Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)

18МАГЬОСНИКЪТ И НЕГОВИЯТ ПРЪСТЕН НА СИЛАТА

През май 1971 година направих последното си посещение от моето чиракуване при дон Хуан. Този път отидох да го видя със същото настроение, с каквото бях ходил през десетте години на нашето познанство; ще рече, отново потърсих удоволствието от неговата компания.

При него беше приятелят му дон Хенаро, магьосник от индианското племе мацатеки. При миналото си посещение, преди шест месеца, бях видял и двамата. Тъкмо си мислех дали да ги попитам заедно ли са били през цялото това време, когато дон Хенаро обясни, че така обича северната пустиня, че се е върнал навреме, за да ме види. Двамата се разсмяха, сякаш знаеха някаква тайна.

— Върнах се точно за тебе — каза дон Хенаро.

— Вярно е — обади се като ехо дон Хуан.

Напомних на дон Хенаро, че последния път, когато бях при тях, опитите да ми помогне да „да спра света“ се оказаха катастрофални за мен. Това беше най-приятелският начин да му подскажа, че се страхувам от него. Той се разсмя необуздано, тресейки тяло и ритайки с крака като някое дете. Дон Хуан избягваше да ме гледа и също се разсмя.

— Нали няма да правиш опити да ми помагаш вече, дон Хенаро? — попитах аз.

Въпросът ми ги хвърли в нови спазми от смях. Дон Хенаро се изтърколи на земята, после легна по корем и заплува по пода. Когато го видях да прави това, разбрах, че съм загубен. В този момент тялото ми някак осъзна, че съм стигнал края. Не знаех какъв ще бъде. Личната ми наклонност да драматизирам нещата и досегашният ми опит с дон Хенаро ме караше да вярвам, че това може да е краят на моя живот.

През това мое последно посещение при тях дон Хенаро се бе опитал да ме блъсне до ръба на „спирането на света“. Усилията му бяха тъй чудати и директни, че се наложи сам дон Хуан да ми каже да си тръгвам. Демонстрациите на „сила“ на дон Хенаро бяха тъй невероятни и объркващи, че ме бяха принудили да направя пълна преценка на самия себе си. Върнах се у дома, прегледах бележките, които бях правил в началото на моето чиракуване и у мен, неизвестно как, се зароди някакво ново чувство, макар да не го бях осъзнал напълно до мига, в който видях как дон Хенаро плува по пода.

Плуването по пода, което съвпадаше с някои други чудновати и смайващи постъпки, които той бе правил пред очите ми, започна, докато той лежеше по корем. Отначало той се разсмя тъй силно, че тялото му се разтресе като в някаква конвулсия, после зарита, а накрая движението на краката му се съчета със загребващото движение на ръцете му и дон Хенаро започна да се плъзга по земята, сякаш лежеше на дъска, под която са прикрепени съчмени лагери. Промени посоката няколко пъти и обиколи цялата площ пред къщата на дон Хуан маневрирайки между мен и дон Хуан.

Дон Хенаро и преди се бе правил на клоун пред мен и винаги когато го бе правил, дон Хуан заявяваше, че съм стигнал до ръба на „виждането“. Неспособността ми да „видя“ се дължеше на моето упорство да обяснявам всяка от постъпките на дон Хенаро от гледна точка на разума. Този път бях нащрек и когато той започна да плува, не се опитах нито да си обясня, нито да разбера това явление. Просто го наблюдавах. И все пак не можех да се отърва от усещането, че съм онемял. Той действително се плъзгаше по корем и гърди. Докато го наблюдавах, очите ми започнаха да се кръстосват. Усетих пристъп на осъзнаване. Бях убеден, че ако не си обясня какво става, ще „видя“ и тази мисъл ме изпълни с невъобразимо безпокойство. Напрегнатото ми очакване беше тъй пълно, че аз сякаш се върнах в предишната точка, още веднъж заключен в някакво рационално усилие.

Дон Хуан навряно ме беше наблюдавал. Изведнъж той ме потупа; автоматически извърнах лице към него и за момент откъснах поглед от дон Хенаро. Когато отново го погледнах, той стоеше до мен с леко наклонена глава и брадичката му почти докосваше дясното ми рамо. Стреснах се със закъснение. Погледнах го за секунда, а сетне отскочих назад.

Неговият израз на престорено учудване беше толкова комичен, че аз истерично се разсмях. Не можех да не усетя обаче, че смехът ми е необичаен. Тялото ми се тресеше от нервни спазми, които идваха от средата на стомаха. Дон Хенаро сложи ръка на стомаха ми и подобните на конвулсии тръпки секнаха.

— Този малък Карлос винаги преувеличава нещата! — извика той също като някое капризно човече.

После добави, имитирайки гласа на дон Хуан и неговата превзетост:

— Не знаеш ли, че един воин никога не се смее така?

Карикатурата на дон Хуан бе тъй съвършена, че аз се разсмях още по-силно.

Тогава двамата си тръгнаха и повече от два часа ги нямаше, почти до обяд.

Когато се върнаха, седнаха пред къщата на дон Хуан. Не казаха нито дума. Изглеждаха сънливи, уморени, почти занесени. Дълго време останаха неподвижни макар да изглеждаше, че са се настанили най-удобно. Устата на дон Хуан бе леко отворена, сякаш той наистина спеше, но ръцете му бяха скръстени в скута и палците му ритмично се движеха.

Чудех се какво да правя и известно време не можех да си намеря място, но след това започнах да усещам някаква умиротворяваща кротост. Трябва да съм заспал. Разбуди ме кикотът на дон Хуан. Отворих очи. Двамата се взираха в мен.

— Ако не говориш, заспиваш — каза дон Хуан и се разсмя.

— Май че е така — казах аз.

Дон Хенаро легна по гръб и зарита с крака във въздуха. За момент помислих, че отново е започнал с обезпокоителните си маймунджулъци, но той тутакси се върна в седнало положение с кръстосани крака.

— Има нещо, което сигурно досега вече си разбрал — каза дон Хуан. — Наричам го кубически сантиметър на късмета. Всички ние, независимо дали сме воини или не, имаме кубически сантиметър на късмета, който от време на врече изскача пред очите ни. Разликата между един обикновен човек и един воин се състои в следното: воинът съзнава това и една от задачите му е да бъде нащрек, съзнателно да очаква, та когато неговият кубически сантиметър изскочи, да има необходимата бързина и сръчност да го улови.

— Шанс, късмет, лична сила, както и да го наричаш е особено състояние на нещата. То е като една много малка пръчка, която ненадейно изниква пред нас и ни подканва да я вземем. Обикновено ние сме много заети или прекалено вглъбени, или просто твърде глупави и мързеливи, за да разберем, че това е нашият кубически сантиметър на късмета. А един воин винаги е готов и опънат като струна и си има необходимата пружина — съобразителността, за да го сграбчи.

— Твоят живот много ли е напрегнат? — рязко ме попита дои Хенаро.

— Според мен, да — казах аз убедено.

— Мислиш ли, че можеш да уловиш твоя кубически сантиметър късмет? — попита ме дон Хуан недоверчиво.

— Убеден съм, че го правя непрекъснато — казах аз.

— Според мен ти си нащрек само за неща, които знаеш — каза дон Хуан.

— Може и да се лъжа, но наистина съм убеден, че днес съзнавам нещата повече от когато и да било в моя живот — казах аз и наистина го мислех.

Дон Хенаро закима одобрително с глава.

— Да — каза той тихо, сякаш говореше на себе си. — Малкият Карлос е наистина напрегнат и абсолютно нащрек.

Усетих, че ме взимат на подбив. Реших, че твърдението ми за моето състояние на напрегнатост може и да ги е подразнило.

— Не се хваля — казах аз.

Дон Хенаро вдигна вежди и изду ноздри. Хвърли поглед към бележника ми и се престори, че пише.

— Според мен Карлос е по-напрегнат от всякога — каза дон Хуан на дон Хенаро.

— Може да е прекалено напрегнат — отвърна рязко дон Хенаро.

— Сигурно е така — заключи дон Хуан.

Не знаех как да се намеся и замълчах.

— Помниш ли, когато блокирах колата ти? — попита между другото дон Хуан.

Въпросът му беше рязък и нямаше нищо общо с това, за което говорехме. Ставаше дума за оня път, когато не бях могъл да запаля колата, докато той не ми каза да го сторя.

Отбелязах, че никой не би забравил такова нещо.

— Нищо особено — увери ме дон Хуан най-искрено. — Просто нищо. Вярно ли е, Хенаро?

— Вярно е — каза безразлично дон Хенаро.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз с тон на протест. — Което направи през оня ден беше наистина извън разума ми.

— Не казваш кой знае какво — възрази дон Хенаро.

Двамата се разсмяха, а след това дон Хуан ме потупа по гърба.

— Хенаро може да направи много повече от блокирането на една кола — продължи той. — Вярно ли е, Хенаро?

— Вярно е — отвърна Хенаро, цупейки устни като дете.

— И какво може да направи? — попитах аз, опитвайки се да изглеждам спокоен.

— Хенаро може да отмъкне цялата ти кола! — извика дон Хуан с дълбок глас; после добави със съшия тон: — Вярно ли е, Хенаро?

— Вярно е — отвърна Хенаро с най-силния човешки глас, който бях чувал.

Неволно подскочих. Тялото ми се сгърчи от три-четири нервни спазми.

— Какво искаш да кажеш — да ми отмъкне цялата кола? — попитах аз.

— Какво исках да кажа, а, Хенаро? — попита дон Хуан.

— Искаше да кажеш, че мога да вляза в колата, да запаля мотора и да си отида — отговори дон Хенаро с неубедителна сериозност.

— Вземи му колата, Хенаро — подкани го дон Хуан шеговито.

— Готово! — каза дон Хенаро, намръщи се и ме погледна косо. Забелязах, че когато се намръщи, веждите му затрепкаха, което направи погледа му дяволит и проницателен.

— Добре! — каза дон Хуан спокойно. — Да отидем там и да разгледаме колата.

— Хайде! — повтори като ехо дон Хенаро. — Да отидем там и да разгледаме колата.

Изправих се много бавно. В момента не се сещах какво да направя, но дон Хуан ми даде знак да стана.

Запътихме се към неголямото възвишение пред къщата на дон Хуан. Двамата вървяха от двете ми страни: дон Хуан отдясно, а дон Хенаро отляво. Бяха на около два метра пред мен, през цялото време в моето полезрение.

— Хайде да разгледаме колата — каза пак дон Хенаро.

Дон Хуан задвижи ръце, сякаш намотаваше невидима прежда; дон Хенаро направи същото и повтори: „Хайде да разгледаме колата“, Вървяха сякаш на подскоци. Стъпките им бяха по-дълги от обичайното, а ръцете им се движеха, сякаш биеха с камшици или бухаха с пръчки нещо невидимо пред тях. Никога не бях виждал дон Хуан да гримасничи така и донякъде се притеснявах, като го гледах.

Стигнахме върха и аз отправих поглед надолу към подножието на хълма, на петдесетина метра от нас, където бях паркирал колата. Изведнъж стомахът ми се сви. Колата не беше там! Затичах надолу. От колата нямаше и помен! В един миг бях напълно объркан. И направо дезориентиран.

Бях паркирал колата там рано сутринта, когато пристигнахме. Преди около половин час бях отишъл да взема нови листа за писане. По същото време бях решил да оставя прозорците отворени заради непоносимата жега, но многобройните комари и други летящи насекоми, които изобилстваха на това място, ме бяха накарали да променя намерението си и аз бях оставил колата, както обикновено, заключена.

Огледах се отново. Отказах да повярвам, че колата я няма. Тръгнах към края на празната площ. Дон Хуан и дон Хенаро ме последваха и застанаха от двете ми страни, правейки точно това, което правех аз: взираха се в далечината да видят дали колата не се вижда някъде. За момент ми се зави свят, което отприщи в мен някакво нездраво чувство на раздразнение. Те като че го забелязаха и запристъпваха около мен, движейки ръце, сякаш месят тесто.

— Какво според теб е станало с колата, Хенаро? — попита дон Хуан хрисимо.

— Откарах я — каза дон Хенаро и направи удивително движение, сякаш сменя скоростите и управлява с кормило. Прегъна крак все едно, че сяда, и няколко секунди остана в това положение, очевидно поддържан единствено от мускулите на краката си; после премести тежестта върху десния си крак и опъна левия, за да покаже как настъпва педала на съединителя. Издаде с устните си звук на мотор; а накрая на всичко отгоре се престори, че се удря в някаква буца на пътя, и се заклати на две страни, давайки пълна представа за некадърния шофьор, който подскача, без да изпуска кормилото.

Мълчаливото представление на дон Хенаро беше смайващо. Дон Хуан се разсмя така, че едва си пое дъх. Поисках да се присъединя към веселието им, но бях неспособен да се отпусна. Усетих нещо застрашително и обезпокояващо. Обзе ме възбуда, каквато никога през живота си не бях изпитвал. Чувствах, че вътрешно горя, и започнах да ритам малките камъчета по земята, а накрая се заех да ги хвърлям с несъзнателна и неочаквана ярост. Гневът сякаш беше някъде извън мен и внезапно ме бе обгърнал. После раздразнението ме напусна така загадъчно, както ме бе обхванало. Поех дълбоко въздух и се почувствах по-добре.

Не смеех да погледна дон Хуан. Моят изблик на гняв ме притесняваше, но в същото време изпитвах желание да се разсмея. Дон Хуан дойде при мен и ме потупа по гърба. Дон Хенаро сложи ръка на рамото ми.

— Всичко е наред! — каза дон Хенаро. — Предай се на чувствата си. Разбий носа си, нека потече кръв. После можеш да вземеш един камък и да си избиеш зъбите. Ще ти стане по-добре! Ако това не помогне, със същия камък можеш да си премажеш топките на ей оная скала.

Дон Хуан се закикоти. Казах им, че се срамувам, защото съм се държал толкова зле. Не знаех какво ме беше прихванало. Дон Хуан изказа убеждението си, че знам точно какво се е случило, че само се преструвам и че тъкмо това мое поведение било причината да се разгневя.

Дон Хенаро беше необикновено внимателен; той непрекъснато ме потупваше по гърба.

— С всички ни се случва — каза дон Хуан.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан? — попита дон Хенаро, имитирайки гласа ми и шегувайки се с моя навик да задавам въпроси на дон Хуан.

Дон Хуан каза някои абсурдни неща като: „Когато светът е обърнат наопаки, ние сме нормални, но когато светът е нормален, ние сме наопаки. Когато обаче и светът, и ние сме си нормални, мислим си, че сме наопаки…“. Той продължи все в тоя дух, дърдорейки глупости, докато дон Хенаро ме имитираше как си взимам бележки. Той пишеше върху невидими листа, издувайки ноздри, докато движи ръка, очите му широко разтворени и вторачени в дон Хуан. Дон Хенаро бе схванал усърдието ми да пиша, без да поглеждам в бележника си, за да не допусна да се наруши естественият поток на разговора. Представлението беше направо изумително смешно.

Изведнъж усетих лекота, почувствах се щастлив. Техният смях ме облекчаваше. В един миг се отпуснах и от душа се разсмях. Сетне обаче умът ми навлезе в ново състояние на осъзнаване, на объркване и раздразнение. Усетих как всичко, което става в момента, е невъзможно; всъщност според логичния порядък, посредством който бях свикнал да преценявам света около себе си, всичко това бе невъзможно да се възприеме. И все пак като наблюдател виждах, че колата ми не е там. Хрумна ми, както винаги се беше случвало, когато дон Хуан ме бе изправял пред необясними явления, че те ме мамят с най-обикновени средства. Винаги, когато бе под натиск, умът ми неволно и последователно повтаряше една и съща конструкция. Започнах да пресмятам колко съмишленици са били нужни на дон Хуан и дон Хенаро, за да повдигнат колата ми и да я преместят от мястото, където я бях паркирал. Бях абсолютно сигурен, че здраво съм заключил вратите; ръчната спирачка бе вдигната; колата беше на скорост; кормилото беше заключено. За да я придвижат, трябваше да я повдигнат. За тази задача щеше да е необходима сила, каквато според мен никой от тях не би могъл да има. Друга възможност беше някой, който да се е уговорил с тях, да разбие колата, да я подкара и да избяга с нея. За това бяха необходими специални знания, каквито те не притежаваха. Единственото друго възможно обяснение беше да са ме хипнотизирали. За мен движенията им бяха толкова нови и тъй подозрителни, че ми се зави свят от размишления. Реших, че ако ме хипнотизирваха, щях да бъда в състояние на променено съзнание. От моя опит с дон Хуан бях забелязал, че в такива състояния човек е неспособен да поддържа адекватно умствено регистриране на времето. Във всички състояния на необикновена реалност, каквито бях изпитвал до този момент, никога не беше имало траен ред по отношение на времето и моето заключение беше, че ако останех нащрек, щеше да дойде момент, в който да загубя представа за логичното протичане на времето. Все едно например в даден момент да гледам някоя планина и изведнъж, в следния момент на съзнанието да разбера, че гледам някаква равнина в обратната посока, но без да помня да съм се обърнал. Усещах, че ако в момента с мен ставаше нещо подобно, бих могъл да обясня какво става с колата ми като един пример на хипноза. Реших, че единственото нещо, което мога да сторя, е да наблюдавам всяка подробност с изтезаваща настойчивост.

— Къде е колата ми? — попитах аз, обръщайки се към двамата.

— Къде е колата, Хенаро? — попита дон Хуан също свършено сериозен.

Дон Хенаро започна да преобръща малките камъчета и да гледа под тях. Обходи трескаво цялата равна местност, където бях паркирал колата. Не остави ни едно камъче, без да го обърне. От време на време ми се преструваше, че се ядосва, и захвърляше камъчето в храсталаците.

Дон Хуан, изглежда, се радваше извънмерно на сцената. Той се кискаше и кикотеше и почти бе забравил присъствието ми.

Тъкмо дон Хенаро бе запокитил едно камъче в изблик на престорен протест, когато се озова пред възголям камък, единственият голям и тежък камък там, където бях паркирал. Опита да го обърне, но той беше прекалено тежък и доста дълбоко вкопан в земята. Замъчи се и запъшка, докато целият се изпоти. После седна върху камъка и извика дон Хуан да му помогне.

Дон Хуан се обърна към мен с грейнала усмивка и каза:

— Ела да помогнем на Хенаро.

— Какво прави той? — попитах аз.

— Търси ти колата — каза дон Хуан спокойно и точно.

— За бога! Как може да я намери под камъчетата? — запротестирах аз.

— За бога, защо не? — сопна се дон Хенаро и двамата прихнаха да се смеят.

Не можахме да помръднем камъка. Дон Хуан предложи да отидем до къщата и да потърсим дебело дърво, което да използваме като лост.

По пътя към къщата им казах, че постъпките им са абсурдни и че всичко, което правят с мен, е ненужно. Дон Хенаро ме изгледа.

— Хенаро е много старателен — каза дон Хуан със сериозно лице. — Той е толкова старателен и усърден, колкото си и ти. Сам казваш, че никога не оставяш камъче необърнато. Той върши същото.

Дон Хенаро ме потупа по рамото и каза, че дон Хуан има пълно право и че всъщност той иска да бъде като мен. Той ме погледна с налудничав блясък в очите и разшири ноздри.

Дон Хуан плесна с ръце и удари шапка в земята.

След дълго търсене около къщата за дебел прът дон Хенаро намери дълъг и доста дебел кол, част от някаква подпора на къщата. Нарами го и се запътихме обратно към мястото, където преди бе паркирана колата ми.

Докато се изкачвахме по високия хълм и приближавахме завоя на пътеката, откъдето можех да видя равното място за паркиране, аз внезапно прозрях. Хрумна ми, че ще намеря колата си, преди те да я видят, но когато погледнах надолу, в подножието на хълма нямаше кола.

Дон Хуан и дон Хенаро като че разбраха какво ми е дошло на ум и се затичаха след мен, смеейки се гръмогласно.

Щом стигнахме в подножието на хълма, те се заеха незабавно за работа. Няколко секунди ги наблюдавах. Действията им бяха необясними. Не се преструваха, че работят; те наистина бяха погълнати от задачата да обърнат големия камък, за да видят дали колата ми не е отдолу. Това ми дойде вече прекалено много и аз се присъединих към тях. Те пъшкаха и крещяха, а дон Хенаро виеше като койот. Бяха плувнали в пот. Забелязах колко страшно здрави са телата им, особено на дон Хуан. До тях аз бях един хилав младеж.

Много скоро и аз започнах обилно да се потя. Накрая успяхме да обърнем големя камък и дон Хенаро заразглежда калта под него с влудяващо търпение и старание.

— Не. Не е тук — съобщи той.

Това изречение хвърли и двамата на земята от смях.

Нервно се разсмях. Дон Хуан като че ли наистина се запревива от болка, покри лице и остана да лежи: тялото му се тресеше от смях.

— В каква посока тръгваме сега? — попита дон Хенаро след продължителна почивка.

Дон Хуан посочи с глава.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Да търсим колата ти! — каза дон Хуан и дори не се усмихна.

Те отново тръгнаха от двете ми страни и заедно се упътихме към горичката. Едва бяхме изминали няколко метра, когато дон Хенаро направи знак да спрем. Отиде на пръсти до един закръглен храст и няколко стъпки по-нататък, надникна между клоните и каза, че колата не е там.

Повървяхме още малко и тогава дон Хенаро направи знак с ръка да мълчим. Изгърби се, застанал на пръсти, и протегна ръце над главата си. Пръстите му бяха свити като лапа. От мястото, където се намирах, тялото на дон Хенаро имаше формата на буквата S. За секунда той остана в това положение и после буквално плонжира с глава напред и скочи до един дълъг клон със сухи листа. Внимателно го повдигна и разгледа и отново отбеляза, че и там колата я няма.

Когато навлязохме в гъстака, той занадзърта зад клоните, закатери се по ниските дървета, за да надникне между листата им, само и само да заяви, че колата я няма и там.

Между другото аз мислено запечатвах в ума си всичко, което докосвах или съглеждах. Последователността и редът, по който гледах света около мен, бяха както винаги непрекъснати. Докосвах камъни, храсти, дървета. Местех поглед от това, което беше непосредствено пред мен, към онова, което бе по-нататък, завъртайки очи на едната, а сетне на другата страна. Според пресмятанията ми, вървях през чапарала, както обикновено бях правил десетки пъти.

По едно време дон Хенаро легна по корем и ни помоли да направим същото. Опря брадичка на оплетените си ръце. Дон Хуан стори същото. Двамата започнаха да се взират в ред малки издатини на пътя, които приличаха на миниатюрни възвишения. Изведнъж дон Хенаро замахна с дясната си ръка и затисна нещо. Изправи се бързешката, след него и дон Хуан. Дон Хенаро протегна стиснатата си ръка към нас и ни направи знак да приближим и погледнем. После бавно я разтвори. Преди да я отвори напълно, оттам излетя нещо голямо и черно. Движението бе тъй внезапно, а това, което излетя, толкова голямо, че аз отскочих назад и едва не загубих равновесие. Дон Хуан ме подкрепи да не падна.

— Не беше колата — каза със съжаление дон Хенаро. — Беше някаква проклета муха. Жалко!

Двамата ме заразглеждаха. Стояха пред мен и не ме гледаха направо, а с присвити очи. Дълго ме наблюдаваха.

— Муха беше, нали? — попита ме дон Хенаро.

— Мисля, че да — казах аз.

— Не мисли! — заповяда ми властно дон Хуан. — Какво видя?

— Видях как от ръката му излетя нещо голямо колкото врана — казах аз.

Думите ми абсолютно покриваха онова, което бях видял, и в никакъв случай не съдържаха шега, но те навярно ги взеха за най-смешните думи, произнесени през този ден. И двамата заподскачаха и се разсмяха до задушаване.

— Мисля, че му стига на Карлос — каза дон Хуан. Гласът му бе сякаш пресипнал от смеха.

Дон Хенаро каза, че възнамерява да намери колата ми, че желанието му става все по-силно и по-силно. Дон Хуан заяви, че се намираме в неравна област и че никак няма да е хубаво, ако намерим колата тук. Дон Хенаро свали шапка и удължи връзката й с едно въженце от торбичката си, после върза вълнения си колан на едно жълто пискюлче, прикрепено на периферията.

— Ще направя от шапката си хвърчило — ми каза той.

Гледах го и знаех, че се шегува. Винаги се бях смятал за майстор на хвърчила. Като дете правех най-сложните хвърчила и бях уверен, че периферията на сламената шапка е прекалено крехка, за да издържи на вятъра. От друга страна, дъното на шапката беше твърде дълбоко и вятърът щеше да се върти в него, което щеше да направи невъзможно повдигането на шапката от земята.

— Не мислиш, че ще литне, нали? — попита ме дои Хуан.

— Зная, че няма да литне — казах аз.

Дон Хенаро не обърна внимание и привърши, като върза дълго въженце към своята шапка-хвърчило.

Денят беше ветровит и дон Хенаро се затича надолу, докато дон Хуан държеше шапката, после дон Хенаро дръпна въженцето и проклетата вещ наистина полетя.

— Гледай, гледай какво хвърчило! — закрещя дон Хенаро.

То се заклатушка няколко пъти, но остана във въздуха.

— Не сваляй очи от хвърчилото — каза твърдо дон Хуан.

За момент усетих, че ми се завива свят. Загледан в хвърчилото, си спомних ясно друг един момент: сякаш сам бях полетял като хвърчило, както бях правил, когато по хълмовете на родния ми град бе ветровито.

В един кратък миг споменът ме погълна и аз загубих представа за времето.

Дочух как дон Хенаро крещи нещо и видях как шапката се заклати, а сетне падна на земята, където беше колата ми. Всичко стана с такава скорост, че нямах ясна представа как се бе случило. Зави ми се свят и аз зареях мисли. В ума ми се бе запечатал някакъв много объркан образ. Или виждах как шапката на дон Хенаро се превръща в моята кола, или виждах как шапката пада на покрива на колата. Искаше ми се да повярвам на второто, че дон Хенаро бе използвал шапката си, за да покаже къде е колата ми. Не че имаше някакво значение — и едното бе страшно като другото, но мислите ми просто се бяха впримчили в този произволен детайл, за да запазят първоначалното ми душевно равновесие.

— Не се измъчвай — чух да казва дон Хуан.

Усетих как нещо в мен се издига на повърхността. Мисли и образи заприиждаха на безразборни вълни, сякаш заспивах. Бях вперил поглед в колата онемял. Тя се намираше на камениста площадка на трийсетина метра от нас. Сякаш някой наистина току-що я бе поставил там. Затичах към нея и я заразглеждах.

— По дяволите! — извика дон Хуан. — Какво си вперил очи в тая кола. Спри света!

После като в сън го чух да крещи:

— Шапката на Хенаро! Шапката на Хенаро!

Обърнах се към тях. Те се взираха право в мен. Очите им бяха пронизващи. Усетих болка в стомаха. В миг ме заболя главата и ми стана лошо.

Дон Хуан и дон Хенаро ме гледаха с интерес. Седнах за малко до колата и тогава, съвсем механично, отворих вратата и пуснах дон Хенаро да седне на задната седалка, Дон Хуан влезе след него и седна. Реших, че всичко това е много странно, защото обикновено той сядаше на предната седалка.

Насочих колата към къщата на дон Хуан в някаква омая. Съвсем не бях на себе си. Стомахът ми беше разбъркан, а чувството на гадене съсипваше всичката ми енергия. Карах машинално.

Чух как дон Хуан и дон Хенаро се смеят на задната седалка и се кикотят като деца. Чух как дон Хуан ме попита:

— Наближаваме ли?

Тъкмо в този момент съзнателно се извърнах към пътя. Действително бяхме съвсем близко до дома му.

— Пристигнахме — измърморих аз.

Те завиха от смях. Запляскаха с ръце и заудряха по бедрата си. Когато дойдохме до къщата, автоматично изскочих от колата и им отворих вратата. Пръв слезе дон Хенаро и ме поздрави за това, както се изрази, най-хубаво и най-гладко пътешествие с кола през неговия живот. Дон Хуан каза същото. Не им обърнах кой знае какво внимание.

Заключих колата и едвам се добрах до къщата. Преди да заспя, чух как дон Хуан и дон Хенаро се заливат от смях.

19ДА СПРЕШ СВЕТА

Веднага щом се събудих на следния ден, заразпитвах дон Хуан. Той цепеше дърва зад къщата, но дон Хенаро не се виждаше никъде. Каза ми, че нямало за какво да говорим. Припомних му как бях успял да се овладея и как съм забелязал дон Хенаро да „плува по пода“, без да искам или да моля за каквито и да е обяснения, но моята сдържаност не ми бе помогнала да разбера какво точно беше станало. После, след изчезването на колата, автоматически се бях заел да търся логично обяснение, но и това не ми беше помогнало. Казах на дон Хуан, че настойчивостта ми да намеря обяснение не е нещо, което произволно съм избрал, за да бъда по-непоносим, а че е нещо тъй дълбоко вкоренено в мен, че надминава всички други съображения.

— То е като болест — казах аз.

— Няма болести — отговори спокойно дон Хуан. — Има само слабости. А ти имаш слабости да правиш опити всичко да обясняваш. При тебе вече не са необходими обяснения.

Настоях, че мога да действам само ако между нас царят ред и разбирателство. Напомних му, че откакто общувам с него, рязко съм променил същността си и че тази промяна е станала възможна единствено, защото съм способен да си обясня причините за промяната.

Дон Хуан кротко се засмя. Дълго време не проговори.

— Много си умен — каза накрая той. — Връщаш се там, където винаги си бил. Този път обаче няма да можеш. Няма къде да се върнеш. Вече нищо няма да ти обяснявам. Онова, което Хенаро направи с теб снощи, го направи с тялото ти, затова нека тялото ти решава занапред.

Тонът на дон Хуан беше приятелски, макар и необикновено отнесен, и това ме накара да се почувствам непреодолимо самотен. Споделих колко съм тъжен. Той се усмихна. Пръстите му внимателно стиснаха ръката ми.

— И двамата сме същества, които ще умрат — каза той кротко. — Не ни остава време за това, което сме свикнали да правим. Сега ти трябва да приложиш цялото неправене, на което съм те научил, и да спреш света.

Той стисна отново ръката ми. Направи го енергично и приятелски; сякаш ме уверяваше, че е загрижен за мен и ме обича, и в същото време усещах непреклонната му цел.

— Това е моят жест спрямо теб — каза той, задържайки за миг ръка върху моята. — Сега ти трябва да отидеш сам в тези приятелски планини. — И посочи с брадичка далечната планинска верига на югоизток.

Каза, че трябва да остана там, докато тялото ми повели да си тръгна, и едва тогава да се завърна в неговата къща. Съобщи ми, че не иска да му казвам нищо, нито да чакам още, и леко ме побутна към колата.

— Какво трябва да направя там? — попитах аз.

Той не отговори, а ме погледна, като заклати глава.

— Престани! — каза той накрая. После посочи с пръст на югоизток.

— Върви там! — отсече той.

Поех на юг, после на изток, по пътищата, по които винаги бяхме се движили с дон Хуан. Паркирах колата край мястото, където свършваше черният път, а след това тръгнах по една позната пътека, докато стигнах високото плато. Нямах представа какво да правя там. Започнах да обикалям, търсейки място за почивка. Изведнъж съгледах малко пространство, вляво от мен. Изглежда, химическият състав на почвата на това място беше друг и все пак, когато съсредоточих поглед върху него, не видях нищо, което да определя тази разлика. Застанах на няколко крачки разстояние и се опитах да „почувствам“, както дон Хуан винаги ми бе препоръчвал да правя.

Стоях неподвижен може би час. Мислите ми започнаха постепенно да намаляват, докато накрая престанах да говоря на себе си. После усетих някакво раздразнение. Това усещане, изглежда, се ограничаваше в стомаха ми и се заостряше, щом извърнех лице към въпросното място. Бях отвратен от него и се принудих да се отдалеча. Заоглеждах околността с кръстосани очи и след като походих малко, стигнах до една голяма плоска скала. Спрях пред нея. На тази скала нямаше нищо особено, което да ме привлече. Не открих по нея и някакъв специфичен цвят, нито блясък, и все пак тя ми хареса. Тялото ми се чувстваше добре. Изпитах някакво физическо успокоение и приседнах.

Цял ден се разхождах из това високо плато и околните възвишения, без да зная какво да правя или да очаквам. По здрач се върнах на равната скала. Знаех, че ако прекарам нощта там, нищо няма да ми се случи.

На следващия ден си позволих да продължа на изток към високите планини. Късно следобед пристигнах до друго, още по-високо плато. Струваше ми се че и преди съм го виждал. Огледах се, за да се ориентирам, но не можах да разпозная нито един от заобикалящите ме върхове. След като най-грижливо избрах подходящо място, седнах да почина на края на оголена скалиста местност. Почувствах топлота и покой. Опитах се да отсипя малко храна от кратуната, но тя беше празна. Пийнах вода. Беше топла и застояла. Реших, че нищо не ми остава, освен да се върна в къщата на дон Хуан, и се замислих дали веднага да не си тръгна обратно. Легнах по корем и отпуснах глава върху ръката си. Не ми беше удобно и няколко пъти променях положението си, докато накрая се озовах с лице на запад. Слънцето се бе спуснало вече ниско. Очите ми бяха уморени. Сведох ги към земята и съгледах голям черен бръмбар. Излизаше иззад малко камъче и буташе топче тор, два пъти по-голямо от него. Дълго време наблюдавах движенията му. Насекомото, изглежда, не обръщаше внимание на моето присъствие и продължаваше да бута своя товар по камъните, корените, вдлъбнатините и издатините на земята. Доколкото разбирах, бръмбарът не съзнаваше, че съм там. Хрумна ми, че не мога да знам дали насекомото съзнава моето присъствие; тази мисъл предизвика серия от размисли за естеството на света на това насекомо по отношение на моя. Бръмбарът и аз живеехме в един и същи свят, а както се виждаше, този свят не беше един и същ за нас двамата. Задълбочих се да го наблюдавам, удивен от гигантската сила, която му беше нужна, за да носи товара си по камъни и пукнатини.

Дълго време гледах насекомото, а след това осъзнах колко тихо е около мен. Само вятърът свиреше между клоните и листака на чапарала. Вдигнах поглед, обърнах се на лявата си страна някак рязко и неволно и с крайчеца на окото си зърнах неясна сянка или проблясък върху един камък, на няколко крачки от мен. Отначало не обърнах внимание, но сетне ми хрумна, че проблясването беше от лявата ми страна. Обърнах се отново внезапно и успях съвсем ясно да забележа сянка върху камъка.

Обзет бях от загадъчното усещане, че сянката мигновено се спусна надолу към земята и почвата я погълна, както попивателната хартия попива мастилена капка. Студена тръпка пролази по гърба ми. Мина ми през ума, че смъртта наблюдава и мен, и бръмбара.

Потърсих насекомото отново, но не можах да го намеря. Помислих, че навярно вече е пристигнало на предназначението си и е пуснало своя товар в някоя дупчица в земята. Положих лице върху гладкия камък.

Бръмбарът се появи от една дълбока дупка и спря на няколко сантиметра от лицето ми. Той сякаш ме гледаше и за момент усетих как осъзнава присъствието ми, навярно както аз осъзнавах присъствието на своята смърт. Потреперах. В края на краищата бръмбарът и аз не бяхме толкова различни. Смъртта като сянка ни измерваше и двамата иззад камъка. Бях необикновено развълнуван. Бръмбарът и аз се намирахме при еднакви условия. Никой от нас не беше по-добре. Нашата смърт ни правеше равни.

Вълнението и радостта ми бяха тъй безмерни, че се разридах. Дон Хуан беше прав. Той винаги беше прав. Аз живеех в много загадъчен свят и като всички останали бях много загадъчно същество; въпреки това с нищо не превъзхождах един бръмбар. Избърсах очи и докато ги търках с опакото на ръката си, видях човек, или нещо, което имаше форма на човек. Беше вдясно от мен на около петдесет крачки. Седнах и напрегнах поглед. Слънцето почти докосваше хоризонта и жълтеникавото му сияние ми пречеше да виждам добре. В този момент дочух особен рев. Приличаше на далечен реактивен самолет. Когато съсредоточих вниманието си на него, ревът нарасна, докато се превърна в продължително остро метално бръмчене, после омекна и накрая зазвуча чародейно и мелодично. Мелодията приличаше на вибрациите на електрически ток. Образът, който изплува в ума ми, беше на две електрически сфери, които се доближават една до друга, или два правоъгълни блока наелектризиран метал, които се трият един в друг и после се блъсват, за да спрат когато съвсем се изравнят. Отново се напрегнах да видя дали мога да различа някакъв човек, който като че се криеше от мен, но успях да открия само тъмни очертания по храстите. Вдигнах ръце, за да засенча очите си. В този момент слънчевото сияние се промени и тогава разбрах, че онова, което виждах, беше само оптическа измама, игра на сенките и листата.

Преместих поглед и съгледах един койот, който спокойно тичаше през полето. Койотът беше близо до мястото, където бях помислил, че виждам човек. Той тича петдесетина метра на юг, сетне спря, обърна се и тръгна към мен. Изкрещях няколко пъти, за да го подплаша, но той продължи към мен. За момент размислих. Можеше да е разярен и дори се приготвих да събера няколко камъка, за да се защитя в случай на атака. Когато животното приближи на три-четири метра, забелязах, че никак не се вълнува, напротив, изглеждаше спокойно и неподплашено. Намали крачка и спря на метър от мен. Загледахме се, а след това койотът дойде още по-близо. Кафявите му очи бяха приветливи и бистри. Седнах на камъните, а койотът почти ме докосна. Онемях. Никога не бях виждал толкова отблизо див койот и единственото нещо, което ми хрумна в този момент, бе да го заговоря. Започнах, както човек би говорил на някое познато куче. След това обаче реших, че койотът ми „отговаря“. Бях абсолютно сигурен, че е казал нещо. Смутих се, но нямах време да размишлявам над чувствата си, защото койотът отново „заговори“. Не че животното произнасяше някакви думи, както съм свикнал да чувам думи, изразени на глас от човешки същества, то по-скоро произнасяше някакво „чувство“. Но не като чувството, което човек изпитва, когато любимото домашно животно общува със своя господар. Койотът наистина каза нещо; той предаваше някаква мисъл, която наподобяваше изречение. Аз бях казал: „Как си, малки койоте?“ и, струва ми се, чух отговора на животното: „Много добре, а ти?“ После койотът повтори изречението и аз скочих на крака. Животното не помръдна. Дори не се стресна от внезапното ми подскачане. Очите му бяха все така приветливи и бистри. То легна по корем, наклона глава и попита: „Защо се страхуваш?“ Аз седнах с лице към него и проведох най-загадъчния разговор, който бях водил през живота си. Накрая то ме попита какво правя тук и аз казах, че съм дошъл да „спра света“. Койотът каза: „Ке буено!“, и тогава разбрах, че този койот е двуезичен. Съществителните и глаголите на изреченията му бяха на английски език, а съюзите и междуметията — на испански. Мина ми през ум, че се намирам в присъствието на койот чикано. Разсмях се на цялата тази нелепица и смехът така ме обзе, че накрая изпаднах в истерия. Чак тогава върху мен падна с цялата си тежест невъзможността на това, което ставаше тук, и умът ми започна да се съмнява. Койотът се изправи и очите ни се срещнаха. Втренчих се в тях. Усетих как ме притеглят и изведнъж животното стана лъчисто: започна да блести. Паметта ми сякаш разиграваше отново спомена за някакво друго събитие от преди десет години, когато под влиянието на пейота бях станал свидетел на метаморфозата на едно обикновено куче, което се бе превърнало в незабравимо сияйно същество. Сега койотът сякаш бе пуснал в ход спомена и това отминало събитие сякаш бе призовано и се наслагваше върху формата на койота; койотът беше флуидно, течно, лъчисто същество. Сиянието му беше ослепително. Поисках да закрия очи с ръцете си, за да ги предпазя, но не можех да помръдна. Лъчистото същество докосна някаква неопределена част от мен и тялото ми изпита чудна, неописуема топлина и блаженство, сякаш допирът ме бе накарал да експлодирам. Вцепених се. Не можех да усетя краката си, нито бедрата, нито която и да е част от тялото си и въпреки това нещо ме държеше изправен.

Нямах представа колко съм стоял в това положение. Междувременно сияйният койот и върхът, където се намирах, се бяха стопили. В мен нямаше нито чувства, нито мисли. Всичко бе изчезнало и сега аз се носех свободно.

Изведнъж усетих удар по тялото си и бях обгърнат от нещо, което ме сгря. Осъзнах, че слънцето ме огрява. Успях неясно да различа в далечината на запад планинска верига. Слънцето беше почти на хоризонта. Гледах право в него и тогава видях „линиите на света“. В действителност бях свидетел на най-необикновеното излъчване на фосфоресциращи бели линии, които се кръстосваха навсякъде около мен. За момент помислих, че виждам слънчевата светлина така, както се разслоява от миглите ми. Примигнах и отново погледнах. Линиите бяха постоянни и се наслагваха или се излъчваха от всичко наоколо. Завъртях се и заразглеждах един необикновено нов свят. Линиите бяха видими и неподвижни, дори когато отклонявах поглед от слънцето.

Стоях на върха в състояние на екстаз безкрайно дълго, както ми се стори, макар че цялото това събитие сигурно бе продължило само няколко минути, може би само докато слънцето грееше, преди да достигне до хоризонта, но за мен изглеждаше безкрайно дълго. Усетих как нещо топло и успокоително се изцежда от света и от собственото ми тяло. Разбрах, че съм открил една тайна. Беше много просто. Изпитах непознат прилив на чувства. Никога през живота си не бях изпадал в такава еуфория, такъв покой, такава всеобхватна прегръдка и въпреки това не можех да изразя с думи, нито дори с мисли разкритата тайна; тялото ми обаче я познаваше.

После или съм заспал, или съм припаднал. Когато отново се съвзех, лежах на скалите. Станах. Светът беше същият като преди. Здрачаваше се, затова незабавно се отправих към колата си.

Дон Хуан беше сам в къщата, когато пристигнах на следващата сутрин. Попитах го за дон Хенаро и той ми каза, че бил някъде наблизо да свърши някаква поръчка. Без да се бавя, му заразказвах за необикновените си приключения. Той ме слушаше с явен интерес.

— Ти просто си спрял света — заяви той, след като свърших разказа си.

За момент останахме безмълвни, а след това дон Хуан каза, че трябва да благодаря на дон Хенаро за помощта. Изглеждаше необикновено доволен от мен. Непрекъснато ме тупаше по гърба и тихичко се смееше.

— Немислимо е все пак един койот да говори — казах аз.

— Той не е говорил — отвърна дон Хуан.

— Какво тогава?

— Тялото ти за първи път е започнало да разбира. Но най-напред ти не си успял да усетиш, че това не е било койот, и, второ, той естествено не е говорил, както ти и аз сега.

— Койотът наистина говореше, дон Хуан!

— Ето кой говори глупости. След толкова години учение би трябвало да знаеш повече. Вчера ти си спрял света и може би дори си видял. Някакво магическо същество ти е казало нещо и тялото ти е успяло да го разбере, защото светът се е бил разпаднал.

— Светът беше същият, какъвто е днес, дон Хуан.

— Не е вярно. Днес койотите не ти казват нищо и ти не можеш да видиш линиите на света. Вчера си направил това, просто защото нещо в теб е спряло.

— Какво е това нещо, което е спряло в мен?

— Онова, което вчера е спряло в теб, е същото, за което хората ти казват, че представлява светът. Разбираш ли, от рождение хората ни разправят, че светът е еди-какъв си и еди-какво си и естествено ние нямаме друг избор, освен да виждаме света, какъвто го виждат хората, които ни разказват за него.

Спогледахме се.

— Вчера светът е станал такъв, какъвто ти го описват магьосниците — продължи той. — В този свят койотите говорят, а също и елените, както веднъж ти разправях, и гърмящите змии, и дърветата и всички други живи същества. Онова, на което искам да те науча обаче, е да виждаш. Сега ти сигурно вече знаеш, че да видиш, можеш само когато се провреш между световете — света на обикновените хора и света на магьосниците. Сега ти си точно между двата. Вчера си повярвал, че един койот е разговарял с теб. Всеки магьосник, който не може да вижда, би повярвал в същото, но този, който вижда, знае, че ако повярва в това, човек ще бъде прикован в царството на магьосниците. Според същия знак ако човек не повярва, че койотите говорят, ще бъде прикован в царството на обикновените хора.

— Да не би да искаш да кажеш, дон Хуан, че нито светът на обикновените хора, нито светът на „магьосниците“ е истински?

— И двата свята са истински. Те могат да ти въздействат. Например ти би могъл да попиташ този койот за всичко, което искаш да научиш, и той щеше да е принуден да ти даде отговор. Тъжното е само, че на койоти не може да се разчита. Те са мошеници. Съдбата ти е отредила да нямаш животински другар, на който да можеш да разчиташ.

Дон Хуан обясни, че койотът ще ми бъде другар, докато съм жив, и че в света на магьосниците не е много желателно да имаш за приятел койот. Каза също, че щяло да бъде идеално за мен, ако съм разговарял с гърмяща змия, тъй като те били удивителни другари.

— Ако бях на твое място — добави той — никога нямаше да се доверявам на койот. Но ти си различен и можеш дори да станеш койот-магьосник.

— Какво означава койот-магьосник?

— Такъв, който изтръгва много неща от своите събратя койоти.

Поисках да продължа с въпросите, но той ми направи знак да спра.

— Видял си линиите на света — каза той. — Видял си някакво сияйно същество. Сега си почти готов да се срещнеш със своя съюзник. Ти знаеш, разбира се, че човекът; когото си видял в храстите, е твоят съюзник. Чул си неговия рев, приличен на звук от реактивен самолет. Той ще те чака в края на една равнина — равнина, до която ще те заведа аз.

Дълго време мълчахме. Дон Хуан бе скръстил ръце на корема. Палците му се движеха почти незабележимо.

— Хенаро също ще трябва да дойде с нас до тази долина — изведнъж каза той. — Той е оня, който ти помогна да спреш света.

Дон Хуан ме погледна с пронизващ поглед.

— Ще ти кажа още нещо — каза той и се засмя. — Сега вече наистина има значение. Оня ден Хенаро не бе преместил колата ти от света на обикновените хора. Той просто те накара да погледнеш света, както го гледат магьосниците, а колата ти не беше в тоя свят. Хенаро искаше да укроти твоята сигурност. Клоунското му държане разказа на тялото ти за абсурдността на опитите ти да разбереш всичко. И когато той пусна хвърчилото си, ти почти видя. Намери колата си и застана в двата свята. Причината, поради която едва не се пукнахме от смях, беше, че ти наистина си представи как ни връщаш от мястото, където помисли, че си намерил своята кола.

— Но как ме накара да видя света, както го виждат магьосниците?

— Аз бях с него. Ние двамата познаваме този свят. Щом човек опознае този свят, единственото, което му трябва, за да го създаде, е да използва допълнителния пръстен на силата, за който съм ти казвал, че го притежават магьосниците. Хенаро може да прави това много лесно, само като щракне с пръсти. Той те накара да се занимаваш часове наред да обръщаш камъчета, за да те разсее и да позволи на тялото ти да види.

Казах му, че събитията от последните три дена са нанесли непоправими вреди на моята представа за света. Казах, че никога през десетте години, откакто се познавам с него, не съм се разтърсвал толкова, дори когато съм поглъщал психотропни растения.

— Силата на растенията само помага — каза дон Хуан. — Истината е, когато тялото разбере, че може да види. Едва тогава човек може да осъзнае, че светът, който гледаме всеки ден, е само описание. Аз исках да ти покажа тъкмо това. Жалко, че ти остава много малко време, преди да те поеме твоят съюзник.

— Трябва ли да ме поеме моят съюзник?

— Няма как да го избегнеш. За да види, човек трябва да се научи как магьосниците гледат света и затова съюзникът трябва да бъде призован, а щом това бъде сторено, той идва.

— Не би ли могъл ти да ме научиш да виждам, без да се призовава съюзникът?

— Не. За да вижда, човек трябва да се научи да гледа света по друг начин, а единственият начин, който аз зная, е този на магьосника.