Пътят между световете

1. Стрелата

Заплашителната машина, която изкривяваше дори светлината около себе си, бавно се въртеше над загубилата купола си кула на Каркарон. Рулке се бе изпъчил гордо в целия си ръст, опрял небрежно ръка на лостовете. С другата сочеше нагоре към изгряващата луна, чиято тъмна страна, изпъстрена с червено, лилаво и черно, тъкмо се бе показала като подпухнал балон над хоризонта. Страшната прокоба се сбъдваше — от 1830 години не бе имало пълнолуние на хид, средзимния ден, през което само тъмната страна на спътника да е обърната към планетата. Предсказанието на Рулке щеше да се окаже правдиво:

„Когато тъмната луна е пълна в средзимния ден, аз ще се завърна. Ще разбия Възбраната и ще отворя Пътя между световете. И Трите свята завинаги ще принадлежат на кароните.“

Каран, чиято глава едва стигаше до гърдите му, приличаше на снежнобяла сянка с корона от пламтящо червена коса. Лиан скърбеше за нея, но дори ако по чудо прекрачеше по въздуха, не би могъл да й върне свободата. А и никой вече не би му се притекъл на помощ. Презряха го, защото му приписаха вината, че е предал Каран на Рулке, обвиниха го, че е бил негов шпионин през цялото време. Нищо нямаше да разубеди събралите се тук хора. Накъдето и да се обърнеше, срещаше зли погледи, а най-яростно се вторачваше аакимът Баситор, според когото тъкмо заради Лиан бе превзет и осквернен Шазмак. При първия удобен случай Баситор щеше да си разчисти сметките с него.

Сега Лиан имаше само една приятелка — малката Лилис, но какво ли би могла да стори тя? Тук се бяха събрали най-могъщите люде на Сантенар и никой от тях — нито Мендарк, нито Игър, нито осакатеният Тенсор, нито пък Талия, Шанд или Малиен се осмеляваха да се опълчат срещу Рулке.

Творението боботеше, кулата се люшкаше. От шиповете по стените й се стрелкаха нагоре малки мълнии. Гашадите се върнаха на постовете си и обикаляха със скованата си походка. А червеното сияние вътре ту просветваше, ту гаснеше.

Лиан се взря в машината. Струваше му се немислимо да съществува — бе направена от толкова черен метал, че се открояваше дори под нощното небе. Нямаше с какво друго да я сравни в цял Сантенар. Задвижваше се сама, нямаше колела, носеше се из въздуха плавно. В момента висеше неподвижно, макар Лиан да знаеше, че е по-тежка от внушителен скален отломък. Сложните й очертания бяха чужди за погледа му. Дългата предница се стесняваше нагоре в куличка с издатини, зад която имаше нагъсто разположени лостове и ръчки, площадка и висока седалка, изваяна от камък.

Лиан знаеше, че и отвътре изглежда странно, претъпкана с уреди за управление и светещи плочки — нали бе виждал първообраза й в Нощната пустош. Явно Рулке предпочиташе да е на върха на творението си, за да се перчи и стъписва околните.

— Каран! — извика Лиан измъчено.

Викът отекна из амфитеатъра, ехото сякаш му се подиграваше.

Тя май го видя, защото се вцепени. В същия миг машината се разтресе под краката й и Каран размаха ръце объркана. На Лиан му се стори, че ще политне надолу, но Рулке я дръпна рязко на мястото й. Тя вдигна глава към надвисващия великан и му каза нещо. Вятърът заглушаваше думите й.

Игър нагласи очилата си, с дебели лещи като дъна на бутилки. Когато Рулке се появи отново, Игър като че беше решен да се опълчи срещу страховете си дори с цената на своята гибел, вместо отново да им се подчини. Личеше обаче, че волята му слабее.

— Вижте ги един до друг! — заскърца той със зъби. — Покорил е съзнанието й, направо го усещам — досущ както бе обсебил моето.

— Надявам се да е така — с леден глас откликна Мендарк. — Иначе ще се окаже, че Каран ни е предала, и ще трябва да си плати.

Магистърът изглеждаше още по-измършавял, безсилен и озлобен.

Заслушан в тежките им думи, Лиан се бореше и с болката, боцкаща го по цялото тяло, сякаш кръвта му замръзваше на мънички кристалчета. Напъваше се да вкара въздух в дробовете си, но все не успяваше да ги напълни. Призляваше му.

Едната буза на Игър затрепка, накрая се смръзна разкривена от поредния гърч. Лиан се питаше дали старото безумие не обзема отново пълководеца. А Игър впи пръсти в ръката на Малиен.

— Кой е най-добрият стрелец сред вас? — попита я дрезгаво.

— Баситор опъва най-силно тетивата, никой не може да се мери с него. Мисля обаче, че на такова разстояние Зара ще стреля най-точно. Зара!

Младата жена пристъпи напред. Беше нисичка за аакимка, на ръст почти колкото Каран, косата и бе с цвят на горчица, а бузите и — осеяни с лунички.

— Ти ли стреляш най-добре? — пожела да се увери Игър.

Стискаше юмруци така, че кокалчетата им бяха побелели.

Зара сведе поглед към снега, опипваше нервно гривната на едната си китка. Досещаше се какво ще поискат от нея. После изви глава към машината и премери на око разстоянието. Сега само главата на Каран стърчеше над ръба на площадката.

— Да, между здравите сред нас няма по-добър стрелец — потвърди аакимката. — Оттук мога да уцеля каквото и да било в Каркарон.

— И на машината ли?

— Стрелата ще лети по стръмна дъга, но… да, ще се справя.

И Игър се загледа в творението. Половината му лице пак се разкриви, той се опита да овладее спазмите, но не успя.

— Тогава забий стрела в окото на Каран! Ще бъде благодеяние и за нея, и за нас.

Младата жена не помръдна.

— Направи го незабавно! — изрева Игър и в ъгълчетата на устата му изби пяна.

У околните остана впечатлението, че е водил тежка битка със самия себе си, която е загубил. Сега беше готов на всичко, за да не си върне Рулке властта над ума му.

Зара се разтрепери. Обърна се към Малиен, втренчила безизразните си очи в червеникавата светлина. Предводителката на аакимите протегна ръка.

— Почакай! Мендарк умуваше.

— Рулке постъпи необмислено. Ако премахнем Каран, ще му попречим сериозно.

Лиан се дотътри при тях. Заледените окови претриваха краката му до кръв, но той не забелязваше.

— Не! — изхриптя и налетя върху Мендарк, който го отблъсна.

— Не ни се бъркай, летописецо!

— Но Каран…

— Сега изборът е между нейния живот и нашия свят. Магистърът обаче още се взираше в творението, без да даде заповедта.

Библиотекарят Надирил се бе подпрял прегърбен на бастуна си и по-ниският с цяла глава Шанд го крепеше да не падне. А Лилис подскачаше до наставника си и пищеше:

— Надирил, накарай ги да спрат!

— Игър — поде библиотекарят, — угризенията за това деяние ще те измъчват до последния ти ден. Тя не е…

— Някой да го направи! — нададе вопъл Игър.

— Вече няма да прибягна до зло — невъзмутимо отвърна Малиен, — ако ще то да би донесло най-великото благо. Зара, остави лъка.

Тенсор смъкна крака от носилката и с голямо усилие успя да се изправи. Приличаше на скелет, от някогашното могъщо тяло бяха останали само кости и сухожилия, изкривени и разместени от безмилостния удар на Рулке в Катаза. Лиан понечи да пропълзи към него по снега, но огромният ботуш на Баситор се заби в гърба му.

— Това е шансът… — изхърка Тенсор. — Съдбата го праща, за да умножи терзанията ми. Що за злини са извършвали предците ми, та трябва аз да се разплащам така? Е, Малиен, ще чуя ли заповедта от тебе?

— Не.

— Винаги си искала да останеш праведна — прегърна я той за миг.

Направи неуверена крачка към Зара, после още една. Тя го следеше с поглед, лъкът висеше от едната й ръка, пръстите на другата държаха стрелата с червени пера. В последния миг като че й се прииска да ги скрие зад гърба си, но погледът му я вцепени.

Тенсор изтръгна лъка и нагласи стрелата на тетивата, след миг я опъна.

— Съжалявам, Каран — нечуто промълви.

— Стреляй, проклет да си! — писна Игър.

Тресеше се толкова силно, че главата му се люшкаше.

В променливото сияние от кулата червената коса на Каран сякаш пламтеше. Лицето й се виждаше само като бяло петънце, но Лиан изобщо не се съмняваше, че и от такова разстояние Тенсор е способен да забие стрела в окото й. Вече си представяше как острието ще профучи с гибелна точност и ударът ще я преметне от машината — мъртва още преди да се размаже върху острите камънаци в урвата.

— Не! — ревна той с всяка клетка в тялото си, насилваше се да прокара отново мисловната връзка, която Каран прекъсна съвсем наскоро.

Всички наоколо запушиха уши, за да се опазят от вцепеняващия вой. Лиан изви глава и впи зъби в прасеца на Баситор, който изскимтя и отскочи. Но Тенсор дори не трепна. Изопна тяло, прицели се и пусна стрелата, която изчезна в нощта.

В същия миг творението кривна встрани подобно на марионетка, чиито конци някой е срязал. Раздруса се и пропадна като пуснат камък. Рулке увисна във въздуха, но отново се изпъчи и ръцете му зашариха по лостовете. Машината наглед се стовари върху невидима опора, която я отхвърли, след това се завъртя в кръг и се понесе странично към Каркарон като яхта с пробит борд. Каран не се виждаше.

Може би малко оставаше Рулке да се справи, но творението отново се разклати, предницата се наклони и зави към скалната стена под кулата. Лиан спря да диша. Рулке се бореше отчаяно, овладя управлението секунда-две преди удара и машината мудно се заизкачва.

— Успяхме! — изврещя Игър. — Той е уязвим! Е, сега ще посмееш ли да използваш силата си срещу него! — обърна се предизвикателно към Мендарк.

Магистърът се поколеба, но изръмжа:

— Да, да! Заедно!

Всички протегнаха ръце напред. В нощта се проточиха шнурове от червен и син огън, а аакимите опънаха лъковете си, без да чакат знак. Десетина стрели литнаха като ято към целта, но около творението незабавно изникна блещукащо кълбо, наподобяващо огромен опал. Изблиците на енергия се отразиха опасно близо до нападателите, стопиха снега и оставиха стъкловидни петна по земята. Стрелите потънаха с безсилен шепот в преграда, спряла ги като гъсто тесто, и изпопадаха една по една.

— Натрихме му носа! — изкряка Тенсор. — Следващия път няма да е толкова нагъл!

Мендарк обаче осъзна по-бързо какво се е случило.

— Ти си глупак — промълви с отпаднал глас. — Рулке използва собствената ни сила срещу нас. Машината е неуязвима за всеки вид енергия, който можем да насочим към нея. А аз съм още по-голям глупак от тебе, щом си въобразявах, че ще постигнем нещо.

Творението се изравни във въздуха, издигна се плавно и застина над съсипания меден купол на кулата. Рулке се пресегна надолу, вдигна Каран и я показа на враговете си — невредима. Изрева дръзко някакво предизвикателство, после машината се пъхна в кулата подобно на яйце в гнездо. Докато се наместваше, стените се издуха, сякаш змия поглъщаше пиленце. Смущаващото ума червеникаво сияние се появи отново.

— За какво му беше всичко това? — промълви Талия.

— За да ни сплаши — отвърна Игър. — Може би още не е готов.

— Готов е! — натърти Шанд.

Издутото петнисто туловище на луната пълзеше нагоре. Леденият вятър се засилваше и всички потърсиха завет в амфитеатъра. Лиан остана проснат в снега. Ако би могъл да превърне яростта си в оръжие, Игър и Тенсор вече щяха да лежат бездиханни между скалите. Болката в разранените му крака не стихваше нито за миг, но не заглушаваше облекчението, че Каран е жива. Трябваше да я измъкне. Знаеше, че и тя би сторила същото за него.

— Лилис! — прошепна той.

Момичето притича, лицето й беше посърнало. Студеният й нос опря за миг в още по-студената му буза. Тя трепереше.

— Казвай.

— Искам да се промъкна вътре. Ще ми помогнеш ли? Пролича й как напрегна волята си, за да се успокои, и овладя гласа си.

— Какво да направя?

— Виж дали ще успееш да махнеш тези окови. Лилис се наведе и опипа ботушите му.

— Олеле, кракът ти е целият в кръв… И другият също. Това изобщо не го засягаше.

— Ледът по метала прежулва кожата. Нищо страшно. Пръстите й шареха по оковите.

— Заключени са. Знаеш ли у кого е ключът?

— У Мендарк. Ще се опиташ ли… Не, прекалено е опасно. Тя въздъхна тихичко и се изправи.

— Горкият Лиан. Ще се опитам, разбира се. Заради тебе ще преджобя и самия Мендарк, колкото ще да ме е страх.

— Милата ми Лилис, толкова ме е срам, че те моля за подобно нещо.

Прегърна за миг слабичкото момиче, после я проследи с поглед как се прокрадна по леда и снега. Всъщност Лиан се срамуваше далеч повече, отколкото Лилис можеше да си представи, защото я използваше само да отвлече вниманието на другите. Щяха да я спипат в мига, когато се опиташе да открадне ключа от Мендарк, но се надяваше неизбежната суматоха при залавянето й да му даде малко време. Той изобщо не изчака да види какво ще се случи.

Всички се бяха спуснали в амфитеатъра, за да не ги продухва вятърът толкова силно. Май не го наблюдаваха. Лиан се промъкна между каменните скамейки до пътеката към Каркарон.

От другата страна до ушите му стигнаха крясъци. Значи бяха разкрили намерението на Лилис. Лиан се хлъзна и тупна по задник недалеч от ръба на пропастта. Закуцука по коварната пътека, колкото му позволяваха оковите, и тогава чу яростния вопъл на Магистъра:

— Какво си намислила, джебчийке недорасла?!

Не успя да различи уплашеното писукане на момичето. Само минута по-късно Мендарк се провикна:

— Той е избягал! След него!

Лиан удвои усилията си — страхът да не го заловят, преди да се е добрал до Каран, напълно заличаваше ужаса му от Рулке, а и непоносимата болка в краката.

Стигна до подножието на стълбата, която се извиваше в стръмна дъга към предната порта. Завлече се петдесет-шестдесет стъпала нагоре, но накрая бе принуден да спре, за да си поеме дъх, каквото Ще да става. Тук поне имаше парапет, на който да се опре, макар и покрит с неописуемо грозни муцуни на разни страшилища, които сякаш му се хилеха подигравателно. Както беше объркан и притеснен, стори му се, че дори посягат да го грабнат. Отдръпна се и пред него се изпречи далеч по-стряскаща гледка.

Над стъпалата имаше площадка, а нататък стълбата завиваше към страничната стена на кулата. В пространството между левия парапет и стената надвисваше страховита твар от легендите — получовек-полузвяр, с къси, но мощни крака, гръден кош като бъчва, дълги възлести ръце и ципести криле, хвърлящи сянка върху костния гребен на главата и острите зъби в устата. Пръстите с извити нокти лесно биха обхванали цялата глава на Лиан. По ставите на крилете и гребена на главата стърчаха шипове. В едната си ръка чудовището стискаше боздуган на верига, в другата държеше нещо като къс магьоснически жезъл.

Лиан заотстъпва, преди да осъзнае, че вижда статуя, създадена с чудно майсторство. Бронзът на скулптурата се бе оказал неподатлив на годините и стихиите. От другата страна на площадката клечеше друго изваяние на подобно същество, въоръжено с копие и дълги щипци. Бронята отпред бе изкована според формата на гърди колкото дини.

Между статуите бе разположена голяма врата от ковано желязо, цялата покрита с муцуни и фигури. Беше открехната, но зад нея имаше друга врата от релефни метални плочи. Лиан знаеше, че изображенията са безжизнени, но не успяваше да помръдне — те въплъщаваха страхотиите, с които бяха напълнили главата му още в детството. Щом се огледа, зърна преследвачите си, които се показаха от сенките. Само след минута щяха да го догонят. Баситор тичаше отпред с невъзможно грамадни крачки.

Лиан изохка от уплаха и преодоля последните стъпала не по-чевръсто от сакат рак. Различаваше добре свирепата гримаса на Баситор, чуваше злобното му ръмжене. Този път не се надяваше на милост. Аакимът щеше да строши главата му в стъпалата или да го хвърли в урвата, без да се замисли.

Лиан се метна над последното стъпало, веригите се закачиха за миг в натрошения камънак, но той дръпна, без да мисли за болката, и се освободи. Плъзна се по площадката, напъна портата и налетя с главата напред на една от неравните метални плочи. Разнесе се кух екот. Заудря по вратата с разкървавените си юмруци, но беше твърде късно. Баситор направо прехвърча над стъпалата.

— Падна ли ми, мръсен предател! — изсъска задъхан и така заби юмрук в корема на Лиан, че го преви безпомощен. — Още преди година трябваше да го направя…

Сграбчи го за яката и панталона. Лиан се помъчи да го ритне, но аакимът беше прекалено едър и як. Останалите още бяха далече и не можеха да се намесят, дори да искаха.

— Мъртъв си! — забраха думите в гърлото на Баситор. Провеси пленника си над пропастта и го разтърси. — Помниш ли Хинтис? Умря заради тебе! Помниш ли Селиал, Шала, Тел, Трул? — Продължи да изрежда имена, повечето непознати за Лиан. Май го обвиняваше за всеки загинал и в Шазмак, и след това. — Помниш ли с каква благост те посрещнаха събратята ми в Шазмак, коварен зейн? А Раел помниш ли? Всички са мъртви заради тебе. И пак заради тебе скъпият ни Шазмак е съсипан! Е, поне това мога да сторя за тях…

Лиан се вторачи надолу. Луната заливаше бездната със зловеща светлина и назъбените скали се открояваха като по пладне. Баситор се накани да го метне.

Едната ръка на Лиан се закачи в някоя от многото метални издатини по стените на кулата. Вкопчи се в нея като удавник, напрегна мускули и улучи с коляно Баситор в окото. Аакимът залитна и хватката му се разхлаби за миг-два. Лиан го отблъсна с нов ритник и защъка нагоре, все едно прътовете и куките в стената бяха стълба. Този път дори не си спомни, че се бои от високото. Изпънатите му пръсти напипаха перваза на прозорец без капак и той се преметна вътре, без да го е еня къде влиза.

По някое време вихрушката в главата му стихна, а погледът му се избистри. Озова се в горната зала, където си бе мерил силите в изкуството на разказвача със самия Рулке само преди седмица. По пода бяха разпръснати нацепени греди, керемиди и метални късове — останките от покрива, — но около самата машина беше чисто, като че тя отблъскваше всичко от себе си. И лепнещите навсякъде снежинки не се задържаха върху черните гладки повърхности.

Нямаше сили да се надигне. Двете изминали седмици бяха изцедили цялата жизненост, която бе останала в тялото му. Все пак завъртя глава да се огледа. Рулке се бе настанил върху горната седалка на творението си, явно съсредоточил ума си в някаква задача. Лиан се взря по-внимателно — цялото помещение беше покрито с паяжина от светлина, подобна на едва забележима рибарска мрежа. Нишките й засияха по-ярко и накрая мрежата се преобрази в блещукаща стена, по която се плъзгаха пъстри светлинки. Тя се люлееше в плавни вълни.

Тази преграда беше образ на Възбраната, простряла се във всичките десет измерения на пространството и времето. Имаше досег с всяка точка в Сантенар и другите планети от Трите свята, дори и с Нощната пустош, но ги отделяше непреодолимо от безжалостния кошмар на пустотата. Лиан научи от разказа на Рулке повече, отколкото би му се искало да знае за обитаващите я жестоки твари. Твърде ясно си представяше какво би сполетяло Сантенар, ако те някога се изтръгнат оттам.

Къде ли беше Каран? Видя я да седи със скръстени крака на перваз отсреща, пред нея имаше запалено мангалче. Въпреки стиснатите клепачи личеше, че е напълно будна и някаква мисъл е погълнала ума й.

— Каран! — кресна той.

Тя се ококори и мрежата от светлина изчезна.

— Лиан… — прошепна невесело и засрамено. — Какво търсиш тук? Върни се при тях.

— Не и без тебе.

Едва успя да се подпре на колене. Рулке се опомни от сътресението, което едва не го бе съборило от машината. Изглеждаше смутен, като че му се налагаше да говори на чужд език, който не знаеше добре.

— Плащам си за избора, който направих — натърти Каран.

— Цената е твърде висока. Ела с мен.

Не можеше да понесе, че Каран плати неговата свобода със своята.

— Няма връщане назад — тихо отказа тя. — Нищо сторено не може да бъде заличено. Моля те, върви си, иначе всичко е било напразно.

— Права е, летописецо — подкрепи я Рулке, който бързо дойде на себе си. — Не знам кой глупак те е пуснал да влезеш, но е нямало смисъл да идваш. Ако тя откаже да ми помага, пак ще спипам тебе.

— Няма да си тръгна! Каран, недей…

— Нямам избор. Махни се!

Лиан копнееше да я прегърне и знаеше, че въпреки грубостта си и тя иска това. Решимостта й се подронваше полека. Рулке размаха юмрук към вторачените стражи.

— Как да работя?! Отървете ме от него!

Идлис с белязаното лице и Йеча пристъпиха към летописеца. Сега изпълняваха само най-дребните и неприятни задължения, наказани заради подкрепата си за сказанието на Лиан при предизвикателството. Хванаха го под мишниците и го завлякоха по виещата се стълба покрай статуи, които бяха не по-малко грозни и плашещи от онези край портата. Още преди да слязат долу, безплътната паяжина на Възбраната отново грейна в залата с разбития покрив.

Идлис блъсна вратата, опря ботуш в гърба на Лиан и го тласна с все сила навън. Летописецът се хлъзна по корем до средата на площадката отпред.

Съжали, че още е жив. Избърса снега от очите си и срещна начумерените погледи на преследвачите си. Никой не отвори уста. Баситор го помъкна по стъпалата към амфитеатъра и другите тръгнаха подире им.

2. Пътят

Предишната нощ Каран само се бе въртяла в спалния си чувал, жадна за сън. Сутринта настъпваше хид — Средзимният ден, когато щеше да предаде и своя народ, й своя свят. За да спаси Лиан, тя се съгласи да намери за Рулке Пътя между световете. Но какво щеше да последва? Щеше ли да запази живота си? И щеше ли да оцелее който и да е от всички тях? А и струваше ли нещо думата на Рулке, Великия предател?

През седмицата след предизвикателството на Лиан новият й господар я бе заставял безмилостно да се труди денем и нощем, да занимава ума си с упражнения, в чийто смисъл Каран едва вникваше. Тя се стараеше — знаеше, че животът й зависи от това. В пустотата нямаше пощада, предстоеше й гибелно опасно начинание. Пък и бе наясно как Рулке ще изтезава Лиан, ако му откаже.

Съсредоточаваше се трудно, допускаше много грешки, но Рулке не я укори нито веднъж. Биваше го за наставник — повтаряше неуморно обясненията си, Каран обаче вярваше, че я смята за тъпа и неспособна.

Все не можеше да се стопли в спалния чувал. А дарбата на усета й натрапваше прастарите чувства, които това място бе съхранило. Камъните бяха пропити от мъките и смъртта на безброй работници, намерили края си при изграждането на Каркарон. Усещаше и безумното лукавство на своя прародител Басунез, както и по-чудати древни преживелици, втъкани в самите скали.

Мразеше Каркарон. Преди седемнадесет години убиха тук любимия й баща, и то съвсем безсмислено. Още и беше мъчно за него. Щом си спомнеше за Галиад у нея се пробуждаха всички детски копнежи и страдания. Не намираше следа от него, колкото и да й се искаше.

Дотегна й, изрита чувала, обу чорапи и се промъкна към мястото до машината, където спеше Рулке. Явно студът не му пречеше, защото лежеше на пода, увит само с едно тънко одеяло, а могъщите му рамене и гърди бяха голи.

— Трябва да знам нещо… — смънка тя. Великанът се събуди на мига.

— Какво има?

— Отговорът на този въпрос е извънредно важен за мен.

— Питай де.

Той седна и мускулите заиграха по тялото му. Каран отклони поглед.

— Убиха баща ми тук преди време. Знаеш ли защо са го направили?

— За баща ти знам само, че е бил мелез от коренната раса и аакимите. Какво го е сполетяло?

— Той ми беше опора в детството — унило сподели Каран. — Тогава трябваше да се върне от Шазмак, но не се прибра у дома. Накрая го намериха тук, пребит до смърт заради няколкото монети, които е имал в джоба си. Никой не можеше да проумее това злодеяние.

— Че защо му е било да се отклонява толкова от пътя?

— Той открай време се интересуваше и от Каркарон, и от Басунез.

— Лудият Басунез… — промърмори Рулке. — Не ще да е бил чак такъв безумец, какъвто го описват.

— Защо?

— Тези бронзови статуи наоколо са прекалено правдиви, до последната подробност. Наистина е намерил нещо тук и е ясно, че е надничал в пустотата. Ето защо и аз се спрях на това място.

— Миналото лято ли?

Рулке се подсмихна на наивността й.

— Малката ми Каран! Още си въобразяваш, че е било прищявка на случайността…

— За какво говориш?! — Тя се стресна, гърлото и се сви. — Кое не е било случайност?

— Дори от Нощната пустош чувствах какво върши Басунез тук. Необмислените му експерименти изтъниха и стената между Сантенар и моя затвор, и преградата към пустотата. Ако бе успял докрай, не ми се вярва, че до днес щеше да има оцелели измежду вас, коренната раса. За щастие той се провали, но Оттогава все наблюдавах мястото. Бдях шест столетия! Открих дори тебе.

Тя сгуши глава в раменете си от неудобство, че може да я е зяпал и в най-интимните мигове.

— Как тъй си ме открил?

— Ами почувствах те. Тук е едно от най-удобните места в Сантенар за занимания с Тайното изкуство. Ето ти причината Басунез да построи Каркарон. И не се притеснявай толкова — от Нощната пустош не можех да видя нищо. Знаех, че извършва опасни опити, които ме засягат пряко, но не бях наясно точно какво прави. А неотдавна в Каркарон, където нямаше нищо интересно от векове, се появи ти — необикновена, единствена по рода си.

Каран се втрещи.

— Значи и други могат да се досетят, че съм… трикръвна?

— Не ми се вярва! Дори аз набих познал, когато съм на Сантенар. Но в Нощната пустош е друго.

— Кога долови присъствието ми?

— Времето си играе забавни шеги в Нощната пустош. Може да е било и преди десетина години, и преди трийсетина.

— Дойдох в Каркарон с баща си, когато бях на осем, малко преди смъртта му. И като си помисля, че си ни шпионирал!… — изтъня гласът й от яд.

— Не ви шпионирах. Нямах представа дали си момиче или старица, или дори дали си жена или мъж. Узнах единствено, че в Сантенар се е появил някой с уникална дарба. Доста се уплаших. Как можех да разбера какви опасни тайни крие това място и дали ти няма да ги разкриеш?

— Но аз нямам никакви сили — възрази Каран. — Тенсор се е постарал да не ги развия, още когато бях дете. Не съм способна да си служа с Тайното изкуство. Притежавам само дребни дарби като усета, изпращането на мислени послания и прокарването на мисловна връзка. Пък и те често ме подвеждат.

— Имаш ли подръка подходящия лост, можеш да преместиш целия свят с него. Когато ти се отдалечи от Каркарон, изгубих дирите ти и въпреки всичките си усилия не те намирах. Чак в мига, когато взе в ръцете си Огледалото, след като се промъкна във Физ Горго, аз пак те открих. Огледалото бе свързано с Игър, той на свой ред още не се бе отърсил от слабата си зависимост от мен след обсебването.

Каран си рече, че щом е била наблюдавана още от малка, не би могла да е сигурна, че сама е направлявала съдбините си.

— Всичко започна с Огледалото — натърти Рулке. — И тогава не знаех коя си, но от време на време прониквах в сънищата ти и те побутван в нужната ми посока. И ето ме тук — добави той самодоволно. — Без тебе още щях да си кисна в Нощната пустош и не бих имал дори нищожен шанс за избавление. Много съм ти задължен, Каран.

— Ами остави ме на мира, това е най-добрата отплата! Той се разкикоти буйно.

Каран зарея поглед нанякъде. Премисляше думите му. Отдавна подозираше ролята си в събитията напоследък, но чак сега проумя, че началото са поставили далечните й прадеди. „Не може да стане от нищо нещо.“ Тепърва разбираше интереса на Мейгрейт, безпокойството на Фейеламор, жестокостта на Тенсор… Как си бяха играли с живота й всички!

— Научи ли нещо за заниманията на Басунез, когато дойде в Каркарон? — попита тя.

— Нищо особено — увери я Рулке. — Постарах се да подтикна сянката му към откровеност, но май никога няма да научим до какви прозрения е стигнал.

Каран надничаше през прозореца, но същевременно се чудеше дали е искрен с нея.

— Хич не ме засягат прозренията на Басунез — промърмори тя. — Много държа обаче да знам кой е убил скъпия ми баща и защо. Смъртта му сигурно е свързана с това място.

Рулке се почеса по брадичката.

— Ами, имаме цял ден, преди луната да се покаже отново. Ако успеем да те отървем от тези мъчителни въпроси, ще е по-добре за мен. Ела.

Още беше тъмно, когато слязоха в двора. Рулке вдигна някакъв капак и освети с фенера си метални стъпала.

— Слизай!

Смъкна се подире й, угаси фенера и по незнаен за Каран начин призова сянката на Басунез.

Отначало на стената се очерта само черно-бял силует. Скоро малко под горния му край заискриха две петънца, сякаш в Каран се взираше озлобена до ярост твар.

— Появи се, сянко! — строго заповяда Рулке. — Насочи гнева си към прашинките във въздуха и те ще предават със звуци мислите ти.

Фигурата придоби по-човешки облик и призракът се подаде от стената. Тънките устни се размърдаха, но пискливото скимтене звучеше от въздуха насред подземието.

— Защо ме призова пак? — изкряка сянката свадливо. — Не нарушавай покоя ми.

— Няма покой за тебе, докато прегрешенията ти остават ненаказани! Доведох твоя потомка, родена двайсетина поколения след тебе — Каран Елиенор Мелуселда Фърн.

Рулке я избута по-напред, но Каран бе вкопала нозе от страх. Призракът излезе наполовина от стената и плю към пода пред краката й, ала блещукащата храчка изчезна почти в същия миг.

— Грозно дребосъче!

— Тя настоява да й бъде казано какво е сполетяло нейния баща Галиад.

Басунез възбудено плесна с ръце.

— Дори не съм чувал това име — отрече и се опита да се вмъкне обратно в каменния зид.

— Лъжец! — кресна Каран. — Той често идваше тук. И неведнъж ми е разказвал за привиденията в Каркарон, когато сядаше до леглото ми вечер.

Тя не добави, че винаги се бе плашила от разказите за Басунез.

Призракът изскочи от стената, все едно се мъчеше да ги нападне. Мършавото брадато лице се разкриви от бяс, ноздрите му се издуха. С извития си нос и черните очи той изобщо не приличаше на Каран. Развика се в лицето й, тя отскочи и се блъсна в стълбата.

— Стига! — изрева Рулке.

Скоро от стената се подаваха само носът и очите на сянката.

— Чудя се… — проточи каронът.

— За кое?

— Казваш, че Галиад бил пребит до смърт заради няколко монети. Но кой разбойник би го причаквал тук, далеч от пътищата? Питам се дали не е досадил прекалено на ей този призрак…

— Баща ми не се боеше от призраци.

— Я си признай, сянко! — изръмжа Рулке и направи в мрака жест, от който привидението светна подобно на нажежена маша. — Какво си сторил на нейния баща?

— Той беше такъв неприятен особняк — заскимтя Басунез и пак изпъкна пред стената. — Все ровичкаше и се стараеше да научи моите тайни. Ха! Че аз изпепелих всички книжа, преди да умра. Никой няма да ползва наготово облагите от усърдния ми труд, дори ти, Рулке! Впрочем именно в собствените усилия се корени отговорът на всеки въпрос. Той обаче предпочете лекия път — извади костите ми от криптата и ме призова. И не си мисли, че първо с мен постъпи така! — обърна се призракът ехидно към Каран. — Доста беше затънал в недостойното занятие на некроманта.

Призракът пак се отдръпна и почти се сля със стената.

— Не си тръгвай — с измамно мек глас нареди Рулке. — Защо умря той?

— Защото го надхитрих! — В очичките на привидението се мярна изражение като на плъх. — Разигравах го, подстрекавах го да се качим чак на върха на кулата. А той все ме врънкаше, накрая му налетях изведнъж, стресна се, падна и се преби.

— Ти си го убил! — кресна Каран. — Ти си убил баща ми… Неволно замахна, но само одра кокалчетата на юмрука си в камъните.

— Смърт в замяна на живота — с мрачна подигравка подхвърли сянката на Басунез. — Той вдигна от гроба голите ми кости — далеч по-страшно престъпление от отнемането на жалкия му животец. Убил съм го… — разфуча се призракът. — А аз съм мъртъв от шест столетия и още не ми дават да намеря покой в гроба. Върнете ми забравата!

— Я стига! — сопна се Рулке, фенерът му блесна ослепително и Басунез избледня, но ехото от виковете му преследваше Каран и по стълбата нагоре.

Секна чак когато каронът затвори капака на подземието. Когато се върнаха горе, той поднесе чаша вода на треперещата жена. Тя задълго заби поглед в пода, накрая цялото й тяло се разтресе и се обърна към Рулке. Малахитовозелените й очи сякаш грееха в светлината на фенера.

— Значи изобщо не е убил убит, нали? Напълно случайна злополука, лишена от всякакъв смисъл.

— Да, нещастие, но причинено от злоба. Призраците нямат сила да убиват. Олекна ли ти, след като узна истината?

— От кое да ми олекне — че моят любим баща се е занимавал с черното изкуство на некромантите?! Но бездруго само едно осемгодишно дете може да смята баща си за съвършен. Трябваше да знам.

Въпреки това тя крачеше неспокойно из залата. След малко Рулке направи неясен жест зад гърба й. Главата на Каран клюмна. — Толкова съм уморена…

— Заспивай… — промърмори каронът и плъзна длан над лицето й. — Скоро ще се зазори, а довечера и за двама ни няма да е време за отдих.

Клепачите й се спуснаха, тя се свлече на пода и Рулке я зави със спалния чувал.

— Е, готова ли си? — попита я броени минути преди да изгрее луната.

— Почти — смънка Каран. Още недоумяваше какво ли се е опитвал да постигне нейният баща. — Но преди да започнем, настоявам да знам и какво се е случило с Лиан.

— Още едно условие! Той е при останалите от жалката им задруга. Рулке посочи пренебрежително отвора в стената, гледащ на изток.

— За мен е важно да се уверя, че той не е пострадал. Каронът потисна нетърпението си.

— Така да бъде. Ела насам! — Какво?…

— Качи се тук и ще ти покажа. И без това се канех да им изнеса малко представление.

Тя доближи плахо машината. Един гашад със сивкави брадавици по цялото си лице и помогна да се покатери. Рулке я настани до себе си.

— Дръж се за този парапет.

Движеше ръчките и въртящите се кръгове с лекота, породена от увереността.

От творението бликна светлинно кълбо, всичко наоколо се размъти и то изведнъж подскочи с пронизително стържене. На Каран й призля, сякаш остави стомаха си на пода в кулата. Издигаха се все по-бързо, безплътният щит проби бронза и керемидите на покрива и се разгоря като мъничко слънце. Отломките не можеха да паднат върху двамата в машината. После светлината избледня и творението се понесе над кулата. Рулке изрева тържествуващо към враговете си.

Каран виждаше хората като купчинка безпомощни мравки в далечния край на амфитеатъра. Долови страданието на Лиан, който се бе вторачил отчаяно в нея. Боеше се, че предателството й ще превърне загрижеността му в презрение, но нищо не можеше да стори.

Рулке изпружи ръка нагоре да посочи изгряващата луна — огромна, тъмна и пълна. Тя беше поличба за сбъдването на предсказанието. Каран притисна длан към корема си. На всеки два месеца имаше болки, когато при пълнолуние се показваше тъмната страна, но този път едва ги понасяше.

А каронът си играеше със своето творение, ту го запращаше да пикира над урвата, ту го насочваше рязко нагоре, за да се перчи пред враговете. Каран бе застинала като изваяние до него. Струваше й се, че наближава краят на света. И изведнъж зърна съвсем ясно как Тенсор се надига изтерзано, отнема лъка и червеноперата стрела от ръцете на Зара и опъва тетивата.

Знаеше, че се цели в нея. Известно й беше, че Тенсор е способен да я улучи и от такова разстояние, но беше като парализирана. А може би така бе писано. Нямаше сили да направи каквото и да е, за да се спаси. Рулке не забелязваше нищо. Но тогава до нея подобно на взрив долетя вълната от обич и ужас на Лиан, разнесе се неговият вой „Нее!“ Той сякаш отприщи у нея изблик на собственото й страдание.

Каран се сви в тясната пролука между горната площадка и външния корпус на машината. Стрелата изсвири там, където беше главата й преди миг, и се нацепи на трески в покривалото над площадката. Рулке се хвана за главата — лудешки мятащите се мисли на Каран размътиха и неговото съзнание. Творението пропадна към скалите, той трескаво се бореше да го овладее. В последната секунда го принуди да се подчинява на уредите за управление и изравни полета му.

— Стига ми толкова! — заяви троснато, щом се издигнаха до върха на кулата.

Изглеждаше зашеметен. Намръщено спусна машината в порутената зала, после стисна раменете на Каран и погледът му пламна.

— Сега знаеш, че Лиан е жив, той също те видя, а останалите се убедиха в могъществото ми. Ще спазиш ли обещанието си?

Тя кимна посърнала.

— А готова ли си?

— Горе-долу.

— Успокой се.

— Защо избра тъкмо мен? — опита се тя да протака още мъничко. — И други хора имат дарбата на усета.

— Само дето не са трикръвни! Ти долавяла ли си досега мислите на друг трикръвен?

— Не. Веднъж-дваж се случи да почувствам други с дарбата, но тъй и не ги намерих.

— Сигурно се чувстваш доста самотна — подхвърли Рулке проницателно, — след като не познаваш други като тебе.

На Каран й омръзна той да използва за своя изгода преживелиците й. — Не ми казвай какво чувствам, доволна съм от живота си. Рулке обаче не й позволи да печели време.

— За какво са ни тези празни приказки? Ти си тук, друг няма. А дори да можех да избирам измежду мнозина, вероятно пак щях да се спра на тебе. Някога познавах Пътя към Аакан, но всичко се промени толкова неузнаваемо, че загубих способността си да го следвам. Да започваме.

Каран настръхна.

— Не се стряскай така — рече й каронът. — Ето какво ще направим. Първо ще насоча силата на машината, за да отвори проход във Възбраната. Задължително е да бъде мъничък, за да не се промъкне някоя твар — пустотата гъмжи от безмилостни изчадия, каквито не можеш и да си представиш. После… Ще се опиташ да напипаш със съзнанието си Пътя между световете, както те научих. Заедно ще дирим пролука към Аакан. За да успеем, аз също ще изцедя докрай силата и ума си. — Рулке не спомена какво е намислил да върши, след като си осигури достъп до Аакан. — А сега нека настроя машината. Не се подчинява на волята ми толкова лесно, колкото ми се иска. Не ми е леко да я управлявам.

Каран отново потискаше угризенията си. Последствията от досегашните й постъпки бяха твърде лоши — гашадите се пробудиха, Шазмак бе превзет, Рулке се изтръгна на свобода. Нали уж затова се зарече повече да не се бърка в световните дела?

А сега ставаше съучастница в далеч по-страшно престъпление, и то от себични подбуди. Заради Лиан, за да заличи несправедливостта си към него. И защото го обичаше. Дали следващите сто поколения, смазани от робския гнет, щяха да проклинат името й? Дали дори Лиан би я намразил?

Но не би отрекла, че я тласкаше напред и любопитството — какво всъщност означава да е трикръвна. Как да устои на такова изкушение? Искаше да знае и какво са се надявали да постигнат в Каркарон старият Басунез и баща й.

Питаше се не е ли предопределено тъкмо Рулке да избави Сантенар от дребнавите вражди и дрязги. Как да познае бъдещето? И как да избере? Не можеше, затова предпочете да остане вярна на Лиан и да спази уговорката с Рулке.

3. Пустотата

Рулке се бе настанил върху горната седалка на машината, Каран обаче откри, че самото присъствие на неговото творение отнема на съзнанието й способността да съзира, камо ли да търси. Опитаха няколко пъти, но металното туловище потискаше мисления й взор. Трябваше да се отдалечи, доколкото бе възможно.

Настани се в малка ниша зад един ъгъл. Тъкмо тук се бе промъкнал Лиан през замаскираната подвижна плоча в стената. А и прозорецът, по-голям от самата нея, бе с обикновени стъкла в гъста решетеста рамка. Стъклото явно беше прастаро, защото придаваше на светлината лилав оттенък.

Тя се сгуши върху купчина килимчета и се уви с одеяло. Изви глава да надникне през северозападния прозорец. По-късно през него щеше да надзърне и луната, преди да се скрие зад високите назъбени планини.

— Готов съм — подвикна й Рулке.

— И аз.

Тя застина в очакване. В залата притъмня, проточиха се призрачни паяжини, които се сплетоха в мрежи от светлина. Каран затвори очи.

Но преди да се заемат наистина със задачата си, на пода тупна парцалив вързоп.

— Каран! — извика Лиан.

Идеше й да умре от срам, че я завари в такъв момент. Едва издържа, докато го прогонят от кулата, а после се разрида неудържимо.

Рулке отново бе създал безплътния образ на Възбраната, но въздъхна и го премахна.

— Нищо не става — размишляваше той на глас. — Може би за нея ще е непосилно. Ето кое им е лошото на хората с усета — ненадеждни са. Все пак е по-добре да се убедя в това сега, а не прекалено късно.

Отпрати гашадите с властен жест, скочи от машината и седна до Каран.

— Хайде, поговори с мен.

— Видя ли го?! — изхленчи тя. — С какво пренебрежение ме гледаше! Колко ли съм гнусна в очите му?

Каронът обгърна раменете й с ръка.

— Видях само, че е уплашен до полуда за тебе.

— Мразя се… — процеди Каран. — Искам да се прибера у дома.

— Стига детинщини — скастри я Рулке. — Ако трябва да мразиш някого, насочи омразата си към мен. Знам какви чувства изпитвате един към друг. Наблюдавах ви, не помниш ли?

— О, да, мразя те! — кресна тя и го отблъсна. — Няма по-зъл и покварен човек от тебе в Трите свята. И всяка твоя дума е изречена с една-единствена цел — да ме склониш да ти се подчинявам.

— Така си е — потвърди каронът със смях. — Но ще ти предложа нещо. Върви си. Освобождавам те от всякакви задължения към мен. Тръгни си свободна от Каркарон още сега, ако щеш.

Предложението му беше толкова нелепо, че Каран дори не се изкуши.

— И защо ме дразниш? — промълви студено. — Знам, че никога няма да ме оставиш на мира.

— Ако не ми помагаш охотно, ще се провалим. Нямаме ли си доверие, немислимо е да намерим Пътя. По-добре да си потърся друг с дарбата на усета, ако ще да минат още сто години, докато го намеря.

Каран се изправи.

— Ти си Великият предател, проклятието на Сантенар и на Аакан. Никога не бих се доверила тъкмо на тебе.

— То се знае. И все пак?…

Тя пак се тръшна на килимчетата.

— Невъзможно е, но ти вярвам всъщност.

— Тогава си върви. Не си ми задължена. Този път тя не понечи да стане.

— Не можеш да ме освободиш от задължението! Дадох обещание срещу свободата на Лиан.

Рулке се подсмихна, но Каран долови облекчението му.

— Знаеше предварително, че няма да се изметна, нали?! — изфуча от яд, че я е надхитрил толкова проницателно.

— Опознах нрава ти, но и ти имаш свобода на избора като мен. Не бих могъл да предвидя как ще постъпиш. Ще започнем ли?

— Хайде да приключваме с това.

— Свържи се със съзнанието ми.

Каран му позволи да достигне онова преградено кътче в ума и, на което не бе давала воля още от премеждията си в Нарн преди година. Напрегна се от опасенията, че ще почувства ужас или отвращение. Нищо подобно не се случи. Той докосна мислите й внимателно, някак нерешително.

Учуди се и си каза, че не може да се мери с него по лукавство. Позволи му да продължи и чрез връзката долови какво ли не… Всепоглъщаща решимост, жажда да господства и притежава, стремеж да смаже враговете си и никога да не се предава. Вярно, кароните бяха Властители на Аакан, но и затворници там — не можеха да разширят владенията си, а аакимите ги превъзхождаха несравнимо по брой. Затова заплахата от пълно изтребление не изчезваше нито за миг. Най-силният й страх обаче не се оправда. Нямаше и следа от покварата и падението, с които я заливаше мимолетният досег с душата на Емант.

„Ако ще да извършвам непростимо прегрешение и никой никога да не ми го прости, поне помагам на човек, който не е изцяло обладан от злото.“ — Така добре ли е?

— Да — смънка Каран.

Рулке се съсредоточи в работата с машината, а на нея й се зави свят, но каронът веднага я подкрепи.

— Доближихме и най-несигурната част — да налучкаме подходящия начин, за проникване през Възбраната. Не бива да ни надушат създанията, обитаващи пустотата.

— Ще прехвърлиш ли машината на Аакан?

— Де да можех! — въздъхна той. — Всичко се е променило. Най-много да очертая Пътя дотам с твоя помощ и чрез усета ти да поговоря с моите сънародници.

Каран шаваше непрекъснато под одеялото, студът й дотягаше. Напрегна мускули, разтри си ръцете и зачака. Известно време нищо не се случваше и мислите й се отнесоха неволно по утъпкани пътеки към отдавнашни копнежи, още по-болезнено примамливи, откакто се увери, че са неосъществими.

Как й се искаше да е в Готрайм, овехтялото имение, което и без това пострада през войната. Едва ли някога щеше да бъде възстановено — след мародерите и сушата щеше да го довърши бирникът на Игър през пролетта, до която оставаха броени месеци. Доскоро нямаше да могат да я лишат от Готрайм, но Банадор вече не беше свободна страна. А Каран знаеше добре колко безмилостен е Игър.

Искаше да е при своите хора в имението. Да се занимава с градините, за които тепърва обмисляше планове. Копнееше пак да усети бедната пръст на Готрайм на дланта си. Но най-много желаеше Лиан, утехата на прегръдката му, шегите и историите му. Искаше да се люби с него. Това много й липсваше напоследък. Сянката на Рулке бе паднала между тях по пътя от Катаза, а и милият заблуден Шанд успя да посее у нея отровните семена на недоверието, превръщайки всеки ден във взаимно мъчение за Каран и Лиан.

Отново се пробуди желанието, което вече напираше да измести другите — да даде наследник на Готрайм. Жените в нейния род не запазваха дълго плодовитостта си, нейното време също изтичаше…

Изведнъж светлинните мрежи се появиха на предишното място и се сляха, за да образуват Стената на Възбраната. Светът наоколо със стените и прозореца се стопи и Каран установи, че се е пренесла на прозирна повърхност, която сякаш се извиваше към много измерения, и съзнанието й не успяваше да я обхване изцяло. Донякъде приличаше на стените в Нощната пустош, леко блещукаше в гънките и криволиците си. Стената беше в неспирно движение, понякога се издуваше, друг път се гърчеше, без да заема една и съща форма повторно. Имаше мигове, когато се проточваше в безброй посоки едновременно, а умът й отказваше да приеме това. Каркарон наистина беше необикновено място и тук употребата на Тайното изкуство водеше до непредсказуеми резултати.

Затвори очи, за да не се замайва толкова, но напразно. По стената ту минаваше вълна, ту се разнасяха кръгове като от хвърлен камък в езерце. Или ехтеше беззвучно като призрачен гонг, или се разтърсваше силно, като че някой я насилваше от другата страна.

През повечето време беше полупрозрачна като разредено мляко, но я заливаха и пъстри дъги в меки оттенъци, някои места в нея пък потъмняваха или проблясваха. Но не се виждаше какво има отвъд… ако можеше да се каже, че има нещо зад толкова многоизмерна повърхност.

Каран свикваше полека. Колкото ще да е безкрайно разнообразна Възбраната, тя имаше да върши работа. Шумът от машината изтъня, цветни вълни плъзнаха като ята подплашени рибки. Действителността наоколо се промени отново, кулата се разкриви. Каран долавяше въздействието на творението и без да го гледа. Струваше й се, че подът потъва. Подпря се здраво с ръце и крака, за да не се пързулне към машината.

Шумът изтъня до вой и Стената се превърна в плътна преграда с пълзящи по нея шарки. Сега Каран сякаш лежеше под повърхността на преобърнато езеро и гледаше как отгоре падат капки — все по-бързо и устремно. Вече отскачаха и променяха формата си, понякога образуваха мънички кълба. Изглеждаше, че ги има и от другата страна. Дали Рулке се опитваше да постигне точно това?

— Изтънява! — проехтя гласът му. — Усещаш ли?

Писъкът на машината ставаше пронизителен. Цялата преграда на Възбраната вибрираше като ударен гонг. Каран започваше да се дразни от движението и смяната на цветовете, но неочаквано цял венец от мехури прелетя край нея и точно пред очите й се образува миниатюрна пролука в Стената.

Каронът си позволи сдържано ликуване.

— Ето! Твой ред е, Каран. Намери Пътя между световете.

Тя се подвоуми — питаше се какво ли я чака, ако пробивът се затвори внезапно, докато тя опипва неизвестното със своя усет. Рулке несъмнено се досещаше какво я притеснява, защото добави спокойно:

— Събери смелост, аз няма да те изоставя. Но трябва да побързаш. Това изчерпва силите ми.

— Готова съм.

— Ще те потопя в транс, иначе видяното и чутото ще те разсейва.

Тя се отпусна послушно и очите й престанаха да виждат. Проникна отвъд Стената, както той я бе научил, опразнила ума си докрай, напрегнала единствено усета си. Навсякъде около нея пустотата се простираше в безкрая. Каран бе очаквала да намери наистина празнота, но в сегашното си състояние се убеди, че това е плетеница от пространства, неспирно променящи се досущ Възбраната и обхванали незнаен брой измерения. Не беше способна да осмисли цялата структура на пустотата, но поне знаеше, че през нея има Път… или множество Пътища.

Тук гъмжеше от агресивен, жесток живот, долавяше присъствието му навсякъде. Не се съмняваше, че и тварите са я забелязали. Дори и нейното реещо се съзнание да не беше заплашено пряко, вечно бдителните същества скоро щяха да проумеят, че във Възбраната е отворен проход. Свобода! Изход от пустотата! И биха намерили пролуката лесно, защото Пътищата между световете бяха привични като градински пътечки за тях. А тялото й лежеше безучастно в Каркарон, до самия портал, и все едно подканяше някой да засити свирепия си глад.

За миг се смути, но Рулке й помогна да се съсредоточи.

„Страхувам се…“ — призна тя.

„Има от какво. Тук е пълно с изчадия, които ще ни разкъсат за секунда, ако се проваля. Но аз те пазя.“ Той я подкрепи, за да се овладее. Каран продължи диренето и накрая стигна до проход, в който разпозна Пътя към Аакан.

„Намерих го!“ — възкликна беззвучно.

В Каркарон Рулке нададе възторжен вик. Насочи волята си към предстоящото, доверил се изцяло на Каран — нямаше друг изход. А Пътят се изплъзваше. Самото му търсене и намиране чрез усета май го променяше. Каран трябваше да задържа образа му не само какъвто беше сега и какъвто ще е после, но и да налучка неразгадаемото — как ще й се измъкне след миг.

Напрягаше дарбите си на трикръвна, от които едва умееше да се възползва, за да подготви преминаването на Рулке. Това я изтощаваше, знаеше на какво претоварване е подложен и каронът.

Някой опипваше и душеше Пътя едновременно с нея. Появи се и друг. Подминаваха я все повече същества, поточето набъбваше в порой. Поне не я откриваха засега.

Почти привърши с набелязването на Пътя. Вече напипваше тъмното студено кълбо на Аакан. Чрез връзката с Рулке усещаше и как тварите са се скупчили около пролуката в Стената, как напират да връхлетят в Каркарон.

Разтърси я сблъсъкът на първата твар от пустотата с волята на Рулке. Той престана да прикрива мислите си, които стигнаха до нея по връзката:

„Силно е… Много по-силно, отколкото си представях! Отдавна се спасихме от пустотата и съм забравил колко отчаяни са те.“ Каронът дори не усещаше, че лека-полека губи контрол над пробива във Възбраната.

А Каран продължи да бележи Пътя, само че сега усещаше и как тялото на Рулке трепери от напрежението. „Това не може да се точи дълго!“ Споделяше изгарящата болка в ръцете и краката му, сякаш бе вързан между разкъсващи го коне. „Не мога да издържа…“ След това — нищо.

Тя спря незабавно, стъписана от лекотата, с която каронът бе смазан. Какво й оставаше да стори? Двоумеше се, но връзката се възстанови. Почувства колко мъчно той наложи волята си. „Вече не съм далеч. А щом се пренеса там, те не могат да ме докоснат. Тя свърши по-добра работа, отколкото смеех да се надявам. Каран, къде си?“ „Тук съм…“ — отвърна застиналата на място Каран. Боеше се да показва Пътя нататък, плашеше се от чудовищата в пустотата и се страхуваше, че Рулке пак ще отстъпи.

„Аакан! — възликува каронът. — Знам как да мина оттук!“ Той потопи тялото си в транс и запрати съзнанието си през пролуката, следвайки нишката на връзката. Увлечен от възторга си, профуча край Каран, като я остави да го последва, ако има сили. Но кой бдеше над телата им? Този въпрос така я стресна, че загуби представата си за Пътя.

Само долавяше как Рулке зове другите карони с цялата си мощ в стремежа да го чуят онези, с които не бе говорил от хилядолетия. „Ялкара! Ване! Грендор! Вече имаме шанс, можем да съхраним расата си на друг свят.“ Объркана и смутена, тя все пак чуваше предпазливи отговори. Но Рулке изчезна толкова вихрено и остави такъв хаос след себе си, че наруши работата на нейния усет и тя не можеше да се пренесе подире му. Все едно се залута насред портал, забравила къде иска да попадне. И беззвучните гласове секнаха изведнъж. Не знаеше къде е Рулке, не знаеше нищо. А тялото й в Каркарон оставаше беззащитно.

Безплътната частица от Каран, която намери Пътя, се носеше в безграничната пустота, самотна и ужасена. Всичко наоколо беше черно, заплашително и чуждо.

В миг невидимата нишка, крепяща я към тялото, звънна подобно на обтегната струна. Тя се чудеше какво става. Рулке беше недостъпен за усета и колкото ще да го викаше в паниката си, той не се отзоваваше. Изостави я, вече му беше ненужна.

До нея стигна неприятно мляскане. Затърси в пустотата, нишката звънна отново и тя проумя истината — нещо се придърпваше към пробива в Стената. Каран се бореше трескаво да налучка обратния път, но незнайното същество го препречваше. Втурна се назад, представяше си как нещо разкъсва тялото й. Щеше ли да усети, или просто щеше да угасне в пълна забрава? Възползва се от дарбите си на трикръвна, както я бе научил Рулке, и с върховно усилие отърси своята плът от унеса, поне колкото да види какво се случва в Каркарон.

Около пролуката Стената прозираше и тя едва различаваше напиращата твар, която се долепи до прохода с тежък влажен удар. Приличаше на кълбо с пипала, обаче формата й се менеше всеки миг. И блестеше влажно като гол охлюв.

А Рулке я бе увещавал, че е в безопасност, че нищо няма да се промъкне през защитата му, докато той пази Стената. Слузестото същество нехаеше за обещанията му, защото проточи напред лъскав псевдопод, остър като игла, и го пъхна в пролуката. Израстъкът се удължи чак до средата на залата, а тялото зад преградата се смаляваше. Накрая съществото се провря цялото и си възвърна предишната топчеста форма.

Каран се опитваше да съживи мускулите и нервите си, но тялото й просто се мяташе безцелно като буболечка в паяжина. Нямаше начин да се избави от тази твар, впила се досущ като пиявица в нишката на нейния живот… и се мъкнеше с жвакане по пода към безволното тяло.

Каран изпищя — лигав израстък се опря в лицето й, слузести пипала започнаха да шарят по кожата й. Завъртя глава, но още един псевдопод я подпря от другата страна и примляска по бузата й. Прониза я болка в ухото — съществото се опитваше да пробие навътре. Малко й оставаше да полудее от погнуса и ужас.

4. Замръзнала храна

Каран не можеше да понесе такова страшно предателство. Всички обещания на Рулке да я защити се оказаха празнодумство. Значи и всичко друго, казано от него, беше лъжа.

Пиявицата от пустотата разпростираше своите пихтиести псевдоподи по главата й, за да проникне през очите и ушите и да изсмуче мозъка. Но Каран си оставаше в плен на наложения й транс. Трудно би помръднала и един пръст.

Болката в ухото й се засилваше. Не виждаше нищо, откакто тази слузеста буца се настани на лицето й. Един израстък се пъхна грубо в носа, напираше да навлезе в главата. Друг се втвърдяваше върху окото й, май се канеше да пробие навътре.

Каран стовари върху гадната твар послание на ярост, омраза и неутолим глад. Искаше да я заблуди, че е нещо като хиена или плъх, който с удоволствие би похапнал от такъв противник. Съществото отскочи на цял разтег и тя се възползва от шанса да прониже пустотата с беззвучен писък, в който вложи целия си ужас и гняв от измяната. Незабавно загуби досег с Каркарон и тялото си. Отново се превърна в чисто съзнание, зареяло се из пустотата, но сега нишката на Рулке Заблещука пред нея. Каран се стрелна по Пътя към Аакан, право към залата, където се събираше Съветът на кароните.

„Кой зове Призоваващия?“ — затътна някой гръмовно.

„Аз…“ Каран ги обля с бяс, натрапи им гнусната представа за пиявицата.

„Предател! Вижте как държи на дадената дума. Той ще предаде и вас!“ Усещаше как кароните се дърпат стъписано от връзката, сякаш са докоснали пепелянка.

„Коя си ти? Какво искаш от нас?“ Не можеха да видят с очите си нито нея, нито Рулке, може би се бояха, че това е първият сблъсък от нова война. Каран неумолимо им показваше как пиявицата отново се намества на главата й, а в Каркарон тялото й виеше.

„Каран!“ — ахна Рулке.

Тя долови какво унижение е за него, че е забравил за обещанието да я пази, но след миг надделя съжалението, че трябва да се откъсне от Аакан.

Каран се втурна обратно в недостъпните за сетивата извивки и криволици на пустотата.

„Ама че си глупачка! — последва я викът на Рулке. — Нека ти помогна. Не мога да намеря Пътя сам. И двамата ще умрем!“ В кошмарното раздвояване — плътта й в Каркарон, съзнанието, залутано из безкрая — Каран пак усети пихтиест израстък да се вре в носа и. Каквото и да стореше Рулке, нямаше да стане по-лошо от сега. Позволи му да я намери и внезапно Пътят към Сантенар се очерта ясно пред двамата. Понесоха се обратно по оплетените проходи и през всеки миг Каран знаеше що за орда от твари се е струпала към пролуката, за да се измъкне от пустотата.

Още не се бе върнала в тялото си, когато болката в ухото стана нетърпима. Пиявицата вече обгръщаше цялата й глава. Тялото на Каран се изви като дъга, петите й затропаха по пода. Пръстите й слепешком разкъсваха рехавите израстъци на съществото, но те се възстановяваха тутакси.

Двамата прекосиха последния искрящ тунел на Пътя, преодоляха последната бариера. Пред тях се появи Стената, през която минаха светкавично. Съзнанията се върнаха в телата. На Карани се струваше, че тъпанчето на едното й ухо е разкъсано. Тя изписка немощно и успя да обърка за малко пиявицата, която поне престана да притиска окото. „Рулке! Помогни ми!“ Каронът лежеше отпуснато, неспособен да се измъкне от унеса. Трябваше да се спасява сама. Тя извлече от себе си всяко болезнено, разтърсващо и смразяващо чувство, което бе преживявала някога, добави изгарящата си погнуса от безформената твар, пльоснала се на лицето й. Страданието се мяташе из ума и като между огледала и набираше сила, накрая се пръсна във всички посоки толкова неудържими, че никой не би могъл да му устои.

Рулке подскочи като от допира на електрическа змиорка в морето и тупна от машината. Главата му се блъсна толкова лошо в каменните плочи, че според Каран би трябвало да си е спукал черепа. Той обаче се обърна по корем и опря длани в пода.

— Каран?… — изломоти замаян.

„Помощ!“ — викна тя по мисловната връзка, защото пиявицата й бе запушила устата.

Рулке пропълзя мудно към нея. Сграбчи съществото, откъсна го от лицето й и запрати слузестата топка към Стената. Пиявицата се сплеска, плъзна се надолу и понечи да нападне отново. Но каронът вече се катереше върху машината. Завъртя регулатора на мерника, от предницата на творението блъвна светлина и изпари противната твар в облак със сладникава воня.

Само че лъчът прогори и цяла дупка в невеществената преграда на Възбраната. Стената се изду навън. През отвора се провря ръка и в Каркарон изскочи най-страховитият звяр, който Каран бе съзирала през живота си. До нея стигна потресът на Рулке от събуден прастар спомен: „Транкс!“ Нашественикът връхлетя и така блъсна с огромното си рамо машината, че я разклати като детска играчка.

Каран едва се раздвижи. Мозъкът й май бе забравил как да управлява тялото. Помъчи се да пълзи, но размърда ръка и крак от едната страна и тупна на хълбок като бебе. Коремът й смъдеше, виеше й се свят. Тя се постара да се слее с парчетиите наоколо, но знаеше, че е невъзможно да остане незабелязана.

Транксът се хвърли към Рулке, който се бе вкопчил в седалката върху машината. С едно изплющяване на ципестите си криле чудовището се озова горе и нападна. Каронът се търкулна встрани, творението се люшна и той повторно падна на пода. Транксът скочи след него тежко и цялата кула се разтърси. Опита се да раздере Рулке с дългите си жълтеникави нокти. Каронът се изплъзна заднешком, заобиколи пъргаво и отново се добра до седалката върху машината. Жълта светлина от дебел прът в предницата обгори едното бедро на транкса и остави разтопено петно в стената отзад.

Транксът се изопна, размаханите му криле докоснаха разтрошените подпорни греди на покрива. Не издаде звук, но лицето му се изкриви. За миг Каран долови страданието му, яростната решимост да се измъкне от пустотата и да намери безопасно убежище за потомството си. Тя се стъписа — чувствата твърде много наподобяваха нейните…

Снопът светлина пак намери крака на крилатото същество и се плъзна в огнена линия към слабините му. Транксът изсъска като опарена с гореща вода котка, прехвърли се към възтесен за него открит прозорец и се изтръгна от Каркарон сред облак от изкъртени камъни. Вятърът нахлу в новата дупка. Каран се промъкна зад купчината отломки — нови твари се бореха с изтънелите стени на Възбраната. Толкова беше изтощена, че нямаше сили и да примигне.

Тъмнеещата луна висеше точно над разбития покрив, значи беше полунощ. Рулке се счепка за миг с някакво грозно страшилище, цялото в нокти и зъби. То се откопчи и налетя към Каран.

— Дръж! — кресна й каронът и подхвърли ножа, който й бе отнел преди седмица.

Тя улови дръжката и изтича по опряна в пода тънка греда, но чудовището увисна на другия край и я запрати в стената. Ножът се търкулна встрани. Каран лежеше и не можеше да си поеме дъх, а страшилището се насочи отново към нея.

Неколцина гашади дотичаха горе, привлечени от врявата. Притекоха се на помощ на Рулке, размахали мечовете и копията си. Заедно принудиха нападателя да се провре обратно през пробива в Стената.

Каран се надигна, опипвайки ребрата си — дали нямаше счупени?

Сега единствено силата на Рулке възпираше тварите, стремящи се да минат през преградата. Успееха ли да надделеят, щяха да покорят Сантенар. А тя също имаше своя принос за това бедствие…

Нахълтаха нови същества, по-дребни от транкса, но не по-глупави. Донякъде наподобяваха хора с външността си, макар че бяха необикновено космати. Веднага се пръснаха — едно замахваше към Рулке с учудващо дългите си ръце, друго се стрелна право към машината. Третото отвлече вниманието на гашадите в отсрещния край на залата.

— Лорски!… — изхриптя Рулке. — А силите ми вече са изцедени…

Наистина не бяха неразумни зверове. Покатерилото се върху творението побърза да пльосне на седалката и уверено хвана ръчките с долните си крайници, които завършваха с огромни ноктести пръсти. Ухили се с широката си уста на Рулке и лъснаха множество пожълтели зъби.

Каронът замахна с назъбено парче дърво към първия лорск, улучи го по главата и го просна сред пръснатите камъни. Противникът се изправи, олюля се, внезапно се стовари върху Рулке и го повали. Търкаляха се по пода със сумтене и охкане. Каран си избра друго парче от греда вместо тояга и цапардоса съществото, което сякаш не усети нищо.

През това време другият лорск бутна ръчките напред. Машината застена, килна се встрани и назад, после се спусна и накрая дъното й започна да потъва в пода, който май омекваше под нея. Лорскът заврещя и дръпна ръчките. Машината се клатеше, очертанията й помътняха, все едно всеки атом в нея тепърва си търсеше мястото. Предницата пак светна и в пода грейна нажежена жълта локва.

До този ден Каран дори не бе разбирала от какво ги пази Възбраната. Но сега в ума й се сблъскваха откъси от древни предания и приказки.

Тя подрипваше предпазливо около борещите се и щом видя своя шанс, ръгна лорска в ухото с острия край на тоягата си. Звярът изквича.

Тъкмо от тази възможност се нуждаеше Рулке. Хвърли противника си по гръб и раздвижи пръсти. Машината се друсна тежко, вторият лорск прелетя в дъга и се стовари в локвата разтопен камък. От гърлото му се изтръгна толкова дрезгав рев, че Каран запуши ушите си, В залата се разнесе гадна смрад на опърлена козина и овъглена плът. Лорскът се измъкна с препечен гръб и задник и падна през дупката в стената.

Първият пък на свой ред просна Рулке, заби коляно в корема му и се опита да му прегризе гърлото. Каран ахна и пак го мушна в ухото толкова злобно, че за малко не му пречупи врата. Каронът се освободи със свръхчовешки напън, откъсна още едно увиснало от покрива парче греда и подгони врага с него. Лорскът изгрухтя, търкулна се по пода, стигна до прозорец и се провря навън с главата надолу.

Каран се свлече, останала без дъх, напълно изтощена. Изтърбушеният покрив заскрибуца в мястото, откъдето Рулке бе издърпал гредата. Двама гашади и третият лорск се въргаляха убити. Други трима гашади изхвърлиха през прозореца трупа на врага, останалите се опитваха да не допуснат рухването на остатъците от покрива.

Каронът се просна по корем — вече не му стигаха силите да се задържи на крака. „Свободна съм — рече си Каран, — ако се преборя с прилошаването след тази употреба на дарбите ми…“ Изцъклените очи на Рулке се вторачиха в нея.

— Толкова е… трудно — едва ломотеше думите. — Мощта ми не стигаше…

— Ти се надцени и не оправда доверието ми.

— Не беше нарочно…

Каран осъзна, че почти не чува с лявото ухо. Опипа го и пръстите й се изцапаха с кръв.

— Приключих с тебе! — кресна тя. — Изплатих си дълга.

— Аз ще реша кога да те пусна. Толкова ми е зле, че мозъкът ми сякаш гори…

Рулке припадна. Строшеният покрив изскърца и се плъзна още малко надолу, спря над главата му. Гашадите припряно нагласяха подпора. А Стената бе избледняла. С периферното си зрение Каран долови как някаква твар насилва пролуката.

— Я побързайте да затворите прохода! — провикна се тя. Грабна раницата и наметалото си (без тях не би оцеляла на открито) и препусна надолу по стъпалата.

В стената зееше дупка, широка три разтега. В преспите до кулата личеше огромната вдлъбнатина от туловището на скочилия транкс, а в самото подножие белееше голяма купчина.

Каран тъкмо се накани да скочи върху нея, но се усети навреме, че това са отломки от кулата. Изобщо не и трябваше счупен глезен. Леденият вятър нахлуваше и я притискаше към стената. Тя се уви по-плътно в наметалото и продължи надолу.

Тъкмо докопа бронзовото резе и първият спазъм на прилошаването я преви надве. „Точно сега ли…“ Кожата ня дланта й лепнеше за студения метал. Тя побърза да намъкне ръкавиците и дръпна резето.

Вятърът блъсна вратата и я разтвори широко, като я заслепи с облак снежен прах. Каран изтича навън с надеждата да види задругата срещу Рулке, но никой не се мяркаше наоколо. Значи бяха избягали. Нямаше надежда да ги догони. А в това състояние не й се вярваше да се добере дори до амфитеатъра. Накъде да се запъти?

Отгоре отекна пронизителен рев. Не се налагаше да гадае — пак някаква твар от пустотата… Такива звуци не биха излезли от човешко гърло. Сигурно продължаваха да нахлуват през Стената!

Кулата се разтресе няколко пъти, металната порта издрънча. Вероятно някое чудовище блъскаше друго в стената. Воят отекна повторно.

— При мен! — стигна до ушите й немощен зов.

Рулке имаше нужда от подкрепата на оцелелите гашади.

Каран тръгна по стъпалата, но надуши кръв и се скова. Наблизо лежеше труп — разкривен, раздран и нахапан. „Лиан?!“ Не, беше някой от войниците.

— Лиан, къде си? — не сдържа вика си тя.

Изобщо не можеше да го открие с дарбата си. Пак се опита да възстанови мисловната връзка, но незабавно се мярна незримото присъствие на Рулке.

Тя се прокрадна надолу, а над амфитеатъра пламна осветителна ракета и открои летящ силует с очертанията на транкс. Смелостта тутакси я изостави. Каран се върна и още преди да е влязла, ужасен рев раздра тъмата. Дали не беше раненият лорск? Тя затръшна вратата и я залости.

Къде да отиде? Студът навън беше страшен като в нощта, когато двамата с Лиан за малко не измръзнаха до смърт по пътя към Шазмак. Каран знаеше как да оцелява в планините, но първо трябваше да се подготви. Искаше да се скрие, което беше невъзможно на пътеката по билото. Някой затропа по стълбата и тя се шмугна в тъмно помещение до кухнята. Май беше килер с продукти.

Нямаше друг избор, освен да се изкачи още по-нагоре в планината…

Зашари с ръце и напипа нещо дълго и кораво, миришеше на пушена змиорка. Миризмата бе неприятна, но нали някаква храна беше по-добро от нищо? Събра още няколко втвърдени риби, намери продълговат калъп пушено сирене, връзка лук, няколко големи репи и малко сушени плодове. Натъпка всичко в раницата и се накани да побегне.

Горе врявата не стихваше — яростните вопли на непознат за нея език показваха, че Рулке се опомня. Подметки стържеха по каменните плочи. Вратата към двора се отвори с трясък. Каран пак хлътна в килера — по коридора притичаха неколцина гашади, които бързаха да се качат при господаря си.

Тя се изсули в двора и припряно сложи ръкавиците си. Ама че студ! Бесният вятър я засипваше със снежинки и й пречеше да вижда. Помъчи се да си спомни как е разположен дворът. През последната седмица бе надничала отгоре неведнъж.

Можеше да се прехвърли през стената на няколко места. В дъното няколко бараки опираха в зида. Тя се помъкна пипнешком. Не забравяше нито за миг за резервоара с вода — паднеше ли в него, щеше да пробие тънката ледена кора и да умре за не повече от минута.

Зад нея нещо избумтя приглушено във виелицата и в същия миг стълб от светлина огря кулата. Каран се стресна и си удари коляното в камък. Протегна ръце да се подпре… аха, ето го ръба на резервоара. Значи стълбата до бараките беше надясно.

Не й се вярваше, че някой би я зърнал в тези снежни вихрушки, но имаше защо да се страхува. Някой викаше зад нея, отговори му друг встрани. Вече претърсваха двора. Дори в такова време не биваше да се помайва тук. Рулке щеше да я открие — прекалено здрава бе станала връзката между съзнанията им. А някой с факел в ръка вървеше към резервоара.

Удари си пищяла в стъпалата, но дори в шума на бурята чу тежки стъпки по стената. Гашадите се щураха в различните краища на двора. Тя ги прокле наум, намери камък на земята и го запрати надясно. Камъкът изтрака в покрива на барака. Спрелият върху стената гашад се втурна натам.

Каран се качи по стълбата с цялата пъргавина, която й позволяваха ледът и мракът, но щом стъпи на стената, заехтя гневният крясък на Рулке и преследвачът се върна към стъпалата. Скоро щяха да я намерят. Каран подложи крак, гашадът се преметна, на камъните издрънча метал. Изохка женски глас. Каран се търкулна и изведнъж загуби опора под тялото си.

До земята имаше десетина разтега. Стовари се с глух шум в пряспата от сипкав сняг, натрупана в подножието на стената. Изтръска с ръка снега от носа и устата си, полежа няколко минути, за да ней призлее съвсем непоносимо.

Отгоре долитаха приглушени подвиквания, блесна осветителна ракета, но преследвачите се отдалечиха. В тъмата трудно биха забелязали малката дупка в пряспата, а и снегът вече засипваше Каран. Продължиха да претърсват двора, тя обаче съзнаваше, че няма да остане неоткрита задълго.

Измъкването от пряспата беше изтощително, а газенето в дълбокия сняг — почти невъзможно. Тя бродеше из планините едва ли не откакто проходи и познаваше добре, неволите на пътника през зимата. Сега се намираше над най-стръмния склон в дълбоката долина между Каркарон и съседния рид, по който на изток би стигнала накрая до Шазмак.

Трябваше да се отдалечи оттук, преди да си потърси скривалище. Наглед най-разумно щеше да бъде, ако потърси изход от тази пустош надолу, но рискуваше да падне от стотина разтега в някоя клисура. Биха очаквали от нея да се запъти на изток към твърдия сняг, пътеката и Готраймската гора.

Може би вече тършуваха надолу. Или със сигурност ще започнат по зазоряване, щом виелицата се укроти. Каран пое в обратната посока — нагоре по билото.

Нищо не я пазеше от вятъра, който налиташе на пориви и облепваше със снежинки качулката й. Поне бурята беше издухала снега край ръба и Каран пристъпяше предпазливо край пропастта. Докато Изпъпли над стената около Каркарон, вече се развиделяваше в бавно просмукваща се наоколо сивота. В бялата пелена виждаше само няколко крачки напред, но ако видимостта бе добра, нейните врагове щяха лесно да я забележат. По стръмнината нататък също не бе останал сняг освен заледената тук-там кора. Докато настъпи утрото, Каран се бе изкачила високо над Каркарон. Още по-нагоре ридът беше осеян с големи ръбести камъни и скални издатини. Тя бе намислила да си издълбае дупка в някоя навята пряспа.

След дълго търсене си избра източен каменен ръб, прояден от стихиите. Откъм билото до него се бе събрал сняг, стигащ над главата на Каран. Направи си леговище, както я бе научил нейният баща — уплътни стените и тавана, за да не я затрупат, а отвора можеше да запушва с голяма снежна топка. Пространството й стигаше да седи прегърбена или да лежи присвита. Тук биха я намерили, само ако огледат много зорко цялата дълга пряспа, а това беше шанс едно на хиляда.

Щом се справи и с тази грижа, пак я налегнаха по-тежките тревоги. Беше ли чак толкова страшно престъпление помощта й за Рулке? Когато транксът разлюля цялата машина с едно небрежно побутване, Каран се уплаши истински. Дали за да съхрани живота на Лиан, тя бе погубила всички, които й бяха скъпи? Сред тях и Лиан. А по пътя на нашествениците първо се изпречваше Готрайм.

Заваля още по-силно и тя се зарадва. Опразни раницата си на мъничката свободна част от пода. Две пушени змиорки, така вкоравени от студа, че рискуваше да си счупи зъбите в тях, продълговато парче сирене, връзката лилав лук съе силна миризма и по някое гнило петънце, малко сушени плодове и половин самун черен хляб, който си носеше още от Готрайм. Не беше много, но с тази храна щеше да издържи няколко дни. Най-неприятното беше, че нямаше нож.

Пъхна едната риба под палтото си, за да я стопли, и заръфа края на самуна, толкова престарял, че имаше вкус на стърготини. Обели и глава лук със зъби, отхапа от прорасналия край, поомекнал в ръката й. Залютя й, но гладът надделяваше.

Плодовете й бяха непознати — с ръждив оттенък отвън, но алена сърцевина. Спомни си, че бе виждала гашадите да ги ядат. Отхапа предпазливо съвсем малко парче. Вкусът беше сладникав и леко лютив. Устните й пареха. Топлината се спусна чак в стомаха й, а по челото й изби пот. Ударите на сърцето й зачестиха, изведнъж се сгорещи цялата. Реши да не опитва плода повторно.

Явно навън вече не валеше, защото в леговището й проникваше повече светлина. Тя надникна през тунела. Виждаше добре и отсрещния рид. Пропълзя навън, като се стараеше да не разширява отвора.

Прехвърчаха само редки снежинки. Различаваше стените на Каркарон половин левга по-надолу. Откакто издълба пещерата си, бе натрупало достатъчно сняг да прикрие следите й. Тя огледа склона във всички посоки. Нищо освен бяло покривало и заледени скали. И в Каркарон не се забелязваха признаци на живот. Шмугна се обратно в скривалището, което се вмирисваше на риба. Змиорката омекваше под палтото й.

Обядва с парче тлъстичка пушена змиорка, сух хляб, твърдо сирене и остатъка от главата лук. От лютивината му носът й протече.

Сви се на топка в спалния чувал и скоро се унесе, но я спохождаха тревожни, объркани сънища — гонеше я оплискан в кръв лорск. Събуди се от почти непоносима горещина. Не й се вярваше времето навън да се е променило чак толкова. Подаде глава от отвора — вятърът все така смразяваше.

Макар да я налегна силен глад, припасите й изглеждаха още по-противни. Пак й се прияде нещо сладко, тя бръкна в раницата и извади нахапания плод. Щом го лапна, неописуемо приятна тръпка плъзна по тялото й, а кръвта й сякаш се превърна в разтопен метал. Струваше й се, че няма нищо непосилно за нея. Би могла да се пребори и със самия Рулке, за да му отнеме машината.

Подскочи конвулсивно, заби глава в тавана на пещерата и огромна буца плътен сняг я притисна надолу. Изведнъж изстина, задави се и изплю хапката. Докато пооправи убежището си, необичайният й възторг се изпари. Всъщност Премръзваше. Уви се в палтото, наметалото и спалния чувал, но не можа да се стопли. Кръвта туптеше в главата й, болката се засилваше. Скоро пак потъна в неспокойни видения.

Събуди се по тъмно. Отново валеше. Веднъж различи светлините на Каркарон, но виелицата веднага ги затули. Снегът, натъпкан старателно в манерката й, се бе стопил — имаше вода колкото побира голяма чаша. Изпи я, напълни манерката и придърпа спалния чувал над главата си.

Задряма веднага, обаче не успя да поспи спокойно — неприятните сънища се редуваха и се въртяха около едно и също — как бягаше от преследвачите си преди повече от година. Вечно гонена, вечно безпомощна. „Край на това!“ Яростта се надигна с такава сила, че неочаквано я завладя желанието да прокара връзка и да порази по нея съзнанието на Рулке.

За миг се наслади на кръвожадността си, но здравият разум победи. Посмееше ли да поднови връзката толкова наблизо до кулата, той щеше да я спипа. А и от къде на къде си въобразяваше, че може да надделее в сблъсъка?

Реши да кротува. Нямаше как да я намерят…

Гърлен вопъл я изтръгна от дрямката. Някой викаше наблизо — гашад! Промъкна се към отвора, погледна и се вцепени от ужас. Бледото слънце открояваше тъмните фигури на гашади, които се катереха по склона към убежището и. Взря се в тях, колкото да се увери. Насочиха се точно към скривалището й, все едно вървяха по начертана в снега линия.

Макар че беше по-пъргава от тях, хванаха я в капан, пръснати във верига по склона. За миг тя остана неподвижна като приклещен заек, после трескаво напъха вещите си в раницата и се впусна в безнадежден бяг по стръмнината.

5. Транкс

Чакаха час след час в амфитеатъра и се взираха в Каркарон. Какво друго да направят? Някой накладе огън с дървата, които аакимите бяха донесли, но пламъците нито топлеха, нито разведряваха някого.

Погледът на Лиан шареше по хората наоколо. Тук бяха десетина войници от стражата на Игър — закалени в битки ветерани, които винаги оставаха нащрек. Зад тях костеливата Вартила крачеше неуморно, видимо разяждана от отдавнашната борба в душата си. „Не мога да разпозная своя господар в него!“, бе изплакала тя след първата си среща с Рулке. Но сега предаността към Игър, която бе съхранила като че на инат, явно се поколебаваше.

Долода, помощничката на Игър — вечно изнервена млада жена в неизменната размъкната роба, се прокрадваше насам-натам. След ненадейното си повишение тя живееше в нестихващ страх от Игър, прочут с твърде променливите си настроения.

Мендарк, заприличал още повече на граблива птица, седеше на паднал дънер и зяпаше пламъците. Наблизо телохранителите му Осейон и Торгстед играеха на зарове върху плосък камък. От другата страна на огъня беше библиотекарят Надирил, около когото се събраха Лилис, баща и Джеви и Талия. Шанд се бе запилял нанякъде. „Вероятно дебне какво става в Каркарон“ — рече си Лиан кисело. Аакимите се бяха настанили отделно, сред тях червенокосата Малиен, Тенсор и Стария Дарлиш, когото Лиан не познаваше доскоро. По външност той се различаваше от останалите аакими — тънки ръце и крака, шкембенце и брадичка, изострена като мистрия.

— Какво чакаме? — не се стърпя Лилис.

— Края на света — унило отрони Тенсор.

— Какви ли беди е намислил да причини? — обади се Стария Дарлиш със своя дразнещ ухото източен говор.

— Няма как да познаем — отвърна Надирил.

Проявената мощ на машината им подейства смазващо. Всички страняха от Лиан. Никой не се съмняваше във вината му.

Талия прекрачи към него, за да провери въжетата, с които бе вързан. Носеше къс меч. Лиан за пръв път я виждаше въоръжена. Понечи да я заговори, но се отказа. Имаше ли смисъл? Мислите му пак се насочиха към кулата и не осъзна веднага, че Талия му е казала нещо.

— Попитах прекалено ли са стегнати? — повтори жената.

— И да са, какво от това?

— Не мога да преценя дали си виновен или невинен. Това ще се реши на съд, ако оцелеем. Но не искам дотогава да останеш без ръце, а в такава нощ това лесно може да те сполети.

Лиан разсеяно размърда ръце. Въжетата бяха вързани здраво, но не стягаха излишно. Тя се извърна и нещо се отприщи в него, изръмжа гърлено. Талия отново се взря в лицето му.

— Какво има?

— Страхувам се до полуда за Каран.

Тонът му изглежда я смути. Хвана го за рамото със силната си ръка и го завъртя към светлината, все едно се опитваше да прочете истината в очите му.

— Какво, изненадах ли те? — сопна се Лиан. — Всички си мислите, че съм я предал.

— Има доста доказателства за това — напомни жената. — А ти какво би казал в своя защита?

— Нищо! — кипна младежът. — Думите нямат значение. Изобщо не го интересуваше мнението й за него. Каква ли участ щеше да отреди Рулке на Каран? Тя притежаваше дарбата на усета, а и други редки способности. Никога не би я пуснал.

Талия отвори уста, но не успя да каже нищо — Мендарк дойде при тях.

Сбъдването на предсказанието като че беше унищожителен удар за Магистъра. Загуби досадното си самочувствие, а видеше ли хора Да си шушнат, тутакси се мръщеше — май подозираше всекиго, че го клевети или осмива. Знаеше се, че е готов на всичко, за да запази почетното си място в Преданията. Как да понесе мисълта, че хилядолетното му властване като Магистър ще завърши с такъв позорен провал?

Облачният воал пред луната се разкъса, кръгът в червено, лилаво и черно светна по-ярък и фигурата на Мендарк се открои насред белотата на снега. Външността му се бе преобразила и Лиан понякога трудно вярваше, че това е същият човек. Преди месеци в Хависард се бе разминал на косъм със смъртта, но и обновяването на изнемощялото му тяло не помагаше особено.

Наистина напомняше за съсухрен лешояд с този нос, изтънял до човка, ръцете — като ноктести лапи, раменете, превити напред. Дълбоки бразди минаваха покрай ъгълчетата на устата му през половината лице, кожата се нагъваше, сякаш отдолу нямаше никаква плът.

Мендарк също не пропусна да огледа въжетата, с които бе вързан Лиан.

— Какво измисляш пък сега, летописецо?

— Само казах, че съм невинен — Може и да си, но защо постъпките ти подсказват обратното?

— Дори да бях умрял в тъмницата на Игър, всички вие пак щяхте да стърчите тук и да зависите от прищевките на Рулке!

— Хъм… — изсумтя Магистърът и закуцука обратно към огъня.

Ставаше по-студено. Каркарон бе притихнал. Аакимите слязоха при купчината дърва и след няколко часа се върнаха с огромни наръчи. Разпалиха нов огън в най-закътаната част на амфитеатъра.

Малко по-късно Лиан се слиса — Игър му донесе метална паница със супа. Дали не се чувстваше гузен заради скорошния си пристъп на безумие? Идеше му да лисне горещото вариво в лицето на тирана, но така с нищо нямаше да помогне на Каран. Предпочете да си стопли дланите около паницата. Усещаше ходилата си като буци заледено желе. Вдигна глава — Игър го гледаше изпитателно.

— Преди месец искаше да ме погубиш без съд — промърмори младежът. — Да не се е променило мнението ти за мен или просто искаш нещо?

— Рулке изобщо не се опита да обсеби съзнанието ми — промълви Игър. — Може и да съм сбъркал в обвиненията си.

Лиан отдавна не се бе възползвал от майсторското си умение да въздейства с глас върху събеседниците. Но защо да не подтикне тези страхливци към нещо, което ще облекчи участта на Каран?

— Щом ти олекна, няма ли да си опиташ силите срещу него.

Когато цялата ти армия беше с тебе, изглеждаше много смел в опустошаването на половината Мелдорин. Пък и за тебе се говори, че си велик магьосник. Защо бездействаш?

Игър се подсмихна.

— Летописецо, на мен няма да ти е толкова лесно да ми внушиш каквото и да е, ако ще силите ми да не са същите както преди. Да знаеш, чудесно е да си бил сред великите, после да си паднал на дъното и пак да си се въздигнал. Онова, което някога ти се е струвало важно, вече е нищожна дреболия… Но да не се отплесваме. Нищо не мога да сторя на Рулке. Страх ме е и си признавам това…

В този миг от разнебитения покрив на Каркарон бликна бяло сияние. Игър изтича към ръба на амфитеатъра, заслони очи с длан и се вторачи в кулата. Избълва проклятие и се втурна по стъпалата, а другите го последваха.

Главата на Лиан се замая. Започваше се! Каран беше в кулата заради него, а той нямаше с какво да и помогне. Мъкнеше се подир останалите, доколкото му позволяваха оковите на краката. Полепналият на тях грапав лед бързо разкървави глезените му.

Когато се добра до стръмната пътека, всички вече бяха на стъпалата под портата, но привляклата ги светлина избледняваше. Скоро изчезна и се спусна още по-плътна тъма, защото облаците отново скриха луната. Лиан се притаи по-назад, за да не го забележат. Някакво неприятно усещане свиваше вътрешностите, а сетивата му се размътваха, като че самото пространство наоколо се разместваше. Стиснеше ли клепачи, в ума му се мяркаха чужди за него гледки — като пейзажите от Аакан, които разгледа в Шазмак, но по-разкривени, по-далечни от действителността.

Знаеше какво става, преживя го и преди седмица. Рулке бе задействал своята машина, но не за да лети с нея, а за да постигне Целите си.

Бурният вятър налиташе от юг и носеше ледени кристалчета, които жулеха кожата. Групата чакаше на загрозената със страшилища стълба пред Каркарон. Статуите над тях сякаш разперваха крилете си, за да се понесат със стихията. Студът изсмукваше и последните остатъци топлина от телата. За малко всичко притихна, после настана хаос.

От планинския склон се спусна вихър, несравним по ярост с всичко досега. Зърнаха го като безформена сянка, устремила се към тях.

Връхлетя ги така, че по неволя се вкопчиха един в друг, за да не ги отвее от стъпалата. Ледени късчета се впиваха в бузите им. Ураганът изтръгна парче от покрива и го запокити над главите им право към Лиан, който се просна по корем в очакване да бъде отнесен като с метална метла. Парчето обаче се килна встрани и падна в урвата. Ударната вълна отмина нататък, изкореняваше дървета по края на гората.

Луната се показа, но скоро я заличи болезнена за очите червена светлина, избухнала в Каркарон, толкова пронизваща, че старата твърдина все едно прозираше.

Кулата бълваше нажежен въздух, в небето скоро се струпаха облаци и за няколко минути се изсипа порой. Дъжд в планината през зимата? Но нямаше наводнение — водата мигновено замръзваше по скалите.

Разнесоха се и шумове като налудничава мелодия. Накъсано свирукане и тъкане, напомнящо за безброй щурци в нощна ливада и смесено с глухи бум тежи, подобни на удари по метален барабан с размерите на къща. Светлината пулсираше в такт със стържещите звуци, после замъждука заедно с по-тихата шумотевица, без да изчезне.

От ясното небе се сипеха огромни снежинки, скриха всичко освен неясното зарево и трудно различимия диск на луната. От кулата се виждаше само размит силует.

Мощен проблясък огря Каркарон отвътре. Свирепо блъскане разклащаше стените, последните керемиди се откъснаха от покрива и се натрошиха на площадката пред портата. Със зъл вой нещо проби стената на кулата като мълния и разхвърля късове от зида. Стовари се долу и се метна към хората. Не можеха да познаят тази твар, но виждаха, че е по-едра от човек. Не се ли мярнаха и криле?

— Това е транкс! — ревна Шанд. — Бягайте!

Аакимите стояха по-нагоре от другите. Двама грабнаха носилката с Тенсор и хукнаха. Не направиха и няколко крачки, преди съществото да изплющи с криле и да им налети. Носилката се прекатури и захлупи Тенсор, с което му спаси живота, но аакимът до него беше смазан и разкъсан за секунда. Лиан се почувства твърде уязвим на пътеката. Запълзя по стъпалата и от ужас не усещаше как оковите одират новите съсиреци по краката му. Каква ли беше участта на Каран? Щом такова чудовище избяга от кулата, що за изчадия вилнееха вътре? Стигна до пряспа в сенките и се притисна нея. Другите профучаха надолу, без да го видят, и продължиха по пътеката към амфитеатъра.

Транксът се изправи като огромна сянка, погълна последна мръвка и отскочи във въздуха. Прелетя над Лиан, тупна върху един от стражите на Игър и повали друг. Никой не успяваше да проследи движенията на уродливото същество в мрака, личеше само колко е прегладняло и освирепяло. Разнесе се страховит женски писък на болка.

— Светлина! — кресна гневно Талия и от жезъла на Игър избухна огнено кълбо.

Транксът застина и сега Лиан разбра защо в изваянията на подобните му е имало такава стаена заплаха. Някой хлипаше зад него, май беше Лилис.

Той се чудеше какво да стори. Ръцете му си бяха вързани. Не зърна никъде Лилис, не можеше да се добере и до Каран. Транксът се устреми с дълги подскоци по пътеката. Някой от аакимите го улучи с копие, но това не смути чудовището повече от ужилване на пчела. Жалният вопъл на аакима последва мигновено.

В сиянието от жезъла на Игър се виждаше как всички бягат отчаяно към амфитеатъра. Транксът ги гонеше настървено, размаханите криле го повдигаха във въздуха при всяко оттласкване от земята.

Встрани от Игър блесна червен лъч. Чудовището се спусна като нападащ орел, но лъчът изведнъж засия като слънце. Черният силует се очерта съвършено. Транксът изрева дрезгаво, прелетя над главата на Мендарк и се скри в мрака над пропастта.

— Назад! — заповяда гръмогласно Игър, когато друго тяло изскочи през дупката в кулата.

Това същество беше по-дребно и повече приличаше на човек, но също изглеждаше заплашително. Вдигнаха ранените и ги понесоха към амфитеатъра, единственото съмнително убежище.

Лиан притисна лице в снега. Новата твар мина тичешком край него, без да го погледне. След малко летописецът се осмели да вдигне глава. Нямаше никого наблизо. Светлината в Каркарон чезнеше, необичайната врява стихваше. Нито транксът, нито другият нашесвеник се мяркаха някъде. Но Рулке бе отворил проход към пустотата…

Дори летописците не знаеха за нея друго, освен че е мрачно пространство на безнадеждност, пораждащо само два стремежа — оцеляване и бягство. А за транкса се казваше, че е по-силен и находчив затова и по-гибелен от всеки друг обитател на пустотата.

Макар и размътен от треска, умът му извличаше от паметта „Предания за пустотата“. Рядко бе отделял време да ги чете. Интересуваха го други истории, а той смяташе, също като повечето летописци и разказвачи, че това не са истински предания, защото едва ли се опират на истината. Отнасяха ги съм Апокрифите, предшествали същинските Предания — недоказуеми, незаслужаващи да бъдат изучени.

А и паметта го подвеждаше. Докато заслужи званието майстор-летописец, усъвършенства се дотам, че запомняше точно всеки текст, който прочете два пъти. Но с „Предания за пустотата“ се бе занимавал през годините на чиракуване, далеч преди да завърши обучението си.

Шанд разпозна транкса… Припомни си паниката в гласа му. Откъде ли имаше това знание?!

Снежинките се сгъстиха във виелица, кръвта в ботушите му замръзваше полека. Той вече трепереше неудържимо. Дори не усещаше болка в глезените. Надигна се насила на колене, но щом се опита да помръдне, падна в пряспата. Макар и с гаснещо съзнание, разбираше добре, че няма защо да се плаши от транкса. Щеше да умре след не повече от час.

6. Лорск

Лилис стоеше с Джеви и Надирил на стълбата под Каркарон, когато транксът разби стената. Нейният баща, дребен, но жилав и чевръст, мигом събори библиотекаря на стъпалата и затисна с тялото си своята дъщеря.

— Не мърдай! — изсъска в ухото й. — И не пищи!

— Нямаше да пищя — изломоти тя с натъпкана със сняг уста.

Обичаше Джеви повече от всеки друг на света, но толкова отдавна умееше да се грижи за себе си, че неговите наставления понякога й дотягаха.

Не шавнаха, докато чудовището разкъсваше плячката си. После то се устреми надолу по склона, от вдигнат жезъл блесна огън и транксът кривна нанякъде в нощта.

— Да побързаме! — настоя Джеви. — Лилис, внимавай къде стъпваш.

Надирил не се изправи и момичето ахна:

— Добре ли си?!

— Още съм жив, дете, но си ударих главата. Помогни ми да стана. — Щом стъпи на краката си, старецът се олюля. — Оставете ме и слезте в гората! Може да нахълтат още от тези твари.

— Няма да те зарежем. Джеви, направи нещо! — окаяно се примоли Лилис.

Баща й метна Надирил на рамо като дълъг чувал с кости и закрачи по пътеката. В тъмното изобщо не забелязаха Лиан.

— Ама че унижение… — засмя се хрипкаво Надирил.

Под стръмнината Джеви спря да си поеме дъх и премери на око Разстоянието до амфитеатъра.

— Май ще успея да те отнеса дотам.

Проблясък откъм кулата им показа друго същество, препуснало по стъпалата. Приличаше на човек.

— Това е лорск от пустотата, дете — изгъгна библиотекарят, опрял се на рамото на Джеви. — Щеше да е по-силен от нас, дори да бяхме въоръжени.

Джеви ловко измъкна късия си кинжал.

— Минете зад мен — заповяда напрегнато.

— Къде са нашите приятели? — уплаши се момичето. — Талия! Помощ! Помощ!

Вятърът отнесе думите й.

Талия беше наблизо, помагаше да пренесат ранените над ръба на амфитеатъра. Изостреният й слух долови тихия писък на Лилис.

— Връщам се! — извика тя на Шанд.

Той дори не се обърна. Двамата с Малиен се опитваха трескаво да облекчат мъките на Зара, разпорена по единия хълбок. Погледнаха раната, от която напираха да излязат черва, и пак стегнаха превръзката. Тук не можеха да зашият такава рана.

— Талия, по-бързо! — врещеше Лилис, а приятелката и изведнъж се озова на площадката над стъпалата към амфитеатъра.

Джеви бранеше най-тясното място на пътеката. Боравеше умело с ножа, но късото острие не го предпазваше от дългите ръце и извитите нокти на противника. С един бесен замах съществото изби ножа. Джеви заотстъпва, извърташе се и отскачаше, но Талия знаеше, че е обречен.

Прониза я непозната за нея горест. Метна се и се провря гъвкаво между Лилис и Надирил. Опита се да намушка лорска с късия си меч. Нападателят понечи да отбие удара и си поряза дланта. Отдръпна се крачка назад. Талия застана до Джеви на тясната пътека.

Лилис мяташе снежни топки по страшилището.

— Я опитай с тази — помоли Надирил. Момичето запрати топката право в окото на лорска.

— Дано те заболи!

Май пожеланието й подейства — създанието притисна ръка към окото си, с другата само замахваше напосоки.

— Тази снежна топка да не беше вълшебна? — сащиса се Лилис. — Направи ми още една!

— Вътре имаше един не особено вълшебен камък — обясни старецът, мрачно ухилен. — Ето ти друга.

С див вопъл съществото прескочи Джеви и протегна ръце да докопа момичето. Лилис се подхлъзна на стъпалата и изчезна без звук под ръба на пропастта.

Разяреният лорск реши да изкорми Надирил, който изрече невъзмутимо:

— Тугах тпхое мадарха! Вунк!

Съществото замря и примижа.

— Мадархан?… — промърмори то.

В този миг Талия го наръга между ребрата. Лорскът се хвърли встрани и също падна в бездната.

— Не знаех, че владееш думи със скрита мощ — промълви тя. — Какво му каза?

— Във всички думи има сила. Казах му на един от езиците на пустотата „Спри! Аз съм твоят баща!“ В подобни обстоятелства тази измама може да ми бъде простена. Дори не помня в коя книга прочетох тези слова.

— Но къде е Лилис?! — вайкаше се Джеви и подтичваше покрай ръба.

Надирил се озърна.

— Стоеше ей тук.

— Дали е оцеляла? — затюхка се Талия.

— Нищо чудно. По-надолу има скални ръбове. Може да се е закачила в нещо.

— Трябва да светнем — промърмори тя. — Джеви, изтичай да вземеш запален клон от огъня.

Той хукна, а Надирил я попита:

— Защо го отпрати?

Талия вече бе извадила своя светлик. Успя да различи стръмен, но не и отвесен склон с обли заснежени издатини.

— Той ме спаси от гладен чакалот. И винаги е толкова мил и Добър, без да иска нищо от мен в замяна. Не мога да допусна той да слезе там. Лилис го обожава…

— Ти също — вметна старецът.

— Може и да е жива — побърза да продължи Талия. — Но някъде долу има и един освирепял лорск. Май виждам откъде ще се спусна…

Смъкна се под ръба, опитваше се да напипа опора с крак. Нито за секунда не забравяше на какъв риск се излага. Денем изобщо не би й хрумнало да слезе в урвата. Стъпи на нещо, провери колко е здраво, намери къде да опре и другия си крак. По едно време се откърти камък и тя се хлъзна половин разтег, преди да се задържи. Продължи да се спуска още по-внимателно. Сърцето й блъскаше в гърдите.

— Лилис! — извика тя.

Високо над Каркарон избухна осветителна ракета.

— Какво става? — кресна Талия.

— Не знам, виелицата е гъста — отвърна Надирил. — Но Каркарон е осветен много ярко. Пак се е случило нещо. При тебе всичко наред ли е?

— Не! — Що за щуротия направи… — Трябва да се върна горе. Натисна леко с крак, подметката се изметна и Талия отново се стрелна по склона. Светликът се изплъзна от пръстите й и скоро вихрушките го скриха.

— Талия?

Сега не виждаше и Надирил.

— Не мога да се покатеря. Лилис! — нададе вик тя с все сила. Нямаше отговор. — Лилис!

А и едва ли би чула нещо във воя на вятъра. Притискаше се към хлъзгавата повърхност и не смееше да шавне. Студът постепенно се просмукваше в тялото й. Начесто зовеше Лилис, но никой не се отзоваваше. По-късно над нея запламтя клон.

— Талия, къде си? — зарадва я гласът на Джеви.

— Точно под тебе. Не се спускай, хлъзгаво е.

— Намери ли я? — пресекна горчиво гласът му.

— Не!

— Не можеш ли да се върнеш тук?

— Не мога.

— Да не си помръднала! — тутакси нареди той.

Изведнъж я обзе страх. Не искаше Джеви да рискува живота си заради нея. Пак натисна с крак и коварният склон я запрати поне десетина разтега към дъното на пропастта. Блъсна се силно в буца лед и замря. Цялото тяло я болеше. Предполагаше, че отвесната стена на урвата започва съвсем наблизо. Напрегна волята си да срещне смъртта.

— Талия, Лилис!

Факелът на Джеви се мяташе високо горе. Изглежда виелицата бе отслабнала.

Нямаше спасение от този проклет вятър, а и дрехите й се разръфаха. По склона веднъж-дваж изтракаха съборени камъчета. Талия започна да вика името на Лилис, докато не прегракна. Напразно. Звездите, блещукащи през разпокъсаните облаци, се въртяха и я замайваха. Затвори очи, но и прилоша още повече.

Неочаквано пращенето на горящия клон доближи лицето и, Джеви хвана брадичката й, за да я погледне в лицето.

— Да не си пострадала?

— Нямам нищо счупено — тихо го увери тя.

— Чу ли Лилис отнякъде?

— Не. Ти как слезе?

— Забрави ли, че съм моряк? — Джеви свали ръкавиците си и старателно опипа главата й. — Толкова пъти съм се катерил по заледени мачти, а и винаги си нося въже.

— Аа… — смънка Талия. — Къде е то?

— Не стигна чак дотук. Дръж се за ръката ми.

Стискаше пръстите му като удавник. Сърцето й се свиваше от доблестта му. Джеви държеше факела така, че тя да вижда къде да стъпи и да се хване. Катеренето се оказа по-лесно — можеха да проверяват устойчива ли е опората. След усилено драпане нагоре се добраха до полюшвания от вятъра край на въжето.

— Имаш ли сили да се качиш по него? Виеше й се свят.

— Не.

Джеви прокара въжето под нейния колан, после и под своя. Напираше нагоре под нея и я избутваше. Най-сетне зърнаха главата на Надирил, който надничаше над ръба. Той й подаде ръка.

— Погрижи се за нея — помоли го Джеви, — ударила си е главата.

Върза въжето до стъпалата и се спусна отново.

Талия гледаше с размътен поглед и всяка секунда за нея се точеше като час. Примираше от страх за Джеви, защото знаеше, че ще се спусне по-надолу от края на въжето. И най-сетне си призна, че й е скъп, както не се бе случвало с друг мъж досега. Припомняше си Крандор, как помогна на Джеви да избяга от острова на пиратите и как той й се отплати, като я измъкна от челюстите на чакалота.

А той обичаше Лилис неописуемо. Но нямаше да я намери. Светлината на факела пак запълзя нагоре бавно и неуверено. След цяла вечност Джеви се показа над ръба. Сам.

Надирил го издърпа и се взря в замръзналите по лицето му сълзи.

— Къде стоеше Лилис? — изграчи бившият моряк.

— Ей там — посочи старецът края на стъпалата.

— Тук ли? — завлече се дотам Джеви.

— Не, по-наляво. Откажи се — благо го посъветва Надирил. — Немислимо е да оцелее при такова падане.

— Не мога! — изхриптя Джеви. — За нищо на света! Какво стана?

— Не видях! Просто изчезна.

Джеви обърса ледените капки от лицето си и Талия се досети, че ще стори нещо глупаво.

— Не слизай — примоли му се веднага.

— Трябва… — промърмори той и спокойно направи крачка назад. Талия писна скръбно, а старият библиотекар изтърва унила ругатня.

— Ще отида да доведа някого. Аакимите носят въжета. Ти не мърдай никъде.

Тя се засмя изтерзано.

— Няма да мърдам.

Чувстваше се като залепена за камъните. Двамата, които й бяха най-близки в целия свят, паднаха в пропастта и почти нямаше съмнение, че са мъртви.

Не знаеше колко време е минало. В Каркарон избухваха и падаха жълти светлини.

Надирил се върна с Игър и неколцина аакими, сред тях и Баситор, който добави по-дълго въже към вече закрепеното от Джеви и го уви в хамут около тялото си. Другите аакими опряха крака във вдълбани камъни и го спускаха бавно. Въжето се местеше ту наляво, ту надясно. Накрая Баситор даде знак с няколко подръпвания, сънародниците му добавиха още едно въже.

Талия чу неспокоен шепот зад гърба си.

— Някой излезе през портата! — съобщи Надирил. — Какво да правим?

Главата я заболя още по-силно.

— Ами ще браним пътеката.

Заби меча си в земята, подпря се и успя да се изправи с увереността, че всички ще намерят тук гибелта си.

— Дайте знак на Баситор да се качи веднага! — отсече Игър.

Талия, Игър и Стария Дарлиш слязоха до седловината в пътеката и зачакаха в тъмното с извадени оръжия. Сянката идваше към тях. Щом доближи падината, Игър й се изпречи.

— Гашад, нито крачка повече!

Стражът на Рулке спря и ги огледа, после се ухили неприветливо.

— Най-добре ще е за вас да се махнете, преди да съм се върнал с останалите.

Обърна им гръб и тръгна обратно към Каркарон, а те отидоха при аакимите.

— По-чевръсто де! — сопна им се Игър.

— Намерил е нещо — обади се някой.

— Все едно, дайте му знак да се изкачи, иначе ще го зарежем тук.

Въжето се разклати три пъти и всички задърпаха. Появи се Баситор, вързал тяло на раменете си — Джеви, отпуснат в несвяст. Огромният ааким уморено отвърза товара си и положи моряка на пътеката.

— Джеви! — хвърли се напред Талия.

Целият беше в синини и твърде студен на пипане.

— Внимавай! — възпря я прегракнало Баситор. — Жив е, но има много счупени кости.

— Ами Лилис? — отпаднало попита тя.

Остатъкът от въжето още висеше над пропастта и Баситор продължаваше да го издърпва.

— Бяха един до друг — подхвърли през рамо.

— Талия! — изпищя момичешки глас отдолу и чудото се случи.

— Браво на тебе, Баситор! — клатеше глава Надирил.

Едната буза на момичето беше ожулена, имаше замръзнала кръв по крачолите на панталона й, но беше жива. Талия я изтегли и я сграбчи.

— Доста надолу се бяха смъкнали — обясни аакимът. — В малка вдлъбнатина, натъпкана със сняг, под която няма нищо друго. Опасявах се, че са паднали.

Той разроши косата на Лилис.

— Талия, чувах те как ме викаш — забърбори момичето с продрано гърло. — И аз крещях, докато глас не ми остана. Ама си знаех, че ще ме извадите — добави детински.

Талия се наведе над Джеви, който изпъшка и отвори очи. Усмихна им се.

— По-голяма тъпотия от тази не бях виждала — сгълча го Талия.

— Намерих я, нали?

Тя го прегърна и той изохка. Дясната му ръка, три пръста на лявата и няколко ребра бяха счупени.

— Ами ако беше паднала в пропастта?

— Пак бих искал да съм при нея — каза той така, че нямаше какво да се добави.

7. Хирургия

— А къде е Лиан?! — остро попита Лилис, щом се присъединиха към останалите над амфитеатъра.

— Той беше малко по-надолу от мен, когато транксът нападна — сети се Тенсор.

— Горкият Лиан! — захлипа момичето. — Пък аз съвсем го забравих…

— Никой не го е виждал — обади се Надирил. — Предполагам, че… е нямал късмет.

— Сигурно още е горе! — разфуча се Лилис.

— Не можем да се върнем там — троснато възрази Мендарк. Тя го изпепели с поглед.

— Лиан ми е приятел! Сама ще отида, щом на никого не му стиска.

— Добре де — въздъхна Шанд, — ще дойда с теб да огледам.

В Каркарон още се мяркаха проблясъци и разкриваха костеливите фигури на стражите. Двамата се прокрадваха предпазливо по стъпалата. Доближиха портата, но нямаше и следа от Лиан. Макар и уплашена, Лилис огледа дори зад статуите. Нещо в кулата изтрещя толкова силно, че яката порта се разтресе. Момичето ахна задавено и се върна тичешком.

— Да вървим — хвана я за ръката Шанд. — Няма го. Нищо повече не можем да направим.

Побързаха да слязат по стълбата. В мрака близо до подножието Лилис настъпи нещо меко. Веднага разчисти снега с ръце и се показа тяло. Лиан лежеше неподвижно.

— Умрял е — разхълца се Лилис, щом докосна бузата му.

— Не е, но малко остава — смотолеви Шанд. — Аз съм виновен за това.

Вдигна Лиан и го понесе, криволичейки по опасната пътека. Талия ги пресрещна. — Нещо май се катери по склона.

— Онзи лорск — сви рамене Шанд.

— Болят ме краката… — изфъфли Лиан.

Шанд придърпа нагоре крачолите на панталона му и се вцепени. Прасците бяха раздрани от ръбовете на оковите. Около глезените имаше замръзнали гривни от кръв, лед и остъргано месо.

— Ти откъде знаеше, че онази твар се нарича лорск? — като в просъница попита младежът.

— Няма значение! Не го ли приберем на топло, ще умре — обърна се Шанд към Талия. — Но и да го отървем, може да остане без крака до коленете. Как е възможно да съм такъв глупак?!

Проклинаше се неспирно, докато отнасяше Лиан при огньовете. Разпали ги с остатъка от дървата.

— Талия, внимавай за неприятели. А ти, Лилис, тичай да повикаш някого на помощ.

Той сряза ботушите на летописеца, уви премръзналите му стъпала в одеяло и го напъха целия в спален чувал, в дъното на който опря топли камъни. През това време дотича Баситор, а Талия се провикна:

— Някой отново се мотае при портата. Шанд, да тръгваме!

— Баситор, ще отнесеш ли Лиан до долу? — помоли Шанд. — Аз нямам повече сили.

Очите на аакима блеснаха.

— Ще го отнеса.

— И няма да го хвърлиш в пропастта?

— Не! — сепна се Лилис. Колкото и да беше благодарна на Баситор за спасяването си, знаеше как той ненавижда Лиан. — Шанд, носи го ти.

Аакимът се наведе и почти опря свирепото си лице в нейното. Тя не отстъпи.

— Дете, твоята вярност е благородно достойнство. Но и аз държа на дадената дума. Няма да навредя на твоя приятел, макар че ми се иска!

Върнаха се при останалите. Малиен и Аспър побързаха да проверят колко е пострадал Лиан.

— Нуждаем се от силен огън и гореща вода, иначе няма да спасим нито него, нито Зара — заяви Малиен.

Утрото настъпи, преди да се доберат до гората. Приютиха се в каменния павилион при Черното езеро, вече сковано от лед. Аакимите опънаха заслон от платнища, а стражите на Игър накладоха три огъня, между които лечителите се заеха с раните на Зара и Лиан и счупените кости на Джеви.

Всички бяха много потиснати от новите несгоди и появата на транкса.

— Стотина звяра като този могат да опустошат цял Мелдорин — подхвърли Шанд, докато точеше ножа си.

— А хиляда може би стигат за Сантенар — отвърна Мендарк начумерено. — Делото на целия ми живот се сгромолясва пред очите ми.

— Как е той? — попита Талия.

През разръфаната кожа по краката на Лиан тук-там се виждаха костите. На Лилис за малко да й призлее.

— Изтощен и болен, но вярвам, че ще оцелее.

Малиен продължаваше да вади старателно мръсотията, набила се в плътта, а Шанд и Аспър шиеха раната на Зара с голяма игла. Тя гледаше, без да изохка.

— Ей, корава си! — възхити се Шанд, щом направиха и последния шев на корема й.

Лиан се опомни и изстена.

— Летописецо, взе да ми се струва, че през половината си живот съм кърпила нещо по тебе — закачи го Малиен.

— Колко зле са краката ми?

— Мисля, че няма да останеш без ходила.

Той се отпусна по гръб. Студът като че бе уталожил самоубийстената треска от нощта. Твърде добре разбра колко е безпомощен. А какво би правил, ако остане сакат? — Ще те боли още дълго, но нали те знам, ти всичко можеш да изтърпиш… — подсмихна се Малиен.

Всички аакими го смятаха за мекушав глезльо.

— Поне ще мога ли да ходя?

— Предполагам, но месеци наред само ще куцукащ. Нахраниха го със супа и пак го завиха. Смътно чуваше откъслечни разговори.

— Не бива да стоим тук — настоя Игър. — Гашадите тършуват из планината.

— Ами транксът? — изграчи Тенсор.

— Не се е мяркал нито той, нито другата твар.

— Трябва да изведем Каран оттам — изломоти Лиан.

— Няма начин — възрази Малиен. — Опитай се да поспиш. Един от обикалящите край бивака стражи дотича. На склона над гората се показали гашади.

— Връщаме се още утре в долината — реши Игър. — Не ми харесва това място, прекалено уязвими сме.

Прекараха мъчителна нощ в павилиона, спохождани от какви ли не страхове, макар че гашадите се задоволиха само да пазят пътеката към Каркарон. Щом се зазори, вдигнаха носилките и се оттеглиха през гората към гранитните канари.

Шанд бе окастрил тояга от твърдо дърво, черно почти като въглен. Изглеждаше, че това му достави удоволствие.

— Напомня ми за времената, когато бродех по света. С такова нещо в ръцете мога да се опазя от много опасности.

Той плъзна пръсти по брадата си.

— Заблуждаваш се — неприязнено каза Мендарк.

— Но заблудата е доста утешителна — ухили му се Шанд, който много обичаше да дразни Магистъра.

Стигнаха до края на платото. Тук пътеката лъкатушеше през оскубани от вятъра шубраци, минаваше между големи розови скали, обрасли с лишеи, преди следващото спускане надолу.

— Много лесно е да ни нападнат — мърмореше Шанд.

Тенсор надигна глава от носилката и подуши шумно въздуха. Потрепери.

— Да не се бавим! — изнервено подкани Мендарк.

Провираха се непохватно с носилките между грамадните камънаци. Пътеката над склона беше заледена, силни повеи запращаха гъсти облаци от снежинки в лицата им. Най-после поеха много предпазливо надолу.

— След всичко това Готрайм ще ни се стори най-уютното място на света — подхвърли Талия на Шанд.

Двамата вървяха последни. Баситор водеше. Спря толкова рязко, че Игър се блъсна в гърба му. — Какво… На пътеката пред тях се изпречи с разперени криле транксът.

Кожата му беше червеникаво-лилава, коремът му се издуваше, може би от преяждане. Могъщи мускули набъбваха по бедрата. Нокти като ножове се впиваха в леда и натрошения чакъл. На единия крак имаше рана от изгаряне.

Игър се смръзна досущ както при появата на машината, с която ги сплаши Рулке. Пръстите му все не напипваха дръжката на меча. Долната му челюст провисна.

Но Баситор извади светкавично дългия си меч и го насочи към звяра.

— Стой си зад мен, слепецо! — натърти той презрително. Размаха оръжието си и острието изсвистя. Зъбите на транкса се оголиха. Наглед бяха поне стотина, лъскаво кафяви. Лесно би отхапал цялата ръка на аакима.

— Скуннг! — изръмжа чудовището.

— Това като че означаваше „закуска“! — настръхна Надирил. Проснатият на носилка Лиан виждаше всичко като насън — транксът се хили, а Баситор върти меча си неуморно.

— Побеснява — промърмори Лиан. — Също като в Катаза. Лилис стисна ръката му.

Баситор разкърши широките си рамене, кресна яростно и скочи. Транксът му се хилеше и в последния миг замахна светкавично с лявата си ръка. Стискаше дълга дръжка с няколко метални топки на вериги, по които стърчаха остри шипове.

Топките се забиха в гърдите на Баситор с пльокащ звук, все едно месар кълцаше пържоли. Аакимът изрева, мечът падна на земята. Чудовището завъртя ръка назад и го запрати във въздуха. След секунда Баситор изчезна под ръба на канарата.

Все така засмян, транксът се приготви да повали и Игър с окървавеното си оръжие. Лиан забеляза, че болното коляно на пълководеца ще се подгъне всеки миг. Пръстите му стискаха дръжката на меча, но май нямаха сила да го издърпат от ножницата. Този път Игър щеше да се поддаде на страха и безумието си и да погуби всички.

8. Преобразяване

Зад Лиан някой писна. Той не проумя веднага, че е Лилис.

— Можеш, Игър! — насърчи го Надирил.

— Дръпни се от пътя ни — избоботи военачалникът към транкса. Не пролича да е овладял страха си. Все пак извади меча, но коляното му пак се разтрепери.

— А вие отстъпете! — заповяда през рамо.

Чудовището реши да насочи удара към главата на Игър, който не помръдна, макар металните топки да избръмчаха толкова близо, че разместиха кичури коса. Транксът пристъпи напред и Лиан чак тогава осъзна колко е грамаден. Колкото и висок да беше Игър, противникът му стърчеше с две глави над него. Пак вдигна оръжието си. „Но защо Игър се помайва така? — питаше се Лиан. — Ей сега ще бъде смлян на кайма. Дали страхът го е омаломощил?“ Игър примижа, за да вижда през дебелите лещи на очилата. Ръката с боздугана шавна, но транксът едновременно изопна другата, в която държеше къс сив жезъл с черен връх. От върха изскочи черен лъч право към очите на военачалника.

Игър светкавично посочи надолу с лявата си ръка и лъчът се заизвива по земята като змия. Където докоснеше скалите, те се ронеха. Цяла стена от натрошен гранит се стовари на пътеката и обгърна краката на транкса до коленете. Само подскачането на бузата му издаде колко го е заболяло.

Топките пак полетяха напред. Игър изви нагоре китката с меча, четири от петте верижки се усукаха около якото острие и топките се отклониха. Петата обаче се заби в рамото му. Чудовището се ухили и я дръпна, от раната пръсна кръв. Игър се олюля, опря коляно в земята и изтърва меча. Транксът затъкна дръжката на повреденото оръжие под широкия си колан, измъкна единия си крак от камънаците и протегна свободната си ръка с извити нокти.

„Свършено е с него! — каза си Лиан. — Ние сме следващите.“ Но Игър държеше нож, когато се стрелна напред. Ръката на транкса профуча над главата му. Докато чудовището се мъчеше да изскочи от каменния капан, Игър заби ножа в незащитените му слабини. Транксът нададе вой сякаш гигантски нокти чегъртаха в камък, ритна слепешком, покритото с броня коляно улучи Игър в корема и го запрати в близката висока скала. Транксът залитна превит, хлъзна се от пътеката, оставяйки следа от пурпурна кръв, сурна се надолу, но разпери криле и се скри от погледите им.

Талия и Шанд се промушиха покрай Лиан и едва не избутаха и неговата носилка през ръба. Макар че се опасяваха от най-лошото, Игър седна, без да му помагат. Имаше цицина колкото праскова на главата, а рамото му беше надупчено.

— Доблестна постъпка — похвали го Шанд. — Тази история ще бъде повтаряна от разказвачите през следващото хилядолетие.

— Невероятен подвиг — пригласяше му и Мендарк, който изчака края на схватката отзад. — Ако ще да сме врагове, възхищавам ти се искрено. Дано и аз проявя същата смелост, когато бъда поставен на изпитание.

— Нямах време да умувам — изхъхри Игър, който едвам си поемаше дъх. — Случва се и да изненадаме сами себе си. Но това не е краят. Да слезем в долината, преди да се наложи да носите и мен.

А Лилис плачеше безутешно.

— Горкичкият Баситор! Колко ли го е заболяло? Шанд я прегърна.

— Дете, падането от високо го е убило мигновено. Край на мъките му.

След като превързаха Игър, побързаха да се спуснат към Готрайм. Беше опасно да се мъкнат по стръмнината с носилките. Тенсор дори се опита да повърви, но се клатушкаше и можеше всеки момент да се преметне презглава надолу. Пак заваля по-силно, заради снега виждаха само няколко крачки пред себе си и трудно се придвижваха по хлъзгавите камъни. А и Надирил бе преуморен, малко оставаше да помъкнат и него ръце. Лиан непрекъснато жумеше от ужас — двамата аакими, хванали носилката, завиваха по тясната пътека, все едно се разхождаха в градина.

В Готрайм се наложи да обясняват всичко отначало. Сега и Рейчис, и останалите обитатели на имението започнаха да гледат Лиан враждебно. Превърнаха всекидневната в болница. Надирил се тръшна с пневмония. Страшната рана на Зара се възпали и тя се мяташе в треска. Лечителите не се отделяха от постелята й и се страхуваха че няма да преживее нощта.

Един вестоносец потегли към Касим, където Игър поддържаше малък гарнизон. Други тръгнаха да предупредят съседните области за опасността. Подготвиха се за отбрана на къщата, доколкото можеха.

Сутринта двама аакими тръгнаха да търсят тялото на Баситор, но се върнаха без него.

— Видяхме къде е паднал — унило сподели Стария Дарлиш, — но там имаше само кърваво петно на снега. Транксът ни е изпреварил, видяхме следите му.

— Какъв жесток ден — промълви Малиен. — Тежко е да не изпратим покойник както подобава.

— И какво ще решим за Лиан? — попита настойчиво Мендарк вечерта. — Нямам търпение да се прибера в Туркад.

— Налага се и той да отпътува натам — обади се Надирил от ложето си. — Нужни са му лекове, каквито нямаме тук.

Старецът се възстановяваше бързо, но още не можеше да става.

— Съгласен съм — припряно вметна Шанд, преди Мендарк да е отворил уста. — Сега да помислим за другото — Рулке и Каран.

— Преди време обсъждахме как да намерим достатъчно злато, за да изработим нова флейта и да разполагаме с оръжие срещу Рулке — напомни Магистърът. — За да отваряме свои портали.

— Само дето не събрахме злато — намуси се Игър. — Намислил съм да тръгна по собствен път. От тази задруга нямаше никаква полза.

— Ясно… — неприязнено отрони Мендарк. — Докато беше слаб, нямаше нищо против да се съюзиш с нас. Но сега сме хора без значение за тебе.

— Нито за миг не сме се престрували, че сме приятели — напомни пълководецът, добил увереност от невероятната си победа. — И не намирам достойнства в твоя план. Дано не си забравил, че от самото начало възразявах.

Магистърът чак подскочи над стола си.

— Искаш да си присвоиш машината!

— Аз изобщо не я искам. Чувствам се преобразен. Вече не се боя от Рулке и не възнамерявам да те подпомагам в твоите интриги.

— Моля ви — изграчи Надирил. — Така вършим каквото Рулке иска от нас. Спомнете си за Катаза! Заедно можем да му се опълчим, разделени сме нищо. Нека съхраним съюза си, поне докато не се върнем в Туркад. Какво ще кажеш, Игър? — изрече той по-рязко, защото и двамата пред него си мълчаха. — Ами ти, Мендарк?

Отстъпиха неохотно.

— Предполагам — рече им Малиен, — че транксът е бил за Рулке същата потресаваща изненада, както и за нас. Трябва да научим какво се е случило в кулата.

— Кой би дръзнал да се върне в Каркарон? — усъмни се Игър.

— И откъде се взе този транкс? — посмя да се обади Лилис.

Тя седеше на пода до огнището, а настанилият се в ъгъла Джеви не откъсваше поглед от нея. Талия бе изопнала дългите си крака до него.

— Лилис, каквото и да знаем за пустотата, не е нищо повече от несигурна мълва — започна Надирил. — Нерадостно пространство между световете. Преди изработването на златната флейта при случайно съвпадение на обстоятелствата някои твари са успявали да се промъкнат оттам на Сантенар.

— Що за твари са те? — не мирясваше Лилис.

— Понякога са диви зверове или уродливи чудовища. Друг път — коварни и изобретателни същества, почти подобни на хората. Като онзи лорск. Те не знаят пощада. В пустотата единствено борбата за оцеляване има смисъл. Появата на Възбраната е сложила край на всичко това. Оттогава са ни останали страшни приказки и едно-две наименования. Например „транкс“. Лиан може да ти разкаже каквото е прочел, когато оздравее.

Но любопитството на момичето беше неутолимо. — Как е възможно този транкс да лети? Ами че той изобщо не прилича на птица или на прилеп. Как тъй крилете му задържат във въздуха такова грамадно туловище?

— Дете, та той не лети добре — поправи я библиотекарят, — поскоро се рее или подпърхва на големи скокове. Но дори и това би трябвало да означава, че непрекъснато си служи с Тайното изкуство, защото крилете му са неподходящи за притеглянето в нашия свят. Дали няма да се нуждае от дълга почивка след толкова усилия?

— Ето че ми даваш надежда за предстоящите сблъсъци — кимна Игър.

— Както ти каза, някой трябва да се върне там… — подхвана Талия.

— Ти си ми необходима в Туркад — скастри я Мендарк.

— Изслужих си десетте години при тебе, че и малко отгоре — ядоса се жената. — С това задължението ми се изчерпва.

— Продължаваш да си моя старша помощничка, докато не се откажеш официално от поста! — Пронизващият поглед й отправяше предизвикателство, но настроението на Магистъра се промени изведнъж. — Всъщност идеята си я бива. Тръгни още сутринта и научи каквото можеш за неговите замисли и за машината!

— Ще дойда с тебе — реши Шанд. — Предпочитам да съм там, а не тук.

През следващата нощ само Лиан не можеше да мигне. Постелята му беше в старата част на голямата къща, недалеч от предния вход. В претъпкания с бежанци Готрайм никой не възнамеряваше да се грижи за удобството му. Ала той почти не усещаше туптящата болка в краката си. Какво ли са сторили Рулке и Каран? Какво ли е станало в Каркарон след нахлуването на транкса?

Незнайно в кой нощен час неясно движение привлече погледа му. Една сянка се промъкна през вратата от западното крило.

При толкова хора тук все някой щеше да има работа нощем. Влезлият обаче като че търсеше нещо или пък не познаваше добре къщата. Лиан затвори очи, когато фигурата го доближи и около пръстите й замъждука призрачно сияние. След малко примижа — сянката се качваше безшумно по стълбата към спалнята на Каран. Непознатият се върна скоро, разтърси го за рамото и светлината от показалеца му заслепи Лиан. Различаваше само златиста кожа и синеещи венички под нея.

— Къде е тя, летописецо?

По това съскане не личеше дали говори мъж или жена.

— Аз не…

Ноктите се впиха по-надълбоко.

— Къде е Каран?

— В Каркарон! — изхърка той против волята си. — При Рулке, Ако не я е отвел в Шазмак или пренесъл между световете.

Съскането прозвуча като крясък в ухото му. Ноктите се измъкнаха болезнено и светлината угасна. Докато очите му се приспособят към тъмата, от натрапника нямаше и помен.

Още се въртеше на сламеника, разтревожен до полуда за Каран. Минаваше полунощ. Изведнъж нещо се блъсна във вратата, почти до главата му. Разтърси я и го стресна. Последва нов удар, Лиан чу немощно подвикване, но не различи думи. Дали Талия и Шанд се връщаха неочаквано?

По гласа му се стори, че отвън има дете. Лиан запали свещта и запълзя по пода — предпочиташе да не ходи. Само че така не стигаше до дръжката на вратата. Три пъти се напъна да стане, подканван от жалното хленчене, и се свличаше задъхан.

— Помогнете! Моля ви, помогнете!

Лиан издрапа с нокти по рамката, вкопчи се в дръжката и трудно отмести резето. Щом отвори, вътре тупна момче. Наглед беше на дванайсет и носеше изцапани дрипи. Какво търсеше в този студ навън? Взря се — петната бяха кървави, а дебелите зимни дрехи бяха разпрани.

Остави свещта и помогна на момчето да се изправи. От порязаната му буза капеше кръв, едната ръка висеше безсилно. Детето се облещи. — Онова нещо се стовари от небето…

9. Заклещен

Виковете на Лиан събудиха всички. Някой позна момчето — било от стопанство по средата на пътя между имението и селото.

Игър гледаше раненото дете и мускулите по челюстите му се издуваха.

— Ако не се разправим с транкса още сега, същата гледка ще се повтаря безкрайно из Сантенар.

— Ако още като него се промъкнат — навъсено добави Мендарк, — или ако от този се пръкнат други…

— Да съберем ловна група, и то веднага!

Игър се обърна да даде заповеди на своите стражници. Минути по-късно от къщата излязоха Мендарк, Игър, войниците, Вартила, Осейон и Торгстед. С тях бяха и всички здрави аакими, само Малиен и Аспър останаха да се грижат за ранените.

Лиан се сепна от тежък трясък, като че някой разкъртваше целия покрив. Заскрибуцаха греди, нещо рухна с грохот върху каменните стъпала, отскочи през залата и избумтя в стената. От напора на разместения въздух свещта на Лиан угасна.

Преди да я запали отново, дотича Малиен с фенер в ръка.

— Какво беше това?!

На пода стърчеше камък, широк поне един разтег.

— Да не е от стената под покрива?…

— Не ми се вярва. От едната страна е полепнала жълта пръст. Вдигнат е от земята и е хвърлен върху покрива, за да пробие дупка.

На Лиан му призля.

— Трябва да видим колко е зле горе…

Малиен понечи да се качи по стълбата, но се поколеба. Нацепени греди й препречваха пътя.

— Това ми напомня, че и кароните са изскочили от пустотата, за да ни отнемат света.

Лиан се страхуваше още по-силно. Подпираше се на стената, за ла стигне до Малиен, и на всяка крачка го пронизваше болка в разкъсаните мускули под коленете. Реши да се катери, подпирайки се на длани. Тя вървеше до него. Провряха се между счупените дървении и стената. Лиан спря. По него се стичаше студена пот.

— Подай ми ръка!

Добраха се до третия етаж, където дългата площадка беше обсипана с парчета от керемиди. Надясно беше спалнята на Каран, а отгоре — разнебитеният таван. Лиан и Малиен погледнаха през огромната дупка, в която свиреше вятърът.

Нямаше как да сбъркат очертанията на това, което отчасти закриваше звездното небе. Крило. Транксът бе стъпил на пробития покрив. Провря глава да огледа и изсъска доволно.

Лиан усети как рамото на Малиен, на което се подпираше, се напряга.

— Защо пък точно нас си е избрал в цялата долина?

— Може би е видял как другите излизат.

— А може да му допада миризмата ни. Какво ще правим?

— Имаш ли нож?

— Нима си мислиш, че някой би ми позволил да нося оръжие? — отвърна той с нескрита горчивина.

— Я претършувай набързо стаята на Каран, дано намериш нещо. Тя вдигна ръце и закрещя към транкса на своя език.

Лиан се мушна в стаята. През отворената врата проникваше слаба светлина от фенера. По средата имаше много голямо квадратно легло. Зърна шкафове и скринове, пълен фенер на поставка, но не и нещо, което да използва като оръжие.

Тъкмо се обърна, и си спомни за онази нощ в Нарн, когато спаси Каран. Тогава счупи запален фенер в пода пред Вартила и пламъците блъвнаха чак до тавана. Зачатка с огнивото, появи се пламъче и той се заклатушка обратно към Малиен. Завари я в същата поза. Транксът наблюдаваше жената изпод дебелите си клепачи и явно се питаше дали и тя притежава мощта да му навреди като онзи мъж преди два дни. Лиан запрати фенера към купчината остатъци от греди. Светлината угасна, а Малиен изохка и се хвана за главата. Транксът изрева тържествуващо и скочи през дупката.

— И защо ти хрумна това?! — попита вбесената Малиен.

— Рекох си, че ако подпаля дървата, ще му попреча да ни докопа.

— Лиан, нямаш си работа с диво животно! Транксът не се страхува от огън. Аз отстъпих първа и вече не се плаши от мен…

Аакимката се дръпна по-назад. В сумрака зъбите на гадната твар лъщяха.

— А от какво ли се бои един транкс?

— Почти от нищо, предполагам, ако е прегладнял. Малиен заднешком стигна до горното стъпало.

— Че как ще е гладен, като изяде трима от нас и още незнайно колко хора в долината? Виж му търбуха. Какво ли иска?

— Не знам. Току-виж си търси леговище да поспи.

Внезапно транксът се спусна от тавана в коридора. Раздруса тежко пода, ноктите му изскърцаха по дъските. Лиан затътри крака назад и щеше да падне, ното подхвана тъкачът Галджи — и останалите от къщата се бяха струпали ококорени на стълбата.

Чудовището настъпваше, измъкна изпод пояса си боздугана. Малиен го пресрещна с жест на лявата ръка. Във въздуха изникна блестящо кълбо. Транксът оголи зъби, замахна и шиповете пръснаха като на шега мехура с ослепителен виолетов проблясък. Той се хвърли напред.

За миг преодоля над три разтега. Ноктите му се плъзнаха по треските, но зъбатата топка полетя към лицето на Малиен. Тя изви тяло точно навреме и от пръстите й се появи ново кълбо. То кривна към транкса и се пукна в яркозелена светлина при допира с гърдите му.

Чудовището изстена тихо и се обви с ръце, но веднага се напрегна за нов скок.

— Малиен, махни се оттам! — дрезгаво помоли Лиан.

Тя побягна към стълбата. Третото кълбо, сътворено от ръката й, подпали преградата от дървени отломки.

— Да ви няма! — викна тя към събралите се хора. Разперените криле се закачаха в стените на коридора, но пренесоха транкса през пламъците. В бъркотията някой събори фенера.

— Излизайте от къщата! — не млъкваше Малиен. — И преградете вратата!

Транксът прескочи през огъня и го закри с могъщите си криле. Лиан се просна на последните три стъпала и удари разранените си глезени в някакъв ръб. Болката го погълна, направи го напълно безпомощен. Едва дочака да намалее поносимо и запълзя слепешком, без да осъзнава, че се е отдалечил от целта. Главата му се чукна в стена. Зашеметеният Лиан продължаваше да напира в нея.

— Къде е Лиан?! — стигна до ушите му вопълът на Малиен.

Транксът прехвърча през залата като сянка и затръшна вратата под носа на хората, готови да нахълтат отново. За броени секунди я запречи с тежки скринове и счупени греди, върху които сложи и камъка. После залости и капаците на тесните прозорци.

Лиан се облегна на стената. От глезените му пак течеше кръв. Не би могъл да побегне дори за да си спаси живота.

Транксът се отдръпна от вратата и огледа барикадата, килнал глава встрани. Явно остана доволен, защото се обърна към Лиан, направи крачка и се закова на място. Притисна с длани корема си, по който мина вълна на гърч, после продължи нерешително към човека, без да отделя поглед от него.

Лиан не шавна. За година и половина оцеля въпреки многото опасности, преодоля наглед непосилни препятствия. Беше готов да посрещне невъзмутимо и наближаващата си гибел.

Чудовището го сграбчи за ризата и го вдигна високо. Пожарът гаснеше, транксът извади късия жезъл и плъзна тъмния му лъч по цялото тяло на плячката. Изведнъж пак се преви в спазъм, изтърва Лиан, но го улови, преди да е пльоснал на пода. А след това изуми младежа, като просто го захвърли на сламеника при стената.

Изглежда вече не се стремеше да утоли глада си, нито пък откри някаква заплаха в него. Естествено — в момента Лиан не намираше сили да се пребори и с червей. Но защо транксът не го уби веднага?

Отвън заблъскаха по задната врата, скоро и по предната. Крясъците трудно се чуваха през дебелите стени. Може би се опитваха да научат дали вече е изяден, но Лиан беше твърде отпаднал, за да им отговори.

Транксът сви криле и се подпря на стената, обхванал корема си. Личеше, че страда. Лиан си спомни, че Игър успя да го рани. Съществото разтри с ръка кръста си и изпъшка глухо. В същия миг изви глава към Лиан. В пустотата слабостта носеше скорошна смърт. Но Лиан си беше на мястото.

Седеше и гледаше тази чужда за света му твар. По навик запомняше всяка подробност, за да я вложи в сказанията си — гримасите, подгъващите се от болка крака, все по-гръмките стонове. След едно особено изтерзано охкане транксът приклекна и започна да диша тежко през издутите си като тръбичка устни.

И чак тогава Лиан се досети какво се случва пред очите му. На това същество му предстоеше да роди. През цялото време бе търсило някое безопасно убежище със заблудата, че на Сантенар се вихри същата безмилостна касапница както в пустотата. Но защо го бе пощадило?… Ами да! Нали трябва да се нахрани след изтощителните усилия или — което беше още по-гнусно — да засити с него глада на рожбите си.

Веднъж бе наблюдавал как котка учи малките си да ловуват и убиват. Играеше си с мишката, дебнеше я, а дребното животинче само тичаше насам-натам в сляп ужас. И към края на урока пухкавите мили котенца се бяха превърнали в хищници с окървавени муцуни, а мишката — в разкъсана бучица на пода. Такава участ ли бе подготвена и за Лиан?

Транксът изръмжа протяжно, звукът секна рязко и измежду краката се изля същински поток от розова течност. Лиан зяпаше в захлас и погнуса как се надига и спада огромният корем. Не бе виждал как ражда дори някое домашно животно. Транксът започна да вие вледеняващо, по едното бедро се плъзна кървава струя. Грабна късия си жезъл и насочи черния лъч към раната, която се затвори. Изпъшка пак и между краката се подаде глава.

Но раждането не продължи въпреки страхотните напъни и викове, от които кънтяха стените. Зелени капки, може би пот, покриваха гъсто лицето и гърдите на огромното създание. Родилните мъки се проточиха повече от час и транксът премаляваше забележимо. Лиан се чудеше какво ли си мислят хората отвън.

Процепът в капака на прозорец изсветля. Сигурно се зазоряваше. На Лиан му се виеше свят от недоспиване. Но въпреки заплахата, въпреки увереността, че накрая ще бъде погълнат мръвка по мръвка, въпреки загиналите заради този звяр, не остана равнодушен към страданията на транкса.

Отвън блъснаха здравата по вратата. В последвалата тишина се надигна гълчава на множество гласове. Изглежда Мендарк, Игър и целият им отряд се бяха върнали.

Поредният могъщ тласък, придружен със стонове… и затруднението свърши. Бебето се измъкна и тупна на пода. От тялото на майката пак шурна кръв с цвят на тъмен пурпур. Транксът отново си помогна с жезъла. Сряза пъпната връв и взе рожбата си на ръце. Бебето имаше огромна за размерите си глава със същия костен гребен отгоре, само че още мек. Ръцете и краката му провисваха. Майката го плясна и крайниците се раздвижиха слабо, малкият транкс заскимтя.

Майката го остави настрана, сви ръце пред себе си и ги разпери рязко. Яката като броня кожа се разтвори и се показаха бледорозови гърди. Малкото се заизвива и подуши жадно. Веднага бе вдигнато да суче.

Най-лошото като че бе отминало. Малкият транкс примляскваше звучно. Очите на майката уж бяха притворени, но щом Лиан шавнеше, долавяше свирепия й поглед.

Бебето започна да суче и от втората гърда. Вече имаше доста пожизнен вид. Подритваше с мускулестите си крачета. Вдигна глава и се вторачи в Лиан. Майката изсъска доволно.

Лиан си представяше как ще послужи за играчка, за урок по анатомия. Майката старателно ще го изкорми, за да покаже най-вкусните части — черния дроб и бъбреците, още туптящото сърце. Колко ли ще го мъчи, преди смъртта да го избави?

Засега не беше по-пъргав от инвалид и не вярваше, че би избягал дори от новороденото, което проявяваше гибелно настървение. Как иначе биха оцелели тези същества в пустотата? А от майката не би се скрил никъде в къщата.

Тя се надигна внезапно и отдели бебето от гърдите си, то се разхленчи и задраска с ръце. Майката размърда рамене и гърдите се скриха под кожата. Припряно стъкми клуп, нагласи рожбата си в него и я върза на гърба си. Крилете закриха малкото.

Лиан се притисна до стената, но транксът отиде да провери барикадата пред вратата. Мудните движения издаваха колко тежко е било раждането, а и кракът пак кървеше.

Тъкмо тогава нещо връхлетя вратата и изтръгна резето, от втория удар дъските се сцепиха. Транксът се отдалечи и погледна Лиан, които отстъпи неловко, спъна се в сламеника и се просна по гръб.

Претърколи се и се опря на длани и колене в напразен опит да избяга.

Транксът го грабна, а бебето надничаше над рамото на майка си. Големият и малкият звяр се зъбеха. Лиан стисна клепачи.

Таранът се вряза в барикадата и я разпиля, хората спряха чак по средата на залата. Транксът се изправи пред тях като сбъднат кошмар и те се разбягаха. Чудовището подскочи и размаха криле над стълбата. Увиснал с главата надолу, Лиан зърна Игър и Мендарк в рамката на вратата.

Един войник метна копие, което изсвистя между краката на Лиан и той стреснато се сви на топка. Някой от двамата магьосници запрати огнено кълбо нагоре и опърли края на крило. Транксът не трепна, но Лиан усещаше с какво усилие го носи.

Крилете заплющяха още по-упорито, транксът увисна във въздуха за миг и се понесе към зеещата дупка в покрива. Малиен, Игър и Мендарк тичаха по стълбата. Мендарк отново се опита да порази врага с огън, но транксът се отклони и счупена греда се обви в пламъци.

Малиен блъсна ръката на Мендарк и от върховете на пръстите й полетя още едно лъскаво прозрачно кълбо. Следваше полета на чудовището и се издуваше. Накрая докосна крака на Лиан, обгърна тялото му и се уголеми в мехур, широк два разтега.

Малиен прошепна нещо, кълбото се покри с иглички от скреж и се втвърди. Могъщите криле изтласкваха въздуха, но кълбото опря в неравните краища на дупката и заседна.

Транксът, който вече бе стъпил на покрива, изрева сърдито. Обливаше кълбото с черните лъчи от своя жезъл, но то остана непокътнато.

Накрая се отказа, хвърли се тромаво във въздуха, мярна се под тъмната луна и изчезна нанякъде. Блестящото кълбо се спусна и се стопи в струйки дим. Лиан лежеше на пода и прасците му отново кървяха.

— Не знаех, че владееш Тайното изкуство — обади се прегракнало.

— Някога си служех майсторски с него, но покрай Тенсор ми се отщя. — Тя се наведе да огледа раните му. — Това изобщо не ми харесва… Готов ли си за още малко хирургия, летописецо?

— Не! — немощно възрази той.

Тя го вдигна и за негово учудване го прегърна.

— Ама че нощ преживя, Лиан…

И рамото го заболя, напомняйки му за непознатия натрапник посред нощ. Внезапно Лиан проумя кой се е промъкнал в къщата. Онази ръка…

— Фейеламор! — ахна той.

— Какво?! — смая се Малиен и го пусна, но го подхвана, преди Да се е свлякъл.

— Малко преди да ни нападне транксът, тук имаше друг натрапник. — Дръпна яката си и показа посинелите драскотини от нокти. — Искаше да знае къде е Каран. Според мен беше Фейеламор.

Малиен се взря в одраната кожа.

— Да, може да е от нейната ръка. Само това ни липсваше…

— Иска да докопа машината! — изсумтя Мендарк. — Значи трябва да я изпреварим.

10. Бледи сенки

Талия и Шанд потеглиха от Готрайм в ясно зимно утро. Слънцето огряваше по малко застиналия въздух — колкото предишният ден беше проклет, толкова този стана приятен. Но трябваше да газят в дълбок рохкав сняг, а пътеката към канарите си беше заледена.

— Нека внимаваме, може би пазят горе — каза Шанд. Наистина намериха следи от гашади — утъпкан сняг и пепел от огън, но не завариха никого. Притъмняваше, когато двамата зърнаха пред себе си каменния павилион до езерото.

Обиколиха, докъдето се престрашаваха, за щастие нямаше врагове. Върнаха се в павилиона след изгрева на луната, чиято тъмна половина вече се обръщаше встрани от Сантенар. Най-сетне бе свършила ендре — средзимната седмица. Не посмяха да запалят огън и вечеряха със студено, месо, хляб и плодове. Побързаха да се пъхнат в спалните си чували.

Още преди изгрев Шанд събуди Талия с докосване по рамото. Подаде й къшей хляб и чаша леденостудена вода.

По пладне стигнаха до стръмнината под амфитеатъра. Новият сняг скриваше всички предишни следи. Час по-късно Талия надникна предпазливо към Каркарон и видя, че част от кулата е рухнала, а и очертанията й бяха някак променени, сякаш нагънати и усукани от сгорещяване и топене.

— Ако не сме нащрек, кулата може да ни затрупа — отбеляза тя.

— Но изглежда празна — добави Шанд. По стените не бдяха стражи.

— Ама че потискащо място — оплака се Талия, докато изкачваха стъпалата. — Имало е от какво да полудее Басунез.

— Поначало си е бил луд, за да построи Каркарон.

Сега откриваха нов смисъл в бронзовите статуи до портата.

— Транксове… — промълви тя. — Как Басунез е опознал толкова подробно външността им?

— Оказва се, че е бил напреднал в начинанията си повече, отколкото сме искали да вярваме — задъхано изрече Шанд.

Макар че портата беше залостена, полегата купчина отломки водеше към дупка в стената. Надникнаха в първия етаж на кулата. Нищо, освен още парчетии и навети преспи.

Нагоре чудатостите се множаха. Талия сякаш виждаше стъпалата различни при всеки нов поглед. Понякога водеха надолу вместо нагоре или пък в двете посоки едновременно. А веднъж зърна с ъгълчето на окото си призрачна следа от Стената, минаваща през постройката.

Все пак спираловидната стълба беше почти непокътната. Тук-там по стените имаше издълбани симетрични неразбираеми фигури. Резките изглеждаха пресни, значи може и да бяха направени от гашадите. Талия надникна през пролука в стената — само почти отвесни скали и лед до дъното на пропастта, отсрещният склон беше същият, макар и не толкова висок.

— Не ми допада това място — повтори тя. — Тук все едно и камъните стенат.

— Нищо чудно, като се знае на какво са били свидетели. Но мястото си е било необикновено и преди да бъде издигнат Каркарон, такова ще си остане и след рухването на останките му. Едно от средоточията на мощ в Сантенар, където се усещат теченията й в самата сърцевина на света. Бащата на Каран не можеше да се освободи от очарованието му.

— Какъв беше той?

— Галиад ли? От една страна — особняк. С остър ум, но отчужден от всички. Понеже беше само наполовина ааким, не го приемаха като свой нито при нас, нито в Шазмак. Навсякъде се чувстваше изгнаник.

Залата на върха беше опустошена. Поне една трета от източната стена липсваше, съборена навън, и разкъртените подпори на покрива провисваха. Виждаха се белези от огън, тук-там стопеният зид бе протекъл и застинал в каменни локви. В пода имаше огромна вдлъбнатина, като че нещо тежко бе потънало в глина, загладена до стъклен блясък. По извивките и формите се познаваше, че отпечатъкът е от машината. В залата не бе останало нищо, освен огризки и счупена чиния. Рулке и гашадите бяха напуснали Каркарон.

Дори въздухът над кулата преливаше мудно, а когато облаци закриеха слънцето, в него искряха огнени точици. Гласовете на Шанд и Талия звучаха неузнаваемо променени, понякога отекваха като под великанска камбана, друг път глъхнеха и се налагаше да викат.

Шанд се отпусна на парче от греда и потропа с крак. Обхвана го отчаяно примирение.

— Какво ти е? Май изведнъж ти се отщя да живееш.

— Твърде стар съм. И вече няма за какво да живея.

— Няма ли да търсим Каран?

— Той я е отвел. Нищичко не мога да сторя. — Старецът въздъхна. — Я да поумуваме какво се случи. Машината е действала толкова добре, че да отвори проход към пустотата, щом транксът се е промъкнал оттам.

— Все пак откъде знаеш названието му? Дори Мендарк не го знаеше.

— Друг път ще говорим за това.

— Как мислиш, дали Рулке се е върнал в пустотата?

— Никой не отива доброволно там. От пустотата само бягат или при крайна нужда се прехвърлят през нея от един свят в друг. Никоя от дебнещите там твари не би губила време да го отмъкне със себе си, вместо да се опита да дойде тук. Или е на Аакан, или още е на Сантенар.

— Но къде?

— Вероятно в Шазмак при своите гашади.

— И е взел Каран. Какво ли се е объркало? Сигурно транксът го е стъписал. Я виж там. — Тя посочи замръзнала локвичка от виолетова кръв. — Ранил е или него, или лорска, който нападна Надирил. А хлътналият под… не проумявам какво е причинило това.

— Аз пък знам — поклати глава Шанд. — Машината се е килнала и е променила пода според формата си. Нещата наистина са потръгнали съвсем зле.

Шанд доби още по-състарен и изнурен вид. Порови под палтото си, отпи дълга глътка от манерката и я предложи на Талия, но тя, отказа.

— Искам да се стопля. Ще наклада огън.

Той не отвърна нищо и Талия тръгна надолу по стълбата. Върна се омърлушена.

— Няма никакви дърва!

Шанд посочи безмълвно останките от покрива. Събраха парчетии и трески и запалиха огъня в края на залата, по-далеч от кръвта и вдлъбнатината.

— Погледни! — възкликна Талия, когато отиде да вземе още дърва. — Този нож не е ли на Каран?

Измъкна го изпод отломките. Двамата припряно разместиха гредите, да не би тялото на Каран да е отдолу.

Талия сложи котлето на огъня, за да свари яхния. Шанд си седеше и отпиваше от манерката.

— Толкова ми дотегна светът… — промълви накрая. — Трябва вече да си отида. Скоро.

Тя не се сещаше с какви думи да го утеши. Зае се да претършува Каркарон, но и този път нищо не откри. Какво й оставаше? До Шазмак имаше само няколко дни път при благоприятно време, но градът можеше да бъде защитаван и срещу всички войски на Игър. Талия се загледа към заснежените планини.

Шанд като че не бе помръднал. Огънят гаснеше в жарава, но котлето къкреше. Тя сипа щедро от гъстото вариво в металната паница и я тикна под носа на стареца. Той изгълта всичко, все едно не бе хапвал от седмица.

— Така е по-добре!

Талия се нахрани по-сдържано, макар и с не по-малко удоволствие. Изгребаха котлето до дъното. После тя натроши ледени висулки от един корниз, за да свари чай.

— Сега към Шазмак ли?…

— Не! Колкото и да съм привързан към Каран, Рулке и Шазмак са недосегаеми за нас. Ще ни следят от много левги, преди да стигнем. Да тръгваме. Не ми се ще да прекарам нощта в Каркарон.

— Вече се стъмва!

— Брей, вярно — слиса се Шанд. — Май съм дрямал.

Заваля и сняг. Вятърът пищеше през покрива и пролуките в стените. Занесоха дърва в стая по-долу, чиито стени и таван поне бяха здрави, и ги наредиха в истинско огнище. Ала колкото и да бумтяха пламъците, не топлеха много.

Махнаха се от Каркарон с изгрева и по обяд се върнаха при Черното езеро. Беше им по-приятно до огъня, но и двамата тънеха в униние.

— Все си мисля, че не оправдах доверието на Каран — сподели Талия, която отдавна мъчеха угризения.

Шанд кимна. Същите мисли не даваха мира и на него.

— Оставих се да бъда въвлечен стъпка по стъпка и всеки път си мислех, че всичко приключва. А сега съм насред разгара на събитията. Ех, какъв смисъл има в закъснялото тюхкане…

— Значи ти олекна поне малко на душата?

— Не особено, но поне съм жив и мога да се върна там, където ще съм полезен.

— А за мен в момента Туркад е най-омразното място.

— Слушай, нарочно отбягвах да те питам досега… — запъна се старецът.

— Ценя твоята деликатност, но карай направо.

— Преди време ти и Мендарк сте били… близки.

— Да, бяхме любовници, когато аз тепърва се учех да му служа, а той от векове беше сред най-могъщите хора на Сантенар. Скоро ни омръзна. Мендарк прекалено угажда на своя навик да налага волята си. Не вярвам това да е недостатък у един Магистър, но не е тъй в близостта между мъж и жена. Макар че се погрижи да получа възможно най-доброто обучение, той като че не искаше да стигна до истинско майсторство. Моите успехи му бяха неприятни, за разлика от напредъка на другите му помощници. А след Хависард…

— Не е сполучил много в обновяването на тялото си — вметна Шанд.

— Промени се напълно. Сега е подъл и пресметлив. Стремежът да се разправи с Рулке го е обсебил по-зле, отколкото бе обладан Тенсор. Виждам, че много лекомислено си служи със силата си.

Шанд се мръщеше на спомени, които би искал да забрави отдавна.

— Винаги си е бил такъв, когато се натъкне на трудности. Несгодите просто разкриха истинския му нрав. Същото важи и за тебе, и за мен. Така е с властта и могъществото.

— Значи може и да съм негодна да властвам.

— Не си само ти. Но напоследък се питам дали и отказът от власт, както постъпих аз, не е същото зло. Да не забравяме, че Мендарк направи и големи добрини на този свят. Дори да ти е смешно, че го казвам аз, като знаеш как се заяждаме, но той е добър човек по душа. Ако ще да е хитрец и интригант, поне не е зъл. А ето че е принуден да гледа как всичко, съградено от него, се руши. Тялото му отпада, а няма кой да го замести.

— Няма да съм аз — вдигна рамене Талия. — Но щом ще поема по свой път, къде да отида? Искам да се прибера у дома в Крандор, но се чудя дали това няма да е бягство. Случи се и още нещо…

— Аа, говориш за Джеви.

— Да. Прекрасен човек, който обожава Лилис. По-привързана съм към него, отколкото към всеки друг мъж преди, и все пак…

— Талия, защо се колебаеш? За пръв път те виждам толкова нерешителна.

— Той е храбър и мил, но се държи с мен като безупречен приятел, нищо повече.

— Не ти стига, а?

— Аз го искам, но се боя, че той може и да не ме желае.

— Убеден съм, че грешиш.

— Но защо тогава не ми каже?! — отприщи се раздразнението й.

— Наистина ли държиш да чуеш отговора от мен?

— Не знам много за мъжете освен онова, което научих с Мендарк.

— А то не ти върши никаква работа точно сега! — прихна Шанд. — Е, ще ти кажа къде е проблемът.

— Да, моля те — смънка Талия.

— Ти си богата и красива, владееш голяма сила и познаваш влиятелни хора. Той е далеч от всичко това. Спомни си колко години е търпял униженията на робството. Как ще си позволи да мечтае за тебе?

— Тези неща нямат значение за мен.

— Лесно ти е да го кажеш, когато имаш всичко. Но за него са важни.

— И как да постъпя? Талия скочи и закрачи напред-назад край огъня.

— Решавай сама. Само не прибързвай.

— Добре. Искам да поостана тук. Трябва да си поблъскам главата над какво ли не.

Шанд я изгледа учуден.

— Да остана ли и аз?

— Недей. Не ти се иска, а не бива да те задържам тук, за да ми правиш компания. Ще огледам околността и пътя към Шазмак. Нали е най-вероятно Рулке да излезе оттам пак по същия път, а все някой трябва да бди. Впрочем нищо не пречи и транксът да е някъде наблизо. Не ме разубеждавай. Имам нужда да се усамотя за малко.

— Разбирам те напълно. Но се пази.

11. Жилещото дърво

След като Фейеламор се запъти към Каркарон, Мейгрейт седя дълго, замислена над думите на своята господарка: „Талалейм, съдбата ти зависи от едната, събрала три в себе си.“ За трикръвна ли намекваше… тоест за Каран? Мейгрейт не беше сигурна.

Реши да продължи усъвършенстването си в отварянето на портали. Колкото и да й беше лесно сега, тя имаше опасен недостатък — просто не беше способна да си представи отчетливо повечето места, където искаше да се пренесе.

Накрая се отказа и подхвана наново подготовката за пристигане то на фейлемите. Заблуждаваше се, че в тази закътана долина нищо не я заплашва, но след няколко дни тъкмо излизаше от реката, където поплува да се освежи, и зърна отпечатък от ботуш във влажната пръст.

Тутакси навлече дрехите си, без да се изсуши. Мека трева покриваше поляната пред нея. Наоколо се извисяваха великански дървета, недокосвани никога от брадва и трион. Погледът й не откриваше никого, но в такава гора би се скрила и цяла армия.

Следа от дълга и тясна подметка, с налчета на петата и носа — сякаш й напомняше за предишен живот. Гашади… За миг-два потисна паниката си, отглас от навика да отстъпва пред господството на другите. Но сега сама направляваше посоката на живота си. Какво да прави?

Личеше, че следата е оставена преди броени часове, скоро намери и други. Някой от гашадите бе вървял по брега срещу течението на реката. Явно бяха проследили Фейеламор до долината. Дали съгледвачът вече е открил бивака? Тръгна натам, заличавайки собствените си следи с голям клон. Не забеляза белези от натрапници около бивака, но започнеха ли да претърсват упорито, щяха да го открият.

Отвърза платнищата и свали хамака. Изкачи се няколко разтега по канарата и натика всичко в процеп, обрасъл с папрати и мъх. Още преди да слезе, между скалите отекна вик. Дали са я видели? Натъпка вещите си в раницата и се отдалечи крадешком. Някой подсвирна наблизо. Мейгрейт побърза да се покатери на дърво и замря.

Гашадите не се показваха. Изнизваха се часове. Седенето на грапавата нагъната кора беше неприятно. Тя опита да се намести, дланта й се плъзна по листо и скоро усети изгарящо боцкане в кожата си. Как се бе улисала да не види, че това е жилещо дърво, чиито големи колкото чинии листа пареха по-лошо и от коприва?

Престраши се да слезе, но изведнъж прелетя подплашена птичка. Тя започна да оглежда внимателно навсякъде. Да, някой друг се бе притаил при канарите.

Не очакваше наблюдателят да е сам. Гашадите често действаха на групи по шестима или повече. В битката при Касим техният кръг се състоеше от деветима. Мейгрейт обмисли дали да не се смъкне на земята от другата страна на дървото, но зърна и друг съгледвач при реката. Хванаха я в капан. Замислите на Фейеламор щяха да се провалят.

Слънцето залязваше. Наблюдателите не помръдваха, появиха се и още двама гашади. По-нататък — други двама. Проверяваха всяко местенце в долината. Немислимо беше да не стигнат до нея. А побегнете ли, щяха да я преследват. Добре знаеше колко са непреклонни.

И нали обеща да остане тук до пристигането на фейлемите? Гашадите трябваше да се махнат дотогава. Не биваше и да се натъкнат на струпаните от нея запаси в пещерите, нито да се досетят за портала.

Недалеч от мястото, където тя обичаше да се къпе, запламтя огън. Мейгрейт хапна малко суха храна от раницата и се настрои да изтърпи, докато гашадите си отидат. В облачната нощ заревото на брега трепкаше чудато. Знаеха ли, че тя е тук? Непременно бяха надушили нещо, щом се разположиха да нощуват. Скоро долу мина една жена, патрулираща из долината, спря за малко, погледна нагоре, но не видя Мейгрейт и се облегна на дървото.

Мейгрейт я прокле наум и се постара да не мърда. Най-сетне досадницата продължи нататък. Мейгрейт извади голям орех и ножа си, за да счупи черупката. Пак докосна листо, отдръпна се рязко загуби равновесие и изтърва ножа, който падна върху камък и дрънченето на метал се разнесе надалеч.

Откъм огъня отекна вопъл. Мейгрейт изтри ръката си в ризата наруга се, че е толкова несръчна, и завъртя глава, за да огледа факлите, които сякаш осветяваха цялата гора.

Докато се събираха към дървото, усещанията в ръката й ставаха все по-странни. Кожата се сгорещи и изопна. Пръстите се подуваха. Проклетото жилещо дърво!

Прилошаваше й. Болката започна като просветване на мънички мълнии в непрогледната нощ на изтръпването. След минута Мейгрейт трудно успяваше да се държи за дървото. Двама гашади се покатериха да я хванат.

Смъкнаха я ловко и я понесоха към огъня при реката. Оказа се, че са шестима и много си приличат — дългурести и кльощави. Единият обаче имаше безцветна коса и кожа, а когато се наведе над нея, пламъците се отразиха в розовеещи очи.

— Какво ти е? — попита я старица с бузи, нашарени от бръчки като белези.

Колкото и да беше странно, тя май се тревожеше за пленницата.

— Жилещото дърво!… — изгъгна Мейгрейт.

— Ребан, дай ми торбата — заповяда старицата.

Албиносът я донесе. Лечителката изми засегнатата кожа с течност, подобна на мляко, после я намаза с мехлем, ухаещ на мента. Болката понамаля. Старицата пипаше много внимателно.

— Аз съм Куисан — представи се тя.

— Защо се грижиш за мен?

— Рулке ни нареди да се отнасяме добре с тебе.

След около час подутината започна да спада, макар че паренето не изчезваше. Нахраниха я и задаваха въпроси до късно през нощта, особено за Фейеламор, нейните планове и пътувания. Почти всички отговори на Мейгрейт бяха откровени — знаеше, че й личи, когато лъже. Малкото, което господарката й бе споделила с нея, едва ли имаше значение. Все пак премълча, че Фейеламор е отворила портал, а и самата тя се е научила на това изкуство. Ето нещо, което гашадите много биха искали да знаят…

Мейгрейт лежеше под платнище, опънато на четири колчета, и се заслушваше в приглушения разговор до огъня. Гашадите несъмнено се страхуваха от нея и още не можеха да повярват, че са я заловили с такава лекота.

Тя пък не можеше да си прости, че се е показала такава тъпачка. И като си представи, че ще обяснява тази беда на Фейеламор… унижението, презрителния поглед на господарката й. „Не съм се отдалечила много от досегашния си живот, щом мисълта за нейната ярост ме притеснява толкова.“ Мейгрейт беше готова на всичко, за да си спести този позор. Но как да се измъкне? Албиносът Ребан клечеше недалеч от навеса и розовите очи се взираха неуморно в лицето й. Мейгрейт схвана, че е надарен с особен вид усет и дебне за хитрини или опити за бягство.

Ама че задача, досущ като Хригмите на Калиат. От каква слабост на гашадите би успяла да се възползва в сегашното си състояние? Общият им усет се засилваше, щом образуват своя кръг. Съзнанията им постигаха мощ, обаче телата им ставаха твърде уязвими. Може би това беше шансът да успее в сблъсъка.

Първо да всее у тях такава паника, че те да свържат съзнанията си, за да се защитят. Нали иначе би им се изплъзнала — поредното унизително за тях поражение. А после да ги удари, преди да са се подготвили. Знаеше, че имат слабо място — непоносимостта към ярка слънчева светлина.

Ала и тя се чувстваше безпомощна. Гашадите не пропуснаха да вържат ръцете й в китките, а кожата още я болеше и отнемаше от бистротата на мислите й. Как да се възползва от тази тяхна слабост?

В огъня бяха сложени достатъчно дърва, осветяваше далеч наоколо. 0, да — пламъци и светлина. Мейгрейт насочи съзнанието си към сърцевината на пламъците. Нямаха нужда от много разпалване, стига да е достатъчен притокът от въздух.

А за човек, владеещ Тайното изкуство, въздушните течения не бяха никакво препятствие. Мейгрейт се вторачи в струпаните клони и се съсредоточи във въздуха, засмукван постепенно към жаравата в основата на огъня, после изтласкван устремно нагоре. Погрижи се да подхрани напора. Въздухът полека се подреждаше в по-мощни течения. Скоро ветрецът разлюля стръковете суха трева наблизо.

Челото я засмъдя от продължителните усилия и в главата й сякаш се разпали огън. Въздухът всеки миг можеше да поднови хаотичното си завихряне. Но тя не допускаше частиците му да и се противят.

Огънят се разгаряше и привличаше въздуха все по-силно. Тревата вече шумолеше от невидимата спирала, която се усукваше около дървата и изфучаваше нагоре сгорещена. Пламъците подскачаха буйно.

Сега стихията нямаше нужда от подтикване. Един гашад се обърна стреснато и заслони очите си с длан. Огънят бучеше като погребална клада и около него се въртяха вихрушки. Дори очите на Мейгрейт се раздразниха от сиянието.

— Но какво прави тя?! — ахна мъжът.

По бузите му се стичаха сълзи от разлютените очи.

— В кръг, по-бързо! — писна Куисан.

— Овъгли ги до кости! — кресна Мейгрейт, изправи се със скок и протегна вързаните си ръце напред.

Пламъците се проточиха нагоре като мълния и опърлиха листата на близкото дърво.

Гашадите жумяха и стенеха, докато се събираха около нея. Куисан им подаваше някакъв съд и те отпиваха. Хванаха се за ръце. Мейгрейт усещаше нарастващата мощ на връзката. Прехвърли вниманието си от огъня, който бездруго поглъщаше дървата с рев, а и вихрушката запращаше в него листа, парчета кора и съчки. Подготви се да порази гашадите, преди да надделеят. Време беше да се възползва от другата им слабост, да им нанесе мислен удар, ослепителен като огъня.

Гашадите затвориха кръга около нея и я доближиха. Този път се оказваха непреодолима преграда. На Мейгрейт й се догади, не можеше да се съсредоточи. Уж щеше да ги порази с беззвучен грохот по връзката, но силите не и стигаха. Те я притискаха, покоряваха я, проникваха в онова, което тя се стремеше да опази скрито.

— Какво търсиш тук? — изръмжа млада жена с фанатичен поглед и наскоро обръсната глава. — Какво е намислила Фейеламор?

Мейгрейт обаче им се опълчваше.

— Не я пускай, Кулис! — сопна се старицата Куисан.

Не издържаше на този натиск. В ума й изплува представата за портала. Гашадите предвкусваха победата и напрегнаха волята си докрай. Мейгрейт писна — не успяваше да прогони спомените за портала и за близката пещера. Лицата на противниците й грейнаха ликуващо. Колко почетно щеше да бъде завръщането им при Рулке с Мейгрейт и нейната тайна. Тя им нанесе повторен удар, без да им навреди, но поне ги стъписа, колкото да се изскубне и да побегне нагоре край реката към оформените от нея камъни на портала.

Техните гърлени викове отекваха между канарите. Тя се застави да запази спокойствие, да не се страхува от тях.

Залиташе, когато свърна от брега към пещерата. Нека си мислят, че се опитва да им избяга през портала. Макар и едва забележима, пътечката щеше да ги отведе право към пещерата. Мейгрейт се затътри по хълмчето и в движение извади от джоба си каменното яйце, което бе сътворила от четири различни късчета. То беше ключът към портала.

Доближаваха двама по двама. Мейгрейт се вмъкна между двата стърчащи остри камъка, размаха ръката с яйцето и призова своя портал. Той оживя на мига. Въображението често й пречеше да се прехвърля свободно където иска, но едно място бе запечатано завинаги в паметта й. Тя извика спомена за подземието във Физ Горго, където Вартила я бе изтезавала, след като Каран избяга с Огледалото.

Шмугна се припряно от другата страна на камъните и се постара гашадите да видят, че тръгва към пещерата. Щом се струпаха между камъните, тя закрепи образа и отвори портала с цялата му мощ. Разнесе се тътен, вдигна се пушилка и те изчезнаха — един, двама, трима, четирима, петима… Къде ли беше последният от групата? Кулис с бръснатата глава бе изостанала малко и се взираше недоверчиво в камъните.

Спря точно пред грубо издяланите колони. Озърташе се трескаво и нямаше намерение да продължи навътре. Мейгрейт заобиколи безшумно от другата страна. Порталът вече се колебаеше, когато тя притича и блъсна младата жена в гърба. Кулис политна напред, но се извъртя и се вкопчи в косата й.

Мейгрейт се боричкаше отчаяно с нея. Виждаше смътно други лица по-назад — Ребан и Куисан се мъчеха да излязат от поглъщащия ги портал. Кулис беше неимоверно силна, но в последния миг Мейгрейт я блъсна с чело по брадичката.

Главата на Кулис се отметна назад и Мейгрейт я запрати навътре с тласък в гърдите. Успя да събори и Ребан, и Куисан. Незабавно затвори портала.

Свлече се между камъните, не можеше да си поеме дъх. Размина й се на косъм, но се отърва. През този сезон от Физ Горго дотук човек трябваше да пътува поне два месеца. Предостатъчно.

Докато махаше въжетата от ръцете си, тя неволно се питаше какво ли е искал Рулке от нея. Пулсът й зачести от идеята да го срещне отново, но тя сама щеше да реши кога и как да се случи това.

12. Фейлемите

Няколко дни по-късно Мейгрейт седеше край реката и поправяше една кошница. Рядко показващото се зимно слънце сгряваше гърба й, ромоленето на водата беше като музика в ушите й. Неочаквано усети някого зад себе си. Обърна се бавно, защото не долови заплаха, и огледа трите фигури до бивака — две жени и мъж, наглед нито млади, нито стари.

Жените бяха по-ниски от Мейгрейт, а мъжът — със същия ръст като нея. Застиналите им пози издаваха безпокойство. Колкото и да се различаваха по телосложение, цвят на косата и външност, осведоменият веднага би разпознал в тях фейлеми по розовата кожа и стаените в очите им незнайни столетия живот. Освен това Мейгрейт помнеше добре жените.

Изправи се припряно. Десетки години минаха, откакто бе срещала друг фейлем освен Фейеламор, но в душата й се бе вкоренило детското страхопочитание. Не би позволила обаче да се досетят за чувствата й.

А фейлемите на свой ред като че се притесниха при вида на уверената, уж съвсем млада жена, която закрачи към тях и тъмнокестенявата й коса се разпиля по раменете. Очакваха да заварят тук Фейеламор. Е, да, познаваха Мейгрейт, но тя отдавна не беше стеснителното, вечно омърлушено момиченце.

Не спазваха обичая на ръкостискането, този път обаче стоящата отпред подаде ръка.

— Приветствам те, Мейгрейт. Аз съм Еламай, ако си ме забравила. С мен са сестра ми Халал и братовчед ми Гетрен.

Мейгрейт стисна десницата и, но след това прегърна всеки, както подобаваше между фейлеми. Пренесе раниците им в бивака и им поднесе ферментирал нектар в дървени чаши. Новодошлите вдигнаха наздравица и похвалиха питието, придържайки се към безукорната учтивост. Едва тогава Халал изрече думите, за които се бе подготвила Мейгрейт.

— Къде е Фейеламор? — Въпросът прозвуча като трошене на лед под тежка длан. — Заповядахме й да остане тук.

Тя стисна устни, в очите й тлееше едва сдържан гняв.

— Отиде в Каркарон да узнае какво прави Рулке.

Бяха минали месеци, откакто Фейеламор успя да се свърже със сънародниците си.

— Защо?!… — зафъфли Халал от бяс. — Защо тя не се подчини на волята на фейлемите?

— Рулке е в Каркарон. Страхуваше се, че замислите му може да са много опасни. И е твърдо решена да си върне една книга…

— Стига с тази книга! — сопна се Гетрен, но се овладя. — Ще ни разкажеш всичко поред по-късно. Сега искаме да се нахраним.

— Ще дойдат ли и други? Тримата се спогледаха напрегнато.

— Почти половината фейлеми на Сантенар. Ще бъдат стотици. Но те са много по-назад. Ние бързахме да подготвим мястото за тях. Макар че от Мириладел дотук са поне триста левги, не си дадохме нито ден отдих по пътя.

Разположена до Големите планини в континента Лоралин, Мириладел беше земя на безкрайни гори, безбройни езера и мочурища и голи канари. Зиме я сковаваха люти студове, лете я налягаше влажен задух, а и приютяваше какви ли не пълзящи и хапещи буболечки. Но фейлемите я бяха избрали за свое убежище още след появата на Възбраната. Мейгрейт живя там в детството си и не помнеше Мириладел с добро.

Халал наистина изглеждаше изтощена. Взря се в Еламай, която безмълвно поклати глава.

Мейгрейт пак се зачуди защо липсваше всякаква прилика между двете. По-младата Еламай имаше много светла коса, почти прозрачна, и сиви очи вместо кафяви. Макар и нисичка, беше яка. Дори когато беше спокойна, очите й гледаха палаво. Халал пък просто беше изморена и угрижена.

И двете подканиха с поглед Гетрен. Той се отличаваше с черни вежди, дълги ресници и тъмнозлатисти очи. Имаше и бръчки по челото.

Изрече с кроткия си мелодичен глас:

— Не знаем нищо. Нека първо чуем нейната история. Мейгрейт губеше увереността си. Фейеламор често се домогваше безогледно до целите си, без да я интересуват последствията. Тези хора не се държаха така — избраници на прастара човешка раса, които не започваха нищо, без да претеглят всяка възможност. Но и те излъчваха самонадеяност, свикнали да заповядват и да очакват подчинение. Тя се опита да отложи сблъсъка.

— Искате ли да се измиете и да си починете, докато приготвя храната?

Гетрен отказа с нехаен жест.

— Стига ни да сме в тази долина, за да се отморим. Ти си седи, ние ще сготвим.

С няколко думи успя да отнеме на Мейгрейт положението на домакиня. Тя седна неловко, сякаш наистина беше на гости в собствения си бивак, а фейлемите започнаха да опразват учудващо обемистите си раници. Скоро вкуси от превъзходните им гозби, на които не се бе наслаждавала толкова години.

Фейлемите предпочитаха да се засищат с всевъзможни растения. Не че отбягваха месото, но слагаха от него по мъничко, по-скоро като подправка. Когато бяха на път, по неволя се задоволяваха със сушени и пушени продукти.

Докато хапваха, приказваха си на по-безобидни теми — красотата на убежището, подбрано от Фейеламор, трудните последни дни на похода през планините, прелестната игра на светлината сред дърветата.

Щом изпиха по чаша вино, което пътниците бяха купили преди седмица, прибраха всичко и измиха паниците и чашите. Мейгрейт усещаше как и тримата са се вторачили в нея, особено Гетрен, чийто поглед беше непроницаем от преживените векове.

— Сега ще ни разкажеш за Фейеламор — изрече той с напевния си глас.

Мейгрейт се озова между чука и наковалнята.

— Д-дългът ме обвързва с Фейеламор — заекна тя. — Целият ми живот се върти около дълга — това е първият урок, който тя наби в главата ми, и го повтаря неуморно. Нареди ми да не казвам повече от това, което вече чухте от мен.

— Фейеламор има дълг към фейлемите, защото тя се пребори за честта да ни води и се закле да не опетни тази чест. А ти не й дължиш нищо, това е немислимо! Ти не принадлежиш към нас. Самото ти съществуване е тежък грях!

— Какво говориш?! — прошепна Мейгрейт.

Казано от него, онова, което отдавна трябваше да е проумяла, проби през вкоренените в ума и внушения като мълния.

— Ти не си се родила, за да изпълняваш дълга си, както е присъщо на нашия народ. Задължена си на Фейеламор единствено за обучението и отглеждането ти, отплатила си се отдавна. А и не си се заклела по своя воля да ни служиш. Фейеламор те възпита според своите желания и не може да се смята, че наистина имаш дълг към нея.

Мейгрейт ги зяпаше объркана.

Еламай се смръщи. Тя беше най-откровена в проявата на чувствата си.

— Дългът сам по себе си не означава нищо. И ти не си й задължена просто защото тя ти е повтаряла това до втръсване. — В сравнение с Гетрен говореше отсечено и грубовато. — А тъкмо Фейеламор се провали в изпълнението на дълга си… към фейлемите. Дългът да бъде една от нас. Открай време се съобразява единствено със себе си. Извърши големи злини, спрямо тебе също. Разкажи ни каквото знаеш и не пропускай нищо.

— Тя ме уверяваше, че фейлемите са като кошер и тя е царицата-майка, а вие сте пчелите-работнички, просто изпълнявате нейните заповеди и нямате собствена воля.

Еламай стовари длан по масата.

— Прекалено се е възгордяла, време е да и наложим смирение. — Вторачи се в Мейгрейт така, сякаш я бодеше с игли. — Тя какво си е въобразявала, че сме правили през вековете, откакто я прогонихме за нейните злодеяния?

— Всъщност защо я прогонихте? — плахо попита Мейгрейт.

Открай време размишляваше над това. И до ден днешен не знаеше дали е свързано с престъплението, извършено от нейните родители, нито бе научила коя и каква е тя — тяхната дъщеря.

— Отблъснахме я заради прегрешението на твоята майка. И заради тебе. Оттогава се справяме доста добре и без царица-майка. Разказвай, моля те!

Мейгрейт започна от началото на събитията преди година и половина, когато Фейеламор я изпрати да открадне Огледалото от Игър. Описа им как изнуди Каран да тръгне с нея. Така се изниза следобедът. По здрач прегракна и Гетрен приготви вечерята. Еламай и Халала отидоха да се поразходят край реката. Една от двете — неясна сянка в отблясъците от огъня — посочи вечерното небе. Мъглявината Скорпион се спускаше към хоризонта, тъмната луна навлизаше в последната си четвърт. До хид оставаха няколко дни. Скорпионът подсети Мейгрейт за Рулке и тя потръпна.

Двете се върнаха и пак седнаха да слушат. Мъглявината се скри, луната се местеше недоловимо на запад. В късната нощ заваля сняг. Халал и Еламай станаха до донесат по-големи дърва за огъня.

Дочакаха и зората. Мейгрейт пресипваше, очите й се зачервиха. Стигна и до портала на Фейеламор.

— Възмутително! — процеди Гетрен.

Описа им и преживелиците си в Хависард. Не спомена само какво почувства там, нито пък за сребърния писец и късчето хартия с името Аелиор.

Разпитваха я придирчиво за златото и книгата. Мейгрейт обаче не знаеше нито защо Фейеламор е търсила златото, нито какво съдържа книгата.

— Ааканско злато, казваш… — промърмори Еламай.

— Убедена съм. Вдъхва неприятно усещане, а Фейеламор тържествуваше, когато го намери.

— Златните накити на Ялкара — натърти Гетрен, — които се смятаха за загубени, след като тя се прехвърли през портал на Аакан. Значи все пак не ги е взела!

— Могъщо творение — тихо добави Еламай.

— И твърде опасно! — натърти Гетрен, явно най-предпазливият от тримата. — Особено за нас. Къде е златото сега?

— Не знам. Може би в някоя от пещерите, които използваме за складове. Не съм го виждала от деня, когато се върнахме тук.

— Заведи ни там! — възкликна Халал. — Трябва да бъде надробено и разпръснато по целия свят, за да не бъде употребено никога.

Веднага отидоха в пещерите. Претърсиха всяко кътче, с дарбите си фейлемите провериха и за скривалища. Нямаше и помен от златото.

— Това не ми харесва — троснато каза Еламай. — Предчувствам, че тя ще извърши големи злини с него.

Върнаха се в бивака и Халал реши:

— Утре ще претърсим цялата долина. Трябва да бъде намерено. Гетрен направи палачинки и ги поля със сироп. Мейгрейт довърши разказа си.

— Сега Рулке е в Каркарон и Фейеламор отиде да научи защо се е преместил там. Беше уплашена.

— Като нас — сподели Гетрен. — През тази година ще настъпят огромни промени, но не се знае какви ще бъдат. Нищо няма да остане същото.

Дългият разказ опустоши бездруго изчерпаните сили на Мейгрейт. Млъкна и зачака. Но този път погледите им я отбягваха, а лицето на Еламай се помрачи за миг от сянка на съжаление. Хвана Мейгрейт за ръката и я отведе в колибата, дори й свали ботушите и се погрижи да е добре завита с одеялата.

Мейгрейт полежа заслушана в гласовете им. Мелодичната реч на Гетрен отново сякаш се противопоставяше на резкия говор на Еламай. А Халал изричаше думите с властна невъзмутимост — тя бе съперничила на Фейеламор за водачеството в прастари времена. И може би фейлемите нямаше да сбъркат, ако я бяха избрали. Мейгрейт долавяше стаеното у нея огорчение.

Унесе се постепенно. Стресна я по-разгорещен спор.

— Страхувам се и да мисля с какво се е захванала — призна Халал. — Отворила е портал! Как да и се подчиняваме след такива престъпления?!

— Трябва да се отървем от нея! — разпалено предложи Еламай.

— Боя се, че това ще ни съсипе — промълви Гетрен. — Да я изоставим и да се върнем в Мириладел.

13. Кървава следа

На Каран й идеше да пищи, да разхвърля снега с ритници, да блъска с юмруци по скалите, за да й олекне. Не можеше да понесе, че отново са я подгонили гашади.

Но какво друго да прави, освен пак да им избяга? Хукна лудешки нагоре, раницата я биеше по гърба, сърцето й като че удряше още по-силно в натъртените ребра. Тичаше, а сълзите на ужас замръзваха по бузите, накрая дробовете й започнаха да парят, усети и кръв в устата.

Както се клатушкаше по билото, зърна кървава следа на леда. Не спря и за миг, но по-късно би могла да я нарисува точно по памет. Цялата настръхна.

Това не беше отпечатък, оставен от човек — босото стъпало повече напомняше за огромна квадратна длан, чиито пръсти лесно биха обхванали цялото й лице. Знаеше от кого е следата — от онзи лорск, който бе нападнал Рулке. Оглеждаше снега, докато се напъваше да бърза, но съществото не се мяркаше никъде.

Тези космати твари бяха смъртно опасни с хитростта си, а и достатъчно схватливи, за да се опитат да овладеят машината, щом я видяха. Ако и да беше ранен, можеше да се разправи с десет като Каран. Нямаше с какво да се защити.

Озърна се — макар че гашадите бяха тромави, започваха да я настигат. Раницата я бавеше, но без нея беше обречена. А тук ридът се издигаше още по-рязко нагоре и навсякъде имаше лед. Всичко я болеше.

Не откриваше убежище, гашадите щяха да я изтощят скоро. Костеливите им крака ги придвижваха напред като същински машини. Не знаеха ли що е умора?

Хрумна й да търкулне камъни върху тях, само че не би се преборила със здравата хватка на леда и снега, стиснала скалните отломки. Продължи нататък, люшкаше се на всяка крачка.

Надникна в урвата. Тук стените бяха почти отвесни и се събираха все едно някой колос е халосал планината с брадва. Представяше си и как той може би е разделил скалите с ръце, защото начесто попадаше на каменни мостове, за жалост рухнали по средата.

Най-близкият до нея гашад беше на един изстрел с лък. Е, не носеха лъкове, нито други оръжия. За какво са им, щом имат умовете си, които вече й нашепваха сляп страх и отчаяние? Рулке ли им бе дал тази сила?

Дългурестата фигура й беше зловещо позната. Пак Идлис, неуморният преследвач, същинска напаст в живота й повече от година.

Пред нея пропастта се стесняваше, но оставаше непреодолима и за най-невероятния скок. А имаше много път до мястото, където двете била се събираха. Натрошените каменни ивици над бездната бяха отрупани със сняг, който тук-там образуваше заледена арка, съединила късовете, привидно по-здрава и от стомана.

Каран не си позволи и миг надежда. Знаеше колко измамни са тези мостчета. Усети се обаче, че мисли не е ли по-добре да се хвърли долу, за да не я хванат, или дори да се втурне по някоя от неустойчивите арки. Тук урвата не беше по-широка от десетина крачки. Втълпяваше си, че е почти осъществимо.

„Никога, ама за нищо на света не доверявай живота си на снежен мост — бе повтарял неведнъж баща и. — Правят ги планинските духчета, за да подмамват лековерни пътници. Стъпиш ли, ще паднеш, Ще се сплескаш долу и духчетата ще пируват цял месец с твоите останки.“ Каран отдавна бе забравила вярата си в планински духове, но баща и беше прав, разбира се. Огледа се. Втурнеше ли се надолу, имаше някакъв нищожен шанс, защото така пъргавината щеше да и даде предимство въпреки страхотната издръжливост на гашадите. Но те се бяха пръснали равномерно по билото, по-надолу настъпваше още една редица. Не, нямаше шанс. Рулке искаше да си я върне.

Взря се и нагоре. Безнадеждно. Какъв смисъл имаше да продължава по този безкраен рид? Спря в началото на поредния снежен мост, толкова тесен по средата, че би го обгърнала с ръце. Не беше по-здрав от първата ледена коричка върху езерце, би поддал и под тежестта на дете. А и как да се задържи върху хлъзгавия лед?

Мимолетният отдих изсмука и последните сили от краката й. Коленете й се подгъваха. Идлис вървеше към нея.

— Не мога да се върна — рече му Каран.

— О, можеш! — изкряка гашадът. — Господарят измисли нов план. Усмихна й се. Ама че грозна гледка.

— По-скоро ще умра! — сопна се тя.

— Няма да ти позволим.

Идлис разпери ръце и й се нахвърли тромаво.

Край на бягството. Каран се втурна право към него. Гашадът се разсмя, но на две крачки от протегнатите му ръце тя се плъзна странично по леда, шмугна се между него и втория преследвач и продължи по надолнището. Коленете й не понасяха сътресението при дългите крачки. Всички гашади се устремиха да й пресекат пътя.

Не се съмняваше, че ще я хванат.

— Няма да ви се дам — изхриптя Каран.

Пак зърна снежен мост с ъгълчето на окото си. Към него се спускаше гладък откос под ръба на скалата и я споходи безумна идея. „Ще се засиля с пързаляне и ще прелетя. Това е, няма друг начин. Ако не успея… не е по-зле, отколкото да ме върнат.“ Като дете много обичаше да се пързаля без шейна, но накрая нейно приятелче си пукна главата в камък и ядосаната й майка забрани тези игри.

Хукна към ръба, гмурна се, стовари се на гърди и се ускори по наклона към мостчето. Трескаво се опитваше да насочи тялото си безпогрешно. Мъничко да сбъркаше и щеше да падне в пропастта. Мярна се бабунка, Каран се отблъсна с юмрук, колкото да кривне в нужната й посока и да се изстреля от ската по мостчето. Разпери ръце, за да плъзга длани по ръбовете. Брадичката й се блъсна в леда, а когато фучеше нагоре по дъгата, чу пукот на лед. Все пак успя да прелети ниско над горната точка и отново докосна другата половина на дъгата леко като перце. Въпреки това ледът запращя. И тъкмо когато цялата бяла дъга рухна в пропастта, Каран устремно се плъзна от мостчето и се заби в купчина сняг и камъни зад отсрещния ръб.

Очакваше да се хързулне обратно към ръба и да падне. Отвори очи и се оказа, че се е заклещила между отломки от скала. Май нямаше счупени кости, колкото и натъртено да беше тялото й. По снега капеше кръв от прежулената и брадичка.

Подпря се да седне. Гашадите стояха в безмълвна редица от другата страна на разбитата снежна арка.

— Възхищавам ти се! — изчегърта гласът на Идлис. — Но въпреки това ще те хвана.

Гашадите се обърнаха като механизми и затичаха равномерно нагоре. Каран погледна в същата посока. Щяха да минат часове, преди те да се доберат до съединението на двете била. Но не се залъгваше, че е в безопасност. Ако поддържаха някаква връзка с Каркарон, Рулке щеше да я причака в подножието на този склон, преди да се е притаила в гората.

— Никога няма да ме спипате! — викна тя с продрано гърло и се насили да тръгне.

Не спря поне час. Почина няколко минути и продължи до здрач. Излезе на пътеката, която водеше към Шазмак.

Тук отново се уплаши — в снега личаха следите на трима-четирима гашади, толкова дълбоки, че те несъмнено бяха превивали гърбове под тежки товари на път към Шазмак.

Какво ли означаваше това? Рулке да не е напуснал Каркарон? Или машината е била повредена толкова, че са я разглобили и отнесли на части? Как да разбере?

Продължи пипнешком и по тъмно — хем се боеше да не налети на още гашади носачи, хем я пришпорваше ужасът да не бъде настигната от Идлис и неговия отряд.

Преди да се развидели, тя усети, че склонът става по-полегат. Оттук до моста имаше половин левга открита земя. Успееше ли да прекоси реката и да се шмугне в гората, щеше да се промъкне до пътеката, слизаща по канарите, и да се прибере в Готрайм. Скри се зад камък, откъдето виждаше моста. Подаде предпазливо глава — три източени силуета вървяха към моста от отсрещната посока.

Не й се вярваше да са я забелязали, защото очите на гашадите не бяха зорки. Тук вече можеше да се спусне в клисурата. Спокойно, мина по замръзналата река, покатери се между камънаците по другия склон, пропълзя към бруления от ветровете рид и се скри от нежелани погледи. Опитваше се да върви там, където дълбокият сняг няма да я издаде. Накрая си плю на петите и не спря да тича, докато не се приюти в прекрасната си Готраймска гора.

Предишната нощ едно извънредно ядосано същество изскочи от леговището си сред облак от разпръснат сняг. Постоя на склона над Каркарон, поемайки си дълбоко дъх. Това беше лорскът, паднал в локвата разтопен метал. Страдаше непоносимо. При всяко движение изпод черната кора на раните му се процеждаше кръв и светложълта течност.

Трудно се принуждаваше да се движи заради болката. С всяка тромава крачка трепваше от главата до петите. Студът пареше босите му крака. Присвиваше се от глад. Завъртя глава и вятърът донесе миризма на топла жива плът.

Тръгна на зиг-заг и попадна на следи от същество, излязло от снежно леговище като неговото. Позна миризмата — онази малка женска с червената коса, която беше в залата. Щеше да го засити само за ден-два, но пък месото й сигурно беше вкусно и крехко. Лорскът пое по следата на Каран.

Скоро се натъкна на стъпки от много хора и накрая стигна до падналия снежен мост. Премери на око разстоянието. Можеше да прескочи, но ако беше здрав. Пък и нямаше нужда. Следваше дирята на гашадите до мястото, където се съединяваха двата рида. И тук въпреки падналия наскоро сняг долавяше миризми от множество пътници. Лорскът намери пътеката към Шазмак и се досети, че наблизо има прясно месо.

Каран си внушаваше, че всичко ще се подреди според желанията й, стига да се върне у дома. Колкото и да бе загазила за кой ли път, пак й се искаше да мисли за бъдещето, за себе си и Лиан (ако някога й прости) и за Готрайм — как да го възстанови, да се избави от бремето на дълговете и данъците.

И в същото време се страхуваше да доближи канарите, където беше единствената пътека надолу — сигурно някой дебнеше там. Боеше се обаче да стои в гората. И се опасяваше, че дори да се подслони в дома си най-сетне, Рулке ще дойде да я измъкне и оттам. С протакането не печелеше нищо. Преглътна няколко хапки и продължи много внимателно към площадката над канарите. В съзнанието й все по-често се мяркаха откъслечни чужди мисли за преследване. Не се съмняваше, че е доловила отдалеч присъствието на гашади.

Доближи още малко, покатери се на един бор и щом пред очите й се показа равната скала, видя там четирима от тях.

Седеше на клона и умуваше какво да прави. Всъщност нямаше друга възможност освен да се крие в гората, докато те се откажат… или храната и свърши. Върна се по-навътре в гъсталака. Каран попиваше с цялата си душа уханието на дърветата и храстите, покоя, самотата и пречистването. Но и красотата на заснежената гора не я освобождаваше от главоблъсканиците на стореното в Каркарон — добро или зло. Непрекъснато се питаше как ли изглежда всичко в очите на Лиан.

Знаеше, че в северния край на гората има малък заслон, където понякога нощуват ловци. Рядко се случваше човек да отиде там през зимата. Каран беше близо до Черното езеро и трябваше да извърви към четири левги до заслона. Два дни в този дълбок сняг. Но никому не би хрумнало да я търси там, стига пак да завали, за да изчезнат следите й.

На свечеряване не бе и преполовила разстоянието, затова продължи в очакване луната да се покаже скоро. Имаше стара пътека, но след около час блуждаене в мрака Каран установи, че е свърнала някъде от нея. Озова се сред поредица от падини и ридове, не можеше да се ориентира. Да не бе тръгнала към планинския склон?

Стъпи на снежен гребен над долчинка и се стовари заедно с огромната буца върху камъните долу. Назъбеният край на счупен клон се заби в горната й устна. Опипа раната. Нищо страшно. Провря се между прораснали млади дървета, хлъзна се, проби лед и цопна във вода, която тутакси напълни ботушите й и опари краката като студен пламък.

Каран се вбеси от самата себе си. Ето че трябваше да си накладе огън, и то веднага, иначе краката и щяха да премръзнат. Ще не ще, налагаше се да пренебрегне всички други опасности. Тя докопа заледените корени на дърво, щръкнали от пръстта, издърпа се нагоре и изля водата от ботушите си.

Нападалите по земята клони бяха мокри, опипваше само за изсъхнали по стволовете на дърветата. Събра малък наръч. Веднъж пак доближи рекичката и за малко не падна отново. Стъкми си площадка от мокри дърва, за да не пали жалкото си огънче в снега.

Ходилата й изтръпваха. Каран обърна ботушите си да се изцедят. Докато смъкваше чорапите, от тях падаше лед. Разтърка грижливо краката си и обу резервните чорапи.

Имаше огниво в раницата, но съчките не се разпалваха от искрите. Не носеше дори късче хартия. Пръстите й обаче докоснаха объл марим — плод, подобен на портокал, но по-дребен и с мазна кора.

Спомни си, че като малка изстискваше корите над огнището и пламъците избумтяваха нагоре.

Обели марима със зъби и сдъвка омекналата сърцевина със зрънца лед в нея. Щракна с огнивото, раздуха тлеещата прахан и поднесе към нея свитата кора, която стисна силно. Възнагради я пламъче под купчинката съчки. Разпалиха се, обаче това огънче нямаше дай стопли краката. Крайно време беше да потърси повече дърва на оскъдната светлина.

Скоро се грееше до истински огън, който щеше да поддържа до сутринта. А сега да си пийне нещо горещо. Слезе при реката по чорапи и докато водата кипваше, най-после успя да възстанови кръвообращението в краката си.

Можеше да си свари само чард, без да го подслажда. Изрови от раницата всички остатъци от сушени плодове, накъса ги на дребно със зъби и ги пусна в отварата. Устните я засърбяха.

Препече си къшей хляб, сложи глава лук в жаравата и закрепи парче змиорка над пламъците. Изгълта първата чаша чард на един дъх. Течността я опари отвътре и ароматът сякаш запали нов огън и в стомаха й. Дояде рибата и хляба, гребна си още една чаша и седна удобно. Вече и олекваше. Извади от котлето късче гашадски плод (както го наричаше мислено) и го засмука, но в устата й отново остана толкова гаден привкус, че побърза да го изплюе. Видя, че единият й ботуш започва да дими и веднага го обърна на другата страна. Отвътре ботушите още си бяха подгизнали. И тогава започнаха странните преживелици.

Внезапно се замая, стомахът й се сви. Стори й се, че дърветата в гората са увиснали с върховете надолу. Каран скочи, но тупна в следващия миг. Боцкащо парене обгърна главата й. И преди да се опомни, всичко изчезна заедно със собственото й „аз“ и света.

Какво стана? Къде беше? Земята… не, подът май подскачаше нагоре-надолу. Но защо под? Къде се дяна снегът? Краката й трополяха безчувствено по твърди плочки. Умът и се объркваше ужасно като от прекаляване с вино. Косъмчетата по тила и настръхнаха, сякаш някой стоеше зад нея. Искаше да се обърне, но тялото не й се подчини. Не, имаше някой друг в нея!

Тя… тоест те двамата вървяха в едно тяло и другият се смути още по-силно от нея. Каран осъзна, че чува стържещо по нервите свистене и вой. Толкова познати звуци…

Отвори очи и разпозна мястото. Свирепият вятър фучеше в опънати метални въжета и стройни кули. Имаше релефи и пана от метални нишки по стените на този огромен опустял град. Тя вървеше по дълъг коридор към голяма зала за сбирки. Или пък само съзнанието й се носеше натам…

Нещо се надигаше като изпод повърхността на блато. И това нещо я сграбчи, напираше да я завлече надолу, да се изкатери по нея към въздуха, към свободата. То беше и наплашено до полуда, и страховито. Прозрението я скова — случи се точно обратното на онова през нощта край Нарн. Цялото й съзнание се бе напъхало по мисловна връзка в ума на някой от гашадите, който също никак не харесваше изненадата. Досега все си представяше гашадите като напълно чужди твари, но откри човек като себе си, колкото и да беше жесток и неприятен. Дори долови своеобразно достойнство.

А мислите му бяха далеч от привичните за нея. Умът му като че си служеше с прекъснати изречения, смесени с образи, все едно четеше книга, където много думи са заменени с разкривени до неузнаваемост картинки.

Макар и мудно, гашадът проумяваше, че произшествието се дължи на чиста случайност и Каран дори не разбира какво е направила. Тя не беше подготвена да овладява умовете на другите, дори не знаеше как се постига това. Другото съзнание се опомни от уплахата. Прецени как да постъпи и започна да налага волята си с неукротима свирепост.

Появиха се други гашади, които зяпаха недоумяващо. Каран чуваше слова, избълвани насила: „Филокс вурнгх хвое!“ Непознат език. Влагаше всичко от себе си, за да съхрани своята личност.

Внезапно стените наоколо се завъртяха, всичко избледня и след миг тя гледаше в тавана. Цяла тълпа гашади се взираха в нея от горе на долу, докато и помагаха да се изправи. Ободряваха, насърчаваха и малко по малко гашадът, който се мъчеше да проникне в съзнанието й, успя да я притисне до въображаема стена. Гласовете отзвучаха нанякъде като перца, понесени от буря, и вместо тях се появи друго лице. И друг ум. Това беше Рулке.

Той се заливаше от смях. „Малка приятелко, лошо си прегладняла, щом си била принудена да ядеш хрукс, за да оцелееш. Предположих, че пак тебе усетих миналата нощ, но ти не се появи повторно досега. Сигурно не ти е допаднал вкусът. Няма значение, лесно ще свикнеш. Колко изяде този път? Внимавай, скъпа ми Каран. Прекалиш ли, ще те убие. Погълнеш ли цял плод, свършено е с тебе, доколкото мога да преценя. Ти си толкова дребничка. Дори от парченце колкото грахово зърно ще те тормозят кошмари. Половин плод… и ще жадуваш за още до края на дните си. Ще идваш да се молиш и скоро сама не би пожелала да си тръгнеш.

И не ме гледай с такъв укор. Нямам никаква вина. Гашадите заробват жертвите си с хрукс, пък и никой не те е карал насила да вземеш от плодовете. Не те принуждаваме и да ги ядеш. Ти си решавай. Виждаш ли, предупредих те честно.“ Какво си бе причинила?! А онзи, в чието съзнание се бе наместила, пак я притисна. Не успяваше да му се възпротиви. Пак губеше себе си, оставяше се да бъде погълната и скоро щеше да се превърне в безпомощна кукла във властта на гашадите.

„Лиан! — писна безмълвно. — Лиан, помогни ми!“ Нито имаше отговор, нито можеше да има — не създаде истинска връзка, само изпрати мислен зов, а той беше далеч. Но щом се сети за него, и събра сили или пък въздействието на парченцето хрукс не беше чак толкова дълго.

Каран ритна във въображението си и гашадът й отвърна със същото. Изведнъж се озова в нощната гора с див вой. Видя, че наистина е ритнала огъня и разпиляла запалени клони и жарава навсякъде из бивака. Единият й палец беше разръфан.

Каран се тресеше цялата, докато изливаше отварата от чашата надалеч. За всеки случай изми съдовете три пъти с чиста вода. Стъкми отново огъня, събра още много сухи дърва и накладе втори огън. Изгори остатъците от гашадския плод. Изпразни раницата си и я прерови, да не би да е останало парченце.

Намери едно, закачило се в шевовете. Каран го извади и го поднесе към устните си. Едва в последния миг се опомни, но въпреки това й беше тежко да го захвърли. Колкото по-дълго го стискаше в шепа, толкова по-трудно поддържаше решението си. Само с невероятно напрежение на волята, подтикната от погнуса, тя го пусна върху най-нажежената жарава.

Превърза кървящия си пръст и си свари обикновен горчив чард. Седеше между двата огъня и се наслаждаваше на доскоро нежелания вкус. Накрая не остана и помен от хрукс в устата и, устните и коремът й не бяха неестествено горещи, нито усещаше пламъци в главата си.

„Няма да дойда! — сопна се беззвучно. — Подценяваш ме, Рулке. Ще ти се опълчвам докрай.“

И изведнъж той се вмъкна в съзнанието й, все едно нашепваше в ухото й. Май му беше весело.

„Хитроумна си, малка Каран, и заслужаваш уважение. Радвай се на победата си, докато имаш време. Някой ден ще отмине необходимостта да се крия в Шазмак и пак ще те повикам. Тогава нищо няма да ме спре.“

— Махни се! — кресна Каран. — Излез от ума ми. Никога няма да ме намериш.

„Не е нужно — засмя се Рулке. — Ще дойдеш по своя воля, когато настъпи часът.“

Връзката прекъсна.

Каран се отпусна на колене до огъня. Благодари на късмета си, че взе толкова малко хрукс от Каркарон и не хареса вкуса му. Иначе щеше да е на път към Шазмак, безволна пленница на привикването. Или щеше да е мъртва. Ето че се сдоби и с полезни сведения. Рулке бе избягал в Шазмак със своята машина. Засега не беше опасен за Лиан. Сънят й щеше да е по-спокоен. Ако Рулке не лъжеше. Ако не я преследваше и в момента.

Заваля по-силно и снегът бързо затрупваше следите й. Каран се сви в спалния чувал. Най-сетне заспа, измъчвана от още по-чудати и смахнати видения.

14. Пиршество в гората

Сутринта Каран продължи към заслона. Още няколко пъти долови странните, прекъснати от картини изречения — явно гашадите я търсеха. В късния следобед се добра до къщичката. Валеше, но вятърът се обърна на изток и в посока към Туркад облаците се разкъсваха. Значи сутринта времето щеше да е ясно, което нямаше да е добре за нея.

Бе идвала в заслона като дете и тогава й се видя много по-просторен. Сега се убеждаваше, че постройката е ниска, грубовато съградена и твърде овехтяла. Нищо повече от хижа с една-единствена стая, стъкмена със събрани наоколо камъни и малко хоросан. Стрехата надвисваше над две мънички прозорчета, шистените плочи на покрива зеленееха от мъх и някои бяха разместени. Откъм края на платото имаше тясна веранда.

А отдолу се ширваше наглед безкрайната Файдонска гора, стигаща до подножието на планините. Недалеч от Каран стърчаха голи зъбери — тук платото беше широко само неколкостотин крачки.

Тя внесе раницата си в заслона. В пръстения под личаха ямички от водата, процеждаща се през покрива. Имаше примитивна маса и скамейка, до огнището бяха подредени малко дърва. Убеди се, че са оставени тук преди години, защото пламнаха тутакси. Разбира се, не намери никаква храна, а нейните запаси бяха на привършване.

След минута гъсти облаци дим се разстлаха из стаята. Коминът беше запушен. „Само това ми липсваше…“ — рече си вяло Каран.

Покатери се на покрива. Коминът се оказа задръстен с изоставени птичи гнезда и навети вътре листа. Тя слезе да потърси дълга пръчка, за да разбута отдолу през огнището. Не се наложи — със силен бумтеж пламъците подскочиха чак до върха на комина. Боклукът се запали. Каран знаеше, че това не е опасно, стига зидарите да са си свършили работата добре. Но тази тъмна пушилка беше ясен знак за човешко присъствие, който щеше да се вижда поне от една левга.

Постоя до огнището да се стопли, сложи вода да кипне и сдъвка бучка сирене. Сутринта трябваше да си потърси нещо за ядене. Не се надяваше да е кой знае какво, гората не предлагаше изобилие през зимата.

Щом пийна чай, започна да носи и да трупа дърва на верандата, за да й стигнат за една седмица снежни бури — и това можеше да я сполети в планината. Напълни големия казан с вода от поточе в близката долчинка. Свечеряваше се. Реши на другия ден да се заеме и с покрива, ако времето й позволи.

Изчерпа заниманията, с които можеше да се улисва, а не й се спеше. Пак беше неизбежно да се замисли за постъпките си в Каркарон и да умува безплодно какви ли ще бъдат последиците.

Задряма, но не за дълго. Коминът припука, изпращя и едната му стена се изтъркаля в снега до заслона. Бурното горене все пак бе разхлабило хоросана.

Вятърът нахлу в дупката и разнесе искри и сажди. Каран не можеше да запуши отвора, камъните бяха прекалено горещи. Изгреба въгленчетата и саждите от казана и пак си направи чард. Стаята изстина бързо. Тя се пъхна в спалния чувал на завет при единия ъгъл и затвори очи.

Дали Възбраната се бе възстановила, след като Рулке я проби? Ами нахълталите на Сантенар същества? Ако не бе помагала на карона, нямаше да има убити от тези зверове. Още какви трагедии щеше да навлече нейното предателство?

Наученото в Каркарон за нейния баща я изправи пред нова загадка. Дали Басунез бе стигнал до някаква важна тайна в кулата си? Несъмнено Галиад се бе надявал, че е така, и бе загубил живота си, опитвайки се да научи истината. Каран подозираше смътно, че всички тези злощастия и събития са свързани и въвличат и нея, трикръвната.

Призори я събуди гладът. Тя излезе да си набави храна в чудесното утро, но остана с празни ръце. Обядва с малко змиорка и лук, после се зае да поправи комина. Още плочи бяха изпопадали, сега трябваше да запуши дупка колкото врата.

Нямаше как да забърка хоросан, оставаше само да подреди камъните, а те не стигаха. Работата вървеше бавно, издра си пръсти те, преди да падне сумрак, а изобщо не бе привършила.

И през следващия ден не намери нищо за ядене. Все пак запуши дупката, колкото да поддържа огъня в заслона, но топлеше само ако стои близо до него.

На третия ден гладът я отчая. Наоколо нямаше дървета, раждащи плодове или ядки, не зърна нито веднъж животински следи. Не се престрашаваше да се отдалечи от заслона. Всяка стъпка в снега беше помощ за нейните врагове.

Никакъв избор — трябваше да се махне оттук, който ще да я търси. И можеше да отиде единствено в Готрайм. Гузната съвест и отнемаше цялата радост от завръщането у дома.

Излезе да попълни запасите за огнището. Трудно се пребори с ниското сухо дърво, защото сатърчето се бе притъпило и нямаше с какво да го наточи. Най-сетне дървото падна и се разцепи. Каран се разочарова — какво да гори, като отвътре бе проядено от тлъсти бели личинки.

„И личинките са храна, ако гладът те докара до отчаяние“ — отекна в паметта й гласът на нейния баща. Когато излизаха заедно в гората, той не забравяше да я учи къде да си налее вода, как да извади мед от кошер в хралупа, кое е годно за ядене и какво да отбягва.

Тя се загледа в личинките, дебели колкото неин палец. Струваше й се немислимо да ги яде. Но по-добре това, отколкото гладна смърт.

Събра ги в куртката си и хукна към заслона. Изтърси плячката на масата и пак се вторачи. Взе една, понечи да я лапне и се разколеба. Направи от тях редици, после кръг, накрая изписа името на Лиан.

А стомахът вече я болеше от глад. Стисна клепачи, пак доближи личинка до устата си, но неволно погледна. Издутото бяло телце с лилав край и кафеникави крачета се гърчеше противно. Пак затвори очи и натика гадинката в устата си. Насилваше се да не повърне. Изведнъж усети остра болка. Отвратителното създание я ухапа по езика. Опита се да го изплюе, но то не се пускаше, дори когато го сдъвка случайно.

Спука се подобно на презряло грозде и заля устата й с нещо като гъсто горчиво желе. Що за гнусотия! Тя се задави и изплю всичко в огьня, откъсна мъничката глава от езика си и си изплакна устата със студен чард.

Но преди да изхвърли личинките през вратата, Каран се сети, че щеше да е по-добре, ако ги сготви. Опразни котлето, избърса го и го сложи на жаравата да опече личинките в него. Скоро извади една — сбръчкана, кафеникава и три пъти по-малка. Миришеше на храна.

Устата й се напълни със слюнка. Схруска набързо личинката, придобила доста по-приятен лешников вкус. Гребна цяла шепа от котлето, но периферното й зрение улови минаването на висока фигура край едното прозорче. Припряно грабна полуизгнила цепеница. Как тази жена бе успяла да доближи заслона, без дарбата на Каран да я предупреди?

Вратата се отвори с протяжно скърцане. Каран вдигна тоягата.

— Каран, ти ли си?!

— Уф! — издуха се бузите на Каран и тя преглътна насила. — Талия!

Захвърли дървото и прегърна другата жена, все едно срещна отдавна изгубена сестра.

— Как ме намери?

— А ти какво правиш тук?

— Крия се. Гашадите ме подгониха.

Каран побутна котлето с крак, за да не види Талия какво има вътре.

— Предполагам, че са се отказали. Не видях никого от тях през последните два дни.

— Значи мога да си отида у дома?

— Още сутринта! — весело я увери Талия.

— Седни да пийнем чард и ми разкажи… А Лиан добре ли е?

— Да. Но след онова представление в Каркарон имахме премеждия.

— Тъй ли?… — смънка посърналата Каран.

— Ти защо отиде в кулата?

— Лиан не ви ли обясни?

— Той обясни, но искам да чуя и от тебе.

Каран откри в думите й намек, че на Лиан не му се е разминало толкова леко, колкото тя се бе надявала.

— Отидох да се пазаря с Рулке за свободата на Лиан. Нямаше друг начин. И за мое огромно учудване се оказа, че той поначало не е бил нужен на Рулке. Всички сте се заблуждавали. Искал е да докопа мен.

— Но за какво си му ти? Защо чак такива усилия?

Каран нямаше никакво желание да се издаде, но погледът на Талия стана изгарящ. Този път нямаше да опази тайната.

— Аз съм трикръвна — прошепна в очакване Талия да се отдръпне с отвращение. — Сред предците ми има и фейлем.

Но Талия само се изуми нескрито.

— Трикръвна! — Закрачи из стаята, начесто стрелкаше Каран е поглед. — Това обяснява… почти всичко. Двамата с Мендарк често сме разсъждавали за причината да си различна. И какво се случи в Каркарон?

— Щом Лиан получи свободата си, бях длъжна да спазя своята половина от уговорката. Рулке пожела да намеря за него Пътя между световете, но тогава всичко се обърна срещу нас.

— Значи Лиан те е придумал да отидете в Каркарон?

— Не говори глупости! Аз реших! Измъкнах се потайно от къщата, но той ме спипа и не ме пусна да тръгна сама. — Очите на Каран засияха. — Държа се великолепно! И не съм виждала по-храбра постъпка от опълчването му срещу Рулке. Е, накрая нищо не постигна. Къде е Лиан сега? Всичко наред ли е с него?

— Нищо му нямаше, когато тръгвах от Готрайм — премери думите си Талия и седна на скамейката.

Каран си спомни за печените личинки и грабна котлето.

— Искаш ли чай? — попита нехайно.

— Какво си сготвила? Може ли да опитам?

— Ти не си ли носиш храна?

Каран държеше котлето настрана, силно притеснена.

— Имам предостатъчно! Просто ми стана любопитно…

Каран полека изсипа личинките в дъното на огнището, изми котлето и го напълни с вода. Пиха чай в дървени чаши, издялани нескопосано от предишен обитател на заслона.

— Как ме намери? — попита пак Каран. Талия обясни защо обикаля наоколо.

— Радвах се на свободата, да си призная.

— Значи Каркарон е изоставен?

— Да, така го заварихме аз и Шанд на четвъртия ден от хид, значи преди три дни. А днес се натъкнах на следа от малък ботуш при ръба на платото на една левга оттук. Кой друг можеше да е освен тебе?

— Не съм била аз — замисли се Каран. — Минах през гората и после валя сняг.

— Интересно… Не знаех накъде да продължа, затова вървях по края. Зърнах тази къщурка съвсем случайно.

— Малка следа ли?! — ахна внезапно Каран. — Не е Рулке, не са и гашадите. Да не се е изгубила жена или момиче от Готрайм?

— Всички си бяха там, когато тръгнах. Не смееха да се отделят от къщата заради транкса. Прегладнявам. Я да видим с какво да се заситим.

Същинско изобилие според Каран — цял самун хляб, увит в мазен плат и все още мек, малка пита твърдо сирене, два вида сушено месо, едното подлютено както го обичаха жителите на горещите северни земи. Талия си носеше солена риба, също и огромно парче пушена риба.

— Риба… — изсумтя Каран. — Откраднах няколко пушени змиорки от Каркарон и още усещам вкуса на този боклук.

— Ами да не беше крала храна от гашадите, но не пренебрегвай моята риба толкова лекомислено. Няма по-вкусна риба от бамунди. Гозба за принцеси.

— Пушено бамунди? Де да знам… — проточи Каран.

— Както искаш. Видя ли бамунди, не мога да се спра. И да знаеш, все се чудя дали Шанд не я е измъкнал от личните запаси на. Мендарк. — 0, това вече е друго! Ще я опитам.

Талия се подсмихна и извади цяла кутия сладкиши. Тя се бе погрижила дори да вземе няколко подправки в хартиени кесийки. Имаше сушени плодове и зеленчуци.

— Готови сме за пиршество, липсва само лук. Как ще се тъпчем с пушено бамунди, особено измъкнато под носа на Мендарк, като нямаме лук?

Каран, която се срамуваше, че няма какво да предложи, веднага се засмя до уши.

— Имам две глави лук. Ще ни стигнат.

— Прекрасно! Виж какво намерих в Каркарон.

Талия й подаде ножа. Каран се разчувства и я прегърна повторно.

— Подарък ми е от милата Малиен.

Каран доливаше чашата кафе и чоплеше сладкиша. Не знаеше как да подхване разговора заради тежките си угризения. Изведнъж изпъна ръцете си по масата.

— Знам, че сгреших. Ако искаш, вържи ме, няма да се дърпам. Талия избута ръцете й от масата.

— Не на мен се пада да отсъдя. Кажи ми все пак какво си направила.

— Лиан е по-важен за мен от всичко, но сега се боя. Колко ли хора е убил транксът? Как ли ще се промени светът?

Талия се пресегна и докосна сцепената й устна.

— Това от какво ти е?

Каран се впусна да разнищва историята си. Разказът се проточи дълго, защото от Каркарон се отплесваше накъде ли не и далеч назад в миналото — до детството, до баща й Галиад — наполовина ааким, до Тенсор и останалите аакими. Пак изреди преживяното в Нощната пустош, повтори признанието на Тенсор онази нощ в Сухото море, сподели за нещастната си майка и за любовта си към Лиан.

Обясни всяка негова привидна проява на двуличие и коварство — в Нощната пустош, през злощастната нощ в Тулин, дори в Шазмак, когато го свари да тършува за Огледалото. Не пропусна и миговете на доблест — как подпали старата къща в Нарн, как търпя мъченията в Готрайм, за да не я предаде. Очите й блестяха, докато описваше сказанието му в Каркарон.

— Нима след всичко това можех да скъпя отплатата си?

— Забелязвам, че отбягваш да говориш за ролята на Мендарк — подхвърли Талия. — Не я пропускай, моля те.

— Ти си негова близка помощничка — въздъхна Каран.

— Предпочитам да си откровена.

— От мига, в който срещнах Мендарк, не можех да му се доверя, защото той ме намрази. А сега го презирам.

— Не те мрази. Но ти не играеш по свирката му. Мендарк се стреми да властва, да господства, да бъде прочут с могъществото си.

— Ако бяхме успели — промълви Каран, — щеше да е от онези дела, които увековечават в преданията. Но…

— Въпреки това ще ви възпеят — вметна Талия.

— Нищо чудно. Аакимите например се отнасят по-възторжено към величавия провал, а не към вечно побеждаващите герои. Сигурно затова все още изпитвам уважение към Тенсор, колкото и глупости да извърши. Но за мен всичко приключи. Отивам си у дома, залоствам вратата и загърбвам света. Искам да се грижа за имението си, за градините, да поправям щетите от войната. А най-голямото ми желание…

— Няма да го бъде — завъртя глава Талия. — И ти се нареди сред видните люде. Светът не би допуснал да го загърбиш.

Каран се засмя притеснено.

— Дрън-дрън! Бедна стопанка, която няма пари да си плати данъците. И…

— Величието се познава по делата! Мнозина ти се възхищават, сред тях съм и аз. Твой дълг е да помогнеш и на своята страна, и на всички в Сантенар. Извинявай, искаше да кажеш нещо…

Каран бе притихнала.

— Май няма значение — прошепна тя. — Такъв тревожен хаос, краят му още не се вижда. Не е време за мечти. Но какво ще стане с Готрайм след смъртта ми? Толкова искам да имам дете…

Талия избълва невъздържано:

— Трикръвните са ялови!

Каран застина като статуя и кръвта бавно Се оттече от лицето й, докато накрая наистина заприлича на мраморна маска.

— Ти току-що ми каза, че нямам бъдеще…

Талия би си прехапала езика, ако не беше твърде късно. Каран въздъхна на пресекулки и избърса сълзите.

— Благодаря ти, че ме избави от заблудата — промълви немощно. Чак сега разбра защо Рулке се държеше така, когато сподели с него мечтата си.

Двете с Талия мълчаха дълго, загледани в пламъците. Вятърът напираше и тресеше вратата. Каран я подпря с цепеница, сложи още дърва в огнището и си взе още един меден сладкиш.

— Как е Лиан? — попита с пресилено равен глас.

— Доста добре, като се знае, че…

— Нямаше ли… неприятности, когато се върна… без мен?

— Всички се настроиха зле, когато той излезе от кулата, а ти остана.

Талия стисна устни и не продължи. Каран се надигна, обиколи стаята и неочаквано приклекна пред нея.

— Премълчаваш нещо. Добре ли се отнасяха с него? Значи го е намерил Мендарк?

Талия не скри срама си.

— Когато транксът изскочи от кулата, зарязахме Лиан при стълбата. Още малко и щеше да замръзне до смърт. Оковите пък му разраниха краката…

— Захвърлили сте го окован през онази мразовита нощ, така ли? На всички ли им беше все едно?

— Не си търся оправдания. Объркахме се, когато се появи транксът.

— Кажи ми всичко!

— И лорскът ни нападна. Каран, половината нощ ще мине, докато ти разкажа всичко. Лиан обаче се възстановяваше, когато тръгнах с Шанд.

— Оставила си го на грижите на Игър и Мендарк, най-злите му врагове?!

— Много неща се промениха.

— Не ми се вярва! — студено отсече Каран. — Предупреждавам те, Талия, който и да е навредил на Лиан, става мой враг. Съмне ли, тръгвам, каквото ще да е времето. Ти прави каквото желаеш.

15. Действителност и илюзии

Каран се затвори в себе си, докато преживяваше с чувствителността си, дължаща се на дарбата, всички мъки на Лиан. Скоро Талия се отказа от опитите да подхване разговор. Часове наред вървяха една до друга в неловко мълчание.

И денят беше неприветлив. Слънцето се показа за малко сутринта, после вятърът задуха по планинския склон и започна да ги обстрелва със зрънца суграшица. Дори двете да бяха настроени за приказки, как да се чуват във воя и скрибуцането на разлюлените клони?

Газеха до колене в новия сняг, който скриваше ямички и бабунки, паднали дънери и улеи, в които можеха да си изкълчат глезените. А денят ставаше все по-мрачен. Уж бързаха, а изобщо не напредваха. И всяка посока изглеждаше еднакво невярна. Каран се отърси от унинието.

— Загубихме се.

Облегна се на дръвче, което изтръска белия си товар под яката и. Скоро Талия се спъна в невидим камък и си поряза глезена. Дръпна крачола — на кожата и имаше права резка с няколко капки кръв.

— Що за скала е това?

Разринаха снега и видяха колона с плосък капител, покрита с гневни слова. Каран доразчисти надписите и зачете на глас:

— „Тук паднаха Тартим и Тартам, Хулия и Далан, Мелусинта и Бърн. Проклето да е името на Басунез и делата му до свършека на седмата вечност.“ — Мелусинта! — възкликна Талия. — Звучи като едно от родовите ти имена — Мелуселда. Тя да не ти е била…

— Басунез е имал седем внуци и тя е била една от тях — потръпна Каран. — Излезли да се разходят в гората. Най-големият бил на осемнадесет. Шестимата умрели тук, разкъсани от планински рис, така е записано в родовите ни предания.

— Но защо има проклятие срещу Басунез?

— Не знам. Било е отдавна. Поредната трагедия, за която днес никой не знае почти нищо. Е, поне се ориентирах къде попаднахме. Да вървим.

Каран обаче не можеше да прогони мислите за загиналите деца. Каква ли беше истината? Не бе чувала рисовете да са се срещали по-често в планините и преди векове. Тези животни не нападаха с такава необуздана свирепост, предпочитаха да ловуват предпазливо. Вече знаеше за статуите в Каркарон, неволно и хрумна въпросът: „Какво ли е изтървал Басунез да броди на воля тук?“ След още няколко часа се озоваха на скат, който слизаше към плетеница от долчинки. Снегът се трупаше неумолимо. Каран няколко пъти се опита да заобиколи камък или пречупено дърво, но откриваше, че краката я водят в друга посока. Тя се закова на място.

— Що за щуротия! Познавам и тази част от гората, но изобщо не знам къде сме сега.

Талия махна с ръка на изток.

— Ако слизаме надолу, рано или късно ще се върнем при ръба на платото.

Каран потисна безпокойството си, но с всяка крачка гората сякаш се сгъстяваше и накрая се натъкнаха на същински плет от млади дръвчета. Едва се промъкнаха странично през преградата.

Склонът беше още по-стръмен.

— Това трябва да е краят на платото! — изфуча от досада Каран. — Тук гората е широка само половин левга. Щяхме да я прекосим за час-два.

— Ето там има празно място — посочи Талия. — Скоро ще стигнем.

— Не помня и него!

Каран понечи да мине пред нея от нетърпение.

— Много глупаво се чувствам — промълви Талия. — Нали минах наблизо вчера.

— Гората е прастара. Съмнявам се някой да е отсякъл дърво още от времето на Басунез. Винаги ми е изглеждала особена. И баща ми говореше за това.

Каран припряно се мушна в последния гъсталак, като първо свали раницата от гърба си, и излезе на малка хлътнала поляна. Снегът беше гладък, без нито една следа по него. По средата ручейчето, край което вървяха двете жени, се събираше във вир и продължаваше нататък. Всичко беше сковано от лед и приличаше на лъжица в паница — Ама че смахнато… — промърмори Каран.

Разсея се и дори не обърна внимание, че живият плет заобикаля полянката и от другата страна, и то още по-гъст. Обърна се към вървящата след нея Талия. — Странно… Талия не се виждаше никъде.

— Изостанала е — смънка под носа си. — Талия!

Не чу отговор. Каран пусна раницата на снега и тръгна обратно по следите си към гората. Или поне се опита, но сега пролуките между дръвчетата бяха твърде тесни. А отпечатъците от ботушите й се скриваха зад тях.

— Талия!

Тръпката плъзна от темето й по гърба и ръцете, дори косата й се изправи.

— Талия!

Дърветата като че поглъщаха звуците. Чернеещите облаци пък всмукваха светлината. Посивялата поляна имаше зловещ вид. Високо горе тънките клони се преплитаха и режеха небето на голи триъгълници.

Каран седна върху раницата и се постара да мисли спокойно. Нищо подобно не може да се случи от само себе си. Някой го е направил. Но кой! Извърна се. Никой не стоеше зад гърба й.

„Илюзия — рече си внезапно. — Знам как да ги преодолявам. Не бива да вярвам в тях и те изчезват.“ Устреми се самонадеяно към мястото, където бе излязла от гората, блъсна се с хълбок, рамо и чело в две дървета, и то така, че чу призрачен звън. Все едно се бе хвърлила срещу решетка на затворническа килия…

„Рулке! — хрумна й окаяна догадка. — След отварата от хрукс научи къде съм. Оставаше му да върне машината в Каркарон и да се погрижи за последната дреболия.“ Какво друго да очаква? Тя му беше необходима.

Каран вървеше напред-назад край замръзналия вир и постепенно се убеждаваше, че Рулке не е замесен. Той не боравеше с илюзии, а действаше направо. Кожата по тила и пак изтръпна. Значи беше много по-опасен враг, за когото бе забравила от половин година. Онази, която искаше смъртта й в Катаза, а и в Туркад преди това. Фейеламор…

Талия вървеше зад Каран, но нещо я убоде болезнено в свода на ходилото. Приличаше на ужилване, но какви ти насекоми насред зима?! Смъкна ботуша и видя червена подутина колкото нокът. Почеса я, но само разлюти раничката.

Обу се и продължи. Веднага се блъсна в препятствието, което спря и Каран. Следите продължаваха нататък, а стената от дръвчета беше непреодолима. Сега не виждаше поляната зад тях.

Веднъж й се причу, че някой вика името й отдалеч, по-скоро като шепот, носен от вятъра. С притъмняването не успяваше да определи и точно къде е била поляната.

Не си позволи да загуби хладнокръвие. Като вещ познавач на Тайното изкуство тя разгада илюзията и призна, че много ловко е била отделена от Каран. Онази малка следа… Не се и съмняваше, че това е дело на Фейеламор. Мнозина се занимаваха с Тайното изкуство, но малцина овладяваха илюзиите. А тази изглеждаше толкова безупречна, че явно бе сътворена от истински майстор.

Талия не би могла да я премахне, но владееше способи за намаляване на въздействието й. Каран сигурно беше наблизо. Погледна накъде водят следите и направи свои белези. Фейеламор можеше да скрие само онова, за чието съществуване знаеше.

— Фейеламор! — прошепна Каран с убеждението, че е напълно беззащитна.

Ножът й бе останал на дъното на раницата. Озърна се натам.

— Недей! — възпря я Фейеламор.

Очите й бяха бездънни като пространството между звездите.

— Какво искаш от мен? — колебливо попита Каран, макар че не искаше да прояви слабост.

— Да си поговорим.

— Брей! А в Катаза желаеше смъртта ми.

— Сега е друго. Може би ще те пусна да си вървиш, ако науча от тебе каквото ми е нужно.

— Нямам представа какво ти е нужно — отвърна Каран.

— Не си играй с мен… нищожество!

— Е, затова пък съм нищожество, което се изплъзна от Рулке.

— Какви смели думи от устата на лъжкиня, измамница и убийца. Каран си спомни за друг ден, когато чу подобни обвинения.

— Това, в което ме обвиняваш, важи стократно за тебе. Ти погуби Шазмак! Нямат чет злодеянията ти.

— Аакимите не са ни сроден народ — равнодушно отвърна Фейеламор. — Пък и те се провалиха, трудно ми е да ги нарека хора. Нищо от стореното на друга раса или вид същества не се смята за престъпление, иначе дори касапите и рибарите на тази планета щяха да са в тъмниците.

— Хора са като мен и теб! Впрочем аз си тръгнах от Каркарон, прозряла още нещо.

Фейеламор наостри слух.

— И какво е то?

— Разбрах, че мълвата за Рулке е несправедлива. Не видях да постъпва иначе освен с достойнство, както го разбира неговият народ. — Е, не беше съвсем вярно, но и не лъжеше… — Кароните се борят за собственото си оцеляване.

— Както ние се борим да запазим и себе си, и своя свят — враждебно промълви Фейеламор. — Какво друго научи за кароните?

Каран преся набързо спомените си.

— Видях несъкрушимата мощ на Рулке. Той би смазал и тебе, и жалките ти илюзийки на мига. Направи пробив във Възбраната. Дори един транкс от пустотата побягна в ужас, когато се убеди в силата на неговата машина.

Стените около поляната се разтресоха, все едно някой буташе упорито дърветата, сплели се като пръти. Фейеламор овладя отново илюзията с жест, от който на Каран й се зави свят.

— Какво е това? Кой е отвън?

— Талия — изгъргори Каран, неспособна да излъже.

— Силна е — призна Фейеламор и размърда пръсти.

Дърветата се сгъстиха в непроницаема стена. Фейеламор пристъпи към Каран, която се свлече по лице. По-добре да бе срещнала Рулке, поне разбираше подбудите му. Поне се усмихваше. А лицето пред нея приличаше на лъсната с восък кора на дърво. Обичта имаше ли някакъв смисъл за Фейеламор? А болката? Каран разбираше защо отгледаната от тази жена Мейгрейт беше толкова потисната и отчуждена. Затова ли не намираше смелост да се откъсне от своята господарка?

— Къде е Мейгрейт? — попита неочаквано. — Какво си й сторила?

Фейеламор не отвърна, все едно не бе чула въпросите й.

— Кажи ми истината за случилото се в Каркарон.

— В Каркарон ли? — протакаше Каран в опит да налучка какво иска нейната противничка.

Фейеламор нямаше нито чувство за хумор, нито търпение. Вълни на прилошаване се сблъскаха в главата на Каран и се пръснаха като издут цирей.

— Той си послужи с машината, за да отвори Стената на Възбраната…

— Знам! И още какво? Защо му беше необходима ти?

Тихият глас преливаше от заплаха, натискът смазваше. Каран повърна в снега. Погледна Фейеламор със сълзящи очи.

— Искаше аз да намеря Пътя към Аакан.

— Тъй ли било! — тържествуващо изрече Фейеламор. — Не може да си го намери сам, колкото ще да е великолепна машината му. Не вярвах да успее, но новината е интересна. А ти намери ли Пътя?

Гаденето се засилваше. Каран се задави, сълзите рукнаха от очите й, по лицето й избиха петна. Фейеламор се гавреше с нея и това бе по-лошо от всичко, което й причини Рулке. Нямаше да даде в ръцете й оръжие срещу когото и да било. Как да прикрие мъничка лъжа? Ами като я представи за проява на нрава, който Фейеламор и приписваше.

— Опита се да ме принуди — започна Каран. — Подготвяше ме ден след ден. Толкова е мъчително! Умът ми не побираше онова, което той ме заставяше да върша. И ничий ум не би издържал. — Тя се постара да хленчи. — И аз си мислех, че разбирам, и той също, бяхме на прага на успеха. — Каран си придаде замечтано изражение. — А какъв ум е неговият! Какъв мъж е той… Не знаеш какво означаваше да се трудя редом с него.

Фейеламор я изгледа с пренебрежение.

— По нищо не се различаваш от останалите жени на тази окаяна планета. Как ли се е забавлявал Рулке да те очарова без никакво усилие. Усмихва се, взира се в очите им и те примират. Сподели ли и леглото с него? — Тя се приведе към Каран. — Ама че си гнусна гадинка! Едва ли би паднал толкова ниско.

— А после видях онези страшилища в пустотата — забърбори Каран с глас на малка глезла. — Трупаха се до Стената, лигавеха се, драскаха с нокти. Толкова се плашех, като ме погледнеха! А едно дори се промъкна през Стената! Трябваше да се спасявам. Рулке не биваше да ме излага на такава опасност. — Каран се възпря да не фъфли — защо да прекалява? — Не съм виновна аз. Той беше длъжен да ме защити. Умолявах го, но не ме чуваше. Затова прекъснах връзката, докато той се устремяваше към Аакан. Нима можех да знам какво ще последва?

Презрението на Фейеламор беше безпределно.

— Защо те е оставил жива след тази постъпка от страх? — Впи пръсти в палтото на Каран и я придърпа към себе си. — Какво се случи после?

— Всичко се обърка в паметта ми. Рулке се бореше да закрепи Стената, за да не бъде разкъсана. — Каран се вживя в глупавото детинско бръщолевене. — Навсякъде имаше чудовища. Чух го да вика „Транкс!“ и грамаден човек-звяр с криле го връхлетя. Сбиха се, Рулке го рани с лъч от машината. Транксът избяга, но нахлуха други. Нарече ги лорски. Вкопчиха се в схватка, а аз офейках. Да де, спасих се — добави превзето.

— Още при първата ни среща те разгадах — изсъска Фейеламор. — Коварна, скимтяща, дребна отрепка. Почти съм готова да съжаля Рулке, който си е въобразил, че ще му бъдеш полезна. И все пак научих много от тебе. Увереността му е разколебана. Той е слаб! Преди да го затворят в Нощната пустош, нямаше да трепне дори пред транкс. Я почакай… — запъна се склонната да размишлява на глас Фейеламор. — Да не го подценявам. Когато тя се е отказала от усилието, нанесла му е ужасен удар, разкъсала е съзнанието му. — Позволи си злорад кикот. — Рулке е дори по-слаб, отколкото смеех да се надявам, и сега ще му се наложи да потърси друг с дарбата на усета. Но тази какво да я правя? Ако не беше предупреждението за трикръвната, бих я пуснала. Толкова е подла, че ще навреди повече на враговете ми, а не на мен.

Каран седеше отпуснато на снега и триеше устата си с ръкав. Пред очите й всичко бе размътено.

— Не, по-добре да не рискувам — реши Фейеламор и сви пръсти.

Талия още се опитваше да преодолее някак илюзията. Понякога дори долавяше движенията на двете жени зад преградата. Питаше се как ли въздейства заблудата — за сетивата стената беше плътна, а не можеше да е такава. Преобразуването на вещества беше съвсем Друг дял от Тайното изкуство и дори най-надарените рядко постигаха успех.

Ако имаше брадва, щеше да си опита късмета, но не й се вярваше, че би успяла. Изведнъж я осени нова идея. Напълно неуязвимата илюзия изискваше създалият я човек да предвиди и предотврати всички възможни посегателства. Но което беше непосилно за съзнанието на Каран, едва ли щеше да е толкова мъчно за подготвеното по съвсем друг начин съзнание на Талия, която Фейеламор почти не познаваше.

До каква ли височина се простираше илюзията? Тук дръвчетата бяха дебели колкото ръката на Талия и имаха съвсем малко клончета. Тя се отдалечи да свали ботушите и чорапите си. Избра си по-яко наглед дърво и започна да се катери. Дрехите й начесто се закачаха в плътно долепените други дървета. Тънкият ствол се люлееше и притискаше босите й крака към съседните, съдираше парченца кожа. Червени капки оросиха снега долу.

Изкачи се седем-осем разтега над земята и прецени, че илюзията отслабва, защото Фейеламор не бе очаквала да има нужда от нея и тук. Вече надзърташе към поляната между дърветата. Пълзеше от едно дърво към друго с риск да се пребие, ако се изтърве. Прехвърли се на последните стволове преди поляната.

От илюзията въздухът трепкаше като пустинен мираж, но тя видя Фейеламор и Каран по-нататък. Каран се свлече и не се надигна повече. Талия припряно се прехвърляше от дърво на дърво. Тънкият ствол на поредното се огъна плашещо навън под тежестта на тялото й, после се изправи светкавично.

Талия премери на око, че когато дървото я изхвърли, тя ще се стовари далеч зад Фейеламор и ще пострада тежко. Изтласка се нагоре, прелетя в дъга и когато дребната жена се обръщаше към нея, Талия заби колене в гърдите й.

Фейеламор се просна като блъсната от бик и зарови лице в снега. Талия също беше зашеметена, но веднага върза ръцете й зад гърба.

— Каран, как си?! По-чевръсто, моля те, тя може да се опомни всеки миг.

Каран зяпаше с изцъклен поглед. Виеше й се свят, но не усещаше да и се гади. И дърветата не изглеждаха събрани едно до друго. Илюзията я нямаше. Можеха да се запътят накъдето поискат.

— Какво да правим с нея?

— Аз знам какво би трябвало да направим — промълви Каран. Талия безмълвно й подаде своя нож.

— Казах би трябвало, но не и че ще го направя. Дори нея не бих убила, когато е безпомощна.

Обърнаха Фейеламор по гръб. Още беше в несвяст, но дишаше.

— Да я оставим, щом е така — съгласи се Талия, — но да й запушим устата и да и вържем очите, за да намалим силата и.

Сториха това незабавно, а Фейеламор вече шаваше.

— Хайде! — кресна Талия, двете с Каран хукнаха през поляната, взеха раницата и побягнаха към гората.

Огледаха се. Фейеламор извиваше ръце и крака, може би проверяваше колко здраво е вързана. Стигнаха и до раницата на Талия.

— Какви рани имаш по краката… — посърна Каран.

— Вярно, много ме болят.

Талия обу чорапите и ботушите, вкоравени от студа. Продължиха напред тичешком, но не се отдалечиха много и зад тях се разнесе жален вопъл. Каран се вледени. Фейеламор се гърчеше в безпомощна агония и щеше да умре съвсем сама. Каран понечи да се върне.

— Не!

Талия стисна китката й като с менгеме.

— Тя страда ужасно! Не мога да я изоставя на сигурна гибел.

— Стига глупости! — Талия я повлече напред. — Тя те призовава. И това е могъща илюзия. Щом се махнем оттук, не би могла да ти стори зло.

Каран се терзаеше, че остава равнодушна към отчаяна молба, но по-нататък зовът наистина секна. И всички чудатости в гората наоколо изчезнаха отведнъж.

Пробиха си път през заровени в снега бурени и намериха края на платото. Вървяха по него до края на деня и през следващия. Стигнаха до пътеката, виеща се по канарите. Притъмняваше, но Каран продължи. Тревожеше се за Лиан и подтичваше по опасния наклон.

— Чакай де! — скара й се Талия. — Що за лудост? Ще се пребиеш.

— Лиан има нужда от мен.

— Но не и мъртва. Ако искаш, препускай. Аз няма да се надбягвам с тебе.

Каран я изчака и продължиха надолу по-благоразумно. Щом слязоха в подножието, Каран отново се разбърза и Талия не изоставаше от нея въпреки разранените си крака. Пристигнаха в Готрайм посред нощ.

През капаците на един прозорец се процеждаше светлина — кабинетът, където Рейчис съхраняваше счетоводните книги. Вратата беше залостена. Каран потропа на прозореца два пъти, после още три пъти, за да я познаят по сигнала. Капакът се отвори.

— Каран! — изрече Рейчис задъхан. — Ти ли си?

— Аз съм — жива и здрава. — Тя подскочи върху перваза и стъпи леко на пода. — Ето я и Талия.

Рейчис се отпусна на стола.

— Това трябва да е сън. След вестите от Каркарон, които чухме…

— Сбъркали са. Колко се радвам, че пак съм си вкъщи. — Тя помогна на Талия да се покатери през прозореца.

Спътницата й се стовари на пода със стон.

— О, съвсем забравих за горките ти крака. — Каран се наведе да разхлаби кончовите на ботушите й. — Рейчис, има ли топла вода?

— Котелът в кухненското; огнище е пълен.

Икономът излезе. Чорапите на Талия бяха залепнали за ходилата й и ги свалиха, чак след като ги намокриха. Раните не бяха дълбоки, макар и болезнени. Каран се подсмиваше, докато ги промиваше и мажеше с мехлем.

— Не виждам нищо смешно — начумери се Талия.

— Както си лежах в снега насред поляната, видях дървото да се огъва назад, а ти го прегръщаше втрещена.

— Имала си лъжливи видения заради илюзиите на Фейеламор — кисело подхвърли Талия.

— Върхът на дървото почти опря в снега — хилеше се Каран, — а устата ти така зейна от ужас, че можех да ти различа сливиците.

— Нищо подобно. Вятърът ми е разлепил устните.

— От ужас — натърти Каран и прихна. И Рейчис се усмихна. — Най-удивителната гледка. Досетих се, че ще отвлечеш вниманието на Фейеламор, като забиеш глава в снега, а на мен би останало да избавя и двете ни. Но тя в последния миг ти се изпречи. Прехласнах се. Ако беше размахала ръце, сигурно щеше да полетиш.

— Все някой трябва да те измъква от бъркотиите, в които затъваш. Значи няма нужда да се заяждаш как точно е било направено.

Каран се разсмя от душа.

— Нямам търпение да разкажа всичко на Лиан. Къде е той?

— Отведоха го в Туркад — каза Рейчис.

— Отведоха го? Как тъй?

— Защото те е предал на Рулке.