Пустош

IV Глас

Когато Джейми се събуди, погледът му падна най-напред върху купчината изкопана пръст, преди да погледне Хю. В този момент изминалият ден се върна при него в своята цялост. Той трябваше да направи усилие, за да насочи поглед към лицето на приятеля си.

И все пак имаше движение. Все още се чуваше слабото му дишане, една крехка верига от вдишвания и издишвания, която свързваше тези дни един за друг. Дали беше изпълнен с мъка, или с радост при вида на тези движения, той не можеше да прецени. Както и да е, гърдите му се изпълниха с такава мъка, че той въздъхна. След това се изправи и седна.

— Хю… — каза той, и почти му се стори, че дишането се поколеба при изричането на името. Но това беше всичко и когато заговори отново, друга реакция не последва.

Той пак легна и се унесе в сън. Отново яздеше и косматата, подобна на мечка фигура, изправена, размахваше лапите си. Това почти беше Хю — викаше ли го? Или го предупреждаваше за опасност? Може би по някакъв начин и двете…

Светът се преобърна и разпадна, сякаш преминаха много копита…

Когато почувства топлината на деня, той остана да лежи със затворени очи. Съзнанието му бавно се пробуждаше, знаеше какво ще види само след миг и искаше да отложи този момент, да остане в сянката на съня. Накрая отвори очи. Погледна първо купчината изкопана пръст, след това Хю.

Изминаха няколко мига. След това забеляза, че слабото дишане продължава. Разбра, че е сдържал собствения си дъх и го изпусна.

Отиде на извора, изми се, пи, гребна малко вода за чай. Когато се върна, завари Ле Бон, опрял ухо в земята, да вдига пръст към устните си при приближаването на Джейми.

Изчака водата да заври. Минаха няколко минути.

— Чух нещо — каза накрая Ле Бон, стана и изтупа панталоните и рамото си.

— Копита — продължи той. — А ние знаем, че майорът е далече. Е, не искам да кажа, че е изключено да са бизони, но може и да са рий.

Джейми кимна.

— Изглежда, очертава ни се лош късмет — продължи Ле Бон.

Погледът на Джейми се премести върху Хю, чието слабо дишане отново беше станало неравномерно.

— Бедният Хю! — каза Ле Бон. — Точно накрая. Бог знае какво има отвътре този човек, за да издържи толкова дълго. Е, сега почти е свършил. Погледни го! Диша с усилие. Господи! Само ако знаеше какво преживяват приятелите му! Мисля, че би се предал веднага, вместо малко по-късно. Послушай земята, Джейми! Допри ухо до земята!

Джейми го послуша. Чу биенето на сърцето и ехото от дишането си, писъците на птиците, шумоленето на вятъра през тревата. На фона на всичко това — слабо, едва доловимо — като че ли се чуваше друго туптене, пулсиране. Или се лъжеше. Той продължи да слуша. Може би съвсем слабо топуркане…

— Не знам — каза той. — Може би. Да, може би нещо се движи.

— Аха — каза Ле Бон. — Това не означава, че идват насам. Разбира се, не означава и че няма да дойдат. Само мисълта, че са някъде там, е някак си страшна, нали?

Джейми кимна, вдигна чашата си и отиде да види водата.

— Двамата нямаме никакъв шанс — каза Ле Бон и погледна назад към Хю. След това отново се просна на земята и се заслуша.

— Чувам ги, Джейми! Помогни ми, чувам ги!

Джейми погледна към Хю. Беше ли спрял вече дъхът му? След дълга пауза видя гърдите едва забележимо да се повдигат.

— Мисля, че би трябвало да съберем нещата си и да оседлаем конете — каза Ле Бон. — Всичко трябва да е готово, за да можем да се махнем бързо.

Джейми облиза устните си, огледа хоризонта.

— Добре — каза той.

Движенията на Ле Бон бяха бързи, почти панически. Припрените му движения заразиха и Джейми и той също се забърза. Почти се спъна в седлото, защото не улучи от първия път катарамата с подпръга. Ле Бон оглеждаше всички посоки в далечината.

Когато бяха готови, Ле Бон застана до Джейми.

— Почти, Джейми — каза той. — Почти.

Очите на Джейми го засмъдяха. Ле Бон се наведе и вдигна пушката на Хю, която лежеше до него, и я преметна през рамо.

— Можем също да приберем и нещата, които няма да му трябват.

Той вдигна големия ловджийски нож в кожен калъф за ремъка, на който висеше, и го преметна през другото си рамо. Изтърси и сгъна одеялото.

… И кремъка му — каза той, потърси го, намери го и го прибра.

Джейми изхълца и отвърна поглед встрани. Усети как Ле Бон върви натоварен с нещата към конете.

— Хю, съжалявам — прошепна той.

Не знаеше колко дълго беше гледал със замъглен поглед, когато усети ръката на Ле Бон на рамото си.

— Знам, че е трудно — каза Ле Бон, — но той би разбрал. При суровия живот, който е водил, би разбрал тази практичност.

Джейми отвърна поглед встрани, кимна.

— Виж, не ми се иска да го намеквам — продължи Ле Бон, — но нашият живот сега е в опасност и ако загубим скалповете си, за да отдадем последна почит на Хю, само след малко ще му бъде все едно. Той би разбрал и това, знаеш. На наше място сам би постъпил така. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — отговори Джейми.

— Така че аз мисля, че е по-добре да се махнем оттук — колкото по-скоро, толкова по-добре. Тези рий могат да изскочат съвсем ненадейно.

— Искам да остана за малко сам с Хю.

— Да. Разбирам. Ще те чакам при конете.

Джейми отиде до Хю, коленичи и заговори тихо. Ле Бон стоеше до коня си, загледан в далечината. След известно време Джейми стана, отиде до коня си и го яхна.

— Хайде да вървим. На запад — каза Ле Бон и поклати поводите.

Джейми се обърна, но всичко, което можеше да види, беше купчината пръст.

Докато се рееше, той гледаше надолу към бялата фигура в синевата, виждаше как променя формата си — птица, планина, риба — и бавно пламва, разцепва се, изчезва. Появи се друга, цялата нажежена, обърнат щит, разцепи се, отново се съедини. А след това беше горяща лодка. Тя също отплува. Гледаше как синевата — вода ли беше? — придобива по-тъмен оттенък. Някъде далече встрани цветовете бяха по-ярки. Изведнъж му се прииска да се движи. Когато се опита, дойде тъмнината. Всичко изчезна.

Глас почувства светлината, докато лежеше, отпуснал глава на рамото си. Забеляза огнените багри върху синия фон. Думата „сутрин“ достигна до съзнанието му и отново изчезна. Той примигна и се загледа.

Небето просветляваше. Беше по-лесно да гледа само в една посока, отколкото да се обръща встрани. Имаше червено, с розово по края, след това оранжево. След известно време тези цветове отлетяха и слънчевият диск, изскочил над ръба на земята, причини пареща болка в очите му. Той премести погледа си нагоре и главата му се търколи назад. Така на очите му беше по-приятно, да, само синьото. Пое дълбоко дъх и го издиша. Усети болките в гърдите си.

И тогава си спомни мечката, как изстиска дъха му и му даде своя, вонящ и сладникав… Спомни си колко бързо се беше приближила и го беше хванала. И нещо за лицето й, как очертанията му се бяха размили и то се променяше, докато съзнанието му плуваше и духът му се носеше надалеч…

Задиша по-дълбоко, въпреки болката. Ами Джейми? Джейми е бил тук, нали? Като че ли си спомняше гласа му, като насън, говореше му, отдалечен във времето. Джейми…

Над него — синя необятност, под него — земята… Чувстваше се вкочанен. Небе и земя. Това място беше негово. Беше станало негово по силата на някаква безсловесна, вековна физическа близост. Дотолкова, доколкото той не се движеше, не нарушаваше връзката, времето щеше да е спряло, мястото щеше да го пази, спотайващият се ужас щеше да бъде на безопасно разстояние.

И все пак той трябваше да се движи. Сега духът му се беше завърнал от скитанията си. Той го накара да се измъкне от земния сън, да пристъпи към деня.

Издърпа ръцете си нагоре покрай тялото. Лактите му се протегнаха навън, опря длани в земята. Пое дъх и го задържа. След това натисна, повдигаше се с наклонена напред глава. Раменете бавно се отлепиха от земята. Чу прилива на кръв в ушите си, почувства как изпълва лицето му. Натисна по-силно.

Започна да трепери. Първо ръцете, след това се пренесе бързо до раменете, врата, главата. Лявата ръка не издържа и той рухна отново. В главата си усещаше удари още преди да се удари в земята. Пред него преминаха вълни от червено и черно. Загуби съзнание.

Усети тежкото си дишане и веждите му се овлажниха. Сякаш бяха минали само няколко мига, преди отново да отвори очи. Но сега вече не се чувстваше вкочанен. Времето беше залитнало напред, като избито от оста колело от каруца. Сякаш беше докоснат от нещо, което се беше спотайвало и го беше чакало.

Загледа се в синевата над себе си, дишаше дълбоко, въпреки болката, която това му причиняваше. Лицето му пулсираше, сякаш върху него бяха поставили гореща маска. Миглите му бяха напластени с прах. Усещаше го всеки път, когато се срещаха и разделяха. Погледът му се премрежваше от едрите, тъмни налепи в тях. Вдигна дясната си ръка, погледа я известно време, после отново я свали.

След това стисна зъби. Наведе се напред, избута се с лакти и ги плъзна назад, за да се опре на тях. Към болката в гърдите се прибавиха болките в гърба и страните, докато накрая се почувства така, като че ли торсът му беше увит със стегнат горещ пояс. Въпреки това той пое дълбоко дъх и издиша.

Огледа се. Конят му го нямаше. Със сигурност беше избягал при нападението на мечката. Но къде беше Джейми? Беше сигурен, че е бил наблизо, че беше чувал гласа му в призрачен разговор, отдалечен някъде във времето.

И земята… беше утъпкана, като че ли бяха минали много коне. Имаше и отпечатъци от ботуши. Да не би да е идвал майор Хенри? Тогава защо сега беше сам? Къде бяха отишли всички?

И за какво беше онази голяма купчина пръст?

Той отпусна ръце на земята, избута се и седна. Подпря се така, че да издържи замайването, което беше сигурен, че ще последва. И беше прав. Главата му заплува. Пое още веднъж дълбоко дъх и го задържа, изчака, докато погледът му се проясни и световъртежът премине.

Сега — да стане. Придърпа краката си и натисна. Левият се подчини, но дясното бедро беше разкъсано от ужасна болка, която почти го докара до агония. Ръцете му не издържаха и той рухна отново. Тупна глухо на земята. Болката продължи да пулсира. Той стисна зъби, лицето му се изкриви в гримаса.

След дълга пауза болката се успокои. Премести ръка върху крака си. Нежно докосване. Усети повишената чувствителност, всеки най-нежен допир го изгаряше като огън. Счупен. Сигурно кракът му беше счупен.

Къде бяха отишли всички, щом той е в такова състояние?

Отново се повдигна бавно, обърна се надясно. Легнал настрани, той издърпа левия крак върху десния и го отпусна, като знаеше какво ще последва. Повдигна хълбоците и продължи да се обръща. От извиването на десния крак му причерня пред очите, но той остана по корем, задъхан, с вдигната глава, опрян на лакти.

Погледна зората и дългите сенки, които дърветата, клоните и скалите хвърляха. Скоро майор Хенри щеше да мине от тук с хората си, за да продължи на запад. Значи той ще трябва да се върне за него, нали? Нещо не беше наред, но не разбираше какво. Беше му трудно да приведе в ред мислите си.

Вместо да мисли, той започна да пълзи, като дърпаше безполезния крак след себе си като тежък клон. Обърна тялото си и се придърпа към купчината пръст. Може би там щеше да намери нещо, което да му подскаже какво се беше случило, докато е лежал в безсъзнание.

Приближи купчината и погледът му се натъкна на ямата. Придърпа се по-наблизо. Какво ли представляваше тази голяма дупка тук, в тази пустош? Той видя колко е дълбока, огледа правилно очертаните ъгли…

Гроб. Разбира се. Това беше гроб. Макар и празен. Чакаше. Гроб…

Чий?

Започна да трепери. Веждите му отново се навлажниха. Колко дълго? Колко дълго беше лежал тук? Колко ли му беше трябвало, за да запълни тази дупка? Значи, приятелите му всъщност са били готови да го пуснат вътре? И все пак, защо са чакали с него толкова дълго, а после са си тръгнали, точно когато отново се връщаше към живота? Той поклати глава.

Движението накара гърлото му да се чувства така, като че ли беше натъпкано със сухи листа. Изведнъж изпита жажда. Толкова силна, че всичко в съзнанието му остана на заден план. Отново се примъкна по земята, обърна се, остави крака си да се влачи и запълзя към извора.

На няколко пъти спираше, когато ръцете, раменете и кракът му оставаха без сили. Лежеше задъхан, с глава, отпусната върху протегнатата напред ръка. Чудеше се каква сила му трябваше за това изпитание. И всеки път, когато ставаше отново, за да се придърпа по-близо до водата, жаждата му беше съпроводена с тежко дишане и огромно усилие.

Когато накрая стигна, не можеше да се удържи. Смяташе да свие шепата си, да я потопи и бавно да сърба от нея, но вместо това цялото му лице падна във водата, той засмука жадно и преглътна. Напълни устата си още веднъж. Този път се задави. Закашля се. Отдръпна се назад. Страните го боляха, а лицето му започна да гори. Раните му се съживиха. Почувства се така, като че ли си беше опарил веждите. За момент усети изгаряща болка и в гърлото, но тя премина бързо. Този път наистина използва свитата си шепа и пи по-внимателно. Но не можеше да спре. Бавно поглъщаше шепа след шепа, докато студеният товар в стомаха му натежа. Накрая се насили да се отдръпне и като отпусна главата си, заспа.

Когато се събуди, той отново пи и изми лицето си. След това запълзя и огледа това, което беше останало от лагера. След като тялото му не беше прободено с копие, тези, които са идвали, едва ли са били рий. Значи е бил майорът, а и следите водеха на запад. Да не би да са чакали да се оправи и накрая да са се отказали, или пък да са се уплашили? Прясно изкопаният гроб и дишащото му тяло противоречаха на последното.

Или…

Колко дълго? Колко дълго беше лежал в безсъзнание? Повече от един ден? Няколко дни? Това ли беше обяснението? Дали не са чакали твърде дълго и след това да са си тръгнали? И все пак…

Той изпълзя наляво и се отправи към следите от копита в пръстта. Огледа ги с очи на следотърсач, след това се пресегна и стри бучка пръст между пръстите си.

Стара. Изсъхнала. Опипа вдлъбнатината. Няколко дни, заключи той. Бяха минали няколко дни, откакто групата беше минала оттук. Възможно ли е да се е наложило да вървят и да са оставили някого, който да го гледа? Малкият навес от клони близо до мястото, където беше лежал… Той се отправи към него. Придърпваше се, оттласкваше се със здравия крак. Да, вероятно някой се е прислонявал тук, за да се пази от лошото време.

Отиде до навеса и огледа наоколо. Тревата под него беше утъпкана. Пръстта беше набита от две страни. Тук са спали хора може би няколко нощи. Плоско парче кора с кръгли отпечатъци като от дъното на чаша… можеше да си представи как Джейми, седнал тук, пие чая си и го наглежда.

Един подслон… Достатъчно голям за Джейми и още някой… Само един подслон… Значи бяха останали тук, когато хората на майора са потеглили. Разбира се!

Но защо сега ги нямаше?

Той отново се обърна. Изпълзя от навеса далече от мястото, където беше лежал, зад гроба и купчината пръст. Огледа утъпканата земя на мястото, където са стояли конете. Не… Но ако са останали двама, къде ли бяха завързвали конете си? До онези фиданки, откъдето биха могли да достигат тревата. Самият той би спънал тук собствения си кон, ако беше имал време. Той запълзя в тази посока, като на няколко пъти спираше да почива.

Следи… Беше прав. Тези бяха по-пресни от останалите. И конският тор беше само от преди няколко часа, прецени той.

Отново отпусна глава върху раменете си и се опита да си състави картината на това, което се беше случило.

Групата беше тръгнала преди известно време. Джейми и още един човек бяха тръгнали по-късно. Изчакали са и също са се оттеглили… Защо?

Той се повдигна и огледа хоризонта. Нищо.

Запълзя отново. Когато достигна навеса, трепереше. И отново беше жаден. Трябваше да свърши някои неща, но му липсваха сили.

Той допълзя вътре и се изтегна.

Когато се събуди, кракът, лицето и страните му пулсираха от болка. Той отново се зачуди къде се намира. Някъде пееше птица.

Дълго време остана да лежи там, докато сутрешното пътешествие изплува в съзнанието му — пълзенето до извора, оглеждането на лагера, следите, които беше открил. Заслуша се внимателно наоколо. Нямаше звуци, които да показват, че някой се беше върнал или се връщаше.

Приповдигна се, изчака да премине световъртежът и изпълзя навън. Спря за момент, запълзя, отново спря и огледа хоризонта. Нищо.

След това се обърна и се придърпа до извора. Този път си наложи да пие сдържано. Поглъщаше бавно, докато утоли жаждата си. После наплиска лицето си с вода и внимателно го избърса с ръкав. Студената вода все още му действаше като шок и пулсиращата болка пак дойде, макар да беше малко по-слаба. След това се обърна и погледна към лагера.

Възможно ли беше Джейми просто да се е отказал? Дали се беше уморил да чака приятелят му да умре или да се оправи? Дали не си беше мислил за майора и хората му, които яздеха все по-далече на запад, което правеше собственото му пътуване по-тежко, по-рисковано с всеки изминат час и накрая се бе отказал от стария Хю и си беше тръгнал? Не му се искаше да мисли така, но следите недвусмислено показваха, че беше прав.

Реши, че е възможно никой да не се върне за него. Така ли беше в действителност? Той разбра, че не може да си позволи да мисли другояче, че обстоятелствата изискваха да приеме най-лошото.

Тогава отново се отпусна върху ръцете си и тялото му се разтърси от сподавено ридание. Беше вярно, излиза, че е вярно. Приятелят му го беше предал.

— Джейми… — каза той с тих, хрипкав глас.

При изричането на името го връхлетя потоп от спомени. Как беше спасил сирачето в онази битка, как го беше приел като син, беше го научил да ловува; за вятъра, който развяваше русата коса на момчето, докато препуска из прерията, за смеха му…

Не. Ако Джейми го беше напуснал, за това имаше някаква основателна причина. Явно имаше нещо, което той в момента не разбираше. Бяха прекалено близки, за да допусне, че може да му извърти такъв гаден номер.

За момента беше по-важно да реши какво да прави, защото беше ясно, че не може да се надява някой да му се притече на помощ. Все още можеше да застреля някакъв дивеч, да запали огън, да се завие с одеялото си. Трябва да разпредели силите си по подходящ начин и да следва някакъв план.

Отново пи вода. След това със стиснати зъби се примъкна под навеса. Време беше да огледа това, с което разполагаше.

Той потърси пушката си около навеса и на мястото, където я беше оставил, погледна дори около купчината изкопана пръст и в дупката. Не я намери никъде. След това установи, че и ножът му го няма. Претърси джобовете си. Кремъкът също беше изчезнал. И одеялото го нямаше.

Огънят, храната, подслонът му… Нямаше ги. Джейми ги беше отнесъл. Беше се уморил да чака и си беше тръгнал… с всичко. Животът му. Нямаше го. Момчето беше крадец. Колко глупаво, да се грижиш толкова за някого, когото изобщо не познаваш.

И отново пред него изникна образът на Джейми, този път с лукаво изражение, което не беше забелязвал преди. Сляп… Бил е сляп за истинската природа на момчето, за егоизма и неблагодарността, които криеше в себе си. Но сега… Сега знаеше — и какво от това? Във въздуха витаеше някакво чувство на обреченост. Беше го обгърнало плътно, здраво, като прегръдката, която го беше премазала. Беше виждал ранени животни, животни, хванати в капан, животни, които искаха да умрат. Сега знаеше какво са осъзнавали те. Че когато дойде моментът, ти си сам.

Той изруга. Не беше животно. Беше Хю Глас, ловец. Да умреш е лесно. Смъртта постоянно те преследва — понякога отдалече, а понякога, както и сега, толкова близо, че почти можеш да я помиришеш.

Изруга отново. Предаден от един нехранимайко, който му беше изкопал гроба, беше го лишил от всякакъв шанс да оживее и го беше изоставил. Стовари юмруците си върху земята. От гърдите му излезе ръмжащ звук и той удари отново. Ще намери някакъв начин.

След известно време се успокои. Зад клепачите му затанцуваха кървави форми. Той се унесе и те се пренесоха в съня му. Когато се събуди, все още беше изпълнен с ярост, но вече утихнала и тлееща.

Измъкна се от унеса и погледна небето. Наближаваше пладне. Запълзя наляво, докато стигна изкопаната пръст. След това се обърна бавно, болезнено на една страна, разкопча си панталоните и се изпика в гроба си.