Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

Година седма (104 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (II) и Гай Флавий Фимбрия

Година осма (103 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (III) и Луций Аврелий Орест

Година девета (102 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (IV) и Квинт Лутаций Катул Цезар

На Сула се падна задачата да организира триумфалното шествие на Марий. Той следваше стриктно получените нареждания въпреки вътрешното си недоволство, което се дължеше не на друго, а именно на въпросните нареждания.

— Искам триумфът да бъде подготвен и проведен бързо и без излишни усложнения — беше заръчал Марий още в Путеоли, когато двамата стъпиха на италийския бряг. — До шестия час най-късно шествието трябва да се е качило на Капитолия, за да се съчетае церемонията с тази по встъпването в длъжност на консулите и с първото годишно заседание на Сената. Но самото шествие не бива да те тревожи излишно, защото това, с което искам да се запомни този ден, е пирът след заседанието. В крайна сметка, налага ми се да устроя два пира едновременно: единият — като триумфиращ пълководец, другият — като новоизбран първи консул. Така че, Луций Корнелий, искам всичко, свързано с пиршеството, да е готово до последната подробност! Никакви твърдо сварени яйца и вмирисани сирена, разбираш ли ме? Храната да е прясна и възможно най-скъпа, танцьорите, певците и музикантите да са най-добрите и най-известните в Рим, чиниите да са златни, а ложетата — тапицирани в пурпур.

Докато слушаше всичко това, на Сула му се свиваше сърцето. Марий щеше да си остане завинаги един селянин с аспирации към властта; да се претупат шествието и церемонията по встъпването в длъжност, а след това да се дават богоугодни пиршества, беше проява на изключително лош вкус. Особено с такава евтина показност със златото и пурпура!

Тъй или иначе, нямаше да се нарича Сула, ако не изпълнеше дословно дадените му нареждания. На бърза ръка намери нужните глинени делви, измазани отвътре с восък, за да не пропускат вода, и ги прати до Бая за стриди, до Кампания за раци, до залива Кратер за скариди, докато цял керван каруци, снабдени със същите съоръжения, се запъти нагоре по течението на Тибър, за да търси змиорки и щуки; изкусни рибари застанаха пред отходните тръби на римската канализация, за да ловят костури — гиганти, а доставчиците се завтекоха да носят на готвачите стада и ята от специално угоявани с тестени сладки животни — от петли и патици, прасета и ярета до фазани и малки сърнички — с нареждането да ги опекат добре и да ги натъпчат с всевъзможни пълнежи; без да забравяме внушителното количество гигантски охлюви, които Марий и Сула бяха донесли от Африка — един вид почит от страна на Публий Вагиений, който се надяваше да научи за реакцията на римските сладокусници.

По този начин Мариевият триумф държеше постоянно под творческо напрежение Сула, който се утешаваше с мисълта, че когато дойде ред за неговия триумф, ще се погрижи шествието да се проточи толкова дълго, че да са му нужни три дни да мине от единия до другия край на определения още в дълбока древност маршрут — досущ както беше направил Емилий Павел. Защото беше проява на истински аристократизъм както да придадеш блясък на парада си, така и да му отделиш по-дълго време, за да могат колкото се може повече римляни да станат свидетели на триумфа ти. Докато обратно — да похарчиш луди пари и да прекараш целия си ден в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да ядеш и пиеш, това си беше чиста проба селящина, отчаян опит на едно парвеню да спечели благоразположението на видните римски граждани.

Все пак Сула успя да превърне самото шествие в запомнящо се зрелище. Имаше с какво да представи на зрителя всяко едно от паметните сражения в Африка — като се започне с гигантските охлюви от Мулухат и се свърши със самата Марта Сирийката. Пророчицата се беше излегнала върху кушетка, тапицирана в пурпур, която беше покачена на огромна платформа, имитираща тронната зала на княз Гауда в Картаген. До нея седеше актьор, изобразяващ Гай Марий, и друг, играещ възможно най-достоверно ролята на Гауда. По нареждане на Сула върху покрива на голяма покрита каруца, покрита с орнаменти и украшения, бяха подредени всички бойни отличия на Марий. Нататък се тътрузеха колите с плячката, след тях — колите с пленените от врага доспехи, колите с всичко онова, отнето от неприятеля, което си струваше да се покаже на римския гражданин. Купищата предмети обаче бяха подредени толкова майсторски, че зрителите можеха отдалеч да ги различават и да се възхищават на всеки един поотделно. Още по-назад бяха теглени затворени в клетки лъвове и чудати маймуни, а подире им гордо пристъпваха две дузини африкански слонове. И шестте легиона от африканската армия се бяха строили, за да участват в шествието, но им бяха отнети копията, мечовете и ножовете — вместо тях всеки един легионер държеше дървена тояга, окичена с лавров венец.

— Да си вдигате високо краката като, марширувате, куни такива! — крещеше Марий на войниците си, докато участниците в шествието се събираха на изпотъпканите ливади, известни като Вила Публика. — Аз самият трябва в шестия час да съм на Капитолия и няма да ви наблюдавам. Но и боговете няма да ви помогнат, ако ме изложите, чувате ли ме, фелатори недни?

Войниците обожаваха началникът им да ги нарича с обидни имена. Но всъщност, мислеше си Сула, както и да се обърнеше към тях, Марий щеше да си остане техният любимец.

В шествието участваше и Югурта, облечен в царската си пурпурна роба. За последен път беше завързал около главата си бялата лента с пискюлите, тъй наречената диадема, която беше знак за царското му достойнство. От горе до долу го бяха покрили със злато, което искреше под ослепителните лъчи на зимното слънце. До Югурта вървяха и двамината му синове, също като него облечени в пурпур.

Когато Марий върна Югурта в Рим, противникът му не можеше да повярва — толкова беше убеден, че заедно с Бомилкар са се разделили веднъж завинаги с големия град. Че никога повече той, Югурта, няма да крачи между тези покрити с теракота къщи и изрисувани колони, между боядисаните в ярки цветове стени и статуите, които сякаш дебнеха отвсякъде и с жизнеността си създаваха впечатление, че само след миг ще заразмахват меча си, ще държат речи, ще препускат из града или ще оплакват нещастията си. В Рим нищо не приличаше на измазаните в бяло градове на Африка — тукашните жители вече бяха отвикнали да гледат цвета на кирпича, но вместо просто да варосат стените на домовете си, боядисваха ги във всевъзможни цветове. Хълмовете и скалите, отворените пространства, потънали в зеленина, заострените върхове на кипарисите и чадърите на боровете, храмовете, извисяващи се от издигнатите си площадки, неизбежните изображения на крилатата богиня Виктория, качила се на шеметно препускащата си квадрига, които те наблюдаваха кажи-речи от всеки фронтон, лека-полека заличаващият се белег от големия пожар във Виминал и горния Есквилин, това беше той — Рим, градът за продан. И каква трагедия, че Югурта все пак не бе успял да намери достатъчно пари, за да го купи! Колко различно биха изглеждали нещата, ако му се беше удало!

Квинт Цецилий Метел Нумидик го беше приел у дома си като скъп гост, комуто все пак не е разрешено да напуска временното си жилище. Бяха вкарали Югурта в къщата на патриция по тъмно и вече от няколко месеца го държаха напълно откъснат от света; не му позволяваха дори да се покаже на лоджията, която гледаше точно срещу Форум Романум и Капитолия. На пленения цар не му оставаше друго, освен да крачи напред-назад из затворения перистил като лъв в клетка — какъвто всъщност и се чувстваше. Гордостта не му позволяваше да затлъстее от бездействие: всеки ден тичаше на място, правеше гимнастически упражнения, боксираше се с въображаеми противници, набираше се на някои от по-здравите клони в градината. Искаше, когато най-после дойде време за триумфа на Гай Марий, да си спечели възхищението на тези най-обикновени римляни; да знаят, че са имали срещу себе си достоен противник, не просто някой слабохарактерен ориенталец.

С Метел Нумидик Югурта се държеше извънредно хладно, понеже най-малко му се искаше в такъв момент да сводничи в полза на един римлянин за сметка на друг — нещо, което силно разочарова домакина му, който се надяваше от устата на пленника да изкопчи някакви свидетелства, че Марий е превишавал пълномощията си на проконсул. Това, че Нумидик си остана с празни ръце, в крайна сметка беше и последната радост, която Югурта можеше да си позволи. Добре знаеше кой единствен сред римляните би могъл да се изправи срещу него и ако не друго, беше спокоен, че го е победил силен човек. Никой не отричаше на Нумидик, че произхожда от голям род и че е имал случай да докаже своята неподкупност, но като човек и като войник той не можеше дори да целува обувките на Гай Марий. Разбира се, в сравнение с патриций от ранга на Метел Нумидик, Гай Марий си оставаше едва ли не едно плебейско копеле, а в очите на Югурта, който цял живот беше преследван от извънбрачната връзка на родителите си, това беше още една причина да изпитва дружески чувства към другаря си от под стените на Нуманция.

В деня, преди Гай Марий да влезе в Рим като триумфиращ пълководец и като бъдещ консул, Метел Нумидик и започналият му да заеква син дадоха официална вечеря в чест на Югурта и двамата му синове. На вечерята присъстваше и Публий Рутилий Руф, за когото Югурта лично бе помолил да бъде поканен. От всички онези, които навремето се бяха сражавали под командването на Сципион Емилиян при Нуманция, само Гай Марий отсъстваше.

Вечерта мина много странно. Метел Нумидик беше прахосал сумата средства, за да удостои гостите си с подобаващи за техните особи ястия. Оправдаваше прахосничеството си с това, че нямал намерение нито за миг да се задържи на пиршеството, което Гай Марий щял да даде на другия ден в храма на Юпитер Оптимус Максимус, щом като се разпусне първото заседание на Сената.

— В целия град почти не са останали раци, стриди или охлюви, за да добавя нещо по-специално към менюто — тюхкаше се Нумидик, докато сътрапезниците се излягаха около масите. — Марий е изкупил всичко от пазара.

— Да не би и за това да е виновен Марий? — попита Югурта, като видя, че Рутилий Руф внимава да не изпусне вместо него някоя по-язвителна бележка.

— Гай Марий е виновен за абсолютно всичко — държеше на своето Нумидик.

— На твое място не бих говорил такива неща. В крайна сметка, Квинт Цецилий, нищо не ви пречеше на вас, патрициите, да издигнете някого от неговия мащаб измежду вас самите. Само че просто не намерихте кого. Рим създаде Гай Марий. Нямам предвид самия град, нито римския народ, а Рома, безсмъртната богиня, гения на вашия град, неговата движеща сила. Изведнъж ви трябва силен и могъщ човек. Благодарение на Рома човекът е намерен — рече Югурта Нумидиеца.

— Сред нас има и такива, които хем произхождат от висшите съсловия, хем са не по-малко способни от Гай Марий — тросна се Нумидик. — Всъщност аз съм един от тях и трябваше да го докажа. Но Гай Марий ми открадна империума, а утре ще отнесе и лаврите, които се падаха на мен.

По лицето на Югурта се изписа недоумение, затова Цецилий Метел добави кисело:

— Ето например, да не би Гай Марий да те залови теб в плен, царю? Онзи, който успя да извърши това, беше именно човек от благородно потекло, чиито предци имат с какво да се похвалят — Луций Корнелий Сула. Спокойно може да се твърди, че не Гай Марий, а Луций Корнелий Сула завърши войната — пое си дълбоко въздух Нумидик; не му беше никак лесно да лиши самия себе си от славата на победителя, но в името на патрицианската чест, а и на здравия разум реши, че ще е по-добре, ако обяви за герой Сула. — В действителност Луций Корнелий притежава всички добри качества на Гай Марий, но заедно с това и типичните черти за един достоен римлянин.

— Не съм съгласен! — скастри го леко презрително Югурта, който усещаше, че през цялото време Рутилий Руф не сваля поглед от него. — Този човек е като леопард — целият на петна, тук тъмни, там светли. Докато Гай Марий е праволинеен, ако разбираш какво искам да кажа.

— Изобщо не те разбирам — отвърна му сухо Нумидик.

— Затова пък на мен ми е ясно — усмихна се доволно Рутилий Руф.

Югурта му върна усмивката. В погледа му се четяха същите онези приятелски чувства, с които двамата младежи се бяха обвързали навремето при Нуманция.

— Гай Марий не е като другите — обясни той. — Представлява сочен и съблазнителен плод, който обаче е израснал на най-обикновено дърво, останало вън от овощната градина. Хора като него, скъпи ми Квинт Цецилий, не могат да бъдат спрени или подлъгани в друга посока. Те притежават волята, смелостта и остротата на ума — не само това, но и онази невидима нишка безсмъртие, която другите не познават, — за да превъзмогнат всяко препятствие, което им се изпречи на пътя. Боговете обичат този тип хора! Затова и Фортуна щедро ги обсипва със своите скъпоценни дарове. Затова и Гай Марий върви смело напред, а дори там, където трябва да забави крачка или да се приведе, той продължава с гордо вдигната глава.

— Колко си прав! — не можа да се въздържи да възкликне Рутилий Руф.

— Лу-Лу-Луций Кор-Кор-Корнелий е мно-мно-много ппо-ппо-добър — гневно се обади Прасчо Метел Младши.

— Не е така! — поклати глава Югурта, за да наблегне на думите си. — Нашият приятел Луций Корнелий притежава ума… смелостта… и може би волята… но не мисля, че в него има тази нишка безсмъртие, за която ви говоря. За него и калната пътека е за предпочитане, стига да го отведе по-скоро до целта. Бойните слонове не са за хора, свикнали да яздят мулета. Вярно, смел е като бик! В сражение винаги излиза пръв срещу врага; никой по-добре от него не вижда къде трябва да се помогне на отстъпващите, къде да се пробие, къде да се заобиколи неприятелят в гръб. Но Луций Корнелий не е способен да чуе гласа на Марс. Докато Гай Марий постоянно разговаря с него. Между другото, предполагам, че „Марий“ е някое латинско изопачаване на „Марс“? Може би значи „син на Марс“? Не знаете? Или просто не ти се иска да узнаеш, Квинт Цецилий? Жалко. Латинският е велик език! Може да звучи сухо и насечено, но притежава такива неизброими нюанси!

— Разкажи ми нещо повече за Луций Корнелий — помоли го Рутилий Руф, докато си подбираше някое по-прясно хлебче и яйце, по възможност кокоше.

Югурта се беше нахвърлил хищно върху охлювите, тъй като откакто беше в плен, не бе имал възможност да вкуси подобен деликатес.

— Какво има за разказване? Той е просто продукт на своята класа. Всичко, с което се захване, му иде отръки. Толкова лесно се справя във всяка ситуация, че от десет души девет никога не биха разбрали дали е естествен в поведението си, или играе роля. Но за времето, докато бях с него, нито за миг не ми се удаде възможност да открия що за риба е този човек и в какви води е свикнал да плува. О, не ще и съмнение, че за в бъдеще ще печели не една и две войни, че ще се покаже прекрасен управник, но вътре в себе си като че ли ще остане завинаги чужд на тези неща. — По брадата на почетния гост се стичаше чеснов сос, така че той за миг престана да говори и повика един от прислужниците да избърше внимателно цялото му лице. След това царствено се оригна и продължи: — Винаги ще избере бързината, защото при цялата си способност не е бил дарен с онази нишка безсмъртие, която помага на човек да бъде търпелив. Ако пред Луций Корнелий се представят две алтернативи, той винаги ще се хване за онази, която смята, че ще го отведе по-бързо до целта. Не е толкова усърден в подробностите, колкото Гай Марий, или просто не притежава неговия широк мироглед.

— От-т-къде зн-знаеш т-толкова много за Лу-Лу-Луций К-К-Корнелий? — попита Метел син.

— Наложи ни се веднъж да яздим заедно — замисли се Югурта и зачовърка зъбите си с клечка. — А след това пътувахме на един кораб от Икозиум до Утика. Имахме достатъчно време да се поопознаем.

Последните думи бяха произнесени с такъв тон, че останалите не разбраха точно какъв смисъл влагаше в тях. Но никой не посмя да задава въпроси.

Салатите бяха отнесени, дойде редът на месата и Метел Нумидик и гостите му се нахвърлиха лакомо върху ястията. Единствено двамата млади африкански князе, Ямпсас и Оксинтас, нямаха апетит.

— Искат да умрат заедно с мен — прошепна Югурта на Рутилий Руф.

— При нас това би било недопустимо — поклати глава Рутилий Руф.

— И аз така им казвам.

— Знаят ли къде им е отредено да живеят?

— Оксинтас ще бъде в град Венузия, който нищо не ми говори, както и Аскулум Пицентум, където трябва да отиде Ямпсас.

— Венузия се намира на юг от Кампания, по пътя за Брундизиум, докато Аскулум Пицентум е североизточно от Рим, отвъд Апенините. Ще се чувстват достатъчно удобно.

— Колко време ще ги задържите? — загрижи се Югурта.

Рутилий Руф се замисли, после вдигна рамене.

— Трудно е да се каже. Няколко години най-вероятно. Докато местните управници пратят до Сената нужните доклади, че и двамата вече достатъчно добре са усвоили римските правила на поведение, че са се привързали към римската идея и могат да бъдат върнати в родината им, без това да представлява опасност за Рим.

— Значи ще си останат в изгнание цял живот — рече с тъга Югурта. — Защо наистина не ги оставите да умрат с мен, Публий Рутилий!

— Не, Югурта, не бива да говориш така. Кой ще знае какво им крие бъдещето?

— Прав си.

После бяха поднесени още меса и салати, а най-накрая сладки, сирена, малко пресни плодове, колкото можеха да се предложат по това време на годината, и много сушени плодове. Само Ямпсас и Оксинтас не се оказаха достатъчно възпитани да отдадат заслуженото на предлаганите им изкушения.

— Кажи ми, Квинт Цецилий — обърна се Югурта към Метел Нумидик, след като и последните чинии бяха прибрани от масите и робите донесоха от най-доброто вино от избата на домакина, — какво ще правите, ако някой ден се появи нов Гай Марий, сиреч друг човек с неговите способности, с неговата енергия и поглед в бъдещето, без да забравяме за нишката безсмъртие в съзнанието му, но роден римски патриций?

Нумидик примигна недоумяващо.

— Не разбирам за какво намекваш, царю. Гай Марий си е Гай Марий.

— Но не е задължително да се окаже единствен по рода си — настояваше Югурта. — Какво ще правите, ако новият Гай Марий се окаже с патрицианско потекло?

— Просто не би могъл — твърдеше Нумидик.

— Глупости, разбира се, че би могъл — отпи от превъзходното киантско вино Югурта.

— Мисля, че Квинт Цецилий смята Гай Марий изключително за продукт на своята класа — намеси се любезно Рутилий Руф.

— Един Гай Марий може да израсне, в каквато и да е класа или среда — не се съгласи Югурта.

Но всички римляни в стаята едновременно поклатиха глави в знак на несъгласие.

— Не — възрази Рутилий Руф от името на цялата група. — Това, което казваш, може да важи за Нумидия или за която и да е друга страна по света, но не и за Рим! Никой патриций дори не би помислил да действа като Гай Марий.

И това сложи точка на дискусията. Още няколко чаши вино и всички станаха от местата си. Публий Рутилий Руф се върна у дома си, а живеещите при Метел Нумидик се запътиха към своите легла. Сити и доволни от порядъчното похапване и пийване, а и от интересните разговори, Югурта и Нумидик потънаха в дълбок, спокоен сън.

Когато два часа преди зазоряване Югурта беше събуден от роба, назначен да му бъде личен прислужник, той се чувстваше в прекрасна форма — отпочинал и пращящ от сили. Позволиха му да вземе гореща баня, сетне се зае с усърдие с тоалета си; с помощта на нагорещена маша косата му беше навита на дълги къдрици, подобни на наденички, както беше накъдрена и грижливо подрязваната му брада, завързана на снопчета със златни и сребърни нишки. Иначе бузите и врата бяха внимателно обръснати. Напарфюмиран с най-скъпи помади, сложил си диадемата и всичките си скъпоценности (които вече бяха минали през ръцете на чиновниците от хазната, защото в деня след триумфа щяха да бъдат добавени към плячката, извадена за подялба на Марсово поле), в мига, в който се показа от покоите си, цар Югурта въплъщаваше самата идея за елинистичния владетел, чиято царственост лъха отвсякъде, от главата до петите.

— Днес — обърна се той към синовете си, докато се возеха на носилките си към Марсово поле — за пръв път в живота си ще видя Рим с очите си.

Тримата бяха посрещнати лично от Сула, който се луташе из наглед пълен безпорядък от човешки силуети на фона на светлините на факлите. Но вече по билото на Есквилина се показваше червеникавата линия на зората и Югурта си каза, че най-вероятно врявата около него се дължи на огромния брой хора, скупчени на едно място, а не на пропуски в организацията.

Бяха му сложили окови, но те си оставаха просто част от зрелището: дори да избягаше, къде можеше да се скрие в Италия един пунически цар?

— Вчера те обсъждахме — опита се да захване някаква тема за разговор със Сула Югурта.

— О, така ли? — учуди се той, сложил си блестяща сребърна броня и пола от птериги. Беше си вързал сребърни набедреници, на раменете си носеше аленочервено военно наметало, а главата му се криеше под сребърен атически шлем, окичен с пухкаво червено перо. В очите на Югурта, който допреди го беше виждал само със сламена шапка, Сула се беше превърнал сякаш в непознат. Зад квестора постоянно се щураше някакъв роб, който носеше на специално сглобена рамка всичките бойни отличия на господаря си, които вече вдъхваха респект у зрителя.

— Да — кимна Югурта, който наистина изгаряше от желание да се поразбъбри с някого. — Водеше се спор кой в действителност е спечелил войната срещу мен: Гай Марий или ти.

Белезникавите очи на Сула се спряха върху лицето на Югурта.

— Интересен спор, царю. Ти самият на кое мнение беше?

— На правилното. Казах им, че Гай Марий е спечелил войната. Той взимаше основните решения, той знаеше кой за какво да използва, включително и теб. В крайна сметка негова е била заповедта да се срещнеш с тъста ми Бокх — усмихна се Югурта. — Тъй или иначе, в спора единствено старият ми приятел Рутилий Руф взе моята страна. И Квинт Цецилий, и синът му поддържаха тезата, че войната е била спечелена от теб, защото си ме заловил в плен.

— Наистина си взел правилната страна — съгласи се Сула.

— Винаги е относително коя е правилната страна в един спор.

— Не, не и в този случай — кимна Сула по посока на Мариевите войници, стълпени наблизо. — Никога не бих могъл да се оправям с тях. Разбираш ли, просто ние сме замесени от различно тесто.

— Значи си се научил да го криеш — рече Югурта.

— О, не, повярвай ми, те никога няма да сбъркат що за човек съм аз. Марий спечели войната, защото ги имаше изцяло на свое разположение. Това, което направих, можеше да бъде дело на всеки друг легат от щаба му — пое си той дълбоко въздух при тези думи. — Предполагам, че вечерта ти е минала приятно, царю?

— Повече от приятно! — разтърси веригите си той, но за негова радост оказа се, че са достатъчно леки, за да не му пречат в движенията. — Квинт Цецилий и заекващият му син ми бяха устроили истинско царско пиршество. Ако попитате някой нумидиец какво би искал да хапне вечерта, преди да бъде убит, той винаги би ви отговорил: охлюви. А снощи ядох тъкмо охлюви.

— Значи си добре заситен, царю.

Югурта се ухили широко.

— Така си е! Най-добрият начин да се оставиш на удушвача, бих казал.

— Само че в случая никой не те пита какво ти би казал — сряза го Сула, чиито зъби изглеждаха почти черни в сравнение с бледия тен на лицето му.

Югурта мигом помръкна.

— Какво имаш предвид?

— Аз съм този, който отговаря за провеждането на триумфалното шествие, царю Югурта. Което означава, че аз ще се разпореждам и с твоята смърт. Вярно е, че ако следваме традицията, би трябвало да те удушим с въже. Но това не е правило, така че има и друга възможност. А именно да те хвърлим в дупката на Тулианум, където да те оставим да пукнеш от глад — усмивката му ставаше все по-широка и по-широка. — След подобно царско пиршество — и особено след като си се опитал да всееш неразбирателство между мен и моя пряк началник — мисля, че ще бъде жалко, ако не те оставим да смелиш на спокойствие изядените охлюви. Така че, царю, за теб няма да има въже като за другите! Ще си умреш бавно-бавно.

За щастие синовете на Югурта бяха далеч, за да чуят разговора му със Сула. Царят изпрати с поглед квестора, който му махна вместо сбогом и отиде до момчетата да им провери веригите. Югурта се огледа наоколо, за да се наслади на суматохата, която го обграждаше. Цели тълпи от роби притичваха насам-натам, за да носят лавровите венци, с които трябваше да се окичи всеки един легионер; встрани музикантите настройваха роговете си и причудливите тръби във формата на конски глави, които навремето Ахенобарб беше донесъл като плячка от Дългокоса Галия; близо до музикантите се бяха събрали танцьорите, които в последния момент се изпитваха дали са заучили добре този или онзи номер; конете потропваха с копита и пръхтяха неспокойно, изнервени от стоенето на едно място; освен тях на Марсово поле бяха доведени още десетки волове с позлатени рога и окичени с цветя вратове, впрегнати в многобройните товарни коли за плячката; отнякъде се показа магаре, носещо вода, на което бяха сложили вместо лавров венец сламена шапка, пробита на две места, за да се покажат свободно ушите; някаква дърта и беззъба вещица с гърди, плоски като спукани мехове, облечена от главата до петите в злато и пурпур, беше качена на огромна платформа, където я чакаше специално ложе, тапицирано също в пурпур, сякаш беше най-известната куртизанка на света; и ето, че дъртата вещица впиваше поглед в лицето на Югурта, сякаш аха-аха ще се превърне в Цербер, само да й изникнеха три глави вместо една…

Щом най-сетне шествието потегли, всички изведнъж се разбързаха. Обикновено най-отпред вървяха сенаторите, както и всички магистрати без консулите, зад тях — някои от музикантите, сетне — танцьорите и смешниците, имитиращи известни персонажи от обществения живот; след клоунадата идваше ред на каруците с плячката и платформите, на които се разиграваха пред зрителите паметни сцени, нататък следваха отново музиканти, танцьори и смешници, придружени от жреците и жертвените животни, античната колесница, в която се возеше самият триумфиращ пълководец, и най-накрая — победоносните легиони. Но Гай Марий беше внесъл сериозна промяна в реда на минаващите, като сам бе застанал заедно с жертвените животни пред музикантите, танцьорите и колите с плячката, за да може да стигне по-скоро Капитолия, да извърши своето жертвоприношение и моментално да встъпи в длъжност. След това щеше да свика първото годишно заседание на Сената и да председателства на пиршеството, което щеше да даде в храма на Юпитер Оптимус Максимус.

За свое учудване Югурта установи, че първата му и последна разходка по улиците на Рим му доставя истинско удоволствие. Какво го вълнуваше начинът, по който щеше да умре? Човек тъй и тъй трябва някой ден да се прости с живота, а той поне от нищо не можеше да се оплаче от своя, дори и да го завършваше победен. Беше ги накарал здраво да се изпотят римляните, за да си спечелят парите му. Покойният му брат Бомилкар… Минаваше му през ума, че и той беше умрял в тъмница. Може би братоубийството не се беше понравило на боговете, независимо от причините, които бяха подтикнали Югурта към него. Пък и само боговете можеха да кажат колко точно от своите най-близки роднини нумидийският цар беше погубил или беше накарал да погубят. Дали това, че сам гледаше да не мърси ръцете си, беше основание да не се чувства виновен?

О, колко високи бяха тези къщи с апартаменти! Шествието рязко зави по Викус Тускус във Велабрум, една от частите на града, най-гъсто застроени с инсули, които сякаш се привеждаха над тесните алеи и още малко да се срещнат над главите на минувачите. От всеки прозорец надничаше нечие лице, а по всички лица беше изписана все същата радост и веселие при вида на празничния парад. За Югурта беше голяма изненада да открие, че римляните поздравяват не само победителите, но и самия него, изпращаха го по пътя към смъртта с думи за кураж и най-искрени благопожелания.

По-нататък шествието мина покрай пазара за месо, тъй наречения Форум Боариум, където голата статуя на Херкулес Триумфалис беше украсена специално за триумфа на пълководеца — победител: бяха й навлекли огромна пурпурно — златна тога пикта, под нея пурпурната туника палмата със задължителните палмови листа, избродирани по ръба й; в едната си ръка Херкулес държеше лаврова клонка, в другата — скиптър от слонова кост с орел в горния си край, а лицето му беше боядисано в яркочервено с миним. Явно, че в ден като този римляните нямаше как да си купят месо, защото пред изящните храмови постройки около площада нямаше нито една сергия. Ето там! Това е храмът на Церера, който се смяташе за най-красивата сграда в цял Рим; и няма как другояче да бъде от римска гледна точка, след като цялата му фасада беше боядисана в ярки червени, сини, зелени и жълти цветове, а подиумът му се издигаше не по-ниско от този на всеки друг римски храм. Югурта знаеше, че това е своего рода главна квартира на плебейското съсловие, където се пазят протоколите от заседанията на плебейското събрание и изпълняват своите задължения плебейските едили.

Парадът се насочваше право към вътрешността на Големия цирк, постройка, с размерите, на която Югурта не бе виждал никъде другаде; трибуните следваха по дължина целия Палатин и можеха да поберат около сто и петдесет хиляди души. Всеки един от редовете дървени пейки беше зает до последно от радостни зяпачи, които идваха да поздравят Гай Марий за триумфа му. Понеже самият Югурта вървеше само на няколко метра пред Марий, той ясно чуваше, че където и да минат, радостните възгласи преминаваха едва ли не в коленопреклонни хвалебствия. Никой не обръщаше внимание на забързаната крачка на маршируващите, тъй като Марий предвидливо бе пратил свои агенти сред тълпите да разпространяват мълвата, че ако бърза толкова много, прави го в името на римските интереси; искал, колкото се може по-бързо, да тръгне на поход към Трансалпийска Галия, за да срази германите.

Далеч над множеството в цирка, по билото на Палатина, зрителите също не бяха малко. Застанали под сенките на големите дървета или на богаташките си домове, множество римляни, предимно жени, деца и роби — прислужници, както бяха казали на Югурта, се чувстваха в безопасност от пъплещите из тълпата джебчии. Шествието излезе от Големия цирк и пое по Вия Триумфалис, който заобикаляше Палатина от далечната му страна. Отляво се падаха скалите и парковете на хълма, а отдясно — накачулени в подножието на Целийския хълм, се издигаше още цял квартал от многоетажни сгради. Насреща се показваше Палус Церолия — блатото в подножието на Карина и Фагутал, — а след него маршрутът извиваше за последно във Велия и по надолнището и изтърканите през вековете павета на осветения още в древността Вия Сакра шествието излизаше на Форум Романум.

Най-после Югурта щеше да види какво представлява центърът на света, новият център, който беше изместил някогашния — атинския Акропол. Но този път царят бе изключително разочарован. Повечето постройки около площада бяха схлупени и стари колкото света, освен това не бяха подредени според никаква логика, понеже повечето гледаха на север, докато самият Форум беше проектиран в посока северозапад — югоизток. Дори по-новите здания, които поне бяха обърнати с лице към площада, бяха съвсем неподдържани. В действителност почти всички сгради, които Югурта бе успял да зърне по време на обиколката си, струваха много повече от тези на Форума, да не говорим за храмовете, които бяха и по-големи, и по-блестящи, и по-внушителни. Вярно, че жилищата на жреците бяха боядисвани наскоро, а малкото кръгло светилище на Веста имаше своя чар, но само величественият храм на Кастор и Полукс и строгите линии на построения в типичен дорийски стил храм на Сатурн привличаха погледа, понеже и единият, и другият можеха да се считат за образци. Иначе мястото беше скучно и неприветливо, просто една усойна клисура между римските хълмове.

Пред храма на Сатурн — от чийто подиум наблюдаваха шествието висшите чиновници в Хазната — Югурта, синовете му и всички останали нумидийски големци, които се бяха оставили да бъдат пленени заедно със съпругите си, бяха изведени от шествието и задържани настрана. На свой ред се превърнаха в зрители и наблюдаваха как пред тях минават ликторите на пълководеца, танцьорите, музикантите и хората с кадилниците, барабанчиците и тръбачите, висшите легати, най-сетне самият триумфиращ пълководец, който със своето боядисано с червен миним лице и с всички останали символи на властта си стоеше далечен и напълно откъснат от околните. Всички се насочваха към близкия хълм, откъдето големият храм на Юпитер Оптимус Максимус, разположен по оста север-юг, показваше към Форума страничната си фасада с колоните. Входът му се отваряше на юг, към Нумидия.

Югурта се обърна към синовете си.

— Живейте дълго и се радвайте на дните си — заръча им той. Те единствени щяха да бъдат задържани в отдалечените римски колонии; всички други велможи със семействата си щяха да се върнат в Нумидия.

Ликторите, които пазеха царя, отпуснаха оковите му, за да може да върви сам, и той тръгна с тях по претъпкания Форум под сянката на дърветата около Курциевото езеро, покрай статуята на сатира Марсий, свирещ на своята флейта, по ръба на огромния амфитеатър, в който се събират на заседание трибутните комиции, и оттам до началото на Кливус Аргентариус. Нагоре се издигаше Аркс, втората могила на Капитолия, с храма на Юнона Монета, където се помещаваше и монетосекачницата. От далечната страна на Кладенеца на Комициите стоеше жалка наглед сградата на Сената, а зад нея скромната Базилика Порция, построена от Катон Цензор.

Дотук беше съдено на Югурта да се разхожда по улиците на Рим. Тулианум се намираше в полите на Аркс веднага след стълбите на Гемония. Представляваше малка сива постройка от големи камъни, наредени един върху друг без никаква мазилка — конструкция, която навсякъде по света знаеха като циклопска. Имаше само един етаж и само един вход, дори не врата, ами просто правоъгълен отвор в една от стените. Отдалеч Югурта си каза, че входът е нисък за човек като него и понечи да се приведе, но като се приближи, трябваше да си каже, че няма смъртен, който да не би могъл да мине с високо вдигната глава.

Ликторите свалиха от гърба му скъпите дрехи, накитите, диадемата му и ги предадоха на чиновниците от Хазната, които затова и чакаха; на бърза ръка се попълни описът, който тържествено бе предаден на ликторите в знак, че са се отнесли както подобава към една държавна собственост. Югурта остана само по долна дреха; добре, че се бе намерил Метел Нумидик, запознат с ритуала, да го посъветва да си сложи нещо под царските одежди. Прикрил, ако не друго, то поне срамотиите, човек можеше да отиде спокоен на смърт.

Вътре в помещението единствената светлина идваше от входа, но и така Югурта ясно виждаше кръглата дупка в пода пред себе си. Тъкмо в нея щяха да го оставят да изгние. Ако му бяха отредили смърт чрез удушване, екзекуторът щеше да го последва, придружен от пазачи в подземието, където, свършеше ли се работата, трупът на жертвата щеше да бъде хвърлен в някой от отворите на канализацията. След това, макар и с чужда помощ, изпълнителите на присъдата щяха да се качат обратно на земята и да се върнат към всекидневието си.

Явно Сула бе имал време да даде своите разпореждания, защото никъде не се виждаше удушвач. Отнякъде се извади стълба, но Югурта махна с ръка, че няма да е нужна. Застана на ръба на дупката, после направи крачка напред и празното пространство под него го глътна, без жертвата да каже нито дума. Та наистина, какви биха били думите на човек в подобна ситуация? Почти веднага се чу как тялото на Югурта тупва на земята, защото подземието не беше дълбоко. Щом се увериха, че осъденият е попаднал там, където му бе отредено да посрещне смъртта, присъстващите се обърнаха към изхода и безмълвно се изнизаха навън. Никой не си направи труда да запечата отвора на дупката, нито да застане да пази пред входа. Досега не бе имало случай някой да се покаже отново из подземието на Тулианум.

Делът на Марий за новогодишното жертвоприношение бяха два бели вола и един бял бик, но само воловете се смятаха за част от триумфа. Марий слезе от квадригата си в подножието на стъпалата към храма на Юпитер Оптимус Максимус и ги заизкачва сам. Вътре, в централното помещение на храма, той положи лавровата си клонка и лавровите си венци в нозете на Юпитер, след което в светилището влязоха и ликторите му, за да поднесат на божеството и своите венци.

Беше точно пладне. Досега не бе имало случай нечие триумфално шествие да е минало толкова бързо. Всъщност беше избързал Марий, а останалата част от парада вече бе успокоила крачка и се точеше из улиците на Рим достатъчно бавно, за да могат всички желаещи да зърнат плячката, бойните трофеи, войниците и не на последно място разиграването на събитията от изминалата война. Денят обаче тепърва започваше за Марий. Все още с боядисано в червено лице, той, облечен в златопурпурната си тога и туниката си с палмовите листа, се насочи надолу по стълбите на храма към чакащите го сенатори, без дори да остави на някого скиптъра си от слонова кост. Крачката му беше нервна и насечена и той като че ли не обръщаше никакво внимание на необичайното си облекло, важното беше церемонията да свърши възможно най-скоро. Сетне подкани нетърпеливо останалите:

— Е, да започваме!

Думите му обаче бяха посрещнати с пълно мълчание. Никой от присъстващите не помръдна, нито издаде с гримаса какво мисли. Дори Мариевият колега Гай Флавий Фимбрия и досегашният консул Публий Рутилий Руф (Гней Малий Максим беше пратил известие, че е болен) седяха безмълвни.

— Какво ви става? — зачуди се Марий.

От тълпата се показа Сула, който беше свалил парадните си, сребърни доспехи и се бе облякъл в тога, както подобава за случая. На лицето му бе изписана широка усмивка, ръката му се протягаше в приятелски жест, в който всеки можеше да открие живо свидетелство за лоялните чувства на квестора към своя началник.

— Гай Марий, Гай Марий, съвсем си забравил! — възкликна той на висок глас, а в същото време се доближи до Марий и като го стисна здраво за ръката, му прошепна на ухото: — Иди се преоблечи, човече!

Марий си отвори устата да му възрази нещо, но в същия миг погледът му улови доволното изражение на Метел Нумидик. Внезапно бъдещият консул допря ръка до лицето си, свали я и изгледа червените петна по дланта си.

— Богове! — едва не се хвана за главата Марий. — Простете ми, уважаеми назначени отци — обърна се отново към сенаторите той. — Знам, че много съм се разбързал да се срещна с германите, но постъпката ми е направо смешна! Моля ви още веднъж да ми простите. Ще се върна възможно най-скоро. Един римлянин, пък ако ще и триумфатор, не може да носи знаците на своята власт на заседание на Сената, щом то се провежда в рамките на помериума.

И с бърза крачка Марий се устреми през Азилума към Аркс, без да забрави да благодари през рамо на Сула.

Сула се отдалечи от тълпата на безмълвните зрители и хукна да го догони; общо взето, тогата е крайно неудобна дреха да тичаш с нея, но той притежаваше нужната грация движенията му да изглеждат дори по-естествени от обикновено.

— Наистина ти благодаря — повтори му Марий, щом квесторът го настигна. — Но в крайна сметка какво толкова? По-добре ли ще им е на всички тези да мръзнат един час на открито, докато аз се мъча да измия тая гадост от лицето си и да си сложа тога претекста!

— За тях това има голямо значение — възрази Сула. — Както и за мен самия. — Макар и по-късокрак, той постоянно изпреварваше Марий. — Подкрепата на сенаторите ще ти бъде нужна, Гай Марий, така че, моля те, не ги предизвиквай повече днес! На никого не направи приятно впечатление, че смесваш триумфа си с официалната новогодишна церемония, затова нищо няма да спечелиш, ако им го натякваш!

— Добре, добре! — призна се за победен Марий. Бяха стигнали до стълбата, която водеше от върха на Аркс право до задния вход на Мариевия дом. И двамата взимаха по три стъпала наведнъж, а Марий се втурна с такъв устрем през вратата, че чак помете на земята пазача, който закрещя от ужас.

— Мълчи, глупако, не съм гал, пък и те идваха насам преди триста години, не сега! — опита се да го успокои господарят му и с пълен глас започна да вика личния си прислужник, жена си и отговарящия за банята.

— Всичко е готово — посрещна го със спокойна усмивка Юлия, най-добрата съпруга в цял Рим. — Предполагах, че както винаги ще пристигнеш забързан. Банята ти е стоплена, всички чакат на услугите ти, така че тичай, Гай Марий. — Сетне тя се обърна към Сула: — Добре дошъл, братко мой. Навън май доста е застудяло, а? Защо не отидеш в стаята ми да се постоплиш малко на мангала, докато ти приготвя чаша греяно вино?

— Права си, навън е голям студ — съгласи се той, когато домакинята се върна с чашата живителна течност и му я подаде. — Вече свикнах с горещините в Африка. Докато търчах да гоня великия ти съпруг, си казах, че това ще ме постопли, но сега усещам, че здравата съм премръзнал.

Юлия го изгледа изпитателно.

— Какво се е случило?

— О, не, ти си жена, какво ще ти обяснявам? — опита се да се измъкне Сула, но в гласа му прозвуча известна горчивина.

— Ти ги остави тия, Луций Корнелий — настоя тя, — и ми кажи какво се е случило.

Сула се усмихна кисело и поклати глава.

— Знаеш ли, Юлия, обичам този човек, доколкото изобщо мога да обичам някого, но понякога ми иде и него да го пратя на удушвача в Тулианум!

Юлия се изкикоти.

— И на мен са ми минавали подобни мисли през главата — опита се да успокои гостенина си. — В крайна сметка, какво толкова чудно? Мъжът ми е велик човек, а с великите трудно се излиза наглава. Какво е направил днес?

— Реши да встъпва в длъжност, облечен в дрехите си на триумфатор — обясни Сула.

— О, скъпи братко! Разбирам те. Навярно е вдигнал голям шум, задето трябва да се губи излишно време, и е настроил всички срещу себе си? — предположи на глас Юлия, която можеше и да бъде една предана съпруга на велик човек, но това не значеше, че е сляпа за слабостите му.

— За щастие, дори през червената му маска успях навреме да предугадя какво смята да прави — доволно се ухили Сула. — Много е лесно по веждите му. След като си прекарал три години редом с Гай Марий, трябва да си пълен глупак, ако не си се научил да четеш мислите му по кривенето на веждите му. Нали си забелязала, ти със сигурност не си глупачка, те представляват нещо като код какво му минава в тази или онази минута през ума.

— Да, забелязала съм — на свой ред се усмихна лукаво Юлия.

— Както и да е, успях да го изпреваря и като изляза пред тълпата, да се направя на ударен, уж че Гай Марий е забравил. Пфу! За миг-два ми се струваше, че съм направил голяма грешка, защото му беше на езика да ми каже да се хвърля в Тибър. Но за щастие видя напрегнатото очакване на нещо хубаво по лицето на Квинт Цецилий Нумидик и промени решението си. Какъв актьор е този човек! Мисля, че с изключение на Публий Рутилий всички присъстващи наистина са си помислили, че е забравил в какви дрехи е облечен.

— О, благодаря ти, Луций Корнелий! — зарадва се Юлия.

— Беше изцяло мое удоволствие — отвърна й той и навярно беше искрен.

— Още греяно вино?

— Да, благодаря.

Тя се завърна не само с още вино, но и с цяла чиния димящи пирожки.

— С месо са и са много крехки. Току-що са изпечени. Прекрасни са! Готвачът ни само това готви за малкия Марий. Синът ми тъкмо минава през онзи стадий, когато децата искат да ядат само противопоказни неща.

— Моите и двете ядат всичко, което им се поднесе — похвали се Сула и лицето му светна. — О, Юлия, те са прекрасни! Никога не съм си мислил, че някое живо същество може да бъде толкова, толкова съвършено!

— И аз съм много привързана към децата ти — съгласи се леля им.

— Бих искал и Юлила да го кажеше — помръкна изведнъж бащата.

— Така си е — рече тихо сестрата на Юлила.

— Какво й има! Имаш ли представа?

— Мисля, че прекалено много я разглезихме. Майка ми и баща ми не са искали четвърто дете. Вече си имали две момчета, а когато съм се родила аз, казали си, че и едно момиче няма да им дойде зле. Но Юлила била истинско нещастие за тях. Пък и бяхме доста бедни. Затова, щом сестра ми порасна, всички започнаха да я гледат със съжаление и съчувствие. Особено майка ми и баща ми, тъкмо защото навремето я бяха посрещнали с ужас. Каквото и да стореше, намираше се кой да я оправдае. Ако отнякъде паднеше някоя и друга сестерция, винаги я даваха на нея да я похарчи, за каквото иска и никой не й държеше сметка какво точно си е купила. Мисля, че това, което показа сега, е било открай време заложено в нея, но ние нито веднъж не сме си направили труда да му обърнем внимание. Трябваше да я научим на търпение и въздържаност, но не го направихме. Юлила порасна със самочувствието, че на света няма по-важна особа от нея, стана егоистка, за всичко все тя знаеше най-добре и беше склонна да не се чувства отговорна за нищо. Ние имаме своята вина, но горката Юлила ще е тази, която най-много ще си пати от грешките.

— Пие прекалено много — отбеляза Сула.

— Да, знам.

— И не обръща почти никакво внимание на децата.

Юлия трудно се сдържаше.

— Да, и това знам.

— Какво мога да направя аз?

— Е, можеш да се разведеш с нея — подхвърли Юлия през сълзи.

Сула вдигна ръце, и двете изцапани от пълнежа на пирожката.

— Как бих могъл да си издействам развод, когато няма да се върна в Рим, преди да сме разбили германите? А все пак тя е майка на децата ми. Пък и навремето я обичах, доколкото можех да обичам жена.

— Ти все това говориш, Луций Корнелий: обичам, доколкото мога да обичам! Защо си мислиш, че си способен да обичаш по-малко от останалите?

Но това беше въпрос, който го засягаше твърде дълбоко, за да му отговори искрено. Затова и той мигом изгуби непринудеността си.

— В младостта си никога не съм срещал нито обич, нито любов, така че никога не съм разбрал какво точно представляват тези чувства — излезе с изтърканото си обяснение. — Тъй или иначе, вече със сигурност знам, че не обичам жена си. Дори мисля, че я мразя. И все пак тя е майка на сина ми и на дъщеря ми, а докато германите не бъдат превърнати в страница от миналото, децата ми ще могат да разчитат единствено на Юлила. Ако наистина поискам развод, тя неминуемо ще направи някой театрален жест: ще полудее, ще се самоубие или най-малкото ще утрои количеството вино, което пие. Кой знае какво ще й дойде на ума…

— Да, прав си, разводът не е изход. Така може да навреди много повече на децата си, отколкото, ако останете съпрузи — въздъхна Юлия и избърса сълзите си. — Там е работата, че в семейството ми има не една, а две проблемни жени. Може ли да ти предложа нещо?

— Да, разбира се, ще се радвам на всякакъв съвет! — подкани я Сула.

— Виж, втората проблемна жена е майка ми. На нея никак не й се нрави да живее под един покрив с брат ми Секст и семейството му. Най-лошото е, че в отношенията със снаха си Клавдия майка ми все още държи на положението си на господарка на къщата. Постоянно са в конфликт. Клавдиите са твърдоглави хора, свикнали да заповядват, а пък възпитават дъщерите си така, че да не обръщат особено внимание на чертите, които обществото е свикнало да цени у жената. Докато майка ми е тъкмо на обратното мнение — обясни Юлия и тъжно поклати глава.

Сула се опита да се направи, че всичко му е ясно и че женският начин на мислене му е добре познат. За всеки случай обаче не каза нищо.

Юлия продължи нататък:

— Откакто баща ни се спомина, мама много се е променила. Никога досега не сме си давали сметка колко здраво привързани са били един към друг родителите ни или колко много тя е разчитала на неговите съвети и нареждания. Станала е взискателна във всичко, пъха си носа навсякъде и мисля, че понякога капризите й са просто непоносими! Гай Марий вече имаше случай да се увери колко зле вървят нещата и предложи на мама да й купи самостоятелна вила някъде край морето, така че бедният Секст да остане на спокойствие. Но тя се нахвърли срещу него като някоя съскаща котка и заяви, че ако наистина никой не я желае, то тя ще е първата да го разбере, и как можело някой да я третира като клетвопрестъпница и да иска от нея да напусне собствения си дом. Лоша работа, няма що.

— И предполагам, искаш от мен да поканя Марция да живее при нас с Юлила — изпревари я Сула. — Но защо мислиш, че подобно предложение ще й се понрави, когато вече е отказала вилата край морето?

— Защото на нея й беше пределно ясно, че Гай Марий й прави подобно предложение единствено с цел да я разкара надалеч, а пък вече й се е насъбрало твърде много срещу Клавдия, за да й оказва каквато и да е услуга — каза си го без капка смущение Юлия. — Но ако ти я поканиш да живее при вас с Юлила, нещата ще бъдат съвсем различни. Първо, защото живеете в съседната къща. Второ, защото ще знае, че я искат. Че имат нужда от нея. Пък и така би имала възможност да държи сестра ми под око.

— А дали ще иска? — зачеса се Сула по главата. — От Юлила разбирам, че Марция никога не й идвала на посещение, нищо, че живее в съседната къща.

— Те и с Юлила са в постоянен конфликт — започна да се подсмихва Юлия, явно поуспокоена. — Да си представиш само! Само да види майка си на входа, и Юлила веднага й заповядва да си върви вкъщи. Но ако ти поканиш тъща си да живее с вас, тогава Юлила нищо не може да й каже.

Сула се усмихна.

— Виждам, че си твърдо решена да превърнеш дома ми в един малък Тартар.

Юлия надигна вежда.

— А това дали ще те тревожи толкова, Луций Корнелий? В края на краищата нали ще отсъстваш непрекъснато?

Той потопи ръце в съда с вода, който робът му беше донесъл да се измие от пирожките. На свой ред също вдигна вежда.

— Благодаря ти, балдъзо. — Стана от стола си, наведе се над Юлия и я целуна по бузата. — Още утре ще се видя с Марция и ще я поканя да живее при нас. Пък и имам достатъчно оправдания защо искам от нея подобна постъпка. Стига да знам, че около децата ми има човек, който да ги дарява с нужната обич, мога да съм спокоен за тях.

— Робите не се ли грижат добре за тях? — попита Юлия и също стана от мястото си.

— О, робите само гледат как повече да ги разглезят — затюхка се бащата. — Юлила си е направила труда да купи някои от най-добрите детегледачки в цял Рим, но това е все едно да искаш да превърнеш собствените си деца в роби, Юлия! Да ги превърнеш в едни малки гърчета, тракийчета, келтчета или не знам какво си, в зависимост от това, откъде идва гледачката им! На всички главите им са пълни с разни суеверия, със спомени за обреди и ритуали, мислят на своя си език, а след това се опитват да преведат мислите си на латински, гледат на родителите и близките си като на някакъв неизтощим извор на власт и авторитет, нищо че са откъснати на хиляди километри. Докато аз искам децата ми да бъдат отгледани както трябва, като истински римляни. За целта е нужно за тях да се грижи римлянка. Би трябвало това да бъде собствената им майка. Но понеже си имам причини да смятам това за невъзможно, не мога да се сетя за по-добра алтернатива от способната им на всякакви жертви баба Марция.

— Прекрасно — зарадва се Юлия.

Двамата вече бяха на вратата, когато Сула изведнъж попита:

— Юлила изневерява ли ми?

Юлия дори не се опита да се направи на учудена или възмутена от подобен въпрос.

— Много се съмнявам, Луций Корнелий. Нейният порок е виното, не мъжете. Понеже ти самият си мъж, сигурно мислиш изневярата за далеч по-голямо зло от виното. Но аз съм на друго мнение. Мисля, че пиенето може да донесе на децата ти много повече нещастия от изневярата с други мъже. Една невярна съпруга не забравя заради слабостта си към плътски наслади грижата за децата си, още по-малко ще запали покрива над главата си. Докато една пияна жена е способна на всичко. — Юлия щракна с пръсти. — Важното е мама да се залови за работа.

В този миг в стаята влезе Гай Марий, облечен в сенаторската си тога с пурпурен ръб, която само подчертаваше впечатлението, че човек има пред себе си един достоен римски консул.

— Хайде, хайде, Луций Корнелий! Да се връщаме, че току-виж слънцето залязло, преди представлението да е започнало!

Юлия и Сула си размениха по някоя тъжна усмивка, убедени, че предстоят неприятности, след което двамата мъже се насочиха с бърза крачка към мястото на церемонията.

Първото, с което се захвана Марий в Сената, беше, доколкото му позволяваха силите, да уталожи гнева на италийските съюзници.

— Те може и да не са римляни — говореше новият консул пред колегите си сенатори на първото действително заседание, провело се на януарските нони, — но винаги са били естествени наши съюзници във всички политически и военни ходове, които сме предприемали, а освен това живеят на същия този Италийски полуостров, на който живеем и ние. Те не по-малко от нас се грижат за сигурността на Италия, но никога нищо не са спечелили от своята лоялност към Рим. Както много добре знаете, назначени отци, в момента пред плебейското събрание е представен за разглеждане един съдебен иск, който сам по себе си е изключително тъжен факт. Бившият консул Марк Юний Силан трябва да се защищава пред народния трибун Гней Домиций. Макар в обвинителния акт да не се споменава изрично терминът „държавна измяна“, за всички е повече от ясно, че грехът на Марк Юний се състои в това да е от няколкото римски пълководци, които в последните години придобиха навика да погубват по цяла една римска армия наведнъж. А в тези погубени армии неизменно се включваха и легиони, пратени да се сражават от страна на италийските ни съюзници.

Марий се обърна право към Силан, който присъстваше на заседанието, защото ноните са фасти, сиреч празнични или пазарни дни и плебейското събрание нямаше да се събира.

— Не е моя работа точно сега да предявявам и аз обвинения към Марк Юний. Просто констатирам един факт. Нека нужните институции и нужните хора да се занимаят с юридическия случай на Марк Юний. Повтарям, просто констатирам един факт. Марк Юний не е длъжен да се оправдава днес пред нас.

Марий нарочно повтаряше думите си, а сега дори се спря, за да се покашля, с мисълта Силан да се възползва от случая, за да каже нещо, каквото и да е; но той запази каменно безмълвие, сякаш изобщо не забелязваше присъствието на първия консул.

— Пак повтарям, назначени отци, не искам да правя заключения, просто констатирам факт. Фактите са си факти.

— О, я давай нататък! — прекъсна го отегчен от тъпченето му на едно място Метел Нумидик.

Марий се поклони театрално и на лицето му се появи широка усмивка.

— Благодаря ти за вниманието, Квинт Цецилий! Как бих могъл да не продължа нататък, след като ти, нашият августейши и височайши консуларен сенатор, си правиш труда да ми го наредиш?

— „Августейши“ и „височайши“ означават едно и също, Гай Марий — на свой ред го прекъсна Метел Далматик Понтифекс Максимус, който също едва прикриваше прозевките си. — Ще спестиш много време на Сената, ако не прибягваш толкова често до ненужни тавтологии.

— Моля августейшия и височайши консуларен сенатор Луций Цецилий за извинение — повтори шутовския си поклон Марий, — но в нашето свободно и демократично общество Сенатът стои отворен за всички римски граждани, дори и за такива като мен, които не могат да се определят като „августейши“ или „височайши“. — Марий се спря, сякаш беше изгубил нишката на мисълта си и веждите му се срещнаха над носа в чудене сега накъде. — Докъде бях стигнал? А, да! До тежките задължения по набирането на боеспособна армия за защита границите на Италия, които съюзниците изпълняват не по-зле от нас, римляните. Едно от възраженията, които най-често се срещат в купищата писма, изпращани до нас от самнитските, апулийските, марсийските и други управници по повод нежеланието им повече да ни предоставят войски, се отнася до… — Марий пое няколко свитъка от ръцете на един от личните си секретари и ги показа на сенаторите. — Отнася се до законността на нашите искания италийските съюзници да ни предоставят войници за водене на военни действия извън границите на Италия и Италийска Галия. Италийските съюзници, августейши и височайши назначени отци, поддържат мнението, че от известно време са давали на Рим много войници, от които повечето са си останали по бойните полета, които същият този Рим е използвал за свои лични интереси в чужбина! Така пише в писмата, не си го измислям.

Сред сенаторите се дочу недоволно мърморене.

— Това твърдение е напълно необосновано! — сопна се Скавър. — Враговете на Рим са врагове и на Италия!

— Просто цитирам какво пише в писмата, Марк Емилий Принцепс Сенатус — опита се да го успокои Марий. — Ние трябва добре да се запознаем със съдържанието на тези писма, защото съм сигурен, че в скоро време ще ни се наложи да посрещаме пратеничества от страна на всички италийски народи, които са изразили своето недоволство във въпросните послания.

В този миг тонът му рязко се промени. Нито следа не бе останала от шегите отпреди малко.

— Е, стига толкова глупави шеги! Ние трябва веднъж завинаги да запомним, че живеем на един полуостров с италийските си приятели, които обаче не са римляни и никога няма да бъдат. Това, че са се издигнали до сегашното си влиятелно положение по отношение на другите народи, се дължи единствено на великите постижения на Рим и на римляните. Това, че в днешно време италийци присъстват навсякъде, където Рим е създал свои провинции или си е спечелил влияние, също е следствие единствено от постигнатото от Рим и от римляните. Хлябът на масата на италиеца, огънят в огнището, здравето на многобройната му челяд, всичко това той дължи единствено на Рим и на римляните. Преди Рим съществуваше хаос. Пълно разединение. Преди да се основе Рим, полуостровът се владееше от жестоките етруски царе на север и от алчните гърци на юг. Да не говорим за келтите в Галия.

Сенаторите се бяха успокоили и внимателно слушаха. Вземеше ли сериозно думата Гай Марий, никой, дори и най-заклетите му противници, не смееше да вдига шум или да се разсейва. Защото макар да беше мъж на войната, макар да имаше груб език и да беше до невъзпитание прям, той си оставаше голям оратор. Дори и да говореше на родния си латински диалект, освен в случаите, когато изпускаше нервите си, никой не можеше да твърди със сигурност, че акцентът му се различава от този на един Скавър.

— Назначени отци, вие и римският народ ми дадохте този мандат, за да ви отърва, както и да отърва цяла Италия от германската опасност. Колкото се може по-скоро, аз ще взема със себе си като легати пропретора Мании Аквилий, както и предостойния сенатор Луций Корнелий Сула и всички заедно ще се прехвърлим в Трансалпийска Галия да защитим, пък макар и с цената на собствения си живот, веднъж завинаги Рим и Италия от германите. Това е клетвата, която давам пред вас от свое име, както и от името на своите легати и на всеки един от подчинените ми войници. За нас воинският ни дълг е свещен. Няма да останем нито за миг спокойни, докато над народа ни тегне такава огромна опасност. Но ние навсякъде ще носим сребърните орли на римските легиони и с тяхна помощ ще побеждаваме!

В дъното на залата, където се бяха сбутали по-неизвестните сенатори, нямащи право да се изказват, започна силен тропот с крака и пляскане с ръце, което скоро се прехвърли и на първия ред, та дори и Скавър започна да аплодира думите на консула. Само Метел Нумидик не сподели ентусиазма на колегите си.

Марий изчака в залата да се възцари отново тишина.

— И все пак, преди да напусна Рим, бих искал да помоля Сената да направи всичко възможно италийските ни съюзници да не гледат на нас като на свои скрити неприятели. Ние по никакъв начин не можем да се съгласим с твърденията, че италийските войски са жертвани в походи, които нямат пряко отношение с италийските ни съюзници. Нито можем да си позволим изведнъж да престанем да набираме войници сред съседните народи — право, което вече сме си извоювали веднъж завинаги по силата на сключените договори. Германите заплашват еднакво целия полуостров, още повече Италийска Галия. И все пак трябва да признаем, че ужасяващата загуба на хора се отразява на италийските ни съюзници не по-малко катастрофално, отколкото на нас самите. Образно казано, скъпи ми колеги — сенатори, кладенецът е пресъхнал, а ще има да чакаме, докато се напълни отново. Единственото, което мога да сторя, е да уверя лично от свое име нашите съюзници, че докато на моята неавгустейша и невисочайша личност сърцето още бие в гърдите, нито един италийски, както и римски войник няма да изгуби напразно своя живот по бойните полета. Отсега нататък животът на всеки един войник, тръгнал да брани моята и своята родина от неприятеля, ще представлява за мен ценност, към която ще се отнасям единствено с уважение и преклонение — също както се отнасям със своя собствен! Това е моята клетва.

И тези думи на Марий бяха посрещнати с ръкопляскане и тропане на крака, този път предните редове дори изпревариха задните. Но Метел Нумидик отново не аплодираше. Нито Катул Цезар.

Още веднъж Марий трябваше да изчака колегите му да се умълчат.

— До моето знание тези дни беше доведено нещо изключително неприятно. А именно, че ние, римският Сенат и народ, сме взели в дългово робство хиляди италийски мъже и сме ги разпратили като роби по всички земи около Вътрешно море, които управляваме. Понеже голямата част от тях са по природа земеделци, ние и като такива ги използваме; огромната част от тези заробени люде работят нашите житници в Сицилия, Сардиния, Корсика и Африка. Това, назначени отци, е долна несправедливост! Ако ние вече сме се отказали от печалната практика да налагаме данъчно робство на римските граждани, откъде накъде ще продължаваме да я поддържаме по отношение на италийските си съюзници? Да, знам, че те не са римляни. Знам, че никога няма да станат римляни. Но те са нашите по-малки братя, с които делим една и съща земя. А никой римлянин няма да остави по-малкият му брат да бъде отведен в робство.

Марий дори не остави време на няколкото едри земевладелци, имащи повече от всички други интереси в споменатите провинции, да протестират; просто продължи с гневната си реч.

— Докато не успея да заместя робите-италийци с германи, които да обработват нивите на засегнатите земевладелци, те трябва да си намерят друг начин да експлоатират собствеността си. Защото, назначени отци, още днес трябва да приемем декрет, а трибутните комиции да го ратифицират, че всички роби от италийски произход автоматически получават своята свобода. Ние не можем да налагаме на нашите най-стари и най-верни съюзници тежести, които отдавна сме отвикнали да налагаме на себе си. Тези роби трябва да бъдат освободени! Трябва да бъдат върнати в Италия, за да изпълнят своя естествен дълг към Рим — да служат в нашите спомагателни легиони.

Беше ми казано, че сред италийските народи вече изобщо не можело да се говори за пролетарии, защото всички, които могли да минат за такива, отдавна били превърнати в роби. Е, колеги — сенатори, мисля, че италийските пролетарии могат да бъдат използвани по много по-изгоден за самите нас начин, отколкото да ги караме да ни орат нивите. Ние нямаме повече възможност да набираме армии по традиционния начин, и то не за друго, а защото всички мъже собственици, които трябва да служат в легионите, са или твърде стари, или твърде млади, или мъртви! За настоящия момент пролетариите са единствените, на които можем да се опрем за защитата на родината. Моята смела африканска армия, съставена изцяло от пролетарии, вече доказа, че и хората от тази обществена група могат да бъдат превърнати в железни войници. И тъй както историята е имала много случаи да ни докаже, че италиецът собственик по нищо не отстъпва в бой на римлянина собственик, мисля, идните няколко години ще докажат, че и италийските пролетарии по нищо няма да отстъпват на римските!

Марий слезе от ниския подиум, където седеше на куриатния си стол, и застана в средата на залата.

— Аз искам от вас този декрет, назначени отци! Ще ми го дадете ли?

Цялата работа се оказа изключително добре изпипана. Под внушението на прекрасната Мариева реч целият Сенат, за броени мигове се раздели на две части — за и против, както беше прието да се гласуват предложенията на ораторите. Независимо от вялите опити на Метел Нумидик, на Метел Далматик, Скавър, Катул Цезар и някои други да надвикат множеството, решението явно беше в полза на Марий.

— Но как смяташ — чудеше се на глас Публий Рутилий Руф, докато двамата с Марий вървяха към намиращия се в близост до сградата на Сената дом на консула след закриването на заседанието — да накараш едрите земевладелци да се съгласят с подобен декрет? Надявам се, разбираш, че с това си решение настъпваш не други, а тъкмо онези конници и делови люде, на които разчиташ най-много за поддръжка. Всички услуги, които успя да издействаш за клиентите си в Африка, ще се окажат нищо в сравнение с удара, който им нанесе току-що. Даваш ли си ясно сметка колко от робите — земеделци са италийци? Сицилия буквално гъмжи от тях!

Марий вдигна рамене.

— Агентите ми отдавна са се захванали за работа; все някак ще оцелея. Освен това не бива да мислиш, че щом съм прекарал цял месец в Кума, съм стоял със скръстени ръце. Накарах да бъдат направени разследвания и резултатите са ако не любопитни, то поне доста показателни. Да, наистина има хиляди италийци, попаднали в дългово робство. Но специално в Сицилия огромната част от робите — земеделци са гърци. Колкото до Африка, вече съм писал до цар Гауда, че в мига, в който тамошните италийци получат свободата си, искам от него да намери техни заместници. Той ми е клиент, така че няма друг избор, освен да ме слуша какво му казвам. Най-неразрешим е проблемът със Сардиния, където почти всички земеделци са италийци. Но съм сигурен, че новоназначеният управител там, достопочтеният пропретор Тит Албуций ще се остави да бъде убеден, че е в негов интерес да подкрепи каузата ми.

— Той има при себе си един твърде арогантен квестор в лицето на Помпей Кривогледия от Пиценум — напомни малката подробност на приятеля си Рутилий Руф.

— Квесторите са като комари — заяви презрително Марий. — Нямат и грам опит и попаднат ли в непознати води, човек може с два-три шамара да ги разгони.

— Не е много мило от твоя страна да се изказваш така за Луций Корнелий!

— Той е различен.

Рутилий Руф въздъхна.

— Не знам, Гай Марий, и това си е! Просто се надявам нещата да излязат такива, каквито очакваш!

— Старият ми циник — изрече с неприкрита нежност Марий по адрес на приятеля си.

— Стар скептик, ако обичаш! — поправи го Рутилий Руф.

На Марий беше докладвано, че германите не давали никакви признаци да продължават похода си на юг, навътре в територията на римската провинция Трансалпийска Галия. Изключение правели кимврите, които се прехвърлили на западния бряг на Родан, но гледали да заобикалят отдалеч римските селища. Според агента на Марий тевтоните се скитали някъде на северозапад, а тигурините, маркоманите и херуските се върнали отново при хедуите и амбарите и давали вид, сякаш не са били тръгнали по свое желание срещу римляните. Разбира се, докладът не изключваше възможността всеки момент ситуацията коренно да се промени. Но на осемстотинте хиляди души щеше да е нужно доста време да се съберат на едно място заедно с конете и добитъка, да стегнат обоза си и да тръгнат отново на поход заедно. Гай Марий не бивало да очаква да се появят каквито и да е германи надолу по течението на Родан преди май или юни. Ако изобщо някога се появят отново.

Този доклад в действителност не се понрави много на Гай Марий. Войниците му живееха в постоянно вълнение, очаквайки всеки момент да влязат в кръвопролитно сражение, а офицерите и центурионите бяха сторили всичко необходимо да организират една добре обучена армия. Въпреки че още при стъпването си на италийска земя миналия декември той беше научил сведенията на германския преводач, който разправяше за разрива между варварите, трудно му беше да повярва, че нашествениците наистина не са продължили похода си навътре в римската провинция. След като германите бяха избили почти до крак цяла една огромна римска армия, логично беше да се възползват от категоричната си победа и да се преместят навътре в една територия, която вече бяха завоювали по всички правила на войната. Иначе защо щяха изобщо да дават сражение? Защо щяха да мигрират на юг? Защо изобщо щеше да ги има!

— За мен германите си остават пълна мистерия! — възкликна той пред Сула и Аквилий, щом дойде докладът, и чак започна да се задъхва от безпомощност.

— Какво искаш, варвари — обобщи Аквилий, който си беше спечелил легатското място главно с това, че лично бе предложил Марий да бъде преизбран за консул, и сега искаше да докаже, че наистина е способен.

Но Сула остана необичайно замислен.

— Ние не знаем за тях почти нищо.

— Точно това отбелязах преди секунда! — тросна му се Марий.

— Да, но аз разсъждавам в друга насока… — плесна се по крака Сула. — Все пак ще ме оставиш да поразмисля още малко, Гай Марий, и тогава ще ти кажа мнението си. В крайна сметка нищо не ни подсказва какво ще открием от другата страна на Алпите.

— Ето точно това трябва да решим сега — посочи Марий.

— Кое? — не разбра Аквилий.

— Дали ще преминаваме Алпите или не. След като вече имаме сигурни сведения, че германите няма да се появят отново преди май-юни, аз лично не виждам никакъв смисъл да се прехвърляме оттатък Алпите. Или поне не и по класическия маршрут. В края на януари напускаме Рим заедно с огромен обоз. Той ще ни забави доста. Това, което мога да кажа за Метел Далматик в качеството му на върховен понтифекс, е, че по-голям календарен фанатик от него не се е раждал. Благодарение на него месеците и сезоните не се разминават. Беше ли ти студено тази зима? — попита Марий Сула.

— Доста.

— И на мен. Кръвта ни е изтъняла, Луций Корнелий. Цялото това време в Африка, където студовете се задържат някоя и друга седмица, а сняг вали само по върховете на планините. А защо да мислим, че и на войниците ни не им е студено? Да тръгнем да преминаваме прохода Монс Генава през зимата, ще им се строи твърде тежичко.

— След този отпуск в Кампания ще им е нужно и малко стягане — рече Сула, който не изпитваше особено съчувствие към легионерите.

— Да, така е! Но това не е причина да им измръзнат пръстите и на ръцете, и на краката. Те всички имат зимна екипировка, но може ли някой да е сигурен, че подобни куни ще си я сложат, след като досега са карали без нея?

— Ако ги накараме, ще си я сложат, и още как!

— Явно си решил да ставаш строг — отбеляза Марий. — Добре тогава, няма да ти давам повече логични обяснения. Просто ще слушаш заповедите ми. Няма да се прехвърлим в Трансалпийска Галия по традиционния маршрут. Ще следваме брега през цялото време.

— Богове, но това ще отнеме цяла вечност! — хвана се за главата Аквилий.

— Кога за последен някоя римска армия е вървяла за Испания или Галия покрай брега? — попита го Марий.

— Не си спомням изобщо някоя да го е правила!

— Ами ето, виждате ли! — възкликна победоносно той. — Ето защо ние ще минем оттам. Искам да видя колко труден е преходът, колко време ще ни отнеме, на какво приличат пътищата в областта, какъв е теренът, изобщо всичко. Ще взема четири от легионите на бърз ход, а ти, Маний Аквилий, ще поемеш останалите два заедно с допълнителните кохорти, които сме могли да съберем, и ще вървиш заедно с обоза. Ако някой ден германите се насочат към Италия, вместо към Испания, откъде можем да сме сигурни, че и те ще използват прохода Монс Генава? Нищо не им пречи, вместо да заобикалят през Италийска Галия, да минат покрай брега и да се насочат право към Рим. Досега, ако не друго, то поне сме се уверили, че враговете ни ни най-малко не се опитват да мислят като нас, така че кой ще им каже, че до Рим е по-кратко не покрай брега на морето, а през Алпите и Италийска Галия?

И двамата легати впериха погледи в началника си.

— Да, разбирам какво имаш предвид — рече Сула, — но защо да взимаме цялата армия със себе си? Двамата с теб и една дружина отбрани конници ще свършим много по-добра работа.

Марий енергично поклати глава.

— Не! За нищо на света не искам да се отделям от армията си, при това на неколкостотин километра непроходими планини. Там, където съм аз, ще бъдат и войниците ми.

И така, в края на януари Гай Марий поведе цялата си армия на север по Вия Аврелия, който следваше морския бряг. През цялото време си водеше бележки и пращаше кратки писма до Сената, в които изброяваше в кои участъци е наложително да бъдат извършени ремонтни дейности, кой мост трябва да се укрепи допълнително, къде е желателно да се издигне виадукт и така нататък.

„Това е Италия — пишеше Марий в едно от писмата си, — и всички съществуващи пътища към северните части на полуострова и Италийска Галия трябва да бъдат поддържани в прекрасно състояние; иначе можем да проклинаме дните си.“

Пиза, точката, където река Арн се вливаше в морето, представляваше границата между това, което се приемаше за Италия, и Италийска Галия, страна, която нямаше подобна на себе си никъде по Средиземноморието: нито се смяташе за римска провинция, нито се управляваше самостоятелно, както се управляваха народите в Италия. На областта се гледаше, общо взето, като на ничия земя. От Пиза чак до Вада Сабация пътят беше чисто нов, макар че имаше още много работа да се върши по него; именно той беше големият принос на Скавър като цензор, затова и се наричаше Вия Емилия Скаври. Марий не се сдържа и написа специално писмо до Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус:

— Ето, чети — подаде Марий листа на Сула. — Надявам се това да направи голямото момче щастливо и да му намери достатъчно работа да не мисли за друго!

— И аз така се надявам — усмихна се Сула.

Вия Емилия Скаври завършваше при Вада Сабация; оттам нататък не съществуваше път според значението, което римляните влагаха в тази дума, само пътека, широка, колкото да минават товарни каруци, и която следваше всяка по-проходима гънка в пресечения терен.

— Ще има да съжаляваш, че тръгнахме оттук — тюхкаше се Сула.

— Напротив — отвърна му Марий, — много се радвам на решението си. Набелязал съм си поне хиляда местенца, където може да се устрои засада. Най-после разбирам защо никой с ум в главата не би тръгнал за Галия оттук, защо хора като Публий Вагиений, който, както си спомняш, произхожда от тукашните места, са способни заради едни охлюви да изкачат отвесен наклон, и в крайна сметка защо можем да сме спокойни, че германите няма да ни нападнат оттук. Нищо чудно да се подлъжат да продължат покрай морето, но два-три дни ще са им достатъчни да разберат, че са сбъркали. Ако за нас е трудно да минем оттук, за тях ще е практически невъзможно. Това е чудесно!

Марий се обърна към Квинт Серторий, който въпреки низшия си чин се ползваше с доста привилегии, все плод на собствените му заслуги.

— Квинт Серторий, моето момче, къде мислиш, че се намира обозът ни в момента? — попита той.

— Като се има предвид плачевното състояние на Вия Аврелия, най-вероятно някъде между Популония и Пиза — предположи Серторий.

— Как е кракът ти?

— Не чак толкова добре, че да яздя чак дотам — застрахова се Серторий, за когото не беше трудно да предугади следващите думи на Марий.

— Тогава намери трима души, които да не се оплакват от същото, и ги прати назад с това — заръча той и извади пред себе си восъчна таблица.

— Ще препратиш обоза по Вия Касия до Флоренция, после по Вия Ания до Бонония и най-накрая през прохода Монс Генава — в Галия — въздъхна облекчено Сула.

— Нищо чудно да ни дотрябват греди и болтчета, че и машинария — замисли се Марий. Натисна с юмрука си върху восъка, така че да се отбележи ясно личният му печат и затвори сгъваемата таблица. — Дръж — подаде я той на Серторий. — И да се увериш, че е завързана както трябва и запечатана повторно. Не ми се ще разни любопитковци да си пъхат носа, където не им е работа. Трябва да бъде връчена лично на Маний Аквилий, разбрано?

Серторий кимна и излезе от палатката.

— Колкото до нашата армия, ще й намерим малко работа по пътя — обясни Марий на Сула. — Прати землемерите напред. Може и да не построим истински път, но и тази пътека ще разширим колкото ни трябва.

В Лигурия, както и навсякъде другаде, където от баири почти не остава място за обработваеми земи, жителите се занимаваха със скотовъдство, отдаваха се на разбойничество и пиратство, или, подобно на Публий Вагиений, се записваха в съюзническите легиони или в наемната конница. Всеки път, когато Марий се озовеше в някое крайморско село и решеше, че корабите и лодките, закотвени на брега, подхождат повече на пирати, отколкото на мирни рибари, той заповядваше и кораби, и къщи да се изгарят, оставяше жените, старците и децата да се скитат под открито небе, а мъжете впрягаше на работа да строят път. Междувременно идваха сведения от Араузио, Валенция и Виен, дори от Лугдунум, които повтаряха все едно и също — до края на годината не се очертава никакъв сблъсък на римляните с германите.

В началото на юни, след четири месеца поход, Марий изведе легионите си в широката крайбрежна равнина, откъдето започваше Трансалпийска Галия. Богатата и заселена област между Арелат и Аква Секстия му се стори подходяща за разполагане на легионите, които си построиха лагер в съседство с град Гланум, южно от река Друенция. И един факт, достоен за отбелязване: обозът беше дошъл по-бързо от основните части, след като целият път му беше отнел само три месеца и половина.

Марий избра местоположението на бъдещия си лагер след изключително внимателно изследване на околността. Наоколо нямаше никакви обработваеми земи, лагерът щеше да се издига върху голям хълм, завършващ от три страни със стръмни, скалисти склонове. На билото на хълма бликаха няколко извора, а четвъртата страна не беше нито твърде стръмна, нито твърде тясна, за да попречи на намиращата се в лагера войска да маневрира достатъчно бързо.

— Тук ще прекараме дълги месеци — рече той и кимна доволно. — А сега да превърнем мястото в един нов Каркасон.

Нито Сула, нито Маний Аквилий си позволиха коментар, обади се само Серторий, който още не се бе научил да се въздържа от забележки:

— Мислиш ли, че е нужно? Ако смяташ да се задържим по тези места толкова дълго, защо просто не разквартируваме войските в Арелат или Гланум? И защо да стоим точно тук? Не е ли по-добре сами да потърсим германите и да ги ударим, преди да са дошли толкова близо до Италия?

— Виж, млади Серторий — тръгна да му обяснява Марий, — по всичко изглежда, че германите са се разделили и са се пръснали на всички посоки. Кимврите, които допреди месеци следваха течението на Родан, изведнъж са си променили решението и са извили — да приемем, че с цел да стигнат до Испания, — към далечните краища на Цебена, право през земите на Арверните. Тевтоните и тигурините са напуснали земите на хедуите и са отишли да се заселят в земите на белгите. Така поне твърдят източниците ми на информация. В действителност мисля, че никой не може да предполага какво възнамеряват да правят в бъдеще.

— Не можем ли по някакъв начин да научим по-добре какви са им плановете? — попита Серторий.

— Как да стане това? — на свой ред го попита Марий. — Галите нямат никаква причина изведнъж да ни заобикнат и да започнат да ни носят сведения. Това, че все пак са ни пратили някоя и друга вест, аз си го обяснявам просто с нежеланието им да търпят германите насред земите си. Само в едно можем да сме сигурни: че когато германите стигнат Пиренеите, те неминуемо ще се обърнат назад. От германска гледна точка най-лесна цел би се оказала Италия. Затова и ние ще останем тук, Квинт Серторий, и ще чакаме германите да се появят. Не ме е грижа, ако ще да чакаме и години.

— Ако наистина чакаме години, Гай Марий, войниците ни ще се разхайтят, а теб ще свалят от върховното командване — напомни му Маний Аквилий.

— Войниците ни въобще няма да се разхайтят, защото смятам да ги накарам да работят — възрази му Марий. — Командвам почти четиридесет хиляди пролетарии, на които плаща държавата. Държавата е собственик на оръжието им, държавата ги храни. Когато те напуснат армията, ще се погрижа пак държавата да осигури старините им. Но докато служат в държавната армия, моите войници ще са в качеството на най-обикновени държавни служители. Като консул аз представлявам държавата. Ето защо те са мои наемни служители. При това ми струват доста пари. Ако това, което очакваме в замяна от тяхна страна, е просто да си клатят краката и да чакат да им се представи случай да се бият, можем да си представим каква гигантска цена има да плащаме за спечелването на това евентуално сражение. — Веждите на Марий се бяха разиграли яростно върху челото му. — Но моите легионери не са подписвали договор, за да си клатят краката, докато не дойде време да се бият, а са се записали в армията, за да служат на държавата, независимо какво иска тя от тях. Щом като държавата им плаща, те трябва да работят за нея. И тъкмо това ще правят. Ще работят! Тази година те ще поправят Вия Домиция в отсечката от Немавз до Оцелум. Догодина ще прокопаят плавателен канал от морето до Родан, при Арелат.

Всички го гледаха с удивление, но известно време никой не се осмели да обели дума.

Най-накрая Сула тихичко подсвирна.

— Но на войника му се плаща да се бие!

— Ако си е купил оръжието и екипировката със собствени пари и ако чака от държавата само да го храни за времето на похода, то естествено всеки римски войник ще може сам да реши как да си прекарва времето. Но това не важи за моите легионери. Щом като няма срещу кого да се бият, ще работят по обществените строежи. Ако не друго, то така поне няма да забравят, че са длъжни да служат на държавата по същия начин, по който наемният служител служи на работодателя си. Така ще си знаят мястото!

— Ами ние? — сети се да попита Сула. — Да не смяташ нас да ни превърнеш в инженери?

— А защо не? — рече Марий.

— Първо, защото аз самият не съм на държавна служба — Сула се опитваше думите му да прозвучат шеговито. — Аз дарявам доброволно времето си на държавата, както и всички останали легати и трибуни.

Марий го изгледа изпитателно.

— Можеш да ми вярваш, Луций Корнелий, това е дар, който високо ценя.

И след тези му думи темата трябваше да се смени.

И все пак Сула си тръгна от палатката на главнокомандващия недоволен. Излизаше, че ги превръщат в наемни служители на държавата! Що се отнася до войниците, това можеше и да има своите основания, но както самият той беше отбелязал, трибуните и легатите бяха съвсем различен сорт хора. Марий добре знаеше, че е така, затова и избяга от въпроса на Сула. Но това, което остана недоизказано на глас, сякаш продължи да витае из въздуха. Това, което трибуните и легатите можеха да очакват като възнаграждение за службата си, все още беше в ръцете на германите. Никой не можеше да каже каква плячка ще им бъде отнета и дали изобщо ще има плячка. Разпродажбата на пленниците като роби си оставаше право единствено на пълководеца; легатите, трибуните, центурионите, войниците, никой не можеше да сложи ръка върху тях. А у Сула се загнездваше чувството, че след тази война, която не се виждаше още кога ще започне, камо ли кога ще свърши, римляните щяха да се радват само на пленници.

Дългото, уморително пътуване до Родан никак не му се беше понравило. За разлика от него Квинт Серторий се държеше като хрътка, вързана на каишка, която души земята и върти неспокойно опашка, очаквайки удоволствието от всяка нова задача, която му се постави. Вече се беше научил да използва тъй наречената грома, инструмента на землемера; захванал се бе да чиракува при инженерите, които знаеха как да се оправят с прииждащи реки, със срутени мостове, със земни свличания и какво ли още не; от време на време повеждаше една-две центурии войници да прочисти някое скрито местенце от пирати и разбойници, друг път му даваха да командва заловените бандити, които се потяха да строят път; случваше се дори да излиза на най-предните линии заедно със съгледвачите, а неизвестно как, но му оставаше и време да се занимава със странични дейности — така например излекува счупеното крило на младо орле, което от тогава не престана да го навестява. Да, нямаше работа, от която Квинт Серторий да избяга. Ако не по друго, то само по това страничният наблюдател можеше да открие връзката му с Гай Марий.

Но Сула копнееше за нещо драматично. Сега, когато беше придобил повече опит и можеше да си позволи да изследва сам себе си, той си казваше, че за един сенатор подобна слабост към елементарното насилие е по-скоро недостатък, но пък и той беше все още на тридесет и шест и не мислеше, че ще му е по силите да се лиши напълно от цяла една черта от характера си. Докато не му се бе наложило да пропътува тези ужасяващи километри по Вия Емилия Скаври и нататък през Крайморските Алпи, Сула постоянно си беше повтарял, че военната кариера му се нрави. За него това беше дейност, изпълнена с изпитания и предизвикателства, независимо дали става дума да се разгроми една чужда армия, или да се съгради една нова Африка. Но да се строят пътища и да се копаят канали? Не беше дошъл в Трансалпийска Галия, за да върши черната работа на Рим! Затова и останалите нямаше защо да разчитат на съдействието му!

А в края на есента щяха да се проведат нови избори за консул и Марий щеше да бъде сменен от някой свой недоброжелател. Какъв спомен щеше да остави той от второто си консулство? Един прекрасно построен път, който обаче ще носи чуждо име. Как можеше началникът му да стои спокоен, да гледа без безпокойство в бъдещето? Дори не си беше направил труда да отговори на Аквилий, когато той му спомена за задаващите се нови избори. Какво ли замисляше тази лисица? Защо не се тревожеше от бъдещето?

Но изведнъж Сула забрави всички тези въпроси, въртящи се в главата му като следствие от обидата, която смяташе, че са му нанесли, защото погледът му забеляза нечие ново лице. Нова билка, нов късмет. Задаваше се скромно забавление, което щеше да го разсее.

Пред палатката, където се хранеха висшите офицери, разговаряха двама мъже. Или поне така би си казал страничният наблюдател, който не би им обърнал особено внимание. Но за Сула този разговор не беше случаен и той можеше да се превърне в прелюдия на един чудесен фарс. По-високият от двамата беше Гай Юлий Цезар, а по-ниският — Гай Лузий, племенник (по сватовска линия, както навремето Марий не бе пропуснал да отбележи) на главнокомандващия.

„Дали може от пръв поглед да познаеш що за човек е този насреща ти?“ — питаше се мислено Сула, докато вървеше към двамата. Цезар явно не разбираше с кого си има работа, но отдалеч си личеше, че непознатият с нещо го плаши.

— О, Луций Корнелий! — изцвили от удоволствие Гай Лузий. — Тъкмо питах Гай Юлий дали не знае нещо за нощния живот в Арелат, ако изобщо има такъв. И дали не би желал да бъдем в една компания.

Хубавото издължено лице на Цезар излъчваше любезност и доброжелателство, но по многото странични и прикрити жестове Сула заключи, че шуреят му само гледа как да се отърве от досадника — погледът му се опитваше с усилие да се задържи върху този на Лузий, и все пак постоянно бягаше встрани, вътре в ботушите краката му нервно се свиваха, а пръстите му несъзнателно щракаха от нетърпение.

— Може би Луций Корнелий е по-осведомен от мен — хвана се за предоставилата му се сламка Цезар и по движението на краката му си пролича, че само след секунда смята да се обърне на другата страна.

— О, не, Гай Юлий, не си отивай! — опита се да го спре Лузий. — Колкото повече луди глави, толкова повече смях ще падне!

Толкова беше доволен от себе си, че чак се закикоти.

— Съжалявам, Гай Лузий, чака ме работа — откопчи се Цезар и се изгуби сред войниците.

Сула беше кажи-речи еднакъв ръст с Лузий, затова приятелски сложи ръка на рамото му и го притегли по-далеч от палатката.

Гай Лузий беше красив младеж. Очите му бяха зелени, криеха се от дълги мигли, гъстата му червена коса се спускаше над раменете му, веждите му бяха тъмни и изящно изписани, носът му бе дълъг, симетричен и счупен в горната си част като на някой грък. Сула го оприличи на един малък Аполон, но вече не се поддаваше на подобни изкушения.

Той с основание се съмняваше дали Марий изобщо е благоволил да се види с племенника си; не би му било присъщо. Понеже нямаше как да откаже на сестра си да вземе Гай Лузий на служба при себе си, консулът го беше назначил за военен трибун — тъй и тъй възрастта му беше подходяща. Но занапред би предпочел да се прави, че племенникът му изобщо не съществува. Поне докато младежът не привлечеше погледите върху себе си, по възможност с някое храбро деяние или проява на изключителни способности.

— Гай Лузий, ще ти дам един малък съвет — изрече Сула отсечено.

Клепачите с дългите мигли примижаха и младежът стеснително сведе поглед надолу.

— Ще ти бъда благодарен за всякакъв съвет, Луций Корнелий.

— Пристигна тук вчера, нали? Дошъл си сам от Рим — започна Сула.

Лузий го прекъсна:

— Не от Рим, Луций Корнелий. От Ферентинум. Чичо ми Гай Марий ми даде изрично разрешение да остана във Ферентинум, понеже майка ми беше болна.

„Аха! — каза си Сула. — Това обяснява до голяма степен защо Марий се държи толкова хладно с нежелания си племенник! Колко би му било неприятно да чуе от устата на закъснелия подобно извинение, след като в цялата армия няма да се намери друг да го използва!“

— Чичо ми още не ме е повикал при себе си — седна да се жалва Лузий. — Кога ще мога да го видя?

— Не и преди той лично да те извика, което много се съмнявам дали някога ще стори. Докато не покажеш, че си с нещо способен, за чичо си ти си просто една тежест в повече. И то ако не за друго, заради това, че си поискал да ти се дадат привилегии още преди походът да е започнал — имал си нахалството да закъснееш толкова време.

— Но майка ми беше болна! — възмутено протестира Лузий.

— Ние всички си имаме майки, Гай Лузий, или поне някога сме имали. Много от нас са били принудени да тръгнат на война, когато и техните майки са били болни. Много от нас е трябвало да научат, че майките им са умрели, докато синовете са се сражавали на хиляди километри от дома. А и останалите са достатъчно дълбоко привързани към своите, за да чувстват болезнено отсъствието им в продължение на дълги години. Но това, че майката на един войник е болна, не се счита за оправдание той да отложи своеволно военната си служба. Предполагам вече си казал на другарите си в палатката защо си се забавил?

— Да — отговори Лузий, когото това посрещане удивляваше все повече и повече.

— Много жалко. Най-добре би било, ако си беше замълчал, нека останалите сами си блъскат главата да отгатват. Сега нито ще си помислят с добро за теб, нито за чичо ти, че е допуснал такова своеволие — и той много добре го знае. Но кръвта вода не става и човек е склонен да прощава на близките си — намръщи се Сула. — Тъй или иначе, не това исках да ти кажа. Тук е армията на Гай Марий, а не на Сципион Африкански, ако разбираш какво имам предвид.

— Представа си нямам — отговори му напълно искрено Лузий.

— Катон Цензор обвинил навремето Сципион Африкански, че позволява в армията му да цари нравствен упадък. Е, трябва да знаеш, че Гай Марий много повече прилича на Катон Цензор, отколкото на Сципион Африкански. Сега разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не — отново отвърна Лузий, но видимо побледня.

— А пък аз мисля, че да — усмихна се зловещо Сула и показа характерните си кучешки зъби. — Ти изпитваш повече влечение към хубавите млади мъже, отколкото към хубавите млади жени, нали така? Не мога да те обвиня в женственост, но ако продължаваш да правиш мили очи на хора като Гай Юлий, който явно не си научил, че се пада шурей на чичо ти, както и на мен самия, ще трябва да знаеш, че те чака казанът. Римляните никак не ценят предпочитанията на човек към хора от същия пол. Нещо повече, подобни влечения се смятат, особено в легионите, като крайно нетърпим порок. Ако не беше така, навярно жените, живеещи в близост до военните лагери, нямаше да трупат толкова пари, а пък тези на враговете ни нямаше да бъдат изнасилвани толкова методично. Това поне трябва да го знаеш!

Лузий целият се беше свил, разкъсван между страха, че се намира пред някого много по-високопоставен от него, и желанието да се защити от явна несправедливост.

— Времената се менят — опита се да протестира той. — На подобно поведение отдавна вече не се гледа като на порок.

— Мисля, че имаш грешна представа в какво точно време си попаднал, Гай Лузий. Навярно това се дължи на твоето собствено вътрешно желание нещата да бъдат различни от това, което са. Сигурно досега си живял в среда на такива като теб, които също имат грешна представа за времето, в което живеят. Навярно често сте се събирали да обсъждате положението си и все отнякъде сте изнамирали някой текст, някоя мисъл, че сте в правото си. Но аз мога да те уверя — каза Сула с напълно сериозен тон, — че колкото по-добре опознаеш света, в който си имал късмета да се родиш, толкова повече ще се уверяваш как жестоко си се заблуждавал. А никъде другаде предпочитанията към хора от същия пол не са по-малко толерирани, отколкото в армията на Гай Марий. Научи ли за твоята малка тайна, Гай Марий ще бъде безмилостен с теб.

Лузий беше готов да заплаче. Беше вплел пръсти в жест на дълбока паника.

— Но така ще полудея! — изхленчи той.

— Няма, не се бой. Просто ще си наложиш дисциплина, ще бъдеш внимателен в отношенията си с другарите и възможно най-скоро ще научиш да улавяш сигналите, които хората от твоя сорт си подхвърлят един на друг. Аз лично не мога да ти кажа какви са те по простата причина, че не съм жертва на подобен порок, а и не съм се интересувал. Но ако си решил да постигнеш обществена кариера, Гай Лузий, искрено те съветвам да надвиеш, докато е време, своите слабости. Вярно, че като те гледам такъв млад, сигурно ще ти е трудно да се обуздаеш напълно. Но внимавай, внимавай да не сбъркаш с човека!

При тези си думи Сула се усмихна още веднъж, този път по-благосклонно на Гай Лузий и го остави сам.

За момент просто започна да се шляе безцелно насам-натам. Беше скръстил ръце безгрижно зад гърба си и едва-едва забелязваше движението около себе си. Легионите бяха инструктирани да построят временен лагер, нищо че по това време в провинцията не се беше чуло за никакви вражи сили; просто една римска армия не можеше да спре без закрилата на палисадите. Горе на хълма землемерите и инженерите вече правеха изчисления как да бъде разположен бъдещият постоянен лагер. Онези поделения, които не бяха нужни за издигането на временния лагер, бяха хванати да вършат подготвителните работи по укрепяването на хълма. Засега това се изразяваше в носене на дървен материал за греди, от които впоследствие щяха да бъдат построени стените, кулите, жилищните помещения. По долното течение на Родан горите бяха редки, понеже местността се обитаваше вече от няколко века — още от времето, когато гърците бяха основали Масилия, — и за това време гърци, римляни и попадналите под тяхното културно влияние гали бяха успели да усвоят огромен дял от земите си.

Армията се беше разположила на север от големите солени блата, които представляваха делтата на Родан, но се разпростираха и на запад, и на изток от коритото на реката. Типично беше за Марий да избере за своите легиони място, където те да не засегнат с нищо обработваеми земи, независимо от продължителността на престоя си.

— Няма никакъв смисъл излишно да настройваме против себе си онези, които трябва да считаме за свои съюзници — оправдаваше той своята политика пред Сула. — Освен това с тези петдесет хиляди гладни гърла повече, които доведохме на местното население, то ще има нужда от всичките си земи, за да ги изхрани.

Мариевите снабдители вече бяха хукнали по всички посоки да сключват контракти със стопаните в провинцията, а войниците вече строяха складове за зърно и провизии, в които да се побере достатъчно за изхранването на петдесет хиляди мъже в продължение на дванадесет месеца, когато ще дойде времето на следващата реколта. В огромния обоз Марий предвидливо беше включил всички онези необходими за преживяването на една армия неща, които от достоверни източници бе научил, че не ще може да намери в Трансалпийска Галия, а именно: солидни греди, борова смола, скрипци й въжета, инструменти, подемни кранове, вар и астрономически количества железни гвоздеи и пирони. В Популония и Пиза, двете пристанища, където се разтоварваха докарваните от остров Илва слитъци желязо, префектус фабрумът се беше погрижил да изкупи цялото налично количество метал и да го препрати по суша на Марий в случай, че инженерите му решат да леят стомана. В обоза бяха предвидили и такава възможност и сега римската армия разполагаше с наковални, тигели, чукове, брикети, изобщо всичко необходимо за устройването на една огромна ковачница и металолеярница. Вече войници бяха поели грижата да съберат достатъчно дървен материал за осигуряването на нужните за целта дървени въглища, защото без дървени въглища би било невъзможно да се постигне нужната температура за топенето на желязо, да не говорим за превръщането му в стомана.

Докато свърши с разходката си и се озове отново пред палатката на главнокомандващия, Сула вече бе решил, че му е дошло времето да действа. Защото той още преди седмици беше изнамерил лек за скуката, която го обхващаше при това бездействие, и знаеше как да я замени с наистина драматични преживявания, тъкмо по вкуса му. Всъщност идеята се беше родила в главата му още в Рим, но истински смисъл тя доби по време на безкрайното пътуване покрай морския бряг. Сега вече можеше да се помисли за нейното реализиране. Да, време беше да говори с Гай Марий.

Великият мъж беше сам и се беше заел с писане.

— Гай Марий, чудех се дали можеш да ми отделиш малко време. Какво ще кажеш двамата да се поразходим? — рече Сула и застана на входа на палатката, като умишлено задържа коженото платнище, без да го пуска. На фона на ярката слънчева светлина навън силуетът му се беше обвил в своеобразна златиста аура. Стоеше гологлав и ясно се открояваха дългите му, гъсти къдрици, спускащи се до раменете.

Марий повдигна глава и видяното никак не го очарова, поради което отсече:

— Косата ти плаче за подстрижка. Още някой сантиметър и ще заприличаш на танцьорка!

— Колко странно! — учуди се Сула, без да помръдва от мястото си.

— Бих го нарекъл разпуснатост — каза Марий.

— Не, странното е, че вече няколко месеца не ти е направило впечатление, че си пускам коса, а го забелязваш тъкмо когато смятах да ти говоря за това. Дори да не си се научил да четеш мисли, Гай Марий, мисля, че си развил невероятна способност да мислиш като хората, с които работиш.

— И си започнал да говориш като някоя танцьорка — никак не се трогна Марий. — Защо искаш да се разхождаме?

— Защото имам да ти разправям поверителни неща, а тук и стените имат уши, тъй да се каже. Ако излезем да се разходим, никой не би могъл да чуе за какво си говорим.

Марий не чака повече да го подканят; веднага остави писеца на масата и нави на руло листа, върху който пишеше.

— Мисля, че и аз обичам повече да се разхождам, отколкото да пиша — рече той и стана от стола си.

Двамата се запътиха с бърза крачка вън от лагера, без да говорят и без да усещат всички любопитни погледи, които ги проследяваха. Войници, центуриони и кадети — за изминалите три години служба при Гай Марий и Луций Корнелий Сула всички се бяха научили отдалеч да познават, щом началниците им замислят нещо сериозно. И сега двамата мъже им подсказваха, че наистина се задават новости.

Вече притъмняваше, така че нямаше за кога да се катерят към върха на хълма, затова двамата се спряха веднага щом решиха, че вятърът не може да отнесе думите им до ушите на войниците в лагера.

— Е, казвай какво има — сръчка Марий баджанака си.

— Започнах да си пускам коса още в Рим — обясни Сула.

— Досега не ми беше правило впечатление. Предполагам, че косата ти има нещо общо с онова, което щеше да ми съобщаваш?

— Искам да заприличам на гал — тържествено обяви той.

Марий го изгледа изпитателно.

— О-хо! Продължавай, продължавай, Луций Корнелий!

— Най-слабият пункт в цялата ни тактика срещу германите се състои в това, че не разполагаме с абсолютно никакво разузнаване — започна Сула. — От самото начало, когато тавриските ни пратиха своята молба за помощ и ние научихме за тези мигриращи германи, ние практически стоим с вързани ръце, защото не знаем абсолютно нищо за враговете си. Нито знаем що за хора са, нито откъде идват, нито какви богове почитат, нито защо са напуснали родните си места, нито какво обществено устройство познават, нито как се управляват. И най-важното: не можем да разберем защо всеки път разгромяват армията ни, но упорито отказват да нахлуят в Италия, докато преди векове не бихме могли да спрем Ханибал и Пир да го сторят, ако ще и да им изправехме милион бойни слонове насреща.

Погледът му не беше обърнат към Марий, ами точно на деветдесет градуса встрани. Последните лъчи на слънцето се отразяваха в очите му и изпълваха Марий с непознато страхопочитание; и преди, макар и много рядко, му се беше случвало изведнъж да се сблъска с тази спотайвана черта от характера на Сула, а именно способността му да надраства смъртните, да се превръща пред очите на събеседника си в безсмъртно същество. И все пак в такива случаи той не можеше да бъде наречен и бог, просто придобиваше контурите на непознато божествено създание, различно от човека. Сега, с тези слънчеви лъчи, които, сякаш светеха през очите му, това качество на Сула само се подсилваше.

— Продължавай — направи жест Марий.

И Сула продължи:

— Преди да тръгнем от Рим, си купих двама нови роби. Взех ги със себе си и в момента са при мен. Единият е гал от племето на карнутите, племето, което държи под контрол цялата келтска религия. Техните са странни вярвания: галите вярват, че дърветата са живи същества, че притежават дух, сянка или знам ли и аз какво. Трудно е мисленето им да се преведе на латински, защото ние разсъждаваме според други правила. Другият е герман от племето на кимврите, пленен при Норикум, преди Карбон да бъде разбит. Двамата ги държа изолирани един от друг. Никой от тях дори не подозира за съществуването на другия.

— И не можа ли да измъкнеш от кимвриеца някаква информация за германите? — попита Марий.

— Нито дума. През цялото време той продължава да твърди, че не знае кои са и откъде идват. Направих някои разследвания и открих, че пълното незнание е характерно за всички германски пленници, макар че, вярно е, те не са особено многобройни. Разбира се, може и да съм бил подлъган, защото се съмнявам някой римлянин да се е заинтересувал от миналото на робите си. Когато купувах своя германец, целта ми беше да извлека от него някакви сведения за народа му, но когато се уверих, че няма да изкопча нищо от него — между другото не виждам какъв смисъл би имало да подлагам на изтезания човек едър и здрав като бик, — ми хрумна по-добра идея. Обикновено, Гай Марий, сведенията достигат до нас през втора ръка. А за целите ни това не е достатъчно.

— Така си е — съгласи се Марий, който вече ясно разбираше накъде бие Сула, но нямаше желание да го кара да бърза с обясненията си.

— Затова си казах, че ако в най-близко бъдеще не се очертава нова война с германите, най-добре би било сами да се опитаме да научим нещо за тях. И двамата ми роби вече от години слугуват в Рим, така че са научили латински. Е, вярно, че германецът го говори твърде зле, но все пак… Това, което ми се стори доста интригуващо, е, че навътре в Дългокоса Галия, щом се отдалечиш от бреговете на Вътрешно море, вторият език на галите бил не гръцкият, а латинският! Е, това далеч не значи, че галите си разменят латински сентенции, но все пак с годините на активни контакти между хедуите и нас, независимо дали под формата на война или търговия, сред галите започнали да се срещат и хора, които знаят някоя и друга думичка латински, все такива, които могат да четат и пишат. И понеже келтите нямат своя писменост, въпросните люде четат и пишат на латински. А не на гръцки. Не е ли впечатляващо? Ние дотолкова сме свикнали да мислим, че международният език в целия свят е гръцкият, че да открием как цяла една страна предпочита латинския, ни се струва направо забележително!

— Без да съм нито учен, нито философ, Луций Корнелий, трябва да си призная, че подобен факт не може да ме развълнува особено — усмихна се някак вяло Марий. — Но затова пък бих се развълнувал истински, ако науча нещо повече за германите.

Сула вдигна ръце, сякаш се предаваше пред подобна логика, и по лицето му се изписа подигравателна гримаса.

— Така да бъде, Гай Марий! Много добре. В продължение на близо пет месеца съм се захванал да изучавам езика на карнутите, които населяват централната част на Дългокоса Галия, както и езика на кимврите. Учителят ми по карнутски е много по-ентусиазиран при мисълта да ме ограмоти, отколкото този по германски, но пък и той не е за изхвърляне. — Сула се спря насред думите си и се умисли, сякаш недоволен от изказването си. — Може би впечатлението, с което съм останал, че германецът е по-неинтелигентен, няма да се окаже напълно вярно. Нищо чудно при човека шокът от преминаването от едно културно равнище на друго да се е отразил много по-болезнено, отколкото при гала. Просто той е свикнал да мисли по съвсем различен начин. Но пък самият факт, че е бил пленен в сражение, което неговите хора са спечелили, навярно е свидетелство, че си имаме работа с глупав германец.

— Луций Корнелий, търпението ми не е безпределно — напомни му Марий, по-скоро отчаяно, отколкото троснато. — Да не би да искаш да ми докажеш, че от всички перипатетици ти си най-перипатетичният!

— Моите извинения — захили се Сула и се обърна този път да погледне Марий в очите. Блясъкът в очите му беше изгаснал и Сула отново беше придобил вида си на смъртен.

— С моята коса, кожа и очи — обясни той накратко — спокойно бих могъл да мина за такъв. Именно затова възнамерявам да се превърна в гал и да отида до области, където никога преди не е стъпвал римски крак. Най-вече смятам да проследя германите по техния път към Испания. Доколкото разбирам, натам са се насочили именно кимврите, но навярно ще ги последват и другите племена. Вече знам достатъчно кимврийски, колкото да ги разбирам какво говорят, именно затова смятам да насоча вниманието си към кимврите. — Сула прихна да се смее. — В действителност косата ми би трябвало да бъде значително по-дълга от тази на танцьорките, но засега и толкова стига. Ако някой се заинтересува защо е толкова къса, ще гледам да му обясня, че съм прихванал някаква болест на скалпа и е трябвало да се обръсна гола глава. За щастие косите ми растели бързо.

Сула се умълча. В продължение на няколко мига Марий не посмя да отвори уста, само стъпи на един пън, подпря лакът върху коляното си и глава върху лакътя. Истината беше, че просто не му идваше наум какво да каже. От месеци беше живял с постоянното притеснение, че някой ден на Луций Корнелий ще му омръзне от скуката в лагера и ще хукне към Рим, а ето, че през цялото това време същият този Луций Корнелий търпеливо бе разработвал свой план, как да се избави от скуката, без да изоставя началника си. И то какъв план! Какъв човек беше този Сула, наистина! Доколкото се знаеше, първият шпионин на света бил Одисей, който се преоблякъл като неизвестен троянец и се промъкнал през стените на Илион, за да се добере до някакви сведения. Един от най-любимите на учители и ученици спорове се отнасяше до това, дали Калхас е „пропял“ пред ахейците, защото му било омръзнало от троянците, или на свой ред е искал да шпионира в полза на цар Приам, или му е било заръчано да всее раздор сред гръцките царе.

И Одисей е бил червенокос. И Одисей е произлизал от славен род. И все пак имаше нещо, което не позволяваше на Марий да отъждествява Сула с един съвременен Одисей. Сула беше сам себе си, истински и завършен. Както и планът му. Това, което беше повече от ясно, бе, че той не се страхува изобщо от възможните последици. Подхождаше към тази необикновена мисия по съвсем делови начин, сякаш се смяташе за недосегаем. С други думи, разсъждаваше като истински римски аристократ. Дори не си представяше, че може и да се провали, защото знаеше, че превъзхожда всички останали.

След минута-две Марий се надигна от позата си на мислител и като си пое дъх, попита:

— Наистина ли мислиш, че ще успееш, Луций Корнелий? Ако е така, то ти си най-истинският римлянин, когото някога съм срещал! Не мога да изразя възхищението си от теб! Планът ти е наистина блестящ. Но за да го изпълниш, ще ти трябва да се разделиш и с последната черта на римския си характер, а съм сигурен, че това няма да се удаде на никого от нас. Културните ни окови са прекалено здрави, за да ги разчупим. А дори да го сторим, по ръцете и краката ни винаги ще останат белези. През цялото време ще се страхуваш да не се издадеш.

Сула вдигна вежда; ъгълчетата на устата му провиснаха.

— О, Гай Марий, та аз цял живот съм живял в лъжа и досега нито веднъж не съм се изпуснал!

— Дори и в момента?

— Дори и в момента.

Двамата се обърнаха към лагера и тръгнаха да се връщат.

— Сам ли възнамеряваш да тръгнеш, Луций Корнелий? — заинтересува се Марий. — Не смяташ ли, че ще е добра идея някой да те придружи? Ами ако ти се наложи спешно да ми пратиш вест, а нещо те задържи? Няма ли да ти бъде от помощ другар, играещ ролята на огледало, в което да се наблюдаваш доколко добре играеш ролята си? По същия начин, по който и той ще се оглежда в теб?

— И аз си мислех за това — рече Сула, — и изборът ми се спря на Квинт Серторий.

Първоначално Марий грейна от радост и гордост, но само след миг помръкна.

— Той е много смугъл. Никога няма да мине за гал, да не говорим за германец.

— Вярно е. Но може да го издокараме на грък с келтиберийска кръв в жилите. — Сула се покашля. — Всъщност, когато тръгвахме от Рим, му дадох и на него един роб. Келтибериец от племето на илергетите. Още не съм казал на Квинт Серторий точно какво съм си наумил, но му заръчах да научи езика на роба си.

Марий го зяпна.

— Наистина си се подготвил. Е, имаш съгласието ми.

— Значи мога да взема Квинт Серторий със себе си?

— О, да. Макар че продължавам да мисля, че е твърде тъмен. Чудя се дали това няма да ти навреди повече, отколкото да ти помогне.

— Не, всичко ще бъде наред. Квинт Серторий ще бъде от изключително значение за успеха ми, а ако бъдещето не ме опровергае, тъмните му коси могат да се окажат още един коз в наша полза. Разбираш ли, в Квинт Серторий се таи някаква животинска магия, а към подобни хора варварите винаги са се отнасяли със страхопочитание. Тъмната му кожа само ще допълни впечатлението за шаманските му способности.

— Животинска магия? Какво по-точно имаш предвид?

— Квинт Серторий е способен да привиква при себе си дивите зверове. Забелязах го още в Африка, когато той просто подсвирна на един пустинен леопард и за кратко време го направи свой другар. Започнах да обмислям ролята му в своята мисия обаче едва наскоро, когато го видях как излекува и привърза към себе си едно орле, без обаче да му отнема естествения нагон към свободата и дивото. Сега орлето си живее, както са живели и родителите му, но продължава да посещава Квинт Серторий и да му изразява приятелството си. Каца на ръката му и го целува. Войниците силно го почитат. За тях това е щастливо предзнаменование.

— Знам — кимна Марий. — Орелът е символът на всеки легион, а Квинт Серторий само е доказал връзката между едното и другото.

Двамата се загледаха по посока на шестте сребърни орли, забити в земята на своите сребърни пръчки и окичени с крони, фалери, медали и торкове. Пред тях беше сложен триножник, в който постоянно гореше огън, наоколо пазеха стражи, а всяка вечер по залез-слънце, докато четеше своите молитви, специален жрец в тога криеше лицето си в гънките на дрехата си и хвърляше тамян върху въглищата в триножника.

— В какво се състои по-точно смисълът на животинската магия? — попита Марий.

— Галите са твърде суеверни и вярват в духове, които населяват всички живи твари. Доколкото разбирам, същото е характерно и за кимврите. Квинт Серторий ще се направи на шаман, който произхожда от далечно испанско племе. Така дори народите, населяващи земите около Пиренеите, няма да могат да го разобличат, че не е ибериец.

— Кога смяташ да тръгнете?

— Твърде скоро. Но предпочитам ти да съобщиш за намеренията ми на Квинт Серторий — помоли Сула. — Той ще иска да дойде с мен, но до такава степен ти е предан, че току-виж отказал да те остави. Ако обаче му кажеш ти, ще бъде съвсем друго. — Сула силно изсумтя. — Но никой не трябва да научи. Никой!

— И аз съм на същото мнение — отново се съгласи Марий. — Все пак остават тримата роби, които знаят поне малко, щом са ви давали уроци. Искаш ли да ги продам от твое име и да ги пратя някъде отвъд морето?

— Защо да създаваме излишни усложнения? — изненада се Сула. — Мислех да ги убия.

— Прекрасна идея. Но така ще изгубиш парите от евентуалната сделка.

— Не са цяло състояние, та да плача за тях. Приеми го като моя личен дял за успеха на войната ни срещу германите — пошегува се той.

— Ще ги убия веднага щом тръгнете.

Но Сула поклати глава.

— Не, сам ще си свърша мръсната работа. И то още сега. Вече са ме научили мен и Квинт Серторий на всичко, което могат. Утре ще ги пратя в Масилия да ми свършат уж някаква работа. — Той се протегна и блажено се прозя. — Много съм добър с лъка и стрелите, Гай Марий. А солените блата са доста пусто място. Всички ще приемат, че робите ми са избягали. Дори и Квинт Серторий.

„Ако става дума за мен, аз съм човек, родил се ниско до земята — каза си Марий при тези му думи. — Нямам нищо против убийството на хора, дори когато е извършено толкова хладнокръвно. Убийството е част от живота, такъв какъвто го познаваме, и никой бог не би го счел за обида. Но все пак Сула е от стар патрициански род. Родил се е високо в небесата. У него има поне зрънце божественост и виж го с каква лекота е готов да погуби човешкия живот.“ Неусетно се замисли върху предсказанието на Марта Сирийката. „Римлянин, много по-велик от мен самия, който ще се казва Гай, но ще бъде Юлий, а не Марий…“ Това ли беше нужно, за да се достигне истинското величие? Патрицианската кръв, която да те доближи до боговете?

Есента Гай Марий получи писмо от Публий Рутилий Руф, датирано от края на септември.

Марий въздъхна с облекчение, че най-сетне е стигнал до края на писмото, и го остави на масата; после извади един подир друг свитъците с официалните бюлетини, които му пращаше Сенатът, и ги прегледа. За свой късмет, беше съвсем сам и можеше спокойно да чете на глас кореспонденцията си, опитвайки се да разграничи изреченията едно от друго. Не че имаше нещо срамно в това да четеш на глас — повечето римляни го правеха. Просто за останалите се предполагаше, че знаят и гръцки, та Марий трябваше да компенсира със способностите си по латински.

Както винаги Публий Рутилий беше познал. Неговото изключително дълго писмо беше много по-богато на информация от бюлетините, нищо че в тях беше включен пълният текст на доклада на Нерва, както и много статистика. Те нито можеха да се похвалят, че са интересни, нито се спираха на такива подробности, на каквито обръщаше внимание Рутилий Руф.

За Марий не беше трудно да си представи тревогата, обхванала Рим. Всеки път, когато се очертаеше недостиг на зърно, над града надвисваше призракът на политическите промени. Хазната започваше да пъшка от дългове, а едилите се надпреварваха да измислят по-радикални мерки за справяне с положението. Сицилия беше големият панер на Рим и всеки път, когато реколтата на острова не се окажеше достатъчно богата, Рим се изправяше лице в лице с глада. Африка и Сардиния, взети заедно, произвеждаха по-малко зърно от Сицилия. Наполовина по-малко! Сегашната криза можеше да доведе до това, народът публично да обяви Сената за виновен, че е пратил в провинцията неспособен управител, а пък пролетариите щяха да обвинят и народа, и Сената, че ги е оставил с празни кореми.

Пролетариите нямаха политически интереси. Те никога и не помисляха, че могат да притежават властта, нито ги вълнуваше кой всъщност ги управлява. Цялото им участие в обществения живот се свеждаше до това да гледат игрите по време на празненствата, когато не се плащаше, и да недоволстват, когато хлябът свърши. В такива случаи пролетариатът изведнъж се оказваше сила, на която не можеше да се устои току-тъй.

Не че бедняците получаваха своя хляб без пари. Просто с помощта на едилите и квесторите Сенатът се грижеше за това на пролетариите да се продава зърно на умерени цени, дори когато страната не тъне в изобилие. Това се отразяваше твърде зле за хазната, която при всяка слаба реколта трябваше да купува зърното на завишени цени, а да го продава на същите като друг път. Всеки римски гражданин, който е записан, че живее в рамките на града, независимо от имущественото си положение имаше право на своя дял от евтиното зърно, осигурявано от Сената. Разбира се, ако намери достатъчно търпение да се нареди на километричната опашка пред бюрото на едила на Портикус Минуция, за да получи своята бележчица. С тази бележчица в ръка той можеше да се представи пред някой от държавните складове за зърно, разположени покрай Авентинския хълм при римското пристанище и да закупи своите пет модии евтино зърно. Това, че повечето римляни не си правеха толкова труд, се дължеше на простия факт, че човек винаги можеше да си напазарува нужните количества от Велабрум, където продавачите носеха зърно от частните складове в полите на Палатина, покрай Викус Тускус.

Понеже добре разбираше как една подобна политическа нестабилност може да се отрази на него самия, Гай Марий изпадна в дълбок размисъл. В момента, в който Сенатът заръчваше на Хазната да бръкне в прашните си пазви и да извади пари, за да нахрани бедните, в Рим щеше да се надигне големият вой: по-видните трибуни ерарии — чиновниците в Хазната — щяха да изброят хиляда и една причини защо не могат да си позволят похарчването на такива огромни суми в момента, в който шест легиона войници — пролетарии си живеят живота за сметка на държавата в Трансалпийска Галия и си прекарват времето не във водене на войни, ами в провеждането на благоустроителни мероприятия! Това автоматически щеше да прехвърли топката в двора на Сената, който трябваше да поведе жестока война с Хазната за евтиното зърно; най-накрая Сенатът щеше да се оплаче пред народното събрание, че пролетариите са се превърнали в голяма напаст и от тях спасение няма.

Прекрасно! Как смяташе сега Марий да се кандидатира за втори пореден път за консул ин абсенция, след като именно той я беше създал тази платена армия от пролетарии, а в Рим техните събратя заплашваха да изядат съгражданите си? Да пукне дано, проклетият му Публий Лициний Нерва! Да пукнат и всички спекуланти с него!

Единствен Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус беше предусетил нещо подозрително, преди зърнената криза да се разрази; обикновено в края на лятото, когато по пазарите започваше да се продава зърното от новата реколта, в Рим цените спадаха поне малко. Докато тази години те не само че не паднаха, ами продължиха да се качват. Като че ли причината за това беше от ясна по-ясна: освобождаването на робите-италийци, които представляваха главните производители на зърно в провинциите, е довело до рязко ограничаване на засетите площи. Да, но всъщност робите все още не бяха получили свободата си, а пък и още преди месеци се беше очертала добра реколта. Така че редно би било цените да паднат, както и други години. Те обаче се покачваха с всяка седмица.

Подобно наблюдение естествено наведе Скавър до мисълта, че някой от колегите му сенатори си прави сметката да спекулира със зърно, а лека-полека подозренията му се насочиха към консула Фимбрия и градския претор Гай Мемий, които вече цяла пролет и цяло лято взимаха огромни парични заеми, явно целейки да се сдобият с възможно най-много пари в наличност. Заключението се налагаше от само себе си: консулът и преторът навярно купуваха зърното евтино, за да го продават наесен скъпо.

Но изведнъж в Рим научиха за въстанието на робите в Сицилия, а Фимбрия и Мемий, вместо да се успокоят, се хвърлиха в сложни операции по разпродажбата на имотите си, прехвърляйки на всевъзможни купувачи ниви и имения, оставяйки си единствено домовете си в Рим и достатъчно земя, за да не изгубят сенаторския си ценз. От това пък Скавър реши, че какъвто и финансов удар да бяха гонили, той едва ли би бил във връзка със снабдяването със зърно.

Разсъжденията му се основаха на доводи, които можем да определим най-малкото като измамливи, но никой в нищо не можеше да го обвини; според Скавър, ако консулът и градският претор наистина имаха пръст в покачването цените на зърното, сега просто щяха да си пълнят гушите от печалбата, а нямаше като луди да погасяват дългове с цената на кажи-речи цялата си собственост. Не, Фимбрия и Мемий стояха извън подозрение! Трябваше да се търси другаде.

След като се получи писмото на Публий Лициний Нерва, в което той описваше с подробности ситуацията в Сицилия, Скавър започна да чува около себе си все по-често и по-често да се споменава името на някой си сенатор, влязъл в тясна връзка с търговците на зърно. Той веднага изостави почти изгубилата се следа на Фимбрия и Мемий и се насочи право по тази на Луций Апулей Сатурнин, квестора на пристанището в Остия. Човекът беше млад и наскоро се бе сдобил с място в Сената, но беше заел най-сериозния пост, който можеше да се даде на човек на неговата възраст или поне, ако имаше интереси в търговията със зърно. Защото именно квесторът в Остия контролираше разтоварването на зърното от корабите, неговото складиране, познаваше лично всички, заети в бранша, имаше възможност да се сдобие с всякакъв сорт информация, много преди тя да е достигнала до ушите, на който и да е от колегите му сенатори.

Скавър продължи с разследванията си, които само го убедиха, че вече е спипал истинския виновник. В началото на октомври за доброто име на Сената Скавър реши да използва едно от заседанията му, за да нанесе своя удар. Луций Апулей Сатурнин беше обвинен, че стои в дъното на зловещата машинация, довела до драстичното покачване на цените на зърното, преди хазната да е осигурила средствата за попълването наличните количества на държавно зърно и следователно е предизвикал огромни разходи на държавни пари. За смълчаните сенатори квесторът се оказа идеалната изкупителна жертва. Обхванати от безгранично възмущение, сенаторите гласуваха с огромно мнозинство на Луций Апулей Сатурнин да бъдат отнети правомощията на квестор, което автоматически го изхвърляше и извън състава на Сената; така можеше спокойно да бъде открит процес срещу него по обвинение за злоупотреба с обществено положение.

Извикан спешно от Остия, за да се яви пред Сената, Сатурнин не можеше да стори нищо, за да се защити от обвиненията на Скавър. В действителност Принцепс Сенатус не разполагаше с никакви доказателства в своя подкрепа, но пък и обвиненият с нищо не можеше да удостовери, че е вършил работата си честни и почтено; така че всичко се сведе до това, кой ще успее да накара другите да му повярват, а тук младежът нямаше никакви шансове срещу Скавър.

— Дай доказателства, че съм замесен! — крещеше Сатурнин.

— Дай ми доказателства, че не си! — отвърна му презрително Скавър.

И естествено, целият Сенат хвана вяра на своя председател, защото досега Скавър бе има случай неведнъж да докаже, че е способен да разобличава престъпници.

Но Луций Апулей Сатурнин нямаше да се предаде така лесно. На възраст той беше тъкмо подходящ за квесторския пост, сиреч беше на тридесет и отскоро беше приет за сенатор. Това обаче означаваше, че никой не го познаваше що за риба е, понеже като млад нито се бе прочул с някое блестящо спечелено дело на Форума, нито се беше изявил в нужната светлина на бойното поле. Най-лошото при него обаче сякаш беше, че макар и сенатори предците му произхождаха чак от Пиценум. Никой не го питаше дали е съгласен с отнемането на квесторските му пълномощия или на мястото му в Сената; дори не можеше да протестира, когато Сенатът прехвърли квесторската служба в Остия не на друг, а на Скавър Принцепс Сенатус, до края на изтичащата година! И все пак Сатурнин нямаше да се даде без бой.

В Рим трудно щеше да се намери един-единствен човек, който да се усъмни във вината му. Навсякъде, където минеше, Сатурнин беше оплюван, блъскан в ребрата, дори замерван с камъни. Отвън цялата му къща беше изписана с неприлични думи: „СВИНЯ“, „ПЕДЕРАСТ“, „ПРОКАЗА“, „ВЪРКОЛАК“, „ЧУДОВИЩЕ“, „ЧЕКИДЖИЯ“ и други, написани едни върху други, тъй че всъщност и да искаше, обектът, за когото се отнасяха, да не можеше да ги разчете. И жена му, и децата му принудително се превърнаха в отшелници и прекарваха повечето от времето си в плач. Дори робите си позволяваха да гледат господаря си отвисоко и всеки път, когато той им наредеше нещо, или се правеха, че не са чули, или се туткаха, за да го извадят извън нерви.

Най-добрият приятел на Сатурнин беше човек, когото много малко хора познаваха; практически не представляваше никой. Казваше се Гай Сервилий Главция и беше няколко години по-възрастен от Сатурнин. Главция си беше извоювал славата на способен адвокат, който обаче далеч не притежава блясъка на много от колегите си; познаваше до последната запетайка законите, но това не можеше да му помогне особено за обществена кариера, защото по произход не беше нито от патрициите Сервилии, нито дори от някоя по-влиятелна плебейска фамилия. Ако не беше реномето му на адвокат, Главция навярно можеше да бъде сбъркан с един друг Гай Сервилий, който, здраво вкопчен в полите на Ахенобарб, си беше извоювал дори място в Сената. И все пак, докато другият плебей Гай Сервилий все още не можеше да се похвали с когномен, Главция се радваше на своя, никак лош при това, защото се отнасяше до красивите сивкаво-зеленикави очи на хората в рода му.

Сатурнин и Главция представляваха приятна гледка: единият тъмнокос, другият рус, но и двамата притежаващи всички хубави черти на своя тип. Това, което ги беше свързало, беше, че и единият, и другият можеха да разсъждават и имаха поглед върху нещата, а едновременно с това криеха една и съща амбиция — да се доберат до консулския стол и да направят наследниците си аристократи. И политиката, и законодателството ги привличаха, което автоматически ги правеше годни да заемат тъй желаните управнически длъжности.

— Още не се признавам за победен — заяви тържествено Сатурнин на Главция. — Има и друг начин да се влезе в Сената и тъкмо него смятам да използвам.

— През цензорите втори път няма да минеш — предупреди го Главция.

— Знам! Не, аз няма и да ги питам, ами ще се кандидатирам за народен трибун — закани се Сатурнин.

— Никога няма да те изберат — рече Главция не от желание да секне ентусиазма на приятеля си, но просто защото беше свикнал да гледа трезво на нещата.

— Не и ако си намеря някой силен съюзник.

— Гай Марий.

— Че кой друг? Той не се обича нито със Скавър, нито с Нумидик, нито с когото и да е от другите дебели глави, дето ни правят политиката. Още утре сутринта ще отплавам за Масилия, за да разясня случая си на единствения човек, който би намерил добрата воля да ме изслуша и да ми предложи подкрепата си.

Главция кимна в знак на одобрение.

— Да, това е най-правилната тактика, Луций Апулей. В крайна сметка вече няма какво да губиш. — Хрумна му нещо и той се усмихна. — Помисли си само как можеш да съкратиш дните на Скавър, изберат ли те наистина за народен трибун!

— Не, това изобщо не ми влиза в намеренията! — възпротиви се Сатурнин. — Той постъпи така, както му се струваше най-добре за всички. Не мога да му се сърдя за това, че тъкмо у мен видя криво. Някой умишлено и съвсем целенасочено е обърнал подозренията на Скавър към мен, и тъкмо този някой ме интересува. Ако наистина стана народен трибун, ще му съкратя на него дните, и още как… Стига да открия кой е.

— Ще отидеш в Масилия да говориш с Гай Марий, а в това време аз ще търся в Рим истинския виновник за зърнената криза, имаш думата ми — увери го Главция.

Есента е подходящ сезон да се пътува по море в западна посока, затова Луций Апулей Сатурнин не видя големи трудности да се добере до Масилия. Оттам му трябваше само да си наеме кон и за няколко дни да се добере до римския лагер край Гланум, където да поиска среща с Гай Марий.

Когато Марий беше заявил на легатите си, че възнамерява да построи един нов Каркасон, оказа се, че не е преувеличил особено. Новият Каркасон се беше превърнал в реалност, макар и да беше изцяло от дърво и кал, за разлика от каменния си оригинал. Хълмът, върху който беше разположен римският лагер, целият беше осеян с крепостни кули. Още като го видя за пръв път, Сатурнин си каза, че хора като германите, абсолютно неопитни в изкуството на обсадата, никога не биха могли да превземат подобно чудо, ако ще да хвърлят и последния си човек срещу палисадите.

— Но — обясняваше Гай Марий на неочаквания си посетител, докато го развеждаше из лагера — всичко това не е толкова да пази армията ми, колкото да подлъже германите, че намеренията ни са да се браним.

„С човек като този не може да има скрито-покрито! — помисли си Сатурнин, който все пак нямаше как да не се възхити на изобретателността на Гай Марий. — Ако има на света човек, който да ми помогне, това е той!“

Двамата се бяха харесали от пръв поглед, навярно защото и единият, и другият бяха по характер решителни и безкомпромисни, или пък заради несвойственото си за един римлянин мислене. Сатурнин беше доволен да научи, че — както се беше надявал — е смогнал да изпревари новината за изпадането си в немилост и има възможност да я съобщи лично в Гланум. Все пак трябваше да се увери, че не зависи от никого, дори от самия Марий, който като главнокомандващ римската армия, застанал начело на едно сложно военностратегическо мероприятие, имаше далеч по-важни задачи, кога точно ще му се даде шанс да изложи случая си и да потърси съдействието на консула.

Сатурнин очакваше на вечерята в офицерската палатка да присъстват много хора, но за негово учудване бяха само трима с Маний Аквилий и Гай Марий.

— Луций Корнелий да не е в Рим? — заинтересува се той.

Без да издаде с нищо неудобството си от подобен въпрос, Марий посегна към едно от сварените яйца.

— Не, действа по специално поръчение — обясни той накратко.

Сатурнин си каза, че няма никакъв смисъл да крие неволите си от Маний Аквилий, който вече бе имал случай да докаже на всички, че е човек на Марий, а пък и в качеството си на висш офицер нямаше как да не научи от първа ръка за събитията около квестора. Затова използва момента почти веднага след като свършиха с вечерята, за да изложи просбата си. Двамата му сътрапезници го изслушаха от край до край, без да го прекъсват, без да му зададат дори един-единствен въпрос, което се стори на Сатурнин добър знак — беше подредил едно след друго събитията ясно и логично.

Най-накрая Марий въздъхна:

— Много се радвам, че дойде лично да поискаш помощта ми. Това придава много по-голяма тежест на твърденията ти, Луций Апулей. Ако беше наистина виновен, щеше да прибегнеш до множество хитринки, но никога нямаше да имаш смелостта лично да ме посетиш. Доколкото знам, не се славя като наивен човек. Нито може някой да обвини Марк Емилий Скавър в подобно нещо. Но ти ми харесваш, затова съм склонен да вярвам, че обвиненията срещу теб в един толкова заплетен случай са плод по-скоро на поредица от заблуждения и може би предубеждения. Пък и в крайна сметка като квестор в Остия ти си идеалният човек другите да те използват вместо изкупителна жертва.

— Ако някъде нещо куца в обвинението срещу мен, Гай Марий, то е в това, че никога не съм притежавал нужните средства да закупя подобни количества зърно — рече Сатурнин.

— Така е, но подобно разсъждение не може автоматически да те оневини — напомни му Марий. — Нищо не ти пречи да заемеш от някого колкото пари ти трябват, или просто да прибереш някой тлъст подкуп.

— Мислиш ли, че съм направил подобно нещо?

— Не. Смятам, че си жертва, не извършител.

— Аз също — обади се Маний Аквилий. — Иначе всичко изглежда прекалено просто.

— Значи мога да разчитам на помощта ви да се кандидатирам за народен трибун? — попита Сатурнин.

— О, на всяка цена — увери го Марий, без капчица колебание в гласа.

— Естествено ще ви се отблагодаря, както подобава.

— Не ще и дума! — сложи точка на разговора Марий.

Нататък нещата протекоха кажи-речи мълниеносно. Сатурнин нямаше минута време за губене, защото изборите за народни трибуни бяха насрочени за ноември, а той трябваше да се прибере навреме, за да се запише като кандидат и да потърси връзките, на които щеше да разчита като човек на Марий. Затова, въоръжен с цял куп писма до най-различни важни и не чак толкова важни особи в Рим, Сатурнин нае кола и четири мулета, които да я карат, и запраши по пътя към Алпите. Не беше пропуснал да вземе нужните пари, за да сменя на всяка спирка животните си с такива, които да не издъхнат на петия километър.

Тъкмо заминаваше, когато пред входа на лагера се сблъска с твърде необичайна групичка. Насреща му вървяха трима гали. Гали — варвари! Сатурнин никога допреди не бе имал случай да се срещне с варвари, затова устата му увисна от удивление. По всичко личеше, че единият от тримата е пленник на другите, защото ръцете му бяха оковани във вериги. Най-странното беше, че от тримата тъкмо той най-много приличаше на цивилизован човек! Беше рус, но не чак пепеляворус, косата му беше дълга, но все пак подрязвана, както си я подрязват гърците, лицето му беше гладко избръснато, беше облечен в дълги, стегнати гащи, каквито се знаеше, че носят галите, и в рунтава, вълнена горна дреха, изплетена в характерна и трудна за описване шевица. Единият от пазачите му беше с тъмна кожа, почти мургав, но върху главата си носеше опасана златна нишка с пъхнати няколко птичи пера в нея. Отдалече си личеше, че е някакъв келтибериец-чужденец, още повече че ходеше полугол, показвайки на всеки срещнат камара от мускули. Третият варварин, който даваше вид да командва, беше типичен варварин. И той ходеше полугол, кожата на гърдите му беше бяла като мляко, но се виждаше, че яки ветрове са я брулили, гащите му бяха вързани с каиши, каквито Сатурнин беше слушал да носят германите или митичните белги; дългата златисточервена коса на непознатия се спускаше безразборно чак до гърба му, дългите му червеникави мустаци бяха провиснали от двете страни на устата му, а около врата му се показваше тежък торк с две драконови глави по краищата си, който явно бе излят от чисто злато.

Мулетата поеха надолу по пътя и Сатурнин се размина отблизо с малката групичка. Докато ги отминаваше, погледът му срещна светлите очи на главатаря, които го изгледаха с такова презрение, че римлянинът чак изтръпна от ужас: Да, това се казваше истински варварин!

Тримата гали продължиха нагоре към централния вход на лагера и никой не си направи труда да ги спре или поне да ги попита кои са. Безпрепятствено галите се озоваха пред дървената барака на самия главнокомандващ, където под сянката на стряхата се изтягаше дежурният офицер.

— Ако може да ни приеме Гай Марий… — обърна се към него на безупречен латински русият главатар.

Но офицерът явно дори не се изненада от подобно посещение.

— Само да видя дали днес приема — стана той от мястото си. След секунда отново се появи на вратата. — Гай Марий нареди да ви поканя вътре, Луций Корнелий — усмихна се той широко на легата.

— Много умно — сгълча го тихичко Серторий, докато се разминаваше с него. — И да не вземеш да се раздрънкаш пред някого, чуваш ли ме?

Щом двамата му подчинени влязоха в кабинета му, Марий внимателно ги изгледа от главата до петите, сякаш искаше да прецени минават ли наистина за варвари.

— Крайно време беше да се връщате — поздрави той Сула и стисна силно ръката му. Сетне се здрависа и със Серторий.

— Няма да се бавим много тук — разочарова го Сула и избута пленника напред. — Върнахме се само за да ти предадем един подарък за бъдещия ти триумф. Запознай се с Копил, цар на волките тестосаги, същият, който навремето участваше в изтребването на Касиевата армия при Бурдигала.

— А, така ли! — най-сетне отдаде някакво внимание Марий и на непознатия. — Не дава много вид на гал, а? Двамата с Квинт Серторий сте далеч по-впечатлителни.

Серторий гордо се ухили при тази забележка, но Сула побърза да обясни:

— Ами като имаш предвид, че столицата му е Толоза, имал е време да се цивилизова. Говори добре гръцки и в мисленето си навярно е само наполовина гал. Заловихме го под самите стени на Бурдигала.

— Дали наистина си струва труда? — запита се Марий.

— Ти сам ще кажеш, но първо трябва да научиш някои неща за него — усмихна се Сула като огромен котарак при вида на жертвата си. — Той има да ни разкаже една доста интересна историйка, при това на език, който всеки римлянин разбира.

Заинтригуван от изражението, изписано по лицето на приятеля му, Марий изгледа по-внимателно цар Копил.

— Каква, историйка?

— О, историйка за цели езера, пълни със злато. Златото било натоварено от римляните на мулски впрягове и пратено надолу по пътя от Толоза за Нарбон по времето, когато някой си Квинт Сервилий Цепион бил римски проконсул. Недалеч от Каркасон златото изчезнало по мистериозен начин, а пътят бил застлан с труповете на шестстотин римски войници, на които били отнети всички доспехи и оръжия. Когато златото изчезнало, Копил се намирал близо до Каркасон — все пак златото му е било поверено лично на него и той е бил длъжен да го пази, доколкото може. Но онези, които отмъкнали златото и го отнесли в Испания, били твърде много на брой, за да посмеят галите да ги нападнат — Копил е разполагал само с шепа хора. Интересното обаче е друго, а именно, че сред римляните останали двамина оцелели: единият чист римлянин — не друг, а префектус фабрум Фурий, вторият — гръцкият освобожденец Квинт Сервилий Биас. Когато няколко месеца по-късно златото изведнъж се появило в склад за риба в Малака, собственост на клиент на Квинт Сервилий Цепион, цар Копил е бил далеч; бил е далеч и когато същото това злато е било качено на кораби за Смирна, в сандъци, на които пишело: „Гарум, по поръчка на Квинт Сервилий Цепион.“ И все пак цар Копил си имал един приятел, който си имал друг приятел, който пък имал трети приятел, и тъкмо третият приятел се случило да познава някакъв турдетански разбойник на име Бриганций. Според думите на самия Бриганций той бил нает не от други, а именно от хората на Квинт Сервилий Цепион — Фурий и освобожденеца Биас, да нападне римския конвой и да открадне златото. В замяна щял да задържи за себе си мулетата, товарните коли и оръжията на убитите войници — шестстотин комплекта пълно бойно снаряжение, нито повече, нито по-малко. Когато златото тръгнало по пътя си на изток, Фурий и Биас го последвали.

Никога преди Сула не беше виждал Гай Марий толкова смаян, дори когато четеше писмото на Рутилий Руф, че са го избрали за консул ин абсенция. Онова просто го беше изненадало със своята неочакваност, докато чутото в момента го караше да се замисли дали изобщо знае нещо за живота.

— Богове! — промълви едва-едва Марий. — Как е посмял!

— Посмял е и не му е мигнало окото — изсумтя презрително Сула. — Какво означава животът на шестстотин римски войници, когато става дума за петнайсет хиляди таланта злато! Оказва се, че самите волки тестосаги не гледат на златото като на своя собственост, ами се смятат за негови пазачи. Съкровищата на Делфи, Олимпия и Додона, да не говорим за дузината по-малки светилища, които Брен е заграбил още преди десетилетия, са собственост еднакво на всички галски племена, участвали в похода. Затова сега волките тестосаги се смятат за прокълнати, задето не са опазили златото, а царят им Копил — два пъти проклет. Богатствата на цяла Галия са изчезнали веднъж завинаги.

След някоя и друга секунда Марий се поотърси от шока и впи изпитателен поглед в очите на Сула. Вярно, че историята беше интригуваща и имаше с какво да смае въображението, но правеше впечатление, че самият Сула я беше разказал, както би го сторил някой галски бард, а не един римски сенатор.

— Ти си голям актьор, Луций Корнелий — похвали той приятеля си.

Сула сякаш прие комплимента като най-голямата похвала в живота си.

— Покорно благодаря, Гай Марий.

— Но защо казваш, че няма да останете? Ами зимата? Тук ще ви е по-удобно да я прекарате. — Марий се усмихна при вида на младия си родственик. — Особено Серторий, като го гледам така гол, само с тези пера на главата.

— Не, тръгваме още утре. Кимврите вече са стигнали полите на Пиренеите и са в непрекъснато движение. Местните племена ги дебнат иззад всяка скала, иззад всеки ръб покрай пътя с мисълта да им метнат нещо по главата. Но германите, изглежда, изпитват някаква особена слабост към планините. За тези месеци двамата с Квинт Серторий постигнахме значителни успехи в сближаването си с кимврите; имам чувството, че сме се запознали с половин Испания и Галия.

Марий наля две чаши вино, погледна към Копил и наля трета, която подаде на пленника. Докато поднасяше виното на родственика си Сабин, Марий го изгледа замислено.

— Така ми приличаш на петел на Плутон — рече той.

Серторий отпи от виното и чак въздъхна от блаженство.

— Тосканско! — отсъди той, след което прихна да се смее. — Като петела на Плутон, а? Добре, че не ме нарече гаргата на Прозерпина.

— И какви новини ми носите за германите? — попита Марий.

— Накратко — подробностите ще ги научиш на вечеря. Много е рано да кажем откъде са тръгнали или какво ги кара да продължават все напред. Но за това следващия път. Най-важното е да не се страхуваш, че ще тръгнат към Италия, без да те предупредя. Във всеки случай мога да ти кажа за всички поотделно къде се намират сега: тевтоните, заедно с тигурините, маркоманите и херуските в този момент се опитват да пресекат река Рен и да се върнат в Германия, докато кимврите се мъчат да изкатерят Пиренеите, за да се спуснат към Испания. По мое мнение и едните, и другите няма да успеят — заключи Сула и остави чашата си на масата. — Да, виното беше добро!

Марий повика дежурния офицер.

— Ще ми пратиш ли трима души, на които да може да се разчита? — нареди той. — И виж дали някъде няма да намериш подходящо помещение за цар Копил. За нещастие ще трябва да го държим под ключ, но само докато го заведем благополучно в Рим.

— Аз не бих го оставил в Рим — замисли се Сула, след като дежурният офицер тръгна да изпълни поръчението. — Всъщност на твое място изобщо бих си мълчал къде ще го настаня.

— От Цепион ли се страхуваш? — изненада се Марий. — Не би посмял!

— Все пак посмя да открадне златото, нали? — напомни му Сула.

— Добре тогава, ще приберем царя в Нерсия — отсъди на минутата Марий. — Квинт Серторий, майка ти дали няма приятели, които биха се зарадвали да им погостува един цар? За година, може би две? Ще се погрижа да намеря достатъчно пари за издръжката му.

— Все ще намери някого — каза почти без да се замисли Серторий.

— Какъв късмет! — най-после даде воля на радостта си Марий. — Никога не съм се надявал, че ще намерим нужните доказателства, за да пратим пустия му Цепион в изгнание; нещо, което той заслужава повече от всеки друг. Но ето, че цар Копил е повече от едно обикновено доказателство. Ще потулим цялата работа, докато не им видим сметката на германите, после ще изправим Цепион пред съда по обвинение в злоупотреба с властта и в държавна измяна!

— Държавна измяна? — ококори очи Сула. — Как ще го осъдим с всички приятели, които той има сред центуриите?

— А-а — махна с ръка Марий, — никакви приятели от центуриите няма да му помогнат, когато го изправим пред специален трибунал, съставен единствено от конници.

— Какво замисляш пак, Гай Марий? — попита Сула.

— Вече си имам двама народни трибуни за догодина! — похвали се Марий.

— Може и да не влязат, откъде знаеш? — обади се малко наивно Серторий.

— Ще влязат, и още как — отвърнаха му в хор Марий и Сула, след което тримата избухнаха в гръмък смях.

През цялото това време пленникът ги наблюдаваше невъзмутимо, както подобаваше на един владетел, правеше се, че разбира латинския им, и чакаше да види какво ще му се случи.

Чак в този момент Марий се сети, че не е прилично да приказват пред госта си на латински и прехвърли разговора на гръцки. След минута-две Копил вече се беше включил активно в него и Гай Марий го уверяваше, че скоро ще му свалят оковите.

— Знаеш ли, Квинт Цецилий — говореше Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус на Метел Нумидик, — изпитвам някаква детинска радост от това, че ме назначихте за квестор в Остия. Виж ме: петдесет и пет годишен човек, плешив като яйце, толкова съм се сбръчкал, че бръснарят вече не може да ме избръсне добре, а изведнъж се почувствах отново като младеж! И в същото време проблемите се решават толкова лесно! Когато бях на тридесет, спомням си добре, всяка пречка ми изглеждаше като канара, непреодолима за младок като мен. Сега, на петдесет и пет, дори и най-големите проблеми са като камъчета, които само ми се мотаят в краката.

Скавър се беше върнал в Рим, за да присъства на извънредното заседание на Сената, свикано по искане на градския претор Гай Мемий. На заседанието трябваше да се обсъди някакъв, общо взето, важен въпрос, свързан със Сардиния; вторият консул Гай Флавий Фимбрия се беше обявил за болен — напоследък му се случваше често.

— Чу ли слуховете? — попита Метел Нумидик, докато двамата изкачваха стълбите към Курия Хостилия и влизаха в залата на Сената. Глашатаят още не беше обявил сенаторите да се събират, но всички онези, които бяха дошли по-рано, не считаха за нужно да стоят навън и да го чакат; едни след други те влизаха вътре в Курията, сядаха по местата си и продължаваха разговорите от улицата в очакване магистратът, който е свикал заседанието, да извърши традиционното жертвоприношение и да прочете молитва до боговете.

— Какъв слух? — отвърна му Скавър малко разсеяно; в последно време вниманието му беше насочено изцяло към снабдяването със зърно.

— Луций Касий и Луций Марций са сформирали нещо като фракция и смятат да предложат на плебейското събрание на Гай Марий да се позволи отново да се кандидатира за консул — при това пак ин абсенция!

Скавър се закова на място само на няколко крачки от стола, който личният му прислужник беше сложил както обикновено на първия ред, между тези на Метел Нумидик и Метел Далматик Понтифекс Максимус. Облещил очи, той впери поглед в лицето на Нумидик.

— Не биха посмели! — ахна Скавър.

— О, и още как! Можеш ли да си го представиш? Да бъдеш избран за трети път консул би било безпрецедентен факт — все едно си обявил някого за диктатор, само че с по-дълъг мандат! Досега, дори да се е случвало Рим да има нужда от диктатор, той никога не е бил назначаван за повече от шест месеца, не за друго, а за да не би човекът, застанал на такава длъжност, да си създаде погрешно мнение за властта и авторитета си. А сега, ето ни принудени да търпим този селянин, който е решил, че може да си променя всичко, както му е угодно! — Метел Нумидик чак се задъхваше от ярост.

Скавър се отпусна върху стола си като същински старец.

— За всичко ние сме си виновни — рече той бавно. — Просто нямахме смелостта на предшествениците си да се отървем веднъж завинаги от тази отровна гъба! Защо Тиберий Гракх, Марк Фулвий и Гай Гракх трябваше да бъдат премахнати, а сега Гай Марий никой с пръст не го побутва? Трябваше да го заколим още преди години!

Метел Нумидик вдигна рамене.

— Той е един селянин. Гракхите и Фулвий Флак бяха благородници. Прав си, Марий е като някоя отровна гъба — предния ден още никой не го е знаел, а пък вече е сенатор; тъкмо се решиш да го изскубнеш от земята и той вече е поникнал отново другаде.

— Това трябва да се прекрати! — извика отчаяно Скавър. — Никой не може да бъде избран за консул ин абсенция, камо ли за втори път подред! Този човек вече стъпка в краката си повече управленски традиции, отколкото който и да било друг в цялата история на републиката! Вече започвам да вярвам, че целта му не е само да го обявят за Пръв сред римляните, но дори да се провъзгласи за римски цар!

— Съгласен — седна на стола си Метел Нумидик. — Но как да се отървем от него, питам те аз. Та той никога не се задържа достатъчно дълго в Рим, за да го убием!

— Луций Касий и Луций Марций — държеше се за главата Скавър. — Това не го разбирам! Та те и двамата са от стари фамилии на нобили, от най-старите аристократични родове сред плебеите! Няма ли кой в тези времена да спази поне малко благоприличие?

— За Луций Марций цял свят знае, че Марий е изплатил всичките му дългове — обясни Метел Нумидик. — Човекът се вижда за пръв път през живота си платежоспособен, как да не се отблагодари на покровителя си? Но с Луций Касий случаят е различен. Станал е крайно чувствителен спрямо общественото мнение, особено когато става дума за некомпетентни пълководци като баща му. Затова и няма как да не е на страната на Марий, след като целият народ е зад консула. Моето лично мнение е, че Касий се опитва да помогне с каквото може на Марий, така че когато един ден той ни избави от германите, и петното върху фамилията на Касиите да се изтрие.

— Хм! — беше всичко, което Скавър отвърна на тази любопитна теория.

По-нататък нямаше как да разговарят; сенаторите един след друг заеха местата си, а Гай Мемий, който напоследък не изгубваше измъчения си вид и това го правеше още по-красив, стана да говори.

— Уважаеми назначени отци — обърна се той към колегите си и показа в ръката си някакъв документ, — получих писмо от Гней Помпей Страбон в Сардиния. Било е адресирано до мен, а не до високоуважавания ни консул Гай Флавий, защото в качеството си на градски претор съм поел грижата за римските съдилища.

Мемий се спря за миг и изгледа сърдито хората, седящи на задните редове; те бързо схванаха значението на тази гримаса и се умълчаха, придавайки си вид, че са се превърнали целите в слух.

— За да напомня на онези господа в дъното на залата, които рядко благоволяват да уважат Сената със своето присъствие, Гней Помпей Страбон е квестор на управителя в Сардиния, който пък тази година — ако и това сте забравили — е Тит Аний Албуций. Дали назначените отци разбраха тези сложни обяснения?

Из цялата зала се разнесе ропот на недоволство, което Мемий изтълкува като знак на съгласие.

— Добре тогава! Тогава ще прочета писмото, което ми изпрати Гней Помпей. Слушаме ли всички?

Отново ропот.

— Прекрасно! — зарадва се Мемий и разгъна свитъка в ръката си, вдигна го пред себе си и започна да чете с ясен и отчетлив глас, който никой не би могъл да сбърка.

Мемий прибра писмото. В залата беше настъпила гробна тишина.

— Бих искал да чуя мнението на уважаемия Принцепс Сенатус, Марк Емилий Скавър — рече преторът и седна на стола си.

Скавър стана от мястото си и с ледено изражение се придвижи към центъра на залата.

— Колко странно — започна той, — че преди да започне заседанието, аз обсъждах с приятели един въпрос от естество, твърде подобно на току-що изложения. Говорих за поредицата от събития в последно време, които доказаха до каква степен се е разяла отвътре нашата система на управление и в същото време как хората все по-малко и по-малко се вместват в ролите, които им отреждат заеманите управленчески постове. За последните две-три години висшата аристократическа прослойка в Рим, в чиито редове влизат всички най-достойни и способни мъже в държавата, трябваше да претърпи едно след друго унижения и да гледа безпомощно как й се отнема властта. Вече никой не зачита Сената като върховен източник на властта в Рим! Ние, най-достойните римски граждани, сме лишени от възможността да направляваме съдбините на своя град! Вече свикнахме с това народът — а като казвам „народът“, имам предвид в най-добрия случай шепата капризни, неопитни, алчни и безмозъчни любители — политици, които го представляват, — да се чувства в правото си да ни тъпче в праха! Нас, най-достойните римски граждани, никой вече не си прави труда да ни пита нищо! Нашата мъдрост, нашият опит, славата, която са си извоювали предайте ни поколение след поколение, още от зорите на републиката, това вече като че ли не е от значение. От значение е само какво ще му хрумне на народа. Но аз искам да ви заявя най-тържествено, уважаеми назначени отци, че народът е негоден да управлява Рим!

Скавър се обърна към отворените врати на залата и заговори още по-високо, та да го чуят и в Кладенеца на Комициите.

— Но коя е онази част от народа, която в действителност командва в плебейското събрание? Хората от втората, третата, дори от четвъртата класа — все незначителни фигурки от конническото съсловие, нарамили амбицията да ръководят делата на Рим, тъй както са свикнали да водят своите търговски дела; та не са ли те до един търговци, предприемачи, собственици на дюкяни, на някое и друго парче земя? Сред тях има дори занаятчии, набрали достатъчно смелост и самочувствие, за да се представят например като „предприемачи, ръководещи множество скулпторски ателиета“, както имах случай наскоро да чуя. Сред тях има и такива, които сами са се нарекли адвокати, но трябва да си търсят клиенти сред селяните и идиотите по рождение; такива, които се представят за агенти, без да става ясно агенти в какво и на кого. И понеже ежедневните им дела им дотягат, те всички се запътват право към Форума, за да докажат, че те в своите триби могат да управляват Рим по-добре, отколкото ние в нашите курии!2 От устите им бълват политически клишета, които обаче са се омърляли до такава степен, че чак да се отвратиш в какъв смисъл могат да бъдат използвани. За тези самозвани управници политиката се изразява в това, кой народен трибун ще се направи най-добре на шут и кой ще прехвърли още някои сенаторски прерогативи на конниците! Тези хора, всички до един са били, са и ще си останат средна ръка! Никой от тях няма да достигне положение, което да го вкара в първата класа, нито пък е способен да рискува дотам, че един ден да се озове в петата или сред капите цензи! Пак ви повтарям, назначени отци, народът е негоден да управлява! Прекалено много власт му се е дала и в своята присъща арогантност, която само се подхранва от неразчетените авантюри на някои тук присъстващи колеги, втурнали се всеки на свой ред да се кандидатира за народен трибун, готови да пометат всичко пред себе си, ако трябва, той все по-малко се вслушва в нашите съвети, в нашите гласове!

Не можеше да се отрече, тази реч на Скавър щеше да остане една от най-запомнящите се; личният му секретар, както и някои други писари в залата трескаво записваха думите му, а и той говореше достатъчно бавно, за да е сигурен, че словата му ще бъдат запазени за поколенията.

— Крайно време е — не снишаваше нито за минутка глас той, — ние, сенаторите да сложим край на този процес на разложение. Крайно време е да покажем на народа, че ако смятаме и занапред да управляваме заедно, то те ще трябва да ни слушат нас, а не ние — тях! — Скавър си пое дълбоко въздух и продължи нататък по-непринудено. — Разбира се, причините за тази ерозия, обхванала властта на сенаторите, са повече от ясни. В нашите среди допуснахме прекалено много парвенюта, прекалено много крастави овце, прекалено много нови хора, които да заемат висшите държавни постове. Да си говорим честно, какво означава римският Сенат за човек, който едва-що е избърсал свинските фъшкии от лицето си и е пристигнал в Рим единствено за да гони политическа кариера? Какво означава римският Сенат за човек, който в най-добрия случай е наполовина латин, при това от границите със Самниум? За човек, който се добра до консулския пост, хванал се за полите на една патрицианка, купена с пари! Какво означава Сенатът и за някакъв си кривоглед хибрид, дошъл от Северен Пиценум, където повече се чува келтска, отколкото латинска реч?

Естествено Скавър щеше да използва случая да поднови нападките си срещу Марий, това се очакваше. Но начинът, по който го правеше, с тези множество заобикалки, служеше да се поосвежи паметта на сенаторите и да бъдат накарани да се поразмислят върху своето поведение на политици. Затова всички в Сената слушаха едновременно с интерес и с чувство за дълг.

— Нашите синове, назначени отци — отбеляза с горчивина Скавър, — са се превърнали в срамежливи създания, израстващи в политическа атмосфера, от която народът може да черпи повече въздух от всякога, но в същото време ние, в Сената, се задушаваме. Как можем да се надяваме някой ден синовете ни на свой ред да поемат управлението на Рим, когато народът все повече и повече ги плаши? Чуйте ме какво ви казвам: ако още не сте го сторили, от днес всички трябва да започнете да учите синовете си да бъдат силни и корави, за да защитават интересите на Сената и да смачкат гръбнака на народа! Да разберат, че превъзходството на Сената е нещо естествено и необходимо! Да бъдат готови да се бият за отстояването на това превъзходство!

Скавър се беше отдалечил от вратата и сега гледаше право към пейката на народните трибуни, дошли всички за заседанието.

— Може ли някой да ми отговори как така сред моите августейши колеги се намират и такива, напълно целенасочено опитващи се да подронят почвата под краката на Сената, към който сами принадлежат? Може ли някой да ми отговори? Защото тъкмо това се случва постоянно! Ето ги сред нас, наричат се сенатори — членове на тази свята институция, — но в същото време и народни трибуни! В последно време много от тях се научиха да служат едновременно на двама господари… Смятам да им напомним, че те са първо сенатори и чак след това — народни трибуни. Тяхното истинско задължение спрямо плебса е да го научат, че му е отредена второстепенна роля. Но дали някой от тях си дава сметка за това? Не! Признавам, че сред народните трибуни има и такива, които показват лоялност спрямо съсловието, от което произлизат, за което и бих искал лично да изразя своето уважение към тях. Други пък — такива хора е имало винаги и навсякъде — не се и опитват да сторят каквото и да е в полза нито на Сената, нито на народа. Страхуват се, че ако седнат в единия край на пейката, онези от другия могат да станат и да ги оставят да натежат и да се пльоснат на земята. С две думи, страхуват се да не станат за смях. Но има и трети, назначени отци, именно онези, които всячески се стараят да подкопаят властта на римския Сенат. Защо? Коя е онази причина, подтикваща ги така целеустремено да унищожават собственото си съсловие?

Десетината на пейката на трибуните, всеки с реакцията си ясно показваше към кой от трите изброени типа принадлежи: лоялните към Сената буквално сияеха от удоволствие, че са били почетени от Скавър; до тях хората в средата се бяха посвили от неудобство и упорито гледаха в краката си, докато истински активните им колеги стояха с ледени лица, решени, ако трябва, наново да предизвикат Принцепс Сенатус.

— Е, аз мога да ви отговоря, уважаеми колеги — сенатори — изсъска презрително Скавър. — Някои от тези на пейката просто се оставят да бъдат купени като някакви евтини джунджурийки, каквито могат да се намерят с хиляди по сергиите. Тях можем да разберем! Но има и други, които гонят по-далечни цели. Пръв такъв човек се показа Тиберий Семпроний Гракх. Говоря за онези народни трибуни, които откриват в плебса идеалния инструмент да подплатят собствените си амбиции, онези, които мечтаят да се нарекат Първи сред римляните, но вече са се убедили, че никога няма да получат подобно признание от своите равни — така, както го получиха за времето си Сципион Африкански, Емилий Павел и — бих искал да ме извините за самонадеяността ми — Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! За да опишем най-добре онзи тип трибуни, който се появи в лицето на Тиберий и Гай Гракх, ние твърде успешно заехме една гръцка дума: „Демагози“. Но все пак, без да влагаме в нея същото значение, с което са я използвали гърците. Нашите демагози още не са се научили да крещят за кръв пред народа на Форума, нито пък хвърлят сенаторите надолу по стълбите на Курията, нито изобщо разчитат на насилието за изпълнението на своите цели. Нашите демагози се задоволяват само с това да пълнят с гръмки фрази главите на онези, придобили навика да си прекарват времето в Кладенеца на Комициите; за тях е достатъчно да налагат волята си по законов път. Е, вярно, от време на време и до насилие се стига, но твърде рядко; ние, сенаторите сме тези, които в един или друг момент сме прибягвали до сила, за да възстановим статуквото. Защото нашите демагози са законодатели, по-хитри, по-отмъстителни, по-опасни от онези наивници, които мислят, че всичко се оправя с бунт и размирици! Те корумпират народа, карат го да играе по свирката им. Да се прибягва до такива средства, назначени отци, е акт, достоен за презрение. И все пак, всеки ден бива приет по някой нов закон именно по този унизителен начин. Защото това се оказва най-лесният път към властта, към политическото превъзходство над останалите.

Скавър замълча, обиколи цялата зала, хвана с лявата си ръка гънките на тежката тога, за да не се изхлузят назад през лявото му рамо, и щом почувства другата си ръка освободена, продължи с речта си, подкрепяйки всяка своя дума с красноречив жест.

— Най-лесният път към властта и политическото превъзходство — повтори той, така че всички да го чуят. — Е, ние всички знаем кои са тези хора. На първо място трябва да споменем Гай Марий, нашия многоуважаван първи консул, за когото чувам, че щял да бъде избран още веднъж за консул, при това отново ин абсенция! Но дали, защото така искаме ние! Не — защото така иска народът! Как иначе, ако не с помощта на народа, Марий щеше да стане това, което е днес? Някои от нас се бориха с него, бориха се със зъби и нокти, бориха се до пълно изтощение, прибягнаха до всякакво оръжие, каквото се позволяваше от закона. Но напразно. Гай Марий се ползва с подкрепата на народа, на народа, който слуша всяка негова дума. А когато подкрепата на народа не му стига, той щедро сипва пари в кесиите на подходящите народни трибуни. В наши времена — такива, колкото щете. Богат като Крез, нашият консул винаги може да си купи онова, което му остане недостъпно по друг начин. Това е той, Гай Марий. Но не него станах да обсъждам този път. Ще ми простите, назначени отци, че позволих емоциите да ме отведат толкова настрана от истинската цел на моята реч.

Скавър се върна при мястото си и се обърна с лице към подиума на куриатните магистрати, така че думите му да звучат отправени специално към Гай Мемий.

— Станах да говоря за едно друго парвеню, което все още не е достигнало славата и политическата тежест на Гай Марий. Парвеню, което си търси предшественици сред едновремешните сенатори, което говори добре гръцки и е получило добро образование, което живее в просторен дом, където очите му няма опасност да видят някоя случайна свинска фъшкия — ако изобщо видят нещо! Но и този човек не е роден римлянин, нищо че се опитва да ни увери в обратното. Говоря за квестора Гней Помпей Страбон, назначен от нашата свята институция да служи като квестор на управителя на Сардиния Тит Аний Албуций. И така, кой е този Гай Помпей Страбон? Някой си Помпей, който твърди, че се пада далечен братовчед на сенаторите Помпей, макар че на мен лично би ми било любопитно да науча какви точно са родствените им връзки. И той е богат като Крез, половин Северна Италия се е вписала в клиентелата му. Същински цар в границите на земите си. Това е Гней Помпей Страбон.

Скавър вече едва не ревеше от ярост.

— Колеги — сенатори, закъде е тръгнала нашата свята институция, щом като някой си новодопуснат неин член, облечен в длъжността на квестор, им дързостта и… глупостта да подвежда под отговорност своя пряк началник? Нима са се привършили достойните римски младежи, та вече не се събират триста римски задника да заемат столовете в тази зала? Аз… аз съм направо скандализиран! Нима Кривогледия Помпей наистина притежава толкова малко такт и чувство за благоприличие — качества, които се очаква от всеки сенатор да притежава в една или друга степен, — та е могъл дори да си помисли да подвежда началника си под отговорност! Какво се е случило с нас, че позволяваме на нещастници като Кривогледия Помпей да си друсват селския задник върху сенаторския стол? Но и какво се е случило с него, че да постъпи по този необясним начин? Чиста проба политическа неграмотност и липса на елементарно възпитание, ето какво се е случило с нашия млад колега! Да подведеш под отговорност прекия си началник или пък някой свой роднина, ако ще и по сватовска линия — такива неща, назначени отци, просто не могат… да се правят! Не могат! Глупаво, идиотско, невъзпитано, просташко, самонадеяно, наивно — езикът ни не притежава достатъчно точен епитет за недомислието, на което се показала способна тази гъба Гней Помпей Страбон, Кривогледия Помпей!

Откъм пейката на трибуните се дочу гласът на Луций Касий:

— Да не би да намекваш, Марк Емилий, че Тит Аний Албуций заслужава похвала за деянието си?

Принцепс Сенатус се изви като змия, готвеща се да изплюе отровата си.

— О, няма ли да пораснеш най-сетне, Луций Касий! Въпросът изобщо не е до Тит Аний. Естествено, че с него ще се заемем, както подобава. В случая има само едно решение — съд. Ако докажем, че е виновен, той ще си получи наказанието според закона. Но проблемът се отнася до протокола, до етикета, най-общо казано, Луций Касий — до маниерите! Нашата гъба Помпей Страбон е виновен в това, че е показал недопустимо лоши маниери!

Скавър отново се обърна към всички сенатори.

— Предлагам, назначени отци, Тит Аний Албуций да бъде изправен пред съда по обвинение в акт на държавна измяна; но в същото време нашият претор урбанус да напише крайно строго и осъдително писмо до Гней Помпей Страбон, в което да му даде да разбере, че при никакви обстоятелства няма да му бъде позволено да бъде обвинител на своя началник и второ, че маниерите му са на селянин.

Сенаторите одобрително заръкопляскаха, което изглеждаше достатъчно решението да се сметне за прието.

— Мисля, Гай Мемий — обади се Луций Марций Филип с носовия си глас, в който лесно се откриваха нотки на аристократично пренебрежение (трибунът беше бесен заради намека на Скавър, че Марий го е купил), — че е редно още сега Сенатът да определи кой ще бъде обвинителят по делото на Тит Аний Албуций.

— Чувам ли някакви възражения? — провикна се Гай Мемий.

Никой не възрази.

— Много добре, нека тогава бъде записано в таблиците, че Сенатът ще определи обвинител по процеса „Държавата срещу Тит Аний Албуций“. Чувам ли предложения? — отново попита Мемий.

— О, скъпи ми претор урбанус, има само едно подходящо име! — отговори му провлечено Филип.

— Кажи го, Луций Марций.

— Ами, разбира се, че нашият високообразован младеж, адвокатът Цезар Страбон — рече Филип. — Имам предвид, че няма да е честно, ако лишим Тит Аний напълно от усещането, че го преследва нечий глас от миналото! Мисля, че обвинителят трябва да бъде кривоглед!

Целият Сенат избухна в невъздържан смях, най-силно се смееше, разбира се, Скавър. Когато най-сетне страстите се поуспокоиха, всички единодушно гласуваха за обвинител на Тит Аний Албуций да бъде назначен младият и кривоглед Гай Юлий Цезар Страбон, по-малкият брат на Катул Цезар и Луций Цезар. По този начин и Помпей Страбон си получаваше заслуженото. Когато Помпей Страбон получи строгото и осъдително писмо от Сената (заедно с пълно копие от речта на Скавър, което Гай Мемий нарочно беше бутнал в пратката, та да му залюти още повече раната), той ясно разбра смисъла на посланието. И се зарече някой ден здравата да натрие носовете на тези надути аристократи, които ще падат в краката му да го молят за неща, зависещи единствено от него.

Колкото и енергия да хвърлиха в неравната борба, нито Скавър, нито Метел Нумидик можаха да спечелят на своя страна достатъчно гласове в плебейското събрание, тъй че да бъде отхвърлено предложението Гай Марий отново да се кандидатира ин абсенция за консул. Още повече се провалиха в центуриатните комиции, защото втората класа нямаше лесно да прости на Принцепс Сенатус неблагоразумието му насред запомнящата му се реч пред Сената да я причисли и нея в състава на средняците, заедно с третата и четвъртата. Центуриатните комиции връчиха на Гай Марий продължителен мандат — докато не спре окончателно германите — и не искаха и да чуят някой друг да заеме мястото му. Избран за първи консул втори път подред, Гай Марий беше героят на деня и можеше без никакъв страх да се обяви за Пръв сред римляните.

— Но не примус интер парес, пръв сред равни — жалваше се Метел Нумидик пред младия Марк Ливий Друз, който след кратката си и злополучна военна кариера се беше върнал в съда. Двамата се бяха срещнали пред съда на градския претор, където Друз разговаряше с приятеля си Цепион Младши, който му се падаше вече и зет, и шурей.

— Страхувам се, Квинт Цецилий — отвърна му Друз без капчица неудобство в гласа си, — че поне веднъж през живота си се абстрахирах от мисленето на събратята си. Гласувах за Гай Марий… Да, изненадва те, нали? Не само че гласувах за Гай Марий, ами и използвах цялото си влияние сред приятелите и клиентите си да ги убедя и те да гласуват за него.

— Ти си предател на своята класа! — процеди Нумидик.

— Нищо подобно, Квинт Цецилий. Просто разбираш ли, бях при Араузио — обясни му накратко Друз. — Имах шанса със собствените си очи да видя какво става, когато някой самозабравил се сенатор в желанието си да се изтъкне се лишава дори от способността си да разсъждава — нещо непростимо за един римлянин, не мислиш ли? Трябва да знаеш, че дори Гай Марий да беше кривоглед като Цезар Страбон, наивен като Помпей Страбон, дори баща му да беше хамалин от римското пристанище, дори да го бяха възпитали като оня простак Секст Перквициен, пак щях да гласувам за него! Не вярвам в момента да има друг човек в Рим, който да притежава неговите качества на военен, затова и никога не бих се примирил с мисълта, че някой консул може да си позволи с него държането на Квинт Сервилий Цепион по отношение на Гней Малий Максим!

При тези си думи Друз се оттегли, изпълнен с чувство на достойнство, оставяйки Метел Нумидик да го изпрати с недоумяващ поглед.

— Променил се е — рече Цепион Младши, който продължаваше да движи с Друз, но откакто двамата се бяха завърнали от Трансалпийска Галия, в отношенията им беше настъпила известна хладина. — Баща ми казва, че ако Марк Ливий не внимава, някой ден и той ще се превърне в демагог, при това от най-опасните.

— Как би могъл! — хвана се за главата Метел Нумидик. — Та нали баща му, цензорът, беше най-заклетият противник на Гай Гракх. През целия си живот Марк Ливий е бил възпитаван в най-консервативен дух!

— Араузио го направи друг човек — обясни Цепион Младши.

— Може да е от удара в главата — така поне мисли баща ми. Откакто са се върнали, двамата с марсийския му приятел Силон са неразделни. А са се запознали едва след сражението — изсумтя недоволно той. — Силон идва чак от Алба Фуценция, но това не му пречи да се разпорежда като господар в дома на Марк Ливий. Двамата стоят и си говорят насаме с часове, без дори да се сетят да ме поканят при себе си.

— Това при Араузио наистина беше тъжна история — съгласи се Метел Нумидик, внимавайки все пак да не се изкаже особено остро пред сина на считания за главен виновник.

Цепион Младши се отърва възможно най-скоро от присъствието на Нумидик и си тръгна към къщи. Отново го беше обзело онова неясно чувство на неудовлетвореност, което го преследваше от известно време; не беше сигурен, но може би чувството се беше появило по времето, когато се ожени за сестрата на Друз, а приятелят му на свой ред беше взел за жена неговата сестра. Нямаше някаква конкретна причина да се чувства нещастен, просто го обземаха разни настроения… Пък и нещата наистина се бяха променили от Араузио насам. Баща му също беше станал друг човек: в един миг ще се засмее доволно на някоя смешка, която синът му не разбира, в следващия ще изпадне в дълбока депресия, задето след Араузио цялото обществено мнение се е обърнало срещу него, а най-накрая яростно ще закрещи против несправедливостта на „всичко това“ — какво имаше предвид под „всичко това“ Цепион Младши никога не можеше да си обясни.

Цък и самият Цепион Младши не можеше да се отърси от угризения на съвестта. Докато Друз, Серторий и Секст Цезар, дори оня Силон, бяха оцелели просто защото германите ги бяха взели за мъртви, той се беше хвърлил да се спасява в реката, подобно на целия си легион от пролетарии. Естествено никога и пред никого не беше отварял дума по въпроса, дори пред баща си. Споменът за бягството му се беше превърнал в жестоката тайна на Цепион Младши. Но всеки път, когато се срещнеше с Друз, се питаше дали приятелят му не подозира нещо.

Жена му Ливия Друза седеше в дневната си. В скута си държеше малката им дъщеричка, която току-що бе накърмила. Както винаги при появата на съпруга си, тя се усмихна и подобно посрещане трябваше поне малко да го утеши. Но и този път не се получи. Усмивката на Ливия Друза неизменно беше престорена, а в очите й се четеше пълно безразличие към съпруга й или към каквото и да било. Цепион отдавна беше забелязал, че когато двамата разговарят, очите на жена му никога не срещат неговите, дори само за секунда. Но пък в същото време, той нямаше как да не си каже, че трудно се намират такива съвестни и любезни съпруги като Ливия Друза. Тя никога не се правеше на уморена или на неразположена, за да избяга от сексуалните си задължения към него, нито възразяваше на по-особените му желания в леглото. Разбира се, в тъмнината на спалнята той не можеше да види очите й: откъде тогава да е сигурен, че заниманията им под завивките не доставят и на нея не по-малко удоволствие?

Всеки по-схватлив и по-интелигентен човек би поразпитал жена си за това-онова, би се опитал да разбере причините защо се държи по един или друг начин. Цепион Младши обаче предпочиташе да оставя всичко на собственото си въображение, без дори да проумее, че на него тъкмо въображение най-много му липсва. Способността му да разсъждава все пак го отвеждаше до точката, откъдето ставаше ясно, че нещо върви напълно накриво. По-нататък обаче той се оказваше напълно безпомощен да направи какъвто и да било що-годе правилен извод. Едно беше сигурно — на Цепион нито веднъж не му мина през ума, че жена му може и да не го обича. Вярно, че преди да се сгодят, той бе живял с чувството, че Ливия Друза не го харесва. После обаче изведнъж реши, че подобно отрицателно отношение не е съществувало никога — всичко е било плод на въображението му. Щом се е показала такава добросъвестна римска съпруга, Ливия Друза няма как да не го е харесвала от самото начало. Оттам следваше и че го обича.

За Цепион Младши дъщеря му Сервилия беше по-скоро новопоявил се предмет, отколкото човешко същество — толкова беше голямо разочарованието му, че не му се е родил син. Затова и сега той почти не обърна внимание на детето, отпусна се до жена си и изчака невъзмутимо тя да потупа нежно отрочето си по гърба и да го подаде на робинята — македонка.

— Знаеше ли, че брат ти е гласувал за Гай Марий на изборите? — попита той.

Ливия Друза ококори очи.

— Не. Сигурен ли си?

— Чух го от устата му да го заявява в лицето на Квинт Цецилий Метел Нумидик. Пред мен. Пак запя старата песен, че е бил при Араузио и не знам си к’во си. Как бих искал, някой ден враговете на баща ми да замълчат…

— Търпение, Квинт Сервилий.

— Какво ти търпение? От ден на ден става все по-зле и по-зле.

— Ще останеш ли вкъщи за вечеря?

— Не, пак трябва да излизам. Ще вечерям у Луций Лициний Оратор. И Марк Ливий е поканен.

— О, така ли? — каза с привидно безразличие Ливия Друза.

— Извинявай, смятах да ти кажа още сутринта, но забравих — рече мъжът й и стана от стола си. — Нямаше нищо против, нали?

— Не, разбира се, че не — увери го с безизразния си глас Ливия Друза.

Разбира се, че имаше нещо против, дори много… И то не толкова, защото щеше да й липсва компанията на мъжа й, колкото защото малко повече предвидливост от негова страна щеше да спести и пари, и усилия от нейна страна да се погрижи за всичко в кухнята. Двамата живееха в къщата на стария Цепион, който вечно се жалваше за големите сметки, които плаща за издържането на семейството си. Той непрекъснато укоряваше Ливия Друза, че не е достатъчно прилежна домакиня и парите твърде лесно изтичат между пръстите й. Нито на него, нито на сина му им беше минавало през ума, че Ливия Друза всяка вечер кара робите да приготвят нещо, което така си и оставаше неизядено от господарите, ами отиваше да пълни стомасите на нищо неотказващите Цепионови роби.

— Домина, да занеса ли детето в стаята му? — попита македонката.

Ливия Друза беше изпаднала в умисъл, затова леко се стресна.

— Да — нареди тя разсеяно, без дори да хвърли поглед на дъщеря си. Това, че държеше сама да кърми малката Сервилия, не беше от майчинска обич — просто й бяха казали, че докато не е отбила детето си, няма да зачене друго.

Ливия Друза не се занимаваше особено с мисълта за малката Сервилия; всеки път, щом погледнеше детето си, пред очите си сякаш виждаше миниатюрно подобие на баща му: същите къси крака, същата тъмна кожа, която чак смущаваше с цвета си, тези невъзможни косми по гърба, ръцете и краката, да не говорим за щръкналите кичури коса по главата, които почваха ниско от челото и стигаха чак до края на врата, сякаш детето се беше родило с животинска козина. Според Ливия Друза малката Сервилия не притежаваше нито едно качество, което да заслужава внимание. Дори не намираше сили да се радва на другите нейни черти като например големите й, черни очи и розовата устичка, които подсказваха, че в бъдеще момичето ще се превърна в същинска хубавица.

За осемнайсет месеца брачен живот Ливия Друза още не се беше примирила със съдбата си, макар и нито веднъж да не беше престъпила дадената дума пред брат си Друз; поведението й в дома на Цепионите беше безупречно. Дори и при честите си сексуални вземания — давания с Цепион Младши тя се справяше чудесно. За щастие общественият й статут й даваше право да спазва известна дистанция дори в леглото; все пак Цепион би бил ужасен, ако жена му започне да стене в екстаз или да се мята из леглото като някоя долнопробна любовница. Това, което се искаше от нея, бе да се държи като достойна съпруга: да си лежи по гръб, да не шава много-много с бедрата, да дарява партньора си с топлота и да го окуражава, когато е нужно, и в същото време да не му придиря. И все пак подобна роля не беше никак лесна, напротив, сексът си оставаше най-трудната част от живота й, защото всеки път, когато мъжът й я докоснеше, на Ливия Друза й идеше да се развика, че я изнасилват, или да се изповръща от погнуса.

В душата на Ливия Друза нямаше място за съжаление към Цепион Младши, който в крайна сметка не беше сторил нищо, за да си заслужи безподобното отвращение, което вдъхваше у жена си. Сега обаче мъжът сякаш се беше слял в едно-единствено присъствие с брат й Друз — присъствие, надвиснало като Дамоклев меч над главата й; Ливия Друза живееше постоянно под страх, че само някое хрумване на един от двамата и животът й би могъл да стане още по-тежък. Затова всяка сутрин се утешаваше, че се е приближила с още един ден към смъртта си — единственото, което очакваше с надежда, след като не й беше съдено да познае що е това живот.

Най-ужасното бе, че сякаш бе изгнаница. Домът на Сервилий Цепионите се намираше на Палатина, от страната на Големия цирк, беше обърната право към Авентинския хълм, при това се намираше на самия ръб на скалата и никоя друга къща не й засенчваше гледката. Вече нямаше как изгнаницата да застане на лоджията и да гледа в балкона на съседите с мечтата да се покаже някой нов червенокос Одисей.

Пък и старият Цепион се изявяваше като крайно неприятен човек, при това от ден на ден ставаше все по-свадлив и нетърпим; като капак на всичко нямаше жена и всички домакински задължения се струпваха единствено върху плещите на снахата. Парадоксално беше, че чувствайки се еднакво чужда и на съпруга си, и на свекъра си, Ливия Друза никога не се решаваше да попита никого от двамата, дали свекърва й е покойница, или просто двамата с Цепион са се развели. Разбира се, колкото повече време минаваше от „катастрофата“ при Араузио, толкова повече и старецът имаше от какво да се озлобява. Първо му отнеха империума, след това народният трибун Луций Касий Лонгин прокара закон, според който Цепион беше изгонен и от мястото си в Сената, а оттогава почти не минаваше месец, в който някой ентусиаст, воден от желанието да се хареса на тълпата, да не започне поредното съдебно дело срещу него, при което под нова форма се прикриваха все същите обвинения в държавна измяна. Мразен открито от целия народ, при това живеещ под постоянен страх някой да не му стори нещо, Квинт Сервилий се виждаше и той, подобно на снаха си, принуден да живее откъснат от света. Затова и прекарваше времето си да следи какви ги върши Ливия Друза и да се показва критичен към кажи-речи всичко.

Самата Ливия Друза никак не облекчаваше положението си с навика си от време на време да прави по някоя знаменателна глупост. Един ден тя дотолкова се беше вбесила от манията на свекъра си да я следи навсякъде, че излезе насред перистила, където нямаше кой да я чуе какво говори, и седна да си приказва на глас. Щом робите започнаха да се събират под колоните и да водят оживени спорове какво ли върши господарката им, Цепион изхвърча от кабинета си пребледнял като платно и се запъти право към Ливия Друза.

— Какво си мислиш, че правиш, момичето ми? — провикна се той, без дори да се опитва да прикрие яда си.

Тя го изгледа с широко отворените си очи, сякаш не разбираше на какво се дължи подобна реакция.

— Рецитирам баладата на цар Одисей.

— Най-добре престани! — сряза я свекърът й. — Всички само теб гледат! Робите говорят, че си си изгубила ума! Ако толкова държиш да рецитираш Омир, прави го там, където хората да разберат, че става дума за Омир! Макар че умът ми не го побира какво те е прихванало изобщо.

— Така минава по-бързо времето.

— Има и по-приятни начини да си прекарваш времето, моето момиче. Защо просто не наредиш да ти сглобят стана или пък не вземеш детето си да му пееш или изобщо да се хванеш да правиш нещо, по-прилягащо на една жена. Хайде, върви!

— Но аз не знам какво приляга на една жена, татко — стана от мястото си Ливия Друза. — Какво приляга на една жена?

— Да побърква мъжете! — махна той гневно с ръка и се върна в кабинета си, тръшвайки вратата зад себе си.

Но Ливия Друза отиде дори по-далеч. Възползва се от съвета на стария Цепион и нареди да й сглобят стан. Проблемът беше, че се захвана да тъче цели купища от погребални одежди, а докато се занимаваше, разговаряше на глас с въображаем Одисей и повтаряше до безкрайност как той не се бил връщал толкова години и как тя си тъчала погребалните одежди, които да сложи в деня, щом й се наложи да избере нов съпруг. Често дори се спираше насред монолога си и накланяше глава, сякаш слушаше отговорите на митичния си съпруг.

Този път старият Цепион реши за по-добре да прати сина си да види каква е работата.

— Тъка си погребалните одежди — обясни му тя спокойно, — и се опитвам да отгатна дали цар Одисей ще се върне у дома, за да ме спаси. Все пак да знаеш, че един ден той наистина ще ме спаси.

Цепион Младши я зяпна от удивление.

— Да те спаси? Какви ги дрънкаш, Ливия Друза?

— Никога не излизам навън — оплака се тя.

Цепион вдигна отчаяно ръце и рече с досада:

— И коя е причината никога да не прекрачваш прага на дома ни, ако мога да знам?

Изведнъж на Ливия Друза устата й увисна; така и не можа да измисли друго, освен:

— Нямам никакви пари.

— Пари ли искаш? Ще ти дам пари, Ливия Друза! Само престани да тормозиш баща ми! — възкликна Цепион, на когото му беше неприятно да бъде между двата фронта. — Върви, където щеш! Купувай си каквото искаш!

По лицето на Ливия Друза се изписа широка усмивка; тя прекоси стаята и целуна мъжа си по бузата, сетне му благодари, при това беше толкова щастлива, че чак го прегърна.

Колко лесно се беше оказало всичко! Дългите години на принудителна изолация си бяха отишли веднъж завинаги. Защото на Ливия Друза дори не й беше хрумвало, че преминавайки от властта на брат си под тази на мъжа си и тъста си, тя може да се сблъска и с по-различни правила.

Когато Луций Апулей Сатурнин беше избран за народен трибун, благодарността му към Гай Марий не знаеше граници. Сега щеше да си отмъсти! При това скоро откри, че може да разчита на съюзници, за които дори не е предполагал. Сред трибуните имаше и един клиент на Марий от Етрурия — някой си Гай Норбан, който притежаваше значително състояние, но понеже в рода си нямаше сенатори, все още не беше влязъл сам в Сената. Народен трибун беше и Марк Бебий, поредният представител на Бебиите, които сякаш имаха запазено място в колегията. За Бебиите се знаеше от години, ако не и от десетилетия, че са продажници, така че в случай на нужда Сатурнин можеше да си позволи да купи и услугите на колегата си.

За нещастие на отсрещния край на пейката седяха трима души, известни със своите крайно консервативни възгледи. В самия край седеше Луций Аврелий Кота, син на покойния консул Кота, племенник на бившия претор Марк Аврелий Кота и природен брат на Аврелия, жената на младия Гай Юлий Цезар. До него беше Луций Антистий Регин от почтен, но недотам известен род, за когото се мълвеше, че е клиент на някогашния консул Квинт Сервилий Цепион, заради което и името му се обграждаше с известно недоверие. Третият човек, евентуален противник на Сатурнин, беше Тит Дидий, много способен и спокоен човек, чиято фамилия произхождаше от Кампания и който си беше спечелил добра репутация на войник.

Останалите, седнали по средата на пейката, бяха скромни личности и, изглежда, от самото начало се бяха примирили с ролята, която им се отреждаше, а именно да попречат на съседите си отдясно и отляво да се хванат за гушите. Защото наистина не можеше и дума да става за любов между онези, които Скавър беше нарекъл демагози, и другите, които беше обявил за достойни люде само защото повече защитавали честта си на сенатори, отколкото на народни трибуни.

Не че това тревожеше особено Сатурнин. От всички кандидати той най-бързо събра нужните гласове, скоро след него идваше Гай Норбан, а това ясно даваше да се разбере, че народът ни най-малко не е изгубил доверието си в Гай Марий; но също и че Гай Марий се е разделил с доста от парите си да купи гласове в полза на двете си протежета. За него беше нужно Сатурнин и Норбан да нанесат своя удар възможно най-бързо, защото три месеца след новото му встъпване в длъжност като консул плебейското събрание започна да губи инерция. Това се дължеше отчасти на факта, че на плебеите им доскучаваше да присъстват на събранията, отчасти и на отдавна наблюдаваното явление, че един трибун не може да води активна политическа дейност повече от три месеца. Като Езоповия заек и народният трибун се уморяваше бързо, докато старата сенаторска костенурка продължаваше бавно, но славно към целта.

— Ще гълтат праха след мен — закани се Сатурнин пред Главция, когато вече десетият ден от декември наближаваше — денят, в който новата колегия на трибуните щеше да встъпи в длъжност.

— Кое по-напред? — попита лениво Главция, който все пак таеше известно огорчение: беше по-възрастен от Сатурнин, а още не бе успял да се добере до трибунството.

Сатурнин се усмихна като някое вълче.

— Най-напред ще прокараме един малък аграрен закон, за да помогнем на нашия приятел и благодетел Гай Марий.

След като се беше постарал завидно при подготовката на закона и след като произнесе блестяща реч пред плебейското събрание, Сатурнин предложи за обсъждане законопроекта за разпределянето на поземления фонд, създаден от Луций Марций Филип предната година — тъй наречения агер Африканус инсуларум. Сега било ред въпросният фонд да бъде разпределен между Мариевите войници — пролетарии при оттеглянето им от служба в легионите. На човек щяло да се пада по сто югера земя. За Сатурнин гласуването на законопроекта се превърне в незабравимо преживяване. От едната страна народът реве в защита на предложението му, от другата Сенатът реве в несъгласие. Луций Кота дори заразмахва заплашителен юмрук, но Гай Норбан се застъпи за закона с убедителна и искрена реч.

— Никога не съм си представял колко интересна може да се окаже длъжността на народния трибун — похвали се той, след като предварителното заседание на плебса беше разпуснато и двамата с Главция вечеряха в къщата на приятеля му.

— Е, във всеки случай принуди „майсторите на политиката“ да отстъпят — поздрави го за успеха Главция. — Имах чувството, че на Метел Нумидик ще му се пръсне някой кръвоносен съд.

— Жалко само, че не стигнахме дотам — облегна се назад Сатурнин и издаде въздишка на облекчение. Очите му зашариха по петната сажди, които димът от факлите и маслените лампи бе изрисувал по тавана. Личеше си, че трябва да се боядисва. — Те имат странен начин на мислене, нали? Само да споменеш думите „аграрен закон“ и ти се нахвърлят отгоре, кълнейки имената на Гракхите, ужасени при самата идея, че може да бъде дадено безплатно каквото и да е на разни простаци, които не могат сами да си го извоюват!

— Трябва да признаеш, че за един принципен и праволинеен римлянин подобно предложение наистина би изглеждало като кощунство — рече Главция.

— След като най-после се примириха със самата идея за разпределянето, се хванаха за това, че отредените парцели били много големи: десет пъти по-големи от едно малко стопанство в Кампания, викат пустите му „майстори на политиката“. Човек би си помислил, че един сенатор все ще знае, че земята по островите край африканското крайбрежие е десет пъти по-неплодородна от тази в Кампания, да не говорим за дъждовете, които съвсем ги няма.

— Да, но спорът всъщност беше редно ли е Гай Марий толкова лесно да се сдобие с няколко десетки хиляди клиенти — отново му възрази Главция. — Знаеш, че тъкмо затова сенаторите най-много ги боли. Всеки оттеглил се ветеран — пролетарий е потенциален клиент на своя пълководец — особено след като именно същият пълководец си е удрял главата в стената, за да му осигури старините на него. Въпросният ветеран е обвързан със задължения! Без да вижда, че всъщност истинският му благодетел е държавата, щом тя му осигурява земята. Той ще благодари на началника си. Ще благодари на Гай Марий. И тъкмо за това „майсторите на политиката“ ще се съпротивляват докрай.

— Съгласен съм. Но да се съпротивляваш на този закон, не представлява действителна алтернатива, Гай Сервилий. Алтернатива би било, ако се приеме общ закон, който да се отнася до всички армии от пролетарии, които могат да бъдат сформирани за в бъдеще. Да речем всеки, който отбие петнайсет, а защо не и двайсет години служба в легионите, ще получава по десет югера плодородна земя. Тогава не би имало никакво значение при кой точно пълководец е служил даден войник, нито в колко различни похода е участвал.

Главция чак се разсмя на това предложение на приятеля си.

— Да се приеме такова нещо, Луций Апулей, ще е нужно прекалено много здрав разум! Кой ще ти повярва? Пък и помисли си само за всички конници, които ще трябва да гледат безпомощно как земите, които досега са взимали под аренда, се дават на някакви си дрипльовци. Да не говорим за уважаемите сенатори — земевладелци!

— Ако става дума за земя в границите на Италия, може и така да е — не отстъпваше Сатурнин. — Но островите покрай бреговете на Африка? Питам те, Гай Сервилий! От каква полза биха могли те да бъдат за тези кучета, които само се чудят как да си запазят смрадливия кокал? В сравнение с милионите югери по течението на Убус и на Хелиф или около езерото Тритонис, от които Гай Марий се отказа в името на Рим и на същите онези, които сега вдигат вой до небесата! Островите са просто жалко подаяние!

Главция завъртя сивкавозелените си очи с дълги мигли, излегна се по гръб, запляска с ръце като преобърнала се костенурка и отново прихна да се смее.

— И все пак речта на Скавър ми хареса повече. Умен човек е той, така да знаеш. Останалите, като забравим от кои фамилии произлизат, не заслужават и капка внимание. — Той надигна глава и изгледа Сатурнин. — Готов ли си за утрешното заседание на Сената?

— Мисля, че да — отговори му Сатурнин, явно на върха на щастието. — Луций Апулей се завръща в Сената! При това този път няма как да ме изхвърлят, преди да ми е изтекъл мандатът! За целта ще им трябват гласовете на тридесет и петте триби, които няма да получат. Дали на „майсторите на политиката“ им се харесва или не, но аз влизам обратно през светите двери на техния Сенат и този път ще жиля жестоко…

Сатурнин влезе в Сената като господар. Направи театрален поклон на Скавър, махна с ръка към двете страни на залата, където се бяха събрали голямата част от сенаторите — още един признак, че назрява буря. Сатурнин обаче си рече, че в крайна сметка резултатите нямаше да се решават в Курията, ами вън от вратите й, в Кладенеца на Комициите. Това беше ден, в който новоизбраният народен трибун трябваше да покаже възможно най-голямо нахалство и безочие спрямо колегите си сенатори. И наистина, „майсторите на политиката“, както ги наричаше той, трябваше да преглътнат горчив хап — изпадналият само преди няколко месеца в немилост квестор тържествено се завръщаше в Сената, при това единствено по волята на плебса.

За назначените отци обаче Луций Апулей Сатурнин беше приготвил още една изненада, която по-късно щеше да представи и пред плебейското събрание; сега просто щеше да провери реакциите.

— От дълго време насам римските сфери на влияние са се разширили далеч извън пределите на Италия — започна той с речта си. — Всички добре знаем какви неприятности създаде цар Югурта на Рим. Всички ние ще останем завинаги признателни на нашия високоуважаван първи консул, Гай Марий, задето спечели по такъв блестящ и категоричен начин войната в Африка. Но как можем ние, римляните, да гарантираме пред бъдещите поколения, че провинциите ни и занапред ще живеят в спокойствие и че плодовете им ще хранят нас, а не други? Вече сме установили традиционни отношения спрямо народите, които населяват провинциите ни, но не са римляни: те се ползват с правото си да поддържат своя религиозен култ, да се придържат към търговските си правила, да уважават политическите си традиции. Стига всички тези да не накърняват интересите на Рим или пък да не заплашват неговата сигурност. Но едно от най-неприятните следствия на тази дълговековна практика на ненамеса е пълното невежество сред нашите съседни или подчинени народи. Като се изключат Италия, Италийска Галия и Сицилия, в никоя наша провинция местното население не е достатъчно запознато с характера на римската държава и на римския народ, за да разбере, че е в негов интерес да поддържа приятелски и сътруднически отношения вместо прикрита или открита враждебност. Ако народът на Нумидия ни познаваше по-добре, Югурта никога нямаше да убеди поданиците си да го последват в авантюрата му. Ако народът на Мавритания беше знаел повече за нас, Югурта никога не би убедил цар Бокх да застане на негова страна.

Сатурнин се спря да се покашля; поне засега Сенатът приемаше със спокойствие речта му. Но пък и той още не беше стигнал до кулминацията.

— Което ни връща на въпроса за агер Африканус инсуларум. От стратегическа гледна точка тези острови не представляват голям интерес. Като площ са малки. Никой от нас в Сената няма да плаче за тях. На територията им не са открити злато, сребро, желязна руда, още по-малко екзотични подправки. В сравнение с приказните житници по течението на река Баградас земите на островите са по-скоро неплодородни. Пък и изобщо в Африка малко от нас притежават кой знае каква собственост. Дори много конници от първата класа имат слабо изразени интереси към региона. Защо тогава не дадем островите на Гай-Мариевите войници — пролетарии, които да разчитат на тях след оттеглянето си? Дали наистина толкова държим близо четиридесет хиляди ветерани да заседнат в кръчмите или да спят по улиците на Рим? Без работа, без цел в живота, без пари — защото едва ли ще им отнеме много време да похарчат малкото получено от военната плячка? Няма ли да е по-добре за тях, а и за Рим, ако ги заселим върху територията на агер Африканус инсуларум! Защото, уважаеми назначени отци, след своето оттегляне от армията тези няколко десетки хиляди души могат да бъдат от една-единствена полза за Рим: да пренесат Рим в Африка! Да пренесат нашия език, нашите обичаи, нашите вярвания, нашия начин на живот! Чрез тези смели и дружелюбни римски войници, които ще се заселят в близост до Римска Африка, местните племена и народи ще опознаят по-добре Рим, защото тези смели и дружелюбни римски войници са обикновени хора; те няма да са нито по-богати, нито по-образовани, нито по-културни от мнозинството местни жители; едните и другите ще общуват в своето ежедневие и така ще си влияят повече. Някои от тях ще се оженят за местни девойки. Ще се побратимят с местните народи. И като резултат ще имаме все по-малко войни и размирици, все повече мир и спокойствие.

Речта беше произнесена убедително, в тона на Сатурнин личеше трезв разсъдък, може би дори загриженост, при това той не прибягваше до жестове и изпитани риторически фрази. С всяко ново изречение трибунът си казваше, че не е изключено да спечели сенаторите за своята кауза, че най-после твърдоглавите представители на римския елит ще успеят да прогледнат през очите на един Гай Марий, ще видят до какви висоти великият човек смята да изведе техния любим Рим.

Докато отиваше да седне на пейката на трибуните, Сатурнин с известно учудване забеляза, че сред сенаторите не се намира никой да възрази на аргументите му. Но след това изведнъж осъзна, че те просто чакаха. Чакаха някой от „майсторите на политиката“ да покаже на другите как да постъпят. Овце! Сенаторите щяха да си останат завинаги овце. Безмозъчни овце, които, освен да дават вълна, за друго не ги бива.

— Може ли? — обърна се Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус към председателстващия магистрат, в случая втория консул Гай Флавий Фимбрия.

— Имаш думата, Луций Цецилий — подкани го Фимбрия.

И върховният понтифекс взе думата, за да избухне мигновено в благороден гняв, допреди малко тъй успешно прикриван.

— Рим е нещо изключително! — изрева той така силно, та чак някои от колегите му подскочиха по местата си от уплаха. — Как може един римлянин, който е бил удостоен с честта да стане член на този Сенат, да предложи програма, според която целият свят трябвало да подражава на римляните?

Обичайното високомерно изражение на Далматик, с което винаги подчертава, че стои над земните неща, беше изчезнало; вместо това понтифексът беше поруменял от вълнение, дебелите му бузи бяха пламнали, дори вените по врата му се бяха издули до пръсване. Целият се тресеше от гняв и възмущение, ръцете му трепереха като крилца на пеперуда. Удивени от промяната, настъпила тъй внезапно в дълбоко уважавания понтифекс, всички в залата се умълчаха и напрегнаха слух да чуят какво има да им каже той. Пред сенаторите изведнъж се беше изправил един непознат Далматик Понтифекс Максимус и той трябваше да говори…

— Но, назначени отци, ние добре знаем що за човек е този римлянин, който има безочието да предложи подобно нещо! Добре знаем, че Луций Апулей Сатурнин не е нищо повече от един жалък крадец, от един спекулант с храни, от един безсрамен хомосексуалист, който е свикнал да покварява малки момченца. Човек, който не крие желанията си към сестра си и дъщеря си. Кукла, чиито конци дърпа чак от Галия големият арпински кукловод. Една хлебарка, пръкнала се кой знае от коя римска канавка. Един цирей. Педераст. Гнусно същество, което с удоволствие ще се нахлузи на всяка верпа в града! Какво знае това нищожество за Рим, какво знае и неговият селянин — господар от Арпинум за Рим? Рим е нещо изключително! Рим не може да се разнесе по света като кофа с лайна, изхвърлена в канализацията! Трябва ли да допуснем унищожаването на нашата раса, като тръгнем да се женим за момичета от половината свят? Трябва ли в бъдеще, когато пътуваме по света, да слушаме как някакви провинциалисти осакатяват родния ни латински с някакви отвратителни наречия? Нека си говорят гръцки, нямам нищо против! Нека боготворят Серапис дебелия кур или Астарта разпрания гъз! Какво ни пука на нас? Ние да им дадем на тях Квирин? Кои са квиритите, децата на Квирин? Ние! Защото кой е Квирин? Само един истински римлянин ще знае! Квирин, Това е духът на римското гражданство; Квирин е богът — закрилник на събралите се в едно цяло римляни; Квирин е непобедимият бог, защото Рим никога не е бил победен — и никога няма да бъде, братя квирити!

Целият Сенат избухна в радостни викове. Докато Далматик Понтифекс Максимус се връщаше на мястото си, докато сядаше на стола изнемощял, мъжете около него плачеха или пък тропаха с крака, или пък силно ръкопляскаха, обръщаха се един към друг и с лица, облени в сълзи, се прегръщаха.

Но толкова много несдържани емоции се оказаха като морска пяна, плиснала се върху скалите: щом сълзите изсъхнаха, щом разтреперилите се от вълнение тела се успокоиха, всички в Сената се оказаха еднакво изтощени, еднакво изпразнени от воля и от мисъл. Нямаха какво повече да си кажат и един след друг затътриха натежалите си като олово крака към дома, за да изживеят отново, този път в уединение, онзи вълшебен миг, когато пред очите им сякаш се показа Квирин със своето скрито от погледите лице, със своята тога, под чиито поли искаше да прибере всички свои верни и предани синове.

Залата беше вече почти пуста, когато Крас Оратор, Квинт Муций Сцевола, Метел Нумидик, Катул Цезар и Скавър най-сетне се окопитиха след изживяния шок и прекратиха оживения си разговор, за да се насочат на свой ред към изхода. Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус все още си седеше на стола, с изправен гръб, с ръце, прибрани в скута, както би седнало едно добре възпитано момиче. Но главата му беше клюмнала, брадичката му се беше забила в гърдите, оредяващите кичури сива коса леко се повдигаха от течението.

— Братко мой, това беше най-великата реч, която съм слушал през живота си! — положи ръка Метел Нумидик върху рамото на Далматик.

Далматик не помръдна, нито отговори нещо; едва тогава другите откриха, че е мъртъв.

— Колко вълнуващо — обади се Крас Оратор. — Бих умрял щастлив, ако знаех, че съм произнесъл речта на живота си пред самия праг на смъртта.

Но нито речта на Метел Далматик Понтифекс Максимус, нито смъртта му, нито цялата сила и злоба на Сената можеха да попречат на плебейското събрание да превърне проекта на Сатурнин в нов аграрен закон. Така и кариерата на Луций Апулей Сатурнин като народен трибун започваше с шеметен старт и само за няколко дни той се видя едновременно обект на всеобщо презрение и на всеобщо ласкателство.

— Харесва ми така — сподели той с Главция на вечеря, в късния следобед на деня, когато аграрната лекс Апулея влезе в сила. Двамата често вечеряха заедно, обикновено в къщата на Главция. Жената на Сатурнин така и не се беше оправила от преживяния по-рано шок, когато Скавър свали от мъжа й квесторската длъжност. — Да, наистина ми харесва! Само си помисли, Гай Сервилий, ако не беше онази стара ментула Скавър, бих могъл да постигна кариера по съвсем различен начин.

— И все пак рострата е място тъкмо за такива като теб — отхапа от парниковото грозде Главция. — Може би наистина съществува някаква сила, която ни прави такива, каквито трябва да бъдем.

Сатурнин изсумтя подигравателно.

— Да нямаш предвид Квирин!

— Може и да се подсмихваш, но аз продължавам да твърдя, че животът е странна работа — рече Главция. — В него има много повече логика и много по-малко шанс, отколкото в една игра на котабус.

— Да не би да си станал стоик или епикуреец, Гай Сервилий? Фаталист или хедонист? Да внимаваш, че току-виж съвсем си се оплел с онези гръцки тикви, гледащи само как да развалят настроението на другите и твърдящи, че ние, римляните никога няма да създадем философия, която да не е открадната от тях — засмя се Сатурнин.

— Гърците са, римляните правят. Трябва да избираш: или едното, или другото! Досега не съм срещал човек, който да е успял да съчетае тези два начина на съществуване. С гърците сме на противоположните краища на храносмилателната система. Римляните са устата и лапат, гърците са анусът и изхвърлят. Не че искам да кажа нещо обидно за гърците, просто използвах израза за сравнение — допълни Главция, като подкрепи думите си, набутвайки няколко зърна грозде в римската част на храносмилателната система.

— След като нито един от двата края не може да функционира без помощта на другия, най-добре да я караме и занапред заедно — съгласи се Сатурнин.

Главция се усмихна.

— Ето това се казва римско разсъждение!

— Аз съм си римлянин, колкото и на Метел Далматик да му се искаше да ме изкара друг. Ама кажи, това не беше ли направо взето от някоя книга: старият фелатор да каже речта на живота си и да пукне веднага след това! Ако бяха по-находчиви, „майсторите на политиката“ можеха спокойно да го превърнат в безсмъртен пример. Метел Далматик — новият Квирин!

Сатурнин бръкна с пръст в утайката на виното си и със завидна ловкост запрати част от нея върху специално поставената за целта чиния. По броя на лъчите, които щеше да образува петното му, щяха да се броят и точките в играта.

— Три — преброи той. — Брр. Числото на смъртта.

— А сега кого от нас ще наречем скептик? — на свой ред се подигра Главция.

— Но това е твърде необичайно — само три…

Главция се изплю върху чинията и три гроздови зърна размазаха виненото петно.

— Ето, виждаш ли! Върху три, пак три!

— И двамата с теб ще умрем след три години — предрече Сатурнин.

— Луций Апулей, ти си пълното противоречие! Пребледнял си като Луций Корнелий Сула, при това на него му е по рождение. Хайде сега, това е просто някаква игра на котабус! — опита се да го успокои Главция и смени темата. — Съгласен съм, животът на рострата е много по-вълнуващ, отколкото да се скриеш под полите на „майсторите на политиката“. Това да манипулираш народа си е голямо предизвикателство. Пълководецът води легионите си. Демагогът разчита единствено на острия си език. — Тук Главция се изкикоти доволно.

— Не беше ли забавно да гледаш как народът гони Марк Бебий от Форума тази сутрин, когато се опита да наложи вето?

— Дано нечии очи да са прогледнали при такава сцена! — усмихна се и Сатурнин и лека-полека от мисълта му се изтриха фаталните числа три или тридесет и три.

— Между другото — отново смени темата Главция, — чул ли си най-новата клюка на Форума?

— Че Квинт Сервилий Цепион е задигнал сам златото на Толоза? — попита Сатурнин.

Главция изглеждаше разочарован.

— Пфу! Да му се не види. Мислех, че съм го научил преди теб.

— Научих го още преди време в специално писмо от Маний Аквилий — обясни Сатурнин. — Когато Гай Марий е прекалено зает, получавам писма от Аквилий. Да си призная, това по-скоро ме радва, защото той е много по-добър в писането от великия човек.

— Получил си писмо от Трансалпийска Галия? Че те откъде знаят?

— Ами нали тъкмо оттам идват слуховете! Гай Марий се е сдобил с пленник. Не друг, а самия цар на Толоза. И той твърди, че златото е откраднато от Цепион — петнадесет хиляди таланта, представяш ли си?

Главция подсвирна от удивление.

— Петнадесет хиляди таланта! Бива си го тоя, а? Малко множко, не му ли се струва? Имам предвид, всички са наясно, че един управител прибира големи пари, но чак пък да имаш повече злато от хазната? Три пъти повече!

— Напълно си прав. И все пак подобен слух само ще помогне на Гай Норбан, когато представи обвинението си срещу Цепион. Историята за златото ще обиколи целия град за време, за колкото и Метела Калва няма да може да надигне полите си, за да се изчука с банда черноработници.

— Сравнението не беше лошо! — отбеляза Главция. Но изведнъж изражението му стана сериозно. — Стига сме си губили времето в празни приказки! Двамата с теб имаме много работа със закона за държавната измяна и тям подобните. Не трябва да подминем нито един детайл.

Работата, която Сатурнин и Главция смятаха да свършат по въпроса за новия законопроект, засягащ случаите на държавна измяна, беше грижливо планирана и разпределена на задачи, сякаш двамата подготвяха стратегия за водене на война. Възнамеряваха да прехвърлят държавната измяна като правен казус от компетенцията на центуриатните комиции другаде; крайно време беше да се свърши с безкрайните дела, които се водеха пред народа и които винаги биваха обречени на неуспех. По-нататък двамата разчитаха да прехвърлят и делата, занимаващи се с корупция и злоупотреби, в компетенцията на съдебни заседатели от конническото съсловие, за разлика от действащата практика в тези съдилища да влизат изключително сенатори.

— Най-напред Норбан трябва да подведе Цепион под съдебна отговорност пред плебейското събрание по някакво по-безобидно обвинение — просто в обвинителния акт не трябва да се споменава за никаква държавна измяна. Като имаме предвид все по-засилващото се отрицателно обществено мнение спрямо Цепион, сега покрай слуховете за откраднатото злато, мисля, че моментът е подходящ — рече Сатурнин.

— Досега плебейското събрание се е показвало безсилно в подобни случаи — изрази известно съмнение Главция. — Нашият темпераментен приятел Ахенобарб се опита да използва услугите му, когато обвиняваше Силан, че е започнал войната срещу германите по незаконен път — както забелязваш, и тогава не се споменаваше открито „държавна измяна“. Но плебейското събрание отхвърли иска му. Проблемът е в това, че никой не обича да се занимава с обвинения в държавна измяна.

— Е, няма как, ще продължим да работим по въпроса — окуражи го Сатурнин. — За да получи осъдителна присъда от центуриите, обвиненият трябва сам да излезе пред тях и сам да изрече признание, че умишлено се е опитвал да навреди на държавните интереси. Досега не се е намерил глупак да го стори. Гай Марий е прав. Ще трябва още веднъж да подрежем крилата на „майсторите на политиката“, като им докажем, че и те не стоят нито над общественото мнение, нито над закона. Това можем да сторим единствено с помощта на някоя институция, състояща се от хора вън от Сената.

— Защо най-напред да не предложим законопроекта за държавната измяна, а след това да извикаме Цепион пред вече създадения трибунал? — попита Главция. — Да, да, разбирам — защото сенаторите ще се разквичат като прасета на заколение, както винаги.

Сатурнин направи кисела гримаса.

— Ние не държим да ни убият, нали така? Дори да ни остават само три години живот, по-добре след три години, отколкото още утре!

— Ти пък с твоите три години!

— Гледай сега — привлече вниманието на приятеля си Сатурнин. — Ако наистина успеем да изработим някоя присъда за Цепион из устата на плебейското събрание, Сенатът добре ще разбере смисъла на това наше прикрито послание — а именно, че на народа му е дотегнало всеки път, когато сенаторите извършат нещо незаконно, именно законът да ги прикрива. Трябва да се знае, че законите са еднакви за всички, а не че за сенаторите са едни, за останалите — други. Крайно време е народът да се събуди! И аз съм се заел със задачата да го ощипя така, че чак да подскочи от леглото си. Откакто е установена републиката, Сенатът не е преставал да мели на главата на народа, че сенаторите са най-висшите същества сред римляните, че народът трябва да върши онова, което те му кажат. Гласувай за Гай Баний, неговата фамилия даде на Рим първия му консул! Какво толкова, че Гай Баний е алчен и егоистичен некадърник? Това не е важно! Важното е, че Гай Баний е от фамилия с име, че фамилията му по традиция заема място в римската публична сфера. Братята Гракхи бяха прави. Съдилищата трябва да се отнемат от кликата на Гай Баний и да се връчат на конниците!

Главция обаче изглеждаше умислен.

— Чак сега ми идва нещо наум, Луций Апулей. За народа можем поне да кажем, че е съставен от хора, свикнали да поемат отговорности и да разсъждават. От хора, всеки един от които е стълб на римската традиция. Но какво ще стане, ако някой ден се появят хора, които започнат да говорят за пролетариите по начина, по който ти говориш за народа?3

Сатурнин се засмя.

— Докато коремите им са пълни и едилите организират интересни развлечения по време на игрите, пролетариите са щастливи и доволни. За да бъдат превърнати в политически осъзнати люде, трябва да превърнеш Форума в огромен цирк.

— През тази зима се очертава коремите им да не бъдат чак толкова пълни — напомни му Главция.

— Ами, ще са пълни достатъчно, и то благодарение не на друг, а на нашия почитаем Принцепс Сенатус Марк Емилий Скавър. Знаеш ли, никога няма да заплача за това, че не мога да накарам Нумидик или Катул Цезар да видят нещата от нашата гледна точка; тъжно ми е само, че и Скавър продължава да упорства като тях.

Главция изгледа приятеля си с любопитство.

— Ти нито веднъж не каза нещо лошо за Скавър, нищо че те изгони от Сената?

— Нито веднъж. Той постъпи, както смяташе за правилно. Но аз ще открия кои са били истинските виновници и тогава — тежко им! — закани се Сатурнин.

В началото на януари народният трибун Гай Норбан призова Квинт Сервилий Цепион на съд пред плебейското събрание, за да отговаря по обвинение, формулирано като „загуба на армия“.

Още от самото начало страстите се разгорещиха, защото вече нямаше и съмнение, че народът се е настроил крайно неприязнено към опитите на сенаторите да се поставят над закона, а пък сенаторите — плебеи в пълен състав се опитваха да защитават каузата на Цепион. Много преди трибите да бъдат призовани да гласуват, вече се беше стигнало до открити прояви на насилие. Народните трибуни Тит Дидий и Луций Аврелий Кота излязоха отпред, за да наложат вето върху цялата процедура, но разгневената тълпа ги смъкна и двамата насила от рострата. Из въздуха се разхвърчаха камъни, тук-там нечии ребра или крайници бяха строшени от бой с тояги, Дидий и Кота бяха издърпани далеч от Кладенеца на Комициите и под натиска на тълпата се озоваха чак в Аргилетум, откъдето не им беше позволено да се върнат на Форума. Колкото и да бяха бити и наплашени, двамата все пак се опитаха да изкрещят своето вето над разгневените лица на мъчителите си, но всеки път тълпата ги заглушаваше.

Нямаше и съмнение, че именно слухът за златото на Толоза беше наклонил везните против Цепион и Сената. От пролетариите, та чак до хората от първата класа, всички в един глас сипеха хули и ругатни по адрес на Цепион Крадеца, Цепион Предателя, Цепион Егоиста. Хора, а сред тях и жени, които никога през живота си не бяха проявявали интерес какво става на Форума или в народното събрание, сега бяха дошли специално да видят що за човек е този Цепион, който по размера на своето престъпление нямаше равен в цялата история на Рим. Водеха се оживени спорове какви ли планини злато са били, колко ли са тежали всички кюлчета заедно, колко ли са били на брой. Навсякъде като нечие зловещо присъствие се усещаше хорската омраза, защото на никого не му се нрави да научи, че един човек е присвоил нещо, считано за собственост на всички. Особено когато ставаше дума за такива огромни суми.

Решен на всяка цена да доведе процеса докрай, Норбан не обръщаше внимание на движението встрани от Кладенеца, оставаше глух за споровете, виковете и ударите, които се разнасяха между редовните участници в заседанията на плебейското събрание и онези, които се бяха домъкнали единствено за да псуват на воля Цепион, застанал на рострата, наобиколен от ликтори, които трябваше да бдят над безопасността му. Онези сенатори, които заради патрицианската си кръв нямаха право да взимат участие в процеса, стояха на стълбите на Курия Хостилия и не преставаха да се заяждат с Норбан, докато най-накрая от множеството не започнаха да летят камъни и в тяхна посока. Скавър се строполи в безсъзнание върху стъпалата с кървяща глава. Но дори това не можеше да спре Норбан, който продължаваше да запознава можещите да го чуят със случая на Цепион, без дори да се заинтересува дали Принцепс Сенатус е жив или мъртъв.

Когато най-сетне дойде ред да се гласува, всичко мина необичайно бързо; от всичките тридесет и пет триби, още първите осемнайсет гласували обявиха Квинт Сервилий за виновен, което обезсмисляше гласуването на останалите. Подобна безпрецедентна проява на обществена омраза срещу някого не можеше да не вдъхне още повече кураж у Норбан, който поиска от плебейското събрание да наложи специална присъда: толкова тежка, че нямаше присъстващ сенатор, който да не завие, щом я чуе. Но напразно. Отново избраните по жребий да гласуват първи осемнайсет триби гласуваха единодушно за предложението на трибуна и Цепион се видя пред тъжни перспективи. Беше му отнето римското гражданство, нямаше право на огън и вода в радиус от хиляда и двеста километра от Рим, беше задължен да изплати петнайсет хиляди таланта злато глоба и най-накрая беше поверен на келтите — тъмничари да го държат далеч от всички, дори от собственото му семейство, докато не замине в изгнание.

Вече бившият римски гражданин Квинт Сервилий Цепион беше преведен от пазачите си ликтори през множеството от Кладенеца на Комиции те до намиращите се наблизо Лаутумии, които все повече заплашваха да се срутят напълно. През цялото време около осъдения се размахваха юмруци и се чуваха победоносни крясъци как нямало да се види повече с банкерите си, за да му скрият златото.

Доволни от прекарването си в този необикновен за римляните ден, доволни и от резултатите на процеса, дошлите на площада се запътиха към домовете си, оставяйки Форума на неколцина мъже, все сенатори.

Десетте народни трибуни се бяха разделили на противникови партии: Луций Кота, Тит Дидий, Марк Бебий и Луций Антистий Регин се бяха скупчили на едно място и мрачно обсъждаха събитията; четиримата невзрачни хора от средата се оглеждаха безпомощно ту вляво, ту вдясно, докато сияещите от радост Гай Норбан и Луций Апулей Сатурнин се смееха заедно с Гай Сервилий Главция, дошъл специално да ги поздрави. За отбелязване е, че и десетте трибуни бяха само по туники, след като тълпата им беше свалила на всички тогите.

Марк Емилий Скавър се беше облегнал на постамента на статуята на Сципион Африкански, докато Метел Нумидик и двама роби се опитваха да спрат кръвта му, лееща се на потоци от раната в слепоочието му. Крас Оратор и приятелят му (също и първи братовчед) Квинт Муций Сцевола също се въртяха около Скавър и по лицата им можеше да се прочете, че случилото се ги е разтърсило из основи. Двамата младежи, Друз и Цепион Младши, не по-малко шокирани от останалите стояха в подножието на стълбата към Сената в компанията на чичото на Друз Публий Рутилий Руф и Марк Аврелий Кота. Вторият консул Луций Аврелий Орест лежеше в преддверието на Курията, където за него се грижеше един от преторите. Консулът вече не беше в първа младост и сърцето му трудно поемаше подобни сцени.

Изведнъж Цепион Младши облегна глава върху гърдите на пребледнелия и сякаш замаян Марк Ливий Друз, който обви раменете му с ръка. И Рутилий Руф, и Кота се завтекоха към младежите.

— С нещо да помогнем? — предложи услугите си Кота.

Друз поклати глава — трудно му беше да отвори уста, а Цепион като че ли нищо не чуваше около себе си.

— Някой сети ли се да прати ликтори да пазят къщата на Квинт Сервилий от тълпата? — попита Рутилий Руф.

— Да, аз — успокои го Друз.

— А жената на момчето? — посочи с глава към Цепион Кота.

— Погрижих се заедно с детето да бъдат отведени у нас — увери го и него Друз, след което вдигна свободната си ръка и се ощипа по бузата, сякаш се чудеше дали не сънува.

Цепион Младши надигна глава и изгледа тримата около себе си, сякаш нищо не разбираше.

— И всичко това беше само заради златото — рече той. — Всичко, за което ги беше грижа, беше златото! Дори и не помислиха за Араузио. Никой нищо не му каза за Араузио. Обвиняваха го само за златото!

— Това е то, човешката природа — опита се да го успокои Рутилий Руф. — Грижа ни е повече за златото, отколкото за човешкия живот.

Друз хвърли един бърз поглед на чичо си, но дори и Рутилий Руф да иронизираше, Цепион не можа да разбере какво има предвид.

— За всичко е виновен Гай Марий — изтърси Цепион.

Рутилий Руф го хвана под ръка.

— Хайде, млади Квинт Сервилий, Марк Аврелий и аз ще те отведем у дома на младия Марк Ливий.

Докато слизаха по стълбата, Луций Антистий Регин се отдели от групичката на Луций Кота, Дидий и Бебий. Запъти се право към Норбан, който отстъпи крачка назад и зае отбранителна позиция.

— О хайде, не се притеснявай! — изсмя му се Антистий. — Няма да си цапам ръцете с такива като теб! — За всеки случай се изпъчи, така че да се види отдалеч, че в жилите му тече и келтска кръв. — Ще отида до Лаутумиите, за да освободя Квинт Сервилий. Досега в цялата история на републиката не се е случвало осъден на изгнание да чака изпълнението на присъдата си в затвора. Няма да позволя подобно нещо и с Квинт Сервилий! Ако искаш, опитай се да ме спреш, но вече съм пратил да ми донесат меча от къщи и ако наистина посмееш да ми се изпречиш, Гай Норбан, кълна се в Юпитер, че ще те убия!

Норбан се засмя.

— О, ама вземи си го! Вземи го Квинт Сервилий у дома си, пък му избърши сълзите… да не говорим за гъза му! Все пак на твое място не бих се въртял около неговата къща!

— И гледай добре да го оскубеш за услугата си! — подвикна Сатурнин на отдалечаващата се фигура на Антистий. — Нали знаеш, може да ти плати в злато!

Антистий се обърна и сви пръстите на дясната си ръка в недвусмислен жест.

— О, да не си го и помисляш! — изсмя му се Главция. — Да не мислиш, че ти като си царица, и ние сме като теб!4

Но на Гай Норбан тези подвиквания не му се струваха особено интересни.

— Хайде — рече той на Главция и Сатурнин, — да вървим у дома да вечеряме.

Макар и да му беше доста зле, Скавър по-скоро би умрял, отколкото да повърне на публично място, така че реши да съсредоточи вниманието си върху тримата смеещи се мъже, които напускаха Форума.

— Това не са хора, а вълци — обърна се той към Метел Нумидик. — Погледни ги само! Инструменти в ръцете на Марий!

— Можеш ли да се изправиш, Марк Емилий? — попита загрижено Нумидик.

— Не и преди да ми се е успокоил стомахът.

— Гледам, че Публий Рутилий и Марк Аврелий са тръгнали да изпращат момчетата на Квинт Сервилий до дома.

— Добре. Ще е хубаво някой да ги наглежда. Никога досега не съм виждал тълпата толкова жадна за патрицианска кръв, дори и по времето на Гай Гракх — отбеляза Скавър, дишайки тежко. — Известно време ще трябва да стоим в сянка, Квинт Цецилий. Опитаме ли се на свой ред да ударим тези вълци, живи ще ни изядат.

— Да пукне дано Квинт Сервилий с неговото злато! — процеди през зъби Нумидик.

Скавър реши, че се чувства по-добре и позволи на робите да го вдигнат от земята.

— Значи и ти мислиш, че той го е задигнал, а?

Метел Нумидик го погледна леко презрително.

— О, хайде, Марк Емилий, не се опитвай да ме будалкаш! Познаваш го не по-зле от мен. Разбира се, че той го е задигнал! И това никога няма да му го простя. Златото принадлежеше на хазната.

— Работата е там — рече Скавър, докато се опитваше да се поразтъпче върху — както му се струваше — постоянно движещите се под краката му плочки. — Работата е там, че не разполагаме с вътрешна система, която да помага на хора като теб и мен сами да наказват изменниците на класата ни.

Метел Нумидик вдигна рамене.

— Знаеш много добре, че не би могло да съществува подобна система. Да я създадем, ще е все едно да признаем пред целия свят, че и сред нас има хора, които невинаги са това, което трябва да бъдат. А покажем ли веднъж собствените си слабости пред света, считай, че с нас е свършено.

— По-скоро бих умрял, отколкото да си призная, че с мен е свършено — съгласи се Скавър.

— Както и аз — въздъхна Метел Нумидик. — Просто се надявам синовете ни да мислят по същия начин.

— Това — сопна му се Скавър — не биваше да го казваш.

— Марк Емилий, Марк Емилий! Синът ти просто е много млад! Откровено казано, не виждам какво не му харесваш.

— Ами като мислиш така, искаш ли да си ги разменим с твоя?

— Не — поклати глава Метел Нумидик. — Ако не за друго, за това, че подобна постъпка ще убие момчето ти. Най-големият му недъг, мен ако питаш, е, че живее с постоянното чувство за вина пред баща си.

— Той е един слабохарактерен хлапак — отсъди Скавър Силния.

— Може би някоя подходяща съпруга ще му помогне да се оправи — пусна мухата Нумидик.

Скавър се спря и изгледа приятеля си.

— Ето това се казва идея! Да си призная, досега не ми е хрумвало да му търся жена. Та той е толкова… недорасъл. Имаш ли някоя предвид?

— Племенницата си, дъщерята на Далматик. Метела Далматика. След две години навършва осемнайсет. Откакто скъпият Далматик си отиде, за нея се грижа аз. Какво ще кажеш, Марк Емилий?

— Става, Квинт Цецилий! Съгласен съм.

Още щом разбра, че старият Цепион ще бъде изправен пред съда, Друз беше пратил иконома си Кратип заедно с всички физически по-силни роби, които притежаваше, да пазят дома на тъста му. Обезпокоена от този нов процес срещу свекъра й, но и знаеща само малкото, което ушите й бяха подочули от разговора между двамата Цепиони, Ливия Друза се беше върнала при стана си — друго тъй и тъй нямаше какво да прави; дори пикантни стихове на Мелеагър не можеше да задържи вниманието й. Понеже най-малко очакваше в къщата на съпруга й да нахълтат робите на брат й, младата жена здравата се стресна, когато на вратата на стаята й се показа Кратип, особено като видя тревогата, изписана по лицето му — нищо, че се опитваше да я прикрие.

— Бързо, доминила, събирай нещата, които мислиш, че ще ти трябват! — подкани я припряно той и огледа дневната. — Вече съм наредил на робинята ти да ти събере дрехите, гледачката се е погрижила за детето, ти само ще ми кажеш какво искаш да вземеш за самата себе си: книги, платове, всичко…

Ливия Друза изгледа удивено иконома.

— Какво има? Какво се е случило?

— Свекърът ти, доминила. Марк Ливий казва, този път съдът ще го признае за виновен — обясни Кратип.

— Но какво общо има това с моето напускане? — ужасяваше се Ливия Друза при самата мисъл, че ще трябва да се върне в затвора на братовата си къща — сега, когато най-после беше вкусила от свободата.

— Целият град е зажаднял за кръвта му, доминила.

Някогашната му господарка пребледня като платно.

— Кръвта му ли? Да не смятат да го убият?

— Не, не мисля, че имат чак такива намерения — опита се да я успокои Кратип. — Ще конфискуват собствеността му. Работата е в това, че тълпата се е разярила до краен предел и брат ти се страхува след процеса най-отмъстителните да не дойдат направо тук да потърсят саморазправа.

Само след около час в къщата на Квинт Сервилий Цепион не беше останала жива душа: нито господари, нито прислуга. Външните врати бяха здраво залостени и докато Кратип водеше Ливия Друза надолу по Кливус Палатинус, двамата се разминаха с голяма дружина от ликтори, бързащи в обратната посока. Ликторите бяха само по туники, във фасциите си носеха вместо брадви тежки сопи. Трябваше да се наредят покрай цялата къща на подсъдимия и да държат гневните тълпи надалеч. Държавата държеше на това собствеността на Цепион да остане непокътната, за да може да се опише и да се разпродаде на търг.

На вратата у Друзови чакаше Сервилия Цепионида, и тя бледа като мъртвец, която бързо въведе зълва си в къщата.

— Ела да видиш — повлече тя Ливия Друза през перистила и през къщата, за да излязат на лоджията. Оттам се виждаше целият Форум Романум.

Процесът срещу Квинт Сервилий Цепион вече беше към края си. Тълпата се беше раздвижила и всеки бързаше да се събери с тези от собствената си триба. Щеше да се гласува присъдата — изгнание надалеч и огромно обезщетение. Обикновено гласуването протичаше гладко, защото трибите се разпределяха по редовете в Кладенеца на Комициите и само с едно ставане резултатите се виждаха отдалеч. Но сега огромната тълпа от зяпачи се беше смесила с гласуващите, на доста места се прибягваше до ритници и юмруци, а тук-там дори се очертаваха масови сбивания. На стъпалата пред Сената се бяха скупчили множество мъже, а на рострата в края на Кладенеца стояха народните трибуни заедно с нечия нисичка фигура, плътно наобиколена от ликтори. Ливия Друза си каза, че това ще да е свекърът й.

Сервилий Цепионида вече плачеше. Ливия Друза, която още не разбираше точно какво става и затова очите й бяха сухи, се приближи до нея.

— Кратип ми каза, че можело тълпата да нападне къщата на татко и да я разграби. Аз нищо не знаех! Никой нищо не ми казва!

Сервилия Цепионида извади носна кърпа и изтри очите си.

— Марк Ливий открай време се тревожеше да не стане нещо такова. Все заради тази проклета история за златото на Толоза! Ако не се беше пръснал подобен слух, нещата щяха да изглеждат съвсем иначе. Но повечето римляни са лепнали присъда на татко, преди дори да е започнало делото… При това в обвинението и дума не става за никакво злато!

Чак сега Ливия Друза се сети нещо.

— Трябва да видя къде е оставил детето ми Кратип.

Тази забележка беше причина за нов поток от сълзи у Сервилия Цепионида, която все още не можеше да забременее, нищо че желаеше дете повече от всичко.

— Защо не мога да зачена и аз? — затюхка се тя пред Ливия Друза. — Късметлийка си ти! Марк Ливий казва, че вече чакаш второ дете, а аз и първо не съм заченала!

— Има много време — опита се да я утеши Ливия Друза. — Не забравяй, че след като се омъжихме двете с теб, съпрузите ни ги нямаше с месеци. При това Марк Ливий е много по-зает от Квинт Сервилий, а се знае, че колкото по-заети за мъжете, толкова по-трудно правят деца на жените си.

— Не, аз съм безплодна — едва-едва промълви Сервилия Цепионида. — Знам, че съм безплодна. Чувствам го! А Марк Ливий е толкова мил, проявява такова разбиране! — и тя отново зарида.

— Хайде, хайде, не се тревожи толкова — рече Ливия Друза, която вече беше отвела зълва си в атрия и се оглеждаше дали няма някой да й помогне. — Ако вземеш и да полудееш, задето не ти се раждат деца, спукана ти е работата. Бебетата обичат да се появяват в спокойни утроби.

Отнякъде се показа Кратип.

— О, слава на боговете! — зарадва се при вида му Ливия Друза. — Кратип, защо не доведеш прислужницата на снаха ми? А може би и ще ми покажеш къде ще спя и къде си оставил малката Сервилия?

В огромна къща като тази не беше проблем да се намери място за още едно семейство; Кратип беше отредил за Цепион Младши и жена му цял един апартамент от няколко стаи, гледащи към перистила, старият Цепион щеше да се ползва от същите удобства, а за малката Сервилия стоеше свободна детската стая в далечния край на колонадата.

— Какво да правя с вечерята? — дойде икономът специално да попита Ливия Друза, която се беше захванала с багажа.

— Мисля, че снаха ми има думата, Кратип! Не виждам защо да й отнемам правата на домакиня.

— Изпаднала е в такова отчаяние, че не иска и да продума.

— О, разбирам. Ами най-добре ще е, ако вечерята бъде готова след час. Все пак пригответе нещо, което може да бъде оставено и за по-нататък.

Откъм градината се дочу някакво раздвижване. Ливия Друза излезе да види и насреща й се показаха брат й Друз и облегналият се на рамото му Цепион Младши.

— Какво стана? — попита тя. — Да помогна с нещо? — Тя погледна по-отблизо брат си. — Какво стана?

— Свекърът ти Квинт Сервилий е осъден. Изгнание на не по-малко от хиляда и двеста километра от Рим, глоба от петнайсет хиляди таланта злато, което означава, че къщата му ще бъда очистена до шушка, и накрая задържане в Лаутумиите, докато не стане възможно да бъде откаран в изгнание.

— Но цялата собственост на татко няма да излезе повече от неколкостотин таланта! — ужаси се Ливия Друза.

— Естествено. Така че никога повече няма да може да се върне у дома.

На двора дотича и Сервилия Цепионида. С разрошените си коси, незасъхналите сълзи по лицето и уплашените си очи тя приличаше на Касандра, която се спасява от гърците.

— Какво стана, какво стана? — задъхваше се тя от тревога.

Друз я посрещна топло, но в същото време някак строго, изтри сълзите й, не й позволи да се хвърли на врата на брат си. Само при вида на съпруга си тя се окопити почти веднага.

— Да вървим всички в кабинета ти, Марк Ливий — подкани Сервилия мъжете и поведе групата.

Но Ливия Друза се закова на място като втрещена.

— Какво ти става? — зачуди се зълва й.

— Но ние не можем да седнем в таблиния заедно с мъжете!

— Разбира се, че можем! — сряза я нетърпеливо Сервилия Цепионида. — Не му е сега времето да се държат жените в неведение и Марк Ливий добре го знае. Ако печелим заедно, и ще губим заедно. За да бъде силен един мъж, и жена му трябва да е силна.

На Ливия Друза чак главата й се завъртя да осмисли всичко чуто и видяно през последните няколко минути. В един миг обаче си даде сметка каква невзрачна мишка е била тя цял живот. Ето, Друз беше очаквал жена му да го посрещне развълнувана и уплашена, но в следващия момент той вече разчиташе тя да се успокои и да погледне делово на нещата; Сервилия Цепионида се беше държала точно, както се очакваше от нея.

И така, Ливия Друза последва Сервилия Цепионида и мъжете в кабинета и с известни усилия прикри ужаса си, когато зълва й наля чаши с неразредено вино за четиримата и поднесе на останалите. Докато пиеше за пръв път в живота си толкова силно вино, през главата на Ливия Друза минаха цял куп несдържани мисли. Усети непреодолим гняв.

В края на десетия час на вратата у Друзови потропа Луций Антистий Регин, който водеше Квинт Сервилий Цепион. Цепион изглеждаше уморен, но по-скоро ядосан, отколкото потиснат.

— Извадих го от Лаутумиите — обясни Антистий. — Докато аз съм народен трибун, никой бивш римски консул няма да гние в тъмница! Това е обида в лицето на Ромул и Квирин, да не говорим за Юпитер. Как смеят!

— Смеят, защото целият народ ги окуражава, при това не само народът, но и онези безделници, на които им се ще на Форума да се заиграят и гладиаторски игри — рече Цепион и обърна на един дъх чашата си с вино. — Още — обърна се той към сина си, който скочи да му налее, щастлив, че баща му е жив и здрав.

— Няма място повече за мен в Рим — отсъди старият Цепион и черните му очи се спряха първо върху Друз, чак след това върху собствения му син. — Сега на младежите се пада задължението да бранят правото на моята фамилия да се радва и за в бъдеще на своите древни привилегии, както и на мястото си сред силните на деня. Ако ще да заплатите и с живота си, но не трябва да отстъпите нито на крачка пред хора като Марий, Сатурнин или Норбан. Те трябва да бъдат премахнати веднъж завинаги, ако се налага дори и с оръжие, разбирате ли ме?

Цепион Младши кимаше с глава в знак, че ще послуша заръката на баща си, но Друз само държеше чашата си в ръка и гледаше пред себе си с невиждащ поглед.

— Кълна ти се, татко, докато аз съм патерфамилиас, семейството ни никога няма да изгуби своята дигнитас — увери баща си младият Цепион. По всичко личеше, че гледа по-спокойно в бъдещето.

Но Ливия Друза го следеше с поглед и от секунда на секунда все повече се отвращаваше от него. Та той все повече заприличваше на противния си баща! „Защо го мразя толкова много? — питаше се тя. — Защо брат ми ме накара да се омъжа за него?“

Но изведнъж тя забрави собствените си злощастия, защото погледът й се беше спрял върху изражението, изписано по лицето на Друз. Той не възразяваше на нищо от казаното от тъста му, но сякаш вътре в себе си претегляше думите на друг кантар и се опитваше да отгатне скрития им смисъл. Но това, което направи най-силно впечатление на Ливия Друза, бе, че тъкмо в този момент тя си даваше сметка колко много брат й мрази тъста си! Да, променил се беше Друз! Докато Цепион Младши щеше да си остане същият, дори нещо повече — от ден на ден щеше да заприличва все повече и повече на самия себе си.

— Какви са ти намеренията за в бъдеще, татко? — попита Друз.

По лицето на Цепион премина необикновена усмивка; в очите му изгасна гневът, на негово място се появи изражение едновременно на триумф, на коварство, на болка и омраза.

— Че какво друго, моето момче, ако не да се подчиня на решението на плебейското събрание и да отида в изгнание?

— Но къде? — чудеше се и Цепион Младши.

— В Смирна.

— А как ще се справиш без пари? — интересуваше се синът му. — Не мисля за себе си — Марк Ливий все ще ми помогне, а за теб. Откъде ще намериш пари да живееш добре в чужбина?

— Имам оставени на депозит пари в Смирна — повече, отколкото са ми нужни, за да живея добре. Колкото до теб, синко, изобщо няма нужда да се тревожиш. Майка ти остави цяло състояние след смъртта си и добре съм се грижил за него през годините. Само с наследството си ще преживееш охолно дните си.

— Но няма ли да бъде конфискувано и то?

— Не, и то по две причини. Първата е, че вече съм прехвърлил всичко на твое име. Второ, защото парите не се намират в Рим, а и тях съм вложил на депозит в Смирна заедно с моите. — Усмивката по лицето на Цепион ставаше все по-широка и по-широка. — Ще трябва да поживееш няколко години заедно с Марк Ливий, а след това ще започна да ти пращам малко по малко парите ти от Смирна. Ако случайно нещо ми се случи, банкерите ми няма да забравят да се погрижат за теб. Междувременно зет ми ще води точни сметки колко пари е похарчил за теб и когато му дойде времето, ще му се разплатя до последната сестерция.

В таблиния настъпи пълно мълчание. Въздухът изведнъж се зареди с толкова много енергия и спотаена страст, че още малко и щеше да се разсвятка пред очите на присъстващите. Имаше ли сред тях някой неразбрал истинския смисъл на тези последни думи? Квинт Сервилий Цепион наистина беше откраднал златото на Толоза, златото на Толоза беше в Смирна и беше притежание на Квинт Сервилий Цепион, който и занапред щеше да си прекарва дните жив и здрав, свободен и безгрижен. Квинт Сервилий Цепион беше богат кажи-речи колкото всички римляни, взети заедно.

Цепион се обърна към Антистий, и той умълчан като другите.

— Размисли ли върху предложението, което ти направих по пътя?

Антистий шумно се покашля.

— Размислих, Квинт Сервилий. И с радост го приемам.

— Много добре! — зарадва се Цепион, сетне отново се обърна към сина си и зетя си. — Моят добър приятел Луций Антистий току-що реши да ме придружи до Смирна, за да се радвам едновременно на приятната му компания и на закрилата му като народен трибун. Когато стигнем Смирна, ще се опитам да убедя Луций Антистий да остане там с мен.

— Е, това още не съм го решил — за всеки случай се обади Антистий.

— Не бързам, никак не бързам — успокои го Цепион. Потърка ръце, сякаш искаше да се стопли. — А сега мога тържествено да заяви, че съм гладен и ако ме подържите още малко без храна, ще налетя и на човешко. Има ли нещо приготвено?

— Разбира се, татко — рече Сервилия Цепионида. — Вие, мъжете, вървете право в триклиния, а ние с Ливия Друза ще се погрижим за нещата в кухнята.

Последното беше твърде неточно казано, защото за нещата в кухнята отдавна се беше погрижил Кратип. На двете жени оставаше само да го потърсят. Намериха го на лоджията, докато той се взираше надолу в сенките по Форум Романум и цъкаше с език.

— Погледнете само! Виждали ли сте някога такъв безпорядък? — възмущаваше се икономът и сочеше с пръст към площада. — Навсякъде боклуци! Обувки, парцали, пръчки, полуизядена храна, шишенца от вино… Срамота!

А малко по-надолу се показа изведнъж червенокосият Одисей, който разговаряше с Гней Домиций Ахенобарб на съседния балкон. Изглежда, подобно на Кратикс, двамата мъже също обсъждаха боклуците по Форума.

Ливия Друза потръпна от вълнение, прокара език по устните си и впери жаден поглед в младежа, който отново се оказваше толкова близо до нея… и все пак толкова далеч. Икономът вече бързаше към кухнята, нямаше да има друг по-изгоден случай да научи името на непознатия, въпросът й щеше да прозвучи като чисто любопитство.

— Сестро — попита тя зълва си, — кой е червенокосият мъж на терасата до Гней Домиций? От години съм го виждала у съседите ни, но никога не съм знаела кой е. Ти знаеш ли? Можеш ли да ми кажеш?

Сервилия Цепионида се изсмя презрително.

— О, този ли! Марк Порций Катон — рече тя и по гласа й пролича дълбокото й презрение.

— Катон ли? Като Катон Цензор?

— Същият! Парвенюта! Този се пада внук на Катон Цензор.

— Но тогава баба му е била Лициния, а майка му — Емилия Павла. С подобни роднини човек няма от какво да се срамува — подхвърли Ливия Друза, в чиито очи продължаваха да играят пламъчета.

Сервилия Цепионида отново се изсмя.

— Този е по друга линия, мила моя. Никакъв син не е на Емилия Павла. Ако беше, щеше да бъде с доста годинки по-възрастен. Не, не! Този не е Катон Лициниан! Този е Катон Салониан. Прадядо му е бил роб.

Само за миг целият въображаем свят на Ливия Друза сякаш рухна, завъртя се във вихрен танц и се натроши на хиляди парченца.

— Не разбирам — призна си тя чистосърдечно.

— Какво, не си ли чувала историята? Баща му е син на Катон Цензор, само че от втория му брак.

— Катон Цензор се е женил за дъщеря на роб! — смая се Ливия Друза.

— За да бъдем съвсем точни: за дъщерята на един от своите роби. Салония. Мисля, че е крайно неблагоприлично тези хора да се ползват от същите привилегии, както и наследниците на първата жена на цензора — Лициния! Не са пропуснали да се намъкнат и в Сената. Разбира се — допълни Сервилия Цепионида, — Катоните Лициниани никога не благоволяват да разговарят с тях. Както и ние.

— Тогава защо Гней Домиций го търпи у дома си?

Сервилия се засмя и в този миг и тя доста заприлича на непоносимия си баща.

— Ами разбираш ли, те, Ахенобарбите не са кой знае какви патриции! Повече могат да се похвалят с парите си, отколкото със славни предшественици… Нищо, че обичат да разправят приказката, дето Кастор и Полукс били докоснали брадите им и те станали червени! Не мога да знам със сигурност как така Катон е влязъл в средата им. Но мога да предположа. И мисля, че баща ми е стигнал до правилния отговор.

— И какъв е правилният отговор според него? — попита Ливия Друза, която усещаше как стомахът й се преобръща.

— Ами защото и Катоните, тези от втория брак, са червенокоси. Самият Катон Цензор също е бил червенокос. Но и Лициния, и Емилия Павла са били доста тъмни, така че децата им имат до един кестеняви коси и кафяви очи. Докато робът Салоний е бил келтибериец, произхождал е от Сало в Близка Испания, та бил рус. Дъщеря му Салония също била много руса. Затова и в целия род на Катоните Салониани имат червени коси и сиви очи. — Сервилия вдигна рамене. — Домиций Ахенобарбите държат изключително на мита за червените им бради, които били получени като подарък от Кастор и Полукс. Затова винаги се женят за червенокоси жени. Но червенокоси жени не се срещат често. И ако не се намери никоя млада аристократка с червени коси, предполагам, че един Домиций Ахенобарб като нищо може да се ожени за някоя Салонианка. Пък и няма да му коства много вътрешна борба — те всички са толкова самомнителни, че твърдят как силната им патрицианска кръв поглъщала спокойно всякакви боклуци и нищо не й ставало.

— Значи приятелят на Гней Домиций трябва да има сестра?

— Да, наистина има — сложи заключителна точка върху теорията си Сервилия Цепионида и в този миг потръпна от студа. — Ще се прибирам вътре. Какъв ден беше днес! Хайде, идвай, вечерята трябва да е готова.

— Ти върви — рече й Ливия. — Аз първо ще трябва да нахраня дъщеря си.

При споменаването на бебето Сервилия отново се сети за своите мъки и за да не мисли повече за тях, хукна към триклиния. Ливия Друза се върна до парапета на лоджията и погледна през него. Гней Домиций и гостът му стояха още на балкона си. Гостът с прадядото роб. Може би заради падащия мрак косата му губеше цвета си, фигурата му се свиваше, раменете му не изглеждаха чак толкова широки; нещо повече, вратът му се оказваше направо смешен — дълъг и тънък, — такъв врат не можеше да се види у истински римлянин. Топлите й сълзи закапаха върху боядисания в жълто метален парапет. И това беше всичко.

„Както винаги била съм пълна глупачка — мислеше си Ливия Друза. — Цели четири години съм мечтала за някакъв мъж, който изведнъж се оказва скорошен потомък на роб — на най-обикновен роб, не такъв, излязъл от митовете. Представях си го цар, не друг, ами самия смел и благороден Одисей. Играех ролята на търпеливата Пенелопа, готова цял живот да го чака. А сега откривам, че не е нито патриций, нито дори от потекло на свободни римляни! В крайна сметка, кой е този Катон Цензор, ако не един прост селянин от Тускулум, който е имал късмет да се сприятели с патриция Валерий Флак? Пълно копие на Гай Марий. Този човек на терасата под мен е потомък на испански роб и на селянин от Тускулум. Каква глупачка съм! Каква идиотка!“

Когато майка й дойде в детската стая, малката Сервилия неспокойно се въртеше от едната на другата си страна, явно чакайки да я нахранят. Този паметен ден за нея се беше превърнал в кошмар, след като целият й режим се обърна наопаки. Сега, за да я утеши, Ливия остана да я кърми цели петнадесет минути.

— Най-добре й намерете дойка — подхвърли тя, преди да си тръгне, на македонката, която се грижеше за бебето. — Бих искала да си почина няколко месеца, преди да родя наново. А когато се появи и второто дете, искам от самото начало да го прехвърля на дойка. Явно, че да кърмиш сама детето си, не те предпазва от ново забременяване, иначе щях ли вече да чакам ново дете.

Ливия Друза се вмъкна в трапезарията тъкмо с основното ястие. Опитвайки се да остане по възможност незабелязана, тя се намести на столчето срещу Цепион Младши. Като че ли всички имаха апетит тази вечер. Дори Ливия Друза установи, че е прегладняла.

— Добре ли си, Ливия Друза? — заинтересува се мъжът й, явно разтревожен от нещо. — Изглеждаш ми болна.

Жена му го погледна стреснато, сякаш не разбираше за какво й говори. Всъщност истинската причина да се изненада тъй, беше, че откакто се познаваха, за пръв път й се случваше да не се отврати от гледката, която Цепион представляваше. Вярно, че нямаше червени коси, още по-малко сиви очи; вярно, че не беше нито висок, нито добре сложен, нито широкоплещест; вярно и че никога нямаше да се превърне в Одисей. И все пак той беше нейният съпруг, беше я обичал всеотдайно през цялото това време, беше баща на децата й, и най-важното — беше римски патриций, и то по двете си линии.

Затова сега Ливия Друза се усмихна мило на съпруга си, като усмивката стопли дори вечно хладния й поглед.

— Сигурно е от случилото се през деня, Квинт Сервилий — оправда се тя. — Никога преди не съм се чувствала толкова добре.

Придобил още повече смелост след успешния край на процеса срещу Цепион, Сатурнин вече не знаеше граници в арогантността си, с която за кратко време разтърси из основи целия Сенат. Присъдата на Цепион не само че не го успокои, но го озлоби още повече. Следващата му стъпка беше да даде под съд пред плебейското събрание и Гней Малий Максим, също за „загуба на армия“. И резултатът беше същият. Малий Максим, който вече беше загубила двамата си синове в битката при Араузио, се виждаше лишен и от римското си гражданство, и от цялата си собственост. За разлика от алчния за злато Цепион той напусна Рим напълно сломен и отчаян.

През втората половина на февруари излезе и новият закон за държавната измяна — лекс Апулея де майестате, който отнемаше казуса „Държавна измяна“ от компетенцията на центуриите и го прехвърляше на специален съд, съставен изключително от конници. Сенатът беше лишен от всякаква възможност да въздейства върху решенията на новосформирания съд. Интересно, че това не беше причина самите сенатори да се съпротивляват кой знае колко на законопроекта, докато беше в процес на обсъждане, нито дори да се опитат да попречат на приемането му.

Колкото и съществени да бяха тези промени за общественото положение в Рим, те предизвикаха много по-малко шум и сред Сената, и сред народа от насрочените първи в римската история избори за понтифекс. Смъртта на Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус освободи не едно, ами две места в колегията на понтифексите. Но понеже все пак ставаше дума за един и същи човек, в началото споровете бяха за това, колко души следва да бъдат избрани на негово място. В крайна сметка Марк Емилий Скавър отбеляза с треперлив гласец, в който се усещаше неприкрита заплаха за противниците му, че втори избор ще стане необходим само ако за върховен понтифекс бъде избран някой от досегашните членове на колегията. Затова се стигна до компромисното решение най-напред да се проведат избори за върховен понтифекс.

— Тогава ще видим кой крив, кой прав — задъхваше се пред Сената Скавър, но при цялата си сериозност и заплашителност не успя да се въздържи и прихна да се смее — въпросът наистина си имаше своята парадоксална страна.

И Скавър Принцепс Сенатус, и Метел Нумидик бяха кандидати за върховен понтифекс, както и Катул Цезар. Естествено главен техен опонент беше Гней Домиций Ахенобарб.

— Ако бъда избран аз или например Квинт Лутаций, понеже и двамата тъй и тъй сме членове на колегията, ще трябва да се провеждат нови избори кой да заеме нашето място на обикновен понтифекс — обясняваше Скавър и с мъка се въздържаше отново да не се засмее.

Сред останалите кандидати личаха имената на един Сервилий Вация, на един Елий Туберон, и на Метел Нумидик.

Според наскоро приетия закон в изборите щяха да участват само седемнадесет от общо тридесет и петте триби, избрани по жребий. Жребият беше хвърлен и трибите бяха определени. Всичко това беше нагласено едновременно в духа на римското чувство за хумор и на желанието за повече толерантност; поне при подобен случай не трябваше да се дава шанс на насилието! Скавър далеч не беше единственият, който гледаше на цялата процедура като на нещо крайно комично. За един римлянин нямаше по-голямо забавление от това да се гаври с имената на най-знатните си съграждани, наредени едно под друго в цензорските списъци, особено когато се очакваше спечелилата предния път партия да яде здрав пердах от противниците си.

Естествено героят на деня беше авторът на новия закон Гней Домиций Ахенобарб. Затова и никой не се учуди, когато тъкмо той беше избран за върховен понтифекс. Това само по себе си спестяваше провеждането на втори избори. Сред радостни възгласи и летящи из въздуха цветя Гней Домиций Ахенобарб се реваншираше по категоричен начин на онези, които го бяха лишили от полагащото му се място в колегията за сметка на Марк Ливий Друз.

Когато резултатите от гласуването бяха оповестени официално, Скавър отново избухна в бурен смях за голямо неудоволствие на Метел Нумидик, който не виждаше нищо смешно в цялата работа.

— Ама наистина, Марк Емилий, вече прекаляваш! Та това си е живо богохулство! — крещеше той. — Тази нервозна и невъзпитана пипина да ни бъде върховен понтифекс? На мястото на скъпия ми брат Далматик? Вместо теб? Или дори мен? — удари той с юмрук върху един от корабните носове, пленени преди векове от волските, откъдето и идваше името на рострата. — Ако има нещо, за което ненавиждам римляните, това е заради абсурдното им чувство за хумор, което е способно да надделее дори над елементарното благоприличие! Ако искаш да знаеш, струва ми се много по-приемливо Сатурнин да си прокара новия закон, отколкото народът така да се гаври с религиозните си институции! При Сатурниновия закон поне са замесени някакви дълбоко вкоренени у народа политически убеждения. Но това… този жалък фарс? Пълна безотговорност! Иде ми чак да последвам Квинт Сервилий в изгнанието му, толкова ме е срам, че съм римлянин.

Колкото повече Метел Нумидик се възмущаваше, толкова по-силно и Скавър се смееше. Най-накрая, като се хвана за корема и като изгледа приятеля си през сълзи, успя да спре смеха си, колкото да подметне:

— Стига си се държал като стара весталка, която се е срещнала с нечии космати топки и надървен член! Та това си е просто забавно! Пък и сме си го заслужили напълно!

И изпадна в нов пристъп на смях. Метел Нумидик измяучи като настъпена котка и си тръгна още по-възмутен.

През септември Публий Рутилий Руф получи едно от редките писма на Гай Марий.

Публий Рутилий Руф остави писмото усмихнат. Речта не беше много според граматичните правила, нито езикът — изящен; да не говорим, че само Гай Марий можеше да нарече подобно творение стилно. И все пак това си беше той, Гай Марий. Сякаш си правеше портрет с писмата, които пращаше. Но приятелят му не можеше да не се разтревожи от тази перспектива да се кандидатира отново за консул. От една страна, беше разбираемо, че Марий държи да остане главнокомандващ, докато германите не бъдат разгромени — никой друг на негово място не би имал изгледи за успех. Но от друга — Рутилий Руф беше прекалено силно привързан към римския начин на мислене, за да не гледа с тревога на подобни аспирации у стария си боен другар. С германи или без германи Марий прекаляваше… Рутилий Руф би искал все пак да знае дали политическите промени, които Марий внасяше, наистина не противоречат на самия римски дух, такъв какъвто е бил по времето на Ромул. Той можеше с ръка да признае, че обича Марий по начин, непривичен за двама мъже. Но дори и тази обич не можеше да му затвори очите пред факта, че Марий помита всяка традиция, изпречила се на пътя му. Да промени пилума? Нямаше ли нещо, което Марий да остави непокътнато?

Това обаче не беше причина Публий Рутилий Руф да не седне да напише своя отговор на минутата. Нямаше как, той обичаше Гай Марий.

Публий Рутилий Руф въздъхна и опъна дясната си ръка, която започваше да се схваща от писането. Чудеше се дали Гай Марий не мислеше по-практично, като толкова открито ненавиждаше писането на писма. Но пък ако за него самия това не беше приятно занимание, тогава по какво щеше да се различава неговият „бюлетин“ от този на Сената?

Гай Марий получи писмото в началото на ноември и тъкмо се беше освободил от работата си за деня, така че да изпита възможно най-голямо удоволствие от прочитането му, когато в главната квартира се появи не друг, а Сула. Личеше си, че се е върнал за постоянно, защото беше махнал дългите си и рунтави мустаци и беше подстригал косата си. Затова и Марий изчака легатът му да се накисне блажено в горещата баня и седна да му чете писмото на Рутилий Руф, щастлив, че се връщат забравени мигове.

Сетне двамата се скриха в кабинета на главнокомандващия, нареждайки да не бъдат безпокоени от никого, дори от Маний Аквилий.

— Я го махни този проклет торк! — не се сдържа Марий, когато приятелят му се облече в римска туника и златното украшение около врата му вече дразнеше окото.

Но Сула се усмихна, поклати отрицателно глава и прокара нежно пръст по драконовите глави, зейнали по краищата на огърлието.

— Не, не мисля, че някога ще го сваля, Гай Марий. Изглежда ти твърде варварско, а?

— Не подхожда на един римлянин? — измърмори Марий.

— Там е работата, че това е моят добър талисман, така че ако го сваля, току-виж и късметът ми ме изоставил — обясни Сула и се изтегна като доволна котка на една от кушетките. — Какво удоволствие да се излегнеш отново като цивилизован човек! Задникът ми стана на дърво от седене все по разни пънове и дъсчени пейки; чак вече се съмнявах дали изобщо е възможно да се яде по друг начин, освен седнал. И колко е приятно човек да бъде отново въздържан! И гали, и германи са свикнали да прекаляват във всичко. Веднъж ще преядат и ще се напият, та чак ще почнат да повръщат един връз друг, следващия път ще отидат на поход, без дори да се сетят да си вземат храна, и ще изпукат от глад. Но иначе са свирепи хора, Гай Марий! Смели! Казвам ти, ако разбираха поне малко от организация и спазваха някаква самодисциплина, никаква надежда не бихме имали да ги победим.

— За наше щастие те не познават нито едното, нито другото, така че рано или късно ще ги натирим в кучи задник. Или поне аз така мисля. Ето, изпий това. Фалернско.

Сула бавно отпи няколко глътки.

— Вино, вино, вино-о-о! Божествен нектар, лекарство за изтощената душа, балсам за нараненото сърце! Как съм могъл толкова време да съществувам без вино? — Сула се засмя. — Ако ще повече цял живот да не вкуся бира или медовина, хич не ме е грижа! Виното е питието на цивилизованите. Нито се оригваш, нито пърдиш, нито ти тежи на стомаха. От бирата човек се превръща в ходеща бъчва.

— Къде е Квинт Серторий? Надявам се, че нищо не му се е случило?

— И той трябва да е тръгнал за насам, но се разделихме по пътя, пък и исках да те видя на четири очи, за да ти докладвам — обясни Сула.

— Както смяташ за добре, Луций Корнелий, стига да науча всичко, с което можеш да ми помогнеш — изгледа го едва ли не нежно Марий.

— Само че не знам откъде да започна.

— Най-лесно е да тръгнеш от самото начало. Кои са германите? Откъде идват? Колко години вече се скитат по света?

Сула отпи от виното си и затвори очи в блаженство.

— Самите те не се наричат германи, ами всеки се смята за част от отделен народ: кимври, тевтони, маркомани, херуски и тигурини. Родината на кимврите и тевтоните е някакъв издължен, равен като дъска полуостров, намиращ се на север от Германия. Някои гръцки географи бегло споменават за съществуването му и го наричат Херсонес Кимврийски. Изглежда, че северната половина на полуострова е била населявана от кимврите, докато южната — онази, която граничи с Германия — от тевтоните. Въпреки че те самите се смятат за отделни народи, трудно е да се открият някакви особени физически черти, по които да се различават. Все пак езиците им наистина не звучат еднакво, нищо че се разбират прекрасно помежду си.

Не били номади, но не можем да ги наречем и земеделци. Не само че не са отглеждали пшеница, но и са обработвали земята по съвсем първични техники. Доколкото разбирам, зимата по родните им места е повече дъждовна, отколкото снежна, и земята е покрита през цялата година със свежа трева. Живеели от скотовъдство, като тук-там засаждали по някое парче земя с ръж и ечемик. Храната им се състояла от говеждо месо, мляко, зеленчуци, малък, черен и твърд хляб и овесена каша.

Някъде по времето, когато се самоуби Гай Гракх, сиреч преди двадесетина години, в продължение на цяла година земята им станала жертва на жестоки наводнения. И по планините, от които извирали реките им, навалял много сняг, и върху главите им се изсипали много пороища, придружени с жестоки бури и големи морски приливи. Целият полуостров бил погълнат от Атлантическия океан. Когато водите най-сетне се отдръпнали, земята се била напоила дотолкова със сол, че повече трева не щяла да никне, а кладенците им се оказали неизползваеми. Затова и едните, и другите си направили каруци, събрали добитъка, който бил преживял бедствията, тръгнали да си търсят нова родина.

Марий се беше превърнал в слух, застанал на ръба на стола си в напрегнато очакване да чуе по-нататък. Дори не поглеждаше към чашата си с вино.

— Всички ли са тръгнали? Колко са били общо на брой?

— Не, не всички. Старите и телесно слабите били ударени по главата и погребани в огромни могили. По пътя тръгнали само бойците, по-младите жени и децата. Доколкото мога сам да пресметна, когато са тръгвали на югоизток по долината на река Албис, са били около шестстотин хиляди души.

— Но нима онази част от света не е почти пуста — намръщи се недоумяващо Марий. — Защо не са се заселили по бреговете на Албис?

Сула вдигна рамене.

— Кой може да каже, след като и те самите не знаят? Изглежда, са оставили съдбата си в ръцете на своите богове и са чакали да получат някакъв знак свише, че вече са стигнали новата си родина. Във всеки случай по онова време никой не се е опитвал да им се изпречи на пътя. Поне докато не стигнали изворите на голямата река и за пръв път в историята си видели с очите си планина. Кимврийският Херсонес бил равнинен, ниско над морето.

— Явно, щом океанът е могъл да го залее — подметна Марий, но в следващия миг нетърпеливо махна с ръка. — Не исках да прозвуча саркастично, Луций Корнелий! Никога не ми идват правилните думи. — И за да се извини за нетактичността си, той наля още веднъж чашата на Сула. — Предполагам, че планините са им направили голямо впечатление?

— Така си е. Дотогава боговете им населявали най-вече небето, но като видели как високите върхове на планините стържели облаците, те започнали да почитат боговете, криещи се в недрата им. Оттогава почти непрекъснато се движели в близост до някоя планина. На четвъртата година прекосили алпийския водораздел и влезли в басейна на Данубий — река, за която знаем много повече. Тръгнали на изток, следвайки течението на Данубий към равнините на гетите и сарматите.

— Значи са вървели натам? — попита Марий. — Към Евксинския Понт?

— Така изглежда. Но когато нахлули в северните предели на Дакия, се сблъскали с боите, които им попречили да заселят земите им и ги изтласкали обратно по течението на реката. Така кимврите и тевтоните свърнали при големия завой на Данубий и се оказали в Панония.

— Боите са келти, разбира се — рече замислено Марий. — Келтите и германите се различават твърде много, за да заживеят в съседство, предполагам.

— Най-вероятно. Интересното е, че никъде германите не се опитали да си извоюват земя с оръжие. Колкото и слаба да е била съпротивата на местните племена, те винаги се отказвали да влизат в бой и продължавали по пътя си. Затова и побързали да оставят боите зад гърба си. Но скоро след вливането в Данубий на Тисия и Сав, германите се натъкнали на нова стена от келти, този път скордиски.

— Нашите врагове, скордиските! — изведнъж се зарадва Марий. — Не е ли добре да научим, че сега със скордиските имаме общ неприятел?

Но Сула вдигна недоверчиво вежда.

— Като имаме предвид, че двата народа са се срещнали преди около петнайсет години, а нямаме никакви сведения какво точно се е случило между тях, не виждам какво може да ни радва в случая.

— Не говоря за момента. Прости ми, че все те прекъсвам, Луций Корнелий. Ти всички тези неща си се опитвал да ги изживееш, а аз рано философствам. Какво да правиш, вълнувам се — сконфузи се Марий.

— Няма нищо, Гай Марий. Добре те разбирам — усмихна се Сула.

— Но ти продължавай нататък!

— Навярно един от най-големите им проблеми се е състоял в това, че сред всички тях не се е намирал човек, когото да нарекат единодушно свой водач. Нито пък са следвали какъвто и да е план за действие, и аз не знам как да се изразя. Мисля, че просто са се надявали някой могъщ цар великодушно да им преотстъпи част от земите си и те да се заселят мирно и тихо.

— Но, разбира се, никой могъщ цар не би се разделил току-така с част от царството си — отново се обади Марий.

— Естествено. Както и да е, щом се срещнали със скордиските, германите се обърнали назад и тръгнали на запад — продължи да разказва Сула. — Само че се отдалечили от течението на Данубий. Първо се хванали да следват Сав, после свърнали малко на север, за да излязат на бреговете на Драв и нагоре по течението на Драв се озовали при изворите му. Вече били пътешествали повече от шест години и нито веднъж не се били установявали на едно място за повече от няколко дни.

— Те не пътуват ли в каруците си? — заинтересува се Марий.

— Много рядко. Понеже в колите са впрегнати най-вече волове, те вървят доста бавно и хората само ги водят, без да се качват. Само болните и жените, очакващи всеки момент да родят, се допускали да се возят в каруците. Иначе не — обясни Сула, след което тежко въздъхна. — Нататък, разбира се, сами знаем какво се е случило. Германите влезли в Норикум и нахлули в земите на тавриските.

— Които помолиха за помощ Рим, а Рим им прати Карбон, който вместо да се разправи с нашествениците, си изгуби цялата армия — допълни го Марий.

— Но както винаги и този път германите се обърнали на другата страна. Вместо да продължат направо към Италийска Галия, те заизкачвали Алпите, а оттам отново се прехвърлили в долината на Данубий, малко на изток от устието на Ен. Боите отново им преградили пътя на изток, затова германите се насочили обратно на запад по течението на Данубий, за да преминат през земите на маркоманите. По причини, които не ми беше съдено да отгатна, голям брой маркомани се присъединили към кимврите и тевтоните в седмата година от тяхното преселение.

— Ами какво ще кажеш за гръмотевичната буря? — прекъсна го Марий. — Нали се сещаш, за онази, която се разразила по време на сражението с Карбон и благодарение на която част от войниците ни се спасили живи от клането. Разправяше се, че германите приели бурята като знак за гнева на боговете им и тъкмо това ни е спасило от нашествие.

— Съмнявам се това да е причината — възрази му Сула със спокойния си глас. — Е, и аз мисля, че когато бурята е започнала, кимврите — именно с тях си е имал работа Карбон — са се разбягали в ужас, но малко е вероятно една буря да ги отклони в обратната посока. Според мен истинският отговор на въпроса е, че както и преди, така и тогава германите не са искали да завземат нечия територия със сила.

— Направо удивително! А в това време ние в Рим гледаме на тях като на зажаднели за кръв варвари, мислещи само как да поробят Италия — не сдържа учудването си Марий. — И какво станало по-нататък?

— Този път отишли чак до изворите на Данубий. На осмата година към тях се присъединил нов, този път същински германски народ — херуските, които напуснали жилищата си по течението на река Визургис, а на деветата — и тигурините, племе населяващо Хелвеция. Изглежда, родината на тигурините е областта на изток от езерото Лемана и за тях поне можем да сме сигурни, че са чисти келти. Каквито предполагам са и наркоманите. Но и маркоманите, и тигурините силно са се германизирали.

— Значи те не се мразят с германите?

— Във всеки случай мразят много повече събратята си келти! — развесели се Сула. — Маркоманите били воювали в продължение на векове с боите, а тигурините — с хелветите. Така че когато германските кервани се показали на хоризонта, и едните, и другите навярно са си рекли, че им се е предоставил добър случай да се махнат завинаги от съседството си с вечните си врагове. Когато преселниците прекосили Юра, за да влязат в Галия, те общо са наброявали не по-малко от осемстотин хиляди души.

— И всички се стоварили върху бедните глави на хедуите и амбарите — рече Марий. — И си останаха там.

— За повече от три години — кимна Сула. — Разбираш ли, и хедуите, и амбарите са миролюбиви хора. Романизирали са се, Гай Марий, а това ги е променило. Гней Домиций отдавна им е извадил зъбите, та да не заплашват нашата провинция в Трансалпийска Галия. Освен това на германите все повече им се услаждало да ядат мекия им бял хляб. И да си го мажат с масло! И да си пият бирата с него. И да си точат дълги черва кървавица.

— Още малко и съвсем ще се разчувстваш, Луций Корнелий!

— Прав си — изгасна усмивката по лицето на Сула и той се загледа умислено в повърхността на виното си. След миг надигна поглед и в очите му засвяткаха добре познати искрици. — Избрали са си общ цар, Гай Марий — смени изведнъж темата той.

— Охо! — зачуди се Марий.

— Казва се Бойорикс и е кимвриец. Кимврите са най-многобройният народ.

— Но името му е келтско — отбеляза Марий. — Бойорикс… От бои. Велик народ са те. Установили са си колонии във всички съседни земи: Дакия, Тракия, Галия, Италийска Галия, Хелвеция. Кой знае? Нищо чудно преди години да са имали колония и сред кимврите. Все едно, щом самият Бойорикс твърди, че е кимвриец, и ние трябва да го възприемаме като такъв. Пък и те не може да са чак толкова примитивни, че да не си знаят родословните дървета.

— Всъщност знаят си ги съвсем бегло — облегна се на лакът Сула. — Не толкова, защото са примитивно мислещи, колкото защото цялата им обществена структура се различава коренно от нашата. Различава се изобщо от всички обществени структури, които познаваме у народите покрай Вътрешното море. У тях не е развито чувството на стопанина, а когато у един народ не съществува наследственото право върху даден участък земя, у хората ще липсва и чувството за принадлежност към определено място. Затова за тях и семейството не е от голямо значение. Животът на цялата група, на цялото племе е много по-важен за всеки един негов член. Те дори имат навика да ядат на общи маси, и това им се струва напълно естествено. Колибите се използват само за спане, още повече, когато всички са на път, много по-удобно е да се убие някое голямо животно, да се изкорми и да се изпече цяло, за да могат всички от племето да се нахранят от него.

Всяко родословно дърво представлява всъщност генеалогия на цялото племе, понякога дори на всички племена, които съставляват един народ. Те имат герои, за които пеят песни, но съвсем скоро истинските измерения на подвизите им се изгубват и личността на героя придобива съвсем друга тежест. Възпяваният може да е умрял само преди две поколения, но в паметта на съплеменниците си той вече се е превърнал в някой Персей или Херкулес, толкова се е загубила реалната представа за него. Германите имат също така мъглява представа за мястото на отделния човек: както в пространството, така и в обществото. Това, дали си племенен вожд, жрец, или нито едното, нито другото, е много по-важно от това, кой си всъщност като човек. Всеки отделен човек се слива със своето положение в обществото. Превръща се в него! Главатарят се отделя от своето семейство, което не се издига заедно с него. Когато умре, мястото му се заема от друг, избран от цялото племе, без да се търси никаква родствена връзка с покойния предшественик. Изобщо германите гледат на германите по много по-различен начин от нас, Гай Марий — заключи Сула, сетне се надигна от мястото си, за да си налее още вино.

— Но ти наистина си живял сред тях! — не можеше да скрие удивлението си Марий.

— Е, нямаше как, налагаше се!

Като отпи от виното в чашата си, Сула добави до ръба вода.

— Загубил съм навик да пия вино — учуди се той. — Както и да е, главата ми ще се оправи всеки момент. Успях да се промъкна сред кимврите по времето, когато те все още се опитваха да си пробият път през Пиренеите. Това беше, след като ти доведох пленника, значи най-вероятно миналия ноември.

— Как успя да се вмъкнеш при тях? — не знаеше какво да попита Марий.

— Ами те вече започваха да чувстват липса на достатъчно хора, логично след толкова много войни, водени за толкова кратко време; особено след Араузио… Понеже всички се движат заедно: мъже, жени и деца, всеки загинал воин обикновено оставя след себе си вдовица и сираци. Жените се превръщат в истинска тежест за племето си, поне докато момчетата им не пораснат достатъчно, за да заемат мястото на бащите си във войската. Затова е прието всяка вдовица да тръгне отрано да си търси нов съпруг и естествено погледите се отправят към по-младите или пък към по-нерешителните — онези, които още не са си взели невести. Ако вдовицата успее да се свърже с някой нов, който да поеме и грижата за децата й, тогава положението й в племето си остава същото както при първия й съпруг. Каруцата, която е донесла със себе си, й остава като зестра. Макар че не всички вдовици разполагат с цели каруци. Както и не всички си намират нови мъже. Ако имаш каруца, това обикновено помага. На всяка вдовица й се дава определено време да уреди наново живота си: три месеца, сиреч един сезон. Ако не успее да се събере с мъж, бива убивана заедно с децата си, а имуществото й се дава по жребий на някое от семействата, които си нямат собствена каруца. Всички, които започнат видимо да се състаряват, също са обречени на смърт, както и доста от малките момичета, за които родителите им не виждат бъдеще.

Марий направи гримаса на отвращение.

— А пък все си мислех, че ние сме жестоки!

Но Сула поклати глава.

— Какво значи да си жесток, Гай Марий? Германите и галите са като всички други народи. Те изграждат определен тип общество не за друго, а за да оцелеят като народ. Онези, които се превърнат в пречка за останалите, просто трябва да се откъснат от общината. А кое е по-добре: да изоставиш един безпомощен старец сам насред дивото или да му строшиш главата веднага и на място? Да си умираш от глад и студ в продължение на седмици, може би месеци, или да те убият кажи-речи безболезнено за секунда? Това поне е техният начин на разсъждение. Те не могат да си позволят друг.

— Да, предполагам — съгласи се, макар и неохотно Марий. — Аз лично никога не бих посегнал на нашите старци. Мисля, че си струва да ги храниш, само и само да слушаш съветите им.

— Но това е защото ние можем да си позволим да се грижим за старите си роднини, Гай Марий! Рим е много богат. Затова Рим може спокойно да поддържа поне част от онези, които вече са изгубили възможността си да допринасят за благополучието на обществото. Но ние не осъждаме родителите, които дадат нежеланите си деца за осиновяване, нали? — попита Сула.

— Разбира се, че не!

— Тогава къде е разликата? Когато германите най-после си намерят своята нова родина, те ще заприличат повече на галите. А галите, които са живеели под благотворното влияние на гърците и римляните, вече малко или много приличат на гърците и римляните. Установяването на някое определено място ще позволи на германите да променят правилата си на поведение; те ще натрупат достатъчно богатство, за да издържат старците, вдовиците и децата си. При това те никога не са живели в градове, всички са расли на село. Забелязал ли си, че жителите на градовете винаги следват други принципи от тези на селяните? За да се освободят от старите и болните, градовете разполагат с едно много силно оръжие — епидемиите. Освен това попадне ли в града всеки дошъл от селото, той се откъсва от семейството си, губи чувството за принадлежност към определено място. Колкото повече се разраства Рим, толкова повече и жителите му заприличват на германите.

Марий се почеса по главата.

— Съвсем загубих мисълта ти, Луций Корнелий. Ако си така любезен да се върнеш на въпроса! Какво стана с теб самия? Сигурно си си намерил някоя вдовица и си се прикрепил към някое племе като боец?

Сула кимна с глава.

— Точно така. И Серторий постъпи по същия начин, само че в друго племе, заради което и сме имали редки случаи да се срещаме и да обсъждаме чутото и видяното. И двамата си намерихме жени с каруци, които са останали без мъже. Разбира се, първо трябваше да си извоюваме място в племената, и то с качествата си на бойци. Но това вече го бяхме постигнали още миналата година, преди да дойдем да ти доведем Копил, а жените си избрахме още щом се върнахме.

— А те защо ви приеха изобщо? — не разбираше Марий. — В крайна сметка вие се правехте на гали, не на германи.

— Така е. Но знаем да се бием добре. Никой племенен вожд няма да отпъди бойци като Квинт Серторий и мен — самодоволно се усмихна Сула.

— Поне не ви се е налагало да убивате римляни! Макар че не се съмнявам, че и това бихте сторили, ако потрябва.

— Естествено — съгласи се Сула. — На наше място ти не би ли постъпил по същия начин?

— Разбира се. Когато човек обича многото, не може да жали малкото. Ние се бием за интересите на всички. Все някой трябва да бъде пожертван. Освен ако не му се предостави случай да спаси многото, спасявайки малкото — каза Марий, за да бъде с чиста съвест.

— Представих се за гал от народа на карнутите, който се е хванал да служи при кимврите — каза Сула, за да не отговаря на Марий. Колкото Марий намираше трудна за разбиране философията му, толкова и той се объркваше с неговата. — В самото начало на пролетта се събра голям съвет, на който присъстваха всички племенни вождове. Преди това кимврите бяха стигнали до самия западен край на Пиренеите с надеждата, че някъде планините ще бъдат по-ниски и по-лесни за изкачване. Съветът се проведе на брега на една река, която аквитаните наричат Атурис. Беше станало ясно, че всички племена на кантабрите, астурите, ветоните, западните лузитани и васконите са се събрали откъм южната страна на Пиренеите, решени на всяка цена да попречат на германите да се прехвърлят в Испания. И тъкмо на този съвет като гръм от ясно небе се появи Бойорикс.

— Спомням си какво разправяше Марк Кота за видяното при Араузио — рече Марий. — Той бил един от двамата най-влиятелни водачи на германите, заедно с тевтона Тевтобод.

— Много е млад — започна да го описва Сула, — около трийсетгодишен, не повече. На ръст е истински исполин, а фигурата му е като на някой Херкулес. Краката му са големи като шарани. Но най-интересното е, че единствен разсъждава като нас. И галите, и германите имат начин на мислене, напълно различен от нашия или от този, на който и да е друг народ покрай бреговете на Вътрешното море. Докато през последните девет месеца Бойорикс все повече доказва, че не иска да прилича на варварин. Първо, научил се е да чете и пише на латински, не на гръцки. Мисля, вече ти казах, че всички грамотни гали ползват повече латински, отколкото гръцки…

— Говори ми за Бойорикс, Луций Корнелий! — прекъсна го Марий. — За Бойорикс!

Сула отново се усмихна и се върна на въпроса за Бойорикс.

— Така да бъде. В продължение на поне четири години му се е слушала думата на общите съвети, но тази пролет най-после той успя да наложи волята си напълно и другите го обявиха тържествено за свой върховен вожд — мисля, че можем спокойно да го наречем цар, защото вече си е запазил правото да има последната дума върху всеки въпрос и не се страхува ни най-малко да се изправи сам срещу целия съвет.

— И как успя да се сдобие с тази власт? — попита Марий.

— По най-стария възможен начин — обясни Сула. — Нито германите, нито галите са свикнали да гласуват, за да вземат едно или друго решение, освен в много редки случаи в съвета. Решенията на съвета се взимат най-често по волята на онзи, който остане най-дълго трезвен или има най-силен глас. Но Бойорикс получи своята власт в двубой с всички останали претенденти. Който искаше да му се изпречи на пътя, излизаше в единичен двубой с него и биваше убиван. И така, по един на ден, докато всички желаещи не се откажат. В крайна сметка единадесет танове си отидоха от този свят.

— Да станеш цар, като убиеш съперниците си — рече замислено Марий. — Какво удовлетворение можеш да получиш от подобен акт? Варварска му работа! Изправи противника си пред съда или пред мнението на останалите — ще го победиш, но след време той отново ще застане срещу теб. Човек не бива да остава без съперници. Докато те са живи, той ще блести именно на техния фон. Избие ли ги, все едно нищо не е постигнал.

— Съгласен съм — каза Сула. — Но в един варварски свят, или да речем в една източна страна, цялата работа е именно да убиеш всички съперници. Така е по-безопасно за теб самия.

— И какво стана с Бойорикс, след като го обявиха за цар?

— Каза на кимврите, че няма да ходят в Испания. Имало по-лесни страни за завземане, рече. Като например Италия. Но първо кимврите трябвало да се съберат отново с тевтоните, тигурините, маркоманите и херуските. И той щял да стане цар на всички германи, тъй както вече бил станал цар на кимврите.

Сула напълни за пореден път чашата си, този път прибави доста вода.

— Цяла пролет и лято се придвижвахме на север през Дългокоса Галия, прекосихме Гарумна, Лигер и Секвана и навлязохме в земите на белгите.

— На белгите! — подсвирна Марий. — Видял си ги с очите си?

— Да, разбира се — отговори Сула, сякаш това се подразбираше.

— Но трябва да е имало война до смърт!

— Нищо подобно. Цар Бойорикс се беше погрижил отдалеч да влезе в преговори, както бихме се изразили ние. До това лято германите никога не бяха проявявали какъвто и да е интерес към водене на преговори. Всеки път, когато са срещали някоя наша армия, застанала на пътя им, те са пращали хора, които да ни помолят да ги пуснем през наша територия. Естествено всеки път сме им казвали „не“. Пратениците си отиват и втори път не се появяват. Никога не са настоявали с думи, нито са сядали да се пазарят, още по-малко са мислили какво ли пък биха могли да ни предложат, което да ни се стори изкушаващо. Докато този път Бойорикс се държа напълно различно. Именно с преговори той си спечели правото да мине начело на своите кимври през цяла Галия.

— И как го постигна? Какво им предложи?

— Купи галите и белгите с месо, мляко, масло… и работа на полето. Размени добитък срещу бира и пшеница и в същото време предложи негови войници да разчистят и изорат допълнителни площи, за да има достатъчно жито за всички.

Марий го изгледа едва ли не недоумяващо.

— Бива си го варварина!

— Така е, Гай Марий, бива си го. И тъй, мирно и тихо ние продължихме по течението на Изара на север от Секвана, за да стигнем най-накрая земите на белгите, наречени атуатуци. Всъщност атуатуците са германски народ, който живее по поречието на Моза, надолу от устието на Сабис, както и по края на голямата гора, която те самите наричат Ардуена. Тя заема цялото пространство между Моза на запад и Мозела на изток и ако не си се родил германец, никога не би могъл да я прекосиш от единия й край до другия. Жителите на същинската Германия живеят сред горите и се възползват от тяхната закрила, също както ние се възползваме от крепостите си.

Явно, че Марий прехвърляше нещо през ума си, защото беше сбърчил чело напрегнато и веждите му играеха, сякаш бяха някакви животинки.

— Продължавай, Луций Корнелий. Нашият германски неприятел става все по-интересен и по-интересен.

Сула килна глава на една страна.

— Така и предполагах, че ще кажеш. Всъщност херуските идват от Германия, от област, намираща се сравнително близо до земите на атуатуците и твърдят, че били събратя с тях. Така че още докато кимврите се суетяха в подножието на Пиренеите, те били убедили тевтоните, тигурините и маркоманите да отидат с тях в земите на атуатуците. Но когато ние, кимврите, се присъединихме към тях, някъде втората половина на секстилис, настроението беше доста тягостно. Тевтоните бяха успели да настроят и атуатуците, и херуските срещу себе си, вече се беше стигало на няколко пъти до побоища, до засади, имаше убити. Между двата лагера отношенията се изостряха все повече и повече — нещо, което ние нямаше как да не забележим още с пристигането си.

— Но цар Бойорикс скоро е успял да ги помири — предположи Марий.

— Цар Бойорикс наистина ги помири! — усмихна се Сула. — Благодарение на него атуатуците скоро уталожиха гнева си, а той самият свика общ съвет на всички мигриращи племена: кимври, тевтони, тигурини, херуски и маркомани. Пред съвета обяви, че се смятал не само цар на кимврите, но и на германите изобщо. И сега му се предостави случай да предизвика няколко претенденти на единичен двубой, но съперниците му не се оказаха от класата му. Единствените му действителни съперници тевтонът Тевтобод и тигуринът Геторикс си замълчаха. Навярно и те са започнали да мислят като римляни, защото решиха, че твърде много обичат живота, за да си го рискуват току-така, пък и живи биха могли да сторят повече пакости на главозамаялия се цар Бойорикс.

— А ти откъде знаеш всичко това? — зачуди се Марий. — Да не би да си станал племенен вожд междувременно? Да не си присъствал на съвета?

Сула се опита да си придаде по-скромно изражение, но не успя, тъй като скромността никога не е била черта от характера му.

— В интерес на истината бях се издигнал до положението на тан. Е, не бях кой знае колко важна клечка, но все пак достатъчно известен, за да ме канят на съветите. Жена ми Хермана — тя всъщност е от народа на херуските, не е кимврийка, — ми роди близначета тъкмо преди да стигнем река Моза, и другите сметнаха това за крайно благоприятен знак. Затова от племенен вожд станах тан на няколко племена едновременно, тъкмо за да взема участие в общия съвет на всички германи.

Марий прихна да се смее.

— Искаш да кажеш, че след време някой римлянин може да се озове сред германите и да се сблъска с две момченца, които са одрали кожата на Луций Корнелий Сула?

— Не е изключено — захили се Сула.

— И с още толкова Квинт Серторийчета?

— С поне едно, да.

Марий обаче скоро се успокои и възвърна сериозното си изражение.

— Продължавай, Луций Корнелий.

— Нашият човек Бойорикс е много, много умен. Каквото и да смятаме да правим занапред, не трябва да го подценяваме само защото е варварин. На съвета той излезе с истински стратегически план, с който, вярвам, дори ти би се гордял. Изобщо не преувеличавам.

Марий се заслуша по-внимателно.

— Вярвам ти! И какъв е великият му стратегически план?

— Веднага щом времето го позволи догодина, най-късно през март, германите смятат да нахлуят в Италия от три посоки едновременно — каза накратко Сула. — Като казвам март, имам предвид, че по това време всички осемстотин хиляди преселници ще се вдигнат от сборния си пункт в земите на атуатуците. Бойорикс дава на всеки от трите клона шест месеца да измине разстоянието от река Моза до Италийска Галия.

И Марий, и Сула се приведоха напред, за да снишат глас.

— Разделил е общите им сили на три. Тевтоните трябва да нахлуят в Италийска Галия откъм запад. Общият им брой е около четвърт милион души. Ще бъдат предвождани от своя цар Тевтобод и поне за момента имат намерения да тръгнат надолу по течението на Родан и нататък по лигурийския бряг към Генуа и Пиза. Все пак мисля, че с такъв стратег като Бойорикс още преди да тръгнат, ще знаят, че е по-добре да използват Домициевия път и прохода Монс Генава. Което ще ги отведе право при Тавразия, в долината на Пад.

— Явно, че наред с латинския той е тръгнал да изучава и географията ни, а? — мрачно отбеляза Марий.

— Казах ти, Бойорикс може да чете. Освен това е подлагал на мъчения римски пленници — излиза, че не всички са били убити при Араузио, на някои кимврите са запазили живота, за да научат, каквото им е нужно. Никой не може да обвинява нашите войници, че са сътрудничели — направи кисела физиономия Сула. — Германите често прибягват до изтезания.

— И това означава, че тевтоните ще следват същия път, както преди Араузио — всички заедно — заключи Марий. — Ами останалите откъде смятат да влязат в Италийска Галия?

— От трите клона на германите кимврите са най-многобройният. Общо наброяват поне четиристотин хиляди души. Докато тевтоните ще вървят право на юг по течението на Моза, Арар и Родан, кимврите ще поемат по бреговете на Рен до езерото Бригантин, ще го заобиколят откъм север, ще преминат вододела и ще навлязат в басейна на Данубий. Покрай Данубий ще вървят нататък чак до точката, където се влива Ен, след това ще продължат нагоре по течението на Ен и ще прехвърлят Алпите през прохода на Брен, откъдето ще излязат на река Атезис, близо до Верона.

— И ще ги води самият цар Бойорикс — прибра Марий глава между вдигнатите си рамене. — Цялата картина ми харесва все по-малко и по-малко.

— Третият клон е най-малкият и най-слабо агресивният — продължаваше с доклада си Сула. — Тигурините, маркоманите и херуските са общо около двеста хиляди души. Ще ги води Геторикс. Първоначално Бойорикс смяташе да ги прати право пред големите германски гори — Нерцинийската, Габрета и така нататък, — откъдето да излязат в Панония и сетне да се прехвърлят в Норикум. Но явно се е разколебал дали наистина може да им има доверие и си промени решението. Ще го придружат кимврите до устието на Ен. Оттам ще продължат надолу по течението на Данубий, ще стигнат Норикум и ще завият на юг. Ще влязат в Италийска Галия през Карнските Алпи, сиреч някъде при Тергеста, недалеч от Аквилея.

— И казваш, че трите клона трябва да минат всеки по своя път за не повече от шест месеца? Е, тевтоните явно ще имат достатъчно време, но кимврите ще трябва да изминат много по-голямо разстояние, да не говорим за останалите.

— Ето тук много бъркаш, Гай Марий — възрази му Сула. — От сборния им пункт при Моза, откъдето ще тръгнат и трите групи, разстоянието, което всяка от тях трябва да измине, е кажи-речи едно и също. Всички ще трябва да пресекат Алпите в една или друга точка. Само тевтоните ще трябва да минат през земи, където още не са стъпвали никога. За последните осемнайсет години германите са обиколили Алпите отвсякъде! Стигали са надолу по течението на Данубий от изворите му чак до Дакия; следвали са Рен от изворите му до Хелела; Родан — от изворите до Араузио. Вече са се научили какъв е животът в планините.

Марий чак подсвирна от смайване.

— Юпитер да ни е на помощ! Луций Корнелий, та този план е направо блестящ! Но дали са способни да го изпълнят? Имам предвид, че Бойорикс разчита и трите крила на огромната му армия да достигнат Италийска Галия преди октомври?

— Според мен и тевтоните, и кимврите ще стигнат навреме. Те си имат своите водачи, а и са водени от голяма цел. За другите обаче не съм сигурен. Както не е сигурен и самият Бойорикс.

Сула стана от кушетката и започна да крачи из стаята.

— Има още нещо, Гай Марий, което не трябва да забравяме и което е много сериозно. След осемнайсет години скитане германите са изморени. Те вече не мислят за друго, освен да се заселят някъде за постоянно. Много момчета са пораснали и са станали млади бойци, без да знаят що е това родина. Сред германите дори се говореше да се върнат обратно в Херсонес Кимврийски. Морето отдавна се е отдръпнало и солта в земята трябва да се е изпарила.

— Де да тръгнеха натам наистина! — изцъка с език Марий.

— Много е късно вече — отвърна Сула, който продължаваше да обикаля помещението. — Свикнали са да ядат хрупкав бял хляб, да си мажат масълце, да пият бира и да хапват кървавици. Харесва им топлината на южното слънце, близостта на големите сини планини. Видели са най-напред Панония, сетне Норикум, сетне Галия. Нашият свят е по-богат от техния, а те вече имат Бойорикс да ги води напред. Рекли са си веднъж завинаги, че каквото притежаваме ние, те трябва да ни го вземат.

— Но поне докато аз съм римски консул, тая няма да я бъде — зарече се Марий и се размърда на стола си. — Това ли е всичко?

— Всичко и в същото време нищо — рече Сула с известна тъга в гласа. — Бих могъл да ти разправям за тях цели дни и нощи. Но като за начало толкова ти е достатъчно.

— Ами жена ти, децата ти? Да не си ги оставил да чакат някой да ги удари и тях по главата, след като мъжът е изчезнал вдън земя?

— Не е ли странно? — запита се на глас Сула. — Не можах да го направя! Когато ми дойде време да тръгвам, просто открих, че не мога… Затова взех със себе си Хермана и момчетата и ги заведох при херуските в Германия. Сега тримата живеят на север от Хати, по поречието на Визургас. Племето на жена ми е част от народа на херуските, но те самите се наричат марси. Любопитно, нали? Ние си имаме нашите марси, германите — техните. Името и в двата се случая се произнася напълно еднакво. Да се чуди човек… Ние самите как, кога и откъде сме дошли по местата, където живеем? Нима е в природата на всички хора по света да се скитат по земята в търсене на нова родина? Ние, римляните, няма ли също да се уморим от родната Италия и да си потърсим дом другаде? Откакто заживях с германите, Гай Марий, много въпроси съм си задавал за живота и света.

Без да може да си каже защо, Марий усети, че тази кратка реч на приятеля му Сула го изпълва със сълзи, затова и му отвърна с необичайно нежен глас:

— Радвам се, че все пак не си я оставил да умре.

— И аз също, дори и да загубих много време заради нея. Тревожих се да не закъснея за изборите за консул. Бях си рекъл, че сведенията, които нося, могат да ти бъдат от огромна помощ. — Сула се покашля. — Всъщност сега му е мястото да ти кажа, че лично аз — е, естествено от твое име, — сключих договор за мир и съюз с германските марси. Казах си, че това е единственият начин синовете ми да знаят за Рим, който се намира твърде далеч от земите на херуските. Хермана ми обеща да ги научи да не мислят лошо за Рим.

— Няма ли да я видиш отново някой ден? — загрижи се Марий.

— Разбира се, че не! — отвърна рязко Сула. — Нито близнаците. Никога повече, Гай Марий, няма да си пускам дълга коса, още по-малко — мустаци. Нещо повече, зарекъл съм се повече кракът ми да не стъпи в страна, отдалечена от Вътрешно море. Римският ми стомах трудно понася диетата от говеждо месо, мляко, масло и овесена каша. Да не говорим, че обичам да се къпя и че не понасям бира. Направих, каквото можах, за Хермана и за децата, оставяйки ги сред хора, които няма да ги убият само защото мъжът ги е напуснал. Все пак казах на Хермана, че трябва да си потърси нов съпруг. Това е най-разумното решение. Ако всичко върви добре, ще оцелеят. И децата ми ще израснат едни добри германи. Надявам се да станат свирепи бойци! И да бъдат много по-високи от мен! И все пак… ако Фортуна реши, че не заслужават да живеят… поне няма да го разбера и ще се надявам, че са добре, нали така?

— Така е, Луций Корнелий — сведе очи Марий. Погледът му се спря на дланите му, обгърнали чашата с вино, и той с изненада откри, че кожата около кокалчетата му е побеляла.

— Единственият случай, когато започвам да вярвам на Прасчо Метел за низшето ти потекло — рече Сула, сякаш мисълта го забавляваше, — е, когато издадеш с нещо селската си сантименталност.

Марий го стрелна със свиреп поглед.

— Най-лошото при теб, Сула, е, че никога няма да разбера какви цели гониш! Коя е онази сила, която те кара да си мърдаш ръцете и краката, да се усмихваш като вълк? И какви мисли минават през главата ти? Ето това никога няма да го разбера.

— Ако може да ти служи за утеха, братко, никой друг няма да го узнае. Най-малко аз.

През ноември изглеждаше сякаш Гай Марий е изгубил всички шансове да бъде избран за консул следващата година. Едно писмо от Луций Апулей Сатурнин трябваше да убие всякаква надежда, че е възможно да се гласува плебисцит, разрешаващ преизбирането му за трети път ин абсенция.

След като прочете краткото писмо от Сатурнин, Марий дълго време остана да се мръщи и беснее в кабинета си. И то не толкова заради факта, че новините бяха лоши, колкото че по тона на посланието личеше как самият Сатурнин започва да гледа на Гай Марий като на човек от миналото. Явно, че трибунът вече си търсеше други покровители. Гай Марий беше име, което не би се котирало добре на предстоящите избори. Не за друго, а защото конниците вече търсеха друга личност, на която да се опрат. Германите се изпаряваха в небитието, докато въстанието на робите в Сицилия накърняваше интересите на голяма част сред тях. Чудовището от приказките вече не плашеше никого.

А чудовището не беше мъртво, напротив — готвеше се всеки момент да напомни за себе си. Кой обаче можеше да убеди римляните в това, ако не Луций Корнелий Сула, човекът, видял германите с очите си и чул какви са плановете им? Работата беше там, че Гай Марий не можеше току-така да прати Сула да убеждава римляните в предстоящата опасност. Сам срещу всички приятелят му нямаше шансове; за да му повярва народът, до него трябваше да стои самият Гай Марий. А какво оправдание можеше да си измисли той, та да изостави армията си в Галия и да се върне в Рим? Но пък и как Сула ще се изправи сам срещу сенаторите, настроени с цялата си душа против покровителя му — дали те ще му повярват, че един римски аристократ е способен да прекара почти две години сред варварите, играейки ролята на галски вожд; оттам дали ще повярват и на останалото? Не, или двамата трябваше да отидат заедно до Рим, или Сула трябваше да си стои в Галия.

Гай Марий се поразтършува из бумагите си, извади празен лист, натопи писеца в мастилото и започна да драска отговор на Луций Апулей Сатурнин:

Към края на ноември източният вятър донесе вестта, че Гай Марий пак е бил удостоен с благоволението на Фортуна. Това се разбираше от второто писмо на Луций Апулей Сатурнин, което пристигна по море два дни преди в Гланум да дойдат официалните документи, пратени от Сената. С видимо скромен тон Сатурнин съобщаваше:

— Заминаваме! — радостно се втурна при Сула Марий, като размахваше писмото на Сатурнин. — Събирай си нещата, няма време за губене. Ще трябва лично да убедиш Сената, че идната есен германите се готвят да нахлуят в Италия от три страни едновременно, а пък аз — избирателите, че съм единственият способен да ги спра.

— Колко подробен трябва да бъда в обясненията си? — сякаш се стресна Сула.

— Само колкото ни е нужно. Аз ще представя въпроса в най-общи линии, ще съобщя всичко, което знаем за германите, а ти просто ще свидетелстваш, че говоря истината. Все пак не е необходимо Сенатът да научава, че самият ти си живял като варварин — допълни с известно съжаление в гласа Марий. — Някой неща, Луций Корнелий, е най-добре да си останат недоизказани. В Рим още не те познават достатъчно добре, за да преценят що за човек си. Не се налага да им се издаваш с неща, които по-късно могат да бъдат използвани срещу теб. Ти си римски патриций. Нека всички мислят, че си извършил подвизите си именно като такъв.

Сула поклати глава.

— Но не е ли ясно, че един римски патриций не може да се разхожда свободно сред германите, за да ги слуша какво си разправят!

— Така е, но в Сената не го знаят — напомни му Марий. — Спомняш ли си как ги нарече Публий Рутилий: кабинетни генерали. Е, сигурно ще се окажат и кабинетни шпиони. За тях всичко е възможно, стига някой да не ги накара да си размърдат собствените задници! — Марий избухна в смях. — Всъщност сега ми се иска да не си беше обръсвал мустаците. Щях да те облека като германец и да те разведа из Форума. Сещаш се какво щеше да стане…

Сула тъжно въздъхна.

— Сещам се. Никой нямаше да ме познае.

— Точно така. Така че нека не насилваме докрай тяхното римско въображение. Аз ще говоря пръв, а ти ще ме слушаш и ще допълваш, без да се престараваш.

Ако за Гай Марий завръщането в Рим означаваше прилив на политическа енергия и в същото време блаженство от семейния уют, за Сула не важеше нито едното, нито другото. Въпреки че и като квестор под командването на Марий, и като шпионин — пак под командването на Марий, той се беше справил чудесно, в Рим продължаваха да гледат на него като на един от младите сенатори, гонещи кариера в сянката на Първия сред римляните. Пък и той най-малко можеше да се похвали с бързо напредваща политическа кариера. Първо, беше закъснял с влизането си в Сената, второ, беше патриций и не можеше да се кандидатира за народен трибун, трето, нямаше пари да се кандидатира за куриатен едил, четвърто, твърде дълго беше отсъствал от Сената, за да гони направо преторския пост. Това беше политическата страна на въпроса. Другата беше какво го очаква вкъщи. Там цареше атмосфера на напрежение и недоволство, в която централна фигура беше една пропила се жена, забравила, че има деца, и една тъща, която трудно прикриваше неприязънта към зет си, станал в очите й главна причина за неразбориите в живота й.

Е, що се отнася до политическата страна на проблема, Сула не беше дотам отчаян, че да не види светлината в дъното на тунела, но климатът в дома му от ден на ден се влошаваше все повече и повече и най-малко той можеше да внесе някакви положителни промени. Освен това пристигането му в Рим неизбежно щеше да го доведе до сравнения между римската и германската му съпруга. Преди около година Сула беше живял заедно с Хермана в среда, напълно чужда и враждебна едновременно на римското висше общество и на бедняшката прослойка в Субура. Хермана беше единствената му утеха, единствената му опора; връзката му с нея беше онова нормално нещо, което правеше реален целия му престой при варварите.

За Сула не се беше оказало никаква трудност да се прилепи към опашката на кимврийската комета. Защото той беше нещо повече от обикновен боец, здрав физически и смел в сражение; беше боец, който умееше да разсъждава. По смелост и физическа сила не можеше да се мери с мнозина германи. Но те бяха като некалено желязо, докато той беше остър и гъвкав: смелостта си допълваше с коварство, силата — със съобразителност. В сравнение с гигантите около себе си Сула беше същински дребосък, затова трябваше да разчита повече на други оръжия, най-вече на ума си. Затова и когато влезе в бой с испанските племена за проходите през Пиренеите, той беше забелязан почти веднага от другарите си и те на драго сърце го допуснаха в средата си.

Тогава и двамата със Серторий се зарекоха толкова дълбоко да влязат под кожата на варварите, че някой ден да се доберат до положение, от което да черпят сведения за бъдещата политика на германите (ако изобщо можеше да се говори за такава). На тях не им стигаше да бъдат прости войници, които умеят да печелят уважение на бойното поле. И двамата трябваше да си свият гнезденца насред племената, в които съдбата ги беше отвела. Затова и се разделиха, нарочно избраха различни племена, а сетне си избраха и жени сред онези, които наскоро бяха изгубили мъжете си.

Сула беше избрал Хермана, защото и тя като него беше чужденка в племето, и защото нямаше деца. Мъжът й бил племенен вожд, иначе жените в племето никога не биха допуснали някаква си чужденка да заема място, отредено за кимврийка, място, жизненоважно за всяка от тях… И така, жените в племето вече сънуваха трупа на ненавижданата натрапница, когато изведнъж Сула, паднал като метеор насред малкото им общество, се качи в каруцата й и я поиска за жена. Двамата чужденци щяха да се чувстват най-добре заедно. Иначе в избора му не бяха замесени чувства, още по-малко слабост към херуската Хермана; просто тя имаше повече нужда от него, отколкото някоя кимврийка, а и от всички жени в племето беше най-малко обвързана с околните. Така, дори да се случеше да открие, че мъжът й е римлянин, би имала по-малко мотиви да го предаде, отколкото една кимврийка.

Хермана не беше красавица като останалите германки: повечето й съплеменнички бяха високи, но все пак добре сложени, с дълги крака, стегнати гърди, руси коси и сини очи. Ако не бяха големите им устни и малките им прави нослета, човек би могъл да ги определи, общо взето, като хубави жени. Докато Хермана беше доста по-ниска дори от римлянина Сула (който сред сънародниците си би минал за среден на ръст — метър и седемдесет и два; пример за висок римлянин беше Гай Марий със своите метър и осемдесет и два), при това възпълничка. Косата й беше гъста и дълга, но цветът й беше сивкав, „миши“, както се изразяват много хора; очите й бяха също сиви, в тон с косата. Иначе си личеше, че е германка: чертите на лицето й бяха остри и насечени, носът й беше къс, тънък и остър. Беше на тридесет години и още не беше родила дете. Ако мъжът й не беше вожд, или пък ако беше по-самолюбив, Хермана отдавна щеше да е пропъдена от племето и обречена на гладна смърт.

Това, което я превръщаше в обект на желанията на двама вождове един след друг, не можеше да се види от всеки; то проличаваше, щом човек я опознаеше. Първият й съпруг я бе наричал „различна“ и „интересна“, но с ограниченото си мислене не можеше да я определи по-точно. Сула гледаше на новата си съпруга като на родена аристократка, на дама, която едновременно знае как да се дистанцира от околните и как да събужда желание у мъжа.

Двамата се разбираха във всичко, защото Хермана беше достатъчно интелигентна, за да не бъде придирчива, достатъчно мъдра, за да не се пречка на съпруга си, достатъчно страстна, за да изпитва сладост от любовта; варварската й природа не й пречеше да бъде добра компания, а пък силата и работливостта й я правеха ценен спътник на човек, който си има и други задължения, освен домашните. Хермана винаги знаеше как да се грижи за добитъка си, как да впряга воловете в колата, как да дои кравите, кога да ги чифтосва с биковете, как да ги лекува, ако нещо им се случи. Каруцата й беше поддържана и човек винаги можеше да разчита, че няма да изпадне в беда по пътя. Стопанката й не пропускаше да закърпи покривалото, ако се прокъсаше, да намаже с животинска мас дървените части, за да не изсъхват и да не се пропукват, да смаже осите на колелата — за целта използваше своеобразна смазка от масло и животински фъшкии, да провери дали спиците стоят здраво в леглата си. Грънците биваха редовно измивани, провизиите бяха подредени далеч от влагата и от погледите на крадците; дрехите се кърпеха редовно и се простираха на проветриво, за да не мухлясват; ножовете бяха винаги остро наточени, дреболийките никога не се прибираха на място, където да не могат да се намерят. Изобщо Хермана беше всичко онова, което Юлила никога нямаше да бъде. Това, което й липсваше, беше римската кръв.

Когато германката откри, че е забременяла, а тя зачена от първия път, и двамата със Сула бяха много радостни. Всъщност Хермана си имаше и особена причина да тържествува: с децата, които щеше да роди, щеше посвоему да си отмъсти на всички в племето, които не бяха престанали да я смятат чужда и нежелана: вината за дотогавашната й стерилност щеше да падне изцяло върху предния й мъж — покойния вожд. Още една причина останалите жени да я мразят, тъй както я бяха мразили винаги. Не че им беше по силите да й сторят нещо, защото напролет, когато кимврите потегляха на север към земите на атуатуците, Сула вече беше избран за племенен вожд. Не може да не се отрече, че Хермана бе извадила голям късмет с мъж като него.

А през секстилис, след едно трудно, но все пак благополучно раждане, Хермана дари съпруга си с две момчета — близначета; и двете едри, здрави и червенокоси. Сула кръсти едното Херман, а другото Корнел. Това беше най-доброто, което успя да измисли, след като дълго време се беше чудил как да остави на синовете си поне някакъв белег на какъв славен римски род са издънка те. Да ги кръсти Корнелии все пак щеше да се стори съмнително на германите. „Корнел“ беше най-добре.

Децата бяха еднояйчни близнаци: толкова си приличаха, че човек едва ги различаваше, дори родителите им ги бъркаха; плачеха малко, затова пък обичаха да пълзят и да си пъхат носовете навсякъде. Сред германите рядко се раждаха близнаци, затова на двете момчета се гледаше като на щастливо знамение; таткото Сула беше избран за тан на няколко малки племена. Като следствие от това той се озова и на големия съвет, който Бойорикс свика, щом кимврите се установиха заедно с останалите преселници в земите на — атуатуците и царят им спомогна за премахването на противоречията между домакини и гости.

Разбира се, Сула отдавна знаеше, че му е време да си ходи, но отлагаше заминаването си за след големия съвет. При това го бавеше мисъл, на която сам се чудеше как тъй се е оказал способен да отдава внимание. Сула не преставаше да се пита какво ще стане с Хермана и синовете му, след като изчезне. На мъжете в племето той имаше донякъде доверие, но вече се беше убедил, че всички жени мислят само злото на чужденката — късметлийка. А в едно общество, където матриархатът още не е напълно отживял, навярно жените щяха да решават съдбата на изоставената Хермана. В мига, в който мъжът й изчезнеше, тя щеше да бъде пребита до смърт, дори синовете й да бъдеха пощадени.

Вече беше септември и трябваше да се бърза. Но Сула взе решение, което можеше да навреди както на него самия, така и на римските интереси. Макар че не можеше да си позволи нито ден загубен, той твърдо се зарече, преди да се върне в лагера на Марий, да отведе Хермана при родното й племе в Германия. А това означаваше, че трябва да й се разкрие кой е всъщност. Жена му се оказа не толкова учудена, колкото щастлива да научи, че Сула е римлянин. Очите й все търсеха децата, сякаш майката изведнъж се изпълваше с благоговение пред тях — чедата на един полубог. Когато Сула й заяви, че ще трябва да я напусне завинаги, в погледа й не се прочете тъга, а само благодарност, щом се разбра, че съпругът й ще я отведе обратно при германските марси с надеждата, че те като уседнали хора не само ще я пощадят, но и ще се грижат за нея и децата.

В началото на октомври, една вечер, скоро след падането на мрака семейството напусна огромния керван на германите. Нарочно бяха избрали да наредят каруцата си на място, откъдето биха могли да се измъкнат заедно с добитъка незабелязани от хората в племето. Когато слънцето изгря, те още си пробиваха път сред тежки волски коли, но вече наоколо бяха непознати, които не им обръщаха внимание, а два дни по-късно четиримата бяха извън пределите на огромния лагер.

Разстоянието от земите на атуатуците до тези на марсите беше не повече от сто и петдесет километра, а и теренът беше равен, но Галия и Германия са разделени от най-голямата река в Западна Европа — Рен. Все някак Сула трябваше да прехвърли каруцата на жена си на другия бряг, както и да закриля семейството си от разбойници. И за двете той имаше един-единствен лек — да разчита на помощта на Фортуна, която едва ли щеше да го забрави точно в този миг. И тя не го изостави…

Когато бегълците достигнаха бреговете на Рен, мястото се оказа пълно с народ и никой не обърна внимание на някакъв си самотен германец с жена и две червенокоси момчета — близнаци. Имаше дори една ладия, която редовно преминаваше от единия бряг на другия и беше достатъчно голяма, за да побере цяла каруца. Цената беше гърне скъпоценна пшеница; лятото се беше оказало сравнително сухо, водите на реката бяха спокойни и за още три гърнета пшеница Сула успя да прекара на западния бряг и добитъка на Хермана.

Веднъж стъпили на германска земя, бегълците можеха да се движат по-бързо, защото покрай долното течение на Рен горите бяха малко и лесно проходими. Тук-там край пътя се виждаха парчета земя, на които смелчаци бяха засели житни култури — повече за фураж за добитъка, отколкото за храна за хората. На третата седмица от октомври Сула намери поселени ята на марсите, а сред тях и това на Херманиното родно племе. Оставяйки жена си на грижата на съплеменниците й, той дори сключи с тях мирен договор от името на римския Сенат и народ.

Но когато дойде мигът на раздялата, и мъж, и жена се обляха в сълзи. Оказваше се, че са държали повече един на друг, отколкото някога са предполагали. Понесла на ръце близнаците, Хермана изпрати Сула далеч от селото, докъдето можеше да върви в крак с коня му. Той се изгуби зад хоризонта, а тя продължаваше да плаче от мъка и да търси с поглед фигурата му в далечината. Сула също не можеше да спре сълзите си; от тях чак нищо не виждаше и се оставяше на коня си да го води.

Съплеменниците на Хермана му бяха дали добър кон, тъй че още в края на същия ден Сула успя да го размени за друг, също добър — и така прехвърляйки се от кон на кон, той измина за дванадесет дни цялото разстояние, разделящо изворите на река Амизия, където живееха марсите, от лагера на Марий в близост до Гланум. През цялото време следваше плътно течението на Рен, после на Мозела, Арар и Родан, без нито веднъж да се отклони встрани или да потърси по-удобен път.

Беше го налегнала такава мъка, че почти не забелязваше през какви страни минава и що за хора среща. Само веднъж се удиви на самия себе си колко чисто и убедително говори езика на друидите и си помисли с гордост: „Ето ме, че говоря перфектно няколко германски диалекта и езика на галите карнути, аз Луций Корнелий Сула, римският сенатор!“

Чак на другата пролет стана ясно какво е истинското отношение на германите към приютилите ги по земите си атуатуци, отношение, за което дори не можеха да подозират Сула и Квинт Серторий, напуснали варварите от няколко месеца. Когато волските каруци потеглиха на юг и стотици хиляди преселници поеха по своя път към Италия, кимврите, тевтоните й останалите дадоха на атуатуците да пазят всичко онова, което не искаха или не смееха да вземат на път. Шест хиляди отбрани воини останаха при атуатуците, за да ги бранят от съседните племена — тях и цялото богатство, което няколкостотинте хиляди души носеха със себе си по време на дългото скитане из Европа: златни статуетки, златни колесници, златни юзди, златни талисмани, златни монети, златни кюлчета, няколко тона прекрасен кехлибар и още различни други скъпоценности, които бяха взели тук й там по време на безкрайното си пътешествие или мъкнеха със себе си още от родните места, за да носят спомен за предците си. Единственото злато, което германите взеха със себе си на юг, беше златото по вратовете, ръцете и краката им. Останалото трябваше да остане скрито при атуатуците, по същия начин, по който волките тестосаги от Толоза бяха пазили в продължение на век и половина златото на галите.

Когато Сула се върна при Юлила, нямаше как да не я сравни с Хермана. Римската съпруга му се видя разпусната, небрежна, невъзпитана, необразована, незачитаща ред и дисциплина и ненавистна. От предишната им среща поне беше запомнила, че не трябва да му скача на врата и да го опипва пред погледите на робите. Но както Сула трябваше да си каже след вечеря, тази случайна проява на благоприличие от страна на жена му се дължеше не толкова на желанието й да му угоди, колкото на присъствието на майка й Марция в къщата. Защото с Марция нямаше как да не се съобразяваш — тя беше навсякъде и те наблюдаваше със своя строг, осъдителен, лишен от обич и снизходителност поглед. Годините не бяха я пощадили, а след толкова дълъг и щастлив брак с Гай Юлий Цезар тя трудно понасяше живота на вдовица, който й предлагаше повече грижи, отколкото радости. „Освен това — мислеше си Сула — жена като Марция би се презирала, че е родила толкова недостойно същество като Юлила.“

И в това не виждаше нищо нередно. Той самият се мразеше заради грешката, която допусна, оженвайки се за Юлила. И все пак нямаше да е добро решение, ако я пропъдеше от дома си, защото все пак не можеше да я обвини в разврат нито с хора от простолюдието, които предпочиташе една Метела Калва например, нито със своите равни. Навярно изневярата беше единственият порок, който Юлила не познаваше. Пък и пиянството й беше останало скрито за околните и никой в Рим не можеше да предполага каква бездънна бъчва е съпругата на Луций Корнелий Сула; и това естествено се дължеше единствено на стоическите усилия на Марция да крие неуредиците в семейството си. Сула обаче не можеше да каже, че й е благодарен: дори да се заловеше с унизителните процедури за искане на дифареацио, той не би могъл да представи достатъчно уважителни доводи да го получи.

И все пак с Юлила не можеше да се живее. Плътските й желания бяха незадоволими, а и Сула гледаше на съпружеските си задължения все повече и повече като на мъчение, с което трябва да изкупва Бог знае какви грехове. Само да погледнеше Юлила и мъжествеността му се свиваше като някой от онези гигантски охлюви, които Публий Вагиений беше извадил навремето от торбичката си. Той не желаеше дори да се докосва до жена си, още по-малко тя да докосва него.

За една жена може и да е лесно да се престори, че изпитва желание към някого, още повече че изпитва удоволствие от сношение с него; един мъж обаче не може да си позволи нито едното, нито другото. „Ако по принцип мъжете могат да лъжат по-малко от жените — мислеше си с горчивина Сула, — то е, защото са се родили с един клатещ се между краката им издайник, който, опре ли ножът до кокала, не може да излъже никого.“ И това белязваше за цял живот поведението на мъжа. А ако съществуваше обяснима причина защо някои мъже се чувстват привързани към други мъже, то беше, понеже в любовта към хората от същия пол никой не можеше да иска от партньора си да му е верен.

Нищо в тези размишления не вещаеше добро за Юлила, но пък и тя нямаше откъде да разбере какви минават през главата на мъжа й. Единственото, което беше повече от ясно, бе, че в отношението си към нея той се показваше все по-безразличен. В продължение на две нощи Сула я избягваше, като ставаше все по-нервен, а оправданията му звучаха все по-измислени. На третата сутрин тя стана от леглото по-рано от мъжа си, отиде в дневната си да изпие кана вино и бе хваната натясно от майка си.

Между двете жени се разрази свада, толкова жестока, че чак децата се разреваха, а робите избягаха в другия край на къщата. Сула се затвори в таблиния и почна да ругае наред всички жени, за които се сетеше. По думите, които достигаха до него, лесно можеше да отгатне, че подобни спорове се водят от дълго време между майка и дъщеря и че става дума за все едно и също: за децата. Марция, която можеше да вика достатъчно силно, за да я чуят чак в храма на Великата богиня, повтаряше за хиляден път, че дечурлигата са напълно пренебрегвани от майка си. Юлила пищеше насреща й явно с надеждата да научат за неволите й чак в Големия цирк, че Марция умишлено откраднала любовта на децата й, така че на нея какво й оставало.

Сражението между двете продължи много по-дълго, отколкото човек би предположил, че ще трае един толкова уморителен спор — още едно свидетелство, че темата е била разработвана дълго време и от двете страни, щом се сещаха какви аргументи да предложат и щом ги повтаряха кажи-речи наизуст. В крайна сметка спорът завърши в атрия, точно пред кабинета на Сула, със заявлението на Марция, че ще вземе децата и гледачката им на дълга разходка, че не знаела кога ще се приберат, но най-добре би било дотогава Юлила да е изтрезняла.

Сула беше притиснал с ръце ушите си, за да не слуша как децата му си късат гърлата да реват и да пищят с надеждата, че майка им и баба им ще им обърнат внимание и ще сложат край на пререканията. Опитваше се да ги гледа само тях и постоянно си повтаряше, че и двете го изпълват с истинско щастие. След като толкова време бе стоял далеч от тях, таткото не можеше да се нарадва на дъщеря си и сина си. Корнелия Сула вече беше навършила пет годинки, а малкият Луций Сула — четири. И двамата бяха вече достатъчно големи, за да мислят и да страдат заради свадите между родителите им; Сула добре си спомняше своето детство и болките, които беше познавал като малък. Ако се опитваше да се оправдае пред близнаците си, че ги е изоставил сами с майка им в Германия, повтаряше си, че те са още само на няколко месеца и никога няма да си спомнят за баща си. Когато се беше сбогувал с тях, двете бебета още се лигавеха и личицата им трудно се различаваха. Но с римските му деца беше по-трудно; те вече се бяха превърнали в мислещи хора и животът им не беше никак лек. Сула дълбоко ги съжаляваше. И ги обичаше, по начин, който нямаше нищо общо с чувствата му към всеки друг мъж или жена.

Вратата на кабинета му се отвори с трясък и вътре нахълта Юлила: дрехите й висяха на парцали по тялото й, тя безпомощно размахваше юмруци, а лицето й беше поморавяло от ярост и от изпитото вино.

— Чу ли? — попита тя.

Сула остави перото на писалището и отвърна с уморен глас:

— Как да не ви чуя? Цял Палатин ви чу.

— Тази дърта вещица! Тази съсухрена старица, която само си пъха носа навсякъде! Да обвини мен, че съм пренебрегвала децата си?

„Да бъде или не? — питаше се той. — Защо изобщо да се занимавам повече с нея? Защо да не извадя кутийката с белия прашец, който бях взел навремето от Пиза, да й го изсипя във виното, пък да я гледам как зъбите й изпопадат един по един, а циците й се надуват като парцалени топки и избухват? Защо да не потърся някой дъб и да набера шепа безобидни гъби — отровителки, та да я накарам кръв да й капе отвсякъде? Защо не я целуна, щом толкова държи, и не й извия вратлето, тъй както го извих навремето на Клитумна? Колко души вече съм убивал със собствените си ръце: с меч, с кама, със стрела, с отрова, с камъни, с брадва, със сопа, с камшик, с голи ръце? Защо и тя да не си го получи като всички останали?“ Разбира се, отговорът беше прост. Юлила беше тази, която го научи да мечтае, Юлила му беше донесла късмета. При това беше римска патрицианка, плът от плътта му и кръв от кръвта му. По-скоро би убил Хермана, отколкото нея.

Думите поне нямаше как да убият тази наперена римска госпожа, затова само на тях можеше да разчита той за в бъдеще.

— Ти наистина пренебрегваш децата си. Та нали затова поканих майка ти да живее при нас?

На Юлила дъхът й изведнъж секна, тя чак се задави от възмущение и посегна с ръце към врата си, сякаш нечии невидими ръце я душаха.

— Как, как смееш! Никога не съм пренебрегвала децата си, никога!

— Глупости! И пукната пара не даваш за тях — възрази й той със същия спокоен, но отегчен тон, с който се обръщаше към всички, откакто кракът му отново беше стъпил в омразната му къща. — Единственото, което значи нещо за теб, Юлила, е виното.

— И кой може да ме обвинява за това? — попита тя и отпусна ръце. — Кой наистина има право да ме обвинява? Когато съм се омъжила за човек, който не ще дори да ме погледне, който не може да го вдигне, нищо че спим в едно легло, и устата ми чак се схваща да му го лижа!

— Ако смяташ да навлизаш в такива подробности, би ли затворила преди това вратата?

— И защо? За да не чуят нашите скъпи прислужници, така ли? Какъв гнусен лицемер си, Сула! Кой трябва повече да се срамува — ти или аз? Защо вечно гледаш другите, но не и себе си? Твърде известни са любовните ти авантюри из цял Рим, за да играеш сега ролята на импотентен! Не, ти обичаш жените, само мен не ме обичаш! Мен! Собствената ти съпруга! През живота си не съм погледнала друг мъж и какво получавам в замяна? След почти две години раздяла, не можеш да го вдигнеш дори когато съм влязла в унизителната роля на ируматор! — От големите й отдавна изгубили блясъка си очи, рукнаха сълзи. — Какво съм направила? Защо не ме обичаш? Защо никога не ме желаеш? О, Сула, защо не ме погледнеш пак с любов, защо не ме докоснеш с любов? Ако го направиш, никога повече през живота си няма да пийна и глътка вино! Как мога да те обичам толкова отчаяно, а ти да не ми отвърнеш с поне искрица нежност?

— Може и в това да се състои част от проблема — съгласи се той, сякаш гледаше на цялата работа като на медицински случай. — Никога не съм харесвал някой да ме обича толкова отчаяно. Това не е редно. Не е здравословно.

— Тогава кажи ми как да спра да те обичам! — продължаваше да хленчи Юлила. — Аз не знам как! Мислиш ли, че ако можех да престана да те обичам, нямаше да съм го сторила отдавна? Все едно съм си запалила огънче с кремък — щрак и всичко е готово. Щях да спра! От колко време се моля да спра да те обичам! Но как да го сторя? Обичам те повече от собствения си живот.

Сула въздъхна.

— Може би просто трябва да пораснеш. Ти все още се държиш и изглеждаш като някое шестнайсетгодишно момиченце. Само че, Юлила, вече си на двадесет и четири. Имаш едно дете на пет годинки и друго, което скоро ще навърши четири.

— Може би на шестнайсет за последен път през живота си съм била щастлива — залови се да бърше с ръце сълзите от зачервените си бузи Юлила.

— Ако оттогава насам не си била щастлива, не виждам в какво мога да бъда обвиняван.

— Ти никога в нищо не можеш да бъдеш обвиняван, нали?

— Точно така — изгледа я високомерно Сула.

— Ами другите жени?

— Какви други жени?

— Може и това да е причината, откакто си се върнал, да не проявиш никакъв интерес към мен. Може да си намерил някоя женичка от Галия, знам ли?

— Не женичка — поправи я той, — а жена, съпруга. И не в Галия, а в Германия.

Юлила го зяпна с увиснала уста.

— Съпруга?

— Поне според германските обичаи, да. Роди ми двама сина — близнаци. Сега трябва да са на четири месеца. — Сула притвори очи, за да не види Юлила мъката, изписана в тях. — Ужасно ми липсва. Не е ли странно?

Жена му все пак успя да затвори устата си и тежко преглътна.

— Толкова ли е красива? — прошепна тя едва-едва.

Сула я изгледа сащисан.

— Красива? Хермана? Не, ни най-малко! Тя е пълничка и е прехвърлила тридесетте. Ти си сто пъти по-красива от нея. Тя дори не е толкова руса, не е дъщеря на никакъв вожд, да не говорим за цар. Просто една варварка.

— Тогава защо?

Сула поклати глава.

— Не знам. Харесвах я и това е.

— Какво имаше тя, което нямам аз?

— Хубави гърди — вдигна рамене той. — Но пък и аз не харесвам чак толкова големите гърди, значи не е това. Тя работеше здраво. Никога не се оплакваше. Никога не очакваше от мен да направя това или онова заради нея… Не, не го казах правилно. По-точно ще прозвучи: никога не искаше да бъда нещо, което не съм. — Сула кимна с глава и се усмихна, сякаш на останалата си зад гори и планини съпруга — варварка. — Да, мисля, че е това. Тя живееше свой живот и не искаше да се превръща в тежест за мен. Ти си като олово, окачено на врата ми. Хермана беше като чифт крилца, поникнали на краката ми.

Без да каже нито дума повече, Юлила му обърна гръб и излезе от кабинета. Сула стана от стола си, стигна до вратата и я затвори.

Така и не му остана време да се съвземе сред всичките свади в къщата и да напише нещо — тази сутрин явно не му вървеше, — защото на вратата отново се появи някой.

Беше икономът, който с годините се беше научил да се преструва, че не забелязва нещата около себе си, все едно, че бе статуя от дърво.

— Какво има?

— Един човек те търси, Луций Корнелий? Ще го приемеш ли?

— Как се казва?

— И аз бих искал да знам, доминус, но той не ми съобщи името си — отговори сухо икономът. — Нареди ми да ти предам следното: „Сцилакс ти праща много здраве.“

Както петното, което дъхът оставя върху огледалото, се изпарява за миг, така и Сула забрави грижите си и светна; по лицето му се изписа радостна усмивка. Беше някой от старата банда! Някой мим, комедиен актьор, когото бе познавал навремето. Прекрасно! Разбира се, че този мухльо, икономът, когото Юлила беше купила кой знае откъде, нямаше да знае нищо за старите познайници на господаря си.

— Ами добре, покани го да влезе!

Щеше да го познае винаги, навсякъде… И все пак колко се беше променил! Беше го оставил момче, а сега пред него стоеше мъж.

— Метробий — възкликна Сула и стана на крака, като веднага хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена. Прозорците бяха отворени, но това нямаше значение: в къщата му се следваше едно желязно правило: никой от прислугата не трябва да стои в перистила — там, откъдето може да наблюдава господаря си през колонадата.

„Трябва да е на двадесет и две“ — рече си Сула. Метробий беше израснал висок и трудно щеше да го вземеш за грък. Някога дългите му черни къдрици сега бяха подрязани, както приляга на един мъж, а пък белите му, гладки като на бебе бузи се синееха от редовното бръснене на избуялата брада. В профил Метробий все още приличаше на Праксителов Аполон, излъчващ същото странно спокойствие, както мраморните статуи на ваятеля, оцветени от приятеля му Никий, за да изглеждат като живи. И Метробий беше като статуя — вярно, слязла от пиедестала си, но все пак вглъбена в себе си, криеща дълбоко тайната на съвършенството си, извора на нескончаемата си енергия.

Но колкото и да криеше емоциите си, при вида на любимия му Сула Метробий не можа да се сдържи: двамата се изгледаха с преливаща от душите им любов и протегнаха един на друг ръце, за да се прегърнат.

Сълзи бяха бликнали в очите на Сула, устата му трепереше от вълнение. Докато заобикаляше писалището си, се удари в ръба, но дори не усети болка. Прегърна Метробий, облегна глава върху рамото му и чак в този миг си каза, че наистина се е завърнал у дома. Двамата се целунаха блажено както навремето, щастливи, че сърцата им не са престанали да бият в един и същи ритъм; дори след толкова години раздяла не им трябваха думи, за да се уверят, че все още представляват едно цяло, че могат да бъдат такива, каквито Бог ги е създал, без да се прикриват.

— Моето момче, моето хубаво момче! — промълви Сула и заплака от щастие, мислейки си, че някои неща дори животът е безсилен да промени.

Юлила беше застанала пред отворения прозорец на таблиния и наблюдаваше как мъжът й посреща с разтворени обятия непознатия, как го прегръща, как го целува, как му шепне думи на любов и нежност. После как двамата се насочиха към кушетката, за да се отдадат на милувки, които след толкова години познанство бяха нещо съвсем естествено — като да си кажат „добър ден“. Нямаше нужда някой да й казва, че тъкмо на тази скрита допреди интимна връзка се дължи пренебрежението на мъжа й към нея, че без да знае за нея, тя се беше пропила заради нея, че за да си отмъсти, беше се отнасяла коравосърдечно със собствените си деца. Защото те си оставаха децата на Сула.

Преди още двамата любовници да са свалили дрехите си, Юлила вече се беше обърнала на другата страна и с гордо вдигната глава и засъхнали сълзи се насочи право към спалното помещение, което споделяха двамата с Луций Корнелий. Стаичката беше с двоен покрив, като пространството над леглото се използваше вместо килер и в него и двамата съпрузи оставяха дрехите си. Откакто Сула се беше върнал от Галия, мястото се беше натъпкало с дрехи и човек трудно можеше да намери това, което търси. Най-много се пречкаше парадната униформа на Сула, поставена на специална закачалка във формата на буквата „Т“, до нея на отделна поставка стоеше шлемът, а на гвоздей, забит точно под самия таван, висеше прибран в ножицата си мечът с дръжка от слонова кост във формата на орлова глава.

Да се свали мечът беше лесно. По-трудно се оказа да се откачи от колана и да се извади от ножницата. След известни мъки Юлила измъкна острието и едва не извика от болка, когато то разряза отворената й длан чак до костта. Тя се изненада, че в подобен момент може да изпитва болка, но след секунда забрави и болката, и изненадата и без никакво колебание грабна меча за дръжката му от слонова кост, насочи го към себе си и с все сила се блъсна в стената.

Сетне се строполи на земята, обляна в кръв, с дръжката на меча, стърчаща от корема й. Сърцето й биеше по-силно от всякога, дробовете й отчаяно се опитваха да поемат въздух. Пулсът й отекваше в ушите. В този предсмъртен миг си представи как тези удари са стъпките на някое невидимо същество, дошло да й отнеме живота, както някой похотливец би посегнал на целомъдрието й. Но тя тъй и тъй умираше, какво я беше грижа? Чак след минута-две усети колко болезнена е предсмъртната агония и тялото й се обгърна с хлад. Но все пак Юлила беше дъщеря на един Юлий Цезар и нито за миг не помисли да извика за помощ. Нито съжаляваше за отчаяната си постъпка. Дори в тази минута не мислеше за децата си, дори не се сещаше за тях; казваше си само каква глупачка си е останала цял живот, след като е обичала човек, който предпочита мъже.

Това беше достатъчна причина да сложи край на живота си. Юлила не можеше да продължи да живее, когато от всички страни я чакаха насмешки, подигравки, подли намеци от страна на щастливките, който са се задомили с мъже, които да обичат жените. С изтичането на кръвта й мислите в главата й започнаха да забавят своя бесен ход, душата й се успокояваше, още малко и щеше да изпадне в блажена летаргия. Колко беше прекрасно, че най-сетне ще престане да го обича! Никакви тревоги повече, никакви терзания, никакви унижения, никакво вино… Тя го беше помолила да й покаже как да спре да го обича и той наистина й беше показал. Все пак нейният скъп Сула още веднъж се беше показал великодушен. Чак миг, преди съзнанието й да изключи съвсем, Юлила си спомни за децата, които оставяше без майка. Ако не в друго, споменът за нея щеше да живее в тях. Затова тя се потопи в сладките води на океана Смърт, желаейки от все сърце на децата си много щастие и дълъг живот.

Сула се настани зад писалището и се обърна към Метробий:

— Има вино, ще ми налееш ли?

Щом лицето му възвърнеше естественото си изражение, мъжът насреща му отново заприличваше на някогашното момче! И приятелят му нямаше как да не си спомни за готовността да се раздели с всякакъв лукс и лек живот, само и само да живее заедно със своя любим Сула.

Метробий поднесе усмихнат виното на Сула и седна на стола за клиентите.

— Знам какво ще ми кажеш, Луций Корнелий. Подобни сладости не бива да ни станат навик.

— Така е. Но има и други неща — отпи от чашата си Сула, сетне изгледа с известна строгост Метробий. — Не е възможно, скъпо момче. Може би само понякога, когато нуждата, мъката или каквото и да било друго станат твърде нетърпими. Винаги съм бил на косъм от всичко онова, което бих желал да бъда или да притежавам. Ти си лукс, който не мога да си позволя. Ако бяхме в Гърция, щеше да е друго. Но не сме. Тук е Рим. Ако поне можех да се нарека Пръв сред римляните, но ще има да чакам. Сега Пръв сред римляните е Гай Марий.

Метробий изкриви лице в нещастна физиономия.

— Разбирам.

— Още ли си в театъра?

— Разбира се. Да играя на сцената е единственото, което мога в живота. Освен това да отдадем дължимото на Сцилакс, той беше добър учител. Навремето, когато бяха малък, не му мислех много и животът си течеше безгрижно. Сега обаче, когато пораснах и няма как да се правя на Купидон, открих, че истинското ми призвание е не в комедията, а в трагедията. Затова вместо Аристофан и Плавт играя Есхил и Акции. И не се оплаквам.

Сула вдигна рамене.

— Е, ако не друго, поне мога да те гледам, без да се страхувам, че с нещо ще се издам. Имаш ли гражданство?

— Уви, не.

— Ще видя какво мога да направя за теб — въздъхна той и остави чашата на писалището. Сетне скръсти ръце като някой банкер. — Нека се виждаме, но по възможност рядко и никога повече тук. Жена ми е доста луда и не мога да й имам доверие за нищо.

— Би било чудесно, ако се виждаме от време на време.

— Имаш ли жилище или още се свираш при стария Сцилакс?

Метробий го изгледа недоумяващо.

— Мислех, че си чул! Но пък да, откъде ли, след като от години не живееш в Рим? Сцилакс умря преди шест месеца. Завеща ми всичко, което притежаваше, включително апартамента си.

— Значи ще се срещаме там — стана от мястото си Сула. — Хайде, ще те изпратя. И ще те пиша за свой клиент, така че ако решиш друг път да ме посетиш у дома, да имаш оправдание за пред хората. Всеки път, когато ми се удаде случай да те посетя, ще те известявам предварително.

Когато двамата се разделяха на вратата, в черните очи на Метробий ясно се четеше мислената целувка, която праща на Сула, но нито с жест, нито с дума двамата щяха да подскажат на вратаря или на обикалящия цялата къща иконом, че удивително красивият младеж, който сега си тръгваше, е нещо повече от някой стар познат, сега нов клиент.

— Много поздрави на всички, които видиш, Метробий.

— Да разбирам ли, че няма да си в Рим за театралния фестивал?

— Страхувам се, че няма — усмихна се Сула, за да прикрие неудобството си. — Нали разбираш, германите…

И така, двамата се сбогуваха тъкмо в мига, когато по улицата се зададе Марция с гледачката и двете деца. Сула ги изчака на вратата и лично ги посрещна.

— Марция, би ли дошла в кабинета ми?

Цялата нащрек пред зетя си, от когото винаги се плашеше, тя понечи да седне на кушетката. В последния момент той с ужас видя върху леглото издайническо голямо, влажно петно.

— На стола, ако обичаш — спря тъща си и й показа мястото за клиентите.

Марция седна обърната с лице към него, с вдигната глава и присвити устни.

— Открай време не ме харесваш, майко, и никога не съм се опитвал да те ухажвам — започна Сула, придавайки си възможно най-спокоен и непринуден вид. — Нито те поканих у нас, защото те харесвам. Мислех единствено за децата. И продължавам да мисля за тях. Трябва с ръка на сърцето да ти благодаря за всичко, което си успяла да направиш за тях. Виждам, че докато ме е нямало, си се грижила за тях, както и една истинска майка не би се грижила. Отгледала си ги като истински малки римляни.

Марция грейна при тези думи.

— Радвам се, че мислиш така.

— Вече мога да съм спокоен за децата си. И да се тревожа още повече за Юлила. Чух ви да се разправяте сутринта.

— Целият квартал ни чу! — възмути се тя.

— Да, така е… — въздъхна тежко Сула. — След като ти изведе децата, и аз имах разправия с нея, за която също научи целият квартал. Или поне какво мислеше Юлила по въпроса. Чудех се дали не можеш да ме посъветваш как да постъпя.

— За нещастие не са много хората, които знаят, че дъщеря ми прекалява с алкохола, така че не можеш да използваш това като повод за развод — рече Марция, която добре знаеше, че само на нея се дължи, дето още не са плъзнали клюки за склонностите на Юлила. — Мисля, че трябва да проявиш търпение. Повече не мога да го крия от околните, страстта й към виното става все по-видима. В мига, когато цял Рим научи, че жена ти е алкохоличка, ще имаш пълното морално право да поискаш развод.

И това го казваше майката на Юлила.

— Ами ако слуховете започнат да се носят, докато ме няма?

— Аз съм нейна майка; мога да я изгоня по всяко време от дома ти. Ако случайно отсъстваш, ще я пратя във вилата ти в Цирцеи. Така ще можеш още щом се върнеш, да се разведеш с нея и да я затвориш някъде другаде. Някой ден алкохолът ще я вкара в гроба. — Тя се изправи, явно не понасяше зет си. — Наистина не те харесвам, Луций Корнелий — рече на тръгване, — но не мога да те виня за състоянието на дъщеря си.

— Дали сред зетьовете и снахите ти има някой, когото да харесваш? — полюбопитства Сула.

— Да, Аврелия — сопна се тъща му и излезе.

Сула я последва в атрия и замислено промълви:

— Чудя се къде ли се е дянала Юлила.

Изведнъж си даде сметка, че откакто Метробий дойде да го посети, жена му не е дала никакви признаци на живот. Без да знае защо, усети как го побиват тръпки.

— Предполагам, чака някой от нас двамата да я посети, за да започнем отново с кавгите — подметна майка й. — Обикновено е така: щом започне деня си с разправии, Юлила цял ден не спира, при това всеки път се напива до смърт.

Сула направи физиономия на дълбоко отвращение.

— Откакто избяга от кабинета ми, не съм я виждал. Малко след това дойде да ме види един стар приятел и тъкмо го изпращах, когато се зададохте ти и децата.

— Да, не й е присъщо да се крие толкова дълго — съгласи се Марция и потърси иконома. — Да си виждал някъде господарката си?

— Последния път, когато я видях, отиваше към спалнята си — обясни той. — Да попитам ли прислужницата й?

— Не, не се тревожи — хвърли тя кос поглед на Сула. — Може би ако сега отидем при нея двамата с теб, Луций Корнелий, и й обясним какво я чака, ако не излезе от кочината, в която сама се вкара, тя ще се вразуми поне малко?

И така, майка и съпруг се натъкнаха едновременно на мъртвата Юлила, сгърчила се на пода на спалнята. Хубавият вълнен плат на дрехите й беше попил голяма част от кръвта и тя лежеше облечена сякаш във влажен екарлат — като някоя нереида, излязла от пастта на незагаснал вулкан.

Марция стисна силно ръката на Сула, за да не падне; Сула я прегърна през рамо, за да й даде опора.

И все пак дъщерята на Квинт Марций Рекс не беше жена, която да изгуби самообладание дори при такава ужасяваща гледка.

— Ето едно решение, за което не бях помислила — рече тя едва ли не невъзмутимо.

— Нито пък аз — отвърна Сула, който беше свикнал с всякакви кървища и спокойно наблюдаваше трупа на жена си.

— Ти какво й каза?

Той поклати глава.

— Нищо чак толкова страшно, че да посегне на живота си. Или поне не си спомням да съм прекалявал с думите. Ако искаш, можем да разпитаме робите: те няма как да не са чули, ако не моите, то поне нейните думи.

— Не, не мисля, че ще е благоприлично да ги питаме — възрази Марция. В следващия миг тя изненадващо се притисна към зетя си, сякаш търсеше закрила от нечия невидима сила. — В известен смисъл, Луций Корнелий, това е най-доброто разрешение за всички ни. По-скоро бих приела внуците си сираци, отколкото невинни жертви на една пияна жена. Все още са малки и по-лесно ще забравят. Видеха ли обаче на какво прилича майка им по-късно, ще я запомнят завинаги такава. — Опря глава на гърдите на Сула. — Да, това е най-доброто разрешение.

И изпод притворените й клепачи потекоха издайнически сълзи.

— Ела, ще те изпратя до стаята ти — изведе я от обляната в кръв стаичка Сула. — Изобщо бях забравил за меча си, какъв съм глупак!

— Че откъде ще знаеш в какви ръце ще попадне?

— Човек трябва да мисли за всичко.

Сула много добре знаеше защо Юлила е посегнала към меча му; очевидно е гледала през прозореца, докато двамата с Метробий са били заедно. Марция не знаеше колко права е наистина, когато говореше, че самоубийството на дъщеря й е най-доброто разрешение на въпроса. При това не му се налагаше да си цапа ръцете…

Магията бе подействала. Скоро след като новите народни трибуни встъпиха в длъжност на десетия ден от декември, се проведоха изборите за консули и Гай Марий отново набра пръв нужните гласове. Никой не можеше да не повярва на свидетелствата на Луций Корнелий Сула, още по-малко на твърденията на Сатурнин, че само един човек е способен да победи германите. Рим отново беше обхванат от германската истерия, която като водите на Тибър при наводнение завладяваше улица след улица, насочвайки се към сърцето му. Сицилия отново отиде на втори план, а нова криза не се очертаваше.

— Защото напоследък, веднага щом преодолеем една, изниква друга, кажи-речи изневиделица — обясняваше Марк Емилий Скавър на Квинт Цецилий Метел Нумидик.

— Така е, и да не забравяме Сицилия — процеди през зъби шуреят на Лукул. — Как можа Гай Марий да даде подкрепата си на онази пипина Ахенобарб и да махне Луций Лициний от управителството на Сицилия? Да сложи на негово място не друг, ами точно Сервилий Авгура! Та какво е той, ако не още един нов човек, опитващ се да прикрие жалкия си произход със стара фамилия!

— Просто още един начин да ти подвие опашката, Квинт Цецилий — обясни му Скавър. — Гай Марий пукната пара не дава кой е управител в Сицилия, поне не сега, когато германите се задават. Ако ти наистина държеше на това Луций Лициний да запази мястото си, да си беше мълчал; така Гай Марий може би нямаше да се сети, че с Лукул сте съдружници и щеше на свой ред да си замълчи.

— Сенаторските списъци се нуждаят от щателна проверка — продължаваше да се възмущава Нумидик. — Ще се кандидатирам за цензор.

— Добра идея! Кого си си избрал за партньор?

— Братовчед си Капрарий.

— Още по-добра идея. Венера ми е свидетелка, че човек като него ще върши точно каквото му кажеш.

— Крайно време е да поизплевим Сената, да не говорим за конническото съсловие. Ще бъда строг цензор, Марк Емилий, имаш думата ми! — закани се Нумидик. — Сатурнин ще си ходи, както и Главция. Те са опасни хора.

— О, само това не! — завайка се Скавър. — Ако само не го бях обвинявал тъй несправедливо в спекулантство, Сатурнин можеше да се превърне в съвсем друг политик. И досега се чувствам гузен по въпроса за Луций Апулей.

Нумидик вдигна вежди.

— Скъпи ми Марк Емилий, трябва ти нещо освежително! Какво като мотивите за поведението на онзи Сатурнин могат да се търсят и у други? Важното е какъв човек представлява той, а не защо е станал такъв и можел ли е да стане друг. И затова трябва да си отиде, докато не е станало твърде късно — изсумтя той предизвикателно. — Правят си криво сметката онези, които ни отписват като политическа сила. Пък и ако не друго, догодина Гай Марий ще има да се съобразява с човек, който ще знае кога да слага пръти в колелата му, а няма да му играе по свирката като Фимбрия и Орест. Ще направим всичко възможно Квинт Лутаций да застане начело на армия и всеки, макар и най-незначителен негов успех ще бъде обявяван за достоен за триумф.

Защото електоратът беше посочил за втори консул Квинт Лутаций Катул Цезар, вярно, човек с по-малко влияние и политическа сила, но все пак…

— Трън в очите ми — рече Марий.

— Затова пък брат ти ще е претор — напомни му Сула.

— И го пращат в Далечна Испания, за да не им се пречка.

Двамата настигнаха на улицата Марк Емилий Скавър, който се беше разделил с Нумидик на стълбите към Курия Хостилия.

— Държа да ти предам личните си благодарности за енергията и находчивостта, с които се справи със зърнената криза — поздрави го Марий.

— Стига изобщо някъде по света да се намира жито, Гай Марий, за нас, римляните, това няма да е проблем — отвърна му любезно Скавър. — Това, което ме тревожи, е, че току-виж някой ден житото изчезне навсякъде.

— Е, поне засега не се очертава такова мрачно бъдеще! Предполагам, че още за следващата жътва, в Сицилия ще бъде въдворен ред.

Скавър се възползва от възможността да му нанесе удар под пояса.

— Зависи. Току-виж сме изгубили всичко спечелено, след като за управител беше назначен този безмозъчен дрънкач Сервилий Авгур!

— Но войната в Сицилия вече е свършила — оправда се Марий.

— Надявай се да е така, консуле, лично аз съвсем не съм сигурен.

— А ти откъде изнамираш вече втора година жито за римляните, Марк Емилий? — намеси се бързо Сула, за да предотврати някой нежелан спор.

— От Азия — отговори му Скавър, доволен, че е имало на кого да се похвали за разсъдливостта си. Той наистина се гордееше с поста си на куратор аноне, хранител на римските житници.

— Да не би само в една затънтена провинция да се намират такива добавъчни количества? — учуди се Сула.

— В действителност там и един модий няма къде да ожънат повече от необходимото за преживяването им — отвърна уклончиво Скавър. — Не, за всичко трябва да благодарим на понтийския цар Митридат. Той е още доста млад, но затова пък крайно предприемчив. Като завладя цялото северно крайбрежие на Евксинския понт, сложи ръка върху богатите на жито долини на Танаис, Бористен, Хипанис и Данастрис. За царство Понт са добре дошли големите доходи, които изкарват от препродаването на кимерийското зърно в азиатската ни провинция. Нещо повече, смятам да се доверя на инстинкта си и да купя и за догодина жито от азиатската провинция. Младият Марк Ливий Друз отива квестор в Азия и съм му заръчал да ме представя пред понтийците.

Марий не пропусна да измърмори:

— Не ще и съмнение, че с тъста си добре ще си прекарат. Нали Квинт Сервилий е в Смирна?

— Така е — отвърна Скавър, явно недоволен от това споменаване.

— Защо Марк Ливий не даде на Квинт Сервилий да плати сметките за кимерийското жито? — предложи Марий. — Той разполага с повече пари за целта дори от хазната!

— Това твърдение е напълно лишено от доказателства!

— Интересно дали така мисли и цар Копил.

Настъпи неловко мълчание, което след миг-два наруши Сула.

— Колко от азиатското жито стига до нас, Марк Емилий? Чувам, че с всеки ден пиратите стават все по-дръзки и опасни.

— Ами да ти кажа, не повече от половината — отвърна мрачно Скавър. — Всяко закътано заливче по бреговете на Памфилия и Киликия крие по някой и друг пиратски кораб. Разбира се, всички те по занятие са търговци с роби, но ако могат да си вземат без пари зърното за изхранване на робите, луди ли са да не се възползват от подобен шанс? Така си осигуряват и големи печалби, защото разходите им стават нищожни. Ако ли пък част от откраднатата пшеница остане неизядена, тогава те имат наглостта да ни я препродадат на цена, два пъти по-голяма от онази, която тъй и тъй вече сме платили. Така поне можем да сме сигурни, че договорените количества ще стигнат до нас, без да се намесят други пирати…

— Не е ли удивително — обади се Марий, — че дори и сред пиратите има хора средна ръка? Та не са ли всъщност всички такива? Нито риба, нито рак. Хем крадат, хем търгуват официално с Рим. И постигат чиста печалба, за която можем само да им завиждаме. Крайно време е да направим нещо по въпроса, Принцепс Сенатус, не е ли тъй?

— Така е, няма спор — споделяше мнението му Скавър.

— Ти какво предлагаш?

— На някой от действащите претори да се възложи сформирането на специална комисия — нещо като пътуващо управителство, ако съществува такова понятие. Ще му дадем кораби и войници и ще му наредим да прочисти всеки залив по памфилийския и киликийския бряг от пиратските гнезда.

— Можем да го наречем управител на Киликия — предложи на свой ред Марий.

— Много добра идея!

— Ами тогава, Принцепс Сенатус, какво ни пречи да съберем назначените отци на заседание и да ги запознаем с проекта си?

— Така и ще направим — улови се за подадената му ръка Скавър. — Знаеш ли, Гай Марий, никога няма да престана да те мразя заради личните ти амбиции, но за мен ти си от малкото римляни, способни да минават от думи към дела, без да се превръщат в палячовци.

— Но хазната ще пропищи като весталка, поканена да вечеря в крайпътен бордей — отбеляза развеселено Марий.

— Да пищи колкото си ще! Ако не се разправим навреме с пиратите, търговията между Изток и Запад някой ден може да се прекрати напълно. Кораби и войници… — замисли се Скавър. — Колко ли ще ни трябват според теб?

— О, осем или десет флотилии и… да речем, десет хиляди души, обучени да се сражават по море. Ако, разбира се, можем да ги намерим — пресметна Марий.

— Можем да ги намерим — увери го Скавър. — Ако трябва, ще наемем кораби и войници от Родос, Халикарнас, Кносос, Атина, Ефес. Не се тревожи, ще намерим кого да пратим.

— Начело трябва да сложим Марк Антоний — отсъди Марий.

— Какво? Надявам се, че нямаш предвид брат си.

Марий се усмихна; явно, че репликата не го беше засегнала.

— Също както и аз, Марк Емилий, брат ми Марк Марий е човек от село. Докато всички Антонии обичат да скитат по моретата.

Скавър се засмя.

— Обичат и да ги погребват по моретата!

— Така си е. Но нашият претор Марк Антоний е мъж на място. Смятам, че ще се справи с работата.

— И аз мисля, че ще успее.

— А междувременно — намеси се Сула — хазната вече до такава степен ще е свикнала с парите, които Марк Емилий сипва в кесиите на търговците на зърно и на пиратите, че разходите по поддържането на бедняшките армии няма да й направят почти никакво впечатление. Защото и Квинт Лутаций ще се види принуден да сформира армия от пролетарии.

— О, Луций Корнелий, личи си, че отдавна си на служба при Гай Марий! — разочарова се Скавър.

— И аз си мислех същото… — каза Марий, но не довърши изречението си.

Сула и Марий заминаха обратно за Трансалпийска Галия през втората половина на февруари, след като се бяха погрижили за подобаващо погребение на Юлила. Марция се беше съгласила да остане да живее у Сула, за да се грижи за децата му по време на отсъствието му.

— Но — не пропусна да му напомни тя, — не можеш да разчиташ да стоя тук вечно, Луций Корнелий. Вече прехвърлям петдесетте и ми се ще да се преместя на кампанския бряг. Старите ми кокали вече трудно понасят римската влага. Най-добре си намери нова жена, която да бъде за децата истинска майка, пък и да им роди още някое братче или сестриче, с което да си играят.

— Ще трябва да почакам първо да свършим с германите — на свой ред й напомни зет й, който се опитваше да се държи възможно най-любезно с тъща си.

— Добре тогава, след германите — примири се Марция.

— Да речем, две години, ако ги смятаме от днес — подхвърли Сула.

— Две? Ами, една, най-много!

— Може и една да е, но ти, майко, си прави сметките за две.

— Но нито ден повече, Луций Корнелий.

Сула я изгледа изпитателно и едната му вежда заигра лукаво.

— Най-добре тогава да ми търсиш жена от днес.

— Шегуваш ли се?

— Не, не се шегувам — тросна се малко нервно той, тъй като някои въпроси вече му дотягаха. — Как я мислиш, че докато се бия с германите, ще мога да хвърлям някое и друго око на римските девойки, да си избирам? Ако наистина държиш да напуснеш Рим, най-добре ми намери овреме годеница.

— Каква жена би харесал?

— Каквато ще да е! Само да съм сигурен, че ще се грижи за малките — заръча Сула.

По тази, а и по други причини беше доста доволен, че ще напускат Рим. Колкото повече стоеше у дома си, толкова повече му се искаше да се види с Метробий, а колкото повече се срещаше с Метробий, толкова повече и апетитът му към младежа щеше да се изостря. Пък и самият Метробий вече не беше малко момче, а зрял мъж и нямаше да се остави тъй лесно да го водят за носа; нищо чудно и да имаше свое мнение по въпроса за връзката им. Да, за Сула беше най-добре да стои далеч от Рим! Единствено децата щяха да му липсват — онези малки, чаровни палавничета. Баща им можеше да се губи с месеци и години, но щом се върнеше у дома, те го посрещаха с разтворени обятия и милион целувки. Защо и възрастните не можеха да се обичат помежду си така? Отговорът беше прост. В любовта към възрастните винаги имаше егоизъм и задни мисли.

Сула и Марий бяха оставили втория консул Квинт Лутаций Катул в разгара на подготовката на нова армия. Когато те тръгваха, той се жалваше до небето, че няма друг избор, освен да прибегне до услугите отново на пролетарии.

— Разбира се, че ще набираш пролетарии! — отсече кратко Марий. — И няма защо да ми хленчиш на мен. Не бях аз този, който загуби осемдесет хиляди войници при Араузио, да не говорим за останалите, изклани преди това!

Разбира се, това беше достатъчно да затвори устата на Катул Цезар, но пък и той като истински аристократ знаеше кога да говори и кога да мълчи, скърцайки със зъби.

— Бих се радвал, ако не прехвърляш всеки път прегрешенията на приятелчетата му върху него самия — не се сдържа Сула да направи забележка на Марий.

— Тогава той да престане да ме занимава със своите пролетарии! — измърмори недоволно Марий.

Сула нямаше какво да възрази.

За щастие всичко в Галия си беше по местата; Маний Аквилий се беше погрижил армията да не се разпуска и да поддържа бойния си дух, като за целта бяха издигнати още няколко моста и акведукта и изучени множество нови физически упражнения. Квинт Серторий се бил върнал в лагера, но после пак запрашил към германите, твърдейки, че сред тях може да свърши повече полезна работа; имал намерение да тръгне заедно с кимврите при похода им и да предава по някакъв начин сведения за тяхното придвижване на Марий. Войниците в легионите започваха да тръпнат в нетърпение най-после да влязат в бой.

Тази година в календара трябваше да бъде вмъкнат още един цял месец февруари, но веднага си пролича разликата между новия върховен понтифекс Ахенобарб и покойния Далматик. Ахенобарб не виждаше никакъв смисъл месеците да вървят според сезоните и март премина изцяло при зимни условия, понеже календарът беше тръгнал да изпреварва годишните цикли. Понеже римската година имаше само триста петдесет и пет дни, беше прието на всеки две години да се добавя един месец от двадесет дни, обикновено в края на февруари. Но това зависеше единствено от волята на колегията на понтифексите и ако върховният понтифекс не беше човек на място, календарът се оказваше несправедливо пренебрегнат. Както и стана сега.

За щастие скоро, след като Сула и Марий се върнаха към ритъма на лагерния живот в Галия, до тях стигна писмо от Публий Рутилий Руф.

Марий вдигна поглед от писмото и се начумери.

— Чудя се докъде смята да отиде Сатурнин?

Но Сула разсъждаваше за съвсем други и значително по-малко важни неща.

— Плавт! — най-сетне откри той, каквото търсеше.

— Какво каза?

— Боните, добрите люде! Гай Гракх и Луций Опимий, сега нашият Скавър, всички твърдят, че те са измислили термина бони, за да кръстят с него поддръжниците си, но всъщност именно Плавт го е използвал пръв преди сто години, наричайки така плутократите и големите патрони в Рим! Спомням си, че го чух за пръв път при едно представление на Плавтовата „Пленници“, поставена още по времето, когато Скавър беше куриатен едил. Това беше една от първите пиеси, които съм гледал.

Марий го гледаше недоумяващо.

— Луций Корнелий, не виждам какво толкова има да си блъскаш главата върху това, кой и кога е измислил някаква си думичка. Трябва да наблюдаваш нещата откъм съществената им страна! Само някой да спомене театър и целият свят престава да съществува за теб.

— Опа, извинявай! — рече Сула, който обаче бе убеден, че няма за какво да се извинява.

Марий продължи с четенето.

Ако се вярваше на календара, вече беше средата на април, когато Марий и Сула най-сетне получиха сигурни сведения, че германите се готвят да напуснат земите на атуатуците. Месец по-късно Серторий се появи лично в лагера на римляните, за да докладва, че Бойорикс до такава степен е съумял да спои в едно цяло различните германски народи, че планът му навярно щял да бъде изпълнен, както го е замислил. Кимврите и по-малките гало-германски народи вече били тръгнали по поречието на Рен, докато тевтоните били прехвърлили Моза и напредвали на юг.

— По всичко изглежда, че наесен германите наистина ще достигнат границите на Италийска Галия от три страни едновременно — въздъхна тежко Марий. — Би ми се искало лично да посрещна Бойорикс, когато се покаже по горното течение на Атезис, за да го поздравя, но не би било разумно. Първо, трябва да се разправя с тевтоните, за да ги лиша от възможността да помогнат на другите. Да се надяваме, че тевтоните ще вървят най-бързо от трите крила, поне докъм Друенция, защото дотам няма да изкачват никакви планини. Ако успеем да разгромим тевтоните някъде тук, ако успеем да унищожим напълно силите им, тогава може би ще имаме достатъчно време да прехвърлим прохода Монс Генава и да пресрещнем Бойорикс и кимврите му, преди да са нахлули навътре в Италийска Галия.

— Значи не мислиш, че Катул Цезар може да се справи сам с този Бойор? — обади се Маний Аквилий.

— Убеден съм, че не би могъл — отсече Марий.

По-късно, когато беше останал насаме със Сула, Марий се разпростря по-нашироко върху съмнителните качества на колегата му консул; защото вече се знаеше, че щом въоръжи армията си и я обучи достатъчно добре, Квинт Лутаций Катул ще се насочи сам нагоре по течението на Атезис, за да спре Бойорикс.

— Ще разполага с шест легиона и има цяла пролет и лято да ги стегне, както трябва. Но уви, той не е пълководец, който може да се справи с такава ситуация — каза с тъга Марий. — Остава ни само да се надяваме, че Тевтобод ще дойде по-рано, ще му свием опашката, после ще прехвърлим Алпите с бърз марш и ще се присъединим към Катул Цезар, преди Бойорикс да е достигнал езерото Бенак.

Сула го погледна изпод вежди и убедено изрече:

— Няма да стане.

Марий въздъхна.

— Знаех, че така ще кажеш.

— И аз знаех, че знаеш, че така ще кажа — усмихна се Сула. — Не мисля, че след като го няма Бойорикс да ги подстрекава, двете други крила ще се разбързат чак толкова, че да изпреварят кимврите. Работата е там, че ти самият не би могъл да се окажеш на две места едновременно.

— Тогава оставам тук и ще чакам Тевтобод — взе крайно решение Марий. — Армията ми вече познава и последното стръкче трева между Масилия и Араузио, а и войниците ми искат тази победа, след като две години са стояли в бездействие. Тук шансовете им за победа са най-големи. Затова и аз ще остана тук.

— По това „аз“ заключавам, че имаш други планове за мен, Гай Марий? — предположи Сула.

— Точно така. Съжалявам, Луций Корнелий, че ще те лиша от заслуженото удоволствие да поизвиеш някое и друго тевтонско вратле, но мисля да те пратя при Катул Цезар като висш легат. Ти поне си патриций и аристократическият му стомах все някак ще те приеме.

Сула наистина беше безкрайно разочарован, затова сведе поглед.

— Какво мога да помогна аз, ако трябва да командвам чужда армия?

— Нямаше да се тревожа толкова, ако не виждах у колегата си същите симптоми, които навремето даваха и Силан, и Касий, и Цепион и Малий Максим. Но уви, Луций Корнелий, Катул Цезар не разбира нищо нито от тактика, нито от стратегия — мисли си, че още боговете, като са му отреждали да се роди знатен и богат, са му заложили в мозъка и способностите на пълководец; че му трябва само случай да ги прояви. Но както вече си научил сам, нещата далеч не са толкова прости!

— Така е, няма спор — съгласи се Сула.

— Ако Бойорикс и Катул Цезар се срещнат, преди да съм успял сам да мина в Италийска Галия, колегата ми ще допусне някоя съдбоносна грешка и германите ще изколят цялата му армия. А ако това се случи, не виждам какви шансове имаме ние, оцелелите, да спечелим войната. Кимврите са най-многобройни и имат най-добрия предводител от всички варвари. Освен това аз самият не знам почти нищо за ландшафта на Транспаданска Галия. Ако тук разчитам да разгромя тевтоните с по-малко от четиридесет хиляди войници, то е защото познавам цялата област като дланта си.

Сула се опита с поглед да внуши на началника си, че заповедта му не е най-удачната, но Марий нямаше да се разколебае току-тъй.

— И какво очакваш от мен? — попита Сула. — Пълководец ще бъде Катул Цезар, не Корнелий Сула! Какво очакваш от мен?

Марий го сграбчи за ръката и силно го стисна.

— Ако знаех, щях да направлявам Катул Цезар оттук. Но ти, Луций Корнелий, успя да прекараш повече от година сред враговете варвари и да оцелееш под маската на един от тях. Умът ти сече по-дълбоко от меча ти, а и с меча не отстъпваш на никого. Не се и съмнявам, че каквото може да бъде направено армията на Катул Цезар да се спаси, ти ще си този, който ще го направиш най-добре.

Сула тежко преглътна.

— Значи заповедите ти са да спася армията му на всяка цена?

— На всяка цена.

— Дори ако цената е самият Катул Цезар?

— Точно така.

Пролетта разцъфна по градини и поляни, а след нея като някой триумфиращ пълководец победоносно пристигна и лятото и шествието му се заниза дълго-дълго по улиците на Рим. Тевтобод и неговите тевтони пресичаха земите на хедуите, за да навлязат в тези на алоброгите, които заемаха цялата територия между горното течение Родан и река Изара, далеч на юг. Алоброгите бяха войнствено племе, а и отколе таяха дива омраза към всичко римско; но германите вече бяха минавала веднъж през земите им, три години по-рано, и алоброгите се бяха уверили, че не щат тевтони за господари. Затова между едните и другите варвари се захвана люта борба, която значително забави похода на германите. Марий започваше все по-често да крачи из главната си квартира, чудейки се какво ли става със Сула сега, когато част от армията на Катул Цезар се беше настанила на лагер по бреговете на Пад.

Катул Цезар бе поел на север по Фламиниевия път начело на шест легиона новобранци към края на юни. Толкова трудно се намираха годни да носят оръжие мъже в страната, че той се отказа от намеренията си да сформира по-голяма армия. По Емилиевия път стигна до Бонония, където свърна във Вия Ания и излезе при известния със своите манифактури град Патавиум. Намираше се доста на изток от езерото Бенак, но като се имаха предвид несигурните и неудобни пътеки, които вървяха направо, да се заобиколи през Патавиум беше много по-удобно за такава голяма армия. Така легионите стигнаха до Верона, където се установиха на базов лагер.

До този миг Катул Цезар не беше направил нищо, което да се стори грешно или нередно на Сула, но легатът все повече се убеждаваше защо Гай Марий го е пратил в Италийска Галия, където уж нямаше нужда от такива като него. Сула откриваше колко прав е бил Марий, когато обрисуваше с няколко думи портрета на Катул Цезар. Аристократ до мозъка на костите си, надменен, арогантен, твърде самоуверен, това беше вторият консул и Сула неволно го сравняваше с Метел Нумидик. Работата беше там, че театърът на бойните действия нямаше да е отвъдморска Африка, нито неприятелят — беззъб колкото Метеловите нумидийци. При това Метел Нумидик е имал в щаба си хора като Гай Марий и Публий Рутилий Руф, пък ако ще и те да му навяваха разни спомени за кочините в Нуманция. Докато по пътя си нагоре към върховното командване Катул Цезар никога не се беше сблъсквал с военен от типа на Гай Марий, който да го запознае с някои истини на военното дело. И като кадет, и като военен трибун той беше служил при по-посредствени началници в по-маломащабни войни — в Македония, в Испания. Допреди никога не бе имал случай да участва, камо ли сам да води истинска война.

Посрещането на Сула не вдъхваше особени надежди, че двамата с Катул Цезар ще се разбират, най-малкото, защото консулът си беше подбрал легати още в Рим, а в Бонония го чакаше някой си Сула с писмо от главнокомандващия Гай Марий, който му нареждаше от Трансалпийска Галия да включи помощника му в щаба си, при това като свой заместник. Подобна стъпка беше рискована, защото от правна точка беше неоправдана, но Гай Марий не бе имал друг избор. Катул Цезар прие Сула в щаба си, но отношенията им останаха ледени, а новопоявилият се легат срещаше навсякъде препятствия. Единственото, което издигаше малко патриция Корнелий в очите на началника му, беше благородният му произход, но пък и тук Сула губеше заради тъмното си минало. Освен това, след като бе имал случай да участва в една сериозна война срещу Югурта и най-вече да извърши своя шпионски подвиг при германите, Сула нямаше как да не си спечели завистта на Катул Цезар. Ако консулът само подозираше каква е била истинската роля на Сула сред варварите, легатът му навярно би бил заклеймен напълно.

Както винаги, сега Гай Марий беше проявил отново като стратегически гений, пращайки при колегата си консул не Маний Аквилий, а тъкмо Луций Корнелий, нищо че и Аквилий би могъл да играе ролята на куче — пазач. Просто никой като Сула не беше способен толкова успешно да ходи по нервите на Катул Цезар — човекът започваше да живее с чувството, че зад гърба му все го дебне някой леопард, готов да се хвърли на врата му. И все пак, случеше ли се да поиска сметка на Сула за това или онова, онзи всеки път се измъкваше, сякаш нищо не е било. Нямаше друг легат толкова полезен, колкото Луций Корнелий; нямаше легат, толкова самопожертвувателен и готов да поеме на плещите си толкова голям дял от досадните всекидневни задължения на един римски пълководец. Но през цялото време Катул Цезар неясно съзнаваше, че нещо у Сула не е наред. Защо изобщо ще му праща свой човек Марий, ако не с някакъв таен замисъл?

Самият Сула с нищо не се опитваше да го успокои, да приспи страховете и подозренията му; напротив, целта му беше именно Катул Цезар да гледа на него постоянно със страх и подозрение; така той щеше рано или късно да се сдобие с власт, която началникът му никога нямаше да признае пред другите, но на която един ден щеше да се подчинява. За момента обаче Сула се задоволяваше с това да обикаля армията и да търси лично запознанство с всеки военен трибун или центурион, както и с немалко прости войници. Катул Цезар го беше оставил сам да бди за реда в лагера, както и да се занимава с физическите упражнения на легионерите. Вследствие на това Сула стана единственият висш легат от щаба, когото познаваха абсолютно всички в лагера и който се ползваше с уважението и доверието на войниците. Това беше жизненоважно за него и за плановете на Марий, в случай че се наложеше Катул Цезар да бъде елиминиран.

Не че Сула изобщо възнамеряваше да убие или да нарани, по какъвто и да е начин Катул Цезар; той продължаваше да бъде преди всичко римски патриций и дори да не изпитваше ни най-малко съчувствие към началника си, нямаше как да забрави, че двамата принадлежат към една и съща обществена прослойка. Един Корнелий трябваше да пази своите събратя патриции дори от тях самите.

Под предводителството на Бойорикс кимврите преминаха своя маршрут завидно бързо. Заедно с Геторикс и следващите го тигурини, маркомани и херуски те бяха стигнали благополучно точката, където Ен се вливаше в Данубий, и чак там завиха право на юг към алпийските проходи, оставяйки Геторикс сам да води своите събратя към Италийска Галия. Скоро след това Бойорикс нахлуваше в земите на келтското племе брени, получило името си от легендарния галски цар Брен, едва не завзел навремето Рим. Именно те държаха в ръцете си прохода на Брен, най-ниския от всички проходи към Италийска Галия, но не им беше по силите да попречат на няколкостотинте хиляди кимври да го преминат.

През втората половина на квинктилис според календара, кимврите излязоха на брега на река Атезис, близо до устието на Изарк — планинския поток, който варварите бяха следвали на юг от прохода на Брен. Там, сред тучните алпийски поляни те се спряха да починат и да се насладят на гледката, която представляваха гордите алпийски върхове на фона на искрящо синьото небе. Там ги и откриха съгледвачите, пратени от Сула.

Колкото и да си мислеше, че се е подготвил за всякаква ситуация, Сула не беше и сънувал в какво положение може да го постави началникът му; за краткия престой в лагера на Катул Цезар той още не беше опознал консула достатъчно добре, за да предвиди отдалеч реакциите му и да знае как да ги парира.

— Докато съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — заяви най-тържествено Квинт Лутаций пред щаба си в момента, в който се разбра, че кимврите са заели горното течение на Атезис. — Докато аз съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — повтори той, за да прозвучи още по-убедително и стана от стола си, спирайки величествения си поглед върху всеки от легатите поотделно. — Да вървим.

Сула го зяпна.

— Да вървим ли? Къде да вървим?

— Нагоре по Атезис, естествено — отговори кратко Катул Цезар и по тона му пролича, че Сула трябва да е казал нещо твърде глупаво. — Ще изтикам германите обратно в Алпите, преди някой ранен сняг да им е запречил пътя.

— И докъде ще вървим по Атезис? — настояваше да знае Сула.

— Докато ги срещнем.

— Да ги срещнем на такова тясно място?

— Точно така — кимна Катул Цезар. — Всички преимущества ще са на наша страна. За разлика от германите ние сме дисциплинирана армия и ще можем да се справим с тяхната разпасана сган. Това е шанс, който не трябва да изпускаме.

— Нашите шансове са най-големи там, където легионите ни могат да се разгърнат.

— Ще имат достатъчно място за разгръщане и по бреговете на Атезис — успокои го Катул Цезар и сложи край на спора.

Сула си тръгна от съвещанието умислен; умът му трескаво работеше какво решение следва да се вземе. Вече беше правил най-различни планове как да действа срещу кимврите и се беше надявал, че с малко ловкост и такт ще успее да наложи на началника си най-доброто решение — така че все едно не го е измислил той, ами самият консул. Сега се оказваше без никакъв план, който да предложи, и не виждаше как тепърва да го съставя. Нямаше как, Катул Цезар трябваше да се откаже от намеренията си.

Но Катул Цезар не се отказваше лесно от вече взето решение. Без да губи време, вдигна армията си на крак и заповяда легионите да тръгнат нагоре по течението на Атезис. Точката, в която излязоха на брега на реката, се намираше на седем-осем километра източно от езерото Бенак — най-голямото от няколкото прекрасни алпийски езера, които блещукаха на слънцето в полите на Италийските Алпи. Колкото по на север вървеше малката армия — всичко на всичко двадесет и две хиляди души пехота, две хиляди души конница и около осем хиляди души спомагателни части — толкова по-тясна и труднопроходима се оказваше долината на Атезис.

Най-накрая армията на Катул Цезар излезе при един затънтен търговски пункт, наречен Тридентум. Точно над него се издигаха един до друг три величествени върха, откъдето и местността беше получила името си: „Трите зъба“. Заради силния наклон Атезис се спускаше все по-устремно надолу, и така цяла година, защо черпеше водите си от планинските снегове, а те не се стопяваха изцяло дори в разгара на лятото. Нагоре по реката долината се стесняваше още повече и човек можеше да следва само лъкатушещата пътека, започваща от малкия дървен мост над реката в горния край на селището.

Катул Цезар беше излязъл напред да огледа местността заедно с висшите офицери. Явно, че видяното му се нравеше, защото той не спираше да върти глава на една или друга страна и да кима доволно, след което възкликна:

— Напомня ми на Термопилите. Идеално място да спрем германите и да ги накараме да се върнат обратно на север.

— Спартанците, защищавали Термопилите, са били избити до крак — напомни му Сула.

Катул Цезар го изгледа презрително.

— И какво значение дали и ние ще умрем, ако така отблъснем враговете?

— Само че ние няма да ги отблъснем, Квинт Лутаций! Да се върнат в планините по това време на годината, когато провизиите им са на привършване, а нататък ги дебнат само снегове? Това няма да стане. Още повече че на някакви си километри на юг ги чакат житото и свежата трева на Италийска Галия — поклати глава Сула. — Няма да успеем да ги спрем точно тук.

Останалите офицери се размърдаха неспокойно. Откакто бяха тръгнали нагоре по течението на Атезис, хладнокръвният Сула не спираше да се нервира и безпокойството му нямаше как да не се предаде и на останалите. У всекиго се загнездваше в една или друга степен чувството, че Квинт Лутаций наистина не знае какво върши. Пък и Сула с нищо не прикриваше несъгласието си с началника; ако наистина държеше армията на Катул Цезар да оцелее, той трябваше да спечели на своя страна поне някои хора от консулския щаб.

— Ще се бием тук — реши Катул Цезар и повече нямаше как да го разубедят. В съзнанието му плуваха образите на безсмъртния Леонид и на шепата смели спартанци, загинали заедно с него. Какво толкова, ако унищожат тялото му, когато ще си спечели безсмъртна слава?

Кимврите бяха съвсем наблизо. Дори на Катул Цезар да му хрумнеше да продължат нагоре, легионите му нямаше къде повече да отидат. Това не беше причина обаче консулът да не направи още една грешка, единствената възможна за момента: той твърдо настоя армията му да се прехвърли от другата страна на дървения мост, където да построи лагера си. Мястото беше толкова тясно, че всеки легион издигна свой лагер, заклещен между два други. Най-последният от всички стануваше при самия мост.

— Явно съм бил ужасно разглезен — уж се жалваше пред примус пилуса на легиона при моста Сула. Центурионът беше здрав и набит самнит от Атина и се казваше Гней Петрей; целият легион се състоеше от самнити, все пролетарии, които си оставаха с ранг на съюзници.

— Как са те разглезили? — попита Гней Петрей, докато наблюдаваше през моста шуртящата вода в реката. Мостът дори нямаше парапет, от двете му страни бяха оставили само някакви трупи, колкото да знае човек къде върви.

— Като съм бил на служба все при Гай Марий — обясни Сула.

— Късметлия си бил — изцъка с език Гней Петрей. — И аз се надявах навремето да имам този шанс — жална се той и изсумтя презрително. — Но вече няма за кога, Луций Корнелий.

При тях беше и началникът на легиона, един от избраните от народа военни трибуни — не друг, а Марк Емилий Скавър Младши, синът на Принцепс Сенатус, неговото най-голямо разочарование в живота. Скавър Младши откъсна поглед от реката и се обърна неразбиращо към центуриона.

— Какво искаш да кажеш с това „няма за кога“, Гней Петрей?

Центурионът отново изсумтя.

— Искам да кажа, че на всички ни е съдено да измрем тук, трибуне.

— Да измрем? Всички? Защо?

— Гней Петрей иска да каже, млади ми Марк Емилий — обясни Сула с мрачен глас, — че още веднъж римската армия е била поставена пред пълна безизходица благодарение на още един инвалид — стратег от висше потекло.

— Не, тук бъркаш много! — възкликна Скавър. — Аз и преди забелязах, докато Квинт Лутаций обясняваше стратегията си, че не я разбираш, Луций Корнелий.

Сула намигна на центуриона.

— Ами че обясни ми я тогава ти, трибуне! Ето, целият съм слух.

— Виж сега: срещу нас има четиристотин хиляди германи, а ние сме всичко на всичко двадесет и четири хиляди души войници. Следователно абсурдно би било да им даваме сражение на открито място — седна да философства младият Скавър, окуражен от вниманието в очите на тези две стари кучета. — Единственият начин да ги победим, е да ги притиснем на фронт, който да можем да покрием ние, но и който ще им попречи на тях да се разгърнат. Ще натиснем с всички сили и рано или късно, благодарение на по-големите си способности, ще ги принудим да отстъпят — те нали и без това все това правят, отстъпват.

— Значи така виждаш ти нещата — заклати глава Гней Петрей.

— Не ги виждам аз, просто така стоят! — натърти Скавър.

— Така ли стоят? — прихна да се смее Сула.

— Няма как, така трябва да стоят — отвърна му Гней Петрей и също започна да се залива от смях.

Младият Скавър ги изгледа недоумяващо. Подобна ирония го изпълваше със страх.

— Но моля ви, какво толкова смешно казах?

Сула избърса сълзите си.

— Смешно е, млади Скавре, защото е безкрайно наивно. — Той разпери ръка и показа с неясен жест планините наоколо. — Погледни! Какво виждаш?

— Планини — отговори Скавър, който продължаваше да недоумява.

— А да ти кажа ли какво виждаме ние? Виждаме пътеки, много пътеки, прокарани я от човек, я от добитък, я от диви животни. Не си ли забелязал тези мънички, синкави тераси, от които планините са заприличали на полите на древните минойки? На кимврите им трябва само да се изкатерят до височината им, да минат от тераска на тераска и след три дни ще са вече откъм гърба ни. А тогава, Марк Емилий, ще сме застанали като между чук и наковалня. С едно мръдване и ще ни размажат като хлебарки.

Младият Скавър пребледня като мъртвец и Сула и Петрей инстинктивно се надигнаха, за да го хванат, ако тръгне да пада в реката — цопнеше ли човек във водите й, спасение нямаше.

— Нашият пълководец измисли крайно лош план — искаше сякаш да стресне младежа Сула. — По-добре щеше да е, ако изчакахме кимврите някъде между Верона и езерото Бенак, където бихме имали хиляди възможности да им подготвим клопка и достатъчно терен да бягаме, ако трябва.

— Защо тогава някой не го каже на Квинт Лутаций? — беше си глътнал езика от страх Скавър.

— Защото и той е една дебела глава, та се не знае — махна с ръка Сула. — Не ще да чуе и дума, ако не се връзва с глупостите, които изпълват главата му. Ако на негово място беше Гай Марий, той винаги щеше да изслуша помощниците си. Но пък и на Гай Марий никой не би тръгнал да дава съвети! Не, Марк Емилий, нашият началник Квинт Лутаций Катул мисли, че е по-добре да се бием като при Термопилите. А ако си спомняш уроците по история, трябва да знаеш, че една-едничка заобиколна пътека беше достатъчна Леонид и другарите му да погинат.

На младия Скавър сякаш топка му заседна в гърлото.

— Извинете ме! — едва успя да изрече той и хукна към палатката си.

Сула и Петрей го проследиха с поглед как се държи за гърлото и се мъчи да не повърне.

— Това не е армия, ами жалка картинка! — не се стърпя да сподели Петрей.

— На армията нищо й няма — поправи го Сула. — Пълководците са жалка картинка.

— С изключение на теб, Луций Корнелий.

— Точно така.

— Замисляш нещо, нали? — подпита го Петрей.

— Вярно е — призна си Сула и се усмихна, оголвайки белите си зъби.

— А позволено ли ми е да попитам какво?

— Мисля, че ти е позволено, Гней Петрей. Само че ще ти отговоря привечер, при падането на здрача, става ли? На плаца на вашия самнитски легион — предложи Сула. — И аз, и ти сега ще тръгнем из легионите да каним всички примус пилуси и центуриони — началници на кохорти в армията да се явят по същото време на същото място. — Сула веднага направи някаква сметка наум. — Това прави около седемдесет души. Седемдесетте, от които всичко зависи. А сега на работа, Гней Петрей! Заемаш се с трите легиона от тази страна на лагера, а аз яхвам вярното си муле и отивам да агитирам в другите три.

В същия ден кимврите вече бяха стигнали на един хвърлей разстояние от Катуловия лагер. Мъжете бяха изпреварили с километри бавния обоз и като вълна заливаха цялата долина, за да се спрат чак при вида на римските палисади. Огромното море от коне и хора се задвижи на едно място като във водовъртеж, докато римските съгледвачи, а и любопитните се престрашаваха да излязат нагоре покрай реката и иззад някое естествено прикритие да се уверят с очите си, че приказките за безбройните великани от север не са измислица.

Събранието, което Сула свикваше на плаца на самнитския легион, си свърши работата за няколко минути. Щом решението беше взето, всичките седемдесет души последваха Сула през моста към селцето от другата страна, където Катул Цезар беше разположил главната си квартира в дома на местния управител. Главнокомандващият също беше свикал щаба си на заседание, за да се обсъди пристигането на кимврите. Консулът тъкмо недоволстваше от отсъствието на заместника си Сула, когато той се вмъкна в изпълнената с офицери стая.

— Бих се радвал, ако проявяваше по-голям вкус към точността, Луций Корнелий — посрещна го хладно Катул Цезар. — Ако обичаш, седни някъде, защото трябва да обсъдим утрешната си атака.

— Съжалявам, но няма време за сядане — възрази му Сула, който не носеше броня, но си беше сложил кожената пола с птеригите и си беше увесил на колана меча и камата.

— Ако наистина смяташ, че имаш по-важна работа от утрешната битка, тогава никой не ти пречи да си я свършиш другаде! — целият се изчерви от възмущение консулът.

— О, не, никъде няма да ходя — усмихна се Сула. — Важната работа, която трябва да свърша, ме чака точно тук в тази стая, а най-важното нещо, което ти трябва да знаеш, Квинт Лутаций, е, че утре няма да има никаква битка.

Катул Цезар скочи на крака.

— Никаква, битка? Защо?

— Защото в армията си имаш бунт, а аз съм неговият подстрекател — извади меча от ножницата си Сула. — Центуриони, влизайте! — извика той през вратата. — Ще ни стане тесничко, но какво да се прави.

Никой от офицерите в стаята не каза нищо при този неочакван развой на събитията: Катул Цезар, защото беше изгубил ума и дума от гняв и недоумение, останалите — или защото почувстваха неочаквано облекчение от това разрешение на въпроса — в щаба нямаше нито един човек, с изключение на главнокомандващия, на когото да не му се искаше битката да се отложи за друг ден, — или защото не можеха още да разберат какво става. Един след друг през вратата се изнизаха седемдесет центуриони, които застанаха плътно до стената, оставяйки три крачки да ги делят от главния щаб, който също беше станал от столовете и се беше прилепил о отсрещната стена.

— Ще те хвърлят от Тарпейската скала за това, да знаеш! — закани се Катул Цезар.

— Ако трябва, и това ще стане — прибра невъзмутимо меча си Сула. — Но тези неща стават само когато войниците или офицерите въстанат без никакво оправдание, Квинт Лутаций. А да те питам теб: трябва ли войникът да се подчинява на своя началник дори когато е сигурен, че го пращат на сигурна смърт? Истинският патриотизъм означава ли да си пъхаш главата в торбата само защото пълководецът ти не се е научил на елементарни тактически постановки?

Беше ясно, че Катул Цезар просто не знае какво да отговори, пък и подобна обида, хвърлена в лицето му, си имаше своите основания. От друга страна, той държеше твърде много на собственото си достойнство, за да тръгне да се оправдава пред свой подчинен или да дава заповеди, които е ясно, че никой няма да изпълни. Затова най-накрая заяви:

— Това е недопустимо, Луций Корнелий!

Сула кимна в знак на съгласие.

— Наистина е недопустимо. Самият факт, че сме сега тук, в Тридентум, е недопустим. Утре кимврите ще намерят стотици пътеки и пътечки през склоновете на планината — пътеки, прокарани от хора и добитък, от вълци и овце. Няма да е само една Анопея, а стотици като нея! Ти не си спартанец, Квинт Лутаций, ти си римлянин! Затова се изненадвам, че мечтаеш за едни нови Термопили, сякаш си гръцки цар, а не римски консул. Нима не си чул как три века по-късно Катон Цензор подучил римляните да минат по същата пътека Анопея, за да излязат в гръб на сирийския цар Антиох? Или учителят ти мисли, че Катон Цензор е просто един плебей, за когото няма какво толкова да се говори? Именно Катон Цензор е пълководецът, който е знаел как да се сражава при Термопилите, а не Леонид и неговата царска гвардия, които са предпочели да измрат до последния човек! Спартанците са се жертвали само за да забавят персите и гръцката флота да се събере при Артемизиум. Само че планът им не успял, Квинт Лутаций, не успял! Гръцката флота била разгромена, а Леонид и войниците му загинали напразно. Повлия ли с нещо битката при Термопилите на хода на персийската война? Разбира се, че не! Когато гърците побеждават при Саламин, никой не е трябвало да завзема или защищава Термопилите. Признай си честно, мислиш ли, че ние трябва сега да имитираме Леонид с неговото героично самоубийство, вместо да се опитаме да бъдем като Темистокъл, блестящия стратег?

— Бъркаш ситуацията — отвърна му сухо Катул Цезар.

Заради мошеничествата на този червенокос Одисей насреща му той щеше да изгуби и достойнството, и гордостта си. Защото истината бе, че Квинт Лутаций мислеше повече как да запази своите дигнитас и аукторитас непокътнати, отколкото как да спре кимврите или да запази живота на войниците си.

— Не, Квинт Лутаций, ти бъркаш ситуацията — поправи го Сула. — А сега твоята армия става моя по правото на бунта. Когато Гай Марий ме прати тук — той нарочно натърти на името, за да знаят всички с кого всъщност си имат работа, — имах една-единствена заповед — да направя всичко по силите си армията на Квинт Лутаций да оцелее до момента, когато Гай Марий ще може лично да заеме командването й — а той не би могъл да го стори, преди да е разгромил тевтоните. Гай Марий е върховният римски главнокомандващ, Квинт Лутаций, и в ето този миг аз изпълнявам неговите заповеди. Когато неговите заповеди влязат в противоречие с твоите, Квинт Лутаций, и занапред ще изпълнявам неговите. Ако позволя твоите налудничави планове да влязат в действие, ще трябва в най-добрия случай да броя римските трупове край Тридентум. Но просто край Тридентум няма да се сражаваме никога. Още тази нощ армията ни ще се оттегли. Всички легиони — заедно. За да имаме възможност да дадем на германите сражение друг път, на друго място — тогава, когато имаме повече шансове за победа.

— Вече се зарекох, че няма да оставя германски крак да стъпи на италийска земя — упорстваше Катул Цезар. — Никой не трябва да ме обвини в клетвопрестъпничество.

— Вече решенията не ги взимаш ти, Квинт Лутаций, така че не може и дума да става за клетвопрестъпничество — успокои го Сула.

Квинт Лутаций Катул си оставаше сенатор от старата гвардия и отказваше да сложи на ръката си златен пръстен, както правеха това новопостъпилите в Сената; вместо това той носеше античния железен пръстен, останал от някой сенатор векове по-рано. Затова сега, когато вдигна ръка в заповеднически жест, на пръста му не заблестя злато. В този момент мъжете, дотогава замръзнали по местата си, се размърдаха и не един и двама неволно въздъхнаха.

— Напуснете всички — нареди Катул Цезар. — Чакайте отвън. Искам да поговоря насаме с Луций Корнелий.

Центурионите се обърнаха към вратата и пак един по един се изнизаха, този път навън. Последваха ги военните трибуни, личният щаб на командващия и висшите легати. Катул Цезар се върна на мястото си и тежко се отпусна върху стола си.

Той добре съзнаваше, че са го хванали натясно. Само гордостта му го беше довела толкова нагоре по течението на Атезис. При това гордост, която имаше малко общо с Рим и с римския войник; всичко се дължеше само на онази необмислена клетва, която консулът беше дал навремето, че германски крак нямало да стъпи на италийска земя. Квинт Лутаций беше твърде голям себелюбец, за да се отрече от дадената дума, дори ако за нея трябваше да заплатят няколко легиона и дори цял Рим. Колкото по-нагоре по реката бяха се изкачвали войниците му, толкова по-ясно усещаше той каква непростима грешка е допуснал. И все пак личната му гордост не му позволяваше да си го признае. Колкото по-високо се изкачваше Катул Цезар в Алпите, толкова повече сърцето му се смъкваше към петите. Затова когато пристигнаха в Тридентум, на него му хрумна красивото сравнение с Термопилите — макар че ако трябваше да разсъждава като географ, подобна прилика почти не се виждаше. Злополучният пълководец реши, че ако не друго, гибелта на това място щеше да си струва за всички в легионите му. Оттам щеше да бъде защитена и личната му чест. Пък и както името на Термопилите ехтеше през годините, така и това на Тридентум щеше да се споменава с упование и надежда. Отново малцината смелчаци щяха да се сблъскат с безбройните пълчища на враговете. „Странниче, обади на римляните, че тук лежим, послушни на техните заповеди!“ Щяха да издигнат величествен монумент, щяха да идват поклонници от цяла Италия, за подвига на легионите щяха да се пишат епически песни.

Когато кимврите се появиха от горния край на долината, Катул Цезар най-после започна да отрезнява. Сега Сула съвсем го върна на земята. Защото, разбира се, и Катул имаше очи, а в главата имаше достатъчно мозък, нищо че облакът на суетата и чувството за достойнство често пречеха на способността му да разсъждава; очите нямаше как да не видят терасите, които като стъпала на гигантска стълба прорязваха склоновете около долината. За кратко време кимврите също щяха да ги открият и да обградят римляните. Тридентум не се намираше в дефиле, затиснато от двете страни от отвесни скали. Не, ставаше дума за най-обикновена планинска долина, където ливадите се издигаха прекалено стръмно, за да могат легионите да се разгънат, още по-малко да изпълняват каквито и да е маньоври.

Това, което глождеше Катул Цезар, беше как да разреши дилемата, пред която сам се беше поставил, без да накърни достойнството си. Когато Сула нахълта в главната квартира начело на центурионите, консулът едва не плесна с ръце от радост: бунтът едновременно щеше да спаси армията му и честта му; при това, дори ако по-нататък го застигнеше поражение, Катул Цезар щеше да си измие ръцете и пред Сената, и пред народа, прехвърляйки цялата вина върху Сула и разбунтувалите се центуриони. Но само след миг-два консулът разбра, че и това не е изход за него. Бунтът във войската е най-сериозна форма на държавна измяна, но когато в една армия всички офицери до последния (един бърз поглед из стаята, където допреди малко щабът му спокойно беше заседавал, го беше убедил, че никой от приближените му дори вътрешно не се възпротивява на идеята за бунт) се обявят срещу началника си, и за детето ще стане ясно, че не става дума просто за предателство… Квинт Лутаций Катул щеше да излезе най-некадърният пълководец в римската история, който дори не е успял да излъже войниците си, че го бива за нещо. Ако не беше катастрофата при Араузио, ако Цепион и Малий Максим не бяха компрометирали веднъж завинаги фигурата на римския консул пред народа, дори пред определени фракции в Сената, тогава нещата биха стояли различно. Но за Катул Цезар беше ясно, че ако за в бъдеще тръгне да разправя как Сула бил взел властта в армията му с открит бунт, то именно той, консулът, щеше да се компрометира в очите на народа, и нищо чудно него да го изправят пред Сатурниновия съд да отговаря на обвинения в държавна измяна.

Затова Квинт Лутаций трябваше да преглътне унижението си и докато е време, да поиска мир.

— Нека не чувам повече думата „бунт“, Луций Корнелий — рече той. — Нямаше нужда от това представление. Достатъчно би било да ме потърсиш да поговорим насаме. Ако беше благоволил да го направиш, нещата щяха да се решат и без да се излагаме пред армията.

— Не мисля така, Квинт Лутаций — отвърна Сула. — Ако бях дошъл да поговорим насаме, просто щеше да ме пратиш да си гледам работата. Демонстрацията на сила беше неизбежна.

Катул сви устни. Не можеше да се отрече, че е красив мъж, потомък на други красиви мъже, рус и синеок. Сега той навири дългия си римски нос и изгледа с нужната надменност легата си.

— Знаеш ли, мисля, че твърде дълго си служил при Гай Марий. Подобно поведение не подхожда никак на един патриций.

Сула нервно плесна с ръка по кожената си пола и металните топчета на ресните й се полюшнаха.

— В името на боговете, Квинт Лутаций, нека поне за миг забравим това кой от коя фамилия произхожда и останалите глупости! Омръзнало ми е да ме гледат като нещо изключително! И преди да си започнал да говориш лоши неща за общия ни началник, нека ти заявя, че щом става дума за водене и печелене на войни, в сравнение с нас, патрициите, Гай Марий е като Александрийския фар в сравнение с ей тази свещичка на масата. Нито ти, нито аз сме се родили, за да водим войски в сражение! Това, с което все пак те превъзхождам, е, че достатъчно дълго съм се учил в светлината на Александрийския фар, така че виждам по-ясно от теб!

— Този човек е твърде надценяван! — процеди през зъби Катул Цезар.

— Да имаш да взимаш! Колкото и да ти е неприятно да го признаеш, Квинт Лутаций, Гай Марий в момента е Първият сред римляните! Човекът от Арпинум ви победи всички заедно, при това с една ръка.

— Учудвам се, че точно човек като теб може да стане фанатичен поддръжник на Гай Марий… Но ти обещавам, Луций Корнелий, когато му дойде времето, няма да забравя тези ти думи.

— Не се и съмнявам — отвърна му мрачно Сула.

— Искрено те съветвам да промениш политическите си пристрастия, преди да е станало твърде късно. Ако не го направиш, никога няма да станеш сам консул, дори претор.

— О, не ми се слушат голи заплахи! — махна с ръка Сула. — Кого се опитваш да баламосваш? Аз мога и с потекло да се похваля, така че рано или късно ще ми дойде и на мен времето, пък да ви видя тогава как всички ще ми се подмазвате! — изгледа той надменно Катул Цезар. — Един ден, така да знаеш, и аз ще се нарека Пръв сред римляните! Ще бъда най-високото дърво в гората, както е в момента Гай Марий. А високите дървета никой не ги сече, те умират чак когато сами прогният отвътре.

Катул не отговори нищо и Сула използва настъпилото мълчание, за да се отпусне на един от съседните столове и да си налее вино.

— А сега да се върнем на нашия бунт, Квинт Лутаций. Да не си въобразяваш, че нещо може да ме спре да го докарам, ако трябва, до най-печален завършек за някой тук присъстващ?

— Признавам, че изобщо не те знам що за човек си, Луций Корнелий. Но за последните няколко месеца се убедих, че набележиш ли си цел, нищо не може да те спре да я постигнеш. — Катул се загледа в железния си сенаторски пръстен, сякаш искаше да почерпи вдъхновение от него. — Както вече ти казах, не искам да чувам повече да се говори за какъвто и да било бунт — рече той и тежко преглътна. — Няма да се противопоставям на решението на армията да отстъпим. Но при едно условие: никъде и по никакъв повод да не се споменава думата „бунт“.

— От името на цялата армия имаш съгласието ми — увери го Сула.

— Бих искал ти лично да дадеш заповедта за отстъпление. След това… Предполагам, че вече си подготвил бъдещата стратегия?

— Абсолютно е наложително ти лично да дадеш заповед за отстъпление, Квинт Лутаций. Включително и на офицерите, които сега ни чакат да се покажем — държеше Сула. — Стратегията е съвсем проста. На сутринта цялата армия си обира крушите и тръгва надолу по реката, колкото им държат краката на войниците. Преди да се е здрачило, вече трябва да сме прехвърлили моста и да сме оставили Тридентум далеч назад. Най-близо до моста е самнитският легион, така че той ще прикрива останалите и ще се изтегли последен. Още сега искам да ми бъдат предадени на разположение всички инженери, за да се заемем с моста. Щом и последният самнитски войник се прехвърли отсам реката, мостът трябва да бъде разрушен. Жалко само, че основите му са каменни и че нямаме време да ги сринем и тях. Германите ще могат сравнително лесно да сменят дървената част с нова и да се прехвърлят на свой ред отсам реката. Все пак те не са свикнали да строят мостове, така че дори да успеят, можем да се надяваме, че докато пълчищата им пресекат реката, мостът ще се е срутил още на няколко пъти. Иначе Бойорикс няма друг изход, ако иска да ни гони на юг. Затова смятам, че реката ще го забави достатъчно, за да се измъкнем невредими.

Катул Цезар стана от стола си.

— Тогава най-добре веднага да прекратим този фарс и да се залавяме за работа.

Той излезе от стаята и застана спокоен срещу разбунтувалите се офицери. Нищо в поведението му не издаваше какви страсти бушуват в душата му. Вече му се предоставяше възможност сам да защити накърнените си дигнитас и аукторитас.

— Понеже смятам, че е невъзможно да удържим сегашните си позиции, заповядвам веднага да преминем към отстъпление — изрече той заповедта с ясен и отчетлив глас. — Дал съм инструкции на Луций Корнелий как точно трябва да протече нашето оттегляне, така че отсега нататък ще слушате неговите нареждания. И все пак бих искал на всеки да бъде ясно, че тази вечер думата „бунт“ изобщо не е била споменавана. Разбрано?

Офицерите промърмориха нещо в знак на съгласие, доволни, че в бъдеще никой няма да ги обвинява в „бунт“.

Катул Цезар се върна и освободи офицерите.

Докато групата се разпръсваше, Гней Петрей се примъкна до Сула и двамата заедно се насочиха към моста.

— Да ти кажа честно, Луций Корнелий, всичко мина много добре. Не предполагах, че Квинт Лутаций ще излезе с такава чест от положението. Кълна се, че малцина са като него.

— О, като се изключат аристократичните му маниери, той е умен човек — съгласи се Сула. — И е прав, когато казва, че никой не трябва да споменава, за какъвто и да е бунт.

— Е, аз поне ще мълча до гроб! — увери го Петрей.

Цареше пълен мрак, затова по моста стояха запалени факли, така че човек да не се прекатури по невнимание в реката. Като стъпи на другия бряг, Сула изтича пред изпреварилите го центуриони и трибуни и се обърна на висок глас към всички.

— Още при зазоряване всички войници да са готови за изтегляне! — заповяда той. — Един час преди изгрев-слънце да се явят лично при мен всички инженери и центуриони да ми докладват. А сега военните трибуни да ме придружат.

— Радвам се, че поне него имаме! — сподели Гней Петрей с един от центурионите в легиона си.

— И аз се радвам, но виж, за онзи там ще има дълбоко да съжаляваме — посочи центурионът забързания силует на Марк Емилий Скавър Младши, който заедно с другите трибуни се опитваше да догони Сула.

Петрей измърмори:

— Съгласен съм, че с човек като него имаме от какво да се тревожим. Но утре аз лично няма да го изпускам от очи. Ние може и да не се „бунтуваме“, но никой самнит не е длъжен да умира заради някакъв си слабохарактерен римски идиот, независимо чие синче е.

Призори легионите започнаха да се изтеглят. Понеже отстъпваха добре обучени римски войски, маньоврите се изпълняваха при абсолютно мълчание и без никаква суматоха. Най-напред по моста мина легионът, установил се най-нагоре по реката, след него идваше ред на съседния и така като килим, който вият на руло, римската армия се изнизваше легион по легион от южната страна на реката. За щастие обозът заедно с добитъка — без конете, дадени на разположение на висшите офицери, — през цялото време бе държан на юг от селото, следователно не трябваше да минава и той тепърва по моста. Щом стана достатъчно светло легионите да потеглят, Сула нареди обозът да тръгва надолу по пътя. По план първите три легиона трябваше да минат пред него, а останалите три да вървят плътно отзад по целия път до Верона. Ако тръгнеше навреме от Тридентум, обозът щеше да се е отдалечил достатъчно от реката, за да не могат кимврите от другия бряг да видят вдигания от колите прах.

Както се оказа, кимврите въобще се бяха отказали да щурмуват римските позиции, ами се бяха хвърлили да търсят обиколни пътеки. Едва час след изгрев-слънце варварите си дадоха сметка, че римляните отстъпват. Настъпи такова голямо объркване, че Бойорикс лично трябваше да слезе при най-предните отряди, за да внесе някакво подобие на ред сред войските си. Междувременно римската колона не си губеше времето и се измъкваше под носа им. Когато кимврите най-сетне се приготвиха за атака, първият легион вече се беше прехвърли наполовина през реката.

Още по тъмно инженерите се бяха скупчили около моста да мислят как да го съборят най-лесно.

— Повтаря се старата история! — оплакваше се главният инженер на Сула, който беше дошъл да види каква е работата. — Всеки път, когато ни трябва да съборим с възможно най-малко усилия един мост, той се оказва строен от римляни и отказва да помръдне.

— Няма ли да се справите? — уплаши се Сула.

— Надявам се да успеем, легате! Макар че в цялата конструкция няма да откриеш и едно гвоздейче, което да посегнеш и да извадиш — всичко е пъхнато в гнезда и е стегнато здраво. Все пак строили сме го да стои на едно място, не да пада в реката… Трябва ни огромна теглителна сила, за да повдигнем отсрещния край по-бързо. Не виждам откъде ще я вземем. Не, това просто няма да стане. Страхувам се, че ще трябва да прибегнем до по-трудния начин, а това означава последните преминаващи здравата да се клатушкат по гредите.

Сула се навъси разтревожен.

— Какъв е този труден начин?

— Да срежем носещите греди.

— Не, забрави това, човече! Ще ти осигуря сто вола да ти помагат, но няма да режеш нищо. Ще стигнат ли?

— Трябва да стигнат — отвърна главният инженер и се премести, за да погледне моста от друг ъгъл.

Кимврийската конница запрепуска надолу по брега на реката, надаваща смразяващи крясъци. Изоставените от защитниците ровове и палисади на петте римски лагера по пътя им бяха нищожна преграда пред всичко помитащия им устрем. Римляните така и не бяха намерили време да укрепят по-здраво лагерите си. Докато кимврите стигнат долния край на първоначалните римски позиции, от тяхната страна на реката беше останал само самнитският легион. Войниците тъкмо излизаха с маршова стъпка през главния вход на лагера, когато кимврите ги връхлетяха отгоре, откъсвайки ги от спасителния мост. Самнитите веднага се прегрупираха в боен ред и с насочени напред копия зачакаха неприятелската атака.

Сула стоеше безпомощен наблюдател на другия бряг на реката и чакаше заради инерцията първите редици на вражата конница да отминат легиона. През цялото време тъпчеше нервно на едно място и се чудеше какво ли ще измисли началникът. Сега се сещаше, че военен трибун в самнитския легион е младият Скавър, и започваше да си скубе косите, задето не го беше отстранил навреме от командването и лично не беше поел тази най-застрашена от нападение част. Тъй или иначе вече беше твърде късно да се връща от другата страна на реката, пък и нямаше достатъчно хора със себе си. Освен това за него беше по-важно останалите пет легиона заедно с обоза да се измъкнат, ако може, невредими, а той нямаше особено доверие в способностите на Катул Цезар. И последната причина, заради която стоеше бездеен, беше, че вниманието на кимврите не трябваше да се насочва към моста. Обърнеха ли поглед по посока на Сула, варварите щяха да видят как пет римски легиона и голям обоз се тътрят на юг по пътя и плачат някой да ги преследва. Ако положението със самнитите станеше отчайващо, той беше готов да събори моста, без да ги изчака. Разбира се, това би означавало сигурна гибел за целия легион.

— Атакувай, Марк Емилий, удряй на север! — мърмореше си под носа Сула. — Отблъсни ги, докато не са се окопитили, и бягай към моста!

Заради големия си устрем предните редици на кимврийците бяха подминали отдалеч самнитския лагер, вече се извръщаха на другата страна. Онези, които яздеха зад тях, се бяха спрели, за да оставят достатъчно място на другарите си да се обърнат и така от две страни едновременно да ударят по неприятеля. За такава огромна маса дори и дървените стени на самнитския лагер не биха могли да ги спрат: конете щяха да прегазят всичко живо, а дори да останеха живи римляни, пешаците щяха да им видят сметката и на тях. Като огромно гребло конниците щяха да изтласкат остатъците от обградения легион право към напиращата от север варварска пехота.

Единственият шанс за самнитите беше да се възползват от получилата се пролука в редиците на враговете им, да се втурнат да я запълнят, откъсвайки по този начин предните отряди от задните, да се нахвърлят върху конете на нападателите с копията си и докато едните от тях бранят тила на останалите, те да хукнат, колкото им крака държат, към моста. Но къде беше младият Скавър? Какво чакаше? Още няколко мига и всичко беше изгубено!

В следващия момент обаче тристате войници, които чакаха редом със Сула, нададоха радостни възгласи, защото самнитите наистина се втурваха в отчаяна атака. Сула напразно се взираше в редиците им да види някъде човек на кон — атаката се водеше от пешак, от Гней Петрей, самнитът-центурион, примус пилус на легиона.

В един глас с войниците си зарева от радост и Сула, който чак заподскача от вълнение. Онези от самнитите, които стояха в средата на строя и бяха прикривани от другарите си, се докопваха до моста и с подскок се озоваваха на южния бряг на реката. Но вместо да се спасяват един по един, те се бяха скупчили в гъсто ядро, което да попречи на кимврите да се врежат в редиците им. В това време останалите да прикриват самнити замерваха с гора от копия настъпващата варварска конница, стотици коне биваха поваляни на земята, много от ездачите им отчаяно се опитваха да се измъкнат изпод повалените си животни, докато върху главите им минаваха другарите им. Със завидна точност самнитите удряха конете в хълбоците, в гърдите, във вратовете, в задниците; и от едната, от другата страна се валяха стотици конски и човешки трупове, докато най-накрая камарата дотолкова нарасна, че настъпващите отзад нямаше как да я прескочат. Оставайки последен, Гней Петрей на свой ред се добра до моста, без да бъде преследван кажи-речи от никого.

Много преди самнитите да се изплъзнат под носа на германите, Сула беше дал заповед впрегнатите в гредите на моста петдесет чифта волове да започнат да теглят. Ако оставеха това за последния момент, нямаше да им стигне напънът да вдигнат здраво вклинените в гнездата си греди и варварите току-виж последвали бегълците от другата страна на реката. Двойка по двойка, воловете издуха жили и задърпаха напред, докато въжетата не се опънаха като струни. Понеже мостът беше строен наистина от римляни, той продължи да упорства дори по-дълго, отколкото беше предполагал главният инженер, по природа краен песимист. И все пак една от гредите най-сетне поддаде и само за миг се озова на метър-два над останалите. Разнесоха се скърцания и трясъци, докато най-накрая Тридентинският мост се огъна окончателно под напора на воловете и се срути с грохот във водите на Атезис, които понесоха гредите надолу като сламки, попаднали в градинския фонтан.

Гней Петрей беше ранен в гърба, но за щастие леко. Сула завари хирурзите на легиона да се мъчат да му свалят металната ризница, докато той с ръце бършеше потта, калта и конските фъшкии от лицето си. Това не му пречеше да е наясно със ситуацията наоколо.

— Да не сте му пипнали раната, преди да сте го измили, ментули такива! — изсъска Сула на лекарите. — Първо измийте всичкия тор от тялото му! Нали няма да умреш от загуба на кръв, Гней Петрей?

— О, не и аз! — гордо се усмихна центурионът. — Побъркахме ги, а, Луций Корнелий? Преминахме като на парад през цялата им армия и почти не изгубихме хора!

Сула клекна до него и наведе глава, така че никой друг да не чува какво си говорят.

— Какво стана с младия Скавър?

На Петрей като че ли му мина веселото настроение.

— Ами точно когато имахме най-много нужда от него, той пълнеше гащите, а пък когато най-накрая взех да му обяснявам какво да правим, направо припадна върху мен. Ей така, от нищо. Иначе го спасихме, бедното момче; намериха се войници да го пренесат отсам реката. Жалка история, но какво да правиш? Какъв смелчага беше баща му, а този… Да беше станал библиотекар.

— Не мога да ти изразя радостта си, че разчитам на човек като теб — похвали го Сула. — Ти си наистина достоен да бъдеш примус пилус. А аз просто не помислих за Скавър! В момента, в който се сетих кой ви е началник, ми идеше да се ударя, че не съм застанал лично на мястото му.

— Голяма работа, Луций Корнелий, нали все пак се измъкнахме? Така поне момчето ще си знае за какво не го бива.

Хирурзите се върнаха с кофи с вода и с гъби, за да промият раните на ранените. Сула стана, за да ги остави да си вършат работа, но протегна ръка за сбогуване на Гней Петрей. Самнитът я пое в своята и с едно ръкостискане двамата мъже се разбраха по-добре, отколкото с хиляда думи.

— Заслужаваш венец от трева — рече Сула.

— Недей така! — Петрей изглеждаше смутен.

— Напротив. Ти спаси цял легион от сигурна смърт, Гней Петрей, а когато един-единствен човек спаси цял легион от сигурна смърт, той получава венец от трева. Лично ще се погрижа за това.

Дали тъкмо този венец от трева не беше видяла в бъдещето Юлила преди години? Подобни мисли вълнуваха Сула, докато слизаше надолу по склона, за да намери каруца за Гней Петрей, героя от Тридентум. Бедната Юлила… През целия си живот не бе успяла да направи нещо, както трябва, сигурно затова Фортуна я е избрала за своя посредница. Това беше тя Юлила — единствената Юлия, на която й беше отказан дарът да направи мъжа си щастлив. Но след миг Сула вече се занимаваше с по-злободневни теми. Нима той, Луций Корнелий Сула, ще страда от угризения за участта на Юлила? Нейната съдба нямаше нищо общо с неговата; всичко, което й се беше случило, си го беше докарала сама.

Преди още Бойорикс да е превел последната си волска кола през на няколко пъти построявания от войниците му мост над Атезис и да е поел надолу по брега на реката към тучната долина на Пад, Катул Цезар вече се беше прибрал с армията си в лагера край Верона. Първоначално консулът бе настоявал легионите да спрат при езерото Бенак, където да дадат сражение на кимврите, но Сула, който вече се чувстваше непоклатим като същинския главнокомандващ на армията, не желаеше и да чуе. Вместо това по негово желание Катул Цезар прати послание до всички градове и села от Аквилея на изток до Комум и Медиоланум на запад, че всички римски граждани, латини или гали, които не желаят да сътрудничат на германите, трябва възможно най-скоро да напуснат пределите на Транспаданска Галия. Бегълците трябвало да минат от южната страна на Пад и да оставят цялата област на север от реката в ръцете на кимврите.

— Ще бъдат като прасета, пуснати да пасат жълъди — предполагаше Сула, който за времето, прекарано сред германите, мислеше, че добре ги е опознал. — Когато усетят притегателната сила на пасищата на юг от езерото Бенак и открият, че никой и никъде не ги посреща на нож, дори Бойорикс повече не би могъл да ги държи на едно място. Ще се пръснат в сто посоки, така да знаеш.

— И в това време ще грабят, плячкосват и опожаряват — допълни го Катул Цезар.

— Може и така да е, но затова пък за известно време съвсем ще забравят крайната цел на похода си, а именно Италия. Хайде, Квинт Лутаций, не бъди толкова черноглед! В крайна сметка на север от Пад живеят предимно гали, а германите няма и да помислят да продължат на юг, преди да са омели и последната кокошка. Пък и нашите хора отдавна ще са си заминали, взимайки със себе си всичко по-ценно. Земята им ще остане непокътната. Когато дойде Гай Марий, ще си я отвоюваме обратно.

На Катул Цезар му се искаше да отвърне нещо на тази забележка, но си замълча; вече бе имал случай да разбере колко хаплив е езикът на Сула. Нещо повече, беше се уверил колко безкомпромисен може да бъде той и в действията си. Нищо че бяха баджанаци с Гай Марий, той още не можеше да разбере как така са се хванали заедно. Всъщност те вече и не бяха роднини. Дали Сула не се беше отървал умишлено от своята Юлия? Катул Цезар дълго време размишляваше върху въпроса, защото добре си спомняше слуховете, които се носеха между двамата му братовчеди Юлий Цезарите за Сула по времето, когато той тепърва се показваше на сцената и се женеше за сестра им Юлия-Юлила. Тогава усилено се разправяше, че Сула е събрал пари, като е убил майка си, мащеха си, любовницата си и племенника си. Или не беше съвсем така? Както и да е, в деня, в който се върнеше в Рим, Катул Цезар щеше да направи своите собствени разследвания доколко са оправдани подобни слухове. Не че си правеше сметки да компрометира съперника си; просто така щеше да разполага със скрит коз за бъдещето, когато Луций Корнелий щеше да се кандидатира на свой ред за претор. Виж, ако го изберяха за едил, Катул по-скоро би се радвал — така набързо щеше да му изтънее кесийката… Но претор? Това трябваше да си го заслужи.

Когато легионите се прибраха в лагера при Верона, Катул Цезар си каза, че първата му работа трябва да е да изпрати в Рим вестта за катастрофата при Атезис; ако не побързаше, Сула най-вероятно щеше да пише от своя страна на Гай Марий, който щеше да разпространи своята версия за случилото се. Когато и двамата консули са на война, традицията изискваше официалните бюлетини да се пращат на Принцепс Сенатус, затова и сега вторият консул адресира писмото си до Марк Емилий Скавър, като не пропусна да му прати и друго, вече лично, в което описваше с подробности какво всъщност се е случило и защо. След като грижливо запечата и официалното, и личното писмо до Принцепс Сенатус, той ги връчи на неговия син с нареждането да ги занесе възможно най-бързо в Рим.

— Това е най-добрият ездач, с когото разполагаме — нагло заяви Катул Цезар в очите на Сула.

Легатът му го изгледа със същия ироничен и презрителен поглед, с който беше разговарял с него по време на бунта.

— Знаеш ли, Квинт Лутаций, притежаваш коравосърдечие, на което се съмнявам, че е способен друг човек.

— Да не би да смяташ да отхвърлиш заповедта ми? — изсумтя Катул. — Знаеш, че си спечелил това право.

Но Сула вдигна рамене и се обърна на другата страна.

— Прави каквото щеш, Квинт Лутаций, все пак продължаваш да бъдеш пълководецът на тази армия.

И Катул Цезар направи тъкмо каквото искаше, пращайки младия Марк Емилий до Рим, за да занесе вестта за собствения му позор.

— Давам тази заповед точно на теб, Марк Емилий, защото не ми идва наум по-жестоко наказание за страхливец като теб, страхливец, наследил името на една от най-знатните и известни със своята смелост фамилии в Рим, от това лично да съобщиш на баща си за едно римско поражение и за един семеен позор.

Гласът на консула звучеше премерен и наставнически.

Младият Скавър — блед като мъртвец, потънал от срам, отслабнал за тези две седмици до неузнаваемост, — слушаше всяка дума внимателно, но постоянно избягваше погледа на началника си. Когато обаче стана ясно каква е точно заповедта на Катул Цезар, младежът не можа да се сдържи и светлите му очи — по-светли и затова не чак толкова красиви, колкото зелените очи на баща му, — се обърнаха към консула, който го наблюдаваше със своето аристократическо високомерие.

— Моля те, Квинт Лутаций! — преплиташе език Скавър. — Умолявам те, прати някого друг! Нека се срещна с баща ми, когато му дойде времето!

— Времето вече е дошло, Марк Емилий, защото твоето време не може да бъде различно от това за всеки друг римлянин — отвърна му с леден глас Катул, без да прикрива с нищо заливащото го презрение. — Ще отидеш възможно най-бързо в Рим и ще предадеш на Принцепс Сенатус моя официален консулски рапорт. Може и да си страхливец, но все пак си един от най-добрите ездачи в армията ми, а с твоето име всеки би ти услужил с коне за смяна. Пък и няма от какво да се страхуваш! Германите са още далеч на север и няма кой да те нападне по пътя за Рим!

Младият Скавър беше като торба камъни, която само подхвърлят от един кон на друг първо по Аниевия път, после по Касиевия — най-късият маршрут, но затова пък доста неудобен. Главата на младежа подскачаше в ритъм с крачката на коня, зъбите му тракаха заедно с туптенията на сърцето му и това му помагаше да се успокои. Понякога дори започваше да си говори сам на глас:

— Ако имах поне мъничко смелост да извадя сърцето си, мислите ли, че нямаше да го сторя? — обръщаше се той към невидимите си слушатели. — Но какво да правя, татко, като съм се родил без капчица смелост? Откъде идва смелостта? Защо аз не съм си получил своя дял? Да можех да ти опиша болката, страха, ужаса, които изпитах, когато тези диваци — чудовища ни връхлетяха като фурии, надавайки смразяващите си крясъци? Не можех да помръдна! Не можех да контролирам дори червата си, какво остава за сърцето! То удряше все по-силно и по-силно, имах чувството, че се надува на топка в гърдите ми и всеки момент ще се пръсне. В един момент то като че ли наистина се пръсна и се строполих безжизнен на земята. Де да бяха умрял! Но вместо това се събудих жив и здрав, пак изпълнен със сковаващ ужас; червата ми отново не издържаха… Войниците, които ме бяха извели на безопасно място, клечаха над реката и се миеха от моите смрадливи лайна. И с какви очи ме гледаха! С какво презрение, с каква ненавист! О, татко, какво е това, смелостта? Къде е отишъл моят дял? Татко, изслушай ме, нека ти обясня! Как можеш да ме виниш за нещо, което винаги ми е липсвало? Татко, изслушай ме!

Но Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус не го изслуша. Когато синът му пристигна с пратката от Катул Цезар, баща му беше в Сената, а когато той се върна, синът се беше заключил сам в стаята си, оставяйки на иконома бележка за господаря му, че е донесъл писма от консула и че ще изчака в стаята си баща му да ги прочете и да го повика.

Скавър прочете първо официалния рапорт. Съдържанието му нямаше как да не го натъжи, но все пак благодареше на боговете, че легионите са се отървали без загуби. След това обаче взе писмото на Катул лично до него, прочитайки го високо на глас дума по дума, независимо колко болезнено отекваха те в душата му. Скавър се свиваше все повече и повече на стола си, накрая изглеждаше, сякаш се е смалил наполовина от нормалния си ръст, в очите му се събираха сълзи, които се разплискваха на големи влажни петна върху хартията. Скавър познаваше добре Катул Цезар; не се учудваше на удоволствието, с което му беше писал за всички унизителни събития, случили се в армията му, и все пак не можеше да не се радва, че се е появил такъв силен и безстрашен легат като Сула, който е успял навреме да спаси от унищожение скъпоценната армия.

Уви, Скавър се беше надявал, че когато синът му бъде поставен в истински опасно положение, когато животът му виси на косъм, той ще извади дълбоко скрита в душата си смелостта и дързостта, които баща му смяташе, че съществуват у всеки. Или поне у всеки, който носи името Емилий. Младежът беше единственият син на Скавър, единственото му дете изобщо. И ето, че родът му щеше да свърши с такъв срам, с такова позорно петно. Най-добре наистина да свърши, щом като и бъдещите поколения могат да бъдат замесени от същото тесто като сина му.

Скавър взе решение, на което малцина биха били способни. Нищо нямаше да се прикрива, да се замазва, да се оправдава. Катул Цезар можеше и да крие мисълта си зад красиви фрази и евфемизми, Скавър щеше да нарече нещата такива, каквито са. Синът му беше доказан страхливец, беше изоставил войниците си в миг на най-голяма опасност, при това по начин, който нямаше равен в позора — беше се насрал пред всички и беше припаднал. Не той беше повел войниците си към спасение, а те го бяха изнесли него от полесражението. Но за разлика от сина си Скавър беше достатъчно смел, за да приеме дори позора, който бяха лепнали на името му. Нека синът му разбере какво означава цял Рим да те презира!

Сълзите му изсъхнаха, лицето му възвърна спокойното си изражение и Скавър плесна с ръце, за да повика иконома си. Когато робът дойде, господарят се беше изправил на стола си и отдалеч излъчваше решимостта си да действа.

— Марк Емилий, синът ти държи изключително много да те види — съобщи му икономът, който започваше да се тревожи нещо лошо да не стане, защото момчето се държеше все по-странно.

— Повиках те именно за да занесеш посланието ми до Марк Емилий Скавър Младши — рече му сухо Скавър. — Нека знае, че го лишавам от всякакво наследство, но не и от името си. Синът ми е страхливец, жалък помияр, от когото се срамувам, но нека цял Рим знае, че все пак е син на баща си. Докато съм жив, повече няма да го погледна. Кажи му също, че вече не е желан в тази къща дори като просяк на вратата! Кажи му! Кажи му, че докато съм жив, няма да му позволя да се доближи повече до мен! Хайде, върви! Кажи му всичко!

Икономът чак се разтрепери от ужас при тези думи на господаря си и дори заплака за съдбата на бедния младеж, към когото беше много привързан и за когото той самият в продължение на двадесет години не бе намерил воля да заяви пред баща му, че е лишен от всякаква смелост, от всякаква вътрешна сила, на която да се опре.

— Благодаря ти — рече му младият Скавър, след като чу посланието на баща си. Затвори вратата на стаята си, но този път не я залости.

Няколко часа по-късно старият Скавър прати иконома да види дали синът му е благоволил да напусне къщата и робът намери младежа мъртъв на пода. Същият този меч, който толкова упорито отказваше да поразява враговете, сега се беше забил до дръжката си в корема на своя собственик.

Но Марк Емилий Скавър удържа на думата си и отказа да изпрати сина си дори до гроба му. А в Сената без никакви заобикалки с присъщото си красноречие и присъствие на духа той представи бедственото положение на Италийска Галия, включително и цялата грозна, лишена от всякакви премълчавания история за позора на сина си и неговото самоубийство. Нито веднъж Скавър не се пожали като баща, нито даде воля на мъката си.

Докато след заседанието на Сената чакаше на стълбите да излезе Метел Нумидик, той започна да се чуди дали боговете, които му бяха дали толкова смелост на него самия, не бяха опразнили до шушка фамилния долап — и това всичко не за друго, а защото за да седнеш да чакаш туткащия се Метел Нумидик, докато всички сенатори гледат бързо-бързо да те подминат, заболи поглед в земята или пък, напротив, гледайки те с неприкрито съжаление, се изискваше наистина завиден кураж.

— О, скъпи ми Марк! — разтапяше се от съчувствие Метел Нумидик, след като двамата бяха останали сами и нямаше кой да ги подслушва. — Скъпи ми Марк, какво мога да кажа аз?

— Ами ако е за сина ми, нищо — спря го Скавър и усети как леденият блок, заседнал на сърцето му, започва леко да се пропуква. Колко хубаво беше все пак да имаш приятели!

— Но ако говорим за германите, трябва отсега да мислим как да предотвратим масовата паника.

— О, няма защо да се тревожиш за Рим — успокои го Метел. — Както винаги и сега Рим ще оцелее. Ден-два може и да се паникьосаме, но на третия ще си гледаме делата, тъй както сме ги гледали и преди! Да си чувал някой да напусне дома си само защото районът е земетръсен или пък наблизо има действащ вулкан?

— Прав си, никой не би тръгнал да бяга заради това. Поне не докато някоя лавица от стената падне върху главата на любимата ти баба или сестричката ти се удави в нажежена лава — опита се да бъде духовит Скавър, доволен, че с човек като Метел поне може да разговаря нормално, дори да се шегува.

— Ще оцелеем, Марк, не се страхувай — повтори Метел и за да покаже, че той самият е не по-малко смел от приятеля си, добави като истински мъж: — Гай Марий все още чака неговите германите да се появят на хоризонта. Виж, ако и той изгуби битката, тогава наистина не ни остава друго, освен да бягаме. Защото ако и Гай Марий не спре тия зверове, никой друг не би могъл.

Скавър примигна от учудване, но реши, че подобен героичен жест от страна на Метел Нумидик не се нуждае от коментари; в следващия миг си каза, че колкото по-бързо забрави току-що изречената от приятеля си реплика, толкова по-добре. Метел Нумидик не можеше да е казал, че Гай Марий е най-добрият римски пълководец и че спасението на Рим е единствено в негови ръце.

— Квинт, има само едно нещо, свързано със сина ми, което трябва да ти кажа, за да приключим завинаги — рече Скавър.

— Кое е то?

— Ами племенницата ти Метел Далматика, нали си й настойник. Тази тъжна история е била и за двама ви крайно неприятна, защото ви е засягала лично. Все пак кажи на момичето, че е извадило късмет. Никоя Цецилия Метела не би била щастлива да се омъжи за страхливец.

В следващия миг осъзна, че върви сам, защото Метел Нумидик се е заковал на място като ударен от гръм.

— Квинт? Квинт? Нещо да не ти е лошо? — забърза обратно към приятеля си Скавър.

— Да ми е лошо ли? — върна се на земята Метел. — Богове, не, не само че нищо ми няма, ами току-що бях осенен от велика идея! О, да, мили ми Марк, велика идея!

— Каква?

— Защо ти не се ожениш за племенницата ми Далматика?

Скавър го зяпна.

— Аз?

— Точно така, ти! Помисли, отдавна си вдовец, а дори нямаш наследник, на когото да предадеш и името, и богатствата си. Това, Марк, би било истинска трагедия — опитваше се да го склони Метел Нумидик. — А момичето е хубавица! Хайде, Марк, време ти е да забравиш напълно миналото и да започнеш отначало! При това племенницата ми е много богата.

— Какво искаш, да стана като онзи проклет стар козел Катон Цензор? — рече Скавър, но по нотките на съмнение в гласа му Метел разбра, че ако настоява с предложението си и особено ако го накара да изглежда по-привлекателно, нищо чудно да успее. — Но Квинт, аз съм вече на петдесет и пет!

— И така да е, като те гледам, остават ти поне още толкова.

— Я ме погледни! Погледни ме по-добре! Виж, плешив ли съм? Плешив, не, ами същинско яйце, косъм нямам на главата си. Сбръчкан ли съм? И слоновете на Ханибал не могат да се сравняват с мен. Започвам да се схващам, мъчи ме ревматизъм, мъчат ме хемороиди… Как я мислиш тая? Не, Квинт, не!

— Далматика е още млада и неопитна — за нея да се омъжи и за дядо си би било съвсем в реда на нещата — убеждаваше го Метел. — О, Марк, не можеш да си представиш каква радост ще бъде за мен! Хайде, какво ще кажеш?

Скавър се зачеса по плешивото теме. Хем не можеше още да се съвземе от изненадата, хем започваше да се пита няма ли да заговори отново младостта у него.

— Наистина ли мислиш, че може да излезе нещо? Мислиш, че ще ми е по силите да си създам ново семейство? Та дори да ми се родят деца, няма да доживея да ги отгледам!

— А защо мислиш, че ще умреш млад? На мен ми приличаш на един от онези стари, египетски предмети — толкова са запазени, че могат да издържат още хиляда години. Когато ти умреш, Марк Емилий, Рим ще се разтърси до самите си основи.

Двамата излязоха на Форума и се насочиха към Весталските стълби. Бяха потънали в оживен разговор и махаха със свободните си десни ръце, за да подкрепят думите си.

— Я ги погледни тия двамата — подшушна Сатурнин на Главция. — Обзалагам се, че и сега обсъждат как да се разправят с демагозите.

— Скавър си е едно старо и коравосърдечно лайно — заключи Главция. — Как можа да стане пред хората и да наговори всички тези неща за сина си!

Сатурнин стисна нервно устни.

— За него фамилията е нещо по-важно от отделните хората, които са членове на тази фамилия. И все пак той отново показа брилянтна тактика. Даде пред всички да се разбере, че неговата фамилия винаги се е славила със смелостта си! Неговият син едва не погуби цял римски легион, но никой в нищо не може упрекне самия Марк Емилий, още по-малко предците му.

Към средата на септември тевтоните бяха отминали Араузио и наближаваха река Друенция, точно при вливането й в Родан. В римската крепост край Гланум всеки ден духът се покачваше все повече и повече.

— Това е на добро — споделяше Гай Марий пред Квинт Серторий, докато двамата обикаляха легионите за проверка.

— От години чакат за това — рече Серторий.

— И капчица страх не знаят.

— Сигурни са, че ти ще ги изведеш към победата, Гай Марий.

Именно Квинт Серторий беше донесъл новината за фиаското при Тридентум. За известно време беше изоставил кимврийското си племе, беше се срещнал тайно със Сула и носеше писмо до Марий, в което легатът описваше в детайли случилите се събития. Писмото завършваше с това, че Катул Цезар и армията му се били разположили на зимен лагер при Плаценция. Скоро след това дойде писмо и от Публий Рутилий Руф, в което се съдържаше римският поглед върху нещата.

Гай Марий чак се просълзи от смях, но сетне остави писмото и отиде да се разправя с германите.

Четвърт милион тевтони пресякоха река Друенция няколко километра на изток от устието й на Родан и като лавина се понесоха към римската крепост. Колоната на преселниците се точеше с километри, разпокъсана и без никаква организация. Отпред и по крилата вървяха мъжете — общо сто и тридесет хиляди бойци, зад тях лъкатушеше безкрайният обоз заедно с добитъка, поверени на жените и децата. Имаше съвсем малко стари мъже, почти не се виждаха стари жени. Начело на колоната вървеше племето на амброните — хора горди, смели и свирепи. От тях до последната волска кола в кервана имаше поне тридесет и пет километра.

Този път германите бяха пратили съгледвачи, които отдалеч бяха забелязали римската цитадела, но това нямаше да уплаши самоуверения Тевтобод. Каквото и да правеше Рим да ги спре, тевтоните щяха да стигнат Масилия, а в Масилия — най-големият град след Рим, за който германите бяха слушали — щяха да си намерят и жени, и роби, и провизии, и всякакви удобства. След като си направеха удоволствието да я оплячкосат и подпалят, щяха да завият на изток покрай брега на морето, за да нахлуят в Италия. Тевтобод беше чувал, че Вия Домиция и проходът Монс Генава са изрядно поддържани, но предполагаше, че крайбрежният маршрут е по-къс и по него хората му по-малко ще се бавят.

Реколтата още не беше ожъната и само чакаше варварските пълчища да я стъпчат. Никой, дори Тевтобод, не се замисли, че житото може да бъде използвано от самите германи и че при малко повече внимание те спокойно биха си осигурили прехраната за задаващата се зима. Нашествениците се чувстваха спокойни, защото в колите си носеха всякакви провизии, отнети от племената, застанали на пътя им, а пък и в краен случай разпиляното по земята зърно можеше спокойно да се използва за храна на добитъка. Всяка неожъната от човека реколта означаваше рай за животните.

Когато амброните стигнаха подножието на хълма с римската крепост, за тяхна изненада нищо не се случи. Марий не даваше никакви признаци на живот, а пък германите нямаше да си правят труда да се катерят чак догоре. И все пак една чужда крепост не можеше да се подмине току-така, затова амброните се спряха за по-дълго и изчакаха точещите се на километри зад тях варвари да се съберат на едно място, превръщайки го в очите на римляните в огромен мравуняк. И така, докато не се появи лично цар Тевтобод. Първоначално германите се опитаха да прикоткат римляните да се покажат с подвиквания, присмехи и подигравки, след това като извадят на показ пленени нагоре по реката римляни, които всички до един биваха подлагани на мъчения. Никой римлянин обаче не им отвърна, още по-малко си показа носа извън стените на крепостта. Тогава огромната маса на нашествениците се втурна отведнъж във фронтална атака, но тя скоро се разби в строените толкова време фортификации. Римляните хвърлиха по някое и друго копие върху най-дръзките от варварите, но не направиха нищо повече.

Най-накрая Тевтобод вдигна ръце и същото сториха и тановете. Нека римляните си стоят в крепостта, щом така искат! Това не беше кой знае от какво значение. Германското море около хълма се успокои, а после на равномерни тласъци започна да се изнася на юг. Цели седем дни бяха нужни, за да се изгуби и последната кола и римляните да си отдъхнат, че любопитните погледи на скучаещите жени и деца са насочени вече към Масилия.

Щом обаче и последната волска каруца изчезна зад хоризонта, Марий изведе шестте си легиона, всеки от тях допълнително подсилен с войници и бързо се втурна да преследва варварите. Без да вдигат шум, без да създават суматохи, изпълнени с радост, че най-сетне се задава битката с германите, римските бойци се закачиха като опашка за германската армия, без да се оставят нито веднъж да бъдат забелязана от неприятеля. Варварите минаха покрай Арелат, стигнаха до Аква Секстия, откъдето Тевтобод явно възнамеряваше да поведе войниците си към морето. Марий обаче прехвърли река Арс и зае превъзходни позиции на южния й бряг, на върха на един стръмен баир, заобиколен от двете си страни от други хълмове. Там войниците му набързо построиха лагер и като се почувстваха здраво окопани, зачакаха кой ще се покаже през реката.

Начело на тевтонската колона продължаваха да вървят амброните, тридесет хиляди на брой, които скоро се натъкнаха на брода през реката, а зад брода що да видят — римски лагер, зад чиито палисади стърчат копия и шлемове. И все пак това беше най-обикновен лагер, лесна плячка за зверове като тях. Без да му мислят, без дори да изчакат подкрепления, амброните се втурнаха да преминат реката и да се катерят нагоре по хълма.

Римските легионери прескочиха дървената ограда на лагера си и покривайки цялата й дължина с един-единствен фланг, поеха надолу по склона, за да посрещнат крещящата тълпа от недисциплинирани варвари. Най-напред римляните прибягнаха до смъртоносните си пила, които свършиха добра работа, сетне извадиха късите си мечове, скриха се зад щитовете си и се гмурнаха в морето на варварите като огромна вилица с безброй зъбци, впиваща се в тялото на неприятеля. Легионерите действаха бързо и методично: почти не останаха живи амброни да се изтеглят обратно до брода и да се спасят живи от клането; по склоновете на хълма бяха останали близо тридесет хиляди тевтонски трупа. Марий не се церемонеше.

Всичко това започна и свърши в рамките на половин час; още един час беше нужен на римляните да свалят всичко по-ценно от мъртвите тела на амброните — мечове, торкове, щитове, гривни, нагръдни плочки, ками, шлемове — и да го хвърлят зад стените на римския лагер, след което да ги накамарят един върху друг, издигайки втори защитен вал точно пред импровизираната си крепост. Следващата вълна от германи трябваше да прескача най-напред труповете на другарите си.

Скоро отсрещният бряг на Арс се изгуби съвсем под копитата на тевтонските коне, докато ездачите им гледаха с недоумение и гняв стената от труповете на амброните и римския лагер горе на хълма. Самите римляни се бяха покатерили върху палисадата и не криеха радостта си: викове, подсвирквания, предизвикателни жестове, мръсни песни. В лагера беше настанала еуфория: за пръв път на една римска армия се удаваше да изтреби толкова много германи.

Разбира се, това си оставаше предварителна схватка и генералното сражение тепърва предстоеше. И вече никой от двете страни на реката не се съмняваше, че моментът на големия сблъсък наближава. За да изпълни замисления план, Марий отдели три хиляди от най-добрите си войници и под командването на Маний Аквилий ги прати надолу по течението, за да пресекат реката далеч от погледите на германите. Там те трябваше да чакат битката да навлезе в разгара си, за да ударят варварите в гръб.

Тази нощ едва ли е имало римски легионер, който да спи спокойно. Всички бяха прекалено радостни от победата и възбудени при мисълта за задаващото се ново стълкновение; на другия ден обаче никой не даваше признаци на умора. Германите обаче не даваха признаци, че искат да нападат. Тъкмо тяхното бездействие най-силно тревожеше Марий, комуто не влизаше в плановете подобно бавене. На него му трябваше категорична победа и той нямаше да пожали средства да я спечели. Обаче тевтоните този път си имаха едно наум и се бяха разположили на огромен лагер по другия бряг на реката; не си бяха правили труда да издигат укрепления — численото им превъзходство ги успокояваше. През целия ден Тевтобод — толкова висок, че краката му почти докосваха земята под галския му кон — и дузина танове с него обикаляха около брода. Изгърбилото се под тежестта на стопанина си животно трябваше поне десетина пъти да мине от центъра на лагера до реката и обратно. На гърдите на тевтонския цар, над златната му нагръдна плочка висяха двете му руси плитки в цвят на лен; на главата му зловещо стърчеше шлемът със златни крила, лъщящи на слънцето. Но дори от разстояние можеше да се прочете угрижеността и нерешителността по гладко избръснатото му лице.

На следващата сутрин по небето не се виждаше никакво облаче; както предните дни, така и сега слънцето напичаше отрано и обещаваше към пладне непоносима жега. От горещината хиляди трупове, нахвърляни пред крепостта, започваха да се разлагат и из въздуха се разнесе убийствено зловоние. Марий се боеше сред армията да не плъзне епидемия, която можеше да нанесе повече поражение, отколкото атаките на неприятеля.

— Няма как — рече той на Квинт Серторий, — ще трябва да рискуваме. Ако те не искат да нападат, ние ще ги предизвикаме на бой, като излезем от лагера уж с цел да ги ударим. Вярно, че така ще изгубим предимството от това да се катерят по нагорнището, но пак ще имаме по-големи шансове за победа. Да не забравяме, че и Маний Аквилий чака на своите позиции. Хайде, нека тръбата засвири, всички да се строят и да чуят какво имам да им казвам.

Това беше общоприета практика — никоя римска армия не влизаше в сериозен бой, преди пълководецът да се е обърнал със слово към войниците си. Първо, така всички запомняха по-добре пълководеца си в бойно снаряжение; второ, това беше идеално средство бойният дух да се повдигне; трето, това беше единствената възможност за самия пълководец да съобщи и на последния легионер по какъв точно начин възнамерява да вземе победата. Всеки добре разбираше, че една битка никога не протича според предварителните планове на едната или другата страна, но все пак обръщението на пълководеца преди войските му да влязат в бой, беше начин те да придобият представа какво точно се очаква от тях и какви цели да гонят, а ако различните легиони и кохорти се откъснеха едни от други, само така отделните офицери и войници щяха да знаят какви решения да взимат на своя глава. Много пъти римската армия е побеждавала именно защото легионерите не са чакали във всеки отделен момент заповед от главнокомандващия или от някой от трибуните, а са знаели сами как да действат.

Клането на амброните беше подействало въодушевяващо на всички в лагера. Легионите мислеха само за победа. От първия до последния във всяка редица бяха все хора, физически здрави, с блестящи от дългото поддържане оръжия и доспехи. Строени на плаца в лагера те наричаха своя сбор „форум“, защото като на Форума щяха да слушат какво им говори ораторът в лицето на Гай Марий. Ако той сега го поискаше, всички до един щяха да го последват в самия Тартар, защото го обожаваха.

— Е, куни такива, като че ли днес му е времето, а! — извика към войниците Марий от специално издигнатата трибуна. — Работата е там, че оня ден се престарахме! Сега онези ги е страх да влязат отново в бой с нас! Но ние така ще ги ужилим, че ще ги накараме не да подскочат, ами да пощръклеят от болка, готови да се бият дори срещу драконовите зъби, ако трябва! Ще излезем от лагера, ще слезем долу при камарата от трупове и ще започнем да ги блъскаме, ритаме, събаряме! Ще ги ритаме в главите, ще плюем върху тях, ако и това не стига, ще им се изпикаем дружно отгоре! И можете да сте сигурни, че през този брод насреща в реката ще минат повече побеснели варвари, отколкото можете да броите, дори да делите на хиляда! Но сега няма да е толкова лесно, като да си седим като петли на оградата и да си клатим краката; ще трябва да се бием с тях лице в лице, което означава, че ще трябва да си кълчим вратовете! Защото те са по-високи от нас! Те са гиганти! Това обаче плаши ли ни нас? Плаши ли ни?

— Не! — изреваха всички войници в един глас. — Не, не и не!

— Не ни плаши! — потвърди Марий. — И защо не ни плаши? Защото ние сме римските легиони! Ние следваме сребърните орли към смърт или победа! Римляните са най-добрите войници, които светът някога е виждал! А вие сте войниците — бедняци на Гай Марий, най-добрите войници, които Рим някога е виждал!

Легионите изпаднаха в почти пълна истерия при тези думи. От редица на редица се предаваха викове на радост, които сякаш никога нямаше да свършат, а по лицата на войниците се стичаха сълзи — сълзи на щастие и на мъка по може би отиващия си завинаги живот.

— Добре тогава! Прескачаме стената и отиваме да се бием! Няма друг начин да спечелим тази война, освен да накараме тези освирепели диваци да целуват праха! Ще се бием и това е! Ще се бием, докато и последният освирепял дивак не се просне в краката ни! — Марий се обърна по посока на шестимата мъже, загърнати в лъвски кожи — над главите им се зъбеха разтворените усти на убитите зверове, пред гърдите им стояха вързани безжизнените им лапи, — които държаха сребърните дръжки на щандартите — шестте орела, разперили царствено криле. — Ето ги вашите сребърни орли! Символи на смелостта! Символи на Рим! Символи на моите легиони! Следвайте орлите за славата на Рим!

Дори и екзалтирани, легионерите не забравяха чувството си за дисциплина; без да бързат, редица по редица, Мариевите шест легиона излязоха пред лагера и заслизаха надолу по склона, строени така, че сами да защищават фланговете си — конницата нямаше как да се разгърне на този неравен терен. Като величествен, блестящ на слънцето сърп те се наредиха покрай брега на реката и зачакаха какъв ще бъде отговорът на Тевтобод. Но германите дори не оставиха на предводителя си да решава: на римляните беше нужно да раздадат само по някой и друг ритник на умрелите амброни и варварите насреща скочиха на конете, решени да се бият до смърт. Скоро най-бързите от тях прекосиха реката през брода и се хвърлиха върху построените в няколко редици легиони, които дори не трепнаха при вида им. В един момент към настъпващите германи полетя дъжд от копия, които също като величествен сърп косяха наляво и надясно; пък и как иначе — вече две години Мариевите войници се бяха готвили за този решителен ден.

Битката се очертаваше дълга и изтощителна, но римските редици не позволиха неприятелят да пробие през тях, още по-малко някой от сребърните орли да бъде отнет из ръцете на аквилифера. Скоро към купчините от избитите амброни започнаха се присъединяват и мнозина от събратята им тевтони, но както в легендите на мястото на всеки убит германец откъм реката се задаваха други двама. Докато най-накрая Маний Аквилий реши, че му е време да се намеси, и начело на трите хиляди души скрит резерв започна поголовно клане в тила на варварите.

Няколко часа след пладне не бяха останали живи тевтони по бойното поле. В духа на воинската традиция, опиянени от славното бойно минало на Рим и най-вече водени от най-добрия пълководец в света, тридесет и седем хиляди добре обучени и добре въоръжени римски легионери написаха още една знаменателна страница от военната история, разгромявайки в две последователни сражения при Аква Секстия над сто хиляди души германи. Бреговете на Арс се осеяха с осемдесет хиляди тевтонски трупа, без да включваме изкланите два дни по-рано амброни. Малцина сред победените бяха предпочели да се предадат — повечето водени от чувството си за воинска чест, се бяха били докрай; сред падналите беше и самият Тевтобод. За победителите остана голямата плячка — десетки хиляди тевтонки и децата им, седемнадесет хиляди предали се в плен войници. Когато скоро след битката на място дойдоха всички търговци на роби от Масилия, за да изкупят стоката, цялата печалба беше поделена поравно между войниците и офицерите, нищо че традицията повеляваше цялата печалба от пленниците да остава за пълководеца.

— На мен тези пари не ми трябват, а и войниците си ги заслужиха — обясняваше Марий и се усмихваше при мисълта за астрономическата сума, която масилиотите бяха поискали от Марк Аврелий Кота за един-единствен кораб, когато той бързаше да отнесе в Рим новината за поражението при Араузио. — Виждам, че масилиотите са ни пратили благодарствено писмо, задето сме спасили хубавия им град от германите. Чудя се какви ли гримаси ще направят, когато ние им пратим квитанция какво ни дължат за това спасение.

Колкото до Сената, Маний Аквилий щеше да занесе в Рим доклада на Марий за победата.

— Хем ще занесеш лично новината, хем ще можеш да се явиш за консулските избори — каза му Марий. — Гледай само да не се забавиш!

Маний Аквилий не се забави и само след седмица беше в Рим. Докладът беше предаден лично на втория консул Квинт Лутаций Катул Цезар, който трябваше да го прочете пред Сената, понеже самият Маний Аквилий отказваше да каже и дума за случилото се.

Цял Рим полудя от радост и възторг, улиците се изпълниха с плачещи, танцуващи, пеещи, прегръщащи се тълпи от хора — от роби до най-видни граждани. Гай Марий беше избран ин абсенция за консул за следващата година, негов колега щеше да е Маний Аквилий. Сенатът гласува три дни благодарности за победителя при Аква Секстия, а народът — още два.

— Сула намекна нещо по въпроса — отбеляза Катул Цезар пред Метел Нумидик, след като страстите се поуспокоиха.

— Охо! Да не би вече да не го харесваш нашия Луций Корнелий! Какво е намекнал?

— Каза нещо от рода, че най-високото дърво в света не можело да бъде отсечено от никого. Явно, че късметът е решил никога да не изоставя Гай Марий. Не можах дори да накарам войската си да влезе в бой, а той изтребва цял народ, без да изгуби кажи-речи нито един войник — отбеляза мрачно Катул.

— Той винаги е имал късмет — съгласи се Метел Нумидик.

— Късмет ли, нищо подобно! — намеси се Публий Рутилий Руф, който както винаги надаваше ухо да слуша чужди разговори. — Не можете да не му отдадете заслуженото!