Първобитният звяр

I

Сам Стъбнър бързо и небрежно преглеждаше кореспонденцията си. Като менажер на професионален боксьори, той естествено беше свикнал с разнообразни и чудновати писма. Като че ли всеки чудак, спортист, любител или реформатор имаше да споделя някаква идея с него. От страшни закани за живота му до по-меки заплахи, като например да му разбият муцуната, от амулети заешки лапи до конски подкови на щастието, от неопределени облози до предложения от четвърт милион долара, изхождащи от безотговорни пройдохи — цялото съдържание на тази изненадваща част от кореспонденцията му беше известна. Откакто навремето беше получил ремък за бръснач, направен от кожата на линчуван негър сбръчкан, изсушен от слънцето пръст, отрязан от трупа на бял човек, намерен в Долината на смъртта, Сам беше на мнение, че раздавачът вече никога не ще му донесе нещо, което да е в състояние да го учуди. Но тази сутрин той отвори едно писмо, което прочете втори път, пъхна го в джоба и го извади отново, за да го прочете трети път. То носеше печат от някаква неизвестна пощенска станция в окръга Сиоюию и имаше следното съдържание:

Стъбнър беше озадачен. Приличаше на шега — мъжете от професионалния бокс бяха прочути шегаджии — и той се опита да разпознае в редовете на писмото фината ръка на Корбит или едрата приятелска лапа на Фицсимънс. Но ако беше истинско, Сам знаеше, че си заслужава да провери човек. Той не беше заварил Пат Глендън сред боксьорите, макар че като младок беше гледал веднъж стария Пат като технически партньор на благотворителния мач за Джек Демси. Още тогава му викаха „стария“ Пат, а беше напуснал ринга от години. Пат се беше появил преди Съливан, по времето на старите лондонски правила за професионалния бокс, макар че последните му срещи, на залеза на кариерата му, бяха организирани по налагащите се вече правила на маркиз Куинсбъри.

Кой любител на ринга не знаеше Пат Глендън, макар че малцина бяха живите, които го бяха виждали в разцвета му, и не много повече — онези, които го бяха виждали изобщо? Но името му се

беше предавало в историята на ринга и нито един спортен справочник не би бил пълен без него. Славата му беше парадоксална. Нямаше по-високо почитан боксьор, а пък той нито веднъж не беше достигал до почестите на шампиона. Не му беше явно вървяло и го знаеха като боксьор без шанс.

На четири пъти той за малко не спечели титлата шампион по тежка категория, а всеки път напълно я заслужаваше. Такъв беше случаят на шлепа в залива на Сан Франциско, когато тъкмо вече надвиваше шампиона и си счупи ръката; и на острова

на Темза, когато газеше 15 сантиметра във водата от нахлуващия прилив и си счупи крака в подобен момент от почти спечелен за него мач; в Тексас също, през онзи незабравим ден, когато полицията се намеси тъкмо когато със сигурност вече надвишаваше противника си. И най-сетне мачът в клуба на механиците в Сан Франциско, когато от самото начало го провали тайно реферът — разбойник и мошеник, зад когото стоеше малка група комарджии. В този мач Пат Глендън се би благополучно, но когато нокаутира противника си с десен удар в

челюстта и ляв — в слънчевото сплитане, реферът най-хладнокръвно го отстрани. Всички очевидци Край ринга, всички боксови експерти и целият спортен свят знаеха, че фаул нямаше. Но като всички

боксьори Пат Глендън се подчини на решението на рефера. Той се съгласи и го прие като неразделна

част от лошия си шанс.

Такъв беше Пат Глендън. Едно смущаваше Стъбиър; Пат ли е писал писмото, или не. Стъбнър го

взе със себе си на работа. Какво стана с Пат Глендън — ето въпроса, който тази сутрин Сам отправяше към всеки спортист. Никой, изглежда, не знаеше. Едни смятаха, че трябва да е умрял, но никой не знаеше с положителност. Спортният редактор на един сутрешен вестник направи справка в документацията и установи, че не е отбелязано Глендън да е умрял. Само Тил Донаван го насочи правилно.

— Ами разбира се, че не е умрял — каза той. — Как може да умре човек с такава физика, дето никога не се е напивал, нито е прекалявал? Той печелеше много пари, пък и пестеше и ги влагаше с печалба. Та нали държеше три заведения наведнъж, И малко ли пари трупаше от тях, но ги разпродаде. Има оттогава, кажи-речи, 20 години и повече. Жена му тъкмо беше умряла. Срещнах го — тръгнал за ферибота. „Къде бягаш, стара славо?“ — питам го аз. „Решил съм да хвана гората — казва той. — Оставих всичко. Сбогом, Тим, момчето ми.“ И от този ден до днес не съм го виждал. Но не е умрял, къде ти?

— Казваш, че жена му умряла, а имаше ли деца? — запита Стъбнър.

— Едничко, беше още бебе. Мъкнеше го на ръце тогава.

— Момче ли беше?

— Откъде да знам.

И тогава Сам Стъбнър се реши. Нощта го завари в спалния вагон, устремен към дивите краища на Северна Калифорния.