Пролет

V

Притъмня. Като голямо черно колело се търкулна вечерният грохот — преви клоните на разцъфтелите круши, затъпка разнежените ниви и потъна далеч зад ясносините върхове на Кара могила.

Търкулна се Илия надоле по дълбокия път към село. Бодро пристъпват воловете и в очите им трепти тиха вечерна ведрост. Смехът на пролетния ден е запечатан в зениците им.

Шипките край пътя излъчват упоителен дъх. Откъм ливадите повява мирис на мащерка. Синьото небе безшумно пада надоле. Падат звездите, падат ангели. Земята се удави в синевина. Здрачът прегърна земята, както младоженецът прегръща невястата си. След миг ще гръмне сватбена веселба. Жълтаците ще забият тъпани. Хълмовете ще се заловят на лудешко хоро. Гората, изправена отстрани, с дълбокия си глас ще се провикне:

— Бре-бре-бре! Ихууу!

А насреща високият хълм ще й намигне и ще засуче мустак. Такъв е той. Цял ден стои възправен и нея гледа.

Но къде е селото? Гледай ти дявол! Изгубило се е Орехово сред празничната тълпа. Тича някъде запъхтяно подир сватбарите и вика:

— И-ху! И-ху-ху!

Никой не го е калесвал!

Зад Миховата воденичка светулки ходят в здрача — жълти въгленчета. Минеш ли над брега и завиеш през върбите — ще лавнат будните кучета. Но къде е воденицата?

Върви Илия цяла вечност. Носи в душата си белите орли, разораната нива и разлюлените звънчета.

Коя е тя? Минала е навсякъде. Незнайна жена със зелени замайващи очи.

След него вървят двама души и тихо шушукат:

— Къде отиде тя?

— В пещерата.

— На косите й грееха иглики. Видя ли в гората, където е стъпил нейният крак — вредом е разцъфнал синчец.

— Тя ми замая главата.

— Ходя като луд.

Бездънен копнеж се разлива из въздуха. Илия се обръща:

— Къде е пещерата?

Никой. Полумрак. Измама.

Шипките клюмат с черни цветове.