Проклятието на Анжелик

Глава 11

На борда на „Номад“ имаше двайсет и седем членен екипаж. Тейт бе доволна, че и тя е в него. Бе й отнело пет години напрегната целогодишна работа и учение, докато вземе магистърската си степен по морска археология. Приятелите и семейството й се тревожеха и често й бяха казвали да намали темпото. Но дипломата бе единствената цел, която чувстваше, че е в състояние да постигне.

Беше я получила. И в последвалите три години се бе възползвала от нея. Сега, чрез връзката й с Посейдоновия институт и назначението й на борда на „Номад“ по линия на проекта „Морско проучване“, бе направила следващата стъпка към защитата на доктората си и към спечелването на репутация.

И най-важното бе, че се занимаваше с онова, което обичаше.

Тази експедиция имаше както научна цел, така и намерението да извлече материална печалба. За Тейт това бе верният и единствено логичен ред на приоритетите.

Каютите на екипажа не блестяха с нищо, но лабораториите и екипировката бяха истинско произведение на изкуството. Старият товарен кораб бе щателно преоборудван за дълбоководни проучвания и разкопки. Може и да бе бавен и грозноват в сравнение с останалите кораби, но Тейт отдавна се бе убедила, че привлекателната външност е нищо в сравнение със същинското съдържание.

Едно лято на наивни мечти я бе научило на това, както и на други неща.

Екипажът на „Номад“ бе първокласен. Ръководеха го водещи учени и техници в областта на океанските проучвания.

И тя беше една от тях.

За по-хубав ден не можеше и да се мечтае. Водата на Тихия океан блестеше като син скъпоценен камък. А отдолу, на дълбочина, където светлината на слънцето не проникваше никога, а човек не би посмял да отиде, лежеше „Джъстин“ със своето съкровище.

Седнала в шезлонга си, Тейт нагласи лаптопа на коленете си и се зае да довърши писмото до родителите си.

Не бе споменала скуката, помисли си Тейт, докато носеше лаптопа към каютата, която делеше с Лорейн. Или самотата, която те връхлиташе без предупреждение, когато си заобиколен от ширнала се във всички посоки вода. Знаеше, че мнозина от екипажа са започнали да губят надежда. Времето, парите и енергията, вложени в тази експедиция, бяха значителни. Ако се проваляха, щяха да изгубят спонсорите си, дела си от съкровището, както и, най-важното, своя шанс да влязат в историята.

Влезе в тясната каюта и автоматично се зае да събира нахвърляните по пода тениски, шорти и чорапи. Лорейн може и да бе превъзходен учен, но извън лабораторията беше разхвърляна като ученичка в горните класове. Тейт натрупа дрехите върху неоправената койка на Лорейн, сбърчила нос от тежкия парфюм, който се усещаше във въздуха.

Лорейн очевидно твърдо бе решила да побърка бедния Джордж.

Все още не преставаше да се чуди и да се забавлява от факта, че двете с Лорейн бяха успели да станат приятелки. Едва ли имаше други две по-различни жени на света. Колкото Тейт бе прибрана и прецизна, толкова Лорейн бе небрежна и разхвърляна. Тейт бе целенасочена, Лорейн — непростимо мързелива. През годините след завършването на колежа Тейт бе имала само една сериозна връзка, която бе приключила с приятелски чувства, а Лорейн бе минала през два неприятни развода и безброй краткотрайни връзки.

Съквартирантката й бе миниатюрна, подобна на фея жена с много извивки по тялото и ореол от златна коса. Не би запалила и Бунзенова горелка, без преди това да се е гримирала по всички правила на изкуството и ако не носи подходящите аксесоари.

Тейт беше висока, слаба и едва в последно време бе оставила правата си червена коса да израсте до раменете. Рядко си правеше труда да се гримира и бе принудена да се съгласи с твърдението на Лорейн, че е оперирана от чувство за мода.

Преди да излезе от каютата не си и помисли да се огледа в огромното огледало, което Лорейн бе закачила на вратата.

Тръгна наляво към металните стълби, които щяха да я изведат на горната палуба. Трополенето и хрипливите звуци, които се чуваха отгоре, я накараха да се усмихне.

— Хей, Дарт!

— Кажи. — Дарт рязко спря и се обърна. Приличаше на санбернар с наднормено тегло. Тъмнорусата му коса висеше над простодушните му кафяви очи. Усмихнеше ли се, към обичайната му двойна брадичка се прибавяше още една. — Как е?

— Бавно. Тъкмо се качвам да видя дали Хейдън ще иска помощ.

— Мисля, че е там, заровен до шия в бумагите си. — Дарт отново отметна косата си. — Бауърс тъкмо ме смени при Епицентъра, обаче след няколко минути се връщам.

Интересът на Тейт се събуди веднага.

— Нещо интересно на екрана?

— Не е „Джъстин“. Но Лиц е горе и получава оргазъм след оргазъм. — Дарт сви рамене. Ставаше дума за морския им биолог. — Бая интересни животинки има, слезеш ли под хиляда метра. Някакви раци направо му взеха акъла.

— Това му е работата — каза Тейт, макар напълно да разбираше Дарт. Никой не обичаше студения и взискателен Франк Лиц.

— Това не го прави по-малък гадняр.

— Аха.

Тейт тръгна към работното помещение на доктор Хейдън Дийл. Два от компютрите жужаха. Дългата маса, прикрепена към пода, бе покрита с разтворени книги, бележки, копия от корабни дневници и товарителници и карти, затиснати при ъглите с още книги.

Наведен над тях, взирайки се през очила с черни рогови рамки, Хейдън се бе заел с нови пресмятания. Тейт знаеше, че той е изключителен учен. Беше чела статиите му, бе ръкопляскала на лекциите му, бе гледала многократно документалните му филми. А това, че бе добър човек, съвсем го издигаше в очите й.

Беше четирийсетинагодишен. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена със сиво и се завиваше по краищата. Очите му зад очилата бяха с цвета на пчелен мед и най-често гледаха разсеяно. Тънки бръчици излизаха от ъгълчетата на очите, други пресичаха челото му — резултат от дългите години самоусъвършенстване. Беше висок, плещест и съвсем мъничко непохватен. Както обикновено, ризата му беше измачкана.

Тейт си помисли, че прилича малко на наближаващ средната възраст Кларк Кент10.

— Хейдън?

Той изсумтя. Тъй като това бе повече, отколкото бе очаквала, Тейт седна срещу него, сложи ръце на масата и почака, докато той не спря да си мърмори сам.

— Хейдън? — каза отново.

— Какво? — Примигвайки като бухал, той вдигна глава, усмихна се и лицето му стана ненатрапчиво чаровно. — Здрасти. Не те чух да влизаш. Пресмятам наново отклонението. Мисля, че сме встрани, Тейт.

— Така ли? И колко?

— Тук и малкото е много. Реших да започна отначало. — Сякаш подготвяйки се за някоя от широко посещаваните си лекции, той подравни листовете пред себе си. — Параходът със странични колела „Джъстин“ е напуснал Сан Франциско сутринта на осми юни 1857 година на път за Еквадор. На борда му е имало сто деветдесет и осем пътници и шестдесет и един членен екипаж. В добавка към личните вещи на пътниците той е превозвал и двайсет милиона долара в злато. Кюлчета и монети.

— Добри времена са били тогава в Калифорния — промърмори Тейт. Беше чела товарителниците. Дори за човек, прекарал по-голямата част от живота си да изучава съкровищата и да се гмурка в търсене на такива, съдържанието им я бе смаяло.

— Минал е по този маршрут — продължи Хейдън и натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура, които извикаха графиката, отразяваща пътя на обречения параход на юг през Тихия океан. — Акостирал е в пристанището на Гуадалахара, където са слезли едни пътници и са се качили други. Напуснал е пристанището на деветнайсети юни с двеста и двайсет пътници на борда.

Той се разрови из копия от вестникарски изрезки.

„Джъстин“ бил хубав кораб и настроението било празнично — цитира той. — Времето било тихо и горещо, а небето ясно като кристал.

— Прекалено тихо — каза Тейт, представяйки си съвсем ясно настроението и надеждата. Елегантно облечени мъже и жени се разхождат лениво по палубата. Децата се смеят и вероятно се взират в морето за подскачащи делфини или за фонтана на някой кит.

„Един от оцелелите отбелязва блестящия, почти невъзможно красив залез на двайсет и първи юни вечерта — продължи Хейдън. — Въздухът бил неподвижен и много тежък. Било горещо. Повечето го сравняват с горещините по екватора.“

— Но в такъв случай капитанът е трябвало да знае какво ги очаква.

— Би трябвало. — Хейдън сви рамене. — Нито той, нито дневникът му са преживели корабокрушението. Но няколко часа след този прекрасен залез дошли ветровете. А след тях и вълните. Според посоката и скоростта им, корабът се е озовал тук. — Той придвижи компютърния образ на „Джъстин“ в югозападна посока. — Следва да предположим, че капитанът би го насочил към суша, по всяка вероятност към Коста Рика, където да изчакат преминаването на бурята. Но с петнайсетметрови вълни, които блъскат кораба му, шансовете им са били нищожни.

— През цялата нощ и през целия следващ ден са се борили с бурята — добави Тейт. — Пътниците са ужасени, децата плачат. Било е трудно да различиш деня от нощта, дори да чуеш собствените си молитви. Ако си бил достатъчно смел или достатъчно уплашен, за да гледаш, си щял да видиш единствено стени от вода.

— През нощта на двайсет и седми „Джъстин“ вече се разпадала — продължи Хейдън. — Нямало надежда да я спасят, нито да стигнат с нея до сушата. Сложили жените, децата и ранените в спасителните лодки.

— Мъжете целуват за сбогом жените си — тихо каза Тейт. — Бащи прегръщат децата си за последен път. И всички знаят, че трябва да стане чудо, за да се спаси някой от тях.

— Спасили се само петнайсет. — Хейдън се почеса по бузата. — Една от спасителните лодки надхитрила урагана. Ако не бе станало така, нямаше да разполагаме дори и с малкото данни за местонахождението на кораба. — Той вдигна глава и се стресна, забелязал сълзите в очите на Тейт. — Случило се е преди много време, Тейт.

— Знам. — Тя примигна, преглъщайки сълзите си. — Само дето е толкова лесно да го видиш, да си представиш какво са преживели, какво са чувствали…

— За теб е лесно. — Той се протегна през масата и непохватно потупа ръката й. — Точно затова си толкова добър учен. Всички знаем как да изчислим цифрите и фактите. Но на много от нас ни липсва въображение.

Искаше му се да има кърпичка, която да й предложи. Или още по-добре, да има смелостта да избърше самотната сълза, която се плъзгаше по бузата й. Вместо това Хейдън прочисти гърлото си и се върна към изчисленията.

— Смятам да предложа да се преместим с десет градуса на юг-югозапад.

— Така ли? И защо?

Доволен, че е попитала, Хейдън се зае да й обяснява.

Тейт стана и се премести зад него, за да вижда през рамото му екраните и нетърпеливо надрасканите бележки. От време на време поставяше ръка на рамото му или се привеждаше да види по-добре или да зададе някой въпрос.

Всеки път, когато го направеше, сърцето на Хейдън прескачаше един удар. Наричаше се глупак, дори застаряващ глупак, но това никак не влияеше на пулса му.

Усещаше мириса й. Всеки път, когато тя се засмееше с ниския си небрежно сексапилен смях, главата му се замайваше. Обичаше всичко в нея — ума й, сърцето й, а когато си позволяваше да пофантазира, и приказно кръшното й тяло. Гласът й бе като мед.

— Чу ли?

Как можеше да чуе нещо друго освен гласа й, след като изцяло се бе потопил в звука му?

— Какво?

— Не чуваш ли? — Тя посочи нагоре, откъдето идваше звукът на самолетни двигатели. — Сигурно носят храната. Ставай, Хейдън. Да идем горе на слънце и да позяпаме.

— Ама аз още не съм приключил с…

— Хайде де. — Засмяна, тя го сграбчи за ръката и го дръпна да стане. — Заврял се тук като някаква къртица. Няколко минути на палубата няма да ти навредят.

Разбира се, той тръгна с нея. Чувстваше се като молец, следващ пеперуда. Краката й бяха страхотни. Знаеше, че не бива да ги зяпа така, но невероятният оттенък на алабастър го зашеметяваше. Да не говорим за омайващото петънце, скрито в сгъвката на дясното й коляно.

Искаше му се да го докосне с устни. Само от мисълта да го направи и че действието му може да бъде посрещнато благосклонно, му се зави свят.

Наруга идиотизма си и си напомни, че ги делят тринайсет години. Носеше отговорност за нея и за експедицията.

Тя бе на борда на „Номад“ благодарение на препоръката, дошла директно от „Трайдънт“, чрез Посейдоновия филиал. Той се бе съгласил с радост. В края на краищата допреди няколко години тя бе неговата най-добра и най-обещаваща студентка.

Как си играеше слънцето с косата й — сякаш разпръскваше златна роса през червен пламък.

— Още един! — извика Тейт и заръкопляска заедно с другите от екипажа, когато поредният пакет се пльосна зад кърмата.

— Довечера ни чака кралска трапеза. — Лорейн, чието сочно дребно тяло бе напъхано във впита блузка без гръб и тесни шорти, се облегна на парапета. На долната палуба няколко моряци вече се качваха в надуваема лодка. — Да не забравите нещо, момчета! Дала съм поръчка за малко „Фюм Блан“, Тейт — намигна тя, после се обърна и запримигва с позлатените си ресници към Хейдън. — Докторе, къде се бяхте скрили вие двамката?

— Хейдън проверява някои изчисления. — Тейт се наведе над парапета и загледа лодката, която се бе отправила да прибере провизиите. — Надявам се, че не са забравили за шоколада.

— Ядеш сладки работи само защото си депресирана.

— А пък ти завиждаш, защото ти се лепят директно на задника.

Лорейн нацупи устни.

— Задникът ми си е страхотен. — Тя прокара пръст по въпросната част от анатомията си и надолу по бедрото и хвърли лукав поглед към Хейдън. — Нали така, докторе?

— Остави Хейдън на мира — започна Тейт и изписка, защото някой я сграбчи изотзад.

— Край на първи рунд. — Бауърс, жилав и мускулест, я вдигна на ръце. Докато останалите ръкопляскаха, той се втурна към едно от монтираните въжета. — Време за плуване, кексче медено!

— Ще те убия, Бауърс! — Тя знаеше много добре, че любимото занимание на специалиста им по роботика и компютри са закачките. Все още заливайки се от смях, тя направи немощен опит да се освободи. — Този път не се шегувам.

— Луда е по мен. — Той уви въжето около мускулестата си ръка. — По-добре се дръж здраво, моме кукурузена.

— Как става така, че все с мен се захващаш?

— Щото сме страхотна двойка. Дръж въжето. Аз Тарзан, ти Джейн!

Тейт се хвана за въжето и задържа дъх. Докато тарзанският крясък на Бауърс звънтеше в ушите й, тя се отблъсна заедно с него в празното пространство. Изкрещя от удоволствие. Безкрайната шир на морето се наклони под нея и когато въжето стигна върха на параболата си, Тейт се пусна. Въздухът изсвистя покрай нея, морето се втурна насреща й. Чу как Бауърс кряка като луд секунда преди да се вреже във водата.

Бе освежително хладна. Остави я да я обгърне изцяло, преди да зарита с крака към повърхността.

— Само 8,4 от японския съдия, Бомон, но те са си придирчиви по природа — намигна й Бауърс, после заслони очи. — О, боже всемогъщи, задава се Дарт! Всички вън от басейна!

От парапета Хейдън гледаше как Тейт и помощниците му лудуват като деца в междучасие. Почувства се стар и тромав.

— Хайде, докторе. — Лорейн му отправи една от флиртаджийските си усмивки. — Защо да не се топнем и ние?

— Лош плувец съм.

— Ами сложи си пояс, а още по-добре, може да използваш Дарт вместо дюшек.

Това го накара да се усмихне. В момента Дарт се плацикаше в Тихия океан като издута коркова тапа.

— По-добре само да погледам.

С все същата усмивка Лорейн сви голите си рамене.

— Както искаш.

На повече от три хиляди мили от мястото, където Тейт лудуваше в кристалната прегръдка на Тихия океан, Матю трепереше в ледените води на Северния Атлантически океан.

Фактът, че оглавяваше екипа по изваждане, не гъделичкаше гордостта му. С годините си бе пробил път нагоре в компанията „Фрик Салвидж“, залавяйки се с всяка задача, която носеше някакви пари. Сега отговаряше за подводните разкопки и прибираше десет процента от нетната печалба.

Освен това мразеше работата си и в червата.

Нищо не бе по-противно за гордостта на един търсач от това да е в екипажа на голям и грозен кораб, чиято задача е да вади метални останки от дъното на морето. Нито злато, нито съкровища щяха да открият на борда на „Уверен“. Плавателният съд от времето на Втората световна война бе покрит с вледенената кал на Северния Атлантически океан и нямаше друга стойност освен стойността на метала, от който беше направен.

Често, когато чувстваше пръстите си като ледени шушулки, а устата му посиняваше от студ, той си спомняше за дните, когато се бе гмуркал колкото за печалба, толкова и за удоволствие.

В топли огледални води, сред пъстри като скъпоценни камъни рибки. Помнеше чувството, изпълвало го при особения проблясък на златото или при вида на почернял сребърен диск.

Но търсенето на потънали съкровища бе удоволствие, а той имаше да плаща дългове. Лекари, адвокати, центрове за рехабилитация. Боже, колкото повече работеше, толкова повече дължеше. Ако преди десет години някой му бе казал, че животът му ще се превърне в омагьосан кръг от работа и плащане на сметки, щеше да му се изсмее в лицето.

Вместо това бе открил, че животът се смее в неговото.

Сигнализира на екипа си през мътилката. Беше време да започнат с бавното си издигане към повърхността. Проклетият грозник „Уверен“ лежеше на едната си страна, вече наполовина оголен от резачките на екипажа. Матю спря на първото място за почивка и се загледа в кораба, сипвайки сол в собствените си рани.

Някога бе мечтал за галеони и бойни кораби. Капери, пръскащи се по шевовете от злато и сребро. И още по-лошо, бе намерил един. И го бе изгубил. Както и всичко останало.

А сега не бе много повече от боклукчия, който събира старо желязо. Тук морето беше като пещера — тъмно, враждебно, почти безцветно, студено като рибешка кръв. Човек така и не успяваше да се почувства човешки в тези води, нямаше го усещането за свобода и безтегловност, което чувстваше гмуркачът в живите морета, само отчужденост и враждебност в среда, където няма какво друго да видиш освен същества, които изяждат и на свой ред биват изяждани.

Едно необмислено движение пропусна ледена струйка надолу по врата му, което му напомни, че независимо дали му харесва, или не, все пак е човек.

Той се придвижи до следващото място за почивка, като си напомняше да не бърза. Колкото и студена да бе водата, колкото и досадно да бе гмуркането, това бе царството на биологията и физиката. Веднъж, преди пет години, пред очите му един небрежен водолаз бе припаднал на палубата и бе умрял в мъки, защото бе решил да пропусне местата за почивка. Такова преживяване не влизаше в плановете на Матю.

Щом се качиха на борда, той посегна към горещото кафе, което му предложи един от помощниците по кухня. Когато зъбите му спряха да тракат, даде нарежданията си на следващия екип. Имаше твърдото намерение да каже на Фрик, че хората му ще получат премии за това пътуване, та каквото ще да става.

Доставяше му истинско удоволствие, че е взел страха на онова стиснато копеле Фрик. Достатъчно, за да бръкне по-дълбоко в джобовете си.

— Дойде пощата. — Помощникът, мършав френски канадец, когото знаеха само с името Лару, пое бутилките на Матю. — Оставих твоята в каютата ти. — Той се ухили, излагайки на показ лъскавия си златен преден зъб. — Едно писмо, много сметки. А аз получих шест писма, от шест любими. Може да ти дам едно. От Марсела. Не е много хубава, но те чука, докато ослепееш, оглушееш и онемееш. А, искаш ли?

Матю свали плътно прилепващата качулка на костюма си. Мразовитият въздух погали студено ушите му.

— Аз сам си избирам жените.

— Какво чакаш тогава? Трябват ти на тебе едно-две хубави чукания, Матю. Лару забелязва тези неща.

Матю зарея поглед към студеното сиво море.

— Тук жените са малко кът.

— Ти ела с мен в Квебек, Матю. Ще ти покажа къде да намериш хубаво пиене и хубаво чукане.

— По-добре спри да мислиш за секс, Лару. Както върви, ще висим тук още цял месец.

— Щом не ми остава нищо освен мисленето, смятам да си го задържа — извика Лару, докато Матю се отдалечаваше. И като се ухили под мустак, извади безценната си кесийка за тютюн и си сви една от любимите си дебели, отвратително смърдящи цигари. На момчето му трябваше опека, мъдростта на по-възрастен мъж и едно добро чукане.

Онова, от което се нуждаеше Матю, бяха кат топли дрехи и още една доза кафе. Първото намери в каютата си. Навлякъл дънки и пуловер, той прехвърли пощенските пликове, затиснати под един камък върху малката масичка, която му служеше за бюро.

Сметки, разбира се. Медицински, наемът на апартамента на Бък във Флорида, адвокатът, когото Матю бе ангажирал да уреди сметките, след като Бък бе потрошил един бар във Форт Лодърдейл, последният отчет от последния рехабилитационен център, в който бе вкарал чичо си с надеждата да го откаже от пиенето.

Самотното писмо му донесе все пак някаква радост.

„Рей и Марла“ — помисли си той и седна с остатъка от кафето си, предвкусвайки удоволствието. Веднъж на месец, в дъжд и пек, където и да бе той, те го намираха с писмата си.

Не бяха го разочаровали нито веднъж за осем години.

Както обикновено го чакаше приказливо писмо от няколко страници. Завъртяният женствен почерк на Марла изпъкваше до нетърпеливите драсканици, които Рей бе добавял във вид на бележки и послания в полето. Преди около пет години се бяха преместили близо до Северна Каролина и си бяха построили вила в селски стил откъм проливната страна на остров Хатерас. Марла изпъстряше писмата си с описания на Рей, който се мотаел безцелно из къщата, и със своя късмет, добър или лош, в градинарските постижения. Помежду това се вплитаха и подробности от морските им приключения. Пътуванията им до Гърция, Мексико, Червено море, както и гмурканията, които си организираха от време на време покрай бреговете на двете Каролини.

И, разбира се, пишеха за Тейт.

Матю знаеше, че тя наближава трийсетте, че работи по доктората си, че се присъединява към различни експедиции. Въпреки това си я представяше такава, каквато я помнеше от онова отдавна отминало лято. Млада, свежа и пълна с обещания. Сетеше ли се за нея през годините, усещаше едно смътно потрепване в сърдечната област, което го караше да се усмихва с носталгия. В съзнанието му Тейт и дните им заедно бяха придобили някакъв мътен блясък със златиста отсянка. Почти прекалено съвършен на фона на действителността.

Отдавна бе престанал да мечтае за нея.

Чакаха го дългове за изплащане, както и планове за осъществяване, макар и все още в неясното бъдеще.

Матю с наслада попиваше всяка дума на всяка страница. Очакваната покана да ги посети докосна някаква струна в душата му, струна, която го изпълни с копнеж и горчивина едновременно. Преди три години бе насилил Бък да отидат. Четиридневната визита далеч не се бе оказала успешна.

И все пак той още си спомняше колко добре се бе чувствал, зареял поглед във ведрите води на пролива през ветрилата на боровете и дафиновите дръвчета, докато гозбите на Марла галеха обонянието му, а Рей говореше за следващия потънал кораб и за следващия голям удар, който им предстоял. Докато Бък не успя да стигне до Окракоук, вмъквайки се гратис на ферибота, и не се напи като свиня.

Нямаше никакъв смисъл да ходи там пак. Да унижава себе си и да поставя семейство Бомон в неудобно положение. Стигаха и писмата.

Когато отгърна на последната страница, рачешкият почерк на Рей рязко и болезнено върна Тейт и онова лято в Карибите в центъра на вниманието му.

Божичко! Матю се върна в началото на страницата и я прочете втори път. Рей Бомон знаеше как да пуска бомби. В няколко кратки параграфа бе навързал динамит, чиито експлозии започваха с Тейт, минаваха през Вандайк и свършваха с „Изабела“.

Да се върне? Обзет от внезапна ярост, Матю удари писмото в масата. Проклет да е, ако се върне и извади от прахта най-големия си и потресаващ провал. Този бе животът му, нали? Такъв, какъвто бе. Не му трябваха стари призраци, които да го примамват към блясъка на златото.

Вече не бе търсач на потънали съкровища. Той скочи от стола и закрачи из тясната каюта. Нито искаше, нито му бе притрябвало да бъде. Някои хора живееха от мечти. Някога и той бе такъв… И не възнамеряваше отново да бъде.

Пари му трябваха на него, пари и време. Когато и двете неща се озовяха в джоба му, щеше да довърши онова, което бе започнато преди половин живот над мъртвото тяло на баща му. Щеше да намери Вандайк и да го убие.

А колкото до Тейт, тя не беше негова грижа. Някога й бе направил голяма услуга, спомни си Матю и се намръщи, загледан в писмото на масата. Най-голямата услуга в живота й. Ако е оплескала нещата, забърквайки се в някоя от мръсните игри на Вандайк, сама да се оправя. Вече е голяма жена, нали така? С първокласно висше образование и куп лъскави степени. Всичко това дължеше на него, мама му стара, и никой нямаше правото да го кара да се чувства отговорен за нея.

Но тя бе пред очите му, такава, каквато бе тогава — изпълнена с благоговение пред всяка сребърна монетка, усмихната в прегръдките му, храбро изправена пред акулата с водолазния нож в ръка.

Той изруга отново, изруга злобно. После още веднъж, тихо. Заряза писмото и чашата с кафе на масата и тръгна към каютата, където бе инсталирана радиостанцията. Трябваше да се обади на няколко места.

Тейт влезе в помещението, което екипажът бе нарекъл „Епицентър“. Беше претъпкано с компютри, клавиатури, монитори. Сонарният циферблат просветваше в зелено с движението на стрелката. Дистанционните за камерите, които правеха стереоснимки, бяха поставени на леснодостъпни места.

В момента обаче помещението се използваше повече като клуб за подрастващи, отколкото като научна лаборатория.

Дарт и Бауърс се бяха заврели в един ъгъл и се бореха със скуката, като мъчеха компютъра с един от поредните варианти на „Смъртоносна битка“11.

Беше късно, почти полунощ, и тя отдавна трябваше да е в каютата си, сладко заспала или заета с работа по дисертацията си. Но така и не можа да си намери място, а Лорейн бе в отвратително настроение. Каютата й се бе сторила твърде малка за двете.

Тейт награби шепа от бонбоните на Дарт и седна да погледа участъка от морско дъно, който се виждаше на монитора.

„Толкова е тъмно — лениво си помисли тя. — И студено.“ Миниатюрни светещи рибки си търсеха храна. Движеха се бавно, заобиколени от фосфоресциращи точки, които приличаха на звезди. Мекият гладък утаечен слой на морската равнина не предлагаше нищо интересно. И все пак живот имаше. Тя видя един морски червей, съвсем малко по-сложен от примитивно стомахче, да се плъзва в обсега на камерата. Огромните очи на една цистосома я накараха да се усмихне.

„По свой си начин това също е една приказна страна“ — помисли си Тейт. В никакъв случай не бе пустинята, за каквато я бяха смятали не един и двама океанографи навремето. И със сигурност не бе бунището, за каквото някои индустриални компании предпочитаха да я смятат. Вярно, че бе лишена от цветове, но тези чудновато прозрачни пулсиращи рибки и животинки я превръщаха в царство на тайнствата.

В безвремието и вечността й Тейт намираше някакво успокоение. Мониторът я унасяше като късна прожекция на стар филм, докато тя почти не задряма на стола.

После запримигва, докато подсъзнанието й се мъчеше да предаде на очите й онова, което ставаше пред тях.

Корал, раци. Те колонизираха всичко, което им паднеше. И в момента бяха заети точно с това. Дърво е, осъзна тя и се наведе напред. Корпус на кораб, покрит с обитателите на големите морски дълбочини.

— Бауърс!

— Ей сега, Тейт, първо трябва да довърша това момче.

— Бауърс, ела!

— Какво си се разбързала толкова? — Сбърчил чело, той се завъртя със стола си към нея. — Никой няма да ти избяга. Мама му стара! — Втренчен в монитора, той плъзна стола си напред и занатиска необходимите копчета, които да спрат движението на камерата.

С изключение на бибипкащите звуци, издавани от компютрите, в помещението цареше тишина, докато тримата се взираха в екрана.

— Може да е тя. — Гласът на Тейт бе изтънял от вълнение.

— Възможно е — отвърна Бауърс и се хвана на работа. — Заеми се с дигиталните, Дарт. Тейт, сигнализирай на мостика да дадат пълен стоп.

Следващите секунди минаха в мълчание. Докато лентите се въртяха, Бауърс приближи подвижния обектив и го нагласи на бавен обход.

Потъналият кораб гъмжеше от живот. Тейт си помисли, че Лиц и останалите биолози на борда скоро ще запеят благодарствени химни. Стиснала здраво зъби, тя задържа дъх. После го изпусна шумно.

— Оле, господи, гледайте! Виждате ли го?

Дарт отговори с нервно кикотене.

— Това е колелото. Вижте я само тая сладурана, лежи си там и ни чака да я намерим. Това е параход със странични колела, Бауърс! Това е проклетата прекрасна „Джъстин“!

Бауърс спря камерата.

— Деца — каза той и се изправи със залитане. — Мисля, че в момент като този трябва да кажа нещо дълбокомислено. — Той сложи ръка на сърцето си. — Успяхме, мамка му!

С дивашки крясък той сграбчи Тейт и я повлече в главоломно буги. От смях и вълнение очите й се напълниха със сълзи.

— Давайте да будим кораба — реши тя и хукна навън.

Първо притича до собствената си каюта да събуди сърдитата Лорейн.

— Слизай в Епицентъра, веднага!

— Какво? Потъваме ли? Изчезвай, Тейт. Тъкмо ме съблазняваше Харисън Форд.

— Той ще почака. Слизай долу. — За да подсигури подчинението на Лорейн, тя издърпа чаршафа от свитото й на кълбо голо тяло. — Само си метни нещо преди това, за бога!

Остави Лорейн да я ругае и хукна по коридора към каютата на Хейдън.

— Хейдън? — борейки се да удържи напиращото в гърлото й истерично кикотене, тя затропа по вратата му. — Хайде, Хейдън, тревога първа степен, всички на палубата, вадете инструкциите!

— Какво става? — Без очилата си, с широко отворени като на сова очи, със стърчаща коса и благоприлично увито около кръста одеяло, той примигна срещу Тейт. — Пострадал ли е някой?

— Не, всички са направо върха. — В този момент тя бе съвсем сигурна, че той е най-сладкия мъж, когото е виждала. И следвайки импулса си, обви ръце около врата му, като почти го събори, и го целуна — О, Хейдън, нямам търпение да…

Първоначалният шок, когато устата му се впи жадно в нейната, я свари напълно неподготвена. Знаеше кога мъжките устни целуват със страст, познаваше нуждата, която караше мъжките ръце да треперят.

Заради двама им, тя се отпусна и нежно постави ръка на бузата му, изчаквайки целувката да прегори.

— Хейдън…

— Извинявай. — Ужасен, той се отдръпна вдървено. — Хвана ме неподготвен, Тейт. Не трябваше да правя това.

— Няма нищо. — Тя се усмихна и сложи ръце на раменете му. — Наистина няма нищо, Хейдън. Мисля, че и двамата бяхме неподготвени, освен това беше хубаво.

— Като колеги… — започна той, ужасен да не започне да заеква. — Като твой ръководител, аз нямам право да се възползвам.

Тя потисна въздишката си.

— Хейдън, беше само една целувка. И аз те целунах първа. Надявам се, че няма да ме уволниш заради това.

— Не, разбира се, че не. Само исках да кажа, че…

— Искаше да кажеш, че ти се е приискало да ме целунеш, че го направи и че беше хубаво. — Тя го погали по бузата. — Дай да не откачаме заради това. Още повече че имаме далеч по-добър повод да откачим. Искаш ли да знаеш защо едва не разбих вратата ти, измъкнах те от леглото и се хвърлих на врата ти?

— Ами аз… — Той побутна очилата, които не носеше и се ръчна в носа. — Да.

— Хейдън, открихме „Джъстин“. А сега се дръж — предупреди го тя, — защото пак ще те целуна.

Глава 12

Дроидът свърши работата. И точно в това беше проблемът. Седмица след началото на изкопните работи по „Джъстин“ Тейт с изненада усети, че я мъчи неясно чувство на неудовлетворение.

Бяха се оправдали всичките им надежди. „Джъстин“ беше истинско съкровище. Златни монети, златни кюлчета — някои от тях по трийсет килограма едното. Истинско изобилие от артефакти бе изнасяно ежедневно на повърхността. Дроидът се трудеше усилено, копаеше, издигаше и местеше плячката, докато Бауърс и Дарт го командваха от Епицентъра.

От време на време Тейт прекъсваше собствената си работа, заставаше пред екрана и наблюдаваше как машината вдига тежък товар с механичните си ръце или нежно захваща с щипците си някоя морска гъба, която биолозите щяха да изследват.

Експедицията бе пожънала пълен успех.

Тейт страдаше от дълбоко чувство на завист към един грозен метален робот.

На работното си място в каютата на носа тя правеше снимки, преглеждаше и каталогизираше различни вещи, типични за живота от средата на деветнайсети век. Брошка-камея, парчета от фаянсови съдове, лъжици, калаена мастилница, прояден от червеите дървен детски пумпал. И, разбира се, монетите. Сребърни и златни монети лежаха натрупани на купчини върху работната й маса. Благодарение на труда на Лорейн в лабораторията всички те блестяха, сякаш току-що излезли от монетния двор.

Тейт взе една златна петдоларова монета, красив малък диск с щемпел от 1857 година, годината, в която бе потънала „Джъстин“. През колко ли ръце бе минала? Не много, навярно. Може би е стояла в чантичката на някоя дама или в джоба на някой джентълмен. Може би с нея са платили за бутилка вино или за кубинска пура. За нова шапка. А може и никога да не е била използвана, а да са я пазили за някое дребно подаръче в края на пътуването.

Сега лежеше в ръката й, малка част от толкова много изгубени съкровища и отново намерени.

— Хубава е, нали? — каза Лорейн от вратата. Носеше поднос с артефакти, току-що почистени в лабораторията й.

— Аха. — Тейт остави монетата и я включи в компютърния каталог. — Има работа за цяла година.

— Това звучи като истинско щастие от устата ти. — Лорейн наклони глава. — Учените би трябвало да са доволни, когато са затрупани с работа.

— Аз съм доволна. — Тейт усърдно включи брошката в каталога и я сложи в един поднос отстрани. — Защо да не съм? Участвам в едно от най-вълнуващите открития в кариерата си, част съм от високоуважаван научен екип. Разполагам с най-доброто възможно оборудване и с по-добри от средните битови условия. — Тя взе детската играчка. — Трябва да съм полудяла, та да не съм доволна.

— Тогава ми кажи какво толкова те е подлудило?

Нацупила устни, Тейт завъртя пумпала.

— Ти никога не си се гмуркала. Трудно е да се обясни на човек, който никога не е слизал долу, който не го е виждал с очите си.

Лорейн седна и подпря крака на ръба на масата. Цветна татуировка на еднорог се виеше по вътрешната част на глезена й.

— Имам малко време. Защо не опиташ?

— Това не е никакво търсене на съкровища — започна Тейт. Гласът й трепереше от раздразнение, насочено изцяло към самата нея. — Само компютри, машини, роботика и… по свой начин е чудесно. Очевидно е, че без това оборудване никога нямаше да намерим „Джъстин“, нито да я разработим. — Нова вълна на раздразнение я накара да стане и да отиде до илюминатора, който й предлагаше единствената и твърде мизерна гледка към морето. — Никой не би могъл да я изтръгне от дъното и да я изучи без машините. Налягането и температурата правят невъзможно гмуркането на тази дълбочина. Проста биология и елементарна физика. Знам, че е така. Но, по дяволите, Лорейн, искам да сляза долу! Искам да я докосна. Искам да разровя пясъка със собствените си ръце и да намеря някой предмет от вчерашния ден на човечеството. Дроидът на Бауърс е единственият, който се забавлява.

— Да бе, и все се перчи по тоя повод.

— Знам, че звучи глупаво. — И тъй като наистина звучеше така, тя успя да се усмихне, когато се обърна към Лорейн. — Но да се гмуркаш край потънал кораб, да си там, до него, е наистина страхотно. А всичко това е толкова стерилно. Не предполагах, че ще се чувствам така, но всеки път, когато идвам тук да си върша работата, си спомням как беше преди. Първото ми гмуркане, първият потънал кораб, управлението на смукача, ваденето на конгломерат. Всичките рибки, коралите, тинята и пясъкът. Работата, Лорейн, елементарното физическо усилие. Чувстваш се сякаш си част от всичко. — Тя разпери ръце, после ги свали безжизнено. — Това тук изглежда толкова студено, толкова насилствено и безлично…

— И толкова научно? — вметна Лорейн.

— Наука без лично участие, за мен поне. Помня как намерих първата си сребърна монета. Испанска. Работехме по един кораб, който бяхме открили в Карибите. — Тя въздъхна и седна отново. — Бях на двайсет. За мен това бе едно пълно със събития лято. Открихме испански галеон, после го загубихме. Влюбих се и ми разбиха сърцето. Оттогава не съм била толкова силно обвързана с нещо или с някого. Не съм искала да бъда.

— Заради кораба или заради мъжа?

— И заради двете. В рамките на няколко седмици изживях пълно щастие и дълбока мъка. Трудно изпитание, когато си на двайсет. Същата есен се върнах в колежа с ясно поставени цели. Да си взема дипломата и да бъда най-добрата в моята област. Да се занимавам точно с това, с което се занимавам сега, и да спазвам разумна, професионална дистанция. И ето ме сега, осем години по-късно, седя и се чудя дали не съм допуснала ужасна грешка.

Лорейн вдигна високо едната си вежда.

— Не ти допада работата?

— Обичам работата си. Просто ми е трудно като гледам как машините вършат най-хубавата част от нея. И ме държат на въпросната разумна, професионална дистанция.

— На мен не ми звучи като кой знае каква криза, Тейт. Струва ми се, че просто трябва да си вземеш бутилките и да се позабавляваш. — Тя заразглежда ноктите си, които явно бе лакирала съвсем скоро. — Ако това е твоето определение за приятно прекарване. Кога за последен път си била в отпуска?

— Ами, я да видим… — Тейт се облегна назад и затвори очи. — Трябва да е било преди около осем години, ако не броим няколкото уикенда и Коледите, които съм прекарвала у дома.

— Тези не се броят — категорично заяви Лорейн. — Рецептата на доктор Лорейн е съвсем проста. Страдаш от пристъп на меланхолия. Като свършим тук, си взимаш един месец отпуска, отиваш някъде, където има много палми, и по цял ден си приказваш с рибите. — Лорейн внезапно разви жив интерес към маникюра си, втренчила очи в кораловорозовия лак. — А ако ти се прииска компания, Хейдън ще подскочи при възможността да дойде с теб.

— Хейдън?

— Ако използваме техническата терминология, човекът направо е луд по тебе.

— Хейдън?

— Да, Хейдън. — Лорейн се отблъсна назад, така че стъпалата й тупнаха с плясък на пода. — За бога, Тейт, глуха ли си, сляпа ли си, не знам! Той е лапнал по теб от седмици.

— Виж… — започна Тейт. — Ние сме приятели, Лорейн, колеги. — После си спомни как я бе целунал в нощта, когато бяха открили „Джъстин“. — По дяволите!

— Той е страхотен мъж.

— Такъв е, разбира се. — Смаяна, Тейт прокара ръка през косата си. — Просто никога не съм го възприемала по този начин.

— Той обаче те възприема точно по този начин.

— Не е хубаво — промърмори Тейт. — Не е хубаво да се забъркваш с човек, с когото работите заедно. Знам го.

— Изборът си е твой — небрежно отвърна Лорейн. — Само си помислих, че е крайно време някой да даде едно рамо на човека и да те уведоми. Освен това трябва да те уведомя, че някакви представители на „Морско проучване“ и „Посейдон“ ще идват да огледат находките и да извозят част от тях. И ще водят филмов екип.

— Филмов екип. — Тейт автоматично запрати проблема с Хейдън в задните стаички на ума си. — Мислех, че видеоматериалите са наша грижа.

— Ще използват и нашите. Ще снимат документален филм за нас, така че не забравяй червилото и спиралата.

— Кога трябва да пристигнат?

— Тръгнали са.

Тейт взе дървения пумпал, обхвана го собственически с ръце и заяви:

— Няма да вземат нищо, което не съм прегледала и включила в каталога.

— Гледай да им го кажеш. — Лорейн тръгна към вратата. — Но не забравяй, че ние сме просто наемен помощен персонал.

„Наемен помощен персонал“ — помисли си Тейт и внимателно остави пумпала. Може би в това беше цялата работа. Незнайно как се бе превърнала от независима жена, търсеща приключения, в компетентна пчеличка, която се труди за лишена от лице корпорация.

Но пък нали именно това й даваше възможност да работи. Учените от край време са били просяци. И все пак…

Много „и все пак“ имаше в живота й, осъзна Тейт. Трябваше да отдели известно време и да реши кои от тях наистина имат значение.

Матю реши, че си е изгубил ума. Беше напуснал работата си. Работа, която мразеше, но работа, която му бе помагала да плаща сметките и да заделя малко настрани, колкото да спаси от окончателна смърт една-две малки свои мечти. Без тази работа яхтата, която бе строил парче по парче през годините, никога нямаше да бъде завършена; чичо му щеше да живее от социални помощи, а самият той щеше да е голям късметлия, ако след половин година му останеха достатъчно дребни да си поръча и един свестен обяд.

Не само бе напуснал работата си, а и се бе оказал принуден да вземе Лару със себе си. Човекът просто си бе събрал багажа и бе отплавал с него, без някой да го е молил въобще. Както Матю виждаше нещата, сега бе вързан с двама зависими от него хора, които прекарваха по-голямата част от времето си да се карат помежду си и да му изтъкват собствените му недостатъци.

И ето го сега, седи пред една каравана в южната част на Флорида и се чуди в кой точно момент си е изгубил ума.

Писмото от семейство Бомон бе поставило началото. И онова, което пишеше в него за Тейт, за Вандайк и естествено, за „Изабела“. Бе върнало към живот твърде много спомени, твърде много провали и твърде много надежда. Преди да си позволи да помисли за последствията, вече си бе опаковал нещата.

Сега, когато мостовете зад него горяха, разполагаше с много време за мислене. Какво, за бога, щеше да прави с Бък? Пиянството му отново бе излязло извън контрол.

„Голяма изненада, няма що“ — помисли си Матю. Всяка година се връщаше във Флорида да прекара едномесечния си отпуск в опити да го изтръгне от алкохолната зависимост. И всяка година се връщаше обратно в морето, терзан от чувство за вина, съжаление и тъга, защото усилията му се бяха оказали напразни.

Дори сега до ушите му стигаше гласът на Бък, извисен в пиянска горчивина. Въпреки дъжда, който упорито се изливаше от небето, Матю остана навън, под ръждясалия пробит навес.

— Каква е тая помия? — питаше Бък, тракайки из миниатюрната кухничка.

Лару не си направи труда да вдигне глава от книгата, която четеше.

— Чорба от риба с много подправки. Семейна рецепта.

— Помия — повтори Бък. — Френска помия. — Небръснат, облечен в дрехите, с които беше спал, Бък отвори с трясък вратата на барчето в търсене на пълна бутилка. — Не я ща да ми умирисва къщата.

В отговор Лару обърна страницата.

— Къде ми е уискито, мамка му? — Бък напъха ръката си в шкафа, при което събори и разпиля малкото продукти в него. — Имах си една бутилка тук, дяволите да я вземат.

— Аз предпочитам божолето — отбеляза Лару. — На стайна температура. — Той чу мрежестата врата да се отваря и отбеляза докъде е стигнал с романа на Фокнър, който четеше. Вечерното шоу щеше да започне всеки момент.

— Крадеш ми уискито, а, шибано канадско говедо?

Лару тъкмо се бе озъбил, когато Матю влезе в караваната.

— Няма уиски. Изхвърлих го.

Притеснен повече от загубата на сутрешната си дажба алкохол, отколкото от протезата, Бък се обърна към него.

— Нямаш право да ми взимаш бутилката.

„Кой е този човек — помисли си Матю, — този непознат?“ Дори Бък да бе някъде там, зад подпухналото, небръснато лице и зачервените помътнели очи, Матю вече не го виждаше.

— Със или без право — спокойно каза той, — го изхвърлих. Опитай с малко кафе.

В отговор Бък грабна каничката от печката и я запрати в стената.

— Е, кафето отпада. — Усетил порива да свие ръцете си в юмруци, Матю ги пъхна в джобовете. — Ако искаш да пиеш, ще трябва да го правиш някъде на друго място. Нямам намерение да те гледам как сам се убиваш.

— К’вото правя си е моя работа — промърмори Бък, стъпвайки по натрошеното стъкло и разлятото кафе.

— Не и докато аз съм тук.

— Ти пък кога ли си тук! — Бък се подхлъзна, но успя да се задържи на крака. Лицето му почервеня от унижение. Всяка стъпка му напомняше за загубата. — Появяваш се тук, когато ти скимне, и изчезваш пак така. Нямаш работа да ми казваш какво да правя в собствената си къща, момче.

— Къщата е моя — тихо каза Матю. — А единственото, което ти правиш в нея, е да умираш.

Можеше да избегне удара. Вместо това философски прие юмрука на Бък, който се заби в челюстта му. Някаква извратена част на съзнанието му остана доволна, че чичо му все още може да удря добре.

Докато Бък го гледаше втренчено, Матю избърса с ръка кръвта по устната си.

— Излизам — каза той и прекрачи прага.

— Върви си, махай се! — Бък се дотътри до вратата и завика след него през барабанящия по покрива дъжд. — В това най те бива. И хич не се връщай, чу ли? Тук на никого не си притрябвал. На никого!

Лару изчака, докато Бък се довлече до спалнята, после се изправи и тръгна да изключи котлона, на който вреше чорбата. Взе своето яке и това на Матю и се измъкна от караваната.

Бяха във Флорида само от три дни, но той знаеше съвсем точно къде ще отиде Матю. Нагласи козирката на кепето си, така че дъждът да не го шиба в лицето, и се запъти към яхтклуба.

Беше полупразен, а вратата на бетонния гараж, който Матю бе наел до края на месеца, зееше отворена. Откри го вътре, седнал при носа на почти готовата яхта.

Беше двукорпусна, широка почти колкото и дълга. Първия път, когато я зърна след пристигането им, Лару бе силно впечатлен. Хубава бе. Е, нищо изискано, но изглеждаше яка и стабилна. Точно каквото Лару харесваше и в яхтите, и в жените.

Матю бе проектирал палубната секция напречно на най-горната част на корпусите, така че да остава над водата и в бурно море. Всеки от двата носа имаше вътрешна извивка, която създаваше известно омекотяване и осигуряваше не само по-плавно, но и по-бързо движение. Разполагаше с голяма трюмна и жилищна площ. Но според Лару най-гениалното в проекта бяха двайсетте квадратни метра открита предна палуба.

„Място за съкровище“ — помисли си Лару.

Липсваха й единствено довършителните работи. Боята и лакировката, мостовото оборудване, навигационните уреди. Както и подходящо име.

Той се качи на палубата, впечатлен за пореден път от острата, силна линия на носовете. „Направо ще пори водата — размечта се той. — Ще лети!“

— Е, кога ще го довършиш това нещо, а?

— Сега имам достатъчно време, както виждаш. — Матю си представи парапета. Мед и тиково дърво. — Само пари ми трябват.

— Аз имам много пари. — Замислен, Лару извади кожената си кесийка и се зае с бавното и според него приятно занимание по свиването на поредната цигара. — За какво друго ги харча, освен за жени? А те не са толкова скъпи, колкото си мислят повечето мъже. Така че може аз да ти дам парите да я довършиш, пък ти ще ми дадеш част от яхтата.

Матю се изсмя горчиво.

— И коя част искаш?

Лару внимателно навиваше хартията около тютюна.

— Лодката, дето я строи един мъж, е добро място за мрачни размишления. Едно ми кажи, Матю, защо го остави да те удари?

— А защо не?

— На мен ми се струва, че ще му се отрази добре, ако ти го удариш.

— Правилно. Направо върха. На мен ще ми се отрази страшно добре да съборя един…

— Инвалид? — меко довърши Лару. — Не, ти никога няма да го оставиш да забрави, че вече не е какъвто е бил.

Вбесен от внезапната болка, Матю скочи.

— От къде на къде ще ми говориш така, да те вземат дяволите! Какво знаеш ти за това? Направих всичко възможно за него.

— Вярно, направил си. — Лару запали клечка кибрит и я остави да пращи на милиметри от края на грижливо свитата цигара. — Плащаш за покрива над главата му, за храната в стомаха му, за уискито, с което се убива. На него му коства само гордостта.

— И какво да направя, по дяволите, да го изхвърля на улицата?

Лару вдигна рамене.

— Не искаш от него да бъде мъж и той не е мъж.

— Изчезвай.

— Аз мисля, че ти си привързан към вината си, Матю. Тя не ти дава да правиш онова, което искаш, и може би да се провалиш в него. — Той само се ухили, когато Матю го сграбчи за ризата. — Виж, с мен се отнасяш като с мъж. — Той вирна брадичка, без да е съвсем сигурен, че в следващата секунда няма да бъде счупена. — Можеш да ме удариш. И аз ще те ударя. Когато приключим, ще се споразумеем за яхтата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Отвратен, Матю го отблъсна. — Не ми трябва компания, не ми трябва и още един партньор.

— Напротив, трябва ти. Освен това ти ми харесваш, Матю. — Лару седна и внимателно изтръска пепелта от цигарата в дланта си. — Ето как аз виждам нещата. Ти ще се върнеш да търсиш кораба, за който си ми казвал. Може да тръгнеш след онзи Вандайк, когото мразиш толкова много. Може дори да се върнеш за жената, която искаш. Аз идвам, защото нямам нищо против да бъда богат. Обичам да гледам добрата борба, а и имам слабост към романтиката.

— Ти си задник, Лару. Един господ знае защо въобще ти казах за тая работа. — Матю вдигна ръце и потри лицето си. — Сигурно съм бил пиян.

— Не, ти никога не си позволяваш да се напиеш. Говореше си сам, mon ami. Аз просто се случих наблизо.

— Може да се върна за потъналия кораб. А ако имам късмет, пътищата ни с Вандайк може и да се пресекат. Но няма никаква жена.

— Винаги има жена. Ако не е една, ще е друга. — Лару сви кльощавите си рамене. — Аз не разбирам защо мъжете си губят ума по разни жени. Една си тръгва, друга идва. Но враг, виж, за това си заслужава да се потрудиш. Колкото до парите, ами, по-приятно е да си богат, отколкото беден. Значи довършваме твоята яхта и тръгваме да търсим богатство и отмъщение, какво ще кажеш?

Матю предпазливо го измери с поглед.

— Оборудването, което искам, не е евтино.

— Нищо свястно не е евтино.

— Може никога да не открием кораба. Дори да го открием, разработването му няма да е нито лесно, нито безопасно.

— Без опасности животът не е интересен. Забравил си го, Матю.

— Може и така да е — промърмори Матю. Усети как нещо се размърдва в него. Кръвта, която бе оставил да улегне и изстине през годините. Той протегна ръка на Лару. — Давай да довършваме яхтата.

След три дни в гаража се появи Бък. Намерил бе бутилка отнякъде. Киселата воня на уискито го обграждаше като облак.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че ще стигнеш с това корито?

Матю продължи все така нежно да изглажда с пясък тиковия материал за парапета.

— До Хатерас за начало. Ще работя с Бомонови.

— Проклети аматьори! — С не съвсем стабилна походка Бък се отправи към кърмата. — За какъв дявол си построил тоя катамаран?

— Защото така искам.

— Единичният корпус на мене ми стигаше. Стигаше му и на баща ти.

— Това не е твоята яхта. Не е и неговата. Моята е.

От това болеше.

— Що за цвят е тоя, дето я боядисваш? Бебешко синьо, ега ти!

— Карибско синьо — поправи го Матю. — На мен ми харесва.

— Сигурно ще потъне още при първата буря. — Бък подсмръкна и устоя на желанието да погали един от корпусите. — Май двамата с Рей вече не ставате за друго освен за морски разходки.

Матю опита дървото, прокарвайки пръст по дължината му. Беше гладко като сатен.

— Ще търсим „Изабела“.

Тишината заискри като допрени оголени жици. Матю метна огладения парапет на рамо и се обърна. Бък се клатушкаше, сякаш беше в открито море.

— Хайде де!

— Рей е решил да тръгне. Открил е нещо, което иска да ми покаже. Веднага щом свърша тук, вдигам платна. Независимо на какво се е натъкнал Рей, тръгвам да я търся. Отдавна трябваше да го направя.

— Ти да не си се побъркал бе, момче? Знаеш ли какво ни струва тоя проклет кораб? Какво струва на мен?

Матю остави парапета настрани, готов за лакиране.

— Имам доста добра представа.

— Веднъж вече намери съкровище, нали? И го остави да си иде. Остави онова копеле Вандайк да ти го отмъкне. Загуби ми го, докато бях с единия крак в гроба. И сега си решил да се върнеш там и да ме зарежеш да изгния тука.

— Аз отивам. Какво ще правиш ти, си е твоя работа.

Пришпорен от паниката, Бък блъсна Матю в гърдите.

— Кой ще се грижи за нуждите ми тук? Ако се чупиш, парите ще свършат след месец. Длъжник си ми, момче. Аз ти спасих скапания живот. Аз изгубих крака си заради теб. Изгубих всичко заради теб.

Вината отново дойде, на вълни, които биха удавили и най-силния мъж. Но този път Матю поклати глава. Повече нямаше да потъва.

— Изплатих си дълга към теб, Бък. Осем години си скъсвах задника от работа, за да можеш ти да се напиваш до безсъзнание и да ме караш да плащам за всеки дъх, който си поемаш. Стига толкова. Тръгвам да търся нещо, което сам се бях убедил, че не мога да имам. И ще го намеря.

— Ще те убият, Матю. „Изабела“ и „Проклятието на Анжелик“. А ако те не успеят, ще го направи Вандайк. Тогава какво ще стане с мен?

— Точно каквото става и сега. Ще стоиш на два крака. За единия от които съм платил аз.

Този път не посрещна безропотно удара. Вместо това хвана юмрука на Бък сантиметри преди да го удари в лицето. И без да мисли, блъсна чичо си назад и Бък се строполи върху кърмата на лодката.

— Направи го още веднъж и ще те пребия, без да ми пука за годините ти. — Матю разкрачи крака и се приготви да посрещне Бък, ако той го нападне повторно. — След десет дни отплавам за Хатерас заедно с Лару. Можеш да се стегнеш или можеш да вървиш по дяволите. Ти избираш. А сега се махай оттук. Имам работа.

Бък избърса устата си с трепереща ръка. Несъществуващият му крак запулсира — противен, хилещ се призрак, който така и не се бе отказал да го тормози. Със свито сърце, той забърза навън да си намери бутилка.

Останал сам, Матю вдигна друга част от парапета и се хвана на работа.

Глава 13

Що се отнасяше до Вандайк, Манзанило бе единственото място на света, където си заслужаваше човек да прекара първите дни на пролетта. Кацналата на скалите къща на западния мексикански бряг му предоставяше възможно най-живописната гледка към неспокойните води на Тихия океан. Нищо не му действаше така отпускащо, както да стои пред остъклената стена и да гледа вълните, които се разбиваха и изригваха долу.

За него силата никога не губеше своето очарование.

Беше зодия Водолей и смяташе водата за своя стихия. Обичаше да я гледа, да я слуша, да я усеща с обонянието си. Макар да пътуваше много, както по бизнес, така и за удоволствие, никога не се задържаше за дълго далеч от стихията си.

Всичките му къщи бяха купени или построени в близост до някакъв воден басейн. Вилата му на Капри, плантацията на Фиджи, бунгалото на Мартиника. Дори и къщата му от червеникавокафяв камък в Ню Йорк имаше прекрасна гледка към Хъдзън. Но той питаеше особена любов към мексиканското си убежище.

Не че това му пътуване бе пътуване за удоволствие. Работната етика на Вандайк бе също толкова подчинена на дисциплината, колкото и всичко в него. Наградите се печелеха — а той бе спечелил своята. Той вярваше в тежкия труд, в упражняването на тялото наред с упражняването на ума. Вярно бе, че беше наследил голяма част от богатството си, но той не си бе губил времето, нито бе намалил първоначалния си капитал. Напротив, бе го надграждал, упорито и умело, докато не утрои с лекота наследството, което беше получил.

Смяташе се за дискретен и достоен човек. Бе всичко друго, но не и един търсещ популярност Тръмп. Вандайк преследваше личните и бизнес целите си тихо, звездата му светеше с фин, едва доловим блясък, който държеше името му далеч от пресата и заглавията на таблоидите.

Освен ако той не ги поръчваше. Публичността, когато бе от нужния вид, можеше да потули някоя сделка или да наклони везните в правилната посока.

Никога не се беше женил, макар дълбоко да се възхищаваше на жените. Бракът бе договор, а отмяната на този тип договори твърде често завършваше с вадене на кирливите ризи, и то нерядко публично. В резултат на този договор често се появяваха наследници, а наследниците можеха да бъдат използвани злонамерено.

Вместо това той внимателно подбираше компаньонките си и се отнасяше към тях със същото уважение и любезност, с каквито се отнасяше към всеки от своите служители. А когато поредната жена спреше да го забавлява, тя биваше щедро отпращана.

Малко бяха онези, които се оплакваха.

Миниатюрната италианска благородничка, от която се бе отегчил наскоро, се бе оказала нещо като проблем. Леденопрозрачните диаманти, които й бе предложил като прощален подарък, не бяха охладили горещия й темперамент. На практика тя го бе заплашила. С известно съжаление той уреди да й бъде даден урок. Но бе дал строги указания да не остават видими следи.

В края на краищата тя имаше хубаво лице, както и тяло, което му бе доставяло изключително удоволствие.

Струваше му се, че насилието, добре овладяното насилие, е инструмент, който никой преуспял мъж не може да си позволи да пренебрегне. В последните години го бе използвал често и, както си мислеше, доста успешно.

Странно, но то му носеше много по-голямо удоволствие, отколкото бе очаквал. Нещо като лесна чувствена печалба, реши той. Пред себе си би могъл да признае, че да плаща за него често смекчава пристъпите на черна ярост, които го измъчваха.

Толкова много мъже познаваше. Мъже, които като него контролираха огромни състояния и управляваха финансови империи, и които губеха проницателността си, като се примиряваха с един, после с втори провал и правеха твърде много компромиси. Или просто се изтощаваха до смърт в стремежа си да останат на върха. „Чувството за неудовлетвореност — помисли си той — гноясва, когато е потиснато. Мъдрият човек намира начин да се отпусне и винаги, винаги брои печалбата.“

Сега го чакаше работа, работа, която му доставяше удоволствие. В момента негов приоритет бе „Номад“ — и екипажът му, и неговата изключителна находка.

Както бе наредил, докладите го чакаха на бюрото му. Сам бе подбрал екипа за своята експедиция, от учените и техническия персонал чак до последния кухненски помощник. Фактът, че инстинктите му за пореден път се бяха оказали на висота, му доставяше истинска радост. Не го бяха подвели. След края на експедицията щеше лично да се погрижи всеки член на екипажа на „Номад“ да получи заслужената премия.

Искрено се възхищаваше на учените, на логиката и дисциплината им, на въображението им. Беше изключително доволен от Франк Лиц, както в ролята му на биолог, така и в тази на шпионин. Лиц го държеше в течение на отношенията вътре в екипажа на „Номад“, до най-интимните подробности.

Да, Лиц определено бе добра находка, особено след разочарованието, което му бе поднесъл Пайпър. Младият археолог бе обещаващ. С изключение на онзи малък недостатък, който го бе направил немарлив.

Пристрастеността водеше до липса на ред. Самият той се бе отказал преди години от цигарите с единствената цел да докаже на себе си, че е в състояние да го направи. Вътрешната сила се равняваше на властта над околните. Жалко, че на Пайпър му липсваше вътрешна сила. Накрая Вандайк му бе дал непречистения кокаин, който го уби, без капка съжаление.

Всъщност се бе оказало доста вълнуващо. Един вид дисциплинарно уволнение.

Вандайк се облегна удобно и се зачете в докладите на Лиц и неговия екип от морски биолози за екосистемата, за растенията и животните, които бяха колонизирали останките на „Джъстин“. Гъби, златен корал, червеи. Вандайк се интересуваше от всичко.

Всичко можеше да се прибере и използва.

Със същото уважение и интерес той проучи докладите на геолозите, химиците, на представителите, които бе изпратил да наблюдават операцията и резултатите от нея.

Като дете, на което са дали лакомство, Вандайк остави доклада на археолозите за накрая. Той беше добре организиран, подробен и ясен като кристал. Всички подробности бяха налице, до последния фаянсов чиреп. Всеки артефакт бе описан, датиран и фотографиран, всеки предмет каталогизиран според датата и часа на откриването му. Имаше препратки към доклада на химиците във връзка с обработката, тестуването и почистването на всеки артефакт.

Изпълни го бащинска гордост, докато четеше чисто напечатаните страници. Беше страшно доволен от Тейт Бомон, дори я смяташе за свое протеже.

От нея щеше да се получи идеален заместник на нещастния Пайпър.

Решението му да наблюдава научния й напредък през годините вероятно бе резултат на някакъв импулс. И импулсът се бе изплатил стократно. Как само се бе изправила срещу него на борда на „Триумф“. Умните й очи горяха от праведен гняв, а това го изпълваше с възхищение. Смелостта е ценно качество, когато е придружена с подреден ум.

Тейт Бомон притежаваше и двете.

В професионално отношение тя бе надскочила първоначалните му очаквания. Беше се дипломирала трета в курса си, а първата си публикация бе направила още като второкурсничка. Дипломната й работа беше истинско бижу. Щеше да защити доктората си години преди повечето от състудентите си.

Тя го вълнуваше.

Толкова го вълнуваше, че бе отворил няколко врати по пътя й. Врати, които дори нейните умения и упоритост нямаше да успеят да й открехнат. Възможността да участва в изследването с двуместната подводница край бреговете на Турция на дълбочини от двеста метра я бе издействал той. Макар че, като грижовен чичо, не се бе възползвал от това. Все още.

Личният й живот също бе спечелил възхищението му. В началото бе останал разочарован от раздялата й с Матю Ласитър. Една продължителна връзка щеше да подпомогне контрола му над Матю. И все пак бе останал доволен от очевидно добрия вкус на Тейт, който не й бе позволил да се свърже с човек, който стои толкова по-долу от нея.

Беше се концентрирала над учението, над целите си, точно както би очаквал от собствената си дъщеря, ако имаше такава. На два пъти се бе впускала в романтични преживявания. Първия път бе по-скоро резултат на младежки бунт, според Вандайк. Младият мъж, с който бе излизала в първите седмици след завръщането си в колежа, едва ли бе повече от експеримент, бе сигурен в това. И много скоро бе разкарала този мускулест, празноглав атлет.

На жена като Тейт й подхождаха мъже с интелект, стил, възпитание.

И наистина, след дипломирането си тя бе започнала връзка с един от състудентите си, човек, който споделяше много от собствените й интереси. Връзката бе продължила почти десет месеца, причинявайки на Вандайк известна тревога. Но и на това бе сложен край, когато той бе уредил да предложат работа на младежа в океанографския институт в Гренландия.

За да осъществи напълно потенциала си, Тейт трябваше да ограничи нещата, които я разсейват, така както бе правил той през годините. Бракът и семейството щяха само да размият приоритетите й.

Беше доволен, че работи за него. Смяташе да я задържи, засега в периферията. След време, ако продължеше да доказва стойността си, щеше да я изтегли в ядрото.

Жена с интелигентност и амбиции като нейните щеше да разбере колко голям е дългът й към него и щеше да оцени онова, което той можеше да й предложи за в бъдеще.

Един ден щяха да се срещнат отново и да работят рамо до рамо.

Той беше търпелив човек и можеше да я изчака. Както чакаше „Проклятието на Анжелик“. Инстинктите му нашепваха, че когато моментът назрее, едното ще го отведе при другото.

Тогава щеше да има всичко.

Вандайк хвърли поглед към факса, който бе започнал да жужи. Изправи се и си наля голяма чаша прясно изстискан портокалов сок. Ако разписанието му за деня не бе толкова натоварено, щеше да прибави и капка шампанско. Но малките удоволствия можеха да почакат.

Взе факса и вдигна вежда. Беше последният доклад относно Ласитърови. Значи така — Матю е зарязал кораба и се е върнал при чичо си. Може би ще натика впиянчения глупак в поредния рехабилитационен център. Не преставаше да се учудва на факта, че Матю още не е зарязал стареца да се въргаля в собствения си бълвоч и не е духнал нанякъде.

„Семейна лоялност“ — помисли си той и поклати глава. Нещо, което Вандайк знаеше, че съществува, но самият той никога не бе изпитвал. Ако собственият му баща не бе умрял съвсем навременно на петдесетгодишна възраст, Вандайк щеше да осъществи плановете си по завземане на контрола над семейния бизнес. За щастие, нямаше братя и сестри, с които да си съперничи, а майка му бе изтляла тихо в една скъпа психиатрична клиника, когато той бе едва на тринайсет години.

Беше останал само той, помисли си Вандайк, докато отпиваше от охладения сок. И богатството му. Заслужаваше си да използва една малка част от него, за да държи под око Матю Ласитър.

„Семейна лоялност“ — помисли си отново той и се подсмихна. Ако случаят бе такъв, то бащата на Матю сигурно бе намерил начин да предаде своята тайна на сина си. Рано или късно, Матю щеше да бъде принуден да тръгне след „Проклятието на Анжелик“. А той, търпелив като паяк, щеше да го чака.

Времето се развали и разкопките бяха прекратени за четиридесет и осем часа. Бурните вълни повалиха половината екипаж въпреки таблетките против морска болест. Тейт и железният й стомах преживяха бурята на работната маса с термос кафе отстрани.

Беше предоставила каютата на стенещата позеленяла Лорейн.

Рокендролните подскоци на кораба не й попречиха да включи в каталога най-новите постъпления към съкровището.

— Бях сигурен, че ще те намеря тук.

Тя вдигна глава — пръстите й спряха да шарят по клавиатурата — и се усмихна на Хейдън.

— Мислех, че си на легло. — Тя наклони глава. — Все още си малко блед, но си загубил оня интригуващ зеленикав оттенък. — Усмивката й подлярски се разшири. — Искаш ли бисквитка?

— Какво самодоволство! — Той внимаваше да не погледне към чинията с бисквити на масата. — Чух, че Бауърс си прекарвал страхотно, като засипвал Дарт с все по-нови и нови рецепти за свинско.

— Хм, Бауърс, аз и още няколко колеги се насладихме на обилна закуска тази сутрин. — Тя се засмя. — Успокой се, Хейдън, няма да ти я описвам. Ще седнеш ли?

— Неудобно е за един ръководител на екип да губи достойнството си по този начин. — Той с благодарност се настани на сгъваемия стол. — Прекалено много време в класната стая и твърде малко на фронта, струва ми се.

— Добре се справяш. — Доволна, че има компания, тя обърна гръб на монитора. — Целият филмов екип е на легло. Хич не ми е приятно, че се радвам на нечие нещастие, но си е истинско облекчение да се спасиш от досадното им присъствие за няколко дни.

— Един документален филм ще повиши неимоверно интереса към този тип експедиции — посочи той. — Можем да използваме публичността и субсидиите.

— Знам. Рядко можеш да се ползваш от облагите на частно субсидирана експедиция, и то такава, която се изплаща толкова добре. Виж това, Хейдън. — Тя взе един златен часовник в комплект с луксозен ланец. — Красив е, нали? Виж само гравюрата на капака. Направо можеш да подушиш розите.

Тя нежно поглади с палец фино гравираните пролетни пъпки преди внимателно да отвори капачето.

Въздишката излезе направо от сърцето й.

— В списъка на пътниците фигурират имената на Дейвид и Елизабет Макгауън — каза тя с натежал глас. — И трите им невръстни деца. Тя и най-голямата й дъщеря са оцелели. Загубила е сина си, другата си дъщеря и своя любим Дейвид. Времето е спряло за тях, и то завинаги. — Тя нежно затвори часовника. — Сигурно го е носил, когато корабът е потънал. Сигурно го е взел със себе си. Може дори да го е отворил и да е прочел посвещението за последен път, след като се е сбогувал с нея и с децата им. Повече никога не са се видели. Повече от сто години този символ на любовта й към него е чакал някой да го намери. И да си спомни за тях.

— Действа смиряващо, когато ученикът надмине учителя си — каза Хейдън. — У теб има повече, отколкото аз някога съм имал — добави той, когато Тейт го погледна изненадано. — Аз бих видял просто един часовник, стила на изработката, производителя. Бих си отбелязал посвещението, щастлив, че разполагам с дата, която да потвърди собствените ми изчисления за възрастта му. Можеше и да отбележа съществуването на Дейвид и Елизабет, и със сигурност щях да потърся имената им в списъка на пътниците. Но нямаше да ги видя. Нямаше да ги почувствам.

— Не е научно.

— Задачата на археологията е да изучава културата. Твърде често забравяме, че културата се създава от хора. Най-добрите от нас не го забравят. Най-добрите от нас му придават значение. — Той хвана ръката й. — Като теб.

— Не знам какво да правя, когато се натъжа от нещо такова. — Тя обърна ръка, така че пръстите им се преплетоха. — Ако можех, щях да взема това, да издиря праправнуците им и да им кажа: Вижте, това е част от Дейвид и Елизабет. Ето какви са били. — Тя се почувства глупаво и остави часовника на масата. — Но не е мой. Вече дори не е техен. На „Морско проучване“ е.

— Без „Морско проучване“ никога нямаше да бъде намерен.

— Знам това. Наистина. — Тейт изпита нуждата да изясни собствените си мисли и се наведе по-близо до него. — Това, което правим тук, Хейдън, е важно. Начинът, по който го правим, е новаторски и високоефективен. Освен съкровището, което вадим на бял свят, има и знание, открития, теории. Правим „Джъстин“ и хората, които са загинали с нея, реални и им даваме втори живот.

— Но?

— Ето тук се препъвам. Къде ще отиде часовникът на Дейвид, Хейдън? И десетките други лични ценности, които хората са носили със себе си? Нямаме контрол върху това, защото колкото и важна да е работата ни, ние сме само едни наемни работници. Ние сме едни мравки, Хейдън, мравки в рамките на огромен конгломерат. „Морско проучване“ към „Посейдон“, „Посейдон“ към „Трайдънт“ и така нататък.

Устните му се извиха.

— Повечето от нас прекарват научната си кариера като мравки, Тейт.

— И това задоволява ли те?

— Предполагам, че да. Мога да върша работата, която обичам, да преподавам, да чета лекции, да публикувам в печата. Без тези конгломерати и трохите, отпуснати от обществената им съвест или усета им към данъчни отбивки, никога нямаше да мога да отделя време за подобна практическа работа и пак щях да балансирам на ръба на бедността.

Беше вярно, разбира се. Звучеше съвсем логично. И все пак…

— Но дали е достатъчно, Хейдън? Трябва ли да е достатъчно? Какво пропускаме като сме тук? Без рискове, без очакването на лова. Без право или контрол върху това, което правим, и онова, което откриваме? Не ни ли грози опасността да изгубим страстното увлечение, което в крайна сметка ни е издигнало дотук?

— Теб не те грози. — Сърцето му започваше да приема онова, което разумът му бе нашепвал през цялото време. Никога нямаше да бъде негова. Тя беше екзотично цвете, а той обикновена трудолюбива пчелица. — Ти никога няма да го загубиш, защото е в центъра на същността ти.

Като вид символично сбогуване с една глупава мечта, той вдигна ръката й и притисна устни към нея.

— Хейдън…

Можеше да прочете в очите й загрижеността, съжалението и симпатията, като последното го изпълни с болка.

— Не се притеснявай. Просто знак на възхищение между колеги. Имам подозрението, че общата ни работа няма да продължи още дълго.

— Не съм решила — побърза да каже тя.

— Мисля, че си.

— Имам своите отговорности тук. И съм ти задължена, задето ме препоръча за тази работа.

— Името ти вече беше включено в списъка — поправи я той. — Аз просто одобрих избора.

— Но аз си мислех… — Тя сбърчи чело.

— Вече си си спечелила репутация, Тейт.

— Оценявам думите ти, Хейдън, но… Вече съм била в списъка, казваш? Чий списък?

— На „Трайдънт“. Шефовете там са били впечатлени от служебната ти характеристика. Всъщност останах с впечатлението, че има определен натиск да бъдеш включена от един от чичковците с парите. Не че не бях щастлив да се присъединя към препоръката.

— Разбирам. — По причини, които не би могла да назове, гърлото й пресъхна. — Кой може да е този чичко паричко?

— Както сама каза, аз съм само една мравка. — Той сви рамене и се изправи. — Както и да е, ще ми е неприятно да те изгубя, ако решиш да се оттеглиш преди края на експедицията, но изборът си е твой.

— Нали ти казах, че не съм решила. — Факта, че е била набелязана, я изнервяше, но въпреки това, тя се усмихна на Хейдън. — Благодаря все пак.

Обърна се към монитора си и затрака по клавиатурата, присвила очи към екрана. „Трайдънт“, бе казал Хейдън. Значи засега щеше да пропусне „Посейдон“ и „Морско проучване“. За да откриеш източника на властта, на което и да е ниво, първо трябва да разбереш откъде идват парите.

— Здравейте, приятели и съседи. — Бауърс се появи с бодра стъпка, захапал едно пилешко бутче. — Обядът е готов, поне за някои. — Веждите му заиграха в очакване Тейт да оцени шегата му.

— Я ми помогни малко, Бауърс.

— Веднага, сладурано. Винаги на твоите услуги.

— Засега ще ми е достатъчно, ако направиш една-две от твоите компютърни магии. Искам да разбера кой финансира „Трайдънт“.

— Ще пишеш благодарствени писма, така ли? — Той остави обяда си настрани, изтри ръце в предницата на ризата си и се хвана на работа.

— Хм… доста нива има тук — промърмори след малко той. — Имаш късмет, че съм най-добрия. Свързана си с главния компютър, така че хората, които ни трябват, са някъде там. Винаги е така. Искаш борда на директорите или какво?

— Не — бавно каза тя. — Забрави за борда. Собственикът на „Номад“, Бауърс, този, който стои зад корпорацията. Чий е корабът?

— Не би трябвало да е трудно да открием собственика. Не и с тази дружелюбна технология. На „Морско проучване“ е, бейби. Чакай малко… има дарител. Боже, как обичам филантропите. Някакъв шмекер на име Вандайк.

Тейт се втренчи в екрана.

— Сайлъс Вандайк?

— Той е голяма работа. Сигурно си чувала за него. Финансира цял куп експедиции. Човекът заслужава една голяма, звучна целувка. — Усмивката му се стопи, когато погледна лицето на Тейт. — Какъв е проблемът?

— Аз съм проблемът. — Тя стисна зъби, борейки се с внезапната ярост. — Тук съм благодарение на същия този кучи син. Този… Няма значение, измитам се.

— Измиташ се? — Бауърс се взираше озадачен в нея. — Къде се измиташ?

— Мисли си, че може да ме използва! — Почти заслепена от гняв, тя се втренчи в артефактите, които лежаха в спретнати купчинки на масата й. Часовникът на Дейвид и Елизабет. — Да върви по дяволите това копеле!

Матю затвори телефона и взе кафето си. Още един изгорен мост. Или може би, само може би, първите копки в основата на нов.

Утре сутринта отплаваше за Хатерас.

Ако не друго, това поне щеше да е добър тест за плавателните възможности на „Русалка“.

Яхтата беше завършена, боядисана, полирана и кръстена. През последните дни двамата с Лару на няколко пъти я бяха изпробвали на кратки разстояния. Бе се представила страхотно.

Матю се отпусна в стола. Бе приятно уморен. Може би най-сетне бе направил нещо истинско.

Дори и името й имаше особено значение за него. Отново бе сънувал онзи сън — за Тейт в дълбокото тъмно море. Не му трябваше Фройд, за да му го обясни. През последните няколко седмици често бе говорил с Рей. Името на Тейт бе извадено от забвение, също като „Изабела“ и спомените от онова лято.

Естествено, това го бе навело на някои мисли, бе обърнало погледа му към миналото и сънят се бе върнал.

Тейт можеше и да си остане само един тъжен спомен, но сънят бе толкова жив, че той се бе почувствал задължен да кръсти яхтата на него. А косвено и на нея.

Чудеше се дали ще я види. Едва ли. Предаде се на сладката заслужена отмора и си каза, че в крайна сметка това няма значение.

Вратата се отвори с протяжен вой, после се затръшна. Влезе Лару с две кесии, пълни със сандвичи и пържени картофки.

— Обади ли се? — попита той.

— Аха. Казах на Рей, че потегляме утре сутринта. — Матю вдигна ръце над главата си, преплете пръсти и се протегна. — Времето изглежда добро. За три-четири дни би трябвало да стигнем при нормална скорост. Тъкмо ще я разработим.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него и съпругата му. — Лару извади картонени чинии. — Не ти ли каза нещо повече за откритието си?

— Иска лично да го видя. — Внезапно изгладнял, Матю се зае с хамбургера. — Не смята да потегли към Карибите преди средата на април. Казах му, че това ни устройва.

Очите на Лару срещнаха погледа му и го задържаха.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ти си луд да се връщаш там. — Измършавялата физиономия на Бък се показа на вратата към спалнята и той влезе. — Онова място е прокълнато. „Изабела“ е прокълната. Отнесе баща ти, нали? — Той се приближи с бавна, премерена стъпка. — Едва не отнесе и мен. А трябваше.

Матю сложи толкова сол на картофките си, че Лару примигна.

— Баща ми си отиде заради Вандайк — спокойно каза той. — А твоя крак го отнесе акула.

— Заради „Проклятието на Анжелик“.

— Може и така да е. — Матю замислено дъвчеше. — Ако е така, значи имам основания да го търся.

— Това нещо носи лош късмет на Ласитърови.

— Време е да променя късмета си.

Бък загуби равновесие и се хвана за малката, покрита с линолеум маса.

— Сигурно си мислиш, че ми пука какво ще стане с теб само заради онова, което ще стане с мен. Обаче не е така. Баща ти очакваше от мен да се грижа за тебе. Направих каквото можах, докато можех.

— Отдавна нямам нужда от нечии грижи.

— Може и така да е. А може и да съм се издънил, що се отнася до теб и що се отнася и до мен, през последните години. Ти си всичко, което имам, Матю. Истината е, че ти си единственият, за когото ми е пукало някога.

Гласът на Бък се пречупи и Матю трябваше да затвори очи, за да прогони поне част от задушаващата го вина.

— Няма да прекарам остатъка от живота си да плащам за нещо, което не съм могъл да предотвратя, нито да те гледам как довършваш работата на акулата.

— Моля те да останеш. Може да започнем някакъв бизнес или… Да возим туристи, рибари, такива неща. — Бък преглътна с усилие. — Този път ще поема своята част от товара.

— Не мога да го направя. — Изгубил апетит, Матю бутна храната настрана и се изправи. — Ще търся „Изабела“. Независимо дали ще я намеря, или не, смятам да започна живота си отново. Потънали кораби колкото щеш и проклет да съм, ако прекарам остатъка от живота си във вадене на метални отпадъци или в разкарване на туристи, вместо да търся злато.

— Не мога да те спра. — Бък погледна треперещите си ръце. — Не съм си и мислил, че мога. — Той си пое дълбоко дъх и изправи рамене. — Тръгвам с теб.

— Виж, Бък…

— От десет дни не съм пил и капка, мамка му. — Бък сви юмруци, после се застави да отпусне ръцете си. — Трезвен съм. Може да не съм още съвсем в ред, но съм трезвен.

Матю го погледна за пръв път. Имаше дълбоки сенки, но очите му бяха бистри.

— И преди си издържал по десет дни, Бък.

— Да, обаче с чужда помощ. И аз имам дял, Матю. Само мисълта да се върна там ме плаши до смърт. Но ако ти отиваш, и аз отивам. Ласитърови се държат един за друг — успя да каже той преди гласът му отново да се пречупи. — Искаш да ти се моля да не ме оставяш тук ли?

— Не. Боже! — Той потри лицето си. Имаше най-малко десет логични и основателни причини да му откаже. И само една да се съгласи. Бък беше неговото семейство. — Не мога да ти бъда бавачка, нито да се притеснявам, че ще се добереш до поредната бутилка. Ще трябва да работиш и да заслужиш мястото си на „Русалка“.

— Знам какво трябва да правя.

— Лару. — Матю се обърна към канадеца, който тихо ядеше вечерята си. — Ти имаш дял. Какво мислиш?

В съгласие с добрия тон, Лару преглътна, избърса устата си с книжна салфетка и каза:

— Според мен още две ръце едва ли ще са излишни, стига да не треперят. — Той вдигна рамене. — Ако треперят, може да го използваш за баласт.

Бък стисна челюсти от унижението.

— Ще поема своята част от работата. Джеймс искаше „Изабела“. Ще ти помогна да му я намериш.

— Добре тогава — кимна Матю. — Събери си нещата. Отплаваме при изгрев.

Глава 14

Малкият самолет подскочи по пистата и сепна полузадрямалата Тейт. Последните трийсет и осем часа бе прекарала в почти непрекъснато движение, сменяйки кораби, самолети и таксита. Бе прекосила значителна част от Тихия океан, цял един континент и всички възможни часови зони.

Очите й казваха, че е ден, но тялото й не искаше и да знае.

В момента имаше чувството, че е направена от тънко чупливо стъкло, което може да се строши от всеки силен шум или неволно раздрусване.

Но пък си беше у дома. Или поне толкова близко до дома, на колкото отстоеше миниатюрното летище на остров Хатерас. Оставаше й само едно кратко пътуване с кола, след което, закле се Тейт, щеше да избягва всичко, което се движи, поне за следващите двайсет и четири часа.

Размърда се внимателно и посегна към сака си. Консервената кутия с перки, която бе хванала в Норфолк, беше празна, с изключение на нея и пилота. Веднага щом спряха, той се обърна назад и вдигна палец — жест, който тя му върна унило с още по-унила усмивка.

Знаеше, че има много да премисля, но умът й просто не искаше да се включи. Откакто бе открила връзката с Вандайк, я бе пришпорвала острата необходимост да се върне вкъщи. Сякаш съдбата се бе намесила. Тъкмо стягаше багажа си, когато баща й се обади с молба да се прибере веднага щом й бъде възможно да се оттегли от експедицията.

Е, беше се оттеглила. За рекордно време.

Оттогава не бе правила нищо друго освен да работи и да пътува, открадвайки си по няколко часа сън. Надяваше се Вандайк вече да е научил, че тя се намира на хиляди мили от поста си. Надяваше се да е разбрал, че го е надушила.

С куфарчето в едната ръка и сака, преметнат на рамо, тя слезе по тясната стълбичка и стъпи на пистата. Коленете й се подгъваха и тя с благодарност сложи тъмните очила, които спираха блясъка на облещеното слънце.

Видя ги почти веднага — махаха й жизнерадостно, докато тя чакаше пилота да извади куфара й от товарната секция.

Колко малко се бяха променили. Е, може сивите нишки в косата на баща й да бяха повече и отпреди, но и двамата бяха изправени, стройни и хубави. И двамата се хилеха идиотски, хванати за ръка, докато й махаха.

Половината от натрупаната по пътя умора се изпари само като ги гледаше.

„В какво, за бога, сте се набъркали?“ — чудеше се тя. Тайни, за които не можело да се говори по телефона. Заговори, планове, приключения. Онзи проклет амулет и дважди проклетият кораб. Проклетите Ласитърови.

Не ентусиазмът на Рей по повод подновеното му сътрудничество с Ласитърови бе онова, което бе натежало на везните в полза на пристигането й директно на Хатерас вместо в собствения й апартамент в Чарлстън. Само се надяваше той да я бе послушал и да е отложил разговора си с Матю. За нея бе неразбираемо защо някой от тях би искал да повтори онова ужасно лято.

Е, вече беше тук. Тя грабна дръжката и куфарът с колелца се затъркаля след нея. И щеше да вкара малко здрав разум в главите на чудесните си, но твърде наивни родители.

— Ох, слънчицето ми. Слънчицето ми, колко е хубаво да те видя! — Марла се метна на врата й и я притисна силно към себе си. — Толкова време мина! Този път те нямаше почти година.

— Знам. Домъчня ми за вас. — Тя се засмя и остави сака да се свлече от рамото й, така че да може да прегърне и баща си. — И за двамата. А вие изглеждате страхотно! — Тя се откъсна от прегръдката им, отстъпи крачка назад и ги огледа от главата до петите. — Направо страхотно. Мамо, косата ти е друга. Почти толкова къса, колкото беше моята преди.

— Харесва ли ти? — Съвсем по женски Марла потупа дръзко подстриганата си прическа.

— Много. Съвсем различна е. — И толкова младежка, че Тейт се зачуди как е възможно тази хубава младолика жена да й е майка.

— Напоследък много се занимавам с градината и косата все ми влизаше в очите. Слънчице, толкова си отслабнала! Сигурно си работила твърде много. — Сбърчила чело, тя се обърна към съпруга си. — Рей, нали ти казвах, че работи твърде много?

— Да, казваше ми — съгласи се той и завъртя очи. — По сто пъти на ден. Как беше пътуването, бебчо?

— Безкрайно. — Тя раздвижи рамене с надеждата да отпусне схванатите си мускули. Тръгнаха към малкия терминал, където Рей беше паркирал джипа. — Важното е, че вече съм тук.

— От което ние сме безкрайно щастливи. — Рей нареди багажа й на задната седалка. — Искахме да се включиш в това пътуване, но се чувствам виновен, че остави експедицията заради нас. Знам колко държеше на нея.

— Не толкова, колкото си мислех в началото. — Тя се настани на задната седалка и отпусна глава назад. Не искаше да споменава за Вандайк и другите подробности. Още не. — Доволна съм, че участвах в нея. Дълбоко се възхищавам на хората, с които работих, и с удоволствие бих работила отново с някои от тях. Всичко, което направихме, беше страхотно. И в същото време някак безлично. Докато стигнат до мен, артефактите бяха минали през толкова ръце, че беше все едно да изследваш нещо, което си взел от витрината на музей. — Тя уморено се протегна. — Разбирате ли?

— Да. — Тъй като Марла изрично го бе предупредила, Рей устоя на желанието да се разбъбри за собствените си планове. „Дай й малко време — бе настояла тя. — Карай полека.“

— Вече си си у дома, слънчице — каза Марла. — Първо ще хапнеш нещо вкусно и топло, после ще си легнеш.

— Съгласна. Само да ми се избистри главата и искам да чуя всичко за тая ваша идея да търсим „Изабела“.

— Като видиш какво съм открил — бодро каза Рей, когато завиха към село Бакстън, — ще разбереш защо нямам търпение да потеглим. — Той отвори уста да продължи, но забеляза предупредителния поглед на Марла и се отказа. — Като си отпочинеш, ще поговорим.

— Поне ми кажи какво толкова си открил — започна тя, когато баща й сви по пътеката през боровата гора и продължи нагоре по посипаната с пясък алея. — Ха, азалиите са цъфнали!

Забравила мисълта си, тя се наведе през прозореца, вдишвайки уханието на боровете, залива и цветовете, смесено със свежия мирис на морска вода. Беше като в приказка, точно както си го спомняше.

Марла умело бе пръснала цъфтящи храсти и пролетни и летни градински цветя между дърветата, така че цветните петна и лехи изглеждаха жизнерадостно диви и непланирани.

Покрай двуетажната къща от кедрови трупи с широка остъклена веранда цветните лехи лежаха в по-осезаем ред и нискорастящият скален кресон, слънчевите иглики и цъфналият градински чай отстъпваха пред кимащите кандилки и ралички. Едни от тях цъфтяха, а останалите чакаха сезона си.

— Започнала си да си правиш алпинеум — отбеляза Тейт, надигайки глава, когато завиха по широката пътека, успоредна с пролива.

— Моят нов проект. Мястото е сенчесто и нямам голям избор. Чакай само да видиш лехата ми с билки зад кухнята.

— Всичко изглежда направо приказно. — Тейт слезе от джипа и погледна към къщата. — И е толкова спокойно — тихо каза тя. — Само водата, птиците и бризът в клоните на боровете. Не знам как ви дава сърце да оставяте това място.

— Всеки път, когато се връщаме от някое от малките си пътешествия, откриваме, че ни е станало още по-мило. — Рей се натовари с багажа й. — Ще бъде страхотно местенце за двама пенсионери. — Той намигна на жена си. — Когато сме готови да пораснем.

— Ти вярваш ли си? — По-доволна, че е тук, отколкото бе смятала, че ще бъде, Тейт тръгна по чакъла, с който бе посипана полека изкачващата се нагоре пътека. — Ако питаш мен, самата аз ще съм готова да се отдам на плетки и бинго много преди някой от двама ви… — Тя рязко спря пред задната врата. Цветният хамак, който бе купила за баща си при едно пътуване до Таити, бе опънат на обичайното си, огряно от слънцето място. Но не бе празен. — Имате гости?

— Гости нямаме. Само стари приятели. — Марла отвори мрежестата врата. — Пристигнаха вчера малко преди да се мръкне. Доста уморени пътешественици ни се струпаха на главата, нали, Рей?

— Направо ни напълниха къщата.

Единственото, което Тейт можеше да види, бе един тъмен перчем, паднал над огледални слънчеви очила, и загатнатите форми на едно почерняло атлетично тяло. Достатъчно, за да накара стомаха й да се свие в болезнен възел.

— Какви стари приятели? — попита тя с внимателно преценен неутрален тон.

— Бък и Матю Ласитър. — Марла вече бе в кухнята и проверяваше мидената яхния, която бе оставила да се подгрява на печката. — И техният спътник Лару. Доста интересен образ, нали, Рей?

— И още как. — Рей продължаваше да се усмихва жизнерадостно. Така и не бе намерил сгоден случай да спомене пред Марла факта, че Тейт се бе противопоставила на подновеното съдружие. — Много ще ти хареса, Тейт. Ще оставя нещата ти в твоята стая. — И избяга.

— Къде е Бък? — попита Тейт майка си. Макар да бе влязла в кухнята, хвърляше по едно око през прозореца към хамака отвън.

— О, тук някъде е. — Тя опита яхнията и кимна одобрително. — Изглежда много по-добре в сравнение с последния път, когато го видяхме.

— Пие ли?

— Не. Нито капка, откакто е тук. Седни, слънчице. Ей сега ще ти сипя една чиния.

— По-късно. — Тейт изправи рамене. — Май е по-добре да подновя познанствата си.

— Чудесна идея. Кажи на Матю, че обядът е готов.

— Добре. — Смяташе да му каже много повече от това.

Пясъкът и меката трева заглушаваха стъпките й. Макар Тейт да бе сигурна, че той нямаше да помръдне дори да бе марширувала под звуците на духов оркестър. Слънцето го къпеше в лъчите си. „Красива гледка“ — вбесена си помисли тя.

Той наистина беше красив. Никаква обида и никакво презрение не можеха да отрекат този факт. Косата му беше разрошена и очевидно отдавна не бе виждала бръснар. Лицето му бе отпуснато в съня, великолепните линии на устата му бяха смекчени. Като че ли бе малко по-слабо отколкото преди осем години, бузите му малко по-хлътнали. И това само увеличаваше моменталния сексапилен ефект, който я удари като юмрук в стомаха. Тялото му бе стегнато, атлетично и изглеждаше твърдо като гранит под срязаните дънки и избелялата тениска.

Тя подробно го огледа, без да бърза, като внимателно проследяваше собствените си реакции, както би проследила лабораторен експеримент. Първоначално ускоряване на пулса може би, отсъди тя. Но това бе естествената реакция на всяка жена при вида на поразително красиво животно.

Бе доволна да докладва, че след първоначалното присвиване на вътрешностите не бе почувствала друго, освен раздразнение, негодувание и добрия старомоден гняв при факта, че го намира заспал в собствената си градина.

— Ласитър, копеле такова!

Той не помръдна. Гърдите му все така се надигаха и спадаха ритмично. Със зловеща усмивка тя заби пети в меката пръст, хвана ръба на хамака и напрегна мускули.

Матю се събуди по средата на кълбото си във въздуха. За миг зърна тревата, която се надигаше към него, и инстинктивно размаха ръце да омекоти сблъсъка. Изръмжа, когато се удари в земята, и изпсува, когато острата игличка на един трън се заби в палеца му. Замаян, той разтърси глава. Отметна косата си, завъртя се и седна на земята.

Първото нещо, което видя, бяха нечии малки, тесни стъпала, обути в удобни и износени високи кецове. Последваха ги краката. Следваха ги дълго. Дълги, женски и прекрасно оформени, в плътно прилепващ черен клин. При други обстоятелства би отделил много време да ги разучава със задоволство.

Премести погледа си малко по-нагоре и срещна една черна мъжка риза, която покриваше ханш, който определено не беше мъжки. Прекрасните високи гърди придаваха на ризата приятни извивки.

После и лицето.

Соковете, раздвижени от гледката на тялото, възвряха моментално.

Променила се беше. „Не е честно“ — помисли си той. Поразително. Направо ти пълни устата със слюнка. Докато на двайсет бе свежа, нежна и сладка, то жената, в която се бе превърнала, ти спираше дъха.

Кожата й бе като слонова кост, почти прозрачно чиста, с едва доловим оттенък на розово. Неначервените й устни бяха пълни, чувствени и стиснати в ядна муцунка, от която устата му пресъхна. Оставила бе косата си да порасне и сега тя бе пристегната назад в делова конска опашка, която откриваше лицето й. Очите й горяха гневно.

Осъзнавайки, че е на ръба да я зяпне като последния глупак, Матю се изправи и като един вид защита килна глава настрани и й отправи бърза, небрежна усмивка.

— Здрасти, Червенушке. Отдавна не сме се виждали.

— Какво, по дяволите, правиш тук и защо оплиташ родителите ми в абсурдните си планове?

Той нехайно се облегна на едно дърво. Коленете му се подгъваха.

— И аз се радвам да те видя — сухо каза той. — Не си разбрала. Плановете са на Рей. Аз само се включих в изпълнението им.

— По-вероятно си се включил в измамването му. — Отвращението се надигна в гърдите й като фонтан. Не бе възможно да го преглътне. — Съдружието се развали преди осем години и така ще си остане. Искам да се върнеш обратно в дупката, от която си изпълзял, където и да е тя.

— Ти ли командваш парада сега, Червенушке?

— Правя всичко възможно да защитя родителите си от теб.

— Не съм направил нищо на Рей или на Марла. — Той вдигна вежда. — Нито пък на теб, като стана дума. Макар че в това отношение имах доста възможности.

Бузите й пламнаха. Мразеше го, мразеше тези проклети очила, които криеха очите му и хвърляха към нея собственото й отражение.

— Вече не съм глупаво момиче, Ласитър. Знам съвсем точно какво представляваш. Един опортюнист без чувство за вярност и отговорност. Не ни трябваш.

— Рей не мисли така.

— На него му е меко сърцето. — Тя вирна брадичка. — Моето не е. Може и да си го подлъгал да си вложи парите в някакъв откачен план, но аз съм тук, за да сложа точка на тези глупости. Няма да го използваш.

— Ти така ли виждаш нещата? Че аз го използвам?

— Ти си роден използвач — каза спокойно тя, доволна от самоконтрола си. — А когато стане нанагорно, се омиташ. Както заряза Бък и го остави в някаква скапана каравана във Флорида, докато ти си плаваше на воля. Бях там. — Трепереща от негодувание, тя пристъпи към него. — Преди година ходих да го видя. Видях кочината, в която си го захвърлил. Беше сам-самичък, болен. Беше останал почти без храна. Каза, че не помни кога за последен път си бил там, че си отишъл да се гмуркаш някъде.

— Вярно е. — По-скоро би си отрязал езика със собствената си гордост, отколкото да й отговори по друг начин.

— Той се нуждаеше от теб, но ти си прекалено голям егоист, за да ти пука. Оставил си го да се напива до смърт. Ако родителите ми знаеха колко закоравял, колко студенокръвен си в действителност, щяха да те изритат оттук.

— Ти нали знаеш?

— Да, знам. Разбрах го преди осем години, когато бе така добър да ми го покажеш. Това е единственото нещо, което ти дължа, Матю, и ще ти върна дълга като те оставя да се оттеглиш с достойнство от това начинание.

— Не става. — Той скръсти ръце. — Ще търся „Изабела“, Тейт, независимо как. И аз имам дългове за плащане.

— Искаш да използваш родителите ми, за да ги платиш. — Тя направи кръгом и се отдалечи.

Останал сам, Матю си даде една минута, колкото да се уталожи бурята от емоции. Седна бавно на хамака и заби пети в тревата, за да спре люлеенето.

Не бе очаквал Тейт да го посрещне с отворени обятия и широка усмивка. Но не бе очаквал и такава пълна и безкомпромисна ненавист. Щеше да му е трудно да се справи с нея, трудно, но необходимо.

Но това още не бе най-лошата част. И не най-безперспективната. Беше се чувствал толкова уверен, че е надживял увлечението си по нея. Години наред се бе сещал за нея само от време на време. Беше удар, разтърсващ удар да разбере, че не само не я е забравил, а е отчаяно, глупашки влюбен в нея.

Все още.

Преди Марла да съумее да повтори поканата си за обяд, Тейт бе профучала през кухнята, през разхвърляната дневна, надолу по стълбите към антрето и през прага на предната врата.

Имаше неотложна нужда от въздух.

Поне бе запазила самообладание, каза си тя, докато крачеше бясно по песъчливата почва към пролива. Не го бе цапардосала, както й се бе искало. И бе изразила съвсем ясно позицията си. Щеше да се погрижи Матю Ласитър да си събере парцалите и да се изнесе преди мръкнало.

Тейт си пое още веднъж дъх и стъпи на тесния кей. Там бе пристанал „Ново приключение“, четиринайсетметровият круизър, който родителите й бяха поръчали и купили преди две години. Беше истински красавец и макар да се бе возила само веднъж на него, и то за кратко, Тейт знаеше, че яхтата е бърза и маневрена.

Можеше и да се качи на борда, просто за да прекара няколко минути насаме с гнева си, ако от другата страна на кея не бе акостирала още една яхта.

Тъкмо се мръщеше към нея, оглеждайки необичайния й силует и двукорпусната конструкция, когато на палубата се появи Бък.

— Здравей, хубавелке!

— Ще ти дам аз една хубавелка! — Ухилена до уши, тя закрачи бързо по кея. — Моля за разрешение да се кача на борда, сър.

— Разрешение дадено — засмя се той и й подаде ръка, когато тя грациозно скочи на палубата.

Веднага се виждаше, че е свалил част от килограмите, които пиенето и лошата храна бяха прибавили към теглото му. Лицето му бе възвърнало румения си цвят, а очите му бяха бистри. Когато го прегърна, не усети и помен от спарения дъх на уиски и пот.

— Радвам се да те видя — каза тя. — Изглеждаш като нов.

— Справям се някак. — Той се размърда смутено. — Нали знаеш какво казват — на ден по лъжичка.

— Ти си моята гордост. — Тя притисна буза към неговата, но долови смущението му и се отдръпна. — А сега ми разкажи за това. — Тя разпери широко ръце, сякаш да прегърне яхтата. — Откога я имате?

— Матю я завърши само няколко дни преди да отплаваме.

Усмивката й угасна, а ръцете й се отпуснаха покрай тялото.

— Матю?

— Негово дело е — каза Бък и гордостта звънтеше във всяка сричка на думите му. — Проектира я и работи по нея с прекъсвания години наред.

— Матю сам е проектирал и построил тази яхта?

— С двете си ръце. Ела да те разведа. — Докато обикаляха палубата от носа до кърмата, той я заля с коментари относно конструкцията, стабилността и скоростта. През има-няма пет минути ръката му с любов се плъзгаше по парапета или по някоя от другите палубни принадлежности. — Как ли не го подигравах заради нея — призна си Бък. — Но момчето доказа, че съм грешал. Край бреговете на Джорджия ни застигна внезапна буря, но яхтата се справи без никакви проблеми.

— Хм.

— Има двеста галона сладководен капацитет — продължи той и се изпъчи като оглупял от гордост татко. — А пък трюмната й площ, така както Матю я е проектирал, не е по-малка от тази на двайсетметрова яхта. Два мотора, сто четирийсет и пет конски сили.

— Май се е забързал за някъде — промърмори тя. Когато пристъпи в лоцманската кабина, очите й се ококориха. — Боже, Бък, ама че прибори си имате!

Тя обиколи помещението, като разглеждаше смаяно оборудването. Първокласен сонар, дълбочинни търсачи, магнитометър. В таблото за управление бяха вградени скъпи и висококачествени навигационни уреди, радиотелефон, радиолокатор, „Навтекс“ за крайбрежна метеорологична информация, и за нейно най-голямо удивление, един видеочертожник с LCD екран.

— Момчето искаше най-доброто.

— Да, но… — Искаше да попита как е платил за него, но се боеше, че отговорът ще назове родителите й. Вместо това си пое дълбоко дъх и си обеща сама да намери отговора, по-късно. — Бива си го оборудването.

Лоцманската кабина можеше да се похвали с пълна видимост, както и с вход откъм десния и левия борд. Имаше широка маса, върху която да се разстилат карти и диаграми, и лъскави шкафове с медни дръжки на чекмеджетата. В ъгъла бе вградена дори една тясна койка с дебела тъмносиня тапицерия.

Нищо общо с „Морския дявол“.

— Ела да хвърлиш едно око на каютите. То май трябва да им викам хотелски стаи. Имаме две, всяка с клозет. Спинкаме си като къпани долу. А пък с камбуза даже и майка ти би се гордяла.

— С удоволствие ще ги разгледам… Бък — започна тя, когато тръгнаха към кърмата, — Матю откога планира да се върне да търси „Изабела“?

— Не мога да ти кажа. Сигурно още откак зарязахме „Маргерит“. Ако питаш мен, тая муха му е влязла в главата още оттогава. Липсваха му само времето и парите.

— Парите — повтори Тейт. — Да не би да се е сдобил с някакви пари?

— Лару купи дял.

— Лару? Кой е пък този?

— Името си ли чух?

Тейт различи нечия фигура в долния край на стълбите към спалните помещения. Вгледа се и видя слаб, спретнато облечен човек, някъде между четиридесет и петдесетгодишен. Един златен зъб й намигна през широката му усмивка, докато той й подаваше кавалерски ръка.

— Ах, мадмоазел, главата ми се замая. — Той поднесе ръката й към устните си.

— Не обръщай внимание на този мършав канадец, Тейт. Той се мисли за голям кавалер.

— Просто човек, който тачи и цени жените — поправи го Лару. — Очарован съм, че най-сетне се запознахме и че хубост като вашата краси скромния ни дом.

Един поглед й бе достатъчен, за да прецени, че спретнатият овален салон е всичко друго, но не и скромен. Дървото на барплота блестеше, а високите столчета с шарена тапицерия стояха в очакване. Някой бе закачил по стените поставени в рамки карти, пожълтели от времето. С удивление забеляза вазата с прясно откъснати нарциси, която се кипреше по средата на една масичка.

— Голяма крачка в сравнение с „Морския дявол“, а? — отбеляза Бък.

— От „Морския дявол“ до „Русалка“ — ухили се Лару. — Мога ли да ви предложа чаша чай, мадмоазел?

— Не. — Тя все още примигваше смаяно. — Благодаря. Трябва да се връщам. Има доста неща, които трябва да обсъдя с родителите си.

— А, да. Вашият баща бе дълбоко развълнуван, задето ще ни придружите. Що се отнася до мен, аз съм щастлив, че две толкова прекрасни дами ще разведряват плаването ни със своето чаровно присъствие.

— Тейт не е само дама — каза Бък. — Тя е страхотен гмуркач, роден търсач на съкровища и учен освен това.

— Жена с много таланти — промърмори Лару. — Потресен съм.

Тейт го гледаше объркана.

— Вие сте плавали с Матю?

— Да, наистина. Да вплета малко култура в живота му бе моето изпитание.

Бък изсумтя.

— Лайно с акцент пак си е лайно. С твое извинение, Тейт.

— Трябва да се връщам — каза отново тя. Чувстваше се замаяна. — Радвам се, че се запознахме, господин Лару.

— Само Лару. — Той отново й целуна ръка. — A bientot.12

Бък изтика Лару с рамо.

— Ще те поизпратя.

— Благодаря. — Тейт изчака, докато стъпиха на кея и се отправиха към брега. — Ти каза, че Матю е работил върху яхтата с прекъсвания в продължение на години?

— Аха. Винаги когато му останеше малко време и малко пари. Направи поне дузина скици преди да се спре на тази.

— Разбирам. — Никога не би му приписала подобна амбиция и постоянство. Освен ако… — А пак ли от години планира да се върне за „Изабела“?

Бък затвори очи.

— Не мога да кажа какво му е било на ума. Обаче сега си е наумил точно това. Пак го е пипнала треската. Не знам дали въобще го е оставяла.

— Добре. — Тя прехвърли ръка през раменете му. — Надявам се, че няма да ме разбереш погрешно, но не съм сигурна, че идеята я бива.

— Имаш предвид за подновеното ни съдружие с Рей и Марла и това, дето сме решили да се върнем там?

— Да. Беше истинско чудо, че намерихме „Маргерит“. Вероятността да ни се случи за втори път е нищожна. Знам колко време отне на всички ни да се примирим с разочарованието. Неприятно ми е да гледам как ти и родителите ми минавате през същото повторно.

Бък се спря и побутна очилата върху носа си.

— Не мога да кажа, че и аз съм особено щастлив от тази работа. — Той несъзнателно посегна надолу да потърка изкуствения си крак. — Лоши спомени, лош късмет. Матю обаче е решил. А аз съм му задължен.

— Това не е вярно. Той ти е задължен. Дължи ти живота си.

— Може и така да е — начумери се Бък. — Работата е там, че аз го накарах да си плати през носа. Не спасих баща му. Не знам дали бих могъл, но не го направих. Нито пък погнах Вандайк. Не знам каква полза щеше да има, но и това не направих. А когато дойде моят ред да платя, не го приех като мъж.

— Не говори така. — Тейт го хвана под ръка. — Справяш се чудесно.

— Сега. От няколко седмици. Не е достатъчно обезщетение за всичките години преди това. Оставих момчето да се справя само и с работата, и с вината.

— Той те остави сам — каза ядно Тейт. — Трябваше да бъде до теб. Да те подкрепя.

— Че той само това правеше. Хвана се с работа, която мрази, само и само аз да имам каквото ми трябва. А аз приех жертвата му, използвах я и му я запращах в лицето при всяка възможност. Срамувам се от себе си.

— Не знам за какво говориш. Последния път, когато дойдох да те видя…

— Излъгах те. — Той заби поглед в краката си, съзнавайки, че трябва да изложи на риск обичта й, за да спаси себеуважението си. — Накарах те да мислиш, че ме е зарязал, че не идва да ме види, че не е направил нищо за мен. Може и да не е идвал често, но едва ли е негова вината. Но ми изпращаше пари и се грижеше за нещата според силите си. Не знам колко пъти плащаше да ме приемат на лечение в клиника за алкохолици.

— Но аз мислех…

— Аз исках да мислиш така. Исках и той да го мисли, защото ми беше по-лесно, когато всички са нещастни. Той направи всичко по силите си.

Далеч не убедена, тя поклати глава.

— Трябваше да остане при теб.

— Направи онова, което трябваше — настоя Бък и Тейт мислено се поклони пред непоклатимата семейна лоялност.

— Въпреки всичко тази нова вятърничава идея ми се струва необмислена и опасна. Ще направя всичко възможно да разубедя родителите си. Надявам се, че разбираш.

— Не мога да те виня, че не скачаш от радост при идеята отново да се хванеш с Ласитърови. Прави, каквото смяташ за нужно, Тейт, но да знаеш, че баща ти вече е вдигнал платната.

— Значи ще трябва да променя курса му.

Глава 15

Но настъпваха и такива времена, когато вятърът бе силен и неустоим и надвиваше дори най-решителния моряк.

Тейт изтърпя присъствието на Матю по време на вечерята около голямата маса от кестеново дърво. Разговаряше с Бък и Лару, изслушваше историите, които разказваха, смееше се на шегите им.

Просто не й даваше сърце да развали празничното настроение или да угаси радостната светлина в очите на баща си със силата на безмилостните факти и студената логика.

Тъй като бе достатъчно наблюдателна, за да забележи редките разтревожени погледи, които й отправяше майка й, Тейт съумя да демонстрира някаква минимална любезност към Матю. Макар че направи всичко възможно да ограничи директния контакт до задължителното „подай ми солта“.

Когато приключиха с вечерята, тя промени ситуацията в своя полза, като настоя двамата с баща й сами да разчистят масата.

— Обзалагам се, че не си яла нищо подобно през последния месец — отбеляза той, тананикайки си едва доловимо, докато трупаше съдовете на кухненския плот.

— През последната година. Съжалявам, че трябваше да пасувам на ореховия пай.

— Ще го опиташ по-късно. Тоя Лару е голяма работа, нали? В един момент си разменя рецепти с майка ти, а в следващия обсъжда външната политика, като вмъква примери от бейзбола и изкуството през осемнайсети век.

— Истински ренесансов човек — промърмори тя. Но все още се въздържаше от оценки относно въпросния господин. Всеки приятел на Матю изискваше внимателно проучване. Дори да е интересен, начетен и чаровен. И особено ако е такъв. — Така и не разбрах какво прави с Матю.

— О, мисля, че чудесно се допълват. — Рей напълни мивката със сапунена вода за тенджерите, докато Тейт подреждаше чиниите в миялната. — Матю има голям потенциал, но просто никога не е имал шанса да се възползва от него.

— Аз бих казала, че е човек, който знае как да се възползва максимално от възможностите. За което всъщност бих искала да поговоря с теб.

— „Изабела“. — Рей запретна ръкави и нападна тиганите в мивката. — И до това ще стигнем, слънчице. Веднага щом всички се настанят удобно. Досега се въздържах от допълнителни обяснения, исках първо и ти да пристигнеш.

— Татко, знам какво означаваше за теб онзи недокоснат кораб, който открихме преди осем години. Помня как се чувствах самата аз, така че мога да разбера защо мислиш, че идеята да се върнем там е добра. Но не съм сигурна, че си даваш сметка за всички подробности, за възможните капани.

— Мислил съм много за това през изминалите години и два пъти повече през последните девет месеца. Последния път взехме своя дял от късмета, и добър, и лош. Но сега ни чака много повече.

— Татко. — Тейт сложи още една чиния в миялната и се изправи. — Ако информацията ми е правилна, Бък не се е гмуркал от злополуката насам, а Лару е работил като корабен готвач. Никога не е слагал кислородни бутилки на гърба си.

— Всичко това е вярно. Бък може и въобще да не слезе под водата, но още две ръце на палубата няма да са ни излишни. Колкото до Лару, той има желание да се учи, а шестото чувство ми подсказва, че възприема бързо.

— Ще бъдем шестима — продължи Тейт в безрезултатен опит да охлади оптимизма му. — От които само трима могат да се гмуркат. Самата аз не съм се гмуркала като хората почти две години.

— То е като карането на колело — убедено заяви Рей и сложи един тиган настрани. — А при всички случаи ще ни трябват хора, които да следят уредите. Да не говорим, че вече си имаме подръка професионален морски археолог, а не просто студентка по морска археология. — Той й хвърли сияйна усмивка. — Може пък да си напишеш доктората по време на експедицията.

— Точно сега не ми е до докторати — каза тя. Мъчеше се да запази спокойствие. — Тревожа се за вас. Двамата с мама прекарахте последните години да си играете на лов на съкровища, татко. Изучавахте отдавна разработени кораби, гмуркахте се за удоволствие, събирахте миди. Това е нищо в сравнение с тежката физическа работа, която изисква онова, дето сте си го наумили.

— Аз съм в страхотна форма — каза той, леко засегнат. — Три пъти седмично работя навън, гмуркам се редовно.

„Погрешна тактика“ — помисли си тя.

— Добре де. А какво ще кажеш за разходите? Може да отнеме месеци, плюс цената на припасите, екипировката и така нататък. Тук не става въпрос за ваканция, нито за хоби. Кой ще финансира тази авантюра?

— Двамата с майка ти сме много добре материално.

— Хубаво. — Потискайки яда си, тя грабна една гъба и се зае да бърше плотовете. — Това отговаря на последния ми въпрос. Залагате своите пари, което означава, че ще носите Ласитърови на гърба си.

— Не става въпрос за носене на гръб, слънчице. — Искрено озадачен, той извади ръце от водата и ги избърса. — Това е съдружие, точно както преди. Разликата в участието ще се компенсира с дела от печалбата, когато разработим кораба.

— Ами ако няма кораб? — избухна тя. — Не ми пука, дори да пръснеш последното си пени в преследването на някоя мечта. Заслужил си си забавленията с години труд. Но не мога просто да си стоя, докато ти позволяваш на това самовлюбено копеле да те използва!

— Тейт. — Притеснен от високия й глас, той я потупа по рамото. — Не знаех, че си разстроена от всичко това. Когато каза, че се връщаш, помислих, че идеята ти допада.

— Върнах се, за да те предпазя от една грешка.

— Не правя грешка. — Лицето му помръкна по познат на Тейт начин. Беше го наранила. — Освен това кораб има. Знаел го е бащата на Матю, знам го и аз. „Изабела“ е някъде там, а „Проклятието на Анжелик“ е на борда й.

— Пак ли този амулет!

— Да, пак този амулет. Него е търсил Джеймс Ласитър, него иска Вандайк и него ще вземем ние.

— Какво му е толкова важното? На този кораб и на колието?

— Важни са, защото изгубихме нещо през онова лято, Тейт — тихо каза той. — Нещо повече от съкровището, което ни отмъкна онзи крадец. Дори повече от крака на Бък. Загубихме радостта си от постигнатото, от онова, което тепърва можехме да постигнем. Загубихме магията на предстоящото. Време е да си я върнем.

Тя въздъхна. Как можеше да се пребори с една мечта? Нима и нейната не бе все още жива? Музея, за който си бе правила планове, за който бе мечтала през по-голямата част от живота си. И който някой ден щеше да види готов. Коя беше тя да подлага крак на единствения траен стремеж на баща си?

— Добре. Можем да се върнем само ние тримата.

— Ласитърови са част от това сега, точно както бяха и тогава. И ако някой има правото да открие този кораб и амулета, то това е Матю.

— Защо?

— Защото са му стрували бащата.

Тейт не искаше да мисли за това. Не искаше да си представя момчето, което скърби отчаяно над мъртвото тяло на баща си.

— За него амулетът не е нищо друго освен средство за постигането на определена цел, просто вещ, която да продаде на най-щедрия купувач.

— Това ще си го реши той.

— Това не го прави много по-добър от Вандайк — поправи го Тейт.

— Той те е наранил през онова лято. — Рей нежно взе лицето й в ръцете си. — Знаех, че между вас става нещо, но не си бях дал сметка, че те е наранило толкова дълбоко.

— Това няма нищо общо с онова — възрази тя. — Става въпрос за това кой и какъв е той.

— Осем години са много време, слънчице. Може би трябва да отстъпиш крачка назад и да се вгледаш отново. А междувременно, има някои неща, които искам да ти покажа, както и на останалите. Хайде всички да се съберем в бърлогата ми.

Тейт с неохота се присъедини към групичката в уютната стая, където баща й се занимаваше с проучванията си и пишеше статии за специализираните списания по водолазен спорт. Нарочно отиде в противоположния на Матю край на стаята и се настани на облегалката на майчиния си стол. Отворените прозорци пропускаха уханията и звуците на пролива, както и достатъчно от хладния вечерен въздух, за да си позволят тихия огън, който гореше в камината. Рей отиде зад бюрото си и прочисти гърло като някой притеснен лектор, който се кани да започне речта си.

— Знам, че всички сте любопитни какво ме е накарало да се впусна в тази авантюра. Всички знаем какво се случи преди осем години, какво намерихме и какво загубихме. Всеки път, когато се гмурках след това, си мислех за случилото се.

— Тормозеше се за случилото се — поправи го Марла с усмивка.

Рей й се усмихна в отговор.

— Така и не можах да забравя. За известно време мислех, че ще мога, но после все се случваше нещо, което да ми напомни и отново да ми подпали фитила. Един ден ме свали грип и Марла не ми даде да стана от леглото. Убивах времето, като се ровех из телевизионните програми и попаднах на един документален филм за разработката на потънали кораби. Ставаше въпрос за един кораб край бреговете на нос Хорн, много богата находка. И кой мислите финансираше експедицията, кой се къпеше в слава? Естествено Сайлъс Вандайк.

— Копеле — промърмори Матю. — Сигурно и този е измъкнал под носа на някого.

— Може и така да е, но въпросът е, че бе решил да заснеме работата по кораба. Самият той не се появяваше често в кадър, но разказа по малко за другите си експедиции, за другите кораби, които бил намерил. Тъпото копеле говори и за „Санта Маргерит“. Въобще не си направи труда да спомене, че корабът вече е бил намерен, че се е работило по него. Според думите му излизаше, че той е свършил цялата работа, а после, понеже е щедра душа, дарил половината от приходите на правителството на Сейнт Кристофър.

— Под формата на подкупи и рушвети — вметна Матю.

— Направо ми кипна кръвта. Захванах се с проучванията си още в леглото. Реших, че може и да се е докопал до единия кораб, но никога няма да се докопа до другия. Почти две години се рових, търсейки и най-малката информация, която можех да открия за „Изабела“. Нищо, което засягаше кораба, екипажа или бурята, не ми се струваше твърде дребно или незначително. Точно така и го открих. Или по-скоро така открих две жизненоважни фигурки от пъзела. Една карта и един документ, отнасящ се до „Проклятието на Анжелик“.

Той внимателно извади някаква книга от най-горното чекмедже. Кориците й бяха опърпани и залепени с тиксо. Страниците изглеждаха чупливи и пожълтели.

— Разпада се — ненужно обясни Рей. — Открих я в една антикварна книжарница. „Животът на един моряк“. Написана е през 1846 от правнука на един от оцелелите при потъването на „Изабела“.

— Но оцелели не е имало — намеси се Тейт. — Това е една от причините корабът още да не е открит.

— Няма данни за оцелели. — Рей погали книгата, сякаш тя бе любимото му дете. — Според това, а именно историите и легендите, които авторът й е записал по разказите на прадядо си, Хосе Балтазар е бил изхвърлен от вълните на остров Нейвис. Той е бил моряк на „Изабела“ и я е гледал как потъва, докато, почти припаднал, се държал за една дъска, донесена вероятно от разбилата се „Санта Маргерит“. Матю, мисля, че баща ти е попаднал на същата следа.

— Ако това е вярно, какво правеше той край бреговете на Австралия?

— Следвал е „Проклятието на Анжелик“. — Рей направи драматична пауза. — Но е избързал с едно поколение. Сър Артър Майнфийлд, британски аристократ, е закупил амулета от един френски търговец.

— Майнфийлд. — Бък присви съсредоточено очи. — Помня, че съм виждал това име в записките на Джеймс. Нощта преди да умре ми каза, че е търсил не където трябва. Каза, че Вандайк се е объркал и че проклетото колие е на друго място. Точно така каза — „проклетото колие“, и беше много развълнуван. Каза, че като приключим с работата при рифа, сме щели да се отървем от Вандайк и сме щели да го изпреварим. И че трябвало да внимава с Вандайк и да действа полека. Чакало го още проучване и обмисляне преди да тръгнем след амулета.

— Моята теория е, че той е попаднал на някакъв друг източник, споменаващ колието или Балтазар. — Рей внимателно постави книгата върху бюрото. — Всъщност амулетът не е потънал при Големия бариерен риф. Потънал е корабът, потънал е Майнфийлд, но не и „Проклятието на Анжелик“. За следващите трийсет години няма почти никаква информация. Може да е било изхвърлено на брега или някой да го е намерил, докато се е гмуркал при рифа. Не можах да открия нищо за него за периода от 1706 до 1733. Но Балтазар го е видял на врата на една млада испанка на борда на „Изабела“. Описал го е. Чул е легендата и я е разказал на правнука си.

На Тейт това не й прозвуча убедително и тя скръсти ръце.

— Ако съществува документ, който сочи „Изабела“ като последното място, където е видян амулетът, защо Вандайк не го е открил и не е тръгнал сам да търси кораба?

— Той беше абсолютно убеден, че колието е в Австралия — каза Бък. — Здраво се беше запалил по него. Науми си, че Джеймс крие нещо от него, и непрекъснато го тормозеше.

— А накрая го уби — каза с равен глас Матю. — От години праща екипи, които разработват района.

— Но ако моят баща е намерил документ, който сочи, че амулетът е другаде — продължи упорито Тейт, — и ако твоят баща е намерил друг документ с подобно съдържание, би било съвсем логично човек с възможностите и алчността на Вандайк също да открие това.

— Може амулетът да не иска той да го намери — безучастно проговори Лару, докато си свиваше цигара.

— Амулетът е неодушевен предмет — възрази Тейт.

— Такъв е и диамантът „Надежда“ — каза Лару. — Също и философският камък и кивотът на Завета. Въпреки това легендите, които ги придружават, са живи и досега.

— Важната дума тук е „легенда“.

— Университетските ти степени са те направили циничка — отбеляза Матю. — Лоша работа.

— Според мен — намеси се Марла, видяла войнствения блясък в очите на дъщеря си — важното е, че Рей е попаднал на нещо, независимо дали амулетът притежава някаква сила, или не.

— Добре казано. — Рей потърка носа си. — Докъде бях стигнал? Балтазар бил омаян от амулета дори след като плъзнали слухове за проклятието и сред екипажа се усетило известно неспокойствие. Бил убеден, че корабът е потънал заради проклятието, а той е оцелял, за да разказва историята. И я е разказвал добре — добави Рей. — Копирал съм няколко страници от спомените му за бурята. Когато ги прочетете, ще видите, че се е разразила адска битка с природните стихии, безнадеждна битка. От двата кораба първа се е предала „Санта Маргерит“. Когато „Изабела“ се разбила, пътниците и екипажът били пометени в морето. Балтазар твърди, че е видял испанската дама да потъва, а амулетът висял на врата й като инкрустирана със скъпоценни камъни котва. Разбира се, пикантерията може да е прибавена за драматичен ефект.

Рей им раздаде копията.

— Във всеки случай той оцелял. Вятърът и вълните го отнесли далеч от Сейнт Кристофър. Бил изгубил всякаква надежда, както и чувството си за време, когато зърнал очертанията на Нейвис. Не вярвал, че ще стигне до брега, тъй като бил твърде слаб, за да преплува разстоянието. Но в крайна сметка приливът го отнесъл до брега. Намерило го едно младо момче от местното население. Цели седмици бил в делириум и с единия крак в гроба. Когато се възстановил, нямал никакво желание да служи в Армадата13. Вместо това оставил света да го мисли за умрял. Заселил се на острова, оженил се и завещал на своите наследници историите за морските си приключения.

Рей извади друг документ от папката си.

— И чертаел карти. Една карта — продължи Рей, — начертана от очевидец, която сочи за място на корабокрушението района на няколко градуса юг-югоизток от потъналата „Санта Маргерит“. „Изабела“ е там. И ни чака.

Матю стана да вземе картата. Беше груба и оскъдна, но той разпозна отправните точки — полуострова на Сейнт Кристофър с форма на китова опашка и извисяващия се конус на Маунт Нейвис.

Една стара, почти забравена нужда се надигна в него. Нуждата от лова. Когато вдигна очи, усмивката, огряла лицето му, бе усмивка от неговата младост. Смела, безразсъдна и неустоима.

— Кога тръгваме?

Тейт не можеше да заспи. Твърде много мисли препускаха в главата й и караха кръвта й да кипи. Разбираше и полагаше усилия да приеме факта, че нещата са извън нейния контрол. Никой и нищо не бе в състояние да откаже баща й от издирването. Нито логиката, нито нейните лични съмнения можеха да разклатят намерението му да поднови съдружието с Ласитърови.

Поне моментът бе подходящ. Току-що бе захвърлила една превъзходна възможност за професионално израстване, само за да угоди на принципите си. Това й даваше известно удовлетворение. Плюс възможността да помогне в старта на експедицията по търсенето на „Изабела“.

Ако беше там, в центъра на нещата, поне щеше да държи останалите под око. И особено Матю.

Мислеше тъкмо за него, когато излезе навън да се порадва на луната и на вятъра, който клатеше върховете на боровете.

Бе го обичала някога. През последвалите години си бе казвала, че просто е станала жертва на бурно и романтично влюбване, на сляпото увлечение на една девойка, омаяна от грубата хубост на един авантюрист.

Но това бе лъжа на страхливец.

Беше го обичала, призна си Тейт, и се загърна още по-плътно в якето си, потръпвайки от влажния нощен бриз. Или бе обичала човека, който бе мислила, че е или може да бъде той. Никой и нищо не бе пленявало така изцяло сърцето й преди да го срещне. Също както никой и нищо не бе го разбивало толкова болезнено и с такова безразличие.

Тя откъсна листо от едно уханно дафиново дръвче и го завъртя под носа си. Тръгна към водата. Това изглеждаше нощ за размисъл. Луната, почти пълен кръг, пъплеше по осеяното с ярки звезди небе. Въздухът трептеше от аромати и обещания.

Навремето само това би било достатъчно да я съблазни. Преди да отстранят с един удар романтичната страна на природата й. Смяташе, че е щастливка, задето е в състояние да оцени нощта заради самата нея, без това да пълни главата й с глупави мечти.

В известен смисъл трябваше да благодари на Матю, че й е отворил очите. Грубо и болезнено наистина, но ги бе отворил. Сега знаеше, че принцовете и пиратите съществуват само в мечтите на младите глупави момичета. Нейните цели бяха далеч по-реални.

Ако трябваше да отложи за известно време осъществяването на тези цели, щеше да го направи. Всичко, което бе тя, всичко, което бе постигнала, дължеше на подкрепата на родителите си и на вярата им в нея. Би направила всичко, за да ги защити. Дори това да означаваше да работи рамо до рамо с Матю Ласитър.

Тя спря близо до водата, встрани от кея. Тук родителите й бяха подсилили брега срещу ерозията, засаждайки водна леща и диви треви. Водата неизменно крадеше от брега. А брегът винаги се нагаждаше.

„Добър урок“ — помисли си тя. От нея бяха откраднали. И тя се бе нагодила.

— Хубаво местенце, нали?

Раменете й се стегнаха при звука на гласа му. Учуди се, че не го е усетила. За човек, който е прекарал живота си в морето, той се движеше по сушата прекалено безшумно.

— Мислех, че вече си в леглото.

— Спим на яхтата. — Знаеше, че тя не го иска край себе си, затова, подтикнат от някакво вироглавство, той пристъпи към нея, докато раменете им почти не се докоснаха. — Бък все така хърка като дъскорезница. На Лару не му пречи. Но той пък спи като умрял.

— Опитай със запушалки.

— По-скоро ще си опъна един хамак на палубата. Като в доброто старо време.

— Което свърши отдавна. — Тя си пое дълбоко дъх и се стегна мислено, преди да се обърне към него. Съвсем според очакванията й, а вероятно и според опасенията й, той изглеждаше великолепно на лунната светлина. Дързък, вълнуващ, дори опасен. Колко добре за нея, че качества като тези вече не й влияеха. — Време е да очертаем основните правила.

— Теб винаги повече те е бивало по правилата от мен. — Той седна на една туфа и потупа подканящо мястото до себе си.

Тя подмина поканата му, както и полупразната бутилка с бира, която й предложи.

— Става въпрос за бизнес уговорка. Както аз виждам нещата, моите родители ще посрещнат почти всички разходи по експедицията. Смятам да водя стриктен отчет на вашия дял.

„В гласа й още се усещат онези сладки, леещи се гласни на Юга — помисли си той, — а съгласните бледнеят като меки сенки.“

— Хубаво. Счетоводството е по твоята част.

— Ще им върнеш всичко, Ласитър. До последното пени.

Той отпи от бирата.

— Плащам си дълговете.

— Лично ще се погрижа да платиш този. — Тя замълча за момент, преди да премине към следващия практически въпрос. Луната се отразяваше красиво върху спокойната повърхност на водата, но Тейт не я удостои с вниманието си. — Разбрах, че учиш Лару да се гмурка.

— Работя с него от известно време. — Матю помръдна рамене. — Бързо схваща.

— Бък ще се гмурка ли?

Макар очите му да бяха в сянка, тя забеляза блясъка в тях.

— Това си зависи от него. Не го насилвам.

— Не бих те карала да го правиш. — Тя омекна достатъчно, за да пристъпи малко по-близо до него. — Той ми е мил. Радвам се… радвам се, че изглежда толкова добре.

— Радваш се, че е зарязал бутилката.

— Да.

— И преди се е случвало. Веднъж издържа цял месец.

— Матю. — Преди да осъзнае действията си, вече бе поставила ръка на рамото му. — Той полага усилия.

— Не го ли правим всички? — Внезапно той сграбчи ръката й и я дръпна да седне до него. — Уморих се да гледам нагоре. Освен това така те виждам по-добре. Винаги си изглеждала добре на лунна светлина.

— Лично правило — побърза да каже тя. — Дръж си ръцете далеч от мен.

— Както кажеш. Пък и не искам да получа измръзване на пръстите. Определено си охладняла с годините, Червенушке.

— Просто развих по-изискан вкус.

— Колежани! — Усмивката му бе презрителна. — Винаги съм смятал, че ще си паднеш по академичния тип. — Той нарочно сведе поглед към ръцете й, после отново я погледна в очите. — Няма пръстени. Как така?

— Не закачай личния ми живот и аз няма да закачам твоя.

— Това няма да е лесно, при положение че ще работим заедно.

— Ще се оправим някак. А що се отнася до работните правила, когато се гмуркаме, един член на вашия екип ще се гмурка с един от нашия. Нямам ти доверие.

— А толкова добре го прикриваше — промърмори той. — Става — продължи той. — Мен ме урежда. Обичам да се гмуркам с теб, Тейт. Носиш ми късмет. — Той вдигна очи към звездите. — Доста отдавна не съм се гмуркал в топли води. Северният Атлантически е мръсно копеле. Няма начин да не го намразиш.

— Тогава защо си се гмуркал там?

Той й хвърли кос поглед.

— Това не спада ли към личния живот?

Тя погледна настрани и се прокле наум.

— Спада, макар че попитах от професионално любопитство.

Е, защо пък да не й каже?

— От изваждането на метални останки падат доста пари. В случай, че не си чувала, Втората световна е видяла сметката на много кораби.

— Мислех, че единственият метал, който те интересува, е златото.

— Интересува ме всичко, в което има пари, скъпа. А имам чувството, че от това пътуване ще паднат много пари. — Удоволствието бе не по-малко от болката, затова той продължи да изучава профила й. — Ти май не си убедена в това.

— Не съм. Но съм убедена, че баща ми изпитва нуждата да го направи. „Изабела“ и „Санта Маргерит“ от години палят въображението му.

— Както и „Проклятието на Анжелик“.

— Да, от момента, в който чу за него.

— Но ти вече не вярваш в проклятия. Нито в магии. Предполагам, че си натъпкала главата си с книги, докато там не е останал и милиметър за друго.

Не можеше да обясни защо я заболя от думите му, при положение че бяха самата истина.

— Вярвам, че амулетът е съществувал, и като познавам баща си, вярвам, че е на борда на „Изабела“. Намирането му обаче е съвсем друга работа. Стойността му ще дойде от възрастта, скъпоценните камъни и теглото на златото му, а не от някакво суеверие.

— В теб не е останала и частица от русалката, Тейт — тихо каза той и спря преди да е вдигнал ръка да погали косата й. — Навремето ми приличаше на нещо приказно, което принадлежи както на морето, така и на ефира. С безброй тайни в очите и безкрайни възможности, които трептят наоколо ти.

Кожата й настръхна, не от резливия бриз, а от жега. Гласът й бе отбранително студен.

— Дълбоко се съмнявам, че си страдал от романтични полети на въображението във връзка с мен. И двамата знаем какво мислеше за мен.

— Мислех, че си красива. И дори по-недостъпна, отколкото си сега.

Изпълни я презрение към самата нея, задето подобни нехайни лъжи караха сърцето й да прескача, и тя бързо се изправи.

— Няма да стане, Ласитър. Присъствието ми в експедицията няма за цел да те забавлява. Ние сме бизнес партньори. Фифти-фифти, щом така е решил баща ми.

— Колко интересно — промърмори той. Остави бутилката на земята и бавно се изправи, докато не застанаха лице в лице. Докато не подуши косата й. Докато пръстите му не запулсираха от спомена за кожата й под тях. — Все още ти действам, нали?

— Все още ти е голямо самочувствието. — Тя изписа на лицето си израз на лениво презрение. — И все още е на същото място. Точно под ципа на дънките ти. Какво да ти кажа, Ласитър, ако ми стане прекалено досадно и ако съм достатъчно отчаяна, за да прибегна до всичко, само и само да се спася от скуката, ще те уведомя. Но докато не настъпи това малко вероятно събитие, помъчи се да не се излагаш повече.

— Нямам чувството, че се излагам — ухили се той. — Просто съм любопитен. — С надеждата да разхлаби част от възлите в стомаха си, той отново се отпусна на тревата. — Някакви други правила, Червенушке?

Бе й необходима минута преди да се довери на гласа си. Незнайно как сърцето й се бе качило в гърлото.

— Ако по силата на някакво чудо открием „Изабела“, аз, като морски археолог, ще поема каталогизирането, оценката и консервацията на всички артефакти. Всичко влиза в компютъра, до последния пирон.

— Чудесно. Току-виж академичните ти степени влезли в работа.

Тя се наежи при очевидната липса на уважение към научните й познания.

— Точно това смятам да направя. Двайсет процента от намереното, каквото и да е то, отиват за правителството на Сейнт Кристофър и Нейвис. И макар справедливостта да изисква гласуване, аз лично ще отделя артефактите, които сметна подходящи за дарението.

— Двайсет процента звучи доста тежкарско, Червенушке.

— Вкуси и от славата наред с богатството, Ласитър. Ако нещата се развият според надеждите ни, смятам да убедя правителството да бъде уреден един музей. Музеят „Бомон-Ласитър“. Ако находката е толкова богата, колкото се говори, спокойно можеш да отделиш десет процента от дела ви и пак да си живееш царски до края на дните си. Ще ти стигне за скаридите и бирата.

Той отново й метна ослепителна усмивка.

— Още те е яд за онази сабя. Изненадваш ме.

— Докато картите са на масата, изненади няма да има. Това са моите условия.

— Мога да ги преживея.

Тя кимна.

— Има и още едно. Ако случайно намерим „Проклятието на Анжелик“, то отива в музея.

Той вдигна бирата си и я изпи до дъно.

— Не. Ти вече назова условията си, Тейт. Аз имам само едно. Амулетът е мой.

— Твой? — Би се засмяла, ако зъбите й не бяха стиснати до болка. — Нямаш никакво основание да го искаш. Потенциалната му стойност е огромна.

— Тогава можеш да го каталогизираш, да го оцениш и да извадиш стойността му от моя дял. Но той е мой.

— За какво ти е?

— Да платя един дълг. — Той се изправи и онова, което видя в очите му, я накара да отстъпи крачка. — Смятам да го увия около врата на Вандайк и да го удуша с него.

— Това е глупаво! — Гласът й й изневери. — Истинска лудост!

— Обаче е факт. Примири се с него, Тейт, защото точно така ще стане. Ти си имаш твоите правила… — Той я хвана за брадичката и тя трепна. Този път не от докосването, а от убийствената омраза, която прочете в очите му. — Аз си имам моите.

— Нали не очакваш от нас да стоим настрана, докато ти планираш убийство?

— Нищо не очаквам. — Отдавна бе спрял да очаква каквото и да било. — Просто няма да е много умно от твоя страна да застанеш на пътя ми. А сега по-добре иди да поспиш. Чака ни много работа.

След секунда вече се бе изгубил в сянката на дърветата. Тейт уви ръце около тялото си с надеждата да прогони студа.

Той не се шегуваше. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Но все пак можеше да си повтаря, че търсенето на „Изабела“ ще охлади жаждата му за отмъщение.

Вероятността да намерят кораба бе малка. А дори и да го намереха, бе още по-малко вероятно да намерят амулета.

За пръв път тя се подготвяше за експедиция с надеждата да се провалят.

Глава 16

Бе толкова лесно и приятно да се върне към старите навици. Тейт с изненада осъзна, че е избутала мисълта за крайната цел на експедицията в периферията на съзнанието си и просто се наслаждава на плаването.

Бе ясна пролетна утрин и морето се вълнуваше леко от поривите на насрещния вятър, когато оставиха Хатерас зад себе си. Бе достатъчно хладно, за да наметне якето си, а опашката й висеше над регулиращата лента, пристягаща бейзболната й шапка. По настояване на баща си бе поела първата смяна на щурвала. На нея се падна честта да ги изведе в Атлантическия океан.

Плаваха към Окракоук с неговите пиратски привидения и махаха на пътниците, накацали по палубата на минаващия наблизо ферибот, докато чайките се стрелкаха с крясъци покрай дирята от яхтата им. Сушата остана като бледа сянка на запад и пред тях се ширеше единствено океанът.

— Как е, капитане? — Рей се появи безшумно зад нея и я прегърна през раменете.

— Супер. — Тя вдигна лице и го подложи на вятъра, който се втурваше през частично отворените прозорци. — Май твърде дълго съм била пътник.

— Понякога с майка ти скачахме на борда и плавахме без определена посока за ден-два. И ми беше приятно. — Вперил очи в хоризонта, той въздъхна дълбоко. — Но със сигурност е страхотно да плаваш към определена цел. От дълго време си мечтая за това.

— Смятах, че си оставил „Изабела“ и всичко останало в миналото. Не предполагах, че все още се интересуваш от нея.

— Май и аз не го осъзнавах. — Той свери курса по навик. Както яхтата, така и дъщеря му се справяха чудесно. — След като изгубихме „Маргерит“ и ти замина за колежа, известно време се бях оставил на течението. Тогава ми изглеждаше правилно. Толкова безпомощен се чувствах всеки път, когато се сетех за Бък… Двамата с Матю бяха в Чикаго, а Бък не искаше и да ме види.

— Знам, че това ти причиняваше болка — промърмори тя. — Толкова се бяхте сближили през онова лято.

— Той загуби крака си. А аз загубих приятел. И всички загубихме по едно състояние. Нито аз, нито Бък го приехме мъжки.

— Ти направи всичко, което зависеше от тебе — поправи го Тейт. Самата тя бе загубила сърцето си и също бе направила всичко, което зависеше от нея.

— Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя. От време на време си пусках някой от видеофилмите, които бе заснела майка ти през онези месеци — да погледам и да си спомня. По-лесно бе просто да изпращам по някое писмо от време на време. Матю дори не намекна, че всичко е тръгнало толкова на зле. Можеше въобще и да не разберем, ако не бяхме предприели онова плаване до Флорида и не бяхме видели караваната с очите си.

Той поклати глава, припомняйки си шока, който бе изживял при гледката на стария си приятел, който се препъваше пиян из мръсната каравана, заобиколен от боклуци и изпълнен със срам.

— Момчето трябваше да ни каже в какво затруднение е изпаднало.

— Матю? — Тя извърна глава и го погледна изненадано. — Според мен Бък е бил в беда. Матю е трябвало да остане и да се грижи за него.

— Ако беше останал, нямаше да е в състояние да се грижи за Бък. Трябвало е да работи, Тейт. Парите не растат по дърветата, по дяволите! Сигурно са му трябвали години, за да изплати сметките по лечението му. В интерес на истината, не съм убеден, че ги е изплатил и досега.

— Има правителствени програми за хора в положението на Бък. Субсидии, помощи.

— Не и за човек като Матю. Той би поискал заем, но никога не би приел подаяние.

Смутена от думите му, тя се навъси.

— Глупава гордост и нищо друго.

— Че е гордост, гордост е — съгласи се Рей. — Та след като видях Бък, „Изабела“ отново ми влезе в главата. Не можех да се отърся от мисълта за нея. Все се питах: „Какво ако…“. Така че прегледах отново старите си записки, подхванах и новото проучване… — Той отправи поглед към нещо отвъд хоризонта, нещо, което тя не можеше да види. — Сигурно съм започнал да мисля, че ако попадна на нова следа, ще мога един вид да върна на Бък онова, което загуби като мой съдружник.

— Татко, никой не беше виновен.

— Не става въпрос за вина, слънчице. Става въпрос за това какво е редно. Кръгът се затваря, Тейт. И нещо ми подсказва, че точно така е трябвало да стане. — Рей се отърси от мрачното настроение и й хвърли една широка усмивка. — Не е логично, знам.

— Не е нужно да следваш логиката. — Тя се надигна на пръсти и го целуна. — Нея я остави на мен.

— А на майка ти ще оставим грижата за яхтата. — Спомените пробудиха старото вълнение. — Добър екип сме, Тейт.

— Както винаги.

— „Русалка“ откъм бакборда — промърмори той.

И така беше, видя Тейт. Трябваше да признае, че яхтата е зашеметяваща. Двата корпуса се врязваха във водата като диамант в стъкло. Макар лъчите на слънцето да се отразяваха в прозорците на лоцманската кабина, Тейт различаваше силуета на Матю пред кормилото.

Той изравни „Русалка“ с тях, докато помежду им останаха не повече от три метра. Тя го видя да обръща глава към нея и усети предизвикателната му усмивка.

— Май иска да се състезаваме — каза Рей.

— Състезание значи? — Тя се разкрачи за по-стабилна опора и сграбчи регулатора за горивото. — Ами да му угодим тогава.

— Така те искам! — Той изтича на палубата, изкрещя едно „Ууу“ към „Русалка“ и тръгна да вика Марла.

— Добре, Ласитър — промърмори Тейт. — Ти си на ход.

Тя натисна силно регулатора и изви щурвала, така че Матю да остане в дирята й. Тръпката на състезанието я накара да се засмее на глас, когато почувства мощта на двигателите под пръстите си. „Ново приключение“ не бе яхтичка за неделни разходки и с Атлантика, ширнал се отпред, Тейт я остави да литне на свобода.

При дванайсет възела яхтата мъркаше като коте.

Не се изненада, когато видя, че „Русалка“ се появява отдясно. Задаваше се истински спринт и тя го очакваше с удоволствие. Щом носовете им се изравниха, Тейт отново се стрелна напред, скачайки на петнайсет възела.

Той я задмина повторно и тя отново наду скоростта, докато носът му не остана зад кърмата й. И вместо да продължи пренебрежително напред, завъртя щурвала наляво-надясно и накара яхтата да танцува. Тъкмо се подсмихваше самодоволно, когато „Русалка“ се стрелна край нея като куршум.

Докато успее да си затвори устата, Матю вече бе с двайсет метра пред нея. Тя изправи курса и пусна двигателите на пълна мощност. Силният одобрителен смях на майка й долетя откъм носа. Беше толкова заразителен, че Тейт се закиска. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се мери с „Русалка“.

— Голяма работа — каза тя високо. — Страхотна яхта!

И макар да знаеше, че би трябвало да се почувства обидена, когато Матю направи голям кръг и отново се изравни с тях, тя не почувства нищо такова.

Дори я накара да се усмихне, проклет да е!

Вечерта на третия ден акостираха във Фрипорт, избягвайки на косъм бурята, която връхлетя с гръмотевичен дъжд и големи вълни. Беше планирана обща вечеря на борда на „Русалка“, а скариденият шедьовър на Лару се очертаваше като специалитета на заведението.

Докато стане време за допълнителното, Лару и Марла се бяха потопили дълбоко в дискусия относно различните готварски теории, а Бък и Рей се бяха върнали към стария си навик да спорят за бейзбол. Тъй като нито една от темите не попадаше в областта на нейните експертни познания, Тейт с неудоволствие установи, че Матю е останал единствения й потенциален събеседник.

Тъй като мълчанието й се струваше израз на малодушие, тя превключи към дълбоко вкоренените си южняшки маниери.

— Бях забравила, че се интересуваш от конструиране на лодки — започна тя. — Бък ми каза, че сам си проектирал „Русалка“.

— Аха. Прехвърлих някой и друг проект през годините. Този се оказа подходящ. — Той гребна от яхнията. — Изглежда, винаги съм смятал, че ще се върна там.

— Така ли? Защо?

Той вдигна очи към нея.

— Защото така и не довърших започнатото. Сигурно и ти си се сещала за станалото от време на време.

— Не бих казала. — Маниерите да вървят по дяволите, в случая лъжата бе по-безопасна. — Бях заета с други неща.

— Май колежът ти се е отразил добре. — Започнала бе да носи косата си на дълга чак до гърба опашка. Това също й се отразяваше добре. — Чувам, че скоро ще трябва да те наричаме „доктор“ Бомон.

— Остава ми още доста работа.

— Спечелила си си стабилна репутация с онази работа за „Смитсониън“ преди две години. — Изненадата в погледа й го накара да вдигне рамене. — Рей и Марла ме осведомяваха редовно. — Нямаше смисъл да споменава, че се бе снабдил с екземпляр от списанието и бе прочел два пъти петте страници на статията. — Бяха силно въодушевени от факта, че работиш с артефакти, извадени от някакъв древногръцки кораб.

— Едва ли може да се каже, че бях ръководител. Просто бях част от екипа. Хейдън Дийл бе начело на археолозите. Предаваше ми в колежа — добави тя. — Страхотен е. Бяхме заедно и на „Номад“, последния кораб, на който работих.

— И за него чух. — Беше му неприятно, че е участвала в експедиция на Вандайк. — Параход с колела.

— Точно така. Дълбочината беше прекалено голяма за гмуркане. Използвахме компютри и роботи. — Облекчена от професионалния разговор, Тейт подпря брадичка на слятата си в юмрук ръка. — Направихме страхотен филм за растителната и животинска колонизация на кораба.

— Изглежда, е било голямо забавление.

— Беше научна експедиция — хладно отвърна тя. — Забавленията не бяха включени в предварителната програма. Оборудването, създадено да търси и разработва „Джъстин“, постигна поразителен успех. Разполагахме с екип от първокласни учени и техници. А освен научно познание — добави тя заядливо, — корабът ни предостави и злато. Това със сигурност ще го оцениш. Цяло състояние от златни монети и кюлчета.

— Значи Вандайк е станал още по-богат.

„Той знае“ — помисли Тейт и усети как лицето й се смразява и застива.

— Това не е важно. Научната и историческа полза натежава над…

— Глупости. Всичко, което прави Вандайк, е важно. — Вбесяваше го мисълта, че се е променила дотам, че да повярва на това. — Не ти ли пука кой ти плаща заплатата?

— „Морско проучване“…

— Вандайк притежава компанията „Трайдънт“, която притежава „Посейдон“, който притежава „Морско проучване“. — Ухилен подигравателно, той вдигна към нея чашата си с червено вино. — Сигурен съм, че Вандайк е доволен от работата ти.

За секунда бе в състояние единствено да го гледа безмълвно. Сякаш я бе ударил с юмрук в корема. Мисълта, че той може да има толкова лошо мнение за нея, за характера й и за сърцето й, я нараняваше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. Все още пазеше спомена за онзи ден — изправила се вир-вода, вперила предизвикателен поглед във Вандайк на палубата на собствената му яхта. Спомняше си и яростта, и страха, както и отвратителното чувство на загуба.

Без да каже нищо, тя бутна назад стола си и излезе в дъжда. Матю промърмори някакво проклятие, бутна настрани чинията си и я последва.

— Вече така ли реагираш, когато някой сложи огледало пред лицето ти, Червенушке? Просто му обръщаш гръб?

Тя стоеше до перилото на дясната палуба, стиснала го здраво с ръце. Дъждът се изливаше върху нея. Една светкавица разцепи небето на север.

— Не знаех.

— Да бе.

— Не знаех! — повтори тя. — Не и когато си подписвах договора. Ако знаех, нямаше да… Никога не бих се съгласила да бъда част от нещо, свързано с Вандайк. Исках отново да работя с Хейдън, да бъда част от нещо голямо и важно. Така че бях доволна от възможността и друго не ме интересуваше. — Измъчваше я срам, липсвал по времето, когато гневът и възмущението бяха поглъщали цялата й енергия. — А би трябвало.

— Защо? Предоставил ти се е шанс и ти си се възползвала. Така стават нещата. — Той пъхна палци в джобовете си, за да не я докосне. — Направила си своя избор, и какво от това? В крайна сметка Вандайк не е твой проблем.

— Друг път не е! — Новият изблик на гняв я накара да се завърти рязко към него. Дъждът се стичаше на ручейчета по косата и лицето й. В далечината изтрещя гръмотевица. — Вандайк не е твоят личен демон, Матю, каквото и да си мислиш. Той ограби всички ни.

— Е, ти пък си откраднала нещо от него в замяна. Спечелила си малко слава и пари от „Номад“. Както каза, не ти пука кой плаща за експедицията.

— Дяволите да те вземат, Ласитър! Казах ти, че не знаех! Веднага щом разбрах, веднага щом ми светна, че той е уредил да ме вземат на кораба, си събрах нещата и си тръгнах.

— Събрала си си нещата и си си тръгнала, защото те е било страх, че ще се възползвам от родителите ти. Не ме будалкай, Тейт! Знам, че Рей ти се е обадил и ти е казал какво става. Ти пристигна на Хатерас за рекордно време.

— Точно така. И една от причините за това бе, че вече си бях подала оставката и си бях уредила транспорта. Върви по дяволите — уморено каза тя. — Не съм длъжна да ти доказвам нищо. Не съм длъжна да оправдавам действията си пред теб.

Но осъзна, че трябва да ги оправдае пред самата себе си. С нетърпелив жест отмахна подгизналата коса от лицето си.

— Мислех, че съм получила назначението, защото Хейдън ме е препоръчал.

Едно дребно зрънце ревност загложди сърцето му.

— Ти и този Хейдън май сте си заформили нещо, а?

— Той ми е колега — каза тя през зъби. — Приятел. Каза, че името ми е било в списъка с одобрените още преди той да стигне до него.

— Е, и?

— Помисли логично, Ласитър. Като мен. Защо някой би направил това? Исках да открия защо и кой. И открих. Вандайк ме е избрал. Не ми направи впечатление на човек със слаба памет. Според теб колко жени на име Тейт Бомон с диплома по морска археология се разхождат по белия свят?

Нещата най-после започваха да се връзват и той се почувства като последен глупак.

— Ако трябва да гадая, бих казал една.

— Именно. — Тя отново се обърна към парапета. — Няма начин да не е знаел коя съм — тихо добави тя. — И е държал да работя на „Номад“. Ако щеш ми вярвай, но се бях подготвила да напусна експедицията преди баща ми да се свърже с мен.

Той въздъхна и обърса мокрото си лице.

— Вярвам ти. Може и да не съм бил в час, но мисълта, че работиш за Вандайк само за да си изградиш репутация, ме вбесяваше. — Краткият студен поглед, който Тейт му хвърли през рамо, го накара да се почувства като най-долен червей. — Казах, че не съм бил в час. Прибързах със заключенията.

— Да, определено си прибързал със заключенията. — Сега бе неин ред да въздъхне. И защо да й вярва, запита се Тейт. Вече въобще не се познаваха. — Няма значение. Доволна съм, че изяснихме недоразумението. Направо се пържех в собствения си сос. От мисълта, че ме е използвал, ми се повдига. А още по-неприятно ми е, че през всичките тези години ме е държал под око.

Тази възможност не му беше хрумвала. Когато напълно я осъзна, силното чувство, породено от нея, заглуши ревността му. Той я сграбчи за ръцете и я привлече към себе си.

— Свързвал ли се е с теб, правил ли е някакви опити?

— Не. — За да запази равновесие, тя се подпря с ръце на гърдите му. Дъждът се сипеше върху тях на големи топли капки. — Не съм го виждала от деня, в който заплаши, че ще стреля по нас. Но той очевидно ме е държал под око. Първата ми експедиция след дипломирането беше за „Посейдон“, в Червено море. За „Посейдон“ — повтори тя. — И сега не ми остава нищо друго, освен да се чудя още в колко от проектите, в които съм участвала, е имал пръст Вандайк. Колко врати е отворил пред мен и защо?

— Ясно е защо. Видял е, че имаш потенциал и че той може да го използва. — Матю позна изражението, изкривило лицето й, и я разтърси. — Не би ти отворил никоя врата, ако не е бил сигурен, че и сама можеш да си я отвориш. Той не прави услуги, Червенушке. Стигнала си дотук, защото си умна и защото преследваш онова, което искаш.

— Може би. Но това не променя факта, че той е бил там, зад кулисите.

— Да, не го променя. — Ръцете му я придържаха нежно. Не бе забравил, че я държи на сантиметри от себе си. Мина му през ум, че е достатъчно разстроена, за да не се вдърви, ако я притегли към гърдите си. Вместо това прокара ръце от раменете до китките й. И я пусна. — Има и още нещо, което не трябва да се забравя.

— Какво? — Тя потисна тръпките, които плъзнаха по тялото й. Този дребен, небрежен жест й бе така добре познат…

— Ако е знаел, че си на борда на „Номад“, значи знае и че вече не си там. Досега трябва да е разбрал, че отново сме се събрали в екип, както и накъде сме се запътили.

Стана й студено. Имаше усещането, че замръзва.

— Какво ще правим?

— Ще го надвием.

— Как? — Тя отново му обърна гръб и сграбчи мокрия парапет. — Той има източници, контакти, средства… — А нея щеше да я използва, осъзна тя с яснота, от която стомахът й се сви на възел, щеше да я използва, за да се добере до Матю. — Единствената ни надежда е да направим така, че да загуби следите ни. Ако ви оставя и се върна на „Номад“ или отида на друго място, което и да е друго място, може би той ще тръгне след мен. Може дори да пусна слух, че си подлъгал родителите ми да гонят вятъра някъде край бреговете на Ангуила или Мартиника. — Тя се завъртя рязко. — Мога да го заблудя.

— Не. Оставаме заедно.

— Това съвсем не е лишено от смисъл, Матю. Ако ме уважава като професионалист, няма ли да реши, че щом аз не съм проявила интерес към това плаване, значи не си струва и той да се занимава с него? По-вероятно е да ви остави на мира.

— Оставаме заедно — повтори той. — И ще го надвием заедно. — Хвана я за ръката и я дръпна.

— Къде ме водиш?

— На мостика. Искам да ти покажа нещо.

— Трябва да кажем и на другите за това. Отдавна трябваше да им кажа. — Тя затропа по късата стълба. — Всички имат право да участват в решението.

— Решението е взето.

— Ти не командваш тук, Ласитър.

Той затвори с ритник вратата след себе си и грабна едно яке от закачалката.

— Ако си мислиш, че някой ще гласува да си тръгнеш и да останеш сама, значи не си толкова умна, колкото изглеждаш. Облечи това. — Той й подхвърли якето. — Трепериш.

— Ядосана съм — поправи го тя, но пъхна ръце в непромокаемата дреха. — Нямам намерение да оставя Вандайк да ме използва, за да нарани теб.

Бе започнал да сипва бренди от бутилката, която бе взел от шкафа — но ръката му замръзна във въздуха.

— Не бих предположил, че това ще те притесни.

Тя вирна брадичка.

— Нямам нищо против да те заболи, но предпочитам да го направя собственоръчно, а не в ролята на нечие оръдие.

Устните му се извиха в усмивка и той й подаде ниска широка чаша, до половината пълна с бренди.

— Да знаеш, Червенушке, винаги си изглеждала страхотно, когато си мокра, особено пък ако на всичкото отгоре си и изпълнена с възмущение. Точно както в момента. — Той чукна чашата си в нейната. — Знам, че ти се иска да ме нарежеш на филийки и да ме използваш за стръв. Точно както знам, че ще чакаш, докато работата приключи.

— Не бих те използвала за стръв, Ласитър. — Тя се усмихна и отпи от брендито. — Твърде много уважавам рибите.

Той се засмя и я извади от равновесие като я дръпна приятелски за мократа коса.

— Знаеш ли какво още имаш, Тейт, освен острия ум, безпощадното чувство за вярност и упоритата брадичка?

Тя вдигна нехайно рамене, приближи се до кормилото и се загледа в дъжда.

— Почтеност — промърмори той. — Тя ти е като украшение.

Тейт затвори очи и прогони вълната от чувства. Той все още умееше да се промъква покрай всяка защита и да прелъстява сърцето й.

— Това ти украшение май има за цел да ме поласкае, Матю. — Възвърнала самообладанието си, тя се обърна с лице към него. — Защо?

— Просто отбелязвам онова, което виждам, Тейт. И се чудя дали, като добавка към всичките си други добродетели, си успяла да запазиш и онова топло чувство на любопитство и съпричастие, което те правеше толкова специална.

— Никога не съм била специална за теб.

— Напротив. — Той сви рамене, за да прикрие с нехайство болезнената истина. — Ако не беше така, нямаше да си тръгнеш девствена от Сейнт Кристофър.

Руменината се издигна към страните й като бойни знамена.

— Ах, ти, арогантно самовлюбено копеле!

— Когато фактите говорят, и боговете мълчат — възрази той, доволен, че е отклонил вниманието й от притесненията й относно Вандайк. Остави брендито си, клекна пред шкафчето, вградено под тапицираната седалка на койката, и го отвори. — Стой тук — нареди й спокойно той, когато тя тръгна към вратата. — Това ще ти хареса. Освен това… — Все още клекнал, той й хвърли поглед през рамо. — Освен това нямам намерение да те съблазнявам, повярвай ми. Поне в момента.

Пръстите й се стегнаха около чашата. Жалко, че в нея бяха останали само няколко капки. Твърде недостатъчно, за да направят нужното впечатление, ако ги изсипе на главата му.

— Ласитър, шанса ти да ме съблазниш е точно толкова голям, колкото да си взема скункс за домашен любимец. Освен това не притежаваш нищо, което да искам да видя.

— Само няколко страници от дневника на Анжелик Моноар.

Ръката й застина върху дръжката на вратата.

— Анжелик Моноар? „Проклятието на Анжелик“!

— Оригиналният дневник е у Вандайк. Издири го преди почти двайсет години и даде да го преведат. — Матю извади една метална кутия от шкафчето и се изправи. — Чух го да казва на баща ми, че издирил наследниците на личната прислужница на Анжелик. Повечето от тях живеели в Бретан. Оттам е тръгнала и легендата. Вандайк я чул от баща си. Освен това родът им проявявал и личен интерес, тъй като се предполагало, че имат някаква далечна роднинска връзка със свекъра на Анжелик. Ето защо Вандайк смята, че амулетът му принадлежи по право.

Макар да осъзнаваше, че Тейт се е втренчила в кутията, той седна и я сложи в скута си.

— На Вандайк му харесваше да си мисли, че е потомък на граф, дори и на такъв с лоша репутация, а може и точно това да го е привличало най-много. Според него графът си бил върнал амулета. За тази цел се наложило да убие прислужницата, но тя пък била само една прислужница, нали? Колието все още било у него, когато година по-късно умрял от сифилис.

Тейт навлажни устните си. Беше й неприятно, че се чувства толкова пленена от разказа му.

— Ако си знаел всичко това, защо не ни го каза по-рано?

— Някои неща знаех, други не. Баща ми ги е споделил с Бък, а Бък е запазил повечето в тайна. Както и по-голямата част от документацията на баща ми. Попаднах на тях едва преди няколко години, когато той беше в рехабилитационен център и аз реших да изрина боклуците от караваната. Цялата тази работа го плашеше до смърт. — Матю я наблюдаваше и почукваше с пръст по кутията. — Работата е там, че Вандайк е казал твърде много на баща ми. Арогантността го е направила небрежен. Сигурно е смятал, че е на крачка от откриването на амулета, и е искал да се изфука. Разказал на баща ми как е проследил предаването на амулета в семейството на графа. Няколко от сродниците му умрели млади и от насилствена смърт. Тези, които оцелели, живели в бедност. Амулетът бил продаден и така се сложило началото на странстванията и зловещата му репутация.

— Баща ти как се е добрал до тези копия?

— По дневника, който си е водил, личи, че не е имал доверие на Вандайк. Подозирал е, че се готви да го измами или дори нещо по-лошо, затова решил да направи някои свои проучвания. Тази възможност му се предоставила с началото на зимата, когато трябвало да преустановят гмуркането. Използвал времето да работи сам. Сигурно тогава се е натъкнал на „Изабела“. След това записките му стават неясни. Може би се е страхувал Вандайк да не ги намери. — Старото чувство на неудовлетвореност се върна и стегна сърцето му в обръч. — Почти всичко това е само поредица от хипотези, Тейт. Бях дете и има много неща, които не ми е казал. Всъщност нищо не ми каза, по дяволите! Да разгадая смисъла им е като да се опитам да разгадая самия него. А дори не съм сигурен, че знам какъв е бил той.

— Матю. — Сега гласът й бе нежен. Неспособна да устои на привличането, тя се приближи, седна до него и постави ръка върху неговата. — Бил си дете. Не можеш да се виниш, че не си имал ясен поглед върху нещата.

Той се взираше в ръцете им. Нейната тясна и бяла, неговата — голяма, загрубяла и покрита с белези. Това май най-добре илюстрираше разликата между тях.

— Не знаех какво си е наумил. Може и да съм усещал, че нещо се готви. Знам само, че не исках да се гмурка с Вандайк онзи ден. Бях ги чул да се карат предната нощ. Помолих го да не се гмурка или поне да ми разреши аз да сляза с него. Той само се засмя. — Матю се отърси от спомена. — Но това не отговаря на въпроса ти. Изглежда, че баща ми е влязъл в каютата на Вандайк и я е претърсил. Намерил е дневника и е преписал интересуващите го страници. Не ще да е било много преди да умре, защото това бе част от спора им. За дневника и амулета.

— Защо ми казваш всичко това, Матю? Защо се връщаш към нещо толкова болезнено, което не може да се промени?

— Понеже знам, че няма да останеш само защото съм ти казал да останеш.

Тя отдръпна ръката си.

— Дърпаш струните на доброто ми сърце значи.

— Просто ти скицирам фона. Учените се нуждаят от него, от факти и теории, нали така? Знам, че не вярваш, че ще намерим „Изабела“. — Погледът му се задържа преценяващо върху нея. — Не си убедена, че някога ще намерим амулета, а дори да го намерим, за теб той не е нищо повече от един интересен и ценен образец на средновековното бижутерско изкуство.

— Добре де, вярно е. Нищо от онова, което чух, не доказва обратното. Разбирам защо ти е необходимо да вярваш, но това не променя фактите.

— Но ние не сме тръгнали на лов за факти, Тейт. — Той отвори кутийката и й подаде изписаните с разкривен, нетърпелив почерк листа. — Не вярвам да си го забравила. А ако е така, може би това ще ти напомни.

За момент Тейт остана безмълвна. Върна листовете на Матю, изправи се и отиде до прозореца. Дъждът бе намалял, всъщност почти бе спрял.

— Била е толкова самотна — промърмори Тейт. — Колко жестоко! Да е затворена в онази килия и да знае, че на следващата сутрин ще умре в ужасни мъки. Да скърби за мъжа, когото е обичала, да не е способна да се зарадва на детето, което носи. Нищо чудно, че се е молила за възмездие.

— Но дали го е получила?

Тейт се обърна и видя, че той се е изправил и е застанал до нея. В очите й блестяха сълзи. Думите, написани толкова отдавна, късаха сърцето й. Но когато Матю вдигна ръка и я постави върху мократа й буза, тя рязко се отдръпна.

— Недей. — Видя как очите му станаха безизразни и направи крачка встрани. — Много отдавна престанах да вярвам в магии, били те бели или черни. Колието очевидно е било жизненоважно за Анжелик, било е връзка с мъжа, когото е обичала. Едно проклятие е съвсем друга работа.

— Странно, бих предположил, че човек, който прекарва времето си в изучаване на стари вещи, би имал по-богато въображение. Никога ли не си взимала в ръцете си нещо, което е стояло погребано с векове и което сякаш изпраща електричество по пръстите ти? Никога ли не си усещала силата?

Усещала я бе. Наистина.

— Исках да кажа — продължи тя, избягвайки директния отговор, — че вече знам как да постъпя. Оставаме заедно и заедно ще го надвием. Ще направим всичко необходимо, за да не попадне амулетът в ръцете на Вандайк.

Матю кимна в знак, че я е разбрал, но жестът му бе твърде небрежен в сравнение с лудия галоп на сърцето му.

— Точно този отговор исках да чуя. Бих предложил да си стиснем ръцете, но ти не обичаш да те докосвам.

— Вярно. — Тя понечи да го заобиколи, но той й препречи пътя. Очите й го стрелнаха студено. — Наистина, Матю, нека не се държим по-нелепо от необходимото.

— Започнем ли да се гмуркаме, ще трябва да се примириш с факта, че ще те докосвам, когато се налага.

— Мога да работя с теб. Просто не стой прекалено близо до мен.

— Така казваше и преди. — Той се дръпна назад и махна с ръка. — Място колкото искаш.

Тя се възползва от случая и тръгна към вратата. На прага смъкна якето от раменете си и го закачи на закачалката.

— Благодаря ти, че ми показа дневника, Матю, и че ми разказа другите неща.

— Нали сме партньори.

Тя го погледна. Странно колко самотен изглеждаше, застанал с гръб към щурвала и морската шир, простираща се до хоризонта.

— Така изглежда. Лека нощ.

Глава 17

Сайлъс Вандайк бе изключително разочарован. Докладите, които току-що бе прочел, тотално му съсипаха сутринта. Опита се да върне част от чара на деня като поръча да му сервират обяда в двора, който гледаше към морето.

Мястото определено беше ефектно — вълните се разбиваха с гръм, а музиката на Шопен се възнасяше от тонколоните, умело прикрити сред пищната зеленина на тропическата градина. Той отпи от шампанското и опита салатата от сочни тропически плодове. Знаеше, че настоящата му компаньонка всеки момент ще се завърне от експедицията си по магазините.

Естествено, щеше да се опита да го разсее като прекарат следобеда в сексуални занимания. Но той просто не бе в подходящото настроение.

„Спокоен съм“ — увери сам себе си Вандайк. Продължаваше да владее положението. Просто бе разочарован.

Тейт Бомон го бе предала. И той го прие навътре. В крайна сметка бе бдял над разцъфването й, както над всяко друго от добре гледаните си цветя. Като добър чичо, бе давал по някой тласък на кариерата й. Винаги анонимно, разбира се. Не бе очаквал да му благодари.

Само да му бъде вярна.

Работата й на „Номад“ щеше да я издигне до върховете на професията. С външния си вид, с ентусиазма и с младостта си тя щеше да остави зад себе си такива уважавани и скромни учени като Хейдън Дийл. А когато застанеше на върха, той щеше да излезе от сянката и да й предложи света.

Щеше да оглави експедициите му. Лабораториите му, фондовете му, най-доброто му оборудване щяха да бъдат на нейно разположение. Заедно щяха да търсят „Проклятието на Анжелик“. Още през онзи ден преди осем години, когато бе стояла пред него на борда на „Триумф“, някакво интуитивно чувство му бе подсказало, че именно тя е връзката му с амулета. С годините постепенно бе осъзнал, че съдбата я е поставила на пътя му — като знак, като символ. И той се бе погрижил тя да си остане там, търпеливо изчаквайки момента на истината.

Заедно с нея щеше да успее. Беше убеден в това.

Но тя го бе предала. Бе напуснала поста си.

Зъбите му изскърцаха и капки гореща пот избиха по кожата му. Бесът замъгли зрението му и го надви, той запрати кристалната чаша над стената към морето и преобърна масата. Порцелановите съдове, сребърните прибори и вкусните плодове се пръснаха със звън на счупено и плясък по плочките на двора.

Разплата, щеше да има разплата! Дезертьорството бе престъпление, изискващо най-строги наказателни мерки. Непростимо престъпление. Ноктите му издълбаха червени бразди по дланите му. Тя щеше да си плати за това, както и за лошия вкус, събрал я отново с враговете му.

„Смятат, че са ме надхитрили“ — помисли си Вандайк и ядно откъсна един кремав хибискус от близкия храст. Толкова по-зле за тях, разбира се. Толкова по-зле за Тейт.

Тя му дължеше лоялност и той щеше да си я получи. Настояваше да я получи. С озъбена усмивка, той смачка нежния цвят. После откъсна още един, и още един, докато от храстчето и красивата му премяна не остана нищо.

Едва си поемаше въздух, главата му се въртеше от изригващия в него вулканичен бяс — и той задърпа съзнанието си обратно, обратно… Когато зрението му най-сетне се проясни, Вандайк видя разпръснатите останки от изискания си обяд, унищожената си собственост. Главата го болеше адски, ръцете му бяха изранени.

Не можеше да си спомни ясно разрушителните си действия, помнеше само черния облак, който го бе погълнал.

За колко време, почуди се той, обхванат от дива паника. Колко време му се губеше?

Отчаяно погледна часовника си, чието злато му намигаше от китката, но не можа да си спомни кога го бе връхлетял пристъпът на ярост.

„Няма значение“ — каза си утешително той. Прислугата нямаше да каже нищо, нямаше да си помисли нищо, освен това, което той им нареди да мислят. Във всеки случай, не той бе виновен за унищожения порцелан и съсипаната храна.

Те бяха причинили унищожението, напомни си той. Ласитърови. Бомонови. Той просто бе реагирал, може би малко прибързано, на силното разочарование. Но умът му отново бе ясен. Както винаги досега. Както винаги щеше да бъде.

Сега, след като се бе успокоил, щеше да размисли, да състави план. Щеше да им даде време. Нямаше да ги притиска. А след това щеше да ги унищожи. Този път щеше да ги унищожи докрай, задето го накараха да загуби достойнството си.

Щеше да контролира положението. Баща му се бе оказал неспособен да контролира майка му. Майка му се бе оказала неспособна да контролира себе си.

Но той се бе научил да използва силата и волята си.

Сега те му се изплъзваха и той се страхуваше от това, както детето се страхува от чудовищата в килера. Чудовища има, спомни си той и трябваше да положи усилие, за да обуздае очите си, които се стрелкаха, търсейки ги в сенките. Чудовищата в тъмното, чудовищата на съмнението. На провала.

Губеше контрол, контрола, който толкова усърдно се бе стремил да развие.

„Проклятието на Анжелик“. Сега знаеше, сега бе сигурен, че отговорът е в амулета. С него той щеше да бъде силен, неустрашим, щеше да притежава безгранична власт. Вярваше, че вещицата е вляла душата си в колието. О, да, сега го вярваше и се почуди как може въобще да се е съмнявал и да е смятал колието само за ценна, силно желана дрънкулка.

То бе неговата съдба, разбира се. Засмя се и с трепереща ръка извади от джоба си една ленена кърпичка, с която да избърше лицето си. Негова съдба, а навярно и негово спасение. Без него щеше да опита вкуса на провала и това не бе най-страшното. Можеше да се окаже пленен в капана на онзи черен, вцепеняващ свят на неконтролируем бяс, без да има ключ за навън.

Амулетът бе ключът. Той внимателно откъсна един цвят и го погали нежно, за да докаже, че е способен.

Анжелик бе вляла душата си в метал и камък. Преследваше го от години, надсмиваше му се, дразнеше го като му позволяваше да се приближи на една крачка разстояние, но никога повече.

Е, щеше да я победи, както я бе победил отдавна мъртвият му предтеча. Щеше да победи, защото бе мъж, който знае как се побеждава.

А колкото до Тейт… Той смачка цветето в ръката си, забивайки добре гледаните си нокти във влажните от росата венчелистчета.

Тя бе направила своя избор.

Карибите. Тропически острови, покрити с пищни цветя и с извисяващи се над скалите палми. Белият пясък блещука на слънцето, целунат от тихите сини води. Уханният бриз поклаща клоните на величествени палми. Вероятно така си представят хората рая.

Когато стъпи на палубата точно след изгрева на слънцето, Тейт не правеше изключение. Конусът на спящия вулкан на остров Нейвис бе забулен в мъгла. Градините и плажовете на курорта, които бяха изградени след последното й пребиваване тук, също изглеждаха заспали. Нищо не нарушаваше спокойствието на чайките.

Реши, че по-късно сутринта ще слезе на острова, за да попълни запасите им. Но на първо време щеше да поплува на спокойствие.

Спусна се във водата и отпусна глава назад, наслаждавайки се на освежителната хладина, която галеше раменете й. Плъзна се лениво по водата и направи един бавен кръг. Въздишката й на доволство се превърна в ужасено ахване, когато нещо я сграбчи за крака и я дръпна под повърхността.

Тя зарита бясно с крака. Очите на Матю светеха закачливо зад маската.

— Извинявай, не можах да се сдържа. Тъкмо се гмурках и изведнъж видях тези крака да се появяват във водата. Страхотни крака имаш, Червенушке. Откъдето и да ги погледнеш.

— Морето е голямо, Ласитър — превзето каза тя. — Върви да си играеш на друго място.

— Защо не си вземеш една маска и не дойдеш с мен?

— Нямам желание.

— В джоба на плувките си имам пликче с бисквити. — Той се пресегна да махне един мокър кичур, който бе залепнал за лицето й. — Не искаш ли да нахраниш рибите?

Искаше, но само ако тя се бе сетила първа.

— Не. — Тя му обърна гръб и заплува напред с бавни движения.

Той се гмурна умело, мина под нея и отново се показа пред лицето й.

— Едно време беше забавно човек да е с теб.

— Едно време ти не беше чак толкова досаден.

Той изравни темпото си с нейното.

— Е, ти, разбира се, си позабравила да се гмуркаш, с всичките онези компютри и роботи, които са ти запълвали времето. Сигурно затова се притесняваш даже и от безобидното гмуркане с шнорхел.

— Не се притеснявам. Гмуркам се не по-зле отпреди. Дори по-добре.

— Ще ни се налага да изминаваме доста големи разстояния под вода, докато търсим „Изабела“. Смятам, че имаш нужда от малко упражнения.

— Нямам нужда от упражнения по гмуркане с шнорхел.

— Докажи го — предизвика я той и се отдалечи от нея с бързо темпо.

Тя укори себе си, прокле него, но накрая се качи на палубата, за да вземе шнорхела си. Матю си бе идиот, разбира се. Но знаеше кое копче да натисне. Единственото й удовлетворение бе, че най-после ще му покаже колко е добра.

Нагласи мундщука си и се плъзна по повърхността. Помисли си, че много отдавна не се е гмуркала без кислороден апарат и заради самото удоволствие.

Плъзгаше се замечтано, напълно забравила за предизвикателството. Поне докато Матю не се стрелна под нея, завъртайки се така, че да застанат маска до маска. Хилеше се, после водата изригна на фонтан от тръбата му над повърхността. Той килна глава настрани, направи жест към дъното и без да я чака, се сви на две и се стрелна надолу, оставяйки я зад гърба си.

Друга мотивация не й трябваше. Тя напълни дробовете си с въздух и го последва.

Този свят винаги бе имал запазено място в сърцето й. Поклащащи се туфи морска трева, вода, прозрачна като стъкло, равнини и хълмчета от пясък. А когато Матю изсипа натрошените бисквити от пликчето, към пейзажа се присъединиха и орди лакоми риби.

Тълпяха се около нея с ярките си телца, гризкаха и поглъщаха неочакваното пиршество. Една-две бяха достатъчно любопитни, за да огледат маската й преди да се включат в кулинарната надпревара. Тейт зарита нагоре чак когато дробовете й пламнаха от болка, продуха тръбата си и пое нова порция въздух.

Гмуркаха се поне час, а после доволно се изтегнаха на повърхността и свалиха маските си.

— Може пък и да не си загубила добрите си навици — отбеляза Матю.

— Не съм стояла по цял ден в лабораторията.

Понеже очите й бяха затворени, той си позволи волността да прокара пръсти през косата й, която се носеше, червена и копринена, по повърхността.

— Не слезе във водата, когато спряхме в Сан Хуан.

— Бях заета с други неща. — Беше го видяла как плува с мощни движения и помага на Лару да усвои водолазните техники.

— С доктората ти, нали?

— Точно така. — Едва доловимо дръпване я накара да прокара ръка по косата си. Пръстите й се сблъскаха с неговите.

— Извинявай. Каква е темата на доктората ти?

Тя предпазливо се придвижи с няколко сантиметра встрани от него.

— Няма да ти е интересно.

За момент той не каза нищо, изненадан от обидата, която го заля на горещи вълни.

— Сигурно си права. — Нещо в тона му я накара отново да отвори очи. — Едва изкарах гимназията. Какво ли разбирам аз от докторати и теми?

— Не исках да прозвучи така. — Засрамена от себе си, тя посегна към ръката му, преди отново да се е гмурнал. — Наистина. Просто исках да кажа, че според мен не би се заинтересувал от една скучна техническа разработка, при положение че вече си правил всичко, за което аз бих могла да пиша. Истината е, че ми се иска вече да съм приключила с всичко това.

— Мислех, че ти харесват такива работи.

— Харесват ми. Аз… — Ядосана на себе си, тя отново се отпусна във водата и затвори очи. — Не знам какво искам да кажа. Темата ми е за научната човешка стойност на артефактите в сравнение с паричната им такава. Не е кой знае колко оригинално, но реших, че ще мога да фокусирам вниманието си върху един определен артефакт и да проследя произхода, откриването му и в крайна сметка да стигна до анализа, на който е бил подложен. Или може да зарежа всичко това и да се върна към първоначалната си идея за това как технологичният напредък подобрява и отчуждава морската археология като наука. Или… — Тя отвори едното си око. — Сега разбра ли защо не горях от желание да навлизам в подробности?

— Значи още не си решила. А защо е това бързане?

— Мислех, че има причина да бързам. — Как можеше да обясни, че се чувства така, сякаш от години се бъхти напразно. По свой собствен избор, наистина. И че внезапно, по силата на някакъв импулс, е сменила рязко посоката. Още не бе стъпила на краката си и не бе сигурна как ще се върне в утъпкания коловоз, когато му дойде времето.

— Винаги ти се появява тази бръчка, когато се опитваш да надхитриш сама себе си. — Той прокара пръст между веждите й.

Тя блъсна ръката му.

— Махай се, Ласитър. Не ми разваляй удоволствието да се пържа в ада на професионалната си криза.

— На мен ми се струва, че ти е необходим опреснителен курс по техниките за отпускане. — Той решително постави ръка на лицето й и натисна.

Тейт се озова под водата, но реакцията й бе достатъчно бърза и успя да го докопа. Брадичката й се вирна над повърхността и тя би си поела далеч по-успешно въздух, ако същевременно не се кискаше. Ръката му бе сграбчила глезена й и тя ритна с другия си крак и с чувство на удовлетворение усети как петата й го удря. В следващата секунда той отново я повлече надолу.

Вместо да се бори, тя се отпусна безжизнено. И веднага щом хватката му се отпусна, го блъсна силно и с бързи движения се насочи към яхтата. Не бе сигурна дали той е станал по-бърз отпреди, или тя е станала по-бавна, но така и не стигна до четвъртия замах.

Когато най-сетне успя да издрапа до повърхността, бе останала без дъх и без сили.

— Ще ме удавиш!

— Напротив, спасявам те — поправи я Матю. И той наистина я придържаше над водата. Краката им се бяха преплели, така че с едната си ръка той задържаше двамата на повърхността, а другата бе увил около кръста й.

— Може и да съм позагубила форма… — Тя направи усилие да успокои дишането си и махна с ръка полепналите по лицето й кичури.

— Оттук не се забелязва такова нещо.

Минаха няколко секунди преди смехът да се отцеди от лицето й и тя да осъзнае, че се е вкопчила в него, че тялото му е твърдо, почти голо и плътно притиснато до нейното. Само секунда й трябваше, за да прочете желанието в очите му, и още толкова, за да я разтърси суровото му ехо.

— Пусни ме, Матю.

Усети я, че трепери в ръцете му, лицето й пребледня. Но знаеше, че не е от страх. Преди често бе изглеждала точно така и той точно така я бе чувствал в ръцете си. Когато го бе искала.

— Сърцето ти ще изскочи, Тейт. Направо го чувам как бие.

— Казах…

Той се наведе напред, леко обхвана долната й устна между зъбите си и видя как очите й се замъгляват.

— Слушам те — предизвика я той, прилепил уста до нейната. — Кажи го пак.

Не й даде възможност да го направи. Устните му погълнаха нейните, смачкаха ги, после ги захапаха, после ги примамиха да се разтворят, така че целувката му да навлезе в дълбокото, в тъмното, в опасното.

Щеше да си направи удоволствието, за бога! Това си мислеше Матю дори когато болката го разкъсваше отвътре. Тя бе точно такава, каквато я помнеше, притежаваше всичко онова, което той се бе опитал да забрави. Всичко и дори повече. Дори когато потънаха под повърхността, дори когато се отблъснаха нагоре и въздухът ги обгърна, както те се обгръщаха един друг, Матю знаеше, че не морето ще го удави. А неговата безкрайна, отчаяна нужда от нея.

Вкусът й, уханието й, кожата под ръцете му. Звукът на диханието й, накъсано от смущение и удоволствие. Спомените от миналото и реалността на настоящето се преплетоха, докато той не забрави, че между двете са минали осем години.

Тейт не бе подозирала, че все още може да се чувства така. Толкова жадна и така освободена от задръжки. Не искаше да мисли, не и когато тялото й преливаше от живот и всеки нерв трептеше до скъсване.

Физическа реакция и нищо повече. Можеше да се улови за тази мисъл също като него. Просто грубите, настоятелни устни на един мъж, мократа, хлъзгава плът и твърдото, възбудено тяло, отлято в извивките на нейното. Не, определено не искаше да мисли. Но се налагаше.

— Не.

Успя да изрече кратката сричка, почти останала без дъх, преди устата му да се върне и да запрати съзнанието й във висините. Усети как волята й се подхлъзва и впрегна последните си сили да надвие както него, така и себе си.

— Казах „не“.

— Чух те.

Дузина отделни битки се водеха в главата му. Искаше я, а начинът, по който устата й се преливаше в неговата, му казваше, че може да я има. Нуждаеше се от нея, а в замъглените й очи прочиташе огледалния образ на собствените си чувства. Ако нямаше друго освен желанието и нуждата, битките щяха да приключат бързо.

Но той я обичаше. А това го правеше жертва, чиято кръв бавно изтича на собственото му бойно поле.

— Не го направих сам, Тейт. Но можеш да се преструваш, че е било така, ако ти е по-лесно.

— Няма нужда да се преструвам. Пусни ме.

Вече го беше направил. И това му помогна да извие устни в някакво подобие на усмивка.

— Ти ме държиш, любима. — Той извади ръцете си от водата, обърнал длани към нея.

Проклинайки, тя дръпна ръцете си, които незнайно как се бяха оказали около кръста му.

— Знам, че е клише, но ти загуби още преди осем години, Ласитър. Ще работим заедно, ще се гмуркаме заедно. И това е единственото, което ще правим заедно.

— Изборът е твой, Червенушке. Винаги е бил твой.

— Значи не би трябвало да има проблем.

— Никакви проблеми. — Той лениво заплува по гръб. — Освен ако не се притесняваш, че няма да можеш да ми устоиш.

— Ще се справя — извика след него тя.

Щеше да остане доволен, ако можеше да види бръчката, настанила се отново между веждите й. Мърморейки си сама, Тейт се гмурна, за да охлади главата си, после заплува в обратната посока.

— Няма да се гмуркаш отново преди да издържиш писмения изпит. — Матю тикна листовете под носа на Лару. — Така стават тия работи.

— Не съм ти някой сополив ученик.

— Може и да не си сополив, но си точно ученик. Аз съм твоят инструктор и ти ще трябва да си вземеш писмения изпит. Издържиш ли го, ще се гмуркаш. Провалиш ли се, оставаш на борда. Първата част е за екипировката. — Матю се наведе напред. — Помниш какво е регулатор, нали, Лару?

— Той подава въздуха от бутилката към водолаза. — Лару бутна листовете настрана. — Е, и?

Матю ги бутна обратно.

— И се състои от?

— Състои се от, състои се от… — Намръщен, Лару извади със замах кесията си с тютюна. — От, ъъъ, мундщук, маркуч и ония, какви бяха… стъпала.

— Какво е стъпало?

— Механизъм за намаляване на налягането. Защо ме тормозиш с всичко това?

— Няма да се гмуркаш преди да си разучил екипировката в детайли и докато не се уверя, че си схванал физиката и физиологията. — Той подаде на Лару подострен молив. — Не е нужно да бързаш, но не забравяй, че няма да се гмуркаш, преди да си свършил. Бък, трябва ми помощ на палубата.

— Ей сега идвам.

Лару хвърли един поглед на тестовите листи, после вдигна очи към отдалечаващата се фигура на Матю и прошепна на Бък.

— Какъв е законът на Бойл?

— Когато налягането…

— Без подсказване — извика към тях Матю. — За бога, Бък!

— Извинявай, Лару, обаче аз съм пас. — Със зачервено от срам лице Бък последва Матю на палубата. — Само го насочих.

— Кой ще го насочи, ако забрави основните положения, когато е на десет метра под водата?

— Прав си. Обаче той се справя добре, нали? Ти сам каза, че гмуркането му се удавало.

— Под водата е като истинска риба — ухили се Матю. — Но теорията няма да му се размине.

Вече бе облякъл водолазния си костюм и сега дръпна ципа му нагоре. Хвърли последен поглед на бутилките и уредите, после Бък му помогна да ги сложи на гърба си.

— Слизаме колкото да поразузнаем малко — отбеляза Матю, докато нагласяше колана с тежестите.

— Аха.

Бък знаеше, че се намират точно над мястото, където бяха открили „Маргерит“. Както той, така и Матю гледаха да не говорят за нея или за онова, което бе станало. Бък избегна очите на племенника си, когато той седна на палубата да надене плавниците.

— Тейт иска да направи няколко снимки — каза Матю по липса на нещо по-добро, с което да запълни паузата. Всеки от тях знаеше, че целта им е да огледат отблизо онова, което Вандайк бе оставил след себе си.

— Много хубаво. Винаги я е бивало по снимките. Станала е истинска хубавелка, нали?

— Аха. И недей да даваш още насоки на Лару.

— Няма, даже и да ме моли на колене. — Усмивката му избледня, когато Матю нахлузи маската си. Паниката се надигна от стомаха му и го сграбчи за гърлото. — Матю…

Матю се спря с една ръка върху маската, готов да се превърти назад във водата.

— Какво? — Видя тревогата му и се насили да не й обръща внимание.

— Нищо. — Бък прокара ръка по устата си и преглътна с усилие. Кошмарни видения, изпълнени с акули и кръв, препускаха през главата му. — Успешно гмуркане.

Матю кимна отсечено и се плъзна във водата. Пренебрегна желанието си да се гмурне в дълбокото, да се изгуби сред тишината и усамотението. Прекоси със спокоен кроул разстоянието до „Ново приключение“ и извика:

— Хей, готови ли сте за едно задно кълбо, или не?

— Почти. — Рей, в пълна екипировка, се показа ухилен над парапета. — Тейт проверява фотото си. — Той помаха на Бък. — Как е той?

— Ще се оправи — каза Матю. Нямаше никакво желание да размишлява върху страховете на чичо си. Най-после бяха тук и той нямаше търпение да започнат. — Хайде, Червенушке! Обяд стана.

— Идвам.

Матю я зърна през перилото — тя тъкмо сядаше, за да си сложи плавниците. После Тейт скочи грациозно във водата. Матю се стрелна по петите й, без да изчака Рей, който тъкмо се гмуркаше след тях.

Продължиха към дъното почти рамо до рамо.

Матю не бе предполагал, че спомените ще се завихрят около него като ятата ярки бързопери рибки. Онова лято се върна, неканено и нежелано. Спомни си как бе изглеждала, когато я бе видял за пръв път. Спомни си предпазливия подозрителен поглед, бързото припламване на гнева, негодуванието.

Помнеше и мигновеното привличане, което бе усетил, същото, което бе потиснал или се бе опитал да потисне. Чувството за съревнование, когато започнаха да работят в екип, стремеж, който така и не бе изчезнал напълно дори след като се бяха сработили.

Помнеше и вълнението, което бе изпитал, когато намериха кораба. Всичките онези случки, които бяха отворили сърцето и бяха подхранили надеждите му, както никой и нищо дотогава. Или след това. Помнеше как се бе влюбил, как бяха работили заедно, помнеше откритието и надеждите — всички тези спомени се вихреха в душата му, докато се приближаваха към сянката на потъналия кораб.

Също както разтърсващата болка на ужаса и загубата.

След Вандайк не бе останало почти нищо, освен оголената черупка на галеона. Един поглед му стигаше, за да разбере, че би било напразна загуба на време да спускат смукача и да копаят. Вандайк не би оставил нищо, което има и най-малката стойност. Самият кораб бе унищожен, разкъсан брутално в търсене и на последния дублон.

Тъгата, която изпита, го свари неподготвен. Едно внимателно разработване би могло да запази целостта на „Маргерит“. Вместо това я бяха разкъсали на части и я бяха оставили на червеите.

Когато погледна към Тейт, Матю недвусмислено разбра, че собственото му смътно съжаление за това, което бяха сторили с кораба, е нищо в сравнение с чувствата, които изпитва тя.

Гледката я бе разтърсила. Тейт се взираше в разпилените греди, без да направи опит да овладее скръбта си. Остави я да я залее, докато не усети как се настанява дълбоко в сърцето й.

„Убил я е“ — помисли си тя. Вандайк не се бе задоволил да изнасили „Маргарит“, а я беше унищожил. Вече никой нямаше да я види такава, каквато беше преди, да усети историята й. Заради алчността на един-единствен човек.

Сигурно щеше да заплаче, ако сълзите не бяха толкова закъснели и толкова безполезни. Вместо това тя се отърси от ръката на Матю, която той бе поставил утешително на рамото й, и вдигна фотоапарата. Друго не можеше да направи, но поне щеше да заснеме варварщината за идните поколения.

Рей улови погледа на Матю и поклати глава, после му даде знак и двамата се отдръпнаха на няколко метра встрани.

Наоколо й все още имаше красота. Коралите, рибите, полюляващите се водорасли. Но сега, докато заснемаше с апарата си сцената, която някога бе станала свидетел на огромната им радост, тази красота не докосваше душата й.

„Каква ирония — помисли си тя — има в разрушението и забравата, на които е станала жертва «Маргерит».“ Точно както бе станала жертва и любовта, която тя бе предложила в дар на Матю.

Да, онова лято окончателно и завинаги бе останало в миналото. Беше крайно време да го погребат и да започнат на чисто.

Когато излязоха на повърхността, първото нещо, което видяха, бе бледото тревожно лице на Бък, който се бе надвесил над парапета.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — увери го тя. „Русалка“ бе по-близо и тя се покатери на палубата й. Спря и се обърна да помаха на майка си, която записваше събитието от борда на „Ново приключение“. — Очакванията ни се оправдаха — каза тя на Бък, след като свали колана с тежестите.

— Копелето я е изтърбушило, нали?

— Да. — Тя хвърли поглед към морето. Матю също се изкатери на палубата.

— Рей иска веднага да тръгнем на юг. — Той издърпа маската си и прокара ръка през косата си. — Можеш да останеш тук — обърна се той към Тейт преди да е успяла да стане. — Няма да отнеме много време. Бък?

Бък кимна и се отправи към мостика, за да поеме кормилото.

— Най-разумно ще е да направим няколко огледа — каза Матю, след като свали ципа на костюма си и седна до нея. — Може да ни излезе късметът.

— Ти късметлия ли се чувстваш, Ласитър?

— Не. — Той затвори очи. Двигателят замърка под тях. — „Маргерит“ означаваше много и за мен.

— Слава и богатство?

От думите й го заболя, но не толкова силно, колкото от тона. Очите му, горещи и наранени, се спряха за кратко на нейните, после той стана и тръгна към стълбата, водеща към каютите.

— Матю! — Засрамена, тя скочи след него. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Напротив, има. — Тейт го сграбчи за ръката. — Съжалявам. За всички ни беше трудно. Да слезем долу и да видим с очите си какво е останало от нея. Да си спомним. Лесно е да си го изкарам на теб, но не помага.

Пръстите на Матю побеляха от безсилна ярост върху перилото.

— Навярно можех да го спра. Поне така мисли Бък.

— Бък не беше с нас. — Тя продължи да го стиска за лакътя, докато той не се обърна отново към нея. Странно, не беше й хрумвало, че той може да обвинява себе си. Или че в студеното сърце, което му бе приписала, ще се намери място за вина. — Не можехме да направим нищо, никой от нас. Да се вглеждаш в миналото също не помага, и със сигурност не променя нищо.

— Не говорим само за „Маргерит“, нали?

Тя се изкуши да се отдръпне, да подмине думите му. Но да се бяга бе глупаво, а тя се надяваше, че е приключила с глупостите.

— Да.

— Не бях такъв, какъвто ти искаше да бъда, и те нараних. Това също не мога да променя.

— Бях млада. Увлеченията минават. — Ръката й неусетно бе намерила пътя си до неговата и пръстите им се бяха преплели. Когато осъзна това, тя ги издърпа и направи крачка назад. — Докато бях долу и гледах какво е останало, разбрах едно. Нищо не е останало, Матю. Корабът, онова лято, онова момиче. Всичко това вече го няма. Трябва да започнем с онова, което имаме сега.

— На чисто.

— Не знам дали можеш да стигнеш толкова далеч. Нека просто да кажем, че сме обърнали нова страница.

— Добре. — Той й подаде ръка. Когато тя я пое, той неочаквано поднесе нейната до устните си и промърмори: — Смятам да поработя по теб, Червенушке.

— Моля?

— Нали каза, че си обърнала нова страница? Според мен и аз имам думата какво ще бъде написано на нея. Така че смятам да поработя върху теб. Последния път ти ми се хвърли на врата.

— Нищо подобно не съм направила.

— Направи, и още как. Обаче виждам, че този път работата направо плаче за мен. И това е добре. — Той погали с пръст кокалчетата й преди тя да дръпне ръката си. — Всъщност дори смятам, че ще ми достави удоволствие.

— Не знам защо въобще си губя времето да се помирявам с теб. Ти си точно толкова арогантен, колкото си бил винаги.

— Точно какъвто ме харесваш, любима.

Тейт зърна проблясъка на самодоволната му усмивка миг преди да му обърне гръб. Колкото и да се опитваше, не успя да потисне напълно силния импулс да му предложи устните си в отговор на поканата.

Съзнанието, че той е прав, я побъркваше. Точно такъв го харесваше тя, наистина.

Глава 18

Огледът не показа нищо особено. Тейт прекара по-голямата част от следобеда, затворена с баща си и документацията, която той бе събрал, докато Матю ръководеше практическите занимания на Лару, който току-що бе приключил успешно писмения си изпит.

Тя вече бе успяла да организира купчините от бележки, извадките от Националния архив, морските карти и материалите, които Рей бе подбрал от Archivo General de Indias в Севиля.

Бе подредила картите му, диаграмите, метеорологичните сводки, товарителниците, дневниците му. Сега се бе задълбочила в изчисленията му.

Вече ги бе пресмятала и проверявала десетина пъти. Ако информацията им бе вярна, значи се намираха точно там, където трябва. Проблемът се състоеше в това, че дори да разполагаха с координатите, намирането на потънал кораб бе все едно да търсиш игла в купа сено.

Морето бе толкова голямо, толкова безбрежно, че дори с помощта на най-съвременната техника способностите на човека си оставаха ограничени. Беше напълно възможно да се намираш на по-малко от десет метра от потъналия кораб и въобще да не го забележиш.

С „Маргерит“ бяха имали невероятен късмет. Тейт нямаше желание да изчислява вероятността светкавица да удари два пъти на едно и също място, особено като виждаше надеждата и вълнението, които озаряваха очите на баща й.

Нуждаеха се от „Изабела“. Всеки от тях, макар и по съвсем различни причини.

Знаеше, че магнитометърът на борда на „Русалка“ работи неуморно. Това бе един точен и ефикасен метод за засичане на потънали кораби. Досега обаче сензорът, който „Русалка“ влачеше след себе си, не бе уловил показания за наличието на метал в достатъчно количество, за да говори за присъствието на оръдия, такелаж и котва на морското дъно.

И на двата кораба разполагаха с уреди, измерващи дълбочината, така че всяка издайническа промяна в дълбочината на водата, причинена от потънал кораб, щеше да бъде отчетена. Бяха разположили шамандури, които маркираха изследваните петна.

Ако „Изабела“ бе там долу, те щяха да я намерят.

Баща й излезе на палубата, а тя остана в общата каюта.

— Ако стоиш тук няма как да разцъфнат рози по бузите ти, Червенушке.

Тя вдигна глава. Матю й подаваше една чаша, пълна с лимонада.

— Върнал си се? Как се представи Лару?

— Той е добър партньор в гмуркането. Още колко пъти ще преглеждаш всичко това?

Тя поразчисти листите на масата.

— Докато свърша.

— А какво ще кажеш за една почивка? — Той посегна и я подръпна за ръкава на тениската. Цял ден бе обмислял подхода си и още не беше убеден, че е избрал правилния. — Защо да не прескочим до Нейвис и да вечеряме?

— Да вечеряме?

— Точно така. Ти — той отново подръпна ръкава й — и аз.

— Не, благодаря.

— Мислех, че сме обърнали нова страница.

— Това не…

— А и аз не изгарям от желание да се включа в голямата игра на вист, която е планирана за довечера. Доколкото си спомням, ти също не си падаш по картите. В курортния комплекс е пристигнала една реге група, свирят на терасата. Ще вечеряме, ще послушаме музика. Няма да имаме много време за такива неща, щом намерим „Изабела“.

— Денят бе уморителен.

— Не ме карай да си мисля, че те е страх да прекараш няколко часа с мен. — Очите му й се усмихнаха ослепително, сини като морето и също толкова опасни. — Е, ако те е страх, че пак ще ми се хвърлиш на врата…

— Колко си жалък само.

— Добре тогава. — Доволен, че подходът му се е оказал успешен, той тръгна към стълбата за палубата. — Разпусни си косата за довечера, Тейт. Харесва ми така.

Тя я вдигна на кок. Не за да му направи напук, увери сама себе си Тейт. А защото така искаше. Беше се преоблякла в деколтирана рокля без ръкави с цвят на смачкани боровинки, която бе заела от гардероба на майка си по настояване на Марла. Разкроената пола улесняваше качването и слизането от малката лодка.

Веднага щом се настани в нея и лодката набра скорост към острова, Тейт си призна, че с удоволствие очаква изисканите ресторантски блюда, поднесени на тих музикален фон.

Въздухът ухаеше, слънцето все още блестеше ярко по пътя си на запад. Скрита зад тъмните стъкла на слънчевите си очила, тя разглеждаше Матю. Косата се вееше около лицето му. Ръцете му върху лоста на кормилото бяха широки и умели. Ако не ги разделяше общото им минало, на Тейт би й било приятно да прекара вечерта в компанията на толкова привлекателен мъж.

Но миналото съществуваше. Мисълта за това не й развали удоволствието, а по-скоро прибави някакъв лютив привкус към него. Май пак старата надпревара, реши тя. Ако той си мислеше, че тя за втори път ще си загуби ума по този груб чар, който винаги му е подръка, то тя с най-голямо удоволствие щеше да му докаже, че греши.

— Според прогнозата времето ще се задържи така през цялата седмица — каза тя, колкото да подхване разговора.

— Знам. Все още не си слагаш червило. — Когато тя инстинктивно прокара език по устните си, на Матю му се наложи да успокоява неравномерния пулс на сърцето си. — Жалко, че повечето жени не осъзнават колко изкушаващи са неначервените устни. Особено когато се цупят.

Тя нарочно отпусна своите.

— Ще се наслаждавам на мисълта, че през следващите няколко часа неначервените ми устни ще те подлудяват.

Тейт насочи вниманието си към Нейвис. Планинският конус бе обвит в облаци, които се открояваха на фона на ясното синьо на небето. Много по-ниско белият бряг се разстилаше в съседство със спокойното море. Пясъкът бе нашарен от хора, пъстри чадъри и шезлонги. Един новак в сърфа полагаше безполезни усилия да запази равновесие върху вълните. Когато нещастникът за пореден път падна във водата, Тейт се засмя.

— Лоша работа. — Тя вдигна вежда и погледна Матю. — Опитвал ли си някога?

— Не.

— Аз пък да. Изисква дяволски много упражнения. Тъкмо си мислиш, че си му хванал цаката, когато отново губиш равновесие и потъваш. Но уловиш ли вятъра, е направо страхотно.

— По-хубаво от гмуркането?

— Не. — Тя все още се усмихваше, загледана в младия мъж, който полагаше неимоверни усилия да се качи на дъската. — Нищо не е по-хубаво от гмуркането.

— Нещата тук доста са се променили.

— Виждам. — Тя изчака, докато Матю насочваше лодката към пристана, после хвърли въжето на един служител от персонала на курортния комплекс. — Когато за последен път бяхме тук, дори не предполагах, че възнамеряват да строят. — Матю й предложи ръка, тя я пое и скочи на кея. — А сега изглежда така, сякаш е било тук открай време.

— Нейвис вече не е тайното местенце, което беше преди. — Докато вървяха по кея към плажа, той я придържаше за лакътя.

Покрити с камък алеи се виеха сред тучни градини и вълнисти зелени морави, които приютяваха симпатични двуетажни бунгала. Те отминаха ресторанта край басейна и се насочиха към мраморните стъпала, които водеха към основната сграда.

Тейт хвърли поглед през рамо.

— Няма ли да вечеряме тук?

— Край басейна предлагат само лека храна. Ресторантът вътре има тераса. — Той поведе Тейт към бюрото за резервации и каза на една жена, облечена в ярка риза, като останалите от обслужващия персонал, която му се усмихна широко. — Ласитър.

— Да, сър. Обадихте се за маса на терасата.

— Точно така. Обадих се предварително — каза той на Тейт, когато тя го погледна намръщено. Навъсената й физиономия стана още по-мрачна, когато той й издърпа стола. Ако не я лъжеше паметта, маниерите му се бяха подобрили значително. — Ще можеш ли да се справиш с малко шампанско? — промърмори той и се наведе, така че дъхът му я погъделичка по ухото.

— Разбира се, но…

Той поръча една бутилка още преди да заеме мястото си срещу нея.

— Хубава гледка.

— Да. — Тя отмести очи от лицето му и погледна към градините, които се простираха до морето.

— Разкажи ми за последните осем години, Тейт.

— Защо?

— Защото искам да знам. — Защото имаше нужда да узнае. — Да кажем, че така ще запълним част от празнините.

— Учих доста — започна тя. — Повече от първоначалните ми очаквания. Сигурно съм си мислила, че знам много, когато започвах. Но се оказа, че знам съвсем малко. Първите няколко месеца… — Първите няколко месеца беше изгубена, нещастна и той толкова й липсваше. — Първите няколко месеца трябваше да се адаптирам — завърши предпазливо тя.

— Но си наваксала доста бързо.

— Така изглежда. — „Успокой се — заповяда си тя, — обърни се към него и му се усмихни.“ — Харесваха ми ежедневните занимания, установения ред. И наистина исках да науча много.

Тя погледна настрани, когато сервитьорката донесе шампанското и показа етикета му.

— Дамата да го опита — нареди Матю.

Сервитьорката любезно отвори бутилката и отсипа една глътка в кристалната чаша на Тейт.

— Чудесно е — промърмори Тейт с пълното съзнание, че очите на Матю не изпускат нито за секунда от поглед лицето й.

Когато чашите им бяха напълнени, тя отново понечи да отпие, но той докосна с пръст китката й, после леко чукна чашата си в нейната.

— За следващата страница — каза той и се усмихна.

— Добре. — Тя бе голяма жена, напомни си Тейт. С опит. Знаеше всички защитни тактики, необходими да устои на един мъж. Дори на такъв като Матю.

— Значи си учила — подсказа й Матю.

— Да. И винаги, когато ми се откриеше възможност да приложа наученото при някоя експедиция, се възползвах от случая.

— А „Изабела“? Не е ли и тя една възможност?

— Това времето ще покаже. — Тя отвори менюто, хвърли му един бърз поглед, после вдигна към него широко отворените си очи. — Матю!

— Успях да поспестя някой и друг долар през годините — увери я той. — Освен това ти винаги си ми била щастливото талисманче. — Той взе ръката й в своята. — Този път, Червенушке, ще се приберем у дома богати.

— Значи това все така е най-важното? Добре. — Тя сви рамене. — Ти черпиш, Ласитър. Щом искаш да живееш за днешния ден, аз нямам нищо против.

Докато се хранеха, а виното шипеше в чашите им, слънцето се снижи над хоризонта, после потъна в морето, обагряйки въздуха с краткия и до болка прекрасен полумрак на тропиците. Тъкмо навреме откъм вътрешния двор се разля музика.

— Не си ми разказал за твоите осем години, Ласитър.

— Нищо кой знае колко интересно.

— Построил си „Русалка“. Това определено е интересно.

— Тя е красавица. — Той погледна към морето, където „Русалка“ се люлееше някъде извън полезрението му. — Точно каквато си я представях.

— Каквото и да стане с „Изабела“, теб те чака голямо бъдеще в проектирането и строежа на яхти.

— Повече никога няма да работя, колкото да свържа двата края — тихо каза той. — Да правя онова, което трябва да се направи, и да забравям онова, което в действителност искам.

Безпощадността в очите му я порази дотам, че тя се пресегна да докосне ръката му.

— Това ли си правил?

Изненадан, той отново погледна към нея. Вдигна нехайно рамене и сплете пръстите си с нейните.

— Не го правя сега. А само това има значение. Знаеш ли какво, Червенушке?

— Какво?

— Красива си. Не. — Той се усмихна лениво, когато тя се опита да издърпа ръката си. — Сега си ми в ръцете. Засега — поправи се той. — Свиквай.

— Фактът, че предпочетох теб пред виста, явно ти е завъртял главата.

— А и този глас — промърмори той, доволен от начина, по който смущението се смеси с играта на светлината от свещите в очите й. — Мек, бавен, плавен. Като мед с добавка от подходящото количество добър бърбън. Един мъж може да се удави само като те слуша, Червенушке.

— Мисля, че прекали с шампанското. Аз ще управлявам лодката на връщане.

— Добре. Но ще изтанцуваме поне един танц. — Той направи знак да му донесат сметката.

От един танц нямаше да я заболи. Ако не друго, поне можеше да използва близкия контакт на телата им, за да го убеди, че няма никакъв шанс да я изкуши дотолкова, че да приеме кратката любовна авантюра, към която той явно се стремеше.

Можеше да се наслаждава на компанията му, без да губи повторно ума и сърцето си.

За да му покаже колко малко я интересува това, тя му позволи да я държи за ръката, докато отиваха към вътрешния двор под терасата.

Мелодията беше бавна и еротична, а интерпретацията на думите — доста пиперлива. Мъж и жена седяха сгушени в сенките, обвили масата им, но на дансинга нямаше други двойки, когато Матю я взе в прегръдките си.

Взе я близо до себе си, така че телата им сляха извивките си, а бузата й нямаше друг избор, освен да се притисне в неговата. Без да мисли, тя затвори очи.

Би трябвало да е подготвена за любезността и хитростта му. Но не бе очаквала, че стъпките й ще паснат така съвършено с неговите.

— Не знаех, че можеш да танцуваш.

Той прокара ръка по гърба й до точката, където материята на роклята отстъпваше пред голата плът — плът, която потръпна от допира му.

— Много неща не знаехме един за друг. Но аз знам точно как миришеш. — Той я подуши точно под ухото. — Това не се е променило.

— Аз съм се променила — каза тя, опитвайки се да потисне реакцията си, докато огънят облизваше уязвимата й плът.

— Но те чувствам същата в ръцете си. — Той посегна да измъкне фибите от косата й.

— Престани.

— Харесваше ми къса. — Гласът му бе тих като бриза и също толкова съблазнителен. — Но така е по-добре. — Устните му едва доловимо докоснаха слепоочието й. — Някои промени са такива.

Тялото й трепереше — онези бързи, неволни потрепвания, които си спомняше толкова добре.

— Сега сме различни — промърмори тя. Искаше й се това да е вярно, изпитваше нуждата да е вярно. Но ако беше, тогава защо бе толкова лесно да се отпусне в ръцете му, сякаш от последния път не ги делеше и секунда?

— Много други неща са си същите. Като начина, по който тялото ти пасва на моето.

Тя рязко отметна глава и почти подскочи, когато устните му блъснаха нейните.

— И вкусът ти е същият.

— Не съм същата. Нищо не е същото. — Тя се отскубна от него и хукна надолу по стълбите, които водеха към плажа.

Изглежда, не можеше да си поеме достатъчно въздух. Благоуханната вечер внезапно предателски й бе обърнала гръб и сега кожата й настръхна от хладния въздух. От гняв е — искаше да повярва, че гняв е онова, което свиваше стомаха й и разплакваше очите й. Но знаеше, че виновник е нуждата, и го мразеше, задето бе върнал към живот отдавна мъртвата искра.

Когато я настигна, тя бе сигурна, че ще се нахвърли със зъби и юмруци върху него. Но незнайно как ръцете й се озоваха около врата му, а устата й потърси неговата.

— Мразя те, задето ми причиняваш това. Господи, колко те мразя!

— Не ми пука. — Той дръпна главата й назад и се нахвърли обезумял върху устните й. И откри, че всичко е все още там — живецът, силата, страстта. През главата му мина дивата, отчаяна мисъл да я завлече в храстите и да се гмурне в горещината, която се излъчваше на вълни от тялото й.

— Знам, че е така. — И точно от това я болеше, като стара рана, която пулсира под уж заздравелия белег. — Но на мен ми пука.

Тя се отскубна и вдигна ръце пред себе си, сякаш да го спре, ако повторно понечи да я прегърне. Положи неимоверни усилия да успокои дишането си, да устои на безразсъдния, непреодолим пламък в очите му.

— Искаше да докажеш, че все още си в състояние да запалиш искрата между нас. — Тя притисна стомаха си с трепереща ръка. — Е, доказа го. Но онова, което ще направим или няма да направим по този повод, е въпрос на мой избор, Матю. А аз не съм готова да избирам.

— Искам те, Тейт. Искаш да го кажа ли? — Той пристъпи напред, но не я докосна. — Искаш да ти кажа, че не мога да спя нощем, защото мисля за теб?

Думите, грубият му, нетърпелив тон се завъртяха като вихрушка в главата й, препуснаха в кръвта й.

— Може и да искам, но това не променя факта, че ще се възползвам от всичкото време, което ми е необходимо, за да реша. Някога бих отишла навсякъде, бих направила всичко за тебе, Матю. Някога. Каквото правя сега, го правя за себе си.

Той пъхна напрегнатите си ръце в джобовете.

— Звучи справедливо. Защото този път всичко, което аз правя, го правя за себе си.

— Този път? — Тя се изсмя и прекара пръсти през разбърканата си коса. — От моя гледна точка разлика няма.

— Значи си наясно с какво си имаш работа.

— Не съм съвсем сигурна — каза уморено тя. — Ти ми играеш номера, Матю. Вече не знам кое е истинско и кое само сянка.

— Това е истинско. — Той я хвана за тила и я повдигна на пръсти, докато устните им не се срещнаха.

— Да, това е истинско. — Тя се освободи от него и си пое дъх. — Сега искам да се връщаме, Матю. Утре сутрин започваме рано.

Тейт наистина нямаше нищо против начина, по който се оформиха екипите — баща й работеше с Лару, а тя и Матю съставляваха втория екип. Двамата винаги бяха работили добре под вода. След първото гмуркане тя осъзна, че все още притежават естествената и инстинктивна връзка и ритъм, които им бяха помагали и преди.

Електронното оборудване бе най-ефикасният метод за засичането на „Изабела“, но Тейт бе благодарна, че има възможността да се гмурка, да търси с очите и ръцете си, както бе свикнала да прави.

Часовете, прекарани в разравяне на пясъка, не я отегчаваха. Нито пък изнасянето на късове конгломерат към повърхността, където майка й и Бък щяха да ги разтрошат на дребни парчета. Що се отнасяше до нея, тя се бе върнала у дома си, сред рибите, които й бяха както публика, така и другари в игрите. Очите й се радваха на всяка изваяна скулптура от корал. Дори разочарованието бе част от цялото. Ръждясала верига или някоя кутийка от газирана вода превръщаха забързания пулс в тиха въздишка. Но всичко това бе част от лова.

А там беше и Матю, винаги подръка, когато й се приискаше да сподели някоя дребна радост. Градинка от морски растения, някой намръщен костур, чийто обяд бяха смутили, ярката сребърна светкавица на профучаваща наблизо риба. И ако той проявяваше склонност да я докосва малко по-често от уместното, тя си казваше, че е по-добре да се наслаждава на допира му.

Ако бе достатъчно силна да устои на едно упорито съблазняване, значи със сигурност бе достатъчно силна, за да устои на романтичните чувства.

Дните се превръщаха в седмици, но тя не губеше надежда. Времето, прекарано тук, задоволяваше една нужда, която Тейт не бе предполагала, че носи в сърцето си — нуждата да се върне към морето, което обичаше, но не в ролята си на учен, на обективен наблюдател, обучен да събира информация. А като жена, която се наслаждава на свободата си и на компанията на мъж, който пали въображението й.

Разравяше пясъка, за да огледа отблизо едно коралово образувание. Погледна през рамо и видя Матю да натиква едно парче конгломерат в кошчето за ловене на омари. Понечи да му се усмихне с усмивката, запазена за случаите, когато бе сигурна, че той не я вижда, и изведнъж остра болка проряза ръката й под китката.

Тя дръпна ръката си и в същия момент главата на змиорката се скри в цепнатината сред корала, която й служеше за дом. Още преди Тейт да се ядоса и да прокълне собствената си небрежност, Матю бе вече до нея, стиснал пръстите на ранената й ръка, докато кръвта обагряше водата. Тревогата в очите му премина през бариерата на собствения й шок. Даде му сигнал, че е добре, но той вече бе обвил ръка около кръста й и риташе към повърхността.

— Отпусни се — заповяда й той веднага щом изплю мундщука си. — Ще те издърпам до лодката.

— Нищо ми няма. — Но от пулсиращата болка очите й се насълзиха. — Просто драскотина, нищо повече.

— Отпусни се — повтори той. Докато стигнат до стълбата, лицето му бе не по-малко бледо от нейното. Извика на Рей и се зае да разкопчава каишите на кислородните й бутилки.

— За бога, Матю, това е най-обикновена драскотина!

— Млъкни, по дяволите! Рей!

— Какво? Какво става?

— Ухапа я змиорка. — Матю му подаде бутилките й. — Помогни ми да я прехвърлим.

— Господи, човек ще си помисли, че ме е сдъвкала акула — измърмори тя, после примигна, когато осъзна какво е изтърсила. — Добре съм — побърза да каже тя, когато майка й се втурна тичешком към парапета.

— Дай да видя. Ох, слънчицето ми! Рей, донеси ми аптечката.

— Само ме гризна — настоя на своето Тейт, когато Марла я бутна да легне на пейката. — Сама си бях виновна. — Тя въздъхна и проследи с поглед Матю, който се прехвърляше през парапета. — Нямаше нужда да създаваш цялата тази паника, Ласитър.

— Дай да видя това проклето нещо! — С рязко движение, което накара Марла да примигне от изненада, той я отстрани с рамо и сам взе ръката на Тейт. Избърса с палец кръвта и отдолу се показа плитка драскотина. — Май ще мине и без шевове.

— Какви шевове, за бога! Само една… — Тейт млъкна, когато Матю издърпа аптечката от ръцете на Рей. Следващият звук, който излезе от устата й, бе писък, предизвикан от антисептика, който той изля върху раната. — Сега пък се правиш на доктор Ох Боли!

Кръвното му налягане постепенно се връщаше към нормалните си стойности.

— Сигурно ще ти остане белег. — С раздразнението му бе по-лесно да се справи, отколкото със страха, така че той вдигна очи и й се озъби. — Глупачка!

— Може да се случи на всеки, нали?

— Не и ако внимава.

— Аз внимавах.

— Пак се беше размечтала.

Рей и Марла си размениха погледи, докато спорът и медицинският преглед продължаваха.

— Теб сигурно никога нищо не те е хапало. Ръцете ти са целите в белези!

— Говорим за теб. — Вбесяваше го мисълта, че тези прекрасни фини ръце може да загубят съвършенството си.

Тя изсумтя и сви пръсти. Превръзката бе малка, спретната и професионално направена. По-скоро би си отхапала езика, отколкото да го признае на глас.

— Няма ли да го целунеш и да кажеш, че ще мине като на кученце?

— Естествено. — Той я вдигна на крака и докато удивените й родители ги гледаха втренчено, залепи устните си върху нейните в дълга, дълбока и настоятелна целувка.

Когато отново бе в състояние да проговори, Тейт педантично прочисти гърлото си и каза:

— Не уцели — и вдигна бинтованата си ръка пред очите му.

— Нищо подобно. Точно устата ти имаше нужда от помощ, любима.

— Сериозно? — Очите й се свиха до тесни цепнатини. — Сега пък стана специалист по нуждите ми.

— Винаги съм знаел от какво имаш нужда, Червенушке. Само кажи и… — Внезапно той си спомни, че не са сами, обузда чувствата си и отстъпи крачка назад. — Най-добре си вземи два аспирина да поуспокоят болката.

Брадичката й бе вирната като копие.

— Не ме боли. — Тя се обърна и вдигна бутилките си.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Връщам се долу.

— Връщаш се друг път.

— Само се опитай да ме спреш.

Рей понечи да каже нещо, но Марла го потупа успокоително.

— Остави ги да излеят напрежението, скъпи — промърмори тя. — Изглежда, къкри от доста време.

— Искаш да се опитам да те спра значи? Добре! — Оставил емоциите да вземат връх, Матю грабна бутилките от ръцете й и ги метна през борда. — Това трябва да свърши работа.

Единственото, което Тейт успя да направи, бе да зяпне, после извика:

— Ах ти, идиот такъв! Тъп кучи син! Скачай и ми донеси бутилките или не знам какво ще става!

— Вземи си ги сама, нали нямаш търпение да се гмурнеш.

Беше грешка да й обръща гръб. И той си плати за нея. Тейт се хвърли към него. В последния момент той усети намерението й и в старанието си да се спаси, смени рязко посоката. Но тя направи същото и последвалият сблъсък изпрати и двамата зад борда.

— Не трябва ли да направим нещо, Марла? — попита Рей, докато стояха край парапета.

— Мисля, че и сами се справят добре. Гледай, за малко да го улучи с това кроше! И то с ранената си ръка.

Матю избегна удара в последната секунда. Но не се справи толкова добре с юмрука, насочен към слабините му. Макар и обезсилен от съпротивлението на водата, ударът й си заслужи изръмжаването му.

— Стига толкова — предупреди я той и улови ранената й ръка за китката. — Ще пострадаш.

— Ще видим кой ще пострада! Върви да ми извадиш бутилките.

— Изключено е да слезеш долу преди да сме сигурни, че няма да се появи алергична реакция към ухапването.

— Ще ти дам аз една алергична реакция! — викна тя и заби едно кроше в брадичката му.

— Добре, това вече преля чашата. — Той я потопи под водата, после я издърпа отгоре, проврял ръка под брадичката й в не съвсем нежната хватка на плажните спасители. Всеки път, когато го одраскаше или започваше да го ругае, той я потапяше отново. Докато стигнат до стълбата, тя едва си поемаше дъх.

— Стига ли ти толкова?

— Копеле!

— Май още едно солидно потапяне…

— Ей, на „Приключение“!

Матю отслаби хватката си. Викаше ги Бък от борда на „Русалка“, която се приближаваше от югоизток, където Бък и Лару бяха оглеждали дъното със сензора.

— Ей! — извика още веднъж Бък. Лару се бе облегнал самодоволно на парапета край носа. — Попаднахме на нещо.

— Качвай се на борда — измърмори Матю на Тейт и само дето не я пренесе нагоре по стълбата.

Бък прецизно спря „Русалка“ успоредно с „Ново приключение“ и угаси двигателите.

— Сензорите уловиха купчина метал. Уредът за дълбочината също отчита нещо. Оставихме шамандура — трийсет градуса югоизток. Боже, ако питаш мен, може и да сме я намерили!

Тейт си пое дълбоко дъх.

— Искам си бутилките, Матю. — Очите й блестяха. — И този път хич не си и помисляй да ме спираш!

Глава 19

Имаше няколко начина да се маркира потънал кораб, когато се налага да напуснеш мястото, където си го намерил. Стандартните методи включваха ъглови измервания, направени със секстант спрямо три неподвижни точки, ориентация по компас с деветстепенен обхват или просто да се използват далечни обекти като отправни точки на местоположението му. Матю бе използвал всички начини.

Бък бе оставил само една обикновена шамандура, но Матю знаеше, че този метод има своите недостатъци. Шамандурите можеха да потънат или да бъдат повлечени от вълнението. И, което бе по-важно в случая, шамандурата можеше да бъде видяна не от когото трябва. В името на секретността той записа данните от компаса, изчисли разстоянието до далечната Маунт Нейвис като отправна точка, после нареди на Бък да премести шамандурата далеч от предполагаемото местоположение на потъналия кораб.

— Ще държим шамандурата на една линия с групата дървета в онази част на острова — каза той на Рей и му подаде бинокъла, така че партньорът му да получи представа за ориентирите.

Стояха на палубата на „Ново приключение“: Матю във водолазния си костюм, Рей, облечен със свободни памучни панталони и с тъмни очила. Той вече се занимаваше с компаса си, отчитайки позицията, която щеше да впише в корабния дневник.

— Няма да пуснем котва тук. — Матю обходи с поглед морето, отбелязвайки красивия катамаран, който превозваше туристи, тръгнали на леководолазна обиколка от Нейвис до Сейнт Кристофър. Жизнерадостните звуци на палубния оркестър се носеха празнично над водата. — Ще използваме шамандурата като ориентир и ще минем откъм Маунт Нейвис.

Рей кимна и се зае да записва координатите, а Матю продължи:

— Тейт може да направи скици на дъното, а ние ще ги разчитаме в движение.

Рей провеси бинокъла на врата си и се вгледа в решителното изражение на Матю.

— Заради Вандайк, нали?

— Именно. Ако разбере какво правим, няма да може да се довлече тук и да кацне директно над находката. Няма да знае разстоянието, нито отправните точки, които сме избрали, нито дори от коя страна на шамандурата се гмуркаме — откъм острова или откъм открито море. А това доста ще го затрудни.

— А на нас ще осигури време — съгласи се Рей. — Ако това не е „Изабела“…

— Скоро ще разберем — прекъсна го Матю. Не искаше да се измъчва с предположения. Искаше да знае със сигурност. — Така или иначе, по-добре да вземем предпазни мерки. — Той надяна плавниците си. — Хайде, Червенушке, раздвижи се.

— Трябва да презаредя апарата.

— Остави апарата. Няма да промиваме никакви филми.

— Но…

— Само един служител да подшушне на колегите си и всичко отива по дяволите, ясно? Прави колкото си искаш снимки, но докато не свършим тук, никакви филмчета няма да напускат яхтите. Взе ли плочата и графитите?

— Да. — Тейт зае небрежна професионална поза и потупа чантичката на колана си.

— Давай да се гмуркаме тогава.

Преди да е нагласила маската си, той вече беше във водата.

— Няма търпение, а? — Тя отправи към родителите си бърза усмивка, която разкриваше само малка част от вълнението, което пееше във вените й. — Стискайте палци! — И скочи във водата.

Следвайки мехурчетата, маркиращи пътя на Матю, Тейт се гмурна в дълбокото. Вътрешният й сензор отчете десетте метра, после петнайсетте. Започна да си води бележки за релефа на морското дъно. Знаеше, че задачата й е да го скицира внимателно — всяка туфа водорасли, всяка извивка корал.

Зае се да ги възпроизвежда с графита, като добросъвестно се придържаше към мащаба и отбелязваше разстоянията в градуси, устоявайки на желанието да добави някоя и друга артистична заврънкулка. „Науката се крепи на точността“ — напомняше си тя дори докато се наслаждаваше на танца на рибите.

Забеляза, че Матю й дава сигнал и му махна, подразнена от прекъсването. Подробните скици изискваха време и прецизност и след като именно той бе настоял да се задоволят с тях и да не снима с фотоапарата, поне можеше да почака. Когато тракането на ножа по една от бутилките му повторно наруши концентрацията й, тя го прокле наум и прибра плочата и графита.

„Типично по мъжки — помисли си тя. — Винаги те карат да им ходиш по гайдата, и то на секундата.“ Само да изплуваха и щеше да му каже какво точно мисли за поведението му. А после…

Мислите й застинаха, безжизнени като внезапно омекналите й пръсти, когато видя какво е привлякло вниманието му.

Оръдието зеленееше в прекрасния блед оттенък на корозията, оживяло от колонизиралите го животинки. Тя вдигна апарата и направи няколко снимки с Матю, застанал край дулото. Но от това оръдието не стана по-реално. Не и докато не го докосна със собствената си ръка, докато не почувства твърдия метал под нетърпеливите си пръсти.

Дъхът й изригна в поток от мехурчета, когато той я грабна през кръста и я завъртя около себе си. Тейт се подготви да посрещне темпераментната му прегръдка, но той само посочи останалата част от находката.

Още оръдия. Именно това бе отчел магнитометърът. Докато Матю я влачеше напред, тя преброи четири, после шест, осем, разпръснати по пясъчното дъно в неправилен полукръг. Сърцето й подскочи в гърлото. Знаеше, че много често оръдията буквално сочат към потъналия кораб.

Откриха го на петнайсетина метра на юг, разбит, потрошен и полузарит от плаващия пясък.

„Някога се е носила гордо по вълните — помисли си Тейт, провря ръка през пясъка и усети меката плът на проядената от червеи дървесина. — Дори царствено като кралицата, на която е кръстена. Била е загубена за толкова дълго, жертва на морето, приобщена към подводното общество.“

Онова, което бе останало от „Изабела“ — защото Тейт не се съмняваше, че това е именно тя — лежеше разбито, покривайки площ от над трийсет квадратни метра от морското дъно, погребано, превзето от налепи. И чакаше.

Ръката й бе достатъчно стабилна, когато отново се зае да скицира. Матю вече разравяше пясъка, така че тя прекъсваше от време на време работата си, за да направи снимка на поредната дребна находка.

Плочите й свършиха, графитите се изписаха, филмовите пози бяха използвани до една. А сърцето й все така биеше и прескачаше като лудо.

Онова, което се случваше само веднъж в живота, помисли си тя с болка, която стегна гърлото й, се бе случило втори път.

Когато той заплува обратно към нея, тя се усмихна, доволна, че се е сетил да й донесе сувенир. Матю й направи знак да протегне ръка и да си затвори очите. Тя първо ги завъртя театрално, после все пак се подчини, само за да ги отвори широко секунда по-късно, когато един тежък диск тупна в дланта й.

Тежък, само защото бе очаквала да й даде монета или копче, осъзна тя. Кръглият предмет не тежеше повече от един килограм според експертната й оценка. Но очите й се отвориха още по-широко при вида на несъмнения, зашеметяващ блясък на чистото злато.

Той й намигна, даде й знак да прибере кюлчето в чантичката си, после вдигна палец към повърхността. Тя понечи да протестира. Как можеха да си тръгнат, когато едва бяха започнали?

Е, трябваше да помислят и за другите, които чакаха горе. Съвестта я жегна, когато осъзна, че е забравила за всичко и всички освен за онова, което се разстилаше пред очите й. Матю я хвана за ръката и двамата се отблъснаха към повърхността.

— Предполага се, че сега трябва да ми се хвърлиш на врата — каза й той с дяволита усмивка, която говореше повече за триумф, отколкото за веселие, щом изплуваха. — Точно това направи преди осем години.

— Сега съм далеч по-преситена — отвърна тя, но се засмя и оправда надеждите му, като обви ръце около врата му. — Тя е, Матю. Сигурна съм.

— Да, тя е. — Беше го почувствал, беше го усетил, сякаш бе видял непокътнатата „Изабела“ с вдигнати флагове, като в съня си. — Сега е наша. — Остана му време само колкото да й залепи една кратка целувка, преди останалите да завикат към тях. — По-добре да им съобщим новината. Не си забравила как се работи със смукача, нали?

Устните й още пламтяха от допира с неговите.

— Нищо не съм забравила.

Онова, което последва, им бе толкова познато. Гмуркане, разравяне, събиране. На борда на „Русалка“ Бък и Марла разтрошаваха конгломерата, а Тейт проучваше и вписваше в каталога всяка находка — от златното копче с вградена розова перла до златния слитък с дължина трийсет сантиметра. Всичко биваше добросъвестно маркирано, скицирано, фотографирано и накрая вкарано в преносимия й компютър.

Съхранението на находките вкара в употреба образованието и опита на Тейт. Тя знаеше, че в доста плиткото Карибско море потъналите кораби не само загниват, но понасят допълнителни щети от бурите и действието на вълните.

Знаеше също така, че историята на кораба може да бъде разчетена по повредите, които е претърпял.

Този път щеше да се погрижи всяко късче, извадено от дъното, да бъде защитено по най-добрия начин. Чувстваше, че това е нейната отговорност — към миналото и към бъдещето.

Малките крехки артефакти поставяше в буркани, пълни с вода, която ги предпазваше от изсъхване. По-големите биваха фотографирани и скицирани под вода, после ги складираха на морското дъно. Бе подпълнила с мек материал кутиите за чупливите находки, като тънкостенните бутилки, които се надяваше да намерят. Мостри от дървесината щяха да бъдат поставени в специална баня, която да ги предпази от деформиране в малкия резервоар, който бе пригодила на палубата.

Тейт назначи Марла на поста помощник-химик. Работеха заедно, като дъщерята даваше указания на майката. Дори тези артефакти, които не се поддаваха на химически промени, бяха накисвани в прясна вода и след това изсушавани внимателно. Марла старателно запечатваше всичко с восък. Само златото и среброто не се нуждаеха от специално отношение.

Макар да отнемаше голяма част от времето им, работата и за секунда не се стори на Тейт отегчителна. Точно това й бе липсвало и по това бе копняла на борда на „Номад“. Близкият и естествен контакт, изненадата, която носеше той. Всеки шип и пирон бе ключ към миналото и подарък от него.

Обозначителната маркировка по гюлетата подкрепяше надеждата им, че са попаднали на „Изабела“. Тейт добави в дневника си цялата информация, с която разполагаше за кораба, за последното му пътуване, за товара и гибелта му. Ревностно проверяваше и препроверяваше товарителниците, сравнявайки съдържанието им с всяко ново откритие.

Междувременно смукачът бе разчистил достатъчно от утаечния слой по дъното, така че потрошеният корпус най-после се разкри пред очите им. Те разкопаваха. Тя рисуваше. Кофи, пълни с конгломерат, непрекъснато биваха изтегляни към повърхността. Сонарът на Матю улови баластните камъни преди да ги видят с очите си и да ги пипнат с ръце. Докато Тейт работеше под и над палубата на „Ново приключение“, баща й и Лару старателно търсеха артефакти сред баласта.

— Слънчице? — Главата на Марла се показа на вратата. — Защо не си починеш малко? Аз свърших с восъка.

— Не, добре съм. — Тейт продължи да добавя детайли към скицата си на комплект черни кехлибарени мъниста от молитвена броеница. — Темпото е толкова бързо, че направо не мога да повярвам. Минаха две седмици, а непрекъснато намираме нови неща. Погледни това, мамо. Виж само детайлите върху разпятието.

— Почистила си го. Можех и аз да го направя.

— Знам, но нямах търпение.

Марла се наведе очарована над рамото на дъщеря си и прокара пръст по релефното сребърно изображение на разпънатия Христос.

— Зашеметяващо, наистина. Виждат се дори жилите по ръцете и краката му, можеш да преброиш раните до една.

— Твърде изящно е, за да е принадлежало на някой прислужник. Виждаш колко е точен рисунъкът, а изработката е първокласна. Не е дамско — замисли се тя. — Принадлежало е на мъж. На някой от офицерите навярно, или на богат свещеник, който се е връщал в Куба. Чудя се дали го е държал в ръцете си и се е молил, докато корабът е потъвал.

— Защо не си щастлива, Тейт?

— Хм. — Пак се бе унесла, осъзна Тейт. В мечтания. — О, мислех си за „Маргерит“. Тя можеше да се спаси. Искам да кажа, че самият кораб можеше да се запази с цената на достатъчно време и усилия. Беше почти невредима. Надявах се, че ако намерим „Изабела“, тя ще бъде в подобно състояние, но не е така.

— И все пак имаме доста от нея.

— Знам. Алчна съм. — Тейт се отърси от мрачното настроение и бутна скицата настрани. — Бях си въобразила, че ще можем да я извадим, така както моят екип извади финикийския кораб преди няколко години. Сега ще трябва да се задоволя с парчетиите, които бурята и времето са оставили след себе си. — Тя завъртя молива между пръстите си и се опита да не мисли за амулета.

Вече никой не говореше за него. От суеверие, предполагаше тя. „Проклятието на Анжелик“ бе в главите на всички, както и Вандайк. Тейт се страхуваше, че рано или късно ще им се наложи да се изправят лице в лице и с двете.

— Ще те оставя да си гледаш работата, мила. Отивам на „Русалка“ да помогна на Бък — усмихна се Марла.

— По-късно ще преплувам дотам да видя какво сте открили.

Тейт се обърна към клавиатурата и вкара броеницата в компютърния каталог. Следващите двайсет минути прекара в изучаването на едно златно колие. Висулката във форма на птица бе преживяла столетията, хищните вълни, триенето на пясъка. По нейна оценка реликвата струваше не по-малко от петдесет хиляди долара. Записа я в дневника си и започна да я скицира.

Матю я наблюдава няколко секунди, загледан в компетентните и грациозни движения на молива върху хартията. Косите лъчи на слънцето му позволяваха да различи призрачния й профил в монитора пред нея.

Искаше му се да притисне устни към онова нежно местенце в основата на тила й. Искаше да обвие ръце около нея и тя да се облегне на него, спокойна, отпусната и само мъничко нетърпелива да усети неговото докосване.

Но последните няколко седмици се стремеше да бъде предпазлив. С надеждата да я притегли към себе си, без да я дърпа. Търпението му струваше дузина неспокойни нощи. Изглежда, че единствено под водата се движеха в синхрон.

Всяка частица от него крещеше за повече.

— Отдолу изпратиха две винени стомни. Едната е цяла.

— О! — Тя се огледа стреснато. — Не те чух да влизаш. Мислех, че си на „Русалка“.

— Бях. — Но единствената мисъл, която бе запълвала съзнанието му, бе, че тя е тук и то сама. — Изглежда, успяваш да вървиш в крак с добива.

— Хващат ме лудите, ако изостана. — Тя преметна плитката на гърба си, като едва ли съзнаваше, че се е отдръпнала с няколко сантиметра, когато той бе седнал до нея. Той обаче забеляза и това го подразни. — Обикновено открадвам по няколко часа вечер, след като всички се приберат.

Беше виждал светлината всяка вечер в прозорците на палубната каюта, докато обикаляше неспокойно по собствената си палуба.

— Затова ли не идваш никога на „Русалка“?

— По-лесно ми е да работя на едно място. — Много по-лесно бе да не рискува като седи с него на лунна светлина, и то на собствения му терен. — По мои изчисления сме доста напред в сравнение със същия период от разработката на „Маргерит“. А още не сме стигнали до основния товар.

Той се наведе напред да вземе златната птица, но по-интересен му се стори начинът, по който се стегна рамото й, когато се опря до неговото.

— Колко?

Тя смръщи чело. Не бе изненадващо, че при вида на едно толкова красиво бижу той можеше да мисли единствено в долари и центове.

— Най-малко петдесет хиляди.

— Аха. — Като не я изпускаше от поглед, той претегли колието в ръката си. — Би трябвало да спаси временно положението.

— Това едва ли е решение. — Тя взе собственически колието от ръката му и внимателно го постави на меката материя, с която бе застлала работната си маса.

— А какво е решението, Червенушке?

— Няма да си губя времето да споря с теб по този въпрос, но има нещо друго, за което трябва да поговорим. — Тя се размърда неспокойно и се обърна, така че да е с лице към него и все пак на достатъчно разстояние.

— Можем да го обсъдим по време на вечеря. — Той прокара пръст по рамото й. — Не сме си взимали почивка повече от две седмици. Защо да не прескочим отново до Нейвис довечера?

— Дай да не смесваме бизнеса с либидото ти, Ласитър.

— Аз мога да се оправя и с двете. — Той взе ръката й, целуна я по пръстите, после по мъничкия белег, останал й от срещата със змиорката. — Ти можеш ли?

— Смятам, че досега съм могла. — Но за по-сигурно издърпа ръката си. — Мислих доста по въпроса — започна тя. — Пропуснахме шанса си да запазим „Маргерит“. „Изабела“ е пострадала сериозно, но все още има възможност да спасим част от нея.

— Мислех, че точно това правим.

— Нямам предвид товара й, а самата нея. Има методи за запазване на корабната дървесина, така че да се избегне свиването й при излагане на въздух. Възможно е дори да бъде частично реконструирана. Трябва ми полиетилен гликол.

— В момента не ми се намира, за съжаление.

— Не ми се прави на много умен, Матю. Дъските, потопени в този разтвор, се просмукват с него. Дори дървесина, нападната от морски вредители, може да бъде запазена. Искам да се обадя на Хейдън, да го помоля да осигури необходимото и да дойде да ми помогне да извадим кораба.

— Забрави за тая работа.

— Какво значи да я забравя? „Изабела“ е важна находка, Матю.

— Тя е наша находка. — Той се облегна назад. — За нищо на света няма да я поделя с някакъв си професор, пък бил той и твой колега.

— Той не е някакъв си професор. Хейдън Дийл е изключителен морски археолог. Човек, който се е посветил на изследванията и консервацията на потънали кораби.

— Хич не ме интересува на какво се е посветил. Няма да участва в тази сделка, и толкоз.

— В крайна сметка до това опират нещата, нали? До сделката. — Отвратена, тя се дръпна настрани, после се изправи. — Не те моля Хейдън да вземе дял от твоята вездесъща плячка. Той дори не би очаквал такова нещо. Има и такива, които не измерват всичко в долари.

— Лесно ти е да го кажеш, при положение че никога не ти се е налагало да изкараш дори един. Винаги си имала мама и татко, на които да разчиташ, и хубав уютен дом с вечеря на печката.

Страните й побеляха от гняв.

— Аз сама си пробих пътя, Ласитър. Сама. Ако някога си бе направил труда да помислиш по-далеч от следващия потънал кораб, може би сега щеше да имаш нещо повече от дребните монети, които се гонят из джоба ти. Единственото, за което можеш да мислиш понастоящем, е как да прибереш сухото и да си живееш царски. В тази експедиция има безброй артефакти, които ще се разпродават на търг.

— Хубаво. Когато разпродадем въпросните артефакти, можеш да правиш каквото си поискаш и с когото си поискаш, по дяволите. — По-скоро щеше да убие всеки, който се опита да я докосне. — Но дотогава не смей да се свързваш с никого!

— За теб това е всичко, нали? — Тя удари с длани по масата и се наведе напред, докато гневните й очи не се изравниха с неговите. — Само парите имат значение.

— Не знаеш какво има значение за мен. Никога не си знаела.

— Мислех, че си се променил, поне малко. Мислех, че „Изабела“ означава нещо повече за теб освен парите, които може да ти донесе. — Тейт се изправи и поклати глава. — Не ми се вярва, че за втори път можах така да се заблудя относно теб.

— Явно можеш. — Той се отблъсна от масата. — Винаги си ме обвинявала, че съм егоист, Тейт, но какво да кажем за теб? До такава степен си се затворила в това какво искаш и как точно го искаш, че въобще не ти пука за собствените ти чувства, които въобще не могат да се доберат до дневния ред.

Неспособен да устои на импулса, той я сграбчи за лактите и я дръпна към себе си.

— Какво чувстваш? Какво чувстваш, по дяволите? — повтори той и притисна устни към нейните.

„Твърде много — помисли си тя, докато сърцето й препускаше. — До болка много.“

— Това не е въпрос — успя да изрече.

— Но е един от въпросите. Забрави за „Изабела“, за амулета, за твоя проклет Хейдън. — Очите му бяха потъмнели от ярост. — Отговори ми на този един-единствен въпрос. Какво чувстваш?

— Болка! — извика тя през неудържимите, безполезни сълзи. — Объркване. Нужда. Да, и аз имам чувства, да те вземат дяволите, Матю, и ти ги събуждаш всеки път, когато ме докоснеш. Това ли искаше да чуеш?

— Ще свърши работа. Събери си една чанта.

Той я пусна толкова рязко, че тя залитна напред.

— Какво?

— Събери си една чанта. Идваш с мен.

— Аз… какво? Къде?

— По дяволите чантата! — Бе казала онова, което той искаше да чуе, и нямаше никакво намерение да я остави да размисли. Този път не. Сграбчи отново ръката й и я повлече към палубата. Преди Тейт да предположи какво си е наумил, той вече я бе грабнал на ръце и я прехвърляше през парапета, където бе привързана гумената лодка.

— Да не си си изгубил ума?

— Трябваше да го изгубя още преди две седмици. Водя я в Нейвис — извика той към „Русалка“. — Ще се върнем утре сутринта.

— Сутринта? — Засенчила очите си с ръка, Марла се втренчи в дъщеря си. — Тейт?

— Той е полудял — извика Тейт, но бе принудена да седне, когато Матю пъргаво скочи в лодката. — Няма да дойда с теб — започна тя, но гласът й бе заглушен от шума на двигателя. — Моментално спри лодката или скачам във водата.

— Ще те издърпам обратно — мрачно каза той. — Само ще се намокриш.

— Ако си мислиш, че ще прекарам нощта с теб на Нейвис… — Тя млъкна, когато той рязко обърна глава. Не изглеждаше безопасно да спори с него. — Матю… — каза вече по-спокойно тя. — Овладей се. Имахме някои разногласия преди малко, но това не е начин да ги изгладим. — Тя задържа дъха си, когато той изключи двигателя. За един кратък момент се зачуди дали няма просто да я бутне през борда.

— Крайно време е да доведем докрай онова, което започнахме преди осем години. Аз те искам, а ти току-що призна, че също ме искаш. Имаше достатъчно време да мислиш за това. Докато не уредим този въпрос, той непрекъснато ще застава помежду ни. — Ръката го болеше от силата, с която стискаше лоста на кормилото. — Погледни ме в очите, Тейт, и ми кажи, че не искаше да кажеш онова, което каза, че не те вълнува… Направи го и аз ще обърна лодката и ще те върна обратно. И това ще бъде краят на всичко.

Потресена, тя прокара ръка през разрошения си бретон. Беше я отвлякъл насила, беше я хвърлил в лодката, а сега прехвърляше топката в собствените й ръце.

— Нали не очакваш от мен да си стоя тук и да обсъждам с теб ефекта от сексуалното привличане?

— Не, очаквам да кажеш „да“ или „не“.

Тя погледна назад към „Русалка“. Майка й все още стоеше на парапета. После отмести очи към мъгливия връх на Нейвис. По дяволите!

— Матю, нямаме дрехи, никакъв багаж, нямаме стая.

— Това „да“ ли е?

Тя отвори уста и се чу как заеква.

— Това е някаква лудост.

— Значи е „да“ — реши той и форсира двигателя. Повече не й проговори.

Стигнаха до кея и вързаха лодката. Докато прекосяваха плажа на метър един от друг, той посочи един свободен шезлонг и каза:

— Седни. Ще се върна след малко.

Твърде объркана, за да спори, Тейт седна и заби поглед в босите си крака. Една от сервитьорките спря край нея и й предложи питие от таблата, която носеше, но единственият отговор, който получи, бе едно вяло поклащане на главата и смутена усмивка.

Тейт погледна към морето, но „Русалка“ и „Ново приключение“ бяха далеч и не се виждаха. Сякаш бе прерязала пъпната си връв.

Ако това бе отговор, то не искаше да мисли повече за въпроса. Но когато Матю се върна и й протегна ръка, тя я пое. Минаха в мълчание през градините и хълма, покрит със зелена морава.

Той отключи плъзгащата се стъклена врата, затвори я зад тях и щракна резето.

Стаята беше светла, просторна, цветовете преливаха в нежен пастел. По покривката на леглото нямаше нито една гънка, възглавниците изглеждаха пухкави. Тя не можеше да откъсне погледа си от него, стресна се само веднъж, когато Матю спусна щорите и стаята потъна в полумрак.

— Матю…

— Ще говорим после. — Той се пресегна зад нея да разплете плитката й. Искаше косата й да е свободна, да се дипли в ръцете му.

Тя затвори очи и можеше да се закълне, че подът се надигна под краката й.

— А ако това е грешка…

— Никога ли не си правила грешки?

Усмивката му я заслепи и тя се улови, че му отговаря със същото.

— Една или две. Но…

— По-късно. — Той наведе глава и откри устните й.

Бе се чувствал сигурен, че му е жизненонеобходимо да се гмурне в нея, така както понякога му бе необходимо да се гмурне в морето, за да запази, или най-малкото да открие, здравия си разум. Бяха го сърбели ръцете да разкъса дрехите й, да докосне кожата под тях и да превърне в своя собственост онова, от което навремето се бе отказал.

Но яростният глад, който го бе пришпорил да я доведе тук, улегна, щом вкусът й се вля във вените му. Сладка като вчерашен ден, свежа като мига на настоящето. Любовта, която така и не бе успял да обуздае напълно, го удави в триумфалната си вълна.

— Нека те видя — промърмори той. — Толкова чаках, за да те видя.

Грижовно и нежно той свали блузата от треперещото й тяло и я пусна на пода. Отдолу тя бе бледа като слонова кост и мека като сатен, изтънчен пир за ръцете и очите.

— Цялата… — Докато устните му пробягваха по голото й рамо, той свали шортите и памучните бикини под тях.

Неговата русалка. Той бе почти зашеметен от това откритие. Толкова стройна, толкова бяла и толкова красива.

— Матю. — Тя издърпа ризата през главата му, отчаяно нетърпелива да открие плътта му със своята. — Докосни ме. Трябва да ме докосваш.

Със звука на тези думи в главата си, той я положи на леглото и спокойно, умело, достави наслада и на двама им.

Нежността бе толкова неочаквана. Толкова изкушаваща. Бе я съзряла веднъж, скрита в безочливия млад мъж, който бе откраднал сърцето й. Но да я открие сега, след толкова време, бе като да открие съкровище. Ръцете му милваха и галеха, и вълнуваха, докато устата му търпеливо поглъщаше въздишките й.

Собствените й нетърпеливи пръсти откриваха мускули и белези, кожа, която се сгорещяваше под любознателните й милувки. Тя я опита, дала воля на устните и езика си, които прелитаха по плътта и улавяха аромата на мъж и море.

И тя продължи да сънува наяве, носейки се по водите на изменчива страст, изпълвана с трепет от неясните думи на удоволствие, съпровождащи пътешествието, чийто обект бе тя. Изви гръб да го посрещне и потрепери от наслада, когато устните му се затвориха около зърното й. Толкова горещ, толкова твърд, толкова добре овладян. През цялото време ръцете му се движеха с постоянство по нея, а обърканото й сърце се извисяваше сред неравния ритъм на пулса й.

Когато морето й започна да се вълнува, той усмири вълните преди да достигнат желания праг, после отново я издигна до тесния ръб, докато дъхът й не се накъса — би го умолявала, ако имаше силата да го направи. Стотици бури къкреха в нея, сгорещяваха тежкия въздух и туптяха в заплашителен ритъм.

Той я гледаше, омаян от стремителните изблици на наслада, объркване и накрая на отчаяние, които преминаха по лицето й. Собственото му съзнание се олюля, когато я изпрати към върха. Стонът му се сля с нейния, когато усети тялото й да се стяга и разтриса от дивото освобождение.

Отблъсна злостния камшик на нуждата и покри устата й със своята. Когато дишането й понечи да се успокои, той я подтикна нежно, унищожително, още един път през прага, във вихъра на бурята.

Не бе по силите й да спре конвулсиите на собственото си тяло. То сякаш се разпадаше на части. Затова се вкопчи в него, докато чувствените вълни се блъскаха в нея една подир друга. Беше оцелявала след ураган в Индийския океан, бе пълзяла през заслепяваща пясъчна буря на десет метра под повърхността на морето. Бе чувствала жарта и нуждата, излъчвани от мъжкото тяло, безумно преплетено в нейното.

Но нищо не я бе трогвало, нищо не бе кипвало кръвта й, нито примамвало съзнанието й като тази дълга, безмилостна любовна игра. Не й бяха останали тайни за криене, нито гордост, под която да ги погребе. Всичко, което бе тя, всичко, което той искаше от нея, бе тук — за да го вземе. Без сили, ограбена, с охота, тя се предложи.

Той се плъзна в нея, бавно, с наслада. Сега и той потрепна заедно с нея, опрял челото си в нейното, докато тя го поемаше дълбоко и властно в утробата си.

— Тейт! — Чувствата избухнаха като гейзер в сърцето му. — Това ми стига — прошепна той. — Ти ми стигаш.

Ръцете му я потърсиха, пръстите му се сключиха безмилостно. Блъскаше в нея, със сетни сили задържаше бавното темпо, отлагаше момента. Усещаше как сърцето изскача от гърдите му, усещаше кръвта, която препускаше на тласъци, усещаше невъзможно мекия, влажен отклик на тялото й.

Ноктите й се забиха в раменете му, тя се изви на дъга и се разтресе. Едно ридание се отрони от гърлото й и завърши с неговото име.

Накрая, когато бе толкова дълбоко в нея, че бе изгубил себе си, той се гмурна.

Докато слънцето залязваше в небето над Карибския басейн, на хиляди мили разстояние Вандайк отпиваше бренди „Наполеон“. Последният доклад относно действията на експедицията Бомон-Ласитър лежеше на бюрото му.

Доклад, от който той никак не остана доволен.

По всичко личеше, че продължават да проучват останките на „Маргерит“. Нито един от източниците му на Сейнт Кристофър или Нейвис не бе дочул нищо важно. Според доклада се касаеше просто за една активна почивка, но Вандайк не бе убеден, че това е всичко.

Инстинктите му подсказваха друго.

Може би беше време да им отиде на гости. Едно малко пътуване до Карибите навярно щеше да бъде уместно. Най-малкото щеше да му предостави възможността да изрази своето неудовлетворение от постъпката на Тейт Бомон.

Освен това, ако след всичките тези години Ласитърови не възнамеряваха да го доведат до „Проклятието на Анжелик“, то бе настъпило времето да се отърве от тях.