Пътна мрежа

5 януари, 1974 г.

Това, което се случи през този ден в супермаркета „Спри и купи“, бе единственото нещо през целия му живот, което изглеждаше специално планирано и предназначено от съдбата за него, а не просто част от непредсказуемото ежедневие. Сякаш невидим пръст изписваше върху друг човек послание, което той трябваше да прочете.

Той обичаше да ходи на пазар. Действаше му разтоварващо и беше съвсем нормално. След схватката с мескалина, да действа нормално му доставяше голямо удоволствие. На Нова година не се бе събудил чак до следобед, а останалата част от деня бе прекарал бродейки из къщата, неадекватен и чужд на самия себе си. Вземаше нещо в ръка и го оглеждаше, чувствайки се като Яго с черепа на Йорик. Това усещане, но вече по-слабо, се бе запазило и на следващия, дори и на по-следващия ден. Но от друга страна, случаят имаше и положителен ефект. Съзнанието му бе почистено и подредено, сякаш бе изчеткано и лъснато от някакъв вманиачен вътрешен домакин. Не се напи отново и не плака. Когато Мери предпазливо му се бе обадила около седем часа вечерта на първи януари, той бе разговарял с нея спокойно и разумно и му се стори, че не бе настъпила особена промяна в отношенията им. Играеха си на пас от място, като всеки чакаше другият да направи първия решителен ход. Но тя се бе поддала на изкушението и бе намекнала за развод — само за възможността, едва докосвайки въпроса, но все пак поставяйки го. Не, единственото, което го притесняваше сред резултатите от мескалина, беше строшеният екран на цветния телевизор Зенит. Не можеше да разбере защо го бе направил. Мечтал бе за такъв телевизор години наред, макар и любимите му предавания и филми да бяха стари и черно-бели. Самото му действие даже не го притесняваше толкова, колкото натрапчивата картина на неговия резултат — счупените стъкла, стърчащите проводници. Те като че ли го упрекваха: Защо го направи? Служих ти вярно, а ти ме строши. Нищо лошо не ти сторих, а ти ме разби. Бях беззащитен. Този протест ужасно му напомняше и за това, което се готвеха да сторят с къщата му. Накрая, той намери някаква стара покривка и го покри с нея. Така беше й по-добре, и по-зле. По-добре, защото не можеше да го види й по-зле, защото се чувстваше като със загърнат труп в къщата. Той изхвърли чука като оръжие, с което е било извършено убийство.

Но да се ходи на пазар беше добре, също както и да се пие кафе в Грилът на Бенджи, или да се минава с форда през автомивката, или да се купува Тайм от репа на Хени в центъра на града. „Спри и купи“ бе много голям супермаркет, осветен от неонови лампи пръснати по тавана, и пълен с жени, които бутаха количките си, смъмряха децата си и се мръщеха пред опакованите в прозрачен полиетилен домати, който не позволяваше да се разбере дали те не бяха омекнали. От дискретно монтираните отгоре говорители се носеше лека, ненатраичива музика.

На този ден, събота, в супермаркета се пазаруваше за уикенда и в него имаше повече мъже от обикновено, които придружаваха своите съпруги, дотягайки им с идиотските си предложения за покупки. Мъжете, жените и въпросът за разнообразните отношения помежду им придобиваха философски оттенък в очите му. Денят бе ясен, слънцето обливаше с лъчи големите прозорци на магазина и осветяваше в неравни квадрати пространството край касите, като от време на време се отразяваше ослепително в косите на някоя жена. В ситуации като тази, нищо не изглеждаше страшно, но нощем винаги ставаше по-зле.

Количката му бе пълна с традиционния избор на мъж, неочаквано изпаднал в положението на домакин: спагети, консерва месо в стъклен буркан, четиринайсет порции опакована полуготова храна, дузина яйца, масло и торба портокали, за да не го хване скорбут.

Беше тръгнал да излиза по средния коридор между рафтовете, когато Бог, може би, му заговори. Пред него имаше жена със светлосини панталони и тъмносиня релефно изплетена фланела. Косата й беше силно изрусена. Беше може би на трийсет и пет и бе симпатична, с открито и живо лице. Издаде странен звук, все едно се задавяше и се олюля. Шишенцето с горчица, което беше хванала в ръка, падна на пода и се затъркаля, превъртайки пред погледа му червения знак на етикета и думата ФРЕНСКА.

— Госпожо — осмели се да запита той. — Зле ли ви е?

Жената залитна назад, а лявата й ръка, с която се бе опитала да се задържи, помете десетки кутии кафе на земята. На всяка от тях пишеше: МАКСУЕЛ ХАУЗ. ВКУСНО И ДО ПОСЛЕДНАТА КАПКА.

Случи се толкова бързо, че той дори не свари да се уплаши — поне не за себе си — но забеляза нещо, което след това щеше да си спомни добре и което често щеше да го спохожда в сънищата му. Очите на жената бяха изскочили напред също както бе ставало с Чарли по време на пристъпите му.

Тя падна по гръб на земята. Издаваше слаби гърлени звуци. Кожените ботуши на краката й с бяла линия около подметките забарабаниха по покрития с мрамор под. Жената, която бе точно зад него, тихо изпищя. Момчето, което слагаше с печат цените на сапуна малко по-нагоре, дотича, изтървавайки инструмента си. Две момичета от касите дойдоха до ъгъла на коридора и впериха невярващ поглед надолу.

Той се чу как казва:

— Изглежда има пристъп от епилепсия.

Но не бе епилепсия. Изглежда бе някакъв мозъчен кръвоизлив и лекар, който бе тръгнал с жена си из магазина, я обяви за мъртва. Младият доктор изглеждаше уплашен, като че ли току-що бе разбрал, че професията му щеше да го гони до гроб, като отмъстителен звяр. Докато завърши прегледа си, малка тълпа се бе събрала около жената, която лежеше сред разпилените кутии кафе — последните предмети от земния свят, които бе докоснала жива. Сега тя вече се бе превърнала в част от другия свят и други живи хора щяха да я докоснат за последно. Количката й бе напълнена до половината с провизии за цяла седмица и видът на пакетите, кутиите и опакованото месо го изпълни с истински ужас.

Гледайки в количката на умрялата жена, той се запита какво ли щяха да направят с продуктите, които бе събрала. Дали щяха да ги сложат пак по рафтовете? Или да ги оставят в канцеларията на управителя, докато някой неин близък ги плати и вземе като доказателство, че е издъхнала в ежедневни дребни грижи?

Някой бе извикал ченге и то си проби път в тълпата от хора, събрали се до касите.

— Моля ви — казваше ченгето важно. — Дайте й малко въздух.

Като че ли можеше да го използва. Той се обърна и разбута с рамо тълпата, за да излезе навън. Спокойствието му от последните няколко дни беше разбито и вероятно завинаги. Можеше ли изобщо да има по-ясно предзнаменование? Изключено. Но какво значеше това? Какво?

Когато се прибра вкъщи, той остави полуготовота храна във фризера и си направи силен коктейл. Сърцето му биеше като тъпан. През целия път от супермаркета до дома се бе мъчил да се сети какво бяха направили с дрехите на Чарли.

Бяха дали играчките му в благотворителния магазин в Нортън, спестовния му влог от хиляда долара (събирани за колеж — половината от всичко, което Чарли бе получавал по празниците от роднини отиваше там въпреки острите му протести) бяха прехвърлили на своя сметка. Леглото и спалното му бельо бяха изгорили по съвет на мама Джийн — самият той така и не успя да вникне в смисъла на този ритуал, но нямаше сили да се противи; когато всичко за него се бе разпаднало не можеше да спори за някакъв матрак. Но дрехите, това беше нещо друго. Какво бяха направили с дрехите на Чарли?

Този въпрос не спря да го мъчи цял следобед и по едно време той дори тръгна да звъни на Мери, за да я попита. Но това вече би било наистина последната възможност. След това тя нямаше да има никакви съмнения относно състоянието на разсъдъка му.

Точно преди залез слънце той се качи в малкото таванче над килера, като пропълзя през капака. Трябваше да се качи на стол, за да се вдигне догоре. Не бе стъпвал на тавана от много, много дълго време, но голата стоватова лампа светна. Покрита бе с прах и паяжини, но все пак работеше.

Отвори първия попаднал му прашен кашон и откри всичките си годишни албуми от гимназията и колежа, прилежно подредени там. На корицата на всеки от гимназиалните албуми пишеше: СЕНТУРИОН, Гимназиално училище „Бей“. На корицата на всеки от колежанските му албуми (те бяха по-луксозно подвързани) бяха изписани думите: ПРИЗМАТА, Нека си спомним…

Той отвори първо гимназиалните албуми, прелиствайки най-напред последните страници с пожелания за спомен (Нагоре, надолу, навсякъде — От момичето, което ти окепази албума — пишеше отгоре надолу — А. Ф. А. Кони), снимките на отдавна забравени учители, застинали зад катедрите си, сдържано усмихнати, после фотографиите на съучениците си, които едва помнеше, с успеха им изписан отдолу (Ф. Х. А. 5,2; Съветник на класа 2,3,4; Клуб Е. А. По 4) заедно с прякорите им и някакво кратко пожелание. Знаеше какво бе станало с някои от тях (Арми, починал при автомобилна катастрофа, помощник управител на банка), но съдбите на повечето бяха останали скрити за него.

В последния си гимназиален албум, неочаквано се озова пред един млад Джордж Бартън Доус, гледащ замечтано в бъдещето от една ретуширана снимка, направена във фотостудио Креси. Удиви го факта колко малко знаеше това момче за бъдещето си и колко много приличаше на сина, следи от който като мъж щеше да търси в миналото си. Момчето от снимката още не бе произвело и семето, което щеше да се превърне в негов син. Под снимката пишеше: БАРТЪН Дж. ДОУС „Стрелата“ (Туристически клуб 1,2,3,4 Клуб Е. А. По 3,4) Гимназиално училище „Бей“, Барт, клоунът на класа, който правеше дните ни по-леки!

Той остави обратно албумите в кашона и продължи да се рови. Намери пердетата, които Мери бе свалила преди пет години. Стар стол-люлка със счупена облегалка. Радиочасовник, който не работеше. Албума със снимки от сватбата им, който не събра смелост да отвори. Купища списания — отдавна трябваше да бъдат изхвърлени, каза си той. Пожароопасни са през лятото. Моторът от една пералня, който веднъж бе донесъл вкъщи и бе човъркал безуспешно известно време. И дрехите на Чарли.

Бяха в три кашона, пропити с миризмата на молци. Ризите, панталоните и пуловерите на Чарли, дори бельото му, купено от „Хейнс“. Извади ги и разгледа всяка дреха внимателно, опитвайки се да си представи как Чарли ги облича, носи, намества по себе си. Накрая, само миризмата на молците го изпъди от тавана. Излезе клатейки глава и с гримаса на лицето. Имаше нужда от нещо за пиене. Миризмата на предмети, прекарали години незабелязани и безполезни, останали единствено, за да носят болка. През по-голямата част от вечерта мисли за тях, докато алкохолът го лиши и от тази му способност.

7 януари, 1974 г.

На вратата се позвъни в десет и петнайсет и когато отвори, пред него се показа човек с костюм и шлифер, приведен, енергичен и приятелски настроен на вид. Беше гладко избръснат и подстриган, с тънко куфарче в ръка и в първия момент той си помисли, че мъжът е търговски пътник със своите мостри — на Амуей, абонаменти за списания, или дори крадливия перилен препарат „Обира всичко“ — и се приготви да го изслуша внимателно, да задава въпроси и дори, може би да купи нещо. Освен Оливия, това бе първия човек, дошъл в къщата откакто Мери я напусна преди близо пет седмици.

Но мъжът не бе търговски пътник. Беше адвокат. Името му бе Филии Т. Фенър, а общинският съвет беше негов клиент. Тези факти той оповести със срамежлива усмивка и сърдечно ръкостискане.

— Заповядайте — каза той и въздъхна. Все пак, в известен смисъл и той бе търговски пътник. Можеше дори да се каже, че продаваше Обира всичко.

Фенър не спираше да приказва, бързо и словоохотливо.

— Прекрасна къщичка имате. Наистина чудесна. А и добрият стопанин си личи. Спор няма. Няма да ви отнема много време, г-н Доус. Зная, че сте зает човек, но Джак Гордън предложи, след като ще минавам оттук да се отбия и да ви оставя този формуляр за смяна на местоживеенето. Сигурно вече сте ни пратили такъв по пощата, по в суматохата но Коледа, знаете, много неща се губят. И, разбира се, с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Имам един въпрос — каза той сериозно. Безгрижният екстериор на госта му мигом изчезна, за да открие пред него притаилият се истински Фенър, студен и точен като часовник „Пулсар“.

— И какъв е той, г-н Доус?

— Мога ли да ви предложа чаша кафе? — усмихна се той.

Това съживи усмихнатия Фенър, веселия и предан на общинските интереси адвокат.

— Да, благодаря ви, ако не ви притеснява. Хладничко е навън, паднало е до минус осем. Струва ми се, че всяка зима е все по-студена. Вие как мислите?

— Така е, наистина. — Водата бе още гореща от сутрешното му кафе. — Надявам се, че пиете нес. Жена ми е на гости при родителите си и тук цари малък хаос.

Фенър се засмя добродушно и той разбра, че гостът му знаеше прекрасно какви бяха отношенията му с Мери, а вероятно и с всяко друго лице или институция: Стийв Орднър, Вини Мейсън, компанията, Бог.

— Пия, да. Обичам нес. Само него пия. Не правя и разлика, всъщност. Мога ли да оставя някои документи на масата?

— Разбира се. Със сметана ли?

— Не, благодаря. Чисто, без захар.

Фенър разкопча шлифера си, но не го съблече. Опъна го по бедрата си, както правят жените, за да не измачкат полите си. Направен от мъж обаче, жестът изглеждаше дразнещо педантичен. Отвори куфарчето си и извади оттам формуляр, който приличаше на сведение за дължимия данък върху общия доход. Той наля на Фенър чаша с кафе и му я подаде.

— Мерси. Мерси много. Няма ли да ми направите компания?

— Май ще си налея нещо за пиене.

— Аха — каза Фенър и се усмихна чаровно. Отпи от кафето си. — Много е хубаво. Добре ще ми дойде.

Той си наля едно голямо питие и каза:

— Извинете ме за минутка, г-н Фенър, но трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се. Моля — той пак отпи от кафето и млясна с уста.

Той отиде до телефона в коридора, като остави вратата след себе си отворена. Набра номера на семейство Келъуей и отсреща отговори Джийн.

— Барт се обажда — каза той. — Мери там ли е, Джийн?

— Спи — отвърна му тя с ледено студен глас.

— Моля те, събуди я. Става дума за нещо важно.

— Не ще и дума. Не се и съмнявам. Онази вечер казвам на Лестър: „Лестър, време е да си прекараме телефон с нерегистриран номер“. И той се съгласи с мен. И двамата смятаме, че ти, Бартън Доус, си се побъркал и това е голата истина.

— Съжалявам, че така мислите. Но наистина трябва…

Дериватът на горния етаж бе вдигнат и Мери каза:

— Барт?

— Аз съм. Мери, идвал ли е при теб адвокат, на име Фенър? Един мазен, опитва се да се прави на симпатяга?

— Не — каза тя. По дяволите, сгреших. Но после добави — Обади се по телефона.

Шестица! Фенър вече бе застанал до вратата с чашата кафе в ръка, отпивайки бавно. Полусрамежливото и съвсем веселяшко изражение на лицето му беше изчезнало. Изглеждаше почти обиден.

— Мамо, затвори телефона — каза Мери и Джийн Келъуей постави обратно слушалката с тежка въздишка.

— Разпитваше ли те за мен? — попита той.

— Да.

— След купона ли те потърси?

— Да, но… не съм му казвала нищо за там.

— Може и да си му казала повече, отколкото предполагаш. Той е от тези, които те приспиват с приказки, а всъщност е палачът на общинския съвет — той се усмихна на Фенър, който на свой ред му отвърна с тънка усмивка. — Уговаряла ли си среща с него?

— Да… защо? — каза тя учудено. — Той искаше само да поприказваме за къщата, Барт…

— Не, той само това ти е казал. Всъщност иска да поговорите за мен. Струва ми се, че са решили да ме изправят пред медицинска комисия.

— Медицинска какво?… — Мери бе вече тотално объркана.

— Още не съм им прибрал парите, следователно трябва да съм луд. Мери, помниш ли за какво говорихме „При Анди“?

— Барт, този г-н Фенър в къщата ли е?

— Да.

— За психиатъра — каза тя тъжно. — Споменах му, че смяташ да ходиш на психиатър… О, Барт, съжалявам.

— Няма нищо — каза той меко и искрено. — Ще се оправя, Мери, обещавам ти. С друго може и да не успея, но с това ще се оправя.

Той затвори телефона и се обърна към Фенър.

— Искаш ли да се обадя на Стийв Орднър? — попита той. — Или на Вини Мейсън? На Рон Стоун, или Том Грейнджър няма смисъл, защото и двамата са те разбрали що за стока си още преди да си отвориш куфарчето. Но Вини се е полъгал, а пък Орднър направо те е посрещнал с отворени обятия. Той ме е взел на мушката.

— Няма нужда — каза Фенър. — Погрешно сте ме разбрали, г-н Доус. А очевидно, не разбирате и мотивите на моите клиенти. В тази работа няма нищо лично. Никой не ви е вдигнал мерника. Но от известно време се оформя мнението, че сте настроен негативно към удължението на 784. Написахте писмо във вестника миналия август…

— Миналия август — възхити се той. — Вие там и изрезки от вестници ли събирате?

— Разбира се.

Той се приведе леко, въртейки очи страховито.

— Изрезки! Адвокати! Рон, я излез и им дай да разберат на тези репортери! Навсякъде — само врагове! Мейвис, дай ми хапчетата! — той пак се изправи. — Някой имал параноя ли? Божичко, а пък аз си мислих, че съм бил зле.

— Освен това разполагаме и с екип за връзки с обществеността. — каза Фенър сухо. — Тук не става въпрос за няколко цента, г-н Доус. Става дума за проект на стойност милиони долари.

Той поклати глава отвратен:

— Вие, които тръгнахте да строите пътя, вас трябва да изправят пред медицинска комисия, не мен.

Фенър каза:

— Ще сложа всичките си карти на масата, г-н Доус.

— Знаете ли, от опит зная, че когато някой каже нещо такова, значи е решил да спре да си играе с малките лъжи и е на път да пусне някоя — като слънце.

Фенър се изчерви, най-после ядосан.

— Писали сте до вестника. Нарочно не намерихте друг завод за Синята Панделка, за което и ви изритаха…

— Не беше така. Подадох си оставката поне половин час, преди да ме погнат.

— … и не отговорихте на нито едно от писмата ни във връзка с тази къща. Оформя се мнението, че възнамерявате да поставите някакво шоу на двайсети. Да извикате вестници и телевизионни станции, да съберете публика. Законният собственик на дома си, героят, който ще бъде изнесен ритащ и крещящ от гестаповските агенти на общината.

— Това май ви притеснява, а?

— Разбира се, че ни притеснява. Общественото мнение е крехко. Сменя посоката си като ветропоказател…

— А клиентите ви заемат изборни длъжности.

Фенър го погледна безизразно.

— И какво сега? — запита той. — Да очаквам ли предложението, на което да не мога да устоя?

Фенър въздъхна:

— Не разбирам за какво спорим, г-н Доус. Общината ви предлага шейсет хиляди долара…

— Шейсет и три и петстотин.

— Да, точно така. Предлагат ви тази сума за къщата и за двора. На други хора предлагат много по-малко. И как получавате тези пари? Без тичане, без притеснения, или спънки. На практика, те са и необлагаеми, тъй като вече сте дали на Чичо Сам дължимите данъци, когато сте си купили къщата. Ще ви обложат с данък само горницата. Или може би смятате, че имотът не е оценен вярно?

— Оценката е добра — каза той, мислейки си за Чарли. — Колкото се отнася до парите. Вероятно и аз не бих могъл да му взема по-добра цена, ако тръгнех да го продавам, при тези лихви.

— За какво спорим тогава?

— Не спорим — каза той и отпи от чашата си. Да, в крайна сметка, човекът пак се бе оказал търговски пътник. — Имате ли къща, г-н Фенър?

— Да, имам — отговори Фенър с готовност. — Хубава къща в Грийнууд. И ако ме попитате какво бих направил или как бих се чувствал, ако бях на ваше място, ще ви отговоря съвсем честно. Щях да изстискам от общината и последния долар и после щях да си свиркам по пътя към банката.

— Да, така си и мислех — каза той и се засмя. Сети се за Дон и Рей Таркингтън, които наместо това щяха да изстискат общинския съвет като лимон пред съда и след това да го нанижат на кол отпред. — И наистина ли смятате, че съм откачил?

— Не знаем — каза Фенър отмерено. — Действията ви в случая с пералнята трудно могат да се приемат за нормални.

— Добре. Чуйте ме тогава. Ако не съм с всичкия си, поне ми е останал достатъчно, за да си намеря добър адвокат, на който също не му харесва щатския закон за местоживеенето. И който още вярва в онова забравено клише, че домът на човека е негова крепост. С него ще отложим преместването с месец, може би с два. Ако имаме късмет и добър съдия, ще можем да спрем строежа чак до септември.

Както и предполагаше, Фенър изглеждаше доволен, а не уплашен. Най-после да започнем по същество, мислеше си Фенър. Фреди, харесва ли ти този цирк? Да, Джордж, признавам, харесва ми.

— Какво искате?

— Колко ще ми предложите?

— Ще вдигнем оценката с пет хиляди долара. И нито цент повече. И никой няма да научи за момичето.

Всичко замря. Дори и времето спря.

— Какво? — прошепна той.

— Момичето, г-н Доус. Онова, което чукахте тук на шести и седми декември.

Порой от мисли мигом нахлу в главата му на спирали, като някои от тях бяха напълно логични, но други бяха пресилени и не можеше да им се вярва, заради тънката глазура от страх, която ги бе стегнала. Но над логичните мисли и страха в съзнанието му се издигаше огромно червено кълбо гняв, което го караше да скочи през масата, да хване този човек за яката и да го души, докато всичките му пружини изскочат през ушите. А точно това не трябваше да прави; не и това.

— Дайте ми номер — каза той.

— Номер… ?

— Телефонен номер. Ще ви се обадя следобед, за да ви кажа какво съм решил.

— Би било наистина много по-добре, ако приключим сега.

Иска ти се, нали? Рефер, нека удължим този рунд с още трийсет секунди. Притиснал съм го на въжетата.

— Не съм на същото мнение. Моля, напуснете къщата ми.

Фенър сви безизразно рамене.

— Ето картичката ми. Телефонът ми е на нея. Ще очаквам да ми се обадите между два и половина и четири часа.

— Ще се обадя.

Фенър излезе. Той го проследи с поглед от прозореца до външната врата. Видя го как слиза по пътеката до тъмносиния си буик, как влиза в него и потегля. После заби юмрук с все сила в стената.

Направи си още едно питие и седна на масата в кухнята, за да премисли цялата ситуация. Те бяха разбрали за Оливия. И бяха готови да го изнудват с това. Макар че за изнудване случаят с момичето трудно щеше да свърши някаква работа. Те без съмнение можеха да сложат край на брака му, но той и без това вече беше на път. Но бяха го шпионирали.

И въпросът бе, как?

Ако го бяха следили, щяха да знаят и за небезизвестното пука-пука-бум-бум. А ако знаеха, щяха да го използват срещу него. Защо им беше да си губят времето с някакво дребно прелюбодейство, когато можеха да бутнат непокорния собственик на къщата направо в затвора? Значи го бяха подслушвали. Като се сети, как пиянски по телефона почти бе разказал на Маглиоре за палежа, по челото му избиха капчици студена пот. Слава Богу, Маглиоре му беше запушил устата. Стигаше им и „пука-пука-бум-бум“.

Значи, той бе живял и продължаваше да живее в къща, която се подслушваше и въпросът пред него бе: как да отговори на предложението на Фенър и на методите на неговите клиенти.

Той сложи една порция полуготова храна в печката и докато чакаше да се стопли, си направи още едно питие. Бяха го шпионирали, опитаха се и да го подкупят. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се разгневяваше.

Извади обяда си от печката и го изяде. Започна да се разхожда из къщата, като оглеждаше някои вещи. В главата му започна да се оформя план.

В три часа той позвъни на Фенър и му каза да изпрати формуляра. Щеше да го подпише, ако Фенър се погрижеше за двете неща, които бяха вече обсъдили. Фенър изглежда беше много доволен, в гласа му се чувстваше облекчение. Каза, че с удоволствие ще се погрижи за всичко и ще му изпрати формуляра утре. Добави също, че е радостен, задето той бе решил да действа разумно.

— Има, обаче и две условия — каза той.

— Условия — повтори Фенър, вече по-предпазливо.

— Не се наостряйте веднага. И двете са по силите ви.

— Нека ги чуем — каза Фенър. — Но, предупреждавам ви, Доус. Вече ни изстискахте докрай.

— Пратете формуляра си утре дотук — каза той. — В сряда ще ви го донеса в канцелария подписан. Но при вас искам да ме чака и чек за шейсет и осем хиляди и петстотин долара. На мое име, за изплащане на място. Ще получите формуляра само в замяна срещу чека.

— Г-н Доус, това не е начинът…

— Може и да не е най-правилният начин, но е напълно възможен. Не е правилно и да ми подслушвате телефона и още Бог знае какво, но го направихте, нали? Не видя ли чека, оставате без формуляр. Вместо това, ще ви доведа адвоката си.

Фенър замълча. Почти можеше да се чуе как мисли.

— Добре. Какво още искате?

— Не искам никой да ми досажда след сряда. На двайсети, къщата ще бъде ваша. Дотогава е моя.

— Добре — каза Фенър моментално, тъй като, все пак, това изобщо не беше условие. По закон, къщата бе негова до полунощ на деветнайсети, а на следващата, минута преминаваше безвъзвратно във владение на общината. Подпишеше ли формуляра и вземеше ли парите на общината, от никой вестник или телевизионна станция нямаше да получи и грам симпатия, та ако ще и очите си да изплаче пред тях.

— Това е всичко — каза той.

— Добре — каза Фенър, наистина щастлив. — Радвам се, че накрая успяхме разумно да се…

— Майната ти — каза той и затвори телефона.

8 януари, 1974 г.

Той не бе вкъщи, когато куриерът остави големия кафяв плик с формуляр 6983-426-73-74 (синя папка) в пощенската му кутия. Бе отишъл в най-съмнителния квартал на Нортън, за да говори със Сал Маглиоре. Маглиоре не му се зарадва особено като го видя, но след като заговори, Сал започна да се замисля.

Донесоха им и обяд — спагети с телешко и бутилка червено Гало. Храната беше чудесна. Маглиоре вдигна ръка в знак да изчака, когато той му разказа, че Фенър се опитал да го подкупи с пет хиляди долара и да го изнуди с Оливия. Той се обади по телефона проведе кратък разговор. Даде на човека отсреща адреса му на ул. „Крестолън Уест“. Каза му да вземе микробуса и затвори телефона. Уви маса спагети около вилицата си и му кимна в знак да продължава.

Когато завърши, Маглиоре каза:

— Късмет имаш, че не са те следили. Вече щеше да си в кафеза.

Беше се наял до пръсване, и вече не можеше да поеме и хапка. Такъв обяд не помнеше да е имал от пет години. Направи комплимент на Маглиоре за храната, а той се усмихна.

— Някои от приятелите ми вече на ядат спагети. Имиджът им не го позволява. Затова ходят във френски, или шведски ресторанти, или каквито там има. И могат да го докажат с язвите си. Защо язви? Защото човек не се променя цял живот. — Той си наливаше сос върху спагетите от картонената кутия, в която бяха донесени от ресторанта. Започна да го попива с хапка чеснов хляб, после спря и го погледна през масата. — Молиш ме да ти помогна да извършиш смъртен грях.

Той погледна Маглиоре стъписан, без да може да прикрие учудването си. Маглиоре се изсмя грубо:

— Знам какво си мислиш. Човек като мен да ти приказва за грях. Вече ти казах за един, който замина. А има и други. Но никога не съм убивал някой, който да не си го е заслужил. За мен въпросът стои така: ако човек като този умре, преди Бог да го е повикал, за него ще е добре дошло. Какви грехове е извършил приживе, няма значение. Бог трябва да го приеме, защото на земята е нямал достатъчно време, за да се покае. Убиеш ли го, все едно му спестяващ мъките в ада. Така че, в известен смисъл, аз правя за този човек нещо, което и Папата не би могъл да направи. Струва ми се, че Бог вижда това. Но не е и моя работа. Ти много ми харесваш. Бива си те. Да направиш това със запалителните бомби, не може да си от онези дето не им стиска. Това, обаче. Това е нещо друго.

— От теб не искам нищо да правиш. Всичко става изцяло по мой избор.

Маглиоре изблещи очи.

— Исусе! Марийо! Йосифе, дърводелецо! Защо не ме оставиш на мира?

— Защото ти имаш това, което ми трябва.

— Бог ми е свидетел, предпочитам да не бе тъй.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не зная.

— Вече имам парите. Или, по-точно, ще ги получа съвсем скоро.

— Тук въпросът не е в парите. Въпросът е принципен. Никога не съм се занимавал с луд като тебе. Ще трябва да си помисля. Ще ти се обадя.

Той реши, че би било зле, ако продължи да го увещава и си тръгна.

Попълваше бланката за смяна на местоживеенето, когато дойдоха и хората на Маглиоре. Бяха с бял микробус Еконолайн, на който отстрани пишеше „Телевизионен сервиз и нови апарати Рей“, а бе нарисуван и танцуващ телевизор с голяма усмивка на екрана. Бяха двама души със зелени работни дрехи и големи служебни чанти. В чантите имаше както истински телевизионни инструменти и кинескопи, така и някои други инструменти. „Измиха“ къщата му. Отне им час и половина. Намериха подслушвателни устройства в двата телефона и по един в спалнята и дневната. В гаража нямаше, което много го зарадва.

— Копеленца — каза той, като оглеждаше лъскавите микрофончета в ръката си. Пусна ги на земята и ги стъпка с пета.

На излизане, един от мъжете каза без особено възхищение:

— Господине, на този телевизор наистина здраво сте му видели сметката. Колко пъти трябваше да го ударите?

— Само веднъж — каза той.

След като си тръгнаха под студеното следобедно слънце, той събра лъскавите остатъци от микрофоните в лопатката си и ги изхвърли в кошчето за боклук в кухнята. След това си наля питие.

9 януари, 1974 г.

В два и половина следобед в банката имаше само няколко души и той отиде направо на едно от гишетата на касата по средата на залата. От последните листа на чековата си книжка, откъсна една бланка за влог и вписа в нея сумата от 32 250 долара. После отиде на гишето и подаде бланката и чека.

Служителката на гишето, младо момиче с греховно черна коса и къса лилава рокличка, показваща чифт дълги и обути в найлонови чорапогащи крака, пред които и Папата би сложил оръжие, погледна първо чека, после бланката и после пак чека озадачено.

— Нещо нередно с чека ли има? — запита той учтиво. Трябваше да си признае, че сцената му доставяше удоволствие.

— Неее, но… искате да вложите 34 250 долара и да вземете 32 250 долара в брой? Така ли?

Той кимна.

— Един момент, господине, ако обичате.

Той се усмихна и пак кимна, като продължаваше да държи под око краката й, докато тя отиде до бюрото на управителя, пред което имаше ниска преграда, но без да е изолирано в стъкло, като че ли за да подчертава, че човекът там е човек като теб и мен… или, почти същия, поне. Управителят беше на средна възраст, но облечен младежки. Лицето му бе тясно като райските врата, а когато погледна към касиерката в лилавата рокличка, вдигна вежди.

Те разгледаха чека, после бланката за влога и обсъдиха тяхното отражение върху банката, а вероятно и върху цялата Федерална резервна система. Момичето се наведе над бюрото и рокличката й се повдигна още по-нагоре, разкривайки леко бледоморави дантелени гащички. О, любов, любов, безгрижна птица, помисли си той. Ела с мен вкъщи и ще се любим до края на света, или докато ми съборят къщата, зависи кое ще се случи първо. Мисълта за това го накара да се усмихне. Под панталоните си усети ерекция… или поне наполовина нещо такова. Той отдели поглед от момичето и огледа банката. Отпред имаше охрана, вероятно ченге в пенсия, което стоеше застинало между сейфа и входната врата. Стара дама внимателно се подписваше върху синия си чек за социална осигуровка. На лявата стена висеше голям плакат на земята, фотографирана от космоса — голям синьозелен изумруд на фона на полето от тъмнина. Над планетата с големи букви пишеше: НАПУСНЕТЕ Я. А под снимката с малко по-ситен шрифт: С ВАКАНЦИОННИЯ ЗАЕМ НА ПЪРВА БАНКА. Симпатичната служителка се върна:

— Ще трябва да ви изплатя сумата в банкноти от по сто и петстотин долара — каза тя.

— Става.

Тя написа разписката за влога и после влезе зад дебелите врати на сейфа. На излизане носеше малко метално куфарче. Каза нещо на охраната и мъжът тръгна до нея. Междувременно му хвърли един подозрителен поглед.

Тя изброи три пачки от по десет хиляди долара, във всяка по двайсет банкноти от по петстотин долара. Постави върху всяка от тях по една бележка, а после зареди и трите в машината за броене на пари. След всяка купчинка, върху бележката машината изписа $10 000.

Тя изброи и четирийсет и две банкноти от по сто долара, прехвърляйки бързо хартията с гумения напръстник на десния си показалец. Върху тази купчинка остави и пет банкноти от по десет долара. Изравни краищата на пачката, и постави бележка отгоре й, върху която броячната машина изписа $4250

Четирите пачки сега бяха подредени една до друга и тримата за момент ги погледнаха недоверчиво — достатъчно пари, за да се купи къща, или пет кадилака, или малък спортен самолет „Пайпър клъб“, или близо сто хиляди картона цигари.

После тя каза несигурно:

— Мога да ви предложа и чантичка с цип…

— Не, няма нужда.

Той събра купчинките и ги пусна в джобовете на палтото си. Охраната гледаше това кавалерско отношение спрямо националната валута с мълчаливо презрение; симпатичната касиерка изглеждаше пленена от красотата на акта (петгодишната й заплата изчезваше безмълвно по джобовете на поизмачканото палто на този човек и почти не ги издуваше); управителят го гледаше със зле прикрита неприязън, тъй като банката бе място, където парите трябваше да са, подобно на Бог, скрити за окото и винаги почитани.

— Добре стана — каза той, натъпквайки и чековата си книжка върху пачките от по десет хиляди долара. — И не го взимайте навътре.

Той тръгна навън и те го проследиха с поглед. След него старата жена пристъпи и подаде на симпатичната служителка чека си за социална осигуровка, разписан на нужното място за осребряване. Симпатичната касиерка й върна в замяна двеста трийсет и пет долара и шейсет и три цента.

Като се върна вкъщи той остави парите в една прашна халба за бира върху най-горния рафт на шкафа в кухнята. Халбата му бе от Мери — шеговит подарък за рождения му ден от преди пет години. Никога не бе я имал за особено скъпа, като обикновено предпочиташе да си пие бирата направо от бутилката. Отпред на халбата бе изрисуван олимпийския факел и думите: ОТБОР ПО ПИЕНЕ САЩ.

Остави халбата на мястото й, вече пълна с по-силно пиво и се качи в стаята на Чарли, където беше и бюрото му. Порови се из най-долното чекмедже и намери един плътен кафяв плик. Седна на бюрото си, прибави новата сума към баланса на чековата си книжка и видя, че се получава сумата от 35,053 долара. Адресира плика до Мери. Пъхна чековата книжка вътре, запечата го и отново започна да се рови в бюрото. Намери няколко листа марки и залепи пет от по осем цента върху плика. Огледа го за момент и после под адреса написа: БЪРЗА ПОЩА.

Остави плика изправен на бюрото си и отиде в кухнята за да си налее нещо за пиене.

10 януари, 1974 г.

Беше късно през нощта, валеше сняг, а Маглиоре не се обаждаше. Той седеше в дневната с чаша в ръка и слушаше стереограмофона, защото телевизорът бе все още в състоянието на ветеран от войната. По-рано бе излязъл навън с четири банкноти от по десет долара (от халбата) и бе купил четири плочи с рокендрол. Едната се казваше Нека кърви и бе на Ролинг Стоунс. Бе я чул на купона и му харесваше повече от другите три, които му се виждаха някак слаби. Едната от тях, на някаква група на име Кросби, Стилс, Неш енд Янг му се видя толкова слаба, че я бе строшил на коляното си. Но Нека кърви бе пълна с буйна, крещяща, ритмична музика. От нея вреше и кипеше. Много му харесваше. Напомняше му за „Хайде да се разберем“ на Монт Хол. Сега Мик Джагър пееше: Да, всеки иска да натопи по някой, ако и с теб е така, направи го със мен.

Беше се замислил за плаката в банката, с цялата земя, нова и непозната, и с думите, приканващи хората ДА Я НАПУСНАТ. Това го накара да си спомни за дрогирането си в новогодишната нощ. Тогава май бе напуснал земята. Съвсем.

Но, достави ли му удоволствие?

Този въпрос го стресни.

През последните два месеца бе подскачал на място, като дете с прищипани на вратата пръсти. Но, не бе ли преживял и нещо ново, наред с това?

Бе направил неща, които никога не би извършил при други обстоятелства. Пътуванията по околовръстното, без мисъл, но със свобода като на прелетна птица. Момичето и сексът, докосването до гърдите й, така различни от тези на Мери. Срещата с човека, който бе мошеник. Това, че този човек, в крайна сметка, го взе на сериозно. Престъпната възбуда от хвърлянето на бензиновите бомби и безпаметният ужас, когато изглеждаше, че колата не ще може да прехвърли височината й да го отведе оттам. От сухата му душа на директор от средния ешелон бяха изровени дълбоки емоции, подобно на останки от далечна религия, намерени при археологически разкопки. Той знаеше какво значи да си жив.

Разбира се, някои неща бяха се получили зле. Когато „При Анди“ изгуби контрол над себе си и се разкрещя на Мери. Разяждащата самота от първите две седмици, когато за първи път от двайсет години бе останал сам, сам единствено в компанията на ритъма на сърцето си. Ударът, който получи в лицето от Вини — защо трябваше да е точно Вини? — в магазина. Ужасяващият страх-махмурлук на сутринта, след като подпали строежа. За това си спомняше най-често.

Но дори и това, което бе свършил зле, бе нещо ново и по свой начин вълнуващо, подобно на мисълта, че е луд, или полудява. През тези два месеца се бе обърнал изцяло към себе си и единствено там бе оставил (или повредил) нещо. Беше изследвал самия себе си и ако понякога, това, което откриваше беше банално, друг път то бе ужасно и красиво.

Мислите му се върнаха към Оливия, така. както я бе видял за последен път с надписа ЛАС ВЕГАС… ИЛИ БАСТА! вдигнат предизвикателно срещу студеното безразличие около нея. Сети се и за плаката в банката: НАПУСНЕТЕ Я. Защо не? Нищо не го задържаше вече, освен вманиаченото му съзнание. Нямаше жена, от детето му бе останал само един призрак, нямаше работа, а къщата му щеше да отиде в небитието след седмица и половина. Имаше пари в брой и кола, която свободно владееше. Защо да не се качи в нея и да замине?

Обхвана го някакъв див ентусиазъм. В съзнанието си виждаше как загася осветлението в къщата, скача във форда, отива в Лае Вегас с парите в джоба си. Намира Оливия. Казва й: Да я НАПУСНЕМ! После в Калифорния, продават колата, отлитат за южните морета. От там до Хонг Конг, от Хонг Конг — Сайгон, Бомбай, Атина, Мадрид, Париж, Лондон, Ню Йорк. После до…

Тук?

Светът бе кръгъл, това бе смъртната истина. Също като Оливия, решила да отиде в Невада и да започне наново. И да се напие и да я изнасилят още първата вечер от новия й живот, просто защото и той е като стария, а дори всъщност той е стария, само че преместен малко настрани и по-надолу, така че всеки път, когато решиш да го почнеш, да слизаш все по-дълбоко и по-дълбоко, докато да се изкачиш стане невъзможно и можеш само да затвориш вратата на гаража, да запалиш колата и да изчакаш… изчакаш…

Нощта напредваше, а мислите му се въртяха в кръг, подобно на котка, която се опитваше да захапе опашката си. Накрая той заспа на дивана и сънува Чарли.

11 януари, 1974 г.

Маглиоре му се обади в един и петнайсет следобед.

— Добре — каза той. — Ще действаме! Ти и аз. Ще ти струва девет хиляди долара. Предполагам, че това не променя решението ти.

— В брой?

— Какво искаш да кажеш, в брой? Да не си мислиш, че ще взема чек с твоето име на него?

— Добре. Извинявай.

— Утре вечер в десет часа бъди в боулинг-залата Ревъл Лейнс. Нали знаеш къде е?

— Да, на път 7. Точно след търговския център Скайвю.

— Така. На шестнайсета пътека ще има двама души със зелени ризи, на които със златно на гърба пише „Марлин авеню Файърстоун“. Отиваш при тях. Единият от тях ще ти обясни всичко, което трябва да знаеш. Това ще стане, докато играете боулинг. Ще хвърлиш четири-пет топки, после тръгваш с колата към таверната Таун лайн в града. Знаеш ли я къде е ?

— Не.

— Продължаваш на запад по Път 7. Пада се след три-четири километра от същата страна на пътя. Паркираш отзад. Моите момчета ще паркират до теб. Ще бъдат с пикап Додж Кастъм кеб. Син. Ще прехвърлят един сандък от пикапа в твоя багажник. Ти им даваш плика. Сигурно съм полудял, за да правя това с теб, знаеш ли? Трябва да съм мръднал. И ще ме тикнат заради това. Тогава ще имам достатъчно време, за да се чудя защо по дяволите го направих.

— Бих искал да поговорим следващата седмица. Лично.

— Не. В никакъв случай. Не съм ти отчето-изповедник. Не искам изобщо да те виждам повече. Нито пък да говоря с теб. Да ти кажа право, Доус, не ми се ще да чета за теб и във вестника.

— Става въпрос за една малка инвестиция.

Маглиоре замълча за момент.

— Не — каза той накрая.

— Става дума за нещо, за което — никой не може да те докосне — каза той на Маглиоре, — Искам да оставя малък попечителски фонд за някой.

— За жена ти ли?

— Не.

— Мини оттук във вторник — каза Маглиоре накрая. — Може и да се видим. А може и да ми дойде акълът.

Той затвори телефона.

Пак в дневната, той се замисли за Оливия и за живота — двете изглежда бяха неразривно свързани. Мислеше за НАПУСКАНЕТО. Мислеше и за Чарли, но вече едва си спомняше лицето му, освен като на снимка. Как бе възможно това?

Внезапно решен да действа, той отиде до телефона и отвори жълтите страници на указателя на ПЪТУВАНЕ. Набра номер. Но когато отсреща любезен женски глас каза: „Пътна агенция Арнолд, с какво можем да ви бъдем полезни?“, той затвори телефона и отстъпи крачка назад от него, разтривайки ръце като опарен.

12 януари, 1974 г.

Боулинг-залата Ревъл лейнс представляваше дълго и осветено с неон помещение, в което ехтеше смесица от музика от вградените тонколони, още музика от един джубокс, викове и разговори, звънът на машините за боулинг и най-вече гръмогласно падащите топки и кегли по време на играта.

Той отиде до масата, взе чифт бяло-червени обувки за боулинг (които служителят церемониално напръска с някакъв спрей за дезинфекция, преди да им позволи да го напуснат) и се насочи към пътека 16. Двамата мъже бяха там. Видя, че този, който се бе приготвил да хвърля, бе механикът, който бе ремонтирал ауспухово гърне при първото му посещение в „Коли втора ръка Маглиоре“. Другият, който седеше на масата, за да записва резултата, бе един от двамата телевизионни техници, които измиха дома му. Той отпиваше бира от непромокаема картонена чаша. И двамата го погледнаха, когато се насочи към тях.

— Казвам се Барт — каза той.

— Аз съм Рей — отвърна мъжът на масата. — А това момче — и той посочи с глава монтьорът, който хвърляше топката — е Алън.

Черната топка изхвърча от ръката на Алън и с грохот се търкулна по пътеката. Кегли се разхвърчаха във всички посоки, а Алън измуча недоволно. Бяха останали три несъборени. Опита се да прекара втората топка близо до десния улей и да ги събори всичките, но тя падна в него, което го накара още веднъж да изръмжи, докато машината ги събаряше назад.

— Не се лакоми, действай на сигурно — смъмри го Рей. — Аз винаги действам на сигурно. Ти да не се мислиш за Били Вело?

— Е, ако пишеше „англичанин“ на топката, можеше и да стане. За малко и да успея. Здрасти, Барт.

— Здравей.

Той се ръкува и с двамата.

— Приятно ми е — каза Алън. После се обърна, към Рей: — Дай да започнем нова игра и Барт да се включи в нея. На тази добре ме натупа.

— Ами как иначе.

— Давай, Барт, хвърляй първи — каза Алън.

Не бе играл боулинг от, може би, пет години. Избра си шесткилограмова топка, която пасваше добре на пръстите му и я изпрати моментално в левия улей. Докато я гледаше как заминава безполезно зад завесата, се почувства като идиот. При следващия удар бе по-внимателен, но топката се отклони и свали само три кегли. Рей направи страйк. Алън свали девет от първия път, а после удари и последната кегла.

В края на петия кръг резултатът беше: Рей — 89, Алън — 76, Барт — 40. Но му бе приятно да почувства как по гърба му леко изби пот и как някои негови мускули, които рядко бе имал възможността да обтегне, сега се напрягаха.

Така бе навлязъл в играта, че за момент не разбра какви ги приказва Рей, когато той каза:

— Казват му малглинит.

Той го погледна, леко смръщен на непознатата дума, после разбра. Алън бе застанал отпред, с топка вдигната над главата, съсредоточен до максимум върху двете последни кегли.

— Добре — каза той.

— На пръчки е, всяка е дълга към десет сантиментра. Имаш четирийсет пръчки. Всяка е с взривната мощ на шейсет къса динамит.

— Ъхъ — каза той и изведнъж почувства как му се гади в стомаха. Алън хвърли топката и подскочи от радост, когато свали и двете кегли.

Той бе наред, свали седем кегли от двата изстрела и седна. Рей отбеляза страйк. Алън отиде до топките, избра една и я вдигна под брадичката си, гледайки смръщено към подредените кегли. Изчака човека на пътеката вдясно да хвърли и после направи традиционната си засилка от четири крачки.

— Имаш и сто и двайсет метра фитил. Възпламенява се само с електрически ток. Ако се опиташ да го запалиш, само ще се стопи и нищо повече. Ще тряб… е, браво! Браво, Ал!

Ал бе направил страйк.

Той стана изпрати две топки в улея и седна пак на мястото си. Рей пропусна реда си.

Докато Алън се засилваше, Рей продължи:

— Ще трябва да използваш силен ток, от акумулатор. Разбра ли?

— Да — каза той. Погледна листа с резултата. Четирийсет и седем. Седем повече от годините му.

— Можеш да нарежеш фитила на парчета, да ги вържеш към един токоизточник и да взривиш всичко едновременно, схващаш ли?

— Да.

Алън отново отбеляза страйк. Като се върна при тях ужилен, Рей му каза:

— Да не ти се надява човек, два страйка. Но да знаеш, че този Бруклински страйк, дето го въртиш, е коварен. Нищо, следващата ти е в канавката.

— В задника ти ще е. Само с осем точки ме водиш. Той мина по реда си, свали шест кегли и пак седна.

Рей отбеляза страйк. След седмия кръг Рей имаше 116 точки.

Когато пак седна до него, Рей го попита:

— Искаш ли нещо да попиташ?

— Не. Може ли да тръгваме след този кръг?

— Разбира се. Но няма да е зле, ако влезеш малко във форма. Все извиваш китката си като хвърляш. Там е цялата работа.

Алън уцели точно мястото на една педя встрани от централната кегла, също както при предните два страйка, но този път две кегли останаха да стърчат на пътеката и той се върна намръщен. Мислеше си, ето как сам се подредих.

— Казах ти, да не продължаваш с този удар — каза Рей ухилен.

— Майната му — измърмори Алън. Опита се да свали и двете кегли, но топката пак се озова в улея.

— Някои хора, — казваше Рей през смях, — честно ти говоря, някой хора не разбират от дума. Не разбират и това е.

Таверната Таун лайн имаше огромен светещ в червено неонов надпис, който сигурно не бе и чул за енергийната криза. Изключваше и включваше непрекъснато с безпаметна, непоклатима увереност. Под червения неонов надпис имаше и бяла светеща реклама: ТАЗИ ВЕЧЕР „ПРОЧУТИТЕ СТРИДИ“ НАПРАВО ОТ БОСТЪН.

Вдясно от таверната имаше неравен паркинг, изпълнен с колите на нощните съботни птици. Когато навлезе, видя, че паркингът заобикаля сградата под формата на Ъ. Там имаше останали няколко свободни автомата. Той влезе в клетка, до която имаше още една свободна, заключи колата и излезе.

Нощта бе безмилостно студена, и то с този вид студ, който не изглежда кой знае колко опасен, докато не почувстваш, че петнайсет секунди след като си се показал навън, ушите ти са се вцепенили като дръжките на помпа. На небето милиони звезди блестяха силно, големи и светли като увеличени през лупа. През задната стена на таверната се чуваше как Прочутите стриди свирят След полунощ. Песен на Джей Джей Кейл, помисли си той и се почуди как е могъл да запомни този ненужен факт. Удивителна бе способността на човешкия мозък да се пълни със всякакъв боклук. Той можеше да си спомни кой е написал След полунощ, а не можеше да си спомни лицето на мъртвия си син. Това му се стори жестоко.

Пикапът Кастъм Кеб спря до неговата кола; Рей и Алън излязоха от него. И двамата вече бяха готови за работа, с големи ръкавици и дебели армейски канадки.

— Носил си ни и някакви пари — каза Рей.

Той извади плика от джоба на палтото си и им го подаде. Рей го отвори и прокара ръка по банкнотите в него, преценявайки сумата на око, вместо да ги брои.

— Добре. Отваряй багажника.

Той вдигна капака (който в рекламните брошури на Форд бе кръстен с името Вълшебната порта), а двамата изнесоха тежък дървен сандък от пикапа и го закараха до колата.

— Фитилът е на дъното — каза Рей, издишвайки бели облаци пара през носа си. — И не забрявай, трябва ти ток. Иначе, спокойно можеш да смяташ, че си си купил свещички за торта.

— Ще запомня.

— Трябва да играеш повече боулинг. Имаш мощен замах.

Те скочиха обратно в камиона си и изчезнаха. След няколко секунди, той също потегли, оставяйки Прочутите стриди да продължават заниманието си. Ушите му бяха измръзнали и го засърбяха, когато парното затопли колата.

Когато се прибра, той занесе сандъка в къщата и го отвори с една отвертка. Експлозивът изглеждаше точно както Рей го бе описал — като сиви парафинени свещи. Под пръчките и един опънат вестник имаше две дебели рула фитил. Рулата бяха стегнати на няколко места с бели пластмасови скоби, подобно на тези, които той използваше за торбичките си за смет „Хефти“. Той остави сандъка в гардероба на трапезарията и се опита да забрави за него, но оттам изглежда бе започнало да струи някакво грозно излъчване, което обхващаше бавно цялата къща, като че ли някаква злина бе извършена в нея преди много години и сега бавно и сигурно злото избиваше от всяко нейно ъгълче.

13 януари, 1974 г.

Той отиде до Нортън с колата и започна бавно да обхожда улиците нагоре — надолу, търсейки кафенето на Дрейк. Видя множество жилищни кооперации, със стаи под наем, гъсто наредени една до друга, така претъпкани с хора и толкова паянтови, че ако една от тях паднеше и останалите щяха да се срутят. Гъста гора от телевизионни антени бе настръхнала на всеки покрив, подобно на козината на уплашено животно. Барове, затворени до обяд. Разбита кола, насред една странична улица, без гуми, без фарове, без лайсни, което я караше да прилича на оглозган скелет на крава насред Долината на смъртта. В канавките блестяха парчета стъкло. Всички заложни къщи и магазини за алкохол имаха здрави метални решетки пред прозорците. Това ни остана като поука от расовите вълнения преди осем години, помисли си той. Как да се предпазим от грабеж при извънредни обстоятелства. По средата на ул. „Венър“ той видя малкото заведение, на чиято табела със староанглийски букви бе изписано: КАФЕНЕ ЗАПОВЯДАЙ, МАМО.

Той паркира, заключи колата и влезе вътре. Имаше само двама клиенти — едно малко негърче с твърде голямо за него ватено палто, което изглежда бе задрямало, и стар побелял алкохолик, който сърбаше кафе от голяма бяла порцеланова чаша. Ръцете му трепереха безпомощно всеки път, когато кафето доближеше устните му. Кожата на алкохолика бе пожълтяла и когато вдигна поглед, очите му бяха изпълнени с блясъка на човек, попаднал в капана на този вонящ затвор, и изпаднал твърде дълбоко в него, за да има надежда да излезе.

Дрейк седеше в ъгъла зад тезгяха, до малък котлон с две плочи. Върху едната имаше чайник „Силекс“, пълен с вода, а върху другата — кафе. На тезгяха имаше и кутия от пури с дребни монети в нея. Имаше и два надписа, направени с молив върху евтина хартия. На единия пишеше: МЕНЮ: Кафе 15 ц., Чай 15 ц., Сода 25 ц., Болоня 30 ц., Хот Дог 35 ц. На другия надпис пишеше:

Дрейк вдигна очи от списанието си, омазнен брой на „Памфлетите на страната“. За момент очите му придобиха странния блясък на човек, който усилено се рови в главата си за нужното му име, но после каза:

— Г-н Доус, как сте?!

— Добре. Може ли чаша кафе?

— Разбира се — той взе една голяма чаша от пирамидата, подредена зад него и наля кафе. — С мляко ли да е?

— Не. Чисто, без захар — той подаде на Дрейк четвърт долар, а Дрейк му върна десет цента от кутията за пури. — Исках да ви благодаря за онази вечер и да оставя нещо за кафенето.

— Няма за какво да ми благодарите.

— Не, има. На онова празненство, направих лоша сцена, както се казва.

— Химикалите могат да направят и повече от това. Не винаги, понякога. Едни момчета донесоха един техен приятел тук миналото лято, който се дрогирал с киселина в парка. Момчето започнало да крещи, без да може да спре, защото му се струвало, че всичките гълъби се скупчват отгоре му, за да го изядат. Съвсем като от „Рийдърс дайджест“, нали?

— Момичето, което ми даде мескалина, каза, че веднъж изтеглила от канализацията човешка ръка. След това не била сигурна дали това наистина е станало.

— Коя бе тя?

— Наистина не зная — каза той честно. — Както и да е, ето — каза той и остави една увита пачка пари на тезгяха до кутията от пури. Банкнотите бяха стегнати с ластиче.

— За това място са — каза той. Сигурен беше, че Дрейк разбира това, но имаше нужда да наруши внезапната тишина.

Дрейк хвана парите с лявата си ръка и, действайки с дясната, върху която личаха странни белези, остави ластичето настрана и започна бавно да ги брои.

— Това са пет хиляди долара — каза той.

— Да.

— Бихте ли се обидили, ако ви запитам откъде…

— Откъде ги имам? Не, не бих се обидил. От продажбата на моята къща в града. Оттам ще прокарват път.

— Жена ви съгласна ли е?

— Жена ми няма думата тук. Ние сме разделени. Скоро ще се развеждаме. Половината от парите от къщата са нейни и тя може да прави с тях каквото поиска.

— Разбирам.

Зад него старият алкохолик започна тихо да мучи. Не тананикаше нещо, макар и със затворена уста, просто мучеше.

Дрейк докосна замислен банкнотите с десния си показалец. Ъглите им бяха подвити, поради това че бяха увити.

— Не мога да ги взема — каза той накрая.

— Защо?

— Не си ли спомняте за какво говорихме? — попита Дрейк.

Той помнеше.

— Нямам такива намерения.

— Струва ми се, че имате. Човек, стъпил здраво на земята, не раздава парите си току-така.

— Това не е току-така — каза той твърдо. Дрейк го изгледа проницателно:

— А какво е според вас? Няколко хиляди на случаен познат?

— По дяволите, давал съм пари на хора, които даже не съм виждал. За изследванията върху рака. Фондация „Да спасим децата“. Болница за мускулна дистрофия в Бостън. Дори не съм ходил в Бостън.

— Толкова големи суми?

— Не.

— И това са пари в брой, г-н Доус. Човек, който смята да прави нещо полезно с парите си в бъдеще, обикновено не иска да ги вижда така. Той осребрява чекове, подписва бланки. Дори и като играе покер, използва чипове. Има смисъл в тази символика. А в нашето общество, който е казал сбогом на парите си, е на път да го каже и на живота.

— Не е ли твърде материалистично подобно отношение за…

— Един поп? Но аз не съм такъв вече. Не и откакто се случи това — той вдигна болната си белязана ръка. — Да ви разкажа ли откъде вземам парите, за да го има това кафене? Дойдохме твърде късно, след като благотворителните организации като фондът „Юнайтид“ или „Помощ за града“ бяха минали вече. Хората, които работят тук, са пенсионери, стари хора, които не разбират младежите, които ни посещават, но не желаят да се превърнат в портрет, залепен на прозореца на третия етаж над улицата. Има и хлапаци, пуснати под гаранция, свирят по групи, които едва започват и имат нужда от изяви. В такива случаи минаваме с шапката. Но най-вече парите идват от богатите хора, цветът на обществото. Обикалям града. Говоря на вечеринки. Разказвам на дамите за децата по улицата, които се дрогират, за голтаците, които зиме палят огньове от вестници в кофите за смет, та да не измръзнат в студа. Разказвам им за петнайсетгодишното момиче, излязло на улицата в 1971 г., което влезе един ден тук, цялото в големи бели въшки от главата, та до слабините. Разказвам им за венерическите болести в Нортън. Разказвам им за рибарите, онези, които висят по гарите и търсят момчета, за да ги превърнат в мъжки проститутки. Разказвам им как тези млади момчета в крайна сметка се оказват в клозетите на кината, където за десет долара правят минети на мъжете, или за петнайсет — ако погълнат семето им. Половината пари за тях, другата половина за сводника. И тези жени изведнъж изпадат в шок, очите ми се навлажняват, както може би и чорапогащите им, но те си развързват кесията и това е най-важното. Понякога, можеш и да се прикачиш за някоя дама и да получиш повече от подаянието от десет долара. Ще те заведе в къщата си в Кресънт на вечеря, ще те представи на семейството си и разбира се, ще те помоли да кажеш молитвата след като прислужницата донесе първото ястие. И ти трябва да я кажеш, независимо как ти горчи от тези думи в устата и разрошваш косата на хлапака там, Доус, защото там винаги има по един симпатяга, не като тези подплашени, грозни зайци от тази част на града, които ги раждат със стотици, и казваш, какъв хубав млад мъж имате в къщата, и какво приятно момиче; ако си извадил късмет, дамата ще е поканила и някои от партньорките си за бридж или приятелките си от клуба, за да могат и те да видят този странен уличен поп, който вероятно е радикал и прехвърля оръжие на Червените пантери или на алжирската Лига на свободата, а ти се правиш на отец Браун, после и на стария Блерни, и се усмихваш, докато лицето те заболи. На това му викат тръскане на дървото с парите, и то става в най-елегантна обстановка, но прибереш ли се вкъщи се чувстваш, все едно някой дебел бизнесмен си е изтръскал пикалото в устата ти на партера в Кино 41. Но какво толкова, това съм си избрал, това е част от моето „покаяние“, ще прощаваш таз дума в моите уста, но некрофилията не е част от това покаяние. А усещам, че точно това, Доус, ми предлагаш в момента. И затова трябва да ти кажа не.

— Покаяние за какво?

— Това вече — каза Дрейк с изкривена усмивка, — е между мен и Бог.

— Защо тогава избираш този начин на събиране на пари, след като ти е толкова противен? Защо просто не…

— Правя го така, защото това е единственият начин. Друг избор нямам.

Внезапно, потъвайки в отчайващ ужас, той разбра, че Дрейк току-що му бе обяснил защо самият той бе дошъл там, защо бе направил всичко досега.

— Зле ли ви е, г-н Доус? Изглежда…

— Добре съм. Искам да ви пожелая всичко най-хубаво. Дори и ако не постигнете много.

— Не храня някакви илюзии — каза Дрейк и се усмихна. — Би трябвало да помислите пак… ако планирате нещо драстично. Има и други алтернативи.

— Нима? — усмихна се той в отговор. — Затворете това кафене в този момент. Излезте с мен оттук и ще започнем заедно бизнес. Казвам го абсолютно сериозно.

— Вие се шегувате с мен.

— Не — каза той. — Може би някой друг се шегува и с двама ни.

Той се обърна, увивайки отново парите на руло. Момчето продължаваше да спи. Старецът бе оставил наполовина изпитото си кафе на масата и гледаше празно в него. Продължаваше тихо да си мучи. На път към вратата той остави парите в чашата на стареца, разплисквайки мътното кафе на масата. Излезе бързо, отключи колата си, очаквайки Дрейк да го последва протестирайки, може би даже да го спаси. Но Дрейк така и не се показа; може би очакваше, че той ще се върне и сам ще се спаси.

Наместо това, той запали колата си и потегли към дома.

14 януари, 1974 г.

Той отиде до магазина на Сиърс в града и купи оттам автомобилен акумулатор и двойножичен кабел. На пластмасата отстрани на акумулатора релефно бяха изписани думите: УМИРА ТРУДНО.

Вкъщи, той остави кабела и акумулатора в гардероба заедно с дървения сандък. Помисли си какво ли ще стане, ако полицията го навести със заповед за обиск. Огнестрелно оръжие в гаража, експлозиви в гардероба, голяма сума пари в кухнята. Б. Дж. Доус — отчаяният революционер. Таен Агент-Х9, платен от чуждестранна организация, толкова зловеща, че по-добре името й да не се споменава. Беше абониран за Рийдърс дайджест, където изобилстваше с подобни шпионски историйки, както и с безброй кръстоносни походи, срещу тютюнопушенето, срещу порнографията, срещу престъпността. Винаги ставаше по-страшно, когато шпионинът беше един от нас, живеещ в типичното предградие, типичен бял англосаксонски протестант. По-лесно бе, ако действаха агенти на КГБ в Уилмит или Де Моа, прехвърляйки си микрофилми в градската библиотека, планирайки насилствено сваляне на правителството по откритите кина-паркинг, захапвайки сандвичи от Макдоналдс само с лявата половина на челюстта си, защото отдясно бе изкуственият зъб с отровата за последния час.

Да, една заповед за обиск и той щеше да бъде разпънат на кръст. Но всъщност нищо не можеше да го уплаши вече. Нещата бяха преминали тази граница.

15 януари, 1974 г.

— Кажи ми какво искаш сега — каза Маглиоре предпазливо.

Навън валеше лапавица; следобедът бе сив и мрачен; изобщо, ден, в който дори градският автобус, пръскащ на всички страни киша с огромните си колела в сивото, бездушно време, би могъл да бъде фрагмент от нечии маниакални депресии, ден, в който дори фактът, че светът съществува, изглеждаше леко ненормален.

— Къщата ми? Колата ми? Жена ми? Само кажи, Доус. И после ме остави на мира до края на живота ми.

— Виж — каза той притеснен. — Разбирам, че започвам да ти досаждам.

— Той знае, че започвал да ми досажда — каза Маглиоре на стените. Той вдигна ръце във въздуха и ги пусна да паднат на масивните си бутове. — Тогава, защо за Бога не спреш?

— Това е последно.

Маглиоре облещи очи.

— Това значи, трябва да е шедьовърът — каза пак той на стените. — И за какво става дума?

Той извади от джобовете си пачка банкноти и каза:

— Тук има осемнайсет хиляди долара. Три хиляди са за теб. За работата ти по издирването.

— Кого искаш да намериш?

— Едно момиче в Лас Вегас.

— Петнайсетте ще са за нея ли?

— Да. Искам да ги приемеш и да ги вложиш в каквото смяташ, че си заслужава. И да й плащаш дивидентите.

— Законни операции ли?

— Каквото дава най-добри дивиденти. Разчитам на твоята преценка.

— Той разчита на моята оценка — информира Маглиоре стените. — Вегас е голям град, г-н Доус. Преходен град.

— Нямаш ли връзки там?

— Всъщност имам. Но, ако става дума за някоя побъркана хипарка, която вече може и да е драснала към Сан Франсиско или Денвър…

— Казва се Оливия Бренър. И смятам, че още е в Лас Вегас. Последно работеше в един ресторант за бързи закуски…

— Каквито има поне два милиона във Вегас — каза Маглиоре. — Исусе! Марийо! Йосифе, дърводелецо!

— Живее в един апартамент с друго момиче, или поне така беше, когато за последен път разговарях с нея. Не зная къде точно. Висока е към един и седемдесет, чернокоса, със зелени очи. Хубава фигура. На двайсет и една година е, или поне така казва.

— И какво, ако не успея да намеря това чудесно парче?

— Вложи в нещо парите и задръж дивидентите за себе си. Сметни го за малка игра.

— Откъде знаеш, че изобщо ще си мръдна пръста за това момиче, а няма да прибера парите направо?

Той стана, оставяйки банкнотите на бюрото на Маглиоре.

— Нямам гаранции. Но имаш честно лице.

— Виж какво — каза Маглиоре. — Не искам да те подвеждам. И без това достатъчно ме плашиш вече. Но, това определено не ми харесва. Караш ме да се чувствам, като че ли ще ти изпълнявам завещанието, по дяволите.

— Ако не искаш, можеш да ми откажеш.

— Не, не, не. Няма да стане. Ако е още във Вегас и се представя за Оливия Бренър, мисля, че ще мога да я намеря, а трите бона са повече от достатъчно за мен. Няма да ми коства голямо усилие. Но от теб тръпки ме побиват, Доус. Ти наистина си се запътил нанякъде.

— Да.

Маглиоре погледна смръщено към своята снимка, снимката на жена си и на децата си под стъклото върху бюрото му.

— Добре — каза Маглиоре. — За последен път казвам да. Но това ще е последно, Доус. И никога повече. Ако те видя отново, ако се обадиш по телефона, със сделката ни е свършено. Говоря сериозно. Достатъчно проблеми си имам и сам, за да се занимавам и с твоите.

— Съгласен съм с това условие.

Той протегна ръка, без да е сигурен, дали Маглиоре ще я стисне, или не. Но те се ръкуваха.

— Не те разбирам — каза Маглиоре. — И въпреки това ми допадаш. А защо да ми харесва някой, когото не мога да разбера?

— Светът е непонятен — каза той. — Ако не вярваш, спомни си за кучето на г-н Пиази.

— Често си мисля за него — отговори Маглиоре.

16 януари, 1974 г.

Той занесе плътния кафяв плик с чековата си книжка до пощенската кутия на ъгъла и го пусна в нея. Същата вечер отиде на кино. Филмът се казваше „Заклинателят“ и бе с Макс фон Сюдов, а той винаги се бе възхищавал на Макс Фон Сюдов. В една от сцените малко момичеце повърна в лицето на един римокатолически свещеник. От задните редове се чуха ръкопляскания.

17 януари, 1974 г.

Мери се обади по телефона. Бе облекчена и радостна, което направи разговора им много по-лек.

— Продал си къщата — каза тя.

— Точно така.

— Но си още там.

— Само до събота. Наех една голяма селска къща в провинцията. Ще се опитам да започна нещо отначало там.

— О, Барт. Това е чудесно. Наистина се радвам — той започна да разбира защо всичко течеше толкова лесно. Тя се преструваше. Нито се радваше за него, нито се притесняваше. Просто го беше отписала: — А за чековата книжка…

— Да.

— Разделил си парите наполовина, така ли?

— Да. Ако искаш да провериш, можеш да се обадиш на г-н Фенър.

— Не. Нямах това предвид — той почти виждаше жеста й с ръка „по-далече от теб“. — Но, мислех си, щом така поделяш парите… значи ли това, че…

Тя направи изкуствена пауза и той си помисли: Кучка. Хвана ме натясно. Уцели точно десятката.

— Да. Така изглежда — каза той. — Развод.

— Помисли ли хубаво? — попита тя престорено искрено. — Наистина ли мис…

— Мислих много.

— Аз също. Изглежда друго не ни остава, Барт. Но, не те обвинявам в нищо. Не ти се сърдя.

Господи, направо като преписано от тези блудкави любовни книжлета, които вечно чете. Сега сигурно ще ми каже, че ще започне пак да учи. Той се учуди на собствената си злъч. Мислеше, че вече не го интересува толкова много.

— Какво ще правиш ти?

— Ще започна пак да уча — каза тя и гласът й вече не бе престорен, а възбуден, бляскав. — Намерих си старата училищна справка. Беше прибрана в тавана на мама, заедно със старите ми дрехи. Знаеш ли, че ми трябват само двайсет и четири точки, за да завърша? Това е малко повече от година, Барт!

Той си представи как Мери пропълзява в таванчето на майка си и този образ се смеси с неговия, как седи объркан сред купчината дрехи на Чарли. Превключи мисълта си в друга посока.

— Барт? Чуваш ли ме?

— Да. Радвам се, че, освободена от съпруг, ще можеш да се самоусъвършенстваш.

— Барт — каза тя укорително.

Но нямаше нужда да я реже с думи, да я дразни, или да я кара да се чувства виновна. Този стадий бе вече преминат. Кучето на г-н Пиази бе вече ухапало и сега продължаваше към следващата си жертва. Това му се стори смешно и той се засмя.

— Барт, плачеш ли? — в гласа й се усещаше нежност. Престорена, но все пак нежност.

— Не — каза той смело.

— Барт, мога ли да направя нещо? Ако мога, бих искала да ти помогна.

— Не. Ще се оправя. И се радвам, че ще продължиш с ученето. Виж, за този развод — кой, все пак, ще го поиска? Ти, или аз?

— Смятам, че ще е по-добре, ако аз го направя — каза тя покорно.

— Добре. Става.

Последва пауза и изведнъж тя не се сдържа и изпусна въпроса, който сигурно би искала да постави по друг начин:

— Спал ли си с някой, откакто те напуснах?

Той огледа въпроса мислено и прехвърли възможните начини, по които да му отговори: с истината; с лъжа; уклончиво, така че да не й дава покой довечера, като си легне.

— Не — каза той внимателно и добави: — А ти?

— Разбира се, че не — каза тя, успявайки да прозвучи възмутена, но и доволна от въпроса. — Не бих го помислила.

— В крайна сметка ще го направиш.

— Барт, нека да не говорим за секс.

— Добре — каза той безразлично, въпреки че тъкмо тя бе повдигнала въпроса. Опита се да измисли нещо хубаво, което да й каже, нещо, което да запомни от него. Не успя да намери нищо такова, а, освен това, не виждаше и защо ще иска да го запомня, когато нещата бяха стигнали дотук. Бяха прекарали хубави години заедно. Беше сигурен, че трябва да е било така, защото не можеше да си спомни нищо от тях, освен, може би, онзи щур облог за телевизора.

Неочаквано се чу как казва:

— Спомняш ли си, когато оставихме Чарли за първи път в детската градина?

— Да. Той плака много и ти искаше да си го вземем обратно с нас. Не искаше да го оставяш там, Барт.

— Ти поиска да го оставим.

Тя започна да се оправдава с леко обиден тон, но той вече се бе пренесъл през времето и пространството. Жената, която държеше детската градина, се казваше г-жа Рикър. Имаше специално удостоверение за квалификация и даваше на децата хубав, топъл обяд, преди да ги изпрати по домовете им в един часа следобед. Детското училище бе в един ремонтиран сутерен и докато водеха за ръка Чарли надолу, той се бе почувствал като предател; като фермер, който погалва кравата си и й казва по пътя към кланицата „Няма страшно, Бес“. Прекрасно момченце бе неговият Чарли. Руса коса, която по-късно бе потъмняла, сини, големи очи, ръце, които действаха умно още от люлката. Бе застанал между тях двамата на последната стълба, без да помръдва, наблюдавайки как останалите деца скачат, тичат, рисуват и режат картинки с ножици без остри върхове; толкова много деца; а Чарли никога не бе изглеждал толкова беззащитен, както в този момент, гледайки другите деца. В очите му нямаше нито радост, нито страх, само наблюдение, като от страничен човек; той никога не се бе чувствал баща на своя син така силно, както в този момент, никога не бе чел така ясно мислите му. А г-жа Рикър се приближи с усмивка на баракуда, и каза: Ще видиш колко е забавно тук, Чък, което почти го накара да извика: Той не казва така! И когато тя протегна ръка към него, Чарли не я пое, а само я наблюдаваше как сама потърси неговата ръка и го поведе към останалите деца. Той направи две крачки с нея и после спря, извръщайки поглед към тях. А г-жа Рикър каза тихо: Бъдете спокойни, ние ще оправим. В крайна сметка Мери трябваше да го смушка в ребрата и да каже: ХАЙДЕ, Барт, защото той бе замръзнал на мястото си, впил поглед в очите на сина си, които казваха: Наистина ли ще ги оставиш да направят това с мен, Джордж?, докато собствените му очи отвръщаха: Налага се, Фреди. После двамата тръгнаха нагоре по стълбите, обръщайки гръб на Чарли, най-ужасното нещо, което едно дете можеше да си представи и Чарли започна да плаче. Но Мери не спря нито за миг, дори ритъмът на стъпките й остана непроменен, защото женската обич е странна, жестока и почти винаги рационална, а любов, която разсъждава, е винаги ужасяваща. Тя знаеше, че в случая Чарли трябваше да остане там, и продължи напред, приемайки плача му като поредния неизбежен стадий от развитието на момчето, подобно на пръцване на масата, или ожулено коляно. Той пък в този момент бе почувствал в гърдите си болка, толкова остра и мощна, че се запита дали не получава инфаркт, но после болката беше отминала, оставяйки го шокиран и неспособен да я разгадае. Сега обаче, той знаеше, че тази болка е представлявала просто едно прозаично сбогом. Гърбовете на родителите не бяха най-ужасното нещо. Най-ужасното бе бързината, с която децата забравят за същите тези гърбове и биват погълнати от собствените си дела — играта, мозайката, новите си приятели и в крайна сметка, смъртта. Това бе ужасяващият факт, който той бе прозрял. Чарли бе започнал да изчезва дълго преди да се разболее и този процес не можеше да бъде спрян.

— Барт? — каза Мери? — Слушаш ли ме?

— Да.

— Каква полза има от това да мислиш непрекъснато за Чарли? С какво си помагаш? Това те гложди. Като негов затворник си.

— Нали ти си свободна — каза той. — Свободна.

— Да се обадя ли на адвоката следващата седмица?

— Добре. Може.

— По-добре да не го правим грозно, Барт, нали?

— Да. Ще бъде много цивилизовано.

— Няма да се обърнеш в последния момент и да го оспориш?

— Не.

— Ще… ще ти се обадя.

— Знаеше, че бе време да го оставим и го направи, нали? Бога ми, де да можех и аз да имам такива инстинкти.

— Какво?

— Нищо, Мери. Довиждане, скъпа.

Той осъзна, че бе изрекъл последните думи, след като бе затворил телефона. Беше ги казал автоматично, без чувство, просто по навик. Но, все пак, не бе толкова лошо за край. Съвсем не бе лошо.

18 януари, 1974 г.

Гласът на секретарката отговори:

— За кого да предам?

— Барт Доус.

— Един момент, моля.

— Да.

Тя го остави да изчака и той държеше глухата слушалка на ухото си, потрепвайки с крак по пода, докато гледаше през прозореца призрачната ул. „Крестолън Уест“. Денят бе ясен, но много студен. Температурата бе минус седем градуса, но с режещия вятър имаше ефекта на минус четиринайсет. Вятърът вдигаше завеси от сняг около къщата на Хобрътови, самотна и тиха, празна черупка в очакване на разрушителя си.

Чу се прещракване и гласът на Стийв Орднър запита:

— Барт, как я караш?

— Бивам.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Обаждам се за пералнята — каза той. — Чудех се какво е решила корпорацията за нея.

Орднър въздъхна и после каза резервирано, но доброжелателно:

— Малко късно се сещаш, май.

— Не ти се обаждам, за да си търся конското, Стийв.

— А, защо да не си го намериш? След като така успешно си разигра коня за чужда сметка. Добре, както и да е. Управителният съвет реши да прекрати промишленото пране, Барт. Ще останат само автоматичните машини на самообслужване. При тях е добре. Ще сменим и името на веригата им. „Чистота — под ръка“. Как ти се струва?

— Ужасно — каза той безучастно. — Защо не вземеш да уволниш Вини Мейсън?

— Вини? — Орднър изглеждаше учуден. — Вини ни върши чудесна работа. Започва много добре да се обиграва. Трябва да ти призная, че не очаквах толкова злоба…

— Хайде, Стийв. Тази работа, която сте му дали, има бъдещето на фабрика за парни локомотиви. Дайте му нещо добро, или го пуснете да си ходи.

— Струва ми се, че това не е твоя работа, Барт.

— Закичили сте го с малко дрънкулки на врата, а той още не ги е огледал добре и си мисли, че са медал.

— Разбрах, че те е цапардосал по лицето по Коледа.

— Казах му истината, и тя не му хареса.

— Истината е коварна дума, Барт. След всичките лъжи, които ми поднесе, би трябвало да знаеш това по-добре от всеки.

— Това още те гризе, май, нали?

— Когато видиш, че някой, на когото си вярвал, се окаже пълна измет, да, човек се чувства измамен.

— Измамен — повтори той. — Знаеш ли, Стийв, от това ще запомня, че и ти имаш някакви критерии за честност. Въздух под налягане от аерозолен спрей.

— Имаш ли още нещо, Барт?

— Не, не мисля. Искаше ми се да спреш да си го изкарваш на Вини, това е всичко. Той е добро момче. А вие го погубвате. Направо го изхвърляте на боклука и прекрасно разбирате това.

— Повтарям: Защо ще ми трябва да си го изкарвам на Вини?

— Защото не можеш да се докопаш до мен.

— Изглежда развиваш параноя, Барт. По отношение на теб, не искам да направя нищо друго, освен да те забравя.

— И затова ли си разпитвал дали не съм прал лично пране в службата? Или дали съм вземал подкупи от мотелите? Разбрах, че дори си взел и фактурите за канцеларските разходи от последните пет години.

— Кой ти каза? — излая Орднър, изваден от равновесие.

— Човек от твоята организация — каза той доволно. — Някой, комуто не се нравиш особено. Някой, който смята, че бих могъл да повдигна някой и друг въпрос на следващия управителен съвет.

— Кой?

— Дочуване, Стийв. Помисли си за Вини Мейсън, а аз ще си помисля на кого бих могъл да се обадя, или да си замълча.

— Не ми затваряй! Не се…

Той затвори телефона. Дори и Стийв Орднър не се бе отървал от пословичните „пластелинови крака“. На какво всъщност му напомняше Стийв? Сачмени лагери. Ягодов сладолед, откраднат от нечие шкафче. Хермън Уок. Капитан Куиг. Да, точно на него. Хъмфри Богарт беше играл в този филм. Той се засмя на глас и запя: „Всеки иска да натопи някой Куиг, ако и с теб е така, защо не го натопим двамата?“

Че съм луд, луд съм, помисли си той, през смях. Но не може да се отрече, че това си има и добрите страни. Мина му през ума, че един от най-сигурните симптоми на лудостта сигурно е сам човек да се смее на пуста улица с празни къщи. Но тази мисъл не развали настроението му и той продължи да се смее все по-силно и по-силно, прав до телефона и клатейки глава.

19 януари, 1974 г.

След като се стъмни, той отиде в гаража и извади оттам пушката и пистолета. Зареди внимателно пистолета, според, инструкциите в упътването, след като го прещрака няколко пъти незареден. На грамофона се въртяха Ролинг стоунс и пееха за „Среднощния разбойник“. Не можеше да се наслуша на този албум. Представи си, че е Бартън Джордж Доус, Среднощен разбойник, Посещения само по предварителна заявка.

Пушката „Уедърби 460“ пое осем патрона в патронника си. Изглеждаха му колкото средно големи снаряди за гаубица. Когато пушката бе заредена, той я погледна с любопитство и се зачуди дали действително бе толкова мощна, както твърдеше Мръсният Хари Суи-нертън. Реши да я извади зад къщата и да я изпробва. Беше ли останал някой на ул. „Крестолън Уест“, че да звънне в полицията и да съобщи за стрелбата?

Облече сакото си и тръгна към задната врата на кухнята, но после се върна в дневната и взе една от малките възглавнички на дивана. Отново тръгна навън, като само спря, за да светне голата двеставатова крушка на двора, под която той и Мери през лятото някога бяха пекли барбекю. Тук в задния двор, снегът беше точно както си го бе представял преди малко повече от седмица — недокоснат, неизцапан, напълно девствен. Никой не бе погазил с крак този сняг. През минали години момчето на Дон Ъпслингър, Кени, свиваше за по-кратко през двора към къщата на своя приятел, Рони. Или пък Мери простираше нещо (за което не искаше да се споменава) на въженцето, което той бе опънал между къщата и гаража, когато времето не бе твърде студено. Но самият той винаги ходеше до гаража през входната врата и сега внезапно се зарадва на гледката — никой не бе стъпвал на двора, откакто бе паднал първият сняг в края на ноември. Нямаше даже кучешки следи.

Внезапно усети лудия порив да нагази по средата на двора, там където всяко лято инсталираше скарата, и да направи снежен човек.

Наместо това, той постави възглавницата на дясното си рамо, задържа я с брадичката си за момент и после я притисна с приклада на своята Уедърби. Погледна през мерника с присвито ляво око и се помъчи да си спомни съветите, които актьорите по военните филми даваха на младоците точно преди гърмежи да разрежат нощта. Обикновено това беше някой прегорял в битките ветеран, като Ричард Уидмарк17, с някой зелен редник, Мартин Милнър18, може би: Не удряй по спусъка, сине — НАТИСНИ го.

Добре, Фред. Да видим сега ще улуча ли собствения си гараж.

Той натисна спусъка.

Пушката не изгърмя. Тя експлодира. Той първо си помисли, че се бе разпаднала в ръцете му. Увери се, че е жив, когато откатът го простря върху вратата на кухнята зад него. Тътенът от експлозията се разнесе във всички посоки, подобно на звук от реактивен самолет, преминал звуковата бариера. Възглавницата падна в снега. Усети пулсираща болка в рамото си.

— Божичко, Фред! — можа само да промълви той.

Огледа гаража си и не можа да повярва на очите си. В стената бе пробита неравна дупка, в която спокойно можеше да мине кафяна чаша.

Подпря пушката на кухненската врата и нагази в снега, забравил, че е с половинките си обувки. Опипа с пръст и огледа дупката за момент, замаян от размерите й, после обиколи и влезе вътре.

На излизане от стената куршумът бе направил още по-голяма дупка. Огледа колата си. Във вратата на шофьора също имаше дупка, достатъчно голяма, за да вкара два пръста в нея. Отвори вратата и огледа седалките и отсрещната врата. Да, куршумът бе пробил и нея, точно под дръжката.

Той обиколи колата и видя откъде бе излязъл куршумът през другата врата. Оставил бе още една голяма дупка, като този път металът по края й стърчеше злобно огънат. Обърна се и погледна стената на гаража зад вратата. И тя беше пробита. Ако се съдеше по видяното, и в този момент куршумът сигурно летеше.

Отново чу Хари, собственикът на оръжейната, да казва: Братовчед ви значи гледа да не повреди трофея… Тази красавица ще му просне вътрешностите след пет метра. А какво можеше да направи с човека? Сигурно, пак същото. При мисълта за това му призля.

Върна се до вратата на кухнята, спря за да вземе възглавницата и влезе в къщата, спирайки по навик да избърше крака пред прага, за да не остави кални следи в кухнята на Мери. В дневната той съблече ризата си. Дори и през възглавницата прикладът бе оставил червена следа върху рамото му.

Отиде в кухнята, както беше без риза, направи си кафе и затопли една порция от полуготовите вечери. Когато се нахрани, се върна в дневната, легна на дивана и заплака; като плачът му се превърна в накъсана, грозна истерия, която той слушаше изплашен, но нямаше сили да спре. Накрая, започна да се успокоява и дълбоко заспа, дишайки тежко. В съня си изглеждаше остарял, а избилата му брада на места бе побеляла.

20 януари, 1974 г.

Събуди се стреснат, виновно уплашен, че вече е сутрин и може би е закъснял. Сънят му бе тежък и нездрав като стара черга и след такъв сън винаги се чувстваше глупав и замаян. Погледна часовника на ръката си и видя, че е два и петнайсет. Пушката бе точно където я беше оставил — облегната равнодушно на креслото. Магнумът лежеше на масата в ъгъла.

Той стана, отиде в кухнята и наплиска лицето си с вода. Качи се на горния етаж и облече чиста риза. Слизайки по стълбите я вкара в панталона си. Заключи всички врати на долния етаж и с падането на всяко резе, на сърцето му олекваше по причини, върху които не искаше да се задълбочава. Започваше да се чувства спокоен и уверен в себе си за първи път, откакто онази проклета жена бе припаднала пред очите му в супермаркета. Положи пушката на пода край прозореца на дневната и подреди патроните до нея, отваряйки всяка кутия. Довлече креслото и го обърна с краката нагоре.

Влезе в кухнята и заключи прозорците. Взе един от столовете в дневната и залости с него вратата, подпирайки я точно под дръжката. Наля си чаша студено кафе, отпи от него разсеяно, присви устни в неприятна гримаса и хвърли чашата в мивката. Наля си нещо за пиене.

Върна се пак в дневната и изнесе от гардероба автомобилния акумулатор. Остави го до обърнатото кресло, после извади кабела и го остави до акумулатора.

Качи сандъка с експлозивите на горния етаж, пъшкайки под тежестта. Когато стигна догоре, стовари го отвисоко на пода и шумно въздъхна. Остаряваше вече за подобни игри, макар повечето от мускулите, които пералнята му бе създала през дните, когато с партньора си качваха на камионите двестакилограмови бали изгладени чаршафи, да бяха още в добра форма. Със или без мускули обаче, когато човек станеше на четирийсет, някои неща се превръщаха в предизвикателство за съдбата. На четирийсет години, човек минаваше в отбрана.

Влезе във всяка стая и включи осветлението: спалнята за гости с банята за гости; голямата спалня; кабинета му, който някога беше стаята на Чарли. Постави стол под капака на тавана и се качи, включвайки прашната крушка. После отиде в кухнята и взе едно руло изолирбанд, ножица и остър готварски нож.

Взе две пръчки експлозив от сандъка (той беше мек и при натискане, по него оставаха отпечатъци) и ги качи на тавана. Отряза две парчета фитил и оголи изолацията с готварския нож. После мушна всяка от оголените жици в пръчките, като плътно ги прилепи към тях с изолирбанд, за да не могат да паднат.

Започна да си тананика и прокара още фитил от таванчето към голямата спалня, където на всяко от леглата остави по една пръчка. Размота още от жицата по коридора и зареди една пръчка експлозив в банята за гости и още две в другата спалня. На излизане от всяко помещение изключваше осветлението. В бившата стая на Чарли зареди четири пръчки, стегнати здраво с лентата. Отпусна още жица през вратата и оттам хвърли рулото с останалия фитил през перилата на стълбището. После сам слезе долу.

Четири пръчки на масата в кухнята, до бутилката му с Южен Комфорт. Четири пръчки в дневната. Четири в трапезарията. Четири в коридора.

Прокара още жица обратно в дневната, малко задъхан от ходенето си до горния етаж и обратно. Но трябваше да обходи и още едно място. Качи се пак догоре и взе сандъка, който вече беше значително по-лек. Бяха останали само единайсет пръчки експлозив в него. Видя, че сандъкът бе от портокали. Отстрани, с почти изтрити от времето букви пишеше: ПОМОНА. До надписа имаше нарисуван голям портокал с едно листо, останало на късата му дръжка.

Занесе сандъка в гаража, минавайки през входната врата, и го стовари на задната седалка на колата си. Свърза всичките единайсет пръчки с късо парче фитил, а после към него прилепи края на рулото, с което пак се върна в къщата, размотавайки нужната дължина след себе си. Внимателно провери да не би притисната от страничната врата, жицата да се прекъсне, след което я заключи.

В дневната, той свърза главния фитил от къщата с този от гаража. Като продължаваше да си тананика, отряза още едно парче жица, което свърза с изолирбанд към двойния край. Отпусна нужната дължина от този последен фитил край акумулатора и внимателно оголи краищата му с готварския нож.

Усука медните жици на всеки проводник от двужичния фитил и ги раздели в противоположни посоки, като ги уви с изолирбанд. Свърза едната жица с черна щипка-крокодилче, а другия — с червена. Отиде до акумулатора и прикрепи другата черна щипка към извода, на който пишеше: ПОЛ. Другата червена щипка остави да лежи край извода, на който пишеше: ОТР.

После отиде до грамофона и си пусна Ролинг Стоунс. Часът беше четири и пет. Влезе в кухнята, наля си още едно питие и се върна в дневната с него, чувствайки се уморен. На масичката за кафе имаше списание Доброто домакинство. Вътре имаше статия за семейство Кенеди и техните проблеми. Прочете я. После прочете още една статия, озаглавена Жените и ракът на гърдите. Написана бе от лекарка.

Те дойдоха малко след десет часа точно след като камбаните на църквата, пет пресечки по-нагоре, призоваха хората на служба, или както там му казваха, от конкретната им религиозна секта.

Бяха с една зелена лимузина и една чернобяла полицейска кола. Паркираха до тротоара и трима души излязоха от зелената лимузина. Единият от тях бе Фенър. Не бе виждал другите двама. Всеки носеше куфарче.

Двама полицаи излязоха от колата си и се облегнаха на нея. Очевидно бе от държанието им, че не очакваха никакви проблеми; говореха си нещо, докато се облягаха на предния капак и думите им излизаха като бяла пара във въздуха.

Стопкадър20 януари, 1974 г.

Е Фред на това май му казват последно желание макар да зная че в известен смисъл за всякакво желание е твърде късно опасал съм с експлозиви цялата къща като празнична торта и съм с пушка в ръката и пистолет на кръста като някакъв идиотски Джон Дилинджър е какво ще кажеш май идва последният ход в това катерене по дърво първо на този клон после на другия идва по-горния след това и най-малкото движение на мъжете отвън беше фиксирано фенър беше със зелен костюм на половин метър от тротоара готов да пристъпи напред с модерните си изискани мокасини като че ли можеше изобщо да има изискани мокасини палтото му се развяваше зад него като на адвокат обърнал се срещу цялата съдебна система от някой телевизионен филм главата му беше леко наклонена и леко вирната нагоре мъжът зад него бе казал нещо и той се опитваше да го чуе по-добре човекът отзад току-що бе изпуснал бяла пара през устата си той беше със син блейзър и кафяв панталон палтото му също беше разкопчано и вятърът го развяваше стоп-кадърът го бе уловил наполовина повдигнато във въздуха третият човек току се извръщаше от колата ченгетата се облягаха на техния чернобял автомобил обърнати един към друг един господ знае за какво си говорят за жената за някой тежък случай или за поредния слаб сезон на мустангите а може и да обсъждат състоянието на ташаците си слънцето току е пробило облаците и се отразява върху един измежду многото патрони подредени по кожения колан на левия полицай другият си е сложил тъмни очила и друг слънчев лъч е запалил искра на дясното стъкло устните му са дебели и чувствени и са на път да се разтегнат в усмивка: това е фотографията)

аз тръгвам фреди момчето ми имаш ли нещо да ми кажеш в този тържествен момент да казва фред ще изчакаш репортерите нали разбира се казва джордж вестници радио телевизия трябва да проследят събарянето но фреди не си ли се учудвал от това колко самотен е човек как по целия свят хора в момента ядат и серат чукат и си чешат пъпките изобщо правят всичко за което пише по книгите а ние трябва да направим това сами да мислил съм по този въпрос джордж даже веднъж се опитах да ти кажа нещо ако си спомняш и ако може да ти е от полза това в момента е правилно точно в този миг и ми изглежда правилно защото само ако те няма техният път ще може да просъществува но много те моля джордж не убивай никого не никого няма да тръгна да убивам фред но виждаш в какво положение съм нали? да виждам разбирам добре джордж и господ ми е свидетел че съм уплашен до смърт не се плаши ще се справя с всичко без грешка и се чувствам напълно спокоен

давай

20 януари, 1974 г.

— Давай! — каза той на глас и всичко започна да се движи.

Опря пушката на дясното си рамо, прицели се в дясната гума на патрулната кола и натисна спусъка.

Прикладът силно удари рамото му, а дулото отскочи нагоре, след като куршумът беше изстрелян. Големият прозорец на дневната избухна навън на малки парченца, само остри отломки останаха прикрепени по рамката, подобно на нарисувани от импресионист стрели. Предната гума не просто гръмна — тя се взриви с трясък и цялата кола потрепери, както стоеше на мястото си, като куче, получило ритник, докато спи. Лъскавият капак на джантата литна и издрънча безсмислено върху замръзналия асфалт на ул. „Крестолън Уест“.

Фенър спря и погледна смаян към къщата. Лицето му бе изкривено от шока. Мъжът със синия блейзър изпусна куфарчето си на земята. Третият имаше по-добри рефлекси, или може би по-развито чувство за самосъхранение. Той се завъртя на пети и хукна приведен обратно към зелената лимузина, където се изгуби от погледа му.

Полицаите побягнаха, единият — наляво, другият — надясно и се скриха зад колата си. Секунда по-късно този със слънчевите очила изскочи над капака, хванал служебния си пистолет с две ръце, и стреля три пъти. Звукът беше като от невинно плюкало след трясъка на неговата Уедърби. Той се скри зад креслото и чу как куршумите изсвириха над главата му — наистина можеше да се чуе как правят ссиззз! — и се забиха в мазилката на стената над дивана. Звукът, който издадоха, пробивайки мазилката, му напомни за удар с юмрук в боксова круша. Помисли си: това ще се чуе и когато ме уцелят.

Ченгето със слънчевите очила изкрещя на Фенър и на мъжа със синия блейзър:

— Залегнете! Залегнете, по дяволите! Този вътре има цяла гаубица!

Той се надигна леко, за да може да гледа по-добре и ченгето с тъмните очила го видя и гръмна още два пъти. Куршумите пак намериха стената, този път любимата картина на Мери, „Ловци на стриди“ на Уинслоу Хоумър, която падна оттам първо на дивана и после на пода. Стъклото на картината се, разби.

Той пак надигна леко глава, за да може да вижда какво става (защо не се бе сетил да си вземе един детски перископ?), трябваше да знае дали няма да се опитат да го обкръжат, по примера на Ричард Уидмарк и Марти Милнър срещу японците от късните вечерни филми по телевизията. Ако се опитаха да минат отзад, щеше да се наложи да застреля някой, но ченгетата все още бяха зад колата си, а Фенър и мъжът със синия блейзър тичаха към лимузината. Куфарчето на Синия блейзър лежеше на тротоара като малко мъртво зверче. Той се прицели в него, предусещайки болката от отката, и натисна спусъка.

БРРРАННННГ! и куфарчето литна във въздуха на две парчета, преобръщайки се и изсипвайки куп хартия, който вятърът спокойно можеше да прелисти.

Той пак стреля, този път по дясната предна гума на полицейската кола, която мигом гръмна. Единият от двамата полицаи зад автомобила изпищя с дрезгав фалцет.

Погледна пак към полицейската кола и видя, че вратата на шофьора беше отворена. Ченгето с тъмните очила се бе проснало наполовина на седалката и настройваше радиостанцията. Купонът скоро щеше да почне. Щяха да си го поделят, по парченце за всеки, който желаеше, и тогава вече цялата работа щеше да престане да бъде нещо лично. Почувства облекчение, горчиво като алое. Каквото и да беше, каквато и жестока болест да го бе докарала дотам, на последния клон на високото дърво, той вече не я задушаваше в себе си с шепот и плач, скрит от чужди погледи. Беше се влял в потока лунатици; беше излязъл от нелегалност. Скоро неговият случай щеше да бъде сведен до безопасно вестникарско заглавие — НЕСИГУРНОТО ПРИМИРИЕ ПРОДЪЛЖАВА НА УЛ. „КРЕСТОЛЪН“.

Той остави пушката на земята и пропълзя по пода, като внимаваше да не се пореже от счупеното стъкло на картината. Взе малката възглавничка и се върна на четири крака до прозореца. Ченгето вече не беше в колата.

Той взе своя магнум и стреля два пъти по колата. Пистолетът даде силен, но поносим откат. Рамото му пулсираше от болка като прогнил зъб.

Другото ченге, без очилата, се надигна над капака на колата, за да отвърне на огъня, при което той изпрати още два куршума в задния страничен прозорец на патрулната кола, който хлътна навътре, натрошен. Ченгето се скри обратно зад, колата без да стреля.

— Спрете! — извика Фенър. — Нека да му кажа нещо!

— Давай — отвърна едно от ченгетата.

— Доус! — ревна Фенър смело като детектив от последна серия на филм с Джими Кегни. (Светлините от бурканите на полицейските коли шарят напред-назад по мръсната дупка, където „Бясното куче“ Доус се крие с по един димящ автоматичен 45-калибров във всяка ръка. „Бясното куче“ е клекнало зад един обърнат фотьойл, по тънка фланелка, показваща мускулите му, и се озъбва. ) — Доус, чуваш ли ме?

(А „Бясното куче“, с лице изкривено от омраза, макар по челото Му да е избила пот, изкрещява:)

— Спипай ме сега, ако ти стиска!

Той изскочи зад фотьойла и изпразни своя магнум в зелената лимузина, оставяйки по нея неравен ред дупки.

— Господи! — изпищя някой. — Той е луд.

— Доус! — викна Фенър.

— Жив няма да ви се дам! — провикна се той, полудял от радост. — Вие сте долните плъхове, които убиха моето дете и братче! Ще пратя първо някой от вас в ада, преди да ме спипате!

Той зареди отново пистолета с треперещи пръсти, а после напълни магазина на пушката.

— Доус! — викна отново Фенър. — Нека се споразумеем!

— На ти малко олово, наместо това, твар долна! — извика той на Фенър, но в това време гледаше полицейската кола и когато ченгето с очилата се показа над капака, той го изпрати обратно зад калника с два изстрела. Единият разби централния прозорец на къщата на семейство Куинс, от другата страна на улицата.

— Доус! — провикна се Фенър важно.

— Млъквай, глупако. Не виждаш ли, че така само го разгневяваш още повече — каза едно от ченгетата.

Беше се установила тягостна тишина, когато воят на сирените още далечни, започна да се надига. Той остави пистолета на пода и взе пушката. Радостният делириум, в който бе изпаднал, го напускаше и той се чувстваше уморен, с много болки по тялото си и му се ходеше по нужда;

Само нека побързат от телевизията, помоли се той. С камерите си и всичко останало.

Когато първата полицейска кола изсвири с гуми зад ъгъла, поднасяйки леко, също като във „Френската връзка“, той беше готов. Беше изпратил два снаряда с гаубицата по полицейската кола, за да задържи ченгетата зад нея известно време, след което внимателно се прицели в решетката на приближаващата кола като изпечен ветеран в стил Ричард Уидмарк. Решетката експлодира и целия преден капак литна във въздуха. Колата занесе на тротоара в продължение на около десетина метра и се заби в едно дърво. Вратите се отвориха и четири ченгета излетяха навън, зашеметени и с извадели пистолети. Двама се блъснаха един в друг. Тогава ченгетата зад първата патрулна кола (неговите ченгета, помисли си той с известно чувство за собственост) откриха огън и той се гмурна зад фотьойла, докато куршумите писнаха над главата му. Оставаха седемнайсет минути до единайсет часа. Помисли си, че сега ще се опитат да го обкръжат.

Надигна отново глава, тъй като нямаше друг изход, и край дясното му ухо пропищя куршум. Още две патрулни коли се зададоха от другия край на ул. „Крестолън“ с виещи сирени и мигащи сини лампи. Две от ченгетата от разбитата кола се опитваха да се прехвърлят през оградата на задния двор на Ъпслингърови и той стреля по тях три пъти, без да се прицелва, само за да ги върне зад прикритието на колата. Те побягнаха назад. Дърво от оградата на Уилбьр Ъпслингър (през пролетта и лятото по нея полазваше бръшлян) се пръсна на трески наоколо, като една по-голямо парче даже падна на снега.

Двете последни патрулни коли спряха напряко на пътя под формата на буквата V, блокирайки улицата пред къщата на Джак Хобрът. Ченгетата залегнаха зад автомобилите. Един от тях говореше с колегите си от разбитата кола по радиото. Секунда по-късно новопристигналите започнаха да го обсипват с плътен прикриващ огън, който го принуди да залегне. Куршуми удряха по входната врата, по фасадата на къщата и по целия преден прозорец. Огледалото в коридора гръмна, превръщайки се в сипещи се диаманти. Един куршум проби покривката върху телевизора Зенит, която леко подскочи. Той пропълзя на четири крака през стаята и се изправи до малкото прозорче зад телевизора. Оттам се виждаше като на длан задния двор на Ъпслингърови. Двама полицаи пак се опитваха да заобиколят къщата. Носът на единия от тях кървеше.

Фреди, май ще трябва да убия един от тях, за да ги накарам да спрат.

Недей, Джордж. Моля те. Не го прави.

Той разби прозореца с дръжката на магнума, при което се поряза. Полицаите вдигнаха поглед към къщата, видяха го и започнаха да стрелят. Той отвърна на стрелбата и видя как два от куршумите му пробиха новия алуминиев обков по оградата на Уидбър (беше ли общината платила за това?). Чу как полицейските куршуми се забиваха и в собствената му къща точно под прозореца, от двете страни. Един отскочи от рамката на прозореца и трески го удариха по лицето. Очакваше всеки момент някой куршум да пробие главата му. Трудно бе да се каже колко дълго продължи престрелката. Изведнъж, едно от ченгетата грабна ръката си, точно над китката, и извика. Изтърва пистолета си като дете, на което е омръзнала глупавата игра. Тръгна обратно в кръг. Колегата му го хвана през кръста и двамата се втурнаха обратно към разбитата си кола.

Той пак падна на четири крака, пролази до обърнатия фотьойл и погледна навън. От двата края на улицата се задаваха още две патрулни коли. Спряха от другата страна на улицата, до къщата на семейство Куинс, и осем полицаи изскочиха и дотичаха зад първата патрулка със спуканите гуми и зелената лимузина. Той се прикри отново и пропълзя по коридора. Къщата вече бе подложена на много силен огън. Знаеше, че трябва да вземе пушката и да отиде на горния етаж, където ъгълът бе по-изгоден за него и откъдето можеше и да ги изпъди от колите им и да ги накара да се прикрият в околните къщи. Но не се осмеляваше да се отдалечи толкова много от главния фитил и акумулатора. Хората от телевизията можеше да дойдат всеки момент.

Входната врата бе направена на решето. Под тъмносинята боя се показваше голо дърво. Той допълзя в кухнята. Всички прозорци бяха изпочупени и пръснати на парчета по балатума на пода. Случаен куршум бе обърнал кафеварката и тя лежеше сега в локва кафява каша. Той приклекна под прозореца, после се изправи рязко и изпразни магнума в двете паркирани напряко на пътя коли. Огънят по кухнята веднага се засили. Две дупки от куршуми се появиха по бялата врата на хладилника, а трети уцели бутилката Южен Комфорт на масата. Тя гръмна, пръскайки навсякъде около себе си стъкло и южно гостоприемство.

Пълзейки обратно в дневната, усети нещо като ужилване от пчела в дясното си бедро, точно под дупето, и когато пипна с ръка, по пръстите му имаше кръв.

Той легна зад фотьойла и пак зареди магнума. Зареди и пушката Уедърби. Едва показа глава и веднага я скри обратно, ужасен от ожесточения огън, който се изсипа по него. Куршуми обсипваха дивана, стените, телевизора, чиято покривка танцуваше. Показа отново глава и гръмна по полицейските коли, паркирани напряко на улицата. Разби едно от стъклата им и видя…

От горния край на улицата се задаваше бял автомобил комби и бял микробус Форд. Отстрани и на двата автомобила със сини букви пишеше: АУНЪМ С РИТЪМА НА НОВИНИТЕ КАНАЛ 9.

Задъхан, той допълзя до прозореца над задния двор на Ъпслингърови. Белите автомобили се придвижваха бавно и несигурно по ул. „Крестолън“. Изведнъж, полицейска кола рязко потегли със свирещи гуми и им блокира пътя. Облечена в синьо ръка се показа през прозореца и започна да маха към телевизионните журналисти да се върнат.

Куршум удари перваза на прозореца и отскочи в стаята под ъгъл.

Той допълзя обратно до фотьойла с магнума в окървавената си дясна ръка и изкрещя:

— Фенър!

Огънят леко отслабна:

— Фенър! — провикна се той пак.

— Спрете! — извика Фенър. — Спрете за малко!

Чуха се няколко изстрела, после стрелбата спря.

— Какво искаш? — провикна се Фенър.

— Хората от телевизията. Оттатък на другия край на улицата! Искам да поговоря с тях!

Настъпи дълго, дълбоко мълчание.

— Не! — изкрещя Фенър.

— Ще спра да стрелям, ако мога да говоря с тях! — Това поне беше вярно, помисли си той, като погледна акумулатора.

— Не! — изкрещя Фенър отново.

Копеле, помисли си той. Нима е чак толкова важно за теб? За теб и за Орднър и за останалите плъхове от бюрокрацията.

Стрелбата отново започна, в началото леко, после набирайки сила. Тогава, невероятно, но по тротоара се затича мъж с дебела карирана риза и сини джинси, с ръчна камера в ръката си.

— Чух те! — извика мъжът в карираната риза. — Чух всяка дума! Ще ти запиша името, приятел! Той предложи да спре да стреля, а вие…

Един полицай го удари с палка през кръста и мъжът с карираната риза падна на колене на тротоара. Камерата му хвръкна към канавката и секунда по-късно три куршума я разбиха на мигащи парченца. Неекспониран филм се разви от рулото си мързеливо. Огънят пак започна несигурно.

— Фенър, пусни ги да дойдат! — кресна дрезгаво той. Гърлото му беше продрано и го болеше, както и цялото му тяло. Ръката го болеше, а от бедрото му започваше да се надига силна пулсираща болка.

— Излез, първо ти! — извика Фенър в отговор. — Ще можеш да разкажеш и своята версия!

Безпаметен гняв го заля в червена вълна през лицето, когато чу тази нагла лъжа:

— МАМКА ВИ, С ТОВА ОРЪДИЕ ТУК ЩЕ ЗАПОЧНА ДА СТРЕЛЯМ ПО РЕЗЕРВОАРИТЕ НА КОЛИТЕ И ОТ ВАС ЩЕ ОСТАНЕ САМО ДИМЯЩО ПЕЧЕНО, КАТО СВЪРША!

Последва мълчание. Шок.

После предпазливо, Фенър попита:

— Какво искаш?

— Пуснете момчето, което събориха при мен! Оставете снимачния екип да снима отвън!

— И дума да не става! Няма да ти даваме заложник, с който да ни разиграваш цял ден!

Едно ченге дотича до зелената лимузина и се скри зад нея. Консултираха се.

Друг глас се провикна:

— Зад къщата ти има трийсет души, момче! Всичките с пушки! Излизай, или ще ги пратя при теб!

Време беше да изиграе и коза си:

— Не ви съветвам! Цялата къща е опасана с експлозиви. Вижте!

Той вдигна червената щипка-крокодилче над перваза на прозореца.

— Видяхте ли?

— Блъфираш! — отговори уверено гласът.

— Защипя ли я за акумулатора до мен, край!

Тишина. Нови консултации.

— Хей! — провикна се някой. — Доведете онзи от телевизията!

Той надигна глава и видя как по улицата пак се затича мъжът с карираната риза и джинсите, без да се пази или да търси прикритие, сигурен до безумие в професията си, или луд. Беше с дълга до раменете коса и тънки черни мустачки.

Две ченгета се размърдаха около двете патрулки, паркирали под формата на буквата V, но акълът им дойде на мястото, след като той изпрати един изстрел над главите им.

— По дяволите, каква грешка! — извика някой, искрено отвратен.

Мъжът с карираната риза беше вече в двора му, проправяйки си пъртина в снега. Нещо изсъска край ухото му, чу се изстрел и той чак тогава се сети, че все още седи изправен над фотьойла. Чу как някой се опита да отвори входната врата, след което мъжът с карираната риза почука на нея.

Той запълзя по пода, който вече беше покрит с мазилка, свалена от стените. Десният крак го болеше ужасно и когато погледна към него, видя, че от бедрото до коляното е в кръв. Той вдигна резето на сдъвканата от куршумите врата.

— Добре! — каза той и мъжът с карираната риза влезе бързо вътре.

Отблизо не изглеждаше да е уплашен, макар че дишаше тежко. На бузата му имаше белег от схватката с полицая и левият ръкав на ризата му бе разпорен. Когато мъжът с карираната риза бе вече вътре, той допълзя обратно до фотьойла, вдигна пушката и гръмна два пъти през прозореца, без да се цели. После се обърна. Мъжът с карираната риза стоеше в коридора, невероятно спокоен на вид. Беше извадил голям бележник от задния си джоб.

— Добре, човече — каза той. — Каква е тая работа?

— Как се казваш?

— Дейв Албърт.

— В този, белия микробус има ли още снимачна техника?

— Да.

— Излез на прозореца. Кажи на полицията да пусне снимачния екип на двора на семейство Куинс Къщата отсреща. Кажи им, че ако не са там до пет минути, ще загазиш.

— Така ли?

— Да.

Албърт се засмя:

— Приличаш ми на човек, който и муха не би убил.

— Кажи им.

Албърт отиде до строшения прозорец и спря там за миг, очевидно наслаждавайки се на сцената.

— Иска снимачният ми екип да се разположи отсреща на улицата! — провикна се той. — Каза, че ще ме убие, ако не ги пуснете!

— Не! — изкрещя гневно Фенър. — Не, не, н…

Някой бе сложил ръка на устата му. Кратка тишина.

— Добре! — отговори гласът на човека, който го бе обвинил, че блъфира с експлозивите. — Двама от нашите хора ще отидат догоре и ще ги доведат.

Той помисли за момент и кимна към репортера.

— Добре! — извика Албърт.

Последва пауза и после двама униформени полицаи се запътиха тромаво към микробуса на телевизията, чийто двигател работеше тихо на празен ход. Междувременно още две патрулки бяха пристигнали, а когато се наведе напред, видя, че долният край на ул. „Крестолън“ е блокиран. Зад жълтите бариери се бе събрала голяма тълпа хора.

— Така — каза Албърт, докато сядаше. — Имаме една-две минути. Какво искаш? Самолет?

— Самолет? — повтори той тъпо.

Албърт замаха с ръце все едно летеше, както държеше бележника си.

— Да отлетиш, бе човече. Просто да заминеш оттук.

— Ааа — кимна той, за да покаже, че е разбрал. — Не, не ми трябва самолет.

— Какво искаш, тогава?

— Искам — започна той бавно, — да съм пак на двайсет години и животът да е отново пред мен. — Той видя погледа в очите на Албърт и добави: — Знам, че е невъзможно. Не съм чак толкова луд.

— Значи, си казал: дотук.

— Да.

— Това наистина ли е зареден експлозив? — посочи той към главния фитил и акумулатора.

— Да. Тази жица минава по всичките стаи. И в гаража.

— Откъде взе експлозивите? — гласът на Албърт беше мек, но очите му бяха нащрек.

— Намерих го под коледната си елхичка.

Той се засмя:

— Това беше добре. Ще го използвам в репортажа.

— Добре. Като се върнеш, кажи им всичките полицаи да се изтеглят.

— Наистина ли ще се взривиш? — попита Албърт. Гласът му издаваше само интерес, нищо друго.

— Такива са ми плановете.

— Знаеш ли какво? Май твърде много си ходил на кино.

— Не ходя вече. Но гледах „Заклинателят“, все пак. Не ми хареса. Как напредват твоите кинаджии отвън?

Албърт погледна през прозореца.

— Добре. Имаме още една минута. Доус ли се казваш?

— Те ли ти казаха? Албърт се засмя презрително.

— Биха ми казали само, че съм болен от рак. Прочетох името на вратата. Би ли ми казал защо правиш всичко това?

— Да, защо не. Магистралата.

— Удължението? — очите на Албърт светнаха с нов блясък. Започна да пише нещо в бележника си.

— Точно то.

— Отнеха ти къщата ли?

— Опитаха се. Но аз ще я взема със себе си. Албърт го записа, после затвори бележника си и го напъха в задния си джоб.

— Това е доста глупаво, г-н Доус. Ако позволите да ви го кажа. Защо просто не излезем заедно оттук?

— Вие си извоювахте водещата новина довечера — каза той уморено. — Ще опитате ли да вземете наградата Пулицър?

— Ще я взема, ако ми я дадат — усмихна се той ведро, но после пак стана сериозен. — Хайде, г-н Доус. Хайде, да излезем. Мога да ви обещая, че и мнението на вашата страна ще се чуе. Ще…

— Няма такава.

Албърт се намръщи:

— Какво значи това?

— Нямам страна. Затуй и правя всичко това — той погледна над фотьойла в обектива на телевизионната камера, вече качена на триножник, потънал в снега на двора на семейство Куинс. — Тръгвайте. И им кажете да се изтеглят.

— Наистина ли ще го направите?

— Наистина, не зная.

Албърт тръгна към трапезарията, после се обърна и попита:

— Не съм ли ви виждал някъде? Защо все си мисля, че сме се срещали?

Той поклати глава. Сигурен беше, че никога през живота си не е виждал Албърт.

Гледайки как репортера излиза от къщата през двора, вървейки леко под ъгъл, така че камерата да го хване добре, той се зачуди какво ли прави Оливия точно в този миг.

Изчака петнайсет минути. Огънят се беше усилил, но никой не се насочи към къщата. Стрелбата им, изглежда, главно целеше да ги прикрива, докато се изтегляха по къщите от отсрещната страна на улицата. Снимачният екип остана на мястото си известно време, запечатвайки безпристрастно събитията около себе си, после белият микробус Еконолайн паркира в двора на семейство Куинс и операторът сгъна триножника, премести го зад колата и продължи да снима.

Нещо черно и голямо прехвърча във въздуха, падна на двора му, по средата между къщата и тротоара, и започна да изпуска газ. Вятърът го поде и го разнесе надолу по улицата на разкъсани облаци. Втора граната със сълзотворен газ падна по-близо, а после той чу как трета чукна и се търколи по покрива. Усети миризмата от последната, след като тя падна в снега, покрил бегониите на Мери. Носът и очите му се напълниха с крокодилски сълзи.

Прекоси отново дневната на четири крака, молейки се Богу да не е казал на репортера, Албърт, нещо, което може да бъде схванато погрешно. Нямаше място на този свят, достатъчно подходящо, за да може човек да сложи чертата. Джони Уокър, например. Умря при някаква безсмислена катастрофа на светофара. За какво бе умрял, заради чаршафите ли? Или пък жената в супермаркета. Дребните радости никога не можеха да компенсират помията, която се изсипваше отгоре ти.

Той включи стереограмофона, който все още работеше. Албумът на Ролинг Стоунс още стоеше на него и той сложи игличката направо на последната песен, като първия път не улучи, тъй като един куршум удари телевизора Зенит.

Като уцели нужната бразда от плочата, и, докато последните тактове на „Човекът маймуна“ заглъхваха, той се прехвърли до обърнатия фотьойл и хвърли пушката през прозореца. Взе и магнума в ръка. Довиждане, Ник Адъмс. Хвърли и него.

„Не може винаги да имаш това, което пожелаеш“ пееше грамофонът и той знаеше, че това е факт. Но това не ти пречеше пак да го искаш. Граната сълзотворен газ прелетя през прозореца, описвайки дъга, удари стената над дивана и гръмна в бял пушек.

„Но ако опиташ с нещо, може да откриеш Че си намерил това, от което се нуждаеш.“

Е, да видим, Фред. Той хвана червената щипка крокодилче в ръката си. Да видим дали ще намеря това, от което се нуждая.

— Добре — измърмори той и притисна червената щипка към отрицателния полюс на акумулатора.

Затвори очи и последната му мисъл бе, че е избухнал не светът около него, а този вътре в него и макар експлозията вън да бе чудовищна, вътре, тя бе, долу-горе, колкото един средноголям орех.

После белота.