Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Трийсет и шеста глава

МАГДА ГЛЕДАШЕ КАК Исидора мълчаливо търка коляното си с палец за момент, докато си събира мислите, преди да продължи. Магда не можеше да си представи какво е преживяла тази жена, съвсем сама, обсебена от копнежа да работи със света на духовете по настояване на онези души, които липсваха. Въпреки че изглеждаше слаба и крехка, жената беше изпълнена с изключителна решителност.

— Спомням си последния ден, в който имах нормално зрение — каза накрая Исидора.

Като видя как смелостта на младата жена се изпарява и челюстта й се разтреперва за секунда, Магда я помилва по гърба насърчително, но не каза нищо.

Исидора заговори бавно и продължи историята.

— След като му разказах необходимите подробности, всичко онова, което аз знаех като спиритистка, а той вероятно не знаеше, оставих Мерит да работи по въпроса. Бях му казала, че всичко е в неговите ръце, и го помолих да дойде при мен, когато е готов.

Отне му седмици. През това време не се срещнахме нито веднъж. Оставих му пълна свобода да работи.

На Мерит не му харесваше мисълта да ми отнеме очите. Дълбоко не му харесваше, но разбираше, че аз всъщност не го моля да ме ослепи. На практика го молех за нещо много по-голямо от зрението, с което се раждаме.

Исках от него, като магьосник, да ми направи зрение.

Магда се взря в свещите, чийто пламък трептеше, докато горяха, и се опита да си го представи, да вкуси какво би било усещането. Да знаеш, че ще те променят завинаги чрез силата на магьосник. От Баракус тя бе научила, че когато магьосник промени човек по такъв начин, няма връщане назад. Такива промени не могат да бъдат обърнати.

— Един ден вестител ми донесе бележка. Беше от Мерит и гласеше, че той е готов и скоро ще дойде при мен. Предупреждаваше ме да съм готова. — Исидора пое дълбоко въздух и издиша с въздишка. — Спомням си колко лудешки започна да бие сърцето ми, когато онзи ден той почука на вратата. Сърцето ми се блъскаше в ребрата и всеки негов удар проглушаваше ушите ми. Трябваше да спра за момент, да се подпра на облегалката на един стол и да се успокоя с дълбоко вдишване, преди да продължа към вратата.

Бях направила някои приготовления за деня, в който го очаквах. Докато го чаках, бях прегледала всичко неколкократно. Самото чакане беше агония, но осъзнавах, че най-малко искам да го пришпорвам. Имах нужда той да си свърши работата както трябва.

Спомням си, че ненаситно гледах всеки предмет, докато вървях към вратата. Опитвах се да ги погълна, да запомня как изглеждат. Опитвах се да запомня формата на пръстената паница на масата, простия дизайн на стола, шарката на дървото.

Стаята ми беше малка, но бях поставила някои мебели в нея, за да мога да се ориентирам, когато вече нямаше да мога да виждам и лесно да намирам всичко. Бях се опитала да предвидя всеки аспект на това да си сляп, да подредя нещата така, че да намирам нужното ми, да мога да се придвижвам лесно — изобщо бях направила всичко, за което се сещах.

И въпреки цялата тази подготовка бях ужасена.

Бях подредила на малката рогозка, на която спях, няколко шалчета. Избрах ги различни по цвят. По някаква причина, изглежда, цветът беше важен за мен, по-скъп от всичко останало.

Отчаяно исках да запомня цветовете.

Бях навързала възли на края на всеки шал, различен брой възли за всеки отделен цвят. Един възел означаваше, че шалът е червен, два значеше кафяв, три — зелен, и така нататък. Наистина не зная защо си мислех, че е толкова важно. Все пак нямаше да мога да ги различавам, ако не виждам цвета, но си спомням, че се бях паникьосала от мисълта да забравя как изглеждат цветовете, как изглеждат цветята, как изглежда слънчевата светлина, какво е детска усмивка.

Предполагам, че тези шалчета с възли в краищата бяха моята връзка с всички тези неща. Бяха моят талисман, за да си спомням как изглеждат цветовете… както и толкова много други неща.

Магда усети, че по бузите й се стичат сълзи и капят от брадичката й. Опита се да си представи очи във вдлъбнатите ямки на лицето на Исидора. Сигурно е била красива жена. С големи изразителни очи, отвъд които прозира прекрасната й душа.

— На път към вратата дръпнах тези шалчета. Стисках ги едва ли не на живот и смърт, сякаш можех някак да задържа самия цвят.

Исидора вдигна глава, като че ли споменът в ума й оживя.

— Когато отворих вратата, с изненада открих, че очите на Мерит са зачервени. До ден-днешен това е моята представа за червено, а не шалчето с един възел в края.

Той тихо ми каза, че е открил начин да постигне онова, което исках от него. Попита ме дали съм сигурна, дали все още искам да го направим. В отговор взех дланта му, целунах я и я притиснах до бузата си за момент, в израз на благодарност за това, което щеше да извърши. Той кимна, но не каза нищо.

Ликувах за изгубените души, които се надявах да успея да намеря. Мерит беше нещастен.

Беше взел няколко свитъка със заклинания. Разгъна ги на масата и видях, че всеки от тях е изрисуван от край до край. Той ги нареди на точните им места, за да се образува по-голяма картина.

Когато всичко беше готово, видях, че това е схема на сложен лабиринт и на много места в него имаше странни символи.

— Лабиринт ли? — успя да попита Магда, без в гласа й да проличат сълзите.

Исидора кимна.

— Попитах го какво точно си мисли, че прави. Картинките на някакъв си лабиринт според мен нямаха нищо общо с новия вид зрение, от което се нуждаех.

Тогава той се изопна — а е внушителен мъж — и ме попита какво аз си представям, че ще правя. Ще се разхождам из Новия свят да търся призраци? Ще гледам в тъмните ъгълчета и под леглата? Обясни ми, че не е достатъчно да мога да виждам духовете, докато ловувам. Поясни, че ми трябва нещо повече, за да мога да ги намеря. Че не просто е измислил как да ми направи нов вид зрение, за да мога да ги виждам, но и е намерил начин да ги привличам, да ги викам при себе си.

Бях вцепенена. Идеята беше гениална. Не бях обмислила всичко докрай, не знаех как точно да ги търся, но Мерит знаеше. Беше вникнал в проблема в дълбочина и знаеше как не просто да виждам духовете, но и да привличам покойниците към себе си.

Магда огледа кръглата стая и си представи какво има отвъд нея, като си спомни как беше преминала лабиринта, който водеше към Исидора.

— Искаш да кажеш, че Мерит е създал лабиринта тук, долу? Лабиринта отвън, това объркващо място, всичките му задънени изходи, всички извивки и завои, всички объркващи проходи, висящите платна и празните стаи?

— Точно така.

— Не разбирам. Как ти помага това? Защо са проходите, които не водят наникъде, задънените изходи? Висящите платна, празните стаи? Каква е целта на всичко това?

— Помага им да се чувстват в безопасност — каза Исидора.

Магда изненадано примига.

— Да се чувстват в безопасност… духовете?

— Точно така. Задънените изходи им вдъхват усещане за безопасност, усещане, че никой не може да се промъкне след тях. Платната им създават комфортното усещане, че са предпазени. Забеляза ли, че по платнените стени има нарисувани магически защити или втъкани заклинания в самия плат? Повечето са много бледи, но духовете ги виждат или просто осъзнават заклинанията по свой начин.

— Май не бях забелязала — призна Магда.

— Някои от заклинанията по висящите платна са мои собствени творения, резултат на работата ми като спиритист. Силни и значими заклинания. — Исидора леко се наведе към Магда. — Мъртвите им обръщат внимание.

— Ами празните стаи?

— Стаите са убежище, което дава на мъртвите усещане за дом. Сигурно им е трудно, защото не знаят къде принадлежат. Стаите са празни, за да не се чувстват призраците така, сякаш се натрапват в нечий чужд дом. Разбираш ли, целият лабиринт е убежище за душите, попаднали в капан в този свят. Той каза, че ще направи лабиринта в подземията на Кулата, под криптите, където безброй мъртъвци спят последния си сън. Криптите, добави той, събират толкова специфична енергия, че духовете, приклещени в този свят, най-вероятно биха обитавали точно този район. Убежището, което щял да построи под тях, щяло да ги привлече към мен.

После ме увери, че лично ще надзирава строежа — преглътна Исидора. — Знаех какво има предвид. Искаше да каже, че първо трябва да отнеме зрението ми.

— Не разбирам как си могла да позволиш магьосник да те промени по такъв начин — отвърна Магда, неспособна повече да сдържа емоциите си.

— Понякога е необходимо да пристъпиш отвъд знанията си и да потърсиш нещо повече.

Магда не бе възнамерявала да включва собствените си възгледи в разговора — в крайна сметка стореното бе сторено, — но просто не можеше да се удържи.

— Съжалявам, Исидора, но не разбирам как си могла да го позволиш. Как можа да се откажеш от толкова много? Как можа да позволиш на магьосник да те превърне в нещо различно от човека, който си родена?

Тогава Исидора се усмихна.

— Нещата въобще не стоят така, Магда. Ти си родена без способността да говориш език. Без да позволиш на хората да променят естественото ти състояние, до ден-днешен ти нямаше да можеш да разбираш и една дума, нито да можеш да комуникираш.

— Различно е — отвърна Магда. — Човек се ражда с този потенциал.

— Човек се ражда с потенциала да се променя, да учи, да расте. Това невинаги е лесна стъпка. Ти си променена, когато са те научили да четеш и пишеш. Четенето и писането не са естествени способности. Те са ти били предадени. Не си ли щастлива, задето хората са били достатъчно загрижени да те променят така, че да си по-добра от онова, което си родена, и така да си осигуриш по-добър живот? Не си ли по-добра по този начин? Борбата не те ли прави по-силна?

Магда отметна назад късата си коса.

— Но, Исидора, той ти е отнел зрението. Как си могла да пожертваш…

— Не — отривисто възрази Исидора и рязко изпъна пръст, за да прекъсне Магда. — Нещата изобщо не стоят така. Да, загубих нещо, но придобих забележително умение. Придобих много повече, отколкото загубих. Знаеш ли, че повече дори и не посегнах към онези шалчета с възлите.

— Защо?

— Защото не са ми нужни. Този спомен е в миналото. Вече виждам много повече.

Магда смръщи чело.

— Какво искаш да кажеш? Какво виждаш?

Исидора вдигна ръка и бавно посочи цялата стая.

— Ами виждам…

Котката изсъска, скочи на четири лапи и се изправи на нокти.

Ръката на Исидора замръзна във въздуха.

Котката изви високо гръб. Черната й козина настръхна и устата й зяпна. Животинката оголи зъби и започна да съска.

Магда примига към котката.

— Сянка… Какво ти става?

— Трябва да бягаш — прошепна Исидора.

Магда вдигна поглед.

— Какво?

— Бягай!