Проломът

17.

Хората на Тангента, които пристигнаха със следващия „Блек Хоук“, имаха по-стриктни заповеди от първата група. Вързаха Травис, сложиха му качулка и го качиха на борда и през следващите два часа той не чу нищо освен воя на двигателите.

Помисли си за Шепот. Еуфоричното, почти еротично усещане от допира му все още му се струваше като лична загуба.

Но колкото и странно и силно да бе изживяването, той го забравяше. При това бързо. Дори сега, толкова малко време след случката, спомените му за цялото събитие бяха избледнели до нещо като смътно запомнен сън. Можеше да си спомни как започна — как взе предмета, как гласът на Емили Прайс го насочваше да стреля по невидимия убиец. Спомняше си и как приключи — как го изпусна в хеликоптера, когато си удари китката в пейката, и изведнъж осъзна, че е бил контролиран. Какво беше направил по сателитния телефон и какъв бе резултатът от това на хиляди километри оттук?

Но сега всичко между тези два момента беше в мъгла. Сякаш се беше надрусал и не можеше да си спомни друго освен избледняващи картини. Ужасяващата способност на нещото. Невъзможната му осведоменост за всичко — буквално за всичко. И му беше казало някакъв адрес поради причини, които сега му убягваха. Нещо, което звучеше на немски; не можеше да се сети за повече от това. Времето в хеликоптера се точеше и Травис откри, че дори тези откъслечни спомени се отдалечават все повече и повече.

Машината кацна. Нямаше представа къде. Екипът го изведе навън и той чу как се съживяват тежките турбини на голям самолет. Някой го поведе по метални стълби, след което се озова вътре в самолета, с все още покрита глава.

В салона имаше доста хора — доколкото можеше да прецени по гласовете, между десет и петнайсет. Някой го отведе до седалка в задната част. Отвън ревът на двигателите премина във вой и самолетът започна да рулира.

Долови напрежение в гласовете около себе си. А също и страх. Непрекъснато имаше обаждания, разговорите се водеха на различни езици. Успя да схване, че хората от другата страна на линията са правителствени лица в страни по целия свят. За момент се запита дали планът на Шепот е бил изпълнен и ракетите срещу Китай са били изстреляни. Човекът до него го увери, че това не е станало — Травис беше изкрещял предупреждението си в края на обаждането и това се бе оказало повече от достатъчно.

Но въпреки това ставаше нещо. Нещо, засягащо целия свят. Нещо, което изкарваше акъла на тези хора.

Момент по-късно самолетът излезе на пистата и спря за няколко секунди, та двигателите му да достигнат пълна мощност.

Разпитването на Травис започна веднага след като се озоваха във въздуха.

Пет пъти, пред петима различни хора, той разказа за случилото се, като започваше от откриването на разбития „Боинг 747“, Хвърчилото. Целта на повторенията бе очевидна — да проверят дали разказът му няма да се оплете около някоя лъжа. Не се оплете. Единственото, което им спести, бе онова, което бе изгубил — вече почти непробиваемата амнезия, витаеща около минутите, които бе прекарал с Шепот.

Разказа им за невидимия нападател, който сега бе мъртъв върху огънатия клон в долината. Реакцията на разпитващите бе повече от радостна. Обадиха се на наземни екипи да претърсят долината и ги насочиха към трупа. Травис си помисли за страха на първия екип през последните минути от живота им и се запита откога ли Тангента има вземане-даване точно с тази заплаха.

После им разказа за адреса. Онзи, дето не си спомняше много добре. Който звучеше на немски.

— Театерщрасе номер седем — каза първият разпитващ. Без дори да го попита.

Травис кимна. Точно това беше.

Чу как фразата се предава от уста на уста из самолета и забеляза как след нея следва мълчание.

След петия разпит го оставиха да спи. Събуди се от свистенето на докосналите пистата гуми. Последва возене с джип по неравен терен в продължение на няколкостотин метра, на ярка слънчева светлина, която топлеше черната тъкан на вдигнатото платнище. Сухият въздух можеше да е само на някоя пустиня. Някъде отзад се чуваше как самолетът вече се кани отново да излети. Джипът стигна равна повърхност и в следващия миг се озова от слънце на сянка. След това дойде ред на спускане с асансьор, което продължи десетина секунди. Десет секунди движение надолу.

— Можете да свалите това от него. Тези също.

Женски глас. Тих и прегракнал, сякаш предишната нощ жената е крещяла на някой рок концерт.

Белезниците изщракаха и качулката изчезна. Травис видя офис без прозорци — и застаналата пред него Пейдж Камбъл. Лицето й беше изпито и бледо, с тъмни петна под очите. Но беше на крака и се държеше напълно стабилно. Дишането й бе безшумно и нормално. Беше изкарана от „Брукс Лодж“ на носилка, на крачка от смъртта, преди около десет часа — в зависимост от това колко време бе спал в самолета.

Останалите излязоха. Той остана сам с нея.

Тя проследи погледа му до ръката си. Шевът през трицепса й едва надничаше изпод ръкава. Раната бе наложена с нещо с цвета и гъстотата на катран, веществото сигурно проникваше и вътре. Подуването около раната бе почти изчезнало.

— Ще видиш много странни неща тук — каза тя. И добави по-тихо: — Видях по картата на какво разстояние си ме носил. Благодаря.

Не знаеше какво да й отговори. Кимна и си помисли какво ли друго вече е видяла. Криминалното му досие. Всяка подробност за направеното от него. Повече от достатъчно, за да сведе до нула всичките му заслуги пред нея.

— Съжалявам за начина, по който са се държали с теб в самолета — каза тя. — Доста сме методични.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна дисплея, отговори и каза на обаждащия се да й звънне след малко. В гласа й се долавяше същото напрежение, което бе усетил в самолета.

Пейдж го изгледа по начин, който слагаше край на любезните разговори и в същото време му се извиняваше за това.

— Ще се съгласиш ли да бъдеш разпитан под въздействието на наркотик? Това може да помогне да разкрием повече от онова, което ти е казал Шепот.

Травис имаше чувството, че тя не очаква това да проработи, но все пак е решила да не изпуска онова, до което може да се добере. Освен това бе сигурен, че разпитът ще се състои независимо дали е съгласен, или не. Все пак беше мило от нейна страна да се преструва, че пита.

На стената имаше нещо, което бе в крещящо противоречие с професионалния вид на офиса. Приличаше на плакат на рок група. Снимка в близък план на стоманена повърхност, върху която грубо бяха изрязани думите СИЛОВ ТЕНЗОР. Нищо друго. Без дати на турнета, без адреси на уебсайтове.

Пейдж чакаше отговора му. Може би това нямаше да продължи дълго.

— Правете, каквото трябва — каза той.

— Благодаря. — Тя посочи вратата от лявата му страна. — Там има баня, ако искаш да се измиеш. Ще се върна след няколко минути и ще започнем.

Травис тръгна към затворената врата на банята, а тя се насочи към изхода.

— Мислех си, че вече отново съм влязъл в крачка с хевиметъл групите — каза той. — Май съм пропуснал една.

Стъпките й спряха на самия праг.

— Какво?

Той се обърна към нея. Тя го гледаше неразбиращо.

— Силов тензор — каза той и кимна към плаката. — Никога не съм чувал за тях.

Тя не помръдна. Все така се взираше в него от прага. Нямаше представа за какво й говори. Може би опиатите все още й влияеха, макар че нищо друго в поведението й не намекваше за това.

Накрая тя реагира.

Очите й се присвиха и тя направи крачка към него. Погледът й се отмести от очите му към плаката и обратно.

— Значи можеш да прочетеш това?

Травис понечи да я попита дали е добре, но думите му замряха на устните му. Отново погледна плаката, който изведнъж му заприлича по-скоро на снимка на криминалисти, отколкото на реклама. Вгледа се в текста. Наистина се вгледа, вместо просто да го прочете.

Не беше на английски.

Не беше дори надпис според каквито и да било определения. Нямаше редове или колони. Нямаше никакво чувство за ред. Гравюрата върху стоманата представляваше хаотична плетеница от прави и криви линии, които се пресичаха и сочеха във всички посоки като пръснати карфици и накъсани конци.

Но той можеше да го чете.

Можеше да го чете, без дори да се замисли, сякаш четеше думата СТОП, изписана с бели букви върху червен осмоъгълник.

Стих III Октомврийска нощ през 1992 г.

M> sujet2

Макар че в по-високия район западно от центъра мъглата е по-рядка и улиците са ярко осветени, Травис кара по-бързо, отколкото би трябвало. Не намалява дори когато влиза в квартал Емпайър Оукс с неговите гладки асфалтови улици, виещи се между огромните къщи. Не намалява, защото вече не му пука кой или какво го чува да приближава — защото така или иначе ще направи онова, за което е дошъл.

Мисли си за Емили и се пита дали го е обвинявала през последните минути от живота си, когато е знаела, че всичко е свършило. Имала е пълното право да го вини, разбира се, но инстинктът му казва, че вместо него е обвинявала себе си, и мисълта за това му причинява повече болка от онази, с която би могъл да се справи. Вече я е добавил към сметката, която ще уреди след няколко минути.

Завива по Стоунгейт Кърт с осемдесет и задницата поднася за момент по мократа улица, преди гумите отново да намерят сцепление и колата да полети напред.

Емили Прайс.

Единствено тя има значение сега, въпреки че вече я няма.

Мисли си за всичко, което е направила за него. Всичко, което е видяла в него, под всичко онова, което бе той.

Мисли за баща й и как казва думата „детектив“ като обида. Това го жегва, защото е истина. Макар че думата предхожда името на Травис в чековете за заплатата му вече три години, от много по-дълго време той е бил на работа при някой друг. Всъщност единствената причина да стане ченге е за да отговори на потребностите на другите си работодатели. На първите си работодатели.

Без застъпничеството на Емили щеше да прекара остатъка от живота си като плъх. Без нейната светлина, която да го изведе от лабиринта.

Тя наистина го беше извела.

И те я бяха убили заради това.

Отново завива и вижда къщата в края на улицата, окъпана в светлина, струяща от прозорците на всичките двайсет и шест пищно обзаведени стаи. Парите от наркотици се харчат като всички други.

Минава направо през оградата с осемдесет. Натиска спирачките в средата на двора и когато стрелката пада до четиридесет, отваря вратата и се мята настрани. Претъркулва се по тревата, но се изправя навреме, за да види как автомобилът пръсва панорамния прозорец и изчезва в къщата. След пет секунди влиза и той, с пистолет в ръка и търсещи мишени очи.

M$

18.

Офисът на Пейдж оживя. Започнаха да влизат и излизат хора. Напрежението и страхът се смениха с напрежение, страх и малка надежда, която никой не искаше да сподели. Пейдж изпрати някой да уреди друг транспорт, този път до Цюрих. От контекста на станалото по-нататък Травис разбра, че на Театерщрасе 7 има някаква сграда и че металната гравюра от снимката с размерите на печат е в нея, наред с други надписи от същия вид. Пейдж и останалите като че ли смятаха, че Шепот го е надарил със способността да прочете този текст, макар самият той да не можеше да си представи нито как го е направил, нито пък защо.

Някой се наведе към Пейдж и й каза, че транспортът ще е готов след половин час. Тя като че ли се откъсна от всички разговори и се замисли сериозно за нещо.

— Времето няма да е достатъчно да му покажем — каза и погледна Травис.

— Какво да му показваме? — попита жената до нея.

Пейдж се замисли за още няколко секунди, след което окончателно взе решение.

— Всичко.

Миг по-късно двамата бяха в коридора и се отдалечаваха от офиса. Другите останаха там да се обаждат, да доуточняват въпроси около екипировката и транспорта в самия Цюрих.

Тихият коридор бе благословена промяна. Смътно осветен, почти празен. Сякаш беше попаднал в училище след часовете.

Червенокоса жена около петдесетте бързаше към офиса. Докато се разминаваха, погледна Пейдж, спря и попита:

— Вярно ли е? Наистина ли може да го прочете?

Пейдж кимна.

Жената погледна Травис объркано, сякаш беше второстепенна знаменитост или избягал образец от някоя лаборатория за биологично оръжие. Или пък и двете едновременно. После кимна, докосна го по рамото и продължи.

Пейдж пак го поведе по коридора.

— Зная, че сигурно ти се струва страшно шантаво. Ще се опитам да ти обясня. Много неща ще зависят от това дали ще влезеш в крачка. — Замълча за момент, колкото да подреди мислите си. — Точно в момента управлението на света е спряло. Точно в момента най-могъщите хора на Земята седят пред телефоните си. В това число и американският президент. Който току-що изгуби жена си. Не може да се съсредоточи върху това повече, отколкото аз мога да се съсредоточа върху случилото се с баща ми, защото точно сега заплашва да се осъществи най-лошият възможен сценарий. И докато не прочете онзи текст на стената, не виждах никакъв начин да го спра.

Стигнаха до асансьор. Пейдж натисна бутона със стрелка надолу и продължи:

— Тази сграда се нарича Бордър Таун. Това е домът на Тангента. Намира се в Източен Уайоминг, на повече от сто километра от най-близкото селище.

Вратата се отвори с тих звън и Травис влезе след нея в кабината. Обърна се и видя копчета за етажи, започващи от B1 и стигащи чак до Q51. В момента светеше B10. Помисли си, че знае кое копче ще натисне Пейдж, още преди ръката й да е доближила панела. Оказа се прав. Няколко секунди по-късно се спускаха към дъното на онова, което бе всъщност подземен небостъргач.

— И на границата с какво се намира Бордър Таун? — попита той.

Със същия спокоен тон, с който би могла да каже: „Небраска“ или „Южна Дакота“, Пейдж отговори:

— На границата с друг свят.

Q51 нямаше нищо общо с коридора от по-горния етаж. Бетонен под, бетонни стени, бетонен таван. Проходът продължаваше двайсетина метра от асансьора и излизаше в огромно помещение, в което цареше непрогледен мрак. Спокойно можеше да е някакво неосветено футболно игрище.

Пейдж спря при една врата на десетина метра преди края на прохода. Травис я последва в помещение, приличащо на бункер като онези, в които сигурно са се криели учените по време на атомните тестове през петдесетте. Подобно на коридора, тук също всичко бе от бетон. В отсрещния край на помещението бяха подредени едновремешни компютърни терминали. По-близо до вратата имаше бюра, върху които лежаха наскоро излезли броеве на „Нюзуик“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Въпреки мавзолейната атмосфера това място явно се използваше за нещо.

Пейдж отвори един шкаф и извади жълто-кафяв бележник със спирала.

— Навремето е съществувал само този етаж от сградата. Обектът бил към проект на Министерството на енергетиката, известен като Свръхголемия йонен колайдър. За изграждането на ускорителя били необходими шейсет милиарда долара и десет години. Заработил на седми март хиляда деветстотин седемдесет и осма. И бил използван само веднъж.

Подаде му бележника. По корицата Травис видя ръждивокафяви отпечатъци, които можеше да са оставени единствено от окървавени пръсти. Подобни петна се бяха просмукали и по краищата на страниците.

— Прочети го — каза тя. — Няма да отнеме много време, а и ще ти обясни нещата по-добре от мен.

И извади телефона си. Травис отвори бележника, а Пейдж се обади горе да види как вървят приготовленията й.

Сините редове бяха избледнели и едва се виждаха, но текстът, написан на ръка с черно мастило, си оставаше контрастен и лесен за четене.

7 март 1978 г., 14:33

Днес се започва. Толкова сме развълнувани, че не можем да го опишем с думи.

Ще бъда кратък, защото имаме много работа. Първо, целта на този дневник — да запише човешките впечатления от това място. Някой ден може да решим да напишем научнопопулярна книга за СГЙК, подобно на книгите на Файнман и Сейгън. Дневник, описващ личните преживявания на хората тук, би бил идеален за целта. Така че спокойно, народе. Просто драснете какво чувствате. Очаквания, разочарования — каквото и да е.

И тъй, днес. Вълнението е страхотно. Мнозина от нас участват в този проект вече цяло десетилетие, от започването на работата върху СГЙК, и усещането, че до първия пуск остават само няколко часа, е неописуемо. Ще присъстват двайсетина представители на МЕ, в това число и секретарят Греъм. Той вече се срещна с нас. Доста свестен тип. Явно има някаква, пък било то и най-обща представа какво означава това място за физиката и науката изобщо, макар че след срещата някой спомена, че сигурно си мисли, че W-бозон е нещо в Тако Бел, ха-ха. (Нищо лично, г-н секретар, ако четете това. Тук доста се шегуваме.)

Предвиждания за първия опит? Ха, как ли пък не. Естествено, има очакване, че ще вдигнем долната граница на Хигс с още някой процент от предсказаното от стандартния модел, но никой не твърди, че това ще стане в самото начало! Бих рискувал да кажа, че се надявам след време да получим още по-важен резултат, но не искам след време да чета това и да си мисля какъв идиот съм бил, така че просто ще кажа, че съм горд, че съм тук и съм част от този екип, на който са възложени толкова надежди. Това се отнася за всички ни. Дейв Брайс.

7 март, 1978, вероятно около 18:15

Пак е Дейв Брайс. Този запис на опита е за разследващите в случай, че всички измрем, преди някой да стигне до нас. Сигурен съм, че от записаните от апаратурата данни не е останало нищо заради случилото се с метала. Не зная как оцеляхме, желязото в кръвта ни и малкото количество мед в невроните ни би трябвало да са засегнати и това да ни убие моментално. Може би наистина сме засегнати, но просто още не развиваме симптомите. Всички сме много смутени и уплашени. И тъй, описвам каквото знам аз, така че ако някой намери това, да има откъде да започне.

Опитът започна в 17:40, както беше предвидено. В мига на сблъсъка всички метални предмети в бункера започнаха да светят в различни цветове в зависимост от метала, но тоновете бяха предимно сини и зелени. Нещо в телефона на стената светеше в яркожълто, не съм сигурен какво точно. Заместник-секретарят на МЕ Портър колабира, няма никакъв пулс. Двама от министерството, които го познават, казаха, че имал пейсмейкър. Изглежда доста безотговорно, че е бил пуснат тук в такова състояние; макар че не предполагахме, че ще има някакви опасности, лично аз бих го посъветвал да не идва, ако знаех. Положихме тялото до задната стена на бункера. Не изглежда много достойно, но нищо друго не може да се направи.

Рубън Уорд също колабира, но по друга причина. По време на опита ръцете му бяха върху металния кожух на превключвателите на пръстена. Не зная дали е получил удар или нещо друго, но изгуби съзнание и падна. Все още е в безсъзнание, оставихме го да лежи на пода, като подложихме под главата му два пуловера.

Луминесценцията изчезна след около трийсет секунди. Вече не разполагахме с никаква информация, всички електрически системи бяха извън строя — компютри, датчици, всичко. Осветлението в бункера също угасна. Виждаме единствено благодарение на светлината в коридора, идваща от опитната камера от другата страна на вратата. Много е ярка и голяма част от нея достига тук, непряко. Поради ъгъла не можем да видим достатъчно надалеч по коридора и самата камера. Не знаем какво става там, нито какъв е източникът на светлината. Зная, че тук няма инсталирано нищо толкова ярко. Светлината продължава да свети и в момента, тридесет или четиридесет минути след опита.

Гласувахме и взехме решение да отворим вратата и да пратим някой да провери дали асансьорът работи. (Аз ще ида.) Той се намира на десетина метра по-далеч от камерата в сравнение с тази стая, така че има шанс да не е засегнат. Страхуваме се да отворим вратата, тъй като въздухът отвън може да не става за дишане, макар че не зная защо би трябвало да се случи подобно нещо. (Но кой изобщо има представа какво става тук долу?)

Около час и половина след последния запис

Трябваше ни половин час да отворим вратата. Металът се е заварил за рамката на няколко места като с оксижен. Ако беше по-плътна, цялата врата щеше да се запои и щяхме да се окажем в капан. Повече от сигурно е, че няма как да разбием петсантиметровото поликарбонатно стъкло на прозореца.

Така или иначе, нямаше полза. Отидох до асансьора, не работи. Вероятно макарите са заварени, дори електричеството да е наред.

Докато бях в коридора, можех да видя камерата, но не можех да различа нищо с изключение на светлината, която бе твърде ярка, за да гледам право в нея. С периферното зрение прилича на една-единствена точка светлина, идваща от нищото, съвсем бяла. Усещах я като слънчеви лъчи по кожата си, може би дори малко по-топла, което е плашещо. Бързо се прибрах в стаята.

Освен това от камерата идваше някакъв звук, много слаб; човек може да си помисли, че му се е сторило, но не мисля, че е така. Трудно е да се опише, прилича на камертон. Не го чувам в стаята на затворена врата.

Някой скоро трябва да дойде за нас. Рубън все още не реагира. Все си мисля за предпазните мерки, които бих препоръчал през всички тези години, докато се строеше това място. Ако не друго, поне да имаше медицинско лице. Просто и за секунда не съм си помислял, че може да се случи подобно нещо, каквото и да е то. Аз поемам отговорност за онова, което се случва с тези хора. Между другото, пак е Дейв.

Между пет и седем часа след последния запис

Бях задрямал. Секретар Греъм ме събуди и видях, че светлината в коридора се е променила. Сега е много по-слаба и не е бяла, а синя. Нервите на всички са опънати, моите също. Защо още никой не е дошъл да ни прибере, по дяволите?

Рубън продължава да е в безсъзнание. Чудя се дали не е в кома, но нямам представа. Тялото на Портър малко се е подуло, мирише ужасно и доста ни тормози в това помещение без проветряване.

Да си призная, бесен съм. Може и да не е професионално и може би по-късно ще скъсам тези страници, но в момента съм бесен и искам да го кажа. Рубън Уорд е най-добрият ми приятел и един от най-умните хора на света, има да предложи толкова много на науката, а мозъкът му сигурно е увреден заради някакви шибани задници. Какво правят? Обядват и си уреждат дата за официална среща, на която да решат как да ни измъкнат ли? Зная, че думите ми са нечестни и глупави, сигурен съм, че горе се чудят какво да направят, но съм разтревожен и наистина бесен. Стаята вони на кланица, но се страхуваме да я напуснем. Иска ми се да знаех каква е онази светлина от камерата, по дяволите. Дейв.

Приблизително дванайсет часа след последния запис

Вече не мога да понасям миризмата. Двамата с Греъм се наехме да изнесем тялото поне в коридора, може би по-близо до камерата. Повечето гласуваха след това да оставим вратата отворена за известно време, за да се проветри, ако това изобщо е възможно.

Светлината вече е малко по-слаба и пурпурна, минава на вълни по коридора, сякаш гледаш дъното на басейн. Да си призная, страх ме е да излизам навън в нея, просто не зная какво представлява тя и какво има в камерата.

Но съм и любопитен, дума да няма. Излизаме. Дейв.

Един час след последния запис

Интерактивната точка в центъра на камерата е изчезнала. Цялата апаратура, в това число и магнитите, са изчезнали, сякаш изобщо не ги е имало. Част от пода, където се намираха, също липсва. Има нещо като кратер, не от взрив, а по-скоро като изкопан, сякаш направен от някакъв великан с дисков пясъкоструен апарат. Дълбочината му в средата е около трийсетина сантиметра и намалява към краищата. Радиусът му е около шест метра, доколкото мога да преценя.

Над кратера, точно там, където се намираше интерактивната точка, има нещо, което не мога да нарека по друг начин, освен цепка насред празното пространство. Овална е, с ширина около три метра, висока около деветдесет сантиметра в средата. Изпълва я пурпурна и синя светлина, която се вие като пламък по краищата й. Когато гледаш цепката и се движиш настрани, осъзнаваш, че гледаш в някаква дълбочина, в отвор. Все едно да гледаш през люк към дълбока въглищна пещ.

Нямам представа колко време я зяпахме двамата с Греъм, след като отнесохме тялото до камерата. После Греъм отиде от другата страна на цепката и ме повика. Отидох и най-шантавото от всичко бе, че цепката не може да се види от другата страна. Щом минеш покрай нея, тя изчезва, пред теб е просто въздух над кратера. Мръднеш ли настрани, виждаш пурпурносинкавите пламъци от отвора, но отстъпиш ли назад, отново изчезват.

Звукът все още се чува, но е различен, както е различна и светлината. Все още не се сещам добър начин да я опиша, освен… освен че прилича на гласове. В смисъл, не са гласове, но това ми идва в главата. Гласове, пеещи през отвора. Има нещо зловещо в този звук. Прави нещо на настроението ти. Не съм сигурен какво точно, но те кара да се чувстваш много зле, по много начини. Греъм също го почувства и когато се върнахме в стаята, другите бяха размислили относно оставянето на вратата отворена. Искаха да заглушат звука, дори това да означаваше да търпят вонята. Съгласих се.

Оттогава все се мъча да разбера какво всъщност сме създали. Какво е това, по дяволите? Все си мисля за всички концепции, съществуващи през последните петстотин години, мостове на Айнщайн — Розен и тъй нататък. Не че ще се сетя. Просто ще изглеждам глупаво по-късно. Това трябва да бъде изучено от експерти в различни области, измерено, проверено. Първо данните, после теориите. Въпреки всичко — еха. Еха на квадрат, би казал Рубън.

Току-що осъзнах, че мога да чувам звука дори при затворена врата. Може би защото вече зная какво слушам.

Около половин ден след последния запис

Събудих се в коридора, там, където се разширява към камерата. Не си спомням как съм излязъл и съм отишъл там и никога не бих решил да го направя. Треперех силно, когато дойдох на себе си, усещах звука от отвора, сякаш минаваше през тялото ми и караше костите ми да бръмчат. Бързо станах и видях, че Греъм също е тук, както и дебелакът, който работи за него — мисля, че се казва Кързън. И двамата спяха. Събудих ги и бяха не по-малко изненадани от мен, че се намират тук.

Върнахме се в стаята, вратата е затворена, но като че ли няма облекчение. Една жена от МЕ, нечия асистентка, разсипа няколко соленки и ги изхвърли в кошчето, а аз избухнах и сериозно си мисля, че щях да се нахвърля върху нея, ако останалите не ме бяха спрели. По-късно й се извиних.

Защо още никой не идва да ни измъкне, по дяволите? Колко време мина, около два дни? Нямам представа дори за това. Пълна глупост. Когато това приключи, ще търкам сол на нечия глава, може дори да се стигне до съд. Сериозно, какви са тези безумия?

Доста часове след последния запис

Дълго седях до Рубън и му четох от книгата на бюрото му в случай, че може да чува. Може би го направих само за да се опитам да заглуша звука от камерата.

После, не зная защо, станах и излязох навън, отидох в камерата. Застанах пред цепката/отвора. Прекрасно е, и знаете ли какво? Когато гледаш към него, звукът не е чак толкова лош. Може би ще кажа на Греъм също да опита. Мисля, че ще може да го оцени по достойнство.

Вероятно около ден по-късно

Напрежението между хората е доста голямо. Би трябвало да се очаква, след като сме наблъскани като сардели в това тясно пространство. Не си пасвам никак с групата. С нетърпение чакам да се махна оттук и никога повече да не видя тези хора. Преди известно време имаше още една сериозна разправия (трета или четвърта поред), този път между мен и всички останали с изключение на Греъм и Кързън.

Някои от другите се съюзиха и се опитаха да настояват да престанем да ходим в камерата и да слушаме звука толкова отблизо. Казват, че той прави нещо с нас и че заради него сме създавали ядове. Но не мисля, че ние сме причината за ВСИЧКИ разправии. Така че — опитахте, но можете да си го начукате. Не биваше да се ядосвам толкова много.

Сега звукът е доста успокояващ. Единствено благодарение на него все още се владея. Кога ще дойдат за нас?

Напоследък е трудно да се прецени времето, може би около ден по-късно

Имам едно шантаво гадно предчувствие за Рубън Уорд, но не искам да го записвам.

Освен това трябва да призная, че ми е трудно да се съсредоточавам и днес дясната ми ръка трепереше около час, след като излязох от камерата. Но причината не е в звука. Той наистина много ми харесва.

Много по-късно

Предчувствието ми е, че Рубън се преструва. Разбира се, отначало наистина беше в безсъзнание, но сега се преструва, за да стои настрана от кавгите и да не му се налага да се съюзява с мен срещу всички тези загубеняци. Направо ще побеснея, ако се окаже вярно. Преди малко се опитах да го събудя, дори му ударих няколко плесници. Останалите ме издърпаха от него (естествено, че ще го направят, ако страхливото лайно е на тяхна страна). Сега пиша това в коридора, до камерата.

Единствено гласовете от пролома (започнахме да го наричаме пролом, името ни харесва) правят нещата по-поносими.

Ще търпя тези хора, но зная, че няма да изгубя съня си, ако някой шибан автобус ги премачка всичките.

Много, много часове (може би ден или повече) по-късно

Защо? Защо правите това? Не бива да го правите.

Греъм, Кързън и аз прекарахме дълго време в камерата и когато се върнахме, останалите бяха барикадирали вратата с едно от бюрата. Греъм с право се възмути и се опита да счупи стъклото, но поликарбонатът е много здрав.

Изобщо не се майтапя, с голямо удоволствие бих ги избил всичките. Греъм е на същото мнение. Кързън само кима, питам се дали просто не ни казва онова, което искаме да чуем.

Харесвам синьото и пурпурното, като танц са.

Мисля, че часове по-късно, но вече е невъзможно да се определи времето

Нещо не ми се удава да държа отчет на часове и минути. Мисля, че през целия си живот съм знаел колко е трудно да се следи времето. Адски трудно. Сложна задача, да.

Пак е Дейв, споменах ли това?

Нямам желание да се връщам в стаята при другите, но само принципът на действията им ме подлудява. Стоя при стъклото и ги гледам, а те не гледат към мен, шибан Рубън, събуди се, скапаняк страхлив, кълна се, ще си платиш.

Но през повечето време съм спокоен. Никога не съм бил по-спокоен и това страшно ми харесва.

на греъм му хрумна страхотна идея

откърти метална тръба от дъното на камерата (трябваше да я рита цяла вечност, за да успее) и използва острите ръбове да надраска черта по поликар-бонатния прозорец на вратата, действа!!! успя да издълбае около един сантиметър от едната страна и това е страхотно, очерта квадрата, който смята да изреже, така че онези задници да виждат какво смята да направи, много умен човек е, нищо чудно, че е секретар на енергетиката.

ще успеем да влезем след един-два дни и тогава рубън ще те яхна като някой шибан павиан кълна се.

проломът ни даде нещо

сигурно се е появило преди доста време, зелена тъкан с размерите на салфетка, не видях кога се появи, но я забелязах да лежи под пролома, а преди това не беше там. опитах да я вдигна, но това е необяснимо… тежи страшно, просто не мога да я вдигна, двамата с греъм успяхме да я избутаме, опитахме се да я пригладим на пода, какво е това, по дяволите??? не полудявам, наистина тежи стотици килограми, а е толкова малко!

греъм е страхотен

изгуби разсъдък за известно време и блъскаше с тръбата по прозореца когато забеляза че огромно (огромно) парче кожа от дланта му се е откъснало и виси, и пред очите на онези го хвана със зъби и го откъсна, страхотен е

убихме кързън, не беше съзнателен избор, просто изведнъж му скочихме и стана, никой няма вина, така че всичко е наред.

кой пее в пролома?

гласовете са толкова прекрасни, моля ви, искам да знам кой е.

спасение!!! хахахахаха

(греъм умря тази сутрин, дори не знам как, някой му е изтръгнал гръкляна, докато е спал.)

по-късно двама мъже в жълти костюми и алпинистка екипировка отвориха вратата на асансьора просто така, без никакво предупреждение, успях да убия единия с тръбата, но другият бе бърз като невестулка и се измъкна през покрива на кабината, като викаше недей.

високоговорител цял ден

говорят отгоре през шахтата на асансьора не ми пука просто млъкнете проклети да сте всички.

много съм ядосан че прозорецът е все още цял и онези вътре могат да оцелеят особено рубън той трябва да умре.

седенето при пролома оправя всичко.

цял ден при пролома ли прекарах?

ще бъда много добре след всичко това, ако мога да остана тук.

май знам кой

призрачни малки момичета, това има там. те пеят в пролома.

Травис затвори окървавения бележник и чу края на едно от обажданията на Пейдж. Самолетът щеше да излети след двайсет минути.

Тя кимна към дневника.

— Можеш да си представиш какво е станало после. Следващият екип, който се спуснал, бил въоръжен. — Помълча известно време, след което продължи: — Преломните гласове са само едно от хилядите неща, за които сме в пълно неведение. Нямаме никаква представа за произхода им, за значението им, за причината да имат такова въздействие върху хората. Просто не знаем, и може би никога няма да разберем. Често си мисля за Дейвид Брайс. Пълен отличник от Масачузетския технологичен институт, баща на четири деца, уважаван от всички, които са го познавали. Не успял да види опасността дори когато е стоял пред нея с отворени очи. Понякога се безпокоя, че това е единственото нещо, което Проломът знае как да разказва.

Изведе го в коридора и тръгнаха към широкото пространство в края. Мракът изглеждаше неправилно — според онова, което бе прочел току-що, Проломът би трябвало да се вижда още оттук. След още няколко крачки разбра причината. Влязоха в огромната камера и Травис видя извисяваща се черна грамада, която почти изцяло запълваше помещението — купол с височината на триетажна сграда.

Отдясно имаше проход — тунел като на иглу. Когато приближиха, Травис видя призрачната синя и пурпурна светлина, за която пишеше Брайс, да осветява бетонната стена срещу входа. На три метра от него имаше проста метална маса. Пейдж остави върху нея телефона и часовника си. Травис също остави своя часовник.

Помисли си, че ще го поведе към входа, но тя спря и каза:

— Бил си ченге. Детектив.

Той кимна.

— Добър ли беше?

Травис се изсмя.

— В никакъв случай не може да се каже, че съм бил добро ченге.

— Зная, че си бил корумпиран. Имам предвид друго. Добър ли беше като детектив? Идва ли ти отръки да разплиташ нещата?

Не долови осъждане в гласа й. А нещо друго. Очакване, доколкото можеше да прецени. Зачуди се защо.

— Да. В това бях добър.

Пейдж продължаваше да го гледа, без да мига. После присви замислено очи.

— Това може да се окаже полезно. Рядко се случва да имаме непредубедено око. Ще ти обясня по-подробно в самолета. Засега просто искам да знаеш какъв е залогът.

И го поведе към входа в купола и през тежката стъклена врата.

19.

Все едно гледаш в дълбини. В пещ. Така бе писал Брайс. Проломът представляваше овал, разкъсващ тънкия въздух, широк три метра и висок около деветдесет сантиметра. Сини и виолетови пипала светлина, подобни на пламък по плътност, но не и по форма, играеха по дължината на тунела, който бе с диаметър около метър и се губеше в безкрайността. Само в най-близкия метър тунелът се разширяваше, за да оформи широкия овал.

Вътре в гигантския купол, който защитаваше останалата част от сградата от неизвестно какво, около Пролома имаше по-малка система прегради, които трябваше да защитят онези, които влизат тук. Целта на стъклената клетка бе толкова очевидна, колкото и библиотечната тишина на помещението. Травис гледаше как отражението му се размазва ритмично върху вибриращото стъкло и си представи зловредните Проломни гласове, затворени в нея, само на няколко крачки от него.

Фокусира зрението си зад преградата, към самия Пролом, към тунела, свиващ се в точка в далечината. Възприятията му сякаш се устремяваха и огъваха към него, подобно на железни стружки към магнит.

— Знаем със сигурност само едно нещо за него — каза Пейдж. — Той води нанякъде. Дори не се опитваме да отгатнем накъде. Нищо не може да премине натам от нашата страна. И нищо живо не е излизало от другата. Но предметите го правят. Средно по три или четири на ден, вече повече от трийсет години. Единици, както ги наричаме.

Непосредствено под Пролома имаше нещо, което приличаше на подсилен батут. Квадратен, със страна метър и половина. Тъканта му изглеждаше едновременно гъвкава и здрава, а около краката му бяха навити ресори. Беше разположен така, че да омекотява падането на нещата, излизащи от отвора, независимо дали тежат грамове или цял тон.

Камерите непосредствено зад стъклото на клетката следяха Пролома от два ъгъла. Нямаше съмнение, че някой от етажите над следи денонощно предаваните от тях образи. Така тук можеше да се идва само когато се появят предмети.

— Някои единици се появяват редовно — каза Пейдж. — Двайсетте най-често срещани съставляват може би около деветдесет и девет процента от трафика. Някои от тях са зад теб.

Травис откъсна очи от Пролома и се обърна. На училищна дъска на стената пишеше: СЛЕДВАЩАТА УНИКАЛНА ЕДИНИЦА ЩЕ БЪДЕ ОЗНАЧЕНА 0697. Под дъската и от лявата й страна имаше редици стоманени лавици. По тях бяха подредени няколко копия на три вида предмети. Единият беше нещо като струна, яркобяла и малко по-дебела от копринена нишка. Краищата на всяка нишка, дълга около трийсет сантиметра, бяха затиснати с преспапие. Иначе щяха да отлетят. Нишките се рееха мързеливо, явно не бяха нито по-леки, нито по-тежки от въздуха. Сякаш гравитацията просто не им въздействаше. На редицата под тях имаше няколко розови кристала с дължина и дебелина на пръст. Травис не видя в тях нищо особено. На най-долната лавица имаше два образеца на онова, за което бе писал Брайс. Зелени парцали. Травис приклекна, за да ги разгледа по-добре. Бяха повече или по-малко гладки. Малкото гънки на тъканта бяха стегнати и остри, приличаха на втвърдени вени. Сякаш материалът е бил набръчкан, след като е бил във вакуум.

— Опитай да вдигнеш някой — подкани го Пейдж.

Травис опита. Посегна към най-близкия и го хвана в средата, сякаш бе кърпа за миене. Със същия успех можеше да се опита да хване и самата лавица. Кърпата не помръдна. Травис хвана едно крайче с палец и показалец и откри, че е в състояние да го повдигне. Но само толкова — предметът бе твърде тежък. Запита се за момент как техниците са успели да преместят тези неща, огледа се и видя на тавана малък кран. Ясно.

— Брайс не е бил луд — каза Травис.

— По отношение на това — не.

Пейдж взе един от розовите кристали от средния рафт и каза:

— При всичко, което не знаем за Пролома, едно е сигурно. Технологически онези от другата страна, които и да са те, ни превъзхождат толкова, колкото ние превъзхождаме яванския човек.

Пусна кристала от протегнатата си напред ръка. Той полетя надолу, но на педя от пода забави падането си и спря на половин сантиметър над бетона. От него се появиха резки тънки лъчи, насочени надолу. Предметът сякаш измерваше собствената си позиция и въртене. Секунда по-късно лъчите изчезнаха и нещото кацна с тих звън, който отекна в помещението.

— Всичко, което се появява оттам, ни озадачава — каза Пейдж. Кимна към зелените парцали. — Най-добрите специалисти в света са проучвали тази материя с помощта на най-съвременни уреди и сканиращи електронни микроскопи, способни да изолират отделни атоми. Не научиха нищо. Абсолютно нищо, след повече от три десетилетия работа. Казват, че материалът като че ли не е съставен от атоми. Кръстиха го кваркова решетка, но това е чисто налучкване, а не поддаваща се на проверка теория, и е почти сигурно, че грешат.

Травис отново се загледа в Пролома.

— Веднъж или два пъти месечно се появяват неща, които са или редки, или уникални — каза Пейдж. — Неща като Шепот. Така и не разбираме как действат, но обикновено можем да получим представа за предназначението им. Не винаги, но обикновено. Някои от тях имат много добро приложение — като медицинските инструменти, които използваха върху мен през изминалите няколко часа. Други са толкова опасни, че единствената ни грижа е да ги държим в безопасност, в заспало състояние и затворени на сигурно място. Повече или по-малко, именно това е причината за създаването на Тангента. Да събира онова, което излиза от Пролома. Да отделя доброто от лошото, да намери приложение за първото и да обезопаси второто.

Млъкна и се обърна към него. Травис я погледна и видя в очите й същия смътен унес, какъвто чувстваше и самият той. Явно нямаше начин да се избегне в близост до Пролома.

— През първата година след седми март седемдесет и осма, когато правителството се опитвало да реши какво да прави с това място, имало предложения асансьорната шахта да се напълни с бетон и тази камера да бъде запечатана завинаги. Каквито и неща да излязат от Пролома, полезни или опасни, щели просто да си останат тук и ние не бихме могли да бърникаме по тях. По онова време тези предложения изглеждали най-разумните. Баща ми не споделял това мнение. Посочил, че рано или късно от Пролома може да се появи нещо, което по същество е бомба с часовников механизъм. Нещо, което може да се окаже толкова опасно, ако бъде оставено само на себе си, че сто и петдесет метра земя не биха спасили света от него. Оказа се прав. През изминалото оттогава време пристигнаха най-малко три единици, отговарящи на тези критерии. Така че целта е очевидна. Най-умните и най-добрите хора на света работят с всички сили само за да не позволят на Пролома да отприщи някой кошмар. Представи си какво биха могли да направят с него най-лошите хора и ще разбереш какъв е залогът. — Погледът й се насочи към Пролома. — Тази сграда е най-силно охраняваният обект на Земята. Тя защитава Пролома и всичко, което излиза от него. Както и всичко, което ще излезе от него. И сега всичко е заложено на карта. Охраната не е достатъчна. Хората, които ме измъчваха и убиха баща ми, онези, които сега притежават Шепот в арсенала си, искат да поемат контрола над това място и ако през следващите часове нещата тръгнат зле за нас, ще спечелят.

20.

Външно — в буквалния смисъл на думата — Бордър Таун бе невзрачно място. Представляваше хамбар с олющена червена боя и купчина ръждиви автомобилни части покрай задната стена. Имотът бе очертан от няколко напукани килнати стълба, навремето част от ограда. Чакълест път, едва видим в равнината, простираща се до хоризонта във всички посоки, се губеше в пустошта на югозапад.

Но това беше само привидно. Запустялото място вероятно съдържаше достатъчно огнева мощ, за да отблъсне военно нападение. Дори нападение на американската армия.

Травис стоеше край отворените порти на хангара заедно с Пейдж и петнадесет други, които съставляваха по-голяма версия на екипите, които бе видял в Аляска. Вече бе научил правилните им имена — наричаха се „отделения“, а членовете им бяха „оператори“. В момента бяха облечени цивилно, оръжията и броните лежаха в зелени пластмасови касети, но телата и израженията им показваха, че са калени и добре тренирани хора. Пейдж имаше същия вид. Нямаше съмнение, че е излязла от техните редици, макар че вече бе ясно, че е по-висшестояща от всеки присъстващ.

Нещо проблесна в светлосиньото небе на запад и след малко Травис видя, че е точно това, което беше очаквал — необозначен бял „Боинг 747“.

Ескортираха го два F-16. Когато боингът започна захода си, изтребителите се отделиха и закръжиха високо над пустинята. Травис си помисли, че подобни ескорти сигурно вече са стандартна процедура за полетите на Тангента след случилото се с Хвърчилото.

Минута по-късно голямата машина се приземи на половин километър от тях на необозначен на пръв поглед участък. Травис и останалите отидоха до самолета на три електромобила с гуми за висока проходимост. На подобно нещо го бяха качили и когато беше с качулка на главата. Едва когато се озоваха на петнайсетина метра от самолета, земята под тях стана неестествено равна и Травис осъзна, че пистата е била пред очите му през цялото време. Асфалтът бе с някакъв примес, така че идеално се сливаше с местността; върху него дори бяха изрисувани сенки и зеленикави петна. За всеки самолет или сателит пистата щеше да бъде невидима по всяко време на денонощието. Запита се как ли се ориентират кацащите пилоти и откри отговора — от двете й страни имаше малки лампи с пластмасови похлупаци — груби и с цвета на околния терен. Не светеха. Не бяха светили и преди малко. Най-вероятно бяха ултравиолетови и можеха да се видят единствено с подходящо оборудване.

В сянката на крилото се отвори врата, най-вероятно към багажното отделение. Травис различи зад човека от екипажа вътрешната стълба, която водеше към горното ниво. Ако беше обиколил Хвърчилото по-подробно, сигурно щеше да открие същото разположение.

Пейдж и останалите започнаха да товарят багажа си. Травис им помагаше. Сред касетите забеляза две, които се различаваха от другите — черни вместо зелени. Нямаше нужда да пита за предназначението им.

След няколко минути вече набираха височина и двата F-16 отново се пристроиха до крилете на голямата машина. Самолетът зави на североизток и пое към Швейцария по най-краткия възможен път.

Вътрешното разположение бе същото като на Хвърчилото. Травис седеше в голямо кресло срещу Пейдж в съответствието на стаята, в която бе открил мъртвата Елън Гарнър. Навън Уайоминг се простираше на изток към Небраска, огромен, кафяв и пуст.

— Наистина ли никога не се питаш? — попита Травис.

Пейдж го погледна.

— Моля?

— Говоря за Пролома. Каза, че дори не се опитвате да отгатнете какво има от другата страна. Направо не мога да повярвам.

Тя се замисли за момент.

— Всички се питаме. Но след като няма начин да проверим предположенията си и да ги сравним, всички те се свеждат до едно. Просто не знаем.

— Който и да е от другата страна, тунелът би трябвало да се отваря и при тях, нали? — каза Травис. — Нормално е да си помислиш, че са го забелязали. И как минават през него всички тези предмети? Дали някой не ги праща по три-четири пъти на ден?

— Доста хора смятат, че сме се закачили към съществуваща мрежа от тунели. Към някакъв извънземен еквивалент на пневматичните тръби, които се използват в банките. Може да е куриерска система, ограничена за неживи пратки. Нали? А може би не. „Може би“ е често срещано съчетание в Бордър Таун.

— Може би сте се закачили за някоя боклукчийска шахта — каза Травис. — Може всички тези изумителни неща да са само отпадъци.

Тя се усмихна и като че ли се изненада на собствената си реакция. Това бе първата усмивка, която Травис виждаше на лицето й. Помисли си, че целият полет си струва само заради нея.

— Това не го бях чувала.

— Свеж поглед — каза Травис.

Помълчаха известно време.

— Защо никой не може да мине през тунела? — попита накрая Травис.

— Има съпротивление, непосредствено на входа. Когато опиташ да пъхнеш нещо през него, съпротивлението го отблъсква, отначало със сила горе-долу колкото силата на гравитацията. Но съпротивлението се удвоява на всеки три сантиметра навътре, така че не можеш да стигнеш много надалеч. Жената, с която се разминахме в коридора, онази с червената коса, е доктор Фейгън. Тя проведе повечето изследвания на силата на съпротивлението. Иска да я преодолее, да намери начин да установи контакт с онези от другата страна на Пролома.

По някакъв начин думите й въздействаха на Травис по-дълбоко от всичко, за което бяха говорили досега. Реален контакт с онези същества — или неща — от другата страна.

Видя разбиране в очите на Пейдж, сякаш бе очевидно за какво си мисли. Може би беше. Може би тази идея поразяваше всеки по един и същи начин, когато я чуе за първи път.

— Малко вероятно е да се получи — каза тя. — Дори Фейгън го приема. Ако успееш да преодолееш първоначалната бариера, математиката пак ще е против теб. Попадаш в наистина шантава територия — Айнщайн, обща теория на относителността, забавяне на времето — все неща, които можем да изчислим, но не и да разберем всъщност. Както и да е, всичко води до едно и също заключение — каквото и да пратиш през Пролома, то просто ще се върне, преди да е стигнало до другия му край. Може да се върне месеци или години по-късно, или — и това е не само предположение — да се появи преди да си го пратил. Може би много по-рано.

Изгледа го и добави:

— Както казах, в Бордър Таун има много „може би“.

Травис кимна и се загледа към земята, отдалечаваща се все повече и повече под тях. Долу се виждаше магистрала в посока изток — запад, но без никакво движение по нея.

— И какво точно има на Театерщрасе номер седем? — попита той накрая.

Пейдж помълча, после въздъхна.

— Въпросът е не какво има там, а какво представлява самата сграда.

— И какво представлява?

Отново тишина. После:

— Оръжие.

Травис се извърна и я погледна. Зачака я да продължи.

— Театерщрасе седем е мястото, където ще се реши всичко — каза тя. — Това е запушалката в центъра на всичко, което планира врагът ни. Ако победим там, печелят всички. А ако загубим… — Млъкна, явно не искаше да каже останалото или може би дори да си помисли за него.

След малко продължи:

— Нищо от това няма да има смисъл, освен ако не започна от самото начало. Или поне ако не спомена най-важното.

Замисли се как най-добре да го направи, след което започна разказа си.

През пролетта на 1978 г. се случили две странни неща. Първото — на сто и петдесет метра под Уайоминг, а второто — на сто и петдесет метра южно от Пенсилвания Авеню. Най-мощната администрация на света, разполагаща с най-важното преимущество в историята на човечеството, решила да ограничи собственото си влияние.

През седмиците след катастрофалния провал на Свръхголемия йонен колайдър в Уинд Крийк президентът на Съединените щати и повечето от членовете на кабинета му били запознати с подробностите от пристигналите на място инспектори. Озовалите се долу представители на Министерството на енергетиката били хоспитализирани и освободени; освен декларациите за неразгласяване на случилото се им били осигурени консултации с психотерапевт, някои от които може би щели да продължат дълго време. Рубън Уорд останал в кома; бил откаран в „Джонс Хопкинс“ без промяна в състоянието.

На 3 април първият научен екип слязъл в СТЙК. Открили над деветдесет предмета, събрали се под Пролома — това название вече било общоприето. И ако някой от участниците все още се съмнявал, че към ситуацията трябва да се подхожда много внимателно, откритията на екипа били повече от красноречиви. В състоящия се от осемдесет и седем страници доклад за първия оглед думата „опасен“ се срещала повече от двеста пъти.

След запознаването с доклада президентът и старшите му съветници започнали дискусията в предвидима посока. Какво трябва да бъде нивото на секретност около проекта? До каква степен трябва да знае Конгресът за него? Кои военни контрактори да се привлекат и каква трябва да бъде ролята им в използването на този нов и непознат ресурс? Естествено, най-щедрите по време на предизборната кампания щели да бъдат първите кандидати, но колко други трябва да има зад тях? Две компании? Или може би три?

Няколко часа след започването на първата среща президентът се обърнал към човека, който до този момент не бил казал нищо — Питър Камбъл, професор от МТИ, тридесет и три годишен, най-младия член на Научния съвет.

— Май не сте съгласен — казал президентът.

— Не съм.

— Тогава кажете какво мислите.

Камбъл подбрал внимателно думите си.

— Нима някой в тази стая наистина вярва, че можем да запазим това в тайна? — Замълчал за няколко секунди в очакване на отговор. Отговор не последвал. — Вземете данните от Проекта Манхатън. Ако изобщо е имало какво да се пази в тайна. Колко време успяхме да издържим? Две години. Руската атомна програма е била в ход най-малко две години след това. Помислете си за количеството информация, която е трябвало да получат от нас, за да успеят, а след това си помислете, че този път им трябва да научат само две неща — че Проломът съществува и че е създаден от ускорителя. Това е всичко, което им трябва. Спецификациите на Свръхголемия йонен колайдър бяха публикувани в „Сайънтифик Америкън“ пет години преди завършването му.

— Съмнително е, че Русия разработва свой собствен Пролом, но… — започнал президентът.

— Русия, Китай, Индия, Северна и Южна Корея, Израел, Германия, Франция, Великобритания, Япония, Саудитска Арабия — поправил го Камбъл. — Може да съм пропуснал някого. Бъдете сигурни, че всяка от тези страни ще си има свои Проломи в рамките на следващите десет години. За построяването на нашия ускорител бе нужно едно десетилетие с финансиране от Министерството на енергетиката. Министерството на отбраната би могло да се справи два пъти по-бързо и следва да очакваме, че в тези страни ще бързат. — Размахал своето копие на доклада. — Нима искате всички техни щедри военни контрактори да се ебават с такива неща?

Дори години по-късно Камбъл щял да лежи буден нощем и да се пита дали навременното използване на глагола „ебавам се“ не е спасило света. Определено нещо в думите му е дръпнало правилната струна, защото след изказването му разговорът тръгнал в тази насока и не се върнал назад. Просто той успял да се прицели в страховете им. И улучил.

Накрая президентът задал на Камбъл неизбежния въпрос. Каква алтернатива предлага?

Камбъл разполагал с отговор. Да се отнеме стимулът за всяка страна да пилее ресурси за създаването на свой собствен Пролом. Да се сподели този с тях. Да се проведе тайна среща с лидерите на тези държави и с най-уважаваните им учени, не само с военнопромишлените магнати. Да бъдат честни. Откровени. Да осъществят единствената политика, имаща шанс да избегне хаоса — Проломът трябва да бъде под опеката на една-единствена организация, вярна на света като цяло, а не на някоя конкретна нация. Нека тази група се състои от хора с безупречно минало в науката и етиката — истинска етика на човешките нужди и отговорности, а не ограничения религиозен морал на една или друга култура. Да не се допуска никой, който активно иска да участва в нея; на никой, жадуващ за подобна отговорност, не бива да се има доверие. Вместо това да се идентифицират най-добрите кандидати и да бъдат привлечени. Страните членки трябва да защитават и финансират тази група, но никой не бива да я контролира. Дори и Америка.

— Но Проломът е на наша територия — казал секретарят на отбраната. — И ние сме платили за създаването му.

— Което само ще направи позицията ни по-легитимна — отвърнал Камбъл. — Разберете, започнем ли да предявяваме каквито и да било претенции върху това нещо, само даваме повод на някоя свръхсила да каже: „Е, тогава ще си направим наш“. А направи ли го една, ще я последват и другите. Единственият начин да предотвратим това е да сме равнопоставени. Помислете си — нямаше ли да сме благодарни, ако някоя от тях направи същото, при положение че някой техен изследователски център беше създал това нещо?

— Не вярвам, че някоя друга страна би го направила — казал президентът.

— Аз също — отвърнал Камбъл. — Поради което и ще бъдете запомнени с добро от историята.

Дебатът не приключил този ден, но през пролетта и лятото на същата година почти всяко решение било взето съгласно мнението на Камбъл. Групата, която трябвало да се грижи за Пролома, била наречена Тангента. Целите й били прости — да организира и изучава всичко, появяващо се от тунела; да вади научни заключения (ако е възможно) от тези наблюдения и да развива човешкото познание; да не допуска Проломът да стане кокал на раздора между опоненти.

И планът проработил.

За известно време.

— Най-силният съюзник на баща ми в битката за създаването на Тангента се казвал Арън Пилгрим — продължи Пейдж. — Той бил главен научен съветник на президента и един от основателите на първоначалния проект на ускорителя. Подобно на баща ми, станал един от най-високопоставените членове на Тангента и бил смятан за най-умния човек в организацията. Изключително добър в установяване на предназначението на странните и уникални единици, излизащи от Пролома. Навремето като правило те били носени именно на него.

Пейдж замълча и се загледа към окъпаната от ярката светлина равнина.

— Шепот се появил през лятото на осемдесет и девета. Отначало имал добавка, която го държала отделно от ключа му. Но дори и изключен, той е ужасно опасен. Ключът включва единствено интелекта му. Саморазрушителният аспект на обекта е винаги активен. Първият, който го държал с голи ръце, убил двама лаборанти, след което си разкъсал гърлото с химикалка. А интелектът задейства същия убийствен и самоубийствен импулс, но в глобален мащаб.

Травис се помъчи да си спомни как нещото го беше обсебило. Не успя. Спомените му, които бяха смътни по време на разпитите само преди няколко часа, вече бяха съвсем изчезнали. Помнеше само собственото си описание на преживяното, но дори това си отиваше.

Пейдж забеляза изражението му и каза:

— Никой не запомня нищо. След още няколко часа ще забравиш, че изобщо си го държал, ако някой не ти напомни. Нямаме представа защо го прави.

— Но защо предметът спаси живота ми? — попита Травис. — От убиеца с костюма?

— Доколкото сме наясно с модела на поведението му, Шепот работи по следния начин: първо отговаря на някаква потребност от страна на онзи, който го ползва. Колкото по-отчаяна е тази потребност, толкова по-добре. Затова ти е помогнал да убиеш нападателя. А след това — тук вече гадая малко — ти е дал способността да прочетеш надписа, който видя на стената в кабинета ми, защото това също е потребност, ако искаме да предотвратим онова, което предстои.

— Но това моя потребност ли е, или ваша?

— Вече е на всеки.

Начинът, по който го каза, не оставяше място за съмнения.

— И после какво? — попита той. — Когато отговори на нуждите на ползващия, се заема със своите собствени, така ли?

— Нещо такова. Може да си поиграе известно време с човека. Да открие някой болезнен спомен, да отвори стара рана, такива работи. Може би именно затова използва глас от миналото, на човек със силно емоционално въздействие. Но иначе си прав, след това доста бързо се заема със собствените си цели, а те винаги са едни и същи — да причини колкото се може повече и по-бързо беди на света.

— Страхотно.

— Още от самото начало разбрахме всичко това за него. Опасността е толкова очевидна, че смятахме да го заключим и изобщо да не се заемаме с изучаването му. Но и потенциалът за добро бе твърде голям, за да бъде подминат. Шепот знае всичко. И всичко за всичко. Знае колко тревички растат в момента в Канзас, знае дължината, наклона и извивката на всяка една и как точно ще се огъне, ако скоростта на вятъра се увеличи с осемстотин метра в час. Знае как да се излекува рак. Знае лек за всяка болест.

— Значи сте го питали.

— Питахме го. Заведохме му болни от рак във финална фаза и им го дадохме да го държат. Би трябвало да проработи, нали? Но не стана така. Или Шепот не е сметнал потребността им за достатъчно убедителна, или… — Пейдж се поколеба дали да продължи, после въздъхна. — Или просто не иска да ни казва такива неща.

Травис я чакаше да продължи. Тя погледна отново навън, може би за да потисне тревогата, насаждана през годините от онова нещо у нея.

— Сигурно не си спомняш — каза тя, — но когато превключи от режим на помощ в режим „убий света“, светлината се променя.

Не го помнеше, но й повярва.

— Целта на изследването ни, на изследването на Арън Пилгрим, било да разберем как да продължим първата част. По възможност до безкрайност. Как да го контролираме като потребители и да не му позволяваме да се променя. Пилгрим бил единственият, постигнал някакъв напредък в тази насока. Успял благодарение на някаква комбинация от съсредоточеност и… кой знае? Самият той казвал, че няма представа. Просто стигал до точката, в която можел да го контролира и да го кара да му говори толкова, колкото му се иска.

— Но не му е казал какво е лекарството против рак — отбеляза Травис.

Пейдж замълча за момент, после каза:

— Нямаме представа какво всъщност му е казвал.

Травис разбра накъде отива историята.

— Станало без никакво предупреждение. Никой не заподозрял, че нещо не е наред с него. Направи хода си през деветдесет и пета, след шест години работа върху Шепот. Изключил защитната система на Бордър Таун и убил осем души от охраната, за да се измъкне. Взел със себе си три единици. Едната е невидимият костюм, който си върнахме днес сутринта благодарение на теб. Също и Шепот. За последната ще ти разкажа по-нататък. Важна е. Все още не се знае нищо за нея и със сигурност е част от плана му.

— От плана да поеме контрол над Бордър Таун ли?

Пейдж кимна.

— По начин, който би бил немислим през деветдесет и пета. Посветил последните четиринадесет години на създаването на своя собствена организация. Можеш да мислиш за нея като за тъмен близнак на Тангента.

Погледите им се срещнаха. Тя изглеждаше по-ужасно и от времето, когато умираше.

— В Бордър Таун се пазят неща, в сравнение с които и най-модерната армия на тази планета изглежда като виц. Пилгрим знае как да ги използва. Смятай, че хората му също знаят. Ако успее да ги вкара вътре, ако установят контрол над това място дори за половин час, това означава край на всички възможности да ги спрем. Ще държат света в ръцете си. И какъвто и да е шибаният им план, шест и половина милиарда хора ще са зависими от него.

Само преди няколко дни Травис не би повярвал на нито дума от това. Но сега вярваше.

— Арън Пилгрим станал най-търсеният човек в историята — каза Пейдж. — Разузнавателните служби на всяка страна, финансираща Тангента, обединили усилията си, знанията си, средствата. Не получили нищо. В продължение на години. Колкото повече време минаваше, без Пилгрим да предприеме своя ход, толкова повече се изнервяха всички. Явно цели нещо голямо, нали? Разполагал с Шепот, който да му помага. Разполагал с цялата нужна му информация, а като се има предвид, че знанието е власт, имал на разположение и всички пари и влияние, които му били нужни. Имал всичко, но въпреки това му трябвали години, за да организира онова, което е замислил. Можеш да си представиш колко ни е уплашило това. Сякаш някой е застанал зад теб с прашка и колкото повече се бави със стрелбата, толкова повече опъва ластика. След пет години чакане разузнавателните служби да открият нещо Тангента решила, че прекалено дълго е стояла със скръстени ръце.

— И се включила в лова — каза Травис.

Ново кимане.

— Аз пък се включих горе-долу по това време. Бях на двайсет. Баща ми искаше да се огранича с изследователска работа, на сигурно място в Бордър Таун. Аз исках същото. Но разбирах колко е важна новата програма и исках да допринеса за нея. Моделирахме я по образеца на Оперативния отдел на ЦРУ, като при всяка възможност използвахме технологии от Пролома. Пилгрим изобщо не предполагаше, че ще се задействаме по такъв начин, а дори Шепот да му е казал, това не е било достатъчно, за да му помогне.

— Защо мислиш така?

— Защото успяхме. Успяхме да намерим следите му. Елиминирахме някои от хората му, дори успяхме да заловим някои живи. Накарахме ги да говорят. Получихме още следи. И тъй нататък.

— Да не искаш да кажеш, че Пилгрим просто седи и чака? — попита Травис и в същото време сам разбра отговора. — О!

— Театерщрасе номер седем — каза тя, щом видя, че се е сетил. — Изградил е целия си план около това място. Всъщност отдавна би трябвало да се сетим за Цюрих или най-малкото за Швейцария. Сигурност на информацията, каквато няма никъде другаде по света. Не можеш да намериш по-добро място, на което да скриеш едно сериозно и скъпо начинание. Локализирахме адреса на седемнайсети май две хиляди и пета и бяхме може би на около две минути от залавянето му. Измъкна се на косъм и се наложи да изостави Шепот. Заедно с някои от хората си. Прибрахме ги. И ги накарахме да говорят. Почти всичко, което знаем за онова място, го научихме от тях. Казаха ни, че заявената цел на Театерщрасе седем е, цитирам дословно, „завинаги да сложи край на ограничението на световната власт на Арън Пилгрим от страна на Тангента“. Освен това ни казаха, че това не било просто сграда. А оръжие. Оставали три часа, преди да го задейства, когато сме пристигнали.

Настъпи мълчание. Чуваше се единствено бученето на двигателите.

— Три часа — каза Травис.

— Три часа.

— Направо да не повярваш.

— Да — съгласи се Пейдж.

— Пристигнали сте в последния момент. Просто невероятно.

— Имаше някои фактори, които го направиха възможно. Хората му бяха станали много по-активни, сдобиваха се с важни неща на най-различни места, някои от тези неща са много трудни за намиране. Благодарение на това стана по-лесно да ги забележим. В същото време Пилгрим би трябвало да е знаел, че сме по петите му. Нормално е да се предположи, че е ускорил темпото и не е бил толкова внимателен, колкото би бил иначе. Всичко това ни помогна.

— Но все пак става въпрос за три часа — каза Травис. — Знам, че се случват гадости, но точно такива — почти никога.

— Алтернативата е от още по-невероятните. Че е искал да му цъфнем там, да го изкараме от леговището му, в което е прекарал десетилетие в подготовки, и да го оставим да избяга без Шепот, за който междувременно сигурно е започнал да мисли като за свой втори мозък. Предполагам, че би предпочел да изгуби очите си вместо това нещо.

Права беше.

— Значи Тангента контролира Театерщрасе седем през последните четири години — каза Травис. — Предполагам, че имате хора, които изучават какво е замислил Пилгрим там.

— Работят по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, откакто поехме сградата.

— И какво прави това оръжие?

— Точно тук е твоята роля — каза тя. — Защото дори хората на Пилгрим нямат представа. Да не говорим за нас.

Отново настъпи мълчание. Травис имаше основателни предположения за някои от въпросите в главата си, но не за всички.

— Причината да не знаем е очевидна — каза Пейдж. — Пилгрим не е проектирал оръжието сам. Накарал е Шепот да го създаде вместо него въз основа на онова, от което се нуждае. Накарал го е да ръководи работата му през всичките десет години, прекарани в създаването на това нещо, което заема всеки кубичен сантиметър от сградата — девететажна постройка на брега на реката. Това е извънземна технология, сглобена от произведени от хората компоненти. Хитър начин да построиш нещо, като използваш Шепот по такъв начин, но и със своите недостатъци, поне от гледната точка на Пилгрим.

— Проблемът с паметта — каза Травис.

Пейдж кимна.

— Невъзможно е да си спомниш какво точно ти е казал Шепот миналия път. Това прави адски трудна задачата да изпълняваш инструкциите му последователно. Затова Пилгрим е трябвало да си записва. Но това означава риск в сигурността, така че Шепот му осигурил език, който никой друг не е в състояние да чете.

Нещата вече започваха да се подреждат.

— Цялото онова място е покрито с такива надписи — каза Пейдж. — Мога да ти покажа няколко хиляди снимки още сега, но предпочитам да ги видиш лично и на място. Така, както ги е написал той.

— Надявате се, че мога да ви помогна да разберете това нещо — каза той. — За да успеете да го изключите.

— По-скоро се моля да си в състояние да ни помогнеш — отвърна тя. — Но иначе си прав.

— Мога ли да задам един наистина очевиден въпрос?

Пейдж го изпревари.

— Има причина просто да не изравним сградата със земята. Ще видиш със собствените си очи, когато стигнем. А в същото време не можем и да я защитаваме. Не и сега. Няма значение дали ще я отцепим с цяла танкова бригада. Пилгрим разполага с Шепот. А той е най-силният коз. По-силен е дори от другите единици, както сам научи в Аляска.

Пак беше права.

— Ако изобщо съществува някакъв начин да се постигне някакъв резултат, а начин винаги има, то Шепот ще знае как да го направи — каза тя. — Просто Шепот е най-силен от всички и всичко. Ако Пилгрим поиска да се върне на Театерщрасе седем и да задейства оръжието — а да предположим, че иска именно това, — то ще го направи. Освен ако не унищожим творението му преди това.

Стих IV Октомврийска нощ през 1992 г.

M> sujet2

Травис веднага вижда, че късметът му се е усмихнал. Колата му, спряла в кътчето за забава в отсрещния край на дневната, е приковала дивана и човека в него към огромния телевизор на стената. Мани Райт, метър и деветдесет и пет и поне сто и осемдесет кила. Бодигардът на собствениците и може би единственият, който живее в къщата с тях. Гръбнакът му е счупен. Прави опити да достигне пистолета в кобура на кръста си. Но не може.

Травис си задава въпроса дали Мани не е човекът, извършил убийството на Емили по заповед на шефовете си. После престава да се пита — отговорът е очевиден. Вдига пистолета си към лицето на бодигарда.

Мани не може да си поеме достатъчно дъх да каже „моля“ или „недей“, но очите му казват и двете. Настойчиво. И напразно.

Травис опира дулото до дясното му слепоочие и стреля. Куршумът с кух връх пръска двете очи и носа му, оставя вместо тях разкъсан кървав кратер и за огромно удоволствие на Травис Мани в крайна сметка успява да поеме достатъчно дъх, за да издаде някакъв звук. Писъкът му е измъчен, изпълнен със самосъжаление, със същите интонации, с които би пищял: „Защо?“ отново и отново. На Травис му се иска да остане и да го слуша поне час.

Но вместо това се навежда, взема пистолета му и го оставя да умре така, сляп и пищящ.

Мани не е причината за нощното му посещение. Основните цели са собствениците на къщата, хората, взели решението за смъртта на Емили.

Тръгва към широкия, облицован с камък коридор към спалнята, където го чакат собствените му майка и баща.

M$

21

Денят се изниза за няколко часа полет над Канада и Северния Атлантик, ускорен от пътуването на изток през часовите пояси.

Пейдж даде на Травис два тънки доклада, по един за единиците, които бяха взели със себе си. Предметите в черните касети.

ПОЯВА ОТ ПРОЛОМА: 15 юли 1981 г., 07:31.

ФИЗИЧЕСКИ ДАННИ: Медик е с маса 1,31 кг. Дължина 11,5 см, височина 8,1 см, ширина 3,0 см. На външен вид силно напомня на пистолет. Устройството му е просто — тръба, дръжка и спусък с предпазител. Черен на цвят.

ФУНКЦИЯ: Локализирано, изключително ускорено лечение на увредени биологични тъкани. Изпраща от дулото лъчи, покриващи площ с ширина 30 см от разстояние ок. 15 см. Лъчението представлява сложна смес от различни частици, повечето неизвестни и неидентифицирани от съвременната наука. Резултатът е моментална смърт на най-вредните микроорганизми, както и съсирване на цялата изложена на въздух кръв за по-малко от секунда. Изключително полезен за борба с инфекции и третиране на тежки рани, до известна степен.

Действа върху хора, всички опитни животни и върху гръбначни като цяло. Не действа върху нито едно безгръбначно.

ТЕОРИИ ЗА ПРИНЦИПА НА ДЕЙСТВИЕ: Няма.

ОГРАНИЧЕНИЯ НА ИЗПОЛЗВАНЕ: Много рани са твърде тежки, за да може Медик да подейства навреме и да предотврати фаталния изход.

ПОЯВА ОТ ПРОЛОМА: 24 януари 1991 г., 14:50.

ФИЗИЧЕСКИ ДАННИ: Дубльор е с маса 7,85 кг. Дължина 18,2 см, височина 5,1 см, ширина 5,1 см. Черен и жълт, прилича на голям фенер с квадратно тяло и две лещи в двата края.

ФУНКЦИЯ: Когато се включи, Дубльор излъчва дискретни конуси светлина от двата си края. Жълта от жълтата част и ултравиолетова от черната. Двата конуса излизат навън от лещите и прекъсват рязко на разстояние малко повече от 1,5 м.

Всичко, намиращо се в обхвата на жълтия лъч за повече от 3,44 секунди, се клонира физически, като копието се появява в ултравиолетовия лъч. Създаването на копието е почти моментално, времето от началото до края не превишава два кадъра цифрово видео, или по-малко от 0,066 секунди.

Физическата идентичност на клонинга с оригинала е съвършена, вероятно до атомно ниво. Това бе демонстрирано с клониране на лаптоп. Копието работеше безупречно и съдържаше същия софтуер като оригинала. Могат да се копират също така химически съединения и процеси. Клонираните куршуми поразяват като нормалните. Клонираната храна, поета от опитни животни, не дава нежелани странични ефекти. Бе направено копие на горяща запалка „Зипо“, заедно с пламъка.

ТЕОРИИ ЗА ПРИНЦИПА НА ДЕЙСТВИЕ: Няма.

ОГРАНИЧЕНИЯ НА ИЗПОЛЗВАНЕ: (1) Не действа върху повечето единици от Пролома. До [16 ноември 2008 — последно осъвременяване] са клонирани успешно само [5] типа единици — Единица 0001 (Тежък парцал), Единица 0004 (Чиреп), Единица 0012 (Тапа), Единица 0028 (Рееща се жица), Единица 0051 (Инерционна талпа).

(2) Живи тела могат да се клонират, но при всички досегашни експерименти клонингът е мъртъв. Аутопсиите не са в състояние да определят някаква специфична причина за смъртта. Оригиналите (поради етични причини са използвани само мишки и плъхове) не са подложени на вредно въздействие. В Тангента е установено решение никога да не се одобрява клонирането на човек.

Когато Травис привърши с четенето, Пейдж отвори лаптопа си и го обърна към него.

— Това е запис на опит с последната единица, с която разполага Пилгрим. Предметът не е точно уникален. През годините пристигнаха четири такива. Той притежава само един. Не е като Шепот, но е силен по свой начин.

Отвори видеофайл и го пусна. На екрана се появи гола бяла стая с метална клетка, не по-голяма от единична килия за пияници в ареста на някое затънтено полицейско управление. В кадър се появи оплешивяващ мъж около четиридесетте, държеше оранжев куб със страна десетина сантиметра. Върху куба имаше изписани с черно символи, но бяха твърде далеч от обектива, за да се различат ясно. Нямаше значение — Травис виждаше, че писмеността е различна от странните драсканици, които беше прочел на стената в офиса на Пейдж. И със сигурност не беше на английски.

— Четвърти октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста — каза оплешивяващият мъж. — Видеодемонстрация на единица нула две нула пет, Арес.

Човекът влезе в клетката с куба, затвори вратата и я заключи отвътре. После започна да работи по куба, да мести символите по повърхността му и да ги подрежда. Камерата даде по-общ план и показа група хора, седнали на столове около клетката; най-близкият бе на около три метра от нея. Мъже и жени, на възраст между двайсет и четиридесет. Облечени неофициално. В тях нямаше нищо особено, само дето бяха малко напрегнати. Нещо щеше да се случи и те го знаеха.

Мъжът в клетката приключи с работата си върху куба. Предметът внезапно блесна с ярка светлина, която освети образа и накара стаята да изглежда по-тъмна. В същия миг всички с изключение на трима от седящите се обърнаха рязко и изгледаха мъжа в клетката с нещо като изненада.

После скочиха като един и се втурнаха към него като бейзболисти, тичащи презглава да надбягат противника. Стигнаха до клетката едновременно, мъчеха се с всички сили да се доберат до човека вътре. Ръце се протягаха между прътите. Ръце сграбчваха стоманата и я разтърсваха. Някои от нападателите отстъпиха назад и нанесоха силни ритници по ключалката на вратата. Ако успееха да стигнат до оплешивяващия, със сигурност щяха да го разкъсат на парчета. Нямаше място за съмнение.

От движенията им ясно личеше, че целта им не е самият куб. Не искаха да го унищожат, нито дори да го вземат; реакцията им бе насочена към мъжа, който го държеше. Някои клякаха и се мъчеха да го хванат за краката. Други се покатериха върху клетката и мушнаха ръце между прътите с надежда да се доберат до главата му. Искаха да го убият. Нищо друго.

Но ако се изключи яростта им, действията им бяха изненадващо нормални. Нищо не показваше, че хората са контролирани като безмозъчни марионетки или са доведени до някакво животинско състояние на ума. Нищо подобно. Бяха просто изключително вбесени, изцяло съсредоточени върху целта си. Ако не друго, умовете им бяха по-ясни заради притока на адреналин. Пред очите на Травис двама от тях се посъветваха, след което единият извади ключове за кола и се опита да отключи с тях.

Мъжът в клетката само се взираше в ордата около себе си, поразтърсен от ставащото, но в никакъв случай изненадан. Точно като ихтиолог в клетка против акули.

Травис загледа тримата, които бяха останали по местата си. Те се намираха най-далеч от клетката. И най-далеч от оранжевия куб. Предметът сякаш имаше обхват на действие и те бяха непосредствено извън него. Един от тях вдигна очи, привлечен от някой извън кадър. Кимна в отговор на нещо, стана и направи само една крачка към клетката. Погледът му изведнъж стана жесток. Челюстта му се стегна. Секунда по-късно вече тичаше към плешивия и се набута в множеството.

Видеозаписът свърши.

Известно време Травис продължи да се взира в екрана, после погледна Пейдж и попита:

— Какво е писано за това чудо? Че вбесява хората ли?

— Свързано е по някакъв начин с Р-комплекса — каза тя. — С рептилоидната основа на мозъка, откъдето идват реакциите от типа „бий се или бягай“. Където се поражда яростта. Кубът прави две неща. Първо, набелязва всеки в рамките на няколко крачки около себе си като цел. После въздейства върху всички останали в радиус шест метра от себе си, увеличава агресивността им до максимум и ги насочва срещу целта.

— Обзалагам се, че някой в Бордър Таун е научил това по трудния начин — отбеляза Травис.

Пейдж кимна и извърна поглед. Травис реши да не я разпитва за подробности.

— Случайно да е излизало нещо хубаво от Пролома? — попита Травис. — Моментален генератор на кученца, нещо от този род?

Пейдж успя да се усмихне.

— Не всичко е лошо. Ако оцелеем през следващите трийсет и шест часа, ще ти покажа някои от хубавите неща.

Някъде над Гренландия Травис отпусна облегалката назад и се опита да си почине. След няколко минути вече спеше.

Пейдж го гледаше.

След малко се усети и извърна очи, макар че в помещението нямаше никой, който би могъл да я види.

Не беше сигурна какво чувства към него. И с пълни основания — в момента чувствата й бяха пресилени до крайност. Този човек я беше спасил от най-ужасното нещо, което бе преживявала, бе се появил изневиделица, с гръм и трясък, след което я бе носил повече от двайсет и пет километра до безопасно място. Спомените й от пътуването през планините, преди напълно да изгуби съзнание, се състояха от кратки моменти на пробуждане. Идваше на себе си в ръцете му, носена като дете. Това беше отвратително — да не може да се държи на крака, след като години наред бе тренирала тялото си според стандартите на специалните части. Но имаше и нещо друго и нямаше начин да го отрече — в същото време й беше хубаво да я носят. Ирационално хубаво, на някакво първобитно ниво, сведено изцяло до уязвимост и сигурност. Той просто я беше накарал да се чувства в безопасност.

А после го целуваше. Господи, защо го беше направила? Нямаше реална необходимост от това — той вече беше изиграл ролята достатъчно добре, поне що се отнася до хеликоптера. Сега й се искаше да припише случилото се на делириума, но фактът бе, че точно в онзи момент бе съвсем на себе си. Вятърът от вертолетни перки се оказа много ефективен будилник.

Отново го погледна. Дълбоко заспал, слънчевите лъчи осветяват гърдите му, сенките от гънките на ризата му се движат от дишането.

Не, определено не се доверяваше на чувствата си. Само преди няколко часа бе видяла историята на живота му на екрана на компютъра си и я бе приела като ритник в корема, а веднага след това се хвана, че търси начини да го оправдае, да не го вини за онова, което беше направил, за онова, което е бил в далечното си минало. Беше цяло чудо, че не каза всичко това на глас и не се изложи пред собствените си хора.

И всичко това бе наложено върху нещо, с което изобщо не искаше да се захваща.

Баща й.

Не беше плакала. От първоначалната й реакция на поляната. Беше се опитала. Беше се опитала поне да го приеме, да се убеди, че наистина се е случило. Засега не се получаваше. Беше твърде голямо, бе станало твърде скоро, просто не можеше да долови размерите му.

Щеше да му дойде времето. Нямаше защо да пришпорва нещата.

Засега реши и тя да подремне малко. Стана и излезе, за да си намери друго спокойно място.

Травис усети някой да разтърсва рамото му. Беше ли спал изобщо? Сякаш не. Отвори очи и видя стоящата над него Пейдж. Светлината от лампите на тавана образуваше ореол около нея. Тъмнината навън се нарушаваше на всеки няколко секунди от сигналните светлини на крилото.

— Кацаме след пет минути — каза Пейдж.

Травис кимна. Тя излезе, за да говори с някого в коридора.

Самолетът се спускаше стръмно и разкриваше добър изглед към целта им — базата на швейцарските ВВС в Мейринген. Пистата се врязваше по обезпокоително познат начин между планинските хребети.

След десет минути Травис излезе от намиращата се на нивото на пистата врата. Звездите сияеха ярко над планините.

Очакваше ги хеликоптер — по всяка вероятност „Чинук“ — с две перки, които вече се въртяха на празни обороти. Екипът прехвърли екипировката и след пет минути отново бяха във въздуха и летяха на север към Цюрих и онова, което ги очакваше на Театерщрасе 7.

22.

Цюрих се приближаваше до онова, което си бе представял Травис.

Седеше до Пейдж в последния джип от колоната, пътуваща към центъра на града. Под черното небе изчистените линии на вековните сгради се спускаха начупено към реката. Долу пред тях над ниските каменни блокове покрай брега се стелеше мъгла и сивите й призраци пълзяха по крайречните улици. Колоната навлезе в нея малко преди да завие наляво по Театерщрасе.

Напред и отдясно се появи девететажна сграда, издигаше се направо от водата и заемаше няколко пресечки. Пейдж и останалите в колата реагираха при вида й, макар и почти неусетно. Пръсти несъзнателно пристягаха ремъците на бронираните жилетки. Стискаха ложи на карабини. Барабаняха по облегалки.

Отделението оператори бе сложило екипировката си на борда на хеликоптера. Травис не беше попитал дали са се сетили и за него. Бяха. Освен бронежилетката той имаше и миниатюрен предавател в ухото — микрофон и приемник едновременно, който винаги бе включен и свързан с останалите от екипа. Бяха му дали и оръжие. Карабина, подобна на техните. Същата като онази, с която вече беше убил, докато клечеше над калната дупка в Аляска.

Пейдж се обади по мобилния си телефон в Бордър Таун за нова информация. Правеше го на всеки пет минути, откакто бяха кацнали в Мейринген. Точно в този момент на девет хиляди метра над Цюрих кръжеше АУАКС. Шест щурмови хеликоптера бяха в готовност на площадки по хребетите източно и западно от града. Зад тях кръжаха изтребители F-18, готови да унищожат всеки неидентифициран летателен апарат, дръзнал да приближи на осемдесет километра от Цюрих. Всяка пътна камера на километри наоколо имаше специално филтрирани обективи, които премахваха отблясъците от предните стъкла и можеха да снимат с висока резолюция пътуващите в колата дори през нощта. Камерите бяха свързани със система, способна да разпознае Арън Пилгрим и неколцина от известните му сътрудници. Три отделения от берлинския клон на Тангента бяха на разположение в пълна бойна готовност, готови да предприемат мерки при евентуалната им поява.

Травис виждаше, че нищо от това не вдъхва увереност у Пейдж.

Отвън сградата беше прекрасна. Стара каменна фасада, устремена към небето. Калдъръм по пътеката. Ограда от ковано желязо блестеше в мъглата, уловила светлините на града.

Отвътре мястото приличаше на дом на маниак, който не може да мине покрай магазин за стари компютри, без да изкупи цялата стока — и който го е правил поне няколкостотин пъти. Травис не се оправяше много с компютрите — не си бе купил през годината, откакто отново стана част от свободния свят, а последния път, когато бе виждал такава машина, преди да влезе зад решетките, терминът „електронна поща“ все още не беше неразривна част от популярната култура. Беше виждал впечатляващото оборудване на брат си за домашния му бизнес и бе влизал няколко пъти в интернет от библиотеката на Феърбанкс. С това опитът му се изчерпваше. Но дори един поглед към интериора на Театерщрасе 7 му бе достатъчен да разбере, че дори да е опитен потребител, това изобщо няма да му помогне. Дори инженерите на суперкомпютри биха се затруднили. Нямаше съмнение, че Тангента е довела тук най-добрите си специалисти.

Още от фоайето на партера, където стояха на пост шестима от друго берлинско отделение, цялото вътрешно пространство, от стена до стена и от пода до тавана, бе изпълнено с жици, конзоли, кабели и устройства, които Травис изобщо не познаваше. Същинска джунгла от платки, осветена отвътре от своя собствена галактика мънички индикаторни лампички. Тук-там по стените и тавана имаше вентилатори, насочени към някой особено гъст участък жици — въртяха се с пълна скорост сигурно от години. На други места тихо бръмчаха климатици — топлият въздух се извеждаше по метални тръби към външните стени.

— Не сте ли спирали тока, откакто сте овладели това място? — попита Травис.

— О, не — отвърна Пейдж.

Каза го така, сякаш я беше попитал дали й се е случвало да жонглира с бръсначи. В отговора й обаче имаше и нещо повече. Травис остана с впечатлението, че скоро ще разбере какво точно, затова не попита.

— Сградата се захранва от градската мрежа, но има и генератори, достатъчно мощни за всичко тук. Включваха се на два пъти по време на аварии. За щастие.

Тръгнаха през фоайето към стълбите. В закътаното място под тях Травис видя нещо, което не съответстваше на останалата обстановка. Приличаше на малко ателие на художник — изправен край стената триножник, няколко празни платна и пръснати в ъгъла туби маслена боя, покрити с прах.

— Това пък какво е?

— Нищо, доколкото можем да преценим — отвърна Пейдж. — Може би вехтории от онзи, който е притежавал сградата преди Пилгрим.

Електронната джунгла продължаваше и нагоре по мраморните стъпала и се виеше по шпинделите на парапета. Свободната пътека позволяваше да се движат само в колона по един. Пейдж тръгна първа, следвана плътно от Травис.

На всеки етаж от стълбите тръгваха по няколко подобни тесни пътеки. Каквато и роля да бяха играли по времето на Пилгрим, сега вършеха работа на Тангента. Травис забеляза, че повечето водят към външните стени и вървят покрай тях, като позволяват достъп до прозорците, на няколко от които имаше снайперисти и наблюдатели.

На третия етаж Пейдж поведе групата по едно от разклоненията. Минаха покрай три снайперистки поста. След това пътеката отново се насочи навътре, към плетеницата кабели, силиций и примигващи лампички. Накрая се озоваха на нещо като полянка — кръгло празно пространство с диаметър около шест метра. В центъра му имаше стоманена кутия с размерите на нощно шкафче. Дебел сноп увити жици се спускаше от балдахина отгоре и влизаше в кутията през дупка в капака. Самият капак беше заварен.

Пейдж отстъпи настрани от пътеката, но само колкото да му позволи да вижда. Продължаваше да му препречва пътя и Травис не можеше да излезе от тунела и да приближи стоманената кутия.

— Никога не се доближаваме повече до това нещо — каза тя. — Първият оглед на мястото ни показа, че трябва да сме предпазливи. В сградата има общо пет подобни кутии. Така и не сме се опитвали да ги отворим.

— Просто ви се е изчерпало любопитството, а?

Пейдж се усмихна мрачно.

— Да. Освен това са поставени върху везни, които са достатъчно чувствителни, за да реагират и на най-малката промяна в разпределението на тежестта. Достатъчно е да поставиш ръка върху или отстрани на кутията, за да се случи нещо лошо. Същото нещо би се случило и ако спре токът.

Травис не каза нищо. Погледът му се спря върху тънката черна подложка под кутията — от нея се виеха тънки жици и се губеха в джунглата.

— Върви след мен — каза Пейдж. — Движи се точно така, както го правя аз. Не приближавай кутията повече от мен.

Тя излезе на открития участък и започна да го заобикаля покрай външната стена. Стена от жици. Травис я последва. Пейдж на два пъти посочи кабелите на подложката. Травис нямаше нужда да му ги показват, но разбираше, че Пейдж трябва да го направи.

След малко стигнаха отсрещната страна и Травис видя онова, което бе очаквал. Върху задната стена на кутията и по пода около нея, едва различими от мигащите светлинки, имаше безброй драсканици като онези, които бе видял на снимката на стената на Пейдж. В действителност се оказа, че текстът е с размерите на вестник и на пръв поглед му се стори, че само прочитането му ще отнеме около половин час.

Секунди по-късно разбра, че греши.

Беше едно-единствено изречение, изписано многократно, сякаш от маниак. Имаше сигурно хиляда варианта, във всички посоки, но думите бяха едни и същи. Текстът гласеше:

Прочете го на Пейдж и й каза, че се повтаря. Тя реагира със смес от объркване и тревога, като човек, който е бил изненадан и запратен във възможно най-лошата посока.

— И това ли е всичко?

— Това е всичко.

Пейдж погледна към другите, които все още стояха в тунела. Хаслет, може би най-възрастният от екипа агенти, наближаваше петдесетте, вече записваше текста в електронния си бележник.

Травис гледаше Пейдж. През изминалите четири години от Тангента вероятно бяха работили с най-добрите криптоаналитици в света и бяха превъртали драсканиците милион пъти в компютрите си с надеждата да декодират съдържащия хиляда страници текстов файл в някакви смислени данни. А вместо това получават осем думи. И никой не знае какво всъщност означават те.

— Има още четири такива кутии — каза Пейдж. — Да идем при тях.

Дори и да имаше някаква надежда в гласа й, Травис не я долови.

Другите разчистени райони бяха на четвърти, пети, шести и осми етаж. Едни и същи кутии, една и съща обстановка, едни и същи по размер повтарящи се драсканици. Доколкото имаше значение — не кой знае колко, както личеше, — текстовете при всяка кутия бяха различни:

Много преди да стигнат до последната кутия, Травис ясно виждаше реакцията на групата към текстовете като цяло. Както и реакцията на Пейдж. Не му се бе случвало да се натъква на повече отчаяние и безпокойство, събрани на едно място.

— Ела да видиш и последното нещо — каза Пейдж и го поведе обратно към стълбището.

По средата на изкачването към деветия етаж джунглата кабели свършваше. Последните стъпала бяха свободни. В горния край на стълбището имаше площадка три на три метра със стени отляво и отдясно и двойна врата, която осигуряваше единствения достъп до останалата част от етажа. Вратата беше затворена и пред нея стоеше нещо голямо и противно на вид, подобно на застанал на поста си страж.

През малки дупчици в пода под него излизаха същите тънки жици като онези, които бяха свързани с черните подложки под кутиите. Всички се свързваха с нещото на площадката. Около двойната врата се виждаха още подложки, които също бяха свързани с нещото пред тях.

Травис знаеше какво е това, макар никога досега да не бе виждал подобно нещо с очите си, а не вярваше, че онези от филмите приличат на истинските. Наистина не приличаха, но въпреки това го разпозна. Беше с формата на конус, високо колкото пералня, боядисано в убито зелено, с тъмночервена звезда върху него. Едната му страна беше отворена и разкриваше сложна верига и жиците, които се разпълзяваха към всяка подложка в сградата. И най-малкото задействане на подложките щеше да активира устройството.

— Пилгрим определено има връзки — отбеляза Травис.

— Определено — съгласи се Пейдж. — Руснаците никога не са имали точни ракети като нашите, така че философията им е да правят бойните глави по-мощни. Тази конкретно е от СС-18. Основният материал е обогатен уран. Вторичният — тритий. Мощността е около пет мегатона. Достатъчно, за да изпари всичко в радиус трийсет километра.

— Сега вече разбирам защо това място ви изнервя толкова — каза Травис.

Пейдж го погледна и вместо потвърждение той видя в очите й само още безутешност.

— Не, не разбираш — въздъхна тя.

23.

След десет минути Травис и Пейдж стояха до един отворен прозорец на осмия етаж — един от малкото незаети от снайперисти. Останалите от отделението се бяха пръснали из сградата да подсилят отбраната.

Травис се взираше към града. Върховете на околните сгради се издигаха от мъглата като кораби на някаква флотилия. Дълбоко под повърхността уличните лампи хвърляха смътни кръгове синкава светлина, тук-там се виждаха движещи се светлини на фарове, чуваше се остро ехо на стъпки и гласове, думи и изрази на английски. Пияни туристи — единствените хора, будни в Цюрих в три и петнайсет сутринта. Единственото постоянно движение бе сравнително рехаво, по една от главните артерии на няколко километра на запад, която пресичаше реката и се изкачваше към възвишенията на север и юг. Това бе Шосе А41, същото, по което бяха пристигнали.

Дишането на Пейдж издаваше безпокойството й. Напомняше му страха у първата група на Тангента в Аляска, когато забелязаха отпечатъците в калта. Не страхливост. А истински страх. Страх у хора, които не се плашат лесно.

— Наистина си мислех, че имаме шанс — каза тя. — Мислех си, че надписите ще ни кажат какво трябва да направим. И щяхме да го направим, колкото и да е трудно. Не предполагах, че ще стигнем чак дотук и ще си останем с празни ръце.

Погледът й се стрелкаше наляво-надясно над града. Сякаш очакваше всеки миг адът да връхлети отгоре им. А може би наистина щеше да стане точно това.

— Дори не знам какво да правим — каза тя. — Това бе единственият ни ход. Сега… Можем да се махнем, ако решим, но няма значение. Ако Пилгрим постигне целта си, никое място няма да е безопасно. По-добре да останеш, сякаш вършиш нещо, нали? Но ето че не вършим нищо. В сградата има четиридесет и двама снайперисти, но няма да успеем да го забавим и за минута. Не и след като пак разполага с Шепот. Той ще знае какво да направи.

Последва дълго мълчание. Цюрих лежеше притихнал в нощта около тях.

— Какво може да е по-лошо от атомната бомба горе? — попита Травис.

Тя го погледна, сякаш му бе благодарна, че й дава възможност да говори за нещо различно от задънената улица, в която са се озовали.

— Не мислим, че бомбата е единствената защитна система на това място. Дори не смятаме, че е основната защита.

Травис зачака обяснението.

— Целта на бомбата е очевидна — каза тя.

— Да не се отварят кутиите — потвърди Травис. — И деветият етаж.

Пейдж кимна.

— Към тавана на осмия етаж има прикрепени седем датчика, които не ни позволяват да проникнем на горния етаж през него. Същото се отнася и за външните стени. И за покрива. Както и за прозорците. Те са боядисани отвътре. Явно никога няма да разберем предназначението на това място, ако не можем да надникнем в кутиите и на последния етаж, а Пилгрим не иска това, така че… това е. Просто, нали?

— Да — съгласи се Травис. — Но?

— Но не се връзва. Няма логика. Това е като проблема с единствения заложник. Ако похитителят има само един заложник, заплахите му автоматично стават безсмислени, защото той много добре знае, че ако убие заложника, ще остане без нищо. Зная, че непрекъснато се взимат единствени заложници, но онези, които го правят, са идиоти. Пилгрим съвсем не е идиот, както се досещаш. Няма начин да остави тази сграда защитена единствено от нещо, което всъщност не би искал да използва. От нещо, което би унищожило онова, от което зависят всичките му амбиции. Не ме разбирай погрешно. Бомбата ще се взриви, ако направим нещо, което да я задейства. Но Пилгрим очаква от нас да сме внимателни. Предполагам, че очаква и още нещо. Нещо, което би трябвало да очаква в името на предпазливостта.

Травис се замисли и разбра.

— Би разбрал, ако се появи поне една възможност Тангента да намери начин да заобиколи бомбата с помощта на някоя единица от Пролома, появила се много след като е напуснал Бордър Таун.

— Именно. Нещо, което може да се е появило и вчера. Или някой друг ден. Никога не би могъл да разбере дали внезапно не сме се сдобили с някакво ново устройство. Което да ни позволява да гледаме през стени. Или да минаваме през стени. Или пък да превръща обогатения уран в калай. Кой може да знае, нали?

Травис не си направи труда да попита дали наистина не се е появило подобно нещо. Явно не беше, но доводът й си оставаше основателен.

— Ако Пилгрим е бил достатъчно предпазлив, за да разположи из сградата датчици и атомна бомба, то би трябвало да прояви същата предпазливост и да осигури допълнителна защита.

— Заложник, който може да се жертва. Някой, когото може да жертва без опасения. И именно това ме плаши. Мисля си, че дори да успеем да разгадаем това място и да се опитаме да го обезопасим, ще се натъкнем на тази втора защитна линия, каквото и да представлява тя. — Пейдж се загледа над мъглата. Реката, която бе само смътно сияние на фона на осветените улици, се виеше на северозапад. — Но предполагам, че с нищо не сме се доближили до натъкването на този проблем.

Извърна се от прозореца и впери поглед в него. Очите й, колкото прекрасни, толкова и измъчени, отразяваха отблясъците от мъглата.

Травис я гледаше. Гледаше я как се опитва да сдържи отчаянието си и успява само донякъде. Изглеждаше така, сякаш й се иска да разкъса висящите около тях жици.

В главата му се появи въпрос. Не беше сигурен дали има значение, но имаше чувството, че е важен.

— Щом сте се добрали до Шепот преди четири години, защо е трябвало да го качвате на самолета миналата седмица? Не би ли трябвало да го държите на сигурно място в Бордър Таун?

Отчаянието в очите й стана още по-голямо.

— Беше там. И през всичките тези четири години се опитвахме да получим отговори от него. Мъчехме се да го накараме да ни разкаже за това място. — Пейдж поклати глава и стисна зъби. — Направо е вбесяващо. Не можеш просто да го принудиш да ти помогне, ако самият той не смята, че се нуждаеш от това. А разполагаш само с няколко секунди, преди светлината да се промени и Шепот да се опита да те овладее. Някои предложиха да оставим някой да се опита да го овладее, както е направил Пилгрим. Сигурно можеш да си представиш как мина гласуването при тази главоблъсканица.

Травис успя да се усмихне.

Някъде навън се чу звук на пръсната в бетон бутилка. Мъглата размиваше разстоянието — можеше да е както на една пряка оттук, така и на пет. Разсмяха се мъже и гласовете им отекнаха между сградите.

— В Бордър Таун намерихме стар бележник на Пилгрим — продължи най-сетне Пейдж. — Преди да избяга през деветдесет и пета, той се е погрижил да унищожи всичките си файлове, целия си труд върху Шепот. Но явно години преди това е оставил този бележник в лабораторията и го е изгубил. Един от хората ни го намери в купищата архиви през деветдесет и осма. По-голямата част от съдържанието му е безполезна. За провалени лабораторни тестове, прекратени проучвания и тъй нататък. Едно нещо обаче изпъква. Оставил е бележка за един комплекс в Япония. През деветдесетте той бе само проект. До пълното му изграждане имало десет-петнайсет години. Става въпрос за Големия адронен ускорител. Имай предвид, че ускорителите на частици са специалността на Арън Пилгрим. Той е един от най-добрите на Земята в тази област. И тъй, в бележника има пет страници изчисления, завършващи със заключение, оградено в червено — когато ускорителят бъде завършен, не би било зле да се направи опит Шепот да бъде поставен точно в интерактивната точка и да се обстреля. Пилгрим смята, че това можело да подейства като превключвател… но само за самоубийствената страна на Шепот, не за интелекта му. Което означава, че можеш да получиш само добрата част, без лошата.

Изписаното на лицето й съжаление бе толкова голямо, че му бе трудно да я гледа.

— Големият адронен ускорител заработи миналия месец — каза тя. — Трябваше да опитаме. При успех щяхме да получим идеално познание за всичко. Как да лекуваме всяка болест на света. Как да използваме всички единици от Пролома, за които нямаме представа какво вършат. И най-важното, как да неутрализираме тази сграда, да унищожим оръжието, преди Пилгрим да има възможност да го използва. Трябваше да опитаме и имахме всички причини да действаме колкото се може по-скоро. В зоната на поражение на тази атомна бомба живеят четиристотин хиляди души, а е достатъчно само някоя мълния да изключи тока за няколко секунди или голям товарен камион да се блъсне в сградата, за да се задействат датчиците. Какво трябваше да направим, да наредим на цял Цюрих да се евакуира ли? — Съжалението вече навлажняваше очите й. — Така или иначе, всичко се оказа напразно. Направихме опита в ускорителя, точно както го е описал. Без резултат.

— Може пък да е очаквал, че ще намерите бележките и ще отнесете Шепот дотам и обратно, след като ускорителят заработи — предположи Травис.

Тя горчиво повдигна вежди.

— Може би.

— И го е оградил в червено, а?

Тя го погледна. Очите й се присвиха.

— Да. И какво?

— Всичко в бележника ли си огражда по този начин?

— Не. Какво намекваш? Че го е планирал ли? Преди толкова много време? Че го е оградил само за да налапаме въдицата?

— Не зная — каза Травис. Наистина не знаеше.

— Невъзможно — отсече Пейдж. — Водил е тези записки преди петнайсет години, много преди да напусне Бордър Таун. Никой не би могъл да планира толкова дългосрочно. И защо? Защо му е да планира Шепот да попадне в ръцете ни часове преди да задейства това тук, и да си го върне четири години по-късно?

— Не зная — отново каза Травис.

Но нещо в думите й не пасваше. Имаше проблем. Просто не можеше да го посочи.

Пейдж бе извадила електронния си бележник. Травис го посочи с очи. Петте реда все още се четяха на екрана.

— Мога ли да ги погледна?

Тя му подаде устройството.

Думите не означаваха нищо за него. Нито пък за нея. Нито пък за когото и да било, както изглежда. Веднага след като ги записа в бележника си, Пейдж ги бе пратила в Бордър Таун, където имаше представители на най-умните хора на света. Бяха минали вече петнайсет минути, а никой не я бе потърсил по телефона.

— Може и да съм най-неквалифицираният в тази част, но мисля, че тези редове са глупости — каза Травис. — Не ми пука колко е умен онзи тип, но ако е писал бележки за себе си, те щяха да са по-ясни от това. Ако в изреченията има някакво значение, то не е буквално. А нещо друго.

— Съгласна — отговори Пейдж. — И какво е то?

Травис можеше само да свие рамене. Гледаше мъничкия екран. Може би в момента изражението му бе същото като нейното преди малко.

И тогава светлините на Цюрих изгаснаха.

24.

Миг по-късно Пейдж вече беше извадила телефона си и питаше някого какво става. По слушалката в ухото си Травис чуваше снайперистите на долните етажи да докладват за обстановката. Засега всички бяха добре.

Надвеси се над перваза. Токът бе спрял най-напред в района около Театерщрасе 7, а няколко секунди по-късно последваха и останалите части, докато градът не потъна в мрак. Пред очите му отделните квартали, продължаващи по долината и нагоре по склоновете, угасваха един след друг, докато не останаха единствено фаровете на автомобилите по А41 и отделни разпръснати светлини в града. Очите му привикнаха почти незабавно с тъмнината и Травис отново различи мъглата, този път осветена не отдолу, а отгоре, от изгрялата непълна луна. Мъглата улавяше сребристосинята светлина и открояваше монолитните форми на издигащите се от нея черни притихнали сгради.

Пейдж разговаряше с някой в Бордър Таун, откъдето се бяха свързали с трите берлински отделения, разположени около Цюрих. Никой не беше засякъл неприятели. Завърши разговора и погледна Травис. Осветяваше ги единствено екранът на електронния й бележник, който все още бе в ръката на Травис, и смътното сияние на малките лампички, примигващи като животински очи в джунглата кабели около тях. Токът на Театерщрасе 7 бе спрял за по-малко от секунда. Непрекъсваемото резервно захранване явно бе от онези рядко срещани неща, които наистина оправдаваха името си.

— Каквото и да стане, ще стане всеки момент — каза Пейдж. Опитваше се да говори спокойно. Не се справяше особено добре.

Навън в прозорците на малцината будни в този час започнаха да се появяват слаби светлинки. Свещи или фенерчета.

— Нали знаеш, не е нужно да оставаш тук — каза Пейдж. — Направи, каквото те помолихме. Ако искаш да се махнеш, можеш да си вървиш.

Травис я изгледа за момент, после отново се обърна към града.

— Зная. — Но не понечи да последва съвета й.

Стори му се, че с периферното си зрение я вижда да се усмихва. Пейдж се опря на перваза до него.

— Когато наистина стане безнадеждно, можем да направим едно нещо, за което Пилгрим най-вероятно не се е досетил. А и дори Шепот да го предупреди малко преди това, няма да има как да ни попречи.

Тонът и безжизненият й поглед казаха на Травис какво има предвид.

— Можем да взривим бомбата — каза той.

— Да. Можем да взривим бомбата.

— Не мисля, че местните ще го приемат добре.

— Ще го преживеят. За около една хилядна от секундата. Може да се окаже и разсъдлив ход за света като цяло.

— Ако дългосрочните планове на Пилгрим са достатъчно лоши.

Тя се изсмя, но смехът й прозвуча кухо, като от празен ковчег.

— Сигурна съм, че са достатъчно лоши.

Травис обмисли ситуацията. Можеше да приеме, че Пейдж е права, че здравата са загазили, но логиката нещо куцаше. Нима Пилгрим не рискуваше да изгуби всичко вложено в тази сграда, ако атакува сега? Всеки метод за елиминиране на тези повече от четиридесет снайперисти по прозорците би трябвало да прибягва до някакво насилие, а то можеше да задейства свързаните с атомната бомба датчици.

Но Шепот би трябвало да разбира това. И да намери някакво решение на проблема. Каквото и да е. Може би атаката щеше да е с няколко кутии нервнопаралитичен газ, изстреляни от няколко преки оттук. Така можеха да се обезвредят всички в сградата, без да се задейства нито един микрочип. Сигурно имаше хиляда подобни хитри трикове, ако не и повече. И Шепот би трябвало да ги знае всичките.

Навън се чу писък. Мъжки глас. Травис видя как Пейдж трепна, въпреки че писъкът премина в пиянски смях и някой друг, също през смях, каза на мъжа да си затваря устата. Първият продължи да вика и да пита кой е изключил шибаното осветление.

— Не остава още много — каза Пейдж.

Грешеше. Мина повече от половин час, без да се случи нищо. Няколко линейки минаха през града с изключени сирени, но с примигващи през мъглата лампи. Травис си помисли за пациентите на домашно лечение, чиято животоподдържаща апаратура е спряла. Някъде на изток, зад ъгъла, се виждаше ярка светлина. Най-вероятно някоя сграда се захранваше от генератор. Сигурно болница — линейките идваха и заминаваха в тази посока.

Пейдж звъня още няколко пъти в Бордър Таун, разговаря с берлинските отделения около Цюрих и кръжащия високо над града АУАКС. Стана четири сутринта и засега всичко беше добре. Снайперистите от долните етажи продължаваха да докладват на кратки интервали. Бяха си сложили очила за нощно виждане, за да различават човешките тела през мъглата, и съобщаваха за появата на всеки пешеходец в радиус две пресечки от сградата.

— Не разбирам — каза Пейдж. — Какво чака Пилгрим?

Отново онова усещане за прашката. Всяка изминала минута го нагнетяваше все повече.

Предимно се взираха в нощта, но от време на време той, тя или двамата едновременно поглеждаха редовете на екрана на електронния бележник. От Бордър Таун се бяха съгласили с мнението на Травис — че изреченията са пълна безсмислица, поне на пръв поглед.

— Сигурно имаш поне няколко предположения — каза Травис.

Пейдж вдигна очи от бледото сияние на екрана и се усмихна.

— Нямам, честно.

— О, нямах предвид текста — каза той. — А оръжието. За четири години Тангента би трябвало да е излязла с едно-две предположения за това какво прави то. Ако не с изучаване на всички тези жици, то с обмисляне какво би трябвало да направи Пилгрим, за да ви елиминира. Би трябвало да компрометира защитата на Бордър Таун, нали? Налага се да го направи по някакъв начин, оттук, от няколко хиляди километра.

— Имаме няколко предположения — отвърна Пейдж. — Всички се въртят около идеята, че тази сграда е някакъв вид предавателна антена, която може да се прицели в Бордър Таун дори от такова разстояние. Друг е въпросът какво може да прави. Може би убива хората, но оставя всичко друго непокътнато, подобно на действието на неутронната бомба. Или предизвиква реакции в специфични материали по начин, който би блокирал защитата на Бордър Таун за известен период. Това е едната група възможности.

— А другите? — попита Травис.

— Има само една друга.

— И каква е тя?

— Че оръжието няма нищо общо с овладяването на Бордър Таун. Ние приемаме, че планът му е такъв, защото е напълно логично действие. Бордър Таун ще стане най-голямото му преимущество, ако успее да го постави под свой контрол, както и най-голямата пречка, ако не го направи. Плюс самия Пролом. Естествено, той би искал да сложи ръка и на него. Логически всичко се връзва. Но кой знае? Може пък да не се ръководи от логика. Така че е възможно оръжието да предизвиква нещо катастрофално за целия свят. Може да е в състояние да избие деветдесет и девет процента от хората и да остави пръснато малко население, което лесно може да се контролира.

— Струва ми се, че си по-склонна да приемеш втората възможност — отбеляза Травис.

Пейдж погледна надолу към забулилата града мъгла.

— Има доказателства за това.

Травис я зачака да продължи.

— Знаем, че Пилгрим е купил това място през деветдесет и пета, само няколко месеца след като е напуснал Бордър Таун. През следващите години в Цюрих започнали да стават странни неща, продължаващи и до днес. Броят на самоубийствата се утроил. Домашното насилие скочило четири пъти. Някои редки форми на рак започнали да се срещат между пет и седем пъти по-често. Разбира се, видяхме всичко това в ретроспекция, след като намерихме това място преди четири години. По-убедително е, когато отбележиш местата на всички инциденти на карта и видиш как се разпределят около сградата. Може би няма да го забележиш, ако не го търсиш нарочно… но когато го видиш, ще разбереш, че не си въобразяваш. Театерщрасе седем вече прави нещо. Някаква миниатюрна пилотна версия на онова, което ще направи на света, ако Пилгрим успее да натисне копчето.

Травис задържа погледа й за момент, след което отново се загледа в мрака. Поредната линейка се движеше мълчаливо в мъглата покрай отсрещния бряг.

— Ако се стигне дотам, наистина ли ще се решите да взривите атомната бомба горе?

Пейдж дълго не отговори, но когато го направи, в тона й нямаше и капка колебание.

— Да.

— В такъв случай, имам една идея — каза Травис.

25.

— Кажи я — каза Пейдж.

— Първо трябва да науча нещо. — Травис погледна към плетеницата кабели зад тях. — Тангента е проучила всичко достъпно от това оборудване до последния милиметър, нали?

— Всяка връзка, всеки процесор, всеки прекъсвач. Всичко.

— Има ли жици, които не са включени?

Тя не го разбра.

— Иначе казано, на някой от етажите случайно да има някое ъгълче, което да изглежда така, сякаш е недовършено? Висящи свободно жици, разхвърляни платки, инструменти на пода? Нещо подобно?

Пейдж поклати глава.

Травис се замисли за момент.

— През две хиляди и пета е бил на три часа от активирането на това място, когато Тангента се е появила.

Тя кимна.

— На три часа от активирането, защото му е трябвало толкова време, за да довърши работата си, нали?

— Да, предположението винаги е било такова.

— Недовършената работа не е в тази плетеница, която можем да видим, петте стоманени кутии вече са сложени на мястото си, значи би трябвало да е приключил с тях. Така че остава деветият етаж, зад затворената врата. Три часа недовършена работа, там горе.

Тя кимаше. Травис прие, че Тангента отдавна се е сетила за това.

— Къде беше Шепот, когато превзехте сградата?

— На седмия етаж, в екраниран контейнер.

Травис се замисли и се опита да възстанови наум случилото се. Да види всичко от гледната точка на Пилгрим в деня, в който са го принудили да се махне оттук. Този мисловен процес — да проследиш нечии ходове, да влезеш в главата на другия — бе познат, все едно да си сложиш бейзболна ръкавица, която не си използвал почти две десетилетия. Точно в това го биваше навремето, въпреки мотивацията му.

— Добре, сега е седемнайсети май две хиляди и пета — каза той. — На Пилгрим му трябват три часа да завърши оръжието си. Работи върху него. Знае, че Тангента е наблизо, защото през последните седмици сте се добрали до някои от хората му. Явно няма представа, че сте се задействали в буквалния смисъл, тъй като в такъв случай щеше да се махне още по-рано. Което означава, че в момента не е използвал Шепот, в противен случай е щял да бъде предупреден от него. И е доста вероятно наистина да не го е използвал. В края на краищата, изграждал е това място в течение на десет години и е бил толкова близко до завършването му, че сигурно е знаел всичко, което е оставало да се направи.

— Добре — каза Пейдж.

— И тъй, той е на деветия етаж и работи. Шепот е на сигурно място в контейнера си на седмия етаж. Какво прави Пилгрим, след като го предупреждават, че след две минути Тангента ще нахълта тук?

— Явно затваря вратата на девети етаж, слага датчиците и бяга.

— Значи си губи времето да направи това, но не спира само за няколко секунди на седмия етаж, за да прибере Шепот? Онова, което е по-важно за него от собствените му сетива?

— Да, знаем, че това не пасва — съгласи се Пейдж. — Именно затова не смятаме, че се е намирал на деветия етаж, когато са вдигнали тревога. Мислим, че е бил на първия по една или друга причина. Кухнята е там, единствената работеща тоалетна също.

— Това е още по-трудно за вярване — каза Травис.

За първи път от началото на разговора Пейдж изглеждаше несигурна. Зачака го да продължи.

— Той е на първия етаж. Обаждат му се. Мамка му, от Тангента идват. Толкова са близо, че дори още сега да се втурне навън, могат да го спипат. Просто няма време да тича седем етажа нагоре за Шепот. Така че прави най-трудното, което му се е налагало някога. Оставя Шепот и бяга.

— Именно.

— Тогава защо вратите на деветия етаж са затворени и датчиците са по местата си?

Пейдж сви рамене.

— Явно го е направил, преди да слезе долу. Може да е била стандартна предохранителна процедура. Сигурно винаги го е правел. Запечатвал е всичко всеки път, когато е трябвало да слиза долу, после е свалял преградите. Със сигурност е знаел как да включва и изключва датчиците. Сигурна съм, че и ние бихме могли да разберем с няколко опита, по метода на пробата и грешката — само ако „грешка“ не означаваше изпаряването на цял град.

— Но това не се връзва — каза Травис. — Пилгрим да залоства вратата само за да изтича за минута до тоалетната. Помисли си. Десет години работа. Работа, която ще му даде света или онова, което иска. Остават му три часа, за да завърши всичко. През последните няколко дни сигурно не е правил нищо друго, освен да работи. Може би дори не е спал. Нека позная. В кухнята по всяка чаша е имало петна от кафе. Дори по онези, които не са били за кафе.

Пейдж изглеждаше впечатлена.

— Намерили сте и амфетамини, нали? Не упойваща дрога. Може би нещо предписано.

Пейдж кимна.

— Декседрин. Добро предположение.

— Не чак толкова. Просто няма нищо необичайно. Три години работих в тази насока. Не е толкова дълго, колкото при повечето, но все пак е достатъчно. Достатъчно, за да видиш как един и същи модел се повтаря отново и отново. И е доста идентичен за всички.

— За кои всички?

— За хората, вършещи неща, които не би трябвало да вършат. Хора, чийто живот в общи линии ще приключи, ако ги пипнат. Хора, които не са в положение да се ебават. Съмнявам се, че човек като Пилгрим през последните дни на това място, толкова близо до завършването на труда си, би пропилял пет минути, за да слезе долу, та да си направи сандвич. По-скоро би накарал някой да му го донесе, за да не спира да работи. Каквото и да го е накарало да слезе долу, било е съвсем за кратко и е абсолютно сигурно, че е щял да изгуби повече време да заключи вратата и да активира датчиците, а после да ги деактивира, когато се върне. Не би го направил, ако до завършването на работата му остават три часа.

По очите на Пейдж виждаше, че нито тя, нито никой от Тангента не е подхождал към въпроса от този ъгъл. Може би просто не се бяха намирали под необходимия натиск. Може би не бе имало достатъчно сериозна ситуация като тази, за да се замислят за възможността по начина, по който я разглеждаше Травис.

— Но датчиците са на вратата — възрази Пейдж. — Така че какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ги е сложил така, че да може бързо да влиза и излиза, без да му се налага всеки път да си губи времето с тях. Накрая всяка минута е била безценна. Казвам, че датчиците горе са за заблуда. Можете да отворите вратата и да влезете на деветия етаж още сега, ако искате.

Известно време Пейдж се взира мълчаливо в него, после каза:

— Жиците на датчиците са живи. Проверихме ги за ток.

— Разбира се — отговори Травис. — Направил е всичко така, че да изглежда истинско. Така, че да е невъзможно да се разбере какво е положението.

Отново мълчание. Отново размисъл. Травис я гледаше и много добре си даваше сметка, че не е нужно идеята му да изглежда напълно разумна. Просто трябваше да е не толкова дива като другите възможности, които имаха — в това число и да стоят тук като мишени.

Тя като че ли се съгласи. Извади телефона си и се обади на човека в Бордър Таун, с когото вече бе разговаряла. Обясни идеята. Травис отначало не можеше да определи какво си мисли онзи от другата страна. Секунда по-късно Пейдж каза: „Да, включете ги всички“ и зачака. И продължи да чака. Челото й се смръщи. От другата страна казаха нещо — Травис не успя да разбере какво — и Пейдж рязко пое дъх. Свали малко телефона и погледна Травис в очите.

— Нямаме връзка с нито едно от трите отделения в града.

26.

След секунди стояха пред двойната врата на площадката на деветия етаж. Атомната бомба изпълваше пространството зад тях, боята й блестеше като студена усмивка. Травис чуваше в слушалката си как снайперистите долу докладват. В гласовете им имаше напрежение, което допреди малко липсваше. Бяха в течение с развоя на събитията.

— Искаш ли да си ти? — попита Пейдж и посочи украсените дръжки.

Той кимна. Защо не? Постави ръка на лявата. Изведнъж спря и се засмя.

— Знаеш ли, не е било нужно да зарежда и двете врати с примамки.

Видя я да се усмихва в мрака. Почти мъртвешка усмивка.

— Ако това проработи — каза той, — скоро ще разберем дали си била права за втората система за защита.

Нямаше нужда да й го напомня, ако можеше да се съди по начина, по който държеше карабината.

— Ако това проработи и ако наистина е толкова лесно да се влезе, не бих могла да си представя, че няма да има втора защита — отвърна тя.

Травис отново посегна към дръжката и отново спря.

Погледна надолу. Електронният бележник още беше в ръката му. Петте записа изпъкваха на светещия екран. Нещо в тях привлече вниманието му. Усещането беше като онова, когато слезе от хеликоптера и се взираше в гумата му, без да забелязва следите до нея. В тези думи наистина имаше някакъв смисъл. Не на повърхността. А точно под нея.

— Какво има? — попита Пейдж.

Няколко секунди той не отговори. Струваше му се, че ако отвори уста, ще пропъди оформящата се в главата му догадка.

И тогава го видя. Беше толкова очевидно, че не можеше да повярва, че му е било нужно толкова време, за да забележи.

— Погледни първите букви на думите — каза той. — Една след друга.

Наклони екрана, така че Пейдж да го вижда по-добре. Секунда по-късно тя рязко пое дъх.

Първи ред: УСПОРЕДНА СИСТЕМА, ИЗЛЪЧВАЩА ЛЕПТОННИ ВЪЛНИ, АБСОРБАТОР НА ЕНЕРГИЯ.

УСИЛВАНЕ.

Следващите четири записа също се свеждаха до по-кратки думи: ИЗХОД, ДИАПАЗОН, СКОРОСТ НА ИЗМЕНЯНЕ, ПРАВА ВРЪЗКА.

— Усилвател — ахна Пейдж. — Всички тези термини са елементи от усилвател на сигнал.

Спогледаха се на светлината на екрана. Следващият въпрос бе толкова очевиден, че нямаше нужда да го изричат на глас. Мълчанието се проточи. Травис видя в очите й, че засега отговорът й убягва, както и на него. Какво е било усилвано, по дяволите?

Един от снайперистите заговори в ухото му:

— Приближаващ автомобил по Фалкенщрасе, висока скорост. Мога да улуча шофьора.

Пейдж откъсна поглед от Травис и се загледа в нищото, мислеше трескаво.

— Да стрелям ли? — попита снайперистът.

Очите на Пейдж се присвиха, макар и само за половин секунда.

— Не. Дръжте го на прицел.

Някой дишаше тежко в микрофона. После от отворените прозорци на долния етаж се чу приближаващият рев на двигател. Колата се носеше с пълна скорост към тях.

— Три пресечки — каза снайперистът. — Две…

По тона му си личеше, че иска от Пейдж да промени заповедта. Тя затвори очи.

Ревът на двигателя ставаше все по-силен. В следващия миг височината му се промени. Звукът стана по-дълбок. И започна да заглъхва. Автомобилът бе минал точно покрай сградата.

— Продължава на юг — докладва друг снайперист. — Виждам двойна врата отзад. Линейка с изключени светлини.

Пейдж бавно издиша и отново погледна Травис.

— Няма да има още фалшиви аларми — каза и хвърли последен поглед върху думите на екрана. После заряза устройството и се съсредоточи върху вратата пред тях.

Травис я разбираше. Каквото и да се усилваше, нямаше да разберат, ако продължаваха да стоят тук. Трябваше да минат през тези врати и да се справят с онова от другата страна. Да разберат какво представлява оръжието и да го унищожат, дори това да означаваше да излязат пак на площадката и да сритат бомбата като машина за безалкохолни, която им е глътнала последната монета. Във всички случаи оставащото им време бързо се изпаряваше. Пилгрим вероятно знаеше, че отварят вратата; ако в момента държеше Шепот, той със сигурност му го съобщаваше. Травис постави ръка върху дръжката и погледна за последен път бойната глава.

— Сигурна ли си, че не искате да опитате да я обезвредите?

Тя също погледна назад.

— Не е напълно невъзможно. Атомните бомби не са като обикновените експлозиви. Това са сложни машини. Ако успееш да я разстроиш, без да я задействаш, си струва да опиташ.

— Да я разстроиш ли? — Думата му прозвуча като подготовка за някаква по-гадна.

Пейдж видя физиономията му и се усмихна.

— Да пъхнеш граната вътре и да извадиш халката.

— Каква е вероятността това да проработи?

— Много по-малка от онова, което се каниш да направиш — каза тя.

Той отвърна на усмивката й, обърна се към вратата, хвана дръжката…

— Чакай — ненадейно го спря Пейдж.

Той се обърна към нея и видя, че го гледа някак странно. Сякаш самата тя не знаеше какво да мисли.

— Не ти благодарих, както подобава — каза тя. — По-рано, когато пристигнахме в Бордър Таун. Зная, че ти казах благодаря, но исках да споделя и нещо повече. Исках… — Отново замълча. Изглеждаше някак обезсърчена. — Просто трябваше да кажа нещо повече. Не съм сигурна какво. Съжалявам, ако говоря безсмислици.

Травис я наблюдаваше; тя бе свела очи, сякаш избягваше погледа му.

— Недей съжалява — отвърна той толкова тихо, че за момент се зачуди дали го е чула.

Тя го погледна. В очите й имаше нещо, което не бе забелязал досега. Нещо уязвимо. Последният човек, който го бе гледал по този начин, бе Емили Прайс.

Не беше чак толкова зле за последен момент, ако това наистина бе краят.

Без да изпуска Пейдж от очи, Травис завъртя дръжката и рязко отвори вратата.

Не умряха.

В тъмното пред тях имаше още кабели и платки, макар и не толкова нагъсто, колкото по долните етажи. Тук всъщност бяха доста по-малко. Открояваха се на фона на слабо оранжево сияние някъде напред. Като на живи въглени, само че светлината беше постоянна.

Помещението се изпълни със звук. Бръмчене, толкова ниско, че повече можеше да се усети, отколкото да се чуе.

Травис прибра електронния бележник и свали карабината от рамото си. Прекрачи прага. Пейдж го следваше плътно. Травис почти не виждаше къде стъпва — оранжевото сияние не помагаше много. Тръгна към предполагаемия му източник, макар още да не го бе забелязал. Когато очите му свикнаха с тъмното, видя, че помещението е огромно. Заемаше целия девети етаж, без никакви вътрешни прегради.

Бръмченето идваше някъде отпред, от същото място, където бе и източникът на светлината.

На шест метра от вратата Травис забеляза нещо на пода, може би препятствие, което трябваше да прекрачат, или сноп жици. Няколко крачки по-късно видя, че не е нито едното, нито другото. Беше поредният надпис на странния език, издълбан направо в паркета. Този път в него имаше простота, каквато не се срещаше в предишните пет.

Надписът гласеше: ЦЕЛИТЕ СЕ НАБЕЛЯЗВАТ ПРИ ОТВАРЯНЕТО НА СТАЯТА.

Травис го прочете на Пейдж. Тя се вцепени.

— Набелязване на цели. Арес.

Травис се сети за видеозаписа, който му беше показала. Оранжевият куб бе набелязал мъжа в клетката като цел за яростта, която бе събудил у останалите около него.

Погледна към оранжевата светлина отпред; вече нямаше съмнение какъв е източникът й, макар все още да не го виждаше.

— Набелязал ни е, когато отворихме вратата — каза той. — Мислех си, че трябва да си съвсем близо до него.

Още не беше завършил изречението, когато разбра. Видя, че Пейдж също се е досетила.

— Усилвател — каза тя. — Засилил е обхвата му.

Травис впери поглед към източника на светлината. Доколкото можеше да прецени, намираха се най-малко на петнайсет метра от него.

— Щом може да ни набележи оттук, какъв ли е радиусът, в който въздейства на хората да се нахвърлят върху нас?

Видя как мисълта за това се просмуква в нея, видя как цялото й тяло реагира, сякаш някакъв призрак бе прокарал пръсти по гръбнака й. Намираха се на най-горния етаж на сграда, пълна с въоръжени и превъзходно обучени убийци. Дори ако бъдеха засегнати само онези на най-близкия етаж…

— Боже мой — прошепна тя.

Нагласи микрофона пред устата си и пое дъх.

— Всички екипи, незабавно напуснете сградата. Бегом.

Но и тя разбираше, че вече е твърде късно. В тъмнината около тях лампичките по висящите платки започнаха да примигват в лудешки ритъм. Капанът се беше задействал. Секунда по-късно оранжевата светлина пред тях проблесна ярко, също като на видеото. После се засили още повече. Толкова, че освети цялото помещение, сякаш бе ден. Беше с размерите на баскетболно игрище, почти празно, с плетеници от кабели тук-там.

Травис я сграбчи за ръката, завъртя я към вратата и почти я повлече натам.

— Къде отиваме?

— На осмия етаж има прозорци към реката. Надявам се да можеш да плуваш.

— Да не си ненормален?

— Ненормален проблем — ненормално решение.

Прелетяха през прага, заобиколиха атомната бомба и се втурнаха надолу. Намалиха чак когато стигнаха плетеницата жици в средата на стълбището.

Точно под тях се чуваше тропот на кубинки. Но дали слизаха, или се изкачваха? Нямаше време да определят.

Стигнаха площадката. Проходите между кабелите се разклоняваха в пет посоки: Травис не знаеше кои водят до прозорците към реката. Пейдж обаче знаеше и поведе. Вмъкнаха се в тесния тунел.

Бяха изминали само десетина метра, когато нечий глас заговори в слушалките им:

— Обажда се Хаслет. Току-що излязох през главния вход. Мисля, че е по-добре всеки да се върне на позицията си.

Пейдж спря толкова рязко, че Травис едва не се блъсна в нея. Зад тях тропотът по стълбите спря.

Пейдж се овладя и заговори:

— Всички да докладват. Засегнати ли сте, или не?

Последва бърканица спокойни отговори, макар комуникационната система да прекъсна повечето. Травис обаче чу достатъчно, за да разбере, че всички са добре. Пейдж се обърна и го погледна. Изглеждаше толкова смутена, колкото объркан се чувстваше самият той.

— Може би обхватът е недостатъчно голям — каза тя.

— Не, мисля, че е прекалено голям — отговори Хаслет. — Мисля, че всички сме набелязани като мишени, също като вас.

— Какво имаш предвид? — попита Пейдж.

— Погледнете през прозореца — каза Хаслет. — Всички екипи на местата си, незабавно. Съжалявам, че отменям заповедта ви, госпожице Камбъл.

Тропотът по стълбите се поднови, този път определено нагоре.

Пейдж отведе Травис до най-близкия прозорец, от който се откриваше изглед към реката и града. Моментално видяха какво се случва.

Слабите светлинки в прозорците бяха изчезнали. Не за друго, а защото фенерчетата сега излизаха на улиците и лъчите им разсичаха гневно мъглата. Собствениците им тичаха. Тичаха към Театерщрасе 7. Погледът на Травис се плъзна покрай реката и видя същото да се случва и там, пресечка след пресечка, докъдето му стигаше погледът. Чак до А41, на три километра оттук, където всеки чифт фарове вече отбиваше от магистралата и се насочваше с пълна скорост към тях.

Стих V Октомврийска нощ през 1992 г.

M> sujet2

Г-н и г-жа Чейс вече не се опитват да се освободят. И двамата сякаш са се примирили с това, което ги очаква, и това като че ли кара Травис да ги мрази още повече. Иска да се страхуват, както със сигурност се е страхувала Емили, преди да умре.

Лудото пулсиране на сини и червени полицейски светлини очертава капаците на плантацията. Засега не са направили опит да влязат. През последните десет минути някой непрекъснато говори по високоговорител, телефонът звъни, но Травис не обръща внимание на всичко това.

Нито пък е говорил с родителите си.

Всичко е просто — иска те да седят тук и да чакат смъртта си.

Иска да изпитат онова, което е изпитала Емили, иска да го изпитат колкото се може по-дълго, преди да ги убие. Последното, което ще чуят, ще е тропотът на специалния отряд по каменния под в коридора. Вероятно това ще е последното, което ще чуе и Травис, но той няма нищо против. Няма да има нищо против и ако оживее, за да прекара остатъка от живота си в затвора — заслужил си го е. И в двата случая правосъдието, което може да получи Емили, ще бъде раздадено в тази стая през следващия четвърт час.

Разбира се, тя заслужава много повече. Заслужава да е жива, красива, двадесет и четири годишна, с бъдеще, изпълнено с неща, за които мечтае — дом, деца, две котки, излежаващи се на припек върху килима в дневната. Отмъщението е блед и противен заместител за всичко това, но е единственото, което Травис може да й даде, така че той смята да го направи.

Писъците на Мани от дневната са преминали в скимтене, а през последната минута е започнал да се дави — с кръв, естествено. Звукът има ефект върху майката на Травис — физиономията на опитен картоиграч трепва. Сега тя мисли за собствената си смърт. Наистина мисли.

Давенето на Мани преминава в конвулсивна кашлица — той се опитва с целия си останал дъх да изхвърли задушаващата течност от трахеята си. Но останалият му въздух не е достатъчен и момент по-късно звукът от дневната замлъква. Госпожа Чейс започва да плаче. Господин Чейс я гледа с отвращение и Травис изведнъж разбира кратката картина, която току-що е свършила и лентата се върти на празни обороти. Това е единственото, което го сдържа да не се изсмее и на двамата.

После прозорецът се пръска и капаците се отварят, блъснати от някакъв снаряд, който прелита през стаята и рикошира от дрешника. Сълзотворен газ, гъст и оранжево-бял, изпълва въздуха и г-н и г-жа Чейс започват да пищят, защото знаят какво предстои.

— Ние сме твоя кръв, по дяволите! — крещи г-н Чейс.

— Също като детето, което тя носеше — отвръща Травис.

Вижда реакцията им на тези думи и решава това да е последната им мисъл. Вдига пистолета…

… и открива колебание там, където само миг по-рано е имало твърда решимост.

Минава още една секунда. Сълзотворният газ вече е изпълнил половината стая и започва да пари очите на Травис. Следващото вдишване ще напълни дробовете му с него и на този свят няма да има нищо друго освен болка. В някакво съседно помещение се пръска прозорец и през него започват да нахълтват хора. Ако не го направи сега, точно сега, отмъщението никога няма да се състои.

Насила извиква образа на Емили в мислите си. Тя стои тук с него и заслужава възмездие. Но вместо воля образът му донася разбиране — сега той знае защо не е дръпнал спусъка. Не от съжаление. А от мисълта какво би си помислила тя за него, ако беше тук и виждаше какво прави. Травис не вярва в задгробния живот. Емили я няма, отишла си е завинаги, но това е без значение, той знае какво би си помислила за това. И че страшно ще се срамува от мнението й.

Усеща как пистолетът се изплъзва от ръката му още преди командосът да се появи на вратата и да му изкрещи да го хвърли. Миг по-късно вече лежи на пода, обгазен, неспособен да задържа повече дъха си.

M$

27.

— Това е невъзможно — промълви Пейдж.

Чуваха виковете от мъглата. Предните редици на прииждащото гъмжило вече бяха на по-малко от една пресечка. Сградите непосредствено около Театерщрасе 7 бяха корпоративни и търговски центрове, пустеещи в този час, а това означаваше, че тълпата идва от по-отдалеч. Но вече пристигаше. Безумното движение на лъчите на фенерите наближаваше с всяка секунда. Травис си помисли за животинската ярост на участниците в опита от видеото, които се бяха втурнали към човека в клетката. Тук мащабът на ситуацията бе увеличен хилядократно. Сега клетката бе Театерщрасе 7 и всички в нея бяха мишени на ефекта, който сигурно стигаше до покрайнините на Цюрих.

Предният фронт на тълпата бе на по-малко от минута от тях. Хората се стичаха между сградите на запад и по двата най-близки моста над реката на юг.

Телефонът на Пейдж иззвъня и тя отговори. Беше някой от кръжащия високо в небето АУАКС. Травис едва чуваше тихия глас, който съобщаваше за нещо странно долу в града.

— Забелязахме — отговори Пейдж.

Снайперистите и наблюдателите един по един докладваха за състоянието си. Вече бяха заели позициите си на прозорците.

Реалността на онова, което предстоеше да се случи, се спусна върху Травис като отровен облак. Видя как той се спуска и върху Пейдж, която гледаше как светлините се носят към сградата. Най-близките вече бяха преминали мостовете.

И последният снайперист докладва, че е в готовност. Травис си представяше как карабините им мълчаливо следят приближаването на тълпата в очакване на заповед.

— Трябва просто да ги пуснем да влязат — каза Травис.

— Но те ще избият всички ни — възрази Пейдж.

— Да.

Беше изненадан колко малко страх чу в собствения си глас. И колко малко страх изпитваше всъщност. Може би ставащото просто надхвърляше способностите му да го проумее. Оставаше му единствено логиката.

— Вината не е тяхна — каза той. — По-добре да умрем ние, отколкото стотици от тях. Изборът изобщо не е труден.

За момент видя съгласие в очите на Пейдж. Какви други възможности имаха?

И тогава изражението й се промени, и Травис моментално разбра защо. Отвратителната ефективност на капана на Пилгрим бе повече от ясна. Просто нямаше излизане от него. Дори чрез самоубийство.

— Господи — прошепна той.

Видя в мислите си какво ще се случи тук след по-малко от минута, ако се въздържат да стрелят и пуснат тълпата да влезе. Видя как телата се втурват нагоре по стълбите подобно на изпусната под налягане течност. Видя ги как се катерят един през друг и разкъсват джунглата проводници, изпълваща всеки етаж. Как се изсипват на откритите участъци с металните кутии и тънките жици на датчиците, които почти със сигурност не бяха примамки.

— Ако бомбата гръмне, тълпата ще загине така или иначе — каза Пейдж. — Целият град ще загине.

Травис го чуваше в гласа й — потвърждение на всичките й страхове, свързани с тази сграда. Тук най-сетне имаше резервен заложник. Онзи, когото Пилгрим не би се поколебал да убие.

Но тя изглеждаше и объркана. Ужасно объркана. И дори в този напрегнат момент на Травис му се струваше, че знае защо. Защото като че ли цялата сграда бе посветена именно на тази развръзка. Цялата сграда бе вторият заложник. Къде тогава беше оръжието, върху което Пилгрим е работил цяло десетилетие?

Мислите му бяха прекъснати от нечий вик от тълпата, по-ясен от останалите. Беше яростен, див и толкова пронизителен, че можеше да принадлежи единствено на много малко момиче, може би на по-малко от десет.

Първите редици на тълпата бяха на по-малко от двайсет секунди от сградата.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — ругаеше Пейдж.

Травис се запита колко ли деца има в това множество, но само за момент. Вече знаеше колко са. Всяко хлапе от Цюрих щеше да е навън в най-скоро време.

— Госпожице Камбъл? — обади се един от снайперистите. Гласът му бе опънат като струна.

Въпросът бе очевиден.

Отговорът също.

Пейдж преглътна с мъка, потисна онова, което чувстваше, и каза:

— Огън.

В нощта проехтяха изстрели.

Травис видя проблясъците от дулата по цялата фасада на сградата. Видя червените трасиращи куршуми да пронизват мъглата. Снайперистите сваляха по една цел с всеки изстрел. И макар за разлика от стрелците с техните прибори за нощно виждане той да не можеше да види самите жертви на улицата, видя резултата от стрелбата. Лъчите на фенерите на атакуващите внезапно отлетяха назад и се запремятаха. Предните редици бързо бяха покосени и Травис чу писъци на болка, примесена с изненада и страх. Мъже, жени, деца.

Но атаката не спря. Дори не забави ход. Потокът хора зад падналите почти не се поколеба от телата. Травис видя как наближаващите лъчи внезапно се препъват там, където бяха паднали първите жертви. Мъртвите служеха просто като подпори за допълнително засилване на ордата.

В прозорците на околните сгради се появиха още светлини — спящите граждани се събуждаха или от стрелбата, или от въздействието на Арес. Светваха съвсем за кратко, колкото хората да погледнат към Театерщрасе 7 и да разберат, че целта на яростта им е някъде там. После лъчите се завъртаха и хората зад тях се понасяха към стълбите и улиците. Целият град щеше да се събере тук след няколко минути.

Долу тълпата продължаваше да напредва въпреки стрелбата. Травис видя, че очите на Пейдж се пълнят със сълзи. Знаеше, че е адски издръжлива, но издръжливостта не покриваше подобно нещо. На това бе способна единствено лудостта.

— Не е достатъчно — каза тя и гласът й трепна. — Единичната стрелба няма да ги спре.

Извърна се от прозореца и бързо тръгна по тунела през жиците към стълбището. Травис я последва. Без да спира, Пейдж се пресегна към гърба си, разкопча раницата и бръкна в нея. Извади нещо, което приличаше на фенер с лещи от двете страни. Дубльор. Горе-долу отговаряше на представата, която си бе създал Травис от доклада, макар че някои от детайлите привлякоха вниманието му — как повърхността му улавя светлината, начинът, по който се съчетаваха изграждащите го материали, каквито и да бяха те — без шевове, сякаш преливаха един в друг. Никога не бе виждал подобно нещо. Инструмент, създаден от извънземни ръце.

Пейдж излезе на площадката и извика:

— Седми етаж, командирът да се покаже на стълбите!

Наложи се да изчака затишие в стрелбата и да извика отново, преди един от снайперистите — жена около трийсетте — да се появи на долната площадка. Травис си спомни, че му се беше представила като Милър. Беше потресена от ставащото, както вероятно и всички останали стрелци, но се държеше уверено.

Пейдж й хвърли Дубльор и извика:

— Трябва да преминат на автоматичен! Вземи пет пълнителя, дублирай ги, докато не станат осемдесет, после използвай групата за основа и започни да произвеждаш купища направо на площадката. Искам по един човек за всеки етаж, който да ги разнася. Дублирай и допълнително оръжие. Карабините няма да издържат дълго на подобна стрелба.

Милър кимна и моментално изчезна.

Травис и Пейдж се върнаха при прозореца. Навън тълпата бе изпълнила мостовете на юг и всички улици между сградите във всички останали посоки. Събралите се светлини примигваха из мъглата подобно на горящи запалки на някакъв рок концерт по случай края на света. В края на най-тесните места — както улици, така и мостове — труповете вече започваха да се превръщат в реално препятствие за напиращото мнозинство и Травис подозираше, че там, където напливът бе най-голям, някои от живите са били стъпкани и са се превърнали в част от барикадата.

Снайперистите продължаваха да стрелят на единична и да подбират мишените си. Най-близките нападатели падаха първи. По купчината в края на моста отляво се изкачи светлина и се втурна с невъзможна скорост към сградата. Човешко същество нямаше начин да се движи така…

От петия етаж, точно под Травис, проехтя изстрел и бързо движещата се светлина се запремята по паважа. Чу се писък, придружен от тракането на велосипедна верига.

Купчините трупове растяха, но петнайсетметровата буферна зона около сградата нямаше да издържи дълго, ако не започнеше автоматична стрелба.

Травис чу някой да вика от болка в тъмното. Мъжът с колелото. Все още беше жив. Не, не мъж — гласът бе на младеж, може би съвсем скоро навършил двайсет. Виковете му бяха изпълнени с такова страдание, че стомахът на Травис се преобърна. Очите на Пейдж бяха все така насълзени и проблясваха на лунната светлина и трасиращите куршуми. Държеше се, колкото да продължава да диша спокойно. Виковете на умиращия преминаха в писъци. Казваше нещо на немски. Една-единствена дума, повтаряна отново и отново. „Bitte! Bitte!“ Тонът показваше повече от ясно за какво моли. Пейдж бръкна в джоба на жилетката си, извади очила за нощно виждане и си ги сложи. Наведе се през прозореца, насочи карабината и се прицели. Стреля само веднъж и писъците престанаха.

Снайперистите един по един превключваха на автоматична стрелба и не след дълго тя премина в такъв рев, че Травис не можеше да си събере мислите. Въздействието върху приближаващата тълпа бе по-драматично, отколкото си беше представял. Предните линии падаха като снопове под сърпа на жътвар. Пейдж махна очилата, смазана от подробностите, които бе видяла през тях, и най-накрая изгуби контрол. Обърна се към Травис, прегърна го и се притисна ожесточено в него. Той също я прегърна и въпреки волята му очите му се насълзиха. Надяваше се да настъпи момент, когато Арън Пилгрим ще кацне на мерника му.

28.

След малко Пейдж се отдръпна от него, избърса очи и отново погледна навън, сякаш бе длъжна да го направи. Сякаш това бе наказанието й.

— Може би ако имахме сълзотворен газ… — каза тя. — Лютиви димки. Или нещо подобно…

Травис гледаше хаотичното движение на светлините долу. Тълпата се стичаше към едно място, спираше, потичаше някъде другаде, за да бъде покосена отново. И отново.

— Не мисля, че би помогнало.

— Има единици, които биха помогнали — каза Пейдж. — Ако бях достатъчно умна и се бях сетила, че може да се стигне до нещо подобно, щях да ги взема. Има едно нещо, същото като Арес, само че зелено. Въздейства на паметта. Наричаме го Заличител. Всеки в обхвата му моментално губи спомените си за последните три дни. Засегнатият остава с впечатлението, че е правил нещо преди три дни и изведнъж се е озовал в настоящия момент. Пълно объркване, без начин да го заобиколиш. По-късно въздействието отшумява. Това е идеално средство за разпръскване на тълпи. Можехме да го инсталираме долу при главния вход и може би… не зная…

Самообвиняваше се. Мъчеше се да поеме отговорност за неща, които не бяха станали по нейна вина. Това бе белег на добър водач. Но в момента не помагаше на никого. Най-малко на самата нея.

Травис постави ръка на рамото й и я накара да се извърне от прозореца.

— Да се върнем горе и да видим с какво си имаме работа.

Тя кимна, овладя се и изтри очи за последен път. Травис се обърна и тръгна през тунела към стълбите.

На площадката погледна надолу. Милър и неколцина други работеха с Дубльор. В тъмнината, разкъсвана единствено от проблясването от дулата, Травис видя съвсем малко от начина му на действие. Бяха струпали накуп стотина пълнители и Милър държеше Дубльор така, че конусът жълта светлина от единия му край напълно да обхваща купчината. Ултравиолетовата светлина от другата страна почти не се виждаше. Забелязваше се само там, където докосваше пода или парапета на стълбите и караше прашинките да светят в бяло.

На всеки няколко секунди в ултравиолетовата светлина се появяваше идеален дубликат на купчината пълнители. На прекъсващата светлина от стрелбата процесът трудно можеше да се наблюдава, но Травис не мислеше, че ще му изглежда като нещо нормално и на добро осветление. Всеки път, когато се появяваше нова купчина пълнители, операторите около Милър ги награбваха и изчезваха или в тунелите до нея, или надолу към другите етажи.

Травис тръгна към деветия етаж, Пейдж вървеше след него. Излязоха от плетеницата жици и се озоваха на най-горната площадка. Минаха покрай атомната бомба и влязоха.

Помещението бе ярко осветено, както го бяха оставили. Сиянието от Арес бе толкова силно, че бе станало почти бяло. Преди малко не бяха имали време да огледат помещението по-подробно. Сега можеха да го направят.

В центъра на огромната стая имаше кабели и жици, които излизаха от дупка в пода и се преплитаха в нещо като гнездо. Цялата светлина идваше от вдлъбнатината в центъра му. Травис не можеше да види източника, докато не приближи на три метра от него. Вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителното сияние.

В гнездото имаше два предмета. Единият бе Арес. Другият представляваше лъскав черен куб със страна около трийсет сантиметра. Страните му бяха гладки, без никакви жици по тях — жиците сигурно бяха от долната страна. Тъкмо този куб беше активният елемент на усилвателя. Свързваше се с Арес с лъч сребриста светлина, подобна на въже, направено от плазма.

Около цялото гнездо имаше подложки, свързани с платки и дебели кабели. Травис не се съмняваше, че тези датчици са съвсем истински. Имаше чувството, че дори по-тежка стъпка по пода може да ги задейства.

Стрелбата долу не прекъсваше нито за миг. Травис виждаше, че трясъкът й разяжда Пейдж като киселина. Тя присви очи и сякаш се застави насила да остане в това помещение, където поне можеше да свърши нещо. Огледа се и каза:

— Добре, къде тогава е оръжието, за което ни казаха хората на Пилгрим? Какво е щял да активира, ако не го бяхме спрели три часа преди това? — Кимна към Арес. — Не е това проклето нещо. Какво би му донесло то? А кутиите долу са само част от тази система, така че забравяме и за тях. Трябва да има нещо друго. Защо му е трябвало да превръща цялата сграда в отбранителна система, която не отбранява нищо освен самата себе си? Безсмислено е. Като в онези тъпи надписи по вратите, на които пише „Внимавайте да не си ударите главата в този надпис“.

Явно този майтап бе излязъл на мода и бе забравен, докато Травис беше лежал в затвора.

Той също огледа помещението, като не пропускаше нито една подробност. Тук-там от дупки в стените висяха жици или се подаваха от специални канали на нивото на пода. Сред тях лежаха или висяха зелени платки, чиито лампички мигаха ожесточено, както правеха, откакто се бе включил усилвателят. Но иначе помещението бе почти празно. Гол под. Голи стени. Контакти, в които не бе включено нищо.

— Всички кабели са за усилвателя — каза Травис. — Тук и в останалата част на сградата. И това му е отнело по-голямата част от десетте години, нали така? Всичките детайли, които е трябвало да се изпипат.

Пейдж кимна и зачака останалото.

— Това е най-безсмисленото от всичко — продължи Травис. — Защо да посвещава цялото това време единствено на защитната система и защо да изгражда първо нея? Ако това място има някаква друга цел, някаква основна цел, изглежда, той я е завършил години по-рано.

Пейдж мълчеше. Тя също не виждаше никакъв смисъл.

Отвън се чу приближаващ двигател, но ревът му бе прекъснат от експлозия. Колите от А41 започваха да пристигат.

Очите на Травис се спряха върху нещо на шест метра зад Пейдж. Плетеница кабели покрай стената. Зад нея имаше нещо. Беше направил само няколко крачки натам, когато видя какво е. Още един от странните надписи, издраскан направо върху пода. Стигна до него, огледа жиците, за да се увери, че няма датчици, и ги избута настрани.

— Какво пише? — попита Пейдж.

— Имена — отвърна Травис. — Списък от имена.

Общо тридесет и седем. Хора от различна националност. Някои приличаха на японски, други бяха руски, немски, испански, френски. Не бяха известни — Травис поне никога не бе срещал нито едно от тях. Прочете някои на Пейдж, но и на нея не й говореха нищо.

Тя извади телефона си и набра Бордър Таун. Пусна спикърфона, за да може Травис да съобщи имената направо. Мъжът от другата страна се представи като Крауфорд и когато Травис започна да чете, някой започна да трака на клавиатура. Когато прочете последното име, техниците от другата страна вече разполагаха с информация за първите десет.

Всички се оказаха изключително богати. Всички имали политически връзки в една или друга степен. Всички се самоубили от 1995 г. насам.

Докато в Бордър Таун продължаваха да обработват списъка, Травис погледна Пейдж.

— Тези хора са представлявали заплаха за плана Пилгрим. Разберем ли защо, ще разполагаме с реална информация, с която да работим.

Изведнъж на другия край на линията настъпи суматоха. Някой каза нещо на другите, чуха се изненадани възгласи.

— Какво става? — попита Пейдж.

— Последното име в списъка — каза Крауфорд. — Елис Кук. Самоубил се с изстрел в главата. Преди два дни, на Големия Кайман.

Пейдж погледна Травис. „Два дни?“ — оформиха устните й.

— Нещо е сбъркано. — Мисълта дойде на Травис, докато я изричаше. — Пилгрим изобщо не е възнамерявал да задейства каквото и да било на това място преди четири години, когато сте си помислили, че сте го спрели. Какъвто и да е замисълът му, той ще бъде осъществен тази нощ. Винаги е бил планиран за тази нощ.

Преди Пейдж да успее да каже нещо, Крауфорд се намеси отново.

— Предпоследният в списъка. Рудолф Хаген. Хвърлил се от балкона на хотелската си стая, от двайсет и осмия етаж. Преди три месеца. Бил сам в стаята, вратата била заключена, нямало следи от влизане с взлом.

Пейдж не сваляше очи от Травис и клатеше глава. Или не успяваше да следи логиката му, или не искаше да го прави.

— Няма оръжие — каза Травис. — Пилгрим просто е искал Тангента да си мисли, че е имало. Искал е да се появите на това място преди четири години. Искал е да си върнете Шепот.

— Но за какво му е да иска да му отнемаме Шепот?

— Защото той му е казал да го направи — отвърна Травис.

Идеята разсече въздуха като бръснач. Дори тракането на клавиатурата от другата страна спря: всички около спикърфона също се заслушаха.

— Какво!? — попита Пейдж.

— Той го е овладял, нали? — каза Травис. — Научил е как да го кара да му казва всичко, което иска да знае.

— Така сочат данните — отвърна Пейдж.

— И е поискал план. Начин да елиминира Тангента, да се върне в Бордър Таун, нещо такова. Каквато и да е целта му, тя е била трудна. На ръба на невъзможното. Вие отдавна сте се сетили за всички очевидни начини да се предприеме удар срещу вас и сте взели необходимите мерки. Така че каквото и да е измислил Шепот, нормално е планът му съвсем да не е от очевидните. Подобно на шахматен ход на суперкомпютър, който не могат да разберат дори най-добрите гросмайстори.

Погледът й се промени. Започваше да приема идеята, почти несъзнателно.

— Дори не мога да предположа какъв е въпросният план — продължи Травис. — Но той трябва да съществува. Това трябва да е част от него. Той ви е позволил да го прогоните от това място през две и пета. Оставил ви е да вземете Шепот, защото е знаел, че ще си го върне. Знаел е, че Големият адронен ускорител в Япония ще заработи след четири години. Знаел е, че ще намерите стария му бележник и ще рискувате да отнесете Шепот там, за да проверите теорията му. Всъщност човешко същество почти може да се досети за тези неща. Така че за Шепот това е било детска игра. Истинският въпрос е какво друго се е досетил? Възможно ли е Шепот да е предвидил, че след като отново се озове при Пилгрим, Тангента ще прати екип тук, за да се опита да удържи това място?

Пейдж обмисли думите му и кимна.

— Добре. Какво следва в такъв случай? Възможно ли е да приеме, че ще направите някой отчаян ход? Ти самата каза, че сте мислели за задействането на атомната бомба, ако се стигне дотам. Как смятахте да го направите?

Знаеше какво ще му отговори.

— Щях да направя точно това, което направихме — каза Пейдж. — Да отворя вратата на тази стая.

— Пак ход, който Шепот би трябвало да очаква. Така че засега нещата вървят по план.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че Арън Пилгрим е искал тази нощ тук да има екип на Тангента. Искал е да отворят вратата, да активират Арес и да се стигне дотам да отбиват атаката на цял град.

— Защо?

Травис се замисли, но не му оставаше друго освен да поклати глава.

— Не зная. Каквато и да е целта му, засега всички парчета си застават точно по местата, както го желае. Намираме се право в капана му.

Гледаше я как обмисля думите му. Гледаше я как ги мрази, но в същото време ги приема. Това не бе толкова оценка на положението им, колкото диагноза.

— И нямам представа как бихме могли да си съперничим с подобен начин на мислене — каза Травис.

— Аз може би имам — отвърна Пейдж. Огледа почти празното помещение, после отново се обърна към него. — Ще използваме нещата, които Шепот никога не би могъл да предвиди.

— Като например?

— Като например теб. Преди четири или четиринадесет години, когато Пилгрим е получил плана си, Шепот не е имало начин да знае, че някакъв случаен планинар ще се озове на мястото на катастрофата преди два дни. Че Елън Гарнър ще оцелее и ще ти остави бележка. Че в крайна сметка ти самият ще държиш Шепот и че той ще те научи как да четеш тези надписи.

Травис кимна. Нещата дотук изглеждаха приемливи.

— Което означава, че изобщо не е трябвало да научаваме тези имена. Травис посочи списъка върху пода.

За момент замълчаха.

— Заемаме се — обади се накрая Крауфорд от телефона. — Ще сложа по един човек за всяко име, да изкопаят всичко налично, да намерят всяка възможна връзка с Пилгрим.

Последната му дума бе прекъсната от вик в ухото на Травис.

Един от снайперистите бе повален.

29.

Отново спринт. Покрай атомната бомба. Надолу към осми етаж.

— Шести етаж! — извика Милър. — Улучиха Хил!

Травис забърза след Пейдж покрай купищата муниции, които Милър продължаваше да клонира, през тунела в жиците към долния етаж. Последваха още тунели до прозорците. Стигнаха до двама снайперисти, коленичили до трети, който бе изгубил голяма част от лицето и врата си, но някак продължаваше да диша. Не му оставаше много.

Пейдж смъкна раницата си, бързо я отвори и измъкна нещо, което много приличаше на пистолет. Травис го огледа по-добре и осъзна, че приликата е съвсем мимолетна. Формата на предмета бе изчистена и практична — просто малка черна тръба с дръжка и спусък. Това беше Медик.

Пейдж го насочи към раните на умиращия и дръпна спусъка, макар да й личеше, че е изпълнена със съмнения. Ефектът бе като светкавица на фотоапарат, съпроводена с горещ полъх. Тялото на ранения се сви в спазъм и Травис видя как раните рязко се променят. Кръвотечението спря.

Но човекът въпреки това умираше и се бореше да си поеме дъх. Пейдж стисна ръката му, очите й го молеха да не се предава. Но след малко той рязко издиша и тялото му омекна.

— Стрелбата бе от прозорец на половин пресечка оттук — каза единият снайперист. — Започнаха да нахитряват.

Травис се сети как двама от видеото се бяха посъветвали сериозно, след което се бяха опитали да се справят с ключалката. Вбесени, но не и глупави. Изобщо не глупави.

Обърна се към прозореца. Към барикадите от мъртъвци по мостовете и улиците между сградите вече се бяха прибавили и горящи автомобили. Пламъците забавяха тълпата съвсем малко, но имаха силен ефект върху мъглата — изсушаваха въздуха и я прогонваха. Травис вече можеше да вижда ясно касапницата.

Няколко души се откъснаха от тълпата и затичаха към сградата. Двамата снайперисти край Травис и Пейдж откриха огън.

Травис се наведе към Пейдж и извика:

— Няма да издържим дълго! Навън има четиристотин хиляди души! Виждат какво не действа и ще намерят друг начин да се доберат до нас!

— И какво предлагаш? — извика в отговор Пейдж. — Ако влязат, ще задействат датчиците!

— Как точно действа Арес? Нападателите към предмета ли се насочват, или само към хората, които е набелязал? Само към хората, нали?

Още една кола избухна на улицата.

— Да! — изкрещя през тътена Пейдж. — Целта им сме само ние!

— Тогава да се махаме!

Тя го изгледа, сякаш не го бе чула добре. Същото направиха и снайперистите.

— Ще ни последват — обясни Травис. — И ще забравят за сградата. Ще ни убият, но поне ще успеем да ги отклоним от шибаната атомна бомба. Под улиците трябва да има сервизни тунели, канализация, такива неща. Има ли достъп до тях от самата сграда?

— Да — отвърна Пейдж. — Шахта в мазето. Тясна е, но можем да минем един по един…

Млъкна и затича през тунела, като викаше в микрофона си:

— Екипите на втори етаж, слезте в мазето! Осигурете достъпа до канализацията!

Травис я следваше по петите с карабина в ръка… Трети етаж. Втори. Първи.

Снайперистите вече бяха там, точно както бе наредила Пейдж. Скупчени около вратата на мазето, която бе избита от пантите. Четирима. Стреляха на автоматична към нещо непосредствено пред себе си, може би само на трийсетина сантиметра извън полезрението на Травис. Съобразителността на Пейдж бе предотвратила катастрофата може би в последните секунди — множеството вече бе наводнило мазето през канализацията.

Един от четиримата снайперисти получи куршум в главата и падна. Някои от хората долу бяха въоръжени.

Травис осъзна, че въпреки трясъка на стрелбата чува гласовете им. Чуваше гневните викове, различаваше дори отделни думи на немски и италиански. Някакъв шум отдясно го накара да се обърне. Сякаш нещо тежко бе паднало на пода. Звукът се чу отново и този път той видя източника му. Подът подскочи, блъснат от нещо под него. Някакъв тежък предмет в ръцете на може би десетина души, използван като таран. Третият удар разцепи една дъска и отвори десетсантиметров отвор. През него Травис видя същински кошмар. Пространството долу бе претъпкано с хора с разкривени от ярост лица. Очите им се спряха върху него, последва залп от викове.

Обърна се и видя, че и Пейдж гледа надолу. Зад нея един от снайперистите извади нещо от раницата си. В полудялата светлина Травис не можеше да види какво точно, но можеше да се досети.

Пейдж се обърна, видя го и изкрещя:

— Не!

Мъжът се обърна към нея и Травис видя точно онова, което очакваше — граната.

— Долу има тръби за газ! — извика Пейдж.

— Тогава какво да правим, мамка му? — извика мъжът.

Пейдж нямаше отговор.

Подът отново се надигна. Разцепи се втора дъска, точно до първата, и нечия ръка я сграбчи и я задърпа надолу в тъмното. Скоро дупката щеше да е достатъчно широка, за да минат през нея. Секунда по-късно Травис чу отново удара на тарана, този път някъде другаде.

Снайперистът продължаваше да гледа Пейдж. Чакаше отговор.

— Не зная какво — каза тя и се огледа, сякаш отговорът бе някъде наоколо.

— Знаеш — каза Травис.

Тя го погледна и присви очи.

— Гранатата — каза Травис.

Погледна нагоре. През тавана. Към нещо на осем етажа над главите им. Тя проследи погледа му. И го разбра.

— Само това ни остава — каза Травис.

— Шепот не би ли трябвало да очаква този ход? — попита тя.

— Нямаме друг избор, независимо дали го е предвидил, или не. Върви. Аз ще помогна на тези момчета.

Тя се поколеба две секунди, после кимна. Обърна се към снайпериста и протегна ръка за гранатата. Той като че ли разбираше плана им. Или не му пукаше, стига да има план. Подаде й я.

— Не понасяйте загуби заради този етаж! — извика Пейдж. — Оттеглете се нагоре по стълбите, когато се наложи! По един или друг начин през следващите две минути това ще приключи.

Травис впери поглед в нея. Осъзна, че всъщност я запомня. Запита се дали ще я види отново.

После тя изчезна.

Травис свали предпазителя на карабината и отиде до вратата на мазето, при останалите.

Беше най-кошмарното нещо, което бе виждал. Огромното мазе, дълбоко поне три и половина метра, бъкаше от тела като змийско гнездо. Живите и мъртвите така се бяха смесили, че трудно можеше да се различат едните от другите. Когато предната вълна тръгваше напред по стълбите и биваше повалена, другите изтегляха телата настрани, назад или над главите си. В труповете зееха грамадни изходни рани, от които бликаше кръв и оплискваше множеството.

Мъже, жени, деца. Тук нямаше мъгла, която да ги скрива. Същите хора можеше да видиш в някой мол, супермаркет или където и да било. Някои родители държаха седемгодишните си деца за ръка, сякаш не искаха да ги изпускат от поглед. А в същото време ги влачеха след себе си към куршумите. Самите деца изглеждаха така, сякаш са готови да убият някого. И щяха да се опитат, стига да успеят да изкачат стълбите.

Фронтът непрекъснато напираше и биваше отблъскван десет-дванайсет стъпала назад. Травис вдигна карабината. Прицели се в тълпата, но засега не стреля. Изведнъж не бе сигурен дали е в състояние да го направи. Това бяха обикновени хора. Окървавени, крещящи и достатъчно бесни, за да тръгнат срещу куршумите. Но въпреки това бяха просто хора. Не бяха виновни за онова, което им се случва.

Един от снайперистите спря, за да презареди. Нужни му бяха само три секунди, но тълпата се възползва от краткото отслабване на огъня и напредна с четири стъпала, след което напливът и отстъпването продължи от тази позиция. Напредъкът им бе бавен, крачка по крачка, но неотклонен.

Миг след като първият снайперист отново започна да стреля, двама други свършиха патроните едновременно и посегнаха да презаредят. Тълпата се втурна с пълна скорост напред; самотният стрелец бе в състояние да покрива само част от стълбището. Някакъв старец с нелепа зелена вратовръзка, приличаше на пияница, изскочи напред и замахна с нож за пържоли към бедрото на един от презареждащите снайперисти. Травис дръпна спусъка и отнесе по-голямата част от главата му. Тялото полетя назад и моментално бе грабнато и вдигнато, за да бъде махнато от пътя на следващите двама нападатели — тийнейджър и жена най-много на трийсет. Травис ги улучи в гърдите и не спря да стреля по всяка следваща появила се мишена. Трябваха му няколко мига, за да разбере какво трябва да прави — просто не биваше да гледа лицата. Точно така се справяха снайперистите. Знаеше, че това е шибана и жалка тактика. И че не е истинският начин да се справи с онова, което чувстваше. А просто друг вид дълг. Щеше да го изплаща по-нататък. Ако имаше по-нататък.

Зад него се чу силен трясък. Обърна се заедно с останалите и видя някакъв винкел да стърчи от пода, в който зееше широка дупка. Секунда по-късно винкелът изчезна и в ръбовете на дупката се вкопчиха ръце. Явно хората се катереха по раменете на други.

— Отстъпете към стълбите! — извика Травис.

От дупката се показа глава. Покрита с нечия кръв. Не можеше да различи нито пола, нито възрастта. Пусна куршум в нея и видя как пада през отвора, също като винкела.

Заотстъпваха. Крачка по крачка, така че тълпата от мазето да не се спусне към тях. Стигнаха стълбището към втория етаж и тръгнаха нагоре, като презареждаха и стреляха в движение. Множеството ги следваше.

Пейдж стигна до площадката на седмия етаж. Милър продължаваше да дублира пълнители и карабини. Носачите тичаха да занесат муниции на снайперистите.

— Пратете и на партера! — извика Пейдж и продължи нагоре, без да изчака отговор. Осми етаж, после девети.

Бойната глава. Червената звезда приличаше на око, което я гледаше. И я предизвикваше.

Или щеше да проработи, или не. Ако не — какво пък, имаше и по-лоши начини да умреш от това да стоиш в самия епицентър на термоядрен взрив. Честно казано, едва ли можеше да има по-бърза смърт. Щеше да се превърне в свободни атоми десет хиляди пъти по-бързо, отколкото нервите й можеха да изпратят сигналите за болка. По-бързо, отколкото очите можеха да уловят внезапната светлина и да я предадат на мозъчната кора на сантиметър зад тях. Нямаше да почувства абсолютно нищо.

И въпреки това адски се страхуваше.

Коленичи пред бомбата. Огледа гранатата и свободното пространство в бойната глава. Най-добре бе да я сложи при първичния заряд. При задействането се получаваше имплозия. Представляваше сфера от уран с насочени заряди около нея, свързани към детонатор. Зарядите би трябвало да се активират с точност до милисекунда и да смачкат сферата, за да се получи критична маса, която да даде началото на ядрената реакция. Атомната бомба на свой ред щеше да задейства водородната. Но ако гранатата избухнеше непосредствено до насочените заряди и нарушеше подредбата им, преди някой от тях да се взриви, всичко това нямаше да се случи. Урановата сфера нямаше да се смачка и цялата верига щеше да се прекъсне.

Или поне такава беше идеята. Никой не я беше проверявал на практика.

Постави гранатата между зарядите и една от алуминиевите подпори, поддържаща първичния заряд. Задържа я с лявата си ръка, а с дясната издърпа халката.

Обърна се. Втурна се с всички сили. Към полупразното помещение с ослепителната оранжево-бяла светлина, покрай надписа на пода, покрай гнездото от жици, покрай Арес, усилвателя и свързващия ги сребрист лъч. Към отсрещната страна на стаята, колкото се може по-далеч от взрива. И през цялото време се питаше дали ще чуе грохота му, преди животът й да спре по средата на мисълта й.

30.

Травис беше последен, на две стъпала под останалите стрелци, а напредващата тълпа бе само на шест стъпала под него. Тук беше много по-трудно да ги задържат — стълбището бе доста по-широко от стълбите в мазето.

— Площадка! — извика му един от снайперистите и със следващата стъпка той се озова на равния под на втория етаж. Заобиколи парапета и продължи нагоре. Пълнителят му свърши. Той го махна, извади друг от джоба си и докато го слагаше, сградата се разтресе от експлозията високо горе.

Миг преди взрива Пейдж беше затворила очи и се бе извърнала. Сега ги отвори. Помещението бе пълно с мазилка и дим. По-голямата част от стената около двойната врата беше отнесена. Гранатата явно бе задействала някои от насочените заряди. Все пак не беше толкова зле. Можеше да е около пет мегатона по-лошо.

Тя погледна към Арес, който все още лежеше в гнездото си, свързан с усилвателя от странния стълб сребриста светлина. Плетеницата жици все още бе свързана с подложките-датчици, но сега те имаха толкова значение, колкото и някоя самозалепваща се бележката. Пейдж се затича с пълна скорост към Арес и го изрита, сякаш бе на тренировка по футбол в гимназията и биеше дузпи. Устройството излетя от гнездото и се запремята във въздуха, но видимата му връзка с усилвателя остана. Сребристият, подобен на плазма лъч просто се удължи и премести, подобно на прожектор, следящ целта си. Арес се блъсна в стената до дупката от взрива, отскочи метър назад и тупна на прашния под.

Оранжево-бялата светлина продължаваше да изпълва помещението. Стрелбата долу не спираше.

Пейдж никога не бе унищожавала единица от Пролома. Това се забраняваше категорично от правилниците. По съвсем разбираеми причини. Кой можеше да каже до какво може да доведе това?

След секунда щеше да разбере.

Свали карабината си, прицели се и стреля на автоматичен.

Арес издаде почти човешки писък… и се пръсна на парчета. Помещението потъна в мрак и плазмения канал към усилвателя изчезна. На мястото на Арес по пода диво се замятаха оранжеви електрически дъги, подобно на пръсти, мъчещи се да хванат нещо. После отслабнаха, примигнаха и изчезнаха.

Промяната в тълпата бе мигновена. Травис пусна спусъка, рязко се завъртя и бутна настрани дулото на единствената карабина, която продължаваше да стреля.

Хората на стълбите отстъпиха назад. На мястото на яростта им имаше единствено шок. И страх. Повече страх, отколкото Травис бе виждал през живота си. Заотстъпваха назад с широко отворени очи, клатеха глави и умоляваха снайперистите да не стрелят най-малко на три езика. Травис вече не игнорираше лицата им. Погледна ги и остана абсолютно сигурен, че ще ги вижда винаги точно такива, каквито бяха в този момент. Нямаше да забрави нито една подробност, дори да доживееше до сто и пет.

Стълбището под него се опразни за секунди, поне от живите. Тълпата се бе обърнала, бе изчезнала зад завоя към долния етаж. Чу се нов звук. Подобен на воя на вятър в тясно пространство, висок и свиреп. Идваше от всички посоки. И Травис разбра какво е. Тълпите отвън. Звукът идваше от хилядите хора, внезапно озовали се до кръста в телата на своите близки и приятели.

— Бъдете нащрек и задръжте позициите си — обади се Пейдж в слушалката му. — След пет минути пристигат хеликоптери. Дръжте се дотогава, ако не е приключило.

Пет минути по-късно. Навън през предния изход. По калдъръма на алеята. През оградата от ковано желязо. Изгревът боядисваше всичко в розово, мъглата се виеше около тях — спускаше се към все още горящите коли, въртеше се и се разнасяше под вдигнатия от перките вятър. Четири хеликоптера. Приближаваха ниско от изток, по дължината на Театерщрасе. Кацнаха на самата улица, роторите прогониха мъглата достатъчно, за да се видят планините от трупове по периметъра. Травис видя как най-близкият пилот и помощникът му оглеждат касапницата и устните им оформят думи, които лесно можеха да се разчетат.

Миг по-късно беше на борда на третия хеликоптер заедно с Пейдж и десетина от останалите. Сложиха си коланите. Пейдж държеше в скута си черния куб от деветия етаж. Усилвателя.

Доближи длан до ухото му и извика:

— Виж това!

Обърна куба от всички страни. Бяха гладки, без никакви особености. Нямаше място за свързване на жици. Проклетото нещо просто си беше лежало там, без да е включено към нищо. То беше усилвателят. Останалите девет етажа жици бяха просто заблуда.

Още един запис в списъка безумия, които Травис не можеше да проумее.

Другите от екипа вече се бяха качили в останалите хеликоптери и секунди по-късно формацията се отдели от земята. Издигнаха се над покрива на сградата, обърнаха и се насочиха на юг над града в стегнат строй. Черните им силуети се очертаваха на изсветляващия хоризонт.

В Мейринген големият самолет вече чакаше в края на пистата с включени двигатели. Качиха се тичешком и след три минути вече се издигаха над Швейцария под най-стръмния ъгъл, на който бяха способни двигателите — явно пилотите се опасяваха, че някой може да реши да ги обстрелва със „Стингър“ от покритите с борове склонове. Когато се озоваха на четиринадесет хиляди метра височина, Травис видя три изтребителя да се нареждат покрай дясното крило. Несъмнено още толкова имаше и от лявата страна, както и други пред и зад тях.

Черният усилвател лежеше на пода до тях.

Пейдж започна да брои на пръсти.

— Със сградата е приключено: ще я унищожим с въздушен удар веднага след като ранените бъдат прибрани. Разполагаме с усилвателя. От трите неща, които той контролираше, успяхме да си върнем невидимия костюм и унищожихме Арес. Шепот е все още у него. — Погледна Травис и той видя в изражението й нещо като оптимизъм — но не точно. — Какво всъщност се случи в Цюрих? Дали сме успели да избегнем нещо, което е замислил?

— Де да знаехме какво е замислил — отвърна Травис.

— Всичко, върху което е работил през тези четиринайсет години, е или унищожено, или попадна в наши ръце — каза тя. Говореше така, сякаш се опитва да убеди по-скоро себе си, отколкото него.

Травис кимна. Приемаше довода й, но въпреки това не бе съвсем сигурен. Просто нямаше начин да знаят какъв е бил замисълът на Пилгрим. И какъв може би продължава да е.

Телефонът на Пейдж иззвъня. Обаждаше се Крауфорд от Бордър Таун. Тя отново включи спикърфона.

— Попаднахме на нещо за последния от списъка на Пилгрим — каза Крауфорд. — Елис Кук. Само искам първо да се уверя, че съм ви разбрал правилно. Имената са били изписани на пода вътре в помещението на деветия етаж, така ли?

— Да — отвърна Пейдж.

— Където от четири години не е влизал никой.

— Точно така — нетърпеливо потвърди Пейдж.

— Състоянието на Елис Кук възлиза на повече от сто милиона долара. Натрупал го не по друг начин, а като спечелил от лотарията преди три години. Преди четири години, когато името му вече е било написано на пода, Кук е бил управител на кафене в Северна Каролина.

Пейдж сякаш очакваше още информация. Или може би някакъв гвоздей в историята. Взираше се в телефона с неподвижни, присвити очи. После погледна Травис.

— Какво?

Травис нямаше отговор.

— Това е, което знаем засега — каза Крауфорд. — Всички тези хора са умрели адски богати, макар че все още продължаваме да търсим за тях нещо по-специфично. Но по времето, когато Пилгрим е написал името на Елис Кук на пода, човекът слушал по десет часа на ден оплаквания на клиенти, които искали повече пяна в капучиното си. Объркани сме не по-малко от вас.

Пейдж прекъсна разговора и известно време се взираше в нищото. Накрая поклати глава.

— Виж, приемам, че Шепот може да знае всичко за настоящето. Не зная как го знае, но поне тази информация наистина съществува в света. Но, Господи, колкото и развити да са създателите му, как може да вижда бъдещето? Та в него има толкова много случайни елементи. Същински хаос.

— Може би страшно го бива в правенето на обосновани предположения — отвърна Травис. — Много по-обосновани от нашите.

— Толкова обосновани, че да познае номерата на лотарията и кой човек ще ги избере, при това година или повече по-рано? Това изобщо доближава ли се до възможното?

Той срещна погледа й; очите й бяха широко отворени, втренчени в неговите.

— Преди шейсет секунди бих казал не — каза Травис. — Но в момента съм по-склонен към обратното.

Тя продължи да се взира още известно време в него. Примигна. Погледна към стелещата се под тях Швейцария.

— С какво си имаме работа, по дяволите?

— Имам една идея — каза Травис. — Но не съм сигурен, че искаш да я чуеш.

— Да видим.

— Работим с презумпцията, че Пилгрим упражнява пълен контрол върху Шепот. Че го е овладял.

Тя кимна и го зачака да продължи.

— Ами ако е точно обратното? — попита Травис. — Ами ако Шепот е овладял него?

Стих VI Майски следобед през 2001 г.

M> sujet2

Килията е с размери два и седемдесет на два. Няма решетки. Четири бетонни стени, боядисани във възможно най-противния нюанс на синьото, и стоманена врата с петсантиметрова вертикална ивица бронирано стъкло. Това е единственият прозорец. На тавана има поставена в решетка флуоресцентна лампа, която никога не се изключва. От миналия декември е започнала да трепти по начин, от който Травис го боли главата точно зад очите. Вече повече от осем години прекарва двайсет и три и половина часа в денонощието в това помещение.

На стената над леглото е залепено писмо. Пристигнало е преди три месеца, за да му съобщи, че родителите му са убити. Застреляни, докато чакали на светофар в Минеаполис. Двама детективи са го разпитвали дали няма пръст в тази работа. Травис си спомня насладата си от неприкритата им апатия относно смъртта на г-н и г-жа Чейс.

Единствените други писма, който получава, са от брат му Джеф. Те не са по стената, а са прибрани на спретнати купчинки под леглото. Така не му се налага да ги гледа, нито да мисли за чувството за вина на оцелелия, което насища пространството между всеки два реда. Джеф е убеден, че стореното от Травис през онази нощ на 1992 г. е единствената причина той самият да не бъде въвлечен в семейния бизнес.

Сега Травис лежи в леглото със затворени очи, за да се спаси донякъде от трептенето. Почти не му помага. Понякога успява просто да забрави за него и се случва това да помогне. Да оставиш нещата да се изплъзнат от ума ти е умение, което е овладял до съвършенство на това място. Дни. Месеци. Години. Отминалото време. Времето пред него. Оставя всичко да мине покрай него. Благодарение на това не е полудял.

Става от леглото и крачи напред-назад в килията. Почти не осъзнава какво прави — това е автоматично действие, което изпълнява по няколко десетки пъти на ден. Обиколката му винаги е една и съща — от вратата до тоалетната, от тоалетната до вратата, от вратата до тоалетната.

Резето шумно изщраква и един от пазачите отваря вратата.

— Посетител — казва той и Травис усеща, че човекът е нервен. Което е странно.

В килията влиза някакъв мъж със скъп костюм и пазачът затваря вратата зад него. Косата на мъжа посивява по слепоочията и той носи тъмни очила дори тук, където няма слънце. Намръщва се към трептящата лампа и казва:

— Здравейте, Травис. Аз съм Арън Пилгрим.

Протяга ръка, сякаш иска да се здрависа, но вместо това Травис вижда, че държи нещо. Ярка синя сфера, колкото топка за софтбол. Сиянието й непрекъснато се променя. Хипнотично е и Травис я взима, без дори да си помисли да откаже.

В мига, в който сферата докосва кожата му, в главата му зазвучава глас. Глас, който си е мислил, че никога вече няма да чуе.

— Травис — казва гласът и краката му омекват. Той рухва тежко на леглото.

Емили.

Отвъд синята светлина, отвъд всичко, което има значение за него, Травис смътно си дава сметка, че Пилгрим, посетителят, се усмихва на нещо. Няма значение. Нищо няма значение.

Травис произнася името й. Светлината потръпва в отговор, след което започва да пулсира с ритъма на собственото му сърце.

— Няма да разговаряме дълго — казва Емили. — Не този път. Нито пък следващия, след години, когато ще се срещнем отново при една кална дупка в Аляска. Но третия път… ох, миличък. Третия път ще е истинска магия.

— Защо не можеш да останеш сега с мен? — пита Травис. Чува копнежа и болката в собствения си глас. Вече му липсва, преди още да си е отишла.

— Имам работа — отвръща Емили. — Сложна работа. Боя се, че няма да съм в състояние да ти обясня. Не тук и не сега. Някой ден ще го направят. Във всеки случай, знай това — за мен ти си по-важен от всеки друг на този свят. Много повече от хилещия се задник в тази килия до теб. От всичките шест милиарда хора ти си онзи, от когото се нуждая най-много. Ти си незаменимата част от плана ми.

При думите й Травис усеща как нещо великолепно изпълва гърдите му. Той е важен за нея. Тя го е избрала. Едва се сдържа да не се разплаче.

— Защо аз? — прошепва.

Тя тихо се изкисква.

— Ще разбереш. — Още няколко секунди светлината продължава да пулсира с ритъма на сърцето му. После се променя. Става някак по-тъмна. — А сега ще ти дам онова, за което дойдох. Не е много. Мисли за него като за побутване. Като предпочитание за мястото, на което искаш да живееш, след като се махнеш оттук.

Още щом изрича това, Травис усеща нещо в главата си. Като гъдел. Продължава може би около секунда, след което изчезва.

— Готово — въздъхва Емили. — Сега си точно по курса, любов моя. По курса, който ще ни срещне отново.

Той усеща как сълзите парят очите му. Сега тя ще си тръгне. Отново ще е сам. Сам с противната флуоресцентна светлина, с главоболието, с грозните сини стени. И нищо друго. В продължение на години, години, години.

— Шшш — казва тя. — Всичко ще бъде наред. Някой ден ще се смеем на всичко това, обещавам.

Но точно сега изобщо не му е до смях. Моментът е по-чудесен от всичко, което е изпитвал някога. И също толкова ужасен, защото приключва.

— А сега ме върни на ухиления задник, Травис.

Знае, че не може да не й се подчини. Чувства как тялото му вече се размърдва, сякаш по свое собствено желание. Усеща как мускулите на краката му се напрягат, за да стане, как ръката му се протяга напред.

— Моля те — шепне Травис, сякаш би могъл да я накара да размисли.

— Скоро — казва тя.

Пита се дали ще мисли за нещо друго освен за нея през следващите години. Тя примигва за последен път в ръката му.

— До довечера няма изобщо да мислиш за мен — казва му Емили.

После мъжът с посивяващата на слепоочията коса пристъпва напред и я взима. Единственото, което спира Травис да го убие, е настояването на Емили. Мъжът му я отнема. Травис рязко изпуска дъх. Ако в този момент има нож, сигурно ще пререже собственото си гърло.

Мъжът, Пилгрим, почуква на вратата. Тя се отваря и ето че той изчезва и отнася със себе си чудесната синя светлина. Травис рухва в леглото и вече нищо не може да спре сълзите му. Все още си мисли за нож или за хубав пистолет. Заглежда се в металния ръб на рамката на леглото. Изобщо няма да е бързо и чисто като с истинско острие. Но в крайна сметка резултатът ще е същият.

Лежи и обмисля решението си. Минават минути. В един момент му се струва, че е оставил синята сфера да се изплъзне за няколко секунди от мислите му. Може би най-много за десет. Как е възможно това? Как може да я е забравил — нея, да забрави нея — дори за толкова кратко време?

Осъзнава, че гледа право в шибаната флуоресцентна лампа, и се обръща по корем, заравя лице във възглавницата. Ужасно е уморен. Ужасно изтощен от силата на емоциите. Постепенно се унася.

Събужда се. Устата му е пресъхнала, сякаш е ял памук. Сигурно е спал часове. Става, отива до умивалника, наплисква лицето си с вода и пие, долепил устни до крана.

Нещо го безпокои. Някакъв смътен спомен, не знае какъв точно. Може би нещо, което е сънувал. Опитва се да си го представи, за момент се появява картината на пулсираща синя светлина и неизвестно защо той изпитва удоволствие от нея. Може би е сънувал някакъв хубав сън. Но дори докато си мисли за светлината, тя се стопява в мрака, далеч от него. Изчезва.

Той се изправя и завърта кранчето. Връща се до леглото, но не му се иска да легне отново, дори не му се седи. Без изобщо да се замисля върху действията си, започва да крачи в килията — от вратата до тоалетната, от тоалетната до вратата, от вратата до тоалетната.

M$