Проходът

— Не, Дик, моля ти се — каза Мариана. — Козата ще си има малки, разбираш ли?

— Тогава да се връщаме! — отсече Дик. — Край на нашия поход. Той е безсмислен.

— Чакай — обади се Томас. — Все още решавам аз. Ако искаш, разрешавам ти да се върнеш. Ще успееш, не се съмнявам. А аз ще продължа. Заедно с ония, които поискат.

— Аз продължавам — каза Олег. — Не можем да чакаме още три години. Не се знае какво ще е тогава.

— И аз продължавам — обади се Мариана. — Дик също. Той не е лош, тъй да знаете. Иска на всички да им е по-добре…

— Недей да обясняваш — рече Дик. — Рано или късно ще убия това животно.

— За днес имаме храна — рече Томас. — Разбира се, че няма да е лошо, ако се върнем с козата. Можем дори да я натоварим. Тъй или иначе, вървим два пъти по-бързо, отколкото тогава.

Томас отпи още веднъж от коняка и разклати манерката. По звука се разбираше, че е останало съвсем малко огнена вода.

— Още един ден — каза Дик — и вече ще е късно за връщане. Това засяга най-много тебе, Томас. Разбираш ли?

Мариана се разшета край огъня, бързаше да възвари вода. Бяха й останали още от сладките коренчета, две-три шепи. В същност няма нищо страшно, реши Олег. Не им е за пръв път да гладуват.

Само след два-три часа ходене Олег си помисли, че все пак Дик е бил прав. Вървяха без пътека по снежната целина, все нагоре, при това трябваше да обхождат скали, да се провират през теснини, да пресичат ледници, въздухът беше рязък, остър, дъхът секваше. Олег бе свикнал да не си дояжда, не знаеше какво е да се нахраниш до насита, но все пак рядко му се случваше да гладува — в селището обикновено имаше известни запаси. А сега стана ясно, че ги очакват цели дни без храна, съвсем без храна. И неочаквано за себе си Олег забеляза, че гледа козата с въжделение, надява се, че тя ще падне в някоя пукнатина, внезапно ще умре и тогава няма да е принуден да се отказва от думите си. Е, ще намерим друга, беззвучно повтаряше той, ще намерим друга.

И сякаш дочул мислите му, Томас изведнъж каза:

— За щастие месото върви самичко. Иначе не можехме да го носим.

— Стойте.

Това беше гласът на Дик. Дик се приближи до козата със здраво, плетено от водорасли въже в ръка и го метна на врата й. Козата покорно и тъпо чакаше да я вържат. После Дик подаде на Мариана свободния край на въжето и каза:

— Води я. Не искам да рискувам.

Олег бе тежко натоварен. Беше извадил от торбата на Томас неговите дърва — и собствената му торба прерязваше рамото, караше го да се задъхва.

През деня спряха да починат. Почиваха дълго, защото всички бяха капнали, а Томас се олюляваше така, докато вървеше, че им се искаше да го подкрепят. Лицето му се бе зачервило, очите му бяха полузатворени, но той упорито вървеше все напред и напред към своя проход, към прохода, който за него значеше повече, отколкото за останалите.

Два часа след почивката Томас се разтревожи.

— Чакайте — каза той. — Да не объркаме пътя. Тук трябва да има лагер. Помня тази скала.

Томас седна на един плосък камък, с треперещи пръсти разгъна картата и тръгна по нея с пръст. Това не говореше нищо на Дик и той тръгна напред с надеждата да намери плячка. Олег приклекна до Томас.

Картата беше нарисувана с мастило още по времето, когато имаше мастило — гъста течност, с която пълнеха писалките. Олег бе виждал писалки. Само че не пишеха.

Бяха направили картата още когато построиха първите къщи на селището и решиха, че при първа възможност ще се върнат към прохода. Всички заедно рисуваха тази карта.

— Ние сме тук — каза Томас. — Вече сме изминали повече от половината път. Изобщо не мислех, че можем да вървим толкова бързо.

— Времето е хубаво — рече Олег.

— По всичко личи, че сме нощували тук — забеляза Томас. — Трябва да има следи, а не се виждат.

— Много години са минали — каза Олег.

— Да… — мърмореше Томас — група скали… три скали, не, четири. Ах, щях да забравя… — обърна се той към Олег — вземи това. Непременно го вземи. Без него да не стъпваш в кораба. Помниш ли?

— Това е… измервачът на радиацията, нали?

— Да, измервачът на радиацията. Знаеш защо не можахме да останем при кораба: там имаше висока радиация. А освен това беше голям студ.

— Ще поспите ли малко? — попита Олег. — На вас ви е трудно. А после пак…

— Не, не бива да спираме — това е сигурна смърт. Аз отговарям за вас… Къде ли е лагерът?… Трябва да се копае по-дълбоко… погребахме ги, но нямахме сили да копаем достатъчно, разбираш ли, непременно трябва по-дълбоко…

Олег прихвана Томас, който политна от камъка.

Върна се Дик, осъдително погледна как Олег увива Томас в одеялата, а Мариашка бързо раздухва огъня, за да стопли сиропа. Мариашка се бе уплашила — Томас беше много болен. Дик мълчеше, но на Олег му се струваше, че повтаря: „Нали ви предупреждавах“.

Олег сам развинти капачката на манерката и помириса коняка — миризмата беше остра, по-скоро приятна, но не му се пиеше, това не беше за пиене. Поднесе я внимателно към пресъхналите устни на Томас, който шепнеше нещо неразбрано, но отпи глътка и, кой знае защо, каза „скоол“.

Можаха да продължат пътя си чак на здрачаване. Томас дойде на себе си, увиха го в одеяла, Олег носеше торбата му, а Дик взе арбалета. Заради това спиране вървяха или по-точно се катериха по стръмнината, осеяна с огромни неустойчиви камъни, не повече от два часа, после вече не се виждаше добре и трябваше да търсят място за нощуване.

Застудяваше, небето тук имаше съвсем друг цвят — не беше само сиво, както в гората, а привечер доби тревожни, червеникави, виолетови багри и това ги плашеше, защото в небето нямаше сигурност.

Бяха много гладни. Олег бе готов да дъвче камъни. Пък и нахалната коза, щом свалиха и оставиха на снега торбите, веднага се втурна към тях и се опита да ги разхвърля с клюна си, сякаш единственото занимание на хората бе да крият храната от нея.

— Марш оттук! — викна й Олег и я замери с камъни. Козата отскочи с блеене.

— Недей — каза Мариашка. Лицето й се беше смъкнало, толкова бе уморена. Дори бе почерняла през деня, дори бе станала по-мъничка, по-тъничка. — Тя не разбира. Мисли, че ще й дадат да яде. Тя има по-голяма нужда от хората.

Тая вечер Дик удари Мариана.

Дъвчеха последните парченца месо, сухи резенчета. И пиеха гореща вода. Това беше измама, а не ядене, защото човек трябва да изяде поне една шепа такива парченца, за да се засити. А Мариана скришом даде своето парченце на тая нещастна коза, мислеше, че никой няма да забележи, но забелязаха всички освен Томас, който беше почти в несвяст. Олег не се обади, но реши по-късно да каже на Мариана, че това е глупаво. Той разбираше Мариана, но разбираше и друго — колко е глупаво да хранят козата, след като и те скоро ще умрат от глад.

А Дик не премълча. Протегна ръка над огъня, дълга ръка с големи, силни пръсти, и късо, рязко удари Мариана по бузата. Мариашка извика:

— Защо?

Олег се спусна към Дик, Дик леко го отблъсна.

— Идиоти — злобно рече той, — сбирщина от идиоти. Сами ли искате да се уморите от глад? Никога няма да стигнете до прохода!

— Месото си е мое — обади се Мариашка, очите й бяха сухи и зли, — не искам да ям.

— Искаш — каза Дик. — А за утре имаме само по две парченца месо. Само по две. И ще се качваме нагоре. Защо ли тръгнах с вас!

Той изведнъж извади ножа си и без да се обръща, силно го хвърли към козата. Ножът отскубна кичур зеленикава козина, удари се в скалата и иззвънтя. Дик скочи, козата хукна да бяга, уплаши се.

— Идиоти! — развика се Дик. — Защо всички наоколо нишо не разбират! Защо не разбират, че вече никога няма да се върнем!

Той не гледаше плачещата Мариашка, не гледаше и Олег, който не можа да измисли нищо по-хубаво, а взе да тика в ръцете на Мариана последното си парченце месо, сякаш тя беше малко момиченце. Мариана буташе ръката му, а Дик бързо разгъна одеялото си, изопна се на него и затвори очи. Заспа или се престори, че спи.

Томас кашляше провлечено, сякаш вече нямаше сили да кашля.

Олег стана и го зави в палатката. После с Мариашка легнаха от двете страни на Томас, за да го стоплят. Заваля сняг. Снегът не беше студен, покри ги с дебел пласт, козата дойде вече по тъмно и също легна до тях, разбираше, че когато са заедно, е по-топло.

И тая нощ Олег почти не спа или му се струваше, че не спи. Нещо огромно мина наблизо, като закриваше синкавата светлина на утрото, после изведнъж стана по-студено — козата стана и тръгна да си търси храна, а после Олег бе ухапан от бълха. Не можеше да се разбере откъде се е взела. Може да се е крила в дрехите или в козината на козата.

Снежната бълха хапе по особен начин — с нищо не можеш да я сбъркаш. Още не бяха измислили как да се предпазват от бълхите и как да лекуват ухапването им. Това ухапване е безнадеждно като смъртта. Можеш да плачеш, да крещиш, да викаш за помощ — и никой не е в състояние да ти помогне. Всичко става по часове. Първо усещаш ухапването — бодва те нещо студено, сякаш са вкарали под кожата ти бучка лед, — и някакво ледено парене, едно такова остро, че веднага се събуждаш, веднага замираш в ужас и безсилие. И после нищо — цял час нищо. А след това губиш разсъдъка си — с всички става по един и същ начин, с умни и глупави, с млади и стари. За половин или един час изпадаш във властта на кошмарите. Стария казваше, че ако има микроскоп, лесно ще се справи с тая болест — ще открие причинителя, ще намери враг или отрова за него и ще направи лекарство… Започваш да буйствуваш, подивяваш, никого не познаваш, можеш да убиеш най-близкия си приятел и после да не помниш как е станало. При първия случай на тая болест в селището никой не знаеше какво става. Имаше още няколко страшни случая, преди да разберат, че не бива да се борят с бълхената треска, с тоя припадък — трябва да вържат болния, да го приберат и просто да чакат кога ще мине буйството и той ще дойде в съзнание. Това е всичко. Някой ден, като се научат да лекуват треската, ще е другояче. А сега изходът е един… И ако някой в селото бъде ухапан от снежна бълха, от това мъничко, нищожно създание, самичък бърза при хората и моли: вържете ме! В това има нещо ужасно. Човекът е още здрав, разсъждава, всичко му е ясно, разбира като обречен на смърт, че ще минат още няколко минути — и ще изчезне, а вместо него ще се появи някакво зло, безразсъдно същество. Всеки е виждал как става с другите. И всеки се срамува, като си помисли, че същото ще стане и с него. Всеки се страхува да преживее кошмарите и сънищата, които ще го измъчват по време на припадъка. Ето защо като усети студеното ухапване на бълхата, Олег се събуди и веднага вдигна останалите.

— Дик — виновно каза той. — Извинявай, далече ли ти е въжето?

— Какво? — Дик скочи и зашари с ръце в тъмното.

Току-що бе започнало да съмва. Томас изхърка на сън, но не се събуди.

— Ах, какво нещастие! — занарежда Мариана. — Бълха ли те ухапа?

— Току-що.

Дик се прозина.

— Можеше да не бързаш. Имаш цял час на разположение, най-малко час.

— Става и по-бързо — каза Олег. — Ама че глупава работа!

— Да, само това ни липсваше — съгласи се Дик. — Излизай на студа.

— После ще те покрия с одеялото — обеща Мариана. — И ще постоя при тебе.

— Ех — въздъхна Дик, като търсеше въжето. — Пак няма да тръгнем навреме.

— Бърже ще мине — каза Олег.

— След припадъка ще трябва да лежиш най-малко два часа, по себе си знам — рече Дик. Не се сърдеше на Олег, а го беше яд на съдбата, на постоянните несполуки в тоя поход.

Чувството на студ в бедрото, където го бе ухапала бълхата, не напускаше Олег. Той все си представяше как кръвта, заразена с малка капчица отрова, пулсира и тече към мозъка, за да го нападне и да лиши Олег от разум.

Дик провери въжето, без да бърза. Мариана взе да пали огън.

Зората беше синя, съвсем друга в сравнение с долината, където денят винаги е сив.

— Е, хайде — каза Дик, — ела.

— Само да не си счупи нещо — обади се Мариана. — Горкият Олежка.

— Не вързвам за пръв път — рече Дик. — Мръсно нещо са тия бълхи. Отпусни се, Олег, така е по-леко. И мисли за друго.

Той първо върза ръцете на Олег на гърба, после омота гърдите и краката му. Въжето силно се впиваше в тялото, но Олег търпеше, знаеше, че е както при лудите, по време на припадъка човек изпитва прилив на нови сили, става як като мечка. Тъй че ако го съжалиш сега, после за всички ще е по-лошо.

Томас се разпъшка. Чорлавата му прошарена глава се подаде от палатката. Томас се мръщеше, безсилен да се досети къде е. Очите му се бяха налели с кръв, лицето му беше червено, потно. Най-после той разпозна Дик, който вързваше Олег. Олег смутен се усмихваше — неприятно е да създаваш на хората такива тревоги, неприятно е да разбираш, че скоро твоето „аз“ ще изчезне. Старият им бе разказвал, че в средните векове наричали епилептичките и другите ненормални жени вещици и дори ги изгаряли на клади, когато ей така ги хващал бесът.

— Бълха — каза Томас, — навсякъде има бълхи… навсякъде има гадини…

— Поспете още малко — рече му Олег. — Нали знаете, че няма скоро да дойда на себе си. Почивайте!

— Студено е — забеляза Томас, — не може да се спи, скоро ще застъпвам на дежурство и компютърът пак нещо не работи — сигурно в него е влязла бълха.

— Защо ли тръгнахме? — попита Дик. — Не биваше да се изпраща в планината такава компания.

— Нямаше други — отвърна Мариана. — Нямаше кой друг да тръгне. Нали знаеш.

Студът постепенно се разпространяваше по цялото тяло, но това не беше обикновен студ, а сърбящ, опъващ жилите — сякаш безброй малки бучици лед сновяха и се блъскаха в гърдите, в краката… Главата на Томас започна да се уголемява…

— Готово — каза Дик. — Май добре те омотах. Гади ли ти се?

— Гади ми се — опита да се усмихне Олег, но скулите му вече бяха изтръпнали.

— Слушай — обърна се Дик, — къде е козата?

— Козата ли? Чувах я през нощта.

— Питам те къде е козата! — натъртено рече Дик, гласът му стана хлапашки, изтъня от злоба. — Върза ли я?

— Вързах я — отвърна Мариана. — Но сигурно се е развързала.

— Питам те къде е козата! — Ядът, който напираше в Дик, трябваше да намери някакъв изход — и козата се превърна в символ на всички несполуки.

— Не се сърди, Дикушка — каза Мариана. Тя се мъчеше да загърне Олег с одеялата. — Козата сигурно търси нещо за ядене, нали трябва да се нахрани…

— Тук няма какво да търси. Защо не си я вързала?

Дик измъкна изпод палатката арбалета, пъхна ножа в пояса си.

— Къде? — попита Мариана, макар че отлично знаеше къде е тръгнал.

Дик внимателно разглеждаше снега наоколо — търсеше следите на животното.

— Тя ще се върне — каза Мариана.

— Ще се върне — повтори Дик. — Само че като труп. Стига вече. Не искам да умра от глад заради твоята глупост.

Дик ставаше все по-висок и по-висок, скоро ще опре глава в небето, но може да се удари в облаците — нали са стъклени, твърди… Олег стисна очи и отново ги отвори, за да пропъди видението. Томас седеше на одеялото и се поклащаше насам-натам, сякаш беззвучно пееше песен.

— Мариашка, стопли вода. — На Олег му се стори, че гласът му звучи твърдо и силно, а в същност шепнеше почти беззвучно. — За Томас. Той е зле.

Мариана разбра.

— Ей сега, Олежка, ей сега.

Но не откъсваше очи от Дик.

— Така си и мислех — каза Дик. — Тръгнала е назад. Надолу. През нощта ще е изминала двадесетина километра.

— Дик, остани тук — изведнъж ясно и силно рече Томас. — Мариашка сама ще намери козата. А ти ще я убиеш.

— Можеш да не се съмняваш — каза Дик. — Можеш да не се съмняваш. Стига глупости.

— Ще тръгна и ще я намеря! — Мариана забрави за водата. — Не бива да отиваш сега, Дик. Томас е болен, някой трябва да наблюдава и Олег.

— Нищо няма да му стане. — Дик пъхна пръсти в гъстата си тъмна коса, пръстите му се оплетоха в космите, той ги дръпна и поклати глава. — Ще се справиш, Мариана.

И без да се обръща, бързо и леко тръгна по следите на козата надолу, откъдето бяха дошли предния ден.

— Исках ти да отидеш — каза Томас, — ти щеше да я доведеш. А той ще я убие.

Макар че светът около него непрекъснато променяше формите и пропорциите си и ставаше все по-неустойчив и несигурен, Олег запазваше способността си да мисли. Той каза:

— Мога да разбера Дик… наистина не ни върви.

— Остава ни съвсем малко път — рече Томас. — Знам. Движим се бързо. Ще бъдем там утре или други ден. До утре ще издържим и без месо. Нали ще издържим? А отвъд прохода има храна. Обещавам ви, приятели. Дик, обещавам!

Дик вдигна ръка, за да покаже, че чува — звуците се носеха надалече над снежния склон, — но не забави крачките си.

— Трябва да хванем козата — обърна се Томас към Мариана. — Тя ни е нужна. Но не бива да я убиваме. Няма смисъл… Нещо ми пари. Колко е горещо… Защо толкова силно ме боли черният дроб? Не е честно. Вече сме на две крачки.

— Той ще я убие… — каза Мариана. — Непременно ще я убие… Ди-и-ик!

Мариана се обърна към Олег и Томас.

— Какво да направим, кажете, нали сте умни, нали знаете всичко. Как да го спрем?

— Не можем да го настигнем — въздъхна Томас. — Жалко, но за него аз вече не съм авторитет.

— Ей сега… — рече Олег. — Само ме развържи. Може би ще успея до припадъка, може би ще успея?

Мариана махна с ръка. После направи две крачки подир Дик, върна се и погледна Томас и Олег.

— И вас не бива да оставям.

— Тичай! — изведнъж викна Томас. — По-бързо!

— Може ли?

— Тичай — каза Олег.

— Но как тъй ще ви оставя… ами ако някой звяр…

— Тичай! — повтори Олег. — И се връщай.

Леко, сякаш не докосваше снега, Мариана се втурна надолу по склона — натам, където бе изчезнал Дик.

— Жалко за момичето — каза Томас. — Привързало се е към това животно.

— Жалко — рече Олег. — Колко странно: вие сте съвсем безформен. Дебел сте, а после ставате съвсем тънък като кибритена клечка.

— Да — съгласи се Томас. — Не знам защо, но тая отрова действува първо на зрението. Помня, хапан съм три-четири пъти. Но не се бой, странични ефекти практически няма. Не се бой.

— Разбирам, но все пак страшно е да изгубиш себе си, нали? Сега още съм аз, а след малко няма да ме има.

Нещо влечеше Олег надолу, в синята вода, и беше много трудно да се задържи на повърхността, защото краката му бяха оплетени с водорасли и трябваше да ги освободи, трябваше да ги изтръгне някак, за да не се удави…

Одеялото, с което Марианка беше покрила Олег, се смъкна. Олег не можа да се удържи до стената и падна на снега. Очите му бяха затворени, устните помръдваха, лицето бе потъмняло от напрежение, от желание да разкъса въжето. Томас се помъчи да стане, за да помогне на Олег, да го покрие или поне да положи главата му върху коленете си. В такива случаи това е полезно — да придържаш главата на ухапания. Олег изви гръб и буквално политна във въздуха, отблъсна се с юмруци от земята и се търкулна надолу по склона. Превъртя се няколко пъти, удари се в една стърчаща от снега скала и спря. Дрехата му се раздра, снегът се топеше върху голите му гърди.

Така не бива, мислеше си Томас. Непременно трябва да се замъкна при него. Дявол да я вземе и козата, и Дик с неговия комплекс за силна личност! Но Дик вярва, че е прав, вярва, че се ръководи само от грижата за всички. И от своите дивашки позиции е прав — с дивашкото си неумение да гледа в бъдещето… Не става ли твърде бързо превръщането на колективния, цивилизован човек в дивак? Май не бяхме прави, когато позволявахме на децата си да растат като вълчета, за да им е по-лесно в гората? Но нямахме избор. Цели петнадесет години ние, възрастните, не можахме да стигнем до прохода. И нямаше да ни остане никаква надежда, ако не бяха израснали Дик и Олег. На колко години съм сега, май съм прехвърлил четиридесетте? Колко болезнено е дишането — двойна пневмония, не е нужно да си лекар, за да поставиш тая диагноза. Ако не стигна до кораба, песента ми е изпята. Никакво козе месо няма да ми помогне. И трябва да вървя сам — момчетата не могат да ме замъкнат до прохода… Какво става с Олежка? Бълхата е връх на нещастието: сякаш съдбата, стаена в скалите или в гората, не иска да ни пусне при човечеството, сякаш гората иска да ни превърне в свои деца, в двукраки чакали — съгласна е да търпи нашето селище, но само като свое собствено продължение. А не като отрицание. Там, зад скалата, тъмнее пропаст, не изглежда дълбока, но ако Олег падне в нея, както е вързан, ще се пребие. Къде е въжето, къде е второто въже, трябва да го вържа за оня камък…

Томас пълзеше надолу, добре, че беше надолу, надолу се пълзи по-лесно, само дето снегът го пари — кой знае защо, снегът успява да проникне навсякъде и силно пари гърдите, а когато кашляш, кашляш полекичка, за да не разкъсаш белия си дроб, пък кашлицата се натрупва и набира от гърдите, с нищо не можеш да я удържиш.

Томас пълзеше надолу и мъкнеше подире си въжето, което му се струваше невероятно тежко, оловно. Въжето се размотаваше и се влачеше като змия. Олег се замята като птица, мъчеше се да разкъса навивките около тялото си, тилът му се удряше в камъните — и Томас физически усещаше болката, която измъчваше Олег, измъчваше го в кошмар, но въпреки това беше реална, трансформирана във видение — в този момент на Олег му се струваше, че върху него е паднал покрив на къща. До Олег оставаха десетина метра, не повече, Томас разбираше, че той не го чува, не може да го чуе, но повтаряше: „Потърпи, идвам“ — и се мъчеше да вдигне глава, за да види дали Мариана и Дик не се връщат, но сякаш напук те не се връщаха.

Най-важното е да успее, да успее, преди Олег да се е свлякъл до пропастта, тогава вече ще е късно — късно ще бъде и да вървят към прохода, да завършат похода, който продължава вече шестнадесет години. Тия глупави момчета не знаят, че там, отвъд прохода, първата ми работа ще бъде да намеря пакетче цигари — нека се зверят, тичат и цъкат с език, а аз ще седна в креслото, в мекото кресло, и ще запуша за пръв път през тия години. Мариашка ще се уплаши, като види, че от устата ми излиза дим, а на мене ще ми се завие свят от първото смукване… Защо сега ми се вие свят? Нали не пуша?

Когато се домъкна до Олег, Томас изгуби съзнание за няколко секунди — беше изчерпал всичките си сили, за да допълзи. Водено само от това отчаяно желание, тялото му отказа да се подчинява повече — сякаш бе изпълнило всичко, на което беше способно.

Томас дойде на себе си от подухването на ледения вятър, довял облак сняг, а може би от неясния шепот на Олег и хрипкавото му дишане. На Томас най-много от всичко на света му се искаше да затвори очи, защото да лежи така и да не прави, да не мисли нищо, за него беше топла, уютна приказка, сбъдване на желанията.

Олег се бе отместил още един метър и се мяташе, за да се освободи от въжетата, отблъскваше се с вързаните си крака от скалата. Томас придърпа към себе си въжето, като се чудеше как по-здраво да привърже Олег за скалата, но не се сещаше как да го направи, а после се оказа, че ръката му е празна — той беше изпуснал въжето, краят му, навит на колело, беше останал няколко метра назад и Томас нямаше сили да се върне. Той се протегна, за да хване краката на Олег. Но Олег силно ритна и отхвърли Томас, чието тяло не почувствува болка.

Томас разбра, че така не може да удържи Олег, че Олег все ще му се изплъзва, защото, дори вързан, е много по-силен от него. Ето защо Томас продължи бавното си пътешествие към пропастта, за да се озове между нея и Олег, да се превърне в бариера, в препятствие, в неподвижна преграда. Струваше му се, че пълзи няколко часа, и молеше, придумваше Олег да потърпи, да полежи спокойно. И все пак когато успя най-после да допълзи до тясната ивица, която отделяше Олег от пропастта, Олег се бе смъкнал вече толкова ниско, че Томас трябваше буквално да се промушва между тялото на Олег и острите камъни по края.

И навярно Томас щеше да избута, да изтегли Олег обратно, поне няколко метра нагоре, към безопасността, ако самият той можеше да се удържи за нестабилния край на съзнанието и не бе решил да си отдъхне няколко секунди, преди да се захване със сизифовия труд…

Мариана задъхана дотича до лагера. Струваше й се, че е отсъствувала няколко минути, а всъщност я нямаше повече от час. Тичаше право към палатката и затова не разбра веднага какво е станало. Видя само, че лагерът е безлюден и първо дори повдигна края на палатката, като мислеше, че Томас и Олег се крият там от снега, макар че палатката лежеше плоско на земята и никой не би могъл да се скрие под нея.

Мариана объркана се озърна и видя следа по снега, която отиваше надолу към скалата — такава следа, сякаш някой бе влачил по снега тежък товар, — и веднага си представи страшна картина: как животното, което бе оставило кръглите като бъчви следи, влачи двамата мъже и виновна за това е само тя, защото бе хукнала да спасява козата, а беше забравила хората, болните хора в снежната пустиня — нещо, което не бива, не бива да се прави. И всичко излезе ужасно и глупаво, защото тя не настигна Дик и не намери козата, а като остана сама сред скалите, се уплаши, че няма да намери пътя към лагера, уплаши се за Томас и Олег, които са безпомощни, хукна обратно — и ето, че закъсня.

Мариана ситнеше надолу по склона, хлипаше и повтаряше:

— Майчице, майчице…

Кой знае защо, на снега се валяше въже. Олег ли бе успял да се развърже?

Тя заобиколи сивата скала и видя, че вързаният Олег лежи на края на пропастта, а Томас никъде го няма.

— Олег! Олежка! — развика се тя. — Жив ли си?

Олег не отговори. Той спеше. Хората винаги заспиват, когато припадъкът е минал. Беше сам, но следата от тялото му продължаваш надолу, към пропастта, и когато Мариана погледна долу, видя, че там, наблизо, на пет-шест метра, лежи Томас, много спокойно и дори някак удобно, затова Мариашка не се досети изведнъж, че Томас е вече мъртъв. Тя слезе долу, като бързаше и чупеше нокти по ледените камъни, дълго го разтърсваше, мъчеше се да го събуди и чак тогава разбра, че Томас е умрял при падането. А Олег, който бе дошъл на себе си, чу плача на Мариана и попита със слаб глас:

— Ти ли си, Мариашка, какво има? — Той изобщо не помнеше как е бутнал Томас долу, макар че после, по следите, можаха да разберат как и защо е станало всичко, досетиха се как е умрял Томас.

Дик се върна в лагера след още два часа. Не беше настигнал козата — загуби следите й по големия каменен сипей. По обратния път срещна следи на неизвестно животно и тръгна по тях, като се надяваше да застреля дивеч и реши, че ако се върне в лагера с плячка, ще може да каже, че нарочно е оставил козата на мира, съжалил се е над Мариана. И вече искрено вярваше, че се е съжалил над Мариана, защото не можеше да понася неуспехите.

И когато научи какво е станало в лагера в негово отсъствие, излезе по-трезвен и спокоен от другите и каза на Олег:

— Не говори глупости, не си дете, никого не си убил и за нищо не си виновен. Нали не си знаел, че си блъснал Томас. Трябва да си му благодарен, че се е мъчил да те удържи. Може нищо да не е успял да направи, навярно нищо не е успял да направи, но все пак е искал да те спаси. Може би дори така е по-добре, защото Томас беше съвсем болен, можеше да умре всеки миг, а искаше да стигне до прохода, така че щяхме да го мъкнем със себе си — и всички щяхме да загинем, никой нямаше да стигне горе и нямаше да се върне.

— Искаш да успокоиш Олег — отговори Мариана, като се превиваше от болка: ръцете й бяха премръзнали, беше ги изподрала до кръв, докато се мъчеше да съживи Томас и със залитащия от слабост Олег мъкнеха тялото му към палатката. — Искаш да успокоиш Олег, а виновни сме ние с тебе. Изоставихме ги. Ако не бяхме хукнали подир козата, Томас щеше да е жив.

— Правилно — каза Дик, — не е трябвало да тръгваш след мене. Това е глупост, женска глупост.

— Нима не обвиняваш себе си? — попита Мариана.

Томас лежеше между тях, покрит презглава с одеялото, и сякаш присъствуваше на тоя разговор.

— Не знам — рече Дик — Аз тръгнах подир козата, защото ни е нужно месо. Трябва да стигнем. Това е нужно на всички. На мене по-малко от другите, защото съм най-силен.

— Не искам да говоря повече с него — отсече Мариана. — Студен е като тоя сняг.

— Искам да бъда справедлив — каза Дик. — Никой няма да спечели, ако се тръшкаме и хленчим. Само губим време. Денят вече преваля.

— Олег е още слаб да върви — забеляза Мариана.

— Нищо ми няма — рече Олег. — Тръгвам. Само трябва да взема от Томас картата и измервача на радиацията. Той ми каза, че ако стане нещо, трябва да взема тия две неща.

— Няма нужда — отсече Дик.

— Защо?

— Защото се връщаме — спокойно каза Дик.

— Така ли реши? — попита Олег.

— Това е единственият начин да се спасим — продължи Дик. — В други ден ще сме в гората. Там ще намеря плячка. Ще ви върна в селището, обещавам.

— Не — възрази Олег. — Ще продължим.

— Глупаво е — рече Дик. — Сега нямаме шансове да минем през прохода.

— Имаме карта.

— Защо й вярваш? Картата е стара. Всичко може да се е променило. И никой не знае колко още има да вървим без храна по голия сняг.

— Томас каза, че сме вървели бързо, че ни остава един ден.

— Сгрешил е. Много му се искаше да стигне горе и ни е лъгал.

— Не ни е лъгал. Каза, че там има храна и ще се спасим.

— Искаше му се да вярва това, беше болен, не разсъждаваше добре. А аз разсъждавам. Разбирам, че ще останем живи само ако се върнем.

— Аз тръгвам към прохода — рече Олег, като гледаше тялото, покрито с одеяло, обръщаше се към Томас, обещаваше му да върви напред.

— И аз — каза Мариана. — Как не разбираш?

— Мариашка — подзе Дик, като удряше с големия си юмрук по камъка в такт с думите. — Мога да разбера Олег. Стария му завъртя главата. Винаги му повтаряше, че е по-умен, по-добър от мене и тебе, че е особен. Олег не можеше да бъде по-добър от нас в селището или в гората, винаги ми е отстъпвал. В гората отстъпва дори на тебе. И тъкмо на него му е нужна приказката за прохода, разговорите за диваците, каквито нямаме право да станем. А аз не съм дивак. Не съм по-глупав от него. Нека тогава Олег върви, щом вярва. А тебе няма да пусна, ще те отведа долу.

— Глупости, глупости, глупости! — развика се Мариана. — Ние сме изпратени от селището. Всички ни очакват, всички се надяват.

— По-полезни ще сме живи — каза Дик.

— Хайде — рече Олег, като протегна ръка към одеялото, за да вземе от Томас картата и измервача. И бавно каза: — Прощавай, Томас, че не можа да стигнеш и взимам от тебе ценните неща. — Той отметна края на одеялото, Томас лежеше със затворени очи, с побеляло лице, устните му бяха изтънели. И Олег не можа да надвие себе си и да докосне студеното тяло на Томас.

— Чакай, аз ще ги взема — каза Мариашка. — Чакай.

Дик стана, отиде при скалата, вдигна от снега манерката, разклати я — конякът в нея изплиска. Дик отвинти капачката и изля коняка на снега. Във въздуха се разнесе остра непозната миризма. Дик завинти капачката и окачи манерката на рамо. Никой не каза нищо. Мариана подаде на Олег сгънатата карта, измервача на радиацията и ножа на Томас.

— Не можем да го заровим — каза Дик. — Трябва да го свалим в пропастта и да го затрупаме с камъни.

— Не! — извика Олег.

Дик учуден вдигна вежди.

— А какво предлагаш?

И беше глупаво да му отговаря, че върху Томас не бива да се хвърлят камъни. Нали е мъртъв и му е все едно.

Всичко направи Дик. Олег и Мариана само му помагаха. Вече нищо не приказваха. Олег и Мариана мълчаливо се приготвиха, взеха съвсем леките торби — дори дърва бяха останали само за един-два огъня, разделиха на три части последните резенчета сушено месо и Мариана занесе на Дик неговата порция. Той сложи резенчетата в джоба си и нищо не каза. После Олег и Мариана станаха и без да се озъртат, тръгнаха нагоре, към прохода.

Дик ги настигна след стотина метра. Настигна ги, после ги изпревари и тръгна напред. Олег едвам вървеше — още не бяха минали последиците от припадъка. Мариана куцаше — беше си ударила крака, когато слизаше в пропастта, и затова Дик не бързаше, та другите да не изостават. Изминаха само десетина километра, може и по-малко — и трябваше да спрат за нощуване.

Олег се стовари на снега и веднага заспа. Не можаха да го събудят да пие гореща вода със сладки коренчета. И той не видя онова, което видяха Дик и Мариашка, когато съвсем се стъмни. Облаците внезапно се разсяха и на небето се появиха звезди — никой от тях никога не бе виждал звезди. После небето отново се забули, Марианка също заспа, а Дик още дълго седя край угасналия, топъл огън, сложил крака в него, гледаше небето и чакаше — може би облаците пак ще се разпръснат? Той бе чувал за звездите, възрастните винаги говореха за тях, но никога по-рано не би могъл да си представи какво величие и простор се разкриват пред човека, който гледа звездите. Дик разбираше, че никога няма да се върнат в селището, но беше горд човек.

Станаха рано, разтопиха сняг, възвариха водата, пиха много и доядоха сладките коренчета, от които гладът им само се усили. Тоя ден се движеха по-бавно от обикновено, едвам се мъкнеха, дори Дик остана без сили.

Бедата беше там, че не знаеха дали това е пътят. Тогава хората бяха минали тук през зимата, когато е имало много сняг, силни студове и мъгла, ето защо сега всичко наоколо изглеждаше по-различно, отколкото на картата.

Обзе ги отчаяние, защото проходът беше абстракция, в която не можеш да повярваш, както не можеш да си представиш звездното небе, ако не си го виждал и само си чувал за него. Олег съжаляваше, че е заспал и е изтървал звездите, но може би това щеше да се повтори тая нощ. Ето — облаците на небето изтъняха, през тях от време на време прозираше синева и наоколо беше много по-светло, отколкото долу, в гората.

По пладне, когато всички капнаха, Дик заповяда да спрат и започна да разтрива със сняг премръзналите бузи на Мариашка. Тогава Олег видя някакво синьо петно встрани на снега. Не каза веднага на останалите, защото до него трябваше да се върви — още сто крачки. А нямаха сили да ги направят.

Когато най-сетне Дик каза, че е време да вървят, Олег посочи синьото петно. Тръгнаха към него. Крачеха все по-бързо и по-бързо — най-трудното е да станеш и да направиш първите крачки, особено ако знаеш, че няма нищо за ядене и дори дървата са се свършили.

Това беше синьо късо яке от здрав и тънък плат. Дик разрови снега наоколо, за да измъкне якето, а Олег изведнъж бе обзет от странно болезнено нетърпение.

— Недей — изхриптя той, — за какво ти е? Скоро ще стигнем, разбираш ли, на прав път сме!

— Здраво е — каза Дик. — Имаме нужда от него. Мариашка съвсем премръзна.

— Не го искам — рече Мариана. — По-добре да вървим.

— Вървете, ще ви настигна — заинати се Дик. — Вървете.

Тръгнаха, а Дик ги настигна след петнадесет минути. Носеше якето в ръка, но Мариана не го облече, каза, че е мокро и студено. Но най-важното беше, че якето е чуждо и някой го бе обличал. И щом го бе съблякъл и хвърлил, може би тоя човек е загинал, защото тогава са загинали много хора. Всички знаят, че през прохода са минали седемдесет и шест души, а до гората са стигнали малко повече от тридесет. И Мариана се страхуваше да види ония, които не бяха стигнали.

Тоя ден не успяха да се доберат до прохода, макар на Олег все да му се струваше, че билото на планината е пред тях — ей го там, зад оня ръкав на ледника, зад оня сипей… Пътят става все по-стръмен, а въздухът не достига.

Нощуваха или по-скоро изчакаха да свърши тъмнината, свити на кълбо, омотани с всички одеяла и покрити с палатката. Беше почти невъзможно да се спи от студ, само изпадаха в забрава и отново се събуждаха, за да сменят местата си. От Мариана, която лежеше по средата, почти не се чувствуваше топлина, тя бе станала някак безтелесна и остра — кожа и кости. Станаха на разсъмване, над тях имаше синьо небе, но не гледаха към небето.

После постепенно се развидели, облаците бяха прозрачни като лека мъгла и през тях светеше слънцето — студеното и ярко слънце, което също никога не бяха виждали, но не гледаха и към него. Едвам пристъпваха, заобикаляха пукнатините в леда, сипеите и корнизите. Дик упорито крачеше напред — избираше път, падаше и ставаше по-често от другите, но нито веднъж не отстъпи водачеството. И пръв стъпи на билото, без да разбере, че е стигнал горе, защото склонът, по който се катереха, незабележимо за очите се изравни и се превърна в плоскост, а после видяха пред себе си планински зъбери. Зъбер до зъбер, заснежени планински вериги, блестящи на слънцето, а след около час долу се откри долина, сред която, огромен дори оттук, от километровата височина, лежеше диск с тъмен метален цвят. Дискът лежеше, наведен на една страна и засипан със сняг, точно по средата на тая котловина. Капитанът бе успял да докара кораба дотук, когато след взрива в двигателния отсек приборите бяха отказали да работят. Бе приземил кораба в тая котловина, във виелицата, нощта и мъглата на суровата тукашна пролет.

Те стояха един до друг. Трима измъчени диваци — с арбалети на рамо, с торби от животинска кожа на гърба, окъсани, опърлени от студа и снега, черни от глада и умората — три микроскопични фигурки в огромния и пустинен, безмълвен чужд свят, гледаха мъртвия кораб, който преди шестнадесет години бе паднал на тая планета. И никога вече нямаше да излети.

После заслизаха по стръмния склон, като се държаха за камъните и се мъчеха да не тичат по несигурните сипеи — все по-бързо, по-бързо, макар че краката им отказваха да ги слушат.

И след час вече бяха на дъното на котловината.

Преди шестнадесет години Олег е бил на малко повече от година, Дик — почти на две, а Мариана още не е била родена. И те не помнеха как изследователският кораб „Полюс“ е кацнал тук, в планината. Първите им спомени бяха свързани със селището, с гората, те научиха за поведението на пъргавите червеникави гъби и хищните лиани, преди да чуят от възрастните, че има звезди и друг свят. И за тях гората беше много по-разбираема от разказите за ракети или къщи, в които могат да живеят по хиляда души. Законите на гората, законите на селището, възникнали от необходимостта за опазване на шепата хора, неприспособени към тоя живот, простите закони на оцеляването постоянно се мъчеха да изтрият от паметта им Земята и вместо памет да възродят само абстрактната надежда, че някой ден ще ги намерят и всичко това ще свърши. Но колко трябва да се търпи и да се чака? Десет години? Десет години вече минаха. Сто години? Сто години — значи ще спасят, ще намерят не тебе, а твоя правнук, ако имаш правнук, и ако той, а и цялото селище може да просъществува толкова години. Надеждата, която пламтеше у възрастните, не съществуваше за второто поколение — тя само щеше да им пречи да живеят в гората, но беше невъзможно да не им бъде предадена, защото дори смъртта не е толкова страшна за човека, ако знае, че родът му има продължение. Смъртта става в момента, когато с нея загиваш не само ти, но и всичко, което те е свързвало с живота.

Затова и възрастните, и учителят — всички, всеки както можеше, се мъчеха да вселят у децата чувството за принадлежност към Земята, мисълта, че рано или късно изолацията ще свърши. Оставаше им и корабът отвъд прохода. Той съществуваше, можеше да бъде достигнат — ако не през тази хилядодневна година, поне през следващата, когато децата ще пораснат и ще могат да стигнат до прохода. Ще могат, ако поискат, защото вътрешно са се откъснали от Земята, защото корабът за тях е чужд, а гората — своя. Това им даваше възможността да оцелеят, от каквато бяха лишени възрастните, но в крайна сметка заплашваше и с гибел селището — човешката колония. И така шестнадесет земни години — малко повече от пет местни.

Дик, Олег и Мариана слизаха в котловината, към кораба. Макар че растеше и беше реален и огромен, той си оставаше легенда — и никой от тримата нямаше да се учуди, ако при първото докосване корабът се разпаднеше на прах. Те се връщаха към дома на своите бащи, който ги плашеше с това, че бе дошъл в тая студена котловина от сънищата и легендите — за тия сънища и легенди им бяха разказвали край бледия светилник в колибата, докато зад пролуката на прозореца с опъната на него рибешка кожа фучеше снежна виелица или плющеше безкраен дъжд с дъх на плесен.

Съществуването на кораба възроди сънищата и легендите, като им придаде нов смисъл и свърза абстрактните картини, родени от въображението и затова неточни, с реалността на металното тяло. Възрастните никога не разбираха това противоречие, понеже за тях зад разказа как е станала катастрофата, как са дошли студът и мракът, как са изглеждали празните коридори, в които постепенно гасне светлината и отвън нахлуват сухи снежинки — зад всичко това се криеха реалните образи на коридори и лампи, мълчанието на спомагателните двигатели и щракането на измерваните на радиацията. За слушателите — Олег и неговите връстници — разбираеми в тоя разказ бяха само снежинките, а коридорите се оприличаваха на горски гъсталак или тъмна пещера. Нали въображението се храни само с видяното и чутото.

Сега разбраха как хората са бягали оттук — носели са деца и ранени, взимали са в бързината предметите от първа необходимост. Тогава никой още не е мислел, че ще трябва да живеят и да умрат в тоя студен свят — гигантските мащаби и невероятната мощ на космическата цивилизация са вселявали дори тук лъжливата увереност, че всичко станало, колкото и трагично да е то, е само временно нещастие, случайност, която ще бъде поправена, както е винаги с неприятните случайности. Или почти винаги.

Ето го и люка.

Както разказваше Стария, на тръгване те го затворили, а аварийната стълба, по която слезли на снега, отнесли настрана, под една надвиснала скала. Това място беше отбелязано на картата, но не стана нужда да търсят стълбата — снегът се бе стопил и тя лежеше наблизо, синята й боя тук-таме се бе олющила, а когато Дик вдигна стълбата, отпечатъкът й остана като черна рисунка върху снега — снегът под нея се бе стопил до камъните.

Дик почука с нокът по тръбите.

— Лека е — каза той, — ще трябва да я вземем.

Никой не му отговори. Мариана и Олег стояха встрани и с вирнати глави разглеждаха овалния търбух на кораба. Корабът изглеждаше напълно здрав, готов всеки миг да излети. И Олег дори си представи как се откъсва от котловината, издига се все по-бързо към синьото небе и се превръща в черно кръгче, точка в синевата…

Не чувствуваше умора. Тялото му беше леко и послушно, а нетърпението колкото може по-скоро да надникне във вътрешността на чудовището се смесваше със страха завинаги да не изчезне в затворената сфера на кораба.

Олег погледна към аварийния люк. Колко пъти Стария му бе повтарял: „Аварийният люк не е заключен, разбираш ли, само го затворихме. Качваш се до него по стълбата, тя е лека, и най-напред измерваш степента на радиацията. Сигурно няма да има радиация — шестнадесет години са минали, — но непременно ще измериш. Тогава радиацията беше една от причините, поради които трябваше толкова бързо да бягаме — студът и радиацията. Четиридесет градуса под нулата, отоплителните инсталации не работят, радиационен фон — не можехме да останем. Макар че не беше и за тръгване — не знаехме, че ше стигнем до долина, където има гора и е по-топло.“ Дик обикаляше около кораба и с върха на копието си преобръщаше празни сандъци и кутии — там имаше много неща, които хората бяха изнесли от кораба, но после е трябвало да оставят.

— Ще се качваме ли? — попита Олег.

— Хайде — каза Дик, вдигна стълбата и я опря до люка.

После се покатери по нея, пъхна в пролуката ножа на Томас и натисна. Ножът се счупи.

— Да не се е заключил? — попита отдолу Мариана.

— Останахме съвсем без ножове — измърмори Дик.

— Стария каза, че люкът е отворен — забеляза Олег.

— Стария всичко е забравил — рече Дик. — Може ли да се вярва на старци?

— Томас щеше да знае какво да направи — обади се Мариана.

— Глупаво е — каза Дик. — Глупаво е да замръзнем тук, на две крачки от тая грамада.

Дик побутна люка, но нищо не стана, удари го с юмрук и на Олег му се стори, че трябва да се чуе силен и дълъг звън, но нямаше никакъв звук. Като мърдаше устни, макар че знаеше да чете добре, отлично Олег прочете врязаните в корпуса златни букви „ПОЛЮС“.

— Правилно — каза той, — „Полюс“,

— Да не мислеше, че сме намерили друг — попита Дик и скочи от стълбата долу, в снега. — Трябва да помислим. Така не можем да го отворим.

Мариана трепереше.

— Странно — рече тя. — Не беше студено. А сега стана студено.

— Яде ми се — въздъхна Дик. — Там сигурно има страшно много храна. В тенекиени кутии. Тя не се разваля. Томас казваше така.

Олег се качи нагоре по стълбата, към люка, опря се с една ръка върху ледения метал на кораба, извади измервача на радиацията и го поднесе към тясната цепка. Стрелката леко трепна, но не стигна до червения белег, беше далече от него. В котловината беше много тихо, той чуваше не само разговора долу, но и дишането на Мариана.

— Жалко, че Томас не можа да стигне — каза Мариана. — Да знаеш само колко съжалявам.

— Разбира се, че е жалко — отвърна Дик. — Но той и иначе нямаше да стигне. А заради него и ние нямаше да стигнем.

— Не бива да говориш така — спря го Мариана. — Ще чуе и ще се обиди.

— Той е мъртъв — рече Дик. — Мъртвите не чуват.

— Не знам — каза Мариана. — Може и да чуват.

Олег натисна вратата на люка, но тя не се помръдна. Как да я дръпне към себе си?

— Не става ли? — попита Мариана.

Облаци закриха слънцето и изведнъж стана по-тъмно, по-привично.

— Чакай! — рече Олег. — Защо дърпаме люка към себе си, защо го бутаме навътре, като в къщи? Ами ако вратата на кораба се е отваряла другояче?

— Слизай, какво стоиш там! — извика Дик. — Ще донеса камък.

— Нищо няма да направиш с камък — каза Олег.

Как ли се отваря вратата? Навътре ли? Вече я бутахме навътре. Вратичката беше леко хлътнала в стената на кораба, беше по-навътре от обшивката. Дали да я бутнат настрана. Така не е нормално, но щом корабът лети, по-добре е вратата да не може да се отваря самичка. Олег каза на Дик:

— Дай ножа.

Дик хвърли ножа си на Олег, пъхна ръце под мишниците си и запристъпва на място. Беше измръзнал. Дори той беше измръзнал. Заваля сух сняг. Те бяха сами в целия свят, умираха от глад и студ, а корабът не искаше да ги пусне вътре.

Олег пъхна върха на ножа в пролуката и се помъчи да бутне вратата встрани. Тя изведнъж силно щракна и леко, сякаш очакваше това, се отмести и изчезна в стената. Точно така. Олег дори не се обърна и не се развика, та всички да видят колко е умен. Той беше решил задачата. Обичаше да решава задачи. Нищо, че задачата не беше трудна — нали другите не можаха да я решат. Олег пъхна ножа в пояса си и отново извади измервача на радиацията.

— Ах! — чу той гласа на Мариана. — Олег е отворил!

— Това е хубаво. Върви тогава — каза Дик. — Върви, защо стоиш?

Измервачът показва, че няма опасност. Всичко е правилно.

— Там е тъмно — рече Олег. — Дайте факла.

Дори когато беше много студено, през последната нощ, те не изгориха факлите. Факлите даваха малко топлина, но затова пък горяха дълго.

— Топло ли е вътре? — попита Мариана.

— Не — отвърна Олег. Той подуши с нос. В кораба се бе запазила чужда, опасна миризма. Страшно беше да прекрачиш вътре. Но Олег изведнъж разбра, че сега той е по-главен от Дик, че Дик се страхува повече. Дик чаткаше с кремъка, за да запали факлата. Появи се малко, почти невидимо на дневната светлина пламъче. Дик се изкачи до средата на стълбата и подаде факлата на Олег. Но не продължи нататък. Олег взе факлата и протегна ръка вътре. Пред него беше тъмно, под краката му започваше равен, грапав под. Олег каза високо, за да пропъди страха:

— Е, аз тръгвам. Вземете факли. И след мене! Ще ви чакам вътре.

Подът леко пружинираше под краката му — като кората на живите дървета. Но Олег знаеше, че подът не е жив и че на Земята не растат такива дървета. Стори му се, че отпред някой го дебне, и спря неподвижен. Но после разбра, че собственото му дишане се отразява от нещо и се връща към него. Олег направи още една крачка напред, пламъкът на факлата лумна и освети някаква стена, заоблена горе. Блестяща и светла стена. Той я докосна. Беше студена като камък.

Ето ме в къщи, помисли си Олег. Имам си един дом — селището. Имам си и друг, който се нарича "космически изследователски кораб „Полюс“. Хиляди пъти съм го сънувал, но съвсем не такъв, какъвто се оказа в действителност. А съм бил тук. Дори съм се родил тук. Някъде в тъмната вътрешност на кораба има стая, в която съм се родил.

— Къде си? — попита Дик.

Олег се обърна. Силуетът на Дик почти изпълваше отвора на люка.

— Ела тук, не се бой — повика го Олег. — Никого няма.

— И да е имало, отдавна щеше да е замръзнал — високо каза Дик, гласът му литна по коридора. Олег му подаде факлата си, та Дик да запали своята, после почака, докато Дик направи място на Мариана и запали нейната факла.

С три факли изведнъж стана по-светло. Само че беше много студено. Много по-студено, отколкото навън, защото там въздухът беше жив, а тук — мъртъв. Коридорът скоро завърши с врата, но Олег вече знаеше как да я отвори. Дик и Мариана видяха как прави това и разбраха, че в действията на Олег се е появила увереност, може би още не истинска увереност, но по-голямо единство с кораба, отколкото у тях, за които корабът изглеждаше като страшна пещера — ако не беше гладът и страхът от ледената пустиня, те щяха да останат вън. Ако Томас бе стигнал с тях до кораба, всичко щеше да е другояче. Олег не можеше да се нагърби с ролята на водач и тълкувател на тайните, но по-добре Олег, отколкото никой.

Отвъд вратата имаше кръгла зала, те никога не бяха виждали такава. В нея можеше да се побере цялото селище. Въпреки светлината на трите факли таванът й се губеше в мрака.

— Хангарът — каза Олег, като повтаряше думите, научени от Стария. — Тук са катерите за кацане и другите средства. Но захранващият възел е излязъл от строя при кацането. Това е изиграло съдбоносна роля.

— И е принудило екипажа и пътниците да тръгнат пеша през планината — продължи Мариана.

В часовете си Стария ги караше да учат наизуст историята на селището, началото на тая история, за да не се забрави. „Без историята хората престават да бъдат хора. Това важи и за отделни личности, и за цели колективи.“

— С огромни жертви… — каза Дик, но не довърши думите си, млъкна. Тук не биваше да се говори на висок глас.

Пред тях, напреко на пътя им, лежеше цилиндър, дълъг десетина метра.

— Правилно — обади се Олег, — това е катерът, който са изнасяли на ръце от хангара, но не са успели, трябвало е да бягат.

— Колко е студено — каза Мариана.

— Той задържа студа от зимата — рече Дик. — Сега накъде? — Дик призна първенството на Олег.

— Тук трябва да има отворена врата — каза Олег, — която води към двигателния отсек. Само че не бива да влизаме там. Трябва да намерим стълбата за горния етаж.

— Колко добре си научил всичко — рече му Мариана.

— Ето че потрябва — отвърна Олег.

Отново тръгнаха край стената.

— Тук трябва да има много неща — каза Дик. — Но как ще ги носим по обратния път?

— Ами ако умрелите тук ходят? — попита Мариана.

— Я стига! Ще ти тупна един! — извика Дик.

— Разбира се! — Олег застана неподвижен.

— Какво? Какво видя?

— Досетих се. Ако извием краищата на стълбата, ще можем да натоварим нещата на нея и да я мъкнем подире си. Като шейната, дето я направи Сергеев.

— Аз пък помислих, че си видял мъртвец — рече му Мариана.

— Това вече ми дойде наум — каза Дик, — но е още рано да извиваме стълбата.

— Първата врата — рече Олег. — Нямаме работа там.

— Ще надникна — забърза Дик.

— Там сигурно има радиация — спря го Олег. — Стария предупреждаваше.

— Нищо не може да ми направи. По-силен съм от нея — каза Дик.

— Радиацията е невидима, нали знаеш. Учил си. — Олег тръгна нататък, като носеше факлата близо до стената. Стената беше неравна, в нея имаше ниши, открити табла с копчета и студено блестящи екрани. А Томас беше инженер. Томас разбираше какво значат тия копчета и каква сила притежават.

— Колко много неща са построили — каза Дик, който все още не можеше да се примири с кораба, — а са паднали тук.

— Затова пък са долетели от небето — рече Мариана.

— Ето вратата — каза Олег. — През нея ще стигнем до жилищните помещения и до навигационния отсек.

Как бяха звучали тия думи: „навигационен отсек“, „пулт за управление“! Като заклинания. И ето сега той ще види навигационния отсек.

— Помниш ли номера на вашата стая — попита Мариана.

— Каюта — поправи я Олег. — Разбира се, че го помня. Четиридесет и четири.

— Татко ме помоли да се отбия и да видя как е вътре. Нашата е номер десет. Ти нали си се родил на кораба?

Олег не отговори. Въпросът не се нуждаеше от отговор. Но странно беше, че Мариана мисли като него — странно е, когато хора, които смяташ за не особено умни, изведнъж започват да мислят за същото, за което мислиш и ти.

Олег бутна вратата настрана. И отскочи назад.

Беше забравил, че може да се очаква такова нешо. Стария предупреждаваше, че в кораба може да функционира аварийното осветление — то е автономно, по принципа на фуоресценцията свети самичко. Има бои, които години наред изпускат светлина. С такива бои са оцветени някои коридори и навигационният отсек.

Светлината идваше отвсякъде и отникъде. И беше светло. Достатъчно светло, та факлите да избледнеят — светлината им стана ненужна и невидима.

— Ах — прошепна Мариана. — Да не би някой да живее тук?

— Мъртъвците — опита да се пошегува Дик.

— Добре, че е светло — каза Олег. — Няма да хабим факлите.

— И май дори е по-топло — обади се Мариана.

— Само така ти се струва — отвърна Олег. — Но сигурно ще намерим топли неща. И ще спим в стая.

— Не — рече Дик, който бе поизостанал и оше не бе влязъл в светлия коридор. — Аз няма да спя тук.

— Защо?

— Ще спя там, на снега. Там е по-топло.

Олег разбираше, че Дик се страхува да спи в кораба, но той, Олег, искаше да остане тук. Не се боеше от кораба. Може и да се беше поуплашил отначало, когато беше тъмно, но не и сега. Това беше неговият дом.

— И аз не искам да спя тук — каза Мариана. — Тук са сенките на ония, които са живели по-рано. Страх ме е.

Вдясно стената на коридора хлътна навътре, тя беше преградена с прозрачна материя като тънък пласт вода — и Мариана си спомни, че това се нарича стъкло. А зад стъклото имаше зелени растения. С малки зелени листа. В гората нямаше такива зелени листа.

— Да не ни сграбчат? — попита Олег.

— Няма — успокои го Мариана, — замръзнали са. Пък и на Земята растенията не се движат, нима си забравил какво ни разказваше леля Луиза?

— Не е толкова важно — каза Дик. — Хайде. Няма вечно да се шляем просто тъй. Ами ако тук няма храна? Още малко — и ще умра от глад.

Странно, помисли си Олег, съвсем не ми се яде. Толкова отдавна не съм ял, а не ми се яде. От нерви е.

След десет крачки видяха още една ниша, но нейното стъкло беше строшено. Мариана протегна ръка, за да докосне растенията.

— Недей — каза Дик.

— Знам по-добре от тебе, имам чувство към тях. А тия са мъртви.

Тя докосна едно клонче и листата станаха на прах.

— Жалко — въздъхна Мариана. — Жалко, че няма семена, щяхме да ги посадим край селището.

— Най-важното е надясно — каза Олег. — Там трябва да са складовете. Елате да видим какво има.

Свърнаха надясно. Насред коридора се търкаляше съдран полупрозрачен чувал и от него бяха изпаднали няколко меки бели кутии — изглежда, че когато хората са бягали от кораба, чувалът се е разкъсал и не е имало време да се занимават с него.

Това беше странно, чудновато пиршество. Отваряха кутия след кутия — Дик с ножа, а Олег се досети, че става и без нож, ако натиснеш края на кутията. Опитваха съдържанието на кутии и туби. И почти винаги в тях имаше нещо вкусно и непознато. Не им беше жал за кутиите, защото цели стаи бяха пълни със сандъци и контейнери, с милиони кутии и всякакви други продукти. Пиха кондензирано мляко, но при тях не беше Томас, който би им казал, че е мляко, гълтаха шпроти, но не знаеха, че са шпроти, изстискваха от тубите конфитюр, който им се струваше прекалено сладък, дъвчеха брашно, без да знаят, че е брашно. Мариана се притесняваше, че са нацапали така и по пода е мръсно, но взе да се притеснява, когато вече се бе нахранила. По-нататък ядяха и отваряха само от любопитство, не взимаха еднакви кутии.

После им се доспа — очите им се затваряха, сякаш цялата умора от последните дни се бе стоварила върху плещите им. Но все пак Олег не успя да придума спътниците си да останат в кораба и да спят в него. Мариана и Дик излязоха и щом стъпките им стихнаха в коридора, Олег изведнъж се уплаши и едвам се сдържа да не хукне подире им. Може би щеше да хукне, ако не му се спеше толкова много. Той разбута празните кутии, легна на пода и спа дълги часове, но времето тук, в кораба, не се движеше, с нищо не можеше да се хване. Олег спеше без сънища, без мисли, дълбоко и спокойно, много по-спокойно от Мариана и Дик, защото дори при тая умора Дик се събуди няколко пъти вечерта и през нощта — ослушваше се дали няма опасност. Тогава се събуждаше и Мариана, която бе сгушила глава на гърдите му. Те се бяха покрили с всичките одеяла и с палатката и не им беше студено, защото вечерта заваля силен сняг, затрупа палатката, превърна я в пряспа и в съня си, като слушаше как шумят снежинките и как вятърът се блъска в стената на надвисналия над тях кораб, Дик си мислеше: колко хубаво е, че вали сняг и зверовете, които може би се въдят тук, няма да ги забележат.

Олег се събуди преди ония, които спяха навън, защото бе премръзнал. Дълго подскача, за да се стопли, после хапна — беше чудесно: да не мислиш ще ти стигне ли храната. Коремът го понаболяваше, би трябвало да ме боли по-силно, помисли си Олег. Срамуваше се да гледа останките от пиршеството и примъкна в ъгъла на стаята празните и полупразните кутии. Трябва да вървя нататък, помисли си той. Да повикам ли другите? Не, навярно още спят — на Олег му се струваше, че неговият сън е продължил само няколко минути.

Ще поразгледа едно-друго и тогава ще излезе да ги събуди. В кораба няма никого, отдавна няма никого — защо да се страхува? Скоро ще трябва да тръгнат по обратния път — след два-три дена проходът ше потъне в снегове. А ние тук спим. Нима може да се спи тук?

Като истински горски жител Олег се ориентираше отлично. Дори в кораба. Не го беше страх, че ще се загуби, и затова спокойно тръгна по наклонения коридор нагоре към жилищните помещения. Искаше да намери четиридесет и четвърта каюта. Неговата каюта. Знаеше, че докато не я види, няма да се почувствува тук като свой човек.

До каютата с кръгъл номер 44 стигна след един час. Не защото му беше трудно да я намери, просто се отвличаше по пътя: първо се озова в каюткомпанията, където видя дълга маса и много му харесаха сложените по средата й кристални солници и пиперници — дори прибра в торбата си по една от тях, помисли си, че майка му ще се радва, ако й занесе такива неща. После дълго разглежда шахмата — както изглежда, при удара кутията бе паднала на пода и се бе строшила, а фигурите се бяха пръснали по килима. Никой не му бе разказвал какво е шахмат и той реши, че това са скулптури на неизвестни нему земни животни. Разбира се, чудноват беше и килимът — по него нямаше шевове, значи направен е от кожата на едно животно. Кое животно на Земята е толкова голямо и има такива странни шарки по кожата? Трябва да е морско животно. Егле разказваше, че най-големите животни живеят в морето и се казват китове. Само че досега Олег мислеше, че китовете имат гладка кожа. Той видя още много чудновати и непонятни неща и към края на оня час, който му бе необходим, за да се добере до четиридесет и четвърта каюта, беше изпълнен с впечатления. Но като се натрупваха, тия впечатления пораждаха у него отчаяние от собствената му тъпота, от собствената му неспособност да разбере кое какво е и от това, че Томас не бе стигнал до кораба и не може да му обясни. Дори несправедливо се ядосваше на Томас — сякаш със смъртта си той бе измамил Олег.

Олег стоя дълго пред вратата на четиридесет и четвърта каюта — не се решаваше да я отвори, макар да знаеше, че няма да види там нищо особено. И дори разбираше защо. Майка му и всички други много пъти му бяха казвали, че баща му е загинал при падането на кораба, че е бил в двигателния отсек, където се е разцепил реакторът, но, кой знае защо, на Олег му се струваше, че баща му може би е там, че е възможно после, когато всички са си отишли, смятайки, че е загинал, той да е дошъл на себе си, да се е домъкнал до каютата и там вече да е замръзнал. Кой знае защо, Олег никога не бе вярвал в смъртта на баща си и за него баща му оставаше жив, на кораба, очакващ и нещастен. Може би това беше резултат от вътрешната убеденост на майка му, че баща му е жив. Такъв беше нейният кошмар, нейната болест, която тя грижливо криеше от всички, дори от сина си, но синът й много добре знаеше за нея.

Най-после Олег се насили да отвори вратата. В каютата беше тъмно. Стените й бяха покрити с обикновена боя. Трябваше да спре, да запали факлата и очите му не можаха да свикнат отведнъж с полумрака. Каютата се състоеше от две стаи. В първата имаше маса, диван — тук бе нощувал баща му. Във втората, вътрешната стая, бе живяла майка му с него, Олег, още съвсем малък.

Каютата беше празна. Баща му не се бе върнал в нея. Майка му грешеше.

Но Олег изживя друга изненада, друго вълнение.

В малката стаичка имаше детско креватче. Той веднага разбра, че това съоръжение с разкопчани и увиснали надолу ремъци, меко и сякаш висящо във въздуха, е предназначено за малко дете. И кой знае защо — съвсем скоро, току-що са изнесли детето оттук, в бързината дори са оставили едно много малко розово чорапче и дрънкалка, пъстроцветна дрънкалка. Още не осъзнал докрай, че е срещнал самия себе си в тоя резерват на спрялото време, Олег взе дрънкалката, тръсна я и тъкмо в този миг, като чу звука на дрънкалката и колкото и да е странно, като го позна, Олег осъзна реалността на кораба, реалността на този свят, по-дълбока и истинска от реалността на селището и гората. В обикновения живот човек не може да срещне себе си. Предметите изчезват, а и да остане нещо, то остава като спомен, като сувенир. А тук, в мрежичката, прикрепена към края на креватчето, висеше недопита бутилка с мляко, млякото бе замръзнало, но можеше да се разтопи и да се допие. Връщаш се след шестнадесет години — и го допиваш!

И като видя себе си, като се срещна със себе си, като осъзна и преживя тая среща, Олег започна да търси следи от двамата други хора, съществували тук, на отвъдната страна на спрялото време — от баща си и майка си.

По-лесно му беше да намери майка си. Тя беше бягала оттук и бе отнесла на ръце него, Олег, затова върху кревата й, в дъното на каютата, бе захвърлен осукан, смачкан, съдран в бързината халат. Изпод кревата се подаваше мек пантоф. На възглавницата имаше книга, в която бе пъхнато листче. Олег взе внимателно книгата — страхуваше се тя да не стане на прах като растението в коридора. Но книгата отлично бе понесла студа. Тя се казваше „Бесове“ и бе написана от Достоевски. Дебела книга, а на пъхнатото в нея листче бяха надраскани формули — майка му беше специалистка по теоретична химия. Олег никога не бе виждал книги, защото тогава никой не бе взел книги от кораба. Той бе чувал името на Достоевски в уроците на леля Луиза, но не мислеше, че писателят може да напише толкова дебела книга. Олег взе книгата със себе си. И знаеше: колкото и да е труден обратният път, ще я отнесе до селището. И това листче с формулите. После помисли малко и сложи в торбата пантофите на майка си. Те изглеждаха много тесни за съсипаните крака на майка му, но нека си ги има.

Следите на баща му бяха веществени и очевидни, но, кой знае защо, не направиха на Олега такова впечатление, както срещата със самия себе си. Беше тъй, защото в момента на нещастието с кораба баща му го е нямало. Не е бил в каютата. Отишъл е на дежурство и е разтребил нещата си, докато Олег и майка му са спели — баща му е бил прибран човек, не е можел да понася безредието. Книгите му бяха подредени на лавицата, зад стъклото, дрехите му бяха окачени в стенния гардероб… Олег извади оттам униформата на баща си. Навярно той не я е обличал на кораба — униформата беше съвсем нова, синя, плътна, с две звездички на гърдите, с тънки златни лампази на тесните панталони. Олег я извади от гардероба и я премери на себе си — мундирът беше големичък. Тогава Олег го облече върху своята дреха и му стана таман, трябваше само малко да подвие ръкавите. Подви и крачолите на панталоните. Беше му удобно. И нямаше нищо лошо. Нали ако баща му живееше в селото и носеше тая униформа, щеше да разрешава на Олег от време на време да я облича.

Сега корабът окончателно принадлежеше на Олег. Дори след като се върне в гората, той винаги ще тъгува за кораба и ще се стреми към него, насам, както се стреми Стария и както се стремеше Томас. И в това също нямаше нищо лошо, в това беше победата на Стария — той не иска ония, които растат в селото, да станат част от гората. Сега Олег напълно разбра за какво мислеше Стария и думите му добиха смисъл, който можеше да се осъзнае само тук.

Олег се досети да повдигне капака на масата и там, от вътрешната страна, имаше огледало. Той бе виждал образа си в тихото езерце и в огледалцето, което Кристина пазеше като най-голяма ценност. Но никога не се бе виждал в голямо огледало. И като се гледаше, почувствува раздвоение, но това раздвоение не беше противоестествено — нали там, зад отворената врата току-що беше той, Олег, едногодишният, дори не бе допил млякото си. А сега пред огледалото в мундира на баща си. Макар че никак не прилича на баща си, защото лицето му е загрубяло от вятъра и студа, с потъмняла кожа, с ранни бръчки от недохранването и суровия климат. Но все пак бе израснал, върна се, облече мундира и стана член на екипажа на кораба „Полюс“.

В бюрото Олег намери бележника на баща си, половината страници бяха неизписани, най-малко сто празни бели листчета, цяло съкровище за Стария — ще може да рисува на хартията различни неща, ще учи децата да виждат и разбират, защото, като пораснат, непременно ще трябва да се върнат при кораба. Намери и няколко обемни цветни картички, снимки на земни градове, взе и тях със себе си. Някои други неща бяха непонятни за него — и Олег сега изобщо не ги докосна, разбираше, че връщането в селището ще бъде трудно. Но взе едно нещо, за което веднага се досети какво е и знаеше колко щастлив ще е Сергеев и колко щастлив ще е Вайткус, който му рисуваше това нещо на влажната глина и току повтаряше: „Никога няма да си простя, че никой не взе бластер. Нито един от нас.“ „Напразно се обвиняваш — отвръщаше му Стария, — за да вземем, трябваше да се върнем на мостика, а там имаше смъртоносна радиация.“ Оказва се, че бластер е имало в бюрото на баща му.

Дръжката здраво се намести в дланта му — студена, тежка дръжка.

И за да провери дали в бластера има заряд, той го насочи към стената и натисна спусъка — от бластера се стрелна мълния и обгори стената. Олег зажумя и цяла минута след това в очите му продължаваха да скачат искри. Той излезе в коридора с бластера в ръка. Сега беше не само господар на кораба, сега бе получил възможност да разговаря с гората не като молител — не ни закачайте, не ни закачайте…

В коридора Олег се спря и се замисли. Искаше му се да отиде в навигационния отсек или във възела за връзка, но по-разумно беше да се върне в склада, защото ако Дик и Мариана са отишли там, ще се тревожат.

Олег бързо тръгна назад, но складът беше пуст. Никой не бе влизал в него. Добре тогава, ще идем да ги събудим. Освен това, макар да не признаваше пред себе си, Олег много искаше да им се покаже с мундир на космонавт, да им рече: „Ще проспите всичко на света. А е време да отлитаме към звездите…“

Олег не угаси факлата дори в осветения коридор, този път той прекоси хангара направо, разстоянието се оказа много по-малко, отколкото вчера — вече бе свикнал с кораба. Отпред се показа ярка светлина — люкът бе открехнат. Бяха забравили да го затворят. Макар че тук това няма значение, на такава височина в снега едва ли се въдят зверове — какво да правят тук?

Олег замижа и постоя така, докато очите му свикнат със слънчевата светлина. Слънцето се бе издигнало високо, нощта отдавна бе минала. Олег отвори очи. И се уплаши.

Нямаше никакви следи от Дик и Мариана — през нощта снегът бе затрупал и заличил вчерашните следи. Сняг без нито едно тъмно петно.

— Хей! — полугласно каза Олег. Наоколо бе такава тишина, че го достраша да я разбуди.

И тогава Олег забеляза как нещо бяло се размърда на двадесетина метра от кораба, в овалната му сянка.

Там имаше малък полегат снежен хълм. И някакъв звяр, бял, почти сливащ се със снега звяр, какъвто по-рано Олег не бе виждал, подобен на гущер, само че космат, дълъг три-четири метра, внимателно, сякаш се страхуваше да не уплаши плячката си, разрязваше този хълм. Олег като омагьосан гледаше звера и чакаше какво ще стане по-нататък — той не свързваше бялата пряспа с нощуването на Дик и Мариана и дори когато лапите на звера разровиха снега и там се показа тъмното петно на палатката, той пак стоеше неподвижен.

Но в този момент се събуди Дик, в съня си той бе чул как зверът шава над тях, носът му бе доловил чуждата опасна миризма на този звяр. И Дик с изваден нож понечи да изскочи изпод палатката, но се омота в одеялата. На Олег му се стори, че снежната пряспа внезапно е оживяла, че е литнала нагоре като стълб сняг, като оживяла, устремена навън купчина кожи, а зверът никак не се уплаши от тоя взрив, а напротив — убеди се, че не е сгрешил, като е разравял плячката, и сграбчи с ноктите на лапите си купчината кожи, мъчеше се да я притисне към земята, да я задуши, ръмжеше и се радваше на плячката.

Олег — горският обитател, търсеше да напипа ножа на пояса си и се готвеше за скок, очите му вече се мъчеха да отгатнат къде е слабото място на тоя звяр, къде трябва да забие ножа; а Олег — обитателят на кораба и синът на механика, вместо ножа извади бластера, но не стреля оттук, отгоре, отдалеч, а скочи в снега и се хвърли към звера, като стискаше в ръка оръжието. Зверът го видя, вдигна муцуна и заръмжа — види се, бе взел Олег за конкурент и го отпъждаше. Тогава, вече без да се страхува, че ще улучи Дик, Олег се спря и изпразни бластера в озъбената муцуна.

След като вече бяха обядвали и обходили кораба, Дик и Мариана изнасяха към изхода онова, което трябваше да вземат със себе си, а Олег се качи най-горе, в навигационния отсек. Повика Дик със себе си, но той не отиде — имаше вече достатъчно плячка. Не отиде и Мариана — Олег й бе показал къде е лазаретът и тя отделяше лекарствата и инструментите, които й бе описала Егле. А трябваше да бързат, защото отново заваля сняг и явно застудяваше. Още един ден — и не могат се измъкна от планината, снегът ще вали много дни и студовете ще се усилят до петдесет градуса. Тъй че Олег се озова сам в навигационния отсек.

Той постоя няколко минути в тържественото обкръжение на приборите в центъра на кораба, чието създаване беше немислим подвиг на милиони умове и хиляди години човешка цивилизация. Но Олег не изпитваше нито ужас, нито безнадеждност. Знаеше, че сега селището, поне за него, за Олег, се е превърнало от център на Вселената във временно убежище за през годините, докато корабът не е станал техен истински дом, докато го разберат дотолкова, че с негова помощ да намерят начин да съобщят за себе си на Земята. За тази цел трябва — възрастните хиляда пъти бяха обсъждали това — да се възстанови аварийната връзка. Нека да не е днес, нека да е след много години, защото трябва да се научат как да го направят. И Олег отново влезе в радиоотсека, защото Стария му бе казал къде да търси справочниците и инструкциите за осъществяване на връзка — онези, които трябва да се разберат, преди да са умрели Стария и Сергеев, нали те могат да помогнат на него, на Олег, и на другите, които ще дойдат след Олег.

В радиоотсека беше полутъмно. Олег не намери веднага чекмеджето с инструкциите. Той извади справочниците — бяха много и не се знаеше кой е по-важен. Но Олег по-скоро щеше да изхвърли пантофите на майка си, отколкото тия книги. С радост би взел някои прибори и инструменти, които можеха да потрябват, но разбираше, че това ще трябва да се отложи до следващия път — когато ще разбира смисъла на тия екрани и командни пултове. И тъй, вече може да си върви…

В същия миг вниманието на Олег бе привлечено от слабата мигаща светлинка в ъгъла на пулта, полузакрит от креслото на оператора. Предпазливо, като към див звяр, той се приближи до това място.

На пулта равномерно припламваше зелена лампичка. Светваше и угасваше.

Олег се опита да погледне зад пулта и да разбере защо е така, но не успя. Той седна в креслото на оператора и започна да натиска колчетата пред пулта. Пак нищо не стана. Лампичката продължаваше да святка. Какво значи това? Каква е тая лампичка? Кой я е оставил включена? На кого е нужна? Ръката на Олег натисна една ръчка, която леко се отмести надясно. И тогава от тънката решетка до лампичката се чу тих човешки глас:

— Говори Земята… Говори Земята… — После се чу писък в такт със светването на лампичката и в тоя писък имаше някакъв непонятен смисъл. След малко гласът повтори: „Говори Земята… Говори Земята…“

Олег загуби представа за времето. Той чакаше отново и отново да прозвучи гласът, на който не можеше да отговори, но който го свързваше с бъдещето, с мига, когато ще може да отговори.

Към действителността го върна звънът на ръчния часовник — Дик бе намерил тоя часовник в своята каюта и му го бе дал. Часовникът звънеше на всеки петнадесет минути. Може би така трябваше. А може би не беше в изправност.

Олег стана и каза на гласа от Земята:

— Довиждане.

И тръгна към изхода на кораба, като мъкнеше половин торба справочници, от които не разбираше нито дума. Дик и Мариана вече го чакаха долу.

— Вече тръгвах да те търся — рече Дик. — Да не искаш завинаги да останеш тук?

— Бих останал — отвърна Олег. — Чух как говори Земята.

— Къде? — извика Мариана.

— В радиоотсека.

— Каза ли й, че сме тук?

— Те не чуват. Това е някакъв автомат. Нали връзката е прекъсната. Забрави ли?

— Може сега да е заработила?

— Не — рече Олег. — Но непременно ще заработи.

— Ти ли ще го направиш?

— Ето — кимна Олег. — Това са все книги. Ще ги изуча.

Дик скептично изхъмка.

— Дик, Дикушка — помоли Мариана. — Ще прескоча там да чуя гласа. Няма да се бавя. Ще дойдеш ли с мене?

— Кой ще мъкне всичко това? — сърдито попита Дик, като гледаше торбата с книгите. — Знаеш ли колко сняг има при прохода?

Той вече пак се чувствуваше главен. От пояса му стърчеше дръжка на бластер. Но, разбира се, не бе хвърлил арбалета.

— Ще я домъкна — каза Олег и хвърли торбата на снега. — Ела, Мариашка. Ще послушаш гласа. Още повече, че съм забравил най-важното. В лазарета има ли малък микроскоп?

— Да — отговори Мариана. — И не само един.

— Добре — рече Дик. — Тогава и аз идвам.

Тримата се впрегнаха в шейната и я теглеха първо нагоре по стръмния склон на котловината, после по платото, после надолу. Валеше сняг и беше много трудно. Но не беше студено. И имаше много храна. Не изхвърляха празните кутии.

На четвъртия ден, когато започнаха да слизат по клисурата, където течеше ручеят, изведнъж чуха познато блеене.

Козата лежеше под една надвиснала скала край самата вода.

— Чакала ни е! — развика се Мариана.

Козата беше много измършавяла и изглеждаше, че всеки миг ще умре. Три пухкави козленца се боричкаха около корема й — искаха да се докопат до зърната на вимето.

Мариана бързо отметна покривалото на шейната и започна да търси в торбите с какво да нахрани козата.

— Внимавай да не я отровиш — каза Олег. Козата му се стори много красива. Той й се радваше. Почти като Мариана. И дори Дик не се сърдеше, той беше справедлив човек.

— Добре, че ми избяга — каза той. — Като нищо щях да те убия. А сега ще те впрегнем.

Наистина не успяха да впрегнат козата. Тя надуваше хобот и надаваше такива писъци, че скалите трепереха, а и козлетата се оказаха кресливи създания — тревожеха се за майка си.

Продължиха нататък: Дик и Олег теглеха шейната, Мариана я прикрепяше отзад, за да не се преобърне, а последна вървеше козата с малките си и хленчеше — вечно й се ядеше. Дори когато слязоха при гората и там имаше гъби и коренчета, козата пак искаше кондензирано мляко, макар че и тя, и самите пътешественици още не знаеха, че това бяло сладко нещо се нарича кондензирано мляко.