Първото правило на магьосника

Четиридесет и шеста глава

Денят беше разочароващ. Скарлет летеше ниско над гъсти гори и двамата заедно оглеждаха пътища и пътеки. Ричард беше обезкуражен от факта, че не откри и следа от приятелите си. Беше толкова изтощен, че накрая едва се държеше за шиповете на Скарлет, докато летяха и гледаха, но не искаше и да чуе за почивка; трябваше да намери Зед и Калан. Освен че беше толкова изморен, имаше и ужасно главоболие от дългото взиране надолу. Забравяше умората си, дългото безсъние всеки път, когато видеше хора под себе си, но само за да каже миг по късно на Скарлет, че не са приятелите му.

Драконът се спусна ниско, почти допирайки се до върховете на боровете в края на едно поле. Тя нададе пронизителен крясък, от което на Ричард му се зави свят. През полето се втурна елен, подплашен от прикритието си от крясъка на Скарлет. Набирайки скорост в бързо гмуркане, тя се спусна над полето. Без никакво усилие докопа елена във високата кафява трева, пътьом пречупвайки врата му. Ричард се почувства засегнат от това колко лесно лови плячката си тя.

Скарлет се издигна във въздуха, потъвайки в златното сияние на залязващото слънце, сред пухестите облаци. Ричард почувства, че сърцето му ще потъне заедно със слънцето. Знаеше, че Скарлет се връща обратно при яйцето си. Искаше да й каже да потърсят още малко, докато все още е светло, но знаеше, че тя трябва да се върне обратно.

Беше станало почти тъмно, когато Скарлет се приземи на терасата, изчаквайки го да се спусне по червените й люспи, преди да забърза към яйцето си. Ричард отиде на другата страна и се загърна в пелерината си, треперейки от студ.

След като се убеди, че с яйцето всичко е наред, след като го загърна и го стопли с огън, се обърна, за да се заеме с елена. Спря, за да каже на Ричард:

— Не допускам че можеш да изядеш кой знае колко. Предполагам, че мога да ти дам да си хапнеш малко.

— Ще ми го сготвиш ли? Не ям сурово месо.

Тя обеща, така че той си отряза едно парче, забоде го на върха на сабята си и повдигайки го, извърна главата си от горещината, докато тя избълва тънка струйка огън върху него. Ричард се върна в ъгъла си, ядейки парчето месо, като се опитваше да не гледа как драконът разкъсва елена със зъби и нокти, разхвърляйки парчета във въздуха и гълтайки почти без да дъвче.

— Ако не намерим приятелите ти, какво ще правиш?

Ричард преглътна.

— По-добре да ги намерим, това е всичко.

— Първият ден на зимата е след четири дни, включително утре.

С палеца и показалеца си той откъсна малко парче месо.

— Знам.

— За един дракон е по-добре да умре, отколкото да бъде управляван.

Ричард я погледна, докато тя въртеше опашката си.

— Ако избираш за себе си, може би, но какво ще стане с другите? Ти избра да бъдеш управлявана, за да спасиш яйцето си, да му дадеш шанс за живот.

Скарлет изръмжа, без да отговори, и още веднъж се извърна към яйцето си, разпервайки нокти над него.

Ричард знаеше, че ако не успее да намери последната кутия и да спре Рал, ще трябва да спаси живота на всички останали, ще трябва да спести на Калан мъченията на някоя Морещица — ще трябва да се съгласи да помогне на Мрачния Рал да отвори правилната кутия. Тогава Калан щеше да може да живее живот, подобаващ на един Изповедник.

Мисълта беше ужасно потискаща — да помогне на Мрачния Рал да получи неограничена власт над всичко живо. Но имаше ли друг избор? Може би думите на Шота бяха верни. Може би Зед и Калан щяха да се опитат да го убият. Може би заслужаваше да бъде убит при самата мисъл да помогне на Мрачния Рал. И въпреки това, ако можеше да избира, нямаше да допусне Калан да бъде измъчвана от Морещица. Трябваше да помогне на Мрачния Рал.

Ричард се отпусна по гръб, твърде притеснен от мислите си, за да може да довърши вечерята си. Сложи раницата под главата си, загърна се плътно в пелерината си и се замисли за Калан. Заспа за секунди.

На следващия ден Скарлет го заведе в Д’Хара, там, където каза, че някога се издигала границата. Претърсиха всички пътища и пътеки. Слънчевата светлина се процеждаше през високи тънки облаци. Ричард се надяваше приятелите му да не са се приближили толкова до Мрачния Рал, но ако Зед беше потърсил нощния камък, преди Мрачният Рал да го унищожи, и беше разбрал, че Ричард е в Народния дворец, сигурно щяха да тръгнат натам. Драконът се спускаше ниско над хората, които виждаха, като ги плашеше, но се оказваше, че не са тези, които търсят.

Някъде към обяд Ричард ги видя. Зед, Чейс и Калан яздеха по една пътека близо до главния път. Изкрещя на Скарлет да се спусне надолу. Драконът направи остър завой и се спусна към земята — червена мълния. Тримата ездачи ги забелязаха, спряха конете си и скочиха на земята.

Скарлет разпери червените си криле и спря във въздуха, след това се приземи на една полянка встрани от пътеката. Ричард скочи и тръгна да бяга още едва докоснал земята. Тримата бяха спрели пред конете си с поводи в ръце. В другата си ръка Чейс беше стиснал боздуган. Видът на Калан го замая съвсем. Всичките му спомени за нея изведнъж оживяха в главата му. Те останаха по местата си, докато той тичаше към тях надолу по стръмната пътека. Ричард гледаше в краката си, за да не се спъне в някой корен.

Щом вдигна глава, видя, че към него се носи магьоснически огън. Замръзна от изненада. Какво правеше Зед? Топката течен огън беше по-голяма от всяка, която бе виждал досега. Тя осветяваше всички околни дървета със синьо-жълтия си пламък, приближавайки се с пукот. Ричард гледаше с широко отворени очи как се приближава, премятайки се, въртейки се, уголемявайки се.

Ужасен от онова, което щеше да последва, ръката на Ричард посегна към меча, той усети как думата Истина се врязва в плътта му. С мощно движение извади меча, от който се разнесе метален звън. Освободена, магията моментално премина през тялото му. Огънят почти го беше застигнал. Както беше направил някога при Шота, той издигна меча, стискайки дръжката с една ръка, а острието с другата, стискаше здраво и издигна меча пред себе си като щит. Обзе го ярост при мисълта, че Зед ги е предал. Не можеше да е Зед.

Ударната вълна го отмести назад. Около него всичко потъна в жега и плам. Гневът на магьосническия огън избухна, разпръсвайки се във въздуха към посоката, от която беше дошъл, след това изчезна.

— Зед! Какво правиш? Да не си полудял! Аз съм, Ричард! — той се приближи вбесен. Ядосан от стореното от Зед, ядосан от магията на меча. Пламът на гнева му пулсираше във вените му.

Зед, в своята стара роба, тънък и крехък както винаги, не помръдваше от мястото си. Чейс, подрънквайки с оръжията си, гледайки страшно както винаги, също не помръдваше. Зед хвана Калан за ръката с кокалестата си длан и за всеки случай я дръпна зад себе си. Чейс пристъпи напред, погледът в очите му беше черен като дрехите му.

— Чейс — предупреди го Зед ниско, — не ставай глупак. Остани на мястото си.

Ричард отмести поглед от едно мрачно лице към друго.

— Какво ви става на вас тримата? Какво правите тук? Казах ви да не се връщате за мен! Мрачният Рал прати хора за вас. Трябва да се връщате.

Зед, чиято бяла коса както винаги стърчеше на всички посоки, се обърна към Калан, но не отделяше очи от Ричард.

— Разбираш ли какво говори?

Калан поклати глава, отмятайки назад кичур коса.

— Не. Мисля, че това е високо Д’Хариански; аз не го владея.

— Високо Д’Хариански? Какво говорите? Какво…

Обля го студена вълна — изведнъж разбра, спомни си. Мрежата, която Мрачният Рал беше хвърлил върху него. Те не можеха да го познаят. Мислеха го за най-големия си враг. Мислеха го за Мрачния Рал.

Хрумна му друга мисъл. По тила му пробягаха иглички. Ако не друго, то поне Зед го бе помислил за Мрачния Рал и бе използвал срещу него магьосническия си огън. Не Зед беше предателят. Значи оставаше само Калан. Дали тя го виждаше, какъвто е в действителност?

Потръпвайки от страх при тази мисъл, той се приближи към нея и погледът му се закова върху зелените й очи. Гърбът на Калан се стегна, ръцете й висяха отпуснати покрай тялото, главата й беше изправена. Ричард разпозна стойката; стойка на предупреждение. Сериозно предупреждение. Знаеше какво може да му причини докосването й. Спомни си предупреждението на Шота, че Ричард може и да победи Зед, но Калан нямаше да се провали.

Зед се опита да застане помежду им. Ричард почти не го забеляза, изблъсквайки го от пътя си. Зед застана отзад и впи тънките си пръсти в тила му. Болката беше почти като от Агиел. Всички нерви по ръцете му пламнаха, болката се разля и по краката му. Ако това беше се случило преди Ричард да прекара цялото това време при Дена, пръстите на магьосника сигурно щяха да го парализират от болка. Но Дена беше отделила много време, за да го обучи, да му покаже как да изтърпява болката, все по-силната болка. Зед беше достоен съперник на възможностите на Дена, но Ричард потърси облекчение дълбоко в себе си и изгони болката от мисълта си, като на нейно място извика гнева на меча си. Погледна Зед с предупреждение. Магьосникът не се отдръпна. Ричард го блъсна. По-силно, отколкото възнамеряваше, и Зед падна на земята. Калан стоеше неподвижна пред него.

— Като кого ме виждаш — Мрачния Рал или Ричард?

Тя леко потръпна, очевидно в невъзможност да се движи. Погледът на Ричард бе привлечен от нещо, той за секунда отклони очи надолу и видя, че държи острието на меча опряно до гърлото й, до вдлъбнатината на врата й. Не знаеше кога го е приближил там; сякаш магията сама го бе сторила. Но знаеше, че не е истина. Сам го беше направил. Ето защо тя трепереше. На кожата й изби капка кръв, точно под острието на меча. Щом тя беше предателят, той трябваше да я убие.

Острието беше станало бяло. Също и лицето й.

— Кого виждаш? — отново прошепна той.

— Какво си направил с Ричард? — шепотът й беше дрезгав от гняв. — Ако си му причинил нещо лошо, кълна се, ще те убия.

Той си спомни как тя го беше целунала. На беше целувка на предател, беше целувка от любов. Установи, че не може да я убие по никакъв начин, дори и страховете му да се оправдаеха. Със сълзи на очи той прибра меча в ножницата.

— Съжалявам, Калан. Дано добрите духове ми простят онова, което почти направих. Знам, че не можеш да ме разбереш, но съжалявам. Мрачният Рал приложи към мен Първото правило на магьосника, опитвайки се да ни изправи един срещу друг. Опитва се да ме накара да повярвам на една лъжа и аз почти го направих. Знам, че двамата със Зед никога няма да ме предадете. Простете ми, че си го помислих.

— Какво искаш? — попита Зед. — Не те разбираме.

— Зед… той отчаяно прокара пръстите си през косата. — Как да те накарам да разбереш? — Той сграбчи магьосника за робата. — Зед, къде е кутията? Трябва да я взема, преди Рал да я е открил! Не бива да му позволяваме да го стори!

Зед се намръщи. Ричард знаеше, че това не помага; никой от тях не го разбираше. Той отиде при конете и започна да рови из раниците.

— Виж, онова, което търсиш, никога няма да го намериш — усмихна се магьосникът. — Кутията не е у нас. След четири дни ще умреш.

Ричард усети как нещо зад него се размърда. Обърна се; Чейс беше издигнал боздугана. Между двамата се стрелна огън. Скарлет избълва пламъци, докато Чейс отстъпи назад.

— Странни приятели имаш — избоботи драконът.

— Мрачният Рал хвърли върху мен магьосническа мрежа. Те не могат да ме познаят.

— Е, ако останеш при тях още малко, ще те убият.

Ричард разбра, че кутията не може да е у тях. Не и щом отиваха в Д’Хара, за да го спасяват. Не биха рискували да я вземат със себе си при Рал. Тримата гледаха него и дракона мълчаливо.

— Скарлет, кажи им нещо, да видим дали ще те разберат.

Главата на дракона се плъзна към тримата.

— Това не е Мрачният Рал, а вашият приятел, покрит с магьосническа мрежа. Някой от вас може ли да ме разбере?

Тримата не продумаха. Вбесен, Ричард се приближи до Зед.

— Зед, моля те, опитай се да ме разбереш. Не търси нощния камък. Направиш ли го, Рал ще те хване в отвъдния свят. Опитай се да разбереш!

Никой от тримата не разбираше нито дума от онова, което Ричард им говореше. Първо трябваше да открие кутията; след това щеше да се върне и да ги защитава от хората, които Мрачният Рал беше изпратил след тях. Той с неохота се качи обратно на Скарлет. Тя не ги изпускаше от поглед, като предупредително издишваше по малко дим и огън. На Ричард отчаяно му се искаше да остане при Калан, но нямаше начин — най-напред трябваше да си върне кутията.

— Да се махаме оттук. Трябва да намерим брат ми.

С огнен взрив, предупреждаващ тримата да се отдръпнат, Скарлет се издигна в небето. Ричард здраво се беше вкопчил в шиповете й. Червената й, покрита с люспи шия се изпъна напред, докато тя се издигаше в небето между носещите се бели облаци, проправяйки си път между тях. Ричард гледаше как тримата му приятели го проследяват с поглед, докато накрая вече не се виждаха. Почувства отчаяна безпомощност. Щеше му се Калан да се беше усмихнала поне веднъж.

— И сега какво? — попита Скарлет през рамо.

— Трябва да намерим брат ми. Той би трябвало да е с армия от около хиляда души, някъде между това място и Ранг’Шада. Няма да е толкова трудно да ги намерим.

— Те не разбраха и мен; мрежата сигурно е повлияла и на мен, след като сме заедно. От друга страна, сигурно е мрежа за хора, а не за дракони, защото аз така или иначе виждам реалното състояние на нещата. Щом тези тримата искаха да те убият заради тази мрежа, то със сигурност и други ще го пожелаят. Не мога да те защитя срещу хиляда души.

— Длъжен съм да опитам. Ще измисля нещо. Майкъл ми е брат, ще го накарам да види истината. Той е вдигнал на крак армията си, за да ми помогне. Точно сега помощта му ми е крайно необходима.

Тъй като една войска се забелязва по-добре, те се издигнаха по-нависоко, за да покрият с поглед по-голямо пространство. Скарлет плавно лавираше между огромните, пухести облаци. До този момент Ричард не си беше давал сметка колко огромни са всъщност облаците, ако човек ги гледа от толкова близо. Някои от тях се сливаха едни с други и се получаваше чудна земя от бели планини и долини. Драконът се гмуркаше под тъмните им основи, понякога преминаваше през влажния слой, обърнат към земята и главата й се загубваше до шията в белотата, връхчетата на крилете й също изчезваха. Облаците бяха толкова огромни, че в сравнение с тях дори Скарлет изглеждаше дребна и незначителна.

Обикаляха с часове, без да видят нито следа от армия. Ричард толкова свикна с летенето, че вече не беше необходимо през цялото време да се държи за шиповете на Скарлет. Облягаше се назад върху два от тях, оставяйки тялото си да се отпусне, докато оглеждаше пейзажа отдолу. Докато летяха, Ричард се чудеше по какъв начин да убеди Майкъл в самоличността си. Кутията трябваше да е у него; Зед сигурно я беше оставил там. Сигурно я беше скрил от Рал с магия, а след това я беше дал на Майкъл, за да я пази армията му. Трябваше да измисли начин да докаже на Майкъл кой я. Вземеше ли веднъж кутията, щеше да накара Скарлет да я отнесе в пещерата при яйцето си. Там щеше да е на сигурно място.

Тогава щеше да се върне и да защитава Калан от хората на Рал. Може би щеше да успее да накара Скарлет да закара и нея в пещерата. Там щеше да е на сигурно място.

Още три дни и половина и Мрачният Рал е мъртъв. Тогава Калан щеше да е в безопасност със сигурност. Тогава Ричард щеше да се върне в Западната земя и да се откъсне завинаги от всякаква магия. Да се раздели с Калан. При мисълта, че никога повече нямаше да я види, краката му се подкосиха.

Късно следобед Скарлет видя войската. Тя беше по-добра в забелязването на разни неща от тази височина от него. Все още бяха много високо и Ричард трябваше да се взира известно време, преди да ги види. Най-напред забеляза само тънък сноп прах; след малко различи и редиците, движещи се по пътя.

— Е, и какъв е планът ти? Какво смяташ да правиш? — обърна се тя към него.

— Мислиш ли, че можем да се приземим пред тях, без да ни видят?

Едно огромно жълто око се намръщи насреща му.

— Аз съм червен дракон. Мога да се приземя по средата им и пак да не ме видят, ако не искам да ме виждат. На какво разстояние от тях искаш да се приземим?

— Не искам да ме видят. Трябва да се добера до Майкъл, без хората му да ме забележат. Трябва да избягвам неприятностите — Ричард се замисли за миг. — Да се приземим на няколко часа ход пред тях. Да ги оставим да вървят към нас. Скоро ще мръкне; тогава ще отида при Майкъл.

Скарлет разпери криле и се понесе спираловидно към хълмовете, към които гледаше напредващата армия. Спусна се над някои от по-високите хълмове, прелетя над долините, като гледаше да стои встрани от пътя и се приземи на малка полянка, покрита с висока кафява трева. Яркочервените й люспи, гладки и лъскави, проблясваха на късното следобедно слънце. Ричард се плъзна надолу по рамото й.

Тя извърна глава.

— А сега какво?

— Искам да изчакам, докато мръкне, докато си направят бивак за през нощта. След като се навечерят, ще успея да се промъкна в палатката на Майкъл и да говоря насаме с него. Ще намеря начин да го убедя кой съм в действителност.

Драконът изръмжа, вдигайки поглед към небето, а след това и към пътя. Главата й се изви назад и се килна встрани, а едно огромно жълто око се вгледа в него.

— Скоро ще мръкне. Трябва да се връщам при яйцето си. То има нужда от топлина.

— Разбирам, Скарлет — Ричард въздъхна дълбоко и се замисли. — Върни се да ме вземеш сутринта. Ще те чакам на това място по изгрев слънце.

Скарлет внимателно огледа небето.

— Събират се облаци. — Отново погледна към него. — Ако има облаци, не мога да летя през тях.

— Защо?

Тя изръмжа, облак дим избълва от ноздрите й.

— Защото в облаците има скали.

Ричард се намръщи.

— Скали?

Тя нетърпеливо поклати опашка.

— Облаците крият разни неща; като мъгла е, не можеш да виждаш. А като не можеш да виждаш, се натъкваш на разни неща, като например на планини или хълмове. Може да съм силна, но ако по време на полет се натъкна на скала, може да си счупя врата. Ако облаците са достатъчно високо, мога да летя под тях. Ако върховете са достатъчно ниски, мога да минавам над тях, но тогава няма да мога да виждам земята. Няма да мога да те намеря. Какво ще стане, ако има облаци и не успея да те намеря или пък ако нещо друго се случи?

Ричард отпусна ръка на дръжката на меча си, хвърляйки поглед към пътя.

— Ако нещо се случи, ще трябва да се върна при другите си трима приятели. Ще гледам да се придържам към главния път, за да можеш да ме видиш — Ричард преглътна с усилие. — Ако всичко пропадне, ще трябва да се върна обратно в Народния дворец. Моля те, Скарлет, ако не успея да попреча на Рал с онова, което правя тук, след три дни трябва да съм в Народния дворец.

— Няма много време.

— Знам.

— Три дни, броено от утре, и после свършвам с теб.

Ричард се усмихна.

— Сделката си е сделка.

Скарлет още веднъж го погледна.

— Не ми харесва небето. Късмет, Ричард Сайфър. Ще се върна сутринта.

Тя леко се затича и се вдигна във въздуха. Ричард я видя да прави един кръг ниско над него, след това отлетя, като се смаляваше бързо, докато накрая изчезна между хълмовете. В главата му нахлу спомен: споменът, че и преди я е виждал. Денят, когато срещна Калан за първи път, точно след като го ухапа растението. Видя я да отлита над главата му точно като сега, изгубвайки се зад хълмовете. Запита се какво ли е правила този ден в Западната земя.

Като си проправяше път през високата суха трева, Ричард се запъти към един хълм наблизо и започна да се катери по лишения от богата растителност склон, откъдето можеше да наблюдава приближаващите от запад. Намери си закътано местенце в храсталака, настани се удобно и извади малко изсушени плодове и месо. Установи, че са му останали дори няколко ябълки. Яде без наслада, очаквайки появяването на войската и брат му, като през цялото време се питаше как ще успее да убеди брат си кой е всъщност.

Помисли си да му го напише, да го нарисува дори или да направи някаква карта, но се съмняваше, че това ще помогне. Щом мрежата, в която беше попаднал, променяше речта му, вероятно щеше да повлияе и на писането му. Опита се да си спомни някакви игри, на които са играли заедно като малки, но нищо не му хрумна. Майкъл не беше играл с него много навремето. Ричард си спомни, че онова, което единствено доставяше удоволствие на Майкъл тогава, беше боят с детски мечове. Не мислеше, че ако сега извадеше меча срещу брат си, щеше да предизвика желания ефект.

Имаше едно нещо, сети се той. Когато играеха на мечове, Майкъл обичаше Ричард да му отдава чест, падайки на коляно. Дали Майкъл щеше да си спомни това? Обичаше често да го прави; това го караше да се усмихва повече от всичко друго. Майкъл го наричаше „поздрава на победения“. Когато Ричард побеждаваше, Майкъл никога не го поздравяваше по този начин, пък и Ричард не му беше от категорията по онова време и никога не успяваше да накара Майкъл да го направи. Но обратното често се случваше. Усмихна се при този спомен, макар навремето това да му причиняваше болка. Може би Майкъл щеше да си спомни. Струваше си да опита.

Преди да се стъмни, Ричард чу шум от приближаващи коне, потракване на оръжия, скърцане на кожи, дрънчене на метал — шум от много хора на път. Край него минаха в бърз ход петдесетина до зъби въоръжени конници, вдигащи облаци прах и мръсотия около себе си. Ричард видя Майкъл, беше облечен в бяло и вървеше начело. Разпозна униформите, герба на Града на елените върху всяко рамо, жълтия флаг с изобразен върху него син силует на бор, под който се виждаха два кръстосани меча. На рамото на всеки от мъжете висеше по един къс меч, на широките им колани — бойна секира, в ръка държаха къси копия. Броните им, наречени бойни ризници, проблясваха през димната завеса. Това не бяха обикновени войници от Западната земя; беше личната охрана на Майкъл.

А войската? Отгоре ги беше видял да се движат всички заедно, конници и пешаци. Тези тук се движеха прекалено бързо, за да могат да бъдат следвани от пешаци. Когато отминаха, Ричард се изправи, оглеждайки пътя назад за останалите. Не се появи никой.

Той се успокои, като му дойде наум какво може да е станало. Зед, Чейс и Калан бяха оставили кутията на Майкъл и му бяха казали, че отиват в Д’Хара да търсят Ричард. Вероятно Майкъл не можеше да чака повече и сам отиваше да се притече на помощ. Пешаците не можеха да вървят с темпото, необходимо да се стигне навреме в Народния дворец, така че Майкъл заедно с личната си охрана бе тръгнал напред, оставяйки останалите да ги настигнат, когато успеят.

Петдесет души, пък били те и яките лични телохранители на Майкъл, все още не бяха достатъчно, ако пред тях се изпречеше многочислената армия на Рал. Ричард предположи, че Майкъл действа със сърцето, а не с разума си.

Ричард ги настигна дълго след като беше мръкнало. Бяха яздили здраво и късно спряха за почивка. Бяха отишли напред повече, отколкото той очакваше, и когато стигна в бивака им, отдавна вече бяха вечеряли. Бяха оставили конете да почиват през нощта. Някои от мъжете вече се бяха прибрали да спят. Имаше стражи, които трудно се различаваха в мрака, но Ричард знаеше къде може да очаква постове, тъй като преди това беше огледал лагера и малките огньове из него от върха на един хълм.

Нощта беше тъмна. Облаци закриха луната. Той внимателно заслиза надолу по хълма и се запромъква тихичко между стражите. Ричард плуваше в свои води. За него това не представляваше трудност; знаеше къде са разположени, а те не очакваха някой да се промъкне в бивака им. Наблюдаваше ги как гледат, а когато обръщаха глави в неговата посока, клякаше долу. Веднъж оказал се в обръча от стражи, не беше трудно да проникне в лагера. Майкъл улесняваше нещата още повече; палатката му беше разпъната в един ъгъл, далеч от останалите. Ако я беше разпънал при другите, щеше да е малко по-сложно. Все пак около палатката му имаше стражи. Ричард ги обходи с поглед, преценявайки къде може да пробие обръча им, и след малко намери мястото: в сянката на палатката, сянката, която палатката хвърляше на светлината на огньовете. Стражите стояха в светлото петно, защото не виждаха нищо в сянката.

Ричард се промъкна в тъмнината, приближи се до палатката и се сниши към земята, притихна. Дълго време се вслушва, за да разбере дали в палатката има още някой освен Майкъл. Чу шумолене на листа, имаше запалена лампа, но друг човек явно нямаше. Той внимателно направи разрез с ножа си, колкото да надникне в палатката. Видя Майкъл странично, с лявото рамо към него, седеше пред малка походна масичка и гледаше в някакви листа. Беше подпрял рошавата си глава на едната си ръка. По листовете не се виждаха редове и думи, и по онова, което виждаше, Ричард можеше да прецени, че са големи. Вероятно бяха карти.

Трябваше да влезе вътре, да се изправи, след това да падне на коляно и да отдаде чест, преди Майкъл да има време да вдигне тревога. Вътре, точно под него, се намираше походното легло. Ето как щеше да прикрие влизането си. Хвана здраво въжето, така че платното да не се мръдне рязко, Ричард направи разрез някъде около средата на леглото, след това повдигна края на платнището и внимателно се търколи вътре под леглото.

Когато Майкъл се обърна, чул шума, Ричард се изправи край малката му масичка точно пред него. На лицето му грейна усмивка при вида на по-големия му брат. Главата на Майкъл се озъби насреща му. Цветът напусна меките му бузи. Той скочи на крака. Ричард тъкмо се готвеше да падне на коляно, когато Майкъл проговори.

— Ричард… ти как… Какво правиш тук? Толкова… е… хубаво, че те виждам отново. Всички ние толкова… се тревожехме.

Усмивката на Ричард помръкна.

Когато постави отгоре му мрежата на врага, Мрачният Рал каза, че онзи, който почита Рал, ще вижда Ричард такъв, какъвто е в действителност.

Майкъл го видя такъв, какъвто е в действителност.

Предателят е Майкъл. Благодарение на него го беше заловил Рал, благодарение на него беше изтърпял мъченията на Морещицата. Майкъл щеше да предаде Калан и Зед на Мрачния Рал. Майкъл щеше да предаде всички на Мрачния Рал. Ричард се вледени до последната клетка.

Можа само да прошепне:

— Къде е кутията?

— А… изглеждаш гладен, Ричард. Нека се разпоредя да ти донесат вечеря. Ще поговорим. Толкова време мина.

Ричард умишлено не доближаваше ръката си до меча от страх, че ще го използва. Упорито си припомни, че е Търсачът и че това е единственото нещо, което в момента има значение. Не беше Ричард; беше Търсачът. Имаше работа за вършене. Не можеше да си позволи да бъде Ричард. Не можеше да си позволи да бъде братът на Майкъл. Точно в момента имаше по-важни неща. Много по-важни.

— Къде е кутията?

Очите на Майкъл се стрелкаха насам-натам.

— Кутията… ами… Зед ми каза за нея… Щеше да ми я даде… но после каза нещо, като че щял да те намери в Д’Хара чрез някакъв камък, и тримата тръгнаха след теб. Казах им, че и аз искам да отида, да спася брат си, но трябваше да събера хората си, да се приготвя, така че те тръгнаха напред. Зед взе кутията. Тя е у него.

Ричард вече знаеше; третата кутия е у Мрачния Рал. Мрачният Рал беше казал истината.

Търсачът потисна емоциите си и направи бърз разбор на ситуацията. Единственото важно нещо в момента беше да се добере до Калан. Загубеше ли главата си сега, тя щеше да страда; тя щеше да бъде вързана на другия край на Агиел. Установи, че неусетно е започнал да се концентрира върху мисленото изображение на плитката на Дена. Остави се да го направи. Каквото става да става, каза си. Не можеше да убие Майкъл, не можеше да рискува да се остави да бъде хванат от хората на брат си. Не можеше дори да си позволи Майкъл да узнае какво е разбрал Ричард; с това нямаше да постигне нищо, само щеше да рискува живота на останалите.

Той си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.

— Е, добре, щом кутията е в сигурни ръце. Това е важното.

Лицето на Майкъл възвърна малко от цветовете си, на устните му се появи усмивка.

— Ричард, добре ли си? Изглеждаш… различен. Изглеждаш така, сякаш си преживял… много.

— Повече, отколкото изобщо някога ще узнаеш, Майкъл. — Той седна на леглото. Майкъл предпазливо се върна на стола си. Облечен в торбестите си бели панталони и риза, със златен колан на кръста, той изглеждаше като ученик на Мрачния Рал. Ричард забеляза картите, които разглеждаше брат му. Карти на Западната земя. Карти на Западната земя за Мрачния Рал.

— Бях в Д’Хара, точно както ти е казал Зед, но избягах. Трябва да се махаме от Д’Хара. Колкото се може по-надалеч. Трябва да намеря другите, преди да са отишли там да ме търсят. Вече можеш да се връщаш с хората си, върни войската си обратно и защитавай Западната земя. Благодаря ти, Майкъл, че дойде да ми помогнеш.

Усмивката на брат му грейна.

— Ти си ми брат. Какво друго можех да направя?

Изгарян жестоко от болката на предателството, Ричард се насили да се усмихне топло. По някакъв начин това беше по-лошо, отколкото ако предателят беше Калан. Ричард беше израснал с Майкъл; те бяха братя, бяха прекарали заедно доста голяма част от живота си. Той винаги се бе възхищавал на Майкъл, винаги го бе подкрепял, бе го дарявал с безпрекословната си любов. Спомни си как се фукаше пред останалите момчета с по-големия си брат.

— Майкъл, трябва ми кон. Трябва да тръгвам. Веднага.

— Всички тръгваме с теб. Аз и хората ми — усмивката му се разшири още повече. — Сега, когато отново сме заедно, не искам да те изгубя от поглед.

Ричард скочи на крака.

— Не! — Бързо успокои гласа си. — Познаваш ме, свикнал съм да ходя сам в гората. С това се справям най-добре. Ти само ще ме забавиш. Точно сега не разполагам с много време.

Майкъл се изправи, очите му се стрелнаха към отвора на палатката.

— Не искам и да чуя подобно нещо. Ние…

— Не. Ти си Пръв съветник на Западната земя. Това е най-първата ти отговорност, а не да се грижиш за малкия си брат. Моля те, Майкъл, върни войската си обратно в Западната земя. Аз ще се оправя.

Майкъл потърка брадичката си.

— Е, май си прав. Ние отивахме в Д’Хара само за да ти помогнем, а сега, когато си в безопасност…

— Благодаря ти, че дойде да ми помогнеш, Майкъл. Ще си взема коня. Ти тук си работи.

Ричард се почувства като най-големия глупак, живял някога под слънцето. Трябваше да се сети. Отдавна трябваше да се сети. Спомни си речта на Майкъл, в която се говореше, че огънят бил враг на хората. Трябваше по това да разбере, ако не по друго. Калан се беше опитала да го предупреди за това още първата нощ. Подозренията й, че Майкъл е на страната на Рал, се оказаха верни. Ако само се беше вслушал в разума, а не в сърцето си.

Първото правило на магьосника: хората са глупави, вярват в онова, в което искат да вярват. Той се беше оказал най-глупав от всички. Беше твърде ядосан на себе си, за да може да се ядоса на Майкъл.

Отказът му да види истината щеше да му струва всичко. Не му оставаше никакъв избор. Заслужаваше да умре.

Спрял влажните си очи върху Майкъл, Ричард бавно падна на едно коляно и му отдаде почестта на губещия.

Майкъл постави ръце на хълбоците си и му се усмихна от високо.

— Спомняш си. Това беше толкова отдавна, малки братко.

Ричард се изправи.

— Не толкова отдавна. Някои неща никога не се променят; винаги съм те обичал. Довиждане, Майкъл.

През главата му отново светкавично премина мисълта да убие Майкъл. Знаеше, че ще трябва да го направи с гнева на меча; никога нямаше да може да прости на брат си и да превърне острието в бяло. За себе си може би, но не и за онова, което бе причинил на Калан, на Зед, никога. Но убиването на Майкъл не беше толкова важно, както спасяването на Калан; не можеше да поеме риска само защото искаше да успокои собствената си глупост. Излезе през отвора на палатката. Майкъл го последва.

— Остани поне да хапнеш нещо. Има още неща да си кажем. Все още не съм сигурен…

Ричард се обърна и впи поглед в брат си, застанал на входа на палатката. Беше започнала да пада лека мъгла. По вида на Майкъл разбра, че брат му няма никакво намерение да го остави да върви; той просто изчакваше, за да може да извика хората си на помощ.

— Направи каквото ти казвам, Майкъл, моля те. Трябва да вървя.

— Ей, вие — провикна се той към стражите. — Искам брат ми да остане при нас за негова сигурност.

Трима от тях се впуснаха към него. Ричард скочи в храсталака и потъна в тъмнината. Те тромаво го последваха. Не бяха хора, свикнали с гората, а войници. Ричард не искаше да се стига до убийство; те бяха от Западната земя. Промъкна се в мрака, докато бивакът се оживи, закрещяха се заповеди. Чуваше как Майкъл им крещи да го спрат, но да не го убиват. Разбира се, че не; той искаше лично да предаде Ричард на Мрачния Рал.

Ричард си проправи път през лагера до конете, промушвайки се между стражите. Разряза всички въжета, с които бяха вързани конете, след това се метна на един, без да го оседлава. Започна да крещи, да рита и да удря останалите. Те се заблъскаха ужасени. Хора и коне се залутаха във всички посоки. Ричард пришпори своя кон.

Чу зад себе си затихващи неистови крясъци. Погна коня си в тъмнината, а лицето му беше мокро от мъглата и от сълзи.