Пролетна измама

Рано в света неделя отец Игнатий се метна на своето пъргаво врано конче, прекръсти се, излезе из широките манастирски порти и се спусна надолу към полето да обиде ниви и ливади.

Зад сините планини на изток, из едно море от светлина и слава, се показваше пламналото лице на майското слънце и събуденото зелено поле широко и весело се къпеше в лъчите му и празнуваше. Навсякъде миришеше на пролет, на зеленина, на вретенила ръж, на цъфнали овошки. Нейде се обаждаше гугутка, по отрупаните с цвят сливаци бръмчеха пчели. По синурите подвикваше пъдпъдък, по трънаците любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци и с цвъркот изчезваха над зелените нивя. Сърцето на пролетта биеше усилено, бързо и новият живот над земята трескаво се готвеше дя използува хубавия ден. От близкото село се носеше набожен ек на камбана и приятно трептеше в пресния сутрешен въздух.

Всичко това радваше отец Игнатия. Той бодро седеше на кончето си, а то вървеше живо, пръхтеше самодоволно с ноздри и игриво се перчеше. От време на време ездачът гладеше гиздавата му грива и приятелски му говореше:

— Лука! Лука! Ах ти, Лука!… Драго ли ти е, сине?

Лука разбираше, пръхтеше по-силно и триеше светла грива о ръката на господаря си.

Отец Игнатий не бе излизал скоро от манастира, та сега напредналата пролет го увличаше и някак го трогваше. Той се радваше на бухналото в зеленина поле и лицето му сияеше. Разговаряше с пчелите, които бръмчеха, и с пъстрите пеперудки, които леко се но сеха над зеленината. Неговото затворено калугерско сърце бе се разцъфнало от умиление като цвете. Той се озърташе наоколо като избягал от клетката врабец и гледаше на всички страни, по всички краища тая зелена картина, тия далечни планини, толкова чисти и тъй рязко откроени в дълбочините на ясното и лазурно пролетно небе, — гледаше, дишаше, мечтаеше, тананикаше си весели песнички и сякаш се подмладяваше. Да речеш — подетиняваше, защото той и така не бе стар.

— Лука! Хей, Лука, драго ли ти е? — потупваше той кончето по гривата.

То се наперчваше, тръгваше раван, и отец Игнатий подскачаше леко върху седлото и викаше:

— Хоп-хоп, хайде хоп!

Когато слънцето се извиси и над полето настана горещина, отец Игнатий съблече расото, турна го под себе си върху седлото и особено възхитен, той извади от дисагите шише с ракия и продължително си пийна. Тогава му дойде на ум да си попее и той тихичко подкара на получерковен глас някакъв шеговит мотив от една селска песен:

Отец Игнатий вървеше все между буйно вретенилите ниви, готови утре да развият клас. Гласът му беше дебел, но той пееше тихичко, сладичко, повечето на себе си и приличаше на голям черен бръмбар, изхвръкнал след дъжд изпод горските листа.

Полето беше безлюдно. По пътищата, които се кръстосваха из него, не се мяркаше ни един човек. Тая самота беше приятна на отец Игнатий, защото свободно можеше да си мечтае и да си пее за всичко, каквото желае.

Той си пийна още няколко пъти от шишето в дисагите и неговата калугерска душа бе се освободила от черното расо, което тъй дълго я покриваше. Силите на плодотворящата земя бликнаха в кръвта му. Той изпя някаква черковна песен, благослови две врабчета, които се съчетаваха на една клонче пред очите му, и прати благодарност на бога по една чучулига, която отиде в небесата. И като смъркаше честичко от шишенцето, усмихваше се на някаква хубава мисъл, която го обзе, и подкара нещо като песен:

Отец Игнатий дълго време мрънка това. Еднакво, еднообразно и все на един и същи глас.

Но след като вдигна пак шишето, мисълта му се откачи от тоя трън. Той смуши кончето с махмузите и прибави по-високо на същия глас:

И като въздъхна, викна въодушевено на кончето си:

— Ех, Лука, Лука! Любил ли си ти? Лука, а, Лука!

Лука пръхна с ноздрите си, сякаш не разбра, и забърза, Отец Игнатий заподскача на седлото и завика:

— Хоп-хоп… хайде-хоп!

И пак запя.

Слънцето печеше и във въздуха се чувствуваше лека мараня. Щурци усилно цвъркаха наоколо. Нивята слабо се вълнуваха. Отведнъж отец Игнатий спря кончето, повдигна се на зенгиите и почна внимателно да се взира към една далечна точка в нивята. По самото мургаво лице, което сега бе зачервено, премина сянката на едно предугадено щастие. Той хвана къдравата си черна брада, повдигна се повече на седлото и още по внимателно се вгледа. Далече някъде, на един синур между зелените ниви, се белееше нещо и шаваше.

„Жена е — реши в себе си отец Игнатий, — с бяла забрадка — трябва да е седнела.“

Той подкара кончето, спря се и пак гледа.

— Да е жена-а — жена e! Да е сама-а — сама е!

Отец Игнатий подкара пак напред кончето, без да снеме очи от оная бяла пребрадка, която хем шаваше в зелените вълни на това житно море, хем все на едно място седеше. Бедният калугер пак почна да си говори:

— Да е жена-а — жена е! Да е сама — сама е! Младичка трябва да е!

Той подкара кончето по-бързо, като не снемаше очи от бялата пребрадка, която спокойно се развяваше из нивята. Той гледа, гледа, докато му се замъгли погледът, изтри очите си с ръка и пак гледа.

— Да е жена — жена е! Да е сама-а — сама е! Коя ли ще да е?

Наоколо, по цялото полско ширине, се не мяркаше жива човешка душа. Това още повече учуди отца Игнатия.

— Жена — самичка сред полето! За бурен ли е излязла толкова далеч? Не е! Заспала си е сред нивята като праведница. Трябва да не й е чиста работата.

Отца Игнатий се усмихна.

— Кой знае? Може и да не спи! — помисли си той. — Знам ги аз жените, Видяла ме е и е рекла, чакай уж да се скрия, та да го подмамя. Не крий се, не хитрувай, аз и без това ще дойда! — заговори с глас той.

През ума му минаха всички познати жени от, селото, което се виждаше далеч в полето, и той се мъчеше да отгатне коя ще бъде тая.

— Стой, Лука. Стой дядо ти да си помисли!

Спря кончето си той и пак дълго гледа и му се стори, че тая бяла женска пребрадка по едно време взе да му кима и да го вика.

— Чакай! Чакай, не бързай — ще дойда! — рече калугерът и пак дълго се вглежда.

— Дяволите да я вземат, коя е тая, та си така играе с мене? — усмихна се той, удари кончето и се упъти смело нататък.

— Напред, Лука!

Лука полетя бързо. Отец Игнатий заподскача на него, а в очите му се замярка жената, която ту се по даваше, ту се скриваше в зелените вълни на ръжта.

Когато стигна до високия синор, зад който на няколко крачки беше жената, пребрадката се изгуби от очите му, защото синурът бе висок, а пътеката бе хлътнала иско.

Отец Игнатий спря кончето, повдигна се на зенгиите, гледа, занича, но напразно — нито жената се виждаше, нито пребрадката й. Тогава той се прокашля и извика високо:

— Добрутро… добрутро!

Класилата ръж слабо зашумя и леко се запреливаха вълнички над нея. От нивата не се показа и не се обади никой. Той се повдигна на зенгиите и извика по-високо:

— Добрутро… добрутро!

Но пак никой не се обади. На отец Игнатий се стори, че в полето настана черковна тишина. Той смуши кончето, качи се в нивата и погледна.

На няколко крачки пред него, върху едно ниско колче спокойно се белееше на слънцето черепът на една конска глава, равнодушно гледаше отец Игнатия с празните си големи очни дупки и нахално му се смееше с едрите си редки зъби.