Птиците умират сами

10

Земята се съвземаше удивително бързо: само след седмица зелени стръкчета трева се показаха над лепкавото тресавище, а в следващите два месеца обгорените дървета започнаха да се раззеленяват. И ако хората бяха твърди и жилави, то бе защото природата не допущаше да бъдат други: онези, които бяха меки по душа или им липсваше зрънцето фанатична издръжливост, не се застояваха в Големия Северозапад. Но щяха да минат години, преди да се заличат напълно белезите от пожара. Много пластове кора трябваше да пораснат и да се обелят по останките от евкалипти, преди стъблата им да станат отново бели, червени или сиви, а една част от дърветата изобщо нямаше да се възстановят и щяха да си стърчат мъртви и черни. Години наред равнината щеше да е осеяна с разпадащи се скелети, които с времето ще се слягат под прахта и под овчите стъпки. Проточили се през Дройда на запад, останаха две дълбоки бразди, издълбани в калта от ръбовете на приспособения лафет. Пътници, които знаеха събитията, ги сочеха на другите, които не ги знаеха, докато случилото се стана част от историята на черноземните равнини.

Пожарът унищожи може би една пета от площта на Дройда и 25 000 от овцете й — дреболия за една ферма, която боравеше с овце от порядъка на 125 000, както бе през последните няколко добри години по тези места. Нямаше никакъв смисъл да се роптае срещу злата съдба или гнева на бога, както пострадалите си обясняваха това бедствие. Оставаше им само да забравят загубеното и да започнат отново. Нито се случваше за пръв път, нито някой очакваше да е за последен.

Но паркът на Дройда, пуст и кафяв въпреки пролетта, беше тъжна гледка. На суша се издържаше благодарение на цистерните на Майкъл Карсън, но на огъня нищо не можеше да устои. Дори глицинията не цъфна; когато до нея стигнаха пламъците, тя току-що се беше покрила с нежни гроздчета от пъпки, които се сбръчкаха и клюмнаха. Розите изсъхнаха, теменужките умряха, шибоят се превърна в жълта слама, обичките из сенките повехнаха, без да могат вече да се съживят. Водата в цистерните, източена за пожара, беше възстановена от последвалия проливен дъжд и всеки жертваше кой знае как намерено свободно време, за да помогне на Том да възстанови лехите.

Боб реши да продължи идеята на Пади в Дройда да бъдат наемани повече работници и взе още трима пастири. Политиката на Мери Карсън беше да не държи на постоянна работа чужди хора — тя предпочиташе да наема помощници, когато дойде време за събиране на стадата, за ягнене и за стрижене, но според Пади хората работеха по-съвестно, като знаеха, че имат постоянно място. Повечето пастири без друго не ги свърташе дълго на едно място.

В новите къщи, построени сега по-далеч от реката, се настаниха семейни мъже. За стария Том също имаше нова къщичка с три стаи: тя се гушеше под един евкалипт зад конюшните и всеки път, като влизаше, Том се покашляше със задоволството на собственик. Меги продължи да се грижи за някои от вътрешните пасища, а майка й — за счетоводството.

Фий беше поела и задължението на Пади да поддържа кореспонденцията с епископ Ралф и вярна на себе си, го уведомяваше само за нещата, засягащи работата във фермата. Меги копнееше да се добере до писмата му, жадуваше да ги прочете, но Фий не й даваше достъп до тях и щом погълнеше съдържанието им, ги заключваше в една желязна кутия. Откакто Пади и Стю ги нямаше, Фий беше станала съвсем недостъпна. Колкото до дъщеря си, още щом отец Ралф си отиде, тя забрави обещанието, което му беше дала. На поканите за танци и забави Меги отказваше вежливо. Фий виждаше това, но нито възразяваше, нито я съветваше да отива. Лайъм О’Рурк използуваше всяка възможност да пристигне с колата си; Инок Дейвис постоянно звънеше по телефона; същото правеха и Копър Кармайкъл, и Алистър Маккуийн. Но Меги беше с всекиго делова, кратка, докато накрая те загубиха всякаква надежда да й направят впечатление.

Лятото беше много влажно, но реките не придойдоха толкова, че да предизвикат наводнение, а само разкалваха земята. Барун-Дарлинг, хиляда мили дълга, течеше дълбока, широка и буйна. Като дойде зимата, продължи да вали от време на време и кафеникавата пелена, която се стелеше из въздуха, беше сега от вода, а не от прах. Притокът на скитници намаля, защото беше адска мъка да се броди из черноземните равнини в дъждовния сезон, а като се прибави към влагата и студът, започна да върлува пневмония сред онези, които оставаха без топъл подслон за през нощта.

Боб беше тревожен и говореше за болести по краката на овцете, ако продължават да тъпчат из тази кал: мериносовите овце не понасяха толкова много влага и щяха да им се увредят копитата. Да ги острижат, беше почти невъзможно, защото никой стригач не би се докоснал до такова подгизнало руно, а ако земята не изсъхнеше преди ягненето, много от новородените щяха да измрат в тинята и студа.

Телефонът иззвъня два пъти дълго и два пъти кратко — сигналът за Дройда. Фий се обади.

— Боб, търсят те от „Майкар лимитид“.

— Ало, Джими, тук е Боб… Аха, браво!… О, чудесно! Препоръките му в ред ли са?… Добре, прати го при мен… Щом чак толкова го бива, може да му кажеш, че сигурно ще го взема, но все пак трябва сам да се уверя: не обичам да решавам слепешката, а на препоръки не се доверявам… Точно така, благодаря. До скоро.

Боб се върна на мястото си.

— Идва нов пастир, бил добро момче, казва Джими. Работил из равнините на Уест Куийнсленд около Лонгрийч и Чарливил. Преди бил джамбазин. Честен и с добри препоръки. Можел да се справи с всяка твар на четири крака и с опашка, умеел да обяздва коне. Бил и стригач, и то от скоростните, разправя Джими — повече от двеста и петдесет на ден. Това ме съмнява малко. Защо му е на скоростен стригач да работи като пастир? Че кой такъв стригач ще остави двуколката, за да се качи на седло? А то иначе ще ни е от помощ в пасищата, а?

С годините Боб беше започнал да провлачва думите по австралийски, но затова пък изреченията му взеха да стават по-кратки. Той наближаваше тридесетте и за голямо разочарование на Меги, по нищо не личеше да е влюбен в някое от подходящите за него момичета, срещани на редките празненства, където ходеше поне от приличие. От една страна, беше болезнено свенлив, а, от друга, беше изцяло погълнат от земята и, изглежда, предпочиташе да се отдаде само на нея. Джек и Хюи все повече и повече заприличваха на него: тримата можеха да минат и за близнаци, както бяха седнали заедно на една от мраморните пейки — най-голямото удобство, което си позволяваха, когато си почиваха у дома. Повече обичаха да нощуват на открито, а когато спяха в къщи, опъваха се по пода в спалните си, сякаш се бояха, че леглата може да ги размекнат. От слънцето, вятъра и сухия въздух светлата им кожа с лунички беше потъмняла като пъстър махагон, на който сините им очи грееха меки и кротки, с дълбоки бръчки встрани от постоянното взиране надалеч в сребристо сивата трева. Беше почти невъзможно да се определи възрастта им, нито кой е най-голям или най-малък. И тримата имаха римския нос на Пади и неговото приветливо, обикновено лице, но телата им бяха по-хубави от неговото попрегърбено и с удължени ръце от толкова години стригане на овце. Синовете му пък бяха придобили сдържаната, гъвкава красота на ездача. Но жените, удобствата и удоволствията не ги привличаха.

— Новият женен ли е? — запита Фий, докато изтегляше тънки черти с линия и писалка с червено мастило.

— Знам ли, не попитах. Ще видим утре, като дойде.

— Как ще пристигне?

— Джими ще го докара: трябвало да провери за онези стари скопени овни в Танкстенд.

— Е, дано се заседи. Ако не е женен, няма да го свърти повече от няколко седмици. Не може да се разчита на тези пастири — каза Фий.

Джимс и Патси бяха на пансион в Ривървю и се кълняха, че няма да стоят в училището и минута, след като навършат четиринадесет години, докогато беше задължително. Горяха от нетърпение час по-скоро да излязат в пасищата с Боб, Джек и Хюи и в Дройда да работи пак само семейството, а който иска, да идва и да си отива, когато пожелае. Близнаците споделяха семейната любов към книгите, но от това в Ривървю не им беше по-приятно; книга можеш да носиш и в джоба си или в чантата на седлото и да я четеш с много по-голямо удоволствие в сянката на някой евкалипт по пладне, отколкото в класната стая на монашеския орден. Беше им трудно да свикнат с този пансион. Не им правеха впечатление остъклените класни стаи, нито просторните зелени игрища, изобилието от градини и места за отдих не будеха у тях интерес. Сидни не им правеше впечатление с музеите си, концертните зали и галериите. Сприятелиха се със синовете на други скотовъдци и през свободното време си мечтаеха за в къщи или с нескривана гордост разказваха колко голяма и прекрасна е Дройда, а онези, които ги слушаха, благоговееха и им вярваха, защото нямаше човек западно от гара Бърън да не е чувал за знаменитата Дройда.

Минаха няколко седмици, преди Меги да се запознае с новия пастир. Името му — Люк О’Нийл — беше вече вписано в счетоводните книги и в Къщата се говореше за него много повече, отколкото за други пастири. Преди всичко беше отказал да нощува в бараките за наемни работници и се беше настанил в последната празна къща край реката. Освен това се беше сприятелил с мисис Смит и бе спечелил симпатиите й, макар че тя обикновено не обръщаше внимание на другите като него. Любопитството на Меги беше вече възбудено много преди да го срещне.

Слънцето блестеше в очите му, така че тя го видя, преди той да я види: той яздеше един злонрав кон на черни петна и с черна грива и опашка; тя добре познаваше животното, понеже нейно задължение беше да разпределя работните коне, и се беше чудила защо не вижда тези дни този кон. Никой от мъжете не го искаше и всеки избягваше да го язди. Но на новия пастир, изглежда, му беше все едно, което несъмнено доказваше, че умее да язди, още повече, че този кон можеше да хвърли ездача си още щом го яхне и имаше навик да хапе.

Трудно може да се познае ръстът на мъж, яхнал кон, а и австралийските пастири използваха малки английски седла без заден лък и не повдигнати отпред, та яздеха със свити колене и силно изправена стойка. Новият изглеждаше висок, но понякога височината е само в тялото, а краката са несъразмерно къси, тъй че Меги се въздържа да отсъди. За разлика от повечето пастири той предпочиташе да носи бяла риза и бели панталони от молескин вместо сива фланела и сиви бричове. „Суетен — помисли си Меги развеселена. — Да му е на добър час, щом не му тежи да пере и глади толкова често.“

— Добър ден, госпожо! — провикна се той, като се срещнаха, повдигна старата си омачкана сива кожена шапка и пак я килна на главата си.

Засмените сини очи гледаха Меги с нескрит възторг, когато тя се спря при него.

— О, не сте госпожата, значи, трябва да сте дъщерята — продължи той. — Аз съм Люк О’Нийл.

Меги измънка нещо, но повече не го погледна — беше толкова ядосана, че и през ум не й мина да му отвърне в същия весел тон. О, това на нищо не прилича! Как смее някой друг да има лице и очи като на отец Ралф! Те не я гледаха като него: смехът в тях беше нещо съвсем различно и не горяха от обич към нея. От първия миг, когато бе видяла отец Ралф, коленичил пред нея в прахта на гарата в Гили, Меги бе доловила обич в погледа му. И да гледа сега в неговите очи, без да вижда самия него! Това беше жестока шега, истинско наказание!

Без да подозира какви мисли вълнуват спътницата му, Люк О’Нийл задържаше непокорния си кон до нейната кротка кобила, докато прегазят реката, още пълноводна от големите дъждове. Тя беше красавица, няма съмнение! И тази коса! Онова, което стърчеше с цвят на моркови върху главите на момчетата от семейството, изглеждаше съвсем другояче у това девойче. Да щеше само да го погледне, та да види по-добре лицето й! Точно тогава тя вдигна глава, и то с такова изражение, че веждите му се събраха от почуда: на лицето й беше изписана не точно омраза към него, а сякаш тя напразно се мъчеше да види нещо или пък беше видяла нещо и й се щеше да не е така. Или кой знае какво. Но явно беше смутена. Люк не беше свикнал жените да му намират недостатъци. Пленен съвсем естествено от тези коси с цвят на златистия залез и от тези топли очи, интересът му само нарасна от нейното негодувание и разочарование. Тя все още го наблюдаваше, полуотворила розовата си уста, а от горещината по горната устна и челото й беше избила копринена влага и златистите й вежди въпросително се бяха извили в недоумение.

Той се засмя широко и разкри едрите бели зъби на отец Ралф, но това не беше усмивката на отец Ралф.

— Знаеш ли, че си същинско бебе, такова едно — зяпнало от почуда.

Тя отмести поглед.

— Извинете. Загледах се, без да искам. Просто ми заприличахте на един човек.

— А, гледай си, колкото щеш. По-добре, отколкото да си вириш носа. Та за кого ти напомних?

— Няма значение. Просто е странно да видиш уж познат, а в същност съвсем непознат човек.

— Как ти е името, малка мис Клийри?

— Меги.

— Меги ли?… Че това име не звучи с достойнство и въобще не ти приляга. По-добре да е Белинда или Мадлен, но щом не можеш да ми предложиш нещо друго, ще се съглася и с Меги. А откъде идва Меги — от Маргарет ли?

— Не, от Мегън.

— А, виж, това е по-добре! Ще те наричам Мегън.

— Няма! — троснато му отвърна тя. — Мразя това име.

Но той само се изсмя.

— О, май си много своенравна, мис Мегън. Ако поискам, ще ти викам и Юстейсия Софрония Огъста, да знаеш.

Бяха стигнали до стопанския двор. Той слезе леко от коня си и плесна озъбената му глава, която се люшна покорно, сетне зачака Меги да му подаде ръка, за да я смъкне от седлото. Но тя смушка с пети кестенявата си кобила и продължи по пътеката.

— Охо, изисканата дама не отива при простите пастири, а? — викна той след нея.

— Не, разбира се! — отвърна тя, без да се обърне.

О, не беше честно! Дори изправен на собствените си крака, той приличаше на отец Ралф: като него строен и широк в раменете, с тесен ханш и с неговата грациозност, само че другояче изразена. Отец Ралф имаше походка на танцьор, а Люк — на атлет. Косата му беше също така гъста, черна и къдрава, имаше същите сини очи, същия изящен прав нос, същите добре очертани устни. И все пак той приличаше на отец Ралф колкото… колкото… си приличат два евкалипта — и двата високи, смугли и красиви, но със съвсем различни корони.

След тази случайна среща Меги се ослушваше да чуе какво говорят и какво мислят за Люк О’Нийл. Боб и момчетата бяха доволни от работата му и очевидно добре се разбираха с него. Той, изглежда, не знае що е леност — казваше Боб. Дори Фий спомена името му една вечер, като отбеляза, че е много красив мъж.

— Не ти ли прилича на някого? — небрежно попита Меги, легнала по корем на килима да чете.

Фий помисли малко.

— Е, може би малко на отец де Брикасар — същото телосложение, същия цвят на кожата и косата. Но приликата не е поразителна: като хора са много различни. А ти, Меги, като ще четеш, седни прилично на стол като дама. Щом си с бричове, не значи, че може съвсем да забравиш приличието.

— Пфу! — отвърна Меги. — Да не би да ме гледа някой!

Това беше. Приликата беше неоспорима, но зад нея двамата мъже бяха толкова различни, че Меги — и то само тя — много страдаше, защото беше влюбена в единия, а се ядосваше, че другият й харесва. Тя установи, че в кухнята той беше станал пръв любимец на всички и чак сега разбра защо си позволяваше лукса да носи бели ризи и бели панталони из пасищата: мисис Смит му ги переше и гладеше, пленена от неустоимия му чар.

— Ох, какъв хубав ирландец — въздъхна Мини захласната.

— Той е австралиец, Мини — подразни я Меги.

— Може да е роден тук, мис Меги, миличка, ама човек с име О’Нийл, да ме прощаваш, е чист ирландец като прасетата на Пади, без да искам да обидя баща ти, свято да му е името и царство му небесно. Мистър Люк е ирландец, с такава ми ти черна коса и тез сини очи. Едно време О’Нийл са били крале на Ирландия.

— Аз пък мислех, че О’Конър са били крале — поправи я Меги лукаво.

Мини премига с кръглите си очички.

— Амиииии… в такава голяма страна, мис Меги…

— Ти пък! Да не е по-голяма от Дройда! А О’Нийл си е оранско име, не ме заблуждавай.

— Така е. Но то си е голямо ирландско име, дето е съществувало още преди оранците. Това име е дошло от Ълстър, значи, естествено е да го носи и някой и друг оранец сега, нали? Само че О’Нийл има откога-откога в Клендънбой и в Мор, а, мис Меги?

Меги се отказа да спори. Мини отдавна беше загубила войнствеността си на ирландска католичка, която някога сигурно е била в кръвта й, и вече произнасяше думата „оранец“, без да получава припадък.

След около седмица отново попадна на Люк О’Нийл долу край реката. Подозираше, че я е причакал, но не знаеше как да постъпи, дори и да беше така.

— Добър ден, Мегън.

— Добър ден — отвърна тя, като гледаше право между ушите на кестенявата кобила.

— В събота ще има танцова вечер в Брейк-и-Пул. Ще дойдеш ли с мен?

— Благодаря за поканата, но не умея да танцувам. Няма смисъл.

— Ще те науча да танцуваш, докато се усетиш, тъй че това не е пречка. И след като ще ходя със сестрата на господаря, дали Боб не би ми заел поне стария „Ролс“, ако не новия?

— Казах, че няма да дойда — отвърна тя през стиснати зъби.

— Ти каза, че не можеш да танцуваш, а аз ти казах, че ще те науча. Не си казала, че няма да дойдеш с мен, ако можеше да танцуваш, и затова реших, че танците са пречката, а не аз. Отричаш ли?

Вбесена, тя му хвърли гневен поглед, но той само се разсмя:

— Ти си ужасно разглезена, девойко Мегън: крайно време е да престанеш да своеволничиш.

— Не съм разглезена!

— На кого ги разправяш! Единствена дъщеря, всички братя се въртят около нея, имоти, пари, богата къща, слуги! Знаем, че е собственост на Църквата, но и семейство Клийри не са бедни, нали?

„Ето каква беше голямата разлика между двамата!“ — помисли си тя тържествуващо. Отец Ралф нямаше никога да се залови за такива външни неща, но този човек нямаше неговата душевност, нямаше неговите вътрешни сетива, които да улавят онова, което е скрито под повърхността. Люк минаваше през живота, без да има и представа колко е сложен той и колко болка има в него.

Смаян, Боб подаде безропотно ключовете на новия „Ролс“, впери за момент поглед в Люк и после се засмя широко.

— Никога не съм очаквал Меги да отиде на танци, но ти я заведи, Люк, и приятно прекарване! Сигурно ще й хареса, клетото момиче. Тя излиза толкова рядко. Трябваше ние да я извеждаме, но, кой знае защо, никога не се сещаме.

— Защо не дойдеш и ти с Джек и Хюи? — попита Люк, като очевидно нямаше нищо против тяхната компания.

Боб поклати глава уплашен.

— Не, благодаря. Ние не сме много по танците.

Меги беше облечена с роклята с цвят на пепел от рози, понеже нямаше друга; не й беше минало през ума с част от парите, които отец Ралф трупаше в банката на нейно име, да си направи рокли за бал и за танци. Досега все успяваше да отклони поканите, защото на мъже като Инок Дейвис и Алистър Маккуийн лесно можеше да откаже с едно твърдо „не“. Те нямаха нахалството на Люк О’Нийл.

Но като се оглеждаше в огледалото, си помисли, че няма да е зле да придружи другата седмица в Гили майка си, която ходеше там редовно, да иде в магазина на стария Гърт и да си поръча няколко нови рокли.

Не й беше приятно да носи тази рокля и щеше да я свали начаса, ако имаше друга, поне малко подходяща. В друго време и с друг чернокос мъж тази рокля беше така силно свързана с любов и мечти, със сълзи и самота, че да я облича за човек като Люк О’Нийл й се струваше скверно. Тя беше свикнала да прикрива чувствата си, да изглежда винаги спокойна и привидно весела. Сдържаността я обгръщаше по-плътно от кора на дърво и понякога нощем, като си помислеше за майка си, потръпваше. Нима ще стане като нея, лишена от всякакви чувства? Така ли е започнала и мама на времето с бащата на Франк? И какво ли би направила, какво ли би казала мама, ако разбереше, че Меги е узнала истината за Франк? О, онази сцена в презвитерството! Струваше й се, че е било вчера — татко и Франк един срещу друг, а Ралф, притиснал я силно, до болка. И какви ужасни неща си крещяха един на друг. После всичко се намести. Като разбра, струваше й се, че винаги го е знаела. Тя беше вече достатъчно голяма и се досещаше, че за да се появи бебето, е необходимо нещо повече от това, което тя си представяше: някаква физическа близост, абсолютно забранена за хора, които не са женени. Какъв ли позор и унижение е изтърпяла горката мама заради Франк! Нищо чудно, че е станала такава, каквато е сега. Ако се случеше с нея — помисли си Меги, — би предпочела да умре. В книгите само най-недостойните и най-елементарните момичета имаха бебета, без да са омъжени. Но мама не е недостойна, нито е могла да бъде някога елементарна. С цялото си сърце Меги искаше мама да й разкаже за това или самата тя да намери смелост да запита. Може би щеше да успее поне мъничко да й помогне. Но мама не беше човек, когото да заговориш, нито пък тя би те заговорила. Меги въздъхна срещу образа си в огледалото и си пожела никога да не се случва както с мама.

А беше толкова млада: в моменти като този, като се гледаше в роклята с цвят на пепел от рози, щеше й се да изпитва някакво хубаво чувство, което да я облъхва като силен горещ вятър. Не искаше цял живот да прави все едно и също като някакъв малък автомат; копнееше за промяна, за жизненост, за любов. Любов, съпруг, деца… Каква полза да жадува по един мъж, когото нямаше никога да има? Той не я искаше, никога нямаше да я иска. Казваше, че я обича, но не като съпруг. Защото бил свързан с Църквата. Така ли правят всички мъже — да обичат нещо неодушевено повече от една жена? Не, сигурно не всички. Може би само по-трудните, по-сложните, потънали в своите океани от съмнения, възражения и разсъждения. Но не можеше да няма и по-обикновени мъже, такива, които биха обичали една жена повече от всичко друго. Мъже като Люк О’Нийл например.

— Мисля, че ти си най-хубавото момиче, което съм виждал — каза й Люк, като запали мотора.

От комплименти Меги не разбираше нищо, погледна го сепнато, но замълча.

— Ех, че прекрасно! — продължи Люк, очевидно несмутен от нейното безразличие. — Завърташ ключа, натискаш бутона на таблото и колата тръгва. Няма да въртиш манивела, няма да се молиш проклетата бричка да запали, преди да са ти свършили силите. Това е живот, Мегън, повярвай ми.

— Ти… нали няма да ме оставиш сама? — попита тя.

— Господи, как ще те оставя! Нали идваш с мен! Това значи, че си моя цялата вечер и нямам намерение да допусна никого да се приближи до теб.

— На колко години си, Люк?

— Трийсет. А ти?

— На двадесет и три.

— Толкова много? А приличаш на бебе.

— Не съм бебе.

— Охо! Щом е така, била ли си влюбена?

— Веднъж.

— Само веднъж? На двайсет и три? Божичко? На твоите години аз съм се влюбвал и съм разлюбвал поне десет пъти.

— Сигурно и аз, но тук в Дройда няма много хора, в които да се влюбвам. Ти си първият пастир, който си спомням да ми е казал нещо повече от едно плахо „здравей“.

— Е, щом не ходиш на забави, защото не можеш да танцуваш, нямаш големи шансове за успех, нали? Нищо, сега ще оправим това за нула време. До края на вечерта ще си се научила да танцуваш, а след няколко седмици ще бъдеш сред най-добрите танцьорки. — Той я стрелна с поглед. — Но не може момчетата от съседните ферми да не са те канили от време на време на танци. Не говоря за пастирите — ти не си лъжица за тяхната уста, но някои от синчетата на фермерите не може да не са ти хвърлили око.

— Щом не съм лъжица за устата на пастир, ти защо ме покани? — отби тя въпроса му.

— О, аз съм много дързък — захили се той. — Само че ти не измествай въпроса. Не може някой от Гили да не те е канил.

— Канили са ме — призна тя. — Само че аз никога не съм имала желание да ходя. Ти ме принуди.

— Значи, всичките са глупави като палета — изсмя се той пренебрежително. — Разбирам аз кога нещо си струва.

На Меги не й допадаше много начинът, по който говореше, но с човек като Люк не можеше да се излезе наглава.

Всички бяха дошли на забавата — синове и дъщери на фермерите, пастири, някои с жените си, прислужнички, гувернантки и граждани от всякаква възраст и пол. При такива случаи учителки използваха възможността да се сприятелят с млади търговски посредници или дори с истински банкови чиновници.

Нямаше и следа от маниерите при по-официалните случаи. Старият Мики О’Брайън беше дошъл от Гили да свири на цигулка, а винаги се намираше някой, който да вземе било акордеона с клавишите или другия — с копчетата, — и така се редуваха да акомпанират на Мики, който, седнал на бидон или на бала вълна, свиреше с часове без отдих, а по увисналата му долна устна потичаше слюнка, защото той нямаше време да я преглътне: казваше, че му пречело на темпото.

Това не бяха танците, които Меги знаеше от рождения ден на Мери Карсън. Това бяха буйни танци в кръг: джига, полка, кадрил, рийл, мазурка, „сър Роджър де Ковърли“ — все танци, при които партньорите само леко се докосваха, като се разминаваха или вихрено се завъртаха в нечии груби ръце. Нямаше близост, замечтаност. Сякаш всички искаха тук само да разсеят грижите си, а романтичните сцени се разиграваха навън, далеч от шума и от хората.

Меги скоро установи, че високият й красив компаньон буди завист у мнозина. Той стана прицел на почти толкова прелъстителни или копнеещи погледи, колкото се отправяха някога към отец Ралф, че дори и още по-дръзки. Някога… Колко е страшно да мисли за него в такова далечно минало време.

Верен на думата си, Люк я остави само колкото да отиде до тоалетната. Но Инок Дейвис и Лайъм О’Рурк, които също бяха на забавата, изгаряха от нетърпение да заемат мястото му до нея. Люк обаче не им позволяваше, а и Меги трябва да беше много замаяна, защото не й идваше наум, че с пълно право може да приеме покана за танц и от други мъже, а не само от този, с когото бе дошла. Тя нямаше представа какво говореха, но Люк ги чуваше и тайно се подсмиваше. Виж ти колко е нахален този — прост пастир, а да им я измъкне изпод носа! Но ядът им изобщо не засягаше Люк. Та те са имали същата възможност, а щом не са я използвали, толкова по-зле за тях.

Последният танц беше валс. Люк хвана ръката на Меги, обгърна я през кръста, притегли я към себе си. Той танцуваше великолепно. За своя изненада тя установи, че няма нужда да прави друго, освен да се остави той да я върти. Беше й някак особено в прегръдките на мъж, като усещаше мускулите на гърдите и бедрата му и поемаше топлината на тялото му. Кратките мигове на близост с отец Ралф я бяха разтърсвали така, че не й беше оставало време да долови тези нюанси, а освен това искрено бе вярвала, че онова, което чувства в неговите прегръдки, няма да се повтори никога. Но макар сега да беше съвсем различно, тя се вълнуваше: пулсът й се ускори и тя разбра, че той е усетил това, защото я притисна още по-силно до себе си и долепи буза до косата й.

Докато „Ролсът“ бръмчеше към къщи и осветяваше неравния път, който дори се губеше на места, те не говориха много. Брейк-и-Пул беше на седемдесет мили от Дройда — през пасища, без никакви къщи наоколо, без светлинка отникъде, без човешко присъствие. Възвишението, което минаваше през Дройда, не беше повече от сто метра високо, но да се изкачиш на билото му, беше като за швейцарец да се изкатери на Алпите. Люк спря колата, слезе и заобиколи да отвори вратата на Меги. Тя застана до него леко разтреперана: дали няма да развали сега всичко, като се опита да я целуне? Беше толкова тихо, толкова усамотено!

От едната страна се забелязваше полусъборена ниска дървена ограда; Люк подхвана Меги леко за лакътя да не се спъне с изрязаните си обувки и й помогна да мине по неравната земя през заешките дупки. Тя се вкопчи в оградата и се загледа в равнината, без да проговори — в началото от страх, а после, като се успокои, че той не посяга към нея, и от възторг.

Ярка едва ли не като слънце, меката светлина на луната огряваше големи пространства в далечината, а тревата — ту сребриста, ту бяла, ту сива — блещукаше и прошумоляваше като въздишка. Листата на дърветата проблясваха като малки пламъчета, щом вятърът ги обърнеше с лъскавата страна нагоре, а под малките горички се стелеха сенки, подобно на бездънни прозевки на причудливи уста от подземния свят. Тя вдигна глава и се опита да преброи звездите, но не можа: нежни като капчици роса по въртяща се в кръг паяжина, светлите точици блясваха, изгасваха, блясваха, изгасваха в ритъм, вечен като бога. Струваше й се, че се спущат над нея като мрежа, толкова красиви, така безмълвни, но зорки и пронизващи душата; така блестят очите на насекомите в светлината на фаровете — същински скъпоценни камъни, безизразни, но всевиждащи. Единствените шумове идеха от топлия вятър в тревата, от свистенето в дърветата, от случайното изпукване на изстиващия „Ролс“ и от жалбите на някоя сънлива птичка наблизо, чийто покой бяха нарушили; единствената миризма беше неопределимото омайно ухание на природата.

Люк обърна гръб на нощта, извади кесията си с тютюн и свитъче оризова хартия и се зае да си свива цигара.

— Тук ли си родена, Мегън? — заговори той, докато бавно разтриваше в дланта си лентичките тютюневи листа.

— Не, родена съм в Нова Зеландия. В Дройда дойдохме преди тринадесет години.

Той изсипа стритите листенца върху хартийката, сви я ловко между палеца и показалеца, залепи я с език, напъха вътре още няколко разпилени листенца с крайчето на кибритената клечка, драсна и запали цигарата.

— Нали ти беше приятно тази вечер?

— О, да!

— Ще те водя на всички забави.

— Благодаря ти.

Той пак замълча, като пушеше бавно, зареял поглед над покрива на „Ролса“ към групичката дървета, където разбудената птичка още пърхаше сърдито. Когато между пръстите му остана само малкото огънче на цигарата, той я пусна на земята и дълго я тъпка с тока на обувката си, докато се увери, че е изгаснала. Никой не гаси цигарата си така внимателно, както обитателят на австралийските гори и пасбища.

Меги въздъхна и отмести поглед от лунния пейзаж, а Люк й помогна да стигне до колата. Той беше достатъчно разумен да не я целуне още сега, защото имаше намерение да се ожени за нея: нека първа тя пожелае да я целуне.

Имаше още много танцови забави през лятото, което клонеше към своя кървавочервен, прашен, но великолепен край. В къщи постепенно свикнаха с факта, че Меги си е намерила много красив приятел. Братята й се въздържаха да я задяват, защото я обичаха, пък и той доста им допадаше. Люк О’Нийл беше най-усърдният им работник, а по-добра препоръка от това не можеше да има. Тъй като самите те бяха по душа по-скоро работници, отколкото фермери, и през ум не им минаваше да го поставят по-долу от себе си, загдето, беше безимотен. Фий сигурно би била по-придирчива, но не си правеше труд да се занимава с това. Във всеки случай Люк неусетно бе успял да им внуши, че не е като обикновените пастири, така че те вече се отнасяха към него почти като към равен.

Беше му станало навик да идва вечер в Къщата, когато се прибираше от пасбищата. След известно време Боб заяви, че е глупаво Люк да се храни сам, след като масата на Клийри и без това е пълна, и Люк започна да вечеря с тях. После решиха, че няма смисъл да го оставят да върви цяла миля, за да се прибере да спи, след като беше толкова любезен да разговаря с Меги до късно, и му предложиха да се премести в една от малките постройки за гости зад Къщата.

Меги мислеше вече често за него, но не с такова пренебрежение както в началото, когато все го сравняваше с отец Ралф. Старата рана бе започнала да зараства. След известно време тя забрави, че същите уста у отец Ралф са се усмихвали по един начин, а у Люк — по друг, че живите сини очи на отец Ралф са излъчвали сдържаност и кротост, а очите на Люк искрят от буйна страст. Тя беше млада и още не бе изпитала насладата от любовта, макар да се беше докоснала до нея за малко. Но й се искаше да я вкуси най-напред добре с езика си, да поеме аромата й с дробовете си, да се остави да замае главата й. Отец Ралф беше вече епископ Ралф, той няма никога, никога да се върне при нея. Беше я продал за тринадесет милиона сребърника и обидата смъдеше. Ако не беше изрекъл тези думи край сондажа тогава, тя нямаше да се замисля толкова над това, но той го беше казал и оттогава безброй нощи тя не можеше да заспи и се чудеше какво ли е имал наум.

Дланите й още тръпнеха от допира до гърба на Люк, когато той я беше притиснал в танца; той я вълнуваше — с докосването си, с пулсиращата си жизненост. О, с него тя не беше усетила онзи тъмен, размекващ огън в костите си, никога не й се бе струвало, че ако не го види, ще повехне и ще изсъхне, никога не потръпваше и не отмаляваше само от един негов поглед. Но нито Инок Дейвис, нито Лайъм О’Рурк, нито Алистър Маккуийн, които беше опознала по-добре, откакто Люк я водеше на все повече места из околността, не й действаха така, както Люк О’Нийл. Ако бяха толкова високи, че да ги гледа от долу на горе, то нямаха очите на Люк, а ако очите бяха същите, тогава косата не беше като неговата. Все нещо липсваше, което го имаше у Люк, но какво точно притежаваше Люк, тя не знаеше. Освен дето й напомняше на отец Ралф, разбира се, но тя отказваше да си признае, че неговата привлекателност се изчерпва с това.

Разговаряха дълго, но все за общи неща: за стригането, за земята, за овцете, за това какво иска той от живота, понякога за местата, които е видял, или за някое политическо събитие. Той прочиташе от време на време някоя книга, но не беше така ненаситен като Меги и колкото и да се мъчеше, тя не успяваше да го убеди да прочете тази или онази книга само защото на нея е харесала. Разговорите с Люк не стигаха някаква дълбочина, а най-странно й се виждаше и най-много я дразнеше, че той не проявява никакъв интерес към живота й, нито се интересуваше какво очаква тя от него. Понякога така й се щеше да си говорят за неща, по-близки до сърцето й, отколкото бяха овцете или дъждът, но ако тя споменеше нещо такова, той умееше отлично да я отклони към по-безлична тема.

Люк О’Нийл беше умен, с високо самочувствие, изключително работлив и жаден да забогатее. Беше се родил в глинена колиба точно на Тропика на Козирога, край град Лонгрийч в Западен Куийнсленд. Баща му беше черната овца на богато, но злопаметно ирландско семейство, а майка му — дъщеря на месаря германец в Уинтън; когато настояла да се омъжи за Люк старши, била лишена от наследство. Бяха десет деца в колибата и никое от тях нямаше обувки на краката си, макар че обувките не бяха най-важното при жегата на Лонгрийч. Люк старши, който отиваше, когато му се прииска, да стриже овце колкото да се прехрани (но обикновено му се искаше само да седи и да си пие рома), умря при пожар в кръчмата „Блекол“, когато Люк беше на дванадесет години. Така че при първа възможност Люк се махна от къщи и отиде със стригачите като помощник — залепваше разтопен катран върху раните на овцете, когато се случеше стригачът да среже и кожа заедно с вълната.

Онова, от което Люк не се боеше, беше работата; той черпеше от нея жизнени сили, така както някои хора черпят сили от безделието. Но никой не си правеше труда да се запита дали в това се състоеше животът му, както на други пък се състои в безделие — дали защото баща му вечно беше киснал по кръчмите и бе станал за смях на града, или защото беше наследил трудолюбието на майка си, което никой не си беше направил труда да открие.

Като поотрасна, издигна се до помощник-стригач — тичаше да събира тежкото остригано руно, което ножиците мятаха нагоре, и го отнасяше на масата да го почистят за балиране. Така той се научи и да чисти, и да балира, като махаше засъхналите с мръсотия краища на руното и го хвърляше в кофи, преди да го приготви за проверка от класьора — аристократа на занаята, човека, който като дегустатора на вина или тютюни не може да върши тази работа, ако няма усет за нея. Люк нямаше усет за класьор и затова трябваше да се хване или за пресата, или за ножицата, ако искаше да спечели повече пари. А той точно това искаше. Беше достатъчно силен да работи на пресата и да събира вълната на тежки бали, но скоростното стрижене носеше повече пари.

Вече се беше прочул в Уестърн Куийнсленд като добър работник и лесно получи чирашка кошара. За да стане скоростен стригач, бяха необходими сръчност, умение, сила и издръжливост — качества, които Люк имаше късмета да притежава. Не след дълго той стрижеше шест дни от седмицата по повече от двеста овце на ден и за всеки сто получаваше по една лира; при това си служеше само с една тясна ножица, подобна на гущер, откъдето идваше и името й. Големите новозеландски ножици с широки здрави остриета бяха забранени в Австралия, макар че удвояваха продукцията на стригача.

Беше изнурителна работа: да стои все наведен, притиснал овцата между коленете, да плъзга ножицата на откоси по цялата дължина на тялото на животното, и то на един път, за да има колкото може по-малко неравности, да реже съвсем близо до набръчканата увиснала кожа, за да е доволен шефът, който всеки миг беше готов да нахока стригача, ако не изпълнява строгите му изисквания. Той не обръщаше внимание нито на жегата, нито на потта, нито на жаждата, която го караше да поглъща по три галона и повече вода на ден, не обръщаше внимание дори на досадните рояци мухи, защото беше роден в страна с много мухи. Не му бяха противни и овцете, които за повечето стригачи бяха истински кошмар: мазни, мокри, обрасли със сплъстена вълна, изпохапани от мухи — всякакви ги имаше — и все мериносови, което значи, че руното им стигаше до копитата и носовете, а кожата беше тънка и набръчкана, та се хлъзгаше между пръстите като гладка хартия.

Не, Люк нямаше нищо против работата, защото колкото по-усилно работеше, толкова по-добре се чувстваше: дразнеше го само шумът, вонята и това, че е на затворено. Едва ли имаше друго такова адско място на земята като помещението за стригане. Затова реши, че трябва самият той да стане шеф като онзи, дето високомерно обхожда редиците приведени стригачи и следи дали руната, на които гледаше като собственик, биват остригани с плавни, безпогрешни движения.

Така се казваше в старата песен на стригачите и точно такъв искаше да стане и Люк О’Нийл. Шеф, господар, търговец на добитък, скотовъд. Не беше за него да стои все приведен и да му се удължат ръцете, като стриже цял живот: искаше хем да му е приятно, като работи на открито, хем парите да текат. Би останал в обора само ако можеше да стане свръхскоростен стригач, един от шепата хора, които бяха в състояние да острижат триста мериносови овце на ден — все според изискванията и само с тесните ножици. А като се обзалагаха помежду си — но тайно, — те натрупваха цели състояния. За беда обаче Люк беше малко по-висок и допълнителните секунди, които му отнемаше всяко навеждане, му пречеха да стане от скоростен свръхскоростен стригач.

Доколкото му позволяваха умствените възможности, той се ориентира към друг начин за постигане на желаното: на този етап от живота си той вече бе установил колко е привлекателен за жените. Първия си опит направи като пастир в Гнарлунга, тъй като наследникът на тази ферма бе жена, и то доста млада и хубава. Но просто не му провървя: тя предпочете един обикновен работник — англичанин, чиито още по-невероятни подвизи бяха станали легенда из околността. От Гнарлунга Люк се прехвърли в Бингели, където се зае да обяздва коне; беше хвърлил око на фермата, обитавана от една застаряваща, грозновата наследница и овдовелия й баща. Горката Дот — почти я беше спечелил, но в края на краищата тя се преклони пред волята на баща си и се омъжи за енергичния шестдесет и няколко годишен собственик на съседното имение.

Тези два опита му струваха над три години от живота му и той реши, че да губи по двадесет месеца за всяка наследница, е твърде много и твърде досадно. Я по-добре да пообиколи малко надлъж и шир, без да се застоява на едно място, докато попадне на нещо по-подходящо. С истинско удоволствие той обходи пътищата из Западен Куийнсленд — чак до Копър и Диамантина, до Барку и Булу, — които се губеха някъде към горния край на Западен Нови Южен Уелс. Беше навършил тридесет години и крайно време беше да намери кокошката, която да му снесе поне едно златно яйце.

За Дройда бяха чували всички, но Люк наостри уши, като разбра, че там има само една дъщеря. Нямаше надежда тя да наследи чифлика, но може би щяха да й дадат зестра поне 100 000 акра някъде около Кинуна или Уинтън. Хубаво беше около Гили, но твърде хълмисто и гористо и не по вкуса му. Люк жадуваше за простора на Куийнсленд, далеч на запад — там всичко беше само треви, додето поглед стига, а дърветата трябва да са някъде на изток. Само трева, трева и трева, без начало и без край, където и една овца на десет акра земя беше много. Защото понякога и трева нямаше, а оставаше само равна и пустинна, напукана, задъхана черна земя. Трева, слънце, жега, мухи; всеки си има своя рай, а за Люк О’Нийл това беше раят.

Подробностите за Дройда той изкопчи от Джими Стронг, търговския агент в „Майкар лимитид“, който го доведе първия ден. За Люк беше тежък удар, като разбра, че Дройда е собственост на католическата църква. Но той вече се беше убедил колко рядко се намираше жена-наследница на чифлик и когато Джими Стронг спомена, че единствената дъщеря има солидна сумица на свое име и неколцина любещи братя, които душа дават за нея, той реши да действа, както си беше наумил.

Но макар отдавна да си мислеше, че целта в живота му са хилядата акра край Кинуна или Уинтън и с всички сили да се стремеше към тях, дълбоко в сърцето си в същност обичаше сухите пари повече от онова, което можеше да се купи с тях: блазнеше го не собствеността над земята, нито заложените в нея възможности, а да може да натрупа редица красиво изписани цифри, все на негово име. Не му беше толкова за самите ферми Гнарлунга и Бингели, а за стойността им в суха пара. Човек, който истински желае да стане скотовъдец, не би се задоволил с безимотната Меги Клийри. Нито пък би обичал физическия труд така, както го обичаше Люк О’Нийл.

Танцовата забава в салона на Светия кръст в Гили беше тринадесетата вечер, в която Люк излизаше с Меги за също толкова седмици. Меги беше твърде наивна, за да отгатне как разбираше той къде ще има танци и как набавяше поканите, но всяка събота Люк искаше от Боб ключовете на „Ролса“ и я откарваше на стотина — сто и петдесет мили.

Тази вечер беше студено и застанала до някаква ограда, тя гледаше безлунния пейзаж, а под краката си усещаше как скърца замръзналата земя. Идваше зима. Ръката на Люк се обви около нея и я притегли.

— Студено ти е — каза той. — Хайде да те заведа в къщи.

— Не, добре ми е, стоплям се — отвърна тя, затаила дъх.

Усети промяна в него, в ръката му, обхванала я леко и спокойно през раменете. Но й беше приятно да се облегне на него, да усети топлината, която излъчваше. Дори през жилетката почувствува как ръката му описва малки нежни кръгчета и я гали колебливо и сякаш питащо. Ако в този момент кажеше, че й е студено, той щеше да престане, ако замълчи, щеше да го приеме като безмълвно съгласие да продължи. А тя беше млада и така силно й се щеше да се наслади истински на любовта. Това беше единственият мъж освен Ралф, който бе събудил интерес у нея: защо тогава да не опита неговите целувки? Само дано да е различно! Дано да не е като целувките на Ралф!

Приел мълчанието й като съгласие, Люк постави и другата си ръка на раменете й, обърна я към себе си и се наведе. Това целувка ли е? Та той само я притискаше! Какво да направи, за да покаже, че й е приятно? Тя раздвижи устните си под неговите, но веднага съжали. Натискът се увеличи, той разтвори широко уста, раздели устните й с език и зъби и прокара езика си по вътрешната страна на устата й. Отвратително! Защо й се беше сторило толкова различно, когато я целуваше Ралф? Тогава не усети да е лигаво и да й се повдига: изглежда, тогава изобщо не е мислила, а само се е разтваряла за него като ковчеже, чиято тайна пружинка е била натисната от умела ръка. Какво, за бога, правеше Люк? Защо тялото й трепна така и се притисна до него, след като умът й неудържимо я караше да се отдръпне?

Люк беше напипал някакво чувствително място отстрани на гърба й и държеше ръката си там, предизвиквайки тръпки по цялото й тяло. Като прекъсна целувката по устата, той впи още по-силно устните си отстрани на шията й. Това като че ли повече й хареса, ръцете й го обгърнаха и дишането й се учести, но когато устните му се плъзнаха надолу по врата й, а ръката му се опита да смъкне роклята от рамото, тя рязко го отблъсна и отстъпи назад.

— Стига, Люк!

Случилото се я разочарова, едва ли не отврати. Люк го долови безпогрешно, докато й помагаше да се качи в колата и после, докато си свиваше така необходимата му цигара. Той се смяташе за добър любовник и никое момиче досега не се беше оплакало… Вярно, те не бяха така изискани като Меги. Дори Дот Макфърсън, наследницата на Бингели, беше недодялана — никакви скъпи училища в Сидни и други такива работи. Въпреки приличния си вид Люк разбираше от любов не повече от средния селски работник: не познаваше механизма й отвъд онова, което на него доставяше удоволствие; от теория нямаше и представа. Безбройните момичета, с които се беше любил, охотно го уверяваха, че им е приятно, но това беше само лично мнение, и то не винаги искрено. Щом някое момиче започнеше връзка с надежда да се омъжи за човек, привлекателен и работлив като Люк, то беше в състояние да лъже, само и само да му се хареса. А нищо не се харесваше на мъжа повече от това да му казват, че е най-добрият. Люк дори и не подозираше още колко много мъже са били мамени по същия начин.

Люк вдигна мислено рамене, все още обзет от спомена за Дот, която беше отстъпила пред волята на баща си, след като прекара една седмица заключена в бараката на стригачите до една разплула се от мухите умряла овца. Меги ще се окаже костелив орех и той не биваше да рискува да я изплаши или отврати. Удоволствието трябваше да почака — и толкова. Ще я ухажва така, както тя очевидно искаше — с цветя и комплименти и без много-много прегръдки и целувки.

Известно време цареше неловко мълчание, после Меги въздъхна и се отпусна назад в седалката.

— Съжалявам, Люк.

— И аз. Не исках да те обидя.

— О, не, не си ме обидил, повярвай ми! Аз май не съм свикнала на това… Изплаших се, не че се обидих.

— О, Мегън! — Той махна едната си ръка от кормилото и я сложи върху скръстените й на скута ръце. — Слушай, не се притеснявай. Ти си още малко момиче, а аз избързах. Нека да го забравим.

— Точно така — съгласи се тя.

— Той не те ли е целувал? — полюбопитства Люк.

— Кой?

Страх ли долови в гласа си? Но защо пък страх?

— Нали каза, че си била влюбена и аз си помислих, че ги разбираш тези работи. Извинявай, Мегън… Трябваше да си дам сметка, че с възпитание като твоето си искала да кажеш, че си била увлечена по някого, но той не те е и забелязал.

Да, да! Нека да си мисли така!

— Прав си, Люк: беше просто едно ученическо увлечение.

Пред къщи той отново я притегли към себе си и я целуна нежно и продължително, без да си отваря устата и без език. Тя не му отвърна както трябва, но очевидно й хареса; той се прибра в пристройката си за гости доволен, че не е проиграл шанса си.

Меги се довлече до леглото и лежеше, загледана в ореола от мека светлина, който лампата образуваше върху тавана. Е, едно поне беше ясно: нищо в целувките на Люк не й напомняше за Ралф. А и един-два пъти накрая изненадана бе усетила тръпка на възбуда, когато пръстите му се впиха в гърба й и когато я целуна по шията. Нямаше смисъл да сравнява Люк с Ралф, а и не беше вече сигурна дали иска да ги сравнява. По-добре да забрави Ралф, той не можеше да й бъде съпруг. А Люк може.

Когато Люк я целуна следващия път, Меги се държа съвсем различно. Бяха на една чудесна забава в Рудна Хуниш, на границата, до която Боб им позволяваше да се отдалечават, и цялата вечер беше преминала хубаво. Люк беше в най-добрата си форма и така се шегуваше по пътя дотам, че я изтощи от смях, а после беше нежен и внимателен с нея цялата вечер. А мис Кармайкъл си науми да й го отнеме! Вмъквайки се там, където Алистър Маккуийн и Инок Дейвис се бояха да пристъпят, тя се залепи за тях, флиртуваше дръзко с Люк и го принуди да я покани от любезност на танц. Забавата беше официална, почти като бал, Люк танцуваше с мис Кармайкъл един бавен валс и щом свърши, върна се при Меги, не продума нищо, но вдигна очи към тавана, с което безсъмнено искаше да каже, че мис Кармайкъл му е досадна. С това той много й допадна: още от деня, в който тази дама й беше развалила удоволствието на панаира в Гили, Меги я намрази. Никога нямаше да забрави как отец Ралф беше зарязал госпожицата, за да пренесе малкото момиче през локвата; постъпката на Люк тази вечер беше подобна. О, браво, Люк, чудесен си!

Пътят към къщи беше много дълъг, беше много студено. Люк беше измъкнал от стария Енгъс Маккуийн няколко сандвича и бутилка шампанско и като изминаха близо две трети от пътя, той спря колата. Колите в Австралия много рядко имаха отопление, но „Ролсът“ имаше и тази нощ това се оказа крайно необходимо, защото земята бе покрита със скреж.

— Ах, че е приятно да седиш без палто в такава нощ, нали? — засмя се Меги, като пое сгъваемата сребърна чаша с шампанско, която Люк й поднесе, и отхапа от сандвича със салам.

— Наистина. Толкова си красива тази вечер, Мегън.

Какъв беше този цвят на очите й? Той обикновено не харесваше сиви очи, бяха му твърде бледи, но като гледаше нейните сиви очи, можеше да се закълне, че в тях са събрани всичките цветове в синия край на спектъра — и виолетово, и дълбокото синьо на небето в хубав ясен ден, и масленозеленото на мъха, и златисто кафяво. Тези очи, излъчващи топлия, полуматов блясък на скъпоценни камъни, обрамчени от дългите извити мигли, които лъщяха, сякаш бяха потопени в злато. Той посегна и леко докосна с пръст миглите на едното й око, а сетне внимателно погледна върха на пръста си.

— Какво има, Люк?

— Не можах да устоя да не проверя сам дали пред огледалото нямаш кутия със златна пудра. Знаеш ли, ти си единственото момиче, което съм виждал с истинско злато на миглите.

— О! — И тя пипна миглите си, погледна пръста си и се разсмя. — Вярно! Не се маха, а?

Шампанското я гъделичкаше по носа и се пенеше в стомаха й; беше й хубаво.

— И истински златни вежди, извити като покрив на черква, и най-хубавите златни коси… които винаги съм мислил, че са твърди като метал, а ето че били меки и пухкави като на бебе… А на кожата си сигурно слагаш златна пудра, така блести… И най-красивата уста, създадена само за целувки.

Тя го гледаше, полуотворила нежните розови устни, както при първата им среща; той посегна и взе полупразната чаша от ръцете й.

— Пийни си още малко шампанско — каза той, като й наливаше.

— Хубаво, че спряхме да си починем от пътя. И благодаря ти, че се сети да поискаш от мистър Маккуийн сандвичи и вино.

Мощният мотор на „Ролса“ бръмчеше леко в тишината, а вентилаторите почти безшумно вкарваха топъл въздух: двата различни звука действаха почти приспивно. Люк развърза вратовръзката си, свали я и разкопча яката на ризата. Жакетите им бяха на задната седалка, понеже беше твърде топло да пътуват с тях.

— Е, така е по-добре! Не знам кой е изобретил вратовръзките и постановил, че мъжете са добре облечени само когато са с вратовръзка, но ако го срещна, ще го удуша със собственото му изобретение.

Той внезапно се обърна, сведе лице над нейното и успя да улови извивката на устните й точно между своите; и макар да не я държеше, нито я докосваше другаде, тя почувствува, че нещо я влече към него и главата й го последва, когато той се облегна назад и я притегли върху гърдите си. Ръцете му обхванаха тила й, за да може да вкуси по-силно тази замайваща, удивително отзивчива уста, да я изпие до дъно. Той въздъхна и се предаде само на това усещане, овладял най-сетне кадифените бебешки устни, така добре прилягащи към неговите. Едната й ръка обви шията му и треперещите пръсти се заровиха в косата му, а дланта на другата се опря на гладката му кожа под гърлото. Този път той не бързаше, макар че само като я гледаше, се беше възбудил още преди да й даде втората чаша шампанско. Без да пуска главата й, той целуваше страните й, притворените й очи, извивката под веждите и пак страните, защото бяха така атлазено гладки, после се върна на устните, чиято детинска форма го влудяваше, влудяваше го непрекъснато, откакто я видя за пръв път.

Потърси гърлото й, малката вдлъбнатинка под него, кожата на раменете й — нежна, хладна и суха… Безсилен да спре, почти обезумял от страх да не би тя да го отблъсне, той отмести ръката си от тила й и я плъзна по дългата редица копчета на гърба, смъкна роклята през покорно отпуснатите ръце, свали презрамката на лекото копринено бельо. Заровил лице между шията и рамото й, той прокара върха на пръстите си по голия й гръб, усещайки леките тръпки на изненада и внезапно втвърдените зърна на гърдите й. Наведе глава и инстинктивно затърси хладното нежно хълмче с разтворени устни, които най-сетне се впиха в него и се затвориха над твърдата, набъбнала плът. В шеметен миг езикът му се плъзна и завъртя, после ръцете му я сграбчиха през гърба в болезнена наслада и той започна да смуче, да хапе, да целува и пак да смуче… Познатият и вечен импулс, който никога не му изневеряваше. Беше толкова хубаво, хубаво, хууууубаво! Не извика, само потрепери в един изтръгващ, освобождаващ миг и дълбоко преглътна.

Като заситено кърмаче той изпусна зърното от устата си, положи една целувка на безкрайна обич и благодарност отстрани на гърдата й и се отпусна неподвижно, като дишаше тежко. Усети нейните устни в косата си и ръката й под ризата и внезапно дойде на себе си, отвори очи. Изправи се бързо, вдигна презрамките, после роклята и сръчно закопча всички копчета.

— По-добре да се омъжиш за мен, Мегън — рече той с топъл, засмян поглед. — Братята ти никак не биха одобрили това, което направихме.

— И аз така мисля, Люк — съгласи се тя, свела ресници и леко поруменяла.

— Хайде да им кажем утре.

— Защо не? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Другата събота ще те закарам в Гили. Ще говорим с отец Томъс — ти сигурно ще искаш да се венчаем в църква. Ще направим съобщение, както му е редът, и ще купим годежен пръстен.

— Благодаря ти, Люк.

Е, това е. Тя се бе съгласила и връщане назад нямаше. След няколко седмици или колкото е необходимо там, докато съобщят в църквата, тя щеше да се омъжи за Люк О’Нийл. Щеше да стане… мисис Люк О’Нийл! Странно! „Защо се съгласих? Защото той ми каза, че трябва, той ми каза да го направя. Но защо? Да не се излага на опасност ли? Да запази мен или себе си? Ралф де Брикасар, понякога ми се струва, че те мразя…“

Случилото се в колата я изненада и смути. По нищо не приличаше на първия път. Толкова приятни и силни усещания. О, докосването на ръцете му! Това подръпване на гърдите й как я наелектризираше и се разливаше по цялото й тяло на все по-големи кръгове! И той го направи тъкмо в момента, когато съзнанието й се пробуди и заговори на оглупялото същество, в което тя, изглежда, се беше превърнала, че той я съблича и че тя трябва да вика, да го удари, да избяга. Неговото първо жадно всмукване на гърдата й я беше пронизало, отрезвило я беше от унеса и от шампанското, от топлината, от откритието, че е прекрасно да те целуват, когато го правят добре, заглушило беше и здравия разум, и мисълта за бягство. Раменете й сами се отделиха от гърдите му. Тя несъзнателно се намести върху него, докато силната му ръка притискаше нейните бедра и онази безименна област в основата им към някакъв ръб на тялото му, твърд като камък; искаше й се само да остане така до края на живота си, разтърсена до дъното на душата си, отворена цялата, жадуваща… Жадуваща какво? Не знаеше. В момента, когато той я отстрани от себе си, тя не искаше да се отделя от него, би се нахвърлила даже отгоре му като дивак. Но това беше затвърдило окончателно оформилото се вече у нея желание да се омъжи за Люк О’Нийл. Освен това беше убедена, че той е направил с нея онова, от което се появяват бебетата.

Никой не беше особено изненадан от вестта и на никого не мина през ум да възразява. Стъписа ги само упоритият отказ на Меги да пишат на епископ Ралф и почти истеричната й реакция, когато Боб предложи да поканят епископ Ралф в Дройда и да вдигнат голяма сватба. Не, не, не! Тя започна да им крещи, тя, която никога не повишаваше глас. Очевидно му беше сърдита, загдето не е дошъл да ги види; настояваше, че сватбата си е нейна работа, че ако не е намерил за добре да дойде в Дройда поне от приличие, тя няма да го докара тук по задължение.

Фий обеща да не споменава ни дума в писмата си, пък и, изглежда, й беше все едно; тя не прояви интерес и към избора на Меги. Да се водят сметките на ферма като Дройда, беше работа за цял ден. Записките на Фий биха представлявали интерес за историк с подробните описания на живота в овцевъдната ферма. Защото те не се състояха само от цифри и отчети. Най-точно бяха описани всички стада в даден момент, смяната на сезоните, времето, дори какво сервираше мисис Смит за вечеря. Под датата 22 юли 1934 година, неделя, беше записано: „Ясно небе, безоблачно, температурата при изгрев 1,1°С. Без сутрешна служба. Боб — в къщи, Джек — в Муримба с двама пастири, Хюи — в Уест Дам с един пастир. Бирберъл прехвърля тригодишни скопени овни от Будгин в Уинимъръ. Температурата в три часа — 29,4°С. Барометърът стабилен — 76,5 см. Западен вятър. Менюто за вечеря: солено месо, варени картофи, моркови и зеле, пудинг със сливи. Мегън Клийри ще се омъжи за Люк О’Нийл — пастир, на 25 август, събота, в църквата «Свети кръст», Гилънбоун. Записано в 9 часа вечерта, температура 7,2°С, луната в последна четвърт.“

11

Люк купи на Меги годежен пръстен с диаманти, скромен, но красив, с два еднакви четвърт каратови камъка, монтирани върху платинени сърца. Церемонията беше обявена за събота, 25 август, на обяд, в църквата „Свети кръст“. След това щеше да има семеен обяд в хотел „Империал“, на който естествено бяха поканени и мисис Смит, Мини и Кет, но Джимс и Патси щяха да останат в Сидни — Меги настоя, че няма смисъл да се разкарват шестстотин мили, за да присъстват на церемония, която не разбират. Тя получи поздравителни писма от тях: от Джимс дълго, несвързано и детинско, а от Патси съвсем кратко: „Бъдете щастливи.“ Те познаваха Люк, с когото бяха яздили през ваканцията из пасищата на Дройда.

Мисис Смит беше разочарована, че Меги настояваше сватбата да е колкото може по-скромна; тя се беше надявала да види сватбата на единствената дъщеря, омъжена в Дройда, с развети знамена, със звън на чинели и празненство дни наред. Но Меги беше толкова против всякакъв шум, че отказа дори да облече булчинска рокля; щеше да си сложи спортна рокля и обикновена шапка, за да може след това да пътува със същите дрехи.

— Мила, реших къде ще прекараме медения си месец — каза Люк, като се отпусна в едно кресло срещу нея в неделята, след като направиха плановете си за сватбата.

— Къде?

— В Северен Куийнсленд. Докато ти беше при шивачката, аз разговарях с няколко момчета в бара на „Империал“ и те ми казаха, че от захарната тръстика може да се изкарат много пари, ако човек е силен и не се бои от тежка работа.

— Но, Люк, ти имаш хубава работа тук!

— Един мъж не се чувства добре, когато яде хляба на роднините на жена си. Искам да спечеля пари, за да си купим земя в Западен Куийнсленд, и това трябва да стане, преди да остарея, докато още мога да работя. Човек без образование трудно може да намери добре платена работа в тази депресия, но в Северен Куийнсленд не стига работната ръка и се плаща десет пъти повече, отколкото изкарвам като пастир в Дройда.

— И какво ще работиш?

— Ще режа захарна тръстика.

— Ще режеш захарна тръстика ли? Та това е работа за кули12.

— Грешиш. Азиатците са твърде ниски за тази работа и освен това много добре знаеш, че австралийските закони не позволяват да се внасят чернокожи и жълти като ниско платена работна ръка, за да не се отнема хлябът на белите работници. Резачите не достигат и им плащат страхотно. Малко са мъжете, достатъчно едри или достатъчно силни да режат захарна тръстика. Но аз съм един от тях. И ще се справя!

— Тогава, значи, искаш да се установим в Северен Куийнсленд, Люк?

— Да.

Погледът й се плъзна покрай рамото му през широката остъклена тераса към Дройда с призрачните евкалипти, стопанския двор, короните на дърветата отвъд. Да не живее в Дройда! Да иде някъде, където епископ Ралф не ще може да я намери, да живее, без да го види никога, да се вкопчи в този непознат мъж срещу нея така съдбоносно, че да няма връщане назад… Сивите очи се спряха върху възбуденото, нетърпеливо лице на Люк и станаха още по-красиви, но несъмнено по-тъжни. Той го долови, там нямаше сълзи, нито клепачите й се сведоха, нито ъгълчетата на устните й увиснаха. Но не го засягаше дали Меги тъгува за нещо, защото нямаше намерение да допусне тя да добие такова значение за него, та да се тревожи заради нея. Без съмнение тя беше твърде много за него, който се беше канил да се ожени за Дот Макфърсън от Бингели, но физическата й привлекателност и сговорчивият й нрав караха Люк да пази още по-ревниво сърцето си. Никоя жена, дори да е мила и красива като Меги Клийри, не можеше да получи такава власт над него, че да му нарежда какво да прави.

И така, верен на себе си, той пристъпи направо към основното, което си беше наумил. Понякога е нужна хитрост, но в този случай тя нямаше да му свърши такава добра работа както откровеността.

— Мегън, аз съм старомоден човек — започна той.

Тя го погледна озадачено.

— Така ли? — запита тя с тон, който означаваше: какво от това?

— Да — продължи той, — и смятам, че когато двама души се оженят, цялото имущество на жената трябва да се даде на мъжа. Както зестрата едно време. Знам, че имаш малко пари, и отсега ти казвам, че като се оженим, трябва да ми ги припишеш. По-почтено е да знаеш какво мисля, докато още не си станала моя жена, и да си решиш дали си съгласна, или не.

Меги никога не беше мислила, че ще задържи парите си: знаеше, че като се омъжи, те ще бъдат на Люк, а не нейни. Всички жени в Австралия, с изключение на най-образованите и издигнатите, бяха възпитавани така, че да се смятат повече или по-малко като собственост на мъжете си, и това се отнасяше в особено голяма степен и за Меги. Фий и децата винаги се бяха подчинявали на татко, а след смъртта му Фий започна да слуша Боб като негов приемник. Мъжът притежаваше и къщата, и парите, и жена си, и децата си. Меги никога не се беше съмнявала в правото му на това.

— О! — възкликна тя. — Не знаех, че трябва да ги приписвам, Люк. Мислех, че което е мое, автоматично става твое, след като се оженим.

— Така беше преди, но ония глупаци в Канбера го промениха, като дадоха на жените право на глас. Но аз искам всичко да е открито и честно между нас, та затова ти казвам отсега как ще бъде.

Меги се разсмя.

— Добре, Люк, съгласна съм.

Тя го прие като добра старомодна съпруга; Дот нямаше да отстъпи така лесно.

— Колко пари имаш? — попита той.

— В момента четиринадесет хиляди лири. Всяка година получавам по още две хиляди.

Той подсвирна.

— Четиринадесет хиляди лири! Брей! Това са много пари, Мегън. По-добре е аз да се грижа за тях. Другата седмица ще отидем при директора на банката и да не забравя да му кажа — всичко, което постъпва занапред, да се внася на мое име. Няма да пипна и едно пени от тия пари, нали знаеш? Те ще ни трябват да си купим ферма по-нататък. Но следващите няколко години трябва да работим здравата и да пестим всяко спечелено пени. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Да, Люк.

Една небрежност от страна на Люк едва не провали цялата женитба. Той не беше католик. Когато отец Уоти разбра, разпери ръце ужасен.

— За бога, Люк, защо не ми каза по-рано? Знаеш ли сега колко зор ще видим да си смениш религията преди сватбата!

Люк погледна отец Уоти много учуден.

— Кой е казал, че ще си сменям религията? Много си ми е добре и така, но ако това ви притеснява, запишете ме като каласианец или като петдесетник, или както щете. Само католик няма да ме пишете.

Напразно го молиха, Люк не желаеше и да чуе.

— Нямам нищо против католицизма или Ирландия и дори съчувствувам на католиците в Ълстър. Но аз съм оранец и няма да се пребоядисвам. Дори да бях католик и вие да искахте да ме направите методист, пак щях да отвърна по същия начин. Аз съм против пребоядисването, а не против католицизма. Така че ще трябва да минете без мен в паството си, отче, и толкова.

— Тогава не можеш да се ожениш!

— Откъде-накъде? Щом вие не искате да ни бракосъчетаете, преподобният отец на Англиканската църква едва ли ще има нещо против или дори Хари Гау като представител на правната власт.

Фий се усмихна мрачно, като си спомни своя спор с Пади и един свещеник на времето; тогава беше се изпълнила нейната воля.

— Но, Люк, аз трябва да се омъжа в църква! — протестираше плахо Меги. — Иначе бих живяла в грях!

— Е, аз пък мисля, че да живея в грях, е по-добре, отколкото да се пребоядисам — настояваше Люк, който понякога беше странно противоречив; колкото и да жадуваше за парите на Меги, някакво сляпо упорство в него не му позволяваше да отстъпи.

— О, престанете с тези глупости! — рече най-сетне Фий не толкова на Люк, колкото на свещеника. — Постъпете както нас с Пади и решете спора. Отец Томас може да ви венчае в презвитерството, щом не иска да скверни църквата си.

Всички обърнаха към нея изненадани погледи, но това реши въпроса. Отец Уоти склони да ги венчае в презвитерството, но отказа да благослови пръстените.

Половинчатата църковна церемония остави у Меги чувството, че върши грях, но не чак толкова голям, та да иде в ада, а пък старата Ани, икономката на презвитерството, направи всичко възможно кабинетът на отец Уоти да заприлича на църква — с големи вази с цветя и с множество месингови свещници. Обаче всички се чувстваха неловко, а възмутеният свещеник им даде да разберат, че изпълнява церемонията само колкото да си спести по-голямото неудобство двамата да сключат граждански брак. Нямаше нито сватбена литургия, нито благословия.

Така или иначе, свърши се. Меги вече беше мисис Люк О’Нийл, на път за Северен Куийнсленд, където щеше да прекара първата си брачна нощ, но малко по-късно — поради дългия път дотам. Люк не се съгласи да прекарат съботната нощ в „Империал“, понеже теснолинейната железница за Гундиуинди пътуваше само веднъж в седмицата, в събота през нощта, за да направи връзка с пощенския влак Гундиуинди — Бризбейн в неделя. Така щяха да пристигнат в Бризбейн в понеделник — тъкмо навреме да хванат експресния влак до Кейрнс.

Влакът за Гундиуинди беше претъпкан. Те не бяха сами в купето и трябваше да прекарат нощта седнали, понеже нямаше спални вагони. Час след час отмерваха колелата, тракайки по криволичещия и неравен път на североизток, влакът спираше всеки път, щом на машиниста му се допиеше чай или трябваше да изчака някое стадо да мине през линията и да си поприказва в това време с овчаря.

— Чудно ми е: защо се мъчат с такова дълго име като Гундиуинди, а не са го съкратили досега? — попита Меги просто така, докато чакаха на единственото място, отворено в неделя в Гундиуинди — чакалнята на гарата, която беше боядисана в отвратителен казионен зелен цвят и с черни твърди дървени скамейки. Клетата Меги беше толкова нервна и притеснена.

— Че откъде да знам — въздъхна Люк, на когото съвсем не му беше до приказки, а отгоре на всичко умираше от глад. Понеже беше неделя, нямаше къде и една чаша чай да изпият. Чак в понеделник сутринта, когато влакът към Бризбейн спря за закуска, те успяха да хапнат малко и да утолят жаждата си. После пристигнаха в Бризбейн на южната гара и трябваше да прекосят града, за да стигнат до гарата на улица „Рим“, откъдето тръгваше влакът за Кейрнс. Тук Меги установи, че Люк е взел билети за второкласно купе с голи скамейки.

— Люк, но нали имаме пари! — каза му тя уморена и ядосана. — Ако си забравил да идеш в банката, аз имам в чантата си сто лири, които Боб ми даде. Защо да не вземем спално купе в първа класа?

Той я погледна изумен.

— За някакви си три дни и три нощи до Дънглоу! Защо да харчим пари за спален вагон, когато и двамата сме млади, здрави и силни? Няма да умреш, ако поседиш малко във влака, Мегън! Крайно време е да разбереш, че си се омъжила за обикновен работник, а не за някой проклет фермер!

Меги се отпусна на мястото до прозореца, което Люк й намери, и опряла разтрепераната си брадичка на дланта, се загледа навън, за да не забележи Люк сълзите й. Той й говореше като на безотговорно дете и тя вече се питаше дали наистина не я смяташе за такава. Усети, че започва да се бунтува, но още съвсем слабо, а несломимата й гордост не й позволяваше да се унижи дотолкова, че да се кара с Люк. Повтаряше си само, че е съпруга на този човек, но той още не е свикнал с това. Дай му малко време. Ще живеят заедно, тя ще му готви, ще го кърпи, ще се грижи за него, ще има от него деца, ще му бъде добра съпруга. „Я си спомни татко — колко много уважаваше мама, как я обичаше. Трябва му малко време на Люк.“

Пътуваха към град Дънглоу, само на петдесет мили от Кейрнс — последната гара в северния край на линията, която минаваше покрай цялото крайбрежие на Куийнсленд. Над хиляда мили с теснолинейката — релси на метър една от друга, върху които вагоните се люшкаха и клатеха напред-назад и всички места в купетата заети, да не може човек нито да легне, нито да се поопъне. Околността беше по-гъсто населена от Гили и много по-пъстра, но Меги нямаше сили дори да наблюдава пейзажа. Болеше я главата, стомахът й не поемаше храна, а жегата беше по-ужасна и от най-големия зной в Гили. Хубавата й копринена розова рокля за сватбата беше изцапана от саждите, нахлуващи през прозореца, кожата й лепнеше от пот, която не се изпаряваше, а още по-тягостна от физическите й мъки беше ненавистта, която започваше да изпитва към Люк. Той не изглеждаше нито уморен, нито отегчен от пътуването: седеше си спокойно и бъбреше с двама мъже, които пътуваха за Кордуел. Само един-единствен път погледна към нея, стана, надвеси се през прозореца, и то така грубо, че тя се отдръпна, и метна навън един нагънат вестник — покрай линията група дрипави хора, жадни за новини, държаха в ръце железни чукове и викаха:

— Вестник! Вестник!

— Работници, които поддържат линията — обясни й той, като седна на мястото си.

Той очевидно смяташе, че и тя като него е доволна и се възхищава на крайбрежната равнина, която бягаше край прозореца. Но Меги в същност я гледаше, без да я вижда, и я мразеше, преди да е стъпила на нея.

В Кордуел двамата мъже слязоха и Люк отиде до закусвалнята от другата страна на пътя да купи пържена риба и картофи, увити във вестник.

— Казват, че рибата на Кордуел трябва непременно да се опита, мила Мегън. Най-хубавата риба на света. Ето, вземи си. Това е първата ти хапка от истинската храна по „банановите земи“. Куийнсленд е рай, слушай какво ти казвам.

Меги погледна мазните парчета риба, затисна уста с кърпичката си и хукна към тоалетната. Когато малко по-късно излезе оттам пребледняла и разтреперана, той я чакаше в коридора.

— Какво има? Не ти ли е добре?

— Зле ми е още откакто напуснахме Гундиуинди.

— Така ли? Защо не ми каза?

— А ти не забеляза ли?

— Изглеждаше ми съвсем добре.

— Колко път има още? — попита тя вече примирено.

— От три до шест ча̀са горе-долу. Тук не спазват много разписанията. Ето че сега има повече място, като си отидоха тези момчета. Легни и си сложи крачката на коленете ми.

— О, не ме залъгвай като бебе! — тросна му се тя. — По-добре да бяха слезли преди два дни в Бундабърг.

— Хайде, Мегън, бъди разбрана! Почти стигнахме. Остават само Тули, Инисфейл и после е Дънглоу.

Беше късно следобед, когато слязоха от влака; Меги се беше вкопчила здраво в ръката на Люк, но беше твърде горда да си признае, че няма сили да върви. Той попита началника на гарата в кой хотел отсядат работници, взе куфарите и излезе на улицата. Зад него Меги залиташе като пияна.

— Ей го отсреща на онзи ъгъл — успокои я той. — Онази двуетажна постройка.

Стаята им беше малка и претъпкана с огромни викториански мебели, но на Меги й се стори като рай и тя се отпусна на ръба на двойното легло.

— Полегни си малко, докато стане време за вечеря, мила. Аз ще отида да се поогледам — рече той на излизане от стаята, бодър и спокоен, какъвто беше и в деня на сватбата им. Тогава беше неделя, а сега — четвъртък привечер; пет дни, седнала във влака, задушавана от цигарен дим и сажди.

Леглото сякаш монотонно се люлееше още в такт с потракването на стоманените колела, минаващи през сглобките на релсите, но Меги с облекчение и благодарност обърна глава на възглавницата и спа, спа.

Някой й беше събул обувките и чорапите и я беше покрил с чаршаф; Меги се размърда, отвори очи и се огледа. Люк беше седнал на перваза на прозореца, подпрял коляно, и пушеше. Като я чу да се размърдва, той се обърна, погледна я и се усмихна.

— Добра младоженка, няма що! Седя аз и чакам с нетърпение първата брачна нощ, а жена ми я няма никаква вече почти два дни! Поразтревожих се, като не можах да те събудя, но хотелиерът ми каза, че пътуването във влака и влагата така действали на жените. Каза ми просто да те оставя да си отспиш. Как си сега?

Тя се надигна вдървено, протегна се и се прозя.

— Много по-добре съм, благодаря. О, Люк! Знам, че съм млада и силна, но все пак съм жена! Не издържам като теб на физически изпитания.

Той дойде и седна на ръба на леглото, като погали ръката й с почти очарователен жест на разкаяние.

— Извинявай, Мегън, много извинявай. Не помислих за това, че си жена. Нали не съм свикнал да имам съпруга — затова. Гладна ли си, мила?

— Умирам от глад. Сещаш ли се, че почти от една седмица не съм яла?

— Тогава вземи се изкъпи, сложи си чиста рокля и да излезем да разгледаме Дънглоу.

До хотела имаше малък китайски ресторант, където Люк я заведе, и Меги за пръв път през живота си вкуси ориенталска храна. Беше толкова гладна, че всичко би й харесало, но ястията бяха наистина превъзходни. Не я интересуваше дали са приготвени от миши опашки, от перки на акули или от птичи черва, както се говореше в Гилънбоун, но там имаше само едно подобно ресторантче — на гърци, в което сервираха пържоли и пържени картофи. Люк беше пъхнал в една книжна кесия две малки бутилки бира от хотела и настоя Меги да изпие една чаша, въпреки че не обичаше бира.

— Недей пи много вода отначало — посъветва я той. — От бирата няма нищо да ти стане.

После я хвана за ръка и закрачи гордо из улиците на Дънглоу, сякаш бяха негови. Но нали Люк бе роден в Куийнсленд. А какъв особен град беше Дънглоу! Не приличаше на западните градове нито по вид, нито по атмосфера. Беше голям може би колкото Гили, но вместо да са строени произволно само от двете страни на една дълга главна улица, сградите на Дънглоу бяха подредени в правилни квадрати и всички къщи и магазини бяха боядисани в бяло, а не в кафяво. Прозорците представляваха вертикални процепи — навярно за да улавят и най-лекия полъх на вятъра, а където можеше, махаха и покривите, като на откритото кино например: екран, стени с отвори и редици платнени столове като в кораб, но никакъв покрив.

Целият град беше заобиколен от истинска джунгла. Навсякъде пълзяха лози и виещи се растения — по стълбовете, на покривите, по стените. Тук-там бяха израсли дървета насред пътя и дори някъде около стъблата им бяха построени къщи или пък дърветата бяха израсли сред самите къщи. Не можеше да се каже кое се е появило по-напред — дърветата или човешките жилища, защото всичко беше обрасло в неудържимо буйна растителност. Кокосови палми, по-високи и стройни от евкалиптите на Дройда, размахваха листа към бездънното трептящо синьо небе; накъдето и да погледнеше Меги, всичко излъчваше ярки багри. Ни помен от сиво-кафявата земя. Дърветата до едно бяха обсипани с различни цветове — мораво, оранжево, пурпурно, розово, синьо, бяло.

Срещаха много китайци в черни копринени панталони, малки черно-бели обувки и бели къси чорапи, в бели ризи с яки като на мандарини, а косите им се спускаха по гърба на тънки опашки. Мъжете и жените толкова си приличаха, че Меги не можеше да ги различи. Почти цялата търговия на града беше в ръцете на китайци; един голям универсален магазин, по-пищен на вид от която и да е сграда в Гили, имаше китайско име. А УОНГ — пишеше на табелата.

Всички къщи бяха построени върху високи стълбове като старото жилище на главния пастир в Дройда. Това се прави за по-добра циркулация на въздуха — обясни Люк, — а също и заради термитите, които иначе биха разрушили сградата за една година след като е построена. На горния край на всеки стълб имаше ламарина с извити надолу ръбове — защото термитите не могат да прегънат телата си, за да стигат до самото дърво на къщата. Те, разбира се, продължаваха да пируват в стълбовете, но щом някой стълб угниеше, сменяха го с нов. А това беше далеч по-лесно и по-евтино, отколкото да се прави цяла къща. Повечето градини бяха задушени от буйната растителност на джунглата, с бамбук и палми, и изглеждаше, сякаш стопаните са се отказали да ги поддържат.

Мъжете и жените по улиците поразиха Меги. За да излезе с Люк на вечеря и на разходка, тя се облече както подобава — с обувки с токове, копринени чорапи, атлазено бельо и широка копринена рокля с колан и ръкави до лактите. На главата си носеше широкопола сламена шапка, а на ръцете — ръкавици. И изпитваше голямо неудобство, защото хората я оглеждаха — сякаш не те, а тя беше неприлично облечена!

Мъжете бяха боси и повечето без ризи, само с едни развлечени бозави къси панталони; малцината, които имаха по нещо на гърба си, бяха със спортни фланелки, а не ризи. Жените изглеждаха още по-зле. Някои бяха съвсем оскъдно облечени — в памучни рокли, очевидно без нищо отдолу, без чорапи, с неугледни сандали. Но и те носеха предимно къси панталони, закриваха гърдите си с малки безръкавни елечета и ходеха с боси крака. При това Дънглоу беше цивилизован град, а не плаж. Но ето че белите му жители се разхождаха из него най-безсрамно разголени. Дори китайците бяха по-добре облечени от тях.

Навсякъде имаше велосипеди — със стотици, автомобилите бяха малко, а коне изобщо не се виждаха. Наистина съвсем различно от Гили. И беше горещо, горещо, горещо. Минаха покрай един термометър, който, колкото и невероятно, показваше само 32,3°С; в Гили при 46,1°С беше по-хладно оттук. На Меги й се струваше, че върви през плътен въздух, който тялото й сякаш режеше като топло воднисто масло, а като дишаше, дробовете й се пълнеха все едно с вода.

— Люк, не мога повече! Нека да се върнем, моля те! — задъха се тя, преди да изминат и една миля.

— Щом искаш. Това е от влажността на въздуха. Тя почти никога не е по-малко от деветдесет процента, а температурата не пада под двадесет и девет градуса, нито се покачва над тридесет и пет градуса. Няма много разлика между сезоните, но през лятото в най-големия зной мусоните докарват влажността до сто процента.

— През лятото ли вали или през зимата?

— През цялата година. Мусоните идват постоянно, а когато ги няма, духат пасатите. Те също носят много дъждове.

— Нощем не става ли по-хладно? — попита Меги, като се прибраха в хотела; горещите нощи в Гили бяха съвсем поносими в сравнение с тази сауна.

— Не много. Ще свикнеш. — Той отвори вратата на стаята и й направи път да влезе. — Слизам до бара да изпия една бира и ще се върна след половин час. Приготви се дотогава.

Тя го погледна изумена.

— Добре, Люк.

Дънглоу беше седемнадесет градуса южно от екватора и нощта настъпваше внезапно като гръм: в един момент слънцето сякаш едва се кани да залязва, а в следващия вече се е разстлал непрогледен мрак, гъст и топъл като компрес. Когато Люк се върна, Меги беше загасила лампата и лежеше, завита до брадичката с чаршаф. Той се разсмя, пресегна се, дръпна чаршафа и го хвърли на пода.

— Толкова е горещо, мила! Не ни трябва чаршаф.

Тя чуваше стъпките му, различи сянката му, докато той се събличаше.

— Оставих ти пижамата на нощното шкафче — прошепна тя.

— Пижама ли? В това време? Знам, че в Гили им прилошава при мисълта мъжът да не носи пижама, но тук е Дънглоу! Да не би ти да си с нощница?

— Да.

— Махни я тогава. Тя и без това ще ни пречи.

Благодарна, че в тъмнината Люк не може да я види, Меги успя някак да изхлузи тънката ленена нощница, която мисис Смит бе избродирала с толкова обич за първата й брачна нощ. Но той имаше право: беше много по-хладно да лежи гола и ветрецът през широко отворените процепи-прозорци леко да я облъхва. И все пак мисълта за друго горещо тяло в леглото й я подтискаше.

Пружините изскърцаха, Меги усети допира на влажна кожа до ръката си и подскочи. Той се обърна настрана, придърпа я към себе си и я целуна. Отначало тя лежеше неподвижно и се мъчеше да не мисли за тази широко разтворена уста с неприлично дързък език, но после започна да се съпротивява, да се дърпа — не искаше да се допира до него в горещината, не искаше да я целува, не искаше Люк. Съвсем не беше както онази нощ в „Ролса“ на връщане от Рудна Хуниш. Сега тя не долавяше у него никаква мисъл за нея, само с нещо от тялото си настойчиво я натискаше в бедрата, докато едната му ръка с квадратни нокти се впиваше в задните й части. Страхът й прерасна в ужас: тя беше потресена — и то не само физически — от силата и упорството му, от това, че изобщо не го е грижа за нея. Внезапно той я пусна, седна на леглото и започна да прави нещо по себе си, шумолеше и дърпаше кой знае какво.

— По-добре да сме сигурни — задъхано проговори той. — Легни по гръб, време е! Разтвори си краката, за бога! Нищо ли не знаеш?

„Не, Люк, не знам! — искаше й се да извика. — Това е ужасно, неприлично е; не знам какво ми правиш, но не може да е позволено от законите на църквата или на хората!“ Той цял легна върху нея, повдигна бедрата си и я заопипва с една ръка, вкопчил другата в косата й така здраво, че тя не смееше да помръдне. Като се дърпаше непрекъснато от това непознато нещо между бедрата си, тя се опита да направи, както иска той, разтвори повече краката си, но той беше много по-широк от нея и мускулите на слабините й се свиваха в мъчителни спазми от тежестта му и от необичайното й положение. Макар че й беше притъмняло от уплаха и изтощение, Меги усети надигането на някаква голяма сила, а когато той влезе в нея, силен писък се изтръгна от гърлото й.

— Млъкни! — изсъска той, махна ръка от косата й и затисна устата и. — Искаш всички в този проклет хотел да помислят, че те убивам ли? Кротувай и няма да те боли повече, отколкото трябва! Кротко, кроткооооо!

Тя се бореше като обезумяла да се освободи от това противно, болезнено нещо, но той я притискаше с цялата си тежест, а ръката му заглушаваше виковете й и мъчението продължаваше. Не стига че беше съвсем суха, защото той не я беше възбудил, но и още по-сухият презерватив жулеше и протриваше тъканите й, докато той се движеше напред-назад все по-бързо и по-бързо, а дъхът му започваше да свисти между зъбите му; после някаква внезапна промяна го накара да притихне, да потръпне, да преглътне шумно. Болката се притъпи до смъдене и за голямо нейно облекчение той се свлече от нея и легна по гръб, задъхан.

— Следващия път ще ти бъде по-добре — успя да й каже. — Жената винаги я боли първия път.

„А защо не ми го каза по-рано?“ — искаше да му изкрещи тя, но нямаше сили да продума, обзета изцяло от желанието да умре. Не само поради болките, а и от откритието, че за него тя не беше човек, а някакъв бездушен инструмент.

Точно толкова я боля и втория път, и третия. Ядосан, защото очакваше неприятното й усещане (както той си го представяше) да изчезне магически след първия път и не можеше да разбере защо тя продължава да се съпротивява и да вика, Люк се разсърди, обърна й гръб и заспа. Сълзите й се стичаха встрани от очите към косата й, тя лежеше по гръб и се молеше да умре или поне да се върне в Дройда.

Същото ли бе имал пред вид отец Ралф преди години, като й говореше за скритите пътища, свързани с това да имаш деца? Чудесен начин да узнае какво е искал да каже! Нищо чудно, че бе предпочел да не й обяснява подробно. Но на Люк това нещо трябва да му е харесало, щом го направи три пъти почти едно след друго. Явно, него не го боли. И тя усети, че го намразва… и Люк, и това, което й правеше.

Изтощена и така разранена, че всяко движение беше мъка, Меги едва-едва се обърна настрани, с гръб към Люк, и се разхлипа във възглавницата. Сънят бягаше от очите й, а Люк спеше толкова дълбоко, че нейните плахи движения не промениха дори ритъма на дишането му. Той спеше кротко — нито хъркаше, нито се въртеше и докато чакаше да съмне, тя си мислеше, че ако ставаше въпрос само да спят заедно, на нея би и било приятно с него. Утрото настъпи така бързо и безрадостно, както и нощта, стори й се особено, че не чува кукуригането на петли и другите звуци на осъмващата Дройда с овцете, конете, прасетата и кучетата.

Люк се събуди и се обърна, тя усети как я целуна по рамото, но беше толкова уморена, толкова й беше мъчно за в къщи, че забрави дори да се покрие от приличие.

— Я да те видим сега, Мегън — заповяда той, като я хвана за хълбока. — Обърни се като послушно момиче.

Всичко й беше безразлично тази сутрин. Меги се обърна, попримига и го загледа унило.

— Не ми харесва това име Мегън — каза тя, неспособна да възроптае по друг начин. — Бих искала да ме наричаш Меги.

— А на мен не ми харесва Меги. Но щом ти е толкова неприятно, ще ти викам Мег. — Погледът му се плъзна унесено по тялото й. — Каква хубава фигура имаш. — Той докосна едната й гръд със сплесканото невъзбудено зърно. — Особено това. — Като сбута накуп възглавниците, той се облегна на тях засмян. — Хайде, Мег, целуни ме. Сега е твой ред да ме любиш и може да ти е по-приятно, а?

„Не искам да те целувам никога вече, докато съм жива“ — мислеше си тя и гледаше дългото тяло с изпъкнали мускули, по гърдите сплетени снопчета тъмни косми, които се спущаха надолу по корема му в тънка ивица и после се сгъстяваха като храстче, от което се подаваше измамно малък и безобиден израстък, който можеше да причини толкова болка. Колко космати бяха краката му! Меги беше израснала между мъже, които не сваляха нищо от облеклото си в присъствието на жени, но разкопчаните им в горещината ризи откриваха космати гърди. Но те бяха светли мъже и не й бяха неприятни; този тъмнокос мъж й беше чужд и я отвращаваше. Косата на Ралф също беше тъмна, но тя добре си спомняше колко гладки и чисти бяха мургавите му гърди.

— Чуваш ли какво ти казвам, Мег! Целуни ме.

Тя се наведе над него и го целуна, той взе в шепи гърдите й и не я оставяше да отдели устните си от неговите, после хвана едната й ръка и я плъзна към слабините си. Сепната, тя отдели неохотно устни от неговите да погледне какво е това, което се променяше и растеше в дланта й.

— О, моля те, Люк, недей пак! — извика тя. — Моля те, недей! Моля те, много те моля!

Сините му очи се впиха в нея.

— Толкова ли те боли? Добре, ще направим нещо друго, само че опитай, се за бога, да проявиш малко желание.

Като я изтегли върху себе си, той разтвори краката й, повдигна й раменете и хвана гърдите й, както бе направил в колата онази нощ, когато тя реши да се омъжи за него. Участвайки само с тялото си, Меги го изтърпя: поне не влезе в нея и болката беше само от движението. Колко странни са мъжете — правят това, като че ли е най-приятното нещо на света. Отвратително, подигравка с любовта. Ако не се надяваше, че този беше начинът да има бебе, Меги решително би отказала да участва.

— Намерих ти работа — заяви Люк на закуска в столовата на хотела.

— Какво? Преди да съм подредила дома ни както трябва ли, Люк? Преди още да имаме дом?

— Няма смисъл да наемаме жилище, Мег. Аз ще режа тръстика — уредих вече. Най-добрата група резачи в Куийнсленд е съставена от шведи, поляци и ирландци, води ги едно момче на име Арне Свенсон и докато ти спеше след пътуването, аз се срещнах с него. Не му достигал един човек и е готов да опита с мен. Това значи, че ще живея в бараките заедно с другите. Ще работим шест дни в седмицата от изгрев до залез. И не само това, а ще се местим нагоре-надолу по крайбрежието — където ни повикат. Какво ще спечеля, зависи от това колко тръстика ще режа, а ако ме приемат в групата на Арне, ще изкарвам на седмица по двадесет лири и повече. Двадесет лири на седмица! Представяш ли си?

— Да не искаш да кажеш, че няма да живеем заедно, Люк?

— Не можем, Мег! Мъжете няма да искат жена при тях, а каква полза да живееш сама в цяла къща? По-добре е и ти да работиш: така ще съберем повече пари за нашата ферма.

— Но къде ще живея? И каква работа мога да върша? Тук няма стада.

— Да, за жалост. Затова ти намерих работа и квартира, Мег. Ще получаваш безплатна храна и аз не ще трябва да харча за издръжката ти. Ще работиш като прислужничка в Химелхох, имението на Лудвиг Мюлер. Той е най-големият собственик на плантации със захарна тръстика в околността, а жена му е инвалид и не може сама да се оправя с домакинството. Утре сутринта ще те заведа там.

— А кога ще те виждам, Люк?

— Неделен ден. Луди знае, че си младоженка и няма да се сърди, ако изчезваш в неделя.

— Тъй ли? Няма що, наредил си всичко, както искаш.

— Ами да. Но, Мег, ние ще станем много богати! Ще работим здравата, ще пестим всяко пени и не след дълго ще си купим най-хубавата ферма в Западен Куийнсленд. Нали имам четиринадесет хиляди в банката на Гили, към тях всяка година се добавят по още две хиляди, а ние с теб можем да печелим по хиляда и триста, ако не и повече на година. Няма да е за дълго, мила, обещавам ти. Хайде, засмей се и направи за мен тази жертва! Защо да се задоволяваме с някоя къща под наем; ами че колкото по-усилено работим сега, толкова по-скоро ще шеташ в собствена кухня.

— Щом искаш… — Тя бръкна в портмонето си. — Люк, взимал ли си моите сто лири?

— Внесох ги в банката. Не може да носиш толкова пари, Мег.

— Но ти не си ми оставил нищо! Нямам нито стотинка! С какво ще пазарувам?

— За какво ти е да пазаруваш? Утре сутрин ще си в Химелхох, а там няма за какво да харчиш пари. За сметката в хотела ще се погрижа аз. Крайно време е да разбереш, че си се омъжила за работник, Мег, и че вече не си разглезената фермерска дъщеря, която може да пръска пари. Мюлер ще ти внася заплатата направо по моята банкова сметка, където ще се събират и моите пари. Не харча парите за себе си, Мег, нали знаеш? Никой от нас няма да ги докосва, понеже те са за нашето бъдеще, за фермата ни.

— Да, разбирам. Много си благоразумен, Люк. Ами какво ще стане, ако имам бебе?

Един миг той се изкушаваше да й каже истината — че няма да има никакво бебе, преди да се сдобият с фермата, но изразът на лицето й го накара да се откаже.

— Е, за това ще мислим, когато стане. Според мен по-добре е да нямаме, докато не си купим фермата, затова да се надяваме, че няма да стане бебе.

Без дом, без пари, без дете. А и без съпруг. Меги започна да се смее. Люк също се разсмя, вдигнал чашата кафе като за наздравица.

— Да живеят презервативите! — каза той.

На сутринта поеха за Химелхох с местния автобус, стар „Форд“ с двадесет места и без стъкла на прозорците. Меги се чувстваше по-добре — Люк я беше оставил на мира, когато му даде едната си гърда, и на него това явно му харесваше не по-малко, отколкото онова ужасно нещо. Колкото и да искаше да има бебе, не й достигаше смелост. Но още първата неделя, като престане да я боли, ще опита пак — си каза тя. А може би бебето вече беше на път и тя няма нужда повече да го прави, докато не поиска друго дете. С просветнал поглед тя се озърташе любопитно, докато автобусът пухтеше по червеникавия глинест път.

Природата беше омайна, съвсем различна от тази в Гили, и тя трябваше да признае, че такава пищност и красота Гили не познаваше. Веднага личеше, че тук никога не липсва вода. Земята имаше цвят на прясно рукнала кръв, яркочервена, а тръстиката в нивите, които не бяха оставени за угар, чудесно контрастираше с почвата: източени светлозелени листа се люлееха на виненочервени стъбла, дебели колкото ръката на Люк. „Никъде другаде в света захарната тръстика не расте така висока и богата на захар — говореше Люк възбудено, — тук реколтата е най-голяма. Този пласт червена почва е дълбок над хиляда стъпки и изобилства точно с онези хранителни вещества, от които тръстиката не може да не стане отлична, особено при такива валежи. И никъде другаде в света не я режат бели хора, при това с устрема на неуморимия, жаден за пари бял човек.“

— Бива те за оратор, Люк — отбеляза Меги с ирония.

Той я погледна косо подозрително, но се въздържа да й отвърне, понеже автобусът беше вече спрял встрани на пътя, за да слязат.

Химелхох беше голяма бяла къща на върха на един хълм, обградена от кокосови палми, бананови палми и красиви по-малки палми с листа, разперени като ветрила, подобно на опашка на паун. Бамбуковата горичка, петнадесетина метра висока, пазеше къщата от силните пориви на северозападните мусони; въпреки че беше разположена високо на хълма, къщата пак беше издигната върху четири и половина метрови стълбове.

Люк носеше куфара й, Меги пристъпваше с мъка до него по червената пътека, задъхана, обута все още в затворени обувки и с чорапи, а шапката беше клюмнала на лицето й. Самият магнат на тръстиката не си беше у дома, но още докато се качваха по стълбите, на верандата излезе жена му, подпирайки се на два бастуна, и им се усмихна. Като видя доброто й приветливо лице, Меги изведнъж се почувствува по-добре.

— Влезте, влезте! — покани ги тя с подчертан австралийски акцент.

Тъй като очакваше да чуе немска реч, Меги остана безкрайно доволна. Люк пусна куфара й, здрависа се, когато стопанката освободи едната си ръка от бастуна, и хукна надолу по стълбите, за да хване автобуса на връщане. Арне Свенсон щеше да го чака пред хотела в десет часа.

— Как е малкото ви име, мисис О’Нийл?

— Меги.

— О, чудесно. Аз се казвам Ан и бих искала така да ме наричате. Чувствувах се много самотна тук, откакто ме напусна момичето ми преди един месец, и понеже е трудно да се намери добра домашна помощница, мъчех се да се справям сама. Ние сме само двамата с Луди — деца нямаме. Надявам се, че ще ви е добре с нас, Меги.

— Сигурна съм, мисис Мюлер… Ан.

— Елате да ви покажа стаята. Ще се справите ли с куфара си? Мен не ме бива много за носене.

Стаята, както и цялата къща, беше скромно обзаведена, но гледаше към онази страна, където единствено нямаше преграда срещу вятъра и излизаше на същата веранда като гостната. И тя се стори на Меги много гола — само с тръстикови мебели и без килими и пердета.

— Тук е твърде горещо за кадифе или басма — обясни й Ан. — Мебелите ни са само ракитови, а се обличаме колкото от приличие. Трябва и ти да свикнеш, иначе ще загинеш от горещина. Ужасно си навлечена.

Ан беше с деколтирана блузка без ръкави и къси панталони, от които се подаваха клетите й едва пристъпващи изкривени крака. След няколко минути Меги беше облечена по същия начин в дрехите, заети й от Ан, докато успее да убеди Люк да й купи. Беше унизително да обяснява, че не й дава пари, но този срам поне облекчи неудобството й, дето трябваше да ходи така разголена.

— Е, на теб, разбира се, моите панталони стоят много по-добре, отколкото на мен — установи Ан и продължи приятелски и непринудено да й обяснява. — Луди ще ти носи дърва за печката; няма ти да ги цепиш и да ги мъкнеш по стълбите. Жалко, че нямаме електричество като другите къщи по-близо до Дъни, но правителството още се помайва. Може би догодина ще прекарат и до Химелхох, но дотогава ще трябва да караме с тази отвратителна печка. Но ще видиш, Меги, десет минути след като ни пуснат електричеството, ще имаме и електрическа печка, и електрическо осветление, и хладилник.

— Аз съм свикнала без тях.

— Да, но там, откъдето идваш, горещината е суха. Тук е много, много по-лошо. Боя се, че здравето ти може да пострада. Често става с жените, които не са родени и израсли тук — нещо на кръвта. Знаеш ли, че сме толкова на юг от екватора, колкото Бомбай и Рангун са на север от него, и трудно виреят и хора, и животни, ако не са родени тук. — Тя се засмя. — Ох, колко се радвам, че дойде! Двете ще се разбираме чудесно. Обичаш ли да четеш? Това е нашата слабост с Луди.

Меги грейна.

— Много.

— Прекрасно! Ще видиш, че няма да чувстваш липсата на твоя красавец съпруг.

Меги не отговори. Липсата на Люк ли? И нима беше красив? Помисли си, че ако не го види никога повече, ще бъде най-щастлива. Само че той все пак беше неин съпруг и законът я задължаваше да дели живота си с него. Беше се омъжила за него съвсем съзнателно и не можеше да вини никого освен себе си. А може би като съберат пари и като купят фермата в Западен Куийнсленд, ще дойде време тя и Люк да заживеят заедно, да се устроят, да се опознаят, да свикнат един с друг.

Той не беше лош, нито неприятен; работата беше там, че като е живял толкова време сам, не знаеше какво означава да си свързан с другиго. Беше простодушен, безмилостен в своята амбиция, неизмъчван от съмнения. Онова, което искаше, беше съвсем определено, макар да беше мечта — една добра отплата за неуморен труд и тежки лишения. Поне за това трябваше да го уважава. Нито за миг тя не допусна, че той ще използва парите за собствено удоволствие: беше й казал самата истина. Парите щяха да останат в банката.

Само че му липсваше време или желание да разбере жена си. Не знаеше, изглежда, че жената е по-различна, че има нужда от неща, от които той не се нуждае, както и на мъжа са необходими някои неща, от които тя няма нужда. Е, можеше да бъде и по-лошо. Ами ако я беше пратил да работи при някоя сурова и не така мила жена като Ан Мюлер! Тук високо на този хълм нямаше да й се случи нищо лошо. Само дето беше толкова далеч от Дройда!

Пак се сети за това, като свършиха обиколката из къщата и се изправиха и двете на верандата пред гостната с изглед към чифлика Химелхох. Обширните тръстикови ниви (по-малки от пасищата, защото се обхващаха с поглед) бяха избуяли и вятърът люшкаше тучната зеленина, лъснала и бляскава от дъжда, която се спускаше стръмно към обраслите с джунгла брегове на голямата река, много по-широка от Барун. Отвъд реката започваха тръстикови ниви, отровно зелени на цвят, прошарени от кървавочервена угар, и все така до подножието на голяма планина, където посевите свършваха и започваше джунглата. Отвъд планинския конус се виждаха други върхове, мораво червени отстъпващи и гаснещи в далечината. Небето беше по-дълбоко и по-наситеносиньо, отколкото над Гили, тук-там прошарено от плътни кълбести облаци, и всичко беше обагрено в живи, сочни цветове.

— Това е връх Бартл Фрир — каза Ан, сочейки самотния връх. — Хиляда и осемстотин метра направо от морското равнище. Казват, че бил целият от калай, но няма изгледи да започнат да го добиват, защото джунглата пречи.

Тежкият ленив вятър носеше натрапчива противна миризма, която Меги се мъчеше да пропъди от ноздрите си още откакто слезе от влака. Миришеше като на гнило, но не точно на гнило: непоносимо сладникава, смрадта беше навсякъде — едно осезаемо присъствие, което не отслабваше, колкото и силно да духаше вятърът.

— Мирише на меласа — обясни Ан, като забеляза разширените ноздри на Меги, после си запали една фабрична цигара „Ардат“.

— Отвратително мирише.

— Да, да. Затова пуша. Но до известна степен свикваш, макар че за разлика от другите миризми тази никога не изчезва напълно.

— Какви са тези сгради с черния комин на реката?

— Заводът. Там тръстиката се преработва в сурова захар. А каквото остане — сухото вещество на тръстиката след извличането на захарта, — се нарича багаса. Суровата захар заедно с багасата се изпраща на юг в Сидни за допълнително рафиниране. От суровата захар се добива меласа, петмез, кафява и бяла захар и течна глюкоза. А от багасата правят влакнести строителни плоскости, подобни на масонит. Нищо не се хаби и не се хвърля, затова дори и в депресия като сегашната захарната тръстика е много доходна.

Арне Свенсон беше висок метър и осемдесет и пет, точно колкото Люк, и не по-малко красив от него. Кожата му беше тъмно златиста от постоянното излагане на слънце, а светлорусата му коса беше цялата на буйни къдри. Фините му шведски черти бяха много сходни с тези на Люк — личеше, че много скандинавска кръв се е вляла във вените на шотландци и ирландци.

Люк се беше отказал от кожените панталони и бялата риза и беше облякъл къси панталони. С Арне се качиха в една стара, пухтяща камионетка „Форд“ модел „Т“ и се отправиха за мястото, където работеше групата. Велосипедът, който беше купил на старо, бе натоварен заедно с куфара му на платформата и Люк умираше от нетърпение да започне работа.

Другите режеха още от изгрев-слънце и не вдигнаха глави, когато Арне се появи откъм бараките, следван от Люк. Работното им облекло се състоеше от къси панталони, ботуши с дебели вълнени чорапи и конопени шапки. Присвил очи, Люк се загледа в работещите мъже, които изглеждаха странно. От глава до пети бяха покрити с черна като въглища кал, а потта правеше розови бразди по гърдите, гърбовете и ръцете им.

— Сажди и мръсотия от тръстиката — обясни Арне. — Трябва да я изгаряме, за да може да се реже.

Той се наведе и взе два инструмента, подаде единия на Люк, а другия задържа за себе си.

— Това е нож за тръстика. С него режем стъблата. Не е трудно, ако знаеш как. — И с широка усмивка той се зае да му показва, като го правеше да изглежда много по-лесно, отколкото беше в действителност.

Люк погледна смъртоносното сечиво в ръцете си, което по нищо не приличаше на мачете. Краят на острието беше широк триъгълник, а не връх, и цялото бе зловещо извито като шип на петел.

— Мачетето е малко за тръстиката в Северен Куийнсленд — каза Арне, като приключи демонстрацията. — Тая играчка е най-подходяща — сам ще се убедиш. Точи го редовно и на добър час. — След което отиде да си гледа работата и остави Люк все още нерешително изправен. Люк постоя малко, после вдигна рамене и се залови за работа. Само след няколко минути той разбра защо това го вършат роби от раси, които не са достатъчно просветени и не знаят, че има по-лесни начини за изкарване на прехраната като стригането например — помисли си той с горчива насмешка. Навеждаш се, отсичаш, изправяш се, стискаш здраво неудобното стъбло, което натежава от върха, плъзгаш го цялото между ръцете си, отрязваш листата, пускаш го върху добре оформения куп, отиваш до следващото, навеждаш се, отсичаш, изправяш се, режеш, трупаш върху купа…

Тръстиката гъмжеше от вредители: мишки, бръмбари, хлебарки, крастави жаби, паяци, змии, оси, мухи и пчели. Не липсваше нищо, което да не хапе злобно или жили болезнено. Затова резачите най-напред изгаряха тръстиката, предпочитайки мръсотията на овъглените ниви, отколкото рисковете, които криеха зелените живи растения. И въпреки това бяха целите нажилени, изпохапани и нарязани. Ако не бяха ботушите, краката на Люк щяха да са по-зле и от ръцете му: но никой резач не носеше ръкавици. Ръкавиците забавяха работата, а времето беше пари в тази игра. Пък и нали ръкавици носят само лигльовците.

По залез Арне даде сигнал да спрат и дойде да види какво е направил Люк.

— Хей, приятелю, браво! — викна той и тупна Люк по гърба. — Пет тона не са малко за първия ден!

Пътят до бараките не беше дълъг, но тропическата нощ падаше така внезапно, че пристигнаха по тъмно. Преди да влязат, те се стълпиха около общия душ и с пешкири на кръста нахълтаха в бараката, където дежурният по кухня за седмицата беше натрупал своите специалитети на масата. Днес имаше бифтек с картофи, питка и сладкиш с мармалад; мъжете се нахвърлиха върху яденето и го изгълтаха настървено до последната троха.

Покрай двете срещуположни стени от ламарина на дългото помещение бяха подредени железни легла със сламеници. Като въздишаха и ругаеха тръстиката така цветисто, че и каруцар би им завидял, мъжете се хвърлиха голи върху неизбелените чаршафи, спуснаха мрежите против комари и начаса заспаха — неясни фигури под прозрачните завеси.

Арне спря Люк:

— Дай да ти видя ръцете. — Той огледа разкървавените от порязване рани, мехурите, ужиленото. — Натопи ги първо в синка и после ги намажи с това. И послушай ме, втривай кокосово масло отсега нататък всяка божа вечер. Имаш големи ръце и ако гърбът ти издържи, ще станеш добър резач. След една седмица кожата ще загрубее и няма да те боли.

Всеки мускул по красивото тяло на Люк го болеше и той чувстваше само една огромна, раздираща болка. Намазал и увил ръцете си, той се изтегна на леглото, което му посочиха, спусна мрежата и затвори очи за света отвъд ситните задушаващи дупки. Ако имаше представа какво го чака, нямаше да хаби силите си с Меги, която беше вече запратил в най-отдалеченото кътче на съзнанието си като чезнеща и неприятна мисъл. Знаеше, че докато реже тръстиката, няма да я пожелае.

Мина една седмица, докато той понавикна с работата и достигна долната граница от осем тона, която Арне изискваше от своите хора. След това Люк се амбицира да надмине Арне. Искаше най-големия дял от парите, та дори и съдружие. Но най-вече мечтаеше да види насочени към себе си погледите, с които всички посрещаха Арне; Арне беше нещо като бог, понеже бе най-добрият резач в Куийнсленд, а вероятно и на света. Когато в събота вечер отиваха в близкия град, местните хора се надпреварваха да черпят Арне с ром и бира, а момичетата пърхаха около него като пеперуди. Арне и Люк си приличаха по някои неща. И двамата бяха суетни и им беше приятно жените да ги гледат с нескрито възхищение; но нищо повече: те нямаха какво да дадат на жените, даваха всичко на тръстиката.

Люк намираше в работата онази красота и болка, които цял живот беше чакал да изпита. Като се навеждаше и изправяше и пак се навеждаше в този ритуален ритъм, все едно, че участвуваше в някакво тайнство, недостъпно за обикновените хора. Защото — както го учеше Арне, — който не го изпущаше от поглед, — щом вършиш това съвършено, заставаш сред първите в най-елитната група работници на света. И където и да идеше, Люк се чувстваше горд, защото знаеше, че почти никой от хората наоколо не би издържал и един ден в тръстиковите ниви. Дори кралят на Англия не би го превъзхождал и само можеше да му се възхищава, ако го познаваше. В очите на Люк и лекари, и адвокати, и писатели, и фермери заслужаваха само съжаление и презрение. Да режеш тръстика така, както умее само жадният за пари бял човек — това бе за него най-великото постижение.

И често, седнал на ръба на леглото, той усещаше как набъбват изпъкналите мускули на ръката му, гледаше мазолестите си, набраздени от белези длани, загорелите си дълги и красиви крака и се усмихваше. Човек, който е способен да върши това и не само да оцелее, но и да му е приятно, е истински човек. Интересно какво би казал кралят на Англия.

Меги видя Люк едва след четири седмици. Всяка неделя тя се понапудряше, обличаше си хубава копринена рокля — беше престанала да се изтезава с чорапи и бельо — и чакаше съпруга си, който не идваше. Ан и Луди Мюлер не продумваха, само гледаха как неделя след неделя тя помръкваше с внезапното настъпване на тъмнината — сякаш се спускаше завесата на силно осветена празна сцена. Не че Меги чак толкова искаше да го види, но нали все пак той беше неин и тя негова, както се казва. Като си представеше само, че той не се сеща за нея, докато тя го чака с дни и седмици и мисли за него през цялото време, обземаше я гняв и отчаяние, ставаше й болно, срамно, тъжно. Колкото и да й бяха неприятни онези две нощи в хотела на Дъни, там все пак беше за пръв път с него и сега съжаляваше, че е викала от болка: по-добре да си беше отхапала езика. Ами да, разбира се. Нейното страдание го е отегчило, развалило му е удоволствието. И гневът към него заради безразличието към болката й премина в угризения, докато накрая тя стовари цялата вина върху себе си.

На четвъртата неделя тя не си направи труда да се облича хубаво, а шляпаше боса из кухнята по шорти и фланелка, докато приготвяше топла закуска за Луди и Ан — веднъж в седмицата те си позволяваха това изключение. Като чу стъпки по задната стълба, тя се извърна от тигана с цвърчащ бекон и за момент остана изумена, като видя едрия, космат мъж на прага. Люк? Той ли беше? Той сякаш беше изсечен от скала, не приличаше на човек. Но фигурата отиде до нея, целуна я звучно и седна на масата. Тя счупи яйца в тигана и добави още бекон.

Ан Мюлер влезе, засмя се любезно, но вътрешно беснееше: „Негодник такъв, какво смята, като оставя жена си сама толкова време?“

— Радвам се, че си се сетил, че имаш жена — рече тя. — Елате на верандата да закусим всички заедно. Люк, помогни на Меги с тигана. Аз ще взема някак скарата за печене на хляб.

Лудвиг Мюлер бе роден в Австралия, но германският произход силно му личеше по месестото лице, което не понасяше едновременно и бира, и слънце, и по посивялата четвъртита глава и светлосините очи на северняк. Той и жена му много харесваха Меги и бяха щастливи, че са попаднали на нея. Луди беше особено благодарен, като виждаше колко по-щастлива е Ан, откакто тази златиста главица грееше из къщи.

— Как ти се вижда рязането Люк? — попита той, докато си сипваше яйца с бекон.

— Ако ти кажа, че ми харесва, ще ми повярваш ли? — разсмя се Люк, пълнейки чинията си.

Проницателните очи на Луди се спряха върху красивото лице и той кимна.

— Е, да. Ти си за тази работа и по темперамент, и по физика, струва ми се. Тя ти дава чувството, че превъзхождаш другите, че си повече от тях.

В плен на наследените тръстикови поля, далеч от центровете на науката и без никакви изгледи да замени едното с другото, Луди усърдно изучаваше човешката природа, четеше дебели томове в кожени подвързии, на чиито корици бяха написани имена като Фройд и Юнг, Хъксли и Ръсел.

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш да видиш Меги — каза Ан, докато с една четка мажеше хляба си с топено масло: само така можеха да ядат маслото тук, но и това беше по-добре от никак.

— Ами решихме с Арне да работим известно време и в неделя. Утре заминаваме за Ингъм.

— Което значи, че клетата Меги ще те вижда още по-рядко.

— Меги ме разбира. Няма да е за повече от две-три години, пък нали имаме лятна отпуска. Арне обещава да ми намери за тогава работа в завода в Сидни и може да взема Мег с мен.

— Защо е необходимо да работиш толкова много, Люк? — попита Ан.

— За да събера пари за ферма на запад, някъде около Кинуна. Мег не ви ли е казала?

— Боя се, че нашата Меги не обича много да говори за себе си. Кажи ни ти, Люк.

Тримата сътрапезници наблюдаваха как се сменя израза по загорялото силно лице, как блестят тези толкова сини очи. Откакто той беше дошъл, Меги не бе проговорила с никого. А Люк разказваше ли, разказваше за прекрасните земи далеч на запад: за тревата, за големите птици бролга, които крачат кокетно в прахта по единствения път из Кинуна, за хилядите бързи кенгура, за жаркото слънце.

— И не е далеч денят, в който едно голямо парче от всичко това ще бъде мое. Мег е вложила вече малко пари, а при темпото, с което работим, няма да чакаме повече от четири-пет години. Може и по-рано, ако се задоволя с нещо по-скромно, но като знам колко мога да спечеля от тръстиката, изкушавам се да продължа още известно време, за да се сдобия с един по-приличен чифлик. — Той се наведе напред, като държеше чашата чай между покритите си с белези длани. — Знаете ли, че почти надминах Арне онзи ден? Нарязах единадесет тона за един ден!

Луди подсвирна от искрено възхищение и двамата се впуснаха в разговор за нормите. Меги отпиваше от своя силен тъмен чай без мляко. О, Люк! Най-напред бяха само две-три години, сега станаха четири-пет, а кой знае колко ще каже следващия път, като говори за това? На Люк му беше добре — в това нямаше съмнение. Дали изобщо би оставил тази работа, като дойде време? Дали? И дали Меги е готова да го изчака? Мюлерови бяха много мили и тя съвсем не се преуморяваше, но ако трябваше да живее без съпруг, тогава най-добре да е в Дройда. През целия месец, който прекара в Химелхох, нито един ден не се беше почувствала истински добре — не й се ядеше, имаше пристъпи на стомашни болки, обземаше я летаргия, от която не можеше да се отърси. Свикнала винаги да е в отлично здраве, тя се изплаши от това неразположение.

След закуска Люк й помогна да измие чиниите и после я изведе на разходка до най-близката тръстикова нива, като през цялото време й говореше за тръстиката и как се реже, колко хубаво е да се живее на открито и колко свестни били момчетата от групата на Арне, колко различно и колко по-приятно е това от стригането.

После се заизкачваха обратно по хълма. Люк я въведе в приятно прохладното пространство под къщата, между стълбовете. Там Ан си беше направила градина: беше поставила парчета глинени тръби, напълнила ги беше с пръст и посадила в тях висящи и пълзящи растения — орхидеи от всякакъв вид и цвят, папрат, екзотични виещи се растения и храсти. Стъпваше се по меки уханни стърготини, отгоре на куки висяха големи телени кошници, пълни с папрат, орхидеи или туберози, други папрати бяха поникнали в пукнатините по стълбовете, а в основата им бяха засадени прелестни бегонии в десетки различни багри. Това беше любимото място за почивка на Меги, единственото нещо на Химелхох, което й харесваше повече от каквото и да било в Дройда. В Дройда никога не можеше да се отгледат толкова много растения на такова малко пространство — влагата във въздуха не стигаше.

— Нали е много красиво, Люк? Дали не бихме могли след няколко години да наемем тук някъде една къща, в която да живея. Много искам да опитам и аз да си направя нещо такова.

— Какво ти е хрумнало да живееш сама в цяла къща? Тук не е Гили, Мег: по тези места е опасно за сама жена. Тук ти е много по-добре, повярвай ми. Не си ли доволна?

— Колкото мога да съм доволна в чужда къща.

— Слушай, Мег, ти трябва просто да се задоволиш с това, което имаш сега, докато се преселим на запад. Не можем да харчим пари за наеми, а ти да не правиш нищо — как ще спестим пари. Чуваш ли?

— Да, Люк.

Той толкова се ядоса, че не направи онова, заради което я беше завел под къщата — да я целуне. Вместо това пренебрежително я плесна отзад, от което я заболя не на шега, и пое надолу по пътя към колелото си, подпряно на едно дърво. Беше въртял педалите двадесет мили, за да дойде при нея, вместо да си купи билет за влака или автобуса, и сега трябваше да измине по същия начин още толкова.

— Клетата душица! — каза Ан на Луди. — Иде ми да го убия!

Януари дойде и си отиде — месецът, през който имаше най-малко работа за резачите на тръстика, но от Люк нямаше и следа. Беше споменал, че ще вземе Меги в Сидни, но отиде в Сидни с Арне, без нея. Арне беше ерген и една негова леля имаше къща в Розел, откъдето се стигаше пеша (без да се дават нари за трамвайни билети) до захарните рафинерии. Зад всепоглъщащите стени като на някоя крепост на хълм и резачът можеше да намери работа, ако имаше връзки. Люк и Арне се наредиха да носят чували със захар, а през свободното си време плуваха или караха сърф.

Оставена в Дънглоу с Мюлерови, Меги се обливаше в пот през „мокрия“ сезон, както наричаха времето, в което духат мусоните. Сухият сезон траеше от март до ноември — в тази част на континента никога не беше съвсем сухо, но все пак в сравнение с мокрия беше истински рай. През дъждовния сезон небето просто се отваряше и бълваше вода не цял ден, а на пристъпи; между един порой и друг от земята се вдигаше пара, големи бели облаци влага се събираха над тръстиката, над почвата, над джунглата, над планината.

Колкото повече време минаваше, толкова по-силно копнееше Меги за у дома. Беше разбрала, че няма никога да свикне със Северен Куийнсленд. Едно, че климатът не й понасяше — навярно защото беше прекарала досегашния си живот в област на суша. Но мразеше и това, че е сама, чужда, че е изпаднала в безпаметна летаргия. Мразеше също така и гъмжилото от насекоми и влечуги — всяка нощ беше мъчение с тези огромни жаби, паяци, хлебарки, плъхове, които не можеха да бъдат изгонени с нищо и от които тя се ужасяваше. Бяха толкова големи, толкова дръзки и толкова гладни! Но най-много от всичко мразеше това „дъни“, което беше не само местната дума за тоалетна, но и умалителното име на Дънглоу, и тукашните хора умираха от удоволствие да си правят шеги с това. От такава тоалетна можеше да ти се повдигне — в този благодатен за всичко живо климат беше немислимо да се правят дупки в земята поради опасността от тифус и други чревни заболявания. Затова използваха насмолена тенекия, която вонеше, а като се напълнеше, в нея се завъждаха червеи и личинки. Веднъж в седмицата я сменяха с нова, но това не беше достатъчно.

Цялото същество на Меги се бунтуваше срещу лекотата, с която тук приемаха тези неща като нормални: и цял живот да прекара в Северен Куийнсленд, няма да се примири с това. И сигурно ще е за цял живот — унило си помисли тя — или поне докато Люк не остарее толкова, че да не може вече да реже тръстика. Колкото и да тъгуваше и да мечтаеше за Дройда, тя беше твърде горда, за да признае пред семейството си, че мъжът й не се грижи за нея; по-скоро би приела доживотната си присъда — каза си тя с ожесточение.

Минаха месеци, година, наближи краят на втората. Само безкрайната любезност на Мюлерови задържаше Меги в Химелхох, докато се мъчеше да разреши трудния си проблем. Ако беше писала на Боб да й прати пари за път, щеше да ги получи телеграфически, но Меги нямаше смелост да каже на семейството си, че Люк я е оставил без пени в чантата. Признаеше ли го, същия ден щеше да напусне Люк, а тя още не беше решила да направи такава стъпка. Цялото й възпитание й пречеше да изостави Люк: светостта на брачните обети, надеждата, че може да има бебе един ден, мястото на Люк в живота й като съпруг и господар на съдбата й. Възпираше я и собственият й характер: упоритата й непреклонна гордост и все по-настойчивото убеждение, че вината за всичко е колкото на Люк, толкова и нейна и че ако тя не беше нещо не в ред, Люк би се държал съвсем иначе.

За осемнадесетте месеца изгнаничество го беше видяла шест пъти и без да подозира дори за съществуването на хомосексуалност, често си мислеше, че Люк е трябвало да се ожени за Арне, защото си живееше с него и предпочиташе неговата компания. Двамата бяха станали съдружници и се местеха нагоре-надолу по крайбрежието, следвайки жътвата на тръстиката — живееха, изглежда, само за да работят. Колкото пъти идваше да я види, Люк не търсеше никаква близост с нея, а сядаше да побъбри час-два с Луди и Ан, извеждаше жена си на разходка, целуваше я приятелски и си отиваше.

Тримата — Луди, Ан и Меги — прекарваха всичкото си свободно време в четене. Библиотеката на Химелхох беше много по-голяма в сравнение с няколкото лавици в Дройда, с много по-сериозни книги, но и с далеч повече книги за любовта. И Меги научи от тях много неща.

Една неделя през юни 1936 г. Люк и Арне пристигнаха заедно и изглеждаха много доволни от себе си. Казаха, че са дошли да доставят едно голямо удоволствие на Меги, като я заведат на „кейли“13.

За разлика от общия стремеж на повечето етнически групи в Австралия да се разпилеят и да станат истински австралийци, отделните националности в Северен Куийнсленд с всички сили се бореха да съхранят своите традиции. Повечето бяха китайци, италианци, германци и ирландо-шотландци. И когато шотландците устройваха кейли, пристигаше всеки техен сънародник, колкото и далеч да е.

За изненада на Меги, Люк и Арне бяха облечени в карирани полички и изглеждаха прекрасно — помисли си тя, онемяла от смайване. Нищо не придава такава мъжественост на истинския мъж, както късата поличка, защото от красивата гъвкава походка гъстите плисета отзад се разтварят изящно, докато предницата не помръдва и кожената кесия виси като щит пред слабините; от средата на коляното, докъдето стига килтът, надолу се виждат стройни крака, обути в опънати плетени чорапи и обуща с големи токи. Беше твърде горещо за палто и наметало и двамата бяха само по бели ризи, до половина разгърдени, с навити над лактите ръкави.

— Какво значи това кейли? — попита тя като тръгваха.

— Така се казва забава на галски — джамбуре.

— А защо сте с полички?

— Иначе няма да ни пуснат — нищо, че ни знаят по всички джамбурета от Бриз до Кейрнс.

— Така ли? Сигурно ходите доста често, щом Люк е похарчил пари за поличка, нали, Арне?

— Мъжът има нужда да си почине малко — отвърна Люк, сякаш се оправдаваше.

Забавата ставаше под един паянтов навес, голям като хамбар, сред тресавище, обрасло с мангрови дървета, близо до устието на река Дънглоу. „О, какви ли не миризми има по тези места!“ — помисли си Меги, сбърчила нос поради неописуемото зловоние. На меласа, на плесен, на клозет, а сега и на мангрово дърво. Като че всички противни изпарения по крайбрежието се сливаха в едно.

Разбира се, всички мъже, пристигащи за увеселението, бяха облечени в полички и като се огледа, Меги си помисли колко ли жалка се чувства паунката, засенчена от пищната пъстрота на своя другар. Жените почти не се забелязваха и сякаш не съществуваха — и това ставаше още по-осезаемо с напредването на вечерта.

Двама гайдари с полички, характерни за клана Андерсън — карета на светлосин фон, — се бяха изправили върху един разклатен подиум в края на помещението, свиреха някакъв бърз танц в пълно съзвучие, перчемите им се вееха, а по зачервените им лица се стичаше пот.

Няколко двойки танцуваха, но най-шумно беше около група мъже, които раздаваха чаши, пълни навярно с шотландско уиски. Меги се намери изтласкана в един ъгъл заедно с още няколко жени и не й оставаше друго, освен да наблюдава оттам в захлас. Нито една жена не носеше поличката на клана си, тъй като шотландките изобщо не обличат полички, а само си слагат наметала, но сега беше твърде горещо да надиплят тежкия плат около раменете си. Така че те си бяха в своите безформени памучни рокли, каквито носеха всички в Северен Куийнсленд, и само срамежливо се спотайваха зад пъстрите гърбове на мъжете. Мяркаха се ярките червено-бели карета на клана Минис, игривото жълто и черно на клана Маклауд от остров Луис, небесносините и червени квадрати на клана Скийн, шарената плетеница на клана Оугилви, топлото червено, сиво и черно на клана Макферсън. Люк беше в килта на клан Макнийл, а Арне — в каретата на Сасенах. Истинска красота!

Очевидно Люк и Арне бяха много известни и много харесвани. Колко ли често идваха без нея тук? И какво ли ги е прихванало да я доведат сега? Тя въздъхна и се облегна на стената. Другите жени я оглеждаха с любопитство, особено заради венчалната й халка. Люк и Арне имаха много почитателки, а тя самата беше обект на също толкова много женска завист. Какво ли биха си помислили, ако им кажа, че онзи здравият, смуглият, който ми е съпруг, ме е виждал точно два пъти през последните осем месеца, а за леглото изобщо не се сеща. Я ги виж ти надутите контета! И при това не са шотландци, а само се преструват, защото знаят колко са привлекателни в тези дрехи и искат да са център на внимание. Ах, вие красавци-измамници! Толкова сте влюбени в себе си, че нямате нужда от ничия друга любов.

Към полунощ жените се оказаха съвсем пренебрегнати, насядали покрай стените, гайдите пак писнаха и започнаха истинските танци. Цял живот, колкото пъти чуеше гайда, Меги щеше да се връща мислено в тази плевня и каре да се мернеше пред очите й, щеше да й напомня за тази вечер. Такава феерия от звуци и вихрени багри, от жизненост и бликаща енергия беше незабравим спомен, който се запечатваше с цялото си очарование завинаги дълбоко в съзнанието.

Дойде ред да кръстосат мечове; двама мъже с полички на клана Макдонълд от Слийт вдигнаха нагоре ръце и извили длани като балетисти, запристъпваха тържествено и много внимателно между остриетата — сякаш върховете на оръжията всеки момент щяха да се забият в гърдите им.

Пронизителен писък на гайда се издигна над леката мелодия, засвириха „Всички сини шапки оттатък границата“, мечовете бяха прибрани и мъжете до един се завъртяха във вихрен танц, залавяха се за ръце и пак се пущаха, развяваха се плисета. Изредиха всички танци, тропотът на краката им по дъсчения под отекваше между мертеците на тавана, токите на обувките им бляскаха и всеки път, когато се сменяше ритъмът, някой отмяташе назад глава и издаваше пронизителен протяжен вик, който подемаха и други мощни гърла. А през това време жените стояха и гледаха съвсем забравени.

Наближаваше четири сутринта, когато забавата свърши. Навън ги чакаше не ледено свеж въздух като в Блеър Ейтъл или Скай, а задухът на тропическата нощ с едрата натежала луна, която едва се влачеше по безмълвните, осеяни със звезди небеса, и всичко това потънало в миазмите на мангрото и блатото. Докато Арне подкара скърцащия стар „Форд“, до ушите на Меги достигнаха заглъхващите жални звуци на „Цветя на гората“, с които подканваха гостите да се разотиват. Всеки в своя дом. А къде беше нейният дом?

— Е, хареса ли ти? — попита Люк.

— Щеше да ми е по-приятно, ако бях потанцувала още — отвърна Меги.

— Какво? На кейли? Остави тези работи, Мег! На такова място танцуват само мъжете, но ние бяхме така добри да ви позволим и на вас, жените.

— Май доста неща се оказват само за мъжете, особено ако са хубави и приятни.

— Съжалявам! — рече Люк хладно. — А пък аз си мислех, че ще ти е приятно да се разведриш, и затова те доведох. Можех и да не го правя. Така че, ако не си ми благодарна, няма да те водя друг път.

— Ти и без това едва ли имаш намерение да ме вземаш друг път със себе си — отвърна Меги. — Не е полезно да ме допускаш в живота си. През последните няколко часа научих много работи, но не онова, което ти би искал да ме научиш. Не можеш вече така лесно да ме заблуждаваш, Люк. И без това ми дотегна и ти, и животът, който водя, и всичко!

— Шшшшшт! — изсъска той, скандализиран. — Не сме сами!

— Тогава ела сам! — сопна му се тя. — Кога ли изобщо съм останала насаме с теб за повече от две-три минути?

Арне спря в подножието на хълма Химелхох и се ухили на Люк със съчувствие.

— Върви, друже — каза му той. — Изпрати я, аз ще те почакам. Няма нужда да бързаш.

— Сериозно ти говоря, Люк — поде пак Меги, щом се отдалечиха достатъчно от Арне. — Червеят вече надига глава, чуваш ли? Знам, че се заклех да ти се подчинявам, но ти се закле да ме обичаш и да се грижиш за мен — значи, и двамата сме лъгали! Искам да се върна у дома в Дройда!

Той си помисли за нейните две хиляди лири годишно, които ще престанат да бъдат внасяни на негово име.

— О, Мег! — Гласът му звучеше безпомощно. — Слушай, скъпа, няма да е за дълго, обещавам ти! А това лято вече наистина ще те взема в Сидни с мен. Давам ти думата на един О’Нийл! В къщата на лелята на Арне се освобождава едното жилище и можем да останем там цели три месеца и да прекараме чудесно! Потърпи да поработя на тръстиката още година, година и нещо, а после ще си купим чифлик и ще се установим в него. Нали?

Луната беше огряла лицето му; той й се стори искрен, разтревожен, плах, разкаян. И много приличаше на Ралф де Брикасар.

Меги отстъпи, понеже все още искаше да има дете от него.

— Добре — рече тя. — Още една година. Но ще държа на обещанието ти за Сидни, Люк, така че не го забравяй!

12

Веднъж в месеца Меги не пропущаше да пише на Фий, Боб и момчетата; писмото й беше пълно с описания на Северен Куийнсленд, леко шеговито, без никакъв намек за недоразуменията между нея и Люк. Пак тази нейна гордост. В Дройда знаеха, че Мюлерови са приятели на Люк, у които тя живее, понеже Люк много пътува. Искрените й симпатии към семейството личаха от всяка дума, която пишеше за тях, така че никой в Дройда не се тревожеше. Мъчно им беше само, че не ги навестява. Но как да им каже, че няма пари за път, без да разкрие колко злополучен се е оказал бракът й с Люк О’Нийл?

От време на време се решаваше да вмъкне и по някой случаен въпрос за епископ Ралф, а още по-рядко Боб се сещаше да й съобщи малкото, което научаваше за него от Фий. Докато един ден получи писмо, цялото за него.

Меги остави писмото. Знае, знае! Най-сетне знае. Какво ли си е помислил, дали го е наскърбило? И защо я тласна към това? То не оправи нещата. Тя не обичаше Люк, никога нямаше да обича Люк. Той беше само един заместител, мъж, който може да й даде деца, приличащи на онези, които би имала от Ралф де Брикасар. О, господи, каква бъркотия!

Архиепископ ди Контини-Верчезе предпочиташе да отседне в градски хотел, вместо да се възползува от предложения му апартамент в Атинската патриаршия. Мисията му беше много деликатна и доста спешна, имаше някои въпроси, които отдавна трябваше да обсъди с първенците на гръцката православна църква — Ватикана хранеше такива добри чувства към гръцката и руската православна църква, каквито не можеше да изпитва към протестантската. В края на краищата православната вяра беше схизма, но не и ерес. И епископите на православните християни произлизаха по права линия чак от Свети Петър.

Архиепископът знаеше, че мисията му е възложена като проверка на дипломатическите му способности и представляваше трамплин към по-висок пост в Рим. И това дължеше на дарбата си да учи чужди езици, защото отличният му гръцки беше наклонил везните в негова полза. Бяха изпратили да го извикат чак от Австралия и го взеха оттам със самолет.

Немислимо бе да отиде без епископ де Брикасар, защото с годините беше свикнал да разчита все повече и повече на този удивителен човек. Като един Мазарини, същински Мазарини14. Негово преосвещенство ценеше кардинал Мазарини много повече от кардинал Ришельо, така че сравнението само по себе си беше похвала. Ралф имаше всичко онова, което Църквата ценеше у своите висши служители. Неговата теология, както и етиката му, бяха консервативни, мисълта му беше пъргава и задълбочена, лицето му не издаваше нищо от онова, което ставаше в ума и сърцето му, освен това той притежаваше удивителното умение да спечелва хората, с които общува, независимо дали ги обича, или мрази, дали е съгласен с тях, или не. При това не беше лицемерен — беше дипломат. И ако вниманието на йерархията във Ватикана би се насочвало по-често към него, със сигурност щеше много да се издигне. От това щеше да е доволен и негово преосвещенство ди Контини-Верчезе, който не искаше да загуби връзката си с Ралф де Брикасар.

Беше много горещо, но след влагата на Сидни епископ Ралф се радваше на сухия въздух в Атина. С бърза крачка, облечен както обикновено с ботуши, панталони и расо, той се изкачи по каменистата пътека до Акропола, мина през свъсените Пропилеи, покрай Ерехтейона, продължи нагоре по хлъзгавите камъни до Партенона и после слезе до стената от другата страна.

Оставил вятъра да пилее черните му къдрави коси, вече леко посребрени на слепоочията, той стоеше и обгръщаше с поглед града чак до ведрите хълмове и ясната, удивително наситена синева на Егейско море. Точно в краката му беше Плаката — с кафенета и ресторанти по покривите на къщите и с неизменните бохеми, а встрани по склона върху скалите се разпростираше в полукръг голям амфитеатър. В далечината се издигаха римски колони, замъци от кръстоносците и венециански дворци, но от турците нямаше и следа. Какъв удивителен народ са тези гърци! Да мразят толкова много расата, която ги е управлявала седемстотин години, че щом са се освободили, да не оставят нито една джамия или минаре. И толкова древен народ, с такова богато наследство. Та неговите нормански прадеди са били варвари, загърнати в кожи, а Рим е бил дивашко село, когато Перикъл е облякъл скалата в мрамор.

Едва тук, на единадесет хиляди мили далеч от нея, той можеше да мисли за Меги, без сълзите да напират в очите му. И все пак хълмовете в далечината се позамъглиха пред погледа му, докато успее да се овладее. Нима може да я упреква, след като сам я бе посъветвал да го направи? Той веднага разбра защо тя беше решила да не му казва: не е искала той да види съпруга й, нито да участвува в новия й живот. Беше се надявал естествено, че за когото и да се омъжи, тя ще го доведе поне в Гили, ако не в Дройда, и че ще продължи да живее там, където той щеше да е спокоен за нея — да е добре, да няма грижи и да не я грози опасност. Но като помисли, осъзна, че тя е бягала именно от това. Тя е искала да се махне и докато са заедно с този Люк О’Нийл, няма и да се върне. Боб каза, че събирали пари да си купят чифлик в Западен Куийнсленд и тази вест му прозвуча като погребален звън. Значи, Меги изобщо не смяташе да се връща. Тя искаше да е мъртва за него.

Но щастлива ли си, Меги? Добър ли е той към теб? Обичаш ли го този Люк О’Нийл? Какъв ли е, че е заел моето място? Какво може да си намерила у този обикновен пастир, та той да ти хареса повече от Инок Дейвис, Лайъм О’Рурк или Алистър Маккуийн? Дали защото не го познавам лично, не мога да направя сравнение? За да ме измъчваш ли го направи, Меги, за да ми отмъстиш ли? И защо нямаш деца? Що за човек е, че да обикаля страната като скитник и да те оставя да живееш при приятели? Нищо чудно, че нямаш деца — та той твърде малко време е с теб. О, Меги, защо? Защо се омъжи за този Люк О’Нийл?

Той се обърна и заслиза от Акропола, после тръгна по оживените улици на Атина. Спираше се пред сергии по улица „Еврипиду“, захласнат по хората, по огромните кошници с калмари и риба, които миришеха остро на слънцето, по зеленчуците и сърмените чехли, окачени едно до друго; много забавни му бяха жените, които го заговаряха с нежни думи, съвсем естествено и без да се стесняват — белег на манталитет, коренно различен от неговото пуританско възпитание. Ако в неприкрития им интерес към него имаше похот (не му идваше наум по-подходяща дума), щеше да му стане много неудобно, но той усещаше, че го правят само от желанието да се докоснат до изключителната му физическа красота.

Хотелът — много луксозен и скъп — беше на площад „Омония“. Архиепископ ди Контини-Верчезе бе седнал до балконския прозорец, потънал в размисъл; когато епископ Ралф влезе, той извърна глава и му се усмихна.

— Тъкмо навреме, Ралф. Исках да се помолим.

— Мислех, че всичко се е уредило. Да няма някакви неочаквани усложнения, ваше преосвещенство?

— Не точно това. Днес получих писмо от кардинал Монтеверди, в което той изразява волята на Светия отец.

Отец Ралф почувствува как раменете му се стягат и странна тръпка полазва към ушите му.

— Слушам ви.

— Веднага щом преговорите свършат, а те вече са свършили, трябва да замина за Рим. Там ще бъда ръкоположен в кардиналски сан и ще продължа да работя под прякото наставничество на негово светейшество.

— Ами аз?

— Ти ще станеш архиепископ де Брикасар и ще се върнеш в Австралия да заемеш моето място като папски нунций.

Тръпката покрай ушите му премина в пареща руменина, главата му се замая, пред очите му всичко се завъртя. Той, който не беше италианец, да бъде удостоен с почетния пост наместник на папата. Нечувано! О, само гледайте — ще стане и кардинал де Брикасар!

— Най-напред, разбира се, ще получиш специална подготовка и напътствия в Рим. Това ще трае около шест месеца, през което време аз ще бъда с теб, за да те представя на някои мои приятели. Искам да те познават, защото един ден и аз ще те повикам, Ралф, да ми бъдеш помощник във Ватикана.

— Ваше преосвещенство, не мога да ви се отблагодаря! На вас дължа този голям успех.

— Благодари на бога, че съм достатъчно умен да разбера кога един човек е твърде интелигентен, за да не живее в забвение, Ралф! А сега да паднем на колене и да се молим. Бог е много щедър.

Броеницата и требникът му бяха на масичката, той се пресегна с трепереща ръка към тях и събори требника на пода. Архиепископът, който беше по-близо до него, го вдигна и учудено погледна изпадналата измежду страниците тънка кафеникава материя, която някога е била роза.

— Интересно! Защо го пазиш? Да не е спомен от дома или от майка ти?

Очите, на които не убягваше нито измама, нито преструвка, го пронизваха и нямаше време да прикрие чувствата и безпокойството си.

— Не. — Той свъси вежди. — Не желая да си спомням за майка си.

— Но сигурно ти е много скъпо, щом го пазиш с толкова обич между страниците на най-ценната си книга. Какво се крие зад него?

— Любов, чиста като тази, която изпитвам към бога, Виторио. И на тази книга тя прави само чест.

— Така си и помислих, понеже вече те познавам. Но тази любов не застрашава ли любовта ти към Църквата?

— Не. Именно заради Църквата се отрекох от нея и винаги ще се отричам. Оставих я толкова далеч зад себе си, където не ще мога да се върна вече никога.

— Сега разбирам къде е изворът на тъгата ти, драги Ралф. Но не го взимай толкова надълбоко. Ти ще доживееш да сториш големи добрини на много хора и мнозина ще те обичат. А тя, като има любовта, заложена в такъв стар, уханен спомен като този, няма никога да усети самота. Защото ти си запазил и любовта заедно с розата.

— Тя едва ли го разбира.

— О, грешиш. Щом толкова си я обичал, значи, тя е достатъчно жена, за да го разбере. Иначе щеше отдавна да си обърнал гръб и на нея, и на този скъп спомен.

— Имало е моменти, когато само с дълги часове, прекарани в молитва на колене, съм се удържал да не се откажа от всичко и да се върна при нея.

Архиепископът стана от стола и коленичи до своя приятел, този красив мъж, когото обичаше, както малко други неща извън своя бог и Църквата — тъждество в съзнанието му.

— Няма да се откажеш, Ралф. Много добре го знаеш. Ти принадлежиш на Църквата и твоето място е било и ще бъде в нея. Това е твоето истинско призвание. Нека сега се помолим, а аз ще споменавам и розата в молитвите си, докато съм жив. Добрият бог ни изпраща много горест и много мъка, докато стигнем до вечния живот. И трябва да се научим да ги понасяме — както ти, така и аз.

В края на август Меги получи от Люк писмо, в което той й съобщаваше, че е в болницата в Таунсвил, защото заболял от болестта на Вейл, но че състоянието му не било опасно и скоро щели да го изпишат.

Меги просто не можеше да повярва и вече не знаеше дали в същност иска да бъде с него, или не, след като най-сетне имаше тази възможност. Раната, нанесена на чувствата й, заздравяваше много по-бавно от раната на тялото и споменът за мъките й през първата брачна нощ в хотела на Дъни беше избледнял дотолкова, че вече не я плашеше, а от книгите тя беше разбрала, че главната причина е било невежеството — и нейното, и на Люк. О, мили боже, дано тази ваканция да донесе дете! Ако си имаше едно бебе, което да обича, щеше да й е много по-леко. Ан нямаше да има нищо против едно бебе в къщата си, щеше даже да се радва. Луди също. Бяха и го казвали стотици пъти, като се надяваха, че Люк ще остане поне веднъж достатъчно дълго, за да промени лишения от смисъл и любов живот на жена си.

Като им съобщи какво пише Люк, те много се зарадваха, но останали насаме, споделиха съмненията си.

— Главата си залагам, че този негодник ще намери някакво оправдание да се измъкне без нея — каза Ан на Луди.

Люк беше наел един автомобил и дойде да вземе Меги рано сутринта. Изглеждаше отслабнал, сбръчкан и прежълтял, като че беше излязъл от саламура. Разтревожена, Меги му подаде куфара си и се настани до него.

— Каква е тази болест на Вейл, Люк? Казваш, че не е опасна, но очевидно си бил много зле.

— О, нещо като жълтеница, от която всички резачи на тръстика се разболяват рано или късно. Пренасят я плъховете из тръстиката и се заразяваме чрез някоя рана или драскотина. Но нали съм силен, не я прекарах много тежко в сравнение с другите. Докторите казват, че за нула време ще бъда пак здрав като камък.

Пътят водеше към вътрешността и се изкачваше по една дълбока клисура, обрасла с тропическа растителност, а в дъното й бучеше и се пенеше буйна река; на едно място величествен водопад се спущаше някъде отгоре, за да се влее в нея, препречвайки пътя. Те минаха между скалата и падащата под наклон вода — под мокра и блестяща арка от фантастични светлини и сенки. Колкото по-нагоре се изкачваха, въздухът ставаше по-хладен, свеж и много приятен. Меги беше забравила колко добре се чувства на студено. Джунглата се притискаше към тях толкова гъста, че никой не дръзваше да проникне в нея. В по-голямата си част тя бе почти непрогледна, с преплитащи се зашумени лиани, които висяха между дърветата, непрекъснати и безкрайни като някакво гигантско покривало от зелено кадифе, метнато върху гората. Там, където покривалото бе леко повдигнато, Меги зърваше прелестни цветя и пеперуди, паяжини като колела със спици, а вместо главина — по един красив пъстър паяк, застанал неподвижно, приказни гъби, впити в стъбла, обрасли с мъх, птици с дълги, проточени по земята червени или жълти опашки.

Езерото Ийчъм беше разположено на върха на платото и изглеждаше идилично сред девствената природа. Преди да се смрачи, те излязоха да се поразходят на верандата на пансиона и да погледат спокойната повърхност на езерото. Меги искаше да види огромните прилепи, наречени летящи лисици, които с хиляди кръжаха като прокобници над местата, където намираха храна. Бяха чудовищни и отвратителни, но изключително плахи и съвсем безобидни. Представляваха внушителна гледка, като се приближаваха на пулсиращи маси на фона на небе от разтопен метал; Меги беше свикнала да ги гледа и от верандата на Химелхох.

А колко беше приятно да потъне в мекото хладно легло — да не трябва да лежи неподвижно, докато мястото й се овлажни от пот, а после внимателно да се мести встрани, знаейки, че то и без това няма да изсъхне. Люк измъкна от куфара си плоска кафява кутийка, извади от нея шепа малки кръгли неща и ги нареди на нощното си шкафче.

Меги посегна към едно и го заразглежда.

— Какво е това? — попита тя, любопитна.

— Презервативи. — Той беше забравил за решението си от преди две години да не й казва, че взима предпазни мерки. — Слагам си го, преди да бъда с теб. Иначе може да направя бебе, а това не бива да става, преди да си купим фермата. — Той седеше гол на леглото, с щръкнали ребра и тазови кости, но сините му очи блестяха; пресегна се и хвана ръката й, която държеше презерватива в своята. — Наближава, Мег, още малко. Както гледам, още пет хиляди лири и ще си купим най-хубавия имот западно от Чартърс Тауърс.

— Тогава все едно, че си го купил — каза му тя с доста спокоен глас. — Ще пиша на епископ де Брикасар и ще го помоля да ни заеме парите. Той няма да ни иска лихва.

— Как не! — сопна й се той. — По дяволите, Мег, къде ти е гордостта? Ще си изработим всичко сами и никакви заеми! Никога през живота си не съм взимал назаем и едно пени и нямам намерение тепърва да го правя.

Тя почти не го чуваше, а широко разтворените й очи го гледаха през пурпурна мъглявина. Никога досега не е била така разгневена! Измамник, лъжец, егоист! Как смееше да постъпва така с нея, да я лишава с хитрост от дете, да я накара да повярва, че изобщо има намерение да става фермер! Та той си е намерил вече мястото в живота — при Арне Свенсон и при захарта.

Прикривайки много добре гнева си за своя голяма изненада, тя насочи отново вниманието си към малкото гумено кръгче в ръката си.

— И какво казваш за тези неща? Как могат да ме предпазят от бебе?

Той се доближи до нея и от допира на телата им тя потръпна — от възбуда, помисли си той; от отвращение, съзнаваше тя.

— Нищо ли не знаеш, Мег?

— Не — излъга тя. Но лъжата не се отнасяше за презервативите, защото за тях наистина никъде не се споменаваше.

Ръцете му си играеха с гърдите й и тя чувстваше гъдел.

— Ами виж, като свършвам, отделям едно такова… нещо и ако нямам това отгоре, то остава в теб. Като стои там достатъчно дълго или ако го правя често, получава се бебе.

Така, значи! Той си го нахлузвал като обвивка на кренвирш! Каква хитрост!

Като загаси лампата, той я придърпа на леглото и не след дълго потърси опипом своя презерватив. Тя чу същия шум, както тогава в хотелската стая на Дъни, но вече знаеше какво означава това — нахлузваше си гумата. Хитрец! Но как да го надхитри тя?

Далеч от горещината и влагата на крайбрежната равнина, Люк бързо се възстановяваше. Хранеше се добре и започна да наваксва загубените килограми, а кожата му от болезнено жълта придоби пак обичайния загар. Съблазняван от една пламенна и отзивчива Меги в леглото, той лесно се съгласи да продължи двете седмици на три, а после на четири. Но в края на месеца вече възнегодува.

— Това е непростимо, Мег. По-здрав съм от всякога. А си живеем тук безгрижно като цар и царица и само харчим пари. Арне има нужда от мен.

— Помисли си пак, Люк. Ако наистина искаш, можеш още сега да си купиш фермата.

— Нека да караме още малко така, Мег.

Макар че не би го признал, тръстиката го влечеше до мозъка на костите с онази неустоима сила, която крайно изтощителния труд има за някои хора. Докато беше млад и издръжлив, Люк щеше да принадлежи само на захарната тръстика. Единствената надежда на Меги беше да го разубеди от намеренията му, като му даде дете, наследник на имението около Кинуна.

С тези мисли тя се върна в Химелхох да чака и да се надява. Дано, дано да има бебе! То ще разреши всичко, само да дойде. И наистина щеше да дойде. Ан и Луди страшно се зарадваха, като им съобщи. Луди се оказа истинско съкровище. Зае се да избродира и надипли всички бебешки дрешки, тъй като Меги никога не бе имала време да усвои тези сръчности; докато мазолестите му ръце правеха чудеса с тънката игла и най-фините тъкани, Меги помагаше на Ан да подредят всичко необходимо за бебето.

Само дето Меги не го носеше добре — дали поради горещината, или защото не се чувстваше щастлива, не знаеше. Сутрешното неразположение продължаваше през целия ден и не престана още дълго време; въпреки че беше напълняла съвсем малко, задържаше в организма си много вода и това й тежеше, а кръвното й налягане се повиши толкова, че и доктор Смит се разтревожи. Най-напред той настоя тя да прекара остатъка от бременността си в болницата в Кейрнс, но като поразмисли върху безрадостния и живот без съпруг и приятели, реши, че ще й е по-добре при Луди и Ан, които много се грижеха за нея. Но последните три седмици трябваше непременно да бъде в Кейрнс.

— И накарайте мъжа й да дойде да я види! — кипна той пред Луди.

Меги беше писала веднага на Люк, че е бременна, вярвайки като всяка жена, че щом нежеланото стане безспорен факт, Люк ще подскочи от радост. Отговорът му разби всички подобни илюзии. Той беше вбесен. Колкото до него, да стане баща, означавало просто да храни още гърла, които не работят, вместо нито едно. Това беше горчив хап за Меги, но тя го преглътна — нямаше друг избор. Сега вече и детето, което беше на път, я свързваше с него така здраво, както и гордостта й.

А се чувствуваше толкова зле, безпомощна и необичана от никого! Дори и бебето не я обичаше, не искаше да е зачевано и да се ражда. Тя усещаше в себе си как слабото малко създание протестира срещу това, че му е даден живот. Ако можеше да издържи на двете хиляди мили път с влак до дома, щеше да си отиде, но доктор Смит категорично поклати глава. Да се люшка във влака повече от седмица, макар и с прекъсване, и край на бебето. Колкото и да беше разочарована и нещастна, Меги не би навредила съзнателно на детето. Но с течение на времето угасна и копнежът й да си има някого, когото да обича: нероденото дете започваше все повече да й тежи и да й опротивява.

Доктор Смит препоръча да я настанят в Кейрнс по-рано; той се боеше да остави Меги в Дънглоу, където имаше само една примитивна болница. Кръвното й налягане беше непостоянно, тя задържаше все повече вода. Той спомена за токсемия и еклампсия — още две дълги медицински думи, които изплашиха Ан и Луди, и те склониха, колкото и да искаха бебето да се роди в Химелхох.

Към края на май оставаха още само четири седмици, последните четири седмици, докато Меги се освободи от това непоносимо бреме, от това неблагодарно дете. Тя постепенно го намразваше, а така много го беше желала, преди да разбере какви неприятности в същност създава. Как е могла да мисли, че Люк ще се радва на детето, когато то стане действителност? Държанието му и приказките му, откакто се бяха оженили, с нищо не подсказваха, че ще бъде така.

Време беше да признае, че всичко е рухнало, да забрави гордостта и да се опита да спаси каквото може от развалините на живота си. Бяха се оженили със задни сметки — той заради парите й, а тя — за да избяга от Ралф де Брикасар, като в същото време търсеше пак него. Помежду им никога не беше ставало и дума за любов, а само любовта би помогнала и на нея, и на Люк да преодолеят огромните трудности, произтичащи от различните им стремежи и желания.

Колкото и да е странно, тя като че ли не можеше да мрази Люк, докато все по-често и по-често се улавяше в омраза към Ралф де Брикасар. Но все пак Ралф беше се държал много по-мило и честно с нея, отколкото Люк. Нито веднъж не и беше дал основание да мисли за него другояче, освен като за свещеник и приятел, защото и двата пъти, когато я беше целунал, тя в същност първа беше посегнала.

Защо тогава му е толкова сърдита? Защо мрази Ралф, а не Люк? По дяволите тези нейни страхове и слабости, това голямо озлобление, което изпитваше към него, загдето все я беше отблъсквал точно когато най-много го беше обичала и желала. По дяволите и онзи глупав порив, който я беше накарал да се омъжи за Люк О’Нийл. Да измами и себе си, и Ралф. Какво от това, че нямало никога да може да се омъжи за Ралф, да спи с него, да роди неговото дете? Какво, че не я искаше — той наистина не я искаше. Важното беше, че тя искаше само него и не трябваше да се примирява с по-малко.

Но да разбереш грешката си, не значи още, че можеш да я поправиш. Тя все пак се беше омъжила за Люк О’Нийл и носеше детето на Люк О’Нийл. Как да се радва на мисълта за детето на Люк О’Нийл, след като и той дори не го искаше? Горкото създание. Като се роди, ще може да бъде обичано поне като отделен човек. Само че… Какво не би дала да има дете от Ралф де Брикасар! Но това беше невъзможно, никога нямаше да стане. Той служеше на една институция, която искаше да го притежава изцяло, дори и онова от него, което не й беше нужно — мъжа. Майката-църква искаше от него той да принесе именно това в жертва пред нейната мощ като институция и по такъв начин го похабяваше, смазваше съществованието му, и то така, че да престане да съществува навеки. Но някой ден Църквата щеше да плаща за своята алчност. Някой ден нямаше да има вече хора като Ралф де Брикасар, защото тогава те вече ще ценят достатъчно много своята мъжественост, че да разберат колко ненужно и напълно безсмислено е да се отричат от себе си.

Внезапно тя стана и се заклатушка през всекидневната към Ан, която седеше и с нескривано наслаждение четеше един тайно придобит екземпляр от забранената книга на Нормън Линдсни „Червената грамада“.

— Ан, май ще стане, както ти искаше.

Ан я погледна разсеяно.

— Какво, мила?

— Повикай доктор Смит. Това злочесто дете ще се роди всеки момент.

— О, боже! Отивай в спалнята и лягай — не в твоята, в нашата!

Като проклинаше капризите на съдбата и своеволията на бебетата, доктор Смит пое веднага от Дънглоу в старата си кола, настанил на задната седалка местната акушерка и каквото можеше да вземе от малката си болница. Нямаше смисъл да кара Меги там: същото можеше да направи за нея в Химелхох. Но най-добре щеше да бъде тя в Кейрнс.

— Съобщихте ли на мъжа й? — попита той, тичайки по стълбите, следван от акушерката.

— Изпратих му телеграма. Меги е в моята спалня — мисля, че там ще ви е по-широко.

Накуцвайки след тях, Ан влезе в спалнята. Меги лежеше с широко отворени очи и не показваше с нищо, че я боли, освен дето от време на време юмруците и се свиваха и тялото й се сгърчваше. Тя извърна глава да се усмихне на Ан и Ан прочете голяма уплаха в погледа й.

— Добре, че не отидох в Кейрнс — каза тя. — Майка ми не е родила нито едно от децата си в болница, а татко беше споменал веднъж, че с Хал и било много тежко. Но го преживяла. Аз също ще го преживея. Ние, жените Клийри, не умираме лесно.

Няколко часа по-късно докторът излезе на верандата при Ан.

— Здравата ще се измъчи женицата. С първото дете и без това не е лесно, но нейното е застанало лошо и тя само се мъчи, без да има никаква полза. Ако беше в Кейрнс, щяха да го извадят с цезарово сечение, но тук е невъзможно. Трябва да го роди сама.

— В съзнание ли е?

— О, да. Храбра душа — нито вика, нито се оплаква. Най-свестните най-много се мъчат, забелязал съм. Все ме пита още ли не е дошъл Ралф и аз я залъгвам, че има наводнение при Джонстън. Мъжът й не се ли казваше Люк?

— Да.

— Хм! Люк май не й е голяма утеха, а? Сигурно затова зове този Ралф, не го знам какъв е.

— Люк е негодник.

Ан се наведе, облегната върху парапета на верандата. По пътя от Дъни се приближаваше такси, което сви по отклонението за Химелхох. Силните й очи различиха чернокос мъж на задната седалка и тя възкликна от облекчение и радост.

— Не вярвам на очите си, но ми се струва, че Люк най-после се е сетил, че има жена!

— Тогава аз ще се върна при нея и ще те оставя ти да се оправяш с него, Ан. Няма да й казвам още, да не би да не е той. Ако наистина е той, почерпи го един чай и остави упреците за после. Няма да му се разминат.

Таксито спря. За изненада на Ан шофьорът слезе и отиде да отвори задната врата на пътника си. Джо Кастильоне, който караше единственото такси на Дъни, не беше много по тези обноски.

— Химелхох, ваше преосвещенство — обяви той и се поклони дълбоко.

От колата слезе мъж в дълго свободно черно расо, пристегнато с морав колан от рипсена коприна. Ан, малко замаяна, си помисли, че Люк О’Нийл й е скроил някаква шега. Но после видя, че това е съвсем друг човек, поне с десет години по-възрастен от Люк. „Божичко — помисли си тя, докато красивата фигура се качваше по стълбите, — никога не съм виждала такъв хубав мъж! И то архиепископ! Какво ли търси католически архиепископ при двама закоравели лутеранци като Луди и мен?“

— Мисис Мюлер? — попита той, като й се усмихна с топли, но някак далечни сини очи. „Какво ли не са видели тези очи — помисли си Ан, — но още много отдавна се е научил да не чувства нищо.“

— Да, аз съм Ан Мюлер.

— Аз съм архиепископ Ралф де Брикасар, нунций на негово светейшество в Австралия. Разбрах, че у вас живее мисис Люк О’Нийл.

— Да, сър. „Ралф… Ралф? Да не би това да е Ралф?“

— Аз съм неин много стар приятел. Дали не бих могъл да я видя?

— О, тя много ще се радва, архиепископ… „Не, не се казваше така: казва се ваше преосвещенство както Джо Кастильоне“ — но в по-удобен момент. Сега Меги ражда, и то много тежко.

Тогава тя видя, че той не е успял да се отрече напълно от чувствата, а само ги е запратил на дъното на съзнанието си, в което господар беше мисълта. Очите му бяха толкова сини, че усети как потъва в тях, а онова, което съзря там, я накара да се зачуди какво в същност представлява Меги за него и той за нея.

— Знаех си, че нещо не е в ред! Отдавна усещах, че нещо не е както трябва, но напоследък тревогата ме завладя изцяло. Трябваше да дойда и сам да разбера. Моля ви, нека да я видя. Не е ли достатъчно това, че съм свещеник?

Ан не беше и мислила да го спира.

— Заповядайте, ваше преосвещенство. Оттук, ако обичате.

И докато влачеше крака между двата бастуна, тя се питаше: „Чисто и разтребено ли е? Избърсала ли съм праха? Сетихме ли се да изхвърлим онзи вмирисан агнешки бут, или се усеща из цялата къща? Сега ли трябваше да дойде такъв важен гост! Луди, няма ли най-сетне да си вдигнеш дебелия задник от трактора и да дойдеш? Момчето трябва да те е намерило преди часове!“

Той мина покрай доктор Смит и акушерката, сякаш не съществуваха, и коленичи до леглото, посягайки към ръцете й.

— Меги!

Изтръгната от тежкия унес, в който беше потънала, безразлична към всичко, тя видя любимото лице до своето, гъстата черна коса вече с два бели кичура като крила, изящните аристократични черти, малко по-врязани, по-смирени може би, и сините очи, впити в нейните с обич и копнеж. Как е могла да го сбърка с Люк? Нямаше друг като него, за нея той беше единствен, — а тя беше изневерила на чувството си към него. Люк беше тъмната страна на огледалото. Ралф беше светъл като слънцето и далечен като него. О, колко е хубаво, че е при нея!

— Помогни ми, Ралф — проговори тя.

Той целуна пламенно ръката й и я допря до бузата си.

— Винаги, Меги, нали знаеш.

— Моли се за мен и за бебето. Ако някой може да ни спаси, това си само ти. Ти си много по-близо до бога от нас. Никой не ни иска, не ни е искал никога, дори и ти.

— Къде е Люк?

— Не знам и не ме интересува. — Тя затвори очи и извърна глава на възглавницата, но пръстите й в ръката му го стискаха здраво, не искаха да го пуснат.

Тогава доктор Смит го докосна по рамото.

— Ваше преосвещенство, сега трябва да излезете.

— Ако има опасност за живота й, ще ме извикате ли?

— Незабавно.

Луди най-сетне се беше върнал от полето и беше нервен, защото навън нямаше никой, а той не смееше да влезе в спалнята.

— Ан, добре ли е тя? — попита той жена си, щом я видя да излиза с архиепископа.

— Засега да. Докторът не гарантира, но аз мисля, че има надежда. Луди, имаме гост. Това е архиепископ Ралф де Брикасар, стар приятел на Меги.

По-вещ в тези неща от жена си, Луди подгъна коляно и целуна пръстена на протегнатата към него ръка.

— Седнете, ваше преосвещенство, и поприказвайте с Ан. Аз ще ида да направя чай.

— Значи, вие сте Ралф — поде Ан още докато подпираше бастуните на бамбуковата масичка, свещеникът седна срещу нея, заобиколен от диплите на расото си, изпод които се подадоха лъскавите му ботуши за езда, когато кръстоса крака. Такава поза приличаше повече на жена, но той беше свещеник и това нямаше значение; още повече, че — въпреки кръстосаните крака — той излъчваше мъжественост. Не беше може би толкова възрастен, колкото си помисли тя отначало — четиридесет и две-три години навярно. Жалко за такъв прекрасен мъж!

— Да, аз съм Ралф.

— Откакто започнаха болките й, Меги все пита за някой си Ралф. Трябва да ви призная, че бях озадачена. Не си спомням да е споменавала това име преди.

— Сигурно не е.

— Откъде познавате Меги, ваше преосвещенство? И откога?

Свещеникът се усмихна печално и сключи тънките си изящни пръсти така, че те образуваха островърха кула като на църква.

— Познавам Меги от десетгодишно момиче, когато току-що беше пристигнала с кораб от Нова Зеландия. Няма да сбъркам, ако кажа, че съм преживял с нея наводнения и пожар, душевни терзания, смърт и живот. Всичко, което човек трябва да понесе. Меги е огледалото, в което съм заставен да виждам своя образ на смъртен.

— Вие я обичате! — В гласа на Ан прозвуча изненада.

— Откакто я видях.

— Каква трагедия и за двама ви.

— Надявах се, че само за мен. Кажете ми нещо за нея — за живота й, откакто се е омъжила. От много години не съм я виждал и все се безпокоя за нея.

— Ще ви разкажа, но най-напред ми разкажете вие какво знаете за Меги. Не, нямам пред вид лични неща, а живота й изобщо, преди да дойде в Дъни. Луди и аз не знаем абсолютно нищо за нея, освен че е живеела някъде край Гилънбоун. Бихме искали да чуем повече, понеже много я обичаме. Само че тя никога не ни разказва нищо — от гордост може би.

Луди внесе таблата с чая и закуските, седна и изслуша разказа на свещеника за живота на Меги преди брака й с Люк О’Нийл.

— Кой би могъл да предположи! И като си помисля какво нахалство е имал Люк О’Нийл да я лиши от всичко това и да я направи прислужница. И да е толкова нагъл, че да иска заплатите й да се внасят на негово име! Знаете ли, че откакто е тук, клетото създание не е имало на ръка и едно пени за себе си? Накарах Луди за Коледа да й даде на ръка нещо към заплатата, но тя имаше нужда от толкова много неща, че похарчи парите за един ден, а никога не иска да вземе нещо от нас.

— Недейте да съжалявате Меги — малко строго каза архиепископ Ралф. — Тя самата сигурно не изпитва жал към себе си, поне не загдето е без пари. Те и без това не са й донесли много радост, нали? Освен това знае къде да потърси пари, ако й потрябват. Според мен явното безразличие на Люк я е наранило много повече от липсата на пари. Бедната ми Меги!

На свой ред Ан и Луди допълниха някои подробности от живота на Меги при тях, а архиепископ де Брикасар ги слушаше с все така сключени пръсти, с поглед, прикован в красиво разпереното ветрило на палмата отвън. Нито веднъж не трепна мускул по лицето му, нито се промениха тези красиви, непроницаеми очи. Той беше научил много неща, откакто беше на служба при Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе.

След като чу всичко, въздъхна и премести поглед върху техните тревожни лица.

— Е, сега май ние трябва да й помогнем, щом Люк отказва. Ако Люк действително не желае да живее с нея, по-добре е тя да се върне в Дройда. Знам, че не искате да я загубите, но за нейно добро я убедете да се върне. От Сидни ще ви изпратя чек, за да не й е неудобно да иска пари от брат си. А на семейството си може да обясни каквото сама реши. — Той погледна към вратата на спалнята и се раздвижи неспокойно. — Боже мой, дано да се роди по-скоро.

Но то се роди едва след около двадесет и четири часа, когато Меги беше полумъртва от изтощение и болки. Доктор Смит й беше дал обилни дози опиум, който по неговите старомодни схващания си оставаше най-доброто средство. Замаяна, тя потъваше в безкрайни вихрени кошмари, в които неща от външния и от вътрешния свят се вкопчваха в схватка, деряха се и фучаха, виеха, стенеха и ревяха. От време на време лицето на Ралф изплуваше за миг и после изчезваше със страшния пристъп на болката, но мисълта за него оставаше и докато той бдеше, Меги беше сигурна, че нито тя ще умре, нито бебето.

Като остави акушерката за малко сама, доктор Смит излезе да си отдъхне, хапна набързо, пийна глътка силен ром и провери дали някой от пациентите му не е легнал точно сега да умира, а междувременно Ан и Луди му разказаха за Меги онова, което сметнаха за необходимо.

— Точно така, Ан — заключи той. — Многото езда е една от причините за тежкото раждане. За жените, които яздят много, е лошо, дето изхвърлиха страничното седло. Като яздят по мъжки, развиват тъкмо онези мускули, които не трябва.

— Чувал съм, че това са бабешки приказки — намеси се кротко архиепископът.

Доктор Смит го погледна злобно. Той не обичаше католическите свещеници — смяташе ги за лицемерни дърдорковци.

— Ваша работа — отвърна му той. — Но кажете ми, ваше преосвещенство, ако се стигне дотам, да избираме кого да спасим — Меги или бебето, вашата съвест какво би казала?

— Църквата е категорична по този въпрос, докторе. За избор не бива и дума да става. Не може да се убие детето, за да се спаси майката, нито да се убие майката, за да се спаси детето. — И той се усмихна на доктор Смит не по-малко злобно. — Но ако се стигне дотам, докторе, не бих се поколебал да ви кажа да спасите Меги, а бебето да върви по дяволите.

Доктор Смит зяпна, разсмя се и го потупа по гърба.

— Браво на вас! Бъдете спокоен, няма да разглася какво сте казали. Но засега детето е живо и аз не виждам каква полза има да го убиваме.

Но Ан си помисли. „Интересно, какво бихте казали, архиепископе, ако детето беше ваше?“

Около три часа по-късно, когато следобедното слънце слизаше нерадостно към неясните очертания на връх Бартл Фрир, доктор Смит излезе от спалнята.

— Е, свърши се — каза той с известно задоволство. — Меги има да се възстановява дълго, но, дай боже, да се оправи. А бебето е едно хилаво дребничко момиче, два килограма и половина, с огромна глава и нрав, досущ като огненочервената му коса, каквато не съм виждал досега на новородено. Такова лесно не можеш умори, повярвайте ми — аз почти опитах.

Тържествуващ, Луди отвори бутилката шампанско, която беше приготвил, и петимата вдигнаха препълнени чаши — свещеникът, лекарят, акушерката, фермерът и сакатата му жена пиха за здравето и доброто на майката и нейното ревящо, опърничаво бебе. Беше първи юни, първият ден на австралийската зима.

Пристигна медицинска сестра да смени акушерката; тя щеше да остане, докато кажат, че Меги е извън всяка опасност. Лекарят и акушерката си отидоха, а Ан, Луди и архиепископът влязоха да видят Меги.

Тя изглеждаше толкова дребна и отпаднала в голямото легло, че архиепископът трябваше да скъта още една — нова и по-различна — болка в дъното на душата си, докато дойде моментът да я призове оттам, да я осмисли и да я понесе. Меги, моя съсипана и изстрадала Меги… Винаги ще те обичам, но не бих могъл да ти дам това, което Люк О’Нийл, макар и неохотно, ти е дал.

Врещящото човешко създание, виновно за всичко това, лежеше в тръстиково кошче до отсрещната стена, без ни най-малко да зачита присъствието на тези, които го бяха заобиколили и надничаха да го видят. То пищеше сърдито и нямайте намерение да спре. Най-сетне сестрата го вдигна заедно с кошчето и го отнесе в приготвената за него стая.

— Дробовете на малката са в отлично състояние — се засмя архиепископ Ралф, като седна на ръба на леглото и хвана бледата ръка на Меги.

— Животът май не й харесва много — отвърна Меги на усмивката му. Колко застарял изглеждаше той! Силен и гъвкав като по-рано, но несравнимо по-възрастен. Тя се извърна към Ан и Луди и протегна към тях другата си ръка. — Милите ми приятели! Какво щях да правя без вас? Люк обади ли се?

— Изпрати телеграма, че е много зает и не може да дойде, но ти желае щастие.

— Колко е любезен! — рече Меги.

Ан бързо се наведе да я целуне по бузата.

— Ще те оставим да си поприказваш с архиепископа, мила. Сигурно имате много неща да си кажете. — И като се облегна на Луди, тя даде с ръка знак на сестрата, която беше зяпнала свещеника, като че не вярваше на очите си. — Ела, Нети, да пием чай. Негово преосвещенство ще те извика, ако Меги има нужда от теб.

— Как ще назовеш гласовитата си дъщеря? — попита той, щом вратата се затвори и останаха сами.

— Джъстийн.

— Много хубаво име, но защо точно него си избрала?

— Прочетох го някъде и ми хареса.

— Не я ли искаш, Меги?

Лицето й се беше смалило и сякаш бяха останали само очите — кротки, излъчващи влажен блясък, в тях нямаше омраза, но нямаше и любов.

— Мисля, че я искам. Да, искам я. Толкова хитрост употребих, за да се сдобия с нея. Но докато я носех, не изпитвах нищо към нея, а само чувствувах, че тя не ме иска. Джъстийн едва ли ще бъде някога моя или на Люк, или на когото и да било. Мисля, че тя винаги ще принадлежи само на себе си.

— Трябва да си вървя, Меги — каза й той нежно.

Сега очите станаха по-остри, по-светли, устата й се изкриви болезнено.

— Така си и знаех! Интересно защо мъжете в живота ми все бързат да се изпокрият като дървесни червеи!

Той трепна.

— Не се озлобявай, Меги. Не бих понесъл мисълта че те оставям озлобена. Каквото и да ти се е случвало досега, винаги си била блага и това най-много ми е харесвало у теб. Не се променяй, не се озлобявай заради това. Знам колко ти е тежко, като си помислиш, че Люк не бърза да дойде, но, моля те, само не се променяй. Не би била вече моята Меги.

Но тя продължаваше да го гледа с известна ненавист.

— О, престани, Ралф! Аз не съм твоята Меги и никога не съм била! Ти не ме искаше, ти ме тласна към него, към Люк. Какво мислиш — да не съм светица или монахиня? Нищо подобно! Аз съм обикновен човек и ти провали живота ми! Толкова години те обичах и исках да те забравя, а после се омъжих за човек, който ми напомняше за теб и който нито ме иска, нито има нужда от мен. Толкова ли много искам от един мъж — да ме обича и да се нуждае от мен?

Тя изхлипа, но успя да се овладее. По лицето й имаше следи от болка, които не беше виждал по-рано, и той знаеше, че почивката и възстановяването няма да ги заличат.

— Люк не е лош, нито е неприятен — продължи тя. — Той е просто мъж. Ти си същият — огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада отвън е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас. Но виждате ли ги вие, искате ли ги? Не! Все за този огън — втурнали сте се като обезумели, докато изгорите в него!

Той не знаеше какво да й отговори, защото това беше нещо ново у нея, нещо, което не познаваше. Дали винаги го е носила в себе си, или се е породило от ужасните й мъки и разочарования? Меги да говори такива неща? Той правеше усилие да я слуша и беше толкова смутен от думите й, че не разбра истинската им причина — нейната самота и чувството й за вина.

— Спомняш ли си розата, която ми даде през онази нощ, когато напуснах Дройда? — попита я той ласкаво.

— Да, спомням си. — Гласът й беше станал безжизнен, беше изчезнал блясъкът в очите й. Сега те го гледаха без всякаква надежда, безизразни и студени като на майка й.

— Още я пазя — в требника ми е. И колкото пъти видя такъв цвят роза, все за теб си мисля. Меги, обичам те. Ти си моята роза, най-скъпият човешки образ и най-хубавата мисъл в живота ми.

Пак се отпуснаха ъгълчетата на устните й, пак блесна онзи остър, пламенен поглед с искрици омраза в него.

— Образ и мисъл ли? Човешки образ и мисъл! Точно така: аз съм само това за теб! А ти си един глупав романтик и мечтател, Ралф де Брикасар. Твоята представа за смисъла на живота не се различава много от тази на пеперудата, с която те сравних! Не се учудвам, че си станал свещеник. И ти като Люк не би могъл да живееш като обикновен човек, дори да беше обикновен като него. Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре! Учудвам се само как вие, мъжете, още не сте успели да се отървете от нас, жените, след като толкова много ви се иска да го сторите. Трябва да измислите как да се жените един за друг: бихте били щастливи като в рая.

— Меги, недей! Моля те, престани!

— О, върви си! Не искам да те гледам! И си забравил нещо за твоите любими рози, Ралф — те имат лоши, остри бодли!

Той излезе от стаята, без да се обърне.

Люк изобщо не си направи труда да отговори на телеграмата, с която му съобщаваха, че е щастлив баща на момиченце два килограма и половина, на име Джъстийн. Полека-лека Меги се оправяше, а бебето растеше и заякваше. Може би ако го кърмеше, Меги щеше да се привърже повече към това слабичко злонраво създание, но тя нямаше нито капка мляко в пищните гърди, които Люк толкова обичаше да смуче. „Каква ирония — за наказание“ — мислеше си тя. Както се полагаше, тя прилежно преповиваше и хранеше с биберон червеноликото и червенокосо вързопче и чакаше да се породи в нея някакво непознато, силно чувство. Но то не идваше: тя не изпитваше никакво желание да покрие малкото личице с целувки, нито да захапе с устни мъничките пръстчета, нито нищо от хилядите дребни глупости, които майките обичат да правят с бебетата си. Не го чувстваше като свое, а и то, изглежда, не я искаше и не чувстваше нужда от нея. Все „то“, „то“! А беше „тя“! Меги дори забравяше, че е момиче.

На Луди и Ан и през ум не им минаваше, че Меги не обожава Джъстийн, че тя й е по-безразлична и от по-малките й братя. Щом Джъстийн заплачеше, Меги веднага се спущаше да я вземе, да й попее и да я полюлее и нямаше по-сухо и по-добре повито бебе от нея. Странното беше, че Джъстийн изобщо не искаше да я вземат на ръце и да й попеят, и млъкваше много по-бързо, ако я оставеха на мира.

Колкото повече време минаваше, толкова по-хубава ставаше. Бебешката кожа изгуби червенината си и стана нежно прозрачна, както при повечето червенокоси, а малките й ръчички и крачета се наляха и станаха приятно пухкави. Косата й започна да се къдри и да се сгъстява, придобивайки същия огнен оттенък като на дядо й Пади. Всички чакаха с нетърпение да видят какви ще са очите й — Луди се обзаложи, че ще са сини като на баща й, Ан — сиви като на майка й, а Меги нямаше мнение. Но очите на Джъстийн си бяха само нейни и най-вече — озадачаващи. На месец и половина започнаха да се променят, а в началото на третия месец придобиха окончателния си цвят и форма. Никой не беше виждал такива очи. Ирисът беше очертан с много тъмна сива линия, но самият той беше толкова светъл, че не можеше да се нарече нито син, нито сив — нещо като тъмно бял. Това бяха неспокойни, тревожни, нечовешки очи, като че ли слепи, но с течение на времето ставаше ясно, че Джъстийн вижда отлично с тях.

Без да го казва, доктор Смит се безпокоеше от големината на главата и при раждането и внимателно я наблюдаваше през първите шест месеца от живота й. Той се озадачи още повече, като видя тези необикновени очи и си помисли дали тя няма вода в мозъка, както все още наричаше това, което в учебниците вече беше получило термина „хидроцефал“. Но Джъстийн очевидно не страдаше от никакво мозъчно увреждане или недостатък, а просто имаше голяма глава и с растежа тялото й постепенно я застигаше.

Люк не идваше. Меги му писа няколко пъти, но той нито й отговори, нито дойде да види детето си. В известен смисъл тя беше доволна — не знаеше какво би му казала, а и не очакваше той да изпадне във възторг от малкото същество, което му беше дъщеря. Ако беше някой едър, снажен син, той може би щеше да отстъпи, но Меги беше страшно доволна, че не е родила момче. Джъстийн беше живо доказателство, че силният Люк О’Нийл не е съвършен, за какъвто се мислеше, защото иначе би създавал само момчета.

Бебето се чувствуваше по-добре от Меги и се възстанови по-бързо от мъките при раждането. Към края на четвъртия месец престана да плаче толкова и започна самичко да се забавлява в люлката си, като си играеше и дърпаше нанизаните пъстри топки, опънати на нея. Но никога не се усмихваше на никого, дори и по инстинкт.

Дъждовният сезон настъпи рано, още през октомври, и то с обилни валежи. Влажността се покачи до сто процента и не мръдна оттам. По четири часа на ден дъждът вилнееше и плющеше по Химелхох, размиваше червената пръст, просмукваше се в тръстиката, пълнеше широкото и дълбоко корито на река Дънглоу, без обаче да прелива през бреговете й, защото пътят й до морето беше съвсем кратък и водата се вливаше направо в него. Докато Джъстийн лежеше в люлката и съзерцаваше света със своите особени очи, Меги седеше унило и гледаше как Бартл Фрир ту изчезва зад плътната стена от дъжд, ту отново се появява.

А грейнеше ли слънце, изсмукваше от земята воали от пара, караше мократа тръстика да заблести с безброй диамантени призми, а реката да заприлича на огромна златна змия. И тогава точно по средата на небесния свод увисваше двойна дъга, идеално оформена по цялата си дължина, толкова богата на багри върху свъсените тъмносини облаци, че всичко друго освен пейзажа на Северен Куийнсленд би изглеждало бледо и нищожно пред нея. Но тъй като сияеше точно над Северен Куийнсленд, не ощетяваше пъстротата му и на Меги й се стори, че едва сега разбира защо природата на Гилънбоун е само кафява и сива — Северен Куийнсленд си беше присвоил и нейния дял от палитрата.

Един ден в началото на декември Ан излезе на верандата, седна до Меги и я загледа. Колко беше слабичка и безжизнена! Дори красивата й златиста коса беше загубила блясъка си.

— Меги, не знам дали съм постъпила правилно, но все едно — вече съм го направила, така че искам поне да ме изслушаш, преди да кажеш „не“.

Меги извърна очи от дъгата и се усмихна.

— Говориш така тържествено, Ан… Какво трябва да чуя?

— Луди и аз се тревожим за теб. Ти още не си се възстановила от раждането на Джъстийн, а откакто заваляха дъждовете, изглеждаш още по-зле. Не се храниш и слабееш. Никога не съм мислила, че тукашният климат ще ти понесе, но докато нищо не ти се беше случило, издържаше го. Сега обаче смятаме, че здравето ти е разклатено и ако не се направи нещо, ще се разболееш наистина. — Тя си пое въздух и продължи: — Ето защо преди няколко седмици писах на една приятелка, която работи в туристическо бюро, и ти уредих да отидеш на курорт. Само не започвай да възразяваш заради парите — не сме ощетили нито Люк, нито себе си. Архиепископът ни изпрати един много голям чек за теб, а брат ти изпрати за теб и за бебето чек от името на всички в Дройда — и ми се струва, че намеква да си отидеш за малко у дома. Като се посъветвахме с Луди, решихме че е най-добре с част от парите да те пратим на курорт. Смятам, че да се върнеш в Дройда, няма да е истинска почивка. Според нас с Луди ти се нуждаеш преди всичко от време да поразмислиш. Без Джъстийн, без нас, без Люк, без Дройда. Била ли си някога сама, Меги? Крайно време е да останеш малко съвсем сама. Затова ти запазихме една вила на остров Матлък за два месеца — от началото на януари до началото на март. Луди и аз ще се грижим за Джъстийн. Знаеш, че нищо лошо няма да й се случи, но и при най-малката тревога за нея обещаваме ти, че ще ти съобщим веднага — на острова има телефон, така че лесно ще те извикаме.

Дъгата беше изчезнала, слънцето също се беше скрило — готвеше се пак да вали.

— Ан, ако не бяхте вие с Луди през последните три години, щях да полудея. Ти го разбираш. Понякога нощем се събуждам и се чудя какво ли би станало с мен, ако Люк ме беше настанил при някои бездушни хора. Вие се грижите за мен много повече от Люк.

— Приказки! Ако Люк те беше пратил при някои по-студени хора, ти щеше да се върнеш в Дройда и кой знае — може би това щеше да е най-доброто.

Дъждът настъпваше сантиметър по сантиметър през потъмнялата тръстика и скриваше всичко зад себе си със сива завеса.

— Права си, че не съм добре — продължи Меги. — Не се чувствувам добре още откакто заченах Джъстийн. Опитвах се да се стегна, но, изглежда, има някакъв предел, отвъд който на човек не му стигат силите. О, Ан, толкова съм уморена и отчаяна! Не съм дори и добра майка на Джъстийн, а поне това й дължа. Нали аз съм причината да дойде на този свят — тя не го е искала. Но най-отчаяна съм от това че Люк не ми дава възможност да го направя щастлив. Не иска да живее с мен, нито да му създам дом, не иска и деца да имаме. Аз не го обичам — никога не съм го обичала така, както една жена трябва да обича мъжа, с когото се свързва. Може би ако го обичах, той щеше да се държи другояче. Затова не мога да го виня. Само себе си мога да виня, струва ми се.

— Ти обичаш само архиепископа, нали?

— Още от малка. Бях груба с него, като дойде. Горкият Ралф! Нямах право да му казвам всичко това, защото той никога не ми е давал надежди, разбираш ли? Дано вече да е разбрал, че е било от болката, от изтощението и от това, че се чувствах толкова нещастна. Мислех си само, че това трябваше да е неговото дете, а никога няма да бъде, не може да бъде. Не е честно! Как протестантските свещеници могат да се женят — защо да не могат и католическите? Само не ми казвай, че пасторите не се грижат за паството си като свещениците, защото няма да ти повярвам. Познавам безсърдечни свещеници и чудесни пастори. Но заради това безбрачие на католическите духовници трябваше да се откажа от Ралф и да заживея с друг човек, да имам дете от друг. И знаеш ли какво, Ан? Това е не по-малък грях, отколкото Ралф да наруши клетвите си — дори е по-тежък грях. Ненавиждам схващането на църквата, че е грях да обичам Ралф и той да ме обича.

— Замини за известно време, Меги. Почини си, яж, спи и престани да се измъчваш. А като се върнеш, може би ще успееш някак да придумаш Люк да купи най-сетне онази ферма, за която постоянно говори. Знам, че не го обичаш, но мисля, че ако ти помогне малко, би могла да си щастлива с него.

Сивите очи имаха съшият цвят като пелената от дъжд, която обгръщаше къщата; двете жени трябваше вече да викат, за да се чуят в невероятния тропот по ламаринения покрив.

— Не е там работата, Ан. Като отидохме с Люк в Атертън, най-сетне разбрах, че той никога не ще остави тръстиката, докато има сили да работи. Той обича живота, обича да е с мъже, силни и независими като него, обича да се скита от място на място. Той в същност никога не е живял на едно място, като си помисля. А колкото до това, дали му е необходима жена, поне само за удоволствие, то тръстиката го изтощава достатъчно. И как да ти кажа — Люк е такъв човек, на когото му е все едно дали ще си сложи да яде върху щайга, или ще спи на пода. Не виждаш ли? Той не може да оцени и човек, който обича хубавите неща, защото самият той не ги обича. Понякога ми се струва, че той мрази красивото, приятното. Бои се, че може да го размекне. У мен няма абсолютно нищо, което да го накара да се откаже от сегашния си начин на живот. — Тя нетърпеливо погледна към покрива над верандата, уморена като че ли вече да надвиква дъжда. — Не зная дали имам достатъчно сили да живея сама и без дом през следващите десет или петнадесет години, докато Люк се измори. Тук ми е приятно с вас — не мислете, че съм неблагодарна. Но искам да имам свой дом! Искам Джъстийн да има братя и сестри, да бърша прахта от собствените си мебели, да шия пердета за моите прозорци, да готвя на моята печка за моя съпруг. О, Ан, аз съм просто една обикновена жена: знаеш, че не съм нито амбициозна, нито умна, нито имам добро образование. Искам само мъж, деца и собствен дом. И малко обич от някого!

Ан извади кърпичката си, избърса си очите и се опита да се усмихне.

— Ей, какви сме ревливи! Но аз те разбирам, Меги, наистина те разбирам. С Луди сме женени от десет години и това е единственото щастливо време в живота ми. Разболях се от детски паралич, когато бях на пет години, и останах така. Бях убедена, че никой няма да ме погледне. И така беше, бог ми е свидетел. Като срещнах Луди, бях на трийсет години и си изкарвах прехраната като учителка. Той беше десет години по-млад от мен и не можех да му повярвам, като ми каза, че ме обича и иска да се ожени за мен. Не е ли ужасно, Меги, да съсипеш живота на един толкова млад човек? Цели пет години се мъчех да го отблъсна, но той беше непреклонен. Тогава се омъжих за него и съм щастлива. И той твърди, че е щастлив, но аз не съм сигурна. Той трябваше да се откаже от много неща, дори и от деца, и вече се е състарил повече и от мен, клетият.

— Това е от живота тук и от климата, Ан.

Дъждът спря така внезапно, както беше завалял. Показа се слънцето и над парите дъгата се опна на небето в цялата си пищност. Връх Бартл Фрир се появи виолетов между облаците, които вятърът отнасяше.

Меги пак заговори:

— Ще замина. Благодарна съм ви, че сте помислили за това, може би то наистина ми е необходимо. Но няма ли Джъстийн да ви създава грижи?

— Какво говориш, не, разбира се! Луди е уредил всичко. Ана-Мария, която работеше при мен, преди ти да дойдеш, има по-малка сестра, Анунциата, която иска да стане медицинска сестра в Таунсвил. Но ще навърши шестнадесет години едва през март, а краят на учебната й година е след няколко дни. Така че, докато теб те няма, тя ще дойде тук. Анунциата има опит в гледането на деца — в семейство Тезориро е пълно с бебета.

— Остров Матлък. Къде е това?

— Близо до протока Уитсънди на Големия бариерен риф. Съвсем тихо и уединено място, посещавано предимно от младоженци. Представи си го — отделни вилички, вместо голям хотел, не се налага да се храниш в обща столова и да бъдеш любезна с хора, с които не ти се и говори. А по това време на годината е почти пусто заради летните циклони. Дъждовете не са проблем, но хората не обичат да ходят там през лятото. Може би защото повечето от курортистите там идват от Сидни и Мелбърн, където лятото и без това е хубаво. Но за юни, юли и август южняците си запазват там място три години предварително.

13

В последния ден на 1937 Меги се качи на влака за Таунсвил. Курортът й едва сега започваше, но тя вече се чувстваше много по-добре, защото беше оставила зад гърба си вонята на меласа в Дъни. Таунсвил, най-голямото селище на Северен Куийнсленд, беше процъфтяващ град с няколко хиляди жители, обитаващи наколни жилища. Поради малкото време между пристигането на влака и тръгването на кораба Меги не успя да разгледа града, но, от друга страна, бе доволна, че, бързайки към пристанището, не й оставаше време да мисли — след онова кошмарно пътуване през Тасманско море преди шестнадесет години не очакваше нищо добро от тридесет и шест часа на кораб, много по-малък от „Уахин“.

Но се оказа съвсем различно: корабът се плъзгаше леко по огледалното море и тя беше вече на двадесет и шест, а не на десет години. Времето беше спокойно — единият циклон бе отминал, а другият още не беше дошъл. Морето си почиваше. И макар да бе още пладне, Меги легна и спа дълбоко, докато стюардът я събуди в шест часа сутринта с чаша чай и чиния сладки бисквити.

Горе от палубата видя една съвсем различна Австралия. По високото, ясно, леко безцветно небе едно розово-перлено сияние се стелеше над източния хоризонт на морето, все по-нагоре и по-нагоре, докато слънцето застана на хоризонта и светлината загуби пурпура на зазоряването: настъпи денят. Корабът безшумно се носеше по водата, толкова бистра зад борда, че като погледнеше надолу, виждаше морави на цвят пещери и силуетите на стрелкащите се риби. В далечината морето беше тъмносиньо със зеленикав оттенък и беше изпъстрено с виненочервени петна от водорасли или корали, а навсякъде из него — спонтанно като кристали в силиций — никнеха островчета с брегове, целите в палми и блестящ бял пясък: островчета с високи планини и джунгли или ниски островчета, почти на нивото на водата, обрасли в храсталаци.

— Истинските коралови острови са плоски — обясняваше един моряк. — Ако образуват окръжност и затварят лагуна, наричат се атоли, но ако са само част от риф, подал се над водата, наричат се просто риф. Хълмистите острови са в същност върхове на планини, които пак са оградени от коралови рифове и имат лагуни.

— Къде е остров Матлък? — попита Меги.

Морякът я погледна с любопитство: сама жена да отива на остров като Матлък, посещаван все от младоженци?

— Сега се спущаме по Уитсънди и после ще се насочим към тихоокеанския край на рифа. Едната страна на Матлък е към океана и в нея се разбиват големите вълни, които идват като експресен влак от стотици мили в Пасифика и така бучат, че и мислите ви ще заглушат. Представяте ли си да се носите върху гребена на една вълна по протежение на стотици мили? — И той въздъхна някак с копнеж. — Ще стигнем в Матлък преди залез, госпожо.

Един час преди слънцето да залезе, корабчето вече се люшкаше в дирята на прибоя, чиято пяна се вдигаше като стена от водни пръски в небето на изток. Кей на високи подпори, дълъг почти цяла миля, се полюляваше през рифа, открит сега от отлива, а зад него се виждаше висок скалист бряг, който не отговаряше на представата на Меги за тропическата красота. Един възрастен човек стоеше там и чакаше, помогна й да слезе от кораба на кея и пое куфарите й от един моряк.

— Добре сте дошли, мисис О’Нийл — поздрави я той. — Аз съм Роб Уолтър. Надявам се, че съпругът ви все пак ще успее да пристигне. Скучно е на Матлък по това време на годината — то си е зимен курорт.

Вървяха един до друг по разклатените дъски, гаснещото слънце стапяше коралите, които отливът беше открил, а страховитото море беше разбунено отражение с пурпурната си пяна.

— Добре, че е отлив, иначе пътуването е голяма мъка. Виждате ли онази мъглявина на изток? Това е самият ръб на Големия бариерен риф. Но и Матлък е едва-едва свързан с него: ще усетите как островът се разтърсва от време на време от ударите на вълните там. — Той й помогна да се качи в колата. — Това е ветровитата страна на Матлък — дива и неприветлива, нали? Но почакайте да видите другата — тогава ще говорим!

Те профучаха със скоростта, позволена на единствената кола на острова, по тесен път от крехки коралови клонки, покрай палми и през гъсти шубраци, а от едната им страна се извисяваше хълм, дълъг няколко мили през острова.

— Ах, колко е красиво! — възкликна Меги.

Бяха излезли на друг път, който минаваше покрай заливчетата с пясъчна ивица по брега откъм лагуната с форма на полумесец. Навътре се виждаше още пяна, където океанът се разбиваше в прелестна дантела с рифа на лагуната, но в самата лагуна морето беше тихо и спокойно като гладко сребърно огледало, обагрено тук-там с бронз.

— Островът е широк четири мили и дълъг осем — обясняваше водачът й. Минаха покрай широка бяла сграда с просторна веранда, вдадена навътре, и прозорци като на магазин.

— Смесеният магазин — каза той с жест на собственик. — Там живея с госпожата и тя не е май много доволна, дето идвате сама жена, слушайте какво ви казвам. Мисли, че ще ме прелъстят, както казва тя. Добре, че от бюрото казаха, че искате пълно спокойствие и тишина, та малко се поуспокои, като приготвих за вас най-отдалечената вила. Жив човек няма наоколо. Можете да си се разхождате и без дрехи — няма кой да ви види. А ако ви трябва нещо, само вдигнете телефона и аз ще ви го донеса. Няма смисъл да се разкарвате чак дотук. И каквото ще да приказва госпожата, ще идвам веднъж на ден, към залез, да виждам дали сте добре. Гледайте по това време да си бъдете в къщи и да сте прилично облечена, в случай че госпожата поиска да я повозя.

Вилата — едноетажна постройка с три стаи — си имаше собствена дъгообразна ивица бял пясъчен плаж между два ската на хълма, които се губеха в морето. Пътят свършваше дотук. Вътре беше скромно обзаведена, но много удобна. Островът разполагаше със собствен генератор за електричество и във вилата имаше малък хладилник, електрически лампи, обещания телефон и даже радиоапарат. Тоалетната беше с автомат, в банята имаше течаща вода — по-съвременно уредено, отколкото в Дройда или Химелхох — помисли си Меги развеселена. Ясно, че повечето посетители са от Сидни или Мелбърн — те така са привикнали с цивилизацията, че вече не могат без нея.

Роб я остави и забърза към ревнивата си госпожа, а Меги разопакова багажа и огледа владенията си. Голямото двойно легло беше по-удобно от кушетката в първата й брачна нощ. Но нали това беше раят на младоженците и гостите с право биха искали поне хубаво легло, а клиентите на хотела в Дъни бяха обикновено толкова пияни, че не възразяваха срещу издънените пружини. И хладилникът, и шкафовете над него бяха претъпкани с храна, а върху кухненската маса имаше голяма кошница, пълна с банани, ананаси и манго. Трябваше само да спи добре и да се храни добре.

През първата седмица Меги наистина само ядеше и спеше, тя нямаше представа колко е била изморена и как климатът на Дънглоу е убивал апетита й. В това хубаво легло тя заспиваше, щом сложеше глава на възглавницата, и не се събуждаше по десет-дванадесет часа, а храната й се струваше толкова вкусна, както едно време в Дройда. Когато не спеше, тя почти непрекъснато дъвчеше нещо, взимаше си манго и когато влизаше във водата. В същност там беше и най-подходящото място да се яде манго, освен във ваната: сокът изтичаше обилно от него. Тъй като малкият й плаж беше в лагуната, морето беше огледално спокойно, почти без течения и много плитко. А това най-много й хареса, защото тя не умееше да плува. Понеже беше много солена, водата я носеше на повърхността и Меги започна да прави опити: като успя да се задържи над водата десет секунди, изпадна в истински възторг. Чувството, че се освобождава от притеглянето на земята, я изпълваше с копнеж да заплува леко като риба.

Така че, ако й липсваше компания, то беше само защото искаше някой да я научи да плува. Иначе беше много доволна, че е сама. Колко права беше Ан! Досега бе живяла все сред много хора. Такова облекчение, такова спокойствие бе около нея да няма никой. Но самотна не се чувстваше и не тъгуваше нито за Ан и Луди, нито за Джъстийн, нито за Люк, а за пръв път от три години не копнееше и за Дройда. Старият Роб не нарушаваше усамотението й, само по залез избръмчаваше с автомобила на достатъчно разстояние по пътя, докато се увери, че приятелското й махване от верандата не е тревожен сигнал, обръщаше колата и се отдалечаваше с пърпорене, а до него изненадващо хубавата му госпожа строго го следеше отблизо. Веднъж й се обади по телефона да й каже, че ще води другите двама курортисти на разходка със своята лодка с прозрачно дъно и дали не би искала да отиде и тя.

Все едно, че й отвориха вратите към съвсем непозната планета — целият този кипящ, красив живот, разкрил се пред погледа й през стъкленото дъно на лодката, с прелестните творения, които водата нежно и свойски полюшваше насам-натам. Живите корали, установи тя, не са така ярки на цвят като онези на сувенирния щанд в магазина. В действителност те бяха нежнорозови, бежови или синьо-сиви, а около всяка издатина или клонка трепкаше удивителна пъстроцветна дъга като ореол. Грамадни анемони, широки по тридесет сантиметра, полюшваха като ресни сини, червени, оранжеви или морави пипалца; бели набраздени миди, големи като камъни, мамеха непредпазливите и любопитните да надникнат вътре, където съблазнително се мяркаше нещо пъстро и подвижно между перестите устни; дипли от червена дантела се носеха от теченията във водата, светлозелени панделки от водорасли танцуваха и подскачаха. Никой от четиримата в лодката не би се изненадал, ако видеше русалка — блясък на лъскава гръд, искряща гъвкава опашка, косите, понесли се бавно като облаци, грейнала мамеща усмивка — неустоимо изкушение за моряците. А рибите! Като живи украшения се стрелкаха те с хиляди и хиляди — ту топчести като китайски фенери, ту източени като куршуми, в пъстроцветни одежди, трепкащи от жизненост и от пречупването на светлината във водата. Някои пламтяха със златно червените си люспи, други бяха студено сребристо сини или приличаха на шарени торби, по-пъстри и от папагали. Имаше остроноси щуки и жабешки риби със сплескани муцуни, и острозъби баракуди, и зинал морски костур, който се таеше в подводните пещери, а по едно време се появи и една лъскава сива акула — самка, която дълго се въртя под тях.

— Не се бойте — успокои ги Роб, — толкова на юг няма водни оси. Смъртоносна е само рибата-камък. Никога не се разхождайте по кораловия риф без обувки.

Да, Меги беше доволна, че отиде на разходката. Но нямаше желание да ходи втори път, нито да се сприятели със семейството, което беше в лодката. Тя беше изцяло погълната от морето, разхождаше се, лежеше на слънце; не й липсваха дори и книгите, понеже винаги имаше нещо интересно да наблюдава.

Беше послушала съвета на Роб и вече не носеше дрехи. Отначало — като заек, надушил динго по вятъра — скачаше да се скрие, щом пропукаше клонче или някой кокосов орех падаше като гюлле от палмата. Но след няколко дни несмущавана самота тя се увери, че никой няма да дойде при нея и че, както каза Роб, тя е почти като на пуст остров. Нямаше място за свян. И докато се разхождаше, докато правеше слънчеви бани или шляпаше из топлата солена вода, тя започна да се чувства като животно, родено и отгледано в клетка, което изведнъж са пуснали на воля в един хубав, слънчев, необятен и щедър свят.

Далеч от Фий, от братята си, от Люк, от безмилостното, безогледно властване над целия й живот, Меги откри какво значи да е съвсем свободна; най-разнообразни мисли като в калейдоскоп образуваха съвсем причудливи форми в ума й. За пръв път в живота си тя не насочваше цялото си съзнание върху една или друга задача. И за голяма своя изненада установи, че физическата заетост е най-плътната преграда, каквато човек е способен да издигне пред дейността на ума си.

Преди години отец Ралф я беше попитал за какво мисли и тя отговори: за татко и мама, за Боб, Джек, Хюи и Стю, за малките, за Франк, за Дройда, за къщата, за работата, за дъжда. Тя не беше споменала тогава неговото име, но той винаги беше на първо място. След него идваха Джъстийн, Люк, Луди и Ан, тръстиката, мъката за дома и пак дъждът. И, разбира се, спасителното облекчение, което й даваха книгите. Но всички тези мисли идваха и си отиваха в заплетени или накъсани кълба и вериги, защото досега не бе имала нито възможността, нито необходимата подготовка, за да може на спокойствие да проумее коя в същност е Меги Клийри, Меги О’Нийл. Какво иска в същност? Защо е дошла на тази земя? Съжаляваше, че не се е научила да подрежда мислите си, защото това бе загуба, която никога нямаше да възстанови, колкото и време да има на разположение. Но защо да не опита поне, след като тук има и време, и спокойствие, и се наслаждава на бездействие — само да легне на пясъка и да опита.

Да, Ралф… Горчив, безутешен смях. Не беше най-доброто начало за разсъждения, но в известен смисъл Ралф беше като бога — всичко започваше и свършваше с него. Още от онзи ден, когато в залеза беше коленичил насред прахта на гарата в Гили да обхване с ръце раменете й, Ралф неизменно присъстваше в живота й, въпреки че никога вече нямаше да го види. Сигурно и последната й мисъл пред прага на гроба щеше да бъде пак за него. Страшно е един-единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща.

Какво беше казала на Ан? Че желанията й са съвсем обикновени — да има съпруг, деца, собствен дом. И да обича някого. Не й се виждаше много: та нали повечето жени го имаха? Но колко от тях бяха наистина доволни? На Меги и се струваше, че тя би била доволна, защото за нея това беше трудно постижимо.

Трябва да се примириш, Меги Клийри, Меги О’Нийл. Искаш само Ралф де Брикасар, но просто не можеш да го имаш. Той, като мъж, те направи негодна за друг. Добре тогава. Приеми, че съпругът и онзи, когото искаш да обичаш, не са едно и също. Остава ти да обичаш само децата си и да получаваш любов само от тях. А това значи да се задоволиш с Люк и децата на Люк.

О, боже, мили боже! Не, не е мил! Какво е направил бог за мен, освен че ми отне Ралф? Май че не се обичаме много с бога. И знаеш ли какво, господи? Вече не ме плашиш както по-рано. А колко се боях от теб, от наказанието ти! Цял живот избирах все най-трудния и най-правия път от страх пред теб. И какво спечелих? Ни зрънце повече, отколкото ако бях нарушила всички закони в твоите книги. Ти си един измамник, господи, едно страшилище. Отнасяш се към нас като към деца и постоянно ни заплашваш с наказание. Но аз вече не се боя от теб. Защото не Ралф заслужава омраза, а ти. Само ти си виновен, а не клетият Ралф. Той просто живее със страха от теб, както и аз съм живяла винаги. И не разбирам как може да те обича. Не виждам за какво можеш изобщо да бъдеш обичан.

Но как да престана да обичам човек заради това, че той обича бога? Колкото и да се мъча, не мога. Той е недостижимото, към което аз се стремя. Тогава престани да се стремиш към него, Меги О’Нийл, и толкова. Стигат ти Люк и децата на Люк. Каквото и да става, ще накараш Люк да се откаже от проклетата тръстика и ще заживееш с него там, където няма дори и дървета. Ще кажеш на управителя на банката в Гили, че приходите ти ще бъдат занапред на твое име и с тях ще си обзаведеш както трябва собствената къща, която Люк няма и намерение да купи. С тези пари ще дадеш и добро образование на децата на Люк, и ще се грижиш нищо да не им липсва.

Това е всичко, Меги О’Нийл. Аз съм Меги О’Нийл, а не Меги де Брикасар. Звучи дори смешно — Меги де Брикасар. Би трябвало да бъда Мегън де Брикасар, а винаги съм мразила това Мегън. О, кога най-после ще престана да съжалявам, че нямам деца от Ралф? Там е цялата работа, нали? Хайде, повтаряй си го! Твоят живот си е твой и няма да го пропиляваш в мечти за един мъж и децата, които никога не можеш да имаш от него.

Ах, така! Правилно! Няма смисъл да мислиш за отминалото, за онова, което трябва да бъде погребано. Смисълът е в бъдещето, а бъдещето принадлежи на Люк. Не на Ралф де Брикасар. Той е минало.

Меги се захлупи на пясъка и се разрида така, както не беше плакала от дете — силни вопли на отчаяние, които можеха да чуят само раците и птиците.

Ан Мюлер беше избрала остров Матлък нарочно, с намерението да изпрати там Люк колкото може по-скоро. Щом Меги замина, тя му телеграфира, че Меги отчаяно се нуждае от него и да бъде така любезен да дойде. Не й беше присъщо да се меси в живота на другите, но обичаше Меги и й съчувстваше, а капризното създание, което тя беше родила от Люк, направо обожаваше. Джъстийн трябва да има дом и двама родители. На Ан щеше да й бъде мъчно без нея, но по-добре това, отколкото да продължава така.

Люк пристигна след два дни. Отиваше в завода в Сидни и нямаше да загуби много време, ако се отбие. Редно беше да види и бебето; ако беше момче, щеше да дойде веднага, но вестта, че е момиче, много го разочарова. Щом Меги настояваше да има деца, поне да можеха един ден да поемат фермата в Кинуна. От момичета нямаше никаква полза — само подяждаха мъжа, а като пораснеха, отиваха да работят за другиго, вместо да стоят у дома и да помагат на стария си баща в края на живота му.

— Как е Мег? — попита той, като се качи на предната веранда. — Не е болна, надявам се.

— Надяваш се, а? Не, не е болна. Ей сега ще ти разкажа. Но ела най-напред да видиш хубавата си дъщеря.

„Той се загледа в бебето — беше му забавно и интересно, но не се развълнува“ — помисли си Ан.

— Никога не съм виждал такива особени очи — каза той. — На кого ли са?

— Меги казва, че не знае никой в нейното семейство да е имал такива очи.

— И в моето. Кой знае от кой прародител ги е взело. И май не е много доволно това дребосъче, а?

— От какво да е доволно? — тросна му се Ан, все още в лошо настроение. — Не е виждала баща си, няма си истински дом и ако я караш така, едва ли ще го има, докато порасне!

— Нали събираме пари, Ан! — запротестира той.

— Глупости! Знам колко пари имаш. Приятели в Чартърс Тауърс ми изпращат от време на време местния вестник и виждам какви обяви има за имения, много по-близки от Кинуна и много по-плодородни. Не забравяй, че е депресия, Люк! Можеш да си избереш чудно хубава ферма, и то за много по-малко пари, отколкото имаш в банката — знаеш това, нали?

— Точно затова! Освен че е депресия, отвъд планината е страхотна суша от Джуний чак до Иса. Вече две години не е падала капка дъжд. Обзалагам се, че е пострадала и Дройда, да не говорим какво е около Уинтън и Блекъл. Не, мисля, че трябва да почакам.

— Да чакаш, докато земята поскъпне, когато завали хубавичко? Остави тази работа, Люк! Сега е време да се купува! Като имаш двете хиляди на Меги всяка година, можеш да изчакаш и десетгодишна суша! Само няма да купуваш добитък. Ще живееш с двете хиляди на Меги, докато дойде дъждът, и тогава ще докараш и добитък.

— Още не съм готов да оставя тръстиката — упорстваше той, все още загледан в странните светли очи на дъщеря си.

— А, това е цялата работа, нали? Защо не си признаеш, Люк? Ти не искаш да имаш семейство, предпочиташ да си живееш както досега — в несгоди, сред мъже и да си пречупваш гръбнака от работа като всеки втори австралиец, когото познавам. Какво чак толкова има в тази страна, че мъжете й предпочитат да живеят с други мъже, вместо да се приберат у дома с жените и децата си? Щом ги влече бекярството, за какъв дявол се женят изобщо? Знаеш ли само в Дъни колко изоставени жени има, дето едвам свързват двата края и се мъчат да отгледат децата си без бащи? „А, той е в тръстиката… ще се върне… още малко…“ Ха! И всеки път, като пристигне пощата, те са там, на вратата, чакат пощальона и се надяват техният негодник да им изпрати малко пари. Най-често не получават нищо, а понякога съвсем малко, колкото да не умрат от глад! — Тя трепереше от гняв, меките й кафяви очи искряха. — И знаеш ли, четох в „Бризбейн мейл“, че от целия цивилизован свят най-висок процент изоставени жени има в Австралия. Единственото нещо, по което държим първенство — как да не се гордеем с такъв рекорд, а?

— По-спокойно, Ан! Аз не съм напуснал Мег — тя е на сигурно място и не гладува. Какво те е прихванало?

— Не мога повече да гледам как се отнасяш с жена си — това е! За бога, Люк, бъди зрял мъж и си поеми най-сетне отговорностите! Имаш жена и дете — трябва да им осигуриш дом, да им бъдеш съпруг и баща, не чужд човек!

— Знам, знам! Но още не мога — трябва да се подсигуря с още няколко години в тръстиката. Не искам да се каже, че живея от парите на Мег. А то ще бъде така, докато нещата не се оправят.

Ан презрително сбърчи устна:

— Празни приказки! Ти си се оженил заради парите й, нали?

Тъмна червенина изби по мургавото му лице. Не смееше да я погледне.

— Не отричам, че парите помогнаха, но се ожених за нея, понеже ми харесваше повече от всички други.

— Само ти харесваше, нали? А за любов няма ли да кажеш нещо?

— Любов ли? Какво е любов? Женски фантазии и нищо повече. — Той отмести поглед от люлката и от неспокойните тъмно бели очи, защото не беше сигурен дали човек с такива очи не разбира какво се говори. — А ако си свършила да ме хокаш, кажи къде е Мег.

— Не беше добре и я накарахме да замине за известно време. И не се паникьосвай! Не с твоите пари. Надявах се да те убедя да отидеш при нея, но виждам, че е невъзможно.

— Изключено е. Арне и аз тръгваме тази вечер за Сидни.

— Какво да кажа на Меги, като се върне?

Той вдигна рамене, умирайки от нетърпение да си тръгне.

— Каквото искаш. Кажи й да почака още малко. А като се е заела със семейството, не бих имал нищо против един син.

Като се подпря на стената, Ан се наведе над тръстиковата люлка и взе бебето на ръце, после успя някак да стигне до леглото и да седне. Люк не понечи да й помогне, нито да поеме детето — сякаш се плашеше от дъщеря си.

— Върви си, Люк, ти не заслужаваш това, което имаш. Не мога да те гледам. Върни се при твоя проклет Арне и тази ваша тръстика да си чупите гърбовете!

На вратата той се спря.

— Как я беше нарекла? Забравих й името.

— Джъстийн, Джъстийн, Джъстийн!

— Какво глупаво име — подхвърли той и излезе.

Ан остави Джъстийн на леглото и избухна в ридание. По дяволите всички мъже с изключение на Луди, по дяволите! Дали не беше тази нежна, сантиментална, почти женствена жилка у Луди, която го правеше способен да обича? Прав ли беше Люк? Не беше ли това наистина само женска фантазия? Или чувство, което са способни да изпитват единствено жените и може би само онези мъже, у които има нещо от жената? Никоя жена не би могла да задържи Люк и не го е задържала. Онова, което той искаше, не би могла да му даде никоя жена.

Но на другия ден Ан се поуспокои и разбра, че усилията й не са били напразни: сутринта се получи картичка от Меги, която беше във възторг от остров Матлък и пишеше колко добре се чувствува. Значи, все пак е имало полза. Меги се възстановява. Щеше да се върне, като стихнат мусоните, и да се заеме да сложи ред в живота си. Ан реши да не й съобщава за Люк.

Докато Нанси (съкратено от Анунциата) изнасяше Джъстийн на предната веранда, Ан куцукаше след нея, захапала между зъбите кошничка, в която имаше всичко необходимо за бебето — чисти пелени, кутия с пудра и играчки. Тя се настани в един тръстиков стол, пое бебето от Нанси и започна да го храни от биберона с „Лактоген“, който Нанси беше затоплила. Беше много приятно, животът й се виждаше хубав: беше направила всичко възможно да вразуми Люк, а ако не беше успяла, Меги и Джъстийн поне щяха да останат в Химелхох още малко. Тя не се съмняваше, че в края на краищата Меги ще разбере, че няма надежда да спаси брака си с Люк, и тогава ще се върне в Дройда. Но Ан се боеше от този ден.

Червена английска спортна кола се приближи с рев по пътя от Дъни и се заизкачва по дългата стръмна пътека — нова и скъпа кола, гюрукът — закопчан с кожени ремъци, сребристите тръби на ауспуха блестяха, зелената боя лъщеше. Отначало Ан не можа да познае мъжа, който прескочи ниската врата, защото беше облечен по тукашному, само с къси панталони. „Ей, че хубавец! — помисли си тя, като го гледаше одобрително и с чувството за нещо познато, докато той взимаше стъпалата по две наведнъж. — Ако Луди не ядеше толкова много, и той щеше да има такава фигура. А, ами че той не е хлапак, я виж как хубаво са посребрени слепоочията му — къде може резач на тръстика да изглежда така?“

Когато спокойните, равнодушни очи се спряха върху нейните, тя разбра кой беше дошъл.

— Боже мой! — възкликна Ан и изпусна биберона.

Той го вдигна, подаде й го и се облегна на парапета срещу нея.

— Нищо му няма. Гумата не се допря до земята — продължавайте да я храните спокойно.

Бебето се размърда недоволно. Ан пъхна биберона в устата му и едва пое въздух да отвърне:

— Ваше преосвещенство, каква изненада! — Погледът й закачливо се плъзна по него. — Трябва да призная, че така още по-малко приличате на архиепископ. Винаги съм си представяла архиепископите пълни и самодоволни.

— В момента наистина не съм архиепископ, а само свещеник в добре заслужен отпуск, затова ме наричайте само Ралф. Това ли същество измъчи Меги толкова много, когато бях тук последния път? Дайте да я подържа. Мисля, че ще мога да я храня както трябва.

Той седна на един стол до Ан, взе бебето и биберона и продължи да го храни, небрежно кръстосал крака.

— Джъстийн ли я нарече Меги?

— Да.

— Хубаво име. Виж само какъв цвят е косата й. Цялата на дядо си.

— И Меги така казва. Дано само личицето й не се покрие с лунички, но боя се, че точно така ще стане.

— Е, Меги също е червенокоса, а няма ни една луничка. Но кожата на Меги е изобщо по-матова. — Той остави празното шише, изправи бебето на коленете си с лице към себе си, преви го в кръста и взе с плавни движения да го търка силно по гърба. — Едно от задълженията ми е да посещавам католически сиропиталища и съм научил доста неща за бебетата. Сестра Гонзага, при която най-много обичам да ходя, казва, че това е най-правилният начин да се накара бебето да се оригне. Ако се подпре на рамото, тялото му не е достатъчно прегънато и въздухът не може да излезе бързо или излиза заедно с млякото. А като се наведе през кръста, хранопроводът се затваря и само въздухът излиза. — Като че ли да потвърди думите му, Джъстийн се оригна силно няколко пъти, но не повърна. Той се разсмя, потърка я пак, но тъй като очевидно нямаше повече излишен въздух, той я настани удобно в скута си. — Какви невероятни екзотични очи има! Прекрасни са, нали? Съвсем естествено е бебето на Меги да е необикновено.

— Шегата настрана, отче, но какъв чудесен баща би станал от вас.

— Обичам бебета и малки деца, винаги съм ги обичал. Но на мен ми е много по-лесно да им се радвам, понеже нямам неприятните задължения на бащите.

— Не. Защото сте като Луди — и у вас има нещо от душевността на жената.

Джъстийн, обикновено толкова недружелюбна, сега очевидно му се отблагодари, загдето я хареса, и бързо заспа. Ралф я гушна още по-удобно и измъкна от джоба на късите си панталони кутия цигари „Капстън“.

— Дайте ги на мен — аз ще ви запаля.

— Къде е Меги? — попита той, като взе от Ан запалената цигара. — Благодаря. О, извинете ме, вземете си и вие, моля ви.

— Няма я. Тя не можа да се възстанови напълно от раждането и дъждовният сезон й се отрази много зле. Затова я изпратихме с Луди за два месеца на почивка. Ще се върне към първи март — след седем седмици.

Още щом заговори, Ан долови промяната в него — сякаш всичко изведнъж загуби смисъл и го лишиха от някаква предвкусвана радост.

Той си пое дълбоко въздух.

— Вече за втори път не я намирам, когато идвам да се сбогувам… Преди да замина за Атина и сега пак. Тогава щях да отсъствам цяла година, а може би и повече — не се знаеше. Не бях ходил в Дройда от смъртта на Пади и Стю, но преди да замина за Гърция, разбрах, че не мога да напусна Австралия, без да видя Меги. А тя се омъжила и я нямаше. Прииска ми се веднага да я намеря, но реших, че няма да е честно нито към нея, нито към Люк. А сега дойдох, защото знам, че не мога да навредя на нещо, което изобщо не съществува.

— Къде отивате сега?

— В Рим, във Ватикана. Кардинал ди Контини-Верчезе зае мястото на кардинал Монтеверди, който почина неотдавна, и ме повика при себе си, както и очаквах. Това е не само голяма чест — аз просто не мога да откажа.

— Колко време ще отсъствате?

— О, много дълго, мисля. В Европа се надига тътен, колкото и далечен да ни се струва оттук. Църквата в Рим има нужда от всеки свой дипломат, а благодарение на кардинал ди Контини-Верчезе аз съм причислен към категорията на дипломатите. Мусолини е в тесен съюз с Хитлер — от един дол дренки са — и Ватикана трябва някак да намери общ език за две противоположни идеологии — католицизма и фашизма. Няма да е лесно. Знам добре немски, научих гръцки, докато бях в Атина, и италиански — в Рим. Говоря също френски и испански. — Той въздъхна. — Винаги съм имал склонност към езиците и съзнателно съм я развивал. Рано или късно щяха да ме преместят.

— Е, ваше преосвещенство, ако не заминавате утре, можете да видите Меги.

Думите излязоха от устата й, преди Ан да се замисли. А защо Меги да не го види, преди да е заминал, особено ако ще отсъства дълго, както предполага?

Главата му се извърна към нея. Тези красиви далечни сини очи бяха много умни и трудно се лъжеха. О, да, това беше роден дипломат. Той много добре разбираше какво казва тя и четеше мислите й. Ан усети, че затаява дъх в очакване на отговора му, но дълго време той не продума, вперил поглед над смарагдовата тръстика към пълноводната река, забравил бебето в скута си. Очарована, тя гледаше профила му — извивката на клепача, правия нос, потайната уста, волевата брадичка. С какви ли сили се бореше, докато съзерцаваше пейзажа? На какви ли чувствителни везни претегляше в ума си любов, желание, дълг, интерес, воля — и кое срещу кое поставяше? Ръката му приближи цигарата до устните; Ан видя как пръстите му трепереха и едва-едва въздъхна с облекчение. Значи, не беше безразличен.

Минаха почти десет минути, без да проговори; Ан запали нов „Капстън“ и му го подаде, когато той хвърли угарката. Докато изпуши докрай и втората цигара, той не отмести очи от планините в далечината и от мусонните облаци, надвиснали в небето.

— Къде е тя? — попита той най-сетне с напълно овладян глас, като хвърли и втората угарка през парапета.

От нейния отговор сега зависеше неговото решение — неин ред беше да помисли. Има ли право да тласка тези човешки същества по път, който никой не знае къде и към какво води? Тя мислеше единствено за Меги — никак не я беше грижа какво ще стане с този мъж. Че с какво беше по-добър от Люк? Хукнал подир нещо мъжко, без време или желание да спре заради една жена, спуснал се подир някаква си мечта, съществуваща може би само в размътената му глава. Нещо безплътно — като дима от фабриката, който се разсейва в тежкия, наситен с меласа въздух. „Но той така иска — мислеше си Ан — и е готов да похаби и себе си, и живота си.“

Той оставаше трезв, независимо какво беше Меги за него. Дори и заради нея — а Ан беше започнала вече да вярва, че той обича Меги повече от всичко с изключение на своя странен идеал — нямаше да изложи на риск възможността да се добере един ден до онова, към което се стреми. Не, дори и заради нея не. И ако му отговореше, че Меги е в някой хотел, пълен с курортисти, където биха го познали, той нямаше да отиде. Той отлично знаеше, че не е човек, който би останал незабелязан между другите. Ан облиза устни, събра глас:

— Меги е в една вила на остров Матлък.

— Къде?

— На остров Матлък. Курорт, изключително тих, недалеч от протока Уитсънди. Пък и в този сезон там няма жива душа. — И като не се стърпя, добави: — Не се бойте, никой няма да ви види!

— Насърчавате ли ме? — Той внимателно подаде на Ан спящото бебе. — Благодаря ви — рече после, като тръгна към стълбите. Но там се обърна и я погледна умолително. — Грешите — аз просто искам да я видя и нищо повече. Никога не бих въвлякъл Меги в нещо, което би застрашило безсмъртието на душата й.

— Или на вашата? Тогава се представете за Люк О’Нийл, когото очакват там. Така няма да има опасност от скандал нито за Меги, нито за вас.

— Ами ако дойде Люк?

— Изключено. Той замина за Сидни и ще се върне най-рано през март. Единственият начин да разбере, че Меги е на Матлък, е да го чуе от мен, а аз не му казах, ваше преосвещенство.

— Меги очаква ли Люк?

Ан се усмихна кисело.

— Как не!

— Няма да й сторя зло — уверяваше я той. — Искам само да я видя и толкова.

— Знам, ваше преосвещенство. Но истината е, че бихте й сторили много по-малко зло, ако искахте повече от това.

Когато колата на стария Роб запърпори по пътя, Меги застана на обичайното място на верандата, вдигнала ръка да даде знак, че всичко е наред и няма нужда от нищо. Той спря там, за да завие както обикновено, но преди това един мъж по къси панталони, риза и сандали скочи от колата с куфар в ръка.

— Всичко хубаво, мистър О’Нийл — викна Роб, тръгвайки.

Но Меги никога вече нямаше да сбърка Люк О’Нийл с Ралф де Брикасар. Това не беше Люк — не можеше да я измами нито разстоянието, нито припадащият бързо мрак. Тя стоеше занемяла и чакаше, докато той, Ралф де Брикасар, се приближаваше по пътя към нея. Значи, най-сетне беше решил, че я иска. За какво друго би дошъл при нея на такова място, и то под името Люк О’Нийл.

В нея всичко отказа да действа — и краката, и умът, и сърцето. Ралф идваше за нея, защо не чувствува нищо? Защо не се завтече в обятията му от радост, пред която нищо друго няма значение? Това беше Ралф — единственото, което тя бе искала от живота. Но нали току-що се бе мъчила цяла седмица да го избие от главата си! Проклет да е! Проклет да е? Защо, по дяволите, трябваше да идва тъкмо когато тя най-сетне беше започнала да го отпъжда поне от мислите си, ако не от сърцето? О, сега всичко ще почне пак отначало. Зашеметена, изпотена и разгневена, тя беше застанала като вкаменена и чакаше, а изящната фигура ставаше все по-едра и по-едра.

— Здравей, Ралф — каза тя през стиснати зъби, без да го поглежда.

— Здравей, Меги.

— Внеси си куфара. Искаш ли един горещ чай? — И докато говореше, тръгна към всекидневната, все още без да го поглежда.

— С удоволствие — отвърна той със същата сдържаност.

Последва я в кухнята; гледаше я, докато включи електрическия чайник, докато напълни каната за чай от малкия самовар над умивалника и извади чаши и чинийки от бюфета. После му подаде големия пакет с бисквити — той сложи няколко шепи в една чиния. Чайникът завря, тя изпразни каната, сипа вътре една лъжица чай и го попари с кипящата вода. После тръгна към всекидневната с чинията с бисквити и каната с чай, а зад нея той носеше чашите и чиниите.

В трите стаи се влизаше от една в друга и всекидневната от едната страна водеше към спалнята, а от другата — към кухнята, до която беше банята. Поради това къщата имаше две веранди — към пътя и към плажа. Това им даваше възможност да насочат погледите си в различни посоки, за да не се гледат един друг. Мракът се беше спуснал бързо както става в тропиците, но през широко отворената плъзгаща се врата до тях стигаше лекият плисък на вълните, шумът на далечния прибой, топлият полъх на вятъра.

Те пиеха чая си в мълчание, а до бисквитите не се докоснаха; тишината не бе нарушена и след като изпразниха чашите; той премести погледа си върху нея, докато тя упорито гледаше как пред вратата откъм пътя причудливо се полюшва от вятъра една млада палма.

— Какво ти е, Меги? — попита той нежно и ласкаво и сърцето й лудо заби и примря от болка — пак същия въпрос на възрастния мъж към малкото момиче. Без съмнение той не беше дошъл на остров Матлък да види Меги жената. Дошъл беше да види Меги детето. Обичаше детето, не жената. Жената беше намразил още с нейното появяване преди години.

Очите й — изумени, наскърбени, разярени — се извърнаха бавно и срещнаха неговите: дори сега, дори сега! Времето беше спряло, тя продължаваше да го гледа и той, затаил дъх от изненада, не можеше да не види зрялата жена в тези бистри като кристал очи. Очите на Меги. О, господи, очите на Меги!

Беше казал самата истина на Ан Мюлер — искаше само да я види, нищо повече. Макар да я обичаше, не бе дошъл да я направи своя. Само да я види, да поприказва с нея, да пренощува на канапето във всекидневната и да се помъчи още веднъж да изтръгне из корен онова вечно обаяние, което тя имаше над него, с надеждата, че като го проумее напълно, ще добие вътрешната сила да го отърси от себе си.

Трудно му беше да приеме една Меги с налети гърди, тънка талия и заоблени бедра. Но той го стори, защото, щом надникнеше в очите й, там — като сияние в храм — грееше неговата Меги. Душевността, чиято притегателна сила го държеше в плен още от първата им среща, беше останала непроменена във вече тъй промененото за съжаление тяло и докато откриваше в погледа й потвърждение, че тази душевност е там, той можеше да приеме новото тяло и да овладее влечението си към него.

И пренасяйки върху нея собствените си желания и чувства, той нямаше никакви съмнения, че и тя мисли като него — поне до момента, когато се нахвърли върху му като разярена котка, след раждането на Джъстийн. Но дори и тогава, когато гневът и болката му стихнаха, той отдаде поведението й на мъките, които беше изтърпяла — повече душевни, отколкото физически. Сега обаче, виждайки я най-сетне такава, каквато е, той дълбоко прозря онзи момент, в който тя беше излязла от детството и прекрачила в зрелостта — там, в гробището на Дройда след рождения ден на Мери Карсън, когато й беше обяснил, че не е могъл да я огради с особено внимание, защото хората биха си помислили, че се интересува от нея като мъж. Тогава тя го беше погледнала и в очите й имаше нещо, което той не можа да разбере, после се беше извърнала и когато погледът й отново срещна неговия, онова изражение бе вече изчезнало. Сега той разбираше, че оттогава тя беше мислила за него по-иначе: когато го бе целунала, това не е било моментна слабост, а после да продължи да мисли за него пак така, както той би искал. Оттогава той беше подхранвал тези илюзии, беше ги кътал най-грижливо във възприетия си начин на живот, беше ги носил като власеница. Докато тя бе вложила в любовта си към него всичко онова, на което е способна жената.

Трябваше да си признае, че я беше пожелал още от момента на първата им целувка, но това желание никога не го беше измъчвало така, както любовта му към нея — за него това бяха две отделни, различни неща, а не части от едно цяло. Заблуда, на която тя — клето, неразбрано създание — не се беше поддала.

Ако в този момент имаше някакъв начин да се махне от остров Матлък, той би побягнал от нея като Орест от Евменидите. Но той не можеше да напусне острова и не му липсваше смелост да остане при нея, вместо да броди навън в нощта. Какво да сторя? Как бих могъл да поправя нещата? Та аз я обичам! А щом е така, значи, я обичам такава, каквато е сега, а не каквато е била като дете. Та нали точно жената съм обичал в нея, жената с онова чисто женско умение да носи своето бреме. И тъй, Ралф де Брикасар, махни наочниците, виж я такава, каквато е сега, а не каквато беше много отдавна. Преди шестнадесет години, шестнадесет дълги, невероятни години… Аз съм на четиридесет и четири, а тя е на двадесет и шест — никой от нас не е дете, но аз съм далеч по-незрелият.

Ти го прие като нещо съвсем естествено, като ме видя да слизам от колата на Роб, нали, Меги? Реши, че най-сетне съм се предал. И преди да успееш дори да си поемеш въздух, трябваше да ти покажа колко грешиш. Аз раздрах булото на твоята илюзия така, сякаш тя беше мръсна, стара дрипа. О, Меги! Какво направих с теб! Как съм могъл да бъда толкова сляп, толкова егоцентричен? Нищо не постигнах с това, че дойдох да те видя, а само те разкъсах на малки парченца. Любовта ми през всичките тези години е била едно недоразумение.

Очите й, все още впити в неговите, започваха да се изпълват със срам и унижение, а когато в сменящите се едно след друго изражения по лицето му тя долови най-накрая отчайващо съжаление, внезапно осъзна своята огромна заблуда и целия й ужас. Осъзна и още нещо: той беше разбрал тази заблуда.

Бягай, Меги! Бягай оттук с частицата гордост, която още не ти е отнел. И щом си го помисли, тя го направи: скочи от стола си и побягна.

Преди да стигне до верандата, той я улови и тя така политна към него, че и той се олюля. Вече нищо нямаше значение: нито изнурителната битка да запази душата си, нито дълго потисканото желание; в няколко мига той бе изживял цяла вечност. Завладя го цялата онази сила, която беше приспана и на която стигаше само трепетът от едно докосване, за да се отприщи стихията, която подчинява съзнанието на страстта, а волята на ума потъва във волята на тялото.

Ръцете й се обвиха около врата му, неговите я обгърнаха жадно, той наведе глава, устните му потърсиха нейните, намериха ги. Нейните устни — вече не нежеланият, отпъждан спомен, а действителност. Ръцете й го обгръщаха сякаш завинаги, тя като че ли не усещаше вече тялото си; той потъна в мрак — тя беше като нощта, лабиринт от спомени и желания: нежелани спомени, отпъждани желания. Колко ли години е копнял за това, копнял за нея и отричал силата й, бягал дори от мисълта за нея като жена?

Отнесе ли я до леглото, или я отведе? Струваше му се, че я е отнесъл, но не беше сигурен; знаеше само, че тя вече е там, че ръцете му я намират, докосват, че и нейните ръце го намират, докосват. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за светотатство?

Времето не вървеше, а течеше, премина над него, докато съвсем изгуби смисъл и остана само една представа за безкрайност, по-осезаема и от истинското време. Той я усещаше и същевременно не я усещаше: във всеки случай тя не беше нещо отделно; искаше да я направи окончателно и завинаги част от себе си, издънка от себе си, а не само нещо, с което се слива и все пак е отделно от него. Никога вече нямаше да му е чуждо как се надигат на тласъци гърдите, корема, бедрата с вдлъбнатините и гънките между тях. Тя наистина беше създадена за него, защото той я беше направил такава — шестнадесет години й беше придавал форма и съдържание, без сам да знае, че го прави, а още по-малко — защо го прави. Забрави дори, че я беше дал другиму, че друг мъж я бе отвел до края на онова, което той сам беше започнал и винаги бе искал да е негово, защото тя беше неговото грехопадение, неговата роза, неговото творение. Това беше сън, от който той никога нямаше да се събуди, докато е мъж, с тяло на мъж. О, мили боже! Сега знам, знам! Знам вече защо я съхранявах в себе си само като представа, като дете, и то толкова дълго, след като тя беше надраснала и двете — само че защо трябваше да го научи по този начин?

Той най-сетне разбра, че онова, към което се беше стремил, беше да не бъде мъж. Никога, никога да не е мъж, а да бъде нещо много по-велико, надхвърлящо предопределението на мъжа. Но ето че съдбата му беше тук, в прегръдките му, затрептяла и засияла от него — нейния мъж. Мъж, завинаги мъж. Боже, не можеше ли да ме отмине това? Аз съм мъж, никога не ще мога да бъда бог, бил е заблуда този живот в стремеж към божествена същност. Такъв ли е всеки свещеник — да жадува да бъде бог? И се отрича от единственото, неопровержимо доказателство, че е мъж.

Той плътно я обгърна и с очи, пълни със сълзи, се вгледа в притихналото, озарено лице, видя как устните се разтвориха като розова пъпка, възкликнаха, заоблиха се в едно безпомощно „о“ от неподозирано удоволствие. Ръцете и краката й го обвиваха — живи въжета, свързали го с нея — копринен, гладък, терзаещ допир. Той положи брадичка на рамото й, допря буза до мекотата на нейната и се отдаде на влудяващия, непосилен порив на мъж в схватка със съдбата. В главата му всичко се въртеше шеметно, свличаше се, потъваше в дълбок мрак или блясваше с ослепителна светлина, в един миг се озова в центъра на слънцето, после светлината намаля, посивя и изгасна. Ето, това е да си мъж. Той не можеше да бъде нищо повече. Но не това му причини болка. Болката дойде в крайния момент, в момента на предела, от чувството му на празнота и пустош — екстазът е мимолетен. Той не можеше да се отдели от нея, и то сега, когато беше негова, създал я беше за себе си. И остана така вкопчен в нея, като удавник, търсещ спасение сред пустото море, и не след дълго, задържал се на повърхността, понесен отново от вълните на прилив, станал му вече познат, той се остави на неразгадаемата съдба, отредена на мъжа.

Какво е сънят? — чудеше се Меги. Блаженство, отдих от живота, ехо от смъртта или досадна потребност? Каквото и да беше, той му се беше отдал, лежеше с едната ръка върху нея и с глава до рамото й, за да я има дори и в съня си. Тя беше също изморена, но не си позволяваше да заспи. Струваше й се, че ако загуби макар и за кратко контрол над съзнанието си, когато си го възвърне, Ралф вече нямаше да го има. По-късно щеше да спи, когато той се събуди и потайните красиви уста изрекат първите думи. Какво ли ще й каже? Дали ще съжалява? Заслужавало ли е да се откаже от другото заради удоволствието с нея? Толкова години му се беше съпротивлявал, накарал беше и нея да се бори заедно с него; все още не й се вярваше, че най-сетне се е примирил, но онова, което й беше казал през нощта, в болката си, изличи тъй дългото му отричане от нея.

Тя беше безкрайно щастлива — не си спомняше да е била някога по-щастлива. От момента, в който я дръпна от вратата, всичко се превърна в триумф на телата им, съзвучие на движения и усет: пълна наслада. Създадена съм за него и само за него… Затова, не съм чувствувала нищо с Люк. И докато прииждащите вълни в тялото й я отнасяха отвъд всички предели на силите й, тя си мислеше, че е готова да умре, но да му даде всичко, на което е способна. Той не бива никога да съжалява, никога! А болката му? На моменти й се струваше, че я усеща като своя. И това я правеше още по-щастлива, защото виждаше в тази болка някакво възмездие.

Той се събуди. Меги се взря в очите му и в тяхната синева видя същата онази любов, която я беше сгрявала, която й беше давала смисъл още от детството; наред с нея видя и сянката на голяма умора. Не умора на тялото, а умора на духа.

Мина му през ума, че никога досега не се е събуждал в едно легло с друг човек; в известен смисъл това беше по-голяма интимност от физическата близост преди, беше съзнателна изява на емоционална връзка, истинско единение с нея. Лек и пречистен като въздуха, мамещо напоен с дъх на море и на пропита от слънце растителност, той се остави за малко да го носят крилете на една нова свобода — на облекчението, че се е отказал от задължението да се бори с нея, на покоя след поражението в една дълга, кръвопролитна война, което се е оказало далеч по-приятно от битката. Жестоко се борих с теб, моя Меги! И ето че накрая трябва да събирам не твоите останки, а късовете, на които съм се разпаднал аз.

Ти си била изпратена в моя живот, за да ми покажеш колко фалшива и самонадеяна е гордостта на свещеник като мен — и аз като Луцифер пожелах да посегна към онова, което е само на бога, и подобно на Луцифер се провалих. Пред Мери Карсън бях целомъдрен и покорен, и дори беден. Но до тази сутрин не знаех що е смирение. Мили боже, ако Меги нямаше такова значение за мен, щях да го понеса по-леко, но понякога ми се струва, че я обичам много повече, отколкото обичам теб, което също е част от наказанието, което си ми определил. В нея не се съмнявам, но в теб? Измама, заблуда, шега. Как да обичам една измама? И все пак те обичам.

— Ако събера сили, ще отида да поплувам, а после ще приготвя закуската — проговори той, защото чувстваше неудържима потребност да каже нещо, и усети нейната усмивка до гърдите си.

— Върви да плуваш, а аз ще приготвя закуската. И няма смисъл да се обличаш. Никой не идва тук.

— Истински рай! — Той отметна крака, седна и се протегна. — Каква хубава утрин! Дали не е поличба?

И отново болката от раздялата, дори само загдето напускаше леглото. Легнала, тя го гледаше как отива до плъзгащата се врата към плажа, как излиза навън и спира. Върна се и протегна ръка към нея.

— Не искаш ли да дойдеш с мен? После ще приготвим закуската заедно.

Имаше прилив, скалите не се виждаха, ранното слънце вече печеше горещо, но неуморният летен ветрец беше прохладен, корените на твърдата трева се губеха в рохкавия, особен пясък, където рачета и насекоми щъкаха насам-натам, търсейки плячка.

— Струва ми се, че за пръв път виждам света — каза той, широко отворил очи.

Меги стисна ръката му, чувствуваше се осенена и това слънчево събуждане й изглеждаше по-невероятно дори от действителния сън на нощта. Очите й, спрени върху него, усетиха болка. Невъобразим, напълно различен свят. Отговори му:

— Този свят — да. А как иначе? Та това е нашият свят, докато ние сме в него.

— Що за човек е Люк? — попита я той на закуска.

Тя извърна глава, замисли се.

— Физически не прилича толкова на теб, колкото ми се стори отначало, по онова време ти ми липсваше много, не можех да свикна без теб. Мисля, че се омъжих за него, защото ми напомняше за теб. Във всеки случай бях решила вече да се омъжа за някого, а той се открояваше от другите. Не искам да кажа с достойнства, с доброта или с нещо друго, което жените биха харесали у съпруга. Просто с нещо, което не мога точно да определя. Може би с това, че все пак прилича на теб. Той също няма нужда от жена.

Лицето му се сгърчи.

— Такъв ли ти се виждам, Меги?

— Сериозно ли ме питаш? Мисля, че да. Никога няма да разбера защо, но така мисля. И в Люк, и в теб има нещо, което ви кара да смятате, че да се нуждаеш от жена, е слабост. Не искам да кажа жена за леглото, а жена, която да ви е необходима, истински да ви е необходима.

— И като приемаш това, ти все пак не се отказваш от нас?

Тя повдигна рамене и се усмихна малко тъжно.

— О, Ралф, не казвам, че ми е все едно, дори много съм страдала от това, но то си е просто факт. Би било глупаво да се опитвам да го променя, то не може да се промени. Единственото, което мога да сторя, е да се възползвам от слабостта, а не да се правя, че не я забелязвам. Защото го искам и ми е необходимо. Но, изглежда, ме влече към хора като теб и Люк, иначе не бих се съсипвала по такива като вас двамата. Иначе щях да се омъжа за някой добър, кротък, простодушен човек като баща ми, някой, за когото да съм желана и необходима. Но във всеки мъж има нещо от Самсон, струва ми се. Само че при такива като теб и Люк е по-силно изявено.

Той не изглеждаше обиден, усмихваше се.

— Моята мъдра Меги!

— Това не е мъдрост, Ралф. Просто здрав разум. Аз не съм много умна, ти знаеш. Но виж братята ми. Съмнявам се, че по-големите изобщо някога ще се оженят или ще имат приятелки. Те са ужасно свенливи, боят се от силата, която може да има над тях жената, и са изцяло обладани от мама.

Заредиха се ден след ден, нощ след нощ. Дори силните летни дъждове бяха хубави — разхождаха се под тях голи или ги слушаха как тропат по покрива, топли и щедри на ласки като слънцето. Когато се скриеше слънцето, те пак излизаха, лежаха на плажа, плуваха — той я учеше да плува.

Понякога Меги се вглеждаше скришом в него и напрягаше всички сили да запечата лицето му в ума си, защото си спомняше как въпреки обичта, която бе изпитвала към Франк, с годините образът му бе избледнял, забравила беше как изглежда. Ето ги очите, носът, устата, очарователните сребристи кичури като крила в тази черна коса, високото здраво тяло, което се беше запазило стройно и стегнато като на младини, но загубило малко от своята гъвкавост. И когато той се обърнеше и уловеше погледа й, в очите му се четеше дълбока печал, поглед като на обречен. Тя разбираше какво искат да кажат тези очи, поне мислеше, че разбира: трябва да се върне, да се върне при Църквата и при своите задължения. Не със същия дух може би, но по-подготвен да служи. Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.

Един ден, като лежаха на плажа, когато слънцето, слязло доста ниско, багреше като с кръв морето и правеше пясъка ефирно жълт, той се обърна към нея:

— Меги, никога не съм бил толкова щастлив и… толкова нещастен.

— Зная, Ралф.

— Сигурно. Дали затова те обичам? Ти не си необикновена, Меги, и при все това си много особена. Дали съм го усетил още тогава, преди толкова много години? Моята страст към тицианови коси! Знаел ли съм къде ще ме отведе? Обичам те, Меги.

— Заминаваш ли?

— Утре. Трябва. Корабът за Генуа тръгва след по-малко от седмица.

— Генуа ли?

— Рим по-точно. За дълго, може би до края на живота ми. Не знам.

— Не се безпокой, Ралф. Ще те пусна без сцени. И аз трябва скоро да си тръгвам. Ще напусна Люк и ще се върна в Дройда.

— О, боже! Да не би заради това… заради мен?

— Не, разбира се — излъга тя. — Бях го решила още преди да дойдеш. Люк нито ме иска, нито има нужда от мен — няма да му липсвам ни най-малко. Но аз имам нужда от дом, от нещо мое и мисля, че винаги ще го намеря в Дройда. Не е хубаво клетата Джъстийн да расте в дом, където аз съм прислужница, макар че Ан и Луди не ме смятат за прислужница. Но аз знам, че съм и ще бъда такава и за Джъстийн, като порасне достатъчно и разбере, че не е имала истински дом. Едва ли ще бъде доволна, но трябва да направя за нея каквото мога. Затова ще се върна в Дройда.

— Ще ти пиша, Меги.

— Недей. Нима мислиш, че са необходими писма — след всичко това? Не искам между нас да има нещо, което може да е опасно за теб, ако попадне в ръцете на безскрупулни хора. Така че никакви писма. А ако някога дойдеш в Австралия, съвсем естествено и редно е да посетиш Дройда. Но те предупреждавам, Ралф, помисли си преди това. Само на две места в света принадлежиш най-напред на мен, а после на бога — тук на Матлък и в Дройда.

Той я взе в прегръдките си, като галеше светлата й коса.

— Меги, с цялото си сърце искам да мога да се оженя за теб, никога вече да не се отделям от теб. Не искам да те напущам… В известен смисъл аз никога не ще се отърся от теб. Ще ми се понякога да не бях идвал на Матлък. Но ние не бихме могли да променим това, което сме, и може би така е по-добре. Разбрах за себе си неща, които никога нямаше да узная или да изпитам, ако не бях дошъл. Но по-добре е да се боря с познатото, отколкото с неизвестното. Обичам те. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Запомни го.

На другия ден Роб се появи за пръв път, откакто беше оставил Ралф, и изчака търпеливо, докато се сбогуват. Ясно, че не са младоженци, защото той дойде по-късно и си отива пръв. Не са и само любовници. Женени са — личи им и на двамата. Но се обичат, много се обичат. Като него и госпожата: голяма разлика във възрастта, която прави брака успешен.

— Довиждане, Меги.

— Довиждане, Ралф. Пази се.

— Добре. И ти.

Той се наведе да я целуне и противно на решението си, тя се притисна към него, прегърна го с всичка сила. А когато той отдели ръцете й от врата си, тя ги вкопчи здраво зад гърба си.

Той се качи в колата и докато Роб завиваше, седна, впери поглед през предното стъкло и не се обърна повече назад. „Трябва да е необикновен човек, щом може да постъпи така“ — помисли си Роб, без да е чувал за Орфей. Прекосиха в мълчание окъпаната от дъжда гора и стигнаха до другия бряг на Матлък с дългия кей. Като си стиснаха ръце, Роб го погледна в лицето и се зачуди. Никога не беше виждал толкова човешки и толкова тъжни очи. Гордостта беше изчезнала завинаги от погледа на архиепископ Ралф.

Когато Меги се върна в Химелхох, Ан веднага разбра, че ще я загуби. Да, това беше същата Меги, но в нея имаше сякаш още нещо. Каквото ще да си е казвал архиепископ Ралф, преди да отиде на Матлък, но там нещата най-сетне бяха станали, както Меги иска. Крайно време беше.

Меги взе Джъстийн на ръце, сякаш едва сега осъзнаваше какво означава да я има, люлееше мъничкото същество и оглеждаше стаята усмихната. Погледът й срещна погледа на Ан и беше толкова жив, така грейнал от вълнение, че Ан усети как и нейните очи се пълнят със сълзи от споделена радост.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна, Ан.

— А за какво?

— Загдето изпрати Ралф. Предполагала си, че след това ще напусна Люк, и затова съм ти още по-признателна, мила. О, да знаеш само от какво голямо значение беше това за мен! Бях решила да остана при Люк, но сега се връщам в Дройда и никога няма да я напусна.

— Мъчно ми е, че си отиваш, и най-вече ми е мъчно за Джъстийн. Но се радвам и за двете ви, Меги. С Люк щеше да бъдеш само нещастна.

— Знаеш ли къде е той сега?

— Върнал се е от завода. Реже тръстика край Ингъм.

— Трябва да отида при него, да му кажа. И колкото и да ми е неприятна дори мисълта за това, да спя с него.

— Какво!

Очите блеснаха.

— Закъсняла съм с две седмици, а досега не ми се е случвало нито с един ден. Само с Джъстийн. Бременна съм, Ан, знам!

— Боже мой! — Ан погледна смаяна Меги, сякаш я виждаше за пръв път, което може би беше точно така, навлажни устни, заекна: — Може да е напразна тревога.

Но Меги твърдо поклати глава.

— Не. Бременна съм. Има някои неща, които просто се усещат.

— Хубаво си се наредила, ако е така — процеди Ан.

— Ан, нима не разбираш! Не виждаш ли какво означава това? Аз не мога никога да имам Ралф, винаги съм знаела, че не мога да го имам. И все пак го имам, имам го! — Тя притисна Джъстийн така силно, че Ан се уплаши бебето да не изпищи, но странно, то мълчеше. — Аз имам онова от Ралф, което Църквата никога не ще притежава, онова от него, което ще се предава от поколение на поколение. Чрез мен той ще продължи да живее, защото съм сигурна, че това ще е син! И този син ще има синове, които също ще имат синове — аз ще надвия самия бог! Обичам Ралф още от десетгодишна и ще го обичам и на сто да стана. Само че той не е мой, но детето му ще бъде мое. Мое, Ан, мое!

— О, Меги! — промълви Ан безпомощно.

Възбудата, въодушевлението стихнаха; тя стана пак предишната Меги, кротка и мила, но с някаква желязна жилка в себе си, със сила да понесе много изпитания. Сега Ан напрегна вниманието си и разсъждаваше какво ли точно е направила, изпращайки Ралф де Брикасар на остров Матлък. Възможно ли е човек да се промени толкова много? За Ан беше невероятно. Трябва да го е имало у Меги през цялото време, но толкова добре прикрито, че не е личало. Не беше само желязната жилка у Меги — тя цялата беше от стомана.

— Меги, ако наистина ме обичаш, запомни нещо от мен.

Сивите очи се свиха в ъгълчетата.

— За толкова много години съм изчела повечето от томовете на Луди, след като свършиха моите книги. И особено онези със старите гръцки легенди, които винаги са ме очаровали. Казват, че гърците имат определение за всичко и са назовали всички човешки състояния.

— Знам. И аз прочетох някои от книгите на Луди.

— Не си ли спомняш тогава? Гърците казват, че е грях пред бога да обичаш нещо отвъд границите на разума. И че когато някой бива обичан така, боговете стават завистливи и го поразяват в разцвета на живота му. Извади си поука, Меги. Светотатство е да се обича толкова силно.

— Светотатство, да, Ан, точно така! Само че моята любов към детето на Ралф не е светотатство, а е чиста като самата Богородица.

Кестенявите очи на Ан бяха много тъжни.

— Но дали тя е обичала чисто? Та нали този, когото е обичала, е бил поразен в своя разцвет?

Меги остави Джъстийн в люлката.

— Каквото трябва да стане, то ще стане. Ралф не мога да имам, но детето му мога. Усещам, че… о, най-сетне животът ми като че ли придобива смисъл! Това беше най-лошото в тези три години и половина, Ан. Бях започнала да мисля, че няма никакъв смисъл да живея. — Тя се усмихна леко, с някаква нова решителност. — Ще пазя това дете с всички сили, каквото и да ми струва. И преди всичко ще му дам единственото име, което има право да носи и което и Люк дори не ще може да му оспори. Призлява ми само при мисълта да спя с Люк, но ще го направя. Ще спя и с дявола, ако това би помогнало за бъдещето на това дете. После се връщам в Дройда и се надявам никога повече да не видя Люк. — Тя се извърна от люлката. — Вие с Луди ще ни идвате на гости, нали? В Дройда винаги има място за приятели.

— По един път в годината винаги когато ни поканите. Луди и аз искаме да видим как ще расте Джъстийн.

Само мисълта за бебето на Ралф поддържаше все още известна решителност у Меги, докато малката железница се люшкаше и друсаше по дългия път до Ингъм. Ако не беше заради новия живот, който тя не се съмняваше, че носи, да спи отново с Люк, би било най-тежкият грях пред самата нея. Но заради детето на Ралф би се съюзила и със самия дявол.

Практическата страна на въпроса също нямаше да е лесна. Меги знаеше това. Но беше направила плановете си с всичката предвидливост, на която беше способна, и колкото и да е странно, с помощта на Луди. Трудно можеше да се скрие нещо от него — той беше твърде проницателен и между двамата с Ан почти нямаше тайни. Той гледаше загрижено Меги, поклати глава и започна да й дава отлични съвети. Най-важната цел на мисията й беше премълчана, разбира се, но Луди беше твърде добре посветен в житейските неща, както са повечето хора, изчели толкова книги.

— Ти не би искала да съобщиш на Люк, че го напускаш в момент, когато е изтощен от тръстиката, нали? — каза Луди деликатно. — За предпочитане е тогава да го намериш в добро настроение. Значи, ще идеш при него в събота вечер или в неделята след седмицата, когато е бил дежурен по кухня. Говори се, че Люк готвел най-добре от всички — научил се още докато бил най-ниско в тотема на стригачите, а те са много по-придирчиви от резачите на тръстика. Това означава, че кухненската работа не му е неприятна, нали разбираш? Сигурно за него няма нищо по-лесно. И затова трябва да поизчакаш. Ще му съобщиш новината, когато е в добра форма, след едноседмична почивка в кухнята.

Впоследствие на Меги й се струваше, че много далеч е останало времето, когато се изчервяваше — тя гледаше Луди спокойно и твърдо, без дори да поруменее.

— Луди, а можеш ли да разбереш коя седмица готви Люк? Или как да разбера аз?

— Кукличка! — каза той развеселен. — И аз си имам мустачета тук-там по старата лоза. Ще разбера.

Съботният следобед беше напреднал, когато Меги влезе в хотела на Ингъм, много приличен на вид. Характерно за всички градове в Северен Куийнсленд беше, че имаха хотели на всеки ъгъл. Тя остави в стаята малкия си куфар и се запъти към неприветливото фоайе да търси телефон. В града беше пристигнал отбор по ръгби за тренировъчен мач преди сезона и коридорите бяха пълни с полуголи, съвсем пияни спортисти, които я посрещнаха с възклицания и посягаха да я потупат по раменете и отзад. Докато стигна до телефона, цялата трепереше — всичко в това нейно начинание беше мъчително. Сред невъобразим шум и мяркащи се пиянски лица тя успя да позвъни в чифлика на Браун, където работеше групата на Люк, и помоли да му предадат, че жена му е в Ингъм и го чака. Като видя колко е изплашена, хотелиерът я придружи до стаята й и я изчака да заключи вратата отвътре.

Меги се облегна на вратата, отмаляла от облекчение; дори и залък да не хапне, докато се върне в Дъни, пак нямаше да смее да иде до столовата. За щастие хотелиерът я беше настанил до тоалетната за жени, та можеше да отива там при нужда. Щом усети, че краката й могат да я държат, замъкна се до леглото и седна на него с наведена глава, вперила поглед в треперещите си ръце.

По целия път си беше мислила как по-добре да го направи и всичко в нея крещеше: по-бързо, по-бързо! Преди да отиде да живее в Химелхох, не беше чела нищо за прелъстяване, но дори и сега, въоръжена с няколко такива описания, тя не беше уверена в способността си да го направи. Но трябваше да стане точно така, защото знаеше, че веднъж започне ли да говори с Люк, всичко ще се провали. Езикът я сърбеше да му каже какво в същност мисли за него. Но желанието и да се прибере в Дройда с детето на Ралф надделя.

Като потръпна в знойния лепкав въздух, тя се съблече и легна със затворени очи, мъчейки се да не мисли за нищо друго, освен за необходимостта да осигури бъдещето на детето на Ралф.

Футболистите изобщо не направиха впечатление на Люк, когато влезе в девет часа: повечето от тях вече не бяха на себе си, а онези, които все още се държаха на краката си, не виждаха по-далеч от чашите си с бира.

Луди беше съвсем прав: в края на седмицата след дежурството в кухнята Люк беше отпочинал, жаден за разнообразие и изпълнен с добри намерения. Когато малкият син на Браун дойде в бараката да предаде съобщението на Меги, той тъкмо доизмиваше чиниите от вечеря и смяташе да отиде с колелото до Ингъм при Арне и момчетата, събрани на редовния съботен гуляй. Да прекара една нощ с Меги, щеше да му е още по-приятно — откакто бяха в Атертън, той се улавяше от време на време, че я иска въпреки физическото си изтощение. И само поради ужаса, че тя пак ще започне с нейното „кога ще си имаме собствен дом“, избягваше да се отбива в Химелхох, дори и когато се случеше близо до Дъни. Но сега тя сама беше дошла при него и толкова по-добре. Затова набързо довърши чиниите и яхна велосипеда, а имаше и късмет — още преди да измине и миля, взе го един камион. Но докато прекосяваше трите улици до хотела, в който беше Меги, радостта му помръкна. Всички аптеки бяха затворени, а той нямаше у себе си презервативи. Спря се, впери поглед в някаква витрина с изгризани от червеи и размекнати от жегата шоколади, около които беше пълно с умрели мухи, и вдигна рамене. Е, ще рискува. Нали е само за една нощ; пък ако стане бебе, може да има късмет да е момче този път.

Меги нервно подскочи, като чу почукването, стана от леглото и отиде на пръсти до вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Люк — чу се гласът му.

Тя превъртя ключа, открехна вратата и отстъпи зад нея, когато Люк я бутна да влезе. Зад гърба му тя я затръшна и застана срещу него. Той я гледаше — гърдите й, наедрели и по-закръглени, привлекателни повече от всякога, със зърна вече не бледорозови, а наситено червени от бременността. Така че, ако му трябваха стимули, това му беше предостатъчно: той я взе на ръце и я отнесе в леглото.

До сутринта тя не беше изрекла нито дума, но самото й докосване беше разбудило у него трескави желания с непозната дотогава сила. Сега лежеше някак далеч от него и, кой знае защо, чужда.

Той сладостно се протегна, прозина се, покашля се.

— Какво те води в Ингъм, Мег?

Тя обърна глава и го загледа с широко отворени, пълни с презрение очи.

— Е, какво те води тук? — попита той засегнат.

Никакъв отговор — само този настойчив, пронизващ поглед, сякаш тя не желаеше да проговори, и това му се видя странно след такава нощ.

Устните й се раздвижиха в усмивка.

— Дойдох да ти кажа, че се връщам в Дройда.

В първия момент той не повярва, после се вгледа по-внимателно в лицето й и се убеди, че говори истината.

— Защо? — попита той.

— Казах ти, че ще го направя, ако не ме заведеш в Сидни — отвърна тя.

Изненадата му беше съвсем искрена.

— Но, Мег, това беше преди цяла година и половина! И нали все пак те заведох на почивка. Четири толкова скъпи седмици на Атертън. Как да те водя и в Сидни на всичкото отгоре?

— Оттогава ти беше два пъти в Сидни, и двата пъти без мен — упорстваше тя. — Хайде, първия път очаквах Джъстийн, но бог ми е свидетел, че имах нужда да се махна от дъждовете този януари.

— О, боже!

— Какъв си скъперник, Люк — продължаваше тя кротко. — Получи от мен двадесет хиляди лири, които по право са мои, и ти се свиди да отделиш малко пари да ме заведеш в Сидни. Да ти се не видят и парите! Отвращавам се от теб.

— Не съм ги пипнал — опита да се защити той. — Там са си, до последното пени, че и още отгоре.

— Точно така. Стоят си в банката и там ще си останат. Ти изобщо нямаш намерение да ги харчиш, нали? Искаш само да им се прекланяш — като пред златен телец. Признай си, Люк, че си скъперник. И на всичкото отгоре се прояви като истински глупак! Да се отнасяш към жена си и дъщеря си, както не би се отнесъл и към кучета — все едно, че не съществуваме за теб, да не говорим за това, че изобщо не се грижиш за нас! Самодоволен, надут, егоистичен негодник!

Пребледнял, разтреперан, той се чудеше какво да каже: дойде му като гръм от ясно небе, дето Меги се нахвърли изведнъж върху него, особено след такава нощ. Беше потресен от несправедливите обвинения, но не знаеше как да я накара да разбере колко чисти са подбудите му. Като всяка жена, и тя виждаше само повърхностното и просто не можеше да оцени истинската същност на плана му. Успя само да промълви: „О, Мег!“ с глас на объркан, отчаян, примирен човек. После добави:

— Аз никога не съм се отнасял зле с теб. Никога! Кой би могъл да каже, че съм бил жесток към теб? Никой! Винаги си имала и храна, и покрив, не си студувала…

— О, да! — прекъсна го тя. — Това ти е единствената заслуга — никога досега не ми е било така горещо. — Поклати глава и се изсмя. — Каква полза от всичко това? Все едно да говоря на стената.

— И аз мога да кажа същото!

— Разбира се — отвърна Меги ледено, като стана от леглото и взе да се облича. — Няма да се развеждам — продължи тя. — Не желая да се омъжвам отново. Ако поискаш развод, знаеш къде да ме намериш. Формално погледнато, аз съм виновна, нали? Аз те напускам — или поне така ще каже съдът в тази страна. Можете да се пооплачете със съдията един на друг колко коварни и неблагодарни са жените.

— Аз не съм те изоставял — настояваше той.

— Задръж моите двадесет хиляди лири, Люк. Но повече няма да получиш нито пени. Отсега нататък ще използувам парите си за отглеждането на Джъстийн и може би на още едно дете, ако имам късмет.

— Значи, такава била работата! Искала си само да имаш още едно дете, така ли? Затова си дошла дотук — една лебедова песен, последен подарък от мен, да си го носиш в Дройда! Ново бебе, а не мен! Никога не ти е било до мен, нали! Аз ти служа само за размножаване! Господи, каква измама!

— Това представляват повечето мъже за повечето жени — каза тя с озлобление. — Ти предизвикваш най-лошото у мен, Люк, и то така, както дори не можеш и да си представиш. Много ти здраве! През последните три години и половина аз ти донесох повече пари, отколкото ще спечелиш от тръстиката. А ако имам друго дете, това не те засяга. От този момент нататък не желая да те виждам, докато съм жива.

Тя беше вече съвсем облечена. Като взе чантата и малкия куфар, обърна се с ръка върху дръжката на вратата.

— И чуй един малък съвет от мен, Люк. За в случай, че си намериш друга жена, като остарееш и се умориш достатъчно, та да не можеш вече да принадлежиш на тръстиката. Не умееш да целуваш, никак не умееш. Отваряш си устата толкова широко, сякаш ще глътнеш жената като питон. Слюнката е приятна, но не да се давиш с нея. — И с ожесточение изтри с ръка устните си. — Повдига ми се от теб, Люк О’Нийл, великият Аз! Ти си нищожество!

След като тя си излезе, той остана още дълго седнал на леглото, с поглед, вперен във вратата. После вдигна рамене и взе да се облича. За това не се иска много време в Северен Куийнсленд — само чифт къси панталони. Ако побърза, ще успее да се прибере в бараките с колата на Арне и момчетата. Добрият Арне. Верният приятел Арне. Какви глупаци са мъжете! Жените са си жени, но мъжкото приятелство е нещо съвсем друго.