Проклятието на Пандора

В ледената пустош

Сутринта Мърсър завари Марти Бишоп да стои над гробовете, които членовете на екипа бяха изкопали. Останалите се подготвяха за предстоящия преход и опаковаха спални чували, полярна екипировка, газени котлони, бутилки с пропан и храна. Възникнаха няколко спора какви лични вещи да вземат — видеокасетите на Марти за баща му, дебелия дневник на Ервин Пул и дори за готварската книга на Хилда. Мърсър спечели всичките и взеха само най-необходимото, но въпреки това бяха претоварени. Единствено Магнус, исландският пилот със счупената ръка, щеше да върви, без да носи нищо. Мърсър компенсира за него, като грабна най-тежката раница с трийсет килограма багаж.

— Не я познавах добре — каза Марти, когато усети, че Мърсър е застанал до него. Надгробният камък на Ингрид представляваше парче метал, на което бе надраскано името й.

— Няма значение. За няколко дни тя е била част от живота ти. Нормално е да тъгуваш за нея.

— Просто се забавлявахме. Връзката ни щеше да приключи, щом се върнехме в Исландия. — Марти избърса лицето си с ръкавица. — Щях да я забравя, без да изпитвам нищо, но сега не мога.

— Така е — съгласи се Мърсър. — Дълго ще я помниш. Нищо не ни е така безразлично, както би ни се искало. Особено хората.

— Никога не мисля за последиците.

— Имам чувството, че известно време няма да мисля за нищо друго. — Мърсър сложи ръка на рамото му. Ще ти дам още няколко минути и после трябва да тръгваме.

— Благодаря.

Мъглата се вдигна и Мърсър видя, че стъпките, които бе оставил в снега, докато отиваше и се връщаше от мястото на катастрофата на С-97, са почти заличени от постоянния гренландски вятър. Той се зарадва, защото това означаваше, че до утре сутринта няма да има дири от прехода им, които Рат да може да проследи. Те стигнаха до „Стратофрейтър“ преди обяд и два часа заравяха парчетата от разбилия се самолет. Никой не искаше Рат да открие истината за майор Джак Дилейни.

Тъй като знаеше пътя, Мърсър ги водеше дотам, но когато поеха към вентилационната шахта, водачите се сменяха. Проправянето на пътека в дълбокия сняг беше трудна работа и само той и Айра можеха да издържат повече от час. Аника вървеше след водача и следеше посоката с компаса, който бе взела от ДС-3. Когато не беше начело на колоната, Мърсър крачеше редом с Марти, помагайки на Магнус. Аника му бе дала умерена доза болкоуспокояващи, така че летецът да не заспива и в същото време да не чувства болки по време на прехода.

Всички бяха подходящо облечени и нямаха проблеми със студа, но умората постепенно забавяше движенията им. Мърсър очакваше, че дебелата Хилда ще има най-големи затруднения. Оказа се обаче, че Ервин Пул има нужда от най-много окуражаване. До пет часа групата измина едва една трета от разстоянието с четири пъти по-бавна скорост, отколкото онази, с която бяха тръгнали. Планът на Мърсър да прекарат само една нощ на открито нямаше да се осъществи.

Вместо да ги тласка отвъд предела на издръжливостта им, той реши да осигури подслон за нощта и зави към назъбените планини вдясно, надявайки се да намери защита от засилващия се вятър. Беше прекалено да се надява на пещера, но всеки създаден от природата заслон щеше да е добре дошъл.

Те вървяха още един час до скалите, които щяха да ги предпазят от внезапните пориви на вятъра. На небето се сгъстиха буреносни облаци и притъмня. По примера на северните кучета във впряговете всеки започна да копае дупка в снега от подветрената страна на възвишението.

— Но така — предупреди ги Аника. — Трябва да се разделим по двойки, за да споделим телесната си топлина. Иначе няма да изкараме нощта.

Тя бе махнала черните си очила и погледът й се спря на Мърсър, когато другите започнаха да се събират по двама. Поканата бе отправена, но Аника имаше задължения към пациента си.

— Магнус, ти си с мен.

Пилотът бе пребледнял от изпитанието, но успя да се усмихне.

— Знаех си, че ще имам полза от счупената ръка. Аника започна да говори с Хилда и готвачката разшири дупката, за да има място за тримата.

— Ще пазя да не се промъкне при теб, докато спиш — прошепна тя на Мърсър.

Въпреки допълнителната изолация, нощта беше адски студена. Ако не бяха толкова изтощени, нямаше да могат да заспят. В полунощ вятърът смени посоката си и бързо издуха снега от бърлогите им. Те се втурнаха да копаят нови дупки от другата страна на ниския хълм. Този път изровиха една голяма яма в снега и спаха заедно.

На зазоряване им бяха необходими няколко минути, за да се измъкнат на повърхността през шейсетте сантиметра сняг, навалял върху тях. След оскъдна закуска от протеинови блокчета и преварена вода от сняг, разтопен на газовия котлон, те продължиха да вървят. Вятърът Духаше в гърба им. Следите зад тях изчезваха мигновено, изметени от безмилостните пориви. Бавно се придвижваха на север, следвайки водача си. Това беше демонстрация на доверието им в Мърсър. Ето защо той полагаше неимоверни усилия и поемаше водачеството, когато снегът станеше по-дълбок или теренът по-труден. В единайсет часа релефът стана изключително неравен. От леда се издигаха скалисти хълмове. Имаше и дълги пукнатини, достигащи петнайсет фута дълбочина. Те прескачаха по-плитките, но преминаваха други, като слизаха долу и после се изкатерваха от другата страна. Повечето полярни експедиции носеха леки сглобяеми стълби, за да преминават подобни образувания, но Мърсър и групата му не можеха да си позволят този лукс. Придвижването им ставаше все по-бавно.

Въпреки това никой не се оплакваше. Терзанието и мъките им бяха очевидни, но никой не каза, че не може повече. Петимата мъже и двете жени, които допреди няколко дни бяха непознати, сега бяха готови да понесат неописуеми страдания и лишения заради другите.

Заобиколени от лед и смразяващ студ, малцина очакваха, че ще изпитат жажда. Те не само се потяха от усилията, които полагаха, но и с всеки дъх изразходваха скъпоценни телесни течности, защото въздухът беше сух като в пустиня. Държаха манерките близо до телата си, за да не замръзне водата, и трябваше да спират на всеки два часа, за да преваряват сняг и да ги напълнят отново. Когато вечерта намериха подслон, Мърсър изчисли, че не са извървели и втората трета от пътя.

Ервин Пул страдаше най-много. Вятърът бе намерил пролука в маската на лицето му и скулите му бяха измръзнали. Аника го накара да свали ботушите си и видя, че някои от пръстите на краката му са неестествено бели.

— Не се прави на герой — упрекна го тя и се залови да го лекува. — Ако краката ти отново измръзнат, извикай да спрем, за да ги затоплиш. Ако се вкочаниш, няма да можем да те носим.

— И без това вървим твърде бавно — възрази Ервин през стиснати зъби. — Така поне няма да бъда пречка за другите.

— Ще бъдеш, ако се наложи да те носим — отсече Аника, докато разтриваше пръстите на краката му, за да възстанови кръвообращението. Облаците, забулили небето от два дни, най-после се разчистиха. Нощта експлодира в ослепителното Северно сияние — танцуващи завеси в неземно светлинно шоу. Мърсър знаеше, че разноцветните ивици се получават, когато слънчевият вятър реагира с някои молекули в атмосферата — червено за азот, виолетово за йонизиран азот и зелено за кислород, но красотата на Северното сияние го накара да се прехласне като останалите. Сиянието трептеше и пулсираше като нещо живо.

Те го наблюдаваха от пет минути, когато Мърсър осъзна, че вятърът е спрял, и си спомни думите на Игор Булгарин. „Питарак е подвластен на земната гравитация. Започва с лек бриз от юг и после настъпва затишие. Имаш десет минути да намериш подслон.“

— Скрийте се! Веднага! — извика той, хвърли храната, която ядеше, метна на гърба си раницата и се хвърли в дълбокия сняг.

Започна да копае бързо, трескаво загребвайки шепи сняг. Другите направиха същото. Мърсър не си направи труда да обяснява действията си. Неистовото му копаене беше достатъчно, за да ги зареди с енергия. Той не можеше да прецени колко дълбок трябва да е тунелът към скалите и дори когато чу лекия шепот на вятъра, свистящ през отвора, продължи да разрива снега.

Включи фенерчето си и снегът заблестя като скъпоценни камъни от отразената светлина. В един илюзорен миг се почувства в безопасност в снежната прегръдка. Дишаше учестено и ръцете му замръзнаха и се схванаха, защото беше копал без ръкавици. Нахлузи ги и разтри пръстите си.

— Чувате ли ме? — Гласът му бе заглушен от тежестта на снега.

— Да — отговори Аника.

— Можеш ли да стигнеш до мен?

— Да, виждам светлината на фенерчето ти. Нейният глас беше последният, който Мърсър чу до края на нощта, дори когато Аника успя да си проправи Път до него. Айра и Ервин ги намериха малко по-късно. На няколко фута над главите им милионите тонове въздух, който се придвижваше от север, образувайки зона на високо налягане, се върнаха с ожесточен вой. Промяната от мъртвешка тишина в ураганен вихър стана за секунди. Натрупваните с години сняг и ледове бяха отнесени и се показаха скали, които не бяха виждали повърхността от десетилетия.

Шумът беше невъобразим и опъна нервите на всички. Беше невъзможно да разговарят, макар че бяха защитени от дълбок сняг. Аника се сгуши в обятията на Мърсър и се притисна до него, сякаш той можеше да я защити, ако вятърът ги достигнеше. Айра се бе притиснал от другата му страна и държеше някого от останалите. Марти беше до Аника, потънал в прегръдките на Хилда.

Никоя сила на света не можеше да издържи дълго на енергията на вятъра и след пет минути Мърсър бе сигурен, че бурята е изразходвала мощта си. Воят утихваше. Той чу, че Аника плаче.

И в следващия миг ги удари същинският вятър. Първият порив беше само прелюдия към истинския питарак. Тласкан от собствената си тежест, снишаващият се поток действаше като вода, изля се върху леда и разкъса и отнесе всичко по пътя си със скорост сто и петдесет мили в час. Повърхността на глетчера се оживи от свистящи канонади от сняг, лед и камъни. Всички усетиха как земята потрепери, когато големи буци лед се стовариха върху скалата, която ги предпазваше. Ледът се пукаше като експлодиращи артилерийски снаряди. Мърсър притисна ръкавиците до главата си, опитвайки се да спаси слуха си от звука на десетки хиляди парни свирки, ехтящи едновременно.

Той продължи без прекъсване един час. И после още един, и още един… Никой не бе чувал подобно свистене. Свит под повърхността, Мърсър знаеше, че ако вятърът ги намери, няма дори да разберат. Преди да се усетят, щяха да бъдат измъкнати от дупката и захвърлени няколко мили по-нататък. Единствената му утеха беше, че поне щяха да умрат бързо. През петия час той се запита дали смъртта не е за предпочитане пред вцепеняващия страх дали ще преживеят бурята.

После отново чу гласа на Аника. Тя мълвеше нещо, вероятно молитва, но най-важното беше, че гласът й се чуваше сред воя на урагана. Той изпита облекчение, отпусна се и обърна лицето й към себе си. Очите й бяха широко отворени от ужас, но Мърсър видя в тях и решителност.

— Вятърът утихва.

Тя кимна. Мърсър я притисна до себе си в прегръдка, която при други обстоятелства би му доставила удоволствие, сетне протегна ръка, стисна окуражително пръстите на Марти и накрая се обърна към Айра.

— Мислиш ли, че ще успеем да се изровим от снега? — попита Ласко, преди Мърсър да му зададе същия въпрос. — Ервин е от другата ми страна и се оказа, че страда от клаустрофобия. Не искам да бъда тук, когато дойде в съзнание.

— Какво му стана?

— Държа се допреди час и после припадна. Наложи се да започна да го душа, за да дойде в съзнание.

Мърсър остана смаян от нетрадиционния метод.

— Във флотата ли научи този номер? Айра се усмихна накриво.

— Да. Сегашният капитан на щурмовата подводница „Талахаси“ дължи кариерата си на мен, защото го накарах да преодолее страха си от тесни пространства.

Вятърът утихна и Мърсър и Айра започнаха да разравят снега. След десет минути можеха да пълзят на колене, а след двайсет — да се изправят.

— Имам чувството, че съм проклета къртица — каза Айра.

— Ако още няколко дни не се къпеш, ще започнеш и да миришеш на къртица. — Мърсър усети, че са почти на повърхността. — Имаш ли представа къде е Магнус?

— Изгубих го веднага щом започна бурята.

— Иди да го потърсиш.

— Добре.

В три часа сутринта Мърсър успя да излезе от тунела. Той изтръска снега от дрехите си, усети студения полярен въздух и се огледа. На пръв поглед нищо не се беше променило, но пряспата, в която бяха заровени, бе станала по-дълбока и по-дълга. Отнесеният от вятъра сняг бе заменен с нов, довеян от крайбрежието. Гренландия беше останала непроменена дори след такава страховита сила като питарак.

Ервин също излезе, изпълзявайки от дупката като чудовище от евтин филм на ужасите от петдесетте години на XX век. Един час напразно търсиха Магнус. Мърсър се уплаши, че се е случило най-лошото.

На стотина метра на юг се извисяваше друга скала. Наветрената й страна бе изчистена от снега. Мърсър извади бинокъла от раницата си, но светлината не беше достатъчна, за да види детайлите в сенчестата й част. Той каза на Айра да събере багажа и тръгна в снега. На двайсет метра от скалата Мърсър видя останките на пилота. Вятърът бе повдигнал Магнус от тунела както хищна птица грабва плячката си и го бе запокитил в скалата. Силната въздушна струя бе съблякла дрехите му и бе разкъсала кожата на тялото му. Около осакатения труп се червенееха локви замръзнала кръв. Черепът бе смазан при сблъсъка.

Мърсър се върна при останалите и им каза, че бурята е убила летеца. Седяха в тунела през остатъка от нощта. Аника отново се сви в обятията му и той заспа със спомена за устните й на лицето си и прошепнатите думи: „Ти спаси шестима от нас. Не мисли за онези, които не можа да спасиш.“ Тя знаеше, че той ще приеме лично смъртта на Магнус.

Когато излязоха от укритието си под земята, звездите още блестяха на небето. Мърсър се вторачи в лицата им и видя, че мнозина вече са преодолели загубата на пилота. Вместо да разсъждават върху неуспеха си да го спасят, те почерпиха сили от мисълта, че леденият остров е показал най-лошата си страна, но въпреки това са оцелели. Оставаха им още дванайсет мили.

Преди да тръгнат, Марти дръпна Мърсър настрана.

— Изгубих сателитния телефон — засрамено измънка той. — Проверявах дали има сигнал, когато вятърът задуха. Успях да задържа раницата, но телефона… Съжалявам.

Мърсър не каза нищо. Не можеше да промени случилото се. Бяха изгубили единственото си средство за комуникация и одисеята, която им предстоеше, ставаше двойно по-трудна. Вече не беше достатъчно да се крият от Рат, докато той се откаже от издирването на пещерата Пандора. Трябваше да се доберат до населено място.

Аника определи курса и мъчителният поход продължи. Температурата спадна драстично и въздухът режеше като киселина. Нежната тъкан на белите дробове можеше да замръзне и от носовете им да потече кръв, ако не дишаха през шалове.

— Къде е глобалното затопляне, което ни обещаха? — измърмори Айра, докато обядваха.

След известно време теренът стана по-равен и те ускориха ход, но въпреки това придвижването беше трудно и ги заболяха краката. Налагаше се непрекъснато да оправят дрехите си, защото смразяващият вятър намираше пролуки и пронизваше плътта им.

Шегите и позитивното мислене на Айра им помагаха да не се поддават на умората.

В четири следобед Мърсър изчисли, че шахтата трябва да е на около осемстотин метра. Стигнаха до възвишенията, прорязващи глетчера в началото на фиорда, който бе видял от пилотската кабина на ДС-3. Хълмовете бяха високи хиляда фута и опустошени от преместването на глетчера. Мърсър гледаше на запад, към вътрешността на Гренландия, за да разучи околността, когато изведнъж се хвърли на снега и изкрещя на другите да направят същото.

Ако небето не беше ясно, той нямаше да види далечното петънце. Това беше дирижабълът, който летеше на север. Мърсър предположи, че дирижабълът е на около Пет мили от тях.

— Заровете се!

Той се затрупа със сняг, опитвайки се да скрие червения анорак и зелената раница. Сърцето му биеше като обезумяло и Мърсър налапа шепа сняг, за да навлажни пресъхналата си уста.

Надникна през рамо и видя, че всички са изпълнили заповедта му и за няколко секунди са заприличали на шест хълмчета в снега. Мърсър не можеше да рискува да извади бинокъла, защото отражението на слънцето в лещите щеше да блесне като фар. Въздушният кораб прелетя над предполагаемото местоположение на шахтата и той разбра, че Рат наистина не знае точните й координати. Просто преместваха лагера на север. Това щеше да спечели на Мърсър времето, от което отчаяно се нуждаеше.

— Бъдете благодарни, че имаше буря — каза той, когато дирижабълът се скри зад възвишението. — Забави нас, но и тях.

— Колко време имаме? — попита Аника, докато изтръскваше снега от гърба му.

— Не знам — разсеяно отговори Мърсър, наблюдавайки мястото, където бе изчезнал дирижабълът. — Не толкова много, колкото бих искал.

— Ако ще пренасят три всъдехода и поне една постройка, ще направят четири курса по шест часа и още час ще разтоварват — каза Айра. — Това прави общо двайсет и пет часа, ако летят денонощно.

— И половината от това време, ако са закарали нещата преди бурята — добави Мърсър.

Упорито продължиха напред. Мърсър крачеше решително. Краката го боляха, докато разчистваше пътека за хората си, но не спря. Търсеше въздушния кораб и изучаваше скалните образувания. Хълмовете приличаха на низ от глави, които не позволяваха на глетчера да стигне до морето. Напуканите устни на Мърсър се разтеглиха в дяволита усмивка.

— Аника, у теб ли е картата? — Да.

— Погледни я и ми кажи какво виждаш над буквата „X“.

— Прилича на профил с голям нос.

— Като онзи на планината ей там? — Мърсър посочи скално образувание, наподобяващо човешки профил. Устни като че ли нямаше, но носът и хлътналите очи личаха ясно. Скалата се извисяваше като страж високо над леда.

— Мили Боже! — промълви Аника.

— Последното парче от пъзела — усмихна се Мърсър. — Много се чудих каква е тази рисунка, когато я видях за пръв път, но сега разбирам. Работникът е искал да ни покаже точно къде да гледаме.

— С малко повече въображение може дори да си помислиш, че лицето е на евреин.

— Ако имаш предвид носа, забележката ти е расистка.

— Аз съм еврейка, така че не се обиждам. Трябва да видиш какъв клюн има дядо ми — засмя се тя. — Мислиш ли, че вентилационната шахта е под скалното лице?

— Скоро ще разберем.

Преди да продължат, Мърсър провери района с гайгеровия брояч.

На стотина метра от почти отвесната скала уредът започна да щрака по-бързо. Мърсър вдигна ръка, за да направи знак на другите да спрат, и погледна показанията. Нивото на радиацията беше малко по-високо, отколкото в С-97, но под границата на опасното.

Мърсър не беше успял да прогони някои страхове от съзнанието си и единият от тях беше радиацията. Това беше нещо, което не можеше да се докосне с ръка, и смъртта беше коварна. Нямаше друга защита, освен да я отбягваш.

Той вървеше бавно. Снегът близо до основата на планината стана дълбок до глезените и се превърна в киша. Мърсър се запита на какво разстояние се бе доближил Стефансон Розмундер преди петдесет години, докато бе търсил С-97. Вероятно съвсем близо, като се имаше предвид дозата радиация, която го бе убила толкова бързо. Мърсър нямаше представа какъв е периодът на разпад на извънземния елемент и вървеше бавно и предпазливо, сякаш стъпваше в минно поле. Отново погледна гайгеровия брояч. Двайсет и пет рада приблизително една четвърт от дозата, причиняваща лъчево заболяване, или осем пъти повече от средногодишното облъчване, което човек получава от обичайния радиационен фон. Известно време щяха да бъдат в безопасност, но с всяка крачка се увеличаваше рискът да се разболеят от рак по-късно през живота си.

Нищо наоколо не приличаше на източник на радиация. Нямаше отломки от метеорити, нито следа от вентилационната шахта на Ото Шрьодер. Мърсър вдигна глава и видя, че се намира на десет метра от лявата страна на каменното лице. Разбра, че е близо. Ледът беше разтопен, сякаш се нагряваше отдолу. Ервин бе казал, че парчетата от метеорита са разтопили снега в руските села.

Неочаквано земята се отвори и погълна Мърсър. Той пропадна тричетири метра и тупна тежко по гръб в малка пещера от лед. Това беше преддверието на вентилационната шахта. Пред него се простираше дълъг тунел към вътрешността на глетчера. Стените бяха покрити с лед, а диаметърът беше осем фута. Ако и подът беше заледен, Мърсър щеше да се плъзне с главата надолу към недрата на земята. Обзелият го за миг ужас премина и отстъпи място на страхопочитание, докато разглеждаше обстановката, без дори да усеща болката от падането.

И тогава видя трупа.

Тялото беше почти напълно разложено и представляваше по-скоро седящ скелет, облечен в сиви дрипи с месингови копчета и нашивки. Униформата беше на моряк от германския военноморски флот, и по-точно на подводничар. Пред очите на Мърсър беше доказателството за историята на Ервин Пул. Но не това го изненада, а шейсетсантиметровата кутия от чисто злато с орела и свастиката на Третия райх до трупа.

— Да ме вземат дяволите! — прошепна Мърсър и по гърба му полазиха ледени тръпки. Нацистите бяха нарекли операцията Проекта Пандора и това беше същинска кутия на Пандора. Съдържанието й беше смъртоносно като злините, описани в митологията.

— Мърсър? Добре ли си? — тревожно извика Аника.

— Да. Стой там.

Гайгеровият брояч се бе изключил от падането и Мърсър го включи. Показанията бяха същите, както преди неочаквано да пропадне в дупката. Мърсър доближи уреда първо до златната кутия и после до трупа и установи, че не контейнерът с Юмрука на Сатаната, а тялото на подводничаря излъчва радиация. Нивото беше значително по-високо, отколкото на оцелелия, когото бе намерил в Кемп Декейд. Този човек бе получил много по-силна доза облъчване, която се бе оказала фатална само за няколко минути.

А Стефансон Розмундер и екипажът на С-97? Каква доза радиация ги бе поразила? Дали ги бе убила близостта до трупа или до метеора? Розмундер бе живял шест месеца, след като се бе върнал от този район, затова Мърсър предположи, че е загинал от силно облъчване от остатъчната радиация от трупа. Имайки предвид кръвта, изтекла от очите и носовете на другите трима, той стигна до извода, че са били убити от радиоактивна експлозия, предизвикана от парчето в кутията. Морякът сигурно я бе отворил и бе причинил смъртта на екипажа на самолета и своята.

Но защо, след като бе оцелял десет години, той би извършил самоубийство и убийство? Лудост? Отчаяние?

Мърсър докосна златната кутия и усети, че повърхността й е топла. И в следващия миг осъзна защо дупката е плитка. Топлината, излъчвана от кутията, бе разтопила снега, оставяйки достатъчно количество, което да покрие входа на тунела. Ето защо отгоре нямаше трийсет метра лед. Тежестта на Мърсър бе нарушила равновесието между полярния студ и радиоактивната топлина, разкривайки входа на шахтата. Постепенно, докато парчетата от метеорита се разрушават, топлината щеше да намалее и глетчерът щеше да запуши тунела завинаги.

Мърсър бутна кутията и разбра, че е тежка, но не и солидна. Той я блъсна към трупа, притискайки разпадналата се купчина кости към стената, за да предпази отчасти мястото от смъртоносните й лъчи. Показанията на гайгеровия брояч спаднаха значително. Мърсър извади одеялото от раницата си и го хвърли върху кутията, за да намали излъчваната топлина. Щеше да използва и одеялата на останалите, така че когато блокират входа, кутията да не разтопи леда.

— Какво намери? — попита Айра.

— Останките на германски моряк и част от златния товар. Ще хвърлиш ли въже?

— Секунда.

Мърсър излезе на повърхността, преоблече се и разказа на останалите какво е открил. Мисълта да минат покрай радиоактивен предмет смрази кръвта на всички, дори след като той обясни, че облъчването няма да е опасно.

За половин час натрупаха достатъчно сняг, който да покрие входа и да заличи следите от присъствието им. Кутията на Пандора бе затрупана с одеяла и след няколко часа кишата отгоре щеше да се вледени и да стане твърда като бетон. На Рат щяха да му бъдат необходими седмици и много късмет, за да ги намери. Макар че той несъмнено разполагаше и с двете.

Спуснаха се един по един. Горе остана само Мърсър. Той натрупа още сняг около дупката, стеснявайки отвора, така че едва да може да се промъкне. Погледна за последен път залязващото слънце и скочи в шахтата. Другите бяха включили фенерчета и лъчите им чезнеха в дълбините на глетчера.

— Готови ли сме? — бодро попита той, надявайки се да прогони опасенията им.

— Имам лоши предчувствия — каза Марти и погледна в мрачната вентилационна шахта.

— Вбесявам се, когато употребят този израз във филмите. — Мърсър повдигна вежди в подигравателно изражение. — Марти, мислиш ли, че някой от нас има добро предчувствие за нацистки тунел, който води към пещера, пълна с един Господ знае какво?

И те заедно започнаха дългото спускане в неизвестността.