Прокобата

Осма глава

Не вярвам генерал Торнтън да забрави някога този ден. Изпитанията на Йов са нищо в сравнение с онова, което претърпя той, докато чакаше да се изтърколят бавните, отвратителни, тежки като олово часове. Хиляда пъти го молих да вади часовника си и да ми казва колко е часът. Десет хиляди пъти тичах до вратата, отварях я, поглеждах навън, сетне отново я затварях. Привечер нетърпението ми стана съвсем необуздано. Хвърлих се на килима, загризах ресните му, запищях и заритах, а когато генералът се опита да ме усмири с пръчицата, която държеше под ръка именно с тази цел, захапах я със зъби и едва не я строших на две.

Най-сетне деветият час ме завари в преддверието на замъка Уотърлу. Прекосих входния коридор и се изкачих по стълбите, следвайки кордона лакеи, поставени на равни разстояния по стълбищните площадки и прочие. Влязох в северната гостна. Беше осветена и пълна с хора. Един поглед бе достатъчен, за да се уверя, че компанията е съставена изцяло от членове на нашето и семействата Пърси и Фидена. Изглежда, че примадона на вечерта бе леля ми Сиймор. Тя заемаше челното място, а благото й лице и кроткото й, ведро чело, обрамчено със светли коси, простичко разделени на път по средата, излъчваше покой и спотаена радост, които изпълваха сърцето ми с блаженство. Леля току поглеждаше децата си, седнали заедно по-встрани. И когато очите й се извръщаха към тях, мигновено се изпълваха със светлина, съчетала в себе си майчина любов, гордост и предпазливост. Сред братовчедките си забелязах Уилям Пърси. Беше се излегнал на една отоманка в нозете на трите най-големи момичета, Елайза, Джорджиана и Сесилия. По-малките бяха се скупчили на килима наоколо му — малката Хелън бе положила глава на коленете му и го гледаше с усмивка, а той нежно галеше гъстите й кафяви къдрици. Как красиво и оживено сияеше лицето му! Как радостно, одухотворено, умно грееха прекрасните му сини очи, докато разговаряше с красивите, изтънчени дъщери на онова съсловие, което изключваше него и по-прочутия му и по-силен брат само по силата на някаква черна, долна, противоестествена несправедливост! Стори ми се, че в разговора с лейди Сесилия Сиймор влага повече усърдие, отколкото с останалите, а тя, сигурен съм, бе напълно завладяна от изискания млад търговец в нозете си.

Сесилия е хубаво, деликатно момиче с меки обноски и култивиран ум, с много светла кожа, като майка си, средна на ръст и по-слабичка от Елайза и Джорджиана — високи, надменни блондинки, които се гордеят с красотата си, с ненадминатите си таланти, с благородното си потекло, с полукралската си кръв, с всичко.

Бях достатъчно близо, за да подочуя част от разговора им. По-големите ми братовчедки се задоволиха, както обикновено, с няколко ярки остроумни забележки, които Уилям парира светкавично и много учтиво. Ала единствено в отговор на тихия, но мелодичен и жизнерадостен глас на Сесилия се разпалваше и се развихряше с пълна сила, и тогава очи, страни, чело и глас говореха еднакво пламенно, еднакво красноречиво. Не бях го чувал да ораторства тъй дълго, нито тъй оживено и гладко. Дарбите и постиженията му са слабо известни, понеже рядко се явява без Едуард. А завладяващата, огнена красота на Младия разбойник, арогантното му поведение, ненадминатата му сила, атлетичната мощ на мускулите му и непобедимата издръжливост на дробовете му са в състояние да засенчат и далеч по-силен и страстен мъж от Уилям. Когато този Господар на асцендента отсъства, Уилям блести както луната след залез-слънце; в негово присъствие едвам се забелязва.

Но да продължим с по-общо описание на присъстващите. Край камината забелязах двама доблестни представители на грачещата, словоохотлива старческа възраст. Маркиз Уелзли и граф Сиймор седяха на един диван, изпънали болните си от подагра крака на табуретки, патериците им положени наблизо. Излишно е да казвам повече. Внушителна гледка. Насреща ярко се открояваше Едуард Пърси, с цялото си великолепие, заобиколен с ослепителен кръг от дами, а именно Джулия Сидни, маркиза Луиза, собствената му зашеметяваща съпруга Марая, строгата графиня Зенобия — понеже, докато гледаше отречения и презрян син на съпруга си, пищните й италиански черги действително бяха сковани в строгост; още сладката кралица на Ангрия, взряна в брат си тъй, сякаш действително не може да се въздържи да го обича, но се страхува да разкрие чувствата си, после благородната херцогиня Фидена с Росъндейл в нозете си, храбър и царствен както винаги. И на последно място, но не и по важност, лейди Хелън Пърси, тъй достолепна на преклонна възраст, както е била хубава в зрелостта си.

Едуард говореше с привичния си плам и витиеватост. Не прекъсваше потока на речта си нито за миг, не спираше да търси подходящи думи, вместо туй говорейки, сякаш още повече се разгорещяваше и гласът му отекваше, макар и не гръмовно, в никакъв случай недоловимо. Сегиз-тогиз посягаше към изпъстрените си със златисти кичури кестеняви къдри, които отмяташе отривисто от челото си, сякаш не може да търпи и една лимба да засенчва простора на алабастровата му широта.

На разстояние от всички тези гости, в отделни ниши, забелязах настанени две други групи, чието вид донякъде ме слиса. Едната се състоеше от дамата от Дуро Вила с децата й и гувернантката им. Мина Лори: другата включваше фигура, която поразително напомняше покойната маркиза Дуро. Бе облечена в черно кадифе, снежнобелите й ръце и шия бяха открити и изглеждаха ослепително светли на фона на самуровите гънки на дрехата й. Зад стола й стоеше момиченце, а край нея седеше джентълмен с полувоенен сюртук, черно шалче и тесен бял панталон. Това бяха лейди Франсес Милисънт Хюм с протежето си, Юфимия Линдзи, и негова светлост херцог Фидена. Явно, рекох си, става дума за сериозен семеен въпрос, призовал дори тази невиждана птица от уединената й градина в Олдъруд. Виждах движението на устните й, но гласът й бе твърде нисък, за да чуя какво казва. Фидена се бе привел към нея нежно, мило, и склонил достолепната си глава, я изслушваше внимателно, после й отвръщаше с такава снизходителна благост, че изпод затворените й клепачи скритом се прокрадваха не една и две сълзи на благодарност, които се стичаха по бледите й страни и капеха върху роклята й като диаманти. Изглеждаше спокойна и радостна. Ето кои бяха гостите, сбрани всред позлатените и драпирани с кадифе стени на северната гостна в двореца Уотърлу. Липсваха само трима, за да бъде картината пълна, и аз напразно се оглеждах да ги видя. Херцог Уелингтън, граф Нортангърланд и кралят на Ангрия отсъстваха. Най-сетне първият от изброените влезе. Всички станаха да го поздравят.

— Е — обърна се той към множеството с обичайната си сърдечна усмивка и поглед, — как сте? Надявам се, че всички са добре. Възнамерявах да дойда по-рано, но бях задържан от негова светлост граф Нортангърланд. Господин Пърси, баща ви не желае да диша един въздух с вас, та бях принуден предварително да му разясня в библиотеката въпроса, който събра всички вас. Сега асимилира чутото на спокойствие, а след няколко минути и вие ще го узнаете. Моля ви, седнете и изчакайте тихо, ако можете.

После обиколи гостите, обменяйки по няколко думи с всеки.

— Е, Емили, чувстваш ли се чудесно тази вечер? О, Милисънт, бъбриш с Фидена, разбирам. Да, Джулия, недей още да експлодираш от любопитство, изглеждаш, сякаш едва ли ще преживееш и пет минути. Луиза, тази вечер май наистина си будна.

— Копнея да видя Заморна.

— Той скоро ще дойде — поясни баща ми.

— Къде е? Къде е? — поискаха да узнаят в един глас дамите Сиймор.

— Тишина, момичета! — вметна Фицрой. — Кажи, чичо, какво става с братовчед ми?

Около херцога се насъбра голяма група, впрочем всички, освен Емили, Милисънт, Едуард Пърси, херцог Фидена и графиня Сиймор. Всред безредните въпроси, отговори, догадки, цялото очакване, вълнение и тъй нататък, аз, който стоях до вратата и нетърпеливо се ослушвах да чуя стъпки, най-сетне долових нечий вървеж. Отначало като да се приближаваше един човек, но после ясно различих стъпките на двама. Плъзгащата се врата леко се открехна, а след кратка пауза прозвуча нисък, оживен шепот. Дръжката отново се превъртя, порталът се разтвори безшумно, и привеждайки глава под свода, прага на салона прекрачиха двама доста високи господа. Насочиха се към отсрещния му край, и незабелязани от никого, освен от мен и неколцината споменати, които не се бяха присъединили към общата група, застанаха рамо до рамо пред камината. Огледаха се за миг, после свалиха военните си шапки, обърнаха се един към друг и избухнаха в силен, звънлив смях.

Всички се извърнаха едновременно, сякаш една душа раздвижи всички тела. Шумоленето, което породи това действие, бе последвано от смразяваща гробна тишина, но скоро чух ускореното, кънтящо пулсиране на сърца и видях как руменина плъзва по нечии страни и се оттегля от други, оставяйки ги бели като покров.

Сред последните бе кралицата на Ангрия. Тя се облегна на стената. Очите й се втренчиха и оцъклиха, лишени от всякакво изражение, сякаш очи на труп; устните й се раздалечиха; по челото й заблестяха фини капчици пот. И имаше защо да е шокирана, поразена, слисана; имаше защо всички да са вцепенени и безмълвни.

Изправен пред огнището, в сияйно струящия поток от светлина на ослепителния полилей, който разкриваше всяка черта на лицето тъй отчетливо, сякаш слънчев лъч я бележи в индекс, стоеше херцог Заморна, кралят на Ангрия. Наблизо, почти докосвайки го, също тъй окъпан в кехлибарен блясък, също тъй ясно видим, тъй отчетливо откроен, стоеше призрачният му двойник! Тъй като едва ли мога да назова по друг начин ужасното видение, което стоеше лице в лице с него — тъй подобно във всеки белег, крайник и движение, че никой не би могъл да различи материята от сянката. Тяло и дух се гледаха един друг. Строго разтрогнати; очите святкаха, устните се свиваха, челата се бърчеха в тъй пълен унисон, и брадичките горделиво вирнати на идентична височина до градус, та се създаваше впечатлението, че дори буйните, червеникаво обагрени кестеняви къдрици, попадали по слепоочията им лъскави и блестящи, не могат да се похвалят и с един косъм в повече от тези на другия. В следния миг всички присъстващи едва не получиха удар, когато единият пристъпи напред, приведе се с хладна воинска елегантност и произнесе с блеснали, засмени очи:

— Синове и дъщери на родовете Уелзли, Пърси и Фидена, всички познавате Артър Огъстъс Ейдриън Уелзли, херцог на Заморна, маркиз на Дуро и крал на Ангрия; запознайте се с неговия брат близнак Ърнест Джулиъс Морнингтън Уелзли, херцог на Валдачела, маркиз на Алхама и бъдещ наследник на Уелингтънзланд.

Не мога да опиша последвалата сцена; дори не си я спомням ясно. Сетивата ми сякаш се объркаха. Настана всеобщ устрем към камината, изблик от възклицания, внезапно протягане на ръце, поздрави и здрависване, а над всичко се извисяваше необузданият, дружен смях на двете подобия като зов на тромпет над тътена на водопад. Скоро глъчката стихна и аз се огледах наоколо.

Мери стоеше пред двамата и се взираше ту в единия, ту в другия, разтревожена и озадачена, но все пак щастлива. Не я оставиха да се чуди дълго. Единият я привлече внезапно в прегръдките си, тя се отпусна през сълзи на гърдите му и пророни:

— Значи Заморна е само мой! И винаги ме е обичал! Финик просто е изпълнявал дълга си! Мога ли, о, Ейдриън, смея ли да се надявам на прошка?

Той мълчаливо притисна устни към челото й, но тя си припомни изведнъж, че ги гледат много очи, извърна лице заруменяла, откопчи се от господаря си и се оттегли в една ниша, дето приседна, щастлива, доколкото й позволяваше преоткритата вяра в любовта и предаността му. Валдачела, както би следвало да зова новооткрития си брат, проследи снаха си с поглед; в ъгълчетата на устата му заигра иронична усмивка. Той отиде при госпожица Лори. Взе от скута й малкото газелоподобно създание и пристъпи с него към херцогинята.

— Хм — изви вежди, — веднъж рекохте, че това момиченце много, много прилича на недостойния си баща, при това придружихте думите си с дълбока и най-скръбна въздишка. Помня, че тогава, като съши пророк, предсказах, че ще настъпи миг, когато тази прилика няма да ви натъжава. Дойде ли този миг, Хенриета? Кажете „да“, инак никога няма да ви простя!

— Дойде, наистина! — възкликна херцогинята, грабна напъпилия цвят красота от ръцете му и топло го разцелува. — Днес обичам малката Емили още повече заради големите й очи като на Заморна.

— Като на Валдачела, искате да кажете — възрази той. — Но ето че друг някой копнее вниманието ви.

В този миг дотича Ърнест.

— Татко! Татко! Може ли вече да те наричам „татко“ пред хората? И Заморна — „чичо“? И може ли тази дама да дойде с нас в замъка Оронсей? Изглежда добра и вече не плаче, а и смея да кажа, че сигурно съжалява, задето се накара на мама.

Баща му се усмихна, обърна се и се върна при множеството. Аз го последвах.

— Братко, с мен още не си говорил. Ти ли ме просна в несвяст в каретата, на връщане от погребението на Алмейда?

Той отвърна, като грабна ръката ми, притисна я нежно и сякаш отново ме порази мълния — както тогава, когато това докосване толкова разбуни любопитството ми.

— Скъпи, скъпи Ърнест, мисля, че ще те обичам много повече от Артър.

Той сви устни и ме отблъсна презрително.

Вече нуждата от обяснение, незабавно и задоволително обяснение на цялата тази странна, но още неразбулена докрай тайна, се заяви шумно и настоятелно. Братовчеди, лели, чичовци и прочие се струпаха около близнаците, заливайки ги със стотици въпроси:

— Защо сте пазили тайната толкова дълго? Защо изобщо сте я пазили? Коя е херцогиня Валдачела? Къде живеят тя и съпругът й?

И тъй нататък.

— За Бога, имайте милост! — възкликна Заморна. — Ако всички замълчат, ще ви разкажа каквото мога. Да ви обещая пълно удовлетворение, не мога, но каквото зная, споделям го с вас. Подредете се в кръг. Джорджиана и Елайза, отстъпете назад, а ти Джулиъс, остави децата на мира и престани да се правиш на шут. Хелън, ела до мен. Сесилия, застани до Уилям Пърси; не, не, няма нужда да се червиш. Не намеквам нищо конкретно. Милисънт, скъпа, изглежда, че никой не се грижи за теб; седни там, до леля ми. Джулиъс… дяволите да те вземат, махай се и не ми пречи! И ти, Едуард Пърси! Не ми се надувай, драги; върви се задявай с Валдачела, ако си в настроение. Ефи, вълшебнице, недей гледа толкоз объркано, и отметни тези златисти къдрици, детето ми. Джулия Сидни, лельо Луиза, Агнес, Катарин, Фицрой, Марая, Лили, императрице моя Зенобия — всички до един, — отдръпнете се.

И когато отново се възцари нещо като ред и тишина, облегна се на камината и започна да излага следното обобщено разяснение, а Валдачела се настани наблизо и задебна удобен случай да го поправя, да добавя и съкращава разказа му, според случая.

— Точно на този ден преди двайсет и две години брат ми и аз за пръв път отворихме очи за болките и радостите на този свят. В колко часа, татко?

Херцог Уелингтън се усмихна на това допитване от страна на младия си син гигант, в същия миг и другият великан се извърна въпросително към него.

— Точно пет минути преди девет вечерта на осемнайсети юли 1812 година бях дарен с двама млади господа, орисани солидарно да уверят света в своята нехранимайковщина, под титлата принц на Уелингтънзланд.

— Хм! — недоволно възкликна Заморна и продължи: — Е, тъй се случи, че Джулиъс, с присъщото си нахалство, ме изпревари. С незначителен отрязък от време, ала достатъчен да му отдаде първородството. Като същи Исав, а той е такъв, макар и аз да не съм Яков, да бе майка ми Ребека и баща ми Исак, с радост бих го изместил25.

— Дяволите да те вземат, в това никой не се съмнява! — прекъсна го Валдачела. — Карай по-сбито, инак ще поема юздите в свои ръце. Впрочем няма да губя нито миг. Дами и господа — изправи се и продължи, — когато се родихме, бяхме като две капки вода: имахме чипи нослета с еднакви размери; окръглени очета с равна обиколка, ревящи устица с еднаква черешова форма и цвят.

— А скоро ще придам на твоята още по-ярък цвят и напълно неразгадаема форма — помъчи се да натика брат си обратно на стола Заморна. Джулиъс обаче не се даваше и последва същински боксов мач.

— Зверчета! — полуразвеселен, полуразсърден отбеляза баща ми. — Не ви бива да речете и три думи пред християнско събрание. Изабела, раздели ги, а аз ще довърша разяснението, което те едва-що започнаха. Както вече каза единият, не знам кой, от мига на раждането си те са идентични копня, та жените, които ги гледаха тогава, не можеха да ги различат, както не могат и жените, които ги гледат сега. В мига, щом се пръкнаха на белия свят, над града, замъка Морнингтън, всъщност над цялото кралство надлъж и нашир, се изви страхотна буря. Помня как, когато зърнах лицата им за пръв път, блесна светкавица, а те, вместо ла заплачат, ококориха огромните си очи и набърчиха миниатюрните си челца, сякаш гневно и дръзко я предизвикват. Цяла нощ вятърът, гръмотевиците и дъждът се състезаваха кой ще вие, бучи, трещи и плиска най-страховито сред огромните назъбени кули на Морнингтън Корт. За човек, който вярва в поличби, туй би било благодатна тема за размисъл и умозрения, ала аз рядко измъчвам съзнанието си с подобни въпроси — ха, графиньо, каква гримаса! — Легнах си — успокойте се, милейди — и се опитах да заспя — вярвам, не съм извършил престъпление, Зенобия — веднага щом врявата, която заради ей тези двамата се вдигна в цялата къща, утихна.

В глуха доба, тъкмо времето, когато бродят тъмни сили и зли духове, всичко е смълчано, всичко спи освен стихиите и може би отрочетата, оглушителен тропот на главната порта, придружен с яростен камбанен звън, разтърси стария замък из основи. Скоро дочух виковете на стражите, забързаните стъпки на портиерите, резетата бяха вдигнати и окъснелият клетник — допуснат вътре. Пламна кратка препирня. По невъздържаните ругатни и проклятия на сънените слуги личеше, че пътникът не отговаря на очакванията, които е събудил с помпозните си въззиви. Чух стария шотландец на име Джейми Линдзи, управител на замъка и баща на Хари, канцлер на сина ми („Хм!“), да вика със северняшкия си акцент: „Я изритайте дъртия просяк, ама ха, какъв простак. Кой би повярвал, че такива като него, дрипльовци без пукнат грош, ще вземат да ни будят по никое време, нас, дето почти не ги превъзхождаме, разни управители на замъци и началници стража, остави ами, да тревожат милейди и принцовете с нечестивите си брътвежи, изритайте го, казах, и да пукне дано зад стените“.

На тази безпощадна присъда гласът на Денис, когото всички наричат Диниш Лори, наследник на Едуард Лори, се провикна: „Поврага, няма да изхвърлите нещастника, нали? Не че не си го заслужава заради цялата тази тупурдия, и тежко му! Ала кой би избрал нощес този мокър, корав плочник за своя постеля, та чуй ми думата, Джим, лошо ще бъде да се разчуе, че някой е издъхнал на прага на херцога, че не са му дали подслон, и то в нощта на рождението на младите принцове, ами ще взема аз да го прибера и да го нахраня. Хайде, ленивецо“.

— Артър — намеси се маркиз Уелзли, който се въртеше неспокойно през цялото време, докато баща ми имитираше провинциалния диалект с неподправен ирландски26 акцент и ударение — предполагам, нарочно, за да подразни брат си и графиня Нортангърланд, която според мен умираше от презрение и възмущение, ала не смееше да изрази чувствата си гласно. — Артър, защо ни предаваш просташките разговори на слугите? Моля те, продължавай с основната нишка на историята.

— О, — вметна Зенобия — моля милорд да позволи на знатния си роднина да си достави това удоволствие, което тъй рядко му се удава. Нека великият Уелингтън слезе от героичния си пиедестал на крал и завоевател и като същи Сампсон27 да се надсмее пред нас, филистимци, като ни покаже как приказват в Ирландия.

В отговор на този горчив сарказъм херцогът само тихо се засмя. Валдачела улови ръката на Зенобия, погледна я в очите с онази дръзка, палава усмивка, която тъй бе смутила Мери, и отбеляза:

— За Бога, съкровище, приемайте нещата спокойно и благо, а в отговор нека сега да чуем не как приказват, а как ругаят у вас. Мисля, че една-две ругатни ще ви дойдат добре.

Тя се отвърна с безкрайна надменност и се помъчи да изтръгне ръката си, но той я стискаше здраво.

— Никакво мръщене! Никакви важности! Ако харесвате Огъстъс, значи харесвате и мен; няма друга възможност; а и — додаде по-тихо не за пръв път разговарям с вас и не за пръв път държа ръката ви. Много, много често думите ви, предназначени за Заморна, са се изливали в ушите на Валдачела. И мнозина други са в същото положение. Сред вас няма ни един, мъж или жена, който да не е стоял, седял или крачил редом с мен в светлината на слънцето, луната или свещите, без сам да знае това, без никой на света да знае това, освен мен и моя близнак, а понякога и той не е знаел. Красива графиньо, мръщете се, но не може да ме мразите.

— Бога ми, как няма да те мрази! — възкликна Заморна, който тихомълком се бе промъкнал зад гърба му, докато говореше. В същия миг ловко го шамароса. Джулиъс се обърна. Стояха лице в лице. Гледката бе поучителна. Пламтящите лица, извитите вежди, прехапаните устни, свирепият поглед в очите. Тъй изцяло еднакви, тъй неразличимо единосъщи. Зверчета, вълчета от едно котило — наистина така изглеждаха. В продължение на няколко секунди се обстрелваха с убийствено злобни погледи, но изведнъж нещо — може би приликата — явно им се видя изключително комично. Едновременно избухнаха в смях, размениха по една кратка, но енергична ругатня и отривисто се раздалечиха.

— Е — отбеляза херцог Уелингтън, — щом тази мъдра пантомима вече свърши, мога да продължа. Няма и половин час, след като портите на замъка отново се затвориха и всичко отново полека потъваше в покой, в една отдалечена стая отново се вдигна глъчка. Заслушах се, и като видях, че наместо да стихва, се усилва, станах и се облякох по възможно най-бързия начин. В коридора ме стресна силен писък и в този миг от отсрещния му край в светлината на лампите се зададе дребно създание, на вид не много по-различно от Финик и Пиник, камериерите на синовете ми, само че по-слабо и по-пъргаво. Размахваше ръце, смееше се и крещеше невъобразимо. Скоро разпознах Хари Линдзи, тогава десетинагодишен, противен, пакостлив, хитър палавец, който заслужава да го налагат с камшици всеки ден и всеки час от деня. Попитах го какво става, доста строго, предполагам, защото той отскочи встрани и застана на почтително разстояние.

„Ела при нашата Мини — каза, продължавайки да се кикоти, — господарю херцог, тя се е ошашавила, и мъненките, и те се ошашавили, и всичките женоря. Ония пишлемета се награбили и се стискат за гушите като вълци, и дойде някакъв човек и никой не мож’ го изгони, един, дето оня Лори го довлече в къщата. О, ела, ела, не пропускай гюрултията, господарю, а аз трябва да бягам, докато е отворена вратата“ — и драсна като светкавица.

Последвах го на секундата. Пакостникът хлътна в една стая в дъното на коридора, откъдето, изглежда, идваше шумът. Прекосих прага и очите ми се натъкнаха на чудновата гледка. Стаята бе добре осветена, а по люлката и други всякакви такъми можах да заключа, че е била наредена за детска стая на двамата господа, тъй сърдито разделени сега в противоположни ъгли. В средата на пода, точно под висящата от тавана лампа, забелязах двама кандидати за затвора на ръст една педя — едва-що родените близнаци, покатерени един върху друг, вкопчени в схватка, надаващи кратки, пискливи, пронизителни цвъртения като малки зверчета, да се мъчат с цялата си сила и с цялата си необикновена енергия, която изглежда притежаваха, взаимно да се удушат. Наблизо стоеше висок, изпит мъж в черно, с широкопола квакерска шапка в ръка, която от време на време хвърляше, сякаш да ги подстори да се бият още по-стръвно. Лицето му бе много мрачно и сериозно, а като се навеждаше над тях, подпрял длани о коленете си, изглеждаше искрено, все таки нелепо разтревожен. Хари Линдзи скачаше напред-назад, пляскаше с ръце, хилеше се доволно и току възклицаваше: „Ей, бре! Браво палета, по-добри сте от бой с петли!“, и подобни. Като финален щрих на картината госпожа Линдзи плачеше, кършеше ръце и на глас се оплакваше как се помъчила, но не могла да раздели борците. В дъното забелязах още три-четири девойки в същото плачевно състояние.

Като се отърсих от изненадата, помъчих се да се притека на помощ, но напразно. Открих, че не мога да прекрача тебеширения кръг, очертан на пода и дълъг близо три метра, макар да не се виждаше никаква осезаема преграда. Тъй си беше — който смее, да се усъмни!

Е, повикани бяха вдовстващата графиня Морнингтън, лейди Изабела Уелзли, понастоящем лейди Сиймор, лейди Изидор Хюм, нашият приятел лекар, сър Алегзандър, тогава много по-различен от сега, господин Максуел, младият Едуард Лори, стария Денис, Джейми Линдзи и неколцина други, но напразно. Помня само, че Линдзи, тогава корав старец, блъсна сина си Хари на пода и го изрита в несвяст от стаята, като не спираше да нарежда под нос колко долно било да се поддаваш на плътски наслади в миг, когато божията съдба се разкрива пред нас. Най-сетне схватката свърши, очевидно поради изтощение на главните действащи лица.

Тогава онзи с черните дрехи ги вдигна, положи ги в люлката, обиколи я няколко пъти, после с висок, пронизителен, напевен глас произнесе някакво римувано заклинание, което гласеше, че макар от дървото да са покарали два филиза, известно време в действителността ще има само един, защото от този ден насетне ги грози смърт, видят ли ги очи на смъртен едновременно, узнаят ли за съществуването им повече от дванайсетима души и живеят ли заедно. Даде на единия — Артър, по-малък с една-две минути, привилегията да се ползва с име, слава и открито съществование, него натовари и с бремето да понесе наказанието, разкрие ли се тайната. Ърнест освободи от последиците, но го обрече на уединение и неизвестност. Завърши с това, че магията ще действа дотогава, докато зрелият плод на напъпилия цвят падне в пепелта и дар и дарител легнат в гроба. С тези думи измъкна черна кутийка от джоба си, отвори я, извади картичка, хвърли я на масата и с нисък поклон напусна стаята. Бе най-обикновена визитна картичка със следните думи: Хенри Николай, търговец на плът и дух, пристанът на Лета, недалеч от вратите на Хадес, 18 юли, цикъл на вечността.

От този ден нататък магията действаше силно и непреодолимо. Николай се връщаше от време на време да я поднови. Никоя земна сила не бе в състояние да осуети машинациите му, а последиците виждате сами. Алхама остана напълно неизвестен, но не и неизвестен. Споделял с обществото на тук присъстващите и другите жители на Вердополис не по-малко от брат си Дуро. Досегашните им съдби са взаимно проникнати; постиженията на единия не могат да се отделят от постиженията на другия; писанията им, военните им действия и политическите им маневри са сплетени в обща нишка, която само те и никой друг не може да разплете. Дори прегрешенията, злополуките и приключенията в личния им живот са тъй объркани и размесени, че е нужен много остър взор, за да разкрие кое принадлежи кому. Често се карат, защото често си пречат, ала приликата и симпатията между умовете и телата им е тъй голяма, щото като цяло се разбират много по-добре, отколкото би било в интересите на обществото.

Остана само да ви представя снаха си, херцогиня Валдачела, маркиза Алхама, бъдеща кралица на Уелингтънзланд. Ела тук, Емили. Тя е единствено дете на богатия, възрастен и знатен херцог Морена, чиито обширни владения се простират северно от Снийчизланд, по бреговете на Дженифско море. Ърнест я видял за пръв път, когато пътувал по онези места, още хлапак, без придружител и никому неизвестен. Тя се влюбила, влюбил се и той. Оттам насетне, главно за да утоли суетата си, той, безименен голтак, ухажвал и спечелил благоразположението на наследницата на земята на Хълмовете. След като си осигурил клетвата й за вечна вярност, младият нехранимайко склонил да й разкрие великолепната мистерия на раждането и ориста си. Разбира се, това бил решаващ довод пред нея и баща й. Незабавно се венчали, в деня на сватбата младоженецът бил точно на осемнайсет години, а булката на петнайсет. По майчина линия Емили произхожда от стария католически род Рейвънсуд, самата тя е ревностна последователка на светата Римокатолическа църква. Откакто е омъжена, живее в замъка Оронсей, в средата на Лок Сунарт, на петнайсет километра от град Кинрира и недалеч от Бен Карнак, който, с прилежащите му земи, поднася в нозете на царствения си бъдещ съпруг като зестра в деня на венчавката. Там се наслаждава на компанията му близо шест месеца от дванайсет, не повече, сигурен съм, понеже в останалото време той е зает да се прави на шут и мошеник с колегата си нехранимайко във Вердополис. Имат две деца, Ърнест Едуард Рейвънсуд Уелзли, граф Рейвънсуд и виконт Морнингтън, и лейди Емили Огъста Уелзли, която ще бъде отгледана като малка поклонничка на Светата дева, предполагам. С това приключвам. Разпитвайте ги както пожелаете.

Херцогът свърши, веднага заговори Валдачела.

— Мъже, жени и деца, настоявам да не се държите с мен като с непознат. Познавам ви всичките, и по външност, и по ум, и по положение. Джулия, недей си дава вид на невярваща; двамата с теб сме се смели и сме разговаряли часове, та дори дни наред. Едуард Пърси, ти знаеш, че те познавам; както и ти, сестрице Хенриета; Джорджиана и Елайза, няма нужда да се правите на резервирани; държа гордите ви сърца в ръцете си. Зенобия, изучавала си древните и си поглъщала модерните колкото с Джулиъс, толкова и с Огъстъс. Драга лейди Фидена, аз бях познатият на Лили Харт, не Заморна. Милисънт, Орамсър със сигурност принадлежи на Заморна, както и Олдъруд, той бе този, който се ожени за Флорънс в годината, след като аз се ожених за моята Инес. Въпреки това ръката на Ърнест често е съпровождала и ръководила щастието ти, преди няма и месец той прекара цял ден с теб в замъка Аник. Лельо Луиза, Джулиъс се е закачал с теб не по-рядко от Артър. Марая, Дуро и Алхама са едно; откакто се омъжи, ти обеща да ми бъдеш сестра, а преди това Заморна бе твоят Илдерим не по-често от мен. Кажи на Идит, че снощи мен наставлява с благия си глас и строгия си поглед. А на Аръндел предай, че ми е дал клетва за вярност, подписана с кръвта си. За Бога, ще ме приемете като стар, отдавна изпитан познайник, инак ще накарам някои от вас горчиво да съжаляват. — Той млъкна.

Всички изявиха готовност начаса да изпълнят желанието му и сред наново възцарилата се суматоха от поздравления, изненада и сладостни чувства, моля да спуснем завесата.

P.S. Един роман едва ли може да се нарече роман, ако не завършва със сватба, ето защо прилагам следния postscriptum, който може да се обяви за единствената истинна информация, съдържаща се в тази книга.