Професия

— И какво следва от това?

— Моят приятел цял живот е мечтал да попадне на Новиа. Той вече познава уреда на Хенслер. Той знаеше, че трябва да се запознае с уреда на Биман, за да попадне при вас. А за целта той трябваше да усвои само няколко допълнителни сведения и, може би, малко да се поупражнява. Ако вземем предвид, че от едната страна на везната е поставена целта на живота му, той би могъл да се справи с това…

— А откъде ще вземе лента с допълнителната информация? Или тук, на Земята, образованието се е превърнало в частно домашно обучение?

По лицата на заден план плъзнаха усмивки, които очевидно се очакваше да се появят.

— Именно затова той не се зае да доучва, достопочтени. Той смяташе, че за целта му е необходима лента. А без нея той дори не се опита да учи, колкото и примамлива да е наградата. Той дори не искаше да чуе, че може да научи нещо без лента.

— Нима? Тогава той сигурно няма да поиска да лети без скимер? — Чу се нов взрив от смях и новианинът леко се усмихна. — А той е забавен — каза той. — Продължавайте. Давам ви още няколко минути.

— Не мислете, че това е шега — разпалено каза Джордж. — Лентите просто са вредни. Те учат на твърде много и твърде леко. Човекът, който получава знания с тяхна помощ, няма представа как може да учи по друг начин. Той е способен да се занимава само с онази професия, която са му заредили. Ами ако вместо да натъпкваме човека с ленти, още от началото го караме да се учи, така да се каже, ръчно, той би свикнал да се учи самостоятелно и би продължил да се учи по-нататък. Нима това не е разумно? А когато този навик се закрепи достатъчносилно, човек може да зарежда малко количество знания с помощта на лентите, за да запълни пропуските си, или да затвърди някакви детайли. След това той може да продължава да се учи самостоятелно. По такъв начин вие бихте могли да научите металурзите, познаващи спектрографа на Хенслер, да използват спектографа на Биман, и няма да ви се налага да идвате до Земята за нови модели.

Новианинът кимна и отпи от чашата си.

— А откъде ще получат знания, освен от лентите? От междузвездното пространство?

— От книгите. Като изучават уредите. Като мислят.

— От книгите? Как можеш да разбереш книгите, ако нямаш образование?

— Книгите се състоят от думи, а голяма част от думите могат да се разберат. Специалните термини могат да се обяснят от специалистите, които вече имате.

— Ами четенето? Допускате ли използването на ленти за това?

— Изглежда те могат да се използват, макар че не виждам причина защо да не може да се научиш да четеш и по стария начин. Или поне частично.

— За да може от самото начало да създадете добри навици? — попита новианинът.

— Да, да — потвърди Джордж, радвайки се, че събеседникът му вече започна да го разбира.

— Ами математиката?

— Това е най-лесното от всичко, сър… достопочтени. Математиката се отличава от останалите технически дисциплини. Тя започва с няколко прости принципа и постепенно се усложнява. Можете да пристъпите към изучаването на математиката без да знаете нищо за нея. На практика тя е предназначена за това. А след като се запознаете със съответните раздели на математиката, вече е лесно да разберете техническите книги. Особено ако започнете с по-лесните.

— Нима съществуват лесни книги?

— Безусловно. Но дори и да не съществуваха, специалистите, които вече имате, могат да ни напишат. Сигурно някои от тях ще успеят да изразят своите знания с помощта на думи и символи.

— Боже мой! — каза новианинът, обръщайки се към скупчилите се около него хора. — Това дяволче има отговор на всичко.

— Да, да! — извика Джордж. — Питайте!

— А вие самият опитвали ли сте да учите по книги? Или това е само теория?

Джордж бързо погледна към Инджинеску, но историкът запази пълната си невъзмутимост. Лицето му изразяваше само лек интерес.

— Да — каза Джордж.

— И вие смятате, че това ще даде резултат?

— Да, достопочтени — увери го Джордж. — Вземете ме с вас на Новиа. Мога да съставя програма и да ръководя…

— Почакайте, имам още няколко въпроса. Как мислите, колко време ще ви е нужно, за да станете металург, умеещ да работи със спектографа на Биман, ако предположим че започвате да се учите без да имате никакви знания и че няма да използвате образователни ленти?

Джордж се поколеба.

— Ами… може би няколко години.

— Две години? Пет? Десет?

— Още не зная, достопочтени.

— И така, на най-важния въпрос не успяхте да отговорите. Е, да кажем пет години. Устройва ли ви този срок?

— Мисля, че да.

— Отлично. И така, в продължение на пет години човек изучава металургия по вашия метод. Не може да не се съгласите, че през това време той е абсолютно безполезен за нас, но ние трябва да го храним, да му осигурим жилище и да му плащаме.

— Но…

— Нека довършва. По времето, когато той бъде готов да използва спектографа на Биман, ще са изминали пет години. Не ви ли се струва, че тогава вече ще има усъвършенствани модели на този уред, с които той не умее да работи?

— Но по това време той ще е опитен ученик и усвояването на новите детайли ще бъде за него въпрос на дни.

— Така е според вас. Добре, да предположим, че вашият приятел, например, успее самостоятелно да изучи уреда на Биман; ще може ли да се сравнява неговото умение с умението на участник в състезанието, който го е получил посредством ленти?

— Може би не… — започна Джордж.

— Именно — каза новианинът.

— Почакайте, нека довърша. Дори ако той знае нещо по-зле, отколкото другия, в случая е важно това, че той може да продължи да се учи. Той може да измисли нещо ново, на което не е способен никой човек, получил образованието си от ленти. Ще имате хора, способни на самостоятелно мислене…

— А ви измислихте ли нещо ново по време на вашето обучение? — попита новианинът.

— Не, но аз съм сам, и освен това не съм се учил достатъчно дълго…

— Да… Е, дами и господа, достатъчно ли се позабавлявахме?

— Почакайте! — внезапно изплашен, извика Джордж. — Искам да се уговорим за лична среща. Има неща, които не мога да ви обясня по видеофона. Подробности…

Новианинът вече не гледаше към Джордж.

— Инджинеску! Според мен изпълних вашата молба. Наистина, утре имам твърде напрегнат ден. Всичко хубаво.

Екранът изгасна.

Ръцете на Джордж посегнаха към екрана в безсмислен опит да го оживи отново.

— Той не ми повярва! Не повярва!

— Да, Джордж, не повярва. Нима сериозно си мислехте, че ще повярва? — каза Инджинеску.

Но Джордж не го слушаше.

— Но защо? Та това е истината. Това е толкова изгодно за него. Никакъв риск. Само аз и още няколко… Обучението на десетина души дори за дълги години ще му излезе далеч по-евтино от един готов специалист… Той беше пиян! Пиян! Той не беше способен да разбере.

Джордж се огледа задъхано.

— Как да се видя с него? Това е необходимо. Нещата не се получиха както трябва. Не трябваше да говоря с него по видеофона. Трябва ми време. И лична среща. Как да…

— Той ще откаже да ви приеме, Джордж — каза Инджинеску. — А дори да се съгласи, пак няма да ви повярва.

— Не, ще повярва, уверявам ви. Когато е трезвен, ще… — Джордж се обърна към историка и очите му се разтвориха широко. — Защо ме наричате Джордж?

— Нима това не е вашето име? Джордж Платън?

— Знаете кой съм аз?

— Знам всичко за вас.

Джордж се вцепени и само гърдите му се надигаха тежко.

— Искам да ви помогна, Джордж — каза Инджинеску. — Вече ви казах това. Отдавна ви изучавам и искам да ви помогна.

— Не ми трябва помощ! — извика Джордж. — Не съм слабоумен! Целият свят се е побъркал, но не и аз!

Той рязко се обърна и хукна към вратата.

Зад нея стояха двама полицаи, които незабавно го хванаха.

Както и да се отбраняваше Джордж, инжекторът докосна шията под брадичката му. И всичко свърши. Последното, което остана в паметта му, беше лицето на Инджинеску, който с тревога наблюдаваше ставащото.

Когато Джордж отвори очи, видя бял таван. Той помнеше какво се бе случило. Но помнеше като през мъгла, сякаш това се бе случило с някой друг. Той гледаше тавана, докато не се изпълни с неговата белота, струваше му се че тя освобождава мозъка му за нови идеи, за нов начин на мислене.

Той не знаеше колко дълго лежа така, вслушвайки се в потока на мислите си.

— Събуди ли се? — дочу се нечий глас.

И Джордж за пръв път чу собствения си стон. Нима стенеше? Той се опита да обърне глава.

— Боли ли те, Джордж? — попита гласът.

— Смешно ми е — прошепна Джордж. — Толкова много исках да напусна Земята. Нищо не разбирах.

— Знаеш ли къде се намираш?

— Отново в… в приюта. — Джордж успя да се завърти. Гласът принадлежеше на Омани.

— Смешно е — как не разбирах нищо — каза Джордж.

Омани ласкаво се усмихна.

— Поспи още…

Джордж заспа.

И отново се събуди. Съзнанието му се проясни.

До леглото му седеше Омани и четеше, но щом Джордж отвори очи, остави книгата.

Джордж се надигна с усилие.

— Привет — каза той.

— Искаш ли да хапнеш?

— И още как! — Джордж любопитно погледна към Омани. — Следили са ме още откакто излязох оттук, нали?

Омани кимна.

— През цялото време беше под наблюдение. Смятахме, че трябва да посетиш Антонели, за да можеш да се освободиш от агресивните си потребности. Струваше ни се, че няма друг начин. Емоциите затормозяваха твоето развитие.

— Бях много несправедлив към него — с леко притеснение каза Джордж.

— Сега това няма значение. Когато се спря при стенда на металурзите, един от нашите агенти ни съобщи списъка с участниците. С теб бяхме говорили достатъчно за миналото ти, за да разбера как ще ти подейства фамилията Тревелян. Ти попита как да попаднеш на тази Олимпиада. Това можеше да доведе до кризата, на която разчитахме, и затова изпратихме в залата Ладислас Инджинеску — за да се заеме лично с теб.

— Той заема важен пост в правителството, нали?

— Да.

— И вие го изпратихте при мен. Значи съм много важен.

— Ти наистина си много важен, Джордж.

Донесоха закуската. Джордж се усмихна и отметна завивката, за да освободи ръцете си. Омани му помогна да закрепи подноса на леглото. Известно време Джордж ядеше мълчаливо.

— Вече се събуждах веднъж… — отбеляза той.

— Знам — каза Омани. — Бях тук.

— Да, помня. Знаеш ли, всичко се промени. Сякаш бях толкова уморен, че вече не можех да чувствам нищо. Вече не се ядосвах. Можех само да мисля. Сякаш ми дадоха наркотик, за да унищожат емоциите ми.

— Не — каза Омани. — Това беше само успокоително. И ти добре си отпочина.

— Е, във всеки случай, всичко ми стана ясно, сякаш винаги съм го знаел, но не исках да се вслушам във вътрешния глас. „Какво очаквах от Новиа?“ — помислих си аз. Исках да отида на Новиа, за да събера група младежи, които не са получили образование, и да ги уча по книги. Исках да открия там приют за слабоумни… като този… а на Земята вече има такива приюти… и то много.

Омани се усмихна, проблясвайки със зъбите си.

— Институт за висше образование — ето как всъщност се наричат тези заведения.

— Сега вече го разбирам — каза Джордж, — и то толкова ясно, че само се чудя колко сляп съм бил. В края на краищата, кой изобретява новите уреди, които изискват нови модели специалисти? Кой, например, е изобретил спектрографа на Биман? Очевидно — човек на име Биман. Но той не може да е получил образование чрез лента, иначе не би успял да продължи напред.

— Напълно вярно.

— А кой изработва образователните ленти? Специалисти по производство на ленти? А тогава кой създава лентите за тяхното обучение? Специалисти с по-висока квалификация? А кой създава лентите… Ти разбираш какво искам да кажа. Някъде трябва да има край. Някъде трябва да има мъже и жени, способни на самостоятелно мислене.

— Прав си, Джордж.

Джордж се облегна на възглавницата и устреми поглед в пространството. За миг през очите му премина сянката на предишните тревоги.

— Защо не ми казаха това от самото начало?

— За съжаление това е невъзможно — отвърна Омани. — Иначе бихме си спестили много неприятности. Ние можем да анализираме интелекта, Джордж, и да определяме, че ето този човек може да стане приличен архитект, а онзи — добър дърводелец. Но ние не можем да определим дали някой е способен на творческо мислене. Това е нещо твърде сложно. Имаме няколко прости метода, които ни позволяват да разпознаваме онези, които може би притежават такъв талант. За тях ни съобщават веднага след Деня за четене, както например съобщиха за теб. Те са приблизително един на десет хиляди. В Деня на образованието тези хора се проверяват отново, и в девет от десет случая се оказва, че е допусната грешка. Тези, които останат, се изпращат в заведения като това.

— Но защо не бива да се казва на хората, че само един от… от сто хиляди попада в такова заведение? — попита Джордж. — Тогава на онези, на които им се случва това, ще им е по-леко.

— Ами останалите? Онези деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет души, които никога няма да попаднат тук? Не бива всички тези хора да се чувстват като неудачници. Те се стремят да получат професия, и я получават. Всеки може да прибави към името си думите „дипломиран специалист по еди-какво-си“. Така или иначе, всеки индивид намира своето място в системата. Това е необходимо.

— А ние? — попита Джордж. — Ние, изключенията? Единият от десет хиляди?

— На вас не бива да се обяснява нищо. Точно там е работата. Тъкмо това е последното изпитание. Дори след проверката в Деня на образованието девет от десет души, попаднали тук, се оказват не съвсем подходящи за творчество, и няма такъв прибор, който да отдели от тази десятка онзи единствения, който ни е нужен. Десетият трябва да се докаже сам.

— По какъв начин?

— Ние ви настаняваме тук, в приют за слабоумни, и онзи, който не иска да се примири с това, е онзи, когото търсим. Може би това е жесток метод, но до момента се оправдава напълно. Не можеш да кажеш на някого: „Ти можеш да твориш. Хайде, твори!“ Далеч по-сигурно е да почакаш, докато той сам не каже: „Аз мога да творя и ще творя, независимо дали го искате, или не“. Има около десет хиляди човека, подобни на теб, Джордж, и от тях зависи техническият прогрес на хиляда и петстотин свята. Ние не можем да си позволим да загубим дори един от тях или да хабим ресурси за онези, които не отговарят изцяло на изискванията.

Джордж остави празната чиния и взе чашата с кафе.

— А какво става с онези, които… не отговарят изцяло на изискванията?

— Накрая преминават през зареждане и стават социолози. Инджинеску е един от тях. Самият аз съм дипломиран психолог. Ние, така да се каже, сме втория ешелон.

Джордж допи кафето си.

— Все още не мога да разбера едно нещо — каза той.

— Какво?

Джордж отметна завивката и се надигна.

— Защо състезанията се наричат Олимпиада?