Птича песен

В тунела на метрото, притисната от мрака, Елизабет Бенсън въздъхна нетърпеливо. Щеше й се да си е у дома, да провери дали не е получила писма и дали телефонът й няма да звънне. До лицето й се притискаше нечие зимно палто, пътниците бяха наблъскани един в друг по пътечката на вагона. Елизабет придърпа малкия куфар по-близо до краката си. Тази сутрин се беше върнала от двудневна командировка в Германия и от „Хийтроу“ беше тръгнала директно за работа, без да се отбива в апартамента си. Лампите бяха угасени и тя не можеше да прочете вестника си. Затвори очи и се опита да се остави на въображението й да я отведе от задушния влак в неговата тясна дупка.

Беше петък вечер и тя беше уморена. Извика в съзнанието си приятни сцени: Робърт по здрач, със сиви нишки в гъстата коса и очи, двамата кроят планове за вечерта; палтото, ушито по неин модел, което взима от шивача в плътен полиетиленов плик.

Някакъв луд във вагона започна да пее стари песни от мюзикъли. „Дълъг е пътят до Типърери…“ Мъжът изсумтя и замлъкна, сякаш някой го беше смушкал с лакът под прикритието на мрака.

Влакът тръгна отново и набра скорост в тунела, лампите над главите им светнаха. На „Ланкастър Гейт“ Елизабет си проби път през палтата и слезе на перона. С облекчение излезе на повърхността, където валеше и мокрите автомобилни гуми скърцаха върху листата, издухани на платното през оградата на Хайд парк. Наведе се, за да се предпази от вятъра и дъжда и тръгна към зелената витрина на магазина за алкохол, чиито вулгарни светлини блестяха приканващо.

Няколко минути по-късно остави куфара и шумящата полиетиленова торба на прага и отвори входната врата на викторианската къща. Пощата все още си беше в телената кутия от вътрешната страна: картички за момичетата на горния етаж, сметки за всички апартаменти, напомняне от газовата компания за госпожа Кириейдс, а за нея — писмо от Брюксел.

Качи се в апартамента си, напълни ваната и като се потопи удобно в нея, отвори писмото.

Когато Робърт решеше да добави и писмо към кратките си панически телефонни обаждания, това обикновено означаваше, че изпитва вина. Или пък че наистина беше задържан по работа в Комисията и дори не се беше прибирал да види съпругата си.

Елизабет остави писмото на килимчето пред ваната и се усмихна. Имаше много до болка познати фрази и тя не беше сигурна доколко им вярва, но поне четенето им все още я изпълваше с топлота към него. Телефонът иззвъня.

Застана гола и капеща на килима във всекидневната, притисна слушалката до ухото си и както винаги се зачуди дали телефонът е зареден и дали водата няма да предизвика късо съединение в мозъка й.

Беше майка й. Искаше да знае дали на другия ден ще отиде да пие чай с нея в Туикенам. Докато й каже, че е съгласна, Елизабет изсъхна. Вече не си струваше да се връща във ваната. Набра номер в Брюксел и чу характерното за Европа единично позвъняване, което прозвуча двайсет или трийсет пъти без отговор. Тя си представи разхвърлената всекидневна с купчините книги и документи, пълните пепелници и мръсните чаши, сред които отекваше пренебрегнатото позвъняване.

В коридора на къщата на Марк и Линдзи имаше открита и закрита бебешка количка, около които се разменяха поздравления. По навик от колежанските години Елизабет подаде на Марк бутилка вино.

Когато влезе в просторната всекидневна, съединена от две стаи, между които беше съборена стената, Елизабет попадна в толкова позната атмосфера, че започна да говори, да се усмихва и да се държи като предварително програмирана. Понякога, когато гостуваше на Марк и Линдзи, те канеха и други хора. Тази вечер у тях беше двойка от съседната улица и един подозрително самотен мъж. Елизабет осъзна, че държи запалена цигара между пръстите си, а в гърлото й се излива червено вино.

Бяха най-старите й приятели, свързваха ги общи преживявания. Макар често да си мислеше, че тримата не биха се сближили толкова, ако се бяха запознали наскоро, връзката им беше учудващо емоционална. Линдзи беше импулсивна жена със склонност да доминира, а Марк беше непретенциозен човек без изразени амбиции. Когато бяха по на двайсетина години, все се появяваше по някой гост, който се опитваше да се самоизтъква или нямаше търпение да заяви политическите си принципи, неразбираеми за другите; но напоследък вечерите им минаваха приятелски, без изненади. На Елизабет, която беше вече на трийсет и осем, те двамата й напомняха колко малко се беше променил живота им. Само децата правеха нещата различни. В някакъв момент щяха да започнат да си приказват с другите гости за поведението им или за училища и тя щеше да спре да ги слуша, донякъде от скука, а донякъде заради непризнатата болка, която й причиняваха тези разговори.

Линдзи премина през фаза, в която редовно канеше необвързани мъже, когато им гостуваше Елизабет. В продължение на две или три години към тяхното установено трио се присъединяваше по някой ерген, отчаян или разведен самотник, или пък пияница, но най-често това беше просто мъж, който се задоволяваше с компанията им.

— Бедата ти е, че плашиш мъжете — каза й веднъж Линдзи.

— Беда ли? — отвърна Елизабет. — Нямах представа, че съм в беда.

— Много добре ме разбираш. Погледни се. Толкова си недостъпна с елегантните си дрехи и красота в стил Анук Еме.

— Ти ме описа като жена на средна възраст.

— Разбираш какво имам предвид. Мъжете са толкова плашливи същества. Трябва да си внимателна с тях. Накарай ги да се чувстват в безопасност. Поне за начало.

— И после мога да правя каквото си поискам?

— Разбира се, че не. Ама си и ти, Елизабет. Понякога са нужни малко компромиси. Помниш ли онзи мъж, Дейвид, с когото те запознах? Той е мил, напълно твой тип. Ти не му даде никакъв шанс.

— Май забравяш, че вече си имам приятел. Няма нужда да се кокоря и да флиртувам с Денис или Дейвид, или както там се казва. Вече съм заета.

— От твоя евробюрократ?

— Казва се Робърт.

— Той никога няма да напусне жена си. Знаеш го, нали? Всички казват, че ще го направят, но никога, ама никога не го правят.

Елизабет се усмихна спокойно.

— Нямам нищо против, дори да не го направи.

— Не ми казвай, че не искаш да се омъжиш.

— Не знам. Имам си работа и приятели. Не мога изведнъж да започна да посвещавам времето си на търсенето на съпруг.

— Ами деца? — попита Линдзи. — Да не би да ми кажеш, че и деца не искаш?

— Разбира се, че искам деца. Но ми се струва, че трябва да разбера защо.

Линдзи се засмя.

— Няма нужда да знаеш всичко. Нарича се биология. Ти си на трийсет и девет.

— Всъщност на трийсет и осем.

— Тялото ти казва, че времето ти изтича. Не си по-различна от милионите жени по света. Нямаш нужда от причина, за бога.

— Мисля, че имам. Смятам, че човек трябва да знае защо прави нещо, което само по себе си е ненужно.

Линдзи се усмихна и поклати глава.

— Говориш като стара мома.

Елизабет се засмя.

— Добре, ще направя опит, обещавам. Ще се постарая да се влюбя спонтанно и романтично в Денис…

— Дейвид.

— В когото ми доведеш.

Макар очевидно да се беше предала, тази вечер Линдзи правеше последен опит с мъж на име Стюарт. Той имаше рошава руса коса и очила. Въртеше замислено голямата винена чаша в дългите си пръсти.

— С какво се занимаваш? — попита той Елизабет.

— Управлявам компания за дрехи. — Мразеше да я питат това, смяташе, че при запознанство хората трябва да се мъчат да разберат какъв е другият, а не какво работи, защото професията не ги определяше.

— Казваш, че я управляваш. Значи си шефът, така ли?

— Точно така. Започнах като дизайнер преди около петнайсет години, но после се захванах с бизнеса. Основахме нова компания и аз й станах директор.

— Разбирам. И как се казва тази компания — попита Стюарт.

Елизабет му отговори и той се заинтересува:

— Трябва ли да съм чувал за теб?

— Доставям дрехи на няколко вериги магазини, но те си слагат собствени марки. Имаме малка линия с наша марка, която ми се ще да наричам „котюр“. Може би си чувал името в този контекст.

— И какво точно е „котюр“?

Елизабет се усмихна.

— Това, на което повечето му викат рокли.

С напредването на вечерта, когато Стюарт се отпусна и се отказа от отбранителния тон, с който проведе кръстосания разпит в началото, Елизабет откри, че всъщност го харесва. Беше свикнала с реакциите на хората спрямо нея. Мнозина предполагаха, че е направила еднозначен избор между работата и брака и че с по-голям ентусиазъм е прегърнала работата, отказвайки се категорично от идеята за деца и мъж до себе си. Елизабет беше престанала да се опитва да обяснява. Започна работа, защото трябваше да се издържа; намери си интересна професия, която беше за предпочитане пред някоя скучна; стараеше се да печели добре. Не виждаше как от тези три логични стъпки следваше някакво яростно отричане на мъжете и децата.

Стюарт й каза, че свири на пиано. Говориха си за места, които са посетили. Не я заля с дълги описания на капиталовите пазари, нито се впусна в ненужни спорове с Марк; не флиртуваше и не се умилкваше прекалено видимо. Засмя се на някои от нещата, които му каза, макар тя да забеляза, че в смеха му прозвуча известна изненада, сякаш нищо в нея не подсказваше, че е весел човек. Когато не поиска телефонния й номер, тя изпита облекчение, но също така и леко разочарование.

Докато караше по моста над реката по познатия маршрут към вкъщи, се опита да си представи какво ли би било да е омъжена. На „Фулъм Роуд“ тротоарът беше разширен и улицата ставаше непроходима за натовареното движение. Този участък винаги я караше да затаи дъх и да се опита да направи малката си кола дори още по-тясна, за да се промуши между загражденията, които вече бяха почервенели от излющената боя на по-големите автомобили. Може би ако беше омъжена, съпругът й щеше да шофира. Имаше такава вероятност, ако съдеше по двойките, които познаваше.

Прибра се в апартамента си в един часа. Когато светна лампата във всекидневната, видя все още неразопакования си куфар. Отиде в кухнята да си направи чай, но откри, че е забравила да купи мляко по пътя от метрото. На мивката лежаха чашата и чинията от закуската й от преди два дни, когато бързаше за летището.

Въздъхна. Нямаше значение. На другия ден беше събота и щеше да поспи колкото си иска. Можеше да си чете вестника в леглото, докато радиото работи тихо, нямаше кой да наруши спокойствието й.

Нещата никога не ставаха точно както ги беше планирала. Най-напред трябваше да се облече и да излезе да купи мляко. Сетне, когато се настани в леглото с вестник и пълен чайник, телефонът звънна.

Едва след това последва един час на съвършено усамотение. Водещата статия във вестника, както и в много други издания, беше посветена на шейсетгодишния юбилей от примирието през 1918 година. Имаше интервюта с ветерани и коментари на историци. Елизабет я прочете с известно отчаяние — темата й се струваше прекалено обширна, тежка и отдалечена от нея. Но въпреки това нещо в текста я разтревожи.

Следобеда отиде с колата до Туикенам. Счетоводителят на компанията я беше посъветвал да кара голяма фирмена кола. Според него това щяло да впечатли клиентите и да намали данъчните тежести. Елизабет си беше купила лъскав шведски автомобил, който бързо набираше скорост, но пък трудно палеше.

— Прекалено много работиш, това ти е проблемът — каза майка й, докато разливаше чай в сервиз, украсен — колкото и невероятно да беше — с розови цветове върху клонки от орлови нокти.

Франсоаз беше около шейсет и пет годишна, хубава жена със сбръчкано нежно лице, по което пудрата понякога стоеше на петна, защото късогледството й пречеше да я нанесе равномерно. От нея се излъчваше известно достойнство, което се дължеше на осанката и строгите й сини очи. И макар заради посивелите си коси да приличаше на баба, кожата и чертите й издаваха каква е била преди; отпред косата й все още беше русолява, а от откритите линии на състареното й лице все още надничаше средната възраст, дори детството.

Разговорите с майка й протичаха предсказуемо до един определен момент. Естествено, Франсоаз искаше дъщеря й да е щастлива и да не изглежда уморена, когато й гостува, но за разлика от Линдзи не смяташе, че това може да се постигне с брак. Тя самата се беше омъжила за пияница на име Алек Бенсън, който се беше разочаровал, че Елизабет не е момче и малко сред раждането й беше изчезнал в Африка да преследва някаква жена, с която се бе запознал в Лондон. Връщал се беше от време на време и Франсоаз търпеливо го бе приемала обратно, когато нямаше къде да живее. Не беше спряла да го обича, но се надяваше дъщеря й да намери нещо по-добро.

На бюфета имаше снимка на Елизабет на три години в ръцете на баба й. Семейната легенда гласеше, че тя бе обожавала внучката си, макар за Елизабет да беше смущаващо, че няма никакъв спомен за тази жена — беше починала година след като снимката е била направена.

И ето я сега на фотографията, без съмнение излъчваща нежност, макар тази несподелена любов да се струваше на Елизабет притеснителна и призрачна.

— Четох статия за годишнината от Примирието — каза тя на Франсоаз, която беше проследила погледа й.

— Да, всички вестници пишат за това.

Елизабет кимна. Знаеше малко за баба си и дори още по-малко за дядо си. Майка й от време на време споменаваше за участието му в „ужасната война“, но Елизабет почти не й обръщаше внимание. Вече бяха на етап, в който й беше неловко да пита за него, защото това щеше само да покаже колко е незапозната с фамилната си история. Но нещо в статията за войната я беше развълнувало, сякаш беше докоснала някаква тревожна и любопитна част от нея, свързана със собствения й живот и решенията, които бе взимала.

— Пазиш ли още книжата на баща си? — попита тя.

— Мисля, че изхвърлих повечето, когато се преместих. Но част от нещата може да са останали на тавана. Защо питаш?

— Ами не знам. Замислих се. Изпитвам някакъв интерес. Може би е от възрастта.

Франсоаз вдигна вежда, това беше най-близкото до любопитство спрямо личния живот на дъщеря й.

Елизабет прокара ръка през косата си.

— Струва ми се, че е опасно да губим връзка с миналото. Никога не съм го чувствала преди. Сигурна съм, че има нещо общо с възрастта ми.

Това, което нарече „някакъв интерес“, изкристализира в нея като твърда решителност. Ще започне от тавана на майка си и ще тръгне по дирите на този човек: ще компенсира закъснелия си интерес към него, като вложи цялата си енергия в задачата. Така по някакъв начин ще разбере повече и за себе си.

Елизабет оправи косата си пред огледалото. Носеше велурена пола, кожени ботуши и черен кашмирен пуловер. Повдигна гъстата си тъмна коса над ушите и се извърна настрани, за да си сложи кървавочервени обеци. По миглите й имаше малко спирала; заради бледото си лице не изглеждаше чак толкова като французойка, колкото твърдеше Линдзи, но въпреки това в чертите й имаше нещо драматично, което с повече грим би изглеждало прекалено. Пък и беше понеделник сутрин, закъсняваше, а трябваше да тръгва към спирката на метрото. Устата й още гореше от кафето, което изпи прекалено бързо, когато по радиото съобщиха, че вече е осем и половина.

Влакът по Централната линия навлизаше плътно в тунела като куршум в дулото на пушка. Когато спря, както обикновено необяснимо и внезапно, в мрака между „Марбъл Арч“ и „Бонд Стрийт“, Елизабет видя тръбите и кабелите в тунела само на сантиметри от стъклото на вагона. Това беше най-дълбоката и най-горещата линия в Лондон, изкопана от плувнали в пот тунелджии срещу мизерни надници. Отново потеглиха мистериозно гладко и влязоха в метростанцията на „Бонд Стрийт“, където чакаше закъсняващата тълпа. Елизабет слезе на „Оксфорд Съркъс“ и забърза на север през блъскащите се пешеходци, от които никой не гледаше напред, след това зави наляво към алеята зад магазините.

Веднъж седмично, а понякога и по-често, ходеше при Ерик и Айрин, главните дизайнери на компанията. Преди пет години, когато създадоха новата фирма, и двамата бяха отказали да се изнесат от стария си офис и дори да сменят табелата на вратата.

Тъй като така и така беше закъсняла, забавянето в близкото италианско кафене нямаше да има никакво значение. Поръча три кафета, а Лука, пълничкият прошарен собственик, й даде празна кутия от шоколадчета, в която да ги закрепи. Тя тръгна внимателно към една врата на няколко метра от заведението, на която имаше метална табела: „Блум Томпсън Карман. Продажби на едно, платове и дизайн“.

— Извинявайте за закъснението — извика тя, докато излизаше от асансьора на третия етаж. После пое към отворената врата.

Сложи импровизирания поднос на бюрото в помещението, което на шега наричаха „рецепцията“, и се върна да затвори сгъваемата врата на асансьора.

— Донесох кафе, Ерик.

— Благодаря. — Ерик излезе от една вътрешна стая. Беше малко над седемдесетте с рошава посивяла коса и очила със златни рамки. На лактите на жилетката му имаше огромни дупки. Пушеше цигара след цигара и заради торбичките под очите му около него витаеше усещане за премълчана умора, от която го спасяваха само нервните му пръсти, които въртяха шайбата на телефона и нетърпеливо чакаха стържещото й връщане обратно или държаха златната ножица, с която разкрояваше платовете.

— Влакът заседна в тунела както обикновено — каза Елизабет.

Седна на ръба на бюрото и побутна със задните си части списанията, каталозите и фактурите. Полата й се вдигна над коленете и откри черния й вълнен чорапогащник. Отпи опасна глътка от горещата пластмасова чаша. Кафето имаше вкус на жълъди, пръст и пара.

Ерик я погледна тъжно, очите му се плъзнаха по цялата дължина на тялото й, от гъстата тъмна коса, по бедрата и оголените колене до върховете на кафявите кожени ботуши.

— Добре изглеждаш. Щеше да си добра съпруга на сина ми.

— Пий си кафето, Ерик. Айрин дойде ли?

— Разбира се, разбира се. Още в осем и половина. В дванайсет ще идва голям клиент, казах ти.

— Значи, затова си облечен в костюм по поръчка.

— Не ме дразни, жено.

— Поне се среши и свали тая жилетка.

Тя му се усмихна, докато влизаше в работното помещение при Айрин.

— Не ми го казвай — започна Елизабет.

— Кое? — попита Айрин и вдигна поглед от шевната машина.

— „Я, виж ти кой е дошъл.“

— Нямах и намерение — отвърна Айрин. — Прекалено съм заета, за да си бъбрим.

— Ето ти кафе. Добре ли прекара уикенда?

— Не беше зле — каза Айрин. — На моя Боб му стана зле в събота вечер. Оказа се, че са газове. Той си мислеше, че е апендицит. Ама такава врява вдигна! Как е твоят Боб?

— Моят Боб? Не се обади. Не знам. Получих писмо, но не е същото, нали?

— Да бе! Моят Боб никога не е докосвал с писалка нещо друго, освен фишове за футболни залагания.

— Мислех, че е археолог.

Айрин вдигна вежда.

— Не бива да разбираш нещата толкова буквално, Елизабет.

Елизабет разчисти бюрото и започна да звъни по телефона. Трябваше да си насрочи срещи, да отиде до склада за платове, да успокоява клиенти. Когато Ерик пристигнал от Виена през 1935 година, той оставил там множество разочаровани клиенти, готови да плащат добре за екстравагантните му модели. Отначало наел Айрин като шивачка, но когато силите започнали да го напускат, станал изцяло зависим от нея. Елизабет постъпи при тях преди петнайсет години, когато поръчките бяха започнали да намаляват. Трябваше им известно време да овладеят срива и след това компанията започна бързо да се разраства; в централата в Епсъм работеха петнайсет души, бизнесът процъфтяваше дори в кризата. Инфлацията изяждаше част от печалбата, преди още да успеят да я внесат в банката. Ерик казваше, че било като във Ваймарската република. Той не беше много наясно какво точно са постигнали, а и вдъхновението му беше почти изчерпано. Успешните модели бяха дело на по-млади хора, наети от Елизабет.

По обед затвориха офиса и отидоха в кафето на Лука.

— Днес лазанята е много добра — каза Лука, застанал до тях с бележник и химикалка.

— Добре — обади се Елизабет. — Ще взема от нея.

— Много добър избор, синьора — отвърна Лука. Обичаше да стои близо до Елизабет и огромният му корем, опънал оплесканата бяла престилка, почти докосваше рамото й. — Ще ви донеса и малка салата.

Тонът му винаги внушаваше, че това е специален подарък за Елизабет — съставен от тънки ивици резене, малки парченца италиански диви гъби, пристигнали тази сутрин със самолета от Пиза; разбъркан от него в пълна секретност от страх да не събуди завист у другите гости на ресторанта, поръсен с чист зехтин и галантно пропуснат в сметката.

— С по-малко лук, моля — каза Елизабет.

— За мен само вино — поръча Ерик и запали цигара.

— Лазаня и за мен — обади се Айрин.

Лука се отдалечи. Когато се обърна с гръб към тях, видяха, че над сините му карирани панталоните се подава моравата цепка на задните му части. Върна се с литър гъста мастилена течност и три чаши. Наля само в една от тях.

Елизабет се огледа из ресторанта, който се пълнеше с пазаруващи, работници, дори туристи, отдалечили се на север от магазините на „Оксфорд Стрийт“.

Това бяха линиите на живота й, нещата, които я интересуваха. Каталозите и салатата на Лука; очакването Робърт да се обади и критиките на Линдзи и майка й. Стачки и икономически кризи. Опитите да не пропуши и вечният контрол на теглото. Планирана ваканция заедно с още няколко души в къща под наем в Испания; откраднат уикенд с Робърт в Елзас или дори в самия Брюксел. Дрехите й, работата й, апартаментът й — малък и подреден, поддържан само от чистачката, която идваше веднъж седмично, докато тя бе на работа. Никакви сложни системи от детски градини, детегледачки и помощници, така надълго и нашироко обсъждани от омъжените й приятелки. Лондон и наближаващата зима, натовареното движение през парка, неделните разходки в студа, продължаващи вечерта в събирания с приятели в кръчмите на Бейсуотър, които работеха до късно. И усещането, че дълбоко в нея има по-голям живот, който се събуждаше, когато разглеждаше картини в галериите или четеше книга, но особено от картините; нещо неизживяно, нещо, което трябваше да проумее.

Понякога заминаваше сама за девствените райони на Северна Англия, където четеше и се разхождаше. Не се самосъжаляваше, защото не виждаше нищо, което да й липсва; рутинните грижи и натовареността, с които беше изпълнен животът й, не я отегчаваха. Намираше в пътеводителите пансиони и малки кръчми, с чиито собственици и гости понякога завързваше разговори, а понякога само си четеше край камината.

Веднъж в някакво село в резервата Дейлс едно момче на не повече от деветнайсет години я заговори на бара на кръчмата. Тя беше с очила за четене и дебел сив пуловер на бели точки. Младежът имаше руса коса и неубедително рядка брада. Учеше в университет и беше дошъл тук да се подготвя за изпити. Беше непохватен и използваше клишета, пропити от ирония, сякаш говореше за книги или филми, които и двамата познаваха. Като че ли не можеше да каже нещо, без да остави впечатлението, че цитира чужди мисли. След като изпи две-три бири, се успокои и й разказа за следването си по зоология и за приятелката си у дома. Даде да се разбере, че води бурен любовен живот. На Елизабет й харесаха ентусиазмът и емоционалната му приповдигнатост, които той демонстрираше дори в онази проста йоркширска кръчма, в която предлагаха само пай с бъбреци и месо, приготвен от собствениците.

Чак след вечеря, когато тръгна по тесните стълби към стаята си и го чу да я следва, си даде сметка, че той не се интересува само от приятните разговори с нея. За малко да избухне в смях, когато я хвана тромаво и предпазливо за ръката пред вратата. Целуна го по бузата и му каза да се връща при учебниците си. Когато обаче час по-късно той почука на вратата, тя го пусна. Беше й станало много студено.

Той беше разтърсен от благодарност и възбуда; не успя да се сдържи дори минута. В малките мразовити часове направи втори опит. Елизабет не искаше да я будят от дълбокия й сън след дългите разходки през деня, но се поддаде уморено на желанието му. На сутринта той не искаше да говори с нея; гледаше да се измъкне възможно най-бързо. Тя изпита известна нежност към него. Чудеше се каква ли роля ще изиграе случката в живота му и в митологията, която той градеше около личността си.

Харесваше й да живее сама, обичаше да е сама. Ядеше каквото си поискаше, не традиционни блюда, а чинии с гъби или печени картофи, грозде, праскови, супи, които сама си приготвяше. Пълнеше чаши с кубчета лед и резени лимон, наливаше върху тях джин, ледът започваше да пука и почти не оставаше място за тоник. Имаше пластмасови тапи, които запазваха виното от единия ден за другия.

Когато ходеше на кино, можеше да потъне изцяло с всичките си сетива във филма, без да я разсейват разговори с придружител. Когато попаднеше на лоши продукции, спираше да следи историята и изпълваше сцените със собствен сюжет. Чувстваше се неудобно, че е сама, когато във фоайето срещнеше хванати за ръка познати двойки, отиващи на вечеря; затова обикновено излизаше в събота следобед, точно когато денят преминаваше в мрак, а цялата вечер все още предстоеше.

В края на уикендите вече й се искаше да поговори с някого. Някоя статия или нещо видяно по телевизията се загнездваше в ума й и тя имаше нужда да свери реакцията си.

— Какво знаеш за войната, Айрин? — попита тя. — Имам предвид Първата световна война.

— Патриотични маршове и разни такива неща — каза Айрин. — Гадна работа, нали?

— Баща ти бил ли се е в нея? — поинтересува се Елизабет, докато махаше мъхнатото стебло от разрязан на четири домат.

— Не мисля. Никога не съм го питала. Но се е бил в някаква война, защото съм виждала медалите му.

— Кога е роден?

— Ами бил е на трийсет, когато аз съм се родила, значи трябва да е било около 1895 г.

— Значи е бил на подходяща възраст?

— Нямам представа. Не знам кога е била проклетата война. Питай Ерик. Мъжете знаят повече за тези неща.

Ерик си наля остатъка от еднолитровата гарафа в чашата.

— Дори и аз не съм толкова стар, че да съм се бил в нея. Но я помня донякъде. Бях ученик тогава.

— И как беше? — попита Елизабет.

— Нямам представа. Гледам да не мисля за войната. Във всеки случай в английските училища трябва да са ви преподавали за нея.

— Може би са го правили. Но очевидно не съм внимавала достатъчно. Струваше ми се толкова скучно и потискащо, всичките тези битки и оръжия.

— Точно така — отвърна Ерик. — Убийствено е да се замисляш за това. Видял съм достатъчно подобни неща в живота си, че да се ровя из миналото.

— Откъде този внезапен интерес към древната история? — попита Айрин.

— Не съм сигурна, че това е древна история — каза Елизабет. — Не е било много отдавна. Сигурно има все още живи мъже, които са се били в тази война.

— Трябва да питаш моя Боб. Той знае всичко.

— Да ви нося ли вече кафето — попита Лука.

Пътят се плъзна надолу към Дувър и направи широк завой по брега над мрачното сиво море вляво. Елизабет се изпълни с някаква детинска радост, когато зърна водата; беше началото на ваканцията и краят на Англия. В четвъртък вечер през зимата това беше като да прекосиш тайно границата.

Както я бяха упътили, мина под високите кранове, качи се по рампата и слезе по тесни маркирани алеи, надничайки иззад листа хартия, който един мъж от някакво гише беше залепил на предното й стъкло. Махнаха й да отбие към едно празно пространство. Слезе от колата и усети морския вятър да разбърква косата й. Вляво от нея по разчертаните коридори на пристанището бяха спрели два тира и десетина по-малки камиона — този граничен пункт не беше особено популярен. Купи си от магазина карта на Североизточна Франция и още една на магистралите в Европа, която щеше да й помогне да стигне до Брюксел.

Когато се качи в тресящия се ферибот, Елизабет извади книгата и очилата си и още един пуловер, в случай че решеше да излезе на палубата. С удоволствие избяга от дизеловите пари на огромните камиони и се качи по стръмните стълби към пасажерските палуби.

Струваше й се, че действа малко самонадеяно. За всичките си трийсет и осем години беше хвърляла само по някой поглед към случайно срещнат мемориал или предаване за войната и сега не знаеше какво да очаква. Как ли е изглеждало „бойното поле“? Дали теренът е бил предварително подготвян и позициите на воюващите страни са били разчертани? Сградите и дърветата не са ли пречели? Може би хората, които сега живееха по тези места, бяха чувствителни на военната тема; сигурно не биха се очаровали от пристигането на някаква досадна туристка, която да се рови из миналото им като зяпач, снимащ самолетна катастрофа. Най-вероятно, мислеше си тя, не знаят нищо за войната. Била е много отдавна. „Коя битка?“ — ще попитат. Единственият й познат, който проявяваше интерес към тази тема, беше неин някогашен съученик; странно отнесено момче с хриплив глас, което беше много добро по алгебра. Дали историята беше още там и я очакваше, за да й се разкрие, или вече беше заличена? Справедливо ли беше да очаква шейсет години след събитието — по прищявка на човек, който никога преди не се беше интересувал от това — една страна старателно да разкрие миналото си пред аматьорския й поглед? Франция вече до голяма степен приличаше на Англия: небостъргачи, индустрия, заведения за бързо хранене и телевизия.

Приглади косата си назад, оправи си очилата и извади книгата, която Боб на Айрин й беше дал. Вървеше й трудно. Изглежда беше писана за посветени, хора, които вече познават терминологията и знаят всичко за различните военни подразделения; напомняше й за списанията за авиация, които някога й купуваше баща й при последния му опит да я превърне в сина, когото винаги беше искал. Въпреки това дори и в най-сухите части на книгата, в която кротко се изброяваха статистически данни и географски понятия, се намираше по нещо, което да задържи вниманието й. Най-красноречиви бяха снимките. Една от тях беше запечатала момче с кръгло лице, което гледаше напрегнато към камерата. Това е бил неговият живот, неговата действителност, помисли си Елизабет, реална като нейните бизнес срещи и любовните й афери; като баналната атмосфера в салона на ферибота, позната на всеки съвременен британски турист. Ужасът и надвисналата смърт бяха съвсем истински и неизбежни за него както нейните питиета в бара, нощта в хотела, която й предстоеше, и всички останали дреболии на мирния живот, съставляващи спокойното й всекидневие.

Макар че баба й беше французойка, тя не познаваше добре страната. Затърси в ума си френски думи, когато безизразният полицай на пристанището пъхна ръка през прозореца на колата й и зададе няколко бързи гърлени въпроса. Големите камиони разтърсиха кея; нямаше други коли, прекосили посред зимата океана към студения, мрачен континент.

Излезе от Кале и пое по пътя на юг. Мислите й се насочиха към Робърт. Представи си нощта, която ще прекарат в Брюксел. Много го биваше да намира ресторанти, където няма да види нито един познат и където можеха да си говорят, без да бъде постоянно нащрек. Не че някой го беше грижа; повечето дипломати и бизнесмени, които отсъстваха дълго от домовете си, също си бяха намерили по нещо. При Робърт неудобството беше, че и жена му, и любовницата му бяха в Англия. Това накара Елизабет да се засмее. Типично за неговата непрактичност. Причината да не иска никой да ги вижда беше чувството му за вина. За разлика от по-светските си събратя, които забавляваха любовниците си на разноски на фирмата, запознаваха ги с приятелите си, а понякога и със съпругите си, Робърт се правеше, че Елизабет не съществува. Това не й харесваше чак толкова много, но имаше план как да го промени.

Избра хотел в град Ара, в който Боб й беше казал, че има множество военни гробища и бойни полета. До него се стигаше по тясна странична уличка, която излизаше на тих площад. Мина през металната порта и пое по чакълената пътека към главния вход. Влезе вътре. Вдясно видя ресторант с приглушена светлина, където пет–шест души седяха по един на маса сред множеството незаети места и вечеряха под акомпанимента на потракването на приборите в порцелана. Приведен сервитьор ги наблюдаваше от входа на кухнята.

Рецепцията се помещаваше в една ниша под стълбището. Жена с коса в стоманен цвят, завита на кок, остави писалката си, вдигна глава и я погледна през дебелите стъкла на очилата си. Имаше свободна стая със самостоятелна баня; по-късно щели да й занесат куфара горе. Ще вечеря ли в хотела? Елизабет отказа. Взе сама малкия си куфар и тръгна по дълъг коридор. Светлината от няколкото крушки на тавана ставаше все по-слаба, колкото повече се отдалечаваше от стълбищната площадка. Накрая намери номера на вратата. Стаята беше просторна, върху оригиналната боя от деветнайсети век бяха налепени дръзки тапети. Драпериите на балдахина около леглото трябваше да й придадат атмосферата на султански дворец, макар че овалните порцеланови дръжки на вратата и нощните шкафчета с мраморни плотове бяха останали недокоснати от ориенталския стил. В стаята миришеше на влажен картон или на тъмен тютюн от по-ранни десетилетия, примесен със сладникавия аромат на някакъв одеколон отпреди войната или може би всичко това беше просто опит да се прикрие някоя авария във водопровода.

Елизабет излезе в нощта. Когато стъпи на главната улица, видя площада с гарата вдясно и върха на катедралата или на някоя друга голяма църква пред себе си. Без да изпуска кулата от очи, тя тръгна през тесните улички и затърси някое приятно местенце, където да хапне и където сама жена нямаше да привлича вниманието. Накрая се озова на голям площад, който малко приличаше на площада в центъра на Брюксел. Опита се да си го представи изпълнен с британски войници, камиони и коне, макар да не беше сигурна дали тогава са имали камиони, нито дали все още са използвали коне. Хапна в едно препълнено бистро, пълно с млади мъже, които играеха футбол на маса. От тонколоната над вратата гърмеше поп музика. От време на време шумът се усилваше от рева на мотор, който някой младеж форсираше отвън.

Провери какво пише за Ара в книгата на Боб и откри данни за щабовете, снабдяването и множество объркващи номера и имена на полкове, батальони и командващи офицери. Сервитьорът й донесе херинга с картофена салата, които изглеждаха като от консерва. Сложи до чашата й и кана в стил рустик, пълна с червено вино.

Какво точно са правили в града? Беше останала с убеждението, че войните се водят в полето, на открито.

Отпи от виното. Какво значение имаше? Това беше просто спирка по пътя й към срещата с Робърт.

Прочете няколко страници от книгата и пи още вино. Комбинацията от двете събуди известна решителност в нея — ще проумее тази война, ще си я изясни за себе си. Дядо й се беше бил в нея. След като нямаше деца, поне трябваше да разбере миналото; трябва да знае чий род няма да продължи.

Сервитьорът й донесе пържола с огромна порция пържени картофи. Намаза месото с горчица и яде колкото можа. Гледаше как сокът от пържолата попива в картофите и те стават червени. Наслаждаваше се на малките детайли, които й хващаха окото, когато беше сама; ако имаше компания, щеше да говори и да преглъща, без да се оглежда.

Храната и виното я отпуснаха. Облегна се назад на пейката с червена тапицерия. Видя двама много кльощави и много високи младежи да й хвърлят погледи от бара и веднага се наведе към книгата си, за да не изтълкуват спокойствието й като насърчение.

Колебливата й решителност все повече се втвърдяваше. Какво значение имаше? Имаше, и то огромно. Имаше значение, защото собственият й дядо е бил в този град, на този площад — собствената й плът и кръв.

На следващия ден пое към Бапом, следвайки пътните знаци за Албер — град, за който Боб й беше казал, че също има исторически забележителности, а според книгата в него се намираше и малък музей.

Пътят до Бапом беше абсолютно прав. Елизабет се облегна на шофьорската седалка и мина почти на автопилот, като само лявата й ръка се опираше на долната страна на волана. Беше се наспала добре под балдахина, а силното кафе и ледената минерална вода в хотела й вдъхнаха необичайно усещане за доволство.

След десетина минути отстрани на пътя се появиха малки кафяви знаци; след това видя гробището, което като всички подобни общински паркове, беше оградено със стена и окадено от отработените газове на боботещите камиони. Знаците започнаха да се появяват все по-често, макар Албер все още да беше на около десет километра. Оттатък полята вдясно Елизабет видя чудновата грозна арка5, издигната между посевите и гората. Отначало я взе за цех за преработка на цвекло, но после осъзна, че е прекалено голяма. Беше иззидана от тухли или камък и размерите й бяха монументални. Сякаш някой беше побил на нивата Пантеона или Триумфалната арка.

Заинтригувана, тя се отклони от шосето за Албер по малък път, водещ през меките възвишения на равнината. Не изпускаше от поглед странната арка, която се виждаше от всеки ъгъл, каквото вероятно е било и намерението на проектантите й. Стигна до група сгради — прекалено малко на брой и прекалено разпръснати, за да са село или дори махала. Слезе от колата и тръгна към арката.

Пред нея имаше морава — тучна, поддържана и в типичен английски стил, с почистена чакълена пътека по средата. Отблизо мащабите на арката ставаха съвсем очевидни: поддържаха я четири огромни колони; композицията доминираше над целия пейзаж. Впечатлението от размерите й се усилваше от грубия й модерен дизайн; и макар да беше ясно, че е мемориал, по някакъв начин й напомняше на сградите, които Алберт Шпеер беше строил за Третия райх.

Елизабет тръгна по каменните стъпала, които водеха към монумента. Мъж със синьо сако метеше огромното пространство, затворено между колоните.

Когато се приближи, стреснато установи, че по тях има надписи. Приближи се. Взря се в камъка. По него имаше имена. Всеки сантиметър беше изписан с английски имена; изсечените главни букви тръгваха от нивото на глезените й и стигаха до самия връх на голямата арка; докъдето й стигаше погледът по колоните се виеха имена. Изпълваха стотици квадратни метри каменна повърхност.

Тръгна през пространството под арката към метящия мъж. Всички колони бяха изписани по същия начин от горе до долу с имена.

— Кои са тези…? — И тя посочи с ръка.

— Тези ли? — попита изненадано мъжът с метлата. — Изгубените.

— Загиналите в битката?

— Не. Изгубените — онези, които не са успели да открият. Останалите са в гробището.

— И това са само хората… които не са намерени?

Вдигна очи нагоре, след това огледа, обзета от паника, безкрайния списък с имена. Сякаш небесният свод беше покрит с бележки под линия.

Когато отново успя да проговори, попита:

— От цялата война?

Мъжът поклати глава.

— Само от тези поля. — И посочи с ръка наоколо.

Елизабет седна на стъпалата от другата страна на монумента. Загледа се в поддържания парк с редици бели надгробни камъни. Край всеки от тях имаше оплевени цветни лехи, които изглеждаха красиво под бледото зимно слънце.

— Никой не ми е казал. — Тя прокара лакираните си в червено нокти през гъстата си тъмна коса. — Боже мой, никой не ми е казал.

След като кара из Брюксел почти час, Елизабет се отчая, че ще успее да открие апартамента на Робърт. Единствения път, когато се озова на правилната улица, се наложи да влезе в еднопосочно движение, което я отведе точно в обратната посока от дома му. Остави колата си до ъгъла на една сграда и махна на такси.

Нямаше търпение да го види; усещаше как вълнението й нараства, докато таксиметровият шофьор напредваше през трафика. Освен това беше малко нервна, защото всеки път, когато се срещаше с Робърт, се притесняваше, че той няма да е на нивото на спомените й. Сякаш искаше от него да оправдае ефекта, който имаше над живота й. Отказваше да се среща с други мъже, живееше сама и беше част от една продължаваща изневяра; от него зависеше да оправдае всичко това. Той обаче беше най-неувереният мъж, когото познаваше, беше неспособен да изисква подобно нещо от нея, не даваше обещания и винаги я насърчаваше да постъпи както сметне за най-добре. Може би това беше една от причините да го обича.

Плати на шофьора и позвъни на звънеца на входа. Чу гласа му по домофона и вратата се отвори с дрезгаво жужене. Тя затича нагоре по стълбите, стъпките й отекнаха по дървените стъпала. Завари го на вратата на апартамента му на първия етаж, едър като мечка и раздърпан, с цигара в ръка, все още в костюм, но с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка. Елизабет се хвърли в обятията му.

Почувства се както винаги в първите няколко минути край него — дезориентирана и нуждаеща се от увереност. Обясни му за колата и когато той спря да се смее, й каза, че е по-добре да отидат да я вземат, за да я приберат в подземния паркинг.

След половин час се върнаха в апартамента и можеха да продължат откъдето бяха спрели. Елизабет отиде да си вземе вана, а Робърт си качи краката върху масичката и започна да звъни на разни ресторанти.

Тя се върна във всекидневната облечена в черна рокля и готова за излизане. Той й подаде питие.

— Кълна се, че не съм слагал никакъв тоник вътре. Само показах етикета му на джина. Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. И ти не изглеждаш зле. С този костюм ли ще останеш, или ще се преоблечеш?

— Не знам. Не съм мислил по въпроса.

— Не може да бъде!

Той седна до нея на дивана, като преди това разчисти пространството между тях от книги и документи. Беше едър, висок мъж, с огромен гръден кош и натежал корем. Започна да гали Елизабет по косата и да целува блесналите й устни. Прокара ръка под полата й и простена в ухото й.

— Робърт, току-що се облякох. Престани.

— Ще ми развалиш настроението — каза той.

— Не се шегувам. И си махни ръката оттам. Ще почакаш малко.

Той се засмя.

— Но така ще се отпусна и вечерята ще ми е по-приятна.

— Робърт!

Беше направил бримка на чорапа й и беше размазал червилото й, но тя имаше време да поправи пораженията, преди да излязат. Помисли си, че той донякъде бе прав; щеше да им е по-лесно да говорят, ако бяха възстановили интимната си близост.

По време на вечерята той я попита какво е правила и тя му разказа за работата си, за майка си и за внезапния си интерес към баба си и дядо си. Докато говореше, всичко започна да й се изяснява. Беше достигнала възраст, в която вече не би трябвало да е последната, която ще умре; трябваше да има някой по-млад от нея, поколението на собствените й деца, които да се наслаждават на луксозната защита на усещането, че родителите, бабите и дядовците им все още са онази бариера, която ги отделя от собствената им смъртност. Но тя нямаше собствени деца и затова беше започнала да се обръща назад и да се замисля над съдбата на друго поколение. И тъй като животът му беше приключил, тя се чувстваше като негова закрилница, изпитваше почти майчински чувства към него.

Разказа на Робърт за гостуването си в дома на Айрин, където се запознала с Боб, който, ако се вярвало на Айрин, рядко излизал от кръчмата или букмейкърския пункт, но всъщност се оказал дребен мъж с птиче лице, дебели очила и пъргави ръце и й предложил да си избере между две-три книги в някаква стая, отрупана с лавици.

— Но нищо не можеше да ме подготви за това, което видях. За мащаба му. Мемориалът беше колкото Мраморната арка в Хайд парк, дори по-голям, и всеки сантиметър от него беше изписан. Сякаш е било вчера. Чистачът ми показа шрапнел, намерен в гората миналата седмица.

Робърт доля няколко пъти чашата й, докато тя разказваше, а когато си тръгнаха от ресторанта и поеха към централния площад, тя се почувства замаяна и отпусната. Брюксел изглеждаше такъв солиден град, паметник на ефективността на фламандската работна ръка, на доволството от големите порции, създадени от френското въображение, и най-вече на удоволствието от покоя.

Почувства се изкушена от мисълта, че монотонният живот не е задължително повърхностен; че гражданските умения се нуждаят от сериозно усъвършенстване, преди да бъдат предадени на следващото поколение. Когато поеха по една тясна улица, заваля. Тя усети как Робърт я побутва с ръка да се подслонят в едно кафе. Завиха зад ъгъла и изведнъж се озоваха на централния площад. Елизабет вдигна очи и видя през ситния дъжд осветените фасади на търговските сгради с блесналата позлата, огряна от меките светлини на площада.

В неделя следобед започна да усеща натиска на настъпващата неизбежна раздяла. Понякога й се струваше, че още с пристигането си е започнала да се бои от мига, в който ще си тръгне.

Робърт беше пуснал музика, лежеше по гръб на дивана и слушайки, крепеше пепелта на върха на цигарата си.

— Кога ще се оженим? — попита Елизабет.

— Под този вестник има ли пепелник?

— Да. — Тя му го подаде. — Е?

— О, Елизабет. — Робърт се надигна и седна. — Бедата ти е, че си много нетърпелива.

— А, значи това ми е бедата, така ли? Има и други теории по въпроса. И не мисля, че две години означават, че съм нетърпелива.

— Ще се разведа, но не мога да го направя сега.

— Защо?

— Казах ти. Ан току-що си смени училището. А Джейн трябва да си намери приятели на новото място, където се преместихме и…

— Не е честно спрямо Ан.

— Точно така. Тя е само на десет.

— И скоро ще има изпити, а пък Джейн ще се нуждае от подкрепа, после ти ще си намериш нова работа.

Робърт поклати глава.

— А пък на следващата година — продължи Елизабет — вече ще е прекалено късно.

— Прекалено късно за какво?

— За нас.

Робърт въздъхна.

— Не е толкова просто, Елизабет. Обещавам ти, че ще се разведа. Ако искаш, дори ще ти дам краен срок. Да кажем — до три години.

— Не мога да разчитам на това — отвърна тя. — Не мога да планирам живота си върху такова несигурно обещание.

— Да не си в настроение за мътене?

— Ще ми се да не беше използвал тази дума. Не съм кокошка. Когато видя малко дете, всичко под лъжичката ми се обръща. Трябва да се спра и да си поема дъх няколко пъти, защото тялото ми е разкъсано от копнеж. Това ли имаше предвид?

— Съжалявам, Елизабет. Наистина съжалявам. Не съм за теб. Трябва да се откажеш от мен завинаги. Да си намериш някой друг. Обещавам, че няма да ти създавам трудности.

— Ти изобщо не разбираш какво ти говоря, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам теб. Ти си мъжът, когото обичам. Не искам никой друг.

Робърт поклати глава. Изглеждаше развълнуван от решителността й, но и напълно безпомощен.

— В такъв случай не знам какво да кажа.

— „Омъжи се за мен“, глупако, това трябва да кажеш. Следвай сърцето си.

— Но моето сърце е разкъсано. Заради Ан. Не бих го понесъл, ако я нараня.

Елизабет си помисли, че би трябвало да предвиди реакцията му. Стана по-отстъпчива.

— Аз ще се грижа за нея — каза тя тихо. — Ще я гледам, когато идва при теб.

Робърт стана и отиде до прозореца.

— Просто трябва да се откажеш от мен — каза той. — Знаеш го, нали? Това е единственото решение.

Въпреки че се постара с всички сили да се въздържи, тя се разплака, когато се сбогува с него в подземния паркинг. Почувства се зависима и безпомощна и се мразеше заради това. Ръцете му изглеждаха огромни, когато я притиснаха до гърдите му.

— Ще ти звънна — каза той и затвори вратата на колата й. Тя кимна и потегли към предстоящата битка със следобедния трафик.

В четвъртък вечерта Елизабет отиде до Туикънъм да види майка си и докато Франсоаз се суетеше из кухнята, тя се качи на тавана, където имаше сандъци с документи, снимки и книги. Не сподели с майка си за какво рови; каза й, че търси един свой стар дневник.

Таванът не беше достатъчно висок, за да може да стои изправена, затова трябваше да се приведе под покрива. Строителят беше инсталирал електрическа лампа, така че тя доби представа за задачата, която я очакваше.

Намери пет кожени сандъка и шест черни метални кутии, заедно с няколко кашона. Само някои от тях бяха надписани. Повечето бяха пълнени произволно; вътре имаше коледна украса, стари игри с липсващи части, купчини писма и рецепти.

Започна с кожените сандъци. Нямаше представа, че майка й е била такава любителка на театъра. Откри множество програми от Уест Енд и списания с актьори, които беше гледала по телевизията вече посивели в характерни роли, снимани преди трийсет години на сцената. Блесналите им очи бяха гримирани с черен молив, имаха дантелени маншети на китките и спретнато подстриганите им коси блестяха под светлините на прожекторите.

В друг сандък намери кутия с надпис „Наследството на Алек Бенсън“, където откри информация за някои любопитни задължения. Без знанието на съпругата си той беше придобил дял от транспортен бизнес в Нюмаркет и продажбата му беше покрила част от дълговете. Останалото съдържание на сандъка се състоеше от най-различни проспекти и писма от фирми, които беше купувал и продавал или в които беше инвестирал; повечето бяха в Кения, някогашната Танганайка. Общото между тях беше липсата на капитал, но наличието на оптимизъм, като че беше открил Елдорадо. По-късните документи идваха от Родезия и Южна Африка. Имаше купчини прилежно запазени протоколи от игри на голф. 79 точки, хендикап — 6, общо — 73. „Провали ме стикът“, беше надраскано в долната част на един от тях с дата 19 август 1960 година от Йоханесбург.

В първата металната кутия Елизабет се натъкна на военна куртка. Извади я и я вдигна към светлината. Нищо не й говореше. Изглеждаше в добро състояние, твърдият шевиот беше непокътнат, а нашивките на ръкава си стояха. Имаше и метална каска, също така в добро състояние, ремъците си бяха на мястото, а външната й повърхност беше само леко одраскана. В дъното на кутията откри малък кожен комплект за писане с неизползван бележник и черно-бяла снимка на група войници, седнали по ризи в бронирана кола. На гърба й пишеше: „Тунис, 1943 — Безстрашната петорка (без Джарвис)“.

Погрешната война, погрешният човек. След всичко, което беше видяла, след всичките онези имена на огромната арка, те отново се бяха впуснали в същото безумие само двайсет години по-късно. Ако някога имаше син, какво й гарантираше, че и той нямаше да посвети години от зрелия си живот на това адско извращение?

Тръгна приведена към друга редица метални кутии. В първата откри още боклуци: някои от старите й играчки, сметки и делови писма, свързани с покупката на къщата.

Елизабет прекара над тях известно време, защото — макар и да бяха тривиални — я развълнуваха. Редици от числа, отразяващи дълга и лихвите, върху сини облигации от груба хартия с червени полета, цифри, напечатани на механична пишеща машина; подписи с черно мастило — все пренебрежими суми при изгодни лихви, които по онова време сигурно са изглеждали непосилни и не са давали мира на длъжниците. Във всичко това Елизабет виждаше семейството, независимо колко разпокъсано и несигурно беше то; виждаше дом, дете и предполагаемата решимост на родителите й — или поне на майка й — да положи усилия да поправи миналото. И с този незначителен дълг към някаква кооперация тя беше пожертвала личната си амбиция, пътуванията и мечтите си за по-добър живот. Въпреки всичко на Елизабет й беше трудно да разглежда живота си като резултат от жертвите на предишни поколения.

В третия метален сандък, почти на дъното, имаше пакет, омотан с канап, вързан на фльонга. Прахта, която го покриваше, полепна по пръстите и зъбите й. Дръпна връзката и пакетът се разпадна, изсипа съдържанието си в дланите й. Бяха някакви листове, писма и една тетрадка. Както и няколко цветни панделки, три медала и манерка. Изглеждаха по-стари от вещите в другите сандъци.

Някои от листовете бяха изписани на ръка на френски. На един от тях имаше адрес в Руан. Елизабет се зачете виновно. Беше й трудно да ги разгадае. Почеркът беше плътен и орнаментален, мастилото избеляло, а и нейният френски не беше достатъчно добър, за да разбере сложните идиоми. Откри и второ писмо, написано със същия почерк. На него имаше адрес в Мюнхен.

На дъното на купчината намери две книги. Първата беше военен наръчник за офицери. На титулната страница пишеше „Капитан Стивън Рейсфорд, април 1917 г.“ Елизабет разгърна книгата. Една от инструкциите към офицерите беше „да бъдат кръвожадни, непрекъснато да мислят как да унищожат врага и да помогнат на подчинените си да правят същото“. Думата „кръвожадни“ накара Елизабет да потръпне.

Другата се оказа тетрадка с гъсти сини редове. Беше изписана с мастило, което се бе разляло върху линиите вляво от червеното поле.

За Елизабет тя се оказа дори още по-неразбираема от писмата. Като че беше изписана на гръцки. Прелисти я озадачена. Ако е принадлежала на чужденец, който не е бил свързан със семейството й, какво правеше в този пакет с вещите на дядо й? Пъхна я в джоба на полата си и опакова останалото.

Майка й четеше книга във всекидневната.

Елизабет я заговори, увъртайки.

— Не можах да намеря дневника, който търсех. В него имаше един стар адрес отпреди много години. Когато се изнесох, ти ми позволи да оставя доста от нещата си тук, нали помниш?

— Да, помня. Ще ми се да ме отървеш от част от тях.

— Ще го направя. Докато търсих дневника, се натъкнах на малък пакет с някакви книжа на баща ти.

— Мислех, че всичко е изхвърлено. Имаше много от тях, но се изгубиха, когато се местех.

— За какво става въпрос?

— Кутии, пълни с тетрадки, в които е писал откакто е отишъл за първи път във Франция. Май бяха към двайсет или трийсет. Но не можех да разбера нищо от написаното, защото беше шифровано.

— Останала е една в мансардата. Изглежда написана на гръцки.

— Точно така! — каза Франсоаз и остави ръкоделието си. — Имаше много такива. Все си мислех, че ако е искал някой да ги прочете, е щял да ги напише на обикновен английски.

— Какъв човек беше баща ти?

Франсоаз се изправи на креслото и бузите й леко пламнаха.

— Ще ми се да го беше познавала. Той щеше да те обожава. Ще ми се да те беше видял поне веднъж и да беше погалил лицето ти.

Следващата неделя Елизабет слезе в метрото и се качи на влака, който се задруса и затрака по електрическия си път, прокаран през лепкавата кал под града. Слезе на Станфорд, гмурна се в зимния ден и продължи нататък с автобус. И ругаеше наум лъскавия шведски седан, който беше отказал да запали.

Къщата на Боб и Айрин се намираше на площад с пет-шест голи дървета върху тревна площ, заобиколена с метална ограда. В единия й край имаше пясъчник с червени и оранжеви детски катерушки, чиито ярки повърхности бяха изписани с графити, които само авторът им можеше да разчете. На Елизабет й приличаха на гневни предупреждения от свещени книги на фундаменталисти. Беше прекалено студено за децата да играят в градината, но видя една жена с вълнен шал, влачена през разкаляната и оредяла трева от кльощава немска овчарка, която спря и приклекна в пясъчника.

Елизабет се отправи с бърза крачка към къщата и натисна звънеца. В полуотворената врата видя темето на Айрин, която се беше навела, за да усмири лаещия си териер. Отправяйки заплахи и ласкателства към кучето и окуражавайки Елизабет, тя успя да разчисти достатъчно място, за да може гостенката й да влезе в коридора, сетне затвори вратата.

Отидоха във всекидневната в предната част на къщата. Елизабет седна, а Айрин отиде да направи чай. Стаята беше облепена с тъмнокафяви тапети, по-голямата част от които беше скрита от картини и стъклени витрини с препарирани птици, порцеланови чаши и чинии. Имаше два манекена — единият беше облечен в пурпурна кадифена рокля от деветнайсети век, а голият торс на другия беше наметнат с драпирана старинна дантела. Из стаята бяха разпръснати множество масички с антикварни метални статуетки и фигурки по тях.

— Надявам се, че Боб не се сърди, задето го ползвам като каталог — каза Елизабет, когато Айрин се върна с чая.

— Не ми се вярва — отвърна Айрин. — Най-вероятно му е приятно, че се допитваш до него. Онези книги помогнаха ли ти?

— Да. Нали ти разказах за мемориала, който видях? Работата е там, че вече съм обсебена от темата и искам да знам повече. Намерих тази тетрадка на дядо ми — поне си мисля, че е на дядо ми, беше сред разни други неща. Изписана е на език, който не разбирам и се чудех дали Боб ще успее да го разчете, след като е толкова наясно с археологията и всичко останало.

— Да не са египетски йероглифи?

— Е, не е на египетски, но…

— Разбирам. Той със сигурност знае много за езиците. Изучавал ги е. Не мисля, че говори някой от тях, но вероятно ще успее да го разпознае, особено ако е древен език. Боб не се интересува много от съвременния свят. Подарих му комплект с аудио записи, за да учи френски по време на почивката ни, но той така и не го отвори.

След третия опит на Айрин да го прибере от градината, Боб най-накрая влезе, здрависа се с Елизабет и си наля чай. Тя му разказа за пътуването си до Франция, а той кимаше усърдно, сърбаше шумно и слушаше. Беше по-нисък от съпругата си, имаше плешива глава и кръгли очила с рогови рамки. Докато Елизабет му разказваше, той килна глава на една страна, като от време на време се почесваше по брадичката или по рамото. След като тя му обясни причината за второто си посещение, той се оживи и се размърда.

— Мога ли да погледна това, което те е затруднило? — попита и протегна ръка.

Елизабет му подаде виновно тетрадката, не беше сигурна дали е редно да показва на този странен дребен човек онова, което дядо й беше писал преди толкова години.

— Ясно — каза той, докато прелистваше страниците като банков касиер счетоводен баланс. Елизабет се боеше, че изсъхналата стара хартия ще се разпадне. — Доста е изписал, а? Има ли и други такива тетрадки?

— Не, само тази е останала.

— Мисля, че трябва да отидем в кабинета ми. Веднага се връщаме, Айрин. — Той стана пъргаво и махна на Елизабет да го последва по тъмния коридор към една стая в дъното на къщата с изглед към градината. От двора се бяха отдръпнали и последните лъчи на следобедното слънце и се виждаха само тъмните очертания на ръчната количка и мокрото огнище до дървената ограда.

— Ето ти и книгите, които ми даде — каза Елизабет.

— Благодаря. Остави ги и сядай. Ще ги върна на местата им веднага щом приключим с това.

Боб сумтеше и свиваше устни, докато прелистваше страниците напред и назад.

— Имам някаква идея какво е това — промърмори той. — Имам някаква идея… — Взе една книга от полиците, които покриваха стените от пода до тавана. Томовете бяха подредени по азбучен ред, разделени с етикети по теми. Боб седна в едно дълбоко кожено кресло; по негова покана Елизабет се настани на дървения стол край бюрото му.

— … но пък, от друга страна, нещо не се връзва. — Боб остави тетрадката в скута си. Вдигна очилата на челото си и разтри очи. — Защо ти е да знаеш какво пише?

Елизабет се усмихна тъжно и поклати глава.

— Не знам, наистина. Просто каприз, смътно предчувствие, че може да ми обясни някои неща. Но сигурно вътре няма нищо интересно. Вероятно са само списъци или предстоящи задачи.

— Вероятно — каза Боб. — Но може да я дадеш на експерт. Да я занесеш в някой музей или университет, където има специалисти по тези неща.

— Не бих ги притеснявала с нещо толкова незначително. Ти не можеш ли да разчетеш текста?

— Може и да успея. Зависи колко таен е шифърът. Ако си водила дневник, например, да речем, че в него си се наричала Кралица Бес. Някой може да разкодира думите Кралица Бес, но пак да не разбере за кого се отнася.

— Вероятно е така. Не си губи много време с това, Боб. Защо ли не…

— Не, не, интересно ми е. Бих искал да поработя над тетрадката. Буквите обаче не са от езика, на който е написана, толкова мога да ти кажа. Това е гръцка азбука, но думите не са гръцки. Мисля, че самите думи са от някакъв смесен език, вероятно сред тях има и някои тайни названия.

— Искаш да кажеш, че оригиналният език може дори да не е английски?

— Точно така. Когато разгадавали Линеар Б6, изгубили години, защото си мислели, че се опитват да четат гръцки, но не било така. Поне не бил атически диалект. След като проумели това, всичко си дошло на мястото. Не че това тук е сложно колкото Линеар Б, в това мога да те уверя.

Елизабет се усмихна.

— Откъде знаеш толкова много неща?

— Трябваше да се занимавам с нещо, за да съм на нивото на Айрин. Някога, когато бизнесът вървеше добре, тя изкарваше всичките пари в семейството. А аз се занимавах с такива неща. В свободното си време правех проучвания. Ще се изненадаш колко можеш да научиш само като четеш. Знаеш ли какво. Ако не успея да разгадая този текст до две седмици, занеси го на някой друг.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Напротив, ще ми бъде приятно. Обичам предизвикателствата.

Обади се Стюарт, мъжът, с когото се беше запознала в дома на Линдзи. Елизабет се изненада, но й беше приятно да го чуе. Покани я на вечеря и тя прие. Винаги изпитваше лека вина, когато излизаше с други мъже. И никакви доводи колко „неверен“ е Робърт не успяваха да заглушат гузната й съвест, която също така никога не я спираше да приема поканите.

Отидоха в китайски ресторант, за който Стюарт я увери, че е по-автентичен от всички други подобни заведения в Англия. Беше работил една година в Хонконг и там беше научил малко китайски. Поръча половин дузина блюда и каза няколко думи на мандарин, които сервитьорът се постара да покаже, че разпознава. Елизабет слушаше с интерес обясненията му за всяко ястие. Имаха същата лепкава консистенция, която познаваше от доставките вкъщи в Падингтън, но Стюарт упорито твърдеше, че са оригиналът. Щеше й се да бяха пили вино вместо чай.

Той попита дали не би искала след вечеря да отидат до апартамента му. Намираше се в голяма сграда в квартал Сейнт Джонс Уд, недалеч от ресторанта. Елизабет беше заинтригувана от този мъж и любопитна къде живее. Погледът й се местеше бързо по дървения под, изисканите килими, пълните с книги лавици. По бледосивите стени имаше само три картини, но всичките бяха елегантни и подходящи — някъде между изкуството и декоративността.

Докато тя пиеше кафе, той отиде до рояла и светна лампата с червен абажур до него.

— Ще изсвириш ли нещо? — попита тя.

— Изгубил съм тренинг.

Трябваше да го убеждава още малко, но накрая той потри ръце и седна зад клавишите.

Изсвири нещо, което й беше смътно познато — изящен мотив, чието въздействие се крепеше на не повече от две-три ноти. Начинът, по който той свиреше — много деликатно и прецизно — беше затрогващо добър. Веднага щом чу мелодията, Елизабет осъзна, че ще я запомни за дълго.

— Равел — каза той, когато приключи. — Прекрасно е, нали? — Разказа й за Равел и Сати и ги сравни с Гершуин. Елизабет винаги ги беше смятала за доста различни композитори и думите му я впечатлиха.

Чак в полунощ си повика такси по телефона. Слезе по стълбите, тананикайки си радостно мелодията, която той беше изсвирил. По пътя към вкъщи я обзеха предателски мисли за Робърт. Винаги му беше казвала, че той я прави нещастна, като не напуска Джейн; уверяваше го, че с нея ще бъде по-щастлив. Смяташе, че е напълно искрена в декларациите си. Но докато таксито преминаваше по „Еджуейър Роуд“, тя осъзна, че може би истинската причина да избере недостъпен за нея мъж, беше, че той не застрашаваше независимостта й.