някаква лепкава, тежка маса я обгръщаше от всички страни. Лъснали голи, червени мъже с рога и опашки, и много косми бавно се приближаваха към нея, смееха се като обезумели. — Сега ще видиш — викаха диво те, — сега ще видиш какво ще направим! Щом ти беше малко оня път, сега тука ще видиш!

— Клаудио! — извика Вероника Ломбарди и изведнъж се събуди.

Лицето на младата жена бе изкривено от ужас.

Клаудио Ариени се надвеси над нея и хвана ръцете й. Неговата вечна съпруга го гледаше с неизразима жажда и покорство.

В същия миг на отсрещната врата се показа представителят на Бога на земята — непогрешимият вожд на най-праведното Христово войнство — папа Сагитиниус I. Вероника Ариени го видя. Тя направи внезапно толкова рязко усилие, че скъса каишите, системата с глюкозата се разхвърча на всички страни и в следвящия миг Клаудио Ариени не видя как се намери на земята.

— Отче, избави ме от Сатаната! — извика тя с див глас, падна възнак и отново изгуби съзнание.

— Сеньори, по всичко личи, че Христовото чадо трябва да остане на лечение в Христовата обител — сухо каза папата.

— Има и други лечебни заведения, светейши… — отвърна Брадатият.

Настъпи напрегнато мълчание. Автоматите на полицаите сега бяха обърнати към всемогъщия отец на Църквата и към отчетата от неговата охрана, които, обезоръжени, гледаха уплашено.

— По всичко личи, че Островът9 ще потъне — каза министърът на културата.

— Не, не е задължително — каза на свой ред Брадатият и се обърна към папа Сагитиниус I. — Ваше светейшество, държите ли на тази жена!

— Повече от всичко на света! Тя е моята врата към Бога, към Вярата и към Далечните Светове.

— Тогава танто за танто.

— Какво искате да кажете?

— Заменяме Вероника Ариени срещу публикуване пълния текст на този манускрипт.

Д-р Фенимър Туинсън подаде на папата един свитък. С пълно спокойствие и величествена осанка папа Сагитинус I разгъна древния пергамент. На челото му избиха едри капки пот.

— Тоест, срещу моето папство!… — заключи той мрачно.

— Евангелието да се преведе и набере незабавно, да се пусне по книжарниците и из всички манастири и килии на Ватикана в срок до 12,00 утре на обяд! — отряза Туинсън, даде команда на хората си и те го последваха. — Г-н министре, вземете съпругата си на ръце. Папата ще я получи в момента, когато излезе книгата.

— Господи, Иисусе Христе! — не издържа най-после папата.

— Нали обичате Бога повече от Църквата? — бяха последните думи на Брадатия.

4.

До вечерта на другия ден цяла Италия, Испания, Ирландия, Франция и Латинска Америка буквално полудяха. Всички манастири, само за няколко часа, опустяха — и стотици хиляди монаси и монахини се срещнаха по средата на пътищата между техните обиталища. Едно огромно количество граждани, които бяха посветени в тайно монашество или в прелестите на моногамията, изчезнаха от своите затвори и побягнаха към горите и парковете, а много благонравни семейства престанаха да съществуват. Не липсваха и катастрофи по шосетата. Полицията бе напълно безсилна.

Великият Неизвестен, който все още не бе предал напълно обязаностите си на новия приемник, бе в пълно отчаяние. Той се мяташе в истерия и вече няколко пъти беше изпадал в епилептичен шок. Скубейки косите и дрехите си, нещастният дявол викаше с неистови крясъци към някого за милост, ревеше и се задавяше от ридания — и това продължаваше вече няколко часа. Когато, най-после, се умори до смърт, той изпадна в дълбока ипохондрия и басът му прогърмя като оръдие в пещера:

— Война! Трета световна война!

Тогава един глас каза в сърцето му:

— Стани, сине мой Йехудаиле, и събери отново книгата, която разкъса!

«Расте! — възкликна в себе си старият дявол — наистина, колко бързо расте! Още няколко месеца — и змията ще захапе опашката си! Старче, не очаквах от тебе такава милост!…»

Великият Неизвестен се изправи — и за пръв път от осем хиляди години насам започна да произнася молитва. Стените на зданието над него рухнаха бавно и тържествено, в пълна тишина и с гръмотевичен грохот. Във въъздуха, още дълго време след като всички прашинки от срутването се бяха утаили, витаеха като живи, странно сияещи, стотиците късове хартийки от една книга и тихо се подреждаха в страници, а страниците — в книга. След това книгата полетя над руините, мина по няколко улици край главите на смаяните римляни, завивайки през крайните квартали към едно поле. Дълго време децата тичаха подир нея и подскачаха да я хванат, без да обръщат внимание на виковете на уплашените бабички, но най-после уморили се я изгубиха от очите си. Книгата кацна в средата на порутена синагога от древността, потънала в размисъл и коприва. Никой, който би попаднал случайно край усамотеното място, не би могъл да каже къде точно се намира то: край Вечния Град или в древна Юдея.

Бавно книгата се разтвори и започна сама да се чете. Прошумя една страница. Страница първа.