Пространството на откровенията

ТРИЙСЕТИ ПЕТ

Вътрешността на Цербер, 2567 година

— Колко ни остава?

— Навън сме от един ден. — Гласът на Саджаки звучеше някак си далечен, макар костюмът му да се намираше само на няколко десетки метра от Силвест. — Имаме все още предостатъчно време; не се тревожи.

— Вярвам ти. Поне част от мен ти вярва. Другата част не е толкова сигурна.

— Би могло другата част да съм аз — промълви Калвин. — Определено не вярвам, че разполагаме с още много време. Може и така да е, но според мен не би трябвало да разчитаме на това. Не и когато знаем толкова малко.

— Това трябва ли да вдъхва увереност…

— Не, не трябва.

— Тогава млъквай и не се обаждай, ако нямаш нещо конструктивно за казване.

Бяха навлезли на километри във втория слой на Цербер, добър прогрес според някои статистики, тъй като бяха изминали по-голямо вертикално разстояние, отколкото бе височината на най-високите планини на Земята… но въпреки това се движеха прекалено бавно. С тази скорост никога нямаше да успеят да се върнат навреме, ако изобщо някога достигнеха целта, към която се движеха. Дотогава предмостието със сигурност щеше да се поддаде на неуморните експулсивни енергии, насочени срещу него от кристалните защити, и щеше да бъде изядено и смляно или изплюто обратно в Космоса като нежелана семка.

Вторият слой, основата, върху която се гърчеха змиите и върху която забиваха корените си поддържащите тавана дървета, имаше кристална топография, видимо различаваща се от органично изглеждащите горни структури. Бяха принудени да си пробиват път надолу по тесните процепи между гъсто наредените кристални форми като мравки, промъкващи се по улеите между отделните тухли в зидария. Това бе бавна работа и тя бързо изчерпи реакционните резервоари на костюмите, тъй като движението надолу трябваше да се поддържа непрестанно от двигателите. В началото Силвест предложи да използват едножичните куки, които костюмите можеха да извадят (или да направят, той не се затормозяваше с подробностите), но Саджаки го убеди да не го правят; така щяха да спестят реакционна маса, но същевременно слизането им щеше да се забави значително, тъй като под тях се простираха стотици километри. Освен това щеше да ги ограничи към строго вертикално движение и това щеше да ги превърне в лесни мишени за хипотетичните системи за нанасяне на контраудар. Така че те летяха през повечето време като спираха, когато се налагаше да се снабдят с малко от материала на Цербер. До този момент Цербер не се беше възпротивил срещу вампирските им прояви, а кристалите съдържаха достатъчно тежки олигоелементи, за да захранват резервоарите на двигателите.

— Той като че ли не знае, че сме тук — рече Силвест.

— Може би не знае — отговори Калвин. — Не е възможно да си спомня много неща да са достигали толкова надолу. Системите, предназначени да долавят присъствието на натрапници и да защитават срещу тях, може да са атрофирали поради неупотреба… ако изобщо някога са съществували.

— Защо ми се струва, че изведнъж си решил да ми повдигнеш духа?

— Вероятно защото вземам прекалено присърце твоите интереси. — Представи си, че Калвин се усмихва, макар симулацията да бе без визуалния си компонент. — Във всеки случай вярвам в това, което ти казах току-що. Мисля, че колкото по-дълбоко слизаме, толкова по-малко вероятно е да бъдем разпознати като нещо нежелано. Същото е с човешкото тяло — рецепторите за болка са разположени най-гъсто в кожата.

Силвест си спомни стомашните крампи, които го бяха обзели веднъж, когато бе пил прекалено много студена вода при една разходка по повърхността извън Казъм сити, и се запита дали в думите на Калвин има поне частица истина. Те обаче действаха успокояващо, в това нямаше съмнение. Но означаваше ли това, че всичко, което се намира по-дълбоко, е полузаспало, че мощната защитна система на кората вече бе изгубила смисъла си, тъй като намиращото се под тях вече не работеше така, както го бяха замислили амарантинците? Дали Цербер не беше сандък със скъпоценности, който, макар и добре заключен и силно излъскан и лакиран, не съдържа нищо друго освен ръждясали боклуци… или може би дори не и това?

Нямаше смисъл да мисли в тази посока. Ако поне частица от всичко това означаваше нещо, ако последните петдесет години от живота му (а може би дори повече) не бяха една напълно безпочвена мания, все трябваше да има нещо, което да си заслужава да намери. Това бе някакво неопределено чувство, но той бе по-сигурен в него, отколкото в което и да било друго нещо досега.

Измина още един ден в слизане; от време на време Силвест заспиваше за известен интервал и костюмът му го будеше, само когато се случи нещо ужасно или външната сцена се променеше повече от програмираната му търпимост и той решеше, че е по-добре да го събуди, за да види за какво става дума. Саджаки може би също спеше, но дори да бе така, Силвест не беше разбрал. Отдаваше го на доста странната му физиология; кръвта му се съсирваше от постоянно намиращите се в нея лечебни вещества, които я пречистваха постоянно; конфигурираният му от джъглърите ум беше в състояние да се справя без задължителните за другите часове нормален сън. Когато придвижването беше по-лесно, те слизаха с максимална скорост от един километър в минута, но това се случваше обикновено, когато пред тях се изпречеше някоя бездънна шахта. Връщането щеше да бъде по-бързо, разбира се, тъй като костюмите щяха да познават пътя, по който бяха дошли, ако не се смятаха промените, които Цербер можеше да направи междувременно в своята структура. Неведнъж им се случи да слизат няколко километра, за да се натъкнат на дъно или на прекалено тясна шахта, и в такъв случай се връщаха до най-близкото място, откъдето можеха да опитат да слязат от другаде. Напредваха единствено на базата на опитите и грешките, защото костюмите не виждаха по-далеч от неколкостотин метра, тъй като гледката се препречваше от масивната солидност на кристалните елементи. Въпреки всичко те напредваха бавно, километър след километър, все така окъпани в бледата тюркоазенозелена светлина от кристалите.

Постепенно характерът на обстановката около тях започваше да се променя: появиха се нещо като скални образувания, простиращи се на разстояние от много километри, безстрастни и неподвижни като ледници. Кристалите бяха прикрепени едни към други, но сводоподобните пространства и главозамайващите процепи помежду им създаваха впечатлението, че се носеха свободно, сякаш отричайки безмълвно гравитационното поле на света. Силвест не можеше да определи какво представляваха те. Мъртва материя или нещо по-странно? Това компоненти ли бяха, части от някакъв обгръщащ света механизъм, прекалено голям, за да се види или дори, за да си го представи човек? Ако бяха машини, те трябва да развиваха някакво неопределено състояние на квантова реалност, където концепции като топлина и енергия се разтваряха в несигурността. Определено бяха студени като лед (знаеше го от термалните сензори на костюма), но под полупрозрачната им повърхност понякога усещаше мащабно подсъзнателно движение като тиктакащ часовников механизъм, зърнат под капаче от леко прозрачна пластмаса. Но когато помоли костюма да изследва със своите сензори, резултатът беше прекалено многозначителен, за да му бъде от някаква помощ.

След четирийсетчасово безсистемно слизане направиха значително откритие, което щеше да им помогне. Кристалната матрица изтъняваше в една транзитна зона, дълбока само около километър, разкривайки по-дълбоки и по-широки шахти от онези, които бяха срещали досега. Всяка от десетте шахти, които изследваха, беше широка два километра и се спускаше към нищото в продължение на двеста вертикални километра. Стените им излъчваха същото зеленикаво сияние като кристалните елементи. Всичко навеждаше на мисълта, че са част от същия механизъм, но изпълняват съвсем различна функция. Силвест си припомни онова, което знаеше за египетските пирамиди, как бяха осеяни с шахти и това бе продиктувано от използваната строителна техника; те бяха път за бягство на работниците, които запечатваха намиращите се в тях гробници. Може би и тук ставаше въпрос за нещо подобно или пък шахтите бяха служили някога за излъчването на топлината на сега замлъкналите двигатели.

Откритието им беше Божия благословия, тъй като ускори невероятно скоростта на слизане, но този дар не беше лишен от своите опасности. Ограничени между правите стени на шахтата, те нямаше къде да се подслонят, ако бъдеха нападнати и имаха само две възможни посоки за бягство. Но ако отлагаха още малко, щяха да се окажат затворници на Цербер, когато съпротивата на предмостието бъдеше сломена. Подобна съдба не бе по-приемлива. Затова избраха да рискуват и да ги използват.

Не можеха просто да падат. Това бе възможно преди, когато вертикалното разстояние беше около километър, но тук самите размери на шахтите създаваха непредвидени проблеми. Откриха, че се носят мистериозно към стените им и трябваше да форсират от време на време двигателите на костюмите, за да не се блъснат в нефритената маса. Това беше силата на Кориолис, разбира се, същата сила, която изкривяваше ветровите вектори в циклони на повърхността на която и да е въртяща се планета. Тук Кориолисовата сила се възпротивяваше срещу строго линейното слизане, тъй като Цербер се въртеше и Силвест и Саджаки трябваше да се избавят от излишния ъглов импулс при всяко движение по-близо до сърцевината. Но в сравнение с досегашния им бавен прогрес, вече напредваха наистина бързо.

Бяха изминали сто километра надолу така, когато атаката започна.

— Движи се — обяви Вольова.

Минаха десет часа, откакто напуснаха лайтхъгъра. Чувстваше се изтощена, макар да бе дремнала малко, защото знаеше, че скоро щеше да има нужда от цялата си енергия. Но това не бе достатъчно; нуждаеше се от нещо повече от кратките паузи почивка за съзнанието си, за да се справи с физиологичния и ментален стрес на последните дни. Сега обаче беше напълно разбудена, сякаш тялото й, намиращо се в крайна фаза на преумора, бе прибягнало неохотно към последните си запаси, складирани в някакъв известен само нему резервоар от енергия. Несъмнено това състояние нямаше да продължи дълго и после, когато изразходеше и него, щеше да й се наложи да плати още по-висока цена… но за момента се радваше на будността си, колкото и преходна да беше.

— Какво се движи — попита Хури.

Вольова кимна към ослепително белия пулт за управление на совалката и по-точно към информационните прозорчета, които ги държаха в течение на ставащото.

— Какво друго, ако не проклетият кораб?

Паскал отвори очи, размърда се и се прозя.

— Какво става?

— Става това, че имаме неприятности — обяви Иля, докато пръстите й танцуваха по клавиатурата, за да извикат към живот друга информация, макар да не се нуждаеше от по-нататъшно потвърждение. — Лайтхъгърът е отново в движение. Това означава две неща и нито едно от тях не е добро. Сън Стийлър трябва да е преинсталирал главните системи, които обезвредих с "Ползи".

— Е, десет часа не са малко време… поне успяхме да се отдалечим доста.

Паскал кимна към дисплея, от който ставаше ясно, че совалката е изминала повече от една трета от разстоянието до Цербер.

— А второто? — обади се Хури.

— От всичко това се налага изводът, че Сън Стийлър е придобил достатъчно опит, за да манипулира двигателите. Преди той ги изследваше съвсем предпазливо, да не би да навреди на кораба.

— И какво означава това?

Вольова посочи към същия дисплей, на който се виждаше положението им.

— Да предположим, че той вече има пълен контрол над двигателите и знае докъде точно се простират възможностите им. Векторът на движение на лайтхъгъра в момента се пресича с нашата траектория. Сън Стийлър се опитва да се добере до нас, преди да сме стигнали до Дан или предмостието. От това разстояние сме прекалено дребна мишена — лъчевите оръжия ще се разпръснат много и няма да ни улучат, а с подходящи маневри можем да избегнем удара на метателните субрелативистични оръжия. Не след дълго обаче ще се окажем в смъртоносния му обсег.

— Колко дълго е това не след дълго? — намръщи се Паскал. Според Вольова тази не бе сред най-приятните й привички, но се въздържа да даде израз на мнението си. — Нямаме ли вече значително предимство?

— Имаме, но сега нищо не може да спре Сън Стийлър да даде огромно ускорение на кораба, ускорение, което ние не можем да си позволим, тъй като ще ни размаже. Това обаче не е проблем за него. На този кораб не е останало живо нищо, което да не тича на четири крака и да не писука.

— И може би Капитанът — додаде Хури. — Но не мисля, че той би се съобразявал с него.

— Попитах колко време ни остава? — обади се Паскал.

— Ако имаме късмет, може да стане точно, когато стигнем до Цербер. Но няма да имаме време да разузнаваме и да размишляваме. Ще трябва да влезем вътре, за да избегнем оръжията на лайтхъгъра. При това ще трябва да влезем доста надълбоко. — Някъде от гърдите й се изтръгна сух нерадостен смях. — Може би съпругът ти ще се окаже най-прав. Той май ще се окаже в много по-безопасно положение от нас. Поне за момента.

По стените на шахтата започнаха да се образуват някакви шарки, определени области от кристала засветиха по-силно от останалите. Шарките бяха толкова големи, че в първия момент Силвест не ги разпозна; бяха амарантински графични изображения. Всъщност причината не беше само в размерите им, а и фактът, че бяха предадени по-различно от онези, които бе виждал досега; това бе почти друг език. Интуитивно дойде прозрението, че това всъщност бе езикът на Прокудените, ятото, последвало Сън Стийлър в неговото заточение и в крайна сметка — към звездите. Десетки хиляди години деляха тези писания от примерите, които бе виждал, затова му се стори още по-голямо чудо, че изобщо може да извади някакъв смисъл от всичко това.

— Какво ни казват те? — попита Калвин.

— Че не сме желани — отвърна Силвест, учуден донякъде, че графичните изображения му говорят нещо. — Меко казано.

Саджаки трябва да бе доловил безмълвния им разговор.

— Какво точно?

— Пише, че те са направили това ниво. Че те са го изработили.

— Предполагам, че най-после си доволен, тъй като доказа правотата си — мястото действително е дело на амарантинците.

— При всякакви други обстоятелства това щеше да е направо за наздравица — отговори Силвест, но сега вече вниманието му бе само отчасти ангажирано в разговора; беше омагьосан от онова, което четеше, от мислите, които се пораждаха в ума му.

Неведнъж го бе спохождало подобно чувство, когато бе потъвал в превода на амарантинските писмена, но никога досега не го бе правил с подобна лекота или усещане за пълна сигурност. Беше едновременно очарователно и доста плашещо.

— Моля те, продължавай — обади се Саджаки.

— Ами, това е, което казах: предупреждение. Пише, че не трябва да продължаваме нататък.

— Това вероятно означава, че не сме далече от онова, за което сме дошли.

Силвест имаше същото чувство, макар да нямаше доказателства за верността му.

— Предупреждението казва, че там долу има нещо, което не би трябвало да виждаме — продължи той.

— Да виждаме? Така ли пише, ама буквално?

— Амарантинската мисъл е изключително визуална, Саджаки. Каквото и да е това, те не искат да го доближаваме.

— Което означава, че каквото и да е, е много ценно, не смяташ ли?

— Ами ако това е действително предупреждение? — намеси се Калвин. — Нямам предвид заплаха, а истинска, сърдечна молба да стоим по-надалеч. Можеш ли да разбереш от контекста дали случаят е такъв?

— Ако беше традиционната амарантинска писменост — може би.

Не добави, че според личното му усещане посланието бе именно такова, каквото предполагаше Калвин, но нямаше как да обясни логически това усещане. То обаче не го разколеба. Напротив, започна да се пита какво би могло да накара амарантинците да напишат подобно предупреждение, какво можеше да е толкова лошо, че да трябва да бъде затворено в имитация на свят и защитавано от най-ужасните оръжия, познати на която и да било цивилизация? Какво беше толкова неизразимо, че да не може просто да бъде разрушено? Що за чудовище бяха създали?

Или открили?

Тази мисъл като че ли намери празно място в пъзела на ума му, където се намести с най-голяма точност. Сякаш бе създадена именно за него. "Те са открили нещо, ятото на Сън Стийлър. В края на системата са открили нещо."

Все още опитваше да обоснове тази мисъл, когато най-близкото графично изображение се отдели от стената и на мястото му остана вдлъбнатина. Последваха го и други. Цели думи, фрази и изречения се обелваха от шахтата и се издигаха край него, големи като сгради; те обикаляха около Силвест и Саджаки с търпение на хищна птица. Носеха се свободно във въздуха, поддържани от някакъв неизвестен механизъм, невидим за защитата на костюма, без гравитационни или магнитни колебания. За момент Силвест остана смаян от тази невероятна реакция, но след това осъзна, че зад нея се криеше неопровержима логика. Нима не беше логично пренебрегнатото предупреждение да започне да ти се натрапва?

Но изведнъж стана ясно, че няма време за свободни размисли.

— Защитата на костюмите на автоматичен режим — каза Саджаки и гласът му се извиси с една октава над обичайното му непоклатимо спокойствие. — Струва ми се, че тези неща опитват да ни смажат.

Сякаш имаше нужда да го казва.

Летящите думи вече бяха образували около тях сфера и бяха започнали да се приближават спираловидно. Силвест остави костюма си да прави каквото трябва, зрителните щитове се спуснаха, за да предпазят очите му от способния да разтопи ретината им блясък от плазмените откоси, режимът за ръчен контрол временно бе прекратен. Това ставаше за добро; последното, от което се нуждаеше костюмът му, бе да остави човешко същество да опитва да свърши работата по-добре от него самия. Въпреки защитния екран, зрителното поле на Силвест бе пламнало от фотонните събития, резултат от стрелбата и той разбра, че радиацията извън защитната кожа на костюма трябва да е изпепеляващо силна. Усещаше резки движения нагоре-надолу (поне така му се струваше), толкова интензивни, че той ту губеше съзнание, ту го възвръщаше, като влак, преминаващ през поредица от къси тунели в планината. Предположи, че костюмът му опитва да си пробие път и да избяга, но все безуспешно.

Най-накрая изгуби съзнание за доста дълго време.

Вольова даде нужните команди за ускорение, докато достигнаха максималната скорост, която бяха в състояние да издържат без защитни костюми или брони. Усещането не беше комфортно, особено за Паскал, която бе свикнала с този род неща дори по-малко, отколкото Хури. Това означаваше, че не можеха да се отделят от местата си и че движението на ръцете им трябваше да се ограничи максимално. Но бяха в състояние да говорят и дори да водят нещо подобно на дискусия.

— Ти говори с него, нали? — обади се Ана — Със Сън Стийлър. Разбрах го по изражението ти, когато ни спаси от плъховете в медицинския център. Права съм, нали?

Гласът на Вольова прозвуча леко задавено, сякаш някой я душеше, затягайки изключително бавно примката около врата й.

— Ако имах някакви съмнения относно твоята история, те изчезнаха, щом го погледнах в лицето. Не можеше да има никакво съмнение, че е на някакво извънземно същество. И започвам да разбирам поне донякъде какво е преживял Борис Нагорни.

— Какво го е побъркало имаш предвид.

— Мисля, че и с мен щеше да стане нещо подобно, ако това ми се бе наместило в главата. Онова, което ме притеснява също така, е, че нещо от Борис може да е изопачило Сън Стийлър.

— А как тогава се чувствам аз според теб. Това нещо е и в моята глава.

— Не, не е.

Иля поклати глава, жест, който граничеше с невъздържаност при скоростта, с която се носеха.

— Той е бил в главата ти известно време, Хури, колкото да сломи онова, което е останало от Мадмоазел. Но след това е излязъл оттам.

— И кога е излязъл?

— Когато Саджаки те включи към машините за изследване на мозъка. Вината е моя, струва ми се. Не трябваше да му позволявам дори да ги включва. — В гласа й обаче не се усети никакво разкаяние, наистина забележително за признаващ вината си човек. Може би за Вольова признанието бе достатъчно само по себе си. — При сканирането на моделите на действие на твоите неврони Сън Стийлър се добра до машините и се кодира в информацията. Оттам вече не беше проблем да се добере до останалите системи на кораба.

Паскал и Хури попиваха фактите в мълчание, което най-сетне бе нарушено от Хури:

— Като позволи на Саджаки да направи това с мен, ти определено не направи един от най-умните си ходове, Иля.

— Да — съгласи се Вольова, сякаш тази мисъл й мина за първи път през ума. — И аз така мисля.

Когато дойде на себе си — десетки секунди или десетки минути по-късно — усети, че пада безпрепятствено надолу в шахтата. Погледна нагоре и макар това място да бе останало вече на километри, видя остатъчното сияние от схватката им, белезите по стените, оставени от енергийните удари. Някои от думите продължаваха да се въртят, но части от тях бяха нащърбени, така че вече бяха лишени от смисъл. Сякаш разбрали, че предупреждението им е вече безнадеждно разрушено, думите изглежда се бяха отказали да действат като оръжия. Силвест ги видя как се връщат по празните си места.

Но нещо не беше наред.

Къде беше Саджаки?

— Какво, по дяволите, е станало? — попита той, като се надяваше, че костюмът му ще интерпретира успешно въпроса. — Къде е той?

— Проведе се схватка срещу една автономна защитна система — информира го костюмът така, сякаш коментираше времето през изминалия следобед.

— Благодаря, това го разбрах. Но къде е Саджаки?

— Костюмът му претърпя критично увреждане при опита за бягство. Кодираните телеметрични фактологични потоци говорят за екстензивно и вероятно — непоправимо увреждане както на основния, така и на спомагателния двигател.

— Попитах къде е той?

— Костюмът му не може да е бил в състояние да ограничи скоростта на падане или да уравновесява Кориолисовото отклонение към стената. Телеметричните серии показват, че е петнайсет километра под нас и продължава да пада като изместването на синята част от видимия спектър спрямо твоето положение е едно цяло и един километра за секунда и се увеличава.

— И той продължава да пада?

— Най-вероятно, като се има предвид преустановяването на функциите на двигателите му и невъзможността да използва едножичното спиране при тази скорост, той ще продължи да пада, докато по-нататъшният му прогрес не бъде възпрепятстван от достигането на дъното на шахтата.

— Искаш да кажеш, че ще умре?

— При предсказаната терминална скорост, оцеляването е изключено при всички модели освен като някакъв изключителен статистически изход.

— Шанс едно на милион — намеси се Калвин.

Силвест се отмести така, че да може да погледне право надолу. Петнайсет километра — повече от седем пъти лишената от ехо широчина на шахтата. Той се взираше ли взираше, докато падаше на свой ред… и му се стори, че съзря някакъв проблясък един-два пъти в самия край на зрителното си поле. Нямаше представа дали искрата се дължеше на триенето, когато Саджаки се отъркваше в стените при неспирното си падане. Ако изобщо бе видял такова нещо, то ставаше все по-слабо всеки следващ път и скоро Силвест престана да вижда каквото и да било освен еднообразните стени на шахтата.