Пророчицата от Кел

ПРОЛОГ

Откъси от „Книга на вековете“,

том първи от „Малореанските евангелия“

Това са епохите човешки:

През Първата епоха бе сътворен човекът и събуди се той в озадачение и почуда, когато съзря света около себе си. И създателите му избраха от нему подобните онези, що им харесваха, а останалите отхвърлиха. И отидоха някои да дирят духа, що е известен като УЛ, и ни оставиха, и се отправиха на запад, и не ги видяхме веч. И други отрекоха боговете и отидоха далеч на север да се бият с демони. И трети се обърнаха към земни дела и отидоха на изток, и издигнаха там могъщи градове.

Ала ний се отчаяхме и седнахме на земята в сянката на планината Корим, що няма я веч, и в мъката си оплаквахме своята участ, че сме били сътворени и после отхвърлени.

И ето, случи се тъй, щото насред скръбта ни една жена от нашия народ изпадна в екстаз и сякаш могъща ръка я разтърси. И изправи се тя от земята, на която седеше, и завърза очите си с превръзка, та да покаже, че онуй, що е видяла, не е виждало смъртно създание! Тя беше първата пророчица в целия свят. И все още обладана от видението, заговори ни тя със силен глас, думайки:

„Ето! Пируват онези, що ни сътвориха, и този пир ще наречем ний Празник на живота. И създателите ни избраха онези, що им харесват, а другите, що им не харесват, не бяха избрани.

Ний сме Празника на живота и скърбите вий, че никой гост на този пир не ви е избрал. Ала не изпадайте в отчаяние, защото един от гостите още не е пристигнал. Другите гости сториха своя избор, и този велик Празник на живота очаква възлюбения гост, що е закъснял, и казвам аз на народа, че той е онзи, що ще ни избере.

Затуй очаквайте неговото идване, защото е сигурно. Знаците са в небесата и от скалите шепот се носи, що говори за него. Щом земя и небе го потвърждават, как може да не дойде? Затуй пригответе се за неговото идване. Оставете скръбта си и обърнете лице към небето и земята, та да прочетете знаците, що са написани там, защото казвам аз на народа, от вас зависи дали той ще дойде. Защото ето, той може да не ви избере, ако не го изберете вий. И такава е съдбата, за каквато сме създадени.

Стани, о, народе мой. Недей седя веч на земята в напразно и глупаво съжаление. Заеми се със задачата, що стои пред теб, и подготви пътя за онзи, що непременно ще дойде.“

Много се дивихме на словата, що ни бе казала тя, и най-внимателно ги обмислихме, и разпитвахме ний пророчицата, ала отговорите й бяха тъмни и неясни. И усетихме ний, че опасност се крие в обещанието. И обърнахме лица към небето, и наведохме уши към шепота, що се носеше от земята, та да видим, чуем и да се научим. И когато се научихме да четем Книгата на небесата и да чуваме шепота на скалите, открихме безчет предупреждения, че ще дойдат два духа, и че единият ще е добър, а другият ще е зъл. И удвоихме усилията си, та да познаем истинския дух и неистинския, та да изберем, когото трябва. И докато четяхме Книгата на небесата, открихме два знака, и докато слушахме земята, чухме два гласа, и угрижени бяхме, защото не можехме да определим ни кой знак, ни кой глас е истински. Тъй е, злото е скрито под външността на добро в Книгата на небесата и в речта на земята, и никой човек не е достатъчно мъдър, та да избира помежду им без чужда помощ.

Обмисляйки туй, ний излязохме изпод сянката на планината Корим и отидохме в земите наоколо, гдето се заселихме. И оставихме грижите човешки, и насочихме всичките си усилия към задачата, що стоеше пред нас. И издирихме цялата мъдрост, що можеше да ни помогне да различим истинския бог от неистинския, когато дойдат при нас, думайки: „Аз съм пътят“. Нашите вещици и пророци търсеха помощта на света на духовете, и нашите магьосници се съветваха с мъртвите, и нашите гадатели искаха съвет от земята. Ала ето, духовете не знаеха повече от нас, и открихме, че са също толкова смутени и угрижени.

Накрая сбрахме се ний в една плодородна долина да обмислим всичко, що бяхме научили от света на човеците, света на духовете, Книгата на небесата и гласовете на земята. И ето, туй са истините, що научихме от звездите и скалите, от сърцата на човеците и от умовете на духовете:

Знай, о, народе мой, че по безкрайните друмища на времето има разделение, що загрозява всичко съществуващо — защото разделено е самото сърце на творението. И някои казват, че това е естествено и ще продължи до края на дните, ала не е тъй. Ако разделението беше вечно, целта на творението щеше да е да го съдържа. Ала звездите, духовете и гласовете в скалите говорят за деня, когато разделението ще свърши и всичко пак ще стане едно цяло, защото самото творение знае, че този ден ще дойде.

Знай също, о, народе мой, че двата духа се борят помежду си точно в средата на времето и тези духове са двете страни на онова, що е разделило творението. И след време ще се срещнат духовете на този свят и тогава ще настъпи моментът на избора. И ако ИЗБОРЪТ не бъде направен, духовете ще идат в друг свят и ще се сблъскат там, и този свят ще бъде изоставен, и възлюбеният гост, за когото говори пророчицата, никога не ще дойде. Защото такъв е смисълът на словата й: „Той може да не ви избере, ако не го изберете вий“. И изборът, що трябва ний да направим, е между доброто и злото — защото има абсолютно добро и абсолютно зло, и разделението в сърцето на творението е разделение между доброто и злото, и действителността, що ще съществува, щом направим ИЗБОРА, ще е действителност на доброто или действителност на злото, и тя ще остане до края на дните.

Знай също тази истина: скалите на този свят и на всички други светове шептят за двата камъка, що лежат в центъра на разделението1. Някога тези камъни били едно цяло и стояли в центъра на цялото творение, ала като всичко останало, те били разделени и в мига на разделянето се разчупили със сила, що погубила цели слънца. И гдето бъдат открити тези камъни, там ще е следващата битка между двата духа. Ще дойде ден, когато цялото разделение ще свърши и всичко пак ще стане едно цяло — ала разделението между двата камъка е толкова голямо, че те никога не могат да се слеят. И в деня, в който разделението свърши, единият от камъните завинаги ще престане да съществува, и в този ден единият от духовете завинаги ще изчезне.

Това бяха истините, що научихме от звездите и скалите, от сърцата на хората и умовете на духовете. И откриването на тези истини отбеляза края на Първата епоха.

Втората епоха човешка започна с гръм и земетръс, защото ето, самата земя се разцепи и морето нахлу да раздели земите човешки, както се разделяше самото творение. И планината Корим се разтърсваше и стенеше, докато морето я поглъщаше. И знаехме ний, че това ще се случи, защото нашите провидци ни бяха предупредили. И затуй поехме по пътя си, и намерихме убежище преди светът да се разцепи и морето да нахлуе и никога веч да се не отдръпне.

И през Втората епоха видяхме ний идването на избраниците, що бяха определени от седмината богове. И разгледахме ги да видим дали някакъв белег ги отличава от останалите човеци, ала не открихме такъв белег или знак. И нашите провидци се свързаха с умовете на провидците на нашите братя, що бяха отишли на Запад преди моретата да разделят земите човешки. И нашите братя на Запад също разгледаха избраниците на другите богове, и техните провидци заговориха в умовете на нашите провидци, и казаха, че също като нас не са открили ни белег, ни знак. И нашите братя на Запад разгледаха избраниците на Мечибог, Лъвобог, Бичибог, Прилепбог и Змиебог и не откриха белег или знак, и ние разгледахме чедата на бога-дракон, и те бяха еднакви, макар че народът на бога-дракон воюваше с народите на другите богове.

Ала имаше още един бог и някои смятаха, че този бог, що живее в уединение, може да е богът, що след време ще избере неизбрания народ. И нашите братя на Запад отидоха в Долината, в която живееше той с учениците си, и проснаха се в нозете му, и го помолиха да им разкрие тайните, заключени в бъдещето. И бог Алдур мило им заговори, и тъй ги посъветва, думайки: „Очаквайте идването на Възлюбения и знайте, че ние с моите братя и нашите народи се грижим за Неговото идване — и нашите грижи и жертви са за вас, що сте предопределени да станете избраници на Оня, що ще дойде“.

И заговори един от нашите братя, питайки бога тъй: „Ами богът-дракон, господарю, той твой враг ли е? И той ли се грижи за идването на Възлюбения?“ И помръкна лицето на Алдур, и заговори той, думайки: „Моят брат Торак наистина се грижи, макар да не знае към каква цел се стреми. Съветвам ви да живеете в мир с чедата на бога-дракон, защото вий обитавате земите, що ще бъдат техни, и те ще бъдат ваши господари. Ако им се противите, те ще ви причинят страшни страдания. Покорете се на тяхната воля и търпеливо изпълнявайте задачите, що са ви възложени.“

И провидците на Запада разкриха що им е рекъл Алдур в умовете на провидците, що живеят сред нас, и послушахме ний съвета им и обмислихме как да не обидим чедата на бога-дракон, та да не попречат на нашето съзерцание. Накрая заключихме, че войнствените чеда ангаракски най-малко ще се боят от простите земеделци, що живеят в примитивни общества, и така подредихме живота си. Разрушихме градовете си и пръснахме камъните, и се захванахме да обработваме земята, та да не уплашим своите съседи, ни да възбудим тяхната завист.

И течаха годините, и станаха векове, и станаха вековете хилядолетия. И както бе речено, дойдоха при нас чедата ангаракски, и станаха наши господари. И нарекоха те земите, що обитавахме, „Даласия“, и покорявахме се ний на волята им, и продължавахме своето съзерцание.

По онова време се случи тъй, щото един ученик на бог Алдур отиде с други далеч на север да си върне нещо, що богът-дракон открадна от Алдур. И това беше толкова важно, че сложи край на Втората епоха и започна Трета.

И през Третата епоха жреците ангаракски, що човеците наричат „гролими“, дойдоха да ни говорят за бога-дракон, за жаждата му за нашата любов, и обмислихме ний словата им, както обмисляхме всичко, що ни казваха човеците. И се посъветвахме с Книгата на небесата, и се уверихме, че Торак е въплътеният божествен аспект на един от духовете, що се бореха помежду си в средата на времето. Ала где беше другият? Как могат човеците да изберат, когато при тях е дошъл само единият дух? Как човек да избере Доброто и да отхвърли Злото, когато не може да ги сравни? Духът, що се беше вселил в бога-дракон, не можеше да ни помогне в избора, защото този дух смяташе целта си за добра и не осъзнаваше, че може да е лоша. И тогава разбрахме ний своята тежка отговорност. Духовете щяха да дойдат при нас, всеки с времето си, и всеки щеше да твърди, че е добър, а другият — зъл. И някои вярват, че изборът човешки ще определи резултата. И посъветвахме се ний помежду си, и решихме да приемем формите на култа, що гролимите толкова настойчиво ни предлагаха. Това щеше да ни даде възможност да проучим природата на бога-дракон и да ни подготви за избора, когато дойдеше другият бог.

Формите на култа, що гролимите упражняваха, ни бяха противни, ала не виняхме ний за тях Торак, защото ученикът може да изврати намерението на учителя и да стори в негово име нещо, що учителят не е възнамерявал. Затуй наблюдавахме, чакахме и мълчаха устите ни.

След време световните събития промениха живота ни. Чедата на бога-дракон, които човеците наричат „ангараки“, се обединиха с великите градостроители от Изток, що се наричат „мелцени“, и изградиха империя, що господстваше над целия континент. Ангараките бяха извършители на дела, ала мелцените бяха изпълнители на задачи. Веднъж свършено, делото е свършено завинаги, но задачата се повтаря всеки ден. И дойдоха сред нас мелцените да дирят човеци, що могат да им помагат в безкрайните им задачи. И помогнахме им ний донякъде, ала скрихме истинската си природа от тях. И ето, един от нашето племе, що мелцените бяха избрали да им помага, имаше случай да пътува на север в изпълнение на възложена му задача. И стигна той до една къща, и потърси подслон там от сварилата го буря. Тази къща беше под властта на гролимите, но господарят на дома не бе ни гролим, ни ангарак, ни какъвто и да е друг човек. Беше попаднал неволно нашият съплеменник в Тораковия дом и Торак бе любопитен за нашия народ, и прати да повикат пътника, и отиде нашият съплеменник да види бога-дракон. И в мига, в който погледна Торак, Третата епоха свърши и започна Четвъртата. Защото ето, богът-дракон ангаракски не беше един от духовете, що очаквахме. Белезите, що бяха по лицето му, не водеха извън него и нашият съплеменник в миг видя, че обречен е Торак и че онова, що е той, ще умре заедно с него.

И разбрахме тогава грешката си, и удивихме се на онова, що не бяхме видели — че даже един бог може да е оръдие на Съдбата. Защото ето, Торак беше една от двете Съдби, ала не беше цялата Съдба. И когато стигнахме до тази тежка истина, разбрахме ний, че двете борещи се Необходимости съдържат абсолютната власт във Вселената и че дори боговете трябва да се прекланят пред тях. Дорде обмисляхме това, светът се въртеше и наблюдавахме ний намесата на двете Съдби, що насочваха събитията по неизменни пътища, та да се сблъскат, когато се изпълни времето.

И случи се тъй, щото от другата страна на света беше убит един крал и цялото му семейство заедно с него — освен един. И този крал беше пазителят на един от двата камъка, що лежаха в центъра на разделението, загрозяващо творението. И когато съобщиха за това на Торак, богът-дракон възликува, защото вярваше, че древния враг го няма веч. И започна тогава да се готви за поход срещу западните кралства. Ала знаците в небесата и шепотът на скалите, и гласовете на духовете ни казаха, че не е тъй, както смята Торак. Камъкът все още се пазеше и родът на пазителя не беше изтребен, и войната на Торак щеше да му донесе скръб.

И за пръв път усетихме друго присъствие, макар и далечно. През годините бегло бяхме долавяли движенията на Първия ученик на бог Алдур — когото човеците и боговете наричат Белгарат. Сега усетихме, че към него се е присъединил друг — жена — и че двамата противодействат на Торак и неговите слуги. И разбрахме, че това е от огромно значение, защото, събитията, що преди се бяха случили сред звездите, се бяха прехвърлили на този свят, и тук щеше да е сетният сблъсък.

Дълго се готви богът-дракон и задачите, що възложи на народа си, отнеха няколко поколения. И също като нас, Торак наблюдаваше небесата, та да прочете там знаците, що щяха да му кажат кога да потегли срещу Запада. Ала диреше Торак само онези знаци, що искаше да види, и не прочете цялото послание, написано на небето. След като прочете само малка част от знаците, избра той да даде заповед на войските си в най-лошия ден. Видели това, посъветвахме се ний помежду си. Макар че нашият народ насила бе взет в огромната армия, що щеше да нападне Запада, решихме ний да се не месим в хода на двете Съдби. Друга задача ни беше възложена и за да я изпълним, трябваше да оставим неизменен хода на Съдбите. Ала загрижени бяхме, че другите човеци и дори боговете не могат да четат посланията в небесата, що нам бяха ясни като изсечени върху камък.

И както знаехме, че ще се случи, нещастие сполетя войските на Торак в обширната равнина пред град Воу Мимбре. И скърбяхме ний с цяла Малореа, защото там погинаха множество наши братя. Богът-дракон ангаракски беше победен от силата на камъка и заспа в очакване на появата на своя враг.

И сега ходът на събитията бе в ръцете на учениците на боговете, а не на самите богове. И имената на учениците кънтяха от звездите, и ний четяхме в Книгата на небесата разказите за техните подвизи и за тяхната подредба на събитията. И учениците Торакови бяха Ктучик, и Зедар, и Урвон, и могъщи бяха техните магии и вълшебства, ала учениците на Алдур, що им противодействаха със свои вълшебства, бяха Белтира и Белкира, и Белдин. И най-могъщ от всички магьосници беше Белгарат, когото човеците наричаха „вечен“, и близо до него по сила стоеше дъщеря му, Поулгара Вълшебницата. И тогава шепотът ни донесе още едно име. Дорде всички нишки на събитията навлизаха в онези последни бразди, от които връщане няма, все по-ясно чувахме това име. И в деня на неговото раждане шепотът се надигна като силен вик, и познахме го ний. Белгарион Богоубиеца най-сетне се бе появил.

И събитията, що преди се бяха развивали с шеметна скорост, ускориха се още повече, и приближаването към ужасния сблъсък стана толкова бързо, че веч не можехме да четем по звездите, защото Книгата на небесата е толкова огромна, че трябват много животи човешки, за да прочетеш само една страница. Ала чувахме надигащото се могъщество Белгарионово и страшен беше грохотът на първите му усилия. И тогава в деня, що човеците празнуват като ден на сътворението, Кълбото на Алдур, що ангараките наричат Ктраг Яска, бе дадено на Белгарион, и в този миг Книгата на небесата изпълни се със силна светлина, и името Белгарионово закънтя от най-далечната звезда.

Събитията веч се развиваха толкова бързо, че можехме само да се досещаме за техния ход. Усетихме, че Белгарион се приближава към Малореа, носейки камъка със себе си, усетихме, че Торак се размърдва в съня си. Усетихме също настъплението на армиите, ала Белгарион не водеше войска. Страшна битка се разгоря на Запад, ала от изхода й не зависеше онова, що щеше да се случи.

Накрая настъпи ужасната нощ. Пред безпомощните ни погледи гигантските страници на Книгата на небесата се разлистваха толкова бързо, че не можехме да ги четем. И после Книгата спря, и ний прочетохме един-единствен ред: „Торак е убит“. И разтърси се Книгата, и цялата светлина на сътворението угасна. И в този страшен миг на мрак и тишина Четвъртата епоха свърши и започна Петата.

И ето, когато завърна се светлината, не можехме веч да четем Книгата на небесата! Езикът й, що дотогава ни беше толкова ясен, сега стана чужд и мъгляв, и бяхме принудени пак да започнем да тълкуваме значението й като през Първата епоха. И когато отново се научихме да четем страниците, написани на звездите, открихме една загадка. Преди всичко се беше насочвало към сблъсъка между Белгарион и Торак, ала сега събитията се движеха към друг сблъсък. Сред звездите имаше знаци, че Съдбите са избрали други аспекти за следващата си среща, и усетихме ний движението на тези присъствия, ала не знаехме ни кои, ни какви са, защото страниците, що разказваха за тяхното раждане и произход, бяха изгубени во веки веков през годините, през които Книгата ни бе говорила на чужд език. Нещо повече, знаците, що четяхме, всяха в нас смут, защото Книгата като че ли казваше, че пазителят на Кълбото е предопределен да наследи Торак като Аспекта на Втората съдба, що се наричаше „Дете на Мрака“. Ала знаехме ний, че това не е възможно, защото Белгарион беше пазител на Кълбото, а той бе Дете на Светлината. Прочетохме също, че майките на Детето на Светлината и Детето на Мрака ще ги насочват към срещата и знаците съвсем ясно говореха, че Поулгара е майка на Детето на Светлината. Ала предопределението на Поулгара беше завинаги да остане бездетна, както показваха нейните звезди още отпреди раждането й. Нещо повече, даже да се случеше невъзможното, даже Белгарион да бъдеше привлечен от другата Съдба и също като Зедар да станеше Отстъпник, неговата майка Илдера беше умряла още в ранното му детство. И все пак усещахме ний присъствие, забулено в мрак, що се намесваше в делата човешки, и луната говореше съвсем ясно, че това присъствие е жена, и че нейната сила е по-голяма от Поулгарината. Ала тази Майка на Мрака също беше бездетна.

И озадачиха ни загадките на звездите, и оставиха ни безпомощни като безкнижния роб, за когото светлините в нощното небе са само звезди и за когото гласовете в земята са само въздишки на вятъра или трополене на капки дъждовни. Едно нещо обаче виждахме ясно. Всяка следваща Епоха човешка беше по-кратка от предишните и СЪБИТИЯТА, що бяха срещите между двете Съдби, все повече се сближаваха. Някога имаше време за спокойно обмисляне на всичко, що сме научили, ала сега знаехме, че трябва да бързаме, та да не ни свари СЪБИТИЕТО неподготвени.

И тъй, в десетата година след смъртта Торакова, сбрахме се ний в Кел и там заключихме, че не можем веч да стоим настрани и само да наблюдаваме хода на СЪБИТИЯТА. Изтекло беше времето за съзерцание и дошло беше време за действие. Затуй се реши, че щом знаците в Книгата на небесата са станали загадка, трябва по някакъв начин да подтикнем или подмамим участниците в следващото СЪБИТИЕ да идат на място, що ни е познато. Така, макар че не можехме да знаем какво ще е СЪБИТИЕТО, поне щеше да ни е известно кога и къде ще е то.

И съобщихме ний това решение на ума на една пророчица в земите на запад от великото море, разделило краищата на този свят, и помолихме я да иде в Долината на Алдур, гдето живееше магьосницата Поулгара със своя съпруг и едно сираче, що Белгарион беше избавил от ученика Ктучик, и да убеди Поулгара да се отправи на пътуване, що неизбежно щеше да я отведе на избраното от нас място. И пророчицата в земите западни се съгласи, и потегли само с немия си водач за другар.

И всички тогава се заехме с приготовления, защото много оставаше да се направи, и бяхме решени това СЪБИТИЕ да е последно. Какъвто и изход да беше предопределен за света, разделението на творението бе продължило твърде много и вярвахме ний, че с тази среща между двете Съдби разделението ще свърши и всичко пак ще стане едно цяло.