Протектор

I.

Той седеше пред два и половина метров кръг от чист туинг, вперил неуморен поглед в гледка, която далеч не беше вълнуваща.

Дори преди десет години онези звезди приличаха на напръскани мътночервени точици. Когато изгледът пред него се прояснеше, те заблестяваха в адско синьо, достатъчно ярки, за да чете на светлината им. Отстрани най-големите бяха видимо сплеснати. Но сега там имаше само звезди, бели точки, пръснати нарядко в небето, което беше предимно черно. Това бе самотно небе. Облаци прах скриваха сияещата прелест на дома.

Светлината в центъра на откриващата се гледка не беше звезда. Бе голяма колкото слънце, тъмна в центъра и достатъчно ярка, за да прогори дупки в ретината на човек. Това беше светлината на бусардов реактивен таран, която гореше едва на тринайсет километра разстояние. На всеки няколко години Фсстпок отделяше известно време, за да наблюдава двигателя, просто за да се увери, че работи равномерно. Много отдавна бе забелязал бавно, периодично трептене — навреме, за да предотврати превръщането на кораба си в мъничка нова. Но през седмиците, докато го наблюдаваше, синьо-бялата светлина изобщо не се промени.

През по-голямата част от дългия му, бавен живот небесата бяха пълзели покрай илюминатора на Фсстпок. И все пак той не помнеше много от това пътешествие. Времето на очакване бе твърде лишено от събития, за да представлява интерес за паметта му. Така беше със спомените на достигналия степента „протектор“ от вида Пак за времето, когато е бил дете, а после и гледач — времето, когато светът е бил нов, ярък и свободен от отговорности. Единствено опасност за него или децата му може да разбуди протектора от нормалната му сънлива отпуснатост и да предизвика войнствената му ярост, ненадмината сред разумните същества.

Фсстпок седеше и сънуваше в своето противоускорително кресло.

Пултът за управление в кабината се намираше под лявата му ръка. Когато беше гладен, а това се случваше веднъж на десет часа, възлестата му ръка, наподобяваща две шепи нанизани един до друг черни орехи, бъркаше в прореза отдясно и изваждаше крив, месест жълт корен, голям колкото сладък картоф. Няколко земни седмици бяха изминали, откакто Фсстпок бе ставал за последен път от своето противоускорително кресло. От тогава бе раздвижвал единствено ръцете и челюстите си. Очите му изобщо не бяха помръдвали.

Това беше предшестваноот период на яростни упражнения. Дълг на протектора е да поддържа формата си.

Дори на протектор, който няма кого да закриля.

Енергията беше постоянна или поне достатъчна, за да удовлетвори Фсстпок. Възлестите му пръсти помръднаха и небесата се завъртяха край него. Той наблюдаваше как другата ярка светлина заплува в илюминатора. Когато стигна в центъра, преустанови въртенето.

Вече по-ярка от всички околни звезди, неговата цел беше прекалено тъмна, за да е нещо повече от звезда. Но бе по-ярка, отколкото беше очаквал и Фсстпок разбра, че е оставил времето да му се изплъзне. Твърде много сън! А и не бе за чудене. Беше прекарал по-голямата част от хиляда и двестате години на това кресло неподвижен, за да запази хранителните си припаси.

Въпреки че сякаш имаше най-тежкия случай на артрит в историята на медицината, въпреки седмиците, които бе прекарал като паралитик, възлестият протектор се раздвижи моментално. Пламъкът стана мек, разцъфна и двигателят започна да се охлажда. За да загасиш един бусардов реактивен таран е необходима почти толкова ловкост, колкото и за да го запалиш. При скоростта на тарана, междузвездният водород е под формата на гама лъчи. Трябва да се отклонява от магнитни полета, дори да не се използва като гориво.

Беше достигнал най-вероятния регион в космоса. Отпред се намираше най-вероятната звезда. На Фсстпок не му предстоеше лек успех. Тези, на които бе дошъл да помогне (ако изобщо съществуваха, ако не бяха загинали през цялото това време, ако обкръжаваха тази звезда, а не някоя по-малко вероятна), нямаше да го очакват. Умовете им бяха почти животински. Може и да не използваха огън, но със сигурност имаха телескопи. Значи все пак щяха да го очакват… в известен смисъл. Ако изобщо бяха тук, те бяха чакали в продължение на два и половина милиона години.

Нямаше да ги разочарова.

Не трябваше да ги разочарова.

Протекторите без наследници са същества без цел. Такива аномалии трябва да си намерят цел, и то бързо, или да умрат. Най-вече да умрат. В умовете или в жлезите им се задейства рефлекс и те престават да изпитват глад. Понякога откриват, че могат да възприемат целия вид Пак като свое потомство, но в такъв случай трябва да намерят начин да му служат. Фсстпок беше един от тези малцина щастливци.

Щеше да е ужасно, ако се провалеше.

Ник Сол се прибираше вкъщи.

Около него се стелеше тишината на космоса — ушите му вече се бяха научили да се абстрахират от буботенето на корабния двигател. Гъсто двуседмично стърнище покриваше челюстта му и бръснатия скалп от двете страни на мекото му теме на поясар. Ако се съсредоточеше, можеше да усети миризмата си. Беше заминал за мините на Сатурновите пръстени само с едноместен кораб и лопата (тъй като магнитите, използвани за извличане на монополюси от астероидно желязо, приличаха много на лопати). Щеше да остане по-дълго, но му харесваше да си мисли, че поясната цивилизация може да оцелее без него не повече от около три седмици.

Преди век монополюсите бяха само гола теория и при това твърде противоречива. Магнитната теория твърдеше, че северният магнитен полюс не би могъл да съществува отделно от южния и обратно. Според квантовата теория те можеха да съществуват независимо един от друг.

Първите постоянни селища разцъфтяха по най-големите астероиди от Пояса, когато изследователски екип откри монополюси, пръснати в никелово-желязното ядро на един астероид. Днес те вече не бяха теория, а бързо развиваща се поясна промишленост. Генерираното от монополюси магнитно поле действа в обратна линейна, а не в обратна квадратна зависимост. Казано практически, основаният на монополюси двигател или уред е далеч по-добър. Монополюсите бяха ценени там, където тежестта беше фактор, а в Пояса тежестта винаги беше фактор. Но изкопаването на монополюсите все още бе работа за сам човек.

Ник нямаше особен късмет. Във всеки случай, пръстените на Сатурн не бяха добър регион за монополюси — прекалено много лед, прекалено малко метал. В електромагнитното поле около товарната му кабина навярно нямаше и две лопати северни магнитни полюси. Твърде малък улов за двете седмици къртовски труд… но все пак струваха добри пари на Церера.

Щеше да е доволен и да не бе открил нищо. Копаенето беше извинение за Първия говорител на Поясната политическа секция да избяга от тесния си кабинет, вкопан дълбоко в скалата на Церера, от постоянните разправии между Пояса и ООН, от жена си и децата си, приятелите и близките, враговете и непознатите. А на следващата година, след отчаяни седмици, прекарани в опити да се справи с текущите събития, след още десет месеца, прекарани в манипулации с политиката на слънчевата система, той щеше да се върне.

Ник увеличаваше скоростта за пътуването към Церера, а Сатурн се бе превърнал във фантастична, малка играчка, когато видя миньорския си магнит бавно да се завърта от товарната кабина. Някъде наляво от него имаше нов и мощен източник на монополюси.

На лицето му блесна широка усмивка — като светкавица, разцепила черно небе. По-добре късно, отколкото никога! Жалко, че го бе открил на връщане, но можеше да го продаде, щом определеше местоположението му… което щеше и да направи. Игличката трептеше между две посоки на привличане, едната от които беше товарната му кабина.

Той прекара двайсет минути във фокусиране на комуникационния лазер.

— Тук е Ник Сол, повтарям, Никълъс Брюстър Сол. Искам да регистрирам претенция за монополюсен източник в общата посока на… — Той се опита да определи до каква степен товарът му влияеше на магнита.

— На Стрелец. Искам да предложа този източник за продажба на правителството на Пояса. Подробностите следват след половин час.

После изключи двигателя, нахлузи с труд костюма и малкия реактивен мотор на гърба си и напусна кораба, въоръжен с телескоп и миньорския си магнит.

Звездите далеч не са вечни, но за човека спокойно може и да е така. Ник плуваше сред вечните звезди, неподвижен, макар и да падаше към малкото слънце с десетки хиляди километра в час. Точно затова беше тръгнал да копае. Вселената сияеше като диаманти върху черно кадифе, незабравим фон за златния Сатурн. Млечният път беше скъпоценна гривна за цялата вселена. Ник обичаше Пояса от издълбаните скали до куполите на повърхността и въртящите се отвътре навън мехурени светове, но най-много от всичко обичаше самия космос.

На километър и половина от кораба той използва телескопа и миньорския магнит, за да установи местоположението на новия източник. После се върна в кораба, за да се обади. След няколко часа щеше да направи ново измерване и да забоде източника чрез триангулация.

Когато стигна в кораба, комуникаторът работеше. Мършавото, прямо лице на Мартин Шефър, Третия говорител, говореше на празната кабина.

— …Трябва да се обадиш веднага, Ник. Не чакай до второто си измерване. Това е спешна работа на Пояса. Повтарям. Мартин Шефър вика Ник Сол на борда на едноместния кораб „Колибри“…

Ник отново насочи лазера си.

— Лит, оказваш ми голяма чест. Един обикновен чиновник би се задоволил да запише скромната ми находка. Повтарям. — Той повтори съобщението, после включи съоръженията за отплаване. Церера беше на разстояние от светлинни минути.

Не се опита да разсъждава над това какво е толкова спешно, че да се нуждае от личното му внимание. Но беше разтревожен.

В този момент пристигна отговорът. Изражението на Лит Шефър беше странно, но тонът му беше шеговит.

— Ник, прекалено скромен си за скромната си находка. Жалко, че няма да я признаем. Сто и четири миньора вече се обадиха, за да заявят твоя монополюсен източник.

Ник зяпна. Сто и четири? Но той беше във външната система… а повечето миньори предпочитаха да работят в собствените си мини. А колко ли не се бяха обадили?

— Те са из цялата система — рече Лит. — Източникът е дяволски голям. Всъщност, вече го локализирахме с паралакс. Един източник, на четирийсет АЕ1 от Слънцето, което значи, че е малко по-далеч от Плутон и на осемнайсет градуса извън плоскостта на слънчевата система. Мичиков казва, че в източника трябва да има толкова голямо количество южни магнитни моно-полюси, колкото сме изкопали през миналия век.

„Аутсайдер! — помисли си Ник. — Жалко, че няма да признаят претенцията ми.“

— Мичиков твърди, че толкова голям източник е в състояние да движи много голям бусардов реактивен таран — управляем робот. — Ник кимна. Роботите-та-рани представляваха роботи-сонди, пращани до съседните звезди и бяха едни от малкото източници на истинско сътрудничество между ООН и Пояса. — През последния половин час следваме източника. Движи се към слънчевата система с над шест хиляди и четиристотин километра в секунда свободно падане, което надвишава значително дори междузвездните скорости. Всички сме убедени, че става дума за Аутсайдер. Какво ще кажеш? Повтарям…

Ник изключи комуникатора и поседна за миг, за да си даде възможност да свикне с тази идея. Аутсайдер!

„Аутсайдер“ беше жаргонната дума на Пояса за извънземен, но означаваше нещо повече от това. Аутсайдерът би бил първото разумно същество, което изобщо установяваше контакт с човешката раса. Той (в единствено число) щеше да се свърже с Пояса вместо със Земята, не само защото Пояса притежаваше по-голямата част от слънчевата система, а защото хората, колонизирали космоса, очевидно бяха по-интелигентни. В думата се криеха много значения и не всеки поясар вярваше на всичките.

И този спешен случай бе заварил Ник Сол по време на отпуската му. По дяволите! Щеше да му се наложи да използва лазерния комуникатор.

— Ник Сол вика Мартин Шефър, база Церера. Да, имам какво да кажа. Първо, прозвуча ми така, сякаш предположението ви е сериозно. Второ, престанете да разгласявате новината из цялата система. Някой земен кораб може да засече лъча на съобщението. Рано или късно ще трябва да им съобщим, но не още сега. Трето, ще се върна след пет дни. Съсредоточете се върху събирането на повече информация. Известно време няма да се наложи да взимаме каквито и да е важни решения. — Не и докато Аутсайдерът не навлезеше в слънчевата система или не се опиташе сам да прати съобщение. — Четвърто… — „Открийте дали кучият син не намалява скоростта! Открийте къде ще спре!“ Но не можеше да каже всичко това. Прекалено конкретно бе за лазерен комуникатор. Шефър щеше да разбере какво да прави. — Четвърто няма. Край.

Слънчевата система е голяма, а във външните си части — тънка. В главния Пояс, от вътрешната орбита на Марс до външната на Юпитер, един решителен човек може да проучи сто скали за месец. Нещо повече, най-вероятно е да прекара няколко седмици в приближаване и отдалечаване, само за да види нещо, което се надява, че никой друг не е забелязал.

Главният Пояс не се разкопава, макар че днес немалко от големите скали са частна собственост. Повечето миньори предпочитат да работят на Пояса. Те знаят, че там могат да установят контакт с цивилизацията и да имат достъп до нейните продукти: консервиран въздух и вода, водородно гориво, жени и други хора, нов въздушен регенератор, автодоктори и терапевтични психомиметични лекарства.

Бренън нямаше нужда от лекарства или компания, за да остане нормален. Предпочиташе външните райони. Намираше се в един Уранов троянски пункт, който следваше на шейсет градуса зад ледения гигант по неговата орбита. Троянските пунктове, които са точки на стабилно равновесие, представляват колектори на прах и по-големи предмети. За дълбокия космос тук имаше доста прах, а също и шепа скали, които си струваше да проучи.

Ако не откриеше нищо, Бренън щеше да се насочи към луните, а после към водещия троянски пункт. Сетне към къщи за кратка почивка и посещение при Шарлот, и — тъй като дотогава финансите му щяха да намалеят — платена командировка до Меркурий, която щеше да му е неприятна.

Ако откриеше уранит, щеше да остане в пунктовете месеци.

На никоя от скалите нямаше достатъчно радиоктивни изкопаеми, които да го заинтересуват. Но нещо наблизо хвърляше металните отблясъци на артефакт. Бренън се насочи към него, като очакваше да намери някой изхвърлен резервоар за гориво на миньор от Пояса, но все пак реши да погледне. Джак Бренън беше твърд оптимист.

Артефактът беше корпуса на солиден ракетен двигател. Част от „Маринър XX“, ако се съдеше по надписа.

„Маринър XX“, древният плутонски светкавичен кораб. Преди столетия старият празен корпус сигурно се бе понесъл към далечното слънце, бе навлязъл в тънкия пласт прах на троянския пункт и се бе приземил тук. Целият беше в прашни дупки и все още се въртеше от стабилизиращия импулс, датиращ отпреди три поколения.

Като колекционерски обект, беше почти безценен. Бренън му направи снимки in situ2 преди да се приближи и да го хване за плоския нос, и използва реактивния двигател, прикрепен на гърба му, за да спре въртенето. После завърза корпуса за дюзата на своя кораб, под отделението на животоноддържащата система. Жироскопът щеше да компенсира липсата на равновесие.

Но имаше друг проблем.

Той застана до корпуса върху издължената метална обвивка на дюзата. Античният двигател беше наполовина толкова голям, колкото собствения му миньорски едноместен кораб, но много лек. Ако Бренън беше намерил уранит, едноместният кораб щеше да е натоварен с толкова радиоктивна руда, колкото бе собственото му тегло. Щеше да му се наложи да се върне в Пояса при половин g3. Но с останките от „Маринър“ като товар, щеше да е в състояние да поддържа скорост, стандартна за празни кораби.

Точно това му трябваше.

Ако продадеше резервоара някъде в Пояса, Поясът щеше да му вземе трийсет процента подоходен данък, освен таксите за посредника. Но ако го продадеше на Луната, на земния музей на космическите полети, нямаше да плати никакъв данък.

Бренън беше в изгодна позиция за контрабанда. Насам нямаше златнокожи. През по-голямата част от полета му скоростта щеше да е огромна. Не можеха да се опитат да го заловят преди да се приближи до Луната. Не превозваше монополюси или радиоктивна руда — магнитните и радиоктивните детектори нямаше да го засекат. Можеше да се плъзне над плоскостта на системата, като избягваше скали и други кораби.

Но ако го хванеха, щяха да вземат сто процента от находката му. Всичко.

Бренън се усмихна сам на себе си. Щеше да рискува.

Устата на Фсстпок се затвори един, два, три пъти. Жълтият корен от дърво на живота се раздели на четири оръфани парчета, защото ръбовете на клюна на Фсстпок не бяха остри. Бяха тъпи и неравни, като връх на кътник. Фсстпок преглътна четири пъти.

Той едва забеляза това. Сякаш ръката, устата и стомахът му действаха автоматично, докато Фсстпок наблюдаваше екрана на телескопа.

При увеличение 104 на него се виждаха три мънички лилави точки.

Като огледа екрана от край до край, Фсстпок успя да види само яркожълтата звезда, която наричаше „Цел № 1“. Бе дошъл да търси планети. Открил бе една, красавица, с подходящ размер и температура, с прозрачна, съдържаща вода атмосфера и свръхголяма луна. Но беше открил също и несметно количество лилави точици, толкова малки, че отначало ги бе помислил само за проблясъци в ретината си.

Бяха истински и се движеха. Някои се движеха не по-бързо от планетарни обекти. Други — стотици пъти по-бързо от скоростта за излизане от системата. Те блестяха в наситено горещия цвят на неутронна звезда в четвъртата й седмица на живот, когато температурата й все още е милиони градуси.

Очевидно бяха космически кораби. При тези скорости естествените обекти биха изчезнали в междузвездния космос след месеци. Навярно използваха двигатели с гориво. В такъв случай, а и съдейки по цвета им, те горяха при по-висока температура и по-ефикасно от собствения двигател на Фсстпок.

Изглежда прекарваха по-голямата част от времето си в космоса. Отначало се бе надявал, че са някаква форма на живот, роден в космоса, вероятно свързана със звездните семена на галактическото ядро. Но когато се приближи към жълтото слънце, трябваше да изостави тази идея. Всички светлинки си имаха своя цел — от безбройните малки орбитиращи скали, до луните и планетите във вътрешната система. Една от целите, към която се насочваха често, беше светът със съдържащата вода атмосфера, който бе класифицирал като обитаем за вида Пак. Никоя родена в космоса форма на живот не би могла да понесе притеглянето или атмосферата й.

Тази планета, „Цел № 1-3“, беше най-голямата подобна цел, макар космическите кораби да се насочваха и към много по-малки тела. Интересно. Ако пилотите на тези използващи гориво машини се бяха развили на „Цел № 1-3“, те естествено щяха да предпочитат по-слабото притегляне пред по-силното.

Но онези, които търсеше, не притежаваха необходимия разум, за да построят подобни машини. Дали някакви пришълци не бяха узурпирали мястото им?

В такъв случай той и хилядите като него бяха дали дългия си живот, за да извлекат само безплодно отмъщение.

Фсстпок усети как се изпълва с ярост. Той я възпря. Отговорът можеше и да е друг. „Цел № 1“ не беше единствената вероятна цел. Вероятността бе едва двайсет и осем процента. Можеше да се надява, че тези, на които бе дошъл да помогне, обкръжаваха друга звезда.

Но трябваше да провери.

Съществува минимална скорост, при която може да работи един бусардов реактивен таран и Фсстпок не беше много над нея. Бе възнамерявал да се спуска през системата, докато не открие нещо определено. Сега трябваше да използва резервното си гориво. Вече беше открил синьо-бяла светлинка, която се движеше с висока скорост към вътрешната система. Трябваше да проследи курса й.

Ник приземи „Колибри“, припряно се разпореди да разтоварят и продадат товара му и се спусна под земята. Кабинетът му бе на около три километра под скалистата, покрита с мехури повърхност на Церера, дълбоко в никелово-железните й недра.

Той закачи костюма и шлема си във вестибюла на кабинета. Върху предната част на костюма имаше рисунка и Ник нежно я потупа преди да влезе. Винаги правеше така.

Повечето поясари украсяваха костюмите си. Защо не? Интериорът на костюма беше единственото място, което мнозина поясари можеха да нарекат дом и единствената собственост, която трябваше да поддържат в отлично състояние. Но дори и на Пояса, костюмът на Ник Сол беше уникален.

Върху оранжев фон бе нарисувано момиче. Беше ниско — главата му едва стигаше до пръстена на шията на Ник. Кожата му сияеше в мекозелено. Върху предната част на костюма се виждаше единствено прелестното му дупе. Косата му представляваше избухващи наоколо пламъци, които проблясваха в оранжево с оттенъци на жълто-бяло и потъмняваха в червено-черен дим, като се спускаха по лявото рамо на момичето. Беше голо. Ръцете му бяха обвити около торса на костюма, а дланите му докосваха въздушния двигател на гърба. Краката му обгръщаха бедрата на костюма, така че петите на момичето докосваха задната част на гъвкавите метални коленни стави. Беше много красива рисунка, толкова красива, че почти не изглеждаше вулгарна. Жалко само, че санитарният отвор на костюма не беше някъде другаде.

Лит се бе излегнал върху един от столовете за гости в кабинета на Ник, протегнал дългите си крака надалеч върху килимчето. Изглеждаше по-скоро мършав, отколкото едър. Прекалено голяма част от детството си бе прекарал в свободно падане. Сега не можеше да се събере в стандартен костюм под налягане или в обикновена кабина на космически кораб и където и да седнеше, изглеждаше, сякаш се опитва да поеме командването.

Ник се отпусна на собствения си стол и затвори очи за миг, за да привикне с усещането отново да е Първи говорител. Все още със затворени очи, той каза:

— Добре, Лит. Какво става?

— Всичко е тук. — Последва шумолене на хартия. — Да. Монополюсният източник се приближава над плоскостта на слънчевата система, насочен приблизително към Слънцето. Преди час беше на 3,5 милиона километра разстояние. Седмица след като го забелязахме, той поддържа постоянно ускорение от 0,92 g, силно странично, за да изкриви курса си покрай слънцето. Сега предимно забавя скоростта си и ускорението му е паднало на 0,14 g. Това означава, че се насочва към орбитата на Земята.

— Къде ще се намира Земята тогава?

— Проверихме това. Ако върне ускорението си от 0,92 в този момент, ще бъде в покой след осем дни. А точно там ще бъде Земята. — Лит погледна мрачно. — Всичко това е съвсем приблизително. Единственото, което знаем със сигурност, е, че се насочва към вътрешната система.

— Но очевидната му цел е Земята. Не е честно. Аутсайдерът трябва да установи контакт с нас, а не с тях. Какво правите по въпроса?

— Предимно наблюдения. Заснехме и това, което прилича на пламък от двигател. Двигател с гориво, малко по-студен от нашите.

— А следователно и по-малко ефикасен… но ако използва бусардов реактивен таран, той освобождава горивото си. Предполагам обаче, че сега се движи със скорост под тази на таран.

— Точно така.

— Трябва да е огромен. Може да е боен кораб, Лит. Използва толкова голям монополюсен източник.

— Не е задължително. Знаеш ли как действат тараните-роботи? Магнитно поле привлича междузвездна водородна плазма, насочва я встрани от товарното отделение и я свива така, че водородът е подложен на горене. Разликата е, че никой не може да ги управлява, защото прекалено голямото количество водород действа като радиация. В един управляем кораб човек има нужда от невероятно по-голям контрол на плазмените полета.

— Чак толкова по-голям?

— Мичиков твърди, че е така, ако е пристигнал достатъчно отдалеч. Колкото по-нататък отива, толкова по-бързо трябва да постига максимална скорост.

— Хм.

— Ставаш параноик, Ник. Защо който и да било ще ни праща междузвезден боен кораб?

— Защо изобщо някой ще ни праща кораб? Искам да кажа, ако ще се унижаваш пред него… Можем ли да се свържем с кораба, преди да достигне Земята?

— Много странно е, че и аз си помислих за това. Мичиков разработи няколко варианта. Най-доброто ни предложение е да пратим флотилия от троянските пунктове, следващи Юпитер, някъде през следващите шест дни.

— Не флотилия. Не искаме Аутсайдерът да ни сметне за опасни. Разполагаме ли с някакви големи кораби на троянските пунктове?

— „Синият вол“. Готвеше се да тръгва за Юнона, но аз се разпоредих и опразних товарното му отделение.

— Добре. Правилно. — „Синият вол“ беше огромен товарен кораб за превозване на течности, голям колкото някой от луксозните хотелиерски лайнери на Титан, макар и не толкова красив. — Ще ни трябва компютър, добър компютър, а не просто корабен автопилот. Също и специалист, който да го управлява, плюс някои резервни сетивни съоръжения за машината. Искам да го използвам като преводач и Аутсайдерът да може да разговаря с него с премигвания на светлини, по радиото или с модулиран ток. Възможно ли е да вкараме едноместен кораб в товарното отделение на „Вола“?

— За какво?

— Просто за всеки случай. Така „Волът“ ще има спасителна лодка. Ако Аутсайдерът започне да играе грубо, човекът на борда ще може да се измъкне.

Лит не каза „параноя“, но видимо се въздържаше.

— Голям е — търпеливо поясни Ник. — Техниката му е достатъчно мощна, за да го преведе през междузвездното пространство. Може да се държи приятелски като кученце и въпреки това някой да каже нещо погрешно. — Той вдигна слушалката и каза: — Дайте ми Ахил, главен номератор.

Щеше да мине известно време, докато телефонистът насочеше лазера към Ахил. Ник остана да чака. А телефонът рязко иззвъня в ръката му.

— Да?

— Тук е „Контрол по транспорта“ — чу се в слушалката. — Кътър. От вашия офис е искана информация за големия монополюсен източник.

Ник усили звука, така че да може да чува и Шефър.

— Точно така. Какво има?

— Той следва курса на кораб от Пояса. Изглежда пилотът не избягва контакт.

Сол стисна устни.

— Какъв е корабът?

— Не можем да определим от това разстояние. Вероятно е миньорски едноместен кораб. Орбитите им ще съвпаднат след трийсет и седем часа и двайсет минути, ако някой от двамата не промени решението си.

— Дръжте ме в течение. Установете наблюдение с разположените наблизо телескопи. Не искам да пропусна нищо. — Ник затвори. — Чу ли?

— Да. Първият закон на Файнъгъл.

— Можем ли да спрем онзи поясар?

— Съмнявам се.

Можеше да е всеки. Оказа се, че е Джак Бренън.

Беше на няколко часа от промяната на курса към земната луна. Изхвърленият усилвател на „Маринър XX“ беше яхнал корпуса на кораба му като недохранен сиамски близнак. Свирката му все още стоеше на плоския нос — свръхзвукова свирка, чийто звук бе контролирал горенето на твърдото гориво. Бренън бе пропълзял вътре да хвърли поглед, като знаеше, че всяка повреда може да понижи стойността на антиката.

За използван еднократен двигател, древното съоръжение беше в прекрасна форма. Пръскалката бе изгоряла малко неравномерно, но не чак толкова сериозно — естествено, щом сондата бе стигнала целта си. Музеят на космическите полети щеше да плати много за нея.

На Пояса контрабандата беше незаконна, но не и неморална. За Бренън тя не бе по-неморална от това да забрави да плати таксата за паркиране. Ако те хванат, плащаш си глобата и с това се приключва.

Бренън беше оптимист. Не очакваше да го хванат.

В продължение на четири дни бе ускорявал при едно g. Орбитата на Уран беше далеч зад него, а вътрешната система — далеч напред. Движеше се страшно бързо. Не се наблюдаваха релативистични ефекти — не се движеше чак толкова бързо, — но когато пристигнеше, часовникът му щеше да има нужда от пренастройка.

Да хвърлим един поглед на Бренън. Тежи осемдесет килограма при едно g и е висок сто осемдесет и осем сантиметра. Като всеки поясар, много прилича на баскетболист със слаби мускули. Тъй като по-голямата част от последните четири дни прекара седнал в тази контролна кабина, започва да изглежда и да се чувства смачкан и уморен. Но кафявите му очи са ясни и будни — бяха ги коригирали с микрохирургия, когато беше осемнайсетгодишен. Правата му, тъмна коса представлява два и половина сантиметрова ивица, която пресича от челото до тила му кафяво, лъскаво теме. Той е бял, което означава, че поясарският му тен не е по-тъмен от кордобска кожа. Както обикновено, той покрива само китките, лицето и скалпа над шията му. Навсякъде другаде тялото му е с цвета на ванилов млечен шейк.

Бренън е на четирийсет и пет години. Изглежда на трийсет. Гравитацията е пощадила мускулите на лицето му и потенциално плешивото петно на темето му. Но фините линии край очите мувече се очертават ясно, тъй като през последните двайсет часа на лицето му постоянно стои изписана озадачена гримаса. Откакто разбра, че нещо го преследва.

Отначало го бе помислил за златнокож — ченге от Церера. Но какво би правил толкова далеч от Слънцето?

А и като го погледна повторно му стана ясно, че не може да е злотнокож. Пламъкът от двигателя му беше прекалено мъгляв, прекалено голям и недостатъчно ярък. При третия поглед пресметна някои неща. Бренън ускоряваше, а непознатият намаляваше и все пак се движеше с огромна скорост. Или идваше отнякъде отвъд орбитата на Плутон, или двигателят му трябва да развиваше десетки g. Което даваше същия отговор.

Странната светлина беше Аутсайдер.

От колко отдавна го очакваше Поясът? Стига човек да прекара известно време сред звездите, та било то и земен пилот на лунен кораб, и някой ден ще разбере точно колко дълбока е всъщност вселената. Дълбока е милиони светлинни години и има място за абсолютно всичко. Несъмнено Аутсайдерът идваше някъде оттам — първият представител на вид от друга планета, който установяваше контакт с Човека, се движеше извън обсега на телескопите на Пояса.

Сега Аутсайдерът беше тук и дублираше курса на Джак Бренън.

А Бренън дори не бе изненадан. Предпазлив, да. Даже уплашен. Но не и изненадан, дори от това, че Аутсайдерът е избрал точно него. Беше случайност. И двамата се бяха насочили към вътрешната система от приблизително една и съща посока.

Дали да не се обади на Пояса? Поясът вече трябва да е научил. Мрежата му от телескопи проследяваше всеки кораб в системата — несъмнено щяха да открият една не както трябва оцветена точка, движеща се с нередна скорост. Бренън бе очаквал да открият и собствения му кораб, но бе рискувал, като залагаше на това, че ще го видят твърде късно. Нямаше начин да не са открили Аутсайдера. Сега със сигурност го наблюдаваха и по силата на този факт, трябва да наблюдаваха и Бренън. Във всеки случай, той не можеше да се обади на Церера. Някой земен кораб щеше да засече лазерния лъч. Бренън не знаеше каква е политиката на Пояса по отношение на контактите между Земята и Аутсайдерите.

Поясът трябваше да действа без него.

Което оставяше на Бренън две възможни решения.

Едното бе лесно. Нямаше да има възможност за контрабанда на каквото и да било. Щеше да му се наложи да промени курса, за да стигне до някой от големите астероиди и при първа възможност да се обади в Пояса, за да съобщи за курса и товара си.

Ами Аутсайдерът?

Тактика на избягване? Много просто. Аксиома е, че не можеш да спреш вражески кораб в космоса. Ченгетата са в състояние да проследят курса на контрабандист, но не могат да го арестуват, освен ако не се предаде — или ако не му свърши горивото. Можеха да изтласкат кораба от космоса или дори да се доближат до него с добър автопилот, но как да извършат скачване с кораб, който непрекъснато подава енергия на неравномерни тласъци? Бренън можеше да се насочи навсякъде и единственото, което бе в състояние да направи Аутсайдерът, беше да го последва или да го унищожи.

Разумно бе да избяга. Бренън имаше да издържа семейство. Шарлот можеше да се грижи за себе си. Тя беше възрастна поясарка, толкова годна да се справя с живота, колкото и самия Бренън, макар че никога не бе проявила достатъчно амбиция, за да си извади свидетелство за правоуправление на кораб. А Бренън беше платил обичайните такси за попечителството на Естел и Дженифър. Дъщерите му щяха да бъдат отгледани и да получат образование.

Но той бе в състояние да направи за тях повече. Или пък можеше отново да стане баща… навярно с Шарлот. Към кораба му бяха привързани пари. Парите означаваха власт. Както и при политическата, използването й можеше да има много форми.

Ако установеше контакт с извънземния, възможно бе да не види Шарлот никога повече. В това да се срещнеш първи със същество от друга планета се криеха рискове.

И очевидни почести.

Можеше ли историята да забрави някога човека, срещнал се с Аутсайдер?

Само за миг той се почувства като хванат в капан. Сякаш съдбата си играеше с неговия живот… но не бе в състояние да отхвърли открилата се възможност. Нека Аутсайдерът дойде при него. Бренън не промени курса си.

Поясът беше паяжина от телескопи. Стотици хиляди телескопи.

Трябваше да е така. На всеки кораб има телескоп. Всеки астероид трябва да се наблюдава постоянно, защото астероидите могат да бъдат отклонени от орбитите им и защото картата на слънчевата система трябва да се осъвременява всеки момент. Светлината на всеки двигател трябва да се наблюдава. Корабите в оживените сектори могат да минат през изгорелите газове на други, ако някой не ги предупреди — а изгорелите газове са смъртоносни.

Ник Сол продължаваше да изучава ту екрана, ту купчината досиета върху бюрото, после пак екрана… На него се виждаха две точици лилаво-бяла светлина — едната по-голяма и по-неясна от другата. Вече можеха да се наблюдават и двете на един и същи екран, защото ас-тероидът, от който се заснемаха, беше почти на една линия с курса им.

Няколко пъти бе прочел досиетата. Бяха на десет души и всеки един от тях можеше да е неизвестният поясар, който в момента приближаваше към Аутсайдера. Първоначално досиетата бяха дванайсет. Хората във външните кабинети се опитваха да открият местополо-жението и да елиминират тези десетима така, както вече бяха открили двама — с телефонни обаждания, комуникационни лазери и грибове.

Тъй като корабът не бягаше, Ник сам бе елиминирал шест от досиетата. Двама не бяха залавяни никога в контрабанда, но все пак имаше разлика между това човек никога да не е вършил и никога да не е бил залавян за нещо. Един от хората познаваше — беше жена и то ксенофоб. Трима други бяха ветерани — на Пояса не можеш да си ветеран, ако поемаш глупави рискове. На Пояса законите на Файнъгъл-Мърфи са само наполовина шега.

Един от останалите четирима миньори бе имал колосалната арогантност да се самоназначи за посланик на човечеството пред вселената. Ще си получи заслуженото, ако се сблъска с него, помисли си Ник.

На милиони километри от орбитата на Юпитер Фсстпок се движеше доста над плоскостта на слънчевата система със скоростта на местен кораб и започваше да се приближава.

От хилядите разумни видове в галактиката, Фсстпок и неговата раса бяха проучили единствено своя собствен. Когато попадаха на други видове, докато копаеха из близките системи суровини, те ги унищожаваха колкото е възможно по-бързо и без рискове. Обитателите на други планети бяха опасни или поне можеха да бъдат, а Паките не се интересуваха от нищо друго, освен от самите себе си. Разумът на протекторите е изключителен, но той е само инструмент, който трябва да се използва за някаква цел, а целите не винаги се избират разумно.

Фсстпок работеше стриктно от невежество. Единственото, което можеше да направи, бе да предполага.

Ако приемеше, че овалната драскотина върху корпуса на местния кораб наистина е врата, туземецът не би трябвало да е много по-висок или по-нисък от Фсстпок. Да речем, между един и два метра, в зависимост от това колко място му трябва за лактите. Разбира се, овалът можеше и да не е предвиден за цялата дължина на туземеца, както бе за двуногия Фсстпок. Но корабът беше малък и не бе вероятно в него да има нещо много по-голямо от Фсстпок.

Един поглед към туземеца щеше да даде отговор. Ако не беше Пак, щеше да се наложи да му задава въпроси. А ако беше…

Пак щеше да има въпроси, и то много. Но търсенето му щеше да е приключило. Няколко дни на кораба, за да стигне до „Цел № 1-3“, известно време, докато научи техния език и им обясни как да използват това, което им бе донесъл и можеше да спре да се храни.

Местният кораб не даваше признаци, че знае за присъствието на Фсстпок. Още няколко минути и той щеше да се изравни с него, и все пак непознатият не правеше нищо… Грешка. Туземецът бе изключил двигателя си. Това беше покана към Фсстпок да изравнят курсовете си.

Фсстпок го направи. Не изразходва нито движения, нито гориво — можеше да е прекарал целия си живот в упражняване единствено на тази маневра. Корабът му се приближи до този на местния и спря.

Бе облякъл костюма си под налягане, но не направи първата крачка. Фсстпок не смееше да рискува собствената си личност, не и когато беше така близо до победата. Ако само туземецът излезеше от кораба си…

Бренън наблюдаваше как корабът се изравнява с неговия.

Три части, разположени на по тринайсет километра една от друга. Не виждаше да ги свързва някакъв кабел. Можеше и да е толкова тънък, че да не се забелязва от това разстояние. Най-голямата, най-масивната част сигурно беше двигателят: цилиндър с три малки конуса, които стърчаха под ъгъл от опашката. При тази си големина цилиндърът трябва да бе прекалено малък, за да съдържа достатъчно гориво за междузвездно пътешествие. Или Аутсайдерът бе изхвърлил изразходваните резервоари по пътя си, или… управляем таран-робот?

Втората част беше сфера с приблизителен диаметър осемнайсет метра. Когато корабът най-после спря да се движи, тази част беше точно срещу Бренън. В сферата имаше голям кръгъл прозорец и това й придаваше прилика с огромна очна ябълка. Когато мина покрай него, тя се обърна да проследи Бренън. Той откри, че му е трудно да отвърне на този обезпокоителен поглед.

В този момент в ума му проблесна нова мисъл. Сигурно правителството на Пояса бе организирало по-добра среща от тази…

Беше успял да огледа добре опашната част, когато мина покрай него. Имаше яйцевидна форма и размерите й навярно бяха осемнайсет на дванайсет метра. Големият й край, който гледаше в посока, противоположна на двигателя, беше толкова еднообразно надупчен от пясъчни зрънца, че приличаше на обстрелван с пясък. Малкият й край бе заострен и гладък, почти блестящ.

Бренън кимна сам на себе си. По време на ускоряването предният край е бил предпазен от микрометеорити чрез вдлъбнато поле. По време на забавянето обратната му позиция бе свършила същата работа.

В яйцето нямаше цепнатини.

Забеляза някакво движение в изпъкналия ирис на централната част. Бренън напрегна очи и се опита да види по-добре… но не се случи нищо друго.

Особен начин за построяване на кораб, помисли си той. Централната част сигурно беше животоподдържа-щата система, дори и само защото имаше илюминатор, а задната част нямаше. А двигателят трябва да бе опасно радиоактивен — в противен случай защо корабът бе разделен по този начин? Но това означаваше, че живо-топоддържащата система е разположена така, че да предпазва товарната част от радиацията на двигателя. Каквото и да имаше в това товарно отделение, то трябва да беше по-важно от пилота — от гледна точка на самия пилот.

Или беше така, или пилотът и конструкторът бяха глупави или луди.

Корабът на Аутсайдера сега беше неподвижен, двигателят му изстиваше, а животоподдържащата му част бе на стотина метра разстояние. Бренън чакаше.

„Станал съм шовинист — каза си той. — Не мога да преценявам дали един извънземен е нормален според критериите на Пояса, нали?“

Устните му се сгърчиха. „Сигурно мога. Онзи кораб е зле конструиран.“

Извънземният излезе върху корпуса на кораба си.

Когато го видя, всички мускули в тялото на Бренън трепнаха рязко. Беше двуног и оттук видът му изглеждаше достатъчно човешки. Но бе излязъл през илюминатора. Бе застанал върху корпуса на собствения си кораб, неподвижен и чакащ.

Имаше две ръце, една глава, два крака. Използваше костюм под налягане. Носеше оръжие — или реактивен пистолет. Нямаше начин да разбере. Но Бренън не видя реактивен двигател на гърба му. Реактивният пистолет изисква много по-голямо умение, отколкото реактивният гръбен двигател. Кой би се осмелил да използва пистолет в открития космос?

Какво, Файнъгъл да го вземе, чакаше?

Разбира се. Чакаше Бренън.

В един безумен момент той реши да запали двигателя и да изчезне оттук, преди да е станало прекалено късно! Като проклинаше страха си, Бренън решително се насочи към вратата. Хората, които строяха едноместни кораби, ги правеха колкото се може по-евтини. Неговият нямаше херметична камера, а само врата и помпи за пречистване на животоподдържащата система. Костюмът на Бренън беше стегнат. Единственото, което трябваше да направи, бе да отвори вратата.

Той пристъпи навън, обут в магнитни сандали.

Секундите течаха мъчително, докато Бренън и Аутсайдерът се изучаваха един друг. „Видът му е достатъчно човешки — помисли си Бренън. — Двукрак е. Има глава на раменете си. Но ако е човек и ако е бил в космоса достатъчно дълго, за да построи звезден кораб, не може да е толкова глупав, колкото корабът казва, че е.

Трябва да разбера какво носи. Може би е прав. Може би товарът струва повече от живота му.“

Аутсайдерът скочи.

Започна да пада към него като пикиращ сокол. Бренън стоеше неподвижно, но се възхищаваше от умението на извънземния. Той не използваше реактивния си пистолет. Скокът му бе съвършен. Щеше да се приземи точно до Бренън.

Аутсайдерът достигна до корпуса върху пружиниращите си крака и погълна инерцията си като истински поясар. Беше по-дребен от Бренън: не повече от метър и половина. Бренън виждаше смътно през маската на лицето му. Той се отдръпна рязко с една стъпка назад. Извънземният беше отвратително грозен. Проклет да бе шовинизмът му: лицето на Аутсайдера би спряло и компютър.

Тази стъпка назад не го спаси.

Аутсайдерът бе прекалено близо. Той протегна ръка, прегърна Бренън през кръста с ръкавицата си под налягане и подскочи.

Бренън ахна и направи опит да се отскубне. Твърде късно. В ръкавицата му, прегръдката на Аутсайдера беше като еластична стомана. Носеха се през космоса към животоподдържащата кабина във формата на очна ябълка и Бренън не можеше да направи нищо.

— Ник — чу се по интеркома.

— Да — отвърна Ник. Беше го оставил отворен.

— Досието, което ти трябва, има надпис „Джак Бренън“.

— Откъде знаеш?

— Обадихме се на жена му. Има само една съпруга, Шарлот Уигс, и две деца. Убедихме я, че е спешно. Най-накрая никаза, че е търсил троянските пунктове на Уран.

— Уран… звучи логично. Кътър, направи ми една услуга.

— Разбира се. Официално ли?

— Да. Погрижи се „Колибри“ да бъде зареден с гориво и провизии, и да го държат така до по-нататъшни разпореждания. Да му сложат допълнителни усилватели. После осигури лазерен комуникатор, насочен към щаба на въоръжените сили в Ню Йорк и го дръж в готовност. Ще ти трябват три, разбира се. — За запас, тъй като Земята се въртеше.

— Добре. Без да пращам никакви съобщения?

— Не, само дръж лазера в готовност в случай, че ни потрябва.

Положението беше дяволски объркано. Ако му потрябваше помощ от Земята, щеше да му трябва бързо и много. Най-сигурният начин да убеди земяните щеше да е да отиде лично. Нито един Първи говорител не бе стъпвал никога на Земята… и той не очакваше да го направи сега. Но „Перверзността на Вселената клони към максимум“.

Ник започна да прехвърля досието на Бренън. Много лошо беше, че човекът имаше деца.

Първите ясни спомени на Фсстпок датираха от деня, когато осъзна факта, че е протектор. Не можеше да си припомни нещо от по-рано дори и смътно: болка, сражение, откриване на нова храна, сексуални и любовни изживявания, омраза и катерене по дървета в долината на Питчок. Половин дузина пъти беше наблюдавал любопитно как различни женски гледачки носят деца, които можеше да помирише, че са негови. Но тогава умът му бе замъглен.

Като протектор, той мислеше бързо и ясно. Отначало му беше неприятно. Трябваше да свикне. Имаше кой да му помогне — учители и други подобни.

Водеше се война и тя го бе изменила. Тъй като му се бе наложило да си изгради навика да задава въпроси, бяха изминали години, преди да разбере историята й:

Триста години по-рано неколкостотин знатни пакски фамилии се съюзили, за да оплодородят отново една обширна пустинна област от света на Пак. Ерозията и прекаленото използване на пасбищата я били превърнали в пустиня, а не войната, макар че навсякъде из нея имало слабо радиоактивни петна. В света на Пак нито едно място не беше напълно свободно от война.

Ужасно трудната задача на повторното залесяване била завършена преди едно поколение. Съюзът незабавно и предсказуемо се разпаднал на няколко по-малки съюза, всеки от които решен да запази земята за собствените си наследници. Досега повечето от предишните съюзи бяха изчезнали. Известен брой семейства бяха изцяло унищожени, а оцелелите групи минаваха непрекъснато на различни страни в зависимост от целесъобразността по отношение на съхраняването на рода им. Понастоящем родът на Фсстпок беше с Южния бряг.

Фсстпок се наслаждаваше на войната. Не заради самите сражения. Като гледач той бе участвал в битки, но войната беше по-малко въпрос на водене на сражения, отколкото на надхитряване на противника. В началото била война със запалителни бомби. Много от семействата загинали по време на тази фаза, а част от преобразената пустиня се превърнала отново в такава. Сетне Южният бряг открил амортисьорни полета, чрез които да попречи на верижната реакция при разцепването на атомите. Другите бързо го последвали. Оттогава войната започнала да се води с артилерия, отровен газ, бактерии, психология, кавалерия и дори с наемни убийци. Това беше война на разуми. Може ли Южният бряг да противодейства на пропагандата, предназначена да всее раздор в региона на Залива на метеора? Ако Съюзът на Великденското море има противоотрова за речната отрова „Йота“, по-лесно ли е да я откраднем от него или да създадем своя собствена? Ако Кръглите планини успеят да открият ваксина за бактериалния вид „Зета-три“, каква е вероятността да насочат мутиралия вид срещу нас? Трябва ли да останем с Южния бряг или ще е по-добре да се присъединим към Великденското море? Беше забавно.

Колкото повече научаваше Фсстпок, толкова по-сложна ставаше играта. Собственият му вирус „QQ“ щеше да убие всички, освен осем процента от гледачите, но щеше да остави техните протектори живи и здрави… да се сражават с удвоена ярост, за да спасят една по-малка и по-слабо уязвима група устойчиви към вируса заложници. Той се съгласи да не го използва. Семейство Аак имаше прекалено много гледачи за местното снабдяване с храна — Фсстпок отхвърли предложението им за съюз, но блокира пътя им към Великденското море.

Тогава Съюзът на Великденското море създаде генератор на щипещо поле, който можеше да пръска горивна реакция без предварително горене.

Фсстпок беше протектор двайсет и шест години.

Войната завърши за една седмица. Великденското море получи рекултивираната пустиня — тази част от нея, която не беше гола и стерилна в резултат на седемдесетгодишната война. А над долината Питчок избухна мощен блясък.

Бебетата и гледачите от рода на Фсстпок бяха живели в долината Питчок от незапомнени поколения. Той бе видял онази ужасна светлина на хоризонта и знаеше, че всичките му наследници са мъртви или стерилни, че вече няма род, който да закриля и че единственото, което може да направи, е да престане да се храни, докато не умре.

Оттогава не се беше чувствал така. Не и до този момент.

Но дори и тогава, преди тринайсет века биологично време, не бе усещал такова страшно объркване. Какво беше това облечено в костюм под налягане същество в другия край на ръката му? Маската на лицето му бе затъмнена заради слънчевата светлина. Приличаше на гледач, доколкото можеше да съди по формата на костюма му. Но те не биха могли да създадат космически кораби или костюми под налягане.

Чувството за мисия на Фсстпок бе живо вече повече от дванайсет века. Сега то се заглуши от чисто объркване. Започна да съжалява, че Паките не знаеха нищо за другите разумни видове. Може би не само те бяха двуноги. И защо ли да са единствено те? Тялото на Фсстпок беше изградено добре. Ако можеше да види този туземец без костюма му… ако можеше да го помирише! Това щеше да даде отговор на въпроса.

Приземиха се близо до илюминатора. Аутсайдерът се бе прицелил нечовешки точно. Бренън не направи опит да се съпротивлява, когато другият протегна ръка през извитата повърхност, хвана се за нещо и ги вкара и двамата вътре. Прозрачният материал оказа съпротива на движението, като невидим вятър.

С бързи, резки движения, извънземният развърза костюма си. Беше от гъвкава материя, включително и прозрачният мехур. На ставите имаше шнурове. Съблякъл костюма си, но все още хванал Бренън в желязната си прегръдка, извънземният се обърна да го погледне.

На Бренън му се прииска да закрещи.

Създанието бе цялото на топки. Ръцете му бяха по-дълги от човешките, с единична лакетна става горе-долу на правилното място, но лакътят му представляваше топка с диаметър осемнайсет сантиметра. Дланите му бяха като от нанизани орехи. Раменете, коленете и бедрата му изпъкваха като тикви. Главата беше пъпеш, наведен върху несъществуваща шия. Бренън не можа да открие нито чело, нито брадичка. Устата на извънземния беше плоска черна човка, твърда, но не лъскава, която изчезваше в набръчканата кожа по средата между устата и очите. Две цепнатини в човката бяха носът. Двете човешки на вид очи бяха предпазвани от напълно нечовешки изглеждащи дипли нагъната кожа и от издадени вежди. От човката назад главата беше наклонена и сякаш имаше аеродинамична форма. От издутия череп се издигаше костен гребен, който допълваше впечатлението за аеродинамичност.

Носеше само жилетка с големи джобове — човешка дреха, толкова неподходяща, колкото мека шапка върху чудовището на Франкенщайн. Бренън усещаше издутите стави на петпръстата му ръка като топки, забити в рамото му.

И тъй, Аутсайдерът. Не само, че очевидно беше от друга планета. И делфинът бе такъв, но не беше ужасен. А Аутсайдерът беше ужасен. Приличаше на кръстоска между човек и… нещо друго. Винаги е така с човешките чудовища. Като Минотавъра. Някога сирените са били смятани за ужасни: над кръста прекрасна, съблазнителна жена, а надолу — люспесто чудовище. Примерът също беше подходящ, защото Аутсайдерът очевидно бе безполов. Между краката му нямаше нищо друго, освен гънки приличаща на броня кожа.

Вдлъбнатите очи, толкова човешки, колкото тези на октопод, бяха вперени дълбоко в очите на Бренън.

Внезапно, преди Бренън да е в състояние да направи опит за съпротива, Аутсайдерът хвана от двете страни гумирания му костюм и го дръпна. Костюмът издържа, разтегна се, а после се разцепи от чатала до брадичката. Въздухът излезе. Бренън усети как ушите му се взривяват.

Нямаше смисъл да сдържа дъха си. Неколкостотин метра вакуум го отделяха от въздуха в собствения му кораб. Бренън подсмръкна предпазливо.

Въздухът беше рядък и имаше странен мирис.

— Ах ти, кучи сине — рече Бренън. — Можеше да умра.

Аутсайдерът не отговори. Той съблече костюма му, сякаш белеше портокал, без излишна грубост, но и без особено внимание. Бренън се съпротивляваше. Едната му китка все още беше хваната от извънземния, но мъжът заби свободния си юмрук в лицето му, без да успее да направи нещо повече от това да го накара да мигне. Кожата му беше като броня. Той завърши със събличането и се надигна да разгледа Бренън. Бренън го ритна там, където трябваше да са слабините му. Извънземният забеляза и погледна надолу, наблюдаваше, докато Бренън го ритна още два пъти, а после се върна към прегледа си.

Огледа го от глава до пети и обратно с обидна фамилиарност. В тези региони на Пояса, където въздухът и температурата се контролираха, поясарите упражняваха нудизъм през целия си живот. Никога по-рано Бренън не се беше чувствал разсъблечен. Не гол — разсъблечен. Беззащитен. Чуждите пръсти се протегнаха да проучат главата му покрай страните на поясарската му ивица коса и разтриха кокалчетата на ръцете му, проверявайки ставите под кожата. Отначало Бренън продължи да се бори. Не можа дори да отвлече вниманието на съществото. После зачака, клюмнал от срам, без да се съпротивлява на прегледа.

Изведнъж всичко свърши. Възлестият извънземен пресече със скок помещението, порови малко в един сандък до стената и се върна със сгънат правоъгълник от прозрачна пластмаса. Бренън си помисли за бягство, но костюмът му беше съдран. Извънземният разгъна нещото и прокара пръсти по единия ръб. Торбата се отвори, сякаш беше използвал цип.

Съществото подскочи към Бренън и Бренън отскочи назад. Това му донесе няколко секунди относителна свобода. После възлестите стоманени пръсти се сключиха около него и го натикаха в чувала.

Бренън откри, че не е в състояние да го отвори отвътре.

— Ще се задуша! — извика той. Извънземният не отговори. Така или иначе не би могъл да го разбере. Той обличаше отново костюма си.

„О, не.“ Бренън се опитваше да скъса чувала.

Извънземният го хвана под мишница и излезе през илюминатора. Бренън усети как въздухът в прозрачната пластмаса стана още по-рядък. Почувства ледени иглички в ушите си. Внезапно престана да се съпротивлява и зачака с фатализма на отчаянието, докато съществото се насочваше през вакуума покрай оформения като очна ябълка корпус към дебелия два сантиметра теглич, опънат към опашната част.

В Пояса има само няколко големи товарни кораба. Повечето миньори предпочитат да превозват своя собствена руда. Корабите, които превозват големи товари между астероидите, не са големи, а по-скоро са снабдени с ужасно много ремаркета. Екипажът навързва товарите по рейки и такелажи, в мрежи или на лекотоварни решетки. Напръскват ги с пластична пяна, за да запазят чупливите предмети, покриват ги с отразяващо фолио, за да отблъснат топлината от пламъка на двигателя и пътуват с ниска мощност.

„Синият вол“ беше особен случай. Той превозваше течности и фини прахове — рафиниран живак и рудна вода, зърно, семена, непречистен, стопен калай от езерата на Меркурий, смесени и опасни химикали от атмосферата на Юпитер. Не винаги се намираха такива товари. Затова „Синият вол“ беше огромен резервоар с малка животоподдържаща система за трима души и дюза, която минаваше през дългата му ос. Но тъй като се налагаше понякога резервоарът му да се използва като товарно отделение за обемисти предмети, той бе съоръжен със средства за акостиране и с голям капак.

Ейнар Нилсън стоеше на ръба на товарното отделение и гледаше вътре. Беше висок над два метра и бе прекалено тежък за поясар, а и изобщо си беше дебел, защото тлъстината се бе натрупала в шкембето и в огромната, закръглена извивка на втората му брадичка. Цялата му фигура беше закръглена — по тялото му нямаше остри изпъкналости. Бе изминало много време, откакто бе управлявал едноместен кораб. Не харесваше силната гравитация.

Изображението на костюма му представляваше викингски кораб с озъбен дракон на носа, който плаваше полупотопен в ясномлечните водовъртежи на спирална галактика.

Собственият малък, древен миньорски кораб на Нил-сън се бе превърнал в спасителна лодка на „Вола“. Издължената му, пламтяща в края дюза минаваше почти през цялата дължина на корпуса. Имаше компютър „Адзхубай 4-4“, почти съвсем нов, а също и машини, предназначени да служат като сетива и високоговорители на компютъра, радар, радио, сонари, монохромни светлини и хай-фи уредба. Всички устройства бяха вързани поотделно по пет, шест пъти за куки върху вътрешната стена.

Нилсън кимна удовлетворен и посивяващата му, руса поясарска ивица коса обърса горната част на шлема му.

— Давай, Нейт.

Нейтън Ла Пан започна да впръсква течност в резервоара. След трийсет секунди той беше пълен с пяна, която вече се втвърдяваше.

— Затваряй го.

Навярно пяната изхрущя, когато огромният капак се затвори. Звукът беше непоносим. Порт „Патрокъл“ беше във вакуум, отворен под черното небе.

— С колко време разполагаме, Нейт?

— С още двайсет минути, за да хванем оптимален курс — отвърна му младежкият глас.

— Добре, качвай се на борда. Ти също, Тина.

— Готово — отвърна гласът. Нейтън беше млад, но вече се бе научил да не хаби думите си напразно. Ейнар го беше взел по молба на баща му, негов стар приятел.

Компютърната програмистка пък беше нещо съвсем различно. Ейнар наблюдаваше стройната й фигура, наведена към херметичната камера на „Вола“. Нелош скок. Навярно малко прекалено мускулеста?

Тина Джордан беше емигрантка от Земята. Бе трийсет и четиригодишна, достатъчно възрастна, за да знае какво върши. И обичаше корабите. Навярно имаше достатъчно разум, за да не пречи. Но никога не бе летяла с едноместен кораб. Ейнар обикновено не се доверяваше на хора, които нямаха достатъчно доверие в себе си, за да летят сами. Е, нямаше какво да се прави — никой друг в базата „Патрокъл“ не можеше да работи с „Адзхубай 4-4“.

„Волът“ щеше да извърши страничен полет, за да влезе в пътя на кораба на извънземния, а после щеше да извие към слънцето. Ейнар се вгледа в обсипаната с диамантени звезди тъмнина, в посока, почти противоположна на слънцето. Редките, неясни точици на троянските пунктове не пречеха на погледа му. Не очакваше да види Аутсайдера, а и не го видя. Но той бе там, на път да се срещне с орбитата на „Вола“.

Три точки в една линия, четвъртата висеше наблизо. Ник погледна екрана и притвори очи почти докрай, така че през клепачите си видя тънките като паяжини линии. Каквото и да се беше случило, то се бе случило току-що.

Други проблеми изискваха вниманието на Първия говорител. Пазарлъците със Земята за инвестирането в роботи-тарани и за разпределението на товарите им между четирите междузвездни колонии. Търговските въпроси, свързани с калая от Меркурий. Проблемът за екстрадицията. Губеше прекалено много време с това… но нещо непрекъснато му подсказваше, че то може би е най-важното събитие в човешката история.

От слушалката рязко се чу гласът на Кътър:

— Ник? „Синият вол“ иска да тръгва.

— Отлично — отвърна Ник.

— Добре. Но забелязвам, че не са въоръжени.

— Имат си двигател, нали? Иогромниреактивни усилватели, за да го насочват. Ако им потрябва нещо повече от това, значи войната ни е в кърпа вързана — отсече Ник.

И се зачуди. Беше ли прав? Дори водородната бомба нямаше да е толкова ефикасна като оръжие, колкото насочените газове от двигателя. А и тя беше очевидно оръжие, обида към миролюбивия Аутсайдер. Но все пак…

Ник се върна към досието на Бренън. Беше тънко.

Поясарите не биха приели правителство, което да упражнява друг, освен минимален контрол върху тях.

Джон Фицджералд Бренън беше типичен среден поясар. Четирийсет и петгодишен. Две дъщери — Естел и Дженифър — от една и съща жена, Шарлот Лейт Уигс, професионална монтьорка на фермерска техника в Затвора. Бренън беше положил началото на чудесен пенсионен фонд, макар че го бе изразходвал на два пъти за попечителска застраховка на децата си. На два пъти беше губил товари радиоактивна руда от златнокожите. Един път щеше да е типично. Поясарите се подиграваха на глупавите контрабандисти, но човек, който никога не е бил залавян, можеше да бъде заподозрян, че никога не се е и опитвал. Че няма кураж.

Дизайн на костюма: „Мадоната от Порт Лигат“ на Дали. Ник се намръщи. Там, в космоса, миньорите понякога загубваха представата си за действителността. Но Бренън беше жив и сравнително богат от това, което заработваше сам. И никога не бе катастрофирал.

Преди двайсет години беше работил в екип, копаещ топен калай на Меркурий. Меркурий бе богат на ценни цветни метали, макар че магнитното поле на слънцето изискваше специални кораби — слънчевите бури можеха да подхванат металните кораби и да ги запратят надалеч. Бренън се бе проявил компетентно и беше спечелил добри пари, но се бе отказал след десет месеца и никога повече не беше работил в екип. Очевидно не обичаше да работи с други.

Защо бе оставил Аутсайдера да го настигне?

По дяволите, Ник би сторил същото. Аутсайдерът беше тук, в системата и някой трябваше да се срещне с него. Бягството би било признание, че Бренън не е в състояние да се справи с подобна среща.

Семейството му не би го спряло. Те бяха поясари и можеха да се грижат за себе си.

„Но ми се иска да беше избягал“ — помисли си Ник. Пръстите му нервно потропваха по бюрото.

Бренън беше сам в малкото пространство.

Пътуването беше грубо и ужасно. Аутсайдерът се бе хвърлил в космоса с балона, в който бе натикан Бренън, като балансираше тежестта му и използваше реактивния си пистолет. Бяха летели в продължение на двайсет минути. Бренън почти се бе задушил, когато стигнаха до опашната част.

Спомняше си, че извънземният бе докоснал с някакъв плосконос инструмент корпуса, а после ги бе вкарал и двамата през лепкава повърхност, която и отвътре, и отвън приличаше на метална. Съществото беше разкопчало балона, бе се обърнало, изскочило и изчезнало през стената, докато Бренън още се мяташе безпомощно.

Въздухът беше като в пилотската кабина, макар че специфичният мирис бе много по-силен. Бренън го поемаше на огромни, редки глътки. Аутсайдерът беше оставил балона. Той се носеше към него като прозрачен дух, заплашително и подканващо, и Бренън започна да се смее — болезнено, почти сякаш ридаеше.

Започна да се оглежда.

Светлината беше по-зелена от онази на тръбите, излъчващи слънчева светлина, с която бе свикнал. Единственото свободно пространство беше това, в което плуваше, голямо колкото животоподдържащата система в неговия едноместен кораб. От дясната му страна имаше няколко квадратни щайги, чийто материал почти приличаше на дърво и сигурно беше от някакъв растителен произход. Отляво видя масивен куб с капак, почти като голям, дълбок хладилник. Над и около Бренън беше извитата стена.

Значи се бе оказал прав. Това бе товарно отделение. Но половината от пространството в тази капковидна кабина беше свободно.

И навсякъде из въздуха се носеше този характерен мирис, напомнящ на непознат парфюм. Миризмата в животоподдържащата система бе животинска, миризмата на Аутсайдера. А тази беше различна.

Под него, зад мрежа от груба тъкан, се виждаха неща, които приличаха на жълти корени. Те заемаха по-голямата част от това, което Бренън можеше да види от товарното отделение. Той скочи надолу към тях и стисна с пръсти мрежата, за да ги разгледа отблизо.

Мирисът стана много по-наситен. Никога не беше усещал, представял си или сънувал нещо подобно.

Все още приличаха на бледожълти корени, кръстоска между сладък картоф и обелено парче от корен на малко дърво. Бяха къси, широки и влакнести, заострени от едната страна и плоско отрязани с нож от другата. Бренън се пресегна през мрежата, стисна с два пръста един от тях, опита се да го издърпа през дупките и не можа.

Беше закусвал точно преди Аутсайдерът да доближи кораба си до неговия. И все пак, без да чуе предупредителните куркания в стомаха си, той изведнъж се почувства ужасно гладен. Устните му се разтвориха и зъбите и венците му се оголиха. Бренън промуши пръсти през мрежата и се пресегна към корените. Няколко минути се опитва да издърпа някой от тях през дупките, които бяха прекалено тесни. Направи и опит да разкъса мрежата, но тя бе по-здрава от човешката плът и остана цяла, макар че ноктите му почти се счупиха. Той изкрещя от разочарование. Крясъкът възвърна разума му.

Ами ако беше успял да вземе някой от корените? Какво щеше да прави с него?

ДА ГО ИЗЯДЕ! Устата му отделяше слюнка.

Щеше да го убие. Чуждопланетно растение от друг свят, растение, което някакъв непознат вид навярно използваше за храна. Трябваше да мисли как да се измъкне оттук!

Въпреки това пръстите му все още дърпаха мрежата. Бренън се отблъсна с крака. Беше гладен. Парчетата от костюма му бяха изчезнали, останали в кабината на Аутсайдера, включително водата и цицките с хранителния сироп в шлема му. Дали тук имаше вода? А можеше ли да й се довери? Дали Аутсайдерът щеше да се сети, че има нужда от частично изгорен водород?

Какво не би направил за храна?

Трябваше да се измъкне оттук.

Пластмасовата торба. Той я хвана от въздуха и я разгледа. Откри как да я запечатва и разпечатва — отвън. Чудесно. Чакай — да! Можеше да обърне торбата наопаки и да я запечата отвътре. И тогава какво?

Не можеше да се придвижва в този пластмасов чувал. Без ръце. Даже със собствения му костюм щеше да е рисковано да се опита да премине тринайсет километра в космоса без реактивен гръбен двигател. А и така или иначе, не можеше да мине през стената.

Трябваше някак си да разсее стомаха си.

И така. Защо съдържанието на това отделение беше толкова ценно? Как можеше да е по-важно от пилота, който трябваше да го отведе там, закъдето беше предназначено?

„Може би трябва да поразгледам какво още има тук.“

Кубът беше от лъскав материал с нормална температура. Бренън откри дръжката доста бързо, но не можа да я помръдне. После мирисът на корените извърши масирана атака срещу глада му и той извика, и задърпа с цялата сила на убийствената си ярост. Капакът поддаде. Беше преценен за силата на Аутсайдера.

Кутията бе пълна със семена, големи колкото бадеми, замразени в една маса и болезнено студени. С вкочанени пръсти той успя да откъсне едно от тях. Когато затвори капака, въздухът край него беше започнал да придобива цвета на цигарен дим.

Бренън постави семето в устата си и го затопли със слюнка. Нямаше никакъв вкус — беше просто студено, а после дори и това не. Той го изплю.

Така. Зелена светлина и странен въздух със силен мирис. Но не прекалено рядък, нито пък прекалено странен. А светлината беше студена и освежаваща.

Щом Бренън бе харесал животоподдържащата система на Аутсайдера, то Аутсайдерът щеше да хареса Земята. Беше донесъл и материал за посев. Семена, корени и… какво?

Бренън се отблъсна през свободното пространство към купчината щайги. И цялата сила на плещите и краката му не беше достатъчна, за да отдели една от тях от стената. Дали не бяха споени? Но един от капаците се отвори, с огромна неохота и скърцане. Очевидно беше залепен — отчупило се бе самото дърво. Бренън се зачуди от какво ли странно растение произхождаше.

В щайгата имаше запечатан пластмасов чувал. Пластмасов? На вид и на пипане беше като твърда търговска опаковка, набръчкана от времето. Съдържанието й приличаше на фин прах, пакетиран извънредно плътно. През пластмасата се виждаше тъмния му цвят.

Бренън се понесе покрай щайгите, стиснал в ръка от-чупения капак. Чудеше се…

Автопилот, разбира се. Аутсайдерът беше само резерва за автопилота: нямаше значение какво щеше да стане с него, защото бе само средство за сигурност. Автопилотът щеше да откара посева там, закъдето беше предназначен.

За Земята? Но това означаваше, че го следват и други Аутсайдери.

Трябваше да предупреди Земята.

Точно така. Добра мисъл. Но как?

Бренън се присмя сам на себе си. Дали някога друг е бил така безвъзвратно впримчен в капан? Аутсайдерът го беше хванал. Бренън, един поясар и свободен човек бе допуснал да се превърне в собственост. Смехът му заглъхна в отчаяние.

Отчаянието беше грешка. Мирисът на корените го предизвикваше да им се нахвърли.

…Към действителността го върна болката. От порязаните и протритите места на ръцете му течеше кръв. Имаше навяхвания, натъртвания и охлузвания. Лявото му кутре мъчително нищеше — то стърчеше под странен ъгъл и се подуваше пред очите му. Изкълчено или счупено. Но Бренън беше разкъсал дупка в мрежата и дясната му ръка бе сграбчила един жилест корен.

Той го захвърли колкото можа по-силно и незабавно се сгърчи, прегърнал коленете си, сякаш за да обгради болката и да я задуши. Беше бесен и уплашен. Онази проклета миризма го бе лишила от разум, сякаш беше само някакъв детски робот-играчка!

Бренън заплува из товарното отделение като футболна топка, прегърнал коленете си и разплакан. Беше гладен, ядосан, унизен и уплашен. Аутсайдерът го бе удивил със собствената си маловажност. Но това беше по-лошо.

Защо? Какво искаше от него Аутсайдерът?

Нещо го плесна по темето. С плавно движение Бренън го грабна от въздуха и впи зъби в него. Коренът се бе върнал по рикошираща орбита. Усещаше го твърд и жилест между зъбите си. Вкусът му беше неописуем и толкова великолепен, колкото мириса му.

В последния си миг на просветление Бренън се зачуди за колко време ще умре. Не го интересуваше. Той отхапа отново и преглътна.

Фсстпок упорито набеляза верига от отговори, но зад всеки от тях се криеха още въпроси. Туземният му пленник не миришеше както трябва: мирисът му бе странен и животински. Не беше от онези, които бе дошъл да търси Фсстпок. Тогава къде ли бяха те?

Не бяха дошли тук. Туземците от „Цел № 1-3“ не биха могли да окажат сериозна съпротива на колонизаторите, ако се съдеше по този им представител. Но така или иначе, протекторите щяха да ги унищожат от предпазливост. Значи, някоя друга звезда. Къде?

Възможно бе туземците да притежават достатъчно астрономически познания, за да му кажат. С подобни кораби не беше изключено даже да са стигали до съседни звезди.

В търсенето на отговорите Фсстпок се успокои и отскочи до кораба на туземеца. Скокът му отне час, но той не бързаше. С превъзходните си рефлекси дори нямаше нужда от реактивен пистолет.

Пленникът му щеше да издържи. Сега на Фсстпок щеше да му се наложи да научи езика му, за да го разпита. Междувременно той нямаше да повреди нищо. Беше прекалено ужасен и прекалено немощен. По-едър, но по-слаб от гледач.

Плененият кораб бе малък. Фсстпок не откри нищо повече от тясна животоподдържаща система, дълга дюза и пръстеновиден резервоар за течен водород с охлаждащо устройство. Тороидният резервоар за гориво беше разглобяем и по издълженото тяло на дюзата имаше място за още няколко. Покрай ръба на цилиндричната животоподдържаща система имаше приспособления за закачване на товари, прегради, сгънати фини мрежи и куки.

В момента няколко куки държаха лек метален цилиндър, който показваше признаци на износване. Фсстпок го проучи и го остави, без да открие предназначението му. Очевидно не бе необходим за функционирането на кораба.

Фсстпок не намери оръжие.

В дюзата откри контролни панели. След час вече бе в състояние да построи своя собствена кристално-цин-кова дюза, стига да имаше материали. Беше впечатлен. Възможно бе туземците да бяха по-интелигентни, отколкото беше предполагал или пък да имаха по-голям късмет. Той се приближи до животоподдържащата система и влезе през овалната врата.

В кабината имаше пилотско кресло, подковообразно заградено с пултове за управление, място зад креслото, достатъчно голямо, за да може да се движи из него, автоматична кухня, която бе част от подковата и механични сетивни съоръжения от тимове, често използвани по време на войната на Пак. Но този кораб не беше боен. Изглежда сетивата на туземците не бяха толкова остри, колкото тези на Паките. Зад кабината имаше съоръжения и резервоари за течности, които Фсстпок разгледа с огромен интерес.

Щом тези машини бяха конструирани така добре, то „Цел № 1-3“ ставаше за обитаване. Малко тесничка, от гледна точка и на въздуха, и на гравитацията. Но — за народ, който пътешестваше от петстотин хиляди години, щеше да изглежда неустоимо привлекателна.

Ако бяха стигнали дотук, щяха и да са останали.

Това намаляваше диапазона на търсене на Фсстпок наполовина. Целта му трябва да е навътре оттук, назад към галактическото ядро. Просто не бяха стигнали толкова далеч.

Животоподдържащата система извънредно озадачи Фсстпок. Той откри неща, които откровено не разбираше и които никога нямаше да разбере.

Например, кухнята. Тежестта беше важна в космоса. Сигурно туземците биха могли да си осигурят лека храна, при нужда синтетична, която да поддържа пилота сит и здрав неограничено време. Спестените усилия и консумация на гориво щяха да са огромни, ако се умножаха по броя на корабите, които беше видял. Вместо това, те предпочитаха да носят различни пакетирани храни и сложна машина, която да ги избира и приготвя. За да не се разложат, бяха решили да замразят тези храни, вместо да ги приведат в прахообразен вид. Защо?

Например, картините. Фсстпок разбра снимките, разбра също графиките и картите. Но трите произведения на изкуството на задната стена не бяха такива. Представляваха скици с въглен. На едната беше нарисувана глава на туземец като пленника на Фсстпок, но с по-дълга коса и със странна пигментация покрай очите и устата. Останалите сигурно бяха по-ранни варианти на същия, някак си неловко напомнящ на Пак вид. Бяха показани само главите и раменете. Какво ли беше предназначението им?

При други обстоятелства рисунката върху космическия костюм на Бренън би могла да му даде отговор.

Фсстпок беше забелязал тази рисунка и отчасти я бе разбрал. За членовете на една сътрудничеща си, пътуваща в космоса подгрупа би било полезно да кодират космическите си костюми с ярки цветове. Другите биха могли да разпознават модела от огромно разстояние. Рисунката на туземеца изглеждаше извънредно сложна, но не достатъчно, за да предизвика любопитството на Фсстпок.

Защото Фсстпок никога не би могъл да разбере изкуството или лукса.

Лукс ли? Гледачът от вида Пак би бил в състояние да оцени лукса, но бе прекалено глупав, за да го използва. Протекторът пък нямаше мотивация за това. Всичките му желания бяха свързани с потребността от съхранението на рода му.

Изкуство ли? Паките бяха правили карти и скици още отпреди началото на историята си. Но те бяха предназначени за война. Така и така не разпознаваш любимите си по вида им. Те миришат както трябва.

Да възпроизведе миризмата на някоя от любимите си?

Фсстпок можеше и да си го помисли, стига рисунката върху гърдите на Бренън да беше нещо друго. Това щеше да бъде идея! Метод за поддържане на живота и функционирането на протектора много, след като родът му бе мъртъв. Това би променило историята на Пак. Само Фсстпок да можеше да проумее изобразителното изкуство…

Но какво би могъл да разбере от костюма на Бренън?

Гърдите му представляваха копие на „Мадоната от Порт Лигат“ на Салвадор Дали, нарисувано с флуорес-центни бои. Планини плуваха над мекосиньо море, без да се подчиняват на гравитацията, плоски и гладки отдолу. Имаше жена с дете, свръхестествено красиви, с прозорци през тях. Нямаше нищо за Фсстпок.

Едно нещо разбра незабавно.

Трябваше да е много внимателен с пулта за управление. Не искаше да повреди каквото и да било преди да открие как да извлече астрономически данни от корабния компютър. Когато отвори алармената инсталация за слънчеви бури, за да установи предназначението й, откри, че е изненадващо малка. Продължи да проучва с любопитство. Устройството беше направено с магнитни монополюси.

С един скок на кенгуро Фсстпок пресичаше междуп-ланетното пространство. Изстреля половината от газовия заряд на реактивния си пистолет, а после се настрои да изчака петнайсетте минути падане.

Беше скочил към товарното отделение. Щеше да е необходимо да завърже туземеца заради ускорението. Само един бегъл преглед на кораба му бе намалил района на търсене на Фсстпок наполовина… и сега трябваше да го изостави. Туземецът можеше да има още по-ценни познания. Въпреки това, Фсстпок горчиво съжаляваше, че трябва да пази пленника си, защото изгубеното време можеше да коства мисията и живота му.

Туземците използваха монополюси. Сигурно разполагаха със средства да ги откриват. Фсстпок беше пленил туземец — акт на враждебност. А невъоръженият му кораб използваше по-голямо количество южни полюси, отколкото можеха да се намерят в слънчевата система.

Сигурно вече бяха по следите му.

Не можеха да го хванат за каквото и да било приемливо време. Двигателите им навярно бяха по-мощни — гравитацията на „Цел № 1-3“ беше около 1,09. Но пък сигурно нямаха таранови полета. Преди по-големите им двигатели да успеят да преодолеят разликата, горивото им щеше да свърши… стига той да тръгнеше навреме.

Намали скоростта, за да кацне върху товарното отделение, използва омекотителя си и се процеди през непрозрачния корпус. Пресегна се към дръжката без да погледне, като знаеше къде трябва да се намира и потърси с поглед туземеца.

Фсстпок не уцели дръжката. Той плуваше из празното пространство, докато мускулите му не станаха на пихтия и не се стопиха.

Туземецът беше минал през мрежата и се ровеше из корените. Коремът му се бе превърнал в твърда, разширена изпъкналост. В очите му не блестеше разум.

Фсстпок си помисли с объркана ярост: „Как бих могъл да свърша нещо, ако непрекъснато променят правилата?

Стига вече. Разсъждавам като гледач. Едно по едно…“

Протегна се към дръжката и се промъкна при Бре-нън. Сега туземецът беше отпуснат, с притворени очи, между клепачите на които се виждаше бялото, а в ръката си все още стискаше половин корен. Фсстпок го завъртя, за да го прегледа.

„Добре.“

Мина през корпуса във вакуума и заобиколи малкия край на яйцето. Там отново пропълзя вътре. Намираше се в кабинка, голяма точно колкото да го побере.

Сега трябваше да намери тайно място.

За момента изобщо не ставаше въпрос да напуска тази слънчева система. Щеше да му се наложи да изостави останалата част от кораба си. Нека да преследват монополюсите в празната му двигателна част.

Щеше да е като да крие всичките си деца в една и съща пещера, но в това нямаше смисъл. Би могло да стане още по-лошо. Макар че съоръженията в товарното отделение бяха предназначени само да отделят тази част от кораба от орбита около някоя планета, самият мотор — гравитационният поляризатор — щеше да го отведе където поискаше в гравитационния кладенец на „Цел № 1“. Само че щеше да му се наложи да прави всичко това за пръв път. Като корабен двигател, гравитационният поляризатор имаше много от плюсовете и минусите на параплан. Фсстпок можеше да го насочи накъдето си поискаше, дори да намали скоростта му, ако се предполагаше, че ще поиска да се спусне надолу. Поляризаторът не можеше единствено да преодолее гравитацията и да го издигне.

В сравнение с пулта за управление на двигателя с гориво, пултът за управление около него беше ужасно сложен. Фсстпок пристъпи към работа. Свързващият кабел в малкия край на яйцето се отдели с пламък. Стените около него станаха прозрачни… и леко шуплести. След един век щяха да пропуснат опасно количество въздух. Човешките очи на Фсстпок се изцъклиха. Следващите стъпки изискваха огромна концентрация. Не беше посмял да завърже туземеца или да го ограничи по някакъв друг начин. За да не го смаже, трябваше да поддържа точно равновесие между вътрешната и външната гравитация. Корпусът, който носеше поляризиращо-то поле, можеше да се разтопи при това ускорение.

Останалата част от кораба му отплава в задния екран на Фсстпок. Той завъртя две ръчки и тя изчезна.

А сега накъде?

Щяха да са му нужни седмици, за да се скрие. Не можеше да се надява да се скрие на „Цел № 1-3“, като се имаше предвид техниката им.

Но пък космосът беше прекалено открит, за да се скрие в него.

Можеше да се приземи само веднъж. Когато го направеше, щеше да му се наложи да остане, освен ако не успееше да направи някакво сигнално устройство.

Фсстпок започна да претърсва небето за планети. Очите му бяха силни, а планетите — големи, замъглени и лесни за забелязване. Гигантът с газови пръстени би бил подходящ — лесно можеше да се скрие сред пръстените — но беше зад него. Друг газов гигант пред него, с луни — прекалено далеч. Щяха да му трябват дни, за да стигне дотам. Туземците сигурно вече го преследваха. Без телескоп не би могъл да ги види, а после щеше да е твърде късно.

Тази. Беше я проучил, когато разполагаше с телескоп. Малка, със слаба гравитация и следи от атмосфера. Цялата обкръжена с астероиди и прекалено много атмосфера за вакуумна спойка. При късмет това би трябвало да означава дълбоки прашни басейни.

Трябваше да я проучи по-рано. Можеше да има минна промишленост или даже колонии. Вече бе твърде късно. Нямаше избор. А и от доста време насам не бе имал такъв. Тази планета беше целта му. Когато дойдеше време да я напусне, той се надяваше, че туземецът ще може да сигнализира на своите. Планетата не му харесваше особено много.

II.

Роботът беше четирикрак изправен цилиндър, който плуваше невъзмутимо в единия ъгъл на читалнята на „Клуба на Стрълдбръг4“. Неговият кафяв цвят се сливаше със стените и го нравеше почти невидим. Външно роботът беше неподвижен. Перките в пламтящата му основа тихо бръмчаха и го поддържаха на пет сантиметра над пода, а във вътрешността на безличния купол, който представляваше главата му, се въртяха неспирно скенери, които наблюдаваха всеки ъгъл на помещението.

Без да откъсва очи от екрана за четене, Лукас Гарнър протегна ръка към чашата си. Той я напипа внимателно с върха на пръстите си, взе я и се опита да пийне. Беше празна. Вдигна я високо, извърна се и все още без да поглежда, каза:

— Ирландско кафе.

Роботът застана до него, но не направи опит да вземе двойностенната чаша. Вместо това меко иззвъня. Гарнър най-сетне вдигна очи и се намръщи. През гърдите на робота премина светещ надпис: „Ужасно съжалявам, г-н Гарнър. Превишихте максималното си дневно съдържание на алкохол“.

— Остави тогава — рече Люк. — Хайде, махай се.

Роботът се понесе към ъгъла си. Люк въздъхна — отчасти беше по негова вина — и се върна към четенето. Записът бе ново медицинско издание: „Процесът на стареене при човека“.

Миналата година беше гласувал заедно с останалите да позволят на Клуба да съоръжи с медицинска прог-рама обслужващите роботи. И не съжаляваше. Според клубното правило, нито един Стрълдбръг не беше на по-малко от сто петдесет и четири години и възрастовата граница се вдигаше с по една на всеки две изминали години. Трябваше им най-добрата и най-сигурната медицинска закрила.

Люк беше типичен пример. С не особено голям ентусиазъм наближаваше сто осемдесет и петия си рожден ден. От двайсет години постоянно използваше инвалидна количка. Беше парализиран — не поради нещастен случай с гръбначния му стълб, а тъй като гръбначните му нерви умираха от старост. Централната нервна тъкан никога не се възстановява. Дисбалансът между тънките му, неизползвани крака и масивните му рамене, ръце и широки длани го караше да прилича малко на маймуна. Люк го съзнаваше и това му доставяше огромно удоволствие.

Вниманието му бе изцяло погълнато от записа, който четеше, когато отново го прекъснаха. Едва доловими гласове изпълниха читалнята с безформен, усилващ се шепот. Люк се обърна да погледне със съжаление.

Някой вървеше към него с решителна крачка, която не би могла да принадлежи на нито един Стрълдбръг. Мъжът имаше висока, тясна фигура на човек, прекарал няколко години, разпънат на диба5. Ръцете и кожата под ларинкса му бяха тъмни като на негър, но китките и силно набръчканото му лице бяха черни като безлунна нощ — истинска космическа чернота. Косата му беше като гребен на какаду — двусантиметрова, снежно-бяла ивица от темето до тила му.

Поясар бе нахлул в „Клуба на Стрълдбръг“. Нищо чудно, че шепнеха!

Той спря пред стола на Люк.

— Лукас Гарнър? — Гласът и маниерите му бяха тържествени и официални.

— Точно така — отвърна Люк. Мъжът понижи глас.

— Аз съм Никълъс Сол, Първи говорител на Пояс-ната политическа секция. Има ли тук място, където можем да поговорим?

— Последвайте ме — рече Люк. Той докосна пулта на количката, тя се вдигна на въздушна възглавница и се понесе през стаята.

Настаниха се в една ниша извън главната зала. Люк рече:

— Наистина предизвикахте там врява.

— О? Защо? — Първият Говорител се просна отпуснато в един стол за масаж, като остави мъничките мо-торчета да го размесят в нова форма. Все още говореше бързо и енергично, с добре познатия поясарски акцент.

Люк не можеше да реши дали се шегува.

— Защо ли? Поради една причина: вие сте далеч под долната възрастова граница.

— Пазачът не ми каза нищо. Просто ме зяпаше.

— Мога да си представя.

— Знаете ли какво ме доведе на Земята?

— Чух за това. В системата има извънземен.

— Трябваше да се пази в тайна.

— Работех в полицията на Обединените нации. Пенсионираха ме едва преди две години. Още поддържам връзките си.

— Точно това ми каза Лит Шефър. — Ник отвори очи. — Извинете ме, ако съм бил груб. Мога да понеса тъпата ви гравитация в корабното кресло, но не обичам да ходя в нея.

— Тогава се отпуснете.

— Благодаря. Гарнър, изглежда никой в ООН не разбира спешността на проблема. В системата има извънземен. Той извърши враждебен акт, като отвлече поясар Изоставил е междузвездния си двигател — и двамата можем да се досетим какво означава това.

— Възнамерява да остане. Ще ми разкажете подробностите, нали?

— Съвсем просто е. Знаете ли, че корабът на Аутсайдера пристигна на три лесни за сглобяване части?

— Да.

— Опашната част трябва да е била капсула за връщане. Можем да се досетим, че е имало такава. Два и половина часа след като Бренън и Аутсайдерът са установили контакт, тази част изчезна.

— Телепортиране?

— Не, слава на Файнъгъл. Разполагаме със запис, на който се вижда размазана линия. Ускорението е било огромно.

— Разбирам. Защо идвате при нас?

— А? Гарнър, това засяга цялото човечество!

— Не ми харесва тази игра, Ник. Аутсайдерът засягаше цялото човечество веднага, след като го забелязахте. Вие не дойдохте при нас, докато не изчезна. Защо? Защото сте смятали, че извънземните ще си помислят по-добри неща за човечеството, ако се срещнат първо с поясарите ли?

— Нямам какво да кажа.

— Защо ни го съобщавате сега? Ако телескопите на Пояса не могат да го открият, никой не може да го стори.

Ник изключи устройството за масаж и се поизправи, за да разгледа стареца. Лицето на Гарнър беше лицето на Времето, хлабава маска, покриваща древното зло. Само очите и зъбите изглеждаха младежки. Зъбите бяха нови, бели, остри и нелепи.

Но говореше прямо като поясар. Не хвърляше напразно думите си и не играеше игрички.

— Лит каза, че сте умен. Това е проблемът, Гарнър. Открихме го.

— Все още не разбирам проблема.

— Мина през капан за контрабандисти в края на полета си. Търсехме един тип, който има навика да минава през населени региони с изключен двигател. Един топлинен сензор засече Аутсайдера, а една камера улови част от курса му и го наблюдава достатъчно дълго, за да ни даде скоростта, положението и ускорението му.

Ускорението беше огромно, десетки g. Почти е сигурно, че е на път за Марс.

— За Марс?

— За Марс, орбитата или луните му. Ако ставаше дума за орбитата, вече да сме го открили. Същото се отнася и за луните. И на двете има наблюдателни станции. Само че принадлежат на ООН…

Люк се разсмя. Ник затвори очи с болезнено изражение.

Марс беше бунището на системата. Всъщност, в слънчевата система имаше само няколко полезни планети — списъкът се изчерпваше със Земята, Меркурий и атмосферата на Юпитер. Бяха важни именно астероидите. Но Марс се бе оказал най-горчивото разочарование. Почти безвъздушна пустиня, покрита с кратери и морета от ултрафин прах, с почти прекалено рядка атмосфера, за да се смята за отровна. Някъде в Лацис Солис имаше изоставена база — останки от третия и последен опит на Човека върху ръждивата планета. Никой не искаше Марс.

Когато беше подписана Хартата за свободния Пояс, след като той бе доказал чрез ембарго и пропаганда, че Земята има по-голяма нужда от Пояса, отколкото той от нея, на ООН бе позволено да си запази Земята, Луната, Титан, правата върху пръстените на Сатурн, правата за добиване на полезни изкопаеми и експлоатация на Меркурий, Марс и неговите луни.

Марс беше просто символичен. Не бе влизал в сметката досега.

— Разбирате проблема — каза Ник и отново включи устройството за масаж. Малките мускули из цялото му тяло се предаваха пред необичайното за тях напрежение на Земята и за пръв път в живота му пронизително заявяваха съществуването си. Масажът му помогна.

Люк кимна.

— Като се има предвид начинът, по който Поясът постоянно ни казва да стоим настрани от неговата собственост, не можете да обвинявате ООН, че се опитват да запазят собствения си гръб. Сигурно сме събрали вече към двеста оплаквания.

— Преувеличавате. Откакто беше подписана Хартата за свободния Пояс, сме регистрирали около шейсет случая на насилие, повечето от които признати и заплатени от ООН.

— И какво искате да направят сега ООН?

— Искаме достъп до документацията на Земята за изследването на Марс. По дяволите, Гарнър, камерите „Фобос“ може вече да са показали къде се е приземил Аутсайдерът! Искаме разрешение да претърсим Марс от близка орбита. Искаме разрешение за кацане.

— Какво сте постигнали досега? Ник изсумтя.

— Съгласни са само за две неща. Можем да търсим каквото си искаме — от космоса. За да ни позволят да проучим тъпата им документация, искат да им платим точно един милион марки!

— Че платете ги.

— Това е грабеж.

— И го казва един поясар? Защо вие нямате документи за Марс?

— Никога не ни е интересувал. За какво?

— Ами абстрактното познание?

— Просто друга дума за безполезно.

— Тогава какво ви кара да искате безполезно познание толкова, че сте готови да платите за него един милион марки?

Ник бавно последва смеха на Гарнър.

— И все пак си е грабеж. Откъде, за Файнъгъл, Земята е знаела, че ще й потрябва информация за Марс?

— В това е тайната на абстрактното познание. Човек свиква да открива всичко, което може, за всичко. Повечето от нас рано или късно свикват. Изхарчили сме милиарди за изследване на Марс.

— Ще разреша изплащането на един милион марки на Универсалната библиотека на ООН. И така, как да се приземим? — Ник изключи масажа.

— Имам… идея за това.

Смешна идея. Люк не би се сетил за нея, ако не беше обкръжението му. „Клубът на Стрълдбръг“ беше луксозен и тих, звукоизолиран навсякъде и богат на завеси. Гарнър преглътна собствения си рязък смях в мига, в който напусна устните му. Тук хората рядко се смееха или викаха. Клубът беше място за отдих след живот, изпълнен с… липса на отдих?

— Можеш ли да управляваш двуместен кораб, тип „Старфайър“?

— Разбира се. Пултовете за управление са едни и същи. Корабите на Пояса използват двигатели, купени от „Ролс-Ройс“ в Англия.

— Назначавам те за мой пилот при заплата долар на година. Мога да осигуря кораб, който ще е готов след шест часа.

— Ти си полудял.

— Не аз. Виж, Ник. Всеки така наречен дипломат в ООН знае колко е важно да се открие Аутсайдера. Но не могат да направят нищо. Не защото пазят собствения си гръб от Пояса. Това е само част от проблема. Въпросът е в инерцията. ООН е световно правителство. То е тромаво по самата си природа, поради това, че трябва да управлява живота на осемнайсет милиарда души. И по-лошото е, че ООН се състои от отделни държави. Днес те не са много силни. Някой ден, не тол-кова скоро, ще бъдат забравени дори имената им. Не съм особено сигурен, че това е добра идея… но днес националният престиж може да попречи. Ще ти трябват седмици, за да ги убедиш да се съгласят за нещо.

В същото време няма закон, забраняващ на гражданин на ООН да отиде където си поиска из земния космос или да наеме когото си поиска. Някои от нашите пътуващи около Луната пилоти са поясари.

Ник поклати глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Гарнър, не мога да те разбера. Не е възможно да смяташ, че сме в състояние да открием Аутсайдера с двуместен кораб. Даже аз знам за марсианския прах. Извънземният се е скрил в някое от прашните морета, прави дисекция на Джак Бренън и няма начин да се доберем до него без да претърсим пустините сантиметър по сантиметър с дълбочинен радар.

— Точно така. Но когато политиците разберат, че си се отправил да претърсваш Марс, какво мислиш, че ще направят? Това, че си назначен за пилот, е техническата страна на въпроса, очевидна за всеки. Да предположим, че открием Аутсайдера? Поясът ще получи дивидентите.

Ник затвори очи и се опита да мисли. Не беше свикнал с такава обиколна логика. Но изглежда Гарнър бе нрав. Ако си помислеха, че отива на Марс, придружен от земянин или не… Ник Сол, Първият говорител на Пояса, упълномощен да сключва договори. Зловещо.

Биха пратили флотилия, която да започне първа претърсването.

— Значи ми трябва земянин, който да ме наеме за пилот. А защо ти?

— Аз мога да намеря кораб веднага. Имам връзки.

— Добре. Намери кораба, а после намери някой жилав земянин с изследователски дух. Продай му го. Тогава той ще ме наеме като негов пилот, какво ще кажеш?

— Добре. Но няма да го направя.

— Защо? — погледна го Ник. — Да не би сериозно да възнамеряваш да дойдеш с мен?

Люк кимна. Ник се засмя.

— На колко си. години?

— Твърде стар съм, за да губя оставащите ми години, като седя в „Клуба на Стрълдбръг“ в очакване на смъртта. Да си стиснем ръцете, Ник.

— М-м? Разбира се, но… Хей! Добре, по дяволите, значи си имал силни ръце. Във всеки случай всички вие, земяните, имате страхотни мускули.

— Виж сега, нямах предвид да натискам някакви копчета. Съжалявам. Исках да ти покажа, че не съм някой слабак.

— Абсолютно. Във всеки случай, не и в ръцете.

— А ние няма да използваме краката си. Навсякъде, където отидем, ще се движим с машини.

— Ти си луд. Ами ако стане нещо със сърцето ти?

— Най-вероятно ще ме поддържа още доста дълго време. То е протеза.

— Вие сте луди. Всички вие. Това е резултат от живота на дъното на гравитационен кладенец. Гравитацията изтласква кръвта от мозъка ви.

— Ще те заведа до телефона. Ще трябва да платиш този милион марки преди ООН да те хване там, където отиваме.

Фсстпок сънуваше.

Беше скрил товарното отделение дълбоко под течния прах в региона на Лацис Солис. Виждаше се като бежова стена зад прозрачния корпус. Тук щяха да са в безопасност задълго, докато издържеше животомоддържа-щата система: много, много време.

Фсстпок стоеше в товарното отделение, където можеше да наблюдава пленника си. След приземяването бе разглобил всички машини, за да направи необходимите ремонти и настройки. Сега само наблюдаваше пленника си.

Туземецът не се нуждаеше от много грижи. Развиваше се почти нормално. Щеше да е чудовище, но навярно не и сакато.

Фсстпок се отпусна върху купчината корени и заспа.

След няколко седмици щеше да е изпълнил своята дълга, дълга задача… или да се е провалил. Във всички случаи щеше да спре да се храни. Беше живял достатъчно, за да го устройва. Скоро щеше да умре, както почти бе умрял преди хиляда и триста корабни години в ядрото на галактиката…

Видял бе огнения взрив над долината на Питчок и бе разбрал, че е обречен.

Фсстпок беше протектор в продължение на двайсет и шест години. Останалите му деца в облъчената с радиация долина бяха на възраст от двайсет и шест до трийсет и пет години, а техните собствени деца бяха на всички възрасти до към двайсет и шест. Сега продължителността на живота му щеше да зависи от това кой бе оцелял след бомбата. Върнал се бе незабавно в долината, за да разбере.

В долината не бяха останали много гледачи, но оцелелите все пак трябваше да бъдат закриляни. Фсстпок и другите питчокски семейства сключиха мир при условие, че те и стерилните им гледачи ще притежават долината до смъртта си, когато долината щеше да бъде върната на Съюза на Великденското море. Имаше начини да се неутрализира частично падането на радиоактивните частици. Питчокските семейства ги използваха. После, като оставиха долината и оцелелите под закрилата на един от своите, те се бяха разпръснали.

Всички оцелели гледачи бяха изследвани и бе установено, че са по принцип стерилни. „По принцип“ означаваше, че ако изобщо имат деца, те ще бъдат мутанти. Щяха да миришат не както трябва. Без протектор, който да защищава интересите им, те бързо щяха да загинат.

За Фсстпок най-важен от оцелелите наследници беше най-малкият, Ттъс, женска на две години.

Времето му изтичаше. След трийсет и две години Ттъс щеше да достигне възрастта на промяна. Тя щеше да стане разумно същество, тежко въоръжено, с кожа, която може да огъне меден нож и със силата да вдигне десет пъти собственото си тегло. Щеше да бъде идеално подготвена за сражения, но нямаше да има за какво да се сражава.

Щеше да спре да се храни. Щеше да умре и Фсстпок щеше да спре да се храни. Продължителността на живот на Ттъс беше и негова собствена.

Но понякога протекторът може да приеме целия вид Пак като свои наследници. Поне щеше да има възможността да си намери цел в живота. За бездетния протектор винаги имаше примирие, защото нямаше причина да се бие. А имаше къде да отиде.

Библиотеката беше стара, колкото обкръжаващата я радиоактивна пустиня. Пустинята никога нямаше да бъде рекултивирана. На всеки хиляда години я засяваха с радиоактивен кобалт, за да не я пожелае нито един протектор. Протекторите можеха да минават през нея, защото нямаха гонадни гени, които да бъдат смазани от субатомните частици. Гледачите не можеха.

Колко стара беше Библиотеката? Фсстпок никога не бе знаел и никога не се беше чудил. Но отделът за космически пътешествия беше на три милиона години.

Той пристигна в Библиотеката с няколко — не приятели, но другари по нещастие — бездетни бивши членове на питчокските семейства. Тя беше огромна и приличаше на лабиринт. Събираше поне три милиона години пакско познание и беше разделена на отдели според предмета. Естествено, една и съща книга често се появяваше в няколко отдела. Другарите се разделиха на входа и Фсстпок повече не видя никой от тях за трийсет и две години.

Той прекара това време в едно просторно помещение, лабиринт от книжни лавици от пода до тавана. В различни ъгли имаше сандъци с корени от дърво на живота, които служителите пълнеха непрекъснато. От време на време носеха и друга храна: месо, зеленчуци, плодове и изобщо каквото се намереше за бездетните протектори, предпочели да служат на Библиотеката, вместо да умрат. Коренът от дърво на живота беше най-добрата храна за протектора, но той можеше да яде почти всичко.

А там имаше книги.

Бяха почти неунищожими. Биха се появявали като летящи метеори от сърцето на водородна експлозия. Всички бяха по-малко или повече написани на съвременния език и непрекъснато се преписваха от библиотекари, когато езикът се променяше. Всички книги в това помещение бяха свързани с космоса и с космическото пътуване.

Имаше философски трактати за космическото пътуване. Изглежда всички те правеха едно фундаментално предположение: някой ден пакската раса трябва да открие нов дом и следователно всеки принос към техниката на космическия полет допринася за безсмъртието на вида. Фсстпок би могъл да го оспори, защото знаеше, че протектор, който не вярва на това, никога не би написал книга по въпроса. Имаше десетки хиляди документи от междузвездни и междупланетни полети, които започваха с фантастичното пътешествие, което някаква група извършила в издълбана астероидна скала по галактическите ръкави преди почти три милиона години, в търсене на жълти джуджета. Имаше технически текстове за всичко, което евентуално бе свързано с космоса: космически кораби, астронавигация, екология, миниатюризация, ядрена и субядрена физика, пластмаса, гравитация и как да се използва, астрономия, астро-физика, документи за добив на полезни изкопаеми в светове в тази и съседните системи, диаграми за хипотетичен бусардов реактивен таран (в един незавършен труд на протектор, загубил апетита си по средата), диаграми за йонен двигател, плазмена теория, светлинна скорост…

Той започна отляво и продължи нататък.

Беше избрал отдела за космическо пътуване повече или по-малко случайно — сторил му се бе не така оживен като другите. Романтиката на космоса не му беше по душа, но продължи с него, вместо да започва някъде отначало. Можеше да му потрябва всяка минута от трийсет и четирите му години милост, независимо къде избереше да работи. След двайсет и осем години прочете всички книги от отдела за астронавтика и все още не беше открил нищо, което ужасно да се нуждаеше от действие.

Да се заеме с миграционна програма? Просто не бе-ше толкова спешно. Пакското слънце имаше поне стотици милиони години живот… навярно повече от вида Пак, като се имаше предвид постоянното положение на война. А и вероятността от бедствие щеше да е голяма. Жълтите слънца бяха рядкост в галактическото ядро. Щеше да им се наложи да пътуват надалеч… с екипаж от протектори, постоянно сражаващи се за управлението на кораба. Ако ставаше въпрос, ядрата на галактиките понякога можеха да експлодират във верижната реакция на свръхнови. Една миграционна програма наистина би трябвало да предвижда пътуване по ръкавите.

Първата опитала се експедиция бе постигната от ужасна съдба.

И така. Да се включи в персонала на Библиотеката? Мислил бе за това многократно, но отговорът винаги беше един и същ. Независимо с кой отдел от Библиотеката щеше да се занимава, животът му винаги щеше да зависи от други. За да запази волята си за живот, той трябваше да разбере, че всички Паки ще имат полза от неговия аспект на работа в Библиотеката. Стига само да настъпеше период без нови открития, стига вярата му да отслабнеше и той щеше да открие, че вече не е гладен.

А да не е гладен беше страшно. През последните няколко десетилетия му се бе случвало на няколко пъти. Всеки път се беше насилвал да препрочита съобщенията от долината Питчок. Последното съобщение винаги му казваше, че когато е било пратено, Ттъс е била жива. И апетитът му постепенно се възвръщаше. Без Ттъс щеше да е мъртъв.

Беше проучил библиотекарите. Обикновено животът им беше кратък. Включването в персонала не беше нужният отговор.

Да намери начин да поддържа Ттъс жива? Ако можеше да го направи, би използвал метода и върху самия себе си.

Да учи теоретична астрономия? Имаше някои идеи, но нямаше да помогнат на пакския вид. Паките не се стремяха към абстрактно познание. Да копае полезни изкопаеми на астероидите? Астериодите на тази и съседните звезди бяха толкова цялостно разкопавани, колкото и повърхността на планетата, с тази разлика, че използването на конвекционните течения във вътрешността на планетата постепенно изместваше изтощителното копаене. Трябваше да се захване с металообработка. Вече беше прекалено късно да учи нещо друго. Да извежда в орбита пластмасови градове-мехури, за да осигури повече жизнено пространство за гледачите? Глупости: бяха твърде уязвими за залавяне или случайно унищожаване.

Един ден апетитът на Фсстпок изчезна. Писмата от долината Питчок не помогнаха, защото не им вярваше. Замисли се дали да не се върне в долината, но знаеше, че по пътя ще умре от глад. Когато се увери, той седна, подпрян на стената — последният от рода протектори, който също не се хранеше и чакаше да умре.

Измина седмица. Библиотекарите откриха, че двами-на от главите на рода са мъртви. Те ги вдигнаха — два скелета, обгърнати със суха, сбръчкана броня от кожа и ги отнесоха.

Фсстпок си спомни една книга.

Все още имаше достатъчно сила, за да стигне до нея.

Прочете я внимателно, с книгата в едната ръка и с корен — в другата. Скоро изяде корена…

Корабът бил приблизително цилиндричен астероид от сравнително чисти никел и желязо с каменни пластове, с размери около девет и половина на шест и половина километра. Група бездетни протектори го издъл-бали със слънчеви огледала и вградили в него малка животоподдържаща и контролна система, по-голяма камера за сън в замразено състояние, атомен реактор и генератор, управляем йонен двигател и огромен цезиев резервоар. Сметнали за необходимо да унищожат протекторите на едно голямо семейство, за да установят контрол над хиляда гледачи. С двама протектори като пилоти и още седемдесет в камерата за замразяване, с хилядата гледачи и при внимателна селекция на полезните форми на живот от света на Пак, те потеглили към един от ръкавите на галактиката.

Макар че познанията им били с три милиона години по-стари от тези на Фсстпок, те имали сериозна причина да изберат външните райони на галактиката. Така щели да имат по-голяма възможност да открият там жълти слънца и двойна планета при съответното разстояние. Отклоняването на орбитата от звездите средно с половин светлинна година правеше двойните планети в ядрото на галактиката редки и имаше основание да се смята, че само една свръхголяма луна би могла да даде на който и да било свят атмосфера, която да поддържа живота на Паките.

Йонен двигател и известно количество цезий… Очаквали са да се движат бавно и е било точно така. Започнали да се отдалечават от пакското слънце със скорост двайсет хиляди километра в секунда. Пратили лазерно съобщение за Библиотеката, че йонният двигател работи. Копието беше някъде из Библиотеката, със списък на предложените конструктивни промени.

Фсстпок не прояви интерес. Той се прехвърли на последната част, която беше почти с половин милион години по-късна.

Тя представляваше лазерно съобщение, пътувало през пакската система, разпокъсано, слабо и изопачено от прашни облаци и от разстоянието, на език, който още при пристигането му вече не се говорел. Библиотекарите превели съобщението и го оставили тук. Оттогава сигурно беше препревеждано стотици пъти. Сигурно стотици изследователи като Фсстпок го бяха чели, бяха се чудили каква е тази част от историята, която никога нямаше да научат и бяха отминавали…

Но Фсстпок го прочете много внимателно.

Пътували дълбоко в галактическите ръкави. В края на пътуването половината от протекторите били измрели — не от глад или насилствена смърт, а от старост. Това беше толкова необичайно, че в съобщението бе включено подробно медицинско описание. Минали покрай жълти слънца без планети и покрай други, чиито светове били газови гиганти. Имало и жълти слънца със светове, които може и да били годни за обитаване, но всички били твърде далеч от курса, за да бъдат достигнати с резервите им от цезий. Галактическият прах и гравитацията на галактиката забавили странния им кораб и били необходими по-големи резерви за маневриране. С намаляването на слънцата небето около тях постепенно потъмнявало.

После открили планета.

Корабът им се повредил. Прехвърлили каквото било останало от плутония в двигателите на сектора за приземяване и се спуснали. Решението им не било окончателно, но ако планетата не отговорела на изискванията, щяло да им се наложи да работят в продължение на десетилетия, за да направят кораба си отново годен за пътуване в космоса.

Там имало живот. Някои форми били враждебно настроени, но не и такива, с които да не могат да се справят. Имало почва. Оцелелите протектори събудили гледачите и ги пуснали в горите да се плодят и множат. Посадили растения, разработили мини, построили машини, за да разработят още мини, създали земеделски машини…

Черното, почти беззвездно небе тревожело някои, но постепенно свикнали с него. Честите дъждове тревожели други, но тъй като не причинявали вреда на гледачите, всичко било наред. Имало достатъчно място за всички — протекторите даже не се сражавали помежду си. Нито един от тях не престанал да се храни. Имало хищници и бактерии за унищожаване, трябвало да построят цивилизация и изобщо имали много работа.

С пролетта и лятото дошла жътвата — и нещастието. Имало нещо нередно в дървото на живота.

Самите колонисти не разбрали какво е станало с реколтата им. Нещо пораснало. То изглеждало и имало вкуса на дърво на живота, макар че миризмата му била някак си не както трябва. Но при всичките му ефекти върху гледачите и протекторите, все едно че били яли плевели.

Не можели да се върнат в космоса. От оскъдните запаси корени пресметнали точно колко време живот остава на протекторите. Можели да презаредят цезиевите си резервоари, в оставащото им време дори можели да създадат инсталация за производство на плутоний, но не и да открият и да стигнат до друг годен за живот свят. А дори и да успеели да стигнат, каква гаранция имали, че дървото на живота ще расте там?

Прекарали последните си години в създаването на достатъчно мощен лазерен лъч, за да премине през прашните облаци, които ги скривали от галактическото ядро. Не знаели, че са успели. Не знаели какво не било наред с реколтата им — подозирали особената дължина на вълните на звездната светлина или изобщо звездната светлина, макар че експериментите им в тези насоки не довели до нищо. Предали подробна информация за родовете на своите пътници гледачи с надеждата, че някои от тях могат да оцелеят. И поискали помощ.

Преди два и половина милиона години.

Фсстпок седеше до сандъка с корените, ядеше и четеше. Би се усмихнал, ако лицето му позволяваше това. Вече можеше да види, че мисията му касае всички бездетни протектори на света.

За два и половина милиона години онези гледачи бяха живели без дърво на живота. Без каквато и да е възможност да преминат в протекторската степен. Тъпи животни.

И само Фсстпок знаеше как да ги открие.

Летите от Ню Йорк, САЩ, към Пикетсбърг, Северна Африка. Внезапно осъзнавате, че Ню Йорк отлита в една посока, Пикетсбърг в друга, а ураганен вятър отвя-ва самолета ви в трета…

Кошмар? Ами да. Но пътуването в слънчевата система е различно от това на една планета. Всяка отделна скала се движи по свой собствен път, като петънца мазнина по повърхността на течност.

Марс се движеше почти в кръг. Астероидите се движеха наблизо в по-елипсовидни орбити, настигаха червената планета или се спускаха зад нея. На някои от тях имаше телескопи. Операторите им щяха да докладват на Церера, ако забележеха целенасочена дейност на повърхността.

Изоставеният бусардов реактивен таран кръстосваше над слънцето и извиваше навътре, като следваше плитка хипербола, която щеше да го преведе през плоскостта на планетите.

„Синият вол“ следваше ускоряваща се крива от повисш разред под формата на буквата „J“_, _чиято вертикална част постепенно щеше да изравни скоростта и положението на „Вола“ с тези на Аутсайдера.

„Ю Тант“ се издигна от Земята с носител, нает от порта в Долината на смъртта. Последва полет с прелестна гледка над Тихия океан. На двеста и четирийсет километра височина влязоха в орбита и, както изискваше законът, Ник премина на горивна тяга, като се насочи навън. Той остави носителя сам да намери обратния път.

Земята се завъртя около себе си и изчезна. До Марс имаше четири дни при едно g. Церера щеше да им съобщава кои астероиди да избягват.

Ник превключи кораба на автопилот. „Ю Тант“ не го разочарова напълно. Беше от земния флот и функционирането му се издаваше от непрекъснато скърцане, но инсталациите му изглеждаха наред и управлението му бе елегантно просто. А кухнята беше отлична.

— Нещо против да запаля цигара? — попита Люк.

— Защо не? Нали не се притесняваш, че ще умреш млад.

— Дали ООН са получили вече парите си?

— Сигурно. Трябва да са били преведени още преди няколко часа.

— Чудесно. Обади им се, идентифицирай се и поискай всичко, с което разполагат за Марс. Нека го покажат на екрана. Кажи им, че ти ще платиш за лазера. Това ще убие два заека с един изстрел.

— Как?

— Така ще разберат, че сме тръгнали.

— Добре… Люк, наистина ли смяташ, че това ще ги накара да се размърдат? Знам колко е тромава организацията. Спомням си случая „Мюлер“.

— Погледни нещата от друг ъгъл, Ник. Как е станало така, че ти представляваш Пояса?

— Според тестовете за пригодност имам висок коефициент на интелигентност и ми харесва да давам нареждания на околните. Оттам тръгна всичко.

— При нас става с гласуване.

— Въпрос на популярност.

— Системата действа. Но наистина има недостатъци. Кое правителство няма? — сви рамене Гарнър. — Всеки говорител в ООН представя една държава — една част от света. Според него, това е най-добрата му част, населена с най-добрите хора. В противен случай не би бил избран. Тъй че може би двайсет представители смятат, че знаят точно какво трябва да се направи по отношение на Аутсайдера и нито един от тях няма да отстъпи пред другите. Престиж. Постепенно ще стигнат до компромис. Но ако им хрумне идеята, че един цивилен и един поясар могат да ги изпреварят, ще се размърдат по-бързо. Разбираш ли?

— Не.

— О, я по-добре се обади.

Лазерният лъч стигна до тях след известно време. Те започнаха да прехвърлят съхраняваната от Земята информация за Марс.

— Според мен, трябва да започнем претърсване, освен ако нямаш наум нещо по-добро. Винаги е най-добре да блъфираш с четири аса.

Ник изключи екрана. Информацията беше вече записана и нямаше да пропуснат нищо.

— Хайде, нека го обсъдим заедно. Платих един милион марки за тозиматериал, плюс допълнителните разноски за лазерния лъч. Тъй като съм пестелив, се чувствам почти принуден да го използвам. Но през последния час се занимаваме със случая „Мюлер“ и всички данни произхождат от архиви на Пояса!

Единайсет години по-рано един миньор от Пояса, наречен Мюлер, се беше опитал да използва масата на Марс, за да извърши драстична промяна в курса. Приближил се прекалено много и се принудил да кацне. Проблеми не се очакваха. Златнокожите ченгета щяха да го приберат веднага, щом получеха разрешение от ООН. Нямаше защо да се бърза… докато Мюлер не беше убит от марсианци.

Дотогава марсианците бяха мит. Мюлер трябва да е бил удивен. Но докато се е давел в почти вакуумното пространство, бе успял да убие половин дузина от тях, като използвал водния резервоар, за да пръска смърт във всички посоки.

— Не всички. Именно ние изследвахме марсианските трупове, които открихте. — възрази Гарнър. — Тази информация може да ни потрябва. Още се чудя защо Аутсайдерът е избрал Марс. Може би знае за обитателите му. Може би иска да установи контакт с тях.

— Това няма да му се отрази особено добре.

— Те използват копия. За мен това означава, че са разумни същества. Не знаем колко разумни, защото никой никога не се е опитвал да разговаря с марсианец. Възможно е там, под праха, да са изградили някаква цивилизация.

— Цивилизован народ, така ли? — Гласът на Ник стана свиреп. — Те са разкъсали палатката на Мюлер! Изпуснали са въздуха му! — На Пояса не съществуваше по-тежко престъпление.

— Не съм казал, че са се държали приятелски.

„Синият вол“ се спусна. Извънземният кораб зад него се забелязваше с просто око и се приближаваше. Тина се изнервяше от мисълта, че няма да може да го наблюдава. Но имаше вероятност и да е за добро, пък и това бе сляпата страна на Аутсайдера, където трима поясари работеха, за да освободят едноместния кораб на Ейнар Нилсън от огромната му метална утроба.

— Скобите тук са освободени — каза Тина. Потеше се. Усещаше ветреца в лицето си — въздушната система пазеше маската й да не се замъгли.

— Добре, Тина — чу се зад ухото й гласът на Нейт.

— Можехме да вземем и четвърти член на екипажа в кабината на едноместния кораб — рече Ейнар. — По дяволите! Иска ми се да се бях сетил за това. Така двама от нас щяха да се срещнат с Аутсайдера.

— Сигурно няма да има значение. Аутсайдерът е изчезнал. Корабът му е мъртъв. — Въпреки това гласът на Нейт беше неспокоен.

— А колко от екипажа му са останали? Никога не съм вярвал особено, че Аутсайдерът би пътувал сред звездите сам в едноместен кораб. Прекалено поетично е. Няма значение. Тина, дай ни пет секунди тласък надолу от дюзата.

Тина намести раменете си и запали реактивния двигател на гърба си. Други пламъци избликнаха напред, под корпуса на животоподдържащата система. Старият едноместен кораб бавно се понесе нагоре, през огромната врата.

— Добре, Нейт, качвай се бързо. Задължително трябва да държиш „Вола“ между теб и Аутсайдера през цялото време. Ще се наложи да приемем, че не разполага с дълбочинен радар.

Нито един от двамата мъже не можеше да види озадаченото, намръщено изражение на Тина.

Жените от Пояса бяха високи средно около метър и осемдесет, но обикновено бяха по-фини и стройни. Тина Джордан беше висока метър и осемдесет и се вписваше в картината — в земната картина. Беше в добра форма и се гордееше с това. Намираше за досадно, че поясарите все още я вземаха за земянка.

Беше напуснала Земята на двайсет и една години. От четиринайсет години беше в Пояса — на Церера, Юно-на, Меркурий, на станцията Хера в близка орбита около Юпитер и в троянските пунктове. Смяташе Пояса и слънчевата система за свой дом. Не я безпокоеше фактът, че никога не бе летяла с едноместен кораб. Мнозина поясари не бяха. Миньорите с едноместни кораби бяха само един от аспектите на поясната промишленост, която включваше химици, ядрени физици, астро-физици, политици, астрономи, архивари, търговци… и компютърни програмисти.

Много отдавна беше чувала, че на Пояса не съществуват предразсъдъци към жените. И се оказа истина! На Земята жените все още заемаха по-ниско платени служби. Работодателите твърдяха, че за определена работа е необходима физическа сила, че една жена би напуснала в най-важния момент, за да се омъжи или даже, че когато жената работи, семейството й страда. В Пояса положението бе различно и Тина беше по-скоро изненадана, отколкото щастлива. Бе очаквала да се разочарова.

А сега една жена и един компютърен програмист бяха най-важният персонал на „Вола“. Изпитваше страх и възхита. Страхуваше се за Нейт, който беше прекалено млад, за да поема такъв риск, тъй като един поясар вече се бе срещнал с Аутсайдера и оттогава за него не бяха чували нищо.

Но какво ли нравеше Нейт на борда на едноместния кораб?

Тя помогна на Ейнар да се измъкне от костюма си — беше планина от плът и никога не би могъл да преодолее сам земната гравитация, — а после го остави да й помогне на свой ред.

— Мислех, че именно Нейт ще е този, който ще се качи на борда на Аутсайдера — рече тя.

Ейнар изненадано я погледна.

— Какво? Не. Ти.

— Но… — тя потърси подходящите думи и, за свой ужас, ги намери. „Но аз съм жена.“ Гласно не каза нищо.

— Помисли си — продължи с принудено търпение Ейнар. — Корабът може да не е мразен. Качването на борда му може да е опасно.

— Добре — натъртено отвърна тя.

— Затова ще окажем на този, който го стори, цялата закрила, с която разполагаме. „Волът“ е част от тази закрила. Ще поддържам двигателя топъл — той ще изпари копелето, ако се опита да направи нещо, а от това разстояние комуникационният лазер ще пробие дупки през него. Но съществува вероятност да бъде обстрелван и „Волът“. Значи едноместният кораб ще бъде в готовност. Разбирам. Мислех си, че ще…

— Не, не бъди глупава. Никога през живота си не си летяла с едноместен кораб. Тук нямам голям избор. Възнамерявах да оставя Нейт да управлява „Вола“, но по дяволите, това си е мой кораб, а той познава едноместните. Не бих могъл да ти възложа нито едната от двете работи.

— Предполагам, че си прав. — Външно беше спокойна, но в стомаха й растеше ледена буца от страх.

— Във всички случаи си най-подходяща. Именно ти ще осъществиш контакт с Аутсайдера и ще се опиташ да научиш езика му. Освен това си и земянка. Физически си по-силна от нас. — Тина рязко кимна. — Знаеш, че имаше възможност да останеш в Пояса.

— О, не става дума за това. Надявам се, не мислиш, че се опитвам да се измъкна. Просто… не бях…

— Не, ти просто не си си направила труда да помислиш по въпроса. Ще свикнеш да го правиш, като поживееш в Пояса — каза любезно Ейнар. Дяволите да го вземат.

Прахът на Марс е уникален.

Уникалността му е резултат от вакуумна спойка. Някога вакуумната спойка беше страшилището на космическата промишленост. Дребните детайли на космическата сонда, които във въздуха биха се плъзгали свободно помежду си, във вакуум се спояват здраво веднага, щом се изпари газът, абсорбиран от повърхностите им. Вакуумната спойка залепи отделни части от първите американски сателити и първите съветски междупланет-ни сонди. Тя не позволява на Луната да потъне дълбоко в метеоритен прах. Частиците се спояват в хрущяща скала, в естествен цимент при същото молекулярно привличане, което споява блоковете на Йохансен и превръща тинята по морското дъно в утаечна скала.

Но на Марс има точно толкова атмосфера, колкото да спре този процес и далеч недостатъчно, за да спре метеор. Метеоритният прах покрива по-голямата част от планетата. Метеорите могат да прогорят кратери в праха, но не и да го споят, макар че е достатъчно фин, за да тече като гъсто олио.

— Този прах ще е най-големият ни проблем — рече Люк. — Аутсайдерът даже не е трябвало да изкопае дупка, за да се скрие. Може да е потънал навсякъде на Марс.

Ник изключи лазерния предавател. Беше горещ от двудневното му използване при изстрелването на лока-торен лъч към Земята.

— Можел е да се скрие навсякъде из системата, но е избрал Марс. Трябва да е имал причина. Може да е нещо, което не е в състояние да направи под праха. Това го поставя в някой кратер или на върха на хълм.

— Вече щяха да го забележат. — Люк настрои една снимка от паметта на автопилота. Беше от капана за контрабандисти. Виждаше се мътно блестящо метално яйце със заострен малък край. То се движеше с широкия си край напред, сякаш имаше ракетен двигател. Но нямаше отделени газове, поне не такива, които можеха да се засекат от който и да било уред.

— Достатъчно голям е, за да се вижда от космоса — рече Люк, — а и лесно се разпознава с този сребърен корпус.

— Да. Добре, под праха е. Ще са необходими много кораби с дълбочинни радари, за да го открият и дори тогава пак няма гаранция. — Ник прокара ръце назад по обезкосмения си скалп. — Можем да се откажем. Твоето земно правителство най-после се е размърдало и ни е пратило някакви кораби. Останах с впечатлението, че не са особено щастливи от възможността да се присъединим към търсенето им. — Тонът му беше уклончив.

— Бих искал да продължим. Ти как мислиш?

— Съгласен съм. През отпуските си обикновено преследвам разни странни неща.

— Откъде ще започнеш да търсиш?

— Не знам. Най-дълбокият прах на планетата е в Трактус Албус.

— Трябва да е глупак, за да избере най-дълбокото място. Сигурно изборът му е бил случаен.

— Имаш ли друго предложение?

— Лацис Солис.

— А, старата земна база. Добра идея. Може да му е трябвала животоподдържаща система за Бренън.

— Не съм си и помислял за това. Ако има нужда от каквото и да било там — човешка техника, вода, изобщо от каквото и да е — на планетата има само едно място, където може да отиде. Ако не е там, можем поне да вземем някои лодки за прах…

— „Синият вол“ вика „Ю Тант“. „Синият вол“ вика „Ю Тант“ от порта в Долината на смъртта.

В това съобщение трябваше да има сигнал за посока. Ник настрои автопилота да насочи собствения му комуникационен лазер.

— Ще стане за няколко минути — рече той. — Чудя се какво е станало с Бренън.

— Можем ли да извадим дълбочинния радар от тази купчина?

— Да се надяваме. Не знам какво друго бихме могли да използваме.

— Металотърсач. На борда сигурно има такъв.

— Никълъс Брюстър Сол от борда на „Ю Тант“ вика някого или всички на борда на „Синия вол“. Какво ново? Повтарям. Никълъс…

Ейнар предаде:

— Ейнар Нилсън, командващ „Синия вол“. Доближихме се до кораба на Аутсайдера. Тина Джордан се готви да се качи на борда му. Ще те свържа с нея. — Той го направи.

После се отпусна назад да изчака.

Харесваше Тина. Беше наполовина сигурен, че тя ще намери начин да се убие. Нейт беше възразил енергично, но аргументите на Ейнар бяха непробиваеми. Той седеше и наблюдаваше картината, предавана от камерата в шлема на Тина.

Корабът на Аутсайдера изглеждаше празен — бе застанал в изкривено положение, а теглителните му въжета бяха отпуснати и започваха да се извиват. Тина не виждаше никакво движение през лещата на голямата очна ябълка. Тя спря на няколко метра от входа и с радост забеляза, че ръцете й са в готовност върху ключовете за запалване на реактивния двигател.

— Говори Тина. Намирам се извън нещо, което изглежда е контролен модул. Виждам креслото за ускорение през стъклото — ако е стъкло — и пулта за управление около него. Аутсайдерът трябва да е най-общо хуманоиден.

Двигателният модул е прекалено горещ, за да се приближа. Контролният модул е гладка сфера с голям илюминатор и кабели, опънати в двете посоки. Трябва да можете да виждате всичко това, „Ю Тант“. — Тя направи бавна обиколка около голямата очна ябълка. Поясарите бързаха само тогава, когато имаше нужда. — Не откривам признаци за херметична камера. Ще трябва да прогоря отвор, за да вляза.

— В илюминатора. Нали не искаш да прогориш нещо, което може да експлодира? — чу се зад ухото й гласът на Ейнар.

Прозрачната материя имаше точка на топене две хиляди по Келвин и необходимостта от лазер бе очевидна. Тина използва горещ връх и започна да очертава многократно кръг. Пробиваше го постепенно.

— През прореза излиза мъгла — докладва тя. — А, пробих го.

Еднометровият прозрачен диск отскочи от последния въздух, заобиколен от бяла влага. Тина го хвана и го прати с плъзгащо движение по посока на „Вола“ за понататъшно изследване.

— Не се опитвай още да влизаш! — изпращя гласът на Ейнар.

— Няма. — Тя изчака ръбовете да изстинат. Изминаха петнайсет минути, през които не се случи нищо. „На борда на «Ю Тант» сигурно започват да се нервират“, помисли си тя. Вътре все още не се забелязваха признаци на движение. Не бяха открили нищо, когато изследваха модула с дълбочинен радар, но стените бяха дебели и нещо рядко, например вода, можеше и да не се забележи.

Достатъчно. Тя се провря през дупката.

— Намирам се в малка кабина за управление — съобщи Тина и се изви в кръста, за да даде на камерата цялостен поглед. Вълма ледена мъгла се носеха към дупката в илюминатора. — Много малка. Пултът за управление е почти примитивно сложен, толкова сложен, че съм склонна да мисля, че Аутсайдерът не е имал автопилот. Никой човек не би могъл да се справи с всички тези копчета и бутони. Виждам само едно кресло и няма никаква чужда форма на живот, освен мен. Има щайга със сладки картофи — поне на това приличат — точно до креслото. Това е единственият признак за кухненско обзавеждане в тази кабина. Смятам да продължа.

Тя се опита да отвори вратата в задната част на контролното помещение. Налягането я държеше затворена. Тина използва лазера си. Вратата се проряза много по-лесно, отколкото материала на илюминатора. Тя почака, докато помещението се изпълни с гъста мъгла и влезе. Още мъгла.

— Това помещение е приблизително толкова голямо, колкото и контролната кабина. Съжалявам за картината. Прилича ми на гимнастически салон.

Завъртя камерата около стаята, а после пристъпи към едно от устройствата и се опита да разбере какво е. Изглеждаше така, сякаш се предполагаше, че трябва да се изправиш вътре и да дърпаш пружините. Тина не можа да ги помръдне.

Тя свали камерата, закачи я на стената и се върна при машината за упражнения. Опита отново.

— Или не го правя както трябва — информира публиката си Тина, — или Аутсайдерът може да ме вдигне със зъби. Да видим какво друго има тук. — Огледа се. — Странно — обади се след малко тя.

Нямаше нищо друго. Само вратата към контролната кабина.

Последвалото двучасово търсене от страна на Тина и Нейтън Ла Пан само потвърди откритието й. Животоподдържащата система се състоеше от:

Контролна кабина с размера на контролна кабина на едноместен кораб.

Гимнастически салон със същия размер.

Щайга с корени.

Огромен въздушен резервоар. Нямаше системи за обезопасяване в случай на спукване. Резервоарът беше празен. Трябва да е бил почти празен, когато корабът бе достигнал слънчевата система.

Извънредно сложна инсталация за пречистване на въздуха, очевидно предназначена да премахва дори най-малката, най-рядката следа от биохимично замърсяване. Цялата система беше поправяна многократно.

Също толкова сложно съоръжение за обработка на течни и твърди отпадъци.

Беше невероятно. Самотният Аутсайдер очевидно бе прекарал времето си в две малки помещения и се бе хранил само с един вид храна, без корабна библиотека, която да го забавлява и без компютърен автопилот, който да насочва кораба в правилната посока, да поддържа притока на гориво и да разчиства метеоритите. При това пътуването бе отнело поне десетилетия. Предвид сложността на пречистващата и подновяващата система, огромният въздушен резервоар бе използван единствено за възстановяване на въздуха, изгубен поради осмоза през стените!

— Това е — рече накрая Ейнар. — Връщайте се и двамата. Ще направим почивка и ще поискам инструкции от „Ю Тант“. Нейт, сложи няколко от онези корени в торбичка под налягане. Можем да ги анализираме.

— Претърсете отново кораба — нареди им Ник. — Може да откриете опростен автопилот: не компютър, просто устройство за поддържане курса на кораба. Възможно ли е да сте пропуснали някое място, където да се е скрил Аутсайдерът? В частност, опитайте се да влезете във въздушния резервоар. Той би бил чудесно място за аварийно укриване. — После изключи звука и се обърна към Люк. — Няма да открият нищо, разбира се. Сещаш ли се за нещо друго?

— Бих искал да анализират въздуха. Разполагат ли със съответната апаратура?

— Да.

— А също стъклото на илюминатора и химическия състав на корена.

— Когато това съобщение стигне до тях, вече ще са свършили с корена. — Ник отново включи звука. — След като свършите с анализа на това, с което разполагате, можете да започнете да обмисляте как да изтеглите онзи кораб в Пояса. Останете на „Синия вол“ и дръжте двигателя запален. В случай на нещо спешно, използвайте незабавно пламъка му. Край.

Той погледа екрана известно време след като потъмня и накрая каза:

— Свръхедноместен кораб. Файнъгъл да го вземе! Не мога да повярвам.

— Управляван от някакъв свръхпоясар — рече Люк. — Сам. Няма нужда от развлечения. Не го е грижа с какво се храни. Силен като Кинг Конг. Най-общо хума-ноиден.

Ник се усмихна.

— Означава ли това, че е от по-висш вид?

— Не бих го отрекъл категорично. И го казвам ужасно сериозно. Ще трябва да почакаме и да видим.

Бренън се променяше.

Не се бе движил от часове. Лежеше по гръб в щайгата с корени със затворени очи, с тяло, свито почти в ембрионално положение около издутия му стомах, със стиснати юмруци. Но сега раздвижи едната си ръка и Фсстпок изведнъж застана нащрек.

Бренън се протегна да вземе корен, сложи го в устата си, задъвка и запреглъща. Дъвчеше и преглъщаше. Дъвчеше и преглъщаше под наблюдателния поглед на Фсстпок. Очите му останаха затворени.

Ръката на Бренън пусна последното парче от корена, той се обърна и престана да се движи.

Фсстпок се отпусна. После заспа.

Дни преди това беше спрял да се храни. Каза си, че е твърде рано, но стомахът му не повярва. Щеше да живее достатъчно дълго. Междувременно сънуваше.

…Седеше на пода на Библиотеката с парче корен между челюстите си, с древна книга, подпряна на пъпе-шовидното му коляно и с карта, разпъната на пода пред него. Беше карта на галактиката, но с времеви разлики. Звездите в ядрото бяха представени в положението им отпреди три милиона години, но външните ръкави бяха с половин милион години по-млади. Хората от Библиотеката бяха изгубили повече от година, за да я изготвят специално за него.

„Да предположим, че са изминали разстояние X — каза си той. — Средната им скорост трябва да е била .06748 от скоростта на светлината, като се имат предвид прашното триене и гравитационното и електромагнитното поле на галактиката. Лазерният им лъч се е върнал със светлинна скорост. Да им дадем един век, за да построят лазера — използвали са за това цялото време, с което са разполагали. Следователно X = 33,210 светлинни години.“

Фсстпок нагласи пергела си и начерта дъга, като използваше пакското слънце за център. Вероятна грешка: .001, трийсет светлинни години. „Намират се на тази дъга!

А сега да приемем, че са пътували право навън от центъра на галактиката.“ Това бе добро предположение: в тази посока имаше звезди и пакското слънце беше доста извън центъра. Фсстпок начерта радиална линия. „Вероятната грешка тук е по-голяма. Първоначална грешка, промени на курса…“ А и досега правата линия щеше да се е изкривила, тъй като галактиката се разваляше като пресечено мляко. „Сигурно са останали върху галактическата плоскост. И трябва да са близо до тази точка. Открих ги…“

Приятелите на Фсстпок се заизливаха от Библиотеката като армия мравки. Всички протектори се бяха присъединили към издирването му. „В отдела за астронавтика е, Фуи. Намери го! Онези диаграми ни трябват. Ттъс, трябва да разбера какво става, когато протекторът остарее, кога става това и на какви фактори се дължи. В отдела за медицина навярно има копие от онзи доклад. Може да е запазен. Хратчп, трябва да научим какво може да попречи на правилния растеж на дървото на живота в галактическите ръкави. Трябват ти агрономи, учени-медици, химици, астрофизици. Използвай Долината на Питчок за експериментите си и помни, че средата е била обитаема. Експериментирай с почвата, слабата звездна светлина, слабата радиация. Вие от отделите за физика и инженерство: трябва ми двигател за несистемни маневри. Трябват ми превозни средства за спускане на всички кораби, които построим. Конструирайте ги!“ Всички бездетни протектори на планетата търсеха цел в живота, причина. И Фсстпок им я даде…

…Корабът, най-сетне завършен, стоеше на три части върху пясъка недалеч от Библиотеката. Армията на Фсстпок го сглобяваше. „Трябват ни монополюси, трябват ни корени и семена от дърво на живота, трябват ни огромни количества водородно гориво. Щитът няма да работи под определена скорост. Заливът на метеора има всичко, което ни трябва. Можем да си го вземем!“ За пръв път от двайсет хиляди години бездетните протектори на Пак се събраха за война…

…Собственият му вирус „QQ“ беше използван върху гледачите. Специални взводове преследваха оцелелите. Новите бездетни протектори сменяха страната си и се присъединяваха към тяхната армия. Хратчп докладваше за странната, сложна тайна на корена на дървото на живота…

Нещо издумка три пъти по корпуса.

За миг той го помисли за спомен. Беше стигнал толкова далеч. Сетне скочи на крака и се вгледа в една точка, високо на извитата стена на кабината. Умът му галопираше.

Беше разбрал, че по повърхността на праха се извършва някакъв неорганичен фотосинтетичен процес. Сега умът му екстраполираше: течения в пясъка, фотосинтеза отгоре, теченията пренасяха храната надолу към по-големи форми на живот. Трябваше да се сети по-рано и да провери. Беше стигнал далеч, беше Фсстпок. Възрастта и отслабващата мотивация го изключваха твърде рано.

Почти под краката му се разнесоха три отмерени издумквания.

Той пресече на един скок кабината и се приземи меко и тихо. Вдигна плосконосия ключ за омекотяване и зачака.

Хипотеза: някакво разумно същество проверява кънтенето на кабината. Размер: неизвестен. Разум: неизвестен. Интелигентност: вероятно ниска поради околната среда. Би трябвало да са слепи там долу, ако изобщо имат очи. Усещането за звук може да ги компенсира. Кънтенето от това думкане би могло да им съобщи доста неща за това какво има вътре. В такъв случай?

Ще се опитат да влязат. Разумните същества са любопитни.

Туингът беше здрав, но не и неуязвим.

Фсстпок скочи право напред през вратата и влезе в контролната кабина. Не обичаше да оставя пленника сам, но нямаше избор. Той затвори вратата към товарното отделение и я провери, за да се увери, че е заключена. После бързо се намъкна в костюма си под налягане.

Три отмерени издумквания някъде изпод него. Пауза.

Нещо думкаше до дясната му ръка. Фсстпок допря омекотителния ключ до корпуса. Дум — и част от груб, стъклен прът проникна през туинга. Фсстпок силно го дръпна, протегна се през стената и хвана нещо по-меко. Той го затегли.

Беше хванал нещо най-общо с формата на Пак, но по-дребно и по-дебело. Стискаше обърнато наопаки копие. Фсстпок го удари свирепо там, където главата се съединяваше с раменете му. Нещо се счупи и съществото се отпусна. Фсстпок го опипа, за да открие слабите му места. Такова имаше по средата на тялото му, където липсваха кости. Фсстпок го удари силно и го стисна с пръсти, докато не усети, че нещо поддава. Навярно беше мъртво.

Съществото започна да дими.

Фсстпок наблюдаваше.

Нещо в атмосферата на кабината го караше да отделя дим. Изглеждаше обещаващо. Копието не говореше за високоразвита цивилизация. Навярно не разполагаха с нищо, което да е в състояние да пробие туинга. Не обичаше да рискува… но алтернативата беше да изпусне собствения си въздух за дишане в обкръжаващия го прах, за да го отрови.

Отвори шлема си за миг и подуши. Веднага го затвори. Но беше усетил вещества, които познаваше…

Изцеди малко вода върху крака на съществото. Резултатът беше мълниеносен. Фсстпок отскочи. От другия край на кабината наблюдаваше горенето на натрапника.

Изглеждаше достатъчно очевидно.

Зае се да прокара маркуч от водоснабдителната инсталация на кораба към корпуса. Последните си действия той предприе бързо: като използваше омекотителния ключ, прокара маркуча през стената, махна ключа, за да втвърди туинга, а после пусна водата. Отвсякъде по корпуса се чу отчаяно думкане, което престана съвсем внезапно.

Беше изпуснал по-голямата част от водните си запаси навън в праха.

Почака няколко часа, докато воят на въздушната система не стана отново нормален. Сетне съблече костюма си под налягане и се върна при Бренън. Пленникът не бе забелязал нищо.

Водата щеше да задържи туземците за известно време. Но резервите на Фсстпок бяха намалели почти абсурдно. Корабът му беше далече, оставащата му двигателна система беше безполезна, а средата му беше ограничена от сферична прашна обвивка. Сега и водният му запас беше изчерпан. Животът му почти видимо се приближаваше към своя завършек.

После заспа.

„Синият вол“ бе заобиколил Слънцето и в момента се намираше от другата страна на системата, насочил се към междузвездния космос. Между „Вола“ и „Ю Тант“ съществуваше комуникационна дупка от почти трийсет минути. Сол и Гарнър чакаха, защото знаеха, че всяко съобщение ще има закъснение от половин час.

Марс беше в третата си четвърт и бе внушително огромен на камерата им за обратно виждане.

Бяха задали всички въпроси, бяха развили предположенията си върху отговорите и бяха скицирали картата си за претърсване на региона на Лацис Солис. Люк беше отегчен. Липсваха му удобствата, вградени в инвалидната му количка. Смяташе, че и Ник се отегчава, но грешеше. В космоса Ник беше мълчалив по навик.

Екранът просветна, появи се женско лице. Радиостанцията прочисти гърлото си и заговори:

— „Ю Тант“, тук е Тина Джордан от борда на „Синия вол“. — Люк усети, че жената едва потиска паниката си. Тина замълча, а после не издържа. — В беда сме. Изследвахме онзи чуждопланетен корен в лабораторията и Ейнар отхапа малко от него! Проклетото нещо беше като азбест от вакуумно оголване, но той сдъвка едно парче и го глътна преди да успеем да го спрем. Не мога да разбера защо го направи. Миришеше ужасно!

Ейнар е зле, много зле. Опита се да ме убие, когато му отнех корена. Сега изпадна в кома. Вкарахме го в корабния доктор. Появи се надпис „Недостатъчно данни“. — Те чуха накъсаното й дишане. На Люк му се стори, че забелязва как гърлото на жената се свива. — Искаме разрешение да го отведем при лекар-човек.

Ник изруга и натисна клавиша „Предаване“.

— Говори Ник Сол. Определете маршрут и тръгвайте. После довършете анализа на онзи корен. Напомняше ли ви за нещо миризмата му? Край. — Той изключи. — Какво, по дяволите, го е прихванало?

Люк сви рамене.

— Може да е бил гладен.

— Това е Ейнар Нилсън, за Файнъгъл! Беше ми шеф в продължение на една година преди да напусне политиката. Защо му е да прави такъв самоубийствен опит? Не е глупав. — Ник потропваше по облегалката на стола си, а после започна да търси Церера с комуникационния лазер.

През този половин час, който измина преди „Синият вол“ да се обади отново, той получи досиетата и на тримата членове на екипажа му.

— Тина Джордан е земянка. Това обяснява защо са чакали заповеди — рече той.

— Има ли изобщо нужда от такова обяснение?

— Повечето поясари биха обърнали в мига, в който Ейнар се е разболял. Корабът на Аутсайдера е празен и следователно повече няма проблем за решаване. Няма смисъл да остават. Но Джордан все пак е земянка, свикнала е да й се казва кога да диша, а Ла Пан навярно не е имал достатъчно доверие в собствената си преценка, за да й се противопостави.

— Възрастта — каза Люк. — Нилсън е бил най-възрастният от тях.

— Какво общо има това с въпроса?

— Не знам. Бил е също и най-дебелият. Може би е целял някакво ново вкусово усещане… не, по дяволите, и на това не вярвам…

— „Синият вол“ вика „Ю Тант“. На път сме за дома. Държим курс към Веста. Анализите на корена почти нормални. Богат на въглехидрати, включително на десни захари. Протеините изглеждат обикновени. Никакви витамини. Открихме две съставки, които според Нейт са качествено нови. Едната напомня хормона тестостерон6, но определено не е.

Коренът не мирише на нищо, което мога да назова, освен навярно на кисело мляко или на прокиснала сметана. Въздухът в кораба на Аутсайдера е рядък, с достатъчно частично налягане на кислород, без отровни съставки, поне с два процента хелий. Подложихме на спектрален анализ материала на илюминатора и… — тя изброи спектър от елементи, богат на силиций. — Докторът все още определя заболяването на Ейнар като „Недостатъчно данни“, но сега свети лапмичката за спешност. Каквото и да значи това, не е на добре. Други въпроси?

— За момента не — отвърна Ник. — Не се обаждайте отново, защото ще бъдем прекалено заети с кацането. — Той прекрати връзката. После започна да барабани по пулта с дългите си, тънки пръсти. — Хелий. Това трябва да ни подскаже нещо.

— Малък свят без луна — заключи Люк. — Големите луни обикновено отнасят атмосферата на планетата. Земята би изглеждала като Венера без огромната си луна. Хелият би се разнесъл първи, нали?

— Възможно е. Той също би бил първият, който би напуснал и една малка планета. Мисля си за силата на Аутсайдера. Планетата, от която е пристигнал, не е била малка.

Ник и Люк бяха мъже, които мислеха, преди да говорят. Разговорът на борда на „Ю Тант“ замря за известно време, а после продължи точно от мястото, от което беше прекъснат.

— Тогава откъде?

— От някой газов облак с много хелий. Галактическото ядро е в посоката, от която пристигна той. В тази посока има много газови и прашни облаци.

— Но това е на безбожно разстояние. Ще спреш ли с това почукване?

— Помага ми да мисля. Като твоето пушене.

— Тогава си тропай.

— Няма ограничение за разстоянието, от което може да е дошъл. Колкото по-бързо се движи бусардовият реактивен таран, толкова повече се увеличава горивото му.

— Трябва да има граница, при която скоростта на отделяните газове да се изравнява със скоростта, с която газът достига до вдлъбнатото поле.

— Възможно е. Но сигурно е много висока. Онзи въздушен резервоар е бил огромен. Аутсайдерът е ужасно далеч от дома си.

Автодокторът беше вграден в задната стена, над едно от трите противоускорителни кресла. Ейнар беше в креслото. Ръката му бе потънала в доктора почти до рамото.

Тина наблюдаваше лицето му. Състоянието му се влошаваше прогресивно. Това не приличаше на болест, а на остаряване. През последния час Ейнар се бе състарил с десетилетия. Той се нуждаеше спешно от лекар-човек… но по-голямо ускорение от това на „Вола“ щеше да го убие, а и те разполагаха само с него.

Можеха ли да го спрат? Ако бе извикала веднага — но после Ейнар я беше хванал за шията и бе прекалено късно. Откъде беше намерил такава сила? Щеше да я убие.

Гърдите му престанаха да се движат.

Тина погледна към датчиците на доктора. Обикновено бяха покрити с плот, за да не отвличат излишно вниманието. Тя поглеждаше тези датчици на всеки пет минути в продължение на часове. Този път всички светеха в червено.

— Мъртъв е — каза земянката. Тя чу изненадата в гласа си и се учуди. Стените на кабината започнаха да се замъгляват и да се отдалечават.

Нейт се извърна от контролното кресло и се наведе над Ейнар.

— И си забелязала едва сега! Трябва да е умрял още преди час!

— Не, кълна се… — Тина се съпротивляваше срещу замайването си. Тялото й бе омекнало. Щеше да припадне.

— Погледни лицето му и пак ми кажи!

Тя се изправи на омекналите си крака. После погледна надолу към мъртвото лице. Мъртъв, Ейнар изглеждаше на стотици години. Със скръб, чувство за вина и отхвърляне на истината, Тина протегна ръка и докосна мъртвата му страна.

— Още е топъл.

— Топъл? — Нейт докосна трупа. — Той гори. Треска. Трябва да е бил жив допреди секунди. Извинявай, Тина, избързах със заключенията. Хей! Добре ли си?

— Много ли са опасни тези подхождания?

— Спри това храбро леко потрепване в гласа си — рече Ник. Беше си чиста клевета. Люк просто проявяваше любопитство. — През живота си съм го правил не-колкостотин пъти. Само заради изживяването никога не бих те оставил да ме откараш до порта в Долината на смъртта.

— Каза, че бързаш.

— Така си беше. Люк, бих искал да помоля за пълна тишина през следващите няколко минути.

— А-ха! А-ХА!

Червената планета се приближи към тях и се разтвори като пестника на някой бог на войната. Шеговитото настроение на Ник се изпари. Лицето му придоби решително, каменно изражение. Не беше съвсем откровен с Люк. През живота си бе извършил неколкостотин подхождания, наистина. Но това бяха подхождания към астероиди при почти незначителна гравитация.

Джемос се извъртя в посока, технически позната в кораба като „нагоре“. Ник дръпна някакъв лост към себе си. Когато се насочиха на север, Марс се приплесна и едновременно с това се изплъзна настрани.

— Базата трябва да е някъде тук — рече Люк. — На северния край на тази дъга. А, това трябва да е, онзи малък кратер.

— Погледни с телескопа.

— М-м-м-м-м… но дяволите. А, ето я. Празна е, разбира се. Виждаш ли я, Ник?

— Да.

Приличаше на загубено парче от небесносин детски балон.

Прахът се надигна на кипящи облаци да посрещне пламъка на двигателя им. Ник ядосано изруга и увеличи скоростта. Люк вече бе свикнал с богохулните му вулгарности. Когато ругаеше на Файнъгъл, това беше само на шега или за подчертаване. Когато богохулстваше па християнски, значи беше сериозен.

„Ю Тант“ намали скоростта и започна да кръжи. Летеше над праха, а после и сред него, а охравите облаци постепенно оредяваха и отстъпваха. Пръстеновидна прашна буря се отдалечаваше към триста и шейсет градусовия хоризонт. Основната скала лежеше оголена за пръв път от хилядолетия. Беше неравна, кафява и изтрита. На светлината на пламъка от двигателя заоблената скала блестеше в бяло, с резки черни сенки. Там, където пламъкът я докосваше, тя се топеше.

— Трябва да кацна в кратера — рече Ник. — Прахът ще се настеле веднага, щом изключа двигателя. — Той изви кораба наляво и изключи мотора. Започнаха да се спускат.

Спускаха се през цялото разстояние с позиционни реактивни двигатели и докоснаха повърхността с леко отскачане.

— Великолепно — каза Люк.

— Правя го много често. Ще претърся базата. Наблюдавай ме по камерата в шлема ми.

Пръстеновидната стена се издигаше над него в изтрития, заоблен и вулканичен на вид камък. През отвора се процеждаше прах и течеше като меласа по полегатия склон, за да се събере в басейн около четирите крачета на кораба. Диаметърът на кратера беше осемстотин метра. Приблизително в центъра му имаше купол, обкръжен от развълнувано прашно море.

Ник се огледа намръщен. Очевидно нямаше начин да стигне до купола без да пресече праха, който можеше и да не е толкова плитък, колкото му се виждаше. Кратерът бе стар — изглеждаше съвсем малко по-млад от самата планета. Но беше пресечен от по-нови пукнатини. Някои от ръбовете им бяха почти остри. Въздухът и прахът бяха прекалено редки, за да предизвикват бърза ерозия. Ходенето щеше да бъде трудно.

Той тръгна покрай основата на пръстеновидната стена, като вървеше предпазливо. Прахът скриваше някои от пукнатините.

Малко, силно слънце надвисна над отвора на кратера в дълбокото лилаво небе.

От другата страна на купола тясна пътека стопен с лазер прах водеше от него до стената. Сигурно бе направена с комуникационния лазер на базата. Покрай пътеката бяха завързани лодките. Ник не спря да ги разгледа.

В купола трябва да имаше десетки цепнатини. Вътре Ник откри дванайсет изсъхнали трупа. Марсианци бяха убили персонала на базата преди повече от век. Бяха убили Мюлер по същия начин, след като той бе надул купола повторно.

Ник претърси всяка една от малките постройки. На някои места трябваше да пълзи под прозрачните гънки на купола. Не срещна Аутсайдера. Нямаше никакъв признак за поправки от принудителното посещение на Мюлер.

— Сляпа улица — докладва той. — Следващата стъпка?

— Ще трябва да ме носиш на гръб, докато не намерим прашна лодка.

Върху лодките се беше натрупал прах, като оставяше само плоски, широки форми с цвета на всичко останало. В продължение на дванайсет години бяха очаквали нова вълна изследователи, а изследователите бяха загубили интерес и си бяха заминали у дома.

Приличаха на призраци. Някой египетски фараон би си помислил, че такива призраци го очакват в отвъдния свят: пред него минаваха редица след редица неми, предани слуги и чакаха ли, чакаха.

— Оттук изглеждат добре — каза Люк. Той се настани по-удобно върху раменете на Ник. — Имаме късмет, Синбад.

— Рибата е още в морето. — Ник хвърли поглед над прашния басейн към купола. Люк беше лек върху раменете му, а и собственото му тяло бе леко тук, но двамата заедно тежаха много. — Ако започна да падам, ще се опитам да падна настрани. Този прах ще предпази и двама ни от нараняване.

— Недей да падаш.

— Флотата на ООН навярно също ще дойде тук. За да вземе лодките.

— Те са с дни зад нас. Хайде.

— Пътеката е хлъзгава. Цялата е покрита с прах. Три от лодките бяха подредени покрай западната страна. Всяка от тях имаше по четири места и по две перки на кърмата под прашната линия, поставени в клетки за защита от скрити скали. Лодките бяха толкова плоски, че всяка океанска вълничка би ги потопила, но в тежкия прах се носеха високо издигнати.

Ник остави товара си не особено нежно на една от седалките.

— Виж дали ще запали, Люк. Отивам в купола за гориво.

— Движат се с хидразин и сгъстен марсиански въздух за оксидатор.

— Просто ще потърся нещо с надпис „Гориво“.

Люк успя да включи компресора, но двигателят не запали. „Сигурно резервоарът е празен“ — реши той и изключи всичко. Отзад откри спаднал балон-купол. След като се увери, че е предвиден за ръчна работа, той го оправи и запечата, а сетне се облегна назад и закопча колана си. Дългите му ръце и широки длани никога не бяха губили на канадска борба. Краищата на балона сигурно ще изпускат, реши Гарнър, но не сериозно. Той намери отвора за наблюдение, който скриваше въздушен преобразувател за промяна на азотни окиси в годни за дишане азот и кислород.

Ник се върна със зелена туба, която балансираше на едното си рамо и напълни резервоара. Люк отново изпробва стартера. Запали. Лодката се опита да потегли без Ник. Гарнър изключи от скорост, после включи на задна. Ник го изчака да се върне.

— Как да мина през балона?

— Предполагам, че не е нужно. — Люк го свали, отпечата едната страна за Ник, после го запечата след него. Балонът започна бавно да се пълни. — Най-добре дръж костюмите ни готови — рече Люк. — Може да мине час, докато въздухът стане годен за дишане.

— Тогава можеш да го свалиш. Трябва да вземем провизии от кораба.

Минаха два часа преди да вдигнат балона и да се насочат към отвора в пръстеновидната стена.

Тъмните пясъчникови скали, които обрамчваха отвора, бяха остри и чисти, очевидно взривени с динамит, толкова изкуствени, колкото и стъкловидната пътека между купола и стената. Ник се бе настанил удобно на една от пътническите седалки, прехвърлил крак връз крак, с поглед, вперен в екрана на сваления от кораба дълбочинен радар.

— Вече ми изглежда достатъчно дълбоко — рече той.

— Тогава ще я пришпоря — отвърна Люк. Перките се завъртяха, кърмата потъна, а после се изправи. Плъзгаха се сред праха с десет възела и оставяха зад себе си две прави, плитки и постоянни следи.

Екранът на дълбочинния радар регистрираше триизмерно степента на плътност. Той показваше гладко дъно, плавни възвишения и спадове, от които милионите години бяха премахнали всички остри линии и точки. Вулканичната дейност на Марс беше слаба.

Пустинята бе плоска като огледало. Заоблени сиво-кафяви скали се сливаха с повърхността й нелепо и гротескно. Над праха се издигаха кратери, напомнящи зле изработени глинени пепелници. Някои от тях бяха широки по няколко сантиметра. Други бяха толкова големи, че сигурно се виждаха от космоса. Хоризонтът беше прав, близък и остър като бръснач — блестеше в жълто отдолу и в кървавочервено отгоре. Ник извърна глава, за да види отдалечаващия се кратер.

Очите му се разшириха, после се присвиха. Дали не беше видял нещо?

— По дяволите! Спри! — извика той. — Карай обратно! Завий силно наляво!

— Обратно към кратера ли?

— Да!

Люк намали скоростта на единия двигател. Лодката изви носа си наляво, но продължи да се плъзга странично през праха. После дясната перка се вряза по-дълбоко и лодката зави.

— Виждам го — рече Люк.

Беше малко по-голямо от петънце от това разстояние, но се очертаваше ясно на фона на спокойното едноцветно море. И се движеше. Разтърсваше се, спираше за кратко, отново се разтърсваше и се търкаляше настрани. Беше на неколкостотин метра от стената на кратера.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно ставаше. Беше цилиндрично, с формата на къса гъсеница и прозрачно. И меко — виждаха как се извива, докато се движеше. Опитваше се да стигне до отвора в пръс-теновидната стена.

Люк намали скоростта. Прашната лодка тръгна по-бавно и по-дълбоко. Когато се приближиха, Гарнър забеляза, че Ник се е въоръжил със сигнален пистолет.

— Той е — рече Ник. В гласа му се долавяше благоговение. Надвеси се над борда с оръжие в ръка.

Гъсеницата беше прозрачен надут чувал. Вътре имаше нещо, което непрекъснато се търкаляше, бавно, болезнено, като се опитваше да се приближи отстрани до лодката. Беше толкова очевидно извънземен, колкото нещо, създадено по времето на плоските телевизори.

Беше хуманоид — колкото е хуманоидна детската пръчковидна рисунка на човешка фигура. Целият беше на възли. Лакти, колене, рамене, скули — всички стърчаха като топчета, грейпфрут или топки за боулинг. Плешивата глава беше издута и се издигаше назад като на хидроцефал.

Той прекрати опитите да се търкаля, когато се сблъска с лодката.

— Изглежда достатъчно безпомощен — каза със съмнение Ник.

— Е, трябва отново да изпуснем въздуха си. — Люк изпразни балона. Двамата мъже се надвесиха през борда, вдигнаха торбата под налягане и я пуснаха на дъното на лодката. Изражението на извънземния не се промени, а и навярно не можеше. Лицето му изглеждаше твърдо. Но правеше нещо странно. С палеца и показалеца на ръката си, която приличаше на наниз черни орехи, очерта кръг.

— Трябва да е научил това от Бренън — рече Ник.

— Виж костите му, Ник. Те отговарят на човешки скелет.

— Ръцете му са прекалено дълги за човешки. И гърбът му е по-извит.

— Да. Е, не можем да го върнем в кораба, а и не можем да разговаряме с него така, както е сега. Ще трябва да почакаме тук, докато мехурът се напълни.

— Изглежда прекарваме повечето от времето си в чакане — обади се Люк.

Ник кимна. Пръстите му барабаняха по облегалката на седалката. В продължение на двайсет минути малкият преобразовател на лодката се напъваше да напълни балона, като използваше и изменяше рядката и отровна смес отвън.

Но извънземният изобщо не беше помръднал. Люк го бе наблюдавал. Лежеше в надутата си торба на дъното на лодката и чакаше. Човешките му очи ги гледаха от ями, заобиколени с твърди гънки кожа. Точно така, с точно такова търпение един мъртвец би могъл да чака деня на Страшния съд.

— Поне имаме предимство — каза Ник. — Няма да ни отвлече.

— Струва ми се, че трябва да е луд.

— Луд ли? Мотивите му може да са малко странни…

— Виж фактите. Пристигна в системата с кораб, достатъчен само да го доведе дотук. Въздушният му резервоар беше на привършване. Никъде на борда няма следи от инсталации за безопасност. Доколкото ни е известно, не е правил опит да установи контакт с когото и да било. Убил е или е отвлякъл Бренън. След това е зарязал междузвездния си двигател и е избягал на Марс, вероятно, за да се скрие. Сега е изоставил кораба си за връщане и това, което е останало от Бренън. Търкаля се през марсианската пустиня в опаковка от сандвич, за да стигне до първото място, където би се приземил някой изследователски кораб! Той е смахнат. Избягал е от някоя междузвездна лудница.

— Непрекъснато го наричаш „той“. А би трябвало да го наричаш „то“. Мисли за него като за извънземно същество и ще възприемаш спокойно странните му постъпки.

— Не е така. Вселената е рационална. За да оцелее, това същество също трябва да е такова, независимо дали е той, тя или то.

— Още няколко минути и ще можем…

Извънземният помръдна. Ръката му разтвори торбата по дължината й. Ник моментално вдигна сигналния пистолет. Моментално… но съществото се пресегна през дългия прорез в торбата и взе оръжието от ръката му, преди да може да реагира. Не даваше признак да бърза. Остави пистолета на кърмата и седна.

После започна да говори. Речта му беше изпълнена с прищракване, шумолене и пукот. Плоската, твърда човка сигурно му пречеше. Но можеха да го разберат.

— Отведете ме при вашия лидер — каза съществото. Ник пръв възвърна самообладание. Той изправи рамене, прочисти си гърлото и рече:

— Това означава неколкодневно пътуване. Междувременно те приветстваме в човешкия космос.

— Опасявам се, че грешиш — рече чудовището. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам. Казвам се Джак Бренън и съм поясар. Ти не си ли Ник Сол?

III.

Ужасното мълчание се взриви от смеха на Люк.

— Мисли за него като за извънземно същество и ще възприемаш спокойно с-странните му — ха-ха-ха…

Ник почувства как гърлото му се стяга от паника.

— Ти? Ти си Бренън?

— Да. А ти си Ник Сол. Виждал съм те веднъж в затвора. Но не познавам приятеля ти.

— Лукас Гарнър. — Люк се овладя. — Снимките ти не те представят в този ти вид, Бренън.

— Извърших глупост — отвърна Бренън-чудовището. Гласът му не беше човешки, а видът му бе не по-малко заплашителен. — Срещнах се с Аутсайдера. Вие се опитвахте да сторите същото, нали?

— Да. — В очите и гласа на Люк се долавяше сардонична развеселеност. Независимо дали вярваше на Бре-нън-чудовището, ситуацията му доставяше удоволствие. — Имаше ли наистина Аутсайдер, Бренън?

— Да, освен ако не искаш да спориш за определението.

Сол се намеси.

— За Бога, Бренън! Какво е станало с теб?

— Това е дълга история. Бързаме ли за някъде? Не, разбира се, вие сте запалили двигателя. Добре, искам да ви я разкажа но свой собствен начин, тъй че моля ви, запазете почтително мълчание и помнете, че ако не се бях случил аз, вие щяхте да изглеждате точно като мен. — Той погледна мрачно към двамата мъже. — Греша. Нямаше да изглеждате така. И двамата сте минали възрастта.

Е, бъдете търпеливи с мен. Съществува раса двуноги същества, която живее близо до ръба на сфера от нагъсто разположени слънца, в ядрото на галактиката…

Най-важното нещо за тях е, че минават през три степени на зрелост. Първо е детството, което няма нужда да обяснявам. След това е степента на гледача — дву-ного, лишено от разум, чиято цел е да създаде повече деца. И накрая идва протекторът.

На около четирийсет и двегодишна възраст наше време гледачът започва да яде корена на един храст. Дотогава стои настрана от него, защото му мирише отблъскващо. И изведнъж започва да му мирише великолепно. Храстът расте по цялата планета и не съществува реална опасност да не достигне за всеки гледач, живял достатъчно дълго, за да го поиска.

Коренът предизвиква известни промени — и физиологични, и емоционални. Преди да се впусна в подробностите, ще ви открия голямата тайна. Расата, за която говоря, нарича себе си… — и Бренън-чудовището щракна рязко с роговата си човка. — Пак. А ние я наричаме Homo habilis.

— Какво? — Ник се почувства в положението на човек, с когото се подиграват и това не му харесваше. Но Люк седеше, притиснал безполезните си крака към гърдите си и се хилеше с огромно удоволствие.

— Имало е една експедиция, приземила се на Земята преди около два и половина милиона години. Храстът, който донесли със себе си, не растял както трябва, затова на Земята не останал нито един Пак-протектор. Ще стигна и дотам.

Когато гледачът изяде корена, започват тези изменения. Неговите или нейните гонадни7 и явни полови белези изчезват. Черепът му омеква и мозъкът му започва да нараства, докато не стане много по-голям и сложен от вашите, господа. После черепът се втвърдява и израства костният гребен. Зъбите, колкото са останали, опадат. Венците и устните започват да растат заедно и оформят твърда, почти плоска човка. Моето лице е прекалено плоско — изменението настъпва по-добре при Homo habilis. Цялата коса изчезва. Някои стави се издуват невероятно, за да дадат много по-здрава опора на мускулите. Увеличава се защитеността, разбирате ли? Кожата се втвърдява и набръчква, за да оформи своего рода броня. Ноктите стават като животински и могат да се прибират, така че пръстите на протектора всъщност са по-чувствителни и по-ловки отпреди. Там, където двете вени от краката се сливат, за да стигнат до сърцето, както и, по дяволите, да се наричат те, се оформя просто двукамерно сърце. Направи ли ви впечатление, че кожата ми там е по-дебела? Е, има и по-малко сериозни изменения, но всички те допринасят, за да направят протектора могъща, интелигентна бойна машина. Гарнър, като че ли вече не ти е смешно.

— Всичко ми звучи ужасно познато.

— Чудех се дали ще забележите това… Емоционалните изменения са драстични. Единственият стремеж на протектора е да закриля членовете на рода си. Познава ги по миризмата. Нарасналата интелигентност не му помага, защото хормоните ръководят мотивите му. Ник, досети ли се, че всички тези изменения са своего рода преувеличение на тези, които настъпват при мъжете и жените със старостта? Гарнър го разбра веднага.

— Да, но…

— Ами допълнителното сърце? — прекъсна го Люк. — Какво ще кажеш за това?

— Както и развилия се мозък, то не се появява без дървото на живота. След навършването на петдесетго-дишна възраст, без съвременно медицинско обслужване, нормалното човешко сърце започва да функционира неадекватно. В края на краищата спира.

— О.

— Струва ли ви се убедително? Люк не отговори директно.

— Защо питаш?

— Всъщност, искам да убедя най-вече Ник. Гражданството ми в Пояса зависи от това да ви убедя, че съм Бренън. Да не споменавам за банковата си сметка, за кораба и товара си. Ник, разполагам с изоставен резервоар за гориво от „Маринър XX“, завързан за кораба ми, който последно оставих да се носи из слънчевата система на висока скорост.

— Все още е в това състояние — отвърна Ник. — Както и кораба на Аутсайдера. Трябва да направим нещо за възстановяването му.

— За Файнъгъл, да! Конструкцията му не е толкова добра, бих могъл да направя някои подобрения и със завързани очи, но с монополюсите му можеш да купиш цялата Церера!

— Първо по-важната работа — меко каза Гарнър.

— Този кораб се отдалечава, Гарнър. А, разбирам какво имаш предвид — страхуваш се да позволиш на едно извънземно чудовище да се доближи до действащ космически кораб. — Бренън-чудовището хвърли поглед назад към сигналния пистолет, после очевидно изостави идеята да отвлече лодката. — Ще останем тук, докато се убедите. Става ли? По-добра сделка не бихте могли да сключите.

— Не и с един поясар. Бренън, има сериозни доказателства, че човекът е свързан с другите примати на Земята.

— Не се съмнявам в това. Имам някои предположения.

— Казвай.

— Относно онази последна колония. Тук е пристигнал голям кораб. Приземили са се четири лодки с около трийсет протектора и много гледачи. Една година по-късно протекторите са осъзнали, че са избрали неподходяща планета. Храстът, от който се нуждаели, не растял както трябва. С лазер пратили съобщение за помощ и после умрели. Гладуването е нормалната смърт за протектора, но обикновено е доброволно. А тези протектори са гладували против волята си. — В гласа и в подобното на маска лице на Бренън не се долавяше чувство. — Те умрели. Гледачите се размножавали без надзор. Имало е безкрайно пространство и протекторите сигурно са били унищожили всички опасни форми на живот. Можем да предполагаме какво се е случило после. Протекторите били мъртви, но гледачите били свикнали с помощта им, тъй че останали край корабите.

— И?

— И реакторите се нагорещили без протекторите, които да ги балансират. Сигурно са били атомни реактори, като се има предвид тогавашното състояние на техниката. Може да са експлодирали. Може и да не са. Радиацията предизвикала мутации, които довели до всичко от лемурите до горилите и шимпанзетата, а оттам — до древния и съвременния човек.

Това е едната теория — рече Бренън-чудовището. — Според друга, протекторите съзнателно са започнали да предизвикват мутации, за да дадат на гледачите възможност да оцелеят в някаква форма, докато не пристигне помощ. Резултатите биха били същите.

— Не ти вярвам — каза Ник.

— Ще повярваш. Сега трябва да повярваш. Има достатъчно доказателства, особено в религиите и народните приказки. Какъв процент от човечеството искрено се надява, че ще живее вечно? Защо в толкова много религии се говори за раса от безсмъртни същества, които непрекъснато се сражават помежду си? Какво е обяснението за култа към предците? Знаеш какво става с човек без съвременната геронтология: с възрастта мозъчните му клетки започват да умират. И все пак хората продължават да го уважават и да се вслушват в него. Откъде произхождат ангелите-хранители?

— Расова памет?

— Навярно. Трудно е за вярване, че една традиция може да оцелее толкова дълго.

— Южна Африка — рече Люк. — Трябва да са се приземили в Южна Африка, някъде близо до Националния парк „Олдувай Гордж“. Всички примати са там.

— Не съвсем. Може би един кораб се е приземил в Австралия, заради металите. Знаеш ли, протекторите може просто да са разпръснали радиоктивен прах. Без естествени врагове, гледачите биха се размножили като зайци и радиацията би предизвикала у тях измененията. След смъртта на всички протектори им се е наложило да развият нови умения. Някои са придобили сила, други подвижност, а трети — разум. Повечето са загинали, разбира се. При мутациите е така.

— Струва ми се, че се досещам — каза Люк. — Процесът на стареене при човека може да се сравни с края на програмата на една космическа сонда. Щом сондата изпълни задачата си, няма значение какво става с нея. По същия начин, щом прехвърлим възрастта, на която можем да имаме деца…

— …Еволюцията у теб завършва. Движиш се само по инерция, като следваш курса си без корективни механизми — кимна Бренън-чудовището. — Разбира се, коренът поддържа програмата за третата степен. Сполучливо сравнение.

— Имате ли някакви предположения какво не е било наред с корена? — попита Ник.

— А, това не е загадка. Макар че е подлудило пакс-ките протектори за известно време. Не е чудно, че една малка колония не е успяла да открие решението. В корена живее вирус, който носи гените на изменението от гледач към протектор. Той не може да живее навън, затова протекторът често трябва да яде още корени. Ако в почвата не се съдържа талий, коренът пак израства, но не поддържа вируса.

— Звучи доста сложно.

— Да си работил с хидропонна градина? Взаимовръзките в една стабилна екосистема могат да бъдат сложни. В пакския свят не е имало проблеми. Талият се среща рядко, но трябва да е доста разпространен из всички онези звезди тип „Популация II“. А коренът расте навсякъде.

— Каква е ролята на Аутсайдера? — попита Ник. Чу се съскане и щракване на човка: „Фсстпок“.

— Фсстпок открил стари документи, включително и молбата за помощ. Бил е първият протектор от два и половина милиона години, който разбрал, че има начин да открие Слънцето или поне да стесни диапазона на търсене. И е нямал деца, тъй че бързо трябвало да намери Причина, преди да го е напуснало желанието да се храни. Това се случва с протектора, когато загине родът му. Липса на по-нататъшно програмиране. Между другото, можете да си отбележите сериозната защита срещу мутация в пакския вид. Мутантите не миришат както трябва. Това може да е важно в галактическото ядро, където радиацията е силна.

— Значи е докарал тук семена?

— И чували с талиев окис. Окисът се пренася най-лесно. Не ми беше ясна конструкцията на кораба му, но можете да разберете защо товарното му отделение е зад животоподдържащата система. В малки количества радиацията не е вредна за него. Той не може да има деца.

— Къде е сега?

— Трябваше да го убия.

— Какво? — Гарнър беше шокиран. — Нападна ли те?

— Не.

— Тогава… не разбирам. Бренън-чудовището изглежда се поколеба.

— Гарнър, Сол, изслушайте ме — каза той. — На двайсет километра оттук, на около петнайсет метра под пясъка се намира част от кораба му, пълна с корени, семена и чували талиев окис. Корените, които мога да отгледам от семената, са в състояние да направят човек почти безсмъртен. Сега какво? Какво ще правим с тях?

Двамата мъже се спогледаха. Люк като че ли понечи да каже нещо, но затвори уста.

— Труден въпрос, а? Но можете да се досетите какво е очаквал Фсстпок, нали?

Фсстпок сънуваше.

Знаеше точно колко време ще е необходимо на Бренън да се събуди. Възможно бе и да грешеше, разбира се. Но в такъв случай, Бренън щеше да е мутирал прекалено далеч от пакския вид.

Като знаеше с колко време разполага, Фсстпок можеше да спи спокойно. Марсианците вече не представляваха опасност, макар че после щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. За протектора сънят е изкуство. Разполагаше с около десет дни. В продължение на седмица той сънува миналото, до деня, в който беше напуснал пакската планета. По време на пътуването сетивното стимулиране бе оскъдно. Той се пренесе в бъдещето.

Фстпок сънуваше…

Щеше да започне, когато пленникът му се събудеше. От това, което виждаше, мозъкът на пленника щеше да е по-голям от неговия — наклонът на лицето му бе нарушен от фронтална изпъкналост. Щеше да усвоява бързо. Фсстпок щеше да го научи как да бъде протектор и какво да нрави с корените и семената на дървото на живота.

Дали гледачът имаше деца? Ако беше така, той щеше да използва тайната и да използва дървото на живота, за да направи протектори от собствените си деца. Това беше добре. Ако имаше достатъчно разум да пръсне семейството си и да избягва браковете в него, родът му щеше да обхване по-голямата част от пакската раса на тази система.

Навярно щеше да убие Фсстпок, за да запази тайната. И това беше добре.

В съня на Фсстпок имаше момент на кошмар. Защото пленникът не изглеждаше както трябва. Ноктите му не се развиваха правилно. Главата му сигурно нямаше точната форма. Тази предна изпъкналост… а и човката му беше прекалено плоска, както и цялото му лице. Гърбът му беше извит, краката не както трябва, а ръцете — прекалено къси. Видът му бе имал прекалено много време за мутация.

Но реакцията му към корените беше правилна.

Бъдещето беше несигурно… освен за Фсстпок. Стига пленникът да научеше това, което трябваше да знае, стига да продължеше делото, ако бе в състояние. Щеше да дойде ден, когато Земята щеше да се превърне във втори свят на Паките. Фсстпок беше направил каквото можеше. Щеше да научи пленника и как да умре.

Бренън се размърда. Той изпъна сгърченото си тяло, протегна се силно и отвори очи. После се втренчи без да мига във Фсстпок, сякаш четеше ума на протектора. Всички нови протектори правеха така: като се ориентираха в спомените, те започваха да разбират.

— Питам се дали мога да ви накарам да разберете колко бързо стана всичко това — каза Бренън-чудовището. Той гледаше двамата възрастни мъже — единият беше два пъти по-стар от другия, но и двамата бяха минали възрастта на прехода — и се чудеше дали те трябва да са неговите съдници. — За два дни научихме езиците си. Неговият е много по-бърз от моя и приляга по-добре на новата ми уста, затова използвахме него. Разказа ми живота си. Обсъдихме проблема с марсианците и разработихме най-ефикасния метод да ги унищожим…

— Какво!

— Да ги унищожим, Гарнър. По дяволите, вече са убили тринайсет души! Приказвахме на практика безспирно, като през повечето време говореше Фсстпок. И непрекъснато имахме работа: дооформи ме с упражнения, направихме перки за костюма му, така че да може да плува в пясъка, създадохме инсталация за извличане на всеки въздушен и воден атом извън животоподдържащата система и за вкарването му в базата. Никога не я бях виждал и трябваше да екстраполираме данните за конструкцията й, за да разберем как да я надуем отново и да я запазим.

На третия ден ми разказа как се отглежда дървото на живота. Беше отворил сандъка и ми обясняваше как безопасно да размразя семената. Даваше ми нареждания, все едно бях говорящ компютър. Искаше ми се да го попитам дали изобщо имам някакъв избор, но не го направих.

— Не те разбирам — рече Гарнър.

— Нямах никакъв избор. Бях прекалено интелигентен. Откакто се събудих, беше все така. Намирах отговора още преди да съм свършил с формулирането на въпроса. Ако винаги намирах най-доброто решение, тогава къде оставаше правото ми на избор? Къде беше свободната ми воля? Не можете да си представите колко бързо стана всичко това. Само за един миг видях цялата логическа верига. Блъснах силно главата на Фсстпок в ръба на хладилника. Това го зашемети за достатъчно време, за да мога да строша врата му на ръба. После отскочих назад в случай, че ме нападне. Смятах, че ще мога да го задържа настрани, докато се задуши. Но той не ме нападна. Не го беше предвидил така, поне не още.

— Прилича ми на убийство, Бренън. Нали не е искал да те убие?

— Още не. Аз бях блестящата му надежда. Дори не можеше да се защитава от страх да не ме нарани. Беше по-стар от мен и знаеше как да се бие. Можеше да ме убие, ако беше поискал, но не искаше. Били са му необходими трийсет и две хиляди години реално време, за да ни донесе онези корени. А аз трябваше да довърша делото.

Според мен той умря с вярата, че е успял. Почти очакваше да го убия.

— Бренън, защо?

Бренън-чудовището сви пъпешовидните си рамене.

— Той грешеше. Убих го, защото щеше да се опита да унищожи човечеството, когато откриеше истината. — Той бръкна в разцепения балон, пренесъл го през двайсет километра течен прах и извади нещо, което тихо бръмчеше. Беше неговото устройство за пречистване на въздуха, направено от части от контролния пулт на

Фсстпок. Бренън го остави в лодката. След това извади половин жълт корен, който приличаше на суров сладък картоф и го поднесе под носа на Гарнър. — Помириши.

Люк го помириса.

— Доста приятно. Като ликьор.

— Сол?

— Прекрасно. Как е на вкус?

— Ако знаеш, че ще те превърне в нещо като мен, би ли отхапал от него? Гарнър?

— Тутакси. Бих искал да живея вечно и се страхувам да не изкуфея.

— Сол?

— НЕ. Още не съм готов да се откажа от секса.

— На колко си години?

— На седемдесет и четири. След два месеца имам рожден ден.

— Вече си прекалено стар. Бил си такъв и на петдесет и това щеше да те убие. Щеше ли да опиташ на четирийсет и пет?

Сол се засмя.

— Най-вероятно не.

— Е, това е половината от отговора. От гледна точка на Фсстпок, ние сме провал. Другата половина е, че нито един нормален човек не би допуснал корена на Земята, в Пояса или където и да било другаде.

— Надявам се. Но да чуем твоите доводи.

— Война. В пакския свят винаги се е водила война. Процесът е бил естествен — всеки протектор се е опитвал да разшири и защити рода си за сметка на всички други. Непрекъснато се загубва познание. Расата не може да си сътрудничи и за миг отвъд точката, където протекторът вижда предимство за себе си в измамване-то на другите. Те не могат да осъществят какъвто и да е напредък поради това постоянно състояние на война.

И да допусна това на Земята? Можеш ли да си представиш хиляда протектори, които са решили, че на внуците им трябва още пространство? Твоите осемнайсет милиарда земяни вече живеят достатъчно натясно и се налага да пестите ресурсите си.

Освен това, нямаме действителна нужда от дърво на живота. Гарнър, кога си роден? През деветстотин и четирийсета или някъде там?

— Трийсет и девета.

— Геронтологията напредва толкова бързо, че децата ми биха могли да живеят хиляда години. Ще постигнем дълголетие без дърво на живота, без да жертваме каквото и да било.

А сега да погледнем въпроса от гледната точка на Фсстпок — продължи Бренън-чудовището. — Ние сме мутанти. Уседнали сме в слънчевата система и сме основали междузвездни колонии. Трябва да се откажем от корена и дори, когато ни принуждават да го изядем, получилите се мутирали протектори са нетипични. Фсстпок разсъждаваше мащабно. Ние не сме Паки, не ни бива за такива и е естествено някой ден да стигнем до слънцата в галактическото ядро. Паките ще ни нападнат в мига, в който ни забележат и ние ще отвърнем на удара. — Той сви рамене. — И ще победим. Паките не се обединяват ефективно. За разлика от нас. И техниката ни ще е по-добра от тяхната.

— Нима?

— Казах ви, те не могат да съхраняват познанията си. Всичко, което не може да се използва незабавно, се загубва, докато някой не го открие в Библиотеката. Военната информация никога не постъпва там — семействата я пазят в дълбока тайна. А единствените, които използват Библиотеката, са бездетните протектори. Те не са много и нямат истинска мотивация.

— Не можеше ли да се опиташ да поговориш с него?

— Гарнър, той щеше да ме убие в мига, в който поискаше. Обучен е да се бие с протектори. Нямаше да имам никакъв шанс. А после щеше да се опита да унищожи човешкия род. За него щяхме да сме нещо много по-лошо от враждебни извънземни. Ние сме изопачение на самия пакски вид.

— Но не би могъл да го направи. Беше съвсем сам.

— Имах предвид някои неща, които би опитал. Нито едно от тях не е напълно сигурно, но не можех да рискувам.

— Кажи някое от тях.

— Да засади дърво на живота из целия Национален парк „Конго“. Да направи маймуните и шимпанзетата протектори.

— Той беше изолиран тук.

— Би могъл да отвлече кораба ти. Щеше да вземе тъпия ти сигнален пистолет толкова бързо, колкото и аз. Господа, може ли да отбележа, че слънцето почти залязва? Струва ми се, че не бихме искали да влизаме в пръстеновидната стена на тъмно. Люк запали двигателя.

— Мартин Шефър от Церера вика Ник Сол на борда на „Ю Тант“. Ник, не знам как върви преследването ти, но от „Фобос“ докладват, че си се приземил успешно в базата „Олимп“. В момента проследяват дирята от прашната ти лодка. Сигурно ще видиш това на записа, когато се върнеш.

Пратихме „Синия вол“ да те пресрещне, като предположихме, че може да имаш нужда от компютъра като средство за превод. Командва го Ейсаку Икеда. „Волът“ трябва да стигне в базата „Олимп“ един ден след флотата на ООН.

Ейнар Нилсън е мъртъв. Скоро ще получим доклада от аутопсията.

Пратихме кораби с гориво и строителни съоръжения да пресрещнат кораба на Аутсайдера. Към него вече се приближават два едноместни кораба, а самият той има собствен теглителен кабел. Може би ще бъдем в състояние да го изтеглим с тях. Все пак ще е трудно и ще отнеме много време. Възможно е да успеем да го докараме в Пояса чак след няколко години.

Ник, когато „Волът“ стигне там, бъди внимателен с Тина Джордан. Не я карай да се вълнува. Преживя ужасен шок. Струва ми се, че се самообвинява за това, което се случи с Ейнар.

Повтарям…

Люк докара лодката, когато вече почти се бе стъмнило.

— Ще трябва да почакаш тук, Бренън — каза той. — Ник не може да носи и двама ни.

— Аз ще се търкалям — отвърна Бренън-чудовището.

Обиколката на Ник по пътеката покрай брега на прашния басейн беше необичайно бърза.

— По-спокойно — възрази Люк. — Не можеш да препускаш в тази тъмнина. Ще паднеш и ще разцепиш шлемовете и на двама ни.

— Той ще стигне до кораба преди нас — остро отвърна Ник.

Бренън минаваше напряко, като се търкаляше направо през праха.

— По-бавно. Не можеш да го изпревариш, а пък той не може да се качи по стълбата.

— Може да е измислил някакъв начин. Ако го направи… о, по дяволите! — Ник тръгна по-бавно. Бренън се бе изтъркалял нагоре до основата на стълбата на „Ю Тант“ и ги чакаше там като прозрачен кремвирш.

— Ник? Вярваш ли му?

Изминаха няколко секунди, преди да отговори.

— Според мен, разказът му е правдоподобен. Той е поясар. Или бивш поясар.

— Когато ругае, казва „по дяволите“, вместо „по Файнъгъл“.

— Аз също. А и ме позна. Не, ще ти кажа какво всъщност ме убеди. Той не попита за жена си, защото тя може да се грижи сама за себе си. Попита ме за товара си. Наистина е поясар.

— В такъв случай приемаме разказа му. Антропологичните му теории и прочее. Еха!

— Разказа му — да. Люк, ще те кача горе, а после ще се върна за Бренън. Но няма да сляза, докато не разговаряш с Церера. Искам всичко това да се документира, преди да го пусна на кораба. Все още не съм сигурен в мотивите му.

— О!

— Той сам го каза. При протекторите мотивите се променят.

Гарнър вече беше свършил радиопредаването, когато Бренън изпълзя от закопчания си балон. Не спомена нищо за закъснението.

— Ако се притеснявате за настаняването ми, мога да мина без противоускорително кресло — каза той. — Всъщност, мога да пътувам навън в товарна мрежа, ако ми осигурите радиовръзка. Ако закърпеният ми въздушен балон се спука, бих искал да мога бързо да вляза вътре.

— Няма да е необходимо. Ще бъде тясно, но не чак толкова — отвърна Ник. Той мина покрай Бренън и потрепери вътрешно от докосването до сухата му кожа, а после се настани в контролното кресло. — Изглежда имаме съобщение.

Те млъкнаха и се заслушаха в записа на гласа на Лит Шефър.

— Случаят с Нилсън е много неприятен — каза накрая Бренън. — Не е имало голяма възможност да го оставят да изяде достатъчно от корена, даже да не беше минал възрастта.

Никой не му отговори.

— Шефър е прав. Така ще ви трябват няколко години, за да изтеглите кораба на Фсстпок в Пояса.

— Имаш ли по-добра идея?

— Разбира се, че имам по-добра идея, Ник, идиот такъв. Мога да откарам кораба лично.

— Ти ли? — зяпна го Ник. — Да не би Аутсайдерът да те е оставил да работиш с пулта за управление?

— Не. Но го видях и не ми изглежда особено загадъчен. Просто е сложен. Сигурен съм, че мога да открия как да го управлявам. Вие само ще трябва да заредите кораба с гориво и да ме откарате до него.

— Хм-хм. А какво да правим с товарното отделение? Да го оставим там, където си е?

— Не. В него има гравитационен поляризатор.

— А?

— Да не споменавам за корените, от които се нуждая, независимо дали ви трябват и на вас. Семената също влизат в сметката. Господа, когато най-после схванете степента на великолепната ми интелигентност, ще оцените какво представляват тези семена. Те са застраховка за човешката раса. Ако някога наистина изпитаме нужда от водач, можем да си направим такъв. Просто ще си изберем един четирийсет и двегодишен бездетен доброволец и ще го пуснем в лехата с дърво на живота.

— Не съм сигурен дали това ми харесва — рече Гарнър.

— Е, гравитационният поляризатор е достатъчно важен. Вие и флотата на ООН можете да го вземете, докато ние с Ник потърсим кораба на Фсстпок…

— Само… — започна Ник.

— Засега можете да не се притеснявате за марсианците. Излях полагащия се на Фсстпок дял вода в пясъка точно преди да тръгна. Не пускайте когото и да било в товарното отделение без костюм под налягане. Необходимо ли е да обяснявам?

— Не — отвърна Гарнър. Чувстваше се като човек, качил се за пръв път на ски. В някакъв момент беше изгубил контрола над положението и сега събитията се движеха прекалено бързо.

— Я почакай — каза леко ядосан Ник. — Какво те кара да мислиш, че ще те оставя да караш кораба на Аутсайдера?

— Не бързай. Помисли си — рече Бренън. — Запасът ми от корени ще остане при теб като залог. А и къде бих могъл да отида с бусардов реактивен таран? Къде бих могъл да го продам? Къде бих могъл да се скрия в този вид?

Ник изглеждаше като хванат в капан. Къде беше останала собствената му свободна воля?

— Това навярно е най-ценната вещ в човешкия космос — продължи Бренън. — Движи се в посока навън с неколкостотин километра в секунда. Всяка минута, която изгубиш, за да вземеш решение, ще ни струва няколко часа повече да върнем кораба от междузвездното пространство. Ще платиш за това с повече гориво, провизии, човекочасове и забавяне. Но не бързай. Помисли си.

Бренън-чудовището имаше способността да се отпуска. Някога в бъдещето щеше да има периоди на яростна активност…

Оставиха Лукас Гарнър на „Фобос“, заредиха там с гориво и потеглиха. Гарнър не видя Ник в продължение на седем месеца. А Бренън не видя никога повече.

През останалата част от живота си той си спомняше онзи неудобен разговор. Бренън — легнал в извънредно неудобна поза по гръб с вдигнати колене — беше само неясен полунечовешки глас зад неговото контролно кресло. Трудно произнасяше „В“ и „У“, но можеше да бъде разбран. Речта му бе пълна с щракащи звуци.

Безкрайно напрежение падна от душата на Ник веднага, щом преминаха към свободно падане. Марс бавно се наклони, а ярката му, разнообразна повърхност почервеняваше колкото повече се отдалечаваха.

— Деца. Ти имаш деца — спомни си изведнъж Люк.

— Знам това. Но не се страхувам. Нямам намерение да им стоя над главите. Така ще имат по-голям шанс за щастие.

— Не са ли подействали хормоналните изменения?

— Безполов съм като земна пчела. Трябва да са подействали в някаква степен. Според мен, желанието на протектора да умре, след като е загинал родът му, в по-голямата си част има културна основа. Обучение. Аз не притежавам това обучение, това убеждение, че гледачът не може да бъде щастлив или в безопасност без предците му непрекъснато да му казват какво да прави. Ник, не можеш ли да обявиш, че Аутсайдерът ме е убил?

— Какво? Защо?

— Така е най-добре за децата. Бих могъл да продължа да ги виждам без да влияя върху живота им. За Шар-лот също е най-добре така. Нямам намерение да се връщам отново в обществото като такова. Там няма нищо за мен.

— Поясът се грижи за сакатите хора, Бренън.

— Не — твърдо отсече Бренън. — Дай ми някой астероид, който да мога да балоноформирам и ще отглеждам дърво на живота. Осигури ми месечна връзка с Церера и аз мога да ви държа в течение за текущото положение. Ще бъда в състояние да плащам за всичко това с нови изобретения. Смятам, че мога да конструирам управляем реактивен таран. По-добър от този на Фсстпок.

— Наричаш това „дърво на живота“? — попита Гарнър.

— Името е подходящо. Нали си спомняш, че Адам и Ева са яли от Дървото на познанието на Добро и Зло. Според „Битие“, причината, поради която са били изхвърлени, е, че е имало възможност да ядат и от Дървото на живота и да живеят вечно. „И да стане като един от Нас“ — това би ги направило равни на ангелите. Изглежда, като че ли и двете дървета са били еднакви.

Люк извади цигара.

— Не знам дали ми харесва идеята да отглеждаш дърво на живота.

— А на мен не ми харесва много идеята за държавната тайна — рече Ник. — Поясът никога не е имал държавни тайни.

— Надявам се да успея да те убедя. Не мога да закрилям децата си, но мога да се опитам да закрилям човешката раса. Ако потрябвам, ще бъда там. Ако потрябват още, коренът ще е налице.

— Най-вероятно лекарството ще е по-лошо от самата болест. — Люк използва запалката си. — Хей! — Една възлеста ръка се бе протегнала покрай аварийното кресло, беше дръпнала цигарата от устата му и я бе загасила в корпуса на кораба.

Това беше шок. Спомни си го с потреперване, когато минаваше през двойната херметична камера при оста на Фермерския астероид.

Много отдавна Фермерският астероид представляваше приблизително цилиндър от никел и желязо, орбитиращ между Марс и Юпитер. После поясната промишленост го бе балоноформирала: настрои въртенето му, загря метала почти до точката на топене и го наду чрез взривяване на мехури с вода, като го превърна в цилиндричен балон с радиус осем километра. Въртенето му установи половин гравитация. Повечето от храната на Пояса се отглеждаше там.

Люк беше посещавал вече веднъж Фермерския астероид. Харесваше му ландшафта на интериора, пръсте-новидното езеро, разнообразната селскостопанска земя, която се разполагаше във всички възможни посоки и която бе разоравана от мънички трактори на шестнайсет километра над главата му.

Херметичната камера го изведе до оста. Беше студено тук, зад слънчевия щит, където никога не достигаха лъчите на осевата дюза. От въздуха се кондензираха айсберги, постепенно се освобождаваха и се плъзгаха надолу, а после се стопяваха в реките, които течаха в дълбоките си корита към пръстеновидното езеро, опасващо Фермерския астероид. Ник Сол се срещна с него там и му помогна да се спусне по склона до мястото, където го чакаше инвалидната му количка.

— Мога да се досетя защо си тук — каза му Ник.

— Официално съм тук по молба на властите на съвместната междузвездна колония. Получиха искането ти да пратят предупредително съобщение във Вундерланд. Изобщо не бяха наясно какво е положението и аз не бях в състояние да им окажа особена помощ.

— Получихте доклада ми — малко остро каза Ник.

— Не приличаше много на доклад, Ник. След малко Ник кимна.

— Вината е моя. Просто не исках да говоря за това — затова и сега не отваряй въпрос. А и бях ужасно закъснял. Знаеш, че не се отказахме просто така. Проследихме го.

— Какво стана, Ник?

— Вече бяха свършили доста работа, когато пристигнах там с Бренън. Идеята беше да свържат два едноместни кораба с дюзи, насочени под около десет градуса встрани и да закачат конструкцията за тринайсеткило-метровия кабел зад животоподдържащата кабина на пакския кораб. После бихме могли да го изтеглим до Пояса с бавна скорост. Но Бренън каза, че двигателното отделение на Аутсайдера ще усили тягата десет пъти.

Затова се качихме в пакската животоподдържаща сфера и Бренън започна да си играе с пулта за управление. Прекарах два дни, като го гледах. Оказа се, че целият корпус може да става прозрачен или поне част от него — така беше, когато го намерихме. Разширихме отвора, който бе направила Тина Джордан и вградихме в него херметична камера.

След два дни игра Бренън каза, че е разбрал как работи и трябва само да заредим с гориво двигателното отделение. Каза, че ако се опитаме да го закачим отзад, ще разстроим всички видове системи за безопасност. Гарнър, откъде, по дяволите, можех да знам…

— Не си можел. Но все още нищо не разбирам. Ник прокара ръка през белия гребен на косата си.

— Вече бяха сложили помощен кран, за да осигурят горивния кран на пакския кораб. Бренън настоя да свърши цялата работа сам и даже трябваше да използва противорадиационен костюм и щит. Закачихме собствения му едноместен кораб за теглителния кабел, просто в случай, че стане нещо по обратния път. Идеята беше моя, Гарнър.

— Хм-хм.

— Бренън се насочи към Слънцето. Опитахме се да летим в строй с него, но той извършваше с кораба различни маневри, за да изпита системите за управление. Държахме се на разстояние. После — той просто зави обратно и се насочи към междузвездния космос.

— Опитахте ли се да го хванете? Ник изсумтя.

— Не само, че се опитахме. Та ние летяхме успоредно с него! Не исках да предприемам никакви заплашителни ходове, но той не осъществяваше контакт с нас, а горивото ни бе на привършване. Наредих на Дубчек и Гортън да използват двигателите си като оръжие, ако не промени курса си.

— Какво стана после?

— Според мен, сигурно е запалил бусардовото си реактивно поле. Електромагнитните ефекти изгориха достатъчно от съоръженията ни, за да останем безпомощни в космоса. Имахме късмет, че не се взривиха двигателите ни. Най-накрая пристигна един кораб с гориво и успяхме да ремонтираме някои неща. Дотогава Бренън вече беше развил огромна скорост.

— Добре.

— Откъде, по дяволите, можех да знам? Хранителните му припаси бяха при нас! Онзи сандък с корени беше почти пълен. Дали не беше просто елегантен начин да се самоубие? Дали не се страхуваше от това, което бихме могли да направим с един управляем бусардов реактивен таран?

— Не съм мислил за това. Може и така да е. Ник, спомняш ли си как загаси цигарата ми?

Ник се изкикоти.

— Естествено. Извиняваше се непрекъснато, но каза, че не можел да те остави да пушиш. Помислих си, че ще го удариш.

— Той е протектор. Каквото и да прави, то е за наше собствено добро. — Люк се намръщи, като си спомни за… не, това беше единственото, което помнеше за нея. Дали не беше гимназиална учителка? — Не е искал да вземем пакския кораб или да научим нещо от него. Или от самия Бренън.

— Тогава защо е прекарал два месеца там, отвъд Плутон? Бусардов реактивен таран не се спира просто така, по средата на пътя! Това коства резервно гориво! А и там няма съвсем нищо…

— Наричат го „Кометния пояс“. Повечето комети прекарват по-голямата част от времето си отвъд Плутон. Тънък е, но има материя. Там е и десетата планета.

— Изобщо не се е приближил до Персефона.

— Но може да е минал покрай много комети.

— …Прав си. Добре, прекарал е там два месеца неподвижно, доколкото са в състояние да определят монополюсните ни детектори. Миналия месец започна да се движи отново. Следихме го дълго, докато се убедим. Насочва се към Алфа Центавър. Вундерланд.

— За колко време ще стигне там?

— А, поне за двайсет години. Пътят е дълъг. Но можем да ги предупредим и да устроим нещата така, че наследниците ни да ги предупредят отново след петнайсет години. Просто за всеки случай.

— Добре, можем да го направим. Какво друго? Вече си разбрал, че изровихме товарното отделение.

— Това е всичко, което знаем. ООН също могат да пазят тайна.

— Унищожихме корените и семената. Всъщност, никой не хареса идеята, но го направихме.

Измина дълго време преди Ник да отговори.

— Добре.

— Добре или зле, направихме го. Нямахме никакъв късмет — не успяхме да разберем абсолютно нищо от гравитационния поляризатор. Ако е бил такъв. Бренън може да ни е излъгал.

— Наистина е бил гравитационен поляризатор.

— Откъде си толкова сигурен?

— Анализирахме записа на курса на Аутсайдера до Марс. Ускоряването му варира в зависимост от местните гравитационни градиенти: не само от скоростта, но и от посоката.

— Добре, това ще ни е от полза. Какво друго можем да направим?

— По отношение на Бренън — нищо. В края на краищата ще умре от глад. Междувременно винаги ще знаем къде е.

— Или къде е монополюсният му източник. Търпението на Ник започна да се изчерпва.

— Без монополюсите си все едно, че няма кораб. Няма и хранителни припаси. Точка. Мъртъв е, Гарнър.

— Непрекъснато си напомням, че е по-умен от нас. Ако открие начин да постигне хибернация, това ще му помогне да стигне до Вундерланд. Процъфтяваща колония… тогава какво? Каква работа има там?

— Нещо, за което не сме се сетили.

— Никога няма да разбера. Ще бъда мъртъв преди Бренън да стигне до Вундерланд. — Люк въздъхна. — Бедният Аутсайдер. Изминал е целия този път, за да ни донесе корените, които биха ни позволили да водим нормален живот.

— Намеренията му са били добри. Животът е суров с нас, героите — сериозно каза Ник.