Пророчеството

ГЛАВА 12

Рано сутринта, преди да засияят първите сиви отблясъци на зората, те вече препускаха на бързи коне по тихите улици на Сендар към пристанището и кораба, който ги очакваше там. Премените от миналата нощ бяха свалени и всички носеха обичайните си дрехи. Дори крал Фулрах и граф Селайн в обикновено облекло приличаха на двама средно заможни сендари, тръгнали да уреждат търговските си дела. Кралица Лейла, която нямаше да замине с тях, яздеше до съпруга си и разговаряше с него със сериозен вид, а изразът й беше такъв, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Групата беше ескортирана от войници с тежки наметала, които ги бранеха от пронизващия леден вятър, долитащ откъм морето.

Каменните кейове на столицата Сендар се врязваха в разпенената вода тъкмо на мястото, където свършваше улицата, свързваща палата с пристанището; там ги чакаше корабът, който се люлееше и опъваше дебелите въжета, придържащи го към кея. Беше лек плавателен съд, тесен, с висок нос и очертания, които наподобяваха вълк — факт, който едва ли можеше да успокои нервността на Гарион преди първото му пътуване по море. На палубата се шляеха няколко свирепи наглед моряци с дълги бради, облечени в оръфани кожени дрехи. С изключение на Барак тези хора бяха първите череки, които Гарион виждаше, и първото му впечатление беше, че те вероятно ще се окажат напълно ненадеждни.

— Барак! — изкрещя един плещест мъж, който се бе покатерил до средата на мачтата, стисна с две ръце едно от въжетата, плъзна се като вихър по него и прескочи от кораба на кея.

— Грелдик! — изрева Барак в отговор, свлече се от коня си и сграбчи страшния на вид моряк в мечешка прегръдка.

— Изглежда, че граф Барак се познава с нашия капитан — отбеляза граф Селайн.

— Доста обезпокоително — додаде кисело Силк. — Надявах се, че ще имаме трезв, разумен капитан на средна възраст с консервативен нрав. И да ви кажа, въобще не съм привързан към корабите и пътешествията по море.

— Чувал съм, че капитан Грелдик е един от най-добрите моряци в Черек — увери го графът.

— Милорд — отбеляза Силк огорчено, — определенията, с които си служат череките, са често неточни. — Той спря недоволния си поглед на Барак и Грелдик — двамата вдигаха тост за срещата си с халби бира, които един ухилен моряк им бе подал от кораба.

Кралица Лейла бе слязла от коня и прегръщаше леля Поул.

— Моля те, пази бедния ми съпруг, Поул — каза тя с колеблив смях. — Не позволявай на алорнските побойници да го подтикнат да извърши някаква глупост.

— Разбира се, Лейла — отговори й утешително леля Поул.

— Стига, Лейла — възпротиви се крал Фулрах. — Сам ще се пазя. Нали съм мъж, в края на краищата.

Дребната закръглена кралица изтри очите си.

— Искам да ми обещаеш, че ще носиш топли дрехи — каза тя. — И не пий по цели нощи с Анхег.

— Предстои ни сериозна работа, Лейла — отвърна кралят. — Няма да има време за пиене.

— Познавам Анхег прекалено добре — изсумтя презрително кралицата, обърна се към господин Улф, изправи се на пръсти и целуна брадатата му буза.

— Скъпи Белгарат — каза тя. — Обещай ми, че когато всичко свърши, ти и Поул пак ще ни дойдете на гости и ще останете дълго.

— Обещавам, Лейла.

— Започва отливът, кралю — каза Грелдик. — Корабът ми вече губи спокойствие.

— Боже мой! — извика кралицата, прегърна краля и зарови лице в рамото му.

— Стига де, стига — замърмори неловко Фулрах.

— Тръгвай, или ще се разплача направо тук, пред всички — рече тя и го изблъска напред.

Камъните по кея бяха хлъзгави, изящният черекски кораб се клатеше и подскачаше в неспокойната вода. Тясната дъска, по която трябваше да преминат, за да се качат на палубата, се размърда, после изскърца застрашително, но всички успяха да се качат на борда, без да пострадат. Моряците изтеглиха въжетата и заеха местата си на греблата. Лекият кораб се отдалечи рязко от кея и бързо се плъзна във водите на пристанището сред тежките и обемисти търговски кораби, хвърлили котва наоколо. Кралица Лейла стоеше унило на кея, заобиколена от високите войници. Тя помаха няколко пъти с ръка и продължи да гледа след кораба, храбро вдигнала малката си брадичка. Грелдик зае мястото си на румпела и Барак се разположи до него. После капитанът даде знак на един мускулест тантурест войн, който беше клекнал наблизо. Тантурестият мъж кимна и смъкна с ръка парче парцаливо корабно платно, под което беше скрит барабан. Започна бавно да го бие и гребците незабавно подеха ритъма. Корабът се плъзна напред и навлезе в открито море.

Вълноломът вече не осигуряваше защита на кораба. Вълнението беше така страшно, че плавателният съд престана да се люлее, а бягаше по гребена на вълната, за да разцепи с носа си следващата. Дългите гребла ритмично се потапяха във водата под такта на бавните удари на барабана и правеха малки водовъртежи на повърхността на вълните. Морето беше оловносиво под зимното небе. Ниският, покрит със сняг бряг на Сендария се плъзгаше от дясната им страна безрадостен и пуст.

Гарион прекара по-голямата част от деня треперейки в една ниша на завет под високия нос на кораба, като се взираше меланхолично към морето. Предната нощ животът му беше разбит и сега цялата сериозност на това нещастие тегнеше в съзнанието му. Представата, че Улф е Белгарат, а леля Поул е Поулгара, естествено беше истински абсурд. Ала той беше убеден, че поне в част от нея има истина. Тя може би не беше Поулгара, ала почти с пълна сигурност момчето можеше да заяви, че тя не е негова леля. Доколкото му позволяваше обстановката, Гарион избягваше да я гледа и не разговаряше с никого.

През нощта спаха в претъпканото помещение, разположено в кърмата на кораба. Господин Улф остана на дълъг разговор с крал Фулрах и граф Селайн. Гарион тайно наблюдаваше стареца, чиято сребриста коса и късо подстригана брада сякаш блещукаха в светлината на полюляващата се газена лампа, окачена на една греда на ниския таван. Улф изглеждаше същият както винаги. Накрая Гарион се обърна на другата страна и заспа.

На следващия ден заобиколиха подобния на кука полуостров на Сендария и се насочиха на североизток. Духаше хубав попътен вятър. Платната бяха вдигнати и гребците можеха да отдъхнат. Гарион продължи да се бори с мислите, които го измъчваха.

На третия ден времето стана бурно и смразяващо студено. Всичките платна и въжета бяха покрити със скреж и пращяха под напора на вятъра, тънки ледени блокчета съскаха във водата около кораба.

— Ако това не престане, преминаването през Дивата вълна ще е ужасно — отбеляза Барак и впери поглед към скованото от студ море.

— Дивата какво? — попита Дурник, обзет от опасения. Ковачът въобще не се чувстваше добре на кораба. Страдаше от морска болест и беше станал раздразнителен.

— Дивата вълна на Черек — обясни Барак. — Това е пролив, дълъг около една левга, между северния край на Сендария и най-южните земи на Черекския полуостров — място с голямо мъртво вълнение, въртопи, водовъртежи и така нататък. Не се тревожи, Дурник. Корабът е добър, пък и Грелдик знае тайната на плаването през Дивата вълна. Може да се окаже малко трудничко, но за нас няма никаква опасност — освен ако нямаме лош късмет, естествено.

— Това, дето току-що го каза, много ободрява — сухо се обади Силк, който стоеше до тях. — Вече трети ден се мъча да не мисля за Дивата вълна.

— Наистина ли е толкова зле? — попита Дурник отпаднало.

— Специално ще се погрижа да не бъда трезвен, когато минаваме през пролива — закани се Силк.

Барак се разсмя.

— Трябва да бъдеш благодарен на Дивата вълна — заяви той. — Тя задържа Империята извън Черекския залив. Цяла Драсния щеше да бъде Толнедранска провинция, ако го нямаше този пролив.

— От политическа гледна точка съм възхитен от това — отвърна Силк. — Но лично от свое име бих заявил, че ще съм невероятно щастлив, ако никога вече не ми се налага да видя Дивата вълна.

На следващия ден хвърлиха котва близо до скалистия бряг на северна Сендария и зачакаха прилива. След известно време вълните отслабнаха, смениха посоката си и водите на Морето на ветровете нахлуха и полетяха през Дивата вълна, за да увеличат дълбочината на Черекския залив.

— Намери нещо здраво прикрепено към палубата и се хвани за него, Гарион — посъветва го Барак, когато Грелдик заповяда да вдигнат котвата. — С този попътен вятър преминаването на пролива може да се окаже интересно. — Той закрачи по тясната палуба и зъбите му блеснаха във ведра усмивка.

Беше глупаво — Гарион знаеше това още в мига, когато се изправи и последва мъжа с червената брада към носа, но четирите дни, прекарани в самотен размисъл над загадка, която отказваше да се подчини на каквато и да било логика, го караха да се чувства обзет едва ли не от войнствено безрасъдство. Той стисна зъби и се хвана за един ръждясал железен обръч, закрепен неподвижно към носа.

Барак се засмя и здравата го плесна по рамото.

— Добро момче — рече одобрително гигантът. — Ще стоим тук заедно и ще надникнем дълбоко в гърлото на Дивата вълна.

Гарион реши да не му отговаря.

Тласкан от попътния вятър и прилива, корабът на Грелдик буквално прелетя през пролива, като се отклоняваше от курса си и се тресеше, сграбчен от страшните подводни течения на мъртвото вълнение. Ледени пръски опърлиха лицата им и Гарион, наполовина ослепен от тях, не видя огромния водовъртеж в самия център на Дивата вълна до момента, когато връхлетяха право срещу него. Стори му се, че чува страхотен рев, и изтри очи — тъкмо навреме, за да зърне въртопа, зейнал точно пред погледа му.

— Какво е това? — изкрещя той, като се опита да надвика ужасния шум.

— Великият въртоп — извика Барак. — Дръж се.

Въртопът беше по-голям от село Горен Гралт и се спускаше с ужасяващ скок в кипяща, изпълнена с мъгла от водни капки бездна на невъобразимо разстояние под тях. Вместо да насочи кораба встрани, Грелдик, противно на всички очаквания, го тласна направо към него.

— Какво прави? — изкрещя Гарион.

— Това е тайната на преминаването през Дивата вълна — изрева Барак. — Обикаляме два пъти въртопа, за да наберем по-висока скорост. Ако корабът не се разцепи, изскача като камък, изстрелян от прашка, и така преминаваме през мъртвото вълнение, преди теченията да ни уловят и да намалят скоростта ни. Иначе мъртвото вълнение ще ни издърпа обратно.

— Ами ако корабът не издържи?

— Е, понякога корабите се разцепват и потъват — отвърна Барак. — Не се тревожи, момче. Това не се случва често, пък и корабът на Грелдик ми изглежда достатъчно здрав.

Носът на кораба застрашително се надвеси над ръба на Великия въртоп, после водата ги завъртя два пъти около огромния водовъртеж. Гребците неистово превиваха гърбове под влудяващия тътен на барабана. Вятърът шибаше лицето на Гарион и той притисна тяло към железния обръч и отклони очи от кипящата бездна, зейнала под него.

После се изтръгнаха от ужасяващата прегръдка на въртопа и корабът прелетя като свистящ камък през разбитата на пяна вода оттатък опасността. Вятърът, който подпомагаше преминаването им, виеше в платната и въжетата.

Постепенно корабът намали скоростта си сред въртящите се като свредели водовъртежи, ала устремът, който бяха събрали от Великия въртоп, ги пренесе до спокойните води на едно заслонено скалисто заливче на сендарския бряг.

Барак се смееше ликуващо и бършеше водните пръски от брадата си.

— Е, момко — рече той. — Какво е мнението ти за Дивата вълна?

Гарион нямаше сили да отговори, затова съсредоточи усилията си да отдели вцепенените си пръсти от железния обръч.

— Гарион! — прозвуча един познат глас от кърмата.

— Пак ще ми се кара — каза възмутено Гарион, като пренебрегна факта, че идеята да стои на носа беше изцяло негова.

Леля Поул смъмри Барак заради безотговорността му, а после насочи вниманието си към Гарион и попита:

— Е? Да ми кажеш нещо?

— Барак не е виновен — заяви Гарион. — Аз исках. — В края на краищата нямаше никаква полза и двамата да изпаднат в немилост.

— Ясно — отвърна тя. — И коя беше причината за това?

Объркването и съмненията, които толкова време го бяха измъчвали, избухнаха.

— Просто исках — каза той и в гласа му затрептяха предизвикателни нотки. За пръв нът през живота си Гарион се бе изправил пред прага на открита съпротива.

— Какво?

— Исках — повтори той. — Какво значение има защо съм постъпил така? И без това ще ме накажеш.

Леля Поул настръхна, очите й заблестяха.

Господин Улф, който беше дошъл при тях, се усмихна.

— Какво ти е толкова смешно? — гневно подхвърли тя.

— Защо не оставиш аз да се занимая с това, Поул? — предложи старецът.

— Мога да се справя и сама — отвърна тя.

— Ала не и добре, Поул — каза той. — Не и добре. Станала си прекалено избухлива, пък и езикът ти е твърде остър. Той вече не е дете. Още не е станал мъж, но не е и дете. Този въпрос трябва да се реши между мъже. Аз ще се погрижа за това. — Улф пристъпи напред. — Настоявам, Поул.

— Какво?

— Настоявам. — Погледът му стана твърд.

— Много добре — изрече тя с леден глас, обърна им гръб и се отдалечи.

— Седни, Гарион — каза старецът.

— Защо е толкова дребнава? — изстреля Гарион в скоропоговорка.

— Не е дребнава — отвърна господин Улф. — Ядосана е, защото ти я уплаши. Никой не обича да го плашат.

— Съжалявам — измърмори Гарион засрамен от себе си.

— Не се извинявай на мен — каза Улф. — Аз не се уплаших. — За миг той се вгледа в момчето с проницателните си очи. — Какво има?

— Наричат те Белгарат — рече Гарион, сякаш това обясняваше всичко.

— Е и?

— Това просто не е възможно.

— Не сме ли разговаряли вече по този въпрос? Преди много време?

— Ти Белгарат ли си? — направо попита Гарион.

— Някои хора ме наричат така. И какво от това?

— Съжалявам — каза Гарион. — Просто не вярвам, че е така.

— Добре — сви рамене Улф. — Не вярвай, щом не искаш. Но какво общо има мнението ти по този въпрос с неучтивия начин, по който се държиш с леля Поул?

— Просто само… — Гарион се поколеба. — Ами… — Отчаяно желаеше да зададе на господин Улф последния, фатален въпрос, но въпреки твърдото си убеждение, че между него и леля Поул не съществува кръвно родство, не можеше да понесе мисълта, че съмненията му ще бъдат окончателно и безвъзвратно потвърдени.

— Ти си объркан — заговори Улф. — Прав ли съм? Нищо не изглежда така, както трябва да бъде, и се сърдиш на леля Поул, защото ти се струва, че тя е виновна за всичко.

— Както го описваш, звучи ужасно детински — призна Гарион и се изчерви.

— А не е ли?

Гарион се изчерви още повече.

— Тези неприятности са лично твои, Гарион — продължи господин Улф. — Наистина ли мислиш, че и други хора трябва да бъдат нещастни заради тях?

— Не — едва чуто прошепна Гарион.

— Леля ти Поул и аз сме такива, каквито ни виждаш — заговори тихо Улф. — Хората са изприказвали много глупости за нас, но това наистина няма значение. Има неща, които трябва да бъдат извършени, и ние сме онези, които трябва да ги извършат. Това е важното. Не прави задачата на леля Поул по-тежка, просто защото светът не ти харесва. Такова поведение не е детинско, а невъзпитано. Освен това ти винаги си се държал добре. Според мен й дължиш извинение, нали?

— Прав си — съгласи се Гарион.

— Доволен съм, че имахте тази възможност да поговорим — каза старецът. — На твое място не бих чакал прекалено дълго, преди да се сдобря с нея. Не можеш да си представиш колко дълго може да се сърди тя. — Той се засмя. — Поул ми е сърдита, откакто се помня, а това е така отдавна, че въобще не ми се мисли по този въпрос.

— Ей сега отивам — каза Гарион.

— Хубаво — одобри Улф.

Гарион стана и решително се насочи към леля Поул, която се взираше към страшните водовъртежи на Дивата вълна на Черек.

— Лельо Поул — каза той.

— Да, скъпи?

— Извинявай, сгреших.

Тя се обърна към него и го погледна сериозно.

— Да. Сгреши.

— Повече няма да правя така.

Тя се засмя с тих, топъл смях и прокара пръстите си през сплъстената му коса.

— Не давай обещания, които не можеш да удържиш, скъпи — каза тя, прегърна го и всичко отново беше наред.

Отминаха страшния бяс на морето при Дивата вълна на Черек и се отправиха на север покрай покрития със сняг източен бряг на Черекския полуостров към древния град, който беше прародината на всички алорни, алгари, драснианци, както и на череките и риванците. Вятърът беше студен, а небето застрашително ниско, но остатъкът от пътуването им премина без премеждия. След три дни корабът влезе в пристанището на Вал Алорн и хвърли котва край един от отрупаните със сняг кейове.

Вал Алорн не приличаше на сендарски град. Неговите стени и сгради бяха невероятно древни и приличаха по-скоро на естествени скални образувания, отколкото на постройки, издигнати от човешка ръка. Тесните криволичещи улици бяха задръстени със сняг, планините зад града се извисяваха огромни и бели на фона на тъмното небе.

Няколко шейни, теглени от коне, ги очакваха на кея. Хората, които ги караха, изглеждаха свирепи. Косматите коне удряха с копита утъпкания сняг. В последната шейна имаше кожени наметала и Гарион се уви с едно, докато чакаше Барак да си вземе сбогом с Грелдик и моряците.

— Да тръгваме — каза Барак на водача, когато се качи в шейната. — И гледай да настигнеш другите шейни.

— Ако не бяхте говорили толкова дълго, нямаше да е трудно — раздразнено отвърна водачът.

— Прав си — съгласи се Барак.

Водачът изсумтя, плесна конете с камшика и шейната полетя по улицата, където другите вече бяха изчезнали.

Облечени с кожи черекски войници крачеха горделиво по тесните улици и мнозина изреваваха поздрави към Барак, когато шейната преминеше край тях. На един ъгъл бяха принудени да спрат, защото в мразовития студ двама плещести, съблечени до пояс мъже разгорещено се бореха в снега насред улицата под окуражителните възгласи на тълпата зрители.

— Много често срещано развлечение — каза Барак на Гарион. — Зимата във Вал Алорн е доста скучна.

— Това пред нас дворецът ли е? — попита Гарион.

Барак поклати глава.

— Не, храмът на Белар. Някои хора казват, че духът на бог Белар живее тук. Ала самият аз никога не съм го виждал, затова не мога да твърдя подобно нещо със сигурност.

Борците се отдръпнаха от пътя и шейната продължи напред.

На стълбището на храма стоеше престаряла жена, омотана в парцаливи вълнени дрехи. Стискаше дълга тояга в костеливата си ръка, дългата й права коса беше разрошена.

— Здравей, лорд Барак — извика тя с дрезгав глас, когато префучаха край нея. — Твоята орис те очаква.

— Спри — изръмжа Барак на водача, хвърли кожената си наметка, скочи на земята и изрева с гръмотевичен глас: — Мартьо! Беше ти забранено да се мотаеш тук. Ако кажа на Анхег, че не си се подчинила на заповедите му, той ще накара жреците на храма да те изгорят като вещица.

Старата жена се изкиска и Гарион с ужас забеляза, че очите й са мъртви и изцяло бели, с цвета на мляко.

— Огънят няма да докосне старата Мартьо — изсмя се пронизително тя. — Това не е ориста, която я очаква.

— Стига си приказвала за ориста — извика Барак. — Махни се от храма!

— Мартьо вижда каквото вижда — каза старата жена. — Знакът на твоята страшна съдба е изписан върху теб и когато тя те застигне, ще си спомниш думите на старата Мартьо. — След това тя се обърна към шейната, където седеше Гарион, макар че млечнобелите й очи очевидно бяха напълно слепи. Чертите й изведнъж се промениха, острото злорадство се превърна в странно благоговение.

— Здравей, най-велики измежду всички господари — изрече с монотонен глас тя. — Когато получиш своето наследство, помни, че старата Мартьо е била първата, която те е поздравила.

Барак се спусна с рев срещу нея, но тя побягна, като почукваше по каменните стъпала с тоягата си.

— Какво искаше да каже тази старица? — попита Гарион, когато Барак се върна в шейната.

— Тя е луда — отвърна Барак. Лицето му беше пребледняло от гняв. — Навъртя се около храма, проси и плаши доверчивите домакини с безсмислиците си. Ако Анхег имаше малко повече здрав разум,отдавна щеше да я изгони от града или да я изгори на клада. — Гигантът отново се качи в шейната и изръмжа на водача: — Да тръгваме.

Гарион погледна през рамо, докато бързо се отдалечаваха от храма, но старата сляпа жена не се виждаше никъде.

ГЛАВА 13

Палатът на крал Анхег беше огромно мрачно здание в центъра на Вал Алорн. Обширни крила се простираха във всички посоки от главната постройка на двореца. Много от тях тънеха в разруха, прозорците без стъкла бяха насочили празния си взор към откритото небе. Доколкото Гарион можеше да проумее, дворецът беше строен без никакъв план и изглежда, беше граден през трите хиляди години, докато кралете на Черек бяха владели тези земи.

— Защо е толкова празен и порутен? — попита той Барак, когато шейната им профуча през отрупания със сняг двор на палата.

— Едни крале строят, други рушат — лаконично отвърна Барак. — Така правят всички властелини. — Гигантът беше изпаднал в мрачно настроение след срещата им със сляпата жена край храма.

Останалите бяха слезли от шейните и ги очакваха.

— Дълго време не си бил у дома, щом успя да се загубиш на път от пристанището до двореца — отбеляза Силк.

— Забавиха ни — изсумтя Барак.

Широката, обкована с желязо врата в края на стълбището, което водеше към двореца, изведнъж се отвори, сякаш някой зад нея бе очаквал момента да пристигнат всички. Жена с дълги сламеноруси плитки и алена пелерина, украсена с красиви кожи, излезе на портала в края на стълбите и впери поглед в тях.

— Добре дошъл, лорд Барак, граф Трелхайм, съпруже мой — студено изрече тя.

Лицето на Барак стана още по-мрачно.

— Здравей, Мерел — отговори той на поздрава й и кратко кимна.

— Крал Анхег ми позволи да ви посрещна, господарю — каза съпругата на Барак, — както повелява моето право и дългът ми.

— Винаги си проявявала голямо внимание към своя дълг, Мерел — отвърна Барак. — Къде са дъщерите ми?

— В Трелхайм, господарю — отговори тя. — Помислих си, че не е много умно да бият толкова дълъг път в този студ. — В гласа й пропълзяха едва доловими злобни нотки.

— Разбирам — въздъхна Барак.

— Грешно ли съм постъпила, господарю? — попита Мерел.

— Да не говорим за това — отвърна Барак.

— Ако вие и вашите приятели сте готови, господарю — заяви тя, — ще ви придружа до тронната зала.

Барак се изкачи по стълбите, прегърна жена си твърде студено и за кратко, после двамата преминаха през широката вход.

— Трагична история — измърмори граф Селайн и поклати глава, докато се изкачваха по стълбите към вратата на двореца.

— Едва ли — подметна Силк. — В края на краищата Барак получи това, което искаше, нали?

— Вие сте жесток човек, принц Келдар — каза графът.

— О, не — възрази Силк. — Аз съм реалист, това е всичко. Барак толкова години копня по Мерел и накрая си я получи. Щастлив съм да видя, че такова постоянство все пак е възнаградено. Нима вие не сте?

Граф Селайн въздъхна.

Група войници с доспехи и щитове се присъединиха към тях и ги ескортираха през лабиринт от коридори, по широки стълбища, които се изкачваха нагоре, и по тесни проходи, които се спускаха все по-надолу и по-надолу в огромния дворец.

— Винаги съм се възхищавал на черекската архитектура — язвително подметна Силк. — Пълна е с изненади.

— Разширяването на дворците е нещо, с което слабите крале винаги могат да запълват времето си — отбеляза крал Фулрах. — Като идея не е лошо, наистина. В Сендария слабите крале посвещават времето си на планове за павиране на улиците, ала всичко във Вал Алорн отдавна е покрито с камъни.

— Ето един въпрос, който никога не ми е давал мира, Ваше Величество — засмя се Силк. — Как човек може да попречи на некадърните крале да правят пакости?

— Принц Келдар — отвърна крал Фулрах. — Не желая злото на вашия вуйчо, но смятам, че може да е много интересно, ако короната на Драсния попадне върху вашата глава.

— Моля ви, Ваше Величество — отвърна Силк с престорено изумление. — Дори и не си помисляйте такова нещо.

— А също така да си намерите и съпруга — лукаво добави граф Селайн. — Принцът определено има нужда от съпруга.

— Това е даже по-лошо — каза Силк и потрепера.

Тронната зала на крал Анхег беше сводесто помещение с огромна яма-огнище в средата, където пукаха и пламтяха цели дънери. За разлика от разточително отрупаната с драперии зала на крал Фулрах, тук каменните стени бяха голи, а факлите димяха и пламтяха, поставени в железни обръчи, вградени в стените. Мъжете, които седяха край огъня, не приличаха на елегантните придворни в палата на Фулрах, а по-скоро на брадати черекски войници. Ризниците им блестяха в светлината на пламъците. В единия край на залата имаше пет трона, всеки увенчан със знаме. Четири от троновете вече бяха заети. Близо до тях стояха три величествени жени.

— Фулрах, крал на Сендария! — обяви с басов глас един от войниците, които ги придружаваха, и удари с дръжката на копието си покрития с тръстика каменен под.

— Здравей, Фулрах — извика едър мъж с черна брада, седнал на един от троновете, и се изправи. Дългата му синя одежда беше омачкана и изцапана с петна, а косата му беше сплъстена и занемарена. Златната корона, които носеше, беше огъната и едно-две от крайчетата й бяха отчупени.

— Здравей, Анхег — отвърна кралят на Сендария и леко се поклони.

— Тронът те очаква, о, Фулрах — каза мъжът със сплъстената коса и посочи знамето на Сендария край празния трон. — Кралете на Алорния посрещат твоя милост с отворени обятия, очаквайки мъдростта на сендарския крал да се влее в силата на този съвет.

Това обръщение се стори на Гарион странно внушително.

— Кои са тези крале, приятелю Силк? — прошепна Дурник, когато всички приближиха троновете.

— Дебелият, с червената дреха, върху чието знаме е избродиран северен елен, е моят вуйчо, Родар от Драсния. Този с изпитото лице, облечен в черно, под знамето с коня, е Чо-Хаг от Алгария. Едрият мрачен мъж в сиво, онзи, който е без корона и седи под знамето с меча, е Бранд, регентът на Рива.

— Бранд? — прекъсна го Гарион, стреснат от спомена за историите, в които се разправяше за битката при Воу Мимбре.

— Всичките регенти на Рива носят името Бранд — обясни Силк.

Крал Фулрах поздрави станалите крале със сдържан церемониален език, какъвто, изглежда, беше обичаят, и зае своето място под зеленото знаме, върху което бе изобразен сноп златни класове — емблемата на Сендария.

— Здравей, Белгарат, ученико на Алдур — каза Анхег. — Здравей и ти, Поулгара, почтена дъще на безсмъртния Белгарат.

— Няма време за цялата тази церемония, Анхег — каза господин Улф язвително, като отметна пелерината си и закрачи напред. — Защо ме призоваха кралете на Алория?

— Позволи ни да се наслаждаваме на тези мънички церемониалности, древни — лукаво каза Родар, ужасно дебелият крал на Драсния. — Толкова рядко имаме възможността да си поиграем на крале. Това няма да ни отнеме много време.

Господин Улф поклати глава с възмущение.

Една от трите жени с величествен вид пристъпи напред. Тя беше висока красавица с гарвановочерна коса, облечена в черна кадифена рокля, привързана на гърдите с множество сложно преплетени връвчици. Тя направи реверанс пред крал Фулрах и докосна за миг бузата си до неговата.

— Ваше Величество — каза тя, — вашето присъствие прави чест на нашия дом.

— Ваше Величество — отговори Фулрах и почтително наведе глава.

— Кралица Ислена — прошепна Силк на Дурник и Гарион. — Съпругата на Анхег. — Носът на дребния мъж потрепера от едва сдържано веселие. — Наблюдавайте я, когато поздравява Поулгара.

Кралицата се обърна и направи дълбок поклон пред господин Улф.

— Добре дошъл, божествени Белгарат — каза тя и плътният й глас потрепера от вълнение.

— Едва ли съм божествен, Ислена — сухо отвърна старият човек.

— Безсмъртни сине на Алдур — царствено продължи тя, без да обръща внимание, че я е прекъснал. — Най-могъщи вълшебнико в целия свят! Бедната моя къща трепери от вдъхващата страхопочитание мощ, която ти донесе между нейните стени.

— Хубава реч, Ислена — отбеляза Улф. — Имаше малко неточности, ала все пак е хубава.

Ала кралицата вече се беше обърнала към леля Поул.

— Здравей славна сестро — произнесе напевно тя.

— Сестра ли я нарече тя? — стресна се Гарион.

— Тя е мистичка — тихо каза Силк. — Занимава се по малко с магьосничество и се смята за вълшебница. Гледай сега.

С величествен жест кралицата протегна дланта си, върху която блещукаше зелен скъпоценен камък, и го подаде на леля Поул.

— Беше го скрила в ръкава си — прошепна Силк весело.

— Кралски дар, Ислена — произнесе леля Поул със странен глас. — За жалост мога да ти предложа единствено това в отговор.

И подаде на кралицата една кървавочервена роза.

— Откъде я взе? — попита Гарион удивено.

Силк му намигна.

Кралицата впери в розата поглед, изпълнен със съмнение, взе я, внимателно започна да я оглежда и очите й се разшириха. Лицето й пребледня, а ръцете й започнаха да потрепват.

Напред беше излязла втората кралица — дребна русокоса жена с красива усмивка. Без никакви церемонии тя целуна крал Фулрах, после господин Улф и топло прегърна леля Поул. Нейната привързаност изглеждаше проста и естествена.

— Порен, кралицата на Драсния — каза Силк и скулите му се изопнаха в някаква горчива самоирония. В този единствен миг — така ясно, сякаш всичко бе огряно от ярка светлина — Гарион прозря причината, поради която Силк понякога се държеше така странно. Внезапен прилив на съчувствие изгори гърлото му и едва не го задуши.

Третата кралица, Силар от Алгария, поздрави крал Фулрах, господин Улф и леля Поул с няколко кратки думи, произнесени с тих глас.

— Регентът на Рива не е ли женен? — попита Дурник, като се огледа наоколо, търсейки още една кралица.

— Той имаше съпруга — лаконично отвърна Силк, без да откъсва очи от кралица Порен, — но тя умря преди няколко години и му остави четирима сина.

— А — въздъхна Дурник.

В тронната зала влезе Барак и очевидно сърдит, с мрачно лице, закрачи към трона на крал Анхег.

— Добре дошъл у дома, братовчеде — каза крал Анхег. — Помислих си, че си се загубил.

— Семейни задължения — отвърна Барак. — Трябваше да разменя няколко думи с моята съпруга.

— Разбирам — рече Анхег и не попита нищо повече.

— Запозна ли се с нашите приятели? — поинтересува се Барак.

— Още не, лорд Барак — каза крал Родар. — Досега бяхме заети с обичайните формалности. — Той се изкиска и огромният му търбух се разлюля.

— Сигурен съм, че всички познавате граф Селайн — започна Барак. — А това е Дурник — ковач и смел мъж. Името на момчето е Гарион. Лейди Поулгара се грижи за него. Добър момък.

— Кога най-сетне наистина ще започнем? — нетърпеливо попита господин Улф.

Чо-Хаг, кралят на алгарите, заговори с необичайно тих глас:

— Нали знаеш за нещастието, което ни сполетя, о, Белгарат? Обръщаме се към теб за съвет.

— Чо-Хаг — раздразнено отвърна Улф, — говориш като герой в посредствена арендска епическа поема. Наистина ли е необходимо да използваш това „О“?

— Вината е моя, Белгарат — заяви разочаровано Анхег. — Аз извиках писари да записват какво се говори на нашите срещи. Чо-Хаг приказваше не само на теб, но и на историята. — Короната на краля се беше килнала и несигурно се подпираше върху едното му ухо.

— Историята е много търпелива, Анхег — каза Улф. — Не е необходимо да се опитваш да й направиш впечатление. Тя и без това ще забрави повечето от твоите думи. — Той се обърна към регента на Рива. — Бранд, мислиш ли, че можеш да ми обясниш всичко без прекалено много украшения?

— Боя се, че вината е моя, Белгарат — отговори с плътен глас мъжът в сивата одежда. — Изменникът успя да избяга с откраднатото от него заради моята слабохарактерност.

— Но ТО би трябвало да защитава само себе си, Бранд — каза Улф. — Дори аз не мога да го докосна. Познавам крадеца и зная, че не съществува начин, по който би могъл да да му попречиш да влезе в Рива. Онова, което ме интересува, е как той е могъл да го докосне, без да бъде унищожен от неговата мощ.

Бранд безпомощно разпери ръце.

— Събудихме се една сутрин и НЕГО го нямаше. Жреците успяха само да отгатнат името на крадеца. Духът на бога-Мечка не пожела да ни каже повече. Тъй като ние знаехме кой е той, внимавахме да не произнасяме името му, както и името на онова, което открадна.

— Добре — каза Улф. — Изменникът умее да долавя думи по въздуха от голямо разстояние. Самият аз го научих как да прави това.

— Знаехме — кимна Брад. — Затова ни беше трудно да подберем подходящи думи за съобщението до тебе. Когато ти не дойде в Рива и моят пратеник не се завърна, аз си помислих, че се е случило нещо лошо. Тогава изпратихме хора да те намерят.

Господин Улф се почеса по брадата.

— Значи вината, че сега съм тук, си е моя — каза той. — Аз използвах вашия пратеник. Трябваше да предам нещо на едни хора в Арендия. Да, трябваше да постъпя по-мъдро.

Силк се прокашля и попита учтиво:

— Мога ли да добавя нещо?

— Естествено, принц Келдар — отвърна крал Анхег.

— Дали е напълно благоразумно да продължим този разговор на публично място? — попита Силк. — Мургите имат достатъчно злато, с което купуват уши на много места, а кролимите умеят да хващат мислите от умовете на най-верните войни. Онова, което човек не знае, не може да му бъде отнето, ако разбирате какво искам да кажа.

— Войните на Анхег не могат лесно да се купят — гневно отсече Барак. — А в Черек няма кролими.

— Може ли да се доверим на хората от прислугата и момичетата в кухнята? — поинтересува се Силк. — Аз съм откривал кролими на съвсем неочаквани места.

— В онова, което казва моят племенник, има нещо вярно — обади се крал Родар и лицето му доби дълбоко замислен израз. — Драсния има вековни традиции в събирането на сведения, а Келдар е един от най-добрите наши хора в това отношение. Той смята, че думите ни могат да отидат по-далеч, отколкото желаем, и мисля, че е умно да се вслушаме в съвета му.

— Благодаря, вуйчо — каза Силк и се поклони.

— Ти би ли могъл да проникнеш в този палат, принц Келдар? — предизвика го крал Анхег.

— Вече съм го правил, Ваше Величество — скромно отвърна Силк. — Около дузина пъти, дори повече.

Анхег погледна към Родар и вдигна вежди. Родар леко се изкашля.

— Това беше преди доста време, Анхег. Нищо сериозно. Просто изпитвах любопитство по един въпрос, това е всичко.

— Трябвало е само да ме попиташ — каза Анхег с леко оскърбен тон.

— Не желаех да те притеснявам — обясни Родар и сви рамене. — Освен това много по-голямо удоволствие ми доставя да получавам сведения по другия начин.

— Приятели — каза крал Фулрах. — Задачата, с която сме се заели, е твърде важна, за да допуснем дори и най-малката възможност да я провалим. Няма ли да е по-добре, ако бъдем свръхпредпазливи, вместо да рискуваме?

Крал Анхег се намръщи и сви рамене, после каза:

— Както желаете. Ще продължим тайно тогава. Братовчеде, би ли разчистил залата на стария крал Елдриг? Ще се преместим там. Постави стражи в коридорите около нея.

— Да, Анхег — отвърна Барак, взе дузина войници и напусна залата.

Кралете станаха от троновете — всички, с изключение на Чо-Хаг. Строен воин, почти толкова висок, колкото Барак, с бръсната глава и дългия кичур коса на темето, типичен за алгарите, излезе напред и му помогна да се изправи.

Гарион въпросително погледна Силк.

— Прекарал е някаква болест в детството си — тихо обясни Силк. — След нея краката му станали толкова слаби, че не може да стои без чужда помощ.

— Това не го ли затруднява да бъде крал? — попита Гарион.

— Алгарите прекарват повече време върху гърбовете на конете, отколкото върху собствените си крака — каза Силк. — Яхне ли кон, Чо-Хаг не се различава от най-умелия войник в Алгария. Воинът, който му помага, е Хетар, неговият осиновен син.

— Познаваш ли го? — попита Гарион.

— Аз познавам всички, Гарион. — Силк меко се засмя. — Хетар и аз сме се сблъсквали няколко пъти. Аз го харесвам, но предпочитам той да не знае това.

Към тях се приближи кралица Порен.

— Ислена кани мен и Силар в покоите си — обърна се тя към Силк. — Очевидно в Черек жените не се занимават с държавнически дела.

— Нашите черекски братовчеди имат слаби места, Ваше Величество — отвърна Силк. — Те са крайни консерватори, и разбира се, все още никога не им е хрумвало, че жените са човешки същества.

Кралица Порен му намигна с лукава усмивка.

— Надявах се, че ще имаме възможност да поговорим, Келдар, ала изглежда сега това няма да се случи. Предадохте ли съобщението ми на Лейла?

Силк кимна.

— Тя обеща, че незабавно ще ви пише — отговори той. — Ако знаех, че ще бъдете тук, самият аз щях да ви донеса писмото й.

— Това хрумване беше на Ислена — каза Порен. — Тя реши, че ще е хубаво, ако проведем съвет на кралиците, докато трае срещата на кралете. Искаше да покани и Лейла, но всички знаем какъв ужас изпитва кралицата на Сендария от пътуване по море.

— Дали досега по време на вашия съвет се е родило нещо от особена важност, Ваше Величество? — безгрижно попита Силк.

Кралица Порен направи гримаса.

— Всички седим и наблюдаваме как Ислена прави разни фокуси — изчезват монети, разни неща се появяват от ръкавите й, това е — отвърна тя. — Или пък предсказва бъдещето. Силар е прекалено учтива, за да се възпротиви, аз пък съм най-млада, затова от мен не се очаква да приказвам кой знае колко. Всичко е ужасно скучно, особено когато изпада в транс с ония глупави кристални топки. Лейла смята ли, че може да ми помогне?

— Повече от всички останали — увери я Силк. — Обаче трябва да ви предупредя, че вероятно нейният съвет ще бъде твърде категоричен. Кралица Лейла е мила земна душа и понякога се изразява прекалено директно.

Кралица Порен се изкиска дяволито.

— Всичко е наред. В края на краищата аз отдавна съм пораснала.

— Разбира се — рече Силк. — Просто исках да ви подготвя, това е всичко.

— Подигравате ли ми се, Келдар? — попита тя.

— Нима бих направил това, Ваше Величество? — попита Силк с напълно невинно лице.

— Смятам, че бихте — отговори тя.

— Идващ ли, Порен? — попита кралица Ислена някъде отблизо.

— Веднага, Ваше Величество — заяви кралицата на Драсния. Пръстите й отпратиха кратко послание към Силк: „Каква досадница!“

„Търпение, Ваше Величество“ — предаде й с жестове Силк.

Кралица Порен послушно последва величествената кралица на Черек и кротката господарка на Алгария и трите напуснаха залата. Очите на Силк я проследиха и върху лицето му отново се плъзна одевешният самоироничен израз.

— Другите тръгват — деликатно каза Гарион и посочи към алорнските крале, които тъкмо излизаха.

— Добре — каза Силк и бързо пое след тях.

Гарион се присъедини към края на групата. Отправиха се през студените коридори към залата на крал Елдриг.

Сдържаният глас в ума му прошепна, че ако леля Поул го зърне, вероятно ще изнамери някакви причина да го отпрати.

Докато се бавеше в края на процесията, погледът му улови мигновено, дебнещо движение в дъното на един от страничните коридори. За момент зърна фигурата на мъж — обикновен черекски войник с тъмнозелена наметка. Гарион спря да погледне още веднъж, но човекът със зелената наметка беше изчезнал.

Леля Поул стоеше със скръстени ръце пред вратата на залата на крал Елдриг.

— Къде отиваш? — каза тя.

— Ами… не знам — отвърна той колкото се може по-невинно.

— Ясно — рече тя и се обърна към Барак. — Съветът вероятно ще трае много дълго и Гарион ще се отегчи до смърт. Има ли някакво място, където да може да се развлича, докато дойде време за вечеря?

— Лельо Поул! — възпротиви се Гарион.

— Може би в оръжейната? — предложи Барак.

— Какво ще правя там? — попита Гарион.

— Може би предпочиташ кухнята и мръсните съдове? — многозначително се поинтересува леля Поул.

— Знаеш ли, май предпочитам оръжейната.

— Така си и помислих.

— Тя е в другия край на ей онзи коридор, Гарион — обясни му Барак. — Стаята с червената врата.

— Тичай, скъпи — каза леля Поул. — И внимавай да не се порежеш.

Гарион се навъси и бавно пое по коридора, който му беше посочил Барак. Дълбоко преживяваше несправедливостта на създалото се положение. Стражите, които бяха поставени пред залата на крал Елдриг, правеха подслушването невъзможно. Гарион въздъхна и продължи самотната си разходка към оръжейната.

Ала една част от ума му беше заета с размисъл по някои въпроси. Въпреки упорития му отказ да приеме възможността, че господин Улф и леля Поул в действителност са Белгарат и Поулгара, поведението на алорнските крале показваше, че поне те със сигурност вярват в това. Пък и как се беше появила розата, която леля Поул беше дала на кралица Ислена? Като оставим настрана факта, че розите не цъфтят през зимата, откъде леля Поул можеше да знае, че Ислена ще й подари зеления скъпоценен камък, за да е приготвила розата предварително? Той съзнателно избягваше да мисли върху възможността, че леля му просто е създала цветето от нищото.

Коридорът, по който вървеше, потънал в мисли, беше мрачен. Горяха само няколко факли, поставени в железни обръчи но стените. Тук-там имаше отклонения — тъмни, неосветени отвори, които се простираха далеч в мрака. Почти беше стигнал до оръжейната, когато до ушите му достигна слаб звук. Без да знае защо, Гарион се вмъкна в един от проходите и зачака.

Мъжът със зеленото наметало се показа в осветения коридор и се огледа крадешком. Беше обикновен наглед мъж с къса пясъчноруса брада и вероятно можеше да се разхожда навсякъде из двореца, без да привлече ничие внимание. Ала поведението му, дебнещите му движения разкриваха по-ясно от всякакви думи, че извършва нещо, което не е позволено. Мъжът тръгна по коридора към скривалището на Гарион и момчето се отдръпна в закрилящата го тъмнина. Когато отново подаде внимателно глава, мъжът бе изчезнал и нямаше никаква възможност да се разбере в кой от всички тъмни странични проходи е потънал. Вътрешният глас на Гарион му прошепна, че дори ако каже на някого за това, възрастните няма да го послушат. Трябваше да разполага с нещо повече от несигурното чувство на съмнение, ако не желаеше да го сметнат за глупак. Всичко, което можеше да стори засега, беше да си отваря очите на четири за мъжа със зелената наметка.

ГЛАВА 14

На следващата сутрин валеше сняг и леля Поул, Силк, Барак и господин Улф отново се събраха на съвет с кралете, като оставиха Дурник да се грижи за Гарион. Двамата седяха близо до огъня в огромната зала с троновете и наблюдаваха двадесетината брадати черекски войници, които почиваха или се занимаваха с разни упражнения, за да убият времето. Някои точеха сабите си, други търкаха броните и щитовете си, трети ядяха или пиеха — макар че все още беше ранна сутрин; неколцина разгорещено играеха някаква игра на зарове, а петима-шестима просто се бяха обърнали към стената и спяха.

— Изглежда, череките са много лениви хора — тихо каза Дурник на Гарион. — Не видях нито един да работи, откакто пристигнахме.

Гарион поклати глава и отвърна също така тихо:

— Мисля, че това са доверените бойци на краля. Смятам, че те не трябва да правят нищо друго, освен да чакат кога кралят ще ги изпрати да се бият с някого.

Дурник неодобрително се навъси.

— Сигурно е ужасно скучно да живееш така.

— Дурник — попита след миг Гарион, — забеляза ли как Барак и жена му се отнасят един към друг?

— Тъжна история — отговори Дурник. — Силк ми разказа вчера. Барак се влюбил в нея, когато и двамата били много млади, но тя била със знатен произход и не го приемала на сериозно.

— Как се случило така, че се оженили?

— Нейното семейство уредило всичко — обясни Дурник. — След като Барак станал граф на Трелхайм, роднините й решили, че подобна женитба ще им осигури ценна връзка в кралския двор. Мерел се възпротивила, ала това не помогнало. Когато се оженили, Барак разбрал, че тя е наистина много повърхностен човек, ала, разбира се, било вече твърде късно — Силк ми разказа. Тя е злобна и дребнава и винаги се опитва да го нарани, а той прекарва колкото се може повече време далеч от дома.

— Имат ли деца? — попита Гарион.

— Две — отвърна Дурник. — Момичета, на пет и седем години. Барак много ги обича, ала не ги вижда често.

— Щеше ми се някак да можем да им помогнем — въздъхна Гарион.

— Не може да се месим в отношенията им — каза Дурник. — Такива неща просто не се правят.

— Знаеш ли, че Силк е влюбен във вуйна си Порен? — рече Гарион.

— Гарион! — Гласът на Дурник звучеше изумено. — Не е прилично да приказваш такива неща.

— Но въпреки това е истина — отвърна Гарион, като се опитваше да се защити. — Всъщност тя не му е съвсем истинска вуйна, защото е втора съпруга.

— Щом е омъжена за неговия вуйчо, значи му е вуйна — твърдо заяви Дурник. — Кой измисли тази скандална история?

— Никой не я е измислил — отговори Гарион. — Наблюдавах лицето му, когато вчера разговаряше с нея. Веднага става ясно какви са чувствата му.

— Сигурен съм, че си си въобразил — неодобрително заяви Дурник и стана. — Хайде да се огледаме наоколо. Така ще можем да се заемем с нещо по-добро, отколкото да седим и да разменяме клюки за нашите приятели. Почтените хора наистина не се занимават с такива неща.

— Добре — смутено се съгласи Гарион, също стана и последва Дурник. Прекосиха опушената тронна зала и излязоха в коридора.

— Хайде да надникнем в кухнята — предложи Гарион.

— И в ковачницата — добави Дурник.

Кралските кухненски помещения бяха огромни. Цели волове се печаха на шишове, ята гъски къкреха на огъня в езера вкусен сос. Яхнията се вареше в казани, големи колкото каруци, цели батальони хлябове поемаха в огромни пещи, в които човек можеше да стои прав. За разлика от добре подредената кухня на леля Поул във фермата на Фалдор, тук всичко беше потънало в бъркотия и хаос.

Главният готвач, огромен мъж с червендалесто лице, крещеше заповеди, но никой не го слушаше. Навсякъде звучаха крясъци, заплахи и груби шеги. Лъжица, нажежена на огъня и оставена на място, където нищо неподозиращ готвач я взимаше в ръка, предизвикваше бурно веселие. Шапката на някой от помощниците изчезваше, нарочно хвърлена в казан вряща яхния.

— Нека отидем другаде, Дурник — каза Гарион. — Тук въобще не е така, както очаквах.

Дурник кимна.

— Госпожа Поул никога не би търпяла подобни глупости — съгласи се той неодобрително.

В коридора пред кухнята се шляеше една девойка от прислугата с червеникаворуса коса. Беше в млечнозелена рокля с дълбоко деколте.

— Извинете — каза й учтиво Дурник, — бихте ли ни упътили към ковачницата?

Тя дръзко го огледа от главата до петите и попита:

— Нов ли си тук? Не съм те виждала досега.

— Просто минавахме през кухнята — отговори Дурник.

— Откъде си? — поинтересува се тя.

— От Сендария — каза Дурник.

— Колко интересно! Защо момчето не свърши работата, която са ви възложили, а ти не останеш да си поговорим малко? — Погледът й открито показваше какво желае.

Дурник се изкашля и ушите му почервеняха.

— Къде е ковачницата? — повтори той. Момичето лекомислено се засмя.

— В двора. Вървете право по този коридор. — И добави: — Обикновено се навъртам някъде тук. Сигурна съм, че ще можеш да ме намериш, като си свършиш работата в ковачницата.

— Да — отвърна Дурник. — Сигурно ще мога. Ела, Гарион.

Продължиха по коридора и излязоха в покрития със сняг вътрешен двор.

— Безобразие! — заяви сковано Дурник. Ушите му още не бяха изгубили червения си цвят. — Това момиче няма никакво чувство за приличие. Щях да съобщя за постъпката й, ако знаех на кого.

— Не я е срам! — съгласи се Гарион, тайно развеселен от смущението на Дурник. Прекосиха вътрешния двор. От небето се сипеха ситни снежинки.

Ковачницата се ръководеше от огромен мъж с черна брада, чиито ръце до лактите бяха големи колкото бедрата на Гарион. Дурник се представи и скоро двамата се отдадоха на щастлив разговор за своя занаят, придружен от постоянните удари на чуковете. Гарион забеляза, че вместо рала, лопати и мотики, каквито изпълваха сендарските ковачници, по стените са окачени саби, копия и бойни брадви. На една от наковалните млад чирак правеше наконечници за стрели, а на другата сух едноок мъж майстореше извита сабя.

Дурник и ковачът разговаряха почти целия предобед, а Гарион се разхождаше из двора и наблюдаваше занаятчиите в работилниците. Имаше бъчвари и колари, обущари и дърводелци, седлари и свещари, и всичките работеха усилено, за да поддържат голямото домакинство на крал Анхег. Докато разглеждаше наоколо, Гарион държеше очите си отворени на четири за мъжа с пясъчножълтата брада и зелената наметка, когото беше видял предната вечер. Беше малко вероятно, че този човек ще стои тук, където работеха честните хора, но Гарион въпреки всичко остана нащрек.

Около обяд Барак дойде да ги търси и ги заведе обратно в голямата зала, където се беше разположил Силк, впил напрегнат поглед в играта на зарове.

— Анхег и другите искат да се срещнат насаме този следобед — каза Барак. — Трябва да изпълня една поръчка и си помислих, че сигурно ще искаш да дойдеш с мен.

— Добро хрумване — рече Силк и откъсна очи от играта. — Войниците на твоя братовчед играят толкова лошо, че се изкушавам да опитам няколко хвърляния. От друга страна, ще е по-добре да не се залавям с това. Мнозина се обиждат, когато загубят от непознат.

— Сигурен съм, че те с удоволствие ще ти позволят да играеш, Силк — ухили се Барак. — Момчетата имат същите шансове да спечелят, както и ти.

— Точно колкото слънцето има възможност да изгрее от запад, вместо от изток — заяви Силк.

— Толкова ли си сигурен в уменията си, Силк? — попита Дурник.

— Сигурен съм, че те не умеят — усмихна се под мустак Силк и скочи. — Хайде да тръгваме. Почват да ме сърбят ръцете. Искам да ги отведа някъде по-далеч от изкушението.

— Както кажеш, принц Келдар — изсмя се Барак.

Облякоха кожени наметала и напуснаха двореца. Снегът почти бе престанал, а вятърът беше свеж.

— Малко съм объркан от всички тези имена — подхвана Дурник, докато си пробиваха път към централната част на Вал Алорн. — Все си мислех да ви питам. Ти, приятелю Силк, си също така принц Келдар, а понякога търговецът Амбар от Коту, господин Улф се нарича Белгарат, а госпожа Поул е лейди Поулгара, или херцогинята на Ерат. В областта, където съм роден, хората обикновено имат по едно име.

— Имената са като дрехите — обясни Силк. — Използваме онова име, което е най-удобно за определен случай. Почтените хора не изпитват нужда да носят чужди дрехи и чужди имена. Ние обаче не сме чак толкова честни и от време на време сменяме и едните, и другите.

— Не ми е забавно да слушам как някой описва госпожа Поул като нечестна — каза решително Дурник.

— Не възнамерявах да проявя неуважение към нея — увери го Силк. — Простите определения са неприложими към лейди Поулгара; и когато казвам, че не сме честни, имам предвид, че понякога работата, с която сме се заловили, изисква да прикрием следите си от зли, а също тъй и коварни хора.

Дурник не изглеждаше убеден, но не задълба повече по въпроса.

— Хайде да тръгнем по тази улица — предложи Барак. — Днес не желая да минавам край храма на Белар.

— Защо? — попита Гарион.

— Поизоставил съм религиозните си задължения — отвърна Барак огорчено — и предпочитам върховният жрец на Белар да не ми напомня за това. Гласът му е много пронизителен и не ми се ще да ме мъмри пред целия град. Предвидливият мъж не позволява нито на жрец, нито на някоя жена да му се карат пред хората.

Улиците на Вал Алорн бяха тесни и криволичещи, а древните каменни къщи — високи, с издадени еркери. Макар че снегът ту започваше, ту спираше да вали и вятърът беше хладен, улиците изглеждаха пълни с хора, повечето от които носеха кожени пелерини срещу студа.

Из въздуха непрекъснато се разнасяха добродушни крясъци или се разменяха неприлични обиди. Двама възрастни и достойни наглед мъже се биеха със снежни топки насред улицата под ободрителните груби възгласи на зяпачите.

— Те са стари приятели — каза Барак и широко се усмихна. — Така се замерят всеки ден през цялата зима. Много скоро ще отидат в близката кръчма, ще се напият и ще пеят стари песни, докато паднат от пейките. От години правят така.

— А с какво се занимават през лятото? — попита Силк.

— Замерват се с камъни — отвърна Барак. — Но пиенето, пеенето и падането от пейките си остава същото.

— Здравей, Барак — извика млада зеленоока жена от един висок прозорец. — Кога пак ще дойдеш да ме видиш?

Барак смутено наведе поглед и не отговори.

— Барак, тази дама говори на теб — обади се Гарион.

— Чух я — кратко отвърна Барак.

— Тя, изглежда, те познава — подметка Силк лукаво.

— Тя познава всички — каза Барак и се изчерви още повече. — Няма ли да продължим?

На следващия ъгъл група мъже, облечени в окъсани кожени дрехи, вървяха един след друг, тътрейки крака по улицата. Походката им представляваше странно клатушкане от крак на крак. Хората бързо им правеха път.

— Здравей, лорд Барак — монотонно пропя техният водач.

— Здравей, лорд Барак — извикаха всички едновременно, без да спират да се клатят.

Барак сковано се поклони.

— Да те закриля ръката на Белар — каза водачът им.

— Хвала на Белар, бога Мечка на Алория — извикаха останалите.

Барак отново се поклони и остана на мястото си, докато процесията отмине.

— Какви са тези? — попита Дурник.

— Последователи на култа към Мечката — отвърна Барак с отвращение. — Религиозни фанатици.

— Досадна група — обясни Силк. — Имат монашески ордени във всичките алорнски кралства. Отлични войници, но служат като инструмент в ръцете на Великия жрец на Белар. Прекарват времето си в ритуали, военно обучение и участвуват в местните политически борби.

— Къде е онази Алория, за която приказваха? — попита Гарион.

— Навсякъде около нас — рече Барак с широк жест. — Алория някога е била всичките алорнски кралства, взети заедно. Тогава всички били един народ. Участниците в култа искат отново да ги обединят.

— Това не ми изглежда разумно — каза Дурник.

— Алория била разделена на кралства поради определена причина — напомни Барак. — Нещо е трябвало да бъде защитено и разделянето на Алория се оказало най-добрият начин да се постигне тази цел.

— Толкова ли важно е било това нещо? — попита Дурник.

— Най-важното на света — намеси се Силк. — Но хората от култа към Мечката, изглежда, често забравят това.

— Но то сега е откраднато, нали? — неочаквано рече Гарион: сдържаният глас в ума му му разкри връзката между онова, което Барак и Силк току-що бяха казали, и внезапния срив в собствения му живот. — Господин Улф търси точно това нещо.

Барак му хвърли бърз поглед и каза замислено:

— Момъкът е по-умен, отколкото предполагахме, Силк.

— Той е много умно момче — съгласи се Силк, — пък не е и трудно да свърже всички догадки в едно цяло. — Хитрото му лице беше станало сериозно. — Ти, разбира се, си прав, Гарион — каза той. — Все още не знаем как, но някой е успял да го открадне. И ако Белгарат подаде знак, алорнските крале няма да оставят камък върху камък на света, докато не си го възвърнат.

— Искаш да кажеш, че ще има война? — попита Дурник разтревожено.

— Има и по-лоши неща от войната — мрачно отвърна Барак. — Битките могат да ни дадат възможност да се справим с ангараките веднъж завинаги.

— Да се надяваме, че Белгарат може да убеди алорнските крале да постъпят по друг начин — рече тихо Силк.

— Трябва да си върнем откраднатото — настоя Барак.

— Прав си — съгласи се Силк, — но съществуват и други начини и аз мисля, че улицата едва ли е мястото, където да обсъждаме останалите възможности.

Барак бързо се огледа наоколо с присвити очи.

Вече бяха стигнали до пристанището. Мачтите на черекските кораби се издигаха към небето гъсто като гора. Мъжете пресякоха по покрит с лед мост един замръзнал поток и приближиха към няколко обширни двора, където върху снега лежаха скелетите на множество незавършени кораби.

Куц мъж в кожена риза излезе от ниската каменна постройка, която се намираше в средата на един от дворовете, и зачака да го доближат.

— Здравей, Крендиг — извика Барак.

— Здравей, Барак — отвърна мъжът в кожената риза.

— Как върви работата? — попита Барак.

— Бавно през този сезон — рече Крендиг. — Времето не е подходящо за работа с дърво. Моите работници подготвят едно друго и бичат дъските, но едва ли ще свършим много преди да дойде пролетта.

Барак кимна, пристъпи към един от корабните скелети и постави ръка на скоро направения нос, който се подаваше от снега.

— Крендиг строи този красавец за мен — каза той и потупа носа. — Той ще бъде най-хубавият кораб, който някога е докосвал вълните.

— Ако гребците ти са достатъчно силни да го помръднат — добави Крендиг. — Корабът ще бъде много голям, Барак, и много тежък.

— Значи ще взема екипаж от големи, едри мъже — отвърна Барак, все още вперил поглед в ребрата на своя кораб.

Гарион чу весел крясък от хълма над корабостроителницата и бързо вдигна поглед натам. Няколко младежи се спускаха по наклона върху огладени дъски. Беше очевидно, че Барак и останалите мъже целия следобед щяха да приказват за кораба. Това можеше да се окаже много интересно, но Гарион осъзна, че не е разговарял с никого на своята възраст от много време. Отдели се от останалите и застана в подножието на хълма, за да погледа младежите.

Едно русокосо момиче привлече вниманието му. В известен смисъл му напомняше за Зубрет, ала беше по-различна от нея. Докато Зубрет беше дребничка, това момиче имаше едро като момче тяло — но очевидно не беше момче. Смехът й отекваше весело, бузите й аленееха в студения въздух и докато се плъзгаше по наклона, плитките й се вееха.

— Изглежда много весело — каза Гарион, когато стъкмената й на бърза ръка шейна спря наблизо.

— Не искаш ли да опиташ? — попита тя, после се изправи и изтупа снега от вълнената си рокля.

— Нямам шейна — отговори той.

— Ще ти дам моята — предложи момичето и го погледна дяволито. — Ако и ти ми дадеш нещо.

— Какво да ти дам? — попита я той.

— Все ще измисля какво — отвърна тя, вперила самоуверен поглед в него. — Как се казваш?

— Гарион — отговори той.

— Какво странно име! Оттук ли си?

— Не, от Сендария съм.

— Ти си сендар? Наистина ли? — Сините й очи светнаха. — Никога не съм срещала сендар. Аз се казвам Мейди.

Гарион леко кимна.

— Искаш ли шейната ми? — попита Мейди.

— Бих могъл да я опитам — каза Гарион.

— А аз бих могла да ти позволя — подхвърли тя. — Срещу една целувка.

Гарион страхотно се изчерви, а Мейди се разсмя.

Едро червенокосо момче в дълга туника се спусна по наклона, спря наблизо и се надигна от шейната си със застрашително навъсено лице.

— Мейди, махни се оттам — заповяда то.

— Ами ако не искам? — попита тя.

Червенокосото момче наперено приближи до Гарион и попита заядливо:

— Какво правиш тук?

— Разговарям с Мейди — обясни Гарион.

— А кой ти разреши? — поиска да узнае червенокосият. Беше малко по-висок от Гарион и малко по-тежък.

— Защо трябва да искам разрешение? — попита Гарион.

Червенокосото момче го изгледа свирепо, застрашително сви юмруци и заяви:

— Бой ли искаш?

Червенокосият беше настроен войнствено и Гарион разбра, че работата няма да се размине без бой. Предварителните размени на любезности — заплахи, обиди и тем подобни — вероятно щяха да продължат още няколко минути, но схватката щеше да се състои веднага, щом червенокосият се разгневеше достатъчно, за да я започне. Гарион реши да не изчаква повече, сви юмруци и удари момчето по носа.

Ударът беше добър, червенокосият се олюля и тежко се стовари върху снега. Вдигна ръка към носа си и когато я отдръпна, тя беше поаленяла от кръв.

— Тече! — изрева обвинително пострадалият. — Ти ми разби носа.

— Ще спре след няколко минути — каза Гарион.

— Ами ако не спре?

— Кръвотеченията от носа не продължават вечно — обясни му Гарион.

— Защо ме удари? — запита червенокосият плачливо и си избърса носа. — Аз не ти направих нищо.

— Но щеше — отвърна Гарион. — Сложи на раната малко сняг и не се прави на бебе.

— Още кърви — каза момчето.

— Сложи сняг — повтори Гарион.

— Ами ако не спре?

— Тогава вероятно кръвта ти ще изтече и ще умреш — заяви Гарион безсърдечно. Тази хитрост, която бе научил от леля Поул, веднага подействува на момчето от Черек — нали винаги бе давала добри резултати с Доруун и Рундориг. Червенокосият примигва срещу него, после взе пълна шепа сняг и го сложи на носа си.

— Всичките ли сендари са толкова жестоки? — попита Мейди.

— Не познавам всички хора в Сендария — отвърна Гарион. Цялата работа се беше развалила. Той със съжаление обърна гръб на Мейди и червенокосия и пое обратно към корабостроителницата.

— Гарион, чакай — извика русокосата, затича след него и го улови за ръката. — Забрави да ме целунеш — напомни му тя, обви ръце около врата му и звучно го целуна по устните.

— Ей така — заяви момичето, обърна се и побягна със смях нагоре по хълма, а русите й плитки полетяха след нея.

Барак, Силк и Дурник още се смееха, когато Гарион се върна при тях.

— Трябваше да я подгониш — рече Барак.

— Защо? — попита Гарион и се изчерви, когато мъжете отново се разсмяха.

— Тя искаше да я уловиш.

— Не разбирам.

— Барак — подхвана Силк. — Мисля, че някой от нас трябва да съобщи на лейди Поулгара, че нашият Гарион има нужда от по-нататъшно обучение.

— Ти умело използуваш думите, Силк — обади се Барак. — Убеден съм, че именно твоя светлост трябва да е онзи, който ще се заеме с обучението му.

— Защо не хвърлим зарове, за да решим кому ще се падне тази чест? — предложи Силк.

— Виждал съм те как хвърляш зарове, Силк — засмя се Барак.

— Естествено, бихме могли да поостанем тук още малко — подметна остроносият лукаво. — Бих предположил, че новото другарче на Гарион с удоволствие ще попълни празнотите в обучението му и по този начин няма да ни се налага да безпокоим лейди Поулгара.

Ушите на Гарион пламтяха.

— Не съм чак толкова глупав — разгорещено рече той. — Зная за какво говорите и не е необходимо да казвате нищо на леля Поул. — И ядосано се отдалечи, като нанесе няколко ритника на близката купчина сняг.

Барак поговори още известно време с корабостроителя и когато над пристанището започна да се смрачава, всички поеха обратно към палата. Гарион вървеше навъсен в края на групата, все още обиден от смеха им. Облаците, които бяха надвиснали над главите им от тяхното пристигане във Вал Алорн, започнаха да се разкъсват и тук-там се появиха късчета ясно небе. Заблещукаха и звезди. Вечерта бавно завладя заснежените улици. Мека светлина на свещи започна да се появява по прозорците и неколцината минувачи, останали по улиците, забързаха да се приберат у дома преди да настъпи пълен мрак.

Гарион, който все още вървеше последен, забеляза как двама мъже отварят една широка врата, над която беше закачена груба табела, изобразяваща чепка грозде. Единият беше мъжът със зелената наметка и брадата с цвят на пясък, когото Гарион бе видял предната нощ в двореца. Другият носеше тъмна качулка и момъкът почувства позната тръпка — той знаеше кой е този човек. Погледите им се бяха срещали прекалено често. Нямаше място за никакво съмнение. Както винаги преди Гарион усети особената забрана — сякаш някакъв призрачен пръст бе притиснал устните му и го възпираше да говори. Човекът с качулката беше Ашарак и макар че присъствието на мурга тук беше от изключителна важност, поради някаква причина за Гарион изведнъж се оказа невъзможно да съобщи за него. Той проследи за миг с поглед двамата мъже, после забърза да настигне приятелите си. Започна да се бори с принудата, която бе смразила езика му, после реши да опита друг подход.

— Барак — попита той. — Много ли са мургите във Вал Алорн?

— В Черек няма никакви мурги — отвърна Барак. — Ангараки не се допускат в кралството под страх от смъртно наказание. Това е нашият най-стар закон. Той е бил постановен от самия Черек Мечото рамо. Защо питаш?

— Просто се чудех — измърмори неубедително Гарион. Умът му крещеше, чувствайки нуждата да им каже за Ашарак, ала устните му не се помръдваха.

Същата вечер, когато всички се бяха разположили около дългата маса в централната зала в палата на крал Анхег за пиршеството, давано в тяхна чест, Барак реши да позабавлява присъстващите със силно преувеличен разказ за срещата на Гарион с младежите на хълма.

— Страхотен удар беше — пространно разказваше гигантът, — замах, достоен за най-могъщия воин, пък и попадна точно в носа на врага. Яркочервената кръв шурна, съперникът беше обезсърчен и победен. Като истински герой Гарион се изправи над жертвата си и отново в напълно героичен стил нито започна да се хвали, нито си позволи да се подиграе на своя сразен противник, а просто предложи практичен съвет как да спрат този ален кръвоизлив. После с простота и достойнство той напусна бойното поле, ала светлооката девойка не му позволи да си отиде, без да получи своето възнаграждение за проявената доблест. Тя бързо го последва, нежно обви снежнобелите си ръце около шията му и с любов положи на устните му целувка — истинската и най-скъпоценна награда за всеки герой. Очите й искряха от възхищение, непорочните й гърди потрепваха със събудилата се за пръв път в нейното сърце страст. Но скромният Гарион невинно се отдалечи и не изчака дори минутка, за да пожелае онова сладко възнаграждение, което поведението на благородната девица така щедро предлагаше. Приключението завърши, като героят усети вкуса на победата, ала нежно отказа да приеме истинските почести, които заслужи със смелостта си.

Войните и кралете, разположили се на тържествения пир, се превиваха от смях, думкаха с юмруци по масата и по коленете си и весело се удряха по гърбовете. Кралица Ислена и кралица Силар търпеливо се усмихваха. Само лейди Мерел остана с каменно лице, а в очите й всеки път, когато погледнеше към своя съпруг, се долавяше презрение.

Гарион седеше с пламнало лице, ушите му вече бяха изтръпнали от шумните съвети и предложения, които всички го караха да изслуша.

— Наистина така ли се случи, племеннико? — попита крал Родар Силк и изтри сълзите от очите си.

— Горе-долу така — отвърна Силк. — Преразказът на лорд Барак беше направен майсторски, макар че случката бе доста поукрасена.

— Трябва да повикаме някой странстващ музикант — предложи граф Селайн. — Този подвиг трябва да бъде обезсмъртен в песен.

— Не го дразнете — каза кралица Порен, като погледна съчувствено към Гарион.

На леля Поул това обаче не й се струваше забавно и погледът, който хвърли към Барак, беше студен.

— Нима не е странно, че трима възрастни мъже не са могли да опазят едно момче от неприятности? — попита тя, като повдигна вежди.

— Та това беше само един удар, госпожо — възрази Силк. — И само една целувка, в края на краищата.

— Така ли? — рече тя. — А какво ще бъде следващия път? Може би дуел със саби, а по-късно дори някоя още по-голяма глупост?

— Нищо лошо не се случи наистина, госпожо Поул — увери я Дурник.

Леля Поул поклати глава.

— Мислех, че поне ти притежаваш здрав разум — каза тя, — ала виждам, че съм се лъгала.

Изведнъж Гарион се възмути от нейните забележки. Изглежда, че каквото и да стореше, тя бе готова да го приеме в най-лоша светлина. Още миг и негодуването му щеше да избухне в открит бунт. Какво право имаше тази жена да приказва за неговите постъпки? В края на краищата между тях не съществуваше никаква връзка и той можеше да прави каквото си поиска без нейното разрешение, стига да искаше. Той я изгледа сърдито, обзет от мрачен гняв.

Леля Поул улови този поглед и му отвърна с хладно изражение, с което сякаш го предизвикваше.

— Е? — попита тя.

— Нищо — кратко отговори момъкът.

ГЛАВА 15

Следващата сутрин дойде ярка и свежа. Небето беше синьо, слънчевата светлина блестеше ослепително в белите върхове на планините, които се извисяваха над града. След закуска господин Улф обяви, че той и леля Поул отново ще се срещнат насаме с Фулрах и алорнските крале.

— Прекрасно хрумване — заяви Барак. — Мрачните мисли подхождат на кралете. Навън е прекрасен ден и освен ако човек няма кралски задължения, в никакъв случай не бива да го пропилее, затворен сред четири стени. — Той се ухили подигравателно на своя братовчед.

— В теб е скрита някаква жестока жилка, за която нищо не подозирах — подхвърли крал Анхег, като с копнеж погледна през близкия прозорец.

— Дивите глигани все още ли слизат до края на гората? — попита Барак.

— На стада — още по-безутешно отвърна Анхег.

— Помислих си, че мога да събера неколцина приятели, после ще излезем навън и ще се опитаме да понамалим броя на тази напаст.

— Бях почти сигурен, че имаш нещо подобно наум — мрачно отбеляза Анхег и се почеса по несресаната глава.

— Правя ти услуга, Анхег — каза Барак. — Нали не искаш кралството ти да бъде изпотъпкано от тези зверове?

Родар, дебелият крал на Драсния, шумно се разсмя.

— Мисля, че те хвана натясно, Анхег.

— Барак обикновено прави така — раздразнено се съгласи Анхег.

— Аз на драго сърце предоставям подобни занимания на по-стройни и по-млади хора — заяви Родар и шляпна огромния си търбух с две ръце. — Нямам нищо против хубавата вечеря, но предпочитам да не се бия с нея, преди да я опекат. Аз съм прекалено добра мишена. Най-слепият глиган на света ще ме открие без ни най-малко усилие.

— Е, Силк — поде Барак. — Какво ще кажеш?

— Не говориш сериозно, нали? — откликна Силк.

— Трябва да отидеш, принц Келдар — настоя кралица Порен. — Някой трябва да представя честта на Драсния в това начинание.

Лицето на Силк изглеждаше огорчено.

— Ти ще бъдеш моят избранник — заяви тя и очите й заблестяха.

— Пак сте чели арендски епически поеми, Ваше Величество — язвително отбеляза Силк.

— Приемете го като кралска заповед — каза тя. — Малко движение и свеж въздух няма да ви навредят. Започвате да приличате на човек, който страда от лошо храносмилане.

Силк иронично се поклони и отвърна:

— Както желаете, Ваше Величество. Е, ако нещата се изплъзнат от контрол, винаги мога да се покатеря на някое дърво.

— Ами ти, Дурник? — попита Барак.

— Аз не разбирам много-много от лов, приятелю Барак. — В тона на Дурник прозираше съмнение. — Но ще дойда, щом искаш.

— Вие, милорд? — учтиво попита Барак граф Селайн.

— О, не, не, лорд Барак — изсмя се Селайн. — Още преди години ентусиазмът ми по този спорт угасна. Остарях. Ала ви благодаря за поканата.

— Хетар? — попита Барак стройния алгар.

Хетар бързо погледна към баща си.

— Върви, Хетар — тихо каза Чо-Хаг. — Сигурен съм, че крал Анхег ще ми даде един от своите войни, който ще ми помага да вървя.

— Самият аз ще го сторя — увери го Анхег. — Носил съм и по-тежък товар.

— Тогава ще дойда с вас, лорд Барак — отговори Хетар. — Благодаря ви, че ме поканихте. — Гласът му беше плътен и звучен, ала тих като на баща му.

— Ами ти, момко? — поинтересува се Барак и погледна към Гарион.

— Ти май напълно си загуби ума, а, Барак? — гневно се обади леля Поул. — Не го ли въвлече в достатъчно неприятности вчера?

Това беше последната капка, с която търпението на момъка преля. Внезапното опиянение, което бе почувствал при поканата на Барак, прерасна в гняв. Гарион стисна зъби и забрави всякаква предпазливост.

— Ако Барак не смята, че само ще му преча, на драго сърце ще отида — заяви той предизвикателно.

Леля Поул се взря в него, погледът й изведнъж стана неотстъпчив.

— На твоето вълче започнаха да му никнат зъби — засмя се господин Улф.

— Мълчи, татко — каза Поул, все още измервайки Гарион с гневни очи.

— Не и сега, госпожице — каза старецът и в гласа му имаше железни нотки. — Той вече взе решение и ти няма да го унижаваш, като го накараш да се откаже. Гарион вече не е дете. Може да не си забелязала, но е почти мъж — висок и плещест. Скоро ще навърши петнадесет години, Поул. Все някога трябва да отпуснеш хватката си, а точно сега не по-зле от всеки друг път може да започнеш да се отнасяш към него както към мъж.

Тя за миг задържа погледа си върху стария човек, после с измамна кротост отвърна:

— Както кажеш, татко. Ала съм сигурна, че ще обсъдим този въпрос по-късно, насаме.

Господин Улф трепна.

Леля Поул погледна Гарион и каза:

— Опитай се да бъдеш внимателен, скъпи. И когато се върнеш, ще си поговорим надълго и нашироко, нали?

— Ще има ли милордът нужда от моята помощ, докато се въоръжава за лова? — попита лейди Мерел надменно и дори оскърбително, както винаги, когато разговаряше с Барак.

— Няма да бъде необходимо, Мерел — каза Барак.

— Не бих пренебрегнала своя дълг — отвърна тя.

— Стига, Мерел — възкликна Барак. — Нали вече попита.

— Разполагам ли тогава с разрешението на милорда да се оттегля? — поинтересува се тя.

— Да — кратко отвърна Барак.

— Може би вие, дами, ще пожелаете да се присъедините към мен — предложи кралица Ислена. — Ще гадаем по различни поличби какъв ще бъде резултатът от лова.

Кралица Порен, която беше застанала зад гърба на кралицата на Черек, обърна очи към тавана в знак на примирение пред съдбата. Кралица Силар й се усмихна.

— Да тръгваме тогава — подкани ги Барак. — Глиганите чакат.

— И без съмнение вече си точат бивните — додаде Силк.

Барак ги поведе към червената врата на оръжейната, където към тях се присъедини мъж с прошарена коса и огромни рамене. Носеше риза от бича кожа, към която бяха пришити метални плочи.

— Това е Торвик — представи Барак мъжа с прошарената коса. — Главният ловец на Анхег. Знае малкото име на всеки глиган в гората.

— Милорд Барак е извънредно любезен — каза Торвик и се поклони.

— Какво прави човек, когато отиде на лов за глигани, приятелю Торвик? — учтиво попита Дурник. — Никога не съм правил това по-рано.

— Много просто — обясни Торвик. — Аз вземам моите ловци в гората и изкарваме животните, като крещим и вдигаме шум. Вие и другите ловци ги причаквате ето с тези оръжия. — Той посочи поставката, върху която бяха подредени здрави копия с широки остриета. — Когато глиганът види, че сте застанали на пътя му, той ви напада и се опитва да ви убие с бивните си. Вместо това вие убивате него с помощта на копието.

— Разбирам — отвърна Дурник, но гласът му беше изпълнен със съмнение. — Не ми изглежда твърде сложно.

— Ние ще облечем ризници, Дурник — напомни му Барак. — Ловците ни почти никога не са се наранявали сериозно.

— „Почти никога“ не ми звучи твърде окуражително, що се отнася до честотата на нараняванията — отбеляза Силк и прокара пръсти по една окачена до вратата ризница.

— Никой спорт не е много развлекателен, ако в него липсват елементите на риска — сви рамене Барак и вдигна едно от тежките копия.

— Минавала ли ти е някога през ума мисълта да поиграем на зарове, вместо да ловим зверове? — попита Силк.

— Не и с твоите зарове, приятелю — засмя се Барак.

Започнаха да навличат ризниците, докато ловците на Торвик помъкнаха няколко наръча копия с широки остриета към шейните, които чакаха в заснежения двор.

Гарион реши, че ризницата е тежка и твърде неудобна. Стоманените брънки се впиваха в кожата му дори през дебелите дрехи и всеки път, когато се опитваше да смени позата си, половин дузина нови пръстенчета се забиваха в плътта му. Качиха се на шейните. Беше много студено и дори кожените дрехи сякаш не топлеха.

Минаха по тесните, криви улици на Вал Алорн и стигнаха Западната порта на края на града — точно срещу пристанището. Дъхът на конете се издигаше сред ледения въздух.

Парцаливата сляпа старица от храма излезе от един вход и изграчи:

— Чуй ме, Барак! Твоята орис ще те настигне скоро. Ти ще опиташ вкуса й преди слънцето да е отишло в леглото си, за да отбележи края на деня.

Без да пророни нито дума, Барак се изправи в шейната, грабна едно от тежките копия и със смъртоносна точност го запрати срещу старицата.

С изненадваща сръчност вещицата завъртя тоягата си, удари копието във въздуха и го отклони.

— Няма да ти помогне, ако се опиташ да убиеш старата Мартьо — изкиска се презрително тя. — Твоето копие няма да я нарани, нито пък твоята сабя. Върви, Барак. Твоята зла орис те очаква. — След това тя се обърна към шейната, в която седяха Гарион и Дурник. — Здравей, кралю на всички крале — заговори монотонно тя. — Този ден пред теб ще се изправи огромна опасност, но ти ще я преодолееш. Опасността, която грози теб, ще доведе звяра, носещ ориста на твоя приятел Барак. — После вещицата се поклони и избяга, преди Барак да успее да сграбчи второ копие.

— Какво беше всичко това, Гарион? — попита Дурник изненадано.

— Барак казва, че тя е луда, сляпа старица — отговори Гарион. — Спря ни, когато пристигахме във Вал Алорн, след като ти и другите бяхте вече заминали.

— Какви бяха всички тези приказки за зла орис? — попита Дурник и потрепера.

— Не зная — отвърна Гарион. — Барак не пожела да ми обясни.

— Това е лошо предзнаменование толкова рано сутринта — отбеляза Дурник. — Череките са много странен народ.

Гарион кимна в знак на съгласие.

Отвъд Западната порта се простираше открито поле, което проблясваше със снежните си преспи под ярката светлина на утринното слънце. Пресякоха го на път към тъмната гора на две левги от градската стена. Диво полетелите им шейни вдигаха фонтани пухкав сняг.

Под бялата пелена лежаха затрупани ферми. Всички сгради бяха направени от греди и имаха островърхи дървени покриви.

— Тези хора, изглежда, са безразлични към опасността — отбеляза Дурник. — Аз със сигурност не бих пожелал да живея в дървена къща — като си помисля как лесно избухват пожари.

— Тук все пак е друга страна — изтъкна Гарион. — Не трябва да очакваме, че целият свят ще живее като нас в Сендария.

— Прав си — въздъхна Дурник. — Но ще ти кажа, Гарион, че тук не се чувствам много спокоен. Някои хора просто не бива да пътуват. Щеше ми се никога да не бяхме напускали фермата на Фалдор.

— Понякога аз също изпитвам това чувство — призна Гарион, вперил очи в огромните планини, които сякаш изникваха към небето направо от гората пред тях. — Но някой ден всичко това ще свърши и отново ще можем да се приберем у дома.

Дурник кимна и въздъхна още веднъж.

Когато навлязоха в гората, доброто настроение на Барак се възвърна и той бодро се зае да поставя ловците на определените им места, сякаш нищо не се бе случило. Заведе Гарион през дълбокия до прасците сняг до едно голямо дърво на значително разстояние от тясната следа на шейната.

— Тук има пътека, преправена от дивеча, и глиганите могат отново да я използват, когато Торвик и неговите ловци ги подплашат. Щом някое животно се приближи, стегни се и насочи копието към гърдите му. Те не виждат много добре и глиганът ще се наниже на копието ти, преди още да е усетил, че го държиш пред него. След това е най-добре да отскочиш зад дървото. Понякога копието ги вбесява.

— Ами ако пропусна? — попита Гарион.

— На твое място не бих направил това — посъветва го Барак. — Няма да излезе нищо хубаво.

— Не исках да кажа, че ще го направя нарочно — изясни мисълта си Гарион. — Глиганът ще се опита ли да избяга, или какво?

— Понякога бягат — рече Барак. — Но не разчитай на това. С много по-голяма вероятност ще опита да разпори корема ти с бивните си. В такива случаи най-доброто е да се покатериш на някое дърво.

— Ще запомня — отвърна Гарион.

— Аз няма да бъда далеч, ако изпаднеш в беда — обеща Барак, връчи на Гарион две дълги копия и с тежки стъпки се отправи към своята шейна. Всички се отдалечиха и Гарион остана сам под големия дъб.

Сред тъмните стволове на дърветата беше сенчесто и непоносимо студено. Гарион се разтъпка сред снега, търсейки най-удобното място, където да чака глигана. Онова, което Барак му бе посочил, беше утъпкана пътека, лъкатушеща през тъмния шубрак, и Гарион реши, че отпечатъците, които бяха останали на нея, са застрашително големи. Дъбът с ниските си полегати клони започна да му изглежда твърде гостоприемно място, но той гневно отхвърли тази мисъл. От него се очакваше да стои на земята и да посрещне нападението на глигана. Той реши по-скоро да умре, отколкото да се скрие сред клоните на дървото като уплашено дете.

Сдържаният глас в ума му го посъветва, че губи прекалено много време, тревожейки се за такива неща. Докато не пораснеше достатъчно, никой нямаше да го смята за мъж, тогава защо ли беше нужно да си дава целия този труд, да се опитва да бъде храбър — нали поведението му нямаше да донесе полза никому.

Гората беше много тиха, снегът заглушаваше всички звуци. Не пееше нито една птица и само от време на време долиташе глухото тупване на сняг, хлъзнал се от натежалите клони към земята. Гарион се почувства ужасно самотен. Какво правеше той тук? Какво търсеше едно добро, разумно сендарско момче сред безкрайните гори на Черек? Защо очакваше нападението на свирепо диво прасе и само чифт чужди копия му правеха компания? Какво му беше сторило това прасе? Той изведнъж реши, че всъщност не харесва особено вкуса на свинското месо.

От мястото си виждаше пъртината, която бяха проправили шейните. Опря гръб о ствола на дъба, потрепера и зачака.

Отначало не си даваше сметка какво точно чува, но после разбра. Шумът нямаше нищо общо със страхотния, свистящ устрем на дивия глиган, а наподобяваше отмерения ход на няколко коня по покритата със снежен килим земя. Той предпазливо надникна иззад ствола на дървото.

Трима ездачи, завити в кожени наметки, се появиха между дърветата оттатък пъртината, спряха и зачакаха. Двама от тях бяха брадати войници, които не се различаваха от десетките други, които Гарион бе виждал в палата на Анхег, ала третият имаше дълга сламеноруса коса и не носеше брада. Лицето му беше навъсено и капризно като на разглезено дете, макар че беше човек на средна възраст, и излъчваше презрение, като че ли компанията на другите двама го обиждаше.

След известно време се разнесе шум от копитата на друг кон. Гарион чакаше с притаен дъх. Още един ездач бавно приближи тримата, които чакаха в снега сред дърветата. Беше мъжът със зелената наметка и пясъчнорусата брада, когото Гарион беше видял да се промъква в коридорите на двореца преди две нощи.

— Милорд — почтително изрече конникът със зелената наметка.

— Къде беше? — попита сламенорусият мъж.

— Тази сутрин лорд Барак изведе няколко от своите гости на лов за глигани. Неговият маршрут беше същият като моя и не исках да го следвам от прекалено близо.

— Видяхме ги навътре в гората — раздразнено изсумтя благородникът. — Е, какво чу?

— Много малко, милорд. Кралете се срещат със стареца и жената в строго охранявана стая. Не мога да се приближа достатъчно, за да чуя какво приказват.

— Плащам ти злато, за да се приближиш достатъчно. Трябва да зная какво говорят. Върни се в двореца и намери начин да чуеш думите им.

— Ще опитам, милорд — отвърна мъжът в зелената наметка и се поклони някак сковано.

— Трябва не само да опиташ — ядосано го прекъсна русокосият.

— Както заповядате, милорд — каза конникът и понечи да обърне коня си.

— Чакай — заповяда благородникът. — Успя ли да се срещнеш с нашия приятел?

— С вашия приятел, милорд — поправи го човекът с брадата отвратено. — Срещнах се с него, отидохме в една кръчма и поговорихме.

— Какво каза той?

— Нищо, което може да ни бъде от полза. Тези като него често правят така.

— Ще се срещне ли с нас, както беше казал?

— Съобщи ми, че има такова намерение. Щом желаете да му вярвате, това е ваша работа.

Благородникът остави без внимание последните думи на събеседника си.

— Кой пристигна с краля на сендарите?

— Старецът и жената, още един старец — някакъв сендарски благородник, и още един сендар — някакъв човек без благородническа титла.

— Това ли е всичко? Не пристигна ли и едно момче с тях?

— Не сметнах, че момчето е важно — сви рамене шпионинът.

— Значи то е тук? В палата?

— Да, милорд. Обикновено сендарско момче, по моя преценка някъде около четиринадесетгодишно. Изглежда, че е прислужник на жената.

— Много добре. Върни се в палата и гледай да проникнеш достатъчно близо до онази стая. Искам да разбереш какво приказват кралете и старецът.

— Това може да бъде много опасно, милорд.

— Ще стане по-опасно, ако не сториш каквото ти казвам. Тръгвай сега преди оная маймуна Барак да се върне и да те завари, че се шляеш наоколо. — Той обърна коня си и следван от двамата войници, отново потъна в гората оттатък пъртината.

Мъжът в зелената наметка за миг изчака, вперил мрачен поглед пред себе си, после също пришпори коня си и препусна обратно по пътя, откъдето беше дошъл.

Гарион се размърда и се изправи. Ръцете му така здраво стискаха копието, че усещаше болка. Тези хора бяха стигнали прекалено далеч. Трябваше да съобщи на някого за тях.

А после, някъде в снежните глъбини на гората, чу ловджийските рогове и дрънченето на саби, ритмично удрящи по метални щитове. Ловците идеха и караха всичките глигани в гората пред себе си.

Момъкът чу пукане на счупени съчки в храсталака, после един огромен елен се изпречи пред погледа му; очите на животното бяха разширени от уплаха, разклонените му рога се полюляваха. С три огромни скока еленът изчезна между дърветата. Гарион затрепери от възбуда.

После се разнесе пронизително квичене и една дива свиня с червени очи прелетя по пътеката, следвана от цяла дузина подскачащи прасенца. Гарион отстъпи зад дървото и им позволи да го отминат.

Квичащите звуци този път бяха по-дрезгави и в тях се долавяше не толкова уплаха, колкото ярост. Идваше глиганът — Гарион го позна още преди звярът да изскочи от гъсто преплетените клони на шубраците. Когато животното се появи, сърцето на Гарион трепна. Това не беше тлъст, ленив шопар, а свиреп, обзет от бяс звяр. Ужасните му бивни, щръкнали от двете страни край зейналата паст на зурлата, бяха дълги и жълти, по тях бяха полепнали парчета кора и клонки — неми свидетели, че животното ще се нахвърли срещу всичко, което се изпречи по пътя му — дървета, храсти или сендарски момчета. Той обаче имаше достатъчно ум да се дръпне настрана.

И тогава се случи нещо странно. Както в отколешната битка с Рундориг и в схватката с наемниците на Брил в тъмните улици на Мурос, Гарион почувства как кръвта му кипва и чу дивия звън в ушите си. Стори му се, че някой крещи думите на дръзко предизвикателство — не осъзнаваше, че крясъкът излита от неговото собствено гърло. Изведнъж разбра, че е тъкмо в средата на пътеката, приклекна, стисна здраво копието и го насочи срещу огромния звяр.

Глиганът връхлетя върху него. Червените му очи горяха, устата му беше потънала в пяна, в гърлото му клокочеше яростен рев; звярът се хвърли върху очакващия го Гарион. Облаци сняг изригнаха изпод побеснелите му копита — като пръски вода пред носа на кораб. Снежните кристалчета сякаш увиснаха неподвижно във въздуха, проблясвайки в един-единствен слънчев лъч, случайно проникнал до снега в основата на дъба.

Ударът на глигана, който се наниза на оръжието, беше ужасен, но Гарион се беше прицелил добре. Копието с широкото острие проникна в гърдите, покрити с гъста четина, и бялата пяна, която капеше от устата на животното, се превърна в кървава лига. Гарион почувства, че отхвръква назад, краката му се подкосиха, после дръжката на копието изпращя като сухо клонче и цялата тежест на глигана се стовари върху момчето.

Първият разкъсващ, насочен нагоре напор на бивните улучи Гарион точно в стомаха и той усети как въздухът със свистене излиза от белите му дробове. Вторият удар намери бедрото му, тъкмо когато той, останал без дъх, правеше опит да се превърти и да се измъкне от пътя на звяра. Ризницата отклони бивните и го спаси от нараняване, но тежестта на ударите беше зашеметяваща. Третото нападение на глигана го застигна в гръб, захвърли го във въздуха и момчето се блъсна в едно дърво. В мига, когато главата му се блъсна в грубата кора, в очите му избухна блестяща светлина.

После изведнъж отнякъде се появи Барак — ревеше и тичаше през снега, — ала някак си не приличаше на Барак. Гарион, замаян след сътресението от удара по главата, гледаше, без да разбира. Това не беше възможно! Човекът беше Барак, в това не можеше да има никакво съмнение, но едновременно с това в очертанията му се бе вселило и някакво друго същество. По странен начин в пространството, което бе заел Барак, се движеше огромна, ужасна мечка. Образите на двете фигури, които идваха през снега, се наслагваха, движенията им бяха еднакви, като че ли споделяха не само пространството, но и мислеха по един и същи начин.

Огромни ръце сграбчиха гърчещия се, смъртно ранен глиган и го притиснаха в желязната си хватка. Ярка кръв изригна като фонтан от зурлата на глигана и рошавото, само наполовина човешко същество, което, изглежда, беше и Барак, и нещо друго едновременно, вдигна умиращата дива свиня и жестоко я запокити към земята. Човекът-звяр вдигна ужасното си лице и нададе страхотен, разтърсващ земята рев. Светлината пред очите на Гарион помръкна и той почувства, че потъва в сивия кладенец на безпаметството.

Нямаше начин да узнае колко време е прекарал в това състояние, но се съвзе в шейната. Силк тъкмо слагаше парче плат, напълнено със сняг, на тила му. Летяха през белите, ослепително бляскави полета към Вал Алорн.

— Я, ти май си решил да живееш — усмихна му се Силк.

— Къде е Барак? — измърмори Гарион.

— В шейната зад нас — отговори Силк и хвърли поглед през рамо.

— Той… добре ли е?

— Че какво би могло да нарани Барак?

— Искам да кажа… същият ли си е?

— Ами какъв да бъде? — сви рамене Силк. — Не, момче. Лежи мирно. Дано прасето да не ти е спукало ребрата. — Той постави дланите си върху гърдите на Гарион и леко ги притисна.

— А моят глиган? — безсилно попита Гарион. — Къде е той?

— Ловците ще го донесат — отговори Силк. — Ако ми позволиш да ти предложа нещо, бих те посъветвал да помислиш за полезните страни на страхливостта. Тези твои инстинкти могат доста да скъсят живота ти.

Но Гарион отново беше изпаднал в безсъзнание.

После бяха в двореца и Барак го носеше. Леля Поул също беше с тях — с побеляло лице при вида на кръвта.

— Не е негова — бързо я увери Барак. — Той заби копието си в глигана и звярът го оцапа с кръв, докато се бореха. Мисля, че момчето е добре — само малко се е чукнало по главата.

— Донесете го — лаконично нареди леля Поул и ги поведе по стълбите към стаята на Гарион.

По-късно, когато вече бяха превързали главата и гърдите му, а отварата на леля Поул го караше да се чувства сънлив и замаян, Гарион лежеше в леглото си и слушаше как леля Поул се кара на Барак.

— Ти, грамаден, дебелоглав глупчо — кипеше от ярост тя. — Видя ли какво направи с твоята глупост?

— Момъкът е много храбър — каза Барак. Тихият му глас звучеше странно тъжно.

— Храбростта не ме интересува — гневно отговори тя, после попита: — Какво става с тебе? — И внезапно протегна ръце и ги постави върху главата на огромния мъж. За миг се взря в очите му и после бавно го пусна. — О — рече тихо леля Поул. — Виждам, че накрая се е случило.

— Не успях да го овладея, Поулгара — прошепна мъчително Барак.

— Всичко ще бъде наред, Барак — каза тя и леко докосна наведената му глава.

— Повече никога няма да бъде наред — отвърна Барак.

— Иди да поспиш — помоли го тя. — На сутринта няма да ти изглежда толкова лошо.

Огромният мъж се обърна и тихо напусна стаята.

Гарион знаеше, че те разговарят за странното нещо, което беше видял, когато Барак го бе спасил от глигана; поиска да попита леля Поул за това, но горчивата отвара, която тя му беше дала, го отведе в селенията на спокойната дрямка без никакви сънища.

ГЛАВА 16

На следващия ден Гарион беше прекалено схванат и съсипан и дори не помисляше да стане от леглото. Ала потокът от посетители непрекъснато го държеше зает и той не можеше да се отдаде на мрачни мисли за болежките си. Посещенията от страна на алорнските крале, облечени във великолепни одежди, особено го поласкаха — всички кралски особи похвалиха неговата смелост. След това дойдоха кралиците и вдигнаха голям шум около раните му, предлагаха му горещото си съчувствие и го милваха по челото. Комбинацията от похвали и съчувствие и увереността, че наистина е център на всеобщото внимание, беше изумителна и сърцето му се изпълни с щастие.

Но последният посетител за деня беше господин Улф, който пристигна, когато вечерта вече пълзеше по заснежените улици на Вал Алорн. Старецът носеше обикновената си туника и бе вдигнал качулката, като че ли идваше отвън.

— Видя ли моя глиган, господин Улф? — гордо попита Гарион.

— Прекрасно животно — отговори Улф без особен ентусиазъм. — Но никой ли не ти каза, че човек трябва да отскочи встрани, след като е пронизал звяра с копието?

— Всъщност въобще не помислих за това — призна Гарион. — Но нямаше ли да изглеждам… ами… като страхливец?

— Толкова ли си бил загрижен за това какво ще си помисли за тебе едно прасе?

— Ами — поколеба се Гарион, — всъщност не.

— Ти развиваш удивителна липса на здрав разум за момче на твоята възраст — отбеляза Улф. — Обикновено се необходими години, докато човек започне да постъпва така. — Той се обърна към леля Поул. — Поулгара, сигурна ли си, че в жилите на Гарион няма примес от арендска кръв? Напоследък той се държи като типичен аренд. Отначало язди Великия въртоп като детско дървено конче, после се опитва да строши бавните на глиган с ребрата си. Да не би да си го изпускала да падне върху главата си, когато е бил бебе?

Леля Поул се усмихна, но не каза нищо.

— Надявам се, че скоро ще се съвземеш, момче — каза Улф. — Помисли за това, което ти казах.

Гарион се навъси, смъртно обиден от думите на господин Улф. Сълзи напълниха очите му въпреки всичките усилия, които положи да ги възпре.

— Благодаря ти, че се отби, татко — каза леля Поул.

— Винаги с удоволствие идвам при тебе, дъще — тихо каза Улф и излезе.

— Защо трябваше да ми говори по този начин? — избухна Гарион и си избърса носа. — Дойде и развали всичко.

— Какво развали, скъпи? — попита леля Поул и приглади гънките на сивата си рокля.

— Всичко — оплака се Гарион. — Кралете до един казаха, че съм се държал много смело.

— Кралете винаги казват така — заяви леля Поул. — Аз не бих обръщала прекалено внимание на думите им, ако бях на твое място.

— Но аз наистина се държах смело, нали?

— Сигурна съм, че е било така, скъпи — отвърна тя. — Убедена съм, че прасето е било силно впечатлено.

— Ти си също толкова лоша, колкото господин Улф — обвини я Гарион.

— Да, скъпи — съгласи се тя. — Предполагам, че е така, но това е съвсем естествено. Кажи ми сега какво искаш за вечеря.

— Не съм гладен — отвърна предизвикателно Гарион.

— Наистина ли? Вероятно имаш нужда от още една укрепваща отвара. Ей сега ще ти я приготвя.

— Не, не, ще вечерям — бързо каза Гарион.

— Така си и помислих — отбеляза леля Поул. После без никакви обяснения внезапно протегна ръце, прегърна го и дълго го държа притиснат до себе си. — Какво да правя с тебе? — попита накрая тя.

— Добре съм, лельо Поул — увери я той.

— Може би този път наистина е така — рече тя и взе лицето му в дланите си. — Да си смел е нещо прекрасно, скъпи мой Гарион, но поне от време на време се опитвай отначало да помислиш малко. Обещай ми.

— Добре, лельо Поул — каза той, малко смутен от всичко това. Странно защо тя се държеше така, сякаш наистина го обичаше. Представи си, че между тях все още има връзка, макар да нямат кръвно родство, и му олекна. Не можеше да бъде същото като истинското роднинство, разбира се, но все пак беше нещо.

На следващия ден вече можеше да става. Мускулите все още го боляха малко, ребрата също, но той беше млад и раните бързо заздравяваха. В ранния предобед вече седеше с Дурник в голямата зала в палата на Анхег и си приказваха. По някое време граф Селайн със сребристата брада дойде при тях и каза учтиво:

— Крал Фулрах пита дали би се съгласил да се присъединиш към нас в стаята, където провеждаме съвети, майстор Дурник.

— Аз ли, ваша светлост? — недоверчиво попита Дурник.

— Негово Величество е силно впечатлен от твоя нюх за това как трябва да се постъпва правилно — обясни старият благородник. — Той смята, че ти представляваш най-доброто от сендарската практичност. Това, пред което сме изправени, засяга всички хора, не само кралете на западните земи, и затова е напълно в реда на нещата здравият разум да бъде представен на нашите разисквания.

— Веднага ще дойда, ваша светлост — каза Дурник и стана, — но трябва да ми простите, ако не приказвам много.

Гарион чакаше, изпълнен с нетърпение.

— Всички чухме за твоето приключение, моето момче — любезно каза граф Селайн. — О, отново да бъдеш млад! — Той въздъхна. — Идваш ли, Дурник?

— Незабавно, ваша светлост — отвърна Дурник и двамата излязоха от голямата зала и се отправиха към стаята, където се състояха съветите.

Гарион остана сам, дълбоко засегнат, че са го изключили от компанията си. Беше на възраст, когато чувството му за самооценка все още бе неукрепнало, и страшно се измъчваше от липсата на уважение, която пролича от това, че не го бяха поканили да ги придружи. Дълбоко засегнат, той навъсено напусна голямата зала и отиде да разгледа своя глиган, който беше окачен в пълна с лед стая близо до кухнята. Поне този звяр го бе приел на сериозно.

Ала човек не може да прекара прекалено много време в компанията на едно мъртво прасе, без да се почувства потиснат. Глиганът не изглеждаше чак толкова голям, както тогава, когато беше жив и се спускаше да го нападне. Бивните му наистина бяха внушителни, но нито толкова дълги, нито толкова остри, както ги беше запомнил Гарион. Освен това в стаята с леда беше твърде хладно и натъртените мускули пак го заболяха.

Нямаше никакъв смисъл да опитва да посети Барак. Червенобрадият гигант се беше заключил в стаята си, потънал в размисъл и мрачна меланхолия, като не отваряше вратата на никого, дори на жена си. И така Гарион, изоставен напълно сам, постоя унило известно време и после реши, че вместо това може да проучи огромния палат с прашните, неизползвани стаи и тъмните криволичещи коридори. Вървя, както му се стори, цели часове, като отваряше врати и преминаваше пусти проходи, които понякога внезапно прекъсваха пред голи каменни стени.

Палатът на Анхег беше огромен, защото, както бе обяснил Барак, от три хиляди години владетелите непрекъснато го достроявали. Едно от южните крила беше напълно изоставено, целият му покрив се беше срутил още преди няколко столетия. Гарион прекара дълго в скитане по коридорите на втория етаж, обзет от мрачни мисли за тленността и преходността на славата, докато надзърташе в стаи, където дебела пелена сняг бе покрила древните легла и столове, и гледаше мъничките следи от мишки и катерички, тичали навсякъде. След това излезе в един коридор, където пак нямаше покрив, и откри други следи — бяха оставени от човек. Отпечатъците бяха съвсем пресни, понеже не ги беше покрил никакъв сняг, а предната нощ беше валяло. Отначало той си помисли, че следите са негови и вероятно е направил кръг и отново е попаднал в коридор, който вече е проучил, но отпечатъците бяха много по-големи от неговите.

Имаше цяла дузина възможни обяснения, естествено, но Гарион почувства как дъхът му се учестява. Мъжът със зелената наметка все още се криеше в палата, мургът Ашарак беше във Вал Алорн, а благородникът със сламенорусата коса се спотайваше някъде в гората и намеренията му очевидни бяха враждебни.

Гарион разбра, че положението може да се окаже опасно. Нямаше никакво друго оръжие освен малката кама, затова бързо се върна в една покрита със сняг стая, която бе проучил преди малко, и свали от стената една ръждясала сабя, висяла там в забрава безброй години. После, вече почувствал по-голяма сигурност, се върна при следите.

Докато отпечатъците на непознатия се нижеха по коридора без покрив, проследяването им не представляваше никаква трудност — следите изпъкваха сред недокоснатия сняг. Но когато те се насочиха през една купчина отпадъци към зловещия мрак на прашен коридор, където покривът беше непокътнат, задачата на Гарион стана по-трудна. Прахта върху пода му помагаше, но момчето непрекъснато трябваше да се прегъва одве, за да види следите. Ребрата и краката го боляха, той потрепваше и изсумтяваше всеки път, когато му се наложеше да клекне, за да разгледа каменния под. След няколко минути вече се бе изпотил. Стисна зъби и си помисли дали да не преустанови търсенето.

После до ушите му долетя слаб звук. Той се прилепи до стената, като се надяваше, че зад гърба му няма светлина, за да привлече вниманието върху него. Далеч напред една фигура премина дебнешком в бледата виделина на деня, която се прокрадваше през единствения миниатюрен прозорец. Гарион долови моментно проблясване в зелено и разбра точно кого бе преследвал толкова време. И ако не беше стряскащата яснота на гласа на граф Селайн, Гарион вероятно щеше да отиде направо при мъжа, по чиито пети бе вървял.

— Възможно ли е, благородни Белгарат, нашият враг да се събуди, преди да са се създали условията, описани от древното предсказание? — питаше графът.

Гарион спря. Точно пред себе си, в тясна ниша в стената на коридора, отново долови леки признаци на движение. Мъжът със зелената наметка се криеше там в мрака и подслушваше думите, които, изглежда, долитаха някъде отдолу. Гарион се долепи до стената, без да диша, и внимателно заотстъпва назад, докато откри още една ниша и потъна в нея под прикритието на мрака.

— Много интересен въпрос, Белгарат — отбеляза тихият глас на Чо-Хаг, краля на алгарите. — Възможно ли е изменникът да използва силата, която държи в ръцете си, за да съживи Прокълнатия?

— Силата е в ръцете му — отвърна познатият глас на господин Улф, — но той може би се бои да я използва. Ако не го стори по необходимия начин, страшната мощ ще го унищожи. Той няма да извърши такава прибързана постъпка, вероятно дълго и внимателно ще обмисля, преди да се реши на нея. Тъкмо това негово колебание ни дава малкото време, с което разполагаме.

После заговори Силк:

— Не каза ли, че той може да пожелае предмета за себе си? Може би е решил да не нарушава съня на своя господар и да използва могъществото, което е откраднал, за да стане крал на ангараките?

Крал Родар се изсмя.

— Някак ми е трудно да приема, че жреческото съсловие на кролимите ще се откаже от властта си в земите на ангараките и ще превие гръб пред един чужденец. Казвали са ми, че върховният жрец на кролимите в никакъв случай не е посредствен магьосник.

— Прости ми, Родар — каза крал Анхег, — но ако крадецът държи в ръцете си мощта, кролимите няма да имат никаква друга възможност, освен да приемат неговата власт. Аз съм проучвал това могъщество, и ако само половината от онова, което съм прочел, е истина, той може да унищожи до основи Рак Ктхол така лесно, все едно разваля мравуняк. После, ако те все още се съпротивляват, той може да унищожи всички кхтолски мурги от Рак Госка до толнедранската граница. Ала независимо кой — дали изменникът, или Прокълнатият — се възползва от тази мощ, ангараките ще тръгнат подире му на запад.

— Не трябва ли да осведомим арендите и толнедраните, а също така и улгосите какво се е случило? — попита Бранд, регентът на Рива. — Не бива да позволим отново да ги изненадат.

— Не бих избързвал прекалено много да раздвижа нашите южни съседи — рече господин Улф. — Когато аз и Поул си тръгнем оттук, ще се насочим на юг. Ако Арендия и Толнедра провеждат мобилизация, готвейки се за война, общата бъркотия само ще попречи. Легионите на императора могат да се подготвят светкавично, ако възникне такава необходимост, а арендите се винаги готови за война. Цялото им кралство във всеки момент се намира пред избухване на някакъв въоръжен конфликт.

— Такава постъпка би била преждевременна — съгласи се познатият глас на леля Поул. — Армиите само ще попречат на онова, което сме решили да направим. Ако успеем да заловим стария ученик на баща ми и върнем откраднатото на Рива, кризата ще бъде преодоляна. Нека не тревожим южняците сега.

— Тя е права — каза Улф. — При мобилизация винаги съществува риск. Крал, който разполага с въоръжена армия, често започва да мисли за опасни неща. Ще уведомя краля на арендите във Воу Мимбре и императора в Тол Хонет само за онова, което е нужно да знаят, когато минавам през земите им. Ала би трябвало да изпратим съобщение до Горим, краля на улгосите. Чо-Хаг, мислиш ли, че ще можеш да изпратиш вестител през Пролгу по това време на годината?

— Трудно е да се каже, древни — отвърна Чо-Хаг. — Проходите са затрупани цяла зима. Ала въпреки това ще опитам.

— Добре — каза Улф. — Освен изброените неща, едва ли можем да сторим нещо повече. Може би засега няма да е лошо, ако не разпространяваме онова, което знаем, извън нашето семейство — образно казано. Ако се случи най-лошото и ангараките отново нахлуят в западните земи, поне Алория ще бъде подготвена и добре въоръжена. Арендия и империята ще имат достатъчно време да стегнат редиците си срещу врага.

— За алорнските крале е лесно да говорят за война — разтревожено почна крал Фулрах. — Алорните са войници. Ала моята Сендария е мирно кралство. Ние нямаме замъци, нито укрепления, моят народ се състои от фермери и търговци. Кал Торак е направил грешка, когато е избрал бойното поле във Воу Мимбре; не вярвам ангараките да повторят грешката си още веднъж. Смятам, че ударът им ще бъде насочен към степите на северна Алгария и основната му сила ще се стовари върху Сендария. Ние имаме много храна и малко войници. Те могат да използват нашата страна като идеална база за своя поход на запад и се страхувам, че ще ни превземат твърде лесно.

В следващия момент Гарион с изумление чу гласа на Дурник.

— Не говори така за мъжете на Сендария, кралю — каза твърдо ковачът. — Аз познавам своите съседи. Те ще се бият. Ние не разбираме много от саби и копия, но ще се борим. Ако ангараките дойдат в Сендария, няма да им се удаде да превземат земята ни толкова лесно, както някои си въобразяват, а ако подпалим полетата и складовете, няма да им остане храна за ядене.

За продължително време се възцари тишина и когато Фулрах отново заговори, гласът му беше странно смирен.

— Твоите думи ме засрамиха, майстор Дурник — рече той. — Може би съм бил така дълго крал, че съм забравил какво означава човек да бъде сендар.

— Не забравяйте, че има само няколко прохода, които отвеждат през стръмните западни планински склонове в Сендария — каза тихо Хетар, синът на крал Чо-Хаг. — Две-три лавини на подходящите места и Сендария ще стане недостъпна като Луната. Ако пък лавините се спуснат в точно определено време, цели армии ангараки може да се окажат притиснати в капана на тесните клисури.

— Извънредно забавна мисъл — засмя се Силк. — Тогава ще позволим на Дурник да задоволи подпалваческата си страст с нещо по-добро от пожари в ниви с ряпа. Тъй като Едноокият Торак, изглежда, изпитва наслада от мириса на горяща плът по време на жертвоприношенията, може би ще сме в състояние да му доставим това удоволствие.

Далеч в прашния коридор Гарион зърна мигновено проблясване на факла, чу слабото подрънкване на ризници и веднага осъзна опасността. Мъжът със зелената наметка също бе чул шума и бе видял светлината на факлата, защото излезе от скривалището си и побягна покрай нишата, където се спотайваше Гарион. Момъкът се отдръпна назад, стиснал ръждясалата сабя, но шпионинът не го видя — следеше през рамо единствено проблясващата факла, докато се носеше в безшумен бяг по коридора.

Щом той го отмина, Гарион също се измъкна от скривалището си и си плю на петите. Черекските войници търсеха неканени гости и можеше да се окаже трудно да обясни какво прави в тъмния проход. Той обмисли за кратко възможността отново да проследи мъжа с пелерината, ала реши, че са му се събрали достатъчно преживявания за един ден. Време беше да каже на някого за нещата, които бе видял. Някой трябваше за узнае за тях — човек, когото кралете щяха да изслушат.

ГЛАВА 17

— Барак — извика Гарион, след като няколко минути бе думкал по вратата, без да получи отговор.

— Махай се — долетя до него прегракналият глас на Барак.

— Барак, аз съм, Гарион. Трябва да говоря с тебе.

За дълго всичко потъна в тишина, накрая се разнесе шум от стъпки.

Видът на Барак беше ужасен. Туниката му беше смачкана и мръсна, червената му брада беше сплъстена, дългите му плитки бяха разплетени и разчорлени. Ала най-лошо от всичко беше измъченият поглед в очите му — смесица от ужас и отвращение от себе си, така открито изразени, че Гарион наведе очи.

— Ти го видя, нали, момче? — попита Барак. — Видя какво ми се случи там.

— В действителност нищо не видях — внимателно каза Гарион. — Ударих си главата в онова дърво и всичко, което видях, бяха звезди посред бял ден.

— Трябва да си видял — настоя Барак. — Трябва да си видял моята зла орис.

— Зла орис? — възкликна Гарион. — За какво приказваш? Та ти още си жив.

— Злата орис не винаги означава смърт — мрачно каза Барак и се отпусна на един стол. — Щеше ми се при мен да беше точно така. Това е коварна съдба, ужасно предопределение, и смъртта изобщо не е страшна в сравнение с него.

— Позволил си на думите, изречени от оная луда старица, да повлияят на въображението ти — каза Гарион.

— Не, не само Мартьо ми го каза — отвърна Барак. — Тя само повтори онова, което всички в Черек знаят. Когато съм се родил, извикали някакъв гадател — обичаят тук е такъв. В повечето случаи гадателите не казват абсолютно нищо и нищо особено няма да се случи през живота на детето. Но понякога бъдещето е толкова силно проявено у някои от нас, че почти всеки гадател може да прочете ориста на този човек.

— Глупаво суеверие — присмя му се Гарион. — Никога не съм виждал предсказатели, които със сигурност могат да кажат даже дали утре ще вали. Един веднъж дойде във фермата и каза на Дурник, че ще умре два пъти. Нима това не е глупаво?

— Уменията на гадателите и прорицателите в Черек са по-големи — възрази Барак и лицето му се смръщи. — Ориста, която те предричаха за мен, бе винаги една и съща — ще се превърна в звяр. Десетки гадатели ми казваха едно и също и ето, че това най-сетне се случи. От два дни седя тук и се наблюдавам. Космите по тялото ми стават по-дълги, зъбите ми започват да се изострят.

— Въобразяваш си — заяви Гарион. — Изглеждаш ми точно по същия начин, както винаги.

— Ти си добро момче, Гарион — каза Барак. — Зная, че се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, но и аз имам очи. Зная, че зъбите ми се изострят, а по тялото ми започва да расте козина. Не след дълго Анхег ще трябва да ме прикове с верига в тъмницата, за да не нараня някого, или ще трябва да избягам в планините и да живея е тролите.

— Глупости — възрази Гарион.

— Кажи ми какво видя онзи ден — изрече с умолителен глас Барак. — Как изглеждах, когато се превърнах в звяр?

— Всичко, което видях, бяха звезди посред бял ден, защото си ударих главата в дървото — повтори Гарион. Мъчеше се думите му да прозвучат правдиво.

— Аз само искам да узная в какъв звяр се превръщам — промърмори отпаднало Барак. — Дали ще бъда вълк, или мечка, или пък някакво чудовище, за което никой още не е измислил име?

— Не си ли спомняш нищо? — внимателно попита Гарион, като се опита да изтрие от паметта си странния двойствен образ на Барак и на мечката.

— Нищичко — отвърна Барак. — Чух те, че крещиш, и следващото нещо, което помня, беше как глиганът се бе проснал мъртъв в краката ми, а ти лежеше под дървото, целият окъпан в кръв. Но аз можех да почувствам звяра в себе си. Дори можех да усетя неговата миризма.

— Усещал си миризмата на глигана — противопостави се Гарион — и просто си загубил ума и дума, защото си бил обзет от възбуда — това е всичко.

— Бил съм разярен, това ли искаш да кажеш? — попита Барак и вдигна поглед, изпълнен с надежда. — Не, Гарион. И по-рано съм изпадал в ярост. Не е същото. Това беше нещо съвсем различно.

— Ти не се превръщаш в звяр — настоя Гарион.

— Аз си зная — отговори упорито Барак.

Точно в този момент лейди Мерел, жената на Барак, влезе в стаята през все още отворената врата.

— Виждам, че възвръщате разума си, милорд — каза тя.

— Остави ме на мира, Мерел — прекъсна я Барак. — Нямам настроение за твоите игри.

— Игри ли, милорд? — невинно попита тя. — Аз просто съм загрижена за своите задължения. Ако не се чувствате добре, мой дълг е да се грижа за вас. Това е право на една съпруга, нали?

— Престани да се тревожиш толкова за правата и задълженията, Мерел — каза Барак. — Просто се махни и ме остави на мира.

— Вие самият бяхте твърде настоятелен по отношение на определени права и задължения през нощта, когато се върнахте във Вал Алорн — припомни му тя. — Дори и заключената врата на моята спалня не можа да обуздае вашата настоятелност.

— Добре — отвърна Барак и леко се изчерви. — Съжалявам за това. Надявах се, че нещата между нас може да са се променили. Не бях прав. Няма да ти досаждам повече.

— Да ми досаждате, милорд? — възкликна тя. — Изпълнението на един дълг не трябва да поражда досада. Добрата съпруга е длъжна да се подчинява на всичко, което пожелае от нея съпругът й — независимо колко пиян или брутален е той, когато идва в леглото й. Никой не би могъл да ме обвини в прояви на неподчинение в това отношение.

— Наслаждаваш се, Мерел, нали? — обвини я той.

— На какво да се наслаждавам, милорд? — Гласът й беше тих, но в него се долавяше студенината на остър нож.

— Какво искаш, Мерел? — рязко я попита Барак.

— Искам да ви служа, докато сте болен, милорд — отвърна тя. — Искам да се грижа за вас и да следя развитието на заболяването ви — да отбелязвам появата на всеки нов симптом.

— Толкова много ли ме мразиш? — попита Барак с мрачно презрение. — Внимавай, Мерел. Може да ми хрумне да настоя да останеш при мен. Какво ще кажеш за това? Как ще ти хареса да бъдеш заключена в тази стая с див звяр?

— Ако действията ви станат неконтролируеми, милорд, винаги мога да заповядам да ви приковат към стената с верига — отвърна тя и посрещна гнева в погледа му с хладно безгрижие.

— Барак — каза Гарион сред неловкото мълчание. — Трябва да поговоря с тебе.

— Не сега, Гарион — ядосано го прекъсна Барак.

— Важно е. В двореца има шпионин.

— Шпионин?

— Един мъж със зелена наметка — обясни Гарион. — Виждах го няколко пъти.

— Много мъже носят зелени наметки — вметна лейди Мерел.

— Не се намесвай в това, Мерел — предупреди я Барак и се обърна към Гарион. — Какво те кара да мислиш, че е шпионин?

— Тази сутрин отново го видях — отговори Гарион. — И го проследих. Той се промъкна по един коридор, който, изглежда, никой в двореца не използва. Коридорът минава над залата, където кралете се срещат с господин Улф и леля Поул. Мъжът чуваше всяка дума, която казваха те.

— Откъде знаеш, че е чувал? — попита Мерел с присвити очи.

— Аз също бях там — каза Гарион. — Скрих се недалеч от него и аз самият чувах какво приказват — като че бях в същата стая с тях.

— Как изглежда той? — попита Барак.

— Косата му е с цвят на пясък — започна да го описва Гарион. — Брадата му — също, и както вече казах, той носи зелена наметка. Видях го в деня, когато отидохме да разглеждаме твоя кораб. Тъкмо влизаше в една кръчма с един мург.

— Във Вал Алорн няма мурги — заяви Мерел.

— Има един — настоя Гарион. — И по-рано съм го виждал. Зная кой е. — Гарион трябваше да подходи много внимателно към този въпрос. Забраната да не говори за врага в тъмните одежди беше както винаги неумолима. Дори намекът, който беше направил, превърна езика му във вцепенено парче дърво, а устните му изтръпнаха.

— Кой е той? — попита Барак.

Гарион остави въпроса без отговор.

— А после, в деня, когато ловихме глигани, го видях в гората.

— Мурга ли? — попита Барак.

— Не. Мъжа със зелената наметка. Там той се срещна с някакъв друг мъж и поговориха известно време недалеч от мястото, където чаках глигана. Не ме видяха.

— В това няма нищо подозрително — отбеляза Барак. — Човек може да се среща с приятелите си където пожелае.

— Не смятам, че бяха точно приятели — възрази Гарион. — Онзи със зелената наметка нарече другия „милорд“ и благородникът му заповяда да се добере достатъчно близо до залата, за да може да чуе какво какво приказват кралете и господин Улф.

— Това е по-сериозно — каза Барак, изглежда, забравил своята меланхолия. — Казаха ли нещо друго?

— Мъжът със сламенорусата коса поиска да узнае подробности за нас — отговори Гарион. — За тебе, за мене, за Дурник и Силк — за всички нас.

— Сламеноруса коса? — бързо попита Мерел.

— Онзи, към когото се обърнаха с „милорд“ — обясни Гарион. — Той, изглежда, знаеше за нас. Дори и за мене знаеше.

— Висок, с белезникава коса? — попита Мерел. — Без брада? Малко по-стар от Барак?

— Не е възможно да е той — възрази Барак. — Анхег го заточи под страх от смъртно наказание.

— Ти си дете, Барак — каза тя. — Той не би се съобразил с това, ако интересите му го изискват. Смятам, че ще е най-добре да кажем на Анхег.

— Познавате ли го? — попита Гарион. — Някои от нещата, които той каза за Барак, не бяха много любезни.

— О, представям си — иронично вметна Мерел. — Барак беше един от онези, които настояваха сламенокосият да бъде обезглавен.

Барак вече навличаше ризницата си.

— Оправи си косата — каза му Мерел с тон, в който странно защо не можеше да се долови дори нотка от предишната й ненавист. — Приличаш на копа сено.

— Не мога да си губя времето с това сега — нетърпеливо избоботи Барак. — Елате и двамата. Отиваме при Анхег.

Нямаше време за повече въпроси, понеже Гарион и Мерел трябваше едва ли не да тичат, за да вървят в крачка с гиганта. Бързо прекосиха голямата зала с троновете и подплашените войници се разбягаха да им сторят път, щом зърнаха лицето на Барак.

— Милорд Барак — спря ги един от пазачите пред вратата на залата, където се провеждаше кралският съвет.

— Махайте се! — заповяда Барак и с трясък отвори вратата.

Крал Анхег уплашено вдигна поглед при това внезапно нахлуване и попита:

— Какво има, братовчеде?

— Измяна, Анхег! — изрева Барак. — Граф Джарвик е нарушил заповедта ти и е избягал от заточението, на което го изпрати. Поставил шпиони в собствения ти дворец.

— Джарвик? — рече Анхег. — Той не би посмял да стори това.

— О, посмял е, и още как! — заговори Барак. — Видели са го недалеч от Вал Алорн и са чули част от думите му, докато е кроил своя заговор.

— Кой е Джарвик? — попита регентът на Рива.

— Граф, когото изпратих на заточение миналата година — отговори Анхег. — Заловихме негов куриер и у него намерихме съобщение до един мург в Сендария. В съобщението имаше подробности за един от нашите най-тайни съвети. Джарвик се опита да отрече, че той е изпратил съобщението, макар че върху пергамента стоеше неговият печат, а съкровищницата му се пръскаше по шевовете, пълна с червено злато от рудниците в Кхтол Мургос. Бих заповядал да набият главата му на кол, но неговата жена е моя родственичка и ме помоли да му подаря живота. Затова го заточих в едно от неговите имения на западното крайбрежие. — Кралят погледна Барак. — Откъде разбра за постъпката му? Последното нещо, което чух за тебе, беше, че си се заключил в стаята си и не си желаел да разговаряш с никого.

— Думите на съпруга ми са верни, Анхег — заяви лейди Мерел предизвикателно.

— Не се съмнявам в него, Мерел — отвърна й Анхег и я измери с поглед, в който се четеше лека изненада. — Просто исках да разбера откъде е узнал за Джарвик, това е всичко.

— Момчето от Сендария го е видяло — обясни Мерел. — И го е чуло да разговаря с шпионина. Аз изслушах разказа на момчето и заставам зад онова, което казва моят съпруг, в случай че някой посмее да прояви съмнение в думите му.

— Гарион? — уплашено възкликна леля Поул.

— Мога ли да предложа първо да изслушаме момъка — тихо каза кралят на алгарите Чо-Хаг. — Смятам, че благородник, известен в миналото със своето приятелско отношение към мургите, който е избрал точно сега да наруши заповедта за своето заточение, интересува всички ни.

— Кажи им онова, което разправи на Мерел и мен — нареди Барак и избута Гарион напред.

— Ваше Величество — поде Гарион, като се поклони неумело. — Откакто дойдох, няколко пъти виждах един мъж със зелена наметка, който се криеше тук, във вашия палат. Той се промъкваше из коридорите и полагаше големи усилия да не го забележат. Видях го първата нощ, когато пристигнах тук, а следващия ден зърнах, че влиза в една кръчма с един мург. Барак казва, че в Черек няма мурги, но аз зная, че онзи е мург.

— Откъде знаеш? — сурово попита Анхег.

Гарион го погледна безпомощно, неспособен да произнесе името на Ашарак.

— Е, момче? — попита крал Родар.

Гарион започна да се бори с думите, но не можа да произнесе никакъв звук.

— Може би познаваш този мург? — предположи Силк.

Гарион кимна, облекчен от помощта на своя приятел.

— Ти не познаваш много мурги — каза Силк и потри носа си с пръст. — Не беше ли онзи същият, когото срещнахме с теб в Дарайн — а по-късно и в Мурос? Мургът, известен под името Ашарак?

Гарион кимна отново.

— Защо не ни каза? — попита Барак.

— Аз… аз не можех — заекна Гарион.

— Не можеше ли?

— Не успявах да произнеса думите — каза Гарион. — Не зная защо, но просто не можех да приказвам за него.

— Значи си го виждал и по-рано?

— Да — отговори Гарион.

— И никога не си казвал за това на никого?

— Не съм.

Силк бързо насочи поглед към леля Поул.

— Ти може би знаеш повече от нас за това, Поулгара?

— Възможно е да се постигне такова нещо — бавно отвърна тя. — Ала то никога не е било надеждно, затова аз самата не си правя труда да се занимавам с подобни фокуси. Но е напълно възможно. — Изражението й стана мрачно.

— Кролимите смятат, че е внушително постижение — отбеляза господин Улф. — Те лесно се впечатляват.

— Ела с мен, Гарион — каза леля Поул.

— Още не — възпря я Улф.

— Важно е — заяви тя и лицето й стана сурово.

— Може да го направиш и по-късно — посъветва я старецът. — Нека първо чуем останалата част от разказа му. Вредата вече е нанесена. Продължавай, Гарион. Какво още видя?

Гарион дълбоко пое дъх.

— Добре — каза той, облекчен, че разговаря със стареца, вместо с кралете. — Видях човека със зелената наметка в деня, когато отидохме на лов. В гората той се срещна с един рус мъж, който нямаше брада. Те поговориха известно време и аз чух разговора им. Русокосият искаше да знае какво приказвате в тази зала.

— Трябваше незабавно да дойдеш при мен — каза крал Анхег.

— Ала — продължи Гарион — аз участвах в онази схватка с глигана. Ударих си главата в едно дърво и бях зашеметен. Не си спомнях какво бях видял до тази сутрин. След като крал Фулрах извика Дурник да дойде тук, аз тръгнах да обикалям двореца. Разхождах се в онази част, където покривът се е срутил, и открих следи в снега. Проследих ги и не след дълго отново видях мъжа със зелената пелерина. Проследих го — той тръгна по коридора, който минава някъде над тази зала. Мъжът се скри там, за да подслушва какво приказвате.

— Колко мислиш, че е чул, Гарион?

— Вие приказвахте за някого, когото наричахте Изменника — отговори Гарион. — Чудехте се дали той може да използва някаква мощ, за да събуди някакъв враг, който е заспал отдавна. Някои от вас предложиха да предупредите арендите и толнедранците, но господин Улф не беше на същото мнение. А Дурник каза как мъжете на Сендария биха участвали в борбата, ако ангараките нахлуят в земята ни.

Всички изглеждаха уплашени.

— Аз бях скрит недалеч от мъжа със зелената наметка — каза Гарион. — Сигурен съм, че е чул всичко, което чух аз. После дойдоха някакви войници и мъжът избяга. Тъкмо тогава реших, че трябва да кажа всичко на Барак.

— Ето тук, горе — каза Силк, изправи се до една от стените и посочи към един от ъглите на тавана. — Хоросанът се е отронил. Нашите гласове се пренасят през пукнатините между камъните до горния коридор.

— Безценно момче си довела със себе си, лейди Поулгара — сериозно каза крал Родар. — Ако си търси занаят, смятам, че мога да намеря място за него. Събирането на информация е благородно занимание, а изглежда, че той притежава природна дарба за това.

— Той притежава и други умения — отбеляза леля Поул. — Изглежда, че е много опитен в това да се появява на места, където никой не го очаква.

— Не бъди толкова строга с момчето, Поулгара — каза крал Анхег. — Той ни направи услуга, за която може би никога няма да можем да му се отплатим.

Гарион отново се поклони и се отдръпна встрани от тежкия поглед на леля Поул.

— Братовчеде — каза Анхег на Барак, — изглежда, че имаме нежелан посетител, който се спотайва някъде из този палат. Мисля, че с голямо желание бих си поприказвал с този шпионин в зелена пелерина.

— Ще взема неколцина мъже — обяви мрачно Барак. — Ще обърнем всяко камъче в този палат, здравата ще го раздрусаме и ще видим какво ще изпадне накрая.

— Искам го непокътнат — предупреди Анхег.

— Разбира се — отвърна Барак.

— Ала не чак дотам непокътнат. Докато все още може да приказва, ще ни свърши работа.

Барак се ухили и заяви:

— Когато ти го доведа, със сигурност ще бъде много приказлив, братовчеде.

Мрачна усмивка се плъзна по лицето на краля. Барак се насочи към вратата, а Анхег се обърна към жена му.

— Искам да благодаря и на теб, Мерел — заговори той. — Сигурен съм, че имаш значителна заслуга, задето тази информация дойде до нас.

— Не са необходими благодарности, Ваше Величество — рече тя. — Това е мой дълг.

Анхег въздъхна и тъжно попита:

— Винаги ли трябва да бъде дълг, Мерел?

— А какво друго? — възрази тя.

— Много други неща — отрони кралят. — Но ще трябва да откриеш сама какви са.

— Гарион — каза леля Поул. — Ела тук.

— Да, госпожо — отвърна Гарион и малко нервно пристъпи към нея.

— Не бъди глупав, скъпи — подхвана тя. — Няма да те нараня. — После леко докосна с връхчетата на пръстите си челото му.

— Е? — попита господин Улф.

— Тука е — отговори тя. — Много е слабо, иначе щях да го забележа по-рано. Съжалявам, татко.

— Я да видим — рече Улф и също докосна главата на Гарион. — Не е сериозно.

— Но можеше и да бъде — възрази леля Поул. — А бях поела отговорността такива неща да не се случват.

— Не се самоизмъчвай, Поул — сгълча я Улф. — Въобще не ти приляга. Просто го махни.

— Какво има? — попита разтревожено Гарион.

— Не се безпокой, скъпи — отговори му леля Поул, хвана дясната му ръка и за миг я допря до белия кичур на челото си.

Той почувства, че го обзема вълнение, потъна в море от объркани представи, а после го разтърси звънтяща болка зад ушите. Главата му се замая и той щеше да падне на пода, ако леля Поул не го беше уловила.

— Кой е мургът? — попита тя и се взря в очите му.

— Казва се Ашарак — бързо отговори Гарион.

— От колко време го познаваш?

— Цял живот. Той идваше във фермата на Фалдор и ме наблюдаваше, когато бях малък.

— Това е достатъчно засега, Поул — рече господин Улф. — Първо го остави да отдъхне малко. Ще се погрижа това да не се случи втори път.

— Болно ли е момчето? — попита крал Чо-Хаг.

— Не точно болно, Чо-Хаг — отговори господин Улф. — Малко е трудно да ти обясня. Но сега всичко се изчисти.

— Искам да си отидеш в стаята, Гарион — помоли го леля Поул, като все още го държеше за раменете. — Можеш ли да стигнеш сам дотам?

— Добре съм — отвърна той, ала още се чувстваше малко замаян.

— Няма да се отбиваш от пътя си и няма да се впускаш в повече разходки за изследване на двореца — твърдо заяви тя.

— Да, госпожо.

— Когато се прибереш, си легни. Искам да си помислиш. Спомни си за всеки един от случаите, когато си виждал този мург — какво е правил, какво е казал.

— Той никога не е говорил с мен — отговори Гарион. — Само ме наблюдаваше.

— Аз ще дойда след малко — продължи тя — и ще искам да ми кажеш всичко, което знаеш за него. Това е важно, Гарион, затова се съсредоточи колкото е възможно по-силно.

— Добре, лельо Поул.

Тя го целуна по челото и каза:

— Тичай, скъпи.

Обзет от странна замаяност, Гарион излезе в коридора.

Премина през голямата зала, където войниците на Анхег препасваха саби и грабваха страшни на вид бойни топори, подготвяйки се за претърсването на палата. Все още зашеметен, той премина край тях, без да спре.

Част от ума му беше полузадрямала, ала потайните глъбини на съзнанието му оставаха нащрек. Сдържаният глас отбеляза, че току-що се е случило нещо важно. Могъщата забрана да не приказва за Ашарак очевидно беше изчезнала. Леля Поул по някакъв начин я беше изтръгнала изцяло от ума му. Чувствата, които го вълнуваха след това събитие, бяха необичайно двусмислени. Странната връзка между него и безмълвния, облечен в тъмни одежди Ашарак, винаги бе оставала съвсем лична, ала сега беше изчезнала. Момъкът се чувстваше някак празен и объркан. Въздъхна и се изкачи по широкото стълбище към своята стая.

В коридора пред нея имаше шестима войници, вероятно от групата на Барак, които претърсваха палата, за да открият мъжа със зелената пелерина. Гарион спря. Нещо не беше наред. Той бързо се отърси от обхваналата го полудрямка. Тази част от двореца беше прекалено населена, значи бе невероятно, че шпионинът би се скрил тук. Сърцето му заби лудо и той започна полека да се отдръпва към долната площадка на стълбището, по което току-що се бе изкачил. Войниците изглеждаха като всички череки в двореца — брадати, с шлемове, ризници и кожени дрехи, ала нещо в тях не му изглеждаше съвсем както трябва.

Едър мъж в тъмна наметка с качулка излезе от стаята на Гарион. Ашарак. Мургът понечи да каже нещо, ала погледът му попадна върху Гарион.

— А — тихо измърмори мургът. Тъмните му очи заблестяха върху обезобразеното му лице. — Ела тук, момче.

Гарион усети напрежение, сякаш някой се опита да сграбчи ума му, ала хватката не успя и момъкът се изплъзна от нея. Той безмълвно поклати глава и продължи да се изтегля назад.

— Веднага ела — нареди Ашарак. — Познаваме се от твърде дълго време и не ти приляга да постъпваш така. Прави каквото ти казвам. Знаеш, че трябва.

Напрежението в ума му нарасна, хватката се превърна в страхотен напън, от който съзнанието му отново се измъкна.

— Ела тук, Гарион! — рязко заповяда Ашарак.

Стъпка след стъпка Гарион продължи да се оттегля.

— Не — каза той.

Очите на Ашарак пламнаха и той се изправи, обзет от бяс.

Този път умът на Гарион не бе притиснат от хватка, нито бе смазан от напъна на мурга. Последва удар. Момъкът почувства неговата сила, макар че тя някак си не го засегна. Изглежда, беше отклонена от нещо.

Очите на Ашарак леко се разшириха, после се стесниха.

— Кой направи това? — попита той. — Поулгара? Белгарат? Нищо няма да ти помогне, Гарион. Веднъж те държах в ръцете си и мога отново да те хвана, стига да пожелая. Не си достатъчно силен да ме отблъснеш.

Гарион погледна своя враг и отговори, внезапно поддал се на някакъв порив да го предизвика:

— Може би не съм. Но първо трябва да ме уловиш.

Ашарак бързо се обърна към войниците и излая:

— Това е момчето, което търся.

Светкавично, сякаш без да мисли, един от войниците вдигна лъка си и го насочи право срещу Гарион. Ашарак бързо замахна с ръка и отби удара встрани, тъкмо когато стрелата с остър стоманен наконечник изсвистя, освободена от тетивата. Стрелата профуча във въздуха и издрънча с острия си връх в камъните на стената, на няколко стъпки вляво от Гарион.

— Искам го жив, идиот — изръмжа Ашарак и нанесе съкрушителен удар по главата на стрелеца. Войникът падна на каменния под и тялото му конвулсивно затрепера.

Гарион се обърна и се втурна надолу по стълбището, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Не си направи труд да поглежда назад. Шумът от тежките стъпки на множество крака му подсказваше, че Ашарак и неговите хора го следват по петите. В края на стълбището той рязко зави наляво и побягна по дълъг тъмен коридор, който отвеждаше в лабиринта на кралския дворец.

ГЛАВА 18

Навсякъде имаше войници и звуците на боя отекваха от всички страни. В първия миг на бягството планът на Гарион беше прост. Всичко, което трябваше да стори, бе да намери някои от войниците на Барак и щеше да бъде спасен. Но в палата имаше и чужди войници. Граф Джарвик беше вкарал малка армия в двореца през разрушените южни крила и във всички коридори се водеха схватки.

Гарион бързо разбра, че не е възможно да разграничи кой е приятел и кой — враг. За него войниците от Черек изглеждаха напълно еднакви. Докато не намереше Барак или някого, когото познаваше, не биваше да се разкрива. Знаеше, че се движи сред приятели, ала и сред врагове — това го объркваше и усилваше уплахата му. Беше напълно възможно — и повече от вероятно, — че бяга от хората на Барак, за да попадне право в ръцете на Джарвик.

Най-логичното нещо, което би трябвало да стори, беше да се насочи директно към залата, където кралете провеждаха своите съвещания, ала увлечен в бързината да избяга от Ашарак, той беше преминал през толкова много мрачни коридори и беше завил на толкова много ъгли, че нямаше представа нито къде се намира, нито как да се върне в познатите части на двореца. Ашарак и хората му можеше да се покажат зад всеки ъгъл и да го хванат, а той знаеше, че мургът е в състояние бързо да възобнови странната връзка, която съществуваше между тях и която леля Поул бе разрушила със своето докосване. Трябваше да избегне това на всяка цена. Ако Ашарак го хванеше, никога вече нямаше да го освободи. Оставаше му единствено да намери потайно място и да се скрие.

Той се вмъкна в друг тесен проход и спря задъхан, плътно притиснал гръб о каменната стена. В дъното на коридора смътно се виждаше тясно стълбище с изтрити стъпала, които се виеха спираловидно нагоре, осветявани от една-единствена факла. Гарион бързо разсъди, че колкото по-високо стигне, толкова вероятността да срещне някого става по-малка. Схватките се водеха предимно на долните етажи. Той пое дълбоко дъх и бързо се насочи към първата площадка на стълбището.

Когато почти стигна дотам, осъзна големия недостатък на плана си. По стълбите нямаше странични изходи — стъпеше ли върху тях, нямаше нито откъде да избяга, нито къде да се скрие. Трябваше бързо да стигне до края на стъпалата или да рискува да бъде разкрит и пленен — а може би и още по-лошо.

— Момче! — долетя вик отдолу.

Гарион светкавично погледна през рамо. Един черек с мрачно лице, с ризница и шлем се изкачваше по стъпалата, вдигнал сабята си.

Гарион затича нагоре, но над главата му се разнесе друг вик и момъкът се вцепени. Войникът, който идеше отгоре, беше също толкова мрачен както онзи, който напираше отдолу, само дето вместо сабя размахваше топор.

Гарион бе притиснат в капан. Отдръпна се към каменната стена и пипнешком затърси камата си, макар и да знаеше, че тя едва ли ще му помогне много.

В този момент двамата войници се видяха и с кънтящи крясъци едновременно се хвърлиха в атака. Онзи със сабята се втурна край Гарион, а противникът му с топора нанесе съкрушителен удар.

Топорът описа широк кръг, не уцели и се заби в каменната стена, изтръгвайки рой искри. Сабята беше по-точна. С настръхнали от ужас коси Гарион видя как тя прониза хвърлилия се надолу войник с топора. Оръжието му с трясък падна върху каменните стъпала, а неговият притежател, който бе паднал върху своя противник, измъкна широка кама от ножницата на бедрото си и я заби в гърдите на врага си. И двамата изгубиха равновесие и се строполиха на стъпалата, вплели телата си в смъртна схватка. Камите им зловещо святкаха.

Гарион гледаше в безпомощен ужас как се търкалят, как камите им потъват в жива плът, слушаше отчаяните им стонове. Кръвта шуртеше от раните им като от фонтан.

Момчето повърна, после здраво стисна зъби и изтича нагоре по стъпалата, като се опитваше да не слуша ужасните звуци, които долитаха отдолу, докато двамата умиращи мъже продължаваха своята кървава разправа.

Вече не мислеше да се придвижва потайно; просто затича — бягайки по-скоро от отблъскващата картина на стълбището, отколкото от Ашарак и лорд Джарвик. Накрая самият той не можеше да каже колко време беше изтекло — останал без дъх, запъхтян, той се втурна през открехнатата врата на някаква прашна, неизползвана стая. С трясък затвори вратата и долепи треперещия си гръб до нея.

Край едната стена имаше старо хлътнало легло и над него малък прозорец. Два счупени стола бяха подпрени в ъглите, а един празен сандък с отворен капак беше поставен върху разнебитено кресло. Това беше всичко. Но тук поне беше далеч от коридорите, където свирепите мъже се убиваха един друг. Гарион обаче скоро прозря, че привидната сигурност тук е просто илюзия, и отчаяно започна да се оглежда.

На голата стена срещу леглото имаше завеси; момъкът си помисли, че те може би скриват някакъв килер или съседна стая, затова прекоси стаята и ги дръпна встрани. Зад завесите зейна отвор, ала той не отвеждаше в друга стая, а в тъмен тесен коридор. Гарион надникна в него, но тъмнината беше толкова непроницаема, че погледът му успя да проникне на съвсем малко разстояние. Момчето потрепера при мисълта, че може да му се наложи да бяга слепешком в мрака, преследвано от въоръжени мъже, които думкат с тежки стъпки след него.

Хвърли поглед към прозореца, после провлече тежкия сандък през стаята, за да стъпи върху него и да види какво става навън. Може би щеше да успее да забележи нещо от прозореца и то щеше да му помогне да се ориентира в коя част на двореца се намира. Покатери се върху сандъка, изправи се на пръсти и погледна навън.

Тук-там сред дългите, покрити с каменни плочи покриви на безкрайните галерии и зали се извисяваха кули. Положението беше безнадеждно. Не успяваше да разпознае нищо. Отново се обърна към стаята, понечи да скочи от сандъка и изведнъж спря. Съвсем ясно отпечатани в прахта, която плътно покриваше пода, се виждаха следите му.

Той бързо скочи, грабна дългата възглавница от леглото и я повлече по пода, изтривайки следите си. Знаеше, че не може съвсем да прикрие факта, че някой е бил в стаята, ала можеше поне да унищожи стъпките, които със своята големина незабавно щяха да подскажат на Ашарак и на хората му, че тук се е криел не възрастен човек, а дете. Щом приключи, захвърли отново възглавницата на леглото. Не беше заличил всичко, но все пак сега беше по-добре, отколкото в началото.

В коридора отвън се разнесе крясък и звън на стомана в стомана.

Гарион пое дълбоко дъх и потъна в тъмния проход зад завесите.

Измина само няколко крачки и тъмнината около него стана непрогледна. Кожата му настръхваше, когато до лицето му се докосваха паяжини, столетна прах се надигна от неравния под и започна да го задушава. Отначало той се движеше твърде бързо, понеже повече от всичко искаше да увеличи колкото се може повече разстоянието между себе си и схватките в коридорите, но изведнъж се спъна и за един изпълнен със смазващо напрежение миг му се стори, че ще падне. В ума му проблесна картина на стръмно стълбище, хлътващо надолу в тъмнината, и той осъзна, че при бързината, с която се движи, просто няма да може да спре. Тръгна по-предпазливо, опипвайки с една ръка каменната стена — с другата отмахваше от лицето си паяжините, надвиснали от ниския таван.

Чувството за време го беше напуснало и му се струваше, че се движи пипнешком цели часове в мрачния коридор, който, изглежда, нямаше край. После, въпреки цялата си предпазливост, той се сблъска с грапава каменна стена. За миг го обзе паника. Нима проходът свършваше тук? В капан ли беше попаднал?

С крайчеца на окото си долови слаба светлина. Проходът не свършваше, а рязко завиваше надясно. Изглежда, там някъде имаше прозорец и Гарион, изпълнен с благодарност, се насочи нататък.

Светлината се засили, той закрачи по-бързо и скоро стигна до източника й — тесен процеп в стената. Гарион коленичи върху прашните камъни и погледна през него.

Залата отдолу беше огромна, силен огън гореше в яма, издълбана в центъра й, а димът се виеше към пролуките в сводестия покрив, издигащ се даже по-високо от мястото, където стоеше Гарион. Макар че наблюдавано отгоре помещението изглеждаше съвсем различно, той веднага разпозна тронната зала на крал Анхег. Различи дебелото туловище на крал Родар и по-дребната фигура на крал Чо-Хаг, зад когото както винаги стоеше Хетар. Недалеч от троновете крал Фулрах разговаряше с господин Улф, а съвсем близо до тях бе седнала леля Поул. Съпругата на Барак обсъждаше нещо с кралица Ислена, а кралиците Порен и Силар стояха до тях. Силк се разхождаше нервно и от време на време поглеждаше към добре охраняваната врата. Гарион почувства прилив на облекчение. Беше на сигурно място. И тъкмо щеше да им извика, когато вратата с трясък се отвори и крал Анхег, облечен в ризница и вдигнал меч, енергично влезе, следван от Барак и регента на Рива. Те бяха хванали от двете страни мъжа със сламенорусата коса, когото Гарион бе видял на лова за глигани.

— Тази измяна ще ти струва скъпо, Джарвик — мрачно каза Анхег през рамо, докато крачеше към своя трон.

— Значи всичко свърши? — попита леля Поул.

— Още малко, Поулгара — отвърна Анхег. — Моите хора преследват последните остатъци от бандитите на Джарвик в най-отдалечените части на двореца. Ала всичко можеше да протече по твърде различен начин, ако не ни бяха предупредили.

Гарион реши поне засега да не им се обажда.

Крал Анхег прибра сабята си в ножницата и зае мястото си на своя трон.

— Първо ще си поговорим, Джарвик — каза той. — После ще решаваме какво да правим с теб.

Мъжът със сламенорусата коса се отказа от безполезната съпротива срещу Барак и почти толкова силния Бранд.

— Нямам какво да кажа, Анхег — предизвикателно заяви той. — Ако съдбата бе пожелала друго, в този миг аз щях да седя на трона ти. Опитах да се възползвам от предоставената ми възможност. Това е всичко.

— Не съвсем — възрази Анхег. — Искам подробностите. По-добре е да ми ги кажеш доброволно. Тъй или иначе ще те накараме да говориш.

— Постъпете по най-отвратителния възможен начин — присмя им се Джарвик. — Ще отхапя собствения си език, преди да ви кажа каквото и да било.

— Ще видим — мрачно промърмори Анхег.

— Няма да е необходимо, Анхег — обяви леля Поул и бавно се приближи до пленника. — Има по-лесен начин да го убедим.

— Нищо няма да кажа — викна Джарвик. — Аз съм войник и не се боя от тебе, вещице.

— Ти си по-голям глупак, отколкото мислех, лорд Джарвик — каза господин Улф. — Искаш ли аз да го направя, Поул?

— Мога да се справя, татко — отвърна тя, без да снема очи от Джарвик.

— Внимателно — предупреди я старецът. — Понякога стигаш до крайности. Необходимо е съвсем малко.

— Зная какво правя, Стари вълко — хапливо отговори тя, после впери поглед в очите на пленника.

Гарион затаи дъх.

Граф Джарвик започнала се поти и направи отчаян опит да отклони очи от погледа на леля Поул, ала това беше невъзможно. Нейната воля го бе покорила и държеше взора му в плен. Той се разтрепера, лицето му пребледня. Тя не помръдна, не направи никакъв жест, просто стоеше пред него и изгаряше с поглед ума му.

След миг той изкрещя. После изкрещя още веднъж и рухна — тялото му увисна в ръцете на Барак и Бранд.

— Махни го — захленчи графът и се затресе конвулсивно. — Ще говоря, но моля те, махни го.

Силк, който беше седнал до трона на Анхег, погледна към Хетар и подхвърли:

— Какво ли вижда?

— Мисля, че е по-добре човек никога да не узнае това — отговори Хетар.

Кралица Ислена чакаше напрегнато, сякаш се надяваше да долови някакъв намек за това как се прави този фокус. Тя видимо трепна, когато Джарвик закрещя, и отклони поглед встрани.

— Добре, Джарвик — каза Анхег със странно притихнал глас. — Започни от самото начало. Искам да зная всичко.

— Първото нещо беше съвсем дребно — подхвана Джарвик несигурно. — Въобще не мислех, че ще причини някаква вреда.

— Винаги е така — обади се Бранд.

Граф Джарвик пое дълбоко дъх, погледна към леля Поул и отново потрепера. След това се изправи.

— Всичко започна преди около две години — заговори той. — Отидох с кораб до Коту в Драсния и там срещнах един надракски търговец на име Грашор. Той ми се стори доста свестен човек и след като се опознахме по-добре, ме попита дали проявявам интерес към едно печелившо начинание. Обясних му, че съм граф, а не обикновен търговец, ала той настоя. Каза ми, че се притеснява от пиратите, които върлуват из островите в залива на Черек, и че мой кораб, кораб на граф, с екипаж от въоръжени войници, едва ли ще бъде нападнат от морските разбойници. Товарът му беше един-единствен савдък — не особено голям. Мисля, че бяха скъпоценни камъни, които бе успял да прекара контрабандно през митницата в Боктор. Искаше да ги доставя в Дарайн, в Сендария. Отговорих му, че не съм особено заинтересуван, но той отвори кесията си и изсипа злато. Много злато, светлочервено. Просто не можех да откъсна поглед от него. Наистина имах нужда от пари — в края на краищата кой няма? — и не откривах абсолютно никаква безчестие в онова, което ме бе помолил да сторя. Както и да е, закарах него и товара му до Дарайн и там срещнах неговия съдружник — един мург, на име Ашарак.

Гарион потрепера при произнасянето на това име и чу тихото изненадано подсвирване на Силк.

— Както се бяхме споразумели — продължи Джарвик, — Ашарак ми даде сума, равна на онази, каквато Грашор ми беше платил по-рано, и аз приключих тази сделка с цяла кесия злато. Ашарак ми каза, че съм им направил голяма услуга и ако отново имам нужда от злато, той с удоволствие ще ми осигури начини, по които да спечеля толкова, колкото желая. Бях спечелил отведнъж повече злато, отколкото при цялата ми търговия по-рано, ала ми се струваше, че то не е достатъчно. Поради някаква тайнствена причина чувствах, че имам нужда от повече.

— Такава е природата на ангаракското злато — рече господин Улф. — То има особено свойство. Колкото повече от него притежава човек, толкова по-здраво го обсебва то. Ашарак не е заплащал за услугите ти, Джарвик. Той е купил душата ти.

Джарвик кимна с помрачняло лице.

— Във всеки случай — продължи той, — не след дълго намерих някакъв предлог, за да отплувам отново към Дарайн. Ашарак ми каза, че на мургите било забранено да влизат в Черек и поради това любопитството му по отношение на нашето кралство силно се разпалило. Той ми зададе множество въпроси и за всеки отговор аз получих злато. На мене ми се струваше, че това е глупав начин да се харчат пари, ала давах отговори и в замяна вземах златото му. Когато се върнах в Черек, имах още една пълна кесия. Отидох в Джарвикхолм и прибавих новото злато към онова, което вече притежавах. Видях, че съм богат човек, и все още не бях направил нищо безчестно. Ала вече ми се струваше, че часовете на деня не са достатъчни. Прекарвах цялото си време, заключен в своята съкровищница, броях златните монети отново и отново, притискахги в пръстите си, докато те започваха за блещукат червени като кръв. Подрънкването им непрестанно галеше ушите ми… Но след известно време започна да ми изглежда, че не притежавам достатъчно от скъпоценния метал, и отново се върнах при Ашарак. Той ми откри, че все още е любопитен какво става в Черек и би желал да разбере какво крои крал Анхег. Обеща, че ще ми даде толкова злато, колкото вече имах, ако му съобщя какво се говори на военните съвети през цялата година. Отначало аз отказах, защото знаех, че такава постъпка е безчестна; ала после той ми показа златото и вече не можех да възразя нищо.

От мястото, откъдето наблюдаваше, Гарион можеше да види лицата на хората в тронната зала — те изразяваха странна смесица от съжаление и презрение. Разказът на Джарвик продължаваше:

— Точно тогава, Анхег — каза той, — твоите хора плениха един от моите куриери и аз бях заточен в Джарвикхолм. Отначало нямах нищо против своето изгнание, защото все още можех да си играя със златото си. Ала не след дълго отново започна да ми се струва, че не притежавам достатъчно. Изпратих бърз кораб през Дивата вълна към Дарайн със съобщение до Ашарак, в което го молех да ми намери друга задача — надявах се, че така ще спечеля още злато. Когато корабът се върна, Ашарак беше на борда му. Седнахме и започнахме да разговаряме какво бих могъл да направя, за да увелича своето съкровище.

— Тогава ти си двоен предател, Джарвик — каза Анхег и в гласа му се прокрадваха тъжни нотки. — Освен че си предал мен, ти си нарушил най-стария закон в Черек. Нито един ангарак не е стъпвал на черекска земя още от царуването на Мечото рамо.

— Тогава не ме беше грижа за това — сви рамене Джарвик. — Ашарак имаше план, който ми изглеждаше твърде добър. Ако успеехме да промъкваме в града по няколко души наведнъж, бихме могли да скрием цяла армия в разрушеното южно крило на двореца. Чрез изненада и с малко късмет можехме да убием теб, Анхег, и другите алорнски крале, аз щях да се възкача на черекския трон, а може би щях да бъда господар и на цялата Алория.

— А каква беше цената, която поиска Ашарак? — попита господин Улф и присви очи. — Какво поиска той в замяна на това, че ще те направи крал?

— Нещо толкова дребно, че се разсмях, когато чух искането му — отвърна Джарвик. — Ала той добави, че ще ми даде не само короната, но и стая, пълна със злато, ако му доставя онова, което желае.

— И какво бе то? — повтори Улф.

— Той каза, че имало някакво момче — около четиринадесетгодишно — в групата, която придружавала крал Фулрах от Сендария. Обеща ми, че щом му доведа момчето, ще ми даде повече злато, отколкото мога да преброя, и тронът на Черек ще бъде мой.

Крал Фулрах се сепна и попита:

— Гарион? Защо е притрябвал толкова на Ашарак?

Леля Поул уплашено ахна и този тревожен звук долетя до мястото, където се бе скрил Гарион.

— Дурник! — каза тя с еклив глас, ала Дурник вече бе скочил, следван по петите от Силк. Леля Поул се обърна с блеснали очи, белият кичур на челото й изглеждаше така, сякаш бе нажежен до стапяне сред черните й като безлунна нощ коси. Крал Джарвик се разтрепера от погледа й.

— Ако нещо се е случило с момчето, Джарвик, хората още хиляда години ще треперят при спомена за онова, което ще сполети теб — каза тя.

Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Гарион се срамуваше, пък и беше уплашен от гнева на леля Поул.

— Добре съм, лельо Поул — извика той през тесния процеп в стената. — Тук съм, горе.

— Гарион? — Тя погледна нагоре. — Къде си?

— Тук съм, близо до тавана — отвърна той. — Зад стената.

— Как стигна дотам?

— Не зная. Няколко мъже ме преследваха, а аз тичах. Чак тука се спрях.

— Веднага слез долу.

— Не зная как, лельо Поул — обясни той. — Тичах толкова дълго и направих толкова много завои, че сега не мога да се върна. Загубих се.

— Добре — отговори му тя вече по-спокойно. — Не мърдай оттам. Ще измислим някакъв начин да те свалим.

— Надявам се — каза той.

ГЛАВА 19

— Все отнякъде трябва да излезе — каза крал Анхег и погледна с присвити очи към мястото, където нервно чакаше Гарион. — Просто трябва да следва посоката на нашите гласове.

— И да попадне право в ръцете на мурга Ашарак? — попита леля Поул. — По-добре да остане там, където е.

— Ашарак бяга, за да спаси живота си — рече Анхег. — Той не е в палата.

— Доколкото си спомням, предполагахте, че въобще не е в кралството — отвърна тя многозначително.

— Добре, Поул — каза господин Улф, после подвикна: — Гарион, накъде върви коридорът?

— Изглежда, че продължава към края на залата с троновете — отговори Гарион. — Не мога да кажа със сигурност дали завива нанякъде, или не. Тука е доста тъмно.

— Ще ти подадем две факли — каза Улф. — Остави едната на мястото, където се намираш, и продължи по коридора с другата. Щом виждаш първата факла, значи вървиш по права линия.

— Много умно — отбеляза Силк. — Щеше ми се и аз да бъда на седем хиляди години, за да разрешавам всички трудности по този начин.

Улф остави думите му без коментар.

— Аз продължавам да мисля, че най-сигурният начин е да вземем няколко стълби и да пробием дупка в тавана — заяви Барак.

Крал Анхег го изгледа огорчено.

— Не бихме ли могли отначало да опитаме с хрумването на Белгарат?

— Ти си кралят, ти решаваш — сви рамене Барак.

— Благодаря — сухо отвърна Анхег.

Един войник донесе дълъг прът и подаде две факли на Гарион.

— Ако този коридор продължава по права линия — предположи Анхег, — момчето би трябвало да излезе някъде към кралските покои.

— Интересно — рече крал Родар и повдигна едната си вежда. — Би било наистина много поучително да се знае дали коридорът води до стаите на краля, или извежда от тях.

— Твърде възможно е това да е някакъв отдавна забравен проход, осигуряващ светкавично бягство — отвърна Анхег оскърбено. — В края на краищата историята на тази страна не е много миролюбива. Не е необходимо да подозираме най-лошото, нали?

— Естествено — любезно рече крал Родар. — Изобщо не е нужно.

Гарион нагласи една от факлите край процепа в стената и тръгна по прашния коридор, като често обръщаше поглед назад, за да е сигурен, че все още вижда светлината й. Накрая стигна до тясна врата, която отвеждаше в празен килер, долепен до великолепна спалня. Отпред се виждаше широк, добре осветен коридор.

Няколко войници вървяха по коридора и сред тях Гарион разпозна Торвик, главния ловец на краля.

— Ето ме — подвикна той и излезе на светло.

— Май си бил доста зает, а? — рече Торвик и се засмя.

— Да не мислиш, че съм го искал? — отвърна Гарион.

— Хайде да те заведем при крал Анхег — предложи Торвик. — Леля ти, изглежда, е много загрижена за тебе.

— Сигурно ми е сърдита — каза Гарион и се опита да тръгне в крачка с широкоплещестия мъж.

— Сто на сто — отвърна Торвик. — Жените почти винаги ни се сърдят по една или друга причина. Това е нещо, с което ще трябва да свикваш, докато растеш.

Леля Поул чакаше до вратата на тронната зала. Не последваха никакви укори — във всеки случай, все още не. За един кратък миг тя го притисна диво към себе си, ала после го премери със строг поглед.

— Чаках те, скъпи — каза тя почти спокойно, след което го заведе в залата при останалите.

— В стаята на баба ми, казваш? — възкликна Анхег, щом чу обяснението на Торвик. — Удивително! Спомням си, че тя беше капризна стара дама, която вървеше с бастун.

— Никой не се е родил стар, Анхег — подхвърли лукаво крал Родар.

— Сигурен съм, че има много обяснения, Анхег — добави кралица Порен. — Съпругът ми просто те дразни.

— Един от войниците погледна в прохода, Ваше Величество — тактично подхвана Торвик. — Прахта там е много гъста. Възможно е никой да не е използвал този коридор цели столетия.

— Изумително — повтори крал Анхег.

Темата беше деликатно изоставена, макар че лукавото изражение на Родар говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Граф Селайн учтиво се изкашля и каза:

— Смятам, че младият Гарион има какво да ни разкаже.

— Сигурно е така — откликна леля Поул и се обърна към Гарион. — Спомням си, че ти казах да отидеш в стаята си. Какво стана после?

— Ашарак беше вътре — обясни Гарион. — Заедно с войниците си. Опита се да ме накара да отида при него. Когато не успя, каза, че веднъж вече ме е държал в ръцете си и с лекота пак ще ме накара да попадна там. Не разбрах точно какво иска да каже, ала му отвърнах, че първо трябва да ме улови. После побягнах.

Бранд, регентът на Рива, се засмя.

— Не виждам в какво би могла да го упрекнеш дотук, Поулгара. Мисля, че ако аз самият заваря жрец кролим в стаята си, вероятно също ще си плюя на петите.

— Сигурен ли си, че беше Ашарак? — попита Силк.

Гарион кимна и каза:

— Познавам го открай време. През целия си живот. И той ме познава. Извика ме по име.

— Бих желал хубаво да си поприказвам с този Ашарак — рече Анхег. — Искам да му задам няколко въпроса за всичките беди, които предизвиква от толкова време в кралството ми.

— Съмнявам се, че ще го откриеш, Анхег — намеси се господин Улф. — Изглежда, че той е нещо повече от жрец кролим. Веднъж докоснах ума му — в Мурос. Това не беше обикновен ум.

— Доста трудно ще е да го намеря — каза Анхег мрачно.

— Но дори и кролимите не могат да вървят по водата, така че ще затворя всички пристанища и ще пусна войниците да го търсят по планините и горите. През зимата те бездруго стават тлъсти и се чудят какво да правят. Тъкмо ще им създам работа.

— Да изкараш на снега посред зима затлъстели войници — това няма да те направи обичан крал — отбеляза Родар.

— Обявете награда — предложи Силк. — Така хем ще останете обичан крал, хем работата ще потръгне.

— Отлично хрумване — одобри Анхег. — Каква награда би предложил ти, принц Келдар?

— Толкова злато, колкото тежи главата на Ашарак — отвърна Силк. — То би откъснало дори най-тлъстия войник от чашата със зарове и бурето с бира.

Анхег трепна.

— Той е кролим — напомни Силк. — Те вероятно няма да го намерят, но ще обърнат всеки камък в кралството, докато търсят. Златото ви ще остане непокътнато, войниците ви ще се поупражнят добре, а вие ще спечелите репутация на щедър владетел. А щом всеки човек в Черек го търси, Ашарак ще е прекалено зает да се скрие по-добре, така че няма да му остане време да ви създава неприятности. Човек, чиято глава е по-ценна за другите, отколкото за самия него, просто няма време да върши глупости.

— Принц Келдар — заяви сериозно Анхег. — Ти си хитър човек.

— Опитвам се, крал Анхег — отговори остроносият с ироничен поклон.

— Мога ли да се надявам, че някога ще дойдеш на служба при мен? — предложи кралят на Черек.

— Анхег! — бурно запротестира Родар.

— Кръвта вода не става, крал Анхег — въздъхна Силк. — Аз съм свързан с моя вуйчо чрез роднинска връзка. Но въпреки всичко бих се заинтересувал да изслушам вашето предложение. То може да помогне при бъдещите преговори относно компенсациите, които ще получа за своите услуги.

Смехът на кралица Порен прозвуча като мъничко сребърно звънче, а лицето на крал Родар доби трагичен израз.

— Ето, виждате — заяви той. — Отвсякъде съм заобиколен от предатели. Какво да стори един беден тлъст старец като мен?

Един навъсен воин влезе в стаята и с отсечена стъпка приближи към Анхег.

— Изпълнено е, кралю — рапортува той. — Искате ли да видите главата му?

— Не — кратко отвърна Анхег.

— Да я набием ли на кол край пристанището? — попита воинът.

— Не — отвърна Анхег. — Някога Джарвик беше смел мъж. И е мой роднина все пак. Изпратете го на съпругата му за подходящо погребение.

Воинът се поклони и напусна стаята.

— Вълнува ме въпросът с кролима Ашарак — каза кралица Ислена на леля Поул. — Не бихме ли могли ние двете с теб, лейди Поулгара, да измислим начин, по който да открием къде се намира?

— Смело казано, Ислена — светкавично се намеси господин Улф. — Но ние не бихме позволили кралицата на Черек да поеме такъв риск. Аз съм убеден, че уменията ти са огромни, но подобно търсене изцяло разкрива ума. Ако Ашарак усети, че го търсиш, веднага ще отвърне на удара. Поулгара няма да бъде застрашена, но се боя, че твоят ум може да бъде угасен като пламък на свещ. Би било огромен срам кралицата на Черек да прекара остатъка от живота си като буйстваща луда.

Ислена изведнъж пребледня и не забеляза лукавото подмигване, което господин Улф отправи към Анхег.

— Никога не бих позволил такова нещо — категорично заяви Анхег. — Моята кралица е твърде ценна за мен, за да й позволя да поеме такъв риск.

— Трябва да отстъпя пред волята на своя господар — отговори Ислена с тон, в който се промъкнаха нотки на облекчение. — По негова заповед оттеглям своето предложение.

— Храбростта на моята кралица е чест за мене — рече Анхег съвсем сериозно.

Ислена се поклони и бързо се отдръпна. Леля Поул погледна господин Улф и повдигна вежда, но не направи нищо повече по въпроса.

Изражението на Улф стана по-сериозно и той стана от стола си и каза:

— Мисля, че дойде време да вземем решение. Нещата се променят прекалено бързо, затова не трябва да отлагаме повече. — Вълшебникът погледна Анхег. — Има ли някъде място, където можем да разговаряме, без да се страхуваме от подслушване?

— Има стая в една от кулите — отвърна Анхег. — Мислех си за нея преди нашата среща, но… — Той замълча и хвърли поглед към Чо-Хаг.

— Не е трябвало да позволяваш мисълта за мен да ти създава грижи — каза Чо-Хаг. — Мога да се изкачвам по стълби, ако това се налага. За мен щеше да е по-добре да бях преодолял това неудобство, отколкото да ни подслушва шпионинът на Джарвик.

— Аз ще остана с Гарион — каза Дурник на леля Поул.

Леля Поул твърдо поклати глава.

— Докато Ашарак е на свобода в Черек, не искам да изпускам момчето от очите си.

— Ами да тръгваме — каза господин Улф. — Вече е късно, а аз искам да потеглим рано сутринта. Следата, която преследвах, става все по-студена.

Кралица Ислена, която все още изглеждаше потресена, стоеше близо до огнището с Порен и Силар и не направи дори опит да последва групата, която крал Анхег изведе от тронната зала.

„Ще ти обадя какво става“ — сигнализира с жестове крал Родар на своята кралица.

„Естествено“ — отвърна му тя. Лицето й беше спокойно, ала пропукването на пръстите й, докато оформяше фразите, разкриваше, че е раздразнена.

„Дръж се спокойно, дете — казаха й пръстите на Родар. — Ние сме гости тук и трябва да се подчиняваме на местните обичаи.“

„Както заповядате, господарю“ — отвърна тя с резки саркастични движения.

С помощта на Хетар крал Чо-Хаг се справи със стълбището, макар и мъчително бавно.

— Извинявам се — рече запъхтян той, като спря по средата да си поеме дъх. — За мен е също така неприятно, както и за вас.

Крал Анхег постави стражи на първата площадка на стълбището, след това отиде и затвори тежката врата.

— Запали огъня, братовчеде — каза той на Барак, — Няма да е зле да се настаним удобно.

Барак кимна и докосна с пламъка на факлата дървата в камината.

Стаята беше кръгла и не особено просторна, ала имаше място за всички — пейките и столовете бяха предостатъчни.

Господин Улф се изправи край един от прозорците и погледна към пламтящите светлини на Вал Алорн, които се разстилаха под него.

— Винаги съм харесвал кулите — изрече той сякаш на себе си. — Моят Учител живееше в кула като тази и аз се наслаждавах на всяка минута, която прекарвах там.

— Бих дал живота си, ако можех да познавам Алдур — прошепна Чо-Хаг. — Наистина ли е бил заобиколен от светлини, както казват някои хора?

— На мен ми изглеждаше съвсем обикновен — отговори господин Улф. — Живях с него пет години, преди да узная кой е.

— Наистина ли е бил толкова умен, както са ни казвали?

— Вероятно дори по-умен — отговори Улф. — Аз бях необуздано момче, скитник, и той ме намери пред кулата си, когато издъхвах сред една снежна буря. Успя да ме научи на ум, макар че това му отне неколкостотин години. — Вълшебникът с въздишка се отдръпна от прозореца и каза: — А сега на работа.

— Къде ще отидеш, за да подновиш търсенето? — попита крал Фулрах.

— В Камаар — отговори Улф. — Намерих следата там. Мисля, че тя отвежда в Арендия.

— Ще изпратим с тебе войници — каза Анхег. — След това, което се случи тук, е много вероятно кролимите да се опитат да те спрат.

— Не — твърдо каза Улф. — Войниците са безполезни в борбата с кролимите. Не мога да се движа с цяла армия — ще ми се наложи да обяснявам на кралете на Арендия защо нахлувам в царството им с орда войници. Ще ми е необходимо дори по-дълго време да обясня на арендите онова, което обясних на алорните — колкото и невъзможно да ви звучи това.

— Не бъди неучтив, татко — намеси се леля Поул. — Този свят е техен и те за загрижени за него.

— Няма да имаш нужда от цяла армия, Белгарат — поде крал Родар, — но няма ли да е благоразумно да вземеш със себе си неколцина храбри мъже?

— Много малко са нещата, с които аз и Поулгара не бихме могли да се справим — възрази Улф. — Пък и Силк, Барак и Дурник ще бъдат с нас и ще се занимават с по-земните проблеми. Колкото по-малка е нашата група, толкова по-малко внимание ще привличаме. — Той се обърна към Чо-Хаг. — И докато все още говорим по този въпрос — бих желал да взема твоя син Хетар с нас. По всяка вероятност ще имаме нужда от неговите умения.

— Невъзможно — твърдо заяви Хетар. — Трябва да остана със своя баща.

— Не, Хетар — каза Чо-Хаг. — Не желая да изживееш целия си живот, служейки като крака на един сакат човек.

— Никога не съм съжалявал, че ти помагам, татко — отвърна Хетар. — Има много хора със същите умения като мен. Нека древният избере някой друг.

— Колко хора ша-дарим има сред алгарите? — сериозно попита Улф.

Хетар го погледна проницателно, сякаш се опитваше да му каже нещо с очи.

Крал Чо-Хаг шумно пое дъх и попита:

— Хетар, вярно ли е това?

Хетар сви рамене и отвърна:

— Може би е, татко. Не мислех, че е толкова важно.

Чо-Хаг впери поглед в господин Улф.

— Вярно е — кимна Улф. — Разбрах това още първия път, когато го видях. Той е ша-дар. Ала трябва да открие това сам.

Изведнъж очите на Чо-Хаг се напълниха със сълзи.

— Сине! — гордо рече той и притисна Хетар в здрава прегръдка.

— Това не е нещо особено, татко — каза тихо и смутено Хетар.

— За какво приказват? — прошепна Гарион на Силк.

— За нещо, към което алгарите се отнасят много сериозно — тихо обясни Силк. — Те смятат, че някои хора са способни да разговарят мислено с конете. Наричат хората с такива способности ша-дарим, което означава „племенен вожд на конете“. Такива хора са голяма рядкост — не повече от двама-трима в цяло поколение. Всеки алгар, който умее да прави това, е най-великият между великите. Чо-Хаг ще се пръсне от гордост, когато се завърне в Алгария.

— Толкова ли е важно това? — попита Гарион.

— Е, алгарите мислят така — сви рамене Силк. — Всичките кланове се събират в Главната крепост, когато открият нов ша-дар. Целият народ празнува шест седмици. Носят му разни подаръци — Хетар ще стане богат, ако реши да ги приеме. Ала може и да откаже. Той е странен човек.

— Трябва да отидеш — обърна се Чо-Хаг към Хетар. — Гордостта на Алгария ще бъде с тебе. Твоят дълг те зове.

— Както решиш, татко — неохотно каза Хетар.

— Добре — намеси се господин Улф. — Колко време ще ти трябва да отидеш до Алгария, да вземеш дузина от най-добрите си коне и да ги откараш в Камаар?

Хетар помисли за миг, после каза:

— Две седмици. Ако по планините в Сендария няма виелици.

— Тогава всички тръгваме утре сутринта — рече Улф. — Анхег ще ти даде кораб. Закарай конете по Големия северен път на няколко левги източно от Камаар. Там друг път поема на юг. Той преминава Голямата камаарска река и продължава, докато стигне Големия западен път край развалините на Воу Уейкун в северна Арендия. Ще те чакаме там след две седмици.

Хетар кимна.

— При Воу Уейкун към нас ще се присъедини един астуриански аренд — продължи Улф, — а малко по-късно един мимбрат. Те ще ни бъдат полезни, когато навлезем в южните земи.

— А също така ще изпълнят предсказанията — тайнствено рече Анхег.

Улф сви рамене, но ясносините му очи внезапно заблестяха.

— Аз нямам нищо против да се изпълнят предсказанията — подхвана той, — стига това да не ми причинява прекалено големи неприятности.

— Бихме ли могли да сторим нещо, за да помогнем при търсенето? — попита Барак.

— За вас ще има достатъчно работа — отговори Улф. — Независимо от това какви ще бъдат резултатите от нашия поход, очевидно е, че ангараките се подготвят за някакъв голям удар. Ако ние имаме успех, те сигурно ще се поколебаят, но ангараките не приемат нещата като нас. Дори след онова, което се случи при Воу Мимбре, те могат да решат да поемат риска на една всеобща война по всички фронтове срещу западните земи. Може би ще направят това в отговор на свои собствени предсказания, за които ние нищо не знаем. Във всеки случай мисля, че вие трябва да сте готови за значителен удар от тяхна страна. Трябва добре да се подготвите.

Анхег се ухили свирепо и заяви:

— Подготвяме се за тях вече пет хиляди години. Този път ще прочистим света от ангаракската зараза. Когато Едноокият Торак се събуди, ще разбере, че е останал сам като Мара — и също толкова безсилен като него.

— Може би — вметна господин Улф. — Ала не подготвяйте празненството в чест на победата преди да е завършила войната. Извършвайте подготовката тихо, не раздвижвайте хората в кралствата си повече, отколкото е необходимо. На запад е пълно с кролими и те наблюдават всичко, което правим. Следата, която преследвам, може да ме заведе в Ктхол Мургос и не искам на границата пред мен да се изправи цяла армия мурги.

— Аз също съм запознат с правилата на играта на наблюдението — заяви крал Родар мрачно. — Вероятно съм по-добър от самите кролими. Време е да изпратя още няколко кервана на изток. Ангараките няма да помръднат без помощ от изток, а малореаните трябва да прекосят обширни земи преди да пристигнат в Гар ог Надрак, за да разгърнат войските си на юг. Подкуп тук-там, няколко бурета силна бира в миньорските лагери — кой би могъл да каже какви ще бъдат плодовете на една умело насочвана корупция? Случайно изтървани дума-две биха ни послужили като предупреждение месеци преди техния удар.

— Ако са запланували наистина нещо голямо, тулите ще започнат да строят временни складове за оръжия и припаси по източните стръмни склонове на планините — отбеляза Чо-Хаг. — Лесно ще държим тулите под наблюдение, без те да усетят нещо. С малко късмет бихме могли да предскажем накъде ще бъде насочен главният удар на тяхното нахлуване. Има ли нещо друго, с което бихме могли да ти помогнем, Белгарат?

Господин Улф се замисли за миг, после се засмя.

— Сигурен съм, че крадецът се ослушва много напрегнато, очаквайки някой от нас да спомене името му или името на предмета, който е задигнал. Рано или късно някой от нас ще допусне тази грешка, а щом изменникът открие къде се намираме, ще бъде в състояние да чува всяка дума, която си разменяме. Вместо да се опитваме непрекъснато да запушваме устите си, мисля, че би било по-добре, ако му дадем възможност да се наслуша веднъж завинаги. Стига да можете да уредите това, аз бих желал всички пътуващи певци, поети и разказвачи из целия север да започнат да разказват старинните легенди — вие всички ги знаете. Когато имената, които ни интересуват, зазвучат на всеки селски пазар на север от река Камаар, в ушите на крадеца ще затрещи тътен като от гръмотевична буря. Ако не спечелим нищо друго, поне ще разполагаме със свободата да приказваме свободно. След време той ще се умори и ще престане да слуша.

— Става късно, татко — напомни му леля Поул.

Улф кимна.

— Играем смъртоносна игра — каза той на всички крале, — но играта на нашите врагове е също толкова смъртоносна. Опасността, на която са изложени те, е също толкова голяма колкото тази, която тегне на нашите плещи, и в този момент никой не би могъл да предскаже какво точно ще се случи накрая. Подготвяйте се и изпращайте доверени хора да наблюдават. Бъдете търпеливи, не правете нищо прибързано. Това може да се окаже по-опасно от всичко. Засега само аз и Поулгара можем да действуваме. Трябва да ни се доверявате. Зная, че понякога някои от нещата, които сме извършили, изглеждат малко странни, ала за това винаги има някаква причина. Моля ви, не се намесвайте повече. От време на време ще ви изпращам съобщение докъде сме стигнали, и ако имам нужда от вашата помощ, ще ви съобщя. Разбрахте ли?

Кралете сериозно кимнаха и после всички станаха от местата си.

Анхег пристъпи до господин Улф.

— Бихте ли могли да дойдете в стаята ми след около час, Белгарат? — тихо попита той, — Искам да поговоря с теб и Поулгара преди да тръгнете.

— Добре, щом желаеш така, Анхег — отвърна господин Улф.

— Ела, Гарион — подкани го леля Поул. — Трябва да се погрижим за опаковането на багажа.

Гарион, обхванат от страхопочитание пред сериозността на обсъжданите въпроси, тихо се изправи и я последва.

ГЛАВА 20

Работната стая на крал Анхег беше обширно, потънало в безпорядък помещение, разположено в квадратна кула. Книги в тежки кожени подвързии бяха разхвърляни навсякъде, странни устройства със зъбчати колела, подемни механизми и малки вериги от пиринч бяха подредени върху маси или специални поставки. Карти със сложни очертания, оцветени в различни красиви цветове, бяха окачени по стените, а подът беше осеян с парчета пергамент, изпълнени с думи, написани с дребен почерк. Крал Анхег, чиято черна корава коса бе увиснала над очите му, седеше пред една наклонена маса в меката светлина на две свещи и разглеждаше някаква книга, написана върху тънки, пропукващи листа пергамент.

Стражът пред вратата ги пусна да влязат, без да произнесе нито дума, и господин Улф бързо се придвижи до средата на стаята.

— Искаше да ни видиш, Анхег?

Кралят на Черек се изправи, вдигна поглед от книгата и я отмести.

— Влез, Белгарат — рече той и кимна вместо поздрав. — Влез и ти, Поулгара. — После хвърли поглед към Гарион, който несигурно стоеше до вратата.

— Твърдо държа на онова, което казах — заяви леля Поул.

— Няма да му позволя да се отдалечи от очите ми, докато не съм сигурна, че кролимът Ашарак няма да може да го достигне.

— Както желаеш, Поулгара — каза Анхег. — Влез, Гарион.

— Виждам, че продължаваш проучванията си — одобрително отбеляза господин Улф и огледа потъналата в безредие стая.

— Има толкова неща, които ми се иска да науча — рече Анхег и посочи с безпомощен жест бъркотията от книги, пергаменти и странни машини. — Имам чувството, че може би щях да съм по-щастлив, ако ти никога не ме беше запознавал с тази невъзможна задача.

— Ти сам ме помоли — просто отвърна Улф.

— А ти можеше да кажеш „не“ — засмя се Анхег. После грубото му лице стана сериозно, той още веднъж погледна Гарион и заговори по заобиколен начин: — Не бих искал да се намесвам, но поведението на този Ашарак ме тревожи.

Гарион се отдалечи от леля Поул и започна да проучва една от малките машинки, поставена върху близката маса, като внимаваше да не я докосва.

— Аз ще се погрижа за Ашарак — заяви леля Поул.

Ала Анхег настоя на своето.

— От векове се носят слухове, че ти и твоят баща закриляте… — той се поколеба, хвърли поглед към Гарион, след това спокойно продължи: — закриляте нещо, което трябва да бъде защитено на всяка цена. Някои от моите книги разказват за него.

— Четеш прекалено много — прекъсна го леля Поул.

Анхег отново се засмя.

— Така времето минава по-бързо, Поулгара, Другата възможност е да пиянствам с моите графове, ала стомахът ми стана малко слаб за това — и ушите ми също. Имаш ли някаква представа какъв шум се вдига в зала, претъпкана с пияни череки? Моите книги не крещят, не се хвалят, нито падат под масите, за да хъркат там. Те наистина са най-добрата ми компания.

— Истинска глупост — заяви леля Поул.

— Всички от време на време се държим глупаво — отбеляза философски Анхег. — Но нека се върнем към въпроса, който повдигнах преди малко. Ако онези слухове, за които споменах, са верни, не поемате ли твърде сериозни рискове? Търсенето на крадеца вероятно ще бъде много опасно.

— Никое място на света не е достатъчно безопасно — отвърна господин Улф.

— Защо се подлагате на изпитания, щом това не е необходимо? — попита Анхег. — Ашарак не е единственият кролим на света, знаете това много добре.

— Виждам защо са те нарекли Анхег Хитрия — каза Улф с усмивка.

— Няма ли да е по-сигурно да оставите онова специално нещо под моя грижа? — предложи Анхег.

— Вече разбрахме, че дори и Вал Алорн не е достатъчно сигурен и недосегаем за кролимите, Анхег — категорично заяви леля Поул. — Рудниците на Ктхол Мургос и Гар ог Надрак са безбройни и кролимите разполагат с много повече злато, отколкото можеш да си представиш. Колко още такива като Джарвик се купили? Стария вълк и аз имаме опит и умеем добре да пазим онова нещо, за което спомена. С нас то ще бъде на сигурно място.

— Но все пак ти благодаря за загрижеността, която прояви — рече господин Улф.

— Този въпрос засяга всички ни — отвърна Анхег.

Гарион, въпреки своята младост и безразсъдство, което проявяваше в определени случаи, не беше глупав. Бе очевидно, че онова, за което приказваха, по някакъв начин се отнасяше до него и бе твърде възможно да е свързано със загадката на неговия произход. За да прикрие факта, че се вслушва в техния разговор, той взе една малка книга, подвързана в странна черна кожа. Отвори я, но в нея нямаше нито картинки, нито някакви разбираеми рисунки — само текст, изписан с подобни на паяци знаци, които му се сториха отвратителни.

Леля Поул, която, изглежда, винаги знаеше с какво се занимава той, го погледна и рязко попита:

— Какво правиш?

— Просто гледах — отвърна момъкът. — Аз не умея да чета.

— Веднага я остави — нареди тя.

Крал Анхег се усмихна.

— И без това нямаше да можеш да го прочетеш, Гарион — обясни той. — Книгата е написана на стария език на ангараките.

— Ами ти какво правиш с това отвратително нещо? — попита го леля Поул. — Кралят преди всички останали люде би трябвало да знае, че е забранено да се занимава с подобни вещи.

— Това е само книга — успокои я господин Улф. — Тя не притежава никаква мощ, освен ако някой не й позволи да разполага с нея.

— Но — допълни Анхег, като замислено потри бузата си, — книгата ни дава представа за ума и мислите на нашия враг. Винаги е полезно човек да знае такива неща.

— Не можеш да опознаеш ума на Торак — каза леля Поул. — Много е опасно да разкриваш себе си пред него. Той може да хвърли в душата ти отрова, без дори да усетиш какво става.

— Не смятам, че опасността от това наистина съществува, Поул — отбеляза Улф. — Умът на Анхег е достатъчно добре подготвен да избегне клопките в книгата на Торак. В края на краищата те са прекалено очевидни.

Анхег погледна към другия край на стаята, където стоеше Гарион, и му кимна да се приближи. Гарион прекоси пространството, което ги разделяше, и застана пред краля на Черек.

— Ти си наблюдателен младеж, Гарион — сериозно заговори крал Анхег. — Днес ти ми направи услуга и може да ми се обадиш по всяко време. В отговор аз съм готов винаги да ти услужа. — Той протегна дясната си ръка и Гарион я стисна, без да мисли.

Очите на крал Анхег изведнъж се разшириха и лицето му леко пребледня. Той обърна ръката на Гарион и погледна сребристия белег върху дланта му.

Внезапно ръцете на леля Поул също се озоваха там, решително затвориха пръстите на Гарион и ги отдръпнаха от хватката на Анхег.

— Значи е вярно — тихо отрони Анхег.

— Стига — каза леля Поул. — Не обърквай момчето. — Ръцете й все още здраво държаха десницата на Гарион. — Ела, скъпи — поде тя. — Време е да свършим с опаковането на багажа.

Умът на Гарион заработи светкавично. Защо белегът върху ръката му беше уплашил толкова много Анхег? Той знаеше, че знакът, получен от рождение, се предава по наследство. Веднъж леля Поул му беше казвала, че ръката на баща му имала същия знак, но откъде-накъде това би представлявало интерес за Анхег? Въпросите отиваха твърде далеч. Необходимостта да знае беше почти нетърпима.

Трябваше да научи всичко за своите родители, за леля Поул — и за обстоятелствата, свързани с тях. И ако от отговорите щеше да го заболи, значи така трябваше. Поне щеше да знае истината.

На следващата сутрин времето беше ясно. Всички станаха рано и се събраха в двора, където чакаха шейните.

— Няма нужда да излизаш на студа, Мерел — каза Барак на облечената си с кожена пелерина съпруга, която седна до него в шейната.

— Дългът ми повелява да изпратя съпруга си до кораба — отговори тя с дръзко повдигната брадичка.

— Както желаеш — въздъхна Барак.

Шейната на крал Анхег и кралица Ислена се понесе начело, след нея, напускайки двора, по заснежените улици полетяха шейните на останалите крале.

Слънцето ярко блестеше, въздухът беше свеж. Гарион мълчеше, седнал при Силк и Хетар.

— Защо си толкова мълчалив, Гарион? — попита Силк.

— Случиха се прекалено много неща, които не разбирам — отговори той.

— Никой не може да разбере всичко — произнесе Хетар нравоучително.

— Череките са необуздани и мрачни хора — заговори Силк. — Те не разбират дори себе си.

— Не само череките — каза Гарион. Опитваше се да намери подходящите думи, за да изрази мисълта си. — Леля Поул, господин Улф, Ашарак — всичко това. Всичко се случва толкова бързо. Не мога да проумея нищо.

— Събитията са като конете — каза Хетар. — Понякога те бягат от нас. Но след като потичат малко, отново започват да вървят полека. Тогава имаме време да осмислим всичко.

— Дано да е така — отговори Гарион несигурно и отново потъна в мълчание.

Шейните завиха и навлязоха в широкия площад пред храма на Белар. Сляпата старица отново беше там и Гарион разбра, че ги е очаквала. Тя се изправи на стълбището пред храма и вдигна тояжката си. Без никаква обяснима причина конете, теглещи шейните, спряха, целите разтреперани, въпреки подканянията на водачите си.

— Здравей, велики — извика сляпата. — Желая ти добър път.

Шейната, в която седеше Гарион, бе спряла най-близо до стълбището пред храма и изглеждаше, че старицата приказва на него. Почти без да мисли, той отговори:

— Благодаря. Но защо се обръщаш към мене така?

Тя остави въпроса му без отговор.

— Спомни си за мене — каза само тя и ниско се поклони. — Спомни си Мартьо, когато получиш своето наследство.

Вече за втори път тя казваше тези думи и Гарион почувства остро любопитство.

— Какво наследство? — попита той.

Ала Барак ревеше, обзет от бяс, и се мъчеше едновременно да отхвърли кожената наметка и да извади сабята си. Крал Анхег тъкмо слизаше, от своята шейна, грубото му лице беше пепеляво от ярост.

— Не! — рязко извика леля Поул. — Аз ще се погрижа за нея. — Тя се изправи. — Чуй ме, вещице — заговори тя с ясен глас като махна качулката от главата си. — Мисля, че виждаш прекалено много с тези твои слепи очи. Сега ще ти направя услуга — ти повече няма да бъдеш измъчвана от мрака и от тревожните видения, които се носят из него.

— Ако искаш, ме убий, Поулгара — каза старицата. — Но аз наистина виждам.

— Няма да те убия, Мартьо — отвърна леля Поул. — Ще те възнаградя. — И тя вдигна ръка с кратък, тайнствен жест.

Гарион видя — това се случи пред очите му, така че по-късно нямаше начин да каже, че е просто някакъв фокус. Беше вперил поглед в лицето на Мартьо и забеляза как белият слой върху очните й ябълки потече надолу както мляко се стича по вътрешната страна на чаша.

Старицата се изправи вцепенена, когато светлосивите й очи се показаха изпод бялата ципа, която ги беше скривала досега. После изпищя. Протегна ръце напред, погледна ги и отново изпищя. В писъка й прозвучаха сърцераздирателни нотки на неописуема загуба.

— Какво направи? — попита кралица Ислена.

— Върнах й зрението — отговори леля Поул, после отново седна на мястото си и се уви в кожената наметка.

— Значи можеш да правиш това? — изрече Ислена. Лицето й побеля.

— Нима ти не можеш? Съвсем просто е.

— Но — възрази кралица Порен, — след като й възвърна зрението, тя ще загуби другата си способност — да вижда бъдещето, нали?

— Да — отговори леля Поул. — Но цената спрямо онова, което получи, е нищожна, нали?

— Значи повече няма да бъде вещица? — настоя да узнае кралица Порен.

— Бездруго не беше умела в този занаят — каза леля Поул. — Виденията й бяха размътени и несигурни. Така е по-добре. Повече не ще тревожи нито себе си, нито другите със сенките. — Тя погледна крал Анхег, който седеше вцепенен, обзет от страхопочитание, до изгубилата си и ума и дума кралица. — Ще продължим ли? — спокойно попита леля Поул. — Корабът ни чака.

Конете, сякаш освободени от нейните думи, се втурнаха напред.

Гарион хвърли поглед назад. Старата Мартьо стоеше на стълбището пред храма, гледаше протегнатите си ръце и ридаеше безутешно.

— Ние бяхме избрани да станем свидетели на чудо, приятели — каза Хетар.

— Ала доколкото разбирам, онази, която получи благодеянието от чудото, не е много доволна — сухо каза Силк. — Напомнете ми никога да не обиждам Поулгара. Нейните чудеса, изглежда, са нож с две остриета.

ГЛАВА 21

Полегатите лъчи на утринното слънце блестяха върху ледените води на пристанището. Шейните спряха пред каменните кейове. Корабът на Грелдик се люлееше и опъваше въжетата, с които бе завързан за кея. Наблизо имаше и един по-малък кораб.

Хетар слезе от шейната и отиде да разговаря с Чо-Хаг и кралица Силар. Тримата започнаха тихичко да си приказват.

Кралица Ислена бе възвърнала отчасти спокойствието си, седеше в шейната си с изправен гръб и се усмихваше принудено. Анхег отиде да поговори с господин Улф, а леля Поул прекоси покрития с лед кей и спря до шейната, където се бе разположила кралицата на Черек.

— Ако бях на твое място, Ислена — твърдо каза тя, — щях да си намеря друго занимание. Твоята дарба в изкуството на магиите е ограничена, а те са нещо опасно за човек с повърхностни знания. Прекалено много неща могат да се развият по неочакван начин, ако вълшебникът не знае какво прави.

Кралицата се втренчи в нея, без да произнесе нито дума.

— А — добави леля Поул, — и още нещо. Смятам, че би било най-добре, ако прекъснеш връзките си с култа на Мечката. Едва ли е уместно за една кралица да има вземане-даване с политическите противници на своя съпруг.

Очите на Ислена се разшириха.

— Знае ли Анхег? — попита тя с измъчен глас.

— Положителният отговор не би ме изненадал — отвърна леля Поул. — Той е много по-умен, отколкото изглежда. Ти, Ислена, вървиш по ръба на измяната и предателството. Защо не родиш няколко бебета? Те ще ти създават полезно занимание и ще те предпазват от неприятности. Това е само предложение, разбира се, ала ти го обмисли. Посещението тук много ми хареса, скъпа. Благодаря за гостоприемството ти. — И след като изрече тези думи, Поулгара се обърна и се отдалечи.

Силк тихо подсвирна и подхвърли:

— Това обяснява доста неща.

— Какво обяснява? — попита Гарион.

— Върховният жрец на Белар напоследък започна да се намесва в политиката на Черек. Очевидно е проникнал много по-дълбоко в двореца, отколкото си мислех.

— Кралицата? — сепнато попита Гарион.

— Ислена е обхваната от манията да прави магии — обясни Силк. — Последователите на култа на Мечката участват в разни ритуали, които изглеждат обвити в мистика на някои лековерни хора, каквато е тя. — Той бързо погледна към мястото, където крал Родар разговаряше с останалите крале и с господин Улф, после дълбоко пое дъх и продължи: — Ела да поговорим с Порен. — И поведе момчето към края на кея, където дребната русокора кралица на Драсния стоеше и гледаше леденото море.

— Ваше Величество — почтително изрече той.

— Скъпи Келдар — отвърна тя и му се усмихна.

— Бихте ли могли да предадете нещо на вуйчо ми от мое име?

— Разбира се.

— Изглежда, че кралица Ислена се е държала малко необмислено — започна Силк. — Тя е обвързана с култа на Мечката в Черек.

— О, Боже! — възкликна Порен. — Знае ли Анхег?

— Мъчно би могло да се каже — отговори й Силк. — Съмнявам се, че би признал, дори и да знаеше. Гарион и аз случайно чухме как Поулгара й каза да престане с тази игра.

— Надявам се, че това ще сложи край на всичко — каза Порен. — Ако нещата бяха отишли твърде далеч, Анхег щеше да вземе мерки. Те биха могли да имат трагични последици.

— Поулгара се държа твърдо — отбеляза Силк. — Мисля, че Ислена ще постъпи както й беше казано, ала за всеки случай уведомете моя вуйчо. Той обича да е в течение, когато се случват подобни неща.

— Ще му кажа — обеща тя.

— Бихте могли да му намекнете да си отваря очите на четири — в Боктор и Коту култът на Мечката също има свои ордени — каза Силк. — Подобно нещо много трудно може да бъде ограничено. Този култ беше забранен за последен път преди петдесетина години.

Кралица Порен кимна сериозно.

— Ще се погрижа той да узнае за това — отвърна тя. — Някои от моите хора са проникнали сред последователите на култа на Мечката. Щом се върнем в Боктор, ще поговоря с тях и ще разбера какво става.

— Вашите хора? Чак толкова далеч ли сте стигнали? — попита Силк закачливо. — Доста бързо съзрявате, уважаема кралице. Не след дълго ще бъдете покварена като всички нас.

— Боктор ври от интриги, Келдар — строго заяви кралицата. — Знаете ли, там е разпространен не само култът към Мечката. Търговци от цял свят се събират в нашия град и поне половината от тях са шпиони. Аз трябва да защитавам и себе си, и своя съпруг.

— Знае ли Родар какво сте наумили? — лукаво попита Силк.

— Разбира се, че знае — възкликна кралицата. — Той самият ми подари моята първа дузина шпиони — като сватбен подарък.

— Колко типично за нас, драснианците.

— Преди всичко е практично — възрази тя. — Съпругът ми е зает с грижите по другите кралства. Аз се опитвам да държа под око нещата, които се случват у дома — така неговият ум е свободен да се отдаде изцяло на своите задачи. Моите операции са малко по-скромни от неговите, но аз успявам винаги да съм в течение на онова, което става около мен. — Тя лукаво го погледна през присвитите си клепачи. — Ако някога решите да се завърнете в Боктор и да се установите там, бих могла да ви намеря работа.

— Напоследък светът е пълен с възможности, които непрекъснато се разкриват пред мен — засмя се Силк.

Кралицата го погледна сериозно и попита:

— Кога всъщност ще се върнете у дома, Келдар? Кога ще престанете да бъдете такъв скитник, Силк, и ще се установите, където ви е мястото? Липсвате много на моя съпруг и бихте могли да служите на Драсния по-добре, като станете неин върховен съветник, вместо да бродите по света.

Силк погледна с премрежени очи яркото зимно слънце.

— Все още не мога, Ваше Величество — отвърна той. — Белгарат също има нужда от мене и онова, което правим сега, е много важно. Освен това все още не съм готов да се установя на едно място. Играта все още е много забавна. Може би някой ден, когато остарея, вече няма да ми изглежда такава — кой знае?

— На мен също ще ми липсвате — тихо каза тя.

— Бедната самотна малка кралица — изрече полуподигравателно Силк.

— Ти си невъзможен! — заяви тя и тропна с крак.

— Човек прави най-доброто, на което е способен — засмя се той.

След като се сбогува с баща си и майка си, Хетар се качи на палубата на малкия кораб, който крал Анхег му беше осигурил.

— Белгарат — извика той, когато моряците изтеглиха здравите въжета, които държаха кораба привързан към кея. — Ще се срещнем след две седмици при развалините на Воу Уейкун.

— Ще бъдем там — отговори господин Улф.

Моряците оттласнаха кораба от кея и започнаха да гребат, за да излязат от залива. Хетар стоеше на палубата, дългият кичур коса на тила му се развяваше на вятъра. Той им махна веднъж, после се обърна към морето.

Между кораба на Грелдик и покритите със сняг камъни на кея беше поставена дълга дъска.

— Да се качваме на борда, Гарион — рече Силк и стъпи на дъската.

— Предай много поздрави на дъщерите ми — поръча Барак на жена си.

— Ще предам, милорд — отговори тя със строго официалния тон, който използваше винаги при разговор с него. — Ще заръчате ли още нещо?

— Няма да се прибера доста дълго — каза Барак. — Тази година засейте южните ниви с овес, а западните остави незасети. Направи каквото сметнеш за най-разумно със северните земи. И не пускай добитъка по планинските пасбища преди да се е стопил всичкият сняг.

— Ще бъда извънредно внимателна със земите и добитъка ти, господарю — заяви тя.

— Те са и твои — напомни й Барак.

— Щом казвате.

Барак въздъхна и тъжно промълви:

— Никога няма да се промениш, нали, Мерел?

— За кое, господарю?

— Нищо, Мерел. Довиждане.

— Ще ме прегърнете ли преди да тръгнете? — попита тя.

— Какъв смисъл има? — Барак скочи на кораба и незабавно изчезна от палубата.

На път към кораба леля Поул спря и впи сериозен поглед в жената на Барак. Изглежда, се канеше да каже нещо, след това изведнъж се разсмя.

— Нещо забавно ли видяхте, лейди Поулгара? — попита Мерел.

— Много забавно, Мерел — отговори леля Поул със загадъчна усмивка.

— Ще ми позволите ли да разбера какво е?

— О, ще разбереш, Мерел — обеща леля Поул. — Ала не желая да развалям изненадата ти, като ти кажа толкова рано. — Тя отново се засмя и тръгна по дъската към кораба. Дурник й предложи ръката си, за да я подкрепи, и тя стъпи на палубата.

Господин Улф стисна ръката на всички крале поред и след това пъргаво се качи на кораба. Остана за миг на палубата, вгледан в древния, покрит със сняг Вал Алорн и планините на Черек, които се извисяваха зад него.

— Сбогом, Белгарат — извика крал Анхег.

Господин Улф кимна.

— Не забравяйте за пътуващите певци и поетите — каза той.

— Няма — обеща Анхег. — Успех!

Господин Улф се усмихна и тръгна напред към носа на кораба. Гарион, обзет от внезапен подтик, го последва. Имаше въпроси, които чакаха своите отговори, и единствено старецът можеше да ги знае.

— Господин Улф — каза момчето.

— Да, Гарион?

Понеже не беше сигурен откъде да започне, Гарион подхвана разговора отдалеко:

— Как направи леля Поул онова с очите на Мартьо?

— Волята и Думата — каза Улф и дългото му наметало заплющя на силния вятър. — Не е трудно.

— Не разбирам — призна Гарион.

— Просто пожелаваш нещо да се случи — обясни старецът. — После произнасяш думата. Ако желанието ти е достатъчно силно, то се изпълнява.

— Нима това е всичко? — попита малко разочаровано Гарион.

— Да, това е всичко — потвърди Улф.

— А думата каква е — магическа ли е?

Улф се засмя и погледна към слънцето, което ярко блестеше над студеното зимно море.

— Не — отговори той. — Няма магически думи. Някои хора вярват, че има, но не са прави. Кролимите използват странни думи, но това всъщност не е необходимо. Всяка дума върши работа. Важно е желанието, а не думата. Тя е само канал, по който протича желанието.

— Бих ли могъл и аз да направя това? — попита Гарион, изпълнен с надежда.

Улф го погледна и каза:

— Не зная, Гарион. Аз не бях много по-голям от тебе, когато за пръв път го сторих, но вече от няколко години живеех с Алдур. Предполагам, че това е от значение.

— Какво се случи?

— Моят Учител искаше да преместя една скала — заразказва старецът. — Изглежда, му се струваше, че тя му пречи. Опитах се да я повдигна, ала беше твърде тежка. След малко се ядосах и й заповядах да се махне. И скалата се подчини. Бях много изненадан, ала Учителят въобще не помисли, че това е нещо необичайно.

— Просто каза „махни се“? Само това? — Гарион не можеше да повярва.

— Само това. — Улф сви рамене. — Стори ми се така просто, че се учудих как съм могъл да не се сетя за това по-рано. Тогава си помислих, че всеки може да го прави. Ала оттогава хората са се променили много. Може би вече не е възможно. Трудно е да се каже, наистина.

— Винаги съм си мислил, че магиите трябва да се правят с дълги заклинания, странни знаци и други подобни неща — призна Гарион.

— Това са само фокусите на измамниците и шарлатаните — подчерта Улф. — Те правят цяло представление, за да впечатлят и уплашат простите хора, но заклинанията и магическите формули нямат нищо общо с онова, което става в действителност. Съсредоточи Волята си, изречи Думата и желанието се изпълнява. Понякога някакъв жест би могъл да помогне, но всъщност и той не е необходим. На леля ти, изглежда, винаги й се ще да прави жестове, когато иска да направи нещо да се случи. От стотици години се опитвам да я отуча от този навик.

Гарион примигва.

— Стотици години? — задъхано повтори той. — На колко години е тя?

— По-възрастна е, отколкото изглежда — каза господин Улф. — Във всеки случай не е учтиво да задаваш въпроси за възрастта на една жена.

Гарион почувства внезапна, ужасна празнота. Най-лошият от страховете му току-що бе намерил потвърждение.

— Значи тя в действителност не е моя леля, нали? — бързо попита той.

— Кое те кара да мислиш така? — рече Улф.

— Просто не би могло, нали? Винаги съм мислил, че тя е сестра на моя баща, но ако е на стотици и хиляди години, това би било невъзможно.

— Прекалено обичаш тази дума, Гарион — отбеляза Улф. — Но ако се замислиш по-дълбоко, ще се окаже, че нищо — или почти съвсем малко — е наистина невъзможно.

— Но как би могла? Искам да кажа — как би могла да бъде моя леля?

— Добре — заговори Улф. — Ако ще се изразяваме точно, ще трябва да подчертаем, че Поулгара не е сестра на баща ти. Нейната връзка с него е много по-сложна. Тя е сестра на неговата баба — всъщност неговата най-далечна баба, ако съществува такава дума, с която бих могъл да опиша роднинската й връзка с твоя баща — и твоя баба също така, разбира се.

— Значи тогава тя е моя пралеля — каза Гарион и почувства лека искрица надежда. Това поне вече беше нещичко.

— Не съм сигурен дали бих употребявал такова обръщение в нейно присъствие — поусмихна се Улф. — Може да се обиди. Защо си толкова загрижен?

— Може би тя само е казвала, че ми е леля, а между нас не е имало въобще никаква връзка — от това се боях — призна Гарион. — От дълго време се плаша от тази мисъл.

— Защо?

— Трудно е да обясня — рече момчето. — Разбираш ли — аз всъщност не зная кой съм, нито какъв съм. Силк разправя, че не съм сендар, а Барак — че някак приличам на риванец, но не съвсем. Винаги съм си мислил, че съм сендар — както Дурник, — но подозирам, че не съм. Не зная нищо за родителите си — нито откъде са, нито нищо. Ако леля Поул не е свързана с мене, аз въобще нямам никакъв близък човек в целия свят. Съвсем сам съм, а това е много лошо.

— Но сега всичко е наред, нали? — каза Улф. — Твоята леля е наистина твоя леля — поне кръвта в нейните и твоите жили е една и съща.

— Радвам се, че ми каза — въздъхна Гарион. — Тревожех се за това.

Моряците на Грелдик развързаха въжетата и започнаха да оттласкват кораба от кея.

— Господин Улф — рече Гарион. Беше му хрумнала една странна мисъл.

— Да, Гарион?

— Леля Поул е наистина моя леля — или пралеля, нали?

— Да.

— Тя е и твоя дъщеря, нали?

— Трябва да призная, че е точно така — кисело отвърна Улф. — Понякога опитвам да забравя това, но наистина не съм в състояние да го отрека.

Гарион пое дълбоко дъх и пристъпи към въпроса направо.

— Ако тя е моя леля, а ти си неин баща — заяви той, — това не означава ли, че ти си мой дядо?

Улф го погледна смаяно.

— Ами да — каза той и внезапно се разсмя. — Всъщност точно това означава. Никога не съм си помислял за това от тази гледна точка.

Очите на Гарион изведнъж се напълниха със сълзи и той импулсивно прегърна стария човек.

— Дядо — прошепна той, сякаш изпробваше как звучи тази дума.

— Хайде, хайде — промърмори Улф, ала и неговият глас стана по-дрезгав. — Много забележително откритие, а? — И непохватно потупа Гарион по рамото.

И двамата бяха малко смутени, че Гарион така внезапно бе дал израз на чувствата си, и замълчаха. Загледаха как моряците на Грелдик гребат, за да изкарат кораба от пристанището.

— Дядо — подхвана Гарион след малко.

— Да?

— Какво всъщност се е случило с майка ми и баща ми? Искам да кажа — как умряха те?

Лицето на Улф стана много сурово.

— Стана пожар — отвърна кратко той.

— Пожар? — едва чуто прошепна Гарион и въображението му потрепера пред тази ужасна мисъл. — Как се случи?

— Не е много приятно да разказвам това — мрачно каза господин Улф. — Наистина ли си сигурен, че искаш да знаеш?

— Трябва, дядо — тихо отговори Гарион. — Аз трябва да зная всичко за тях, абсолютно всичко, до което успея да се добера. Не зная защо, но ми се струва, че е много важно.

Господин Улф въздъхна.

— Да, Гарион — заговори той. — Наистина е така. Добре тогава. Щом си достатъчно пораснал да задаваш въпроси, значи си достатъчно голям да чуеш техните отговори. — Той седна на една пейка, заслонена от студения вятър. — Ела тук и седни. — Господин Улф потупа мястото до себе си.

Гарион седна и се зави в наметката си.

— Чакай да видим — започна Улф и почеса брадата си, — откъде да започна. — Той се замисли за миг. — Твоят род е много древен, Гарион — подхвана накрая старецът, — и като много други древни родове има доста врагове.

— Врагове? — Гарион беше смаян. Такава мисъл никога не му бе хрумвала.

— Това не е необичайно — обясни Улф. — Когато правим нещо, което някой друг не харесва, той започва да ни мрази. Омразата се натрупва през годините, докато накрая прераства в нещо като религия. Мразят не само нас, но и всичко свързано с нас. Както и да е, преди много години враговете на твоя род станаха особено опасни и леля ти и аз решихме, че единственият начин да спасим семейството е да го скрием някъде.

— Ти не ми разказваш всичко — прекъсна го Гарион.

— Да — благо призна Улф. — Не ти разказвам всичко. Засега ще узнаеш само онова, което е безопасно за тебе. Ако знаеш някои неща, ще постъпваш по различен начин и хората ще забележат това. За тебе е по-сигурно да останеш обикновен още известно време.

— Искаш да кажеш невеж — обвини го Гарион.

— Добре, нека бъде невеж тогава. Искаш ли да чуеш останалата част от разказа, или ще спорим?

— Съжалявам — извини се Гарион.

— Няма нищо — отвърна Улф и го потупа по рамото. — Понеже аз и леля ти сме свързани по особен начин с твоя род, ние естествено бяхме заинтересувани да осигурим вашата сигурност. Ето защо ви криехме.

— А как може да се скрие цял род? — попита Гарион.

— Той никога не е бил голям — обясни Улф. — Поради някаква неведома причина той се развиваше като права, неразклонена линия — нямаше братовчеди, вуйчовци и други роднини. Не беше толкова трудно да скрием мъж, жена и тяхното единствено дете. Правим това от стотици години — та чак до наши дни. Скривахме ги в Толнедра, в Рива, в Черек, в Драсния — на най-различни места. Животът им беше прост — повечето от тях бяха занаятчии, понякога обикновени селяни — такива хора, каквито човек никога не би погледнал втори път. Както и да е — всичко вървеше добре допреди двадесет години. Доведохме твоя баща Геран от едно място в Арендия в малко селце, разположено високо в планините, в източната част на Сендария, на около шестдесет левги югоизточно от Дарайн. Геран беше каменоделец — не съм ли ти казвал това?

— Много отдавна — кимна Гарион. — Спомена, че си го харесвал и от време на време си го посещавал. Моята майка сендарка ли беше?

— Не — отвърна Улф. — Илдера беше алгарка, всъщност — втората дъщеря на племенния вожд. Леля ти и аз я запознахме с Геран, когато станаха на подходяща възраст. Обикновеното нещо, което се случва с младите хора, се случи и с тях. Те се ожениха. Ти се роди една година след това.

— А кога беше пожарът? — попита Гарион.

— Вече приближавам до него — каза Улф. — Един от враговете на твоето семейство от дълго време търсеше предците ти.

— Колко дълго?

— Всъщност от стотици години.

— Това означава, че той също е вълшебник, нали? — попита Гарион. — Искам да кажа, че само вълшебниците живеят толкова дълго?

— Той притежава някои умения в тази област — призна Улф — Ала думата „вълшебник“ може да те заблуди. Ние не наричаме себе си така. Другите хора ни наричат, ала ние не мислим за нашето изкуство точно по този начин. Това е удобна фраза за онези, които в действителност нищо не разбират от работата ни. Както и да е, случи се така, че твоята леля и аз бяхме далеч, когато врагът проследил Геран и Илдера. И една сутрин дошъл в тяхната къща много рано, докато те все още спели, запечатал вратите и прозорците и подпалил къщата.

— Но ти каза, че къщата била направена от камък.

— Да — отвърна Улф. — Но можеш да накараш и камъка да гори, ако наистина го искащ. Огънят е само по-горещ — това е всичко. Геран и Илдера знаели, че няма начин да се измъкнат от горящия си дом, ала Геран успял да избие един камък от стената и Илдера те изблъскала през дупката. Подпалвачът това и чакал. Взел те и се измъкнал от селото. Не можем да сме сигурни точно какво е имал наум — дали е щял да те убие, или е искал да те задържи за някаква своя цел. Във всеки случай тъкмо тогава аз пристигнах там, угасих огъня, но Геран и Илдера вече бяха мъртви. След това тръгнах след онзи, който те беше откраднал.

— Уби ли го? — свирепо попита Гарион.

— Опитвам се да не правя това, когато не е крайно необходимо — отговори Улф. — Такава намеса прекалено много разстройва естествената последователност на събитията. По това време ми беше хрумнало друго нещо — много по-неприятно от простото отнемане на живота. — Очите на стария човек бяха ледени. — Ала както се оказа впоследствие, такава възможност така и не ми се удаде. Той те хвърли към мен — ти беше бебе — и аз се опитах да те уловя. Това му даде време да избяга. Аз те оставих при Поулгара и тръгнах да търся твоя враг. Но досега все още не съм успял да го намеря.

— Радвам се, че не си — заяви Гарион.

Улф го погледна малко изненадано.

— Когато порасна, ще го намеря — изрече сурово Гарион. — Смятам, че аз трябва да бъда онзи, който ще му отплати за това, което е извършил. Ти не мислиш ли така?

Улф го погледна мрачно и го предупреди:

— Това може да е опасно.

— Не ме е грижа. Как се казва той?

— Смятам, че е по-добре да поизчакаме, преди да ти кажа — каза Улф. — Не искам да се занимаваш с тези неща, преди да си готов.

— Но ще ми кажеш, нали?

— Когато му дойде времето.

— Много е важно, дядо.

— Да — отвърна Улф. — Зная, че е така.

— Обещаваш ли ми?

— Щом настояваш. Сигурен съм, че ако аз не ти го кажа, ще го стори леля ти. Тя изпитва същите чувства като тебе.

— Ами ти?

— Аз съм много по-стар — рече Улф. — Виждам нещата малко по-различно.

— Аз пък не съм толкова стар — заяви Гарион. — Няма да мога да върша такива неща като тебе, но ще се подготвя просто да го убия. — Момъкът стана и закрачи напред-назад, обзет от ярост.

— Не мисля, че мога да те убедя да не го правиш — подхвърли Улф, — но съм сигурен, че ще изпитваш други чувства, когато всичко това свърши.

— Не вярвам — възрази Гарион.

— Ще видим — рече Улф.

— Благодаря ти, че ми каза, дядо — каза Гарион.

— Рано или късно щеше да узнаеш това — промълви старецът. — По-добре е да чуеш всичко от мен, отколкото да изслушаш изопачения разказ на друг човек.

— Имаш предвид леля Поул?

— Поулгара в никакъв случай не би те излъгала съзнателно — подчерта Улф. — Ала тя разглежда всичко в много по-личен план, отколкото аз. Понякога това изостря възприятията й. Аз пък се опитвам да представя нещата така, както биха изглеждали след години. — Той се засмя невесело. — Предполагам, че това е единственият начин, по който бих могъл да разглеждам всичко — при създалите се обстоятелства.

Гарион се взря в стария човек. Белите му коси и брада излъчваха особен блясък под лъчите на утринното слънце.

— Как се чувстваш, когато живееш вечно, дядо? — попита той.

— Не зная — отговори Улф. — Аз не съм живял вечно.

— Знаеш какво имам предвид.

— Животът не е много по-различен — отвърна Улф. — Всички ние живеем дотогава, докогато от нас има нужда. Просто се е случило така, че онова, което трябва да извърша аз, отнема повече време. — Той рязко се изправи и отбеляза: — Разговорът пое в мрачна посока.

— Онова, което вършим сега, е много важно, нали, дядо? — попита Гарион.

— Най-важното на света — потвърди Улф.

— Боя се, че няма да успея да помогна много — каза Гарион.

Улф за миг го погледна сериозно, после сложи ръка на раменете му и каза:

— Ще бъдеш доста изненадан преди всичко това да свърши, Гарион.

После се обърнаха и загледаха заснежения бряг на Черек, който се плъзгаше от дясната им страна. Моряците гребяха на юг, към далечния Камаар.