Пръв сред римляните

Година пета (106 г. пр.Хр.)

В консулството на Квинт Сервилий Цепион и Гай Атилий Серан

Когато Квинт Сервилий Цепион получи своите пълномощия да поведе война срещу волките тестосаги в Галия и съюзниците им германи, които отново безгрижно си се разпореждаха около Толоза, вече отдавна си беше казал, че подобен мандат просто няма как да му се изплъзне. Нито пък, че процедурата ще закъснее — всичко се свърши още в първия ден от Новата година, веднага след церемонията по встъпването му в длъжност, по време на заседанието на Сената в храма на Юпитер Оптимус Максимус. И Квинт Сервилий Цепион не пропусна в своята първа реч като първи консул да съобщи на насъбралото се множество, че няма да се възползва от новите възможности, предоставени му от закона за набиране на армия.

— Ще запиша в легионите си само войници, каквито Рим винаги е използвал — заяви той сред бурните възгласи на одобрение сред сенаторите, — и никой сред пролетариите да не си мисли, че ще го взема на поход.

Разбира се, сред присъстващите сенатори имаше и такива, които никога не биха одобрили подобно изказване; отдавна Гай Марий беше престанал да бъде черната овца в Сената и към идеите му се бяха присъединили мнозина други. Голяма част от сенаторите, лишени от право на глас, бяха достатъчно далновидни, за да проумеят какво им крие бъдещето, и се бяха съгласили с политическата логика на Марий. Все повече ставаше ясно, че опозицията срещу него е дело на закостенели умове и дори сред знатните фамилии се появяваха самостоятелно мислещи хора, които не можеха да я приемат. И все пак сенатската политика продължаваше да се определя най-вече от поведението на кликата консерватори, скупчили се на предния ред около фигурата на Скавър Принцепс Сенатус; когато те даваха глас на одобрението си, и останалите одобряваха, когато гласуваха по един или друг начин, и останалите гласуваха по същия.

А Квинт Сервилий Цепион винаги беше принадлежал към консерваторите и именно тяхната всемогъща клика беше издействала съгласието на назначените отци новоизбраният първи консул да получи командването на армия от осем легиона, с която най-после да даде на германите да разберат веднъж завинаги, че са нежелани в земите около Вътрешно море, а на волките тестосаги от областта около Толоза — че не е трябвало да приемат в земите си германи.

Около четири хиляди души от армията на Луций Касий бяха оцелели след клането при Бурдигала, но повечето бяха или от спомагателните части, или от наемната конница, която след поражението беше отнесла по родните места всичко — и коне, и помагачи. Следователно Квинт Сервилий Цепион се оказа изправен пред тежката задача да намери 41 000 пешаци, 12 000 души свободни за спомагателните отряди, 8000 роби и освен всички тях още 5000 конници. И всичко това в една Италия, която все по-тежко преживяваше загубата на своите синове — или поне на онези, които отговаряха на изискванията за собственост, независимо дали са римляни, латини или италийски съюзници.

Похватите, които Цепион използва, за да си събере армия, бяха направо потресаващи. Не че имаше пръст в тяхното прилагане… Той дори не си правеше труда да се осведоми как протича работата на наборните комисии; беше поверил организирането им на други — за целта на бърза ръка беше сформирал цял щаб, начело с личния квестор на консула, а той самият гледаше да се отдава на занимания, по-достойни за консулското му положение. Но наборните комисии действаха безкомпромисно, дори безмилостно. Не само че в армията се привикваха хора, без да им се иска съгласието, но се стигаше дори до отвличания, които можеха да се стоварят като гръм от ясно небе даже върху семействата на вече заслужилите почивката си ветерани. Всяко четиринадесетгодишно момче, което изглеждаше достатъчно зряло да носи оръжие, и всеки шестдесетгодишен дядо, който изглеждаше достатъчно млад да тича, живееха под заплахата някоя сутрин да се събудят легионери. А ако едно семейство, в което и бащата, и синът, и дядото отиваха в армията, не можеше да си позволи тяхното екипиране, парчето земя му се отнемаше и парите от принудителната продажба трябваше да покрият всички разходи. Не ще и дума, че Квинт Сервилий Цепион и поддръжниците му доста се облажиха от тази политика на отчуждаване за сметка на дребните земевладелци. Но дори и при всички тези насилствени мерки Рим и Лациум не можеха да съберат достатъчно мъже, годни да носят оръжие. Тежестта отново щеше да падне върху плещите на италийските съюзници.

В крайна сметка Цепион си получи своите четиридесет и една хиляди пешаци и дванадесет хиляди души спомагателни части по „традиционния“ начин, сиреч без държавата да се види принудена да плаща за въоръжението и снабдяването на легионите. Преобладаването на войници от страна на италийските съюзници съвсем естествено прехвърли и финансовото бреме от Рим върху съседните народи. Като следствие от всичко това Сенатът гласува решение Цепион да получи публична благодарност и с радост разтвори кесията си за наемането на конница от Тракия и двете Галии. Докато Цепион си продаваше по-важен вид от всякога, консервативните елементи в Рим говореха за него само с най-голяма признателност — стига изобщо да се намери кой да ги слуша.

Делата, които Цепион смяташе за достойни за един консул и на които се отдаваше със страст и енергия, докато наборните комисии върлуваха из Италия, бяха посветени на една крайна цел — възвръщането реалната власт в ръцете на Сената; под една или друга форма Сенатът беше започнал да губи почва още от времето на Тиберий Гракх, почти тридесет години по-рано. Първо Тиберий Гракх, след него Фулвий Флак, Гай Гракх, а най-накрая цяла една фракция, състояща се едновременно от Нови хора и нобили-реформатори, бавно и постепенно се мъчеха да лишат Сената от участие в големите съдилища и дори да му отнемат правото на законодателна инициатива.

Ако не беше Гай-Мариевата дързост да нанесе такива жестоки удари върху сенатските привилегии, може би Цепион нямаше да се престарава в желанието си да оправя държавните дела, пък и не би имало откъде да черпи тази си внезапна решимост на всичко. Но Марий беше бръкнал дълбоко в гнездото на осите и тяхната гневна реакция си пролича още в първите седмици от консулството на Цепион — с негова помощ беше нанесен тежък удар на надигащия се плебс и особено на онези представители на конническото съсловие, които упражняваха най-силно влияние над него.

Като патриций Цепион нямаше право да свиква плебейското събрание, затова се обърна към трибутните комиции. Едва ли не насила той прокара закон, според който конниците се изключваха от участие в състава на съдилищата за злоупотреби и превишаване управническите правомощия, и отново връчиха тяхното ръководство на сенаторите, които занапред единствени щяха да попълват списъците на съдебните заседатели. Естествено, за да защищават най-напред собствените си съсловни интереси. Народното събрание не се даде съвсем без бой, защото на Цепионовия акт се противопостави силна група от сенатори, предвождана от спечелилия авторитет Гай Мемий. Така или иначе обаче Цепион постигна своето.

И така, след като беше победил на Форума, в края на март първият консул поведе своите осем легиона, придружени от силна наемна конница, по посока на Толоза. Главата му беше пълна с мечти, в които се виждаше не толкова герой и спасител на отечеството, колкото облагодетелстван от съдбата по съвсем друг начин. Защото Квинт Сервилий Цепион, като същински представител на своята фамилия, беше научил старата истина, че мандатът на управника трябва да се използва повече за личното и семейното благополучие, отколкото за създаването ефимерния образ на воин — герой. Когато преди няколко години Сципион Назика беше отклонил оказаната му чест да управлява като претор провинция Далечна Испания под предлог, че не можело да му се има доверие, именно Цепион беше този, който зае мястото му и успя да си вземе полагащото му се като на римски управител. Сега, когато го бяха избрали за консул, той се надяваше да се представи още по-добре.

Ако изпращането на войски от Италия в Испания по море би било по принцип възможно, то едва ли Гней Домиций Ахенобарб щеше да воюва за отваряне на сухоземен коридор покрай бреговата линия на Трансалпийска Галия. Но преобладаващите ветрове и течения правеха морското пътуване твърде рисковано. Затова сега легионите на Цепион, също както и тези на Касий предната година, бяха принудени да извървят пеша близо две хиляди километра от Кампания до Нарбон. Не че легионите имаха нещо против; всеки от тях по рождение мразеше морето и изпитваше ужас при мисълта да се качи на кораб — особено когато трябваше да се преплава такова огромно разстояние. По-добре два месеца усилен марш, отколкото няколко седмици клатушкане по вълните — това беше девизът на всеки римски войник. За безболезненото преминаване на тези огромни разстояния спомагаше фактът, че и римляни, и италийци още от малки развиваха така мускулатурата си, че да понасят с лекота бързото ходене, независимо на каква дистанция. За всички тях ходенето си оставаше най-удобният начин за пътуване.

Пътят от Кампания до Нарбон отне на Цепионовите легиони малко повече от седемдесет дни, което означава, че средно на ден са били изминавани по-малко от двадесет и пет километра — твърде слабо постижение, но логично, като се вземе предвид не само големият обоз, но и внушителният брой домашни животни, товарни коли и роби, каквито всеки старомоден римски войник, като истински собственик, се чувстваше длъжен да вземе със себе си, за да осигури личния си комфорт.

В Нарбон, малко пристанище, което Гней Домиций Ахенобарб беше преустроил за нуждите на Рим, армията престоя само колкото беше нужно на войниците да се възстановят от изморителния поход, без да се отпускат. В началото на лятото Нарбон представляваше чаровно местенце, а прозрачночистите му води гъмжаха от скариди, морски раци, крабове и всякакъв вид риба. А пък по дъното на солените езера около устията на реките Атакс и Русцино из тинята се ловяха не само стриди, но и калкани. От всички риби по света, които римските легиони бяха имали случай да опитат, калканите се смятаха за най-вкусните. Представляваха кръгли и плоски като чинии риби, на които и двете очи стояха от едната страна на глупавите им глави. През цялото време се криеха в тинята, откъдето трябваше да бъдат подгонени, а след това, преди да са успели да се измъкнат и да се скрият някъде другаде, ловко да бъдат набучени на копието.

Един легионер никога не се оплакваше от мазоли или болки в краката. От малък свикваше да ходи много, а сандалите му, със своите дебели подметки, бяха така направени, че едновременно да стягат глезена му и да предпазват от камъчетата и неравностите по пътя. Това обаче не пречеше на войниците да изпитат истинска наслада от възможността да поплуват във водите на Нарбон, където да поразпуснат натоварените си мускули. Онези пък, които досега не се бяха научили да плуват, получаваха прекрасната възможност да наваксат пропуснатото. Местните момичета по нищо не се различаваха от момичетата навсякъде другаде по света и буквално лудееха по мъже в униформи, така че в разстояние от шестнайсет дни Нарбон се изпълни с гневни родители, търсещи отмъщение братя, кикотещи се девойки, потъркващи ръце легионери; избухваха нескончаеми пиянски кавги, които държаха военните трибуни и отговарящите за реда във войската постоянно нащрек и естествено ги правеха вечно кисели и недоволни.

Най-сетне Цепион събра армията си и я поведе по чудесния път, който Гней Домиций Ахенобарб беше построил между крайбрежието и град Толоза. Там, където река Атакс правеше широк завой надясно и след като досега беше текла от юг на север, се насочваше на изток към морето, се издигаха мрачните укрепления на Каркасон. Оттам легионите заизкачваха хълмовете, отделящи просторния водосборен басейн на река Гарумна от малките, но многобройни поточета и рекички, които бързаха да се влеят на запад във водите на Вътрешно море, докато се озоваха в голямата алувиална долина на Толоза.

Както обикновено, на Цепион и сега му беше провървяло, та чак да се чуди човек. Защото германите се бяха скарали жестоко със своите домакини, волките тестосаги и царят на Толоза Копил им беше заповядал да напуснат земите му. Така Цепион откри, че осемте му легиона си имат работа само с ограничените сили на волките тестосаги. Един-единствен поглед върху безкрайната змия от лъщяща стомана, проточила се върху съседните възвишения, беше достатъчен на цар Копил да разбере, че ще е най-добре тихомълком да се оттегли надолу по течението на Гарумна, където да предупреди останалите келтски племена и да изчака да види дали Цепион ще се окаже неблагоразумен пълководец, като Луций Касий и ще повтори грешките му от предишната година. Оставена в ръцете на старците и децата, Толоза се предаде без бой. Цепион сияеше от щастие.

Но защо се радваше толкова? Защото знаеше за златото на Толоза. А сега му се предоставяше възможност да сложи ръка върху него дори без бой. Късметлия беше този ми ти Квинт Сервилий Цепион.

Сто и седемдесет години по-рано волките тестосаги се бяха присъединили към голямата келтска миграция, при която много галски племена бяха последвали втория от двамата известни келтски царе на име Брен. Този втори Брен беше завзел цяла Македония, бе нахлул с войските си в Тесалия, разгромил гръцката отбрана при прохода на Термопилите и бе проникнал в Централна Гърция и в Епир. Галите плячкосали и опожарили трите най-богати храма в цял свят — този на Додона в Епир, този на Зевс в Олимпия и прочутото светилище на Аполон и Пития в Делфи.

Но гърците все пак успели да се надигнат масово на война срещу нашественика, галите отстъпили на север заедно с цялата си плячка, а Брен умрял от тежка рана и така великите му планове пропаднали. В Македония част от останалите без водач келти решили да прекосят Хелеспонта и да нахлуят в Мала Азия, където основали най-отдалеченото от техните земи келтско царство — Галатия. Но близо половината от волките тестосаги предпочели, вместо да прекосяват Хелеспонта, да се завърнат по родните си места около Толоза. На свикания общ съвет на всички племена било решено, че плячката, взета от всичките петдесетина ограбени храма, включително богатствата на Додона, Олимпия и Делфи, ще бъдат дадени на онези от волките тестосаги, които възнамеряват да се върнат у дома. Изглежда невероятно, но наистина всичко било решено ей така, на доверие. Изпадналите в носталгия волки тестосаги щели да съхраняват в Толоза всички съкровища, събрани от келтите при великия им поход, и да чакат някой ден и останалите им съплеменници да се върнат и да поискат своя дял.

За да им бъде по-лесно при пренасянето, галите събрали златото и среброто накуп — обемисти златни статуетки, сребърни урни пет стъпки високи, чинии, чаши, купи, златни триножници, венци от злато или от сребро — и ги сложили едно подир друго в тигелите, претопявайки ги на кюлчета. Работата изисквала време, но в крайна сметка галите могли да натоварят хиляда волски коли с ценната плячка и да потеглят на запад през спокойните планински долини, по които минава горното течение на Дунав, за да пристигнат няколко години по-късно по родните си места около Толоза и по поречието на Гарумна.

Тази история Цепион беше научил три години по-рано по време на управлението си в Далечна Испания и оттогава не бе престанал да мечтае за златото от Толоза, за това, как не друг, а той самият слага ръка на него — нищо, че човекът, който му беше разказал приказката в Испания, смяташе съкровището чисто и просто за легенда. Пък и всеки римлянин, който бе имал възможността да посети града на волките тестосаги, можеше да се закълне, че не е видял и следа от каквото и да било злато. Галите считаха за свое най-голямо богатство пълноводната си река и щедрата земя, която обработваха. Но Цепион вече бе имал случай да се убеди в щастливата си звезда. И знаеше, че златото се намира някъде в Толоза. Иначе от къде на къде щяха да се разправят легенди за него чак в Испания, от къде на къде той щеше да се трепе да получи мандата си след всичко, случило се на Луций Касий преди него, от къде на къде германите щяха да се изметат от областта точно в мига, в който легионите му се бяха запътили към Толоза, от къде на къде и галите щяха да се скрият в горите, за да му оставят града си без бой? Само Фортуна можеше да е причина за тази поредица от щастливи събития, а Фортуна можеше да закриля единствено него.

Цепион свали бойните си доспехи, сложи си тогата с пурпурния ръб тръгна да се разхожда из градските улички, които повече създаваха впечатлението за някое много голямо и спокойно село. Пъхаше си носа навсякъде из крепостта с надеждата случайно да открие някоя следа, която да го отведе до заветната цел, излизаше да обикаля и пасищата, и нивите, опасващи града и напомнящи много повече за Испания, отколкото за Галия. И наистина Толоза почти по нищо не приличаше на останалите галски селища — там нямаше друиди, нито пък се усещаше типичното за всеки гал отвращение към градския начин на живот. Храмовете и постройките около тях се строяха по образеца на светилищата в Испания, както и живописните градини, изкуствени езерца и поточета, които черпеха вода от Гарумна и я изливаха обратно в нея. Изобщо Толоза беше хубаво местенце!

Понеже сам не успя да се натъкне на нищо при дългите си обиколки, Цепион натовари цялата си армия да търси златото. Ловът на съкровища се оказа приятно занимание за легионерите, отдъхнали си от мисълта за кърваво сражение със страховити врагове, и сега, в едва ли не празнично настроение, се впускаха да търсят плячка, която нямаше да им струва нищо, но можеше да им донесе много.

Но златото си оставаше неоткриваемо. Вярно, че храмовете се лишиха от някои безценни реликви, но те не представляваха нищо в очите на зажаднелите търсачи на съкровища, а само напомняха, че може би в града има скрити и други като тях. Както Цепион вече се беше убедил, крепостта се оказа пълно разочарование; по къщите можеха да се открият само оръжия, дървени идоли, животински рогове и гледжосани грънци. Оказваше се, че цар Копил не бил голям привърженик на лукса, дори напротив, водел е изключително скромен живот и под каменните плочи на двореца му не се криеха никакви тайни подземия.

На Цепион обаче му хрумна гениална идея и мигом прати войниците си да копаят из градините около храмовете. Но и това се оказа напразно. Цялата земя беше изтърбушена, но дори и от дъното на най-дълбоките дупки не се показаха златни кюлчета. Появиха се и ясновидци — импровизатори, които грабнаха чаталите и тръгнаха да обикалят улиците, но колкото и да им се искаше, нито пръчиците им се заизвиваха към земята, нито дланите им затрепериха, усетили заровения метал. От храмовете търсенето се прехвърли неусетно из улиците на града, дори из полетата извън крепостните стени, но златото упорито отказваше да се появи. Дори след като градът заприлича на огромна къртичина, Цепион пак продължаваше да се разхожда замислен между дупките и да се взира надолу.

Водите на Гарумна бяха пълни с риба, включително с речна сьомга и поне няколко разновидности на шарана, а тъй като изкуствените езерца на храмовете черпеха вода от реката, то заедно с водата се пълнеха и с риба. Затова за легионерите на Цепион беше много по-удобно да ловят риба там, вместо да се разкарват чак до реката, твърде широка, твърде дълбока и при това бързотечаща. Езерцата им стигаха и човек, като се разхождаше из градините, навсякъде се препъваше във войници, които или тъкмо слагаха стръвта на кукичката, или дялкаха върбови клонки за въдици. И сега Цепион обикаляше най-голямото езерце в града, потънал в дълбок размисъл. Стоеше си той, размишляваше над неразрешимата загадка, която сам си беше поставил от няколко дни, и гледаше как светлината заиграва по люспите на рибите във водата, щом се покажеха за миг между гъстите водорасли, преди да се изгубят отново в дълбините на езерото. От сребристите отблясъци водата сякаш се раздвижваше пред погледа му, но особено примамливи бяха златните светлинки, които от време на време грейваха под повърхността при появата на някой по-особен шаран.

Бавно, много бавно в ума на Цепион започна да се оформя нова идея. И изведнъж сякаш светкавица беше проблеснала в главата му, идеята прие съвсем конкретна форма. Консулът незабавно повика строителните инженери, които водеше със себе си, и им заповяда да пресушат всички водоеми в града. Задачата не отне нито време, нито много усилия и доведе до желания резултат. Защото златото на Толоза се оказа именно на дъното на тези свещени езерца, покрито от пластове тиня, водорасли и всякакви отпадъци, наслоили се с десетилетията.

Цепион обаче не бързаше — първо, изчака да извадят и последното кюлче от дъното на последното езерце и чак тогава отиде да види какво са уловили войниците му. Всъщност това си беше негова типична черта — обичаше да му се поднасят изненади. Но за подобна изненада не беше и сънувал! В действителност малко е да се рече, че гледката го е изненадала — тя го тръшна в земята. Бяха извадени около 50 000 кюлчета злато, всяко близо седем килограма; общо 15 000 таланта! Освен това имаше десет хиляди кюлчета сребро от по десетина килограма; значи 3500 таланта сребро. По-нататък обаче ловците на съкровища щяха да се натъкнат на още сребро — оказа се, че единствената полза, която волките тестосаги бяха извлекли от баснословните си богатства, бяха мелничните им камъни, излети от чисто сребро. Веднъж в месеца тези сребърни камъни бяха изваждани от коритото на реката, за да се смели с тях брашното, нужно на населението за идващите седмици.

— Прекрасно — отсече Цепион, след като си възвърна дар слово. — Колко каруци можем да отделим, за да пренесем съкровището до Нарбон?

Въпросът му беше отправен към Марк Фурий, префектус фабрум, който отговаряше за снабдяването, за обоза, за екипировката, за въоръжението, за храната за добитъка и за всички останали малки и по-големи нещица, от които се нуждаеше една армия по време на поход.

— Ами виж, Квинт Сервилий, общо в обоза разполагаме с хиляда коли, от които една трета в момента са празни. Да речем, че ако се поразмърдаме да сместим останалия багаж, ще освободим още сто и петдесет. Ако на всяка една кола натоварим по тридесет и пет таланта — колкото да не я претоварим, — ще ни трябват триста и петдесет каруци за среброто и четиристотин и петдесет за златото — направи набързо сметката Марк Фурий, който не принадлежеше към древната фамилия на Фуриите, а просто имаше за свой прадядо техен роб и сега беше едновременно банкер и клиент на Цепион.

— Тогава предлагам да натоварим първо среброто на триста и петдесет каруци, да го разтоварим в Нарбон и да върнем празните коли в Толоза за златото — реши Цепион. — В това време ще организирам войниците да освободят още сто коли и ще имаме достатъчно, за да пренесем и златото на един път.

До края на квинктилис среброто беше откарано благополучно до морския бряг, където беше разтоварено, а празните товарни коли се върнаха в Толоза за златото; Цепион, комуто нищо не струваше да устои на думата си за чужда сметка, вече беше уредил допълнителните сто каруци.

Докато златните кюлчета се товареха едно подир друго на каруците, той не можеше да се сдържи и хищно обикаляше целия керван, прехвърляйки се от една купчина на друга, без да устои на изкушението да погали тук-там гладката повърхност на някоя от блестящите тухлички. По едно време захапа дланта си, както имаше навик, когато размишляваше над някой труден въпрос, и след известно време дълбоко въздъхна:

— Май ще е най-добре и ти да тръгнеш със златото, Марк Фурий. Около него трябва постоянно да има някой висш офицер, който да чака в Нарбон, докато и последното кюлче бъде натоварено на корабите за Рим.

Това му напомни, че още не се е осведомил за съдбата на среброто, и побърза да се обърна към гърка-освобожденец Биас:

— Надявам се среброто вече да е поело към Рим?

— Не, Квинт Сервилий — разочарова го той. — Още в началото на годината зимните ветрове са погубили или отвели надалеч повечето от тежковместимите кораби, които сега би трябвало да са на котва в Нарбон. Успях да намеря само дванайсет достатъчно здрави съда, но помислих, че ще е по-добре, ако ги запазим за златото. Среброто е под засилена охрана в един склад и мисля, че няма защо да се безпокоим за него. Аз лично смятам, че колкото по-бързо златото стигне до Рим, толкова по-добре. Като дойдат още свестни кораби, ще наема и тях за среброто.

— О, навярно ще можем да го пренесем и по суша до Рим — подметна нехайно Цепион.

— Колкото и да е голям рискът корабите да потънат, Квинт Сервилий — предупреди го Марк Фурий, — винаги бих се осланял повече на морето, пък ако трябва да пренеса дори едно-единствено кюлче, златно или сребърно. Никой не може да бъде сигурен, че няма да си има неприятности с алпийските племена.

— Да, много си прав — съгласи се Цепион и отново въздъхна. — Направо не е за вярване, а? Ще пратим в Рим повече злато и сребро, отколкото има във всички римски съкровищници, взети заедно!

— Така е, Квинт Сервилий — съгласи се Марк Фурий. — Не е за вярване.

Златото беше натоварено на 450-те каруци и пое по пътя към Нарбон около средата на секстилис. Придружаваше го конвой, състоящ се само от една кохорта легионери, защото римският път отдавна се смяташе за безопасен, минаваше през цивилизовани земи, където от години не бяха вдигани бунтове, а съгледвачите на Цепион му бяха доложили, че цар Копил и войската му все още се крият около Бурдигала с надеждата Цепион да последва неблагоразумния Луций Касий по пътя към смъртта.

От Каркасон пътят вървеше все надолу — чак до морския бряг — и керванът ускори ход. Всички бяха доволни, никой за нищо не се тревожеше; войниците вече си представяха, че помирисват солта на морето. Знаеха, че със спускането на нощта ще маршируват по улиците на Нарбон, и в главите им се въртяха мисли за калкани, стриди и млади нарбонки.

Разбойниците бяха около хиляда души и се спуснаха като лавина откъм южната страна на пътя, досега укривали се в гъстата зеленина на гората, която го обграждаше. Бяха се разделили на две части, за да ударят едновременно челото и края на дългия керван, проточил се на повече от три километра дължина. За броени мигове римските войници бяха избити до крак, а труповете на закланите каруцари бяха нахвърлени един върху друг на камара.

Нощта беше топла и ясна, луната осветяваше околността. През цялото време, докато чакаха да се стъмни, по римския път не се показа жива душа — нито от едната, нито от другата посока. Провинциалните пътища си оставаха запазени почти изключително за римските легиони, а пък и търговията между тази част на Римска Галия и вътрешността на страната не беше твърде оживена, особено откакто германите се бяха заселили около Толоза.

Щом луната се издигна достатъчно високо, мулетата бяха впрегнати отново в каруците, някои от нападателите ги подкараха, докато другите вървяха отстрани и служеха за водачи. Защото скоро, след като пътят излезе от голямата гора, дългият керван изви вдясно и се изгуби в голямото, сушаво и каменисто поле, където само овцете намираха по някоя тревичка. На разсъмване Русцино и едноименната река останаха далеч на север; скоро керванът отново излезе на Домициевия път и посред бял ден прекоси проходите на Пиренеите.

На юг от Пиренеите маршрутът на разбойниците отново се отбиваше от римския път и изписваше един безкраен зигзаг, извеждащ ги на брега на река Сукро, западно от град Сетабис; оттам керванът се насочи право през Долината на устрема, пуста и неприветлива местност, която разделяше две от най-високите планински вериги в Испания, но не се използваше от пътниците, защото трудно намираха вода. След което следите се изгубваха и по-нататъшният път на златото на Толоза оставаше загадка за съгледвачите на Цепион.

На един вестител, който носеше новини от Нарбон за Толоза, се падна тежката задача да съобщи на консула за купищата трупове, на които се беше натъкнал по пътя в гората на изток от Каркасон. А когато въпросният вестител пристигна в Толоза и без никакви заобикалки съобщи на Квинт Сервилий Цепион какво е видял, той се хвана за главата и зарида като дете. Горко оплакваше тъжната съдба на Марк Фурий, плачеше и за гибелта на кохортата римски войници, и за вдовиците и сираците, които те бяха оставили в Италия; но най-много от всичко лееше сълзи за купищата блестящ метал, които повече нямаше да зърне, за безвъзвратната загуба на златото на Толоза. „Не е справедливо! Къде изчезна изведнъж късметът ми?“ — питаше се на глас Квинт Сервилий и не можеше да си отговори.

Той облече тъмната си траурна тога — отдолу също си беше сложил черна туника без никакви отличителни знаци, които да показват положението му, и за сетен път зарида сърцераздирателно пред очите на цялата армия, която специално беше заповядал да се строи пред него, за да й съобщи трагичната новина — новина, която тъй и тъй вече се беше разчула по обиколни пътища.

— Но поне ни остава среброто — заключи той, като избърса сълзите си с ръка. — Дори то ще осигури прилична печалба за всеки от вас след края на похода.

— Аз самият ще съм доволен и от малкото — заяви някакъв ветеран пред приятеля си, с когото споделяше всички несгоди на войната; и двамата бяха насилствено измъкнати от домовете си в Умбрия, въпреки че бяха участвали в десет последователни похода и бяха прекарали повече от петнадесет години в армията.

— Наистина ли? — учуди се другарят му, който бе малко бавен в мисленето — безспорно за това беше виновен онзи удар с боздуган, който беше отнесъл с главата си при едно стълкновение със скордиските.

— Наистина! Да си чул някога пълководец да е поделял злато с нас, простите войници? Винаги ще си намерят някаква причина да запазят всичко за себе си. Е, да, и хазната получава своя лъвски пай — иначе не би могло, защото нали именно държавата срещу това, което й се дава от плячката, оставя пълководеца да прибере останалото. Поне ще получим своя дял от среброто, а сребро — колкото искаш. Особено сега, след като са ни нападнали разбойници и златото си е отишло веднъж завинаги, консулът така се е наплашил, че ще се види принуден да подели справедливо среброто от страх да си няма нови неприятности.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се другарят му. — А сега по-добре да си уловим някоя сьомга за вечеря, а?

Наближаваше Нова година, а армията на Цепион още не бе имала случай да влезе в бой с врага, като се изключи клането на онази злополучна кохорта, която уж трябваше да пази златото на Толоза. Затова на Цепион не му оставаше друго, освен да пише в Рим какво е положението, без да спестява нищо — от радостното откритие, че германите ги няма, до тъжната констатация, че златото е изгубено завинаги, и да поиска инструкции.

През октомври пристигна отговор от Рим, и то точно такъв, какъвто Квинт Сервилий се беше надявал да получи — нареждаха му да остане заедно с цялата си армия в областта около Нарбон, да презимува там и напролет да чака нови указания. Което недвусмислено означаваше, че пълномощията му на управител на Римска Галия се удължават с още една година.

Но без златото вече нищо не беше същото. Цепион изпадна в дълбока меланхолия, през цялото време се терзаеше заради грешката, която беше допуснал, и често дори плачеше от мъка. Както офицерите около него скоро забелязаха, беше изпаднал в състояние на постоянен стрес, не го свърташе на едно място, а през цялото време крачеше напред-назад. „Типично за един Квинт Сервилий Цепион“ — казваше си неволно всеки в лагера. Никой не се заблуждаваше, че сълзите са за Марк Фурий или за изкланите войници. Цепион ридаеше за своето изгубено злато.

Един от факторите, най-добре определящи успеха на армия, водеща продължителни бойни действия на чужда територия, е способността на войниците и на офицерите да се приспособят към местните условия с мисълта, че на чуждата земя поне за известно време трябва да се гледа като на втора родина. Въпреки постоянното движение на войските, въпреки непрестанните походи, наказателни експедиции, търсенето на фураж и така нататък базовият лагер, от който тръгва и в който завършва всичко, скоро заприличва на истински град: повечето от войниците си намират жени, повечето от жените забременяват и раждат деца, от външната страна на здраво укрепените палисади изникват дюкяни и кръчми, търговци идват от всички посоки, а наоколо израстват цели квартали от кирпичени постройки, в които войнишките жени си отглеждат децата и се тълпят по тесните улички.

Такова беше положението и с римския лагер при Утика, а макар и в по-малка степен, подобна бе и съдбата на лагера, построен пред стените на Цирта. Понеже Марий имаше навика да избира своите центуриони и военни трибуни изключително внимателно, времето на зимните дъждове, в което не се водеха сражения, беше използвано не само за учения и физически упражнения, но и за правилното разпределяне на войниците в легионите по групи от осем човека, които да свикнат достатъчно добре един с друг, за да не стане съжителството им в една палатка и около един казан още една от хилядите пречки и проблеми, които неизменно съпътстват струпването на едно място на толкова много хора за толкова дълго време.

Както винаги, така и сега, пробуждането на африканската пролет — топла, уханна и най-вече суха — доведе и до осезаемо раздвижване в лагерите. Всеки грижливо проверяваше оръжието и доспехите си за предстоящите походи, предвидливо написваше завещанието си, за да го предаде навреме на писарите в легиона, ризниците се смазваха и лъскаха, мечовете и ножовете се наточваха, шлемовете се подплатяваха отвътре, за да не изгорят главата на войника, когато се нажежат от слънцето, сандалите биваха подлагани на щателна проверка не трябва ли някъде да се забие нов гвоздей, туниките се преправяха, ако се окажеха отеснели или твърде широки, и най-накрая всичко онова, което нямаше начин да бъде поправено и върнато в употреба, се връчваше на центурион, който изваждаше от склада желаната вещ.

През зимата от Рим беше пристигнал квесторът на хазната, който носеше заплатите на легионите, и писарите се видяха натоварени с повече работа от обикновено — трябваше да направят всички необходими сметки и лично да наблюдават правилното разпределение на парите. Тъй като всички в армията му бяха неплатежоспособни, Марий беше организирал две спомагателни каси, за които всеки легионер отделяше част от заплатата си — в едната парите служеха да заплащат приличното погребение за всеки умрял по време на войната, но не и на бойното поле, за загиналите при сражение грижата поемаше държавата, а в другата те се събираха на своеобразни влогове, с които никой не можеше да разполага преди уволнението си.

Всички в африканската армия знаеха, че в годината, когато консул щеше да бъде Цепион, от тях се очакваха големи дела, но само сред най-висшето началство имаха представа какви точно ще трябва да бъдат те. Най-напред дойде заповед легионите да се построят за „лек“ марш, което означаваше, че няма да се вземат хилядите волски коли обоз, а само каруци, теглени от мулета, които да се движат достатъчно бързо, за да не изостават от маршируващите войници, и всяка вечер да пренощуват в един лагер с основните сили. Но това означаваше, че всеки войник е длъжен да носи на гърба си цялата си екипировка. За опитните вече легионери това не представляваше голяма грижа — всеки си беше набавил по една здрава разклонена пръчка, на която окачваше следното: на едно място всички тоалетни принадлежности, дрехите за смяна, чорапи, чифт дълги вълнени гащи, както и няколко дебели кърпи, които се слагаха на врата, под бронята, за да не убива, всичко това, загърнато във войнишкото одеяло и още веднъж в специално кожено покривало; в отделна кожена торба се прибираше сагумът — дебелото, кръгло наметало; на трето място държаха храна за най-малко три дни, нож, канче и мях с вода; на всеки се полагаше да носи още по един предварително отсечен и издялан кол за лагерната палисада, по едно кожено ведро за вода, по една плетена кошница, по един трион и по един сърп; освен това всички вещи, свързани с почистването и поддържането на оръжието и доспехите. Всеки легионер носеше щита си, загърнат в мека ярешка кожа, провесен на гърба си, под тоягата с багажа, а шлема си, след като първо му махнеше дългия плюмаж от боядисани конски косми — или окачен на тоягата от онази страна, от която по-малко щеше да натежи, или провесен пред дясното си рамо, или, ако се очакваше внезапно нападение, го поставяше на главата. Войникът никога не сваляше бронята си по време на поход, което имаше и своята добра страна — десеткилограмовата й тежест не отиваше цялата върху и без това претоварените му рамене, ами благодарение на каишите, които силно се пристягаха около кръста, пренасяше теглото повече върху хълбоците. От дясната страна на пояса стоеше мечът, прибран в ножницата, от лявата — бойната кама, и тя в канията. И с двете оръжия легионерът не биваше да се разделя за нищо на света. В подобни случаи обаче двете копия, които му се полагаха, се носеха от добитъка.

На осем души се полагаше по едно муле, натоварено с коженото платнище на палатката, коловете за нея, копията на осмината, заедно с допълнителните дажби храна, в случай че редовното снабдяване се забавеше. Осемдесет легионери и двадесет души спомагателна част представляваха една центурия, начело на която стоеше центурион. Всяка центурия разполагаше с по една каруца, теглена от мулета, в която се държеше цялата резервна екипировка на осемдесетте бойци — дрехи, инструменти, оръжия, сегменти от оградата за бруствера пред лагерната палисада, допълнителна храна, в случай че снабдяването се забави още повече, и всичко останало. Ако цялата армия тръгнеше на поход и не се планираше да се върне там, откъдето е тръгнала, всичко, което тя притежаваше — от плячката до обсадната техника, — се товареше на волски коли, които се тътреха с километри зад основните части, зорко охранявани от цели кохорти или легиони.

Когато през пролетта Марий потегли на поход срещу Западна Нумидия, той, разбира се, остави тежкия обоз в Утика; това обаче не помрачи с нищо внушителната гледка, която представляваха маршируващите легиони, губещи се чак до хоризонта в безкрайна колона; всеки легион заедно с мулетата, каруците и обсадната техника се проточваше на повече от километър и половина разстояние, а Марий водеше със себе си шест легиона, без да се брои конницата. Всъщност тя се придвижваше от двете страни на пехотата, така че общата дължина на войсковата колона беше около деветдесет километра.

На открито поле врагът нямаше никаква възможност да устрои засада — просто беше невъзможно да се придвижи достатъчно близо, за да нанесе едновременно удар по цялата дължина на колоната, без да бъде забелязан, а подлъжеше ли се да удари само в една точка, то останалата част от колоната мигом щеше да го обкръжи — всяка кохорта беше способна за броени секунди да се престрои в боен ред и на свой ред да отвърне с атака.

И въпреки това всяка вечер заповедта беше една и съща — да се строи лагер. Което означаваше, че трябва да се измерят и отбележат контурите на площ, достатъчна да побере всички хора и животни в армията, да се правят изкопи, достатъчно дълбоки за солидната дървена палисада, да се забият предварително заострените колове, наречени стимули, да се притиснат плътно един към друг, да се издигнат насипи, които да подсилят здравината на набързо построените укрепления. Но направеше ли се всичко това, всички воини, освен часовите, можеха спокойно да се излегнат в палатките и да заспят непробудно, спокойни, че никой враг не би могъл да превземе лагера през нощта или поне не и преди спящите да са се окопитили и приготвили за бой.

Войниците от тази първа по рода си армия, съставена изцяло от пролетарии, сами се кръстиха „мулетата на Марий“, защото пълководецът им ги беше натоварил като мулета. В традиционната римска армия, в чийто състав влизаха само хора със собственост, дори простите войници отиваха винаги на поход, ако не с муле или с магаре, то поне с по един роб, който да им носи багажа. Онези, които не можеха да си позволят лукса да притежават нито едното, нито другото, срещу пари си наемаха място за товар на гърба на чуждото муле или на чуждия роб. Вследствие на това никой не можеше да твърди със сигурност колко каруци се движат заедно с един легион, защото повечето от тях бяха частна собственост и за тях отговаряше само притежателят им. Вследствие, на което пък всяка една „традиционна“ армия се придвижваше много по-бавно и се прегрупираше много по-трудно от африканския корпус на Марий, съставен само от просяци и дрипльовци. Навярно това бе и една от причините в идните шестстотин години Рим да разчита именно на армии от новия тип.

Марий беше дал на пролетариите възможност да вършат нещо полезно и да получават заплата за труда си. Но в желанието си да ги превърне в боеспособна армия, той им направи и куп други услуги, като например тази да отреже горния и долния заоблен край на иначе високите цели пет стъпки римски щитове — толкова големи, че не би могло да се окачат на гърба при всичкия товар, който легионерът трябваше да мъкне със себе си; сега щитовете бяха само три стъпки високи и нито се закачаха за багажа, нито при ходене удряха нещастния пехотинец в глезените.

И така войската се придвижваше в своята десеткилометрова колона право към западните части на Нумидия, войниците пееха с пълно гърло своите бойни песни — хем да изравнят крачка, хем да почувстват какво значи воинска солидарност; всички вървяха заедно, пееха заедно — като една огромна човешка машина, която помиташе всичко по пътя си. По средата на колоната маршируваше самият Марий заедно с целия си щаб, мулетата и каруците, които носеха бойното им снаряжение, и всички заедно пригласяха на войниците; никой от висшите началници не яздеше кон, защото това уморяваше повече от ходенето и ги правеше забележими от километри; за всеки случай обаче всеки от офицерите имаше по едно животно близо да себе си, така че в случай на внезапно нападение генералът да наблюдава сражението от по-високо, а помощниците му — да предават по-бързо заповедите му.

— Всеки град и всяко село, който ни се изпречат, ще бъдат безмилостно оплячкосвани — закани се Марий пред Сула.

И този му план беше грижливо привеждан в действие, още повече, че се оказа практичен — всичко, което се откриеше в хамбарите и складовете с месо, отиваше директно за увеличаване дневната дажба на легионерите, местните жени пък биваха изнасилвани най-вече защото на римляните им домъчняваше за собствените им наложнички в лагера, а проявата на хомосексуални наклонности се наказваше със смърт. Но най-важното бе, че всеки си отваряше очите на четири в търсене на скъпоценности; никой нямаше право да запазва намереното само за себе си, всичко се предаваше на армията.

На всеки осем дни войската почиваше, а случеше ли се някъде по пътя да излезе на морския бряг, Марий даваше право на всеки да се отдаде на три дни плуване, ловене на риба и здраво похапване. В края на май легионите вече бяха подминали Цирта и се насочваха на запад, а в края на квинктидис достигнаха бреговете на река Мулухат, хиляда километра западно от нумидийската столица.

Походът се оказа лек; армията на Югурта така и не посмя да се появи, населението на градовете и селата дори и не помисляше да се съпротивлява срещу римляните, а пък те, благодарение на блестящата организация, скоро свикнаха с особеностите на терена и нито веднъж не останаха без храна или вода. Неведнъж неизбежното меню от сухари, бобена чорба, осолено месо и изсъхнало сирене се разнообразяваше с козе месо, риба, телешко, овче, с плодове и зеленчуци, които неизменно повдигаха духа на войниците, а пък киселото вино, което се предвиждаше от време на време легионерите да пият за сметка на армията, се изместваше от далеч по-пивките винарски постижения на местното население, ако не от типичната за берберите ечемичена бира.

Река Мулухат представляваше естествената граница между Западна Нумидия и Източна Мавритания; през последните месеци на зимата тя се превръщаше в помитащ всичко пред себе си поток от кални води, но през лятото водата се изпаряваше в жегата и само по някой вир напомняше, че оттук минава река, а наесен трудно се откриваше и една-единствена локва. Недалеч от морския бряг, насред просторната долина, изведнъж изникваше угаснал вулкан, издигащ се на не по-малко от триста метра от равнината; на върха му Югурта беше построил крепост. Според шпионите на Марий, в крепостта било скрито голямо съкровище, нещо логично, след като нумидийският цар гледал на нея като на една от своите резиденции и военни квартири.

Римската армия се спусна в долината на пресъхващата река, стигна до високите й брегове построи укрепен лагер възможно най-близо до крепостта, издигаща се на фона на планината. След като всичко по устройването на лагера беше готово, Марий, Сула, Серторий, Авъл Манлий и останалите членове на щаба се събраха, за да проучат каква ще е тази непревземаема крепост.

— Хич да не ни минава през ума, че подобно чудо може да бъде превзето с фронтална атака — отсъди Марий, — а аз лично не виждам начин да я стегнем в обсада.

— Просто защото такъв начин не съществува — подкрепи го младият Серторий, който вече беше обиколил няколко пъти планината и смяташе, че е видял всичко.

Сула отметна глава, за да разгледа по-добре крепостта горе на върха.

— Мисля, че единственото, което ни остава, е да си стоим в подножието и да си мечтаем как ни израстват крила и стигаме до горе — усмихна се той. — Дори и като в „Илиада“ да издяламе огромен дървен кон, пак не можем го избута по тия тесни пътеки.

— Нито да превземем някоя обсадна кула — отбеляза на свой ред Авъл Манлий.

— Ами ето какво ще направим тогава — най-накрая отсече Марий. — Остава ни още един месец, преди да тръгнем обратно на изток. Предлагам да се настаним тук на лагер и да изчакаме колкото можем. Ще гледаме да направим така, че войниците да не се оплакват от престоя си по тия места. Луций Корнелий, ти ще си размърдаш мозъка откъде ще черпим питейна вода. Ще си набележиш един от вировете надолу по течението на реката, а в останалите войниците ще ходят да се къпят и да плуват. Авъл Манлий, ти пък можеш да организираш най-запалените рибари в легионите и да ги водиш от време на време до морето — според съгледвачите брегът е на не повече от петнайсет-шестнайсет километра оттук. Още утре двамата с теб ще отидем лично до него на разузнаване. Враговете не ще посмеят да напуснат крепостта си, за да ни нападнат, така че нищо не ни пречи да поотпуснем войниците — нека всеки се забавлява както знае. Квинт Серторий, ти ще отговаряш за фуража за животните и за плодовете и зеленчуците.

— Знаеш ли — отбеляза Сула малко по-късно, докато двамата с Марий разговаряха сами в палатката на главнокомандващия, — този поход ми се струва като разходка. Кога най-сетне ще ми дойде ред и на мен да вляза в бой?

— Ами очакваше се да го сториш под стените на Капса, само че ония взеха, че се предадоха — отговори му той и го изгледа изпитателно. — Скучно ли ти става, Луций Корнелий?

— Не, в никакъв случай — сви вежди Сула. — Никога не ми е минавало през ума колко интересен може да бъде животът на войника — винаги има нещо за правене, винаги изникват проблеми, които трябва да разрешаваш. Да си призная, дори и попълването на документацията не ми се струва кой знае колко отегчително! Просто искам да узная какво означава истинско сражение. Само като си помисля, че на моята възраст вече си участвал в поне петдесетина битки… Какво съм аз в сравнение с теб? Винаги ще си остана един новобранец.

— Не се безпокой, Луций Корнелий, все някога ще опиташ истинския вкус на войната. Да се надяваме, че няма да чакаш дълго.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Защо смяташ, че сме стигнали чак дотук, толкова далеч от големите градове в Нумидия?

— Чакай да помисля! — спря го с жест Сула, от страх Марий да не му развали удоволствието сам да познае отговора на загадката. — Ние сме тук, защото… защото се надяваш до такава степен да наплашим цар Бокх, че той ще не ще да влезе в съюз с Югурта… А ако Бокх се съюзи с Югурта, последният ще се почувства достатъчно силен, за да нападне на свой ред.

— Точно така! — усмихна се Марий. — Тази страна е толкова необятна, че можем и десет години да я обикаляме от край до край и пак да не усетим как всеки път Югурта ни се измъква изпод носа. Ако не бяха неговите гетули, ударът, който нанесохме на най-населените части от царството му, щеше да го лиши от всякаква възможност да ни противодейства, но той още разчита на тях и затова е неуязвим. И все пак е твърде горд, за да остави някаква си римска армия да щъка безпрепятствено насам-натам из собствените му градове и села. Не ще и съмнение, че нападенията ни не остават безрезултатни — особено по отношение снабдяването на войската му със зърно. Но Югурта е твърде хитър и опитен, за да рискува да даде генерално сражение, когато срещу него съм аз. Освен ако не принудим Бокх да му се притече на помощ. Маврите могат да съберат поне двайсет хиляди души боеспособна пехота и още пет хиляди конници. Така че ако Бокх наистина се съюзи с Югурта, то той вече няма да има оправдание да не излезе лице в лице с нас.

— Не се ли тревожиш, че с войските на Бокх нумидийците ще ни превъзхождат по численост?

— Не! Шест римски легиона, ако са добре обучени и ако командващият знае как да ги използва, са сила, срещу която никой не може да се изправи — пък ако ще и с двойно по-голяма армия.

— Но под стените на Нуманция Югурта също се е учил на военно изкуство от Сципион Емилиян — напомни му Сула. — Той също ще знае как да се бие като римлянин.

— И други чужди владетели са се поучавали от нас — обясни Марий, — но ако самите войници не са римляни, тогава каква полза? Нашата тактика е еволюирала върху идеята да се вземат предвид типичните за нас темперамент и начин на мислене — като казвам „нас“, имам предвид и римляни, и латини, и италийци.

— А това означава най-вече дисциплина — рече Сула.

— И организация — допълни Марий.

— Но нито едното, нито другото ще ни изведе на върха на тази планина насреща — подметна Сула.

Марий се засмя.

— Така си е! Но има още нещо, което не бива да забравяме, Луций Корнелий.

— И кое е то?

— Късметът — издаде му разковничето на успеха Марий. — Никога не забравяй късмета.

Двамата бяха станали близки приятели, защото въпреки различията в характерите между тях имаше и доста общи неща: и двамата имаха нетрадиционен начин на мислене, и двамата изглеждаха необичайно, и двамата вече бяха вкусили от неуспеха и познаваха трудностите на живота, и двамата бяха способни да гледат безпристрастно на нещата около себе си, като същевременно се отдават с цялото си сърце на целите, които преследват. Най-важната прилика между Сула и Марий беше в това, че и двамата си вършеха добре работата, а пък бяха достатъчно способни, за да нямат равни на себе си в нея. Онези им страни на характера, които по-късно щяха да ги разделят, дори да ги противопоставят, все още не се проявяваха — младежът си даваше сметка, че засега няма никакъв шанс да излезе победител в евентуално съперничество с учителя си; с годините той се беше научил на хладнокръвие и волско търпение, пък и нямаше повод да противоречи на своя началник в желанието му да промени отведнъж всичко около себе си.

— Много хора твърдят — протегна се блажено Сула, — че човек сам изковава късмета си.

Марий широко отвори очи, при което огромните му вежди сякаш се разпериха като крила над лицето му.

— Разбира се, че е така! И все пак друго си е да знаеш, че го имаш.

Публий Вагиений, който произхождаше от дълбоката провинция, по-точно от Лигурия, и служеше в конницата, не беше много радостен от решението на Гай Марий войската да се установи на лагер точно на брега на река Мулухат, защото му предстоеше да върши много повече работа, отколкото му се нравеше. За щастие равнината наоколо беше покрита с гъста, избуяла трева, която за няколкото месеца палещо слънце беше придобила сребрист цвят, но щеше да стигне за храна на няколкостотинте мулета в армията. Конете обаче бяха по-придирчиви и твърде неохотно пасяха сухата и жилава растителност, което принуди началниците на конницата да отвеждат животните на север от планината — крепост, където поради наличието на подпочвени води тревата беше по-свежа и по-сочна.

Ако командваше някой друг, не Гай Марий, мислеше си с известна горчивина Публий Вагиений, навярно щеше да се позволи на цялата конница да се пренесе в отделен лагер, в близост до хубавата трева. Но уви, Гай Марий беше на друго мнение. Той не искаше защитниците на неприятелската крепост да бъдат изкушавани да проявяват активност и изрично беше заповядал абсолютно всички римски войници да нощуват в един лагер с основните сили. Да се отдели конницата беше опасно предизвикателство. Така че се налагаше всеки ден съгледвачите отрано да тръгват на разузнаване на север, да проверяват цялата околност за врагове, а чак след това конниците да заведат животните си на паша, без да забравят всяка вечер да ги прибират в лагера. А това означаваше, че за да не избяга, всеки кон трябваше да бъде спъван.

Следователно всяка сутрин Публий Вагиений трябваше да се качва на един от двата си коня, да взима другия със себе си, да прекосява цялата равнина от лагера до мястото с хубавата трева, да слага букаите на животните, да ги оставя цял ден да пасат и да се връща седем-осем километра пеша до лагера. Надвечер, тъкмо когато идваха часовете на истинската почивка (или поне така му се струваше), трябваше отново да извървява осемте километра и да прибира конете от паша. Като не бива да забравяме, че всеки уважаващ се конник — за разлика от редовия легионер — повече от всичко мрази да ходи пеша.

Само че в действителност нямаше никаква заповед, според която конниците трябваше да оставят животните си сами в долината и да се връщат в лагера за през деня. Така че Публий Вагиений с чиста съвест внесе някои поправки в дневния си режим. Понеже тъй и тъй яздеше без седло и без юзди — само някой много налудничав би оставил седлото и юздите си цял ден на полето, — той реши, че няма да е зле сутрин на тръгване от лагера да нарамва по някой мях с вода, да си пъхва дневната дажба в малка кесия, която провесваше на пояса си, и така да потегля на север. Завеждаше животните в подножието на планината с крепостта, пускаше ги да пасат на воля и се оттегляше на някое сенчесто местенце, където си прекарваше деня в блажен мързел.

На четвъртия път Публий Вагиений се усамоти заедно с меха си с вода и торбичката с храна в една сенчеста долчинка, заобиколена от остри чукари, из която се носеше приятно ухание на цветя, излегна се върху тревата, затвори очи и неусетно потъна в сладка дрямка. Но не щеш ли, измежду стръмните скали долетя нежен полъх на влага, а с нея и необичайна, остра миризма. Миризма, която явно говореше нещо на Публий Вагиений, защото в мига, в който вятърът от планината го лъхна, той подскочи като ужилен, а очите му лакомо заблестяха. Да, това беше позната миризма, миризма на охлюви. На едри, тлъсти, сладки, сочни, упойващи със своята миризма охлюви!

Скалистите земи на Лигурия, които опасваха морския бряг — родното място на Публий Вагиений, — а и склоновете на Алпите, гъмжаха от охлюви. Можеше спокойно да се каже, че е израснал, ходейки върху охлюви. Заради тях беше свикнал винаги да слага в манджата си чесън. С времето се беше превърнал в един от най-големите познавачи на охлюви в целия свят. Мечтата му беше някой ден да се захване с търговия с охлюви, а защо не и с развъждането на непозната разновидност. Имаше хора, които можеха да разпознават вина по уханието им, други, които запомняха с обонянието си стотици различни парфюми; Публий Вагиений беше човекът, който можеше да разпознае от километри миризмата на охлюви. Сега вятърът носеше точно такава миризма, а това означаваше, че планината с крепостта гъмжи от охлюви, които по вкус нямаха равни на себе си.

С упорството на прасе, ровещо за трюфели, Публий Вагиений се впусна по следите, които обонятелният му орган беше напипал така неочаквано, и заизкачва скала след скала в търсене на мечтаното охлювско убежище. Откакто миналия септември беше пристигнал в Африка с Луций Корнелий Сула, не бе имал възможност да вкуси един-единствен охлюв. Открай време се знаеше, че африканските охлюви са най-вкусните, но досега не бе успял да открие къде живеят, а всички охлюви, които се появяваха на пазара в Утика или Цирта, отиваха право на масата на военните трибуни и висшите легати или биваха натоварени директно на корабите за Рим.

Надали нормален човек би се отдалечил толкова навътре в планината, но в името на своите охлюви Публий Вагиений беше готов на всичко. Затова и тъкмо нему се падна честта да попадне в своеобразната шахта, която се отваряше в склона на вулкана, и от която преди милиони години се бяха издигали пари. Погледнат отстрани, стръмният базалтов склон напомняше плътна стена, и ако мъжът не беше следвал толкова плътно носените от вятъра миризми, нямаше да се натъкне на този страховит кладенец. Наслагвалият се с хилядолетия прах отдавна беше засипал отвора към недрата на земята и дъното на огромния процеп в снагата на вулкана се беше изравнило със земята, а откъм подветрената му страна продължаваха да се натрупват носените от ветровете пясъци и камънак. Те обаче оставяха достатъчно широк отвор да се провре човек и да застане в дъното на шахтата. Което и стори Публий Вагиений. Озова се на дъното на огромна кръгла дупка, шест метра широка и шейсет метра висока. Отгоре проблясваше синьо парче небе. Стените на кладенеца бяха почти отвесни и на пръв поглед невъзможни за изкачване от обикновен човек. Но не и от планинец като него. Примамван от аромата на охлюви, той дори не се замисли, преди да се закатери по убийствения склон. Не можеше да се отрече, че изкачването се оказа трудна работа, но пък и никъде смелчагата не се оказа в безнадеждно положение.

Достигнал върха на кладенеца, той се озова на ръба на кратер, който достигаше в най-широката си част петдесетина стъпки. От мястото си Публий Вагиений можеше ясно да определи местоположението си. Намираше се на ръба на отдавна изстинал вулкан. Откъм северната си страна чашата на кратера се беше разцепила — всъщност всичко наоколо беше само застинала лава, а за милионите години, откакто вулканът беше престанал да действа, някогашната планина буквално беше отнесена от природните стихии. Ръбът на кратера тънеше в благотворна влага, която се просмукваше отвсякъде. Тук-там тънки струйки вода се плъзваха по ръба на кладенеца и се губеха надолу, но отдалеч се забелязваше как в една точка на широкото гърло на чашата се е образувала голяма цепнатина и потоци вода се изливат от нея, за да се спуснат по стръмните склонове на планината. Над кратера, на височина от тридесетина метра, заплашително се беше надвесила огромна канара, а точно под нея скалата се беше подронила под въздействието на влагата и образуваше пещера със стени, покрити с мъх, папрат и острица; на едно място се виждаше как под огромната тежест на планината от скалата се просмуква вода, тихо ромоляща между камъните, преди да се изгуби отвъд ръба на кратера. Явно, че именно тук се криеше тайната защо тъкмо от северната страна на планината тревата беше толкова сочна и зелена.

Там, където разтваряше своята огромна паст пещерата, преди време се бяха струпвали тонове кал. За опитен планинар като Публий Вагиений не беше трудно да се увери, че след време базалтът под надвисналата канара няма да издържи на огромната тежест и тя с грохот ще се стовари в зиналия кратер, погребвайки всичко под себе си.

Голямата пещера беше истинско свърталище на охлюви, пък и как иначе с постоянната влага, която охлаждаше и освежаваше въздуха както никъде другаде из тези сухи земи. Растителността, която покриваше стените й, неизброимите насекоми, които студът убиваше и които служеха за храна на охлювите, благотворната сянка и най-вече онзи издигащ се над ръба на кратера скалист връх, преграждащ пътя на ветровете, всичко това създаваше идеални условия за живот на Вагиениевите любимци.

И наистина, наоколо гъмжеше от охлюви, и то не обикновени, каквито Публий Вагиений беше ял с десетилетия, а по-особени — или обонянието му бе започнало да му изневерява. Когато обаче най-сетне спря погледа си на един от тях, зяпна от удивление. Само черупката беше голяма колкото дланта му! Сетне забеляза втори, трети, цели дузини. Скоро дузините се превърнаха в стотици, с всевъзможни големини — като се почне от дължината на един пръст и се свърши с дължината на протегната ръка. Без да вярва на очите си, той влезе навътре в пещерата, изследвайки всяка педя от нея, докато накрая се оказа в другия й край, откъдето започваше пътека нагоре по планинския склон. „Не змийска, а охлювска пътека“ — каза си и без да се замисли, продължи нататък.

Скоро пътеката свърна рязко надолу и го отведе в друга, по-малка пещера, където обаче охлювите бяха още повече. Отвъд нея Публий Вагиений трябваше да заобиколи надвисналата над кратера канара, да се покатери още известно време, за да излезе откъм задната й страна и внезапно да попадне от охлювския Олимп в охлювския Тартар. Той се закова на място, сетне бързо се скри зад най-близката скала. На по-малко от сто и петдесет метра над него се издигаше вражата крепост. Склонът до нея беше достатъчно полегат, за да може да се изкатери от всеки, дори без пръчка, на която да се подпира, а пък стената на самата крепост беше толкова ниска, че за никого нямаше да е проблем да се хване с ръце за ръба и да се прехвърли от другата страна.

Публий Вагиений бързо-бързо се спусна обратно по охлювската пътека и забави крачка едва в долния край на пещерата, където си направи удоволствието да избере половин дузина от най-едрите охлюви, да ги увие във влажни листа и да ги прибере в пазвата си. Предстоеше му най-трудната част от слизането, което допълнително се усложняваше от скъпоценния товар, но мисълта за вкусния обяд, който щеше да си приготви на другия ден, сякаш го окриляше и той не усети как се озова отново в ухаещата на цветя долчинка, от която беше тръгнал.

Трябваше му само да пийне малко вода и се почувства по-добре; охлювите му бяха меки, прекрасни… Понеже нямаше намерение да ги споделя с никого, Публий Вагиений ги прехвърли от пазвата си в торбата с храната, сложи им малко влажни листа, както и две-три шепи пръст, събрани от долчинката, които специално поръси с вода от меха си, и ги върза добре, за да не се изплъзнат. После ги скри на сенчесто местенце.

На другия ден си устрои царски обяд — беше си донесъл войнишкото канче, в което сложи да се задушат два от шестте уловени охлюва в специално приготвения сос от зехтин и чесън. Ама какви охлюви само! Това, че един охлюв е огромен, съвсем определено не означава, че е по-жилав или по-твърд от обикновените. Големината му просто значеше, че вкусът е по-богат и че човек яде повече с по-малко усилия.

В продължение на шест дни Публий Вагиений изяждаше по два охлюва на обяд. Повтори разходката си до кратера, за да си налови още половин дузина от деликатесите. Но на седмия ден съвестта започна да го гризе. Ако беше свикнал да обръща повече внимание на собствената си личност, щеше лесно да установи връзката между засилването на тези угризения със засилването на болките в стомаха му, които естествено се дължаха на прекаляването с редкия деликатес. Първото, което му мина през ума обаче, беше, че се е проявил като изключителен егоист, че е гадна ментула и че не е трябвало да крие подобни вкуснотии само за себе си, когато има толкова добри приятели в дружината. Чак след това си даде сметка, че благодарение на лакомията си е открил неизвестен път към върха на планината.

В продължение на още три дни Публий Вагиений изпитваше жестоки душевни терзания, докато най-накрая силна атака на гастрит съвсем му уби апетита за охлюви и го накара да се разкайва, че се поддал на изкушението. Това го накара да вземе някои важни решения.

Но той не благоволи да докладва за откритието си на дружинния си командир. Искаше да говори направо с главнокомандващия.

Палатката на последния, заедно с пилона със знамето, се намираха точно до широката празна площадка в центъра на лагера — там, където се пресичаха вия претория, свързваща главния със задния вход, и вия принципалис, свързваща двата странични. Под платнището от здрава и непромокаема животинска кожа, опъната върху дървена конструкция, Гай Марий едновременно спеше и събираше щаба на армията, за да дава заповедите си. Докато почиваше или обсъждаше предстоящите задачи с помощниците си, под широкия навес пред входа се поставяха стол и маса и на пост заставаше дежурният за деня военен трибун. Негово задължение беше да посреща всички войници, които имаха нещо да доложат на началника, да прецени кои от тях си заслужават да бъдат приети лично от него и кои да се препратят другаде — в зависимост от случая. От двете страни на входа стояха двама стражи, наглед полузаспали, но всъщност през цялото време нащрек, за които единственото занимание през целия ден беше да слушат разговорите между дежурния трибун и дошлите да търсят главнокомандващия.

Този ден дежурен беше Квинт Серторий, а той най-малко от всички би се оплаквал от подобно задължение. За младежа представляваше истинско удоволствие да разрешава всевъзможните ребуси, които му поставяха снабдяването в армията, дисциплината, етиката и човешките характери, такива каквито му се представяха в това откъснато от цивилизацията място. Колкото по-трудни и отговорни задачи му поставяше Гай Марий, толкова по-голяма наслада извличаше той от изпълнението им. Ако съществуваше боготворене, то тъкмо Квинт Серторий беше боготворящият, а Гай Марий — боготвореният. Ученикът вече знаеше, че иска да прилича на учителя. Нямаше работа, с която Гай Марий да натовари Квинт Серторий и която последният да посрещне с недоволство; затова колкото и всички военни трибуни в армията да изпитваха истинска досада, наложеше ли се да стоят на пост пред палатката на главнокомандващия, Квинт Серторий се отнасяше с нужното уважение и към това си задължение.

Когато се появи онзи лигурийски конник, чиято походка отдалеч издаваше, че е свикнал повече да язди, Квинт Серторий го загледа с нескрито любопитство. Не че видът му предразполагаше — в лице непознатият беше такъв, че само майка му би го нарекла красив, но все пак внимание заслужаваха масивните му гърди, които издуваха плетената ризница, бляскавите шпори, които звънтяха отзад на обувките за езда, и безупречно чистите кожени гащи, стигащи до коленете. Може и да миришеше на кон, но нали това му беше работата? Квинт Серторий не можеше да си представи другояче един конник — задаващият се насреща му беше самото въплъщение на онези люде, които, колкото и да се мият и търкат, пак цял живот ще миришат на коне.

Двамата кръстосаха погледите си и като че ли всеки се понрави на другия.

„Още не е окичен с декорации — каза си Квинт Серторий, — но пък и досега конницата не е имала къде да се отличи.“

„Малко ми се чини млад за тази работа — на свой ред го преценяваше Публий Вагиений, — но дава вид на истински войник… Само дето като на всеки римлянин, и на него му личи, че цял живот е ходил пеш — нямат вкус към конете тия хора, и това си е.“

— Публий Вагиений, от лигурийската конна дружина — представи се новодошлият. — Бих искал да говоря с Гай Марий.

— Какъв чин имаш? — попита Квинт Серторий.

— Прост войник.

— С каква цел идваш при началника?

— Предпочитам да остане в тайна.

— Главнокомандващият — любезно му обясни Квинт Серторий — няма навика да приема прости войници от спомагателните дружини, особено когато не са придружени от никого. Къде ти е трибунът, войнико?

— Той дори не знае, че съм тук — упорстваше Публий Вагиений. — Нали ти казвам, става дума за нещо секретно.

— Гай Марий е зает човек — не отстъпваше Квинт Серторий.

Новодошлият се опря с две ръце на масата пред младия трибун и се наведе толкова близо, че за малко да го усмърти с отровния си дъх на чесън.

— Слушай, млади ми господине. Ти само кажи на Гай Марий, че имам предложение, което ще му е от голяма полза — но да знаеш, че или ще ме приеме лично, или много ви здраве.

С мъка Квинт Серторий се сдържа да не се разсмее и като се стараеше да си придаде възможно най-сериозен вид, стана от стола си и се насочи към входа на палатката.

— Ти, войнико, чакай тук.

Палатката беше разделена на две от кожено платнище, изрязано по средата, за да се получи нещо като врата. Задното помещение представляваше жилището на Гай Марий, а предното — главната му квартира. Именно предното отделение заемаше по-голямата част от палатката, за да могат да се поберат в него масите, сгъваемите столове, купищата военни карти, дървените макети на обсадни машини, с които инженерите разиграваха евентуалното превземане на мулухатската планина, както и леснопреносимите етажерки, в които пълководецът подреждаше цялата си документация.

Гай Марий седеше на куриатния си стол от слонова кост от едната страна на голямата сгъваема маса, която беше превърнал в писалище, от другата страна на масата се бе настанил легатът Авъл Манлий, а между двамата — квесторът Луций Корнелий Сула. По всичко личеше, че точно в този миг са се заловили с най-омразната им работа, която би доставила истинско удоволствие за бюрократите, в чиито ръце беше държавната хазна — проверяваха сметки и се ровеха из счетоводните книги. Квинт Серторий знаеше, че това е само своеобразна предварителна проверка — ако ставаше дума за сериозна ревизия, тримата офицери щяха да повикат поне няколко писари да им помагат.

— Гай Марий, съжалявам, че ви прекъсвам работата — предпазливо се обърна към главнокомандващия Серторий, но нещо в гласа му накара и тримата мъже да вдигнат глави от сметките и да го изгледат изпитателно.

— Няма нищо, Квинт Серторий. За какво става дума? — усмихна се Марий.

— Ами, може да се окаже и чиста загуба на времето ви, но току-що дойде един войник от лигурийската конница, който настоява да се види лично с Гай Марий, но не благоволява да ми каже защо.

— Войник от лигурийската конница — повтори бавно Марий. — И какво има да ми съобщи трибунът му?

— Не е трибунът, той дори не се е консултирал с него.

— Аха, значи, голяма тайна… — не откъсваше поглед от лицето му. — Защо мислиш, че трябва да приема този човек, Квинт Серторий?

Младежът плахо се усмихна.

— Ако наистина можех да ти отговоря, значи тази работа е твърде лесна за мен. Право да си кажа, нямам представа. Но… не знам, може би греша… мисля, че ще е добре да го приемеш, Гай Марий. Някакво вътрешно чувство ми го подсказва.

Марий остави листа, който държеше, върху другите и му рече:

— Добре тогава, покани го да влезе.

Дори срещата с висшето началство не разколеба увереността на Публий Вагиений. За миг той спря, докато очите му свикнат със сумрака в палатката, но по лицето му не се изписа ни най-малко смущение.

— Това е Публий Вагиений — представи го Серторий и понечи да се върне на поста си.

— Стой тук — спря го Марий. — Е, сега, Публий Вагиений, какво толкова важно имаш да ми кажеш?

— Много неща — спокойно му отвърна той.

— Ами тогава давай!

— Всичко, когато му дойде времето! — невъзмутимо го пресече Публий Вагиений. — Работата е там, че не знам откъде да започна. Дали с информацията, която имам, или с деловото предложение, което мога да ви направя?

— Едното свързано ли е пряко с другото? — попита Авъл Манлий.

— Във всяко отношение.

— Тогава нека чуем първо деловото ти предложение — подкани го Марий с безизразно лице. — Обичам загадките.

— Охлюви — обясни с една-единствена дума Публий Вагиений.

Четиримата римляни го изгледаха учудено, но никой не проговори.

— Моето делово предложение — започна той — са охлювите. Но не обикновени охлюви, а най-големите, най-сочните, каквито сте виждали някога!

— И затова ли смърдиш на чесън? — обади се Сула.

— Да, не мога да ги ям без чесън.

— И какво общо имаме ние с тези охлюви? — чудеше се Марий.

— Искам концесия — мина по същество Вагиений, — както и да ме свържете с хора в Рим, на които да пласирам стоката си.

— Разбирам. — Марий изгледа Манлий, Сула и Серторий. Никому не беше до смях. — Добре, имаш я твоята концесия, предполагам, че някой от нас ще успее да те свърже, с когото трябва. А сега каква информация си научил, която да ни е от полза?

— Открих път до крепостта.

Сула и Авъл Манлий чак подскочиха.

— Открил си път до крепостта? — повтори бавно Марий.

— Точно така.

Марий се изправи.

— Ще ми го покажеш, нали?

Но Публий Вагиений не беше склонен да бърза.

— Ще ти го покажа, Гай Марий, ще ти го покажа! Но не и преди да сме свършили с охлювите ми.

— Не мислиш ли, че те могат да почакат? — изгледа го леко заплашително Сула.

— Не, Луций Корнелий, не могат! — възрази му Публий Вагиений, с което искаше, освен другото да покаже, че знае поименно цялото висше командване. — Работата е там, че пътят към върха на планината минава точно през участъка с охлювите. А този участък си е само мой! Да знаехте само какви охлюви има там! Най-хубавите в цял свят. Ето, вижте!

И той развърза торбичката си, която дотогава беше висяла напряко на дългия му кавалерийски меч, отвори я и внимателно извади черупка от охлюв, дълга не по-малко от двайсет сантиметра, която постави върху писалището на Марий.

Всички мълчаливо впериха погледи в странния предмет. Плотът на масата беше хладен и гладък, така че след минутка-две охлювът се размърда — очевидно беше гладен. Сетне плахо се показа. Отначало представляваше безформена маса от лигава плът, после от едната страна полека-лека се оформи нещо като опашка, която предпазливо опипваше повърхността на масата, а от другата сякаш из нищото изникнаха рогцата. След като се преобрази, охлювът лакомо се нахвърли върху листата, в които Публий Вагиений го беше увил.

— Това се казва охлюв! — възкликна възхитен Гай Марий.

— И аз така мисля — съгласи се смаяният Квинт Серторий.

— С екземпляри като този можем да нахраним цяла армия — обади се Сула, който беше капризен спрямо храната и както не ядеше гъби, така и не обичаше охлюви.

— Точно това имах предвид! — разпери ръце Публий Вагиений. — Точно това! Хич не искам ония лакоми ментуле — тук околните се направиха, че не са чули, — да ми крадат охлювите! Там, горе, има стотици като този, но пратете петстотин войници и свърши се с тях! А аз смятам да ги пренеса на някое сигурно място, близо до Рим, където да ги развъждам. Затова не ми се иска хубавото ми охлювно находище да бъде нападнато от цял легион римски войници. Държа да получа своята концесия и никой от ония куни в армията да не ми пипа охлювите!

— Прав си, цялата ни армия е пълна с куни — съгласи се Марий, сякаш и той имаше същото мнение за легионерите си.

— Сега се сещам — заговори с провлечения си глас Авъл Манлий, умишлено подчертавайки аристократичния си акцент, — че мога да ти бъда от полза, Публий Вагиений. Имам един клиент от Тарквиния — нали се сещаш, в Етрурия, който преди време смяташе да се захване с твърде доходоносна търговийка на пазара Купеденис — нали се сещаш, в Рим — щеше да продава охлюви. Казва се Марк Фулвий. Е, сам разбираш, че не е от патрициите Фулвии. Та той ме помоли да му услужа с малко пари, докато работата потръгне. Това беше преди няколко години, а доколкото знам, нещата му вървят добре. Като гледам този прекрасен охлюв — наистина е прекрасен, Публий Вагиений, — струва ми се, че клиентът ми би се радвал да сключи сделка с теб.

— Съгласен, Авъл Манлий — охотно прие предложението му войникът.

— А сега ще ни покажеш ли пътя до крепостта? — не можеше да се стърпи Сула.

— След малко, след малко — спря го Вагиений и се обърна отново към Марий, който си връзваше обувките. — Нека първо главнокомандващият да, ми даде думата си, че охлювите ми няма да пострадат.

Марий свърши с обуването и погледна войника право в очите, сетне заяви:

— Публий Вагиений, ти си от онези хора, които най-много уважавам! Способен си да съчетаеш неугасимия патриотизъм на смелия войник с трезвия разум на смелия предприемач. Няма защо да се безпокоиш, имаш думата ми, че никой няма да бутне с пръст твоите охлюви. А сега, ако обичаш, заведи ни до пътя, който си открил.

Повикаха главния инженер и всички яхнаха конете, за да огледат тайнственото място. Вагиений яздеше по-представителния от двата си коня; Гай Марий също беше подбрал по-хубавия от своите, нищо че животното не беше в първа младост и участваше повече в паради, отколкото в сражения; Сула бе предпочел да се качи на муле — още не беше свикнал с конете, а Авъл Манлий, Квинт Серторий и инженерът си подбраха от товарните коне в обоза.

Според инженера кладенецът на вулкана нямаше да представлява особена трудност.

— Лесна работа — рече той, като погледна над себе си. — Има място, ще построим стълба догоре.

— Колко време ще отнеме? — попита Марий.

— Ами по някаква случайност в обоза имам няколко каруци с греди и дъски. Ако се заловим здраво за работа, за две денонощия ще свършим — направи си сметката инженерът.

— Тогава хващайте се още начаса — нареди Марий и изгледа Вагиений с неприкрито възхищение. — Майка ти да не е коза, че си успял да изкатериш това чудо?

— Планинар съм, това е — скромно заяви той.

— Е, докато стълбата бъде построена, можеш да си спокоен за охлювите си — рече Марий, докато мъжете се връщаха при конете си.

Пет дни по-късно мулухатската крепост падна в ръцете на Гай Марий, заедно с купища сребърни монети, сребърни кюлчета и стотици таланти злато; войниците се натъкнаха и на две малки ковчежета, едното, от които беше пълно с най-изящните и най-яркочервени карбункули, които човек можеше да види, а другото — с някакви непознати за римляните скъпоценни камъни, представляващи дълги, естествено оформили се кристали, грижливо полирани, за да си проличи наситенорозовият им цвят в единия край и тъмнозеленият в другия.

— Това си е цяло състояние! — възкликна Сула, като поднесе към светлината един от двуцветните камъни, наричан от местните хора лихнитес.

— Наистина, наистина! — задъхваше се от радост Марий.

Колкото до Публий Вагиений, той беше декориран пред погледите на цялата армия с пълния комплект от деветте фалери, излети от чисто сребро. Те представляваха кръгли медальони, украсени с барелефи и прикрепени един към друг с инкрустирани със сребро връвчици в три наниза — така притежателят им спокойно можеше да ги носи на гърдите си, върху бронята или плетената ризница. Безсъмнено Публий Вагиений се почувства дълбоко поласкан от оказаната му чест, но много повече го радваше фактът, че Гай Марий беше удържал на думата си и бе предпазил участъка с охлювите от хищните ръце на легионерите, нареждайки да бъде издигната ограда от двете страни на пътеката, водеща до върха на планината. Въпросната ограда беше предвидливо покрита с животински кожи, така че никой войник не научи какъв деликатес се крие сред папратите в пещерата. А когато крепостта беше завзета, първата работа на Марий бе да заповяда тайната стълба да бъде съборена. Авъл Манлий прояви достойнство, като прати писмо до своя клент-плебей Марк Фулвий, уреждайки му голяма сделка с Публий Вагиений, естествено, след като африканската война свършеше и той се уволнеше от армията.

— И все пак не забравяй, Публий Вагиений — пошушна му Марий, докато му окачаше деветте сребърни фалери, — че и ние четиримата очакваме в бъдеще награда за почтеността си — безплатни охлюви за трапезата ни, а за Авъл Манлий дори допълнително.

— Става — съгласи се на драго сърце Публий Вагиений, който за огромна своя тъга все повече се убеждаваше, че откакто го е хванал гастритът, любовта му към охлювите си е отишла безвъзвратно. Сега не му оставаше нищо друго, освен да гледа на тях като на свое препитание, а това значеше, че му предстои да се бори със зъби и нокти за тях.

В края на секстилис римската армия вече беше потеглила обратно на изток, оставяйки зад себе си нумидийската граница и нападайки хищно навсякъде по пътя си житната реколта, чието време тъкмо беше дошло. Визитата, която легионите бяха на крачка да направят на цар Бокх и неговите владения, даде желания ефект; убедил се веднъж завинаги, че щом превземе Нумидия, Марий няма да се спре пред нищо, за да завладее и Мавритания, той се видя принуден отново да застане на страната на зет си Югурта. Затова свика войските си при река Мулухат, където след заминаването на Марий го чакаше Югурта, и заедно те си възвърнаха планинската крепост.

Царете се впуснаха след римските легиони на изток, без да бързат да нападат, внимавайки да не се приближат повече от необходимото. Чак когато Марий достигна на около сто и петдесет километра от Цирта, двамата владетели се опитаха да нанесат своя удар.

Падаше здрач и римската армия трескаво устройваше лагер за през нощта. Но дори в момент като този враговете не можеха да се надяват да изненадат напълно легионите, защото Марий беше свикнал да обгражда всяко действие на войниците си с изключително внимание и предпазливост. Земемерите вече бяха определили точките на четирите ъгъла, ориентировъчните колове бяха забити и цялата армия се беше прибрала в границите на бъдещия лагер. Нямаше легионер, който да не знае къде ще спи и къде ще трябва да застане за вдигането на палисадите. Без никаква суматоха, без никакво суетене центуриите се събираха на кохорти, кохортите — на легиони, а легионите заемаха определените им по устав сектори в строящия се лагер. Обозът и животните също бяха прибрани в очертанията на лагера, всички онези, които не носеха оръжие, отговаряха за животните и каруците в центуриите и с педантична точност нареждаха и едните, и другите така, че хем на добитъка да му е широко, хем да не се пречка на хората. Въоръжени с кирки и лопати, както и със зачислените им колове, войниците, без да свалят броните и да изваждат мечовете и ножовете от коланите, се строиха по границите на лагера и се заеха с вдигането на палисадата. Копията им стояха забити в земята, а щитът — облегнат върху тях; шлемовете се закачаха за подбрадниците върху копията и горната част на щита, така че вятърът да не ги събори; по този начин всеки легионер можеше да си върши работата спокойно, уверен, че оръжието му е винаги под ръка.

Пратените в околността съгледвачи така и не усетиха дебнещия неприятел и след като се върнаха да доложат, че всичко е спокойно, се заловиха като всички останали да устройват лагера. Слънцето вече беше залязло. В кратките минути преди да падне пълен мрак, нумидийци и мавританци, възползвайки се от последните слънчеви лъчи на хоризонта, се появиха иззад близкия планински рид и се спуснаха като лешояди върху наполовина построения лагер.

Сражението започна в пълен мрак, което беше от огромно неудобство за римляните, така и неразбрали откъде са се появили враговете. Известно време заради изненадата войските на Югурта и Бокх имаха превес, но щом Квинт Серторий успя да внесе ред в спомагателните отряди и щом от вътрешността на лагера се запалиха достатъчно факли, за да се освети полесражението, Марий вече можеше да си направи сметка какво точно става около него и как трябва да прегрупира войските си. Сула имаше доста случаи да се отличи с храбростта и решителността си, вдъхвайки смелост на онези, които бяха склонни да побегнат, появявайки се като по магия навсякъде, където имаха най-много нужда от него. Всъщност едва тази вечер му се предоставяше случай да прояви своята вродена способност на стратег — да напипва слабите места на войската си, преди те още да са се проявили. Разгорещен, с окървавен меч в ръка, Сула се биеше като истински ветеран — смел, когато напада, предпазлив, когато се отбранява, неудържим, когато го притиснат.

Около осмия час на нощта победата бе завоювана от римляните. И нумидийци, и мавританци се оттеглиха в завидно стройни редици, но оставяйки на бойното поле хиляди трупове, докато Марий беше изгубил изненадващо малко хора.

На сутринта римската армия се стегна отново за поход. Марий много правилно беше решил, че сега не е моментът да дава почивка на войниците си. Мъртвите бяха кремирани, докато труповете на избитите врагове бяха оставени за храна на лешоядите. Този път легионите се построиха в карета, колоната се скъси значително, а конницата се раздели на две равни части. Мулетата на центуриите и обозът се движеха между конниците. Ако по време на похода римляните бъдеха нападнати повторно, на тях им беше достатъчно просто да насочат копия по посока на нападението, докато само с едно обръщане конницата щеше да защити и двата фланга едновременно. Всеки войник беше сложил шлема на главата си, без да забравя да му закачи боядисания плюмаж от конски косми, държеше щита си без предпазната кожа и носеше и двете си копия на рамо. Докато легионите стигнеха Цирта, никой не биваше и да помисля за отпускане.

На четвъртия ден, сиреч няколко часа, преди Мариевата армия да стигне Цирта, двамата царе отново нападнаха. Този път обаче Марий бе подготвен. Легионите бързо се построиха в карета, всяко от които заемаше своето място в друго по-голямо, а по средата се прибираха обозът и невъоръжените. Каретата се строяваха в две редици, предната клекнала, задната — права, за да се оздрави до крайна степен защитата. Както винаги, и сега Югурта разчиташе най-много на огромната си нумидийска конница, която трябваше като вълна да помете римските предни линии. Великолепни ездачи, нумидийците не използваха седло и юзди, нито носеха доспехи, а разчитаха на силата и бързоподвижността си, на храбростта и невероятното боравене със смъртоносните си леки копия и дълги мечове. Но нито нумидийската конница, нито тази на цар Бокх можаха да пробият през римските карета, за да достигнат уязвимия им център. Не можеха да им помогнат и пешаците, които напразно се хвърляха върху копията на легионерите, успели да удържат и най-силните напори на неприятеля.

Сула се биеше в предната редица, защото Марий можеше спокойно да командва сам, а почти не съществуваше вероятност от изненади. Но когато пехотата на Югурта най-после се разпръсна под ударите на римляните, именно Сула беше този, който поведе легионите в атака, следван плътно от младия Серторий.

Само отчаянието, обзело Югурта още преди битката, и надеждата, че с един удар би могъл да се отърве веднъж завинаги от призрака на Рим, го накараха да се забави толкова с отстъплението. Когато най-после си даде сметка, че и тази битка е загубена, вече беше твърде късно да изтегли войските си, и пред нумидийци и мавританци нямаше друг избор, освен да се бият до последна капка кръв срещу римляните, които вече предвкусваха победата. Затова и накрая разгромът им беше пълен. И нумидийската, и мавританската армии бяха практически унищожени, повечето войници загинаха на бойното поле, а Югурта и Бокх трябваше да се спасяват с бягство.

Марий влезе в Цирта начело на дълга колона от изтощени до смърт войници, но дълбоко в душата си всеки римлянин ликуваше; дори и последният строевак си даваше сметка, че с тази битка голямата война в Африка е свършила. Трето генерално сражение нямаше да има… Този път Марий разквартирува легионите си вътре в града от страх да не ги изложи на ненужна опасност, ако ги остави пред стените. Легионерите щяха да бъдат настанени по домовете на нещастното цивилно население, пак то щеше на другия на ден да разчисти бойното поле, да изгори купищата трупове на своите сънародници и да пренесе в града убитите римляни, за да получат своето заслужено погребение.

На Квинт Серторий се падна тежката задача да се погрижи за всички воински отличия, които Марий смяташе да раздаде при тържествения сбор на легионите след привършването с погребалните церемонии; пак на него се падна и цялостната организация на събитието. Тъй като преди това никога не бе имал случай сам да присъства на подобна церемония, той въобще нямаше представа точно какво трябва да направи, но природната му интелигентност и находчивостта му му помогнаха. Трябваше му само да намери някой центурион — ветеран, по възможност примус пилус и да го попита.

— Ето какво трябва да се направи, млади Серторий — започна да му обяснява един стар боец. — Най-напред ще отидеш да намериш всичките декорации на Гай Марий и ще ги изложиш на показ на площадката, от която ще говори той. Така всички ще разберат що за войник е бил самият главнокомандващ. Нашите пролетарии може и да са добри момчета, но досега са нямали представа за войнишкия живот, а пък и никой от тях не произхожда от семейство, където ще го научат на воински традиции. И откъде ще знаят дали самият Гай Марий е бил добър войник, или не? Аз самият знам! Но това е, защото съм воювал под командването на Гай Марий във всичките му кампании още от… Мисля, че от Нуманция насам.

— Но защо мислиш, че той ще реши да носи всичките си отличия? — хвана се за главата Серторий.

— Разбира се, че ще го стори, млади Серторий! — натърти ветеранът, който беше видял може би стотина битки в живота си и знаеше какво говори. — Та нали му носят късмет.

Оказа се прав. Когато го попитаха, Гай Марий си призна, че наистина никога не се отделя от воинските си отличия и ги е носил със себе си дори при похода до Мулухат. Това обаче явно го притесняваше и трябваше Серторий да му предаде думите на стария центурион за късмета, за да се отпусне.

Цяла Цирта се събра да наблюдава церемонията по раздаването на бойните отличия, пък и как иначе — цялата римска армия се беше строила за парад, върху сребърния орел на всеки легион, върху сребърната ръка на всяка манипула, върху платнения вексилум на всяка центурия беше окачен лавров венец. Всеки войник трябваше да носи получените отличия върху себе си, но понеже цялата армия се състоеше от новобранци, само някои от центурионите и шепа войници имаха ленти по ръцете, огърлия или медальони. Разбира се, Публий Вагиений не беше забравил да си окачи сребърните фалери.

Ала над всички безспорно се открояваше Гай Марий. Така си мислеше смаяният при вида на своя началник Квинт Серторий, докато чакаше да получи златен венец, задето се беше отличил на бойното поле в единична схватка с неприятел. Сула щеше да бъде удостоен със същото.

На високата платформа зад Гай Марий бяха окачени всички отличия, които беше получил за дългогодишната си военна служба. Имаше шест сребърни копия, задето на шест пъти беше убивал врагове в единична схватка; до тях екарлатово знаме — тъй нареченият вексилум, — извезано със злато и обшито със златни ресни, задето в други сражения беше убил по няколко души последователно в единични схватки; два овални щита, такива каквито се носели навремето, инкрустирани със сребро, задето не бе отстъпил нито крачка от завзета с мъка позиция. Останалите отличия Марий носеше върху себе си. За разлика от друг път, когато като висш офицер носеше обкована със сребро броня, сега си беше сложил най-проста броня от втвърдена кожа, за да се открояват по-добре всичките му фалери с техните обшити със злато ремъци. Имаше точно три комплекта от по девет фалера — два отпред и един отзад; около мишците и врата му стояха вързани с тънки въженца шест златни и четири сребърни торка; ръцете и китките му чак не се виждаха от безбройните златни и сребърни гривни — така наречените армили. Но най-голямо впечатление правеха венците. На главата си Гай Марий носеше Корона Цивика, венец от дъбови листа, който се даваше само на човек, спасил живота на другарите си и удържал завзетата при тяхното спасяване позиция до самия край на битката. Още два подобни венеца висяха върху две от сребърните копия, което означаваше, че той е бил награждаван с Корона Цивика поне три пъти в живота си; на други две копия стояха два венеца за забележителна храброст — и двата бяха изковани от чисто злато във формата на лаврови листа; на петото копие висеше Корона Муралис, златен венец със силует на крепостна стена, който се даваше на човека, прехвърлил се пръв през стената на обсадена вража крепост; а на шестото се виждаше Корона Валарис, златен венец, връчван на онзи, който пръв си пробие път във вражия лагер.

„Какъв човек!“ — мислеше си Квинт Серторий, като се мъчеше да запечата в паметта си всички отличия, получени от Гай Марий. Да, единствените бойни отличия, до които той не бе могъл да достигне, бяха морският венец, който се даваше на отличилия се по време на морско сражение — в каквото Марий никога не бе взимал участие, — и Корона Граминея, простият наглед венец, изплетен от най-обикновена трева, даван само на онези, спасили единствено с помощта на собствената си храброст или инициатива цял един легион, или дори цяла армия. През цялата вековна история на републиката венец от трева бе връчван само на няколко души — от легендарния Луций Сикций Дентат, който беше насъбрал не по-малко от двадесет и шест различни венци, но само една Корона Граминея, до Сципион Африкански по време на втората война срещу Картаген. Серторий се намръщи, опитвайки се да си припомни имената на останалите. О, да, Публий Деций Мус, който се бе проявил при Първата самнитска война! И Квинт Фабий Максим Верукозис Сенатор, спечелил своя венец заради това, че нито за миг не се беше отделял от армията на Ханибал по време на дългогодишния му поход из цяла Италия, лишавайки го от възможността да нападне самия Рим.

Дойде ред на Сула да получи своя златен венец заедно с пълния комплект от девет фалера за проявената храброст по време на първото от двете сражения срещу африканските царе. Изглеждаше предоволен, дори — би казал Серторий — сякаш пред очите на всички бе пораснал. Квинт Серторий беше чувал за Сула, че е студен човек, че в него имало някаква кръвожадна жилка; но нито веднъж за тези дълги месеци, прекарани в Африка, младежът не бе открил доказателство за подобни обвинения. Пък и ако те бяха истина, щеше ли Гай Марий да се отнася с такава топлота към него, щеше ли да го има за свой любимец? Разбира се, Квинт Серторий не можеше да проумее, че когато всичко е наред, когато животът е нещо забавно и когато пред човек стоят достатъчно предизвикателства — умствени и физически, — всеки би могъл, макар и временно, да погребе дълбоко в душата си студенината и жестокостта; пък и как младок като него да разбере, че не Гай Марий е онзи, пред когото един благоразумен, а Сула беше много повече от благоразумен, човек би се разкрил напълно, особено тъмните и низки черти на характера си. В действителност, откакто Гай Марий го посочи за свой квестор, Луций Корнелий Сула се мъчеше във всичко да показва само най-добрите си страни — а досега не бе имало случай това да се окаже трудна работа.

— А, тук! — подскочи Квинт Серторий. Толкова дълбоко се беше замислил, че не беше чул да извикват името му и се наложи робът му да го сръга в ребрата, за да го върне на земята. Трябва да отбележим, че робът на Квинт Серторий се гордееше със своя господар не по-малко, отколкото самият Квинт Серторий се гордееше със себе си, ако не и повече. Сега любимият му господар трябваше да се качи на подиума, където великият Гай Марий щеше да му положи златния венец на главата. След това цялата армия щеше да го поздрави с бурните си възгласи и той щеше да стисне ръцете на Гай Марий и Авъл Манлий.

След като всички медальони, гривни, огърлия и знамена бяха раздадени и след като някои от кохортите получиха групови отличия под формата на златни и сребърни венци за щандартите, Гай Марий взе думата.

— Отлично свършена работа, войници — пролетарии! — извиси се гласът му над смаяните получатели на отличия. — Вие доказахте, че сте по-храбри и от храбрите, по-настойчиви от настойчивите, по-трудолюбиви от трудолюбивите и по-съобразителни от съобразителните! Вижте колко много от доскоро голите прътове на щандартите и знамената ви сега са окичени с венци — венци, заслужени от вас и само от вас! Когато се върнем в Рим, за да триумфираме, нашите съграждани ще имат с какво да напълнят очите си! И нека в бъдеще никой римлянин не се осмели да твърди, че бедняците в Рим не обичат достатъчно своята родина, за да печелят битки в нейно име!

В началото на ноември, когато започваха да падат първите дъждове, в Цирта пристигна пратеничество от страна на мавританския цар Бокх. Марий остави посланиците да почакат няколко дни, без да обръща никакво внимание на молбите им да бъдат приети спешно.

— Ще омекнат като възглавници — закани се той пред Сула, когато най-после благоволи да ги приеме.

— Никога няма да простя на цар Бокх — започна без заобикалки Марий, щом пратениците бяха въведени при него, — така че спокойно можете да си вървите у дома! Само ми губите времето.

Говорителят на делегацията беше не друг, а по-малкият брат на царя, на име Богуд. Княз Богуд пристъпи бързо напред и преди Гай Марий да е заповядал на ликторите да отпъдят нежеланите натрапници, се обърна умолително към него:

— Гай Марий, Гай Марий, брат ми много добре си дава сметка какво голямо престъпление е извършил, влизайки във война с Рим! Не иска прошка, нито дори настоява, както преди, да препоръчаш пред римския Сенат и народ да бъде възстановен в качеството си на приятел и съюзник на римския народ. Единствената му молба е да пратиш напролет двама от висшите си легати в двора му в Тингис, отвъд Стълбовете на Херкулес. Там ще им обясни най-подробно защо се е осмелил да влезе в съюз цар Югурта, а от тях би се надявал само да го изслушат, без дори да се водят преговори. Няма нужда да казват нищо в отговор — единственото, за което той ще ги помоли, е да съобщят на теб какво са чули и ти да решиш как да отговориш. Би ли направил, коленопреклонно те моля, подобна услуга на моя брат, царя?

— Какво, да пратя двама от най-полезните си помощници чак в Тингис точно когато дойде време за военни действия? — правеше се на неразбиращ Марий. — В никакъв случай! Това, което мога да направя за царя, е да пратя хората си не по-далеч от Салда.

Ставаше дума за малък пристанищен град, недалеч от морското пристанище на Цирта Рузикаде.

Цялата делегация вдигна ръце в нескрит ужас.

— Но това е невъзможно! — извика уплашено Богуд. — Брат ми, царят, иска на всяка цена да избегне евентуална среща с цар Югурта!

— Тогава Икозиум — предложи Марий друго нумидийско пристанище, на около триста километра западно от Рузикаде. — Ще пратя висшия си легат Авъл Манлий и квестора си Луций Корнелий Сула, но не по-далеч от Икозиум… Само че веднага, княз Богуд, не напролет.

— Невъзможно! — отново разпери ръце Богуд. — Царят се намира чак в Тингис!

— Глупости! — сряза го презрително Марий. — В момента той е на нумидийска земя и бърза да се върне в царството си, за да си ближе раните. Ако пратите веднага някой бърз ездач при него, мога да ви гарантирам, че цар Бокх ще стигне до Икозиум по същото време, по което ще пристигнат и пратениците ми по море — изгледа той страховито Богуд. — Това е моето най-добро, всъщност единствено предложение. Или го приемете, или ми се махайте веднъж завинаги.

Богуд беше хванат натясно. Когато два дни по-късно Авъл Манлий и Сула се качиха на кораба за Икозиум, мавританските пратеници ги придружиха, без да забравят преди това да пратят въпросния бърз пратеник, който да настигне жалките останки от войската на мавританския цар, оцелели след поражението при Цирта.

— Както предрече, той вече ни чакаше в пристанището, когато пристигнахме — доложи Сула на началника си месец по-късно, щом се прибра от Икозиум.

— Къде е Авъл Манлий? — попита Марий.

Сула му смигна съучастнически:

— Не се почувства добре, та затова реши да се върне по суша.

— Нещо сериозно?

— Никога не съм виждал по-лош моряк — отговори му той, след като се позамисли.

— Бре, не съм го знаел! — чудеше се Марий. — Предполагам, че при това положение само ти си си отварял добре ушите за думите на царя.

— Така си е — усмихна се Сула. — Бокх е дребно и твърде симпатично човече. От многото сладки се е закръглил като топка. Прави се на много надут, но всъщност по природа е стеснителен и скромен.

— Тия двете вървят винаги ръка за ръка — рече Марий.

— Както и да е. Очевидно се страхува много от Югурта. И ако му дадем някакви гаранции, че нямаме намерение да го сваляме от престола му в Мавритания, мисля, че с радост ще започне да служи на интересите на Рим. Но Югурта постоянно го обработва.

— Югурта обработва всички. А ти спази ли условията на Бокх само да слушаш или му отвърна нещо?

— О, в началото го оставих да се наприказва — обясни Сула, — но накрая взех думата. Той се опита да си придаде царствен вид и да ме отпрати, но му заявих, че споразумението, което уж сме сключили, е изключително едностранно и че не си ни давал указания да не говорим.

— Какво му каза?

— Съобщих му, че ако иска да се прояви като умен и съобразителен цар, най-добре ще е да забрави за Югурта и отсега нататък да се придържа само към политиката на Рим.

— Той как го прие?

— Доста добре. Мисля, че като си тръгвах, настроението му се беше пооправило.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да седим и да чакаме какво ще стане.

— Има и нещо, което научих за Югурта — допълни Сула. — Разбирам, че вече му е напълно невъзможно да набере нова войска. Дори гетулите са започнали да му отказват войници. Нумидия е изтощена от войната, а вече трудно ще се намери човек в цялата страна, независимо дали става дума за жител на богатите области или за номад от затънтените краища на юг, който да се надява и на най-малък успех срещу нас.

— Тогава няма ли направо да ни предадат Югурта?

Пратеникът поклати глава.

— Не.

— Голяма работа — озъби се заплашително Марий. — Догодина, Луций Корнелий! Догодина ще го пипнем.

Малко преди края на годината Гай Марий получи писмо от Публий Рутилий Руф, забавило се доста заради продължителната буря, застигнала кораба по пътя от Италия.

Когато прочете писмото, Гай Марий го остави на писалището и мигом извади перо и лист, за да му отговори. Без да се замисля, потопи перото в мастилницата и започна да драска по пергамента.