Пътешественикът във времето и неговата жена

Събота, 27 октомври 1984 — понеделник, 1 януари 2007 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри: Небето е пусто, аз падам във високата суха трева, дано стане бързо, и докато се старая да не вдигам шум, някъде в далечината еква пушечен изстрел, със сигурност няма нищо общо с мен, но не: повален съм на земята, гледам си корема, който се е разтворил като нар, супа от вътрешности и кръв, закрепена в котела на тялото ми, изобщо не ме боли, има нещо гнило, но мога само да се възхищавам на тази кубистична разновидност на вътрешностите ми, някой тича, единственото, което искам, е да видя Клер преди, крещя името й: Клер, Клер и Клер се надвесва над мен и плаче, а Алба прошепва:

— Татко…

— Обичам те.

— Хенри…

— Винаги…

— 0, боже, о, Боже…

— Достатъчно свят…

— Не!

— И време…

— Хенри!

Клер: Холът е съвсем притихнал. Всички са се вцепенили, вледенили са се и гледат надолу към нас. Пее Били Холидей, после някой изключва плейъра и се спуска тишина. Седя на пода и държа Хенри. Алба се е надвесила над него, нашепва му нещо на ухото, разтърсва го. Кожата на Хенри е топла, очите му са отворени, гледат някъде зад мен, той тежи в ръцете ми, тежи много, бледата му кожа е разкъсана, навсякъде червено, раздрана плът — рамка на един потаен свят от кръв. Държа Хенри. В ъгълчето на устата му има кръв. Избърсвам я. Някъде наблизо гърмят пиратки.

Гомес казва:

— Дайте да повикаме полиция.

Разпад

Петък, 2 февруари 2007 година

(Клер е на 35 години)

Клер: Спя по цял ден. Из къщата прехвърчат звуци: боклукчийски камион на уличката, дъжд, дърво, потропващо по прозореца в спалнята. Аз спя. Населявам неотклонно съня, искам го, царувам в него, изтласквам встрани сънищата, отказвам, отказвам. Сега сънят е моят любовник, моят унес, моят опиат, моята забрава. Телефонът звъни и звъни. Изключила съм секретаря с гласа на Хенри. Следобед е, нощ е, сутрин е. Всичко е сведено до това легло, до този безкраен сън, който превръща дните в един ден, кара времето да спре, разпростира се и всмуква времето, докато то не се обезсмисли.

Понякога сънят ме напуска и аз се преструвам, че Ета е дошла да ме вдигне за училище. Дишам бавно и дълбоко. Налагам на очите си да не помръдват под клепачите, налагам на съзнанието си да не помръдва и не след дълго Сънят вижда съвършената си репродукция и идва да се съедини със своето факсимиле.

Понякога се будя и търся с ръка Хенри. Сънят заличава всякакви разлики: тогава и сега, мъртви и живи. Аз съм отвъд глада, отвъд суетата, отвъд чертата, когато ми пука за нещо. Сутринта видях в огледалото в банята лицето си. Кожата ми прилича на пергамент, изопната и жълта, под очите ми се чернеят сенки, косата ми е сплъстена. Изглеждам мъртва. Не искам нищо.

Кими седи в долния край на леглото. Казва:

— Клер! Алба се прибра от училище… няма ли да я повикаш, за да й кажеш „здрасти“?

Преструвам се на заспала. Малката ръчица на Алба ме милва по лицето. От очите ми текат сълзи. Алба оставя нещо — дали раницата или калъфа на цигулката — на пода и Кими казва:

— Изуй си обувките, Алба.

И после Алба се пъха при мен в леглото. Слага ръката ми върху себе си, все едно съм я прегърнала, пъха глава под брадичката ми. Аз въздишам и отварям очи. Алба се преструва на заспала. Гледам гъстите й черни мигли, красивата уста, бледата кожа — тя диша внимателно, държи ме със силна ръка за хълбока, мирише на стърготинки от подострен молив, на колофон и шампоан. Целувам я отгоре по главата. Алба отваря очи и толкова ми заприличва на Хенри, че чак не издържам. Кими се изправя и излиза от стаята.

По-късно ставам, вземам си душ, вечерям на масата заедно с Кими и Алба. След като Алба си ляга, сядам на бюрото на Хенри, отварям чекмеджетата, вадя писмата и листовете хартия и започвам да чета.

Да се отвори след смъртта ми

10 декември 2006 г.

Dasein

Събота, 12 юли 2008 година

(Клер е на 37 години)

Клер: Шарис заведе Алба, Роза, Макс и Джо да се пързалят с ролери в Рейнбо. Отивам с колата у тях, за да прибера Алба, но съм подранила, а Шарис закъснява. Гомес ми отваря, препасан с хавлиена кърпа.

— Влизай — кани ме и отваря широко вратата. — Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Тръгвам след него през хола, където цари страхотен хаос, и влизам в кухнята. Сядам на масата, която още е отрупана с чинии, останали от закуската, и разчиствам място колкото да се подпра на лакти. Гомес снове напред-назад и слага кафето.

— Отдавна не съм ти виждал муцунката.

— Доста заета съм. Алба ходи на какви ли не уроци и аз я разкарвам.

— Правиш ли изкуство?

Гомес слага пред мен чаша и чинийка и пълни чашата с кафе. Млякото и захарта вече са на масата и аз си вземам сама.

— Не.

— О!

Гомес се обляга на кухненския плот, както държи с две ръце чашата с кафето си. От водата косата му е потъмняла и е сресана назад. Досега не бях забелязвала, че е започнал да оплешивява.

— Е, какво друго правиш, освен да разкарваш с колата нейно височество?

„Какво правя ли? Чакам. Мисля. Седя на леглото, държа стара карирана риза, която още мирише на Хенри, и вдишвам дълбоко от миризмата му. В два след полунощ, след като Алба заспи, излизам да се разхождам, за да се уморя и да заспя. Провеждам разговори с Хенри, все едно той е с мен и може да гледа с моите очи, може да мисли с моя ум.“

— Нищо особено.

— Хмм.

— Ами ти?

— О, знаеш как е. Съветнича. Вживявам се в ролята на строгия глава на семейство. Както обикновено.

— О.

Отпивам от кафето. Поглеждам часовника над мивката. Той е с формата на черна котка: опашката се клати напред-назад като махало, а големите й очи мърдат в такт с нея и тиктакат силно. Сега е 11:45.

— Искаш ли нещо за ядене?

Клатя глава.

— Не, благодаря.

Ако се съди от чиниите по масата, Гомес и Шарис са закусвали воден пъпеш, бъркани яйца и препечени филийки. Децата са яли „Лъки Чармс“140, „Чериоус“141 и нещо с фъстъчено масло отгоре. Масата прилича на археологическа възстановка на семейна закуска от двайсет и първи век.

— Излизаш ли с някого?

Поглеждам Гомес, който още се е облегнал на плота, още държи чашата с кафето на равнището на брадичката си.

— Не.

— Защо?

„Не ти влиза в работата, Гомес.“

— Не ми е и хрумвало.

— Би трябвало да помислиш за това.

Той оставя чашата в мивката.

— Защо?

— Имаш нужда от нещо ново. От нов човек. Не можеш до края на живота си да чакаш да се появи Хенри.

— Как да не мога, мога. Нали виждаш.

Гомес прави две крачки и вече стои до мен. Надвесва се и доближава устни до ухото ми.

— Не ти ли липсва… това?

Той прокарва език по вътрешната страна на ухото ми. „Да, липсва ми.“

— Разкарай се, Гомес — съскам му аз, но въпреки това не се дръпвам.

Седя като закована на стола. Гомес вдига косата ми и ме целува отзад по врата.

„Ела при мен, о, ела при мен!“

Затварям очи. Ръце, които ме издърпват от стола и разкопчават ризата ми. Език по врата ми, по раменете и зърната на гърдите. Пресягам се слепешком и напипвам хавлиен плат, кърпа, която се свлича. „Хенри.“ Ръце, които разкопчават джинсите ми, смъкват ги, слагат ме назад върху кухненската маса. На пода пада нещо метално. Храна и сребърни прибори, полукръг на чиния, парче пъпеш под гърба ми. Краката ми, изместени встрани. Език върху оная ми работа.

— Ооох!

Ние сме на ливадата. Лято е. Зелено одеяло. Току-що сме яли, още усещам в устата си вкуса на пъпеш. Езикът оставя след себе си празно пространство, мокро и разтворено. Поглеждам, виждам пред себе си чаша недопит портокалов сок. Затварям очи. Мощните тласъци на твърдия член на Хенри вътре в мен. Да. „Чаках много търпеливо, Хенри. Знаех, че рано или късно ще се върнеш.“ Да. Кожа върху кожа, ръце върху гърди, тласъци, ритмични и дълбоки да, о…

— Хенри…

Всичко спира. Някъде високо тиктака часовник. Отварям очи. Гомес ме гледа — обидено? сърдито? — след миг върху лицето му вече не се чете нищо. Затръшва се врата на автомобил. Аз сядам на масата, скачам от нея, хуквам към банята. Гомес мята след мен дрехите ми.

Докато се обличам, чувам, че Шарис и децата вече са на входната врата и се смеят. Алба се провиква:

— Мамо!

Аз изкрещявам:

— Идвам ей сега!

Стоя в мъждивата светлина на розово-черната баня и се гледам в огледалото. Имам по косата си овесени кръгчета. Отражението ми изглежда объркано и бледо. Измивам си ръцете, опитвам се да посреша с пръсти. „Какво правя? В какво съм допуснала да се превърна?“

И чувам нещо като отговор: „Сега ти си пътешественичката.“

Събота, 26 юли 2008 година

(Клер е на 37 години)

Клер: Докато ние с Шарис разглеждаме по галериите изкуство, Алба проявява търпение и е възнаградена с посещение в „Ед Дебевиц“, нещо като закусвалня, която обслужва забързаните туристи. Още щом прекрачваме прага, и сякаш се озоваваме в средата на шейсетте години. „Кинкс“142 дънят до дупка, навсякъде се мъдрят надписи:

„Ако сте наистина добър клиент, ще поръчате още!!!“

„Много ви молим, говорете ясно, когато давате поръчката.“

„Кафето ни е толкова добро, че ние също го пием.“

Днес очевидно е ден на балоните с форма на животни: някакъв господин в лъскав морав костюм надува на Алба един дакел и след като той приема формата на шапка, й го слага на главата. Тя се гърчи от радост. Чакаме на опашка половин час, а Алба изобщо не хленчи: наблюдава как келнерите и келнерките флиртуват помежду си и оценява балоните животни на другите деца. Накрая един сервитьор с очила с дебели стъкла и рогови рамки и с табелка, от която научаваме, че се казва Спас, ни настанява в едно от сепаретата. Ние с Шарис отваряме с рязко движение менютата и се опитваме да открием сред пържените картофи с чедър и кюфтетата нещо, което да ни се яде. Алба само си повтаря напевно отново и отново думите „млечен шейк“. Когато Спас идва пак при нас, тя получава внезапен пристъп на срамежливост и трябва да бъде уговаряна да му каже, че иска млечен шейк с фъстъчено масло (и малка порцийка пържени картофи, защото, както й обяснявам аз, си е упадъчно да си поръчваш за обяд само млечен шейк). Шарис си взема макарони със сирене, а аз — сандвич с бекон, маруля и домат. След като Спас се отдалечава, Шарис запява: „Алба и Спас на дърво са седнали и се ЦЕЛУУУВАТ…“, а Алба зажумява, запушва си с длани ушите, клати глава и се усмихва. Келнер, на чиято табелка пише, че се казва Бъз, ситни напред-назад пред барплота и прави караоке на „Обичам старовремския рокендрол“ на Боб Сигър.

— Мразя го тоя Боб Сигър — споделя Шарис. — Нима мислиш, че му е отнело повече от трийсетина секунди да напише такова парче?

Млечният шейк пристига във висока чаша със сламка, която в горния край се огъва, и метален шейкър, където е млечният шейк, който не се е побрал в чашата. Докато го пие, Алба стои права на пръсти, за да постигне възможно най-добрия ъгъл, под който се смуче млечен шейк с фъстъчено масло. Шапката й балон във формата на дакел постоянно се плъзга върху челото й и й пречи да се съсредоточи. Тя ме поглежда през гъстите си черни мигли и бута нагоре балона шапка, така че той се крепи на главата й само от статичното електричество.

— Татко кога ще си дойде? — пита ме тя.

Шарис издава звук, какъвто се чува, ако в носа ни случайно е попаднала пепси-кола, закашля се и се налага да я тупам по гърба, докато тя не ми показва с ръце да спра, и аз спирам.

— На 29 август — отговарям на Алба, която отново започва да изсмуква остатъците от шейка, а Шарис ме поглежда с укор.

По-късно вече сме в колата и пътуваме по Лейк Шор Драйв: аз шофирам, Шарис си играе с радиото, а Алба спи на задната седалка. При Ървинг Парк завивам и Шарис пита:

— Алба знае ли, че Хенри е умрял?

— Разбира се, че знае. Нали го видя — напомням й аз.

— А защо тогава й каза, че ще си дойде през август?

— Защото той наистина ще си дойде. Сам ми посочи датата.

— О!

Гледам пътя, но въпреки това усещам, че Шарис се е вторачила в мен.

— Не е ли малко… зловещо?

— На Алба й харесва.

— А на теб?

— Аз не го виждам никога.

Опитвам се да го кажа небрежно, сякаш не се изтезавам от тази несправедливост и не се разкайвам горчиво, задето ми докривява, докато Алба ми описва посещенията си с Хенри, макар че попивам всичко до най-малката подробност.

„Защо не аз, Хенри? — питам го безмълвно, докато завивам по осеяната с играчки алея пред къщата на Шарис и Гомес. — Защо само Алба?“ Но както обикновено, отговор няма. Както обикновено, просто е така. Шарис ме целува и слиза от колата, после тръгва бавно към входната врата, която като с вълшебна пръчка се отваря рязко и зад нея стоят Гомес и Роза. Роза подскача нагоре-надолу и подава нещо на Шарис, която го взема и казва нещо, и я притиска до себе си. Гомес ме гледа вторачено, накрая ми махва набързо с ръка. Аз също му махвам. Той се обръща. Шарис и Роза са влезли вътре. Вратата се затваря.

Аз седя там, на алеята, Алба спи на задната седалка. По изпъстрената с нарциси морава се разхождат гарвани. „Къде си, Хенри? — Отпускам глава върху волана. — Помогни ми.“ Не отговаря никой. След минута включвам автомобила на скорост, излизам на заден от алеята и поемам към тихия ни, чакащ дом.

Събота, 3 септември 1990 година

(Хенри е на 27 години)

Хенри: Ние с Ингрид сме изгубили колата и сме пияни. Пияни сме, тъмно е, обикаляме насам и натам, и обратно, а колата я няма и няма. Проклет Линкълн Парк. Проклети паяци. Мамка му.

Ингрид се е вкиснала. Върви пред мен и целият й гръб, дори начинът, по който се движат хълбоците й, са вкиснати. Кой знае защо, съм виновен аз. Проклет нощен клуб в Парк Уест. На кого му е хрумнало да прави клуб в този юпарски Линкълн Парк, където не можеш да си оставиш колата за повече от десет секунди и да не рискуваш паяците на Линкълн да я вдигнат и да я отнесат в бърлогата си, за да я зяпат като невидели…

— Хенри.

— Какво?

— Пак онова момиченце.

— Кое момиченце?

— Което сме виждали и преди.

Ингрид спира. Проследявам с очи накъде сочи. Момиченцето стои пред вратата на една цветарница. Облечено е в нещо тъмно и единственото, което виждам, са бялото му лице и голите крачета. Сигурно е на седем-осем години, прекалено малко е, за да се разхожда само посред нощ. Ингрид отива при момиченцето, което я гледа безстрастно.

— Добре ли си? — пита го Ингрид. — Изгубило ли си се?

Момиченцето ме поглежда и отговаря:

— Бях се изгубила, но сега вече разбрах къде съм. Благодаря — добавя то любезно.

— Искаш ли да те откараме у вас? Можем да те откараме, стига да намерим колата.

Ингрид се е надвесила над момиченцето. Лицето й е на около педя и половина от лицето на детето. След като се приближавам, виждам, че момиченцето е облечено в мъжко шушляково яке. Стига му чак до глезените.

— Не, благодаря. Пък и живея много далеч.

Момиченцето е с дълга черна коса и стряскащи черни очи: в жълтата светлина на цветарницата прилича на малката кибритопродавачка, дошла от викторианската епоха, или на Ан на Декуинси143.

— Къде е майка ти? — пита Ингрид.

Момиченцето отговаря:

— У дома. — Усмихва ми се и добавя: — Не знае, че съм тук.

— Избягала ли си? — питам я аз.

— Не — отвръща момиченцето и се смее. — Търсех татко, но май съм дошла много рано. Ще се върна по-късно. — Тя се промушва покрай Ингрид и идва с несигурна крачка при мен, след което ме хваща за якето и ме притегля към себе си. — Колата е при отсрещния тротоар — прошепва ми.

Поглеждам към тротоара от другата страна на улицата и наистина, там е червеното порше на Ингрид.

— Благодаря… — подхващам аз, а момиченцето ме възнаграждава с бърза целувка, която се приземява някъде при ухото ми, после хуква по тротоара с крачета, които шляпат по цимента, а аз оставам да го гледам втренчено.

Ингрид мълчи, докато се качваме в колата. Накрая аз казвам:

— Беше странно.

А тя въздиша и отвръща:

— Уж си умен мъж, Хенри, а понякога си страшно недосетлив.

После, без да изрича и дума повече, ме оставя пред нас.

Неделя, 29 юли 1979 година

(Хенри е на 42 години)

Хенри: Намирам се някъде в миналото. Седя заедно с Алба на плажа Лайтхаус. Тя е на десет години. Аз съм на четирийсет и две. И двамата пътешестваме във времето. Вечерта е топла, сигурно е юли или август. Аз съм облечен в джинси и бяла тениска, които съм откраднал от богаташка къща в Северен Евънстън, а Алба е по розова нощница, взета от въжето пред къщата на някаква старица. Дълга й е и сме я прихванали при коленете. Цял следобед хората ни зяпат озадачено. Едва ли приличаме на обикновен баща и обикновена дъщеря, дошли на плаж. Но ние хвърлихме доста усилия: плувахме, направихме пясъчен замък. Ядохме хотдог и пържени картофи, които купихме от сергията при паркинга. Нямаме одеяло, нямаме и кърпи и сме целите в пясък, мокри сме и сме приятно уморени, седим и гледаме как едни дечица ту влизат тичешком във вълните, ту бягат от тях, а подире им подрипва огромно смешно куче. Докато гледаме водата, слънцето зад нас залязва.

— Разкажи ми някоя история — моли Алба и се залепя за гърба ми като студени варени спагети.

Аз я прегръщам.

— Каква история?

— Хубава. История за теб и мама, когато мама е била малко момиченце.

— Хмм. Добре. Имало едно време…

— Кога е било това време?

— Всички времена едновременно. Преди много време и сега.

— И двете ли?

— Да, винаги и двете.

— Ама как така и двете?

— Искаш ли да ти разказвам, или не?

— Искам…

— Добре тогава. Едно време, много, много отдавна майка ти живеела в голяма къща до ливада и на ливадата имало място, наречено поляната, където тя ходела да си играе. Един прекрасен ден майка ти, която била съвсем мъничка и косата й била по-голяма от нея, отишла на полянката и що да види: мъж…

— Без дрехи!

— Гол-голеничък — потвърждавам аз. — И след като майка ти му дала плажна кърпа, която по една случайност носела, та мъжът да се прикрие с нещо, той й обяснил, че пътешества във времето, й по някаква причина тя му повярвала.

— Защото било истина!

— Ами да, но откъде е можела да знае тя! Та му повярвала и после, по-късно, проявила глупостта да се омъжи за него и ето ни тук.

Алба ме удря с юмруче по корема.

— Разкажи го хубаво, де — настоява тя.

— Уффф. Как да ти разказвам, като ме биеш? Ужас!

Алба си мълчи. После казва:

— Защо в бъдещето не ходиш при мама?

— Не знам, Алба. Ако можех, щях да бъда там.

Синьото по хоризонта се сгъстява, започва отливът. Изправям се и подавам ръка на Алба, за да я издърпам. Докато става и изтръсква пясъка по нощницата, тя залита съм мен и казва:

— Ох!

После изчезва, а аз продължавам да стоя там, на плажа, да държа влажната памучна нощница и в гаснещата светлина да се взирам в малките следи на Алба.

Възраждане

Четвъртък, 4 декември 2008 година

(Клер е на 37 години)

Клер: Сутринта е студена и ясна. Отключвам вратата на ателието и изтръсквам снега от ботушите си. Вдигам щорите, включвам отоплението. Слагам кафе. Стоя в празното пространство насред ателието и се оглеждам.

Върху всичко са се напластили две години прах и застиналост. Масата, на която рисувам, е гола. Бъркачката стои чиста и празна. Калъпите и рамките са старателно подредени, до масата са оставени непокътнати кълбета арматурно желязо. Боите и оцветителите, бурканчетата с четки и други принадлежности, книгите — всичко е, както съм го оставила. Скиците, които съм закачила с кабарчета по стената, са пожълтели и са се нагънали. Свалям ги и ги изхвърлям в кошчето.

Сядам при масата и затварям очи.

Вятърът блъска с клоните на дърветата отстрани по къщата. През кишата по алеята минава кола. Кафеварката съска и гъргори, докато бълва последните капки кафе в каничката. Аз отварям очи, потрепервам и се сгушвам в дебелия пуловер.

Сутринта, когато се събудих, ме обзе силен порив да дойда тук. Беше като проблеснало желание за секс: среща със стария ми любовник, изкуството. Но сега седя тук и чакам какво… нещо… което да дойде при мен, а при мен не идва нищо. Издърпвам едно от чекмеджетата и вадя лист хартия, боядисана в индигово. Листът е тежък и леко грапав, наситеносин и при допир студен като метал. Слагам го върху масата. Известно време стоя и го гледам. Вадя няколко парчета мек бял пастел и ги държа в длан, сякаш ги претеглям. После ги оставям и си сипвам кафе. Гледам през прозореца гърба на къщата. Ако Хенри беше тук, сигурно щеше да седи на бюрото си и да ме гледа над него. Или щеше да играе с Алба на скрабъл, да чете комикси или да готви супа за обяд. Отпивам от кафето и се опитвам да усетя как времето се обръща в обратната посока, опитвам се да залича разликата между сега и тогава. Единствено спомените ме задържат тук. Време, направи така, че да изчезна. Тогава може да се съедини онова, което отделяме със самото си присъствие.

Заставам пред листа хартия и вземам белия пастел. Листът е огромен и аз започвам от средата, като се надвесвам над хартията, макар и да знам, че на статива ще ми бъде по-удобно. Измервам фигурата, която е с размери два пъти по-малки от естествените: тук е темето, тук — чаталът, тук — петата. Нахвърлям главата. Рисувам с голяма лекота, по памет: празни очи, тук, в средата на главата, дълъг нос, извита уста, която е леко отворена. Веждите са вдигнати на дъги: о, ти ли си това! Остра брадичка и заоблена долна линия на лицето, високо чело, уши, които са само нахвърляни. Тук са вратът и раменете, които се снишават и се превръщат в ръце, кръстосани като за защита върху гърдите, тук са долният край на гръдния кош, заобленият корем, закръгленият ханш, краката, които са леко огънати, ходилата, сочещи надолу, сякаш фигурата се рее във въздуха. Мерните точки са като звезди върху индиговото нощно небе на хартията, фигурата е съзвездие. Отбелязвам по-светлите участъци и фигурата става триизмерна, стъклен съсъд. Рисувам чертите внимателно, създавам строежа на лицето, запълвам очите, които ме гледат, изумени, че внезапно са започнали да съществуват. Къдравата коса се вее по хартията, носи се безтегловна и неподвижна, и понеже е линейна, вдъхва динамика на статичното тяло. Какво още има в този всемир, в тази рисунка? Други звезди, много далеч. Ровя из принадлежностите и намирам игла. Закрепвам с лепенка рисунката върху прозореца й започвам да правя по хартията мънички дупчици, и всяка прободена от иглата дупка се превръща в слънце в някакви други светове. И след като имам цяла галактика, пълна със звезди, очертавам с дупки и фигурата, която сега вече наистина е съзвездие, плетеница от малки светлинки. Гледам своето подобие и то отвръща на погледа ми. Слагам пръст върху челото му и казвам:

— Изчезни!

Но ще остане именно то, а ще изчезна аз.

Винаги отново

Четвъртък, 24 юли 2053 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 82)

Хенри: Озовавам се в тъмен коридор. В дъното на коридора има врата, която е открехната и по края й струи бяла светлина. Коридорът е пълен с галоши и дъждобрани. Отивам бавно и тихо при вратата и надзъртам предпазливо в съседната стая. Тя е окъпана в сутрешна светлина, която отпърво е мъчителна, но след като очите ми свикват, виждам, че в стаята при прозореца има обикновена дървена маса. На масата с лице към прозореца седи жена. До лакътя й е оставена чаша чай. Отвън е езерото, вълните се разбиват о брега и се отдръпват с вдъхваща спокойствие повторяемост, която след няколко минути започва да прилича на неподвижност. Жената е изключително неподвижна. В нея има нещо познато. Тя е стара, косата й е съвсем бяла и се спуска на тънка струя по леко превития гръб чак до кръста. Облечена е в пуловер с цвят на корал. Извивката на раменете, сковаността на стойката казват това е човек, който е много уморен, и самият аз съм много уморен. Премествам тежестта от единия на другия си крак и подът изскърцва, а жената се обръща, вижда ме и лицето й е сътворено наново в радост, аз внезапно се изумявам, това е Клер, Клер като стара! И тя идва при мен, съвсем бавно, и аз я притискам до себе си.

Понеделник, 14 юли 2053 година

(Клер е на 82 години)

Клер: Днес сутринта всичко е чисто, бурята е оставила из двора клони, които сега ще изляза да събера, целият пясък по плажа е пренареден и е разпръснат наново на равно покривало, осеяно тук-там със следи от дъждовни капки, а кремовете са се огънали и проблясват на бялата светлина в седем сутринта. Аз седя на масата в трапезарията с чаша чай, гледам водата и слушам. Чакам.

Днешният ден не се различава особено от всички останали дни. Ставам по изгрев-слънце, обличам панталон и пуловер, сресвам се, препичам си филия, правя си чай и сядам, за да погледам езерото и да се чудя дали той ще дойде днес. Не е много по-различно от многото други пъти, когато той си е отивал и аз съм чакала, за сега обаче аз имам напътствия; този път знам, че най-после Хенри ще дойде. Понякога се питам дали тази готовност, това очакване не осуетяват чудото. Но нямам избор. Той идва и аз съм тук.