Проклятието на Шалион

7.

Керванът на царевича и царевната се приближаваше към Кардегос по южния път. Превалиха едно възвишение и цялата равнина се ширна в краката им, обиколена като в прегръдка от планинските масиви.

Ноздрите на Казарил се разшириха, когато пое с гърдите си острия вятър. Студеният дъжд от предната нощ беше очистил въздуха. Надвиснали плътни маси от сиви облаци се разнищваха постепенно на изток, повтаряйки като ехо релефа на вълнообразните сиво-сини била, гушнали хоризонта. Светлина откъм запад се сипваше през равнината като удар с меч. Възправила се на огромната си скала, която се надвесваше над ъгъла, сключен от две сбиращи се реки, издигнала снага над равнината и планинските проходи и сбираща очите на всички наблюдатели, крепостта Зангре улавяше светлината и лъщеше като разтопено злато на фона на тъмните, отстъпващи облаци. Каменните й охрени кули се кипреха с шапки от покривни плочи с цвета на препускащите облаци, като железни шлемове върху главите на храбри войници в боен ред. Предпочитана резиденция на поколения царини на Шалион, погледната оттук Зангре приличаше повече на крепост, отколкото на дворец, също толкова пригодна за война, колкото и всеки рицар, заклет в свещените ордени на боговете.

Царевич Теидез пришпори черния си кон напред, изравни го с кафеникавия на Казарил и впи нетърпелив поглед в заветната им цел. Лицето му бе огряно от някаква богобоязлива алчност. Гладът за по-разкрепостения живот, който обещаваше престолният град, далеч от любящите ограничения на майки и баби, предположи Казарил. Но Теидез трябваше да е много по-глупав, отколкото изглеждаше, за да не се запита в този точно момент дали блестящото каменно творение на човешкия гений пред очите им няма един ден да стане негово. И защо, наистина, биха привикали момчето в двора, ако Орико, загубил накрая надежда да се сдобие със свои собствени наследници, не беше решил да подготви природения си брат за трона?

Изел дръпна юздите на петнистата си сива кобила и впи поглед в крепостта почти толкова нетърпеливо, колкото и Теидез.

— Странно. Помня я някак по-голяма.

— Почакайте да се приближим — сухо я посъветва Казарил.

Сер ди Санда, в челните редици, даде знак да продължат и целият керван от ездачи и товарни мулета потегли надолу по разкаляния път — двамата младежи от царска кръв, секретарите им, лейди Бетриз, слуги, конярчета, въоръжен ескорт в черно-зелените ливреи на Баошия, резервни коне, Снежко — на който в този момент по̀ би му прилягало името Калчо, — както и невероятното количество багаж, който мъкнеха със себе си. Казарил, като ветеран, преживял не едно изнервящо пътуване с благородни дами, наблюдаваше напредването на кервана и не можеше да се начуди на добрия му ред — истинско чудо на природата. Пътят от Валенда дотук им беше отнел само пет дни, четири и половина всъщност. Царевна Изел, с експертната подкрепа на Бетриз, бе водила малкото си домакинство умело и без излишни приказки. Нито едно от неизбежните забавяния по пътя не можеше да се вмени във вина на женските й капризи.

Всъщност, както Изел, така и Теидез бяха изстискали максималната възможна скорост от антуража си още от момента, в който бяха напуснали на бърз ход Валенда и бяха препуснали напред, за да избягат от сърцераздирателните писъци на Иста, които се чуваха дори отвъд крепостните стени. Изел затискаше ушите си с ръце и насочваше коня само с колене, докато не се отдалечи достатъчно от изблиците на майчината си скръб.

Новината, че отделят децата й от нея, бе хвърлила овдовялата царина ако не в пристъп на истинска лудост, то в дълбоко отчаяние и неутешима скръб. Беше плакала, молила се бе, беше спорила, а накрая потъна в мълчание, от което всички си отдъхнаха, макар и с чувство на вина. Ди Санда беше споделил с Казарил как Иста го притиснала в коридора и се опитала да го подкупи, умолявайки го да избяга с Теидез, без да уточнява къде или как. Според думите му тя пелтечела, стискала го отчаяно за ръцете и само дето не й била избила пяна на устата.

Беше притиснала и Казарил, в стаята му, докато той опаковаше дисагите вечерта преди да потеглят. Техният разговор протече доста по-различно, или, най-малкото, нямаше и следа от пелтечене.

Беше го гледала дълго, мълчаливо и изнервящо, преди неочаквано да попита:

— Страх ли ви е, Казарил?

Той обмисли отговора си и най-накрая отвърна простичко и искрено:

— Да, милейди.

— Ди Санда е глупак. Вие поне не сте.

Като не знаеше как да реагира на това, Казарил сведе любезно глава.

Иста си пое дъх, очите й се разшириха и тя каза:

— Пазете Изел. Ако някога сте държали на мен, или на честта си, пазете Изел. Закълнете се, Казарил!

— Кълна се.

Очите й зашариха изпитателно по лицето му, но за негова изненада, тя не настоя за още клетви или подробни обещания.

— От какво искате да я пазя? — предпазливо попита Казарил. — От какво се страхувате, лейди Иста?

Тя стоеше безмълвна под светлината на свещите.

Казарил се спомни за ефикасната молба на Пали.

— Милейди, моля ви, не ме пращайте в битка със завързани очи!

Устните й се разтвориха като след удар с юмрук в корема, сетне обаче тя поклати отчаяно глава, завъртя се рязко и избяга от стаята му. Придворната й дама, явно разтревожена до степен на безсилие, я последва с облекчена въздишка.

Въпреки спомена за заразителното безпокойство на Иста, Казарил установи, че духът му се е отърсил от лапите на ужаса под влиянието на ентусиазма, с който младежите се радваха на наближаващата цел. Пътят стигна до реката, която пресичаше Кардегос, и продължи покрай брега й през гъсто залесен район. Не след дълго втората река на Кардегос се съедини с по-голямата си посестрима. Хладен повей полъхна през сенчестата долина. От другата страна на реката триста стъпки скална стена се въздигаше от земята сякаш да пробие небето. Тук-там малки дръвчета впиваха отчаяно корени в пукнатините; само мъховете и лишеите вирееха на воля по стръмните камънаци.

Изел спря коня си и вдигна поглед нагоре към скалната стена. Казарил изравни коня си с нейния. Оттук дори не се виждаха резултатите от жалките усилия на строителите да добавят защитни съоръжения по билото на тази естествена крепостна стена.

— Ооо — проточи Изел.

— Лелеее! — добави Бетриз, извила врат назад.

— Крепостта Зангре — каза Казарил — никога в историята си не е била превземана със сила.

— Разбирам — промълви Бетриз.

Няколко пожълтели листа, обещание за настъпващата есен, се завъртяха покрай тях и изчезнаха, повлечени от тъмните води на реката. Пътниците пришпориха конете си по нанагорнището, извеждащо от долината към огромния, извит като дъга каменен мост, който прехвърляше реката и водеше към една от седемте градски порти. Кардегос делеше с крепостта обкръженото от двете реки високо плато. Градските укрепления се нижеха по ръбовете на клисурите във формата на лодка със Зангре на носа, после завиваха навътре в дълга стена, която оформяше кърмата.

В силната светлина на този хладен следобед градът определено не успяваше да изглежда зловещ. Пазарчета, мяркащи се в дъното на странични улици, шаренееха, отрупани с цветя и храна, сред гъмжило от мъже и жени. Пекари и сарафи, тъкачи, шивачи, бижутери и сарачи, и представители на много други професии и занаяти, които не изискваха постоянен източник на вода и можеха да отворят дюкяните си и тук, вместо по бреговете на реката, предлагаха стоката си. Керванът мина през храмовия площад, който беше с пет страни, вместо с обичайните четири, по една за всеки от големите палати-майки на религиозните ордени. Свещени, дякони и посветени крачеха насам-натам, видът им беше по-скоро забързан и делови, отколкото аскетичен. В просторния павиран център на площада се издигаше познатата форма — четирилистна детелина плюс една кула — на тукашния храм на Светото семейство, значително по-голям от скромния си побратим във Валенда.

Въпреки зле прикритото нетърпение на Теидез Изел настоя да спрат и прати Казарил да изтича в ехтящия вътрешен двор на храма и да остави дар от монети на олтара на Пролетната дама като признателност за безпроблемното им пътуване. Един дякон прие дара с благодарности и изгледа любопитно Казарил, който измърмори една разсеяна молитва и побърза да се върне при коня си.

Докато изкачваха дългия полегат склон към Зангре, минаха по улици, където къщите на аристокрацията, строени от дялан камък и с изящни метални решетки, защитаващи прозорците и портите, се издигаха рамо до рамо, високи и просторни. Овдовялата царина беше живяла в такава къща известно време след кончината на съпруга си. Изел развълнувано посочи три възможни кандидатури за дома от ранното си детство, накрая се призна за победена и обеща на Казарил по-късно да проучи в коя точно са живели.

Най-накрая стигнаха до огромната порта на самата крепост. Една естествена цепнатина, пресичаща по дължина платото, зееше току пред портата, по-страховита от всеки изкуствено прокопан защитен ров. От другата страна на пукнатината огромни камъни оформяха най-долния ред в зидарията на стените — необработени, но напаснати с такава точност, че и острието на нож не би могло да влезе помежду им. Над тях започваше фината рокнарийска зидария, чиито деликатни плетеници от геометрична декорация приличаха повече на захарна глазура, отколкото на камък. Над тях се издигаха нови редове дялан камък, все по-високо и по-високо, сякаш хората се бяха надпреварвали с боговете, създали гигантската скала, върху която стоеше цялото това каменно великолепие. От всички замъци, които Казарил познаваше, единствен Зангре му причиняваше световъртеж, когато го погледнеше отдолу нагоре.

Нейде отвисоко прозвуча рог и войници в ливреите на царин Орико отдадоха чест, когато кавалкадата мина по подвижния мост и влезе в двора през тясната порта. Лейди Бетриз стисна в юмрук юздите на коня си и се заоглежда със зяпнала уста. Над двора се издигаше неимоверно висока квадратна кула, най-новата и най-хубавата, построена по времето на царин Иас и лорд ди Лютез. Казарил винаги се беше питал дали огромният й размер символизира силата на двамата мъже… или големината на страховете им. Малко по-нататък и почти толкова висока, се издигаше кръгла кула в единия ъгъл на основната сграда. Покривът й беше пропаднал навътре и високият й връх стърчеше назъбен на фона на небето.

— Богове — възкликна Бетриз, плъзгайки поглед по руината, — какво е станало тук? Защо не я поправят?

— Ааа — започна Казарил, като превключи на преподавателски режим повече за свое успокоение, отколкото за да обясни на Бетриз. — Това е кулата на царин Фонса Мъдрия. — Познат повече, след смъртта си, като Фонса Що-годе Мъдрия. — Казват, че крачел по покрива й нощем и се опитвал да прочете по звездите волята на боговете и съдбата на Шалион. Една нощ направил магия за смърт на Златния генерал, извила се страхотна буря, светкавиците се сипели една след друга, покривът пропаднал и лумнал пожар, който вилнял до сутринта въпреки проливния дъжд.

Когато рокнарийците за пръв път нахлули от морето, прегазили, без да срещнат почти никаква съпротива, по-голямата част от Шалион, Ибра и Бражар, напредвайки чак отвъд Кардегос, до самото подножие на южните планински вериги. Дори Дартака била заплашена от авангарда им. Но от пепелта на слабите Стари царства и от суровата люлка на планините се родили нови мъже и поколения наред воювали, за да си върнат загубеното през онези първи години. Войници-крадци, те се прехранвали от бандитски нападения — богатствата на бъдещите знатни фамилии не бяха спечелени, а откраднати. Което било естествена реакция, защото представата на рокнарийците за събиране на данъци се състояла от колона войници, които прибирали всичко по пътя си под заплахата от незабавна смърт, опосквали всичко като скакалци в броня. Подкупи и контраподкупи обръщали колоните назад, докато Шалион не се превърнал в шахматна дъска, по която танцували странния си танц въоръжени счетоводители и счетоводстващи войници. Но с течение на времето рокнарийците били изтласкани обратно на север към морето, оставяйки след себе си наследство от замъци и жестокост. Накрая завоевателите останали да държат само петте боричкащи се помежду си княжества по северното крайбрежие.

Златният генерал, Лъвът на Рокнар, си поставил за цел да обърне хода на историята. Чрез войни, коварство и женитби успял за някакви си десет години да обедини всичките пет княжества, кажи-речи за пръв път, откакто рокнарийците стъпили на брега. Едва прехвърлил трийсетте, той държал в ръцете си огромна армия и се подготвял да помете за втори път юга, заканвайки се да изтрие с огън и меч квинтарианските еретици и култа към Копелето от лицето на земята. Отчаяни и разединени, Шалион, Ибра и Бражар губели битка след битка на всички фронтове.

След като опитите да го премахнат чрез по-обичайни методи се провалили, на златния гений била направена магия за смърт, или по-скоро магии, защото и те не дали резултат първите десетина пъти. Фонса Мъдрия се заел да проучи нещата из основи и стигнал до заключението, че Златният генерал бил избраник на някой от боговете, затова единствено саможертвата на друг владетел би могла да уравновеси съдбоносната му смърт. Фонса бил загубил петима синове и наследници един след друг в сраженията на север. Иас, последният и най-малък негов син, водел битка на живот с смърт с рокнарийците, бранейки последните планински проходи по пътя на настъплението им. Една бурна нощ, като взел със себе си само един свещен от храма на Копелето, комуто бил доверил намеренията си, и един млад верен паж, Фонса се качил на покрива на кулата, като заключил вратата след себе си…

На следващата сутрин царедворците на Шалион извадили от отломките три обгорени трупа. Само различният ръст им помогнал да различат кой е свещеният, кой е пажът и кой е царинът. Потресени и ужасени, царедворците чакали разтреперани участта си. Куриерът от Кардегос, галопиращ на север с новината за непрежалимата загуба, срещнал куриера на Иас, който препускал на юг с вест за победа. Погребение и коронация се провели едновременно зад стените на Зангре.

Казарил плъзна поглед по същите тези стени.

— Когато царевичът — вече царин — Иас се върнал от войната — продължи той да разказва на Бетриз, — наредил прозорците и вратите по долните катове на бащината му кула да бъдат зазидани и обявил, че оттук насетне никой не ще влезе повече в нея.

Нещо тъмно се сурна с плясък от върха на кулата и Бетриз изписка и сви уплашено глава между рамене си.

— Оттогава само гарваните свиват гнезда там — отбеляза Казарил, изви глава и проследи с поглед полета на черната птица в наситеното синьо на небето. — Подозирам, че това е същото ято свещени гарвани, които свещените на Копелето хранят в двора на храма. Умни птици. Дяконите ги опитомяват и ги учат да говорят.

Изел, която се бе приближила да послуша разказа на Казарил за съдбата на дядо си, попита:

— И какво могат да казват?

— Не много — призна Казарил, като й хвърли една кратка усмивка. — Тези, които съм виждал, имаха в речника си не повече от три гракливи думи. Макар някои дякони упорито да твърдят, че казвали повече.

Известени от ездача, който ди Санда бе пратил напред, десетки конярчета и слуги се притекоха да помогнат на пристигащите гости. Кастеланът на Зангре нагласи със собствените си ръце блокчето за царевна Изел. Навярно подсетена от приведената му побеляла глава за собствената си значимост и подобаващото на сана й поведение, тя като никога се възползва от блокчето и се смъкна от коня като истинска дама. Теидез хвърли юздите на едно приведено в поклон конярче и се заоглежда с грейнали очи. Кастеланът размени набързо няколко думи с ди Санда и Казарил относно някои подробности от практическо естество — като се започне от настаняването на конете и се свърши с това на царевната и царевича.

Кастеланът придружи двамата си високопоставени гости до стаите им в лявото крило на основната сграда, следван от процесия слуги, помъкнали багажа им. На Теидез и антуража му бе даден половин етаж; на Изел и дамите й — етажът отгоре. Казарил получи малка стаичка на етажа на Теидез, но в самия му край. Зачуди се дали не очакват от него да брани стълбището нагоре.

— Починете си и се освежете — рече кастеланът. — Царинът и царината ще ви приемат на тържествения банкет тази вечер, на който ще присъства целият двор. — Ако се съдеше по потока слуги, понесли вода за миене, чисто спално бельо, хляб, плодове, сладкиши, сирене и вино, явно нямаше опасност гостите от Валенда да умрат от глад в промеждутъка до вечерята.

— Къде са техни величества брат ми и снаха ми? — попита Изел кастелана.

Той й се поклони и отвърна:

— Царината си почива. Царинът е в менажерията си, която му носи голяма утеха.

— Ще ми се да я видя — рече тя с лек копнеж. — Често ми е писал за нея.

— Само му кажете. Той ще се радва да ви я покаже — увери я с усмивка кастеланът.

Не след дълго дамите се захванаха да преобръщат трескаво багажа, изправени пред трудния избор какви тоалети да облекат за банкета, занимание, в което очевидно не се нуждаеха от съдействието на Казарил. Той каза на слугата да внесе сандъка с багажа му в малката отредена за него стая, освободи го, сложи дисагите си на леглото и ги разрови, за да извади писмото до Орико, което провинкарата изрично го беше натоварила да предаде лично на царина и на никой друг, при това в първия удобен момент след пристигането им. Забави се само колкото да отмие праха от пътя от ръцете си и да хвърли бърз поглед през прозореца. Дълбоката клисура от тази страна на замъка сякаш се вбиваше надолу току под перваза на прозореца му. Шеметното блещукане на отразените от реката долу слънчеви лъчи се провиждаше едва-едва през върховете на дърветата в ниското.

Казарил се обърка само веднъж по пътя към менажерията, която се намираше извън стените, от другата страна на парка, в помещение, пристроено към конюшните. Ако не по друго, щеше да я познае по острата миризма на тор от непознати животни, различна както от човешката, така и от конската. Казарил се вгледа в извития вход на каменната сграда, почака очите му да се нагодят към хладната й сянка и пристъпи плахо през прага.

Две бивши отделения за коне бяха превърнати в клетки за двойка черни мечки с прекрасна лъскава козина. Едната спеше върху куп чиста слама, другата извърна очи към него, вдигна муцуна и ноздрите й потрепнаха обнадеждено при вида му. В отделенията от другата страна на пътечката бяха настанени някакви много странни животни, за каквито Казарил не беше чувал дори — приличаха на високи кози със стройни крака, но с дълги извити вратове, спокойни воднисти очи и дебела мека козина. В помещение от едната страна се кипреха, кацнали на дълги пръти, десетина големи ярко оцветени птици, чистеха перата си с клюнове и мърмореха нещо, а други, също толкова шарени, чуруликаха и прехвърчаха в големи клетки покрай стената. Срещу птичарника, в една открита ниша, Казарил най-сетне откри и човешко присъствие — коняр в чиста ливрея с цветовете на царина и един дебел мъж, седнал с кръстосани крака върху една маса — държеше леопард за украсения му със скъпоценни камъни нашийник. Казарил ахна и застина, когато мъжът сведе глава току до зиналите челюсти на голямата котка.

Мъжът разчесваше енергично козината на леопарда. Облак от жълти и черни косми се надигна около двамата, когато животното се загърчи на масата — след като примигна стреснато, Казарил се усети, че движението му е познато и представлява израз на най-обикновено котешко доволство. Очите му бяха като залепени за леопарда и мина още миг, преди да осъзнае, че дебелият мъж с чесалото е царин Орико.

Десетината години, откакто Казарил го беше видял за последно, не бяха пощадили царина. Орико не би могъл да мине за красавец дори на младини. Беше малко под средния ръст, с къс нос, който на всичкото отгоре беше счупил при злополука по време на езда и който сега приличаше повече на безформена гъба в средата на лицето му. Някога косата му беше кестенява и къдрава. Сега беше прошарена, все така къдрава, но доста оредяла. Царинът беше ужасно надебелял. Лицето му беше бледо и подпухнало, с натежали клепачи. Той говореше нежно на петнистата котка, която триеше глава в туниката му, обсипвайки я с нова порция косми, после захвана да ближе енергично броката, очевидно харесала си едно голямо мазно петно, ширнало се по плата върху внушителното шкембе на царина. Ръкавите на Орико бяха навити до лактите и половин дузина хванали коричка белези от одрасквания шареха ръцете му. Голямата котка улови едната гола ръка между зъбите си, задържа я за миг, но без да стисне челюсти. Казарил отлепи пръсти от дръжката на меча си и се прокашля.

Когато царинът обърна глава, Казарил падна на едно коляно.

— Господарю, нося ви поздрави от вдовстващата провинкара на Баошия, както и това писмо от нея. — Той протегна листа и добави, в случай че още не бяха уведомили владетеля: — Царевич Теидез и Царевна Изел пристигнаха, господарю.

— О, да. — Царинът кимна на застаряващия коняр, който се приближи до Казарил и пое писмото с изящен поклон.

— Нейна милост провинкарата ми нареди да ви го предам лично — неуверено добави Казарил.

— Да, да… един момент само… — С известно усилие Орико се преви над големия си корем да прегърне набързо леопарда, после щракна една сребърна верига за нашийника му. Като продължи да му говори нежно, той го накара да скочи от масата и доста по-тромаво от него слезе и каза: — Дръж, Умегат.

Това явно беше името на коняря, а не на котката, защото мъжът пристъпи напред и взе сребърната верига, като на свой ред подаде писмото на господаря си. После поведе животното към клетката му, като го побутна безцеремонно с коляно в хълбока, когато то спря да се почеше о решетките. Казарил задиша малко по-спокойно, когато конярят заключи вратичката след огромната котка.

Орико счупи печата и втвърденият восък се посипа по чистия, настлан с плочи под. Махна разсеяно на Казарил да се изправи и очите му се заспускаха бавно по паешкия почерк на провинкарата; царинът току поспираше да приближи или отдалечи листа, като примижаваше. Казарил, превключвайки без затруднение към познатия режим на царедворско поведение, хвана ръце зад гърба си и търпеливо зачака да бъде разпитан или освободен според волята на Орико.

Огледа коняря — главния коняр? — докато чакаше. Дори и да не беше чул името му, на човека определено му личеше, че е от рокнарийско потекло. Навремето сигурно е бил доста висок, но сега раменете му бяха прегърбени. Кожата му, навярно със златист оттенък на млади години, сега беше загрубяла, а цветът й бе избелял до този на слонова кост. Тънки бръчици обграждаха очите и устата му. Къдравата му бронзова коса, вече прошарена, беше прилепнала плътно към черепа му, сплетена на две плитки, които тръгваха от слепоочията му и се срещаха в опашка на тила, според някогашната рокнарийска мода. Придаваше му вид на чистокръвен рокнариец, макар че Шалион изобилстваше от потомците на смесени бракове — самият царин Орико имаше две рокнарийски принцеси в родословното си дърво, както от шалионската, така и от бражарската страна, оттам беше дошла и типичната за семейството му коса. Конярят беше облечен в ливрея на Зангре — туника, клин и дълга до коленете дреха без ръкави с избродиран на гърдите герб на Шалион, изправен на задните си лапи леопард върху стилизиран замък. Изглеждаше значително по-спретнат и изискан от господаря си.

Орико прочете писмото и въздъхна.

— Царина Иста се разстрои, нали? — обърна се той към Казарил.

— Бе разтревожена от раздялата с децата си — предпазливо рече Казарил.

— Боях се, че ще стане така. Нищо не може да се направи. Стига да се тревожи във Валенда, а не в Кардегос. Тук не мога да я взема, прекалено е… трудна. — Потърка носа си с опакото на ръката си и подсмръкна. — Предай на нейна милост провинкарата, че я ценя високо и че ще имам грижата за добруването на внуците й. Те се ползват с протекцията на брат си.

— Смятам да й пиша още тази вечер, господарю, за да я уведомя за пристигането ни. Ще предам думите ви.

Орико кимна отсечено, потърка отново носа си и примижа срещу Казарил.

— Познавам ли те?

— Аз… едва ли, господарю. Наскоро бях назначен от вдовстващата провинкара за секретар на царевна Изел. На младини служех като паж при покойния провинкар на Баошия — добави той, като един вид препоръка. Не спомена за службата си при ди Гуарида, която като нищо можеше да разбуди по-пресните спомени на царина, не че бе изпъквал с нещо сред останалите от свитата. Наскоро пуснатата брада, среброто в косата и общата загуба на тегло също бяха един вид дегизировка — щом Орико не го беше познал, имаше ли шанс и други да не го познаят? Чудеше се колко ли време ще може да се движи из Кардегос, без да се представя с истинското си име. Вече беше твърде късно да го променя, уви.

Както се оказа, можеше да запази анонимността си още за известно време, защото Орико кимна, явно доволен от даденото обяснение, и му махна в знак, че е свободен.

— Ще се видим на банкета тогава. Кажи на прекрасната ми сестричка, че с нетърпение чакам да я видя там.

Казарил се поклони почтително и се оттегли.

Гризеше загрижено долната си устна, докато крачеше към портата на Зангре. Щом на банкета щеше да присъства целият двор, там щеше да е и канцлерът марш ди Жиронал, дясната ръка на Орико, а където ходеше маршалът, там беше и брат му, лорд Дондо.

„Може пък и те да не си ме спомнят“. Бяха минали повече от две години след падането — „срамната продажба“ — на Готоргет, и още повече от неприятната случка в шатрата на лудия княз Олус. Фактът, че Казарил съществуваше, едва ли щеше да е повече от дребно раздразнение за могъщи лордове като тях. Нямаше как да знаят, че той се е досетил защо и как е бил продаден в робство на галерите — резултат от съзнателно предателство, а не от неволна грешка. Ако се постараеше да не привлича внимание върху себе си, те нямаше да си припомнят, каквото са забравили, и всичко щеше да е наред.

„Надеждата на глупака“.

Раменете на Казарил се изгърбиха и той удължи крачка.

Когато се прибра в стаята си, погледна с копнеж семплата си туника от кафява вълна и черния плащ. Но подчинявайки се на нарежданията от горния етаж, пратени по една останала без дъх прислужница, облече значително по-яркия си тоалет — туника в синьо и светлобежово, тюркоазен елек и тъмносини панталони от гардероба на покойния провинкар, които още миришеха на билките против молци. Ботушите и мечът допълниха царедворското му облекло, липсваха само златните пръстени и верижки.

По спешната повеля на Теидез Казарил се качи на горния етаж да провери дали дамите са вече готови и откри, че дрехите му не са били подбрани случайно. Изел се беше нагиздила в най-хубавата си рокля в синьо и бяло, а Бетриз и придворната дама бяха облечени съответно в тюркоазено и тъмносиньо. По отношение на бижутата дамите явно бяха заложили на сдържаността, защото Изел бе накичена подобаващо за девойка, със семпли диамантени обички, брошка на деколтето, инкрустирано с емайл коланче и само два пръстена. Бетриз излагаше част от останалия инвентар, назаем. Казарил изправи гръб, като вече не съжаляваше толкова много за собствения си блясък, решен да се държи на ниво заради Изел.

След като дамите се връщаха от вратата само седем или осем пъти да донагласят или сменят някоя част от облеклото си, най-накрая Казарил ги подкара надолу по стълбите, където ги чакаше Теидез с малката си свита, състояща се от ди Санда, баошианския капитан, командвал въоръжения им ескорт по време на пътуването, и неговия главен сержант, последните двама в най-хубавите си ливреи; ефесите на мечовете им бяха обсипани със скъпоценни камъчета. Сред шумолене на рокли и дрънчене на метал всички последваха пажа, пратен да ги заведе до тронната зала на Орико.

Спряха за кратко в преддверието, колкото да се подредят в правилния ред, като следваха тихите инструкции на кастелана. Вратите се отвориха широко, прозвучаха тръби и кастеланът обяви с гръмовен глас:

— Царевич Теидез ди Шалион! Царевна Изел ди Шалион! Сер ди Санда… — и така надолу по строгата йерархия от рангове, завършвайки със: — Лейди Бетриз ди Ферей, кастилар Вълк ди Казарил, сера Нан ди Врит!

Бетриз хвърли кос поглед на Казарил с весели пламъчета в кафявите си очи и промълви тихичко:

— Вълк? Първото ви име е Вълк?

Казарил сметна, че обстоятелствата са достатъчно извинение да не отговаря — и още по-добре, защото несъмнено би се оплел, опитвайки се да даде някакъв смислен отговор. Залата гъмжеше от царедворци и дами, блестяха бижута и шумоляха рокли, въздухът тежеше от парфюми, тамян и вълнение. Сред тази тълпа, даде си сметка той, облеклото му наистина беше скромно и ненатрапчиво — в строгите одежди в кафяво и черно би изглеждал като врана сред пауни. Тук дори и стените бяха облицовани с червен брокат.

На подиум в другия край на залата, под балдахин от червен брокат, обточен с тежък златен ширит, царин Орико и неговата царина седяха един до друг на позлатени столове. Орико изглеждаше значително по-добре сега, измит и с чисти дрехи, имаше дори лека руменина по подпухналите бузи, въобще изглеждаше почти по царски със златната си корона, по свой си тромав, застаряващ начин. Царина Сара беше елегантно облечена в богата алена рокля и седеше на стола си почти като замръзнала. Беше доста над трийсет и предишната й хубост изглеждаше някак изхабена и увяхваща. Изражението й беше застинало и Казарил се запита с какви ли смесени чувства се отнася тя към този прием. Със своята проточила се неплодовитост тя се бе провалила в основния си дълг към царската власт на Шалион — стига провалът да беше неин. Още преди години, когато Казарил се беше движил за известно време в двора, се говореше, че Орико нямал нито едно незаконородено дете, макар че по онова време въпросната липса се отдаваше на изключителната му вярност към брачното ложе. Издигането на Теидез беше, покрай всичко друго, и публично признание на царската двойка на едно много лично отчаяние.

Теидез и Изел се приближиха един след друг до царския подиум. Размениха си братски целувки за добре дошли по ръцете с царина и царината — пълният ритуал на официалните целувки на подчинение по челото, ръцете и краката не се изискваше от тях тази вечер. Всеки член от свитата им също бе удостоен с възможността да коленичи и да целуне царските ръце. Ръката на Сара беше студена като восък под почтителните устни на Казарил.

Казарил застана зад Изел, поизправи гръб и се настрои да издържи изпитанието, когато природените брат и сестра на царина се подготвиха да приемат почитанията на дългата опашка от царедворци, нито един от които не биваше да остане пренебрегнат. Дъхът застина в гърлото му, когато първите двама мъже пристъпиха напред.

Марш ди Жиронал беше облечен с пълната церемониална одежда на генерал на свещения рицарски орден на Сина, пласт връз пласт в кафяво, оранжево и жълто. Не се беше променил много, откакто Казарил го беше видял за последно преди три години, когато бе приел от него ключовете за Готоргет и маршалът му бе поверил командването на крепостта в походната си шатра. Още си беше слаб, посивял, с хладнокръвие в погледа, пълен с енергия, от хората, които често забравят да се усмихнат. Широкият колан за меча, пресичащ гърдите му, тежеше от емайл и скъпоценни камъни, преплетени в символите на Сина — оръжия, животни и бурета вино. Тежката златна верига, знак за канцлерския пост, висеше на врата му.

Три големи пръстена с печати красяха ръцете му — този на собствения му богат дом, на Шалион и на Ордена на Сина. Не носеше други пръстени — дори десетки скъпоценни камъни не биха могли да засилят впечатлението от тази небрежна демонстрация на власт.

Лорд Дондо ди Жиронал също беше с церемониални одежди на свещен генерал в цветовете — синьо и бяло — на Ордена на Дъщерята. По-набит от брат си, с неприятната склонност да се поти обилно, на четирийсет години той все още излъчваше присъщата за рода им енергичност. Като се изключеха салтанатите на новия му пост, той изглеждаше непроменен и незасегнат от времето, когато Казарил го беше видял за последно в лагера на брат му. Казарил осъзна, че се е надявал Дондо поне да е надебелял като Орико, като се имаше предвид прословутата му невъздържаност на масата, в леглото и във всички други наслади, но с изключение на малкото шкембенце, той си беше все същият. Блясъкът по ръцете му, да не споменаваме ушите, шията, китките и златните шпори на ботушите, компенсираше нежеланието на брат му да демонстрира семейното богатство.

Погледът на ди Жиронал се плъзна по Казарил без знак, че го е познал, но черните вежди на Дондо се смъкнаха, докато чакаше реда си, и той свъси чело, оглеждайки любезната, лишена от друго изражение физиономия на Казарил. После внезапно се смръщи още повече. Но изпитателният му поглед се откъсна от Казарил, когато брат му даде знак на един слуга да поднесе даровете, приготвени за царевич Теидез — обковани със сребро седло и юзди, прекрасен ловен лък и тежко копие със зловещо излъскан стоманен връх. Развълнуваните благодарности на Теидез бяха съвсем искрени.

След като беше представен официално на свой ред, лорд Дондо щракна с пръсти и един слуга пристъпи напред и отвори кутията, която държеше. С жест, достоен за театрално представление, Дондо извади от нея невероятно дълъг наниз от перли и го вдигна високо, така че всички да го видят.

— Царевна, поздравявам ви с добре дошла в Кардегос от името на моя свещен орден, на моето знатно семейство и лично от свое име! Приемете дара ми от перли два пъти вашия ръст — той разклати наниза, който наистина беше толкова дълъг, колкото изненаданата Изел беше висока, — и да благодарим на боговете, че не сте по-висока, иначе със сигурност бих се разорил! — Шегата му предизвика смях сред тълпата царедворци. Той й се усмихна енергично и прошепна: — Позволявате ли? — И без да изчака отговор, се наведе и овеси наниза на врата й. Девойката трепна неспокойно, когато ръката му я докосна в движение по бузата, после обаче поглади с длан лъскавите топчета и се усмихна удивено на дарителя. Успя да му благодари почти без да заекне и Дондо се поклони — твърде ниско, горчиво си помисли Казарил. Лично на него жестът му се стори подплатен с ненатрапчива, но доловима доза подигравка.

Чак след това Дондо отдели един миг да каже нещо на ухото на брат си. Казарил не чу тихо прошепнатите думи, но му се стори, че устните на Дондо оформиха думата „Готоргет“. В погледа, който ди Жиронал хвърли на Казарил, за миг се мярна тревога и бдителност, но после двамата мъже отстъпиха, за да направят място на следващия благороден лорд в редицата.

Стряскащо количество подаръци за добре дошли, някои щедри, други по-скоро мили, се заизсипва връз царевича и царевната. На Казарил се падна задачата да се погрижи за тези на Изел и с помощта на Бетриз, която си водеше подробни записки за дарителите, му предстоеше по-късно да ги впише в счетоводните книги на домакинството. Царедворците се тълпяха около двамата младежи като мухи около разлян мед, горчиво си помисли Казарил. Теидез се беше превъзбудил до такава степен, че от време на време се кискаше открито. Ди Санда сякаш беше глътнал бастун, доволен и напрегнат едновременно. Изел, макар също да беше развълнувана, се държеше що-годе прилично и с достойнство. Стресна се само веднъж, когато й бе представен рокнарийски пратеник от едно от северните княжества, висок, златокож и със сплетена на сложни плитки светлокестенява коса. Диплите на робата му от фин бродиран лен се развяха като знамена при изящния му поклон. Тя отвърна с реверанс, запазвайки хладнокръвно любезност, но без да се усмихва, и му благодари за подаръка — красив колан от гравирани корали, нефрит и златни брънки.

Подаръците на Теидез бяха по-разнообразни, макар общата тенденция да клонеше силно в полза на оръжията. Изелините бяха предимно бижута, плюс цели три прекрасни музикални кутии. Накрая всички подаръци, които получателите им не бяха окачили по себе си, бяха изложени на една маса, охранявани от двама пажове — в края на краищата предназначението им бе колкото да зарадват царевича и царевната, така и, а може би най-вече, да демонстрират богатството, съобразителността или щедростта на дарителите — и елитът на Кардегос се понесе целокупно към банкетната зала.

Царевичът и царевната бяха поканени да заемат местата си на високата маса, от двете страни на Орико и неговата царина. До тях бяха настанени братята Жиронал — канцлерът се усмихваше с известна скованост на четиринайсетгодишния Теидез, а Дондо очевидно се опитваше да се хареса на Изел, макар да се виждаше и с просто око, че се смее на шегите си доста по-силно от нея. Казарил го настаниха на една от перпендикулярните маси заедно с по-дребните благородници и не твърде далеч от повереницата му. Мъжът на средна възраст от дясната му страна се оказа ибрийски пратеник.

— Ибрийците се отнесоха добре с мен при последното ми пътуване из вашата страна — любезно завърза разговор Казарил, след като се представиха един на друг, решил по възможност да не навлиза в подробности. — А вие как се озовахте в Кардегос, милорд?

Ибриецът се усмихна дружески.

— Вие сте човекът на царевна Изел, нали? Е, като оставим настрана несъмнените наслади на есенния лов в Кардегос, царинът на Ибра ме прати да убедя царин Орико да оттегли подкрепата си за новия бунт на Наследника в Южна Ибра. Наследникът получава помощ от Дартака. Според мен неминуемо ще открие, че това е подарък, който ще се обърне и ще му отхапе ръката, когато най-малко очаква.

— Царинът на Ибра сигурно приема болезнено бунта на Наследника — отбеляза Казарил, придържайки се към истината, но без да дава израз на отношението си. Старата ибрийска лисица достатъчно пъти беше играла двойните си игрички с Шалион през последните трийсет години, спечелвайки си репутацията на съмнителен приятел и опасен враг — макар че ако тази злощастна война на прибежки със сина му беше възмездието на боговете за лукавството му, то боговете наистина наказваха жестоко. — Не знам какво мисли царин Орико по въпроса, но на мен ми се струва, че да подкрепиш младостта срещу старостта е като да заложиш на сигурно. Двамата трябва пак да се сдобрят, или времето само ще реши проблема. Да победи сина си, за стареца ще е като да победи самия себе си.

— Вече не. Ибра има и друг син. — Пратеникът се огледа, наведе глава към Казарил и сниши глас: — Факт, който не убягна от вниманието на Наследника. За да се подсигури, миналата есен той удари по по-малкия си брат — мерзка и скрита атака, макар сега да твърди, че не я е разпоредил той, а е била самоволна инициатива на негови подчинени, разтълкували погрешно думите му. Много точно са си ги разбрали те, мен ако питат. Опитът им да премахнат младия царевич Бергон беше осуетен, слава на боговете, и Бергон беше спасен. Но Наследникът окончателно изчерпи търпението на баща си. Този път няма да има мир до пълната капитулация на Южна Ибра.

— Тъжна история — поклати глава Казарил. — Надявам се всички да се вразумят.

— Да — съгласи се пратеникът. Усмихна се одобрително, вероятно на чистия начин, по който Казарил бе съумял да не даде израз на предпочитанията си, и прекрати неприкритата си пропаганда.

Храната беше превъзходна и Казарил се наяде до насита. Гостите се преместиха в залата за танци, където царин Орико заспа на стола си, за което Казарил искрено му завидя. Дворцовите музиканти бяха великолепни както винаги. Царина Сара също не танцува, но студеното й лице се смекчи от очевидната наслада, която й носеше музиката, а ръката й тактуваше върху страничната облегалка на стола. Казарил настани затрудненото си храносмилане до стената, облегна удобно рамене и се загледа в по-младите, по-енергични или по-малко преяли гости, които пристъпваха, обръщаха се и се завъртаха грациозно в сложните фигури на танца. Нито на Изел, нито на Бетриз, нито дори на Нан ди Врит им липсваха партньори.

Казарил се намръщи, когато Бетриз зае мястото си във фигурата с третия си, не, с петия си млад лорд. Царина Иста не беше единственият притеснен родител, сгащил го преди отпътуването им от Валенда. Същото беше направил и сер ди Ферей. „Наглеждайте моята Бетриз — беше го помолил той. — Би трябвало с нея да е майка й или някоя друга по-възрастна дама, която познава живота, но уви…“ Ди Ферей се разкъсваше между страха от нещастие и надеждата за добри възможности. „Помогнете й да се пази от недостойни мъже, гуляйджии, безимотни досадници, знаете за кой тип мъже ви говоря“. Такива като него ли, не можеше да не се запита Казарил. „От друга страна, ако се запознае с някой солиден, почтен човек, няма да имам нищо против, ако послуша сърцето си… нали знаете, някой приятен мъж като, хм, да кажем като вашия приятел марш ди Палиар…“ Този небрежно приведен пример не му прозвуча чак толкова случаен. Да не би Бетриз вече да беше дарила тайничко сърцето си? Уви, Пали го нямаше тази вечер, понеже се беше върнал в окръга си след церемонията по инвеститурата на лорд Дондо. Едно приятелско лице би било добре дошло за Казарил сред тази тълпа от непознати.

Някакво движение привлече вниманието му и той обърна глава към едно познато, хладно усмихнато лице, далеч не приятелско обаче. Канцлер ди Жиронал му кимна за поздрав. Казарил се оттласна от стената и отвърна по същия начин. Мислите му си проправиха набързо път през мъглата от храна и вино.

— Ди Казарил. Наистина сте вие. Мислехме, че сте мъртъв.

„Бас държа“.

— Не, милорд. Избягах.

— Някои от приятелите ви се бояха, че сте дезертирали…

„Никой от приятелите ми не би се боял от такова нещо“.

— …но рокнарийците докладваха, че сте загинали.

— Мръсна лъжа, сир. — Казарил не уточни чия е лъжата. — Продадоха ме на галерите с неоткупените мъже.

— Срамота!

— И аз така реших.

— Цяло чудо е, че сте оцелели след това изпитание.

— Да. Чудо е. — Казарил примигна и се усмихна мило. — Върнахте ли си поне парите за откупа? Или някой хитрец си ги е прибрал в джоба? Ще ми се да вярвам, че някой е платил за тази измама.

— Не си спомням. Сигурно интендантът се е занимавал с това.

— Е, станала беше ужасна грешка, но накрая всичко свърши благополучно.

— Наистина. Някой път ще ми разкажете повече за приключенията си.

— Когато кажете, милорд.

Ди Жиронал кимна отсечено, усмихна се и продължи нататък, явно успокоен.

Казарил му върна усмивката, доволен от самообладанието си — стига да беше това, а не обикновен страх. Изглежда, можеше да се усмихва и пак да се усмихва, вместо да се хвърли и да стисне лъжливото копеле за гърлото… „Става царедворец от мен, а?“

След като най-лошите му страхове се успокоиха, Казарил заряза безсмислените си опити да остане невидим и събра смелост да покани лейди Бетриз за един танц. Знаеше, че е дългурест и тромав, но поне не беше пиян като свиня, което му даваше предимство пред половината младежи в залата. Да не говорим за лорд Дондо ди Жиронал, който, след като монополизира за известно време Изел в танците, се беше изнесъл нанякъде с гуляйджийската си компания — или за да си намерят по-грубички забавления, или някой тих коридор, където да си изповръщат червата. Казарил се надяваше да е второто. Очите на Бетриз святкаха от вълнение, докато двамата се въртяха в сложните фигури на танца.

По някое време Орико се събуди, музикантите капнаха от умора и балът тръгна към приключване. Казарил мобилизира колкото пажове можа да открие, които, заедно с лейди Бетриз и сера ди Врит, да пренесат плячката на Изел и да я приберат на сигурно място. Теидез бе пренебрегнал с презрение танците и се беше посветил повече на забележителното многообразие от сладкиши, отколкото на виното, макар че на ди Санда като нищо можеше да му се стовари на главата тежък пристъп на повръщане като резултат. Ясно беше обаче, че момчето се е опило по-скоро от вниманието, отколкото от виното.

— Лорд Дондо ми каза, че всеки би ме взел за осемнайсетгодишен! — победоносно съобщи той на Изел. През последното лято Теидез беше расъл като бурен, надминавайки на ръст кака си, и това му бе дало повод да се перчи като паун, а на Изел — да сумти презрително. Момчето закрачи към спалнята си, сякаш му бяха порасли криле.

Докато прибираха подаръците в заключващите се кутии в преддверието на спалнята на Изел, Бетриз — шепите й бяха пълни с бижута — попита Казарил:

— Та защо не използвате името си, лорд Каз? Какво му е лошото на Вълк? То си е едно доста, ъъъ, силно име за мъж, в крайна сметка.

— Намразих го като малък. — Той въздъхна. — По-големият ми брат и приятелите му ме тормозеха, лаеха и виеха подире ми, докато не ме докарваха до сълзи от бяс, което пък ме вбесяваше още повече — уви, когато израснах достатъчно висок, за да мога да го набия, той вече беше надраснал тази игра. Тогава смятах, че това е адски нечестно от негова страна.

Бетриз се засмя.

— Разбирам!

Казарил се добра залитайки до тишината на собствената си спалня и едва тогава се сети, че не е написал обещаното писмо до провинкарата. Разкъсван между леглото и дълга, той въздъхна и извади писалките, хартията и восъка, но писмото му излезе значително по-кратко от забавния разказ, който беше намислил: няколко сбити реда, завършващи с: „Всичко в Кардегос е наред“.

Запечата писмото, откри един сънен паж, който да го предаде на някой от куриерите, потеглящи в зори от Зангре, и се просна в леглото.