Борис ПастернакДоктор Живаго
Първа книга
Първа частБЪРЗИЯТ ВЛАК В ПЕТ
1
И вървяха, вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кой е починал?“ — „Живаго“ — им отговаряха. „А, той ли?“ — „Не, не той. Тя.“ — „Все едно. Царство й небесно. Богато погребение.“
Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишното момче се изкатери на нея.
Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако беше вълче и с такова движение си беше вдигнал главата, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закри лицето си с длани и заплака. Един облак полетя насреща му и го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче — разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Взе момчето и го изведе от гробищата.
2
Останаха да нощуват в една от манастирските килии, където ги пуснаха благодарение на вуйчото. Беше срещу Покров. На другия ден щяха да заминат далече на юг, в един от губернските градове в Поволжието, където отец Николай работеше в редакцията на тамошния прогресивен вестник. Билетите за влака бяха купени, багажът им беше стегнат и прибран в килията. Вятърът носеше откъм гарата жалния писък на маневрените локомотиви.
Привечер стегна студ. От двата прозореца се виждаше ъгълът на невзрачна зеленчукова градина, обградена с храсти жълта акация, виждаха се замръзналите локви на пътя и онзи край от гробището, дето бяха погребали Мария Николаевна. Бахчата беше гола, с изключение на няколко моарени лехи посиняло от студа зеле. Излезеше ли вятър, голата акация бясно мяташе окапалите си вейки и ги стелеше по земята.
През нощта го събуди почукване по стъклото. Тъмната килия изглеждаше свръхестествено озарена от бяла трепкаща светлина. Юра се втурна по нощница до прозореца и залепи чело на студеното стъкло.
Отвън нямаше ни път, ни гробище, ни градина. Там фучеше виелица, въздухът изригваше сняг. Бурята сякаш бе забелязала Юра и се наслаждаваше на страха, който му вдъхваше. Свистеше и виеше, и всякак се мъчеше да привлече вниманието му. От небето сякаш се свличаха топове бяла коприна и се слягаха на земята като погребален покров. Само виелица имаше в целия свят и нищо не можеше да й излезе насреща.
Първото му желание, когато се смъкна от перваза, беше да се облече и да побърза навън, нещо да предприеме. Ту се плашеше, че манастирските зелки ще останат под снега и няма да ги открият, ту че виелицата ще затрупа майка му и тя няма да може да се съпротивлява и ще затъне още по-дълбоко и далече от него в пръстта.
Накрая пак се разплака. Събуди се вуйчо му, заговори за Христос, утешаваше го, после се прозя, застана пред прозореца и се умисли. Започнаха да се обличат. Зазоряваше се.
3
Докато беше жива майка му, Юра не знаеше, че баща му отдавна ги е изоставил, че обикаля разни сибирски и чуждестранни градове, гуляе и блудствува, и че отдавна е пропилял някогашния им капитал — един милион. На момчето винаги казваха, че е в Петербург или на някой панаир, обикновено на Ирбитския.
Майка му постоянно боледуваше, после й откриха туберкулоза. Тя се лекуваше в Южна Франция и в Северна Италия, където Юра на два пъти я съпроводи. Така в суматоха и непрестанни загадки премина детският му живот, често у чужди хора, непрекъснато нови и нови. Той свикна с тези промени и в обстановката на вечна бъркотия отсъствието на баща му не го учудваше.
Беше съвсем малък, когато името му все още означаваше фирма на много най-различни неща. Съществуваше манифактура Живаго, банка Живаго, недвижима собственост Живаго, начин за връзване и забождане на вратовръзката с игла Живаго, дори някакъв кръгъл сладкиш като козунак, който се наричаше Живаго, и в ония времена човек можеше да викне на файтонджията „до Живаго“ — все едно „до края на света“ — и той да го откара с шейната през девет земи, през десет планини. Наоколо тих парк. По елите кацат гарвани, скреж се сипе от провисналите клони. Птиците грачат, както пращи сух клон. Оттатък просеката притичват през шосето породисти кучета. Там светват прозорците на новите къщи. Пада вечерта.
Изведнъж всичко това отиде по дяволите. Те обедняха.
4
През лятото на хиляда деветстотин и трета година Юра с вуйчо си пътуваше с кабриолет през ливадите към Дуплянка, имението на Кологривов — фабрикант на коприна и голям покровител на изкуствата, и по-точно при Иван Иванович Воскобойников, педагог и популяризатор на полезни знания.
Беше началото на юли, разгарът на жътвата. Поради обедното време или по случай празника по нивите не видяха жива душа. Слънцето напичаше недоожънатите ниви като полуобръснати арестантски темета. Над полята кръжаха птици. Житото с натежали класове се разпростираше сред пълното безветрие или се вдигаше на кръстци далеч от пътя и те при дълго взиране приличаха на движещи се фигури, сякаш по линията на хоризонта крачеха земемери и нещо записваха.
— Ами тези — обърна се Николай Николаевич към Павел, разсилен и пазач в книгоиздателството, седнал ребром на капрата, сгърбен, метнал крак връз крак, което идеше да каже, че не е файтонджия и не кара конете по призвание, — тези господарски ли са или селски?
— Тия са господарските — отвърна Павел и взе да пали цигара, — а ония, — нагласи огънчето и дръпна и след дълга пауза бучна с дръжката на камшика на другата страна, — ония са си наште. Заспахте ли, бре! — подвикваше неспирно на конете и все дебнеше с око опашките и хълбоците им, тъй както машинист следи манометъра.
Но конете караха като всички коне в света, тоест коренникът в стръките препускаше с вродената непринуденост на семплата си натура, а логоят за незнаещото око изглеждаше безделник, дето дай му да огъне лебедова шия и да потропва в съпровода на звънчетата, които разлюляваше с подскоците си.
Николай Николаевич носеше на Воскобойников коректурите на книгата му по аграрния въпрос, която издателството го молеше да попромени във връзка с усиления цензурен натиск.
— Околията се бунтува — разправяше Николай Николаевич. — В Панковската община заклали един търговец, подпалили конезавода на земския началник. Как ти се струва? Какво се говори по вас из селата?
Но излезе, че Павел гледа на всичко по-мрачно и от цензора, дето искаше да укроти аграрните страсти на Воскобойников.
— Какво да се говори? Народът се е разпуснал. Много меко пипат — с нашего брата тъй не върви. Че ти на селяците малко от малко да им отпуснеш юздите — те живи ще се изядат, права бога ви казвам. Спите ли, бре!
Това беше второто отиване на вуйчото и племенника в Дуплянка. Юра мислеше, че помни пътя, и щом нивята се разбягваха встрани и като лек бордюр ги ограждаха отпред и отзад гори, му се струваше, че е познал мястото, дето трябва да свърнат надясно и след завоя да се мерне за миг и да се скрие десеткилометровата кологривовска панорама с блестящата река в далечината и железопътната линия отзад. Но всеки път се лъжеше. След нивята идваха нови нивя. Отново и отново ги обграждаха гори. От смяната на тези простори душата му се отпускаше. Искаше му се да мечтае и да мисли за бъдещето.
Още не беше написана нито една от книгите, с които Николай Николаевич по-късно щеше да се прослави. Но мислите му вече бяха ясни. Той не знаеше колко близък е неговият час.
Скоро сред представителите на тогавашната литература, сред университетските професори и философите на революцията щеше да се появи този нов човек, който бе размишлявал върху всичките им теми и който нямаше нищо общо с тях освен терминологията. Те всички се бяха вкопчили в някаква догма и се задоволяваха с думи и илюзии, а отец Николай беше свещеник, минал толстоевството и революцията, и продължаваше напред и напред. Жадуваше за мисъл окрилено веществена, която да очертае нелицемерно различим път в движението си и да промени света към по-добро, да е очевидна дори за детето и неукия, както блясъкът на светкавицата или тътенът на гръмотевицата. Жадуваше за новото.
Юра се чувствуваше добре с вуйчо си. Той приличаше на майка му. Като нея беше човек свободен, приемаше без предубеждение всичко непривично. Като на нея му беше присъщо благородното чувство за равенство с всеки. Като нея разбираше всичко от пръв поглед и умееше да изразява мислите си във формата, в която му хрумваха, докато още са живи и пълни със смисъл.
Юра се радваше, че вуйчо му го взе в Дуплянка. Там беше много красиво и живописните кътчета също му напомняха за майка му, която обичаше природата и често го вземаше на разходка. Освен това му беше приятно, че пак ще види Ника Дудоров, гимназиста, който живееше у Воскобойникови и сигурно го презираше, защото беше две години по-голям, а когато се здрависваше, силно дърпаше ръката си надолу и така ниско скланяше глава, че косата му падаше на очите и закриваше лицето му наполовина.
5
— Най-жизненият нерв на проблема за пауперизма… — четеше Николай Николаевич по редактирания екземпляр.
— Според мен по-добре: същността — отбелязваше, да речем, Иван Иванович и внасяше нужната поправка в коректурите.
Работеха в полумрака на остъклената тераса. Пред погледа им бяха разхвърляни в безпорядък лейки и градинарски сечива. На облегалката на един счупен стол висеше преметнат дъждобран. В ъгъла стърчаха гумени ботуши със засъхнала кал и провиснали до пода кончови.
— Същевременно според статистиката на смъртните случаи и ражданията — диктуваше Николай Николаевич.
— Трябва да се допълни: през отчетната година — записваше Иван Иванович.
На терасата леко подухваше. Колите бяха затиснати с късове гранит, да не се разхвърчат.
Когато свършиха, Николай Николаевич се разбърза да се прибира.
— Ще има буря. Трябва да си ходя.
— В никакъв случай. Не ви пускам. Ще пием чай.
— Довечера непременно трябва да съм в града.
— Точка. Не желая да ви слушам.
Откъм градинката пред къщата се стелеше самоварен пушек, който убиваше уханието на тютюна и хелиотропа. Натам пренасяха от пристройката бит каймак, плодове и сиренки. Изведнъж се разбра, че Павел отишъл да се къпе и повел и конете на реката. Николай Николаевич се примири, какво да прави.
— Да идем на скалата, ще поседнем, докато стане чаят — предложи Иван Иванович.
Той по приятелска линия живееше у богаташа Кологривов в две стаички в пристройката на иконома. Тази къщичка с градинката се падаше в задната занемарена част от парка със старата полукръгла алея откъм входа. Алеята беше обрасла в трева, по нея вече нямаше движение, само караха пръст и строителни отпадъци към дерето, което служеше за сухо сметище. Самият Кологривов, човек с напредничави възгледи, милионер и симпатизант на революцията, се намираше понастоящем с жена си зад граница. В имението живееха двете му дъщери Надя и Липа с гувернантката и неколцина слуги.
Гъст жив плет от черна калина отделяше градинката на иконома от останалия парк с езерата, ливадите и господарската къща. Иван Иванович и Николай Николаевич го заобиколиха отвън и докато вървяха, на равни промеждутъци пред тях излитаха врабците, плътно заселили калината. Това я изпълваше с равномерен шум, сякаш пред Иван Иванович и Николай Николаевич се стичаше водосток край плета.
Отминаха парника, къщата на градинаря и каменните руини с неизвестно предназначение. Сега говореха за новите млади сили в науката и литературата.
— Има някои хора с талант — разправяше Николай Николаевич. — Но сега са много на мода разните кръжоци и групи. А стадността винаги е убежище за бездарните, независимо дали става дума за вярност на Соловьов, на Кант или на Маркс. Само отделни хора търсят истината и късат с всички, които недостатъчно я обичат. Кое на този свят заслужава вярност. Почти нищо. Мисля, че човек трябва да е верен на безсмъртието, това е другото име на живота, малко подсилено. Трябва да е верен на безсмъртието, да е верен на Христос! Ах, горкичкият, той се нацупи. Пак нищо не сте разбрали.
— Мда — гъгнеше Иван Иванович, слаб, светлоок, енергичен, с ехидна брадичка, с която приличаше на американец от времето на Линкълн (той непрестанно я събираше в шепа и я прекарваше по устните си). — Аз пасувам, естествено. Сам разбирате, че гледам на тия неща съвсем различно. Впрочем защо не ми разкажете как ви разпопиха? Все се каня да ви питам. Кой знае как сте се разтреперили. Анатемосаха ли ви? А?
— Нека не изместваме темата. Всъщност защо не. Да ме анатемосат? Не, сега не проклинат. Имах неприятности, тегля си и последствията. Например дълго време не ти дават държавна служба. Не можеш да живееш в столиците. Но както и да е. Да се върнем на разговора. Казах: човек трябва да бъде верен на Христос. Сега ще ви обясня. Вие не разбирате как може да си атеист, може изобщо да не знаеш има ли бог и за какво е, но в същото време да ти е ясно, че човек не живее в природата, а в историята, и че тя в днешното й разбиране е основана от Христос, че Евангелието е нейната обосновка. А какво е историята? Това е установяване на вековните процеси, свързани с последователното разгадаване на тайната на смъртта и бъдещото преодоляване. Заради туй се откриват неща от рода на математическата безкрайност и електромагнитните вълни, затова се пишат симфонии. Не можем да напреднем в тази насока без известна приповдигнатост. За тези открития ни е необходима духовна база. Нужните данни се съдържат в Евангелието. Кои са те? Първо, любов към ближния, този висш тип жива енергия, която прелива от сърцата и търси излаз и приложение; освен това главните съставни части на съвременния човек, без които той е немислим, а именно идеята за свободата на личността и идеята за живота като саможертва. Имайте предвид, това и до днес е безкрайно ново. В този смисъл древните не са имали история. Там е властвувало сангвинистичното свинство на жестоките сипаничави калигуловци, които не са и подозирали колко е бездарен всеки поробител. Там е властвувала парадната мъртва вечност на бронзовите паметници и мраморните колони. Едва векове и поколения след Христа човек си е поел свободно дъх. Едва след него започва животът в потомството и човек не мре в уличната локва, а у дома си в историята, в разгара на делата, посветени на преодоляването на смъртта, умира посветен на тази тема. Уф, чак се изпотих! Ама дебелоглав, не му увира главата!
— Метафизика, батинка! Докторите са ми забранили такива работи, че ми вредят на стомаха.
— Ако щете. Добре де, край. Щастливец! Я вижте каква гледка — радост за окото. А той живее тук и не чувствува нищо.
Към реката не можеше да се гледа — тя искреше от слънцето като гофрирана ламарина. Изведнъж се надипли. Към отсрещния бряг заплава тежкият сал с коне, каруци, жени и мъже.
— Още е само пет — каза Иван Иванович. — Вижте, бързият влак отСизран. Минава тук в пет и една-две минути.
В далечината от дясно на ляво минаваше спретнато жълто-синьо влакче, съвсем смалено от разстоянието. Изведнъж видяха, че спря. Над локомотива се вдигнаха бели клъбца пара. След миг се дочу тревожна свирка.
— Чудна работа — каза Воскобойников. — Нещо е станало. Иначе няма защо да спира там на блатото. Има нещо. Да вървим да пием чай.
6
Не откри Ника нито в градината, нито вътре Досети се, че се крие, защото му е скучно с тях и не му се играе с Юра. Вуйчо му отиде с Иван Иванович да работят на терасата и го оставиха да се мотае безцелно край къщата.
Наоколо беше удивителна прелест! Неспирно ехтеше чистото тризвучно свистене на авлигите с паузи, в които изчакваха влажният, като че ли изтръгнат от пищялка звук добре да попие в околността. Плътният, залутан във въздуха мирис на цветята бе прикован от зноя неподвижно над лехите. Колко приличаше на Антибите и Бордигера! Юра току се въртеше наляво-надясно. Над ливадите като слухова халюцинация висеше призракът на майчиния му глас, чуваше го в мелодичните песни на птиците и бръмчащите пчели. Юра трепваше и все му-се струваше, че чува гласа й и тя го вика нанякъде.
Стигна до дерето и започна да се свлича надолу. Спусна се от прозрачната гора над падината вътре в елшака, застлал дъното.
Там цареше усойна тъма, с ветролом и шума, почти нямаше цветя и възлестите стъбла на хвощовете приличаха на жезли и криваци с египетска шарка както в неговото илюстровано издание на Библията.
Все повече му домъчняваше. Плачеше му се. Той коленичи и зарида със сълзи.
— Ангел божи, хранителю мой свещени — молеше се Юра, — посочи на разума ми истинския път и кажи на моята майчица, че съм добре, да не се тревожи. Ако има задгробен живот, Господи, вземи моята-майчица в рая, гдето ликовете на светците и праведниците блестят като светила. Моята майчица беше толкова добра, не може да е била грешница, помилуй я, Господи, стори тъй, че да не се мъчи. Майчице! — в сърцераздирателна скръб я викаше от небето като нововъзнесена праведница и внезапно не издържа, падна на земята и загуби съзнание.
Не остана дълго в несвяст. Когато дойде на себе си, чу, че вуйчо му го вика отгоре. Отговори му бавно и се надигна. Ненадейно си спомни, че не беше се помолил за безследно изчезналия си баща, както го беше учила Мария Николаевна.
Но му беше толкова хубаво след припадъка, че не му се разделяше с това чувство на облекчение, а се боеше да не го загуби. И си помисли, че няма страшно, ако остави молитвата за баща си за друг път.
„Ще потрае. Ще почака“ — сякаш си каза или си помисли той. Почти не помнеше този човек.
7
Във влака във втора класа пътуваше с баща си, адвоката Гордон от Оренбург, ученикът от втори прогимназиален клас Миша Гордон, единадесетгодишно момченце със замислено лице и големи черни очи. Баща му се местеше на работа в Москва, момчето щеше да продължи в московско училище. Майка му, и сестрите му отдавна бяха там и се занимаваха с квартирата.
Момчето и бащата трети ден пътуваха с влака.
Край тях в облаци знойна прах, избеляла като вар от слънцето, летеше Русия, поля и степи, градове и села. По пътищата се влачеха талиги, тежко се смъкваха към прелезите и от лудо литналия влак изглеждаше като че ли каруците са застинали и конете местят крака, без да се движат:
На големите гари пътниците се хвърляха като невидели в бюфета и залязващото слънце иззад дърветата на гаровата градинка осветяваше глезените им и светеше под колелата на вагоните.
Всички движения в света сами по себе си бяха разумно трезви, а заедно — безразсъдно пияни в общия поток на живота, който ги обединяваше. Хората се трудеха и се блъскаха, задвижени от механизмите на собствените си грижи. Но механизмите нямаше да действуват, ако главен техен регулатор не беше чувството за висше и пълно безгрижие. То придаваше усещане за свързаност на човешките съществувания, увереност в прехода им от едно в друго, усещане за щастие, че всичко, което се случва, се случва не само на земята, в която се зариват мъртвите, но и в нещо друго, нещото, което едни наричат Царство Господне, други история, трети кой знае как.
Горчиво и тежко изключение от това правило беше момчето. Крайна негова пружина си оставаше чувството за угриженост и никакво чувство за безгрижие не го облекчаваше и облагородяваше. Разпознаваше у себе си тази наследствена черта и с мнително внимание долавяше признаците й. Тя му тежеше. Наличието й го унижаваше.
Откакто се помнеше, не преставаше да се чуди как независимо от еднаквите ръце и крака и общия език и навици можеш да се различаваш от другите и при това с нещо, което малцина приемат и което не се харесва. Не беше в състояние да разбере положението, при което, ако си по-долу от другите, не можеш да положиш усилия, за да се поправиш и да станеш по-добър. Какво ще рече да си евреин? За какво съществува това? С какво се възнаграждава или оправдава едно такова безоръжно предизвикателство, което не носи нищо друго освен мъка?
Когато търсеше отговор от баща си, той казваше, че изходната му гледна точка е нелепа и така не може да се разсъждава, но не му предлагаше нищо друго, което да го привлече със задълбочената си смисленост и да го накара мълчаливо да се примири с неизбежното.
И като правеше изключение за баща си и майка си, Миша постепенно се изпълни с презрение към големите, които бяха забъркали цялата тази каша и сега не могат да се оправят. Беше сигурен, че щом порасне, всичко някак ще нагласи.
Така и сега, никой не би се осмелил да каже, че баща му е постъпил неправилно, като се спусна подир онзи ненормален, дето изскочи на площадката, и че не е трябвало да спира влака, когато онзи с всичка сила отблъсна Григорий Осипович, дръпна вратата и се хвърли в движение надолу с главата на насипа, както скачачите от трамплина в къпалнята се хвърлят и се гмурват във водата.
Но понеже не друг, а точно баща му дръпна внезапната спирачка, сега излизаше, че влакът не тръгва така необяснимо дълго само заради тях.
Никой не беше наясно относно причините за престоя. Едни говореха, че от внезапния сигнал блокирали въздушните спирачки, други — че влакът е спрял на стръмното нанагорнище и не може да го преодолее, без да набере инерция. Чуваше се и трето мнение, че понеже самоубиецът бил видно лице, неговият адвокат, който пътувал заедно с него, изискал от най-близката спирка Кологривовка да повикат поемни лица за съставяне на протокола. Затова помощник-машинистът се катерил на телеграфния стълб. Дрезината сигурно е потеглила вече.
Тоалетните на влака понамирисваха и пътниците се опитваха да пропъдят зловонието с тоалетна вода, миришеше и на печени пилета, вече на път да се развалят, увити в мръсна мазна хартия. Побелелите дами от Петербург пак така се пудреха, бършеха с кърпички дланите си, разговаряха с гърлени стържещи гласове, вече поголовно преобразени в огнени циганки поради смесицата от сажди и козметични мазила. Когато минаваха край купето на Гордонови, увили с наметки раменете си и превърнали теснотията на коридора в претекст за нови кокетства, Миша имаше чувството, че ги чува да съскат или съдейки от свитите им устни, би трябвало да съскат: „Ах, моля ви се, каква чувствителност! Колко сме особени! Колко сме изискани! Ах, нали!“
Тялото на самоубиеца лежеше на тревата до насипа. Струйка съсирена кръв рязко чернееше през челото и очите на жертвата, сякаш го зачеркваше с кръст и го заличаваше. Тази кръв не изглеждаше като негова, от него изтекла, а беше все едно нещо чуждо, лейкопласт или следа от засъхнала кал, или от мокро брезово листо.
Групичката любопитни и състрадателни около тялото непрестанно се подновяваше. Мрачно и безизразно стърчеше над мъртвия неговият приятел и спътник в купето — масивен високомерен адвокат породисто животно с потна риза. Той изнемогваше, от горещината и си вееше с лятната шапка. На всички разпитвания вдигаше рамене и без дори да се обърне, процеждаше неприязнено: „Алкохолик, не го ли виждате? Типичен делириум тременс.“
Два-три пъти се доближи до трупа слаба женица с вълнена рокля и плетен шал. Тя беше вдовица и майка на двама машинисти, старата Тиверзина, и пътуваше безплатно с двете си снахи със служебни билети в трета класа. Тихи жени, ниско забрадени, те я следваха безмълвно както две монахини игуменката си. Тази група будеше уважение. Хората им отваряха път.
Мъжът на Тиверзина беше изгорял жив при една железопътна катастрофа. Тя спираше на няколко крачки от трупа, за да вижда през тълпата, и въздишаше, сякаш сравняваше. „Комуто както било писано — като че казваше тя. — Както е според божията воля, пък сега виж как да стане — от пресита и смахнат разсъдък.“
Всички пътници се помайваха при трупа и само се връщаха от време на време във влака от страх да не им откраднат багажа.
Когато скачаха долу, разкършваха се, късаха цветя и леко подтичваха; всички имаха чувството, че тази местност току-що е изникнала благодарение единствено на спирането и нямаше да я има тук нито мочурливата ливада с бабуните, нито широката река и красивата къща с църквата на високия отсрещен бряг, ако не беше станало нещастието.
Дори слънцето, което също се възприемаше като местен реквизит, с вечерна пестеливост осветяваше сценката до релсите, сякаш несмело спряло на няколко стъпки разстояние, както би се приближила крава от някое наблизо изкарано на паша стадо.
Миша беше потресен от цялото събитие и в първите минути плака от жал и уплаха. През дългия път самоубиецът на няколко пъти беше идвал в купето им и с часове бе разговарял с баща му. Разправяше, че душата му почивала в нравствено чистата тишина и разбирателство на техния свят, и разпитваше Григорий Осипович за разни юридически тънкости и заплетени въпроси относно полиците и даренията, банкрутите и фалшификациите.
— А, така ли — чудеше се той на разясненията на Гордон. — Вие боравите с някакви по-милосърдни параграфи. Моят адвокат има други сведения. Той гледа на тези неща много по-мрачно.
Всеки път, щом този нервен човек се поуспокоеше, от първа класа идваше да го вземе юристът, негов спътник в купето, и го завличаше във вагон-ресторанта да пият шампанско. Това беше същият едър, нагъл, гладко обръснат и елегантен на вид адвокат, който стоеше сега над тялото и нищо на този свят не можеше да го учуди. Кой знае защо, човек оставаше с впечатлението, че постоянната възбуда на клиента му по някакъв начин е добре дошла за него.
Бащата на Миша разправяше, че онзи бил прочут богаташ, добряк и щурак, вече почти невменяем. Той, без да се притеснява от Мишиното присъствие, разказваше за собствения си син, връстник на Миша, и за покойната си жена, после се прехвърляше на второто си семейство, което също бил изоставил. Тогава си спомняше нещо друго, пребледняваше от ужас, започваше да говори несвързано и изключваше.
Изпитваше към Миша необяснима нежност, може би отразена и може би непредназначена за него. Непрекъснато му подаряваше разни неща, заради което слизаше на всяка голяма гара в халето за първа класа, където имаше сергии-книжарнички и се продаваха игри и местни сувенири.
Пиеше безспир и се оплакваше, че от три месеца не може да спи и щом малко изтрезнее, изпитва такива страдания, за каквито нормалният човек си няма понятие.
Миг преди края влетя в купето, хвана ръката на Григорий Осипович, нещо искаше да каже, не можа, изскочи на площадката и се хвърли от влака.
Миша разглеждаше малката колекция уралски минерали в дървената кутия — последния подарък от покойния. По едно време всички се раздвижиха — по другия коловоз пристигна дрезината, от нея скочиха следователят с униформена фуражка, докторът и двама стражари. Чуха се студени делови гласове. Задаваха се въпроси, нещо се записваше. Кондукторите и двамата полицаи повлякоха трупа нагоре по насипа, хлъзгаха се по чакъла и се свличаха назад. Някаква жена взе да вие. Приканиха всички пътници да заемат местата си, влакът изсвири и тръгна.
8
„Пак тази лепка“ — злобно си помисли Ника и се защура из стаята. Гласовете на гостите се чуваха все по-близо. Нямаше вече път за отстъпление. В спалнята имаше две легла — на Воскобойников и неговото. Ника, без много да му мисли, се завря под своето.
Чу как го търсеха в другите стаи, викаха го, чудеха се къде е изчезнал. После влязоха в спалнята.
— Няма как, Юра — каза Веденяпин, — разходи се, може другарчето ти после да се намери и ще си поиграете.
Поговориха малко за университетските вълнения в Петербург и в Москва, та двадесетина минути държаха Ника в унизителния му капан. Най-накрая излязоха на терасата. Ника безшумно отвори прозореца, скочи долу и изчезна в градината.
Днес просто не беше на себе си и цялата минала нощ не бе мигнал. Караше четиринадесет. Беше му омръзнало да е малък. Не спа цялата нощ и на разсъмване излезе от пристройката. Слънцето изгряваше и земята в парка бе покрита с дълга, мокра от росата и накъсана сянка от дърветата. Сянката не беше черна, а тъмносива като подгизнал филц. И сякаш именно от нея се вдигаше замайващото благоухание на утрото — от тази влажна сянка на земята с продълговати светли петна като пръсти на момиче.
Внезапно сребриста струйка живак, същата като капките роса в тревата, потече на няколко крачки от него. Течеше, течеше, но не попиваше в пръстта. Неочаквано рязко движение — и струйката се метна нанякъде и изчезна. Беше змия медянка. Ника изтръпна.
Той беше чудновато момче. В състояние на превъзбуда си говореше сам на висок глас. Подражаваше на майка си в склонността й към високите материи и парадоксите.
„Колко е хубаво на този свят! — каза си той. — Но защо винаги го усещам така болезнено? Има бог, разбира се. А щом го има — това съм аз. Ето, сега й заповядвам — погледна към ясиката, която цяла трептеше от горе до долу (мокрите й преливащи листенца изглеждаха като изрязани от тенекийки), — ще й заповядам. — И в безумно надценяване на силите си той не пошепна, а с цялото си същество, с цялата си кръв и плът пожела и нареди: — Стой!“ — И дървото веднага послушно застина. Ника се изсмя от радост и се втурна на реката да се къпе.
Баща му, терористът Дементий Дудоров, беше в каторга, която му замести по височайше благоволение обесването, на каквото беше осъден. Майка му принадлежеше към рода на грузинските княгини Еристови и беше капризна и още млада красавица, вечно увлечена в нещо — бунтове, бунтари, крайни теории, прочути артисти, клети несретници.
Умираше за сина си и от името му Инокентий произвеждаше безброй немислимо нежни и глупашки умалителни от рода на разните Иночки и Нокътчета и го беше водила да го покаже на родата си в Тифлис. Там най-много го слиса столоватото дърво насред двора на къщата, в която се настаниха. То беше някакъв нескопосен тропически великан. С листата си, подобни на слонски уши, засенчваше двора от знойното южно небе. Ника не можеше да възприеме, че това дърво е растение, а не животно.
За него беше опасно да носи страшното презиме на баща си и Иван Иванович със съгласието на Нина Галактионовна се канеше да подава молба до височайшите власти на Ника да бъде дадена фамилията на майката.
Когато лежеше под кревата, възмутен от подредбата на този свят, освен всичко друго си мислеше и за това. Какъв е този Воскобойников, че толкоз отвътре да участвува в семейните им проблеми? Ще им каже той на тях!
Ами тази Надя! Какво като е на петнадесет години, това не й дава право да вири нос и да му говори като на дете. Ще види тя! „Мразя я — повтори си няколко пъти наум. — Ще я убия! Ще я повикам на реката да се повозим с лодката и ще я удавя.“
Майка му — и тя. Естествено, че ги излъга, него и Воскобойников, когато заминаваше. Не е в никакъв Кавказ, ами чисто и просто от най-близката гара е хванала право на север и сега преспокойно стреля заедно със студентите в Петербург срещу полицията. А той жив да гние в тази глупашка дупка. Но всички ще ги надхитри. Ще удави Надя, ще зареже училището и ще изчезне при баща си в Сибир да, вдигат въстание.
Езерото откъм брега беше цялото във водни рози. Лодката разцепи блатната мътилка със сухо шумолене. Водата избликваше в дъното на гъсталака като сок в триъгълния разрез на динята.
Момичето и момчето започнаха да късат водни рози. Двамата хванаха един и същи жилав и гъвкав стрък, който не искаше да се откъсне. Усилието ги събра и те чукнаха глави. Лодката се заби в брега. Стъблата се сплитаха и затъваха, белите цветчета с ярка сърцевина като жълтък с кръв се гмуркаха във водата, изскачаха и от тях се лееше вода.
Надя и Ника продължаваха да берат цветя, лодката все повече се накланяше и те почти лежаха вече на борда.
— Омръзна ми да уча — каза Ника. — Време е да започвам да живея, да изкарвам пари, да работя.
— Тъкмо мислех да те помоля да ми обясниш квадратните уравнения. Толкова съм зле по алгебра, насмалко да ме оставят на поправителен.
Ника заподозря някаква подигравка в тези думи. Тя, разбира се, му дава да разбере колко е малък още. Квадратни уравнения! А те все още не са и припарили до алгебрата!
Не се издаде колко е уязвен и привидно равнодушен, в същия момент разбирайки колко глупаво звучи, попита:
— Като пораснеш, за кого ще се омъжиш?
— О, чак кога ли ще стане това. Вероятно за никого. Още не съм мислила по въпроса.
— Само не си въобразявай, ако обичаш, че ме интересува.
— Тогава защо питаш?
— Тъпачка.
Скараха се. Ника си спомни сутрешното си женоненавистничество и заплаши Надя, че ако не престане да се държи нахално, ще я удави.
— Хайде де — каза Надя.
Той я сграбчи през кръста. Сбиха се, загубиха равновесие и цопнаха във водата.
И двамата знаеха да плуват, но водните лилии се преплитаха в ръцете и краката им, а дъното още го нямаше. Най-сетне се измъкнаха на брега, целите в тиня. Вода шуртеше от обувките и джобовете им. Ника се умори много.
Ако това беше станало малко по-рано, да речем, пролетта, то, седнали вир-вода един до друг след премеждието, щяха непременно да крещят, да се карат или да се смеят.
Но сега мълчаха и едва дишаха, притеснени от безсмислието на случилото се. Надя се възмущаваше и негодуваше мълчаливо, а него цялото тяло го болеше, като че ли го бяха били с тояга и му бяха строшили ребрата.
Най-сетне Надя тихо подхвърли като голяма: „Ненормален!“ — и той също като голям каза: „Извинявай.“
Заизкачваха се към къщата, оставяйки мокри следи подире си, подобно на двама водовозеца. Пътят им минаваше по прашно нанагорнище, пълно със змии, близо до мястото, дето Ника сутринта бе видял медянката.
Той си спомни вълшебната приповдигнатост на нощта, утринта и сутрешното си всемогъщество, когато по свой каприз властвуваше над природата. Какво да й заповяда сега? — си помисли. Какво би искал най-много на света? И си каза, че най-много би искал някога още веднъж да падне с Надя в езерото и какво ли не би дал сега да можеше само да разбере ще го има ли това някога, или не.
1
И вървяха, вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кой е починал?“ — „Живаго“ — им отговаряха. „А, той ли?“ — „Не, не той. Тя.“ — „Все едно. Царство й небесно. Богато погребение.“
Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишното момче се изкатери на нея.
Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако беше вълче и с такова движение си беше вдигнал главата, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закри лицето си с длани и заплака. Един облак полетя насреща му и го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче — разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Взе момчето и го изведе от гробищата.
2
Останаха да нощуват в една от манастирските килии, където ги пуснаха благодарение на вуйчото. Беше срещу Покров. На другия ден щяха да заминат далече на юг, в един от губернските градове в Поволжието, където отец Николай работеше в редакцията на тамошния прогресивен вестник. Билетите за влака бяха купени, багажът им беше стегнат и прибран в килията. Вятърът носеше откъм гарата жалния писък на маневрените локомотиви.
Привечер стегна студ. От двата прозореца се виждаше ъгълът на невзрачна зеленчукова градина, обградена с храсти жълта акация, виждаха се замръзналите локви на пътя и онзи край от гробището, дето бяха погребали Мария Николаевна. Бахчата беше гола, с изключение на няколко моарени лехи посиняло от студа зеле. Излезеше ли вятър, голата акация бясно мяташе окапалите си вейки и ги стелеше по земята.
През нощта го събуди почукване по стъклото. Тъмната килия изглеждаше свръхестествено озарена от бяла трепкаща светлина. Юра се втурна по нощница до прозореца и залепи чело на студеното стъкло.
Отвън нямаше ни път, ни гробище, ни градина. Там фучеше виелица, въздухът изригваше сняг. Бурята сякаш бе забелязала Юра и се наслаждаваше на страха, който му вдъхваше. Свистеше и виеше, и всякак се мъчеше да привлече вниманието му. От небето сякаш се свличаха топове бяла коприна и се слягаха на земята като погребален покров. Само виелица имаше в целия свят и нищо не можеше да й излезе насреща.
Първото му желание, когато се смъкна от перваза, беше да се облече и да побърза навън, нещо да предприеме. Ту се плашеше, че манастирските зелки ще останат под снега и няма да ги открият, ту че виелицата ще затрупа майка му и тя няма да може да се съпротивлява и ще затъне още по-дълбоко и далече от него в пръстта.
Накрая пак се разплака. Събуди се вуйчо му, заговори за Христос, утешаваше го, после се прозя, застана пред прозореца и се умисли. Започнаха да се обличат. Зазоряваше се.
3
Докато беше жива майка му, Юра не знаеше, че баща му отдавна ги е изоставил, че обикаля разни сибирски и чуждестранни градове, гуляе и блудствува, и че отдавна е пропилял някогашния им капитал — един милион. На момчето винаги казваха, че е в Петербург или на някой панаир, обикновено на Ирбитския.
Майка му постоянно боледуваше, после й откриха туберкулоза. Тя се лекуваше в Южна Франция и в Северна Италия, където Юра на два пъти я съпроводи. Така в суматоха и непрестанни загадки премина детският му живот, често у чужди хора, непрекъснато нови и нови. Той свикна с тези промени и в обстановката на вечна бъркотия отсъствието на баща му не го учудваше.
Беше съвсем малък, когато името му все още означаваше фирма на много най-различни неща. Съществуваше манифактура Живаго, банка Живаго, недвижима собственост Живаго, начин за връзване и забождане на вратовръзката с игла Живаго, дори някакъв кръгъл сладкиш като козунак, който се наричаше Живаго, и в ония времена човек можеше да викне на файтонджията „до Живаго“ — все едно „до края на света“ — и той да го откара с шейната през девет земи, през десет планини. Наоколо тих парк. По елите кацат гарвани, скреж се сипе от провисналите клони. Птиците грачат, както пращи сух клон. Оттатък просеката притичват през шосето породисти кучета. Там светват прозорците на новите къщи. Пада вечерта.
Изведнъж всичко това отиде по дяволите. Те обедняха.
4
През лятото на хиляда деветстотин и трета година Юра с вуйчо си пътуваше с кабриолет през ливадите към Дуплянка, имението на Кологривов — фабрикант на коприна и голям покровител на изкуствата, и по-точно при Иван Иванович Воскобойников, педагог и популяризатор на полезни знания.
Беше началото на юли, разгарът на жътвата. Поради обедното време или по случай празника по нивите не видяха жива душа. Слънцето напичаше недоожънатите ниви като полуобръснати арестантски темета. Над полята кръжаха птици. Житото с натежали класове се разпростираше сред пълното безветрие или се вдигаше на кръстци далеч от пътя и те при дълго взиране приличаха на движещи се фигури, сякаш по линията на хоризонта крачеха земемери и нещо записваха.
— Ами тези — обърна се Николай Николаевич към Павел, разсилен и пазач в книгоиздателството, седнал ребром на капрата, сгърбен, метнал крак връз крак, което идеше да каже, че не е файтонджия и не кара конете по призвание, — тези господарски ли са или селски?
— Тия са господарските — отвърна Павел и взе да пали цигара, — а ония, — нагласи огънчето и дръпна и след дълга пауза бучна с дръжката на камшика на другата страна, — ония са си наште. Заспахте ли, бре! — подвикваше неспирно на конете и все дебнеше с око опашките и хълбоците им, тъй както машинист следи манометъра.
Но конете караха като всички коне в света, тоест коренникът в стръките препускаше с вродената непринуденост на семплата си натура, а логоят за незнаещото око изглеждаше безделник, дето дай му да огъне лебедова шия и да потропва в съпровода на звънчетата, които разлюляваше с подскоците си.
Николай Николаевич носеше на Воскобойников коректурите на книгата му по аграрния въпрос, която издателството го молеше да попромени във връзка с усиления цензурен натиск.
— Околията се бунтува — разправяше Николай Николаевич. — В Панковската община заклали един търговец, подпалили конезавода на земския началник. Как ти се струва? Какво се говори по вас из селата?
Но излезе, че Павел гледа на всичко по-мрачно и от цензора, дето искаше да укроти аграрните страсти на Воскобойников.
— Какво да се говори? Народът се е разпуснал. Много меко пипат — с нашего брата тъй не върви. Че ти на селяците малко от малко да им отпуснеш юздите — те живи ще се изядат, права бога ви казвам. Спите ли, бре!
Това беше второто отиване на вуйчото и племенника в Дуплянка. Юра мислеше, че помни пътя, и щом нивята се разбягваха встрани и като лек бордюр ги ограждаха отпред и отзад гори, му се струваше, че е познал мястото, дето трябва да свърнат надясно и след завоя да се мерне за миг и да се скрие десеткилометровата кологривовска панорама с блестящата река в далечината и железопътната линия отзад. Но всеки път се лъжеше. След нивята идваха нови нивя. Отново и отново ги обграждаха гори. От смяната на тези простори душата му се отпускаше. Искаше му се да мечтае и да мисли за бъдещето.
Още не беше написана нито една от книгите, с които Николай Николаевич по-късно щеше да се прослави. Но мислите му вече бяха ясни. Той не знаеше колко близък е неговият час.
Скоро сред представителите на тогавашната литература, сред университетските професори и философите на революцията щеше да се появи този нов човек, който бе размишлявал върху всичките им теми и който нямаше нищо общо с тях освен терминологията. Те всички се бяха вкопчили в някаква догма и се задоволяваха с думи и илюзии, а отец Николай беше свещеник, минал толстоевството и революцията, и продължаваше напред и напред. Жадуваше за мисъл окрилено веществена, която да очертае нелицемерно различим път в движението си и да промени света към по-добро, да е очевидна дори за детето и неукия, както блясъкът на светкавицата или тътенът на гръмотевицата. Жадуваше за новото.
Юра се чувствуваше добре с вуйчо си. Той приличаше на майка му. Като нея беше човек свободен, приемаше без предубеждение всичко непривично. Като на нея му беше присъщо благородното чувство за равенство с всеки. Като нея разбираше всичко от пръв поглед и умееше да изразява мислите си във формата, в която му хрумваха, докато още са живи и пълни със смисъл.
Юра се радваше, че вуйчо му го взе в Дуплянка. Там беше много красиво и живописните кътчета също му напомняха за майка му, която обичаше природата и често го вземаше на разходка. Освен това му беше приятно, че пак ще види Ника Дудоров, гимназиста, който живееше у Воскобойникови и сигурно го презираше, защото беше две години по-голям, а когато се здрависваше, силно дърпаше ръката си надолу и така ниско скланяше глава, че косата му падаше на очите и закриваше лицето му наполовина.
5
— Най-жизненият нерв на проблема за пауперизма… — четеше Николай Николаевич по редактирания екземпляр.
— Според мен по-добре: същността — отбелязваше, да речем, Иван Иванович и внасяше нужната поправка в коректурите.
Работеха в полумрака на остъклената тераса. Пред погледа им бяха разхвърляни в безпорядък лейки и градинарски сечива. На облегалката на един счупен стол висеше преметнат дъждобран. В ъгъла стърчаха гумени ботуши със засъхнала кал и провиснали до пода кончови.
— Същевременно според статистиката на смъртните случаи и ражданията — диктуваше Николай Николаевич.
— Трябва да се допълни: през отчетната година — записваше Иван Иванович.
На терасата леко подухваше. Колите бяха затиснати с късове гранит, да не се разхвърчат.
Когато свършиха, Николай Николаевич се разбърза да се прибира.
— Ще има буря. Трябва да си ходя.
— В никакъв случай. Не ви пускам. Ще пием чай.
— Довечера непременно трябва да съм в града.
— Точка. Не желая да ви слушам.
Откъм градинката пред къщата се стелеше самоварен пушек, който убиваше уханието на тютюна и хелиотропа. Натам пренасяха от пристройката бит каймак, плодове и сиренки. Изведнъж се разбра, че Павел отишъл да се къпе и повел и конете на реката. Николай Николаевич се примири, какво да прави.
— Да идем на скалата, ще поседнем, докато стане чаят — предложи Иван Иванович.
Той по приятелска линия живееше у богаташа Кологривов в две стаички в пристройката на иконома. Тази къщичка с градинката се падаше в задната занемарена част от парка със старата полукръгла алея откъм входа. Алеята беше обрасла в трева, по нея вече нямаше движение, само караха пръст и строителни отпадъци към дерето, което служеше за сухо сметище. Самият Кологривов, човек с напредничави възгледи, милионер и симпатизант на революцията, се намираше понастоящем с жена си зад граница. В имението живееха двете му дъщери Надя и Липа с гувернантката и неколцина слуги.
Гъст жив плет от черна калина отделяше градинката на иконома от останалия парк с езерата, ливадите и господарската къща. Иван Иванович и Николай Николаевич го заобиколиха отвън и докато вървяха, на равни промеждутъци пред тях излитаха врабците, плътно заселили калината. Това я изпълваше с равномерен шум, сякаш пред Иван Иванович и Николай Николаевич се стичаше водосток край плета.
Отминаха парника, къщата на градинаря и каменните руини с неизвестно предназначение. Сега говореха за новите млади сили в науката и литературата.
— Има някои хора с талант — разправяше Николай Николаевич. — Но сега са много на мода разните кръжоци и групи. А стадността винаги е убежище за бездарните, независимо дали става дума за вярност на Соловьов, на Кант или на Маркс. Само отделни хора търсят истината и късат с всички, които недостатъчно я обичат. Кое на този свят заслужава вярност. Почти нищо. Мисля, че човек трябва да е верен на безсмъртието, това е другото име на живота, малко подсилено. Трябва да е верен на безсмъртието, да е верен на Христос! Ах, горкичкият, той се нацупи. Пак нищо не сте разбрали.
— Мда — гъгнеше Иван Иванович, слаб, светлоок, енергичен, с ехидна брадичка, с която приличаше на американец от времето на Линкълн (той непрестанно я събираше в шепа и я прекарваше по устните си). — Аз пасувам, естествено. Сам разбирате, че гледам на тия неща съвсем различно. Впрочем защо не ми разкажете как ви разпопиха? Все се каня да ви питам. Кой знае как сте се разтреперили. Анатемосаха ли ви? А?
— Нека не изместваме темата. Всъщност защо не. Да ме анатемосат? Не, сега не проклинат. Имах неприятности, тегля си и последствията. Например дълго време не ти дават държавна служба. Не можеш да живееш в столиците. Но както и да е. Да се върнем на разговора. Казах: човек трябва да бъде верен на Христос. Сега ще ви обясня. Вие не разбирате как може да си атеист, може изобщо да не знаеш има ли бог и за какво е, но в същото време да ти е ясно, че човек не живее в природата, а в историята, и че тя в днешното й разбиране е основана от Христос, че Евангелието е нейната обосновка. А какво е историята? Това е установяване на вековните процеси, свързани с последователното разгадаване на тайната на смъртта и бъдещото преодоляване. Заради туй се откриват неща от рода на математическата безкрайност и електромагнитните вълни, затова се пишат симфонии. Не можем да напреднем в тази насока без известна приповдигнатост. За тези открития ни е необходима духовна база. Нужните данни се съдържат в Евангелието. Кои са те? Първо, любов към ближния, този висш тип жива енергия, която прелива от сърцата и търси излаз и приложение; освен това главните съставни части на съвременния човек, без които той е немислим, а именно идеята за свободата на личността и идеята за живота като саможертва. Имайте предвид, това и до днес е безкрайно ново. В този смисъл древните не са имали история. Там е властвувало сангвинистичното свинство на жестоките сипаничави калигуловци, които не са и подозирали колко е бездарен всеки поробител. Там е властвувала парадната мъртва вечност на бронзовите паметници и мраморните колони. Едва векове и поколения след Христа човек си е поел свободно дъх. Едва след него започва животът в потомството и човек не мре в уличната локва, а у дома си в историята, в разгара на делата, посветени на преодоляването на смъртта, умира посветен на тази тема. Уф, чак се изпотих! Ама дебелоглав, не му увира главата!
— Метафизика, батинка! Докторите са ми забранили такива работи, че ми вредят на стомаха.
— Ако щете. Добре де, край. Щастливец! Я вижте каква гледка — радост за окото. А той живее тук и не чувствува нищо.
Към реката не можеше да се гледа — тя искреше от слънцето като гофрирана ламарина. Изведнъж се надипли. Към отсрещния бряг заплава тежкият сал с коне, каруци, жени и мъже.
— Още е само пет — каза Иван Иванович. — Вижте, бързият влак отСизран. Минава тук в пет и една-две минути.
В далечината от дясно на ляво минаваше спретнато жълто-синьо влакче, съвсем смалено от разстоянието. Изведнъж видяха, че спря. Над локомотива се вдигнаха бели клъбца пара. След миг се дочу тревожна свирка.
— Чудна работа — каза Воскобойников. — Нещо е станало. Иначе няма защо да спира там на блатото. Има нещо. Да вървим да пием чай.
6
Не откри Ника нито в градината, нито вътре Досети се, че се крие, защото му е скучно с тях и не му се играе с Юра. Вуйчо му отиде с Иван Иванович да работят на терасата и го оставиха да се мотае безцелно край къщата.
Наоколо беше удивителна прелест! Неспирно ехтеше чистото тризвучно свистене на авлигите с паузи, в които изчакваха влажният, като че ли изтръгнат от пищялка звук добре да попие в околността. Плътният, залутан във въздуха мирис на цветята бе прикован от зноя неподвижно над лехите. Колко приличаше на Антибите и Бордигера! Юра току се въртеше наляво-надясно. Над ливадите като слухова халюцинация висеше призракът на майчиния му глас, чуваше го в мелодичните песни на птиците и бръмчащите пчели. Юра трепваше и все му-се струваше, че чува гласа й и тя го вика нанякъде.
Стигна до дерето и започна да се свлича надолу. Спусна се от прозрачната гора над падината вътре в елшака, застлал дъното.
Там цареше усойна тъма, с ветролом и шума, почти нямаше цветя и възлестите стъбла на хвощовете приличаха на жезли и криваци с египетска шарка както в неговото илюстровано издание на Библията.
Все повече му домъчняваше. Плачеше му се. Той коленичи и зарида със сълзи.
— Ангел божи, хранителю мой свещени — молеше се Юра, — посочи на разума ми истинския път и кажи на моята майчица, че съм добре, да не се тревожи. Ако има задгробен живот, Господи, вземи моята-майчица в рая, гдето ликовете на светците и праведниците блестят като светила. Моята майчица беше толкова добра, не може да е била грешница, помилуй я, Господи, стори тъй, че да не се мъчи. Майчице! — в сърцераздирателна скръб я викаше от небето като нововъзнесена праведница и внезапно не издържа, падна на земята и загуби съзнание.
Не остана дълго в несвяст. Когато дойде на себе си, чу, че вуйчо му го вика отгоре. Отговори му бавно и се надигна. Ненадейно си спомни, че не беше се помолил за безследно изчезналия си баща, както го беше учила Мария Николаевна.
Но му беше толкова хубаво след припадъка, че не му се разделяше с това чувство на облекчение, а се боеше да не го загуби. И си помисли, че няма страшно, ако остави молитвата за баща си за друг път.
„Ще потрае. Ще почака“ — сякаш си каза или си помисли той. Почти не помнеше този човек.
7
Във влака във втора класа пътуваше с баща си, адвоката Гордон от Оренбург, ученикът от втори прогимназиален клас Миша Гордон, единадесетгодишно момченце със замислено лице и големи черни очи. Баща му се местеше на работа в Москва, момчето щеше да продължи в московско училище. Майка му, и сестрите му отдавна бяха там и се занимаваха с квартирата.
Момчето и бащата трети ден пътуваха с влака.
Край тях в облаци знойна прах, избеляла като вар от слънцето, летеше Русия, поля и степи, градове и села. По пътищата се влачеха талиги, тежко се смъкваха към прелезите и от лудо литналия влак изглеждаше като че ли каруците са застинали и конете местят крака, без да се движат:
На големите гари пътниците се хвърляха като невидели в бюфета и залязващото слънце иззад дърветата на гаровата градинка осветяваше глезените им и светеше под колелата на вагоните.
Всички движения в света сами по себе си бяха разумно трезви, а заедно — безразсъдно пияни в общия поток на живота, който ги обединяваше. Хората се трудеха и се блъскаха, задвижени от механизмите на собствените си грижи. Но механизмите нямаше да действуват, ако главен техен регулатор не беше чувството за висше и пълно безгрижие. То придаваше усещане за свързаност на човешките съществувания, увереност в прехода им от едно в друго, усещане за щастие, че всичко, което се случва, се случва не само на земята, в която се зариват мъртвите, но и в нещо друго, нещото, което едни наричат Царство Господне, други история, трети кой знае как.
Горчиво и тежко изключение от това правило беше момчето. Крайна негова пружина си оставаше чувството за угриженост и никакво чувство за безгрижие не го облекчаваше и облагородяваше. Разпознаваше у себе си тази наследствена черта и с мнително внимание долавяше признаците й. Тя му тежеше. Наличието й го унижаваше.
Откакто се помнеше, не преставаше да се чуди как независимо от еднаквите ръце и крака и общия език и навици можеш да се различаваш от другите и при това с нещо, което малцина приемат и което не се харесва. Не беше в състояние да разбере положението, при което, ако си по-долу от другите, не можеш да положиш усилия, за да се поправиш и да станеш по-добър. Какво ще рече да си евреин? За какво съществува това? С какво се възнаграждава или оправдава едно такова безоръжно предизвикателство, което не носи нищо друго освен мъка?
Когато търсеше отговор от баща си, той казваше, че изходната му гледна точка е нелепа и така не може да се разсъждава, но не му предлагаше нищо друго, което да го привлече със задълбочената си смисленост и да го накара мълчаливо да се примири с неизбежното.
И като правеше изключение за баща си и майка си, Миша постепенно се изпълни с презрение към големите, които бяха забъркали цялата тази каша и сега не могат да се оправят. Беше сигурен, че щом порасне, всичко някак ще нагласи.
Така и сега, никой не би се осмелил да каже, че баща му е постъпил неправилно, като се спусна подир онзи ненормален, дето изскочи на площадката, и че не е трябвало да спира влака, когато онзи с всичка сила отблъсна Григорий Осипович, дръпна вратата и се хвърли в движение надолу с главата на насипа, както скачачите от трамплина в къпалнята се хвърлят и се гмурват във водата.
Но понеже не друг, а точно баща му дръпна внезапната спирачка, сега излизаше, че влакът не тръгва така необяснимо дълго само заради тях.
Никой не беше наясно относно причините за престоя. Едни говореха, че от внезапния сигнал блокирали въздушните спирачки, други — че влакът е спрял на стръмното нанагорнище и не може да го преодолее, без да набере инерция. Чуваше се и трето мнение, че понеже самоубиецът бил видно лице, неговият адвокат, който пътувал заедно с него, изискал от най-близката спирка Кологривовка да повикат поемни лица за съставяне на протокола. Затова помощник-машинистът се катерил на телеграфния стълб. Дрезината сигурно е потеглила вече.
Тоалетните на влака понамирисваха и пътниците се опитваха да пропъдят зловонието с тоалетна вода, миришеше и на печени пилета, вече на път да се развалят, увити в мръсна мазна хартия. Побелелите дами от Петербург пак така се пудреха, бършеха с кърпички дланите си, разговаряха с гърлени стържещи гласове, вече поголовно преобразени в огнени циганки поради смесицата от сажди и козметични мазила. Когато минаваха край купето на Гордонови, увили с наметки раменете си и превърнали теснотията на коридора в претекст за нови кокетства, Миша имаше чувството, че ги чува да съскат или съдейки от свитите им устни, би трябвало да съскат: „Ах, моля ви се, каква чувствителност! Колко сме особени! Колко сме изискани! Ах, нали!“
Тялото на самоубиеца лежеше на тревата до насипа. Струйка съсирена кръв рязко чернееше през челото и очите на жертвата, сякаш го зачеркваше с кръст и го заличаваше. Тази кръв не изглеждаше като негова, от него изтекла, а беше все едно нещо чуждо, лейкопласт или следа от засъхнала кал, или от мокро брезово листо.
Групичката любопитни и състрадателни около тялото непрестанно се подновяваше. Мрачно и безизразно стърчеше над мъртвия неговият приятел и спътник в купето — масивен високомерен адвокат породисто животно с потна риза. Той изнемогваше, от горещината и си вееше с лятната шапка. На всички разпитвания вдигаше рамене и без дори да се обърне, процеждаше неприязнено: „Алкохолик, не го ли виждате? Типичен делириум тременс.“
Два-три пъти се доближи до трупа слаба женица с вълнена рокля и плетен шал. Тя беше вдовица и майка на двама машинисти, старата Тиверзина, и пътуваше безплатно с двете си снахи със служебни билети в трета класа. Тихи жени, ниско забрадени, те я следваха безмълвно както две монахини игуменката си. Тази група будеше уважение. Хората им отваряха път.
Мъжът на Тиверзина беше изгорял жив при една железопътна катастрофа. Тя спираше на няколко крачки от трупа, за да вижда през тълпата, и въздишаше, сякаш сравняваше. „Комуто както било писано — като че казваше тя. — Както е според божията воля, пък сега виж как да стане — от пресита и смахнат разсъдък.“
Всички пътници се помайваха при трупа и само се връщаха от време на време във влака от страх да не им откраднат багажа.
Когато скачаха долу, разкършваха се, късаха цветя и леко подтичваха; всички имаха чувството, че тази местност току-що е изникнала благодарение единствено на спирането и нямаше да я има тук нито мочурливата ливада с бабуните, нито широката река и красивата къща с църквата на високия отсрещен бряг, ако не беше станало нещастието.
Дори слънцето, което също се възприемаше като местен реквизит, с вечерна пестеливост осветяваше сценката до релсите, сякаш несмело спряло на няколко стъпки разстояние, както би се приближила крава от някое наблизо изкарано на паша стадо.
Миша беше потресен от цялото събитие и в първите минути плака от жал и уплаха. През дългия път самоубиецът на няколко пъти беше идвал в купето им и с часове бе разговарял с баща му. Разправяше, че душата му почивала в нравствено чистата тишина и разбирателство на техния свят, и разпитваше Григорий Осипович за разни юридически тънкости и заплетени въпроси относно полиците и даренията, банкрутите и фалшификациите.
— А, така ли — чудеше се той на разясненията на Гордон. — Вие боравите с някакви по-милосърдни параграфи. Моят адвокат има други сведения. Той гледа на тези неща много по-мрачно.
Всеки път, щом този нервен човек се поуспокоеше, от първа класа идваше да го вземе юристът, негов спътник в купето, и го завличаше във вагон-ресторанта да пият шампанско. Това беше същият едър, нагъл, гладко обръснат и елегантен на вид адвокат, който стоеше сега над тялото и нищо на този свят не можеше да го учуди. Кой знае защо, човек оставаше с впечатлението, че постоянната възбуда на клиента му по някакъв начин е добре дошла за него.
Бащата на Миша разправяше, че онзи бил прочут богаташ, добряк и щурак, вече почти невменяем. Той, без да се притеснява от Мишиното присъствие, разказваше за собствения си син, връстник на Миша, и за покойната си жена, после се прехвърляше на второто си семейство, което също бил изоставил. Тогава си спомняше нещо друго, пребледняваше от ужас, започваше да говори несвързано и изключваше.
Изпитваше към Миша необяснима нежност, може би отразена и може би непредназначена за него. Непрекъснато му подаряваше разни неща, заради което слизаше на всяка голяма гара в халето за първа класа, където имаше сергии-книжарнички и се продаваха игри и местни сувенири.
Пиеше безспир и се оплакваше, че от три месеца не може да спи и щом малко изтрезнее, изпитва такива страдания, за каквито нормалният човек си няма понятие.
Миг преди края влетя в купето, хвана ръката на Григорий Осипович, нещо искаше да каже, не можа, изскочи на площадката и се хвърли от влака.
Миша разглеждаше малката колекция уралски минерали в дървената кутия — последния подарък от покойния. По едно време всички се раздвижиха — по другия коловоз пристигна дрезината, от нея скочиха следователят с униформена фуражка, докторът и двама стражари. Чуха се студени делови гласове. Задаваха се въпроси, нещо се записваше. Кондукторите и двамата полицаи повлякоха трупа нагоре по насипа, хлъзгаха се по чакъла и се свличаха назад. Някаква жена взе да вие. Приканиха всички пътници да заемат местата си, влакът изсвири и тръгна.
8
„Пак тази лепка“ — злобно си помисли Ника и се защура из стаята. Гласовете на гостите се чуваха все по-близо. Нямаше вече път за отстъпление. В спалнята имаше две легла — на Воскобойников и неговото. Ника, без много да му мисли, се завря под своето.
Чу как го търсеха в другите стаи, викаха го, чудеха се къде е изчезнал. После влязоха в спалнята.
— Няма как, Юра — каза Веденяпин, — разходи се, може другарчето ти после да се намери и ще си поиграете.
Поговориха малко за университетските вълнения в Петербург и в Москва, та двадесетина минути държаха Ника в унизителния му капан. Най-накрая излязоха на терасата. Ника безшумно отвори прозореца, скочи долу и изчезна в градината.
Днес просто не беше на себе си и цялата минала нощ не бе мигнал. Караше четиринадесет. Беше му омръзнало да е малък. Не спа цялата нощ и на разсъмване излезе от пристройката. Слънцето изгряваше и земята в парка бе покрита с дълга, мокра от росата и накъсана сянка от дърветата. Сянката не беше черна, а тъмносива като подгизнал филц. И сякаш именно от нея се вдигаше замайващото благоухание на утрото — от тази влажна сянка на земята с продълговати светли петна като пръсти на момиче.
Внезапно сребриста струйка живак, същата като капките роса в тревата, потече на няколко крачки от него. Течеше, течеше, но не попиваше в пръстта. Неочаквано рязко движение — и струйката се метна нанякъде и изчезна. Беше змия медянка. Ника изтръпна.
Той беше чудновато момче. В състояние на превъзбуда си говореше сам на висок глас. Подражаваше на майка си в склонността й към високите материи и парадоксите.
„Колко е хубаво на този свят! — каза си той. — Но защо винаги го усещам така болезнено? Има бог, разбира се. А щом го има — това съм аз. Ето, сега й заповядвам — погледна към ясиката, която цяла трептеше от горе до долу (мокрите й преливащи листенца изглеждаха като изрязани от тенекийки), — ще й заповядам. — И в безумно надценяване на силите си той не пошепна, а с цялото си същество, с цялата си кръв и плът пожела и нареди: — Стой!“ — И дървото веднага послушно застина. Ника се изсмя от радост и се втурна на реката да се къпе.
Баща му, терористът Дементий Дудоров, беше в каторга, която му замести по височайше благоволение обесването, на каквото беше осъден. Майка му принадлежеше към рода на грузинските княгини Еристови и беше капризна и още млада красавица, вечно увлечена в нещо — бунтове, бунтари, крайни теории, прочути артисти, клети несретници.
Умираше за сина си и от името му Инокентий произвеждаше безброй немислимо нежни и глупашки умалителни от рода на разните Иночки и Нокътчета и го беше водила да го покаже на родата си в Тифлис. Там най-много го слиса столоватото дърво насред двора на къщата, в която се настаниха. То беше някакъв нескопосен тропически великан. С листата си, подобни на слонски уши, засенчваше двора от знойното южно небе. Ника не можеше да възприеме, че това дърво е растение, а не животно.
За него беше опасно да носи страшното презиме на баща си и Иван Иванович със съгласието на Нина Галактионовна се канеше да подава молба до височайшите власти на Ника да бъде дадена фамилията на майката.
Когато лежеше под кревата, възмутен от подредбата на този свят, освен всичко друго си мислеше и за това. Какъв е този Воскобойников, че толкоз отвътре да участвува в семейните им проблеми? Ще им каже той на тях!
Ами тази Надя! Какво като е на петнадесет години, това не й дава право да вири нос и да му говори като на дете. Ще види тя! „Мразя я — повтори си няколко пъти наум. — Ще я убия! Ще я повикам на реката да се повозим с лодката и ще я удавя.“
Майка му — и тя. Естествено, че ги излъга, него и Воскобойников, когато заминаваше. Не е в никакъв Кавказ, ами чисто и просто от най-близката гара е хванала право на север и сега преспокойно стреля заедно със студентите в Петербург срещу полицията. А той жив да гние в тази глупашка дупка. Но всички ще ги надхитри. Ще удави Надя, ще зареже училището и ще изчезне при баща си в Сибир да, вдигат въстание.
Езерото откъм брега беше цялото във водни рози. Лодката разцепи блатната мътилка със сухо шумолене. Водата избликваше в дъното на гъсталака като сок в триъгълния разрез на динята.
Момичето и момчето започнаха да късат водни рози. Двамата хванаха един и същи жилав и гъвкав стрък, който не искаше да се откъсне. Усилието ги събра и те чукнаха глави. Лодката се заби в брега. Стъблата се сплитаха и затъваха, белите цветчета с ярка сърцевина като жълтък с кръв се гмуркаха във водата, изскачаха и от тях се лееше вода.
Надя и Ника продължаваха да берат цветя, лодката все повече се накланяше и те почти лежаха вече на борда.
— Омръзна ми да уча — каза Ника. — Време е да започвам да живея, да изкарвам пари, да работя.
— Тъкмо мислех да те помоля да ми обясниш квадратните уравнения. Толкова съм зле по алгебра, насмалко да ме оставят на поправителен.
Ника заподозря някаква подигравка в тези думи. Тя, разбира се, му дава да разбере колко е малък още. Квадратни уравнения! А те все още не са и припарили до алгебрата!
Не се издаде колко е уязвен и привидно равнодушен, в същия момент разбирайки колко глупаво звучи, попита:
— Като пораснеш, за кого ще се омъжиш?
— О, чак кога ли ще стане това. Вероятно за никого. Още не съм мислила по въпроса.
— Само не си въобразявай, ако обичаш, че ме интересува.
— Тогава защо питаш?
— Тъпачка.
Скараха се. Ника си спомни сутрешното си женоненавистничество и заплаши Надя, че ако не престане да се държи нахално, ще я удави.
— Хайде де — каза Надя.
Той я сграбчи през кръста. Сбиха се, загубиха равновесие и цопнаха във водата.
И двамата знаеха да плуват, но водните лилии се преплитаха в ръцете и краката им, а дъното още го нямаше. Най-сетне се измъкнаха на брега, целите в тиня. Вода шуртеше от обувките и джобовете им. Ника се умори много.
Ако това беше станало малко по-рано, да речем, пролетта, то, седнали вир-вода един до друг след премеждието, щяха непременно да крещят, да се карат или да се смеят.
Но сега мълчаха и едва дишаха, притеснени от безсмислието на случилото се. Надя се възмущаваше и негодуваше мълчаливо, а него цялото тяло го болеше, като че ли го бяха били с тояга и му бяха строшили ребрата.
Най-сетне Надя тихо подхвърли като голяма: „Ненормален!“ — и той също като голям каза: „Извинявай.“
Заизкачваха се към къщата, оставяйки мокри следи подире си, подобно на двама водовозеца. Пътят им минаваше по прашно нанагорнище, пълно със змии, близо до мястото, дето Ника сутринта бе видял медянката.
Той си спомни вълшебната приповдигнатост на нощта, утринта и сутрешното си всемогъщество, когато по свой каприз властвуваше над природата. Какво да й заповяда сега? — си помисли. Какво би искал най-много на света? И си каза, че най-много би искал някога още веднъж да падне с Надя в езерото и какво ли не би дал сега да можеше само да разбере ще го има ли това някога, или не.
Втора частМОМИЧЕ ОТ ДРУГА СРЕДА
1
Войната с Япония още не беше свършила. Неочаквано я изместиха други събития. През Русия минаваха революционни вълни, коя от коя по-силни и невероятни.
По това време в Москва пристигна от Урал Амалия Карловна Гишар, вдовица на белгийски инженер и натурализирана французойка, с двете си деца: сина Родион и дъщерята Лариса. Даде сина си в кадетски корпус, а дъщерята в девическа гимназия — по една случайност в същата и в същия клас, в който учеше Надя Кологривова.
Мадам Гишар имаше останали от мъжа си спестявания във вид на ценни книжа, които по-рано се вдигаха, а сега започнаха да падат. За да запази поне нещо от средствата и да не стои със скръстени ръце, купи малкото шивашко ателие на Левицка близо до Триумфалната арка; купи го от наследниците й с правото да запази старата фирма, предишните клиентки и всички модистки и ученички.
Направи го по съвет на адвоката Комаровски, приятел на мъжа й и нейна опора, хладнокръвен комбинатор, който познаваше конюнктурата в Русия като петте си пръста. Те водиха кореспонденция около пристигането, той ги посрещна на гарата и ги прекара през цяла Москва до хотел „Черногория“ на улица Оружейна, където им беше наел стаи, пак той я склони да даде Родя в кадетския корпус, а Лара в гимназията, избрана по негова препоръка, и пак той се шегуваше нехайно с момчето и така заглеждаше момичето, че то се червеше.
2
Преди да се преместят в тристайното апартаментче над ателието, те изкараха близо месец в „Черногория“. Това беше една от най-ужасните дупки на Москва: каруцари и вертепи, цели улици на разврата и бордеи на „падналите създания“.
Децата не се учудваха на мръсотията в стаите, на дървениците, мизерната мебелировка. След смъртта на баща им майката живееше в постоянна паника, че ги чака просешка тояга. Родя и Лара бяха свикнали да чуват, че са на ръба на гибелта. Разбираха, че не са улични деца, но дълбоко в тях се загнездваше страх от богатите, както го има у децата от сиропиталищата.
Жив пример за такъв страх им даваше майка им. Амалия Карловна беше пълничка блондинка на около тридесет и пет години, при която сърдечните кризи се сменяха с пристъпи на изглупяване. Беше ужасно плахо същество и до смърт се боеше от мъжете. Затова от страх и вълнение непрекъснато попадаше от едни прегръдки в други.
Бяха в двадесет и трета стая в „Черногория“, а в двадесет и четвърта още от отварянето на хотела живееше виолончелистът Тишкевич, потлив и плешив добряк с перука, който молитвено долепяше длани и ги притискаше о гърдите си, когато убеждаваше някого за нещо, и отмяташе назад глава, вдъхновено притворил очи, когато свиреше пред хора или на концерти. Рядко си стоеше вкъщи, по цели дни се губеше в Болшой театър или в Консерваторията. Съседите се запознаха. Взаимните услуги ги сближиха.
Тъй като присъствието на децата понякога притесняваше Амалия Карловна при посещенията на Комаровски, Тишкевич на излизане й оставяше ключа от стаята си, за да приема там приятеля си. Скоро мадам Гишар така свикна с неговата всеотдайност, че на няколко пъти му чука, цяла в сълзи, търсейки закрила от покровителя си.
3
Къщата беше едноетажна, близо до пресечката с Тверская. Усещаше се близостта на Брестката жп линия — оттук започваха нейните владения, служебните сгради, локомотивните депа и магазиите.
Натам си отиваше Оля Дьомина, умно момиченце, племенничка на един служител от Сточна гара Москва.
Тя беше будна ученичка. Старата собственичка я беше забелязала, сега и новата се отнасяше с внимание към нея. Оля Дьомина много хареса Лара.
Всичко беше останало както по времето на Левицка. Лудо се въртяха шевните машини, задвижени от краката или пърхащите ръце на уморените шивачки. Някоя тихо тропосва, седнала на масата, и изтегля с иглата дългия конец. Подът беше целият в парцалчета. Говореха високо, за да надвикат тракането на машините и сочните трели на Кирил Модестович, канарчето в кафеза над прозореца — тайната на името му бе отнесена в гроба от предишната собственичка.
В салона живописна група от дами обкръжаваше масата с журналите. Те стояха изправени или седнали, или облегнати в същите пози, които виждаха по картинките, разглеждаха моделите и се съветваха за фасоните. На директорското място зад писалището седеше помощничката на Амалия Карловна, една от старите кроячки Фаина Силантиевна Фетисова, кокалеста жена с брадавици в хлътналите набраздени бузи.
Захапала кокален мундщук с цигара в пожълтелите зъби, тя присвиваше очи с жълти склери, бълваше жълт пушек от устата и носа и записваше в една тетрадка мерките, номерата на квитанциите, адресите и желанията на безбройните клиентки.
Амалия Карловна беше нов и неопитен човек в ателието. Тя не се чувствуваше пълновластна господарка. Но персоналът беше честен, Фетисова й вдъхваше доверие? Въпреки всичко времената бяха тревожни. Амалия Карловна не смееше да помисли за бъдещето. Обземаше я отчаяние и нищо не й спореше.
Често ги посещаваше Комаровски. Когато Виктор Иполитович минаваше през цялото ателие към тяхната част и пътем стряскаше преобличащите се кокетки, които се криеха при появата му зад параваните и оттам палаво апострофираха съмнителните му шегички, шивачките неодобрително и насмешливо шушнеха подире му: „Цъфна“, „Нейничкият“, „Амалкиният хубостник“, „Пръч“, „Коцкар“.
Обект на още по-голяма омраза беше булдогът му Джек, който водеше понякога с каишка и който с такива устремни подскоци го влачеше подире си, че Комаровски се препъваше, подтичваше напред и следваше кучето с протегнати ръце като слепец подир водача си.
Веднъж през пролетта Джек ухапа Лара по крака и й скъса чорапа.
— Ще го убия, мръсна гадина — по детски изхриптя на ухото й Оля Дьомина.
— Наистина гадно псе. Но как ще го направиш, глупавичката ми?
— Тихо, не викай, ще ти кажа как. Нали има едни каменни яйца за Великден? Майка ти ги държи на бюфета…
— А, да, мраморни, кристални.
— Да де. Ела да ти кажа на ухото. Трябва да се натопи в мас, маста ще полепне, то ще го глътне, псето проклето, сатана, дяволско изчадие — и сбогом! Ще се гътне! Стъкло е това!
Лара се засмя и със завист си помисли: ето едно момиче, което живее в мизерия, труди се. Малолетните от народа рано се развиват. Но колко много детска наивност има у Оля. Яйцето, Джек — откъде ги измисля? „Защо ми е писано — каза си Лара — всичко да виждам и за всичко да ме боли?“
4
„Та нали моята майка му е — как се наричаше… Нали той е маминият… такъв… Гадна дума, не искам да я повтарям. Защо ме гледа тогава по този начин? Нали съм й дъщеря?“
Наскоро беше навършила шестнадесет години, но вече изглеждаше съвсем зряла девойка. Даваха й осемнадесет и повече. Имаше ясен ум и лек характер. Беше много хубава.
Двамата с Родя разбираха, че всичко в този живот трябва да постигат със собствените си ръце. Противно на безгрижните и заможните, нямаха за кога да се отдават на преждевременни хитрости и теоретично проучване на неща, които още не ги засягаха практически. Долно е само ненужното. Лара беше най-чистото същество в света.
Братът и сестрата знаеха на каква цена се постига всичко и държанасипа и се любуваше на цялостната линия на реверите, на точните ръбове на панталона и на благородния модел на обувките си.
Думите на Антипов през едното му ухо влизаха, през другото излизаха. Той мислеше за нещо съвсем друго и току вадеше часовника си, поглеждаше го и бързаше занякъде.
— Така е, драги, така е — нетърпеливо прекъсна той Антипов, — но това се отнася само за главните пътища и дистанциите, дето има голямо движение. А при теб, я спомни си… Някакви си резервни коловози и глухи линии, репей и копривак, най-многото маневри на локомотивите, празни композиции. И недоволен ми се пишеш! Да не си изкукуригал? Не такива релси, ами дървени могат да сложат тук.
Погледна часовника, щракна капака и се взря в далечината, където шосето и железопътната линия се доближаваха. Откъм завоя се показа каретата на Фуфлигин. Жена му идваше да го вземе. Кочияшът спря конете почти до платното, като непрекъснато ги умиряваше и им подвикваше с бабешки гласец, както бавачка подвиква на кисело дете — конете се плашеха от железницата. В ъгъла на каретата, небрежно облегната на възглавниците, седеше красива дама.
— Добре, драги, хайде друг път — каза началникът и махна с ръка — един вид, не виждаш ли, че нямам време за твоите прищевки. Чакат ме къде по-важни неща.
И съпрузите отпрашиха.
6
След три-четири часа, почти по мръкнало, в полето, встрани от коловозите, изникнаха сякаш изпод земята две фигури, които преди това не личаха на повърхността, и бързо се заотдалечаваха, като всеки миг се оглеждаха. Това бяха Антипов и Тиверзин.
— Да вървим по-бързо — каза Тиверзин. — Не ме е страх от копоите, че ще ни проследят, ами сега ще свършат тия препирни, ще изскочат от землянката и ще ни настигнат. А не мога да ги гледам вече. Щом ще протакат, тогава защо беше цялата работа? Не ни е изтрябвал ни този комитет, ни да си играем с огъня и да се врем под земята. Ама и ти си един — да подкрепяш онова леке от Николаевската линия.
— Даря, моята, е с тиф. Искам да я откарам в болницата. Докато не я закарам, за друго не мога да мисля.
— Казаха, че днес давали заплатите. Отивам в канцеларията. Да не беше ден за заплата, казвам ти, плюл съм на вас, хич нямаше да се мая, ами собственоръчно щях да туря край на цялото това туткане.
— И как по-точно, ако позволите да запитам?
— Много лесно! Слизам в котелното, пускам сирената, и край на дрънканиците!
Двамата се сбогуваха и продължиха всеки в посоката си.
Тиверзин тръгна по жп линията към града. Насреща му вървяха хора, вече взели заплатите си от канцеларията. Бяха много. Тиверзин разбра, че почти всички на територията на гарата си бяха получили парите.
Мръкваше се. На откритата площадка пред канцеларията се тълпяха работници, които не бяха на смяна сега, осветени от лампата пред помещението. Пред вратата беше спряла каретата на Фуфлигин. Фуфлигина седеше вътре в същата поза, сякаш от сутринта не бе мръднала от седалката. Тя чакаше мъжа си, който си взимаше парите.
Изведнъж започна лапавица. Кочияшът слезе от капрата да вдигне кожения гюрук. Докато той разпъваше прибраните железа, подпрял крак в задницата на купето, Фуфлигина се любуваше на бисерно-сребристата водна каша, която се мержелееше в светлината на лампата. Взираше се с немигащ поглед, зареян над главите на скупчените работници, с такъв вид, сякаш в случай на нужда този поглед би могъл безпрепятствено да мине и през тях като през мъгла или дъжд.
Тиверзин случайно забеляза израза на лицето й. Изпита отвращение. Тръгна си, без да кимне на Фуфлигина, и реши по-късно да мине за парите, за да не се срещне в канцеларията с мъжа й. Продължи към по-неосветения район на работилниците, където се чернееше обръщателното ухо с отклоненията към локомотивното депо.
— Тиверзин! Куприк! — викнаха го няколко гласа от тъмното. Пред работилниците се бяха събрали работници. Вътре някой крещеше и се чуваше детски плач.
— Киприян Савелич, помогнете на детето — каза някаква жена от навалицата.
Както винаги старият майстор Пьотър Худолеев млатеше вечната си жертва, малолетното чираче Юсупка.
Худолеев не беше прекарал целия си живот като изтезател на чирачета, пияница и побойник с тежка ръка. Едно време подир юначния калфа се бяха заглеждали търговски и попски щерки от манифактурните предградия на Москва. Но майката на Тиверзин, по него време току-що завършила епархиалното училище, която той искал за жена, му отказала и се задомила с неговия приятел, локомотивния майстор Савелий Никитич Тиверзин.
На шестата година след овдовяването й, след ужасната смърт на Савелий Никитич (той изгоря през 1888 година в една нашумяла по онова време железопътна катастрофа), Пьотър Петрович поднови предложението си и Марфа Гавриловна пак му отказа. Оттогава Худолеев се пропи и взе да буйствува, за да си разчисти сметките с целия свят, виновен според него за сегашните му несгоди.
Юсупка беше син на чистача Гимазетдин от двора, дето живееше Тиверзин. Тиверзин покровителствуваше малкия в работилницата. Това още повече озлобяваше Худолеев.
— Как си хванал пилата, азиатска мутро — крещеше Худолеев, като дърпаше момчето за косата и го удряше по врата. — Така ли се зачистват отливки! Тебе питам, докога ще ми портиш работата! Аллах-маллах, мохамеданска мутро, дръпнати очи!
— Ох, няма вече, чичко, ох, няма, ох, боли!
— Хиляда пъти съм ти казвал, първо нагласи седлото, после ще притягаш, ама той своето си знае. Ще ми счупиш шпиндела, кучи сине!
— Не съм го пипал, чичко, честен кръст, не съм го пипал!
— Защо тормозиш детето? — попита Тиверзин, който се беше промушил през навалицата.
— Двама се карат, третият да си трае отряза го Худолеев.
— Питам те, защо тормозиш момчето?
— Аз пък ти казвам, върви си по пътя, социал-командир! Да го убия му е малко на този поразник, за една бройка да ми счупи шпиндела. Да целува ръка, че още е жив — само му поопънах ушите и му пооскубах перуфината.
— Защо, главата ли трябваше да му откъснеш за такова нещо? Как не те е срам, стар човек, ей косата ти побеля, ама акълът ти не е дошъл.
— Я си гледай пътя, ти казвам, да не съжаляваш. На пестил ще те направя аз, фъшкия такава! На траверсите са те правили тебе, копелдак с копелдак, баш под носа на баща ти. Знам я аз майка ти и още как, мръсница, въртиопашка, скубла!
Всички по-нататъшни събития станаха за по-малко от минута. Двамата сграбчиха първото, което им падна подръка на подставките до струговете, пълни с тежки инструменти и късове желязо, и щяха да се убият, ако не бяха се хвърлили всички вкупом да ги разтървават. Худолеев и Тиверзин стояха свели глави, почти опрели чела, бледи и с кръвясали очи. От злоба дума не можеха да продумат. Отзад здраво ги държаха за ръцете. Някой от двамата току сбираше сили и се дърпаше да се изскубне, гърчейки цялото си тяло и повличайки увисналите на гърба му другари. И двамата бяха със скъсани копчета и раздърпани дрехи, куртките и ризите им падаха от раменете. Глъчката около тях не стихваше.
— Секача му вземи, секача — ще му строши главата.
— Кротко, кротко, чичо Пьотър, ще си навехнеш ръката.
— Докога ще се занимаваме с тях. Дай да ги разделим, ще ги заключим, и готово.
Изведнъж Тиверзин със свръхчовешко усилие се отърси от накачулените по него тела, измъкна се и с един скок се намери до вратата. Понечиха да го настигнат, но видяха, че му е дошъл друг акъл, и го оставиха на мира. Той тресна вратата на излизане и закрачи напред, без да се обръща. Наоколо — есенна влага, нощ, тъмнина.
— Ти им мислиш доброто, а те гледат как да ти ръгнат ножа в ребрата — мърмореше той и не съзнаваше накъде и защо се е запътил.
Този свят на подлости и лъжи, където някаква си угоена госпожа смее така да гледа онези глупчовци работяги, а впиянчената жертва на тези порядки за разтуха се глуми над себеподобния, този свят сега му беше по-омразен от когато и да било. Крачеше бързо, сякаш със скоростта на вървежа си можеше да приближи времето, когато всичко на този свят ще е разумно и уредно, както сега в пламналата му глава. Знаеше, че всичките им стремежи от последните дни, безпорядките в жепето, речите по събранията и решението им да стачкуват, което засега още не е изпълнено, но не е и отменено — всичко това са отделни моменти от този голям и все още предстоящ път.
Но сега възбудата му стигна такава степен, че нямаше търпение час по-скоро да пробяга цялото разстояние на един дъх, без да спира. Той не мислеше накъде отива, само крачеше широко, но краката му прекрасно знаеха накъде го носят.
Дълго време нямаше и представа, че след като с Антипов напуснаха землянката, заседанието постанови стачката да започне още същата вечер. Членовете на комитета веднага се разпределиха кой къде да върви и кого откъде да махнат. Когато в локомотивноремонтното сякаш из дъното на душата му се изтръгна дрезгавият сигнал, който постепенно се прочистваше и изравняваше, от входния семафор към града се движеше вече колона от депото и от Сточна гара, която се сля с новата тълпа, зарязала работа при сигнала на Тиверзин от котелното.
Тиверзин дълги години мислеше, че той сам бе спрял нея нощ работата и движението на влаковете. Едва на по-късните процеси, когато го съдиха по съвкупност и в обвинението не фигурираше подстрекателство към стачна борба, той бе изведен от тази си заблуда.
Хората изскачаха навън, питаха: „Какво става?“ От тъмното им отговаряха: „Да не си глух! Нали чуваш, тревога! Значи пожар.“ — „Къде?“ — „Все някъде, щом са надули сирената.“
Тряскаха врати, излизаха все нови и нови хора. Чуваха се други гласове: „Глупости, пожар! Ей, село! Не го слушайте този загубеняк. Това се вика край на работата, разбра ли? Свърши се тяхната, няма вече робия. Да си ходим, момчета.“
Тълпите ставаха все по-многолюдни. Започна железничарската стачка.
7
Тиверзин се прибра чак на третия ден, премръзнал, неспал, небръснат. Миналата нощ бяха свили небивали за сезона студове, а Тиверзин беше облечен с есенни дрехи. Пред вратата го пресрещна чистачът Гимазетдин.
— Благодарим, господин Тиверзин — задърдори той, — Юсуп спасил, цял живот бога ще молим.
— Да не си се побъркал, Гимазетдин, какъв господин съм ти аз? Зарежи тия работи. Кажи по-бързо какво има, виж какъв е студ.
— Защо студ, тебе топло, Савелич. Вчера на твойта майка Марфа Гавриловна докарали цяла барака дърва от Сточната гара, брезови дърва, хубави, сухи.
— Благодаря ти, Гимазетдин. Ти още нещо искаш да ми кажеш, моля ти се, по-бързо, замръзнал съм.
— Искал да кажа, не стой вкъщи, Савелич, трябва да се крийш, вчера полицай питал за тебе инспектор питал кой идвал у вас. Викам никой. Помощникът му, викам, идвал, бригадата идвал, железница идвал. Други — никой, не!
Къщата, в която бекяринът Тиверзин живееше с майка си и женения си брат, беше собственост на съседната църква „Света Троица“. Живеещите бяха отчасти от духовенството, две задруги месари и зарзаватчии, които държаха търговията в дюкяните и по сергиите, но най-голяма част бяха дребните служители от Московско-Брестката жп линия.
Къщата беше тухлена с дървен балкон, надвиснал над калния четвъртит двор. Между етажите имаше външни дървени стълби, мръсни и хлъзгави. Там смърдеше на котки и кисело зеле. Площадките завършваха с нужници и килери с катинари.
Братът на Тиверзин бе призован редник по време на войната и беше ранен във Вафангу1. Лежеше в Красноярската болница и жена му с двете им дъщери заминаха за там да го видят и да си го приберат. Потомствени железничари, Тиверзини не се плашеха от дълъг път и кръстосваха цяла Русия с безплатните служебни билети. Сега жилището беше празно и тихо, там живееха само майката и синът.
Квартирата им беше на втория етаж. На балкона пред входната врата стоеше бъчвата, която водовозецът пълнеше. Когато Киприян Савелиевич се качи, видя, че капакът на бъчвата е изместен и върху ледената кора, сковала водата, е оставено канчето и е залепнало от студа.
— Само е Пров — помисли си Тиверзин и се подсмихна. — Не се гаси този пожар, бре, тори го отвътре.
Пров Афанасиевич Соколов, псалт, едър мъж още в разцвета на силите, беше далечен роднина на Марфа Гавриловна.
Киприян Савелиевич отлепи канчето от леда, нагласи капака на бъчвата и дръпна звънеца на вратата. Насреща му плувна облак от къщни миризми и апетитна пара.
— Хубаво сте напалили, майко. Като е топло, добре е.
Майка му се хвърли към него, прегърна го и заплака. Той я погали по главата, изчака малко и деликатно я отстрани.
— Горе главата, майко — каза й тихо, — спряхме влаковете от Москва чак до Варшава.
— Знам, затуй плача. Ох, лошо ти се пише, Купринка, да се беше скрил някъде по-надалеч.
— За малко да ми строши главата вашият Пьотър Петров, мило либе, где си ти. — Искаше да я разсмее. Тя не разбра шегата му и сериозно отговори:
— Грехота е да му се смееш, Купринка. Пожали го горкия несретник, нещастна душа.
— Прибрали Пашка Антипов — Павел Ферапонтович. Дошли посред нощ, обиск, обърнали всичко. На сутринта го откарали. А жена му Даря е в болницата с тиф. Малкият Павлуша, той учи в прогимназията, останал сам вкъщи с една глуха леля. На всичкото отгоре заплашват да ги изхвърлят оттам. Мисля да вземем момчето у нас. За какво е идвал Пров?
— Откъде знаеш?
— Виждам, че бъчвата зее и канчето е вътре. А, викам си, само оня Пров, бездънният, е лочил.
— Колко си ми досетлив, Купринка. Вярно, Пров идва, Пров Афанасиевич. Прескочи да иска малко дръвца на заем — дадох му. Ох, боже, остави дървата, ами съвсем ми беше изскочило от ума, знаеш ли каква новина донесе? Царят подписал манифест всичко да се обърне, никой никого да не потиска, на селяните да се даде земя и всички да се изравнят с дворяните. Разбираш ли? Указът е подписан, остава да излезе. От Синода дошло ново прошение и трябвало да се притури в ектенията или някаква друга молитва, да не те излъжа. Каза ми Провушка, ама на минутата забравих.
8
Патуля Антипов, синът на арестувания Павел Ферапонтович и на Даря Филимоновна, дето лежеше в болница, се пресели у Тиверзини. Тор беше спретнато момче с правилни черти и руса коса, сресана на среден път. Непрекъснато я зализваше с четката и всяка секунда си подръпваше куртката и колана с емблемата на реалната гимназия. Често се смееше до сълзи и беше доста наблюдателен. Много точно и с голям комизъм имитираше всичко, което чуеше и видеше.
Скоро след манифеста от седемнадесети октомври се взе решение за голям митинг от Тверска застава до Калужка. То беше начинание в духа на „девет баби — хилаво дете“. Няколкото революционни организации, свързани с тази идея, се изпокараха помежду си и една след друга се отметнаха, а когато се разбра, че на определената сутрин хората все пак са излезли, набързо им пратиха свои представители.
Марфа Гавриловна отиде на манифестацията заедно с веселия и общителен Патуля въпреки молбите и несъгласието на Киприян Савелиевич.
Беше началото на октомври, със сух студ и оловносиво спокойно небе, прехвърчаха колебливи снежинки, дълго кръжаха, преди да паднат на земята, и после на сив пухкав прах запълваха дупките по пътя.
Хората се стичаха надолу по улицата, същинско стълпотворение, лица, лица и лица, зимни балтони и рунтави шапки, старци, курсистки, деца, униформени железничари, работници от трамвайното депо и от телефонната станция с ботуши над коленете и кожени куртки, гимназисти и студенти.
Някое време пяха „Варшавянка“, „Вий жертва паднахте“ и „Марсилезата“, после човекът, който вървеше пред цялото шествие гърбом към пътя и дирижираше със стиснат в ръката калпак, надяна калпака, престана да ръкомаха, даде гръб на процесията и се ослуша какво се говори сред другите организатори, които крачеха отпред. Песента се разбърка и секна. Чу се хрускавият вървеж на несметната тълпа по заледения паваж.
Доброжелатели съобщиха на инициаторите на шествието, че ги причакват казаци. Бяха телефонирали в близката аптека за подготвяната засада.
— Какво пък — изслушаха ги организаторите, — най-важното е да запазим хладнокръвие и да не се паникьосваме. Веднага трябва да завземем най-близката обществена сграда по пътя, да уведомим хората за тази заплаха и да се разпръснем.
Започна спор къде ще е най-добре. Едни предлагаха Дружеството на търговците, други Висшата техническа школа, трети Школата на чуждестранните кореспонденти.
Докато спореха, отпред се показа ъгълът на една сграда. Там също се помещаваше учебно заведение и то ставаше за убежище не по-лошо от изброените.
Когато първите стигнаха дотам, водачите се качиха на полукръглата площадка пред вратата и със знаци спряха началото на процесията. Отвориха се всички врати и шествието в пълен състав, кожух след кожух, шапка след шапка заприижда в аулата и се заизкачва по централното стълбище.
— В салона, в салона! — викаха единични гласове отзад, но тълпата продължаваше да изтича и да се губи по коридорите и класните стаи.
Когато все пак успяха да ги съберат и всички се настаниха по столовете, ръководителите на няколко пъти се опитаха да съобщят за подготвяната клопка, но никой не ги слушаше. Спирането на шествието и преминаването в затворено помещение се възприе от присъствуващите като покана за импровизиран митинг и той веднага започна.
След дългата маршировка с песен хората искаха малко да помълчат и сега друг да отговаря за тях и да си дере гърлото. В сравнение с главното удоволствие — почивката — нямаха никакво значение нищожните разногласия между ораторите, които почти изцяло бяха солидарни помежду си.
Затова най-голям успех има най-некадърният оратор, който не налагаше на присъствуващите да го слушат. Всяка негова дума бе съпровождана със съчувствен рев. Никой не съжаляваше, че речта му се губи в одобрителния шум. Публиката нетърпеливо бързаше да се съгласи, крещеше „позор“, гласува протестна телеграма, после еднообразният му глас внезапно й омръзна, хората станаха и абсолютно забравили оратора, калпак след калпак, редица след редица се спуснаха на тълпа по стълбите и излязоха на улицата. Шествието продължи.
Докато провеждаха митинга, навън бе навалял сняг, той все повече се усилваше, всичко наоколо беше побеляло.
Когато налетяха драгуните, в първата минута задните дори не разбраха. Отпред изведнъж се понесе нарастващ тътен, както става, когато множеството крещи „ура“. Виковете „помощ“, „убийци“ и всички други се сляха в нещо неразбираемо. Почти в същия миг с вълната на тези звуци през тесния проход, образуван в дръпналата се тълпа, стремглаво и безшумно профучаха конски глави, гриви и конници, размахали шашки.
Подразделението премина през шествието, обърна се, престрои се и се вряза в задните редици. Започна сеч.
За броени минути улицата се опразни. Хората се разбягаха в пресечките. Снегът вече не валеше така силно. Вечерта беше суха като рисунка с въглен. Изведнъж залязващото слънце някъде иззад къщите сякаш взе да бучи пръст във всичко червено на улицата: в червените кавалерийски фуражки, в падналото червено знаме, в кървавите нишки и капки в снега.
Отстрани по уличното платно пълзеше на лакти стенещ човек с разбит череп. Неколцина конници се връщаха в редица откъм долната част на улицата, където ги бе завлякло преследването. Почти в краката им се метна Марфа Гавриловна с разкривена забрадка и с неузнаваем глас извика колкото сили имаше: „Паша! Патуля!“
Той през цялото време бе вървял с нея и я беше забавлявал, имитирайки много майсторски последния оратор, и ненадейно изчезна в суматохата, когато връхлетяха кавалеристите.
В бъркотията я цапнаха и нея с камшик по гърба и макар да не почувствува болка през дебелия кожух, тя изруга и размаха пестник подир препусналата кавалерия, възмутена, че нея, старата жена, се бяха осмелили да ударят на публично място.
Марфа Гавриловна се оглеждаше тревожно на всички страни. За щастие видя момчето на отсрещния тротоар, където в нишата между колониала и една къща се спотайваше група случайни зяпачи.
Там ги беше притиснал с коня си един драгун, който яздеше по тротоара. Той се наслаждаваше на ужаса им, преграждаше им пътя, разиграваше коня пред носа им, демонстрираше манежна езда и пируети, отстъпваше и бавно вдигаше коня на задни крака като циркаджия. По едно време видя, че другарите му се връщат, заби шпори в хълбоците на коня и с два-три скока се присъедини към редицата им.
Затиснатите в нишата хора се разпръснаха. Паша, който до този момент не смееше да гъкне, се хвърли към баба Марфа.
Тръгнаха си към къщи. Марфа Гавриловна неспирно мърмореше:
— Убийци проклети, мръсни изедници! Хората се радват, че царят им дава свободи, а тия — насреща. Все да напакостят, всяка дума да обърнат наопаки.
Яд я беше на драгуните, на целия свят, а в момента дори на собствения й син. Като кипеше, й се струваше, че всичкото е заради калпазаните на Купринка, които тя наричаше многознайковци и дървени философи.
— Змийско котило! Какво искат тия обесници! Капка ум нямат! Само се джафкат и се дърлят. А онзи дърдорко, как беше, Пашенка? Покажи го, миличък, покажи го! Ох, ще ме скъсаш от смях! Досущ като него. Дъра-дъра-дъра. Бърборко, брей, кречетало, конска муха.
Вкъщи се нахвърли върху сина си, че била на години, срамота е всеки сополив рошльо да я поучава с камшика по задника.
— За бога, майко! Да не съм аз казашки поручик или шеф на жандармерията?
9
Николай Николаевич стоеше до прозореца, когато се показаха бягащите. Разбра, че са демонстрантите, и се загледа дали няма да види сред тях Юра или някой друг. Но не откри никакви познати, само по едно време му се стори, че се мярна онзи (Николай Николаевич не можа да си спомни името му), синът на Дудоров, лудата глава, дето съвсем наскоро му бяха измъкнали куршум от лявото рамо, а той пак се завира, дето не му е работата.
Николай Николаевич беше пристигнал тук есента от Петербург. В Москва нямаше къде да живее, а не му се ходеше в хотел. Нанесе се у Свентицки, далечни негови роднини. Те го настаниха в ъгловия кабинет горе на полуетажа.
Тази двуетажна постройка, собственост на князете Долгоруки, твърде голяма за бездетното семейство, беше наета още от покойните Свентицки. Владението на князете с трите двора, градината и безразборно пръснатите разностилни постройки излизаше на три улици и постарому се наричаше Мучной квартал.
Въпреки четирите си прозореца кабинетът беше възтъмен, претрупан с книги, книжа, килимчета, гравюри. Отвън имаше полукръгъл балкон, който опасваше този ъгъл на сградата. Двойната остъклена балконска врата беше уплътнена и облепена за зимата.
През двата прозореца на кабинета и от балконската врата се виждаше улицата в дълбочина — следи от конни шейни, къщурки в безреда, килнати огради.
Откъм градината падаха лилави сенки. Дърветата така заничаха в стаята, сякаш искаха да положат на пода клоните си с тежък скреж като застинал на капки лилав стеарин.
Николай Николаевич гледаше към уличката и си спомняше миналата петербургска зима, Гапон2, Горки, посещението на Вите3, модните съвременни писатели. Избяга от цялата онази лудница тука на тихо, в спокойствието на столичния град, за да пише замислената книга. Но къде ти — от трън, та на глог! Всеки ден лекции и доклади, няма време да се опомни! Ту във Висшите женски курсове, ту в Религиозно-философския факултет, ту в Червения кръст, ту във Фонда на стачния комитет. Да можеше да се вдигне чак в Швейцария, в тишината на някой забутан кантон. Покой и ведрина над езерото, небе и планини, и звучен, чист, напрегнато еклив въздух.
Николай Николаевич извърна лице от прозореца. Дощя му се да иде някъде на гости или просто така да излезе. Но веднага си спомни, че ще идва по работа толстоистът Виволочнов, значи не може да мръдне. Заразхожда се из стаята. Замисли се за племенника си.
Когато се премести в Петербург от провинциалното Приволжие, доведе Юра в Москва при близките си Веденяпини, Остромисленски, Селявини, Михаелисови, Свентицки и Громекови. Първо го настаниха при Остромисленски, лекомислен стар бъбривец, наричан от сродниците просто Федка. Той незаконно съжителствуваше с възпитаничката си Мотя и затова се имаше за размирник и поборник за идеята. Федка не оправда гласуваното му доверие и дори се оказа мошеник, защото харчеше за свои нужди издръжката на момчето. Юра бе преместен в професорското семейство Громеко, където живееше и понастоящем.
У Громеко той живееше в много благоприятна атмосфера.
Образували са там един триумвират — размишляваше Николай Николаевич, — Юра, съученикът му Гордон и дъщерята на домакините Тоня Громеко. Този тристранен съюз се е надъхал от „Смисълът на любовта“ и „Кройцерова соната“ и е превъртял на тема проповед на целомъдрието.
Юношеството трябва да мине през всички крайности на чистотата. Но те прекаляват, те са се вманиачили на тази тема.
Страшни чудаци и същински деца. Сферата на чувствеността, която така ги вълнува, те наричат, кой знае защо, „пошлост“ и употребяват тази дума когато и както им падне. Твърде неудачен избор! „Пошлост“ за тях е и гласът на инстинкта, и порнографската литература, и експлоатацията на жените, и едва ли не всичко физическо. Те се изчервяват и пребледняват, щом произнесат тази дума!
Ако бях в Москва — мислеше си Николай Николаевич, — нямаше да оставя нещата толкова да се задълбочат. Свянът е хубаво нещо, но всичко с мярка…
— А, Нил Феоктистович, добре дошли — възкликна той и се запъти да посрещне госта.
10
В стаята влезе дебелак в сива рубашка, препасана с широк колан. Беше с валенки, крачолите издути на коленете. Правеше впечатление на добродушен човек, който витае из облаците. На носа му злобно подскачаше малко пенсне с широка черна лента, съвсем пресен. Природата така явно е биела на очи и така хищно и осезателно е преследвала човека по петите, че може би наистина навсякъде е било пълно все още с богове. Това са най-първите страници от хрониката на човечеството, те тъкмо са започвали.
Античният свят е свършил в Рим поради пренаселване.
Рим е тъпканица от заимствувани богове и поробени народи, двуетажна блъсканица на земята и на небето, свинщина, стегната на траен възел като преплетени черва. Даки, херули, скити, сармати, хипербореи, тежки колела без спици, лоясали очи, содомия, двойни гуши, храна за риби от месото на образованите роби, неграмотни императори. Светът е по-пълен с хора откогато и да било след това, те са натикани в коридорите на Колизеума и страдат.
И ето в камарите мраморна и златна безвкусица идва един леконог и озарен от сияние, подчертано човешки, умишлено провинциален, галилейски, и от този миг нататък народите и боговете секват и започва човекът, човекът дърводелец, човекът орач, човекът пастир сред овчето стадо по залез слънце, човекът, който ни най-малко не звучи гордо, човекът, благодарно размножен по всички люлчини песни и всички световни картинни галерии.
11
Петровските улици правеха впечатление на петербургско кътче в Москва. Съответствието на сградите от двете страни на улицата, изисканите портални врати с гипсови украшения, книгопродавницата, читалнята, картографското учреждение, твърде приличната тютюнрпродавница, твърде приличният ресторант, пред ресторанта — газените лампи с матови полукълба и масивни конзоли.
Зиме това място се въсеше с мрачна надменност. Тук живееха сериозни и почтени хора със свободни професии, които изкарваха добри пари.
Тук се ширеше по ергенски Виктор Иполитович Комаровски — той беше наемателят на апартамента на втория етаж срещу широкото стълбище с широки дъбови перила. Грижовно заета с всичко, без същевременно да се меси в нищо, Ема Ернестовна, неговата икономка, по-точно домакинята на тихото му усамотение, се занимаваше с къщната работа нечуто и невидимо, и той й се отплащаше с рицарска признателност, естествена за такъв джентълмен, и не понасяше в апартамента гости и посетителки, несъвместими с безметежния й старомомински манталитет. У тях цареше спокойствието на монашеска обител — щорите пуснати, никъде нито прашинка, нито петънце, като в операционна.
В неделя преди обед Виктор Иполитович имаше навика да излиза с булдога си по Петровка и Кузнецка и на една от пресечките ги пресрещаше и се присъединяваше към тях Константин Иларионович Сатаниди, актьор и картоиграч.
Те тръгваха заедно по стъргалото, пускаха се кратки анекдоти и по някоя и друга дума, толкова отривиста, толкова незначителна и пълна с такова презрение към целия свят, че спокойно можеха да я заместят с ръмжене само колкото да изпълват двата тротоара на Кузнецки мост с гръмките си, безсрамно задъхани и сякаш задавени от собствената си вибрация басове.
12
Времето се оправяше. „Чук-чук-чук“ — потропваха капките по тенекията на олуците и водосточните тръби. Покривите си разменяха пролетни тътнежи. Всичко се топеше.
Тя вървя през целия път като невменяема и чак вкъщи осъзна какво се беше случило.
У дома всички спяха. Тя пак се вцепени и като в несвяст се свлече пред майчината си тоалетна масичка със светлолилавата си, почти бяла рокля с дантели и дългия воал, взет за една вечер от ателието като за маскарад. Тя седеше пред отражението си в огледалото и нищо не виждаше. После сложи една върху друга ръцете си на тоалетната масичка и захлупи лице.
Ако разбере майка й — ще я убие. Ще я убие и ще се самоубие.
Как можа да стане това нещо? Как можа да се случи? Късно е. По-рано трябваше да мисли.
Сега тя е — как се казва, — сега е паднала жена. Героиня от френски роман — и утре ще иде в гимназията да седне на един чин с тези момичета, които в сравнение с нея още са бебета. Господи боже, как можа да се случи!
Някога, след много-много години, когато това стане възможно, Лара ще го разкаже на Оля Дьомина. Оля ще я прегърне и ще се разреве.
Навън прелитаха пръски, капчукът ломотеше несвързано. Някой думкаше откъм улицата по вратата на съседите. Лара не вдигна глава. Раменете й потръпваха. Тя плачеше.
13
— Ах, Ема Ернестовна, няма значение, драга.
До гуша ми дойде.
Той разхвърляше нещо по килима и дивана, някакви маншети и нагръдници, отваряше и затваряше чекмеджетата на скрина, без да разбира какво търси.
Умираше за нея, но нямаше как да я види тази неделя. Мяташе се като звяр из стаята и не можеше място да си намери.
Тя нямаше равна с одухотворената си прелест. Ръцете й го удивляваха, както могат да изумяват възвишените мисли. Сянката й на хотелския парапет беше същински силует на целомъдрието. Елечето простодушно се опъваше на гърдите й като плат, разтегнат на гергеф.
Комаровски почукваше с пръсти по прозореца в такт с конете, които спокойно чаткаха долу по асфалта. „Лара“ — пошепваше той и затваряше очи, и главата й мислено се появяваше в ръцете му, спяща, със сведени мигли, неподозираща, че някой с часове безсънно я гледа. Косата й, разпиляна по възглавницата, смъдеше на очите му с дима на красотата си и се разливаше в душата му.
Неделната му разходка се провали. Той направи няколко крачки с Джек по тротоара и се спря. Представи си Кузнецки мост, шегите на Сатаниди, насрещния поток от познати. Не, няма да го понесе! Как му е омръзнало всичко това! Комаровски тръгна обратно. Кучето се учуди, неодобрително го погледна от долу на горе и неохотно се потътри подире му.
Що за мания! — мислеше си той. — Какво е това? Пробудена съвест, чувство на съжаление или разкаяние? Или е безпокойство? Не, той знае, че тя си е вкъщи и е в безопасност. Тогава защо не може да мисли за нищо друго?
Комаровски се върна във входа, изкачи се до първата площадка и я обиколи. Там имаше венециански прозорец с декоративни гербове по ъглите на стъклото. Цветни отблясъци от прозореца падаха на цимента и перваза. На площадката преди втория етаж се спря.
Не бива да се поддава на тази мъчителна, глождеща тъга! Не е малък, трябва да разбира какво ще стане с него, ако допусне вместо средство за развлечение това момиченце, дъщеря на покойния му приятел, това дете да го подлуди. Трябва да се опомни! Да остане верен на себе си, да не променя навиците си. Иначе всичко ще иде по дяволите!
С болезнена сила стисна широкото перило, за миг затвори очи, решително се обърна и заслиза надолу. На площадката с отблясъците забеляза обожаващия поглед на булдога. Джек го гледаше изотдолу, вдигнал глава като старо лигаво джудже с увиснали бузи.
Песът не обичаше момичето, късаше му чорапите, ръмжеше насреща му и се зъбеше. Той ревнуваше от Лара, като че ли се боеше, че стопанинът може да прихване от нея нещо човешко.
— А, така ли! Значи мислиш, че всичко ще си остане постарому — Сатаниди, гадостите, вицовете, а! На ти тогава, на, на, на!
И взе да удря кучето с бастуна и да го рита. Джек се дърпаше, виеше, квичеше и с потръпващ задник се заизкачва нагоре по стълбите да дращи по вратата и да се оплаква на Ема Ернестовна.
Минаваха дни и седмици.
14
О, какъв омагьосан кръг! Ако нахлуването на Комаровски в живота й будеше само отвращение, Лара щеше да се разбунтува и да се освободи. Но нещата не бяха тъй прости.
Тя се ласкаеше, че този красив прошарен мъж, който можеше да й бъде баща, комуто аплодираха на обществени места и за когото пишеха вестниците, пилее за нея време и пари, нарича я божество, води я по театри и концерти и както се казва, спомага за „умственото й развитие“.
А тя всъщност беше още незряла гимназистка с кафява рокля, тайна участничка в невинните училищни заговори и лудории. Донжуанството на Комаровски в някоя карета под носа на кочияша или в закътаната аванложа пред очите на целия театър я пленяваше с неразобличената си дързост и подбуждаше към подражание дремещото в нея дяволче.
Но тази ученическа игривост бързо отминаваше. Болезненият вътрешен прелом и ужасът от себе си все повече се вгнездваха в нея. Непрестанно й се спеше. От недоспаните нощи, от сълзите и вечното главоболие, от зубренето на уроците и общата физическа отпадналост.
15
Той беше нейното проклятие, тя го ненавиждаше. Ден след ден отново премисляше всичко.
Сега за цял живот е негова държанка. С какво я държи? С какво постига нейната покорност, а тя му се поддава, угажда на желанията му и го заслажда с тръпката на неподправения си позор? С разликата в годините или с майчината й материална зависимост от него, или с умението си да й вдъхва страх? Не, не и не. Всичко това са глупости.
Не тя му е подчинена, а той на нея. Нали вижда: той страда по нея. Тя няма от какво да се бои, съвестта й е чиста. Нека той се страхува и срамува, че тя може да го изобличи. Но там е работата, че никога няма да го направи. Не е толкова подла за разлика от Комаровски, за когото подлостта е основната сила в отношенията му с подчинените и слабите.
Ето разликата между тях. Точно това е най-ужасяващото в живота. С какво разтърсва, с гръм и мълнии? Не. С коси погледи и злословни шушукания. Всичко в него, в живота, е измама и двусмисленост. Уж някаква нишка като паяжина, само да дръпнеш, и я няма, а щом опиташ да се измъкнеш от мрежите — още повече се заплиташ.
И над силния властвува подлият и слабият.
16
Тя си казваше: все едно, че е омъжена, същото е. Прибягваше към софизми. Но понякога я обземаше безнадеждна мъка.
Как не го е срам да се валя в краката й, да й се моли: „Така не може да продължава. Какво направих с тебе, помисли! Ти пропадаш. Нека признаем пред майка ти. Ще се оженя за теб.“
И плачеше, и настояваше, сякаш тя възразяваше и не се съгласяваше. Но това бяха само думи и Лара дори не ги слушаше — трагични и празни.
И той продължаваше да я води с дълъг воал по сепаретата на този ужасен ресторант, където лакеите и клиентите сякаш я събличаха с поглед. И тя само се питаше: ако някой те обича, нима ще те унижава?
Веднъж сънува. Тя е под земята, останало й е само лявото рамо и дясното стъпало до глезена. От лявото й зърно расте стрък трева, а на земята пеят: „Очи черни и бели гърди“ и „Машенка, отвъд реката не ходи“.
17
Лара не беше религиозна. Не вярваше в обредите. Но понякога, за да понесе живота, изпитваше нужда да я съпровожда някаква вътрешна музика. Тя не можеше всеки път да я измисля сама. Такава музика беше за нея словото Господне за живота и Лара ходеше на църква да плаче над него.
Веднъж в началото на декември, когато се чувствуваше като Катерина от „Буря“, тя отиде да се моли с усещането, сякаш сега земята щеше да се разтвори под нея и църковните сводове да рухнат. Така й се пада. И край на всичко. Жалко само, че беше взела и това лапацало Оля Дьомина.
— Пров Афанасиевич — пошепна й Оля.
— Шт. Остави ме, моля ти се. Какъв Пров Афанасиевич?
— Пров Афанасиевич Соколов. Роднина ми е. Дето чете.
— А, псалтът. От Тиверзинския род. Шт. Млъкни. Не ми пречи, моля те.
Бяха дошли за началото на службата. Пееше се псаломът: „Благославяй, душо моя, Господа и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име.“
В църквата беше полупразно и кънтеше. Само отпред се бяха скупчили богомолци. Църквата беше от новопостроените. Неоцветеното стъкло на прозореца ни най-малко не разкрасяваше сивата заснежена уличка и хората, които сновяха вън. До прозореца стоеше епитропът и на висок глас, въпреки литургията, вразумяваше някаква глуха смахната дрипла и гласът му беше по същия начин обикновен и казионен, както бяха прозорецът и уличката.
Докато Лара бавно се разминаваше с богомолците и със стиснати в шепа дребни пари отиде до вратата за свещички за Оля и за себе си и пак така внимателно, да не бутне някого, се върна, Пров Афанасиевич успя да избумка деветте блаженства като нещо, дето и без това добре се знае:
Блажени бедните духом… Блажени плачещите… Блажени гладните и жедните за правда…
Лара вървеше, но трепна и спря. Това е за нея. Той казва, че е голяма наградата на похулените. Те ще разкажат за себе си. Всичко е пред тях. Така е смятал Той. Това е Христовото мнение.
18
Бяха дните на Пресня. Тяхното семейство се оказа в района на въстанието. На няколко крачки от тях, на Тверская, вдигаха барикада. Тя се виждаше от прозореца на хола. От техния двор носеха там кофи вода и поливаха барикадата, та ледена броня да екове камъните и железата, от които беше вдигната.
В съседния двор беше сборният пункт на дружинниците, нещо като място за лекарска помощ или за раздаване на храна.
Натам отиваха две момчета. Лара ги познаваше. Едното беше Ника Дудоров, приятел на Надя, у която Лара се запозна с него. Беше от Лариния тип — прям, горд и неразговорлив. Приличаше на нея и не й беше интересен.
Другото беше гимназистът Антипов, който живееше у старата Тиверзина, бабата на Оля Дьомина. Когато ходеше у Марфа Гавриловна, Лара забеляза как действува на момчето. Паша Антипов беше все още толкова детски наивен, че не криеше блаженството си от нейните посещения, сякаш Лара беше нещо като брезова горичка по ваканционно време, с чиста трева и облаци, и той можеше безпрепятствено да изразява телешкия си възторг от нея, без да го е страх, че тя ще му се присмее.
Щом забеляза въздействието си върху него, Лара подсъзнателно започна да го използува. Всъщност тя се зае по-сериозно да опитомява този мек и податлив характер едва след няколко години, в много по-късен етап на приятелството си с него, когато Патуля вече знаеше, че я обича до безумие и това е единственото, което има в живота си.
Момчетата играеха на най-страшната и възрастна от всички игри, на война, и то такава, че за участие в нея бесеха и заточаваха. Но качулките им бяха завързани отзад с такива възли, дето издаваха, че още са деца и че имат майки и татковци. Лара ги гледаше като по-голяма. Опасните им развлечения лъхаха на невинност. Същия отпечатък придобиваше покрай тях и всичко останало. Мразовитата вечер, шупнала в такъв буен скреж, че той от гъстотата си изглеждаше не бял, а черен. Синият двор. Отсрещната сграда, дето се криеха момчетата. И най-вече револверните изстрели, които пукаха непрекъснато оттам. „Момчетата стрелят“ — казваше си Лара и го мислеше не за Ника и Патуля, а за целия стрелящ град. „Добри, честни момчета — си мислеше тя. — Добри са, затова стрелят.“
19
Чу се, че може да обстрелят барикадата с оръдие и къщата им е в опасност. Късно се сетиха да потърсят познати в други части на Москва — кварталът беше блокиран. Трябваше да намерят някакъв подслон по-наблизо, вътре в кръга. Сетиха се за „Черногория“.
Стана ясно, че не са първите. В хотела нямаше никакви свободни стаи. Мнозина се бяха оказали в същото положение. По изключение като на стари клиенти им обещаха да ги настанят в гладачницата.
Събраха най-необходимото в три бохчи, за да не привличат вниманието с куфари, и започнаха да отлагат местенето от ден на ден.
Поради патриархалните нрави в ателието там до последния момент продължаваха да работят въпреки стачката. Но ето че една студена и скучна привечер отвън се позвъни. Някой влезе с претенции и упреци. Настоя да дойде госпожата. Фаина Силантиевна излезе в антрето да се оправя.
— Елате, момичета! — скоро извика тя шивачките и започна да ги представя една по една на новодошлия.
Той се здрависа с всяка сърдечно и непохватно, разбра се за нещо с Фетисова и си отиде.
Шивачките се върнаха в салона и взеха да се омотават с шаловете, пропъхваха над главите си ръце в ръкавите на тесните кожухчета.
— Какво има? — попита влязлата Амалия Карловна.
— Викат ни, мадам. Стачкуваме.
— Как така… Какво съм ви направила? — разплака се мадам Гишар.
— Не се сърдете, Амалия Карловна. Ние нямаме нищо против вас, много сме ви благодарни. Но сега не става дума за вас и за нас. Сега за всички е така, в целия свят. Ка щяло пък ние да се делим?
Всички до една си отидоха, дори Оля Дьомина и Фаина Силантиевна, която на излизане пошепна на госпожата, че инсценира тази стачка за доброто на собственичката и ателието. Но госпожата не мирясваше:
— Каква черна неблагодарност! Представи си, така да се заблудя! Това момиченце, за което душа давам! Добре, тя, да речем, е дете, ами тази стара вещица!
— Разберете, майко, те не могат да направят изключение заради вас — утешаваше я Лара. — Никой не е озлобен срещу вас, напротив. Всичко, което става сега, се прави в името на човека, за защита на слабите, за благото на жените и децата. Да, да, не клатете така недоверчиво глава. Благодарение на това някой ден и за мен, и за вас ще бъде по-добре.
Но майка й нищо не разбираше:
— Винаги става така — хлипаше тя. — Когато и без туй всичко върви наопаки, ти все ще изтърсиш нещо такова, че съвсем да ме объркаш. Таковат ми се на фасона — било за мое добро. Да, май наистина съм се побъркала.
Родя беше във военното училище. Лара и майка й сами се лутаха в празната къща. Неосветената улица заничаше в стаите с кухи очи. Стаите й отвръщаха със същите погледи.
— Да вървим в хотела, мамичко, докато не се е стъмнило. Чувате ли, мамичко? Да не отлагаме повече, веднага.
— Филат, Филат! — повикаха пазача. — Филат, помогни ни, душко, до „Черногория“.
— Слушам, госпожо.
— Ще вземеш бохчите и виж какво, наглеждай тук, докато се върнем. Да не забравяш вода и зрънца за Кирил Модестович. И всичко под ключ. И се обаждай от време на време.
— Слушам, госпожо.
— Благодаря ти, Филат. Господ да те пази. Е, да поседнем пред път и да тръгваме.
Излязоха на улицата и не познаха въздуха, като след дълго боледуване. Мразовитото, сякаш размазано пространство, леко търкаляше на всички страни кръглите, гладко шлифовани звуци. Цопаха, шляпаха, пльокаха залпове и изстрели, разкъсваха далнината.
Колкото и да ги убеждаваше Филат, Лара и Амалия Карловна смятаха, че изстрелите са халосни.
— Много си глупав, Филат. Не разбираш ли — как няма да са халосни, щом не се вижда кой стреля? Според теб да не е свети дух? Халосни са, ясно е.
На едно кръстовище ги спря патрул. Ухилени казаци ги обискираха, нагло ги опипаха от главата до петите. Матроски шапки бяха накривени на челата им. Всички изглеждаха еднооки.
„Какво щастие!“ — мислеше си Лара. Няма да вижда Комаровски през цялото време, докато са отрязани от града. Тя не може да скъса с него заради майка си. Не може да каже: майко, не го приемайте. Защото всичко ще се разкрие. Е, и? Защо пък да се плаши? Ах, боже, да върви всичко по дяволите, само веднъж да се свърши! Господи, Господи, Господи! Сега ще припадне насред улицата от омерзение. Какво си спомни изведнъж? Как се казваше онази страшна картина с тлъстия римлянин в първото сепаре, откъдето започна всичко? „Жената или вазата“. Точно така, разбира се. Известна картина. „Жената или вазата“4. Тогава тя още не беше жена, за да се сравнява с подобна скъпоценност. После стана. Масата беше така разкошно сервирана.
— Къде си се разбързала като фурия? Не мога да те настигна — хленчеше отзад Амалия Карловна, тежко пъхтеше и едвам я следваше.
Лара крачеше бързо. Някаква сила я носеше и тя сякаш вървеше по въздуха — горда, въодушевяваща сила.
„О, как весело щракат изстрелите — мислеше си тя. — Блажени поруганите, блажени съгрешилите. Господ здраве да ви дава, изстрели! Изстрели, изстрели, и вие сте на същото мнение!“
20
Домът на братя Громеко се намираше на ъгъла на Сивцев Вражек и една друга улица. Александър и Николай Громеко бяха професори по химия, първият в Петровската академия, вторият в университета. Николай Александрович беше ерген, Александър Александрович беше женен за Ана Ивановна, по баща Крюгер, дъщеря на фабрикант металопроизводител и собственик на бездоходни рудници в принадлежащата му грамадна горска територия на Урал, близо до Юрятин.
Къщата беше двуетажна. В горната част бяха спалните, учебната стая, кабинетът на Александър Александрович и библиотеката, будоарът на Ана Ивановна и стаите на Тоня и Юра, а долната беше за посетители. Благодарение на зеленикавите завеси, на огледалните отблясъци по капака на рояла, аквариума, маслинената мебел и стайните цветя, подобни на водорасли, тази долна част приличаше на зелено, сънено полюшващо се морско дъно.
Громеко бяха образовани хора, гостолюбиви и големи познавачи и ценители на музиката. Те събираха отбрани гости и устройваха вечери на камерната музика, на която се изпълняваха клавирни триа, сонати за цигулка и струнни квартети.
През януари хиляда деветстотин и шеста година, скоро след отпътуването на Николай Николаевич зад граница, на Сивцев Вражек трябваше да се състои поредната камерна вечер. Предстоеше да се изпълни нова соната за цигулка от един дебютант от школата на Танеев и трио от Чайковски.
Приготовленията започнаха от предния ден. Преместиха мебелите, за да освободят салона. Акордьорът по сто пъти пробваше в ъгъла една и съща нота и пръскаше бисерни арпеджи. В кухнята скубеха птиците, чистеха зеленчуците и разбъркваха горчицата със зехтина за сосовете и салатите.
От сутрината дойде да им досажда Шура Шлезингер, първа приятелка и довереница на Ана Ивановна.
Шура Шлезингер беше висока слаба жена с правилни черти на малко мъжкото лице, с което приличаше донякъде на императора, особено със сивата си астраганена шапка на една страна — тя оставаше с нея в стаята, само леко повдигаше воалетката.
В периодите на мъки и ядове общуването им носеше взаимно облекчение. Облекчението изглеждаше така: Шура Шлезингер и Ана Ивановна си разменяха нападки от все по-обидно естество. Разиграваше се бурна сцена, тя бързо свършваше със сълзи и помиряване. Редовните сблъсъци действуваха и на двете като пиявици за изтегляне на нахлулата кръв.
Шура Шлезингер се беше омъжвала няколко пъти, но забравяше мъжете си веднага след развода и им придаваше толкова малко значение, че всичките й маниери пазеха студената енергия на самотницата.
Тя беше теософка, но същевременно така превъзходно познаваше православната служба, че дори toute transportée — в състояние на пълен екстаз — не можеше да се въздържи да не подскаже на свещеника какво да изрече или изпее. „Чуй, Господи“, „иже на всякое време“, „честнейши херувим“ — току излиташе от устата й дрезгава скоропоговорка.
Шура Шлезингер разбираше от математика и индийски тайнства, знаеше адресите на най-големите професори от Московската консерватория и кой с кого съжителствува — какво ли не знаеше, мили боже! Затова я канеха за арбитър и уредник във всички по-сериозни житейски случаи.
В уречения час гостите започнаха да идват. Дойдоха Аделаида Филиповна, Гинц, Фуфкови, господин и госпожа Басурман, Вержицки, полковник Кавказцев. Валеше сняг и когато отваряха вратата, въздухът нахлуваше, целият сякаш на възелчета от прелитащите големи и малки снежинки. Мъжете влизаха отвън с широките шушони и поголовно се преструваха на разсеяни и нескопосни мечоци, а жените им, освежени от суда, с разкопчани горни копчета на кожусите и свлечени назад пухкави шалове на заскрежените коси, напротив, разиграваха изпечени хитруши, дето знаят две и двеста. „Племенникът на Кюи“5 — понесе се шепот, когато пристигна новият пианист, за първи път поканен в този дом.
През отворените две странични врати се виждаше сервираната маса в трапезарията, дълга като зимен път. Окото веднага съзираше ярките блясъци на рябиновката в грапавите бутилки. Въображението се запленяваше от тумбестите шишенца със зехтин и оцет върху сребърните подставки и живописния дивеч и ордьоврите; дори салфетките, които като пирамидки увенчаваха всеки прибор, и кошниците със синьолилави цинерарии, които ухаеха на бадеми — всичко сякаш раздразваше апетита. За да не отдалечават желания миг на единение със земната храна, побързаха веднага да се приобщят към духовната. Седнаха на редовете в салона. „Племенникът на Кюи“ — поднови се шепотът, когато пианистът зае мястото си зад инструмента. Концертът започна.
За сонатата се знаеше, че е скучна, досадна, насилена. Тя оправда очакванията, плюс че се оказа страшно разтеглена.
За това спориха в паузата критикът Керимбеков и Александър Александрович. Критикът ругаеше сонатата, Громеко я защищаваше. Наоколо пушеха и шумно тътреха столовете.
Но всички погледи отново паднаха на снежната колосана покривка в съседната стая. Предложиха концертът незабавно да продължи.
Пианистът вдигна очи към публиката и кимна на партньорите си да започват. Цигуларят и Тишкевич вдигнаха лъковете. Триото зарида.
Юра, Тоня и Миша Гордон, който вече прекарваше половината си живот у Громекови, седяха на третия ред.
— Егоровна ви прави знаци — пошепна Юра на Александър Александрович, който беше точно пред него.
На вратата стоеше Аграфена Егоровна, старата побеляла прислужница на семейство Громеко, и с настойчиви погледи към Юра и също толкова решителни кимания към Александър Александрович показваше на Юра, че господарят спешно й трябва.
Александър Александрович се извърна, с укор я изгледа и сви рамене. Но Егоровна не спираше. Скоро двамата се заобясняваха с жестикулации като глухонеми от единия край на салона към другия. Гостите ги наблюдаваха. Ана Ивановна хвърляше на мъжа си унищожителни погледи.
Александър Александрович стана. Трябваше нещо да предприеме. Той се изчерви, безшумно заобиколи салона и отиде при Егоровна.
— Как не ви е срам, Егоровна! За какво чак толкова съм ви притрябвал? Бързо, какво има?
Егоровна му зашепна нещо.
— Коя Черногория?
— Хотелът.
— И какво?
— Викат го незабавно. Някой от техните умирал.
— Така се умира. Представям си. Изключено, Егоровна. Да си довършат пиесата и ще му кажа. Преди това не мога.
— Онзи от хотела чака. И файтонджията. Човек умира, не разбирате ли? Една госпожа.
— Не и не. Голяма работа, пет минути, хайде де.
Александър Александрович пак така безшумно се върна покрай стената, седна на мястото си и мрачно потри хрущяла на носа си.
След първата част отиде при изпълнителите и докато гърмяха ръкоплясканията, каза на Фадей Казимирович, че го търсят, случила се е някаква неприятност и се налага да прекъснат концерта. После с жест на китките към публиката спря аплодисментите и високо каза.
— Господа. Налага се изпълнението да се преустанови. Да изразим съжалението си на Фадей Казимирович. Случило му се е нещо неприятно. Ще трябва да ни напусне. Не бих искал да го оставям сам в такъв миг. Може би ще му бъда необходим. Ще вървя с него. Юрочка, иди, моля ти се, кажи на Семьон да чака пред вратата. Конете вече са впрегнати. Господа, не се сбогувам с вас. Моля всички да останат. Напускам ви съвсем за кратко.
Момчетата се примолиха да се повозят с него в снежната вечер.
21
Въпреки нормалния ход на възстановения живот след декември все някъде се случваха престрелки и новите пожари, които лумваха постоянно, бяха като догарящи огньове от предишните.
Никога не бяха пътували така далеко и така дълго, както тази нощ. Беше наблизо — булевард Смоленски, Новински и част от Садовая. Но зверският студ и мъглата раздалечаваха отделните отрязъци на обичайното пространство, сякаш то не беше еднакво навсякъде по света. Дрипавият влакнест пушек на огньовете, скриптенето на стъпките и свистенето на плазовете засилваха впечатлението, че пътуват бог знае откога и вече са стигнали кой знае какви далечини.
Пред хотела стоеше кон с чул и увити нозе, впрегнат в тясна елегантна шейна. Кочияшът седеше на седалката за пътниците, стиснал омотаната си глава с ръкавиците, за да се сгрее.
Във вестибюла беше топло и зад перилата, които отделяха закачалката от входа, дремеше, прохъркваше и сам се стряскаше портиерът, приспан от шума на вентилатора, бумтенето на запалената печка и свирката на врящия самовар.
Отляво във вестибюла стоеше пред огледалото издокарана дама с подпухнало лице, брашнено от пудрата. Беше облечена с мъхест жакет, твърде лек за студеното време. Дамата чакаше някого отгоре и застанала с гръб към огледалото, се поглеждаше в него ту през дясното рамо, ту през лявото дали добре изглежда отзад.
Отвън промуши глава вкочанясалият кочияш. С горната си дреха приличаше на кравай, както ги рисуват по фирмите, и понеже беше цял забулен в пара, приликата ставаше още по-голяма.
— Докога ще чакам, мамзел? — попита той дамата пред огледалото. — Зарад такива като вас само ми студува конят.
Случаят в двадесет и четвърта стая не беше кой знае какво за всекидневното привично озлобление на прислугата. Непрестанно дрънчаха звънците и изскачаха номерцата в дългата стъклена витринка на стената, които показваха къде, в коя стая някой се е побъркал и понеже не знае какво иска, не оставя на мира персонала.
Сега свестяваха тази дърта идиотка Гишар в двадесет и четвърта, даваха й лекарство за повръщане и й промиваха червата и стомаха. Камериерката Глаша без крака остана да изнася мръсните кофи и да носи чисти, да мие пода в стаята. Но сегашната буря в служебните помещения беше започнала много преди тази суматоха, когато още нищо нямаше и не бяха пратили Терьошка за доктора и за този кьопав цигу-мигу, когато още не беше дошъл Комаровски и в коридора пред вратата не се блъскаха толкова много външни хора само колкото да затрудняват движението.
Днешната лудница започна в стаята на прислугата още през деня, когато в тесния проход от кухнята някой бутна, без да иска, келнера Сисой точно в момента, когато приведен се беше засилил към коридора с пълна табла във вдигнатата нагоре дясна ръка. Сисой изтърва таблата, разля супата и счупи чиниите — три дълбоки и една плитка.
Сисой настояваше, че миячката е виновна, тя да отговаря и да плаща. Сега беше вече близо единадесет вечерта, половината скоро свършваха работа, но още се дърлеха заради това премеждие.
— Едвам се крепиш, ръцете ти треперят, цял ден надигаш бутилката, я се виж, носът ти станал на камба, пък после що го били бутали, счупили му чиниите, разлели му чорбата! Кой те е бутнал, проклетнико, кучи сине! Кой те е бутал бе, пришко астраханска, пияница дебелоок!
— Казах ви, Матрьона Степановна — мерете си приказките.
— Поне да имаше защо, че да вдигаш врява и да трошиш посудата, а то чудото голямо, мадам Продам, улична светица, от много хубаво се нагълтала с мишеморка. Да не я знаем черногорската клиентела, да не сме виждали пачаври и пезевенци.
Миша и Юра се разхождаха в коридора пред вратата на стаята. Съвсем другояче си го беше представял Александър Александрович. Мислеше си — виолончелист, трагедия, нещо благородно и чисто. А то — дявол знае. Мръсотия, скандални истории, никак не беше за деца.
Момчетата се въртяха в коридора.
— Влезте при леличката, млади господа — за втори път тихо и спокойно ги подкани слугата. — Влезте, няма нищо. Тя е наред, не се тревожете. Вече е жива и здрава. Тук не бива да стоите. Тук стана днес нещастие, потрошиха се скъпи сервизи. Нали виждате, тичаме, услугваме — теснотия. Влезте там.
Момчетата го послушаха.
Газената лампа, закачена над масата, беше пренесена в другата част на стаята, зад дървения параван, гъмжащ от дървеници.
Там беше леглото; от преддверието и чуждите погледи го делеше прашна завеса. В суматохата бяха забравили да я пуснат — долнището й лежеше заметнато върху паравана. Лампата стоеше на пейката до леглото. Този ъгъл на стаята беше рязко осветен отдолу като сцена.
Отровата беше йод, а не мишеморка, както погрешно се заяждаше миячката. Стаята беше изпълнена с тръпчивия остър мирис на пресен орех с мека зелена ципа, която почернява при докосване.
Слугинята миеше пода зад паравана, а на кревата лежеше мокра от водата, сълзите и потта полугола жена, която плачеше с глас, провесила над легена сплъстена коса. Момчетата веднага отместиха очи, толкова срамно и неприлично беше да гледат натам. Но Юра успя да се изненада как в някои неудобни, напрегнати пози, под влияние на напъна и усилията жената престава да бъде такава, каквато я представят скулпторите, и заприличва на разголен борец с топчести мускули, надянал трико за състезания.
Най-сетне някой иззад паравана се сети да пусне завесата.
— Фадей Казимирович, мили, къде е ръката ви? Дайте си ръката — плачеше жената и се давеше от сълзите и гаденето. — Ах, такъв ужас изживях! Имах такива подозрения! Фадей Казимирович… Стори ми се… Но за щастие това са глупости, само болното ми въображение, Фадей Казимирович, представяте ли си, какво облекчение! И затова… Ето сега… Ето ме жива.
— Успокойте се, Амалия Карловна, моля ви, успокойте се. Колко неудобно се получи, честна дума, много неудобно.
— Тръгваме си — измърмори Александър Александрович на момчетата.
Смазани от смущение, те стояха в тъмното антре на прага на непреградената част от стаята и като не знаеха накъде да гледат, гледаха в тъмното, откъдето беше свалена лампата. Там стените бяха целите окичени с фотографии, имаше етажерка с ноти, писалище, затрупано с албуми и книжа, а от другата страна на масата, застлана с мильо, спеше в креслото някакво момиче — прегърнало облегалката и притиснало буза в нея. Сигурно беше уморено до смърт, щом шумът и шетнята наоколо не смущаваха съня му.
Идването им беше нелепо, по-нататъшното им пребиваване тук — неприлично.
— Тръгваме си — повтори Громеко. — Само да дойде Фадей Казимирович — да си вземем сбогом.
Но вместо Фадей Казимирович друг човек излезе иззад паравана — едър, гладко обръснат самоуверен мъж. Носеше над главата си лампата, която беше преместена. Отиде до масата, където спеше момичето, и я закачи на мястото й. Светлината събуди момичето. То се усмихна на влезлия, примижа и се протегна.
Щом видя непознатия, Миша цял потръпна, заби очи в него и задърпа Юра за ръкава, като искаше нещо да му каже.
— Недей на чуждо място да шушукаш. Какво ще си кажат за тебе? — възпираше го Юра и не желаеше да го чуе.
В това време между момичето и мъжа се разигра няма сцена. Те не си казаха нищо, само разменяха погледи. Но разбирателството им беше толкова смущаващо вълшебно, сякаш той беше кукловод, а тя марионетка, послушна на движенията на ръката му.
С уморена усмивка момичето притваряше очи и отлепяше устни. Но на ироничните погледи на мъжа отвърна с лукавото смигване на съучастница. Двамата бяха доволни, че всичко свърши така благополучно, че тайната не е разкрита и жената, която се бе тровила, е жива.
Юра ги ядеше с очи. От полутъмното, където никой не можеше да го види, той гледаше като омагьосан към осветения кръг. Гледката с поробването на момичето беше невъобразимо тайнствена и безсрамно откровена. Противоречиви чувства го изпълваха, сърцето му се свиваше от неизпитваната им сила.
Това беше същото, което така жарко обсъждаха с Миша и Тоня под нищо незначещото наименование пошлост, онова стряскащо и привлекателно, с което така лесно се справяха на думи от безопасно разстояние, и ето такава сила се намираше в този миг пред очите му, категорично веществена и смътна, и подобна на сън, безжалостно разрушителна и жална, викаща на помощ — и къде се беше дянала детската им философия, и какво трябваше да прави сега?
— Знаеш ли кой е този? — попита Миша, когато излязоха навън. Юра бе потънал в мислите, си и не отговори.
— Същият, дето напиваше баща ти и го погуби. Помниш ли, във влака, нали ти разказвах.
Юра мислеше за момичето и за бъдещето, а не за баща си и за миналото. В първия момент дори не разбра какво му казва Миша. На този студ не можеше да се говори.
— Замръзна ли, Семьоне? — попита Громеко.
И потеглиха.
1
Войната с Япония още не беше свършила. Неочаквано я изместиха други събития. През Русия минаваха революционни вълни, коя от коя по-силни и невероятни.
По това време в Москва пристигна от Урал Амалия Карловна Гишар, вдовица на белгийски инженер и натурализирана французойка, с двете си деца: сина Родион и дъщерята Лариса. Даде сина си в кадетски корпус, а дъщерята в девическа гимназия — по една случайност в същата и в същия клас, в който учеше Надя Кологривова.
Мадам Гишар имаше останали от мъжа си спестявания във вид на ценни книжа, които по-рано се вдигаха, а сега започнаха да падат. За да запази поне нещо от средствата и да не стои със скръстени ръце, купи малкото шивашко ателие на Левицка близо до Триумфалната арка; купи го от наследниците й с правото да запази старата фирма, предишните клиентки и всички модистки и ученички.
Направи го по съвет на адвоката Комаровски, приятел на мъжа й и нейна опора, хладнокръвен комбинатор, който познаваше конюнктурата в Русия като петте си пръста. Те водиха кореспонденция около пристигането, той ги посрещна на гарата и ги прекара през цяла Москва до хотел „Черногория“ на улица Оружейна, където им беше наел стаи, пак той я склони да даде Родя в кадетския корпус, а Лара в гимназията, избрана по негова препоръка, и пак той се шегуваше нехайно с момчето и така заглеждаше момичето, че то се червеше.
2
Преди да се преместят в тристайното апартаментче над ателието, те изкараха близо месец в „Черногория“. Това беше една от най-ужасните дупки на Москва: каруцари и вертепи, цели улици на разврата и бордеи на „падналите създания“.
Децата не се учудваха на мръсотията в стаите, на дървениците, мизерната мебелировка. След смъртта на баща им майката живееше в постоянна паника, че ги чака просешка тояга. Родя и Лара бяха свикнали да чуват, че са на ръба на гибелта. Разбираха, че не са улични деца, но дълбоко в тях се загнездваше страх от богатите, както го има у децата от сиропиталищата.
Жив пример за такъв страх им даваше майка им. Амалия Карловна беше пълничка блондинка на около тридесет и пет години, при която сърдечните кризи се сменяха с пристъпи на изглупяване. Беше ужасно плахо същество и до смърт се боеше от мъжете. Затова от страх и вълнение непрекъснато попадаше от едни прегръдки в други.
Бяха в двадесет и трета стая в „Черногория“, а в двадесет и четвърта още от отварянето на хотела живееше виолончелистът Тишкевич, потлив и плешив добряк с перука, който молитвено долепяше длани и ги притискаше о гърдите си, когато убеждаваше някого за нещо, и отмяташе назад глава, вдъхновено притворил очи, когато свиреше пред хора или на концерти. Рядко си стоеше вкъщи, по цели дни се губеше в Болшой театър или в Консерваторията. Съседите се запознаха. Взаимните услуги ги сближиха.
Тъй като присъствието на децата понякога притесняваше Амалия Карловна при посещенията на Комаровски, Тишкевич на излизане й оставяше ключа от стаята си, за да приема там приятеля си. Скоро мадам Гишар така свикна с неговата всеотдайност, че на няколко пъти му чука, цяла в сълзи, търсейки закрила от покровителя си.
3
Къщата беше едноетажна, близо до пресечката с Тверская. Усещаше се близостта на Брестката жп линия — оттук започваха нейните владения, служебните сгради, локомотивните депа и магазиите.
Натам си отиваше Оля Дьомина, умно момиченце, племенничка на един служител от Сточна гара Москва.
Тя беше будна ученичка. Старата собственичка я беше забелязала, сега и новата се отнасяше с внимание към нея. Оля Дьомина много хареса Лара.
Всичко беше останало както по времето на Левицка. Лудо се въртяха шевните машини, задвижени от краката или пърхащите ръце на уморените шивачки. Някоя тихо тропосва, седнала на масата, и изтегля с иглата дългия конец. Подът беше целият в парцалчета. Говореха високо, за да надвикат тракането на машините и сочните трели на Кирил Модестович, канарчето в кафеза над прозореца — тайната на името му бе отнесена в гроба от предишната собственичка.
В салона живописна група от дами обкръжаваше масата с журналите. Те стояха изправени или седнали, или облегнати в същите пози, които виждаха по картинките, разглеждаха моделите и се съветваха за фасоните. На директорското място зад писалището седеше помощничката на Амалия Карловна, една от старите кроячки Фаина Силантиевна Фетисова, кокалеста жена с брадавици в хлътналите набраздени бузи.
Захапала кокален мундщук с цигара в пожълтелите зъби, тя присвиваше очи с жълти склери, бълваше жълт пушек от устата и носа и записваше в една тетрадка мерките, номерата на квитанциите, адресите и желанията на безбройните клиентки.
Амалия Карловна беше нов и неопитен човек в ателието. Тя не се чувствуваше пълновластна господарка. Но персоналът беше честен, Фетисова й вдъхваше доверие? Въпреки всичко времената бяха тревожни. Амалия Карловна не смееше да помисли за бъдещето. Обземаше я отчаяние и нищо не й спореше.
Често ги посещаваше Комаровски. Когато Виктор Иполитович минаваше през цялото ателие към тяхната част и пътем стряскаше преобличащите се кокетки, които се криеха при появата му зад параваните и оттам палаво апострофираха съмнителните му шегички, шивачките неодобрително и насмешливо шушнеха подире му: „Цъфна“, „Нейничкият“, „Амалкиният хубостник“, „Пръч“, „Коцкар“.
Обект на още по-голяма омраза беше булдогът му Джек, който водеше понякога с каишка и който с такива устремни подскоци го влачеше подире си, че Комаровски се препъваше, подтичваше напред и следваше кучето с протегнати ръце като слепец подир водача си.
Веднъж през пролетта Джек ухапа Лара по крака и й скъса чорапа.
— Ще го убия, мръсна гадина — по детски изхриптя на ухото й Оля Дьомина.
— Наистина гадно псе. Но как ще го направиш, глупавичката ми?
— Тихо, не викай, ще ти кажа как. Нали има едни каменни яйца за Великден? Майка ти ги държи на бюфета…
— А, да, мраморни, кристални.
— Да де. Ела да ти кажа на ухото. Трябва да се натопи в мас, маста ще полепне, то ще го глътне, псето проклето, сатана, дяволско изчадие — и сбогом! Ще се гътне! Стъкло е това!
Лара се засмя и със завист си помисли: ето едно момиче, което живее в мизерия, труди се. Малолетните от народа рано се развиват. Но колко много детска наивност има у Оля. Яйцето, Джек — откъде ги измисля? „Защо ми е писано — каза си Лара — всичко да виждам и за всичко да ме боли?“
4
„Та нали моята майка му е — как се наричаше… Нали той е маминият… такъв… Гадна дума, не искам да я повтарям. Защо ме гледа тогава по този начин? Нали съм й дъщеря?“
Наскоро беше навършила шестнадесет години, но вече изглеждаше съвсем зряла девойка. Даваха й осемнадесет и повече. Имаше ясен ум и лек характер. Беше много хубава.
Двамата с Родя разбираха, че всичко в този живот трябва да постигат със собствените си ръце. Противно на безгрижните и заможните, нямаха за кога да се отдават на преждевременни хитрости и теоретично проучване на неща, които още не ги засягаха практически. Долно е само ненужното. Лара беше най-чистото същество в света.
Братът и сестрата знаеха на каква цена се постига всичко и държанасипа и се любуваше на цялостната линия на реверите, на точните ръбове на панталона и на благородния модел на обувките си.
Думите на Антипов през едното му ухо влизаха, през другото излизаха. Той мислеше за нещо съвсем друго и току вадеше часовника си, поглеждаше го и бързаше занякъде.
— Така е, драги, така е — нетърпеливо прекъсна той Антипов, — но това се отнася само за главните пътища и дистанциите, дето има голямо движение. А при теб, я спомни си… Някакви си резервни коловози и глухи линии, репей и копривак, най-многото маневри на локомотивите, празни композиции. И недоволен ми се пишеш! Да не си изкукуригал? Не такива релси, ами дървени могат да сложат тук.
Погледна часовника, щракна капака и се взря в далечината, където шосето и железопътната линия се доближаваха. Откъм завоя се показа каретата на Фуфлигин. Жена му идваше да го вземе. Кочияшът спря конете почти до платното, като непрекъснато ги умиряваше и им подвикваше с бабешки гласец, както бавачка подвиква на кисело дете — конете се плашеха от железницата. В ъгъла на каретата, небрежно облегната на възглавниците, седеше красива дама.
— Добре, драги, хайде друг път — каза началникът и махна с ръка — един вид, не виждаш ли, че нямам време за твоите прищевки. Чакат ме къде по-важни неща.
И съпрузите отпрашиха.
6
След три-четири часа, почти по мръкнало, в полето, встрани от коловозите, изникнаха сякаш изпод земята две фигури, които преди това не личаха на повърхността, и бързо се заотдалечаваха, като всеки миг се оглеждаха. Това бяха Антипов и Тиверзин.
— Да вървим по-бързо — каза Тиверзин. — Не ме е страх от копоите, че ще ни проследят, ами сега ще свършат тия препирни, ще изскочат от землянката и ще ни настигнат. А не мога да ги гледам вече. Щом ще протакат, тогава защо беше цялата работа? Не ни е изтрябвал ни този комитет, ни да си играем с огъня и да се врем под земята. Ама и ти си един — да подкрепяш онова леке от Николаевската линия.
— Даря, моята, е с тиф. Искам да я откарам в болницата. Докато не я закарам, за друго не мога да мисля.
— Казаха, че днес давали заплатите. Отивам в канцеларията. Да не беше ден за заплата, казвам ти, плюл съм на вас, хич нямаше да се мая, ами собственоръчно щях да туря край на цялото това туткане.
— И как по-точно, ако позволите да запитам?
— Много лесно! Слизам в котелното, пускам сирената, и край на дрънканиците!
Двамата се сбогуваха и продължиха всеки в посоката си.
Тиверзин тръгна по жп линията към града. Насреща му вървяха хора, вече взели заплатите си от канцеларията. Бяха много. Тиверзин разбра, че почти всички на територията на гарата си бяха получили парите.
Мръкваше се. На откритата площадка пред канцеларията се тълпяха работници, които не бяха на смяна сега, осветени от лампата пред помещението. Пред вратата беше спряла каретата на Фуфлигин. Фуфлигина седеше вътре в същата поза, сякаш от сутринта не бе мръднала от седалката. Тя чакаше мъжа си, който си взимаше парите.
Изведнъж започна лапавица. Кочияшът слезе от капрата да вдигне кожения гюрук. Докато той разпъваше прибраните железа, подпрял крак в задницата на купето, Фуфлигина се любуваше на бисерно-сребристата водна каша, която се мержелееше в светлината на лампата. Взираше се с немигащ поглед, зареян над главите на скупчените работници, с такъв вид, сякаш в случай на нужда този поглед би могъл безпрепятствено да мине и през тях като през мъгла или дъжд.
Тиверзин случайно забеляза израза на лицето й. Изпита отвращение. Тръгна си, без да кимне на Фуфлигина, и реши по-късно да мине за парите, за да не се срещне в канцеларията с мъжа й. Продължи към по-неосветения район на работилниците, където се чернееше обръщателното ухо с отклоненията към локомотивното депо.
— Тиверзин! Куприк! — викнаха го няколко гласа от тъмното. Пред работилниците се бяха събрали работници. Вътре някой крещеше и се чуваше детски плач.
— Киприян Савелич, помогнете на детето — каза някаква жена от навалицата.
Както винаги старият майстор Пьотър Худолеев млатеше вечната си жертва, малолетното чираче Юсупка.
Худолеев не беше прекарал целия си живот като изтезател на чирачета, пияница и побойник с тежка ръка. Едно време подир юначния калфа се бяха заглеждали търговски и попски щерки от манифактурните предградия на Москва. Но майката на Тиверзин, по него време току-що завършила епархиалното училище, която той искал за жена, му отказала и се задомила с неговия приятел, локомотивния майстор Савелий Никитич Тиверзин.
На шестата година след овдовяването й, след ужасната смърт на Савелий Никитич (той изгоря през 1888 година в една нашумяла по онова време железопътна катастрофа), Пьотър Петрович поднови предложението си и Марфа Гавриловна пак му отказа. Оттогава Худолеев се пропи и взе да буйствува, за да си разчисти сметките с целия свят, виновен според него за сегашните му несгоди.
Юсупка беше син на чистача Гимазетдин от двора, дето живееше Тиверзин. Тиверзин покровителствуваше малкия в работилницата. Това още повече озлобяваше Худолеев.
— Как си хванал пилата, азиатска мутро — крещеше Худолеев, като дърпаше момчето за косата и го удряше по врата. — Така ли се зачистват отливки! Тебе питам, докога ще ми портиш работата! Аллах-маллах, мохамеданска мутро, дръпнати очи!
— Ох, няма вече, чичко, ох, няма, ох, боли!
— Хиляда пъти съм ти казвал, първо нагласи седлото, после ще притягаш, ама той своето си знае. Ще ми счупиш шпиндела, кучи сине!
— Не съм го пипал, чичко, честен кръст, не съм го пипал!
— Защо тормозиш детето? — попита Тиверзин, който се беше промушил през навалицата.
— Двама се карат, третият да си трае отряза го Худолеев.
— Питам те, защо тормозиш момчето?
— Аз пък ти казвам, върви си по пътя, социал-командир! Да го убия му е малко на този поразник, за една бройка да ми счупи шпиндела. Да целува ръка, че още е жив — само му поопънах ушите и му пооскубах перуфината.
— Защо, главата ли трябваше да му откъснеш за такова нещо? Как не те е срам, стар човек, ей косата ти побеля, ама акълът ти не е дошъл.
— Я си гледай пътя, ти казвам, да не съжаляваш. На пестил ще те направя аз, фъшкия такава! На траверсите са те правили тебе, копелдак с копелдак, баш под носа на баща ти. Знам я аз майка ти и още как, мръсница, въртиопашка, скубла!
Всички по-нататъшни събития станаха за по-малко от минута. Двамата сграбчиха първото, което им падна подръка на подставките до струговете, пълни с тежки инструменти и късове желязо, и щяха да се убият, ако не бяха се хвърлили всички вкупом да ги разтървават. Худолеев и Тиверзин стояха свели глави, почти опрели чела, бледи и с кръвясали очи. От злоба дума не можеха да продумат. Отзад здраво ги държаха за ръцете. Някой от двамата току сбираше сили и се дърпаше да се изскубне, гърчейки цялото си тяло и повличайки увисналите на гърба му другари. И двамата бяха със скъсани копчета и раздърпани дрехи, куртките и ризите им падаха от раменете. Глъчката около тях не стихваше.
— Секача му вземи, секача — ще му строши главата.
— Кротко, кротко, чичо Пьотър, ще си навехнеш ръката.
— Докога ще се занимаваме с тях. Дай да ги разделим, ще ги заключим, и готово.
Изведнъж Тиверзин със свръхчовешко усилие се отърси от накачулените по него тела, измъкна се и с един скок се намери до вратата. Понечиха да го настигнат, но видяха, че му е дошъл друг акъл, и го оставиха на мира. Той тресна вратата на излизане и закрачи напред, без да се обръща. Наоколо — есенна влага, нощ, тъмнина.
— Ти им мислиш доброто, а те гледат как да ти ръгнат ножа в ребрата — мърмореше той и не съзнаваше накъде и защо се е запътил.
Този свят на подлости и лъжи, където някаква си угоена госпожа смее така да гледа онези глупчовци работяги, а впиянчената жертва на тези порядки за разтуха се глуми над себеподобния, този свят сега му беше по-омразен от когато и да било. Крачеше бързо, сякаш със скоростта на вървежа си можеше да приближи времето, когато всичко на този свят ще е разумно и уредно, както сега в пламналата му глава. Знаеше, че всичките им стремежи от последните дни, безпорядките в жепето, речите по събранията и решението им да стачкуват, което засега още не е изпълнено, но не е и отменено — всичко това са отделни моменти от този голям и все още предстоящ път.
Но сега възбудата му стигна такава степен, че нямаше търпение час по-скоро да пробяга цялото разстояние на един дъх, без да спира. Той не мислеше накъде отива, само крачеше широко, но краката му прекрасно знаеха накъде го носят.
Дълго време нямаше и представа, че след като с Антипов напуснаха землянката, заседанието постанови стачката да започне още същата вечер. Членовете на комитета веднага се разпределиха кой къде да върви и кого откъде да махнат. Когато в локомотивноремонтното сякаш из дъното на душата му се изтръгна дрезгавият сигнал, който постепенно се прочистваше и изравняваше, от входния семафор към града се движеше вече колона от депото и от Сточна гара, която се сля с новата тълпа, зарязала работа при сигнала на Тиверзин от котелното.
Тиверзин дълги години мислеше, че той сам бе спрял нея нощ работата и движението на влаковете. Едва на по-късните процеси, когато го съдиха по съвкупност и в обвинението не фигурираше подстрекателство към стачна борба, той бе изведен от тази си заблуда.
Хората изскачаха навън, питаха: „Какво става?“ От тъмното им отговаряха: „Да не си глух! Нали чуваш, тревога! Значи пожар.“ — „Къде?“ — „Все някъде, щом са надули сирената.“
Тряскаха врати, излизаха все нови и нови хора. Чуваха се други гласове: „Глупости, пожар! Ей, село! Не го слушайте този загубеняк. Това се вика край на работата, разбра ли? Свърши се тяхната, няма вече робия. Да си ходим, момчета.“
Тълпите ставаха все по-многолюдни. Започна железничарската стачка.
7
Тиверзин се прибра чак на третия ден, премръзнал, неспал, небръснат. Миналата нощ бяха свили небивали за сезона студове, а Тиверзин беше облечен с есенни дрехи. Пред вратата го пресрещна чистачът Гимазетдин.
— Благодарим, господин Тиверзин — задърдори той, — Юсуп спасил, цял живот бога ще молим.
— Да не си се побъркал, Гимазетдин, какъв господин съм ти аз? Зарежи тия работи. Кажи по-бързо какво има, виж какъв е студ.
— Защо студ, тебе топло, Савелич. Вчера на твойта майка Марфа Гавриловна докарали цяла барака дърва от Сточната гара, брезови дърва, хубави, сухи.
— Благодаря ти, Гимазетдин. Ти още нещо искаш да ми кажеш, моля ти се, по-бързо, замръзнал съм.
— Искал да кажа, не стой вкъщи, Савелич, трябва да се крийш, вчера полицай питал за тебе инспектор питал кой идвал у вас. Викам никой. Помощникът му, викам, идвал, бригадата идвал, железница идвал. Други — никой, не!
Къщата, в която бекяринът Тиверзин живееше с майка си и женения си брат, беше собственост на съседната църква „Света Троица“. Живеещите бяха отчасти от духовенството, две задруги месари и зарзаватчии, които държаха търговията в дюкяните и по сергиите, но най-голяма част бяха дребните служители от Московско-Брестката жп линия.
Къщата беше тухлена с дървен балкон, надвиснал над калния четвъртит двор. Между етажите имаше външни дървени стълби, мръсни и хлъзгави. Там смърдеше на котки и кисело зеле. Площадките завършваха с нужници и килери с катинари.
Братът на Тиверзин бе призован редник по време на войната и беше ранен във Вафангу1. Лежеше в Красноярската болница и жена му с двете им дъщери заминаха за там да го видят и да си го приберат. Потомствени железничари, Тиверзини не се плашеха от дълъг път и кръстосваха цяла Русия с безплатните служебни билети. Сега жилището беше празно и тихо, там живееха само майката и синът.
Квартирата им беше на втория етаж. На балкона пред входната врата стоеше бъчвата, която водовозецът пълнеше. Когато Киприян Савелиевич се качи, видя, че капакът на бъчвата е изместен и върху ледената кора, сковала водата, е оставено канчето и е залепнало от студа.
— Само е Пров — помисли си Тиверзин и се подсмихна. — Не се гаси този пожар, бре, тори го отвътре.
Пров Афанасиевич Соколов, псалт, едър мъж още в разцвета на силите, беше далечен роднина на Марфа Гавриловна.
Киприян Савелиевич отлепи канчето от леда, нагласи капака на бъчвата и дръпна звънеца на вратата. Насреща му плувна облак от къщни миризми и апетитна пара.
— Хубаво сте напалили, майко. Като е топло, добре е.
Майка му се хвърли към него, прегърна го и заплака. Той я погали по главата, изчака малко и деликатно я отстрани.
— Горе главата, майко — каза й тихо, — спряхме влаковете от Москва чак до Варшава.
— Знам, затуй плача. Ох, лошо ти се пише, Купринка, да се беше скрил някъде по-надалеч.
— За малко да ми строши главата вашият Пьотър Петров, мило либе, где си ти. — Искаше да я разсмее. Тя не разбра шегата му и сериозно отговори:
— Грехота е да му се смееш, Купринка. Пожали го горкия несретник, нещастна душа.
— Прибрали Пашка Антипов — Павел Ферапонтович. Дошли посред нощ, обиск, обърнали всичко. На сутринта го откарали. А жена му Даря е в болницата с тиф. Малкият Павлуша, той учи в прогимназията, останал сам вкъщи с една глуха леля. На всичкото отгоре заплашват да ги изхвърлят оттам. Мисля да вземем момчето у нас. За какво е идвал Пров?
— Откъде знаеш?
— Виждам, че бъчвата зее и канчето е вътре. А, викам си, само оня Пров, бездънният, е лочил.
— Колко си ми досетлив, Купринка. Вярно, Пров идва, Пров Афанасиевич. Прескочи да иска малко дръвца на заем — дадох му. Ох, боже, остави дървата, ами съвсем ми беше изскочило от ума, знаеш ли каква новина донесе? Царят подписал манифест всичко да се обърне, никой никого да не потиска, на селяните да се даде земя и всички да се изравнят с дворяните. Разбираш ли? Указът е подписан, остава да излезе. От Синода дошло ново прошение и трябвало да се притури в ектенията или някаква друга молитва, да не те излъжа. Каза ми Провушка, ама на минутата забравих.
8
Патуля Антипов, синът на арестувания Павел Ферапонтович и на Даря Филимоновна, дето лежеше в болница, се пресели у Тиверзини. Тор беше спретнато момче с правилни черти и руса коса, сресана на среден път. Непрекъснато я зализваше с четката и всяка секунда си подръпваше куртката и колана с емблемата на реалната гимназия. Често се смееше до сълзи и беше доста наблюдателен. Много точно и с голям комизъм имитираше всичко, което чуеше и видеше.
Скоро след манифеста от седемнадесети октомври се взе решение за голям митинг от Тверска застава до Калужка. То беше начинание в духа на „девет баби — хилаво дете“. Няколкото революционни организации, свързани с тази идея, се изпокараха помежду си и една след друга се отметнаха, а когато се разбра, че на определената сутрин хората все пак са излезли, набързо им пратиха свои представители.
Марфа Гавриловна отиде на манифестацията заедно с веселия и общителен Патуля въпреки молбите и несъгласието на Киприян Савелиевич.
Беше началото на октомври, със сух студ и оловносиво спокойно небе, прехвърчаха колебливи снежинки, дълго кръжаха, преди да паднат на земята, и после на сив пухкав прах запълваха дупките по пътя.
Хората се стичаха надолу по улицата, същинско стълпотворение, лица, лица и лица, зимни балтони и рунтави шапки, старци, курсистки, деца, униформени железничари, работници от трамвайното депо и от телефонната станция с ботуши над коленете и кожени куртки, гимназисти и студенти.
Някое време пяха „Варшавянка“, „Вий жертва паднахте“ и „Марсилезата“, после човекът, който вървеше пред цялото шествие гърбом към пътя и дирижираше със стиснат в ръката калпак, надяна калпака, престана да ръкомаха, даде гръб на процесията и се ослуша какво се говори сред другите организатори, които крачеха отпред. Песента се разбърка и секна. Чу се хрускавият вървеж на несметната тълпа по заледения паваж.
Доброжелатели съобщиха на инициаторите на шествието, че ги причакват казаци. Бяха телефонирали в близката аптека за подготвяната засада.
— Какво пък — изслушаха ги организаторите, — най-важното е да запазим хладнокръвие и да не се паникьосваме. Веднага трябва да завземем най-близката обществена сграда по пътя, да уведомим хората за тази заплаха и да се разпръснем.
Започна спор къде ще е най-добре. Едни предлагаха Дружеството на търговците, други Висшата техническа школа, трети Школата на чуждестранните кореспонденти.
Докато спореха, отпред се показа ъгълът на една сграда. Там също се помещаваше учебно заведение и то ставаше за убежище не по-лошо от изброените.
Когато първите стигнаха дотам, водачите се качиха на полукръглата площадка пред вратата и със знаци спряха началото на процесията. Отвориха се всички врати и шествието в пълен състав, кожух след кожух, шапка след шапка заприижда в аулата и се заизкачва по централното стълбище.
— В салона, в салона! — викаха единични гласове отзад, но тълпата продължаваше да изтича и да се губи по коридорите и класните стаи.
Когато все пак успяха да ги съберат и всички се настаниха по столовете, ръководителите на няколко пъти се опитаха да съобщят за подготвяната клопка, но никой не ги слушаше. Спирането на шествието и преминаването в затворено помещение се възприе от присъствуващите като покана за импровизиран митинг и той веднага започна.
След дългата маршировка с песен хората искаха малко да помълчат и сега друг да отговаря за тях и да си дере гърлото. В сравнение с главното удоволствие — почивката — нямаха никакво значение нищожните разногласия между ораторите, които почти изцяло бяха солидарни помежду си.
Затова най-голям успех има най-некадърният оратор, който не налагаше на присъствуващите да го слушат. Всяка негова дума бе съпровождана със съчувствен рев. Никой не съжаляваше, че речта му се губи в одобрителния шум. Публиката нетърпеливо бързаше да се съгласи, крещеше „позор“, гласува протестна телеграма, после еднообразният му глас внезапно й омръзна, хората станаха и абсолютно забравили оратора, калпак след калпак, редица след редица се спуснаха на тълпа по стълбите и излязоха на улицата. Шествието продължи.
Докато провеждаха митинга, навън бе навалял сняг, той все повече се усилваше, всичко наоколо беше побеляло.
Когато налетяха драгуните, в първата минута задните дори не разбраха. Отпред изведнъж се понесе нарастващ тътен, както става, когато множеството крещи „ура“. Виковете „помощ“, „убийци“ и всички други се сляха в нещо неразбираемо. Почти в същия миг с вълната на тези звуци през тесния проход, образуван в дръпналата се тълпа, стремглаво и безшумно профучаха конски глави, гриви и конници, размахали шашки.
Подразделението премина през шествието, обърна се, престрои се и се вряза в задните редици. Започна сеч.
За броени минути улицата се опразни. Хората се разбягаха в пресечките. Снегът вече не валеше така силно. Вечерта беше суха като рисунка с въглен. Изведнъж залязващото слънце някъде иззад къщите сякаш взе да бучи пръст във всичко червено на улицата: в червените кавалерийски фуражки, в падналото червено знаме, в кървавите нишки и капки в снега.
Отстрани по уличното платно пълзеше на лакти стенещ човек с разбит череп. Неколцина конници се връщаха в редица откъм долната част на улицата, където ги бе завлякло преследването. Почти в краката им се метна Марфа Гавриловна с разкривена забрадка и с неузнаваем глас извика колкото сили имаше: „Паша! Патуля!“
Той през цялото време бе вървял с нея и я беше забавлявал, имитирайки много майсторски последния оратор, и ненадейно изчезна в суматохата, когато връхлетяха кавалеристите.
В бъркотията я цапнаха и нея с камшик по гърба и макар да не почувствува болка през дебелия кожух, тя изруга и размаха пестник подир препусналата кавалерия, възмутена, че нея, старата жена, се бяха осмелили да ударят на публично място.
Марфа Гавриловна се оглеждаше тревожно на всички страни. За щастие видя момчето на отсрещния тротоар, където в нишата между колониала и една къща се спотайваше група случайни зяпачи.
Там ги беше притиснал с коня си един драгун, който яздеше по тротоара. Той се наслаждаваше на ужаса им, преграждаше им пътя, разиграваше коня пред носа им, демонстрираше манежна езда и пируети, отстъпваше и бавно вдигаше коня на задни крака като циркаджия. По едно време видя, че другарите му се връщат, заби шпори в хълбоците на коня и с два-три скока се присъедини към редицата им.
Затиснатите в нишата хора се разпръснаха. Паша, който до този момент не смееше да гъкне, се хвърли към баба Марфа.
Тръгнаха си към къщи. Марфа Гавриловна неспирно мърмореше:
— Убийци проклети, мръсни изедници! Хората се радват, че царят им дава свободи, а тия — насреща. Все да напакостят, всяка дума да обърнат наопаки.
Яд я беше на драгуните, на целия свят, а в момента дори на собствения й син. Като кипеше, й се струваше, че всичкото е заради калпазаните на Купринка, които тя наричаше многознайковци и дървени философи.
— Змийско котило! Какво искат тия обесници! Капка ум нямат! Само се джафкат и се дърлят. А онзи дърдорко, как беше, Пашенка? Покажи го, миличък, покажи го! Ох, ще ме скъсаш от смях! Досущ като него. Дъра-дъра-дъра. Бърборко, брей, кречетало, конска муха.
Вкъщи се нахвърли върху сина си, че била на години, срамота е всеки сополив рошльо да я поучава с камшика по задника.
— За бога, майко! Да не съм аз казашки поручик или шеф на жандармерията?
9
Николай Николаевич стоеше до прозореца, когато се показаха бягащите. Разбра, че са демонстрантите, и се загледа дали няма да види сред тях Юра или някой друг. Но не откри никакви познати, само по едно време му се стори, че се мярна онзи (Николай Николаевич не можа да си спомни името му), синът на Дудоров, лудата глава, дето съвсем наскоро му бяха измъкнали куршум от лявото рамо, а той пак се завира, дето не му е работата.
Николай Николаевич беше пристигнал тук есента от Петербург. В Москва нямаше къде да живее, а не му се ходеше в хотел. Нанесе се у Свентицки, далечни негови роднини. Те го настаниха в ъгловия кабинет горе на полуетажа.
Тази двуетажна постройка, собственост на князете Долгоруки, твърде голяма за бездетното семейство, беше наета още от покойните Свентицки. Владението на князете с трите двора, градината и безразборно пръснатите разностилни постройки излизаше на три улици и постарому се наричаше Мучной квартал.
Въпреки четирите си прозореца кабинетът беше възтъмен, претрупан с книги, книжа, килимчета, гравюри. Отвън имаше полукръгъл балкон, който опасваше този ъгъл на сградата. Двойната остъклена балконска врата беше уплътнена и облепена за зимата.
През двата прозореца на кабинета и от балконската врата се виждаше улицата в дълбочина — следи от конни шейни, къщурки в безреда, килнати огради.
Откъм градината падаха лилави сенки. Дърветата така заничаха в стаята, сякаш искаха да положат на пода клоните си с тежък скреж като застинал на капки лилав стеарин.
Николай Николаевич гледаше към уличката и си спомняше миналата петербургска зима, Гапон2, Горки, посещението на Вите3, модните съвременни писатели. Избяга от цялата онази лудница тука на тихо, в спокойствието на столичния град, за да пише замислената книга. Но къде ти — от трън, та на глог! Всеки ден лекции и доклади, няма време да се опомни! Ту във Висшите женски курсове, ту в Религиозно-философския факултет, ту в Червения кръст, ту във Фонда на стачния комитет. Да можеше да се вдигне чак в Швейцария, в тишината на някой забутан кантон. Покой и ведрина над езерото, небе и планини, и звучен, чист, напрегнато еклив въздух.
Николай Николаевич извърна лице от прозореца. Дощя му се да иде някъде на гости или просто така да излезе. Но веднага си спомни, че ще идва по работа толстоистът Виволочнов, значи не може да мръдне. Заразхожда се из стаята. Замисли се за племенника си.
Когато се премести в Петербург от провинциалното Приволжие, доведе Юра в Москва при близките си Веденяпини, Остромисленски, Селявини, Михаелисови, Свентицки и Громекови. Първо го настаниха при Остромисленски, лекомислен стар бъбривец, наричан от сродниците просто Федка. Той незаконно съжителствуваше с възпитаничката си Мотя и затова се имаше за размирник и поборник за идеята. Федка не оправда гласуваното му доверие и дори се оказа мошеник, защото харчеше за свои нужди издръжката на момчето. Юра бе преместен в професорското семейство Громеко, където живееше и понастоящем.
У Громеко той живееше в много благоприятна атмосфера.
Образували са там един триумвират — размишляваше Николай Николаевич, — Юра, съученикът му Гордон и дъщерята на домакините Тоня Громеко. Този тристранен съюз се е надъхал от „Смисълът на любовта“ и „Кройцерова соната“ и е превъртял на тема проповед на целомъдрието.
Юношеството трябва да мине през всички крайности на чистотата. Но те прекаляват, те са се вманиачили на тази тема.
Страшни чудаци и същински деца. Сферата на чувствеността, която така ги вълнува, те наричат, кой знае защо, „пошлост“ и употребяват тази дума когато и както им падне. Твърде неудачен избор! „Пошлост“ за тях е и гласът на инстинкта, и порнографската литература, и експлоатацията на жените, и едва ли не всичко физическо. Те се изчервяват и пребледняват, щом произнесат тази дума!
Ако бях в Москва — мислеше си Николай Николаевич, — нямаше да оставя нещата толкова да се задълбочат. Свянът е хубаво нещо, но всичко с мярка…
— А, Нил Феоктистович, добре дошли — възкликна той и се запъти да посрещне госта.
10
В стаята влезе дебелак в сива рубашка, препасана с широк колан. Беше с валенки, крачолите издути на коленете. Правеше впечатление на добродушен човек, който витае из облаците. На носа му злобно подскачаше малко пенсне с широка черна лента, съвсем пресен. Природата така явно е биела на очи и така хищно и осезателно е преследвала човека по петите, че може би наистина навсякъде е било пълно все още с богове. Това са най-първите страници от хрониката на човечеството, те тъкмо са започвали.
Античният свят е свършил в Рим поради пренаселване.
Рим е тъпканица от заимствувани богове и поробени народи, двуетажна блъсканица на земята и на небето, свинщина, стегната на траен възел като преплетени черва. Даки, херули, скити, сармати, хипербореи, тежки колела без спици, лоясали очи, содомия, двойни гуши, храна за риби от месото на образованите роби, неграмотни императори. Светът е по-пълен с хора откогато и да било след това, те са натикани в коридорите на Колизеума и страдат.
И ето в камарите мраморна и златна безвкусица идва един леконог и озарен от сияние, подчертано човешки, умишлено провинциален, галилейски, и от този миг нататък народите и боговете секват и започва човекът, човекът дърводелец, човекът орач, човекът пастир сред овчето стадо по залез слънце, човекът, който ни най-малко не звучи гордо, човекът, благодарно размножен по всички люлчини песни и всички световни картинни галерии.
11
Петровските улици правеха впечатление на петербургско кътче в Москва. Съответствието на сградите от двете страни на улицата, изисканите портални врати с гипсови украшения, книгопродавницата, читалнята, картографското учреждение, твърде приличната тютюнрпродавница, твърде приличният ресторант, пред ресторанта — газените лампи с матови полукълба и масивни конзоли.
Зиме това място се въсеше с мрачна надменност. Тук живееха сериозни и почтени хора със свободни професии, които изкарваха добри пари.
Тук се ширеше по ергенски Виктор Иполитович Комаровски — той беше наемателят на апартамента на втория етаж срещу широкото стълбище с широки дъбови перила. Грижовно заета с всичко, без същевременно да се меси в нищо, Ема Ернестовна, неговата икономка, по-точно домакинята на тихото му усамотение, се занимаваше с къщната работа нечуто и невидимо, и той й се отплащаше с рицарска признателност, естествена за такъв джентълмен, и не понасяше в апартамента гости и посетителки, несъвместими с безметежния й старомомински манталитет. У тях цареше спокойствието на монашеска обител — щорите пуснати, никъде нито прашинка, нито петънце, като в операционна.
В неделя преди обед Виктор Иполитович имаше навика да излиза с булдога си по Петровка и Кузнецка и на една от пресечките ги пресрещаше и се присъединяваше към тях Константин Иларионович Сатаниди, актьор и картоиграч.
Те тръгваха заедно по стъргалото, пускаха се кратки анекдоти и по някоя и друга дума, толкова отривиста, толкова незначителна и пълна с такова презрение към целия свят, че спокойно можеха да я заместят с ръмжене само колкото да изпълват двата тротоара на Кузнецки мост с гръмките си, безсрамно задъхани и сякаш задавени от собствената си вибрация басове.
12
Времето се оправяше. „Чук-чук-чук“ — потропваха капките по тенекията на олуците и водосточните тръби. Покривите си разменяха пролетни тътнежи. Всичко се топеше.
Тя вървя през целия път като невменяема и чак вкъщи осъзна какво се беше случило.
У дома всички спяха. Тя пак се вцепени и като в несвяст се свлече пред майчината си тоалетна масичка със светлолилавата си, почти бяла рокля с дантели и дългия воал, взет за една вечер от ателието като за маскарад. Тя седеше пред отражението си в огледалото и нищо не виждаше. После сложи една върху друга ръцете си на тоалетната масичка и захлупи лице.
Ако разбере майка й — ще я убие. Ще я убие и ще се самоубие.
Как можа да стане това нещо? Как можа да се случи? Късно е. По-рано трябваше да мисли.
Сега тя е — как се казва, — сега е паднала жена. Героиня от френски роман — и утре ще иде в гимназията да седне на един чин с тези момичета, които в сравнение с нея още са бебета. Господи боже, как можа да се случи!
Някога, след много-много години, когато това стане възможно, Лара ще го разкаже на Оля Дьомина. Оля ще я прегърне и ще се разреве.
Навън прелитаха пръски, капчукът ломотеше несвързано. Някой думкаше откъм улицата по вратата на съседите. Лара не вдигна глава. Раменете й потръпваха. Тя плачеше.
13
— Ах, Ема Ернестовна, няма значение, драга.
До гуша ми дойде.
Той разхвърляше нещо по килима и дивана, някакви маншети и нагръдници, отваряше и затваряше чекмеджетата на скрина, без да разбира какво търси.
Умираше за нея, но нямаше как да я види тази неделя. Мяташе се като звяр из стаята и не можеше място да си намери.
Тя нямаше равна с одухотворената си прелест. Ръцете й го удивляваха, както могат да изумяват възвишените мисли. Сянката й на хотелския парапет беше същински силует на целомъдрието. Елечето простодушно се опъваше на гърдите й като плат, разтегнат на гергеф.
Комаровски почукваше с пръсти по прозореца в такт с конете, които спокойно чаткаха долу по асфалта. „Лара“ — пошепваше той и затваряше очи, и главата й мислено се появяваше в ръцете му, спяща, със сведени мигли, неподозираща, че някой с часове безсънно я гледа. Косата й, разпиляна по възглавницата, смъдеше на очите му с дима на красотата си и се разливаше в душата му.
Неделната му разходка се провали. Той направи няколко крачки с Джек по тротоара и се спря. Представи си Кузнецки мост, шегите на Сатаниди, насрещния поток от познати. Не, няма да го понесе! Как му е омръзнало всичко това! Комаровски тръгна обратно. Кучето се учуди, неодобрително го погледна от долу на горе и неохотно се потътри подире му.
Що за мания! — мислеше си той. — Какво е това? Пробудена съвест, чувство на съжаление или разкаяние? Или е безпокойство? Не, той знае, че тя си е вкъщи и е в безопасност. Тогава защо не може да мисли за нищо друго?
Комаровски се върна във входа, изкачи се до първата площадка и я обиколи. Там имаше венециански прозорец с декоративни гербове по ъглите на стъклото. Цветни отблясъци от прозореца падаха на цимента и перваза. На площадката преди втория етаж се спря.
Не бива да се поддава на тази мъчителна, глождеща тъга! Не е малък, трябва да разбира какво ще стане с него, ако допусне вместо средство за развлечение това момиченце, дъщеря на покойния му приятел, това дете да го подлуди. Трябва да се опомни! Да остане верен на себе си, да не променя навиците си. Иначе всичко ще иде по дяволите!
С болезнена сила стисна широкото перило, за миг затвори очи, решително се обърна и заслиза надолу. На площадката с отблясъците забеляза обожаващия поглед на булдога. Джек го гледаше изотдолу, вдигнал глава като старо лигаво джудже с увиснали бузи.
Песът не обичаше момичето, късаше му чорапите, ръмжеше насреща му и се зъбеше. Той ревнуваше от Лара, като че ли се боеше, че стопанинът може да прихване от нея нещо човешко.
— А, така ли! Значи мислиш, че всичко ще си остане постарому — Сатаниди, гадостите, вицовете, а! На ти тогава, на, на, на!
И взе да удря кучето с бастуна и да го рита. Джек се дърпаше, виеше, квичеше и с потръпващ задник се заизкачва нагоре по стълбите да дращи по вратата и да се оплаква на Ема Ернестовна.
Минаваха дни и седмици.
14
О, какъв омагьосан кръг! Ако нахлуването на Комаровски в живота й будеше само отвращение, Лара щеше да се разбунтува и да се освободи. Но нещата не бяха тъй прости.
Тя се ласкаеше, че този красив прошарен мъж, който можеше да й бъде баща, комуто аплодираха на обществени места и за когото пишеха вестниците, пилее за нея време и пари, нарича я божество, води я по театри и концерти и както се казва, спомага за „умственото й развитие“.
А тя всъщност беше още незряла гимназистка с кафява рокля, тайна участничка в невинните училищни заговори и лудории. Донжуанството на Комаровски в някоя карета под носа на кочияша или в закътаната аванложа пред очите на целия театър я пленяваше с неразобличената си дързост и подбуждаше към подражание дремещото в нея дяволче.
Но тази ученическа игривост бързо отминаваше. Болезненият вътрешен прелом и ужасът от себе си все повече се вгнездваха в нея. Непрестанно й се спеше. От недоспаните нощи, от сълзите и вечното главоболие, от зубренето на уроците и общата физическа отпадналост.
15
Той беше нейното проклятие, тя го ненавиждаше. Ден след ден отново премисляше всичко.
Сега за цял живот е негова държанка. С какво я държи? С какво постига нейната покорност, а тя му се поддава, угажда на желанията му и го заслажда с тръпката на неподправения си позор? С разликата в годините или с майчината й материална зависимост от него, или с умението си да й вдъхва страх? Не, не и не. Всичко това са глупости.
Не тя му е подчинена, а той на нея. Нали вижда: той страда по нея. Тя няма от какво да се бои, съвестта й е чиста. Нека той се страхува и срамува, че тя може да го изобличи. Но там е работата, че никога няма да го направи. Не е толкова подла за разлика от Комаровски, за когото подлостта е основната сила в отношенията му с подчинените и слабите.
Ето разликата между тях. Точно това е най-ужасяващото в живота. С какво разтърсва, с гръм и мълнии? Не. С коси погледи и злословни шушукания. Всичко в него, в живота, е измама и двусмисленост. Уж някаква нишка като паяжина, само да дръпнеш, и я няма, а щом опиташ да се измъкнеш от мрежите — още повече се заплиташ.
И над силния властвува подлият и слабият.
16
Тя си казваше: все едно, че е омъжена, същото е. Прибягваше към софизми. Но понякога я обземаше безнадеждна мъка.
Как не го е срам да се валя в краката й, да й се моли: „Така не може да продължава. Какво направих с тебе, помисли! Ти пропадаш. Нека признаем пред майка ти. Ще се оженя за теб.“
И плачеше, и настояваше, сякаш тя възразяваше и не се съгласяваше. Но това бяха само думи и Лара дори не ги слушаше — трагични и празни.
И той продължаваше да я води с дълъг воал по сепаретата на този ужасен ресторант, където лакеите и клиентите сякаш я събличаха с поглед. И тя само се питаше: ако някой те обича, нима ще те унижава?
Веднъж сънува. Тя е под земята, останало й е само лявото рамо и дясното стъпало до глезена. От лявото й зърно расте стрък трева, а на земята пеят: „Очи черни и бели гърди“ и „Машенка, отвъд реката не ходи“.
17
Лара не беше религиозна. Не вярваше в обредите. Но понякога, за да понесе живота, изпитваше нужда да я съпровожда някаква вътрешна музика. Тя не можеше всеки път да я измисля сама. Такава музика беше за нея словото Господне за живота и Лара ходеше на църква да плаче над него.
Веднъж в началото на декември, когато се чувствуваше като Катерина от „Буря“, тя отиде да се моли с усещането, сякаш сега земята щеше да се разтвори под нея и църковните сводове да рухнат. Така й се пада. И край на всичко. Жалко само, че беше взела и това лапацало Оля Дьомина.
— Пров Афанасиевич — пошепна й Оля.
— Шт. Остави ме, моля ти се. Какъв Пров Афанасиевич?
— Пров Афанасиевич Соколов. Роднина ми е. Дето чете.
— А, псалтът. От Тиверзинския род. Шт. Млъкни. Не ми пречи, моля те.
Бяха дошли за началото на службата. Пееше се псаломът: „Благославяй, душо моя, Господа и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име.“
В църквата беше полупразно и кънтеше. Само отпред се бяха скупчили богомолци. Църквата беше от новопостроените. Неоцветеното стъкло на прозореца ни най-малко не разкрасяваше сивата заснежена уличка и хората, които сновяха вън. До прозореца стоеше епитропът и на висок глас, въпреки литургията, вразумяваше някаква глуха смахната дрипла и гласът му беше по същия начин обикновен и казионен, както бяха прозорецът и уличката.
Докато Лара бавно се разминаваше с богомолците и със стиснати в шепа дребни пари отиде до вратата за свещички за Оля и за себе си и пак така внимателно, да не бутне някого, се върна, Пров Афанасиевич успя да избумка деветте блаженства като нещо, дето и без това добре се знае:
Блажени бедните духом… Блажени плачещите… Блажени гладните и жедните за правда…
Лара вървеше, но трепна и спря. Това е за нея. Той казва, че е голяма наградата на похулените. Те ще разкажат за себе си. Всичко е пред тях. Така е смятал Той. Това е Христовото мнение.
18
Бяха дните на Пресня. Тяхното семейство се оказа в района на въстанието. На няколко крачки от тях, на Тверская, вдигаха барикада. Тя се виждаше от прозореца на хола. От техния двор носеха там кофи вода и поливаха барикадата, та ледена броня да екове камъните и железата, от които беше вдигната.
В съседния двор беше сборният пункт на дружинниците, нещо като място за лекарска помощ или за раздаване на храна.
Натам отиваха две момчета. Лара ги познаваше. Едното беше Ника Дудоров, приятел на Надя, у която Лара се запозна с него. Беше от Лариния тип — прям, горд и неразговорлив. Приличаше на нея и не й беше интересен.
Другото беше гимназистът Антипов, който живееше у старата Тиверзина, бабата на Оля Дьомина. Когато ходеше у Марфа Гавриловна, Лара забеляза как действува на момчето. Паша Антипов беше все още толкова детски наивен, че не криеше блаженството си от нейните посещения, сякаш Лара беше нещо като брезова горичка по ваканционно време, с чиста трева и облаци, и той можеше безпрепятствено да изразява телешкия си възторг от нея, без да го е страх, че тя ще му се присмее.
Щом забеляза въздействието си върху него, Лара подсъзнателно започна да го използува. Всъщност тя се зае по-сериозно да опитомява този мек и податлив характер едва след няколко години, в много по-късен етап на приятелството си с него, когато Патуля вече знаеше, че я обича до безумие и това е единственото, което има в живота си.
Момчетата играеха на най-страшната и възрастна от всички игри, на война, и то такава, че за участие в нея бесеха и заточаваха. Но качулките им бяха завързани отзад с такива възли, дето издаваха, че още са деца и че имат майки и татковци. Лара ги гледаше като по-голяма. Опасните им развлечения лъхаха на невинност. Същия отпечатък придобиваше покрай тях и всичко останало. Мразовитата вечер, шупнала в такъв буен скреж, че той от гъстотата си изглеждаше не бял, а черен. Синият двор. Отсрещната сграда, дето се криеха момчетата. И най-вече револверните изстрели, които пукаха непрекъснато оттам. „Момчетата стрелят“ — казваше си Лара и го мислеше не за Ника и Патуля, а за целия стрелящ град. „Добри, честни момчета — си мислеше тя. — Добри са, затова стрелят.“
19
Чу се, че може да обстрелят барикадата с оръдие и къщата им е в опасност. Късно се сетиха да потърсят познати в други части на Москва — кварталът беше блокиран. Трябваше да намерят някакъв подслон по-наблизо, вътре в кръга. Сетиха се за „Черногория“.
Стана ясно, че не са първите. В хотела нямаше никакви свободни стаи. Мнозина се бяха оказали в същото положение. По изключение като на стари клиенти им обещаха да ги настанят в гладачницата.
Събраха най-необходимото в три бохчи, за да не привличат вниманието с куфари, и започнаха да отлагат местенето от ден на ден.
Поради патриархалните нрави в ателието там до последния момент продължаваха да работят въпреки стачката. Но ето че една студена и скучна привечер отвън се позвъни. Някой влезе с претенции и упреци. Настоя да дойде госпожата. Фаина Силантиевна излезе в антрето да се оправя.
— Елате, момичета! — скоро извика тя шивачките и започна да ги представя една по една на новодошлия.
Той се здрависа с всяка сърдечно и непохватно, разбра се за нещо с Фетисова и си отиде.
Шивачките се върнаха в салона и взеха да се омотават с шаловете, пропъхваха над главите си ръце в ръкавите на тесните кожухчета.
— Какво има? — попита влязлата Амалия Карловна.
— Викат ни, мадам. Стачкуваме.
— Как така… Какво съм ви направила? — разплака се мадам Гишар.
— Не се сърдете, Амалия Карловна. Ние нямаме нищо против вас, много сме ви благодарни. Но сега не става дума за вас и за нас. Сега за всички е така, в целия свят. Ка щяло пък ние да се делим?
Всички до една си отидоха, дори Оля Дьомина и Фаина Силантиевна, която на излизане пошепна на госпожата, че инсценира тази стачка за доброто на собственичката и ателието. Но госпожата не мирясваше:
— Каква черна неблагодарност! Представи си, така да се заблудя! Това момиченце, за което душа давам! Добре, тя, да речем, е дете, ами тази стара вещица!
— Разберете, майко, те не могат да направят изключение заради вас — утешаваше я Лара. — Никой не е озлобен срещу вас, напротив. Всичко, което става сега, се прави в името на човека, за защита на слабите, за благото на жените и децата. Да, да, не клатете така недоверчиво глава. Благодарение на това някой ден и за мен, и за вас ще бъде по-добре.
Но майка й нищо не разбираше:
— Винаги става така — хлипаше тя. — Когато и без туй всичко върви наопаки, ти все ще изтърсиш нещо такова, че съвсем да ме объркаш. Таковат ми се на фасона — било за мое добро. Да, май наистина съм се побъркала.
Родя беше във военното училище. Лара и майка й сами се лутаха в празната къща. Неосветената улица заничаше в стаите с кухи очи. Стаите й отвръщаха със същите погледи.
— Да вървим в хотела, мамичко, докато не се е стъмнило. Чувате ли, мамичко? Да не отлагаме повече, веднага.
— Филат, Филат! — повикаха пазача. — Филат, помогни ни, душко, до „Черногория“.
— Слушам, госпожо.
— Ще вземеш бохчите и виж какво, наглеждай тук, докато се върнем. Да не забравяш вода и зрънца за Кирил Модестович. И всичко под ключ. И се обаждай от време на време.
— Слушам, госпожо.
— Благодаря ти, Филат. Господ да те пази. Е, да поседнем пред път и да тръгваме.
Излязоха на улицата и не познаха въздуха, като след дълго боледуване. Мразовитото, сякаш размазано пространство, леко търкаляше на всички страни кръглите, гладко шлифовани звуци. Цопаха, шляпаха, пльокаха залпове и изстрели, разкъсваха далнината.
Колкото и да ги убеждаваше Филат, Лара и Амалия Карловна смятаха, че изстрелите са халосни.
— Много си глупав, Филат. Не разбираш ли — как няма да са халосни, щом не се вижда кой стреля? Според теб да не е свети дух? Халосни са, ясно е.
На едно кръстовище ги спря патрул. Ухилени казаци ги обискираха, нагло ги опипаха от главата до петите. Матроски шапки бяха накривени на челата им. Всички изглеждаха еднооки.
„Какво щастие!“ — мислеше си Лара. Няма да вижда Комаровски през цялото време, докато са отрязани от града. Тя не може да скъса с него заради майка си. Не може да каже: майко, не го приемайте. Защото всичко ще се разкрие. Е, и? Защо пък да се плаши? Ах, боже, да върви всичко по дяволите, само веднъж да се свърши! Господи, Господи, Господи! Сега ще припадне насред улицата от омерзение. Какво си спомни изведнъж? Как се казваше онази страшна картина с тлъстия римлянин в първото сепаре, откъдето започна всичко? „Жената или вазата“. Точно така, разбира се. Известна картина. „Жената или вазата“4. Тогава тя още не беше жена, за да се сравнява с подобна скъпоценност. После стана. Масата беше така разкошно сервирана.
— Къде си се разбързала като фурия? Не мога да те настигна — хленчеше отзад Амалия Карловна, тежко пъхтеше и едвам я следваше.
Лара крачеше бързо. Някаква сила я носеше и тя сякаш вървеше по въздуха — горда, въодушевяваща сила.
„О, как весело щракат изстрелите — мислеше си тя. — Блажени поруганите, блажени съгрешилите. Господ здраве да ви дава, изстрели! Изстрели, изстрели, и вие сте на същото мнение!“
20
Домът на братя Громеко се намираше на ъгъла на Сивцев Вражек и една друга улица. Александър и Николай Громеко бяха професори по химия, първият в Петровската академия, вторият в университета. Николай Александрович беше ерген, Александър Александрович беше женен за Ана Ивановна, по баща Крюгер, дъщеря на фабрикант металопроизводител и собственик на бездоходни рудници в принадлежащата му грамадна горска територия на Урал, близо до Юрятин.
Къщата беше двуетажна. В горната част бяха спалните, учебната стая, кабинетът на Александър Александрович и библиотеката, будоарът на Ана Ивановна и стаите на Тоня и Юра, а долната беше за посетители. Благодарение на зеленикавите завеси, на огледалните отблясъци по капака на рояла, аквариума, маслинената мебел и стайните цветя, подобни на водорасли, тази долна част приличаше на зелено, сънено полюшващо се морско дъно.
Громеко бяха образовани хора, гостолюбиви и големи познавачи и ценители на музиката. Те събираха отбрани гости и устройваха вечери на камерната музика, на която се изпълняваха клавирни триа, сонати за цигулка и струнни квартети.
През януари хиляда деветстотин и шеста година, скоро след отпътуването на Николай Николаевич зад граница, на Сивцев Вражек трябваше да се състои поредната камерна вечер. Предстоеше да се изпълни нова соната за цигулка от един дебютант от школата на Танеев и трио от Чайковски.
Приготовленията започнаха от предния ден. Преместиха мебелите, за да освободят салона. Акордьорът по сто пъти пробваше в ъгъла една и съща нота и пръскаше бисерни арпеджи. В кухнята скубеха птиците, чистеха зеленчуците и разбъркваха горчицата със зехтина за сосовете и салатите.
От сутрината дойде да им досажда Шура Шлезингер, първа приятелка и довереница на Ана Ивановна.
Шура Шлезингер беше висока слаба жена с правилни черти на малко мъжкото лице, с което приличаше донякъде на императора, особено със сивата си астраганена шапка на една страна — тя оставаше с нея в стаята, само леко повдигаше воалетката.
В периодите на мъки и ядове общуването им носеше взаимно облекчение. Облекчението изглеждаше така: Шура Шлезингер и Ана Ивановна си разменяха нападки от все по-обидно естество. Разиграваше се бурна сцена, тя бързо свършваше със сълзи и помиряване. Редовните сблъсъци действуваха и на двете като пиявици за изтегляне на нахлулата кръв.
Шура Шлезингер се беше омъжвала няколко пъти, но забравяше мъжете си веднага след развода и им придаваше толкова малко значение, че всичките й маниери пазеха студената енергия на самотницата.
Тя беше теософка, но същевременно така превъзходно познаваше православната служба, че дори toute transportée — в състояние на пълен екстаз — не можеше да се въздържи да не подскаже на свещеника какво да изрече или изпее. „Чуй, Господи“, „иже на всякое време“, „честнейши херувим“ — току излиташе от устата й дрезгава скоропоговорка.
Шура Шлезингер разбираше от математика и индийски тайнства, знаеше адресите на най-големите професори от Московската консерватория и кой с кого съжителствува — какво ли не знаеше, мили боже! Затова я канеха за арбитър и уредник във всички по-сериозни житейски случаи.
В уречения час гостите започнаха да идват. Дойдоха Аделаида Филиповна, Гинц, Фуфкови, господин и госпожа Басурман, Вержицки, полковник Кавказцев. Валеше сняг и когато отваряха вратата, въздухът нахлуваше, целият сякаш на възелчета от прелитащите големи и малки снежинки. Мъжете влизаха отвън с широките шушони и поголовно се преструваха на разсеяни и нескопосни мечоци, а жените им, освежени от суда, с разкопчани горни копчета на кожусите и свлечени назад пухкави шалове на заскрежените коси, напротив, разиграваха изпечени хитруши, дето знаят две и двеста. „Племенникът на Кюи“5 — понесе се шепот, когато пристигна новият пианист, за първи път поканен в този дом.
През отворените две странични врати се виждаше сервираната маса в трапезарията, дълга като зимен път. Окото веднага съзираше ярките блясъци на рябиновката в грапавите бутилки. Въображението се запленяваше от тумбестите шишенца със зехтин и оцет върху сребърните подставки и живописния дивеч и ордьоврите; дори салфетките, които като пирамидки увенчаваха всеки прибор, и кошниците със синьолилави цинерарии, които ухаеха на бадеми — всичко сякаш раздразваше апетита. За да не отдалечават желания миг на единение със земната храна, побързаха веднага да се приобщят към духовната. Седнаха на редовете в салона. „Племенникът на Кюи“ — поднови се шепотът, когато пианистът зае мястото си зад инструмента. Концертът започна.
За сонатата се знаеше, че е скучна, досадна, насилена. Тя оправда очакванията, плюс че се оказа страшно разтеглена.
За това спориха в паузата критикът Керимбеков и Александър Александрович. Критикът ругаеше сонатата, Громеко я защищаваше. Наоколо пушеха и шумно тътреха столовете.
Но всички погледи отново паднаха на снежната колосана покривка в съседната стая. Предложиха концертът незабавно да продължи.
Пианистът вдигна очи към публиката и кимна на партньорите си да започват. Цигуларят и Тишкевич вдигнаха лъковете. Триото зарида.
Юра, Тоня и Миша Гордон, който вече прекарваше половината си живот у Громекови, седяха на третия ред.
— Егоровна ви прави знаци — пошепна Юра на Александър Александрович, който беше точно пред него.
На вратата стоеше Аграфена Егоровна, старата побеляла прислужница на семейство Громеко, и с настойчиви погледи към Юра и също толкова решителни кимания към Александър Александрович показваше на Юра, че господарят спешно й трябва.
Александър Александрович се извърна, с укор я изгледа и сви рамене. Но Егоровна не спираше. Скоро двамата се заобясняваха с жестикулации като глухонеми от единия край на салона към другия. Гостите ги наблюдаваха. Ана Ивановна хвърляше на мъжа си унищожителни погледи.
Александър Александрович стана. Трябваше нещо да предприеме. Той се изчерви, безшумно заобиколи салона и отиде при Егоровна.
— Как не ви е срам, Егоровна! За какво чак толкова съм ви притрябвал? Бързо, какво има?
Егоровна му зашепна нещо.
— Коя Черногория?
— Хотелът.
— И какво?
— Викат го незабавно. Някой от техните умирал.
— Така се умира. Представям си. Изключено, Егоровна. Да си довършат пиесата и ще му кажа. Преди това не мога.
— Онзи от хотела чака. И файтонджията. Човек умира, не разбирате ли? Една госпожа.
— Не и не. Голяма работа, пет минути, хайде де.
Александър Александрович пак така безшумно се върна покрай стената, седна на мястото си и мрачно потри хрущяла на носа си.
След първата част отиде при изпълнителите и докато гърмяха ръкоплясканията, каза на Фадей Казимирович, че го търсят, случила се е някаква неприятност и се налага да прекъснат концерта. После с жест на китките към публиката спря аплодисментите и високо каза.
— Господа. Налага се изпълнението да се преустанови. Да изразим съжалението си на Фадей Казимирович. Случило му се е нещо неприятно. Ще трябва да ни напусне. Не бих искал да го оставям сам в такъв миг. Може би ще му бъда необходим. Ще вървя с него. Юрочка, иди, моля ти се, кажи на Семьон да чака пред вратата. Конете вече са впрегнати. Господа, не се сбогувам с вас. Моля всички да останат. Напускам ви съвсем за кратко.
Момчетата се примолиха да се повозят с него в снежната вечер.
21
Въпреки нормалния ход на възстановения живот след декември все някъде се случваха престрелки и новите пожари, които лумваха постоянно, бяха като догарящи огньове от предишните.
Никога не бяха пътували така далеко и така дълго, както тази нощ. Беше наблизо — булевард Смоленски, Новински и част от Садовая. Но зверският студ и мъглата раздалечаваха отделните отрязъци на обичайното пространство, сякаш то не беше еднакво навсякъде по света. Дрипавият влакнест пушек на огньовете, скриптенето на стъпките и свистенето на плазовете засилваха впечатлението, че пътуват бог знае откога и вече са стигнали кой знае какви далечини.
Пред хотела стоеше кон с чул и увити нозе, впрегнат в тясна елегантна шейна. Кочияшът седеше на седалката за пътниците, стиснал омотаната си глава с ръкавиците, за да се сгрее.
Във вестибюла беше топло и зад перилата, които отделяха закачалката от входа, дремеше, прохъркваше и сам се стряскаше портиерът, приспан от шума на вентилатора, бумтенето на запалената печка и свирката на врящия самовар.
Отляво във вестибюла стоеше пред огледалото издокарана дама с подпухнало лице, брашнено от пудрата. Беше облечена с мъхест жакет, твърде лек за студеното време. Дамата чакаше някого отгоре и застанала с гръб към огледалото, се поглеждаше в него ту през дясното рамо, ту през лявото дали добре изглежда отзад.
Отвън промуши глава вкочанясалият кочияш. С горната си дреха приличаше на кравай, както ги рисуват по фирмите, и понеже беше цял забулен в пара, приликата ставаше още по-голяма.
— Докога ще чакам, мамзел? — попита той дамата пред огледалото. — Зарад такива като вас само ми студува конят.
Случаят в двадесет и четвърта стая не беше кой знае какво за всекидневното привично озлобление на прислугата. Непрестанно дрънчаха звънците и изскачаха номерцата в дългата стъклена витринка на стената, които показваха къде, в коя стая някой се е побъркал и понеже не знае какво иска, не оставя на мира персонала.
Сега свестяваха тази дърта идиотка Гишар в двадесет и четвърта, даваха й лекарство за повръщане и й промиваха червата и стомаха. Камериерката Глаша без крака остана да изнася мръсните кофи и да носи чисти, да мие пода в стаята. Но сегашната буря в служебните помещения беше започнала много преди тази суматоха, когато още нищо нямаше и не бяха пратили Терьошка за доктора и за този кьопав цигу-мигу, когато още не беше дошъл Комаровски и в коридора пред вратата не се блъскаха толкова много външни хора само колкото да затрудняват движението.
Днешната лудница започна в стаята на прислугата още през деня, когато в тесния проход от кухнята някой бутна, без да иска, келнера Сисой точно в момента, когато приведен се беше засилил към коридора с пълна табла във вдигнатата нагоре дясна ръка. Сисой изтърва таблата, разля супата и счупи чиниите — три дълбоки и една плитка.
Сисой настояваше, че миячката е виновна, тя да отговаря и да плаща. Сега беше вече близо единадесет вечерта, половината скоро свършваха работа, но още се дърлеха заради това премеждие.
— Едвам се крепиш, ръцете ти треперят, цял ден надигаш бутилката, я се виж, носът ти станал на камба, пък после що го били бутали, счупили му чиниите, разлели му чорбата! Кой те е бутнал, проклетнико, кучи сине! Кой те е бутал бе, пришко астраханска, пияница дебелоок!
— Казах ви, Матрьона Степановна — мерете си приказките.
— Поне да имаше защо, че да вдигаш врява и да трошиш посудата, а то чудото голямо, мадам Продам, улична светица, от много хубаво се нагълтала с мишеморка. Да не я знаем черногорската клиентела, да не сме виждали пачаври и пезевенци.
Миша и Юра се разхождаха в коридора пред вратата на стаята. Съвсем другояче си го беше представял Александър Александрович. Мислеше си — виолончелист, трагедия, нещо благородно и чисто. А то — дявол знае. Мръсотия, скандални истории, никак не беше за деца.
Момчетата се въртяха в коридора.
— Влезте при леличката, млади господа — за втори път тихо и спокойно ги подкани слугата. — Влезте, няма нищо. Тя е наред, не се тревожете. Вече е жива и здрава. Тук не бива да стоите. Тук стана днес нещастие, потрошиха се скъпи сервизи. Нали виждате, тичаме, услугваме — теснотия. Влезте там.
Момчетата го послушаха.
Газената лампа, закачена над масата, беше пренесена в другата част на стаята, зад дървения параван, гъмжащ от дървеници.
Там беше леглото; от преддверието и чуждите погледи го делеше прашна завеса. В суматохата бяха забравили да я пуснат — долнището й лежеше заметнато върху паравана. Лампата стоеше на пейката до леглото. Този ъгъл на стаята беше рязко осветен отдолу като сцена.
Отровата беше йод, а не мишеморка, както погрешно се заяждаше миячката. Стаята беше изпълнена с тръпчивия остър мирис на пресен орех с мека зелена ципа, която почернява при докосване.
Слугинята миеше пода зад паравана, а на кревата лежеше мокра от водата, сълзите и потта полугола жена, която плачеше с глас, провесила над легена сплъстена коса. Момчетата веднага отместиха очи, толкова срамно и неприлично беше да гледат натам. Но Юра успя да се изненада как в някои неудобни, напрегнати пози, под влияние на напъна и усилията жената престава да бъде такава, каквато я представят скулпторите, и заприличва на разголен борец с топчести мускули, надянал трико за състезания.
Най-сетне някой иззад паравана се сети да пусне завесата.
— Фадей Казимирович, мили, къде е ръката ви? Дайте си ръката — плачеше жената и се давеше от сълзите и гаденето. — Ах, такъв ужас изживях! Имах такива подозрения! Фадей Казимирович… Стори ми се… Но за щастие това са глупости, само болното ми въображение, Фадей Казимирович, представяте ли си, какво облекчение! И затова… Ето сега… Ето ме жива.
— Успокойте се, Амалия Карловна, моля ви, успокойте се. Колко неудобно се получи, честна дума, много неудобно.
— Тръгваме си — измърмори Александър Александрович на момчетата.
Смазани от смущение, те стояха в тъмното антре на прага на непреградената част от стаята и като не знаеха накъде да гледат, гледаха в тъмното, откъдето беше свалена лампата. Там стените бяха целите окичени с фотографии, имаше етажерка с ноти, писалище, затрупано с албуми и книжа, а от другата страна на масата, застлана с мильо, спеше в креслото някакво момиче — прегърнало облегалката и притиснало буза в нея. Сигурно беше уморено до смърт, щом шумът и шетнята наоколо не смущаваха съня му.
Идването им беше нелепо, по-нататъшното им пребиваване тук — неприлично.
— Тръгваме си — повтори Громеко. — Само да дойде Фадей Казимирович — да си вземем сбогом.
Но вместо Фадей Казимирович друг човек излезе иззад паравана — едър, гладко обръснат самоуверен мъж. Носеше над главата си лампата, която беше преместена. Отиде до масата, където спеше момичето, и я закачи на мястото й. Светлината събуди момичето. То се усмихна на влезлия, примижа и се протегна.
Щом видя непознатия, Миша цял потръпна, заби очи в него и задърпа Юра за ръкава, като искаше нещо да му каже.
— Недей на чуждо място да шушукаш. Какво ще си кажат за тебе? — възпираше го Юра и не желаеше да го чуе.
В това време между момичето и мъжа се разигра няма сцена. Те не си казаха нищо, само разменяха погледи. Но разбирателството им беше толкова смущаващо вълшебно, сякаш той беше кукловод, а тя марионетка, послушна на движенията на ръката му.
С уморена усмивка момичето притваряше очи и отлепяше устни. Но на ироничните погледи на мъжа отвърна с лукавото смигване на съучастница. Двамата бяха доволни, че всичко свърши така благополучно, че тайната не е разкрита и жената, която се бе тровила, е жива.
Юра ги ядеше с очи. От полутъмното, където никой не можеше да го види, той гледаше като омагьосан към осветения кръг. Гледката с поробването на момичето беше невъобразимо тайнствена и безсрамно откровена. Противоречиви чувства го изпълваха, сърцето му се свиваше от неизпитваната им сила.
Това беше същото, което така жарко обсъждаха с Миша и Тоня под нищо незначещото наименование пошлост, онова стряскащо и привлекателно, с което така лесно се справяха на думи от безопасно разстояние, и ето такава сила се намираше в този миг пред очите му, категорично веществена и смътна, и подобна на сън, безжалостно разрушителна и жална, викаща на помощ — и къде се беше дянала детската им философия, и какво трябваше да прави сега?
— Знаеш ли кой е този? — попита Миша, когато излязоха навън. Юра бе потънал в мислите, си и не отговори.
— Същият, дето напиваше баща ти и го погуби. Помниш ли, във влака, нали ти разказвах.
Юра мислеше за момичето и за бъдещето, а не за баща си и за миналото. В първия момент дори не разбра какво му казва Миша. На този студ не можеше да се говори.
— Замръзна ли, Семьоне? — попита Громеко.
И потеглиха.
Трета частЕЛХАТА У СВЕНТИЦКИ
1
Веднъж през зимата Александър Александрович подари на Ана Ивановна един старовремски гардероб. Беше го купил на разпродажба. Гардеробът от тъмно дърво беше огромен и не влизаше през вратите. Докараха го разглобен, внесоха го на части и се зачудиха къде да го сложат. За долните стаи, където беше по-широчко, не подхождаше поради несъответното си предназначение, а за горе не ставаше поради теснотията. Разчистиха част от горната площадка на вътрешните стълби до вратата на спалнята.
За сглобяването дойде портиерът Маркел. Той доведе шестгодишната си дъщеря Маринка. Дадоха й захарна пръчица. Маринка заоблизва пръчицата и лепкавите си пръстчета, заподсмърча и строго загледа работата на баща си.
Отначало всичко вървеше чудесно. Гардеробът постепенно израстваше пред очите на Ана Ивановна. По едно време, когато оставаше само да се закрепи надстройката, й щукна да помогне на Маркел. Тя стъпи на високото дъно на гардероба, загуби равновесие и бутна страничната стена, закрепена само с щифтовете. Временната сглобка, с която Маркел беше закрепил страниците, се разпадна. Заедно с дъските, които се срутиха на пода, падна и Ана Ивановна и лошо си удари гърба.
— Ех, мила господарке — спусна се към нея Маркел, — за кой дявол ви трябваше. Лошо ли се убихте? Я пипнете, да нямате нещо счупено, най-важното са костите, за месото както и да е, месото ще зарасне, това му е работата, че то, дето има една приказка, си е само за фасон. Какво си ревнала, проклетнице — скастри разплаканата Маринка, — обърши си сополите и бягай при майка си. Ех, господарке мила, че мигар без вас нямаше да го натъкмя туй чудовище? Сигур ме мислите, на пръв поглед, че съм прост портиер, ама иначе ние по натура сме си истински мебелисти, такъв ни е джинсът, мебелисти сме ние. Ако щете, вярвайте, ама тези ръце толкоз разни гардероби и бюфети са видели, дето се вика, за лакирането или наопаки от хубавите дървесини, каквато е орехът и махагонът. Или например какви ли не партии, в смисъл на богаташки със зестра, ще извинявате за израза, така си минаваха под носа ни, минаваха и заминаваха. И всичкото е само зарад пустото пиене, зарад спиртните напитки.
Ана Ивановна с негова помощ се изправи, Маркел й придърпа креслото и тя седна, като пъшкаше и разтриваше натъртеното място. Маркел започна да възстановява разрушеното. Когато стегна горната част, каза:
— Сега ще му турим и вратите и става направо за изложба.
Ана Ивановна намрази гардероба. По вид и размери той й приличаше на катафалка или на царска гробница и й вдъхваше суеверен ужас. Тя го нарече „Асколдов гроб“, като имаше предвид коня на Олег6, нещо, което носи смърт на стопанина си. Попрочела по нещо оттук-оттам, случваше й се да бърка сходните понятия.
От това падане започна предразположението й към белодробни заболявания.
2
Целия ноември единадесета година Ана Ивановна остана на легло с бронхопневмония.
Юра, Миша Гордон и Тоня следващата пролет завършваха съответно университета и Висшите женски курсове. Юра завършваше медицина, Тоня право, а Миша философско-филологическия факултет.
Всичко беше объркано и неясно в душата на Юра, всичко у него беше твърде самобитно: възгледите, навиците, склонностите. Той беше свръхвпечатлителен и с невероятно остри сетива за всичко ново.
Голямото влечение към изкуствата и историята не му попречи за избора на поприще. Той смяташе, че изкуството не може да бъде призвание, тъй както не може да бъде професия вроденият весел нрав или предразположението към меланхолия. Интересуваха го естествените науки, физиката; според разбиранията му човек трябваше да се занимава с нещо общополезно в практическия живот. Затова избра медицината.
Когато преди четири години започна първи курс, той цял семестър изучава анатомия в моргата на факултетския сутерен. Слизаше долу по витата стълба. В дъното на анатомическата зала виждаше пръснати на групички или усамотени рошави студенти. Едни зубреха сред костите и прелистваха разпарцаливени учебници, други мълчаливо анатомираха в ъглите, трети дърдореха и се шегуваха, гонеха плъховете, които в големи количества се стрелкаха по каменния под на моргата. В полутъмното подземие светеха като фосфор голите трупове на млади самоубийци с неустановена самоличност, добре запазени и още непокътнати удавнички. От инжектираната мравчена киселина изглеждаха подмладени и измамно закръглени. Аутопсираха ги, режеха ги, препарираха ги и красотата на човешкото тяло оставаше неизменна във всяка своя част, така че изумлението от някоя грубо хвърлена на поцинкованата маса целокупна русалка не преминаваше, когато се пренасяше върху отрязаната й ръка или отсечената китка. В сутерена миришеше на формалин и карбол и във всичко се усещаше нещо тайнствено — като се започне от неизвестната съдба на всички тези проснати тела и се свърши със самата загадка на живота и смъртта, разположила се тук, в подземието, като у дома си или в личната си щабквартира.
Гласът на тази загадка заглушаваше всичко друго, преследваше Юра и му пречеше да анатомира. Но по същия начин му пречеха и много други неща в живота. Беше свикнал и разсейващите смущения не го безпокояха.
Умът му работеше добре и той хубаво пишеше. Още от гимназията мечтаеше за проза, за книга с животописи, където в нещо като скришни взривни гнезда да зарежда най-зашеметяващото от онова, което му е минало пред очите и в ума. Но за такава книга беше още твърде млад и засега пишеше стихове, както художник, който цял живот рисува етюди към запланувана голяма картина.
Той прощаваше греха на раждането на своите стихове — заради тяхната енергия и оригиналност. Тези две качества, енергия и оригиналност, за него бяха представителите на реалността в изкуствата, които във всяко друго отношение възприемаше като безпредметни, безсмислени и ненужни.
Юра разбираше колко дължи на вуйчо си някои от основните черти на характера си.
Николай Николаевич живееше в Лозана. В книгите си, издадени там на руски и в превод, той развиваше отдавнашната си мисъл за историята като втора вселена, градена от човечеството в противовес на явлението смърт чрез явленията време и памет. Сърцевината на тези книги беше новият поглед към християнството, конкретната им последица — новата идея за изкуството.
Тази мисловна сфера упражни още по-голямо въздействие върху приятеля на Юра. Повлиян от идеите му, Миша Гордон избра за своя специалност философията. Във факултета посещаваше лекциите по богословие и дори възнамеряваше впоследствие да се прехвърли в Духовната академия.
Влиянието на Николай Николаевич се отрази стимулиращо и освобождаващо върху Юра, а върху Миша сковаващо. Юра разбираше ролята на произхода за крайностите в Мишините пристрастия. От деликатност не разубеждаваше Миша в странните му планове. Но често му се щеше да го види емпирик, по-близък до живота.
3
Една вечер в края на ноември Юра се върна късно от университета много уморен, без да е ял цял ден. Казаха му, че през деня имали големи тревоги, Ана Ивановна получила мускулни спазми, викнали няколко лекари, смятали да пратят за свещеника, но после се отказали. Сега й било по-добре, била в съзнание и настоявала, щом Юра се прибере, веднага да отиде при нея.
Юра влезе в нейната спалня, без дори да се преоблече.
В стаята личаха следите от доскорошната паника. Болногледачката безшумно местеше нещо по нощното шкафче. Наоколо се въргаляха смачкани салфетки и мокри кърпи за компрес. Водата в тасчето беше леко розова от изплютата кръв. В нея плуваха срязани ампули и напоени с вода памуци.
Болната плуваше в пот и с крайчеца на езика облизваше сухите си устни. Беше се стопила от сутринта, когато Юра я видя за последен път.
„Дали не е погрешна диагнозата — помисли си той. — Има всички признаци на крупозно възпаление. Изглежда, това е кризата.“
Той поздрави Ана Ивановна, каза й нещо окуражаващо-незначително, каквото се говори в такива случаи, и отпрати болногледачката от стаята. Хвана ръката на Ана Ивановна да премери пулса й, а с другата ръка бръкна в джоба за стетоскопа. Ана Ивановна показа с глава, че няма нужда. Той разбра, че го е повикала за нещо друго. Тя си пое дъх и започна:
— Искаха… да… ме изповядат… Дойде смъртта… Може всеки момент… Зъб да е … те е страх, боли, подготвяш се… а това … не зъб — цялата… целият ти живот… щрак, като клещи… А какво е то… Никой не знае… И ми е тежко, страх ме е…
Замълча. Сълзи се лееха по страните й. Юра мълчеше. Ана Ивановна продължи:
— Ти си талантлив… А талантът, това е… различно от другите… Ти сигурно знаеш… Кажи ми нещо… Успокой ме.
— Какво да кажа — отвърна Юра и неспокойно се размърда на стола, стана, направи няколко крачки, пак седна. — Първо, утре ще сте по-добре, виждам признаците, главата си режа. И после — смъртта, съзнанието, вярата във възкресението… Искате да знаете как е според научните ми знания? По-добре друг път. Не? Веднага? Както иска те. Само че е трудно така изведнъж. — И той неочаквано й изнесе цяла лекция и сам се учуди как можа.
Възкресението. В твърде грубата форма, в която се шири за утеха на най-слабите, то ми е чуждо. И думите на Христос за живите и мъртвите за мен винаги са означавали нещо друго. Къде ще се съберат тези пълчища от всички хилядолетия? Цялата вселена няма да им стигне и Бог, доброто и смисълът ще се принудят — да се махнат от света. В тази животинска навалица ще ги стъпчат.
Но през цялото време един и същи необятно-тъждествен живот изпълва всемира и непрекъснато се обновява в безчет съчетания и метаморфози. Сега вие се боите дали ще възкръснете, а сте възкръснали още когато сте се родили, без да го осъзнаете.
Ще ви боли ли, дали материята усеща разпадането си? Тоест, с други думи, какво ще стане със съзнанието ви? Но какво е съзнанието? Да го разгледаме. Ако се мъчиш съзнателно да заспиш — безсънието ти е гарантирано, ако съзнателно се опитваш да усетиш дейността на храносмилането си — ето ти сигурно възпаление на стомаха. Съзнанието е мъчение, самоотрова за субекта, който го изпробва върху себе си, то е светлина, която е обърната навън, то осветява пътя ни, за да не се препъваме. Съзнанието е като запалените светлини на локомотива. Обърнете ги навътре — и катастрофата е неминуема.
И така, какво ще стане с вашето съзнание. С вашето. Вашето. Но какво сте вие? Това е въпросът. Да видим. Като какво се помните, коя част от себе си винаги сте осъзнавали? Бъбреците, далакът, вените? Не, откакто се помните, винаги сте се виждали във външните, активните прояви, в делата си, в семейството, в другите. А сега внимателно. Човекът в другите хора — това именно е човешката душа. Това сте вие, с това е дишало и се е подхранвало, и се е опивало цял живот вашето съзнание. С вашата душа, с вашето безсмъртие, с живота ви в другите. Тогава? Щом сте били в другите, в тях ще останете. Има ли значение, че после това ще се нарича памет? Това ще сте вие, встъпили в целостта на бъдещето.
И последното. Не се тревожете. Смъртта не съществува. Смъртта не присъствува в нашия живот. Но казахте: талант — това е друго, това да, то е открито от нас. А талантът като най-висше и широко понятие е дар на живота.
Няма смърт, казва Йоан Богослов, чуйте колко е проста аргументацията му. Няма смърт, защото миналото е отминало. Това е почти като: няма смърт, защото това е вече познато, това е нещо старо и вече дотегнало, а сега се иска нещо ново и новото е вечният живот.
Той се разхождаше из стаята и говореше. „Заспете“ — каза, застанал до леглото и положил длан върху главата и. Изминаха няколко минути. Ана Ивановна заспиваше.
Юра тихо излезе от стаята и каза на Егоровна да прати в спалнята болногледачката. „Дявол знае каква е тази работа — мислеше си Юра, — аз ставам шарлатанин. Лекувам с баене, с хипноза.“
На другия ден й стана по-добре.
4
Ана Ивановна все повече се възстановяваше. Към средата на декември се опита да става, но още беше много слаба. Посъветваха я да лежи, докато укрепне.
Тя често викаше Юра и Тоня и с часове им разказваше за своето детство, минало в дядовото й имение на уралската река Ринва. Юра и Тоня никога не бяха ходили там, но Юра веднага си представяше от думите й тези петдесет хиляди декара вековна непроходима гора, черна като нощ, и тук-там я пронизват с ножовете си извивките на бързата река с каменливо дъно и високи стръмнини откъм техния, Крюгеровия бряг.
В тия дни се шиеха първите в живота им официални дрехи — черен костюм за Юра и вечерна затворена рокля от светла коприна за Тоня. Щяха да се появят с новите си премени на традиционната елха у Свентицки на двадесет и седми.
Поръчките от мъжкото ателие и от шивачката дойдоха в един ден. Юра и Тоня премериха дрехите, останаха доволни и още не бяха успели да се издокарат, когато влезе Егоровна и каза, че Ана Ивановна ги вика. Набързо се дооблякоха и двамата се качиха при нея.
Когато влязоха, тя се повдигна на лакът, огледа ги отстрани, нареди им да се завъртят и каза:
— Много хубаво. Просто възхитително. Не знаех, че вече са готови. Тоня, я още веднъж. Не, добре е. Стори ми се, че отпред прави малко гънки. Знаете ли защо ви повиках? Но първо няколко думи за тебе, Юра.
— Знам, Ана Ивановна. Аз помолих да ви донесат това писмо. И вие като Николай Иванович смятате, че не е трябвало да се отказвам. Минутка търпение. Вие не бива да говорите. Сега ще ви обясня всичко. Макар че сте съвсем наясно.
И така, първо. Делото за Живаговото наследство съществува, за да пълни гушите на адвокатите и за събиране на съдебни такси, а всъщност не съществува никакво наследство, само дългове и бъркотии, плюс мръсотията, която веднага изплува. Ако нещо можеше да се обърне в пари, щях ли да ги подаря на съда и да не се възползувам от тях? Но там е работата, че искът е пресилен и вместо да задълбаваме във всичко това, най-добре да се откажа от правата си върху несъществуващото имущество и да го отстъпя на неколцината подставени съперници и завистливи самозванци. За посегателствата на някаква си madame Alice, живееща с децата си в Париж под името Живаго, отдавна съм чувал. Но има и нови претенденти — а вас не знам, но за мен всичко това съвсем наскоро изплува.
Оказва се, че още преди мама да почине, баща ми бил увлечен по някаква мечтателка и безумка — княгиня Столбунова-Енрици. Тази особа имала син от баща ми, който сега е на десет години, казва се Евграф.
Княгинята е отшелница. Живее с момчето в къщата си край Омск, не се знае с какви средства разполага. Показаха ми къщата на снимка. Красива е, с пет големи прозореца и с кръгли барелефи-медальони по фасадата. Та напоследък през цялото време имам чувството, че и петте прозореца ме гледат с лошо око през хилядите версти от Европейска Русия до Сибир и рано или късно ще ме урочасат. Защо са ми тогава всички тези измислени капитали, изкуствено създадени съперници с тяхното недоброжелателство и завист? И адвокатите.
— Все пак не трябваше да се отказвате — възрази Ана Иванов на. — Знаете ли защо ви извиках? — отново повтори и веднага продължи: — Сетих се как се казваше. Нали помните, вчера ви разправях за лесничея. Казваше се Вакх. Безподобно, нали? Черно горско страшилище, брадясало до очите — и Вакх! Беше с обезобразено лице нападнала го мечка, но се измъкнал. Там всички са такива. С такива имена. Едносрични. Само да са звучни и кратки. Вакх. Или Луп. Или, да речем, Фавст. Чакайте, чакайте. Дошъл някой — докладват нещо от рода на Авкт или Фрол, като залп от дядовата двуцевка, и ние моментално изхвърчаме от детската стая в кухнята. А там, представете си, горският въглищар с живо мече или кантонерът чак от другия край с рудна проба. И дядо дава на всеки бележка за канцеларията. На един за пари, на друг за жито, на трети за ловни патрони. Отвън — гора. И сняг, сняг! Ще ни затрупа! — Ана Ивановна се закашля.
— Стига, мамо, вредно е за теб — възпря я Тоня. Юра я подкрепи.
— Нищо ми няма. Хайде де. А, сетих се. Егоровна ми изклюкарствува, че се колебаете дали да вървите вдругиден на елхата. Да не съм чула повече такива глупости! Как не ви е срам! И той ми бил лекар! Ясно, нали. Отивате и никакви приказки. Но да се върнем на Вакх. Този Вакх на младини бил ковач. В някакво сбиване му съсипали вътрешностите. Той си направил нови от желязо. Добре де, Юра. Мислиш, че не разбирам? Не го казвам буквално. Така говореха хората.
Отново се разкашля и този път много по-дълго. Пристъпът не минаваше. Вече не можеше да си поеме въздух.
Юра и Тоня едновременно се втурнаха към нея. Те се приведоха рамо до рамо над леглото й. Ана Ивановна, както кашляше, взе ръцете им в своята, събра ги и ги задържа. После овладяла гласа и дъха си, каза:
— Ако умра, не се разделяйте. Създадени сте един за друг. Оженете се. Ето че ви сватосах — додаде накрая и заплака.
5
Още през пролетта на хиляда деветстотин и шеста година, преди да беше преминала в последния гимназиален клас, шестмесечната връзка с Комаровски надхвърли всички граници на търпението й. Той хитро използуваше потиснатото й състояние и когато искаше, умееше неусетно и много йезуитски да й подскаже за падението й. Тези подсещания докарваха Лара тъкмо в онова объркано състояние, каквото сластолюбецът чака от жената. Това объркване все повече я заробваше в чувствения кошмар, от който при изтрезняването косите й настръхваха. Противоречията на нощното безумие бяха необясними като черна магия. Там всичко ставаше наопаки и обратно на логиката острата болка се изразяваше в сребрист смях, борбата и отказът означаваха съгласие и ръката на мъчителя се обсипваше с благодарни целувки.
Не се виждаше краят на всичко това, но през пролетта, в един от последните часове, тя се замисли как ли ще зачестят домогванията му през лятото, когато няма да ходи в гимназията — последното й убежище от честите срещи с Комаровски — и бързо стигна до решението, което издъно промени живота й.
Беше задушна сутрин пред буря. Учеха на отворени прозорци. В далечината бучеше градът, непрекъснато, монотонно като кошер. Откъм двора се носеха виковете на играещите деца. От тревния мирис на земята и младия листак я болеше глава, както на Сирница от водката и пушека на тиганите.
Учителят по история разказваше за египетската експедиция на Наполеон. Когато стигна до Фрежюс, небето причерня, тресна и се сцепи от светкавица и гръм и класната стая заедно с мириса на свежест се изпълни с пясък и прахоляк. Две училищни подлизурки веднага се залетяха да викат от коридора байчото да затвори прозорците и щом открехнаха вратата, течението грабна всички попивателни от тетрадките по чиновете и ги понесе из стаята.
Затвориха прозорците. Ливна мръсен градски дъжд, смесен с прах. Лара откъсна лист от тетрадката и написа на Надя Кологривова, с която седяха на един чин:
„Надя, трябва да се отделя от майка си. Помогни ми да давам уроци, но по на сметка. Вие имате много познати сред богаташите.“
Надя й отвърна по същия начин:
„Нашите търсят гувернантка за Липа. Ела у нас. Това ще е прекрасно! Знаеш как те обичат татко и мама.“
6
Повече от три години Лара живя у Кологривови като в крепост. Никой отникъде не посягаше на свободата й, дори майка й и брат й, към които чувствуваше голямо отчуждение, не й напомняха за себе си.
Лаврентий Михайлович Кологривов беше крупен индустриалец — практик от нов тип, талантлив и умен. Мразеше отмиращия строй с двойната омраза на баснословния богаташ, способен да изкупи държавната хазна, и на човека от народа, направил приказно гигантска крачка напред. Той криеше в дома си нелегални, наемаше защитници за политически обвиняеми и според шеговитите слухове, се самоунищожаваше като собственик, субсидирайки революцията, и вдигаше стачки в собствената си фабрика. Лаврентий Михайлович беше точен стрелец и запален ловджия и през зимата на деветстотин и пета година ходеше всяка неделя на Серебряний бор и на Лосиний остров да обучава дружинниците на стрелба.
Беше прекрасен човек. Жена му Серафима Филиповна беше достойна негова половинка. Лара изпитваше възхищение и уважение към двамата. Всички в къщата я обичаха като своя.
На четвъртата година от безгрижния й живот я посети брат й Родя. Той се поклащаше предизвикателно на дългите си крака и за по шик изговаряше думите неестествено провлечено и носово — та разказа, че юнкерите от неговия випуск събрали пари за прощален подарък на началника на училището, дали ги на Родя и му възложили да потърси и да купи подарък. Е, въпросните пари ги проиграл онзи ден до копейка. Като свърши, Родя се пльосна с цялата си дангалашка фигура в креслото и заплака.
Лара се смрази, като го чу. Родя с хлипане продължи:
— Вчера бях у Виктор Иполитович. Той отказа да говори с мен на тази тема, но спомена, че ако ти пожелаеш… Така се изрази, въпреки че не обичаш вече никого от нас, имаш огромна власт над него… Ларочка… Една твоя дума… Разбираш ли какъв позор е това и как петни честта на юнкерския мундир… Иди при него, какво ти струва, помоли го… Нали няма да допуснеш да измия тази загуба с кръвта си?
— Да измие с кръвта си… Честта на юнкерския мундир — възмутена повтаряше Лара и нервно се разхождаше в стаята. — А аз не съм мундир, аз нямам чест и с мене може всичко. Разбираш ли какво ме молиш, наясно ли си какво ти е предложил? Година след година, със сизифов труд издигай, строй, кради от съня си, а този дойде и все му е едно, плюе ти в лицето и всичко отива по дяволите. Да те вземат мътните! Ако щеш, гръмни се! Какво ме интересува. Колко ти трябват?
— Шестстотин деветдесет и нещо, кажи го, седемстотин рубли — измънка брат й.
— Родя! Ти си луд! Ти чуваш ли се какво говориш! Проиграл си седемстотин рубли! Родя, Родя! Ти знаеш ли за колко време обикновен човек като мен може с честен труд да изкара толкова пари?
И след пауза добави сухо и отчуждено:
— Добре. Ще се опитам. Ела утре. И ми донеси револвера, с който щеше да се застреляш. Даваш го все за мен. С повечко патрони, да не забравиш.
Парите взе от Кологривов.
7
Работата у Кологривови не й попречи да завърши гимназия, да се запише във Висшите курсове, успешно да ги изкара и да стигне до последните изпити, които й предстояха идната хиляда деветстотин и дванадесета година.
През пролетта на единадесета година завърши гимназия ученичката й Липочка. Тя вече имаше годеник, младия инженер Фризенданк, от добро и заможно семейство. Родителите одобряваха избора й, но бяха против тъй ранния брак и я съветваха да изчака. На тази почва избухваха драми. Капризната и глезена Липочка, любимката на семейството, крещеше на майка си и баща си, плачеше и им тропаше с крак.
В богатата къща, където Лара беше като своя, не се говореше за заема, който тя направи заради Родя, и никой не й напомняше за парите.
Отдавна щеше да ги върне, ако нямаше едни постоянни разходи, чието предназначение криеше.
Тя тайно от Паша пращаше пари на баща му, изселения Антипов, и помагаше на болнавата му заядлива майка. Освен това още по-скришно намаляваше разходите на самия Паша, като без негово знание доплащаше на хазаите му за стаята и храната.
Паша, малко по-млад от Лара, я обичаше до безумие и за всичко я слушаше. По нейно настояване след училище се зае допълнително с латинския и гръцкия, за да влезе да учи филология в университета. Лара мечтаеше след една година, когато минат държавните изпити, да се оженят и да заминат гимназиални учители в някой от уралските губернски градове.
Паша живееше в стаята, която Лара лично му беше намерила и наела при едни тихи хазаи в новопостроена къща на Камергерска, близо до Художествения театър.
Лятото на единадесета година Лара за последен път прекара с Кологривови в Дуплянка. Беше влюбена в това място повече от самите собственици. Всички го знаеха и при летните си пътувания следваха една негласна традиция. Когато нажеженият черен влак потегляше по-нататък и Лара губеше ума и дума сред възцарилата се безбрежно-изумена и уханна тишина, пускаха я сама пеша към имението, докато те пренасяха и товареха багажа на гарата, а дуплянският кочияш с ватен елек върху червената риза с Дълги ръкави разказваше на господарите местните новини от изтеклия сезон.
Лара вървеше край платното по пътечката, утъпкана от странници и богомолци, и свиваше през ливадата към гората. Там спираше и със затворени очи вдишваше смесените ухания на околната шир. Въздухът тук беше за нея по-скъп от майка и баща, по-мил от възлюбен и по-умен от книга. За миг отново се разкриваше пред нея смисълът на съществованието. Тя е тук — така си мислеше, — за да осъзнае дивата прелест на земята и да даде на всичко име; ако това се окаже непосилно за нея, тогава от любовта към живота да си роди следовници, които ще го направят вместо нея.
Това лято Лара пристигна преуморена от многото грижи, с които се беше нагърбила. Поддаваше се на настроенията си. Беше станала мнителна — нещо, което по-рано не й беше присъщо, тази черта придаваше дребнавост на характера й, който винаги се бе отличавал с широта и липса на излишни скрупули.
Кологривови не искаха да я пуснат. В дома им я заобикаляше досегашната нежност. Но откакто Липа бе стъпила на крака, Лара се чувствуваше ненужна у тях и се отказваше от заплатата. Те й я връчваха насила. От друга страна, тя се нуждаеше от тези пари, а в качеството си на тяхна гостенка не можеше да търси самостоятелни доходи, това беше и неудобно, и практически невъзможно.
Лара намираше положението си тежко и непоносимо. Струваше й се, че на всички досажда, само дето не го показват. Тя самата се отегчаваше от себе си. Изпитваше желание да бяга, където й видят очите, от себе си и от Кологривови, но според собствените й представи първо трябваше да им върне парите, а в момента нямаше откъде да ги вземе. Чувствуваше се заложница заради глупашката постъпка на Родя и не можеше място да си намери от безсилно възмущение.
Във всичко откриваше признаци на небрежност. Ако пристигащите познати на Кологривови се отнасяха към нея с повишено внимание, това означаваше, че я имат за безпомощна „възпитаница“ и лесна плячка. А когато я оставяха на мира, това доказваше, че за тях е нула и изобщо не я забелязват.
Пристъпите на ипохондрия не й пречеха да участвува в увеселенията на многобройната компания, която гостуваше в Дуплянка. Тя се къпеше и плуваше, возеше се на лодка, присъствуваше на нощните пикници отвъд реката, заедно с всички пускаше фойерверки и танцуваше. Играеше в любителските постановки и с особено увлечение се включваше в състезанията по стрелба с маузер, но предпочиташе впрочем лекия пистолет на Родя. Беше свикнала с него и стреляше с голяма точност, дори на шега съжаляваше, че е жена и не може да стане дуелистка. Но колкото повече се веселеше, толкова по-зле се чувствуваше. Вече не знаеше какво иска.
Това особено се засили след връщането им в града. На всичките й неприятности отгоре започнаха и леки сдърпвания с Паша (Лара не смееше сериозно да се кара с него, защото го смяташе за своя последна защита). Паша напоследък бе станал някак по-самоуверен. Наставническите нотки в гласа му й бяха смешни и обидни.
Паша, Липа, Кологривови, парите — всичко това се обърка в главата й. Животът й опротивя. Струваше й се, че ще полудее. Искаше й се да зареже всичко познато и изпитвано и да започне нещо ново. В такова настроение на Коледа през деветстотин и единадесета година стигна до съдбоносното решение незабавно да се махне от Кологривови и да заживее някак свободно и самостоятелно, а необходимите за целта пари да поиска от Комаровски. Лара смяташе, че след всичко онова и последвалите години на нейната извоювана свобода той трябва да й помогне съвсем рицарски, без обяснения, безкористно и без никакви мръсотии.
С тази цел на двадесет и седми декември вечерта тръгна за Петровските линии и на излизане пъхна в маншона пистолета на брат си, зареден и със свален предпазител, с намерението да стреля по Виктор Иполитович, ако й откаже или я разбере превратно, или по някакъв начин я унижи.
Вървеше страшно притеснена по празничните улици и не забелязваше нищо край себе си. Подготвяният изстрел вече беше гръмнал в душата й с пълно безразличие към оногова, към когото беше насочен. Този изстрел беше единственото, което тя осъзнаваше. Чуваше го през целия път и това беше изстрел в Комаровски, в самата нея, в собствената й съдба и в дуплянския дъб на ливадата с изрязана в кората му мишена.
8
— Не пипайте маншона — каза на охкащата и ахкаща Ема Ернестовна, когато онази протегна ръце да й помогне за палтото.
Виктор Иполитович го нямаше вкъщи. Ема Ернестовна продължаваше да я кани да влезе, да се съблече.
— Не мога. Бързам. Къде е той?
Ема Ернестовна каза, че е канен на елха. С адреса в ръка Лара се спусна по мрачното стълбище с цветните гербове на прозорците, което веднага й напомни всичко, и се запъти към Свентицки в Мучной квартал.
Едва сега, когато за втори път излезе навън, се огледа смислено около себе си. Видя зима. Видя град. Видя вечер.
Беше ужасно студено. Улиците блестяха от черния лед, дебел като стъклените дъна на счупени бирени бутилки. Болеше я да диша. Въздухът беше натъпкан със сив скреж и сякаш я гъделичкаше и бодеше с рошавата си четина точно както я бодеше и й влизаше в устата белезникавата козина на заледената яка. Вървеше по празните улици и сърцето й тътнеше. По пътя й около вратите на чайните и гостилниците се кълбеше пара. От мъглата изплуваха замръзналите лица на минувачите, червени като кайзер, и брадатите муцуни на конете и кучетата с ледени шушулки. Прозорците на къщите, замръзнали в дебел слой лед и сняг, бяха като замазани с вар и по непрозрачната им повърхност шаваха цветните отблясъци от запалените елхи и сенките на празнуващите, сякаш къщите показваха за хората на улицата мътни картинки върху бели чаршафи, закачени пред вълшебен фенер.
На Камергерска се спря. „Не мога повече, не издържам — почти на глас рече тя. — Ще се кача и всичко ще му разкажа“ — овладя се веднага и отвори тежката врата на представителния вход.
9
Паша, пламнал от усилие, с издута от езика буза, се мъчеше пред огледалото да закопчае яката и да натика в илиците на колосаната риза пречупващите се копчета за ръкавели. Отиваше на гости и беше още толкова чист и невинен, че се обърка, когато Лара влезе, без да почука, и го завари с недовършения тоалет. Той веднага забеляза вълнението й. Едвам я държаха краката. Тя пристъпи, разплисквайки с крака дрехата си, като че ли я прегазваше.
— Какво ти е? Какво има? — тревожно попита Паша и се втурна към нея.
— Седни до мен. Седни както си. Не се докарвай. Бързам. Трябва веднага да тръгвам. Не пипай маншона. Чакай. Обърни се за малко с гръб.
Той я послуша. Лара беше с английски костюм — тя си свали жакета, закачи го на пирона и прехвърли револвера на брат си от маншона в джоба на жакета. После се върна на дивана и каза:
— Сега можеш да гледаш. Запали свещта и загаси електричеството.
Лара обичаше да разговаря в полумрак, на запалени свещи. Паша винаги се запасяваше с цяла пачка за нея. Той сложи нова свещ на свещника, постави го на прозореца и запали. Пламъкът изпращя в стеарина, пръсна на всички страни пропукващи искри и се източи нагоре. Стаята се изпълни с мека светлина. Ледът на прозореца започна да се топи на нивото на свещта, на стъклото се появи черна дупчица.
— Слушай, Патуля — каза Лара. — Имам неприятности. Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тях. Не се плаши и не ме питай, обаче се прости с мисълта, че сме като всички. Забрави за спокойствието. Аз винаги съм в опасност. Ако ме обичаш и искаш да ме запазиш от гибел, не отлагай, нека се венчаем час по-скоро.
— Точно това е постоянното ми желание — прекъсна я той. — Веднага ми кажи деня, аз съм съгласен, когато искаш. Все пак кажи ми ясно и разбрано какво ти е, не ме измъчвай с тия загадки.
Но Лара измести разговора и леко се измъкна от отговора. И още дълго разговаряха на теми, които нямаха нищо общо с причината за нейната печал.
10
Тази зима Юра писа научното си съчинение за тъканите на ретината, с което кандидатствуваше за университетски златен медал. Специалността му беше обща терапия, но той познаваше окото като истински бъдещ окулист.
В този интерес към физиологията на зрението се проявяваха други страни на природата му — творческите му заложби и размислите му за същността на художествения образ и строежа на логическата идея.
Тоня и Юра бързаха с наета шейна за елхата у Свентицки. Шест години бяха живели заедно — от края на детството до началото на младостта. Всеки добре познаваше другия. Имаха общи навици, свой маниер да си подхвърлят кратки духовитости, свой маниер да се подсмиват. Така пътуваха и сега, мълчаливи, стиснали уста на студа и само от време на време си разменяха по някоя и друга дума. И мислеха всеки за нещо свое си.
Юра сам се подканяше, че датата на конкурса наближава и трябва да побърза с работата си, но в празничната суматоха на отиващата си година, която се чувствуваше по улиците, прескачаше от тази мисъл на други:
Във факултета на Гордон издаваха студентско хектографско списание. Гордон му беше редактор. Юра отдавна им беше обещал статия за Блок — младежите от двете столици бяха луди на тема Блок и те с Миша най-много от всички.
Но и тази мисъл не се задържа за дълго в съзнанието му. Те пътуваха, сгушени в яките, разтриваха замръзналите си уши и си мислеха за различни неща. Но в едно мислите им съвпадаха.
Онази сцена при Ана Ивановна прероди и двамата. Те сякаш прогледнаха и се взряха един в друг с нови очи.
Тоня, това старо приятелче, тази понятна очевидност, която не се нуждаеше от обяснения, се оказа най-недосегаемото и сложното от всичко, което Юра можеше да си представи — тя се оказа жена. С известно усилие на фантазията той можеше да си въобрази какво е да си изкачил Арарат, да си герой, пророк, победител, абсолютно всичко, само не и жена.
И ето тази най-невъзможна и свръхтрудна задача бе поела на слабите си и крехки рамене Тоня (от този момент тя изведнъж започна да му се вижда слабичка и крехка, макар че си беше съвсем здраво-право момиче). И го изпълни онова жарко съчувствие към нея и плахо изумление, което е началото на любовта.
Същото, със съответните изменения, се случи и с Тоня спрямо Юра.
Той си мислеше, че все пак не трябваше да излизат. Да не стане нещо в тяхно отсъствие. И си спомни. Когато разбраха, че състоянието на Ана Ивановна се е влошило, те, облечени вече за излизане, отидоха при нея и предложиха да си останат вкъщи. Тя с някогашната си рязкост се възпротиви и настоя да идат на елхата. Юра и Тоня разтвориха завесата при дълбоката ниша на прозореца да видят какво е времето. Когато се измъкваха от нишата, двата края на тюла полепнаха по новите им дрехи. Леката материя се повлече няколко стъпки след Тоня като сватбено було. Всички се засмяха, така едновременно и без думи забелязаха тази прилика в спалнята.
Юра се оглеждаше наоколо и виждаше същото, което малко преди това се беше мяркало пред очите на Лара. Шейната им вдигаше неестествено силен шум, който неестествено дълго отекваше под заледените дървета в градините и алеите. Светещите отвътре и заледени прозорци на къщите приличаха на скъпоценни ковчежета от опушен топаз. Вътре в тях тлееше коледният живот на Москва, светеха елхите, движеха се гостите и маскирани веселяци играеха на сляпа баба и на пръстен.
Юра изведнъж си помисли, че Блок е явлението Рождество във всички сфери на руския живот, в северния градски бит и в най-новата литература, под звездното небе на съвременната улица и около запалената елха в гостната на нашия век. Той си помисли, че няма нужда от никаква статия за Блок, а просто трябва да се покаже руското поклонение на влъхвите, както е в платната на холандците — със студ, вълци и тъмна борова гора.
Минаваха по Камергерска. Юра обърна внимание на един черен разтопен процеп в заледения прозорец. През него проблясваше пламъкът на свещ и проникваше към улицата почти като разумен поглед, сякаш пламъкът следеше пътуващите и причакваше някого.
„Свещта гореше у дома, свещта гореше…“ — шепнеше си Юри началото на нещо смътно, аморфно, с надеждата, че продължението ще дойде от само себе си, без усилие. То, не идваше.
11
От незапомнени времена елхата у Свентицки минаваше по следния начин. В десет, когато се прибираха децата, палеха втора елха за младите и за възрастните и се веселяха до сутринта. По-старите цяла нощ пляскаха картите в триъгълния помпейски хол, продължение на салона, отделено от него с тежка завеса с големи бронзови халки. На разсъмване всички сядаха на трапезата.
— Защо закъсняхте? — попита ги на бегом племенникът на Свентицки Жорж, забързан през антрето към стаята на чичо си и леля си. Юра и Тоня също се насочиха натам да поздравят домакините и пътем, докато се събличаха, надникнаха в салона.
Около пламтящата елха, украсена с няколко низи струящо сияние, се движеше черната стена на онези, които не танцуваха, а разговаряха и се разхождаха, и се настъпваха, и дрехите им шумоляха.
В кръга лудо се въртяха танцуващите. Въртеше ги и ги разпределяше по двойки, и ги изтегляше в редица Кока Корнаков, лицеист, син на помощник-прокурора. Той дирижираше танците и колкото му глас държи крещеше от единия край на салона към другия: „Grand rond! Chaine, chinoise!“7 — И всички се подчиняваха на командите му. — „Une valse s’il vous plait!“8 — подвикваше на пианиста и начело на първия кръг повеждаше дамата си à trois temps, à deux temps9, забавяйки и стеснявайки първоначалния порив до едва забележимо пристъпване на място, което вече не беше валс, а само заглъхващо негово ехо. И всички аплодираха, и в тази движеща се, тътреща се и гъгнеща тълпа се разнасяха сладоледи и разхладителни напитки. Пламналите момчета и момичета за миг преставаха да викат и да се смеят, припряно и жадно гълтаха студените плодови сокове и лимонадата и едва оставили чашата на таблата, възобновяваха виковете и смеха в десетократна степен, сякаш бяха глътнали нещо за градус.
Тоня и Юра, преди да влязат в салона, отидоха при домакините във вътрешните стаи.
12
Вътрешните стаи на Свентицки бяха затрупани с ненужни вещи от изпразнените за по-просторно гостна и салон. Тук беше вълшебната кухня на стопаните, техният коледен склад. Вътре миришеше на бои и лепило, имаше нахвърляни рула цветна хартия и камари от кутии с котильонни звезди и допълнителни свещички за елхата.
Старите Свентицки надписваха номерцата на подаръците, картичките с посочените места за вечерята и билетите за някаква томбола. Жорж им помагаше, но често бъркаше номерацията и те се нервираха. Домакините ужасно се зарадваха на Юра и Тоня. Знаеха ги от деца и без много церемонии и празни думи ги хванаха да им помагат.
— Фелицата Семьоновна не ще да разбере, че по-рано трябваше да се мисли за всичко това, а не в разгара, когато е пълно с гости. Ах ти, Жорж, загубена глава, пак си объркал номерцата! Нали се разбрахме бомбониерките с дражетата да са на масата, празните на дивана, а тук всичко е наопаки и с краката нагоре.
— Много се радвам, че Анет е по-добре. С Пиер така се тревожим за нея.
— Да, но, миличка, тя е по-зле, разбираш ли, а при теб винаги всичко е devant-derière10.
Юра и Тоня прекараха половината вечер с Жорж и старците зад техните коледни кулиси.
13
През цялото време, докато бяха у Свентицки, Лара се намираше в салона. Макар да не беше с бален тоалет и да не познаваше никого, тя ту се оставяше като насън във валсовите прегръдки на Кока Корнаков, ту като попарена се въртеше в кръг по салона.
Един-два пъти вече се беше спирала нерешително пред портала на хола с надеждата, че Комаровски, който седеше с лице към салона, ще я забележи. Но той си гледаше играта, вдигнал като щит лявата ръка с картите пред очите си, и или наистина не я виждаше, или се преструваше, че не я забелязва. Дъхът й секна от обида. В това време някакво непознато момиче мина от салона към гостната. Комаровски го сподири с онзи поглед, който Лара така добре познаваше. Поласканата девойка му се усмихна, пламна и грейна. Лара едва не изкрещя. Лицето й се изчерви от срам, челото и шията й станаха на петна. „Новата жертва“ — каза си тя. И като в огледало видя себе си и цялата си история. Но пак не се отказа да говори с Комаровски, само реши да изчака с разговора за по-удобен момент, наложи си да се успокои и се върна в салона.
На масата с Комаровски играеха още трима. Един от партньорите, който седеше до него, беше бащата на контето Корнаков, дето я беше поканил на валс. Лара го разбра от няколкото думи, разменени с кавалера, докато кръжаха в салона. А високата брюнетка в черно със смахнатите очи и неприятен змийски изпънат врат, която непрестанно надничаше в салона да нагледа сина си и пак се връщаше в хола при съпруга си картоиграч, беше майката на Кока Корнаков. Най-накрая случайно се изясни, че момичето, заради което Лара бе обладана от онези смесени чувства, е негова сестра и Ларините измислици нямаха никаква реална почва.
— Корнаков — представи й се той още в началото. Тогава тя недоразбра името му. — Корнаков — повтори той при последните тактове, отведе я до креслото и й се поклони.
Този път го чу. „Корнаков, Корнаков — замисли се тя, — нещо познато. Нещо неприятно.“ После си спомни, че Корнаков е помощник-прокурор в московската съдебна палата. Той беше обвинителят на групата железничари, с които бе осъден и Тиверзин. Лаврентий Михайлович по нейна молба бе ходил да говори с него да не се престарава чак толкова на този процес, но не успя да го склони. „Значи той е. Тъй, тъй, тъй. Любопитно. Корнаков. Корнаков.“
14
Вече минаваше полунощ. На Юра му бучаха ушите. След паузата, през която пиха чай с петифури в трапезарията, танците се възобновиха. Когато свещите на елхите догаряха, вече никой не ги сменяше.
Юра стоеше разсеян насред салона и гледаше Тоня, която танцуваше с някакъв непознат. Минавайки край него, тя с движение на крака отмяташе шлейфа на твърде дългата атлазена рокля, плясваше като рибка и изчезваше във водовъртежа на танцуващите.
Цялата гореше. В антракта, когато седнаха в трапезарията, се отказа от чая и гасеше жаждата си с мандарини, които почистваше една след друга от ароматната, леко отделяща се кора. Непрекъснато вадеше от коланчето или от ръкава батистената си кърпичка, мъничка като цветец на плодово дръвче, и избърсваше с нея струйките пот в ъглите на устните и потните си лепкави пръстчета. Тя се смееше и без да прекъсва оживения разговор, пъхаше машинално кърпичката си пак в колана или в гънката на корсажа.
Сега, когато танцуваше с неизвестния кавалер, тя закачаше Юра на минаване. Той се дърпаше и се мръщеше, а Тоня мимоходом докосваше ръката му и се усмихваше изразително. При един такъв кръг кърпичката й остана в неговата ръка, той я притисна до устите си и затвори очи. Усети смесения дъх на мандариновата коричка и на разгорещената шепа на Тоня, и двата еднакво чаровни. Това беше нещо ново в живота му, никога неизпитвано и остро пронизващо цялото му тяло. Детски наивният аромат беше сърдечно смислен като някаква дума, казана шепнешком на тъмно. Юра стоеше замижал, заровил очи и устни в дланта си с кърпичката, през която вдишваше. Внезапно гръмна изстрел.
Всички обърнаха глави към завесата, която отделяше гостната от салона. Последва миг мълчание. После започна паника. Всички се разтичаха, развикаха. Част от присъствуващите последваха Кока Корнаков към мястото на изстрела. Други вече бързаха насреща им, заканваха се, плачеха, спореха и се прекъсваха.
— Как можа да го направи, как можа — повтаряше отчаян Комаровски.
— Боря, жив ли си?! Боря, ти си жив — истерично крещеше госпожа Корнакова. — Сред гостите бил доктор Дроков. Но къде е, къде? Ах, стига, моля ви се. За вас е драскотина, а за мен смисъл на целия ми живот. О, клетият ми мъченик, ти изобличи всички тези престъпници! Ето я, ето я мерзавката, очите ти ще издера, проклетнице! Сега няма да избяга! Какво, господин Комаровски? По вас ли? Стреляла е по вас? Ах, моля ви се. Такова нещастие, господин Комаровски, опомнете се, сега не съм настроена за шеги. Кока, Кокочка, какво ще кажеш! Срещу баща ти!… Да… Но божията десница… Кока! Кока!
Тълпата отплува от гостната в салона. В центъра се движеше Корнаков, той се шегуваше високо и успокояваше всички, че нищо му няма, като същевременно притискаше с чиста салфетка кървящата драскотина на леко наранената лява ръка. Друга група малко по-назад и встрани от него водеше Лара.
Юра се потресе, когато я видя. Същата! И пак в някакви невероятни обстоятелства! И отново онзи прошареният. Но сега Юра вече го познава. Това е видният адвокат Комаровски, той участвуваше в делото по бащиното му наследство. Могат да не се поздравят, и двамата се преструват, че не се познават. А тя? Значи тя е стреляла? В прокурора? Сигурно е политическа? Горката. Няма да се измъкне. Но колко е гордо-прекрасна! А тези! Дърпат я, извиват й ръцете като на крадла.
Но Юра веднага разбра, че се лъже. Лара едвам пристъпваше. Държаха я за ръцете да не падне и с много усилия я довлякоха до първото кресло, където тя рухна.
Юра се втурна към нея да й помогне, но за по-удобно реши първо да прояви внимание към мнимата жертва на покушението. Отиде при Корнаков и каза:
— Тук питаха за лекарска помощ. Мога да се погрижа за вас. Покажете си ръката. Е, под щастлива звезда сте роден. Раната е толкова незначителна, че според мен по-добре да не я превързваме. Впрочем може малко йод. Ето я Фелицата Семьоновна, ще я помолим.
Свентицка и Тоня, които бързаха към тях, не бяха на себе си. Те му казаха да остави всичко и бързо да се облича, вкъщи нещо е станало, дошли са да го викат. Юра веднага предположи най-лошото, уплаши се и забравил за всичко, хукна да се облича.
15
Ана Ивановна вече беше починала, когато двамата презглава се втурнаха към къщата през входа от Сивцев Вражек. Смъртта беше настъпила преди десетина минути. Причината беше продължителен задух вследствие остро настъпил оток на дробовете, неразпознат своевременно.
В първите часове Тоня плачеше неспирно, разтърсваха я спазми и тя никого не разпознаваше. На другия ден се поуспокои и вече търпеливо изслушваше каквото й говореха баща й и Юра, но можеше да отговаря само с кимане, защото, отвореше ли уста, отново я обземаше мъка и тя, без да иска, започваше да крещи като безумна.
С часове коленичеше до покойната и в промеждутъците на всенощната служба прегръщаше с големите си красиви ръце ъгъла на ковчега заедно с крайчеца на подиума, върху който беше сложен, и с венците, които го покриваха. Не забелязваше никого наоколо. Но щом очите й срещнеха очите на близките, тя рязко се вдигаше от пода, с бързи крачки излизаше от гостната, сдържайки риданията си, устремно се качваше по стълбите горе в стаята си и там, паднала на леглото, зариваше във възглавницата изблиците на овладялото я отчаяние.
От страданието, от дългото коленичене и недоспиване, от плътните певчески гласове и ослепителната денонощна светлина на свещите, от настинката, хваната тия дни, Юра чувствуваше в душата си сладка бърканица, блажено-налудничава, скръбно-възторжена.
Преди десет години, когато погребваха майка му, той беше още малък. И досега помнеше как безутешно плака, смазан от мъка и ужас. Тогава той самият още не беше нищо. Едва ли си даваше дори сметка, че има някакъв Юра, има го извън другите и представлява самостоятелен интерес или значение. Тогава най-важното беше околното, външното. Някакъв висш свят го заобикаляше от всички страни, осезателен, непроходим и безспорен като гора, и Юра затова бе тъй потресен от смъртта на майка си, защото с нея се бе загубил в тази гора и изведнъж остана сам. В тази гора бяха всички неща на света: облаците, градските фирми, пожарните кули и препусналите пред катафалката със света Богородица църковни прислужници с наушници на главите вместо шапки заради присъствието на светинята. В тази гора бяха и витрините на магазините в безистените, и недосегаемо високото нощно небе със звездите, с дядо Боже и светиите.
Това недостъпно-високо небе се накланяше над него чак до детската му главица в скута на бавачката, когато тя му разказваше нещо набожно, и ставаше близко и послушно като вейките на лещака, когато ги придърпваш в дерето, за да обереш лешниците. То сякаш се потапяше в съдинката с позлата в детската стая и изкъпано в огън и злато, се превръщаше в утреня и литургия в малката църквица на пресечката, дето го водеше бавачката. Там звездите небесни ставаха кандилца, дядо Боже — свещеник, и всичко се наместваше, така или иначе, според възможностите. Но най-важното беше истинският свят на възрастните и градът, който тъмнееше наоколо като лес. Тогава с цялата си полуживотинска вяра Юра вярваше в Бога на тази гора като в някакъв лесничей.
Съвсем друго беше сега. През всичките дванадесет години учение, средно и висше, Юра бе овладявал античността, вероучението, преданията и поетите, науките за миналото и за природата като семейна хроника на своя дом, като собствено родословие. Сега нищо не го плашеше, нито животът, нито смъртта, всичко на този свят се именуваше с думи от неговия речник. Той се чувствуваше на равна нога с вселената и съвсем различно изживяваше опяването за Ана Ивановна, отколкото навремето за майка си. Тогава се захласваше от болката, страхуваше се и се молеше. А сега слушаше опелото като вест, предназначена непосредствено за него и засягаща лично него. Той се вслушваше в тези думи и държеше да имат ясно изразен смисъл, както се изисква във всяка дейност, и нищо общо с набожността нямаше в чувството му за приемственост спрямо висшите сили на земята и небето, на които се покланяше като на велики свои предшественици.
16
„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний, помилуй нас.“
Какво е това, къде сме? Изнасяне на тялото. Трябва да се събуди. Към шест сутринта се строполи с дрехите на този диван. Май целият гори. Сега го търсят в цялата къща и никой не се сеща, че той спи в библиотеката и не може да се събуди в тъмния ъгъл зад високите рафтове с книги до тавана.
„Юра, Юра!“ — вика някъде наблизо портиерът Маркел. Ще изнасят тялото, Маркел трябва да свали долу венците, а не може да открие Юра и на всичкото отгоре се е заклещил в спалнята, където са натрупани венците, защото вратата на гардероба се е отворила и се е запънала във вратата на спалнята, и той не може да излезе.
— Маркел, Маркел, Юра! — викат ги отдолу.
Маркел с един удар разрушава изпречилото се препятствие и с няколко венеца тича надолу по стълбите.
„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний“ — минава тих повей над уличката и остава там, сякаш меко щраусово перо е драснало във въздуха, и всичко се поклаща: венците и хората, главите на конете с пискюлите, отлитащото кадило в ръката на свещеника, бялата земя долу.
— Юра! Боже, най-сетне! Събуди се, моля те — разтърсва го за рамото открилата го Шура Шлезингер. — Какво ти е? Ще я изнасят. Идваш ли?
— Разбира се.
17
Опелото свърши. Просяците се строиха в две редици, пристъпвайки зиморничаво от крак на крак. Полюшна се и леко се помести погребалната катафалка, двуколката с венците, Крюгеровата карета. Кочияшите докараха файтоните пред църквата. От храма излезе разплакака Шура Шлезингер, вдигна мокрия от сълзи воал и плъзна изпитателен поглед през редиците на файтонджиите. Намери с очи носачите от бюрото, с едно кимване ги повика и хлътна с тях в църквата. Хората излизаха на тълпи.
— Дойде й ред на Ана Ивановна. Отиде си жената, така й било писано.
— Да, там ще си почине. Налудува се.
— С файтон ли сте или с единайсетката?
— Краката ми изтръпнаха. Малко ще се поразтъпчем и се качваме.
— Забелязахте ли как страда Фуфков? Гледа покойната, ще си изплаче очите, подсмърча — ще я изяде. А мъжът й до нея.
— Цял живот й беше мераклия.
С такива приказки се влачеха към гробищата на другия край на града. След жестоките студове времето се беше постоплило. Денят беше неподвижно тежък — студът беше поомекнал и животът си беше отишъл, — ден, сякаш от природата създаден за погребения. Мръсният сняг като че ли проблясваше изпод черен покров, иззад оградите надничаха тъмни мокри елхи като потъмняло сребро и приличаха на траур.
Това беше същото паметно гробище, където лежеше Мария Николаевна. Юра напоследък не беше идвал на майчиния си гроб. „Мамичко“ — погледна отдалече в онази посока и пошепна с почти тогавашните устни.
Разотиваха се почти тържествено и дори театрално по чистите пътечки, чиито лъкатушни извивки никак не се съгласуваха със скръбната отмереност на стъпките им. Александър Александрович водеше Тоня под ръка. Следваха ги Крюгерови. На Тоня траурът много й отиваше.
По куполните вериги на кръстовете и на розовите манастирски стени се къдреше скреж, брадат като плесен. В далечния ъгъл на манастирския двор бяха опънати въжета с простряно пране — ризи с тежко подгизнали ръкави, кремави покривки, разкривени недоизстискани чаршафи. Юра се вгледа натам и се досети, че тъкмо това беше мястото, където тогава бушуваше виелицата, но променено от новите манастирски постройки.
Вървеше сам, с бързи крачки изпревари останалите и от време на време се спираше да ги изчака. В отговор на опустошението, настъпило от смъртта в тази бавно шествуваща отзад човешка общност, той изпитваше желание, непреодолимо като силата на водата, когато с въртеливо движение тече към дълбините, с такава непреодолима сила искаше да мечтае и да мисли, да се труди над формите, да създава красота. Сега повече от всякога му беше ясно, че изкуството винаги и неспирно е заето с две неща. То упорито размишлява за смъртта и упорито твори по този начин живота. Голямото, истинското изкуство, онова, което се нарича Откровение на Йоана, и онова, което го дописва.
Юра с копнеж предвкусваше как за ден-два ще изчезне от семейния и университетския хоризонт и в жалейните редове за Ана Ивановна ще вмъкне всичко, което му се е случило, всичко случайно, което животът му е поднесъл дотогава: две-три от най-характерните черти на покойната; образът на Тоня в траур; няколко улични наблюдения на връщане от гробищата; простряното пране там, където в една много отдавнашна нощ фучеше виелицата и той бе плакал като малък.
1
Веднъж през зимата Александър Александрович подари на Ана Ивановна един старовремски гардероб. Беше го купил на разпродажба. Гардеробът от тъмно дърво беше огромен и не влизаше през вратите. Докараха го разглобен, внесоха го на части и се зачудиха къде да го сложат. За долните стаи, където беше по-широчко, не подхождаше поради несъответното си предназначение, а за горе не ставаше поради теснотията. Разчистиха част от горната площадка на вътрешните стълби до вратата на спалнята.
За сглобяването дойде портиерът Маркел. Той доведе шестгодишната си дъщеря Маринка. Дадоха й захарна пръчица. Маринка заоблизва пръчицата и лепкавите си пръстчета, заподсмърча и строго загледа работата на баща си.
Отначало всичко вървеше чудесно. Гардеробът постепенно израстваше пред очите на Ана Ивановна. По едно време, когато оставаше само да се закрепи надстройката, й щукна да помогне на Маркел. Тя стъпи на високото дъно на гардероба, загуби равновесие и бутна страничната стена, закрепена само с щифтовете. Временната сглобка, с която Маркел беше закрепил страниците, се разпадна. Заедно с дъските, които се срутиха на пода, падна и Ана Ивановна и лошо си удари гърба.
— Ех, мила господарке — спусна се към нея Маркел, — за кой дявол ви трябваше. Лошо ли се убихте? Я пипнете, да нямате нещо счупено, най-важното са костите, за месото както и да е, месото ще зарасне, това му е работата, че то, дето има една приказка, си е само за фасон. Какво си ревнала, проклетнице — скастри разплаканата Маринка, — обърши си сополите и бягай при майка си. Ех, господарке мила, че мигар без вас нямаше да го натъкмя туй чудовище? Сигур ме мислите, на пръв поглед, че съм прост портиер, ама иначе ние по натура сме си истински мебелисти, такъв ни е джинсът, мебелисти сме ние. Ако щете, вярвайте, ама тези ръце толкоз разни гардероби и бюфети са видели, дето се вика, за лакирането или наопаки от хубавите дървесини, каквато е орехът и махагонът. Или например какви ли не партии, в смисъл на богаташки със зестра, ще извинявате за израза, така си минаваха под носа ни, минаваха и заминаваха. И всичкото е само зарад пустото пиене, зарад спиртните напитки.
Ана Ивановна с негова помощ се изправи, Маркел й придърпа креслото и тя седна, като пъшкаше и разтриваше натъртеното място. Маркел започна да възстановява разрушеното. Когато стегна горната част, каза:
— Сега ще му турим и вратите и става направо за изложба.
Ана Ивановна намрази гардероба. По вид и размери той й приличаше на катафалка или на царска гробница и й вдъхваше суеверен ужас. Тя го нарече „Асколдов гроб“, като имаше предвид коня на Олег6, нещо, което носи смърт на стопанина си. Попрочела по нещо оттук-оттам, случваше й се да бърка сходните понятия.
От това падане започна предразположението й към белодробни заболявания.
2
Целия ноември единадесета година Ана Ивановна остана на легло с бронхопневмония.
Юра, Миша Гордон и Тоня следващата пролет завършваха съответно университета и Висшите женски курсове. Юра завършваше медицина, Тоня право, а Миша философско-филологическия факултет.
Всичко беше объркано и неясно в душата на Юра, всичко у него беше твърде самобитно: възгледите, навиците, склонностите. Той беше свръхвпечатлителен и с невероятно остри сетива за всичко ново.
Голямото влечение към изкуствата и историята не му попречи за избора на поприще. Той смяташе, че изкуството не може да бъде призвание, тъй както не може да бъде професия вроденият весел нрав или предразположението към меланхолия. Интересуваха го естествените науки, физиката; според разбиранията му човек трябваше да се занимава с нещо общополезно в практическия живот. Затова избра медицината.
Когато преди четири години започна първи курс, той цял семестър изучава анатомия в моргата на факултетския сутерен. Слизаше долу по витата стълба. В дъното на анатомическата зала виждаше пръснати на групички или усамотени рошави студенти. Едни зубреха сред костите и прелистваха разпарцаливени учебници, други мълчаливо анатомираха в ъглите, трети дърдореха и се шегуваха, гонеха плъховете, които в големи количества се стрелкаха по каменния под на моргата. В полутъмното подземие светеха като фосфор голите трупове на млади самоубийци с неустановена самоличност, добре запазени и още непокътнати удавнички. От инжектираната мравчена киселина изглеждаха подмладени и измамно закръглени. Аутопсираха ги, режеха ги, препарираха ги и красотата на човешкото тяло оставаше неизменна във всяка своя част, така че изумлението от някоя грубо хвърлена на поцинкованата маса целокупна русалка не преминаваше, когато се пренасяше върху отрязаната й ръка или отсечената китка. В сутерена миришеше на формалин и карбол и във всичко се усещаше нещо тайнствено — като се започне от неизвестната съдба на всички тези проснати тела и се свърши със самата загадка на живота и смъртта, разположила се тук, в подземието, като у дома си или в личната си щабквартира.
Гласът на тази загадка заглушаваше всичко друго, преследваше Юра и му пречеше да анатомира. Но по същия начин му пречеха и много други неща в живота. Беше свикнал и разсейващите смущения не го безпокояха.
Умът му работеше добре и той хубаво пишеше. Още от гимназията мечтаеше за проза, за книга с животописи, където в нещо като скришни взривни гнезда да зарежда най-зашеметяващото от онова, което му е минало пред очите и в ума. Но за такава книга беше още твърде млад и засега пишеше стихове, както художник, който цял живот рисува етюди към запланувана голяма картина.
Той прощаваше греха на раждането на своите стихове — заради тяхната енергия и оригиналност. Тези две качества, енергия и оригиналност, за него бяха представителите на реалността в изкуствата, които във всяко друго отношение възприемаше като безпредметни, безсмислени и ненужни.
Юра разбираше колко дължи на вуйчо си някои от основните черти на характера си.
Николай Николаевич живееше в Лозана. В книгите си, издадени там на руски и в превод, той развиваше отдавнашната си мисъл за историята като втора вселена, градена от човечеството в противовес на явлението смърт чрез явленията време и памет. Сърцевината на тези книги беше новият поглед към християнството, конкретната им последица — новата идея за изкуството.
Тази мисловна сфера упражни още по-голямо въздействие върху приятеля на Юра. Повлиян от идеите му, Миша Гордон избра за своя специалност философията. Във факултета посещаваше лекциите по богословие и дори възнамеряваше впоследствие да се прехвърли в Духовната академия.
Влиянието на Николай Николаевич се отрази стимулиращо и освобождаващо върху Юра, а върху Миша сковаващо. Юра разбираше ролята на произхода за крайностите в Мишините пристрастия. От деликатност не разубеждаваше Миша в странните му планове. Но често му се щеше да го види емпирик, по-близък до живота.
3
Една вечер в края на ноември Юра се върна късно от университета много уморен, без да е ял цял ден. Казаха му, че през деня имали големи тревоги, Ана Ивановна получила мускулни спазми, викнали няколко лекари, смятали да пратят за свещеника, но после се отказали. Сега й било по-добре, била в съзнание и настоявала, щом Юра се прибере, веднага да отиде при нея.
Юра влезе в нейната спалня, без дори да се преоблече.
В стаята личаха следите от доскорошната паника. Болногледачката безшумно местеше нещо по нощното шкафче. Наоколо се въргаляха смачкани салфетки и мокри кърпи за компрес. Водата в тасчето беше леко розова от изплютата кръв. В нея плуваха срязани ампули и напоени с вода памуци.
Болната плуваше в пот и с крайчеца на езика облизваше сухите си устни. Беше се стопила от сутринта, когато Юра я видя за последен път.
„Дали не е погрешна диагнозата — помисли си той. — Има всички признаци на крупозно възпаление. Изглежда, това е кризата.“
Той поздрави Ана Ивановна, каза й нещо окуражаващо-незначително, каквото се говори в такива случаи, и отпрати болногледачката от стаята. Хвана ръката на Ана Ивановна да премери пулса й, а с другата ръка бръкна в джоба за стетоскопа. Ана Ивановна показа с глава, че няма нужда. Той разбра, че го е повикала за нещо друго. Тя си пое дъх и започна:
— Искаха… да… ме изповядат… Дойде смъртта… Може всеки момент… Зъб да е … те е страх, боли, подготвяш се… а това … не зъб — цялата… целият ти живот… щрак, като клещи… А какво е то… Никой не знае… И ми е тежко, страх ме е…
Замълча. Сълзи се лееха по страните й. Юра мълчеше. Ана Ивановна продължи:
— Ти си талантлив… А талантът, това е… различно от другите… Ти сигурно знаеш… Кажи ми нещо… Успокой ме.
— Какво да кажа — отвърна Юра и неспокойно се размърда на стола, стана, направи няколко крачки, пак седна. — Първо, утре ще сте по-добре, виждам признаците, главата си режа. И после — смъртта, съзнанието, вярата във възкресението… Искате да знаете как е според научните ми знания? По-добре друг път. Не? Веднага? Както иска те. Само че е трудно така изведнъж. — И той неочаквано й изнесе цяла лекция и сам се учуди как можа.
Възкресението. В твърде грубата форма, в която се шири за утеха на най-слабите, то ми е чуждо. И думите на Христос за живите и мъртвите за мен винаги са означавали нещо друго. Къде ще се съберат тези пълчища от всички хилядолетия? Цялата вселена няма да им стигне и Бог, доброто и смисълът ще се принудят — да се махнат от света. В тази животинска навалица ще ги стъпчат.
Но през цялото време един и същи необятно-тъждествен живот изпълва всемира и непрекъснато се обновява в безчет съчетания и метаморфози. Сега вие се боите дали ще възкръснете, а сте възкръснали още когато сте се родили, без да го осъзнаете.
Ще ви боли ли, дали материята усеща разпадането си? Тоест, с други думи, какво ще стане със съзнанието ви? Но какво е съзнанието? Да го разгледаме. Ако се мъчиш съзнателно да заспиш — безсънието ти е гарантирано, ако съзнателно се опитваш да усетиш дейността на храносмилането си — ето ти сигурно възпаление на стомаха. Съзнанието е мъчение, самоотрова за субекта, който го изпробва върху себе си, то е светлина, която е обърната навън, то осветява пътя ни, за да не се препъваме. Съзнанието е като запалените светлини на локомотива. Обърнете ги навътре — и катастрофата е неминуема.
И така, какво ще стане с вашето съзнание. С вашето. Вашето. Но какво сте вие? Това е въпросът. Да видим. Като какво се помните, коя част от себе си винаги сте осъзнавали? Бъбреците, далакът, вените? Не, откакто се помните, винаги сте се виждали във външните, активните прояви, в делата си, в семейството, в другите. А сега внимателно. Човекът в другите хора — това именно е човешката душа. Това сте вие, с това е дишало и се е подхранвало, и се е опивало цял живот вашето съзнание. С вашата душа, с вашето безсмъртие, с живота ви в другите. Тогава? Щом сте били в другите, в тях ще останете. Има ли значение, че после това ще се нарича памет? Това ще сте вие, встъпили в целостта на бъдещето.
И последното. Не се тревожете. Смъртта не съществува. Смъртта не присъствува в нашия живот. Но казахте: талант — това е друго, това да, то е открито от нас. А талантът като най-висше и широко понятие е дар на живота.
Няма смърт, казва Йоан Богослов, чуйте колко е проста аргументацията му. Няма смърт, защото миналото е отминало. Това е почти като: няма смърт, защото това е вече познато, това е нещо старо и вече дотегнало, а сега се иска нещо ново и новото е вечният живот.
Той се разхождаше из стаята и говореше. „Заспете“ — каза, застанал до леглото и положил длан върху главата и. Изминаха няколко минути. Ана Ивановна заспиваше.
Юра тихо излезе от стаята и каза на Егоровна да прати в спалнята болногледачката. „Дявол знае каква е тази работа — мислеше си Юра, — аз ставам шарлатанин. Лекувам с баене, с хипноза.“
На другия ден й стана по-добре.
4
Ана Ивановна все повече се възстановяваше. Към средата на декември се опита да става, но още беше много слаба. Посъветваха я да лежи, докато укрепне.
Тя често викаше Юра и Тоня и с часове им разказваше за своето детство, минало в дядовото й имение на уралската река Ринва. Юра и Тоня никога не бяха ходили там, но Юра веднага си представяше от думите й тези петдесет хиляди декара вековна непроходима гора, черна като нощ, и тук-там я пронизват с ножовете си извивките на бързата река с каменливо дъно и високи стръмнини откъм техния, Крюгеровия бряг.
В тия дни се шиеха първите в живота им официални дрехи — черен костюм за Юра и вечерна затворена рокля от светла коприна за Тоня. Щяха да се появят с новите си премени на традиционната елха у Свентицки на двадесет и седми.
Поръчките от мъжкото ателие и от шивачката дойдоха в един ден. Юра и Тоня премериха дрехите, останаха доволни и още не бяха успели да се издокарат, когато влезе Егоровна и каза, че Ана Ивановна ги вика. Набързо се дооблякоха и двамата се качиха при нея.
Когато влязоха, тя се повдигна на лакът, огледа ги отстрани, нареди им да се завъртят и каза:
— Много хубаво. Просто възхитително. Не знаех, че вече са готови. Тоня, я още веднъж. Не, добре е. Стори ми се, че отпред прави малко гънки. Знаете ли защо ви повиках? Но първо няколко думи за тебе, Юра.
— Знам, Ана Ивановна. Аз помолих да ви донесат това писмо. И вие като Николай Иванович смятате, че не е трябвало да се отказвам. Минутка търпение. Вие не бива да говорите. Сега ще ви обясня всичко. Макар че сте съвсем наясно.
И така, първо. Делото за Живаговото наследство съществува, за да пълни гушите на адвокатите и за събиране на съдебни такси, а всъщност не съществува никакво наследство, само дългове и бъркотии, плюс мръсотията, която веднага изплува. Ако нещо можеше да се обърне в пари, щях ли да ги подаря на съда и да не се възползувам от тях? Но там е работата, че искът е пресилен и вместо да задълбаваме във всичко това, най-добре да се откажа от правата си върху несъществуващото имущество и да го отстъпя на неколцината подставени съперници и завистливи самозванци. За посегателствата на някаква си madame Alice, живееща с децата си в Париж под името Живаго, отдавна съм чувал. Но има и нови претенденти — а вас не знам, но за мен всичко това съвсем наскоро изплува.
Оказва се, че още преди мама да почине, баща ми бил увлечен по някаква мечтателка и безумка — княгиня Столбунова-Енрици. Тази особа имала син от баща ми, който сега е на десет години, казва се Евграф.
Княгинята е отшелница. Живее с момчето в къщата си край Омск, не се знае с какви средства разполага. Показаха ми къщата на снимка. Красива е, с пет големи прозореца и с кръгли барелефи-медальони по фасадата. Та напоследък през цялото време имам чувството, че и петте прозореца ме гледат с лошо око през хилядите версти от Европейска Русия до Сибир и рано или късно ще ме урочасат. Защо са ми тогава всички тези измислени капитали, изкуствено създадени съперници с тяхното недоброжелателство и завист? И адвокатите.
— Все пак не трябваше да се отказвате — възрази Ана Иванов на. — Знаете ли защо ви извиках? — отново повтори и веднага продължи: — Сетих се как се казваше. Нали помните, вчера ви разправях за лесничея. Казваше се Вакх. Безподобно, нали? Черно горско страшилище, брадясало до очите — и Вакх! Беше с обезобразено лице нападнала го мечка, но се измъкнал. Там всички са такива. С такива имена. Едносрични. Само да са звучни и кратки. Вакх. Или Луп. Или, да речем, Фавст. Чакайте, чакайте. Дошъл някой — докладват нещо от рода на Авкт или Фрол, като залп от дядовата двуцевка, и ние моментално изхвърчаме от детската стая в кухнята. А там, представете си, горският въглищар с живо мече или кантонерът чак от другия край с рудна проба. И дядо дава на всеки бележка за канцеларията. На един за пари, на друг за жито, на трети за ловни патрони. Отвън — гора. И сняг, сняг! Ще ни затрупа! — Ана Ивановна се закашля.
— Стига, мамо, вредно е за теб — възпря я Тоня. Юра я подкрепи.
— Нищо ми няма. Хайде де. А, сетих се. Егоровна ми изклюкарствува, че се колебаете дали да вървите вдругиден на елхата. Да не съм чула повече такива глупости! Как не ви е срам! И той ми бил лекар! Ясно, нали. Отивате и никакви приказки. Но да се върнем на Вакх. Този Вакх на младини бил ковач. В някакво сбиване му съсипали вътрешностите. Той си направил нови от желязо. Добре де, Юра. Мислиш, че не разбирам? Не го казвам буквално. Така говореха хората.
Отново се разкашля и този път много по-дълго. Пристъпът не минаваше. Вече не можеше да си поеме въздух.
Юра и Тоня едновременно се втурнаха към нея. Те се приведоха рамо до рамо над леглото й. Ана Ивановна, както кашляше, взе ръцете им в своята, събра ги и ги задържа. После овладяла гласа и дъха си, каза:
— Ако умра, не се разделяйте. Създадени сте един за друг. Оженете се. Ето че ви сватосах — додаде накрая и заплака.
5
Още през пролетта на хиляда деветстотин и шеста година, преди да беше преминала в последния гимназиален клас, шестмесечната връзка с Комаровски надхвърли всички граници на търпението й. Той хитро използуваше потиснатото й състояние и когато искаше, умееше неусетно и много йезуитски да й подскаже за падението й. Тези подсещания докарваха Лара тъкмо в онова объркано състояние, каквото сластолюбецът чака от жената. Това объркване все повече я заробваше в чувствения кошмар, от който при изтрезняването косите й настръхваха. Противоречията на нощното безумие бяха необясними като черна магия. Там всичко ставаше наопаки и обратно на логиката острата болка се изразяваше в сребрист смях, борбата и отказът означаваха съгласие и ръката на мъчителя се обсипваше с благодарни целувки.
Не се виждаше краят на всичко това, но през пролетта, в един от последните часове, тя се замисли как ли ще зачестят домогванията му през лятото, когато няма да ходи в гимназията — последното й убежище от честите срещи с Комаровски — и бързо стигна до решението, което издъно промени живота й.
Беше задушна сутрин пред буря. Учеха на отворени прозорци. В далечината бучеше градът, непрекъснато, монотонно като кошер. Откъм двора се носеха виковете на играещите деца. От тревния мирис на земята и младия листак я болеше глава, както на Сирница от водката и пушека на тиганите.
Учителят по история разказваше за египетската експедиция на Наполеон. Когато стигна до Фрежюс, небето причерня, тресна и се сцепи от светкавица и гръм и класната стая заедно с мириса на свежест се изпълни с пясък и прахоляк. Две училищни подлизурки веднага се залетяха да викат от коридора байчото да затвори прозорците и щом открехнаха вратата, течението грабна всички попивателни от тетрадките по чиновете и ги понесе из стаята.
Затвориха прозорците. Ливна мръсен градски дъжд, смесен с прах. Лара откъсна лист от тетрадката и написа на Надя Кологривова, с която седяха на един чин:
„Надя, трябва да се отделя от майка си. Помогни ми да давам уроци, но по на сметка. Вие имате много познати сред богаташите.“
Надя й отвърна по същия начин:
„Нашите търсят гувернантка за Липа. Ела у нас. Това ще е прекрасно! Знаеш как те обичат татко и мама.“
6
Повече от три години Лара живя у Кологривови като в крепост. Никой отникъде не посягаше на свободата й, дори майка й и брат й, към които чувствуваше голямо отчуждение, не й напомняха за себе си.
Лаврентий Михайлович Кологривов беше крупен индустриалец — практик от нов тип, талантлив и умен. Мразеше отмиращия строй с двойната омраза на баснословния богаташ, способен да изкупи държавната хазна, и на човека от народа, направил приказно гигантска крачка напред. Той криеше в дома си нелегални, наемаше защитници за политически обвиняеми и според шеговитите слухове, се самоунищожаваше като собственик, субсидирайки революцията, и вдигаше стачки в собствената си фабрика. Лаврентий Михайлович беше точен стрелец и запален ловджия и през зимата на деветстотин и пета година ходеше всяка неделя на Серебряний бор и на Лосиний остров да обучава дружинниците на стрелба.
Беше прекрасен човек. Жена му Серафима Филиповна беше достойна негова половинка. Лара изпитваше възхищение и уважение към двамата. Всички в къщата я обичаха като своя.
На четвъртата година от безгрижния й живот я посети брат й Родя. Той се поклащаше предизвикателно на дългите си крака и за по шик изговаряше думите неестествено провлечено и носово — та разказа, че юнкерите от неговия випуск събрали пари за прощален подарък на началника на училището, дали ги на Родя и му възложили да потърси и да купи подарък. Е, въпросните пари ги проиграл онзи ден до копейка. Като свърши, Родя се пльосна с цялата си дангалашка фигура в креслото и заплака.
Лара се смрази, като го чу. Родя с хлипане продължи:
— Вчера бях у Виктор Иполитович. Той отказа да говори с мен на тази тема, но спомена, че ако ти пожелаеш… Така се изрази, въпреки че не обичаш вече никого от нас, имаш огромна власт над него… Ларочка… Една твоя дума… Разбираш ли какъв позор е това и как петни честта на юнкерския мундир… Иди при него, какво ти струва, помоли го… Нали няма да допуснеш да измия тази загуба с кръвта си?
— Да измие с кръвта си… Честта на юнкерския мундир — възмутена повтаряше Лара и нервно се разхождаше в стаята. — А аз не съм мундир, аз нямам чест и с мене може всичко. Разбираш ли какво ме молиш, наясно ли си какво ти е предложил? Година след година, със сизифов труд издигай, строй, кради от съня си, а този дойде и все му е едно, плюе ти в лицето и всичко отива по дяволите. Да те вземат мътните! Ако щеш, гръмни се! Какво ме интересува. Колко ти трябват?
— Шестстотин деветдесет и нещо, кажи го, седемстотин рубли — измънка брат й.
— Родя! Ти си луд! Ти чуваш ли се какво говориш! Проиграл си седемстотин рубли! Родя, Родя! Ти знаеш ли за колко време обикновен човек като мен може с честен труд да изкара толкова пари?
И след пауза добави сухо и отчуждено:
— Добре. Ще се опитам. Ела утре. И ми донеси револвера, с който щеше да се застреляш. Даваш го все за мен. С повечко патрони, да не забравиш.
Парите взе от Кологривов.
7
Работата у Кологривови не й попречи да завърши гимназия, да се запише във Висшите курсове, успешно да ги изкара и да стигне до последните изпити, които й предстояха идната хиляда деветстотин и дванадесета година.
През пролетта на единадесета година завърши гимназия ученичката й Липочка. Тя вече имаше годеник, младия инженер Фризенданк, от добро и заможно семейство. Родителите одобряваха избора й, но бяха против тъй ранния брак и я съветваха да изчака. На тази почва избухваха драми. Капризната и глезена Липочка, любимката на семейството, крещеше на майка си и баща си, плачеше и им тропаше с крак.
В богатата къща, където Лара беше като своя, не се говореше за заема, който тя направи заради Родя, и никой не й напомняше за парите.
Отдавна щеше да ги върне, ако нямаше едни постоянни разходи, чието предназначение криеше.
Тя тайно от Паша пращаше пари на баща му, изселения Антипов, и помагаше на болнавата му заядлива майка. Освен това още по-скришно намаляваше разходите на самия Паша, като без негово знание доплащаше на хазаите му за стаята и храната.
Паша, малко по-млад от Лара, я обичаше до безумие и за всичко я слушаше. По нейно настояване след училище се зае допълнително с латинския и гръцкия, за да влезе да учи филология в университета. Лара мечтаеше след една година, когато минат държавните изпити, да се оженят и да заминат гимназиални учители в някой от уралските губернски градове.
Паша живееше в стаята, която Лара лично му беше намерила и наела при едни тихи хазаи в новопостроена къща на Камергерска, близо до Художествения театър.
Лятото на единадесета година Лара за последен път прекара с Кологривови в Дуплянка. Беше влюбена в това място повече от самите собственици. Всички го знаеха и при летните си пътувания следваха една негласна традиция. Когато нажеженият черен влак потегляше по-нататък и Лара губеше ума и дума сред възцарилата се безбрежно-изумена и уханна тишина, пускаха я сама пеша към имението, докато те пренасяха и товареха багажа на гарата, а дуплянският кочияш с ватен елек върху червената риза с Дълги ръкави разказваше на господарите местните новини от изтеклия сезон.
Лара вървеше край платното по пътечката, утъпкана от странници и богомолци, и свиваше през ливадата към гората. Там спираше и със затворени очи вдишваше смесените ухания на околната шир. Въздухът тук беше за нея по-скъп от майка и баща, по-мил от възлюбен и по-умен от книга. За миг отново се разкриваше пред нея смисълът на съществованието. Тя е тук — така си мислеше, — за да осъзнае дивата прелест на земята и да даде на всичко име; ако това се окаже непосилно за нея, тогава от любовта към живота да си роди следовници, които ще го направят вместо нея.
Това лято Лара пристигна преуморена от многото грижи, с които се беше нагърбила. Поддаваше се на настроенията си. Беше станала мнителна — нещо, което по-рано не й беше присъщо, тази черта придаваше дребнавост на характера й, който винаги се бе отличавал с широта и липса на излишни скрупули.
Кологривови не искаха да я пуснат. В дома им я заобикаляше досегашната нежност. Но откакто Липа бе стъпила на крака, Лара се чувствуваше ненужна у тях и се отказваше от заплатата. Те й я връчваха насила. От друга страна, тя се нуждаеше от тези пари, а в качеството си на тяхна гостенка не можеше да търси самостоятелни доходи, това беше и неудобно, и практически невъзможно.
Лара намираше положението си тежко и непоносимо. Струваше й се, че на всички досажда, само дето не го показват. Тя самата се отегчаваше от себе си. Изпитваше желание да бяга, където й видят очите, от себе си и от Кологривови, но според собствените й представи първо трябваше да им върне парите, а в момента нямаше откъде да ги вземе. Чувствуваше се заложница заради глупашката постъпка на Родя и не можеше място да си намери от безсилно възмущение.
Във всичко откриваше признаци на небрежност. Ако пристигащите познати на Кологривови се отнасяха към нея с повишено внимание, това означаваше, че я имат за безпомощна „възпитаница“ и лесна плячка. А когато я оставяха на мира, това доказваше, че за тях е нула и изобщо не я забелязват.
Пристъпите на ипохондрия не й пречеха да участвува в увеселенията на многобройната компания, която гостуваше в Дуплянка. Тя се къпеше и плуваше, возеше се на лодка, присъствуваше на нощните пикници отвъд реката, заедно с всички пускаше фойерверки и танцуваше. Играеше в любителските постановки и с особено увлечение се включваше в състезанията по стрелба с маузер, но предпочиташе впрочем лекия пистолет на Родя. Беше свикнала с него и стреляше с голяма точност, дори на шега съжаляваше, че е жена и не може да стане дуелистка. Но колкото повече се веселеше, толкова по-зле се чувствуваше. Вече не знаеше какво иска.
Това особено се засили след връщането им в града. На всичките й неприятности отгоре започнаха и леки сдърпвания с Паша (Лара не смееше сериозно да се кара с него, защото го смяташе за своя последна защита). Паша напоследък бе станал някак по-самоуверен. Наставническите нотки в гласа му й бяха смешни и обидни.
Паша, Липа, Кологривови, парите — всичко това се обърка в главата й. Животът й опротивя. Струваше й се, че ще полудее. Искаше й се да зареже всичко познато и изпитвано и да започне нещо ново. В такова настроение на Коледа през деветстотин и единадесета година стигна до съдбоносното решение незабавно да се махне от Кологривови и да заживее някак свободно и самостоятелно, а необходимите за целта пари да поиска от Комаровски. Лара смяташе, че след всичко онова и последвалите години на нейната извоювана свобода той трябва да й помогне съвсем рицарски, без обяснения, безкористно и без никакви мръсотии.
С тази цел на двадесет и седми декември вечерта тръгна за Петровските линии и на излизане пъхна в маншона пистолета на брат си, зареден и със свален предпазител, с намерението да стреля по Виктор Иполитович, ако й откаже или я разбере превратно, или по някакъв начин я унижи.
Вървеше страшно притеснена по празничните улици и не забелязваше нищо край себе си. Подготвяният изстрел вече беше гръмнал в душата й с пълно безразличие към оногова, към когото беше насочен. Този изстрел беше единственото, което тя осъзнаваше. Чуваше го през целия път и това беше изстрел в Комаровски, в самата нея, в собствената й съдба и в дуплянския дъб на ливадата с изрязана в кората му мишена.
8
— Не пипайте маншона — каза на охкащата и ахкаща Ема Ернестовна, когато онази протегна ръце да й помогне за палтото.
Виктор Иполитович го нямаше вкъщи. Ема Ернестовна продължаваше да я кани да влезе, да се съблече.
— Не мога. Бързам. Къде е той?
Ема Ернестовна каза, че е канен на елха. С адреса в ръка Лара се спусна по мрачното стълбище с цветните гербове на прозорците, което веднага й напомни всичко, и се запъти към Свентицки в Мучной квартал.
Едва сега, когато за втори път излезе навън, се огледа смислено около себе си. Видя зима. Видя град. Видя вечер.
Беше ужасно студено. Улиците блестяха от черния лед, дебел като стъклените дъна на счупени бирени бутилки. Болеше я да диша. Въздухът беше натъпкан със сив скреж и сякаш я гъделичкаше и бодеше с рошавата си четина точно както я бодеше и й влизаше в устата белезникавата козина на заледената яка. Вървеше по празните улици и сърцето й тътнеше. По пътя й около вратите на чайните и гостилниците се кълбеше пара. От мъглата изплуваха замръзналите лица на минувачите, червени като кайзер, и брадатите муцуни на конете и кучетата с ледени шушулки. Прозорците на къщите, замръзнали в дебел слой лед и сняг, бяха като замазани с вар и по непрозрачната им повърхност шаваха цветните отблясъци от запалените елхи и сенките на празнуващите, сякаш къщите показваха за хората на улицата мътни картинки върху бели чаршафи, закачени пред вълшебен фенер.
На Камергерска се спря. „Не мога повече, не издържам — почти на глас рече тя. — Ще се кача и всичко ще му разкажа“ — овладя се веднага и отвори тежката врата на представителния вход.
9
Паша, пламнал от усилие, с издута от езика буза, се мъчеше пред огледалото да закопчае яката и да натика в илиците на колосаната риза пречупващите се копчета за ръкавели. Отиваше на гости и беше още толкова чист и невинен, че се обърка, когато Лара влезе, без да почука, и го завари с недовършения тоалет. Той веднага забеляза вълнението й. Едвам я държаха краката. Тя пристъпи, разплисквайки с крака дрехата си, като че ли я прегазваше.
— Какво ти е? Какво има? — тревожно попита Паша и се втурна към нея.
— Седни до мен. Седни както си. Не се докарвай. Бързам. Трябва веднага да тръгвам. Не пипай маншона. Чакай. Обърни се за малко с гръб.
Той я послуша. Лара беше с английски костюм — тя си свали жакета, закачи го на пирона и прехвърли револвера на брат си от маншона в джоба на жакета. После се върна на дивана и каза:
— Сега можеш да гледаш. Запали свещта и загаси електричеството.
Лара обичаше да разговаря в полумрак, на запалени свещи. Паша винаги се запасяваше с цяла пачка за нея. Той сложи нова свещ на свещника, постави го на прозореца и запали. Пламъкът изпращя в стеарина, пръсна на всички страни пропукващи искри и се източи нагоре. Стаята се изпълни с мека светлина. Ледът на прозореца започна да се топи на нивото на свещта, на стъклото се появи черна дупчица.
— Слушай, Патуля — каза Лара. — Имам неприятности. Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тях. Не се плаши и не ме питай, обаче се прости с мисълта, че сме като всички. Забрави за спокойствието. Аз винаги съм в опасност. Ако ме обичаш и искаш да ме запазиш от гибел, не отлагай, нека се венчаем час по-скоро.
— Точно това е постоянното ми желание — прекъсна я той. — Веднага ми кажи деня, аз съм съгласен, когато искаш. Все пак кажи ми ясно и разбрано какво ти е, не ме измъчвай с тия загадки.
Но Лара измести разговора и леко се измъкна от отговора. И още дълго разговаряха на теми, които нямаха нищо общо с причината за нейната печал.
10
Тази зима Юра писа научното си съчинение за тъканите на ретината, с което кандидатствуваше за университетски златен медал. Специалността му беше обща терапия, но той познаваше окото като истински бъдещ окулист.
В този интерес към физиологията на зрението се проявяваха други страни на природата му — творческите му заложби и размислите му за същността на художествения образ и строежа на логическата идея.
Тоня и Юра бързаха с наета шейна за елхата у Свентицки. Шест години бяха живели заедно — от края на детството до началото на младостта. Всеки добре познаваше другия. Имаха общи навици, свой маниер да си подхвърлят кратки духовитости, свой маниер да се подсмиват. Така пътуваха и сега, мълчаливи, стиснали уста на студа и само от време на време си разменяха по някоя и друга дума. И мислеха всеки за нещо свое си.
Юра сам се подканяше, че датата на конкурса наближава и трябва да побърза с работата си, но в празничната суматоха на отиващата си година, която се чувствуваше по улиците, прескачаше от тази мисъл на други:
Във факултета на Гордон издаваха студентско хектографско списание. Гордон му беше редактор. Юра отдавна им беше обещал статия за Блок — младежите от двете столици бяха луди на тема Блок и те с Миша най-много от всички.
Но и тази мисъл не се задържа за дълго в съзнанието му. Те пътуваха, сгушени в яките, разтриваха замръзналите си уши и си мислеха за различни неща. Но в едно мислите им съвпадаха.
Онази сцена при Ана Ивановна прероди и двамата. Те сякаш прогледнаха и се взряха един в друг с нови очи.
Тоня, това старо приятелче, тази понятна очевидност, която не се нуждаеше от обяснения, се оказа най-недосегаемото и сложното от всичко, което Юра можеше да си представи — тя се оказа жена. С известно усилие на фантазията той можеше да си въобрази какво е да си изкачил Арарат, да си герой, пророк, победител, абсолютно всичко, само не и жена.
И ето тази най-невъзможна и свръхтрудна задача бе поела на слабите си и крехки рамене Тоня (от този момент тя изведнъж започна да му се вижда слабичка и крехка, макар че си беше съвсем здраво-право момиче). И го изпълни онова жарко съчувствие към нея и плахо изумление, което е началото на любовта.
Същото, със съответните изменения, се случи и с Тоня спрямо Юра.
Той си мислеше, че все пак не трябваше да излизат. Да не стане нещо в тяхно отсъствие. И си спомни. Когато разбраха, че състоянието на Ана Ивановна се е влошило, те, облечени вече за излизане, отидоха при нея и предложиха да си останат вкъщи. Тя с някогашната си рязкост се възпротиви и настоя да идат на елхата. Юра и Тоня разтвориха завесата при дълбоката ниша на прозореца да видят какво е времето. Когато се измъкваха от нишата, двата края на тюла полепнаха по новите им дрехи. Леката материя се повлече няколко стъпки след Тоня като сватбено було. Всички се засмяха, така едновременно и без думи забелязаха тази прилика в спалнята.
Юра се оглеждаше наоколо и виждаше същото, което малко преди това се беше мяркало пред очите на Лара. Шейната им вдигаше неестествено силен шум, който неестествено дълго отекваше под заледените дървета в градините и алеите. Светещите отвътре и заледени прозорци на къщите приличаха на скъпоценни ковчежета от опушен топаз. Вътре в тях тлееше коледният живот на Москва, светеха елхите, движеха се гостите и маскирани веселяци играеха на сляпа баба и на пръстен.
Юра изведнъж си помисли, че Блок е явлението Рождество във всички сфери на руския живот, в северния градски бит и в най-новата литература, под звездното небе на съвременната улица и около запалената елха в гостната на нашия век. Той си помисли, че няма нужда от никаква статия за Блок, а просто трябва да се покаже руското поклонение на влъхвите, както е в платната на холандците — със студ, вълци и тъмна борова гора.
Минаваха по Камергерска. Юра обърна внимание на един черен разтопен процеп в заледения прозорец. През него проблясваше пламъкът на свещ и проникваше към улицата почти като разумен поглед, сякаш пламъкът следеше пътуващите и причакваше някого.
„Свещта гореше у дома, свещта гореше…“ — шепнеше си Юри началото на нещо смътно, аморфно, с надеждата, че продължението ще дойде от само себе си, без усилие. То, не идваше.
11
От незапомнени времена елхата у Свентицки минаваше по следния начин. В десет, когато се прибираха децата, палеха втора елха за младите и за възрастните и се веселяха до сутринта. По-старите цяла нощ пляскаха картите в триъгълния помпейски хол, продължение на салона, отделено от него с тежка завеса с големи бронзови халки. На разсъмване всички сядаха на трапезата.
— Защо закъсняхте? — попита ги на бегом племенникът на Свентицки Жорж, забързан през антрето към стаята на чичо си и леля си. Юра и Тоня също се насочиха натам да поздравят домакините и пътем, докато се събличаха, надникнаха в салона.
Около пламтящата елха, украсена с няколко низи струящо сияние, се движеше черната стена на онези, които не танцуваха, а разговаряха и се разхождаха, и се настъпваха, и дрехите им шумоляха.
В кръга лудо се въртяха танцуващите. Въртеше ги и ги разпределяше по двойки, и ги изтегляше в редица Кока Корнаков, лицеист, син на помощник-прокурора. Той дирижираше танците и колкото му глас държи крещеше от единия край на салона към другия: „Grand rond! Chaine, chinoise!“7 — И всички се подчиняваха на командите му. — „Une valse s’il vous plait!“8 — подвикваше на пианиста и начело на първия кръг повеждаше дамата си à trois temps, à deux temps9, забавяйки и стеснявайки първоначалния порив до едва забележимо пристъпване на място, което вече не беше валс, а само заглъхващо негово ехо. И всички аплодираха, и в тази движеща се, тътреща се и гъгнеща тълпа се разнасяха сладоледи и разхладителни напитки. Пламналите момчета и момичета за миг преставаха да викат и да се смеят, припряно и жадно гълтаха студените плодови сокове и лимонадата и едва оставили чашата на таблата, възобновяваха виковете и смеха в десетократна степен, сякаш бяха глътнали нещо за градус.
Тоня и Юра, преди да влязат в салона, отидоха при домакините във вътрешните стаи.
12
Вътрешните стаи на Свентицки бяха затрупани с ненужни вещи от изпразнените за по-просторно гостна и салон. Тук беше вълшебната кухня на стопаните, техният коледен склад. Вътре миришеше на бои и лепило, имаше нахвърляни рула цветна хартия и камари от кутии с котильонни звезди и допълнителни свещички за елхата.
Старите Свентицки надписваха номерцата на подаръците, картичките с посочените места за вечерята и билетите за някаква томбола. Жорж им помагаше, но често бъркаше номерацията и те се нервираха. Домакините ужасно се зарадваха на Юра и Тоня. Знаеха ги от деца и без много церемонии и празни думи ги хванаха да им помагат.
— Фелицата Семьоновна не ще да разбере, че по-рано трябваше да се мисли за всичко това, а не в разгара, когато е пълно с гости. Ах ти, Жорж, загубена глава, пак си объркал номерцата! Нали се разбрахме бомбониерките с дражетата да са на масата, празните на дивана, а тук всичко е наопаки и с краката нагоре.
— Много се радвам, че Анет е по-добре. С Пиер така се тревожим за нея.
— Да, но, миличка, тя е по-зле, разбираш ли, а при теб винаги всичко е devant-derière10.
Юра и Тоня прекараха половината вечер с Жорж и старците зад техните коледни кулиси.
13
През цялото време, докато бяха у Свентицки, Лара се намираше в салона. Макар да не беше с бален тоалет и да не познаваше никого, тя ту се оставяше като насън във валсовите прегръдки на Кока Корнаков, ту като попарена се въртеше в кръг по салона.
Един-два пъти вече се беше спирала нерешително пред портала на хола с надеждата, че Комаровски, който седеше с лице към салона, ще я забележи. Но той си гледаше играта, вдигнал като щит лявата ръка с картите пред очите си, и или наистина не я виждаше, или се преструваше, че не я забелязва. Дъхът й секна от обида. В това време някакво непознато момиче мина от салона към гостната. Комаровски го сподири с онзи поглед, който Лара така добре познаваше. Поласканата девойка му се усмихна, пламна и грейна. Лара едва не изкрещя. Лицето й се изчерви от срам, челото и шията й станаха на петна. „Новата жертва“ — каза си тя. И като в огледало видя себе си и цялата си история. Но пак не се отказа да говори с Комаровски, само реши да изчака с разговора за по-удобен момент, наложи си да се успокои и се върна в салона.
На масата с Комаровски играеха още трима. Един от партньорите, който седеше до него, беше бащата на контето Корнаков, дето я беше поканил на валс. Лара го разбра от няколкото думи, разменени с кавалера, докато кръжаха в салона. А високата брюнетка в черно със смахнатите очи и неприятен змийски изпънат врат, която непрестанно надничаше в салона да нагледа сина си и пак се връщаше в хола при съпруга си картоиграч, беше майката на Кока Корнаков. Най-накрая случайно се изясни, че момичето, заради което Лара бе обладана от онези смесени чувства, е негова сестра и Ларините измислици нямаха никаква реална почва.
— Корнаков — представи й се той още в началото. Тогава тя недоразбра името му. — Корнаков — повтори той при последните тактове, отведе я до креслото и й се поклони.
Този път го чу. „Корнаков, Корнаков — замисли се тя, — нещо познато. Нещо неприятно.“ После си спомни, че Корнаков е помощник-прокурор в московската съдебна палата. Той беше обвинителят на групата железничари, с които бе осъден и Тиверзин. Лаврентий Михайлович по нейна молба бе ходил да говори с него да не се престарава чак толкова на този процес, но не успя да го склони. „Значи той е. Тъй, тъй, тъй. Любопитно. Корнаков. Корнаков.“
14
Вече минаваше полунощ. На Юра му бучаха ушите. След паузата, през която пиха чай с петифури в трапезарията, танците се възобновиха. Когато свещите на елхите догаряха, вече никой не ги сменяше.
Юра стоеше разсеян насред салона и гледаше Тоня, която танцуваше с някакъв непознат. Минавайки край него, тя с движение на крака отмяташе шлейфа на твърде дългата атлазена рокля, плясваше като рибка и изчезваше във водовъртежа на танцуващите.
Цялата гореше. В антракта, когато седнаха в трапезарията, се отказа от чая и гасеше жаждата си с мандарини, които почистваше една след друга от ароматната, леко отделяща се кора. Непрекъснато вадеше от коланчето или от ръкава батистената си кърпичка, мъничка като цветец на плодово дръвче, и избърсваше с нея струйките пот в ъглите на устните и потните си лепкави пръстчета. Тя се смееше и без да прекъсва оживения разговор, пъхаше машинално кърпичката си пак в колана или в гънката на корсажа.
Сега, когато танцуваше с неизвестния кавалер, тя закачаше Юра на минаване. Той се дърпаше и се мръщеше, а Тоня мимоходом докосваше ръката му и се усмихваше изразително. При един такъв кръг кърпичката й остана в неговата ръка, той я притисна до устите си и затвори очи. Усети смесения дъх на мандариновата коричка и на разгорещената шепа на Тоня, и двата еднакво чаровни. Това беше нещо ново в живота му, никога неизпитвано и остро пронизващо цялото му тяло. Детски наивният аромат беше сърдечно смислен като някаква дума, казана шепнешком на тъмно. Юра стоеше замижал, заровил очи и устни в дланта си с кърпичката, през която вдишваше. Внезапно гръмна изстрел.
Всички обърнаха глави към завесата, която отделяше гостната от салона. Последва миг мълчание. После започна паника. Всички се разтичаха, развикаха. Част от присъствуващите последваха Кока Корнаков към мястото на изстрела. Други вече бързаха насреща им, заканваха се, плачеха, спореха и се прекъсваха.
— Как можа да го направи, как можа — повтаряше отчаян Комаровски.
— Боря, жив ли си?! Боря, ти си жив — истерично крещеше госпожа Корнакова. — Сред гостите бил доктор Дроков. Но къде е, къде? Ах, стига, моля ви се. За вас е драскотина, а за мен смисъл на целия ми живот. О, клетият ми мъченик, ти изобличи всички тези престъпници! Ето я, ето я мерзавката, очите ти ще издера, проклетнице! Сега няма да избяга! Какво, господин Комаровски? По вас ли? Стреляла е по вас? Ах, моля ви се. Такова нещастие, господин Комаровски, опомнете се, сега не съм настроена за шеги. Кока, Кокочка, какво ще кажеш! Срещу баща ти!… Да… Но божията десница… Кока! Кока!
Тълпата отплува от гостната в салона. В центъра се движеше Корнаков, той се шегуваше високо и успокояваше всички, че нищо му няма, като същевременно притискаше с чиста салфетка кървящата драскотина на леко наранената лява ръка. Друга група малко по-назад и встрани от него водеше Лара.
Юра се потресе, когато я видя. Същата! И пак в някакви невероятни обстоятелства! И отново онзи прошареният. Но сега Юра вече го познава. Това е видният адвокат Комаровски, той участвуваше в делото по бащиното му наследство. Могат да не се поздравят, и двамата се преструват, че не се познават. А тя? Значи тя е стреляла? В прокурора? Сигурно е политическа? Горката. Няма да се измъкне. Но колко е гордо-прекрасна! А тези! Дърпат я, извиват й ръцете като на крадла.
Но Юра веднага разбра, че се лъже. Лара едвам пристъпваше. Държаха я за ръцете да не падне и с много усилия я довлякоха до първото кресло, където тя рухна.
Юра се втурна към нея да й помогне, но за по-удобно реши първо да прояви внимание към мнимата жертва на покушението. Отиде при Корнаков и каза:
— Тук питаха за лекарска помощ. Мога да се погрижа за вас. Покажете си ръката. Е, под щастлива звезда сте роден. Раната е толкова незначителна, че според мен по-добре да не я превързваме. Впрочем може малко йод. Ето я Фелицата Семьоновна, ще я помолим.
Свентицка и Тоня, които бързаха към тях, не бяха на себе си. Те му казаха да остави всичко и бързо да се облича, вкъщи нещо е станало, дошли са да го викат. Юра веднага предположи най-лошото, уплаши се и забравил за всичко, хукна да се облича.
15
Ана Ивановна вече беше починала, когато двамата презглава се втурнаха към къщата през входа от Сивцев Вражек. Смъртта беше настъпила преди десетина минути. Причината беше продължителен задух вследствие остро настъпил оток на дробовете, неразпознат своевременно.
В първите часове Тоня плачеше неспирно, разтърсваха я спазми и тя никого не разпознаваше. На другия ден се поуспокои и вече търпеливо изслушваше каквото й говореха баща й и Юра, но можеше да отговаря само с кимане, защото, отвореше ли уста, отново я обземаше мъка и тя, без да иска, започваше да крещи като безумна.
С часове коленичеше до покойната и в промеждутъците на всенощната служба прегръщаше с големите си красиви ръце ъгъла на ковчега заедно с крайчеца на подиума, върху който беше сложен, и с венците, които го покриваха. Не забелязваше никого наоколо. Но щом очите й срещнеха очите на близките, тя рязко се вдигаше от пода, с бързи крачки излизаше от гостната, сдържайки риданията си, устремно се качваше по стълбите горе в стаята си и там, паднала на леглото, зариваше във възглавницата изблиците на овладялото я отчаяние.
От страданието, от дългото коленичене и недоспиване, от плътните певчески гласове и ослепителната денонощна светлина на свещите, от настинката, хваната тия дни, Юра чувствуваше в душата си сладка бърканица, блажено-налудничава, скръбно-възторжена.
Преди десет години, когато погребваха майка му, той беше още малък. И досега помнеше как безутешно плака, смазан от мъка и ужас. Тогава той самият още не беше нищо. Едва ли си даваше дори сметка, че има някакъв Юра, има го извън другите и представлява самостоятелен интерес или значение. Тогава най-важното беше околното, външното. Някакъв висш свят го заобикаляше от всички страни, осезателен, непроходим и безспорен като гора, и Юра затова бе тъй потресен от смъртта на майка си, защото с нея се бе загубил в тази гора и изведнъж остана сам. В тази гора бяха всички неща на света: облаците, градските фирми, пожарните кули и препусналите пред катафалката със света Богородица църковни прислужници с наушници на главите вместо шапки заради присъствието на светинята. В тази гора бяха и витрините на магазините в безистените, и недосегаемо високото нощно небе със звездите, с дядо Боже и светиите.
Това недостъпно-високо небе се накланяше над него чак до детската му главица в скута на бавачката, когато тя му разказваше нещо набожно, и ставаше близко и послушно като вейките на лещака, когато ги придърпваш в дерето, за да обереш лешниците. То сякаш се потапяше в съдинката с позлата в детската стая и изкъпано в огън и злато, се превръщаше в утреня и литургия в малката църквица на пресечката, дето го водеше бавачката. Там звездите небесни ставаха кандилца, дядо Боже — свещеник, и всичко се наместваше, така или иначе, според възможностите. Но най-важното беше истинският свят на възрастните и градът, който тъмнееше наоколо като лес. Тогава с цялата си полуживотинска вяра Юра вярваше в Бога на тази гора като в някакъв лесничей.
Съвсем друго беше сега. През всичките дванадесет години учение, средно и висше, Юра бе овладявал античността, вероучението, преданията и поетите, науките за миналото и за природата като семейна хроника на своя дом, като собствено родословие. Сега нищо не го плашеше, нито животът, нито смъртта, всичко на този свят се именуваше с думи от неговия речник. Той се чувствуваше на равна нога с вселената и съвсем различно изживяваше опяването за Ана Ивановна, отколкото навремето за майка си. Тогава се захласваше от болката, страхуваше се и се молеше. А сега слушаше опелото като вест, предназначена непосредствено за него и засягаща лично него. Той се вслушваше в тези думи и държеше да имат ясно изразен смисъл, както се изисква във всяка дейност, и нищо общо с набожността нямаше в чувството му за приемственост спрямо висшите сили на земята и небето, на които се покланяше като на велики свои предшественици.
16
„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний, помилуй нас.“
Какво е това, къде сме? Изнасяне на тялото. Трябва да се събуди. Към шест сутринта се строполи с дрехите на този диван. Май целият гори. Сега го търсят в цялата къща и никой не се сеща, че той спи в библиотеката и не може да се събуди в тъмния ъгъл зад високите рафтове с книги до тавана.
„Юра, Юра!“ — вика някъде наблизо портиерът Маркел. Ще изнасят тялото, Маркел трябва да свали долу венците, а не може да открие Юра и на всичкото отгоре се е заклещил в спалнята, където са натрупани венците, защото вратата на гардероба се е отворила и се е запънала във вратата на спалнята, и той не може да излезе.
— Маркел, Маркел, Юра! — викат ги отдолу.
Маркел с един удар разрушава изпречилото се препятствие и с няколко венеца тича надолу по стълбите.
„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний“ — минава тих повей над уличката и остава там, сякаш меко щраусово перо е драснало във въздуха, и всичко се поклаща: венците и хората, главите на конете с пискюлите, отлитащото кадило в ръката на свещеника, бялата земя долу.
— Юра! Боже, най-сетне! Събуди се, моля те — разтърсва го за рамото открилата го Шура Шлезингер. — Какво ти е? Ще я изнасят. Идваш ли?
— Разбира се.
17
Опелото свърши. Просяците се строиха в две редици, пристъпвайки зиморничаво от крак на крак. Полюшна се и леко се помести погребалната катафалка, двуколката с венците, Крюгеровата карета. Кочияшите докараха файтоните пред църквата. От храма излезе разплакака Шура Шлезингер, вдигна мокрия от сълзи воал и плъзна изпитателен поглед през редиците на файтонджиите. Намери с очи носачите от бюрото, с едно кимване ги повика и хлътна с тях в църквата. Хората излизаха на тълпи.
— Дойде й ред на Ана Ивановна. Отиде си жената, така й било писано.
— Да, там ще си почине. Налудува се.
— С файтон ли сте или с единайсетката?
— Краката ми изтръпнаха. Малко ще се поразтъпчем и се качваме.
— Забелязахте ли как страда Фуфков? Гледа покойната, ще си изплаче очите, подсмърча — ще я изяде. А мъжът й до нея.
— Цял живот й беше мераклия.
С такива приказки се влачеха към гробищата на другия край на града. След жестоките студове времето се беше постоплило. Денят беше неподвижно тежък — студът беше поомекнал и животът си беше отишъл, — ден, сякаш от природата създаден за погребения. Мръсният сняг като че ли проблясваше изпод черен покров, иззад оградите надничаха тъмни мокри елхи като потъмняло сребро и приличаха на траур.
Това беше същото паметно гробище, където лежеше Мария Николаевна. Юра напоследък не беше идвал на майчиния си гроб. „Мамичко“ — погледна отдалече в онази посока и пошепна с почти тогавашните устни.
Разотиваха се почти тържествено и дори театрално по чистите пътечки, чиито лъкатушни извивки никак не се съгласуваха със скръбната отмереност на стъпките им. Александър Александрович водеше Тоня под ръка. Следваха ги Крюгерови. На Тоня траурът много й отиваше.
По куполните вериги на кръстовете и на розовите манастирски стени се къдреше скреж, брадат като плесен. В далечния ъгъл на манастирския двор бяха опънати въжета с простряно пране — ризи с тежко подгизнали ръкави, кремави покривки, разкривени недоизстискани чаршафи. Юра се вгледа натам и се досети, че тъкмо това беше мястото, където тогава бушуваше виелицата, но променено от новите манастирски постройки.
Вървеше сам, с бързи крачки изпревари останалите и от време на време се спираше да ги изчака. В отговор на опустошението, настъпило от смъртта в тази бавно шествуваща отзад човешка общност, той изпитваше желание, непреодолимо като силата на водата, когато с въртеливо движение тече към дълбините, с такава непреодолима сила искаше да мечтае и да мисли, да се труди над формите, да създава красота. Сега повече от всякога му беше ясно, че изкуството винаги и неспирно е заето с две неща. То упорито размишлява за смъртта и упорито твори по този начин живота. Голямото, истинското изкуство, онова, което се нарича Откровение на Йоана, и онова, което го дописва.
Юра с копнеж предвкусваше как за ден-два ще изчезне от семейния и университетския хоризонт и в жалейните редове за Ана Ивановна ще вмъкне всичко, което му се е случило, всичко случайно, което животът му е поднесъл дотогава: две-три от най-характерните черти на покойната; образът на Тоня в траур; няколко улични наблюдения на връщане от гробищата; простряното пране там, където в една много отдавнашна нощ фучеше виелицата и той бе плакал като малък.
Четвърта частНАЗРЕЛИТЕ НЕОБХОДИМОСТИ
1
Лара лежеше в полусвяст на кревата в спалнята на Фелицата Семьоновна. Около нея се носеше тихият шепот на Свентицки, доктор Дроков и прислугата.
Празният дом на Свентицки тънеше в мрак и само в средата на дългата анфилада от стаи, в малката гостна, гореше слаба лампа на стената и хвърляше светлина напред и назад по това издължено преходно пространство.
Виктор Иполитович се разхождаше там със злобни и решителни крачки и не като на гости, а като у дома си. Той ту надзърташе в спалнята да се осведоми какво става, ту се насочваше към противоположната част на къщата, отминаваше елхата със сребърните гирлянди и стигаше до кухнята, където масата беше отрупана с недокоснати угощения и зеленикавите виенски чаши прозвънваха, когато отвън минеше карета или по покривката се шмугнеше между чиниите някое мишле.
Комаровски скърцаше със зъби. Противоречиви чувства изпълваха гърдите му. Какъв скандал и безобразие! Беше вбесен. Положението му е в опасност. Някаква случайност да съсипе репутацията му! Трябва веднага и на всяка цена да предвари и да спре злословията, ако пък вече са плъзнали, да пресече, да прекрати слуховете още в зародиш. Освен това отново бе изпитал колко е пленително това лудо, безумно момиче. Веднага си личи, че не е като другите. У Лара винаги е имало нещо необикновено. Но колко ли ужасно и непоправимо е съсипал живота й! И тя неспирно се бунтува и въстава, и се опитва да промени съдбата си по своему и да започне съществуванието си отначало.
Ще трябва всячески да й помогне за всичко, може би да й наеме квартира, но в никакъв случай да не я закача, напротив, да изчезне, да се отдръпне, да се потули, защото ето я каква е и кой знае какво още може да измисли!
И колко други грижи го чакат. Няма лесно да й се размине. Законът не дреме. Още е нощ, няма и два часа, откакто се разигра тази история, а вече два пъти идваха от полицията и Комаровски ходи в кухнята да се разбере с инспектора, та всичко се уреди.
Но занапред ще става все по-трудно. Ще са необходими доказателства, че се е целила в него, а не в Корнаков. Но не е само това. Част от отговорността ще отпадне, обаче тя ще подлежи на съдебно дирене заради всичко останало.
Той ще положи всички усилия да не се стигне дотам, но ако все пак се възбуди дело, ще й уреди психиатрична експертиза, че в момента на покушението е била невменяема, и ще се погрижи за прекратяване на делото.
Тези мисли го успокоиха. Нощта минаваше. Ивици светлина се запровираха от стая в стая, занадничаха под масите и диваните като крадци или оценители от заложна къща.
Комаровски влезе в спалнята, научи, че Лара не е по-добре, и от Свентицки тръгна за една позната юристка, жена на политемигрант, Руфина Онисимовна Войт-Войтковска. Осемстайният апартамент; вече не отговаряше на възможностите й и тя даваше две стаи под наем. Едната от тях, неотдавна освободена, Комаровски предплати за Лара. След няколко часа я пренесоха там в силна треска и почти в безсъзнание. Беше изпаднала в шок.
2
Руфина Онисимовна беше напредничава жена, враг на предразсъдъците, доброжелателна към всичко „положително и жизнеспособно“, както тя си представяше и се изразяваше.
Държеше на скрина екземпляр от Ерфуртската програма, надписан от Съставителя. На една от фотографиите, забодени на стената, мъжът й, „добрият ми Войт“, се беше снимал на народно увеселение в Швейцария заедно с Плеханов. Двамата бяха с лустринови сака и панами.
Руфина Онисимовна още от пръв поглед се подразни от болната си квартирантка. За нея Лара беше абсолютен симулант. Нервните й кризи за Руфина Онисимовна бяха връх на преструвките. Главата си режеше, че Лара разиграва лудата Гретхен в тъмницата.
Изразяваше презрението си с повишено оживление. Тряскаше вратите, пееше на висок глас, носеше се като вихър в своята част от апартамента и проветряваше стаите от сутрин до вечер.
Апартаментът се намираше на последния етаж на голяма сграда на Арбат. Прозорците на етажа още от зимното слънцестоене се изпълваха със светло лазурно небе, широко като пълноводна река. От средата на зимата апартаментът вече се пълнеше с признаците и предвестниците на идващата пролет.
През горните прозорчета подухваше топлият южняк, по гарите ревяха влакове и болната Лара, изпъната в леглото, потъваше в далечните си, спомени.
Много често си мислеше за първата вечер след пристигането от Урал преди седем-осем години, в незабравимото детство.
Пътуваха с кабриолет по смрачените улички на Москва почти през целия град от гарата до хотела. Уличните лампи се приближаваха и се отдалечаваха, и хвърляха сянката на прегърбения кочияш по стените на къщите. Сянката му растеше, растеше, достигаше неестествена големина, падаше върху улицата и покривите и изчезваше. Всичко започваше отначало.
В тъмнината над главите им кънтяха московските църковни камбани, по улиците дрънчаха и се разминаваха конните трамваи, но крещящите витрини и светлини също зашеметяваха Лара, сякаш и те издаваха някакъв свой звук като колелата и камбаните. И същият страх от скъпото угощение и нощната столица после се повториха в страха й от Комаровски — ето главното обяснение за всичко по-нататъшно. Но сега той беше неузнаваем. Нищо не искаше, не й напомняше за себе си и дори не се мяркаше. През цялото това време най-благородно й предлагаше помощта си от разстояние.
На масата в хотела я слиса невероятно голямата диня, поднесена от Комаровски вместо хляб и сол за новодомците. Динята й се стори като символ на могъществото му и неговото богатство. Когато Виктор Иполитович с един удар на ножа сцепи пращящото тъмнозелено кръгло чудо със снежно-захарно сърце, дъхът й секна от ужас, но тя не посмя да откаже. Едвам преглъщаше ароматните розови резени, с които се давеше от вълнение.
Съвсем друго беше посещението на Кологривов. Лара много му се зарадва. И не защото беше тъй висок и снажен, а благодарение на кипящата си жизненост и талант гостът запълни с присъствието си, с искрящия си поглед и с умната си усмивка половината стая. И вътре стана по-тясно.
Лаврентий Михайлович, потривайки ръце, седна пред леглото й. Когато го викаха в Министерския съвет в Петербург, той разговаряше с почтените старци като с разбойници-първолаци. А сега виждаше пред себе си доскорошен член на домашното си огнище, почти своя дъщеря, с която, както с всички домашни, бе разменял погледи и забележки само пътем, на крак (в туй се криеше отличителната прелест на неговото лаконично, изразително общуване, знаеха го и двете страни). Той не умееше да се отнася към Лара тежко и безразлично като към голяма. Сега не знаеше как да й говори, за да не я засегне, и й каза с усмивка, като на дете:
— Какви са тия изпълнения, драга? Кому бяха нужни такива мелодрами? — Млъкна и заразглежда влажните петна по тавана и тапетите. После с укор поклати глава и продължи: — В Дюселдорф се открива международна изложба — живопис, скулптура, градинарство. Ще ходя. Влажна е тази стая. И докога тъй мислите да висите между небето и земята? Тук не е бог знае колко просторно. Тази Войтеса, между нас казано, е долна твар. Знам я. Трябва да се преместите. Стига сте се въргаляли. Позалежахте се, стига толкоз. Сменете обстановката, преговорете предметите, завършете курсовете. Имам един познат художник. Той заминава за две години в Туркменистан. Ателието му е преградено и всъщност си е малка квартира. Май е готов да я предостави на някой по-сериозен човек. Ако искате, ще го уредя. Освен това. Нека говорим делово. Отдавна се канех, мой свещен дълг… откакто Липа… Тук имам една, скромна сума, награда за завършването й… Не, моля ви се, моля ви се… Ако обичате, не възразявайте… Не, моля ви, ще извинявате.
И я накара на тръгване въпреки всички възражения, сълзи и дори нещо като битка да приеме от него чек за десет хиляди рубли.
Лара оздравя и се пренесе в новото жилище, превъзнесено от Кологривов. То се намираше близо до Смоленския пазар, в горната част на двуетажна едновремешна каменна къща. Долу бяха търговски складове. В къщата живееха каруцари, дворът беше павиран и винаги посипан с овес и разпиляно сено. Из двора се разхождаха гълъби, гукаха, на шумни ята се вдигаха над земята и прелитаха край Лариния прозорец, когато по улея пробягваха на тумби плъхове.
3
Много трудно й беше с Паша. Докато беше сериозно болна, не го пускаха при нея. Какво ли си е мислил? Лара прави опит да убие човек, който според Пашините представи не й е никакъв, а после същият човек, жертвата на несполучилото убийство, я покровителствува. И всичко това след паметния им разговор в коледната вечер със запалената свещ! Ако не беше този човек, щяха да я арестуват и да я съдят. Той я спаси от тази опасност. Благодарение на него тя ще остане в курсовете, жива и здрава. Паша се терзаеше и недоумяваше.
Когато малко се възстанови, тя го извика и му каза:
— Аз съм лоша. Ти не ме познаваш. Някой ден ще ти разправям. Трудно ми е да говоря, нали виждаш, задушавам се от плач, но ти ме остави, забрави ме, аз не те заслужавам.
Започнаха сърцераздирателни сцени, една от друга по-мъчителни. Войтковска — понеже това стана още по време на пребиваването й на Арбат, Войтковска, щом видеше насълзения Паша, се втурваше от коридора в своята част, падаше на дивана, смееше се до припадък и повтаряше: „Ох, не мога, не мога! Това направо е, наистина… Ха-ха-ха! Браво! Ха-ха-ха! Герой!…“
За да избави Паша от петнящата го привързаност, за да я изскубне из корен и да сложи край на мъките му, Лара му заяви, че категорично се отказва от него, защото не го обича, но така ридаеше при това отричане, че не можеше да й се вярва. Паша я подозираше във всички смъртни грехове, не й вярваше за нищо, готов беше да я прокълне и да я намрази, и я обичаше дяволски, и я ревнуваше от собствените й мисли, от канчето, с което пиеше, и от възглавницата, на която лежеше. За да не се побърка, трябваше да действува решително и бързо. Решиха да се оженят час по-скоро, още преди края на изпитите. Избраха да се венчаят на Томина неделя. По Ларина молба пак отложиха.
Венчаха ги на Свети дух, втория ден на Троица, когато успешното завършване се очерта като факт. Цялата инициатива бе предоставена на Людмила Капитоновна Чепурко, майка на съкурсничката й Туся Чепурко, с която заедно завършиха. Людмила Капитоновна беше красива жена с едър бюст и нисък глас, добра певица и голяма фантазьорка. Освен истинските личби и суеверия, които знаеше, тя на място съчиняваше още много собствени.
В града беше страшно горещо, когато поведоха Лара „под злат венец“, както си тананикаше под носа Людмила Капитоновна с циганския глас на Панина11, докато приготвяше Лара. Златните кубета на църквите и чистият пясък на алеите бяха яркожълти, прашните листа на брезовите клонки, срязани предния ден за Петдесетница, висяха повехнали от оградите на храмовете, спаружени, като обгорели. Едвам се дишаше, очите им смъдяха от слънчевия блясък. И сякаш хиляди сватби се вдигаха наоколо, защото всички момичета бяха накъдрени и облечени в бяло като младоженки и всички млади мъже по случай празника бяха в черни тесни костюми и намазани с брилянтин. И всички се вълнуваха, и на всички им беше горещо.
Лагодина, майка на друга Ларина приятелка, хвърли в краката й шепа сребърни монети, когато Лара стъпи на килимчето — да й върви на пари, а Людмила Капитоновна със същата цел я подучи, когато ги венчават, да не се кръсти с гола ръка, а прикрита с воала или с дантелите. После й каза да държи свещта високо, тогава нейната дума ще се чува вкъщи, но жертвувайки своето бъдеще заради Пашиното, Лара отпускаше свещта възможно по-ниско и все без полза, защото колкото и да се стараеше, пак излизаше, че нейната свещ е над неговата.
От църквата отидоха за увеселението направо в ателието на художника, където Антипови току-що се бяха нанесли. Гостите викаха: „горчиво е, не се пие“, а от Другия край на масата им отговаряше солидарен рев: „трябва да се подслади“ — и младите със сконфузени усмивки се целуваха. Людмила Капитоновна им изпя сватбарската песен „Гроздобер“ с двойния припев: „Господ да ви дава мир и сговор“ и песента „Хей, разплитай руса плитка“.
Когато всички се разотидоха и двамата останаха сами, Паша се почувствува притеснен от внезапно настъпилата тишина. В двора срещу Лариния прозорец гореше улична лампа и колкото и да придърпваше пердето, тесен лъч светлина влизаше в пролуката между завеските. Тази светла ивица му пречеше — сякаш някой ги наблюдаваше. Паша с ужас усещаше, че лампата то занимава повече от Лара, от него и от любовта му към нея.
През тази нощ, дълга като вечност, доскорошният студент Антипов, „Степанида“ или „Госпожицата“, както му викаха приятелите, позна върха на блаженството и дъното на отчаянието. Мнителните му догадки се редуваха с Ларините признания. Той я разпитваше и след всеки неин отговор сърцето му се късаше и той сякаш падаше в някаква пропаст. Нараненото му въображение не успяваше да следва все новите и нови разкрития.
Изкараха в разговор до сутринта. Антипов не бе изпитвал в живота си по-внезапни и потресаващи промени от тогавашните. Сутринта се събуди друг човек, почти учуден, че носи същото име.
4
След десет дни пак в същата стая приятелите им се събраха да ги изпратят. Паша и Лара бяха завършили, и двамата еднакво блестящо, и двамата бяха разпределени в един и същи град на Урал, закъдето трябваше да заминат на другата сутрин.
И пак пяха, пиха и се веселиха, но този път бяха само младите, без възрастни.
Зад паравана, който отделяше квартирата от голямото ателие, където се бяха събрали гостите, бяха наредени голямата багажна кошница на Лара и една средна, куфар и сандък с кухненски принадлежности. В ъгъла имаше няколко торби. Събра се много багаж. Една част тръгваше утре сутринта с малка бързина. Почти всичко беше прибрано вече, но не докрай. Сандъкът и кошницата стояха отворени, недопълнени. Лара от време на време се сещаше за още нещо, пренасяше забравеното зад паравана, слагаше го и изравняваше багажа отгоре.
Паша вече беше вкъщи с гостите, когато Лара, която беше ходила в канцеларията на курсовете за свидетелството и други документи, се върна, следвана От портиера с ликови чували и навито дебело въже за опаковане на утрешния багаж. Тя го пусна да си върви, обиколи гостите, на някои стисна ръка, с други се целуна, после отиде да се преоблече зад паравана. Когато излезе преоблечена, всички заръкопляскаха, развикаха се, взеха да се настаняват и се вдигна шум до бога, както преди няколко дни на сватбата. Най-предприемчивите бързаха да налеят водката, множество ръце, въоръжени с вилици, се протегнаха към чиниите с ядене и мезета. Ораторствуваха, подвикваха, гълтаха водката и си разменяха духовитости. Някои бързо се напиваха.
— Капнала съм — каза Лара, седнала до мъжа си. — Ти успя ли да свършиш всичко?
— Да.
— И все пак съм в прекрасно настроение. Щастлива съм. А ти?
— И аз. Всичко е наред. Но това е дълъг разговор.
На вечеринката с младата компания по изключение бе допуснат Комаровски. В края на вечерта той искаше да каже, че ще осиротее без младите си приятели, че Москва ще стане за него пустиня, Сахара, но така се разчувствува, че изхлипа, и трябваше да повтори изречението, прекъснато от вълнение. Той помоли Антипови за позволение да си пишат и да ги навести в Юрятин, на новото им местожителство, ако не издържи разлъката.
— Чак толкова — високо и нетактично се обади Лара. — Оставете тия работи — писма, Сахари и прочие. Никакво идване. С божията помощ ще изкарате някак и без нас, не сме чак такова чудо, нали, Паша? Ще намерите кой да замести младите ви приятели.
След което напълно изключи с кого говори и за какво, сети се нещо, бързо стана и се запъти към кухнята. Там разви месомелачката и взе да подрежда разглобените части по ъглите на сандъчето със съдовете, като ги заравяше в сламата, и насмалко да се нарани в една отцепена от ръба остра треска.
Заета с багажа, тя съвсем забрави, че има гости, и престана да ги чува, докато те изведнъж ней напомниха за себе си с някакви гръмки крясъци оттатък, и тогава тя си помисли: пияните винаги се мъчат да изглеждат по-пияни, отколкото са, и колкото са по-пияни, толкова напъните им са по-бездарни и профански.
В това време съвсем друг особен звук през отворения прозорец откъм двора привлече вниманието й. Лара дръпна перденцето и се подаде навън.
По двора с тежки скокове се придвижваше спънат кон. Кой знае чий беше, сигурно по погрешка беше влязъл в двора. Вече беше съвсем светло, но слънцето не бе изгряло. Спящият и сякаш мъртъв град тънеше в сиволилавата прохлада на ранния час. Лара затвори очи. В някакви затънтени селски далечини и красоти я беше пренесло това особено и безподобно конско подковано трополене.
На вратата се позвъни. Лара наостри уши. Някой от компанията стана да отвори. Надя! Лара се хвърли насреща й. Надя идваше направо от влака, ведра, чаровна и някак благоухаеща на дуплянска момина сълза. Приятелките се вкопчиха една в друга, без да могат да произнесат нито дума, и само ревяха и се прегръщаха така, че едва не се издушиха.
Надя й носеше поздрави и напътствия от цялото си семейство и подарък от родителите си. Тя измъкна от чантата опакована кутийка, разви я, щракна капачето и го отвори. Това, което връчи на Лара, беше рядко красиво колие.
Започнаха възклицания. Някой от пияните, вече малко изтрезнял, каза:
— Розов хиацинт. Да, да, розов, какво си мислите. Не пада по-долу от брилянта.
Но Надя твърдеше, че са жълти сапфири.
Лара я настани до себе си, предложи й от лакомствата на трапезата, а тя самата сложи колието до чинията си и го загледа замаяна. Събрано на купчинка върху виолетовата възглавничка на калъфа, то преливаше, гореше и ту приличаше на капки стичаща се влага, ту на чепка ситно грозде.
Някои от гостите междувременно дойдоха на себе си и отново си наляха за здравето на Надя. Набързо напиха и нея.
Скоро къщата представляваше едно сънено царство. Повечето останаха да спят тук заради предстоящото изпращане на гарата. Някои отдавна хъркаха, налягали в ъгъла. Лара също не помнеше как се беше озовала с дрехите на дивана до вече заспалата Ира Лагодина.
Събуди я разговор на висок глас точно до ухото й. Това бяха гласове на някакви чужди хора, влезли в двора да търсят коня. Лара отвори очи и се учуди. „Този Паша не мирна, изтъпанил се е насред стаята, нещо търси.“ В това време предполагаемият Паша се обърна към нея и тя видя, че не е Паша, а някакво сипаничаво чудовище и лицето му е съсечено от белег през слепоочието до брадичката. Тогава разбра, че е влязъл крадец, бандит, искаше да извика, но не можа да издаде нито звук. Внезапно си спомни за колието, повдигна се леко на лакът и хвърли поглед към масата.
Колието си беше на мястото между огризките и трохите и недосетливият злосторник не го забелязваше сред недоядените остатъци на масата а ровеше в подредените дрехи и разбъркваше багажа. Лара, сънена и замаяна от пиенето, не беше в състояние докрай да осъзнае положението и само й стана жал за труда й. Обзе я негодувание и тя пак понечи да извика, но не можа Да отлепи уста, тогава силно бутна спящата Ира Лагодина с коляно под лъжичката и когато онази като ненормална изкрещя от болка, заедно с нея нададе вик и Лара. Крадецът изпусна вързопа с краденото и изхвърча от стаята. Неколцина от наскачалите мъже, едва съобразявайки ситуацията, се спуснаха подире му, но онзи се беше изпарил.
Това премеждие и общото му обсъждане се превърнаха в сигнал за ставане. Лара мигом изтрезня. Неумолима към воплите на гостите да ги остави да подремнат и да се поизлежават още малко, тя вдигна всички сънливци, набързо направи кафе и ги разпъди по домовете до срещата на гарата преди тръгването на влака.
Когато всички си отидоха, закипя работа. Лара с присъщата си бързина хвърчеше и събираше одеялата, подреждаше възглавниците, затягаше каишите и само молеше Паша и портиерката да не помагат, за да не й пречат.
Всичко се подреди и оправи своевременно. Антипови не закъсняха. Влакът тръгна леко, сякаш следваше движението на шапките, с които им махаха за сбогом. Когато спряха да махат и трикратно изреваха нещо от перона (вероятно „ура“), влакът ускори ход.
5
Времето трети ден беше ужасно. Течеше втората есен от войната. След успехите от първата година започнаха несполуките. Осма армия на Брусилов, съсредоточена в Карпатите, беше готова да се спусне от превалите и да нахлуе в Унгария, но наместо това се оттегляше, отблъсквана назад от общото настъпление. Нашите очистваха Галиция, превзета още първите месеци на войната.
Доктор Живаго — доскоро му викаха Юра, а сега все по-често започнаха да се обръщат към него по име и бащино. — докторът стоеше в коридора на акушерското отделение на гинекологичната клиника, където беше приета жена му Антонина Александровна, току-що докарана от него. Вече си тръгваше, чакаше само акушерката, за да се разбере с нея как да го намери в случай на нужда и как той да се осведомява от нея за състоянието на Тоня.
Бързаше да се върне в болницата, а преди това трябваше да прескочи до двама пациенти на домашна визитация, та тука напразно губеше скъпоценно време, зяпаше през прозореца полегатите пръски на дъжда и как силният есенен вятър начупва струите и ги разхвърля, както бурята поваля и разбърква полските класове.
Още не беше много тъмно. Пред очите му се откриваха дворът на клиниката, остъклените тераси на къщите към Девиче поле, разклонението на електрическия трамвай, което стигаше до задния двор на една от болничните сгради.
Дъждът се лееше най-безутешно, без да се усилва и без да намалява независимо от буйствата на вятъра, които като че ли се подсилваха от невъзмутимостта на изливащата се вода. Вятърът раздърпваше филизите на лозницата на една от терасите и сякаш искаше да я изскубне из корен, вдигаше я във въздуха, разтърсваше я и пренебрежително я захвърляше като вехта дрипа.
Покрай терасата мина мотрисата с две коли, от тях започнаха да свалят ранени и да ги носят в клиниката.
В московските болници, задръстени до невъзможност, особено след Луцката операция, вече слагаха бойците по стълбищните площадки и в коридорите. Общото препълване на градските болници започна да се отразява и на състоянието на женските отделения:
Юрий Андреевич се обърна е гръб към прозореца и се прозя от умора. Нямаше за какво да мисли. Изведнъж си спомни. В хирургическото отделение на Крестовоздвиженската болница, където работеше, тия дни умря една болна. Юрий Андреевич настояваше, че има ехинокок в черния дроб. Всички му възразяваха. Днес е аутопсията. Тогава ще се установи истината. Но просекторът на тяхната болница е невъзможен пияница. Как ли ще се справи с цялата работа.
Бързо притъмня. Вече нищо не се виждаше през прозореца. Като че ли запалени от вълшебна пръчица, във всички прозорци светнаха лампи.
През малкия бокс, който отделяше стаята на Тоня от коридора, излезе главният лекар на отделението, гинекологът мастодонт, който отговаряше на всички въпроси с подбелване на очите и свиване на раменете, а това на неговия мимически език идеше да каже, че колкото и да са големи успехите на познанието, но има, друже мой Хорацио, загадки, пред които науката е пас.
Той мина покрай Юрий Андреевич, кимна му с усмивка и направи няколко плавателни движения с пухкавите си ръце с дебели длани, в смисъл че трябва да чакаме и да имаме търпение, после отиде да пуши.
Тогава излезе асистентката на неразговорливия гинеколог, пълна негова противоположност по словоохотливост.
— На ваше място бих се прибрала вкъщи. Утре ще ви се обадя в Крестовоздвиженската болница. Надали ще е по-рано. Сигурна съм, че раждането ще мине нормално, без намеса. Но, от друга страна, тесният й таз, задно тилното положение, в което се намира плодът, липсата на болки и слабите контракции ме карат малко да се опасявам. Всъщност рано е да гадаем. Най-важното е как ще се напъва, когато започне родовата дейност. Та ще видим.
Когато на другия ден се обади по телефона, там вдигна пазачът на болницата и му каза да не затваря; отиде да провери, накара го да чака десетина минути и когато се върна, докладва в груба и несвързана форма следното: „Речи му, викат, че наредиха да ви кажем, дека е докарал жена си много отрано, требе да си я земе дома.“ Юрий Андреевич вбесен му нареди да извика на телефона някой по-компетентен. „Симптомите са незначителни — каза му сестрата, — не се тревожете, докторе, още ден-два търпение.“
На третия ден научи, че родовата дейност започнала през нощта, сутринта й изтекли водите и има силни контракции.
Той се втурна веднага в клиниката и когато вървеше по коридора, чу случайно през открехнатата врата сърцераздирателните викове на Тоня, както крещи измъкнат изпод влака премазан човек.
Не го пуснаха при нея. Той прехапа до кръв свития си пръст и застана до прозореца, зад който се лееше същият полегат дъжд, както вчера и завчера.
От родилната зала излезе санитарката. Оттам се дочу писъкът на новороденото.
„Спасена е, спасена е“ — радостно си заповтаря наум Юрий Андреевич.
— Син. Момченце. Да ви е честито — говореше напевно санитарката. — Сега не може. След време ще го видите. Тогава ще черпите за родилката. Намъчи се. Първескиня. Първото винаги по-трудничко върви.
„Спасена е, спасена“ — радваше се докторът, без да разбира какво му говори санитарката и защо го приобщава с думите си към събитието, какво общо има той? Баща, син — той не виждаше нищо, с което да се гордее в това даром спечелено бащинство, не чувствуваше никаква заслуга в този паднал му от небето син. Всичко това оставаше извън съзнанието му. Важното беше Тоня, Тоня, заплашена от смъртна опасност и благополучно избавена от нея.
Един от пациентите му живееше до клиниката. Отиде при него и след половин час се върна. Двете врати от коридора за бокса и от бокса за стаята пак бяха открехнати. Без дори да съзнава какво прави, Юрий Андреевич се шмугна в бокса.
Пред него като изпод земята изскочи мастодонтът гинеколог с бяла престилка и разперени ръце.
— Къде? — със задъхан шепот го спря той, за да не го чуе родилката. — Да не сте полудели? Рани, кръв, антисептика, да не говорим за психическия шок. Браво! Хем сте лекар.
— Аз не… Само с едно око. Оттук. През пролуката.
— Това е друг въпрос. Добре. Но умната… Мислете му! А ви е забелязала, а съм ви убил, на място ще ви оставя!
В залата с гръб към вратата стояха две жени по престилки, акушерката и болногледачката. На ръката на санитарката се пънеше писклива и нежна човешка издънка, която се бърчеше и разпъваше като червена гума. Акушерката стягаше пъпната връв, да отдели детето от плацентата. Тоня лежеше насред залата на акушеро-гинекологическия стол. Тя лежеше доста високо и на Юрий Андреевич, който преувеличаваше всичко от вълнение, му се стори, че е горе-долу на нивото на кантонерките.
Вдигната над пода по-високо, отколкото лежат обикновените смъртни, Тоня плуваше в парите на преминалото страдание, над нея сякаш трептеше маранята на изнемогата. Тя се извисяваше насред залата като гемия, която курсира през морето на смъртта към материка на живота, току-що е стигнала брега и разтоварва новите души, преселени насам кой знае откъде. И ето, дошла е още една такава душа и гемията стои закотвена, почивайки си с цялата пустота на празните бордове. Заедно с нея си почиват всички разкъртени и отрудени обшивки и въжета, и нейната забрава, угасналата й памет за там, откъдето идваше, какво беше преплувала и как беше стигнала.
И понеже никой не знаеше географията на страната, под чийто флаг плаваше, не се знаеше на какъв език трябва да й се говори.
В службата всички го поздравяваха. „Колко бързо са научили!“ — чудеше се Юрий Андреевич.
Той влезе в ординаторската стая, наричана тук бардак и бунище, защото поради теснотията на пренаселената болница сега в тази стая се събличаха, обличаха, влизаха с галошите от улицата, забравяха си неща от други помещения, хвърляха фасове и отпадъци.
До прозореца стоеше подпухналият просектор и с вдигнати ръце разглеждаше над очилата срещу лампата някаква мътна течност в мензурата.
— Браво — каза той, без да отмести очи и без да удостои Юрий Андреевич с поглед.
— Благодаря. Много съм трогнат.
— За нищо. Аз нямам пръст. Пичужкин аутопсира. Но всички хлъцнаха. Ехинокок. Ей, това се вика диагностик — само за туй говорят.
В този момент влезе главният лекар. Ръкува се с двамата и каза:
— На какво прилича това! Превърнаха го на кочина, какво безобразие! Да, Живаго, представете си — ехинокок! Не бяхме прави. Поздравявам ви. Но имам и една неприятна новина. Пак опря до вашия набор. Този път няма да успеем да ви отървем. Има страшен недостиг от военномедицински персонал. Ще се наложи да се запознаете с барута.
6
Антипови се подредиха в Юрятин учудващо добре. Там се пазеха още хубави спомени за Гишар — това спести на Лара доста от трудностите, свързани с настаняването на новото място.
Лара нямаше минутка отдих. Тя се занимаваше с къщата и с тригодишната им дъщеричка Катенка. Колкото и да се стараеше рижата Марфутка, домашната им помощничка, подкрепата й беше недостатъчна. Лариса Фьодоровна живееше с всички проблеми на мъжа си. Тя самата преподаваше в девическата гимназия. Работеше неуморно и беше щастлива. Това се оказа именно онзи живот, за който бе мечтала.
В Юрятин й харесваше. Това беше родният й град, разположен на Ринва, голяма река, плавателна в средното и долното си течение. През града минаваше една от линиите на Уралската железница.
В Юрятин наближаването на зимата се познаваше по това, че собствениците на лодките ги вадеха от реката и ги откарваха с каруци в града. Там ги стоварваха в дворовете, където лодките зимуваха до пролетта под открито небе. Обърнатите лодки, бялнали се на земята в дъното на дворовете, означаваха в Юрятин същото, което другаде е отлитането на птиците или първият сняг.
Такава лодка — под нея Катенка си играеше като под сенник на градинска беседка — лежеше с боядисаното си бяло дъно нагоре и в двора на къщата, където Антипови бяха наематели.
Лариса Фьодоровна харесваше провинциалните нрави, северното „о“-кане на местната интелигенция с валенките и сивите вълнени кацавейки12, с наивната й доверчивост. Привличаха я земята и обикновените хора.
Колкото и да е странно, тъкмо Павел Павлович, синът на московския железничар, се оказа непоправим столичен жител. Той се отнасяше към юрятинци много по-строго от жена си. Дразнеше се от тяхната диващина и непросветеност.
Сега с късна дата стана ясно, че има невероятната способност да черпи знания и да ги запаметява от първи прочит. И по-рано благодарение на Лара много беше изчел. През годините на провинциалното уединение неговата начетеност придоби такива размери, че вече и Лара му се струваше недостатъчно образована. Той беше с една глава над педагогическата среда на своите колеги и се оплакваше, че се задушава сред тях. В това военно време изтърканото им патриотарство, казионно и малко шовинистично, не отговаряше на по-сложните форми на чувството, което изпитваше Антипов.
Павел Павлович бе завършил класическа филология. В училището преподаваше латински и антична история. Но у него, бившия реалист, се пробуди изведнъж позабравената любов към математиката, физиката и точните науки. Самообразова се и овладя тези предмети в университетски обем. Надяваше се при първа възможност да се яви на изпити в околията, да се пренасочи към някоя математическа специалност и да замине със семейството си в Петербург. Усилените нощни занимания се отразиха на здравето му. Налегна го безсъние.
С жена си беше в добри, но доста сложни отношения. Тя го потискаше с добрината и грижите си, а той не си позволяваше да е критичен към нея. Внимаваше и в най-незначителната забележка да не й се счуе някакъв таен упрек, че тя например е от аристокрацията, а той от низините, или че преди него е принадлежала на друг. Страхът да не го заподозре в някаква несправедлива, обидна безсмислица внасяше в живота им някакъв фалш. Двамата се държаха кой от кой по-благородно и това усложняваше всичко.
Антипови имаха гости, неколцина педагози от колегите на Павел Павлович, началничката на Ларината гимназия, един от арбитражния съд, където Павел Павлович се яви веднъж като помирител, и още няколко души. За Павел Павлович те всички бяха глупци. Чудеше се на Лара, любезна с всекиго, й не вярваше някой от присъствуващите искрено да й хареса.
Когато гостите си отидоха, Лара дълго проветрява, измете навсякъде, изми с Марфутка чиниите в кухнята. После провери дали Катенка е завита, установи, че Павел спи, бързо се съблече, загаси лампата и легна до мъжа си — така естествено, както дете ляга в леглото при майка си.
Но Антипов се преструваше на заспал — той не спеше. Пак страдаше от обичайното напоследък безсъние и знаеше, че ще се върти така в леглото още три-четири часа, без да може да заспи. И за да му се доспи, пък и за да се измъкне от задимената стая, той тихо стана и с шапка и кожух върху пижамата излезе навън.
Беше ясна есенна мразовита нощ. Под краката му звънко се пукаха тънките ледени корички. Звездното небе като запален спирт озаряваше със синкав подвижен отблясък черната земя, замръзналите кални буци.
Живееха в тази част на града, която беше най-отдалечена от пристанището. Къщата им беше последната на улицата, от тях започваха полята. Там минаваше железопътната линия. Близо до линията имаше кантон. Над релсите беше направена пасарелка.
Антипов седна на обърнатата лодка и погледна към звездите. Мислите, които го спохождаха напоследък, го обзеха с тревожна сила. Реши, че рано или късно трябва да ги разреши и по-добре е да го направи още сега.
Така не може повече да продължава, мислеше си той. Но всичко туй можеше да се предвиди от по-рано, много късно се е сетил. Защо му беше позволила от дете така да се заглежда в нея и правеше от него каквото си поиска? И той защо не бе съобразил навреме да се откаже от нея, когато тя самата настояваше през зимата преди сватбата? Нима не разбира, че тя не обича него, а своята благородна задача по отношение на него, собствения си персонифициран подвиг? Какво общо има тази вдъхновена и похвална мисия с истинския семеен живот? Най-лошото е, че той и до ден-днешен я обича с все същата сила. Тя е умопомрачително хубава. Пък може и неговото да не е любов, а благодарно замайване пред нейната красота и великодушие? Върви разбери! Толкова е объркана цялата тази работа!
Какво да прави тогава? Да освободи Лара и Катенка от тази имитация? Това е всъщност по-важно, отколкото той самият да се освободи. Но как? Да се разведе? Да се удави? Каква гадост! — възмути се той. — Знам, че никога няма да го направя. Тогава защо дори мислено да споменаваме тези ефектни мерзости?
Погледна към звездите, сякаш ги питаше за отговор. Те мъждукаха самотно и на цели съзвездия, големи и малки, сини и яркоцветни. Но изведнъж, засенчвайки тяхното сияние, дворът с къщата, лодката и седналия на нея Антипов се озари от ярка, бърза светлина, като че ли някой тичаше от полето с размахана факла — през прелеза минаваше военният влак и бълваше в небето жълт пушек, пронизан от пламъци; отиваше на запад, както безчет влакове минаваха тук денонощно още от миналата година.
Павел Павлович се усмихна, стана от лодката и се прибра да спи. Търсеният изход се намери.
7
Лариса Фьодоровна загуби ума и дума и отначало не повярва на ушите си, когато научи за решението му. „Безумие. Поредната мания — каза си тя. — Не трябва да обръщам внимание и той ще забрави.“
Но стана ясно, че мъжът й е задействувал всичко още отпреди две седмици, документите му са във военното окръжие, в гимназията има вече заместник и от Омск е дошла вест, че е приет в тамошното военно училище. Наближаваше денят на заминаването.
Лара виеше като селянка, хващаше ръцете му, падна в краката му.
— Паша, Пашенка — крещеше тя, — на кого ни оставяш с Катенка? Недей така, недей! Още не е късно. Аз ще оправя всичко. Дори не си ходил на преглед. С твоето сърце. Срамота ли? А да жертвуваш семейството си заради тази дивотия не е ли срамота? Доброволец! Цял живот си се смял на простака Родя и взе, че му завидя! Искаш и ти да офицерствуваш, да размахваш сабя, Паша, какво ти става, не мога да те позная! Или не си ти, или съвсем си се побъркал. Кажи ми, моля ти се, честно ми кажи, за бога, без изтъркани фрази, това ли е нужно на Русия?
Тя изведнъж разбра, че причината е съвсем друга. Неспособна да си даде сметка за всичко поотделно, тя проумя главното. Тя разбра, че Патуля се заблуждава за отношението й към него. Той не можа да оцени майчинското чувство, което тя цял живот влагаше в любовта си към него, и не знае, че такава обич е по-голяма от обикновената женска любов.
Прехапа устни и цяла вътрешно се сви като оплюта и без да продума повече, преглъщайки сълзите си, го застяга за път.
Когато замина, на нея й се стори, че целият град е измрял и дори не прелитат толкова много гарги. „Госпожо, госпожо“ — напразно я викаше Марфутка. „Майко, майчице“ — безкрай гукаше Катенка и я дърпаше за ръкава. Това беше най-сериозното поражение в живота й. Най-хубавите, най-светлите й надежди рухнаха.
От сибирските писма знаеше всичко за мъжа си. Скоро той взе да се опомня. Много тъгуваше за жена си и детето. След няколко месеца го произведоха предсрочно прапоршчик и пак така внезапно го пратиха в действуващата армия. Той замина много екстрено, без да успее да отскочи в Юрятин, и в Москва не му остана никакво време да се види с когото и да било.
Започнаха да пристигат писмата му от фронта, по-оживени и вече не тъй печални, както от омската школа. Антипов искаше да се отличи, та като награда за някоя военна заслуга или с леко раняване да моли за отпуска и да се види със семейството си. Скоро получи възможност да се прояви. След неотдавнашния пробив, който после стана известен като Брусиловски, армията премина в настъпление. Писма не идваха. Това отначало не безпокоеше Лара — тя си обясняваше мълчанието му с развоя на военните действия и невъзможността да пише по време на преходите.
През есента придвижването на армията бе спряно. Войските се окопаваха. Но от Антипов все тъй нямаше ни вест, ни кост. Лариса Фьодоровна започна да се тревожи и да разпитва, отначало в Юрятин, после по пощата в Москва и на фронта по предишния полеви адрес на неговата част. Никъде нищо не знаеха, отникъде не идваше отговор.
Както много дами благотворителки в околията, Лариса Фьодоровна още от началото на войната оказваше помощ в лазарета към Юрятинската земска болница.
Сега се зае сериозно с основите на медицината и в болницата държа изпит за милосърдна сестра.
Като такава се освободи за половин година от работата в гимназията, остави къщата в Юрятин на грижите на Марфутка и замина с Катенка за Москва. Там настани детето при Липочка, чийто мъж Фризенданк, германски поданик, заедно с други граждански пленници бе интерниран в Уфа.
След като се убеди, че е безсмислено да прави издирвания от разстояние, Лариса Фьодоровна реши да ги пренесе към доскорошните места на сраженията. С тази цел постъпи медицинска сестра в санитарния влак, който минаваше през град Лйски и стигаше до Мезьо Лаборч на границата с Унгария. Така се казваше мястото, откъдето Паша й написа последното писмо.
8
Във фронтовия щаб на дивизията пристигна санитарен влак, оборудван със средствата на дарители от Татянинския комитет за помощ на ранените. С пътническия вагон на дългия влак, композиран от грозни малки товарни вагончета, пристигнаха гости, общественици от Москва, с подаръци за войниците и офицерите. Сред тях беше Гордон. Той беше научил, че дивизионният лазарет, в който според сведенията му работеше неговият приятел от детинство Живаго, се намирал в близкото село.
Гордон си извади удостоверението, необходимо за придвижване в крайфронтовата зона, и с пропуска в джоба тръгна да навести приятеля си с фургончето, което пътуваше натам.
Кочияшът, белорусин или литовец, слабо говореше руски. Шпиономанските страхове свеждаха всичките му думи до един-единствен официален, предварително известен образец. Изкуствената любезност на разговора не предразполагаше към много приказки. Повечето време пътникът и кочияшът мълчаха.
В щаба, където бяха свикнали да местят цели армии и разстоянията се измерваха със стокилометрови преходи, го увериха, че селото е съвсем наблизо, има-няма двайсет-двайсет и пет километра. А се оказаха над осемдесет.
През целия път в онзи край на хоризонта, който се падаше вляво от посоката на движението им, се чуваше недружелюбен тътен и грохот. Гордон никога не беше изживявал земетръс. Но с право си представи, че мрачното и едва долавящо се поради разстоянието ръмжене на вражеската армия вероятно прилича на подземни тласъци и вулканично боботене. Когато притъмня, крайчецът на небето откъм онази страна пламна в розов трепкащ огън и не угасна чак до сутринта.
Кочияшът го караше край разрушени села. Някои бяха изоставени от жителите, в други хората се криеха по мазетата, дълбоко под земята. Селата представляваха купища съборетини и трошляк, строени по линиите на някогашните улици. Тези изгорели селища се виждаха от край до край, като гола пустош. По повърхността ровичкаха бездомни старици, всяка на своето пепелище, вадеха нещо от сгурта и го криеха някъде, и през цялото време се чувствуваха защитени от чуждия поглед, сякаш наоколо им бяха предишните стени. Те посрещаха и изпращаха с очи Гордон, като че го питаха скоро ли ще се опомнят в света и ще се върнат ли в живота редът и спокойствието.
През нощта попаднаха на някакъв патрул. Казаха им да свият от черния път, да обърнат и да заобиколят. Кочияшът не познаваше новия път. Два-три часа обикаляха на вятъра. По видело стигнаха в селището със съответното име. Там не бяха чували за никакъв лазарет. Скоро се разбра, че наблизо има и друго село със същото име. На сутринта стигнаха до целта. Когато вече бяха наближили околните ливади, вмирисани на аптечна лайка и йодоформ, Гордон си мислеше, че няма да остане да спи у Живаго, а ще прекара с него деня и довечера ще се върне при другарите си на гарата. Но обстоятелствата го задържаха повече от седмица.
9
През тези дни фронтът се раздвижи. Там започнаха внезапни промени. На юг от мястото, където пристигна Гордон, едно от нашите съединения с успешна атака на отделните си съставни части разкъса укрепените позиции на противника. Групата на настъпващите все повече засилваше удара си и се врязваше в противниковото разположение. Следваха я спомагателните части, които разширяваха пробива. Те постепенно изоставаха и накрая се откъснаха от основната група. Това стана причина за пленяването й. В тази обстановка бе пленен и прапоршчик Антипов, защото неговата полурота се беше предала.
Противоречиви слухове се носеха за него. Смяташе се, че е загинал и е затрупан с пръст във взривната яма. Така разправяше неговият познат Галиулин, подпоручик в същия полк, който бил видял гибелта му от наблюдателния пункт с бинокъла, когато Антипов с войниците си предприел атаката.
Пред очите на Галиулин се бе разгърнала обичайната гледка на настъплението. Атакуващата част трябваше с бърз ход, почти на бегом да премине есенното поле, което разделяше двете армии — обрасло в сух пелин, трепкащ от вятъра, и неподвижно щръкнали бодли. С дръзката си смелост атакуващите трябваше да измъкнат за ръкопашен бой или да унищожат с гранати австрийците от отсрещните окопи. Полето им се струваше безкрайно, земята поддаваше под краката им като тресавище. Отначало пред тях, после заедно с тях тичаше техният прапоршчик, размахал револвера над главата си, и викаше ура с цялата си раздрана до ушите уста, но нито той, нито войниците до него го чуваха. През равни интервали атакуващите залягаха, едновременно се изправяха и отново с вик тичаха напред. Всеки път заедно с тях, но много по-различно падаха в цял ръст като високи дървета на сечище простреляните войници и повече не ставаха.
— Далечни попадения. Свържете се с батареята — каза разтревожен Галиулин на артилерийския офицер до него. — Не. Добре направиха, че пренесоха огъня в дълбочина.
През това време атакуващите започнаха сближение с неприятеля. Прекратиха огъня. В настъпилата тишина хората на наблюдателния пункт усетиха сърцата си да туптят все по-силно и ускорено, сякаш те бяха на мястото на Антипов и като него, докарали хората до ръба на австрийските окопи, в следващия миг трябва да покажат чудеса на находчивост и храброст. В тази секунда отпред се взривиха два едрокалибрени немски снаряда. Черните стълбове пръст и пушилка скриха всичко останало.
— Аллах! Край! Отиде! — с побелели устни пошепна Галиулин, смятайки, че прапоршчикът и войниците са загинали.
Третият снаряд падна съвсем близо до наблюдателния пункт. Приведени до земята, всички побързаха да се измъкнат по-надалеч.
Галиулин спеше в един блиндаж с Антипов. Когато в полка се примириха е мисълта, че той е убит и повече няма да се върне, възложиха на Галиулин, който добре го познаваше, да прибере имуществото му и да го пази, за да го предаде някой ден на жена му, чиито снимки начесто се мяркаха сред нещата на Антипов.
Доскорошен прапоршчик от доброволците, механикът Галиулин, син на пазача Гимазетдин от Тиверзиновия двор и в далечното минало чирак в работилницата, където го млатеше майсторът Худолеев, дължеше издигането си на бившия свой мъчител.
Когато стана прапоршчик, Галиулин неизвестно как и не по своя воля се намери на топло и закътано местенце в един от тиловите далечни гарнизони. Там той командуваше полуинвалиди, които същите като тях вехти инструктори ветерани занимаваха сутрин със забравената строева подготовка. Галиулин проверяваше също дали правилно са поставени караулите при интендантските складове. Това беше безгрижен живот — нищо друго не се искаше от него. Но ненадейно с попълнението, съставено от едновремешни опълченци и постъпило от Москва под негово разпореждане, пристигна твърде добре познатият му Пьотър Худолеев.
— А, стари познати! — подсмихна се мрачно Галиулин.
— Тъй вярно, ваше благородие — отвърна Худолеев, изпъна се и козирува.
Нещата не можеха да останат така. Още на първата строева грешка прапоршчикът се разкрещя на по-долния чин, а когато му се стори, че войникът не го гледа право в очите, а някак изкриво, го тресна в зъбите и го засили в ареста за два дни на хляб и вода.
Сега всяко движение на Галиулин миришеше на отмъщение за миналото. А в условията на побойническата субординация подобно разчистване на сметките беше явно печеливша и неблагородна игра. Какво трябваше да направи? Беше невъзможно да останат двамата заедно. Но под какъв предлог и къде можеше един офицер да премести войник от собствената си част, освен да го прати в дисциплинарната рота? От друга страна, какви основания да измисли, за да моли за собственото си преместване? Галиулин изтъкна скуката и безполезността на гарнизонната служба и поиска да бъде пратен на фронта. Това го представи добре, а когато още в първите операции демонстрира и други свои качества, се разбра, че е отличен офицер, и скоро бе произведен от прапоршчик в подпоручик.
Галиулин се познаваше с Антипов още от времената на Тиверзин. През деветстотин и пета година, когато Паша Антипов живя половин година у Тиверзин, Юсупка му ходеше на гости и по празници играеше с него. Пак по онова време два-три пъти бе виждал у тях и Лара. Оттогава не знаеше нищо за тях двамата. Когато Павел Павлович от Юрятин попадна в техния полк, Галиулин остана изненадан от промяната в бившия си приятел. От срамежлив като момиче и весел палавник-чистофайник той се беше превърнал в нервен и всезнаещ презрителен хипохондрик. Беше умен, много храбър, мълчалив и ироничен. Понякога, докато го гледаше, Галиулин беше готов да се закълне, че в тежкия поглед на Антипов вижда като в дъното на стая някакъв друг човек, някаква силно загнездила се в него мисъл, може би мъка по дъщерята, или лицето на жена му. Антипов изглеждаше като омагьосаните от приказките. И ето че го няма вече, и у Галиулин останаха документите му и снимките, и тайната на неговото преобразяване.
Рано или късно до него щяха да стигнат Ларините издирвания. Той смяташе да й отговори. Но времената бяха напрегнати. Сега не беше в състояние да й пише, както се полага. Искаше да я подготви за удара. Така непрекъснато отлагаше дългото и подробно писмо до нея, докато не научи, че и тя е някъде на фронта милосърдна сестра. Сега вече не, знаеше докъде да й адресира писмото.
10
— Какво става? Днес ще има ли коне? — питаше Гордон, когато доктор Живаго се прибираше да обядва в галицийската къща, където бяха настанени.
— Какви ти коне! И къде ще вървиш, ни напред, ни назад. Всичко, е толкова объркано, никой нищо не знае. На юг сме пробили и сме проникнали в тила на немците, говори се обаче, че няколко наши разпръснати единици са останали в обкръжение, а на север немците са минали Свента, пък тя тук се смята за непроходима. Това е цяла кавалерия с численост към един корпус. Те разрушават железопътните линии, унищожават складовете и сигурно ни обкръжават. Разбираш ли какво е положението? А ти — коне. Хайде, Карпенко, размърдай се и слагай масата. Какво ще ядем днес? А, пача. Чудесно.
Санитарната част с лазарета и всички подведомствени отделения беше разхвърляна в това село, оцеляло като по чудо. Къщите с ниски и тесни многокрили прозорци по западен маниер се бяха запазили до една.
Беше циганско лято, последните хубави дни от златната есен. Денем лекарите и офицерите отваряха прозорците, трепеха мухите, които на черни рояци пълзяха по первазите и по облепените с бяла хартия ниски тавани, и с разкопчани куртки и гимнастьорки, плувнали в пот, сърбаха горещата чорба или чая, а вечер клякаха пред отворените печки, раздухваха жаравата под влажните цепеници, които не искаха да горят, и с насълзени от пушека очи ругаеха ординарците, че една печка не знаят да напалят като хората.
Беше тиха нощ. Гордон и Живаго лежаха на наровете до срещуположните стени. Помежду им бяха масата и дългият нисък прозорец от едната до другата стена. В стаята беше горещо и задимено. Бяха отворили двете крайни крила и вдишваха чистия есенен въздух, от който стъклата се запотяваха.
Както винаги през тези дни и нощи двамата разговаряха. И отново пламтеше розов хоризонтът от страната на фронта, и в равномерното, несекващо нито за миг каканижене на обстрела падаха по-ниски, отделно различими силни удари, които сякаш разместваха земните пластове. Тогава Живаго прекъсваше разговора, от уважение към този звук правеше пауза и после казваше: „Това е Дебелата Берта, немско шестнадесетдюймово оръдие, по шестдесет пуда парчето“ — и продължаваше, забравил докъде са стигнали.
— В това село непрекъснато ми мирише на нещо — каза Гордон. — Още от първия ден. Малко сладникаво и гадно. Като на мишки.
— А, знам за кое говориш. Това е конопът. Тук има много гръсти. Конопът сам по себе си е с неприятна и тежка миризма на мърша. И освен това в районите на военните действия, когато в конопа падат убитите, те дълго време остават неоткрити и се разлагат. Трупната миризма е много разпространена тук, това е естествено. Пак Бертата. Чуваш ли я?
През тези дни говореха за всичко. Гордон знаеше мнението на приятеля си за войната и за духа на времето. Юрий Андреевич му разказа колко трудно бе свикнал с кървавата логика на взаимното изтребление, с вида на ранените, особено с ужаса на някои съвременни рани, с обезобразените живи хора, превърнати от сегашната бойна техника в уродливи късове месо.
Гордон всеки ден ходеше някъде с Живаго и благодарение на него виждаше какво става. Естествено, че осъзнаваше цялата безнравственост на безделническото заничане към чуждото мъжество и към това как други с нечовешки усилия побеждават страха от смъртта и как рискуват, и какво рискуват. Но бездейните и безрезултатни въздишки по този повод му се струваха не по-малко безнравствени. Човек трябваше да се държи според положението, в което го е поставил животът, честно и естествено — така смяташе той.
При пътуването до летящия отряд на Червения кръст, който работеше на запад от тях, на полевия превързочен пункт почти досами позициите, Гордон от собствен опит разбра как човек може да падне в несвяст само от вида на ранените.
Пристигнаха на поляната край гората, наполовина срязана от артилерийския огън. В изпочупените и стъпкани гъсталаци стърчаха разбити и деформирани оръдейни щитове. Яздитен кон беше завързан за едно дърво. Дървената постройка на лесничейството беше с наполовина отнесен покрив. Превързочният пункт се помещаваше в канцеларията на лесничейството и в две големи сиви палатки, опънати насред дъбравата оттатък горския път.
— Не трябваше да те взимам — каза Живаго. — Окопите са съвсем наблизо, на километър-два оттук, а нашите батареи са там, зад гората. Чуваш ли какво става? Не се прави на герой, ако обичаш, не ти вярвам. Сега умираш от страх, това е естествено. Всеки момент положението може да се промени. Снарядите ще стигнат дотук.
На земята до горския път лежаха по корем и по гръб, прострели крака с тежки ботуши, прашни и уморени млади войници с мокри от пот гимнастьорки по гърдите и на гърба — остатъци от твърде оредялото отделение. Бяха ги извели от продължаващите четвърти ден боеве и ги изпращаха в тила за кратка почивка. Войниците лежаха като каменни, те нямаха сили нито да се усмихват, нито да ругаят, и никой не обърна глава, когато по пътеката откъм гората изгромоляха няколко забързани брички. Безресорните тачанки с ранените, подкарани в тръс, подскачаха нагоре-надолу, дочупваха костите на нещастниците и им преобръщаха вътрешностите. Те караха ранените до превързочния пункт, където им се даваше първа помощ, надве-натри ги превързваха и в някои по-екстрени случаи набързо ги оперираха. Всички те в ужасяваща численост бяха изнесени от бойното поле при окопите преди около половин час, когато огънят за кратко стихна. Поне половината бяха в безсъзнание.
Когато ги докараха до входа, от канцеларията излязоха санитари с носилки и започнаха да разтоварват тачанките. От палатката надникна милосърдна сестра, придържайки с ръка платнището отдолу. Сега не беше на смяна. Беше свободна. Двамина се караха на висок глас в гората зад палатките. Високата ведра гора екливо разнасяше отзвуците на пререканията им, но думите не се чуваха. Когато докараха ранените, спорещите излязоха на пътя и тръгнаха към канцеларията. Разпалено офицерче крещеше на лекаря от летящия отряд, настоявайки да му обясни къде се е преместила разположената тук по-рано артилерия. Лекарят нищо не знаеше, това не го засягаше. Той каза на офицера да го остави на мира и да не кряска, защото са докарани ранени и е зает, но офицерчето не млъкваше и ругаеше Червения кръст и артилерийското началство, и всичко на света. Живаго отиде при лекаря, те се здрависаха и заедно се качиха в лесничейството. Офицерът с лек татарски акцент продължи високо да ругае, отвърза коня от дървото, метна се на него и изчезна навътре в гората. Сестрата се загледа подире му.
Изведнъж лицето й се изкриви от ужас.
— Какво е това! Луди ли сте? — кресна тя на двама леко ранени, които самостоятелно се придвижваха между носилките към превързочния пункт, изскочи от палатката и се втурна към тях.
На една носилка лежеше някакъв клетник, ужасно и чудовищно обезобразен. Метално парче му беше разкъсало лицето и бе превърнало в кървава каша езика и зъбите, но не беше го убило, а бе заседнало в челюстната кост, на мястото на отнесената буза. Той стенеше с тънък, нечовешки гласец и стоновете, му, кратки, откъслечни, трябваше да означават, че моли час по-скоро да го довършат и да прекратят невъобразимите му страдания.
На милосърдната сестра й се стори, че под влияние на стоновете му двамата леко ранени, които вървяха до носилката, са готови с голи ръце да измъкнат от бузата му тази страшна желязна треска.
— Какво правите, как може! Хирургът ще го направи със специални инструменти. Ако изобщо стане нужда. (Боже, Боже, прибери го, не ме карай да се съмнявам в твоето съществуване!)
След миг, когато го качваха по стълбите, раненият извика, потръпна целият и издъхна.
Умрелият беше редникът от запаса Гимазетдин, офицерът, който крещеше в гората — синът му, подпоручик Галиулин, сестрата беше Лара, присъствуваха Гордон и Живаго, те всички бяха тук, бяха заедно, и едни не се познаха, други изобщо не се познаваха, и едно остана завинаги неизяснено, друго чакаше изясняване при нов случай, при нова среща.
11
Селата кой знае как се бяха запазили в тази местност. Те представляваха като по чудо съхранено островче сред морето от разрушения. Гордон и Живаго се прибираха вечерта към къщата. Слънцето залязваше. В едно от селата, край които минаха, млад казак сред гръмкия смях на заобиколилите го хвърляше нагоре меден петак и караше стар белобрад евреин с дълъг сюртук да хване парата. Старецът неизменно изпускаше монетата. Петакът летеше край жалко разперените му ръце и падаше в калта. Старецът се навеждаше, казакът го пляскаше по задника, всички наоколо се държаха за коремите и се превиваха от смях. Това беше цялото развлечение. Засега протичаше безобидно, но никой не можеше да гарантира, че няма да вземе по-сериозен обрат. Неговата старица притичваше от отсрещната колиба, с вик протягаше ръце към стареца и всеки път отново се криеше страхливо. Две момиченца гледаха дядо си от прозореца на колибата и плачеха.
Коневодът, комуто всичко това се стори ужасно забавно, поведе конете бавно, за да могат господата да се повеселят. Но Живаго извика казака, наруга го и му нареди да прекрати глумите.
— Слушам, ваше благородие — с готовност отговори той. — Отде да знам, ние само така, за смях.
През целия път Гордон и Живаго мълчаха.
— Ужасно нещо — проговори Юрий Андреевич, когато наближаваха вече тяхното село. — Не можеш да си представиш какви страдания се стовариха върху клетото еврейско население през тази война. Тя се води точно в районите на принудителното им заселване. И за изтърпяното, за понесените страдания, за кожодерските данъци и съсипията им плащат на всичкото отгоре с погроми, издевателства и обвинения, че не са истински патриоти. А защо да са, след като при враговете имат всички права, а у нас ти чакат само гонения. Противоречива е самата омраза към тях, нейните основания. Хората се дразнят точно от онова, което би трябвало да ги трогва и предразполага. Тази бедност и пренаселеност, тази слабост и неспособност да отговарят на ударите. Странно. Тук има нещо съдбовно.
Гордон не му отговори.
12
И ето пак лежаха от двете страни на дългия нисък прозорец, беше нощ и те разговаряха.
Живаго разказваше на Гордон как бе видял на фронта императора. Разказваше хубаво.
Било през първата му пролет на фронта. Щабът на частта, в която бил изпратен, се намирал в Карпатите, в една котловина, чийто вход откъм Унгарската пуста затварял това войсково подразделение.
В дъното на котловината се намирала железопътната гара. Живаго описа на Гордон местността, планините, обрасли в едри смърчове и борове, белите бивни на облаците, които се закачали по тях, и каменните склонове от сиви шисти и графит, които лъсвали сред горите подобно на плешиви петна в гъста козина. Било влажно, сиво като тези шисти, тъмно априлско утро, отвсякъде затворено сред върховете и затова неподвижно и задушно. Горещо. Над котловината се вдигала пара и всичко димяло, и на струи дим се вдигало нагоре — локомотивният пушек на гарата, сивите изпарения от ливадите, сивите планини, тъмните лесове, тъмните облаци.
В ония дни императорът обикалял Галиция. Изведнъж се разбрало, че ще посети разположената тук част, на която бил патрон.
Очаквали го всеки момент. На перона поставили почетен караул за неговото посрещане. Минали час и два в мъчително очакване. После бързо профучали един след друг двата влака на свитата. След малко се показал и царският.
Заедно с великия княз Николай Николаевич императорът минал пред строените гренадири. Всяка сричка на тихото му приветствие като плисък в разлюлени ведра с вода вдигал взривове и плисъци на гръмовито ехтящо ура.
Смутено усмихнатият император изглеждал по-стар и посърнал, отколкото на рублите и медалите. Лицето му било отпуснато и леко подпухнало. Той час по час виновно поглеждал към Николай Николаевич, понеже не знаел какво се иска от него в дадените обстоятелства, и Николай Николаевич, почтително склонен над ухото му, не с думи, а по-скоро с помръдване на веждите или рамото го извеждал от затруднението.
Царят изглеждал жалък в сивата и топла планинска утрин и човек неволно се ужасявал от мисълта, че тази плаха сдържаност и свенливост могат да са присъщи на тиранин, че с тази си слабост той наказва и помилва, отнема свобода и съди.
— Той трябваше да произнесе нещо от този род: аз, моят меч и моят народ, като Вилхелм, или нещо подобно в същия дух. Но непременно да спомене за народа, задължително. Обаче, разбираш ли, той беше по руски естествен и по един трагичен начин стоеше над тази пошлост. Защото в Русия такава театралщина е немислима. А това е театралщина, нали? Разбирам, такива са били навремето народите при Цезар, галите или там някакви си свеви и илири. Но оттогава това е измишльотина, която съществува само за да произнасят за нея речи царете, министрите и кралете: народът, моят народ.
Сега фронтът гъмжи от кореспонденти и журналисти. Записват „наблюдения“, народни мъдрости, навестяват ранените, градят някакви нови теории за народната душа. Това е своего рода нов Дал, също толкова измислен, лингвистичната графомания на словесното изпущане. Това е единият тип. Има и друг. Отривисти слова, „щрихи и сценки“, скептицизъм и мизантропия. У едното например срещнах следните сентенции (лично ги четох): „Денят е сив като вчера. От сутринта — дъжд и киша. Гледам през прозореца пътя. По него в безкрайна върволица се точат пленниците. Карат ранените. Стреля оръдие. Отново стреля, днес като вчера, утре като днес, и така всеки ден и всеки час…“ Помисли си само, колко проницателно и умно! Но защо се сърди на оръдието? Какви странни претенции — да изискваш от оръдието разнообразие! Защо вместо на оръдието не се учуди първо на себе си, че ден след ден бълва изброявания, фрази, запетаи, защо не прекрати стрелбата с вестникарското човеколюбие, припряно като подскоците на бълхата? Как не разбира, че не оръдието, а той трябва да бъде нов и да не се повтаря, че от натрупването на големи количества безсмислици в бележника му никога не може да се роди някакъв смисъл, че фактите не съществуват, докато човек не внесе в тях нещо свре, нещо от самородния човешки гений, нещо вълшебно.
— Точно така — прекъсна го Гордон. — Сега ще ти отговоря за сцената, която видяхме днес. Този казак, дето се гавреше с горкия старец, както и хиляди други подобни случаи, разбира се, са пример за най-елементарна низост и няма нужда от философствуване, а от удар в мутрата, то е ясно. Но по въпроса за евреите като цяло философията е приложима и тогава тя се обръща по един неочакван начин. Нищо ново няма да ти кажа. Всички тези мисли, както и при тебе, са от вуйчо ти.
Какво е народът — питаш ти. Трябва ли да го гледаме като писано яйце и не е ли по-полезен за него онзи, който, без да мисли за народа, със самата красота и тържественост на делата си го увлича подире си във всенародността, прославя го и го увековечава! Да, не ще и дума. Пък и за какви народи може да се говори в християнски времена? Та това не са просто народи, а покръстени, претворени народи и цялата работа е именно в превръщането, а не във верността към старите основи. Да си спомним Евангелието. Какво говори по тази тема? Първо, то не е твърдение, в смисъл: така и така. То е наивно и плахо предложение. То предлага: искате ли да съществувате поновому, както никога не е било, искате ли блаженство на духа? И всички са приели това предложение, пленени за хилядолетия.
Когато то споменава, че в Царството Божие няма елини и юдеи, дали единствено цели да каже, че пред бога всички са равни? Не, това се е знаело и без Евангелието — знаели са го още философите в Гърция, римските моралисти, пророците от Стария завет. Но то казва: в този дошъл от сърцето нов начин на съществуване и в новия вид общение, което се нарича Царство Божие, няма народи, има личности.
Ти твърдиш, че фактът е безсмислен, ако в него не се внесе смисъл. Християнството, мистерията на личността е тъкмо онова, което трябва да се внесе във факта, за да придобие той значение за човека.
Говорихме за средните деятели, които нямат какво да кажат на живота и на света като цяло, за второразрядните сили, заинтересовани от тесногръдието, заинтересовани през цялото време да става дума за някакъв народ — за предпочитане малък, и той да страда, и това може надълго и нашироко да се обсъжда, и да се спекулира с плачевното му положение. Абсолютна и безспорна жертва на тази стихия е еврейството. Националната мисъл му е възложила умъртвяващата необходимост да бъде и да си остава народ през вековете, през които силата, излязла някога от неговите редици, е избавила целия свят от тази унизителна задача. Това е поразително! Как е могло да се случи? Този празник, това избавление от дяволщината на посредствеността, този полет над скудоумието на всекидневието — всичко това се е родило на тяхната земя, говорело е техния език и е принадлежало към тяхното племе. И те са виждали и са чували всичко това, и са го изпуснали? Как са допуснали да си отиде душа с такава всепоглъщаща красота и сила, защо е трябвало да мислят, че редом с нейното тържество и възцаряване ще останат като празна обвивка от туй чудо, захвърлена вече от него? Кому е нужно това доброволно мъченичество, кому е нужно е векове да се оскърбяват и опозоряват толкова невинни старци, жени и деца, тъй чувствителни и способни за добрини и сърдечно общуване? Защо са тъй лениво бездарни пишещите народолюбци от всички националности? Защо най-добрите умове на този народ не потърсиха нищо друго освен най-лесните форми на мировата скръб и иронизиращата мъдрост? Защо, рискувайки да се взривят от вечния си дълг, тъй както се взривяват от налягането парните котли, не са разпуснали този отряд, който се бори и бива избиван незнайно за какво? Защо не са казали: „Опомнете се. Недейте. Стига толкова. Не се наричайте както преди. Не се събирайте накуп, разпръснете се. Бъдете с всички. Вие сте първите и най-прекрасните християни на света. Вие сте точно това, на което ви противопоставят най-негодните и слабите измежду вас.“
13
На другия ден, когато се прибра за обяд, Живаго каза:
— Ето, бързаше да си заминеш, та докара белята. Не мога да кажа, че ти излезе късметът, защото какъв късмет е, че пак ни отблъсват и ни бият. Пътят на изток е свободен, а от запад ни притискат. Има заповед всички военно-санитарни учреждения да се евакуират. Утре-вдругиден се вдигаме. Накъде? Не се знае. А дрехите на Михаил Григориевич не са изпрани, а, Карпенко? Вечната история. На ти сега, кум-кумица — празна паница. Ама си тиквеник и ти!
Той не слушаше какво му мрънка за свое оправдание ординарецът-санитар и не обръщаше внимание на Гордон, който се притесни, че е похабил бельото на Живаго и заминава с негови дрехи. Живаго продължи:
— Ех, цигански катун, чергарски живот! Когато дойдохме тук, всичко ме дразнеше — печката не е където трябва, таваните ниски, мръсотия, задух. А сега да ме убиеш, не помня къде бяхме преди. И ми се струва, че мога да живея тук до края на живота си и да гледам печката в ъгъла със слънцето на кахлените плочки и трепкащата по тях сянка на крайпътното дърво.
Започнаха полека-лека да се стягат.
През нощта ги събудиха викове и глъчка, стрелба и суетня. Селото беше зловещо обагрено. Край прозореца се мяркаха някакви сенки. Оттатък се събудиха стопаните и се размърдаха.
— Бягай навън, Карпенко, питай защо е този содом — каза Юрий Андреевич.
Скоро всичко се изясни. Самият Живаго набързо се облече и отиде до лазарета да провери слуховете, които излязоха верни. Немците пробили съпротивата в този участък. Отбранителната линия се придвижила към селото и се приближавала все повече. Селото беше под обстрел. Лазаретът и канцелариите спешно се евакуираха, без да чакат специална заповед. Смятаха до изгрев слънце да приключат.
— Ти потегляш с първия ешелон, сега тръгва каруцата, казах им да те почакат. Хайде, на добър час, ще те изпратя, да видя как ще те настанят.
Хукнаха към другия край на селото, дето стягаха отряда. Пробягваха край къщите, навеждаха се и се криеха зад ъглите. По улиците свистяха куршуми. Там, дето се пресичаха пътищата в полята, се виждаше как шрапнелите се взривяват като отворени огнени чадърчета.
— А ти? — тичешком попита Гордон.
— Аз после. Трябва да се върна вкъщи за нещата. Ще тръгна с втория ешелон.
Накрай селото се разделиха. Няколкото талиги и каруцата-линейка, от които се състоеше обозът, потеглиха, заблъскаха се една в друга, постепенно се изтеглиха в нишка. Юрий Андреевич махна с ръка на приятеля си. Осветяваше ги пламъкът на горящата плевня.
Пак покрай постройките, криейки се зад ъглите, Юрий Андреевич побърза да се прибере. Две къщи преди неговата го повали въздушната вълна на експлозията и го рани парче от шрапнел. Юрий Андреевич падна насред пътя, облян в кръв, и загуби съзнание.
14
Евакуационният лазарет беше сбутан в едно от градчетата в Западната област, край железопътната линия и близо до щаба. В края на февруари времето се случи топло. По молба на Юрий Андреевич, който се лекуваше тук, в офицерската стая за оздравяващите отвориха прозореца до неговото легло.
Наближаваше часът за обяд. Болните си запълваха времето кой както знае. Бяха им казали, че е назначена нова сестра и днес ще я видят за първи път. Галиулин, който лежеше срещу Живаго, преглеждаше току-що получените „Речь“ и „Русское слово“ и се възмущаваше от вида им след цензурата. Юрий Андреевич четеше писмата от Тоня, доставени от полевата поща накуп, както се бяха натрупали. Вятърът шумолеше в страниците на писмата и листата на вестника. Чуха се леки стъпки. Юрий Андреевич вдигна очи — в стаята влезе Лара.
Живаго и подпоручикът, всеки за себе си и без да подозира за другия, и двамата я познаха. А тя не ги познаваше. Тя каза:
— Добър ден. Защо е отворен прозорецът? Да не ви е студено? — И отиде при Галиулин.
— Имате ли оплаквания? — попита тя и взе ръката му, за да премери пулса, но в същата секунда я изпусна и седна озадачена на стола до леглото.
— Каква изненада, Лариса Фьодоровна — бе казал Галиулин. — Служех в един полк с мъжа ви и го познавах. Прибрал съм за вас нещата му.
— Не може да бъде, не може да бъде — заповтаря тя. — каква невероятна случайност! Значи го познавахте? Разкажете ми веднага, какво стана? Той е загинал, затрупан от пръст, нали така? Нищо не крийте от мен, не се бойте. Аз всичко знам.
Галиулин не посмя да потвърди сведенията, които бе почерпала от слуховете. Той реши да я излъже, за да я успокои.
— Антипов е пленен — й каза. — Промъкна се много напред с неговата част по време на настъплението и се оказа сам. Обкръжиха го. И той се принуди да се предаде.
Но Лара не му повярва. Смайващата внезапност на разговора я потресе. Тя не успяваше да преглътне сълзите и не искаше да плаче пред непознатите. Бързо стана и излезе от стаята, за да се поуспокои в коридора.
След минута се върна външно спокойна. Нарочно не погледна към леглото на Галиулин, за да не се разплаче пак. Отиде направо при Юрий Андреевич и каза заучено и разсеяно:
— Добър ден. Какви са вашите оплаквания?
Юрий Андреевич беше видял вълнението и сълзите й, той искаше да я попита какво й е, да й разкаже как два пъти в живота си я беше виждал, като гимназист и като студент, но си помисли, че ще прозвучи фамилиарно и тя може да го разбере неправилно. После си спомни ненадейно мъртвата Ана Ивановна в ковчега и виковете на Тоня там, на Сивцев Вражек, и се въздържа, вместо това каза:
— Благодаря ви. Аз съм лекар и се лекувам със собствени сили. Нямам нужда от нищо.
„Защо ми се обиди?“ — помисли си Лара и учудено погледна непознатия — с вирнат нос и съвсем обикновен.
Няколко дни времето се задържа променливо, нестабилно, с топъл бъбрив вятър през нощите, които лъхаха на мокра пръст.
И всички тези дни идваха странни сведения от щаба, идваха тревожни новини от къщи, от вътрешността на страната. Телеграфната връзка с Петербург стана нередовна. На всяка крачка се бистреше политика.
По време на дежурствата си сестра Антипова минаваше на визитация по два пъти на ден — сутрин и вечер — и разменяше незначителни думи с болните от другите стаи, с Галиулин, с Юрий Андреевич. „Чуден човек, особен — мислеше си тя. — Млад и нелюбезен. С вирнат нос и не е първа хубост. Но е умен в най-добрия смисъл на думата, с жив, интересен ум. Обаче не е там работата. Важното е, че Трябва час по-скоро да приключа тук и да се прехвърля в Москва, при Катенка. А в Москва ще трябва да сложа точка на медицината и ще се върна в Юрятин, в гимназията. За горкия Патулечка всичко е ясно, няма никаква надежда, безсмислено е да се правя на героиня по военните болници, всичко беше само за да то намеря.
Какво ли прави Катенка? Милото сираче (на това място плачеше). Напоследък личат големи промени. Доскоро дългът към родината, военната доблест бяха святи, благородни обществени чувства. Но загубихме войната, това е главното бедствие, а оттам и всичко останало, всичко е развенчано и не остана нищо свято.
Всичко ненадейно се промени, отсенките, въздухът, не знаеш какво да мислиш и кого да слушаш. Сякаш са те водили като дете все за ръката и изведнъж те пускат, учи се да ходиш сама. И — никой наоколо, ни близки, ни авторитети. Тогава искаш да се опреш на най-важното, на силата на живота или на красотата, на правдата, за да те управляват те, а не обезценените човешки принципи, да те управляват изцяло и без жал, по-всеобхватно, отколкото в предишния мирен и спокоен живот, който свърши и вече не съществува.“ Но в нейния случай, сети се Лара, такава цел и безусловност ще бъде Катенка. Сега, без Патулечка, Лара е само майка и ще посвети всичките си сили на детето, клетото сираче.
Юрий Андреевич получи писмо, че Гордон и Дудоров без негово съгласие са издали книгата му, че много я хвалят и му предричат голямо литературно бъдеще и че в Москва сега е много интересно и тревожно, нараства глухият гняв на низините, идва нещо важно, наближават сериозни политически събития.
Беше късна нощ. Налягаше го силна дрямка. Той се унасяше на пресекулки и си въобразяваше, че от днешните вълнения не може да заспи, че не е мигнал. Вън се прозяваше и се въртеше сънен съненодишащият вятър. Вятърът плачеше и ломотеше: „Тоня, Шурик, колко ми липсвате, как искам да се прибера, да работя!“ И докато бърбореше, Юрий Андреевич спеше, будеше се и заспиваше в бързото редуване щастие — страдание, стремглаво и тревожно като това променливо време, като тази колеблива нощ.
Лара си помисли: „Бил е тъй грижовен да запази спомена за него, клетите му вещи, а аз, свиня такава, дори не го попитах кой е, откъде е?“
При следващата утринна визитация тя разпита Галиулин за всичко, за да навакса пропуснатото и да заглади следите на своята неблагодарност, и се завайка, и заохка.
Боже мили, неизповедими са пътищата господни! Брестка двадесет и осем, Тиверзини, революционната зима на хиляда деветстотин и пета година! Юсупка? Не, не помня, не познавам Юсупка, прощавайте. Но годината, годината и дворът! Това е вярно, наистина имаше такъв двор и такава година. О, колко ясно усети всичко отново! И тогавашните престрелки, и онова (как беше, божичко!) „Христово мнение“! О, с каква сила, с каква проницателност чувствуваме, когато сме деца, когато всичко е за първи път! Прощавайте, прощавайте, подпоручик, как се казвате? Да, да, вече ми казахте. Благодаря ви, толкова ви благодаря, Осип Гимазетдинович, какви спомени, какви мисли пробудихте у мен!
И целия ден носеше „онзи двор“ в душата си, и непрекъснато ахкаше, и размишляваше почти на глас.
Представете си, Брестка двадесет и осем! И сега пак стрелба, но колко по-страшна! Вече не „момчетата стрелят“. Момчетата са пораснали и всички са тук, войници са, всички хорица от онези къщи и от селата. Невероятно! Невероятно!
С тропане на бастуни и патерици нахлуха в помещението, дотичаха, докуцукаха инвалидите и ходещите болни от съседните стаи, закрещяха един през друг:
— Извънредно важни събития! В Петербург улични безредици! Войските от петербургския гарнизон са преминали на страната на въстаниците. Революция.
1
Лара лежеше в полусвяст на кревата в спалнята на Фелицата Семьоновна. Около нея се носеше тихият шепот на Свентицки, доктор Дроков и прислугата.
Празният дом на Свентицки тънеше в мрак и само в средата на дългата анфилада от стаи, в малката гостна, гореше слаба лампа на стената и хвърляше светлина напред и назад по това издължено преходно пространство.
Виктор Иполитович се разхождаше там със злобни и решителни крачки и не като на гости, а като у дома си. Той ту надзърташе в спалнята да се осведоми какво става, ту се насочваше към противоположната част на къщата, отминаваше елхата със сребърните гирлянди и стигаше до кухнята, където масата беше отрупана с недокоснати угощения и зеленикавите виенски чаши прозвънваха, когато отвън минеше карета или по покривката се шмугнеше между чиниите някое мишле.
Комаровски скърцаше със зъби. Противоречиви чувства изпълваха гърдите му. Какъв скандал и безобразие! Беше вбесен. Положението му е в опасност. Някаква случайност да съсипе репутацията му! Трябва веднага и на всяка цена да предвари и да спре злословията, ако пък вече са плъзнали, да пресече, да прекрати слуховете още в зародиш. Освен това отново бе изпитал колко е пленително това лудо, безумно момиче. Веднага си личи, че не е като другите. У Лара винаги е имало нещо необикновено. Но колко ли ужасно и непоправимо е съсипал живота й! И тя неспирно се бунтува и въстава, и се опитва да промени съдбата си по своему и да започне съществуванието си отначало.
Ще трябва всячески да й помогне за всичко, може би да й наеме квартира, но в никакъв случай да не я закача, напротив, да изчезне, да се отдръпне, да се потули, защото ето я каква е и кой знае какво още може да измисли!
И колко други грижи го чакат. Няма лесно да й се размине. Законът не дреме. Още е нощ, няма и два часа, откакто се разигра тази история, а вече два пъти идваха от полицията и Комаровски ходи в кухнята да се разбере с инспектора, та всичко се уреди.
Но занапред ще става все по-трудно. Ще са необходими доказателства, че се е целила в него, а не в Корнаков. Но не е само това. Част от отговорността ще отпадне, обаче тя ще подлежи на съдебно дирене заради всичко останало.
Той ще положи всички усилия да не се стигне дотам, но ако все пак се възбуди дело, ще й уреди психиатрична експертиза, че в момента на покушението е била невменяема, и ще се погрижи за прекратяване на делото.
Тези мисли го успокоиха. Нощта минаваше. Ивици светлина се запровираха от стая в стая, занадничаха под масите и диваните като крадци или оценители от заложна къща.
Комаровски влезе в спалнята, научи, че Лара не е по-добре, и от Свентицки тръгна за една позната юристка, жена на политемигрант, Руфина Онисимовна Войт-Войтковска. Осемстайният апартамент; вече не отговаряше на възможностите й и тя даваше две стаи под наем. Едната от тях, неотдавна освободена, Комаровски предплати за Лара. След няколко часа я пренесоха там в силна треска и почти в безсъзнание. Беше изпаднала в шок.
2
Руфина Онисимовна беше напредничава жена, враг на предразсъдъците, доброжелателна към всичко „положително и жизнеспособно“, както тя си представяше и се изразяваше.
Държеше на скрина екземпляр от Ерфуртската програма, надписан от Съставителя. На една от фотографиите, забодени на стената, мъжът й, „добрият ми Войт“, се беше снимал на народно увеселение в Швейцария заедно с Плеханов. Двамата бяха с лустринови сака и панами.
Руфина Онисимовна още от пръв поглед се подразни от болната си квартирантка. За нея Лара беше абсолютен симулант. Нервните й кризи за Руфина Онисимовна бяха връх на преструвките. Главата си режеше, че Лара разиграва лудата Гретхен в тъмницата.
Изразяваше презрението си с повишено оживление. Тряскаше вратите, пееше на висок глас, носеше се като вихър в своята част от апартамента и проветряваше стаите от сутрин до вечер.
Апартаментът се намираше на последния етаж на голяма сграда на Арбат. Прозорците на етажа още от зимното слънцестоене се изпълваха със светло лазурно небе, широко като пълноводна река. От средата на зимата апартаментът вече се пълнеше с признаците и предвестниците на идващата пролет.
През горните прозорчета подухваше топлият южняк, по гарите ревяха влакове и болната Лара, изпъната в леглото, потъваше в далечните си, спомени.
Много често си мислеше за първата вечер след пристигането от Урал преди седем-осем години, в незабравимото детство.
Пътуваха с кабриолет по смрачените улички на Москва почти през целия град от гарата до хотела. Уличните лампи се приближаваха и се отдалечаваха, и хвърляха сянката на прегърбения кочияш по стените на къщите. Сянката му растеше, растеше, достигаше неестествена големина, падаше върху улицата и покривите и изчезваше. Всичко започваше отначало.
В тъмнината над главите им кънтяха московските църковни камбани, по улиците дрънчаха и се разминаваха конните трамваи, но крещящите витрини и светлини също зашеметяваха Лара, сякаш и те издаваха някакъв свой звук като колелата и камбаните. И същият страх от скъпото угощение и нощната столица после се повториха в страха й от Комаровски — ето главното обяснение за всичко по-нататъшно. Но сега той беше неузнаваем. Нищо не искаше, не й напомняше за себе си и дори не се мяркаше. През цялото това време най-благородно й предлагаше помощта си от разстояние.
На масата в хотела я слиса невероятно голямата диня, поднесена от Комаровски вместо хляб и сол за новодомците. Динята й се стори като символ на могъществото му и неговото богатство. Когато Виктор Иполитович с един удар на ножа сцепи пращящото тъмнозелено кръгло чудо със снежно-захарно сърце, дъхът й секна от ужас, но тя не посмя да откаже. Едвам преглъщаше ароматните розови резени, с които се давеше от вълнение.
Съвсем друго беше посещението на Кологривов. Лара много му се зарадва. И не защото беше тъй висок и снажен, а благодарение на кипящата си жизненост и талант гостът запълни с присъствието си, с искрящия си поглед и с умната си усмивка половината стая. И вътре стана по-тясно.
Лаврентий Михайлович, потривайки ръце, седна пред леглото й. Когато го викаха в Министерския съвет в Петербург, той разговаряше с почтените старци като с разбойници-първолаци. А сега виждаше пред себе си доскорошен член на домашното си огнище, почти своя дъщеря, с която, както с всички домашни, бе разменял погледи и забележки само пътем, на крак (в туй се криеше отличителната прелест на неговото лаконично, изразително общуване, знаеха го и двете страни). Той не умееше да се отнася към Лара тежко и безразлично като към голяма. Сега не знаеше как да й говори, за да не я засегне, и й каза с усмивка, като на дете:
— Какви са тия изпълнения, драга? Кому бяха нужни такива мелодрами? — Млъкна и заразглежда влажните петна по тавана и тапетите. После с укор поклати глава и продължи: — В Дюселдорф се открива международна изложба — живопис, скулптура, градинарство. Ще ходя. Влажна е тази стая. И докога тъй мислите да висите между небето и земята? Тук не е бог знае колко просторно. Тази Войтеса, между нас казано, е долна твар. Знам я. Трябва да се преместите. Стига сте се въргаляли. Позалежахте се, стига толкоз. Сменете обстановката, преговорете предметите, завършете курсовете. Имам един познат художник. Той заминава за две години в Туркменистан. Ателието му е преградено и всъщност си е малка квартира. Май е готов да я предостави на някой по-сериозен човек. Ако искате, ще го уредя. Освен това. Нека говорим делово. Отдавна се канех, мой свещен дълг… откакто Липа… Тук имам една, скромна сума, награда за завършването й… Не, моля ви се, моля ви се… Ако обичате, не възразявайте… Не, моля ви, ще извинявате.
И я накара на тръгване въпреки всички възражения, сълзи и дори нещо като битка да приеме от него чек за десет хиляди рубли.
Лара оздравя и се пренесе в новото жилище, превъзнесено от Кологривов. То се намираше близо до Смоленския пазар, в горната част на двуетажна едновремешна каменна къща. Долу бяха търговски складове. В къщата живееха каруцари, дворът беше павиран и винаги посипан с овес и разпиляно сено. Из двора се разхождаха гълъби, гукаха, на шумни ята се вдигаха над земята и прелитаха край Лариния прозорец, когато по улея пробягваха на тумби плъхове.
3
Много трудно й беше с Паша. Докато беше сериозно болна, не го пускаха при нея. Какво ли си е мислил? Лара прави опит да убие човек, който според Пашините представи не й е никакъв, а после същият човек, жертвата на несполучилото убийство, я покровителствува. И всичко това след паметния им разговор в коледната вечер със запалената свещ! Ако не беше този човек, щяха да я арестуват и да я съдят. Той я спаси от тази опасност. Благодарение на него тя ще остане в курсовете, жива и здрава. Паша се терзаеше и недоумяваше.
Когато малко се възстанови, тя го извика и му каза:
— Аз съм лоша. Ти не ме познаваш. Някой ден ще ти разправям. Трудно ми е да говоря, нали виждаш, задушавам се от плач, но ти ме остави, забрави ме, аз не те заслужавам.
Започнаха сърцераздирателни сцени, една от друга по-мъчителни. Войтковска — понеже това стана още по време на пребиваването й на Арбат, Войтковска, щом видеше насълзения Паша, се втурваше от коридора в своята част, падаше на дивана, смееше се до припадък и повтаряше: „Ох, не мога, не мога! Това направо е, наистина… Ха-ха-ха! Браво! Ха-ха-ха! Герой!…“
За да избави Паша от петнящата го привързаност, за да я изскубне из корен и да сложи край на мъките му, Лара му заяви, че категорично се отказва от него, защото не го обича, но така ридаеше при това отричане, че не можеше да й се вярва. Паша я подозираше във всички смъртни грехове, не й вярваше за нищо, готов беше да я прокълне и да я намрази, и я обичаше дяволски, и я ревнуваше от собствените й мисли, от канчето, с което пиеше, и от възглавницата, на която лежеше. За да не се побърка, трябваше да действува решително и бързо. Решиха да се оженят час по-скоро, още преди края на изпитите. Избраха да се венчаят на Томина неделя. По Ларина молба пак отложиха.
Венчаха ги на Свети дух, втория ден на Троица, когато успешното завършване се очерта като факт. Цялата инициатива бе предоставена на Людмила Капитоновна Чепурко, майка на съкурсничката й Туся Чепурко, с която заедно завършиха. Людмила Капитоновна беше красива жена с едър бюст и нисък глас, добра певица и голяма фантазьорка. Освен истинските личби и суеверия, които знаеше, тя на място съчиняваше още много собствени.
В града беше страшно горещо, когато поведоха Лара „под злат венец“, както си тананикаше под носа Людмила Капитоновна с циганския глас на Панина11, докато приготвяше Лара. Златните кубета на църквите и чистият пясък на алеите бяха яркожълти, прашните листа на брезовите клонки, срязани предния ден за Петдесетница, висяха повехнали от оградите на храмовете, спаружени, като обгорели. Едвам се дишаше, очите им смъдяха от слънчевия блясък. И сякаш хиляди сватби се вдигаха наоколо, защото всички момичета бяха накъдрени и облечени в бяло като младоженки и всички млади мъже по случай празника бяха в черни тесни костюми и намазани с брилянтин. И всички се вълнуваха, и на всички им беше горещо.
Лагодина, майка на друга Ларина приятелка, хвърли в краката й шепа сребърни монети, когато Лара стъпи на килимчето — да й върви на пари, а Людмила Капитоновна със същата цел я подучи, когато ги венчават, да не се кръсти с гола ръка, а прикрита с воала или с дантелите. После й каза да държи свещта високо, тогава нейната дума ще се чува вкъщи, но жертвувайки своето бъдеще заради Пашиното, Лара отпускаше свещта възможно по-ниско и все без полза, защото колкото и да се стараеше, пак излизаше, че нейната свещ е над неговата.
От църквата отидоха за увеселението направо в ателието на художника, където Антипови току-що се бяха нанесли. Гостите викаха: „горчиво е, не се пие“, а от Другия край на масата им отговаряше солидарен рев: „трябва да се подслади“ — и младите със сконфузени усмивки се целуваха. Людмила Капитоновна им изпя сватбарската песен „Гроздобер“ с двойния припев: „Господ да ви дава мир и сговор“ и песента „Хей, разплитай руса плитка“.
Когато всички се разотидоха и двамата останаха сами, Паша се почувствува притеснен от внезапно настъпилата тишина. В двора срещу Лариния прозорец гореше улична лампа и колкото и да придърпваше пердето, тесен лъч светлина влизаше в пролуката между завеските. Тази светла ивица му пречеше — сякаш някой ги наблюдаваше. Паша с ужас усещаше, че лампата то занимава повече от Лара, от него и от любовта му към нея.
През тази нощ, дълга като вечност, доскорошният студент Антипов, „Степанида“ или „Госпожицата“, както му викаха приятелите, позна върха на блаженството и дъното на отчаянието. Мнителните му догадки се редуваха с Ларините признания. Той я разпитваше и след всеки неин отговор сърцето му се късаше и той сякаш падаше в някаква пропаст. Нараненото му въображение не успяваше да следва все новите и нови разкрития.
Изкараха в разговор до сутринта. Антипов не бе изпитвал в живота си по-внезапни и потресаващи промени от тогавашните. Сутринта се събуди друг човек, почти учуден, че носи същото име.
4
След десет дни пак в същата стая приятелите им се събраха да ги изпратят. Паша и Лара бяха завършили, и двамата еднакво блестящо, и двамата бяха разпределени в един и същи град на Урал, закъдето трябваше да заминат на другата сутрин.
И пак пяха, пиха и се веселиха, но този път бяха само младите, без възрастни.
Зад паравана, който отделяше квартирата от голямото ателие, където се бяха събрали гостите, бяха наредени голямата багажна кошница на Лара и една средна, куфар и сандък с кухненски принадлежности. В ъгъла имаше няколко торби. Събра се много багаж. Една част тръгваше утре сутринта с малка бързина. Почти всичко беше прибрано вече, но не докрай. Сандъкът и кошницата стояха отворени, недопълнени. Лара от време на време се сещаше за още нещо, пренасяше забравеното зад паравана, слагаше го и изравняваше багажа отгоре.
Паша вече беше вкъщи с гостите, когато Лара, която беше ходила в канцеларията на курсовете за свидетелството и други документи, се върна, следвана От портиера с ликови чували и навито дебело въже за опаковане на утрешния багаж. Тя го пусна да си върви, обиколи гостите, на някои стисна ръка, с други се целуна, после отиде да се преоблече зад паравана. Когато излезе преоблечена, всички заръкопляскаха, развикаха се, взеха да се настаняват и се вдигна шум до бога, както преди няколко дни на сватбата. Най-предприемчивите бързаха да налеят водката, множество ръце, въоръжени с вилици, се протегнаха към чиниите с ядене и мезета. Ораторствуваха, подвикваха, гълтаха водката и си разменяха духовитости. Някои бързо се напиваха.
— Капнала съм — каза Лара, седнала до мъжа си. — Ти успя ли да свършиш всичко?
— Да.
— И все пак съм в прекрасно настроение. Щастлива съм. А ти?
— И аз. Всичко е наред. Но това е дълъг разговор.
На вечеринката с младата компания по изключение бе допуснат Комаровски. В края на вечерта той искаше да каже, че ще осиротее без младите си приятели, че Москва ще стане за него пустиня, Сахара, но така се разчувствува, че изхлипа, и трябваше да повтори изречението, прекъснато от вълнение. Той помоли Антипови за позволение да си пишат и да ги навести в Юрятин, на новото им местожителство, ако не издържи разлъката.
— Чак толкова — високо и нетактично се обади Лара. — Оставете тия работи — писма, Сахари и прочие. Никакво идване. С божията помощ ще изкарате някак и без нас, не сме чак такова чудо, нали, Паша? Ще намерите кой да замести младите ви приятели.
След което напълно изключи с кого говори и за какво, сети се нещо, бързо стана и се запъти към кухнята. Там разви месомелачката и взе да подрежда разглобените части по ъглите на сандъчето със съдовете, като ги заравяше в сламата, и насмалко да се нарани в една отцепена от ръба остра треска.
Заета с багажа, тя съвсем забрави, че има гости, и престана да ги чува, докато те изведнъж ней напомниха за себе си с някакви гръмки крясъци оттатък, и тогава тя си помисли: пияните винаги се мъчат да изглеждат по-пияни, отколкото са, и колкото са по-пияни, толкова напъните им са по-бездарни и профански.
В това време съвсем друг особен звук през отворения прозорец откъм двора привлече вниманието й. Лара дръпна перденцето и се подаде навън.
По двора с тежки скокове се придвижваше спънат кон. Кой знае чий беше, сигурно по погрешка беше влязъл в двора. Вече беше съвсем светло, но слънцето не бе изгряло. Спящият и сякаш мъртъв град тънеше в сиволилавата прохлада на ранния час. Лара затвори очи. В някакви затънтени селски далечини и красоти я беше пренесло това особено и безподобно конско подковано трополене.
На вратата се позвъни. Лара наостри уши. Някой от компанията стана да отвори. Надя! Лара се хвърли насреща й. Надя идваше направо от влака, ведра, чаровна и някак благоухаеща на дуплянска момина сълза. Приятелките се вкопчиха една в друга, без да могат да произнесат нито дума, и само ревяха и се прегръщаха така, че едва не се издушиха.
Надя й носеше поздрави и напътствия от цялото си семейство и подарък от родителите си. Тя измъкна от чантата опакована кутийка, разви я, щракна капачето и го отвори. Това, което връчи на Лара, беше рядко красиво колие.
Започнаха възклицания. Някой от пияните, вече малко изтрезнял, каза:
— Розов хиацинт. Да, да, розов, какво си мислите. Не пада по-долу от брилянта.
Но Надя твърдеше, че са жълти сапфири.
Лара я настани до себе си, предложи й от лакомствата на трапезата, а тя самата сложи колието до чинията си и го загледа замаяна. Събрано на купчинка върху виолетовата възглавничка на калъфа, то преливаше, гореше и ту приличаше на капки стичаща се влага, ту на чепка ситно грозде.
Някои от гостите междувременно дойдоха на себе си и отново си наляха за здравето на Надя. Набързо напиха и нея.
Скоро къщата представляваше едно сънено царство. Повечето останаха да спят тук заради предстоящото изпращане на гарата. Някои отдавна хъркаха, налягали в ъгъла. Лара също не помнеше как се беше озовала с дрехите на дивана до вече заспалата Ира Лагодина.
Събуди я разговор на висок глас точно до ухото й. Това бяха гласове на някакви чужди хора, влезли в двора да търсят коня. Лара отвори очи и се учуди. „Този Паша не мирна, изтъпанил се е насред стаята, нещо търси.“ В това време предполагаемият Паша се обърна към нея и тя видя, че не е Паша, а някакво сипаничаво чудовище и лицето му е съсечено от белег през слепоочието до брадичката. Тогава разбра, че е влязъл крадец, бандит, искаше да извика, но не можа да издаде нито звук. Внезапно си спомни за колието, повдигна се леко на лакът и хвърли поглед към масата.
Колието си беше на мястото между огризките и трохите и недосетливият злосторник не го забелязваше сред недоядените остатъци на масата а ровеше в подредените дрехи и разбъркваше багажа. Лара, сънена и замаяна от пиенето, не беше в състояние докрай да осъзнае положението и само й стана жал за труда й. Обзе я негодувание и тя пак понечи да извика, но не можа Да отлепи уста, тогава силно бутна спящата Ира Лагодина с коляно под лъжичката и когато онази като ненормална изкрещя от болка, заедно с нея нададе вик и Лара. Крадецът изпусна вързопа с краденото и изхвърча от стаята. Неколцина от наскачалите мъже, едва съобразявайки ситуацията, се спуснаха подире му, но онзи се беше изпарил.
Това премеждие и общото му обсъждане се превърнаха в сигнал за ставане. Лара мигом изтрезня. Неумолима към воплите на гостите да ги остави да подремнат и да се поизлежават още малко, тя вдигна всички сънливци, набързо направи кафе и ги разпъди по домовете до срещата на гарата преди тръгването на влака.
Когато всички си отидоха, закипя работа. Лара с присъщата си бързина хвърчеше и събираше одеялата, подреждаше възглавниците, затягаше каишите и само молеше Паша и портиерката да не помагат, за да не й пречат.
Всичко се подреди и оправи своевременно. Антипови не закъсняха. Влакът тръгна леко, сякаш следваше движението на шапките, с които им махаха за сбогом. Когато спряха да махат и трикратно изреваха нещо от перона (вероятно „ура“), влакът ускори ход.
5
Времето трети ден беше ужасно. Течеше втората есен от войната. След успехите от първата година започнаха несполуките. Осма армия на Брусилов, съсредоточена в Карпатите, беше готова да се спусне от превалите и да нахлуе в Унгария, но наместо това се оттегляше, отблъсквана назад от общото настъпление. Нашите очистваха Галиция, превзета още първите месеци на войната.
Доктор Живаго — доскоро му викаха Юра, а сега все по-често започнаха да се обръщат към него по име и бащино. — докторът стоеше в коридора на акушерското отделение на гинекологичната клиника, където беше приета жена му Антонина Александровна, току-що докарана от него. Вече си тръгваше, чакаше само акушерката, за да се разбере с нея как да го намери в случай на нужда и как той да се осведомява от нея за състоянието на Тоня.
Бързаше да се върне в болницата, а преди това трябваше да прескочи до двама пациенти на домашна визитация, та тука напразно губеше скъпоценно време, зяпаше през прозореца полегатите пръски на дъжда и как силният есенен вятър начупва струите и ги разхвърля, както бурята поваля и разбърква полските класове.
Още не беше много тъмно. Пред очите му се откриваха дворът на клиниката, остъклените тераси на къщите към Девиче поле, разклонението на електрическия трамвай, което стигаше до задния двор на една от болничните сгради.
Дъждът се лееше най-безутешно, без да се усилва и без да намалява независимо от буйствата на вятъра, които като че ли се подсилваха от невъзмутимостта на изливащата се вода. Вятърът раздърпваше филизите на лозницата на една от терасите и сякаш искаше да я изскубне из корен, вдигаше я във въздуха, разтърсваше я и пренебрежително я захвърляше като вехта дрипа.
Покрай терасата мина мотрисата с две коли, от тях започнаха да свалят ранени и да ги носят в клиниката.
В московските болници, задръстени до невъзможност, особено след Луцката операция, вече слагаха бойците по стълбищните площадки и в коридорите. Общото препълване на градските болници започна да се отразява и на състоянието на женските отделения:
Юрий Андреевич се обърна е гръб към прозореца и се прозя от умора. Нямаше за какво да мисли. Изведнъж си спомни. В хирургическото отделение на Крестовоздвиженската болница, където работеше, тия дни умря една болна. Юрий Андреевич настояваше, че има ехинокок в черния дроб. Всички му възразяваха. Днес е аутопсията. Тогава ще се установи истината. Но просекторът на тяхната болница е невъзможен пияница. Как ли ще се справи с цялата работа.
Бързо притъмня. Вече нищо не се виждаше през прозореца. Като че ли запалени от вълшебна пръчица, във всички прозорци светнаха лампи.
През малкия бокс, който отделяше стаята на Тоня от коридора, излезе главният лекар на отделението, гинекологът мастодонт, който отговаряше на всички въпроси с подбелване на очите и свиване на раменете, а това на неговия мимически език идеше да каже, че колкото и да са големи успехите на познанието, но има, друже мой Хорацио, загадки, пред които науката е пас.
Той мина покрай Юрий Андреевич, кимна му с усмивка и направи няколко плавателни движения с пухкавите си ръце с дебели длани, в смисъл че трябва да чакаме и да имаме търпение, после отиде да пуши.
Тогава излезе асистентката на неразговорливия гинеколог, пълна негова противоположност по словоохотливост.
— На ваше място бих се прибрала вкъщи. Утре ще ви се обадя в Крестовоздвиженската болница. Надали ще е по-рано. Сигурна съм, че раждането ще мине нормално, без намеса. Но, от друга страна, тесният й таз, задно тилното положение, в което се намира плодът, липсата на болки и слабите контракции ме карат малко да се опасявам. Всъщност рано е да гадаем. Най-важното е как ще се напъва, когато започне родовата дейност. Та ще видим.
Когато на другия ден се обади по телефона, там вдигна пазачът на болницата и му каза да не затваря; отиде да провери, накара го да чака десетина минути и когато се върна, докладва в груба и несвързана форма следното: „Речи му, викат, че наредиха да ви кажем, дека е докарал жена си много отрано, требе да си я земе дома.“ Юрий Андреевич вбесен му нареди да извика на телефона някой по-компетентен. „Симптомите са незначителни — каза му сестрата, — не се тревожете, докторе, още ден-два търпение.“
На третия ден научи, че родовата дейност започнала през нощта, сутринта й изтекли водите и има силни контракции.
Той се втурна веднага в клиниката и когато вървеше по коридора, чу случайно през открехнатата врата сърцераздирателните викове на Тоня, както крещи измъкнат изпод влака премазан човек.
Не го пуснаха при нея. Той прехапа до кръв свития си пръст и застана до прозореца, зад който се лееше същият полегат дъжд, както вчера и завчера.
От родилната зала излезе санитарката. Оттам се дочу писъкът на новороденото.
„Спасена е, спасена е“ — радостно си заповтаря наум Юрий Андреевич.
— Син. Момченце. Да ви е честито — говореше напевно санитарката. — Сега не може. След време ще го видите. Тогава ще черпите за родилката. Намъчи се. Първескиня. Първото винаги по-трудничко върви.
„Спасена е, спасена“ — радваше се докторът, без да разбира какво му говори санитарката и защо го приобщава с думите си към събитието, какво общо има той? Баща, син — той не виждаше нищо, с което да се гордее в това даром спечелено бащинство, не чувствуваше никаква заслуга в този паднал му от небето син. Всичко това оставаше извън съзнанието му. Важното беше Тоня, Тоня, заплашена от смъртна опасност и благополучно избавена от нея.
Един от пациентите му живееше до клиниката. Отиде при него и след половин час се върна. Двете врати от коридора за бокса и от бокса за стаята пак бяха открехнати. Без дори да съзнава какво прави, Юрий Андреевич се шмугна в бокса.
Пред него като изпод земята изскочи мастодонтът гинеколог с бяла престилка и разперени ръце.
— Къде? — със задъхан шепот го спря той, за да не го чуе родилката. — Да не сте полудели? Рани, кръв, антисептика, да не говорим за психическия шок. Браво! Хем сте лекар.
— Аз не… Само с едно око. Оттук. През пролуката.
— Това е друг въпрос. Добре. Но умната… Мислете му! А ви е забелязала, а съм ви убил, на място ще ви оставя!
В залата с гръб към вратата стояха две жени по престилки, акушерката и болногледачката. На ръката на санитарката се пънеше писклива и нежна човешка издънка, която се бърчеше и разпъваше като червена гума. Акушерката стягаше пъпната връв, да отдели детето от плацентата. Тоня лежеше насред залата на акушеро-гинекологическия стол. Тя лежеше доста високо и на Юрий Андреевич, който преувеличаваше всичко от вълнение, му се стори, че е горе-долу на нивото на кантонерките.
Вдигната над пода по-високо, отколкото лежат обикновените смъртни, Тоня плуваше в парите на преминалото страдание, над нея сякаш трептеше маранята на изнемогата. Тя се извисяваше насред залата като гемия, която курсира през морето на смъртта към материка на живота, току-що е стигнала брега и разтоварва новите души, преселени насам кой знае откъде. И ето, дошла е още една такава душа и гемията стои закотвена, почивайки си с цялата пустота на празните бордове. Заедно с нея си почиват всички разкъртени и отрудени обшивки и въжета, и нейната забрава, угасналата й памет за там, откъдето идваше, какво беше преплувала и как беше стигнала.
И понеже никой не знаеше географията на страната, под чийто флаг плаваше, не се знаеше на какъв език трябва да й се говори.
В службата всички го поздравяваха. „Колко бързо са научили!“ — чудеше се Юрий Андреевич.
Той влезе в ординаторската стая, наричана тук бардак и бунище, защото поради теснотията на пренаселената болница сега в тази стая се събличаха, обличаха, влизаха с галошите от улицата, забравяха си неща от други помещения, хвърляха фасове и отпадъци.
До прозореца стоеше подпухналият просектор и с вдигнати ръце разглеждаше над очилата срещу лампата някаква мътна течност в мензурата.
— Браво — каза той, без да отмести очи и без да удостои Юрий Андреевич с поглед.
— Благодаря. Много съм трогнат.
— За нищо. Аз нямам пръст. Пичужкин аутопсира. Но всички хлъцнаха. Ехинокок. Ей, това се вика диагностик — само за туй говорят.
В този момент влезе главният лекар. Ръкува се с двамата и каза:
— На какво прилича това! Превърнаха го на кочина, какво безобразие! Да, Живаго, представете си — ехинокок! Не бяхме прави. Поздравявам ви. Но имам и една неприятна новина. Пак опря до вашия набор. Този път няма да успеем да ви отървем. Има страшен недостиг от военномедицински персонал. Ще се наложи да се запознаете с барута.
6
Антипови се подредиха в Юрятин учудващо добре. Там се пазеха още хубави спомени за Гишар — това спести на Лара доста от трудностите, свързани с настаняването на новото място.
Лара нямаше минутка отдих. Тя се занимаваше с къщата и с тригодишната им дъщеричка Катенка. Колкото и да се стараеше рижата Марфутка, домашната им помощничка, подкрепата й беше недостатъчна. Лариса Фьодоровна живееше с всички проблеми на мъжа си. Тя самата преподаваше в девическата гимназия. Работеше неуморно и беше щастлива. Това се оказа именно онзи живот, за който бе мечтала.
В Юрятин й харесваше. Това беше родният й град, разположен на Ринва, голяма река, плавателна в средното и долното си течение. През града минаваше една от линиите на Уралската железница.
В Юрятин наближаването на зимата се познаваше по това, че собствениците на лодките ги вадеха от реката и ги откарваха с каруци в града. Там ги стоварваха в дворовете, където лодките зимуваха до пролетта под открито небе. Обърнатите лодки, бялнали се на земята в дъното на дворовете, означаваха в Юрятин същото, което другаде е отлитането на птиците или първият сняг.
Такава лодка — под нея Катенка си играеше като под сенник на градинска беседка — лежеше с боядисаното си бяло дъно нагоре и в двора на къщата, където Антипови бяха наематели.
Лариса Фьодоровна харесваше провинциалните нрави, северното „о“-кане на местната интелигенция с валенките и сивите вълнени кацавейки12, с наивната й доверчивост. Привличаха я земята и обикновените хора.
Колкото и да е странно, тъкмо Павел Павлович, синът на московския железничар, се оказа непоправим столичен жител. Той се отнасяше към юрятинци много по-строго от жена си. Дразнеше се от тяхната диващина и непросветеност.
Сега с късна дата стана ясно, че има невероятната способност да черпи знания и да ги запаметява от първи прочит. И по-рано благодарение на Лара много беше изчел. През годините на провинциалното уединение неговата начетеност придоби такива размери, че вече и Лара му се струваше недостатъчно образована. Той беше с една глава над педагогическата среда на своите колеги и се оплакваше, че се задушава сред тях. В това военно време изтърканото им патриотарство, казионно и малко шовинистично, не отговаряше на по-сложните форми на чувството, което изпитваше Антипов.
Павел Павлович бе завършил класическа филология. В училището преподаваше латински и антична история. Но у него, бившия реалист, се пробуди изведнъж позабравената любов към математиката, физиката и точните науки. Самообразова се и овладя тези предмети в университетски обем. Надяваше се при първа възможност да се яви на изпити в околията, да се пренасочи към някоя математическа специалност и да замине със семейството си в Петербург. Усилените нощни занимания се отразиха на здравето му. Налегна го безсъние.
С жена си беше в добри, но доста сложни отношения. Тя го потискаше с добрината и грижите си, а той не си позволяваше да е критичен към нея. Внимаваше и в най-незначителната забележка да не й се счуе някакъв таен упрек, че тя например е от аристокрацията, а той от низините, или че преди него е принадлежала на друг. Страхът да не го заподозре в някаква несправедлива, обидна безсмислица внасяше в живота им някакъв фалш. Двамата се държаха кой от кой по-благородно и това усложняваше всичко.
Антипови имаха гости, неколцина педагози от колегите на Павел Павлович, началничката на Ларината гимназия, един от арбитражния съд, където Павел Павлович се яви веднъж като помирител, и още няколко души. За Павел Павлович те всички бяха глупци. Чудеше се на Лара, любезна с всекиго, й не вярваше някой от присъствуващите искрено да й хареса.
Когато гостите си отидоха, Лара дълго проветрява, измете навсякъде, изми с Марфутка чиниите в кухнята. После провери дали Катенка е завита, установи, че Павел спи, бързо се съблече, загаси лампата и легна до мъжа си — така естествено, както дете ляга в леглото при майка си.
Но Антипов се преструваше на заспал — той не спеше. Пак страдаше от обичайното напоследък безсъние и знаеше, че ще се върти така в леглото още три-четири часа, без да може да заспи. И за да му се доспи, пък и за да се измъкне от задимената стая, той тихо стана и с шапка и кожух върху пижамата излезе навън.
Беше ясна есенна мразовита нощ. Под краката му звънко се пукаха тънките ледени корички. Звездното небе като запален спирт озаряваше със синкав подвижен отблясък черната земя, замръзналите кални буци.
Живееха в тази част на града, която беше най-отдалечена от пристанището. Къщата им беше последната на улицата, от тях започваха полята. Там минаваше железопътната линия. Близо до линията имаше кантон. Над релсите беше направена пасарелка.
Антипов седна на обърнатата лодка и погледна към звездите. Мислите, които го спохождаха напоследък, го обзеха с тревожна сила. Реши, че рано или късно трябва да ги разреши и по-добре е да го направи още сега.
Така не може повече да продължава, мислеше си той. Но всичко туй можеше да се предвиди от по-рано, много късно се е сетил. Защо му беше позволила от дете така да се заглежда в нея и правеше от него каквото си поиска? И той защо не бе съобразил навреме да се откаже от нея, когато тя самата настояваше през зимата преди сватбата? Нима не разбира, че тя не обича него, а своята благородна задача по отношение на него, собствения си персонифициран подвиг? Какво общо има тази вдъхновена и похвална мисия с истинския семеен живот? Най-лошото е, че той и до ден-днешен я обича с все същата сила. Тя е умопомрачително хубава. Пък може и неговото да не е любов, а благодарно замайване пред нейната красота и великодушие? Върви разбери! Толкова е объркана цялата тази работа!
Какво да прави тогава? Да освободи Лара и Катенка от тази имитация? Това е всъщност по-важно, отколкото той самият да се освободи. Но как? Да се разведе? Да се удави? Каква гадост! — възмути се той. — Знам, че никога няма да го направя. Тогава защо дори мислено да споменаваме тези ефектни мерзости?
Погледна към звездите, сякаш ги питаше за отговор. Те мъждукаха самотно и на цели съзвездия, големи и малки, сини и яркоцветни. Но изведнъж, засенчвайки тяхното сияние, дворът с къщата, лодката и седналия на нея Антипов се озари от ярка, бърза светлина, като че ли някой тичаше от полето с размахана факла — през прелеза минаваше военният влак и бълваше в небето жълт пушек, пронизан от пламъци; отиваше на запад, както безчет влакове минаваха тук денонощно още от миналата година.
Павел Павлович се усмихна, стана от лодката и се прибра да спи. Търсеният изход се намери.
7
Лариса Фьодоровна загуби ума и дума и отначало не повярва на ушите си, когато научи за решението му. „Безумие. Поредната мания — каза си тя. — Не трябва да обръщам внимание и той ще забрави.“
Но стана ясно, че мъжът й е задействувал всичко още отпреди две седмици, документите му са във военното окръжие, в гимназията има вече заместник и от Омск е дошла вест, че е приет в тамошното военно училище. Наближаваше денят на заминаването.
Лара виеше като селянка, хващаше ръцете му, падна в краката му.
— Паша, Пашенка — крещеше тя, — на кого ни оставяш с Катенка? Недей така, недей! Още не е късно. Аз ще оправя всичко. Дори не си ходил на преглед. С твоето сърце. Срамота ли? А да жертвуваш семейството си заради тази дивотия не е ли срамота? Доброволец! Цял живот си се смял на простака Родя и взе, че му завидя! Искаш и ти да офицерствуваш, да размахваш сабя, Паша, какво ти става, не мога да те позная! Или не си ти, или съвсем си се побъркал. Кажи ми, моля ти се, честно ми кажи, за бога, без изтъркани фрази, това ли е нужно на Русия?
Тя изведнъж разбра, че причината е съвсем друга. Неспособна да си даде сметка за всичко поотделно, тя проумя главното. Тя разбра, че Патуля се заблуждава за отношението й към него. Той не можа да оцени майчинското чувство, което тя цял живот влагаше в любовта си към него, и не знае, че такава обич е по-голяма от обикновената женска любов.
Прехапа устни и цяла вътрешно се сви като оплюта и без да продума повече, преглъщайки сълзите си, го застяга за път.
Когато замина, на нея й се стори, че целият град е измрял и дори не прелитат толкова много гарги. „Госпожо, госпожо“ — напразно я викаше Марфутка. „Майко, майчице“ — безкрай гукаше Катенка и я дърпаше за ръкава. Това беше най-сериозното поражение в живота й. Най-хубавите, най-светлите й надежди рухнаха.
От сибирските писма знаеше всичко за мъжа си. Скоро той взе да се опомня. Много тъгуваше за жена си и детето. След няколко месеца го произведоха предсрочно прапоршчик и пак така внезапно го пратиха в действуващата армия. Той замина много екстрено, без да успее да отскочи в Юрятин, и в Москва не му остана никакво време да се види с когото и да било.
Започнаха да пристигат писмата му от фронта, по-оживени и вече не тъй печални, както от омската школа. Антипов искаше да се отличи, та като награда за някоя военна заслуга или с леко раняване да моли за отпуска и да се види със семейството си. Скоро получи възможност да се прояви. След неотдавнашния пробив, който после стана известен като Брусиловски, армията премина в настъпление. Писма не идваха. Това отначало не безпокоеше Лара — тя си обясняваше мълчанието му с развоя на военните действия и невъзможността да пише по време на преходите.
През есента придвижването на армията бе спряно. Войските се окопаваха. Но от Антипов все тъй нямаше ни вест, ни кост. Лариса Фьодоровна започна да се тревожи и да разпитва, отначало в Юрятин, после по пощата в Москва и на фронта по предишния полеви адрес на неговата част. Никъде нищо не знаеха, отникъде не идваше отговор.
Както много дами благотворителки в околията, Лариса Фьодоровна още от началото на войната оказваше помощ в лазарета към Юрятинската земска болница.
Сега се зае сериозно с основите на медицината и в болницата държа изпит за милосърдна сестра.
Като такава се освободи за половин година от работата в гимназията, остави къщата в Юрятин на грижите на Марфутка и замина с Катенка за Москва. Там настани детето при Липочка, чийто мъж Фризенданк, германски поданик, заедно с други граждански пленници бе интерниран в Уфа.
След като се убеди, че е безсмислено да прави издирвания от разстояние, Лариса Фьодоровна реши да ги пренесе към доскорошните места на сраженията. С тази цел постъпи медицинска сестра в санитарния влак, който минаваше през град Лйски и стигаше до Мезьо Лаборч на границата с Унгария. Така се казваше мястото, откъдето Паша й написа последното писмо.
8
Във фронтовия щаб на дивизията пристигна санитарен влак, оборудван със средствата на дарители от Татянинския комитет за помощ на ранените. С пътническия вагон на дългия влак, композиран от грозни малки товарни вагончета, пристигнаха гости, общественици от Москва, с подаръци за войниците и офицерите. Сред тях беше Гордон. Той беше научил, че дивизионният лазарет, в който според сведенията му работеше неговият приятел от детинство Живаго, се намирал в близкото село.
Гордон си извади удостоверението, необходимо за придвижване в крайфронтовата зона, и с пропуска в джоба тръгна да навести приятеля си с фургончето, което пътуваше натам.
Кочияшът, белорусин или литовец, слабо говореше руски. Шпиономанските страхове свеждаха всичките му думи до един-единствен официален, предварително известен образец. Изкуствената любезност на разговора не предразполагаше към много приказки. Повечето време пътникът и кочияшът мълчаха.
В щаба, където бяха свикнали да местят цели армии и разстоянията се измерваха със стокилометрови преходи, го увериха, че селото е съвсем наблизо, има-няма двайсет-двайсет и пет километра. А се оказаха над осемдесет.
През целия път в онзи край на хоризонта, който се падаше вляво от посоката на движението им, се чуваше недружелюбен тътен и грохот. Гордон никога не беше изживявал земетръс. Но с право си представи, че мрачното и едва долавящо се поради разстоянието ръмжене на вражеската армия вероятно прилича на подземни тласъци и вулканично боботене. Когато притъмня, крайчецът на небето откъм онази страна пламна в розов трепкащ огън и не угасна чак до сутринта.
Кочияшът го караше край разрушени села. Някои бяха изоставени от жителите, в други хората се криеха по мазетата, дълбоко под земята. Селата представляваха купища съборетини и трошляк, строени по линиите на някогашните улици. Тези изгорели селища се виждаха от край до край, като гола пустош. По повърхността ровичкаха бездомни старици, всяка на своето пепелище, вадеха нещо от сгурта и го криеха някъде, и през цялото време се чувствуваха защитени от чуждия поглед, сякаш наоколо им бяха предишните стени. Те посрещаха и изпращаха с очи Гордон, като че го питаха скоро ли ще се опомнят в света и ще се върнат ли в живота редът и спокойствието.
През нощта попаднаха на някакъв патрул. Казаха им да свият от черния път, да обърнат и да заобиколят. Кочияшът не познаваше новия път. Два-три часа обикаляха на вятъра. По видело стигнаха в селището със съответното име. Там не бяха чували за никакъв лазарет. Скоро се разбра, че наблизо има и друго село със същото име. На сутринта стигнаха до целта. Когато вече бяха наближили околните ливади, вмирисани на аптечна лайка и йодоформ, Гордон си мислеше, че няма да остане да спи у Живаго, а ще прекара с него деня и довечера ще се върне при другарите си на гарата. Но обстоятелствата го задържаха повече от седмица.
9
През тези дни фронтът се раздвижи. Там започнаха внезапни промени. На юг от мястото, където пристигна Гордон, едно от нашите съединения с успешна атака на отделните си съставни части разкъса укрепените позиции на противника. Групата на настъпващите все повече засилваше удара си и се врязваше в противниковото разположение. Следваха я спомагателните части, които разширяваха пробива. Те постепенно изоставаха и накрая се откъснаха от основната група. Това стана причина за пленяването й. В тази обстановка бе пленен и прапоршчик Антипов, защото неговата полурота се беше предала.
Противоречиви слухове се носеха за него. Смяташе се, че е загинал и е затрупан с пръст във взривната яма. Така разправяше неговият познат Галиулин, подпоручик в същия полк, който бил видял гибелта му от наблюдателния пункт с бинокъла, когато Антипов с войниците си предприел атаката.
Пред очите на Галиулин се бе разгърнала обичайната гледка на настъплението. Атакуващата част трябваше с бърз ход, почти на бегом да премине есенното поле, което разделяше двете армии — обрасло в сух пелин, трепкащ от вятъра, и неподвижно щръкнали бодли. С дръзката си смелост атакуващите трябваше да измъкнат за ръкопашен бой или да унищожат с гранати австрийците от отсрещните окопи. Полето им се струваше безкрайно, земята поддаваше под краката им като тресавище. Отначало пред тях, после заедно с тях тичаше техният прапоршчик, размахал револвера над главата си, и викаше ура с цялата си раздрана до ушите уста, но нито той, нито войниците до него го чуваха. През равни интервали атакуващите залягаха, едновременно се изправяха и отново с вик тичаха напред. Всеки път заедно с тях, но много по-различно падаха в цял ръст като високи дървета на сечище простреляните войници и повече не ставаха.
— Далечни попадения. Свържете се с батареята — каза разтревожен Галиулин на артилерийския офицер до него. — Не. Добре направиха, че пренесоха огъня в дълбочина.
През това време атакуващите започнаха сближение с неприятеля. Прекратиха огъня. В настъпилата тишина хората на наблюдателния пункт усетиха сърцата си да туптят все по-силно и ускорено, сякаш те бяха на мястото на Антипов и като него, докарали хората до ръба на австрийските окопи, в следващия миг трябва да покажат чудеса на находчивост и храброст. В тази секунда отпред се взривиха два едрокалибрени немски снаряда. Черните стълбове пръст и пушилка скриха всичко останало.
— Аллах! Край! Отиде! — с побелели устни пошепна Галиулин, смятайки, че прапоршчикът и войниците са загинали.
Третият снаряд падна съвсем близо до наблюдателния пункт. Приведени до земята, всички побързаха да се измъкнат по-надалеч.
Галиулин спеше в един блиндаж с Антипов. Когато в полка се примириха е мисълта, че той е убит и повече няма да се върне, възложиха на Галиулин, който добре го познаваше, да прибере имуществото му и да го пази, за да го предаде някой ден на жена му, чиито снимки начесто се мяркаха сред нещата на Антипов.
Доскорошен прапоршчик от доброволците, механикът Галиулин, син на пазача Гимазетдин от Тиверзиновия двор и в далечното минало чирак в работилницата, където го млатеше майсторът Худолеев, дължеше издигането си на бившия свой мъчител.
Когато стана прапоршчик, Галиулин неизвестно как и не по своя воля се намери на топло и закътано местенце в един от тиловите далечни гарнизони. Там той командуваше полуинвалиди, които същите като тях вехти инструктори ветерани занимаваха сутрин със забравената строева подготовка. Галиулин проверяваше също дали правилно са поставени караулите при интендантските складове. Това беше безгрижен живот — нищо друго не се искаше от него. Но ненадейно с попълнението, съставено от едновремешни опълченци и постъпило от Москва под негово разпореждане, пристигна твърде добре познатият му Пьотър Худолеев.
— А, стари познати! — подсмихна се мрачно Галиулин.
— Тъй вярно, ваше благородие — отвърна Худолеев, изпъна се и козирува.
Нещата не можеха да останат така. Още на първата строева грешка прапоршчикът се разкрещя на по-долния чин, а когато му се стори, че войникът не го гледа право в очите, а някак изкриво, го тресна в зъбите и го засили в ареста за два дни на хляб и вода.
Сега всяко движение на Галиулин миришеше на отмъщение за миналото. А в условията на побойническата субординация подобно разчистване на сметките беше явно печеливша и неблагородна игра. Какво трябваше да направи? Беше невъзможно да останат двамата заедно. Но под какъв предлог и къде можеше един офицер да премести войник от собствената си част, освен да го прати в дисциплинарната рота? От друга страна, какви основания да измисли, за да моли за собственото си преместване? Галиулин изтъкна скуката и безполезността на гарнизонната служба и поиска да бъде пратен на фронта. Това го представи добре, а когато още в първите операции демонстрира и други свои качества, се разбра, че е отличен офицер, и скоро бе произведен от прапоршчик в подпоручик.
Галиулин се познаваше с Антипов още от времената на Тиверзин. През деветстотин и пета година, когато Паша Антипов живя половин година у Тиверзин, Юсупка му ходеше на гости и по празници играеше с него. Пак по онова време два-три пъти бе виждал у тях и Лара. Оттогава не знаеше нищо за тях двамата. Когато Павел Павлович от Юрятин попадна в техния полк, Галиулин остана изненадан от промяната в бившия си приятел. От срамежлив като момиче и весел палавник-чистофайник той се беше превърнал в нервен и всезнаещ презрителен хипохондрик. Беше умен, много храбър, мълчалив и ироничен. Понякога, докато го гледаше, Галиулин беше готов да се закълне, че в тежкия поглед на Антипов вижда като в дъното на стая някакъв друг човек, някаква силно загнездила се в него мисъл, може би мъка по дъщерята, или лицето на жена му. Антипов изглеждаше като омагьосаните от приказките. И ето че го няма вече, и у Галиулин останаха документите му и снимките, и тайната на неговото преобразяване.
Рано или късно до него щяха да стигнат Ларините издирвания. Той смяташе да й отговори. Но времената бяха напрегнати. Сега не беше в състояние да й пише, както се полага. Искаше да я подготви за удара. Така непрекъснато отлагаше дългото и подробно писмо до нея, докато не научи, че и тя е някъде на фронта милосърдна сестра. Сега вече не, знаеше докъде да й адресира писмото.
10
— Какво става? Днес ще има ли коне? — питаше Гордон, когато доктор Живаго се прибираше да обядва в галицийската къща, където бяха настанени.
— Какви ти коне! И къде ще вървиш, ни напред, ни назад. Всичко, е толкова объркано, никой нищо не знае. На юг сме пробили и сме проникнали в тила на немците, говори се обаче, че няколко наши разпръснати единици са останали в обкръжение, а на север немците са минали Свента, пък тя тук се смята за непроходима. Това е цяла кавалерия с численост към един корпус. Те разрушават железопътните линии, унищожават складовете и сигурно ни обкръжават. Разбираш ли какво е положението? А ти — коне. Хайде, Карпенко, размърдай се и слагай масата. Какво ще ядем днес? А, пача. Чудесно.
Санитарната част с лазарета и всички подведомствени отделения беше разхвърляна в това село, оцеляло като по чудо. Къщите с ниски и тесни многокрили прозорци по западен маниер се бяха запазили до една.
Беше циганско лято, последните хубави дни от златната есен. Денем лекарите и офицерите отваряха прозорците, трепеха мухите, които на черни рояци пълзяха по первазите и по облепените с бяла хартия ниски тавани, и с разкопчани куртки и гимнастьорки, плувнали в пот, сърбаха горещата чорба или чая, а вечер клякаха пред отворените печки, раздухваха жаравата под влажните цепеници, които не искаха да горят, и с насълзени от пушека очи ругаеха ординарците, че една печка не знаят да напалят като хората.
Беше тиха нощ. Гордон и Живаго лежаха на наровете до срещуположните стени. Помежду им бяха масата и дългият нисък прозорец от едната до другата стена. В стаята беше горещо и задимено. Бяха отворили двете крайни крила и вдишваха чистия есенен въздух, от който стъклата се запотяваха.
Както винаги през тези дни и нощи двамата разговаряха. И отново пламтеше розов хоризонтът от страната на фронта, и в равномерното, несекващо нито за миг каканижене на обстрела падаха по-ниски, отделно различими силни удари, които сякаш разместваха земните пластове. Тогава Живаго прекъсваше разговора, от уважение към този звук правеше пауза и после казваше: „Това е Дебелата Берта, немско шестнадесетдюймово оръдие, по шестдесет пуда парчето“ — и продължаваше, забравил докъде са стигнали.
— В това село непрекъснато ми мирише на нещо — каза Гордон. — Още от първия ден. Малко сладникаво и гадно. Като на мишки.
— А, знам за кое говориш. Това е конопът. Тук има много гръсти. Конопът сам по себе си е с неприятна и тежка миризма на мърша. И освен това в районите на военните действия, когато в конопа падат убитите, те дълго време остават неоткрити и се разлагат. Трупната миризма е много разпространена тук, това е естествено. Пак Бертата. Чуваш ли я?
През тези дни говореха за всичко. Гордон знаеше мнението на приятеля си за войната и за духа на времето. Юрий Андреевич му разказа колко трудно бе свикнал с кървавата логика на взаимното изтребление, с вида на ранените, особено с ужаса на някои съвременни рани, с обезобразените живи хора, превърнати от сегашната бойна техника в уродливи късове месо.
Гордон всеки ден ходеше някъде с Живаго и благодарение на него виждаше какво става. Естествено, че осъзнаваше цялата безнравственост на безделническото заничане към чуждото мъжество и към това как други с нечовешки усилия побеждават страха от смъртта и как рискуват, и какво рискуват. Но бездейните и безрезултатни въздишки по този повод му се струваха не по-малко безнравствени. Човек трябваше да се държи според положението, в което го е поставил животът, честно и естествено — така смяташе той.
При пътуването до летящия отряд на Червения кръст, който работеше на запад от тях, на полевия превързочен пункт почти досами позициите, Гордон от собствен опит разбра как човек може да падне в несвяст само от вида на ранените.
Пристигнаха на поляната край гората, наполовина срязана от артилерийския огън. В изпочупените и стъпкани гъсталаци стърчаха разбити и деформирани оръдейни щитове. Яздитен кон беше завързан за едно дърво. Дървената постройка на лесничейството беше с наполовина отнесен покрив. Превързочният пункт се помещаваше в канцеларията на лесничейството и в две големи сиви палатки, опънати насред дъбравата оттатък горския път.
— Не трябваше да те взимам — каза Живаго. — Окопите са съвсем наблизо, на километър-два оттук, а нашите батареи са там, зад гората. Чуваш ли какво става? Не се прави на герой, ако обичаш, не ти вярвам. Сега умираш от страх, това е естествено. Всеки момент положението може да се промени. Снарядите ще стигнат дотук.
На земята до горския път лежаха по корем и по гръб, прострели крака с тежки ботуши, прашни и уморени млади войници с мокри от пот гимнастьорки по гърдите и на гърба — остатъци от твърде оредялото отделение. Бяха ги извели от продължаващите четвърти ден боеве и ги изпращаха в тила за кратка почивка. Войниците лежаха като каменни, те нямаха сили нито да се усмихват, нито да ругаят, и никой не обърна глава, когато по пътеката откъм гората изгромоляха няколко забързани брички. Безресорните тачанки с ранените, подкарани в тръс, подскачаха нагоре-надолу, дочупваха костите на нещастниците и им преобръщаха вътрешностите. Те караха ранените до превързочния пункт, където им се даваше първа помощ, надве-натри ги превързваха и в някои по-екстрени случаи набързо ги оперираха. Всички те в ужасяваща численост бяха изнесени от бойното поле при окопите преди около половин час, когато огънят за кратко стихна. Поне половината бяха в безсъзнание.
Когато ги докараха до входа, от канцеларията излязоха санитари с носилки и започнаха да разтоварват тачанките. От палатката надникна милосърдна сестра, придържайки с ръка платнището отдолу. Сега не беше на смяна. Беше свободна. Двамина се караха на висок глас в гората зад палатките. Високата ведра гора екливо разнасяше отзвуците на пререканията им, но думите не се чуваха. Когато докараха ранените, спорещите излязоха на пътя и тръгнаха към канцеларията. Разпалено офицерче крещеше на лекаря от летящия отряд, настоявайки да му обясни къде се е преместила разположената тук по-рано артилерия. Лекарят нищо не знаеше, това не го засягаше. Той каза на офицера да го остави на мира и да не кряска, защото са докарани ранени и е зает, но офицерчето не млъкваше и ругаеше Червения кръст и артилерийското началство, и всичко на света. Живаго отиде при лекаря, те се здрависаха и заедно се качиха в лесничейството. Офицерът с лек татарски акцент продължи високо да ругае, отвърза коня от дървото, метна се на него и изчезна навътре в гората. Сестрата се загледа подире му.
Изведнъж лицето й се изкриви от ужас.
— Какво е това! Луди ли сте? — кресна тя на двама леко ранени, които самостоятелно се придвижваха между носилките към превързочния пункт, изскочи от палатката и се втурна към тях.
На една носилка лежеше някакъв клетник, ужасно и чудовищно обезобразен. Метално парче му беше разкъсало лицето и бе превърнало в кървава каша езика и зъбите, но не беше го убило, а бе заседнало в челюстната кост, на мястото на отнесената буза. Той стенеше с тънък, нечовешки гласец и стоновете, му, кратки, откъслечни, трябваше да означават, че моли час по-скоро да го довършат и да прекратят невъобразимите му страдания.
На милосърдната сестра й се стори, че под влияние на стоновете му двамата леко ранени, които вървяха до носилката, са готови с голи ръце да измъкнат от бузата му тази страшна желязна треска.
— Какво правите, как може! Хирургът ще го направи със специални инструменти. Ако изобщо стане нужда. (Боже, Боже, прибери го, не ме карай да се съмнявам в твоето съществуване!)
След миг, когато го качваха по стълбите, раненият извика, потръпна целият и издъхна.
Умрелият беше редникът от запаса Гимазетдин, офицерът, който крещеше в гората — синът му, подпоручик Галиулин, сестрата беше Лара, присъствуваха Гордон и Живаго, те всички бяха тук, бяха заедно, и едни не се познаха, други изобщо не се познаваха, и едно остана завинаги неизяснено, друго чакаше изясняване при нов случай, при нова среща.
11
Селата кой знае как се бяха запазили в тази местност. Те представляваха като по чудо съхранено островче сред морето от разрушения. Гордон и Живаго се прибираха вечерта към къщата. Слънцето залязваше. В едно от селата, край които минаха, млад казак сред гръмкия смях на заобиколилите го хвърляше нагоре меден петак и караше стар белобрад евреин с дълъг сюртук да хване парата. Старецът неизменно изпускаше монетата. Петакът летеше край жалко разперените му ръце и падаше в калта. Старецът се навеждаше, казакът го пляскаше по задника, всички наоколо се държаха за коремите и се превиваха от смях. Това беше цялото развлечение. Засега протичаше безобидно, но никой не можеше да гарантира, че няма да вземе по-сериозен обрат. Неговата старица притичваше от отсрещната колиба, с вик протягаше ръце към стареца и всеки път отново се криеше страхливо. Две момиченца гледаха дядо си от прозореца на колибата и плачеха.
Коневодът, комуто всичко това се стори ужасно забавно, поведе конете бавно, за да могат господата да се повеселят. Но Живаго извика казака, наруга го и му нареди да прекрати глумите.
— Слушам, ваше благородие — с готовност отговори той. — Отде да знам, ние само така, за смях.
През целия път Гордон и Живаго мълчаха.
— Ужасно нещо — проговори Юрий Андреевич, когато наближаваха вече тяхното село. — Не можеш да си представиш какви страдания се стовариха върху клетото еврейско население през тази война. Тя се води точно в районите на принудителното им заселване. И за изтърпяното, за понесените страдания, за кожодерските данъци и съсипията им плащат на всичкото отгоре с погроми, издевателства и обвинения, че не са истински патриоти. А защо да са, след като при враговете имат всички права, а у нас ти чакат само гонения. Противоречива е самата омраза към тях, нейните основания. Хората се дразнят точно от онова, което би трябвало да ги трогва и предразполага. Тази бедност и пренаселеност, тази слабост и неспособност да отговарят на ударите. Странно. Тук има нещо съдбовно.
Гордон не му отговори.
12
И ето пак лежаха от двете страни на дългия нисък прозорец, беше нощ и те разговаряха.
Живаго разказваше на Гордон как бе видял на фронта императора. Разказваше хубаво.
Било през първата му пролет на фронта. Щабът на частта, в която бил изпратен, се намирал в Карпатите, в една котловина, чийто вход откъм Унгарската пуста затварял това войсково подразделение.
В дъното на котловината се намирала железопътната гара. Живаго описа на Гордон местността, планините, обрасли в едри смърчове и борове, белите бивни на облаците, които се закачали по тях, и каменните склонове от сиви шисти и графит, които лъсвали сред горите подобно на плешиви петна в гъста козина. Било влажно, сиво като тези шисти, тъмно априлско утро, отвсякъде затворено сред върховете и затова неподвижно и задушно. Горещо. Над котловината се вдигала пара и всичко димяло, и на струи дим се вдигало нагоре — локомотивният пушек на гарата, сивите изпарения от ливадите, сивите планини, тъмните лесове, тъмните облаци.
В ония дни императорът обикалял Галиция. Изведнъж се разбрало, че ще посети разположената тук част, на която бил патрон.
Очаквали го всеки момент. На перона поставили почетен караул за неговото посрещане. Минали час и два в мъчително очакване. После бързо профучали един след друг двата влака на свитата. След малко се показал и царският.
Заедно с великия княз Николай Николаевич императорът минал пред строените гренадири. Всяка сричка на тихото му приветствие като плисък в разлюлени ведра с вода вдигал взривове и плисъци на гръмовито ехтящо ура.
Смутено усмихнатият император изглеждал по-стар и посърнал, отколкото на рублите и медалите. Лицето му било отпуснато и леко подпухнало. Той час по час виновно поглеждал към Николай Николаевич, понеже не знаел какво се иска от него в дадените обстоятелства, и Николай Николаевич, почтително склонен над ухото му, не с думи, а по-скоро с помръдване на веждите или рамото го извеждал от затруднението.
Царят изглеждал жалък в сивата и топла планинска утрин и човек неволно се ужасявал от мисълта, че тази плаха сдържаност и свенливост могат да са присъщи на тиранин, че с тази си слабост той наказва и помилва, отнема свобода и съди.
— Той трябваше да произнесе нещо от този род: аз, моят меч и моят народ, като Вилхелм, или нещо подобно в същия дух. Но непременно да спомене за народа, задължително. Обаче, разбираш ли, той беше по руски естествен и по един трагичен начин стоеше над тази пошлост. Защото в Русия такава театралщина е немислима. А това е театралщина, нали? Разбирам, такива са били навремето народите при Цезар, галите или там някакви си свеви и илири. Но оттогава това е измишльотина, която съществува само за да произнасят за нея речи царете, министрите и кралете: народът, моят народ.
Сега фронтът гъмжи от кореспонденти и журналисти. Записват „наблюдения“, народни мъдрости, навестяват ранените, градят някакви нови теории за народната душа. Това е своего рода нов Дал, също толкова измислен, лингвистичната графомания на словесното изпущане. Това е единият тип. Има и друг. Отривисти слова, „щрихи и сценки“, скептицизъм и мизантропия. У едното например срещнах следните сентенции (лично ги четох): „Денят е сив като вчера. От сутринта — дъжд и киша. Гледам през прозореца пътя. По него в безкрайна върволица се точат пленниците. Карат ранените. Стреля оръдие. Отново стреля, днес като вчера, утре като днес, и така всеки ден и всеки час…“ Помисли си само, колко проницателно и умно! Но защо се сърди на оръдието? Какви странни претенции — да изискваш от оръдието разнообразие! Защо вместо на оръдието не се учуди първо на себе си, че ден след ден бълва изброявания, фрази, запетаи, защо не прекрати стрелбата с вестникарското човеколюбие, припряно като подскоците на бълхата? Как не разбира, че не оръдието, а той трябва да бъде нов и да не се повтаря, че от натрупването на големи количества безсмислици в бележника му никога не може да се роди някакъв смисъл, че фактите не съществуват, докато човек не внесе в тях нещо свре, нещо от самородния човешки гений, нещо вълшебно.
— Точно така — прекъсна го Гордон. — Сега ще ти отговоря за сцената, която видяхме днес. Този казак, дето се гавреше с горкия старец, както и хиляди други подобни случаи, разбира се, са пример за най-елементарна низост и няма нужда от философствуване, а от удар в мутрата, то е ясно. Но по въпроса за евреите като цяло философията е приложима и тогава тя се обръща по един неочакван начин. Нищо ново няма да ти кажа. Всички тези мисли, както и при тебе, са от вуйчо ти.
Какво е народът — питаш ти. Трябва ли да го гледаме като писано яйце и не е ли по-полезен за него онзи, който, без да мисли за народа, със самата красота и тържественост на делата си го увлича подире си във всенародността, прославя го и го увековечава! Да, не ще и дума. Пък и за какви народи може да се говори в християнски времена? Та това не са просто народи, а покръстени, претворени народи и цялата работа е именно в превръщането, а не във верността към старите основи. Да си спомним Евангелието. Какво говори по тази тема? Първо, то не е твърдение, в смисъл: така и така. То е наивно и плахо предложение. То предлага: искате ли да съществувате поновому, както никога не е било, искате ли блаженство на духа? И всички са приели това предложение, пленени за хилядолетия.
Когато то споменава, че в Царството Божие няма елини и юдеи, дали единствено цели да каже, че пред бога всички са равни? Не, това се е знаело и без Евангелието — знаели са го още философите в Гърция, римските моралисти, пророците от Стария завет. Но то казва: в този дошъл от сърцето нов начин на съществуване и в новия вид общение, което се нарича Царство Божие, няма народи, има личности.
Ти твърдиш, че фактът е безсмислен, ако в него не се внесе смисъл. Християнството, мистерията на личността е тъкмо онова, което трябва да се внесе във факта, за да придобие той значение за човека.
Говорихме за средните деятели, които нямат какво да кажат на живота и на света като цяло, за второразрядните сили, заинтересовани от тесногръдието, заинтересовани през цялото време да става дума за някакъв народ — за предпочитане малък, и той да страда, и това може надълго и нашироко да се обсъжда, и да се спекулира с плачевното му положение. Абсолютна и безспорна жертва на тази стихия е еврейството. Националната мисъл му е възложила умъртвяващата необходимост да бъде и да си остава народ през вековете, през които силата, излязла някога от неговите редици, е избавила целия свят от тази унизителна задача. Това е поразително! Как е могло да се случи? Този празник, това избавление от дяволщината на посредствеността, този полет над скудоумието на всекидневието — всичко това се е родило на тяхната земя, говорело е техния език и е принадлежало към тяхното племе. И те са виждали и са чували всичко това, и са го изпуснали? Как са допуснали да си отиде душа с такава всепоглъщаща красота и сила, защо е трябвало да мислят, че редом с нейното тържество и възцаряване ще останат като празна обвивка от туй чудо, захвърлена вече от него? Кому е нужно това доброволно мъченичество, кому е нужно е векове да се оскърбяват и опозоряват толкова невинни старци, жени и деца, тъй чувствителни и способни за добрини и сърдечно общуване? Защо са тъй лениво бездарни пишещите народолюбци от всички националности? Защо най-добрите умове на този народ не потърсиха нищо друго освен най-лесните форми на мировата скръб и иронизиращата мъдрост? Защо, рискувайки да се взривят от вечния си дълг, тъй както се взривяват от налягането парните котли, не са разпуснали този отряд, който се бори и бива избиван незнайно за какво? Защо не са казали: „Опомнете се. Недейте. Стига толкова. Не се наричайте както преди. Не се събирайте накуп, разпръснете се. Бъдете с всички. Вие сте първите и най-прекрасните християни на света. Вие сте точно това, на което ви противопоставят най-негодните и слабите измежду вас.“
13
На другия ден, когато се прибра за обяд, Живаго каза:
— Ето, бързаше да си заминеш, та докара белята. Не мога да кажа, че ти излезе късметът, защото какъв късмет е, че пак ни отблъсват и ни бият. Пътят на изток е свободен, а от запад ни притискат. Има заповед всички военно-санитарни учреждения да се евакуират. Утре-вдругиден се вдигаме. Накъде? Не се знае. А дрехите на Михаил Григориевич не са изпрани, а, Карпенко? Вечната история. На ти сега, кум-кумица — празна паница. Ама си тиквеник и ти!
Той не слушаше какво му мрънка за свое оправдание ординарецът-санитар и не обръщаше внимание на Гордон, който се притесни, че е похабил бельото на Живаго и заминава с негови дрехи. Живаго продължи:
— Ех, цигански катун, чергарски живот! Когато дойдохме тук, всичко ме дразнеше — печката не е където трябва, таваните ниски, мръсотия, задух. А сега да ме убиеш, не помня къде бяхме преди. И ми се струва, че мога да живея тук до края на живота си и да гледам печката в ъгъла със слънцето на кахлените плочки и трепкащата по тях сянка на крайпътното дърво.
Започнаха полека-лека да се стягат.
През нощта ги събудиха викове и глъчка, стрелба и суетня. Селото беше зловещо обагрено. Край прозореца се мяркаха някакви сенки. Оттатък се събудиха стопаните и се размърдаха.
— Бягай навън, Карпенко, питай защо е този содом — каза Юрий Андреевич.
Скоро всичко се изясни. Самият Живаго набързо се облече и отиде до лазарета да провери слуховете, които излязоха верни. Немците пробили съпротивата в този участък. Отбранителната линия се придвижила към селото и се приближавала все повече. Селото беше под обстрел. Лазаретът и канцелариите спешно се евакуираха, без да чакат специална заповед. Смятаха до изгрев слънце да приключат.
— Ти потегляш с първия ешелон, сега тръгва каруцата, казах им да те почакат. Хайде, на добър час, ще те изпратя, да видя как ще те настанят.
Хукнаха към другия край на селото, дето стягаха отряда. Пробягваха край къщите, навеждаха се и се криеха зад ъглите. По улиците свистяха куршуми. Там, дето се пресичаха пътищата в полята, се виждаше как шрапнелите се взривяват като отворени огнени чадърчета.
— А ти? — тичешком попита Гордон.
— Аз после. Трябва да се върна вкъщи за нещата. Ще тръгна с втория ешелон.
Накрай селото се разделиха. Няколкото талиги и каруцата-линейка, от които се състоеше обозът, потеглиха, заблъскаха се една в друга, постепенно се изтеглиха в нишка. Юрий Андреевич махна с ръка на приятеля си. Осветяваше ги пламъкът на горящата плевня.
Пак покрай постройките, криейки се зад ъглите, Юрий Андреевич побърза да се прибере. Две къщи преди неговата го повали въздушната вълна на експлозията и го рани парче от шрапнел. Юрий Андреевич падна насред пътя, облян в кръв, и загуби съзнание.
14
Евакуационният лазарет беше сбутан в едно от градчетата в Западната област, край железопътната линия и близо до щаба. В края на февруари времето се случи топло. По молба на Юрий Андреевич, който се лекуваше тук, в офицерската стая за оздравяващите отвориха прозореца до неговото легло.
Наближаваше часът за обяд. Болните си запълваха времето кой както знае. Бяха им казали, че е назначена нова сестра и днес ще я видят за първи път. Галиулин, който лежеше срещу Живаго, преглеждаше току-що получените „Речь“ и „Русское слово“ и се възмущаваше от вида им след цензурата. Юрий Андреевич четеше писмата от Тоня, доставени от полевата поща накуп, както се бяха натрупали. Вятърът шумолеше в страниците на писмата и листата на вестника. Чуха се леки стъпки. Юрий Андреевич вдигна очи — в стаята влезе Лара.
Живаго и подпоручикът, всеки за себе си и без да подозира за другия, и двамата я познаха. А тя не ги познаваше. Тя каза:
— Добър ден. Защо е отворен прозорецът? Да не ви е студено? — И отиде при Галиулин.
— Имате ли оплаквания? — попита тя и взе ръката му, за да премери пулса, но в същата секунда я изпусна и седна озадачена на стола до леглото.
— Каква изненада, Лариса Фьодоровна — бе казал Галиулин. — Служех в един полк с мъжа ви и го познавах. Прибрал съм за вас нещата му.
— Не може да бъде, не може да бъде — заповтаря тя. — каква невероятна случайност! Значи го познавахте? Разкажете ми веднага, какво стана? Той е загинал, затрупан от пръст, нали така? Нищо не крийте от мен, не се бойте. Аз всичко знам.
Галиулин не посмя да потвърди сведенията, които бе почерпала от слуховете. Той реши да я излъже, за да я успокои.
— Антипов е пленен — й каза. — Промъкна се много напред с неговата част по време на настъплението и се оказа сам. Обкръжиха го. И той се принуди да се предаде.
Но Лара не му повярва. Смайващата внезапност на разговора я потресе. Тя не успяваше да преглътне сълзите и не искаше да плаче пред непознатите. Бързо стана и излезе от стаята, за да се поуспокои в коридора.
След минута се върна външно спокойна. Нарочно не погледна към леглото на Галиулин, за да не се разплаче пак. Отиде направо при Юрий Андреевич и каза заучено и разсеяно:
— Добър ден. Какви са вашите оплаквания?
Юрий Андреевич беше видял вълнението и сълзите й, той искаше да я попита какво й е, да й разкаже как два пъти в живота си я беше виждал, като гимназист и като студент, но си помисли, че ще прозвучи фамилиарно и тя може да го разбере неправилно. После си спомни ненадейно мъртвата Ана Ивановна в ковчега и виковете на Тоня там, на Сивцев Вражек, и се въздържа, вместо това каза:
— Благодаря ви. Аз съм лекар и се лекувам със собствени сили. Нямам нужда от нищо.
„Защо ми се обиди?“ — помисли си Лара и учудено погледна непознатия — с вирнат нос и съвсем обикновен.
Няколко дни времето се задържа променливо, нестабилно, с топъл бъбрив вятър през нощите, които лъхаха на мокра пръст.
И всички тези дни идваха странни сведения от щаба, идваха тревожни новини от къщи, от вътрешността на страната. Телеграфната връзка с Петербург стана нередовна. На всяка крачка се бистреше политика.
По време на дежурствата си сестра Антипова минаваше на визитация по два пъти на ден — сутрин и вечер — и разменяше незначителни думи с болните от другите стаи, с Галиулин, с Юрий Андреевич. „Чуден човек, особен — мислеше си тя. — Млад и нелюбезен. С вирнат нос и не е първа хубост. Но е умен в най-добрия смисъл на думата, с жив, интересен ум. Обаче не е там работата. Важното е, че Трябва час по-скоро да приключа тук и да се прехвърля в Москва, при Катенка. А в Москва ще трябва да сложа точка на медицината и ще се върна в Юрятин, в гимназията. За горкия Патулечка всичко е ясно, няма никаква надежда, безсмислено е да се правя на героиня по военните болници, всичко беше само за да то намеря.
Какво ли прави Катенка? Милото сираче (на това място плачеше). Напоследък личат големи промени. Доскоро дългът към родината, военната доблест бяха святи, благородни обществени чувства. Но загубихме войната, това е главното бедствие, а оттам и всичко останало, всичко е развенчано и не остана нищо свято.
Всичко ненадейно се промени, отсенките, въздухът, не знаеш какво да мислиш и кого да слушаш. Сякаш са те водили като дете все за ръката и изведнъж те пускат, учи се да ходиш сама. И — никой наоколо, ни близки, ни авторитети. Тогава искаш да се опреш на най-важното, на силата на живота или на красотата, на правдата, за да те управляват те, а не обезценените човешки принципи, да те управляват изцяло и без жал, по-всеобхватно, отколкото в предишния мирен и спокоен живот, който свърши и вече не съществува.“ Но в нейния случай, сети се Лара, такава цел и безусловност ще бъде Катенка. Сега, без Патулечка, Лара е само майка и ще посвети всичките си сили на детето, клетото сираче.
Юрий Андреевич получи писмо, че Гордон и Дудоров без негово съгласие са издали книгата му, че много я хвалят и му предричат голямо литературно бъдеще и че в Москва сега е много интересно и тревожно, нараства глухият гняв на низините, идва нещо важно, наближават сериозни политически събития.
Беше късна нощ. Налягаше го силна дрямка. Той се унасяше на пресекулки и си въобразяваше, че от днешните вълнения не може да заспи, че не е мигнал. Вън се прозяваше и се въртеше сънен съненодишащият вятър. Вятърът плачеше и ломотеше: „Тоня, Шурик, колко ми липсвате, как искам да се прибера, да работя!“ И докато бърбореше, Юрий Андреевич спеше, будеше се и заспиваше в бързото редуване щастие — страдание, стремглаво и тревожно като това променливо време, като тази колеблива нощ.
Лара си помисли: „Бил е тъй грижовен да запази спомена за него, клетите му вещи, а аз, свиня такава, дори не го попитах кой е, откъде е?“
При следващата утринна визитация тя разпита Галиулин за всичко, за да навакса пропуснатото и да заглади следите на своята неблагодарност, и се завайка, и заохка.
Боже мили, неизповедими са пътищата господни! Брестка двадесет и осем, Тиверзини, революционната зима на хиляда деветстотин и пета година! Юсупка? Не, не помня, не познавам Юсупка, прощавайте. Но годината, годината и дворът! Това е вярно, наистина имаше такъв двор и такава година. О, колко ясно усети всичко отново! И тогавашните престрелки, и онова (как беше, божичко!) „Христово мнение“! О, с каква сила, с каква проницателност чувствуваме, когато сме деца, когато всичко е за първи път! Прощавайте, прощавайте, подпоручик, как се казвате? Да, да, вече ми казахте. Благодаря ви, толкова ви благодаря, Осип Гимазетдинович, какви спомени, какви мисли пробудихте у мен!
И целия ден носеше „онзи двор“ в душата си, и непрекъснато ахкаше, и размишляваше почти на глас.
Представете си, Брестка двадесет и осем! И сега пак стрелба, но колко по-страшна! Вече не „момчетата стрелят“. Момчетата са пораснали и всички са тук, войници са, всички хорица от онези къщи и от селата. Невероятно! Невероятно!
С тропане на бастуни и патерици нахлуха в помещението, дотичаха, докуцукаха инвалидите и ходещите болни от съседните стаи, закрещяха един през друг:
— Извънредно важни събития! В Петербург улични безредици! Войските от петербургския гарнизон са преминали на страната на въстаниците. Революция.
Пета частСБОГУВАНЕ СЪС СТАРОТО
1
Градчето се казваше Мелюзеев. Беше построено на чернозем. Като облак от мушици над покривите висеше черният прахоляк, който вдигаха, минаващите през него войски и обози. Те се движеха от сутрин до вечер в двете посоки, от и към войната, и не можеше да се каже със сигурност дали войната продължава, или вече е свършила.
Всеки ден никнеха като гъби безброй нови длъжности. И на всичките ги избираха. Него самия, поручик Галиулин и сестра Антипова, и още няколко души от тяхната компания, малкото жители от големите градове, патили и препатили.
Те имаха постове в градската самоуправа, бяха комисари с ниски чинове в армията и в санитарната част и възприемаха редуването на тези занимания като развлечение на открито, като игра на гоненица. Но все по-често им се щеше да свършат гонениците и да се приберат вкъщи, при постоянните си грижи.
Работата често и активно сблъскваше Живаго с Антипова.
2
Когато валеше, черният прахоляк в града се превръщаше в тъмна каша с цвят на кафе, която покриваше улиците, повечето непавирани.
Градчето беше малко. Още след първия завой откъдето и да било се виждаше мрачната степ тъмното небе, просторите на войната, просторите на революцията.
Юрий Андреевич писа на жена си:
„Разрухата и анархията в армията продължават. Взимат се мерки за затягане на дисциплината и повдигане духа на войниците. Обикалям близките части.
Накрая вместо постскриптум, макар че можех да ти го пиша много по-отдавна — работя тук рамо до рамо е една Антипова, милосърдна сестра от Москва, родом от Урал.
Помниш ли елхата в страшната нощ, когато почина майка ти, тогава една курсистка стреля в прокурора? После май я съдиха. Доколкото си спомням, тогава дори ти казах, че още като ученичка я бяхме виждали с Миша в един долнопробен хотел, дето ходихме с баща ти, не помня с каква цел, беше късно вечерта и страшен студ, сега си мисля, че е било по време на въоръженото въстание на Пресня. Точно тя е Антипова.
На няколко пъти правих постъпки да се прибера, но не е никак лесно. Въпросът не е толкова до работата — тя спокойно може да се остави на някого. Трудността е в самото пътуване. Ту изобщо няма влакове, ту идват толкова натъпкани, че няма как да се качи човек.
Но ясно е, че така не може да продължава до безкрай и затова няколко души от излекуваните, които вече не са на военна служба и са освободени, включително Галиулин, Антипова и аз, решихме на всяка цена да заминем следващата седмица и за по-сигурно да си тръгнем един по един, в различни дни.
Та всеки момент може да ти се изтърся… Впрочем ще гледам да ти телеграфирам.“
Но преди да тръгне, успя да получи и отговора на Антонина Александровна.
С това писмо, в което риданията нарушаваха ритмичността на изреченията, а за точки служеха следите от сълзите и мастилените петна, Антонина Александровна убеждаваше мъжа си да не се връща в Москва, а направо да последва в Урал тази удивителна, сестра, която шествува през живота в съпровод на такива знамения и стечения на обстоятелствата, с каквито нейният, Тониният, скромен житейски път изобщо не може да се мери.
„За Сашенка и неговото бъдеще не се безпокой — пишеше тя. — Няма да се червиш заради него. Обещавам да го възпитам в същия дух, какъвто от дете ти е познат в нашия дом.“
„Ти си луда, Тоня — хвърли се да я разубеждава Юрий Андреевич, — какви са тези подозрения! Нима не знаеш или не си съвсем наясно, че само ти, мисълта за теб и верността към теб и нашия дом са ме спасявали от смърт през тези две години война, страшни и гибелни. Впрочем думите са излишни. Скоро ще се видим и ще Започне предишният ни живот, всичко ще бъде добре.
Но това, че така ми отговаряш, ме плаши за нещо друго. Ако съм ти дал повод за такъв отговор, може би се държа наистина двусмислено и тогава съм виновен и пред тази жена, която заблуждавам и на която също ще трябва да се извиня. Ще го направя, щом тя се върне от обиколката в няколко близки села. Земството13, което по-рано съществуваше само в губерниите и околиите, сега се въвежда и в по-малките единици — в общините. Антипова замина да помага на някаква позната, която е инструкторка по тези именно законодателни нововъведения.
Интересното е, че както живеем с Антипова в една къща, досега не знам къде й е стаята и не съм се интересувал.“
3
Два широки пътя водеха на изток и на запад от Мелюзеев. Черният път минаваше през гората и водеше към Зибушино, житницата на околността — селце, което административно беше подчинено на Мелюзеев, но във всички отношения беше доста пред него. Другият път, макадамов, минаваше през пресъхващите лете заблатени ливади и продължаваше към Бирючи, железопътен възел с две жп линии, които се пресичаха малко преди Мелюзеев.
През юни в Зибушино две седмици се задържа независимата Зибушинска република, провъзгласена от зибушинския мелничар Блажейко.
Републиката се крепеше на дезертьорите от Двеста и дванадесети пехотен полк, които с оръжие в ръка бяха изоставили позициите и бяха стигнали през Бирючи в Зибушино в момента на преврата.
Републиката не признаваше властта на временното правителство и се отцепи от останалата Русия. Сектантът Блажейко, който на младини си пишел с Толстой, обяви новото хилядолетно зибушинско царство с общност на труда и имуществото и преименува общинския съвет в апостолат.
Зибушино винаги е било извор на легенди и преувеличения. То е разположено в гъсти дебри, споменава се в документите на Смутното време14, но околностите му са гъмжели от разбойници и в по-нови времена. Упорито се говореше за заможността на търговците и фантастичното плодородие на земята. Някои обичаи и поверия и някои особености в говора, с които се отличаваше тази, западната част на крайфронтовата полоса, идваха именно от Зибушино.
Сега същите небивалици се разказваха за главния помощник на Блажейко. Разправяха, че по рождение бил глухоням, но по някаква сила свише понякога добивал дар-слово и след озарението отново го губел.
През юли Зибушинската република падна. Селото се завзе от вярна на Временното правителство част. Дезертьорите бяха изтласкани от Зибушино и се оттеглиха към Бирючи.
Там, на няколко версти околовръст железопътните линии, се простираха сечища, където стърчаха пънове, потънали в диви ягоди, вдигаха се наполовина изпокрадени купчини от неприбран дървен материал и се рушаха землянките на някога работилите тук дървари — сезонни работници. На това място се окопаха дезертьорите.
4
Лазаретът, в който докторът първо беше ле жал, после бе работил, а сега се канеше да напусне, се намираше в къщата на графиня Жабринска и още от началото на войната бе дарен от стопанката за ранените.
Двуетажната къща беше вдигната на едно от най-хубавите места в Мелюзеев. Тя се кипреше на мястото, където главната улица пресичаше централния площад, така наречения плац, тук по-рано се бяха обучавали войници, а сега се провеждаха вечерните митинги.
Благодарение на средищното положение от къщата се откриваха хубави гледки в няколко посоки. Освен главната улица и площада се виждаше дворът на съседите — беден провинциален имот, досущ като селските. Виждаше се също старата градина на графинята, накъдето гледаше задната част на къщата.
Този дом никога не бе представлявал особена ценност за Жабринска. Тя притежаваше голямото имение Раздолное в околията и къщата в града й служеше само за опорна точка при деловите пътувания, а също като сборен пункт за гостите, които идваха през лятото в имението.
Сега в дома й се намираше лазаретът, а собственичката беше арестувана в Петербург, града на постоянното си местоживеене.
От предишната прислуга в къщата бяха останали две интересни жени: старата гувернантка на дъщерите на графинята, сега вече омъжени, мадмоазел Фльори и бившата й готвачка Устиня.
Мадмоазел Фльори, беловласа румена старица с широка мърлява роба, чорлава и неумита, тътреше крака из целия лазарет, с който сега беше на дружеска нога, както по-рано със семейство Жабрински, и разказваше какво ли не на развален руски, като гълташе окончанията на руските думи по френски маниер. Заела театрална поза, тя размахваше ръце и към края на приказките си избухваше в продран смях, който завършваше с дълга, мъчителна кашлица.
Мадмоазел знаеше всичко за сестра Антипова. Струваше й се, че докторът и сестрата би трябвало да се харесат. Вярна на страстта към сводничество, дълбоко вгнездена в романската й натура, мадмоазел се радваше, когато ги завареше заедно, многозначително въртеше показалец и палаво им намигаше. Антипова недоумяваше, докторът се дразнеше, но мадмоазел, както всички откачалки, най-вече ценеше заблудите си и в никакъв случай не се отказваше от тях.
Още по-интересна фигура беше Устиня. Силуетът й някак странно се изостряше нагоре и това я оприличаваше на квачка. Устиня беше суха и трезвомислеща до ехидност, но съчетаваше с тази разсъдливост една фантазия, необуздана по отношение на суеверията.
Знаеше много народни заклинания и стъпка не правеше, без да плюне за огъня в пещта или да пошепне нещо против уроки на бравата, когато излизаше от къщи. Беше родом от Зибушино. Разправяха, че е щерка на селския магьосник.
Устиня можеше с години да мълчи, но само до първия пристъп, докато не й прелееше. Тогава вече не можеше да се възпре. Нейната страст беше да защищава правдата.
След падането на Зибушинската република мелюзеевският изпълком започна борба против анархистичните веяния, които, се носеха откъм селото. Всяка вечер от само себе си на плаца никнеха мирни и малолюдни митинги, на които се стичаха незаетите мелюзеевци, както някога лятно време се стичаха на седенките на открито пред портите на пожарната. Мелюзеевският култпросвет поощряваше тези събрания и пращаше на тях свои или гостуващи оратори като ръководители на сказките. За най-въпиюща нелепост в приказките за Зибушино се смяташе говорещият глухоням и често в изобличенията разговорът се прехвърляше на него. Но дребните мелюзеевски занаятчии, войнишките жени и бившите слуги бяха на друго мнение. Говорещият глухоням не им се виждаше връх на безсмислието. И те го бранеха.
Сред отделните възгласи в негова защита, които се носеха откъм тълпата, често се чуваше гласът на Устиня. Отначало тя не смееше да излезе напред, женският свян я въздържаше. Но постепенно събра смелост и започна все по-храбро да напада сказчиците, чиито мнения не се нравеха в градчето. Така неусетно се превърна в истинска ораторка.
През отворените прозорци на къщата се чуваше боботенето на гласовете на площада, а в най-тихите вечери се долавяха и откъслечни думи. Често, когато говореше Устиня, в стаята бързо влизаше мадмоазел, призоваваше присъствуващите да се вслушат и на изопачен език добродушно я имитираше:
— Разпу! Разпу! Сарск бриян! Зибуш! Глюконем! Измен! Измен!
Мадмоазел тайно се гордееше с тази огън жена с остър език. Двете изпитваха взаимна нежна привързаност и непрекъснато се караха.
5
Юрий Андреевич постепенно се подготвяше за отпътуването, обикаляше къщите и учрежденията, където трябваше да се сбогува с някого и да си извади нужните документи.
По това време на път за армията в града пристигна новият комисар на тази част от фронта. Разправяха за него, че още е същинско дете.
Бяха дните на подготовка за ново настъпление. Трябваше да се постигне прелом в настроенията на войнишките маси. Затягаха войските. Създадоха се военно-революционни трибунали и се възстанови смъртното наказание, наскоро преди това отменено.
Преди отпътуването докторът трябваше да се обади и на коменданта, чиято длъжност се изпълняваше в Мелюзеев от военния началник, „околийския“, както го наричаха за по-кратко.
При него обикновено ставаше страшно стълпотворение. Хората не се побираха в коридора и в двора и задръстваха половината улица, пред прозорците на учреждението. До бюрото не можеше да се стигне. От тътена на стотиците гласове нищо не се разбираше.
Но сега не беше приемен ден. В празната и тиха канцелария писарите, недоволни от все по-усложняващото се деловодителство, мълчаливо пишеха и се споглеждаха присмехулно. От кабинета на началника се чуваха весели гласове, сякаш вътре, разкопчали куртките, се черпеха с нещо разхладително.
Оттам излезе Галиулин, видя Живаго и като се приведе с цялото си тяло, сякаш щеше да се затича, повика доктора да сподели тамошното оживление.
Докторът все едно трябваше да влезе в кабинета за подпис на началника. Там намери всичко в най-артистичен безпорядък.
Сензацията на градчето и героят на деня, новият комисар, вместо да продължи към целта на назначението си, се намираше тук, в кабинета, който нямаше нищо общо с животрептущите проблеми на щаба и с оперативните въпроси, и изправен пред администрацията на военно-писарското царство, ораторствуваше.
— А ето и още една наша звезда — каза околийският, за да представи доктора на комисаря, който не го и погледна, изцяло запленен от себе си, а околийският промени позата си само колкото да подпише протегнатия от доктора документ, след което си я възвърна и с любезен жест посочи на Живаго ниската мека табуретка в средата на помещението.
От присъствуващите само докторът се разположи в кабинета човешки. Останалите седяха един от друг по-чудновато и разпасано. Околийският, подпрял главата си с ръка, по печорински беше полегнал до писалището, помощникът му се беше настанил на страничната облегалка на канапето, подвил крака като в дамско седло, Галиулин бе яхнал стола и прегърнал облегалката, бе положил на нея глава, а младият комисар ту се вдигаше на мускули на перваза на прозореца, ту скачаше и като пумпал, без нито за миг да млъкне и движейки се през цялото време, ситнеше из кабинета. Говореше неспирно. Ставаше дума за бирючевските дезертьори.
Слуховете за комисаря се оказаха верни. Той беше тъничък и строен, още неоформен юноша и като свещица пламтеше от най-възвишени идеали. Разправяха, че бил от добро семейство, ако не и син на сенатор, и през февруари един от първите повел ротата си в Държавната дума. Презимето му беше Гинц или Гинце, докторът не можа ясно да чуе, когато ги запознаха. Комисарят имаше правилен петербургски изговор, със съвсем ясна дикция, леко остзейска15.
Беше с тесен френч. Сигурно му беше неудобно, че е толкова млад, и за да изглежда по-възрастен, кривеше презрително лице и нарочно се гърбеше. За целта бръкваше дълбоко в джобовете на брича и вдигаше острите си рамене с нови неочупени пагони, при което фигурата му ставаше наистина по кавалерийски изчистена, така че можеше да се очертае от раменете до краката с две събрани долу линии.
— На железопътната линия, на няколко гари оттук, е разположен казашки полк. Червен и предан. Ще ги извикат, ще обкръжат бунтовниците и готово. Командирът на корпуса настоя за най-скорошното им обезоръжаване — докладва околийският.
— Казаци? В никакъв случай! — избухна комисарят. — Да не сме деветстотин и пета година, каква е тази дореволюционна реминисценция! Тук сме на противоположни позиции с вас, тук вашите генерали са се престарали.
— Още нищо няма налице. Това са само планове и предположения.
— Имаме уговорка с военното командуване да не се намесваме в оперативните разпоредби. Няма да отменя казаците. Да речем. Но от своя страна ще предприема някаква крачка, каквато ми диктува благоразумието. В землянки ли са там?
— Нещо такова. Във всеки случай е укрепен лагер.
— Прекрасно. Искам да отида при тях. Покажете ми тези зверове, тези горски разбойници. Нека са бунтари, нека дори са дезертьори, но те са народът, господа, това забравяте. А народът е дете, той трябва да се познава, трябва да се знае психиката му, иска се особен подход. Трябва да умеем да докоснем най-добрите, най-чувствителните му струни, тъй че да зазвънят. Ще ида при тях на сечището и ще си поговорим най-сърдечно. Ще видите в какъв образцов ред ще се върнат на изоставените позиции. Да се хванем на бас? Не ви стиска, а!
— Съмнително е. Но дай боже!
— Ще им кажа: „Братя, погледнете ме. Ето ме, единствен син, надежда на семейството, аз не пожалих нищо, пожертвувах името, положението, любовта на родителите си, за да ви извоювам свобода, каквато няма никой народ в света. Направихме го аз и мнозина други млади люде, да не говорим за старата гвардия на славните предшественици, за каторжниците народници и народоволците шлиселбургци16. За себе си ли го направихме? За нас ли беше необходимо? Вие вече не сте редници както преди, а бойци от първата в света революционна армия. Честно се запитайте сами: оправдахте ли това високо звание? Родината, смъртноранена, с последни сили се мъчи да отхвърли хидрата на задушаващия я враг, а вие в това време се оставяте да ви подлъже банда незнайни апаши и се превръщате в безотговорна паплач, в сборище от разпасани нехранимайковци, преситени от свободата и разглезени“ — наистина, дето се вика, пусни свинята под софрата — ще тури копита на масата — о, ще им кажа аз, ще ги засрамя!
— Не, не, рисковано е — понечи да възрази околийският и се спогледа тайно и многозначително със заместника си.
Галиулин разубеждаваше комисаря за налудничавата му идея. Той познаваше безумците от Двеста и дванадесети още от дивизията, където влизаше полкът и където по-рано беше служил. Но комисарят не го слушаше.
Юрий Андреевич през цялото време искаше да стане и да си върви. Наивността на комисаря го смущаваше. Но толкова струваше и лукавата опитност на околийския и неговия заместник, двамата иронични и потайни шмекери. Тази глупост и тази хитрост бяха от един дол дренки. И всичко това изригваше в потоци от думи, ненужно, недействително, безцветно, отхвърляно от самия живот.
О, как ти идва някога да загърбиш бездарно-възвишената, безнадеждна човешка говорилня в името на привидното безмълвие на природата, каторжното беззвучие на дългия упорит труд, безсловесността на дълбокия сън, на истинската музика и онемялото от възторг тихо сърдечно докосване!
Докторът си спомни, че му предстои обяснението с Антипова, така или иначе, неприятно. Той се радваше на необходимостта да я види, макар и на такава цена. Но тя едва ли се беше върнала. Той се възползува от първия удобен момент, стана и незабелязано излезе от кабинета.
6
Оказа се, че вече си е дошла, Мадмоазел съобщи на доктора за завръщането й и каза също, че Лариса Фьодоровна пристигнала уморена, вечеряла набързо и се прибрала, като помолила да не я безпокоят.
— Почукайте й впрочем — посъветва го тя. — Сигурно още не спи.
— Коя е стаята й? — попита докторът, с което безкрайно изненада мадмоазел.
Обясни му се, че е в дъното на коридора на горния етаж, точно до стаите, където бяха заключили целия тукашен инвентар на Жабринска и където докторът никога не беше ходил.
Междувременно се смрачи. Улиците сякаш отесняха. Къщите и сградите се скупчиха във вечерната тъмнина. Дърветата се приближиха от дълбините на дворовете до прозорците, до светлините на запалените лампи. Беше горещо и задушно. От всяко движение го обливаха потни вълни. Ивиците газена светлина, паднали в двора, като мръсни горещи струи се стичаха по стволовете на дърветата.
На последното стъпало докторът се спря. Помисли си, че дори само да почукаш на вратата на човек, уморен от път, е неудобно и нахално. По-добре да отложи разговора за утре. Разсеяно както винаги когато променяше решенията си, той се разходи до отсрещния край на коридора. Там имаше прозорец към съседния двор. Докторът надникна навън.
Нощта бе пълна с тихи тайнствени звуци. Наблизо в коридора капеше чешма — равномерно, тегаво. Вън някой шепнеше. Там, където започваше зеленчуковата градина, някой поливаше краставиците, преливаше водата от кофа в кофа, громолеше с веригата, когато я вадеше от кладенеца.
Миришеше на всички цветя в света едновременно, сякаш земята през деня е била в несвяст, а сега чрез тези ухания идваше на себе си. А откъм вековния парк на графинята, така затрупан с оронени съчки и клони, че беше станал непроходим, се вдигаше иззад дърветата, грамадно като стена на гигантска сграда, прашно-дивото благоухание на старата цъфнала липа.
Отдясно откъм оградата се носеха викове. Там буйствуваше някакъв отпускар, тръшкаше се врата, пляскаха като крила откъслеци от песен.
Иззад гарвановите гнезда в парка на графинята се показа чудовищно огромна кървавотъмна луната. Отначало приличаше на тухлената парна мелница в Зибушино, после пожълтя като бирючевската водна кула.
А долу под прозореца към уханието на, теменужките се примесваше ароматичен като билков чай мирисът на сено. Наскоро бяха купили от едно далечно село крава. Тя беше вървяла цял ден, беше уморена и й липсваше изоставеното стадо, та не искаше да приема храна от ръцете на новата си стопанка, с която още не беше свикнала.
— Я по-кротко, де, де, ще ти дам да се разбереш, как да въртиш рога, дяволице недна — шепнешком я успокояваше стопанката, но кравата ту сърдито клатеше глава, ту с изпъната шия жално и милно мучеше, а зад черните мелюзеевски планини блещукаха звезди и от тях се спускаха към кравата паяжините на невидимо съчувствие, сякаш горе там бяха оборите на други светове, където я оплакваха.
Всичко наоколо шупваше, набъбваше и растеше от вълшебните дрожди на съществованието. Възхищението от живота се носеше като тих полъх, като широка вълна без посока, по земята и през града, през стените и оградите, през дървесината и плътта, и изпълваше с трепет всичко по пътя си. За да потисне въздействието на този поток, докторът отиде на плаца да послуша приказките на митинга.
7
Луната се беше вдигнала вече високо. Всичко белееше, обляно в гъстата й светлина.
Пред праговете на държавните учреждения около площада, каменни и с колони, като черни килими се стелеха по земята широките им сенки.
Митингът се провеждаше на отсрещната страна на площада. Ако се заслушаше човек, можеше да чуе всичко, което се говореше там. Но великолепието на зрелището омагьоса доктора. Той седна на пейката пред портала на пожарната и без да внимава в гласовете, които идеха от плаца, се заоглежда наоколо.
Малки странични улички се вливаха в площада. В дълбочина се виждаха стари килнати къщи. По тези улици имаше непроходима селска кал. От нея стърчаха дългите колове на плетищата, сякаш бяха хвърлени рибарски мрежи или затънали кошници от тия, с които се ловят раци.
Стъклата на отворените прозорци на къщурките проблясваха късогледо. Отвън заничаха в стаите потни русоглави царевици с лъскави метлици и пискюли, сякаш намазани с олио. Иззад провисналите плетове самотно се вглеждаха в далечината бледи кльощави слезове, същински селянки по ризи, които заради жегата са излезли малко от задушните къщя да подишат чист въздух.
Озарена от месечината, нощта беше изумителна като милосърдие или пророческа дарба и внезапно в тишината на тази светлоискряща приказка започнаха да падат отмерените отсечени звуци на нечий познат, като че ли наскоро чуван глас. Гласът беше хубав, запален и убедителен. Докторът се заслуша и веднага се досети кой е. Комисарят Гинц. Той говореше на площада.
Властите сигурно го бяха помолили да ги подкрепи с авторитета си и той с истинско чувство упрекваше мелюзеевци за дезорганизацията, задето така лесно се поддават на покваряващото влияние на болшевиките, истинските виновници, както твърдеше той, за зибушинските събития. В същия дух, както бе говорил при околийския, напомни за жестокия и мощен враг и за часа на изпитанията, ударил за родината.
Настояванията да не се прекъсва ораторът се редуваха с викове на несъгласие. Протестните подвиквания зачестиха и ставаха все по-гръмогласни. Някой, който съпровождаше Гинц и в този момент беше поел задълженията на председател, крещеше, че забележките от място са недопустими, и призоваваше към ред. Едни настояваха да се даде думата на гражданката от тълпата, други шъткаха и викаха да не се пречи!
Една жена се провираше през навалицата към захлупения сандък, който служеше за трибуна. Тя нямаше намерение да се катери на сандъка, само излезе напред и застана отстрани до него. Всички я познаха. Настъпи тишина. Жената завладя всеобщото внимание. Това беше Устиня.
— Говорехте за Зибушино, другарю комисар, и после за очите, че трябвало да имаме очи и да не се хващаме на лъжите, а междувременно вие самият, както ви слушам, все туй ви е на устата, болшевици-меншевици, това си знаете, болшевици-меншевици, нищо друго не чухме от вас. А да не се воюва повече и всичко да е по братски, това се нарича справедливост, а не меншевици, и фабриките и заводите да са на бедните, и това не са болшевиците, а е човешката жал. Пък за глухонемия и без туй все за него слушаме, до гуша ни дойде. Хайде стига вече! Какво толкова ви е крив? Че бил си живял, що живял, глухоням, пък изведнъж заговорил, без да ви пита? Голяма работа! И по-големи чудеса са ставали. Онази ослица, прочутата, например: „Валааме, Валааме — дето рекла, — като човек ти се моля, не ходи, ще съжаляваш.“ Но той, как ли пък не, отишъл де, не я послушал. Та и вие сега: „Глухонемият!“ — „Какво ли да я слушам, ще да си е рекъл. Ослица, скот.“ Обърнал гръб на добичето. Пък после си скубал косите. Поне знаете края.
— Кажи го! — настоя публиката.
— Толкоз! — отсече Устиня. — Който много знае, бързо остарява.
— Хайде де, кажи края — викна същият глас.
— Ще ти кажа аз, навлек такъв! Станал на стълб от сол.
— Не на нас тия, кумичке! Туй е Лот. Жената на Лот — заподвикваха слушателите.
Всички се засмяха. Председателят призова събранието към ред. Докторът отиде да си ляга.
8
На другия ден вечерта се видя с Антипова. Намери я в служебната стая. Купчина пране беше струпана пред нея Лариса Фьодоровна гладеше.
Служебната стая беше едно от задните помещения на горния етаж с прозорци към градината. Там се палеха самоварите, сипваше се яденето, вдигнато с кухненския ръчен подемник, пускаха се при миячката мръсните съдове. В служебната стая се съхраняваше и материалната отчетност на лазарета. Там се проверяваха по списък чиниите и прането, там се почиваше в часа за отдих и се уреждаха срещи.
Прозорците към градината бяха отворени. В стаята ухаеше на липов цвят и на тамянено-горчиви сухи клонки като в старите паркове и леко намирисваше на изгоряло от двете парни ютии, които Лариса Фьодоровна начесто сменяше и връщаше на решетката на комина да се греят.
— Защо не ми почукахте снощи? Мадмоазел ми каза. Впрочем добре сте направили. Бях легнала вече и нямаше да мога да ви отворя. Добър ден. Внимавайте да не се изцапате. Там се изсипаха малко въглени.
— Вие май гладите прането на целия лазарет?
— Не, имам и много мои неща. Нали все ми се присмивахте, че никога няма да се измъкна оттук. Но този път край. Виждате, стягам си багажа. Щом се приготвя, и — довиждане. Аз към Урал, вие към Москва. Пък някой ден може да ви Попитат: „Чували ли сте за Мелюзеев, едно малко градче?“ — „Не си спомням.“ — „А, ами Антипова, коя беше тя?“ — „Нямам понятие,“
— Не се знае. Как мина пътуването по общините? Хубаво ли е в селата?
— С две думи не може да се разкаже. Много бързо изстиват ютиите! Подайте ми другата, ако обичате. Ей я там, на решетката. А тази на нейното място. Да. Благодаря ви. Селата са най-различни. Зависи от жителите. Където населението е трудолюбиво и работи — там са добре. Но другаде май само пият. Там е мъртвило. Страшна работа.
— Кой пие? Глупости. Нищо не разбирате. В селата просто няма никой, всички мъже са на война. Както и да е. Какво става с новото революционно земство?
— За пиенето не сте прав. Ще се върнем на този въпрос. А земството? Със земството ще видят още много зор. Инструкциите са неприложими, няма кой да работи по места. Селяните сега се интересуват само от въпроса за земята. Бях в Раздолное. Красота! Идете да го видите! През пролетта е имало малко пожари и грабежи. Изгорял е един плевник, овошките са почернели, част от фасадата е в сажди. Но в Зибушино не можах да стигна. Обаче навсякъде се говори, че глухонемият не е фантазия. Описват го как изглежда. Разправят, че бил млад, образован.
— Вчера на плаца Устиня се дереше за него.
— Тъкмо пристигнах, от Раздолное пак цял куп боклуци. Колко пъти ги молих да ни оставят на мира! Нашите грижи си ни стигат. А днес сутринта дойдоха от комендантството с бележка от околийския. На всяка цена им трябвали сребърните прибори за чай и кристалните виенски сервизи на графинята. Само за една вечер и щели да ги върнат. Знаем колко ги връщат. Половината покъщнина изчезна. Щели да имат вечеринка. С някакъв гост.
— А, сещам се. Пристигнал е новият комисар на фронта. Случайно го видях. Решил е да се справи с дезертьорите, да ги обкръжи и да ги обезоръжи. Комисарят още е младок, съвсем неопитен. Тукашните предлагат казаците, а той бие на чувства. Народът бил дете и прочие, той си въобразява, че ще си играят на шикалки. Галиулин му се примоли — един вид, да не буди звяра, да остави на тях, ама като си го е наумил, разбира ли от дума. Слушайте, оставете за малко ютиите и чуйте. Скоро тук ще настане страхотна сеч. Не можем да я предотвратим. Много бих искал да си заминете преди тази касапница!
— Нищо подобно. Преувеличавате. Пък и без това заминавам. Но не може така, раз-два, и сбогом! Трябва да предам инвентара по опис, иначе все едно, че нещо съм откраднала. А на кого да го предам? Това е въпросът. Толкова ядове заради този инвентар, а за награда само упреци. Прехвърлих имуществото на Жабринска към болницата, защото такъв беше смисълът на декрета. А сега излиза, че съм го направила нарочно, за да запазя нещата на собственичката. Каква гадост!
— Ох, плюйте на тези килими и порцелани, да ги вземат мътните дано! Защо се ядосвате? Да, колко жалко, че не се видяхме снощи! Бях в такова настроение! Щях да ви обясня цялата небесна механика и да ви отговоря на всички проклети въпроси! Не, не се шегувам, направо ме избиваше някому всичко да си излея! За жена ми, за сина ми, за живота ми! Дявол да го вземе, не може ли един зрял мъж да заговори с една зряла жена, без веднага да се заподозре „нещо“. Брр! Дявол да ги вземе всички тези „неща“!
Вие си гладете, гладете прането, искам да кажа, не ми обръщайте внимание, пък аз ще ви говоря. Имам много да ви говоря.
Помислете само, какви времена! И ние с вас да живеем тъкмо в подобни дни! Веднъж на цяла вечност могат да се случат такива небивалици. Представяте ли си: цяла Русия изведнъж е останала без покрив и ние с целия народ се озоваваме под открито небе. И никой не ни дебне! Свобода! Истинска. Не на думи и не от лозунгите, а от небето паднала и неочаквана. Свобода по случайност, по недоразумение.
И всички са така объркано-грамадни! Не забелязвате ли? Като че ли всеки е втрещен от самия себе си, от неочакваната си мощ.
Гладете си, аз ще говоря. Вие мълчете. Да не ви е скучно? Ще ви сменя ютията.
Снощи гледах митинга. Невероятно зрелище. Надигнала се е майка Русия, вече не й се стои на едно място, не може да се наскита, не може да се наприказва. И не само хората говорят. Събират се и разговарят звездите и дърветата, философствуват нощните цветя, скандират тухлените сгради. Като някаква евангелска картина от времето на апостолите, нали! Като апостол Павел: „Желая всички да говорите езици, още повече да пророчествувате. Който говори на непознат език, нека се моли за дарба да тълкува…“
— За събранията на дърветата и звездите ви разбирам. Знам какво искате да кажете. Това чувство ми е познато.
— Половината го направи войната, останалото го довърши революцията. Войната беше изкуствено прекъсване на живота, сякаш съществованието може временно да се отложи (каква нелепост!). Революцията избликна от само себе си, като дълго спиран дъх. Всеки живна и се прероди, у всички стават някакви промени и преломи. Може да се каже: всеки изживя по две революции — едната своя, лична, другата обща. Според мен социализмът е море, в което трябва като потоци да се влеят всички тези отделни лични революции, море на живота, море на своеобразието. Море на живота, казвам, на онзи живот, който може да се види по картинките, гениализиран живот, творчески обогатен. Но сега хората решиха да го изпитат не на книга, а върху себе си, не отвлечено, а на практика.
Неочакваното трепване в гласа на доктора издаде начеващото му вълнение. Лариса Фьодоровна прекъсна за миг гладенето и го погледна сериозно и учудено. Той се обърка и забрави какво искаше да каже. След кратка пауза заговори отново. И като обезумял започна да приказва бог знае какво. Той каза:
— В тези дни изпитваш такова желание да живееш честно и плодотворно! Така ти се иска да бъдеш част от общото въодушевление! И ето, сред всеобщата радост срещам вашия загадъчно невесел поглед, зареян кой знае накъде, през гори и планини… Какво ли не бих дал да го нямаше, на вашето лице да е изписано, че сте доволна от съдбата и от никого нищо не искате. И някой близък ваш човек, ваш приятел или мъжът ви (най-добре да е военен), да ме хване за ръката и да настои да нямам грижа за вашата участ и да не ви дотягам с вниманието си… Тогава ще си издърпам ръката, ще замахна… А, увлякох се! Простете ми, ако обичате!
Гласът отново му изневери. Той махна с ръка и с чувството за непоправимо неудобство стана и отиде до прозореца. Изправи се с гръб към стаята, облегна се на перваза, подпря с длан лицето си и заби разсеян, невиждащ, търсещ утеха поглед към дълбините на притъмнялата градина.
Лариса Фьодоровна заобиколи дъската за гладене, подпряна на масата и на перваза на другия прозорец, спря на крачка-две от доктора, зад него, по средата на стаята.
— О, точно от това се боях! — тихо, сякаш на себе си каза тя. — Каква фатална заблуда! Недейте, Юрий Андреевич, престанете. Ах, вижте какво направих заради вас! — възкликна силно и се втурна към дъската, където под забравената ютия от изгорената блузка се вдигаше тънка струйка дим.
Юрий Андреевич — продължи тя и сърдито тракна ютията на печката. — Юрий Андреевич, послушайте ме, излезте за минутка при мадмоазел, пийнете вода и се върнете такъв, какъвто съм свикнала и бих искала да ви виждам. Чувате ли ме? Зная, че ще можете да го направите. Много ви моля.
Повече такова нещо между тях не се повтори. След седмица Лариса Фьодоровна си замина.
9
След някое време се застяга и докторът. В нощта преди заминаването в Мелюзеево имаше страшна буря.
Ураганният тътен се сливаше с плисъка на дъжда, който ту се лееше като, из ведро върху покривите, ту, понесен от вятъра, плющеше по улицата, сякаш стъпка по стъпка отваряше място за бушуващите си потоци.
Гръмотевиците трещяха една подир друга, безспир, и се сливаха в едно общо громолене. През проблясъците на непрекъснатите светкавици се мяркаше устремената някъде навътре уличка с приведените и устремени в същата посока дървета.
Посред нощ мадмоазел Фльори бе разбудена от тревожно тропане на вратата. Тя стресната седна на леглото и се ослуша. Тропането не спираше.
Дали в целия лазарет няма да се намери жива душа, която да излезе да отвори, помисли си тя, всичко на неин гръб, защо? Защото нея, клетата старица, природата бе създала честна и бе обременила с чувство за дълг.
Добре де, Жабрински са богаташи, аристократи. Но лазаретът е наш, народен. Защо го изоставиха? Интересно например къде са санитарите? Всички се разбягаха, ни началство, ни сестри, ни доктори. А в къщата има още ранени, двама без крака горе в хирургията, където по-рано беше вестибюлът, и останалите с дизентерия долу в сутерена до пералнята. И онази, устатата Устиня, изчезна някъде по гости. Хем видя, че ще има буря, ама не, залетя се. Ето сега хубав претекст да спи на чуждо място.
Слава богу, спряха, мирясаха. Виждат, че никой не им отваря, и са си тръгнали, отказали са се. И те къде са хукнали в такова време! Да не е пък Устиня? Не, тя си има ключ. Боже господи, кошмар, отново чукат!
Каква свинщина все пак! Добре, Живаго как да е. Той утре заминава и вече сигурно витае някъде из Москва или по пътя. Но Галиулин! Как може да хърка или спокойно да се излежава на това трополене, разчита, че накрая тя ще стане, слабата безпомощна старица, за да отвори кой знае кому в тази страшна нощ в тази страшна страна.
Галиулин! — внезапно се опомни. — Какъв Галиулин! Явно още спи, за да й дойде такава глупост в главата. Какъв Галиулин, когато той пропадна вдън земя! Нали тя лично заедно с Живаго го скри и го преоблече цивилно, после му обясни за пътищата и за околните села, за да знае накъде да бяга, когато стана онази страшна вандалщина на гарата и убиха комисаря Гинц, а Галиулин го гониха от Бирючи чак до Мелюзеев и стреляха по него, и обърнаха целия град да го търсят. Галиулин!
Ако не бяха тогава ония с дрезината, от града и помен нямаше да остане. По една случайност мина брониран дивизион, овардиха жителите, обуздаха негодниците.
Бурята утихваше и се отдалечаваше. Гръмотевиците се чуваха по-нарядко, все по-приглушени и далечни. Дъждът понамаляваше, а водата с тих плисък продължаваше да се стича по листака и в олуците. Безшумните отблясъци на мълниите падаха в стаята на мадмоазел, ослепяваха я и се задържаха още миг, сякаш вътре издирваха нещо.
Изведнъж чукането на вратата след дългото затишие се възобнови. Някой търсеше помощ и тропаше на вратата отчаяно и припряно. И пак излезе вятър. Отново ливна дъжд.
— Сега — кой знае на кого викна мадмоазел и чак се уплаши от гласа си.
Внезапно я осени хрумване. Тя спусна крака от леглото, обу пантофите, наметна си дрехата и се завтече да буди Живаго за кураж. Но той също беше чул тропането и вече слизаше със свещ надолу. Двамата имаха еднакво предположение.
— Живаго, Живаго! Чука се на външната врата, не смея самичка да отворя! — извика тя на френски и на руски додаде: — Вий ще виде, то е Лар или поручик Гайюл.
Живаго също се беше събудил от чукането и беше помислил, че непременно е някой свой — или задържаният от някакви пречки Галиулин се прибира в убежището, или е сестра Антипова, която се е върнала поради някакви трудности по пътя.
В коридора докторът даде на мадмоазел да държи свещта, а той завъртя ключа и дигна мандалото. Вятърът изскубна вратата от ръцете му, угаси свещта и оплиска и двамата със студения уличен дъжд.
— Кой е? Кой е? Има ли някой? — завикаха един през друг в тъмното мадмоазел и докторът, но никой не им отговори.
Изведнъж чуха тропането на друго място, откъм задния двор, или както започна да им се струва сега, откъм градинския прозорец.
— Изглежда е от вятъра — каза докторът. — Но за да ни е чиста съвестта, идете, ако обичате, да видите на задния вход, пък аз ще ви почакам тук, да не се разминем, ако наистина е някой, а не кой знае каква друга причина.
Мадмоазел се запъти към другия край на къщата, а докторът излезе под навеса на входа. Очите му свикнаха с тъмнината и започнаха да различават първите белези на развиделяването.
Над града се носеха обезумели облаци, сякаш се спасяваха от преследване. Парцаливите им краища минаваха тъй ниско, че почти закачаха дърветата, приведени на същата страна, та създаваха впечатлението за някакви гъвкави метлички, с които се помита небето. Дъждът плющеше по дървената стена На къщата и тя от сивкава се превръщаше в черна.
— Какво става? — попита докторът, когато мадмоазел се върна.
— Прав сте. Никой няма. — И му разказа, че е обиколила цялата къща. В служебната стая някакъв строшен клон е счупил стъклото и подът е цял на локви, същото е и в бившата стая на Лара, море, същинско море, цял океан.
— А тук се е откъснал кепенецът и се удря в рамката. Нали виждате. Това била работата.
Поговориха още малко, заключиха вратата и се разотидоха да си доспиват, съжалявайки, че тревогата бе излязла фалшива.
Бяха сигурни, че щом отворят вратата, в къщата ще влезе така добре познатата им жена, мокра до кости, измръзнала, а те ще я обсипят с въпроси, докато тя се изтърсва. После ще се преоблече и ще дойде да се стопли на снощната недогоряла жарава в кухненската печка, и ще им разказва за безкрайните си премеждия, ще си оправя косата и ще се смее.
Двамата бяха толкова сигурни, че когато заключиха вратата, някакъв белег от тази увереност остана зад ъгъла на къщата във вид на водния знак на тази жена или като нейния образ, който продължаваше да им се привижда на завоя.
10
Косвен виновник за войнишките вълнения на гарата се смяташе бирючевският телеграфист Коля Фроленко.
Коля беше син на известен мелюзеевски часовникар. В градчето го познаваха от пеленаче. Като дете гостуваше при някого от раздолненската прислуга и играеше под контрола на мадмоазел с двете й възпитанички — дъщерите на графинята. Мадмоазел добре го познаваше. Пак по това време започна да понаучава френски.
В Мелюзеев бяха свикнали да виждат Коля през всички сезони леко облечен, без шапка, с летни платнени обувки и с велосипед. Без да държи кормилото, отметнат назад и кръстосал ръце на гърдите си, той караше по шосето и в града и оглеждаше стълбовете и жиците, като се грижеше за поддръжката на мрежата.
Няколко къщи в града имаха връзка с гарата чрез едно разклонение на тамошната телефонна линия. Това разклонение се намираше под надзора на Коля в апаратната стая на гарата.
Там той имаше много работа: железопътният телеграф, телефонът, а понякога, по време на непродължителните отсъствия на началник-гарата Поварихин, също сигнализацията и блокировката, които се намираха тук, в апаратната стая.
Необходимостта да следи работата на няколко механизма едновременно беше изработила у него един особен маниер на изразяване, неясен, накъсан и загадъчен, към който той прибягваше, когато не желаеше да отговори някому или изобщо не му се приказваше. Разправяха, че в деня на безредиците си позволил в това отношение твърде много.
С потайностите си наистина зачеркна всички добри, намерения на Галиулин, който се беше обадил от града, и може би несъзнателно даде ход на последвалите събития.
Галиулин искаше да се свърже с комисаря, който се намираше някъде в района на гарата или на самата гара, за да му предаде, че тръгва към сечището, и да го помоли да изчака и да не предприема нищо без него. Коля отказа да потърси Гинц под предлог, че линията му била заета — по нея предавал сигналите за идващия влак, — а същевременно правеше всичко възможно да задържи на съседния разклон този влак, който караше към Бирючи повиканите казаци.
Когато ешелонът все пак пристигна, на Коля му беше накипяло.
Влакът бавно навлезе под тъмния навес на перона и спря точно пред големия прозорец на апаратната. Коля широко дръпна тежкото тъмносиньо сукнено перде с извезани отстрани инициали на жп линията. На циментения перваз имаше грамадна гарафа с вода и обикновена ръбеста чаша от дебело стъкло на голяма табла. Той наля вода в чашата, пи няколко глътки и погледна през прозореца.
Машинистът го видя и приятелски му кимна от локомотива. „Ух, дървеница смрадлива!“ — с омраза си помисли Коля, озъби се на машиниста и го заплаши с юмрук. Машинистът не само разбра мимиката му, но и му даде да разбере, вдигайки рамене и махвайки с глава към вагоните, че: „Нямаше как. Я теб да те бяхме видели. Те командуват.“ — „Все едно си гадина и мизерник“ — отвърна мимически Коля.
Започнаха да изкарват конете от вагоните. Те се запъваха, не искаха да вървят. Глухото чаткане на копитата по дървената рампа се смени със звънтене на подковите по чакъла. Както се инатяха и се вдигаха на задни крака, ги прекараха през няколкото коловоза.
В края имаше два реда бракувани вагони на два ръждиви и потънали в тревата коловоза. Гниенето на дървесината, излюпена от дъждовете и проядена от дървоядите, връщаше на разбитите товарни вагони някогашното родство с влажната гора, която се вдигаше отзад, с праханта, нападнала брезите, с облаците, струпани отгоре.
Накрай гората казаците по команда яхнаха конете и препуснаха към сечището.
Непокорните от Двеста и дванадесети бяха обкръжени. Между дърветата конниците винаги изглеждат по-високи и величествени, отколкото на открито. Войниците се стреснаха от тях, въпреки че пушките им бяха в землянките. Казаците извадиха шашките.
Във вътрешността на казашката верига върху подредените трупи скочи Гинц и се обърна със слово към обкръжените.
Той пак заговори за воинския дълг, за значението на родината и за много други благородни неща. Тук такива понятия не будеха съчувствие. Тази сган беше твърде многолюдна. Тези хора бяха патили и препатили през войната, бяха изтощени и загрубели. Думите, които чуваха от Гинц, отдавна им бяха дошли до гуша. Четиримесечните умилквания отляво и отдясно ги бяха покварили. Обикновените хора, от които се състоеше тълпата, не можеха да приемат оратора заради неруското му име и остзейското произношение.
Гинц чувствуваше, че говори прекалено дълго, и се ядосваше на себе си, но смяташе, че го прави, за да е по-достъпно за слушателите, а те вместо благодарност му се отплащат с демонстративно равнодушие и неприязнена скука. Раздразнението му растеше и той реши да им говори с по-твърд тон и да премине към заплахите, които беше подготвил. Без да чува надигащото се недоволство, напомни на войниците, че военнореволюционните трибунали вече съществуват и действуват, и под заплаха от смъртно наказание изиска да предадат оръжието и да посочат подстрекателите. Ако не го сторят, продължи Гинц, ще докажат, че са подли изменници, несъзнателна паплач и нагли простаци. Тези хора бяха отвикнали от подобен език.
Вдигна се рев на стотици гласове. „Стига. Хайде, млъквай“ — подвикваха някои басово и почти беззлобно. Но се чуваха и истерични крясъци на издрезгавели от злоба дисканти. Останалите ги слушаха, онези крещяха:
— Чувате ли, другари, как ни подрежда! Старите офицерски номера! Ние ли сме изменници! А ти от кои си бе, ваше благородие? Какво ще му цепим басма! Не го ли виждаш, шваба, диверсант! Ей, я си покажи документа, синя кръв! Ами вие какво сте зяпнали, укротители! Хайде де, вържете ни, изяжте ни!
Но и казаците все по-малко симпатизираха на неудачната реч на Гинц. „За тях всички са простаци и свине. Да му се не види и господинчото!“ — подмятаха си шепнешком. Отначало само някои, после повечето взеха да прибират шашките в ножниците, един след друг скачаха от конете. Когато спешените вече бяха доста, в безпорядък тръгнаха през дърветата към Двеста и дванадесети. Всичко се обърка. Започна се побратимяване.
„Трябва някак незабелязано да изчезнете — казаха на Гинц разтревожените казашки офицери. — Колата ви е на прелеза. Ще пратим да я докарат. Веднага тръгвайте.“
Гинц постъпи точно така, но понеже му се видя недостойно да бяга тайно, тръгна към гарата без необходимата предпазливост, почти открито. Обзет от ужасно вълнение, си налагаше да върви спокойно и без да бърза.
Вече беше близо до гарата, почти към края на гъсталаците. Когато се видяха коловозите, той за първи път се озърна. Зад него вървяха войниците с пушки. „Какво искат?“ — помисли си Гинц и ускори крачка.
Същото направиха и преследвачите му. Разстоянието помежду им остана същото. Отпред се показа двойната стена на разнебитените вагони. Щом стигна зад тях, Гинц се хвърли да бяга. Влакът, с който пристигнаха казаците, беше откаран в депото. Линиите бяха празни. Гинц ги пресече на бегом.
Скочи бързо на високия перон. В този момент иззад разбитите вагони претичаха войниците, които го следваха. Поварихин и Коля му крещяха нещо и му правеха знаци да влезе в сградата на гарата, където щяха да го спасят.
Но отново чувството за чест, възпитавано поколения и поколения, градско, саможертвено и неуместно тук, му прегради пътя към спасението. С нечовешко усилие на волята той се мъчеше да удържи бясното биене на сърцето си.
„Трябва да им викна: «Опомнете се, братя, какъв шпионин съм аз!» — помисли си той. — Нещо успокояващо, сърдечно, което да ги спре.“
Напоследък усещането за подвиг, за душевен порив подсъзнателно се беше свързало за него с трибуни и подиуми, със столове, на които скачаш и хвърляш към тълпите някакъв призив, нещо екзалтиращо.
Пред вратата на гарата, точно под камбаната, стоеше голяма противопожарна бъчва с вода. Тя беше затворена. Гинц скочи на капака и отправи към приближилите се няколко проникновени думи, нечовешки и несвързани. Безумната смелост на призива му на две крачки от отворените врати на гарата, където тъй лесно можеше да се скрие, слиса преследвачите и ги закова на място. Войниците свалиха пушки.
Но Гинц стъпи на ръба на капака и го обърна. Единият му крак цопна във водата, другият провисна отвън и той сякаш яхна бъчвата.
Войниците посрещнаха този конфуз с взрив от смях и първият най-отпред С изстрел във врата уби на място нещастника, а останалите се хвърлиха да го мушкат мъртъв.
11
Мадмоазел се обади на Коля по телефона да настани доктора добре във влака, в противен случай го заплашваше с неприятни за него разобличения.
Докато й отговаряше, той както винаги водеше още един телефонен разговор и съдейки по десетичните дроби, които изпъстряха думите му, предаваше на трето място нещо шифровано по телеграфа.
— Псков, комосев, чуваш ли ме? Какви бунтовници? Каква ръка? Какво говорите, мамзел?! Лъжа и хиромантия. Оставете ме, затворете, пречите ми. Псков, комосев, Псков. Тридесет и шест, запетая, нула нула петнадесет. Ах, кучета те яли, скъса се лентата! А? А? Не чувам. Пак ли сте вие, мамзел? На чист руски ви казах: не, не мога. Потърсете Поварихин. Лъжа и хиромантия. Тридесет и шест… по дяволите… затворете, мамзел, не ми се бъркайте.
А мадмоазел говореше.
— Не ми заглавиквай ти кироман, Псков—Псков, кироман, аз ще те видя на бял свят, — ти утре ще качиш доктора във вагон и повече аз не говори с всеки убийц и малки Юда предател.
12
Прежуряше, когато Юрий Андреевич заминаваше. Пак наближаваше буря както онзи ден.
Глинените варосани къщурки и гъските в оцвъканото със слънчогледови шлюпки крайгарово пространство белееха уплашени под неподвижното око на притъмнялото пред бурята небе.
Зданието на гарата беше заобиколено с широка поляна, която се простираше надалеко в двете посоки. Тревата беше изтъпкана от несметни количества хора, които със седмици чакаха влакове за необходимите им посоки.
Сред тълпата имаше старци с бозави сермяги17, които в най-големия пек обхождаха групичките да научат какви са слуховете и сведенията. Мълчаливи тринадесет-четиринадесетгодишни момчета, полегнали и облегнати на лакът с вейчица в ръка, сякаш пасяха добитък. Техните братчета и сестрички, заголили розови задничета, се пречкаха в краката на множеството. Изтегнали събрани крака, седяха на земята техните майки с омотани сукалчета в пазвите на криво загърдените кафяви зипуни18.
— Като овни се разбягаха, кога почна стрелбата. Не им се хареса! — неприязнено разправяше началник-гарата Поварихин, който прекарваше на зигзаг доктора през купчините тела, проснати отвън пред вратите и вътре на пода в сградата. — Изведнъж се очисти ливадата! И пак видяхме какво се вика земя. Гледай ти! Четири месеца не бяхме я виждали от тая цигания — бяхме я забравили. Ей тук лежеше. Чудна работа, на толкоз ужасии съм се нагледал през войната, би трябвало да съм обръгнал вече. Но така ми дожаля! Най-вече заради безсмислицата. Защо? Какво им беше направил? Ама това хора ли са? Разправят, че бил любимецът в семейството си. Сега вдясно, така, така, заповядайте в моя кабинет. На този влак в никакъв случай, ще ви смачкат. Аз ще ви кача на друг, местен. Тук ще се композира, сега започваме. Само че да си мълчите, че ще го направят на трески още преди скачването. През нощта в Сухиничи ще се прехвърлите.
13
Когато този необявен влак на заден ход се появи иззад сградата На гарата, цялото множество от ливадата се хвърли като глутница да посрещне бавно отстъпващите вагони. Хората като круши се затъркаляха от хълмовете и щурмуваха насипа. Те се избутваха и скачаха в движение на стъпалата и на буферите, други се катереха към прозорците и на покривите. Влакът се препълни за миг още в движение и когато стигна до перона, беше вече натъпкан и от горе до долу окичен с пътници.
Докторът като по чудо стигна до площадката и оттам по още по-необясним начин се озова в коридора на вагона.
Там остана през целия път до Сухиничи, седнал върху багажа си на пода.
Буреносните облаци вече се бяха разпръснали. През поляните, облени в знойни слънчеви лъчи, се претъркаляше нестихващото цвърчене на скакалците, което заглушаваше тракането на колелата.
Пътниците, струпани по прозорците, затъмняваха на останалите. Сенките им падаха на пода, на седалките и на облегалките — дълги, начупени и прегънати на две и на три. Те не се побираха във вагона — изскачаха през отсрещните прозорци и препускаха от другата страна на насипа заедно със сянката на целия пътуващ влак.
Наоколо се вдигаше врява, ревяха се песни, кряскаха се псувни, шляпаха се карти. На спирките към содома отвътре се прибавяше шумът на тълпата отвън, която Щурмуваше влака. Тътенът на гласовете ставаше оглушителен като морска буря. И точно както в морето, насред престоя настъпваше изведнъж необяснима тишина. Тогава се чуваха бързи крачки отвън покрай влака, тичане, разправия при товарния вагон, отделни думи на далечните изпращачи, тихо кудкудякане на кокошки и шумолене на дървета в градинката до гарата.
И като телеграма, пратена по пътя, или като поздрав от Мелюзеев доплуваше през прозореца познато, сякаш адресирано лично до Юрий Андреевич благоухание. То с тихо превъзходство изникваше някъде отстрани и идваше от височина, необичайна за полските и градинските цветя.
Докторът не можеше да стигне до прозореца поради блъсканицата. Но и без да гледа навън, във въображението си виждаше тези дървета. Те сигурно растяха съвсем наблизо и спокойно протягаха към покривите на вагоните кичестите си клони с прашни от железопътната суматоха и гъсти като нощ листа, ситно посипани с восъчните звездици на проблясващите съцветия.
И така беше през целия път. Навсякъде шумеше тълпа. Навсякъде цъфтяха липи.
Вездесъщият повей на този аромат сякаш изпреварваше пътуващия на север влак, сякаш беше слух, който бе обиколил всички разклони, кантони и гари и който пътниците винаги заварваха на място, разпространен и потвърден.
14
През нощта в Сухиничи услужливият носач от старата гвардия мина с доктора по неосветените коловози и го качи от задната страна във второкласния вагон на някакъв току-що спрял и непредвиден по разписание влак.
Носачът тъкмо беше отворил с кондукторски ключ задната врата и метна на площадката нещата на доктора, когато се наложи да влезе в кратка схватка с кондуктора, който моментално се зае да ги изхвърли, но умилостивен от Юрий Андреевич, изчезна нанякъде и като че потъна вдън земя.
Тайнственият влак имаше специално предназначение, движеше се бързо, правеше кратки спирки под някаква охрана. Във вагона беше почти празно.
Купето, в което влезе Живаго, бе ярко осветено от разтопена свещ на масата с пламъче, разлюлявано от полъха през леко открехнатия прозорец.
Свещта принадлежеше на единствения пътник в купето — светлокос младеж, вероятно много висок на ръст, ако се съди по дългите му крайници. Те твърде свободно се движеха в ставите като разхлабени части на сгъваеми предмети. Младият мъж седеше до прозореца, непринудено облегнат. При появата на Живаго учтиво се понадигна, смени полуизлегнатата си поза и седна по-прилично.
В краката му се въргаляше някакъв шарен парцал. Изведнъж крайчецът му се размърда и изпод седалката шумно се заизмъква ловджийско куче с провиснали уши. То подуши Живаго, огледа го и взе да тича из купето от край до край, и тъй гъвкаво размятваше лапи, както длъгнестият му стопанин замяташе крак връз крак. Скоро по негово нареждане се пъхна под седалката и придоби предишния си вид на смачкана гюдерия.
Едва сега Юрий Андреевич забеляза окачените в купето двуцевка в калъф, кожен патрондаш и ловджийска чанта, натъпкана с диви патици.
Младият мъж беше ловец.
Оказа се изключително общителен и побърза с мила усмивка да подхване разговор с доктора. При това не в преносен, а в буквалния смисъл на думата през цялото време го зяпаше в устата.
Гласът му беше неприятно висок и преминаваше в метален фалцет. Друга странност: бидейки явно русин, човекът произнасяше една гласна, а именно „y“-то, по някакъв неописуем начин. Той я омекотяваше като френското „y“ или немското „u Umlaut“. Не стига, че това развалено „у“ му струваше много усилия, но той със страшен напън, почти квичейки, го изговаряше и по-високо от останалите звукове. Още в началото човекът слиса Юрий Андреевич с едно такова изречение:
„Вчера сютринта бях на лов, юбих няколко патици.“
Понякога очевидно внимаваше и преодоляваше тази неправилност, но щом се отпуснеше, тя се появяваше отново.
„Що за дяволска работа! — учуди се Живаго. — Май е нещо, което съм чел, което ми е познато. Като лекар би трябвало да го знам, но ми е изхвърчало от главата. Някакво мозъчно явление, което предизвиква дефект в артикулацията. Но този вой е толкова смешен, че не мога да остана сериозен. Просто ми е невъзможно да разговарям. По-добре да се кача горе и да си легна.“
Така и направи. Когато започна да се намества на горното легло, младият мъж го попита дали да угаси свещта, която сигурно ще му пречи. Докторът с благодарност прие предложението. Съседът му духна свещта. Стана тъмно.
Прозорецът остана леко отворен.
— Дали да не затворя? — попита Юрий Андреевич. — Не ви ли е страх от крадци?
Съседът му не отговори. Юрий Андреевич много високо повтори въпроса, но онзи пак не се обади.
Тогава Юрий Андреевич драсна клечка кибрит да види какво става с този човек, дали не е излязъл от купето за част от секундата или пък спи, което би било още по-невероятно.
Но не, човекът седеше с отворени очи на мястото си и се усмихна на доктора, когато онзи се наведе отгоре.
Клечката угасна. Юрий Андреевич запали нова и на тази светлина потрети въпроса, по който искаше да се разберат.
— Както желаете — незабавно отвърна ловецът. — Аз лично нямам тук нищо за крадене. Впрочем по-добре ще е да не затваряме Задушно е.
„Какъв чешит! — помисли си Живаго. — Тоя сигурно е свикнал да разговаря само на силно осветление. И колко чисто изговори думите сега, без предишните грешки. Не мога да го разбера!“
15
Докторът се чувствуваше съсипан от събитията през миналата седмица, от вълненията около заминаването, от приготовленията за път и сутрешното качване на влака. Той мислеше, че ще заспи веднага щом се опъне удобно. Нищо подобно. Голямата му преумора премина в безсъние. Можа да заспи едва на зазоряване.
Колкото и да беше хаотичен вихърът от мисли, които го спохождаха през тези дълги часове, всъщност имаше две сфери, два постоянни възела, които ту се заплитаха, ту се разплитаха.
Едното бяха мислите за Тоня, за техния дом и за предишния подреден живот, в който всичко до последните подробности бе облъхнато от поезия и излъчваше сърдечност и чистота. Докторът се тревожеше за този живот, желаеше неговата цялост и непокътнатост и литнал с нощния бърз влак, нямаше търпение да се втурне отново в него след две и повече години отсъствие.
Верността към революцията и възхищението от нея влизаха в същата сфера. Революцията в смисъла, в който я приемаха средните класи, и във вида, който й придаваше учащата се младеж от хиляда деветстотин и пета година, чийто кумир беше Блок.
В тази сфера, родна и привична, влизаха и онези белези на новото, онези обещания и предвестия, които се появиха на хоризонта преди войната, между дванадесета и четиринадесета година, в руската мисъл, в руското изкуство и руската съдба, общоруската и неговата собствена съдба.
След войната го привличаха отново тези идеи, тяхното възобновяване и продължение, както го привличаше и домът му след дългото отсъствие.
Новото присъствуваше и във втория кръг, но колко различно, съвсем друго ново! То не беше някакво свое, привично, подготвено от старото, а непроизволно, неотменно, наложено от реалността, внезапно като потрес.
Такава новост беше войната, нейната кръв и нейните ужаси, нейната бездомност и нейното обезумяване. Такава новост бяха нейните изпитания и житейската мъдрост, на която учеше. Такава новост бяха затънтените градчета, където войната те захвърляше, и хората, с които те събираше. Такава новост беше революцията, не по университетски идеализираната в навечерието на деветстотин и пета, а тази, днешната, родената от войната, кървавата, нищо незачитащата войнишка революция, насочвана от познавачите на тази стихия, от болшевиките.
Такава новост беше сестра Антипова, запратена от войната бог знае къде, с нейния съвсем неведом живот; тя не упрекваше никого за нищо и почти се жалваше чрез своята безгласност — загадъчно немногословна и тъй силна с мълчанието си. Такава новост беше честното усилие на Юрий Андреевич да не я обича, в което влагаше цялото си усърдие, равносилно на стремежа на целия му живот да се отнася с любов към всички хора и най-вече към семейството и близките.
Влакът се носеше с пълна пара. Насрещният вятър рошеше и прашеше косата му през отворения прозорец. На нощните спирки ставаше същото, което и на дневните, тълпата бушуваше и липите шумоляха.
Понякога от дълбините на нощта громоляха към гарите каруци и брички. Гласовете и трополенето на колелата се сливаха с шума на дърветата.
В такива минути като че ли ставаше разбираемо какво кара тези нощни сенки да шумолят и да се свеждат една към друга, какво си шепнат със заплитащите се тежки сънени клони като натежали фъфлещи езици. То беше същото, за което мислеше, въртейки се на горното легло, и Юрий Андреевич — вестта за обзетата от нарастващи брожения Русия, вестта за революцията, вестта за нейния тежък и съдбоносен час, за нейното очаквано величие.
16
На другия ден се събуди късно. Минаваше единадесет. „Маркиз, Маркиз!“ — полугласно успокояваше съседът ръмжащото куче. Колкото и да е странно, бяха останали сами в купето, никой не беше влязъл при тях по пътя. Започнаха да се мяркат имена на гари, познати още от детската възраст. Влакът напусна Калужка област и навлезе в Московска.
Докторът извърши пътния си тоалет с предвоенни удобства и се върна в купето за закуската, която му предложи странният спътник. Сега докторът го разгледа по-добре.
Отличителните белези на тази личност бяха извънредната словоохотливост и подвижност. Неизвестният обичаше да си поприказва, при това наблягаше не толкова на общуването и обмяната на мисли, колкото на самата езикова дейност, на произнасянето на думите и издаването на звуци. Докато говореше, подскачаше като курдисан на седалката, смееше се оглушително и безпричинно, бързо потриваше ръце от удоволствие, а когато и това му се стореше недостатъчно, за да изрази възторга си, удряше се с длани по коленете и се смееше до сълзи.
В разговора се възобновиха снощните странности. Непознатият се държеше удивително непоследователно. Ту изпадаше в откровения, за каквито никой не го питаше, ту отминаваше най-невинни въпроси.
Съобщи цял куп сведения за себе си, най-фантастични и несвързани. Сигурно и послъгваше. Явно търсеше ефект с крайните си възгледи и отричането на всепризнатото.
Всичко това намирисваше на нещо отдавна познато. В духа на подобен радикализъм са се изразявали нихилистите от миналия век, а малко след тях някои от героите на Достоевски и почти доскоро техните преки наследници, тоест цялата образована руска провинция, която често изпреварва столиците благодарение на съхранената в пущинаците твърдост, демодирана и излязла от употреба в столиците.
Младият мъж разказа, че бил племенник на известен революционер, а родителите му, обратното, са непоправими ветрогради, динозаври, както се изрази. Имали доста голямо имение в една крайфронтова местност. Там бил израснал. Родителите му цял живот били на нож с въпросния сродник, но той не бил злопаметен и сега благодарение на влиянието си ги измъква от много неприятности.
Той самият по убеждение бил копие на вуйчо си — съобщи словоохотливият субект, — екстремист максималист във всичко: в живота, политиката, изкуството. Пак замириса на Петенка Верховенски19 — не в смисъл на левичарство, а в смисъл на поквареност и празнословие. „Сега ще се представи за футурист“ — помисли си Юрий Андреевич и наистина стана дума за футуристите. „А сега ще заговори за спорт — продължи да предугажда докторът, — за коне или за скетинг ринг, или за френска борба.“ И наистина той заговори за лов.
Младият мъж каза, че бил на лов из родния край, и се похвали, че е отличен стрелец, та да не бил физическият му недъг, заради който не го взели войник, щял да се отличи с точния си прицел на войната.
Срещна въпросителния поглед на Живаго и възкликна:
— Да не би да не сте забелязали? Мислех, че сте се досетили!
Извади от джоба си две картончета и ги подаде на Юрий Андреевич. Едното беше визитната му картичка. Той имаше двойно презиме. Казваше се Максим Аристархович Клинцов-Погоревших или просто Погоревших, както държеше да се нарича — на името на вуйчо си.
Другото картонче представляваше таблица с малки квадратчета, в които бяха нарисувани две жестикулиращи ръце в най-разнообразни положения. Това беше азбуката на глухонемите. Изведнъж всичко се изясни.
Погоревших беше феноменално способен ученик от школата на Хартман или Остроградски, тоест глухоням, който до съвършенство се беше научил да говори не по слух, а с наблюдения, според движението на шийните мускули на учителя, и по същия начин разбираше думите на събеседника.
И като съпостави сведенията откъде е и къде е ловувал, докторът попита:
— Извинете моята нетактичност, ако не искате, не ми отговаряйте — имате ли нещо общо със Зибушинската република и нейното създаване?
— Но откъде… Момент… Значи познавате Блажейко?… Имам, имам! Разбира се, че имам — радостно заговори Погоревших и се смееше, и разклащаше цялото си тяло напред-назад, и неистово се пляскаше по колената. И отново започнаха фантасмагориите.
Погоревших съобщи, че Блажейко бил за него повод, а Зибушино — неутрална точка за прилагане на собствените му идеи. Юрий Андреевич се затрудняваше да следи изложението им. Философията на Погоревших се състоеше наполовина от анархизъм и наполовина от чисто ловджийски измишльотини.
С невъзмутим тон на оракул той предсказа гибелни катаклизми в най-скоро време. Юрий Андреевич вътрешно беше съгласен с него, че може би са неотвратими, но го вбесяваше авторитетното спокойствие, с което този неприятен младеж цедеше предсказанията си.
— Чакайте, чакайте — възрази нерешително Живаго. — Може и така да е, да речем. Но според мен сега не е време за такива рисковани експерименти сред нашия хаос и разруха, пред лицето на напиращия враг. Трябва да оставим страната да си поеме дъх и да се опомни от единия преврат, преди да се решим на втори. Трябва да изчакаме някакъв, макар и относителен ред и спокойствие.
— Наивно е — отвърна Погоревших. — Онова, което наричате разруха, е точно толкова нормално явление, както и прехваленият ви любим ред. Тези разрушения са закономерна и предварителна част от един по-всеобхватен съзидателен план. Обществото още не се е разпаднало достатъчно — трябва да се разруши докрай и тогава истинската революционна власт ще го стъкми от отделните му части по абсолютно нов начин.
Живаго се почувствува потиснат. Той излезе в коридора.
Влакът набираше скорост през Подмосковието. През прозореца се мяркаха и бягаха назад брезови горички, вилните постройки почти се сливаха. Прелетяха тесни перони без навеси, летовници — мъже и жени, — които отлитаха далеч встрани в облаците прах, вдигната от влака, и се завъртаха като на въртележка. Влакът току изсвирваше и кухото корубесто тръбно ехо се давеше в свирките му и ги разнасяше в простора.
Изведнъж Живаго за първи път през всички тези дни съвсем ясно осъзна къде е, какво става с него и какво го чака след час-два.
Три години промени, неизвестност, преходи, война, революция, сътресения, престрелки, сцени на гибел, сцени на смърт, взривени мостове, разрушения, пожари — всичко това се превърна внезапно в грамадна пустош без никакво съдържание. Първото истинско събитие след дългата пауза беше това зашеметяващо приближаване на влака към дома му, който е жив и здрав и още съществува, и там ти е скъпо всяко камъче. Това било животът, това било усещането, това преследвали търсачите на приключения, това имало предвид изкуството — завръщането при близките, при себе си, възобновяването на съществованието.
Брезовите гори свършиха. Влакът излетя от тунела на зеленината вън на воля. Полегата поляна като хълм се вдигаше от долчината и се простираше до хоризонта. Тя цялата беше на лехи с тъмнозелени картофени стебла. На върха на поляната, в края на картофената нива, бяха сложени на земята остъклени рамки, свалени от парниците. Срещу поляната, зад опашката на влака, половината небе беше затъмнено от грамаден чернолилав облак. Слънчевите лъчи просветваха иззад него, пръскаха се радиално, по пътя се натъкваха на парниковите стъкла и те горяха с ослепителен блясък.
От облака се посипа ненадейно едър, искрящ от слънцето златен дъжд. Той падаше на забързани капки в същия ритъм, в който тракаха колелата и престъргваха болтовете на забързания влак, сякаш се мъчеше да го настигне или се страхуваше да не го изпусне.
Точно докторът обърна внимание върху това, и иззад възвишенията се показа храмът на Христос Спасител и в следващия миг — куполите, покривите, къщите и комините на целия град.
— Москва — каза той, връщайки се в купето. — Да се стягаме. Погоревших скочи, бръкна в ловджийската чанта и измъкна една от по-едрите птици.
— Вземете я — каза. — Подарък. Прекарах си времето в такава приятна компания.
Колкото и да отказваше докторът, нищо не помогна.
— Добре — видя се принуден да се съгласи, — приемам я от вас като подарък за жена ми.
— Жена ви! Жена ви! Подарък за жена ви! — радостно заповтаря Погоревших, сякаш за първи път чуваше тази дума, и се задруса с цялото си тяло, и така се разкикоти, че Маркиз изскочи и сподели с него радостта му.
Влакът се приближаваше до перона. В купето стана тъмно като в тунел. Глухонемият протягаше на доктора дивата патица, увита в някакво скъсано възвание.
1
Градчето се казваше Мелюзеев. Беше построено на чернозем. Като облак от мушици над покривите висеше черният прахоляк, който вдигаха, минаващите през него войски и обози. Те се движеха от сутрин до вечер в двете посоки, от и към войната, и не можеше да се каже със сигурност дали войната продължава, или вече е свършила.
Всеки ден никнеха като гъби безброй нови длъжности. И на всичките ги избираха. Него самия, поручик Галиулин и сестра Антипова, и още няколко души от тяхната компания, малкото жители от големите градове, патили и препатили.
Те имаха постове в градската самоуправа, бяха комисари с ниски чинове в армията и в санитарната част и възприемаха редуването на тези занимания като развлечение на открито, като игра на гоненица. Но все по-често им се щеше да свършат гонениците и да се приберат вкъщи, при постоянните си грижи.
Работата често и активно сблъскваше Живаго с Антипова.
2
Когато валеше, черният прахоляк в града се превръщаше в тъмна каша с цвят на кафе, която покриваше улиците, повечето непавирани.
Градчето беше малко. Още след първия завой откъдето и да било се виждаше мрачната степ тъмното небе, просторите на войната, просторите на революцията.
Юрий Андреевич писа на жена си:
„Разрухата и анархията в армията продължават. Взимат се мерки за затягане на дисциплината и повдигане духа на войниците. Обикалям близките части.
Накрая вместо постскриптум, макар че можех да ти го пиша много по-отдавна — работя тук рамо до рамо е една Антипова, милосърдна сестра от Москва, родом от Урал.
Помниш ли елхата в страшната нощ, когато почина майка ти, тогава една курсистка стреля в прокурора? После май я съдиха. Доколкото си спомням, тогава дори ти казах, че още като ученичка я бяхме виждали с Миша в един долнопробен хотел, дето ходихме с баща ти, не помня с каква цел, беше късно вечерта и страшен студ, сега си мисля, че е било по време на въоръженото въстание на Пресня. Точно тя е Антипова.
На няколко пъти правих постъпки да се прибера, но не е никак лесно. Въпросът не е толкова до работата — тя спокойно може да се остави на някого. Трудността е в самото пътуване. Ту изобщо няма влакове, ту идват толкова натъпкани, че няма как да се качи човек.
Но ясно е, че така не може да продължава до безкрай и затова няколко души от излекуваните, които вече не са на военна служба и са освободени, включително Галиулин, Антипова и аз, решихме на всяка цена да заминем следващата седмица и за по-сигурно да си тръгнем един по един, в различни дни.
Та всеки момент може да ти се изтърся… Впрочем ще гледам да ти телеграфирам.“
Но преди да тръгне, успя да получи и отговора на Антонина Александровна.
С това писмо, в което риданията нарушаваха ритмичността на изреченията, а за точки служеха следите от сълзите и мастилените петна, Антонина Александровна убеждаваше мъжа си да не се връща в Москва, а направо да последва в Урал тази удивителна, сестра, която шествува през живота в съпровод на такива знамения и стечения на обстоятелствата, с каквито нейният, Тониният, скромен житейски път изобщо не може да се мери.
„За Сашенка и неговото бъдеще не се безпокой — пишеше тя. — Няма да се червиш заради него. Обещавам да го възпитам в същия дух, какъвто от дете ти е познат в нашия дом.“
„Ти си луда, Тоня — хвърли се да я разубеждава Юрий Андреевич, — какви са тези подозрения! Нима не знаеш или не си съвсем наясно, че само ти, мисълта за теб и верността към теб и нашия дом са ме спасявали от смърт през тези две години война, страшни и гибелни. Впрочем думите са излишни. Скоро ще се видим и ще Започне предишният ни живот, всичко ще бъде добре.
Но това, че така ми отговаряш, ме плаши за нещо друго. Ако съм ти дал повод за такъв отговор, може би се държа наистина двусмислено и тогава съм виновен и пред тази жена, която заблуждавам и на която също ще трябва да се извиня. Ще го направя, щом тя се върне от обиколката в няколко близки села. Земството13, което по-рано съществуваше само в губерниите и околиите, сега се въвежда и в по-малките единици — в общините. Антипова замина да помага на някаква позната, която е инструкторка по тези именно законодателни нововъведения.
Интересното е, че както живеем с Антипова в една къща, досега не знам къде й е стаята и не съм се интересувал.“
3
Два широки пътя водеха на изток и на запад от Мелюзеев. Черният път минаваше през гората и водеше към Зибушино, житницата на околността — селце, което административно беше подчинено на Мелюзеев, но във всички отношения беше доста пред него. Другият път, макадамов, минаваше през пресъхващите лете заблатени ливади и продължаваше към Бирючи, железопътен възел с две жп линии, които се пресичаха малко преди Мелюзеев.
През юни в Зибушино две седмици се задържа независимата Зибушинска република, провъзгласена от зибушинския мелничар Блажейко.
Републиката се крепеше на дезертьорите от Двеста и дванадесети пехотен полк, които с оръжие в ръка бяха изоставили позициите и бяха стигнали през Бирючи в Зибушино в момента на преврата.
Републиката не признаваше властта на временното правителство и се отцепи от останалата Русия. Сектантът Блажейко, който на младини си пишел с Толстой, обяви новото хилядолетно зибушинско царство с общност на труда и имуществото и преименува общинския съвет в апостолат.
Зибушино винаги е било извор на легенди и преувеличения. То е разположено в гъсти дебри, споменава се в документите на Смутното време14, но околностите му са гъмжели от разбойници и в по-нови времена. Упорито се говореше за заможността на търговците и фантастичното плодородие на земята. Някои обичаи и поверия и някои особености в говора, с които се отличаваше тази, западната част на крайфронтовата полоса, идваха именно от Зибушино.
Сега същите небивалици се разказваха за главния помощник на Блажейко. Разправяха, че по рождение бил глухоням, но по някаква сила свише понякога добивал дар-слово и след озарението отново го губел.
През юли Зибушинската република падна. Селото се завзе от вярна на Временното правителство част. Дезертьорите бяха изтласкани от Зибушино и се оттеглиха към Бирючи.
Там, на няколко версти околовръст железопътните линии, се простираха сечища, където стърчаха пънове, потънали в диви ягоди, вдигаха се наполовина изпокрадени купчини от неприбран дървен материал и се рушаха землянките на някога работилите тук дървари — сезонни работници. На това място се окопаха дезертьорите.
4
Лазаретът, в който докторът първо беше ле жал, после бе работил, а сега се канеше да напусне, се намираше в къщата на графиня Жабринска и още от началото на войната бе дарен от стопанката за ранените.
Двуетажната къща беше вдигната на едно от най-хубавите места в Мелюзеев. Тя се кипреше на мястото, където главната улица пресичаше централния площад, така наречения плац, тук по-рано се бяха обучавали войници, а сега се провеждаха вечерните митинги.
Благодарение на средищното положение от къщата се откриваха хубави гледки в няколко посоки. Освен главната улица и площада се виждаше дворът на съседите — беден провинциален имот, досущ като селските. Виждаше се също старата градина на графинята, накъдето гледаше задната част на къщата.
Този дом никога не бе представлявал особена ценност за Жабринска. Тя притежаваше голямото имение Раздолное в околията и къщата в града й служеше само за опорна точка при деловите пътувания, а също като сборен пункт за гостите, които идваха през лятото в имението.
Сега в дома й се намираше лазаретът, а собственичката беше арестувана в Петербург, града на постоянното си местоживеене.
От предишната прислуга в къщата бяха останали две интересни жени: старата гувернантка на дъщерите на графинята, сега вече омъжени, мадмоазел Фльори и бившата й готвачка Устиня.
Мадмоазел Фльори, беловласа румена старица с широка мърлява роба, чорлава и неумита, тътреше крака из целия лазарет, с който сега беше на дружеска нога, както по-рано със семейство Жабрински, и разказваше какво ли не на развален руски, като гълташе окончанията на руските думи по френски маниер. Заела театрална поза, тя размахваше ръце и към края на приказките си избухваше в продран смях, който завършваше с дълга, мъчителна кашлица.
Мадмоазел знаеше всичко за сестра Антипова. Струваше й се, че докторът и сестрата би трябвало да се харесат. Вярна на страстта към сводничество, дълбоко вгнездена в романската й натура, мадмоазел се радваше, когато ги завареше заедно, многозначително въртеше показалец и палаво им намигаше. Антипова недоумяваше, докторът се дразнеше, но мадмоазел, както всички откачалки, най-вече ценеше заблудите си и в никакъв случай не се отказваше от тях.
Още по-интересна фигура беше Устиня. Силуетът й някак странно се изостряше нагоре и това я оприличаваше на квачка. Устиня беше суха и трезвомислеща до ехидност, но съчетаваше с тази разсъдливост една фантазия, необуздана по отношение на суеверията.
Знаеше много народни заклинания и стъпка не правеше, без да плюне за огъня в пещта или да пошепне нещо против уроки на бравата, когато излизаше от къщи. Беше родом от Зибушино. Разправяха, че е щерка на селския магьосник.
Устиня можеше с години да мълчи, но само до първия пристъп, докато не й прелееше. Тогава вече не можеше да се възпре. Нейната страст беше да защищава правдата.
След падането на Зибушинската република мелюзеевският изпълком започна борба против анархистичните веяния, които, се носеха откъм селото. Всяка вечер от само себе си на плаца никнеха мирни и малолюдни митинги, на които се стичаха незаетите мелюзеевци, както някога лятно време се стичаха на седенките на открито пред портите на пожарната. Мелюзеевският култпросвет поощряваше тези събрания и пращаше на тях свои или гостуващи оратори като ръководители на сказките. За най-въпиюща нелепост в приказките за Зибушино се смяташе говорещият глухоням и често в изобличенията разговорът се прехвърляше на него. Но дребните мелюзеевски занаятчии, войнишките жени и бившите слуги бяха на друго мнение. Говорещият глухоням не им се виждаше връх на безсмислието. И те го бранеха.
Сред отделните възгласи в негова защита, които се носеха откъм тълпата, често се чуваше гласът на Устиня. Отначало тя не смееше да излезе напред, женският свян я въздържаше. Но постепенно събра смелост и започна все по-храбро да напада сказчиците, чиито мнения не се нравеха в градчето. Така неусетно се превърна в истинска ораторка.
През отворените прозорци на къщата се чуваше боботенето на гласовете на площада, а в най-тихите вечери се долавяха и откъслечни думи. Често, когато говореше Устиня, в стаята бързо влизаше мадмоазел, призоваваше присъствуващите да се вслушат и на изопачен език добродушно я имитираше:
— Разпу! Разпу! Сарск бриян! Зибуш! Глюконем! Измен! Измен!
Мадмоазел тайно се гордееше с тази огън жена с остър език. Двете изпитваха взаимна нежна привързаност и непрекъснато се караха.
5
Юрий Андреевич постепенно се подготвяше за отпътуването, обикаляше къщите и учрежденията, където трябваше да се сбогува с някого и да си извади нужните документи.
По това време на път за армията в града пристигна новият комисар на тази част от фронта. Разправяха за него, че още е същинско дете.
Бяха дните на подготовка за ново настъпление. Трябваше да се постигне прелом в настроенията на войнишките маси. Затягаха войските. Създадоха се военно-революционни трибунали и се възстанови смъртното наказание, наскоро преди това отменено.
Преди отпътуването докторът трябваше да се обади и на коменданта, чиято длъжност се изпълняваше в Мелюзеев от военния началник, „околийския“, както го наричаха за по-кратко.
При него обикновено ставаше страшно стълпотворение. Хората не се побираха в коридора и в двора и задръстваха половината улица, пред прозорците на учреждението. До бюрото не можеше да се стигне. От тътена на стотиците гласове нищо не се разбираше.
Но сега не беше приемен ден. В празната и тиха канцелария писарите, недоволни от все по-усложняващото се деловодителство, мълчаливо пишеха и се споглеждаха присмехулно. От кабинета на началника се чуваха весели гласове, сякаш вътре, разкопчали куртките, се черпеха с нещо разхладително.
Оттам излезе Галиулин, видя Живаго и като се приведе с цялото си тяло, сякаш щеше да се затича, повика доктора да сподели тамошното оживление.
Докторът все едно трябваше да влезе в кабинета за подпис на началника. Там намери всичко в най-артистичен безпорядък.
Сензацията на градчето и героят на деня, новият комисар, вместо да продължи към целта на назначението си, се намираше тук, в кабинета, който нямаше нищо общо с животрептущите проблеми на щаба и с оперативните въпроси, и изправен пред администрацията на военно-писарското царство, ораторствуваше.
— А ето и още една наша звезда — каза околийският, за да представи доктора на комисаря, който не го и погледна, изцяло запленен от себе си, а околийският промени позата си само колкото да подпише протегнатия от доктора документ, след което си я възвърна и с любезен жест посочи на Живаго ниската мека табуретка в средата на помещението.
От присъствуващите само докторът се разположи в кабинета човешки. Останалите седяха един от друг по-чудновато и разпасано. Околийският, подпрял главата си с ръка, по печорински беше полегнал до писалището, помощникът му се беше настанил на страничната облегалка на канапето, подвил крака като в дамско седло, Галиулин бе яхнал стола и прегърнал облегалката, бе положил на нея глава, а младият комисар ту се вдигаше на мускули на перваза на прозореца, ту скачаше и като пумпал, без нито за миг да млъкне и движейки се през цялото време, ситнеше из кабинета. Говореше неспирно. Ставаше дума за бирючевските дезертьори.
Слуховете за комисаря се оказаха верни. Той беше тъничък и строен, още неоформен юноша и като свещица пламтеше от най-възвишени идеали. Разправяха, че бил от добро семейство, ако не и син на сенатор, и през февруари един от първите повел ротата си в Държавната дума. Презимето му беше Гинц или Гинце, докторът не можа ясно да чуе, когато ги запознаха. Комисарят имаше правилен петербургски изговор, със съвсем ясна дикция, леко остзейска15.
Беше с тесен френч. Сигурно му беше неудобно, че е толкова млад, и за да изглежда по-възрастен, кривеше презрително лице и нарочно се гърбеше. За целта бръкваше дълбоко в джобовете на брича и вдигаше острите си рамене с нови неочупени пагони, при което фигурата му ставаше наистина по кавалерийски изчистена, така че можеше да се очертае от раменете до краката с две събрани долу линии.
— На железопътната линия, на няколко гари оттук, е разположен казашки полк. Червен и предан. Ще ги извикат, ще обкръжат бунтовниците и готово. Командирът на корпуса настоя за най-скорошното им обезоръжаване — докладва околийският.
— Казаци? В никакъв случай! — избухна комисарят. — Да не сме деветстотин и пета година, каква е тази дореволюционна реминисценция! Тук сме на противоположни позиции с вас, тук вашите генерали са се престарали.
— Още нищо няма налице. Това са само планове и предположения.
— Имаме уговорка с военното командуване да не се намесваме в оперативните разпоредби. Няма да отменя казаците. Да речем. Но от своя страна ще предприема някаква крачка, каквато ми диктува благоразумието. В землянки ли са там?
— Нещо такова. Във всеки случай е укрепен лагер.
— Прекрасно. Искам да отида при тях. Покажете ми тези зверове, тези горски разбойници. Нека са бунтари, нека дори са дезертьори, но те са народът, господа, това забравяте. А народът е дете, той трябва да се познава, трябва да се знае психиката му, иска се особен подход. Трябва да умеем да докоснем най-добрите, най-чувствителните му струни, тъй че да зазвънят. Ще ида при тях на сечището и ще си поговорим най-сърдечно. Ще видите в какъв образцов ред ще се върнат на изоставените позиции. Да се хванем на бас? Не ви стиска, а!
— Съмнително е. Но дай боже!
— Ще им кажа: „Братя, погледнете ме. Ето ме, единствен син, надежда на семейството, аз не пожалих нищо, пожертвувах името, положението, любовта на родителите си, за да ви извоювам свобода, каквато няма никой народ в света. Направихме го аз и мнозина други млади люде, да не говорим за старата гвардия на славните предшественици, за каторжниците народници и народоволците шлиселбургци16. За себе си ли го направихме? За нас ли беше необходимо? Вие вече не сте редници както преди, а бойци от първата в света революционна армия. Честно се запитайте сами: оправдахте ли това високо звание? Родината, смъртноранена, с последни сили се мъчи да отхвърли хидрата на задушаващия я враг, а вие в това време се оставяте да ви подлъже банда незнайни апаши и се превръщате в безотговорна паплач, в сборище от разпасани нехранимайковци, преситени от свободата и разглезени“ — наистина, дето се вика, пусни свинята под софрата — ще тури копита на масата — о, ще им кажа аз, ще ги засрамя!
— Не, не, рисковано е — понечи да възрази околийският и се спогледа тайно и многозначително със заместника си.
Галиулин разубеждаваше комисаря за налудничавата му идея. Той познаваше безумците от Двеста и дванадесети още от дивизията, където влизаше полкът и където по-рано беше служил. Но комисарят не го слушаше.
Юрий Андреевич през цялото време искаше да стане и да си върви. Наивността на комисаря го смущаваше. Но толкова струваше и лукавата опитност на околийския и неговия заместник, двамата иронични и потайни шмекери. Тази глупост и тази хитрост бяха от един дол дренки. И всичко това изригваше в потоци от думи, ненужно, недействително, безцветно, отхвърляно от самия живот.
О, как ти идва някога да загърбиш бездарно-възвишената, безнадеждна човешка говорилня в името на привидното безмълвие на природата, каторжното беззвучие на дългия упорит труд, безсловесността на дълбокия сън, на истинската музика и онемялото от възторг тихо сърдечно докосване!
Докторът си спомни, че му предстои обяснението с Антипова, така или иначе, неприятно. Той се радваше на необходимостта да я види, макар и на такава цена. Но тя едва ли се беше върнала. Той се възползува от първия удобен момент, стана и незабелязано излезе от кабинета.
6
Оказа се, че вече си е дошла, Мадмоазел съобщи на доктора за завръщането й и каза също, че Лариса Фьодоровна пристигнала уморена, вечеряла набързо и се прибрала, като помолила да не я безпокоят.
— Почукайте й впрочем — посъветва го тя. — Сигурно още не спи.
— Коя е стаята й? — попита докторът, с което безкрайно изненада мадмоазел.
Обясни му се, че е в дъното на коридора на горния етаж, точно до стаите, където бяха заключили целия тукашен инвентар на Жабринска и където докторът никога не беше ходил.
Междувременно се смрачи. Улиците сякаш отесняха. Къщите и сградите се скупчиха във вечерната тъмнина. Дърветата се приближиха от дълбините на дворовете до прозорците, до светлините на запалените лампи. Беше горещо и задушно. От всяко движение го обливаха потни вълни. Ивиците газена светлина, паднали в двора, като мръсни горещи струи се стичаха по стволовете на дърветата.
На последното стъпало докторът се спря. Помисли си, че дори само да почукаш на вратата на човек, уморен от път, е неудобно и нахално. По-добре да отложи разговора за утре. Разсеяно както винаги когато променяше решенията си, той се разходи до отсрещния край на коридора. Там имаше прозорец към съседния двор. Докторът надникна навън.
Нощта бе пълна с тихи тайнствени звуци. Наблизо в коридора капеше чешма — равномерно, тегаво. Вън някой шепнеше. Там, където започваше зеленчуковата градина, някой поливаше краставиците, преливаше водата от кофа в кофа, громолеше с веригата, когато я вадеше от кладенеца.
Миришеше на всички цветя в света едновременно, сякаш земята през деня е била в несвяст, а сега чрез тези ухания идваше на себе си. А откъм вековния парк на графинята, така затрупан с оронени съчки и клони, че беше станал непроходим, се вдигаше иззад дърветата, грамадно като стена на гигантска сграда, прашно-дивото благоухание на старата цъфнала липа.
Отдясно откъм оградата се носеха викове. Там буйствуваше някакъв отпускар, тръшкаше се врата, пляскаха като крила откъслеци от песен.
Иззад гарвановите гнезда в парка на графинята се показа чудовищно огромна кървавотъмна луната. Отначало приличаше на тухлената парна мелница в Зибушино, после пожълтя като бирючевската водна кула.
А долу под прозореца към уханието на, теменужките се примесваше ароматичен като билков чай мирисът на сено. Наскоро бяха купили от едно далечно село крава. Тя беше вървяла цял ден, беше уморена и й липсваше изоставеното стадо, та не искаше да приема храна от ръцете на новата си стопанка, с която още не беше свикнала.
— Я по-кротко, де, де, ще ти дам да се разбереш, как да въртиш рога, дяволице недна — шепнешком я успокояваше стопанката, но кравата ту сърдито клатеше глава, ту с изпъната шия жално и милно мучеше, а зад черните мелюзеевски планини блещукаха звезди и от тях се спускаха към кравата паяжините на невидимо съчувствие, сякаш горе там бяха оборите на други светове, където я оплакваха.
Всичко наоколо шупваше, набъбваше и растеше от вълшебните дрожди на съществованието. Възхищението от живота се носеше като тих полъх, като широка вълна без посока, по земята и през града, през стените и оградите, през дървесината и плътта, и изпълваше с трепет всичко по пътя си. За да потисне въздействието на този поток, докторът отиде на плаца да послуша приказките на митинга.
7
Луната се беше вдигнала вече високо. Всичко белееше, обляно в гъстата й светлина.
Пред праговете на държавните учреждения около площада, каменни и с колони, като черни килими се стелеха по земята широките им сенки.
Митингът се провеждаше на отсрещната страна на площада. Ако се заслушаше човек, можеше да чуе всичко, което се говореше там. Но великолепието на зрелището омагьоса доктора. Той седна на пейката пред портала на пожарната и без да внимава в гласовете, които идеха от плаца, се заоглежда наоколо.
Малки странични улички се вливаха в площада. В дълбочина се виждаха стари килнати къщи. По тези улици имаше непроходима селска кал. От нея стърчаха дългите колове на плетищата, сякаш бяха хвърлени рибарски мрежи или затънали кошници от тия, с които се ловят раци.
Стъклата на отворените прозорци на къщурките проблясваха късогледо. Отвън заничаха в стаите потни русоглави царевици с лъскави метлици и пискюли, сякаш намазани с олио. Иззад провисналите плетове самотно се вглеждаха в далечината бледи кльощави слезове, същински селянки по ризи, които заради жегата са излезли малко от задушните къщя да подишат чист въздух.
Озарена от месечината, нощта беше изумителна като милосърдие или пророческа дарба и внезапно в тишината на тази светлоискряща приказка започнаха да падат отмерените отсечени звуци на нечий познат, като че ли наскоро чуван глас. Гласът беше хубав, запален и убедителен. Докторът се заслуша и веднага се досети кой е. Комисарят Гинц. Той говореше на площада.
Властите сигурно го бяха помолили да ги подкрепи с авторитета си и той с истинско чувство упрекваше мелюзеевци за дезорганизацията, задето така лесно се поддават на покваряващото влияние на болшевиките, истинските виновници, както твърдеше той, за зибушинските събития. В същия дух, както бе говорил при околийския, напомни за жестокия и мощен враг и за часа на изпитанията, ударил за родината.
Настояванията да не се прекъсва ораторът се редуваха с викове на несъгласие. Протестните подвиквания зачестиха и ставаха все по-гръмогласни. Някой, който съпровождаше Гинц и в този момент беше поел задълженията на председател, крещеше, че забележките от място са недопустими, и призоваваше към ред. Едни настояваха да се даде думата на гражданката от тълпата, други шъткаха и викаха да не се пречи!
Една жена се провираше през навалицата към захлупения сандък, който служеше за трибуна. Тя нямаше намерение да се катери на сандъка, само излезе напред и застана отстрани до него. Всички я познаха. Настъпи тишина. Жената завладя всеобщото внимание. Това беше Устиня.
— Говорехте за Зибушино, другарю комисар, и после за очите, че трябвало да имаме очи и да не се хващаме на лъжите, а междувременно вие самият, както ви слушам, все туй ви е на устата, болшевици-меншевици, това си знаете, болшевици-меншевици, нищо друго не чухме от вас. А да не се воюва повече и всичко да е по братски, това се нарича справедливост, а не меншевици, и фабриките и заводите да са на бедните, и това не са болшевиците, а е човешката жал. Пък за глухонемия и без туй все за него слушаме, до гуша ни дойде. Хайде стига вече! Какво толкова ви е крив? Че бил си живял, що живял, глухоням, пък изведнъж заговорил, без да ви пита? Голяма работа! И по-големи чудеса са ставали. Онази ослица, прочутата, например: „Валааме, Валааме — дето рекла, — като човек ти се моля, не ходи, ще съжаляваш.“ Но той, как ли пък не, отишъл де, не я послушал. Та и вие сега: „Глухонемият!“ — „Какво ли да я слушам, ще да си е рекъл. Ослица, скот.“ Обърнал гръб на добичето. Пък после си скубал косите. Поне знаете края.
— Кажи го! — настоя публиката.
— Толкоз! — отсече Устиня. — Който много знае, бързо остарява.
— Хайде де, кажи края — викна същият глас.
— Ще ти кажа аз, навлек такъв! Станал на стълб от сол.
— Не на нас тия, кумичке! Туй е Лот. Жената на Лот — заподвикваха слушателите.
Всички се засмяха. Председателят призова събранието към ред. Докторът отиде да си ляга.
8
На другия ден вечерта се видя с Антипова. Намери я в служебната стая. Купчина пране беше струпана пред нея Лариса Фьодоровна гладеше.
Служебната стая беше едно от задните помещения на горния етаж с прозорци към градината. Там се палеха самоварите, сипваше се яденето, вдигнато с кухненския ръчен подемник, пускаха се при миячката мръсните съдове. В служебната стая се съхраняваше и материалната отчетност на лазарета. Там се проверяваха по списък чиниите и прането, там се почиваше в часа за отдих и се уреждаха срещи.
Прозорците към градината бяха отворени. В стаята ухаеше на липов цвят и на тамянено-горчиви сухи клонки като в старите паркове и леко намирисваше на изгоряло от двете парни ютии, които Лариса Фьодоровна начесто сменяше и връщаше на решетката на комина да се греят.
— Защо не ми почукахте снощи? Мадмоазел ми каза. Впрочем добре сте направили. Бях легнала вече и нямаше да мога да ви отворя. Добър ден. Внимавайте да не се изцапате. Там се изсипаха малко въглени.
— Вие май гладите прането на целия лазарет?
— Не, имам и много мои неща. Нали все ми се присмивахте, че никога няма да се измъкна оттук. Но този път край. Виждате, стягам си багажа. Щом се приготвя, и — довиждане. Аз към Урал, вие към Москва. Пък някой ден може да ви Попитат: „Чували ли сте за Мелюзеев, едно малко градче?“ — „Не си спомням.“ — „А, ами Антипова, коя беше тя?“ — „Нямам понятие,“
— Не се знае. Как мина пътуването по общините? Хубаво ли е в селата?
— С две думи не може да се разкаже. Много бързо изстиват ютиите! Подайте ми другата, ако обичате. Ей я там, на решетката. А тази на нейното място. Да. Благодаря ви. Селата са най-различни. Зависи от жителите. Където населението е трудолюбиво и работи — там са добре. Но другаде май само пият. Там е мъртвило. Страшна работа.
— Кой пие? Глупости. Нищо не разбирате. В селата просто няма никой, всички мъже са на война. Както и да е. Какво става с новото революционно земство?
— За пиенето не сте прав. Ще се върнем на този въпрос. А земството? Със земството ще видят още много зор. Инструкциите са неприложими, няма кой да работи по места. Селяните сега се интересуват само от въпроса за земята. Бях в Раздолное. Красота! Идете да го видите! През пролетта е имало малко пожари и грабежи. Изгорял е един плевник, овошките са почернели, част от фасадата е в сажди. Но в Зибушино не можах да стигна. Обаче навсякъде се говори, че глухонемият не е фантазия. Описват го как изглежда. Разправят, че бил млад, образован.
— Вчера на плаца Устиня се дереше за него.
— Тъкмо пристигнах, от Раздолное пак цял куп боклуци. Колко пъти ги молих да ни оставят на мира! Нашите грижи си ни стигат. А днес сутринта дойдоха от комендантството с бележка от околийския. На всяка цена им трябвали сребърните прибори за чай и кристалните виенски сервизи на графинята. Само за една вечер и щели да ги върнат. Знаем колко ги връщат. Половината покъщнина изчезна. Щели да имат вечеринка. С някакъв гост.
— А, сещам се. Пристигнал е новият комисар на фронта. Случайно го видях. Решил е да се справи с дезертьорите, да ги обкръжи и да ги обезоръжи. Комисарят още е младок, съвсем неопитен. Тукашните предлагат казаците, а той бие на чувства. Народът бил дете и прочие, той си въобразява, че ще си играят на шикалки. Галиулин му се примоли — един вид, да не буди звяра, да остави на тях, ама като си го е наумил, разбира ли от дума. Слушайте, оставете за малко ютиите и чуйте. Скоро тук ще настане страхотна сеч. Не можем да я предотвратим. Много бих искал да си заминете преди тази касапница!
— Нищо подобно. Преувеличавате. Пък и без това заминавам. Но не може така, раз-два, и сбогом! Трябва да предам инвентара по опис, иначе все едно, че нещо съм откраднала. А на кого да го предам? Това е въпросът. Толкова ядове заради този инвентар, а за награда само упреци. Прехвърлих имуществото на Жабринска към болницата, защото такъв беше смисълът на декрета. А сега излиза, че съм го направила нарочно, за да запазя нещата на собственичката. Каква гадост!
— Ох, плюйте на тези килими и порцелани, да ги вземат мътните дано! Защо се ядосвате? Да, колко жалко, че не се видяхме снощи! Бях в такова настроение! Щях да ви обясня цялата небесна механика и да ви отговоря на всички проклети въпроси! Не, не се шегувам, направо ме избиваше някому всичко да си излея! За жена ми, за сина ми, за живота ми! Дявол да го вземе, не може ли един зрял мъж да заговори с една зряла жена, без веднага да се заподозре „нещо“. Брр! Дявол да ги вземе всички тези „неща“!
Вие си гладете, гладете прането, искам да кажа, не ми обръщайте внимание, пък аз ще ви говоря. Имам много да ви говоря.
Помислете само, какви времена! И ние с вас да живеем тъкмо в подобни дни! Веднъж на цяла вечност могат да се случат такива небивалици. Представяте ли си: цяла Русия изведнъж е останала без покрив и ние с целия народ се озоваваме под открито небе. И никой не ни дебне! Свобода! Истинска. Не на думи и не от лозунгите, а от небето паднала и неочаквана. Свобода по случайност, по недоразумение.
И всички са така объркано-грамадни! Не забелязвате ли? Като че ли всеки е втрещен от самия себе си, от неочакваната си мощ.
Гладете си, аз ще говоря. Вие мълчете. Да не ви е скучно? Ще ви сменя ютията.
Снощи гледах митинга. Невероятно зрелище. Надигнала се е майка Русия, вече не й се стои на едно място, не може да се наскита, не може да се наприказва. И не само хората говорят. Събират се и разговарят звездите и дърветата, философствуват нощните цветя, скандират тухлените сгради. Като някаква евангелска картина от времето на апостолите, нали! Като апостол Павел: „Желая всички да говорите езици, още повече да пророчествувате. Който говори на непознат език, нека се моли за дарба да тълкува…“
— За събранията на дърветата и звездите ви разбирам. Знам какво искате да кажете. Това чувство ми е познато.
— Половината го направи войната, останалото го довърши революцията. Войната беше изкуствено прекъсване на живота, сякаш съществованието може временно да се отложи (каква нелепост!). Революцията избликна от само себе си, като дълго спиран дъх. Всеки живна и се прероди, у всички стават някакви промени и преломи. Може да се каже: всеки изживя по две революции — едната своя, лична, другата обща. Според мен социализмът е море, в което трябва като потоци да се влеят всички тези отделни лични революции, море на живота, море на своеобразието. Море на живота, казвам, на онзи живот, който може да се види по картинките, гениализиран живот, творчески обогатен. Но сега хората решиха да го изпитат не на книга, а върху себе си, не отвлечено, а на практика.
Неочакваното трепване в гласа на доктора издаде начеващото му вълнение. Лариса Фьодоровна прекъсна за миг гладенето и го погледна сериозно и учудено. Той се обърка и забрави какво искаше да каже. След кратка пауза заговори отново. И като обезумял започна да приказва бог знае какво. Той каза:
— В тези дни изпитваш такова желание да живееш честно и плодотворно! Така ти се иска да бъдеш част от общото въодушевление! И ето, сред всеобщата радост срещам вашия загадъчно невесел поглед, зареян кой знае накъде, през гори и планини… Какво ли не бих дал да го нямаше, на вашето лице да е изписано, че сте доволна от съдбата и от никого нищо не искате. И някой близък ваш човек, ваш приятел или мъжът ви (най-добре да е военен), да ме хване за ръката и да настои да нямам грижа за вашата участ и да не ви дотягам с вниманието си… Тогава ще си издърпам ръката, ще замахна… А, увлякох се! Простете ми, ако обичате!
Гласът отново му изневери. Той махна с ръка и с чувството за непоправимо неудобство стана и отиде до прозореца. Изправи се с гръб към стаята, облегна се на перваза, подпря с длан лицето си и заби разсеян, невиждащ, търсещ утеха поглед към дълбините на притъмнялата градина.
Лариса Фьодоровна заобиколи дъската за гладене, подпряна на масата и на перваза на другия прозорец, спря на крачка-две от доктора, зад него, по средата на стаята.
— О, точно от това се боях! — тихо, сякаш на себе си каза тя. — Каква фатална заблуда! Недейте, Юрий Андреевич, престанете. Ах, вижте какво направих заради вас! — възкликна силно и се втурна към дъската, където под забравената ютия от изгорената блузка се вдигаше тънка струйка дим.
Юрий Андреевич — продължи тя и сърдито тракна ютията на печката. — Юрий Андреевич, послушайте ме, излезте за минутка при мадмоазел, пийнете вода и се върнете такъв, какъвто съм свикнала и бих искала да ви виждам. Чувате ли ме? Зная, че ще можете да го направите. Много ви моля.
Повече такова нещо между тях не се повтори. След седмица Лариса Фьодоровна си замина.
9
След някое време се застяга и докторът. В нощта преди заминаването в Мелюзеево имаше страшна буря.
Ураганният тътен се сливаше с плисъка на дъжда, който ту се лееше като, из ведро върху покривите, ту, понесен от вятъра, плющеше по улицата, сякаш стъпка по стъпка отваряше място за бушуващите си потоци.
Гръмотевиците трещяха една подир друга, безспир, и се сливаха в едно общо громолене. През проблясъците на непрекъснатите светкавици се мяркаше устремената някъде навътре уличка с приведените и устремени в същата посока дървета.
Посред нощ мадмоазел Фльори бе разбудена от тревожно тропане на вратата. Тя стресната седна на леглото и се ослуша. Тропането не спираше.
Дали в целия лазарет няма да се намери жива душа, която да излезе да отвори, помисли си тя, всичко на неин гръб, защо? Защото нея, клетата старица, природата бе създала честна и бе обременила с чувство за дълг.
Добре де, Жабрински са богаташи, аристократи. Но лазаретът е наш, народен. Защо го изоставиха? Интересно например къде са санитарите? Всички се разбягаха, ни началство, ни сестри, ни доктори. А в къщата има още ранени, двама без крака горе в хирургията, където по-рано беше вестибюлът, и останалите с дизентерия долу в сутерена до пералнята. И онази, устатата Устиня, изчезна някъде по гости. Хем видя, че ще има буря, ама не, залетя се. Ето сега хубав претекст да спи на чуждо място.
Слава богу, спряха, мирясаха. Виждат, че никой не им отваря, и са си тръгнали, отказали са се. И те къде са хукнали в такова време! Да не е пък Устиня? Не, тя си има ключ. Боже господи, кошмар, отново чукат!
Каква свинщина все пак! Добре, Живаго как да е. Той утре заминава и вече сигурно витае някъде из Москва или по пътя. Но Галиулин! Как може да хърка или спокойно да се излежава на това трополене, разчита, че накрая тя ще стане, слабата безпомощна старица, за да отвори кой знае кому в тази страшна нощ в тази страшна страна.
Галиулин! — внезапно се опомни. — Какъв Галиулин! Явно още спи, за да й дойде такава глупост в главата. Какъв Галиулин, когато той пропадна вдън земя! Нали тя лично заедно с Живаго го скри и го преоблече цивилно, после му обясни за пътищата и за околните села, за да знае накъде да бяга, когато стана онази страшна вандалщина на гарата и убиха комисаря Гинц, а Галиулин го гониха от Бирючи чак до Мелюзеев и стреляха по него, и обърнаха целия град да го търсят. Галиулин!
Ако не бяха тогава ония с дрезината, от града и помен нямаше да остане. По една случайност мина брониран дивизион, овардиха жителите, обуздаха негодниците.
Бурята утихваше и се отдалечаваше. Гръмотевиците се чуваха по-нарядко, все по-приглушени и далечни. Дъждът понамаляваше, а водата с тих плисък продължаваше да се стича по листака и в олуците. Безшумните отблясъци на мълниите падаха в стаята на мадмоазел, ослепяваха я и се задържаха още миг, сякаш вътре издирваха нещо.
Изведнъж чукането на вратата след дългото затишие се възобнови. Някой търсеше помощ и тропаше на вратата отчаяно и припряно. И пак излезе вятър. Отново ливна дъжд.
— Сега — кой знае на кого викна мадмоазел и чак се уплаши от гласа си.
Внезапно я осени хрумване. Тя спусна крака от леглото, обу пантофите, наметна си дрехата и се завтече да буди Живаго за кураж. Но той също беше чул тропането и вече слизаше със свещ надолу. Двамата имаха еднакво предположение.
— Живаго, Живаго! Чука се на външната врата, не смея самичка да отворя! — извика тя на френски и на руски додаде: — Вий ще виде, то е Лар или поручик Гайюл.
Живаго също се беше събудил от чукането и беше помислил, че непременно е някой свой — или задържаният от някакви пречки Галиулин се прибира в убежището, или е сестра Антипова, която се е върнала поради някакви трудности по пътя.
В коридора докторът даде на мадмоазел да държи свещта, а той завъртя ключа и дигна мандалото. Вятърът изскубна вратата от ръцете му, угаси свещта и оплиска и двамата със студения уличен дъжд.
— Кой е? Кой е? Има ли някой? — завикаха един през друг в тъмното мадмоазел и докторът, но никой не им отговори.
Изведнъж чуха тропането на друго място, откъм задния двор, или както започна да им се струва сега, откъм градинския прозорец.
— Изглежда е от вятъра — каза докторът. — Но за да ни е чиста съвестта, идете, ако обичате, да видите на задния вход, пък аз ще ви почакам тук, да не се разминем, ако наистина е някой, а не кой знае каква друга причина.
Мадмоазел се запъти към другия край на къщата, а докторът излезе под навеса на входа. Очите му свикнаха с тъмнината и започнаха да различават първите белези на развиделяването.
Над града се носеха обезумели облаци, сякаш се спасяваха от преследване. Парцаливите им краища минаваха тъй ниско, че почти закачаха дърветата, приведени на същата страна, та създаваха впечатлението за някакви гъвкави метлички, с които се помита небето. Дъждът плющеше по дървената стена На къщата и тя от сивкава се превръщаше в черна.
— Какво става? — попита докторът, когато мадмоазел се върна.
— Прав сте. Никой няма. — И му разказа, че е обиколила цялата къща. В служебната стая някакъв строшен клон е счупил стъклото и подът е цял на локви, същото е и в бившата стая на Лара, море, същинско море, цял океан.
— А тук се е откъснал кепенецът и се удря в рамката. Нали виждате. Това била работата.
Поговориха още малко, заключиха вратата и се разотидоха да си доспиват, съжалявайки, че тревогата бе излязла фалшива.
Бяха сигурни, че щом отворят вратата, в къщата ще влезе така добре познатата им жена, мокра до кости, измръзнала, а те ще я обсипят с въпроси, докато тя се изтърсва. После ще се преоблече и ще дойде да се стопли на снощната недогоряла жарава в кухненската печка, и ще им разказва за безкрайните си премеждия, ще си оправя косата и ще се смее.
Двамата бяха толкова сигурни, че когато заключиха вратата, някакъв белег от тази увереност остана зад ъгъла на къщата във вид на водния знак на тази жена или като нейния образ, който продължаваше да им се привижда на завоя.
10
Косвен виновник за войнишките вълнения на гарата се смяташе бирючевският телеграфист Коля Фроленко.
Коля беше син на известен мелюзеевски часовникар. В градчето го познаваха от пеленаче. Като дете гостуваше при някого от раздолненската прислуга и играеше под контрола на мадмоазел с двете й възпитанички — дъщерите на графинята. Мадмоазел добре го познаваше. Пак по това време започна да понаучава френски.
В Мелюзеев бяха свикнали да виждат Коля през всички сезони леко облечен, без шапка, с летни платнени обувки и с велосипед. Без да държи кормилото, отметнат назад и кръстосал ръце на гърдите си, той караше по шосето и в града и оглеждаше стълбовете и жиците, като се грижеше за поддръжката на мрежата.
Няколко къщи в града имаха връзка с гарата чрез едно разклонение на тамошната телефонна линия. Това разклонение се намираше под надзора на Коля в апаратната стая на гарата.
Там той имаше много работа: железопътният телеграф, телефонът, а понякога, по време на непродължителните отсъствия на началник-гарата Поварихин, също сигнализацията и блокировката, които се намираха тук, в апаратната стая.
Необходимостта да следи работата на няколко механизма едновременно беше изработила у него един особен маниер на изразяване, неясен, накъсан и загадъчен, към който той прибягваше, когато не желаеше да отговори някому или изобщо не му се приказваше. Разправяха, че в деня на безредиците си позволил в това отношение твърде много.
С потайностите си наистина зачеркна всички добри, намерения на Галиулин, който се беше обадил от града, и може би несъзнателно даде ход на последвалите събития.
Галиулин искаше да се свърже с комисаря, който се намираше някъде в района на гарата или на самата гара, за да му предаде, че тръгва към сечището, и да го помоли да изчака и да не предприема нищо без него. Коля отказа да потърси Гинц под предлог, че линията му била заета — по нея предавал сигналите за идващия влак, — а същевременно правеше всичко възможно да задържи на съседния разклон този влак, който караше към Бирючи повиканите казаци.
Когато ешелонът все пак пристигна, на Коля му беше накипяло.
Влакът бавно навлезе под тъмния навес на перона и спря точно пред големия прозорец на апаратната. Коля широко дръпна тежкото тъмносиньо сукнено перде с извезани отстрани инициали на жп линията. На циментения перваз имаше грамадна гарафа с вода и обикновена ръбеста чаша от дебело стъкло на голяма табла. Той наля вода в чашата, пи няколко глътки и погледна през прозореца.
Машинистът го видя и приятелски му кимна от локомотива. „Ух, дървеница смрадлива!“ — с омраза си помисли Коля, озъби се на машиниста и го заплаши с юмрук. Машинистът не само разбра мимиката му, но и му даде да разбере, вдигайки рамене и махвайки с глава към вагоните, че: „Нямаше как. Я теб да те бяхме видели. Те командуват.“ — „Все едно си гадина и мизерник“ — отвърна мимически Коля.
Започнаха да изкарват конете от вагоните. Те се запъваха, не искаха да вървят. Глухото чаткане на копитата по дървената рампа се смени със звънтене на подковите по чакъла. Както се инатяха и се вдигаха на задни крака, ги прекараха през няколкото коловоза.
В края имаше два реда бракувани вагони на два ръждиви и потънали в тревата коловоза. Гниенето на дървесината, излюпена от дъждовете и проядена от дървоядите, връщаше на разбитите товарни вагони някогашното родство с влажната гора, която се вдигаше отзад, с праханта, нападнала брезите, с облаците, струпани отгоре.
Накрай гората казаците по команда яхнаха конете и препуснаха към сечището.
Непокорните от Двеста и дванадесети бяха обкръжени. Между дърветата конниците винаги изглеждат по-високи и величествени, отколкото на открито. Войниците се стреснаха от тях, въпреки че пушките им бяха в землянките. Казаците извадиха шашките.
Във вътрешността на казашката верига върху подредените трупи скочи Гинц и се обърна със слово към обкръжените.
Той пак заговори за воинския дълг, за значението на родината и за много други благородни неща. Тук такива понятия не будеха съчувствие. Тази сган беше твърде многолюдна. Тези хора бяха патили и препатили през войната, бяха изтощени и загрубели. Думите, които чуваха от Гинц, отдавна им бяха дошли до гуша. Четиримесечните умилквания отляво и отдясно ги бяха покварили. Обикновените хора, от които се състоеше тълпата, не можеха да приемат оратора заради неруското му име и остзейското произношение.
Гинц чувствуваше, че говори прекалено дълго, и се ядосваше на себе си, но смяташе, че го прави, за да е по-достъпно за слушателите, а те вместо благодарност му се отплащат с демонстративно равнодушие и неприязнена скука. Раздразнението му растеше и той реши да им говори с по-твърд тон и да премине към заплахите, които беше подготвил. Без да чува надигащото се недоволство, напомни на войниците, че военнореволюционните трибунали вече съществуват и действуват, и под заплаха от смъртно наказание изиска да предадат оръжието и да посочат подстрекателите. Ако не го сторят, продължи Гинц, ще докажат, че са подли изменници, несъзнателна паплач и нагли простаци. Тези хора бяха отвикнали от подобен език.
Вдигна се рев на стотици гласове. „Стига. Хайде, млъквай“ — подвикваха някои басово и почти беззлобно. Но се чуваха и истерични крясъци на издрезгавели от злоба дисканти. Останалите ги слушаха, онези крещяха:
— Чувате ли, другари, как ни подрежда! Старите офицерски номера! Ние ли сме изменници! А ти от кои си бе, ваше благородие? Какво ще му цепим басма! Не го ли виждаш, шваба, диверсант! Ей, я си покажи документа, синя кръв! Ами вие какво сте зяпнали, укротители! Хайде де, вържете ни, изяжте ни!
Но и казаците все по-малко симпатизираха на неудачната реч на Гинц. „За тях всички са простаци и свине. Да му се не види и господинчото!“ — подмятаха си шепнешком. Отначало само някои, после повечето взеха да прибират шашките в ножниците, един след друг скачаха от конете. Когато спешените вече бяха доста, в безпорядък тръгнаха през дърветата към Двеста и дванадесети. Всичко се обърка. Започна се побратимяване.
„Трябва някак незабелязано да изчезнете — казаха на Гинц разтревожените казашки офицери. — Колата ви е на прелеза. Ще пратим да я докарат. Веднага тръгвайте.“
Гинц постъпи точно така, но понеже му се видя недостойно да бяга тайно, тръгна към гарата без необходимата предпазливост, почти открито. Обзет от ужасно вълнение, си налагаше да върви спокойно и без да бърза.
Вече беше близо до гарата, почти към края на гъсталаците. Когато се видяха коловозите, той за първи път се озърна. Зад него вървяха войниците с пушки. „Какво искат?“ — помисли си Гинц и ускори крачка.
Същото направиха и преследвачите му. Разстоянието помежду им остана същото. Отпред се показа двойната стена на разнебитените вагони. Щом стигна зад тях, Гинц се хвърли да бяга. Влакът, с който пристигнаха казаците, беше откаран в депото. Линиите бяха празни. Гинц ги пресече на бегом.
Скочи бързо на високия перон. В този момент иззад разбитите вагони претичаха войниците, които го следваха. Поварихин и Коля му крещяха нещо и му правеха знаци да влезе в сградата на гарата, където щяха да го спасят.
Но отново чувството за чест, възпитавано поколения и поколения, градско, саможертвено и неуместно тук, му прегради пътя към спасението. С нечовешко усилие на волята той се мъчеше да удържи бясното биене на сърцето си.
„Трябва да им викна: «Опомнете се, братя, какъв шпионин съм аз!» — помисли си той. — Нещо успокояващо, сърдечно, което да ги спре.“
Напоследък усещането за подвиг, за душевен порив подсъзнателно се беше свързало за него с трибуни и подиуми, със столове, на които скачаш и хвърляш към тълпите някакъв призив, нещо екзалтиращо.
Пред вратата на гарата, точно под камбаната, стоеше голяма противопожарна бъчва с вода. Тя беше затворена. Гинц скочи на капака и отправи към приближилите се няколко проникновени думи, нечовешки и несвързани. Безумната смелост на призива му на две крачки от отворените врати на гарата, където тъй лесно можеше да се скрие, слиса преследвачите и ги закова на място. Войниците свалиха пушки.
Но Гинц стъпи на ръба на капака и го обърна. Единият му крак цопна във водата, другият провисна отвън и той сякаш яхна бъчвата.
Войниците посрещнаха този конфуз с взрив от смях и първият най-отпред С изстрел във врата уби на място нещастника, а останалите се хвърлиха да го мушкат мъртъв.
11
Мадмоазел се обади на Коля по телефона да настани доктора добре във влака, в противен случай го заплашваше с неприятни за него разобличения.
Докато й отговаряше, той както винаги водеше още един телефонен разговор и съдейки по десетичните дроби, които изпъстряха думите му, предаваше на трето място нещо шифровано по телеграфа.
— Псков, комосев, чуваш ли ме? Какви бунтовници? Каква ръка? Какво говорите, мамзел?! Лъжа и хиромантия. Оставете ме, затворете, пречите ми. Псков, комосев, Псков. Тридесет и шест, запетая, нула нула петнадесет. Ах, кучета те яли, скъса се лентата! А? А? Не чувам. Пак ли сте вие, мамзел? На чист руски ви казах: не, не мога. Потърсете Поварихин. Лъжа и хиромантия. Тридесет и шест… по дяволите… затворете, мамзел, не ми се бъркайте.
А мадмоазел говореше.
— Не ми заглавиквай ти кироман, Псков—Псков, кироман, аз ще те видя на бял свят, — ти утре ще качиш доктора във вагон и повече аз не говори с всеки убийц и малки Юда предател.
12
Прежуряше, когато Юрий Андреевич заминаваше. Пак наближаваше буря както онзи ден.
Глинените варосани къщурки и гъските в оцвъканото със слънчогледови шлюпки крайгарово пространство белееха уплашени под неподвижното око на притъмнялото пред бурята небе.
Зданието на гарата беше заобиколено с широка поляна, която се простираше надалеко в двете посоки. Тревата беше изтъпкана от несметни количества хора, които със седмици чакаха влакове за необходимите им посоки.
Сред тълпата имаше старци с бозави сермяги17, които в най-големия пек обхождаха групичките да научат какви са слуховете и сведенията. Мълчаливи тринадесет-четиринадесетгодишни момчета, полегнали и облегнати на лакът с вейчица в ръка, сякаш пасяха добитък. Техните братчета и сестрички, заголили розови задничета, се пречкаха в краката на множеството. Изтегнали събрани крака, седяха на земята техните майки с омотани сукалчета в пазвите на криво загърдените кафяви зипуни18.
— Като овни се разбягаха, кога почна стрелбата. Не им се хареса! — неприязнено разправяше началник-гарата Поварихин, който прекарваше на зигзаг доктора през купчините тела, проснати отвън пред вратите и вътре на пода в сградата. — Изведнъж се очисти ливадата! И пак видяхме какво се вика земя. Гледай ти! Четири месеца не бяхме я виждали от тая цигания — бяхме я забравили. Ей тук лежеше. Чудна работа, на толкоз ужасии съм се нагледал през войната, би трябвало да съм обръгнал вече. Но така ми дожаля! Най-вече заради безсмислицата. Защо? Какво им беше направил? Ама това хора ли са? Разправят, че бил любимецът в семейството си. Сега вдясно, така, така, заповядайте в моя кабинет. На този влак в никакъв случай, ще ви смачкат. Аз ще ви кача на друг, местен. Тук ще се композира, сега започваме. Само че да си мълчите, че ще го направят на трески още преди скачването. През нощта в Сухиничи ще се прехвърлите.
13
Когато този необявен влак на заден ход се появи иззад сградата На гарата, цялото множество от ливадата се хвърли като глутница да посрещне бавно отстъпващите вагони. Хората като круши се затъркаляха от хълмовете и щурмуваха насипа. Те се избутваха и скачаха в движение на стъпалата и на буферите, други се катереха към прозорците и на покривите. Влакът се препълни за миг още в движение и когато стигна до перона, беше вече натъпкан и от горе до долу окичен с пътници.
Докторът като по чудо стигна до площадката и оттам по още по-необясним начин се озова в коридора на вагона.
Там остана през целия път до Сухиничи, седнал върху багажа си на пода.
Буреносните облаци вече се бяха разпръснали. През поляните, облени в знойни слънчеви лъчи, се претъркаляше нестихващото цвърчене на скакалците, което заглушаваше тракането на колелата.
Пътниците, струпани по прозорците, затъмняваха на останалите. Сенките им падаха на пода, на седалките и на облегалките — дълги, начупени и прегънати на две и на три. Те не се побираха във вагона — изскачаха през отсрещните прозорци и препускаха от другата страна на насипа заедно със сянката на целия пътуващ влак.
Наоколо се вдигаше врява, ревяха се песни, кряскаха се псувни, шляпаха се карти. На спирките към содома отвътре се прибавяше шумът на тълпата отвън, която Щурмуваше влака. Тътенът на гласовете ставаше оглушителен като морска буря. И точно както в морето, насред престоя настъпваше изведнъж необяснима тишина. Тогава се чуваха бързи крачки отвън покрай влака, тичане, разправия при товарния вагон, отделни думи на далечните изпращачи, тихо кудкудякане на кокошки и шумолене на дървета в градинката до гарата.
И като телеграма, пратена по пътя, или като поздрав от Мелюзеев доплуваше през прозореца познато, сякаш адресирано лично до Юрий Андреевич благоухание. То с тихо превъзходство изникваше някъде отстрани и идваше от височина, необичайна за полските и градинските цветя.
Докторът не можеше да стигне до прозореца поради блъсканицата. Но и без да гледа навън, във въображението си виждаше тези дървета. Те сигурно растяха съвсем наблизо и спокойно протягаха към покривите на вагоните кичестите си клони с прашни от железопътната суматоха и гъсти като нощ листа, ситно посипани с восъчните звездици на проблясващите съцветия.
И така беше през целия път. Навсякъде шумеше тълпа. Навсякъде цъфтяха липи.
Вездесъщият повей на този аромат сякаш изпреварваше пътуващия на север влак, сякаш беше слух, който бе обиколил всички разклони, кантони и гари и който пътниците винаги заварваха на място, разпространен и потвърден.
14
През нощта в Сухиничи услужливият носач от старата гвардия мина с доктора по неосветените коловози и го качи от задната страна във второкласния вагон на някакъв току-що спрял и непредвиден по разписание влак.
Носачът тъкмо беше отворил с кондукторски ключ задната врата и метна на площадката нещата на доктора, когато се наложи да влезе в кратка схватка с кондуктора, който моментално се зае да ги изхвърли, но умилостивен от Юрий Андреевич, изчезна нанякъде и като че потъна вдън земя.
Тайнственият влак имаше специално предназначение, движеше се бързо, правеше кратки спирки под някаква охрана. Във вагона беше почти празно.
Купето, в което влезе Живаго, бе ярко осветено от разтопена свещ на масата с пламъче, разлюлявано от полъха през леко открехнатия прозорец.
Свещта принадлежеше на единствения пътник в купето — светлокос младеж, вероятно много висок на ръст, ако се съди по дългите му крайници. Те твърде свободно се движеха в ставите като разхлабени части на сгъваеми предмети. Младият мъж седеше до прозореца, непринудено облегнат. При появата на Живаго учтиво се понадигна, смени полуизлегнатата си поза и седна по-прилично.
В краката му се въргаляше някакъв шарен парцал. Изведнъж крайчецът му се размърда и изпод седалката шумно се заизмъква ловджийско куче с провиснали уши. То подуши Живаго, огледа го и взе да тича из купето от край до край, и тъй гъвкаво размятваше лапи, както длъгнестият му стопанин замяташе крак връз крак. Скоро по негово нареждане се пъхна под седалката и придоби предишния си вид на смачкана гюдерия.
Едва сега Юрий Андреевич забеляза окачените в купето двуцевка в калъф, кожен патрондаш и ловджийска чанта, натъпкана с диви патици.
Младият мъж беше ловец.
Оказа се изключително общителен и побърза с мила усмивка да подхване разговор с доктора. При това не в преносен, а в буквалния смисъл на думата през цялото време го зяпаше в устата.
Гласът му беше неприятно висок и преминаваше в метален фалцет. Друга странност: бидейки явно русин, човекът произнасяше една гласна, а именно „y“-то, по някакъв неописуем начин. Той я омекотяваше като френското „y“ или немското „u Umlaut“. Не стига, че това развалено „у“ му струваше много усилия, но той със страшен напън, почти квичейки, го изговаряше и по-високо от останалите звукове. Още в началото човекът слиса Юрий Андреевич с едно такова изречение:
„Вчера сютринта бях на лов, юбих няколко патици.“
Понякога очевидно внимаваше и преодоляваше тази неправилност, но щом се отпуснеше, тя се появяваше отново.
„Що за дяволска работа! — учуди се Живаго. — Май е нещо, което съм чел, което ми е познато. Като лекар би трябвало да го знам, но ми е изхвърчало от главата. Някакво мозъчно явление, което предизвиква дефект в артикулацията. Но този вой е толкова смешен, че не мога да остана сериозен. Просто ми е невъзможно да разговарям. По-добре да се кача горе и да си легна.“
Така и направи. Когато започна да се намества на горното легло, младият мъж го попита дали да угаси свещта, която сигурно ще му пречи. Докторът с благодарност прие предложението. Съседът му духна свещта. Стана тъмно.
Прозорецът остана леко отворен.
— Дали да не затворя? — попита Юрий Андреевич. — Не ви ли е страх от крадци?
Съседът му не отговори. Юрий Андреевич много високо повтори въпроса, но онзи пак не се обади.
Тогава Юрий Андреевич драсна клечка кибрит да види какво става с този човек, дали не е излязъл от купето за част от секундата или пък спи, което би било още по-невероятно.
Но не, човекът седеше с отворени очи на мястото си и се усмихна на доктора, когато онзи се наведе отгоре.
Клечката угасна. Юрий Андреевич запали нова и на тази светлина потрети въпроса, по който искаше да се разберат.
— Както желаете — незабавно отвърна ловецът. — Аз лично нямам тук нищо за крадене. Впрочем по-добре ще е да не затваряме Задушно е.
„Какъв чешит! — помисли си Живаго. — Тоя сигурно е свикнал да разговаря само на силно осветление. И колко чисто изговори думите сега, без предишните грешки. Не мога да го разбера!“
15
Докторът се чувствуваше съсипан от събитията през миналата седмица, от вълненията около заминаването, от приготовленията за път и сутрешното качване на влака. Той мислеше, че ще заспи веднага щом се опъне удобно. Нищо подобно. Голямата му преумора премина в безсъние. Можа да заспи едва на зазоряване.
Колкото и да беше хаотичен вихърът от мисли, които го спохождаха през тези дълги часове, всъщност имаше две сфери, два постоянни възела, които ту се заплитаха, ту се разплитаха.
Едното бяха мислите за Тоня, за техния дом и за предишния подреден живот, в който всичко до последните подробности бе облъхнато от поезия и излъчваше сърдечност и чистота. Докторът се тревожеше за този живот, желаеше неговата цялост и непокътнатост и литнал с нощния бърз влак, нямаше търпение да се втурне отново в него след две и повече години отсъствие.
Верността към революцията и възхищението от нея влизаха в същата сфера. Революцията в смисъла, в който я приемаха средните класи, и във вида, който й придаваше учащата се младеж от хиляда деветстотин и пета година, чийто кумир беше Блок.
В тази сфера, родна и привична, влизаха и онези белези на новото, онези обещания и предвестия, които се появиха на хоризонта преди войната, между дванадесета и четиринадесета година, в руската мисъл, в руското изкуство и руската съдба, общоруската и неговата собствена съдба.
След войната го привличаха отново тези идеи, тяхното възобновяване и продължение, както го привличаше и домът му след дългото отсъствие.
Новото присъствуваше и във втория кръг, но колко различно, съвсем друго ново! То не беше някакво свое, привично, подготвено от старото, а непроизволно, неотменно, наложено от реалността, внезапно като потрес.
Такава новост беше войната, нейната кръв и нейните ужаси, нейната бездомност и нейното обезумяване. Такава новост бяха нейните изпитания и житейската мъдрост, на която учеше. Такава новост бяха затънтените градчета, където войната те захвърляше, и хората, с които те събираше. Такава новост беше революцията, не по университетски идеализираната в навечерието на деветстотин и пета, а тази, днешната, родената от войната, кървавата, нищо незачитащата войнишка революция, насочвана от познавачите на тази стихия, от болшевиките.
Такава новост беше сестра Антипова, запратена от войната бог знае къде, с нейния съвсем неведом живот; тя не упрекваше никого за нищо и почти се жалваше чрез своята безгласност — загадъчно немногословна и тъй силна с мълчанието си. Такава новост беше честното усилие на Юрий Андреевич да не я обича, в което влагаше цялото си усърдие, равносилно на стремежа на целия му живот да се отнася с любов към всички хора и най-вече към семейството и близките.
Влакът се носеше с пълна пара. Насрещният вятър рошеше и прашеше косата му през отворения прозорец. На нощните спирки ставаше същото, което и на дневните, тълпата бушуваше и липите шумоляха.
Понякога от дълбините на нощта громоляха към гарите каруци и брички. Гласовете и трополенето на колелата се сливаха с шума на дърветата.
В такива минути като че ли ставаше разбираемо какво кара тези нощни сенки да шумолят и да се свеждат една към друга, какво си шепнат със заплитащите се тежки сънени клони като натежали фъфлещи езици. То беше същото, за което мислеше, въртейки се на горното легло, и Юрий Андреевич — вестта за обзетата от нарастващи брожения Русия, вестта за революцията, вестта за нейния тежък и съдбоносен час, за нейното очаквано величие.
16
На другия ден се събуди късно. Минаваше единадесет. „Маркиз, Маркиз!“ — полугласно успокояваше съседът ръмжащото куче. Колкото и да е странно, бяха останали сами в купето, никой не беше влязъл при тях по пътя. Започнаха да се мяркат имена на гари, познати още от детската възраст. Влакът напусна Калужка област и навлезе в Московска.
Докторът извърши пътния си тоалет с предвоенни удобства и се върна в купето за закуската, която му предложи странният спътник. Сега докторът го разгледа по-добре.
Отличителните белези на тази личност бяха извънредната словоохотливост и подвижност. Неизвестният обичаше да си поприказва, при това наблягаше не толкова на общуването и обмяната на мисли, колкото на самата езикова дейност, на произнасянето на думите и издаването на звуци. Докато говореше, подскачаше като курдисан на седалката, смееше се оглушително и безпричинно, бързо потриваше ръце от удоволствие, а когато и това му се стореше недостатъчно, за да изрази възторга си, удряше се с длани по коленете и се смееше до сълзи.
В разговора се възобновиха снощните странности. Непознатият се държеше удивително непоследователно. Ту изпадаше в откровения, за каквито никой не го питаше, ту отминаваше най-невинни въпроси.
Съобщи цял куп сведения за себе си, най-фантастични и несвързани. Сигурно и послъгваше. Явно търсеше ефект с крайните си възгледи и отричането на всепризнатото.
Всичко това намирисваше на нещо отдавна познато. В духа на подобен радикализъм са се изразявали нихилистите от миналия век, а малко след тях някои от героите на Достоевски и почти доскоро техните преки наследници, тоест цялата образована руска провинция, която често изпреварва столиците благодарение на съхранената в пущинаците твърдост, демодирана и излязла от употреба в столиците.
Младият мъж разказа, че бил племенник на известен революционер, а родителите му, обратното, са непоправими ветрогради, динозаври, както се изрази. Имали доста голямо имение в една крайфронтова местност. Там бил израснал. Родителите му цял живот били на нож с въпросния сродник, но той не бил злопаметен и сега благодарение на влиянието си ги измъква от много неприятности.
Той самият по убеждение бил копие на вуйчо си — съобщи словоохотливият субект, — екстремист максималист във всичко: в живота, политиката, изкуството. Пак замириса на Петенка Верховенски19 — не в смисъл на левичарство, а в смисъл на поквареност и празнословие. „Сега ще се представи за футурист“ — помисли си Юрий Андреевич и наистина стана дума за футуристите. „А сега ще заговори за спорт — продължи да предугажда докторът, — за коне или за скетинг ринг, или за френска борба.“ И наистина той заговори за лов.
Младият мъж каза, че бил на лов из родния край, и се похвали, че е отличен стрелец, та да не бил физическият му недъг, заради който не го взели войник, щял да се отличи с точния си прицел на войната.
Срещна въпросителния поглед на Живаго и възкликна:
— Да не би да не сте забелязали? Мислех, че сте се досетили!
Извади от джоба си две картончета и ги подаде на Юрий Андреевич. Едното беше визитната му картичка. Той имаше двойно презиме. Казваше се Максим Аристархович Клинцов-Погоревших или просто Погоревших, както държеше да се нарича — на името на вуйчо си.
Другото картонче представляваше таблица с малки квадратчета, в които бяха нарисувани две жестикулиращи ръце в най-разнообразни положения. Това беше азбуката на глухонемите. Изведнъж всичко се изясни.
Погоревших беше феноменално способен ученик от школата на Хартман или Остроградски, тоест глухоням, който до съвършенство се беше научил да говори не по слух, а с наблюдения, според движението на шийните мускули на учителя, и по същия начин разбираше думите на събеседника.
И като съпостави сведенията откъде е и къде е ловувал, докторът попита:
— Извинете моята нетактичност, ако не искате, не ми отговаряйте — имате ли нещо общо със Зибушинската република и нейното създаване?
— Но откъде… Момент… Значи познавате Блажейко?… Имам, имам! Разбира се, че имам — радостно заговори Погоревших и се смееше, и разклащаше цялото си тяло напред-назад, и неистово се пляскаше по колената. И отново започнаха фантасмагориите.
Погоревших съобщи, че Блажейко бил за него повод, а Зибушино — неутрална точка за прилагане на собствените му идеи. Юрий Андреевич се затрудняваше да следи изложението им. Философията на Погоревших се състоеше наполовина от анархизъм и наполовина от чисто ловджийски измишльотини.
С невъзмутим тон на оракул той предсказа гибелни катаклизми в най-скоро време. Юрий Андреевич вътрешно беше съгласен с него, че може би са неотвратими, но го вбесяваше авторитетното спокойствие, с което този неприятен младеж цедеше предсказанията си.
— Чакайте, чакайте — възрази нерешително Живаго. — Може и така да е, да речем. Но според мен сега не е време за такива рисковани експерименти сред нашия хаос и разруха, пред лицето на напиращия враг. Трябва да оставим страната да си поеме дъх и да се опомни от единия преврат, преди да се решим на втори. Трябва да изчакаме някакъв, макар и относителен ред и спокойствие.
— Наивно е — отвърна Погоревших. — Онова, което наричате разруха, е точно толкова нормално явление, както и прехваленият ви любим ред. Тези разрушения са закономерна и предварителна част от един по-всеобхватен съзидателен план. Обществото още не се е разпаднало достатъчно — трябва да се разруши докрай и тогава истинската революционна власт ще го стъкми от отделните му части по абсолютно нов начин.
Живаго се почувствува потиснат. Той излезе в коридора.
Влакът набираше скорост през Подмосковието. През прозореца се мяркаха и бягаха назад брезови горички, вилните постройки почти се сливаха. Прелетяха тесни перони без навеси, летовници — мъже и жени, — които отлитаха далеч встрани в облаците прах, вдигната от влака, и се завъртаха като на въртележка. Влакът току изсвирваше и кухото корубесто тръбно ехо се давеше в свирките му и ги разнасяше в простора.
Изведнъж Живаго за първи път през всички тези дни съвсем ясно осъзна къде е, какво става с него и какво го чака след час-два.
Три години промени, неизвестност, преходи, война, революция, сътресения, престрелки, сцени на гибел, сцени на смърт, взривени мостове, разрушения, пожари — всичко това се превърна внезапно в грамадна пустош без никакво съдържание. Първото истинско събитие след дългата пауза беше това зашеметяващо приближаване на влака към дома му, който е жив и здрав и още съществува, и там ти е скъпо всяко камъче. Това било животът, това било усещането, това преследвали търсачите на приключения, това имало предвид изкуството — завръщането при близките, при себе си, възобновяването на съществованието.
Брезовите гори свършиха. Влакът излетя от тунела на зеленината вън на воля. Полегата поляна като хълм се вдигаше от долчината и се простираше до хоризонта. Тя цялата беше на лехи с тъмнозелени картофени стебла. На върха на поляната, в края на картофената нива, бяха сложени на земята остъклени рамки, свалени от парниците. Срещу поляната, зад опашката на влака, половината небе беше затъмнено от грамаден чернолилав облак. Слънчевите лъчи просветваха иззад него, пръскаха се радиално, по пътя се натъкваха на парниковите стъкла и те горяха с ослепителен блясък.
От облака се посипа ненадейно едър, искрящ от слънцето златен дъжд. Той падаше на забързани капки в същия ритъм, в който тракаха колелата и престъргваха болтовете на забързания влак, сякаш се мъчеше да го настигне или се страхуваше да не го изпусне.
Точно докторът обърна внимание върху това, и иззад възвишенията се показа храмът на Христос Спасител и в следващия миг — куполите, покривите, къщите и комините на целия град.
— Москва — каза той, връщайки се в купето. — Да се стягаме. Погоревших скочи, бръкна в ловджийската чанта и измъкна една от по-едрите птици.
— Вземете я — каза. — Подарък. Прекарах си времето в такава приятна компания.
Колкото и да отказваше докторът, нищо не помогна.
— Добре — видя се принуден да се съгласи, — приемам я от вас като подарък за жена ми.
— Жена ви! Жена ви! Подарък за жена ви! — радостно заповтаря Погоревших, сякаш за първи път чуваше тази дума, и се задруса с цялото си тяло, и така се разкикоти, че Маркиз изскочи и сподели с него радостта му.
Влакът се приближаваше до перона. В купето стана тъмно като в тунел. Глухонемият протягаше на доктора дивата патица, увита в някакво скъсано възвание.
Шеста частМОСКОВСКИЯТ ПРЕСТОЙ
1
Заради неподвижното седене в тясното купе по пътя му се струваше, че се движи само влакът, а времето стои и все още е пладне.
Но вече се смрачаваше, когато файтонът с доктора и багажа му се заизмъква бавно от многолюдните тълпи на Смоленски площад.
Може наистина да беше така, а може би върху тогавашните впечатления на доктора да се бяха насложили възприятия от по-късните години, но после в спомените му се струваше, че още тогава хората се тълпяха по пазарите само по навик, а не че имаше защо, понеже празните сергии бяха със спуснати навеси и дори не бяха заключени с катинари и нямаше какво да се продава на зацапания площад, където вече не метяха боклуците и мръсотията.
И му се струваше, че още тогава бе видял съсухрените и прилично облечени старци и старици, наредени по тротоара като ням укор към отминаващите — те безмълвно предлагаха за продан неща, които никой не купуваше и от които никой не се нуждаеше: изкуствени цветя, кръгли спиртничета за кафе със стъклено капаче и свирка, вечерни тоалети от черен газ, униформени облекла от разформировани вече ведомства.
По-простата публика продаваше по-насъщни стоки: корави, бързо вкаменяващи се парчета от дажбите черен хляб, омърляни и влажни бучки захар и срязани наполовина заедно с пакета серт цигари.
И по целия пазар бяха в обръщение някакви незнайни вехтории, чиято цена се вдигаше, — колкото повече се препродаваха от ръка на ръка.
Файтонджията свърна в една от пресечките на площада. Слънцето залязваше зад тях и ги осветяваше в гръб. Отпреде им трополеше тежкотоварен кон с подскачаща празна каруца. Той вдигаше кълба прахоляк, който бронзово блестеше на залязващото слънце.
Най-сетне успяха да го задминат, понеже им преграждаше пътя. Тръгнаха по-бързо. Докторът се изненада от купищата стари вестници и афиши по земята, откъснати от къщите и оградите. Вятърът ги влачеше на една страна, а копитата, колелата и краката на насрещните пешаци и пътници ги отнасяха обратно.
След няколко пресечки се показа неговата къща на ъгъла, файтонът спря.
Дъхът му секна, сърцето му задумка, когато слезе и позвъни на входа. Никакъв отговор. Юрий Андреевич натисна звънеца пак. Когато и вторият му опит не даде резултат, той започна все по-тревожно да натиска звънеца. Едва при четвъртото позвъняване отвътре издрънчаха веригата и резето и заедно с отворилата се изведнъж врата той видя Антонина Александровна, която я държеше широко зейнала. Това стана така внезапно, че и двамата се втрещиха в първия момент и не се чуха как извикаха. Но разтворената врата в ръката й представляваше вече наполовина отворено обятие и това ги отрезви, върна ги на земята, те като безумни се хвърлиха един към друг. След миг заговориха едновременно, без да се доизслушват:
— Първо: здрави ли сте?
— Да, да, успокой се. Всичко е наред. Писах ти глупости. Извинявай. Ще говорим. Защо не телеграфира? Сега Маркел ще ти пренесе багажа. А, ти се тревожиш, че Егоровна не отвори вратата? Егоровна е на село.
— Отслабнала си. Но колко си млада и стройна! Само да освободя файтона.
— Егоровна отиде за брашно. Останалите ги освободих. Сега има една нова, не я знаеш, Нюша, едно момиче за Сашенка и никой друг. Всички знаят, че си идваш, и всички умират от нетърпение. Гордон, Дудоров, всички.
— Как е Сашенка?
— Добре е, слава богу! Току-що се събуди. Ако не идваше от път, можеше веднага да отидеш при него.
— Татко вкъщи ли е?
— Не ти ли писах? От сутрин до вечер е в районната Дума. Председател е. Представи си. Плати ли на файтонджията? Маркел, Маркел!
Стояха с кошницата и куфара насред тротоара и пречеха на минувачите, а минувачите ги заобикаляха и се спираха, оглеждаха ги от главата до петите, дълго блееха подир тръгналия файтон и към широко отворената външна врата и чакаха да видят какво ще стане.
А от вратата тичаше вече към младите господари Маркел, с жилетка върху басмената риза, с портиерската фуражка в ръка, и викаше, тичайки:
— Мили боже, Юрочка ли е това? Ами да! Той е, гълъбчето ми! Юрий Андреевич, сине, не си ни забравил, върна се под родната стряха, чул е господ молитвите ни! А вие що щете? Опулили се! — скастри любопитните. — Хайде по пътя си! Какво сте зяпнали!
— Здравей, Маркел. Дай да се прегърнем! Сложи си фуражката бе, човек. Какво ново, разправяй. Как са жената и щерките?
— Добре са, благодарим. Растат си. А за новото — ти докато там геройствуваш, и ние, както виждаш, не сме стояли със скръстени ръце. Таквизи ужасии и поразии стават, ад, ти казвам, всичко е надолу с главата. Улиците неметени, къщите ни ремонт, ни боя са видели, търбусите ни пусти като по пости, без анекции и контрибуции.
— Ще те обадя на Юрий Андреевич, Маркел. Ей такъв е винаги, Юрочка. Не мога да понасям този шутовски тон. Сега заради тебе каканиже, да ти се хареса. А иначе си знае своето. Стига, стига, Маркел, не се оправдавай! Тъмна личност си ти. Кога ли ще ти дойде умът в главата? Че не живееш в гората де!
Когато Маркел внесе багажа в коридора и затвори вратата, той се доизказа тихо и доверително:
— Антонина Александровна се чумери, нали виждаш. И все е тъй. Ти, вика, Маркел, цял си чер отвътре, все едно сажди у кюнец. Сега, каже, не децата, ами и най-глупавото псе взе да поразбирва и да проумява. То тъй си е, тъй, нищо не казвам, ама, Юрочка, ако щеш, вярвай, но хората, дето отбират от тия работи, видели една книга, че иде вече фармасонинът, сто и четиридесет години била под камък, и сега според моето мнение, Юрочка, продали са ни, ще знаеш, продали са ни за две пари, за пукнат грош, за празен кош. Нали виждаш, Антонина Александровна не дава дума да издумам, ей на, пак маха с ръка, гледай.
— Как да не махам. Хайде. Остави багажа тук на пода и си върви, благодаря ти. Юрий Андреевич ще те повика, ако му трябваш.
2
— Най-после си тръгна, пръждоса се. Ти да не му вярваш? Само се прави на наивен. Пред другите все уж е глупав, а пък тайно точи секирата. Само още не е решил на кого да се нахвърли той, горкият сиромах.
— Е, ти пък! Според мен просто е пиян, та се прави на смешен, това е.
— Кога ли е трезвен? Остави го, да върви по дяволите. Страх ме е, че Сашенка пак ще заспи. Да не беше този тифус по железниците!… Имаш ли въшки?
— Мисля, че не. Аз пътувах комфортно, както преди войната. Сега само ще се поизмия, после — по-основно. Защо оттук? Вече не минавате ли през гостната? От другаде ли се качвате?
— А, да, ти не знаеш. Поразмислихме с татко и дадохме част от долния етаж на Селскостопанската академия. Не можем през зимата да отопляваме навсякъде. То и горе има много място. Предложихме им. Засега не искат. Тук са им кабинетите, разни хербарии, колекции семена. Дано не ни докарат плъхове. Все пак зърно. Но засега поддържат ред. Това в момента е нашата „жилищна площ“. Насам, насам. Колко си несъобразителен! Заобикаля се по задното стълбище, разбра ли? Върви след мен, ще ти покажа.
— Много добре сте направили, дето сте дали стаите. Лазаретът, в който работех, също се намираше в една богаташка къща. Безкраен низ от стаи, тук-там дори беше останал паркет. Палми в качета — нощем, като се разперят над леглата, същински призраци. Ранените, патили и препатили, преминали такива боеве, пък и те се плашеха и викаха насън. Впрочем не бяха и съвсем нормални — контузени. Нямаше как, изнесохме палмите. Искам да кажа, че в живота на богатите наистина има нещо нездраво. Безброй ненужни вещи. Прекалено много мебели, прекалено много стаи, прекалено много изтънчени чувства, церемонии. Добре стана, че сте се посвили. Но не е достатъчно. Още трябва.
— Какво се подава от тази хартия? Човка, патешка глава. Каква красота! Юрдечка? Откъде? Не мога да повярвам на очите си. На днешно време това е истински лукс!
— Подариха ми я във влака. Дълга история, после ще ти я разправям. Какво ще кажеш, да я извадя и да я занеса в кухнята, а?
— Разбира се. Сега ще пратя Нюша да я оскубе и да я изчисти. За зимата предричат какви ли не ужаси, студ и глад.
— Да, навсякъде се говори. Сега, като гледах през прозореца на влака, мисля си: има ли нещо по-важно от мира в семейството и от работата? Останалото зависи от нас. Изглежда, че наистина мнозина ще бъдат засегнати. Някои мислят да бягат на юг, към Кавказ, опитват се да се измъкнат колкото може по-надалеч. Аз съм против. Истинският мъж трябва да умее със стиснати зъби да сподели съдбата на родния край. За мен това е безспорно. Вие сте друго. Как бих искал да ви опазя от нещастията, да ви изпратя някъде по на спокойно, във Финландия или дявол знае къде. Но ако така стоим на всяко стъпало по Половин час, никога няма да стигнем до горе.
— Чакай! Да знаеш каква новина! Щях да забравя! Пристигна Николай Николаевич.
— Кой Николай Николаевич?
— Вуйчо Коля!
— Тоня! Не може да бъде! Как така!
— Ами така, както виждаш. От Швейцария. За по-пряко през Лондон. И през Финландия.
— Тоня! Наистина ли? Видяхте ли се? Къде е сега? Не можем ли да го издирим незабавно, на минутата?
— Какво нетърпение! Той е извън града в някаква вила. Обеща да се върне вдругиден. Много се е променил, ще се разочароваш. По пътя заседнал в Петербург, та веднага станал болшевик. Татко се наддумва с него. Но защо наистина се спираме на всяка крачка? Да вървим. Значи и ти си чул, че нищо хубаво не ни чака, само трудности, опасности и неизвестност.
— И аз така мисля. Но ще се борим. Няма всичко изведнъж да се свърши, нали? Ще видим и другите.
— Казват, че сме щели да останем без дърва, без вода, без осветление. Щели да премахнат парите. Нямало да има превоз в града. Пак спряхме. Да вървим. Знаеш ли, хвалят някакви плоски железни печици от една работилница на Арбат. С един вестник можело да се сготви. Дадоха ми адреса. Трябва да си купим, преди да са ги разграбили.
— Правилно. Ще купим. Ти си ми умна глава. Но вуйчо Коля, вуйчо Коля! Представяш ли си! Не мога да дойда на себе си!
— Намислила съм така. Ще отделим горе някъде една част, там ще се приберем с тебе, с татко, Сашенка и Нюша, да речем, в две-три стаи, непременно съседни, в дъното на етажа, и да се откажем от останалата къща. Ще се отделим, все едно, че сме на чуждо място. Една такава печица слагаме в средната стая, кюнеца през прозореца и всичко: пране, готвене, ядене, гости — всичко на едно място, за да не палим навсякъде; така, ако е рекъл господ, може и да изкараме зимата.
— Ами да! Разбира се, че ще презимуваме. Не се тревожи. Чудесно си го измислила. Браво на тебе. И знаеш ли какво? Да отпразнуваме приемането на твоя план. Ще опечем патицата и ще поканим вуйчо Коля по случай преместването.
— Идеално. Ще помоля Гордон да донесе спирт. Той намира в някаква лаборатория. Ето виж сега. Това е стаята, за която ти говоря. Тази избрах. Одобряваш ли я? Остави куфара тук и върви за кошницата. Освен вуйчо ти и Гордон можем да поканим също Инокентий и Шура Шлезингер. Ако нямаш нищо против. Нали не си забравил къде е умивалнята? Сложи си там нещо за дезинфекция. Аз отивам за Сашенка, ще пратя Нюша в кухнята и когато сме готови, ще те повикам.
3
Той беше главната новина в Москва, този негов син. Тъкмо се беше родил, и Живаго получи повиквателната. Какво знаеше за сина си?
Веднъж, когато вече беше мобилизиран, той отиде в клиниката да види Тоня. Беше улучил времето за кърмене. Не го пуснаха при нея.
Той седна да почака в коридора. В това време далечният детски коридор, перпендикулярен на акушерското отделение, където лежаха майките, бе огласен от хора на десет-петнадесет бебешки гласчета и гледачките, за да не простудят пеленачетата, ги понесоха две по две под мишница при майките като някакви вързопи с покупки.
— Уа-уа — почти равнодушно, сякаш по служебно задължение ревяха монотонно малките и само едно гласче се отделяше в този хор. Детето също плачеше „уа-уа“ и също без помен от страдание, но като че ли не по задължение, а някак умишлено басово, с мрачно недружелюбие.
Юрий Андреевич още тогава бе решил да кръсти момчето на тъст си — Александър. Кой знае защо си въобрази, че това е плачът на неговия син, защото това беше физиономичен плач, той говореше за бъдещия характер и съдба на човека, звуково нюансиран плач, който включваше името на момчето, името Александър, както си въобрази Юрий Андреевич.
Не беше сбъркал. По-късно се разбра, че наистина бе плакал Сашенка. Това беше първото, което научи за сина си.
По-нататъшното запознанство продължи по снимките, които му изпращаха в писмата до фронта. На тях веселият симпатичен дебеланко с голяма глава и бебешки устенца седеше разкрачен на постлано одеялце, вдигнал двете си ръце, сякаш танцуваше. Тогава беше на една година, учеше се да ходи, сега беше почти двегодишен и бе започнал да говори.
Юрий Андреевич вдигна куфара от пода, разкопча каишите, сложи го на масата до прозореца. Каква беше тази стая по-рано? Не можеше да я познае, сигурно Тоня е изнесла всички мебели или е сменила тапетите.
Отвори куфара, за да извади несесера за бръснене. Между колоните на църковната камбанария точно срещу прозореца се вдигна ясна, пълна луна. Когато светлината й падна в куфара, върху разстланите отгоре дрехи, книги и тоалетни принадлежности, стаята се освети някак по-различно и докторът я позна.
Това беше по-раншната багажна стая на покойната Ана Ивановна. Тук навремето прибираха счупените столове и маси, ненужните вехтории. Тук се пазеше семейният архив, както и сандъците, в които лятно време подреждаха зимните дрехи. Приживе на покойната покрай стените всичко беше затрупано до тавана и обикновено не пускаха никого вътре. Но на големи празници, когато им гостуваха сюрии деца и им позволяваха да лудуват и да се пъхат навсякъде, се отключваше и тази стая и там играеха на разбойници, криеха се под масите, мажеха се с горена тапа и се маскираха.
Някое време докторът остана да си припомни всичко това, после слезе в долния коридор да вземе оставената там кошница.
Долу в кухнята Нюша, плаха и свита девойка, клекнала пред печката, чистеше на вестник патицата. Като видя Юрий Андреевич с багажа, пламна като божур, гъвкаво се изправи, отупа от престилката полепналата перушина, поздрави и предложи помощта си. Но докторът благодари й отвърна, че сам ще отнесе кошницата.
Едва беше влязъл в бившата багажна стая на Ана Ивановна, някъде през една или две стаи го повика жена му:
— Юра, ела!
Той отиде при Сашенка.
Сегашната детска стая се намираше в предишната класна стая на малките Тоня и Юра. Малчуганът в креватчето далеч не изглеждаше такъв красавец, както на снимките, но пък беше копие на майка му, покойната Мария Николаевна Живаго, поразително копие, което приличаше на нея повече от всичките й запазени снимки.
— Това е татко, твоят татко, я му направи с ръчичка ей така — започна да го учи Антонина Александровна и спусна мрежата на креватчето, за да може таткото да прегърне детето и да го вдигне на ръце.
Сашенка не се възпротиви на приближаването на непознатия брадясал мъж, който може би го плашеше и му вдъхваше ужас, и когато мъжът се наклони, той рязко се изправи, хвана се за блузата на майка си и злобно удари с ръка човека по лицето. Собствената му смелост така го стресна, че той веднага зарови лице в гърдите на майка си и нервно заплака с горчиви и безутешни детски сълзи.
— Тц-тц-тц — укори го Антонина Александровна. — Недей така, Сашенка. Татко ще помисли, че Саша е лошо момче, че Саша не слуша. Я му покажи как ще то целунеш, целуни татко. Не плачи, няма да плачеш, недей, глупчо.
— Остави го на мира, Тоня — помоли я докторът. — Не го мъчи и ти не се разстройвай. Знам с какви глупости е пълна сега главата ти. Че това не е току-тъй, че това е лошо предзнаменование. Глупости. Всичко е съвсем естествено. Утре ще свикне с мен, ще станем големи приятели.
Но и той самият излезе от стаята в лошо настроение, с чувството за лоша поличба!
4
През следващите няколко дни разбра колко е самотен. Никого не винеше за това. Явно сам си го беше търсил и ето, бе го постигнал.
Странно обезличени и безинтересни намираше приятелите си. Никой не беше запазил своя свят, своите виждания. В спомените му бяха много по-ярки. Изглежда, че в миналото ги беше надценявал.
Когато порядките позволяваха имотните да лудеят и да щуреят за сметка на безимотните, колко лесно беше да се приемат за истинско тяхно лице тези капризи и правото на безделие, от които се възползуваше малцинството, докато мнозинството търпеше.
Но щом се вдигнаха низините и привилегиите на високопоставените се отмениха, колко бързо излиняха всички, как без жал се разделиха със самостоятелните си виждания, каквито явно не бяха притежавали.
Сега Живаго чувствуваше близки само хората без фрази и патос, жена си и тъста плюс неколцина колеги лекари, скромни труженици, обикновени хора.
Вечерята с дивеча и спирта се състоя на втория-третия ден след пристигането му, когато беше успял да се види с всички, така че сега не беше първата им среща.
Тлъстата патица беше невиждан разкош за тези вече гладни времена, но нямаха достатъчно хляб и това така обезсмисляше великолепието на трапезата, че чак изнервяше.
Гордон донесе спирт в аптечно шише с коркова тапа. Спиртът беше любимото обменно средство на черноборсаджиите. Антонина Александровна веднага пое грижата за бутилката и на малки порции им наливаше разреден спирт, ту много силен, ту много слаб, според вдъхновението. Тогава се оказа, че неравномерното опияняване от променливия градус е много по-тежко от силното и определеното. Това също изнервяше.
Но най-тъжното беше, че тяхната вечер представляваше отцепничество от условията на времето. Невероятно би било в къщите отсреща по същото време така да се пие и яде. Навън се простираше безмълвната тъмна и гладна Москва. Магазините — празни, а за деликатеси като дивеч и водка никой вече и не помисляше.
И ето, оказа се, че единствено животът, подобен на живота на околните и разтварящ се безследно в него, е истинският живот, че обособеното щастие не е щастие, така че дивечът и спиртът, може би липсващи в града, нямат нищо общо със спирта и дивеча. Това най-много го огорчи.
Гостите също го настроиха към невесели мисли. Гордон беше симпатичен, докато разсъждаваше тромаво и се изразяваше скучно и унило. Той беше най-добрият му приятел. В гимназията го обичаха.
Но ето, че беше престанал да се харесва такъв и бе започнал да внася някои несполучливи поправки в собствения си нравствен облик. Правеше се на веселяк, на куражлия, през цялото време разправяше нещо уж остроумно и често казваше: „забавно“, „любопитно“, думи, които не бяха от неговия речник, защото Гордон никога не беше възприемал живота като развлечение.
Преди да дойде Дудоров, той разказа смешната според него история на женитбата му така, както била известна сред приятелите на Дудоров. Юрий Андреевич не я знаеше.
Оказа се, че Дудоров живял с жена си една година и се развел. Не твърде правдоподобната особеност на премеждието се състоеше в следното.
По грешка го взели войник. Докато бил на служба и се изяснявало недоразумението, Дудоров непрестанно бил наказван за това, че бил разсеян и не отдавал чест на улицата. Когато се уволнил, още дълго време срещнел ли офицер на улицата, ръката му неволно скачала нагоре и непрекъснато му се привиждали пагони.
През този период вършел всичко наопаки, във всичко допускал грешки и неточности. Тъкмо тогава се запознал на едно волжко пристанище с две момичета, сестри, които чакали същия параход, и може би от разсеяност заради многобройните военни наоколо и заради автоматизма на козируването той набързо се влюбил и направил предложение на по-малката сестра. „Нали забавно?“ — попита Гордон. Но описанието трябваше да се посъкрати. Отвън се дочу гласът на героя на историята. В стаята влезе Дудоров.
Той пък беше изживял обратната промяна. Предишният нестабилен и лекомислен ветрогон се беше превърнал в съсредоточен учен.
Навремето го бяха изключили от гимназията за участие в подготовката на политическо бягство и някое време той се скита по разни художествени школи, но накрая изплува на класическия бряг. Със закъснение спрямо другарите си Дудоров завърши университета по време на войната и беше оставен на две катедри едновременно, по руска и по обща история. Към първата пишеше нещо за аграрната политика на Иван Грозни, а към втората — изследване върху Сен Жуст.
Сега разсъждаваше за всичко с нисък и като че ли простуден глас и зареян в една точка, без да вдига очи и без да ги свежда, както се изнасят лекции.
Към края на вечерта, когато нахлу с нападките си Шура Шлезингер, а всички и без това крещяха разпалено един през друг, Инокентий, с когото Живаго още от гимназията беше на „вие“, го попита:
— Чели ли сте „Войната и светът“ и „Флейта-гръбнак“?
Юрий Андреевич вече му беше изказал впечатлението си от поемите, но Дудоров не беше го чул поради пламналия общ спор и затова след малко пак попита:
— Чели ли сте „Флейта-гръбнак“ и „Човек“?
— Нали ви казах, Инокентий. Сам сте си виновен, щом не ме чува те. Но да бъде на вашето. Повтарям. Маяковски винаги ми е харесвал. Той е нещо като продължение на Достоевски. Или по-точно това е лирика, писана от някого измежду младите му бунтуващи се герои: Иполит, Расколников или от „Юноша“. Каква всепоглъщаща сила на таланта! Как е казано всичко направо, веднъж и завинаги! И най-важното, с какъв смел размах го хвърля в лицето на обществеността и някъде си още по-нататък, в пространството!
Но гвоздеят на вечерта, не ще и дума, беше вуйчото. Антонина Александровна се беше заблудила, че той е на някаква вила. Николай Николаевич се беше завърнал в деня, когато пристигна племенникът му, и беше в града. Юрий Андреевич вече два-три пъти се беше виждал с вуйчо си и беше успял да се наприказва с него, да се наохка, начуди, намае и насмее.
Първата им среща стана още на другата вечер, денят се случи мрачен и сив. Пръскаше дъжд като водна прах. Юрий Андреевич отиде при вуйчо си в хотела. Там можеше да се живее вече само с разрешение на градските власти. Но него навсякъде го посрещаха добре. Николай Николаевич беше запазил старите си познанства.
Хотелът имаше вид на лудница, напусната от персонала. Пустота, хаос, царство на случайностите по стълбите и коридорите.
Големият прозорец на непочистената стая гледаше към един от тогавашните обширни безлюдни площади през онези объркани дни, в чийто вид имаше нещо страшно, сякаш беше изникнал в нощен кошмар, а не се ширеше пред очите им от прозорците на хотела.
То беше поразителна, незабравима, знаменателна среща! Кумирът на детството му, идолът на юношеските му блянове жив, от плът и кръв, стоеше отново пред него.
Посребрената коса много му отиваше. Чуждестранният широк костюм му стоеше добре. Беше доста младолик за годините си и изглеждаше прекрасно.
Да, доста бледнееше на фона на грандиозните събития. Те го засенчваха. Но на Живаго не му и хрумваше да го мери с такава мяра.
Учуди го спокойствието на Николай Николаевич, неговото хладнокръвие, шеговитият тон, с който обсъждаше политическите теми. Умението му да се държи надхвърляше сегашните руски възможности. По това личеше, че не е тукашен. Тази черта биеше на очи, изглеждаше старомодна и будеше чувство на неудобство.
Ах, но друго, съвсем друго запълни първите часове на срещата им, съвсем друго ги накара да се прегърнат, да плачат и задъхани от вълнение, да прекъсват с чести паузи бързия и разгорещен първи разговор.
Бяха се срещнали два творчески характера, обединени от роднинска връзка, и колкото и да се изправяше пред тях миналото и да се раждаше за нов живот, и колкото и да ги завладяваха спомените и да изплуваха различни моменти от периода на раздялата, но щом стана дума за главното, за нещата, познати на хората от съзидателния тип — изчезнаха всякакви връзки освен тази, единствената, нямаше вече ни вуйчо, ни племенник, нито разлика в годините, остана само близостта на стихия със стихия, енергия с енергия, начало с начало.
През последните десетина години Николай Николаевич не бе имал случай да говори за магията на авторството и същността на творческото предназначение в такова съответствие със собствените си мисли и толкова уместно, както сега. От друга страна, и Юрий Андреевич не бе чувал подобни размишления, които да са така проницателно точни и тъй окрилящо увлекателни, както неговите идеи.
Двамата току възкликваха и се разхождаха из стаята, хващаха се за главата от безпогрешността на взаимните догадки или стояха пред прозореца и мълчаливо почукваха с пръсти по стъклото, потресени от доказателствата за взаимно единомислие.
Така премина първата среща, но после докторът няколко пъти се вижда с Николай Николаевич в по-широк кръг — сред хората той ставаше съвсем друг, неузнаваем.
Той се изживяваше като гост в Москва и не желаеше да се откаже от тази представа. Дали в случая смяташе за свой град Петербург или друго някое място, не ставаше ясно. Ласкаеше го ролята на политически сладкодумец и обществен чаровник. Може би си въобразяваше, че в Москва ще се открият политически салони като в Париж преди конвента у мадам Ролан20.
Обикаляше приятелките си, гостоприемни обитателки на тихите московски улички, и много мило иронизираше тяхната и на мъжете им половинчатост и изостаналост, навика им да съдят за всичко според собствените си представи. Сега обичаше да изтъква вестникарската си осведоменост, точно както се хвалеше някога с отречените книги на орфиците21.
Разправяше се, че оставил в Швейцария новата си млада приятелка, недовършени начинания, недописана книга, че само ще се освежи в бурния отечествен водовъртеж и после, ако изплува благополучно, ще изчезне към своите Алпи.
Беше на страната на болшевиките и често назоваваше свои единомишленици двама леви есери: журналиста, който се подписваше с псевдонима Мирошка Помор, и публицистката Силвия Котери.
Александър Александрович мрачно го упрекваше:
— Страшна работа, докъде сте паднали, Николай Николаевич! Тия ваши Мирошки. Каква тиня! И оная Лидия Покори.
— Котери — ще го поправи Николай Николаевич, — Силвия.
— Все едно, Покори или Пърпори — независимо.
— Но въпреки всичко Котери, моля за извинение — търпеливо ще настои Николай Николаевич. Двамата обменяха такива разсъждения:
— За какво се препираме? Подобни истини е срамота да се доказват. Това е абето. Основната народна маса с векове е живяла по немислим начин. Вземете който щете учебник по история. Както ще да се нарича, феодализъм и крепостно право или капитализъм и фабрична промишленост, все едно, неестествеността и несправедливостта на такъв обществен ред отдавна се знае и отдавна се подготвя превратът, който да изведе народа към светлината и да сложи нещата на местата им.
Вие знаете, че частичното обновяване на старото вече не е приемливо, налага се коренен прелом. Той може да предизвика рухване на целия градеж. Е, и? Това е опасно, но оттук не следва, че няма да стане. Въпрос на време. В случая няма място за спор.
— Е, вие измествате разговора. Не съм казал. Да не би да съм казал? — сърдеше се Александър Александрович и спорът отново пламваше.
— Вашите Тамбури и Мирошки са хора без свян. Едно говорят, друго вършат. И после, къде е логиката? Не виждам нищо общо. Не, чакайте, сега ще ви покажа.
И започваше да търси някакво списание с противоречива статия, дърпаше и тряскаше чекмеджетата на писалището и с тези гръмки звуци разпалваше красноречието си.
Александър Александрович обичаше нещо да му пречи в разговора и тези препятствия да оправдават неговите гъгнещи паузи, неговото мънкане и запъване. Словото му започваше да се лее само когато търсеше нещо запиляно — например докато издирваше другия галош в тъмното антре или когато с кърпа на рамо стоеше на вратата на банята, или докато подаваше някое тежко блюдо на масата, или докато наливаше вино на гостите.
Юрий Андреевич с наслада слушаше тъст си. Той обожаваше този добре познат старомосковски, леко напевен маниер на говорене с мекото громеково захвелтване, което приличаше на мъркане.
Горната му устна с малки мустачки се издаваше малко над долната. По съвсем същия начин леко стърчеше папийонката на врата му. Имаше някаква прилика между устната и папийонката и тя придаваше на тъст му нещо трогателно, доверчиво-детско.
Късно вечерта, гостите почти си тръгваха, когато пристигна Шура Шлезингер. Идваше направо от някакво събрание с жакет и работнически каскет; с решителна крачка влезе в стаята и докато се здрависваше с всеки, незабавно подхвана упреците и обвиненията.
— Здравей, Тоня. Здрасти, Санечка. Ама свинщина, какво ще кажете! От всички страни чувам, че се е върнал, цяла Москва за това говори, но от вас последна научавам. Както и да е. Сигурно не съм заслужила. Къде е тъй дългоочакваният? Направете ми път! Какво сте го заобиколили! Е, добре дошъл. Браво, браво. Прочетох я. Нищо не разбирам, но е гениална. Веднага си личи. Добър вечер, Николай Николаевич. Юрочка, сега ще продължим. Имам много важен и специален разговор с теб. Здравейте, младежи. А, и ти ли си тук, Гогочка? Буболече-лече, шарено елече…
Последното възклицание се отнасяше за громековия на шурея шуролинка Гогочка, яростен поклонник на всяка надигаща се сила, когото заради веселия характер и глупостта наричаха Хахо, а заради височината и кльощавината — глист.
— Вие тук си пиете и си хапвате, а? Сега ще ви настигна, господа. Ех, господа, господа! Нищо не знаете и не подозирате! Какво става по света! Какви работи! Идете на някое истинско низово събрание с реални работници, с реални войници, не каквито са в книгите. Опитайте се там да споменете за война до победен край! Ще ви дадат един победен край! Сега слушах един моряк. Юрочка, щеше да ти вземе акъла! Каква страст! Каква целеустременост!
Прекъсваха я. Всички викаха и вдигаха шум до бога. Шура Шлезингер седна до Юрий Андреевич, взе ръката му, приближи лицето си до неговото и като се мъчеше да надвика останалите, закрещя без повишения и понижения, като по телефон:
— Ела някой ден с мен, Юрочка. Ще ти покажа такива хора! Ти трябва, длъжен си, разбираш ли, да докоснеш земята като Антей. Какво ми се пулиш? Чудиш ми се? Не знаеш ли, че аз съм стар боен кон, стара бестужевка22 съм аз, Юра. И са ме арестували, и по барикадите съм се сражавала. Така де! Ти какво си мислиш! О, ние не познаваме народа! А аз току-що идвам от там, направо от масите. Сега им уреждам библиотека.
Беше пийнала и вече явно я хващаше. Но и на Юрий Андреевич му бучеше главата. Той не забеляза как Шура Шлезингер се озова в единия край на стаята, а той в другия, начело на масата. Стоеше изправен и за собствено учудване явно държеше реч. Доста усилия му струваше да възцари тишина.
— Господа… Бих искал… Миша!… Гогочка… Какво да правя, Тоня, те не ме слушат. Господа, нека кажа две думи! На прага сме на нещо нечувано, небивало! И аз бързам да ви кажа, ето моето пожелание. Когато то дойде, дай боже, да не загубим връзката помежду си и да не загубим душите си. Гогочка, после ще викате ура. Не съм свършил. Прекратете приказките помежду си и ме слушайте внимателно.
На третата година от войната народът започна да вярва, че рано или късно границата между фронта и тила ще изчезне, море от кръв ще плисне към всекиго от нас и ще залее ония, дето са се скрили и спотаили. Революцията е именно такова наводнение.
По време на революцията ще ви се струва, както на войната, че животът е свършил, с всичко лично е приключено, в целия свят вече нищо не се случва, само се убива и се умира, пък ако доживеем да четем записки и мемоари за тия времена, ще се убедим, че за пет или десет години сме изживели повече, отколкото други за цяло столетие.
Не знам дали самият народ ще се надигне като стена, или всичко това ще стане от негово име. Събитие от такава свръхвеличина не изисква театрална убедителност. Ще му повярвам и така. Дребнаво е да ровим в причините за циклопическите събития. Те не съществуват. Само домашните скандали имат своя генезис, когато двамата си оскубят косите и изпотрошат чиниите, а после се чудят кой пръв бил започнал. Докато всичко истински велико е безначално подобно на вселената. То изведнъж се оказва съществуващо, без да се е зародило, сякаш винаги е било или е паднало от небето.
Аз също мисля, че на Русия й е съдено да стане първата държава на социализма за цялото съществование на света. Когато това се случи, то ще ни зашемети за дълго и дойдем ли на себе си, няма да си върнем загубената памет. Ще забравим какво и що е било и няма да търсим обяснения за невероятното. Новият ред ще бъде привичен за нас както гората на хоризонта или облаците над главите ни. Той ще ни заобиколи отвсякъде. Нищо друго няма да има.
Той още нещо говори и междувременно изтрезня. Но все още не разбираше какво се говори наоколо и отвръщаше не на място. Виждаше проявите на обща обич към него, но не успяваше да прогони тъгата, от която не беше на себе си. Тогава каза:
— Благодаря, благодаря. Виждам чувствата ви. Не ги заслужавам. Но не трябва да обичаме така пестеливо и набързо, сякаш от страх, че после можем да обикнем още по-силно.
Всички се разсмяха и му заръкопляскаха, възприели думите му като търсена духовитост, а той не знаеше къде да се дене от усещането за надвиснало нещастие, от съзнанието, че няма власт над бъдещето въпреки цялата си жажда за добро и способност за щастие.
Гостите си затръгваха. Лицата на всички се бяха изострили от умората, прозевки разпъваха челюстите им и ги правеха да приличат на коне.
На излизане дръпнаха пердето. Отвориха прозореца. Видяха жълтеникавото зазоряване, мокрото небе с мръсни пръстенозелени облаци.
— Изглежда, е имало буря, докато дрънкахме тук — каза той.
— Мен дъждът ме хвана по пътя — потвърди Шура Шлезингер. — Едвам притичах.
В празната и още тъмна уличка се чуваше почукването на капките от дърветата заедно с дръзкото чуруликане на мокрите врабци.
Протътна гръм, като че ли плуг преора небето, и всичко стихна. После се чуха четири звънки закъснели удара, както тупкат наесен картофите, вдигнати с лопатата от рохкавата разкопана пръст.
Гръмотевицата прочисти цялата прашна опушена стая. Изведнъж като електрически елементи започнаха да се усещат съставните части на съществованието, водата и въздухът, желанието за радост, земята и небето.
Уличката се изпълни с гласовете на разотиващите се. Те продължиха да обсъждат нещо на висок глас, точно както се препираха допреди малко в стаята. Гласовете се отдалечаваха, постепенно затихваха и затихнаха.
— Колко е късно — каза Юрий Андреевич. — Да вървим да лягаме. От всички хора на света, обичам само теб и татко.
5
Мина август, отиваше си септември. Надвисваше неизбежното. Наближаваше зимата, а в човешкия свят — нещо подобно на зимна летаргия, нещо предрешено, което се носеше във въздуха и за което говореха всички.
Трябваше да се готвят за зимата, да се запасяват с храна, с дърва. Но в дните на тържество на материализма материята се превърна в понятие, вместо храната и дървата се появи проблемът за храната и дървата.
Хората в градовете бяха безпомощни като деца пред лицето на наближаващата неизвестност, която помиташе по пътя си всички установени навици и оставяше подире си опустошение, макар тя самата да произхождаше от града и да беше създание на гражданите.
Хората се самозалъгваха и се залисваха с празни приказки. Всекидневието още креташе, куцукаше и се подмяташе нанякъде по стар обичай. Но докторът виждаше живота такъв, какъвто е. И не можеше да затвори очи за неговата обреченост. Той смяташе себе си и своята среда за жертви. Предстояха им изпитания, може би дори и гибел. Броените дни, които им оставаха, се топяха пред очите му.
Щеше да полудее, ако не бяха житейските дреболии, труд и грижи. Жената, детето, необходимостта да изкарва пари, това беше спасението му — насъщното, смиреното, бита, службата, ходенето при болните.
Разбираше, че е пигмей пред чудовищната машина на бъдещето, боеше се от него, обичаше го и тайно се гордееше с това бъдеще, и за последен път, като за сбогом, с жадните очи на вдъхновението гледаше облаците и дърветата, хората по улиците, големия руски град, който се бъхтеше в нещастията, и той беше готов да се жертвува, за да потръгнат нещата, но нищо не можеше да направи.
Това небе и минувачите виждаше най-често от средата на улицата, когато пресичаше Арбат при аптеката на Руското дружество на лекарите на ъгъла на Староконюшеная.
Пак започна работа в бившата си болница. Тя и досега се наричаше Крестовоздвиженска, макар че едноименната община не съществуваше вече. Но още не бяха й измислили подходящо ново име.
В болницата беше започнало разслоение. Умерените, чието тъпоумие възмущаваше доктора, намираха Живаго опасен; хората, които бяха политически доста напредничави, го смятаха недостатъчно червен. Така се озова нито при едните, нито при другите, от едните се беше откъснал, до другите не беше стигнал.
В болницата освен преките задължения директорът му възложи контрола върху статистическата отчетност. Какви ли не анкети, въпросници, бланки преглеждаше, какви ли не отговорни отчети попълваше! Смъртност, растеж на заболеваемостта, имуществено състояние на служителите, гражданска съзнателност и степен на участие в изборите, незадоволима нужда от гориво, храна, медикаменти — всичко интересуваше статистическото управление, за всичко се искаше отговор.
Докторът вършеше всичко това на старото си бюро до прозореца в ординаторската стая. Купчини от разграфени листа с различни форми и образци бяха натрупани пред него, леко изместени встрани. Понякога успяваше освен периодичните записки за медицинските си трудове да пише откъслечно и своята „Игра на хора“, мрачен дневник или хроника за тези дни, съставена от проза, стихове и всякакви текстове, внушени от съзнанието, че половината хора са престанали да бъдат каквото са и разиграват какво ли не.
Светлата слънчева стая с боядисани в бяло стени тънеше в кремавата светлина на златната есен, обичайна за дните след Успение, когато сутрин падат първите слани и в пъстротата и яркостта на оределите горички започват да се мяркат зимните синигери и врани. Небето в такива дни се вдига безкрайно високо и през прозрачната стена от въздух между него и земята полъхва от север ледена тъмносиня яснота. Повишава се видимостта и звучността на всичко в света, независимо какво е то. Разстоянията предават звука в смразена звънкост, отчетливо и разчленено. Разчистват се просторите, сякаш да открият целия живот за много години напред. Тази разреденост на въздуха не би могла да се понесе, ако не беше тъй кратковременна и не настъпваше в края на късния есенен ден, на прага на ранния здрач.
Такава светлина озаряваше ординаторската стая, светлината на рано залязващото есенно слънце, сочна, стъклена и водниста като узряла ябълка.
Докторът седеше зад бюрото, топеше перодръжката в мастилницата, замисляше се и пишеше, а до широките прозорци прелитаха някакви тихи птици, хвърляха в стаята безшумните си сенки, които покриваха движещите се ръце на доктора, плота с бланките, пода и стените — и пак тъй безшумно изчезваха.
— Кленът окапа — каза влезлият просектор, по-рано пълен мъж, сега с кожа, провиснала от отслабването. — Дъждове го праха, ветрове го драха, не можаха да го победят. А една слана какво го направи!
Докторът вдигна глава. Наистина, загадъчните птици, които сновяха край прозореца, се оказаха винено-огнените листа на клена, отлитащи завинаги — те плавно се носеха във въздуха и като огънати оранжеви звезди лягаха встрани от дърветата на тревата в градината на болницата.
— Замазахте ли прозорците у вас? — попита просекторът.
— Не — отговори Юрий Андреевич и продължи да пише.
— Защо? Крайно време е.
Юрий Андреевич не отвърна, погълнат от писането.
— Ех, няма го Тарасюк — продължи просекторът. — Злато човек беше. Кърпеше обувки. Поправяше часовници. Всичко умееше. И всичко изнамираше. Време е да ги замажете. Тази работа трябва да се свърши.
— Нямам замазка.
— Направете си. Ето ви рецептата. — И му обясни как се прави замазка от безир и варовик. — Впрочем стига толкова. Аз ви преча.
Отдалечи се към другия прозорец и се зае със своите стъкленици и препарати. Взе да притъмнява. След минута той каза:
— Ще си развалите очите. Тъмно е. Няма да има осветление. Да си тръгваме.
— Още малко ще поработя. Двадесетина минути.
— Неговата жена е тук болногледачка.
— На кого?
— На Тарасюк.
— Знам.
— А той самият не се знае къде е. Обикаля някъде. През лятото на два пъти идва. Тука, в болницата. Сигурно е в някое село. Урежда им нов живот. Той е точно от онези войници болшевики, които срещате по улиците и по влаковете. Искате ли да ви кажа каква е работата. С Тарасюк например. Слушайте. Той има златни ръце. Не умее да работи лошо. С каквото и да се захване, всичко му идва отръки. Същото и на войната. Изучи я като всеки занаят. Стана чудесен стрелец. В окопите, нощем на пост. Ръка, око — чудо! Наградите му не са за безумни геройства, а за точна стрелба. Да. Всяка работа за него се превръща в страст. Обикнал и военния занаят. Видял, че оръжието е сила, че го спасява. Тогава и той решил да стане сила. Въоръженият човек вече не е обикновен човек. Навремето такива хора са ставали от стрелци разбойници. Сега той вече не си дава пушката. Изведнъж се чува призив: „Да обърнем щиковете“ и прочие. И той обръща щика. Това е цялата история. И целият марксизъм.
— И то съвсем истински, направо от живота. Защо не.
Просекторът отиде пак при своя прозорец, запремества епруветките. После попита:
— Какво стана с майстора за печката?
— Благодаря ви. Много интересен човек. Цял час говорихме за Хегел и Бенедето Кроче.
— Разбира се! Доктор на философските науки в Хайделбергския университет. А печката?
— Не питайте.
— Пуши ли?
— Ужас.
— От кюнеца е. Трябвало е да го вкара в камината, а той сигурно го е извадил през прозореца.
— В камината е. Но пуши.
— Значи не е улучил комина, сложил го е във вентилационния канал или в отдушника. Да беше Тарасюк! Но нищо, имайте търпение. Хубавите неща по-трудно стават. Печка да палите не е като на пиано да свирите. Ще трябва да се научите. Купихте ли дърва?
— Откъде?
— Ще ви пратя църковния пазач. Краде от оградите. Но ви предупреждавам. Скъпчия е. Ще се пазарите. Или една жена, дето трепе дървеници.
Те слязоха в портиерната, облякоха се, излязоха навън.
— За какво ми е? — учуди се докторът. — Нямаме дървеници.
— Какви дървеници! Аз какво ви говоря, вие какви ми ги приказвате. Не дървеници, дърва. Тази жена върти голяма търговия. Прекупува цели и недостроени къщи за дърва. Сериозна доставчица. Внимавайте къде стъпвате, ама че тъмница! По-рано можех със завързани очи да мина през този район. Знаех всяко камъче. Цял живот съм на Пречистенка. А като почнаха да събарят оградите, и с отворени очи нищо не мога да позная, все едно съм в чужд град. Но пък какви кътчета изскочиха! Ампирни къщички в гъсталаците, кръгли градински масички, полуизгнили пейки. Наскоро минах покрай един такъв пущинак между три пресечки. Гледам, някаква стогодишна бабичка рови с бастуна земята. „Помози бог, викам, бабке. За червеи ли човъркаш, риба да ловиш?“ Шегувам се. А тя най-сериозно: „Не, сине, за печурки.“ И наистина в града е станало като в гора. Мирише на шума, на гъби.
— Знам го това място. Между Серебряни и Молчановка, нали? Там колкото пъти мина, все нещо ми се случва, Ту ще срещна някого, дето двадесет години не съм го виждал, ту нещо ще намеря. Разправят, че имало и бандити. Нищо чудно. Място на кьоше. Колкото щеш тайни пътечки до бардаците към Смоленския площад. Ще те оберат, ще те съблекат и дим да ги няма!
— И осветлението е толкова слабо. Затуй се казва: да се светнеш. Така е, целият ставаш на цицини.
6
Наистина всевъзможни случайности преследваха доктора на споменатото място. Късно есента, малко преди октомврийските битки, в една тъмна студена вечер се натъкна там на някакъв човек, проснат в безсъзнание напряко през тротоара. Човекът лежеше с разперени ръце, с глава, подпряна на циментовия стълб, и краката му висяха на паважа. От време на време тихо стенеше. Когато докторът се опита да го свести, онзи измънка нещо в отговор на въпросите му и пак изпадна в безсъзнание. Главата му беше наранена и окървавена, но докторът установи, че черепът е здрав. Явно беше жертва на улично нападение. „Чантата. Чантата“ — пошепна няколко пъти мъжът.
Докторът повика по телефона от най-близката арбатска аптека крестовоздвиженския старец файтонджия и откара неизвестния в болницата.
Потърпевшият се оказа виден политически деец. Докторът го излекува и намери в негово лице дългогодишен покровител, който го измъкваше от много недоразумения в тези времена на поголовна мнителност и недоверчивост.
7
Беше неделя. Докторът беше свободен. Днес не работеше. Вече се бяха събрали в трите стаи на Сивцев Вражек, както предложи Антонина Александровна.
Беше студен ветровит ден с ниски снежни облаци, мрачен и тъмен.
Сутринта запалиха печката. Тя започна да пуши. Антонина Александровна, без нищо да разбира от печки, даваше неуместни и погрешни съвети на Нюша, която се мъчеше с мокрите дърва, а те не се разпалваха. Докторът виждаше всичко това и разбираше какво трябва да се направи, затова се опита да се намеси, но жена му ласкаво го обърна за раменете и го изкара от стаята с думите:
— Ти се прибери. Когато и без това свят ми се завива и всичко ми се е объркало, ти имаш навика непременно да даваш съвети. Как не разбираш, че твоите забележки само подливат масло в огъня.
— О, масло, Тонечка, това щеше да е превъзходно! Печката щеше да пламне моментално. Но там е лошото, че не виждам ни масло, ни огън.
— Нито е време за каламбури. Разбери, има мигове, когато нямам нерви да ги слушам.
Несполуката с печката проваляше неделните им планове. Те се надяваха до следобеда да свършат всичко необходимо и вечерта да са свободни, но сега това отпадаше. Закъсняваха с обеда, отлагаше се нечие намерение да си измие косата, разместваха се някакви други задачи.
Скоро така се задими, че не можеше да се диша. Силният вятър връщаше пушека в стаята. Вътре се стелеше облак от черни сажди като някакво страшно чудовище от гори тилилейски.
Юрий Андреевич разпъди всички в другите стаи и отвори горното — прозорче. Извади половината дърва от печката, между останалите направи пътечка от брезова кора и подпалки.
През прозорчето нахлу чист въздух. Пердето се изду и литна нагоре. Няколко листа полетяха от писалището. Течението тръшна някаква далечна врата и се защура край стените, подгони остатъците от пушека, както котка гони мишка.
Дървата се запалиха и запукаха. Печицата блъвна огън. Жълтите й стени пламнаха в червени горещи петна като туберкулозна руменина. Пушекът се разреди и накрая съвсем изчезна.
В стаята стана по-светло. Замъглиха се прозорците, наскоро замазани собственоръчно от Юрий Андреевич съгласно наставленията на просектора. Понесе се топлият мазен мирис на маджун. Замирисаха тънко нацепените дърва, които се сушаха до печката: горчива, тръпчива миризма на смърчова кора и на свежа като одеколон влажна трепетлика.
В този момент устремно като вятъра от прозорчето в стаята нахълта Николай Николаевич със съобщението:
— По улиците се водят боеве. Започнати са военни действия между юнкерите, които поддържат Временното правителство, и войниците от гарнизона — те са на страната на болшевиките. Кажи-речи, на всяка крачка боеве, навсякъде са лумнали огнища на въстанието. По пътя дотук на два-три пъти едвам отървах кожата — единия път на ъгъла на Болшая Дмитровка и другия път при Никитските врата. Улиците са затворени, трябва да се заобикаля. Бързо, Юра! Обличай се, да вървим. Това трябва да се види. Това е историята! Това се случва веднъж в живота!
Но той самият не млъкна два часа, после седнаха да обядват, а когато си затръгва и искаше да вземе доктора, ги спря идването на Гордон. Той влетя точно като Николай Николаевич, със същите новини.
Но събитията през това време бяха напреднали. Имаше нови подробности. Гордон говореше за усилена стрелба и за убити минувачи, случайно ударени от някой куршум. Според неговите думи движението в града почти било спряно. По чудо стигнал дотук, до тяхната улица, но буквално зад гърба му улицата била затворена.
Николай Николаевич не хвана вяра и понечи да си тръгне, но след минута се върна. Каза, че не може да излезе, по улиците свистят куршуми, къртят парчета тухли и мазилка от ъглите на сградите. Навън няма жива душа, по тротоара не може да се мине.
Точно тогава простудиха Сашенка.
— Сто пъти съм ви казвал да не слагате детето до печката — сърдеше се Юрий Андреевич. — Горещината е сто пъти по-вредна от студа.
Сашенка зачерви гърлото и вдигна висока температура. Той имаше една особена черта — изпитваше свръхестествен, мистичен страх от гадене и повръщане, а имаше чувството, че това може да му се случи всеки момент.
И той отблъскваше ръката на Юрий Андреевич с ларингоскопа, не го оставяше да му види гърлото, затваряше уста, крещеше и се давеше. Никакви молби и заплахи не помагаха. Изведнъж детето по невнимание се прозя сладко-сладко и докторът веднага използува да му пъхне лъжичката в устата, да му притисне езика и да прегледа пламналото му гърло и налепите по подутите сливици. Тяхното състояние го разтревожи.
Малко по-късно с подобни манипулации успя да му вземе секрет. Александър Александрович имаше микроскоп вкъщи. Юрий Андреевич го взе и криво-ляво сам го изследва. За щастие не беше дифтерит.
Но на третата нощ Сашенка получи криза от псевдокруп. Той гореше и се задушаваше. Баща му не можеше да гледа клетото дете, безсилен да го избави от страданията. Антонина Александровна си внуши, че малкият умира. Вземаха го на ръце, носеха го из стаята и като че ли му олекваше.
Трябваше да се намери мляко и минерална вода или сода за детето. Но навън уличните боеве бяха в разгара си. Престрелките и оръдейните гърмежи не спираха нито за миг. Дори с опасност за живота да би се осмелил да премине оттатък прострелваната полоса, той и зад линията на огъня не би открил следи от живот, животът бе замрял в целия град, докато не станеше ясно положението.
Но то вече беше ясно. Отвсякъде се носеха слухове за превеса на работниците. Продължаваха да се бият само отделни групички юнкери, без връзка помежду си и с командуването си.
Районът на Сивцев Вражек влизаше в обсега на действия на военните части, които напираха към центъра откъм Дорогомилов. Войниците от Германската война и младите работници, които се бяха окопали тук, вече познаваха населението от околните къщи и разменяха шеги с местните жители, които надничаха от вратите или излизаха навън. В тази част на града движението се възстановяваше.
Тогава си тръгнаха след тридневното пленничество в дома на Живаго Гордон и Николай Николаевич. Докторът беше доволен от присъствието им в трудните дни на Сашиното боледуване, а Антонина Александровна им прощаваше цялата бъркотия, с която допринесоха за общия безпорядък. Но като благодарност за гостоприемството двамата смятаха за свой дълг да развличат стопаните с безкрайни приказки и Юрий Андреевич беше толкова уморен след тридневното преливане от пусто в празно, че с радост се раздели с тях.
8
Имаше сведения, че са се прибрали благополучно, но всъщност тъкмо при тази проверка се оказа, че съобщенията за всеобщото примирие са доста прибързани. Тук-там военните действия още продължаваха, през някои райони не можеше да се мине и докторът засега не виждаше начин да се добере до болницата, за която вече му беше домиляло и където в бюрото му в ординаторската стая бяха прибрани „Играта“ и научните записки.
Само вътре в отделните махали хората излизаха сутрин до близката фурна и ако видеха минувач с бутилка мляко, спираха го и се тълпяха да го разпитват откъде го е взел.
Понякога се възобновяваше стрелбата в целия град и отново разпъждаше хората. Всички се досещаха, че страните водят някакви преговори и техният успешен или неуспешен ход се отразява на засилването или отслабването на боевете.
Веднъж в края на октомври по стар стил към десет часа вечерта Юрий Андреевич вървеше забързан по улицата, тръгнал без особена необходимост у един колега, който живееше наблизо. Обикновено многолюдни, сега околните улици бяха пусти. Почти не се мяркаха минувачи.
Юрий Андреевич вървеше бързо. Прехвърчаха първите снежинки, излезе вятър, той все посече се усилваше и пред очите му се превръщаше в снежна буря.
Юрий Андреевич завиваше от уличка в уличка и вече беше загубил чет на завоите, когато изведнъж снегът се усили, развихри се виелица — такава виелица, дето на открито с вой се стеле над полята, а в града се мята в тесните сокаци, сякаш е загубила пътя.
Нещо подобно ставаше и в духовния свят, и във физическия, наблизо и надалеч, на земята и във въздуха. Тук-там се обаждаха последните залпове на сломената съпротива. Някъде към хоризонта бухваха като мехури и се пръскаха заревата на угасени пожари. Същите спирали и кълба въртеше и сучеше виелицата и димеше по мокрите паважи и тротоари в краката на Юрий Андреевич.
На една от пресечките с вик „Последни новини!“ го изпревари, тичайки, малко вестникарче с куп прясно отпечатани вестници под мишница.
— Задръж рестото — каза докторът. Момчето едва отлепи от купа влажния лист, тикна го на доктора и изчезна във виелицата също тъй внезапно, както се беше появило.
Докторът отиде до уличната лампа, която светеше на две крачки от него, за да може веднага, незабавно да прегледа най-важното.
Извънредното издание, отпечатано само от едната страна на листа, съдържаше правителственото съобщение от Петербург за учредяването на Съвета на народните комисари, за установяването на съветска власт в Русия с диктатура на пролетариата. По-нататък следваха първите декрети на новата власт и бяха публикувани различни вести, предадени по телеграфа и телефона.
Виелицата блъскаше в очите му и покриваше печатните редове със сиви шумолящи снежни парцали. Но това не му пречеше. Той чувствуваше изключителността на мига, неговото величие и епохалност, и не можеше да се опомни.
За да дочете все пак съобщенията, затърси наоколо някое осветено място, което да е по на завет. И видя, че е пак на онова омагьосано кръстовище, на ъгъла на Серебряни и Молчановка, пред вратата на висока пететажна сграда с остъклен вход и широко преддверие, осветено с електричество.
Докторът влезе и в дъното на входа, под електрическата крушка, се задълбочи в изчитане на депешите.
Горе над главата му се чуха стъпки. Някой слизаше по стълбите, като се спираше начесто, сякаш обзет от нерешителност. И наистина който слизаше, накрая се спря, обърна се и се втурна нагоре. Някъде се отвори врата и два гласа отекнаха като две вълни, толкова деформирани от ехото, че не можеше да се разбере дали са мъжки или женски. След това вратата се тръшна и лицето, което по-рано слизаше, забърза надолу много по-решително.
Докторът, задълбочен в четивото, бе свел очи към вестника. Той не възнамеряваше да се откъсва от вестника заради непознатия. Но онзи, щом стигна долу почти на бегом, изведнъж се спря. Юрий Андреевич вдигна глава и го погледна.
Пред него беше застанало момче на около осемнадесет години с корав еленов кожух с косъма навън, както ги носят в Сибир, и с шапка от същата кожа. Лицето му беше мургаво, с тесни киргизки очи. В това лице имаше нещо аристократично, някаква съвсем дискретна искрица, някакъв таен финес, който изглежда като привнесен и личи у хората със смесена, нееднородна кръв.
Момчето явно се беше заблудило и вземаше Юрий Андреевич за някого другиго. То с изненада и удивление се взираше в доктора, като че ли го познаваше, но не смееше да го заговори. За да сложи край на недоразумението, Юрий Андреевич го огледа от главата до петите с такава студенина, че да убие у него всякакво желание за запознанство.
Момчето се обърка и без да каже нито дума, тръгна към изхода. Там се озърна още веднъж, отвори тежката врата, провиснала на пантите, шумно я затвори и си тръгна.
След десетина минути го последва и Юрий Андреевич. Той вече беше забравил и момчето, и колегата, при когото се беше запътил. Развълнуван от прочетеното, си тръгна за вкъщи. По пътя едно ново и маловажно житейско обстоятелство, но по това време с безмерно значение, прикова и погълна вниманието му.
Малко преди да си стигне у дома, той се натъкна в тъмното на грамаден куп дъски и талпи, стоварени напряко на улицата до ръба на тротоара. Тук, в уличката, имаше някакво учреждение и сигурно им ги бяха докарали за огрев от някоя разрушена дървена къщурка в предградията. Талпите не бяха се поместили в двора и бяха оставени на плочника. Купът се вардеше от въоръжен часовой, който крачеше из двора и от време на време излизаше на улицата.
Юрий Андреевич, без много да му мисли, издебна минутата, когато пазачът влезе в двора, а виелицата завъртя във въздуха гъст облак от снежинки. Той се промъкна откъм по-неосветената част на купа, откъм сянката, и с бавно разклащане издърпа най-отдолу един тежък дънер. Едвам го измъкна от купа, но като го метна на рамо, престана да усеща тежестта (нали е за своя душа, не тежи) и безшумно го примъкна до Сивцев Вражек покрай тъмните стени.
Операцията беше съвсем навременна, вкъщи дървата им свършваха. Нацепиха дънера и го нарязаха с трион на малки трупчета. Юрий Андреевич клекна да запали печката. Остана така мълчалив пред подскачащата и подрънкваща вратичка. Александър Александрович си примъкна креслото и седна да се сгрее. Живаго извади вестника от джоба на сакото и го подаде на тъст си с думите:
— Видяхте ли го? Ето. Четете.
Все така клекнал, той побутваше огъня с малката маша и си говореше сам:
— Каква блестяща хирургия! Ей тъй изведнъж артистично да изрежеш старите гнойни язви! Простичка, без всякакво усукване присъда над вековната несправедливост, свикнала да й се кланят и да й свалят шапка.
В това така безстрашно доведено докрай дело има нещо национално-близко, открай време познато. Нещо от безусловната светозарност на Пушкин, от Толстоевата категорична вярност на фактите.
— Кое на Пушкин? Какво казваш? Почакай. Сега свършвам. Не мога едновременно да чета и да слушам — опита се да го прекъсне тъст му, който погрешно отнесе към себе си монолога на Юрий, произнесен под нос.
— Кое всъщност е гениалното? Ако някой има за задача да създаде нов свят, да започне ново летоброене, той непременно ще поиска първо да му се разчисти съответното място. Той би изчакал да свършат старите векове, преди да пристъпи към изграждане на новите, той би имал нужда да започне от кръгла дата, от нов ред, от чиста страница.
А сега — хоп, заповядайте. Това небивало, това чудо на историята, това откровение се бухва право във въртопа на продължаващото всекидневие, без капка внимание към неговия ход. То започва от средата, вместо от началото, без предварително обсъдени срокове, в първия случаен делник, право в разгара на пътуващите из града трамваи. Това е най-гениалното. Така неуместно и несвоевременно може да бъде само най-великото.
9
Зимата дойде точно каквато я предсказваха. Тя още не беше толкова страшна, както следващите две, които настъпиха подире й, но вече беше от същата порода, тъмна, гладна, студена, пълна с рухването на привичните неща и разрушаването на всички основи на съществуването, пълна с нечовешки усилия за вкопчване в изплъзващия се живот.
Те бяха три поредни, тези жестоки зими, една след друга, и не всичко, което сега мислим, че е станало в края на седемнадесета и началото на осемнадесета, наистина се е случило тогава — може и да е било по-късно. Тези три зими една подир друга се сляха и трудно могат да се отличат помежду си.
Старият живот и младите порядки още не съвпадаха. Нямаше я яростната вражда помежду им, която се появи след година, по време на Гражданската война, но нямаха и връзка. Това бяха две страни, противопоставени една на друга, две страни без покритие.
Навсякъде преизбираха властта: в домсъветите, в организациите, в службите, в обслужващите учреждения. Съставът й се менеше. Навсякъде започнаха да се назначават комисари с неограничени пълномощия, хора с желязна воля, хора с черни кожени куртки, въоръжени с всяващи страх мерки и с нагани, хора, които рядко се бръснеха и още по-рядко спяха.
Те добре познаваха рожбата на тълпата, средния манипулатор на маловажни държавни документи, плужека еснаф; и безпощадно, с мефистофелска крива усмивка разговаряха с него като със заловен джебчия.
Тези хора движеха всичко, както им нареждаше програмата, и начинание след начинание, обединение подир обединение ставаха болшевишки.
Крестовоздвиженската болница се наричаше сега Втора преустроена. Там бяха станали промени. Част от персонала беше уволнен, някои напуснаха по собствено желание, намирайки, че нямат сметка от работата. Това бяха по-заможните доктори с добра частна практика, фаворити на салоните, фразьори и дърдорковци. Те побързаха да представят напускането по користни съображения като гражданска демонстрация, започнаха да се отнасят към оставащите пренебрежително, едва ли не ги бойкотираха. Сред тези оставащи беше и Живаго.
Вечер в дома им се водеха такива разговори:
— В сряда да не забравиш да дойдеш в зимника на Дружеството на лекарите. Там имаме два чувала премръзнали картофи. Ще проверя точно в колко свършвам, за да ти помогна. Ще трябва двамата с шейната…
— Добре. Има време, Юрочка Защо не си легнеш вече. Късно стана. Все едно не можеш всичко да свършиш. Трябва да си починеш.
— Страшна епидемия. Общото изтощение подяжда силите на организма. И ти, и татко — страх ме е да ви гледам. Трябва нещо да предприемем. Но какво? Не се пазим достатъчно. Трябва да сме по-предпазливи. Слушай. Не спиш ли?
— Не.
— За себе си не ме е страх, аз съм жилав, но ако, не дай боже, стане така, че се разболея, не прави глупости, моля те, не ме дръж вкъщи. Веднага в болницата.
— Юрочка, какви ги говориш! Чукай на дърво! Дяволът си няма работа.
— Помни, не останаха вече нито честни, нито приятели, още по-малко знаещи. Ако се случи нещо, слушай само Пичужкин. Стига, разбира се, той самият да е на крак. Спиш ли?
— Не.
— Те, моля ти се, сами си избраха по-богатата ясла, а сега излиза, че било от гражданско чувство и принципност. Като се срещнем, едвам ми подават ръка. „Още ли работите при тях?“ И вдигат вежди. „Работя, казвам, и ще ви моля да не се ядосвате, аз се гордея с нашите лишения и уважавам хората, които ни правят честта да ги споделят с нас.“
10
За дълъг период от време постоянна храна за всички стана кашата от грухано просо и чорбата от рибени глави. Самата риба в пържен вид се смяташе за второ. Ядяха немляна ръж, пшеничени зърна. От тях варяха каши.
Една позната на Антонина Александровна, професорска жена, я научи да пече на подницата на кахлената печка погачи от попарено тесто и да продава едната част, та с хляба и парите да оправдае паленето й. Това щеше да им позволи да се откажат от ужасното кюмбе, което пушеше, едвам гореше и изобщо не задържаше топлината.
Антонина Александровна започна да прави хубави погачи, но с търговията нищо не стана. Наложи се да се лишат от празните надежди и пак да се върнат към отритнатата печица. Живаго бедствуваха.
Една сутрин Юрий Андреевич както винаги отиде на работа. В къщата бяха останали две цепеници. Антонина Александровна си облече кожуха, с който зъзнеше от общата слабост дори в топли дни, и излезе „на лов“.
Близо половин час обикаля близките улички, където идваха понякога селяни със зарзават, и картофи от близките села. Човек трябваше да ги дебне, защото ги пресрещаха още отдалеч.
Скоро откри каквото търсеше. Млад едър мъжага с ямурлук, съпровождан от Антонина Александровна, предпазливо подкара към двора на Громеко коня с шейната, която приличаше на детска играчка.
В един кош от лико, качен на шейната и заметнат с рогозка, имаше малко брезови дърва, не по-дебели от старомодните перила по верандите на богатите къщи, както са по фотографиите от миналия век. Антонина Александровна ги знаеше колко струват — само дето се казва бреза, иначе е влажно дърво от най-лошо качество, прясно насечено, и изобщо не става за палене. Но нямаше избор и време за колебания.
Младият селянин на пет-шест курса й пренесе дървата догоре, а срещу тях повлече по стълбите и качи на шейната за подарък на булката малкия гардероб на Антонина Александровна с огледалото. Пътем, докато се спазариха да им докара и картофи, той свари да разпита и за пианото до вратата.
Когато се прибра, Юрий Андреевич не каза нищо за покупката на жена си. Много повече сметка имаше да нацепят стария гардероб и беше къде по-целесъобразно, но нямаше да им даде сърце да го направят.
— Видя ли бележката на масата? — попита жена му.
— От шефа на болницата. Казаха ми, знам. Да видя една болна. Ще ида. Само малко да си почина, и отивам. Обаче е доста далече. Някъде към Триумфалната арка. Имам адреса.
— Учуди ме хонорарът. Ти видя ли? Прочети я все пак. Бутилка германски коняк или едни дамски чорапи за визитацията. С какво те примамват! Кои са тези? Каква пошлост и липса на всякаква представа за сегашния живот. Сигурно са някои новобогаташи.
— Да, той е снабдител.
С тази дума наред с концесионерите и пълномощниците се наричаха дребните частници, на които държавната власт, унищожила частната търговия, гледаше малко през пръсти в моменти на икономически кризи и сключваше с тях договори и сделки за разни доставки.
Сред тях нямаше вече никой от свалените шефове на старите фирми, никакви бивши едри собственици. Онези повече не се съвземаха след удара. Във въпросната категория се включваха гешефтари-еднодневки, нови и чужди хора без корени, вдигнати от дъното с пяната на войната и революцията.
Докторът изпи един чай от топла вода със захарин, леко подбелена с мляко, и се запъти към болната.
Тротоарите и платната бяха погребани под дълбокия сняг, засипал улиците от къщите на едната страна до къщите на отсрещната страна. На места снежната покривка стигаше до прозорците на първите етажи. По цялата ширина на това пространство се движеха мълчаливи полуживи сенки, понесли или помъкнали с шейнички някакво нещастно продоволствие. Почти не се мяркаха хора с файтони.
Тук-там по къщите се бяха запазили предишните фирми. Поместените под тях трудови и потребителски кооперации, несъответствуващи вече на съдържанието си, бяха заключени, празни, с решетки на прозорците или с кепенци.
Те стояха залостени и празни не само поради липса на стока, но и защото преустройството във всички области на живота, валидно и за търговията, все още протичаше в най-общи линии и не беше засегнало тези дюкянчета, които представляваха някакви си частни случаи.
11
Къщата, където беше повикан докторът, се оказа в края на Брестка, близо до Тверския път.
Тя беше допотопна тухлена сграда от казармен тип, с двор и с дървени балкони-галерии, които опасваха на три етажа вътрешните стени откъм двора.
Живущите тъкмо провеждали заплануваното си общо събрание с участието на представителка от райсъвета, когато изведнъж се появила военна комисия, която обхождала всички домове да проверява разрешителните за носене на оръжие и изземвала неразрешеното. Началникът, който ръководел проверката, помолил делегатката да изчака, обискът нямало да отнеме много време, освободените квартиранти постепенно щели да се връщат и прекъснатото събрание можело да продължи.
Огледът вече завършваше, тъкмо беше дошъл редът на квартирата, където чакаха доктора, когато той стигна входа на къщата. С винтовка на връв войникът, който пазеше на едното стълбище за балконите, категорично отказа да пусне Юрий Андреевич, но се намеси началникът на отряда, нареди да не се правят спънки на доктора и се съгласи да почака с обиска, докато болната бъде прегледана.
Посрещна го мъжът й, любезен млад човек с матово смугло лице и тъмни меланхолични очи. Той беше притеснен от много обстоятелства: от болестта на жена си, от предстоящия обиск и от свръхестественото уважение, което изпитваше към медицината и нейните представители.
За да не губи на доктора труд и време, той се мъчеше да говори възможно по-сбито, но тъкмо тази забързаност правеше изреченията му дълги и объркани.
Жилището, смесица от разкош и евтиния, беше затрупано с мебели, закупени надве-натри с цел влагане на главоломно обезценяващите се пари. Частите от непълни гарнитури бяха допълнени с единични предмети, които не бяха комплектувани с други от своя вид.
Собственикът на жилището смяташе, че жена му има някаква нервна болест от уплаха. Той с много ненужни отклонения разказа как им продали почти на безценица някакъв стар развален стенен часовник с музика, който отдавна не работел. Купили го само като уникат, като рядкост на часовникарското изкуство (мъжът на болната поведе доктора в съседната стая да му го покаже). Дори се съмнявали дали ще може да се поправи. И не щеш ли, часовникът, дето от години не бил навиван, тръгнал от само себе си, изсвирил с камбанките си сложен менует и спрял. Жена му изпаднала в ужас, разказваше младият мъж, защото решила, че е ударил последният й час, и ето сега лежи, приказва в несвяст, не яде и не пие, не го познава.
— И вие мислите, че това е на нервна почва? — усъмни се Юрий Андреевич. — Заведете ме при нея.
Те влязоха в съседната стая с полилей от костен порцелан и две махагонови шкафчета от двете страни на голямата спалня. На крайчеца, загърната с одеялото до брадичката, лежеше дребна жена с големи черни очи. Като видя влезлите, тя ги запъди с извадената изпод завивката ръка — широкият ръкав на халата се плъзна към подмишницата. Не познаваше мъжа си и сякаш нямаше никого в стаята, тихо запя някаква тъжна песничка, която така я нажали, че тя се разплака, захлипа като дете и заповтаря, че иска да се прибере „вкъщи“. Докторът се опита да се доближи до нея и от едната, и от другата страна, но тя се съпротивляваше на прегледа и всеки път му обръщаше гръб.
— Трябва да я прегледам — каза Юрий Андреевич. — Но както и да е, и без това ми е ясно. Това е петнист тиф, и то в тежка форма. Доста страда, горката. Бих ви посъветвал да я настаните в болница. Не е въпросът до удобствата, които вие можете да й осигурите; Сега, поне в първите седмици на заболяването, тя се нуждае от постоянна лекарска грижа. Можете ли да намерите някакъв превоз, кола или в краен случай двуколка да я откараме — но първо, разбира се, хубаво ще я увием. Ще ви напиша необходимата бележка.
— Мога. Ще се помъча. Но чакайте. Наистина ли е тиф? Какъв ужас!
— За съжаление.
— Боя се, че ако се отделя от нея, ще я загубя. Дали няма някаква възможност да я лекувате вкъщи, ще идвате по-често… Мога да ви предложа каквото искате възнаграждение.
— Нали ви обясних. Необходимо й е непрекъснато наблюдение. Вижте какво. Послушайте съвета ми. Ако ще изпод земята намерете някаква кола, аз ще напиша съпроводителния документ. Най-добре е да го направим във вашия домсъвет. Ще трябва да се сложи техният печат, има и още някои формалности.
12
Преминалите огледа и обиска един след друг се връщаха с дебелите си шалове и шуби в студеното помещение на бившия яйчен склад, сега използуван за нуждите на домсъвета.
В единия край на склада имаше канцеларско бюро и няколко стола, но недостатъчни за толкова хора. Затова наоколо бяха наредени като пейки обърнати с дъното нагоре каси от яйца. В отсрещния край на помещението се издигаше до тавана планина от такива каси. Там в ъгъла беше сметен до стената талаш, слепнат от протекли жълтъци и смръзнат. В тази купчина шумно ровеха плъхове, понякога претичваха през празното пространство по циментовия под и отново се зариваха в талаша.
И всеки път една от съкооператорките, креслива и тлъста, с писък скачаше отгоре на касата, придърпваше си роклята с кокетно щръкнали пръстчета, трополеше с модните високи боти и с хрипкав глас, нарочно като пияна, крещеше:
— Олка, Олка, тук е пълно с плъхове. У, гадино, махай се! Тц-тц-тц, разбира, мръсна твар! Ядоса се. Ау, пълзи по касата. Леле, само да не ми се пъхне под полата! Ох, страх ме е, страх ме е! Обърнете се, господа мъже! Пардон, забравих, че сега няма мъже, ами другари граждани.
Врескалото беше с разкопчано астраганено палто. Под него на три ката се друсаше като пача двойната гуша, пищният бюст и търбухът, изпънал копринената рокля. Явно някога е минавала за лъвица сред треторазредните търговци и продавачи. Цепките на свинските й очички едвам се отваряха. Някоя съперница е замахнала някога насреща й с киселина, но не я е уцелила и само две-три пръски бяха изгорили на лявата буза и в левия крайчец на устата две леки следи, почти незабележими, почти чаровни.
— Стига вика, Храпугина. С вас не може да се работи — заговори жената зад бюрото, представителката от райсъвета, избрана от събранието за председателка.
От памтивека я познаваха тук, пък и тя добре ги познаваше. Преди събранието поговори тихо и неофициално с леля Фатима, старата портиерка, която някога бе живяла с мъжа си и децата в мръсния сутерен, а сега двете с дъщеря й бяха преместени в две светли стаи на втория етаж.
— Кажи, Фатима — попита я тя.
Фатима се оплака, че сама не може да излезе на глава с такава голяма и многолюдна къща, а помощ не вижда отнийде, защото никой не спазва графика за почистване на двора и улицата.
— Спокойно, Фатима, ще ги накараме да мирясат, бъди спокойна. Какъв е този домсъвет? Може ли такова нещо? Крият се разни криминални елементи, живеят незаписани някакви разпуснати личности. Ще ги изпъдим и ще изберем нов домсъвет. Ще те предложа за председател, само няма да се дърпаш.
Портиерката й се примоли да не го прави, но председателката не желаеше да я чуе. Тя огледа помещението, реши, че са се събрали достатъчно хора, настоя за тишина и с кратко уводно слово откри събранието. Осъди бездействието на предишния домсъвет, предложи да се набележат кандидатите за нов и премина към другите въпроси. Накрая между другото каза:
— Та такива ми ти работи, другари. Да говорим откровено. Сградата ви е голяма, подходяща е за общежитие. Понякога се събират толкова делегати за съвещания, че се чудим къде да ги дяваме. Има решение да се вземе тази сграда на разположение на райсъвета като дом за пристигащите и да се нарече на името на другаря Тиверзин, понеже е живял тук преди заточението, което е общоизвестен факт. Има ли възражения? Сега за реда на опразване на помещенията. Имаме време, още цяла година. На трудовото население ще се предостави жилищна площ, а нетрудовото предупреждаваме да си търсят сами и им даваме срок дванадесет месеца.
— Че кой сега е нетрудов? Тук нямаме нетрудови! Всички сме трудови! — завикаха отвсякъде, а един глас крещеше: — Това е великодържавен шовинизъм! Вече всички националности са равни! Знам ви аз какво намеквате.
— Не всички едновременно! Просто не знам на кого да отговарям. Какви националности? Кой говори за националности, гражданино Валдиркин? Храпугина например не е никаква националност, но и нея ще я изселим.
— Ще ме изселиш! Да видим как ще ме изселиш! Продънена табуретка! Сто длъжности! — крещеше Храпугина безсмислените прякори, които й хрумваха в разгара на спора.
— Каква змия! Каква сатана! Срама си нямаш ти! — възмути се портиерката.
— Остави я, Фатима. Аз ще се разбера с нея. Стига, Храпугина. Малко да те отпусне човек, ще му се качиш на главата! Млъквай, ти казвам, че моментално ще те предам на органите, няма да чакам кога ще те пипнат за самогона и за твоя вертеп.
Вдигна се глъчка до бога. Никой не успяваше да се изкаже. В този момент в склада влезе докторът. Той попита първия до вратата да му каже кой е от домсъвета. Онзи сви ръце на фуния и взе да надвиква шумотевицата:
— Га-ли-у-ли-на! Ела тук! Търсят те!
Докторът не повярва на ушите си. При тях дойде слаба, леко прегърбена жена, портиерката. Докторът се изненада от приликата между майката и сина. Но още не се издаваше. Той каза:
— Тук една квартирантка е болна от тиф (каза името й). Трябва много да се внимава, за да не плъзне заразата. Освен това жената трябва да се откара в болница. Искам да й попълня медицинското направление, а домсъветът да й го завери. Къде и как да го направим?
Портиерката сметна, че се отнася за превозването на болната, а не за направлението.
— От райсьвета ще дойде двуколка за другарката Дьомина — обясни Галиулина. — Другарката Дьомина е добър човек, ще й кажа да ви услужи. Не се коси, другарю доктор, ще я откараме твоята болна.
— О, нямах това предвид! Само питам къде да напиша медицинското направление. Но щом има и превоз… Прощавайте, не сте ли майка на поручик Галиулин, Осип Гимазетдинович? С него служих на фронта.
Портиерката трепна и пребледня. Тя хвана доктора за ръката и каза:
— Да излезем. Навън ще приказваме.
И щом излязоха, бързо заговори:
— Тихо, опазил бог, ще чуят. Не ме погубвай. Юсупка лоша път хванал. Ти сам кажи, кой е Юсупка? Чирак, занаятчия. Юсупка трябва да разбира, сега простият народ много по-добре, и слепият ще види, то е ясно. Не знам как мислиш, може би за тебе може, но за Юсупка грехота, бог ще го накаже. Баща му войник загина, убиха го и как ни лице му оставиха, ни ръце, ни крака.
Не беше в състояние да продължи, махна с ръка и почака да й помине вълнението. После каза:
— Ела. Сега ще нагласим превоза. Знам кой си. Той беше тука за два дни, разправя ми. Каза, че познаваш и Лара Гишарова. Добро момиче беше. Тук идваше, при нас, помня я. А сега каква работа ще става, кой ви знае. Къде се е чувало господата да се вдигнат срещу господата? Но за Юсупка е грехота. Ела, ще помолим за двуколката. Другарката Дьомина ще даде. А другарката Дьомина знаеш ли коя е? Оля Дьомина, беше ученичка при майката на Лара Гишарова. Това е тя. Също е оттук. От този двор. Ела.
13
Стана съвсем тъмно. Наоколо беше нощ. Само бялото кръгче светлина от джобното фенерче на Дьомина скачаше на пет крачки пред тях от пряспа на пряспа и повече ги объркваше, отколкото да им осветява пътя. Наоколо беше нощ и там остана къщата, в която толкова хора я бяха познавали, където е била като дете, където, както е чувал, е отраснал и бъдещият й мъж Антипов.
Дьомина се държеше с него покровителствено-шеговито:
— Наистина ли ще стигнете без фенерче? А? Или да ви го дам, другарю доктор. Да. Навремето направо бях влюбена в нея, обожавах я, когато бяхме момичета. Те имаха шивашко ателие, работилница. Там бях ученичка. Тази година се виждахме. Тя идва. На път за някъде. Казвам й: къде, луда главо? Защо не останеш? Ще живеем заедно, ще си намериш работа. Къде ти! Не щя. Нейна си работа. По разум се омъжи за Пашка, не по сърце, оттогава малко мръдна. Замина си.
— Какво мислите за нея?
— Полека. Тука е хлъзгаво. Колко пъти им казвам да не изливат мръсната вода пред вратите — все едно, че говоря на стената. Какво мисля за нея ли? Какво да мисля? Ще мисля! Нямам време. Тука живея. Не й казах, брат й, военен беше, май го разстреляха. А майка й, предишната ми господарка, май ще мога да я измъкна, действувам за нея. Аз съм дотук, довиждане.
И те се разделиха. Светлината на фенерчето й се мушна към тясното циментено стълбище и препусна напред, за да освети изкъртените стени на мръсния вход, а докторът остана в тъмнината. Надясно беше Садовая Триумфалная, наляво Садовая Каретная. В черната далечина върху черния сняг те не бяха вече улици в обичайния смисъл на думата, а две просеки в гъстата тайга на каменните сгради като непроходимите дебри на Урал или Сибир.
Вкъщи го посрещна светлина и топлина.
— Защо се забави? — попита Антонина Александровна и без да го остави да отговори, продължи: — Знаеш ли какъв куриоз стана? Необяснима странност. Бях забравила да ти кажа. Вчера татко счупи будилника и направо се отчая. Последният часовник в къщата. Взе да го поправя, бърника го, бърника го, нищо не стана. Часовникарят на ъгъла му поискал три фунта хляб, нечувана цена. Какво да правим? Тате съвсем се отчая. И изведнъж, представи си, преди един час — остър, пронизителен звън. Будилникът. Взел, че тръгнал, представи си.
— Дойде и моят тифозен час! — пошегува се Юрий Андреевич и им разказа за болната с уникалния часовник.
14
Но се разболя от тиф доста по-късно. Междувременно вече изнемогваха от злощастията в семейството. Живагови живееха в мизерия и умираха. Юрий Андреевич издири партиеца, когото беше спасил, жертвата на грабежа. Онзи правеше за него всичко възможно. Но започна Гражданската война. Неговият покровител повечето време отсъствуваше. Освен това според убежденията си този човек смяташе тогавашните трудности за естествени и криеше, че и той гладува.
Докторът се опита да потърси доставчика от Тверския път. Но онзи по това време се беше изпарил вече яко дим, от оздравялата му жена също нямаше и помен. Квартирантите в къщата вече бяха други, Дьомина беше на фронта, не намери и портиерката Галиулина.
Веднъж получи с ордер по държавни цени малко дърва, които трябваше да прекара от Виндавската гара. Той конвоираше по безкрайната Мешчанская коларя и крантата, която мъкнеше това неочаквано богатство. Изведнъж забеляза, че Мешчанская вече не е съвсем Мешчанская, че му се вие свят и краката не го държат. Разбра, че това е краят, че всичко пропада и че той е болен от тиф. Падна, коларят го вдигна, докторът не помнеше как го е закарал до вкъщи, проснат отгоре върху дървата.
15
Две седмици почти непрекъснато бълнува. Струваше му се, че Тоня е поставила две Садови улици на бюрото му, отляво Садовая Каретная, отдясно Садовая Триумфалная, и е преместила близо до тях нощната му лампа, нажежена, прогаряща, оранжева. Улиците стават светли. Може да се работи. И ето той пише.
Пише с жар и неочаквано сполучливо всичко, което отдавна искаше и трябваше да напише, но никога не бе успявал, а сега успяваше. Само понякога го притеснява едно момче с тесни киргизки очи, с разкопчана еленова шуба, каквито се носят в Сибир или към Урал.
Съвсем ясно е, че това момче е духът на неговата смърт или по-просто казано, самата му смърт. Но как може да е смъртта му, щом го улеснява да пише поемата, нима може да има полза от смъртта, нима може смъртта да помага?
Той пише поема не за възкресението и не за полагането в гроба, а за дните между тях. Той пише поемата „Смут“.
Винаги бе искал да напише как в продължение на три дни буря от черна червива пръст напада, щурмува безсмъртното въплъщение на любовта, нахвърля се връз него с всичките си камъни и буци, както вълните на морския прибой се засилват и падат, и погребват под себе си брега. Как три дни бушува, настъпва и отстъпва черната земна буря.
И два римувани реда го преследваха:
Дъно те чака
и
Ставаш от мрака.
Дълго те чака — това е и адът, и разпадането, и тленът, и смъртта, но и пролетта, и Мария Магдалина, и животът. И — ставаш от мрака. Трябва да се събудиш и да станеш. Трябва да възкръснеш.
16
Започна да оздравява. Отначало като занесен не търсеше връзката между нещата, на всичко вярваше, нищо не помнеше, на нищо не се учудваше. Жена му го хранеше с бял хляб и масло и му даваше чай със захар, понякога и кафе. Той беше забравил, че това е невъзможно сега, и се радваше на хубавата храна като на поезия, на приказка, задължителни и полагащи се при оздравяването. Но още първия път, щом започна да му просветва, попита жена си:
— Откъде е това?
— От твоя Граня.
— Какъв Граня?
— Граня Живаго.
— Граня Живаго ли?
— Да, Евграф, брат ти от Омск. Твоят природен брат. Ти беше в безсъзнание и той постоянно идваше.
— С еленова шуба?
— Да, да. Значи си го забелязал все пак, въпреки че беше в безсъзнание? Срещнали сте се в някаква къща на стълбището, той ми разказа. Знаел е, че си ти, и искал да ти се представи, но ти си го смразил! Той те обожава, само тебе чете! Намира изпод земята такива неща! Ориз, стафиди, захар. Замина си пак. И нас ни кани. Такъв е чуден, загадъчен. Според мен има вземане-даване с властите. Каза, че за година-две трябва да се спасяваме от големите градове, да заминем някъде „по-близо да земята“. Посъветвах се с него за Крюгеровите имения. Той горещо ни ги препоръчва. Да можем да си посадим едно-друго, и гората, да е наблизо. А не да гинем така покорно като овци.
През април същата година Живаго и цялото му семейство заминаха за далечния Урал, в бившето имение Варикино, близо до град Юрятин.
1
Заради неподвижното седене в тясното купе по пътя му се струваше, че се движи само влакът, а времето стои и все още е пладне.
Но вече се смрачаваше, когато файтонът с доктора и багажа му се заизмъква бавно от многолюдните тълпи на Смоленски площад.
Може наистина да беше така, а може би върху тогавашните впечатления на доктора да се бяха насложили възприятия от по-късните години, но после в спомените му се струваше, че още тогава хората се тълпяха по пазарите само по навик, а не че имаше защо, понеже празните сергии бяха със спуснати навеси и дори не бяха заключени с катинари и нямаше какво да се продава на зацапания площад, където вече не метяха боклуците и мръсотията.
И му се струваше, че още тогава бе видял съсухрените и прилично облечени старци и старици, наредени по тротоара като ням укор към отминаващите — те безмълвно предлагаха за продан неща, които никой не купуваше и от които никой не се нуждаеше: изкуствени цветя, кръгли спиртничета за кафе със стъклено капаче и свирка, вечерни тоалети от черен газ, униформени облекла от разформировани вече ведомства.
По-простата публика продаваше по-насъщни стоки: корави, бързо вкаменяващи се парчета от дажбите черен хляб, омърляни и влажни бучки захар и срязани наполовина заедно с пакета серт цигари.
И по целия пазар бяха в обръщение някакви незнайни вехтории, чиято цена се вдигаше, — колкото повече се препродаваха от ръка на ръка.
Файтонджията свърна в една от пресечките на площада. Слънцето залязваше зад тях и ги осветяваше в гръб. Отпреде им трополеше тежкотоварен кон с подскачаща празна каруца. Той вдигаше кълба прахоляк, който бронзово блестеше на залязващото слънце.
Най-сетне успяха да го задминат, понеже им преграждаше пътя. Тръгнаха по-бързо. Докторът се изненада от купищата стари вестници и афиши по земята, откъснати от къщите и оградите. Вятърът ги влачеше на една страна, а копитата, колелата и краката на насрещните пешаци и пътници ги отнасяха обратно.
След няколко пресечки се показа неговата къща на ъгъла, файтонът спря.
Дъхът му секна, сърцето му задумка, когато слезе и позвъни на входа. Никакъв отговор. Юрий Андреевич натисна звънеца пак. Когато и вторият му опит не даде резултат, той започна все по-тревожно да натиска звънеца. Едва при четвъртото позвъняване отвътре издрънчаха веригата и резето и заедно с отворилата се изведнъж врата той видя Антонина Александровна, която я държеше широко зейнала. Това стана така внезапно, че и двамата се втрещиха в първия момент и не се чуха как извикаха. Но разтворената врата в ръката й представляваше вече наполовина отворено обятие и това ги отрезви, върна ги на земята, те като безумни се хвърлиха един към друг. След миг заговориха едновременно, без да се доизслушват:
— Първо: здрави ли сте?
— Да, да, успокой се. Всичко е наред. Писах ти глупости. Извинявай. Ще говорим. Защо не телеграфира? Сега Маркел ще ти пренесе багажа. А, ти се тревожиш, че Егоровна не отвори вратата? Егоровна е на село.
— Отслабнала си. Но колко си млада и стройна! Само да освободя файтона.
— Егоровна отиде за брашно. Останалите ги освободих. Сега има една нова, не я знаеш, Нюша, едно момиче за Сашенка и никой друг. Всички знаят, че си идваш, и всички умират от нетърпение. Гордон, Дудоров, всички.
— Как е Сашенка?
— Добре е, слава богу! Току-що се събуди. Ако не идваше от път, можеше веднага да отидеш при него.
— Татко вкъщи ли е?
— Не ти ли писах? От сутрин до вечер е в районната Дума. Председател е. Представи си. Плати ли на файтонджията? Маркел, Маркел!
Стояха с кошницата и куфара насред тротоара и пречеха на минувачите, а минувачите ги заобикаляха и се спираха, оглеждаха ги от главата до петите, дълго блееха подир тръгналия файтон и към широко отворената външна врата и чакаха да видят какво ще стане.
А от вратата тичаше вече към младите господари Маркел, с жилетка върху басмената риза, с портиерската фуражка в ръка, и викаше, тичайки:
— Мили боже, Юрочка ли е това? Ами да! Той е, гълъбчето ми! Юрий Андреевич, сине, не си ни забравил, върна се под родната стряха, чул е господ молитвите ни! А вие що щете? Опулили се! — скастри любопитните. — Хайде по пътя си! Какво сте зяпнали!
— Здравей, Маркел. Дай да се прегърнем! Сложи си фуражката бе, човек. Какво ново, разправяй. Как са жената и щерките?
— Добре са, благодарим. Растат си. А за новото — ти докато там геройствуваш, и ние, както виждаш, не сме стояли със скръстени ръце. Таквизи ужасии и поразии стават, ад, ти казвам, всичко е надолу с главата. Улиците неметени, къщите ни ремонт, ни боя са видели, търбусите ни пусти като по пости, без анекции и контрибуции.
— Ще те обадя на Юрий Андреевич, Маркел. Ей такъв е винаги, Юрочка. Не мога да понасям този шутовски тон. Сега заради тебе каканиже, да ти се хареса. А иначе си знае своето. Стига, стига, Маркел, не се оправдавай! Тъмна личност си ти. Кога ли ще ти дойде умът в главата? Че не живееш в гората де!
Когато Маркел внесе багажа в коридора и затвори вратата, той се доизказа тихо и доверително:
— Антонина Александровна се чумери, нали виждаш. И все е тъй. Ти, вика, Маркел, цял си чер отвътре, все едно сажди у кюнец. Сега, каже, не децата, ами и най-глупавото псе взе да поразбирва и да проумява. То тъй си е, тъй, нищо не казвам, ама, Юрочка, ако щеш, вярвай, но хората, дето отбират от тия работи, видели една книга, че иде вече фармасонинът, сто и четиридесет години била под камък, и сега според моето мнение, Юрочка, продали са ни, ще знаеш, продали са ни за две пари, за пукнат грош, за празен кош. Нали виждаш, Антонина Александровна не дава дума да издумам, ей на, пак маха с ръка, гледай.
— Как да не махам. Хайде. Остави багажа тук на пода и си върви, благодаря ти. Юрий Андреевич ще те повика, ако му трябваш.
2
— Най-после си тръгна, пръждоса се. Ти да не му вярваш? Само се прави на наивен. Пред другите все уж е глупав, а пък тайно точи секирата. Само още не е решил на кого да се нахвърли той, горкият сиромах.
— Е, ти пък! Според мен просто е пиян, та се прави на смешен, това е.
— Кога ли е трезвен? Остави го, да върви по дяволите. Страх ме е, че Сашенка пак ще заспи. Да не беше този тифус по железниците!… Имаш ли въшки?
— Мисля, че не. Аз пътувах комфортно, както преди войната. Сега само ще се поизмия, после — по-основно. Защо оттук? Вече не минавате ли през гостната? От другаде ли се качвате?
— А, да, ти не знаеш. Поразмислихме с татко и дадохме част от долния етаж на Селскостопанската академия. Не можем през зимата да отопляваме навсякъде. То и горе има много място. Предложихме им. Засега не искат. Тук са им кабинетите, разни хербарии, колекции семена. Дано не ни докарат плъхове. Все пак зърно. Но засега поддържат ред. Това в момента е нашата „жилищна площ“. Насам, насам. Колко си несъобразителен! Заобикаля се по задното стълбище, разбра ли? Върви след мен, ще ти покажа.
— Много добре сте направили, дето сте дали стаите. Лазаретът, в който работех, също се намираше в една богаташка къща. Безкраен низ от стаи, тук-там дори беше останал паркет. Палми в качета — нощем, като се разперят над леглата, същински призраци. Ранените, патили и препатили, преминали такива боеве, пък и те се плашеха и викаха насън. Впрочем не бяха и съвсем нормални — контузени. Нямаше как, изнесохме палмите. Искам да кажа, че в живота на богатите наистина има нещо нездраво. Безброй ненужни вещи. Прекалено много мебели, прекалено много стаи, прекалено много изтънчени чувства, церемонии. Добре стана, че сте се посвили. Но не е достатъчно. Още трябва.
— Какво се подава от тази хартия? Човка, патешка глава. Каква красота! Юрдечка? Откъде? Не мога да повярвам на очите си. На днешно време това е истински лукс!
— Подариха ми я във влака. Дълга история, после ще ти я разправям. Какво ще кажеш, да я извадя и да я занеса в кухнята, а?
— Разбира се. Сега ще пратя Нюша да я оскубе и да я изчисти. За зимата предричат какви ли не ужаси, студ и глад.
— Да, навсякъде се говори. Сега, като гледах през прозореца на влака, мисля си: има ли нещо по-важно от мира в семейството и от работата? Останалото зависи от нас. Изглежда, че наистина мнозина ще бъдат засегнати. Някои мислят да бягат на юг, към Кавказ, опитват се да се измъкнат колкото може по-надалеч. Аз съм против. Истинският мъж трябва да умее със стиснати зъби да сподели съдбата на родния край. За мен това е безспорно. Вие сте друго. Как бих искал да ви опазя от нещастията, да ви изпратя някъде по на спокойно, във Финландия или дявол знае къде. Но ако така стоим на всяко стъпало по Половин час, никога няма да стигнем до горе.
— Чакай! Да знаеш каква новина! Щях да забравя! Пристигна Николай Николаевич.
— Кой Николай Николаевич?
— Вуйчо Коля!
— Тоня! Не може да бъде! Как така!
— Ами така, както виждаш. От Швейцария. За по-пряко през Лондон. И през Финландия.
— Тоня! Наистина ли? Видяхте ли се? Къде е сега? Не можем ли да го издирим незабавно, на минутата?
— Какво нетърпение! Той е извън града в някаква вила. Обеща да се върне вдругиден. Много се е променил, ще се разочароваш. По пътя заседнал в Петербург, та веднага станал болшевик. Татко се наддумва с него. Но защо наистина се спираме на всяка крачка? Да вървим. Значи и ти си чул, че нищо хубаво не ни чака, само трудности, опасности и неизвестност.
— И аз така мисля. Но ще се борим. Няма всичко изведнъж да се свърши, нали? Ще видим и другите.
— Казват, че сме щели да останем без дърва, без вода, без осветление. Щели да премахнат парите. Нямало да има превоз в града. Пак спряхме. Да вървим. Знаеш ли, хвалят някакви плоски железни печици от една работилница на Арбат. С един вестник можело да се сготви. Дадоха ми адреса. Трябва да си купим, преди да са ги разграбили.
— Правилно. Ще купим. Ти си ми умна глава. Но вуйчо Коля, вуйчо Коля! Представяш ли си! Не мога да дойда на себе си!
— Намислила съм така. Ще отделим горе някъде една част, там ще се приберем с тебе, с татко, Сашенка и Нюша, да речем, в две-три стаи, непременно съседни, в дъното на етажа, и да се откажем от останалата къща. Ще се отделим, все едно, че сме на чуждо място. Една такава печица слагаме в средната стая, кюнеца през прозореца и всичко: пране, готвене, ядене, гости — всичко на едно място, за да не палим навсякъде; така, ако е рекъл господ, може и да изкараме зимата.
— Ами да! Разбира се, че ще презимуваме. Не се тревожи. Чудесно си го измислила. Браво на тебе. И знаеш ли какво? Да отпразнуваме приемането на твоя план. Ще опечем патицата и ще поканим вуйчо Коля по случай преместването.
— Идеално. Ще помоля Гордон да донесе спирт. Той намира в някаква лаборатория. Ето виж сега. Това е стаята, за която ти говоря. Тази избрах. Одобряваш ли я? Остави куфара тук и върви за кошницата. Освен вуйчо ти и Гордон можем да поканим също Инокентий и Шура Шлезингер. Ако нямаш нищо против. Нали не си забравил къде е умивалнята? Сложи си там нещо за дезинфекция. Аз отивам за Сашенка, ще пратя Нюша в кухнята и когато сме готови, ще те повикам.
3
Той беше главната новина в Москва, този негов син. Тъкмо се беше родил, и Живаго получи повиквателната. Какво знаеше за сина си?
Веднъж, когато вече беше мобилизиран, той отиде в клиниката да види Тоня. Беше улучил времето за кърмене. Не го пуснаха при нея.
Той седна да почака в коридора. В това време далечният детски коридор, перпендикулярен на акушерското отделение, където лежаха майките, бе огласен от хора на десет-петнадесет бебешки гласчета и гледачките, за да не простудят пеленачетата, ги понесоха две по две под мишница при майките като някакви вързопи с покупки.
— Уа-уа — почти равнодушно, сякаш по служебно задължение ревяха монотонно малките и само едно гласче се отделяше в този хор. Детето също плачеше „уа-уа“ и също без помен от страдание, но като че ли не по задължение, а някак умишлено басово, с мрачно недружелюбие.
Юрий Андреевич още тогава бе решил да кръсти момчето на тъст си — Александър. Кой знае защо си въобрази, че това е плачът на неговия син, защото това беше физиономичен плач, той говореше за бъдещия характер и съдба на човека, звуково нюансиран плач, който включваше името на момчето, името Александър, както си въобрази Юрий Андреевич.
Не беше сбъркал. По-късно се разбра, че наистина бе плакал Сашенка. Това беше първото, което научи за сина си.
По-нататъшното запознанство продължи по снимките, които му изпращаха в писмата до фронта. На тях веселият симпатичен дебеланко с голяма глава и бебешки устенца седеше разкрачен на постлано одеялце, вдигнал двете си ръце, сякаш танцуваше. Тогава беше на една година, учеше се да ходи, сега беше почти двегодишен и бе започнал да говори.
Юрий Андреевич вдигна куфара от пода, разкопча каишите, сложи го на масата до прозореца. Каква беше тази стая по-рано? Не можеше да я познае, сигурно Тоня е изнесла всички мебели или е сменила тапетите.
Отвори куфара, за да извади несесера за бръснене. Между колоните на църковната камбанария точно срещу прозореца се вдигна ясна, пълна луна. Когато светлината й падна в куфара, върху разстланите отгоре дрехи, книги и тоалетни принадлежности, стаята се освети някак по-различно и докторът я позна.
Това беше по-раншната багажна стая на покойната Ана Ивановна. Тук навремето прибираха счупените столове и маси, ненужните вехтории. Тук се пазеше семейният архив, както и сандъците, в които лятно време подреждаха зимните дрехи. Приживе на покойната покрай стените всичко беше затрупано до тавана и обикновено не пускаха никого вътре. Но на големи празници, когато им гостуваха сюрии деца и им позволяваха да лудуват и да се пъхат навсякъде, се отключваше и тази стая и там играеха на разбойници, криеха се под масите, мажеха се с горена тапа и се маскираха.
Някое време докторът остана да си припомни всичко това, после слезе в долния коридор да вземе оставената там кошница.
Долу в кухнята Нюша, плаха и свита девойка, клекнала пред печката, чистеше на вестник патицата. Като видя Юрий Андреевич с багажа, пламна като божур, гъвкаво се изправи, отупа от престилката полепналата перушина, поздрави и предложи помощта си. Но докторът благодари й отвърна, че сам ще отнесе кошницата.
Едва беше влязъл в бившата багажна стая на Ана Ивановна, някъде през една или две стаи го повика жена му:
— Юра, ела!
Той отиде при Сашенка.
Сегашната детска стая се намираше в предишната класна стая на малките Тоня и Юра. Малчуганът в креватчето далеч не изглеждаше такъв красавец, както на снимките, но пък беше копие на майка му, покойната Мария Николаевна Живаго, поразително копие, което приличаше на нея повече от всичките й запазени снимки.
— Това е татко, твоят татко, я му направи с ръчичка ей така — започна да го учи Антонина Александровна и спусна мрежата на креватчето, за да може таткото да прегърне детето и да го вдигне на ръце.
Сашенка не се възпротиви на приближаването на непознатия брадясал мъж, който може би го плашеше и му вдъхваше ужас, и когато мъжът се наклони, той рязко се изправи, хвана се за блузата на майка си и злобно удари с ръка човека по лицето. Собствената му смелост така го стресна, че той веднага зарови лице в гърдите на майка си и нервно заплака с горчиви и безутешни детски сълзи.
— Тц-тц-тц — укори го Антонина Александровна. — Недей така, Сашенка. Татко ще помисли, че Саша е лошо момче, че Саша не слуша. Я му покажи как ще то целунеш, целуни татко. Не плачи, няма да плачеш, недей, глупчо.
— Остави го на мира, Тоня — помоли я докторът. — Не го мъчи и ти не се разстройвай. Знам с какви глупости е пълна сега главата ти. Че това не е току-тъй, че това е лошо предзнаменование. Глупости. Всичко е съвсем естествено. Утре ще свикне с мен, ще станем големи приятели.
Но и той самият излезе от стаята в лошо настроение, с чувството за лоша поличба!
4
През следващите няколко дни разбра колко е самотен. Никого не винеше за това. Явно сам си го беше търсил и ето, бе го постигнал.
Странно обезличени и безинтересни намираше приятелите си. Никой не беше запазил своя свят, своите виждания. В спомените му бяха много по-ярки. Изглежда, че в миналото ги беше надценявал.
Когато порядките позволяваха имотните да лудеят и да щуреят за сметка на безимотните, колко лесно беше да се приемат за истинско тяхно лице тези капризи и правото на безделие, от които се възползуваше малцинството, докато мнозинството търпеше.
Но щом се вдигнаха низините и привилегиите на високопоставените се отмениха, колко бързо излиняха всички, как без жал се разделиха със самостоятелните си виждания, каквито явно не бяха притежавали.
Сега Живаго чувствуваше близки само хората без фрази и патос, жена си и тъста плюс неколцина колеги лекари, скромни труженици, обикновени хора.
Вечерята с дивеча и спирта се състоя на втория-третия ден след пристигането му, когато беше успял да се види с всички, така че сега не беше първата им среща.
Тлъстата патица беше невиждан разкош за тези вече гладни времена, но нямаха достатъчно хляб и това така обезсмисляше великолепието на трапезата, че чак изнервяше.
Гордон донесе спирт в аптечно шише с коркова тапа. Спиртът беше любимото обменно средство на черноборсаджиите. Антонина Александровна веднага пое грижата за бутилката и на малки порции им наливаше разреден спирт, ту много силен, ту много слаб, според вдъхновението. Тогава се оказа, че неравномерното опияняване от променливия градус е много по-тежко от силното и определеното. Това също изнервяше.
Но най-тъжното беше, че тяхната вечер представляваше отцепничество от условията на времето. Невероятно би било в къщите отсреща по същото време така да се пие и яде. Навън се простираше безмълвната тъмна и гладна Москва. Магазините — празни, а за деликатеси като дивеч и водка никой вече и не помисляше.
И ето, оказа се, че единствено животът, подобен на живота на околните и разтварящ се безследно в него, е истинският живот, че обособеното щастие не е щастие, така че дивечът и спиртът, може би липсващи в града, нямат нищо общо със спирта и дивеча. Това най-много го огорчи.
Гостите също го настроиха към невесели мисли. Гордон беше симпатичен, докато разсъждаваше тромаво и се изразяваше скучно и унило. Той беше най-добрият му приятел. В гимназията го обичаха.
Но ето, че беше престанал да се харесва такъв и бе започнал да внася някои несполучливи поправки в собствения си нравствен облик. Правеше се на веселяк, на куражлия, през цялото време разправяше нещо уж остроумно и често казваше: „забавно“, „любопитно“, думи, които не бяха от неговия речник, защото Гордон никога не беше възприемал живота като развлечение.
Преди да дойде Дудоров, той разказа смешната според него история на женитбата му така, както била известна сред приятелите на Дудоров. Юрий Андреевич не я знаеше.
Оказа се, че Дудоров живял с жена си една година и се развел. Не твърде правдоподобната особеност на премеждието се състоеше в следното.
По грешка го взели войник. Докато бил на служба и се изяснявало недоразумението, Дудоров непрестанно бил наказван за това, че бил разсеян и не отдавал чест на улицата. Когато се уволнил, още дълго време срещнел ли офицер на улицата, ръката му неволно скачала нагоре и непрекъснато му се привиждали пагони.
През този период вършел всичко наопаки, във всичко допускал грешки и неточности. Тъкмо тогава се запознал на едно волжко пристанище с две момичета, сестри, които чакали същия параход, и може би от разсеяност заради многобройните военни наоколо и заради автоматизма на козируването той набързо се влюбил и направил предложение на по-малката сестра. „Нали забавно?“ — попита Гордон. Но описанието трябваше да се посъкрати. Отвън се дочу гласът на героя на историята. В стаята влезе Дудоров.
Той пък беше изживял обратната промяна. Предишният нестабилен и лекомислен ветрогон се беше превърнал в съсредоточен учен.
Навремето го бяха изключили от гимназията за участие в подготовката на политическо бягство и някое време той се скита по разни художествени школи, но накрая изплува на класическия бряг. Със закъснение спрямо другарите си Дудоров завърши университета по време на войната и беше оставен на две катедри едновременно, по руска и по обща история. Към първата пишеше нещо за аграрната политика на Иван Грозни, а към втората — изследване върху Сен Жуст.
Сега разсъждаваше за всичко с нисък и като че ли простуден глас и зареян в една точка, без да вдига очи и без да ги свежда, както се изнасят лекции.
Към края на вечерта, когато нахлу с нападките си Шура Шлезингер, а всички и без това крещяха разпалено един през друг, Инокентий, с когото Живаго още от гимназията беше на „вие“, го попита:
— Чели ли сте „Войната и светът“ и „Флейта-гръбнак“?
Юрий Андреевич вече му беше изказал впечатлението си от поемите, но Дудоров не беше го чул поради пламналия общ спор и затова след малко пак попита:
— Чели ли сте „Флейта-гръбнак“ и „Човек“?
— Нали ви казах, Инокентий. Сам сте си виновен, щом не ме чува те. Но да бъде на вашето. Повтарям. Маяковски винаги ми е харесвал. Той е нещо като продължение на Достоевски. Или по-точно това е лирика, писана от някого измежду младите му бунтуващи се герои: Иполит, Расколников или от „Юноша“. Каква всепоглъщаща сила на таланта! Как е казано всичко направо, веднъж и завинаги! И най-важното, с какъв смел размах го хвърля в лицето на обществеността и някъде си още по-нататък, в пространството!
Но гвоздеят на вечерта, не ще и дума, беше вуйчото. Антонина Александровна се беше заблудила, че той е на някаква вила. Николай Николаевич се беше завърнал в деня, когато пристигна племенникът му, и беше в града. Юрий Андреевич вече два-три пъти се беше виждал с вуйчо си и беше успял да се наприказва с него, да се наохка, начуди, намае и насмее.
Първата им среща стана още на другата вечер, денят се случи мрачен и сив. Пръскаше дъжд като водна прах. Юрий Андреевич отиде при вуйчо си в хотела. Там можеше да се живее вече само с разрешение на градските власти. Но него навсякъде го посрещаха добре. Николай Николаевич беше запазил старите си познанства.
Хотелът имаше вид на лудница, напусната от персонала. Пустота, хаос, царство на случайностите по стълбите и коридорите.
Големият прозорец на непочистената стая гледаше към един от тогавашните обширни безлюдни площади през онези объркани дни, в чийто вид имаше нещо страшно, сякаш беше изникнал в нощен кошмар, а не се ширеше пред очите им от прозорците на хотела.
То беше поразителна, незабравима, знаменателна среща! Кумирът на детството му, идолът на юношеските му блянове жив, от плът и кръв, стоеше отново пред него.
Посребрената коса много му отиваше. Чуждестранният широк костюм му стоеше добре. Беше доста младолик за годините си и изглеждаше прекрасно.
Да, доста бледнееше на фона на грандиозните събития. Те го засенчваха. Но на Живаго не му и хрумваше да го мери с такава мяра.
Учуди го спокойствието на Николай Николаевич, неговото хладнокръвие, шеговитият тон, с който обсъждаше политическите теми. Умението му да се държи надхвърляше сегашните руски възможности. По това личеше, че не е тукашен. Тази черта биеше на очи, изглеждаше старомодна и будеше чувство на неудобство.
Ах, но друго, съвсем друго запълни първите часове на срещата им, съвсем друго ги накара да се прегърнат, да плачат и задъхани от вълнение, да прекъсват с чести паузи бързия и разгорещен първи разговор.
Бяха се срещнали два творчески характера, обединени от роднинска връзка, и колкото и да се изправяше пред тях миналото и да се раждаше за нов живот, и колкото и да ги завладяваха спомените и да изплуваха различни моменти от периода на раздялата, но щом стана дума за главното, за нещата, познати на хората от съзидателния тип — изчезнаха всякакви връзки освен тази, единствената, нямаше вече ни вуйчо, ни племенник, нито разлика в годините, остана само близостта на стихия със стихия, енергия с енергия, начало с начало.
През последните десетина години Николай Николаевич не бе имал случай да говори за магията на авторството и същността на творческото предназначение в такова съответствие със собствените си мисли и толкова уместно, както сега. От друга страна, и Юрий Андреевич не бе чувал подобни размишления, които да са така проницателно точни и тъй окрилящо увлекателни, както неговите идеи.
Двамата току възкликваха и се разхождаха из стаята, хващаха се за главата от безпогрешността на взаимните догадки или стояха пред прозореца и мълчаливо почукваха с пръсти по стъклото, потресени от доказателствата за взаимно единомислие.
Така премина първата среща, но после докторът няколко пъти се вижда с Николай Николаевич в по-широк кръг — сред хората той ставаше съвсем друг, неузнаваем.
Той се изживяваше като гост в Москва и не желаеше да се откаже от тази представа. Дали в случая смяташе за свой град Петербург или друго някое място, не ставаше ясно. Ласкаеше го ролята на политически сладкодумец и обществен чаровник. Може би си въобразяваше, че в Москва ще се открият политически салони като в Париж преди конвента у мадам Ролан20.
Обикаляше приятелките си, гостоприемни обитателки на тихите московски улички, и много мило иронизираше тяхната и на мъжете им половинчатост и изостаналост, навика им да съдят за всичко според собствените си представи. Сега обичаше да изтъква вестникарската си осведоменост, точно както се хвалеше някога с отречените книги на орфиците21.
Разправяше се, че оставил в Швейцария новата си млада приятелка, недовършени начинания, недописана книга, че само ще се освежи в бурния отечествен водовъртеж и после, ако изплува благополучно, ще изчезне към своите Алпи.
Беше на страната на болшевиките и често назоваваше свои единомишленици двама леви есери: журналиста, който се подписваше с псевдонима Мирошка Помор, и публицистката Силвия Котери.
Александър Александрович мрачно го упрекваше:
— Страшна работа, докъде сте паднали, Николай Николаевич! Тия ваши Мирошки. Каква тиня! И оная Лидия Покори.
— Котери — ще го поправи Николай Николаевич, — Силвия.
— Все едно, Покори или Пърпори — независимо.
— Но въпреки всичко Котери, моля за извинение — търпеливо ще настои Николай Николаевич. Двамата обменяха такива разсъждения:
— За какво се препираме? Подобни истини е срамота да се доказват. Това е абето. Основната народна маса с векове е живяла по немислим начин. Вземете който щете учебник по история. Както ще да се нарича, феодализъм и крепостно право или капитализъм и фабрична промишленост, все едно, неестествеността и несправедливостта на такъв обществен ред отдавна се знае и отдавна се подготвя превратът, който да изведе народа към светлината и да сложи нещата на местата им.
Вие знаете, че частичното обновяване на старото вече не е приемливо, налага се коренен прелом. Той може да предизвика рухване на целия градеж. Е, и? Това е опасно, но оттук не следва, че няма да стане. Въпрос на време. В случая няма място за спор.
— Е, вие измествате разговора. Не съм казал. Да не би да съм казал? — сърдеше се Александър Александрович и спорът отново пламваше.
— Вашите Тамбури и Мирошки са хора без свян. Едно говорят, друго вършат. И после, къде е логиката? Не виждам нищо общо. Не, чакайте, сега ще ви покажа.
И започваше да търси някакво списание с противоречива статия, дърпаше и тряскаше чекмеджетата на писалището и с тези гръмки звуци разпалваше красноречието си.
Александър Александрович обичаше нещо да му пречи в разговора и тези препятствия да оправдават неговите гъгнещи паузи, неговото мънкане и запъване. Словото му започваше да се лее само когато търсеше нещо запиляно — например докато издирваше другия галош в тъмното антре или когато с кърпа на рамо стоеше на вратата на банята, или докато подаваше някое тежко блюдо на масата, или докато наливаше вино на гостите.
Юрий Андреевич с наслада слушаше тъст си. Той обожаваше този добре познат старомосковски, леко напевен маниер на говорене с мекото громеково захвелтване, което приличаше на мъркане.
Горната му устна с малки мустачки се издаваше малко над долната. По съвсем същия начин леко стърчеше папийонката на врата му. Имаше някаква прилика между устната и папийонката и тя придаваше на тъст му нещо трогателно, доверчиво-детско.
Късно вечерта, гостите почти си тръгваха, когато пристигна Шура Шлезингер. Идваше направо от някакво събрание с жакет и работнически каскет; с решителна крачка влезе в стаята и докато се здрависваше с всеки, незабавно подхвана упреците и обвиненията.
— Здравей, Тоня. Здрасти, Санечка. Ама свинщина, какво ще кажете! От всички страни чувам, че се е върнал, цяла Москва за това говори, но от вас последна научавам. Както и да е. Сигурно не съм заслужила. Къде е тъй дългоочакваният? Направете ми път! Какво сте го заобиколили! Е, добре дошъл. Браво, браво. Прочетох я. Нищо не разбирам, но е гениална. Веднага си личи. Добър вечер, Николай Николаевич. Юрочка, сега ще продължим. Имам много важен и специален разговор с теб. Здравейте, младежи. А, и ти ли си тук, Гогочка? Буболече-лече, шарено елече…
Последното възклицание се отнасяше за громековия на шурея шуролинка Гогочка, яростен поклонник на всяка надигаща се сила, когото заради веселия характер и глупостта наричаха Хахо, а заради височината и кльощавината — глист.
— Вие тук си пиете и си хапвате, а? Сега ще ви настигна, господа. Ех, господа, господа! Нищо не знаете и не подозирате! Какво става по света! Какви работи! Идете на някое истинско низово събрание с реални работници, с реални войници, не каквито са в книгите. Опитайте се там да споменете за война до победен край! Ще ви дадат един победен край! Сега слушах един моряк. Юрочка, щеше да ти вземе акъла! Каква страст! Каква целеустременост!
Прекъсваха я. Всички викаха и вдигаха шум до бога. Шура Шлезингер седна до Юрий Андреевич, взе ръката му, приближи лицето си до неговото и като се мъчеше да надвика останалите, закрещя без повишения и понижения, като по телефон:
— Ела някой ден с мен, Юрочка. Ще ти покажа такива хора! Ти трябва, длъжен си, разбираш ли, да докоснеш земята като Антей. Какво ми се пулиш? Чудиш ми се? Не знаеш ли, че аз съм стар боен кон, стара бестужевка22 съм аз, Юра. И са ме арестували, и по барикадите съм се сражавала. Така де! Ти какво си мислиш! О, ние не познаваме народа! А аз току-що идвам от там, направо от масите. Сега им уреждам библиотека.
Беше пийнала и вече явно я хващаше. Но и на Юрий Андреевич му бучеше главата. Той не забеляза как Шура Шлезингер се озова в единия край на стаята, а той в другия, начело на масата. Стоеше изправен и за собствено учудване явно държеше реч. Доста усилия му струваше да възцари тишина.
— Господа… Бих искал… Миша!… Гогочка… Какво да правя, Тоня, те не ме слушат. Господа, нека кажа две думи! На прага сме на нещо нечувано, небивало! И аз бързам да ви кажа, ето моето пожелание. Когато то дойде, дай боже, да не загубим връзката помежду си и да не загубим душите си. Гогочка, после ще викате ура. Не съм свършил. Прекратете приказките помежду си и ме слушайте внимателно.
На третата година от войната народът започна да вярва, че рано или късно границата между фронта и тила ще изчезне, море от кръв ще плисне към всекиго от нас и ще залее ония, дето са се скрили и спотаили. Революцията е именно такова наводнение.
По време на революцията ще ви се струва, както на войната, че животът е свършил, с всичко лично е приключено, в целия свят вече нищо не се случва, само се убива и се умира, пък ако доживеем да четем записки и мемоари за тия времена, ще се убедим, че за пет или десет години сме изживели повече, отколкото други за цяло столетие.
Не знам дали самият народ ще се надигне като стена, или всичко това ще стане от негово име. Събитие от такава свръхвеличина не изисква театрална убедителност. Ще му повярвам и така. Дребнаво е да ровим в причините за циклопическите събития. Те не съществуват. Само домашните скандали имат своя генезис, когато двамата си оскубят косите и изпотрошат чиниите, а после се чудят кой пръв бил започнал. Докато всичко истински велико е безначално подобно на вселената. То изведнъж се оказва съществуващо, без да се е зародило, сякаш винаги е било или е паднало от небето.
Аз също мисля, че на Русия й е съдено да стане първата държава на социализма за цялото съществование на света. Когато това се случи, то ще ни зашемети за дълго и дойдем ли на себе си, няма да си върнем загубената памет. Ще забравим какво и що е било и няма да търсим обяснения за невероятното. Новият ред ще бъде привичен за нас както гората на хоризонта или облаците над главите ни. Той ще ни заобиколи отвсякъде. Нищо друго няма да има.
Той още нещо говори и междувременно изтрезня. Но все още не разбираше какво се говори наоколо и отвръщаше не на място. Виждаше проявите на обща обич към него, но не успяваше да прогони тъгата, от която не беше на себе си. Тогава каза:
— Благодаря, благодаря. Виждам чувствата ви. Не ги заслужавам. Но не трябва да обичаме така пестеливо и набързо, сякаш от страх, че после можем да обикнем още по-силно.
Всички се разсмяха и му заръкопляскаха, възприели думите му като търсена духовитост, а той не знаеше къде да се дене от усещането за надвиснало нещастие, от съзнанието, че няма власт над бъдещето въпреки цялата си жажда за добро и способност за щастие.
Гостите си затръгваха. Лицата на всички се бяха изострили от умората, прозевки разпъваха челюстите им и ги правеха да приличат на коне.
На излизане дръпнаха пердето. Отвориха прозореца. Видяха жълтеникавото зазоряване, мокрото небе с мръсни пръстенозелени облаци.
— Изглежда, е имало буря, докато дрънкахме тук — каза той.
— Мен дъждът ме хвана по пътя — потвърди Шура Шлезингер. — Едвам притичах.
В празната и още тъмна уличка се чуваше почукването на капките от дърветата заедно с дръзкото чуруликане на мокрите врабци.
Протътна гръм, като че ли плуг преора небето, и всичко стихна. После се чуха четири звънки закъснели удара, както тупкат наесен картофите, вдигнати с лопатата от рохкавата разкопана пръст.
Гръмотевицата прочисти цялата прашна опушена стая. Изведнъж като електрически елементи започнаха да се усещат съставните части на съществованието, водата и въздухът, желанието за радост, земята и небето.
Уличката се изпълни с гласовете на разотиващите се. Те продължиха да обсъждат нещо на висок глас, точно както се препираха допреди малко в стаята. Гласовете се отдалечаваха, постепенно затихваха и затихнаха.
— Колко е късно — каза Юрий Андреевич. — Да вървим да лягаме. От всички хора на света, обичам само теб и татко.
5
Мина август, отиваше си септември. Надвисваше неизбежното. Наближаваше зимата, а в човешкия свят — нещо подобно на зимна летаргия, нещо предрешено, което се носеше във въздуха и за което говореха всички.
Трябваше да се готвят за зимата, да се запасяват с храна, с дърва. Но в дните на тържество на материализма материята се превърна в понятие, вместо храната и дървата се появи проблемът за храната и дървата.
Хората в градовете бяха безпомощни като деца пред лицето на наближаващата неизвестност, която помиташе по пътя си всички установени навици и оставяше подире си опустошение, макар тя самата да произхождаше от града и да беше създание на гражданите.
Хората се самозалъгваха и се залисваха с празни приказки. Всекидневието още креташе, куцукаше и се подмяташе нанякъде по стар обичай. Но докторът виждаше живота такъв, какъвто е. И не можеше да затвори очи за неговата обреченост. Той смяташе себе си и своята среда за жертви. Предстояха им изпитания, може би дори и гибел. Броените дни, които им оставаха, се топяха пред очите му.
Щеше да полудее, ако не бяха житейските дреболии, труд и грижи. Жената, детето, необходимостта да изкарва пари, това беше спасението му — насъщното, смиреното, бита, службата, ходенето при болните.
Разбираше, че е пигмей пред чудовищната машина на бъдещето, боеше се от него, обичаше го и тайно се гордееше с това бъдеще, и за последен път, като за сбогом, с жадните очи на вдъхновението гледаше облаците и дърветата, хората по улиците, големия руски град, който се бъхтеше в нещастията, и той беше готов да се жертвува, за да потръгнат нещата, но нищо не можеше да направи.
Това небе и минувачите виждаше най-често от средата на улицата, когато пресичаше Арбат при аптеката на Руското дружество на лекарите на ъгъла на Староконюшеная.
Пак започна работа в бившата си болница. Тя и досега се наричаше Крестовоздвиженска, макар че едноименната община не съществуваше вече. Но още не бяха й измислили подходящо ново име.
В болницата беше започнало разслоение. Умерените, чието тъпоумие възмущаваше доктора, намираха Живаго опасен; хората, които бяха политически доста напредничави, го смятаха недостатъчно червен. Така се озова нито при едните, нито при другите, от едните се беше откъснал, до другите не беше стигнал.
В болницата освен преките задължения директорът му възложи контрола върху статистическата отчетност. Какви ли не анкети, въпросници, бланки преглеждаше, какви ли не отговорни отчети попълваше! Смъртност, растеж на заболеваемостта, имуществено състояние на служителите, гражданска съзнателност и степен на участие в изборите, незадоволима нужда от гориво, храна, медикаменти — всичко интересуваше статистическото управление, за всичко се искаше отговор.
Докторът вършеше всичко това на старото си бюро до прозореца в ординаторската стая. Купчини от разграфени листа с различни форми и образци бяха натрупани пред него, леко изместени встрани. Понякога успяваше освен периодичните записки за медицинските си трудове да пише откъслечно и своята „Игра на хора“, мрачен дневник или хроника за тези дни, съставена от проза, стихове и всякакви текстове, внушени от съзнанието, че половината хора са престанали да бъдат каквото са и разиграват какво ли не.
Светлата слънчева стая с боядисани в бяло стени тънеше в кремавата светлина на златната есен, обичайна за дните след Успение, когато сутрин падат първите слани и в пъстротата и яркостта на оределите горички започват да се мяркат зимните синигери и врани. Небето в такива дни се вдига безкрайно високо и през прозрачната стена от въздух между него и земята полъхва от север ледена тъмносиня яснота. Повишава се видимостта и звучността на всичко в света, независимо какво е то. Разстоянията предават звука в смразена звънкост, отчетливо и разчленено. Разчистват се просторите, сякаш да открият целия живот за много години напред. Тази разреденост на въздуха не би могла да се понесе, ако не беше тъй кратковременна и не настъпваше в края на късния есенен ден, на прага на ранния здрач.
Такава светлина озаряваше ординаторската стая, светлината на рано залязващото есенно слънце, сочна, стъклена и водниста като узряла ябълка.
Докторът седеше зад бюрото, топеше перодръжката в мастилницата, замисляше се и пишеше, а до широките прозорци прелитаха някакви тихи птици, хвърляха в стаята безшумните си сенки, които покриваха движещите се ръце на доктора, плота с бланките, пода и стените — и пак тъй безшумно изчезваха.
— Кленът окапа — каза влезлият просектор, по-рано пълен мъж, сега с кожа, провиснала от отслабването. — Дъждове го праха, ветрове го драха, не можаха да го победят. А една слана какво го направи!
Докторът вдигна глава. Наистина, загадъчните птици, които сновяха край прозореца, се оказаха винено-огнените листа на клена, отлитащи завинаги — те плавно се носеха във въздуха и като огънати оранжеви звезди лягаха встрани от дърветата на тревата в градината на болницата.
— Замазахте ли прозорците у вас? — попита просекторът.
— Не — отговори Юрий Андреевич и продължи да пише.
— Защо? Крайно време е.
Юрий Андреевич не отвърна, погълнат от писането.
— Ех, няма го Тарасюк — продължи просекторът. — Злато човек беше. Кърпеше обувки. Поправяше часовници. Всичко умееше. И всичко изнамираше. Време е да ги замажете. Тази работа трябва да се свърши.
— Нямам замазка.
— Направете си. Ето ви рецептата. — И му обясни как се прави замазка от безир и варовик. — Впрочем стига толкова. Аз ви преча.
Отдалечи се към другия прозорец и се зае със своите стъкленици и препарати. Взе да притъмнява. След минута той каза:
— Ще си развалите очите. Тъмно е. Няма да има осветление. Да си тръгваме.
— Още малко ще поработя. Двадесетина минути.
— Неговата жена е тук болногледачка.
— На кого?
— На Тарасюк.
— Знам.
— А той самият не се знае къде е. Обикаля някъде. През лятото на два пъти идва. Тука, в болницата. Сигурно е в някое село. Урежда им нов живот. Той е точно от онези войници болшевики, които срещате по улиците и по влаковете. Искате ли да ви кажа каква е работата. С Тарасюк например. Слушайте. Той има златни ръце. Не умее да работи лошо. С каквото и да се захване, всичко му идва отръки. Същото и на войната. Изучи я като всеки занаят. Стана чудесен стрелец. В окопите, нощем на пост. Ръка, око — чудо! Наградите му не са за безумни геройства, а за точна стрелба. Да. Всяка работа за него се превръща в страст. Обикнал и военния занаят. Видял, че оръжието е сила, че го спасява. Тогава и той решил да стане сила. Въоръженият човек вече не е обикновен човек. Навремето такива хора са ставали от стрелци разбойници. Сега той вече не си дава пушката. Изведнъж се чува призив: „Да обърнем щиковете“ и прочие. И той обръща щика. Това е цялата история. И целият марксизъм.
— И то съвсем истински, направо от живота. Защо не.
Просекторът отиде пак при своя прозорец, запремества епруветките. После попита:
— Какво стана с майстора за печката?
— Благодаря ви. Много интересен човек. Цял час говорихме за Хегел и Бенедето Кроче.
— Разбира се! Доктор на философските науки в Хайделбергския университет. А печката?
— Не питайте.
— Пуши ли?
— Ужас.
— От кюнеца е. Трябвало е да го вкара в камината, а той сигурно го е извадил през прозореца.
— В камината е. Но пуши.
— Значи не е улучил комина, сложил го е във вентилационния канал или в отдушника. Да беше Тарасюк! Но нищо, имайте търпение. Хубавите неща по-трудно стават. Печка да палите не е като на пиано да свирите. Ще трябва да се научите. Купихте ли дърва?
— Откъде?
— Ще ви пратя църковния пазач. Краде от оградите. Но ви предупреждавам. Скъпчия е. Ще се пазарите. Или една жена, дето трепе дървеници.
Те слязоха в портиерната, облякоха се, излязоха навън.
— За какво ми е? — учуди се докторът. — Нямаме дървеници.
— Какви дървеници! Аз какво ви говоря, вие какви ми ги приказвате. Не дървеници, дърва. Тази жена върти голяма търговия. Прекупува цели и недостроени къщи за дърва. Сериозна доставчица. Внимавайте къде стъпвате, ама че тъмница! По-рано можех със завързани очи да мина през този район. Знаех всяко камъче. Цял живот съм на Пречистенка. А като почнаха да събарят оградите, и с отворени очи нищо не мога да позная, все едно съм в чужд град. Но пък какви кътчета изскочиха! Ампирни къщички в гъсталаците, кръгли градински масички, полуизгнили пейки. Наскоро минах покрай един такъв пущинак между три пресечки. Гледам, някаква стогодишна бабичка рови с бастуна земята. „Помози бог, викам, бабке. За червеи ли човъркаш, риба да ловиш?“ Шегувам се. А тя най-сериозно: „Не, сине, за печурки.“ И наистина в града е станало като в гора. Мирише на шума, на гъби.
— Знам го това място. Между Серебряни и Молчановка, нали? Там колкото пъти мина, все нещо ми се случва, Ту ще срещна някого, дето двадесет години не съм го виждал, ту нещо ще намеря. Разправят, че имало и бандити. Нищо чудно. Място на кьоше. Колкото щеш тайни пътечки до бардаците към Смоленския площад. Ще те оберат, ще те съблекат и дим да ги няма!
— И осветлението е толкова слабо. Затуй се казва: да се светнеш. Така е, целият ставаш на цицини.
6
Наистина всевъзможни случайности преследваха доктора на споменатото място. Късно есента, малко преди октомврийските битки, в една тъмна студена вечер се натъкна там на някакъв човек, проснат в безсъзнание напряко през тротоара. Човекът лежеше с разперени ръце, с глава, подпряна на циментовия стълб, и краката му висяха на паважа. От време на време тихо стенеше. Когато докторът се опита да го свести, онзи измънка нещо в отговор на въпросите му и пак изпадна в безсъзнание. Главата му беше наранена и окървавена, но докторът установи, че черепът е здрав. Явно беше жертва на улично нападение. „Чантата. Чантата“ — пошепна няколко пъти мъжът.
Докторът повика по телефона от най-близката арбатска аптека крестовоздвиженския старец файтонджия и откара неизвестния в болницата.
Потърпевшият се оказа виден политически деец. Докторът го излекува и намери в негово лице дългогодишен покровител, който го измъкваше от много недоразумения в тези времена на поголовна мнителност и недоверчивост.
7
Беше неделя. Докторът беше свободен. Днес не работеше. Вече се бяха събрали в трите стаи на Сивцев Вражек, както предложи Антонина Александровна.
Беше студен ветровит ден с ниски снежни облаци, мрачен и тъмен.
Сутринта запалиха печката. Тя започна да пуши. Антонина Александровна, без нищо да разбира от печки, даваше неуместни и погрешни съвети на Нюша, която се мъчеше с мокрите дърва, а те не се разпалваха. Докторът виждаше всичко това и разбираше какво трябва да се направи, затова се опита да се намеси, но жена му ласкаво го обърна за раменете и го изкара от стаята с думите:
— Ти се прибери. Когато и без това свят ми се завива и всичко ми се е объркало, ти имаш навика непременно да даваш съвети. Как не разбираш, че твоите забележки само подливат масло в огъня.
— О, масло, Тонечка, това щеше да е превъзходно! Печката щеше да пламне моментално. Но там е лошото, че не виждам ни масло, ни огън.
— Нито е време за каламбури. Разбери, има мигове, когато нямам нерви да ги слушам.
Несполуката с печката проваляше неделните им планове. Те се надяваха до следобеда да свършат всичко необходимо и вечерта да са свободни, но сега това отпадаше. Закъсняваха с обеда, отлагаше се нечие намерение да си измие косата, разместваха се някакви други задачи.
Скоро така се задими, че не можеше да се диша. Силният вятър връщаше пушека в стаята. Вътре се стелеше облак от черни сажди като някакво страшно чудовище от гори тилилейски.
Юрий Андреевич разпъди всички в другите стаи и отвори горното — прозорче. Извади половината дърва от печката, между останалите направи пътечка от брезова кора и подпалки.
През прозорчето нахлу чист въздух. Пердето се изду и литна нагоре. Няколко листа полетяха от писалището. Течението тръшна някаква далечна врата и се защура край стените, подгони остатъците от пушека, както котка гони мишка.
Дървата се запалиха и запукаха. Печицата блъвна огън. Жълтите й стени пламнаха в червени горещи петна като туберкулозна руменина. Пушекът се разреди и накрая съвсем изчезна.
В стаята стана по-светло. Замъглиха се прозорците, наскоро замазани собственоръчно от Юрий Андреевич съгласно наставленията на просектора. Понесе се топлият мазен мирис на маджун. Замирисаха тънко нацепените дърва, които се сушаха до печката: горчива, тръпчива миризма на смърчова кора и на свежа като одеколон влажна трепетлика.
В този момент устремно като вятъра от прозорчето в стаята нахълта Николай Николаевич със съобщението:
— По улиците се водят боеве. Започнати са военни действия между юнкерите, които поддържат Временното правителство, и войниците от гарнизона — те са на страната на болшевиките. Кажи-речи, на всяка крачка боеве, навсякъде са лумнали огнища на въстанието. По пътя дотук на два-три пъти едвам отървах кожата — единия път на ъгъла на Болшая Дмитровка и другия път при Никитските врата. Улиците са затворени, трябва да се заобикаля. Бързо, Юра! Обличай се, да вървим. Това трябва да се види. Това е историята! Това се случва веднъж в живота!
Но той самият не млъкна два часа, после седнаха да обядват, а когато си затръгва и искаше да вземе доктора, ги спря идването на Гордон. Той влетя точно като Николай Николаевич, със същите новини.
Но събитията през това време бяха напреднали. Имаше нови подробности. Гордон говореше за усилена стрелба и за убити минувачи, случайно ударени от някой куршум. Според неговите думи движението в града почти било спряно. По чудо стигнал дотук, до тяхната улица, но буквално зад гърба му улицата била затворена.
Николай Николаевич не хвана вяра и понечи да си тръгне, но след минута се върна. Каза, че не може да излезе, по улиците свистят куршуми, къртят парчета тухли и мазилка от ъглите на сградите. Навън няма жива душа, по тротоара не може да се мине.
Точно тогава простудиха Сашенка.
— Сто пъти съм ви казвал да не слагате детето до печката — сърдеше се Юрий Андреевич. — Горещината е сто пъти по-вредна от студа.
Сашенка зачерви гърлото и вдигна висока температура. Той имаше една особена черта — изпитваше свръхестествен, мистичен страх от гадене и повръщане, а имаше чувството, че това може да му се случи всеки момент.
И той отблъскваше ръката на Юрий Андреевич с ларингоскопа, не го оставяше да му види гърлото, затваряше уста, крещеше и се давеше. Никакви молби и заплахи не помагаха. Изведнъж детето по невнимание се прозя сладко-сладко и докторът веднага използува да му пъхне лъжичката в устата, да му притисне езика и да прегледа пламналото му гърло и налепите по подутите сливици. Тяхното състояние го разтревожи.
Малко по-късно с подобни манипулации успя да му вземе секрет. Александър Александрович имаше микроскоп вкъщи. Юрий Андреевич го взе и криво-ляво сам го изследва. За щастие не беше дифтерит.
Но на третата нощ Сашенка получи криза от псевдокруп. Той гореше и се задушаваше. Баща му не можеше да гледа клетото дете, безсилен да го избави от страданията. Антонина Александровна си внуши, че малкият умира. Вземаха го на ръце, носеха го из стаята и като че ли му олекваше.
Трябваше да се намери мляко и минерална вода или сода за детето. Но навън уличните боеве бяха в разгара си. Престрелките и оръдейните гърмежи не спираха нито за миг. Дори с опасност за живота да би се осмелил да премине оттатък прострелваната полоса, той и зад линията на огъня не би открил следи от живот, животът бе замрял в целия град, докато не станеше ясно положението.
Но то вече беше ясно. Отвсякъде се носеха слухове за превеса на работниците. Продължаваха да се бият само отделни групички юнкери, без връзка помежду си и с командуването си.
Районът на Сивцев Вражек влизаше в обсега на действия на военните части, които напираха към центъра откъм Дорогомилов. Войниците от Германската война и младите работници, които се бяха окопали тук, вече познаваха населението от околните къщи и разменяха шеги с местните жители, които надничаха от вратите или излизаха навън. В тази част на града движението се възстановяваше.
Тогава си тръгнаха след тридневното пленничество в дома на Живаго Гордон и Николай Николаевич. Докторът беше доволен от присъствието им в трудните дни на Сашиното боледуване, а Антонина Александровна им прощаваше цялата бъркотия, с която допринесоха за общия безпорядък. Но като благодарност за гостоприемството двамата смятаха за свой дълг да развличат стопаните с безкрайни приказки и Юрий Андреевич беше толкова уморен след тридневното преливане от пусто в празно, че с радост се раздели с тях.
8
Имаше сведения, че са се прибрали благополучно, но всъщност тъкмо при тази проверка се оказа, че съобщенията за всеобщото примирие са доста прибързани. Тук-там военните действия още продължаваха, през някои райони не можеше да се мине и докторът засега не виждаше начин да се добере до болницата, за която вече му беше домиляло и където в бюрото му в ординаторската стая бяха прибрани „Играта“ и научните записки.
Само вътре в отделните махали хората излизаха сутрин до близката фурна и ако видеха минувач с бутилка мляко, спираха го и се тълпяха да го разпитват откъде го е взел.
Понякога се възобновяваше стрелбата в целия град и отново разпъждаше хората. Всички се досещаха, че страните водят някакви преговори и техният успешен или неуспешен ход се отразява на засилването или отслабването на боевете.
Веднъж в края на октомври по стар стил към десет часа вечерта Юрий Андреевич вървеше забързан по улицата, тръгнал без особена необходимост у един колега, който живееше наблизо. Обикновено многолюдни, сега околните улици бяха пусти. Почти не се мяркаха минувачи.
Юрий Андреевич вървеше бързо. Прехвърчаха първите снежинки, излезе вятър, той все посече се усилваше и пред очите му се превръщаше в снежна буря.
Юрий Андреевич завиваше от уличка в уличка и вече беше загубил чет на завоите, когато изведнъж снегът се усили, развихри се виелица — такава виелица, дето на открито с вой се стеле над полята, а в града се мята в тесните сокаци, сякаш е загубила пътя.
Нещо подобно ставаше и в духовния свят, и във физическия, наблизо и надалеч, на земята и във въздуха. Тук-там се обаждаха последните залпове на сломената съпротива. Някъде към хоризонта бухваха като мехури и се пръскаха заревата на угасени пожари. Същите спирали и кълба въртеше и сучеше виелицата и димеше по мокрите паважи и тротоари в краката на Юрий Андреевич.
На една от пресечките с вик „Последни новини!“ го изпревари, тичайки, малко вестникарче с куп прясно отпечатани вестници под мишница.
— Задръж рестото — каза докторът. Момчето едва отлепи от купа влажния лист, тикна го на доктора и изчезна във виелицата също тъй внезапно, както се беше появило.
Докторът отиде до уличната лампа, която светеше на две крачки от него, за да може веднага, незабавно да прегледа най-важното.
Извънредното издание, отпечатано само от едната страна на листа, съдържаше правителственото съобщение от Петербург за учредяването на Съвета на народните комисари, за установяването на съветска власт в Русия с диктатура на пролетариата. По-нататък следваха първите декрети на новата власт и бяха публикувани различни вести, предадени по телеграфа и телефона.
Виелицата блъскаше в очите му и покриваше печатните редове със сиви шумолящи снежни парцали. Но това не му пречеше. Той чувствуваше изключителността на мига, неговото величие и епохалност, и не можеше да се опомни.
За да дочете все пак съобщенията, затърси наоколо някое осветено място, което да е по на завет. И видя, че е пак на онова омагьосано кръстовище, на ъгъла на Серебряни и Молчановка, пред вратата на висока пететажна сграда с остъклен вход и широко преддверие, осветено с електричество.
Докторът влезе и в дъното на входа, под електрическата крушка, се задълбочи в изчитане на депешите.
Горе над главата му се чуха стъпки. Някой слизаше по стълбите, като се спираше начесто, сякаш обзет от нерешителност. И наистина който слизаше, накрая се спря, обърна се и се втурна нагоре. Някъде се отвори врата и два гласа отекнаха като две вълни, толкова деформирани от ехото, че не можеше да се разбере дали са мъжки или женски. След това вратата се тръшна и лицето, което по-рано слизаше, забърза надолу много по-решително.
Докторът, задълбочен в четивото, бе свел очи към вестника. Той не възнамеряваше да се откъсва от вестника заради непознатия. Но онзи, щом стигна долу почти на бегом, изведнъж се спря. Юрий Андреевич вдигна глава и го погледна.
Пред него беше застанало момче на около осемнадесет години с корав еленов кожух с косъма навън, както ги носят в Сибир, и с шапка от същата кожа. Лицето му беше мургаво, с тесни киргизки очи. В това лице имаше нещо аристократично, някаква съвсем дискретна искрица, някакъв таен финес, който изглежда като привнесен и личи у хората със смесена, нееднородна кръв.
Момчето явно се беше заблудило и вземаше Юрий Андреевич за някого другиго. То с изненада и удивление се взираше в доктора, като че ли го познаваше, но не смееше да го заговори. За да сложи край на недоразумението, Юрий Андреевич го огледа от главата до петите с такава студенина, че да убие у него всякакво желание за запознанство.
Момчето се обърка и без да каже нито дума, тръгна към изхода. Там се озърна още веднъж, отвори тежката врата, провиснала на пантите, шумно я затвори и си тръгна.
След десетина минути го последва и Юрий Андреевич. Той вече беше забравил и момчето, и колегата, при когото се беше запътил. Развълнуван от прочетеното, си тръгна за вкъщи. По пътя едно ново и маловажно житейско обстоятелство, но по това време с безмерно значение, прикова и погълна вниманието му.
Малко преди да си стигне у дома, той се натъкна в тъмното на грамаден куп дъски и талпи, стоварени напряко на улицата до ръба на тротоара. Тук, в уличката, имаше някакво учреждение и сигурно им ги бяха докарали за огрев от някоя разрушена дървена къщурка в предградията. Талпите не бяха се поместили в двора и бяха оставени на плочника. Купът се вардеше от въоръжен часовой, който крачеше из двора и от време на време излизаше на улицата.
Юрий Андреевич, без много да му мисли, издебна минутата, когато пазачът влезе в двора, а виелицата завъртя във въздуха гъст облак от снежинки. Той се промъкна откъм по-неосветената част на купа, откъм сянката, и с бавно разклащане издърпа най-отдолу един тежък дънер. Едвам го измъкна от купа, но като го метна на рамо, престана да усеща тежестта (нали е за своя душа, не тежи) и безшумно го примъкна до Сивцев Вражек покрай тъмните стени.
Операцията беше съвсем навременна, вкъщи дървата им свършваха. Нацепиха дънера и го нарязаха с трион на малки трупчета. Юрий Андреевич клекна да запали печката. Остана така мълчалив пред подскачащата и подрънкваща вратичка. Александър Александрович си примъкна креслото и седна да се сгрее. Живаго извади вестника от джоба на сакото и го подаде на тъст си с думите:
— Видяхте ли го? Ето. Четете.
Все така клекнал, той побутваше огъня с малката маша и си говореше сам:
— Каква блестяща хирургия! Ей тъй изведнъж артистично да изрежеш старите гнойни язви! Простичка, без всякакво усукване присъда над вековната несправедливост, свикнала да й се кланят и да й свалят шапка.
В това така безстрашно доведено докрай дело има нещо национално-близко, открай време познато. Нещо от безусловната светозарност на Пушкин, от Толстоевата категорична вярност на фактите.
— Кое на Пушкин? Какво казваш? Почакай. Сега свършвам. Не мога едновременно да чета и да слушам — опита се да го прекъсне тъст му, който погрешно отнесе към себе си монолога на Юрий, произнесен под нос.
— Кое всъщност е гениалното? Ако някой има за задача да създаде нов свят, да започне ново летоброене, той непременно ще поиска първо да му се разчисти съответното място. Той би изчакал да свършат старите векове, преди да пристъпи към изграждане на новите, той би имал нужда да започне от кръгла дата, от нов ред, от чиста страница.
А сега — хоп, заповядайте. Това небивало, това чудо на историята, това откровение се бухва право във въртопа на продължаващото всекидневие, без капка внимание към неговия ход. То започва от средата, вместо от началото, без предварително обсъдени срокове, в първия случаен делник, право в разгара на пътуващите из града трамваи. Това е най-гениалното. Така неуместно и несвоевременно може да бъде само най-великото.
9
Зимата дойде точно каквато я предсказваха. Тя още не беше толкова страшна, както следващите две, които настъпиха подире й, но вече беше от същата порода, тъмна, гладна, студена, пълна с рухването на привичните неща и разрушаването на всички основи на съществуването, пълна с нечовешки усилия за вкопчване в изплъзващия се живот.
Те бяха три поредни, тези жестоки зими, една след друга, и не всичко, което сега мислим, че е станало в края на седемнадесета и началото на осемнадесета, наистина се е случило тогава — може и да е било по-късно. Тези три зими една подир друга се сляха и трудно могат да се отличат помежду си.
Старият живот и младите порядки още не съвпадаха. Нямаше я яростната вражда помежду им, която се появи след година, по време на Гражданската война, но нямаха и връзка. Това бяха две страни, противопоставени една на друга, две страни без покритие.
Навсякъде преизбираха властта: в домсъветите, в организациите, в службите, в обслужващите учреждения. Съставът й се менеше. Навсякъде започнаха да се назначават комисари с неограничени пълномощия, хора с желязна воля, хора с черни кожени куртки, въоръжени с всяващи страх мерки и с нагани, хора, които рядко се бръснеха и още по-рядко спяха.
Те добре познаваха рожбата на тълпата, средния манипулатор на маловажни държавни документи, плужека еснаф; и безпощадно, с мефистофелска крива усмивка разговаряха с него като със заловен джебчия.
Тези хора движеха всичко, както им нареждаше програмата, и начинание след начинание, обединение подир обединение ставаха болшевишки.
Крестовоздвиженската болница се наричаше сега Втора преустроена. Там бяха станали промени. Част от персонала беше уволнен, някои напуснаха по собствено желание, намирайки, че нямат сметка от работата. Това бяха по-заможните доктори с добра частна практика, фаворити на салоните, фразьори и дърдорковци. Те побързаха да представят напускането по користни съображения като гражданска демонстрация, започнаха да се отнасят към оставащите пренебрежително, едва ли не ги бойкотираха. Сред тези оставащи беше и Живаго.
Вечер в дома им се водеха такива разговори:
— В сряда да не забравиш да дойдеш в зимника на Дружеството на лекарите. Там имаме два чувала премръзнали картофи. Ще проверя точно в колко свършвам, за да ти помогна. Ще трябва двамата с шейната…
— Добре. Има време, Юрочка Защо не си легнеш вече. Късно стана. Все едно не можеш всичко да свършиш. Трябва да си починеш.
— Страшна епидемия. Общото изтощение подяжда силите на организма. И ти, и татко — страх ме е да ви гледам. Трябва нещо да предприемем. Но какво? Не се пазим достатъчно. Трябва да сме по-предпазливи. Слушай. Не спиш ли?
— Не.
— За себе си не ме е страх, аз съм жилав, но ако, не дай боже, стане така, че се разболея, не прави глупости, моля те, не ме дръж вкъщи. Веднага в болницата.
— Юрочка, какви ги говориш! Чукай на дърво! Дяволът си няма работа.
— Помни, не останаха вече нито честни, нито приятели, още по-малко знаещи. Ако се случи нещо, слушай само Пичужкин. Стига, разбира се, той самият да е на крак. Спиш ли?
— Не.
— Те, моля ти се, сами си избраха по-богатата ясла, а сега излиза, че било от гражданско чувство и принципност. Като се срещнем, едвам ми подават ръка. „Още ли работите при тях?“ И вдигат вежди. „Работя, казвам, и ще ви моля да не се ядосвате, аз се гордея с нашите лишения и уважавам хората, които ни правят честта да ги споделят с нас.“
10
За дълъг период от време постоянна храна за всички стана кашата от грухано просо и чорбата от рибени глави. Самата риба в пържен вид се смяташе за второ. Ядяха немляна ръж, пшеничени зърна. От тях варяха каши.
Една позната на Антонина Александровна, професорска жена, я научи да пече на подницата на кахлената печка погачи от попарено тесто и да продава едната част, та с хляба и парите да оправдае паленето й. Това щеше да им позволи да се откажат от ужасното кюмбе, което пушеше, едвам гореше и изобщо не задържаше топлината.
Антонина Александровна започна да прави хубави погачи, но с търговията нищо не стана. Наложи се да се лишат от празните надежди и пак да се върнат към отритнатата печица. Живаго бедствуваха.
Една сутрин Юрий Андреевич както винаги отиде на работа. В къщата бяха останали две цепеници. Антонина Александровна си облече кожуха, с който зъзнеше от общата слабост дори в топли дни, и излезе „на лов“.
Близо половин час обикаля близките улички, където идваха понякога селяни със зарзават, и картофи от близките села. Човек трябваше да ги дебне, защото ги пресрещаха още отдалеч.
Скоро откри каквото търсеше. Млад едър мъжага с ямурлук, съпровождан от Антонина Александровна, предпазливо подкара към двора на Громеко коня с шейната, която приличаше на детска играчка.
В един кош от лико, качен на шейната и заметнат с рогозка, имаше малко брезови дърва, не по-дебели от старомодните перила по верандите на богатите къщи, както са по фотографиите от миналия век. Антонина Александровна ги знаеше колко струват — само дето се казва бреза, иначе е влажно дърво от най-лошо качество, прясно насечено, и изобщо не става за палене. Но нямаше избор и време за колебания.
Младият селянин на пет-шест курса й пренесе дървата догоре, а срещу тях повлече по стълбите и качи на шейната за подарък на булката малкия гардероб на Антонина Александровна с огледалото. Пътем, докато се спазариха да им докара и картофи, той свари да разпита и за пианото до вратата.
Когато се прибра, Юрий Андреевич не каза нищо за покупката на жена си. Много повече сметка имаше да нацепят стария гардероб и беше къде по-целесъобразно, но нямаше да им даде сърце да го направят.
— Видя ли бележката на масата? — попита жена му.
— От шефа на болницата. Казаха ми, знам. Да видя една болна. Ще ида. Само малко да си почина, и отивам. Обаче е доста далече. Някъде към Триумфалната арка. Имам адреса.
— Учуди ме хонорарът. Ти видя ли? Прочети я все пак. Бутилка германски коняк или едни дамски чорапи за визитацията. С какво те примамват! Кои са тези? Каква пошлост и липса на всякаква представа за сегашния живот. Сигурно са някои новобогаташи.
— Да, той е снабдител.
С тази дума наред с концесионерите и пълномощниците се наричаха дребните частници, на които държавната власт, унищожила частната търговия, гледаше малко през пръсти в моменти на икономически кризи и сключваше с тях договори и сделки за разни доставки.
Сред тях нямаше вече никой от свалените шефове на старите фирми, никакви бивши едри собственици. Онези повече не се съвземаха след удара. Във въпросната категория се включваха гешефтари-еднодневки, нови и чужди хора без корени, вдигнати от дъното с пяната на войната и революцията.
Докторът изпи един чай от топла вода със захарин, леко подбелена с мляко, и се запъти към болната.
Тротоарите и платната бяха погребани под дълбокия сняг, засипал улиците от къщите на едната страна до къщите на отсрещната страна. На места снежната покривка стигаше до прозорците на първите етажи. По цялата ширина на това пространство се движеха мълчаливи полуживи сенки, понесли или помъкнали с шейнички някакво нещастно продоволствие. Почти не се мяркаха хора с файтони.
Тук-там по къщите се бяха запазили предишните фирми. Поместените под тях трудови и потребителски кооперации, несъответствуващи вече на съдържанието си, бяха заключени, празни, с решетки на прозорците или с кепенци.
Те стояха залостени и празни не само поради липса на стока, но и защото преустройството във всички области на живота, валидно и за търговията, все още протичаше в най-общи линии и не беше засегнало тези дюкянчета, които представляваха някакви си частни случаи.
11
Къщата, където беше повикан докторът, се оказа в края на Брестка, близо до Тверския път.
Тя беше допотопна тухлена сграда от казармен тип, с двор и с дървени балкони-галерии, които опасваха на три етажа вътрешните стени откъм двора.
Живущите тъкмо провеждали заплануваното си общо събрание с участието на представителка от райсъвета, когато изведнъж се появила военна комисия, която обхождала всички домове да проверява разрешителните за носене на оръжие и изземвала неразрешеното. Началникът, който ръководел проверката, помолил делегатката да изчака, обискът нямало да отнеме много време, освободените квартиранти постепенно щели да се връщат и прекъснатото събрание можело да продължи.
Огледът вече завършваше, тъкмо беше дошъл редът на квартирата, където чакаха доктора, когато той стигна входа на къщата. С винтовка на връв войникът, който пазеше на едното стълбище за балконите, категорично отказа да пусне Юрий Андреевич, но се намеси началникът на отряда, нареди да не се правят спънки на доктора и се съгласи да почака с обиска, докато болната бъде прегледана.
Посрещна го мъжът й, любезен млад човек с матово смугло лице и тъмни меланхолични очи. Той беше притеснен от много обстоятелства: от болестта на жена си, от предстоящия обиск и от свръхестественото уважение, което изпитваше към медицината и нейните представители.
За да не губи на доктора труд и време, той се мъчеше да говори възможно по-сбито, но тъкмо тази забързаност правеше изреченията му дълги и объркани.
Жилището, смесица от разкош и евтиния, беше затрупано с мебели, закупени надве-натри с цел влагане на главоломно обезценяващите се пари. Частите от непълни гарнитури бяха допълнени с единични предмети, които не бяха комплектувани с други от своя вид.
Собственикът на жилището смяташе, че жена му има някаква нервна болест от уплаха. Той с много ненужни отклонения разказа как им продали почти на безценица някакъв стар развален стенен часовник с музика, който отдавна не работел. Купили го само като уникат, като рядкост на часовникарското изкуство (мъжът на болната поведе доктора в съседната стая да му го покаже). Дори се съмнявали дали ще може да се поправи. И не щеш ли, часовникът, дето от години не бил навиван, тръгнал от само себе си, изсвирил с камбанките си сложен менует и спрял. Жена му изпаднала в ужас, разказваше младият мъж, защото решила, че е ударил последният й час, и ето сега лежи, приказва в несвяст, не яде и не пие, не го познава.
— И вие мислите, че това е на нервна почва? — усъмни се Юрий Андреевич. — Заведете ме при нея.
Те влязоха в съседната стая с полилей от костен порцелан и две махагонови шкафчета от двете страни на голямата спалня. На крайчеца, загърната с одеялото до брадичката, лежеше дребна жена с големи черни очи. Като видя влезлите, тя ги запъди с извадената изпод завивката ръка — широкият ръкав на халата се плъзна към подмишницата. Не познаваше мъжа си и сякаш нямаше никого в стаята, тихо запя някаква тъжна песничка, която така я нажали, че тя се разплака, захлипа като дете и заповтаря, че иска да се прибере „вкъщи“. Докторът се опита да се доближи до нея и от едната, и от другата страна, но тя се съпротивляваше на прегледа и всеки път му обръщаше гръб.
— Трябва да я прегледам — каза Юрий Андреевич. — Но както и да е, и без това ми е ясно. Това е петнист тиф, и то в тежка форма. Доста страда, горката. Бих ви посъветвал да я настаните в болница. Не е въпросът до удобствата, които вие можете да й осигурите; Сега, поне в първите седмици на заболяването, тя се нуждае от постоянна лекарска грижа. Можете ли да намерите някакъв превоз, кола или в краен случай двуколка да я откараме — но първо, разбира се, хубаво ще я увием. Ще ви напиша необходимата бележка.
— Мога. Ще се помъча. Но чакайте. Наистина ли е тиф? Какъв ужас!
— За съжаление.
— Боя се, че ако се отделя от нея, ще я загубя. Дали няма някаква възможност да я лекувате вкъщи, ще идвате по-често… Мога да ви предложа каквото искате възнаграждение.
— Нали ви обясних. Необходимо й е непрекъснато наблюдение. Вижте какво. Послушайте съвета ми. Ако ще изпод земята намерете някаква кола, аз ще напиша съпроводителния документ. Най-добре е да го направим във вашия домсъвет. Ще трябва да се сложи техният печат, има и още някои формалности.
12
Преминалите огледа и обиска един след друг се връщаха с дебелите си шалове и шуби в студеното помещение на бившия яйчен склад, сега използуван за нуждите на домсъвета.
В единия край на склада имаше канцеларско бюро и няколко стола, но недостатъчни за толкова хора. Затова наоколо бяха наредени като пейки обърнати с дъното нагоре каси от яйца. В отсрещния край на помещението се издигаше до тавана планина от такива каси. Там в ъгъла беше сметен до стената талаш, слепнат от протекли жълтъци и смръзнат. В тази купчина шумно ровеха плъхове, понякога претичваха през празното пространство по циментовия под и отново се зариваха в талаша.
И всеки път една от съкооператорките, креслива и тлъста, с писък скачаше отгоре на касата, придърпваше си роклята с кокетно щръкнали пръстчета, трополеше с модните високи боти и с хрипкав глас, нарочно като пияна, крещеше:
— Олка, Олка, тук е пълно с плъхове. У, гадино, махай се! Тц-тц-тц, разбира, мръсна твар! Ядоса се. Ау, пълзи по касата. Леле, само да не ми се пъхне под полата! Ох, страх ме е, страх ме е! Обърнете се, господа мъже! Пардон, забравих, че сега няма мъже, ами другари граждани.
Врескалото беше с разкопчано астраганено палто. Под него на три ката се друсаше като пача двойната гуша, пищният бюст и търбухът, изпънал копринената рокля. Явно някога е минавала за лъвица сред треторазредните търговци и продавачи. Цепките на свинските й очички едвам се отваряха. Някоя съперница е замахнала някога насреща й с киселина, но не я е уцелила и само две-три пръски бяха изгорили на лявата буза и в левия крайчец на устата две леки следи, почти незабележими, почти чаровни.
— Стига вика, Храпугина. С вас не може да се работи — заговори жената зад бюрото, представителката от райсъвета, избрана от събранието за председателка.
От памтивека я познаваха тук, пък и тя добре ги познаваше. Преди събранието поговори тихо и неофициално с леля Фатима, старата портиерка, която някога бе живяла с мъжа си и децата в мръсния сутерен, а сега двете с дъщеря й бяха преместени в две светли стаи на втория етаж.
— Кажи, Фатима — попита я тя.
Фатима се оплака, че сама не може да излезе на глава с такава голяма и многолюдна къща, а помощ не вижда отнийде, защото никой не спазва графика за почистване на двора и улицата.
— Спокойно, Фатима, ще ги накараме да мирясат, бъди спокойна. Какъв е този домсъвет? Може ли такова нещо? Крият се разни криминални елементи, живеят незаписани някакви разпуснати личности. Ще ги изпъдим и ще изберем нов домсъвет. Ще те предложа за председател, само няма да се дърпаш.
Портиерката й се примоли да не го прави, но председателката не желаеше да я чуе. Тя огледа помещението, реши, че са се събрали достатъчно хора, настоя за тишина и с кратко уводно слово откри събранието. Осъди бездействието на предишния домсъвет, предложи да се набележат кандидатите за нов и премина към другите въпроси. Накрая между другото каза:
— Та такива ми ти работи, другари. Да говорим откровено. Сградата ви е голяма, подходяща е за общежитие. Понякога се събират толкова делегати за съвещания, че се чудим къде да ги дяваме. Има решение да се вземе тази сграда на разположение на райсъвета като дом за пристигащите и да се нарече на името на другаря Тиверзин, понеже е живял тук преди заточението, което е общоизвестен факт. Има ли възражения? Сега за реда на опразване на помещенията. Имаме време, още цяла година. На трудовото население ще се предостави жилищна площ, а нетрудовото предупреждаваме да си търсят сами и им даваме срок дванадесет месеца.
— Че кой сега е нетрудов? Тук нямаме нетрудови! Всички сме трудови! — завикаха отвсякъде, а един глас крещеше: — Това е великодържавен шовинизъм! Вече всички националности са равни! Знам ви аз какво намеквате.
— Не всички едновременно! Просто не знам на кого да отговарям. Какви националности? Кой говори за националности, гражданино Валдиркин? Храпугина например не е никаква националност, но и нея ще я изселим.
— Ще ме изселиш! Да видим как ще ме изселиш! Продънена табуретка! Сто длъжности! — крещеше Храпугина безсмислените прякори, които й хрумваха в разгара на спора.
— Каква змия! Каква сатана! Срама си нямаш ти! — възмути се портиерката.
— Остави я, Фатима. Аз ще се разбера с нея. Стига, Храпугина. Малко да те отпусне човек, ще му се качиш на главата! Млъквай, ти казвам, че моментално ще те предам на органите, няма да чакам кога ще те пипнат за самогона и за твоя вертеп.
Вдигна се глъчка до бога. Никой не успяваше да се изкаже. В този момент в склада влезе докторът. Той попита първия до вратата да му каже кой е от домсъвета. Онзи сви ръце на фуния и взе да надвиква шумотевицата:
— Га-ли-у-ли-на! Ела тук! Търсят те!
Докторът не повярва на ушите си. При тях дойде слаба, леко прегърбена жена, портиерката. Докторът се изненада от приликата между майката и сина. Но още не се издаваше. Той каза:
— Тук една квартирантка е болна от тиф (каза името й). Трябва много да се внимава, за да не плъзне заразата. Освен това жената трябва да се откара в болница. Искам да й попълня медицинското направление, а домсъветът да й го завери. Къде и как да го направим?
Портиерката сметна, че се отнася за превозването на болната, а не за направлението.
— От райсьвета ще дойде двуколка за другарката Дьомина — обясни Галиулина. — Другарката Дьомина е добър човек, ще й кажа да ви услужи. Не се коси, другарю доктор, ще я откараме твоята болна.
— О, нямах това предвид! Само питам къде да напиша медицинското направление. Но щом има и превоз… Прощавайте, не сте ли майка на поручик Галиулин, Осип Гимазетдинович? С него служих на фронта.
Портиерката трепна и пребледня. Тя хвана доктора за ръката и каза:
— Да излезем. Навън ще приказваме.
И щом излязоха, бързо заговори:
— Тихо, опазил бог, ще чуят. Не ме погубвай. Юсупка лоша път хванал. Ти сам кажи, кой е Юсупка? Чирак, занаятчия. Юсупка трябва да разбира, сега простият народ много по-добре, и слепият ще види, то е ясно. Не знам как мислиш, може би за тебе може, но за Юсупка грехота, бог ще го накаже. Баща му войник загина, убиха го и как ни лице му оставиха, ни ръце, ни крака.
Не беше в състояние да продължи, махна с ръка и почака да й помине вълнението. После каза:
— Ела. Сега ще нагласим превоза. Знам кой си. Той беше тука за два дни, разправя ми. Каза, че познаваш и Лара Гишарова. Добро момиче беше. Тук идваше, при нас, помня я. А сега каква работа ще става, кой ви знае. Къде се е чувало господата да се вдигнат срещу господата? Но за Юсупка е грехота. Ела, ще помолим за двуколката. Другарката Дьомина ще даде. А другарката Дьомина знаеш ли коя е? Оля Дьомина, беше ученичка при майката на Лара Гишарова. Това е тя. Също е оттук. От този двор. Ела.
13
Стана съвсем тъмно. Наоколо беше нощ. Само бялото кръгче светлина от джобното фенерче на Дьомина скачаше на пет крачки пред тях от пряспа на пряспа и повече ги объркваше, отколкото да им осветява пътя. Наоколо беше нощ и там остана къщата, в която толкова хора я бяха познавали, където е била като дете, където, както е чувал, е отраснал и бъдещият й мъж Антипов.
Дьомина се държеше с него покровителствено-шеговито:
— Наистина ли ще стигнете без фенерче? А? Или да ви го дам, другарю доктор. Да. Навремето направо бях влюбена в нея, обожавах я, когато бяхме момичета. Те имаха шивашко ателие, работилница. Там бях ученичка. Тази година се виждахме. Тя идва. На път за някъде. Казвам й: къде, луда главо? Защо не останеш? Ще живеем заедно, ще си намериш работа. Къде ти! Не щя. Нейна си работа. По разум се омъжи за Пашка, не по сърце, оттогава малко мръдна. Замина си.
— Какво мислите за нея?
— Полека. Тука е хлъзгаво. Колко пъти им казвам да не изливат мръсната вода пред вратите — все едно, че говоря на стената. Какво мисля за нея ли? Какво да мисля? Ще мисля! Нямам време. Тука живея. Не й казах, брат й, военен беше, май го разстреляха. А майка й, предишната ми господарка, май ще мога да я измъкна, действувам за нея. Аз съм дотук, довиждане.
И те се разделиха. Светлината на фенерчето й се мушна към тясното циментено стълбище и препусна напред, за да освети изкъртените стени на мръсния вход, а докторът остана в тъмнината. Надясно беше Садовая Триумфалная, наляво Садовая Каретная. В черната далечина върху черния сняг те не бяха вече улици в обичайния смисъл на думата, а две просеки в гъстата тайга на каменните сгради като непроходимите дебри на Урал или Сибир.
Вкъщи го посрещна светлина и топлина.
— Защо се забави? — попита Антонина Александровна и без да го остави да отговори, продължи: — Знаеш ли какъв куриоз стана? Необяснима странност. Бях забравила да ти кажа. Вчера татко счупи будилника и направо се отчая. Последният часовник в къщата. Взе да го поправя, бърника го, бърника го, нищо не стана. Часовникарят на ъгъла му поискал три фунта хляб, нечувана цена. Какво да правим? Тате съвсем се отчая. И изведнъж, представи си, преди един час — остър, пронизителен звън. Будилникът. Взел, че тръгнал, представи си.
— Дойде и моят тифозен час! — пошегува се Юрий Андреевич и им разказа за болната с уникалния часовник.
14
Но се разболя от тиф доста по-късно. Междувременно вече изнемогваха от злощастията в семейството. Живагови живееха в мизерия и умираха. Юрий Андреевич издири партиеца, когото беше спасил, жертвата на грабежа. Онзи правеше за него всичко възможно. Но започна Гражданската война. Неговият покровител повечето време отсъствуваше. Освен това според убежденията си този човек смяташе тогавашните трудности за естествени и криеше, че и той гладува.
Докторът се опита да потърси доставчика от Тверския път. Но онзи по това време се беше изпарил вече яко дим, от оздравялата му жена също нямаше и помен. Квартирантите в къщата вече бяха други, Дьомина беше на фронта, не намери и портиерката Галиулина.
Веднъж получи с ордер по държавни цени малко дърва, които трябваше да прекара от Виндавската гара. Той конвоираше по безкрайната Мешчанская коларя и крантата, която мъкнеше това неочаквано богатство. Изведнъж забеляза, че Мешчанская вече не е съвсем Мешчанская, че му се вие свят и краката не го държат. Разбра, че това е краят, че всичко пропада и че той е болен от тиф. Падна, коларят го вдигна, докторът не помнеше как го е закарал до вкъщи, проснат отгоре върху дървата.
15
Две седмици почти непрекъснато бълнува. Струваше му се, че Тоня е поставила две Садови улици на бюрото му, отляво Садовая Каретная, отдясно Садовая Триумфалная, и е преместила близо до тях нощната му лампа, нажежена, прогаряща, оранжева. Улиците стават светли. Може да се работи. И ето той пише.
Пише с жар и неочаквано сполучливо всичко, което отдавна искаше и трябваше да напише, но никога не бе успявал, а сега успяваше. Само понякога го притеснява едно момче с тесни киргизки очи, с разкопчана еленова шуба, каквито се носят в Сибир или към Урал.
Съвсем ясно е, че това момче е духът на неговата смърт или по-просто казано, самата му смърт. Но как може да е смъртта му, щом го улеснява да пише поемата, нима може да има полза от смъртта, нима може смъртта да помага?
Той пише поема не за възкресението и не за полагането в гроба, а за дните между тях. Той пише поемата „Смут“.
Винаги бе искал да напише как в продължение на три дни буря от черна червива пръст напада, щурмува безсмъртното въплъщение на любовта, нахвърля се връз него с всичките си камъни и буци, както вълните на морския прибой се засилват и падат, и погребват под себе си брега. Как три дни бушува, настъпва и отстъпва черната земна буря.
И два римувани реда го преследваха:
Дъно те чака
и
Ставаш от мрака.
Дълго те чака — това е и адът, и разпадането, и тленът, и смъртта, но и пролетта, и Мария Магдалина, и животът. И — ставаш от мрака. Трябва да се събудиш и да станеш. Трябва да възкръснеш.
16
Започна да оздравява. Отначало като занесен не търсеше връзката между нещата, на всичко вярваше, нищо не помнеше, на нищо не се учудваше. Жена му го хранеше с бял хляб и масло и му даваше чай със захар, понякога и кафе. Той беше забравил, че това е невъзможно сега, и се радваше на хубавата храна като на поезия, на приказка, задължителни и полагащи се при оздравяването. Но още първия път, щом започна да му просветва, попита жена си:
— Откъде е това?
— От твоя Граня.
— Какъв Граня?
— Граня Живаго.
— Граня Живаго ли?
— Да, Евграф, брат ти от Омск. Твоят природен брат. Ти беше в безсъзнание и той постоянно идваше.
— С еленова шуба?
— Да, да. Значи си го забелязал все пак, въпреки че беше в безсъзнание? Срещнали сте се в някаква къща на стълбището, той ми разказа. Знаел е, че си ти, и искал да ти се представи, но ти си го смразил! Той те обожава, само тебе чете! Намира изпод земята такива неща! Ориз, стафиди, захар. Замина си пак. И нас ни кани. Такъв е чуден, загадъчен. Според мен има вземане-даване с властите. Каза, че за година-две трябва да се спасяваме от големите градове, да заминем някъде „по-близо да земята“. Посъветвах се с него за Крюгеровите имения. Той горещо ни ги препоръчва. Да можем да си посадим едно-друго, и гората, да е наблизо. А не да гинем така покорно като овци.
През април същата година Живаго и цялото му семейство заминаха за далечния Урал, в бившето имение Варикино, близо до град Юрятин.
Седма частНА ПЪТ
1
Дойдоха последните дни на март, дните на първата топлинка за тази година, измамни предвестници на пролетта, след които всяка година стягат силни студове.
В дома на Громеко спешно се подготвяха за пътуването. Пред многобройните квартиранти в къщата, които бяха станали повече от врабците навън, тези приготовления се представяха за голямо великденско чистене.
Юрий Андреевич беше против пътуването. Той не се пречкаше в подготовката, защото смяташе намерението за неосъществимо и се надяваше, че то ще се провали в решителния миг. Но нещата напредваха и вече се виждаше краят. Дойде моментът да говорят сериозно.
Той още веднъж изказа своите съмнения пред жена си и тъста си на специално свикания семеен съвет.
— И така, вие смятате, че не съм прав, и следователно ще пътуваме? — завърши възраженията си той.
Жена му взе думата:
— Ти казваш да потърпим още година-две, междувременно да се решат новите въпроси със земята, и тогава да си издействуваме някое парцелче близо до Москва и да си го обработваме. Но не казваш как да издържим дотогава. А всъщност това е най-интересното, това именно бихме искали да чуем.
— Нереални блянове! — подкрепи дъщеря си Александър Александрович.
— Добре, предавам се — съгласи се Юрий Андреевич. — Спира ме само пълната неизвестност. Юрваме се слепешката дявол знае накъде, без да имаме никаква представа за мястото. От тримата, дето някога са живели във Варикино, майка ти и баба ти вече ги няма, а третият, дядо Крюгер, ако изобщо е жив, е зад решетките.
В последните години на войната нещо е изкомбинирал с горите и завода, ужким ги продал на някакво фиктивно лице или на някаква банка, или ги приписал на подставено лице. Какво знаем ние за тази сделка? Чии са тези земи сега, не в смисъл на собственост, мътните я взели, ами кой се занимава с тях? Към кое ведомство са? Сече ли се гората? Работят ли заводите? Най-сетне, каква е властта там и каква ще бъде, докато се доберем?
За вас надеждата е Микулицин, дето толкова обичате да му повтаряте името. Но кой ви е казал, че старият иконом е жив и още е във Варикино? Пък и какво знаем за него, освен че дядо едвам му изговаряше презимето и затова сме го запомнили?
Но има ли смисъл да спорим? Решили сте да заминем. Присъединявам се. Трябва само да проверим как става това сега. Няма защо да отлагаме.
2
За да изясни нещата, Юрий Андреевич отиде на Ярославската гара.
Потоците от пътници се вливаха между перилата, поставени надълго през помещенията, където на пода лежаха хора със сиви шинели, въртяха се от едната страна на другата, кашляха и плюеха, а когато някой с някого заговореше, винаги започваше прекалено високо, без да държи сметка за силата, с която кънтяха гласовете под високия свод.
Повечето бяха болни, прекарали петнист тиф. Болниците бяха препълнени и ги изписваха на другия ден след кризата. Като лекар и Юрий Андреевич се беше сблъсквал с подобна необходимост, но не беше мислил, че тези нещастници са толкова много и че спят по гарите.
— Уредете си командировка — заобяснява му носачът с бяла престилка. — И всеки ден ще проверявате. Сега влаковете са от дъжд на вятър, според както се случи. То се знае (носачът потърка върха на палеца о съседните два пръста)… брашънце или нещо… Без сухо няма да стане. Пък колкото за… (той се чукна по гърлото)… не ще и дума.
3
По това време Александър Александрович бе повикан на няколко консултации във Висшия съвет по народното стопанство, а Юрий Андреевич — при тежко болен член от правителството. И двамата получиха възнаграждението си в най-хубавата по това време форма — във формата на ордер за първия учреден тогава закрит магазин-разпределител.
Той се намираше в някакви гарнизонни складове към Симонов манастир. Докторът и тъст му прекосиха двата съединени двора, църковния и казармения, и направо, без праг, влязоха под каменния свод на постепенно снишаващия се дълбок сутерен. Разширението в дъното бе преградено с дълъг напречен тезгях, на който мереше и продаваше продоволствието спокоен бавен магазинер, от време на време влизаше отзад за стока и с широко драсване на молива постепенно зачеркваше изпълненото по списъка.
Клиентите не бяха много.
— Дайте си торбите — каза магазинерът на професора и доктора, като хвърли поглед на ордерите им. И двамата се слисаха, когато в приготвените калъфки от малки и големи възглавници започнаха да им сипват брашно, грис, макарони, захар, наслагаха им сланина, сапун и кибрити и на всекиго сложиха по още нещо, увито в хартия, което после вкъщи се оказа кавказки кашкавал.
Зетят и тъстът се засуетиха да приберат всички тези вързопчета в двете големи торби колкото може по-бързо, та да не дразнят с неблагодарното си туткане магазинера, който ги беше потресъл с великодушието си.
Вдигнаха се от сутерена на открито, пияни не от животинска радост, а от съзнанието, че и те не живеят напразно на този свят, че с нещо са полезни и ще заслужат у дома похвалата и признателността на младата стопанка Тоня.
4
Междувременно, докато мъжете обикаляха по учрежденията да си уредят командировките и документите за запазване на жилищната площ, Антонина Александровна отделяше нещата за път.
Тя угрижена обикаляше трите стаи, които сега им принадлежаха, и безкрайно оглеждаше всяка дреболия, преди да я сложи в общия куп, който щеше да се опакова.
Една незначителна част от всичко това щеше да влезе в багажа на пътниците, останалите неща се заделяха за замяна, необходима из пътя и когато пристигнеха на мястото.
През отвореното горно прозорче подухваше пролетен въздух с аромат на прясно нахапана франзела. В двора кукуригаха петли и се чуваха гласовете на играещите деца. Колкото повече се проветряваше стаята, толкова по-остро се усещаше миризмата на нафталин откъм купчината извадени от раклата зимни вехтории.
По въпроса какво да вземат и от кое да се въздържат съществуваше цяла теория, разработена от двамата мъже, чиито наблюдения обхващаха кръга на сегашните им познати.
Тези наставления, изведени в кратки непререкаеми указания, така ясно съществуваха в съзнанието на Антонина Александровна, че тя сякаш ги чуваше от двора с чуруликането на врабчетата и глъчката на децата, като че ли отвън й ги подсказваше някакъв таен глас.
„Платове, платове — гласяха тези съображения, — най-добре на цели парчета, но по пътя преглеждат багажа и е опасно. По-благоразумно е да са уж скроени и тропосани. Изобщо платове, манифактура, може дрехи, най-добре връхни, не много износени. По-малко парцали и нищо тежко. Никакви куфари и кошници при положение, че често ще трябва всичко това да се мъкне на гръб. Малкото, което остане, сто пъти преглеждано и премислено, да се разпредели на вързопи, които да може да носи и жена, и дете. Както показва практиката, разумно е да се вземе сол и тютюн, обаче рискът е доста голям. Парите в керенки. Най-трудното са документите.“ И тъй нататък, и тъй нататък.
5
В деня преди отпътуването връхлетя снежна буря. Вятърът отнасяше нагоре в небесата сиви облаци от въртящи се снежинки, които на бели вихри се връщаха на земята, отлитаха някъде в тъмната улица и я застилаха с бяла пелена.
Всичко вече беше подредено. Старо московско семейство, мъж и жена, роднини на Егоровна, щяха да наглеждат жилището и нещата им в стаите — Антонина Александровна се беше запознала с тях през зимата, когато чрез тези хора разпродаде разни пъртушини, стари неща и ненужни мебели и ги обмени за дърва и картофи.
На Маркел не можеше да се разчита. В милицията, която си беше харесал за политически клуб, не се оплака, че бившите собственици Громеко му пият кръвчицата, но със задна дата ги упрекна, че през всички тези години са го държали в мрака на незнанието, като преднамерено са скрили от него, че светът е произлязъл от маймуната.
Това семейство, роднините на Егоровна, бивш търговски служител и жена му, Тоня развеждаше сега за последен път из стаите, показваше им кои ключове за кои брави са и къде какво се намира, отключваше и заключваше заедно с тях вратите на гардероба и бюфета и отваряше и затваряше чекмеджетата, всичко им разясняваше и обясняваше.
Масите и столовете в стаите бяха прибрани към стените, вързопите с багажа сложени накуп, всички прозорци бяха без пердета. Снежната буря по-безпрепятствено, отколкото през булото на зимния уют, надничаше през голите стъкла в опустелите стаи. И на всекиго нещо напомняше. На Юрий Андреевич — детството му и смъртта на майка му, на Антонина Александровна и на Александър Александрович — кончината и погребението на Ана Ивановна. И все им се струваше, че прекарват последната си вечер в тази къща, която повече няма да видят. В това отношение се заблуждаваха, но под влияние на заблудата, която не споделяха помежду си, за да не се огорчават взаимно, всеки за себе си преценяваше живота, минал под този покрив, и се бореше с готовите да бликнат сълзи.
Което не пречеше на Антонина Александровна да спазва светските приличия пред чуждите хора. Тя поддържаше неспирен разговор с жената, на която оставяше да наглежда покъщнината. Обаче преувеличаваше значението на тази услуга. И за да не изглежда в очите й черна неблагодарница, час по час се извиняваше и отиваше в съседната стая, откъдето й мъкнеше за подарък ту кърпа за глава, ту блузка, ту парче басма или коприна. И всички платове бяха тъмни на бели каренца или на точици, както беше на тухлени карета с бели точки тъмната снежна улица, която ги гледаше тази прощална вечер през незакритите голи прозорци.
6
Рано сутринта тръгнаха за гарата. Живущите в къщата още не бяха станали. Наемателката Зевороткина, вечната инициаторка на всякакви общи прояви на юруш, се разтърча по спящите квартиранти, като чукаше по вратите и викаше:
— Внимание, другари! Изпращане! По-живичко, по-живичко! Бившите Гарумекови ни напущат!
Хората наизлязоха да се сбогуват в коридора и пред вратата на задния вход (предната врата беше вече окончателно залостена) и се наредиха амфитеатрално по стълбите, като че ли щяха да си правят групова снимка.
Квартирантите се прозяваха, леко се привеждаха напред, за да не им паднат наметнатите тънки палтенца, под които потръпваха, и зиморничаво пристъпваха с голи крака, набързо пъхнати в широките валенки.
Маркел беше успял да се насвятка с нещо смъртоносно в тези безалкохолни времена, заваляше се като труп по перилата и всеки момент щеше да ги строши. Настоя да носи багажа на гарата и се обиди, че се отказват от помощта му. Едвам се отърваха от него.
В двора беше още тъмно. В безветрения въздух снегът валеше още по-гъст от вчера. Едрите снежни парцали се въртяха лениво и малко преди да стигнат земята, сякаш се спираха и се колебаеха да падат или не.
Когато излязоха на ъгъла с Арбат, вече бе започнало леко да просветлява. Снеговалежът спускаше до пода бялата си падаща завеса, пискюлените й краища се въртяха и подмятаха в краката на пешеходците и те губеха усещането за движение, струваше им се, че тъпчат на едно място.
На улицата нямаше жива душа. Освен пътниците от Сивцев Вражек не се мяркаше никой. Скоро ги изпревари, цял в сняг, сякаш овалян в рядко тесто, каруцар с празна бричка и с кранта, побеляла от снега, и за баснословна сума, която по това време не струваше нито копейка, ги качи всички с багажа, освен Юрий Андреевич, който предпочете, освободен от вързопите, да върви до гарата пеш.
7
На гарата Антонина Александровна и баща й веднага се наредиха на безкрайната опашка между дървените перила. Сега качването не ставаше от перона, а близо половин километър нататък по линията, при изходния семафор, защото нямаше кой да разчиства пътя на влака, половината територия на гарата беше покрита с лед и мръсотия и локомотивите не стигаха дотук.
Нюша с Шурочка не бяха в тълпата с майка му и дядо му. Те се разхождаха навън под грамадния навес на входа и само от време на време влизаха в помещението да видят дали не е време да се присъединят към възрастните. И двамата воняха на газ, защото глезените, китките и шиите им бяха обилно намазани заради тифусните въшки.
Щом видя мъжа си, Антонина Александровна му махна с ръка, но още преди да е стигнал до нея, му извика в коя каса се заверяват командировъчните мандати. Той тръгна натам.
— Дай да видя какви печати са ти сложили — каза жена му, когато той се върна. Докторът протегна цялата пачка документи през бариерата.
— Това е безплатен за специалния вагон — каза човекът зад Антонина Александровна, който зад гърба й успя да разчете печата на удостоверението. Съседът отпред, от онези формалисти многознайници, дето винаги са наясно с всички правилници на света, обясни по-подробно:
— С този печат имате право да изисквате места в първа класа, тоест в пътнически вагон, ако изобщо е предвиден такъв в композицията.
Случаят се подложи на разискване от цялата опашка. Чуваха се гласове:
— Първо ги намери тия пътнишките. Кой ти ги дава! Сега ако а хванеш за буфера, пак да се благодариш.
— Не ги слушайте, командированият. Чуйте аз какво ще ви кажа. Сега понеже разните специални влакове са анулирани, един общ пътува, той е и военен, и арестантски, и за добитъка, и за хората. Вие можете да си дрънкате до утре, дай ви да мелите на вятъра, ами вместо да го обърквате човека, да му бяхте обяснили, че да е наясно.
— Е, ти хубаво му обясни. Добре, че се намери такъв умник. Какво, като имат безплатни билети за специалния. Ти първо ги виж хора та, после говори. Как може с такава крещяща вънкашност да се качат на специалния? Той нали е пълен с морячета. Ония веднага ги бройкат, плюс дето имат и нагани. Той, братокът, нали моментално го вижда, че е от имущата класа, още повече доктор, от бившите господари. Морячето — бум с нагана, и го ликвидира като муха.
Кой знае докъде щеше да стигне съчувствието към доктора и неговото семейство, ако не беше едно ново обстоятелство.
Хората от навалицата отдавна поглеждаха някъде в далечината ч през големите прозорци от дебело огледално стъкло. Дългите навеси на перона се губеха натам и отдалечаваха безкрайно гледката на падащия по коловозите сняг. Заради разстоянието снежинките изглеждаха като че ли стоят неподвижно във въздуха и бавно се потапят в него, както потъват във водата подгизналите трошици, хвърлени за храна на рибите.
Натам, в дъното, отдавна вече поединично или на групи вървяха някакви хора. Докато се движеха в малки количества, неясни през трепкащата мрежа на снега, тези фигури можеха да минат за железничари, които имат някаква работа край жп линиите. Но ето че премина цяла група. В далечината, накъдето вървяха, запуши локомотив.
— Отваряйте вратата, мошеници! — закрещяха от опашката. Тълпата се развълнува и се юрна към изхода. Задните напираха връз предните.
— Глей кво става! Тук преградили, а там ония си минават без ред. Ще натъпчат вагоните догоре, а ние си чакаме като овце! Отключвайте, дяволи, ще трошим! Ей, момчета, напъвайте!
— Намерили на кого да завиждат — обади се всезнаещият буквоед. — Те са мобилизираните от Петроград за трудовата повинност. Първо ги караха към Вологда, на Северния фронт, а сега са ги погнели към Източния. Да не са тръгнали по свое желание. Водят ги с конвой. Ще рият окопи.
8
Вече три дни пътуваха, но не бяха се отдалечили много от Москва. Пътната картинка беше зимна: релсите, нивята, горите, покривите на къщите — всичко в сняг.
Семейството на Живаго има късмет да се случи в левия ъгъл на горните предни нарове близо до мръсното прозорче, кажи-речи, на тавана, където се намести цялата фамилия, без да си цепят компанията.
Антонина Александровна досега не беше пътувала в товарен вагон. Когато се качваха в Москва, Живаго на ръце вдигна жените до пода на вагона, където беше тежката плъзгаща се врата. По-нататък по време на пътуването жените се научиха да се качват сами.
Отначало вагоните й се сториха като яхъри на колела. Тия кафези според нея трябваше да се разпаднат още при първото тръскане или раздрусване. Но ето вече трети ден залитат напред и назад и на всички страни от смяната на скоростта и по завоите и трети ден под пода ситно-ситно потракват осите на колелата като палки на детско механично барабанче, а пътуването протича благополучно и опасенията й не се оправдават.
На гаричките с малки перони спираше само една част от дългия влак с двадесет и четири вагона (Живагови бяха в четиринадесетия) — предната, задната или средната.
Предните вагони бяха военни, в средните пътуваха цивилните, в задните — мобилизираните за трудова повинност?
Последните наброяваха към петстотин души, хора от всякакви възрасти и с най-различни професии и занимания.
Осемте им вагона представляваха пъстро зрелище. Редом с добре облечените богаташи, петербургски банкери и адвокати, можеха да се видят отнесени към експлоататорската класа файтонджии, чистачи, теляци, татари вехтошари, бегълци малоумници от разтурените лудници, дребни търговци и монаси.
Първите седяха без сака около нажежената печка върху малки изправени пънчета, един през друг си разправяха истории и високо се смееха. Те не се отчайваха. Влиятелните им роднини вече действуваха. В краен случай можеха да се откупят по-нататък по пътя.
Вторите, с ботуши и разгърдени кафтани или с дълги ризи над панталона, боси, брадати и без бради, стояха до отворените врати на задушните вагони, държаха се отстрани за касата или за напречната греда на входа, мрачно гледаха крайпътните местности и техните жители и с никого не разговаряха. Те нямаха нужните познанства. Нямаха никаква надежда.
Не всички се бяха побрали в последните вагони. Някои бяха качени и в средата на влака или при свободните пътници… Хора от този род имаше и в четиринадесети вагон.
9
Обикновено, когато влакът наближаваше някоя гара, Антонина Александровна се понадигаше горе в неудобна поза заради ниския таван, провесваше глава от нара и през пролуката в притворената врата преценяваше според общия вид на железопътното видение в далечината дали мястото представлява интерес от гледна точка на стокообмена и дали си заслужава да се смъква от нара и да слиза от влака.
Така и този път. Забавянето на скоростта я събуди от дрямката. Многобройните входни стрелки, по които подскачаше товарният вагон със зачестило потропване, говореше за важността на гарата и продължителността на предстоящия престой.
Антонина Александровна седна, свита одве, разтърка очи, нагласи си косите, бръкна в торбата и като я прерови до дъно, извади кухненска кърпа, избродирана с петли, момци, шарени дъги и колела.
Събуди се и докторът, пръв скочи от нара и помогна на жена си да слезе.
Междувременно край открехнатата врата след жп будките и фенерите вече плуваха крайгаровите дървета, натежали от цели пластове сняг, който протягаха като хляб и сол към влака; и още преди да е намалил докрай скоростта, първи скачаха върху девствения сняг на перона моряците и на бегом се втурваха пред всички зад гаровата сграда, където обикновено на завет се криеха продавачките на забранени хранителни продукти.
Черната униформа на моряците, разветите ленти на баретите, разширяващите се долу крачоли на панталоните придаваха на крачката им напоритост и устремност и караха всички да им правят път, сякаш бяха засилили се скиори или бързи кънкьори, полетели като стрели.
Зад ъгъла на гаровата сграда, скрити една зад друга и развълнувани, сякаш щяха да си гледат на врачка, се нареждаха жени от близките села с краставички, извара, варено месо и ръжени сиренки, запазили в студа аромата и топлината си под дебелите завивки, с които ги изнасяха. Булките и момите със забрадки, затъкнати в кожухчетата, пламваха като божури от някои закачки на моряците и в същото време най-много им се плашеха, защото предимно от моряци се формираха разните отряди за борба със спекулацията и забранената свободна търговия.
Смущението на селянките не траеше дълго. Влакът спираше. Идваха и други пътници. Всичко се омесваше. Започваха пазарлъците.
Антонина Александровна обходи търговките с преметнатата кърпа през рамо, сякаш зад гарата щеше да се разтрива със сняг. Няколко, пъти вече й подвикваха:
— Ей, ей, градската, колко искаш за кръпчето?
Но Антонина Александровна не се спираше и продължи напред с мъжа си.
Последната от жените беше с черна забрадка на червени шарки. Тя забеляза кърпата с бродерията. Наглите й очи пламнаха. Огледа се, провери дали не я дебне отнякъде опасност, веднага се доближи до Антонина Александровна, свали покривалото от стоката, която носеше, и бързо прошепна:
— Я глей — ако си виждала таквоз нещо. Не щеш ли? Какво му мислиш, ще те изпреварят. Дай кърпата за половницата.
Антонина Александровна не разбра последната дума. Тя помисли, че става дума за някаква съдина, и попита:
— Какво искаш, мила?
А селянката наричаше „половница“ половин заек, разрязан по дължината и опечен на цяло от главата до опашката — това държеше в ръка. Тя повтори:
— Дай, викам, кърпата за половницата. Кво го гледаш? Не е куче. Мъж ми е ловец. Като ти казвам, заек е.
Направиха трампата. Всяка от страните вярваше, че е надхитрила и че противникът се е минал. Антонина Александровна се засрами, че така нечестно лъже селянката. Онази пък, доволна от сделката, побърза да изчезне, само викна някаква съседка, която се беше увлякла в пазарлъците, и двете закрачиха по пъртината към далечните си къщи.
В това време в тълпата настана суматоха. Някаква старица врещеше:
— Ей, кавалерче! Ами парите? Кога си ми ги дал, бре, шарлатанино! Ах, търбух ненаситен, ти му викаш, той си върви, хич не поглежда! Стой, ти казвам, стой, господин другарю! Помощ! Крадец! Ей го, ей го там, дръжте го!
— Кой е, кой?
— Ей оня голобрадия, дето се хили.
— Дето лактите му зеят?
— Той, той! Ай, да му се не види, отиде!
— Какво става тука?
— Пазариха се с бабката за млеко и пирожки, оня ги нагъна и фиу! На, плаче сега жената и се вайка.
— Как може. Трябва да го хванем.
— Ако си немаш работа. Цел е с каиши и патрони. Въри го фани!
10
В четиринадесети вагон пътуваха няколко души от трудоваците. Конвоираше ги Воронюк. Трима от тях най-много биеха на очи. Те бяха: бившият касиер на петроградска държавна винарска изба Прохор Харитониевич Притулиев, „темерутин“, както му викаха във вагона, шестнадесетгодишният Вася Брикин, момче за всичко в железарски дюкян, и прошареният революционер-кооператор Костоед-Амурски, който беше лежал по всички каторги при стария режим и сега ги започваше пак в новите времена.
Всички тези новобранци нямаха нищо общо помежду си, те се знаеха само отгоре-отгоре и постепенно се опознаваха по пътя. От дума на дума се разбра, че касиерът Притулиев и чиракът Вася Брикин са земляци, и двамата са от Вятския край и дори точно оттам, дето са родом, скоро щеше да мине влакът.
Притулиев, жител на Малмиж, беше нисък, с подстригана четинеста коса, сипаничав, грозен мъж. Сивата куртка, черна под мишниците, му беше тясна и му стоеше като корсет на жена с едър бюст. Той беше мълчалив истукан, с часове се умисляше за нещо и си чоплеше брадавиците по луничавите ръце, докато не потечеше гной.
Преди около година, есента, както си вървял по Невски, попадна в улична хайка на ъгъла с Литейни. Поискали му документите. Оказало се, че има продоволствена книжка четвърта категория, каквито се полагаха на нетрудовите елементи и по които никога нищо не им даваха. Затова го задържали и заедно с мнозина други, задържани на улицата по същата причина, го пратили с охрана в казармата. Събраната по такъв начин команда, подобно на предишната, която риела окопи на Архангелския фронт, била засилена към Вологда, но после я върнали и я пратили през Москва към Източния фронт.
Притулиев имал жена в Луга, където работел преди войната и Петербург. Жена му научила по някакъв начин за нещастието и се втурнала да го търси във Вологда, за да го спаси от трудовата повинност. Но пътищата на отряда се разминали с нейните издирвания. Цялото начинание отишло на вятъра. Всичко се объркало.
В Петербург Притулиев съжителствувал с Пелагея Ниловна Тягунова. Когато го задържали на ъгъла на Невски, тъкмо се бил разделил с нея, защото тя тръгнала по работа в друга посока, и той дори дълго виждал гърба й сред пешеходците по Литейни, докато тя не изчезнала.
Тази Тягунова, едра, снажна еснафлийка с хубави ръце и дебела плитка, която прехвърляше с дълбоки въздишки през едното и през другото рамо на гърдите, доброволно съпровождаше сега Притулиев във влака.
Не беше ясно с какво можеше такъв дръвник като Притулиев да привлича жените. Освен Тягунова в друг, по-преден вагон пътуваше още една негова позната, Огризкова, белезникава и кльощава госпожица, която по някакъв невероятен начин се беше озовала в същия влак. „морфинистката“ и „кокаинистката“, както я наричаше Тягунова, наред с още много оскърбителни прякори.
Съперничките бяха на нож и гледаха да не се срещат. Огризкова никога не се мяркаше в техния вагон. Не беше ясно къде успяваше да се види с обекта на обожанието си. Може би се задоволяваше да го съзира по време на общото товарене на дърва и въглища, осъществявано от всички пътници.
11
Историята на Вася беше по-друга. Баща му бил убит във войната. Майка му го изпратила в Питер да чиракува при вуйчо си.
През зимата вуйчо му, собственик на железарски дюкян в Апраксин двор, бил извикан в съвета за някаква справка. Той сбъркал вратата и вместо в стаята, посочена в призовката, влязъл в съседната. Случайно там се намирала комисията за трудова повинност. Вътре било пълно с хора. Когато се събрали всички извикани в този отдел, дошли червеноармейци и ги отвели да преспят в Семьоновските казарми, а сутринта ги откарали на гарата, за да ги натоварят на влака за Вологда.
Новината за задържането на такъв голям брой граждани обиколила целия град. На другия ден мнозина близки отишли на гарата да се сбогуват с тях. Вася с вуйна си също се появили на гарата.
Там вуйчото се замолил на часовия да го пусне за минутка да се сбогува с жена си. Този часови бил сегашният конвой на групата в четиринадесети вагон Воронюк. Той отказал да го пусне без сигурна гаранция, че ще се върне. Мъжът и жената предложили да гарантират с племенника си, като го оставят при стражаря. Воронюк се съгласил. Вкарали Вася при конвоя и извели вуйчото. Нито той, нито тя се върнали.
Когато номерът станал ясен, нищо неподозиращият измамен Вася заплакал. Той се валял в краката на Воронюк, целувал му ръцете и молел да го освободи, но нищо не помогнало. Воронюк бил неумолим не поради жесток характер. Времената бяха тревожни, порядките — сурови. Конвоят с живота си отговаряше за броя на поверените му пътници по списъчен състав. Така Вася се беше намерил в трудовата армия.
Кооператорът Костоед-Амурски, който винаги бе печелил уважението на всички тъмничари и в царско време, и при сегашното правителство и винаги се беше сприятелявал с тях, нееднократно бе обръщал вниманието на началника на конвоя върху несправедливия случай с Вася. Онзи признаваше, че това наистина е въпиещо недоразумение, но обясняваше, че формалностите го затрудняват да се занимава с тази нередност по време на пътуването и се надява да изяснят нещата на място.
Вася беше хубаво момче с правилни черти на лицето, както се рисуват царските оръженосци или ангелите господни. Той беше рядко чист и непорочен. Любимото му занимание беше да седне в краката на големите, обгърнал с ръце коленете си, и вдигнал глава, да ги слуша какво си говорят или разказват. Тогава по мимиката на лицевите му мускули, сдържащи готовите да бликнат сълзи или готовия да бликне смях, можеше буквално да се възстанови съдържанието на разговора. Темата на всички приказки се отразяваше на лицето на впечатлителното момче като в огледало.
12
Кооператорът Костоед беше седнал горе на гости у Живаго и със сумтене глозгаше заешката плешка, с която го бяха почерпили. Той се боеше от течения и простуди. „Как духа! Откъде?“ — питаше непрекъснато и току се местеше, да си търси по-закътано място. Най-сетне седна така, че да не му вее, каза: „Сега е добре“ — дооглозга плешката, облиза си пръстите, обърса ги с носната кърпа, благодари на домакините и обясни:
— От прозореца става течение. Трябва да се уплътни. Но да се върнем на нашия спор. Не сте прав, докторе. Печен заек — това е прекрасно. Но да изкарате оттук, че селата благоденствуват, това е, ще ми простите, най-малкото смело, това е прекалено главоломен скок.
— Ох, недейте така — възрази Юрий Андреевич, — вижте тези гарички. Дърветата не са отсечени. Оградите си стоят. Ами пазарите! Ами тези жени! Помислете, каква радост. Някъде съществува живот. Някой е доволен. Не всички стенат. Това оправдава всичко.
— Де да беше тъй. Но не е. Как си го представяте? Мръднете сто версти навътре от жп линията. Неспирни селски въстания навсякъде. Против кого, ще попитаме. Против белите и против червените, зависи, който е на власт. Ще кажете, аха, селянинът е враг на реда, той не знае какво иска. Пардон, не бързайте да тържествувате. Знае го по-добре от всички нас, но съвсем не иска това, което искаме ние с вас.
Когато революцията го пробуди, той реши, че се сбъдва вековният му блян за самостоятелен живот, за анархистично чифликчийско съществование от труда на ръцете си, без да зависи от никого и без да е длъжен някому. А стана тъй, че от менгемето на старата победена държавност се озова в още по-силната преса на новата революционна свръхдържава. И ето, селата се лутат и не намират покой. А вие казвате, че селячеството благоденствувало. Нищичко не знаете, батинка драги мой, и доколкото ви виждам, не желаете да знаете.
— Добре де, наистина не желая! Точно така! Но моля ви се. Защо ми е да знам всичко и за всичко да държа сметка! Времето не се съобразява с мен и ми налага каквото си иска. Позволете и на мен тогава да игнорирам фактите. Казвате, че моите думи не отговаряли на действителността. А има ли днес в Русия действителност? Според мен, така я сплашиха, че тя се скри. Аз искам да вярвам, че селата са спечелили от цялата работа и процъфтяват. Ако и това е заблуда, какво ми остава да правя? Как да живея, кого да слушам? А трябва да живея, аз храня семейство.
Той махна с ръка и като остави Александър Александрович да довърши спора с Костоед, се измести към края на наровете и взе да наблюдава какво става долу.
Там се водеше общ разговор между Притулиев, Воронюк, Тягунова и Вася. Понеже влакът наближаваше родния му край, Притулиев си припомняше как се стига до селата, на коя гара се слиза, как става по-нататъшното придвижване, пеша или с коне, а Вася, като чуваше имената на познатите селца и паланки, скачаше с пламнали очи и възхитен ги повтаряше, защото самото им изброяване му звучеше като вълшебна приказка.
— На Сухи брод слизате? — давеше се той. — Нали? Нашата спирка! Нашата гара! После сигурно тръгвате към Буйское?
— После по Буйския път.
— Нали това викам — по Буйския път. Село Буйское. Как да не го знам! Там е нашият завой. Оттам като земете все надясно, надясно, и сме ние. Веретенники. Вие сигурно сте по-вляво, чичо Харитонич, ей там по-вляво от реката? Река Пелга, дали я знаете? Ами да! Нашата река! Пък за нас е по брега, по брега и точно на реката, на река Пелга по-горе, там са нашите Веретенники, нашето село! На самия бряг. Там е едно стръмно. По нас му викаме „залавок“. Като застанеш отгоре, страх те е да погледнеш, толкова е стръмно! Направо може да паднеш! Бога ми! Там има каменоломни. Правят воденични камъни. Там, на село, е майка ми. И две сестрички имам. Сестра ми Альонка. И Аришка. Майка ми, лельо Палаша, Пелагея Ниловна — е като вас, такава млада и румена. Чичо Воронюк! Чичо Воронюк! Моля ви, като на Господ ви се моля! Чичо Воронюк!
— Какво, бре! Какво си ми закукал като кукувейка: „Чичо Воронюк, та чичо Воронюк!“ Чичо съм, не съм леля! Що щеш ти, що ти треба? Да те пушим да бегаш? Да не си луд? Ти ще бегаш, а на мене амин и разстрел?
Пелагея Тягунова беше зареяла поглед някъде в далечината и мълчеше. Тя галеше Вася по главата и замислена за нещо, рошеше русата му коса. Понякога накланяше глава и с очи, с усмивка му правеше някакви знаци, чийто смисъл беше да не дрънка глупости и да не говори с Воронюк за тези неща — мълчи си, трай си и всичко ще се нареди, всичко ще се оправи, бъди спокоен.
13
Когато отминаха Средноруската зона и продължиха на изток, започнаха изненадите. Сега пресичаха неспокойни местности, където се подвизаваха въоръжени банди или наскоро бяха усмирявани въстания.
Зачестиха спирките насред полето, обиколките на патрулните отряди, преглеждането на багажа, проверката на документите.
Веднъж влакът спря през нощта. Никой не надничаше във вагоните, никого не вдигаха. Юрий Андреевич си помисли да не е станало нещо лошо и скочи от вагона.
Беше тъмна нощ. Влакът без видима причина бе спрял на някаква случайна верста в най-обикновен полски участък, потънал в елшак. Съседите на Юрий Андреевич, които бяха слезли преди него и тъпчеха пред вагона, му съобщиха, че според тях нищо не се е случило, ами машинистът май по собствено желание е спрял влака под предлог, че местността е опасна, и отказва да кара нататък, докато с дрезина не проверят изправността на релсовия път. Разправяха, че делегация от пътници отишла да го моли и в случай на нужда ще действува с подкуп. Според слуховете намесили се и моряците. Виж, те ще знаят как да го накарат.
Докато обясняваха на доктора всичко това, локомотивът сякаш издъхваше огън и снежната покривка пред него се озаряваше от ярките проблясъци на комина и пещта. Изведнъж един такъв огнен език освети част от снежното поле, локомотива и няколко черни фигури, които пробягаха край него.
Някой притича пред тях, сигурно машинистът. Той стигна края на платформата, подскочи нагоре, преметна се през буферите и изчезна. По същия път прелетяха и моряците, които го гонеха. Те също претичаха до края на скарата, скочиха, мярнаха се във въздуха и сякаш потънаха вдън земя.
Заинтригуван от видяното, Юрий Андреевич заедно с неколцина любопитни тръгна към локомотива.
И видяха следната картина отпред, на голото пространство при локомотива. Встрани от платното стърчеше в девствения сняг наполовина затънал в преспите машинистът, а наоколо като див звяр го бяха заградили моряците, и те като него затънали до кръста.
Машинистът крещеше:
— Е, сполай ви, орли! Какво доживях! С наган срещу работника, побратими! Защо казах, че нататък не мръдвам? Другари пътници, вие сте ми свидетели каква е тази местност! Който си ще се шляе и отвинтва болтове. На мен какво ми е, ще ви се не види и на тупаните, да не е заради мене си, баба ви смотана, за вас е, да не се нещо повредите! И на ми сега за всичките грижи! Добре Де, стреляй направо, минна рота! Другари пътници, вие сте ми свидетели, ей ме, не се крия!
Откъм скупчените на железопътния насип долетяха гласове. Едни говореха слисани:
— Недей така, човече… Хич бива ли… кой ще им позволи. Те само да те сплашат…
Други високо го окуражаваха:
— Тъй, тъй, дяволе! Не им се давай, машинисте!
Един от момците, който пръв се измъкна от снега и се оказа рижав великан с такава грамадна глава, че лицето му беше като тепсия, спокойно се обърна към тълпата и с тих бас, с украинизми като Воронюк каза няколко думи, смешни с изумителното си спокойствие в налудничавата нощна обстановка:
— Звиняюс, що за шум? Да не настинете на вятъра. Хайде по вагоните!
Когато тълпата се разпръсна и започна да се прибира по вагоните, рижавият моряк отиде при машиниста, който още не беше се окопитил, и му каза:
— Стига се истерясва, другарю механик. Излизай от ямата. Да потегляме.
14
На другия ден бавно-бавно, непрестанно намалявайки скоростта по хлъзгавите релси, заснежени и непочистени, влакът спря насред някаква безжизнена пустош, което всъщност бяха останки от опожарена гара. На овъглената фасада можеше да се прочете: „Нижни Келмес“.
Не само гарата беше пострадала от пожара. Зад нея се виждаше безлюдно и затрупано от сняг селце, явно споделило печалната орис на гарата.
Крайната къща беше овъглена, в съседната няколко греди бяха изкъртени от ъгъла и обърнати навътре, навсякъде по улиците се валяха отломки от шейни, счупени огради, отскубнато желязо, строшена покъщнина. Снегът, мръсен, от сажди и пепел, се чернееше цял в прогорени плешиви петна и беше залят със заледена мътилка, в която стърчаха замръзнали главни, следи от огъня и от гасенето му.
Безлюдието в селото и на гарата не беше пълно — тук-там се мяркаше жива душа.
— Голям пожар, а? — скочи на перона и съчувствено попита началник-влакът, щом видя появилия се откъм руините началник-гара.
— Здрасти. Добре дошли. Пожарът си е пожар, ама тя тая работа по-дебела излиза.
— Не ви разбирам.
— Няма значение.
— Да не е Стрелников?
— Същият.
— И какво сте се Провинили?
— Ние не сме. Железницата няма нищо общо. Съседите. Ние покрай тях. Виждате ли онуй селце, ее в далечината? Те са виновниците. Село Нижни Келмес, Уст Немдинска община. Заради тях е всичкото.
— А те какво са сторили?
— Абе почти всички смъртни грехове. Разпердушинили си комитета за бедните — едно; възпротивили се на декрета за доставка на коне за Червената армия, а пък са поголовно татари, коне отглеждат — две; и не се подчинили на заповедта за мобилизация — три, както виждате.
— Това ли било? Тогава всичко е ясно. И затуй — артилерийски обстрел?
— Именно.
— От брониран влак?
— Естествено.
— Тъжна работа. Да ги ожали човек. Впрочем туй не е наша грижа.
— И освен това вече отмина. С нищо ново не мога да ви зарадвам. Ще останете тук ден-два.
— Да не се шегувате! Знаете ли какво карам — спешно попълнение за фронта. Досега съм без престой.
— Защо да се шегувам? Нали виждате, навяло е. Цяла седмица покрай линията се вихриха люти виелици. Та се затрупахме в сняг. А няма кой да разчиства. Половината село избяга. Останалите пък не могат да насмогнат.
— Ех, да му се не види! Сега го закъсах! И какво да правя?
— Все някак ще разчистим — и ще тръгнете.
— Много ли е навяло?
— Не че е много. Различно. Духаше все под ъгъл към платното. Най-трудният участък е в средата. Три километра скат. Там наистина ще се намъчим. Много сняг е натрупало. Но по-нататък е тайга, гората е задържала снега. Същото е пред нанадолнището, там пък е открито, не е страшно. Вятърът го е разчистил.
— Ах, дявол да го вземе! Като не върви, не върви… Ще сваля целия влак да помага.
— И аз тъй викам.
— Ама без моряците и червеногвардейците. Имам цял ешелон от трудовата армия. Заедно с пътниците са към седемстотин души.
— Повече от достатъчно. Само да ни докарат лопати и почваме. Че и лопатите не стигат. Пратихме по съседните села. Ще изнамерим.
— Бре, че беля, бре! Как мислите, ще се измъкнем ли?
— Къде ще ходим да не се измъкнем! Сговорна дружина — нали знаете — планина повдига. Железница е това. Артерия. Така де.
15
Разчистването на пътя продължи три дни. Живагови всички, включително и Нюша, взеха дейно участие. Това беше най-хубавото време от пътуването им.
Нещо потайно, премълчано сякаш имаше в тази местност, нещо от пугачовщината, както е у Пушкин, от азиатщината в Аксаковите описания.
Тайнствеността на това кътче се допълваше от разрушенията и неразговорливостта на малцината останали жители, които изглеждаха наплашени, избягваха пътниците от влака и не общуваха дори помежду си поради страх от доноси.
Извеждаха ги на работа по категории, не всички едновременно. Работната територия се завардваше от охрана.
Отделни бригади по различни участъци разчистваха от няколко страни едновременно. Между разчистваните участъци оставаха планини от недокоснат сняг, които разделяха групите. Тези планини бяха разчистени в последните минути, едва след като обработиха целия останал район.
Времето беше ясно, мразовито. Пътниците прекарваха цял ден на въздух и се връщаха във вагоните само за нощувката. Лопатите не стигаха и те работеха на кратки смени, без да се уморяват. Работната ръка беше предостатъчна. Неуморителната работа им доставяше истинско удоволствие.
Мястото, където ходеха да ринат Живаго ви, беше красиво разположено и живописно. Точно тук местността първо се спускаше на изток от платното, а после на вълнообразни тераси се вдигаше до хоризонта.
На високото стоеше самотна къща, открита отвсякъде. Около нея имаше градина, която лете сигурно се разрастваше, но сега не пазеше къщата с ледената си тънка дантела.
Снежната пелена заглаждаше и заобляше всичко. Но ако се съди общо от неравностите на склона, които не можеха да се скрият от снежните преспи, личеше, че пролетно време сигурно отгоре по канала на виадукта под железопътния насип се стича в долчинката лъкатушен ручей, сега добре подпъхнат в дълбокия сняг, като дете, което е увито презглава с голяма пухена завивка.
Дали живееше някой в тази къща, или тя стоеше изоставена и се рушеше под надзора на областния или околийския аграрен комитет? Къде бяха предишните й обитатели, какво бе станало с тях? Дали са забегнали зад граница? Дали са загинали от ръцете на селяните? Или, запомнени с добро, са взети на работа в околийския град като образовани специалисти? Дали ги е пощадил Стрелников, ако са останали тук до последния момент, или покрай кулаците е очистил и тях?
Къщата дразнеше изотгоре любопитството и мълчеше печално. Но тогава нито се задаваха въпроси, нито някой отговаряше на въпроси. А слънцето палеше в снежната повърхност такъв бял блясък, че можеше да се ослепее от белотата на снега. Каква лопата бе срязала така отвесно тези геометрични форми? Какви сухи елмазни звездици искряха в разрезите! Как напомняше това дните на далечното детство, когато със светлата качулка, обшита с галон, и в кожухчето с телени копчета, здраво зашити в черните астраганени къдрички, малкият Юра редеше в двора от същия ослепителен сняг пирамиди и кубове, маслени торти, замъци и пещерни градове. Ах, колко сладко се живееше тогава, колко вкусно и красиво беше всичко наоколо!
Но и от този тридневен живот на открито се чувствуваха заситени. Имаше и защо. Вечер им даваха топъл хляб, току-що изваден от фурната и докаран по нечие нареждане. Хлябът беше с хрускава коричка, напукана отстрани, и дебела, прекрасно изпечена долна кора с набучени в нея ситни въгленчета.
16
Обикнаха руините на гарата, както понякога човек се привързва към временния си заслон по време на излет из снежните планини. Запомниха разположението й, външния вид на постройката, особеностите на някои от разрушенията.
Връщаха се на гарата привечер, когато слънцето залязваше. Като че ли от преданост към миналото то продължаваше да залязва на същото място, зад старата бреза, израснала пред прозореца на стаята с телеграфа.
На това място външната стена се беше срутила навътре и бе затрупала помещението. Но задният ъгъл срещу оцелелия прозорец стоеше непокътнат. Всичко се беше запазило там: и кафявите тапети, и печката с кахлените плочки, с кръгъл отдушник и медна вратичка с верижка, и описът на инвентара, закачен в черна рамка на стената.
Щом стигнеше до земята, слънцето както някога, преди нещастието, докосваше кахлените плочки, разпалваше кафявата жарава на тапетите и окачваше на стената като женски шал сянката на брезовите клони.
В друга част на сградата се виждаше залостената врата на чакалнята със следния надпис, направен вероятно още в дните на февруарската революция или малко преди това:
„Предвид медикаментите и превързочните материали молим господа болните временно да изчакат. Поради настоящите причини запечатвам вратата, за което уведомявам — старши фелдшер на Уст Немда еди-кой си.“
Когато изринаха и последния сняг, скупчен между разчистените пространства, пред очите им се опъна като стрела устремената в далечината линия. Отстрани се вдигаха белите преспи нахвърлян сняг, обрамчени от край до край с две стени от черни борови гори.
Докъдето стигаше погледът, край релсите стояха хора с лопати. Те за първи път се видяха всички едновременно и се изненадаха от своята многобройност.
17
Дочу се, че влакът ще потегли след някой и друг час въпреки късната доба и наближаващата нощ. Преди да тръгнат, Юрий Андреевич и Антонина Александровна отидоха за последен път да се полюбуват на красотата на разчистената линия. На платното вече нямаше никой. Докторът и жена му постояха, погледаха в далечината, обмениха няколко думи и се запътиха към своя вагон.
На връщане чуха злобните кресливи гласове на две жени, които се караха. Познаха ги веднага: Огризкова и Тягунова. Двете се движеха в същата посока като Живаго с жена му, от локомотива към края на влака, но от другата страна, откъм гарата, докато Юрий Андреевич и Антонина Александровна вървяха от страната на гората. Между двете двойки се точеше безкрайната стена на вагоните и ги закриваше една от друга. Жените не бяха много близо до тях, а някъде по-напред или доста по-назад.
Двете бяха изпаднали в някакво голямо вълнение. Току губеха сили, сигурно затъваха в снега или им се подкосяваха краката, ако се съди по гласовете им, които поради неравномерния вървеж ту се извисяваха до вик, ту спадаха до шепот. Изглежда, Тягунова преследваше Огризкова и когато я настигнеше, може би налиташе да я бие. Тя обсипваше противничката си с най-долнопробни псувни, които в мелодичните уста на тази госпожа и „принцеса“ звучаха сто пъти по-безсрамно от грубите и немузикални мъжки ругатни.
— Кучка такава, пачавра! — крещеше Тягунова. — Накъдето се обърнеш, все тя, без нея не бива, върти фусти, зяпа и се пули! Не ти Ли стигна, мръснице, моят дръвник, та да посягаш и на детската душичка, въртиопашко, ще ти се да развалиш и малолетното.
— Сигур ти си му законната жена и на Васенка?
— Ще ти кажа аз коя е законна, кощрамбо недна! Търсиш си боя ти, ама жива няма да се отървеш!
— Бре, ще ме уплашиш! Какво си заразмахвала тез ръце като гламава! Какво искаш от мене!
— Да пукнеш искам, мизернице въшлива, кучко разгонена, Гадино дебелоока!
— Ти мене ме остави. Аз съм кучка и развратница, нали. Ами ти? Ти си важна клечка, ами да. От калта родена, по мазета венчана, заченала от прилеп, родила плъх!… Помощ, помощ, хора! Ще ме усмърти тая пуста врагиня! Ей, помогнете на клетото момиче, горкото сираче…
— Да побързаме, не мога да ги слушам, толкова е отвратително — каза на мъжа си Антонина Александровна. — Тази история няма да свърши добре.
18
Изведнъж всичко се промени, мястото и времето. Равнината свърши, пътят продължи между възвишения — хълмове и ридове. Утихна северният вятър, който духаше напоследък. От юг като от пещ лъхна топлина.
По планинските склонове тук гората растеше терасовидно. Когато железопътната линия пресичаше възвишенията, влакът трябваше отначало да се катери по тях, после се спускаше надолу. Локомотивът пуфтеше през гората и се влачеше едвам-едвам като стар лесничей, повел подире си тълпа пътници, които се оглеждаха и всичко забелязваха.
Но засега нямаше нищо за гледане. В гората цареше зимен сън и покой. Нарядко само от някой храст или дърво с тихо шумолене се свличаше снегът от долните клони и те се отръскваха като от свален оглавник или от разкопчана яка.
Юрий Андреевич изпадна в някакво дремливо състояние. По цели дни лежеше горе, спеше и се събуждаше, размишляваше и се вслушваше. Но засега нямаше нищо за слушане.
19
Докато докторът си отспиваше, пролетта размразяваше и топеше всички грамади сняг, които бяха паднали в Москва в деня на заминаването им и продължиха да падат през целия им път; които те три дни ринаха и разчистваха в Уст Немда и които с необозрими и високи слоеве покриваха огромните пространства.
Отначало снегът леко се топеше отвътре, тихомълком и тайно. Но когато този гигантски труд вече беше наполовина завършен, той не можеше повече да се скрие. Чудото излезе наяве. Изпод слегналата се снежна пелена бликна вода и запя. Непроходимите горски дъбрави трепнаха. Всичко в тях се пробуди.
Водата си намираше място да буйствува. Тя падаше от стръмнините, образуваше езера, лееше се на всички страни. Скоро гората се изпълни с нейния тътен, вихър и плисък. Между дърветата като змии пълзяха потоци, губеха се и тънеха в снега, който затрудняваше движението им, ромоляха по равното и се сурваха надолу, и падаха на водна прах. Земята не успяваше да я поеме. От главозамайващите си висоти, почти от облаците я пиеха с корени вековните ели, край дънерите им бълбукаха и засъхваха мръснобели яки като бирена пяна на устните на пиещите.
Пролетта замайваше небето, то гледаше с мътно око и се забулваше в мъгла. Над гората плуваха ниски плъстени облаци с провиснали краища, през тях на тласъци се лееха порои с дъх на пръст и пот и умиваха от земята последните късове от черната ледена броня.
Юрий Андреевич се събуди, промъкна се до прозореца с извадена рамка, подпря се на лакът и се заслуша.
20
Колкото повече наближаваше миннозаводският край, толкова по-населена ставаше местността, по-кратки разстоянията, по-близки гарите. Пътниците се сменяха по-често. Повече хора се качваха и слизаха по междинните спирки. Пътуваха на по-малки разстояния, не се настаняваха за дълъг път, не се гласяха да спят, а се свиваха през нощта близо до вратата или насред вагона, приказваха си полугласно за някакви тукашни, техни си работи и слизаха на следващата гара или спирка.
От подмятанията на местните, които се изнизаха през последните няколко дни, Юрий Андреевич стигна до извода, че на север белите имат превес и са превзели или са на път да превземат Юрятин. Освен това, ако не го мамеше слухът или не ставаше дума за някой съименник на неговия другар от Мелюзеевския лазарет, белите в този участък се командуваха от добре известния му Галиулин.
Юрий Андреевич не каза нищо за тези приказки на домашните си, за да не ги тревожи напразно, преди слуховете да са се потвърдили.
21
Събуди се в началото на нощта от някакво смътно изпълващо го усещане за щастие, което беше тъй силно, че го разсъни. Влакът беше спрял на някаква гара, в стъкления сумрак на бялата нощ. Тази светла тъма сякаш беше напоена с нещо нежно и мощно. То говореше за широтата и откритостта на мястото. То подсказваше, че разклонът се намира на някакво възвишение с просторен и свободен кръгозор.
Тихи сенки минаха край вагона, разговаряйки полугласно. Това също го трогна. Той възприе предпазливите крачки и гласове като уважение към късния час и към спящите във влака, както беше по-рано, преди войната.
Докторът грешеше. По платформата се вдигаше врява и трополяха ботуши. Но някъде в околността имаше водопад. Той оттласкваше границите на бялата нощ с повеи от свежест и свобода. От него му идваше насън усещането за щастие. Постоянният, нито за миг несекващ шум на водния сгромол цареше над всички звуци на разклона и им придаваше измамната привидност за тишина.
Без да отгатне присъствието му, но приспан от странната еластичност на тукашния въздух, докторът отново потъна в дълбок сън.
Под него във вагона разговаряха двама. Единият попита другия:
— Какво става? Умирихте ли ги вашите? Натрихте ли им мутрите?
— Кого, търговците ли?
— Да, брашнарите.
— Умирихме ги. Сега са памук. Щом пречукахме първите, другите веднага се кротнаха. Взехме контрибуцията.
— Колко обрахте от областта?
— Четиридесет хиляди.
— Лъжеш!
— Защо ще лъжа?
— Ах, мамка му, четиридесет хиляди!
— Четиридесет хиляди пуда.
— Браво, да му се не види! Браво.
— Четиридесет хиляди пуда бяло пшеничено брашно.
— Какво ли се чудя и аз. Тук местата са екстра. Тук е баш брашнарската търговия. По Ринва нагоре към Юрятин се нижат село до село, пристанища, приемателни пунктове. Братя Шерстобитови, Перекатчиков и синове, все едри търговци.
— Стига си гъгнал. Ще събудиш хората.
— Добре де.
Онзи, който говореше, се прозя. Другият предложи:
— Дали да не подремнем, а? Май ще тръгваме.
В това време някъде изотзад се втурна нарастващ тътен, той заглуши грохота на водопада и по другия коловоз край неподвижно спрелия влак премина и отлетя с пълна пара бърз влак от стария тип, изсвири, изтрополя, премигна за последен път със светлинките си и изчезна безследно в далечината.
Разговорът долу се възобнови:
— Сега вече край. Има да киснем.
— Доста ще почакаме.
— Май беше Стрелников. Неговият специален брониран влак.
— Значи е той.
— Страшилище е за контрите.
— Сега гони Галеев.
— Кой е този?
— Атаман Галеев. Разправят, че е завардил с чехите Юрятин. Превзел, мамка му, пристанищата, и държи. Атаман Галеев.
— Не съм го чувал.
— Може да беше княз Галилеев. Не помня.
— Няма такива князе. Сигурно е Али Курбан. Нещо си ги объркал.
— Нека е Курбан.
— Така по може.
22
На зазоряване докторът се събуди за втори път. Отново беше сънувал нещо приятно. Чувството за блаженство и освободеност, което го беше изпълнило, не го напускаше. Влакът отново беше спрял, може би на нова спирка, може би на старата. Отново шумеше водопад, може би същият, може би друг.
Юрий Андреевич веднага започна пак да се унася и през дрямката му се привидя някаква суматоха и сноване. Костоед нещо се счепка с началника на конвоя и двамата си крещяха. Отвън стана още по-хубаво, отколкото беше. Усещаше се нещо ново, което по-рано го нямаше. Нещо вълшебно, нещо пролетно, черно-бяло, рехаво, слабо като повей на зимна буря през май, когато от мокрите топящи се снежинки земята не побелява, а става още по-черна. Нещо прозрачно, черно-бяло, ароматно. „Песекиня!“ — отгатна Юрий Андреевич насън.
23
Сутринта Антонина Александровна му каза: — Чуден човек си, Юра, цял си изтъкан от противоречия. Някой път муха да бръмне, ще се събудиш и до сутринта не можеш да заспиш, а сега шум, кавги, разправии — ти не и не! Тази нощ избягаха касиерът Притулин и Вася Брикин. Представяш ли си! И Тягунова, и Огризкова! Не само те. И Воронюк. Да, да, избяга, избяга. Да, представи си. Чакай сега. Как са изчезнали, дали заедно или поотделно и кой след кого, е абсолютна загадка. За Воронюк, да речем, е естествено, че е решил да отърве кожата от такава отговорност, когато е открил бягството на останалите. Ами другите? Дали са избягали драговолно или някой от тях е бил премахнат насилствено? Жените например са подозрителни. Може би Тягунова е убила Огризкова или Огризкова е убила Тягунова, още не се знае. Началникът на конвоя тича напред-назад из влака. Крещи: „Как смеете да сигнализирате за тръгване! В името на закона настоявам влакът да бъде задържан, докато не се намерят бегълците.“ Но началникът на ешелона — не: „Вие, вика, сте се побъркали. Аз карам спешни попълнения за фронта, с първостепенна неотложност. Ще ви чакам въшливата команда! Я го виж ти!“ И двамата, разбираш ли, нападат Костоед, че той, кооператор човек, съзнателен, бил тук и не възпрял войника, дето е диво и несъзнателно същество, от такава крачка. „И се пише народник“ — така му казаха. Обаче и Костоед, разбира се, не им цепи басма. „Интересно — вика. — Значи според вас арестуваният трябва да пази конвоя. Наистина светът се е обърнал с главата надолу.“ Аз те бутах, бутах по рамото, в ребрата. „Юра — ти викам, ставай, бягство!“ — ама къде ти, с топ не можеше да те събуди човек… Но извинявай, стига сега. Виж… Мили боже!… Татко, Юра, гледайте каква красота!
През прозореца, до който лежаха, надигнали глави, се виждаше някаква местност, от край до край залята с вода. Някъде беше излязла от бреговете си река и страничният й ръкав беше стигнал почти до насипа. Както гледаха от височината на наровете, имаха чувството, че влакът бавно плува направо през водата.
На места гладката й повърхност тъмнееше с метална синева. Всичко друго блестеше в огледални лъскави слънчеви петна, както когато готвачката маже с перо, топнато в маслото, горещата кора на погачата.
В това езеро, което изглеждаше безбрежно, заедно с поляните, ямите и храстите бяха потопени стълбове от бели облаци, забити в дъното като пилони.
Някъде в средата на езерото се виждаше тясна ивица земя с двойни дървета, увиснали нагоре и надолу между земята и небето.
— Патици! Цяло ято! — извика Александър Александрович, загледан натам.
— Къде?
— При островчето. Не там. Гледай по-вдясно, по-вдясно. Ех, по дяволите, литнаха, уплашиха се.
— А, да, видях ги. Трябва да говоря с вас, Александър Александрович. Само че друг път. А нашите трудоваци и дамите, браво, че избягаха. Тихо-кротко — така си мисля, — без да сторят никому зло. Просто са се изплъзнали, както се изплъзва водата.
24
Свършваше северната бяла нощ. Всичко се виждаше, но изглеждаше като измислено, сякаш и то не си вярваше, че е истинско: гората, гъсталаците и пропастта.
Горичката едва зеленееше. Там цъфтяха няколко храста песекиня. Горичката растеше под скална стена, на малка площадка с отвесен край.
Наблизо шумеше водопад. Той не се виждаше отвсякъде, а само от страната на горичката, откъм пропастта. Вася се умори да ходи дотам и да го гледа, за да изпитва ужас и възхищение.
Наоколо нямаше нищо подобно на водопада, нищо съизмеримо с него. Той беше страшен с тази своя единственост, която го превръщаше в нещо дарено с живот и разум, в приказен дракон или змей по тези места, който събира своя дял от тях и опустошава околността.
На средата на пътя си водата падаше върху издаден скален рид и се раздвояваше. Горният воден стълб почти не се движеше, а в двата долни не секваше едва доловимото лъкатушене наляво-надясно, сякаш водопадът непрестанно се подхлъзваше и изправяше, и колкото и да се олюляваше, през цялото време се задържаше на крака.
Вася лежеше върху кожуха си в края на гората. Когато съмна по-забележимо, от планината политна надолу голяма тежкокрила птица, в плавен кръг обиколи гората и кацна на върха на една ела близо до мястото, дето лежеше момчето. То вдигна глава, погледна синята гуша и сиво-синкавите гърди на синявицата и очаровано пошепна на глас: „Ронжа“ — уралското й име. После стана, вдигна от земята кожуха си, наметна го, прекоси поляната и отиде при спътничката си. Каза й:
— Да вървим, лельо. Как сте се смръзнали, зъбите ви тракат. Какво ме гледате като стресната? С човешки език ви казвам, че трябва да тръгваме. Разберете какво ни е положението, трябва да вървим към селата. По селата сме свои, там няма да ни издадат, ще ни скрият. Тъй както от два дни не сме яли, ще умрем от глад. Кой знае чичо Воронюк какъв шум е вдигнал, хукнали са да ни търсят. Да се махаме, лельо Палаша, трябва да бегаме. Какво да ви правя, дума не сте рекли цял ден! Вие от мъка сте без език, тъй да знаете. Какво толкоз сте се угрижили? Леля Катя, Катя Огризкова, дето я бутнахте от влака, то без лоша умисъл стана, само малко я закачихте, нали видях. Тя после стана от тревата цяла-целеничка, стана и побегна. Също и чичо Прохор, Прохор Харитонич! Ще ни настигнат, пак ще си бъдем заедно, какво си мислите вие? Най-важното е да не се съсипвате, тогава ще ви се върне езикът.
Тягунова се вдигна от земята; подаде му ръка и тихо каза:
— Да вървим, пиленце.
25
Вагоните скърцаха и пъплеха по високия насип. Долу растеше млада смесена гора и върховете й не стигаха нивото на насипа. По-ниско бяха ливадите, току-що изплували от водата. Тревата, омесена с пясък, беше покрита с трупи за траверси, нахвърляни в безреда във всички посоки. Вероятно ги бяха подготвяли за спускане по реката на някой близък участък, но снежните води ги бяха повлекли оттам и захвърлили тук.
Младата гора под насипа беше още почти гола, както през зимата. Само в пъпките, с които беше покапана цялата като с восък, се беше появило нещо ново, някаква неуредица, нещо като нечистота или подутина, и това ново, тази нечистота или подутина беше животът, пламнал в зеленина по първите разлистени дървета в гората.
Тук-там мъченически се изправяха брезите, пронизани от зъбците и стрелите на двойните отворени листенца. Дори с очи можеше да се разбере на какво миришат. Миришеха на същото, с което лъщяха. Миришеха на дървесен спирт, с който се правят лакове.
Скоро пътят се изравни с мястото, откъдето може би бяха довлечени трупите. На завоя в гората се показа поляна, засипана с талаш и трески, по средата с купища талпи. Край сечището машинистът намали. Влакът трепна и спря в положението, в което се намираше — леко наклонен на високата дъга на завоя.
От локомотива се чуха няколко кратки лаещи сигнала, някой нещо извика. Пътниците и без това знаеха, че машинистът е спрял да зареди.
Вратите на товарните вагони се отвориха. На платното се изсипа народ колкото едно малко градче, без да се броят мобилизираните от предните вагони, които винаги се освобождаваха от аварийните задачи и сега също не взеха участие.
Купчината цепеници на поляната не можеше да стигне за зареждане на тендера. Налагаше се допълнително да нарежат от дългите талпи.
Влаковата бригада разполагаше с триони. Разпределиха ги между желаещите, които се разделиха на двойки. Професорът и зет му също взеха трион.
От отворените врати на войнишките вагони се подаваха весели физиономии. Младите момчета, които още не бяха минали през огъня на войната, школници от морските училища, сякаш по грешка попаднали при суровите семейни работници, които също не бяха помирисвали войната и едва бяха преминали военната подготовка, нарочни шумяха и се закачаха с по-възрастните моряци, за да не мислят. Всички чувствуваха, че часът на изпитанията наближава.
Шегаджиите изпращаха дърварите и дърварките с весели подмятания:
— Ей, дядо! Кажи: аз съм сукалче, още цицам, не ме бива за тежък физически труд. — Ало, Мавра! Глей с триона да не си срежеш фустите, че ще ти духа. — Ти, младата! Зарежи гората, я по-добре ела при мен!
26
В гората стърчаха няколко магарета от кръстосани и вързани колове, забити в земята. Някои се оказаха свободни. Юрий Андреевич и Александър Александрович отидоха там да режат.
Бяха настъпили онези пролетни дни, когато земята се подава изпод снега в почти същия вид, в който преди половин година е изчезнала под него. Гората лъхаше влага и цялата беше затрупана с ланшна шума като неразтребена стая, където са късали квитанции, писма и призовки от много години и още не са помели.
— Не толкова бързо, ще се уморите — каза докторът, като насочваше движението на триона по-бавно и по-равномерно, и предложи да си починат.
В гората се носеше хрипливият звън на други гриони, които се движеха напред-назад ту в унисон с всички, ту на пресекулки. Някъде далеко-далеко пробваше сили първият славей. На още по-дълги паузи подсвирваше, сякаш продухваше замърсена флейта, черен кос. Дори парата на локомотивната клапа се вдигаше към небето с напевно кълколене като мляко, което завира на детско спиртниче.
— Ти искаше за нещо да говорим — подсети го Александър Александрович. — Не помниш ли? Когато минавахме ливадите, прелетяха патици, ти се замисли и каза: „Ще трябва да говоря с вас.“
— А, да. Не знам как да се изразя по-кратко. Нали виждате, навлизаме все по-навътре… Тук целият този край е в брожение. Скоро ще пристигнем. Кой знае какво ще заварим. За всеки случай трябва да се разберем. Не говоря за убежденията. Пълна нелепост би било да ги изясняваме или да ги установяваме в петминутен разговор в тази пролетна гора. Ние добре се познаваме. Тримата — вие, Тоня и аз — наред с мнозина в наше време представляваме един общ свят и разликата помежду ни е само в степента на възприемането му. Не говоря за това. То е азбучна истина. За друго говоря. Трябва да се разберем предварително как ще се държим при някои обстоятелства, за да не се червим един за друг и да не хвърляме един върху, друг сянката на позора.
— Добре. Разбрах. Харесва ми твоята постановка на въпроса. Ти намери нужните думи. Виж какво ще ти кажа. Помниш ли нощта, когато ми донесе вестника с първите декрети — зимата, имаше виелица. Помниш ли как нечувано категорично беше това? Тази праволинейност покоряваше. Но такива неща живеят в първоначалната си чистота само в главите на създателите си, и то само в първия ден на провъзгласяването. Йезуитщината на политиката още на другия ден ги обръща наопаки. Какво да ти кажа? Тази философия ми е чужда. Тази власт е против нас. Никой не ме е питал съгласен ли съм с такъв прелом. Но аз съм постигнал доверието на хората към себе си и отговарям за постъпките си, дори да съм ги извършил принудително.
Тоня пита дали няма да закъснеем за градината, да не изпуснем времето за саденето. Какво да й кажа? Аз не познавам местните почви. Какви са климатичните условия? Лятото е съвсем кратко. Не знам дали тук изобщо нещо успява да узрее.
Но нима сме се вдигнали на такъв дълъг път само заради овошките? Тук даже не върви каламбурът, че гоним дивото, защото и не знаем какво гоним на толкова хиляди километри. Не, откровено казано, сме се помъкнали толкова надалече със съвсем друга цел. Ще се опитаме да бутаме по сегашния начин и някак да се приобщим към съсипването на бившите наследствени гори, машини, инвентар. Не да възстановяваме някогашната собственост, а да я унищожаваме, колективизирано да губим хиляди, за да живеем за копейки, и непременно да докараме нещата като всички останали, в тази съвременна непонятна хаотична форма. Не, да ме позлатят, не бих приел на старите начала завода дори като подарък. То би било точно толкова дивашко, както да се разхождаме голи или да забравим буквите. Не, историята на собствеността в Русия вече е свършена. А лично ние — Громеко — сме се разделили с користолюбието си още в предишното поколение.
27
Не можеше да се спи от задухата и спарения въздух. Главата на доктора плуваше в пот върху мократа възглавница.
Той внимателно слезе от наровете и тихо, за да не събуди никого, открехна вратата на вагона.
Блъсна го миризма на влага, лепкава като паяжините в мазетата. „Мъгла — досети се той. — Мъгла. Сигурно през деня ще бъде горещо и задушно. Затова тъй трудно се диша и ми е толкова тежко на душата.“
Преди да слезе на платното, докторът постоя на вратата и се ослуша.
Влакът беше спрял на някаква много голяма гара, вероятно жп възел. Освен тишината и мъглата вагоните тънеха и в още някакво небитие и изоставеност, сякаш ги бяха забравили — което значеше, че са нейде на седма глуха и между тях и гарата се е разстлала безкрайна мрежа от коловози.
Два вида звуци се носеха от далечината.
Отзад, откъдето бяха дошли, се чуваше мирно пошляпване, сякаш там се плакнеше пране или мокро знаме плющеше от вятъра и се удряше в дръжката.
А отпред се носеше бучене и то накара доктора, който знаеше какво е война, да трепне и да напрегне слух.
„Далекобойни оръдия“ — реши той, като се вслуша в равномерното, спокойно боботене, все на една и съща ниска, сдържана нота.
„Виж ти. Стигнали сме почти до фронта“ — каза си докторът, поклати глава и скочи от вагона долу на земята.
Направи няколко крачки напред. Още два вагона, и влакът свършваше, композицията стоеше обезглавена, локомотивът беше заминал някъде с предните вагони.
„Затова толкова се ежеха вчера — помисли си докторът. — Сигурно са предчувствували, че щом стигнем, веднага ще ги хвърлят право в огъня на боевете.“
Той заобиколи влака с намерението да пресече коловоза и да намери пътя за гарата. Иззад ъгъла на вагона сякаш изникна изпод земята въоръжен часовой. Той кратко го сряза:
— Къде? Пропуск!
— Коя е тази гара?
— Никоя. Ти кой си?
— Аз съм лекар от Москва. Пътувам със семейството си в този влак. Ето ми документите.
— Умрял съм ти за документите. Ще си вадя очите в тъмното да ги чета. Не виждаш ли каква е мъгла. И без документи се познаваш отдалече какъв си доктор. Ей ги ония, твоите доктори, стрелят с тежката артилерия. За пречукване си, ама хайде, още е рано. Марш назад, ако ти е мил животът.
„С някого ме бърка“ — помисли си докторът. Нямаше смисъл да влиза в пререкания с часовоя. Наистина по-добре да се маха, докато е време. Докторът свърна назад.
Оръдейните залпове стихнаха зад гърба му. Идваха откъм изток. Оттам се вдигаше слънцето, забулено в мъгла, и едва надничаше през накъсаните облаци, както се мержелеят голите в банята между кълбата сапунена пара.
Докторът вървеше покрай вагоните на влака. Отмина и последния и продължи. Краката му с всяка стъпка все по-дълбоко хлътваха в рехавия пясък.
Звуците на равномерното шляпане се приближаваха. Местността полегато се спускаше надолу. След още няколко крачки докторът се спря пред някакви неясни очертания, които от мъглата бяха придобили неестествено големи размери. След миг насреща му изплуваха носовете на изтеглени на брега лодки. Той се намираше на брега на широка река, която бавно и уморено плискаше лениви вълни в бордовете на рибарските шлепове и в дъските на кея.
— Кой ти е позволил да се шляеш тук? — спря го друг часовой, който стоеше на брега.
— Каква е тази река? — неволно попита докторът, въпреки че с всички сили се въздържаше от въпроси след скорошния си опит.
Вместо отговор часовоят захапа една свирка, но не успя да се възползува от нея. Първият часовой, когото искаше да извика със свирката и който, оказа се, бе следвал незабелязано доктора по петите, вече беше тук. Двамата заобсъждаха случая.
— Всичко е ясно. Той сам се издаде. „Коя е тая гара, коя е тая река?“ Намерил с какво да ни излиза. Как мислиш, направо да го пушнем или първо да върви във вагона?
— Според мен първо във вагона. Началството да каже. Лична карта — изрева вторият часовой и сграбчи протегнатите от доктора документи.
— Пази го, земляк — каза той на някого и заедно с първия се запътиха покрай релсите към гарата.
Тогава някакъв човек, сигурно рибар, се покашля и се раздвижи с цел изясняване на положението.
— Да се благодариш, че ще те водят при главния. Може и да отървеш кожата, човече. Обаче няма що да им се сърдиш. Такава им е работата. Народни времена. Може и за хубаво да е. Но засега — ох, не питай. Май са се припознали. Търсят някакъв тук, сега си мислят, че си ти. Какво ли си викат: пипнахме злосторника на работническата власт, хванахме го. Грешка. Нещо ако се закучи, ти да дириш главния. На тези не им се оставяй. Те са едни съзнателни, да не дава господ. Ще ти видят сметката, окото им няма да мигне. Ако ти кажат да вървиш, няма да тръгваш с тях. Ще речеш: трябва ми главният.
Юрий Андреевич научи от рибаря, че реката пред него е прочутата плавателна Ринва, че близката железопътна гара е Развилие, речното фабрично предградие на град Юрятин. Той научи, че за Юрятин, който е две-три версти по-нагоре, през цялото време са се водели боеве и вече май са го превзели от белите. Рибарят му разказа, че и в Развилие имало вълнения и май също са потушени, и сега наоколо е такава тишина, защото ивицата в близост до гаровите постройки е очистена от цивилното население и е заобиколена с жесток кордон. Освен това научи, че сред влаковете тук, в чиито вагони се помещават различни военни учреждения, се намира и специалният влак на местния военен комисар Стрелников, комуто именно били отнесени документите на доктора.
Оттам след време се яви да вземе доктора някакъв нов часовой, който се отличаваше от предшествениците си по това, че влачеше приклада на пушката по земята или я местеше пред себе си така, сякаш мъкнеше под ръка пиян приятел, който без неговата подкрепа ще се срути на земята. Той поведе доктора към влака на военкома.
28
Те бяха два вагон-салона, свързани помежду си от площадка с кожен гюрук; часовоят изрече паролата и се качи с доктора в единия от тях. Там се чуваше смях и движение, които моментално стихнаха при появата им.
Часовоят го поведе по тесен коридор към широкия салон в средата. Там царяха тишина и ред. В чистото и удобно помещение работеха спретнати, добре облечени хора. Съвсем иначе си бе представял докторът щабквартирата на безпартийния военспец, който за кратко време си бе спечелил слава и се бе превърнал в страшилище за цялата област.
Но центърът на дейността му, изглежда, не беше тук, а някъде напред, в щаба на фронта, по към мястото на военните действия, тук се намираше само личната част, малката му домашна канцелария и походното му легло.
Затова вътре беше тихо като в коридорите на топлите морски къпални, облицовани с корк и килимчета, по които безшумно се движат служители с меки обувки.
Средата на вагона представляваше бивша трапезария, застлана с килим и превърната в експедиция. Там имаше няколко писалища. „Сега“ — каза млад военен, който седеше най-близко до входа. След това всички по бюрата решиха, че са в правото си да забравят за доктора, и престанаха да му обръщат внимание. А първият военен с разсеяно кимване освободи часовоя и онзи се оттегли, трополейки с приклада на пушката по металния парапет в коридора.
Докторът от вратата съзря документите си. Те се намираха на последното бюро пред по-възрастен военен с вид на полковник. Той беше някакъв военен статистик. Тананикаше си нещо под нос и междувременно прелистваше справочниците, гледаше военните карти, нещо сверяваше, проверяваше, изрязваше и налепваше. По едно време огледа всички прозорци един по един и каза: „Днес ще е горещо“ — сякаш беше стигнал до този извод след последователния оглед на прозорците, а не че това еднакво личеше от всеки един от тях.
По пода между бюрата пъплеше някакъв военен техник, който възстановяваше скъсан кабел. Когато изпълзя до бюрото на младия военен, онзи стана, за да не му пречи. До неговото бюро се мъчеше с блокиралата машина машинописка с мъжка сивозелена куртка. Валякът беше изхвърчал много встрани и беше изскочил от шасито. Младият военен се изправи зад стола на машинописката и заедно с нея взе да изследва изотгоре причината за повредата. Военният техник клекна до нея и заразглежда лостчетата и валяка отдолу. Командирът с полковнически вид стана от мястото си и отиде при тях. Всички се вторачиха в пишещата машина.
Това успокои доктора. Невероятно би било хора, които по-добре от него са осведомени за предстоящата му съдба, така безгрижно да се занимават с глупости в присъствието на един обречен.
„Впрочем кой знае? — помисли си той. — Откъде ли идва тяхната безметежност. Редом гърмят оръдия, гинат хора, а те се занимават с прогнози дали денят ще е горещ, но не в смисъл на гореща битка, а на горещо време. Или толкова са обръгнали, че сетивата им са притъпени?“
И от нямане какво да прави се загледа от мястото, където стоеше, през цялото помещение към отсрещните прозорци.
29
От тази страна на влака имаше още няколко коловоза и се виждаше отпред гара Развилие на възвишението в едноименното предградие.
От коловозите водеше към гарата небоядисана дървена стълба с три площадки.
Релсите от тази страна представляваха голямо гробище за влакове. Стари локомотиви без тендери с конусовидни комини и комини като кончови стояха обърнати един към друг сред купчините разнебитени вагони.
Влаковото гробище долу и гробището в предградието, изкорубените железарии по релсите и ръждивите покриви и табели горе се сливаха в една цялостна гледка на занемареност и извехтялост под бялото небе, попарено от ранния утринен зной.
В Москва Юрий Андреевич беше забравил колко много табели има в градчетата и каква голяма част от фасадите закриват. Тукашните табели му го напомниха. Половината от тях можеха да се прочетат от влака. Фирмите тъй ниско прихлупваха кривите прозорци на килнатите едноетажни къщурки, че те чезнеха отдолу като главите на селски хлапета, намъкнали до ушите бащините си шапки.
По това, време мъглата се беше вдигнала вече. Имаше остатъци само в лявата част на небосклона, далеч на изток. Но ето, че и те шавнаха, задвижиха се и се разнесоха като разтваряща се завеса.
Там, на около три версти от Развилие, на възвишение, по-високо от предградието, се показа голям град, окръжен или губернски. От слънцето той изглеждаше възжълт, а разстоянието опростяваше силуетите му. Градът изглеждаше като накацал на етажи по възвишението подобно на Атон или отшелнически скит от евтините шарени картинки, къща върху къща и улица над улица, с голям храм най-горе в центъра.
„Юрятин! — развълнуван се досети докторът. — За него разказваше покойната Ана Ивановна и тъй често го споменаваше сестра Антинова! Колко съм слушал за този град от тях и ето в каква обстановка го виждам за първи път!“
В този миг вниманието на военните, сведени над машината, бе привлечено от нещо, видяно през прозореца. Те обърнаха глави натам, докторът също проследи погледите им.
По стълбата, която водеше към гарата, караха няколко души пленени или арестувани, сред тях и един гимназист, ранен в главата. Някъде вече го бяха превързали, но изпод бинтовете се стичаше кръв, която той с ръка размазваше по загорялото си потно лице.
Гимназистът между двамата червеноармейци, които завършваха шествието, привличаше вниманието не само с решителността, изписана на красивото му лице, и заради жалостта, която будеше тъй младият бунтовник. Той и двамата, които го съпровождаха, приковаваха всеобщия интерес с несъобразните си действия. Те през цялото време правеха всичко друго, но не и това, което трябваше да се прави.
Фуражката непрекъснато се свличаше от превързаната му глава. Вместо да я свали и да я носи в ръка, той току я нагласяваше и нахлупваше по-дълбоко, въпреки раната, а двамата червеноармейци с готовност му помагаха.
В тази нелепост, противна на здравия разум, имаше нещо символично. И докторът, покорен от нейната многозначителност, изпитваше желание да изтича навън и да спре гимназиста с думите, които бяха готови да се откъснат от устата му. Той искаше да викне и на момчето, и на хората във вагона, че спасението не е във верността към формалностите а в освобождаването от тях.
Докторът погледна встрани. В центъра на помещението стоеше Стрелников, който току-що беше влязъл с устремна, твърда крачка.
Как — бе могъл той, докторът, сред тази бездна от неопределени познанства да не познава досега нещо толкова определено, като този човек? Как не беше ги сблъсквал животът? Как не бяха се пресичали пътищата им?
Непонятно защо, но веднага ставаше ясно, че този човек представлява едно съвършенство на волята. Той до такава степен беше това, което е искал да бъде, че всичко по него и в него изглеждаше образцово. И съразмерно изваяната му, красива глава и стремителната му крачка, и дългите му нозе с високи ботуши, които може би бяха мръсни, но изглеждаха лъснати, и гимнастьорката му от сиво сукно, която може би беше измачкана, но му стоеше като изгладена.
Така въздействуваше наличието на дарба, естествена, без нищо пресилено, която се чувствуваше удобно във всяко положение на земното съществование.
Този човек трябва да притежаваше някаква дарба, не непременно самобитна. Дарбата, която личеше във всяко негово движение, можеше да е имитаторски талант. Тогава всички подражаваха на някого. На именити исторически герои. На фигури, видени на фронта или в дните на градските вълнения и пленили нечия фантазия. На най-признатите народни авторитети. На най-изявените другари. Просто един на друг.
Той от възпитание не показа, че присъствието на външен човек го учудва или смущава. Напротив, обърна се към всички с такъв вид, сякаш включваше и доктора в тукашното общество. Каза:
— Да си честитим. Прогонихме ги. Това прилича на военна игра, а не на сериозна задача, защото и те са същите руси като нас, но с малко гламавщина в главите, с която не желаят да се разделят и която ще трябва да им избием насила. Техният командир беше мой приятел. Той е с още по-пролетарски произход от мен. Заедно сме расли. Толкова е сторил в живота за мен, толкова съм му задължен. А пък аз се радвам, че съм го отблъснал зад реката и може би още по-далече. По-бързо оправяйте връзката, Гурян. Само на вестоносците и телеграфа не можем да разчитаме. Прави ли ви впечатление колко е горещо? Все пак подремнах час, час и половина. Ах, да… — обърна се към доктора, защото си спомни причината за събуждането. Бяха го събудили за някакви глупости, поради които този задържан се намирал тук.
„Този ли? — изпитателно го огледа Стрелников от главата до петите. — Нищо подобно! Тъпаци!“ — засмя се и се обърна към Юрий Андреевич.
— Прощавайте, другарю. Взели са ви за другиго. Моите часовои са се объркали. Свободен сте. Къде е трудовата книжка на другаря? А, ето документите ви. Простете моята неделикатност, ще си позволя да надзърна. Живаго… Живаго… Доктор Живаго… Нещо московско… Знаете ли какво, влезте все пак за пет минутки при мен. Тук е секретариатът, а моят вагон е съседният. Заповядайте. Няма да ви забавя.
30
Но кой беше този човек? Странно как до такива постове се бе издигнал и бе смогнал да се задържи този безпартиен, за всички непознат, защото след университета бе заминал учител в провинцията, а през войната за дълго бе останал в плен, доскоро не беше се появявал и го смятаха за загинал.
Напредничавият железничар Тиверзин, в чието семейство Стрелников бе отрасъл като дете, го препоръча и гарантира за него. Хората, от които зависеха назначаванията по него време, му гласуваха доверие. В дните на неумерен патос и най-крайни възгледи революционността на Стрелников, която също нямаше никакви задръжки, биеше на очи със своята истинност, със своя фанатизъм, не подражателен, а подготвен от целия му живот, самостоятелен и неслучаен.
Стрелников оправда гласуваното му доверие.
Служебното му досие от последния период съдържаше Устнемдинската и Нижнекелмската акции, акцията с губасовските селяни, оказали въоръжена съпрот с войниците разинци, вдигнали въстание в град Туркатуй и с оръжие в ръка преминали на страната на белогвардейците, и случаят с военния метеж на речното пристанище Чиркин ус с убийството на командира, останал верен на съветската власт.
На всички тези места се беше появявал изневиделица, беше съдил, осъждал, изпълнявал присъди — бързо, сурово, безмилостно.
Появата на неговия влак сложи край на поголовното дезертьорство в този край. Ревизията на рекрутиращите органи промени всичко. Набирането в Червената армия стана по-успешно. Наборните комисии заработиха трескаво.
И ето наскоро, когато белите започнаха да настъпват от север и положението бе признато за тревожно, му възложиха нови задачи, непосредствено военни, стратегически и оперативни. Резултатите от неговата намеса не закъсняха.
Стрелников знаеше, че мълвата го е дарила с прякора Разстрелников. Той спокойно отмина това, той от нищо нямаше страх.
Беше от Москва, син на работник, който бе взел участие в революцията през деветстотин и пета година и за това пострадал. Той самият бе останал тогава настрана от революционното движение поради непълнолетието си, а по-късно, когато учеше в университета, причината беше тази, че младите хора от бедните среди, попаднали във висше училище, много повече държат на него и учат по-старателно, отколкото децата на богатите. Броженията сред по-заможното студентство не го засягаха. Завърши университета със сериозни познания. Със собствени сили допълни историко-филологическото си образование с математическо.
По закон не беше длъжен да влиза в армията, но отиде на войната доброволец, бе пленен в чин прапоршчик и в края на седемнадесета година успя да избяга в родината си, когато научи, че в Русия е станала революция.
Две черти, две страсти доминираха у него.
Имаше изключително точен и верен ум. И беше дарен с рядка нравствена чистота и справедливост, с чувствително и благородно сърце.
Но за дейността на учен, който да проправя пъртини, не му достигаше талантът към неочакваното, силата, която с непредвидени открития нарушава безплодната стойност на кухото предвиждане.
А за да прави добрини, в принципността не му достигаше безпринципност на сърцето, за което няма общи случаи, а само частни, и което е велико с това, че милее и за малкото.
Стрелников от дете се бе стремил към най-висшето и сияйното. За него животът беше грамаден хиподрум, където хората честно спазват правилата и се борят да постигнат съвършенството.
Когато се разбра, че не е тъй, изобщо не му хрумна да си помисли, че не е прав, задето опростява световния ред. Той се помъчи за дълго да забрави обидата и започна да мечтае, че ще стане някога арбитър между живота и тъмните начала, които го изопачават, ще се яви в негова защита и ще отмъсти за него.
Разочарованието го ожесточи. Революцията го въоръжи.
31
— Живаго, Живаго — повтаряше Стрелников, когато влязоха в неговия вагон. — Нещо търговско. Или дворянско. Ето, да: доктор от Москва. За Варикино. Странно. От Москва — и гледай ти, в този затънтен край.
— Тъкмо с такава цел. В търсене на тишина. Далече в неизвестността.
— Каква поезия, моля ви се. Варикино? Познавам цялата околност. Там са бившите Крюгерови заводи. Да нямате нещо общо? Да не сте наследници?
— Защо е този присмехулен тон? Какви „наследници“? Макар жена ми наистина…
— Аха, видяхте ли. Затъжили сте се за белите? Ще ви разочаровам. Закъснели сте. Околността е очистена.
— Продължавате да издевателствувате?
— На всичкото отгоре доктор. Военен. Във военно време. Това е тъкмо по моята част. Дезертьор. „Зелените“ също се усамотяват в гората. Търсят тишина. На какво основание?
— Два пъти съм раняван и съм окончателно освободен поради негодност.
— Сега ще ми извадите тапия от Народния комисариат по просветата или по образованието, в която ви препоръчват като „напълно съветски човек“, като „съчувствуващ“ и която удостоверява вашата „лоялност“. Дошъл е Страшният съд на земята, милостиви господине, времето на съществата от Апокалипсиса с мечовете и на крилатите зверове, а не на всецяло съчувствуващите и лоялни доктори. Впрочем казах ви, че сте свободен и няма да се отметна от думата си. Но за последен път. Предчувствувам, че пак ще се срещнем и тогава другояче ще разговаряме, внимавайте.
Заплахата и предизвикателството не смутиха доктора. Той каза:
— Знам всичко, което мислите за мен. За себе си сте абсолютно прав. Но спорът, в който искате да ме въвлечете, мислено водя цял живот с някакъв въображаем свой обвинител и както разбирате, имал съм достатъчно време да стигна до някакви изводи. Не мога да ви ги разясня с две думи. Позволете ми да напусна без обяснения, ако наистина съм свободен, ако ли не — постъпете както се налага. Нямам за какво да се оправдавам пред вас.
Прекъсна ги прозвънване. Телефонната връзка беше възстановена.
— Благодаря ти, Гурян — каза Стрелников, вдигна слушалката и духна няколко пъти в мембраната. — Пратете някого да съпроводи другаря Живаго. Да не стане нова беля. И ми дайте, моля ви, Управлението на транспортната чека в Развилие.
Щом остана сам, Стрелников телефонира на гарата:
— Одеве караха едно момче, дърпа си шапката на главата, а главата му превързана, безобразие. Да. Осигурете му медицинска помощ, ако е нужно. Да, като зеницата на окото си, лично ще отговаряте пред мен. Ако се наложи, и дажба. Така. Сега по същество. Говоря, още не съм свършил. Ах, по дяволите, някой се набърка. Гурян! Гурян! Прекъснаха ни.
„Може да е от моите първолаци — помисли си той, за миг изоставил опитите да довърши разговора с гарата. — Пораснал е и се бунтува срещу нас.“ Стрелников мислено изчисли годините си на учителствуване, на войната и на плена, дали съвпадат с възрастта на момчето. После през прозореца на влака затърси с очи в панорамата на хоризонта онази махала над реката в края на Юрятин, където беше тяхната къща. Ами ако жена му и дъщеря му още са там? Да можеше да отиде при тях! Сега, незабавно! Но това е немислимо. Онова беше съвсем друг живот. Първо да свършат този, новия, преди да се върнат към онзи, прекъснатия. И това ще стане някога, някога. Но кога, кога?
1
Дойдоха последните дни на март, дните на първата топлинка за тази година, измамни предвестници на пролетта, след които всяка година стягат силни студове.
В дома на Громеко спешно се подготвяха за пътуването. Пред многобройните квартиранти в къщата, които бяха станали повече от врабците навън, тези приготовления се представяха за голямо великденско чистене.
Юрий Андреевич беше против пътуването. Той не се пречкаше в подготовката, защото смяташе намерението за неосъществимо и се надяваше, че то ще се провали в решителния миг. Но нещата напредваха и вече се виждаше краят. Дойде моментът да говорят сериозно.
Той още веднъж изказа своите съмнения пред жена си и тъста си на специално свикания семеен съвет.
— И така, вие смятате, че не съм прав, и следователно ще пътуваме? — завърши възраженията си той.
Жена му взе думата:
— Ти казваш да потърпим още година-две, междувременно да се решат новите въпроси със земята, и тогава да си издействуваме някое парцелче близо до Москва и да си го обработваме. Но не казваш как да издържим дотогава. А всъщност това е най-интересното, това именно бихме искали да чуем.
— Нереални блянове! — подкрепи дъщеря си Александър Александрович.
— Добре, предавам се — съгласи се Юрий Андреевич. — Спира ме само пълната неизвестност. Юрваме се слепешката дявол знае накъде, без да имаме никаква представа за мястото. От тримата, дето някога са живели във Варикино, майка ти и баба ти вече ги няма, а третият, дядо Крюгер, ако изобщо е жив, е зад решетките.
В последните години на войната нещо е изкомбинирал с горите и завода, ужким ги продал на някакво фиктивно лице или на някаква банка, или ги приписал на подставено лице. Какво знаем ние за тази сделка? Чии са тези земи сега, не в смисъл на собственост, мътните я взели, ами кой се занимава с тях? Към кое ведомство са? Сече ли се гората? Работят ли заводите? Най-сетне, каква е властта там и каква ще бъде, докато се доберем?
За вас надеждата е Микулицин, дето толкова обичате да му повтаряте името. Но кой ви е казал, че старият иконом е жив и още е във Варикино? Пък и какво знаем за него, освен че дядо едвам му изговаряше презимето и затова сме го запомнили?
Но има ли смисъл да спорим? Решили сте да заминем. Присъединявам се. Трябва само да проверим как става това сега. Няма защо да отлагаме.
2
За да изясни нещата, Юрий Андреевич отиде на Ярославската гара.
Потоците от пътници се вливаха между перилата, поставени надълго през помещенията, където на пода лежаха хора със сиви шинели, въртяха се от едната страна на другата, кашляха и плюеха, а когато някой с някого заговореше, винаги започваше прекалено високо, без да държи сметка за силата, с която кънтяха гласовете под високия свод.
Повечето бяха болни, прекарали петнист тиф. Болниците бяха препълнени и ги изписваха на другия ден след кризата. Като лекар и Юрий Андреевич се беше сблъсквал с подобна необходимост, но не беше мислил, че тези нещастници са толкова много и че спят по гарите.
— Уредете си командировка — заобяснява му носачът с бяла престилка. — И всеки ден ще проверявате. Сега влаковете са от дъжд на вятър, според както се случи. То се знае (носачът потърка върха на палеца о съседните два пръста)… брашънце или нещо… Без сухо няма да стане. Пък колкото за… (той се чукна по гърлото)… не ще и дума.
3
По това време Александър Александрович бе повикан на няколко консултации във Висшия съвет по народното стопанство, а Юрий Андреевич — при тежко болен член от правителството. И двамата получиха възнаграждението си в най-хубавата по това време форма — във формата на ордер за първия учреден тогава закрит магазин-разпределител.
Той се намираше в някакви гарнизонни складове към Симонов манастир. Докторът и тъст му прекосиха двата съединени двора, църковния и казармения, и направо, без праг, влязоха под каменния свод на постепенно снишаващия се дълбок сутерен. Разширението в дъното бе преградено с дълъг напречен тезгях, на който мереше и продаваше продоволствието спокоен бавен магазинер, от време на време влизаше отзад за стока и с широко драсване на молива постепенно зачеркваше изпълненото по списъка.
Клиентите не бяха много.
— Дайте си торбите — каза магазинерът на професора и доктора, като хвърли поглед на ордерите им. И двамата се слисаха, когато в приготвените калъфки от малки и големи възглавници започнаха да им сипват брашно, грис, макарони, захар, наслагаха им сланина, сапун и кибрити и на всекиго сложиха по още нещо, увито в хартия, което после вкъщи се оказа кавказки кашкавал.
Зетят и тъстът се засуетиха да приберат всички тези вързопчета в двете големи торби колкото може по-бързо, та да не дразнят с неблагодарното си туткане магазинера, който ги беше потресъл с великодушието си.
Вдигнаха се от сутерена на открито, пияни не от животинска радост, а от съзнанието, че и те не живеят напразно на този свят, че с нещо са полезни и ще заслужат у дома похвалата и признателността на младата стопанка Тоня.
4
Междувременно, докато мъжете обикаляха по учрежденията да си уредят командировките и документите за запазване на жилищната площ, Антонина Александровна отделяше нещата за път.
Тя угрижена обикаляше трите стаи, които сега им принадлежаха, и безкрайно оглеждаше всяка дреболия, преди да я сложи в общия куп, който щеше да се опакова.
Една незначителна част от всичко това щеше да влезе в багажа на пътниците, останалите неща се заделяха за замяна, необходима из пътя и когато пристигнеха на мястото.
През отвореното горно прозорче подухваше пролетен въздух с аромат на прясно нахапана франзела. В двора кукуригаха петли и се чуваха гласовете на играещите деца. Колкото повече се проветряваше стаята, толкова по-остро се усещаше миризмата на нафталин откъм купчината извадени от раклата зимни вехтории.
По въпроса какво да вземат и от кое да се въздържат съществуваше цяла теория, разработена от двамата мъже, чиито наблюдения обхващаха кръга на сегашните им познати.
Тези наставления, изведени в кратки непререкаеми указания, така ясно съществуваха в съзнанието на Антонина Александровна, че тя сякаш ги чуваше от двора с чуруликането на врабчетата и глъчката на децата, като че ли отвън й ги подсказваше някакъв таен глас.
„Платове, платове — гласяха тези съображения, — най-добре на цели парчета, но по пътя преглеждат багажа и е опасно. По-благоразумно е да са уж скроени и тропосани. Изобщо платове, манифактура, може дрехи, най-добре връхни, не много износени. По-малко парцали и нищо тежко. Никакви куфари и кошници при положение, че често ще трябва всичко това да се мъкне на гръб. Малкото, което остане, сто пъти преглеждано и премислено, да се разпредели на вързопи, които да може да носи и жена, и дете. Както показва практиката, разумно е да се вземе сол и тютюн, обаче рискът е доста голям. Парите в керенки. Най-трудното са документите.“ И тъй нататък, и тъй нататък.
5
В деня преди отпътуването връхлетя снежна буря. Вятърът отнасяше нагоре в небесата сиви облаци от въртящи се снежинки, които на бели вихри се връщаха на земята, отлитаха някъде в тъмната улица и я застилаха с бяла пелена.
Всичко вече беше подредено. Старо московско семейство, мъж и жена, роднини на Егоровна, щяха да наглеждат жилището и нещата им в стаите — Антонина Александровна се беше запознала с тях през зимата, когато чрез тези хора разпродаде разни пъртушини, стари неща и ненужни мебели и ги обмени за дърва и картофи.
На Маркел не можеше да се разчита. В милицията, която си беше харесал за политически клуб, не се оплака, че бившите собственици Громеко му пият кръвчицата, но със задна дата ги упрекна, че през всички тези години са го държали в мрака на незнанието, като преднамерено са скрили от него, че светът е произлязъл от маймуната.
Това семейство, роднините на Егоровна, бивш търговски служител и жена му, Тоня развеждаше сега за последен път из стаите, показваше им кои ключове за кои брави са и къде какво се намира, отключваше и заключваше заедно с тях вратите на гардероба и бюфета и отваряше и затваряше чекмеджетата, всичко им разясняваше и обясняваше.
Масите и столовете в стаите бяха прибрани към стените, вързопите с багажа сложени накуп, всички прозорци бяха без пердета. Снежната буря по-безпрепятствено, отколкото през булото на зимния уют, надничаше през голите стъкла в опустелите стаи. И на всекиго нещо напомняше. На Юрий Андреевич — детството му и смъртта на майка му, на Антонина Александровна и на Александър Александрович — кончината и погребението на Ана Ивановна. И все им се струваше, че прекарват последната си вечер в тази къща, която повече няма да видят. В това отношение се заблуждаваха, но под влияние на заблудата, която не споделяха помежду си, за да не се огорчават взаимно, всеки за себе си преценяваше живота, минал под този покрив, и се бореше с готовите да бликнат сълзи.
Което не пречеше на Антонина Александровна да спазва светските приличия пред чуждите хора. Тя поддържаше неспирен разговор с жената, на която оставяше да наглежда покъщнината. Обаче преувеличаваше значението на тази услуга. И за да не изглежда в очите й черна неблагодарница, час по час се извиняваше и отиваше в съседната стая, откъдето й мъкнеше за подарък ту кърпа за глава, ту блузка, ту парче басма или коприна. И всички платове бяха тъмни на бели каренца или на точици, както беше на тухлени карета с бели точки тъмната снежна улица, която ги гледаше тази прощална вечер през незакритите голи прозорци.
6
Рано сутринта тръгнаха за гарата. Живущите в къщата още не бяха станали. Наемателката Зевороткина, вечната инициаторка на всякакви общи прояви на юруш, се разтърча по спящите квартиранти, като чукаше по вратите и викаше:
— Внимание, другари! Изпращане! По-живичко, по-живичко! Бившите Гарумекови ни напущат!
Хората наизлязоха да се сбогуват в коридора и пред вратата на задния вход (предната врата беше вече окончателно залостена) и се наредиха амфитеатрално по стълбите, като че ли щяха да си правят групова снимка.
Квартирантите се прозяваха, леко се привеждаха напред, за да не им паднат наметнатите тънки палтенца, под които потръпваха, и зиморничаво пристъпваха с голи крака, набързо пъхнати в широките валенки.
Маркел беше успял да се насвятка с нещо смъртоносно в тези безалкохолни времена, заваляше се като труп по перилата и всеки момент щеше да ги строши. Настоя да носи багажа на гарата и се обиди, че се отказват от помощта му. Едвам се отърваха от него.
В двора беше още тъмно. В безветрения въздух снегът валеше още по-гъст от вчера. Едрите снежни парцали се въртяха лениво и малко преди да стигнат земята, сякаш се спираха и се колебаеха да падат или не.
Когато излязоха на ъгъла с Арбат, вече бе започнало леко да просветлява. Снеговалежът спускаше до пода бялата си падаща завеса, пискюлените й краища се въртяха и подмятаха в краката на пешеходците и те губеха усещането за движение, струваше им се, че тъпчат на едно място.
На улицата нямаше жива душа. Освен пътниците от Сивцев Вражек не се мяркаше никой. Скоро ги изпревари, цял в сняг, сякаш овалян в рядко тесто, каруцар с празна бричка и с кранта, побеляла от снега, и за баснословна сума, която по това време не струваше нито копейка, ги качи всички с багажа, освен Юрий Андреевич, който предпочете, освободен от вързопите, да върви до гарата пеш.
7
На гарата Антонина Александровна и баща й веднага се наредиха на безкрайната опашка между дървените перила. Сега качването не ставаше от перона, а близо половин километър нататък по линията, при изходния семафор, защото нямаше кой да разчиства пътя на влака, половината територия на гарата беше покрита с лед и мръсотия и локомотивите не стигаха дотук.
Нюша с Шурочка не бяха в тълпата с майка му и дядо му. Те се разхождаха навън под грамадния навес на входа и само от време на време влизаха в помещението да видят дали не е време да се присъединят към възрастните. И двамата воняха на газ, защото глезените, китките и шиите им бяха обилно намазани заради тифусните въшки.
Щом видя мъжа си, Антонина Александровна му махна с ръка, но още преди да е стигнал до нея, му извика в коя каса се заверяват командировъчните мандати. Той тръгна натам.
— Дай да видя какви печати са ти сложили — каза жена му, когато той се върна. Докторът протегна цялата пачка документи през бариерата.
— Това е безплатен за специалния вагон — каза човекът зад Антонина Александровна, който зад гърба й успя да разчете печата на удостоверението. Съседът отпред, от онези формалисти многознайници, дето винаги са наясно с всички правилници на света, обясни по-подробно:
— С този печат имате право да изисквате места в първа класа, тоест в пътнически вагон, ако изобщо е предвиден такъв в композицията.
Случаят се подложи на разискване от цялата опашка. Чуваха се гласове:
— Първо ги намери тия пътнишките. Кой ти ги дава! Сега ако а хванеш за буфера, пак да се благодариш.
— Не ги слушайте, командированият. Чуйте аз какво ще ви кажа. Сега понеже разните специални влакове са анулирани, един общ пътува, той е и военен, и арестантски, и за добитъка, и за хората. Вие можете да си дрънкате до утре, дай ви да мелите на вятъра, ами вместо да го обърквате човека, да му бяхте обяснили, че да е наясно.
— Е, ти хубаво му обясни. Добре, че се намери такъв умник. Какво, като имат безплатни билети за специалния. Ти първо ги виж хора та, после говори. Как може с такава крещяща вънкашност да се качат на специалния? Той нали е пълен с морячета. Ония веднага ги бройкат, плюс дето имат и нагани. Той, братокът, нали моментално го вижда, че е от имущата класа, още повече доктор, от бившите господари. Морячето — бум с нагана, и го ликвидира като муха.
Кой знае докъде щеше да стигне съчувствието към доктора и неговото семейство, ако не беше едно ново обстоятелство.
Хората от навалицата отдавна поглеждаха някъде в далечината ч през големите прозорци от дебело огледално стъкло. Дългите навеси на перона се губеха натам и отдалечаваха безкрайно гледката на падащия по коловозите сняг. Заради разстоянието снежинките изглеждаха като че ли стоят неподвижно във въздуха и бавно се потапят в него, както потъват във водата подгизналите трошици, хвърлени за храна на рибите.
Натам, в дъното, отдавна вече поединично или на групи вървяха някакви хора. Докато се движеха в малки количества, неясни през трепкащата мрежа на снега, тези фигури можеха да минат за железничари, които имат някаква работа край жп линиите. Но ето че премина цяла група. В далечината, накъдето вървяха, запуши локомотив.
— Отваряйте вратата, мошеници! — закрещяха от опашката. Тълпата се развълнува и се юрна към изхода. Задните напираха връз предните.
— Глей кво става! Тук преградили, а там ония си минават без ред. Ще натъпчат вагоните догоре, а ние си чакаме като овце! Отключвайте, дяволи, ще трошим! Ей, момчета, напъвайте!
— Намерили на кого да завиждат — обади се всезнаещият буквоед. — Те са мобилизираните от Петроград за трудовата повинност. Първо ги караха към Вологда, на Северния фронт, а сега са ги погнели към Източния. Да не са тръгнали по свое желание. Водят ги с конвой. Ще рият окопи.
8
Вече три дни пътуваха, но не бяха се отдалечили много от Москва. Пътната картинка беше зимна: релсите, нивята, горите, покривите на къщите — всичко в сняг.
Семейството на Живаго има късмет да се случи в левия ъгъл на горните предни нарове близо до мръсното прозорче, кажи-речи, на тавана, където се намести цялата фамилия, без да си цепят компанията.
Антонина Александровна досега не беше пътувала в товарен вагон. Когато се качваха в Москва, Живаго на ръце вдигна жените до пода на вагона, където беше тежката плъзгаща се врата. По-нататък по време на пътуването жените се научиха да се качват сами.
Отначало вагоните й се сториха като яхъри на колела. Тия кафези според нея трябваше да се разпаднат още при първото тръскане или раздрусване. Но ето вече трети ден залитат напред и назад и на всички страни от смяната на скоростта и по завоите и трети ден под пода ситно-ситно потракват осите на колелата като палки на детско механично барабанче, а пътуването протича благополучно и опасенията й не се оправдават.
На гаричките с малки перони спираше само една част от дългия влак с двадесет и четири вагона (Живагови бяха в четиринадесетия) — предната, задната или средната.
Предните вагони бяха военни, в средните пътуваха цивилните, в задните — мобилизираните за трудова повинност?
Последните наброяваха към петстотин души, хора от всякакви възрасти и с най-различни професии и занимания.
Осемте им вагона представляваха пъстро зрелище. Редом с добре облечените богаташи, петербургски банкери и адвокати, можеха да се видят отнесени към експлоататорската класа файтонджии, чистачи, теляци, татари вехтошари, бегълци малоумници от разтурените лудници, дребни търговци и монаси.
Първите седяха без сака около нажежената печка върху малки изправени пънчета, един през друг си разправяха истории и високо се смееха. Те не се отчайваха. Влиятелните им роднини вече действуваха. В краен случай можеха да се откупят по-нататък по пътя.
Вторите, с ботуши и разгърдени кафтани или с дълги ризи над панталона, боси, брадати и без бради, стояха до отворените врати на задушните вагони, държаха се отстрани за касата или за напречната греда на входа, мрачно гледаха крайпътните местности и техните жители и с никого не разговаряха. Те нямаха нужните познанства. Нямаха никаква надежда.
Не всички се бяха побрали в последните вагони. Някои бяха качени и в средата на влака или при свободните пътници… Хора от този род имаше и в четиринадесети вагон.
9
Обикновено, когато влакът наближаваше някоя гара, Антонина Александровна се понадигаше горе в неудобна поза заради ниския таван, провесваше глава от нара и през пролуката в притворената врата преценяваше според общия вид на железопътното видение в далечината дали мястото представлява интерес от гледна точка на стокообмена и дали си заслужава да се смъква от нара и да слиза от влака.
Така и този път. Забавянето на скоростта я събуди от дрямката. Многобройните входни стрелки, по които подскачаше товарният вагон със зачестило потропване, говореше за важността на гарата и продължителността на предстоящия престой.
Антонина Александровна седна, свита одве, разтърка очи, нагласи си косите, бръкна в торбата и като я прерови до дъно, извади кухненска кърпа, избродирана с петли, момци, шарени дъги и колела.
Събуди се и докторът, пръв скочи от нара и помогна на жена си да слезе.
Междувременно край открехнатата врата след жп будките и фенерите вече плуваха крайгаровите дървета, натежали от цели пластове сняг, който протягаха като хляб и сол към влака; и още преди да е намалил докрай скоростта, първи скачаха върху девствения сняг на перона моряците и на бегом се втурваха пред всички зад гаровата сграда, където обикновено на завет се криеха продавачките на забранени хранителни продукти.
Черната униформа на моряците, разветите ленти на баретите, разширяващите се долу крачоли на панталоните придаваха на крачката им напоритост и устремност и караха всички да им правят път, сякаш бяха засилили се скиори или бързи кънкьори, полетели като стрели.
Зад ъгъла на гаровата сграда, скрити една зад друга и развълнувани, сякаш щяха да си гледат на врачка, се нареждаха жени от близките села с краставички, извара, варено месо и ръжени сиренки, запазили в студа аромата и топлината си под дебелите завивки, с които ги изнасяха. Булките и момите със забрадки, затъкнати в кожухчетата, пламваха като божури от някои закачки на моряците и в същото време най-много им се плашеха, защото предимно от моряци се формираха разните отряди за борба със спекулацията и забранената свободна търговия.
Смущението на селянките не траеше дълго. Влакът спираше. Идваха и други пътници. Всичко се омесваше. Започваха пазарлъците.
Антонина Александровна обходи търговките с преметнатата кърпа през рамо, сякаш зад гарата щеше да се разтрива със сняг. Няколко, пъти вече й подвикваха:
— Ей, ей, градската, колко искаш за кръпчето?
Но Антонина Александровна не се спираше и продължи напред с мъжа си.
Последната от жените беше с черна забрадка на червени шарки. Тя забеляза кърпата с бродерията. Наглите й очи пламнаха. Огледа се, провери дали не я дебне отнякъде опасност, веднага се доближи до Антонина Александровна, свали покривалото от стоката, която носеше, и бързо прошепна:
— Я глей — ако си виждала таквоз нещо. Не щеш ли? Какво му мислиш, ще те изпреварят. Дай кърпата за половницата.
Антонина Александровна не разбра последната дума. Тя помисли, че става дума за някаква съдина, и попита:
— Какво искаш, мила?
А селянката наричаше „половница“ половин заек, разрязан по дължината и опечен на цяло от главата до опашката — това държеше в ръка. Тя повтори:
— Дай, викам, кърпата за половницата. Кво го гледаш? Не е куче. Мъж ми е ловец. Като ти казвам, заек е.
Направиха трампата. Всяка от страните вярваше, че е надхитрила и че противникът се е минал. Антонина Александровна се засрами, че така нечестно лъже селянката. Онази пък, доволна от сделката, побърза да изчезне, само викна някаква съседка, която се беше увлякла в пазарлъците, и двете закрачиха по пъртината към далечните си къщи.
В това време в тълпата настана суматоха. Някаква старица врещеше:
— Ей, кавалерче! Ами парите? Кога си ми ги дал, бре, шарлатанино! Ах, търбух ненаситен, ти му викаш, той си върви, хич не поглежда! Стой, ти казвам, стой, господин другарю! Помощ! Крадец! Ей го, ей го там, дръжте го!
— Кой е, кой?
— Ей оня голобрадия, дето се хили.
— Дето лактите му зеят?
— Той, той! Ай, да му се не види, отиде!
— Какво става тука?
— Пазариха се с бабката за млеко и пирожки, оня ги нагъна и фиу! На, плаче сега жената и се вайка.
— Как може. Трябва да го хванем.
— Ако си немаш работа. Цел е с каиши и патрони. Въри го фани!
10
В четиринадесети вагон пътуваха няколко души от трудоваците. Конвоираше ги Воронюк. Трима от тях най-много биеха на очи. Те бяха: бившият касиер на петроградска държавна винарска изба Прохор Харитониевич Притулиев, „темерутин“, както му викаха във вагона, шестнадесетгодишният Вася Брикин, момче за всичко в железарски дюкян, и прошареният революционер-кооператор Костоед-Амурски, който беше лежал по всички каторги при стария режим и сега ги започваше пак в новите времена.
Всички тези новобранци нямаха нищо общо помежду си, те се знаеха само отгоре-отгоре и постепенно се опознаваха по пътя. От дума на дума се разбра, че касиерът Притулиев и чиракът Вася Брикин са земляци, и двамата са от Вятския край и дори точно оттам, дето са родом, скоро щеше да мине влакът.
Притулиев, жител на Малмиж, беше нисък, с подстригана четинеста коса, сипаничав, грозен мъж. Сивата куртка, черна под мишниците, му беше тясна и му стоеше като корсет на жена с едър бюст. Той беше мълчалив истукан, с часове се умисляше за нещо и си чоплеше брадавиците по луничавите ръце, докато не потечеше гной.
Преди около година, есента, както си вървял по Невски, попадна в улична хайка на ъгъла с Литейни. Поискали му документите. Оказало се, че има продоволствена книжка четвърта категория, каквито се полагаха на нетрудовите елементи и по които никога нищо не им даваха. Затова го задържали и заедно с мнозина други, задържани на улицата по същата причина, го пратили с охрана в казармата. Събраната по такъв начин команда, подобно на предишната, която риела окопи на Архангелския фронт, била засилена към Вологда, но после я върнали и я пратили през Москва към Източния фронт.
Притулиев имал жена в Луга, където работел преди войната и Петербург. Жена му научила по някакъв начин за нещастието и се втурнала да го търси във Вологда, за да го спаси от трудовата повинност. Но пътищата на отряда се разминали с нейните издирвания. Цялото начинание отишло на вятъра. Всичко се объркало.
В Петербург Притулиев съжителствувал с Пелагея Ниловна Тягунова. Когато го задържали на ъгъла на Невски, тъкмо се бил разделил с нея, защото тя тръгнала по работа в друга посока, и той дори дълго виждал гърба й сред пешеходците по Литейни, докато тя не изчезнала.
Тази Тягунова, едра, снажна еснафлийка с хубави ръце и дебела плитка, която прехвърляше с дълбоки въздишки през едното и през другото рамо на гърдите, доброволно съпровождаше сега Притулиев във влака.
Не беше ясно с какво можеше такъв дръвник като Притулиев да привлича жените. Освен Тягунова в друг, по-преден вагон пътуваше още една негова позната, Огризкова, белезникава и кльощава госпожица, която по някакъв невероятен начин се беше озовала в същия влак. „морфинистката“ и „кокаинистката“, както я наричаше Тягунова, наред с още много оскърбителни прякори.
Съперничките бяха на нож и гледаха да не се срещат. Огризкова никога не се мяркаше в техния вагон. Не беше ясно къде успяваше да се види с обекта на обожанието си. Може би се задоволяваше да го съзира по време на общото товарене на дърва и въглища, осъществявано от всички пътници.
11
Историята на Вася беше по-друга. Баща му бил убит във войната. Майка му го изпратила в Питер да чиракува при вуйчо си.
През зимата вуйчо му, собственик на железарски дюкян в Апраксин двор, бил извикан в съвета за някаква справка. Той сбъркал вратата и вместо в стаята, посочена в призовката, влязъл в съседната. Случайно там се намирала комисията за трудова повинност. Вътре било пълно с хора. Когато се събрали всички извикани в този отдел, дошли червеноармейци и ги отвели да преспят в Семьоновските казарми, а сутринта ги откарали на гарата, за да ги натоварят на влака за Вологда.
Новината за задържането на такъв голям брой граждани обиколила целия град. На другия ден мнозина близки отишли на гарата да се сбогуват с тях. Вася с вуйна си също се появили на гарата.
Там вуйчото се замолил на часовия да го пусне за минутка да се сбогува с жена си. Този часови бил сегашният конвой на групата в четиринадесети вагон Воронюк. Той отказал да го пусне без сигурна гаранция, че ще се върне. Мъжът и жената предложили да гарантират с племенника си, като го оставят при стражаря. Воронюк се съгласил. Вкарали Вася при конвоя и извели вуйчото. Нито той, нито тя се върнали.
Когато номерът станал ясен, нищо неподозиращият измамен Вася заплакал. Той се валял в краката на Воронюк, целувал му ръцете и молел да го освободи, но нищо не помогнало. Воронюк бил неумолим не поради жесток характер. Времената бяха тревожни, порядките — сурови. Конвоят с живота си отговаряше за броя на поверените му пътници по списъчен състав. Така Вася се беше намерил в трудовата армия.
Кооператорът Костоед-Амурски, който винаги бе печелил уважението на всички тъмничари и в царско време, и при сегашното правителство и винаги се беше сприятелявал с тях, нееднократно бе обръщал вниманието на началника на конвоя върху несправедливия случай с Вася. Онзи признаваше, че това наистина е въпиещо недоразумение, но обясняваше, че формалностите го затрудняват да се занимава с тази нередност по време на пътуването и се надява да изяснят нещата на място.
Вася беше хубаво момче с правилни черти на лицето, както се рисуват царските оръженосци или ангелите господни. Той беше рядко чист и непорочен. Любимото му занимание беше да седне в краката на големите, обгърнал с ръце коленете си, и вдигнал глава, да ги слуша какво си говорят или разказват. Тогава по мимиката на лицевите му мускули, сдържащи готовите да бликнат сълзи или готовия да бликне смях, можеше буквално да се възстанови съдържанието на разговора. Темата на всички приказки се отразяваше на лицето на впечатлителното момче като в огледало.
12
Кооператорът Костоед беше седнал горе на гости у Живаго и със сумтене глозгаше заешката плешка, с която го бяха почерпили. Той се боеше от течения и простуди. „Как духа! Откъде?“ — питаше непрекъснато и току се местеше, да си търси по-закътано място. Най-сетне седна така, че да не му вее, каза: „Сега е добре“ — дооглозга плешката, облиза си пръстите, обърса ги с носната кърпа, благодари на домакините и обясни:
— От прозореца става течение. Трябва да се уплътни. Но да се върнем на нашия спор. Не сте прав, докторе. Печен заек — това е прекрасно. Но да изкарате оттук, че селата благоденствуват, това е, ще ми простите, най-малкото смело, това е прекалено главоломен скок.
— Ох, недейте така — възрази Юрий Андреевич, — вижте тези гарички. Дърветата не са отсечени. Оградите си стоят. Ами пазарите! Ами тези жени! Помислете, каква радост. Някъде съществува живот. Някой е доволен. Не всички стенат. Това оправдава всичко.
— Де да беше тъй. Но не е. Как си го представяте? Мръднете сто версти навътре от жп линията. Неспирни селски въстания навсякъде. Против кого, ще попитаме. Против белите и против червените, зависи, който е на власт. Ще кажете, аха, селянинът е враг на реда, той не знае какво иска. Пардон, не бързайте да тържествувате. Знае го по-добре от всички нас, но съвсем не иска това, което искаме ние с вас.
Когато революцията го пробуди, той реши, че се сбъдва вековният му блян за самостоятелен живот, за анархистично чифликчийско съществование от труда на ръцете си, без да зависи от никого и без да е длъжен някому. А стана тъй, че от менгемето на старата победена държавност се озова в още по-силната преса на новата революционна свръхдържава. И ето, селата се лутат и не намират покой. А вие казвате, че селячеството благоденствувало. Нищичко не знаете, батинка драги мой, и доколкото ви виждам, не желаете да знаете.
— Добре де, наистина не желая! Точно така! Но моля ви се. Защо ми е да знам всичко и за всичко да държа сметка! Времето не се съобразява с мен и ми налага каквото си иска. Позволете и на мен тогава да игнорирам фактите. Казвате, че моите думи не отговаряли на действителността. А има ли днес в Русия действителност? Според мен, така я сплашиха, че тя се скри. Аз искам да вярвам, че селата са спечелили от цялата работа и процъфтяват. Ако и това е заблуда, какво ми остава да правя? Как да живея, кого да слушам? А трябва да живея, аз храня семейство.
Той махна с ръка и като остави Александър Александрович да довърши спора с Костоед, се измести към края на наровете и взе да наблюдава какво става долу.
Там се водеше общ разговор между Притулиев, Воронюк, Тягунова и Вася. Понеже влакът наближаваше родния му край, Притулиев си припомняше как се стига до селата, на коя гара се слиза, как става по-нататъшното придвижване, пеша или с коне, а Вася, като чуваше имената на познатите селца и паланки, скачаше с пламнали очи и възхитен ги повтаряше, защото самото им изброяване му звучеше като вълшебна приказка.
— На Сухи брод слизате? — давеше се той. — Нали? Нашата спирка! Нашата гара! После сигурно тръгвате към Буйское?
— После по Буйския път.
— Нали това викам — по Буйския път. Село Буйское. Как да не го знам! Там е нашият завой. Оттам като земете все надясно, надясно, и сме ние. Веретенники. Вие сигурно сте по-вляво, чичо Харитонич, ей там по-вляво от реката? Река Пелга, дали я знаете? Ами да! Нашата река! Пък за нас е по брега, по брега и точно на реката, на река Пелга по-горе, там са нашите Веретенники, нашето село! На самия бряг. Там е едно стръмно. По нас му викаме „залавок“. Като застанеш отгоре, страх те е да погледнеш, толкова е стръмно! Направо може да паднеш! Бога ми! Там има каменоломни. Правят воденични камъни. Там, на село, е майка ми. И две сестрички имам. Сестра ми Альонка. И Аришка. Майка ми, лельо Палаша, Пелагея Ниловна — е като вас, такава млада и румена. Чичо Воронюк! Чичо Воронюк! Моля ви, като на Господ ви се моля! Чичо Воронюк!
— Какво, бре! Какво си ми закукал като кукувейка: „Чичо Воронюк, та чичо Воронюк!“ Чичо съм, не съм леля! Що щеш ти, що ти треба? Да те пушим да бегаш? Да не си луд? Ти ще бегаш, а на мене амин и разстрел?
Пелагея Тягунова беше зареяла поглед някъде в далечината и мълчеше. Тя галеше Вася по главата и замислена за нещо, рошеше русата му коса. Понякога накланяше глава и с очи, с усмивка му правеше някакви знаци, чийто смисъл беше да не дрънка глупости и да не говори с Воронюк за тези неща — мълчи си, трай си и всичко ще се нареди, всичко ще се оправи, бъди спокоен.
13
Когато отминаха Средноруската зона и продължиха на изток, започнаха изненадите. Сега пресичаха неспокойни местности, където се подвизаваха въоръжени банди или наскоро бяха усмирявани въстания.
Зачестиха спирките насред полето, обиколките на патрулните отряди, преглеждането на багажа, проверката на документите.
Веднъж влакът спря през нощта. Никой не надничаше във вагоните, никого не вдигаха. Юрий Андреевич си помисли да не е станало нещо лошо и скочи от вагона.
Беше тъмна нощ. Влакът без видима причина бе спрял на някаква случайна верста в най-обикновен полски участък, потънал в елшак. Съседите на Юрий Андреевич, които бяха слезли преди него и тъпчеха пред вагона, му съобщиха, че според тях нищо не се е случило, ами машинистът май по собствено желание е спрял влака под предлог, че местността е опасна, и отказва да кара нататък, докато с дрезина не проверят изправността на релсовия път. Разправяха, че делегация от пътници отишла да го моли и в случай на нужда ще действува с подкуп. Според слуховете намесили се и моряците. Виж, те ще знаят как да го накарат.
Докато обясняваха на доктора всичко това, локомотивът сякаш издъхваше огън и снежната покривка пред него се озаряваше от ярките проблясъци на комина и пещта. Изведнъж един такъв огнен език освети част от снежното поле, локомотива и няколко черни фигури, които пробягаха край него.
Някой притича пред тях, сигурно машинистът. Той стигна края на платформата, подскочи нагоре, преметна се през буферите и изчезна. По същия път прелетяха и моряците, които го гонеха. Те също претичаха до края на скарата, скочиха, мярнаха се във въздуха и сякаш потънаха вдън земя.
Заинтригуван от видяното, Юрий Андреевич заедно с неколцина любопитни тръгна към локомотива.
И видяха следната картина отпред, на голото пространство при локомотива. Встрани от платното стърчеше в девствения сняг наполовина затънал в преспите машинистът, а наоколо като див звяр го бяха заградили моряците, и те като него затънали до кръста.
Машинистът крещеше:
— Е, сполай ви, орли! Какво доживях! С наган срещу работника, побратими! Защо казах, че нататък не мръдвам? Другари пътници, вие сте ми свидетели каква е тази местност! Който си ще се шляе и отвинтва болтове. На мен какво ми е, ще ви се не види и на тупаните, да не е заради мене си, баба ви смотана, за вас е, да не се нещо повредите! И на ми сега за всичките грижи! Добре Де, стреляй направо, минна рота! Другари пътници, вие сте ми свидетели, ей ме, не се крия!
Откъм скупчените на железопътния насип долетяха гласове. Едни говореха слисани:
— Недей така, човече… Хич бива ли… кой ще им позволи. Те само да те сплашат…
Други високо го окуражаваха:
— Тъй, тъй, дяволе! Не им се давай, машинисте!
Един от момците, който пръв се измъкна от снега и се оказа рижав великан с такава грамадна глава, че лицето му беше като тепсия, спокойно се обърна към тълпата и с тих бас, с украинизми като Воронюк каза няколко думи, смешни с изумителното си спокойствие в налудничавата нощна обстановка:
— Звиняюс, що за шум? Да не настинете на вятъра. Хайде по вагоните!
Когато тълпата се разпръсна и започна да се прибира по вагоните, рижавият моряк отиде при машиниста, който още не беше се окопитил, и му каза:
— Стига се истерясва, другарю механик. Излизай от ямата. Да потегляме.
14
На другия ден бавно-бавно, непрестанно намалявайки скоростта по хлъзгавите релси, заснежени и непочистени, влакът спря насред някаква безжизнена пустош, което всъщност бяха останки от опожарена гара. На овъглената фасада можеше да се прочете: „Нижни Келмес“.
Не само гарата беше пострадала от пожара. Зад нея се виждаше безлюдно и затрупано от сняг селце, явно споделило печалната орис на гарата.
Крайната къща беше овъглена, в съседната няколко греди бяха изкъртени от ъгъла и обърнати навътре, навсякъде по улиците се валяха отломки от шейни, счупени огради, отскубнато желязо, строшена покъщнина. Снегът, мръсен, от сажди и пепел, се чернееше цял в прогорени плешиви петна и беше залят със заледена мътилка, в която стърчаха замръзнали главни, следи от огъня и от гасенето му.
Безлюдието в селото и на гарата не беше пълно — тук-там се мяркаше жива душа.
— Голям пожар, а? — скочи на перона и съчувствено попита началник-влакът, щом видя появилия се откъм руините началник-гара.
— Здрасти. Добре дошли. Пожарът си е пожар, ама тя тая работа по-дебела излиза.
— Не ви разбирам.
— Няма значение.
— Да не е Стрелников?
— Същият.
— И какво сте се Провинили?
— Ние не сме. Железницата няма нищо общо. Съседите. Ние покрай тях. Виждате ли онуй селце, ее в далечината? Те са виновниците. Село Нижни Келмес, Уст Немдинска община. Заради тях е всичкото.
— А те какво са сторили?
— Абе почти всички смъртни грехове. Разпердушинили си комитета за бедните — едно; възпротивили се на декрета за доставка на коне за Червената армия, а пък са поголовно татари, коне отглеждат — две; и не се подчинили на заповедта за мобилизация — три, както виждате.
— Това ли било? Тогава всичко е ясно. И затуй — артилерийски обстрел?
— Именно.
— От брониран влак?
— Естествено.
— Тъжна работа. Да ги ожали човек. Впрочем туй не е наша грижа.
— И освен това вече отмина. С нищо ново не мога да ви зарадвам. Ще останете тук ден-два.
— Да не се шегувате! Знаете ли какво карам — спешно попълнение за фронта. Досега съм без престой.
— Защо да се шегувам? Нали виждате, навяло е. Цяла седмица покрай линията се вихриха люти виелици. Та се затрупахме в сняг. А няма кой да разчиства. Половината село избяга. Останалите пък не могат да насмогнат.
— Ех, да му се не види! Сега го закъсах! И какво да правя?
— Все някак ще разчистим — и ще тръгнете.
— Много ли е навяло?
— Не че е много. Различно. Духаше все под ъгъл към платното. Най-трудният участък е в средата. Три километра скат. Там наистина ще се намъчим. Много сняг е натрупало. Но по-нататък е тайга, гората е задържала снега. Същото е пред нанадолнището, там пък е открито, не е страшно. Вятърът го е разчистил.
— Ах, дявол да го вземе! Като не върви, не върви… Ще сваля целия влак да помага.
— И аз тъй викам.
— Ама без моряците и червеногвардейците. Имам цял ешелон от трудовата армия. Заедно с пътниците са към седемстотин души.
— Повече от достатъчно. Само да ни докарат лопати и почваме. Че и лопатите не стигат. Пратихме по съседните села. Ще изнамерим.
— Бре, че беля, бре! Как мислите, ще се измъкнем ли?
— Къде ще ходим да не се измъкнем! Сговорна дружина — нали знаете — планина повдига. Железница е това. Артерия. Така де.
15
Разчистването на пътя продължи три дни. Живагови всички, включително и Нюша, взеха дейно участие. Това беше най-хубавото време от пътуването им.
Нещо потайно, премълчано сякаш имаше в тази местност, нещо от пугачовщината, както е у Пушкин, от азиатщината в Аксаковите описания.
Тайнствеността на това кътче се допълваше от разрушенията и неразговорливостта на малцината останали жители, които изглеждаха наплашени, избягваха пътниците от влака и не общуваха дори помежду си поради страх от доноси.
Извеждаха ги на работа по категории, не всички едновременно. Работната територия се завардваше от охрана.
Отделни бригади по различни участъци разчистваха от няколко страни едновременно. Между разчистваните участъци оставаха планини от недокоснат сняг, които разделяха групите. Тези планини бяха разчистени в последните минути, едва след като обработиха целия останал район.
Времето беше ясно, мразовито. Пътниците прекарваха цял ден на въздух и се връщаха във вагоните само за нощувката. Лопатите не стигаха и те работеха на кратки смени, без да се уморяват. Работната ръка беше предостатъчна. Неуморителната работа им доставяше истинско удоволствие.
Мястото, където ходеха да ринат Живаго ви, беше красиво разположено и живописно. Точно тук местността първо се спускаше на изток от платното, а после на вълнообразни тераси се вдигаше до хоризонта.
На високото стоеше самотна къща, открита отвсякъде. Около нея имаше градина, която лете сигурно се разрастваше, но сега не пазеше къщата с ледената си тънка дантела.
Снежната пелена заглаждаше и заобляше всичко. Но ако се съди общо от неравностите на склона, които не можеха да се скрият от снежните преспи, личеше, че пролетно време сигурно отгоре по канала на виадукта под железопътния насип се стича в долчинката лъкатушен ручей, сега добре подпъхнат в дълбокия сняг, като дете, което е увито презглава с голяма пухена завивка.
Дали живееше някой в тази къща, или тя стоеше изоставена и се рушеше под надзора на областния или околийския аграрен комитет? Къде бяха предишните й обитатели, какво бе станало с тях? Дали са забегнали зад граница? Дали са загинали от ръцете на селяните? Или, запомнени с добро, са взети на работа в околийския град като образовани специалисти? Дали ги е пощадил Стрелников, ако са останали тук до последния момент, или покрай кулаците е очистил и тях?
Къщата дразнеше изотгоре любопитството и мълчеше печално. Но тогава нито се задаваха въпроси, нито някой отговаряше на въпроси. А слънцето палеше в снежната повърхност такъв бял блясък, че можеше да се ослепее от белотата на снега. Каква лопата бе срязала така отвесно тези геометрични форми? Какви сухи елмазни звездици искряха в разрезите! Как напомняше това дните на далечното детство, когато със светлата качулка, обшита с галон, и в кожухчето с телени копчета, здраво зашити в черните астраганени къдрички, малкият Юра редеше в двора от същия ослепителен сняг пирамиди и кубове, маслени торти, замъци и пещерни градове. Ах, колко сладко се живееше тогава, колко вкусно и красиво беше всичко наоколо!
Но и от този тридневен живот на открито се чувствуваха заситени. Имаше и защо. Вечер им даваха топъл хляб, току-що изваден от фурната и докаран по нечие нареждане. Хлябът беше с хрускава коричка, напукана отстрани, и дебела, прекрасно изпечена долна кора с набучени в нея ситни въгленчета.
16
Обикнаха руините на гарата, както понякога човек се привързва към временния си заслон по време на излет из снежните планини. Запомниха разположението й, външния вид на постройката, особеностите на някои от разрушенията.
Връщаха се на гарата привечер, когато слънцето залязваше. Като че ли от преданост към миналото то продължаваше да залязва на същото място, зад старата бреза, израснала пред прозореца на стаята с телеграфа.
На това място външната стена се беше срутила навътре и бе затрупала помещението. Но задният ъгъл срещу оцелелия прозорец стоеше непокътнат. Всичко се беше запазило там: и кафявите тапети, и печката с кахлените плочки, с кръгъл отдушник и медна вратичка с верижка, и описът на инвентара, закачен в черна рамка на стената.
Щом стигнеше до земята, слънцето както някога, преди нещастието, докосваше кахлените плочки, разпалваше кафявата жарава на тапетите и окачваше на стената като женски шал сянката на брезовите клони.
В друга част на сградата се виждаше залостената врата на чакалнята със следния надпис, направен вероятно още в дните на февруарската революция или малко преди това:
„Предвид медикаментите и превързочните материали молим господа болните временно да изчакат. Поради настоящите причини запечатвам вратата, за което уведомявам — старши фелдшер на Уст Немда еди-кой си.“
Когато изринаха и последния сняг, скупчен между разчистените пространства, пред очите им се опъна като стрела устремената в далечината линия. Отстрани се вдигаха белите преспи нахвърлян сняг, обрамчени от край до край с две стени от черни борови гори.
Докъдето стигаше погледът, край релсите стояха хора с лопати. Те за първи път се видяха всички едновременно и се изненадаха от своята многобройност.
17
Дочу се, че влакът ще потегли след някой и друг час въпреки късната доба и наближаващата нощ. Преди да тръгнат, Юрий Андреевич и Антонина Александровна отидоха за последен път да се полюбуват на красотата на разчистената линия. На платното вече нямаше никой. Докторът и жена му постояха, погледаха в далечината, обмениха няколко думи и се запътиха към своя вагон.
На връщане чуха злобните кресливи гласове на две жени, които се караха. Познаха ги веднага: Огризкова и Тягунова. Двете се движеха в същата посока като Живаго с жена му, от локомотива към края на влака, но от другата страна, откъм гарата, докато Юрий Андреевич и Антонина Александровна вървяха от страната на гората. Между двете двойки се точеше безкрайната стена на вагоните и ги закриваше една от друга. Жените не бяха много близо до тях, а някъде по-напред или доста по-назад.
Двете бяха изпаднали в някакво голямо вълнение. Току губеха сили, сигурно затъваха в снега или им се подкосяваха краката, ако се съди по гласовете им, които поради неравномерния вървеж ту се извисяваха до вик, ту спадаха до шепот. Изглежда, Тягунова преследваше Огризкова и когато я настигнеше, може би налиташе да я бие. Тя обсипваше противничката си с най-долнопробни псувни, които в мелодичните уста на тази госпожа и „принцеса“ звучаха сто пъти по-безсрамно от грубите и немузикални мъжки ругатни.
— Кучка такава, пачавра! — крещеше Тягунова. — Накъдето се обърнеш, все тя, без нея не бива, върти фусти, зяпа и се пули! Не ти Ли стигна, мръснице, моят дръвник, та да посягаш и на детската душичка, въртиопашко, ще ти се да развалиш и малолетното.
— Сигур ти си му законната жена и на Васенка?
— Ще ти кажа аз коя е законна, кощрамбо недна! Търсиш си боя ти, ама жива няма да се отървеш!
— Бре, ще ме уплашиш! Какво си заразмахвала тез ръце като гламава! Какво искаш от мене!
— Да пукнеш искам, мизернице въшлива, кучко разгонена, Гадино дебелоока!
— Ти мене ме остави. Аз съм кучка и развратница, нали. Ами ти? Ти си важна клечка, ами да. От калта родена, по мазета венчана, заченала от прилеп, родила плъх!… Помощ, помощ, хора! Ще ме усмърти тая пуста врагиня! Ей, помогнете на клетото момиче, горкото сираче…
— Да побързаме, не мога да ги слушам, толкова е отвратително — каза на мъжа си Антонина Александровна. — Тази история няма да свърши добре.
18
Изведнъж всичко се промени, мястото и времето. Равнината свърши, пътят продължи между възвишения — хълмове и ридове. Утихна северният вятър, който духаше напоследък. От юг като от пещ лъхна топлина.
По планинските склонове тук гората растеше терасовидно. Когато железопътната линия пресичаше възвишенията, влакът трябваше отначало да се катери по тях, после се спускаше надолу. Локомотивът пуфтеше през гората и се влачеше едвам-едвам като стар лесничей, повел подире си тълпа пътници, които се оглеждаха и всичко забелязваха.
Но засега нямаше нищо за гледане. В гората цареше зимен сън и покой. Нарядко само от някой храст или дърво с тихо шумолене се свличаше снегът от долните клони и те се отръскваха като от свален оглавник или от разкопчана яка.
Юрий Андреевич изпадна в някакво дремливо състояние. По цели дни лежеше горе, спеше и се събуждаше, размишляваше и се вслушваше. Но засега нямаше нищо за слушане.
19
Докато докторът си отспиваше, пролетта размразяваше и топеше всички грамади сняг, които бяха паднали в Москва в деня на заминаването им и продължиха да падат през целия им път; които те три дни ринаха и разчистваха в Уст Немда и които с необозрими и високи слоеве покриваха огромните пространства.
Отначало снегът леко се топеше отвътре, тихомълком и тайно. Но когато този гигантски труд вече беше наполовина завършен, той не можеше повече да се скрие. Чудото излезе наяве. Изпод слегналата се снежна пелена бликна вода и запя. Непроходимите горски дъбрави трепнаха. Всичко в тях се пробуди.
Водата си намираше място да буйствува. Тя падаше от стръмнините, образуваше езера, лееше се на всички страни. Скоро гората се изпълни с нейния тътен, вихър и плисък. Между дърветата като змии пълзяха потоци, губеха се и тънеха в снега, който затрудняваше движението им, ромоляха по равното и се сурваха надолу, и падаха на водна прах. Земята не успяваше да я поеме. От главозамайващите си висоти, почти от облаците я пиеха с корени вековните ели, край дънерите им бълбукаха и засъхваха мръснобели яки като бирена пяна на устните на пиещите.
Пролетта замайваше небето, то гледаше с мътно око и се забулваше в мъгла. Над гората плуваха ниски плъстени облаци с провиснали краища, през тях на тласъци се лееха порои с дъх на пръст и пот и умиваха от земята последните късове от черната ледена броня.
Юрий Андреевич се събуди, промъкна се до прозореца с извадена рамка, подпря се на лакът и се заслуша.
20
Колкото повече наближаваше миннозаводският край, толкова по-населена ставаше местността, по-кратки разстоянията, по-близки гарите. Пътниците се сменяха по-често. Повече хора се качваха и слизаха по междинните спирки. Пътуваха на по-малки разстояния, не се настаняваха за дълъг път, не се гласяха да спят, а се свиваха през нощта близо до вратата или насред вагона, приказваха си полугласно за някакви тукашни, техни си работи и слизаха на следващата гара или спирка.
От подмятанията на местните, които се изнизаха през последните няколко дни, Юрий Андреевич стигна до извода, че на север белите имат превес и са превзели или са на път да превземат Юрятин. Освен това, ако не го мамеше слухът или не ставаше дума за някой съименник на неговия другар от Мелюзеевския лазарет, белите в този участък се командуваха от добре известния му Галиулин.
Юрий Андреевич не каза нищо за тези приказки на домашните си, за да не ги тревожи напразно, преди слуховете да са се потвърдили.
21
Събуди се в началото на нощта от някакво смътно изпълващо го усещане за щастие, което беше тъй силно, че го разсъни. Влакът беше спрял на някаква гара, в стъкления сумрак на бялата нощ. Тази светла тъма сякаш беше напоена с нещо нежно и мощно. То говореше за широтата и откритостта на мястото. То подсказваше, че разклонът се намира на някакво възвишение с просторен и свободен кръгозор.
Тихи сенки минаха край вагона, разговаряйки полугласно. Това също го трогна. Той възприе предпазливите крачки и гласове като уважение към късния час и към спящите във влака, както беше по-рано, преди войната.
Докторът грешеше. По платформата се вдигаше врява и трополяха ботуши. Но някъде в околността имаше водопад. Той оттласкваше границите на бялата нощ с повеи от свежест и свобода. От него му идваше насън усещането за щастие. Постоянният, нито за миг несекващ шум на водния сгромол цареше над всички звуци на разклона и им придаваше измамната привидност за тишина.
Без да отгатне присъствието му, но приспан от странната еластичност на тукашния въздух, докторът отново потъна в дълбок сън.
Под него във вагона разговаряха двама. Единият попита другия:
— Какво става? Умирихте ли ги вашите? Натрихте ли им мутрите?
— Кого, търговците ли?
— Да, брашнарите.
— Умирихме ги. Сега са памук. Щом пречукахме първите, другите веднага се кротнаха. Взехме контрибуцията.
— Колко обрахте от областта?
— Четиридесет хиляди.
— Лъжеш!
— Защо ще лъжа?
— Ах, мамка му, четиридесет хиляди!
— Четиридесет хиляди пуда.
— Браво, да му се не види! Браво.
— Четиридесет хиляди пуда бяло пшеничено брашно.
— Какво ли се чудя и аз. Тук местата са екстра. Тук е баш брашнарската търговия. По Ринва нагоре към Юрятин се нижат село до село, пристанища, приемателни пунктове. Братя Шерстобитови, Перекатчиков и синове, все едри търговци.
— Стига си гъгнал. Ще събудиш хората.
— Добре де.
Онзи, който говореше, се прозя. Другият предложи:
— Дали да не подремнем, а? Май ще тръгваме.
В това време някъде изотзад се втурна нарастващ тътен, той заглуши грохота на водопада и по другия коловоз край неподвижно спрелия влак премина и отлетя с пълна пара бърз влак от стария тип, изсвири, изтрополя, премигна за последен път със светлинките си и изчезна безследно в далечината.
Разговорът долу се възобнови:
— Сега вече край. Има да киснем.
— Доста ще почакаме.
— Май беше Стрелников. Неговият специален брониран влак.
— Значи е той.
— Страшилище е за контрите.
— Сега гони Галеев.
— Кой е този?
— Атаман Галеев. Разправят, че е завардил с чехите Юрятин. Превзел, мамка му, пристанищата, и държи. Атаман Галеев.
— Не съм го чувал.
— Може да беше княз Галилеев. Не помня.
— Няма такива князе. Сигурно е Али Курбан. Нещо си ги объркал.
— Нека е Курбан.
— Така по може.
22
На зазоряване докторът се събуди за втори път. Отново беше сънувал нещо приятно. Чувството за блаженство и освободеност, което го беше изпълнило, не го напускаше. Влакът отново беше спрял, може би на нова спирка, може би на старата. Отново шумеше водопад, може би същият, може би друг.
Юрий Андреевич веднага започна пак да се унася и през дрямката му се привидя някаква суматоха и сноване. Костоед нещо се счепка с началника на конвоя и двамата си крещяха. Отвън стана още по-хубаво, отколкото беше. Усещаше се нещо ново, което по-рано го нямаше. Нещо вълшебно, нещо пролетно, черно-бяло, рехаво, слабо като повей на зимна буря през май, когато от мокрите топящи се снежинки земята не побелява, а става още по-черна. Нещо прозрачно, черно-бяло, ароматно. „Песекиня!“ — отгатна Юрий Андреевич насън.
23
Сутринта Антонина Александровна му каза: — Чуден човек си, Юра, цял си изтъкан от противоречия. Някой път муха да бръмне, ще се събудиш и до сутринта не можеш да заспиш, а сега шум, кавги, разправии — ти не и не! Тази нощ избягаха касиерът Притулин и Вася Брикин. Представяш ли си! И Тягунова, и Огризкова! Не само те. И Воронюк. Да, да, избяга, избяга. Да, представи си. Чакай сега. Как са изчезнали, дали заедно или поотделно и кой след кого, е абсолютна загадка. За Воронюк, да речем, е естествено, че е решил да отърве кожата от такава отговорност, когато е открил бягството на останалите. Ами другите? Дали са избягали драговолно или някой от тях е бил премахнат насилствено? Жените например са подозрителни. Може би Тягунова е убила Огризкова или Огризкова е убила Тягунова, още не се знае. Началникът на конвоя тича напред-назад из влака. Крещи: „Как смеете да сигнализирате за тръгване! В името на закона настоявам влакът да бъде задържан, докато не се намерят бегълците.“ Но началникът на ешелона — не: „Вие, вика, сте се побъркали. Аз карам спешни попълнения за фронта, с първостепенна неотложност. Ще ви чакам въшливата команда! Я го виж ти!“ И двамата, разбираш ли, нападат Костоед, че той, кооператор човек, съзнателен, бил тук и не възпрял войника, дето е диво и несъзнателно същество, от такава крачка. „И се пише народник“ — така му казаха. Обаче и Костоед, разбира се, не им цепи басма. „Интересно — вика. — Значи според вас арестуваният трябва да пази конвоя. Наистина светът се е обърнал с главата надолу.“ Аз те бутах, бутах по рамото, в ребрата. „Юра — ти викам, ставай, бягство!“ — ама къде ти, с топ не можеше да те събуди човек… Но извинявай, стига сега. Виж… Мили боже!… Татко, Юра, гледайте каква красота!
През прозореца, до който лежаха, надигнали глави, се виждаше някаква местност, от край до край залята с вода. Някъде беше излязла от бреговете си река и страничният й ръкав беше стигнал почти до насипа. Както гледаха от височината на наровете, имаха чувството, че влакът бавно плува направо през водата.
На места гладката й повърхност тъмнееше с метална синева. Всичко друго блестеше в огледални лъскави слънчеви петна, както когато готвачката маже с перо, топнато в маслото, горещата кора на погачата.
В това езеро, което изглеждаше безбрежно, заедно с поляните, ямите и храстите бяха потопени стълбове от бели облаци, забити в дъното като пилони.
Някъде в средата на езерото се виждаше тясна ивица земя с двойни дървета, увиснали нагоре и надолу между земята и небето.
— Патици! Цяло ято! — извика Александър Александрович, загледан натам.
— Къде?
— При островчето. Не там. Гледай по-вдясно, по-вдясно. Ех, по дяволите, литнаха, уплашиха се.
— А, да, видях ги. Трябва да говоря с вас, Александър Александрович. Само че друг път. А нашите трудоваци и дамите, браво, че избягаха. Тихо-кротко — така си мисля, — без да сторят никому зло. Просто са се изплъзнали, както се изплъзва водата.
24
Свършваше северната бяла нощ. Всичко се виждаше, но изглеждаше като измислено, сякаш и то не си вярваше, че е истинско: гората, гъсталаците и пропастта.
Горичката едва зеленееше. Там цъфтяха няколко храста песекиня. Горичката растеше под скална стена, на малка площадка с отвесен край.
Наблизо шумеше водопад. Той не се виждаше отвсякъде, а само от страната на горичката, откъм пропастта. Вася се умори да ходи дотам и да го гледа, за да изпитва ужас и възхищение.
Наоколо нямаше нищо подобно на водопада, нищо съизмеримо с него. Той беше страшен с тази своя единственост, която го превръщаше в нещо дарено с живот и разум, в приказен дракон или змей по тези места, който събира своя дял от тях и опустошава околността.
На средата на пътя си водата падаше върху издаден скален рид и се раздвояваше. Горният воден стълб почти не се движеше, а в двата долни не секваше едва доловимото лъкатушене наляво-надясно, сякаш водопадът непрестанно се подхлъзваше и изправяше, и колкото и да се олюляваше, през цялото време се задържаше на крака.
Вася лежеше върху кожуха си в края на гората. Когато съмна по-забележимо, от планината политна надолу голяма тежкокрила птица, в плавен кръг обиколи гората и кацна на върха на една ела близо до мястото, дето лежеше момчето. То вдигна глава, погледна синята гуша и сиво-синкавите гърди на синявицата и очаровано пошепна на глас: „Ронжа“ — уралското й име. После стана, вдигна от земята кожуха си, наметна го, прекоси поляната и отиде при спътничката си. Каза й:
— Да вървим, лельо. Как сте се смръзнали, зъбите ви тракат. Какво ме гледате като стресната? С човешки език ви казвам, че трябва да тръгваме. Разберете какво ни е положението, трябва да вървим към селата. По селата сме свои, там няма да ни издадат, ще ни скрият. Тъй както от два дни не сме яли, ще умрем от глад. Кой знае чичо Воронюк какъв шум е вдигнал, хукнали са да ни търсят. Да се махаме, лельо Палаша, трябва да бегаме. Какво да ви правя, дума не сте рекли цял ден! Вие от мъка сте без език, тъй да знаете. Какво толкоз сте се угрижили? Леля Катя, Катя Огризкова, дето я бутнахте от влака, то без лоша умисъл стана, само малко я закачихте, нали видях. Тя после стана от тревата цяла-целеничка, стана и побегна. Също и чичо Прохор, Прохор Харитонич! Ще ни настигнат, пак ще си бъдем заедно, какво си мислите вие? Най-важното е да не се съсипвате, тогава ще ви се върне езикът.
Тягунова се вдигна от земята; подаде му ръка и тихо каза:
— Да вървим, пиленце.
25
Вагоните скърцаха и пъплеха по високия насип. Долу растеше млада смесена гора и върховете й не стигаха нивото на насипа. По-ниско бяха ливадите, току-що изплували от водата. Тревата, омесена с пясък, беше покрита с трупи за траверси, нахвърляни в безреда във всички посоки. Вероятно ги бяха подготвяли за спускане по реката на някой близък участък, но снежните води ги бяха повлекли оттам и захвърлили тук.
Младата гора под насипа беше още почти гола, както през зимата. Само в пъпките, с които беше покапана цялата като с восък, се беше появило нещо ново, някаква неуредица, нещо като нечистота или подутина, и това ново, тази нечистота или подутина беше животът, пламнал в зеленина по първите разлистени дървета в гората.
Тук-там мъченически се изправяха брезите, пронизани от зъбците и стрелите на двойните отворени листенца. Дори с очи можеше да се разбере на какво миришат. Миришеха на същото, с което лъщяха. Миришеха на дървесен спирт, с който се правят лакове.
Скоро пътят се изравни с мястото, откъдето може би бяха довлечени трупите. На завоя в гората се показа поляна, засипана с талаш и трески, по средата с купища талпи. Край сечището машинистът намали. Влакът трепна и спря в положението, в което се намираше — леко наклонен на високата дъга на завоя.
От локомотива се чуха няколко кратки лаещи сигнала, някой нещо извика. Пътниците и без това знаеха, че машинистът е спрял да зареди.
Вратите на товарните вагони се отвориха. На платното се изсипа народ колкото едно малко градче, без да се броят мобилизираните от предните вагони, които винаги се освобождаваха от аварийните задачи и сега също не взеха участие.
Купчината цепеници на поляната не можеше да стигне за зареждане на тендера. Налагаше се допълнително да нарежат от дългите талпи.
Влаковата бригада разполагаше с триони. Разпределиха ги между желаещите, които се разделиха на двойки. Професорът и зет му също взеха трион.
От отворените врати на войнишките вагони се подаваха весели физиономии. Младите момчета, които още не бяха минали през огъня на войната, школници от морските училища, сякаш по грешка попаднали при суровите семейни работници, които също не бяха помирисвали войната и едва бяха преминали военната подготовка, нарочни шумяха и се закачаха с по-възрастните моряци, за да не мислят. Всички чувствуваха, че часът на изпитанията наближава.
Шегаджиите изпращаха дърварите и дърварките с весели подмятания:
— Ей, дядо! Кажи: аз съм сукалче, още цицам, не ме бива за тежък физически труд. — Ало, Мавра! Глей с триона да не си срежеш фустите, че ще ти духа. — Ти, младата! Зарежи гората, я по-добре ела при мен!
26
В гората стърчаха няколко магарета от кръстосани и вързани колове, забити в земята. Някои се оказаха свободни. Юрий Андреевич и Александър Александрович отидоха там да режат.
Бяха настъпили онези пролетни дни, когато земята се подава изпод снега в почти същия вид, в който преди половин година е изчезнала под него. Гората лъхаше влага и цялата беше затрупана с ланшна шума като неразтребена стая, където са късали квитанции, писма и призовки от много години и още не са помели.
— Не толкова бързо, ще се уморите — каза докторът, като насочваше движението на триона по-бавно и по-равномерно, и предложи да си починат.
В гората се носеше хрипливият звън на други гриони, които се движеха напред-назад ту в унисон с всички, ту на пресекулки. Някъде далеко-далеко пробваше сили първият славей. На още по-дълги паузи подсвирваше, сякаш продухваше замърсена флейта, черен кос. Дори парата на локомотивната клапа се вдигаше към небето с напевно кълколене като мляко, което завира на детско спиртниче.
— Ти искаше за нещо да говорим — подсети го Александър Александрович. — Не помниш ли? Когато минавахме ливадите, прелетяха патици, ти се замисли и каза: „Ще трябва да говоря с вас.“
— А, да. Не знам как да се изразя по-кратко. Нали виждате, навлизаме все по-навътре… Тук целият този край е в брожение. Скоро ще пристигнем. Кой знае какво ще заварим. За всеки случай трябва да се разберем. Не говоря за убежденията. Пълна нелепост би било да ги изясняваме или да ги установяваме в петминутен разговор в тази пролетна гора. Ние добре се познаваме. Тримата — вие, Тоня и аз — наред с мнозина в наше време представляваме един общ свят и разликата помежду ни е само в степента на възприемането му. Не говоря за това. То е азбучна истина. За друго говоря. Трябва да се разберем предварително как ще се държим при някои обстоятелства, за да не се червим един за друг и да не хвърляме един върху, друг сянката на позора.
— Добре. Разбрах. Харесва ми твоята постановка на въпроса. Ти намери нужните думи. Виж какво ще ти кажа. Помниш ли нощта, когато ми донесе вестника с първите декрети — зимата, имаше виелица. Помниш ли как нечувано категорично беше това? Тази праволинейност покоряваше. Но такива неща живеят в първоначалната си чистота само в главите на създателите си, и то само в първия ден на провъзгласяването. Йезуитщината на политиката още на другия ден ги обръща наопаки. Какво да ти кажа? Тази философия ми е чужда. Тази власт е против нас. Никой не ме е питал съгласен ли съм с такъв прелом. Но аз съм постигнал доверието на хората към себе си и отговарям за постъпките си, дори да съм ги извършил принудително.
Тоня пита дали няма да закъснеем за градината, да не изпуснем времето за саденето. Какво да й кажа? Аз не познавам местните почви. Какви са климатичните условия? Лятото е съвсем кратко. Не знам дали тук изобщо нещо успява да узрее.
Но нима сме се вдигнали на такъв дълъг път само заради овошките? Тук даже не върви каламбурът, че гоним дивото, защото и не знаем какво гоним на толкова хиляди километри. Не, откровено казано, сме се помъкнали толкова надалече със съвсем друга цел. Ще се опитаме да бутаме по сегашния начин и някак да се приобщим към съсипването на бившите наследствени гори, машини, инвентар. Не да възстановяваме някогашната собственост, а да я унищожаваме, колективизирано да губим хиляди, за да живеем за копейки, и непременно да докараме нещата като всички останали, в тази съвременна непонятна хаотична форма. Не, да ме позлатят, не бих приел на старите начала завода дори като подарък. То би било точно толкова дивашко, както да се разхождаме голи или да забравим буквите. Не, историята на собствеността в Русия вече е свършена. А лично ние — Громеко — сме се разделили с користолюбието си още в предишното поколение.
27
Не можеше да се спи от задухата и спарения въздух. Главата на доктора плуваше в пот върху мократа възглавница.
Той внимателно слезе от наровете и тихо, за да не събуди никого, открехна вратата на вагона.
Блъсна го миризма на влага, лепкава като паяжините в мазетата. „Мъгла — досети се той. — Мъгла. Сигурно през деня ще бъде горещо и задушно. Затова тъй трудно се диша и ми е толкова тежко на душата.“
Преди да слезе на платното, докторът постоя на вратата и се ослуша.
Влакът беше спрял на някаква много голяма гара, вероятно жп възел. Освен тишината и мъглата вагоните тънеха и в още някакво небитие и изоставеност, сякаш ги бяха забравили — което значеше, че са нейде на седма глуха и между тях и гарата се е разстлала безкрайна мрежа от коловози.
Два вида звуци се носеха от далечината.
Отзад, откъдето бяха дошли, се чуваше мирно пошляпване, сякаш там се плакнеше пране или мокро знаме плющеше от вятъра и се удряше в дръжката.
А отпред се носеше бучене и то накара доктора, който знаеше какво е война, да трепне и да напрегне слух.
„Далекобойни оръдия“ — реши той, като се вслуша в равномерното, спокойно боботене, все на една и съща ниска, сдържана нота.
„Виж ти. Стигнали сме почти до фронта“ — каза си докторът, поклати глава и скочи от вагона долу на земята.
Направи няколко крачки напред. Още два вагона, и влакът свършваше, композицията стоеше обезглавена, локомотивът беше заминал някъде с предните вагони.
„Затова толкова се ежеха вчера — помисли си докторът. — Сигурно са предчувствували, че щом стигнем, веднага ще ги хвърлят право в огъня на боевете.“
Той заобиколи влака с намерението да пресече коловоза и да намери пътя за гарата. Иззад ъгъла на вагона сякаш изникна изпод земята въоръжен часовой. Той кратко го сряза:
— Къде? Пропуск!
— Коя е тази гара?
— Никоя. Ти кой си?
— Аз съм лекар от Москва. Пътувам със семейството си в този влак. Ето ми документите.
— Умрял съм ти за документите. Ще си вадя очите в тъмното да ги чета. Не виждаш ли каква е мъгла. И без документи се познаваш отдалече какъв си доктор. Ей ги ония, твоите доктори, стрелят с тежката артилерия. За пречукване си, ама хайде, още е рано. Марш назад, ако ти е мил животът.
„С някого ме бърка“ — помисли си докторът. Нямаше смисъл да влиза в пререкания с часовоя. Наистина по-добре да се маха, докато е време. Докторът свърна назад.
Оръдейните залпове стихнаха зад гърба му. Идваха откъм изток. Оттам се вдигаше слънцето, забулено в мъгла, и едва надничаше през накъсаните облаци, както се мержелеят голите в банята между кълбата сапунена пара.
Докторът вървеше покрай вагоните на влака. Отмина и последния и продължи. Краката му с всяка стъпка все по-дълбоко хлътваха в рехавия пясък.
Звуците на равномерното шляпане се приближаваха. Местността полегато се спускаше надолу. След още няколко крачки докторът се спря пред някакви неясни очертания, които от мъглата бяха придобили неестествено големи размери. След миг насреща му изплуваха носовете на изтеглени на брега лодки. Той се намираше на брега на широка река, която бавно и уморено плискаше лениви вълни в бордовете на рибарските шлепове и в дъските на кея.
— Кой ти е позволил да се шляеш тук? — спря го друг часовой, който стоеше на брега.
— Каква е тази река? — неволно попита докторът, въпреки че с всички сили се въздържаше от въпроси след скорошния си опит.
Вместо отговор часовоят захапа една свирка, но не успя да се възползува от нея. Първият часовой, когото искаше да извика със свирката и който, оказа се, бе следвал незабелязано доктора по петите, вече беше тук. Двамата заобсъждаха случая.
— Всичко е ясно. Той сам се издаде. „Коя е тая гара, коя е тая река?“ Намерил с какво да ни излиза. Как мислиш, направо да го пушнем или първо да върви във вагона?
— Според мен първо във вагона. Началството да каже. Лична карта — изрева вторият часовой и сграбчи протегнатите от доктора документи.
— Пази го, земляк — каза той на някого и заедно с първия се запътиха покрай релсите към гарата.
Тогава някакъв човек, сигурно рибар, се покашля и се раздвижи с цел изясняване на положението.
— Да се благодариш, че ще те водят при главния. Може и да отървеш кожата, човече. Обаче няма що да им се сърдиш. Такава им е работата. Народни времена. Може и за хубаво да е. Но засега — ох, не питай. Май са се припознали. Търсят някакъв тук, сега си мислят, че си ти. Какво ли си викат: пипнахме злосторника на работническата власт, хванахме го. Грешка. Нещо ако се закучи, ти да дириш главния. На тези не им се оставяй. Те са едни съзнателни, да не дава господ. Ще ти видят сметката, окото им няма да мигне. Ако ти кажат да вървиш, няма да тръгваш с тях. Ще речеш: трябва ми главният.
Юрий Андреевич научи от рибаря, че реката пред него е прочутата плавателна Ринва, че близката железопътна гара е Развилие, речното фабрично предградие на град Юрятин. Той научи, че за Юрятин, който е две-три версти по-нагоре, през цялото време са се водели боеве и вече май са го превзели от белите. Рибарят му разказа, че и в Развилие имало вълнения и май също са потушени, и сега наоколо е такава тишина, защото ивицата в близост до гаровите постройки е очистена от цивилното население и е заобиколена с жесток кордон. Освен това научи, че сред влаковете тук, в чиито вагони се помещават различни военни учреждения, се намира и специалният влак на местния военен комисар Стрелников, комуто именно били отнесени документите на доктора.
Оттам след време се яви да вземе доктора някакъв нов часовой, който се отличаваше от предшествениците си по това, че влачеше приклада на пушката по земята или я местеше пред себе си така, сякаш мъкнеше под ръка пиян приятел, който без неговата подкрепа ще се срути на земята. Той поведе доктора към влака на военкома.
28
Те бяха два вагон-салона, свързани помежду си от площадка с кожен гюрук; часовоят изрече паролата и се качи с доктора в единия от тях. Там се чуваше смях и движение, които моментално стихнаха при появата им.
Часовоят го поведе по тесен коридор към широкия салон в средата. Там царяха тишина и ред. В чистото и удобно помещение работеха спретнати, добре облечени хора. Съвсем иначе си бе представял докторът щабквартирата на безпартийния военспец, който за кратко време си бе спечелил слава и се бе превърнал в страшилище за цялата област.
Но центърът на дейността му, изглежда, не беше тук, а някъде напред, в щаба на фронта, по към мястото на военните действия, тук се намираше само личната част, малката му домашна канцелария и походното му легло.
Затова вътре беше тихо като в коридорите на топлите морски къпални, облицовани с корк и килимчета, по които безшумно се движат служители с меки обувки.
Средата на вагона представляваше бивша трапезария, застлана с килим и превърната в експедиция. Там имаше няколко писалища. „Сега“ — каза млад военен, който седеше най-близко до входа. След това всички по бюрата решиха, че са в правото си да забравят за доктора, и престанаха да му обръщат внимание. А първият военен с разсеяно кимване освободи часовоя и онзи се оттегли, трополейки с приклада на пушката по металния парапет в коридора.
Докторът от вратата съзря документите си. Те се намираха на последното бюро пред по-възрастен военен с вид на полковник. Той беше някакъв военен статистик. Тананикаше си нещо под нос и междувременно прелистваше справочниците, гледаше военните карти, нещо сверяваше, проверяваше, изрязваше и налепваше. По едно време огледа всички прозорци един по един и каза: „Днес ще е горещо“ — сякаш беше стигнал до този извод след последователния оглед на прозорците, а не че това еднакво личеше от всеки един от тях.
По пода между бюрата пъплеше някакъв военен техник, който възстановяваше скъсан кабел. Когато изпълзя до бюрото на младия военен, онзи стана, за да не му пречи. До неговото бюро се мъчеше с блокиралата машина машинописка с мъжка сивозелена куртка. Валякът беше изхвърчал много встрани и беше изскочил от шасито. Младият военен се изправи зад стола на машинописката и заедно с нея взе да изследва изотгоре причината за повредата. Военният техник клекна до нея и заразглежда лостчетата и валяка отдолу. Командирът с полковнически вид стана от мястото си и отиде при тях. Всички се вторачиха в пишещата машина.
Това успокои доктора. Невероятно би било хора, които по-добре от него са осведомени за предстоящата му съдба, така безгрижно да се занимават с глупости в присъствието на един обречен.
„Впрочем кой знае? — помисли си той. — Откъде ли идва тяхната безметежност. Редом гърмят оръдия, гинат хора, а те се занимават с прогнози дали денят ще е горещ, но не в смисъл на гореща битка, а на горещо време. Или толкова са обръгнали, че сетивата им са притъпени?“
И от нямане какво да прави се загледа от мястото, където стоеше, през цялото помещение към отсрещните прозорци.
29
От тази страна на влака имаше още няколко коловоза и се виждаше отпред гара Развилие на възвишението в едноименното предградие.
От коловозите водеше към гарата небоядисана дървена стълба с три площадки.
Релсите от тази страна представляваха голямо гробище за влакове. Стари локомотиви без тендери с конусовидни комини и комини като кончови стояха обърнати един към друг сред купчините разнебитени вагони.
Влаковото гробище долу и гробището в предградието, изкорубените железарии по релсите и ръждивите покриви и табели горе се сливаха в една цялостна гледка на занемареност и извехтялост под бялото небе, попарено от ранния утринен зной.
В Москва Юрий Андреевич беше забравил колко много табели има в градчетата и каква голяма част от фасадите закриват. Тукашните табели му го напомниха. Половината от тях можеха да се прочетат от влака. Фирмите тъй ниско прихлупваха кривите прозорци на килнатите едноетажни къщурки, че те чезнеха отдолу като главите на селски хлапета, намъкнали до ушите бащините си шапки.
По това, време мъглата се беше вдигнала вече. Имаше остатъци само в лявата част на небосклона, далеч на изток. Но ето, че и те шавнаха, задвижиха се и се разнесоха като разтваряща се завеса.
Там, на около три версти от Развилие, на възвишение, по-високо от предградието, се показа голям град, окръжен или губернски. От слънцето той изглеждаше възжълт, а разстоянието опростяваше силуетите му. Градът изглеждаше като накацал на етажи по възвишението подобно на Атон или отшелнически скит от евтините шарени картинки, къща върху къща и улица над улица, с голям храм най-горе в центъра.
„Юрятин! — развълнуван се досети докторът. — За него разказваше покойната Ана Ивановна и тъй често го споменаваше сестра Антинова! Колко съм слушал за този град от тях и ето в каква обстановка го виждам за първи път!“
В този миг вниманието на военните, сведени над машината, бе привлечено от нещо, видяно през прозореца. Те обърнаха глави натам, докторът също проследи погледите им.
По стълбата, която водеше към гарата, караха няколко души пленени или арестувани, сред тях и един гимназист, ранен в главата. Някъде вече го бяха превързали, но изпод бинтовете се стичаше кръв, която той с ръка размазваше по загорялото си потно лице.
Гимназистът между двамата червеноармейци, които завършваха шествието, привличаше вниманието не само с решителността, изписана на красивото му лице, и заради жалостта, която будеше тъй младият бунтовник. Той и двамата, които го съпровождаха, приковаваха всеобщия интерес с несъобразните си действия. Те през цялото време правеха всичко друго, но не и това, което трябваше да се прави.
Фуражката непрекъснато се свличаше от превързаната му глава. Вместо да я свали и да я носи в ръка, той току я нагласяваше и нахлупваше по-дълбоко, въпреки раната, а двамата червеноармейци с готовност му помагаха.
В тази нелепост, противна на здравия разум, имаше нещо символично. И докторът, покорен от нейната многозначителност, изпитваше желание да изтича навън и да спре гимназиста с думите, които бяха готови да се откъснат от устата му. Той искаше да викне и на момчето, и на хората във вагона, че спасението не е във верността към формалностите а в освобождаването от тях.
Докторът погледна встрани. В центъра на помещението стоеше Стрелников, който току-що беше влязъл с устремна, твърда крачка.
Как — бе могъл той, докторът, сред тази бездна от неопределени познанства да не познава досега нещо толкова определено, като този човек? Как не беше ги сблъсквал животът? Как не бяха се пресичали пътищата им?
Непонятно защо, но веднага ставаше ясно, че този човек представлява едно съвършенство на волята. Той до такава степен беше това, което е искал да бъде, че всичко по него и в него изглеждаше образцово. И съразмерно изваяната му, красива глава и стремителната му крачка, и дългите му нозе с високи ботуши, които може би бяха мръсни, но изглеждаха лъснати, и гимнастьорката му от сиво сукно, която може би беше измачкана, но му стоеше като изгладена.
Така въздействуваше наличието на дарба, естествена, без нищо пресилено, която се чувствуваше удобно във всяко положение на земното съществование.
Този човек трябва да притежаваше някаква дарба, не непременно самобитна. Дарбата, която личеше във всяко негово движение, можеше да е имитаторски талант. Тогава всички подражаваха на някого. На именити исторически герои. На фигури, видени на фронта или в дните на градските вълнения и пленили нечия фантазия. На най-признатите народни авторитети. На най-изявените другари. Просто един на друг.
Той от възпитание не показа, че присъствието на външен човек го учудва или смущава. Напротив, обърна се към всички с такъв вид, сякаш включваше и доктора в тукашното общество. Каза:
— Да си честитим. Прогонихме ги. Това прилича на военна игра, а не на сериозна задача, защото и те са същите руси като нас, но с малко гламавщина в главите, с която не желаят да се разделят и която ще трябва да им избием насила. Техният командир беше мой приятел. Той е с още по-пролетарски произход от мен. Заедно сме расли. Толкова е сторил в живота за мен, толкова съм му задължен. А пък аз се радвам, че съм го отблъснал зад реката и може би още по-далече. По-бързо оправяйте връзката, Гурян. Само на вестоносците и телеграфа не можем да разчитаме. Прави ли ви впечатление колко е горещо? Все пак подремнах час, час и половина. Ах, да… — обърна се към доктора, защото си спомни причината за събуждането. Бяха го събудили за някакви глупости, поради които този задържан се намирал тук.
„Този ли? — изпитателно го огледа Стрелников от главата до петите. — Нищо подобно! Тъпаци!“ — засмя се и се обърна към Юрий Андреевич.
— Прощавайте, другарю. Взели са ви за другиго. Моите часовои са се объркали. Свободен сте. Къде е трудовата книжка на другаря? А, ето документите ви. Простете моята неделикатност, ще си позволя да надзърна. Живаго… Живаго… Доктор Живаго… Нещо московско… Знаете ли какво, влезте все пак за пет минутки при мен. Тук е секретариатът, а моят вагон е съседният. Заповядайте. Няма да ви забавя.
30
Но кой беше този човек? Странно как до такива постове се бе издигнал и бе смогнал да се задържи този безпартиен, за всички непознат, защото след университета бе заминал учител в провинцията, а през войната за дълго бе останал в плен, доскоро не беше се появявал и го смятаха за загинал.
Напредничавият железничар Тиверзин, в чието семейство Стрелников бе отрасъл като дете, го препоръча и гарантира за него. Хората, от които зависеха назначаванията по него време, му гласуваха доверие. В дните на неумерен патос и най-крайни възгледи революционността на Стрелников, която също нямаше никакви задръжки, биеше на очи със своята истинност, със своя фанатизъм, не подражателен, а подготвен от целия му живот, самостоятелен и неслучаен.
Стрелников оправда гласуваното му доверие.
Служебното му досие от последния период съдържаше Устнемдинската и Нижнекелмската акции, акцията с губасовските селяни, оказали въоръжена съпрот с войниците разинци, вдигнали въстание в град Туркатуй и с оръжие в ръка преминали на страната на белогвардейците, и случаят с военния метеж на речното пристанище Чиркин ус с убийството на командира, останал верен на съветската власт.
На всички тези места се беше появявал изневиделица, беше съдил, осъждал, изпълнявал присъди — бързо, сурово, безмилостно.
Появата на неговия влак сложи край на поголовното дезертьорство в този край. Ревизията на рекрутиращите органи промени всичко. Набирането в Червената армия стана по-успешно. Наборните комисии заработиха трескаво.
И ето наскоро, когато белите започнаха да настъпват от север и положението бе признато за тревожно, му възложиха нови задачи, непосредствено военни, стратегически и оперативни. Резултатите от неговата намеса не закъсняха.
Стрелников знаеше, че мълвата го е дарила с прякора Разстрелников. Той спокойно отмина това, той от нищо нямаше страх.
Беше от Москва, син на работник, който бе взел участие в революцията през деветстотин и пета година и за това пострадал. Той самият бе останал тогава настрана от революционното движение поради непълнолетието си, а по-късно, когато учеше в университета, причината беше тази, че младите хора от бедните среди, попаднали във висше училище, много повече държат на него и учат по-старателно, отколкото децата на богатите. Броженията сред по-заможното студентство не го засягаха. Завърши университета със сериозни познания. Със собствени сили допълни историко-филологическото си образование с математическо.
По закон не беше длъжен да влиза в армията, но отиде на войната доброволец, бе пленен в чин прапоршчик и в края на седемнадесета година успя да избяга в родината си, когато научи, че в Русия е станала революция.
Две черти, две страсти доминираха у него.
Имаше изключително точен и верен ум. И беше дарен с рядка нравствена чистота и справедливост, с чувствително и благородно сърце.
Но за дейността на учен, който да проправя пъртини, не му достигаше талантът към неочакваното, силата, която с непредвидени открития нарушава безплодната стойност на кухото предвиждане.
А за да прави добрини, в принципността не му достигаше безпринципност на сърцето, за което няма общи случаи, а само частни, и което е велико с това, че милее и за малкото.
Стрелников от дете се бе стремил към най-висшето и сияйното. За него животът беше грамаден хиподрум, където хората честно спазват правилата и се борят да постигнат съвършенството.
Когато се разбра, че не е тъй, изобщо не му хрумна да си помисли, че не е прав, задето опростява световния ред. Той се помъчи за дълго да забрави обидата и започна да мечтае, че ще стане някога арбитър между живота и тъмните начала, които го изопачават, ще се яви в негова защита и ще отмъсти за него.
Разочарованието го ожесточи. Революцията го въоръжи.
31
— Живаго, Живаго — повтаряше Стрелников, когато влязоха в неговия вагон. — Нещо търговско. Или дворянско. Ето, да: доктор от Москва. За Варикино. Странно. От Москва — и гледай ти, в този затънтен край.
— Тъкмо с такава цел. В търсене на тишина. Далече в неизвестността.
— Каква поезия, моля ви се. Варикино? Познавам цялата околност. Там са бившите Крюгерови заводи. Да нямате нещо общо? Да не сте наследници?
— Защо е този присмехулен тон? Какви „наследници“? Макар жена ми наистина…
— Аха, видяхте ли. Затъжили сте се за белите? Ще ви разочаровам. Закъснели сте. Околността е очистена.
— Продължавате да издевателствувате?
— На всичкото отгоре доктор. Военен. Във военно време. Това е тъкмо по моята част. Дезертьор. „Зелените“ също се усамотяват в гората. Търсят тишина. На какво основание?
— Два пъти съм раняван и съм окончателно освободен поради негодност.
— Сега ще ми извадите тапия от Народния комисариат по просветата или по образованието, в която ви препоръчват като „напълно съветски човек“, като „съчувствуващ“ и която удостоверява вашата „лоялност“. Дошъл е Страшният съд на земята, милостиви господине, времето на съществата от Апокалипсиса с мечовете и на крилатите зверове, а не на всецяло съчувствуващите и лоялни доктори. Впрочем казах ви, че сте свободен и няма да се отметна от думата си. Но за последен път. Предчувствувам, че пак ще се срещнем и тогава другояче ще разговаряме, внимавайте.
Заплахата и предизвикателството не смутиха доктора. Той каза:
— Знам всичко, което мислите за мен. За себе си сте абсолютно прав. Но спорът, в който искате да ме въвлечете, мислено водя цял живот с някакъв въображаем свой обвинител и както разбирате, имал съм достатъчно време да стигна до някакви изводи. Не мога да ви ги разясня с две думи. Позволете ми да напусна без обяснения, ако наистина съм свободен, ако ли не — постъпете както се налага. Нямам за какво да се оправдавам пред вас.
Прекъсна ги прозвънване. Телефонната връзка беше възстановена.
— Благодаря ти, Гурян — каза Стрелников, вдигна слушалката и духна няколко пъти в мембраната. — Пратете някого да съпроводи другаря Живаго. Да не стане нова беля. И ми дайте, моля ви, Управлението на транспортната чека в Развилие.
Щом остана сам, Стрелников телефонира на гарата:
— Одеве караха едно момче, дърпа си шапката на главата, а главата му превързана, безобразие. Да. Осигурете му медицинска помощ, ако е нужно. Да, като зеницата на окото си, лично ще отговаряте пред мен. Ако се наложи, и дажба. Така. Сега по същество. Говоря, още не съм свършил. Ах, по дяволите, някой се набърка. Гурян! Гурян! Прекъснаха ни.
„Може да е от моите първолаци — помисли си той, за миг изоставил опитите да довърши разговора с гарата. — Пораснал е и се бунтува срещу нас.“ Стрелников мислено изчисли годините си на учителствуване, на войната и на плена, дали съвпадат с възрастта на момчето. После през прозореца на влака затърси с очи в панорамата на хоризонта онази махала над реката в края на Юрятин, където беше тяхната къща. Ами ако жена му и дъщеря му още са там? Да можеше да отиде при тях! Сега, незабавно! Но това е немислимо. Онова беше съвсем друг живот. Първо да свършат този, новия, преди да се върнат към онзи, прекъснатия. И това ще стане някога, някога. Но кога, кога?
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги