Прокълната целувка

ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Парис бавно отвори клепачите си. Бяха натежали, сякаш ги притискаха големи камъни. Устата му беше суха и с лош дъх, сякаш нещо беше умряло в нея, а кожата го сърбеше. Китките и глезените му бяха стегнати в нещо студено и тежко.

Какво не му беше наред, по дяволите? Къде се намираше? Не помнеше да се е съгласявал да си играят на връзване с... каквото и да ù беше името.

– Добре. Най-после си буден.

Той разпозна сладко невинния глас, но не можа да го свърже с лице. Намръщи се. Пред него пулсираха бели светлини, от които очите му се насълзиха, и той примигна срещу тях. Последното, което си спомняше, беше как целува жена. Топлите ù пъстри очи и кестенявата коса най-после пробляснаха в съзнанието му. Луничаво, обикновено лице.

Той беше целувал тази жена (как беше името ù?), а после беше изгубил съзнание. Нали?

– Парис – каза тя, а гласът ù сега беше стоманен. Внезапно се озова клекнала пред него.

Обикновеното лице, което си беше спомнил, вече беше тук в плът и кръв. Парис прокара трепереща ръка през собственото си лице, опитвайки се да се ориентира. Издрънчаха вериги и дръпнаха ръката му. Тя дали... със сигурност не. Тя нямаше достатъчно сила, за да го повали.

Сигурно ги бяха нападнали Ловци.

– Те ли ни заключиха? – Гласът му беше пресипнал. Беше му трудно да си спомни всичко. Беше лишен от секс от известно време, което обясняваше слабостта и факта, че е бил надвит.

– Аз те заключих – каза тя с въздишка.

„Какво е облякла сега?“ Въпреки че не беше дошъл в пълно съзнание, той обърна изцяло вниманието си към жената. Косата ù беше опъната назад в строг кок. Луничките ù бяха покрити с грим, а очите ù бяха уголемени от очила с дебели стъкла.

В същия миг той вече беше възбуден и я желаеше.

– Защо си направила такова нещо?

– Не можеш ли да познаеш? – Тя се пресегна и наклони главата му настрани. Огледа врата му и прокара пръст по една болезнена точка. Прободна рана, осъзна той и отговорът на въпроса ù си дойде на мястото.

– Ти си мой враг. – И въпреки че кръвта му се смрази, всички негови клетки оживяха под докосването ù, алчни за още. Но тя не изглеждаше ни най-малко възбудена от него. За нея това беше чисто и просто работа.

– Да. Раната не зараства – каза тя намръщено. – Нямах намерение да те набода с иглата толкова силно. За което съжалявам.

Тя съжаляваше? Моля ви! Целувката им се разигра в ума му. Горещият ù малък език в устата му... гърдите ù в ръцете му, малки, но чувствителни... остра болка. Очите му се присвиха върху нея.

– Ти ме измами. Изиграла си ме.

Отново.

– Да.

– Защо? И не ми казвай, че си Стръв. Не си достатъчно красива – каза го само за да е жесток.

Бузите ù потъмняха до тъмнорозово, и за секунди стана красива.

– Не, не съм Стръв. Или по-скоро не бих била за никой друг, освен за теб. Но пък ти не си особено претенциозен към тези, които чукаш, нали, Безразборност? – всяка дума показваше погнусата ù.

Парис я огледа.

– Очевидно не.

Цветът на бузите ù потъмня и пенисът му се втвърди още малко. „Долу, момче!“

– Не се ли боиш, че ще те нараня? – попита той много нежно.

– Не. – Тя го погледна учудено. – Нямаш силата. Погрижих се за това.

„Не ù се противопоставяй, идиот такъв! Прелъсти я, върни си силата и издухай това място!“ Наложи се да надене маската на нежен и страстен мъж. Тъжно, но нямаше нужда да насилва страстта.

– Ти се наслаждаваше, докато беше в обятията ми. Признай го! Познавам жените и познавам страстта. Ти гореше за мен.

– Млъкни! – сопна се тя.

Емоция. Превъзходно.

– Искаш ли да направим нещо набързо, преди приятелите ти да се появят?

Тя стисна зъби и се изправи, увеличавайки разстоянието между тях. След като вече не беше пред лицето му, за да приковава вниманието му, той успя да проучи стаята. Или по-скоро затвора. Мръсен под, голи стени.

Той изсумтя от отвращение – отвращение, насочено към него самия. Той знаеше. Знаеше, че трябва да внимава, но си беше позволил да е нехаен и глупав. На практика сам се беше поднесъл на Ловците с поклон и благодарствена картичка. Как щяха да му се смеят другите воини, когато разберат...

– Значи ти си Ловец, така ли?

– Ако под Ловец имаш предвид защитник на всичко добро, правилно и справедливо, тогава да. – Без да поглежда към Парис, тя свали часовника си и му показа символа на безкрайността, татуиран там. – Цял живот съм била очарована от демони и техните зли престъпления. Винаги купувам книги за тях, посещавам срещи и семинари. Тези мъже се обърнаха към мен преди около година и ме поканиха да се присъединя към тях. Съгласих се и никога не съм съжалявала.

От символа трябваше да му се гади както винаги преди. Но напротив! Този път му се искаше с език да прокара пътечка по омразния символ.

– И какво се надявате да правите с мен? – попита той. Не беше паникьосан. Все още. Преди стотици години беше притиснат от Ловци. Беше успял да се измъкне само с няколко рани.

Този път нямаше да е по-различно, той щеше да се погрижи.

– Ще експериментираме с теб. Ще те наблюдаваме. Ще те използваме като Стръв, за да заловим още демони. И когато намерим кутията на Пандора, ще измъкнем демона ти, ще убием теб и ще пленим чудовището. – Тя отново звучеше прозаично, сякаш обсъждаха какво да ядат за вечеря.

Веждите му се свиха.

– Това ли е?

– Засега.

– Тогава можеш да ме убиеш, скъпа. Приятелите ми няма да се предадат, за да ме спасят. – Не, те щяха да избият всички в тази сграда.

– Ще се погрижим за това, нали? – каза тя отбранително.

„Спри да ù се противопоставяш!“ Трябваше да ухажва този враг с всички подходящи средства.

След като свършеше вътре в нея, той щеше да има силата да убие всеки, който се изпречи на пътя му. Дори нея. Кучка.

Защо не му беше даден духа на Насилие, както на Мадокс? Нямаше да се налага да разчита на нищо, освен на гнева, за да добие сили. Шибаният демон на Безразборност. Беше истинска неприятност.

Няколко пъти в отчаяние демонът го беше принуждавал да се обърне към... „Не мисли за това! Не сега, не когато трябва да си възбуден!“

– Любов – каза той с най-дрезгавия си глас, – съжалявам, че засегнах чувствата ти преди малко. Бях ядосан и си го изкарах на теб. – Той се погрижи да смекчи изражението си отново, да спусне клепачи наполовина и да остави устните си да се отпуснат, сякаш се готвят за целувка.

Тя приглади с ръка мишата си коса и погледна надолу към белите си кецове.

– Всичко е наред. Разбирам. Ти си роб на злата си природа.

Беше казала, че е Ловец едва от година. Беше бебе, наивна. Всеки друг Ловец щеше да разбере какво се опитва да направи Парис и да го напусне. Щеше да го наругае, да го удари и добре да прикрива уязвимостта си, а не като нея.

– Мисля, че си прекрасна – каза той. За съжаление това беше вярно.

– Лъжеш.

– Не. Лъжех преди, когато те нарекох обикновена. Пожелах те в мига, в който те видях. Представих си голото ти тяло върху моето легло, главата ти, отметната назад, а ръцете ти... О, ръцете ти... – Той ги потърси с поглед. Да. Бяха толкова гладки и съвършени. Точно както си ги спомняше. – Ръцете ти, търсещи влажната жега между краката ти, без да можеш да ме дочакаш да те обладая.

Докато говореше, той излъчи картините в главата ù. Това беше единствената облага от демона. Демонът можеше да навлезе в ума на хората, показвайки на слушателя точно каквото Парис описваше.

Повечето пъти мразеше да използва този дар. Вината след това... Той караше хората да желаят неща, които нормално не биха желали, точно както демонът му правеше с него. Но тази жена беше Ловец и не заслужаваше неговата загриженост.

– Не... не говори така! – прошепна тя. Разтърси я тръпка.

– И когато си близо до оргазъм, аз ще започна да облизвам мястото точно между краката ти, а ти ще крещиш името ми.

Дишането ù стана накъсано, зърната ù се втвърдиха под ризата – бяла риза, която не скриваше дантелата на сутиена ù. Неочаквано късче женственост, като се има предвид, че беше облечена като сексуално смазана ледена девица. Защо?

На краката си носеше непривлекателни черни панталони, които ù висяха, а кецовете ù бяха тежки и мъжки.

– Ще нахлуя мощно в теб, а после ще те обърна и ще ти позволя да ме яздиш.

– Не говори такива неща! – сгълча го тя без дъх и дръп­на яката на ризата си. – Ти си зло и... и...

– Мъж, който копнее за докосването ти. – В характера му имаше лоши черти, но не беше зъл. Не убиваше безразборно, не изнасилваше. Той и приятелите му наливаха пари в Буда, укрепваха икономиката, осигуряваха храна на нуждаещите се. Това все пак беше нещо, нали?

Ловците бяха злите. Те представяха света в черно и бяло, за да оправдаят непреклонния си стремеж към „Утопия“, посичайки всеки човек, който се озовеше на пътя им.

Дъхът на жената спря.

– Представям си те гола дори сега – насили се той да продължи. – Кожата ти е зачервена, зърната ти са твърди, а между краката ти се събира влага.

Тя ахна и затвори очи.

– Ссспри! Моля те!

– Жадуваш за мъжко докосване, нали, скъпа? – „Какво беше името ù, по дяволите?“

Никога не помнеше имена. Можеше да чука една жена само веднъж, затова нямаше нужда да помни. Освен това не искаше да извика грешно име при толкова страст. Жените се обиждаха от това.

– Ела тук! Нека ти дам това, от което се нуждаеш!

– Това не е правилно. – Вдиша тя, но пристъпи към него.

Веригите го ограничаваха, затова той не можеше да стигне до нея. Трябваше да я убеди тя да легне върху него.

– Твърд съм за теб. Членът ми жадува за теб. Само за теб.

Кожата ù настръхна.

Беше почти красива с озареното от възбуда лице. Миглите ù бяха най-дългите, които той беше виждал някога, и се разперваха като опашка на паун.

– Докосни гърдите си заради мен! Те искат да бъдат докоснати.

Тя колебливо се пресегна и направи това, което той ù нареди. Отново ахна.

– О!

– Добре. Това е добре.

– Аз... аз...

„Не ù давай време да мисли!“ Но, докато ù се наслаждаваше, той губеше концентрацията си.

– Разкопчай панталоните си и бръкни под тях вместо мен! И под бикините. Докосни клитора си! Разнеси влагата си наоколо!

Тя започна да изпълнява нареждането му, но замръзна с ръка на плоския си корем.

– Не мога. Не трябва.

– Можеш. Трябва. Искаш го, знаеш, че го искаш. Толкова е хубаво.

– Не, аз... – Тя поклати глава и в очите ù блестеше ужас, сякаш след секунди щеше да се пребори с властта му над ума ù.

Разтърсиха го объркване и шок. Тя не трябваше да е способна да се бори с него.

– Клиторът ти плаче за твоето докосване... сладка. Но ако не искаш да се докосваш сама, ела тук и аз ще го направя. Ще те лижа, докато не закрещиш.

Тя вече вървеше към него, преди той да е довършил последната дума. Той вдиша облекчено. Почти... успя...

– Само още малко, скъпа. Само малко по-близо!

Но точно преди тя да стигне до него и преди той да смъкне със зъби панталоните ù и да потопи език в горещата ù сърцевина (въпреки че смяташе да не я доведе до оргазъм, докато тя не го яхнеше), тя отново замръзна.

– Продължаваш да ме наричаш сладка и скъпа.

– Това е, защото си сладка. Не мога да те стигна така – каза той, опитвайки се да не хленчи. – Ела само малко по-близо! – повтори той. – Толкова се нуждая от теб.

– Как се казвам? – Тя вече не звучеше толкова нежно.

Заля го паника и той стисна зъби.

– Какво значение има едно име? Ти ме искаш и аз те искам.

Тя се намръщи и се отдръпна от него.

– Дори не знаеш името ми, но си готов да спиш с мен?

– Няма да спя.

– Казаха ми да не ти се доверявам. Казаха ми да не те приближавам.

Паниката му се увеличи, а надеждата започна да се изпарява.

– Скъпа, нека...

– Млъкни! – Тя се намръщи и разтри слепоочията си. – Не знам как ми причини това, как ме доведе до това състояние, но точно сега не ми пука. Но повече никога, никога не го прави или няма да чакам да намерим кутията, преди да те убия.

Тя се отдалечи, отвори тежката врата и я тръшна зад себе си, като го заключи вътре. Сам.

Щеше да продължи да отслабва. Мамка му!

* * *

Мадокс носеше поднос с храна към тъмницата. Не му харесваше, че трябваше да заключат Аерон по този начин, но и той, както и другите воини, не намираше друго решение. Някога Аерон притежаваше най-силната воля между тях. Свиреп, но верен и последователен, той притежаваше строг самоконтрол като Лушън и беше толкова избухлив, колкото беше самият Мадокс.

Мадокс се усмихна при спомена. Двамата с Аерон се наслаждаваха на боевете, които си устройваха, и прекарваха много часове в усъвършенстване на уменията си. Когато Мадокс губеше контрол върху демона си, Аерон му помагаше да го победи. Сега Аерон беше много различен от воина, който беше преди. Див, жесток и изпълнен с омраза.

Ако освободяха Аерон, той щеше да убие четири невинни жени, точно както боговете му бяха заповядали. А ако убиеше тези жени, никога нямаше да може да се възстанови от жаждата за кръв. От самото начало Аерон беше разбрал, че ако отнеме невинния им живот, това ще го изтласка отвъд ръба.

Мадокс знаеше това твърде добре.

Той беше убил Пандора секунди след като демонът на Насилие влезе в тялото му. И безброй векове беше плащал за това. Беше убиван всяка нощ по същия начин, по който беше убил нея – намушкван в стомаха шест адски пъти. Само че, за разлика от Пандора, той винаги се будеше на следващата сутрин, знаейки, че трябва да умре отново.

Но Ашлин го беше спасила, давайки му най-после причина да живее. Сега безценната му жена носеше неговото дете.

Както винаги мисълта накара сърцето му да затупти учестено и стомахът му да се свие от лека болка.

Що за баща щеше да бъде? Той вече обичаше бебето, знаеше, че ще го защитава, дори да бъде убит и да се наложи да си пробива с бой път от ада, за да го направи.

Той искаше и Аерон да изпита същото усещане за семейство. Любов и опрощение. Свобода. Но мъжът беше истински погълнат от жажда за кръв. Не можеше да бъде оставен в близост до воините – негови приятели и братя, още по-малко до човешка жена. Мадокс не знаеше как Аерон ще намери жена, която да го укроти.

Главата му се наклони настрана, докато слизаше по стълбите към тъмницата. Нямаше тракане на нокти по решетките. За първи път от седмици не отекваха ругатни. Беше зловещо тихо. Мадокс остави подноса на пода и забърза напред.

Когато стигна до килията на Аерон, той изпита неподправен страх. Решетките бяха изтръгнати.

Аерон го нямаше.

* * *

Изпълнявайки ролята на пазач, Рейес крачеше по покрития с мъх периметър на твърде тихия, злокобно изглеждащ римски храм, докато приятелите му търсеха следи от Тези, за които не се говори. След като Лушън и другите бяха разбрали къде да започнат да търсят артефакти, екипът на Сейбин търсеше информация за титаните. За техните слабости. И за техните врагове.

Въпреки че храмът доскоро беше заровен под морето, останалите стени все още бяха с петна от кръв. Имаше стени, изградени от човешки кости. Дотук воините не бяха намерили нищо. Дори срязването и пускането на свежа кръв върху олтара не беше подействало. Рейес се чудеше за стотен път точно какво се беше случвало в този храм през златния му век. Понякога можеше да се закълне, че чува писъци да свистят във вятъра.

Лушън се беше появил неотдавна, изглеждайки по-спокоен и задоволен, отколкото Рейес някога го беше виждал. Дори изглеждаше щастлив. Какво беше причинило тази промяна? Рейес му завиждаше, каквото и да беше. Завиждаше и се радваше за Лушън. Но дори противно щастливата кръв на Лушън не беше дала резултати. Нямаше видения, нито следи. А Рейес беше уморен от цялото това безплодие, от безпомощност и от провали.

Тази сутрин телевизионните станции по света бяха разтръбили новината за храмовете по целия свят. Той не беше сигурен кой и защо беше решил да ги разкрие. Знаеше само, че скоро щяха да пристигнат хора – Ловци, туристи, търсачи на съкровища и изследователи. Времето беше по-ценно от всякога.

– Проклятие! – изръмжа Рейес. Нуждаеше се от болка, реши той или щеше да се пречупи и да убие някого. Смъртен, воин. Нямаше значение. – Ще бъда наблизо – каза той на Сейбин, докато минаваше край него. – Извикай ме, ако ти трябвам!

Сейбин не се опита да го спре. Вече се беше научил.

Докато стигне гората, която обкръжаваше храма, Рейес вече беше извадил кама. Той се облегна на най-близкото дърво – беше с червени листа, които караха клоните да изглеждат, сякаш кървяха – и започна да дълбае Х-ове по ръката си. С острото срязване и пускането на кръв, истинска кръв, част от гнева му премина.

„Ако Даника може да те види сега...“

Той изсумтя. Тя вече го мразеше. Да го види така едва ли щеше да я накара да се влюби в него.

Мобилният телефон в джоба му избръмча и той изпусна разочарована въздишка. Сейбин го беше снабдил с този телефон преди няколко седмици. Рейес не беше сигурен дали го харесва – понякога един мъж имаше нужда да бъде свободен от всичко, дори от контакт с другите – но го беше задържал. В случай че нещо се случи.

Рейес изръмжа, но извади телефона и вдигна.

– Какво?

– Аерон е избягал – каза Мадокс без предисловие.

Всичко в Рейес закрещя в знак на протест. От ярост и още от проклетата безпомощност. Знаеше, че този ден ще дойде. Просто не беше очаквал да дойде толкова скоро. „Трябваше да преглътнеш любовта си към него и да го оковеш.“

– Кога?

– Видях го за последно преди дванадесет часа.

Като Ярост Аерон щеше да намери Даника, независимо къде се беше скрила. Щеше да я надуши и да използва крилата си, за да стигне до нея бързо.

– Ще ги намеря – каза Рейес.

Преди Райес да затвори, Мадокс добави:

– Торин ме накара да сложа някаква проследяваща боя в храната на Аерон, за всеки случай. Ще ти изпрати необходимите ти координатите на имейл на телефона. Звъня първо на теб. Исках да знаеш, защото... знаеш. Просто доведи приятеля ни обратно! Жив.

Рейес не отговори. Не можеше. Ако се провалеше, Даника щеше да умре.

Ако вече не беше мъртва.