Тази сутрин Вечната Салмисра се отърва завинаги от услугите на Алдис, главния евнух в двореца. Зашеметен така силно от любимите си наркотици, Алдис се дотътри в тронната зала за ежедневния си доклад. Когато се приближи на няколко стъпки от платформата й, Салмисра долови вонята му и разбра, че евнухът е нарушил заповедта й никога да не се появява при нея, без преди това да се изкъпе. Тя наблюдаваше със студен поглед как Алдис се просна на мраморния под пред трона, готов да измърмори доклада си. Кралицата издаде съскаща заповед и изпод подобния на диван трон се измъкна малка зелена змия, чието съскане приличаше на мъркане на котка. След миг Алдис получи подобаваща награда за своето неподчинение.
Сега Вечната Салмисра замислено извиваше тялото си на трона и лениво наблюдаваше отражението си в огледалото. Предстоеше й неприятната работа да избере нов главен евнух, а тя не беше в настроение да се занимава с това. Най-сетне реши да не си прави труда — щеше да даде време на евнусите в двореца да се боричкат помежду си за височайшата длъжност. Подобни борби обикновено завършваха с няколко трупа, но пък в палата и бездруго имаше прекалено много евнуси.
Изпод трона се разнесе гневно съскане. Любимата й мъжка змия очевидно бе разстроена от нещо.
— Какво има, Езах? — попита кралицата.
— Не можеш ли да им заповядаш да се окъпят преди да ме накараш да ги ухапя, Салмисра? — отвърна жално Езах. — Можеше поне да ме предупредиш какво да очаквам. — Макар че Салмисра и Езах бяха от различни породи, езиците им не се различаваха много и двамата се разбираха.
— Извинявай, Езах. Прав си — би трябвало да го правя. — В остър контраст с поведението си към хората, към които се отнасяше с дълбоко презрение, кралицата на змиите бе винаги любезна с влечугите — особено с отровните. В света на змиите това бе знак на истинска мъдрост.
— Вината не бе изцяло твоя, Салмисра. — Езах също бе змия и също се държеше учтиво. — Просто ми се ще да прогоня отвратителния вкус от устата си.
— Ще изпратя слугите да ти донесат паничка мляко. Може би това ще ти помогне.
— Благодаря, Салмисра, но вкуса от този човек ще пресече млякото. Всъщност ще ми се да изям една тлъста мишка — за предпочитане жива.
— Веднага ще се погрижа за това, Езах. — Тя се изви към един от евнусите от хора и изсъска: — Веднага отиди и хвани една мишка. Моят малък зелен приятел е гладен.
— Веднага, божествена Салмисра — отвърна раболепно евнухът, скочи и се оттегли към вратата, коленичейки на всяка крачка.
— Благодаря, Салмисра — изсъска доволно Езах. — Човешките същества са толкова нищожни, нали?
— Реагират единствено когато са обзети от страх — съгласи се тя. — И от похотливост.
— Това ми припомни да ти задам един въпрос — отбеляза Езах. — Имаше ли време да помислиш върху молбата, която отправих към тебе онзи ден?
— Изпратих хора да търсят навсякъде — увери го владетелката. — Но знаеш, че твоята порода е много рядка и ще е нужно доста време, докато намерят партньорка за теб.
— Ще почакам, щом се налага, Салмисра — отвърна Езах. — Ние сме много търпеливи… — Той замълча за миг. — Не желая думите ми да прозвучат обидно за теб, ала ако не беше прогонила Сади, сега нямаше да е нужно да полагаш толкова усилия. С неговата малка змия бяхме в много добри отношения.
— Имах удобен случай да забележа това. Досега би могъл да бъдеш баща.
Езах подаде главата си изпод трона и я погледна. Както всички останали влечуги от тази порода, и той имаше яркочервена ивица по цялата дължина на гърба си.
— Какво означава думата „баща“? — попита той с безстрастен, лишен от всякакво любопитство глас.
— Трудно е да ти обясня — отвърна кралицата. — Не зная защо хората много държат да бъдат бащи.
— Нима някое достойно същество наистина се интересува от извратените особености на хората?
— Мен никак не ме е грижа за тях — вече не.
— Винаги си имала сърце на змия, Салмисра.
— О, много ти благодаря, Езах — отвърна тя с доволно съскане. Замълча за миг, спиралите на тялото и неспокойно се размърдаха и се отриха една о друга, издавайки сух звук. — Трябва да избера нов главен евнух — замислено каза кралицата. — А това е твърде досадна работа.
— Защо ще си правиш този труд? Избери някой от тях съвсем произволно. Всичките човешки същества са еднакви.
— Повечето от тях, да. Все пак се опитах да разбера къде се намира Сади. Искам да го убедя да се върне в Стис Тор.
— Той наистина е по-различен — съгласи се Езах. — Почти съм склонен да повярвам, че между него и влечугите има някакво родство.
— Сади притежава редица качества, присъщи на змиите, нали? Краде, освен това е мошеник, но управляваше двореца много по-добре от всички, заемали досега въпросната длъжност. Ако не сменях кожата си точно когато той изпадна в немилост, може би щях да му простя.
— Смяната на кожата е винаги мъчителна — съгласи се Езах. — Ако нямаш нищо против, бих могъл да ти дам съвет, Салмисра — заповядай на хората да се държат по-далече от тебе, когато си в това състояние.
— Имам нужда неколцина от тях да ми бъдат подръка по всяко време. Ако не стават за друго, поне мога да ухапя някой.
— По-добре си хапвай мишки — посъветва я Езах. — Вкусът им е по-добър, а освен това можеш да ги поглъщаш цели.
— Ако успея да убедя Сади да се върне, ще разреша и твоите, и моите проблеми — изсъска сухо тя. — Някой ще управлява двореца, без да ми създава главоболия с глупави постъпки, а ти ще си върнеш малката игрива партньорка.
— Интересно хрумване, Салмисра — Езах се огледа. — Да не би онова човешко нищожество, което изпрати да ми донесе мишка, да я чака да порасне?
В късните часове на една снежна нощ Ярблек и Вела се промъкнаха в Яр Надрак тъкмо преди стражите да затворят градските порти. Вела беше оставила бледолилавите си копринени рокли в Боктор и сега носеше традиционните за нея кожени дрехи. И понеже беше зима, бе облякла върху тях самурено палто, което в Тол Хонет би струвало цяло състояние.
— Защо този град мирише винаги толкова лошо? — попита красивата жена своя собственик, докато двамата яздеха по засипаните с дълбок сняг и почти непроходими улици към реката.
— Може би защото Дроста подписа договор канализацията да бъде изградена от един негов братовчед. — Ярблек вдигна рамене и вдигна яката на окъсаното си палто. — Жителите на Яр Надрак плащаха високи данъци за канализационните шахти, но се оказа, че братовчедът на Дроста е много по-добър в присвояването на пари, отколкото като строител. Мисля, че това е фамилна черта. Дроста злоупотребява със собствената си съкровищница.
— Нима това не е пълен абсурд?
— Нашето кралство се управлява от абсурден крал, Вела.
— Мислех, че дворецът се намира ей там. — Тя посочи към центъра на града.
— По това време на нощта Дроста не е там — заяви Ярблек. — Щом слънцето залезе, той се чувства самотен и обикновено си търси компания.
— Значи може да е навсякъде из града, така ли?
— Съмнявам се. Само на няколко места в Яр Надрак го приемат с отворени обятия. Нашият крал не е любимец на поданиците си, знаеш го. — Ярблек посочи една мръсна тясна улица. — Да тръгнем натам. Ще спрем в представителството на нашия агент в града и оттам ще вземем подходящо облекло за теб.
— Че какво им е на дрехите ми?
— Самурените кожи привличат вниманието на хората в оная част на града, където ще отидем, Вела. А нашата цел е да останем незабелязани.
Представителството на огромната империя, създадена от Силк и Ярблек, се намираше на горния етаж на един обширен, тъмен като пещера склад, пълен с безброй бали ценни животински кожи и малореански килими. Агентът на Ярблек тук беше кривоглед надрак, казваше се Зелмит и по всяка вероятност беше наистина толкова неблагонадежден, колкото изглеждаше. Всъщност Вела никога не го бе харесвала и всеки път, щом се приближеше до него, откопчаваше ножниците на камите си. Правеше го по много очебиен начин — така бе сигурна, че надракът е видял добре движенията й и че няма да има недоразумения с него. Защото според законите на кралството Вела беше собственост на Ярблек, а Зелмит се славеше с репутацията на човек, който се отнася твърде свободно с имуществото на своя работодател.
— Как върви бизнесът? — попита Ярблек, когато двамата с Вела влязоха в тесния, отрупан с разни вехтории кабинет на агента.
— Справяме се — отвърна Зелмит с дрезгав глас.
— Искам конкретен отговор, Зелмит — рязко каза Ярблек. — От общи приказки направо ме заболяват зъбите.
— Открихме начин да заобиколим Боктор и да избегнем митническите власти на Драсния.
— Това е полезно нещо.
— Ще ни отнема повече време, но няма да плащаме таксите на драснианските митници.
Лицето на Ярблек грейна в усмивка.
— Ако случайно Силк мине оттук, не му съобщавай за това постижение — предупреди той агента. — Понякога той страда от пристъпи на патриотизъм, пък и в крайна сметка Порен му е вуйна…
— Въобще не съм си помислял да му казвам. Но ще трябва да продължим да прекарваме малореанските килими през Драсния. Най-добрият пазар за тях е все още Големият панаир в централна Арендия, а не можем да платим достатъчно голяма сума на никого, за да го накараме да ги превозва през Улголандия. — Агентът се намръщи. — Лошото е, че някой подбива цените ни. Докато не разберем какво всъщност става, може би трябва да намалим вноса им.
— Успя ли да продадеш скъпоценните камъни, които вкарахме контрабандно от Малореа?
— Естествено. Съумяхме да ги измъкнем през границите на нашето кралство и ги пласирахме на различни места, на юг.
— Добре. Цените на пазара винаги падат, щом се появиш само в един град с цял чувал скъпоценни камъни. Знаеш ли дали Дроста е на обичайното си местенце тази нощ?
— Отиде там веднага след залез слънце.
— Вела има нужда от някакво съвсем обикновено наметало — каза Ярблек.
Зелмит изгледа младата жена с премрежени очи.
Вела разтвори палтото си, стисна дръжките на камите и каза:
— Защо не се опиташ да ми посегнеш, Зелмит? Та веднъж завинаги да решим този въпрос.
— Нямах нищо непочтено наум, Вела — отвърна невинно той. — Просто се опитвах да реша колко голямо наметало трябва да намеря за теб.
— Забелязах — сухо отвърна тя. — Заздравя ли раната в рамото ти от камата, която хвърлих срещу теб миналия път?
— Все още ме наболява, когато времето е влажно.
— Трябваше да си държиш ръцете по-далеч от мен.
— Мисля, че имам едно старо наметало, което ще ти е по мярка. Но е доста оръфано.
— Толкова по-добре — заяви Ярблек. — Отиваме в „Едноокото куче“ и трябва да не бием на очи.
Вела свали самуреното си палто и го остави на един стол.
— Внимавай да не изчезне — предупреди тя. — Обичам тази дреха и няма да ми е приятно, ако се озове в товара на някой керван, поел към Тол Хонет.
— Не бива да го заплашваш, Вела — рече меко Ярблек.
— Това не беше заплаха, Ярблек — отвърна остро красивата жена. — Просто искам да съм сигурна, че е разбрал какво му казвам.
— Ще отида да донеса наметалото — измърмори агентът.
— Отивай — каза тя.
Наметалото бе не просто оръфано — приличаше на стара дрипа и вонеше така, сякаш никога не е прано. Вела го наметна върху раменете си с отвращение.
— Сложи си качулката — каза и Ярблек.
— Тогава после ще трябва да си мия косата.
— И какво от това?
— Знаеш ли колко време трябва да чакам, докато се изсуши грива като моята през зимата?
— Просто го направи, Вела. Защо винаги спориш с мен?
— Въпрос на принципи.
Търговецът се усмихна печално, после нареди на Зелмит:
— Погрижи се за конете ни. Ще вървим пеш. — И изведе Вела от тесния кабинет. Щом излязоха на улицата, Ярблек извади изпод палтото си верига, единият край на която завършваше с кожен нашийник, и каза на младата жена: — Сложи го около врата си.
— Не съм носила нашийник от години — отвърна тя.
— Това е за собственото ти добро, Вела — каза уморено търговецът. — Отиваме в много опасна част на града, а „Едноокото куче“ е най-отвратителното място в цялата столица. Ако имаш нашийник, никой няма да те закача — освен ако не иска да се бие с мен. Ако вървиш сама, някой от мъжете в кръчмата може да си направи погрешни изводи.
— Че нали затова си имам ками, Ярблек.
— Моля те, Вела. Най-интересното от всичко е, че май те харесвам и не искам някой да те нарани.
— Ти говориш за привързаност, Ярблек? — засмя се танцьорката. — Аз пък си мислех, че единственото нещо на света, което харесваш, са парите.
— Аз не съм пълен негодник, Вела.
— Ще се задоволя с теб, докато срещна истинската си любов — заяви тя и сложи нашийника около врата си. — Всъщност май и аз те харесвам.
Ярблек се ухили.
— Ала не чак толкова — допълни младата жена.
„Едноокото куче“ беше най-мръсната кръчма, в която Вела бе влизала, а тя бе влизала в много долнопробни дупки и евтини таверни. Откакто бе навършила дванадесет години, винаги бе разчитала на камите си, за да се предпазва от нежеланите домогвания на мъжете. И макар че рядко й се налагаше да убива някого — с изключение на няколко особено разпалени господа, — си бе спечелила репутацията на момиче, при което никой благоразумен мъж не би дръзнал да пробва късмета си. Понякога това малко я дразнеше, защото в някои случаи би се радвала на подобен опит. Няколко леки рани от хвърлената кама на безопасно място в тялото на пламенния обожател — това бе напълно достатъчно да поддържа името и честта й, добре — но след това какво? Е, на този въпрос никой не можеше да отговори.
— Съветвам те да не пиеш нито капка бира тук — предупреди я Ярблек, щом влязоха в кръчмата. — Бъчвата няма капак и в нея обикновено плуват няколко удавени плъха. — След тези думи той нави веригата на Вела около китката си.
Вела се огледа и каза:
— Това място наистина е отвратително, Ярблек.
— Просто живя прекалено дълго при Порен — отвърна търговецът. — Започваш да ставаш твърде изтънчена.
— Ами ако ти ударя един и те изтърбуша?
— Така те искам — ухили се Ярблек. — Хайде да се качим на горния етаж.
— Какво има там?
— Там са момичетата. Дроста не идва тук заради бирата и умрелите плъхове.
— Знаеш ли, това е наистина отвратително!
— Значи никога не си срещала Дроста. „Отвратително“ е първата дума, с която би могла да започнеш да го описваш. Дори на мен ми се повдига, когато си го представя.
— Нима мислиш просто да влезеш при него и да му кажеш: „Хей, ето ме“? Не трябва ли първо да огледаме обстановката, да подушим малко наоколо?
— Слушай, личи, че дълго си живяла в Драсния — отвърна търговецът, докато се качваха по стълбището. — Дроста и аз се познаваме. Той знае, че не е препоръчително да ме лъже. Ще разбера всичко, което ми е необходимо, и веднага ще се измъкнем от този вонящ град.
— Според мен и ти започваш да ставаш прекалено изтънчен.
В дъното на коридора имаше врата, пред която стояха двама въоръжени войници — присъствието им беше недвусмислен знак, че крал Дроста лек Тун е в стаята.
— Колко влизаха при него досега? — обърна се Ярблек към войниците.
— Три бяха, нали? — обърна се единият от войниците към другаря си.
— Вече им изгубих точната бройка — вдигна рамене вторият войник. — На мен всичките ми изглеждат еднакви. Три ли, четири ли, забравих.
— Сега кралят зает ли е? — попита Ярблек.
— Не е. Почива.
— Значи започва да остарява. Никога не се е нуждаел от почивка само след три момичета. Ще му съобщиш ли, че съм тук? Искам да му направя едно делово предложение. — Ярблек многозначително разклати веригата на Вела.
Единият от войниците огледа красивата млада жена и се ухили похотливо.
— Сигурен съм, че веднага ще се разбуди.
— А пък аз мога веднага да го приспя — отвърна Вела, разтвори наметалото си и показа дръжките на камите.
— Значи си от онези диви жени, дето живеят в горите, а? — попита я вторият войник. — Не трябва да те пускаме при краля с тези ножове.
— Искаш ли да се опиташ да ми ги вземеш?
— О, не и аз, момичето ми — отвърна предпазливо войникът.
— Добре. Много е досадно човек да точи камата си, а пък напоследък често ми се случва да я забивам чак до костите на разни господа.
Първият войник побърза да отвори вратата.
— Търговецът Ярблек, ваше величество — съобщи той. — Води едно момиче, което иска да ви продаде.
— Вече току-що си купих три — отвърна остър глас, след това се разнесе неприличен смях.
— Тя не е като тях, ваше величество.
— Колко мило, че ми даваш такава висока оценка — измърмори Вела.
Войникът се засмя.
— Влизай, Ярблек — заповяда кралят с пронизителен глас.
— Веднага, ваше величество. Хайде, Вела! — Ярблек дръпна веригата и и я въведе в стаята при владетеля на надраките.
Дроста лек Тун, крал на Гар ог Надрак, лежеше полугол на едно легло със смачкани чаршафи. Беше най-грозният мъж, който Вела бе виждала. Дори гърбавото джудже Белдин изглеждаше истински красавец в сравнение с него. Беше мършав и с опулени очи. Лицето му бе издълбано от ямички след някаква тежка шарка, а брадата му беше рядка и проскубана.
— Ти си истински идиот! — озъби се кралят на Ярблек. — Яр Надрак гъмжи от малореански агенти. Те знаят, че си партньор на принц Келдар, и им е добре известно, че на практика живееш в двореца на кралица Порен.
— Никой не видя, че идвам, Дроста — отвърна му Ярблек. — Пък дори и да са забелязали, аз имам напълно основателна причина да те посетя. — Търговецът отново разклати веригата на Вела.
— Наистина ли искаш да ми я продадеш? — попита кралят и започна да оглежда младата жена.
— Едва ли. Но на всички, които проявяват любопитство, можем да кажем, че не сме се споразумели за цената.
— Тогава защо си тук?
— Порен е любопитна да научи с какво се занимаваш в момента. Джевълин има няколко агенти в твоя дворец, но ти си достатъчно хитър и си успял да скриеш от тях какви всъщност ги вършиш. Помислих си, че ще спестя време, ако дойда направо при самия извор — тоест при тебе.
— Какво те кара да мислиш, че съм наумил нещо тайно?
— Винаги го правиш.
Дроста се разсмя пискливо.
— Имаш право. Но защо, в името на боговете, да разкривам тайните си пред теб?
— Защото ако не го направиш, ще се установя в твоя дворец и малореанците ще си помислят, че си тръгнал срещу тях.
— Това е чисто изнудване, Ярблек!
— Да, някои хора сигурно ще го нарекат така.
— Добре, Ярблек — въздъхна Дроста. — Но това, което кажа, трябва да стигне единствено до ушите на Порен. Не искам ти и Силк да се възползвате от него. Опитвам се да оправя отношенията си със Закат. Той беше много ядосан, когато му измених и се прехвърлих на страната на неговите врагове в Тул Марду. Императорът на Малореа ще завладее цял Ктхол Мургос, това е единствено въпрос на време. След като го направи, хич не ми се ще да се спусне на север срещу мен. Водех преговори с Брадор, началника на Бюрото на външните работи на империята, и вече почти постигнахме съгласие. Ще си запазя кожата, ако позволя на агентите на Брадор да минат през Гар ог Надрак, за да проникнат след това на запад. Закат е достатъчно прагматичен — ще се откаже от удоволствието да ме одере жив, ако съм му полезен.
Ярблек го изгледа скептично.
— Добре, Дроста. Има ли друго нещо? Онова, което предлагаш, едва ли ще възпре Закат да ти смъкне кожата, като че ли бели ябълка.
— Понякога си прекалено умен и това е вредно за самия теб, Ярблек.
— Хайде, изплюй камъчето, Дроста. Не искам да оставам тук цял месец — ако го направя, всички ще видят, че съм отседнал в Яр Надрак.
Дроста се предаде.
— Намалих вносното мито върху малореанските килими. Закат има нужда от приток на данъци, за да продължи войната в Ктхол Мургос. Щом аз намаля митата, малореанските търговци ще могат да продават стоките си по-евтино от теб и Силк по западните пазари. Целта на моя план е да стана толкова необходим на Негово императорско величество, че в крайна сметка да ме остави на мира.
— А аз пък се чудех защо печалбите ни от търговията с килими спадат така главоломно — замислено каза Ярблек. — Това ли е всичко?
— Това е, кълна се, Ярблек.
— Клетвите ти обикновено не струват пукната пара, кралю мой.
Дроста оглеждаше Вела с откровено възхищение, после попита:
— Сигурен ли си, че не искаш да ми продадеш това момиче?
— Истината е, че не можете да си позволите да ме купите, ваше величество — каза Вела. — Обаче рано или късно желанието да ме имате ще надвие разума ви. Тогава ще трябва да взема съответните мерки, за да ви възпра.
— Нима ще използваш камите си срещу собствения си крал?
— Опитайте и ще видите.
— Има още нещо, Дроста — добави Ярблек. — Отсега нататък аз и Силк ще плащаме същите вносни мита, с които облагаш малореанските търговци.
Очите на Дроста се опулиха още повече.
— И дума да не става! — изкрещя той. — Ами ако Брадор научи?
— Просто ще се постараем това да не стане, нали? Такава е цената, за да ме накараш да си затварям устата. Ако не намалиш митата за нас, ще разглася навсякъде, че си го направил за малореанците. Тогава въобще няма да бъдеш необходим на Закат, нали?
— Те ме ограбваш като пладнешки разбойник, Ярблек!
— Бизнесът си е бизнес — любезно каза търговецът.
Крал Анхег беше пристигнал в Тол Хонет, за да разговаря с император Варана, и когато го въведоха в покоите на владетеля, започна направо:
— Изправени сме пред голям проблем, Варана.
— Така ли?
— Познаваш моя братовчед граф Трелхайм, нали?
— Барак ли? Разбира се, че го познавам.
— Никой не го е виждал от дълго време. Изчезна някъде с огромния си кораб, освен това е взел със себе си някои свои приятели.
— Всеки на света има право да пътува из океана. Кои са тези приятели?
— Хетар, синът на Чо-Хаг, мимбратският рицан Мандорален и астурианецът Лелдорин. Взел е и фанатика от Улголандия Релг и собствения си син Унрак.
Варана се намръщи.
— Това е опасна група.
— Напълно съм съгласен с тебе. Щом тези хора се съберат заедно, очаквай неприятности както при природно бедствие. Според мен сега групата им търси мястото, където ще се разрази катаклизмът.
— Имаш ли някаква представа какво правят?
— Известна ми е посоката, в която са поели. Останалото са само голи предположения.
Някой учтиво почука и отвори вратата. Беше един от стражите.
— Пристигна един човек от кралство Черек, ваше величество — докладва той. — Моряк е и казва, че иска да говори с крал Анхег.
— Да влезе — нареди императорът.
Мъжът, който се появи в стаята, беше Грелдик и очевидно бе леко пийнал.
— Мисля, че разреших твоя проблем, Анхег. Щом те оставих на кея, обиколих да събера някаква полезна информация.
— Напълно ясно е, че си я събирал по кръчмите.
— Ами моряците не ходят из салоните за чай. Както и да е, натъкнах се на един капитан на толнедрански търговски кораб. Той натоварил на борда малореански стоки и поел на юг през Морето на Изтока към най-южната част на Ктхол Мургос.
— Това е много интересно, но не виждам каква връзка има с нещата, които ме интересуват.
— Та тоя капитан видял един кораб и когато му описах „Морска птица“, потвърди, че е видял тъкмо нея.
— Това все пак може да послужи като начало на търсенето ни. Накъде е тръгнал Барак?
— Че къде другаде? Естествено в Малореа.
След едноседмично плаване „Морска птица“ хвърли котва в пристанището на Дал Зебра на югозападния бряг на малореанския континент. Барак поразпита тук-там и поведе приятелите си към представителството на Силк.
Агентът на дребничкия драснианец беше много слаб мъж, не толкова поради недохранване, колкото от крайна преумора.
— Опитваме се да намерим следите на принц Келдар — обърна се към него Барак с буботещия си глас. — Работата ни не търпи отлагане и ще ви бъда благодарен, ако ни дадете някаква информация къде се намира нашият приятел.
Агентът се намръщи.
— За последен път получих вести от него, когато беше в Мелцена в другия край на континента, но това беше преди месец. А принц Келдар не се застоява дълго на едно място.
— Такъв си е Силк — измърмори Хетар.
— Имате ли някакво предположение накъде може да е тръгнал след Мелцена? — попита Барак.
— Това представителство е сравнително ново — отговори агентът. — Аз самият съм в края на маршрута на всички наши куриери. — Мъжът направи кисела гримаса. — Агентът в Дал Финда малко се ядоса, когато Силк и Ярблек отвориха представителство тук. Той мислеше, че аз ще бъда негов конкурент, затова понякога забравя да ми предава всички новини. Представителството му е отворено и работи добре, така че всички куриери винаги спират там. Ако някой в тази част на Даласия знае къде да търсите дирите на Келдар, това е тъкмо той.
— Добре. А къде се намира Дал Финда?
— На четиридесет левги нагоре по реката.
— Благодаря за помощта, приятелю. Имаш ли случайно карта на тази част на Малореа?
— Да, мисля, че мога да ви дам една.
— Ще ти бъдем много благодарни. Тази част от света не ни е позната.
— Значи ще поемем нагоре по реката? — каза Хетар, когато агентът на Силк излезе от стаята.
— Щом това е единственото място, където можем да научим нещо за Гарион, ще трябва да го направим — отвърна Барак.
Течението на река Финда не беше силно и гребците успяваха да се придвижват с добра скорост срещу него. В късния следобед на следващия ден Барак и спътниците му стигнаха до пристанището и веднага отидоха до представителството на Силк.
Неговият агент тук беше пълната противоположност на онзи в Дал Зебра: беше по-скоро много едър и набит, отколкото дебел, имаше огромни месести ръце и червендалесто лице, а освен това нямаше особено желание да им помогне.
— Откъде да зная дали наистина сте приятели на принц Келдар? — попита подозрително той. — Няма да разкрия местоположението му на хора, които са ми напълно непознати.
— Значи се опитваш да ни създаваш проблеми, така ли? — попита Барак.
Агентът изгледа огромния червенобрад мъж и преглътна мъчително.
— Не, но принцът желае да не разкривам никому къде се намира в момента.
— Така е, особено когато се опитва да открадне нещо — добави Хетар.
— Да открадне ли казахте? — възрази потресено агентът. — Принцът е почтен търговец.
— Освен това е и лъжец, мошеник, крадец и шпионин — продължи Хетар. — И така — къде е той сега? Научихме, че преди известно време бил в Мелцена. Накъде е тръгнал след това?
— Можете ли да ми опишете принц Келдар? — отвърна му с въпрос агентът.
— Той е нисък — започна Хетар. — Нисък и слаб. И прилича на плъх, заради дългия си остър нос. Освен това умее да приказва убедително и се мисли за много смешен.
— Това е твърде точно описание на принца — отстъпи агентът.
— Научихме, че приятелят ни е изложен на опасност — намеси се Мандорален. — Изминахме много левги по море, за да му се притечем на помощ.
— Аз пък се питах защо повечето от вас носят доспехи. О, добре. Последното, което научих за принца, бе, че е тръгнал към град Кел.
— Покажи къде се намира този град — каза Барак и разгъна картата.
— Ето тук — отвърна агентът.
— Тази река докъде е плавателна?
— На север чак до град Баласа.
— Добре. Можем да заобиколим с кораба южния край на континента и да тръгнем срещу течението на реката. На какво разстояние се намира Кел от нейните брегове?
— На около левга от източния бряг. Градът е разположен в подножието на огромна планина. Ала ако бях на ваше място, бих премислил всичко още веднъж. Град Кел има много особена репутация. Там живеят пророците, а те не посрещат непознати с отворени обятия.
— Ще трябва да рискуваме — заяви Барак. — Благодаря за помощта ти, приятелю. Ще предадем поздравите ти на Келдар, когато го настигнем.
На следващата сутрин поеха надолу по течението, към морето. Имаше достатъчно силен попътен вятър и платната се издуваха, така че гребците можеха да си починат. Малко преди обед до слуха им долетя силен грохот, после втори и трети — разнасяха се някъде пред тях.
— Буря — рече Мандорален. — И то доста силна.
Барак се намръщи:
— Небето е съвсем ясно, Мандорален. Освен това този тътен хич не ми прилича на гръмотевици. — След това гигантът извика на моряците: — Натиснете веслата и свалете платната! — После завъртя рязко щурвала и „Морска птица“ спря до брега.
Хетар, Релг и Лелдорин излязоха от каютата.
— Защо спираме? — попита Хетар.
— Нещо странно става пред нас — отговори Барак. — Мисля, че ще е по-добре да се огледаме, преди да сме направили някоя груба грешка.
— Да сваля ли конете на сушата?
— Не мисля, че е необходимо. Мястото, откъдето идва грохотът, не е далеч, пък и конниците обикновено привличат вниманието на всичко живо.
— Започваш да приказваш като Силк.
— Доста дълго съм пътешествал с него. Унрак! — извика той на сина си, който стоеше на носа на кораба. — Отиваме да проверим какъв е този шум. Ти отговаряш за целия кораб, докато се върнем.
— Но, татко! — опита се да протестира червенокосото момче.
— Това е заповед, Унрак! — изрева Барак.
— Слушам, капитане — отвърна Унрак недоволно.
„Морска птица“ се люлееше до покрития с храсталак бряг. Барак и другарите му слязоха на сушата и предпазливо тръгнаха напред.
Грохотът прозвуча още няколко пъти и сега всички се убедиха, че никак не прилича на гръмотевица.
— Каквото и да е това, съвсем не е далеч — прошепна Хетар.
— Най-добре е да останем скрити, докато не разберем какво става — рече Барак. — Чували сме подобен тътен в Рак Ктхол, когато се биеха Белгарат и Ктучик.
— Значи мислиш, че отново сме се натъкнали на вълшебници? — попита Мандорален.
— Не съм сигурен, но имам силното подозрение, че е точно така. Мисля, че трябва да не издаваме присъствието си, докато не видим кой или какво е там.
Стигнаха до края на гората и пред очите им се разкри широко равно поле.
Няколко облечени в черно фигури лежаха на тревата и от тях се издигаше гъст дим. Други се бяха струпали накуп и трепереха страхливо.
— Мурги ли са това? — попита сепнато Хетар.
— Струва ми се, че не, милорд — отвърна Мандорален. — Ако ги огледаш внимателно, ще забележиш, че подплатата на качулките им е направена с различни цветове — не е черна. Цветовете показват различен ранг в йерархията на гролимите. Постъпи много умно, граф Трелхайм, като ни посъветва да проявим предпазливост.
— Защо телата им димят? — прошепна Лелдорин и нервно опипа лъка си.
Сякаш в отговор на въпроса му една облечена в черна пелерина фигура, чието лице бе скрито под качулка и която стоеше на върха на малка могила, направи презрително движение с ръка. От дланта й се откъсна тежко, нажежено до бяло огнено кълбо, полетя съскайки над полето и удари в гърдите един от уплашените гролими. След миг се разнесе познатият грохот. Гролимът изкрещя, притисна ръце към гърдите си и се просна на земята.
— Е, поне разбрахме какъв е този шум — отбеляза Релг.
— Барак — прошепна тихо Хетар, — това е жена.
— Сигурен ли си?
— Да, Барак. Мога да правя разлика между това как изглежда мъжът и жената.
— И аз мога, но не и когато са покрити с наметала.
— Гледай внимателно лактите й, когато повдигне ръце. Лактите на жените изглеждат различно от нашите. Според Адара това е така, защото жените се грижели за децата си.
— Страх ли те беше да дойдеш сам, Агачак? — попита презрително жената, застанала на върха на могилата, хвърли още едно огнено кълбо и след миг още един гролим се строполи на земята.
— Не се боя от нищо, Зандрамас — долетя глух глас от горичката в края на полето.
— Сега знаем кои са — рече Хетар. — Но защо се бият?
— Значи Зандрамас е жена? — попита удивено Лелдорин.
Хетар кимна и каза:
— Кралица Порен разбра това доста отдавна. Съобщи го на всички алорнски крале. Лично аз го научих от Чо-Хаг.
Зандрамас изби с небрежна лекота останалите трима гролими и извика:
— Е, Агачак? Ще излезеш ли от скривалището си, или да дойда да те измъкна от него?
Висока, подобна на мъртвец фигура се появи сред дърветата.
— Твоят огън не може да ме нарани, Зандрамас — каза йерархът и тръгна към жената с качулката.
— Не огън имах предвид, Агачак — сякаш измърка от удоволствие тя. — Виж каква ще бъде съдбата ти! — Изведнъж очертанията й се замъглиха и започнаха да блестят, а миг след това на мястото, където бе стояла тя, се появи огромен ужасен звяр с дълъг змийски врат и гигантски криле на прилеп.
— О, Белар! — изруга Барак. — Та тя се превърна в дракон!
Чудовището разпери крилата си и ги размаха. Подобният на мъртвец гролим се отдръпна, а после вдигна двете си ръце към небето. Разнесе се страховит гръм и изведнъж драконът бе обграден от всички страни в пелена от зелен огън. Гръмотевичният глас, който излизаше от устата на дракона, все още беше същият като този на Зандрамас.
— Трябвало е да обърнеш по-голямо внимание на заниманията си с магия, Агачак. Ако го беше сторил, щеше да знаеш, че Торак направи драконите неуязвими за всякакви вълшебства. — Чудовището се издигна във въздуха над ужасения гролим. — Между другото, Агачак — продължи Зандрамас, — ще ти съобщя една новина, която ще те направи щастлив — Урвон е мъртъв. Предай му моите поздрави, когато го видиш. — След това страшната твар се спусна рязко надолу и заби ноктите си в гърдите на Агачак. Той изкрещя пронизително, след миг огромен облак от сажди и огнени пламъци изригна от грозната паст на дракона и погълна лицето му. После чудовището откъсна главата му с отвратителните си зъби.
Лелдорин усети, че му се повдига, и се закашля.
— О, велики Чамдар! — прошепна отвратен той. — Та тя го изяжда!
Разнасяха се ужасяващи звуци на строшени кости — драконът продължаваше грозното си пиршество. Най-сетне, като нададе пронизителен триумфален вой, чудовището разпери огромните си криле и отлетя на изток.
— Вече безопасно ли е да се покажем? — обади се треперещ глас някъде наблизо.
— Най-добре е да го сториш веднага — зловещо каза Барак.
Мъжът беше тул. Още съвсем млад, с коса, подобна но цвят на изсъхнала тиня, и увиснали устни.
— Какво прави един тул тук, в Малореа? — обърна се Лелдорин към непознатия.
— Агачак ме доведе — отговори младежът. Тресеше се от страх.
— Как се казваш? — попита го Релг.
— Аз съм Нател, кралят на Мишрак ак Тул. Агачак обеща, че ще ме направи върховен владетел на всички ангараки, ако му помогна да свърши някаква работа тук. Моля ви, не ме изоставяйте сам. — Бузите му бяха облени в сълзи.
Барак изгледа спътниците си. По лицата на всички се четеше състрадание.
— Добре — рече неохотно гигантът. — Ще дойдеш с нас.
Гарион гледаше Се’Недра, която пееше тихичко на завитата с одеяло парцалена кукла.
— Какво й е, лельо Поул?
— Тъкмо това искам да разбера — отговори Поулгара. — Сади, дай ми стъкленицата с извлек от шестлистна дилянка.
— Дали това е разумно, лейди Поулгара? — попита евнухът. — Състоянието, в което е изпаднала… — Той многозначително разпери тънките си пръсти.
— Ако наистина има някаква опасност, лельо Поул… — започна Гарион.
— Шестлистната дилянка е сравнително безопасна — прекъсна го вълшебницата. — Наистина малко натоварва сърцето, но сърцето на Се’Недра е здраво. Чувам го как бие през цял континент. Веднага трябва да узнаем какво й се е случило, а шестлистната дилянка е най-бързият начин за това.
Сади подаде на Поулгара една от своите скъпоценни стъкленици. Вълшебницата внимателно капна три капки от жълтата течност в една чаша и след това я допълни с вода.
— Се’Недра, скъпа — заговори тя на малката кралица. — Сигурно си жадна. Заповядай, пийни си. — И подаде чашата на червенокосата млада жена.
— Много благодаря, лейди Поулгара. — Се’Недра жадно започна да пие. — Всъщност тъкмо се канех да помоля някой да ми даде вода.
— Справи се много добре, Поул — прошепна Белдин.
— Това е нещо съвсем елементарно, чичо.
— Имаш ли някаква представа за какво си говорят? — обърна се Закат към Гарион.
— Леля Поул внуши в съзнанието на Се’Недра представата за жажда.
— Значи вие, вълшебниците, можете да правите и това?
— Както леля Поул вече каза, то е нещо съвсем елементарно.
— Ти самият можеш ли да го правиш?
— Не зная. Никога не съм опитвал — отвърна Гарион. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху блажено усмихващата се Се’Недра.
Поулгара чакаше спокойно.
— Мисля, че можете да започвате, лейди Поулгара — каза Сади след няколко минути.
— Сади — отвърна му разсеяно вълшебницата. — Познаваме се достатъчно добре и според мен вече можем да прогоним официалностите от отношенията помежду си. Няма да ми стане нищо, ако се обръщаш към мен по име, така че не е нужно и ти да се измъчваш, като непрекъснато ме наричаш „милейди“.
— Много ти благодаря, Поулгара.
— Се’Недра, чуваш ли ме?
— Да, лельо Поул — отвърна мъничката кралица. Погледът й беше замъглен.
— Защо я нарича „лельо“? — прошепна Силк на Белдин.
— Тя живее с Гарион вече доста време — отвърна гърбавият магьосник. — Човек просто свиква с обръщенията, които чува постоянно.
— Чудя се какво би направила Поулгара, ако аз се обърна към нея с „лельо Поул“?
— Не ти препоръчам да правиш подобен експеримент — посъветва го Белдин. — Все пак ти си човекът, който трябва да реши. Само ти казвам, че ще изглеждаш много интересен като репичка — ако не реши да те превърне в нещо друго, разбира се.
— Се’Недра — подхвана Поулгара, — защо не ми разкажеш как точно си върна бебето?
— Арел го намери и ми го даде. — Се’Недра се усмихна. — Затова сега я обичам още повече.
— Всички обичаме Арел.
— Не е ли прекрасен? — възкликна Се’Недра и вдигна края на одеялото.
— Много е красив, скъпа. Вие с Арел успяхте ли да поприказвате?
— О, да, лельо Поул. Тя има някаква много важна работа и затова не можа да дойде при нас, каза, че вероятно ще ни настигне в Перивор — а може би по-късно в Корим.
— Значи знаеше къде отиваме?
— О, не, лельо Поул — изсмя се Се’Недра. — Аз й казах. Толкова много иска да бъде с нас, но онази важна нейна работа я възпира. Попита ме накъде сме тръгнали и аз казах за Перивор и Корим. Но като чу за Корим, изглежда, малко се изненада.
Леля Поул присви очи.
— Разбирам — рече тя. — Дурник, защо не опънеш една палатка? Се’Недра и бебето й имат нужда от почивка.
— Веднага, Поул — съгласи се бързо съпругът й.
— Щом бездруго спомена за това — отвърна щастливо Се’Недра, — наистина се чувствам малко уморена, освен това съм сигурна, че Геран трябва да поспи. Нали знаете — бебетата спят много. Ще го накърмя и после ще го сложа да спи. Той винаги спи дълго след кърмене.
— Дръж се — тихо прошепна Закат на Гарион, като забеляза, че очите на риванския крал са пълни със сълзи, и сложи ръка върху рамото на приятеля си.
— Но какво ще стане, когато тя се събуди?
— Поулгара ще се оправи с това.
Дурник направи палатката и вълшебницата въведе упоената кралица вътре. След миг Гарион почувства надигащата се вълна на чужда воля и долови множество шепнещи гласове. После леля му излезе от палатката, стискайки в ръце вързопа на Се’Недра.
— Отърви се от това — каза тя на Гарион и го пъхна в ръцете му.
— Тя ще се оправи ли? — попита той.
— Сега спи. Ще се събуди след около час и няма да си спомня нищо от онова, което й се е случило. Никой от нас не бива да споменава за него и така всичко ще приключи.
Гарион занесе вързопа в гората и го скри под един храст, а когато се върна, отиде при Кайрадис и я попита:
— Била е Зандрамас, нали?
— Да.
— И ти си знаела, че това ще се случи, нали?
— Да.
— Защо не ни предупреди?
— Ако го бях направила, щях да предотвратя едно събитие, което трябваше да се случи.
— Това е жестоко, Кайрадис.
— Събитията, които е предопределено да се случат, често са жестоки. Казах ти, Белгарион, че Зандрамас не може да отиде в Кел, както стори ти. Следователно тя трябваше да научи от някой от твоите спътници къде ще се състои срещата; в противен случаи няма да може да пристигне в уреченото време на Мястото, което вече не съществува.
— И защо точно от Се’Недра?
— Както си спомняш, Зандрамас и по-рано беше налагала волята си върху съзнанието на съпругата ти. Така й е било най-лесно.
— Няма да простя такова нещо, Кайрадис.
— Гарион — намеси се Закат. — Остави това. Се’Недра не е наранена, а Кайрадис просто е направила онова, което трябва — нали е предопределено. — Очевидно малореанецът съвсем открито се стремеше да защити пророчицата с превързаните очи.
Гарион се обърна и се отдалечи с широки крачки. Кипеше от гняв.
Когато се събуди, Се’Недра не даде никакви признаци, че си спомня за срещата в гората, и се държеше съвсем нормално. Гарион упорито избягваше Закат — просто не беше сигурен, че ще има сили да бъде любезен с приятеля си, който така явно и категорично бе защитил Кайрадис. Закат и пророчицата бяха водили дълъг разговор преди всички да напуснат Кел и сега императорът изглеждаше напълно предан на нейната кауза. Ала понякога в очите му се четеше тревога и той често се обръщаше, за да я погледне.
Ала през нощта, когато двамата трябваше да бъдат заедно на пост, Гарион повече не можеше да избягва приятеля си.
— Още ли ми се сърдиш, Гарион? — попита Закат.
— Вече не — въздъхна Гарион. — Всъщност не ти бях сърдит наистина — просто малко се ядосах. Гневът ми е насочен преди всичко към Зандрамас, не към теб, нито към Кайрадис. Не обичам хората, които измъчват жена ми.
— Това наистина трябваше да се случи, разбираш ли? Зандрамас трябваше да разбере къде ще се състои срещата. Тя също трябва да бъде там.
— Имаш право. Кайрадис разкри ли ти подробности за това каква ще бъде твоята задача?
— Само няколко. Но не трябва да разказвам на никого за тях. Мога само да ти кажа, че ще дойде някакъв много важен човек и аз ще трябва да му помогна.
— И ще правиш това до края на живота си — така ли?
— Може би и мнозина други ще бъдат като мен до края на дните си.
— И аз ли?
— Не мисля. Твоята задача ще приключи след срещата. Кайрадис намекна, че вече си направил достатъчно.
Станаха рано сутринта и потеглиха през хълмистата равнина, простираща се край западния бряг на река Баласа. Тук-там се виждаха селища — изглеждаха примитивни, здрави и стабилни. Даласианските селяни работеха в полето само с най-прости сечива.
— Всичко това е хитрост — рече мрачно Закат. — Тези хора са много по-образовани дори от мелцените и са положили много усилия да скрият това.
— Нима твоят народ и жреците на Торак щяха да ги оставят на мира, ако истината излезеше наяве? — попита го Кайрадис.
— Сигурно не — призна той. — По всяка вероятност мелцените щяха да принудят далите да работят в бюрократичната машина на империята.
— Това щеше да бъде несъвместимо с нашите задачи.
— Сега вече разбирам това. Когато се върна в Мал Зет, ще въведа редица промени в политиката на империята по отношение на Даласианските протекторати. Твоят народ прави нещо много, много по-важно от това да отглежда цвекло и ряпа за цяла Малореа.
— Ако всичко върви добре, работата ни ще бъде свършена след края на срещата, император Закат.
— Но вашите изследвания ще продължат, нали?
Тя се усмихна.
— Непременно. Навиците, създавани в продължение на хиляди години, са нещо много упорито.
Белгарат спря коня си до този на Кайрадис и я попита:
— Можеш ли да ни кажеш какво точно трябва да търсим, щом стигнем в Перивор?
— Вече разкрих това пред теб, древни Белгарат. В Перивор трябва да намериш една географска карта — тъкмо тя ще те заведе до Мястото, което вече не съществува.
— И как така хората в Перивор ще знаят повече за нея, отколкото всички други люде по света?
Пророчицата не отговори.
— Това е поредният въпрос, чийто отговор не бива да разкриваш пред мен, така ли?
— Сега не ми е позволено да го сторя, Белгарат.
Белдин се спусна като стрела от небето и каза:
— Бързо се пригответе. Напред по пътя има патрул от даршивански войници.
— Колко са? — бързо попита Гарион.
— Десетина. С тях има и гролим. Не исках да летя твърде близо до тях, но мисля, че е Белоокият. Направили са засада сред горичката в следващата долина и чакат там.
— Той откъде знае, че ще минем оттук? — попита удивено Велвет.
— На Зандрамас й е известно, че отиваме в Перивор — отговори Поулгара. — Оттук е най-късият път дотам.
— Всъщност десетина даршиванци не представляват никаква заплаха — уверено каза Закат.
— Тогава каква е целта на засадата им?
— Искат да ни забавят — отвърна Белгарат. — Зандрамас иска да ни задържи, за да стигне до Перивор преди нас. Тя може да поддържа връзка с Нарадас на големи разстояния. По всяка вероятност трябва да очакваме капаните му през няколко мили чак до Ленга.
Закат почеса късата си брада, навъси се и се замисли. След това отвори дисагите на седлото си, извади една географска карта и започна да я проучва внимателно.
— До Ленга ни остават още петнадесет мили — каза той на Белдин. — За колко време можеш да прелетиш това разстояние?
— За два часа. Защо?
— В Ленга има императорски гарнизон. Ще ти дам да занесеш съобщение до гарнизонния командир. Ще бъде запечатано с моя печат. Той ще излезе с войската си и ще разбие капаните на Белоокия в гръб. Щом се присъединим към моите отряди, Нарадас няма повече да ни създава проблеми… — Изведнъж Закат си спомни нещо. — Свята пророчице — обърна се той към Кайрадис. — В Даршива ти ми каза да не водя със себе си армия, когато пристигна в Кел. Още ли е в сила тази забрана?
— Не е, Кал Закат.
— Добре. В такъв случай веднага ще напиша съобщението до командира.
— Ами патрулът? — попита Силк. — Или просто ще останем тук и ще чакаме, докато пристигнат войските на Закат?
— Не — каза Гарион. — Готови ли сте за малко физически упражнения?
Лицето на Силк блесна със зла усмивка.
— Има още един проблем — намеси се Велвет. — След като Белдин отлети за Ленга, няма кой да излезе на разузнаване. Как ще разберем дали ни очакват други засади?
„Кажи на жената с жълтата коса да не се тревожи за това — обърна се вълчицата към Гарион. — Аз мога да се промъквам незабележимо по всички места, но дори и да ме зърнат, хората няма да ми обърнат никакво внимание.“
— Всичко е наред, Лизел — рече Гарион. — Вълчицата ще бъде нашият разузнавач.
— Тя е много полезна личност в нашата група — усмихна се Велвет.
— „Личност“ ли каза? — намеси се Силк.
— А нима не е умна като човек?
Дребничкият драснианец се намръщи.
— Знаеш ли, може би имаш право. Това животно определено има някакво излъчване, нали?
Вълчицата завъртя опашка пред него и след това се отдалечи с дълги, плавни скокове.
— И така, господа — рече Гарион и хвана дръжката на меча на Желязната хватка, — хайде да посетим онези даршиванци, дето се крият така старателно от нас.
— Нарадас няма ли да ни създаде някакви проблеми? — попита Закат и предаде на Белдин съобщението, което беше написал.
— Искрено се надявам, че ще се опита — отвърна Гарион.
Ала се оказа, че Нарадас не е сред даршиванците, които бяха устроили засадата в горичката. Схватката беше съвсем кратка, защото се оказа, че повечето от войниците умеят да бягат много по-добре, отколкото да се бият.
— Аматьори — измърмори Закат с презрение и избърса острието на меча си в пелерината на един от убитите.
— Ставаш наистина добър с това оръжие — направи му комплимент Гарион.
— Изглежда, започвам да си спомням онова, на което ме учеха като млад — отвърна скромно Закат.
— Той върти меча почти така умело, както Хетар сабята, нали? — отбеляза Силк, докато измъкваше камата си от гърдите на един даршиванец.
— Да, наистина е така — съгласи се Гарион. — А пък Хетар е обучен от Чо-Хаг, най-добрия фехтовчик в Алгария.
— Таур Ургас би потвърдил това, ако можеше да говори от гроба — добави Силк.
— Бих дал много да можех да видя тази битка — каза замечтано Закат.
— Аз също — каза Гарион. — Но тогава бях зает с друга работа.
— Промъкваше се към Торак ли? — предположи Закат.
— Изразът „промъквах се“ не е точен. Той знаеше, че отивам при него.
— Ще отида да доведа дамите и Белгарат — рече Дурник.
— Току-що разговарях с Белдин — каза старият вълшебник, когато се приближи към тях. — Нарадас е излетял от горичката преди да пристигнете. Белдин е обмислял възможността да го убие, но в ноктите си държал онзи пергамент със съобщението.
— И каква форма е приел? — попита Силк. — Имам предвид в какво се е превърнал този Нарадас?
— В гарван — отвърна Белгарат с отвращение. — Не зная защо гролимите са особено привързани към тези черни птици.
Изведнъж Силк се разсмя.
— Помниш ли когато мургът Ашарак се превърна в гарван в равнината на Арендия и Поулгара извика един орел да се справи с него? Цял час от небето валяха черни пера.
— Кой е Ашарак? — попита Закат.
— Беше един от слугите на Ктучик — отвърна Белгарат.
— И онзи орел уби ли го?
— Не — отвърна Силк. — Гарион го направи, но по-късно.
— С меча си ли?
— Не, с ръце.
— Сигурно му е нанесъл много силен удар. Мургите са едри и яки хора.
— Всъщност не — рече Гарион. — Просто го подпалих. — Кралят на Рива не си бе припомнял Ашарак от години. С изненада откри, че този спомен вече не го измъчва.
Закат впери ужасен поглед в него.
— Той беше убиецът на родителите ми — каза Гарион. — Трябваше да го направя. Той ги е изгорил, така че аз постъпих по същия начин с него.
— Ще тръгваме ли вече?
Неуморната вълчица сновеше пред групата на Гарион и преди да се мръкне с лекота откри още две засади. Оцелелите при първата схватка след провалилия се капан на даршиванците бяха разпространили новината за силата на Гарион и неговите спътници, затова войниците от другите две засади побягваха панически, щом зърнеха, че кралят на Рива тръгва насреща им.
— Разочароващо — заяви Сади, след като противниците им от втората засада търтиха да бягат, и прибра в ножницата малката си кама, чийто връх беше намазан с отрова.
— Очаквам, че Нарадас ще си поговори много сериозно с тези момчета, щом разбере, че е хвърлил толкова усилия на вятъра — добави весело Силк. — По всяка вероятност ще принесе в жертва повечето от тях веднага щом намери удобен олтар.
По обяд на следващия ден се срещнаха с войската, дошла от гарнизона в Ленга. Командирът на гарнизона, който яздеше начело, се взря изумено в Закат.
— Ваше величество — изрече невярващо той. — Нима това наистина сте вие?
Закат потри с ръка черната си брада.
— О, това ли имате предвид, полковник? — Императорът се засмя. — Не исках хората да ме разпознават — ликът ми е изсечен върху всяка монета в Малореа. Имаше ли някакви неприятности по пътя?
— Нищо, което си струва да спомена, ваше величество. Срещнахме десетина групи даршивански войници — те обикновено се криеха сред малки горички. Заобикаляхме горичката и те незабавно се предаваха. Много ги бива да се предават.
— И да бягат също — засмя се Закат.
Полковникът погледна колебливо своя император:
— Надявам се, че няма да се обидите от думите ми, ваше величество, ала ми се струва, че сте се променили, откакто ви виждах за последен път в Мал Зет.
— О, така ли?
— На първо място никога не съм ви виждал с оръжие.
— Времената са твърде бурни, полковник. Твърде бурни.
— И ако ми простите, че го казвам, ваше величество, никога не ви бях виждал да се смеете и дори да се усмихвате.
— По-рано имах много малко поводи за това, полковник. Ще продължим ли към Ленга?
Когато стигнаха в Ленга, Кайрадис с помощта на Тот ги заведе направо на пристанището. Там ги очакваше кораб с много странна форма.
— Благодаря ти, полковник — каза Закат на командира на гарнизона. — Много умно от твоя страна, че си се погрижил да ни очаква кораб.
— Извинете ме, ваше величество — отвърна военният, — но аз нямам нищо общо с този кораб.
Закат погледна сепнато към Тот, а немият гигант се усмихна за миг на Дурник.
Дурник се намръщи, после каза:
— Горе главата, Кал Закат. Още преди няколко хиляди години е уредено този кораб да ни очаква тук.
Изведнъж лицето на Белгарат грейна в сияйна, широка усмивка.
— В такъв случай, изглежда, че пристигаме точно по разписание. Мразя да закъснявам, когато имам някаква среща.
— Наистина ли? — рече Белдин. — Спомням си, че веднъж се появи цели пет години след уречения час.
— Тогава ми се случи нещо непредвидено.
— Винаги се случва нещо непредвидено. Не стана ли това по времето, когато живееше при момичетата от Марагор?
Белгарат се закашля и хвърли гузен поглед към дъщеря си.
Поулгара вдигна вежда, ала не каза нищо.
Екипажът на кораба беше съставен от неми моряци, също като онези, които ги бяха превозили от брега на Горут в Ктхол Мургос до остров Веркат. Гарион още веднъж бе поразен от чувството, че всичко се повтаря. Веднага щом кралят на Рива и спътниците му се качиха на борда, моряците освободиха всички въжета и корабът излезе в открито море.
— Странно — отбеляза Силк. — Вятърът духа от морето към сушата, а ние се движим с такава лекота срещу него.
— Забелязах — съгласи се Дурник.
— Така си и помислих. Изглежда, нормалните правила не са валидни за далите.
— Белгарион, би ли ме придружил със своя приятел Закат в каютата до кърмата? — каза Кайрадис.
— Разбира се, света пророчице — отговори Гарион и забеляза, че когато тръгнаха към кърмата, Закат хвана ръката на момичето и го поведе напред, почти несъзнателно поемайки задълженията на Тот. Странна мисъл блесна в съзнанието на риванския крал и той се вгледа внимателно в своя приятел. Лицето на Закат изразяваше особена мекота, в очите му светеше странен поглед. Мисълта, хрумнала на Гарион, разбира се, беше абсурдна, ала сякаш надзърнал в сърцето на императора, риванският крал знаеше, че не греши.
В каютата до кърмата имаше два комплекта бляскави рицарски доспехи, съвсем същите както онези при битката във Воу Мимбре.
— Трябва да ги облечете в Перивор — каза Кайрадис.
— Предполагам, че за това има някаква причина — отвърна Гарион.
— Наистина има. Когато приближим брега, двамата трябва да свалите забралата на шлемовете и в никакъв случай да не ги вдигате, докато сте на острова. Можете да го сторите само когато аз ви разреша.
— И няма да ни разкриеш каква е причината за това, нали?
Тя се усмихна и отпусна длан върху рамото му.
— Знай само, че трябва да стане така.
— Знаех си, че ще ми отвърне така — обърна се Гарион към Закат, отиде до вратата на каютата и извика: — Дурник! Имаме нужда от помощта ти.
— Но нали все още не трябва да слагаме доспехите? — попита го Закат.
— Обличал ли си някога такива?
— Не. Никога.
— Нужно е време, за да свикнеш с тях. Дори Мандорален мърмори по няколко часа, когато ги облича.
— Мандорален ли? Твоят приятел, мимбратският рицар?
Гарион кимна утвърдително.
— Той е защитникът на Се’Недра.
— Аз пък мислех, че нейният защитник си ти.
— Аз съм й съпруг. За рицарите важат различни правила. — Кралят на Рива огледа критично меча на Закат — твърде леко оръжие с тънко острие. — Той има нужда от по-голям меч, Кайрадис — обърна се Гарион към пророчицата.
— В шкафа ще намериш онова, което ти е необходимо, Белгарион.
— Тя мисли за всичко — отбеляза Гарион с кисела гримаса и отвори шкафа. В него имаше огромен меч с широко острие, който стигаше почти до раменете му. Кралят на Рива го вдигна с двете си ръце.
— Мечът ви, ваше величество — каза той и го подаде на Закат с дръжката напред.
— Благодаря, ваше величество — засмя се Закат, ала щом вдигна меча, отвори широко очи. — Зъбите на Торак! — изруга той и едва не изтърва огромното оръжие. — Наистина ли хората използват такива неща един срещу друг?
— И то твърде често. Това е едно от най-популярните развлечения в Арендия. Ако мислиш, че този меч е тежък, ще ти дам да вдигнеш моя. — След това Гарион изведнъж си спомни нещо и безапелационно се обърна към Кълбото: — Събуди се!
В шепота на скъпоценния камък се промъкнаха обидени нотки.
— Не преувеличавай, моля те — рече настойчиво Гарион. — Мечът на приятеля ми е прекалено тежък за него. Нека го направим по-лек — ала постепенно. — Риванският крал впери поглед в Закат, който се опитваше да повдигне оръжието. — Още малко по-лек — нареди той на Кълбото.
Острието на меча бавно започна да се изправя нагоре.
— Сега какво ще кажеш? — попита Гарион.
— Може би ще трябва да го направиш още малко по-лек — изсумтя Закат.
— Направи го! — каза Гарион на Кълбото.
— Така е по-добре… — въздъхна Закат. — Мислиш ли, че наистина е безопасно да приказваш на скъпоценния камък с такъв тон?
— Трябва да проявявам твърдост. Понякога той реагира като куче или кон… дори и като жена.
— Няма да забравя тази твоя забележка, крал Белгарион — изрече хладно Кайрадис.
Той се засмя.
— Въобще не очаквам, че ще го направиш, света пророчице.
— Точка за теб, приятелю — каза Закат.
— Виждаш ли колко е полезно да си с мен? — засмя се Гарион. — О, ще те направя истински алорн, ще видиш.
Корабът продължаваше да се движи срещу вятъра. Когато стигнаха на около три левги от пристанището, над мачтите се появи албатрос: носеше се на широко разперените си криле във въздуха. Птицата издаде един-единствен писък и в отговор Поулгара наведе глава. След това албатросът полетя пред кораба, сякаш му показваше пътя.
— Нима не е странно? — рече Велвет. — Тази птица прилича точно на албатроса, който видяхме на път към остров Веркат.
— Не, скъпа, не прилича — отвърна й Поулгара. — Това е същият албатрос.
— Невъзможно е, лейди Поулгара. Това стана в другия край на света.
— Разстоянието няма никакво значение за птица с такива криле.
— Какво прави той тук?
— Върши някаква своя работа.
— О, и каква?
— Албатросът предпочете да не ми разкрива това и би било неучтиво от моя страна да го разпитвам.
Закат се разхождаше по палубата, опитвайки се да привикне с доспехите.
— Рицарските брони изглеждат великолепни, но всъщност са много неудобни, нали?
— Много по-лошо е да си без броня, когато наистина имаш нужда от нея — отвърна му Гарион.
— Човек след време свиква с тях, нали?
— Всъщност не мога да кажа, че съм свикнал особено дори с ризницата, макар че я нося доста дълго.
Макар че разстоянието до Перивор беше голямо, странният кораб и мълчаливият му екипаж успяха да го преодолеят за много кратко време и по обед на следващия ден Гарион и приятелите му слязоха на гористия бряг.
— Да си призная честно — каза Силк на Гарион, докато двамата извеждаха конете си от трюма, — много се радвам, че най-сетне слязохме от този кораб. Не зная защо, но кораб, който плава срещу вятъра, и моряци, които не ругаят, буквално изопват нервите ми до скъсване.
— Много неща в цялата тази работа изопват и моите нерви — отвърна му Гарион.
— Единствената разлика е тази, че аз съм обикновен човек, а ти си герой.
— Че какво общо имат нервите с това?
— Героите никога не са нервни.
— Кой е измислил това правило?
— Че това е всеизвестен факт. Какво стана с албатроса?
— Отлетя още щом островът се показа на хоризонта — отговори Гарион и спусна забралото на шлема.
— Не ме е грижа какво разправя Поулгара за тези птици — рече Силк и потрепери. — Познавам много моряци, ала никога не съм чувал някой от тях да каже нещо хубаво за албатросите.
— Моряците са суеверни.
— Гарион, за всяко суеверие в живота има реално съществуваща основа. — Дребният драснианец огледа с присвити очи тъмните гъсти гори, израсли над скалите на плажа. — Този бряг не е особено гостоприемен, нали? Защо корабът не ни остави на някое пристанище?
— Не мисля, че някой на света знае защо далите постъпват по един или друг начин.
След като изведоха конете от кораба, Гарион и неговите приятели се качиха на седлата, прекосиха каменистия плаж и навлязоха в гората.
— Смятам, че ще е разумно да отсека копия за теб и Закат — рече Дурник на Гарион. — Кайрадис има някакво основание да ви накара да сложите доспехи. Аз пък съм забелязал, че човек с рицарско снаряжение обикновено изглежда като гол без копие. — Ковачът слезе от коня си, взе брадвата и влезе сред дърветата. След минута се върна с два здрави дебели пръта и каза: — Ще им сложа остриета, когато спрем да пренощуваме.
— Трудно ще ми е да държа с една ръка едновременно и щита, и копието — рече Закат, след като взе единия прът.
— Прави ето така — отвърна Гарион и му показа. — Пристягаш здраво щита над китката на лявата си ръка и пак с нея държиш юздите. Закрепваш дебелия край на копието на дясното стреме и го стискаш с дясната ръка.
— Бил ли си се някога с копие?
— Да, няколко пъти. Това оръжие е твърде полезно срещу противник с броня и доспехи. Успееш ли да го събориш от коня, му трябва доста време, докато се изправи.
Както обикновено Белдин разузнаваше какво е положението в местността, през която трябваше да преминат. Той се върна, спускайки се плавно от небето, а след това започна да се промъква като призрак между дърветата, без да размахва криле.
— Просто няма да повярваш — каза той на Белгарат, след като възвърна човешкия си образ.
— Какво има?
— След няколко мили във вътрешността на острова се издига замък.
— Какво?
— Замък. Замъкът е голяма сграда с дебели стени, подвижен мост и предпазен ров.
— Зная какво е замък, Белдин.
— Тогава защо ме питаш? Както и да е, този замък изглежда така, сякаш току-що са го пренесли тук от Арендия.
— Би ли могла да ни обясниш какво означава това, Кайрадис? — обърна се Белгарат към пророчицата.
— Всъщност това не е тайна, древни Белгарат — отговори тя. — Преди две хиляди години група авантюристи от запада претърпели корабокрушение на брега на този остров. Като разбрали, че не е възможно да поправят кораба си, те се заселили тук и си избрали невести от местните жени. Запазили своите обичаи и традиции, дори и езика, на който приказвали в родината си.
— Значи използват странни изрази и дълги изречения? — попита я Силк.
Пророчицата кимна утвърдително.
— И са си построили замъци?
Тя отново кимна.
— И всички мъже носят доспехи, така ли? Такива, каквито имат Гарион и Закат?
— Точно така, принц Келдар.
Дребният драснианец изстена.
— Какво има, Келдар?
— Пропътувахме хиляди левги само отново да попаднем на мимбратски рицари.
— Във всичките доклади, които получавах от бойното поле в Тул Марду, пишеше, че те са много смели мъже. Може би това обяснява репутацията на този остров.
— Сигурно имаш право, Закат — отговори дребният драснианец. — Мимбратите са най-храбрите хора на света — вероятно защото нямат достатъчно мозък, за да се страхуват от нещо. Например Мандорален, приятелят на Гарион, е убеден, че е непобедим.
— Наистина е непобедим — заяви Се’Недра, защитавайки по навик своя рицар. — Веднъж видях как уби лъв с голи ръце.
— Чувал съм за неговата репутация — каза Закат. — Мислех, че хората просто преувеличават.
— Преувеличението не е кой знае колко голямо — намеси се Гарион. — Веднъж го чух да предлага на Барак и Хетар тримата да нападнат сами цял толнедрански легион.
— Може би просто се е пошегувал.
— Мимбратските рицари не знаят какво означава думата „шега“ — рече Силк.
— Няма да стоя безучастно, докато обиждате моя рицар! — заяви разгорещено Се’Недра.
— Ние не го обиждаме, Се’Недра — каза Силк. — Просто го описваме. Само че той е толкова благороден, че ме засърбява темето.
— Предполагам, че благородството е несъществуващо понятие за всички драснианци — отбеляза малката кралица.
— Не е несъществуващо. Се’Недра. Просто неразбираемо.
— Може би те са се променили през изтеклите две хиляди години — рече Дурник с надежда.
— Не бих разчитал на това — изсумтя Белдин. — Ако съдя по опита, който съм натрупал, бих казал, че хората, живеещи в изолация, обикновено запазват всичките си присъщи черти, сякаш са се вкаменили.
— Трябва да ви предупредя за едно нещо — каза Кайрадис. — Хората на този остров са особена смесица. Те наистина в много голяма степен отговарят на описанието, което направихте, ала имат и далска кръв, затова добре владеят уменията и знанията на далите.
— О, прекрасно — язвително каза Силк. — Мимбрати, които умеят да правят магии. Само ако приемем, че успеят да преценят срещу кого да ги насочват.
— Кайрадис — каза Гарион. — Затова ли Закат и аз трябва да носим доспехи?
Тя кимна утвърдително.
— Защо просто не ни го каза в началото?
— Трябваше сами да го разберете.
— Добре, хайде да отидем и да огледаме — предложи Белгарат. — И друг път сме си имали работа с мимбрати и винаги сме успявали да избягваме неприятности с тях.
Продължиха да яздят през гората, окъпана в златистата слънчева светлина на следобеда, и скоро видяха замъка, който им бе описал Белдин. Той се издигаше на върха на висок скалист нос и имаше обичайните назъбени кули и укрепления.
— Внушително! — измърмори Закат.
— Няма никакъв смисъл да се крием сред дърветата — каза Белгарат. — Бездруго не можем да прекосим това открито поле, без да ни забележат. Гарион, ти и Закат минете начело. Обикновено всички се отнасят вежливо с мъже, облечени с броня.
— Значи просто ще яздим към замъка, без да се прикриваме? — попита Силк.
— Нямаме друг избор — отвърна Белгарат. — Ако те все още мислят като типични мимбрати, ще се чувстват едва ли не длъжни да ни предложат най-гостоприемно да пренощуваме при тях, а ние бездруго се нуждаем от информация.
Излязоха на откритото поле и бавно поеха към мрачната крепост.
— Най-добре ще е да говоря аз, щом стигнем — каза Гарион на Закат.
— Добре — съгласи се Закат. — Аз сигурно ще се задуша, докато изричам предългите им изречения.
Зад крепостните стени на замъка прозвуча остър сигнал на боен рог — това бе знак, че групата на Гарион е забелязана. След няколко минути десетина рицари с бляскави брони излязоха в лек тръс по подвижния мост. Гарион пришпори леко Кретиен и излезе няколко стъпки пред другарите си.
— Моля, престанете да яздите толкова бързо, господин рицарю — изрече мъжът, който, изглежда, беше водачът на непознатите рицари. — Аз съм Астелиг, баронът на тази област. Мога ли да попитам как е вашето име и какво води вас и спътниците ви пред портите на моето владение?
— Не мога да разкрия пред вас името си, господин рицарю — отговори Гарион. — Имам определени основания за това, които ще ви съобщя, когато му дойде времето. Моят другар рицарят и аз, заедно с останалите ни спътници, сме предприели търсене, което не търпи отлагане. Дойдохме тук, търсейки подслон за нощта, чието наметало ще се спусне над главите ни след няколко часа. — Гарион беше твърде горд от речта, която успя да произнесе, без да се запъне.
— Бе нужно единствено да ни помолите за това, господин рицарю — отговори баронът. — Дори единствено честта, ако не любезността и доброто възпитание на всички истински рицари повеляват да предложим помощ и подслон на всеки наш събрат рицар, предприел такова търсене.
— Не бих могъл да изразя с думи колко дълбока е нашата благодарност към вас, господин Астелиг. Както сами виждате, с нас има благородни дами, които са безкрайно уморени от мъчителното, изпълнено с множество премеждия наше странстване.
— В такъв случай, господа рицари, нека веднага се отправим към моето владение. Грижата за доброто и благополучието на дамите е върховен дълг на всички мъже с благороден произход. — Баронът обърна коня си, направи величествен жест и поведе гостите си по полегатия път към замъка.
— Приказваш много елегантно — коментира с искрено възхищение Закат.
— Прекарах известно време във Воу Мимбре — обясни Гарион. — Идва момент, когато усещаш, че си свикнал с речта им. Единственият проблем е, че изреченията понякога са прекалено дълги и докато стигнеш до края, забравяш какво си казал в началото.
Барон Астелиг ги преведе по подвижния мост и след това всички слязоха от конете в покрития с плочи от жълт пясъчник вътрешен двор.
— Слугите ви ще заведат вас и спътниците ви в подходящи за ранга ви покои, господин рицарю — каза баронът. — Там ще можете да се освежите. След това ви моля да се присъедините към мен в голямата зала, където ще можете да ме осведомите по какъв начин мога да подпомогна благородното ви търсене.
— Вашата любезност е наистина забележителна, милорд — отвърна Гарион. — Уверявам ви, че аз и рицарят, моят събрат, ще се присъединим към вас веднага щом се погрижим за удобството и покоя на дамите.
Гарион и спътниците му последваха един от слугите на барона, който ги заведе в уютни стаи на втория етаж в главната кула на замъка.
— Наистина съм удивена от теб, Гарион — рече Поулгара. — Нямах представа, че си в състояние да приказваш така възпитано.
— Благодаря все пак — отвърна той.
— Може би ти и Закат трябва да разговаряте с барона насаме — каза Белгарат на Гарион. — Наистина, ти го убеди, че е необходимо вие двамата да запазите анонимността си, но ако на разговора присъстват и останалите, той може да пожелае всеки да се представи. Води разговора с него много внимателно. Разпитай за местните обичаи, опитай се да узнаеш дали няма войни, размирици и други такива неща. — Вълшебникът погледна Закат и попита: — Коя е столицата на острова?
— Мисля, че е Дал Перивор.
— Значи ще искаме да отидем там. Къде се намира тя?
— В другия край на острова.
— Съвсем естествено — въздъхна Силк.
— Време е да тръгвате — обърна се Белгарат към Гарион и Закат. — Не карайте нашия домакин да ви чака.
— Когато всичко това свърши, би ли обмислил възможността да разрешиш този човек да работи за мен? — попита Закат Гарион, докато двамата дрънчаха с броните си по пътя към голямата зала. — Ти ще спечелиш огромна сума, защото си ми го преотстъпил, а аз ще имам най-добре работещото правителство в целия свят.
— Наистина ли искаш за теб да работи човек, който по всяка вероятност ще живее вечно и ще ръководи завинаги правителството на империята ти? — попита Гарион развеселено. — Да не говорим за това, че той вероятно е по-корумпиран от Силк и Сади, взети заедно. Белгарат е много стар човек, Кал Закат. По-мъдър е от всички хора, живели няколко поколения, освен това има редица отвратителни навици.
— Та Белгарат е твой дядо, Гарион — възрази Закат. — Как можеш да приказваш така за него?
— Истината си е истина, ваше величество.
— Вие, алорните, сте много странен народ, приятелю.
— Никога не сме се опитвали да го крием, приятелю.
Зад гърба им се чу лек поскърцващ шум и вълчицата се плъзна между двамата.
„Къде сте тръгнали?“ — попита тя Гарион.
„Аз и моят приятел ще разговаряме със стопанина на тази къща, малка сестричке“ — отвърна той.
„Ще придружа теб и твоя приятел — заяви тя. — Ако се наложи, ще ви предпазя и няма да допуснете погрешни стъпки.“
— Какво каза? — попита Закат.
— Идва с нас, за да ни предпази от сериозни грешки.
— Вълчица ще придружава рицари?
— Това не е обикновена вълчица, Закат. Започвам да изпитвам определени съмнения за нея.
„Доволна съм, че дори малко пале може да стигне до нещо, наподобяващо разумен извод“ — подхвърли вълчицата.
„Благодаря — рече Гарион. — Щастлив съм, че спечелих одобрението на същество, което така нежно обичам.“
Тя завъртя опашка.
„Обаче те моля да запазиш в тайна онова, което откри.“
„Разбира се“ — обеща й той.
— Какво си приказвате? — поинтересува се Закат.
— Обсъждахме различни вълчи проблеми — отвърна Гарион. — Всъщност те са непреводими.
Барон Астелиг беше свалил доспехите си и седеше в едно масивно кресло край горящата камина.
— Винаги е така, господа рицари — подхвана той. — Каменните стени ни предпазват от враговете, ала са винаги студени. Мразовитият дъх на зимата много бавно напуска скованата в лед повърхност на нашите земи, да не говорим, че и лете сме принудени да поддържаме огньовете в камините — така е, дори когато лятото къпе нашия остров в благословената си топлина.
— Онова, което казахте, е най-чиста истина — отвърна Гарион. — Дори масивните стени на Воу Мимбре са събрали в себе си много от мразовития, потискащ дъх на зимния сезон.
— Значи вие, господин рицарю, сте виждали Воу Мимбре? — попита удивено баронът. — Бих дал всичко, което притежавам, стига да мога да зърна този прославен град. Как изглежда той в действителност?
— Голям е, милорд — отговори Гарион. — Златните му камъни отразяват слънчевата светлина, сякаш искат да накарат небето да се срамува от великолепието на града.
Очите на барона се напълниха със сълзи.
— Блажен съм аз, господин рицарю — изрече той с глас, треперещ от вълнение. — Тази неочаквана среща с благороден рицар, притежаващ изумителен дар слово, е най-великото събитие в моя живот — защото споменът за Воу Мимбре, отекващ сред безспирния, нескончаем ход на годините, поддържа духа ни тук, където ние сме само нещастни заточеници. И макар че ехото отслабва с всяка година, ние не забравяме скъпите лица на онези загинали преди нас, помним ги в мечтите и сънища си, които избледняват и ще загинат с нашата смърт.
— Милорд — изрече колебливо Закат. — Вашата реч силно развълнува сърцето ми. Ако някога имам достатъчно власт — а аз ще я спечеля, — ще ви заведа в някой прекрасен ден от бъдещето във Воу Мимбре и ще ви изправя пред трона в двореца — така вие ще можете отново да се върнете в родната си страна и да се съберете със своя народ и своите родственици.
— Виждаш ли — измърмори Гарион на своя приятел. — Очевидно човек бързо добива навика да приказва като мимбратите.
Баронът изтри очи, без да се срамува от събеседниците си.
— Забелязах кучката ви, господин рицарю — обърна се той към Гарион, за да избегне неловката тишина, възцарила се в залата. — И искам да ви попитам…
„Спокойно“ — прошепна Гарион на вълчицата.
„Това е много обидна дума“ — изръмжа тя.
„Не я измислил той и не е виновен.“
— Много е гъвкава и много подвижна — продължи баронът. — Златистите й очи разкриват интелигентност, надвишаваща далеч тази на мелезите, навъдили се със стотици на този остров. Можете ли, господин рицарю, да ми кажете каква е нейната порода?
— Това е вълчица, милорд — отговори Гарион.
— Вълчица ли! — възкликна баронът и скочи. — Трябва да бягаме, иначе ужасният звяр ще скочи и ще ни разкъса!
Онова, което направи Гарион, наистина бе твърде показно, ала понякога подобни жестове дълбоко впечатляват хората — той просто протегна ръка и почеса вълчицата зад ушите.
— Вие сте невероятно храбър, господин рицарю — изумено възкликна баронът.
— Тя е моя приятелка, милорд — обясни Гарион. — Просто не можете да си представите колко са здрави връзките, които ни свързват.
„Съветвам те да престанеш — предупреди го вълчицата. — Освен ако не искаш да загубиш някой от крайниците си.“
„Не би ме ухапала!“ — възкликна риванският крал, но светкавично отдръпна ръката си.
„Но не си сигурен, нали?“ — Тя оголи зъби, сякаш се засмя.
— Нима разбирате езика на зверовете? — попита задъхано баронът.
— Малко, милорд — отговори Гарион. — Различните животни приказват различни езици, разбирате ли. Все още не съм усвоил езика на змиите. Мисля, че това се дължи на формата на езика ми.
Баронът изведнъж се засмя.
— Вие сте забавен човек, господин рицарю. Запознахте ме с толкова много неща, над които мога да размишлявам и на които мога да се чудя. А сега нека пристъпим към основната част на разговора. Какво можете да разкриете пред мен за целта на своето търсене?
Гарион се замисли.
— Както може би знаете милорд — започна той, — сега по света има много зло. — Това начало не го излагаше на излишна опасност. По света винаги бе имало много зло.
— Наистина е така — съгласи се пламенно баронът.
— Аз и моят спътник, който седи сега пред вас сме се заклели да се изправим срещу това зло. Ала знайте, че слухът е като лаещо куче — той ще върви пред нас и ще разкрие самоличността ни на онзи долен изверг, на когото възнамеряваме да обявим война. Затова ние с моя спътник не разкрихме пред вас кои сме. Ако нашият злокобен враг бъде предупреден, че се приближаваме към него, той ще изпрати своите слуги да устроят засади по пътя ни. Затова трябва да крием лицата си зад забралата на шлемовете и да не съобщаваме на никого имената си — които са неопетнени и се гордеят със своята чест в различните краища на света. — Гарион започваше да се наслаждава на умението си да приказва като мимбрат. — Нито аз, нито моят спътник се страхуваме от нещо под небето на тази земя. — Самият Мандорален не би могъл да изрече тези думи по-уверено и убедително. — Искам да добавя, че имаме скъпи спътници, които ни придружават в търсенето, и не бихме дръзнали да изложим на опасност техния живот. Освен това по време на странстването си по света ние се сблъсквахме с опасни магии, които често поставяха на изпитание смелостта ни. Ето защо, макар че наистина е отблъскващо да постъпваме по този начин, аз и моите спътници трябва да се приближаваме дебнешком към подлия изверг и да го накажем така, както заслужава! — Гарион изрече последната дума с такава сила, сякаш самата съдба бе надвиснала със страшен гръм в залата.
Баронът веднага разбра каква е молбата на неговите гости.
— Моят меч и оръжията на моите рицари са незабавно на ваше разположение, милорд. Нека заличим завинаги грозното зло от лицето на земята! — Баронът беше типичен мимбрат до мозъка на костите си.
Гарион вдигна със съжаление ръка.
— Не, милорд Астелиг — заяви той. — Не бихте могли да тръгнете с нас, макар че приветствам с цялото си сърце вас и вашите храбри бойци. Задачата е поставена на мен и моите спътници и единствено ние можем да я изпълним. Ако приемем помощта ви, ще разгневим слугите на духа, който с не по-малко настървение се бори за победа срещу нас. Всички ние сме смъртни, а в света на духовете живеят безсмъртни същества. Ако се изправим срещу повелите на духовете, ще осуетим успеха на онези от тях, които са приятелски настроени към нас — това са безсмъртните добри духове, които участват в тази последна битка срещу злото.
— Макар че думите ви причиниха остра болка в сърцето ми, господин рицарю — тъжно каза баронът, — трябва да се съглася, че казаното от вас звучи наистина убедително. Нещо повече — искам да ви уведомя, че един мой родственик се върна наскоро от столицата Дал Перивор и ми съобщи в разговор на четири очи за тревожните събития в кралския двор. В двореца на краля преди няколко дни пристигнал някакъв магьосник. Без никакво съмнение е използвал магии — такива, за каквито говорихте вие — измамил нашия владетел, влязъл под кожата му и за много кратко време се превърнал в най-доверения негов съветник. Сега този магьосник разполага с неограничена власт в кралството. Бъдете много предпазливи, господа рицари. Ако онзи магьосник е един от слугите на вашия враг, той държи в ръцете си огромна власт и може да ви нанесе тежки щети. — Баронът направи гримаса. — Според мен не му е било особено трудно да измами нашия крал. Може би не бива да изричам тези думи, но Негово величество не се слави с изключителен ум. — „И това го казва мимбрат!“ — помисли си Гарион. — Този магьосник — продължи баронът — е зъл човек и в духа на истинските рицарски традиции и другарството помежду ни ви съветвам да избягвате контакти с него.
— Благодаря ви, милорд — отвърна Гарион. — Ала съдбата ни и целта на нашето търсене ни налагат да отидем в Дал Перивор. Ако е необходимо, ще се преборим с този магьосник и ще отървем кралството от неговото влияние.
— Дано боговете и добрите духове направляват десниците ви — изрече пламенно баронът и след това се засмя. — Дано се случи така да наблюдавам как вие и храбрият ви немногословен приятел наказвате този магьосник по начин, който сметнете за уместен.
— Това ще бъде чест за нас, милорд — увери го Закат.
— Искам да споделя с вас, милорди — продължи баронът, — че утре аз и още няколко благородници ще отпътуваме за кралския дворец в Дал Перивор, за да вземем участие в най-големия рицарски турнир на годината. Той е организиран от нашия владетел, краля на Перивор, с цел да бъдат подбрани защитници на кралството, които трябва да се справят с един постоянен, многогодишен проблем, застрашаващ всички нас. Освен това знайте, че според традицията, съществуваща от много векове, всички недоразумения, дрязги и конфликти се забравят за времето, докато протича турнирът, и настъпва всеобщо примирие — така че пътуването ни на запад ще протече спокойно и безопасно. Бихте ли приели, милорди, да придружите мен и останалите благородници в нашето пътешествие до столицата?
— Милорд — отвърна Гарион и направи поклон, поскърцвайки леко с доспехите си — приемаме с дълбока благодарност вашето предложение и любезната покана, която ни отправихте, защото тя наистина ще помогне да изпълним целта си. А сега, ако ни позволите, ще се оттеглим, за да се подготвим за пътуването утре.
Докато Гарион и Закат крачеха по дългия коридор, ноктите на вълчицата издаваха почти метален звън по пода.
„Доволна съм — заяви тя. — Не беше зле за такива палета като вас двамата.“
Оказа се, че Перивор е приятен остров с невисоки изумруденозелени хълмове, по които пасяха овце и се простираха обширни изорани ниви и градини с педантично прави лехи, в които растяха буйно различни видове зеленчуци. Барон Астелиг се оглеждаше наоколо с нескрита гордост.
— Тази земя е богата и плодородна — отбеляза той, — макар без съмнение да не е така щедра, както далечна Арендия.
— Смятам, че бихте се разочаровали от Арендия, милорд — каза Гарион. — Макар че земята там е плодородна, кралството е разтърсвано от гражданска война, а крепостните селяни тънат в мизерия.
— Нима тази неудачна институция все още съществува там? При нас крепостничеството беше унищожено преди много векове.
Гарион беше доста изненадан от това.
— Хората, които населявали този остров преди да дойдем ние, били кротки и гостоприемни, затова нашите предци си избрали съпруги сред тях. В самото начало обикновените хора от местното население били подложени на крепостничество, каквато била практиката в Арендия, ала нашите предшественици скоро прозрели очевидната несправедливост — защото крепостните селяни били техни родственици. — Баронът се намръщи. — Гражданските войни, за които споменахте, наистина ли вилнеят в нашата прародина, милорд?
Гарион въздъхна.
— Таим слаби надежди, че ще утихнат, милорд. Векове наред три велики херцогства водеха постоянни войни помежду си, докато едно от тях — Мимбре — накрая постигна — поне на хартия — господство над останалите. Ала винаги избухваха въстания, нарушаващи крехкия мир. Освен това бароните в южна Арендия водят кървави битки помежду си по най-незначителни поводи.
— Войни, битки? Наистина ли? Подобни проблеми възникват и в Перивор, ала ние се опитваме да овладеем конфликтите по официален начин, така че почти никога не е имало убити люде.
— Какво имате предвид под израза „по официален начин“, милорд?
— Възникващите конфликти се разрешават обикновено посредством турнири с изключение на случаите, когато са извършени най-тежки престъпления. — Баронът се усмихна. — Всъщност известни са ми няколко фалшиви спора — те бяха измислени от двете „враждуващи“ страни само за да послужат като извинение за организирането на подобни турнири — а те, милорди, са еднакво забавни и за благородниците, и за обикновените граждани.
— Това е много цивилизован начин, милорд — рече Закат.
Усилието да съставя толкова дълги и сложни изречения започна да уморява Гарион. Той помоли барона да го извини под предлог, че желае да разговаря със своите спътници, и изостана да поприказва с Белгарат и другите.
— Как се разбирате с барона? — попита Силк.
— Всъщност много добре. Браковете с далите са променили някои от най-дразнещите черти на арендите.
— Като например?
— На първо място твърдоглавата им глупост. Те са унищожили крепостничеството и обичайният начин за разрешаване на спорове тук са рицарските турнири, а не откритата война. — Гарион погледна дремещия Белгарат. — Дядо!
Белгарат отвори очи.
— Мислиш ли, че сме успели да пристигнем тук преди Зандрамас?
— Няма начин да узнаем това.
— Бих могъл да използвам Кълбото.
— Може би ще е по-добре да не го правиш. Ако тя е в Перивор, не е възможно да узнаем точно къде е слязла на сушата. Може да не е точно в тази част на острова, тъй че Кълбото не би могло да открие следата й. Ала съм сигурен, че Зандрамас ще долови неговото присъствие. Така само ще издадем къде сме. Освен това Сардионът се намира в тази част на света. Нека все още не го събуждаме.
— Можеш да попиташ своя приятел барона — предложи Силк. — Ако тя е тук, той може би е чул нещо за нея.
— Съмнявам се — отвърна Белгарат. — Поне досега полагаше извънредни усилия да остане незабелязана, освен в случаите с гролимите.
— Вярно е — съгласи се Силк. — Според мен сега дори ще прояви още по-голямо усърдие. Сигурно ще й е трудно да обясни онези светлинки под кожата си.
— Нека изчакаме, докато стигнем в Дал Перивор — реши Белгарат. — Ще ми се да обмисля добре всичко, преди да сме допуснали някоя невъзвратима грешка.
— Мислиш ли, че ще има някаква полза да попитаме Кайрадис? — попита тихо Гарион и погледна назад към пророчицата — тя се возеше във великолепната карета, която баронът беше осигурил за дамите.
— Не — отвърна Белгарат. — Няма да ни отговори.
— Мисля, че ние може би имаме известно предимство — отбеляза Силк. — Кайрадис ще направи избора между двете съдби и фактът, че тя пътува с нас, а не със Зандрамас, е добър знак, не мислите ли?
— Не, не мисля — възрази Гарион. — Според мен Кайрадис не е дошла, за да пътува с нас, по-скоро целта й е да наблюдава Закат. На него му предстои да извърши нещо изключително важно и пророчицата не желае той да изостане или да се изгуби някъде.
Силк изсумтя, после попита Белгарат:
— Къде смяташ да търсиш онази карта, която трябва да откриеш?
— Вероятно в някоя библиотека — отговори старият вълшебник. — Тази карта е поредната загадка, а досега имах добрия шанс да попадам на останалите в различни библиотеки. Гарион, опитай се да убедиш барона да ни заведе в кралския двор в Дал Перивор. Библиотеките в кралските палати обикновено са най-богатите в страната.
— Разбира се — съгласи се Гарион.
— Все пак искам да видя онзи магьосник. Силк, имаш ли представителство в Дал Перивор?
— Боя се, че не, Белгарат. Тук няма нищо ценно, с което си струва да търгува човек.
— Е, няма значение. Ти си търговец, а на острова без съмнение ще има други като теб. Разговаряй за бизнес с тях. Кажи им, че искаш да направиш промяна в маршрутите за доставка на стоки. Огледай внимателно всяка карта, която ти падне Подръка. Знаеш какво търсим.
— Ти прибягваш до измама, Белгарат — изръмжа Белдин.
— Какво имаш предвид?
— Кайрадис каза съвсем ясно, че именно ти трябва да намериш картата.
— Просто възлагам отговорност другиму, Белдин. Това е напълно законно.
— Не мисля, че тя ще го възприеме по този начин.
— Можеш да й обясниш, ти винаги си бил по-убедителен от мен.
На път към столицата правеха чести почивки: според Гарион това беше преди всичко с цел да щадят конете, отколкото поради някаква друга причина. Конете на Перивор не бяха едри и им беше трудно да носят мъже, облечени в пълно бойно снаряжение. Затова едва след няколко дни се изкачиха на билото на един хълм и пред очите им се откри пристанищният град, който бе столицата на Перивор.
— Дал Перивор — обяви гордо баронът. — Истинското сърце и средището на короната на острова.
Гарион веднага забеляза, че претърпелите корабокрушение аренди, които бяха пристигнали на този бряг преди две хиляди години, очевидно са положили извънредни усилия да изградят копие на Воу Мимбре. Градската стена беше дебела, висока и жълта, а по кулите се вееха дълги и тесни пъстроцветни знамена.
— Откъде намерихте жълти камъни за стената, милорд? — обърна се Закат към барона. — Докато пътувахме насам, не видях подобни скали.
Баронът се изкашля леко, сякаш се извиняваше и обясни:
— Стената е боядисана, господин рицарю.
— Защо сте си дали този труд?
— За да ни напомня Воу Мимбре — отвърна малко тъжно баронът. — Нашите прадеди изпитвали силна носталгия към Арендия. Воу Мимбре е най-скъпоценният камък в короната на нашата прародина и златната му градска стена разпалва кръвта ни, макар че се намира на хиляди мили оттук.
— О, разбирам — отвърна Закат.
— Обещах ви, господин рицарю — заговори баронът на Гарион — че с удоволствие ще заведа вас и вашите спътници в кралския палат, където нашият владетел без съмнение ще ви приеме с почести и ще ви предложи гостоприемството си.
— Отново сме ви задължени, милорд — отвърна Гарион.
Баронът се усмихна лукаво.
— Искам да ви призная, господин рицарю, че мотивите ми не са продиктувани единствено от великодушие. Ще придобия голямо уважение от страна на двора, представяйки пред владетеля непознати рицари, натоварени с изпълнението на благородна цел.
— Всичко е наред, приятелю — засмя се Гарион. — Така всички ще бъдат доволни.
Палатът беше почти идентичен с този във Воу Мимбре — вътрешна крепост с високи стени и яка укрепена порта.
— Сега поне не мисля, че дядо ще трябва да посади и отгледа дърво за броени часове пред градската стена — измърмори Гарион на Закат.
— Какво?
— Когато отидохме за пръв път във Воу Мимбре, рицарят, отговарящ за портата на града, не повярва на Мандорален, че дядо е Белгарат. Тогава дядо взе една вейка, заплела се в опашката на коня му, превърна я в ябълка и тя порасна на площада пред двореца. След това заповяда на скептичния рицар до края на живота си да се грижи за нея.
— А рицарят подчини ли се?
— Мисля, че да. Мимбратите се отнасят много сериозно към такива заповеди.
— Странни хора.
— О, да, наистина са такива. Трябваше да принудя Мандорален да се ожени за жената, която обичаше от детските си години, и същевременно се наложи да прекъсна една война.
— Как е възможно да прекъснеш война?
— Отправих заплахи към враждуващите страни и смятам, че те се отнесоха към тях сериозно. — Кралят на Рива се замисли за миг. — Гръмотевичната буря, която предизвиках, сигурно също помогна — добави той. — Както и да е — Мандорален и Нерина се обичаха от години и страдаха безмълвно през цялото време — разбира се, това беше красиво. Най-сетне на мен ми омръзна да ги гледам как се измъчват и ги принудих да престанат. Отправих още няколко заплахи. В крайна сметка нали имам този огромен меч. — Гарион посочи с палец към раменете си. — Понякога той привлича вниманието на хората.
— Гарион! — засмя се Закат. — Ти действаш като селянин.
— Вероятно е така — призна кралят на Рива. — Но в крайна сметка ги ожених. Сега и двамата са безумно щастливи, а пък ако нещо в брака им някога не е наред, винаги могат да обвинят мен, нали?
— Ти не си като другите хора, приятелю — съвсем сериозно каза Закат.
— Знам — въздъхна Гарион. — Не съм, ала ми се ще да бъда. Тежестта на целия свят притиска и твоите, и моите рамене, Закат, и не ни остава никакво време за самите нас. Не ти ли се ще просто да пояздиш в някоя лятна сутрин, да гледаш изгрева и да видиш какво има зад следващия хълм?
— Аз пък си мислех, че правим тъкмо това.
— Не съвсем. Вършим го, защото сме принудени. Имах предвид да пояздим просто за удоволствие.
— От години не съм правил нищо просто за удоволствие.
— Нима не изпитваше истинска наслада, когато заплашваше, че ще разпнеш на кръст крал Гетел?
Закат се засмя.
— Това не беше чак толкова лошо — призна той. — Ала разбира се, не бих го сторил в действителност. Гетел беше идиот, ала в този момент присъствието му беше необходимо за империята.
— Винаги всичко се свежда до това, нали? Ние с теб правим необходимото, а не онова, което всъщност искаме. Нито един от нас не е търсил да се издигне до положението, което заема, ала и двамата правим нужното — това, което хората очакват да видят като наше дело. Ако не постъпваме така, светът ще загине, добрите, честните хора ще си отидат с него. Ако зависи от мен, няма да позволя да стане така. Няма да предам тези добри, честни хора — ти също няма да го сториш. Самият ти, Закат, си добър човек.
— Аз — добър?
— Не се подценявай, Закат. Мисля, че много скоро някой ще дойде при теб и ще те научи да не мразиш така много себе си.
Закат потрепера.
— Мислеше, че не зная? — попита Гарион и неумолимо продължи: — Вече му се вижда краят. Страданието ти, болката, угризенията ти вече трябва да престанат. Ако имаш нужда някой да ти каже как да бъдеш щастлив, обърни се към мен. В крайна сметка затова са приятелите, нали?
Закат изстена под забралото си.
Вълчицата стоеше между конете им, вдигна глава към Гарион.
„Добре — рече тя. — Може би съм си създала погрешна представа за теб, млади вълко. Може би в края на краищата вече не си малко пале.“
„Правя всичко по силите си — отвърна й Гарион на езика на вълците. — Надявам се, че не съм те разочаровал прекалено.“
„Чувствам, че в теб има хляб, Гарион.“
Тези думи, и особено „хляб“ потвърдиха предположението, върху което Гарион мислеше от доста време.
„Благодаря ти, бабо“ — отвърна той, най-сетне сигурен с кого разговаря.
„Защо чака толкова дълго, докато го кажеш?“
„Иначе може би щеше да си помислиш, че проявявам неучтивост.“
„Убедена съм, че си живял прекалено дълго с моята по-голяма дъщеря. Забелязала съм, че тя държи прекалено много на благоприличието. Да приема ли, че ще запазиш в тайна своето откритие?“
„Щом искаш — ще го запазя.“
„Може би така е по-добре. — Вълчицата погледна градската порта. — Каква е тази сграда?“
„Това е палатът на краля.“
„Какво значение имат кралете за вълците?“
„Сред хората има обичай да изразяват почитанията си към владетелите, бабо. Това се прави по-скоро по силата на традицията, а не защото хората изпитват уважение към коронованите особи.“
„Колко любопитно“ — каза тя и подуши въздуха.
След шумно дрънчене и скърцане подвижният мост с трясък се спусна над рова и барон Астелиг и неговите рицари въведоха Гарион и спътниците му във вътрешния двор на палата.
Както тази във Воу Мимбре, тронната зала тук, в Дал Перивор, беше обширно сводесто помещение с красиви колони, издигащи се към тавана на равни разстояния покрай стените. Високи тесни прозорци блестяха между колоните и светлината, промъкваща се през цветните им стъкла, сияеше в различни цветове, сякаш се състоеше от множество скъпоценни камъни. Подът беше направен от полиран мрамор. В срещуположния край на залата се издигаше покрита с червен килим платформа, върху която бе поставен тронът на Перивор, зад който се поклащаха пурпурни завеси. На стената, в свободното от завесите място, бяха окачени древни оръжия — донесени от предците преди две хиляди години и превърнали се в символ на кралската династия. Копия, боздугани и огромни мечове, по-дълги от човешки ръст, бяха подредени до овехтелите бойни знамена на забравени крале.
Замаян от всички тези смайващи прилики, Гарион почти очакваше отнякъде да го посрещне Мандорален — облечен в бляскави доспехи, приближаващ се с широки крачки по мраморния под, а от двете му страни естествено щяха да стоят червенобрадият Барак и Хетар, чийто дълъг кичур приличаше на конска грива. Още веднъж го обзе непреодолимото чувство, че всичко се повтаря отново и отново. Изведнъж осъзна, че като разказва на Закат случки от своето минало, всъщност ги преживява втори път. Стори му се, че това по някакъв начин пречиства духа му преди неизбежната среща на Мястото, което вече не съществува.
— Моля, господа рицари — обърна се барон Астелиг към Гарион и Закат, — нека приближим към трона на крал Олдорин, за да ви представя на Негово величество. Разбира се, ще го осведомя за ограниченията, които налага вашето търсене, и необходимостта да запазите в тайна самоличността си.
Тръгнаха по мраморния под към покритата с килим платформа. Гарион забеляза, че крал Олдорин е доста по-едър и набит от крал Кородулин, ала очите му разкриваха потресаваща липса на най-дребни признаци, наподобяващи мисъл и интелигентност.
Един висок рицар пристъпи пред Астелиг и каза:
— Постъпвате неприлично, милорд. Кажете на своите спътници да вдигнат забралата си — кралят трябва да вижда онези, които се приближават към него.
— Ще обясня на Негово величество причината, налагаща необходимостта да крият лицата си, милорд — отвърна малко сковано Астелиг. — Уверявам ви, че тези рицари, които се осмелявам да нарека свои приятели, не възнамеряват да оскърбят нашия крал.
— Съжалявам, Астелиг — отвърна рицарят, — ала не мога да допусна това.
Ръката на барона докосна дръжката на меча.
— Спокойно — каза Гарион и отпусна скритата си под металната ръкавица ръка върху рамото на Астелиг. — Цял свят знае, че е недопустимо един рицар да изважда оръжие в присъствието на краля.
— Вие сте добре запознат с изискванията за благоприлично поведение — заяви рицарят, който бе препречил пътя им. Сега гласът му не звучеше така категорично.
— Често съм бил заедно с много кралски особи, милорд, и са ми известни правилата, диктуващи държането на рицарите с благородно потекло. Уверявам ви, че не желаем да обидим Негово величество, приближавайки към трона, без да вдигнем забралата на шлемовете си. Ала сме принудени да го сторим — това повелява нашият дълг, който ни предстои да изпълним в близко бъдеще.
Сега рицарят изглеждаше още по-несигурен как да постъпи.
— Приказвате много убедително, господин рицарю — призна неохотно той.
— В такъв случай ви моля, господин рицарю — продължи Гарион, — да придружите мен, моя спътник и барон Астелиг до трона на Негово величество. Рицар с храбростта, която вие очевидно притежавате, е в състояние да предотврати с лекота всякакви злонамерени постъпки. — Ласкателството никога не вредеше в тежки ситуации.
— Ще постъпя както предложихте, господине — реши рицарят.
Четиримата се приближиха до трона и се поклониха малко сковано пред владетеля.
— Ваше величество — изрече Астелиг.
— Добре дошли, бароне — отговори Олдорин и кимна разсеяно.
— Имам честта да ви представя двама непознати рицари, пристигнали тук отдалеч. Те са посветили живота си на благородно търсене и изпълнение на възвишена цел.
Кралят изглеждаше заинтригуван. Изразите „благородно търсене“ и „възвишена цел“ можеха да накарат кръвта на всеки мимбрат да заври незабавно.
— Както може би сте забелязали, ваше величество — продължи Астелиг, — приятелите ми не вдигнаха забралата на шлемовете си. Моля, не приемайте това като знак на неуважение, защото това е необходима предпазна мярка, продиктувана от характера на тяхното търсене. На света има зла сила и двамата рицари, придружавани от своите спътници, ще се изправят лице в лице с нея. И двамата притежават високи титли в света извън бреговете на нашия остров и когато вдигнат забралата си, хората веднага ще разпознаят кои са те. Злата сила, с която двамата желаят да се срещнат, ще бъде предупредена за тяхното приближаване и ще се постарае да им попречи. Това е причината, поради която забралата трябва да скриват лицата им.
— Разумна предпазна мярка — съгласи се кралят. — Приемете моите поздрави, господа рицари. Приветствам ви с „добре дошли“.
— Вие сте извънредно любезен, ваше величество — отвърна Гарион. — Ние сме благодарни за великодушието и за това, че проявихте разбиране на състоянието, в което се намираме. Нашето странстване беше изпълнено със зли магии и се страхувам, че ако разкрием самоличността си, търсенето ни ще завърши с неуспех и в резултат на това ще пострада целият свят.
— Напълно ви разбирам, господин рицарю, и повече няма да настоявам да разкриете пред мен подробности за задачата, с която сте се заели. Стените на този дворец имат уши и е много вероятно дори тук да има човек, работещ в съюз с негодника, когото преследвате.
— Много мъдро се изразихте, кралю мой — обади се стържещ глас в дъното на тронната зала. — Както самият аз зная твърде добре, мощта на магьосниците е огромна и дори храбростта на тези двама рицари не би била достатъчна да им се противопостави.
Гарион се обърна. Мъжът, който току-що бе изрекъл тези думи, имаше бели очи.
— Магьосникът, за когото ви разказвах — прошепна барон Астелиг на Гарион. — Бъдете предпазлив с него, господин рицарю, защото той е омагьосал нашия крал.
— А, добри ми Ерезел — каза кралят и лицето му засия. — Приближи се до трона. Може би ти, с твоята мъдрост, ще успееш да посъветваш тези благородни рицари как да избегнат злостните магии, които сигурно ги очакват по пътищата на тяхното дирене, докато те постигнат заветната си цел.
— За мен ще бъде удоволствие, кралю — отговори Нарадас.
— Знаеш кой е той, нали? — прошепна Закат на Гарион.
— Да, зная.
Нарадас се приближи до трона.
— Позволявам си да ви осведомя, господа рицари — изрече той с мазен глас, — че не след дълго тук ще бъде организиран голям турнир. Ако вие не вземете участие в него, това непременно ще породи множество подозрения у слугите на злодея, когото търсите. Уверявам ви, че той без съмнение е изпратил много от тях в нашата столица. Така че първият ми съвет към вас, господа, е да вземете участие в турнира и да избегнете опасността, която ви грози.
— Отлично предложение, Ерезел — каза одобрително празноглавият крал. — Господа рицари, това е Ерезел, велик магьосник и най-довереният съветник на трона. Вслушвайте се внимателно в думите му, защото в тях се крие огромна мъдрост. Освен това за нас ще е чест, ако двама толкова могъщи мъже вземат участие в предстоящото забавление.
Гарион стисна зъби. С едно невинно наглед предложение Нарадас бе успял да постигне онова, към което се бе стремил от седмици — да забави риванския крал и спътниците му по пътя към крайната цел. Ала сега Гарион просто не можеше да се измъкне.
— За нас ще е чест да участваме заедно с вас и вашите бляскави рицари в предстоящия турнир, ваше величество — заяви той. — Кога ще започне той?
— След десет дни, господин рицарю.
Покоите, в които настаниха Гарион и неговите спътници, им бяха безкрайно познати. Изгубилите родината си аренди, захвърлени от бурята на непознатия бряг преди толкова много столетия, бяха пресъздали с много любов кралския палат във Воу Мимбре, запазвайки всяка подробност от него в новия строеж — дори и някои от неговите неудобства. Винаги практичният Дурник веднага забеляза това.
— Биха могли да се възползват от възможността и да направят някои подобрения — отбеляза той.
— В запазването на древните неща се крие известен чар — каза Поулгара и се усмихна.
— Разбирам, че ги е измъчвала носталгия, Поул, но няколко подобрения на конструкцията нямаше да бъдат излишни. Забеляза, че баните са в избата, нали?
— Той има право, лейди Поулгара — съгласи се Велвет.
— В Мал Зет беше много по-удобно — съгласи се Се’Недра. — Когато банята е в самите покои, човек има възможност да се забавлява и да прави каквото си поиска.
Ушите на Гарион станаха алени.
— Изглежда, съм пропуснал нещо интересно — рече лукаво Закат.
Гарион се изчерви целият.
После пристигнаха шивачките и Поулгара и останалите дами с горещ ентусиазъм се отдадоха на едно от онези занимания, които според Гарион винаги изпълваха женското сърце с неописуема наслада.
Веднага след тях дойдоха и шивачите, обзети от същата решимост да направят дрехите на всички присъстващи колкото се може по-старомодни. Белдин, разбира се, непоклатимо отказа да ползва услугите им; дори стигна дотам, че показа на един от настойчивите майстори огромния си костелив юмрук, демонстрирайки, че е напълно удовлетворен от начина, по който изглежда.
Гарион и Закат съблюдаваха ограниченията, наложени им от пророчицата, и останаха в пълно бойно снаряжение.
Когато най-сетне останаха сами, Белгарат ги огледа и каза сериозно:
— Искам вие двамата да бъдете особено внимателни по време на турнира. Нарадас знае кои сме и вече му се удаде да ни забави. Може да се опита да стигне още по-далеч. — Изведнъж вълшебникът погледна към вратата и рязко попита Силк: — Къде отиваш?
— Помислих си, че тъкмо сега е време да подуша наоколо — отвърна невинно дребничкият крадец. — Никога не е излишно човек да знае с какво ще го сблъска утрешният ден.
— Добре, но бъди внимателен — и гледай нещо чуждо да не се озове съвсем случайно в джобовете ти. Тук се движим по много тънък лед, положението е несигурно. Ако някой забележи, че крадеш, можем да си навлечем много неприятности.
— Белгарат — отвърна Силк обидено, — никой никога не ме е виждал да крада. — И излезе, като мърмореше недоволно.
— Нима се опитва да каже, че не краде? — попита Закат.
— Не — отвърна Ерионд. — Просто подчертава, че не позволява на никой да го види. — Младият мъж се усмихна. — Силк наистина има някои лоши навици, но ние се опитваме да го накараме да ги забрави. — За пръв път от много време Гарион чуваше младия си приятел да говори пред всички. Ерионд ставаше все по-сдържан — дори би могло да се каже — затворен в себе си. Той открай време бе странно момче и изглежда, умееше да усеща неща, неведоми за всички останали. Гарион си припомни думите на Кайрадис в Реон и сърцето му се сви: „Търсенето ти ще бъде изпълнено с много опасности, Белгарион, и знай, че един от твоите спътници ще изгуби живота си преди то да свърши.“
Изведнъж, сякаш споменът за нея я беше повикал, пророчицата от Кел излезе от стаята, където дамите разговаряха с шивачките. По петите й вървеше Се’Недра, облечена с много къса свободна рокля.
— Това е съвсем подходяща дреха, Кайрадис — протестираше съпругата на Гарион.
— Може би е подходяща за теб, кралице на Рива — отвърна пророчицата, — но аз не мога да облека такова нещо.
— Се’Недра! — възкликна потресено Гарион. — Та ти си направо гола!
— О, я стига! — прекъсна го остро тя. — Всички тук са виждали разсъблечени жени. Просто се опитвам да убедя моята млада, обзета от мистичен унес приятелка. Кайрадис, ако не облечеш тази дреха, страхотно ще ти се разсърдя. Освен това трябва да се погрижим и за косата ти.
Пророчицата се обърна към малката кралица, притисна я в обятията си и каза развълнувано:
— Скъпа, скъпа Се’Недра! Сърцето ти е по-голямо от самата теб и загрижеността ти изпълва моето сърце с радост. Но аз съм доволна с моята простичка дреха. Може би с времето вкусът ми ще се промени и тогава с удоволствие ще приема препоръките ти.
— С нея въобще не може да се говори — заяви Се’Недра, размаха ръце и се втурна в стаята, откъдето бяха излезли.
— Трябва да я храниш повече — обърна се Белдин към Гарион. — Много е мършава.
— Харесва ми такава, каквато е — отговори Гарион и погледна към Кайрадис. — Ще седнеш ли при нас, света пророчице?
— Да, ако може.
— Разбира се. — Той прекъсна инстинктивното движение на Тот, тръгнал да помогне на своята господарка, и поведе момичето с превързаните очи към едно удобно кресло.
— Благодаря ти, Белгарион — каза тя. — Ти си толкова добър, колкото си и смел. — Пророчицата се усмихна и сякаш в стаята изгря самото слънце. След това докосна с длан косата си. — Наистина ли изглежда грозна? — попита тя.
— Красива е, Кайрадис — отговори й той. — Се’Недра понякога преувеличава… как да ти кажа — тя буквално обожава да подстригва и сресва хората — и най-вече мен.
— А ти имаш ли нещо против това?
— Не, струва ми се.
— Ти си пленник в капана на любовта, Белгарион. Наистина си могъщ вълшебник, но ми се струва, че твоята малка кралица притежава по-голямо вълшебство от теб, защото те държи в мъничката си ръка.
— Сигурно е вярно, но… всъщност нямам съвсем нищо против.
— Ако продължавате още на тази тема, ще повърна — заяви сърдито Белдин.
Скоро Силк се върна и Белгарат го попита:
— Откри ли нещо?
— Нарадас те е изпреварил в библиотеката. Отбих се там и онзи, дето пази книгите…
— Библиотекарят — поправи го разсеяно Белгарат.
— Да де. Та значи библиотекарят ми каза, че още щом пристигнал тук, Нарадас претършувал цялата библиотека.
— Едно е ясно — рече Белгарат. — Зандрамас не е на острова. Изглежда, е изпратила Нарадас да търси картата. Все още ли се занимава с това?
— Очевидно не.
— Това означава, че я е намерил.
— И вероятно я е унищожил, за да не можем да я видим ние — добави Белдин.
— Не, добри ми Белдин — рече Кайрадис. — Картата, която търсите, все още съществува, но не е там, където възнамерявате да я търсите.
— И ти не можеш да ни кажеш къде е, нали? — попита я Белдин.
Пророчицата поклати глава.
— Така си и мислех.
— Ти използва думата „картата“ — подхвана Белдин, опитвайки се да разбере още нещичко по косвен път. — Означава ли това, че е само една?
Кайрадис кимна.
— Е, добре — рече Белдин. — Ще я търсим — поне ще има с какво да се занимаваме, докато нашите двама герои огъват броните и доспехите на другите рицари.
— Това ме навежда на една мисъл — рече Гарион и погледна Закат. — Не си особено добре запознат как да си служиш с копието, нали?
— Всъщност въобще не съм запознат.
— В такъв случай утре сутринта трябва да отидем на някое удобно място, за да те науча да се биеш с копие.
На следващата сутрин двамата станаха рано и напуснаха двореца, яхнали конете си.
— Най-добре е да излезем извън града — предложи Гарион. — Недалеч от палата има равно поле, удобно за тренировки, но там сигурно ще има други рицари. Не се опитвам да те обидя, просто ти казвам, че първите опити с копието са твърде непохватни. Всички мислят за нас, че сме велики рицари, затова нека не показваме, че си напълно неподготвен.
— Благодаря — сухо каза Закат.
— Нима ти харесва да изпаднеш в неудобно положение на публично място?
— Не, никак.
— Тогава не говори така.
Излязоха на една поляна, отдалечена на няколко мили от града.
— Имаш два щита — отбеляза Закат. — Такава ли е обичайната практика?
— Вторият е за нашия противник.
— Противник ли?
— В момента ще бъде някой дънер или дърво. Необходимо ни е да имаме мишена. — Гарион спря коня си. — Сега — подхвана той — ще участваме в официален турнир. Целта е да не убиваме никого, защото това се счита за проява на лош вкус. По всяка вероятност на турнира ще използваме копия с притъпени върхове. Така броят на жертвите рязко спада.
— Но понякога наистина умират хора, нали? Искам да кажа, че противниците им ги убиват.
— Да, има и такива случаи. Целта по време на официалните рицарски турнири е да събориш противника си от коня. Яздиш срещу него и насочваш копието си в средата на щита му.
— А той прави точно същото, така ли?
— Точно така.
— Това ми звучи твърде болезнено.
— Да, така е. След няколко атаки вероятно ще имаш синини по цялото тяло.
— И правят това за развлечение?
— Не съвсем. Турнирът е нещо като съревнование — правят го, за да разберат кой е най-добрият.
— А, ясно.
— Помислих си, че може да ти допадне.
Прикрепиха излишния щит към един нисък клон и Гарион каза:
— Това е подходящата височина. Аз ще направя първите две атаки. Наблюдавай внимателно. След това ще опиташ и ти.
Гарион вече боравеше виртуозно с копието и при двете атаки удари щита точно в средата.
— Защо се изправяш на седлото в последната секунда? — попита Закат.
— Всъщност не се изправям, а се навеждам напред. Целта е да стъпиш здраво на стремената, да се наведеш и да задържиш тялото си съвсем неподвижно. Така теглото на коня се прибавя към собственото ти тегло.
— Умно. Дай да опитам.
При първия си опит Закат въобще не можа да уцели щита.
— Къде сбърках? — попита той.
— Когато се изправи и се наведе напред, върхът на копието ти увисна. Трябва да се прицелиш добре.
— О, разбирам. Добре, нека опитам още веднъж. — При следващата атака императорът на Малореа удари щита в единия край, което го накара да се завърти около клона. — Сега по-добре ли е? — попита той.
Гарион поклати глава.
— Сега щеше да го убиеш. Когато удариш щита по този начин, копието ти се отклонява нагоре и върхът му попада точно в забралото на противника ти. И му чупиш врата.
— Ще опитам пак.
До обяд Закат постигна значителен напредък.
— Достатъчно за днес — заяви Гарион. — Започва да става прекалено горещо.
— Не съм уморен — възрази Закат.
— Имах предвид коня ти.
— Той просто е малко задъхан.
— Бих казал, че направо е изтощен. Освен това започнах да огладнявам.
Още от сутринта, денят, когато щеше да започне рицарският турнир, бе ясен и слънчев. Шумни тълпи граждани на Дал Перивор, облечени в пъстроцветни дрехи, бяха изпълнили улиците и отиваха към полето, където щяха да започнат двубоите между рицарите.
— Хрумна ми нещо — каза Гарион на Закат, когато двамата излязоха от двореца. — Всъщност ние с теб не се интересуваме кой ще бъде обявен за победител в турнира, нали?
— Какво точно искаш да ми кажеш?
— Предстои ни да свършим нещо много по-важно от победата в този турнир. По всяка вероятност няколко счупени ребра ще ни попречат да изпълним задачата си. Нека участваме в няколко схватки, да съборим двама-трима противници от конете и след това да позволим на някого да ни хвърли от седлата. Така ще удовлетворим изискването честта ни да остане неопетнена и няма да се излагаме на опасност, нито пък ще получим някакво сериозно нараняване.
— Нима предлагаш да изгубим преднамерено? — попита невярващо Закат.
— Да, приблизително е така.
— Никога през живота си не съм губил състезание.
— С всеки ден започваш да приказваш все повече като Мандорален — въздъхна Гарион.
— Освен това — продължи Закат — мисля, че пропускаш нещо важно. Ние сме могъщи рицари, посветили се на благородна цел. Ако не дадем най-доброто от себе си, Нарадас ще проглуши ушите на краля с всякакви намеци и грозни съмнения в почтеността ни. От друга страна — ако победим, ще го сравним със земята.
— Да победим ли? — изсумтя Гарион. — Ти наистина напредна много бързо в боя с копие, но рицарите, които ще се изправят срещу нас, се занимават с това цял живот.
— Защо не постигнем компромис? — попита лукаво Закат.
— Какво си наумил?
— Ако победим в турнира, кралят не може да ни откаже нищо, което го помолим, нали?
— Обикновено е така.
— В такъв случай той ще е повече от щастлив да позволи на Белгарат да погледне онази карта — или пък може да принуди Нарадас да му я покаже.
— Хм, може би си прав.
— Ти си вълшебник. Можеш да направиш така, че да победим, нали?
— Нима ме караш да прибягвам до измама?
— Много си непоследователен, Гарион. Първо предложи сами да паднем от конете — това също е измама, нали? Виж какво ще ти кажа, приятелю. Аз съм императорът на Малореа и ти давам разрешение да ги измамиш. Има ли някакъв начин да го направиш?
Гарион се замисли и не след дълго си спомни нещо.
— Помниш ли, когато ти разказах, че ми се наложи да прекъсна цяла война, за да накарам Мандорален и Нерина да се оженят?
— Да.
— Чуй как го направих. Повечето копия рано или късно се счупват. В края на турнира около забитите в земята прътове ще има трески до коляно. Но в деня, когато прекъснах онази война, моето копие не се счупи — бях го обвил в непреодолима сила. Това ми свърши много добра работа. Този ден никой — дори най-най-добрите рицари — не можа да се задържи на седлото.
— Струва ми се, че каза друго нещо — че си предизвикал гръмотевична буря.
— Това стана малко по-късно. Двете армии бяха изправени една срещу друга на бойното поле. Дори мимбратите не биха се впуснали в атака, когато светкавиците изравят огромни дупки в тревата. Не са чак толкова глупави.
— Постигнал си наистина нещо забележително! — засмя се Закат.
— Наистина се позабавлявах малко — призна Гарион. — Не се случва прекалено често един човек да смири две армии. Но след това си имах големи неприятности. Когато предизвикаш промени във времето, никога не можеш да бъдеш сигурен какви последствия може да има това. Дядо беше буквално вбесен. Нарече ме с какви ли не имена, след които „дръвник“ звучеше най-меко.
— Спомена за някакви бариери. Какво точно представляват те?
— В земята се забиват греди и отгоре закрепват пръти. Рицарите, които участват в схватката, яздят в галоп един срещу друг от двете им страни, та конете да не се сблъскат. Добрите жребци са скъпи. О, това ми напомня за друго нещо. Ние имаме още едно преимущество. Нашите коне са доста по-едри и по-силни от местните.
— Прав си. Но въпреки това бих се чувствал по-спокоен, ако прибегнеш до измама.
— Сигурно ще го направя. Дори да победим по законния начин, ще получим толкова натъртвания, че ще трябва да сме на легло цяла седмица. А трябва да се явим на онази среща — ако въобще открием къде ще се състои тя.
Полето, където щеше да се състои турнирът, беше украсено с пъстроцветни знамена и ленти, които плющяха на вятъра. Беше издигната трибуна за краля, придворните дами и благородниците на преклонна възраст, които не можеха да участват в схватките. Обикновените граждани стояха от другата страна на прътовете. Двама облечени в пъстри дрехи фокусници развличаха тълпата, а рицарите се подготвяха за предстоящите битки. Палатки на ивици, оцветени с всички багри на дъгата, се издигаха от двете страни на прътовете — това бяха местата, където майстори поправяха повредените доспехи на благородните бойци; тук щяха да бъдат откарвани и ранените — зад брезента те можеха да страдат, без никой да ги вижда — защото ако зрителите наблюдаваха стенания и гърчещи се от болка тела, удоволствието им от прекрасния следобед неминуемо щеше да пострада.
— Веднага се връщам — каза Гарион на Закат. — Искам да поговоря малко с дядо. — После слезе от коня си, прекоси яркозелената трева и отиде в края на трибуната, където седеше Белгарат. Старият вълшебник беше облечен в снежнобяла роба и се беше намръщил недоволно.
— Много си елегантен — отбеляза Гарион.
— Някой си мисли, че така може да се шегува с мен — отвърна Белгарат.
— Преклонната ти възраст е изписана по най-недвусмислен начин на лицето ти — обади се нахално Силк зад гърба му. — Затова хората инстинктивно се стремят да ти придадат колкото е възможно по-достоен външен вид.
— Няма ли да млъкнеш? Какво има, Гарион?
— Двамата със Закат ще прибегнем до измама — не особено голяма. Ако победим, кралят ще ни възнагради — например ще ти позволи да разгледаш онази карта.
— Знаеш ли, наистина може да се получи.
— Какви измами може използва човек в рицарски турнир? — попита Силк.
— Най-различни.
— Сигурен ли си, че ще спечелиш?
— Мога да ти гарантирам това с почти пълна сигурност.
Силк веднага скочи от мястото си.
— Къде отиваш? — попита го Белгарат.
— Искам да се обзаложа с някои хора кой ще е победителят — отвърна дребничкият драснианец и изчезна в тълпата.
— Нищо не може да го промени — отбеляза Белгарат.
— Още нещо — Нарадас е тук. Той е гролим, следователно ще разбере какво правим. Моля те, дядо, прогони го по-далеч от мен. Не искам да се намеси в работата ми в най-решителния момент.
— Ще се справя с него — мрачно каза Белгарат. — Излизай на бойното поле, направи всичко по силите си, обаче внимавай.
— Да, дядо. — Гарион се обърна и се върна при Закат, който го чакаше при конете.
— Ще застанем във втората или третата редица — рече Гарион. — Обичайната практика е първи да се бият победителите от предишни турнири. Заетото от нас място ще разкрие по подходящ начин скромността ни, освен това ще имаме възможност да преценим как да яздим покрай бариерата. — Кралят на Рива се огледа. — Преди схватката трябва да предадем копията си: ще ни дадат по едно от онези със затъпените върхове от поставката ей там. Веднага ще се погрижа за тях, щом ги вземем в ръцете си.
— Ти наистина си непочтен младеж, Гарион. Но какво прави Келдар? Тича край трибуните с вид на крадец, който има твърде много работа.
— Щом чу за плана ни, веднага тръгна да прави облози.
Закат избухна в смях.
— Трябваше да ми кажеш това по-рано. Ако знаех, и аз щях да му дам пари — можеше да заложи и за мен.
Приятелят им, барон Астелиг, беше съборен от коня си във втората схватка.
— Добре ли е? — попита загрижено Закат.
— Щом се движи — отвърна Гарион. — Вероятно само си е счупил крака.
— Поне няма да се наложи да се бием срещу него. Не обичам да наранявам приятелите си. Разбира се, броят им не е чак толкова голям.
— Може би имаш повече, отколкото предполагаш.
След третата схватка от първия тур Закат попита:
— Гарион, учил ли си някога фехтовка?
— Алорните не използват рапири и саби, Закат — с изключение на алгарите, разбира се.
— Зная, но теорията на фехтоваческото изкуство е подобна на тази при боравене с копия. Ако извиеш китката или лакътя си в последния момент, можеш да избиеш встрани копието на своя противник. После коригираш мерника и забиваш върха му в средата на неговия щит точно когато копието му е изгубило отбранителната си позиция. Тогава той няма да има никакъв шанс, нали?
Гарион се замисли за миг и отвърна несигурно:
— Това не е прието.
— Същото се отнася и за използването на вълшебства, нали?
— Закат, ти използваш копие, дълго петнадесет стъпки и тежко поне петнайсет килограма. Трябва да имаш ръце на горила, за да го завъртиш с такава светкавична скорост.
— Въобще не е така! Не е нужно да го размахваш. Едно леко помръдване на копието ще свърши същата работа. Мога ли да опитам?
— Идеята си е твоя. Ще те вдигна от земята, ако не сполучиш.
— Знаех, че мога да разчитам на теб. — Гласът на Закат звучеше развълнувано — дори можеше да се каже, че в него се промъкна нетърпението на малко момче.
— О, богове — измърмори отчаяно Гарион.
— Какво има? — попита Закат.
— Нищо. Опитай, щом си решил.
— Има ли въобще някакво значение? Бездруго няма да ме наранят, нали?
— Не бих стигнал толкова далеч в заключенията си. Виждаш ли това? — Гарион посочи един рицар, който току-що бе свален от коня и лежеше по гръб до бариерата.
— Всъщност той не е много наранен, нали?
— Все още се движи — малко, но все пак го прави. Според мен първо трябва да дойде ковач да го освободи от бронята преди лекарите да се занимаят с него.
— И все пак мисля, че хрумването ми ще има добър ефект — заяви упорито Закат.
— Ако не е така, ще ти направим великолепно погребение. Добре. Наш ред е. Върви да донесеш копията.
Върховете на копията за рицарския турнир бяха обвити с няколко слоя агнешка кожа, а върху тях бе завързано парче плътен брезент. В резултат се получаваше голяма кръгла топка, която имаше много успокояващ, благороден вид, ала Гарион знаеше страхотната сила, с която тя изхвърляше ездача от седлото. Освен това не ударът на копието в бронята чупеше костите, а мъчителното съприкосновение на съборения рицар със земята. Кралят на Рива беше малко разсеян, когато започна да съсредоточава волята си, затова най-добрата фраза, която му дойде наум, беше: „Направи го!“ Не беше съвсем сигурен дали се случи точно така, както беше планирал. Първият му неприятел падна от седлото на коня още когато копието на риванския крал се намираше на около пет стъпки от неговия щит. Гарион регулира защитната сила около своето копие и това на малореанския император. С известна изненада забеляза, че техниката на Закат действа безотказно. Едно-единствено, почти незабележимо движение на лакътя отклоняваше копието на противника му и в същия миг малореанецът забиваше своето копие точно в средата на щита на рицаря срещу себе си. Гарион забеляза, че човек, съборен със силен удар от седлото на атакуващ кон, лети във въздуха доста време. Двамата им противници бяха изнесени в безсъзнание от полето.
Това беше лош ден за гордостта на Перивор. Обогатявайки опита си с подсилените оръжия, риванският крал и императорът на Малореа буквално покосиха редиците на облечените в бляскави брони и доспехи рицари на Перивор, а палатките на лекарите се пълнеха с нови и нови ранени. Бойците с благородно потекло от столицата на острова претърпяха нещо повече от разгром — онова, на което бяха подложени, бе по-скоро истинска катастрофа. Най-сетне безразсъдното им мимбратско наследство бе отрезвено и осъзнавайки, че са изправени пред непобедима двойка бойци, рицарите от Перивор се събраха на съвет и след него всички вкупом се предадоха.
— Какъв срам — изрече със съжаление Закат. — Тъкмо започна да ми харесва.
Гарион реши да остави тази забележка без коментар.
Когато двамата тръгнаха към трибуните да отправят обичайния поздрав към краля, белоокият Нарадас излезе напред и ги посрещна с мазна усмивка.
— Приемете горещите ми поздравления, господа рицари — заговори той. — Вие наистина сте благородници, притежаващи изключителна храброст и неповторими бойни умения. Победихте в турнира и заслужено спечелихте лавровите венци. Може би вече сте чули за голямата почетна награда, която се пада на героите, завоювали първото място на бойното поле?
— Не — отговори Гарион. — Не сме чували за нея.
— Днес вие спорихте с останалите рицари за честта и правото да влезете в смъртен бой с един ужасен звяр, който от много време нарушава спокойствието на нашето прекрасно кралство.
— И какъв е този звяр? — попита подозрително Гарион.
— Това, разбира се, е един ужасен дракон, господин рицарю.
Когато се върнаха в покоите си след края на турнира, Белдин изръмжа:
— Той отново ни измами, нали? Започва да ме дразни. Мисля, че е време да взема мерки.
— Вдигаш прекалено много шум! — каза му Белгарат. — Хората тук не са изцяло мимбрати. — Вълшебникът се обърна към Кайрадис и поясни: — Вълшебствата винаги са съпроводени с определени звуци.
— Да — отвърна пророчицата. — Зная.
— Ти чуваш ли ги?
Тя кимна.
— Има ли на острова други дали, които също чуват шума от вълшебствата?
— Да, древни Белгарат.
— Ами тези фалшиви мимбрати? Те почти наполовина са дали. Възможно ли е някои от тях също да чуват шума?
— Да, всички го долавят.
— Дядо — разтревожено каза Гарион. — Това означава, че половината хора в Дал Перивар са чули какво съм направил на копията.
— Не и сред врявата, която вдигаше тълпата.
— Не знаех, че това им е попречило.
— Разбира се, че е.
— Добре — изръмжа Силк. — Аз няма да използвам никакви магии и ви гарантирам, че няма да има никакъв шум.
— Но ще останат следи, Келдар — изтъкна Сади. — И тъй като ние сме единствените чужденци в палата, сигурно ще започнат да ни задават неудобни въпроси, ако намерят Нарадас проснат на земята с някоя от твоите ками, забита в гърба му.
— Ти говориш за преднамерено, хладнокръвно убийство — изрече обвинително Дурник.
— Високо ценя чувствителността и изтънчеността ти, майстор Дурник — отговори евнухът. — Но Нарадас вече успя да ни измами два пъти; и в двата случая това означава ново забавяне по пътя ни към целта. Трябва да го отстраним.
— Той има право, Дурник — намеси се Белгарат.
— Зит? — предложи Велвет на Сади.
Той поклати глава.
— Тя в никакъв случай няма да изостави своите рожби — дори ако й предложим удоволствието да ухапе някого. Разполагам с няколко други неща, които са не по-малко ефикасни. Може би не действат толкова бързо, но вършат работа.
— Въпреки това Закат и аз ще трябва да се изправим срещу дракона — заяви мрачно Гарион. — Не можем да разчитаме на помощта ви заради този глупав турнир.
— Това няма да бъде Зандрамас — каза му Велвет. — Се’Недра и аз разговаряхме с няколко млади дами в двореца, докато вие двамата демонстрирахте героизма си така великолепно. Те ни разказаха, че този „страшен звяр“ се появява от време на време вече няколко века — а Зандрамас започна да действа преди около десетина години, нали? Мисля, че драконът, с който ще се биете, е истински.
— Не съм толкова сигурна, Лизел — възрази Поулгара. — Зандрамас е в състояние по всяко време да приеме формата на този дракон. Ако истинският е заспал в бърлогата си, има голяма вероятност Зандрамас да е тероризирала острова — с цел да предизвика сблъсък преди да пристигнем на мястото, предопределено за срещата.
— Веднага ще разбера каква е истината, щом погледна чудовището — каза Гарион.
— Как? — попита го Закат.
— При първата ни среща отрязах четири стъпки от опашката й. Ако драконът, който срещнем, е с отрязана опашка, ще знаем, че е Зандрамас.
— Наистина ли трябва да ходим на тържеството довечера? — попита Белдин.
— Всички го очакват от нас, чичо — отвърна Поулгара.
— Но аз нямам нито една свястна дреха — какво ще облека, момичето ми? — каза дяволито той с гласа на Фелдегаст.
Официалната вечеря беше подготвяна от седмици — тя трябваше да бъде величественият финал на турнира. Бяха предвидени и танци — в които Гарион и Закат, все още облечени в брони, не можеха да участват. Щеше да бъде сервирана разкошна и изобилна храна, ала те не биваше да вдигат забралата си и не можеха да ядат. Освен това щеше да има множество цветисти тостове в чест на „тези могъщи рицари, които придадоха блясък на нашия далечен остров чрез присъствието си“ — разбира се, благородниците в двора на крал Олдорин щяха да си съперничат, обсипвайки с екстравагантни хвалебствия Гарион и Закат.
— Колко време ще продължи тържеството? — прошепна Закат на Гарион.
— Часове.
— Страхувах се, че ще отговориш тъкмо така. Ето, и дамите идват.
Поулгара, съпровождана от Се’Недра и Велвет, влезе в тронната зала така величествено, сякаш беше нейна собственица. Странно, а може би не толкова — Кайрадис не беше с тях. Както обикновено в такива случаи, Поулгара беше облечена във великолепна рокля от синьо кадифе, украсено със сребърни нишки. Вълшебницата наистина изглеждаше прелестно. Се’Недра беше в кремава одежда, наподобяваща сватбената й рокля, макар че перлите, които украсяваха булчинската й премяна, сега ги нямаше. Разкошната й бакърено-червеникава коса се разпиляваше в красиви къдрици върху едното й рамо. Велвет носеше бледолилавата си рокля от фина коприна. Всичките млади рицари на Перивор — онези, които все още можеха да ходят след схватките и развлеченията през деня — бяха безнадеждно очаровани от пленителната й красота.
— Мисля, че е време да се представим по някакъв начин на домакините си — измърмори Гарион. Изтъквайки нуждата да запазят анонимността си, дамите досега бяха стояли в покоите си. Гарион пристъпи напред и ги придружи до трона. — Ваше величество — бърна се той към крал Олдорин и направи лек поклон. — Макар че се подчинявам на необходимостта да запазя в тайна самоличността на благородните дами и не мога да разкрия пред вас подробности за живота им, би било нелюбезно както към вас, така и към самите тях, да не ги представя на двора. Имам честта да ви представя нейна светлост херцогинята на Ерат. — Това беше безопасно — едва ли някой в тази част на света бе чувал за Ерат.
Поулгара направи реверанс с невероятна грация.
— Ваше величество — поздрави краля тя със звучния си глас.
Олдорин чевръсто се изправи.
— Ваша светлост — отговори и той с дълбок поклон. — Вашето присъствие е лъчиста светлина за моя беден палат.
— А това, ваше величество — продължи Гарион, — е нейно височество принцеса Ксера. — Се’Недра впери изумен поглед в него. — Може би истинското ти име е прекалено известно дори тук — прошепна й той.
Се’Недра веднага се окопити.
— Ваше величество — изрече тя и направи реверанс, също толкова изтънчен и пленителен, както този на Поулгара. В крайна сметка не бе възможно едно момиче да израсте в императорски палат, без да научи някои неща.
— Ваше височество — отвърна кралят. — Вашата красота ме лишава от способността да приказвам.
— Не е ли мил наистина? — прошепна Се’Недра.
— И накрая, ваше величество — продължи Гарион, — но в никакъв случай не на последно място, маркграфиня Турия — представи той Велвет, измисляйки името й в последния момент.
Велвет направи реверанс и каза:
— Ваше величество. — Когато се изправи, сияйната усмивка все още огряваше лицето й, а блясъкът на очарователните и трапчинки бе насочен с пълна сила към кралската особа.
— Милейди… — Кралят се поколеба и направи още един поклон. — Вашата усмивка кара сърцето ми да спре. — Той се огледа объркано. — Доколкото си спомням, сред вашите спътници имаше още една дама, господин рицарю.
— Тя е бедно сляпо момиче, ваше величество — намеси се Поулгара. — И се присъедини към нас съвсем наскоро. Страхувам се, че светските забавления няма да имат стойност за човек, който живее във вечна тъмнина. Един много силен и почтен мъж се грижи за нея — той е от благородниците, васали на нейното семейство. Бил е неин защитник и водач от злощастния ден, когато светлината на слънцето изчезнала завинаги от очите й.
Две сълзи на дълбоко съчувствие се търкулнаха по бузите на краля. Арендите, дори заселени на хиляди левги от родината си, оставаха емоционални хора.
След това в залата влязоха останалите спътници на Гарион и той бе много доволен, че забралото скрива широката му усмивка. Физиономията на Белдин приличаше на буреносен облак. Косата и брадата му бяха измити и сресани, гърбавият магьосник беше облечен в синя роба, подобна на бялата, която носеше Белгарат. Гарион продължи с хвалебственото представяне, завършвайки с думите:
— А това, ваше величество, е господин Фелдегаст — извънредно талантлив фокусник, чиито шеги облекчават тежестта на изнурителното ни странстване.
Белдин се намръщи срещу краля, а след това направи небрежен поклон и каза:
— Ваше величество, очарован съм от величието на този град и вашия великолепен палат. По своя блясък той е равен на Тол Хонет, Мал Зет и Мелцен — аз, разбира се, съм обиколил всички тези места, демонстрирайки висотата, която съм постигнал в своя занаят, както и неописуемия си талант.
Лицето на краля грейна в щастлива усмивка.
— Господин Фелдегаст — подхвана той, като наклони глава на една страна. — В свят, изпълнен с тъга и печал, хората като вас са редки и обичани като скъпоценни камъни.
— Колко мило, че го казвате, ваше величество.
Формалностите приключиха и Гарион, следван от своите приятели, пое сред благородниците в залата, изпълнен с желание да поговори с тях. Една жена с извънредно решителен вид се приближи към Гарион и Закат.
— Вие сте най-великите живи рицари, които съм срещала през живота си, милорди — каза тя и направи реверанс. — Високите постове, които заемат вашите спътници, разкриват по-красноречиво от всякакви думи, че и двамата имате не само благороден произход, но най-вероятно в жилите ви тече кралска кръв. — Дамата спря пламтящия си поглед върху Гарион. — Бихте ли споделили с мен, господин рицарю, дали си имате съпруга?
„Още едно от тези досадни повторения“ — изстена Гарион наум.
— Женен съм, милейди. — отговори той. Сега вече знаеше как да се справи с подобно положение.
— О! — въздъхна тя и очите й блеснаха разочаровано. След това се обърна към Закат. — Ами вие, милорд? Имате ли си съпруга, или може би сте сгоден?
— Нямам съпруга и не съм сгоден, милейди — отговори объркано Закат.
Погледът й пак пламна.
Гарион побърза да се намеси.
— Приятелю, време е да изпиеш още една чаша от онази отвара, която без съмнение има отвратителен вкус.
— Каква отвара? — попита изумено Закат.
Гарион въздъхна и каза тъжно:
— Виждам, че болестта му се засилва. Много забравяш, приятелю. Страхувам се, че това състояние предшества много по-острите симптоми, които неминуемо ще те връхлетят. Нека се молим на всичките седем богове, че ще приключим благородното си дирене преди наследствената лудост — проклятието на твоето семейство — да завладее изцяло разума ти.
Младата дама, така решително приближила към тях, се отдръпна уплашено.
— Какво говориш, Гарион? — измърмори Закат.
— Веднъж преживях подобно нещо. Това момиче си търси съпруг.
— Това е абсурдно.
— За нея не е.
След това започнаха танците. Гарион и Закат се оттеглиха до стената, за да ги наблюдават.
— Глупаво развлечение, нали? — отбеляза Закат. — Никога не съм могъл да си отговоря защо здравомислещи мъже си губят времето с него.
— Защото дамите обичат да танцуват — отвърна му Гарион. — Още не съм срещал момиче, на което танците не се нравят. Мисля, че те са в кръвта им. — Той погледна към трона и видя, че крал Олдорин в момента не е зает. Владетелят седеше усмихнат и отмерваше ритъма, потропвайки с крак. — Хайде да намерим Белгарат и да поговорим с краля. Може би тъкмо сега е времето да го попитаме за онази карта.
Белгарат стоеше, подпрял гръб на една колона, и отегчено наблюдаваше танцуващите.
— Дядо — каза Гарион. — Точно сега никой не разговаря с краля. Защо не го попитаме за онази карта?
— Добра идея. Това увеселение ще продължи цяла нощ и едва ли след това кралят ще ни приеме на аудиенция.
Тримата приближиха към трона и се поклониха.
— Бихме ли могли да проговорим с вас, ваше величество? — попита Гарион.
— Разбира се, господин рицарю. Вие и спътниците ви сте защитници на града и би било невъзпитано, ако не изслушам онова, което желаете да споделите с мен. Какво бихте искали да ми кажете?
— Става дума за нещо съвсем маловажно, ваше величество. Както вече споделих с вас, господин Гарат — по време на представянето Гарион беше пропуснал представката „Бел“ — е мой старши съветник. Той е направлявал стъпките ми от най-ранно детство. Освен това Гарат е забележителен учен, който напоследък насочи вниманието си към изучаването на науката география. Сред географите от много време се води разпален спор по отношение разположението на света в древността. Съвсем случайно господин Гарат чу за съществуването на стара географска карта, която според човека, съобщил му за нея, се намира в палата на Дал Перивор. Обзет от неутолимо любопитство, господин Гарат ме помоли да ви попитам дали наистина има такава карта и ако знаете къде е тя, той ви моли за разрешение да я разгледа.
— Наистина, господин Гарат — отговори кралят, — аз ви уверявам, че човекът, съобщил ви тази информация, не греши. Картата, която търсите, е нашата най-ценна реликва — защото тъкмо нея използвали нашите предшественици преди много столетия, за да достигнат бреговете на острова. Веднага щом имаме свободно време, с удоволствие ще ви предоставя възможност да я видите и се надявам, че тя ще подпомогне изследванията ви.
В този момент иззад пурпурната завеса на трона се появи Нарадас.
— Ваше величество, страхувам се, че сега едва ли ще има време за изследвания — заяви той, неспособен да прикрие самодоволните нотки в гласа си. — Простете ми, кралю, просто случайно дочух последната ви забележка, докато бързах насам, за да ви донеса една наистина обезпокоителна и тъжна новина. От изток дойде пратеник и ни съобщи, че в село Дал Еста, отдалечено от столицата на по-малко от три левги, върлува ужасният дракон. Не може да се предвиди кога отвратителното създание ще се впусне да плячкосва околността — то може да остане няколко дни скрито в гората, преди отново да се появи. Ала може би това трагично обстоятелство е в наша полза. Сега е времето да нанесем решителен удар срещу него. Каква по-добра възможност за двамата наши храбри защитници да излязат срещу него и да ни отърват от безчинствата на грозната твар? Разбирам, че могъщите рицари разчитат на съветите на този възрастен човек — следователно и той трябва да ги придружи, за да изгражда стратегията на боя и да направлява стъпките им.
— Много добре казано, Ерезел — съгласи се с радост глупавият крал. — Страхувах се, че ще минат седмици, докато прогоним чудовището от скривалището му. Ето че това стана за една-единствена нощ. Излезте смело насреща му, защитници на моята столица, и вие, господин Гарат. Освободете кралството ми от този дракон и всичко, което поискате като награда, ще ви бъде дадено веднага.
— Донесохте тази новина тъкмо навреме, господин Ерезел — отвърна Белгарат. Тонът му беше любезен, ала Гарион познаваше добре дядо си и схвана онова, което намекваше старият вълшебник. — Както каза Негово величество, тази нощ вие ни спестихте много време. Веднага щом се освободя, ще измисля подходящ начин да изразя своята благодарност към вас.
Нарадас леко се отдръпна и на лицето му се изписа уплаха.
— Не е необходимо да ми благодарите, господин Гарат — каза той. — Просто изпълних дълга си към владетеля и неговото кралство.
— А, да — рече Белгарат. — Дългът. Всички ние имаме много задължения, нали? Предай моите поздрави на Детето на Мрака, когато се молиш за нея. Съобщи й, че отново ще се срещнем, както е предопределено според звездите.
След това вълшебникът му обърна гръб и тръгна. Гарион и Закат го последваха и пробивайки си път сред танцуващите, напуснаха тронната зала. Докато наоколо имаше непознати, лицето на Белгарат беше непроницаемо, ала щом се озоваха в пустия коридор, той започна да ругае яростно.
— Тъкмо щях да се добера до картата — заговори разпалено той, — и Нарадас отново я измъкна изпод носа ми.
— Да извикам ли и останалите? — попита Гарион.
— Те всички ще поискат да дойдат с нас и това само ще предизвика спорове. Ще им оставим бележка.
— Пак ли?
— Тези повторения се случват все по-често и по-често, нали?
— Да се надяваме, че леля Поул няма да реагира по същия начин, както преди години.
— За какво говорите? — попита Закат.
— Силк, дядо и аз се измъкнахме от Рива, когато отидохме да се срещнем с Торак — обясни Гарион. — Оставихме бележка, но леля Поул не беше никак доволна от постъпката ни. Както разбрах, имало много ругатни и много силен тътнеж, съпроводен с експлозии.
— Лейди Поулгара? Та тя е самото олицетворение на изтънчеността!
— Недей да се заблуждаваш, Закат — каза Белгарат. — Поул ужасно се ядосва, когато нещата не вървят така, както желае тя.
— Сигурно е фамилна черта — подхвърли любезно Закат.
— Сега какво — опитваш да се шегуваш с мен ли? Веднага двамата идете в конюшнята. Кажете на конярите да оседлаят конете ни и намерете къде се намира онова село. Искам да поговоря с Кайрадис преди да тръгнем. Ще я накарам да ми отговори точно и ясно на няколко въпроса. После ще дойда при вас.
След десетина минути тримата вече бяха на седлата. Гарион и Закат взеха копията си от поставката до вратата и след това тримата напуснаха двореца.
— Успя ли да научиш нещо от Кайрадис? — обърна се Гарион към Белгарат.
— Да. Разбрах, че драконът не е Зандрамас.
— Значи е истински?
— Вероятно. Но все пак пророчицата се изрази твърде загадъчно и неясно. Каза, че някакъв друг дух влияе на дракона. Това означава, че и двамата трябва да сте изключително внимателни. Обикновено драконът е много глупава твар, но ако го ръководи някой дух, може да действа твърде находчиво.
Някаква сянка се появи и затича до тях. Беше вълчицата.
„Как се чувстваш, малка сестричке?“ — поздрави я официално Гарион. В последния миг се овладя и не я нарече „бабо“.
„Доволна съм — отвърна тя. — Вие отивате на лов. Аз ще ви придружа.“
„Трябва да ти съобщя, че съществото, което търсим, не става за ядене.“
„Вълкът не излиза на лов само за да яде.“
„В такъв случай се радваме, че си решила да дойдеш с нас.“
— Какво каза тя? — попита Закат.
— Че иска да ни придружи.
— Предупреди ли я, че ще е опасно?
— Мисля, че тя вече знае това.
— Нека сама реши. — Белгарат сви рамене. — Опитите да приказваш на вълк какво да прави са чиста загуба на време.
Следвани от вълчицата, тримата излязоха от градската порта и поеха по пътя, който конярят бе посочил на Гарион.
— Каза ми, че дотам имало десет мили — рече кралят на Рива.
Белгарат погледна с присвити очи нощното небе и измърмори:
— Добре. Пълнолуние е. Да тръгнем в галоп и ще спрем на около миля от селото.
— Как ще разберем, че се сме се приближи толкова много? — попита Закат.
— Ще разберем — отвърна мрачно Белгарат. — Навсякъде ще се виждат пламъци.
— Искаш да кажеш, че драконите наистина бълват огън от устата си?
— Тъкмо това правят. И двамата имате доспехи, така че до известна степен сте защитени. Знайте, че този дракон е от женски пол. Хълбоците и търбуха й са по-уязвими от гърба. Опитайте се да забиете копията си в тялото й, след това я довършете с мечовете. Не бива да се бавим прекалено дълго. Единственото, което искам, е да се върна в двореца и да взема картата. Да тръгваме.
„Ще огледам наоколо“ — каза вълчицата и изчезна с големи скокове в мрака.
— Радвам се, че тя дойде с нас — каза Белгарат. — Не зная защо, но се чувствам някак по-спокоен с нея.
Забралото на Гарион скри усмивката му.
Селцето Дал Еста беше построено на върха на един хълм. Тримата приятели видяха отдалече алените пламъци, които се издигаха от горящите къщи. Малко преди селото ги чакаше вълчицата.
„Видях съществото, което търсим — съобщи им тя. — Тъкмо сега то се храни на другия склон на хълма, където има още човешки бърлоги.“
„С какво се храни?“ — попита предпазливо Гарион.
„Със същото животно, върху каквото седиш.“
— Е? — рече Закат.
— Драконът е от другата страна на селото — обясни му Белгарат. — Точно сега изяжда един кон.
— Кон ли? Белгарат, колко голяма е тази твар?
— Почти колкото къща — като, разбира се, не броим крилата.
Закат преглътна мъчително.
— Не е ли възможно да се откажем? Съвсем доскоро не изпитвах никаква радост от живота. Сега ми се ще да поживея още и да се наслаждавам на всеки ден.
— Вече сме поели тази задача и трябва да я изпълним. Място за връщане няма — каза Гарион. — Тя не лети много бързо и й е необходимо много време, докато се отдели от земята. Ако успеем да я изненадаме, докато яде, можем да я убием преди да ни нападне.
Продължиха да яздят внимателно, заобикаляйки хълма. Навсякъде около тях нивите бяха отъпкани и се виждаха полуизядени трупове на крави. Имаше и други мъртви същества, които Гарион се опитваше въобще да не поглежда.
Изведнъж видяха чудовището.
— Зъбите на Торак! — изруга Закат. — Тя е по-голяма от слон!
Драконът притискаше трупа на един кон с ноктите на предните си крайници и яростно го разкъсваше.
— Нападайте! — каза Белгарат. — Тя обикновено е малко непредпазлива, когато се храни. Ала бъдете внимателни. Веднага щом забиете копията в тялото й, се отдалечете на безопасно разстояние. И дръжте здраво юздите на конете. Човек без кон се лишава от всичките си преимущества, когато се бие с дракон. Малката сестричка и аз ще се промъкнем отзад и ще я нападнем откъм опашката. Това място е особено чувствително и няколко ухапвания там сигурно ще я объркат. — След това вълшебникът скочи от седлото, отдалечи се от конете и се превърна във вълк.
— Това все още ме плаши — призна Закат.
Гарион внимателно наблюдаваше хранещия се дракон.
— Виж, разперила е крилата си — прошепна тихо той. — Както е навела главата си, й пречат да вижда какво става зад гърба й. Ти мини отдясно, а аз ще заобиколя отляво. Когато и двамата заемем позиция, ще изсвиря с уста и ще я нападнем. Забий колкото е възможно по-дълбоко копието в тялото й и го остави да стърчи. Две копия, забити в хълбоците, със сигурност ще затруднят движенията й. Щом се справиш с това, се отдалечи на безопасно разстояние.
— Проявяваш невероятно хладнокръвие, Гарион.
— В такова положение човек няма друг избор. Ако спреш и започнеш да обмисляш всичко, което ти предстои, никога няма да го направиш. Това не е най-разумното нещо, с което сме се захващали, приятелю. Късмет!
— И на теб.
Двамата се разделиха и се озоваха от двете страни на чудовището. Закат наклони два пъти копието си, за да покаже, че е заел позиция. Гарион пое дълбоко дъх. Забеляза, че ръцете му леко треперят. Отпъди всички мисли за страх и се съсредоточи върху една точка точно под рамото на дракона, след това изсвири пронизително.
Двамата мъже се впуснаха в атака.
Сам по себе си планът на Гарион наистина беше добър, но покритата с люспи кожа на чудовището се оказа много по-дебела от очакваното и копията им не се забиха така дълбоко, както биха желали двамата приятели. Кралят на Рива обърна Кретиен и се отдалечи от ужасната твар с мълниеносна бързина.
Драконът нададе пронизителен вой, забълва огън и се опита да затича към Гарион. Ала както очакваше риванският крал, копията, стърчащи от хълбоците на отвратителната твар, и пречеха да се движи бързо. В този миг Белгарат и вълчицата се впуснаха в атака, хапейки и ръфайки късове плът от опашката й. Отчаяно, чудовището размаха подобните си на корабни платна криле и се издигна тромаво във въздуха. Ревеше ужасяващо, а от устата му изригваха алени пламъци.
„Тя се измъква!“ — изпрати Гарион светкавична мисъл към дядо си.
„Ще се върне — отвърна вълшебникът. — Драконите са много отмъстителни твари.“
Гарион, яхнал Кретиен, заобиколи тялото на мъртвия кон и се присъедини към Закат.
— Може би раните, които й нанесохме, са смъртоносни — изрече малореанецът с надежда.
— Не бих разчитал на това — отвърна Гарион. — Страхувам се, че не забихме копията достатъчно дълбоко. Трябваше да се засилим по-отдалече, за да наберем инерция. Дядо каза, че тя ще се върне. Трябва да я очакваме да връхлети всеки момент.
„Гарион — прозвуча в съзнанието му гласът на Белгарат. — Ще направя нещо — ще видиш какво. Предупреди Закат да не изпада в паника.“
— Закат — заговори риванският крал, — дядо ще прибегне до вълшебство. Не се страхувай.
— И какво ще направи?
— Не зная. Не ми каза. — В същия миг Гарион почувства познатата вълна на надигащата се воля и долови познатия, особен звук. Въздухът стана бледосинкав.
— Много особен светъл цвят — рече Закат. — Какво е неговото предназначение? — В гласа му се бяха промъкнали нервни нотки.
Белгарат се върна при тях, крачейки тежко в мрака.
„Действа достатъчно добре“ — заяви той на езика на вълците.
„Какво е това?“ — попита Гарион.
„Нещо като щит. Той ще ви предпази от огъня — поне отчасти. Доспехите ще се погрижат за останалото. Може пламъците малко да ви поопърлят, ала огънят не може да ви навреди. Въпреки това не бъдете прекалено храбри. Тя все още има страшни нокти и зъби.“
— Дядо е направил нещо като щит около нас — обясни Гарион на Закат. — Той ще ни помогне да се предпазим от пламъците.
Изведнъж от изток се разнесе оглушителен писък и към небето изригнаха пламъци, обвити в гъсти сажди и дим.
— Подготви се! — извика остро Гарион. — Връща се! — И като предупреди Кълбото да се държи кротко, Гарион измъкна меча на Желязната хватка. Закат също извади от ножницата меча с широкото острие, размаха го и стоманата изсъска във въздуха.
— Разпръснете се! — нареди Гарион. — Стойте колкото се може по-далеч един от друг, така тя ще може да нападне само един от нас. Ако тръгне към теб, Закат, аз ще я нападна отзад. Ако налети срещу мен, ти направи същото. Ако успееш да се добереш достатъчно близо, опитай се да нараниш опашката й. Драконите обезумяват от това. Тя ще се опита да се обърне да я защити. Тогава онзи от нас, който е пред нея, може да нанесе съкрушителен удар по врата й.
— Добре — отвърна Закат.
Отдалечиха се един от друг и напрегнато зачакаха атаката на чудовището.
Копията им бяха счупени и сега от хълбоците на дракона стърчаха само две къси парчета дърво. Отвратителната твар се нахвърли срещу Закат и силата на удара й го събори от седлото. Той започна да се мята по земята, опитвайки се да се изправи, а чудовището бълваше срещу него изпепеляващи пламъци.
Малореанецът се опита да стане, ала огромните нокти на дракона притиснаха бронята му. Главата на изчадието се стрелваше напред, жестоките зъби дращеха доспехите на императора.
В този момент Гарион престана да действа според плана, който сам бе направил. Приятелят му имаше неотложна нужда от неговата помощ. Той скочи от гърба на Кретиен и затича към Закат, решен да го защити на всяка цена.
— Трябва ми огън! — изрева той на Кълбото и мечът незабавно блесна в яркосиньо сияние. Риванският крал знаеше, че Торак е направил драконите неуязвими срещу силата на вълшебствата, ала се надяваше, че чудовището се страхува от силата на Кълбото и че действието на скъпоценния камък е пагубно за него. Гарион се изправи пред гърчещото се тяло на Закат и прогони дракона с могъщи удари. Мечът съскаше страховито всеки път, когато попаднеше в муцуната на изчадието, и то надаваше болезнен вой след всеки замах на риванския крал, ала не бягаше.
— Стани! — извика Гарион на Закат. — Изправи се! — Чуваше зад гърба си металическото дрънчене на бронята и доспехите, докато малореанецът се опитваше да се изправи. Изведнъж, пренебрегвайки болката, която и причиняваха ударите на Гарион, ужасната твар протегна към него ноктите си и го блъсна с невероятна сила. Кралят на Рива загуби равновесие, препъна се и падна върху Закат. Драконът нададе триумфален рев и се хвърли в атака. Гарион започна отчаяно да нанася страхотни пробождащи удари и изведнъж се разнесе оглушителен съскащ звук и изпъкналото ляво око на звяра изпадна от орбитата си. Докато се опитваше да се изправи, Гарион изведнъж си припомни нещо много странно. Чудовището бе изгубило окото си! И лявото око на Торак беше унищожено от силата на Кълбото — а сега същото нещо се случваше с дракона. Въпреки ужасната опасност, която ги грозеше, Гарион изведнъж бе обзет от непоклатима сигурност, че ще спечелят.
Драконът отстъпи, ревейки от болка и ярост, и Гарион се възползва от това, бързо се изправи и подаде ръка на Закат.
— Заобиколи я и застани от лявата й страна! — изкрещя той. — Сега не вижда с лявото си око! Аз ще отвлека вниманието й. Ти я удари по врата!
Затичаха да заемат позиция преди драконът да дойде на себе си. Гарион размаха с все сила гигантския огнен меч и отвори огромна рана върху муцуната на изчадието. Оттам шурна кръв, обля бронята и доспехите му, а чудовището отговори на удара с нова вълна изгарящи пламъци, които обгърнаха риванския крал от всички страни. Той не обърна внимание на огъня и се впусна в атака, нанасяйки удар след удар по грозната муцуна на звяра. Видя, че Закат замахва няколко пъти с тежкия си меч срещу змийския врат на противното животно, но дебелите люспи осуетиха усилията му. Гарион продължи своя щурм, размахвайки пламтящия меч. Полуослепеният дракон замахна с нокти срещу него, кралят на Рива отвърна на атаката му и отсече почти до половина люспестата предна лапа. Тежко ранено, неспособно повече да издържа болката, адското изчадие започна с нежелание да отстъпва.
— Нападни я! — изкрещя Гарион на Закат. — Не й давай време да дойде на себе си!
Двамата мъже продължиха настъплението срещу страшния звяр, редувайки ударите си. Когато Гарион замахваше, драконът обръщаше глава срещу него, за да го окъпе с убийствени пламъци — тогава Закат нанасяше удар върху незащитения му тил. Чудовището тозчас обръщаше глава да отговори на атаката, но в този миг върху него се стоварваше страшният меч на Гарион. Объркана, изпаднала в безсилие от тази смъртоносна тактика, отблъскващата твар мяташе безпомощно глава, ала огненият й дъх пърлеше по-скоро храстите и тревата наоколо, а не нейните нападатели. Най-сетне, чувствайки, че е невъзможно да понася повече болката, драконът започна отчаяно да размахва подобните си на корабни платна криле и направи тромав опит да се издигне във въздуха.
— Не спирай да атакуваш! — извика Гарион и двамата продължиха неотклонно своя щурм срещу звяра. — Опитай се да съсечеш крилете й! — изкрещя отново Гарион. — Не й позволявай да се измъкне!
Малореанецът и риванският крал насочиха ударите си към крилата на чудовището, ала здравата като метална броня кожа осуетяваше усилията им. Звярът се издигна тромаво във въздуха, от грозната му паст продължаваха да бълват пламъци, от многобройните рани шуртеше кръв. Изведнъж, надавайки пронизителен писък, той отлетя на изток.
Белгарат, който беше възвърнал човешкия си образ, закрачи към тях, позеленял от гняв.
— Да не сте си изгубили ума! — изкрещя той на двамата мъже. — Казах ви да внимавате!
— Положението стана много напрегнато и нещата излязоха от контрол — отговори задъхано Закат. — Нямахме друг избор. — той погледна риванския крал. — Отново спаси живота ми, Гарион. Изглежда, това ти стана навик.
— Просто се наложи — отговори Гарион и останал без сили, се отпусна на земята. — Ала ще трябва да тръгнем по следите й. Ако не го направим, тя сама ще връхлети върху нас.
„Не мисля така — намеси се вълчицата. — Имам богат опит с ранени зверове. Забихте пръти в хълбоците й, извадихте едното й око, съсякохте муцуната и предната й лапа със страшен огън. Тя ще се върне в бърлогата си и ще остане там, докато оздравее — или умре.“
Гарион бързо преведе думите й на Закат.
— И все пак, драконът е жив, а това е проблем за нас — каза императорът на Малореа. — Как ще убедим краля, че сме прогонили завинаги чудовището от острова? Ако го бяхме убили, нямаше да имаме повече задължения, но сега кралят — с Нарадас, който винаги ще шушне в ухото му какво да прави — може да настоява да останем тук, докато не се убеди, че драконът няма да се върне.
Белгарат се намръщи.
— Мисля, че Кайрадис имаше право — каза той. — Драконът не се държеше така, както подобава на дивите твари. Всеки път, щом Гарион го удареше с пламтящия меч, цялото му тяло трепваше.
— Нима твоето не би треперило по същия начин?
— Има малка разлика. Самият дракон дори не би усетил пламъците. Той беше направляван от нещо — нещо, което Кълбото е в състояние да нарани. Ще говоря с Белдин по този въпрос, когато се приберем в двореца. Щом вие двамата си отдъхнете малко, веднага ще отидем при конете. Искам да се върна в Дал Перивор и да видя онази карта.
На разсъмване, когато се завърнаха в двореца, за своя изненада завариха почти всички будни. Вълна от възклицания премина през тронната зала, когато Гарион и Закат влязоха. Ризницата на Гарион беше обгорена и почервеняла от кръвта на дракона. Туниката на Закат беше овъглена, а от едната страна на бронята му личаха следи от големи зъби. Състоянието на доспехите им беше безмълвно свидетелство за сериозността на битката.
— Мои славни воини! — ликуващо извика кралят и Гарион си помисли, че кралят е заключил, че щом се връщат живи, сигурно са успели да убият дракона.
— През всичките години, в които този ужасен звяр опустошаваше нашето кралство — заговори кралят, — за пръв път някой го принуждава да избяга.
После, забелязал учудения поглед на Белгарат, владетелят поясни:
— Няма и два часа, откакто видяхме дракона да лети над града, пищейки от болка и страх.
— Накъде се отправи той, ваше величество? — попита Гарион.
— За последен път са го забелязали да лети към морето, господин рицарю, а както всички знаят, леговището му е някъде на запад. Наказанието, което му наложихте вие и вашият храбър другар, го е прогонило от кралството. Несъмнено той ще потърси подслон в някоя пещера и там ще си ближе раните. Сега, ако ви е угодно, нашите уши жадуват да чуят разказа за случилото се.
— Позволете — рече Белгарат и пристъпи напред. — Двамата воини са скромни мъже, ваше величество, както подобава на благородството им. Опасявам се, че ще бъдат сдържани в описанието на подвига си, за да не се покажат самохвалковци. Може би е по-добре аз да разкажа за сблъсъка вместо тях, за да може ваше величество и членовете на този съвет да получат по-вярна представа за това, което се случи.
— Добре казано, господин Гарат — отвърна кралят. — Истинската скромност е венецът на всеки мъж с благородническо потекло, но тя наистина, както казвате, често скрива величието на такава битка. Моля ви, продължавайте.
— Откъде да започна? — замисли се Белгарат. — Хм, да. Както ваше величество добре знае, навременното предупреждение на господин Ерезел, че драконът опустошава селото Дал Еста, ни накара да действаме незабавно. Веднага щом напуснахме тази зала, се качихме на конете и препуснахме с голяма бързина към това село. Там горяха огромни огньове — живо свидетелство за огнения дъх на дракона, а добитъкът и голяма част от хората бяха вече убити и частично изядени от звяра, за който всяка плът представлява храна.
— Жалко — въздъхна кралят.
— Съчувствието му е много красиво — прошепна Закат на Гарион, — но се чудя дали би бръкнал в хазната, за да помогне на селяните да построят отново домовете си.
— Искаш да кажеш да върне обратно част от данъците, след като е положил толкова усилия да ги измъкне от народа си? — подигравателно попита Гарион. — Едва ли.
— Двамата воини разучиха внимателно земите около селото — разказваше Белгарат. — И скоро откриха дракона, който в този момент се хранеше с телата на стадо коне.
— Аз видях само един — прошепна Закат.
— Понякога той разкрасява нещата, за да направи историите си по-вълнуващи — обясни му Гарион също шепнешком.
Белгарат се оживи.
— Следвайки моя съвет — каза той скромно, — двамата защитници на вашето кралство спряха, за да обмислят положението. Всички веднага разбрахме, че вниманието на дракона е изцяло погълнато от зловещия му пир и че поради своите гигантски размери и свирепост чудовището е изоставило всякакви мисли за бдителност. Рицарите се разделиха и обградиха хранещия се дракон, за да го нападнат от две страни, като се надяваха да го пронижат смъртоносно. Придвижваха се бавно, стъпка по стъпка, защото, макар да са най-смелите мъже, които познавам, те не са безразсъдни.
В тронната зала се беше възцарила пълна тишина, придворните слушаха стареца неми, бездиханни, очаровани, със същото безкрайно опиянение, което Гарион беше виждал от дете в трапезарията на фермата на Фалдор.
— Не преувеличава ли малко? — прошепна Закат.
— Мисля, че това е в кръвта му — отвърна Гарион. — Дядо никога не е бил способен да разкаже историята такава, каквато е в действителност. Винаги изпитва необходимост от артистична намеса.
След като се увери, че е завладял изцяло вниманието на публиката си, Белгарат започна да си служи с триковете, типични за изкуството на разказвача. Променяше височината и силата на гласа си. Ту забавяше, ту ускоряваше ритъма. Понякога гласът му спадаше до шепот. Очевидно страшно се наслаждаваше на разказа си. Описа едновременното нападение срещу дракона в ярки подробности. Разказа за първоначалното отстъпление на чудовището, като безпричинно добави напълно измислено чувство на триумф в сърцата на двамата рицари и тяхната вяра, че са нанесли смъртоносни удари с копията си. Въпреки че последното твърдение не беше напълно вярно, то много спомогна за увеличаване на напрежението.
— Ще ми се да бях видял тази битка със собствените си очи — промърмори Закат. — Нашата беше много по-прозаична.
Старецът продължи да описва отмъстителното завръщане на дракона и, само за да направи нещата още по-интересни, се разпростря надълго и широко върху смъртната опасност, надвиснала над Закат.
— И тогава — продължи вълшебникът, — без да се бои за живота си, неговият смел другар се хвърли в битката. Ужасен от мисълта, че приятелят му вече е получил фаталния удар, и изпълнен със справедлив гняв, той се хвърли срещу самите зъби на звяра, нанасяйки с две ръце страхотни удари с могъщото си оръжие.
— Ти наистина ли си мислеше тези неща? — попита Закат и погледна въпросително Гарион.
— Приблизително.
— А после — продължи Белгарат, — въпреки че би могло да е някаква измама от блещукащата светлина на горящото село, ми се стори, че видях меча на героя целия в пламъци. Отново и отново той нанасяше удари и всеки път беше възнаграден с реки от ярка кръв и агонизиращи писъци. След това, о, ужас, случаен удар на мощните драконови нокти отхвърли нашия смел боец назад, той се олюля и после падна — строполи се върху тялото на своя спътник, който напразно се опитваше да се изправи.
Викове на отчаяние се разнесоха сред човешкото множество събрало се в тронната зала, макар че присъствието на двамата герои съвсем ясно доказваше, че са оцелели.
— Откровено признавам — продължи Белгарат, — че изпитах черно отчаяние. Но докато свирепият дракон бе напрегнал всички сили да убие нашите бойци, единият от тях — няма да казвам името му, — хвърли своя пламтящ меч право в окото на омразния звяр.
Последва рев на одобрение.
— Пищейки от болка, драконът се олюля и падна. Нашите воини се възползваха от тази моментна възможност и се изправиха на крака. И тогава се разгоря най-страховита битка. — Белгарат продължаваше да описва с увлекателни подробности поне десет пъти повече удари, отколкото в действителност бяха нанесли Гарион и Закат.
— Ако бях завъртял меча толкова пъти, ръцете ми щяха да окапят — заяви Закат.
— Няма значение — отвърна Гарион. — Той просто се забавлява.
— Най-накрая — завърши Белгарат, — неспособен да понася повече страшното наказание, драконът, който никога по-рано не беше познал страха, се обърна и страхливо избяга от бойното поле, прелитайки, както каза ваше величество, точно над този почтен град към своето скрито леговище. А там страхът, разтърсил го през изтеклата нощ, струва ми се, ще го разяжда повече, отколкото получените рани. Вярвам, че няма да се върне в кралството ви, ваше величество. Колкото и да е глупаво, чудовището не би пристигнало отново по свое желание на мястото, където е изпитало толкова много болка. Предположението ми беше такова и се случи точно така, ваше величество.
— Великолепно! — доволно каза кралят. Тълпата в тронната зала избухна в гръмовни аплодисменти. Белгарат се обърна и се поклони, като даде знак на Гарион и Закат да направят същото, щедро позволявайки им да споделят хвалебствията.
Благородниците от кралския двор — някои от тях с искрени сълзи в очите — пристъпиха напред да поздравят триото — Гарион и Закат за героизма им, а Белгарат — за яркото описание на подвига им. Гарион забеляза, че Нарадас е застанал до краля. Мъртвешките му бели очи горяха от омраза.
— Бъдете нащрек — предупреди Гарион приятелите си. — Нарадас замисля нещо.
Щом врявата утихна, белоокият гролим пристъпи напред и каза:
— Аз също присъединявам гласа си към общия хор в тази зала за възхвала на двамата могъщи герои и техния чудесен съветник. Никога това кралство не е срещало подобни герои. Струва ми се обаче, че трябва да проявим по-голяма предпазливост. Боя се, че господин Гарат под влиянието на впечатленията си от тази неописуемо велика битка и съвсем разбираемо опиянен от онова, което е видял, може би е твърде оптимистично настроен за настроението на дракона. Наистина повечето нормални същества биха отбягвали място, което е било поле на такава отчаяна агония, но тази отвратителна, омразна твар не е обикновено същество. И като познаваме отблъскващата му природа, може би трябва да приемем, че по всяка вероятност звярът ще се изпълни с ярост и жажда за отмъщение. Ако тези силни воини отпътуват сега, това почтено и обично кралство ще остане беззащитно пред отмъстителните набези на едно същество, пропито от омраза.
— Знаех си, че ще го направи — процеди през зъби Закат.
— Ето защо честта ме задължава — продължи Нарадас — да посъветвам Негово величество и членовете на кралския двор да помислят дълго и спокойно, вместо да вземат прибързани решения, без да забравят великите качества на тези рицари. Ние видяхме, че те са може би единствените, които могат да се изправят срещу чудовището с някаква надежда за успех. Кои други рицари из нашите земи бихме могли да посочим, способни да дадат същия героичен отпор на звяра?
— Това, което казваш, може да е истина, господин Ерезел — поде кралят с учудваща хладина, — но би било грубо от моя страна да ги държа тук против волята им, като се има предвид свещеният характер на похода, който са предприели. Вече ги забавихме тук твърде дълго. Те ни оказаха прекалено голяма помощ. Да изискваме още от тях би било крайно неблагодарно от наша страна. Ето защо обявявам, че утре ще бъде ден на празненства и на благодарност навсякъде в кралството, а вечерта ще завърши с дворцово пиршество, на което ще почетем тези могъщи воини и ще им кажем с голямо съжаление „сбогом“. Виждам, че слънцето е изгряло, а нашите герои без съмнение са много уморени от битката с омразния дракон през изминалата нощ. Затова днес ще бъде ден на подготовка, а утре — на радост и отдаване на почит и благодарност. Нека си легнем сега, за да имаме време да си починем, а след това още по-усърдно да отдадем силите си в изпълнение на своите многобройни задачи.
— Мислех си, че никога няма да стигне до това — сподели Закат, докато тримата вървяха през претъпканата тронна зала. — Наистина мога да заспя прав.
— Моля те, недей — отвърна Гарион. — Носиш доспехи и ще издрънчиш ужасно, когато рухнеш на земята. И аз съм уморен колкото тебе.
— Ти поне имаш някого, с когото да спиш.
— Всъщност имам си двама, като броим вълчето. Забелязал съм, че малките проявяват нездрав интерес към пръстите на краката.
Закат се засмя.
— Дядо — каза Гарион, — досега кралят с радост се съгласяваше с всичко, което предлагаше Нарадас. Да не си се намесил в тази работа?
— Направих няколко предложения — призна Белгарат. — Обикновено не обичам да върша такива неща, но ситуацията беше малко необичайна.
Вън, в коридора, Нарадас настигна тримата приятели и изсъска:
— Все още не си спечелил, Белгарат.
— Да, вероятно не съм — призна самоуверено старият вълшебник. — но тогава и ти не си, Нарадас. Представям си как Зандрамас — вярвам, чувал си това име — ще се ядоса, като разбере колко жалко си се провалил. Може би, ако започнеш да тичаш веднага, ще успееш да и избягаш поне за известно време.
— Това не е краят, Белгарат.
— Никога не съм си го помислял, момче. — Белгарат протегна ръка и го потупа по бузата, което бе тежка обида за белоокия. — Сега тичай, гролиме — посъветва го той, — докато все още си цял. — Вълшебникът замълча за миг. — Освен, разбира се, ако не искаш да предизвикаш мен. Познавам ограничените ти възможности и не те съветвам да го сториш, но това изцяло зависи от теб.
Като хвърли уплашен поглед на Вечния човек, Нарадас избяга.
— Забавлявам се да правя това с такива като него — злорадо каза Белгарат.
— Ти си ужасен старец, знаеш ли? — рече Закат.
— Никога не съм претендирал за друго, Закат — засмя се старият вълшебник. — Хайде да отидем да поговорим със Сади. Нарадас наистина започва да ни пречи. Мисля, че е крайно време да ни остави на мира.
— Готов си на всичко, нали? — попита Закат, докато вървяха по коридора.
— За да приключа с тази работа ли? Разбира се.
— А когато аз ти попречих в Рак Хага, можеше да ме убиеш и да ме запратиш в нищото, нали?
— Можех.
— Но не го направи. Защо?
— Защото помислих, че някога може да ми бъдеш необходим, и видях в теб нещо повече от онова, което виждаха другите.
— Повече от един император на половината свят?
— Това са глупости, Закат — отвърна презрително Белгарат. — Твоят приятел тук е Върховният господар на Запада и все още се затруднява кой ботуш на кой крак да обуе.
— Не е вярно! — бурно възрази Гарион.
— Вероятно защото Се’Недра ти помага. Ето от това наистина имаш нужда, Закат, от съпруга, от човек, който ще се грижи да изглеждаш достатъчно представителен.
— Боя се, че за това не може и дума да става, Белгарат — въздъхна Закат.
— Ще видим — отвърна Вечният човек.
Когато се прибраха в покоите си обаче, посрещането не беше никак сърдечно.
— Ти, стари глупако! — започна Поулгара, обръщайки се към баща си. Оттук насетне нещата се влошиха още по-бързо.
— Идиот! — изкрещя Се’Недра на Гарион.
— Моля те, Се’Недра — търпеливо я прекъсна Поулгара, — остави ме да довърша.
— О, разбира се, лейди Поулгара — любезно се съгласи риванската кралица. — Извинявай. Ти си ги търпяла много повече години от мен и е естествено гневът ти да е по-голям от моя. Освен това мога да спипам този герой, когато е сам в леглото, и ще му налея малко ум в главата.
— А ти искаш да се женя? — обърна се Закат към Белгарат.
— Бракът има своите недостатъци — отвърна примирено старият вълшебник и се огледа. — Виждам, че стените са все още по местата си, и ми се струва, че все още нищо не е избухнало. Може би в крайна сметка все някога ще пораснеш, Поул.
— Значи пак реши да ми оставиш бележка? — почти изкрещя тя. — Само една жалка бележка и нищо друго?
— Нямахме време.
— И тръгнахте срещу дракона сами?
— И вълчицата беше с нас.
— Вземаш със себе си едно слабо животно? Това ли е твоята представа за защита?
— Тя ни беше от голяма полза.
В този момент Поулгара започна да ругае — на няколко различни езика.
— Чакай, Поул — прекъсна я той. — Ти дори не знаеш какво означават тези думи — поне се надявам, че не знаеш.
— Не ме подценявай, старче. Няма да ти се размине само с това, още не съм свършила. Добре. Се’Недра, твой ред е.
— Мисля, че ще предпочета да проведа разговора си с Негово величество насаме, където мога да бъда много по-пряма — заяви мъничката кралица с леден глас.
Гарион трепна.
Тогава неочаквано заговори Кайрадис:
— Беше неучтиво от твоя страна, императоре на Малореа, да се излагаш на смъртна опасност, без първо да се посъветваш с мен. — Белгарат очевидно се беше изразил твърде неясно по време на разговора си с пророчицата, преди да се отправят към срещата с дракона, и „случайно“ бе забравил да спомене какво са намислили да правят. Напълно в неговия стил.
— Моля за прошка, света пророчице — извини се Закат. — Въпросът беше толкова спешен, че нямаше време за никакви консултации.
— Добре го каза — промърмори Велвет. — Ще направим от тебе възпитан мъж.
Закат вдигна забралото на шлема си и се засмя с неочаквано жив, момчешки смях.
— Дори и да е така, Кал Закат — продължи строго Кайрадис, — знай, че съм ти сърдита за тази прибързана и необмислена постъпка.
— Обхванат съм от смущение, света пророчице, че съм допуснал да те обидя, и се надявам, че може би ще намериш прошка в сърцето си за моята грешка.
— О — въздъхна Велвет. — Той ще стане просто прекрасен съпруг. Келдар, ти записваш ли си?
— Аз ли? — учуди се Силк.
— Да. Ти.
Бяха се случили твърде много неща и Гарион се чувстваше крайно изтощен.
— Дурник — подхвана жално той, — ще ми помогнеш ли да се измъкна от това? — И почука с кокалчетата на пръстите си нагръдника на бронята.
— Щом искаш. — Дори гласът на Дурник звучеше студено.
— То наистина ли трябва да спи с нас? — оплака се Гарион на разсъмване.
— Топло е — отговори рязко Се’Недра. — Което е повече от това, което мога да кажа за някои други. Освен това някак запълва празнотата в сърцето ми — донякъде, разбира се.
Вълчето под завивките ближеше с ентусиазъм пръстите на Гарион, след което, естествено, започна да ги хапе.
Спаха почти цял ден и станаха в късния следобед. Изпратиха слуга до краля да извини отсъствието им от нощните празненства, като се оправдаваха с крайна умора.
— Според теб дали сега е удобно да поискаме да видим тази карта? — попита Белдин.
— Не мисля — отговори Белгарат. — Сега Нарадас е принуден да действа решително. Той знае колко безмилостна е Зандрамас, така че ще направи всичко, за да ни държи далеч от картата. Все още се ползва от благосклонността на краля и ще измисли най-различни поводи да ни пречи. Защо просто не го оставим да се чуди какво сме намислили? Така ще го държим в напрежение, докато Сади намери удобен случай да го приспи завинаги.
Евнухът се поклони подигравателно на двамата вълшебници.
— Има и друга възможност, Белгарат — рече Силк. — Мога да се измъкна от двореца да събера необходимата ни информация. Ако успея да определя местоположението на картата, една умела кражба с взлом би разрешила нашия проблем.
— Ами ако те хванат? — попита Дурник.
— Моля те, Дурник — възкликна Силк. — Не ме обиждай.
— Предложението му има своите добри страни — намеси се Велвет. — Келдар е способен да открадне и зъбите на човек, та дори той да е със затворена уста.
— По-добре не разчитай на това — каза Поулгара. — Нарадас е гролим и сигурно е поставил десетки капани около картата. Той познава всички ни, най-малко е запознат с нашата репутация, и съм сигурна, че дарбите на Силк са му добре известни.
— Наистина ли трябва да го убием? — тъжно попита Ерионд.
— Нямаме избор, Ерионд — отговори Гарион. — Докато е жив, ще ни пречи на всяка крачка. — Кралят на Рива се намръщи. — Може и да си въобразявам, но Зандрамас не желае изобщо да остави избора на победителя в ръцете на Кайрадис. Ако успее да ни забави, тя ще спечели, защото ние няма да се явим в уреченото време.
— Твоето предположение е отчасти вярно, Белгарион — потвърди думите му Кайрадис. — Всъщност Зандрамас направи всичко възможно, за да ми попречи да изпълня задачата си. — Пророчицата се усмихна за миг. — Казвам ти честно — тя ми причини много неприятности и ако трябва да избирам между теб и нея, щях да се изкуша. Да, щях да се изправя срещу нея и така рано или късно възмездието щеше да я застигне.
— Никога не съм мислил, че ще чуя подобно нещо от пророк — учуди се Белдин. — Нима действително се отклоняваш от правия път, Кайрадис?
Тя пак се усмихна и каза:
— Добри ми Белдин. Обективността на пророците не е резултат от някакъв каприз, тя е наш дълг, чието бреме е положено върху раменете ни много преди твоето раждане.
Тъй като бяха спали почти цял ден, приятелите разговаряха до късно през нощта. На следващата сутрин Гарион се събуди освежен и се подготви да участва в празненствата.
Благородниците от двора на крал Олдорин бяха прекарали предния ден и вероятно половината нощ в подготовката на речи — дълги, цветисти и като цяло отегчителни слова в прослава на „нашите героични воини“. Скрит зад спуснатото си забрало, Гарион често се улавяше, че дреме — отпуснатостта му бе причинена не от умора, а от скука. По едно време чу леко издрънчаване — някой го бе ударил по бронята.
— Ох! — извика Се’Недра, разтривайки лакътя си.
— Какво има, скъпа?
— Трябва ли винаги да носиш тази стомана?
— Знаеш, че трябва. Какво те накара да се опиташ да ми пробиеш ребрата?
— Навик, предполагам. Не заспивай, Гарион.
— Не спях — излъга той.
— Наистина ли? Тогава защо хъркаше?
След речите кралят прецени, че всички присъстващи едва държат очите си отворени, и призова добрия господин Фелдегаст да раздвижи обстановката.
Този ден Белдин се представи с целия си блясък — дори надмина себе си. Ходеше на ръце, правеше изумителни задни салта, жонглираше със смайваща сръчност — като през цялото време разказваше разни шеги.
— Надявам се, че успях да добавя своя малък дял към празненствата, така ли е, ваше величество? — завърши той изпълнението си и се поклони в отговор на бурните аплодисменти на човешкото множество.
— Ти наистина си виртуоз, господин Фелдегаст — похвали го кралят. — Споменът за твоето представление години наред ще стопля сърцата ни в мрачните зимни нощи.
— О, колко мило, че изричате тези думи, ваше величество — каза Белдин и направи дълбок поклон.
Преди края на пиршеството Гарион и Закат се върнаха до покоите си да похапнат: не можеха да се хранят в главната трапезария, без да вдигнат забралата си. Ала двамата бяха почетни гости на тържествата и дългът им повеляваше да присъстват на пира.
— Никога не съм се забавлявал като гледам как се хранят други хора — каза тихо Закат на Гарион, след като влязоха в залата и заеха местата си.
— Ако искаш забавление, гледай Белдин — отговори Гарион. — Снощи леля Поул разговаря много строго с него. Напомни му днес да се държи възпитано. Виждал си как обикновено се храни. Неимоверните усилия се държи добре едва не го накараха да избяга от пиршеството.
Нарадас седеше от дясната страна на краля. Белите му очи шареха, погледът му бе леко озадачен. Фактът, че Белгарат не беше направил опит да се добере до картата, очевидно го объркваше.
Не след дълго прислугата започна да донася ястията. Миризмите накараха устата на Гарион да се напълни със слюнка, дощя му се да бе похапнал повечко в покоите си.
— Трябва да говоря с главния готвач на краля, преди да си тръгнем — рече Поулгара. — Тази супа е превъзходна.
Сади хитро се изсмя.
— Нещо забавно ли казах, Сади?
— Само гледай, Поулгара. Не ми се ще да развалям удоволствието ти.
Изведнъж около централните места на масата се вдигна врява. Нарадас бе станал от мястото си и стискаше гърлото си с ръце. Очите му бяха изцъклени, от устата му излизаха хрипкав и звуци.
— Той се задушава! — извика кралят. — Някой да му помогне!
Няколко от благородниците близо до владетеля наскачаха от местата си и започнаха да тупат гролима по гърба. Ала Нарадас продължаваше да се задушава. Езикът се подаде от устата му, лицето му започна да посинява.
— Спасете го! — изкрещя кралят.
Ала никой вече не можеше да помогне на Нарадас. Тялото му се изви като дъга, вцепени се и се строполи на пода.
Смаяни викове долитаха от всички страни на трапезарията.
— Как го направи? — прошепна Велвет на Сади. — Мога да се закълна, че не си се приближавал до храната му.
На лицето на Сади се изписа самодоволна усмивка.
— Въобще не се наложи да се приближавам до храната му, Лизел — отвърна той. — Снощи обаче видях, че сяда от дясната страна на краля. Промъкнах се тук преди около час и намазах лъжицата му с нещичко, което кара гърлото на човек да се подува. Отокът става толкова голям, че предизвика задушаване. — Евнухът замълча за миг. — Надявам се, че супата му е харесала — добави той. — На мен определено ми хареса.
— Лизел — рече Силк, — защо не поговориш с чичо си, когато се върнем в Боктор? Сега Сади е без работа, а Джевълин умее добре да използва човек с неговите качества.
— В Боктор вали сняг, Келдар — каза Сади с отвращение. — Никак не харесвам снега.
— Не е задължително да се установиш непременно в Боктор, Сади. Какво ще кажеш за Тол Хонет? Във всеки случай обаче ще трябва да оставиш косата си да порасте.
Закат се наведе напред и се засмя.
— Великолепно, Сади — добави той своите поздравления към останалите похвали, отправени към евнуха. — Освен това го извърши съвсем на място. Нарадас ме отрови в Рак Хага, а ти му го върна тук. Виж какво, ще ти платя два пъти повече от офертата на Джевълин, ако дойдеш да работиш за мен в Мал Зет.
— Закат! — възкликна Силк.
— Възможностите за работа, изглежда, стават все по-богати във всички части на света — отбеляза Сади.
— Трудно се намират добре подготвени хора, приятелю — отвърна му Закат.
Треперещ, с пребледняло лице, кралят бе изведен от залата. Когато минаваше покрай тяхната маса, Гарион го чу да хлипа.
Белгарат започна да сипе най-черни ругатни.
— Какво има, татко? — попита го Поулгара.
— Този идиот ще бъде в траур седмици наред. Тази карта никога няма да попадне в ръцете ми!
Белгарат още ругаеше, когато Гарион и всичките му спътници се завърнаха в покоите си.
— Мисля, че изиграх сам себе си — кипеше той. — Трябваше да изобличим Нарадас преди да го убием. Сега е невъзможно да го дискредитираме в очите на краля.
Кайрадис седеше на масата и ядеше някакво простичко ястие, Тот стоеше наведен закрилнически над нея.
— Какво си направил, древни? — попита тя.
— Нарадас вече не е сред нас — отговори вълшебникът. — Сега кралят го оплаква. Сигурно ще минат седмици, докато се успокои достатъчно, за да ми покаже онази карта.
Лицето й стана замислено, далечно и Гарион долови шепота на странното общо съзнание на далите.
— Сега ми е разрешено да ти помогна, древни — каза тя след малко. — Детето на Мрака наруши нашата повеля, разкрита й, когато получи задачата си. Тя изпрати тук своя помощник, вместо да дойде сама да търси картата. Затова аз вече не бива да се подчинявам на някои ограничения, които бяха в сила по-рано.
Пророчицата се отпусна на стола и поговори накратко с Тот. Гигантът кимна и тихо излезе.
— Изпратих го да доведе човек, който ще ни помогне — каза тя.
— Какво точно ще правиш? — попита я Силк.
— Може би не е особено мъдро да разкривам това предварително пред теб, принц Келдар. Ала можеш ли да намериш къде са останките на Нарадас?
— Сигурно ще ги открия — отговори той. — Ще отида да поразпитам тук-там. — И дребничкият драснианец излезе от стаята.
— А щом принц Келдар се върне след като е узнал къде е мъртвият Нарадас, ти, кралю на Рива, и ти, императоре на Малореа, отидете при краля. Намерете убедителни думи и го накарайте да ви придружи в полунощ на това място — там пред него ще бъдат разкрити истини, които ще намалят тъгата му.
— Кайрадис — въздъхна Белдин, — защо винаги трябва да усложняваш нещата?
Пророчицата се усмихна свенливо.
— Това е едно от малкото ми удоволствия, добри ми Белдин. Когато говоря завоалирано, карам другите да обмислят думите ми по-внимателно. Щом усетя, че ме разбират, изпитвам дълбоко удовлетворение.
— Да не говорим, че е много дразнещо.
— Това също е част от удоволствието — дяволито се съгласи пророчицата.
— Знаеш ли — обърна се Белдин към Белгарат, — мисля, че тя все пак е човешко същество.
След десетина минути Силк се върна при приятелите си и каза доволно:
— Намерих го. Положили са го върху ковчег в параклиса на Чамдар, на първия етаж на двореца. Хвърлих му един поглед. Наистина е много, много по-привлекателен със затворени очи. Погребението е предвидено за утре. Сега е лято и мъртвецът вероятно бързо ще се разложи.
— Какво ще кажеш за часа, когато трябва да отидат при краля, майсторе? — обърна се Кайрадис към Дурник.
Ковачът се приближи до прозореца, погледна звездите и каза:
— Около час преди полунощ.
— Белгарион и Закат, тръгвайте веднага. Бъдете убедителни, използвайте всички сили на красноречието — изключително важно е кралят да бъде в параклиса в полунощ.
— Ще го доведем, света пророчице — обеща й Закат.
— Дори ако трябва да го влачим дотам — добави Гарион.
— Ще ми се да знаех какво е намислила — рече Закат, докато двамата с Гарион вървяха по коридора. — Може би щеше да ни е по-лесно да убедим краля, ако можехме да му кажем какво да очаква.
— Но това може и да предизвика скептицизма му — възрази Гарион. — Мисля, че Кайрадис планира нещо наистина изненадващо, а на някои хора им е трудно да приемат това.
— О, богове — ухили се Закат.
— Негово величество не желае да бъде обезпокояван — каза пазачът пред кралските врати, когато двамата поискаха аудиенция.
— Кажи му, че става въпрос за нещо, което не търпи отлагане — помоли Гарион.
— Ще опитам, господин рицарю — отвърна колебливо пазачът, — но той е много опечален от смъртта на своя приятел.
След няколко секунди пазачът се върна и каза:
— Негово величество се съгласи да види вас, господин рицарю, и вашия спътник, но, моля ви, бъдете кратки. Страданието му е изключително голямо.
— Разбира се — промърмори Гарион.
Владетелят на острова седеше в меко кресло и четеше някаква тъничка книга на светлината на една-единствена свещ. Изглеждаше покрусен и си личеше, че е плакал. Двамата се поклониха и той остави книгата настрани.
— Книга, предлагаща утеха на читателя — каза кралят. — Обаче мен не е в състояние да утеши. С какво мога да ви бъда полезен, господа?
— Преди всичко дойдохме да ви изкажем нашите съболезнования, ваше величество — започна внимателно Гарион. — Знайте, че в самото начало скръбта е винаги най-остра. Потокът на времето ще притъпи болката ви.
— Но никога няма да я заличи напълно, господин рицарю.
— Съвсем вярно, ваше величество. Онова, за което сме дошли да ви помолим, може да изглежда жестоко в светлината на така създалите се обстоятелства. Ние не бихме и помислили да натрапваме своето присъствие, ако въпросът не беше от такава изключителна важност — не толкова за нас, колкото за вас самия.
— Продължавайте, господин рицарю — каза кралят и в очите му се появи лек интерес.
— Някои истини трябва да бъдат разкрити пред вас още тази нощ, ваше величество — продължи Гарион. — А това може да стане единствено в присъствието на покойния ви приятел.
— Немислимо е, господин рицарю — остана непреклонен кралят.
— Личността, която ще разкрие тези истини, ни увери, че те може би ще уталожат в известна степен вашата мъка. Ерезел беше най-скъпият ви приятел и той не би искал да страдате ненужно.
— Наистина — съгласи се кралят. — Той беше човек с голямо сърце.
— Сигурен съм в това — каза Гарион.
— Може би има и друга, по-лична причина да посетите параклиса, където е положен господин Ерезел, ваше величество — добави Закат. — Съобщиха ни, че погребението ще е утре. На церемонията ще присъстват почти всички придворни. Тази нощ имате последна възможност да постоите в усамотение при него и да съхраните обичните му черти в паметта си. Моят приятел и аз ще охраняваме вратите на параклиса, за да сме сигурни, че срещата ви с него и с неговата душа ще остане необезпокоена.
Кралят се замисли и се съгласи.
— Може да е тъй, както казвате, господин рицарю. Макар че сърцето ми може да не издържи на огромната скръб, аз действително искам да погледна лицето му за последен път. Добре, господа, нека се отправим към параклиса.
Параклисът на Чамдар, върховния бог на арендите, беше слабо осветен от една-единствена свещ, поставена до главата на мъртвеца. Златисто покривало скриваше неподвижното тяло на Нарадас до гърдите, лицето му изглеждаше спокойно, дори ведро. Като знаеше какви неща бе вършил белоокият гролим, Гарион прие това като подигравка.
— Ние ще охраняваме входа на параклиса, ваше величество — каза Закат. — Ще ви оставим насаме с вашия приятел. — После двамата с Гарион излязоха в коридора и затвориха вратата.
— Доводите ти бяха много убедителни — похвали Гарион приятеля си.
— И ти самият приказва умело, но тъй или иначе, поне успяхме да го доведем тук.
Останаха пред вратите, очаквайки Кайрадис и останалите си приятели, които скоро дойдоха.
— Той вътре ли е? — попита Белгарат.
— Да. Трябваше да приложим целия блясък на красноречието си, но накрая кралят се съгласи.
До Кайрадис стоеше фигура в черно наметало и голяма качулка. Очевидно беше жена, най-вероятно от народа на далите, ала това беше първият път, когато Гарион виждаше някого от тази раса, облечен не в бяло, а в друг цвят.
— Това е личността, която ще ни помогне — рече пророчицата. — Да отидем при краля, защото времето не чака.
Гарион отвори вратата и всички влязоха в параклиса.
Владетелят на острова вдигна поглед с изненада.
— Не се учудвайте, кралю на Перивор — обърна се към него Кайрадис. — Както ви казаха воините, ние идваме да разкрием пред вас истини, които ще намалят тъгата ви.
— Много ви благодаря, лейди — отвърна кралят. — Но това едва ли е възможно. Моята болка не може да бъде облекчена. Тук лежи най-скъпият ми приятел и сърцето ми е останало в този студен ковчег заедно с него.
— Вашето потекло отчасти е свързано с народа на далите, ваше величество — отговори му пророчицата. — Затова знаете, че мнозина от нас притежават известни дарби. Има неща, които този човек, наричан от вас Ерезел, не ви е казвал. Повикала съм една личност, която ще го разпита преди духът му да е потънал в тъмнината на отвъдното.
— Некромант? Наистина ли? Чувал съм за тях, но никога не съм виждал как наистина практикуват занаята си.
— Знаете ли, че лице с такива дарби не е в състояние да говори нищо друго, освен онова, което му разкриват духовете?
— Така съм чувал, да.
— Уверявам ви, че е истина. Нека влезем в съзнанието на този Ерезел и видим какви истини ще ни разкрие то.
Некромантката с тъмната наметка пристъпи към ковчега и постави бледите си слаби ръце върху гърдите на Нарадас. Кайрадис започна да й задава въпроси.
— Кой си ти? — попита тя.
— Името ми беше Нарадас — отговори фигурата в черно с несигурен, глух глас. — Аз бях гролим и върховен свещеник в храма на Торак в град Хемил в Даршива.
Изумен, кралят се вторачи първо в Кайрадис, а после в тялото на Нарадас.
— На кого служеше? — попита Кайрадис.
— Служех на Детето на Мрака, жрицата Зандрамас.
— Защо дойде в това кралство?
— Моята господарка ме изпрати тук да намеря една карта и да попреча на Детето на Светлината да стигне до Мястото, което вече не съществува.
— И какви средства използва, за да постигнеш тази цел?
— Намерих краля на този остров, суетен и глупав човек, и го заблудих. Той ми показа картата, която търсех, и тя ми разкри едно чудо. Чрез моя безплътен образ-сянка незабавно я занесох на господарката си. Сега тя знае точно къде ще се проведе последната среща. Аз се възползвах от лековерието на краля, въвлякох го в различни дела, които забавиха Детето на Светлината и неговите спътници. Така моята господарка ще успее да пристигне на Мястото, което вече не съществува преди него и ще избегне необходимостта да остави избора на победителя в ръцете на една пророчица, на която няма доверие.
— А защо господарката ти не изпълни сама задачата, която беше възложена на нея, а не на теб? — Гласът на Кайрадис звучеше сурово.
— Зандрамас имаше други грижи. Аз бях дясната й ръка и всичко, което правех, все едно че го вършеше самата тя.
— Духът му потъва все по-надолу и не мога да го достигна, свята пророчице — изрече некромантката с по-нормален глас. — Питайте бързо, защото след малко вече няма да мога да изтръгвам отговори от него.
— Какви бяха тези грижи на господарката ти, които й попречиха да потърси отговора на последната загадка сама, както й беше заповядано?
— Един първосвещеник от Ктхол Мургос, на име Агачак, беше дошъл в Малореа да търси Мястото, което вече не съществува, надявайки се да измести моята господарка. Той беше последният от нашата раса, притежаващ достатъчно власт да я предизвика. Тя го срещна недалеч от пустошта на Финда и там го уби. — Глухият глас притихна и последва отчаян вой. — Зандрамас! — викаше гласът. — Ти каза, че няма да умра! Ти обеща, Зандрамас! — Последната дума сякаш потъна в някаква невъобразима, бездънна пропаст.
Главата на некромантката се разтресе.
— Духът му изчезна, свята пророчице — изрече тя с отпаднал глас. — Среднощният час отмина и вече не мога да го достигна.
— Благодаря ти — каза само Кайрадис.
— Все пак се надявам, свята пророчице, че успях поне малко да ти помогна в твоята благородна и тежка мисия. Сега мога ли да се оттегля? Контактът с това болно съзнание ме потресе извънмерно.
Кайрадис кимна и некромантката тихо напусна параклиса.
Макар че лицето на краля бе станало пепеляво, изражението му беше решително. Той се приближи до ковчега, грабна златистата наметка, която покриваше Нарадас до гърдите, и я захвърли на пода.
— Може би трябва да го завием с някаква дрипа — процеди през стиснатите си зъби той. — Не искам повече да гледам лицето на този отвратителен гролим.
— Ще видя какво мога да намеря, ваше величество — съчувствено каза Дурник и излезе в коридора.
Останалите стояха безмълвни. Кралят, опрял гръб в ковчега и стиснал зъби, се взираше в стената на параклиса.
След няколко минути ковачът се върна с едно скъсано парче зебло, покрито с ръжда и плесен.
— Намерих го в коридора, ваше величество — каза той. — С него беше запушена някаква дупка. Такова нещо ли искахте да ви донеса?
— Точно такова, приятелю. Ако обичаш, хвърли го върху лицето на тази мърша. Обявявам тук, пред всички вас, че няма да има погребение за този подлец. Крайпътен ров и две лопати пръст ще бъдат неговият гроб.
— Мисля, че ще са необходими малко повече лопати пръст, ваше величество — каза Дурник. — Той вече достатъчно е oвонял въздуха във вашето кралство. Не бихме искали да го замърсява още, нали? Ще се погрижа за това вместо вас.
— Харесваш ми, приятелю — отвърна кралят. — И ако обичаш, погреби гролима с лицето надолу.
— Ще се погрижим за това, ваше величество — обеща Дурник, кимна на Тот и двамата грубо сграбчиха тялото на Нарадас и го измъкнаха от параклиса.
Силк пристъпи до Закат и прошепна:
— Ето, Агачак вече е мъртъв. Ургит ще се радва да чуе това. Дали ще се съгласиш да изпратиш вестоносец да му го съобщи?
— Противоречията между брат ти и мен не са отслабнали чак дотам, Келдар.
— Кои сте всички вие? — попита настойчиво кралят. — Може би така нареченият ваш поход е просто поредната хитрина?
— Дойде време да се разкрием — заяви тържествено Кайрадис. — Вече не е необходимо да пазим тайна. Другите шпиони, които Зандрамас беше внедрила тук без знанието на Нарадас, не могат да общуват с нея без помощта му.
— Напълно в стила на Зандрамас — отбеляза Силк. — Тя няма доверие дори на себе си.
Гарион и Закат вдигнаха забралата на шлемовете, без да крият облекчението си.
— Зная, че кралството ви е изолирано от останалия свят, ваше величество — почна Гарион. — Но какви са знанията ви за другите земи и народи?
— Понякога моряци спират на това пристанище — отговори кралят. — Те ни носят новини, а също така и стоки.
— А какво знаете за събитията, които оформят облика на света в последно време?
— Нашите прадеди са носели със себе си много книги, господин рицарю, защото часовете в морето минават бавно и отегчително. Сред тях има и много исторически книги, които съм прочел до една.
— Добре — рече Гарион. — Така ще ни е по-лесно да ви обясним всичко. Аз съм Белгарион, кралят на Рива.
Кралят го изгледа с широко отворени очи.
— Богоубиеца? — попита той със страхопочитание.
— Виждам, че сте чули за това. — Гарион направи гримаса.
— Целият свят чу за това. Ти наистина ли уби бога на ангараките?
— Боя се, че да. Моят приятел е Кал Закат, императорът на Малореа.
Кралят започна да трепери.
— Кое е това велико дело, което успя да убеди вас двамата да оставите настрана наследствената си вражда?
— Ще стигнем до това след малко, ваше величество. Услужливият приятел, който погребва вън Нарадас, е Дурник, най-новият ученик на бог Алдур. Нисичкият ето там е Белдин, също ученик на Алдур, а онзи до него е Белгарат.
— Вечният човек? — пришепна кралят с приглушен, треперещ глас.
— Ще ми се да не парадираш толкова с този факт, Гарион — изрече обидено Белгарат. — Понякога това разстройва хората.
— Но спестява време, дядо — отвърна Гарион. — Високата дама с белия кичур е дъщерята на Белгарат, вълшебницата Поулгара. Дребничката червенокоса жена е Се’Недра, моята съпруга. Русокосото момиче е маркграфиня Лизел от Драсния, племенница на началника на драснианското разузнаване, а момичето с превръзката на очите, което изобличи Нарадас, е Кайрадис, пророчицата от Кел. Едрият мъж, който помага на Дурник, е Тот, нейният водач, а този е принц Келдар от Драсния.
— Най-богатият човек на света?
— Репутацията ми може би е малко преувеличена, ваше величество — скромно каза Силк. — Но работя усилено по въпроса.
— Младият мъж с русата коса се нарича Ерионд, наш много близък приятел.
— За мен е изключително висока чест да бъда в такава царствена компания. Кой от вас е Детето на Светлината?
— Това е бремето, което е отредено на мен, ваше величество — отговори Гарион. — Може би знаете — макар че това е преди всичко част от историята на алорните и техните пророчества, — че в миналото е имало срещи между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Приближаваме се до последната им среща. Тя ще определи съдбата на света. Сега трябва да открием къде ще се проведе тя.
— В такъв случай вашият поход е още по-грандиозен, отколкото си представях, кралю Белгарион. Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. Ужасният гролим Нарадас ме подведе, принуждавайки ме да ви попреча. Нека всяко нещо, с което мога да ви подкрепя, послужи като извинение за тази грешка. Ще пратя кораби да потърсят мястото на срещата, където и да се намира то — от пясъчните брегове на Ибол до рифа Корим.
— Кой риф? — възкликна Белгарат.
— Корим, древни Белгарат. Той се намира на северозапад от този остров. Местоположението му е ясно отбелязано на картата, която търсехте. Нека се отправим към покоите ми — там ще ви го покажа.
— Мисля, че се приближихме до тъй желания край, Белгарат — рече Белдин. — Щом погледнеш картата, ще можеш да си вървиш у дома.
— За какво говориш?
— Това е краят на твоята задача, старче. И ние сме ти много благодарни за усилията, които положи.
— Не бихте възразили твърде упорито, ако дойда с вас, нали?
— Това зависи от теб, разбира се, но не бихме искали да пренебрегнеш нещо изключително важно заради нас. — Смехът на Белдин зазвуча злобно. Да дразни Белгарат беше едно от любимите му забавления.
Когато всички тръгнаха към входа на параклиса, Гарион забеляза вълчицата, която клечеше до вратата. Златистите й очи светеха, езикът й беше изплезен в особена, вълча усмивка.
Приятелите следваха краля през слабо осветените пусти зали. Трескаво вълнение изпълваше Гарион. Бяха победили. Зандрамас се беше опитвала да им попречи, ала бяха победили. Отговорът на загадката бе съвсем близо и след като го намереха, срещата щеше да се състои. Нямаше сила на света, която би могла да я предотврати.
„Престани — укори го гласът в съзнанието му. — Сега трябва да си спокоен, много спокоен. Опитай се да мислиш за фермата на Фалдор. Изглежда, това винаги те успокоява.“
„Ти къде си…“ — започна Гарион, после спря.
„Какво искаш да кажеш?“
„Няма значение. Този въпрос винаги те дразни.“
„Изумително. Важното е, че си спомни нещо, което съм казал. Фермата на Фалдор, Гарион. Фермата на Фалдор.“
Гарион се усмихна. Въпреки че спомените сякаш избледняваха с годините, сега внезапно се бяха върнали с плашеща яснота. Видя земята, полетата, бараките и хамбарите, кухнята, ковачницата и трапезарията на долния етаж, галерията на втория етаж, където бяха спалните — всичко това ограждаше централния двор. Отново чу стоманения звън от чука на Дурник, долитащ от ковачницата, усети топлия аромат на прясно изпечен хляб, разнасящ се от кухнята на леля Поул. Видя Фалдор, стария Кралто, дори Брил. Видя Доруун, Рундориг и накрая Зубрет — руса, хубава, пълна с изкусни измами. Обзе го особено спокойствие — същото бе изпитал в миговете, когато стоеше в гробницата на едноокия бог в Града на Вечната нощ.
„Така е по-добре — каза гласът. — Опитай се да запазиш това спокойствие на съзнанието си. Ще трябва да мислиш много трезво през следващите няколко дни, а не би могъл да го правиш, ако умът ти препуска напосоки. Можеш да летиш навсякъде и да мислиш каквото пожелаеш, щом всичко това свърши.“
„Това ще стане, ако още съм жив.“
„Да се надяваме, че ще бъде така“ — каза гласът и изчезна.
Влязоха в кралските покои и кралят отиде направо при един голям шкаф, отключи го и извади отвътре древен, напукан свитък пергамент.
— Много е овехтял — каза той. — Стараем се да го предпазим от светлината, но е много стар. — Владетелят се приближи до една маса и внимателно разгъна картата, притискайки ъглите й с книги. Гарион изпита огромно вълнение и побърза да се върне към спомените за фермата на Фалдор, за да се съвземе.
Кралят на Перивор посочи с пръст:
— Тук е Перивор — рече той — а тук е разположен рифът Корим.
Гарион знаеше, че ако се взира дълго в това съдбовно място на картата, дивото вълнение и чувството на триумф ще се завърнат, затова само плъзна поглед към него, а след това остави очите си да бродят над останалата част от картата. Правописът беше странен, старинен. Очите му автоматично потърсиха неговото собствено кралство. То беше изписано като „Рийва“. На картата бяха обозначени и другите страни: „Арийнддия“, „Кереч“ и „Тол Нийдра“, а също „Драксния“ и „Ктхол Маргос“.
— Написано е погрешно — отбеляза Закат. — Правилното име е Туримски риф.
Белдин започна да обяснява, но Гарион вече знаеше отговора.
— Нещата се променят — подхвана гърбавият магьосник, — а сред тези неща е и начинът, по който изговаряме думите. Звуковете в тях се променят през вековете. Името на този риф вероятно е претърпяло много промени през последните няколко хиляди години. Това е често срещано явление. Ако Белгарат говореше на езика, използван от хората в селото, където е израснал, никой от нас не би го разбрал. Предполагам, че за известно време рифът се е казвал Торим или нещо подобно, а накрая името се е утвърдило като Турим. Възможно е да се промени още няколко пъти. Изучавал съм тези явления. Виждате ли, това, което се случва, е…
— Ще престанеш ли? — настоя Белгарат раздразнено.
— Не искаш ли да разшириш знанията си?
— Не и в момента.
Белдин въздъхна, после продължи:
— Както и да е, това, което наричаме писане, е просто начин за възпроизвеждане звученето на една дума. С промяната на звученето се променя и правописът. Разликата е лесно обяснима.
— Твоят отговор на въпроса беше убедителен, добри ми Белдин — рече Кайрадис, — но в този определен случай промяната в звученето беше внесена отвън.
— Отвън ли? — изуми се Силк. — Кой го е направил, от кого е извършена тази промяна?
— От двете пророчества, принц Келдар. Като продължение на играта си те промениха звученето на думата, за да скрият мястото от древния Белгарат и от Зандрамас. На тях двамата беше възложено да разрешат загадката преди да се състои последната среща.
— Игра ли? — попита Силк недоверчиво. — Те са си играли с нещо толкова важно?
— Тези две вечни съзнания не са като нас, принц Келдар. Те си съперничат по хиляди начини. Често едното се опитва да промени орбитата на някоя звезда, докато другото се стреми да я запази непроменена. Друг път едното иска да раздвижи зрънце пясък, а другото влага цялата си енергия да задържи зрънцето неподвижно. Такива битки много често отнемат хилядолетия. Играта на загадки, която играят с Белгарат и Зандрамас, не е нищо друго освен поредния начин, чрез който изразяват свадата помежду си, защото, ако се случи някога да се сблъскат пряко, те ще разцепят вселената.
Гарион изведнъж си припомни един образ, който го беше връхлетял в тронната зала във Воу Мимбре, точно преди да разобличи мурга Начак пред крал Кородулин. Кралят на Рива сякаш виждаше двама играчи без лица, изправени пред особена игра — ходовете им бяха толкова сложни, че умът му не можеше да ги проследи. Сега разбра с непоклатима увереност, че тогава беше уловил моментна гледка от по-висшата реалност, която Кайрадис току-що беше описала.
„Нарочно ли го направи?“ — запита той гласа в главата си.
„Естествено. Ти се нуждаеше от окуражаване, за да извършиш онова, което бе необходимо. Ти си борбен човек, Гарион, и затова си помислих, че видът на голямата игра може да те раздвижи.“
После на Гарион му хрумна нещо друго.
— Кайрадис — попита той. — Защо ние сме толкова много, а Зандрамас е сама?
— Винаги е било така, Белгарион. Детето на Мрака е само, така беше и с Торак, поради огромната му гордост. Ала ти си скромен. Никога не си се стремял да се издигнеш, защото не знаеш собствената си стойност. Това е привлекателното в теб, Дете на Светлината — ти не си преизпълнен със собствената си значимост. Пророчеството на Мрака винаги е избирало само един-единствен и му е вдъхвало цялата си мощ. Пророчеството на Светлината обаче е избрало да разпръсне силата си сред мнозина. Въпреки че ти поемаш основната част от огромната тежест, всички твои спътници я споделят с теб. Разликата между двете пророчества е проста, но значима.
Белдин се навъси.
— Тоест казваш, че е нещо като разликата между абсолютната и споделената отговорност, така ли?
— До голяма степен е така. Ала разликата все пак е много по-сложна.
— Просто се опитвах да бъда кратък.
— Нека сега се заловим за работа — каза Белгарат, после погледна краля на Перивор и попита: — Можете ли да ни опишете този риф, ваше величество? Изображението на картата не е много точно.
— С удоволствие, древни Белгарат. На младини плавах натам, тъй като рифът е истинско чудо. Моряците твърдят, че няма такъв като него в целия свят. Съставен е от поредица скални върхове, издигащи се над повърхността на морето. Самите върхове се виждат ясно и корабите могат да ги избягват с лекота. Ала под повърхността се крият други опасности. Има коварни течения, а времето е винаги променливо. Поради тези рискове рифът никога не е бил картографиран в подробности. Всички благоразумни моряци го заобикалят отдалеч.
Дурник и Тот влязоха и ковачът каза:
— Погрижихме се за белоокия, ваше величество. Сега Нарадас е на безопасно място в земята. Никога вече няма да безпокои нито вас, нито нас. Искате ли да знаете къде го заровихме?
— Не, приятелю. Ти и твоят приятел гигант ми направихте голяма услуга тази вечер. Моля ви, ако някога мога да ви се отплатя, не се колебайте и се обърнете към мен.
— Кайрадис — рече Белгарат, — това последната част от загадката ли е? Или има и други скрити подробности?
— Не, древни. Играта на гатанки приключи. Сега започва играта на дела.
— Най-сетне — въздъхна облекчено Белгарат и заедно с Белдин се зае да изучава картата.
— Намерихме ли я? — обърна се Дурник към Силк. — Имам предвид следното: показва ли картата къде се намира Корим?
Силк го заведе до масата и посочи:
— Точно тук е. Това е много стара карта. Съвременните карти погрешно изписват името. Затова трябваше да дойдем тук.
— Доста време ни трябваше да намерим това късче пергамент — отбеляза ковачът.
— Наистина, приятелю. Според Кайрадис всичко това е било част от играта, в която участват приятелят, обаждащ се в главата на Гарион, и още един, който е вероятно в главата на Зандрамас.
— Мразя игрите.
— Аз нямам нищо против тях.
— Защото си драснианец.
— Може би имаш право.
— Това е приблизително на мястото, където бяха разположени планините Корим, Белгарат — рече Белдин, измервайки разстоянието върху пергамента с пръсти. — Може би са се изместили малко, когато Торак разцепи света.
— Доколкото си спомням този ден, много неща се изместиха.
— О, да — съгласи се пламенно Белдин. — Беше ми трудно да се задържа прав, а пък аз съм по-близо до земята, отколкото вие.
— Да, забелязва се. Ваше величество — обърна се старият вълшебник към краля. — Можете ли да ни дадете повече подробности за рифа? Би било трудно и опасно, ако опитаме да слезем на такъв скалист бряг с лодка, подмятана от вълните.
— Ако не ме лъже паметта, древни Белгарат, струва ми се, че си спомням няколко каменисти отсечки по брега. Те, без съмнение, са покрити с глина и скални отломки, откъснали се от склоновете на възвишенията и след това раздробени на парчета от неуморното море. По време на отлив тези каменни късове, натрупани през вековете, се издигат над повърхността на морето и осигуряват възможност за свободно преминаване от едно възвишение до друго.
— Нещо като онзи земен мост от Мориндландия до Малореа — припомни си навъсен Силк. — Онова пътуване не беше никак приятно.
— Има ли някакви забележителности? — настоя Белгарат. — Рифът е много дълъг и може да се наложи да газим дълго в плитчините, докато се озовем там, където трябва.
— Не мога да твърдя това от личен опит — отвърна предпазливо кралят, — но някои моряци разправят, че имало вход на пещера откъм северната страна на най-високото възвишение. Всекиму е известно, че отдалечените пещери често служат като склад за плячката на пирати и други морски разбойници. Ала скалата винаги е отблъсквала и най-смелите опити на човека. Всеки път, когато тези храбри хора са опитвали да слязат там, морето се разгневявало и под безоблачно небе внезапно се разразявали страшни бури.
— Ето това е, Белгарат — засмя се ликуващо Белдин. — Винаги се случва нещо необикновено, което не допуска случайните иманяри до пещерата.
— Да, понякога се получават дори повече странности — съгласи се Белгарат. — Имаш право. Най-накрая открихме точното местоположение на срещата. То е в пещерата.
Силк изстена.
— Зле ли ви е, принц Келдар? — попита кралят.
— Още не, ваше величество, но мисля, че скоро ще ми призлее.
— Принц Келдар изпитва известни затруднения в пещерите, ваше величество — усмихнато обясни Велвет.
— Затруднения ли, Лизел? — възрази дребничкият мъж с лице на плъх. — Просто всеки път, когато видя пещера, изпадам в пълна паника.
— Чувал съм за подобно страдание — рече кралят. — Да се чуди човек каква ли е причината за възникването му.
— Няма нищо мистериозно около причината, пораждаща паника в мен, ваше величество — сухо отговори Силк. — Зная точно коя е тя.
— Ако имате намерение да тръгнете към опасния риф, древни Белгарат — каза кралят, — ще ви осигуря здрав кораб, който ще ви отведе дотам. Ще дам нареждания корабът да бъде готов за отплаване с утре сутринта.
— Ваше величество е много любезен.
— Това е само дребна отплата за услугата, която ми направихте. — Кралят замълча и се замисли. — Може да е дори така, както каза духът на подлия Нарадас. Може и да съм суетен и глупав човек, но в сърцето ми са живи поривите на благодарността. Всички вие трябва да се подготвите — продължи той. — Няма да ви бавя повече. Пак ще се срещнем утре сутрин, преди да отпътувате.
— Благодарим ви, ваше величество — каза Гарион и направи поклон, при което доспехите му изскърцаха. След това кралят на Рива изведе останалите от покоите на владетеля. И въобще не се изненада при вида застаналата пред вратата вълчица.
— Времето за последната среща настъпи, нали, Кайрадис? — обърна се Поулгара към пророчицата. — В Ашаба ти каза, че остават още девет месеца до това изключително важно събитие. По мои изчисления точното време ще е вдругиден.
— Изчисленията ти са верни, Поулгара.
— Пада се точно тогава. Ще плаваме един ден, докато достигнем рифа, на следващата сутрин ще отидем в пещерата. — Поулгара се усмихна недоволно. — През цялото време се тревожехме да не закъснеем, а се оказва, че ще бъдем там тъкмо навреме. — Вълшебницата се разсмя. — Колко жалко, че се притеснявахме толкова много!
— Е, сега знаем кога и къде ще е срещата — рече Дурник. — Просто трябва да отидем там и да приключим по-бързо с всичко това.
— Бих казал, че обобщението на задачата е добро — съгласи се Силк.
Ерионд въздъхна и в същия миг Гарион бе обзет от смразяващо подозрение.
„Той ли ще е? — попита той сухия глас. — Ерионд ли ще бъде онзи от приятелите ми, който ще умре?“
Но гласът не отговори.
Всички тръгнаха към спалните си. На няколко стъпки след тях вървеше неотклонно вълчицата.
— Много време пътувахме дотук — отбеляза Белгарат уморено. — Ставам прекалено стар за тези дълги странствания.
— Стар ли? — изсумтя Белдин. — Ти си се родил стар. Но си мисля, че в теб има още хляб.
— Като се приберем, ще прекарам цял век в кулата си.
— Добра идея. Точно толкова време ще ти е нужно, докато я почистиш. О, още нещо, Белгарат. Защо не оправиш онова стъпало?
— Ще го оправя.
— Защо всички предполагаме, че ще спечелим? — подхвърли Силк. — Мисля, че още е твърде рано да правим планове за бъдещето. Освен ако светата пророчица не ни подскаже по някакъв деликатен начин какъв ще бъде изходът от срещата. — Драснианецът погледна към Кайрадис.
— Не ми е позволено да направя това, принц Келдар, дори и да знаех отговора.
— Искаш да кажеш, че не го знаеш? — попита недоверчиво той.
— Изборът още не е направен — отговори простичко тя. — Не мога да взема решение, докато не застана в присъствието на Детето на Светлината и Детето на Мрака. До този момент изходът ще остане неизвестен.
— Каква е ползата да си пророчица, щом не можеш да предсказваш бъдещето?
— Това събитие не подлежи на предсказания, Келдар — отвърна тя.
— Мисля, че е най-добре всички да поспим — предложи Белгарат. — Следващите няколко дни ще са напрегнати.
Вълчицата последва Гарион и Се’Недра и влезе с тях в покоите им. Се’Недра изглеждаше леко уплашена, но вълчицата отиде направо до леглото, постави предните си лапи на ръба и погледна критично малкото вълче, което спеше по гръб, вдигнало лапите си във въздуха. После погледна укорително Гарион.
„Личи си, че е надебелял — каза тя. — Твоята приятелка го е съсипала с прекалено хранене и глезене. Той вече е негоден да бъде вълк. Дори е изгубил вълчата си миризма.“
„Жена ми го къпе от време на време“ — обясни Гарион.
„Къпе го! — повтори вълчицата презрително. — Вълкът се къпе само в дъжда или докато преплува някоя река. — Тя се отпусна на задните си лапи. — Ще поискам услуга от твоята жена.“
„Ще й предам молбата ти.“
„Надявам се. Попитай я дали ще продължи да се грижи за малкия. Не й казвай направо, но я накарай да разбере следното: тя го е разглезила толкова много, че от него не може да излезе нищо друго освен кротко домашно кученце.“
„Ще предам молбата ти с внимателно подбрани думи.“
— Какво казва? — попита Се’Недра.
— Иска да знае дали ще искаш и в бъдеще да се грижиш за малкото.
— Разбира се, че искам! — Малката кралица коленичи, прегърна вълчицата през врата и обеща: — Ще се грижа за него.
„Забелязвам, че миризмата й не е неприятна“ — рече вълчицата.
„И аз съм го забелязал.“
„Сигурна съм, че е така“ — отвърна вълчицата, изправи се и безшумно излезе от стаята.
— Сега тя ще ни напусне, нали? — замислено попита Се’Недра. — Ще ми липсва.
— Защо мислиш така?
— Защо иначе оставя своето малко?
— Мисля, че има и друга причина за това. Тя се подготвя за нещо.
— Много съм уморена, Гарион. Да лягаме да спим.
По-късно, докато лежаха един до друг в леглото, сред кадифената тъма, Се’Недра въздъхна.
— Още два дни и отново ще видя детето си. Мина толкова много време…
— Постарай се да не мислиш непрекъснато за това, Се’Недра. Нуждаеш се от почивка, а мислите не ти дават покой и няма да можеш да заспиш.
Тя отново въздъхна и след няколко минути потъна в сън.
„Кайрадис не е единствената, която трябва да направи избор — изрече гласът в съзнанието му. — На теб и на Зандрамас също ви предстои избор.“
„Какъв е този избор?“
„Трябва да избереш своя наследник. Зандрамас вече е избрала онзи, който ще я наследи. Трябва да размислиш върху последната си задача като Дете на Светлината. Тя ще бъде изключително важна.“
„Предполагам, че някак ще ми липсва да нося това бреме върху плещите си, ала същевременно ще се радвам да се отърва от него. Ще мога да се върна към живота си на обикновен човек.“
„Ти никога не си бил обикновен, нали знаеш? Беше Дете на Светлината от момента на раждането си.“
„Ще ми липсваш.“
„Моля те, не ставай сантиментален, Гарион. Може да се отбивам от време на време, просто да видя как живееш. Сега поспи.“
На следващата сутрин Гарион се събуди и полежа малко в леглото. От много време се бе опитвал да не мисли за Зандрамас, ала сега нямаше друг избор освен да се изправи открито срещу онова, което му предстоеше. Имаше убедителни причини да я мрази, но…
Накрая се измъкна от леглото, облече се и отиде да потърси Белгарат.
Намери стария вълшебник, седнал заедно с Кайрадис в голямата всекидневна.
— Дядо — започна той. — Трябва да те питам нещо.
— В това няма нищо необикновено. Какво има този път?
— Утре ще срещна Зандрамас.
— О, така ли? Не знаех.
— Моля те, не говори така. Не ми е до шеги.
— Извинявай, Гарион. Днес съм малко притеснен.
— Боя се, че единственият начин, по който ще успеем да я спрем, е да я убием, а не съм сигурен, че ще мога да го направя. Торак беше друго нещо, но Зандрамас е жена.
— Е, беше. Мисля, че нейният пол вече няма никакво значение — дори и за самата нея.
— Все пак не смятам, че ще мога да го направя.
— Това няма да е необходимо, Белгарион — увери го Кайрадис. — За Зандрамас е предопределена друга съдба, независимо какъв ще бъде моят избор. Няма да ти се наложи да проливаш кръвта й.
Огромна вълна на облекчение премина през Гарион.
— Благодаря, света пророчице — каза той. — Боях се, че ще трябва да я убия. Хубаво е да зная, че не ми предстои да го направя. О, между другото, дядо, моят приятел тук — кралят на Рива потупа челото си — отново се обади. Снощи ми каза, че последната ми задача ще бъде да си избера наследник. Сигурно не е редно да ми помогнеш, нали?
— Не, Гарион. Не мисля че би трябвало. Нали, Кайрадис?
— Не, древни Белгарат. Тази задача трябва да бъде изпълнена единствено от Детето на Светлината.
— Знаех си, че ще ми отговориш така — отвърна мрачно Гарион.
— О, още нещо, Гарион — спря го Белгарат. — Този, когото избереш, има реален шанс да стане бог. Не избирай мен. Не съм подходящ за тази работа.
Останалите също започнаха да идват. Гарион разглеждаше лицата им и се опитваше да си представи всеки като божество. Леля Поул? Не, някак не изглеждаше редно, а това автоматично изключваше Дурник. Той не можеше да я лиши от съпруга й… Силк? Това почти накара Гарион да избухне в бурен смях. Закат? В този избор имаше известни възможности. Закат беше ангарак, а новият бог щеше да бъде божество на тази раса. Ала Закат беше непредсказуем. Съвсем доскоро той бе искал да съсредоточи в ръцете си неограничена власт. Ако бъдеше обявен за божество, може би отново щеше да се върне към старата си мания. Гарион въздъхна. Трябваше да обмисли сериозно избора си.
Слугите донесоха закуската и Се’Недра, припомнила си обещанието от предишната вечер, сложи отделна чиния за вълчето. В нея имаше яйца, наденица и няколко лъжици мармалад. Вълчицата потрепна и извърна поглед настрани.
Докато се хранеха, приятелите умишлено отбягваха темата за утрешната среща. Тя беше неизбежна и нямаше смисъл да говорят за нея.
Белгарат побутна чинията си с доволно изражение и каза:
— Не забравяйте да благодарите на краля за гостоприемството му.
И изведнъж вълчицата се приближи към стария вълшебник и отпусна глава в скута му. Белгарат я погледна сепнато — животното обикновено го избягваше.
„Какво има, малка сестрице?“ — попита я той.
И за всеобщо изумление на всички присъстващи вълчицата се засмя и заговори съвсем ясно на езика на хората:
— Мозъкът ти е заспал, стари вълко. Мислех, че ще ме познаеш преди много седмици. Това ще ти помогне ли? — Внезапно я обгърна синьо сияние. — Или това? — Вълчицата потрепера за миг и изчезна. На нейно място се появи жена с кестеняви коси и златисти очи, облечена в кафява рокля.
— Майко! — възкликна леля Поул.
— Не си по-наблюдателна от баща си, Поулгара — укорително каза Поледра. — Гарион ме позна доста отдавна.
Ала Белгарат гледаше с ужас вълчето.
— О, не ставай глупав, старче — смъмри го жена му. — Знаеш, че сме свързани за цял живот. Вълчето беше слабо и болно, така че глутницата трябваше да го изостави. Просто се погрижих за него.
Нежна усмивка огря лицето на пророчицата от Кел.
— Това е Жената, която наблюдава, древни Белгарат — каза тя. — Сега твоята група е в пълен състав. И знай, че тя винаги ще бъде с теб, както винаги досега е била.