Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

Година десета (101 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (V) и Маний Аквилий

Година единадесета (100 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (VI) и Луций Валерий Флак

Сула се оказа прав: кимврите дори не помислиха да преминават Пад. Като стадо крави, пуснато да пасе на воля из някоя крайречна ливада, те се нахвърлиха на източната половина от Транспаданска Галия, доволни от натежалите от жито ниви и от тучните пасища за добитъка си. Никой не се вслуша в увещанията и заплахите на царя си. Сред всички кимври един-единствен се тревожеше за бъдещето и това беше Бойорикс; единствен и той изпадна в покруса, когато научи за разгрома на тевтоните при Аква Секстия. Когато обаче до него дойде вестта и за уплахата, която обзела тигурините, маркоманите и херуските, научили за тъжната участ на тевтоните, и ги накарала да се обърнат назад и да се върнат по родните си места, Бойорикс изпадна в дълбоко отчаяние. Великата му стратегия се беше провалила, едно, заради доказаното превъзходство на римляните да боравят с оръжието, второ, заради доказаното лекомислие на германите, когато се отнася дори до собственото им оцеляване. Освен това Бойорикс започваше все повече и повече да се съмнява в своята власт над кимврите.

Все пак продължаваше да живее с чувството, че дори без чужда помощ те, кимврите — най-многобройният народ сред преселниците — биха могли да завземат Италия. Но само ако успееше да убеди сънародниците си, че най-важното в момента е пълното единство и налагането на строга самодисциплина.

През цялата зима след битката при Аква Секстия той си мълчеше, защото знаеше, че ще може да вразуми хората си едва когато им омръзне да тъпчат на едно и също място или когато изядат и последното зърно пшеница в областта. Понеже германите никога не се бяха научили да обработват земята, втората възможност беше твърде вероятна, но пък и никъде по време на скитанията си Бойорикс не беше виждал друга толкова плодородна и богата земя — земя, която може спокойно да изхрани четиристотин изгладнели гърла и да остане нещо и след тях. Ако Транспаданска Галия наистина беше римска, тогава нищо чудно, че римляните са толкова богати. За разлика от Дългокоса Галия тук нямаше гъсти и непроходими гори; срещаха се само добре поддържани дъбови насаждения, колкото да има жълъди за хилядите прасета, които зимно време биваха пускани на свобода да си търсят сами храната. Останалата част от земята се обработваше: близо до реката, където земята беше доста размекната и неудобна за оране, се отглеждаше просо; на север, където пръстта беше по-рохка — пшеница; навсякъде се виждаха засадени фасул и леща, вълчи боб и грах. Дори тази година, когато много от стопаните, подплашени от идващите варвари, бяха напуснали земите си още напролет, реколтата беше добра и изпопадалите в угарта зърна пак щяха да покълнат.

Това, което Бойорикс не можеше да разбере, беше географският строеж на Италия. Ако знаеше какво го чака по на юг, нищо чудно да беше избрал именно Транспаданска Галия за нова родина на народа си; а ако беше го сторил, не беше изключено Рим на драго сърце да му позволи да се засели в областта, която тъй и тъй не се считаше за жизненоважна за римските интереси, пък и населението й беше предимно келтско. Защото именно географският строеж на Италия превръщаше долината на Пад в труднодостъпна земя и заради това практически неизползваема за Рим и областите на юг из полуострова. Всички реки в Италия течаха от изток на запад или от запад на изток, а и дългата планинска верига на Апенините допълнително разделяше полуострова, отворен към Лигурийския залив, от Италийска Галия, отворена към Адриатическо море. В действителност Италийска Галия беше напълно отделена от същинска Италия, при това сама се разделяше на две части — Транспаданска и Циспаданска — на север и на юг от Пад.

Както и да е. С началото на лятото Бойорикс се захвана да напомня на сънародниците си, че първоначалната им цел е била същинска Италия, и за това му помагаше най-вече все по-трудното намиране на храна в Галия. Вярно, че много от културите се бяха раззеленили наново, но класовете бяха по-нарядко, стъблата им — по-къси, а и семенниците им никакви ги нямаше. Прасетата, които си бяха умни животни, при това самостоятелни, скоро се научиха, че за да запазят числеността си, най-добре ще е да се изгубят от очите на хората, и го сториха със завиден успех; половин милион глави добитък, които кимврите бяха водили със себе си, сами се бяха обрекли на глад, след като за няколко месеца бяха изпотъпкали цялата зеленина, която можеше да ги изхрани.

Беше време кимврите да продължават по пътя си. Когато Бойорикс тръгна да търси тановете си и да ги подканва да тръгват, те на свой ред започнаха да обикалят хората си и да ги викат отново на поход. В началото на юни добитъкът отново беше впрегнат в колите, конете бяха прикоткани при стопаните и керванът беше готов за път. Кимврите, обединили се отново в обща маса, се насочиха на запад, вървейки обратно на течението на голямата река с мисълта да посетят по-силно романизираните райони на Италийска Галия, а именно земите около големия град Плаценция.

А в Плаценция чакаше римската армия, наброяваща петдесет и четири хиляди души. Марий великодушно беше дал два от легионите си на Маний Аквилий, за да отиде с тях в Сицилия още в началото на годината и да свърши веднъж завинаги с робския цар Атенион; а пък поражението на тевтоните беше толкова пълно, че никой не виждаше смисъл да се държат гарнизони в Трансалпийска Галия.

Ситуацията имаше с какво да прилича на онова абсурдно положение, създало се при Араузио; пак главнокомандващият беше нов човек, а вторият след него — аристократ до мозъка на костите си. С тази разлика, че между Гай Марий и Гней Малий Максим нямаше нищо общо; не беше Гай Марий новият човек, който щеше да се остави на Катул Цезар да му се опъва. Проконсулът чакаше от него заповеди какво да прави, къде и кога да го прави, а само Марий можеше да знае защо изобщо го прави. Единственото, което се искаше от Катул, беше да се подчинява, а той добре си даваше сметка какво го чака, ако откаже — Гай Марий се беше показал достатъчно нетактичен да му го заяви в лицето:

— Може да се каже, Квинт Лутаций, че съм те накарал да ходиш по въже: да стъпиш малко вляво или малко вдясно и вече се пиши със счупена глава. Толкова бързо ще те върна в Рим, че сам няма да разбереш как е станало. Няма да позволя да ми се играят номерца в стил Цепион! Тъй и тъй бих искал на мястото ти да е Луций Корнелий — само да ми направиш нещо мръсно и веднага ще те сменя с него. Разбрано ли е?

— Аз не съм твой подчинен, Гай Марий, и не мога да допускам да се държиш с мен като с такъв — опита се да възрази Катул Цезар и две аленочервени петънца се появиха по бузите му.

— Виж какво, Квинт Лутаций, не ме интересува как се чувстваш ти! — рече му Марий, уж подобен въпрос дори не го притеснява, камо ли би го извадил от равновесие. — Това, което има значение за мен, е как си вършиш работата. А твоята работа е да правиш каквото аз ти казвам, нищо друго.

— Аз и не виждам какви затруднения биха могли да създадат твоите заповеди, Гай Марий. Те винаги са колкото специфични, толкова и подробни — опитваше се да защити честта си Катул Цезар. — Само ти повтарям, че не съм ти подчинен, следователно не е нужно да се държиш с мен като с такъв. Все пак съм твой заместник.

Марий му се усмихна крайно недружелюбно.

— Аз никак не те харесвам, Квинт Лутаций. За мен ти си просто още един представител на аристократическата посредственост, човек, който си въобразява, че има божественото право да управлява Рим. Мисля, че не ставаш дори за съдържател на кръчма. Затова трябва отсега да знаеш в какво ще се състои нашето сътрудничество: аз ще давам нарежданията, а ти ще ги изпълняваш.

— Дори и да не съм съгласен?

— И да си съгласен, и да си несъгласен, просто изпълнявай.

— Толкова ли не можа да се държиш по-любезно? — попита Сула по-късно същия ден, след като в продължение на цял час Катул Цезар беше крачил насам-натам из палатката му да се жалва какъв грубиян е Гай Марий.

— Че защо да се държа по-любезно? — зачуди се като че ли съвсем искрено Марий.

— Защото в Рим думата му се слуша, ето за какво! Да не говорим, че и тук, в Италийска Галия трябва да се съобразяваме с него! — сопна му се Сула. Но на него скоро ядът му мина, а пък и Гай Марий продължаваше да го гледа невинно — Ти наистина си невъзможен! При това от ден на ден ставаш все по-невъзможен.

— Аз съм стар човек, Луций Корнелий. На петдесет и шест. На една и съща възраст сме с нашия Принцепс Сенатус, него всички го смятат за стар човек.

— Това е, защото нашият Принцепс Сенатус е плешив и сбръчкан, при това се показва само на Форума. А ти все още си герой от бойните полета, тъй че никой не би те нарекъл стар.

— Както и да е, вече съм достатъчно стар, за да си позволя да кажа на Квинт Лутаций какво мисля за него — натърти Марин. — Нямам време да галя перушината на някакви си надути петлета, само и само за да не ме гледат накриво!

— И все пак да не кажеш, че не съм те предупредил! — рече за последно Сула.

Към втората половина на квинктилис кимврите се бяха събрали в подножието на Западните Алпи, в долината, наречена Кампи Равди, недалеч от градчето Верцела.

— Защо точно тук? — попита Марий Квинт Серторий, който отново се беше върнал при кимврите, преди да поемат на запад.

— И аз бих искал да знам, Гай Марий, но никога не ми се е удавало да доближа самия Бойорикс — отвърна Серторий. — Изглежда, кимврите мислят, че ще се връщат у дома в Германия, но от няколкото танове, с които съм имал случай да говоря, знам, че Бойорикс продължава да държи да вървят на юг.

— Но той вече е стигнал твърде на запад — отбеляза Сула.

— Тановете мислят, че се опитва да излъже народа си, че наистина ще пресекат Алпите, за да отидат в Дългокоса Галия, а на следващата година ще си бъдат у дома в Херсонес Кимврийски. Но всъщност намеренията му са да задържи кимврите достатъчно дълго, за да затворят снеговете проходите, и след това пред народа му ще има само един избор: да презимува в Италийска Галия с очертаващия се глад или да нахлуе в Италия на юг.

— Доста сложна маневра за един варварин — с недоверие отбеляза Марий.

— И това, че трябваше да нахлуят в Италийска Галия от три страни като харпун, също не беше типична варварска стратегия — напомни му Сула.

— Те са като лешоядите — подметна изведнъж Серторий.

— Какво казваш? — сбърчи вежди Марий.

— Те изяждат всичко до кокал, Гай Марий. Според мен тъкмо това ги кара да се движат постоянно. Или може би е по-удачно да ги сравня със скакалци. Изяждат всичко, което успеят да открият на дадено място, после си взимат партакешите и се местят другаде. Хедуите и амбарите има да чакат поне двайсет години, преди да възстановят всички опустошения, донесли им четирите години съжителство с германите. А и атуатуците не бяха по-добре, когато ги оставях, можете да ми вярвате.

— Тогава как са могли да останат толкова дълго време в родината си, без да се местят? — попита Марий.

— Първо, тогава са били по-малко. Кимврите са имали целия обширен полуостров за себе си, тевтоните са живели на юг от тях, тигурините са си стояли в Хелвеция, херуските — по бреговете на Визургис в Германия, маркоманите — в Бойохемум — обясни Серторий.

— Климатът там е различен — на свой ред взе думата Сула. — На север от Рен вали цяла година непрестанно, затова и тревата расте бързо, пък и е сладка, сочна и крехка. А, изглежда, и зимата не е толкова сурова, колкото при нас — поне за кимврите, тевтоните и херуските, които са живели в близост до Атлантическия океан. Дори в най-дълбока зима при тях е валяло повече дъжд, отколкото сняг, така че земята е раждала повече трева, но затова пък е била много по-трудна за обработване. Не мисля, че германите живеят по този начин, защото така им е заложено в кръвта. Според мен те още не могат да се отърсят от навиците, които са придобили при условията в родината си.

Марий го изгледа изпод гъстите си вежди.

— Значи искаш да кажеш, че ако случайно се настанят за по-дълго в Италия, те ще се научат да обработват земята?

— Без съмнение — кимна Сула.

— Тогава най-добре още това лято да им дадем едно решително сражение и всичко да се свърши веднъж завинаги. В продължение на почти петнадесет години Рим тръпне под тяхната заплаха. А и аз няма да умра спокоен, ако знам, че след като склопя очи, половин милион германи ще продължават да кръстосват Европа, за да търсят Елисейските полета, които са изоставили далеч на север от Рен. Германската миграция трябва да спре. И единственият начин, за който мога да съм сигурен, че ще ги спре, е да опитат острието на римския меч.

— Напълно съм съгласен — рече Сула.

— И аз — обади се Серторий.

— Ти нямаше ли дете някъде сред кимврите? — спомни си Марий за подвизите му.

— Имам.

— Знаеш ли къде е?

— Знам.

— Добре. Щом всичко свърши, ще пратиш детето и майка му, където искаш, дори в Рим, ако ти харесва.

— Благодаря ти, Гай Марий. Ще ги пратя в Близка Испания — усмихна се Серторий.

Марий го изгледа изненадано.

— Испания ли? Че защо Испания?

— Просто там ми хареса, нали по едно време се правех на келтибериец. Племето, у което живях, ще се погрижи за германското ми семейство.

— Прекрасно! А сега, приятели мои, да видим как можем да си изпросим едно сраженийце от кимврите.

Марий лесно си изпроси сраженийцето; според календара датата трябваше да е последният ден от квинктилис, при това беше уговорена на специални преговори между Марий и Бойорикс. Защото не само на Марий му бяха омръзнали годините на колебание и нерешителност. Бойорикс не по-малко от него изгаряше от нетърпение всичко да се реши веднъж завинаги.

— За победителя да бъде Италия — беше казал Бойорикс.

— За победителя да бъде светът — на свой ред рече Марий.

Както при Аква Секстия, така и сега той разчиташе на пехотата си — скромната му конница служеше само колкото да защитава двете внушителни крила, съставени изключително от пешаци. Вляво и вдясно Марий беше подредил своите легиони от Трансалпийска Галия, разделени поравно на по петнадесет хиляди души. В центъра щеше да настъпва Катул Цезар заедно със своите двадесет и четири хиляди легионери, които имаха далеч по-малък опит от другарите си; ветераните по двете крила трябваше едновременно да посрещнат най-силния удар и да поддържат центъра, ако тръгне да се огъва пред германската лавина. Марий избра за себе си лявото крило, Сула щеше да командва дясното.

От отсрещната страна битката се започна от петнадесет хиляди души кимврийска конница. Германите носеха пищни облекла и бяха въоръжени до зъби. Яздеха едрите си северни коне, за разлика от тевтоните, които бяха разчитали на значително по-нисичките галски понита. Всеки от тях носеше на главата си великолепен шлем във формата на някакъв мистичен звяр с разтворена паст, от двете страни, на който стърчат забодени дъги и пера — за да изглежда ездачът още по-висок; на гърдите си имаше желязна плочка, в едната си ръка държеше дълъг меч, в другата — кръгъл бял щит и две тежки копия.

Конниците се бяха подредили в четири почти прави редици, дълги повече от шест километра; плътно зад тях вървеше кимврийската пехота. Вместо да удари фронтално обаче, конницата изведнъж свърна вдясно и повлече със себе си и римляните; тази тактика очевидно имаше за цел да издърпа крилото на Сула възможно най-вляво, за да открие незащитения си фланг и германската пехота да го удари в гръб.

Римските легиони бяха толкова нетърпеливи да влязат в схватка с германите, че тази тактика на Бойорикс за малко да успее. В последния момент Марий успя да закове легионите си на място, като лявото крило трябваше да поеме целия удар на вражата конница върху себе си, докато Сула се обръща лице в лице срещу пехотата. На Катул Цезар му оставаше да защитава центъра и от конници, и от пешаци.

Само римският опит и римската хитрост помогнаха на легионите да победят и на полето при Верцела. Марий беше заложил на това, че битката ще се води предимно преди обяд, а армията му ще напада на запад — следователно слънцето ще грее в очите на кимврите, а и те по-трудно биха издържали на задаващите се обедни горещини. Свикнали на по-хладен, по-мек климат, при това натъпкали се с месо преди началото на сражението, германите трябваше да се бият с римляните точно два дни след лятното слънцестоене под безмилостните лъчи на южното слънце, в прах, който им пречеше да виждат. Ако за легионите това си беше просто една неприятна подробност, за кимврите бойното поле скоро се превърна в огнена пещ. Хиляди бяха тези от тях, които на втория — третия час от началото на стълкновението бяха увесили език от жегата и се гърчеха в нажежените си ризници също както Херкулес се е гърчил в отровното си наметало; шлемовете изгаряха челата им, а мечовете се оказваха твърде тежки, за да играят по главите на римляните.

Към пладне вече не бяха останали кимври на бойното поле, които да продължават да се съпротивляват. Осемдесет хиляди души бяха паднали под римските мечове, включително самият Бойорикс. Оцелелите бягаха назад, за да съобщят на жените и децата и да подкарат дългия керван към алпийските проходи. Но петдесет хиляди каруци не потеглят бързо, а и половин милион глави добитък не могат да бъдат подкарани за час-два. Само тези, които бяха заседнали по-близо до алпийския проход към Долината на саласите, успяха да се измъкнат. Много от жените предпочетоха да сложат край на живота на децата си и на своя собствен, нежели да ги отведат в пленничество; някои стигаха дори дотам, че убиваха бягащите си мъже. Но, разбира се, и мнозина останаха живи — шестдесет хиляди жени и деца щяха да бъдат продадени в робство по средиземноморските пазари, както и двадесет хиляди мъже — бойци.

От онези, които се втурнаха нагоре през Долината на саласите, малцина успяха да се спасят от засадите на местните келтски племена и да се доберат до Трансалпийска Галия през Лугдунумския проход. Но нататък и те нямаше да видят спокойствие: и алоброги, и секвани с еднакво ожесточение нападаха оределите им кервани. Може би само две хиляди кимври успяха да се върнат живи в земите на атуатуците, където ги чакаха шестте хиляди съплеменници, оставени да пазят съкровищата на германите. Там, където река Сабис се вливаше в Моза, шепата оцелели от многобройния народ на кимврите щяха да се установят веднъж завинаги и с времето сами щяха да се нарекат атуатуци. Само несметните съкровища, останали на тяхна грижа, щяха да им напомнят за близо осемстотинте хиляди германски преселници, към които бяха принадлежали и техните предци. Но пък и те нямаха право да разполагат с тези съкровища — последните кимври бяха само техни пазачи и техен дълг беше да ги бранят от алчните погледи на римляните.

Когато Катул Цезар се яви на военния съвет, свикан от Марий след победата при Верцела, той си мислеше, че го очаква ново сражение, този път от различно естество. Но вместо това имаше пред себе си един Марий, който беше до такава степен опиянен от победата, че само се чудеше как да угоди едновременно на всички.

— О, скъпи ми приятелю — потупа той Катул по гърба, — разбира се, че и ти ще честваш триумф! Скъпи приятелю, вземи две трети от плячката за себе си! В крайна сметка моите войници вече взеха достатъчно от тевтоните при Аква Секстия, освен това им предадох и печалбата от продажбата на робите, така че току-виж се върнали от война доста по-богати от твоите. Освен естествено, ако и ти не дадеш на своите парите от робите… Няма ли? Напълно те разбирам, скъпи ми Квинт Лутаций! — съгласяваше се този път с всичко Марий и за да подкрепи думите си, подаде пълна чиния с ядене на проконсула. — Скъпи ми приятелю, дори не бих помислил да си приписвам всички заслуги само на себе си! Откъде накъде, след като твоите войници се биеха не по-зле и с не по-малко желание от моите? — не спираше той, докато взимаше чинията от ръцете на събеседника си и вместо нея му подаваше пълна чаша вино. — Седни, седни спокойно! Велик ден! Ще мога да спя спокойно.

— Бойорикс е мъртъв — усмихваше се доволно и Сула. — Всичко свърши, Гай Марий. Наистина свърши.

— Ами жена ти и детето, Квинт Серторий? — сепна се изведнъж Марий.

— В безопасност са.

— Много добре! — Марий огледа всички присъстващи в палатката на главнокомандващия. Още малко и щеше да ги разцелува от щастие. — Кой иска пръв да занесе вестта за нашата победа в Рим?

Мнозина с готовност изявиха желание. Останалите офицери и центуриони си замълчаха, но само по израженията им човек добре разбираше, че и на тях им се иска да получат тази задача. Марий започна да ги оглежда един по един, докато най-накрая очите му се спряха на онзи, когото вече си бе избрал.

— Гай Юлий — рече той, — теб ще те натоварим с тази работа. Едно, че си мой квестор, но и по други причини, от дипломатическо естество. Ти въплъщаваш в себе си цялото ни висше командване. Ние трябва да останем в Италийска Галия, докато не се уверим, че е напълно прочистена от враговете ни. Но ти си шурей и на Луций Корнелий, и на мен; в жилите на нашите деца тече кръвта на твоя баща. А пък Квинт Лутаций по рождение ти се пада първи братовчед. Така че какво по-уместно от това един Юлий Цезар да отнесе в Рим новината за нашата победа? — Марий отново изгледа всички присъстващи. — Право ли е?

— Право е — съгласиха се всички в един глас.

— Друго си е да влезеш така триумфално в Сената — радваше се Аврелия, без да сваля очи от лицето на Цезар; потъмнял от слънцето и ветровете, той вече беше истински зрял мъж! — Сега дори си мисля, че цензорите постъпиха добре, като решиха да те приемат в Сената едва след като изкараш службата си при Гай Марий.

Цезар още не можеше да си намери място от радост и възторг и преживяше сладките мигове на славата, когато беше подал Мариевото писмо на Принцепс Сенатус и бе видял с очите си как римският Сенат приема новината за окончателното премахване на германската опасност. То не бяха ръкопляскания, не бяха викове… Тук сенаторите затанцуваха, там заплакаха от вълнение; Гай Сервилий Главция, най-висш в колегията на трибуните, хукна като полудял, както си е в сенаторската тога, за да закрещи от рострата пред всички чакащи на Форума, че Гай Марий е победил; височайши особи като Метел Нумидик и Ахенобарб Понтифекс Максимус си стискаха по мъжки ръцете, опитвайки се да прикрият с тържествените си физиономии вълнението, което ги душеше отвътре.

— Това е добър знак — каза Цезар на жена си; и той също не можеше да откъсне поглед от нея, изпаднал в ням захлас. Колко красива беше Аврелия, колко слабо й се бяха отразили четирите години живот в Субура и задълженията на хазяйка.

— Някой ден ще станеш консул — мечтаеше на глас Аврелия. — Всеки, който си спомня за битката при Верцела, ще се сети, че тъкмо ти донесе в Рим вестта за победата.

— Едва ли — съмняваше се той. — Всички ще си мислят единствено за Гай Марий.

— За Гай Марий и за теб — настояваше жена му. — Нали твоето лице видяха всички пред Сената? Нали ти беше неговият квестор?

Цезар въздъхна, сви се малко на кушетката и потупа празното място до себе си.

— Ела тук — рече той на Аврелия.

Аврелия, която дотогава беше седяла на малкото си столче срещу него, инстинктивно се обърна към вратата на триклиния.

— Гай Юлий! — още малко и щеше да се възмути тя от подобно предложение.

— Сами сме, мила, а пък аз не съм дотам превзет, че още първата вечер у дома да оставя жена си чак от другата страна на масата. — И той отново потупа свободния край на кушетката. — Тук, жено! Веднага!

Когато младата двойка се установи да живее в Субура, пристигането й се превърна в истинско събитие, което нямаше как да не прикове вниманието на целия квартал. В радиус от поне няколко пресечки нямаше човек, който да не проявява в една или друга степен любопитство, кои ли ще са тези благородници, които ще живеят в Субура. Аристократи наемодатели всеки беше виждал, но за пръв път един истински патриций, богаташ в очите на местните бедняци, щеше да се нанася сред градската измет. Гай Юлий Цезар и жена му се оказваха наистина редки птици, затова и какви ли не клюки плъзваха за тях. Субура можеше да е по размери огромен град, но жителите му бяха със селска жилка и за тях си оставаше най-любимо забавление да обсъждат съседите, особено ако представляват такава сензация.

Всички единодушно предричаха, че младите няма да издържат дълго в квартала. Субура беше място, където човек скоро забравяше и претенции, и самочувствие, за да разбере какво представлява наистина в очите на другите. А един аристократ си оставаше човек от Палатина и мястото му не беше тук. Какви истерии щяха да обземат младата госпожа! Как щеше да се ядосва за щяло и нещяло младият господин! Ха-ха! И най-накрая щяха да си отидат. Така говореха хората в Субура и чакаха предвижданията им да се сбъднат.

Но те не се сбъднаха. Скоро се разбра, че госпожата няма нищо против сама да си пазарува, сама да поставя на мястото му всеки квартален простак, имал наглостта да й прави мръсни предложения, сама да се изправя срещу местните женища, когато я наобиколят някъде по Викус Патриции, за да й заявят за сетен път в лицето, че й е време да си върви в Палатина, където й е мястото. Колкото до господина — в това вече никой не се съмняваше, — оказваше се, че е мъж на място: за нищо не се ядосва, на никого не се кара, интересува се от всичко, което съседите искат да споделят с него, независимо към коя обществена прослойка принадлежат, услужва, с каквото може, на всеки, който иска да си напише завещанието, да сключи заем или да си потърси работа.

Много скоро Цезар и Аврелия си спечелиха всеобщо уважение. С времето хората в квартала дори щяха да ги заобикнат. Вярно, че много от качествата им бяха нови за средата, в която попадаха — така например те продължаваха да държат на това никой да не си бърка носа в работата им, както те не се бъркаха в работата на другите; никога не се оплакваха, за никого не казваха лоша дума, но най-вече с нищо не даваха вид, че се смятат за по-висшестоящи от съседите си. Всеки, който ги заговореше, можеше да е сигурен, че ще му отговорят с усмивка, искрен интерес и съчувствие.

Първоначално гледаха на тази куртоазия у двамата младежи като на чиста проба лицемерие, но с месеците и годините, прекарани в съседство, жителите на околните улици започваха да разбират, че Цезар и Аврелия са точно такива, каквито искат и другите да ги познават.

За Аврелия беше много по-важно как ще я приемат в квартала, отколкото за Цезар, защото именно тя прекарваше живота си в Субура, тя беше собственичка на голяма инсула, в която живееха много и всякакви наематели. В началото не й беше никак лесно, но едва когато Цезар напусна Рим и тръгна на война, Аврелия разбра причината за трудностите. В началото тя си обясняваше всичко с чуждата среда и липсата на опит. Търговските агенти, от които беше купила инсулата, й предложиха услугите си да събират от нейно име наемите и ако се наложи, да се разправят вместо нея с опърничавите наематели. Цезар беше сметнал, че предложението си струва, и послушната му съпруга се беше съгласила. Без да разбере почти несъзнателното послание, което му беше пратила Аврелия в една своя реплика само месец след нанасянето им:

— Наемателите ни са такава сбирщина, че не мога да го повярвам — беше рекла тя един ден развълнувано, забравяйки, че във всичко трябва да бъде невъзмутима.

Цезар подметна леко подигравателно:

— Пъстра картинка?

— Ами на последните два етажа живеят предимно освобожденци — най-вече гърци, — които едва свързват двата края и все тичат подир някогашните си господари. Всички до един са с ей такива дебели бръчки по челото от постоянните притеснения и повечето си имат приятели мъже вместо жени или момичета. По-надолу можеш да откриеш всякакви: тепавичар със семейството си, римлянин; грънчар със семейството си, римлянин; овчар със семейството си… Минавало ли ти е някога през ума, че в Рим има овчари? Пазел овцете в Кампус Ланатариус, докато животните чакали да бъдат продадени на колачите — любопитно нали? Попитах го защо тогава не се премести по-близо до местоработата си, но той каза, че двамата с жена си били родом от Субура и не могли дори да си помислят да живеят другаде; при това нямал нищо против дългото ходене — разправяше Аврелия и се вживяваше все повече и повече.

Но Цезар се намуси.

— Не бих искал да изглеждам сноб, Аврелия, но все пак не съм сигурен дали е подходящо да влизаш в разговори с наемателите си. Все пак ти си съпруга на един Юлий и трябва да следваш известни принципи на поведение. Знам, че не трябва да се държим надменно или нелюбезно със съседите си, нито да се държим с тях, сякаш са ни напълно безразлични, но все пак аз скоро заминавам задълго и не искам жена ми да се сприятелява с непознати. Трябва да поддържаш известна дистанция от хората, които са ти клиенти. Затова приех на драго сърце предложението на агентите да се погрижат за събирането на наемите.

Погледът на Аврелия помръкна, като разбра каква глупост е извършила.

— Съжалявам, Гай Юлий. Дори и не помислих. Е, наистина, не съм си позволила кой знае каква фамилиарност; просто си рекох, че ще е интересно да знаем с какво се занимават наемателите в къщата ни.

— Разбира се, че ще е интересно — на свой ред се почувства виновен Цезар, задето така беше срязал жена си. — Разкажи ми и за останалите.

— Имаме един гръцки ритор със семейството си, както и един римски учител, пак със семейството си — казва, че би искал, ако някой ден се освободят двете стаи в съседство с апартамента му, да ги наеме и тях, за да ги използва като класни стаи. — Аврелия го стрелна с поглед, после добави. — Това го знам от агентите — това беше и първата лъжа пред съпруга й.

— Тази идея не е лоша — кимна Цезар. — Други кои живеят над нас, любима?

— На етажа над нас има доста интересни хора. Първо, имаме един търговец на подправки, чиято жена е толкова надута, че още малко ще се пръсне, а до него живее изобретател! Ерген е и целият му апартамент е задръстен от разни умалени макети на подемни кранове, помпи и мелници — започна да разказва Аврелия за чудака и пак се изпусна повече, отколкото трябва.

— Да не би да искаш да кажеш, Аврелия, че си била в апартамента на един ерген? — попита съпругът й.

Сърцето на жена му се разтуптя от неудобство и тя набързо изрече и втората си лъжа:

— Не, Гай Юлий, честно! Агентът мислеше, че ще е добре, ако и аз го придружавам, докато обикаля наемателите — така хем съм щяла да се запозная с тях, хем да видя как живеят.

Цезар се успокои.

— О, да, разбирам! Естествено. И какво прави нашият изобретател?

— Доколкото разбрах, най-вече скрипци и спирачки. Дори ми показа как работят, като задвижи един от макетите, но каза, че нямам техническа мисъл, затова и се страхувал, че нищо няма да разбера.

— Изглежда, че изобретенията добре му пълнят гушата, щом може да си позволи да живее на първия етаж — отбеляза Цезар, който с неприятно чувство забелязваше как жена му е загубила първоначалната си словоохотливост, без да може да си отговори в кого се крие грешката.

— Бил направил работилница, където да произвежда специалните си макари, и ги продавал на много строителни предприемачи; колкото до спирачките, тях ги сглобявал ръчно някъде надолу по улицата. — Аврелия си пое въздух някак нерешително и мина на най-необичайните си наематели. — А три етажа над изобретателя, Гай Юлий, целият етаж е пълен с евреи! Казват, че обичали да живеят винаги много евреи на едно място, защото си имали свои закони и правила и така им било по-лесно да ги спазват. Мисля, че тези хора не знаят какво са си докарали на главата. Те са в пълния смисъл религиозни! Като ги видях, разбрах защо някои от нас са толкова зле настроени към чужденците — евреите постоянно ни карат да се чувстваме несериозни и крайно неморални в поведението си. Освен това всеки евреин работи при друг евреин или зависи сам от себе си, и то не за друго, ами защото имат традиция да почиват на всеки седми ден. Не е ли странно? В Рим пазарните дни се редуват на всеки осми, да не говорим, че празниците се падат по всяко време, а евреите почиват задължително на всеки седми ден. Естествено, че тогава никой, който не е евреин няма да ги вземе на работа. Затова те предпочитат да не се хващат някъде задълго на работа, ами да работят по договор.

— Невероятно! — възкликна Цезар.

— Всички те са или занаятчии, или вършат някаква канцеларска работа — продължаваше тя, опитвайки се да се държи възможно най-естествено. — Един от евреите — мисля, че се казваше Шимон, е феноменален краснописец. Пише наистина изящно, Гай Юлий! Само че работи само на гръцки. Никой от наемателите ни евреи не знае добре латински. Когато някой автор или издател иска да продаде някоя книга на по-висока от приетата цена, той отива при хора като Шимон. Той има четирима сина, които също учат за краснописци. Ходят на училище при учителя от горния етаж, но също така и на някакво тяхно си религиозно училище, защото Шимон искал да се научат да говорят и пишат еднакво добре на латински, гръцки, арамейски6 и… мисля, че го нарече последното иврит, може и да бъркам. Тогава можели да бъдат сигурни, че винаги ще има работа за тях в Рим.

— Всичките ли евреи са краснописци?

— О, не, само Шимон. Има един друг, златар — работи за един от дюкяните на Портикус Маргаритария. Останалите са: скулптор, майстор на бюстове, шивач, оръжейник, предач, каменоделец, а последният продава мазила и лекове.

— Надявам се да не използват всички инсулата ни за работно място? — изведнъж се разтревожи Цезар.

— Бъди спокоен, Гай Юлий, само краснописецът и златарят. Оръжейникът си има работилница на горния край на Алта Семита, скулпторът наема отделно ателие някъде във Велабрум, а зидарят държи цял склад при пристанището, точно до мраморния пристан. — Колкото и да не й се искаше, Аврелия отново се оживи. — Постоянно пеят. Предполагам, някакви религиозни химни. Във всеки случай песните им звучат доста странно! Някак ориенталски, без изразена мелодия. Пак е за предпочитане пред това по цял ден да слушам бебешки рев.

Цезар протегна ръка, за да отмести кичура коса, паднал пред лицето й. Мислеше си, че все пак жена му е само едно осемнадесетгодишно момиче.

— Предполагам, че на евреите им харесва да живеят тук?

— Всъщност сред наемателите няма човек, на когото да не му харесва — заключи Аврелия.

Същата нощ, след като Цезар заспа, тя си позволи малко да поплаче. Не беше предполагала, че мъжът й ще иска от нея да се държи със съседите си от Субура по същия начин, както би се държала с дамите от Палатина; толкова ли не можеше той да разбере, че в тези пренаселени квартали една домакиня не може да се радва на същите развлечения, които я чакат на Палатина? Не, разбира се, че не би могъл. Неговото време минаваше в гонене на обществена кариера, дните му минаваха в съдилищата, в срещи с важни сенатори като Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, в работа в монетния двор, в хазната, под всевъзможни аркади и колонади, където един бъдещ сенатор трябваше навреме да се научи на изкуството да дърпа конците. В цял Рим нямаше да се намери толкова мил и добронамерен съпруг като Гай Юлий Цезар, и все пак той продължаваше да гледа на жена си като на нещо по-особено.

Истината бе, че Аврелия още в самото начало се беше зарекла да се грижи за инсулата си напълно самостоятелно, заради което искаше да си спести дори услугите на търговските агенти. Беше се захванала сама да обикаля етаж по етаж, за да се запознае с всеки отделен наемател, да поговори с него, да научи що за човек е. Всички й се бяха харесали и тя не виждаше особена причина да не изпълнява сама служебните си задължения като хазяйка. Но ето, че беше говорила с мъжа си и още веднъж трябваше да се сблъска с неговото нежелание да проумее, че и жена му е човек като другите и няма защо той да гледа на нея като на нещо изключително само защото се е омъжила за един Юлий; явно, че Цезар възнамеряваше да й попречи във всичко, което не би отивало на семейната чест. Вярно, и самата Аврелия произхождаше от среди, близки до тези на съпруга й, и твърде добре разбираше защо гледа той така на нещата; но как тогава смяташе мъжът й, че тя ще си прекарва времето? Освен това на Аврелия й ставаше тежко само да си помисли, че вече на два пъти е излъгала любимия си съпруг. Най-добре беше да се опита да заспи.

За нейна радост скоро й се откри занимание, поне за известно време — Аврелия забременя. Това я направи по-трудноподвижна, но затова пък бъдещата майка не стана жертва на никое от често срещаните майчински заболявания. Здрава и силна, тя беше достатъчно плебейка и по майчина, и по бащина линия, за да й бъде чужда умората и родилните мъки, които често изтощаваха до смърт патрицианските момичета. Освен това скуката често беше подгонвала Аврелия далеч от къщи и тя заедно с робинята си Кардикса, която със своя исполински ръст й вършеше работа колкото двама мъже — пазачи, беше придобила навика да извървява по няколко километра на ден, без ни най-малко да се уморява.

Преди още детето да се е родило, Цезар беше привикан на служба при Гай Марий в Трансалпийска Галия и за свой ужас трябваше да остави сама жена си, вече в напреднала бременност и затова още по-уязвима.

— Не се притеснявай за мен. Всичко ще мине добре — успокояваше го Аврелия.

— Гледай да се преместиш при майка си навреме — съветваше я той.

— Ти остави това на мен, ще се оправя все някак — обещаваше тя и гледаше да не прекалява с лъжите.

Разбира се, и през ум не й мина да ражда при майка си. Детето се появи на бял свят в собствения й апартамент, а при раждането му не присъстваха никакви палатински величия, ами само местната акушерка и Кардикса. Без особени мъки и затруднения Аврелия роди момиченце, поредната Юлия, която беше също толкова русокоса, синеока и хубава, колкото всяка друга с нейното име.

— Ще й казваме Лия за по-кратко — каза Аврелия на майка си.

— О, не! — възкликна Рутилия, на която Лия й звучеше много по народному. — Не е ли по-добре Юлила?

Аврелия поклати глава в несъгласие.

— В никакъв случай, това носи нещастие. На дъщеря ми ще се вика Лия.

Но Лия не щеше да расте. В продължение на шест седмици не спря да реве, докато най-накрая от горния етаж не се домъкна Рут, жената на Шимон. Тя изслуша едва ли не с презрение разказите на Аврелия за различните доктори и разтревожени дядовци и баби, изредили се при бебето, за коликите и настинките, които му приписваха, и със силно акцентирания си гръцки веднага обяви диагнозата:

— Детето просто е гладно. Ти нямаш кърма, глупаво момиче!

— О, ами сега, къде да я настаня тази пуста дойка? — затюхка се Аврелия, като в същото време с облекчение си казваше, че еврейката няма как да не е права. Оставаше само проблемът с новата робиня, която трябваше да се купи и настани някъде в и без това оказалия се тесен за робите апартамент.

— Кой ти е казал, че трябва да купуваш дойка, глупаво момиче? — успокои я Рут. — В тази къща е пълно с майки — родилки. Не се тревожи, всички ще даваме от млякото си на детето.

— Ще ви плащам, както подобава — предложи веднага Аврелия, като внимаваше с тона си, да не би да я сметнат за някоя надменна господарка.

— И за какво ще ни плащаш, хубавице? Ти само остави на мен, глупаво момиче. А пък аз ще ги науча онези да си мият циците, преди да ги подават на момиченцето ти! Малкото има да наваксва. Няма да го оставим да се разболее, я?

И така Лия получи вместо една дойка повече от десет, без да се притеснява ни най-малко, че всеки път бозае от различно място, при това един ден я кърмят с гръцко мляко, следващия — с римско, с еврейско, с испанско, със сирийско… Нали не й пречеше на храносмилането, какво тогава? За всички беше най-важно, че от ден на ден Лия укрепваше.

Както укрепваше и майка й, възстановила се от раждането и отърсила се от всички тревоги, които я мъчеха, докато дъщеря й толкова упорито ревеше. Цезар беше заминал и Аврелия можеше спокойно да покаже истинския си характер. Първо се справи с всички мъже в семейството, които бяха получили специална заръка от съпруга й да я наглеждат.

— Ако имам нужда от теб, татко, сама ще те повикам — настоя Аврелия пред Кота.

— Чичо Публий, защо не ме оставиш на мира? — И Рутилий Руф трябваше да си върви.

— Секст Юлий, я заминавай и ти за Галия! — заяви младата снаха на девера си, за да се отърве и от него.

След като беше отпъдила всички натрапници, тя доволно потри ръце и се обърна към Кардикса:

— Най-сетне животът ми си е само мой! А сега да внесем известни промени в къщата!

Промените започнаха в рамките на собствения й апартамент, където вече няколко месеца след настаняването на младото семейство новозакупените роби по-скоро командваха господарите си, отколкото им се подчиняваха. Под ръководството на гръцкия иконом Евтих те работеха, колкото да няма от какво да се оплаква Аврелия пред съпруга си. Тя скоро откри, че Цезар в някои отношения е крайно немарлив и разсеян и погледът му често отминава досадните подробности, особено ако се отнасят до реда в дома му. Само за един ден Аврелия успя да строи отвикналите от тежък труд роби и да ги накара да й се подчиняват. Отсега нататък всяка сутрин те щяха да чакат в точно определен час заповедите й, а после да ги изпълняват по график. Гай Марий би се гордял със сватовницата си, ако я чуеше как с няколко изречения може да накара и глухия да я разбере — като същински пълководец.

— У-ха! — не се сдържа да възкликне готвачът Мург, когато останаха сами с иконома Евтих. — А пък аз си мислех, че сме си намерили господарка тъкмо по вкуса!

Икономът примигна с дългите си изящни клепки.

— Питаш ли ме мен? Тъкмо си говорех как някоя нощ мога да се мушна в леглото й да утеша мъката й по отсъстващия Гай Юлий, и то какво се оказва! По-скоро да легна с някой лъв.

— Мислиш ли, че наистина би посмяла да ни продаде с лоши препоръки? Та това би означавало големи парични загуби за самата нея… — чудеше се Мург и трепереше при самата мисъл какво би могло да го очаква за в бъдеще.

— Ще посмее и окото й няма да мигне. Жена като нея и на кръст ще ни разпне.

— У-ха! — отново се хвана за главата готвачът.

След като се справи с робите си, Аврелия веднага се зае и с наемателя на другия апартамент на приземния етаж. Когато преди време беше разговаряла с Цезар за наемателите в инсулата, реакцията на съпруга й я беше лишила напълно от желание да отвори въпрос за неговото незабавно изгонване. Дори не беше споменала за него пред Цезар, давайки си ясно сметка, че той като мъж няма да види положението от същата гледна точка. Но сега Цезар го нямаше и Аврелия беше с развързани ръце.

До другия приземен апартамент спокойно можеше да се отиде и без да се излиза от инсулата — на Аврелия й трябваше само да мине през вътрешния двор и беше у съседа си. Това обаче щеше да придаде на цялото посещение едва ли не интимен характер, а тъкмо обратната беше целта й. Затова хазяйката щеше да почука на предния вход на наемателя си. Това означаваше, че трябва първо, да излезе от собствената си външна врата на Викус Патриции, да завие надясно, да обиколи няколко дюкянчета, които също й плащаха наем, да стигне до кръстовището, където инсулата правеше остър ъгъл и където точно до нея беше долепена местната кръчма на кръстопътя, оттам да завие отново вдясно по Субура Минор, да мине пред още две дюкянчета, за да стигне пред входа на по-малкия приземен апартамент.

Наемателят беше известен актьор, грък на име Епафродит, който според счетоводните книги бил живял в инсулата повече от три години.

— Кажи на Епафродит, че хазяйката му иска да говори с него — заповяда Аврелия на вратаря.

Докато чакаше в приемната — голяма, колкото тази в нейното жилище, Аврелия огледа стените, за да прецени доколко са поддържани. За няколко месеца окото й се беше научило да открива и най-незабележимата пукнатина в мазилката, и най-малкото петънце мазнина по стените. Нямаше как, трябваше да въздъхне завистливо. Стопанинът се беше погрижил домът му да е по-добре уреден дори от този на наемодателите му, при това целите стени на приемната бяха изрисувани наскоро с чудесни фрески, изобразяващи цветя и плодове, а между тях, скрити зад благоприличието на изрисуваните пурпурни завеси — усмихнати Купидончета.

— Да не повярва човек! — чу се отнякъде да възкликва на гръцки приятен мъжки глас.

Аврелия се извърна на другата страна, откъдето се беше появил наемателят й. Нито гласът му, нито репутацията му на театрален любимец, нито запазената му фигура — поне доколкото Аврелия я беше забелязвала през пердетата към двора, — не издаваха действителната му възраст. Епафродит вече беше прехвърлил петдесетте и сега стоеше със златистожълта перука на главата си, с грижливо положен грим и облечен в прекрасна роба от тирски пурпур. Обикновено всяка пурпурна дреха минаваше за изтъкана в Тир, но тази тук определено беше финикийска изработка: с толкова наситен цвят, че отдалеч изглеждаше почти черна, в същото време с блясък, който се променяше според това откъде падаше светлината и сякаш придаваше на цялата дреха друг оттенък — от мораво до тъмновиолетово. През целия си живот Аврелия само веднъж беше виждала истински тирски пурпур — при посещението си във вилата на Корнелия, майката на Гракхите, която с гордост беше показала на гостите си робата, която навремето Емилий Павел бил отнел от македонския цар Персей.

— Какво да не повярва? — отвърна Аврелия, също на гръцки.

— Че човек може да срещне такива като теб, скъпа! Бях чувал, че хазяйката ни била красива и имала очи от пурпур, но дори онова, което си представях, като те гледах през двора, бледнее пред действителността! — напяваше гъркът. Въпреки женствената си интонация гласът му се харесваше със своята мелодичност. — Сядай, сядай! — покани той Аврелия.

— Предпочитам да стоя права.

Той се спря насред помещението и се обърна към нея, вдигайки вежди в недоумение.

— Искаш да кажеш, че си дошла по работа?

— Точно така.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Като се изнесеш — изрече кратко тя.

Епафродит я зяпна и едва не се свлече на колене; в театрален жест вдигна ръце пред гърдите си и патетично запита:

— Какво?

— Давам ти осем дни срок — продължи хазяйката му.

— Ама не може така! Платил съм си наема отдавна, както съм си го плащал винаги! Грижа се за жилището си така, сякаш съм му собственик, а не наемател! Може ли да чуя причините за това ти решение, домина? — заговори актьорът с напълно различен глас, сякаш искаше да изплаши женичката пред себе си с мъжествеността, която изведнъж го изпълни целия.

— Не ми харесва начина ти на живот.

— Начинът ми на живот си е моя работа — възрази Епафродит.

— Не и когато хазяйката ти иска да си отгледа децата далеч от сцените, които се разиграват от другата страна на двора ни — то мен ме е срам да ги гледам, ами на децата си ли да ги показвам? Още по-малко, когато разни проститутки от двата пола излизат за по-удобно да си вършат работата на двора.

— Можеш да си дръпнеш завесите — отбеляза простичко Епафродит.

— Няма да стане. Пък и ти да си сложиш пердета, пак няма да е достатъчно. Ние вкъщи си имаме и уши и чуваме.

— Е, много съжалявам, че те карам да се чувстваш неудобно, но в крайна сметка това няма значение — поклати глава гъркът. — Отказвам да се изнеса.

— Тогава ще наема хора да те изхвърлят.

Използвайки сценичния си талант, за да изглежда по-висок от действителния си ръст, Епафродит направи крачка към жената и се надвеси заплашително над нея. Тя не се смути ни най-малко, само си помисли колко много прилича наемателят й на Ахил, скрит в харема на скироския цар Ликомед.

— Я слушай, малка госпожо — рече гъркът. — Похарчил съм цяло състояние да превърна това апартаментче в свой дом и нямам никакво намерение да го напускам. Ако тръгнеш наистина да ми правиш номера и да ми пращаш хора, ще те съдя, не, ами ще те оставя без пукната пара. Всъщност още сега, като те изпратя до вратата на своя дом, отивам при градския претор да подам жалба срещу теб.

Във виолетовите очи на Аврелия заблестяха лукави пламъчета, които накараха пурпурната роба да изглежда като най-жалка имитация.

— Опитай де! — усмихна се тя сладко. — Доколкото знам, градският претор се казва Гай Мемий и ми се пада братовчед. Предполагам обаче, че точно в момента си има друга работа, затова ще трябва да се срещнеш с помощника му. Ако не му знаеш името, аз да ти го кажа: Секст Юлий Цезар, деверът ми!

Аврелия мина крачка-две встрани и удостои с поглед наскоро изрисуваните стени и скъпата мозайка на пода, каквато никой наемател не би посмял да постави у дома си.

— Признавам, че всичко това е много красиво! Радвам се, че поне вкусът ти да украсяваш дома си не е като този да подбираш приятелите си. Разбира се, даваш си сметка, че всяко подобрение, внесено в наеманото жилище, се смята за собственост на наемодателя, без той да е длъжен да изплаща каквито и да е обезщетения.

Осем дни по-късно Епафродит беше изхвърлен на улицата, където нямаше какво друго да прави, освен да псува всички жени по света. Дори не му бяха позволили и последната радост, която му оставаше, а именно да унищожи фреските и мозайката; Аврелия предвидливо беше настанила двамина наети гладиатори, за да пазят вътре в самия апартамент.

— Чудесно! — Плесна тя с ръце, след като досадникът си беше отишъл. — Сега, Кардикса, ми остава само да си намеря подходящ наемател.

Имаше няколко начина, по които един римлянин обявяваше, че дава под наем жилище: най-простият беше наемодателят да сложи бележка на входа си, на стените на дюкяните си, а ако сметне за нужно — и по стените на обществените бани и клозети, а ако това му се стореше недостатъчно, окачаше подобни бележки и по вратите на приятели, а най-добре беше, ако приятелите му разнесат новината за свободното жилище, та да стигне до още повече уши. За Аврелиината инсула се знаеше, че е стабилно строена, така че не бяха малко кандидатите за наематели. Тя самата се срещаше с всеки от тях, за да го прецени лично. Някои от желаещите й харесваха, други й се струваха честни и почтени, на трети би за тръшнала вратата под носа дори ако останеха единствените й клиенти. И все пак никой не бе човекът, когото Аврелия търсеше, затова и тя не преставаше да обикаля града и да разговаря с нови желаещи.

Минаха цели седем седмици, преди да се намери идеалният съсед. Конник, син на конник, казваше се Гай Маций. Беше на възрастта на Цезар, а пък жена му беше точно на годините на Аврелия. И двамата бяха културни и образовани, бяха се оженили по едно и също време с Цезар и Аврелия, имаха дъщеричка, връстничка на Лия, и тъкмо започваха да си търсят жилище. Младата съпруга се казваше Присцила, което идваше по-скоро от когномена на баща й, отколкото от фамилията му — за дългите години обаче, които Гай Маций щеше да прекара в съседство с Аврелия, тя никога нямаше да разбере какво е истинското име на жена му. В семейството на Маций се занимаваха с посредничество при сделки, а бащата на младежа, също Гай Маций, живееше с втората си жена и децата си от нея в удобна къща на Квиринала. Аврелия си направи труда да провери всичко това и чак след като разследванията потвърдиха историята на Гай Маций, тя се съгласи да му даде приземния апартамент, при това за примамливата сума от десет хиляди денарии годишно. Разбира се, причина за високата цена бяха скъпите фрески и мозайки на Епафродит, както и обещанието на Аврелия за в бъдеще да сключва всичките си сделки чрез посредничеството на Гай Маций и син.

Едно обаче беше сигурно: повече никакви агенти нямаше да се занимават с Аврелиините квартиранти; отсега нататък тя сама щеше да урежда отношенията си с живеещите в инсулата й. Всички апартаменти щяха да се дават под наем срещу писмен документ за срок от две години, с право договорът да бъде подновен за нови две. В текста на договора бяха включени клаузи за заплащането в случай на нанесени щети на сградата, както и клаузи, защищаващи интересите на наемателя от евентуални злоупотреби или неустойки от страна на собственика.

Аврелия скоро превърна дневната си в канцелария, където се трупаха една върху друга счетоводните книги — от старите й развлечения не се беше разделила само с тъкането и станът й още стоеше прибран в ъгъла. Но нямаше много време за такива женски занимания — трябваше да учи как се става идеална хазяйка. След като събра от агентите всички документи, свързани с поддържането на инсулата, Аврелия откри, че има отделни папки за кажи-речи всичко: квитанции за платените услуги на зидари, бояджии, мазачи, всевъзможни снабдители, за платената вода, за платените данъци, поземлени актове, пълен отчет на приходите и разходите. За свое неудовлетворение трябваше да научи, че голяма част от приходите почти веднага отиваха за поддръжката на сградата и за таксите, свързани с нея. Освен че таксуваше водата, използвана между другото единствено от хазяите, държавата налагаше скромен по размерите си данък върху броя на прозорците в инсулата, върху външните врати, върху всяко стълбище и всеки етаж отделно. А колкото и здраво да беше построена инсулата, нуждаеше се от постоянни ремонти. Сред споменатите в папките имаше няколко дърводелци; като сравняваше датите, Аврелия откри онзи от тях, който е бил най-дълго наеман и е свършил най-много работа. Веднага прати да го повикат и щом той се появи, му нареди да махне дървените прегради на всички балкони по горните етажи, обърнати към вътрешния двор.

Такива намерения Аврелия имаше още от времето, когато с Цезар се нанасяха в новото си жилище; на младата домакиня много й се искаше да си направи градинка и тя си мечтаеше как един ден превръща целия вътрешен двор в зелен оазис, който да носи радост за окото и за душата на всеки живеещ в инсулата. Но тогава сякаш всичко се беше наговорило да й попречи на плановете — като се започне с Епафродит, който също имаше право да ползва двора. Цезар, който рядко се задържаше за по-дълго у дома си, така и не знаеше какви ги върши съседът му; Епафродит беше достатъчно умен, за да организира скандалните си увеселения, когато хазяинът му го няма. А пък Аврелия скоро откри, че съпругът й е от онези мъже, които смятат, че жените всичко преувеличават.

Дебели дървени прегради заемаха цялото пространство между носещите колони и покрай четирите стени на вътрешния двор, закривайки напълно балконите по горните етажи. Никой от наемателите не можеше дори да хвърли поглед към двора. От една страна, Аврелия признаваше, че дървените паравани внасят известно чувство за интимност у самата нея, пък и донякъде заглушаваха шума от съседите; от друга обаче, целият вътрешен двор се превръщаше в един огромен, боядисан в кафяво комин, а стоящият на двора имаше чувството като че ли са го заключили в огнището. Да не говорим, че хората по горните етажи не се радваха нито на достатъчно въздух, нито на достатъчно осветление в домовете си.

Така че скоро след заминаването на Цезар Аврелия прати да повикат дърводелеца и му нареди да махне всички дървени паравани от балконите.

Дърводелецът я изгледа, сякаш е луда.

— Какво има? — не разбираше Аврелия.

— Домина, ако наистина направя това, още на третия ден ще затънеш до коленете в лайна, да не говорим какво друго ще започнат да хвърлят наемателите си от балконите — от мъртви кученца, до мъртви баби и новородени момиченца.

Аврелия усети как цялата се изчервява: от врата и лицето чак до крайчетата на ушите. Не я беше засегнал просташкият начин, по който дърводелецът си беше изказал мнението, а нейната недосетливост. Глупачка такава! Как не беше помислила за това? В следващия миг обаче вече се оправдаваше пред себе си: в крайна сметка тя можеше да прекара целия си живот да изкачва стълбища, да тропа по врати и да събира наеми, но след като винаги сама е живяла в разкош и охолство, никога не бе имала и най-бегла представа как я карат наемателите у тях си. Чичо й Кота, например, също не би се сетил какво е истинското предназначение на тези дървени паравани по балконите.

Аврелия скри зачервеното си лице в шепи и дари дърводелеца с такъв смутен и в същото време засмян поглед, че човекът не можа да избие от главата си спомена за тази сцена в продължение на цяла година. Затова и редовно се отбиваше да пита как вървят нещата в инсулата и като цяло подобри два пъти качеството на работата си.

— Благодаря! — беше единственото, което тя беше намерила тогава да му каже.

Изгонването на противния Епафродит все пак позволяваше на Аврелия да си създаде дълго мечтаната градинка, с което тя и не закъсня да се наеме. Оказа се, че новият й наемател Гай Маций също имал отколешна страст към градинарството.

— Нека ти помогна! — предложи услугите си той.

На Аврелия би й било трудно да откаже на същия онзи наемател, когото бе търсила толкова време.

— Разбира се, че можеш да ми помогнеш.

Което се оказа още един урок за нея. Покрай Гай Маций Аврелия трябваше да научи, че едно е да си мечтаеш за китната градинка в двора си, друго е да я насадиш сама. Защото самата стопанка се оказа както без нужната фантазия, така и без нужните умения, за да превърне мрачния си вътрешен двор в това, което й се искаше. Докато Гай Маций и знаеше какво трябваше да се направи, и можеше да го направи. Всъщност, ако сред градинарите има гении, той беше един от тях. Ако допреди водата от банята на Цезарови се оттичаше право в градската канализация, сега тя биваше отвеждана в специален резервоар в двора, за да полива цветята, храстите и дръвчетата, които Гай Маций беше изнамерил и засадил. Той самият си призна пред Аврелия, че повечето е откраднал от бащиния си дом на Квиринала, а останалите му били подарък от приятели — оттук асмичка, оттам — дръвченце, отнякъде другаде храстче или пръст за садене. Маций знаеше как да присади крехката фиданка към здравото коренище на израснало дърво, знаеше кои растения предпочитат в пръстта си вар, кои растат най-добре в естествената римска почва, знаеше по кое време да засява семената, по кое да разсажда лехите, по кое да подрязва храстите и дърветата. За дванадесет месеца вътрешният двор, широк всичко на всичко трийсет на трийсет стъпки, се беше превърнал в просторна, но уютна беседка, а бръшлянът вече се бе захванал по стените и упорито пълзеше нагоре по подпорните колони, за да се добере до слънчевата светлина.

Един ден при Аврелия дойде евреинът — краснописец Шимон. В очите на всеки римлянин той не можеше да не изглежда странен със своята дълга брада и дълги засукани къдрици, които се подаваха изпод мъничката му шапчица на темето.

— Домина Аврелия, от името на целия четвърти етаж бих искал да те помоля нещо много специално — рече той.

— Кажи, Шимон. Ако мога да изпълня молбата ви, ще го направя с най-голямо удоволствие.

— Напълно ще те разберем, ако ни откажеш, защото молбата ни е свързана до голяма степен със собствения ти интимен домашен живот — започна да нарежда Шимон, подбирайки думите си със същото усърдие, с което беше свикнал да ги изписва на хартията. — Но… ако ти обещаем най-тържествено, че никога няма да злоупотребим с доверието ти, като почнем да хвърляме боклуци и нечистотии от балконите си, дали ти не би ни позволила да свалим дървените прегради към двора? Така в домовете ни ще влиза повече въздух, а и ще можем да се наслаждаваме на хубавата ти градинка.

Аврелия чак засия от удоволствие.

— Много съм щастлива да удовлетворя подобна молба — даде съгласието си тя. — Това обаче не значи, че ще ви позволя да използвате и прозорците си към улицата, за да изхвърляте каквито и да е предмети и други неща от домовете си. Ще ми обещаете, че ще носите редовно нечистотиите си до обществения клозет или пък ще ги изхвърляте право в уличната канавка.

Шимон, разбира се, обеща.

И така, балконите на четвъртия етаж бяха отворени към светлината, а само Гай Маций помоли да не се свалят дървените прегради там, където се застъпват с подпорните колони, за да може бръшлянът спокойно да се вие нагоре. Примерът на еврейския етаж скоро беше последван и от останалите наематели в инсулата. Първо изобретателят и търговецът на подправки от втория етаж попитаха дали и те не могат да махнат дървените паравани, а след тях същата молба дойде и от третия, и от шестия, и от втория, и от петия, докато накрая само двата най-горни етажа, където живееха все освобожденци, останаха скрити зад грозните паравани.

Пролетта преди битката при Аква Секстия Цезар се беше връщал веднъж от Галия, за да носи рапортите на Гай Марий пред Сената, и като следствие на това Аврелия забременя наново. Следващия февруари се роди второто дете, пак момиченце, пак в апартамента на майка си, пак поето от ръцете на местната акушерка и Кардикса. Този път родилката знаеше, че не може сама да кърми детето си, затова втората Юлия, която цял живот щеше да носи леко подигравателното умалително „Ю-ю“, беше прехвърлена веднага на грижите на цяла дузина кърмачки, които населяваха различните етажи на инсулата.

— Така е добре — каза си Цезар, когато получи писмото от жена си, в което тя му съобщаваше за раждането на Ю-ю. — Родиха ни се двете Юлии, сега, като занеса поредните рапорти до Сената, ще започнем и с правенето на момчета.

По кажи-речи същия начин се беше изказала и Рутилия в желанието си да утеши Аврелия, за която се очакваше, че няма да приеме особено радостно второто момиче.

— Предполагам, не си си въобразявала, че дъщеря ти ще те слуша какво й говориш — забавляваше се на усърдието на жена си Кота.

— О, я да не…! — тросна му се Рутилия, но в същия миг промени тона си. — Честно да си кажа, Марк Аврелий, това момиче винаги ще ме изненадва! Когато се опитах малко да я разведря, единственото, което тя ми отвърна, беше, че след като децата й се раждат здрави, за нея нямало никакво значение дали са момчета или момичета.

— Че коя друга майка би се държала по-добре от дъщеря ти! — зарадва се Кота. — Откакто преди четири-петстотин години по-заможните римляни престанаха да захвърлят на произвола на съдбата нежеланите си дъщерички, за всяко момиче е било по-добре, ако майка му се държи с него като истинска майка, а не като зла мащеха.

— Разбира се, че е така! Как другояче би могла да се държи една майка! — сряза го сърдито Рутилия. — Аз не ти говоря за отношението на Аврелия към дъщеря й, а за отвратителната й склонност да изкара всекиго глупак, задето е казал нещо толкова очевидно според нея!

— Е, на мен това не ми пречи да я обичам — подсмихна се Публий Рутилий Руф, който присъстваше на сцената.

— Че как иначе! — махна с ръка Рутилия.

— Момиченцето хубаво ли е? — запита Рутилий.

— Истинска красавица. Ти какво друго очакваш? Тези двамата не биха могли да си родят грозно бебе дори ако го правят с главата надолу — заяви надменно Рутилия.

— Хайде по-полека — понечи да я успокои Кота, намигвайки на Рутилий Руф. — Кой не се държи сега като римска благородничка?

— Да ви изпадат зъбите дано! — закани се съпругата му и започна да замерва двамата мъже с възглавниците от кушетката.

Скоро след раждането на малката Ю-ю Аврелия реши, че най-сетне трябва да се разправи и с кръчмата на кръстопътя. Това беше задача, която тя постоянно беше отлагала, най-вече защото самата кръчма, макар и построена в съседство с нейната инсула, не беше нейна собственост, а пък и се водеше място за среща на членове на едно религиозно братство. Макар и заведението да нямаше статут на храм или на едес, то си беше официално учреждение и стоеше записано в книгите на градския претор.

Това обаче не означаваше, че не представлява постоянен тормоз за околните. През цялото денонощие в кръчмата не преставаха да влизат и излизат хора, постоянните посетители зорко пазеха своята страна от улицата и пъдеха всекиго нежелан от нея, без да имат нищо против клиентите да си вършат срамните работи пред самата кръчма и нечистотиите им да се въргалят в краката на минувачите.

Кардикса първа подразбра нещо за по-тъмните страни от живота на религиозното братство на кръстопътя. Веднъж Аврелия я беше пратила да купи от дюкянчето встрани от входа на Цезарови някакво мазило за дупето на малката Ю-ю и робинята завари собственичката — една старица, дошла чак от Галатия, която продаваше билки, лекове и всякакви балсами, притисната до стената от двамина разбойници, които тъкмо спореха кое от многото гърнета и флакончета първо да строшат. Благодарение на Кардикса обаче всичко си остана здраво и непокътнато; така де, всичко в дюкянчето, иначе двамината натрапници бяха изритани със здрави ритници навън от мощната галка, която не си поплюваше. След като непознатите се скриха сред тълпата и заканите им се изгубиха в уличната врява, Кардикса поразпита наплашената старица какво точно се е случило. Случило се бе това, че търговката не бе смогнала да плати месечната сума на своите „закрилници“.

— Всеки дюкян в инсулата трябвало да плаща редовно такса на братството на кръстопътя, за да не го затворят — на свой ред съобщи Кардикса на Аврелия. — В самото братство твърдели, че по такъв начин осигурявали на дюкянчетата и на търговците закрила от крадци и насилници, но единствените крадци и насилници в Субура са тъкмо те и всеки, който не си плати парите, става тяхна жертва. Както знаеш, доминила, бедната Галатия наскоро погреба мъжа си, при това не се поскъпи за нищо. Затова в момента е останала без средства.

— Е, това вече е прекалено! — отсъди Аврелия и си придаде войнствен вид. — Идвай, Кардикса, ще ги оправим ние тях.

Двете излязоха от главния вход и посетиха един подир друг няколкото дюкяна в инсулата, обърнати към Викус Патриции. От всички продавачи искаха да узнаят с подробности какви са вземанията — даванията им с братството. От търговците Аврелия трябваше да научи, че дейността на братството на кръстопътя се разпростирало далеч извън пределите на инсулата й, затова реши да предприеме по-голяма обиколка и да се отбие във всеки магазин в квартала. Колкото повече разговаряше с жертвите на братството, толкова по-малко умът й можеше да побере чутото. Дори двете жени, които държаха обществения клозет от другата страна на Субура Минор — те плащаха аренда на някакво съдружие, което пък от своя страна плащаше на държавата, били задължавани да плащат на братството процент от онова, което им плащат по-богатите клиенти — онези, които могат да си позволят пръчката с мокра гъба, с която да се измият, след като си свършат работата. Когато от братството научили, че двете жени изпълнявали и друг вид услуга — ходят по домовете, за да събират нощните гърнета и да ги изхвърлят в клозетите, те, без да им мигне окото, натрошили всички гърнета, които им попаднали, и задължили жените да купят нови. Както всички бани в Рим обществената баня в съседство с клозетите беше частна собственост, което не й пречеше да развива печеливша дейност. Затова и тук братството държеше да му се плаща редовно, да не би някой от клиентите случайно да се удави, докато се къпе.

Когато Аврелия приключи с разследването, беше обхваната от такъв бяс, че трябваше първо да се прибере у дома си малко да се поуспокои и чак тогава да излезе отново, за да посети разбойническото свърталище.

— Тези хора ще напуснат къщата ми! — заканваше се тя пред Кардикса. — Ще напуснат моята къща!

— Не се тревожи, Аврелия, ще ги наредим, както подобава — вдъхваше й кураж слугинята.

— Къде е Ю-ю? — попита господарката, която едва си поемаше дъх от възмущение.

— На четвъртия етаж. Тази сутрин е ред на Ребека да я накърми.

Аврелия започна да кърши отчаяно ръце.

— А защо аз нямам мляко? Чувствам се като престаряла овца, която за нищо не става.

Кардикса вдигна рамене.

— Някои жени имат мляко, други нямат. Никой не може да каже защо. Няма нужда сега да си търсиш други поводи за раздразнение — братството ти стига. Жените нямат нищо против да кърмят Ю-ю. Ще пратя някой от слугите горе при Ребека да я помоли да задържи бебето при себе си, а двете с теб ще излезем и ще им покажем на онези бандити.

Аврелия стана на крака.

— Да тръгваме тогава. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

Кръчмата се оказа доста мрачно местенце. Аврелия застани в рамката на входната врата и на фона на слънчевата светлина, която идваше откъм гърба й, заслепи посетителите на заведението. Всички пиещи се умълчаха, захласнати от гледката, докато зад Аврелия не се появи Кардикса и покрай масите се забеляза раздвижване.

— Ей това е слоницата, която ни хвърли оня пердах сутринта! — обади се нечий глас от тъмното.

Тук-там изскърцаха дървените пейки. Аврелия влезе в кръчмата и огледа помещението. Кардикса я следваше плътно, готова да се намеси, ако трябва.

— Кой отговаря за вас, простаци? — попита Аврелия.

Иззад една от масите в дъното се показа нисичък, мършав човечец, който даваше вид да е на около четиридесет, а още повече даваше вид да е типичен римлянин.

— Аз съм този, когото търсиш — представи се той, като излезе на светло. — Луций Декумий, на твоите услуги.

— А знаеш ли коя съм аз? — стрелна го с поглед младата жена.

Той кимна.

— Вие наемате без пари това помещение, което принадлежи на мен — обясни му за всеки случай тя.

— Грешиш, госпожа, това място не принадлежи на теб — поправи я Луций Декумий. — То е държавна собственост.

— Държавата няма нищо с кръчмата ви — държеше на своето Аврелия и отново огледа затъмнената кръчма, за да види по-добре какво има вътре. — Заведението е в плачевно постоянно. Ти изобщо не се грижиш за него. Считай се за изгонен.

Всички я зяпнаха изненадани. Луций Декумий сбърчи вежди и я изгледа разтревожено.

— Ти не можеш да ни изгониш оттук.

— Само почакай да видиш!

— Ще се оплача на градския претор.

— Както желаеш. Той ми е братовчед.

— Тогава ще се оплача на върховния понтифекс.

— Още по-добре. И той ми е братовчед.

Мъжът изсумтя, но не можа да се разбере дали се присмива на самонадеяността на Аврелия, или пък просто ситуацията му се струва забавна.

— Не може всички да са ти братовчеди!

— Може, може. Хич не си прави сметки, Луций Декумий, отиваш си заедно с всички разбойници от кръчмата.

Луций Декумий я изгледа замислено и се зачеса по брадичката; човек не можеше да е сигурен, че в яркосините му очи не проблясват иронични пламъчета. Той отстъпи крачка назад и показа с жест масата, на която бе седял допреди малко.

— Какво ще кажеш да пообсъдим нашия малък проблем?

— Няма какво да му обсъждаме — възрази Аврелия. — Просто ти си отиваш.

— Ами! Винаги има място за обсъждане. Хайде, госпожо, нека двамата с теб седнем да се поразговорим — повтори поканата си Луций Декумий.

Изведнъж Аврелия си даде сметка какво ужасно чувство я завладява: Луций Декумий започваше да й се харесва. Това беше просто смешно. И все пак беше самата истина.

— Добре — съгласи се тя. — Кардикса застани до мен.

Луций Декумий й предложи стол да седне, после се друсна на мястото си на пейката отсреща.

— Малко винце, госпожо?

— В никакъв случай.

— О!

— И така?

— Какво и така? — попита Луций Декумий.

— Ти беше този, който искаше да разговаряме — напомни му Аврелия.

— Точно така, аз поисках — съгласи се той. — Какво имаш против нас, госпожо?

— Това, че стоите под моя покрив.

— Е, сега, това е малко твърде общо казано, не мислиш ли? Искам да кажа, нищо не ни пречи да стигнем до някакво споразумение: ти ще ми кажеш точно кое у нас не ти се нрави, а пък аз ще видя дали не мога да го оправя.

— Много неща не ми харесват: външният вид на кръчмата, мръсотията, шумът, това, че хората ти са решили, че цялата улица е тяхна собственост. — Аврелия изброяваше и сгъваше един по един пръстите на ръцете си. — Но най-вече вашата подмолна дейност из квартала! Да тероризирате безпомощните търговци и да искате от тях пари, които не могат да си позволят! И ако това не заслужава презрение!

— Светът, госпожо — обясни Декумий и се наведе напред, за да може събеседничката му да го чува по-добре, — е разделен между овцете и вълците. Какво по-естествено от това? Ако не беше естествено, овцете нямаше да бъдат толкова повече от вълците, а ние всички знаем, че на един вълк му се падат по, да речем, хиляда овце. Защо просто не приемеш, че ние сме местните вълци? Като вълци ние не сме никак лоши. Само си показваме зъбките… Е, тук-там ще поухапем някого, но никой не е пострадал съществено.

— Метафората, която използваш, е още един знак за твоята арогантност — на съвсем друго мнение беше Аврелия, — и тя с нищо няма да промени решението ми. Ще си вървите и това е.

— Ох, бедният аз! — затюхка се Луций Декумий и се облегна назад. — Бедният, бедният аз. — Той я стрелна с поглед. — Наистина ли всички са ти братовчеди?

— Баща ми беше консулът Луций Аврелий Кота. Чичо ми е консулът Публий Рутилий Руф. Другият ми чичо е преторът Марк Аврелий Кота. Мъжът ми е квесторът Гай Юлий Цезар. — Аврелия се отпусна на облегалката на стола си, надигна глава, притвори очи и нанесе последния си удар: — И което е най-важно, Гай Марий ми е сват.

— Ха-ха, на мен пък ми е сват египетският цар! — отбеляза лаконично Луций Декумий, на когото кажи-речи всички изброени имена не говореха нищо.

— Тогава те съветвам да си вървиш у дома в Египет — рече Аврелия, без да обръща внимание на невинната шегичка. — Консулът Гай Марий е мой сват.

— О, да, разбира се, че как иначе? И сватята на Гай Марий ще живее в някаква си инсула на гъза на Субура! — не се съгласи той.

— Инсулата е моя собственост. Това е зестрата ми, Луций Декумий. Мъжът ми е по-малкият син на баща си, затова временно сме се нанесли в инсулата ми. По-късно ще се преместим другаде.

— Гай Марий наистина ли ти е сват?

— До последния косъм на веждите си.

Луций Декумий въздъхна тежко.

— А пък на мен тук ми харесва… Така че най-добре да проведем едни хубавички преговори.

— Аз просто искам да се разкараш — настоя тя.

— Виж сега, госпожо, и аз имам известни права върху ей това място — стана по-твърд Луций Декумий. — Съдържателите на това заведение сме пазители на храма на кръстопътя. Получили сме този пост по съвсем законен път. Това, че всички са ти братовчеди, не значи, че и държавата ти е станала частна собственост — нас ще ни изгониш, но на наше място ще дойдат други, нали така? Това тук е колегията на кръстопътя, госпожо, записана съвсем официално в книгите на градския претор. И нека ти издам една мъничка тайна — отново се наведе той напред. — Не само ние, всички наши братя от кръчмите по кръстопътищата са вълци! — Луций Декумий изви врат като някоя костенурка. — Сега, госпожа, двамата с теб ще влезем в споразумение. Ние ще поддържаме мястото чисто, ще мацнем по някоя боя по стените, няма да вдигаме повече шум през нощта, ще помагаме на старите жени да прескачат канавките и ще се откажем от дейността из квартала — с други думи, ще се превърнем в стълбове на обществото! Това как ти се харесва?

Колкото и да се опитваше да запази леденото си изражение, Аврелия не издържа и леко се усмихна.

— Все е по-добре от това, което вършите сега, а, Луций Декумий?

— Много по-добре! — съгласи се той обнадежден.

— Да си призная честно, не ми се ще наново да се разправям с хора като теб. Много добре, Луций Декумий, давам ти пробен срок от шест месеца. — При тези си думи тя стана от стола си и се запъти към вратата, последвана от вежливия кръчмар. — Но само не си мисли, че като му дойде времето, няма да посмея да ви изхвърля и да посрещна други на ваше място — зарече се тя и излезе на улицата.

Луций Декумий я придружи надолу по Викус Патриции и със завидна ловкост й разчистваше пътя сред тълпата.

— Имаш думата ми, госпожо, отсега нататък ние се превръщаме в стълбове на обществото.

— Предполагам, ще ви е доста трудно да я карате занапред без доходите, на които сте разчитали досега — подметна Аврелия.

— О, това да не те тревожи, госпожо! — Спокойно отвърна той. — Рим е голям град. Ние няма да престанем с нашата дейност напълно… Просто ще се преместим по-надалеч, за да не те притесняваме. Да речем във Виминала… или около Агера, или около блатата… Необработени терени, колкото искаш. Няма защо да се тревожиш за хубостници като Луций Декумий и събратята му от кръчмата на кръстопътя. Ние все ще се оправим.

— И това ако е решение! — поклати глава Аврелия. — Каква е разликата между това да тероризираш съседите си или други хора?

— Сърцето го боли само за онова, което виждат очите и чуват ушите — отговори й мъдро Луций Декумий, изненадан от алтруизма на събеседничката си. — Това е доказан факт, госпожо.

Двамата бяха стигнали главния вход на Цезарови. Аврелия се спря и изгледа Декумий, сякаш го съжаляваше.

— Предполагам, че отсега си си наумил какво ще правиш в бъдеще, Луций Декумий. Просто нека аз никога не разбера къде си прехвърлил… дейността си, както сам се изразяваш.

— Но разбира се, госпожо, имаш честната ми дума! Ще си мълча като гроб! — При тези си думи той се протегна през Аврелия и почука на вратата й, която твърде подозрително беше отворена веднага от иконома Евтих. — А, Евтих — зарадва се Луций Декумий, — в последните дни не си се появявал в кръчмата, защо така? Следващия път, когато господарката ти даде почивка, надявам се да минеш през нашето заведение. Току-що обещах на госпожата, че ще изчистим местенцето и ще му мазнем една боичка. Сватята на Гай Марий трябва да бъде винаги доволна, нали така?

Евтих си придаде крайно нещастен вид.

— Да, така е.

— А ти да криеш от нас през цялото време? Как така не си споменал нито веднъж коя е госпожата? — продължи да го хока Луций Декумий.

— Както трябва да си забелязал с годините, Луций Декумий — гордо му отвърна икономът, — аз никога не коментирам господарите си.

— Проклети гърци, всички са еднакви — заключи Декумий и като кимна с глава на Аврелия, той се сбогува с нея. — Приятен ден, госпожо. Много ми беше приятно да се запознаем. Само да имаш нужда от нещо, ние в братството винаги ще ти помогнем.

Щом затвори вратата зад себе си, господарката се загледа с безизразните си очи в иконома си.

— А ти какво ще ми кажеш за свое оправдание?

— Домина, аз съм длъжен да стана един от тях! — проплака той. — В крайна сметка работя като иконом на местните наемодатели, не мога да стоя настрана от братството!

— Надявам се, даваш си сметка, Евтих, че мога да накарам да те бият с камшик за това — напомни му Аврелия.

— Така е — промълви той в съгласие.

— Биенето с камшик е общоприетото наказание, нали?

— Да — промълви нещастният човек още по-тихо.

— Тогава можеш само да се радваш, че господарката ти е жена на мъжа си и дъщеря на баща си. Свекърът ми Гай Юлий навремето го определи най-добре. Малко преди да умре, той каза, че не можел да проумее как някои могат да спят под един покрив със същите хора, които през деня бият с камшик, независимо дали става въпрос за синовете или робите им. И все пак да не забравяме, че има и други начини един господар да накаже неверния или невъзпитания си роб. Не си мисли, че не мога да те продам на друг, пък ако ще и с лоша препоръка — колкото и да ми коства това. Знаеш какво би означавало това за теб. Вместо да получа десет хиляди денария за теб, ще се задоволя само с хиляда сестерции. А новият ти собственик ще бъде някой човек от простолюдието, който ще те налага за щяло и нещяло, щом като от самото начало те е взел като един лош роб.

— Разбирам, домина.

— Добре! Никой не ти пречи да влизаш в братството на кръстопътя — няма как, влизам ти в положението. Пък и това, че толкова време не си казал кои са ти господарите, е наистина похвално. — Аврелия понечи да тръгне към стаята си, но се спря. — Луций Декумий работи ли нещо?

— Грижи се за кръчмата — отговори Евтих, но си личеше, че въпросът му се е сторил крайно неудобен.

— Нещо криеш.

— Не, нищо!

— Хайде, изплюй камъчето!

— Ами, как да ти кажа, домина, това са само слухове. Никой не знае със сигурност, нали разбираш? Но са го чували да ги говори разни… може и да е просто от самохвалство. Или пък да има за цел да ни наплаши нас, останалите.

— И какво говори?

Икономът пребледня.

— Казва, че е наемен убиец.

— Екастор! И кого е убил? — полюбопитства Аврелия.

— Доколкото знам, твърди, че именно той бил заклал преди години онзи нумидиец на Форума.

— Чудеса! — възкликна господарката и отиде да види как са децата й.

— Като са я правили, нещо са сбъркали с калъпа — отбеляза Евтих пред Кардикса.

Едрата галка надигна тежката си лапа и потупа иконома по крехкото му рамо също както някоя котка би затиснала опашката на мишката, за да си поиграе с нея.

— Сбъркали са, така е — натисна го тя в приятелски жест. — Ето защо ние всички трябва да се грижим за нея.

Сравнително скоро след това у дома се завърна Гай Юлий Цезар, който идваше от Италийска Галия, за да донесе в Рим писмата от Гай Марий във Верцела. Един ден той просто потропа на вратата на дома си и икономът му отвори, сякаш посреща непознат пътник. После, докато Евтих поемаше грижата за багажа, Цезар отиде да потърси жена си.

Аврелия беше в двора и тъкмо връзваше телени мрежички около назряващите гроздове по асмата. Толкова беше заета с лозарската си дейност, че дори не се обърна да види кой идва.

— Направо не е за вярване колко птици има в Субура, а? — рече тя на човека зад себе си, мислейки, че е някой от робите. — Но тази година съм твърдо решена да ядем грозде, затова и ще опитам тия нещица няма ли да помогнат.

— Ще чакам с нетърпение времето на гроздобера — обади се Цезар.

Аврелия се обърна изведнъж, останалите незакачени мрежички се изхлузиха от ръката й и се разпиляха на земята.

— Гай Юлий! — радостно възкликна младата съпруга. Той протегна ръце и Аврелия се втурна да го прегърне.

Никога преди двамата не се бяха целували толкова сладостно, затова и преди да се отлепят един от друг, мина доста време. Изведнъж над главите им се разнесоха викове и ръкопляскания и двамата се върнаха на земята. Цезар вдигна очи нагоре и с изненада видя как всички балкони към вътрешния двор са се покрили с радостни люде, които му махат.

— Голяма победа! — извика той, така че всички да го чуят. — Гай Марий унищожи германите напълно! Рим никога повече няма да се страхува от тях!

И като остави наемателите си да се радват на великата вест и да я разнасят из Субура, преди още да са я научили в Сената и на Форума, Цезар прегърна през раменете Аврелия и двамата се скриха в коридора, свързващ приемната с кухнята. Цезар се обърна към кабинета си и нямаше как да не се зарадва от чистия му и подреден вид, както и от новопоявилите се украшения — евтини, но подбирани с вкус. Навсякъде имаше поставени вази с цветя и той си каза, че любовта на съпругата му към тях е нещо повече от прищявка, но дали тя сама притежава нужните средства за толкова много свежи цветя всеки ден?

— Трябваше веднага да се явя пред Марк Емилий Скавър — рече Цезар на жена си. — И все пак си казах, че е най-добре първо да мина през нас. Колко е хубаво човек да си е дома!

— Чудесно е — подкрепи го Аврелия.

— А довечера ще бъде още по-чудесно, жено, когато двамата с теб се захванем да правим и първото си момче — заяви той и още веднъж целуна жена си. — Колко ми липсваш само! Което си е истина, щом човек си е имал работа с теб, вече никоя друга жена не може да спре погледа му. А дали случайно мога да се изкъпя сега?

— Преди минутка видях Кардикса да се насочва към банята, така че сигурно топлата вода вече те чака — успокои го Аврелия и се притисна към него.

— А ти си сигурна, че не ти идва много да се грижиш за къщата ни, за децата и за всички тези наематели над главата ни? — запита Цезар. — Знам, винаги ми повтаряш, че агентите взимали повече комисиона, отколкото било редно, но все пак…

— Това не е проблем за мен, Гай Юлий. Всичко в сградата е наред, пък и наемателите ни са прекрасни люде — увери го тя. — Дори успях да се оправя с неприятностите, които ни създаваше кръчмата на кръстопътя, така че напоследък дори по улицата е чисто и спокойно. — Младата жена се засмя, сякаш въпросът не беше от кой знае какво значение. — Не можеш да си представиш колко услужлив става всеки, щом разбере, че Гай Марий ми е сват!

— Всички тези цветя! — удиви се Цезар.

— Не са ли красиви! Това е нещо като данък, който получавам на всеки четири-пет дни.

Съпругът й я притисна по-близо до себе си.

— Да не би да си имам съперник?

— Не мисля, че подобен съперник ще те разтревожи, трябва само да го видиш. Казва се Луций Декумий и е наемен убиец.

— Какъв е?

— Шегувам се, любов моя — успокои го тя. — Той самият твърди, че е наемен убиец, най-вероятно за да си създава авторитет сред събратята си от кръчмата. Иначе се грижи за кръчмата на ъгъла.

— И откъде ти намира той тези цветя?

Аврелия леко се засмя.

— На харизан кон зъбите не се броят. В Субура всичко върви по различно му.

Отново Публий Рутилий Руф щеше да съобщи на Гай Марий новините за това, как Рим е реагирал на писмото за победата, след като то беше донесено от Гай Юлий Цезар.

— Грешиш, приятелю, изход има! — каза си мрачно Марий, след като разчете докрай писмото на Рутилий Руф. Веднага извади празен лист и за известно време сам беше погълнат от писането на писмо, кратичко, но пак истинско мъчение за него. Като свърши, прати да повикат Квинт Лутаций Катул.

Катул Цезар беше обхванат от голям ентусиазъм. Същият онзи куриер, който беше донесъл Рутилиевото писмо до Марий, беше носил в торбата си и писмо от Метел Нумидик до Катул Цезар, както и още едно — пак до Катул, този път от Скавър.

За проконсула все пак беше известно разочарование да разбере, че Марий вече е научил за двата триумфа; беше му се искало сам да съобщи радостната вест, та да види реакцията на Марий. Както и да е, това не беше голямо нещастие. Триумфът си оставаше триумф.

— Така че бих искал да се прибера в Рим още през октомври, ако това не ти пречи — тържествуваше Катул. — Няма как, ще проведа пръв своя триумф, теб те задържат задълженията ти на консул.

— Много добре, само че няма да те пусна да си вървиш — сряза го Марий с доволен вид. — Двамата с теб ще се върнем заедно в Рим в края на ноември, както беше запланувано. Всъщност току-що пратих писмо до Сената от името на двама ни. Сигурно искаш да го видиш? Няма да те карам да се мъчиш с грозния ми почерк — ще ти го прочета сам.

Той вдигна от писалището си някаква мъничка хартийка, разгъна я и зачете съдържанието й пред Катул Цезар.

Катул Цезар беше пребледнял като платно.

— Шегуваш се?! — беше единственото, което можа да попита.

— Аз? Да се шегувам? — Марий запримига под гъстите си вежди. — Аз никога не се шегувам, Квинт Лутаций!

— Аз… аз… аз категорично отказвам!

— Нямаш избор — отвърна му Марий със сладък глас. — Мислеха си, че са ме надиграли, нали така? Скъпият Прасчо Метел Нумидик и приятелчетата му — твоите приятелчета! Е, трябва да знаете, че никога няма да ме надиграете.

— Сенатът е оповестил с указа, че ще бъдат проведени два триумфа и така трябва да бъде! — настояваше Катул.

— О, ти можеш да упорстваш, колкото си искаш, Квинт Лутаций, но не би изглеждало редно пред очите на хората, не съм ли прав? От теб зависи дали ще триумфираш заедно с мен в един и същи ден, или ще се покажеш пред всички като най-големия глупак на земята. Това е, което мога да ти кажа.

С това разговорът приключи. Мариевото писмо беше пратено до Сената и триумфът на двамата пълководци беше насрочен за първия ден от декември.

Но и Катул Цезар не закъсня да си отмъсти за унижението. Той незабавно писа до Сената жалба срещу консула Гай Марий, който си бил присвоил прерогативите на римския Сенат и народ и самоволно бил дарил с пълно римско гражданство хиляда войници от спомагателните легиони, все от Камеринум и Пиценум, още на самото бойно поле при Верцела. Освен това бил превишил и консулските си пълномощия, като обявил, че основава колония от римски легионери — ветерани в малкото градче Епоредия в Италийска Галия. Нататък писмото продължаваше така:

В отговор на това Марий разпространи текста на Катуловото писмо сред войниците както на своята, така и на Катуловата армия. Към писмото беше добавен лаконичен послепис от самия Марий, който напомняше, че печалбата от продажбата на онази една трета от пленените след сражението при Верцела кимври щяла да бъде разпределена по заслуги между всички войници в армията на Квинт Лутаций Катул. Марий посочваше, че неговата армия вече била взела своето от разпродажбата на тевтоните, пленени при Аква Секстия, и понеже консулът не искал войниците на Квинт Лутаций да се чувстват пренебрегнати, той им предоставял и своя личен дял от плячката. Това било, разбира се, защото самият Квинт Лутаций вече бил дал да се разбере пределно ясно, че смята да задържи единствено и само за себе си цялата печалба от своите две трети от пленниците.

Главция пък не пропусна да прочете и двете писма на Форума в Рим, а народът се заливаше от смях. За никого не представляваше загадка кой е действителният победител при Верцела и кой мисли повече за войниците си, отколкото за самия себе си.

— Крайно време е да спреш тази кампания по оплюването на Гай Марий — скара се Скавър Принцепс Сенатус на Метел Нумидик. — Иначе някой ден току-виж пак си ял бой насред Форума. Най-добре пиши на Квинт Лутаций да престане и той с глупостите си. Дали ни харесва или не, не знам, но в момента Гай Марий е Пръв сред римляните. Той спечели войната срещу германите и това го знае цял Рим. Той е всенародният любимец и него боготвори тълпата. Ако се опиташ да го злепоставиш, Квинт Цецилий, ще настроиш всички срещу себе си.

— Да му пикая на тъпия народ! — ядоса се отново Метел Нумидик, който напоследък, откакто беше приютил у дома си сестра си Метела Калва и съответно любовниците й от простолюдието, се чувстваше и лично засегнат от своеволието на масите.

— Слушай сега, има и други начини да се борим с Марий — продължи Скавър. — Първо, ти самият можеш да се кандидатираш повторно за консул. Може и да не ти се вярва, но вече минават десет години, откакто беше веднъж консул! Повече от сигурно е, че Гай Марий ще се кандидатира отново. Няма ли да е пък прекрасно, ако шестият му пореден консулски мандат бъде изкаран с такъв враждебно настроен колега като теб?

— О, кога най-сетне ще се отървем от тази неизлечима болест, наречена Гай Марий? — закърши отчаяно ръце Нумидик.

— Да се надяваме, че ще е скоро — отвърна Скавър, който явно не се чувстваше чак толкова отчаян. — След година, съмнявам се, че ще издържи повече.

— Най-добре го кажи: никога!

— Не, не, Квинт Цецилий, много лесно се предаваш! Също както Квинт Лутаций, и ти се оставиш да се водиш единствено от омразата си към Гай Марий. Помисли! През тези безкрайни пет години, в които е консул Гай Марий, колко време е прекарал в Рим?

— Не повече от няколко дни, но какво от това?

— Ами точно това, Квинт Цецилий! Гай Марий не е голям политик, нищо че има страшен мозък в главата си. Гай Марий изпъква над останалите, защото е голям войник и голям организатор. Но когато се окаже, че няма повече войни за водене, и той остане при нас в Рим, имаш думата ми, той скоро ще изчезне от погледа ни — и в Сената, и пред народа Марий няма да бъде повече никой. Ние няма да му позволим да бъде някой! Ще го наобиколим като глутница кучета, няма да му позволим да мръдне, ще го хапем от всички страни, докато не започне да пуска кръв. И някой ден ще го повалим на земята като един голям жертвен бик. Само почакай и ще видиш.

Няма що, Скавър бе твърде самоуверен. Метел Нумидик се замисли върху перспективите, които му показваше приятелят му, и започна да се подсмихва.

— Да, разбирам те, Марк Емилий. Добре тогава, ще се кандидатирам за консул.

— Чудесно! Няма как да не те изберат — само да използваме цялото влияние, което винаги сме упражнявали върху първата и втората класа, и колкото и да обичат Гай Марий, всички ще гласуват и за теб.

— Изгарям от нетърпение да му стана колега! — Метел присви мускули, сякаш се готвеше за борба с невидимия си противник. — Ще му слагам пръти в колелата, накъдето и да потегли! Ще направя живота му тъжен.

— Подозирам, че в скоро време ще получим помощ тъкмо оттам, откъдето най-малко бихме очаквали — продължи с плановете си за бъдещето котаракът Скавър.

— И откъде по-точно?

— Чувам, че Луций Апулей Сатурнин щял да се кандидатира повторно за народен трибун.

— Но това е трагична вест! С какво може избирането му да ни помогне? — хвана се за главата Нумидик.

— Напротив, Квинт Цецилий, можеш да ми вярваш, че това е прекрасна новина. Когато ти впиеш консулските си зъбки в тялото на Гай Марий, когато го притиснем и всички ние — Квинт Лутаций, аз и останалите, той ще се види принуден да потърси отново помощта на Сатурнин. Мисля, че познавам добре Марий — нервите му няма да издържат дълго. Ако наистина се усети наобиколен отвсякъде от врагове, ще започне да рита и мушка на всички посоки — точно като подивял бик. Няма да устои на изкушението отново ще се опре на Сатурнин. А мисля, че той е най-опасният инструмент, към който Гай Марий би могъл да посегне. Само почакай да видиш! — закани се Скавър. — Вместо да изпише вежди, Марий ще си извади очите с този хубостник Сатурнин.

Опасният инструмент вече беше потеглил към Италийска Галия в желанието си да се срещне възможно най-скоро с Гай Марий; за него съюзът с консула означаваше много повече, отколкото за самия Марий. Защото Марий все още се чувстваше като в Елисейските полета начело на своята смела и послушна армия, докато Сатурнин беше излязъл на римската политическа арена и нямаше къде да се скрие.

Двамата се срещнаха в малкото курортно градче Комум на бреговете на езерото Ларий, където Гай Марий си беше наел вила, собственост на покойния Луций Калпурний Пизон, същият, който беше загинал редом с Луций Касий при Бурдигала. Макар и да не го признаваше пред Катул Цезар, който беше с десет години по-млад от него, Марий се чувстваше крайно изтощен от продължителната война. Затова му хрумна да прати Катул в другия край на провинцията, където да раздава проконсулското си правосъдие, а сам се подслони в тихата вила на Пизон, оставяйки командването на Сула.

Естествено, когато на вратата му потропа Сатурнин, Марий го покани да му гостува. Двамата се установиха за известно време край красивото езеро, нямащо равно на себе си сред езерата в Същинска Италия, и се заловиха надълго и нашироко да обсъждат бъдещето.

Не че Марий се беше научил да върти изречения и да говори празнословия — щом реши, че е време да се свършва с условностите, той мина веднага по същество.

— За нищо на света не искам Метел Нумидик да ми е втори консул. Вече съм си избрал за колега Луций Валерий Флак. Той е човек, когото лесно можеш да пречупиш.

— Ще си подхождате — съгласи се Сатурнин, — но се страхувам, че този път няма да те оставят да си играеш игричката. Майсторите на политиката вече са започнали да търсят поддръжници на Метеловата кауза. — Той изгледа събеседника си с нескрито любопитство. — Между другото ти самият защо изобщо ще се кандидатираш отново? Германите вече са победени и ти е дошло времето да се радваш на лаврите си.

— И на мен би ми се искало нещата да изглеждат толкова прости, Луций Апулей, но това, че германите са били победени, не означава, че аз съм си свършил работата докрай. Предстои ми да разпусна две армии от пролетарии — моите шест легиона и Квинт Лутациевите шест легиона, нищо че техният личен състав е по-малък. Отдавна съм свикнал да гледам и на неговата армия като на своя собственост, за която отговарям само аз. Квинт Лутаций си мисли, че му стига да им подпише заповедите за уволнение и въпросът е приключен.

— А ти си все още решен да им дадеш земя?

— Решен съм да го сторя на всяка цена. Ако не даде земя на ветераните си, Рим сам ще обеднее. Най-напред, защото повече от петдесет хиляди бивши легионери ще наводнят Рим и Италия и единственото, което ще притежават, ще бъдат монетите, дрънкащи в кесиите им. Но те скоро ще бъдат изхарчени и тези петдесет хиляди души ще се превърнат в постоянен източник на напрежение. Ако се започне нова война, те ще се запишат отново войници, но ако война няма, те ще създават неприятности на цялата държава.

Сатурнин кимна.

— И аз мисля така.

— Идеята ми дойде още докато бях в Африка, затова и запазих за бъдещите ветерани африканските острови. Навремето Тиберий Гракх бе поискал да настани римската беднотия по държавните земи в Кампания, за да отърве Рим от заплашителното й присъствие, както и за да вдъхне нов живот на обезлюдените земи. Но Италия не е правилното решение, Луций Апулей — говореше замечтано Марий. — Бедните римляни са ни нужни другаде, в провинциите. А най-добра работа ще свършат ветераните.

Сатурнин се беше обърнал към красивата гледка, което представляваше езерото, но очите му, като че ли не виждаха нищо.

— Е, ние всички чухме речта ти как Рим трябвало да пренесе своя начин на живот в провинциите. И всички чухме как Далматик отговори на това. Но не това е истинската ти цел, нали, Гай Марий?

Марий го стрелна с поглед изпод веждите си.

— Сече ти пипето на теб! Разбира се, че не това е истинската ми цел! — И той се приведе напред на стола си. — На Рим струва огромни средства да праща всяка година нови армии в провинциите, за да потушават въстания или да водят гранични войни. Погледни само Македония — там стоят постоянно на гарнизон цели два легиона — вярно, не са римски, но пак заради тях държавата харчи пари, които могат да се използват другаде. А какво би станало, ако основем три-четири римски колонии в Македония и настаним там двайсет-трийсет хиляди ветерани? В последно време и Гърция, и Македония силно се обезлюдиха. Като казвам в последно време, имам предвид последните сто години. Навсякъде има оставени призрачни градове без жители! Земята е собственост на богати римляни, които никога не са стъпвали в Гърция, от стопанствата им се извлича възможният минимум, местните жители дори не се допускат в именията им, навсякъде работят само роби. Всеки път, когато скордиските минат границата, избухва война, земевладелците надават вой чак от Рим, оплакват се пред Сената и управителят е атакуван от две страни — от мародерстващите келти, както и от гневните писма на сенатори и земевладелци. Е, ако ми се даде тази възможност, бих постъпил съвсем другояче със земята, която тъй и тъй римските владелци само изтощават и от която не печелят нищо. Във всяка провинция бих създал колонии от ветерани. Така хем ще има кой да работи земята, защото ветераните са много, хем ще има и кой да я пази — всички ще са бивши легионери, готови всеки момент да се хванат за оръжието.

— И всичко това си го измислил в Африка — зачуди се Сатурнин.

— Докато сключвах широкомащабни договори с богати римляни, които имаха намерението да се настанят в Африка, без кракът им да стъпи там. Вместо това щяха да пратят тълпи от роби длъжници и надзиратели, които да им вземат душицата, без дори да се заинтересуват от местните хора, от местните обичаи. Без да се замислят, нашите земевладелци ще превърнат Африка в една изостанала страна, която само ще чака някой нов Югурта да я спасява от римляните. Не съм казал, че богатите римляни не трябва да владеят земя в отвъдморските провинции — просто искам в новозавоюваните земи да се освободят голям брой малки парчета земя, на които да се настанят професионални римски войници, които да са ни под ръка винаги щом това стане необходимо. — С известно усилие на волята Марий се отпусна отново назад, за да не издаде нетърпението, което го обхващаше при мисълта за неизпълнените му планове. — Вече сме имали един случай да видим как можем да се възползваме от колониите от ветерани, когато ги основем на чужда територия. Онези първи заселници, на които дадох земя на остров Менинкс, чуха първи за въстанието в Сицилия, веднага се организираха в бойни единици, наеха няколко кораба и достигнаха Лилибеум тъкмо навреме, преди градът да е паднал в ръцете на роба Атенион.

— Започвам да разбирам накъде биеш, Гай Марий — каза Сатурнин. — Планът ти е превъзходен.

— Но противниците ми ще се бият до последно, ако не за друго, то само защото планът е мой — въздъхна Марий.

Сатурнин усети как по тялото му полазват тръпки; в следващия миг той беше извърнал поглед настрани, уж се възхищаваше от отражението на дърветата, облаците и планинските върхове по повърхността на езерото. Марий беше уморен човек! Марий вече не можеше да поддържа онова бясно темпо отпреди! Марий не се опитваше на всяка цена да стане за шести път консул!

— Предполагам, че си бил свидетел на цялата олелия, настъпила в Рим, задето си позволих да подаря римско гражданство на онези превъзходни бойци от Камеринум? — попита Марий.

— Бях. Едва ли има някой в Италия, който да не е разбрал. И в цяла Италия са одобрили постъпката ти. Докато Рим и най-вече майсторите на политиката бяха на противното мнение.

— Е, кажи ми ти сега, защо да не станат тези хора римски граждани? — ядосваше се Марий. — Та от всички на бойното поле, Луций Апулей, те се сражаваха най-добре и това никой не може да го отрече. Ако можех, бих дал римско гражданство и на последния жител на Италия. — Марий се спря и преглътна тежко. — Когато казвам, че искам земя за ветераните — пролетарии, имам предвид точно това — земя за всички тях — римляни, латини и италийци.

Сатурнин чак подсвирна от учудване.

— Ето това се казва да си търсиш сам белята! Майсторите на политиката никога не биха останали със скръстени ръце.

— Знам. Това, което не знам, е дали ти ще намериш нужната смелост да поискаш тези промени вместо мен.

— Досега не съм попадал в ситуация, където да доказвам смелостта си — замисли се Сатурнин. — Затова и не знам дали изобщо мога да се нарека смел. И все пак, Гай Марий, мисля, че да… Мисля, че ще имам смелостта да въведа промените, които искаш.

— Аз самият нямам нужда да купувам никого за следващото си избиране — просто няма кой да ме победи на изборите — похвали се Марий. — Това не е причина обаче да не платя на нужните хора за бъдещия втория консул. Както и за теб, Луций Апулей, ако имаш нужда от това. И за Гай Сервилий Главция. Разбирам, че щял да се кандидатира за претор?

— Точно така. И от свое име, и от негово име трябва да ти кажа още сега, Гай Марий, ще ни е нужна помощта ти да бъдем избрани. В замяна на това ще ти помогнем с всичко по силите си ти да получиш исканата земя.

Марий измъкна от ръкава си навит къс хартия.

— Вече съм се погрижил за това-онова. Просто надрасках в най-общи линии бъдещия проектозакон. За нещастие не съм от големите римски законодатели. За разлика от теб. А пък Главция — надявам се няма да го приемеш като лична обида — е най-големият гений в цялата история на законодателството. Дали вие двамата не бихте могли да превърнете моите нахвърляни бележчици в завършен закон?

— Ти ни помогни да се доберем до желаните служби, Гай Марий, пък аз мога да те уверя, че ще си получиш исканите закони.

Ясно пролича какво безгранично облекчение обзе цялото едро и пращящо от здраве тяло на Марий.

— Само да свършим с реформата ми, Луций Апулей, и повече дори няма да мисля да ставам за седми път консул.

— Седми път ли?

— Преди години ми беше предречено, че ще бъда седем пъти римски консул.

Сатурнин се засмя.

— Че защо не? Никой никога не е помислял, че един-единствен човек ще може да бъде шест пъти консул. А ето, че ти ще успееш.

Изборите за новата колегия на народните трибуни се проведоха по времето, когато Гай Марий и Катул Цезар водеха армиите си на юг към Рим, за да проведат общия си триумф. На Форума събитията се развиваха твърде интересно. За десетте места на трибуни се бяха кандидатирали тридесет души, а от тях повече от половината бяха креатури на майсторите на политиката, така че предизборната кампания се оказа повече от ожесточена.

Главция, който стоеше начело на все още действащата колегия на трибуните, трябваше лично да организира изборите за своите наследници. Ако центуриите вече бяха избрали консулите и прегорите, тази му роля щеше да се поеме от друг, защото при евентуалното му избиране за претор, той щеше да изгуби пълномощията си на трибун.

Самите избори се проведоха както винаги в Кладенеца на комициите. Главция председателстваше от рострата, а деветимата му колеги теглеха жребия в какъв точно ред ще гласуват тридесет и петте триби. После, когато дойдеше редът на тази или онази, те приемаха резултатите от изборите вътре в нея.

Доста пари се бяха прехвърлили от едни ръце в други — част от тях в подкрепа на Сатурниновата кауза, но в огромния си дял — от името на никому неизвестните кандидатчета, които си бяха подбрали майсторите на политиката. Всеки по-богат човек от предните редици на консерваторите се беше бръкнал дълбоко в кесията, за да може да получи своите гласове някой напълно неизвестен кандидат, като например Квинт Ноний от Пиценум, който освен с консервативните си възгледи не можеше да се похвали с нищо друго. Макар че Сула нямаше абсолютно никакъв пръст в избирането му от цензорите за сенатор, още по-малко в представянето на кандидатурата му за народен трибун, Квинт Ноний му се падаше далечен роднина, по-точно беше брат на Сулановия зет. Именно когато Корнелия Сула се беше омъжила преди години за един от представителите на богатата фамилия на Нониите, истински големци за мащабите на Пиценум, на девера й беше хрумнала идеята и той да опита късмета си по пътеката на честта. Всъщност погледите бяха устремени предимно към племенника на Сула, но чичото Квинт Ноний реши да се пробва преди него.

Изборите бяха пълни с изненади. Една такава изненада беше, че Квинт Ноний беше избран от първите. Докато Луций Апулей Сатурнин не беше избран изобщо, народните трибуни открай време са били десет на брой, а Сатурнин се оказа единадесети в класирането.

— Не мога да го повярвам! — Хвана се за главата Сатурнин, щом двамата се събраха с Главция. — Просто не мога да го повярвам! Какво се е случило?

И Главция се въсеше не по-малко от него, защото с провала на приятеля му силно намаляваха и собствените му шансове да стане претор. Но в следващия миг той вдигна рамене, потупа окуражително Сатурнин по гърба и тръгна да слиза от рострата.

— Ти не се тревожи, току-виж сме я наредили някак в последния момент.

— Какво можеш да наредиш с едни изборни резултати, които вече са известни? — чудеше се Сатурнин. — Не, Гай Сервилий, не успях!

— Ще се видим след малко — точно тук на това място. Не бързай да се връщаш вкъщи — предупреди го Главция и със забързана крачка се изгуби в тълпата.

Още в мига, в който чу името си сред избраните, новият народен трибун Квинт Ноний се завтече към скъпия си нов дом в Карина. Там го чакаха жена му, снаха му Корнелия Сула и племенникът му, умиращи от нетърпение да чуят изборните резултати, за които и не таяха особен оптимизъм.

Оказа се обаче, че да се напусне Форумът, не е толкова лесно, колкото беше предполагал Квинт Ноний. На всеки две-три крачки той беше спиран от някого, за да получи поредните искрени поздравления от доброжелателите си, така че народният трибун се оказа като пленник насред площада, задължен да отговаря на въпроси и да се усмихва, да подава ръка на стотици непознати.

Един по един хората, които го придружаваха, се изгубиха в множеството и най-накрая, когато Квинт Ноний успя да се добере до една от страничните улички и да тръгне с бодра крачка към дома си, с него бяха останали само трима от най-близките му приятели, живеещи също в Карина. В един миг отнякъде изникнаха дузина едри мъжаги, въоръжени с тояги, които заплашително се насочиха към групичката. Един от приятелите на Ноний успя да се измъкне навреме и хукна обратно към Форума, за да вика за помощ. За негово учудване обаче площадът се оказа едва ли не пуст. За щастие Сатурнин и Главция се навъртаха още около рострата, където разговаряха с разни непознати. Главция беше зачервен и косата му се беше разрошила. Когато чуха виковете за помощ, всички насъбрали се при рострата хукнаха към мястото на произшествието. Но беше твърде късно. Квинт Ноний и двамата му приятели бяха пребити до смърт.

— Едепол! — възкликна Главция, като стана на крака, уверил се, че Квинт Ноний е наистина мъртъв. — Квинт Ноний току-що беше избран за народен трибун, а аз бях служителят, натоварен с провеждането на изборите. — Той се намръщи. — Луций Апулей, ще се погрижиш ли тялото на Квинт Ноний да бъде откарано у дома му? Аз самият ще се върна на Форума, за да разреша тази избирателна дилема.

Ужасът и изненадата да се натъкнат на Квинт Ноний и двамата му приятели, удавили се в собствената си кръв, беше лишило всички присъстващи, дори Сатурнин, от способността да разсъждават; дори Сатурнин не усети неподправения фалш в тона на приятеля си. Застанал на опразнената ростра и викайки насред опразнения Форум, Гай Сервилий Главция оповести убийството на новоизбрания народен трибун Квинт Ноний. След това заяви, че на мястото на Квинт Ноний в колегията на трибуните трябва да влезе останалият единадесети по ред при изборите, сиреч Луций Апулей Сатурнин.

— Всичко си дойде по местата — потри доволно ръце Главция по-късно през деня, докато вечеряше у Сатурнин. — Вече си законно избран народен трибун, заел мястото на покойния Квинт Ноний.

Откакто преди време му бяха скалъпили онова грозно обвинение, че е спекулирал със зърно в Остия, Сатурнин уж беше позабравил всякакви скрупули, но ето, че Главция го изненадваше, нещо повече — ужасяваше го.

— Не си го направил! — възкликна той.

Главция допря пръст до устните си и му се усмихна изпод вежди. В усмивката му можеше да се открие нещо зверско и заплашително.

— Ако искаш да не ти говоря лъжи, Луций Апулей, най-добре не ме питай нищо.

— Най-срамното е, че човекът си беше много свестен.

— Така си е, свестен беше. Но лош му бил късметът — да бъде убита насред улицата. Какво да се прави, той беше единственият от трибуните, живеещ в Карина. На Палатина е по-трудно да се организира подобно нещо — хората са много малко и жертвата може по-лесно да избяга.

Сатурнин въздъхна и вдигна рамене в жест на безсилие.

— Сигурно си прав. Най-важно е, че аз влязох в колегията. Благодаря за помощта ти, Гай Сервилий.

— Не мисли повече за това — посъветва го Главция.

Скандалът беше прекалено голям, за да утихне за ден-два, но бе напълно невъзможно да се докаже участието на Сатурнин в зловещото покушение. Още повече, че оцелелият приятел на убития лично беше свидетелствал, че по време на убийството и Сатурнин, и Главция са се намирали в долния край на Форума. Хората си говореха какво ли не, но никой не си мръдваше пръста за нищо. А когато Ахенобарб Понтифекс Максимус поиска изборите да бъдат проведени наново, никой не го подкрепи. Главция беше създал прецедент, при това никога преди в римската история не се беше случвал подобен инцидент, затова и никой не знаеше как точно трябва да реагира.

— Да се говори е лесно! — заяви той на поредното заседание на Сената. — Твърденията, че аз или Луций Апулей сме били замесени в убийството на Квинт Ноний, не почиват на абсолютно никакви факти. А що се отнася до това, защо съм сложил на мястото на покойния народен трибун жив кандидат, тук мога да кажа с чиста съвест, че съм изпълнявал единствено дълга си на председател на изборната комисия. И то не с приказки, а с дела! Никой не може да оспори факта, че изборите протекоха напълно нормално и че Луций Апулей беше поставен на единадесето място в класирането. Това, че използвах първата удала ми се възможност да сложа Луций Апулей на мястото на Квинт Ноний в колегията на народните трибуни, беше колкото логично, толкова и необходимо да не се създават несигурност и безредици в бъдеще. Вчера специално свиках концио на плебейското събрание и там действията ми бяха подкрепени единодушно — всеки, който се съмнява, може да провери в протоколите. Според мен, назначени отци, подобен спор е безполезен, още повече — безпричинен. За мен случаят е приключен.

И с това Гай Сервилий Главция затвори устите на противниците си.

Гай Марий и Квинт Лутаций Катул Цезар честваха заедно своя триумф на първия ден от декември. Само на един гений би му хрумнала идеята двата триумфа да бъдат обединени в един. За никого нямаше да има и съмнение, че Катул Цезар, чиято колесница трябваше през цялото време да се тътри зад тази на консула, е бил последната дупка на кавала, и малцина си правеха труда да споменават името му редом с това на Гай Марий. Луций Корнелий Сула, който както предния път беше главният отговорник за провеждането на парадното шествие, дори си беше позволил нетактичността на една от подвижните платформи да нареди актьори, пресъздаващи сцената как Гай Марий великодушно позволява на Катул Цезар да прибере тридесет и пет кимврийски знамена, защото той самият вече си бил набрал толкова в Трансалпийска Галия.

Пред Сената, който се събра по-късно същия ден в храма на Юпитер Оптимус Максимус, Марий държа пламенна реч, в която се хвалеше за римското гражданство, което беше подарил на войниците от Камеринум, както и за решението си да разреши веднъж завинаги въпроса с войнствените саласи, като създаде колония от ветерани в градчето Епоредия. Когато обяви публично намерението си да се кандидатира за шести последователен път за римски консул, в залата се разнесе къде тропане, къде мърморене, къде викове на протест или подкрепа. Оказа се, че радостните викове са много повече. Когато присъстващите най-после се успокоиха, Марий се зарече да използва своя личен дял от плячката за построяването на нов храм, посветен на Честта и Доблестта; храмът щял да се издигне на Капитолия и в него щели да бъдат оставени на съхранение всички трофеи, които той и армията му били пленили от варварите. Марий щял да построи подобен храм, пак на Честта и Доблестта, в Олимпия в Гърция.

На Катул Цезар му се свиваше сърцето от мъка, като слушаше тези гръмки обещания на Марий. Ако той самият държеше на репутацията си, трябваше да се раздели със спечеленото при Верцела, за да го вложи в някакво подобно дело, угодно на боговете, и да забрави за кесията си — от която нямаше защо да се срамува, но пък и с която не можеше да се мери с хора като Марий.

Никого не изненада фактът, че центуриатните комиции наистина избраха Гай Марий за шести път за консул, при това отново първи консул. Не само че вече никой не се съмняваше в неговото призвание на Пръв сред римляните, но дори се дочуваха гласове, че Гай Марий е третият основател на Рим. Първият основател на Рим естествено беше самият Ромул. За втори основател се смяташе Марк Фурий Камил, на когото цяла Италия дължеше изгонването на галите триста години по-рано. Ето защо на народа му изглеждаше напълно естествено Гай Марий да бъде обявен за третия основател на Рим, след като беше спрял новата, още по-могъща варварска вълна.

И все пак изборите за консули си криеха своите малки и големи изненади — Квинт Цецилий Прасчо Метел Нумидик не успя да се добере до второто консулско място. Всъщност в това се изразяваше новата победа на Марий, който знаеше как да я спечели. Преди изборите той беше обявил своята твърда подкрепа на Луций Валерий Флак и тъкмо той беше избран за втори консул. Флак заемаше един от най-важните свещенически постове в Рим — при това доживотен; той беше фламин Марциалис, личният свещенослужител на Марс, и дългите години на вярна служба към бога го беше превърнала в човек тих и скромен, свикнал да се подчинява. Идеалният партньор за свикналия да заповядва Гай Марий.

Това, че Гай Сервилий Главция беше избран за претор, вече не беше изненада за никого, защото цял Рим знаеше, че е човек на Марий, а и Марий беше хвърлял с щедра ръка пари на избирателите. Изненадващо беше все пак, че пръв получи нужните гласове и като най-висш от шестимата новоизбрани претори щеше да бъде определен за претор урбанус.

Скоро след провеждането на изборите Катул Цезар обяви публично, че ще дари своя личен дял от придобитата плячка за две религиозни каузи едновременно: първата щяла да бъде да закупи терена на някогашния дом на Марк Фулвий Флак на Палатина, който се намираше в съседство с неговия, за да построи великолепен портикус, в който да се съхраняват взетите от кимврите при Верцела тридесет и пет знамена; втората щяла да бъде да построи на Марсово поле храм, посветен на богинята Фортуна и по-точно на Фортуна на Днешния ден.

Още в мига, в който десетте народни трибуни встъпиха в длъжност на десетия ден от декември, започна голямата забава. Понеже това беше вторият му мандат на народен трибун, Луций Апулей Сатурнин разиграваше, както си иска колегите си, а пък и паниката, обзела останалите деветима след убийството на Квинт Ноний, само му помагаше да прокарва законодателната си политика. Колкото и да се мъчеше да докаже невинността си в случая с убития трибун, той не пропускаше от време на време да пуска по някой намек пред колегите си народни трибуни, за да си знаят и те какво може да им се случи, ако се опитат да му правят мръсно. Вследствие на това Сатурнин можеше да си позволи всичко, което пожелаеше; нито Метел Нумидик, нито Катул Цезар можеха да въздействат по някакъв начин на останалите трибуни и да ги накарат да наложат пък макар и едно-единствено вето.

Само осем дни след встъпването си в длъжност Сатурнин представи пред народа първия от двата законопроекта, според които част от обществената земя трябва да бъде раздадена на ветераните от двете армии, воювали срещу германите; всички земи, за които се говореше в законопроекта, се намираха извън пределите на Италия — в Сицилия, Гърция, Македония и Континентална Африка. В текста на законопроекта имаше и една любопитна клауза, според която Гай Марий си запазвал лично правото да дарява с римско гражданство по трима италийци на колония.

Сенатът отвърна на всичко това с бурни протести.

— Този човек — говореше Метел Нумидик — стига дотам, че дори не уважава своите войници — римляни! Иска всички да получават земя на общо основание — римляни, латини, италийци без никаква разлика между тях. Никаква разлика! Все едно дали си римлянин или не! Питам ви, колеги — сенатори, какво може да си помисли един римлянин за човек като Гай Марий? Дали изобщо Рим означава нещичко за него? Нищо, абсолютно нищо! Че и защо да означава? Той самият не е римлянин! Той е италиец! И естествено, че ще действа в интерес на своите събратя. Да даде гражданство на хиляда от тях на бойното поле, а в това време римските легионери да стоя и да зяпат, без да получат нищичко като награда. И все пак ви питам, какво друго можем да очакваме от човек като Гай Марий?

Когато Марий стана да отговори на предизвикателство, в залата се надигна такъв ропот, че не се чу нищо от отговора му. Затова той предпочете да излезе от Курията и да говори от рострата, за да се обърне към зяпачите на Форума. Много от тях бяха възмутени от постъпката му, но все пак Марий беше техният любимец и затова го изслушаха.

— Има достатъчно земя за всички! — крещеше той на площада. — Никой не може да ме обвини, че изявявам предпочитания към италийците! Сто югера земя на човек! Някои от вас сигурно ще попитат защо толкова много? Защото, народе на Рим, тези колонисти ще отидат да живеят при условия, много по-неблагоприятни за земеделие от тези в родната Италия. Те ще трябва да орат и да сеят в неплодородна земя при тежки климатични условия. За да могат да живеят като нормални хора, на тях ще им е нужна много повече земя, отколкото би им стигала в пределите на нашата любима Италия.

— Ей го пак! — обади се Катул Цезар от стълбата пред Сената с пискливия си гласец. — Ей го пак! Чуйте го какви ги говори! Не „нашия любим Рим“, ами „нашата любима Италия“! Италия, Италия, все Италия! Този човек никога не е бил римлянин и никога няма да даде пукната пара за Рим!

— Италия и Рим е едно! — отвърна му с гръмовитото си гласище Марий. — Те винаги са били едно цяло! Без едното и другото не би могло да съществува! Нима италийците не гинат рамо до рамо с римляните в римските легиони, сражавайки се за честта на Рим? А ако това не е така — нима някой ще възрази, че не е така, — тогава защо единият войник да получава по-малко от другия?

— Италия! — пак повтори Катул Цезар. — Всеки път е едно и също — Италия!

— Глупости! — изрева Марий. — Първите поселения ще бъдат на колонисти — римляни, не италийци! Това не е ли доказателство, че не отдавам предпочитания към италийците? И какво толкова лошо сред всички тези десетки хиляди колонисти — ветерани във всяка колония трима италийци да получават римско гражданство? Трима, народе римски! Не три хиляди, не триста, не дори тридесет! Трима! Капка в морето от хора! Капка в капката в морето от хора!

— Капка в морето, само че отровна — крещеше от стълбите пред Сената Катул Цезар.

— Според законопроекта римляните — ветерани ще бъдат настанявани първи по новите си земи, но това значи ли, че като са първи, ще получават най-добрата земя? — на свой ред се обаждаше Метел Нумидик.

И все пак въпреки опозицията първият законопроект, в който ставаше дума за земи, давани преди от държавата за продължителни срокове на кажи-речи неизвестни земевладелци, беше прокаран през плебейското събрание.

Квинт Попедий Силон, който въпреки младежката си възраст се беше превърнал в духовен водач на целия народ на марсите, беше дошъл в Рим специално, за да изслуша дебатите върху аграрния закон. Беше поканен лично от Марк Ливий Друз, затова и през целия си престой му гостуваше у дома му.

— Всички гледат да настроят докрай Рим срещу останала Италия — отбеляза Силон пред Друз, изненадан изобщо, че в Рим са се сетили да обсъждат италийския въпрос.

— Така е — съгласи се мрачно той. — Това е един предразсъдък, който само времето би могло да изкорени. И все пак аз лично не преставам да се надявам, че това някога ще стане, Квинт Попедий.

— И все пак Гай Марий не ти се нрави никак.

— Ненавиждам го с цялата си душа. И все пак гласувах за него.

— А от битката при Араузио не са минали дори четири години — рече замислено Силон. — Да, мисля, че си прав, нещата все някой ден ще се променят. Ако не беше Араузио, много се съмнявам Гай Марий да успееше да вреди и италийци сред ветераните — заселници.

— Ако не беше Араузио и италийските роби — длъжници нямаше да бъдат освободени — напомни му Друз. — Радвам се все пак, че хората ми не загинаха напразно. И все пак — погледни какво става в Сицилия. Вместо да видят свободата си, робите-италийци сега мрат като мухи.

— Само като чуя името на Сицилия, се разтрепервам от срам — изчерви се Друз. — Всичко това е дело на двама корумпирани, мислещи единствено и само за себе си римски магистрати. На две нещастни ментули! Ти, Квинт Попедий, може и да не харесваш Метел Нумидик или Емилий Скавър, но трябва да признаеш, че двамата никога не биха забъркали брашното с кръв, още по-малко биха изцапали тогите си с подобни мръсотии.

— Да, така е — кимна Силон. — И все пак, Марк Ливий, и двамата все още гледат на Рим както на място, където чужд крак не бива да пристъпва за нищо на света — и че италийците не могат да станат римляни, дори ако самите римляни пожелаят да ги осиновят.

— Да ги осиновят?

— Ами не, представлява ли точно това даването на римско гражданство? Осиновяване и приемане в голямото семейство на римляните?

Друз въздъхна.

— Имаш право. Всички тези промени си остават промени на думи. Никой не може да стане римлянин, ако преди това е бил италиец… или грък, да речем. А с всеки ден в Сената се настройват все повече и повече срещу създаването на подобни изкуствени римляни.

— Най-накрая — предположи Силон, може би самите ние, италийците, ще започнем да се превръщаме в изкуствени римляни — с или без одобрението на Сената.

Първият аграрен закон беше последван скоро от втори законопроект, който трябваше да реши въпроса за новите обществени земи, които Рим беше придобил по време на войните с германите. Естествено, че този законопроект беше много по-важен от предишния, защото ставаше дума за практически девствени земи, които досега никога не са били експлоатирани от едри земевладелци или скотовъдци, затова и почвата се очакваше да е богата и щедра — не само на плодове и добитък, но и на минерали, скъпоценни камъни, камък за градеж. Ставаше дума все за области в западната част на Трансалпийска Галия — около Нарбон, Толоза, Каркасон — или в централната част, както и някои земи в Близка Испания, където местното население се беше разбунтувало, докато кимврите създаваха главоболия на римляните с движението си на север от Пиренеите.

Не бяха малко римските конници и римските сдружения, които очакваха да разширят сферите си на влияние в Трансалпийска Галия, а победата над германите беше тъкмо повод за това. Така че всеки по-богат и предприемчив конник се надяваше патронът му в Сената да му осигури и на него дял от новия агер публикус Галие. Когато изведнъж се разбра, че огромната част от новозавоюваните земи ще отиде за настаняването на някакви си пролетарии, в Рим настъпиха брожения, които можеха да се сравняват единствено с безредиците от времето на братята Гракхи.

Сенатът застана на още по-твърди позиции, подкрепен този път изцяло от първата имуществена класа, която доскоро беше най-добрият защитник на Мариевата кауза. Сега обаче, след като беше наплашил всички богати конници в Рим, че никога няма да се видят поземлени собственици в далечна Галия, той беше превърнал доскорошните си съюзници в заклети врагове. Агентите на Метел Нумидик и Катул Цезар се движеха навсякъде и шепнеха на много уши…

— Той раздава земи, които принадлежат по право на държавата, сякаш са негова собственост — това беше едно от нещата, които римлянинът трябваше да научи възможно най-скоро.

— Той си прави планове да си присвои самата държава — защо иначе ще става отново консул сега, когато войната с германите е минало?

— Рим никога не е давал даром земя на войниците си!

— Италийците получават повече, отколкото заслужават.

— Земята, отнета от враговете на Рим, принадлежи изцяло на Рим и никакви латини или италийци нямат право над нея!

— Той започва с агер публикус в провинциите, но преди да сме се усетили, ще посегне на агер публикус в същинска Италия — при това ще я дава на италийци!

— Кръстил се е Третият основател, но всъщност му се иска да го обявят за цар на Рим!

И така нататък, и така нататък. Колкото повече Марий настояваше пред народа и пред Сената Рим да даде своите колонии в провинциите на обикновените римски граждани, колкото повече се мъчеше да убеди всички, че ветераните ще представляват едни постоянни, сигурни и нищо неструващи военни гарнизони, че римските земи в провинциите ще носят много повече печалба, ако бъдат разпределени на множество малки стопанства, вместо между шепа едри поземлени собственици, толкова по-неумолима ставаше опозицията. Пък и сенатските агенти, колкото повече говореха, толкова повече уши се намираха да ги слушат; приказките им не омръзваха, напротив, придобиваха все повече смисъл. Докато най-накрая бавно, постепенно вятърът не започна да се обръща на другата страна, а общественото мнение да се настройва все повече срещу втория законопроект на Сатурнин. Много от интересуващите се от политика сред народа — а такива се събираха на Форума, започваха да се съмняват дали и Марий е прав. Защото досега никога не му се беше случвало да срещне толкова противници едновременно.

— Не може да има толкова пушек, без да гори някъде огън — започнаха да си говорят чакащите на Форума, а пък и близките им ги слушаха какво говорят, защото те повече разбираха нещата.

— Това не е поредната сенатска разправия — въпросът е твърде сериозен, за да го подминем с лека ръка.

— Когато човек като Цецилий Метел Нумидик, който е бил не само консул, но и цензор, а ние всички си спомняме каква смелост прояви той като цензор, започне да си печели един след друг поддръжници, това няма да е случайно. Сигурно правото е на негова страна.

— Вчера чух как един конник, на когото Гай Марий отчаяно разчита, го обвини публично пред народа, че лично му е обещал голям парцел земя край Толоза, а сега цялата област ще мине в ръцете на пролетариите.

— Един познат ми разправяше как Гай Марий бил казал в негово присъствие, че възнамерявал да даде римско гражданство на всички жители на Италия.

— Това е шестото консулство на Гай Марий, при това пето поред. Онзи ден са го чули да казва на някаква вечеря, че занапред нямало как да го свалят от консулския пост! Щял да се кандидатира всеки път до самата си смърт.

— Той наистина иска да го обявят за римски цар!

И така, с времето кампанията, която Метел Нумидик и Катул Цезар подеха срещу Гай Марий, започна да дава резултати. Изведнъж дори Главция и Сатурнин започнаха да се страхуват да не би законопроектът им да бъде спрян.

— Аз трябва да получа тази земя! — повтаряше отчаяно Марий пред жена си, която вече от седмици търпеливо чакаше мъжът й да сподели с нея тревогите си. Не че Юлия имаше някакви по-различни идеи по въпроса или пък можеше да се похвали с опит, по-богат от този на Марий, но все пак тя си оставаше единственият му верен приятел, на когото той можеше да разчита във всичко. След триумфа Сула беше пратен обратно в Италийска Галия, а Серторий беше поел към Близка Испания с надеждата да се види с жена си и детето.

— Гай Марий, мислиш ли, че наистина от това зависи всичко? — попита Юлия. — Какво толкова, ако войниците ти не получат своята земя? Римските войници никога не са получавали земя като награда — досега просто няма прецедент това да се е случвало. А, от друга страна, никой от тях не може да не признае, че ти направи всичко по силите си да им помогнеш.

— Ти не разбираш — възрази й той нетърпеливо. — Вече не става изобщо въпрос за войниците, а за моята дигнитас, за положението, което заемам в обществения живот. Ако законът не мине, всички ще разберат, че повече не съм Пръв сред римляните.

— И Луций Апулей не може да ти помогне?

— Опитва се, боговете са му свидетели, че се опитва! Но вместо да печелим терен, с всеки ден губим все повече и повече. Чувствам се като Ахил в реката — колкото повече се мъча да изляза от течението, толкова по-навътре затъвам, защото брегът се рони под краката ми. Ще направя крачка напред, после реката ще ме отнесе две назад. Не можеш да си представиш какви слухове се носят, Юлия! А и аз не мога да се боря с тях, защото досега нищо не е казано официално, само се шушне. Ако бях извършил дори една десета от нещата, за които ме обвиняват, отдавна да съм се продънил в Тартара да бутам камъни като Сизиф.

— Да, така е, човек никога не може да се бори с кампаниите за опетняване на името му — опита се да го утеши Юлия. — Но рано или късно слуховете ще започнат да звучат толкова странно, че всеки ще се стресне и ще разбере, че някой прекалява. Не се безпокой, така ще се случи и в твоя случай. От една страна, ти вече си труп, но враговете ти ще продължат да удрят мъртвото ти тяло, докато на цял Рим не му призлее от жестокостта им и не ги пропъди. Хората са ужасно наивни и лековерни, но дори и най-наивният и лековерен човек си има една граница в съзнанието, която другите не бива да преминават с лъжите си. Законът ще мине, Гай Марий, сигурна съм в това. Просто не бързай толкова много, изчакай общественото мнение отново да се обърне в твоя полза.

— Е, да, Юлия, може и да си права и законът рано или късно да мине. Но какво ще накара Сената да го спре веднъж завинаги, щом изтече мандатът на Луций Апулей и аз остана без силен съюзник сред народните трибуни, който да се опре на противниците ми? — изпъшка Марий.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Естествено, че разбирам. Все пак, мъжо, не забравяй, че баща ми е Юлий Цезар, а това означава, че съм отраснала в обстановка на политически спорове, дори и полът ми предварително да ме е лишил от възможност сама да направя кариера. — Юлия задъвка нервно устната си. — Проблемът е сериозен, нали? Един аграрен закон не може да бъде приведен в действие за една нощ — понякога е нужна цяла вечност той да влезе действително в сила. Най-малкото години. Първо трябва да се намери въпросната земя, да се измери, да се раздели, да се открият хората, определени по жребий да се занимаят с нейното разпределение, да се създават комисии и комисийки, да се намерят глави, които да разбират нещо от цялата работа — изобщо безкрайна история.

Марий се усмихна.

— Личи си, че си разговаряла с Гай Юлий!

— Така е. Дори може да се каже, че съм голям познавач на тази материя. — Юлия потупа празното място до себе си на кушетката. — Хайде, скъпи, седни при мен!

— Не мога да седя.

— Никакъв ли начин няма законът ти бъде подкрепен?

Марий спря да крачи из стаята, обърна се към жена си и я изгледа изпод вежди.

— Всъщност има един…

— Кажи ми — подкани го тя.

— Измисли го Гай Сервилий Главция, но Луций Апулей за нищо на света не иска да го приеме. Сега двамата са се увесили на врата ми и всеки дърпа на своята страна с надеждата, че ще се вслушам в думите му. А пък аз още се колебая.

— Пак някаква новост? — попита Юлия, която добре беше научила методите за действие на Главция.

— Да, може да се каже, че е новост.

— Моля те, Гай Марий, кажи ми!

Би било добре, ако Марий споделеше какво му е на главата с човек, който не гони лични цели, затова не би издал намеренията му пред никого.

— Аз съм мъж на войната, Юлия, затова и решенията ми обикновено прилягат на един мъж на войната. В армията отдавна са разбрали, че щом дам заповед, то тя е най-добрата при съществуващите обстоятелства. Затова всички скачат да я изпълняват, без да задават въпроси — всички ме знаят и ми имат доверие. Е, тези тук в Рим също ме познават и също би трябвало да ми имат доверие! Работата е там, че те дотолкова са обсебени от своите идеи, че много трудно биха се вслушали в думите на противника, дори ако е открил по-добро решение за проблемите. Всеки път, когато тръгвам за Сената, предварително знам, че най-напред трябва да се сражавам с омразата и предразсъдъците на враговете си, а чак след това, ако ми останат сили, да изложа вижданията си по някой въпрос! Аз вече съм стар човек, Юлия, и не ме е грижа как се държа с тях! Те всички до един са идиоти, готови по-скоро да умъртвят републиката, отколкото да признаят, че от времето, когато Сципион Африкански е бил малко момче, до днес някои неща са се променили! Моите войнишки поселения са нещо толкова смислено и логично!

— Така е — съгласи се Юлия, прикривайки своята загриженост. През последните дни Марий все повече започваше да изглежда като уморен човек, дори стар за годините си, нищо, че допреди месеци биха го сметнали за младеж. Да не говорим, че за пръв път в живота си беше пуснал корем — след всички тези делови срещи, които го караха да стои на едно място, вместо да се движи непрекъснато, както беше свикнал по време на война. Дори косата му започваше да опада или да посивява. За един мъж военното дело се оказваше много по-здравословно, отколкото законодателното. — Гай Марий, успокой се най-сетне и ми кажи какво имаш наум! — настоя жена му.

— Вторият закон съдържа една допълнителна клауза, която Главция измисли специално за случая — отговори той и отново закрачи из стаята, натъртвайки на всяка дума поотделно. — От всеки сенатор се изисква в срок от пет дни след приемането на закона да даде клетва, че ще изпълнява честно и съвестно всички постановления в него.

Юлия не можа да сдържи учудването си — дъхът й секна, тя скри пламналото си лице в шепи, изгледа смаяно Марий и изтърси най-неприличната дума, която съдържаше патрицианският й речник:

— Екастор!

— Шокиращо, нали?

— Гай Марий, Гай Марий, ако ти наистина включиш това в закона, останалите никога няма да ти го простят.

— Мислиш ли, че не си давам сметка за това? — отвърна той и протегна ръце в отчаян жест към тавана. — Но какво друго ми остава да направя? Аз трябва да получа тази земя!

Съпругата му облиза изсъхналите си устни.

— На теб тепърва ти остават дълги години в Сената. Не можеш ли да се бориш за закона си без тази унизителна клауза?

— Да се боря, да се боря… Цял живот ли трябва да се боря? — попита я Марий. — Вече се уморих от тези непрестанни борби, Юлия!

Но Юлия го изгледа едновременно с присмех и съжаление, сякаш беше чула голяма глупост.

— Пфу! На мен ли ще ги разправяш? Гай Марий да се умори? Та ти правил ли си нещо друго през живота си?

— И все пак сега борбата е от съвсем друго естество — опита се да обясни той. — Играта загрубя. Не се спазват никакви правила. А човек дори не знае кои са враговете му, да не говорим, че не знае и кога ще го нападнат изневиделица. Дай ми някоя битка, изкарай ме на арената, ако щеш! Това, което ще ми се случи, поне ще дойде мигновено и неусетно — пък и обикновено печели най-добрият. Но римският Сенат се е превърнал в някакъв бордей, където виреят само най-жалките форми на живот и правят впечатление единствено най-недостойните форми на поведение. Прекарвам дните си да газя в кал и тиня! Е, Юлия, нека ти кажа нещо — предпочитам да се къпя в кръвта на враговете си на бойното поле, отколкото да се цапам насред центъра на Рим! Ако все още се намират наивници, които си мислят, че политическите интриги изхабяват по-малко от живота на война, то те заслужават наистина да изядат всички мръсотии, които им поднасят политиците!

Жена му стана от кушетката и се доближи до него, хвана го за ръката, за да спре да крачи.

— Не ми е приятно да ти го кажа, скъпи, но политическият форум не е арената, на която толкова прям човек като теб би имал успех.

— Дори навремето да съм се съмнявал, че е така, вече съм се убедил със сигурност — съгласи се мрачно Марий. — Предполагам, че трябва да се съглася с проклетата клауза на Главция. Но пък и Публий Рутилий всеки път ме пита докъде ще ни отведат всички тези законови нововъведения. Дали наистина сменяме лошото с добро? Или сменяме лошото с още по-лошо?

— Само времето ще покаже — отговори му спокойно Юлия. — Каквото и да става занапред, Гай Марий, никога не забравяй, че и преди е имало тежки управленски кризи, че хората винаги са разправяли как този или онзи закон щял доведе края на републиката, че Рим повече не бил същият, и така нататък — всичко това го знам от писанията на Сципион Африкански, който приказва абсолютно същите неща по адрес на Катон Цензор! Предполагам, че и някой Юлий Цезар от зората на републиката си е мислил същото за Брут, задето убил синовете си. Но републиката не може да бъде унищожена и всички ние добре го знаем, дори когато умните глави вият на пожар, че сме обречени. Ето това не го забравяй никога и ще си спокоен.

Най-сетне разумът в словата на Юлия успя да въздейства над разтревожения й съпруг. Със задоволство забеляза как изчезват червените нишки около зениците на Марий, че напрегнатостта изчезва от лицето му и чертите му се успокояват. Беше време да се смени темата.

— Между другото брат ми Гай Юлий каза, че би искал да те види утре. Използвах случая да ги поканя двамата с Аврелия на вечеря, естествено, ако и ти си съгласен.

Марий изръмжа в отговор:

— Естествено! Как забравих! Той заминава за Керкина, нали? Да се заеме с първата ми колония от ветерани. — Издърпа ръцете си от тези на Юлия и скри глава в тях. — Нали така? Богове, какво става с паметта ми. Какво ми става, Юлия?

— Нищо — успокои го тя. — Просто ти е нужна почивка. Най-добре ще е за няколко седмици да се изнесеш далеч от Рим. Но понеже това не е възможно, защо просто не отидем да потърсим малкия Марий?

Момчето, което още нямаше девет години, но вече се беше превърнало в изключително хубаво малко човече, имаше с какво да радва родителите си: високо за възрастта си, добре сложено, с руса коса и с римски нос, на който нямаше как да не му завиди баща му. Това, че синът му отдаваше повече внимание на физическите забавления, отколкото на умствените занимания, това също го издигаше в очите на Марий. А това, че засега малкият Марий беше единствена рожба на родителите си, тревожеше по-скоро майката, отколкото бащата. След ранната смърт на по-малкото братче на малкия Гай Юлия на два пъти беше пометнала и вече си казваше с горчивина, че никога няма да може да роди второ дете. За разлика от нея обаче Марий се радваше на единствения си син и далеч не беше на мнение, че трябва да си прави друг.

Вечерята мина крайно приятно. В списъка на гостите бяха включени само Гай Юлий Цезар, жена му Аврелия и чичото на Аврелия Публий Рутилий Руф.

Точно след осем дни, когато беше следващият пазарен ден, Цезар заминаваше за Керкина Африканска, за да се заеме със задача, която му се струваше интересна и обещаваща. Едно-единствено нещо помрачаваше малко удоволствието му.

— Няма да бъда в Рим за раждането на първородния си син — усмихваше се той.

— Аврелия, не! Пак ли? — изстена Рутилий Руф. — Пак ще бъде момиче, ще видите — да ви питам тогава откъде ще й намерите зестра?

— Ами, Публий Рутилий! — махна с ръка Аврелия, която най-малко би изпитала угризения за такова нещо, и в следващия миг натъпка една пилешка мръвка в устата си. — Всъщност на нас няма да ни и трябват зестри за дъщерите ни. Бащата на Гай Юлий специално ни накара да му обещаем, че няма да играем ролята на твърдоглави Цезари и няма да пазим дъщерите си от мръсните ръце на плутократите. Затова още отсега имаме намерение да ги омъжим за свръхбогати селяни — парвенюта. — Още няколко пилешки мръвки видяха същата съдба, както първата. — И така, вече си родихме двете момиченца, идва ред на момчетата.

— Ей така наведнъж? — сякаш я взимаше на подбив Рутилий Руф.

— О, да, бих казала, че ще бъде прекрасно, ако ми се родят близнаци! Сред Юлиите раждат ли се близнаци — обърна се самоуверената майка към зълва си.

— Мисля, че се раждат — отговори й Юлия и леко се намръщи. — Със сигурност чичо ми Секст Юлий имаше двама близнаци, само че единият умря още като малък — Цезар Страбон е близнак, нали така?

— Точно така — кимна Рутилий Руф и се подсмихна, защото му дойде нещо смешно на ума. — На нашия млад късоглед приятел не престават да му лепят прякори. Един от тях е Вописк, което означава, че е оцелелият от двама близнаци. Но напоследък чувам да говорят за него с ново име.

По едва сдържания смях в гласа му всички около масите решиха, че има какво да чуят. Затова и Марий попита:

— И какво е това ново име?

— Ами бедният бил развил фистула на долните си части, затова злите езици разправят, че задникът му се бил отворил надве, и започнаха да го наричат Сесквикул.

Всички присъстващи прихнаха да се смеят на тази мръсна шегичка, дори жените, които този път пренебрегнаха условностите.

— В рода на Луций Корнелий също можело да се раждат близнаци — подметна Марий, докато бършеше сълзите от очите си.

— Какво те кара да мислиш така? — полюбопитства на свой ред Рутилий Руф, усещайки, че се задава нова клюка.

— Ами както всички вие знаете, но Рим още не е научил, той живя повече от година сред кимврите. Там си намерил жена — някаква херуска на име Хермана. И тя му родила момчета близнаци.

Юлия изведнъж помръкна.

— И сега сигурно са продадени в робство или избити на място? — попита тя.

— Едепол, нищо подобно! Преди да се върне при нас в лагера, ги отвел тримата при родното племе на жена му в Германия.

— Доста странен тип е този Луций Корнелий — замисли се Рутилий Руф. — Бих казал, че му хлопа дъската.

— Тук много бъркаш, Публий Рутилий — възрази Марий. — Досега не съм срещал друг човек като Луций Корнелий, на когото главата да му стои толкова здраво на раменете. Бих казал дори, че тъкмо той е мъжът на бъдещето поне според римските виждания.

Юлия се закикоти:

— Ама той на другия ден след триумфа направо хукна да се връща в Италийска Галия. С времето двамата с майка ми се хапят все повече и повече.

— Е, какво да ти кажа — осмели се да сподели личното си мнение по въпроса Марий, — всеки на негово място би постъпил така! Майка ти е единственият човек на земята, който може да ми изкара акъла от страх.

— Красива жена е Марция — мислеше другояче Рутилий Руф, но като усети, че всички погледи са се насочили към него, бързо добави: — Искам да кажа, че навремето беше много красива.

— Във всеки случай се е заела сериозно със задачата да намери нова жена за Луций Корнелий — каза Цезар.

Рутилий Руф едва не се задави с костилката на една слива.

— Чакайте да ви кажа. Преди няколко дни двамата с него бяхме поканени на вечеря у Марк Емилий Скавър — нарочно подчерта факта, който явно беше повод за гордост. — Мисля, че ако една от присъстващите вече не си беше намерила съпруг, Луций Корнелий щеше да я поиска.

— Ами! — не искаше да повярва Аврелия. — Казвай, чичо Публий, казвай коя е!

— Малката Цецилия Метела Далматика, ако щете вярвайте — каза Рутилий Руф.

— Какво? Жената на самия Принцепс Сенатус? — изквича от възбуда Аврелия.

— Същата. На Луций Корнелий му беше достатъчен един поглед, докато ги представяха един на друг, и целият се изчерви. През цялата вечеря стоеше като глупак с отворена уста и не откъсваше поглед от девойката.

— Хайде, хайде, това ти си си го въобразил — заклати глава Марий.

— Напротив! — настояваше Рутилий Руф. — Дори Марк Емилий забеляза, а пък него всички го знаем в каква кокошка се е превърнал напоследък — само гледа на пиленцето му нещо да не се случи. Затова и малката Далматика беше пратена да си ляга веднага след основното ястие, което явно не я зарадва особено. Докато си тръгваше, я хванах да хвърля срамежливи погледи на Луций Корнелий, а пък той дори взе, че си разля виното.

— Е, нали не го е разлял в скута й… — обади се мрачно Марий.

— О, не, само не някой нов скандал! — възкликна тревожно Юлия. — Луций Корнелий не може да си позволява никакви скандали. Гай Марий, дали ти не би могъл да му понамекнеш нещо?

По лицето на Марий се изписа същото изражение на неудобство, което е присъщо за мъжете, чиито съпруги ги карат да вършат крайно неподходящи за положението им неща.

— В никакъв случай!

— Защо? — искаше да знае съпругата му, на която подобен ход би изглеждал съвсем уместен.

— Защото частният живот на един мъж си е негова работа — никой няма да тръгне да ми благодари, че съм си наврял носа в делата му!

И Юлия, и Аврелия изглеждаха еднакво разочаровани.

Цезар както винаги се опита да умиротвори двете страни.

— Е, тъй и тъй и Марк Емилий Скавър е от онези, дето живеят по хиляда година и накрая пак трябва да ги удариш с брадва, за да умрат, няма защо да се тревожим за Луций Корнелий и Далматика. Мисля, че майка ми вече е направила избора си и доколкото чувам, Луций Корнелий го одобрява. Очаквам още щом той се върне от Италийска Галия, да получим покани за сватбата му.

— И коя е избраницата? — попита Рутилий Руф. — Досега не съм чул и думичка!

— Елия, единствената дъщеря на Квинт Елий Туберон.

— Не е ли малко дъртичка? — попита Марий.

— Гони четиридесетте, но все пак и Луций Корнелий е на същата възраст — обясняваше Цезар. — Доколкото разбирам, той не искал да има повече деца, затова майка ми си казала, че най-добрата партия ще е някоя бездетна вдовица. Пък и дамата е достатъчно привлекателна за годините си.

— Да не говорим, че произлиза от добра и стара фамилия — допълни Рутилий Руф. — И е много богата!

— Е, тогава ни остава само да се радваме за Луций Корнелий! — заключи Аврелия. — Няма как да го скрия, винаги съм го харесвала.

— Всички го харесваме — намигна й Марий. — Гай Юлий, доста хладнокръвно подминаваш подобна бележка от устата на жена си.

— О, то е, защото си имам далеч по-сериозни съперници за сърцето на Аврелия от някакви си легати — патриции — усмихна се той.

Юлия вдигна глава.

— Така ли? Кой?

— Казва се Луций Декумий и представлява едно мърляво човече на четиридесет години с мършави крака, мазна коса и неизцерим дъх на чесън в устата — описа го накратко Цезар и посегна към чинията със сушени плодове, за да си избере най-едрите стафиди. — Вкъщи през цялата година се препъваме в пълни вази с цветя — независимо дали им е сезонът или не. Луций Декумий праща редовно свежи цветя на всеки четири-пет дни. При това не пропуска да навестява жена ми и да раболепничи пред нея по начин, по който на мен лично би ми призляло да го слушам. Дори сега като се замислям, той толкова се е загрижил за още нероденото ни дете, че чак започвам да се съмнявам…

— О, я престани, Гай Юлий! — прихна да се смее Аврелия.

— Кой е той? — чудеше се Рутилий Руф.

— Пазачът на едно съмнително заведение, което се е кръстило „колегия на кръстопътя“ и Аврелия е длъжна да го подслонява без пари.

— Двамата с Луций Декумий стигнахме до споразумение — обясни по-подробно Аврелия и използва, невниманието на съпруга си да му открадне зърното сушено грозде, докато го поднасяше към устата си.

— Какво споразумение? — продължаваше да пита Рутилий Руф.

— Да си върши работата, където ще, само не и в близост до дома ми.

— И каква му е работата?

— Наемен убиец.

Когато Сатурнин предложи своя втори аграрен законопроект, клаузата, в която се говореше за задължителната сенаторска клетва, вдигна такъв невъобразим шум на Форума, сякаш самият Юпитер беше пратил някоя от своите гръмотевици. Дори повече — сякаш из недрата на земята започна да се чува ропотът на старите богове, на истинските римски богове без лица на нумина. Не само че от всеки сенатор се искаше да полага клетва, но и самата клетва нямаше да се дава в храма на Сатурн, както беше прието по принцип, ами под открито небе в построения без покрив храм на Сема Санк Дий Фидий в полите на Квиринала, където сабинското божество без лице и без каквато и да е митология по образец на боговете — олимпийци, трябваше да се въплъщава в статуята на Гая Цецилия — жената на римския цар Тарквиний Приск, която вдъхваше живот на цялото здание. А самите божества, в чието име трябваше да се кълнат сенаторите, не бяха великите богове, почитани на Капитолия, ами малки, безлични нумина, тъй типични за римския пантеон — пенатите, на римска кесия и на римския килер, ларите престити, покровители на държавата, и Веста, закрилницата на домашното огнище. Никой нямаше представа как изглеждат всички тези божества, откъде идват и дори дали изобщо са мъжки или женски. В съзнанието на римлянина тях просто ги имаше. И значеха много, защото бяха само римски. Всъщност споменатите божества бяха един вид публично приетата форма на създания, далеч по-скрити и потайни — онези безбройни божества, които пазеха дома и семейството, опори на всеки традиционен римлянин. Никой римлянин не можеше да си позволи лукса да се закълне пред своите закрилници и след това да не удържи на думата си — това би означавало сам да донесе нещастия в дома си, изпразване на кесията си, разпадане на семейството си.

Но Главция беше свикнал да разсъждава върху нещата само откъм правна гледна точка и затова далеч не разчиташе на суеверния страх у съгражданите си как ли ще приемат клетвите им безименните нумина. За да се усети истинската значимост на клетвата, Сатурнин беше писал в законопроекта си, че всеки сенатор, който се осмели да не се закълне пред закона, ще бъде лишен веднъж завинаги от хляб и огън в границите на Италия, ще трябва да заплати глоба от двадесет сребърни таланта и да се раздели с гражданството си.

— Работата е, че закъсняваме и още не сме успели да спечелим достатъчно хора на своя страна — жалваше се Метел Нумидик пред Катул Цезар, Ахенобарб Понтифекс Максимус, Малкия Прасчо Метел, Скавър, Луций Кота и чичо му Марк Кота. — Народът още не е готов да отхвърли Гай Марий — само заради него той ще се съгласи това нещо да се превърне в закон. И ние ще трябва да се закълнем. — Той чак потръпна при мисълта какво би го чакало. — А ако аз се закълна, ще трябва да удържа на думата си.

— Тогава подобен закон не трябва да минава — заключи простичко Ахенобарб.

— Няма нито един народен трибун, който да намери достатъчно смелост да наложи ветото си — поклати глава Марк Кота.

— Тогава ще трябва да се опрем на религията — предложи Скавър и изгледа многозначително Ахенобарб. — Щом като другата страна стигна дотам, че тръгна да използва религиозните вярвания на хората, не виждам защо и ние да не потърсим решение в римските култове.

— Мисля, че се сещам какво искаш да кажеш — кимна Ахенобарб.

— Аз пък не се сещам — призна си Луций Кота.

— Когато дойде време законопроектът да бъде гласуван, авгурите трябва да се уверят, че според божествените предзнаменования събранието има съгласието на боговете. Е, ние пък ще направим така, че всички ауспиции да се окажат неблагоприятни, за каквото и да е събрание — обясни Ахенобарб. — И така ще продължаваме да си откриваме неблагоприятни предзнаменования, докато някой от трибуните не намери достатъчно кураж да наложи вето на религиозни основания. Това ще унищожи закона, защото народът не е свикнал да чака и цялата история ще му омръзне.

Планът беше приведен в действие: предзнаменованията бяха обявени за неблагоприятни от авгурите. За нещастие на боните обаче Луций Апулей Сатурнин също беше авгур — малко обезщетение за несправедливо отнесеното унижение с изгонването му от Сената преди години, за което обезщетение Скавър беше настоявал лично. Естествено Сатурнин не споделяше мнението на колегите си.

— Това е някакъв заговор! — обърна се той към плебса, който се беше събрал в Кладенеца на комициите. — Погледнете ги само — всички до един правят мили очички на майсторите на политиката! Нищо им няма на ауспициите — това е просто опит да се сломи силата на народа! Всички знаем, че и Скавър Принцепс Сенатус, и Метел Нумидик, и Катул са готови на всякакви подли ходове, за да лишат войниците от заслуженото — а това днес само доказва, че за хора като тях мярка не съществува! Те си позволяват дори произволно да тълкуват волята на боговете!

Народът повярва на Сатурнин, който предвидливо беше пуснал своите гладиатори сред множеството. Когато един от народните трибуни се опита да наложи вето върху провеждането на събранието, обосновавайки се на неблагоприятните ауспиции, добавяйки от свое име, че лично бил чул гръм отдясно и че всеки закон, приет този ден ще бъде нефас, сиреч богохулствен, хората на Сатурнин влязоха в действие. Докато Сатурнин обявяваше с гръмливия си глас от рострата, че няма да позволи никакво вето, едрите му момчета грабнаха безпомощния трибун под мишниците и набързо го отнесоха по Кливус Аргентариус до Лаутумийската тъмница, където той трябваше да изчака събранието да свърши. Вторият аграрен законопроект беше поставен за гласуване и трибите го превърнаха със своя вот в закон. Причината за това беше тъкмо тази непозната допреди клауза за задължителната клетва, която имаше с какво да заинтригува редовните участници в плебейските събрания; не беше ли интересно да се види кой ще се осмели да не приеме закона, как ще му се отрази, как ще реагира Сенатът като цяло? Очертаваше се зрелище, което не беше за изпускане! Настроенията на плебса отново се ръководеха от любопитството и страха от скуката.

В деня, след като новият аграрен закон беше приет, Метел Нумидик се изправи пред Сената и с присъщото си достойнство заяви, че няма да даде клетва.

— Съвестта ми, принципите ми, животът ми — всички те не ми позволяват да взема противното решение! — викаше той на колегите си сенатори. — Ще си платя глобата и ще замина в изгнание на остров Родос. Но никога няма да положа такава клетва. Надявам се всички да ме чувате добре, назначени отци. Аз… няма… да положа тази клетва. Не мога да дам дума, че ще спазвам един закон, който влиза в пълно противоречие с цялата ми житейска философия. Кога човек е по-голям клетвопрестъпник? Кое е по-сериозното престъпление — да се закълна да спазвам един закон, който е настроен против мен самия, или да откажа да се закълна? Разбира се, вие можете да си отговорите на същия въпрос, както сметнете за добре. Според мен отговорът е, че по-голямо престъпление би било да се закълна. Затова искам да знаеш, Луций Апулей Сатурнин, както и ти, Гай Марий, че аз няма да положа клетва! Предпочитам да си платя глобата и да отида в изгнание.

Подобно изказване нямаше как да не направи впечатление, защото всички разбираха, че Квинт Цецилий ще удържи на думата си. Марий присвиваше гъстите си вежди, които напълно скриваха очите му и аха-аха да се докоснат до носа му, а Сатурнин нервно дъвчеше устни. В залата се разнесе шепот и мърморене, сред сенаторите се прокрадваха и съмнения, и колебания.

— Оказаха се по-трудни, отколкото предполагахме — подшушна Главция от куриятния си стол, който се намираше съвсем близо до този на Марий.

— Ако не разпусна заседанието още сега, току-виж всички отказали да се закълнат — измърмори недоволно Марий и стана от мястото си, за да сложи край на заседанието. — Настоявам всички сега да се върнете по доковете си и да размислите. Давам ви три дни да прецените всички сериозни последствия, които могат да ви подтикнат да положите или да откажете да положите клетва. На Квинт Цецилий му е много лесно — той има достатъчно пари да си плати глобата и после да си живее царски на Родос. Но дали вие, останалите сте в неговото положение? Вървете си у дома, назначени отци, и използвайте идните три дни за размисъл. Сенатът ще се събере отново на заседание точно след четири дни и тогава всички ще трябва да сте направили избора си. Нека не забравяме, че в текста на лекс Апулея агрария секунда се споменава и срок от пет дни за полагането на клетвата.

„И все пак не биваше да им говориш с подобен тон“ — мъмреше се сам Марий, докато крачеше по изящните мозайки в къщата си в подножието на храма на Юнона Монета. Жизнерадостният му син се беше скрил да си играе в стаята, а Юлия безпомощно наблюдаваше мъжа си как се тормози.

„Не можеш да им говориш така, Гай Марий! Това не са войници. Дори не са ти подчинени офицери, нищо че ти си консул, а в голямата си част те ще прекарат целия си живот на пейките в дъното, без никога да опитат какво е да се седи на стол от слонова кост. До последния сенатор те всички се чувстват в правото си да те имат за свой равен — теб, Гай Марий, за шести път консул на този град, на тази държава, на тази империя! И все пак трябва да ги победиш, не можеш да си позволиш позора от едно поражение. Твоята дигнитас струва много повече от тяхната, колкото и те да се мъчат да докажат противното. И затова трябва да остане ненакърнена до последния миг от живота ти. Ти си първият сред римляните. Ти си Третият основател на Рим. И след като умреш, Гай Марий, дори и най-закоравелите ти противници ще трябва да признаят, че ти, италийският селянин без думичка гръцки, си бил най-велият човек в историята на републиката, на римския Сенат и народ.“

За трите дни, които беше благоволил да даде на сенаторите за размисъл, той самият не стигна по-дълбоко в разсъжденията си. През цялото време умът му се въртеше около надвисналата опасност да претърпи поражение и да изгуби цялата си дигнитас. Призори на четвъртия ден се запъти към Курия Хостилия твърдо решен да спечели очертаващата се битка — макар че нито за миг да не се замисли каква ли тактика ще предприемат майсторите на политиката, за да го изиграят. Този ден беше обърнал внимание на походката си, понеже не искаше другите дори да предположат, че той може да се страхува от тях. Затова и заслиза надолу по Кливус Аргентариус, предшестван от дванадесетте си ликтори, сякаш цял Рим му принадлежи.

Сенатът се събра, без да вдига шум, което се случваше рядко: столовете почти не скърцаха, хората почти не се закашляха, робите — помощници почти не си позволяваха да разговарят помежду си. Жертвоприношението беше извършено по всички правила и авгурите обявиха ауспициите благоприятни за свикване на заседание.

Спокоен наглед, изпълнен със сила и енергия, Марий стана от стола си, за да смае всички с величествената си фигура. Не знаеше какво му готвят майсторите на политиката, но затова пък беше предвидил своето излизане на сцената до най-малкия детайл и самоувереността ясно се четеше по лицето му.

— И аз също прекарах тези три дни в дълбок размисъл, назначени отци — започна речта си Марий. Погледът му не се спираше на ничие лице, ами по-скоро шареше между краката и столовете на сенаторите. Не че изобщо някой можеше да познае накъде гледа той, след като огромните му вежди скриваха напълно очите му. Пъхна лявата си ръка под тогата и слезе от малкия си подиум на каменния под. Красивата му тога се спускаше по всички правила около снагата му и множеството гънки падаха вертикално от лявото му рамо, през лакътя му — до самите глезени. — Един факт е очевиден. — Марий направи няколко крачки и спря. — Ако този закон е валиден, ние всички сме задължени да се закълнем, че ще го спазваме. — Направи още няколко крачки и отново спря. — Ако законът е валиден, ние всички трябва да положим клетва. — Стигна до входните врати на Курията и се обърна с лице към всички сенатори. — Но дали той е наистина валиден? — запита на висок глас Марий.

Въпросът му бе посрещнат от гробно мълчание.

— А така! — не се сдържа да прошепне на ухото на Метел Нумидик Скавър. — Свършен е! Току-що той сам си нанесе смъртоносния удар!

Но Марий, който стоеше чак при входа, не можеше да чуе тази забележка. Затова дори не си направи труда да помисли какво ще каже по-нататък.

— Сред нас не са малко онези, които смятат, че лекс Апулея агрария секунда е била приета при обстоятелства, които биха направили всеки друг закон невалиден. Вече чух атаки срещу валидността на закона, основани на два различни довода: единият, че е бил гласуван, въпреки че ауспициите са били неблагоприятни за вземането на решение от подобна важност; другият, че гласуването е преминало след упражнено насилие върху свещената личност на законно избран народен трибун.

Марий отново закрачи из залата и отново спря.

— Ясно е, че бъдещето на подобен закон е твърде несигурно. Плебейското събрание ще трябва да преразгледа вече гласуваното си решение, имайки предвид двата гореспоменати от мен довода против валидността на закона. — Отново крачка-две. — Но това, назначени отци, не е въпросът, който би следвало да разрешим на днешното си заседание. Дали законът е валиден или не, не това е, което трябва да ни вълнува в момента. Ние си имаме други тревоги. — Още една мъничка крачка. — Според текста на въпросния закон ние всички в тази зала трябва да положим клетва, че ще го спазваме. Именно, за да обсъдим този въпрос, сме се събрали днес. Днес е последният ден, в който според текста на закона можем да положим исканата от него клетва, затова и трябва възможно най-бързо да приемем някакво решение. А днес ние трябва да действаме така, сякаш законът е валиден. Затова трябва да се закълнем, че ще го спазваме.

Марий отново се разбърза нанякъде, почти стигна до мястото си на подиума, но в следващия миг се обърна на другата страна и с бавна крачка тръгна отново в посока на входа, за да гледа едновременно сенаторите от двете страни на Курията.

— Днес, назначени отци, ние всички ще положим тази клетва. Ние сме задължени да го направим по изричното желание на римския народ. Защото народът е върховният законодател в тази държава! Ние от Сената можем само да му служим. Затова и ще се закълнем. За нас, назначени отци, това е факт без абсолютно никакво значение! Ако някой ден в близкото бъдеще плебейското събрание преразгледа гласувания закон и реши, че той е невалиден, тогава и ние ще бъдем освободени от клетвата си. — Гласът му звучеше тържествен и победоносен. — Ето това трябва да се разбере от всички вас! Когато човек даде клетва да спазва даден закон, то клетвата му важи дотолкова, доколкото важи самият закон. Ако плебейското събрание реши да обяви закона за нищожен, то и нашата клетва ще се окаже нищожна.

През цялото време Скавър Принцепс Сенатус мъдро кимаше с глава, сякаш напълно одобряваше всяка чута дума, или поне така си мислеше Марий. Но Скавър кимаше мъдро, воден от съвсем различни съображения. Движенията на главата му вървяха в ритъм с думите, които той приказваше на тих глас в ухото на Метел Нумидик.

— Хванахме го натясно, Квинт Цецилий! Най-сетне ни се удава възможност да го сторим. Той сам отстъпи. Усети, че е стигнал твърде далеч. Накарахме го да признае пред целия Сенат, че валидността на Сатурниновия закон е под съмнение. Успяхме да изиграем лисицата от Арпинум!

Едва ли не опиянен от радост при мисълта, че е спечелил целия Сенат на своя страна, Марий се качи тържествено на подиума, и застана пред куриатния си стол от слонова кост, за да завърши, както подобава, речта си.

— Аз самият ще положа клетва пръв — заяви той и гласът му прозвуча като глас на мъдрец. — И ако аз, Гай Марий, първи консул в продължение на четири последователни мандата, съм готов да се закълна, то какво би могло да ви спре вас, останалите? Вече съм разговарял с жреците от колегията на двата зъба и те обещаха храмът на Семо Санк Дий Фидий да бъде готов за нужната церемония. А и храмът не е чак толкова далеч оттук. Е, кой ще ме последва?

Сред сенаторите се дочуха въздишки, тук-там започнаха да мърморят, столовете по задните редици заскърцаха и един след друг сенаторите от дъното на залата започнаха да стават от местата си.

— Един въпрос, Гай Марий — обади се изведнъж Скавър.

Сенатът утихна. Марий кимна.

— Бих искал да чуя твоето лично мнение, Гай Марий. Не мнението ти на римски консул, а на обикновен римски гражданин.

— Ако личното ми мнение наистина може да значи нещо за теб, Марк Емилий, естествено, че ще го чуеш. И какво искаш по-точно да узнаеш?

— Ти лично как мислиш? — запита го Скавър така, че всички в Сената добре да чуят въпроса му. — Дали, като се имат предвид събитията преди и по време на гласуването й, лекс Апулея агрария секунда е наистина валидна?

Мълчание. Пълно мълчание. Никой не смееше да диша. Дори Гай Марий, който за сетен път се убеди, че с присъщата си самонадеяност е навлязъл в дебри, откъдето ще му бъде трудно да се измъкне без чужда помощ.

— Може би искаш да повторя въпроса си, Гай Марий? — попита го с най-любезен тон Скавър.

Марий показа връхчето на езика си, за да оближе болезнено пресъхналите си устни. „А сега накъде? Най-после се подхлъзна, Гай Марий. Падна в капана и няма кой да те извади. Как можах толкова време да не помисля какво да отговоря на един въпрос, който беше съвсем логично да бъде зададен? При това от единствения човек в целия Сенат с мозък в главата? Да не би изведнъж да съм се сметнал за толкова умен, че дори да не се огледам къде стъпвам? Този въпрос нямаше как да не бъде зададен! А аз дори не съм и помислил как да отговоря. Цели три дни мислих и не се сетих за подобна ситуация. Е, няма голям избор. Скавър ме е стиснал за оная работа и докато я държи в ръката си, ще трябва да играя, както на него му е угодно. Нямам избор. Ще трябва сега да заявя пред целия Сенат, че лично смятам закона за невалиден. Ако не го сторя, никой няма да положи клетва. Аз самият ги накарах да помислят, че законът е съмнителен, за да си кажат, че и да се закълнат, това може да остане без последствия. Ако сега се отметна, ще ги загубя веднъж завинаги. Но ако кажа, че смятам закона за недействителен, ще изгубя самия себе си.“

Марий погледна към пейката на народните трибуни. Луций Апулей Сатурнин се беше привел напред, преплел пръсти, изопнал лице и оголил зъбите си в нервна усмивка.

„Ако кажа, че смятам закона за недействителен, ще изгубя завинаги човека, от когото имам най-голяма нужда сега. Ще изгубя и най-големия законодател в историята на Рим — Главция… Тримата заедно можехме да вдъхнем нов живот на цяла обединена Италия, независимо дали на майсторите на политиката им се харесва или не. Но ако кажа, че смятам закона за недействителен, и Сатурнин, и Главция ще ми обърнат гръб. И все пак… трябва да го кажа. Ако не го направя, тези куни няма да се закълнат и войниците ми няма да получат земята си. Това е всичко, което мога да спася — земя за войниците ми. Аз самият съм загубен. Загубен.“

Марий чу как зад гърба му столът на Главция изскърцва по мраморния под, но в същия миг половината сенатори надскочиха от местата си, сякаш бяха уловили претора в непозволен жест. Главция присви устни и заби безизразния си поглед в краката си. Марий обаче продължаваше да мълчи.

— Май трябва да ти повторя въпроса си, Гай Марий — рече Скавър. — Какво е личното ти мнение? Законът действителен или не?

— Мисля, че… — Марий се спря насред изречението си и се намръщи страховито. — Мисля, че е по-вероятно законът да се окаже недействителен?

Скавър плесна с ръка по бедрото си.

— Благодаря ти, Гай Марий! — Стана от мястото си, обърна се назад и изгледа победоносно сенаторите по задните редове. После се извърна с лице към магистратите и изгледа сенаторите насреща си. — Е, назначени отци, щом не друг, а самият Гай Марий, нашият герой — победител, смята лекс Апулея за невалидна, не виждам защо аз лично да не положа клетва! — Скавър се поклони последователно на Сатурнин и Главция. — Хайде, колеги — сенатори, аз, вашият Принцепс Сенатус, ви съветвам възможно най-бързо да се отправите към храма на Сема Санк Дий Фидий, за да свършим с тази работа!

— Спрете!

И всички замръзнаха по местата си. Метел Нумидик плесна с ръце. В най-горния ред на залата се показа личният му прислужник, който държеше по една торба в двете си ръце. Явно, че торбите тежаха доста, защото робът се беше превил надве, едва-едва ги тътреше по стълбите и на всяко от стъпалата съдържанието им иззвъняваше на метал. Щом остави двете торби в краката на Метел Нумидик, робът се затича отново до последния ред, за да вземе още две. Някои от сенаторите, седящи зад Метел, се обърнаха да погледнат какво носи прислужникът, и като видяха камарата от торби, натрупани една върху друга до стената в дъното на залата, дадоха знак и на своите роби да помогнат. С тяхна помощ пренасянето мина по-бързо и най-накрая около стола на Метел Нумидик бяха стоварени точно четиридесет торби. Чак тогава той самият стана от мястото си да обясни за какво става дума.

— Аз няма да полагам никакви клетви. Ако ще и хиляда пъти подред първият консул да повтори, че лекс Апулея е невалидна, пак няма да се закълна! Затова съм донесъл двадесет таланта сребро, с които да си платя глобата. Имате думата ми, че още утре сутринта заминавам за Родос, където да прекарам остатъка от живота си в изгнание.

При тези думи в залата настъпи невъобразима суматоха.

— Моля ви, успокойте си! — викаше Скавър.

— Призовавам ви да запазите ред! — викаше Марий.

Когато най-сетне сенаторите се успокоиха, Метел Нумидик хвърли един поглед назад през рамо, сякаш търсеше някого на задния ред.

— Моля квесторът на хазната да излезе отпред.

От мястото си стана представителен младеж с тъмни коси и тъмни очи, с блестяща от чистота бяла тога, нагласена по всички правила; ставаше дума за самия Квинт Цецилий Прасчо Метел Младши, сина на Метел Нумидик.

— Предавам тези двадесет таланта сребро на квестора на хазната, за да изплатя с тях глобата, наложена ми от закона, задето отказвам да положа клетва пред лекс Апулея агрария секунда — обясни на всеослушание Метел Нумидик. — Бих искал преди заседанието да бъде разпуснато, парите да бъдат преброени и назначените отци да се уверят, че в торбите не липсва нито един денарий.

— Стига ти самият да ни го гарантираш, Квинт Цецилий, ние всички сме готови да приемем парите ти на доверие — усмихна се кисело Марий.

— О, не, настоявам! — възрази Метел Нумидик. — Никой да не става от мястото си, преди да е преброена и последна ги монета. — Той се покашля. — Ако не съм сбъркал при сметките, трябва да излязат точно сто тридесет и пет хиляди денарии.

Всички седнаха по местата си и нещастно въздъхнаха. Двама от сенатските писари донесоха маса и я сложиха пред стола на Метел Нумидик. Той изпъчи гърди, прибра лявата си ръка към тялото, за да придържа тогата си, и във величествен жест опря свободната си дясна ръка върху плота на масата. Писарите отвориха една от торбите, вдигнаха я над масата и изсипаха цялото й съдържание около ръката на Метел. Младият Метел даде знак на писарите да държат отворена торбата от дясната му страна, прилепи дясната си ръка на шепа до ръба на масата и започна да бута в нея всяка преброена монета. Щом шепата му се напълнеше, изсипваше всички сребърници в торбата.

— Чакай! — спря го Метел Нумидик.

Малкият Прасчо спря.

— Брой на глас, ако обичаш!

Тук някой преглътна тежко, там друг въздъхна печално, назад чак започнаха да мърморят от възмущение.

Метел върна на масата всички преброени монети и започна отначало:

— Ед-д-дна, д-д-д-две, т-т-три…

При залез-слънце Гай Марий се надигна от куриатния си стол.

— Денят е към своя край, назначени отци. Виждам, че още не сме си свършили работата, но в Сената винаги е било прието заседанията да се прекратяват при залез-слънце. Затова съветвам всички ви сега да напуснем Курията, да отидем в храма на Семо Санк и да положим клетва. Длъжни сме да го направим до полунощ иначе ще излезе, че сме престъпили изричната заповед на народа.

Марий хвърли поглед на седналия като истукан до масата Метел Нумидик и на сгърчилия му се над монетите син, който продължаваше с броенето — след като първоначалното му притеснение отмина, той беше престанал да заеква толкова мъчително и не можеше да се отрече, че брои бързо, но пак не беше я докарал още доникъде.

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, на теб оставяме да останеш тук и да наблюдаваш докрай тази изморителна операция. Надявам се, че няма да избягаш от това си досадно задължение. Ето защо ти позволявам на теб по изключение да положиш клетва утре. Или дори вдругиден, ако и утрешният ден не ви стигне да свършите с броенето.

По устните на Марий заигра лукава усмивчица.

Но Скавър не беше човек, който само ще се усмихне на подобна абсурдна ситуация. Той отпусна глава назад и избухна в своя весел смях, с който го познаваха всички в Рим.

Към края на пролетта Сула се върна от Италийска Галия и веднага щом си взе банята и се облече в чисти дрехи, отиде да види Гай Марий. И както беше очаквал, го завари в ужасно настроение. Дори и в най-северните части на Италия, толкова далеч от Рим, отдавна бяха достигнали новините за събитията около лекс Апулея. Затова и на самия Марий не му трябваше да разправя цялата история отначало. На двамата им стигаше да си разменят един поглед и без да казват нито дума, вече знаеха какво мисли другият по въпроса.

Естествено, когато вълнението от срещата им попремина и двамата изпиха по някоя и друга чаша хубаво вино, Сула отвори въпрос за случилото се по време на дългото му отсъствие.

— Популярността ти е паднала твърде много.

— Знам, Луций Корнелий.

— И всичко е заради Сатурнин, чувам.

Марий въздъхна.

— Е, не мога да му се сърдя за това, че ме мрази повече от всеки друг, нали? Вече е държал поне петдесет пъти реч от рострата, при това всеки път на заседания на плебейското събрание. Няма човек, който да не ме обвинява, че съм го предал. В действителност Сатурнин е блестящ оратор и тълпите вече са дълбоко убедени, че съм най-големият жив предател на земята. При това, като казвам тълпи, имам предвид тълпи. Вече не става дума само за традиционните зяпачи по Форума, но за хора от третата, четвъртата, петата класа, които са до такава степен привлечени от личността му, че всеки път, когато имат свободно време, идват да го слушат.

— А той наистина ли говори толкова често? — зачуди се Сула.

— Говори абсолютно всеки ден!

Сула чак подсвирна от удивление.

— Ето ти още една новост в аналите на Форума! Всеки ден… Дори когато вали? Все на официални заседания или понякога ей така?

— Всеки ден. По едно време върховният понтифекс нареди на градския претор — а той е личният приятел на Сатурнин Главция — да каже на Сатурнин, че не могат да се държат речи по празници, пазарни дни или в дните, когато плебейското събрание по закон не може да бъде свикано. Главция се подчини, но Сатурнин се направи, че нищо не е чул. И понеже в момента е и народен трибун, никой не се е опитал насериозно да го разкара от трибуната. — Марий се намръщи, сякаш това го притесняваше. — Става така, че неговата популярност непрекъснато расте. Вече има хора на Форума, които идват единствено и само да чуят поредната реч на Сатурнин. Този човек притежава някаква сила, която аз самият не знам как да нарека — мисля, че както винаги гърците са намерили най-точната дума — харизма. Народът усеща, че всеки път Сатурнин говори от сърце и именно това го привлича — все пак повечето слушатели са прости хора без познания по риторика и никой не забелязва как си мърда пръстчето любимецът им или как се клати, докато ходи. Не, всички слушат с огромно внимание и всяка следваща дума ги кара да се вълнуват все повече и повече, докато накрая не го заглушат с невъздържаните си овации.

— Трябва да го държим под око, нали? — подхвърли Сула. По тона му личеше, че смята положението за изключително сериозно. — А ти защо го направи онова?

Сула искаше да чуе отговора от устата на Марий.

— Нямах друг избор, Луций Корнелий. Истината е, че не съм — как да го кажа — не съм достатъчно прозорлив, за да виждам навсякъде около себе си и да знам зад кой точно ъгъл ще ме издебне онзи хитрец Скавър. Хвана ме натясно и нямаше накъде да бягам. Няма как, трябва да си го призная.

— И все пак поне си получил най-важното — опита се да го утеши той. — Вторият закон вече е записан на таблиците, а аз лично се съмнявам плебейското събрание или дори трибутните комиции да пожелаят да го обявят за нищожен. Или поне така чувам, че стоят нещата.

— Така стоят — съгласи Марий, но явно и това не го успокояваше. Той прибра глава между раменете си и въздъхна. — Истинският победител се оказа Сатурнин, Луций Корнелий, не аз. Именно неговата воля да докара нещата докрай. Независимо колко далеч е стигнал, кара тълпите да го подкрепят. А аз вече изгубих властта си над тях. — Марий закърши ръце. — Какво ще правя оттук нататък до края на годината? Истинско мъчение е, когато Сатурнин говори от рострата, ти да минеш през Форума и всички да те посрещат с ругатни и закани. А колкото до присъствието ми в Сената — не мога да ги понасям! Само като видя щастливата усмивчица по лицето на Скавър, ми призлява. Не мога да търпя и онази камилска физиономия, която ми поднася всеки път Катул… Няма що, не съм бил роден за политическата арена, но твърде късно го установих.

— И все пак ти успя да се изкачиш до самия край на курсус хонорум, Гай Марий! — напомни му Сула. — Ти също беше един от великите народни трибуни! Тогава ти познаваше добре политическата арена и животът на нея ти харесваше; иначе как щеше да се запомниш като народен трибун?

Марий вдигна рамене.

— Е, тогава бях още млад, Луций Корнелий. И още можех да разсъждавам. Но никога не съм бил роден за политик.

— Значи си се предал? Решил си да оставиш център на внимание един увълчил се Сатурнин, който знае само да се показва? Това не звучи в стила на онзи Гай Марий, когото познавам.

— Но и аз вече не съм онзи Гай Марий, когото познаваше — опита се да се усмихне той. — Сегашният Гай Марий е много, много уморен. И на мен ми е също толкова непознат, колкото и на теб, можеш да ми вярваш!

— Тогава защо не използва лятото да си починеш?

— И аз това си мисля — рече Марий, — само вие с Елия най-сетне да се венчаете.

Сула го изгледа стреснато, сетне прихна да се смее.

— Богове, съвсем бях забравил! — И той скочи на крака с присъщата си грация на мъж в разцвета на силите си. — Най-добре да си ходя вкъщи да поискам аудиенция от тъща ни. Предполагам, че изгаря от нетърпение… — Сула чак потрепери — да ме напусне веднъж завинаги.

Марий, като че ли не забеляза тревогата на приятеля си, затова обърна внимание само на забележката му.

— Да, станала е доста нетърпелива. Купих й наскоро хубава малка вила в Кума, на две крачки от нашата.

— Тогава аз да вървя. Ще си представя, че съм Меркурий, който бърза да сключи договор за ремонт на Апиевия път, и ще полетя като стрела! — Сула протегна ръка на Марий. — Ти да се грижиш повече за себе си, Гай Марий. Ако на Елия не й е минал меракът, ще гледам да се оженим още тия дни. — Някаква мисъл му мина през ума, защото внезапно се засмя. — Напълно си прав. Точно на камила прилича Катул! Какво монументално високомерие!

Юлия чакаше пред кабинета, за да не се размине със Сула.

— Е, как го намираш? — попита тревожно тя.

— Скоро ще се оправи, сестрице. Надиграли са го и това го кара да страда. Най-добре го заведи в Кампания да се къпе в морето и да бере рози.

— Тръгваме, само ти гледай по-бързо да се ожениш.

— Веднага, веднага! — Вдигна той ръце в знак, че се предава.

Юлия въздъхна.

— Едно нещо не може да се отрече, Луций Корнелий — по-малко от шест месеца на Форума изтощиха Гай Марий повече от десет години на бойното поле.

Изглежда, че от почивка се нуждаеха всички, защото, щом Марий замина със семейството си за Кума, общественият живот в Рим изведнъж замря. Един по един видните граждани напускаха града, който със задаващите се горещини щеше да стане непоносим за повечето си жители — в Субура и Есквилин се разнесоха поредните епидемии от тиф и дизентерия, дори на Палатина или Авентина човек не можеше да е сигурен, че няма да пипне някоя болест.

Не че животът в Субура можеше да разтревожи с нещо Аврелия. Тя си беше намерила своето хладно убежище в китната си градинка в двора, където свежата зеленина и изключително дебелите стени на инсулата я пазеха що-годе от лятната жега. Гай Маций и жена му Присцила преживяваха абсолютно същите моменти, както Цезар и Аврелия, защото и Присцила беше в напреднала бременност и бебето се очакваше да се роди кажи-речи по едно и също време с Аврелииното.

И за двете жени се намираше кой да се грижи. Ако Присцила можеше да разчита на внимателния си съпруг, то Аврелия можеше да е сигурна, че всяка сутрин на вратата й ще похлопа Луций Декумий, за да се осведоми за здравето й. Цветята и сега не преставаха да идват на всеки няколко дни, а заедно с тях все по-често се появяваха и разни кулинарни изкушения, като сладки, редки подправки, изобщо всичко, което Луций Декумий смяташе, че ще повдигне апетита на любимата му Аврелия.

— Сякаш изобщо някога съм губила апетит! — смееше се Аврелия пред Публий Рутилий Руф, който също имаше навика да я навестява често.

Синът й Гай Юлий Цезар се роди на тринадесетия ден от квинктилис, което означаваше, че рождената му дата ще бъде вписана в книгите на храма на Юнона Луцина като два дни преди квинктилските иди. Момчето се смяташе за патриций със сенаторски ранг. Детето се беше родило доста едричко. Беше здраво, спокойно и излъчваше някаква тържественост, която не му позволяваше да плаче за щяло и нещяло. Косата му беше толкова светла, че в началото беше направо невидима, нищо че ако се взреше по-внимателно, любопитният би се уверил, че косми има, при това доста. Още от рождение очите на малкия Цезар представляваха две бледи, синкаво-зеленикави петънца, оградени с дебел контур от тъмносиньо, почти черно.

— Личи си, че синчето ти не е кой да е — впиваше внимателен поглед в лицето на новороденото Луций Декумий. — Погледни му само очите! Само да ги види баба му и ще си умре от страх!

— Я не говори такива неща, ти, отвратително досадно същество такова! — мърмореше Кардикса, която от робиня на Аврелия се беше превърнала в робиня на малкия Цезар.

— Я да погледна по-надолу — полюбопитства Луций Декумий и с грубите си пръсти свали пелените на бебето. — О-хо! — възкликна той. — Така и предполагах! Голям нос, големи джонгали, голям кур!

— Луций Декумий! — извика скандализирана Аврелия.

— Дотук беше! А сега се разкарай! — на свой ред се разяри грамадната Кардикса и като грабна Декумий за врата, го изхвърли през входната врата с такава лекота, сякаш не беше възрастен човек, а малко коте.

Почти месец след раждането на момчето Аврелия беше посетена от Луций Корнелий Сула, който се извиняваше, че идва така неочаквано, но се оправдаваше с това, че Аврелия била единствената останала позната в цял Рим.

— Разбира се, че няма да ми пречиш! — зарадва се да го види тя. — Надявам се, ще останеш за вечеря — ако не можеш днес, ела утре? Толкова съм зажадняла за нечия компания!

— Че защо да не остана? — прие той поканата без излишни церемонии. — Всъщност върнах се в Рим, за да видя един стар приятел — хванал е треска.

— Кой е той? Познавам ли по? — попита Аврелия, по-скоро от любезност, отколкото от любопитство.

За миг обаче Сула я изгледа, сякаш току-що домакинята му беше задала крайно неуместен въпрос, а може би просто засягаше болна тема. Всъщност реакцията, която се изписа по лицето на гостенина, й се стори много по-интересна от това, как се казва болният му приятел. Сула помръкна, личеше си, че е потиснат и неспокоен. Но сянката в очите му скоро изчезна и той си възвърна типичната доволна усмивка.

— Едва ли го знаеш. Казва се Метробий.

— Да не е актьорът?

— Точно той. Навремето познавах много хора в театъра. Това беше отдавна. Преди да срещна Юлила и да вляза в Сената. — Необикновените му светли очи шареха из цялата приемна. — Беше свят, доста подобен на този, в който живееш ти сега, само че пълен с всякакви мръсотийки. Странно! Сега ми изглежда, сякаш е било само сън.

— Изглеждаш доста опечален — рече Аврелия.

— Не, чак опечален не съм.

— А приятелят ти Метробий ще се оправи ли?

— Да, разбира се! Само някаква си треска.

Настъпи мълчание, но то не бе, защото на двамата им е неудобно от нещо. Без да си кажат думичка, те станаха и излязоха на вътрешния двор, минавайки през широкия отвор в стената, който трябваше да играе ролята на прозорец.

— Много е хубаво тук.

— И аз така мисля.

— Ами синът ти? Как е той?

Аврелия се усмихна.

— Ще го видиш. След малко.

— Радвам се — каза Сула и продължи да разглежда градинката.

— Луций Корнелий, да не би да имаш проблеми? — загрижи се тя.

Той се обърна към нея все още усмихнат. Аврелия си каза, че е един рядко привлекателен мъж, макар и малко особняк. А пък и очите му винаги можеха да те объркат — бяха толкова светли, а в същото време някакъв мрак пълзеше в тях. Също както в очите на собствения й син. Без да знае защо, потръпна при тази мисъл.

— Не, Аврелия, никакви проблеми нямам.

— Аз пък бих искала да ми кажеш истината.

Сула отвори уста да отговори нещо, но в същия миг от къщата излезе Кардикса, която носеше на ръце новородения наследник на славното име на Цезарите.

— Качваме се на четвъртия етаж — съобщи тя.

— Първо покажи малкия на Луций Корнелий, Кардикса.

Единствените деца, които можеха да развълнуват Сула, бяха неговите собствени, затова той само от любезност се взря в личицето на малкия Гай Юлий, сетне скришом погледна Аврелия да види дали е отбил номера.

— Можеш да вървиш, Кардикса — освободи госта си от досадното задължение тя. — Коя е днес на ред?

— Сара.

Цезаровата майка се обърна към Сула и му се усмихна приветливо, без да има нещо конкретно предвид.

— Уви, нямам кърма! Затова синът ми обикаля цялата къща в търсене на храна. Едно от големите предимства да живееш в инсула, е, че всеки път има поне десетина майки родилки, които са достатъчно любезни да кърмят и моите бебчета.

— Така ще се научи да обича всички хора еднакво — отвърна Сула. — Предполагам, че в инсулата ти живеят всякакви.

— Така е. И животът е по-интересен.

След което гостът продължи да разглежда градината.

— Луций Корнелий, ти май само наполовина си ми дошъл на гости — скастри го Аврелия. — Криеш ти нещо от мен! Толкова ли не заслужавам да го споделиш с мен? Или пак става дума за някой чисто мъжки проблем?

Сула се отпусна на хамака срещу нейния.

— Просто не ми върви с жените — набързо изрече той.

Аврелия примигна недоумяващо.

— В какъв смисъл?

— Ами не ми върви нито с жените… които обичам, нито с онези, за които се женя.

„Интересно, по-лесно му е да говори за брака си, отколкото за любовите си.“

— И къде са сега неприятностите?

— Ами и с едното, и с другото едновременно. Обичам една, женя се за друга.

— О, Луций Корнелий! — възкликна Аврелия. В погледа й се четеше едва ли не възхищение, но нито капчица желание. — Няма да ти искам имена, защото не се интересувам коя е тя. Затова по-добре въпросите ги задавай ти, а пък аз ще видя с какво мога да ти помогна.

Сула вдигна рамене.

— То и няма какво да ми помагаш! Както знаеш, ожених се за Елия, както ми го беше уредила предишната ми тъща. След историята с Юлила ми се искаше да се хвана с някоя достойна римска матрона, която да прилича малко или много на Юлия или дори на теб, само че ти си още млада и не ставаш за сравнение. Когато Марция ме запозна с Елия, казах си, че тя е идеалната партия — тиха, спокойна, добронамерена, привлекателна, любезна… Казах си: „Чудесно! Най-после си намерих съвършената римска съпруга.“ По онова време още мислех, че съм неспособен да обичам истински, затова какво по-хубаво от това да се оженя за жена, която харесвам?

— Предполагам, че и германката ти е харесвала? — рече Аврелия.

— Да, дори много. В известен смисъл още ми липсва. Но пък и тя не е римлянка, така че каква полза за един римски сенатор? Както и да е, рекох си, че Елия, освен другото ще замества и Хермана. — Сула чак се засмя на наивността си. — Ама не познах! Елия се оказа глупава, скучна и прозаична. Вярно, много е мила, но само пет минути да прекарам в компанията й, и започвам да се прозявам!

— Поне грижи ли се за децата?

— А виж, тук не мога да се оплача от нищо! Като родна майка им е. — Той отново се засмя. — Да бях я наел като бавачка, голяма работа би свършила. Обожава децата, а и те нея.

Сула сякаш си говореше сам, като че ли забравил, че е на гости на Аврелия. Или поне си казваше, че не е важно дали домакинята му го слуша или не. За него тя беше просто едно присъствие, което му позволяваше да изприказва на воля всичко, което му се беше насъбрало в последните месеци.

— Веднага щом се върнах от Италийска Галия, бях поканен на вечеря у Скавър — продължаваше да разправя той. — Почувствах се поласкан, но пък и през цялото време стоях нащрек. Чудех се дали на вечерята ще бъдат всички — имам предвид Прасчо Метел и останалите; сигурно им се е искало да ме спечелят на своя страна и да ме накарат да изоставя Гай Марий. И ето, че на вечерята беше и онова нещастно създанийце, жената на Скавър. Боговете са ми свидетели, как можаха да омъжат това момиче точно за Скавър? Та той би могъл да й е прадядо! Далматика… Така й викат, за да не я бъркат с хилядата други Цецилии Метели. Само един поглед ми беше достатъчно да се влюбя в нея. Или поне предполагам, че съм се влюбил. Вярно, че голям дял има и съчувствието, но след като толкова време не преставам да си мисля за нея, значи съм влюбен, нали така? Тя е бременна. Не е ли направо гнусно? Разбира се, никой не я е питал за нейното мнение. Прасчо Метел я е подарил на Скавър, ей така, без да му мигне окото, както би подарил захарче на някое момче от улицата: „Ето, заповядай, нали синът ти умря, ей ти да си направиш нов!“ Отвратително! И все пак… и все пак, ако те знаеха за мен поне половината от нещата, които съм правил през живота си, всички биха се почувствали още по-погнусени! Това не мога да го разбера, Аврелия. Във всички случаи те са по-неморални от мен! Но няма кой да ги накара да погледнат нещата по този начин.

Откакто се беше преместила в Субура, Аврелия беше научила много неща за живота; в целия квартал нямаше човек — като се почне от Луций Декумий и се свърши с освобожденците, които живееха един върху друг на последните два етажа, който да не споделя с нея. А неща се случваха всякакви — такива, в които всяка една хазяйка се виждаше въвличана, независимо дали й се нрави или не; неща, които биха потресли мъжа й само ако заподозреше за тях. Аборти. Магии. Убийства. Грабежи. Изнасилвания. Делириум тременс, кога причинен от алкохола, кога от нещо още по-лошо. Лудост. Отчаяние. Депресия. Самоубийства. Във всяка инсула в Субура се случваше нещо от тези, ако не и всичките, взети заедно. И краят винаги биваше един и същ — случилото се скриваше от обществото, защото никой претор урбанус нямаше да се занимава с мизериите на бедните! Местните жители сами поемаха ролята на съдия и съдия-изпълнител и защитаваха своите прости, но затова пък неумолими закони — око за око, зъб за зъб, живот за живот.

Затова сега, докато слушаше, Аврелия си рисуваше наум въображаем портрет на човека Луций Корнелий Сула; трябва да й признаем, че предположенията й бяха близки до истината. Сред всички римски аристократи Аврелия единствена можеше да каже, че го познава, най-малкото, че разбира от какъв свят е излязъл, на какви трудности е трябвало да устоява и заради злата си съдба, и заради собствения си труден характер. Той се беше оказал патриций, при това защитаваше честта си на такъв, но в същото време духът му още бродеше из канавките на Субура.

А докато Сула говореше за едно, в ума му се нижеха напълно различни мисли, които не смееше да сподели пред слушателката си: а именно колко отчаяно беше пожелал младата бременна женичка на Скавър, и то не искаше само тялото й, дори не толкова душата й, колкото името и мястото й в обществото. Именно Цецилий Метела беше идеалната съпруга. Но Скавър вече я беше хванал в мрежите си, двамата се бяха оженили конфареацио, а на Сула му оставаше да се радва на хубавата и скучна Елия. Е, вярно, че поне с нея бракът не беше чак конфареацио! Би било истински кошмар, ако един ден той поискаше да се разведе с нея. Далматика обаче щеше да му служи за урок, женски урок. Сула никога нямаше да има късмет с жените, това той винаги го беше усещал дълбоко в себе си, но дали вината беше негова или, напротив, на отсрещната страна? Онази славна и красива връзка с Метробий! Но Сула не беше пожелал да живее дори с Метробий, също както съжаляваше, че е заживял с Юлила. Сигурно на това се дължеше всичко — не искаше да дава нищо от себе си на другите, искаше винаги да принадлежи единствено на себе си. Новата му страст щеше да го подложи на големи опасности. И все пак той копнееше за Цецилия Метела Далматика, жената на Принцепс Сенатус! Отвратително. Не че по принцип Сула имаше нещо против това възрастни мъже да си взимат за жени малки момиченца. Случаят беше станал негов личен. Той беше влюбен в малката Далматика, затова и тя значеше много повече от всяка друга в положението й.

— А тя… Далматика… дали също те е харесала, Луций Корнелий? — попита Аврелия и наруши потока на мислите му.

Сула отговори, без да се замисли:

— О, да! Не се и съмнявам.

— Какво смяташ да правиш тогава?

Той откровено заяви:

— Твърде далеч съм стигнал и всеки път съм плащал най-високата цена! Вече не мога да спра, Аврелия! Дори заради Далматика — ако започна любовна връзка с нея, боните ще се постараят да съсипят живота ми напълно, а аз дори не разполагам с достатъчно пари. Имам само колкото да пазя мястото си в Сената. Вярно, поспечелих нещичко покрай германите, но боговете са ми свидетели, не съм взел нито петак повече от отредения ми дял. Ще ми бъде трудно да продължа нагоре по стълбата към властта. Всички гледат на мен със същата неприязън, с която гледат и на Гай Марий, дори и моят случай да е различен от неговия. Просто нито Марий, нито аз се връзваме с общоприетите представи за идеалния римски управник. И в същото време противниците ни не могат да си обяснят кое ни прави по-способни от тях. Чувстват се излъгани и ограбени. А пък аз дори съм по-голям късметлия от Гай Марий, защото поне имам аристократична кръв. Аристократична, но все пак смесена с кръвта на Субура. Актьори, простолюдие — това съм аз. Далеч-далеч от добрите люде… — Сула преглътна. — И все пак аз ще победя, Аврелия! Защото съм най-добрият кон в състезанието.

— А сигурен ли си, че наградата, която те чака на финала, си струва?

Сула ококори широко очи, учуден колко прозорлива е домакинята му.

— Нищо никога не си струва усилията! Никой от нас не се е втурнал напред заради някаква специална цел. Всеки път, когато ни впрегнат в колесницата и ни пуснат да пробягаме нашите седем обиколки в цирка, ние тичаме против самите себе си. Иначе с кого би се състезавал един кон като Гай Марий? Та той от години е доказал, че е най-бърз от всички, затова и от години се състезава сам със себе си. Както и аз. И някой ден ще победя! Това е единственото, което има значение за мен.

Дори и Аврелия се изчерви от способността си да гледа в душите на хората.

— Разбира се. — И тя стана на крака, подавайки ръка на Сула. — Хайде, Луций Корнелий! Въпреки жегата днес е хубав ден. Всички, които могат да си позволят да напуснат Рим, вече са го направили — останали са само жителите на Субура, бедните и побърканите! И аз с тях. Нека се поразходим, а като се върнем, ще вечеряме. Ще пратя вест до чичо си Публий да дойде и той при нас — мисля, че още не е заминал за провинцията. — Аврелия направи кисела гримаса. — Трябва да внимавам, нали разбираш, Луций Корнелий? Мъжът ми има голямо доверие, най-малкото, защото ме обича, а и това стига. Но няма да му стане приятно, ако за мен започнат да се носят клюки, затова трябва да се държа като истинска старомодна римска съпруга. Гай Юлий би се ужасил, ако разбере, че не съм те поканила на вечеря… И все пак, ако и чичо Публий дойде да ни прави компания, ще бъда похвалена за предвидливостта си.

Сула я изгледа нежно и разбиращо.

— Какви глупости трябва да правят жените, за да се харесват на мъжете си! Да ти кажа честно, между онази Аврелия, за която си мечтае Гай Юлий всяка вечер на войнишката трапеза, и тази, която виждам аз сега, няма нищо общо.

— Знам — съгласи се тя. — Но той не бива да го знае.

Още щом излязоха на Викус Патриции, усетиха задушлива миризма; Аврелия едва не се задави и бързо се шмугна обратно във входа.

— Е, няма как, ще се простим с разходката! Не се замислих, че е толкова горещо! Евтих ще изтича до Карина да занесе поканата до чичо Публий, на него ще са му полезни подобни упражнения. А пък ние ще останем в градината. — Поведе госта си обратно към вътрешния двор и се чудеше как да го разсее. — Я се усмихни, Луций Корнелий! Сигурна съм, че някой ден всичко ще си дойде на мястото. Най-добре се върни в Цирцеи при добрата си, скучна жена. С времето ще се научиш повече да я харесваш, имаш думата ми. А и най-добре би било да стоиш далеч от Далматика. Я се виж, на колко години си?

Лека-полека чувството на потиснатост започна да се изпарява. Лицето на Сула се отпусна и усмивката му стана по-естествена.

— Търкулнах още един километричен камък тази година, Аврелия. На Нова година навърших точно четиридесет.

— Още не можеш да се наречеш стар!

— Но в някои отношения се чувствам точно такъв. Още не съм бил претор, а съм надхвърлил с цяла година подходящата за това възраст.

— Хайде, хайде, отново започваш да ставаш мрачен, а този път съвсем няма за какво. Я погледни стария кон Гай Марий! Стана консул чак на петдесет, осем години над смятаната за подходяща възраст. Представи си го, че наистина се е превърнал в състезателен кон и октомври месец ще участва в Марсовите игри. Няма ли да заложиш на него? А всички велики цели в живота си той ги постигна едва след като навърши петдесет.

— Така е — съгласи се Сула и без да знае защо, отново се изпълни с надежди за бъдещето. — Какъв късмет, че боговете ме отведоха при теб днес. Ти си приятел, Аврелия, помощ и утеха.

— Е, може би някой ден аз ще се нуждая от твоята помощ.

— Само се обади, винаги съм насреща. — Сула вдигна глава и погледът му се спря на наскоро разтворилите се към двора балкони по етажите. — Много си смела! Да махнеш преградите? И никой не злоупотребява с доверието ти?

— Никой.

Той се засмя, този път с пълно гърло, защото и казаното, и видяното му се сториха забавни.

— Имам чувството, че в цяла Субура няма човек, който да може да ти се опъне, пък макар и ей толкоз — и показа малкото си пръстче.

Аврелия кимаше и се усмихваше, люлеейки се блажено на градинския си стол.

— Харесвам живота си, Луций Корнелий. Да бъда откровена, не ме е грижа дали Гай Юлий ще намери някога достатъчно пари да купи къща на Палатина. Тук в Субура винаги имам с какво да се занимавам, чувствам се полезна и съм обградена от интересни личности. Разбираш ли, и аз участвам в един вид състезание, малко по-различно от вашите.

— Е, ти поне си още на първата обиколка: паднало е само едно яйце в купичката и са смъкнали един делфин — рече Сула. — Остава ти още много да бягаш.

— И на теб също.

Юлия си даваше сметка, че Марий никога не би прекарал цяло лято в Кума, колкото и да се заричаше да не се връща в Рим по-рано от началото на септември. В момента, в който се поуспокои след претърпяното поражение и характерът му започна да се уравновесява, консулът стана нетърпелив и си личеше, че му се иска да изиграе още някоя партия с противниците си. Но жена му беше свикнала с буйната му натура, която не го оставяше нито за миг спокоен, и без да се оплаква, се радваше на дните, които им оставаха да прекарат заедно. Една от хубавите черти на Марий бе, че щом си кажеше, че е дошло време за почивка, той сваляше едновременно и бронята, и тогата и се превръщаше в човека от село, какъвто биха го познавали всички, ако беше останал при родителите си в Арпинум. Двамата с Юлия плуваха в морето пред малкия плаж, над който беше кацнала прекрасната им вила, и се тъпчеха с пресни стриди, раци, скариди и риба тон; следобедите се разхождаха по хълмовете наоколо, където имаше малка вероятност да срещнат хора, но затова пък можеха с пълни дробове да дишат аромата на розите, между чиито храсти минаваха тесните пътечки. Двамата не харесваха шумните веселби, затова случеше ли се някой приятел да почука на вратата им, се криеха и чакаха натрапникът да си отиде. Марий сглоби цял миниатюрен кораб на сина си, а когато двамата го пуснаха на вода и корабът мигом се превърна в дънна риба, беше трудно да се определи кой от тях се смее повече. Юлия с право си казваше, че никога през целия си живот не се е чувствала толкова щастлива, както през онова спокойно лято, прекарано с Марий в Кума.

Но Марий така и не се прибра в Рим. Без да усети никаква болка, първата нощ на секстилис, месеца на Кучешката звезда, той получи мозъчен удар. Едва на сутринта откри за свое учудване, че възглавницата му, там, където се падаше устата му, се е намокрила, сякаш са му текли лигите, докато е спял. Когато се надигна от леглото и тръгна да си търси закуската на отворената към морето тераса, той буквално се смая, като видя изражението на Юлия.

— Какво гледаш? — попита я Марий и установи, че едва усеща езика си, който беше заседнал в устата му и не щеше да изговаря думите, както трябва.

— Лицето ти… — отговори тя и пребледня.

Съпругът й вдигна ръце, за да си опипа лицето, и откри, че както езикът му, така и пръстите на лявата му ръка са станали безчувствени.

— Какво му има? — започваше да се плаши и той.

— Ами… лявата ти страна е подута — обясни Юлия и в следващия миг чак се задави от вълнение, защото разбра какво се е случило. — О, Гай Марий! Получил си мозъчен кръвоизлив!

Самият Марий обаче не усещаше никъде болка, а и не можеше сам да почувства никаква промяна в тялото си, затова жена му трябваше да му донесе голямото огледало от полирано сребро, за да може сам да се увери на какво е заприличал. Дясната половина на лицето му беше наред — изопната, твърда, с много малко бръчки за човек на неговата възраст. Но лявата беше като восъчна маска, която е започнала да се топи от силната лятна горещина — още малко и щеше да изчезне съвсем.

— И все пак не чувствам абсолютно нищо! — чудеше се на глас той. — Ако наистина е мозъчен кръвоизлив, трябва да го усещам с главата си, а няма такова нещо. Вярно, че езикът ми се заплита и не мога да изговарям както трябва думите, но мисълта ми тече напълно нормално. Ти ме разбираш какво казвам и аз те разбирам ти какво казваш, значи не съм изгубил говора си! Лявата ми ръка е станала безчувствена, но все пак мога да я движа. И никъде не усещам болка, абсолютно никъде!

Когато Юлия предложи да извикат лекар, Марий категорично отказа — личеше си, че е готов да спори, затова жена му се отказа от намеренията си, страхувайки се нервите да не влошат още повече положението на болния. През целия ден не се отделяше от него и когато най-сетне го увеща да си легне, можеше да го успокои, че от сутринта парализата му не се е разпространила повече, поне видимо.

— Това е добър знак, сигурна съм — успокояваше Юлия Марий. — С времето ще се пооправиш. Трябва ти само повече почивка.

— Но аз не мога да почивам толкова дълго! Всички ще си кажат, че се страхувам да се появя отново на сцената!

— Ако някой си направи труда да те посети, а не се съмнявам, че имаш достатъчно приятели да го направят, с очите си ще се увери, че наистина са те застигнали неприятности. Може и да не ти е приятно, но трябва да останеш тук поне докато се пооправиш — настояваше Юлия и по тона й личеше, че този път няма да търпи възражения. — Не, сега няма да спорим! Много добре знаеш, че съм права! Какво си мислиш, че ще постигнеш, ако се върнеш в това състояние в Рим, освен да получиш нов удар?

— Нищо — промърмори Марий и се отпусна отчаян на възглавницата. — Юлия, Юлия, как мога да се възстановя от нещо, което ме прави повече грозен, отколкото болен? А аз трябва да оздравея! Не мога да ги оставя да ме надвият, залогът вече е твърде голям!

— Никой не може да те надвие, Гай Марий — искрено го увери Юлия. — Само смъртта е способна да те победи, но пък и ударът не е сериозен, няма от какво толкова да се страхуваш. Парализата е само частична, може и да се махне. Ако си почиваш повече, не прекаляваш с физическите упражнения, ядеш по-умерено, не пиеш вино и престанеш да се тревожиш какво става в Рим, ще оздравееш много по-бързо.

Пролетта не паднаха никакви дъждове в Сицилия и Сардиния, дори в Римска Африка бяха съвсем редки. А после, тъкмо когато житата започнаха да надигат глави и да се оформят класовете, навсякъде рукнаха пороища: болести и наводнения унищожиха кажи-речи цялата реколта. Само от Африка потеглиха няколко кораба, натоварени със зърно, които стигнаха Остия и Путеоли. Това означаваше, че четвърта година подред Рим беше заплашен от повишаване цените на зърното, а все по-засилващият се недостиг заплашваше дори с глад.

Вторият консул и фламин Марциалис Луций Валерий Флак изведнъж установи, че в големите държавни складове при пристанището под самите скали на Авентина не е останала и крина жито, докато дори частниците прекупвачи по Викус Тускус разполагаха със съвсем ограничени количества. Всеки от търговците на зърно, с които има случай да се разговори Флак, беше на едно и също мнение — малкото останало жито ще бъде продавано за не по-малко от петдесет сестерции модият. Дори сред пролетариите да се намереха семейства, които да си позволят подобна баснословна сума, те щяха да се преброят на пръстите на едната ръка. Разбира се, имаше и други храни, при които изобилието си беше същото, както и преди. С тази разлика, че поради засилващата им се консумация от изгладняващите римляни и техните цени лека-полека се покачваха. Пък и стомахът на един римски гражданин е свикнал на хубав бял хляб и трудно би се задоволил с овесена каша и евтини зеленчуци, които се знаеха като предвестници на глада; силните и здравите щяха да оцелеят, но старците, малките деца и физически слабите скоро щяха да започнат да измират от недохранване.

Октомври месец римската беднотия започна да се вълнува, а по-заможните жители на града — да се тревожат за бъдещето. Защото да се лиши от хляб римският пролетариат беше перспектива, от която нямаше как да не се плашат всички, живеещи в допир с него. Много граждани от третата и четвъртата класа, които самите трудно биха си позволили да заплатят астрономическата цена на житото, започнаха да се въоръжават, за да бранят поопразнения си килер от ръцете на онези, които и килер нямаха.

Луций Валерий Флак свика на специално съвещание двамата куриатни едили, които отговаряха едновременно за закупуването от страна на държавата на евтино зърно и за неговото съхраняване и препредаване на гражданите. Тримата заедно отправиха молба към Сената да отпусне допълнителни суми от хазната, с които да се потърси зърно някъде извън пределите на римските провинции, при това зърно всякакво — просо, ечемик, каквото и да е, само да става на хляб. В Сената обаче още бяха малко онези, които наистина се тревожеха от положението — с годините на спокойствие и изолация от нисшите класи те бяха изгубили представа в каква опасност може да се превърне гладният народ.

За да се влошат съвсем нещата, двамата младежи, които изпълняваха ролята на квестори на хазната, бяха от най-твърдоглавите и най-глухите за чуждите молби римски сенатори, тъй че никой не можеше да се надява те да помислят и за бедните. И двамата, след като се разбра, че са избрани, бяха поискали да изпълняват квесторската си длъжност в границите на Рим, за да могат според собствените им думи да „пресекат всички излишни разходи на хазната“, сиреч да престанат да плащат заплатите на пролетариите легионери, както и да закупуват евтино зърно за римската беднотия. Градски квестор — по-висшият от двамата — беше не друг, а Цепион Младши, син на същия онзи римски консул, който беше задигнал златото на Толоза и беше изгубил армията си при Араузио; другият беше Прасчо Метел Младши, синът на самоизпратилия се в изгнание Метел Нумидик. И двамата имаха да уреждат сметки с Гай Марий.

В практиката на римския Сенат не бе имало случай той да се противопостави решително на политиката на квесторите на хазната. Когато бяха привикани да дадат отчет пред назначените отци за състоянието на държавния бюджет, и Цепион Младши, и Прасчо Младши в един глас заявиха, че в хазната пари за зърно няма. Благодарение на огромните разходи, които били стрували на държавата няколкото години поддържане на бедняшките армии, тя била фалирала. Нито войната срещу Югурта, нито войната срещу германите не били донесли достатъчно плячка, с която да се възстановят финансовите загуби на държавата. Така поне твърдяха двамата квестори. А и трибуните на хазната бяха достатъчно услужливи да извадят на показ деловодните си книги, където си пишеше всичко точно: Рим бил останал без пари. Онези, които нямали достатъчно пари да си купят жито при сегашните цени, били обречени да гладуват. Колкото и ужасно да изглеждало, но такова било действителното положение на нещата.

В началото на ноември в Рим научиха, че държавата няма да осигури жито на ниски цени, защото Сенатът бил отказал да гласува нужните за закупуването му средства. Новината си оставаше във формата на слух и никой думичка не обелваше за унищожената реколта в провинциите, още по-малко за упоритостта на квесторите; за всички беше ясно само едно — евтино жито нямаше да има.

Изведнъж на Форума започнаха да прииждат тълпи, които дотогава не си бяха имали работа там, докато редовните му посетители се изгубиха сред новодошлите и често оставаха на заден план. Ставаше дума все за пролетарии и хора от петата класа и всички до един бяха в мрачно настроение. Стана редовно явление всеки сенатор или изобщо човек в тога да бъде освиркван от множеството, нищо, че Форумът в крайна сметка беше работното място на повечето от знатните римляни. В началото сенаторите не се плашеха ни най-малко от недоволството на тълпата, затова и като се умориха да свиркат, гладниците започнаха да замерват надутите чичковци с всякакви мръсотии — фекалии, животинска тор, речна кал, гнили зеленчуци. Най-накрая Сенатът реши да се отърве от тази напаст по най-лесния възможен начин — просто прекрати заседанията си и остави разни нещастни конници, като банкери, търговци, адвокати и трибуни на хазната, да се изправят сам-самички срещу голямата цапаница, без дори да разчитат на сенаторска подкрепа, стигне ли се до нещо повече.

Понеже не се чувстваше достатъчно силен, за да предприеме някакви инициативи, вторият консул Флак не си мръдваше пръста, докато Цепион Младши и Малкия Прасчо живееха с чувството за добре свършена работа. Това, че няколко хиляди римски бедняци можеха и да не дочакат края на зимата, никак не ги притесняваше — напротив, всеки умрял означаваше едно гладно гърло по-малко.

В тази именно обстановка народният трибун Луций Апулей Сатурнин сметна за нужно да свика плебейското събрание, за да предложи нов законопроект, засягащ снабдяването със зърно. Държавата щяла да бъде задължена незабавно да изкупи абсолютно всички неоползотворени количества пшеница, ечемик и просо в рамките на Италия и Италийска Галия, за да го препродаде на смешно ниската цена от една сестерция модият. Разбира се, човек като Сатурнин нямаше да си губи времето да преценява възможно ли е изобщо пренасянето по море на каквото и да било от Италийска Галия по това време на годината. Още по-малко го вълнуваше фактът, че и на юг от Апенините трудно щеше да се намери някъде неизядена пшеница. Това, което всъщност го интересуваше, бяха настроенията на самата тълпа, която трябваше да го възприеме него като единствения свой спасител.

Понеже Сенатът продължаваше да не се събира на заседания, Сатурнин не срещна почти никаква съпротива срещу новия си проектозакон, още повече че житната криза засягаше абсолютно всеки римлянин, който не можеше да се нарече богат. Всички на Форума бяха съгласни с предложенията на Сатурнин, а освен тях — третата и четвъртата класа, както и много от центуриите във втората. Ноември вече се преполовяваше и се задаваше зимният месец декември, така че цял Рим беше на страната на трибуна.

— Ако народът не може да си позволи жито, ние няма с какво да месим хлябове! — жалваха се мелничарите и хлебарите.

— Ако народът е гладен, той няма да работи добре! — напяваха строителите.

— Ако хората не могат да нахранят децата си, то какво остава за робите? — питаха се освобожденците.

— Ако всички са длъжни да харчат парите си само за храна, те няма да имат с какво да си плащат наемите! — плашеха се наемодателите.

— Ако народът изгладнее дотолкова, че започне да плячкосва магазините и да събаря сергиите, какво ще стане с нас? — не им се мислеше на търговците.

— Ако хората изгладнеят дотолкова, че започнат да нападат насажденията ни, то ние какво ще продаваме? — напомняха за себе си и градинарите.

Защото да измрат от глад няколко хиляди бедняци, не беше проста работа. В момента, в който бедните и онези със средни доходи престанеха да ядат, заетите в стотици занаяти се виждаха обречени на свой ред на финансов крах. С няколко думи — гладът означаваше икономическа катастрофа. Но Сенатът упорито отказваше да се събере, дори и в някой от храмовете, които се намираха на прилично разстояние от станалия опасен Форум. Единствено Сатурнин се правеше, че може да намери решение, а това решение се основаваше на една изключително погрешна идея за действителността. Той нямаше откъде да знае, че и да иска, държавата няма откъде да купи жито за бедните. Самият Сатурнин живееше с мисълта, че жито има навсякъде, на човек му трябва само да се наведе да го прибере от земята. Цялата криза беше скалъпена от злосторници, гонещи собствения си интерес, и естествено тези злосторници трябваше да се търсят сред майсторите на политиката, влезли в тайни връзки с богатите прекупвачи на зърно.

Хиляди лица на Форума обръщаха лица към Сатурнин, сякаш те бяха слънчогледите, а той — слънцето; речите му, една от друга по-страстни и по-злостни, го изпълваха самия него с вяра в нещата, които говореше. Сатурнин вярваше в мечтите си, вярваше в лицата, които го гледаха безмълвни на площада, вярваше в новия път, който той щеше да начертае за римляните. В крайна сметка, какво можеше да направи един консул? Какво можеше да направи и Сенатът — нима тези тълпи не можеха да накарат да подвие опашка и да се скрие в миша дупка? Когато всички залози бъдеха поставени на масата и дойдеше ред да се хвърлят заровете, ето тези безброй лица насреща му щяха да определят кой печели. Те държаха реалната власт; онези, които си въобразяваха, че управляват, зависеха единствено от благоволението на множеството, което ги оставяше да управляват.

И наистина колко струваше един консул? Колко струваха триста сенатори? Празни приказки, въздух, нищо! В Рим нямаше армии, най-близките гарнизони се намираха чак в Капуа, където новопостъпилите легионери се обучаваха на военното изкуство. И консули, и сенатори държаха властта, без да имат никаква реална сила, на която да се опрат в случай на нужда. Но ето тук, на Форума се събираше една друга армия, която можеше да преобърне нещата наопаки и с един замах да вземе властта за себе си. За какво му е на човек да бъде избиран за консул? За какво му е дори да го наричат Пръв сред римляните? Това не беше нужно! Нима Гай Гракх не го беше разбрал още навремето? Или го бяха принудили да се самоубие, преди да е имал времето да го разбере?

„Аз — мислеше си Сатурнин и преглъщаше тежко при вида на безбройните непознати лица в тълпата, — ще бъда Пръв сред римляните! Но няма да ставам консул за целта. Ще си остана народен трибун. Истинската власт лежи в ръцете на народните трибуни, а не на консулите.“ И ако един Гай Марий можеше да получава консулския мандат всяка година наред, какво му пречеше на него, Луций Апулей Сатурнин също така да стане доживотен народен трибун?

Все пак Сатурнин избра един от по-спокойните дни на Форума, за да прокара законопроекта си за зърното. Той беше достатъчно съобразителен да разбере, че упорството на Сената да не гласува никакъв бюджет за закупуване на държавно зърно трябва да си остане в очите на хората като своего заговор на аристокрацията и богатите парвенюта. Ако при приемането на закона му на Форума се събереше огромна тълпа, сенатската аристокрация щеше да се възползва от случая да набеди Сатурнин, че отново е прокарал законопроекта си с помощта на безредици, на насилие и бунт, и най-накрая щеше да обяви и този закон за недействителен. Сатурнин още преживяваше миговете от близкото минало, когато плебейското събрание гласува втория му аграрен закон — как го беше предал Гай Марий, как Метел Нумидик беше предпочел да отиде в изгнание. Това, че законът още стоеше записан на таблиците, се дължеше изцяло на него, Луций Апулей Сатурнин, така че именно него трябваше да смятат за свой благодетел Мариевите ветерани — пролетарии.

Ноемврийският календар никога не е бил изпълнен с празници, затова и комициите имаха малко възможности да се съберат на заседание. Все пак Сатурнин успя да се възползва от смъртта на един от най-богатите римски конници, когато синовете на покойния в желанието си да се покажат пред римляните и да отдадат последна почит на баща си, организираха зрелищни гладиаторски игри. Обикновено за провеждането на игрите се избираше Форум Романум, но този път гладиаторите щяха да се бият във Фламиниевия цирк, за да се избегнат тълпите, които тъй и тъй по цял ден висяха на Форума.

Сатурниновият план навярно щеше да мине без затруднения, ако не се беше появил изневиделица Цепион Младши. Плебейското събрание вече беше свикано, ауспициите бяха счетени за благоприятни, на Форума присъстваха само редовните участници в заседанията на събранието — тълпите отдавна се бяха запътили към Фламиниевия цирк; деветте колеги на Сатурнин вече теглеха жребия в какъв ред ще гласуват тридесет и петте триби. Самият Сатурнин беше застанал на рострата и гръмогласно приканваше трибите да гласуват в подкрепа на законопроекта му.

Понеже от известно време Сенатът упорито беше отказвал да заседава, Сатурнин си беше направил логичното заключение, че Форумът е оставен единствено и само на него, следователно може да командва деветимата си колеги трибуни, както сметне за угодно. Той обаче не включваше в сметките си най-младото поколение сенатори, което също не изпитваше особен респект към боклуците, изпълващи състава на колегията на трибуните, но затова пък държеше под око главатаря им Луций Апулей Сатурнин. Ставаше дума все за млади хора на квесторска възраст, най-много две години по-стари, създали си достатъчно съюзници сред сенаторските синчета, които още нямаха нужните години да влязат на свой ред в Сенат, както и сред наследниците на богатите конници от първата класа, чакащи най-сетне бащите им да им отредят по-достойно място в управлението на делата си. От известно време младежите се събираха по домовете си и в средата им изпъкваха фигурите на двамата квестори на хазната — Цепион Младши и Малкия Прасчо. Те обаче също бяха още млади и зелени, затова разчитаха най-вече на своя батко довереник и съветник, без чиито услуги енергията на младежите щеше да се изхаби само в празни приказки и изпиване на големи количества вино.

Баткото съветник скоро щеше да се превърне в истински идол за младите сенатори, защото притежаваше всички качества, които ценяха хора на тяхната възраст — беше дързък, смел, хладнокръвен, образован, остроумен, познавач на модата, познавач на сладостите на живота, имащ голям успех сред жените… И най-вече с огромен опит на военен. Става дума не за друг, а за Луций Корнелий Сула.

Откакто се разбра, че Марий поне за няколко месеца ще остане затворник във вилата си в Кума, Сула си беше казал, че за момента е длъжен да не изпуска от око събитията в Рим. Във всеки случай ролята му на наблюдател не се ограничаваше с тази, която Публий Рутилий Руф бе играл от години. При това вече далеч не се водеше единствено от лоялността си към Марий. След онзи разговор с Аврелия той трябваше да си каже, че наистина перспективите да направи кариера с помощта на Сената са твърде съмнителни. И неговият цвят, както този на Гай Марий, щеше да разцъфти късно. Затова му изглеждаше загубена кауза тепърва да си търси приятелството на старите сенатори. Най-малко на Скавър. Освен това решението му да се отдалечи от корифеите на властта си имаше и своите лични основания. Колкото по-далеч стоеше от Принцепс Сенатус, толкова по-далеч щеше да бъде и от жената на Принцепс Сенатус, която наскоро беше родила малката Аврелия Скавра. Когато се разбра, че Скавър е станал баща на момиченце, Сула изпита истинско удоволствие — старият козел си беше получил заслуженото.

Сула трябваше едновременно да пази престижа на Гай Марий и да си създава свой, затова погледът му логично се насочи към младото поколение, където имаше шансове да се наложи. За свои най-близки цели той си нарочи най-колебливите и слабохарактерни младежи сред сенаторските синчета — трябваше да не са особено интелигентни, лесно да им се влияе, да са възможно по-богати, да произхождат от знатни фамилии, да са достатъчно самонадеяни, за да се поддават на всякакви ласкателства. На първо време трябваше да спечели на своя страна Цепион Младши и Малкия Прасчо. Цепион представляваше интерес с това, че не беше кой знае колко умен и досетлив, но затова пък беше в постоянен контакт с Марк Ливий Друз (него пък Сула дори не смееше да доближи — младежът не беше кой да е), Метел — с това, че имаше много приятели и покровители сред добрите люде и знаеше какво става при тях. Сула нямаше равен на себе си в това да печели сърцата на младите, дори когато въпросът изобщо не опираше до секс. Достатъчно му беше за известно време да се завърти около някого да възхвалява детските му превземки и наперения му характер, но в същото време да намекне с някоя и друга реплика или жест, че младокът има известен шанс да си спечели вниманието му. Пък и в случая далеч не ставаше дума за юноши — някои от сенаторите, с които си имаше работа, бяха едва седем-осем години по-млади от него, от синчетата най-малките също отдавна бяха прехвърлили двадесетте и се считаха за хора с формиран характер, но все пак достатъчно неопитни, за да може Сула да им замае умовете. А за всеки римлянин, който си правеше плановете някой ден да става консул, подобни привърженици в Сената бяха от голямо значение.

За момент обаче най-голямата му тревога представляваше Сатурнин, затова той внимаваше да не го изпуска от очи — още от деня, в който тълпите от бедняци започнаха да се стичат на Форума, за да тормозят всичко живо, облечено в тога. Това, дали лекс Апулея фрументария щеше да бъде приета или не, не беше от голямо значение за Сула — по-важно бе да се направи една малка демонстрация на сила, от която Сатурнин да разбере, че не може да се разпорежда като господар.

Когато около петдесет млади римляни с буйна кръв се събраха в дома на Прасчо Метел вечерта преди Сатурнин да предложи на плебейското събрание своя нов законопроект, Сула само седеше в ъгъла, слушаше какво говорят младоците и се подсмихваше, сякаш цялата история му се струваше по-скоро забавна. Най-накрая Цепион Младши не се стърпя и специално отиде при него да пита как мисли, че ще е най-добре да постъпят.

Онази вечер Сула беше положил големи грижи за външния си вид — гъстите му златисточервени къдрици бяха подстригани във фризурата, която смяташе, че му отива най-много, кожата на лицето му се белееше отдалеч, миглите и веждите му едва-едва се очертаваха на светлия фон (това никой не знаеше, но всеки път той си слагаше по малко стибий, защото иначе изглеждаше, сякаш изобщо няма вежди), а сините му очи гледаха с привичния си леден, котешки поглед.

— Като ви гледам, само си говорите ей така — изсумтя презрително той.

Метел отдавна беше разбрал, че Сула е много повече от послушен слуга на Гай Марий. В неговите очи той просто се беше обвързал с една от фракциите в Сената, затова и никой истински римлянин не би тръгнал да му придиря; по-скоро би се опитал да го привлече на своя страна…

— Не е вярно, всичко е напълно сериозно — възрази той, забравяйки да заекне дори веднъж. — Просто не знаем коя е най-правилната тактика.

— Ами ако тази тактика иска малко насилие? — изпита го Сула.

— Тогава и към насилие ще прибегнем, стига само да защитим правото на Сената да решава как да се харчат парите на римската хазна — рече Цепион.

— Слушайте тогава. Досега на народа никога не се е позволявало да харчи парите на държавата. Нека народът прави законите, срещу това ние нямаме нищо против. Но единствено от Сената зависи колко пари ще бъдат отпуснати за прилагането на един или друг закон — ако пожелае, той може да откаже на народа всякакви средства напълно. Ако започнат да решават вместо нас и как да се използват парите в хазната, то това би означавало, че на нас не ни е оставена вече никаква власт. Досега парите бяха единственият начин да обезсилим законите, приети от народа против нашето желание. Именно със силата на парите навремето унищожихме аграрната реформа на Гай Гракх.

— Ако законът бъде приет, ние няма да попречим на Сената да гласува исканите средства — заяви твърдо Метел. Личеше си, че когато е сред свои хора, не заеква.

— Разбира се, че няма! — съгласи се Сула. — Нито пък ще попречим на самото приемане на закона. Случаят обаче ни дава повод да демонстрираме силата си пред Луций Апулей.

И така, докато Сатурнин наставляваше гласоподавателите как от лекс Апулея фрументария зависи бъдещето на Рим, а плебейското събрание си вършеше работата без потискащото присъствие на беднотията, отишла да се забавлява във Фламиниевия цирк, изведнъж на Форума се появиха Цепион Младши и двеста негови привърженици. Всички бяха въоръжени със здрави дървени сопи, а в редиците им отдалеч личаха умните физиономии на момчета с дебели вратове и отпуснати кореми, все бивши гладиатори, продаващи услугите си на хора, които се нуждаят от нечии здрави мускули и мрачни погледи. Най-отпред обаче вървяха същите онези петдесет сенатори и синчета, които предната вечер бяха развявали байраци у Метел. Водачът на дружината сега беше Цепион, а Сула не се виждаше никъде на площада.

Сатурнин вдигна рамене и изгледа безучастно как момчетата се задават откъм другия край на Форума. Най-накрая благоволи да се обърне към присъстващите в Кладенеца на комициите и да разпусне заседанието.

— Някой да не каже, че заради мен са се трошили глави! — обясни той на гласоподавателите и при тези му думи трибите изведнъж се разпръснаха и хората забързаха към домовете си. — Вървете си вкъщи и елате пак утре! Пак ще гласуваме закона!

На следващия ден заседанието на плебейското събрание протече под немите погледи на цялата римска беднотия, за която нямаше нови гладиаторски игри. Този път отникъде не се показаха сенатори с тояги и законопроектът се превърна в закон за зърното.

— Това, което се опитах да направя, тъпоумнико — хокаше Сатурнин Цепион Младши няколко дни по-късно, когато най-сетне Валерий Флак се видя задължен да свика назначените отци на заседание далеч от тълпите, в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да обсъдят ще се отпускат ли средства или не за лекс Апулея фрументария, — бе да дам за гласуване един закон в мирна и спокойна обстановка, когато тълпите ги няма, а ауспициите са благоприятни. И какво става? Появяваш се ти с тъпите си приятели и искаш да раздаваш правосъдие! — Той се обърна към останалите сенатори, които трябваше да стоят прави в храма. — Само не ми викайте на мен защо законът е бил приет в присъствието на двайсет хиляди пролетарии! Виновен е ей тоя глупак пред мен!

— А пък глупакът се смята виновен най-вече задето не използва сила, когато трябваше! — отвърна му Цепион. — Трябваше да те убия на място, Луций Апулей!

— Много съм ти благодарен, че обяви публично намеренията си пред толкова безпристрастни свидетели — усмихна се Сатурнин. — Квинт Сервилий Цепион Младши, официално те обвинявам в дребна държавна измяна, задето си се опитал да попречиш на един народен трибун в изпълнението на служебния му дълг й дори си заплашил с насилие свещенонеприкосновената му личност.

— Много буен кон си яхнал, Луций Апулей — подвикна му Сула. — Гледай само да не те хвърли, преди да си слязъл от него.

— Току-що представих напълно официално съдебен иск срещу Квинт Сервилий, назначени отци — рече Сатурнин, без да обръща ни най-малко внимание на забележката на Сула, когото считаше за дребна риба, — но с въпроса ще се занимае съдът за държавна измяна. Сега съм дошъл да искам пари.

На заседанието присъстваха по-малко от осемдесет сенатори, все хора без влияние. Въпреки относително безопасното място за събиране останалите бяха предпочели да си останат по домовете. Сатурнин изгледа презрително присъстващите.

— Искам пари, с които да купя жито за римския народ — заяви той. — Ако нямате достатъчно в хазната, съветвам ви да заемете отнякъде. Защото аз ще получа парите си!

И ги получи. Колкото и да протестираше и да се червеше пред колегите си, Цепион, градският квестор, получи нареждане да отсече специална емисия сребърни монети от запасите на сребро в храма на Опс и да закупи необходимите количества зърно, без повече да упорства.

— Ще се видим в съда — сбогува се мило с Цепион Сатурнин, след като заседанието беше разпуснато. — Ще бъде голяма чест за мен да те осъдя лично.

Но тук Сатурнин надцени силите си; съдебните заседатели, все конници, започваха да гледат с лошо око на големия оратор и още преди да е започнал процесът, повечето от тях бяха взели страната на Цепион. В последния миг се оказа, че дори Фортуна иска да се застъпи за младежа. Тъкмо насред защитната реч на адвоката му дойде спешно писмо от Смирна, в което се съобщаваше за смъртта на Квинт Сервилий Цепион Старши, който не бе намерил достатъчно утеха в планините си от злато. Осиротелият Цепион горчиво заплака пред съда, заседателите бяха трогнати от тази му постъпка и на бърза ръка го обявиха за невинен.

Идваше време за избори, но никой не се наемаше да ги проведе, защото тълпите продължаваха да прииждат всеки ден на Форума, а складовете за жито, както и преди си оставаха все тъй празни. Вторият консул Флак настояваше изборите да изчакат Гай Марий да се възстанови и да дойде да ги проведе лично, освен ако болестта му не се окаже неизлечима. Макар и жрец на Марс, у Луций Валерий Флак нямаше и капчица войнственост, за да се залови с провеждането на избори в такава нездрава атмосфера.

Марк Антоний Оратор беше провел крайно успешна тригодишна кампания срещу пиратите по бреговете на Киликия и Памфилия. В присъщия си аристократичен стил той сложи официално край на войната с разбойниците на церемония в запазилия се като културна столица на Гърция красив и космополитен град Атина. В Гърция Антоний беше посетен от близкия си приятел Гай Мемий, който тъкмо се беше върнал в Рим след изтичането на управителския му мандат в Македония и се бе видял изправен пред Главциановия съд за злоупотреби заедно с Гай Флавий Фимбрия за зърнената афера. Фимбрия беше отнесъл по-голямото наказание, но за нещастие и Мемий беше обявен за виновен само с един глас повече. Беше избрал за място на заточение Атина, защото приятелят му Антоний беше прекарал доста време там, а пък тъкмо неговата помощ беше нужна за човек в положението на Мемий, който чакаше Сенатът да опрости присъдата му. Това, че бе успял да заплати огромната наложена му глоба, се дължеше на чиста случайност — като управител на Македония той бе плячкосал някакво село на скордиските и за своя огромна изненада беше попаднал на скривалище с не по-малко от сто таланта злато. Също както Цепион в Толоза, Мемий не виждаше причина защо и той да не присвои цялото злато за себе си. Известен дял получи и Антоний в Атина, за да може за няколко месеца да издейства помилването на Мемий, който победоносно се завърна и на стола си в Сената.

Понеже войната с пиратите вече беше завършена, Гай Мемий бе решил да мине през Атина, та да се върне в Рим заедно с победителя Марк Антоний. Благодарение на златото дружбата им беше по-крепка от всякога и двамата крояха планове да се кандидатират едновременно за консули.

Вече наближаваше краят на ноември и Антоний се беше разположил заедно с малката си армия на лагер на Марсово поле, очаквайки да му бъде отсъден триумф. Нещо, което Сенатът, събрал се този път за по-сигурно в храма на Белона, беше щастлив да му позволи. И все пак Антоний трябвало да потърпи до десетия ден на декември, защото още не се били провели изборите за народни трибуни и тълпите от бедняци продължавали да задръстват Форума. За щастие дългоочакваните избори се очакваше да минат всеки момент и новоизбраната колегия щеше да встъпи в длъжност както обикновено. Иначе Антоний трябваше да разбере, че при настоящото състояние на духовете в Рим, не може и да става дума за триумфални шествия.

На Антоний започваше да му се струва, че шансовете му да се кандидатира за консул съвсем намаляват. Защото преди да дойде времето за триумфа му, той трябваше да чака извън помериума, свещената граница на града; империумът му още беше в сила и това го поставяше в абсолютно същото положение, в което би поставило някой чужд владетел — Антоний нямаше право да прекрачва в Рим. А ако не влезеше в Рим, нямаше как да представи кандидатурата си за изборите.

Успешно завършената война с пиратите обаче му беше спечелила голяма популярност сред търговците със зърно и всички останали конници, които имаха вземане-даване с Изтока, защото за пръв път от петдесет години насам източните брегове на Вътрешно море се оказваха безопасни и използваеми за римските кораби. Ако Антоний успееше да запише името си в списъка на кандидатите, той почти със сигурност щеше да бъде избран за първи консул, дори ако срещу него се изправеше Гай Марий. А въпреки че беше участвал в аферата на Фимбрия, Гай Мемий също имаше своите шансове, защото всички си спомняха колко упорито се беше борил навремето срещу Югурта, а после и срещу Цепион, когато последният върна съда за злоупотреби в ръцете на сенаторите. Както Катул Цезар говореше на Скавър Принцепс Сенатус, двамата заедно представляваха отбор, който щеше да си спечели гласовете на преобладаващото мнозинство конници в първата и втората класа — за боните Антоний и Мемий представляваха идеалната възможност Гай Марий най-после да бъде отстранен от консулството.

Защото, разбира се, всички подозираха, че Гай Марий чака да дойде последният момент, за да се появи отново в Рим и да се кандидатира за седми последователен консулски мандат. Вярно, че историята с мозъчния удар беше проверена, но той не се бе обездвижил, нито бе изгубил умствените си способности — за последното можеше да свидетелства всеки, направил си труда да отиде до Кума, за да се увери с очите си в какво състояние е консулът. Никой не се съмняваше, че Гай Марий ще се запише отново като кандидат.

Идеята на наближаващите избори да се представи истински екип от двама души — кандидати, много се харесваше на майсторите на политиката. Застанали рамо до рамо, Антоний и Мемий лесно можеха най-сетне да свалят Марий от мястото на пръв римски магистрат. За целта обаче Антоний трябваше да се откаже от заслужения си триумф, да се откаже от империума си и да прекрачи помериума, преди да е станало фатално късно за консулските му амбиции. А той беше упорит човек…

— Мога да се кандидатирам и догодина — рече на Катул Цезар и Скавър, които специално бяха дошли да го посетят на Марсово поле. — За мен триумфът е по-важен — нищо чудно, докато съм жив, да не ми се предостави друга възможност за спечелване на толкова важна война.

И колкото и да се опитваха двамата сенатори да променят решението му, не можаха да постигнат нищо.

— Добре тогава — вече бе намерил друго решение Скавър и го споделяше с приятеля си, докато се връщаха от Антониевия лагер. — Този път ние ще заобиколим установените правила. Гай Марий дори не се замисля, когато му се наложи да се съобразява с традициите, защо ние да продължаваме да следваме скрупулите си?

Предложението на Скавър обаче беше представено официално на Сената от Катул. Това стана на поредното полунелегално заседание на назначените отци, които трябваше да се пренесат чак в храма на Юпитер Статор при Фламиниевия цирк, за да съберат кворум.

— Настъпили са тревожни времена — говореше Катул Цезар. — Обикновено е прието всички кандидати за куриатните длъжности да се представят лично пред римския Сенат и народ на Форума, за да им се запишат имената в кандидатските списъци. За нещастие недостигът на жито и постоянните демонстрации на Форум Романум правят невъзможно провеждането на избори там. Дали не бих могъл да представя скромното си мнение, че списъците с имената на кандидатите могат тази година — само веднъж, като се имат предвид обстоятелствата — да бъдат изкарани в септата на Марсово поле, където и да гласуват центуриатните комиции? Ние трябва да направим нещо, иначе ще си останем без избори и без консули! Ако преместим мястото на изборите в септата, което вече ще бъде прецедент, ще можем и да съкратим срока между представянето на кандидатурите и самите избори. Освен това така ще уважим и Марк Антоний, който има намерение да се яви на изборите за консули, но няма право да прекрачи помериума, без за целта да се откаже от заслужения си триумф. А пък да проведе триумфа си преди това, би било немислимо при настъпващия в града глад. Но на Марсово поле Марк Антоний ще може да се яви пред списъците лично. Ние всички се надяваме след избирането на новата колегия на народните трибуни, тълпите най-сетне да се разотидат по домовете си. Ако това стане, то Марк Антоний ще може да чества своя триумф, а изборите за куриатните длъжности да се проведат както винаги на Форума.

— Защо си толкова убеден, Квинт Лутаций, че като се изберат новите народни трибуни, тълпите ще опразнят Форума? — обади се от мястото си Сатурнин.

— Мисля, че от всички присъстващи ти най-добре би могъл да ни осветлиш по въпроса, Луций Апулей! — тросна му се Катул. — Ти ги държиш на Форума, ти им четеш речи ден след ден, ти им даваш обещания, неизпълними както за теб, така и за целия августейши Сенат! Как мислиш, че ще купим жито, като такова изобщо не съществува?

— Не си мисли, че като изтече мандатът ми, ще престана да държа речи — закани се Сатурнин.

— Не се и надявай — сряза го Катул — В мига, в който станеш отново частно лице, Луций Апулей, дори да ми е нужен за целта цял месец и сто души помощници, ще изнамеря в таблиците нужния закон или прецедент, според който да ти забраня да говориш от рострата или от която и да е друга точка на Форума!

При тези му думи Сатурнин прихна да се смее, като от вълнение чак се затресе и от очите му уж започнаха да се леят сълзи — и все пак никой в храма дори не си помисли, че на Луций Апулей му е забавно.

— Търси, колкото си искаш, Квинт Лутаций! И да намериш, и да не намериш, какво значение? Аз просто няма да стана частно лице след задаващите се избори — ще бъда избран отново за народен трибун! Да, Гай Марий е пример за мен, пример и за вас — щом като не можахте, да го спрете със закон, няма да ме спрете и мен! Нищо не пречи един и същи човек да бъде народен трибун, ако ще и цял живот!

— Съществуват римските обичаи и традиции — възрази му Скавър. — И те са достатъчни да спрат навреме всички умни глави, преди да са поискали трети мандат — всички без теб и Гай Гракх. А ти по-добре си вземи бележка от случилото се с Гай Гракх. Когато той слагаше край на живота си в Дъбравата на Фурина, му беше останал само един роб да му прави компания.

— Е, на мен ще ми остане по-голяма компания — възрази му Сатурнин. — Ние, хората от Пиценум, сме свикнали да държим един за друг. Не е ли така, Тит Лабиен? Гай Сауфей? Няма да им е толкова лесно да се отърват от нас!

— Не предизвиквай боговете — посъветва го Скавър. — На тях малко им трябва да се уловят за думите ти, Луций Апулей!

— Аз не се страхувам от боговете, Марк Емилий! Защото те са на моя страна — похвали се той и напусна заседанието.

— Вече се опитах да му го кажа веднъж — отбеляза Сула, докато се разминаваше със Скавър и Катул Цезар. — Яхнал е пощръклял кон и скоро ще бъде хвърлен на земята.

— Както и той самият — подшушна Катул на Скавър, след като двамата се отдалечиха достатъчно от Сула.

— Както и половината Сенат, ама чак сега го разбираме — оглеждаше се Скавър. — Това е наистина красив храм, Квинт Лутаций! Дело на Метел Македоник. Но откакто го няма Метел Нумидик, се чувствам самотен в Сената. — Но в следващия миг той вдигна рамене и се усмихна. — Хайде да догоним нашия втори консул, преди да е напуснал пределите на зайчарника си. С него е лесно — може да извърши жертвоприношение и на Марс, и на Юпитер. Ако успеем да го превърнем в истинска суоветаврилия и всички животни да са в бяло, няма как да не си спечелим благоволението на боговете предизборната церемония да се проведе на Марсово поле.

— А кой ще е лудият, дето ще плати за бялата крава, бялото прасе и бялата овца? — попита Катул и извъртя глава, за да види къде са Цепион и Метел. — Двамата ни квестори ще заквичат, сякаш тях самите ще ги колим.

— О, не виждам защо да не плати нашият бял заек Луций Валерий — усмихна се Скавър. — Нали е човек на Марс?

В последния ден на ноември в Рим пристигна вест от Гай Марий, който свикваше заседание на Сената на следващия ден в Курия Хостилия. Този път дори тълпите на Форума не можеха да уплашат назначените отци и те нетърпеливо се насочиха към Курията, за да видят на какво ли е заприличал Гай Марий. И така на декемврийските календи, още преди да се е зазорило, цялата зала на Сената беше пълна с народ, понеже никой не искаше да закъснее за представлението, а и нали трябваше уважаемите сенатори първо да се отдадат на догадки и предположения…

Гай Марий пристигна последен за заседанието. Фигурата му беше също тъй едра и величествена, както я знаеха всички, походката му беше горда и надменна, нито следа от куцукане, от обездвижване, лявата му ръка спокойно се подаваше изпод гънките на тогата. Но струваше си все пак разкарването — никой не бе очаквал лицето на консула да представлява такава впечатляваща гледка — от едната страна добрият стар Марий, от другата — някакво скръбно превъплъщение, сякаш са забравили да го погребат.

Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус не се сдържа и започна да пляска с ръце. Първоначално неочакваните му аплодисменти отекнаха някак глухо и неестествено между голите стени и плочките от теракота, но сетне един след друг назначените отци се присъединиха към възторга на своя председател и преди още Марий да е стигнал куриатния си стол, цялата зала ехтеше от овации. С усилие на волята той не се усмихна — усмивката само щеше да подчертае абсурдната асиметрия на лицето му; вече беше забелязал, че всеки път, понечеше ли да се усмихне, на човека насреща му избиваха сълзи в очите, от Юлия до Сула — на всички. Затова той предпочете да остане прав до стола си от слонова кост и като кима и се покланя на всички посоки, да изчака веселбата да утихне.

Скавър стана от мястото си и широко се усмихна.

— Гай Марий, колко е хубаво човек да те види най-сетне! През последните няколко месеца нашият Сенат се беше превърнал в непоносимо скучно място. Като Принцепс Сенатус моя е честта да те посрещна с добре дошъл.

— Благодаря ти, Принцепс Сенатус, уважаеми назначени отци, колеги магистрати — отвърна на поздрава Марий. Гласът му звучеше ясен, всяка дума беше изречена правилно и отчетливо. Колкото и да не му искаше, по дясната половина на устата му заигра лека усмивчица. Лявата обаче остана като застинала. — Ако за вас е удоволствие да ме посрещнете у дома, за мен е десет пъти по-голямо удоволствие да се върна у дома си! Както виждате, бях болен.

Марий пое дълбоко дъх и нямаше човек в залата, който да не усети леката тъга в тази му въздишка.

— И макар болестта ми да отмина, ще си остана занапред със следите от нея. Преди да помоля Сената да се върне към обичайния ред и да се заемем с дела, които не можем да оставим незасегнати, бих искал да направя едно заявление. Аз няма да се кандидатирам отново за консул по две причини. Първата е, че онази екстрена ситуация, в която беше попаднала държавата, за да ми се удаде случай шест последователни пъти да получа консулски мандат, може категорично да се смята за отминала. Втората е, че като имам предвид влошеното си здраве, не мисля, дори да бъда избран отново, че ще мога да изпълнявам задълженията си, както трябва. Повече от ясно е, че аз лично нося отговорност за настъпилия в Рим хаос. Ако през тези месеци се бях намирал в Рим, със самото си присъствие може би щях да предотвратя появилите се неуредици. Тъкмо това е задължението на първия консул. Не искам думите ми да се изтълкуват като обвинение срещу Луций Валерий, Марк Емилий или когото и да било друг в тази зала. Именно първият консул трябва да води всички след себе си. А аз бях лишен от тази възможност. Това ми даде да разбера, че не трябва да се кандидатирам повече за консул. Нека на мое място като първи консул бъде избран човек преди всичко в добро здраве.

Никой не отговори. Никой дори не помръдна. Ако само заради отеклото му лице цялата зала щеше да рухне от аплодисменти, сега с това си изказване и настъпилия сред слушателите му шок Гай Марий доказваше, че през последните пет години си е спечелил абсолютно превъзходство сред колегите си сенатори. Сенатът да заседава, а на куриатния стол да не седи Гай Марий? Невъзможно! Дори Скавър и Катул Цезар седяха безмълвни и се чудеха какво да мислят.

И тогава от последния ред, точно зад гърба на Скавър се дочу гласът на Малкия Прасчо:

— Д-д-добре! Значи б-б-баща ми м-м-може д-д-да се връща у д-д-дома!

— Благодаря за комплимента, млади Квинт Цецилий — погледна го Марий. — Ти току-що заяви пред всички, че само аз съм бил причината баща ти да живее в изгнание на остров Родос. Но както знаеш, нещата не стоят точно така. Ако Квинт Цецилий Метел Нумидик сега стои далеч в Рим, то е единствено заради аграрния закон. И бих искал всички присъстващи да си го припомнят, преди да е станало късно! Това, че аз няма да бъда повече консул, не означава, че законите могат и да не се спазват!

— Глупакът му с глупак! — прошепна Скавър на Катул Цезар. — Ако не се беше обадил, още догодина щяхме тихомълком да върнем Квинт Цецилий у дома. Сега никой няма да ни го позволи. Мисля, че е крайно време и младият Метел да си получи прякора.

— И какъв да бъде той? — попита Катул.

— П-П-П-Пий! — изтърси злобно Скавър. — Метел Пий, благочестивият син, който само мисли как да върне татко вкъщи! И да му п-п-п-попречи, с каквото може.

Направо не беше за вярване колко делови се оказаха в този ден сенаторите. Самото присъствие на Гай Марий на куриатния стол караше останалите назначени отци да дишат по-спокойно и да изпитват сладост от работата си. Щом Гай Марий се беше появил в Рим, тълпите на площада нямаха никакво значение.

Когато го осведомиха за промените, внесени в предизборните процедури, Марий само кимна в знак на съгласие, сетне нареди на Сатурнин възможно най-скоро да свика плебейското събрание, което да избере народните трибуни и плебейските едили. Докато не свършели с тях, никой в Рим нямало да мисли за нови консули.

След което Марий се обърна към Гай Сервилий Главция, който като градски претор седеше зад него, малко вляво.

— До мен достигна обезпокояващ слух, Гай Сервилий — рече той. — Щял си бил да се кандидатираш за консул, и то въз основа на някакви вътрешни противоречия в текста на лекс Вилия. Бих искал да се откажеш от намеренията си. Лекс Вилия изрично казва, че човек не може да се кандидатира за консул, докато не изтекат поне две години от края на преторския му мандат.

— Вижте само кой го казва! — зяпна го смаян Главция. Марий беше единственият човек в целия Сенат, от когото той не бе очаквал подобно възражение. — Как можеш, Гай Марий, толкова нагло да ме обвиняваш в опит за нарушаване на лекс Вилия, когато ти самият вече пет години подред се правиш сякаш законът изобщо не съществува? Ако лекс Вилия наистина е в сила, то там недвусмислено е казано, че един и същи човек не може да бъде избиран повторно за консул в рамките на десет години!

— Аз самият, Гай Сервилий, съм се явил на изборите за консули един-единствен път по свое желание — обясни му Марий със спокоен тон. — В останалите случаи консулският мандат ми е бил връчен от римския Сенат и народ единствено заради германската опасност, при това три пъти ин абсенция! Когато държавата е изправена пред подобна външна опасност, естествено, че всякакви традиции, дори закони, трябва да отстъпят на заден план. Но тъй като опасността повече не съществува, то и ние трябва да прекратим с извънредните мерки.

— Ха-ха-ха! — изсмя се от мястото си Метел, напълно в духа на предишното си изказване.

— Мирът вече е дошъл, назначени отци — обърна се към сенаторите Марий, сякаш нищо не беше чул. — На нас ни остава само да се върнем към мирното си ежедневие и да си вършим работата, така както сме го правили преди войната. Гай Сервилий, законът забранява ти да се кандидатираш за консул тази, следващата и по-следващата година. И като лично отговорен за провеждането на изборите, аз няма да позволя ти да се явиш на тези избори. Нека това ти послужи като предупреждение. Надявам се да не приемеш думите ми лично. Става дума единствено за законите, а ти сам притежаваш талант на законодател, затова Рим и за в бъдеще ще има нужда от услугите ти. Но човек не може да създава закони, без сам да ги спазва.

— Казвах ти! — чу се гласът на Сатурнин.

— Той не може да ме спре, нито ще ме спре някой друг — отвърна му Главция така, че целият Сенат да го чуе.

— Ще те спре — поклати глава Сатурнин.

— Колкото до теб, Луций Апулей — обърна се към пейката на народните трибуни Марий, — за теб пък чувам, че си щял да се кандидатираш за трети път за народен трибун. Това не противоречи на никой закон, затова и не мога да те спря. Но мога все пак да отбележа нещо. Недей се опитва да влагаш ново значение на думата „демагог“. Това, което ти продължаваш вече няколко месеца да правиш пред очите на всички ни, противоречи на политическата съвест, която би трябвало да има един римски сенатор. Ние, римляните, разполагаме с достатъчно закони, да не говорим, че притежаваме талант да създадем нови, ако подобни са нужни за по-нататъшното управление на държавата или за защитата на римските интереси. Затова, мисля, няма абсолютно никакъв смисъл да се използва за политически цели неосведомеността на нисшите класи. Бедните са невинни люде, които не бива да бъдат корумпирани за целите на тоя или оня. Наш дълг е да се грижим за тях, не да ги използваме за собствените си цели.

— Свърши ли? — попита Сатурнин.

— Свърших, Луций Апулей — каза Марий и по интонацията му човек можеше да си направи различни заключения.

„Това беше. Всичко си дойде на мястото“ — мислеше си Марий, докато вървеше към дома си. Специално си беше изработил нова походка, която да прикрива частичната парализа на левия му крак. Сега му се струваха и странни, и мъчителни няколкото месеца, прекарани в Кума, когато трябваше да се крие от хората и почти да не приема посетители. Нямаше гостенин, който да не го гледа с ужас, съжаление или пък, напротив, с едва прикрито задоволство. Най-непоносими се оказваха близките и приятелите му, като Публий Рутилий например, които го обичаха твърде много, за да не скърбят за нещастието му. Милата Юлия се беше превърнала в същински тиранин и беше забранила абсолютно на всички, дори на Публий Рутилий, да говорят пред мъжа й за политика или за дела. Така Марий не беше чул нищо за зърнената криза, нито за ухажването на масите от Сатурнин. Животът му се ограничаваше в това да спазва диета, да прави упражнения и да чете класически автори. Вместо една хубава пържола с малко хлебец Марий трябваше да се тъпче с печена диня, защото Юлия била чула отнякъде, че това пречиствало бъбреците и пикочния мехур; вместо да ходи всеки ден в Курия Хостилия, го караха да се разхожда от Бая до Мизенум и обратно; вместо да чете сенатските бюлетини и кореспонденцията си с провинцията, по цял следобед трябваше да поглъща Изократ, Херодот и Тукидид, докато най-накрая не ги обяви и тримата за лъжци, защото героите им не били никакви хора на действието, ами книжни плъхове като самите автори.

И все пак лечението даваше известни резултати. Макар и бавно Марий започна да се пооправя. И все пак никога повече нямаше да бъде онзи здрав като бик Марий отпреди удара, никога повече нямаше да помръдне левия край на устата си, никога повече нямаше да скрие, че е уморен. В самото му тяло се беше наместил невидим враг, който издаваше всяка негова тайна пред чуждите погледи. Едва когато се примири с всички тези промени у себе си, Марий реши, че може и трябва да се върне в Рим. Юлия, която се учудваше колко търпелив може да бъде мъжът й, дори не се опита да го спре. Публий Рутилий беше спешно повикан и двамата с Марий тръгнаха заедно за Рим да се опитат да оправят, каквото могат.

Сатурнин нямаше да се спре насред пътя, разбира се, но си струваше да го предупреди. Колкото до Главция, него просто нямаше да позволи да изберат за консул, така че той не представляваше проблем. Сега поне изборите щяха да започнат — в деня преди декемврийските нони щеше да се гласува за народни трибуни, а на самите нони — за квестори, в същия ден, в който по традиция те трябваше да встъпят в длъжност. Това беше по-притеснителната част от изборите, защото и за трибуните, и за квесторите можеше да се гласува само на Форума, а тъкмо там всеки ден се събираше тълпата да псува на воля, да замерва с мръсотии сенатори и конници, да размахва юмруци и да слуша богоговейно речите на Сатурнин.

Гай Марий поне никой не го наруга, не го замери. Докато се връщаше у дома след това запомнящо се заседание на Сената, Марий можеше на всяка крачка да усети любовта на народа. Като се изключат сенаторите и може би богатите конници, в цял Рим нямаше да се намери човек, който да гледа накриво Гай Марий. Подобно на братята Гракхи и той се беше превърнал във всеобщия герой. Сега тълпата гледаше унищоженото му лице и плачеше от скръб; други пък го виждаха за пръв път в живота си и мислеха, че той винаги е изглеждал така, което още повече го издигаше в очите им. Никой обаче не посегна да го докосне, всички се отдръпваха крачка-две назад, за да го пропуснат през редиците си, а Марий вървеше между тези непознати хем горд, че е техният герой, хем с чувството, че все пак и той си е останал един от тях, че сърцето и душата му им принадлежат. А Сатурнин го наблюдаваше от рострата и се чудеше.

— Тълпата е истински феномен, нали? — питаше Сула Марий същата вечер на масата в компанията на Публий Рутилий Руф и Юлия.

— Знак за времето, в което живеем — рече Рутилий.

— Знак, че сме им изневерили — навъси се Марий. — Рим се нуждае от почивка. От времето на Гай Гракх непрекъснато изникват нови тревоги — Югурта, германите, скордиските, недоволството на италийците, робските въстания, пиратите, недостигът на зърно… списъкът е твърде дълъг. Трябва ни малко спокойствие, за да се погрижим за самия Рим, стига сме мислили за себе си. За щастие тази почивка ще дойде скоро. Само да се подобри снабдяването с жито.

— Имам да ви предам нещо от Аврелия — сети се внезапно Сула.

Марий, Юлия и Рутилий Руф, и тримата го погледнаха с любопитство.

— Ти да не би често да я посещаваш? — обади се веднага вуйчото пазач.

— Не говори такива работи, Публий Рутилий, няма нужда! Да, виждам я от време на време. Двамата с нея сме си като градски, затова и я навестявам. Вече от няколко години тя живее в Субура, а това винаги е бил моят свят — призна си без никакво стеснение той. — Още не съм забравил приятелите си там, а Аврелия ми е на път, не знам дали ме разбирате.

— А пък аз пак забравих да я поканя на вечеря! — затюхка се Юлия. — С адрес като нейния човек започва да не се сеща за нея.

— Свикнала е — успокои я Сула. — Нека бъдем искрени, на нея й харесва животът, който води. Само дето доста е откъсната от събитията на Форума, така че се налага аз да я просвещавам. Ти, Публий Рутилий, като истински вуйчо все гледаш как да я държиш настрана от проблемите. Но Аврелия е изключително интелигентна жена и не й е приятно да е неосведомена.

— И какво имаш да ни предадеш от нея? — попита Марий и отпи от чашата си с вода.

— Всъщност съобщението е от нейното приятелче Луций Декумий, онова странно човече, което отговаря за кръчмата на кръстопътя при тях. Това, което ни казва той, е горе-долу следното: „Ако си мислите, че сте видели какво значи тълпи на Форума, много се лъжете. В деня на трибунските избори морето ще се превърне в океан.“

Луций Декумий се оказа прав. При изгрев-слънце Гай Марий и Луций Корнелий Сула се изкачиха на билото на Аркс и блажено се облакътиха на ниската стена, която пазеше непредпазливите от неочаквано прекатурване в пропастта през Лаутумийските скали. От това място спокойно можеше да се наблюдава целият Форум Романум. Докъдето им виждаха очите, Рим наистина се беше превърнал в океан от хора, които бяха изпълнили цялото пространство от Кливус Капитолинус до Велия, при това при доста сгъстени редици. Тълпата този път бе спокойна и мълчалива, погледите бяха заплашителни, атмосферата — тягостна.

— И защо? — попита Марий.

— Според Луций Декумий дошли са тук, за да се усети присъствието им. В Кладенеца на комициите ще се гласува за народни трибуни, народът е чул, че Сатурнин е един от кандидатите, а всички мислят, че той е единствената надежда за празните им стомаси. Гладът тепърва започва, Гай Марий, а на никого не му се мре от глад — обясни спокойно Сула.

— Но те не могат да повлияят на изборните резултати — нито в плебейското събрание, нито в центуриатните комиции! Та нали почти всички принадлежат към някоя от четирите градски триби?

— Така е. От бедняците никой няма да гласува, а пък останалите тридесет и една селски триби ще бъдат както винаги представени от живеещите в Рим, сиреч от богатите. Днес не е ден, в който човек би напуснал спокойното си имение в провинцията, за да се навре в устата на вълка. Изборите ще са в ръцете на шепа хора, не повече. Бедняците добре го знаят. Не са дошли да гласуват, а просто да напомнят на гласуващите за себе си.

— Сигурно и това е идея на Сатурнин? — отбеляза Марий.

— Не. Неговите хора са онези нещастници, които ти сам видя на календите. Оттогава не са се разотишли. Аз вече съм ги кръстил за себе си „пишлъовците и дришльовците“. Истинска паплач. Безделници от колегиите на кръстопътищата, бивши гладиатори, луди глави, лековерни търговци, които трудно свързват двата края при сегашното безпаричие, освобожденци, на които им е писнало да тичат подир бившите си господари, да не говорим за тарикатите, които са решили, че евентуална изборна победа на Сатурнин може да им снесе по някой и друг денарий в кошничката.

— Според мен те са нещо много повече — не се съгласи Марий. — Те просто не могат да се отметнат от единствения засега римски управник, който е застанал на рострата, за да им говори на тях, изобщо единствения, който ги е взел насериозно. — Той пренесе тежестта на тялото си върху парализирания си ляв крак. — Но това множество не принадлежи на Луций Апулей Сатурнин. Не принадлежи на никого. Боговете са ни свидетели, че дори на бойното поле при Верцела кимврите бяха по-малко! А сега аз дори нямам армия. Всичко, което ми остава, е консулската ми тога. Струва си да се замисли човек.

— Прав си — нямаше какво да каже Сула.

— Макар че, кой знае… Може би пурпурният ръб на тогата ми струва повече от цяла армия. Знаеш ли, Луций Корнелий, изведнъж Рим ми се показва в съвсем различна светлина. Днес беднотията е дошла на Форума, за да ни се покаже. Но нима всеки ден същите тези хора не живеят в същия този Рим, нима съдбата им не ги е обрекла да прекарат целия си живот по римските улици? Само един час ще им е нужен, когато поискат, да се съберат отново и да залеят пак площадите. А през цялото време ние си въобразяваме, че държим властта в ръцете си.

— Ние наистина ги управляваме, Гай Марий. Ако ги оставяме да се оправят сами, доникъде няма да стигнат. Те отдавна са оставили на нас да се грижим за тях. Но навремето Гай Гракх не забрави да им даде хляб, а едилите никога не са пропускали да им организират зрелища. Сега идва Сатурнин, който също им обещава евтин хляб, при това през една гладна зима. Той не може да изпълни обещанието си, а народът вече започва да подозира, че и занапред няма да успее. Всъщност те са дошли не толкова да се покажат на нас, колкото на него.

Марий беше намерил нужната метафора, с която да опише ситуацията:

— Те представляват един огромен, но все пак добронамерен бик. Когато насреща му се зададе човек с кофа в ръка, бикът ще го приближи, за да провери какво му носят в кофата. Друго не го интересува. Но ако кошницата се окаже празна, бикът няма да ти се нахвърли от ярост. Той просто ще заключи, че храната я носиш някъде другаде по себе си, ще започне да те претърсва и без дори да си даде сметка, ще те смачка под копитата си.

— И Сатурнин е точно човекът с празната кофа — кимна Сула.

— Именно. — Марий се отдалечи от стената. — Хайде, Луций Корнелий, време е да хванем бика за рогата.

— И да се надяваме все пак — усмихна се той, — че не са му увили слама около тях.

Никой в огромното множество не се опита да попречи на сенаторите и политически ориентираните римски граждани, които открай време гласуваха в трибите, да стигнат до Кладенеца на комициите и да се отдадат на работата си. Докато Марий се запътваше към рострата, Сула, заедно със събратята си патриции се изкачи на площадката пред Курията, откъдето да наблюдава събитията. Действителните гласоподаватели в плебейското събрание бяха като малък остров в океана от неми наблюдатели, наводнили Форума, при това на потънал остров, от който се показва само високата скала на рострата. Разбира се, сенаторите бяха предположили, че и този път ще си имат неприятности със Сатурниновата паплач, затова всеки беше скрил под тогата си я нож, я жилава пръчка. Най-войнствени се бяха оказали Цепион и приятелчетата му млади консерватори, но и поддръжниците на Сатурнин се бяха изгубили сред тълпата. На Форума беше дошъл да протестира цял беден Рим и ножовете и пръчките се оказаха по-скоро грешка.

Един по един пред изборните списъци и пред мълчаливия Марий се представиха двадесетте кандидати за народни трибуни. Пръв в редицата беше досегашният председател на колегията Луций Апулей Сатурнин. При появата му океанът от наблюдатели изпадна в еуфория и от радостните възгласи мнозина навярно останаха със спукани тъпанчета. Както забеляза Марий, доколкото му беше възможно да наблюдава лицето на Сатурнин, подобно посрещане изненадваше самия трибун. Лесно можеха да се прочетат мислите, които минаваха през главата му: казваше си какво може да постигне човек с толкова много последователи! Ако триста хиляди бедняци стояха твърдо зад гърба му, кой ли би се опрял на един народен трибун?

Останалите деветнадесет претенденти, които се представиха пред Марий, бяха посрещнати с мълчаливо безразличие. Сред тях личаха имената на Публий Фурий, Квинт Помпей Руф от Пиеценум, Секст Тиций, за когото се знаеше, че дедите му са били самнити, както и червенокосият, сивоок, с типично аристократичен вид Марк Порций Катон Салониан, внук на тускуланския селянин Катон Цензор и правнук на келт роб.

Последен в списъка беше не друг, а Луций Еквиций, самообявилият се за извънбрачен син на Тиберий Гракх, когото навремето в ролята си на римски цензор Метел Нумидик се бе опитал да изключи от състава на Ордо Еквестер. Тълпата отново полудя от радост, над площада заехтяха на вълни стотици хиляди човешки гласове. Пред очите на римския народ стоеше не друг, а отрокът на любимия Тиберий Гракх. Марий си каза, че метафората за добронамерения бик се е оказала много точна, защото неусетно тълпата се раздвижи и предните редици наобиколиха отдалеч Луций Еквиций, качил се на спасителната ростра и забравил сякаш за притегателните си способности. Лека-полека останалите най-отзад гласоподаватели започнаха да усещат натиска на множеството върху гърбовете си. Виждаше се, че те са готови всеки момент да побегнат в паника напред, макар че нямаше къде, само и само да се измъкнат от невидимото притегателно ядро, в което бяха попаднали.

На рострата всички стояха като парализирани, докато най-накрая парализираният Гай Марий излезе крачка пред останалите и вдигна ръце в недвусмислен жест: „СПРЕТЕ!“ И явно, че тълпата се подчини, защото напрежението отпред отслабна, а неусетно как похвалните възгласи се пренесоха по адрес на самия Гай Марий, Първия сред римляните, Третия основател на Рим, Победителя на германите.

— Бързо, глупако! — сопна се Марий на Сатурнин, който беше като изпаднал в транс насред невъобразимата врява. — Кажи, че си чул гръм, кажи каквото и да е и разпусни събранието! Ако не измъкнем навреме гласоподавателите от кладенеца, тълпата ще ги смаже! — Сатурнин не направи нищо, затова Марий заповяда да затръбят фанфарите и във внезапно настъпилата тишина отново протегна ръце нагоре. — Гласуването ще се проведе утре! Хайде, народе римски, върви си у дома! Всички да се разотиват!

И тълпите се разотидоха.

За щастие повечето от сенаторите бяха потърсили убежище вътре в самата Курия, накъдето се запъти и Марий, щом около рострата се поопразни и можеше да се върви. Сатурнин беше слязъл преди него от трибуната и без никакъв страх се беше изгубил в множеството, раздавайки усмивки и подавайки ръка на стотици други, сякаш беше някой от онези пизидийски мистици, вярващи в силата на хванатите ръце. Ами Главция, градският претор? Беше използвал това, че рострата се обезлюди и доволно наблюдаваше отгоре действията на приятеля си Сатурнин.

Когато Марий влезе в Сената, го посрещнаха бледи лица и тревожни погледи.

— Май че здравата сме я загазили? — обади се Скавър Принцепс Сенатус, който трудно щеше да склони глава пред някого, но и не можеше да скрие тревогата в гласа си.

Марий обходи с поглед сенаторите, струпали се и от двете страни на залата и с твърд глас нареди:

— Вървете си у дома, ако обичате! Тълпата няма да ви направи нищо, но все пак най-добре е да излезете по Аргилетум. Дори и да живеете на Палатина, ще трябва да заобиколите. По-добре малко разходка, отколкото допълнителни неприятности. Хайде, вървете.

Той самият застана на входа и с потупване по рамото даваше знак на онези от сенаторите, с които искаше да се посъветва — това бяха само Сула, Скавър, цензорът Метел Капрарий, върховният понтифекс Ахенобарб, Крас Оратор и братовчед му Сцевола, които бяха куриатните едили. Интересно, че Сула заговорничеше нещо с Цепион Младши и Малкия Прасчо. Доста подозрително си бъбреха и се тупаха по гърба, преди младежите да напуснат Курията. „Ще трябва да разбера какво готвят — рече си Марий, — но това по-нататък. Когато имам повече време. Ако изобщо е възможно да имам време в тази бъркотия.“

— Е, днес видяхме нещо, каквото не сме и сънували — обърна се той към останалите. — Да те хване страх, а?

— Не мисля, че бяха дошли с лоши намерения — каза Сула.

— Нито аз — съгласи се Марий. — И все пак тълпата е като огромен бик, който сам не съзнава силата си. — Той се сети нещо и даде знак на главния писар. — Ще намериш ли човек да изтича до Форума? Трябва ми председателят на колегията на ликторите.

— Как предлагаш да постъпим? — питаше Скавър. — Да отложим плебейските избори?

— Не, колкото по-бързо свършим с тях, толкова по-добре — поклати енергично глава Марий. — Засега бикът е спокоен, но кой знае дали гладът няма да го направи раздразнителен? Няма нужда да чакаме някой да увие слама около рогата му, за да ни предупреди, че добичето мушка. Ако останем със скръстени ръце, рогата на звяра могат да се насочат единствено към нас. Пратих да повикат главния ликтор, защото мисля, че е най-добре утре да построим нещо като стена — само подобие. През нощта държавните роби ще стъкмят нещо като малка барикада около Кладенеца на комициите, както и между Кладенеца и Сената — както винаги се е правело, когато на Форума са се провеждали гладиаторски игри, за да не се смесят сражаващите се със зрителите. Всички ще сметнат, че и в случая имаме това предвид, никой няма да го изтълкува като страх от наша страна. След това ще наредя всички ликтори в града от вътрешната страна на барикадата — без тоги, с пурпурни туники, без оръжие, освен обикновените пръчки. Каквото и да става, нашият бик не бива да се досеща, че е по-голям и по-силен от нас — защото и биковете могат да мислят, нали? А утре на всяка цена ще проведем изборите за народни трибуни — ако ще да се явят само тридесет и пет души, пак ще гласуват. Което означава, че сега, докато се прибирате, ще посетите тоя-оня по пътя си и нека утре да сме сигурни, че всяка триба ще бъде представена от поне един човек. Гласоподавателите може и да са малко, но гласуване ще има. Разбрано?

— Разбрано — кимна Скавър.

— А защо го няма Квинт Лутаций? — попита Сула Скавър.

— Ами сигурно е болен — рече Скавър. — Трябва да му има нещо, защото никога не е бил страхливец.

Марий се обърна към цензора Метел Капрарий.

— За теб, Гай Цецилий, остава най-тежката работа утре. Когато Еквиций се представи за кандидат, аз ще те попитам лично дали ще му позволиш да участва в изборите. Ти какво ще ми отговориш?

Капрарий му отвърна без всякакво колебание:

— Ще кажа не, Гай Марий. Не може човек, който се е родил роб, да бъде народен трибун. Та това е немислимо.

— Точно така, благодаря ви на всички за вниманието — даде знак Марий на сенаторите да си тръгват. — Вървете, а нека утре всичките ви приятелчета, страх не страх, да се явят на Форума. Луций Корнелий, ти остани още малко. Ще те сложа начело на ликторите, така че по-добре да изчакаме заедно председателя на колегията.

На другата сутрин още призори народът отново беше залял Форума. Този път обаче Кладенецът на комициите беше обграден от всички страни от колове й въжета — същата символична преграда, която римляните бяха свикнали да виждат около арената на гладиаторските борби. От вътрешната страна на въжетата, през няколко крачки стояха ликтори, облечени в пурпурни туники и с дълги, дебели тояги в ръце. В това никой не видя нищо лошо или нередно. А когато Гай Марий се качи на рострата и на висок глас обясни, че е взел подобни мерки, за да не би някой от тълпата да бъде премазан, всички го поздравиха със същите овации, както и предния ден. Това, което тълпата нямаше как да види, беше групичката, която Сула беше настанил на скрито в Курия Хостилия часове преди да се зазори: петдесет младежи, все синове на римляни от първата класа, облечени в бойни доспехи и шлемове, с щитове в едната ръка, с мечове и дълги ножове на пояса. Този път Цепион Младши беше нещо като заместник-началник, защото Сула лично се беше заел с командването на малкия отряд.

— Всеки ще прави, каквото му казвам — беше наредил той още в самото начало. — Ако някой излезе оттук, без да е получил заповед лично от мен, ще го убия на място.

На рострата всички бяха готови. В самия Кладенец се бяха събрали изненадващо много гласоподаватели, сред които се виждаха поне половината членове на Сената, докато сенаторите — патриции бяха заели позиция на стълбите пред Курията. Сред тях този път се намираше и Катул Цезар, който отдалеч личеше, че е болен, затова специално му бяха донесли стол. На мястото си беше и цензорът Капрарий, нищо че като плебей трябваше да е сред гласуващите — на него също му се искаше да бъде забелязан от множеството.

Когато Сатурнин повторно обяви кандидатурата си, човешкият океан зад него изпадна повторно в неописуема истерия. Явно, че ръкостисканията от предния ден бяха успели да му предадат от силата на безбройните му поддръжници сред народа. Също както предния ден останалите кандидати бяха подминати с пълно мълчание. Докато не дойде ред на последния — Луций Еквиций.

Марий се извъртя към стълбите пред Сената и надигна вежда в ням въпрос към Метел Капрарий. Той му кимна енергично с глава. Двамата не можеха и да искат да се разберат по друг начин при целия шум, който вдигаха почитателите на Луций Еквиций на площада.

Тръбачите отново надуха фанфарите и Марий направи крачка напред. Сред зрителите се възцари тишина.

— Този човек, Луций Еквиций, не може да бъде избран за народен трибун! — извика той с пълно гърло, за да го чуят и по-назад в тълпата. — Има известни неясноти относно положението му на римски гражданин. Първо трябва те да бъдат премахнати и чак тогава Луций Еквиций ще може да се кандидатира, за каквито и да е обществени постове пред римския Сенат и народ!

Сатурнин едва не блъсна Марий в желанието си да излезе пред него и застана на самия ръб на рострата.

— Отричам съществуването, на каквито и да е нередности!

— А пък аз заявявам от името на цензора, че нередности има! — възрази му невъзмутимо Марий.

Сатурнин отново прибягна до помощта на тълпата:

— Луций Еквиций е също толкова римлянин, колкото и ние, всички останали! Погледнете го само! Същинско копие на Тиберий Гракх!

Но Луций Еквиций, като че ли сам започваше да се колебае. За разлика от зрителите на Форума той стоеше на място, откъдето добре се виждаше какво става в Кладенеца на комициите. Ето, че един след друг сенатори и синове на сенатори изваждаха изпод тогите си сопи и ножове и недвусмислено се приближаваха до него, сякаш искат да го придърпат към себе си.

Луций Еквиций, смелият ветеран с десетгодишна служба в легионите — поне според собствените му твърдения — отстъпи няколко крачки назад. Погледът му се спря на Марий и той отчаяно се вкопчи в свободната му дясна ръка.

— Помогни ми! — промълви Луций Еквиций и повече не знаеше какво да прави.

— Бих ти помогнал с върха на ботуша си, размирнико глупав — излая насреща му Марий. — Но понеже тъй и тъй днес трябва да свършим с изборите, ще ти позволя да се явиш и ти за кандидат. Все пак, ако случайно ти се случи нещо на рострата, не ме дръж мен виновен. Единственото, което мога да ти предложа, е да те скрия на сигурно в Лаутумийската тъмница, където да изчакаш духовете да се успокоят и тълпата да се разотиде.

На рострата стояха два пъти по дванадесет ликтори, половината, от които носеха на раменете си фасции, защото представляваха личната охрана на консула Гай Марий. Той нареди и на двадесет и четиримата да наобиколят плътно Луций Еквиций и да го отведат възможно най-бързо в Лаутумиите. Когато групата се насочи към подножието на Аркс, само при вида на снопчетата пръчки и червените въженца, които ги връзваха, тълпата мигом се разделяше на две и оставяше шепата пазачи да отведат затворника си извън площада.

„Направо не е за вярване — мислеше си Марий, докато гледаше как тълпата прави път на ликторите. — Ако се съди по овациите, с които ги посрещнаха преди малко, този човек е направо обожествяван от народа. А какво правя аз в момента, ако не да пращам в затвора всенародния любимец? И все пак никой не реагира, никой не се противи. Всеки път, когато покрай него минат ликторите с фасциите на рамо, следвани от нечия тога в пурпурен ръб, римлянинът се дърпа встрани, сякаш да освободи път за Негово Величество самия Рим. Дори и заради Луций Еквиций никой не би посмял да накърни престижа на пръчките и консулската тога. Ето това е Рим. Защото в крайна сметка кой е Луций Еквиций? Сърцераздирателно подобие на покойния Тиберий Семпроний Гракх, когото народът обичаше повече от всеки друг. Нима някой поздравява Луций Еквиций! Не, всички поздравяват спомена за Тиберий Гракх.“

Докато гледаше как гърбовете на ликторите се губят сред океана от римляни бедняци, Гай Марий усещаше как го обладава някакво непознато до този момент чувство на гордост, и то гордост в духа на старите времена, гордост заради традициите, които се бяха запазили в продължение на точно шестстотин петдесет и четири години история, традиции, толкова здрави и непоклатими, че само в тях се беше разбила всепомитащата вълна на германските нашественици. А в крайна сметка, какво представляваше силата на Рим — снопче дървени пръчки. „А ето аз — продължаваше да разсъждава Гай Марий — не се страхувам от нищо и от никого, защото нося тази тога с пурпурен ръб. Тя самата струва повече от всички царски корони по света, взети заедно. Може и да нямам армия, може в границите на града дори ликторите ми да ходят обезоръжени, но само да видят символите на моята власт, и всички ми правят място. Не на мен — на няколкото пръчки и на едно голямо и безформено парче плат, което нося върху себе си. Че то дори пурпур почти няма върху него — във всеки случай много по-малко, отколкото върху гърба на някоя жалка салтатрикс тонза. Да, да бъдеш римски консул, значи много повече от това да се коронясаш, ако ще за цар на целия свят.“

Скоро обаче се върнаха ликторите от Лаутумийския затвор, а малко зад тях се показа и Луций Еквиций, когото тълпата просто беше подбрала от тъмницата и без особени церемонии връщаше обратно на рострата. Значението на тази постъпка беше повече от ясно за човек като Марий: „Аз съм гладен, вместо да криеш храната от погледа ми, най-добре ми напълни кофата.“ Кофата, която сега се претворяваше в това треперещо от страх човече, Еквиций, на което му се искаше само да се махне възможно най-скоро от Форум Романум.

Междувременно Сатурнин бързаше да си спечели нужните за преизбирането му гласове. Явно започваше да се тревожи, че в последния момент някаква неочаквана промяна може да го лиши от желаното трибунство. В главата му се въртяха всякакви налудничави мисли за бъдещето, за силата и величието на тълпата, за начина, по който тя изразяваше възхищението си от него самия. Когато множеството поздравяваше Луций Еквиций, то всъщност поздравяваше покойния Тиберий Гракх. Когато поздравяваха този изкуфял глупак Гай Марий, правеха от признателност към победителя на варварите. Но нито Еквиций, нито дори Марий можеха да се похвалят с такъв успех пред народа, на какъвто се радваше той. При това тук не ставаше повече дума за боклуците, изпълзели от канавките на Субура, за да слушат предизвикателните му речи! Не, този път Форумът беше изпълнен все с почтени хора, които можеха и да са гладни, но нямаше да нарушат току-така принципите си на римски граждани.

Един след друг кандидатите се качваха на рострата, а трибите гласуваха, докато писарите усилено стържеха по таблиците си, а Марий и Сатурнин внимаваха някъде да не стане грешка. Всичко вървеше като по вода, докато най-накрая не стана време да се реши въпросът с Луций Еквиций. Марий и Сатурнин се спогледаха. Най-накрая Марий се обърна отново към стълбите пред Сената и извика:

— Какво искаш да кажа този път, Гай Цецилий Метел Капрарий Цензор? Настояваш ли отново да откажа на този човек правото да участва в изборите? Или оттегляш възраженията си?

Капрарий погледна безпомощно Скавър, който пък погледна посивелия от болестта си Катул Цезар, който пък се извърна към Ахенобарб Понтифекс Максимус, който гордо отказа да потърси съвета на когото и да било. Настъпи мълчание; тълпата наблюдаваше безмълвно, без да разбира за какво става въпрос.

— Да се яви! — извика от мястото си Метел Капрарий.

— Да се яви — обърна се на свой ред Марий към Сатурнин.

И когато резултатите бяха прегледани, Луций Апулей беше на първо място сред претендентите и получаваше право на трети мандат като народен трибун. Сред избраните бяха Катон Салониан, Квинт Помпей Руф, Публий Фурий и Секст Тиций; на второ място в класирането обаче, само с три или четири гласа зад Сатурнин, идваше Луций Еквиций, някога роб, сега народен трибун.

— Тази година колегията на трибуните ще бъде послушна като роб — изсумтя презрително Катул Цезар. — Не само Катон Салониан, ами и истински освобожденец!

— Републиката е мъртва — съгласи се Ахенобарб Понтифекс Максимус, без да прикрива ненавистта си към Метел Капрарий.

— Е, какво толкова? — изблея Козльо. — Ти на мое място как щеше да постъпиш?

По стълбите на Сената се заизкачваха други сенатори, а въоръжените доброволци на Сула, които вече се бяха освободили от бойното си снаряжение, решиха, че могат да се покажат от Курията. Стълбите пред Сената се смятаха за най-безопасното място наоколо, нищо че по всичко личеше сега, след като героите бяха избрани, тълпата да се разотива мирно и тихо.

Цепион Младши се изплю по посока на Форума.

— За днес довиждане на сганта! — изкриви той лице в кисела гримаса. — Погледнете ги само: крадци, убийци, готови да изнасилят своите дъщери!

— Това не е сган, Квинт Сервилий — сряза го веднага Марий. — Това са римляни като нас, само че бедни и гладни. Никой не е крадец или убиец, но затова пък на всички им е дотегнало да ядат ряпа и овесена каша. Ти само се надявай нашият приятел Луций Еквиций да не им забърка още повече умовете. Дори на тези проклети избори народът се държа достойно, но като гледам как се качват цените на овеса и репите, нищо чудно следващия път да си имаме повече неприятности.

— О, виж, за това няма нужда да се тревожиш! — прекъсна го радостно Гай Мемий, който се радваше, че най-после народните трибуни са били избрани и кандидатурата им на двамата с Марк Антоний Оратор изглеждаше обещаваща. — Нещата се променят още в близките дни. Марк Антоний ми разправяше как нашите агенти в Римска Азия вече били закупили големи количества пшеница от някаква страна на север от Евксинския понт. Всеки момент се очаква първата флотилия от кораби да акостира в Путеоли.

Всички го зяпнаха с отворена уста.

— Е — направи своята ужасна гримаса Марий, забравил, че вече му е забранено да се усмихва иронично, — ние всички вече сме се убедили в способностите ти да виждаш отдалеч как върви въпросът със зърното, Гай Мемий, но все пак ми е чудно откъде ти ще разполагаш с информация, която се е оказала недостъпна за мен, първия консул, или дори за Марк Емилий, Принцепс Сенатус и куратор аноне вече четвърта година!

Около двадесет чифта очи се впериха в лицето на Гай Мемий и той тежко преглътна.

— Това не е никаква тайна, Гай Марий. Въпроса го обсъждахме с Марк Антоний още в Атина, когато той се връщаше от последното си пътуване до Пергам. Тогава се видяхме с някои от нашите прекупвачи на зърно и те ни съобщиха радостната вест.

— И защо толкова време Марк Антоний не си е направил труда да ми съобщи на мен, отговарящия за снабдяването със зърно? — попита го с леден глас Скавър.

— Ами предполагам, че и той като мен… просто е решил, че вече знаете. Търговците трябва да са писали до Сената, така че защо не сте получили още писмата им, нямам представа.

— Така ще да е, просто писмата не са пристигнали — намигна Марий на Скавър. — Приеми искрените ми благодарности, Гай Мемий, за тези щастливи новини, които ми донесе.

— Да, благодарим ти всички — кимна и Скавър, на когото настроението скоро се оправи.

— Само да се надяваме някоя буря да не вземе да прати и корабите, и зърното на дъното на морето — заключи Марий и като реши, че тълпата се е разпръснала достатъчно, пое по пътя си към дома, където го очакваха по-интересни разговори. — Утре ще се срещнем пак за квесторските избори. А вдругиден всички заедно ще отидем на Марсово поле да видим кой ще се кандидатира за консул и кой — за претор. Приятен ден на всички.

— Ти си кретен, Гай Мемий — даде глас на всеобщото мнение Катул Цезар от стола си.

Гай Мемий реши, че не си струва да води спорове с представители на висшата аристокрация, затова последва Гай Марий и се насочи към Марсово поле, за да посети Марк Антоний в специално наетата му вила и да му разкаже за събитията от деня. Докато вървеше по римските улици, в главата му минаваха всевъзможни мисли, но най-вече тази, как Марк Антоний можеше да си спечели още по-голяма популярност сред избирателите. Мемий щеше да прати агентите си сред центуриите, които щяха да се съберат два дни по-късно на Марсово поле, за да чуят имената на кандидатите за куриатните длъжности, и те щяха да разпространят навсякъде новината за идващите към Путеоли флотилии с жито. И, разбира се, лаврите щяха да отнесат самият той и Марк Антоний. Първата и втората класа може би нямаше да са особено доволни заради предписаните от закона занижени цени на зърното, но като се имаше предвид тристахилядната тълпа, видяна тези дни на Форума, и конниците щяха да благославят всекиго, напълнил стомасите на римската беднотия, преди да е станало твърде късно.

Призори в деня за представяне на кандидатурите в септата, Гай Мемий излезе от дома си на Палатина и с бодра крачка се насочи към Марсово поле, придружен от шумна компания приятели и клиенти, всички убедени, че Антоний ще победи на изборите. Без да обръщат внимание на режещия декемврийски студ, Мемий и компания си подмятаха шегички и весело се смееха, докато прекосяваха Форума. Като че ли едва когато попаднаха в сянката на портата Фонтиналис, усетиха, че денят е по-скоро мразовит, но пък от другата страна на Аркс ги чакаха облените в слънце ливади, а и нещо повече — изборната победа на Гай Мемий.

Към септата вървяха и много други любопитни римляни — къде на групички, къде по двойки, съвсем рядко сами. Всеки гражданин, който членуваше в достатъчно влиятелна центурия, обичаше да гласува на изборите, обкръжен от компания — това повдигаше допълнително неговата дигнитас.

Там, където пътят стигаше самото подножие на Квиринала и се съединяваше с Вия Лата, Гай Мемий и приятелите му се изравниха с голяма група от около петдесет души, начело на която вървеше не друг, а Гай Сервилий Главция.

Мемий се закова на мястото си, сякаш подобна среща го изненадваше неприятно.

— Къде си мислиш, че си тръгнал така облечен? — попита той и впери поглед в Главциановата тога кандида. Дрехата беше специално държана с дни на слънце, а после допълнително беше избелена с грижливо разтъркван по цялата повърхност натрошен тебешир. Подобна дреха можеше да се носи само ако се представяш за кандидат за обществена длъжност.

— Ами просто съм кандидат за консул — отговори му Главция.

— Много добре знаеш, че не си — напомни му Мемий.

— Напротив, съм!

— Гай Марий каза, че не можеш да се кандидатираш.

— Гай Марий казал, че не мога да се кандидатирам — имитира го подигравателно Главция, сетне демонстративно обърна гръб на Мемий и на висок глас, играейки ролята на незадоволен педераст, рече на придружителите си: — Гай Марий казал, че не мога! Бре! Бих казал, че е малко грубо, дето истинските мъже не могат, а разни хубави педалчета могат!

Размяната на реплики беше привлякла доста зяпачи, което беше естествено за подобна предизборна обстановка, когато най-голямото развлечение за страничните наблюдатели бе да гледат как се хапят един друг съперниците кандидати. В това, че сега Мемий и Главция се препираха далеч от пределите на септата, никой не виждаше нищо нередно, напротив — имаше повече място за зяпачите, които не преставаха да идват откъм Вия Лата.

Именно защото усещаше погледите на всички върху себе си, Гай Мемий не можеше да остане безразличен към последната забележка. Цял живот на него му се бяха подигравали не за друго, а защото беше красив — за всеки клюкар това, че един мъж е красив, можеше да означава само едно — щом е хубав, значи не можеш да му имаш доверие, значи предпочита момченца, значи е порочен и така нататък. Сега Главция бе сметнал за уместно да прибегне до такъв плосък намек пред очите на толкова много хора, при това все избиратели. О, поне този ден противниците на Гай Мемий трябваше да се въздържат от подобни забележки, които тъй и тъй му бяха дошли до гуша!

Съвсем разбираемо тогава, че на Гай Мемий му причерня пред очите. Преди някой от приятелите му да е предусетил какво му минава през ума, той притича няколко крачки напред, сложи ръка върху лявото рамо на Главция и с един замах свали снежнобялата му тога на земята. После, щом Главция се обърна да види кой го напада така изневиделица, Мемий замахна с юмрук и с поразителна точност уцели лявото му ухо. Ударът беше добре премерен и Главция се свлече на земята. Мемий се хвърли отгоре му и скоро и на двамата сенатори чистите тоги се овъргаляха в зимната кал. Оказа се обаче, че хората на Главция предвидливо са скрили под дрехите си сопи и тояги. Веднага наизвадиха оръжията си и започнаха да ги въртят над главите на Мемиевите приятели, които останаха като втрещени. Изненадали от подобна атака обаче, те скоро се разбягаха като пилци, надавайки викове за помощ и изоставяйки Мемий сам срещу тълпа озверели нападатели.

Както е типично за всички неутрални зрители, и сега никой не си мръдна пръста да се намеси, предпочитайки отдалеч да гледа какво има да става. И все пак до последния момент на зяпачите не им мина през ума, че рутинната свада между двама съперници сенатори може да се превърне в нещо повече. Пръчките в ръцете на Главциановите хора бяха изненада, но пък и отдавна се знаеше, че повечето кандидати плащат за въоръжена охрана.

Двама мъжаги награбиха Мемий за ръцете и го вдигнаха от земята. Докато сенаторът яростно се бореше да се изкопчи от прегръдката им, Главция също стана на крака и с яростен жест изрита унищожената си тога настрана. Без да каже нито дума, той грабна тоягата от ръцете на най-близкия си телохранител и изгледа дълго гърчещия се в ръцете на мъчителите си Мемий. Тоягата се вдигна нагоре към небето, все едно преторът имаше намерение да сече дърва, и в следващия миг се стовари с все сила върху хубавата глава на Гай Мемий. Дори когато Мемий се влече на земята, а Главция се наведе, за да може по-добре да удари втори, трети, четвърти път, никой не сметна за нужно да го спре. Удар след удар и красивото лице на Мемий се изгуби под потоците от кръв и мозък, които зашуртяха през натрошения му череп. Едва когато от противника му не беше останало кажи-речи нищо, Главция спря да налага безжизнения му труп.

По лицето на убиеца се изписа изражение на недоумение и дълбок потрес. Той захвърли окървавената тояга на земята и се обърна към приятеля си Гай Клавдий, посивял като пепел при вида на убития Мемий.

— Ще ме приютиш ли, докато намеря начин да се измъкна? — попита го.

Клавдий само кимна, без да е способен да пророни нито дума.

Едва сега някои от зрителите надигнаха глас, други се приближиха заплашително до групата около Главция. Много от свидетелите вече тичаха с все сили към септата, което напомни на Главция, че трябва на свой ред да хукне към Квиринала, последван от другарите си.

Сатурнин крачеше напред-назад из септата с изопнати докрай нерви заради незаконната кандидатура на Главция, когато до ушите му стигна грозната вест. По гневните искрици, които започнаха да святкат в очите на всички наоколо, му стана ясно, че няма да е изключено, ако най-добрият приятел на Главция също бъде принуден да отговаря за престъплението му. Младите сенатори и техните другари, сенаторските синчета, заплашително се размърдваха, към тях се присъединяваха един след друг и синовете на най-влиятелните конници в града, а отдалеч си личеше, че в центъра на всичко стои енигматичният Сула.

— Да се махаме — подкани го неспокойно Гай Сауфей, който предния ден беше избран за градски квестор.

— Прав си, да се махаме, докато е време — съгласи се Сатурнин, който нямаше как да не се притесни от гневните погледи край себе си.

Придружен от Гай Сауфей и пицентийския си довереник Тит Лабиен, Сатурнин бързо напусна септата. И без да му кажеха къде се е скрил Главция, той можеше да се сети — в дома на Гай Клавдий на Квиринала. Когато стигнаха до къщата обаче, тримата се натъкнаха на залостени врати. Трябваше да викат от улицата в продължение на няколко минути, преди Гай Клавдий да благоволи да отвори и да допусне тримата приятели.

— Къде е той? — попита Сатурнин.

— В кабинета — отговори Гай Клавдий. Личеше си, че е плакал.

— Тит Лабиен — обърна се към пицентиеца Сатурнин, — ако обичаш, иди намери Луций Еквиций. Все ще имаме нужда от услугите му, тълпата го харесва.

— Какво си замислил? — попита подозрително Лабиен.

— Ще ти кажа, като ми доведеш Луций Еквиций.

Главций седеше пребледнял й посърнал зад писалището на Гай Клавдий. Когато Сатурнин влезе, той вдигна глава, но не каза нищо.

— Защо, Гай Сервилий? Защо?

Главция потръпна от ужас.

— Не беше преднамерено. Просто… изгубих контрол над действията си.

— И изгуби всичките си шансове да управляваш Рим.

— Изгубих контрол — повтори той.

Предната вечер в същата тази къща Гай Клавдий беше вдигнал тържество в негова чест по случай представянето на кандидатурата на Главция за консул. Гай Клавдий беше подлизурко, който трудно би постигнал нещо на политическата сцена, затова още повече се възхищаваше на смелостта на Главция, който в гонене на амбициите си не се страхуваше дори да престъпи закона. Клавдий си бе рекъл, че най-подходящият начин да даде воля на възхищението си, ще бъде, ако похарчи голям дял от парите си за ознаменуване на бъдещия успех на Главция с пищно пиршество. Петдесетте мъже, които придружаваха Главция до септата, бяха все сред поканените на знаменателната вечеря, на която не присъстваше нито една жена. В резултат забавленията на мъжката компания бяха прераснали в същинска комедия, която можеше да се запомни най-вече с многото изпито вино и последвалите болки в жлъчката на този или онзи. На сутринта никой не можеше да каже, че се чувства добре, и все пак всички трябваше да изпратят Главция до септата. Единодушно беше решено, че тоягите могат и да свършат работа. Махмурлия както всички останали, Главция поне можеше да си позволи гореща баня като утеха след очистителното, което беше взел. После просто му увиха избелената тога и със зачервени очи и кънтяща глава той бе поел по пътя към славата.

Срещата със смеещия се Мемий с неговото красиво лице и спретнат вид беше нещо, което изопнатите нерви на чувстващия се и без това гузен Главция не можеха да понесат — особено като гледаше доволната усмивка на чувстващия се сигурен победител Гай Мемий. Затова когато той бе тръгнал да се прави на учуден, Главция реши да го постави на мястото му, а после, когато съперникът му нагло свали тогата от гърба му, просто излезе от кожата си. Но било, каквото било, миналото не можеше да се върне назад. Главата на Гай Мемий беше разбита, също както и плановете на убиеца му.

Мълчаливото присъствие на Сатурнин допълнително измъчваше приятеля му. Главция започваше да осъзнава истинските измерения на деянието си, даваше си сметка до какви последствия щеше да доведе то. Не само че беше сринал своята кариера, но навярно беше провалил завинаги и най-добрия си приятел. А това вече не можеше да се понесе.

— Че кажи нещо де, Луций Апулей! — възкликна най-накрая Главция.

Сатурнин тръсна глава и излезе от вцепенението, което го беше обзело.

— Мисля, че ни остава един-единствен изход — рече той спокойно. — Трябва да спечелим тълпата на наша страна, да я използваме и да принудим Сената да ни даде всичко, което искаме: достъп до желаните държавни постове, признаване на смекчаващи вината обстоятелства в твоя случай, гаранции, че никой от нас няма да бъде съден. Вече пратих Тит Лабиен да повика Луций Еквиций, защото с него ще ни е по-лесно да повлияем на масите. — Въздъхна тежко. — Щом се върне Лабиен, веднага тръгваме към Форума. Няма време за губене.

— Аз трябва ли да дойда с теб? — попита Главция.

— Не, ще стоите тук с приятелите и ще чакате. Нека Гай Клавдий въоръжи робите си. И няма да пускате никого в къщата, освен ако не ви извикам аз, Лабиен или Сауфей. — Сатурнин стана от стола си. — До вечерта Рим трябва да е в мои ръце. Иначе… и с мен е свършено.

— Най-добре ме остави, докато е време! — предложи изведнъж Главция. — Луций Апулей, няма нужда да стигаш дотам! Защо просто и ти не вдигнеш вой срещу мен, не осъдиш грозното деяние и не поискаш пръв главата ми! Това е единственият начин. Рим не е готов за нова форма на управление! Вярно, че народът е гладен. Вярно, че му е омръзнало от сегашните управници, но никой не е стигал дотам, че да чупи глави и да реже гърла. Могат да скандират името ти, докато им прегракнат гърлата, но никой няма да тръгне да убива заради теб.

— Тук бъркаш — възрази му Сатурнин, който имаше усещането, че върви върху вълна — земята под него ставаше мека и лека. — Гай Сервилий, хората, които се събираха тези дни на Форума, са няколко пъти повече от цяла една римска армия! Не видя ли как им треперят крачетата на нашите майстори на политиката? Не видя ли как Метел Капрарий се предаде пред Луций Еквиций? При това дори не се стигна до кръвопролитие! Навремето на Форума се ля кръв само заради желанието на няколко стотици римляни. Сега не става дума за стотици, а за стотици хиляди! Никой няма да посмее да се опълчи на подобно море от хора, на нас дори не ни трябва да се въоръжаваме, камо ли да хващаме враговете си за гърлата. Силата на нашите поддръжници е в техния брой! А аз мога да ги поведа след себе си, Гай Сервилий! Всичко, което ми е нужно, е способността ми да говоря пред тълпата! Ще докажа, че правото е на моята страна, ще накарам Луций Еквиций да й махне веднъж-дваж и ще я имам зад себе си. Кой ще посмее да спре човека, боравещ с най-огромната обсадна машина в света — народа? Сламените кукли от Сената ли?

— Гай Марий — рече Главция.

— Не, дори Гай Марий не би се осмелил! Но пък и той е с нас!

— Не е — напомни му Главция.

— Той самият може и да си мисли, че не е, Гай Сервилий, самият факт, че тълпата го обича не по-малко от мен или Луций Еквиций, ще накара майсторите на политиката и изобщо всички в Сената да гледат на него като на един от нас! Аз самият нямам нищо против да си поделя властта с Гай Марий за кратко. Той вече остарява, получил е първия си мозъчен удар. Какво по-естествено от това вторият да го довърши? — подметна Сатурнин.

Главция започваше да вижда нещата в по-розова светлина. Изправи се на стола си и изгледа Сатурнин едновременно с надежда и съмнение.

— Мислиш ли, че ще успеем, Луций Апулей? Мислиш ли, че можем да успеем?

Сатурнин протегна ръце към тавана. Лицето му чак трепереше от възбуда, дива радост и решителност.

— Ще успеем, Гай Сервилий. Само остави всичко на мен.

И така, Луций Апулей Сатурнин напусна дома на Гай Клавдий и придружен от Лабиен, Сауфей, Луций Еквиций и още десетина привърженици, се запъти от Квиринала към Форума и рострата. За по-кратко реши да мине през Аркс, изпитвайки приятното чувство, че ще слезе на арената от високо като полубог, който слиза от небесата, изпълнен с видения за божествената красота. Още от Гемониевите стълби се показа Форумът в цялата си шир — царството на оратора, където той, Сатурнин щеше да властва и занапред. Но изведнъж се закова на мястото си. Тълпата! Къде беше тълпата? Предния ден бяха минали и изборите за квестори и множеството се беше разотишло по домовете си, този път окончателно. За деня не се предвиждаше нищо интересно на Форума, защо тълпата ще си прави труд да се показва? Пък и никой сенатор нямаше да се подвизава в центъра на Рим, когато събитията се развиваха на зелените ливади на септата.

И все пак Форумът не се беше обезлюдил напълно. Имаше поне две-три хиляди лумпени поддръжници на Сатурнин, които и сега крачеха насам-натам из площада, размахваха юмруци, викаха на тоя, дето духа, и очакваха той да им напълни стомасите. На Сатурнин чак му се доплака от болка и разочарование; в следващия миг обаче възвърна предишната си решителност и погледна с други очи разядените от времето и мизерията човешки подобия, които сега пъплеха по площада. И те щяха да свършат работа. Трябваше да свършат работа. Сатурнин щеше да ги използва като ръжен, който да накара и другите да наскачат — с тяхна помощ щеше да върне и останалите на Форума; защото те самите бяха част от народа, докато той никога нямаше да бъде.

Сатурнин си каза със съжаление, че няма да го посрещнат с фанфари, докато слиза по Гемониевите стълби и се запътва към рострата. Вместо тръбачи десетината му придружители трябваше да извикат на безделниците по площада да се съберат под трибуната, защото Луций Апулей имал да им каже нещо.

— Квирити! — обърна се Сатурнин към присъстващите и протегна ръце, за да сложи край на скандиранията. — Квирити, всеки момент римският Сенат ще подпише смъртните ни присъди! На мен, Луций Апулей Сатурнин, на Луций Еквиций и на Гай Сервилий Главция. Обвинени сме в убийството на един от любимците на нобилитета, една женствена кукличка, която предложи кандидатурата си за предстоящите избори единствено водена от мисълта да държи и занапред римския народ гладен!

Публиката, насъбрала се за броени минути пред рострата, стоеше безмълвна и неподвижна — всички слушаха. Окуражен от вниманието, с което посрещаха думите му, Сатурнин продължи, обзет от още по-голям плам и енергия.

— Защо мислите, че продължават да ви държат без жито, когато аз дори прокарах закон, осигуряващ прехраната ви? Защото от първата и втората класа в нашия велик град предпочитат да купуват за малко, но да продават за повече! Защото първата и втората класа в нашия град не искат гладните ви гърла да се обръщат към тях! Те винаги са гледали на вас като на нежелани натрапници, като на някаква прищявка на предците си, от която Рим повече не се нуждае! „Вие сте само някакви си пролетарии — казват богаташите, — най-нисшата прослойка на обществото. Сега, когато спечелихте вместо нас войните срещу нашите врагове и след като ние прибрахме плячката на сигурно в хазната, повече не сте ни нужни!“ „Защо да харчим плячката, за да пълним стомасите на хора, които не струват нищо?“ — пита римският Сенат и отказва да ми отпусне нужните средства, с които да купя жито за вашите нищо неструващи стомаси! Защото иначе би било твърде добре дошло за римския Сенат, за хората от първата и втората класа неколкостотин хиляди римляни, които нищо не струват, да изпукат от глад! Представете си само! Колко пари ще бъдат спестени за в бъдеще, колко от вашите смрадливи, претъпкани с хора инсули ще се опразнят и как на тяхно място ще се появят зелени паркове и градини, в които богатите римляни да дишат на воля! На мястото на Субура, където вие цял живот прекарвате в борба за хляб, богаташите ще си уредят увеселителни паркове, за да харчат парите, които отказаха да дадат на вас! Те изобщо не се интересуват от вас. За тях вие сте напаст, от която колкото по-скоро се отърват, толкова по-добре. И какъв по-удобен начин да ви изтрият от лицето на земята, от това изкуствено да създадат глад?

Разбира се, че щеше да ги спечели на своя страна! Като разярени кучета слушателите на Сатурнин започваха да ръмжат заплашително по адрес на богатите и пълнеха душата на оратора с чувство на недосегаемост.

— Единствен аз, Луций Апулей Сатурнин, със зъби и нокти се борех за туй да напълня изгладнелите ви стомаси и тъкмо затова сега искат да ме осъдят за убийство, което не съм извършил! — Това дойде добре: в крайна сметка Сатурнин наистина не беше убивал никого, затова сега говореше голата истина, а това внасяше допълнителна убедителност на словата му! — С мен ще загинат и приятелите ми, които са и ваши приятели! Луций Еквиций, който не само е син на баща си Тиберий Гракх, но и ратува за същите идеи като него! И Гай Сервилий Главция, който ми помогна да изкова своите закони по такъв начин, че дори умниците от Сената да не могат да не се съобразяват с тях! — Сатурнин спря за малко и вдигна ръце в знак на безпомощност. — А когато ние умрем, квирити, кой ще остане да се грижи за вас? Кой ще продължи да се бори заради вас? Кой ще тормози привилегированите дотогава, докато най-сетне благоволят да ви нахранят? Никой!

Ръмженето сред тълпата се беше превърнало в истински вълчи вой, в погледите се стрелкаха искрици, които означаваха едно-единствено — насилие, тук и сега. Сатурнин можеше да прави, каквото си иска, с тези увълчени хора пред себе си.

— Квирити, всичко зависи от вас! Нима ще останете безучастни, докато ние, невинните, които ви обичахме, бъдем отвеждани до Тарпейската скала? Няма ли да се върнете по домовете си, за да извадите оръжията от скриновете, няма ли да призовете и съседите си да се притекат на помощ на своите закрилници?

Тълпата мигом се раздвижи, но изпадналият в истерия Сатурнин ги спря с нови крясъци.

— Върнете се тук при мен, върнете се хиляди! Поверете душите си на мен и слушайте какво ще искам от вас! Преди да е паднала нощта, Рим ще ви принадлежи, защото ще принадлежи на мен самия. Нека видим тогава кой сит, кой гладен! Ще разбием хазната и ще си купим жито, колкото пожелаем! А сега вървете, нека целият град дойде при мен, нека се срещнем в самото сърце на Рим. Ще им покажем на онези от Сената и първите класи кой е истинският управник на нашия град и на нашата империя!

Също както щом някой удари по маса с наредени върху нея топки, те се затъркалят напосоки, отрепките, които бяха изслушали речта на Сатурнин, се пръскаха на всички страни, размахвайки юмруци и крещейки неясни лозунги. Сатурнин си отдъхна доволен и се обърна към шепата си привърженици, застанали зад него на рострата.

— Беше великолепен! — не можеше да сдържи вълнението си Сауфей.

— Ще спечелим, Луций Апулей, ще спечелим! — възкликна в същия дух и Тит Лабиен.

Наобиколен от приятелите си, които окуражително го тупаха по гърба, Сатурнин се пъчеше като цар и мечтаеше за опияняващите мигове на властта, които го чакаха.

И в този момент Луций Еквиций изведнъж избухна в сълзи.

— Какво точно се опитваш да направиш? — едва промълви той, докато си бършеше лицето с края на тогата.

— Какво съм се опитвал да направя ли? А ти как мислиш, глупако? Да взема властта естествено!

— С тия?

— Кой ще посмее да им излезе насреща? Пък и няма да са само те. Само почакай, Луций Еквиций! Ще видиш, че никой няма да успее да ни се опре.

— Но на Марсово поле стои на лагер цяла армия! Два легиона! — напомни му Луций Еквиций и продължи нещастно да подсмърча.

— Никога досега римска армия не е влизала в града, освен за да триумфира. И никой римлянин, заповядал на войските си да нахлуят в Рим, не би оцелял жив след това — изрече презрително Сатурнин. Колкото и да приличаше на Тиберий Гракх, Луций Еквиций щеше да се разкара веднага щом Сатурнин стъпеше здраво на власт.

— Гай Марий би го направил — хълцаше Еквиций.

— Гай Марий, глупако, е на наша страна! — изсмя се подигравателно Сатурнин.

— На мен това не ми харесва, Луций Апулей!

— Не ти и трябва. Ако още си с мен, просто си затваряй устата. Ако ли пък си против мен, аз ще ти я затворя! — закани се Сатурнин и показа с жест какво смята да направи с гърлото на Еквиций.

Един от първите, които се притекоха при виковете за помощ на Мемиевите приятели, беше Гай Марий. Той дотича до мястото на трагичния инцидент, броени мигове след като Главция и бабаитите му се бяха втурнали да се спасяват на Квиринала, но около останките на Гай Мемий се бяха скупчили вече стотина гласоподаватели от центуриите, всички облечени в празничните си тоги. При вида на първия консул всички се отдръпнаха встрани, за да му направят път, а след него и на Сула, който подаваше глава зад рамото на Марий. На поляната стоеше трупът на убития и някаква кървава пихтия от мозък, месо, косми, парчета кожа и кости, която трябваше да представляват главата му. До трупа стоеше захвърлена тоягата, с която беше извършено злодеянието.

— Кой го направи? — попита Сула.

Десетина гърла му отговориха едновременно:

— Гай Сервилий Главция.

Сула изсумтя невярващо.

— Със собствените си ръце?

Всички кимнаха.

— Някой знае ли къде е отишъл?

Този път отговорите се оказаха различни, но най-накрая Сула научи, че Главция и бандата му се били насочили към портата Санквалис, значи отивали на Квиринала. Понеже сред тях бил и Гай Клавдий, логично било да се предположи, че убиецът е смятал да се скрие в дома му на Алта Семита.

През време на целия този разговор Марий не беше мръднал от мястото си, не беше продумал дори — само гледаше безмълвно пребития до смърт Гай Мемий. Чак когато Сула го побутна лекичко по ръката, той се стресна и с ръба на тогата си изтри сълзите от очите си. Не искаше да рови за носната си кърпа, защото така щеше да си проличи обездвижването на лявата му ръка.

— На бойното поле подобна гледка е съвсем естествена, но на Марсово поле, под самите стени на Рим, това е кощунство! — извика той и изгледа всички присъстващи.

Към мястото на произшествието се приближиха и други сенатори, сред тях и Марк Емилий Скавър. Той хвърли бърз поглед към обляното в сълзи лице на Марий, после сведе поглед към земята и чак дъхът му секна.

— Мемий! Гай Мемий! — не вярваше на видяното Скавър.

— Да, Гай Мемий — рече Сула. — Убит според всички свидетели лично от Главция.

Марий отново заплака, този път дори не си направи труда да го скрие от околните. През сълзи той се обърна към Скавър:

— Принцепс Сенатус, свиквам веднага Сената на заседание в храма на Белона. Имаш ли нещо против?

— Не — кимна Скавър.

Едва сега се доближиха някои от ликторите, които уж трябваше да следват плътно първия консул навсякъде, но бяха оставили парализирания му крак да ги изпревари с неколкостотин метра.

— Луций Корнелий, вземи ликторите ми със себе си, намери тръбачите, отложи представянето на кандидатите, прати фламин Марциалис в храма на Венера Либина, за да вземе свещените брадви за фасциите и да ги донесе при нас в храма на Белона, и най-накрая свикай Сената — нареди Марий. — Ние с Марк Емилий ще отидем първи.

— Тази година — говореше Скавър — беше пълна с ужасни събития. Дори войната ни с германите не може да се сравнява с тазгодишните злощастия. Откакто Гай Гракх се самоуби, подобно нещо не сме виждали.

Марий вече беше преглътнал сълзите си и със сериозен глас отбеляза:

— Значи сме закъснели.

— Нека поне се надяваме, че убийството на Мемий ще бъде последната проява на насилие.

Но надеждите на Скавър се оказаха напразни, нищо че в началото положението не изглеждаше толкова отчайващо. Сенатът се събра в храма на Белона спокойно да обсъди убийството на Мемий; дори сред самите сенатори имаше достатъчно свидетели на злодеянието, за да е нужно някой да доказва вината на Главция.

— И все пак — настояваше Марий, Гай Сервилий трябва да бъде извикан на съд. Никой римски гражданин не може да бъде осъден без процес, освен ако не е обявил война на Рим, а днес не става дума за подобен случай.

— Страхувам се, че тъкмо напротив, Гай Марий — дотърча запъхтян Сула.

Всички погледи се насочиха към него, но никой нищо не каза.

— Луций Апулей и група поддръжници, сред които квесторът Гай Сауфей, са взели властта над Форум Романум — започна да описва събитията Сула. — Показали са Луций Еквиций на тълпата и Луций Апулей е заявил, че смята да замени властта на Сената, на първата и втората класа с ново народно управление, начело на което да застане той самият. Още не са го признали за цар на Рим, но от Форума дотук, навсякъде чувах подобни предложения, което означава, че е само въпрос на време.

— Може ли да говоря, Гай Марий? — попита Скавър.

— Думата е твоя, Принцепс Сенатус.

— Градът ни преживява критични мигове — рече Скавър с тих, но ясен глас. — Също както беше изпаднал в криза по времето на Гай Гракх. Тогава, когато Марк Фулвий и Гай Гракх прибягнаха до насилието като към единствено средство за постигане на отчаяните им намерения, в Сената се беше стигнало до спор — беше ли ситуацията такава, че Рим да се нуждае от диктатор? Кризата беше остра, вярно е, но затова пък и трябваше да се реши за броени часове, най-много дни. Останалото вече е история. Сенатът отказа да назначи диктатор. Вместо това той гласува декрет, който може да се смята за върховен израз на властта му — тъй наречения Сенатус Консултум де република дефенденда. По силата на този указ Сенатът упълномощава своите консули и други куриатни магистрати да защитават суверенитета на държавата, като използват всички средства, които им се сторят необходими за целта. Всички те се смятат за стоящи над закона и трибунското вето.

Скавър се спря и изгледа всички присъстващи, сякаш искаше да ги убеди, че това, което говори, е въпрос с крайно сериозни последствия.

— Предлагам, назначени отци, й ние сега да се справим с настъпилата криза посредством един Сенатус Консултум де република дефенденда.

— Ще преминем към дивизия — каза Марий. — Нека всички, които са за предложението на Принцепс Сенатус, да минат откъм лявата ми страна; всички, които са против — откъм дясната.

И всички минаха от лявата.

Нито един сенатор не понечи да седне вдясно; втория път, когато гласуваше своя Сенатус Консултум де република дефенденда, Сенатът беше напълно единодушен, за разлика от преди години.

— Гай Марий — продължи Скавър, — от името на всички членове на този Сенат аз съм упълномощен да връча на теб като първи консул задължението да защитаваш суверенитета на нашата държава с такива средства, каквито сметнеш за подходящи. Нещо повече, пак от името на Сената добавям, че в действията си не трябва да се съобразяваш с трибунско вето и че за в бъдеще не подлежиш на никаква съдебна отговорност за действията си като защитник на републиката. Стига всички те да действат по твое нареждане, същото се отнася и до втория консул, Луций Валерий Флак, както и до всички претори. Ти, Гай Марий, обаче се ползваш с правото си да назначаваш свои помощници и в случай на нужда, заместници сред останалите членове на Сената. Ако те не се отклоняват от твоите заповеди, всички те ще бъдат също така недосегаеми за римските закони. — Скавър изведнъж си помисли каква ли би била реакцията на Метел Нумидик, ако видеше с очите си как Гай Марий практически бива обявен за диктатор не от друг, а от самия Скавър Принцепс Сенатус. Той стрелна Марий с ироничния си поглед, но предвид тържествеността на ситуацията се въздържа да се усмихне. Вместо това пое дълбоко въздух и извика: — Да живее Рим!

— О, богове! — каза си Публий Рутилий Руф.

Но Марий нямаше желание да стои в Сената и да слуша духовитостите на колегите си сенатори, които според него щяха да си умуват дори когато целият град потъне в пламъци. С твърд, но все пак спокоен тон той назначи Луций Корнелий Сула за свой заместник и заповяда подземието на храма на Белона да бъде разпечатано и оръжието, което се криеше в него, да бъде раздадено на всички, които не разполагат с лично оръжие и доспехи. Онези пък, които можеха да се въоръжат и сами, бяха изпратени спешно по домовете си, преди улиците да са се изпълнили с народ и движението да е станало невъзможно.

Сула се зае с организирането на своите младите приятели, които започна да разпраща във всички посоки на града. Сред младежите, очаквали вече от месеци случай да се проявят, особено въодушевени бяха Цепион Младши и Прасчо Метел. Ако допреди малко сенаторите още не искаха да повярват, че един от колегите им е убил друг, сега вече всички бяха обзети от негодувание, гняв и желание за кървава саморазправа.

Самият факт, че някакъв си римски сенатор се опитваше да вземе властта с помощта на градската паплач и да се обяви за цар, беше кощунство, към което никой не можеше да остане безразличен. Един миг и всички политически различия бяха забравени, всякакви фракции се разпаднаха; крайно консервативните сенатори заставаха рамо до рамо с върлите марианци единствено в името на това хищникът от Форума да бъде унищожен.

Дори насред приготовленията на малката му армия, към която още не се бяха присъединили изпратените да се въоръжат по домовете си, Сула не я забрави — не става дума за Далматика, а за Аврелия. Четирима ликтори бяха пратени възможно най-скоро да й занесат съобщението от вече бившия й сват, че трябва да се залости, както и да предупредят Луций Декумий никой от братството му да не се показва на Форума. Като знаеше що за човек е Луций Декумий, Сула можеше да е спокоен, че в ден на безредици, какъвто се очертаваше днешният, пазачите на кръстопътя нямаше да си губят времето на Форума да викат и да бият невинни минувачи, ами щяха да се отдадат на по-приятни и доходоносни занимания. Все пак струваше си да бъдат предупредени. Колкото до Аврелия, към нея Сула се чувстваше лично задължен.

Два часа по-късно всички бяха готови. Около храма на Белона стоеше голям двор, който открай време се знаеше като Вражата територия. Точно на средата на стълбите към входа на храма се издигаше квадратен каменен стълб, висок около четири стъпки. Когато Рим обявяваше честна и справедлива война на чужда държава — а коя война не беше чужда и справедлива, — се извикваше специален жрец, който да застане на стълбите и да метне копие точно над центъра на стълба, изпращайки го във Вражата територия. Никой не можеше да каже кога за пръв път е бил изпълнен този ритуал, но и той беше част от римските традиции, затова продължаваха да го спазват. Този ден обаче нямаше чужди държави, на които Рим да обявява война, имаше само един сенатски декрет, на който всички трябваше да се подчинят; затова и никакъв жрец не хвърли копие, ами Вражата територия се изпълни с чистокръвни римляни от първата и втората имуществени класи.

Гай Марий застана на самия ръб на площадката пред храма на Белона и се обърна към малката си армия:

— Помнете, че ние сме римляни и ни предстои да влезем в границите на Рим. Ще трябва да преминем свещения помериум. Ето защо не искам да прибягваме до легионите на Марк Антоний. Ние сами можем да се справим със ситуацията, никакви професионални войници не са ни нужни. Аз самият съм крайно против всяко излишно насилие и ви предупреждавам най-тържествено — особено по-младите сред вас, — че не трябва да пострада нито един невъоръжен човек. Под щитовете си дръжте тояги, с мечовете удряйте само откъм тъпата им страна. Там, където е възможно, ще отнемете дървото от ръката на човека срещу вас, ще приберете меча си и ще започнете да го биете с неговата пръчка. В центъра на Рим няма да се търкалят трупове! Това би обърнало завинаги късмета на републиката срещу нея, а това означава, че самата република няма да я бъде още дълго. Нашата цел днес е да предотвратим насилието, не да го пораждаме сами.

— Вие днес сте мои подчинени — продължаваше да говори Марий с най-сериозен тон, — но малцина сред вас са имали случай да служат под моето командване. Затова слушайте какво ви казвам, втори път няма да повтарям. Всеки, който не се подчини на моя заповед или на заповед на моите легати, ще бъде убит на място. Сега не е времето да се защитават интересите на една или друга фракция. Днес всички сме еднакво римляни и нищо повече от римляни. Знам, че много от вас ненавиждат пролетариите и изобщо всички бедни римляни. Но слушайте какво ви казвам: и пролетариите са римляни като нас, и техният живот е също толкова свещен и защитен от закона, колкото е моят, колкото е вашият. Няма да устройваме кървави бани! Ако видя някого от вас да подтиква към излишно насилие, аз лично ще вдигна меча си срещу него — а както чухте и както сами гласувахте, според условията в сенатския декрет, в случай че убия някой от вас, никой от наследниците ви няма да има право да иска възмездие от мен! Ще чакате заповеди само от двама души — от мен и от Луций Корнелий Сула. Декретът не упълномощава никой друг куриатен магистрат без моето съгласие за това. Никой да не напада, преди да е получил изрична заповед от мен или от Луций Корнелий. Ще пипаме възможно най-внимателно. Разбрано ли е?

Катул Цезар вдигна подигравателно ръка до челото си.

— Ще слушаме и ще изпълняваме нарежданията ти, Гай Марий. Вече съм имал случай да служа при теб и знам, че никога не говориш току-така.

— Добре! — зарадва се на жертвоготовността му Гай Марий, без да обръща внимание на сарказма. След което се обърна и към втория консул: — Луций Валерий, вземи петдесет души със себе си и иди на Квиринала. Ако Гай Сервилий Главция още се намира в дома на Гай Клавдий, арестувай го. Ако откаже да напусне къщата, ти и хората ти ще останете около нея, без да се опитвате да прониквате насила вътре. И ме дръжте информиран.

Беше ранният следобед, когато Гай Марий изведе малката си армия от Вражата територия и нахлу в града през порта Карменталис. Въоръжените сенатори минаха през Велабрума и излязоха на Форума откъм тясната уличка, разделяща храма на Кастор от Базилика Семпрония; тълпата, която се беше събрала в долния край на Форума, се оказа хваната натясно, преди още да е разбрала какво става. Въоръжени, с каквото бяха намерили — тояги, цепеници, ножове, брадви, кирки и вили за сено, — войниците на Сатурнин се бяха оказали не повече от четири хиляди души. Макар срещу тях да вървяха само хиляда сенатори и приятели на сенатори, строили се в няколко редици, още щом се показаха зад Базилика Семпрония, Сатурниновите поддръжници нямаха никакъв шанс. Само един поглед върху въоръжените до зъби противници беше достатъчен около половината от смелчаците, излезли на Форума да бранят честта на народния трибун, да се разбягат като пилци по посока на Аргилетум или пък към спасителния източен край на Форума, откъдето винаги можеха да се скрият на Есквилина и необезпокоявани да се приберат в никому непознатите си домове.

— Луций Апулей, предай се, докато е време! — изрева Марий, който заедно със Сула вървеше начело на дружината си.

Горе на рострата стояха Сауфей, Лабиен, Еквиций и някои друга, по-неизвестни приятелчета на Сатурнин. Самият той гледаше напредващите сенатори и устата му все повече увисваше надолу. В последния момент обаче се окопити и като отпусна глава назад, прихна да се смее. Смехът трябваше да прозвучи уверен и предизвикателен, но отекна по-скоро глух и смутен.

— Какви са заповедите ти, Гай Марий? — попита Сула.

— Ще ги атакуваме — отвърна той. — Бързо и изненадващо. Няма да вадим мечовете, ще блъскаме с щитове. Не си представях, че ще имаме работа с подобна разнородна смесица, Луций Корнелий! Лесно ще ги пречупим!

Двамата се заеха да обходят строя на малката си дружина, колкото да се уверят, че всички са готови за действие. Отрядът се прегрупира в пет редици от по двеста души и щитовете бяха извадени напред.

— В атака! — изкрещя Гай Марий и войската му влезе в бой.

Маневрата се оказа колкото проста, толкова и успешна. Здрава стена от щитове се понесе светкавично към незнаещата какво да прави градска измет и се удари о гърдите на стоящите най-отпред със силата, с която двуметрова вълна би се разбила о брега. Още при този първи сблъсък много от самозваните бойци от отсрещната страна заизпускаха така наречените си оръжия и останали с голи ръце, предпочетоха да последват избягалите малко по-рано. Дори не се намери кой да отвърне на удара с удар. Преди Сатурнин да е успял да подреди войската си, стената от щитове настъпи втори, трети път…

Сатурнин лично се втурна към полесражението, последван от приятелите си, размахващи всички голите остриета на мечовете си. Без никаква полза. Макар че вече на много от сенаторите им се искаше да пуснат кръвчицата на паплачта пред себе си, никой не посмя да престъпи заповедта на Марий, пък и на младежите им се струваше забавно да удрят противниците си само с щитове. Скоро предната редица на дружината им се превърна в своеобразна стенобитна машина, която на равни, премерени интервали се забиваше все по-надълбоко в мелето от дезорганизирани биткаджии и ги изблъскваше все по-назад. Имаше нещастници, който бяха прегазени от настъпващите, но така и не се стигна до същинско сражение. Просто се очакваше всеки момент една от страните да се разбяга напълно.

Това стана по-скоро, отколкото дори Марий бе предполагал. Сатурнин се оказа без войска и краткото му царуване на римския Форум се приближи към своя логичен край, при това почти без да се пролива кръв. Сатурнин, Лабиен, Сауфей, Еквиций и още около дузина римляни, заедно с тридесет въоръжени роби хукнаха нагоре по Кливус Капитолинус, за да се барикадират в храма на Юпитер Оптимус Максимус и да чакат великият бог да им доведе помощ и да върне огромните тълпи обратно на Форума.

— Е, сега наистина ще се лее кръв! — крещеше Сатурнин от площадката пред храма и думите му ясно достигнаха до Марий и хората му, тръгнали и те да изкачват Капитолия. — Ще те накарам да убиеш не един и двама римляни, преди да ме заловиш, Гай Марий! Ще видим как храмът ще се удави в римска кръв!

— Току-виж се оказал прав — рече Скавър Принцепс Сенатус, който обаче изглеждаше по-скоро удовлетворен от развитието на събитията.

Марий избухна в гръмък смях.

— Ами, Марк Емилий! Най-малко куче най-злобно лае. Решението на въпроса е много просто. Ще ги накараме да се изнесат от храма, без да проливаме дори капчица кръв. И се обърна към Сула: — Луций Корнелий, намери инженерите, които отговарят за градската канализация и ги накарай да спрат водоснабдяването за Капитолия.

Принцепс Сенатус поклати глава зачуден.

— Колко просто! Но пък и аз никога нямаше да се сетя. Колко ли ще трябва чакаме, преди Сатурнин да се е предал?

— Няма да е дълго. Нали разбираш, цял ден са говорили, сигурно им е пресъхнала устата. Предполагам, че още утре ще сложат оръжие. Ще пратя достатъчно хора, колкото да стегнат храма в плътен обръч, а пък те от своя страна ще започнат да дразнят укрилите се вътре, че им е спряна водата.

— Сатурнин е човек, готов на всичко — каза Скавър.

С това му съждение обаче Марий не беше съгласен и си го призна:

— Той е политик, Марк Емилий, не войник. Може и да разбира кои са лостовете на властта, но си няма и понятие от елементарна тактика как точно да ги задвижи. — Марий отново сви лице в отвратителната си усмивка, та чак на Скавър му заседна нещо в гърлото, като видя подутото око да намига и парализираната част на устата му да се криви в злоради гримаси. — Ако аз бях на мястото на Сатурнин, Марк Емилий, тогава би имало защо да се тревожите! Защото вече щях да съм се обявил за цар на Рим, а вие всички щяхте да сте мъртви.

Скавър Принцепс Сенатус инстинктивно пристъпи крачка назад.

— Знам, Гай Марий, знам!

— Както и да е — продължи Марий, за да му оправи настроението, и отново се обърна така, че да скрие лявата половина на лицето си. — Аз не съм цар Тарквиний, нищо че родът на майка ми произхожда от Тарквиния! Само да прекара една нощ заедно с великия бог и на Сатурнин ще му дойде умът в главата.

Онези от въоръжените привърженици на Сатурнин, които бяха заловени по време на сблъсъка на Форума, сега бяха отведени в Лаутумийския затвор, където ги поставиха под усилена стража. Най-напред група от писари, свикнали да помагат с цензорните списъци, трябваше да определят кой от задържаните е римски гражданин и кой не. Онези, които не се радваха на гражданство, бяха екзекутирани на място, останалите щяха да бъдат съдени на сутринта и веднага след това щяха да ги хвърлят от Тарпейската скала на Капитолия.

Марий и Скавър вече бяха започнали да слизат обратно на Форума, когато ги пресрещна Сула.

— Нося ти вест от Луций Валерий на Квиринала — съобщи той на Марий. По всичко изглеждаше, че събитията от деня са влели допълнителна енергия във все още младежката му фигура. — Казва, че Главция наистина се бил скрил в дома на Гай Клавдий, но се били барикадирали отвътре и нямали намерение да се предават.

Марий погледна Скавър.

— Е, Принцепс Сенатус, как да постъпим в неговия случай?

— Ами защо просто не оставим и Главция да поразмисли през нощта, също както приятелите му в храма на Юпитер? Нека Луций Валерий не сваля охраната пред дома на Клавдий. Щом Сатурнин се предаде, ще можем да съобщим това на криещите се в къщата и тогава ще видим.

— Хитър план, Марк Емилий.

На Скавър отново му стана смешно.

— Не си мисли, че това дружеско съдействие, което си оказваме един на друг с теб, Гай Марий, ще накърни репутацията ми сред добрите люде! — размаха той пръст, но сетне грабна Марий за ръката. — Но както и да е, добри човече, много се радвам, че днес можахме да разчитаме на теб. Ти какво ще кажеш, Публий Рутилий?

— Ами ще кажа… ти го каза най-добре, Марк Емилий.

От всички, които се криеха в храма на Юпитер Оптимус Максимус, пръв се предаде Луций Апулей Сатурнин, а най-дълго издържа на жаждата Гай Сауфей. От групата на обсадените римляните само петнадесет души бяха изкарани на показ на рострата, така че всеки, който поиска, да мине и да види кои точно са били. Не че събраха много зяпачи — народът предпочиташе да си стои вкъщи. Пред очите на любопитните набързо се проведоха процесите срещу онези от бедняците — въстаници, които имаха римско гражданство; а те бяха повечето, защото този път не ставаше дума за някакъв си бунт на роби, а за опит за държавен преврат. Всички бяха обвинени в държавна измяна и присъдата беше една — да бъдат хвърлени от Тарпейската скала.

Тарпейската скала представляваше базалтова канара, издадена над пропастта откъм югозападната страна на Капитолия. Като казваме пропаст, не разбираме повече от осемдесет стъпки дълбочина, но и така смъртта на осъдения беше сигурна, защото под Тарпейската скала го чакаха острите зъбери на някакво друго природно образувание.

Изменниците бяха поведени нагоре по Кливус Капитолинус, покрай храма на Юпитер Оптимус Максимус, до самите Сервиеви стени, точно пред храма на Опс. Тарпейската скала стърчеше пред крепостната стена и профилът й ясно се открояваше, ако погледнеше човек от долния край на Форум Романум, където чак сега започнаха да се стичат тълпите на простолюдието, дошли да видят как най-верните привърженици на Луций Апулей Сатурнин отиват към смъртта. И този път преобладаваха онези с празните стомаси, но като че ли никой не искаше да създава нови неприятности. Всички бяха дошли просто за зрелището, което представляваше хвърлянето на живи хора от Тарпейската скала. Подобно забавление не се беше организирало от доста отдавна, а пък слуховете, които се бяха разнесли из града, споменаваха цифрата от поне сто осъдени. Никой не гледаше вече на Сатурнин и Еквиций с предишната любов; дори не ги съжаляваха, нищо че на Форума бяха излезли абсолютно същите хора, които само преди няколко дни бяха скандирали имената им. Вече се беше разнесла и нова мълва — че благодарение не на друг, а на Гай Марий, от Азия вече пристигали първите кораби, натоварени с жито. Затова и отново той беше станал техният най-голям и единствен любимец; това, за което бяха дошли обаче, беше просто едно от римските забавления — да се гледа как човешки тела хвърчат с разперени ръце към каменните шипове под Тарпейската скала. Зрителите стояха на почтено разстояние от смъртта, за тях това не беше толкова екзекуция, колкото изпълнение на акробатични номера; във всеки случай разнообразие.

— Ще трябва първо страстите да се поуспокоят и чак след това да съдим Сатурнин и Еквиций — говореше Скавър Принцепс Сенатус на Марий и Сула, докато тримата стояха на стълбите пред Сената и гледаха как една по една се изреждат в пропастта под Тарпейската скала миниатюрните човешки фигурки на изменниците.

И Марий, и Сула твърде добре разбраха какво точно има предвид. Не бяха тълпите на Форума, които тревожеха Скавър, а събратята му патриции, които сега, след като страшното беше отминало, скърцаха със зъби и чакаха да дойде ред на водача. Никой нямаше да прости на Сатурнин това, че беше насъскал римската измет срещу Сената, още по-малко — на Луций Еквиций, че бе възродил мита за Тиберий Гракх. Сега младежите се бяха събрали на самия ръб на Кладенеца на комициите, както винаги начело с Цепион Младши и Прасчо Метел, и хвърляха свирепи погледи на Сатурнин, Еквиций и компания.

— Ще стане още по-лошо, когато Главция се предаде и се нареди до другите — рече замислено Марий.

— Какви жалки нещастници! — изсумтя Скавър. — Човек би си казал, че като са способни да създават подобни безредици, поне някой от тях ще има достойнството да скочи върху меча си! Дори и страхливият ми син го направи.

— Съгласен съм — кимна Марий. — Тъй или иначе имаме грижата за петнадесет-шестнадесет, когато дойде и Главция души, обвинени в държавна измяна, а от друга страна, цяла глутница от освирепели вълци, които си точат зъбите за еленско месо.

— Ще трябва да ги затворим някъде поне за няколко дни — предложи Скавър. — В името на римската чест не можем да ги оставим на момчетата да ги линчуват.

— Че защо не? — попита Сула, който досега си беше мълчал.

— Защото това неизбежно ще доведе до нови неприятности, Луций Корнелий. След като вече успяхме да предотвратим кръвопролитието на Форума, няма нужда да разваляме удоволствието на тълпата да стане свидетел на един интересен процес. Днес всички се забавляват на екзекуциите на хора, за които иначе не биха се сетили дори. Но откъде можем да сме сигурни, че когато извадим пред съда Луций Еквиций, народът няма отново да ни се озъби? — разсъждаваше Марий. — Ситуацията е доста деликатна.

— Защо наистина не взеха да се самоубият? — продължаваше да се жалва Скавър. — Само като си помисля колко главоболия щяха да ни спестят! Щом се самоубие човек, значи сам признава вината си, значи няма нужда от съд, още по-малко от ексцесии в Тулианума. Все пак не ще посмеем да ги хвърлим тях от Тарпейската скала!

Сула слушаше какво си говорят двамата и внимателно попиваше всяка дума, излязла от устата им. Не каза нищо, но погледът му не се откъсваше от групата млади сенатори, където командваха приятелчетата му Цепион и Метел.

— Е, в крайна сметка, ще му мислим за процеса, когато му дойде времето — смени малко темата Марий. — Сега ни трябва сигурно място, където да ги скрием.

— И дума не може да става за Лаутумиите — отбеляза веднага Скавър. — Ако по някаква причина — по нечий подтик по-точно казано — тълпата реши да ги спаси оттам, тия порутени стени няма да спрат никого, дори да наредим около тях всички ликтори в града. Не се тревожа толкова за Сатурнин, колкото за онова отвратително създание Луций Еквиций. Само някоя изкуфяла старица да зациври, че синът на Тиберий Гракх щял да умре, и отново ще видим познатите сцени — изръмжа недоволно той. — Не ни стига това, ами погледнете младоците, как им текат лигите само! Би им направило удоволствие да линчуват Сатурнин още сега.

— Тогава предлагам — намери решението на проблема Марий — да ги заключим в Курия Хостилия.

Скавър го изгледа недоумяващо.

— Не можем да направим такова нещо, Гай Марий!

— Защо?

— Да затворим държавни изменници в сградата на Сената? Та това, та това би било, все едно да принесем в жертва на боговете купчина конски фъшкии!

— Тъй и тъй вече се погавриха с храма на Юпитер и държавната религия тепърва трябва да се пречиства от мръсните им петна… Курията поне няма прозорци, затова пък вратите й са най-здравите в целия град. Алтернативата е някой от нас да си предложи услугите да задържи затворниците у дома си. Какво ще кажеш ти да вземеш Сатурнин? Аз ще се погрижа за Еквиций, а на Квинт Лутаций ще му връчим Главция — усмихна се Марий.

— Курия Хостилия е прекрасна идея — пак се обади Сула, но погледът му продължаваше да е насочен към Цепион и Метел.

— Бррр! — разтърси глава Скавър Принцепс Сенатус не толкова заради Марий и Сула, колкото заради влудяващата ситуация. — Пак си прав, Гай Марий. Страхувам се, че наистина най-доброто решение е Курия Хостилия.

— Прекрасно! — Марий потупа Сула по гърба в знак, че иска да си поговорят насаме, и в същия миг отново зарадва Скавър с чудовищната си половинчата усмивка. — Докато аз се заема с подробностите, Марк Емилий, ти би ли бил така добър да обясниш на приятелите си бони защо се налага да използваме съкровената си зала за събрания като затвор?

— Да, разбира се, благодаря! — поклони му се Скавър.

— Няма защо.

Когато двамата със Сула се отдалечиха достатъчно от любопитните уши наоколо, Марий стрелна приятеля си с проницателния си поглед.

— Какво замисляш?

— Мисля, че е по-добре да не ти казвам.

— Все пак внимавай, ако обичаш. Не ми се ще и теб да те съдим за държавна измяна.

— Ще внимавам, Гай Марий.

Сатурнин и съмишлениците му се бяха предали на осмия ден от декември. На деветия Гай Марий свика отново центуриатните комиции, за да чуе имената на останалите кандидати за куриатните длъжности.

Луций Корнелий Сула не си направи труда да отиде до септата; имаше по-важни задачи. Трябваше да води дълги разговори с Цепион и Малкия Прасчо, да посети за всеки случай Аврелия, нищо че чичо й Публий Рутилий Руф вече му беше казал, че всичко при нея е наред, а и той предварително да знаеше, че Луций Декумий и разбойниците му са стояли по-далеч от Форума.

По традиция на десетия ден от месеца встъпваха в длъжност народните трибуни. Двама от тях обаче — Сатурнин и Еквиций — стояха затворени в Сената. Всички се тревожеха да не би тълпата отново да залее площада, защото вече и на глухия му беше ясно, че народът се вълнува най-вече от съдбата на трибуните си.

Марий не позволяваше повече на сенаторите и останалите герои от малката му армия отпреди три дни да ходят въоръжени или навлекли бойните си доспехи, но това не му попречи да изгони всички търговци и банкери от Базилика Порция и да я превърне временно в склад за оръжие. На приземния етаж на базиликата, откъм страната на Сената, се намираха служебните помещения на колегията на народните трибуни и тъкмо там трябваше да се съберат още преди зори осмината новоизбрани на длъжността, които не се бяха замесили в Сатурниновия заговор. По план плебейското събрание трябваше да си свърши работата възможно най-бързо и никой нямаше да спомене за липсващите двама трибуни.

Но все още беше тъмно и на Форум Романум не се мяркаше жива душа, когато Цепион Младши, Метел Прасчо Пий и приятелите им се зададоха откъм Аргилетум и се насочиха право към Курия Хостилия. Нарочно бяха заобиколили Форума откъм северната му страна, за да не ги забележат пазачите пред входа на Курията. За своя приятна изненада обаче, щом се разпръснаха, за да огледат района, оказа се, че и сложените да пазят Сената ги няма никакви и ръцете им са напълно развързани.

Младежите носеха със себе си дълги дървени стълби, които опряха и от двете страни на сградата, за да могат да се качат чак до покрива с неговите старовремски ветрилообразни керемиди, покрити от векове с лишеи.

— И помнете — заръчваше Цепион на помощниците си, — никой не трябва да вдига оръжие. Такива са нарежданията на Луций Корнелий. За нищо на света не бива да престъпваме заповедите на Гай Марий.

Един по един заговорниците се изкачиха по стълбите на покрива, докато най-накрая и петдесетте не накацаха по стрехите като огромни гълъби. Всъщност, ако бяха истински гълъби, мястото щеше да им се хареса — полегато, почти хоризонтално, тъкмо за спане. Като се наместиха по покрива, хората на Метел и Цепион седнаха да чакат небето да просветне, сивкавата линия по източния хоризонт да се превърне в ярка златна ивица, а първите слънчеви лъчи да пробият между къщите на Есквилина и да огреят керемидите на Сената. По Форума вече се виждаха хора, но и стълбите бяха предвидливо качени на покрива, така че никой не забеляза необикновените гълъби по стрехите, защото и никой не погледна нагоре.

— Сега! — изведнъж заповяда Цепион.

С трескава бързина — Луций Корнелий специално ги беше предупредил да не се бавят — петдесетте започнаха да бъркат под керемидите, за да напипат празните пространства между дебелите кедрови греди и по-тънките подпори от дъб, които лесно поддаваха. Една по една керемидите напускаха леглата си и покривът над главите на петнайсетината затворници внезапно зейна, отваряйки път на слънчевите лъчи. Арестуваните надигнаха глави да видят какво става; по лицата им беше изписано по-скоро недоумение, отколкото страх, но в следващия миг онези от покрива, награбили в ръце по няколко керемиди всеки, започнаха да ги мятат през получилия се отвор. Сатурнин беше убит на място, до него и Луций Еквиций. Някои от затворниците понечиха да се скрият в отдалечените ъгли на залата, но младежите от покрива скоро се научиха как да целят с керемидите във всички посоки еднакво. В залата нямаше никакви мебели, понеже сенаторите бяха свикнали да си носят столове от къщи, а когато се наложеше, писарите тичаха до сенатските канцеларии на две крачки нагоре по Аргилетум и си донасяха маси. Така че затворниците нямаха дори с какво да предпазят главите си от изливащия се дъжд от керемиди, които Сула правилно беше счел за по-смъртоносни от всякакви оръжия. При удар всяка керемида, която тежеше около пет килограма, се пръсваше на стотици парчета, всички остри като бръснач, и поразяваше жертвите на няколко места едновременно.

Докато Марий и легатите му — в това число и Сула — стигнат Форума, всичко беше свършено; екзекуторите спокойно се смъкваха на земята по дървените си стълби и заставаха мирно до сградата на Сената, сякаш нищо не е било.

— Да ги арестувам ли? — попита Сула.

Марий беше изпаднал в дълбок размисъл, затова чак подскочи от изненада при този въпрос.

— Не! — отсъди той. — За какво? Виждаш ги, че никой не бяга.

В следващия миг очите му се извъртяха по посока на Сула, задавайки своя ням въпрос. Вместо отговор той присви почти незабележимо единия си клепач, сякаш намигваше на началника си.

— Отворете вратите — нареди Марий на ликторите си.

Вътре в Курията лъчите на сутрешното слънце се опитваха да пробият през мъглата от прах, която още изпълваше цялото пространство на залата. По пода стояха купища от натрошени керемиди — от едната страна посивели от лишей, от другата, тази, която е стояла защитена от капризите на времето — наситеночервени, с цвят на ръжда, може би дори на кръв. Петнадесет трупа допълваха картината — някои свити на кълбо, други разперили ръце и крака в неприлични пози, изгубили се под камари от разбити керемиди.

— Само ти и аз, Принцепс Сенатус — рече Марий на Скавър. — Никой друг да не влиза.

Двамата потънаха в облаците прах и започнаха да обикалят един по един труповете с надеждата някъде да открият признаци на живот. Сатурнин беше уцелен толкова бързо и толкова точно, че дори не бе успял да вдигне ръце да се предпази; лицето му се беше скрило под дебел пласт строшени керемиди и когато двамата сенатори разчистиха над него безжизнените му очи, отново отправиха поглед нагоре, към зейналия таван. От праха, който бяха вдигнали керемидите и мазилката, миглите му бяха изгубили черния си цвят. Скавър се наведе да затвори очите му, но се отдръпна гнусливо: от праха, полепил се по очните ябълки, клепачите не искаха да помръднат. Луций Еквиций беше убит още по-жестоко — по цялото му тяло не се виждаше място, което да не е било насинено или разкървавено от паднала керемида, а на Марий и Скавър им трябваха няколко минути, преди да го извадят напълно изпод купчините натрошена сгурия. Сауфей, който бе успял да притича до един от ъглите, беше убит от някакъв заострен отломък. Изглежда, керемидата първо се беше ударила о пода, а след това част от нея бе изхвръкнала нагоре, за да се забоде като връх на копие във врата на нещастника. Толкова е бил остър ръбът на керемидата, че главата на Сауфей висеше отрязана наполовина. Тит Лабиен пък беше поразен от цяла керемида, ударила го с дългата си страна право в гръбначния стълб, разсичайки го на две, без дори да остави време на умиращия да разбере, че умира.

Марий и Скавър се спогледаха.

— Какво да правя с тия идиоти отвън? — попита Марий.

— Какво можеш да направиш?

Той надигна десния край на устата си в кисела физиономия.

— О, хайде сега, Принцепс Сенатус! Защо не вземеш и ти да подържиш малко от тежестта на раменете ми! Не си мисли, че ще ти позволя да си измиеш ръцете, сякаш нямаш нищо общо с цялата тази история. Или ще се държиш за мен до края, или ти обещавам, че събитията отпреди три дни ще ти изглеждат като част от женските празненства Бона Деа!

— Добре, добре! — на свой ред се ядоса Скавър. — Не съм казал, че няма да стоя до теб, как взимаш всичко буквално, селяко! Просто те попитах какво според теб можеш да направиш?

— Предвид пълномощията, които ми предоставя Сенатус Консултум, мога да правя всичко, което сметна за добре. Ако искам мога да арестувам всички герои, извършили това тук, ако искам, мога само да им тегля едно конско и да ги пратя по домовете им. Ти кое смяташ за по-подходящо в случая?

— По-подходящото в случая е да ги пратиш по домовете им. По-уместното би било да ги арестуваш по обвинение в убийство на римски граждани. Затворниците още не са били изправени пред съда, следователно, преди да бъдат убити, са се радвали на всички граждански привилегии.

Марий заигра с единствената си подвижна вежда.

— И как ми предлагаш да постъпя, Принцепс Сенатус? По подходящия начин или по уместния?

Скавър вдигна рамене.

— По подходящия, Гай Марий. Даваш си сметка не по-зле от мен. Ако тръгнеш да защитаваш в случая законите, ще забиеш толкова дълбоко клина в дънера на римското дърво, че току-виж целият свят се преобърнал надолу с главата.

Двамата се измъкнаха из задушливия прах и застанаха един до друг на стълбите, за да огледат по-добре лицата на чакащите пред Сената. Като се изключат няколкостотинте присъстващи, целият Форум Романум беше празен. Преметен и изчистен, той дремеше на лъчите на зимното слънце.

— Обявявам всеобща амнистия! — извика с пълен глас Гай Марий. — Вървете си у дома, млади хора — обърна се той към наказателната дружина. — Можете да се смятате за оневинени. — След което заговори към всички слушатели едновременно: — Къде са народните трибуни? А, ето ги. Чудесно! Най-добре свикайте заседанието, преди да е дошла тълпата. Дневният ред ще бъде избирането на последните двама народни трибуни. Луций Апулей Сатурнин и Луций Еквиций са мъртви. Нека главният ликтор повика подчинените си и държавните роби да изчистят Курия Хостилия. Нека телата на убитите да бъдат предадени на семействата им, които да ги погребат, както подобава. Никой от тях не е бил съден за злодеянията си, следователно трябва да гледаме на всички като на почтени римски граждани.

Марий слезе по стълбите и се запъти към рострата. В задълженията му на първи консул влизаше и наглеждането правилното изпълнение на церемониите покрай встъпването в длъжност на новите трибуни; ако беше патриций, на негово място щеше да е колегата му. Причината винаги поне един от консулите да бъде плебей, беше, че и той трябваше да бъде допускан до концилиум плебис.

Дали защото клюката отново беше сътворила чудеса, дали заради друго, но изведнъж Форумът започна да се пълни отново с хора, които, сякаш бяха надушили приятна миризма, се стичаха с хиляди от всички улици — от Есквилин, от Целий, от Виминал, от Квиринал, от Субура, от Палатин, от Авентин, от Опий. Същото това множество, което Гай Марий знаеше, че беше изпълнило до краен предел площада при изборите за трибуни.

Облекчен, задето неприятностите най-сетне бяха тръгнали към своя щастлив завършек, обладан от чувство на блаженство и спокойствие в душата, той гледаше този океан от лица и виждаше същото, което Луций Апулей Сатурнин бе видял преди него: един неоползотворен досега, но затова пък неизчерпаем извор на власт. Защото тези наивни, необразовани и неориентирани хора щяха да се хванат за всеки нов оратор, излязъл на рострата, за да им говори със страст и внушение, за всеки, който притежава митичната харизма и знае за какво да я използва. „Не, не и аз — казваше си Гай Марий. — Да бъда обявен за Пръв сред римляните само защото така е решила тълпата, това никаква победа не би било. Аз успях да стана Пръв сред римляните по стария, по трудния, по римския начин, сражавайки се с предразсъдъците и прескачайки едно по едно всички препятствия по курсус хонорум. И все пак — продължаваше да крои планове той, доволен, че отново всички са в ръцете му, — сега с последния си жест на политик, аз ще докажа на Скавър, на Катул Цезар и Ахенобарб, на всички останали бони, че ако бях избрал пътя на Сатурнин, те щяха сега да лежат мъртви под купищата керемиди на Курия Хостилия, а аз дори само с една ръка щях да се разпореждам със съдбините на Рим. Защото в сравнение с мен Сатурнин е като Купидон в сравнение с Юпитер.“

Марий застана в онзи край на рострата, който беше обърнат по-скоро към същинския Форум, не към Кладенеца на комициите, и простря ръце, сякаш искаше да прегърне цялата тълпа, както един баща би прегърнал децата си.

— Народе на Рим, върви по домовете си! — прогърмя гласът му. — Кризата отмина, Рим е в безопасност. А аз, Гай Марий, имам голямото удоволствие да ви съобщя, че вчера в Остия е пристигнала голяма флотилия от кораби, натоварени със зърно. Днес се очаква зърното да поеме нагоре по течението на Тибър и утре сутринта в държавните складове за зърно под Авентинския хълм ще се продава жито срещу една сестерция модият, както е записано в закона на Луций Апулей Сатурнин. Да не забравяме обаче, че Луций Апулей е мъртъв, а законът му е недействителен. Аз, Гай Марий, римски консул, ви давам житото! Специалната цена ще се запази до деня, в който изтече мандатът ми, а това е точно след деветнадесет дни. По-нататък ще зависи единствено от новоизбраните управници, дали цените на зърното ще останат същите или не. Квирити, нека тази сестерция бъде счетена като прощален подарък от моя страна! Защото винаги съм ви обичал, сражавал съм се във ваше име и съм побеждавал. Никога не го забравяйте! Да живее Рим!

След което слезе от рострата и с високо вдигнати ръце и чудовищната си усмивка вместо сбогом се изгуби сред мощните скандирания на римския народ.

Катул Цезар стоеше като статуя на мястото си.

— Чу ли го какво каза? — обърна се той възмутен към Скавър. — Току-що подари на народа деветнайсет дни евтино зърно… от свое име! Нещо, което ще струва на хазната хиляди таланти злато! Как смее!

— Защо не се качиш и ти на рострата и не отправиш забележките си пред всички? — усмихна се Сула. — А в това време младите ти и добри приятели да чакат опрощение от Марий?

— Проклет да е! — още малко и щеше да заплаче Катул Цезар.

Скавър прихна да се смее, както обикновено.

— Няма как, Квинт Лутаций, пак ни прекара! — рече той, преди да се е разхълцал. — Той може да накара цялата земя да трепери под краката му! Обра лаврите и ни остави ние да му плащаме сметките! Ненавиждам го повече от всеки… и все пак няма как да не го обичам! — И го облада следващият пристъп на смях.

— Има моменти, Марк Емилий Скавър, когато не мога да те разбера! — отвърна Катул Цезар и като си придаде най-спокойния вид, на който беше способен, си тръгна по пътя.

— Докато аз, Марк Емилий, те разбирам много добре — каза Сула и смехът му загърмя по-невъздържан дори от Скавровия.

Когато Главция се самоуби с меча си и Марий включи в амнистията си Гай Клавдий и приятелите му, Рим започна да диша по-свободно. Човек можеше да си помисли, че с разприте на Форума се е свършило веднъж завинаги. Но не беше така. Младите братя Лукули веднага изправиха Гай Сервилий Авгур пред трибунала за държавна измяна и отново се прибягна до насилие. Сред сенаторите напрежението нарасна изключително много, защото процесът противопоставяше едни на други добрите люде: докато Катул Цезар, Скавър и привържениците им стояха твърдо на страната на Лукулите, Ахенобарб Понтифекс Максимус и Крас Оратор бяха принудени от патронатните си връзки със Сервилий Авгура да поддържат подсъдимия.

Разбира се, никога повече на Форума не се появи онова безчетно множество, с което беше започнал и завършил краткият път на Сатурнин към славата и властта. И все пак традиционните кибици си бяха там, а пък и вече се бяха научили да отстояват интересите си, когато трябва, и с юмруци. Този път настроенията сред публиката бяха осезаемо в полза на братята Лукули, които нямаше да пропуснат да използват този коз. Варон Лукул, по-малкият от двамата, си беше сложил за пръв път тога броени дни преди процеса, а дори и осемнайсетгодишният Луций Лукул още не бе започнал да се бръсне. Агентите, които двамата бяха пратили сред тълпата, не пропускаха да шепнат пред любопитните уши, че бедните младежи тъкмо били научили вестта за смъртта на баща си и че занапред само на тях било дадено да защитават честта и достойнството на почтената и благородна фамилия на Лициний Лукулите.

Понеже съдебните заседатели бяха все конници, те от самото начало си бяха казали, че правото е на страната на Сервилий Авгура, който беше тъкмо един от тяхната страна, издигнат на политическата сцена единствено благодарение на патрона си Ахенобарб Понтифекс Максимус. Но дори след попълването състава на съдебните заседатели Сервилий Авгура реши, че ще е по-добре да реши въпроса със сила, и на свой ред нае бивши гладиатори да разтурят трибунала. Но не успя. Цепион и Метел Пий бяха по местата си и заедно с приятелите си сенатори набързо изтикаха гладиаторите извън съда, убивайки за всеки случай един от тях. Заседателите ясно разбраха смисъла на това послание и се приготвиха да изслушат с по-голям интерес обвинителните речи на братята Лукули.

— Ще осъдят Авгура — рече Марий на Сула, докато двамата стояха на почтена дистанция от трибуната и слушаха изказванията на двете страни.

— Ще го осъдят — съгласи се Сула, който беше като омагьосан от Луций Лукул, по-големия син. — Брилянтен оратор! — не можа да се сдържи и го похвали, когато младежът свърши с речта си. — Харесва ми, Гай Марий!

Но на Марий такова нещо нямаше да му направи впечатление.

— Надут пуяк като баща си.

— Цял свят знае, че подкрепяш Авгура — жегна го Сула, но и този път напразно.

Марий просто се усмихна доволно и каза:

— Бих подкрепил и маймуна, Луций Корнелий, ако с това можех да направя мръсно на боните, особено на скъпия, отсъстващ сред нас Прасчо.

— Сервилий Авгура е маймуна — напомни му Сула.

— Склонен съм и аз да го призная. Ще загуби.

Предположението му както обикновено се оказа вярно и съдебните заседатели (не без да хвърлят по някой боязлив поглед на Цепион Младши и бандата му) единодушно се обявиха за ДАМНО, нищо че малко преди това сърцераздирателните речи на Крас Оратор и Муций Сцевола ги бяха довели до сълзи.

Както можеше да се очаква, решението на съда не беше отминато равнодушно от патроните на осъдения. От своето безопасно местенце Марий и Сула с любопитство наблюдаваха как Ахенобарб Понтифекс Максимус застига усмихнатия до уши Катул Цезар и му размазва усмивката с юмрука си.

— Полукс и Линцей! — определи двамата боксьори Марий, доволен, че ще стане свидетел на интересно зрелище. — Хайде, давай, Квинт Лутаций Полукс! — извика той с пълен глас.

— Сравнението ти е много сполучливо, Гай Марий — похвали го познавачът на класическата литература Сула. — Ако трябва да се вярва на Ахенобарбите, тъкмо Полукс им бил боядисал брадите в червено! — В същия миг точно премереният удар на Катул Цезар разби носа на Ахенобарб, оплисквайки цялата му брада в кръв.

— Надявам се — заключи Марий, когато за всички стана ясно, че боксовата среща е спечелена от Катул — това да послужи като финал за грозните събития на Форума, на които станахме свидетели тази година.

— О, не знам, Гай Марий, остава ни и последното изпитание — консулските избори.

— Те поне няма да се проведат на Форума.

Два дни по-късно Марк Антоний чества своя триумф, а още два дни по-късно беше избран за първи консул вместо покойния Гай Мемий, на мястото на втория консул беше поставен не друг, а Авъл Постумий Албин — същият, който с малоумието си десет години по-рано беше предизвикал войната срещу Югурта.

— Избирателите са пълни глупаци! — отсъди Марий, явно възмутен какво магаре застава на мястото му. — Току-що за консул беше избран един от типичните примери, как могат да се съчетаят в едно главозамайваща амбиция и пълна профанщина! Пфу! Паметта им е къса като котешко лайно!

— Е, чувал съм, че недохранването водело до пропуски в мисленето — обясни въпроса по научному Сула, усмихвайки се, нищо че имаше много тревоги. Той кроеше планове да се кандидатира на следващата година за претор, но във въздуха се усещаше, че центуриатните комиции са настроени против всякакви марианци. „И все пак как да се отрека от човека, който направи толкова много за мен?“ — питаше се Сула и това го правеше нещастен.

— Поне можем да се радваме, че се задава спокойна година и Авъл Албин не може да направи нови поразии — продължаваше да си приказва Марий, без да знае за какво си мисли приятелят му. — За пръв път от доста време насам Рим няма врагове, от които си заслужава да се тревожим. Можем да си починем, а и Рим ще си почине.

С известно усилие Сула престана да се ядосва за изплъзващото му се преторство.

— Ами предсказанието? — сети се изведнъж той. — Марта беше казала, че ще бъдеш консул седем пъти.

— Аз ще бъда консул седем пъти, Луций Корнелий.

— Значи го вярваш.

— Вярвам го.

Сула въздъхна.

— Е, аз ще бъда щастлив, ако стана поне претор.

Когато човек страда от парализа на лицето, той е способен да издава невероятно красноречиви сумтения; тъкмо така изсумтя сега и Марий.

— Глупости говориш! Ти си роден за консул, Луций Корнелий. Сигурен съм, че някой ден ти ще бъдеш Пръв сред римляните.

— Радвам се, че ми имаш доверие, Гай Марий — усмихна се той, но киселото му настроение го накара да изглежда почти толкова противен, колкото Марий. — Все пак, като се има предвид разликата в годините ни, надявам се, няма да ми се налага да се боря с теб за подобно призвание.

Марий се засмя.

— Каква титанична битка би било! Не, няма защо да се страхуваме от подобни перспективи.

Изглежда, беше убеден в това.

— Сега, когато вече се отказа от консулския стол, Гай Марий, и нямаш намерение да посещаваш дори Сената, скоро ще престанеш да бъдеш Пръв сред римляните.

— Така е, така е. И все пак, Луций Корнелий, доста съм изморен! Само да оздравея и ще пак ще се върна.

— А междувременно кой ли ще бъде Пръв? — чудеше се Сула. — Скавър? Катул?

— Немо! — изрева Гай Марий и гръмогласно се изсмя. — Никой! Това му е хубавото! Никой не може да заеме моето място!

Сула също се засмя, прегърна го и приятелски го притисна до себе си. Сетне двамата излязоха от септата и се отправиха към домовете си. Насреща им се издигаше Капитолийският хълм. Някакъв слънчев лъч се беше заиграл върху златната квадрига на Виктория, препускаща върху фронтона на храма на Юпитер Оптимус Максимус, и озаряваше цял Рим в златисто сияние.

— Заболяха ме очите! — възкликна Сула при разкрилата се гледка. Но пак не можеше да отмести поглед встрани.