Пътят на Икар

1

Не продължи дълго сънят на моето непокорство в обятията на Майола Бени, но въпреки това тя ме отклони за години от намерението ми да повторя полета на Алек Дери, като ме изправяше пред нови за мен проблеми, като подхранваше собствените ми колебания. Любимата може и да не прави мъжа силен и смел, както се пее в песните, любещата съпруга обаче винаги го прави боязлив и нерешителен.

Тя ме обичаше, както обичат навярно само зрелите жени, защото за такава обич са нужни и чувствен опит, и осмислянето на любовта чрез мъдростта на годините, и ненаситността, разпалвана от усещането, че тази любов ще е последната. Но тя все пак си беше икарка, а това, освен всичко друго, означаваше: един час работа при хранително-напоителната система на парковете, един час работа над дневната студийна програма на поливизорите, задължителният за всички час физически труд, два часа занимания с децата и солистите ученици, един час с любителите-музиканти, четири часа, в които тя композираше или упражняваше гласа си и пръстите. В останалите часове съумяваше да вмести цялата концертна дейност на Икар, обществената си дейност от общ характер, следенето на научните проблеми и достижения, съня си и… мен. И нито веднъж не се показа повече страдаща и отчаяна.

— Майола — укорявах я, — ти не ме обичаш.

А тя нацупваше креолската си муцунка в онова недоумение, с което децата посрещат несправедливостта на възрастните.

— Майола — крещях й, — ти не ме обичаш!

А тя написа „Поема за щастието“.

На премиерния концерт икарци седяха половин час сащисани, докато се опомнят и намерят сили за ръкопляскане. Баща ми, сигурно заради мен дошъл, каза:

— В тая музика има нещо…

Беше унесен, както когато се мъчи да улови в сакчето на математическите формули някоя нова и особено интересна идея-пеперуда.

Терин, председателят на контролния съвет, каза:

— В тази поема е вложен целият смисъл на Икар. Трябва да ви призная, Зенон, че се почувствувах жалък до Майола. Тя е, която ще даде сили на икарци да завършат своя път. Не мислите ли, че…

Майка ми, красиво просълзила се, направо се задъхваше:

— Майола е гений! Добрият гений на Икар! Какво сърце! Не сърце, а галактика, вселена! Само в нея може да отекне такова грандиозно усещане за пълнота… Ох, нямам думи!…

Майка ми беше не само красива, но и умна като всички икарки, разбираше от музиката и, ясно е, имаше предостатъчно думи за нея.

Не, това наистина е нещо божествено! Как иначе да наречем тая способност да събереш в един час звуци всички компоненти, от които е изтъкана жаждата за щастие и самото му постигане в микромира на толкова конкретното и едновременно всеобемно човешко сърце. Да тръгнеш от най-трагичния акорд в човешкия живот, от усещането за безсмислието, да се спуснеш до дъното на всички бездни на отчаянието, да минеш по най-хлъзгавите глетчери на илюзията и да не се уплашиш да влезеш през дверите на възторга, но не лекия възторг, роден от илюзиите, а оня възторг, който сигурно прозвучава, когато от сливането на две галактики, сред фойерверка на милиардите звездни катастрофи, се ражда новата галактика…

— Майко — прекъснах я. — Държиш ли да ми кажеш още сега всичко, което си решила да ни поднесеш утре като рецензия?

Икарската демокрация позволяваше на всекиго да се изказва за всичко — за подобни отзиви си имаше час в централното студио на поливизорната програма.

— Прощавам, мили — очарователно се сконфузи тя. — Разбирам те, наистина — да заливаш с думи онова, което за теб е съкровена тайна, едно велико изживяване! Искаше ми се само да ти изразя своето щастие, че именно ти, моят син…

— Не съм виновен, майко, повярвай ми! Никаква вина нямам за тая музика, не ме карай да се чувствува и гузен.

— Синко — едва успя да промълви тя. — Нищо свято ли няма за теб?

— Нищо, майко — отвърнах аз тържествуващо. — На нашия Икар — нищо.

И я отминах, но Терин отново ме спря сред неразотиващата се публика, която този път беше удивително многобройна.

— Зенон, исках да ви кажа одеве: не мислите ли, че тази поема заслужава контролният съвет да й посвети специална научна сесия?

— Учителю — отвърнах му аз почтително, реейки поглед из залата, която сега съвсем ми бе опротивяла. — Напълно сте прав. Тя е точно онова идеално средство, което ние търсим, за да тонизираме духа на бедните хидалговци. Чрез нея те най-после ще се убедят колко са щастливи и окончателно ще се превърнат в ония самодоволни простаци, каквито отдавна им се иска да станат.

И го зарязах с най-милата си усмивка.

През нощта Майола Бени ме прегърна:

— Ти единствен не ми каза нищо за поемата. Много те моля, не ми казвай нищо за нея!

— Защо? Мога да ти кажа поне мнението на контролния съвет. Поемата ти има изключително пропагандно-идеологическо значение. Как се наричаше това в изкуството, колизия ли беше? В момента, когато пред Икар изгледите за щастие са най-малки, ти им поднасяш своето лично преуспяване като внушение за всеобщо щастие. Но ефектът показва, че си улучила момента.

— Защо си толкова жесток? — въздъхна тя, но не ме пусна от прегръдката си.

— Исках в същност да те зарадвам, нашият контролен съвет сигурно ще те предложи за най-високата награда. Нали няма да се сърдиш, ако не гласувам против убеждението си?

— Зенон, нима няма да гласуваш за нашето дете?

Това бях забравил: най-високата награда за изключителни научни и трудови подвизи се състоеше в правото да имаш дете. Изведнъж леглото ми се превърна в един от ония аварийни патрони, които за няколко мига те отнасят на другия край на Икар. Озовах се там и продължих да си мисля за този закон, който бе превърнал някога научната система за регулиране на прираста в стимул за творческа активност. Законът беше ефикасен, но човешки ли беше?

— Зенон — каза ми насред тоя въпрос Майола, — ти вече не си при мен.

Нямаше смисъл да я лъжа. Пък и не бих успял, щом вече го е разбрала. И се ослушах да чуя плача й, но след оная първа наша вечер тя вече никога не заплака.

— И… заради детето ли няма да бъдеш с мен?

— Не знам — отвърнах аз импулсивно. — Предстои ми дълго и опасно пътуване.

За миг си помислих, че е не по-малко нечовешко да бъда толкова равнодушен към това, което за всеки икарец бе въпрос на върховно щастие, но в момента изпитвах почти физическо отвращение от тоя жест, подаряващ ти едно твое природно право, което предварително ти е ограбено. Толкова силно беше това отвращение, че не се вълнувах дори и от въпроса дали Майола ще настоява аз да бъда бащата, или ще си потърси друг партньор, или ще прибегне до присадка. Защото законът присъждаше наградата на отделния човек, а удостоеният бе свободен да си избере когото си иска и по каквито си иска съображения за партньор в родителството. Разбира се, и тая свобода беше относителна — последен все пак имаше думата нашият съвет с неговия генетичен контрол.

Майола не реагира и аз реших да я улесня:

— Една трезва преценка може би ще ти подскаже, че не съм аз най-подходящият. Пък и на контролният съвет няма да му е приятно да се появи на Икар още един хромозом на злото.

Казах го и ми се прииска тя да се хвърли върху ми, да ме прегръща, да ме облива със сълзи и да закрещи на всеослушание, че любовта единствена има право да се разпорежда в тия неща, да извика, че плюе на всичките генетични предписания, че е готова дори да се откаже от майчинство, ако забранят аз да съм бащата. А тя само промълви:

— Ти си много странно момче. Още не мога да разбера защо толкова те обичам.

— Майола! — извиках аз вместо нея. — Ако и това разберем, ако някога разберем защо обичаме някого, тогава окончателно ще бъде свършено с нас. Но не наричай това, своето, любов! Вие обичате само себе си и донякъде своето продължение, ако, разбира се, то не е застрашено от генетични аномалии.

Но тя си остана все така далечна за риториката на моите чувства. Мисълта за бъдещото майчинство изглежда бе потиснала у нея всичко друго.

— Глупчо мили, стига си се перчил с тоя твой хромозом! Скоро ли ще заминеш?

При такова отношение не можех да не отвърна решително:

— Съвсем скоро. — Макар да не бях правил още никакви постъпки и да не знаех дали изобщо ще ми разрешат полета: в краен случай щях да се набутам в някоя друга експедиция — след историята с Алек във всички експедиции имаше задължително човек от контролния съвет.

Тя не ме запита нито закъде, нито за колко време, нито за причината, както не би ме запитал и никой друг икарец, свято зачитайки свободата на личността. Но Майола дори не чакаше сам да й го кажа. Гневът ми срещу Икар отново се надигна и сигурно щеше да се излее върху нея с всичката си сила, ако тя не бе го обезоръжила с кроткото си признание:

— Ще те чакам, Зенон. За детето… не знам дали ще те дочакам, може би разумът или нетърпението ще ми подскажат нещо друго. Но иначе ще те чакам, защото само теб мога да обичам. Макар ти нищичко, нищичко да не разбираш. След „Раждането на Икар“, поемата е най-истинното, което съм написала, мили. Това не е поема за щастието изобщо, може би несполучливо я кръстих, това е песен за моето предчувствие за майчинско щастие. То се появи изведнъж, не знам откъде, та нали най-малкото един композитор има изгледи за тая награда — какво толкова съдбоносно е в състояние да направи за експедицията ни! Появи се, когато се свързах с теб, и се превърна в увереност, въпреки всичките противодоводи на разума. А Икар я прие така изглежда заради неудовлетворената си потребност да бъде родител или може би и той има някакво свое си предчувствие, не знам…

Върнах се от другия край на Икар, за да прегърна пък аз тая изумителна жена, която побърза да издума в ухото ми както преди:

— Знам, знам, не ми казвай нищо!

И аз нищо не й казах, но на Икар казах в себе си тогава много неща, а най-вече, че ще направя всичко възможно да го населя с игрек-хромозоми, та дано те малко от малко го очовечат.

2

Контролният съвет се погрижи появата на „Поемата за щастието“ да бъде раздута до размерите на необикновено събитие. Не знам дали би се дърдорило толкова по общоинформационната мрежа на Икар, ако му предстоеше среща с друга цивилизация или пък успешно връщане на Земята. Самият първи координатор произнесе специална реч — нещо, което не помня откога не бе правил. Той и колегите му от координаторската петорка все по-рядко се появяваха пред хората и все по-кратко говореха — обикновено думите им се свеждаха до мотивите за някое ново нареждане. А сега той говори цял час, сякаш заповядваше на икарци да бъдат щастливи.

От тържествената сесия на контролния съвет аз, естествено, избягах. Поговорих предварително с повечето му членове, уверих се, че въпросът с наградата е предрешен, та нямаше нужда от моята агитация или гласа ми, и предложих на Редстър да поема неговото дежурство. Льони имаше основание да ме занася колкото си ще, но след като бяхме сключили нашия заговор, той вече не се заяждаше с мен. А Терин не възрази, когато го уведомих.

— Да, да, Зенон, ще бъде неловко за вас. — Той помълча малко и добави: — Трябва обаче да ви кажа и нещо горчиво. Не бива да храните особени надежди за бащинството.

— Това все пак Майола ще реши! — сдържано отвърнах аз.

— Боя се, че не тя ще решава тоя въпрос. Вие като член на контролния съвет най-добре…

— Не съм длъжен да разбирам едно мракобесие. Повече ме интересува вашето мнение, учителю.

В същност от самото му предупреждение можеше да се съди за неговото становище, но в себе си аз бях подел вече борбата и против своя учител и началник и поисках само да го накарам окончателно да се самоопредели. Искрената му привързаност към мен все още ми пречеше да го причисля напълно към лагера на противниците си.

— Мнението ми още не е оформено.

— Нима имате колебания? — подиграх го аз, за да го предизвикам.

— Имам — отвърна той с кротостта на древен мъдрец. — Като учен съм склонен да мисля, че едно ваше дете не ще застраши с нещо Икар. Като представител на контролния съвет обаче съм длъжен да избягвам опасните прецеденти. Но, все едно, този въпрос ще се решава заедно с астронавигаторите, а вие знаете, че там мнозинството е с първия координатор.

Лесно било да се обърне Икар наопаки — спомних си аз с горчива ирония думите му от предишния ни разговор. Е, какво пък, първата битка щях да загубя, но това не означаваше да се отказвам от нея. Сражението трябваше все някак си да се започне, а пък аз бях достатъчно безцеремонен да го започна по личен повод, с риск да помрача дори и щастието на Майола.

Икарци слушаха в домовете си и по работните си места тържествената сесия, а аз бях изключил репродуктора на общоинформационната мрежа и за да се залисвам, обмислях как да превърна неизбежното си първо поражение в начало на бъдещи победи. Седях и броех силите на противника си, преценявах всекиго поотделно, проверявах дори в медицинския колектор данните от последните психофизиологически прегледи, от най-новите тестове, търсех слабите им места. Петорката координатори ми беше повече от ясна — не хора, а безупречни роботи за управление, прецизни като оръдие на властта и всеотдайни до смърт на програмата на Икар. Затова икарци редовно си ги преизбираха. В определените интервали подменяха само част от астронавигаторския съвет, но това ни най-малко не ограничаваше надмощието им в него. Икарци се чувствуваха толкова удобно и сигурно в ръцете на тая петорка — трима мъже и две жени — та дори и контролният съвет бе загубил реалната си власт над нея, а Терин, председателят му, който по закон имаше равни пълномощия с първия координатор и право на вето, с течение на времето бе се превърнал в безгласен придатък на неразбиваемата петорка.

Коя бе причината за това? Очевидно нямаше друга, освен общо взето безбурният досегашен път на Икар. „Назряват страшни събития и аз се боя от тях“ — бе ми казал Терин в онзи знаменателен разговор. Но какви? Аз не виждах нищо страшно, освен може би това, че в самата милиция на Икар са се появили един-двама бунтари. Какво знаеше нашият председател, което аз не знаех? Или това бе само някакво тревожно предусещане? Сигурно бе нужно да познавам всеки един от тия хидалговци така добре, както ги познаваше той, за да разбера от какво се бои. Защото за мен повечето икарци бяха само имена в служебния колектор, на повечето от тях с години не зървах лицата, познавах по-отблизо само хората от моя район. А трябваше изглежда да ги изуча човек по човек, за да намеря слабото място за пробив. Ето например тоя Салис Гордал…

Преглеждайки досиетата на членовете на астронавигаторския съвет, аз бях повикал на екрана на колектора поредното име, макар то да не беше от управляващите. Салис Гордал — обикновен гражданин на планетата-звездолет Икар. В профил, анфас, цял ръст, на последната снимка странно отслабнал, с хлътнали бузи и уголемени очи. И с брада! Че кой му е разрешил на тоя гражданин да носи брада? В шлема… не, той не надява скафандри, инженер-конструктор е по роботехника, втора специалност — холографски системи, трета — техническо поддържане на разузнавателните сонди, член на поддържащите екипи за далечни съобщителни връзки и наблюдателната автоматика при основните двигатели. И на теоретичния колектив по психология? Аха, като конструктор по роботехника! Да, един обикновен гражданин на Икар с обикновената му научна и трудова натовареност. И все пак бе намерил време и желание да си пусне брада!

Тая брада съвсем глупаво ме зарадва, сякаш съзрях в нейната изключителност неочакван съюзник. Човекът бе пожелал да промени поне себе си, щом не може да промени нещата около себе си. Не беше ли това един начален бунт против порядъка? Последният тест от преди три месеца… Я, знакът за наблюдение?

На втората половина на екрана бавно се превърташе, уголемен до възможност за четене, микрозаписът от последния преглед. Всичко беше нормално, освен спадането на физическото му тегло, нормален беше и психологическият тест, приложен е даже и допълнителен тест — също нормален в резултатите си, и все пак Варий Лоц бе наредил специално наблюдение. Има си хас заради брадата! Не, Лоц не е такъв човек… Прииска ми се да повикам инженера на визофона, но все пак трябваше най-напред да поговоря с Лоц; колегата Харес, в чийто район бе Гордал и който извършваше наблюдението, нямаше нищо да ми каже — това спадаше в сферите на строгата служебна тайна. Интересно лице иначе — едва-едва си го спомнях от редките срещи, а брадата беше го променила, бе го направила странно и чуждо за Икар…

Щрак — колекторът се самоизключи. Пръстът ми тръгна към пулта, за да върне отново досието, но в последния миг се спря. Интересът ми към Салис Гордал бе се превърнал накрая в съзерцание на брадатото му лице, всичко в мене бе се превърнало в тъга и разплуто, но мислещо съзерцание. Не, в такова състояние не може да се работи, но щом съм почнал да съзерцавам мутрите на икарци, да карам поне наред!

Сатик Омар Дада! У, на тоя арабин му дай само математиката! Ако го оставиш на някоя пуста планета заедно с математическия му компютър, няма дори да забележи, че не е вече на Икар. Иначе е приятен човек — няма време да разнася красотата и гордостта си, гонитбата на формули и формулирането на закони му пречи навярно да се чувствува избраник, убила е суетата, от която никак не е лишено това земно племе. Досието на Сатик беше стройно и чисто като решено уравнение. От един поглед се виждаше, дори на бърз оборот…

Доля Алва… Пръстът ми веднага я прескочи. Доля-Морени! Хелиана! Момиченце мое, та аз съвсем те забравих! Какво правиш, рижа катеричке? Защо си ми такава слабичка и прозрачна? И защо се отказа от мен, при Варий си отишла, при началството… Я, ама тоя Варий всички ли е решил да постави под наблюдение? Неизяснени аномалии в цитоплазмата на кръвните клетки… така… реакцията на Стахов отрицателна… интензитет на биотоковете и силата на мозъчното магнитно поле… а, но те са кажи-речи десет пъти по-големи от нормалното! Какво става с теб бе, момиче? Неусвоен минимум по космология, биология, антропология. Е, защо пък уроците си не учиш? Да не си се влюбила някъде? Затова ли си отказала да отговаряш на психологическия тест? Хелиана Доля-Морени…

Чак след като изрекох името й към нашия всесилен визофон, се сепнах, защото в същност не знаех нито за какво я викам, нито какво ще й кажа. Но дори да го изключех сега, по всички линии бе литнало името с шифъра, автоматите мълниеносно щяха да сигнализирват и превключват от дома й в учебните кабинети, в спортните зали, по обществени и частни места, докато я намерят, а ако не я откриеха в определеното време, щяха да изключат дори предаването на тържествената сесия, всички разговори щяха да изключат и репродукторите по целия Икар щяха да загърмят, че е търсена от Дежурния пост на контролния съвет.

— Добър ден и заповядайте!

Стреснато подскочих, сякаш бе се появила неусетно зад гърба ми. Проклет автомат, кога така скоро…

— Хелиана, Хели… — запънах се аз. — Какво правиш?

— Благодаря, доктор Балов. Добре съм.

Познала ме бе веднага по гласа, защото аз не бях включил апарата на двустранна визуалност. Това ме развълнува някак си, а още повече ме развълнува профилът й. В мига, когато произнесох нейното име, тя извърна лице, сякаш не желаеше да я гледам или се боеше да срещне погледа ми. Сега виждах само крехкото ушенце, бледата руменина на възостричката скула, лъскавото връхче на носа й и едно ъгълче на също така доста безкръвните устни. Другата част на екрана бе запълнена от къдравия слънчево-оранжев пламък на косите й.

— Откъде се обаждаш?

— От къщи.

— Не би ли дошла за малко да си поговорим?

— За какво? — Въпросът й беше по детски сопнат.

— На медицински теми — отвърнах й с насилена шеговитост.

— Здрава съм. С какво друго мога да ви бъда полезна? — продължаваше тя да ми говори на „ви“, но с такава нелюбезност, каквато никой от родителското поколение не си позволяваше.

— Отдавна не сме се виждали…

— Аз и сега не ви виждам.

— О, затова ли се цупиш? Прощавай! — засмях се аз и натиснах копчето, да може да ме вижда и тя. — Ето ме!

Но тя не пожела да ме погледне. Подаряваше ми само ухото си — едно до умиление мъничко и нежно ушенце.

— Хели, защо все пак ме напуснахте като лекар? — преминах и аз на „ви“.

— Само това ли искахте да ме запитате?

Контравъпросът явно прикриваше смущението й, но ми се стори, че тя бе готова да даде и отговор — отговор, какъвто се боях обаче да чуя.

— По-скоро — рекох, — по-скоро исках да ви запитам защо така се отчуждихте от мен? Та аз съм ви и кръстник дори!

На устата ми лежеше още напомнянето: „Някога ми каза, че най-много мен обичаш“, но то си остана там. Беше шестгодишна, мажех ожуленото й коленце с витапластик и като се наведох да го подухам, за да се втвърди по-бързо — както обичат това децата, тя ме целуна по бузата, задъхано ми пошепна: „Зенко, теб най-много обичам!“ Но шест години не са четиринадесет. Сега тя мълчеше.

— Няма ли да дойдете?

— Ако не ме задължавате като дежурен от контролния съвет, не.

— А да се срещнем другаде?

— За какво?

В объркването си изтърсих:

— Аз се чувствувам отговорен за вас, Хели, и аз… аз държа за вас!

Профилът леко трепна, съвсем леко се позавъртя, но веднага зае предишното си високомерно положение.

— Ако държите толкова за мен, помолете Лоц да престане да ме шпионира. Здрава съм и ми няма абсолютно нищо.

— Ще му кажа. Но може би има нещо, което с него не искате да споделите. А ние с вас все пак сме от едно поколение, от родените на Икар — рекох аз почти умоляващо.

— Не сме от едно поколение, доктор Балов.

— Не ви разбирам, Хели…

— Ето, виждате ли! Нали може вече да изключа? По-добре да послушаме вашата тържествена сесия.

— Хели — викнах й, уплаших се от гласа си и добавих шепнешком: — И аз имам нужда от близък човек.

Тя се обърна, изгледа ме с много бляскав мрак в очите си, после изчезна в студената синкава млечност на екрана. Повторих още два пъти: и аз имам нужда от близък човек, вслушвайки се с безсмислено упорство в това твърдение, което кой знае откъде бе дошло. Та аз имах Майола Бени — най-желаната в този момент жена на Икар, имах…

Какво имах? Имах някога едно дете, което смятах за свое, а сега го няма. Какво ли е на родителите ми, и на Терин, като се отнасям така към тях? Но за какво Хелиана може пък мен да мрази? Да не би да си мисли, че съм преминал към другите, към властта на Икар? Както аз ненавиждах астронавигаторите и другите старци? Да не би в нейните очи да изглеждам като тях? Би било ужасно. Да, ще трябва да поговоря с Лоц. И за брадата ще трябва да поговоря, и за това, какви събития назряват на Икар, а пък тая невъзпитана хлапачка…

Пръстите ми почукваха по клавиатурата на визофона, но не бяха се сетили да го изключат. Ако Хелиана бе изключила само визуалната връзка, сигурно бе чула предишния ми шепот. Какво ли си е рекла, глупачката? Ще трябва да се заема по-сериозно с младото поколение! Тях трябва да спечеля, ако искам бъдещето на Икар да бъде мое.

Но какво в същност исках? Упреквах координаторите и астронавигаторите за антидемократичното им поведение, за вмешателството им във всичко, пък и аз като че ли се стремях само към властта заради самата власт. Хелиана нещо такова е усетила в мен, затова така… Услажда ми се професията и властта на контрольор, но не ми е достатъчна, искам да променям живота на хората, не само да го държа в рамките на премислената от много по-големи умове програма. А за какво точно искам да го променям? Нали всички диктатори някога на Земята са вършели безобразията си все в името на това, че са искали да променят живота на хората към по-добро, искрено са го искали в повечето случаи! Търся съюзници, кроя планове за сражения, а какво по-добро имам да предложа?

Седях пред работния пулт на дежурния контрольор и с чувството, че съм загубил една опора в живота си — а каква опора е била за мен Хелиана, също не ми беше никак ясно, — се питах какво искам от икарци. Да изброявам… можех много неща да изброя, но събрани заедно, те не образуваха нищо, което що-годе да приличаше на разумна програма за един живот и една борба. И щях още много години да се питам така в минутите на безсилие, защото очевидно продължавах да си бъда един недоучил хлапак с наследствено див характер, който сам не знаеше какво иска.

Хрумна ми тогава още да моделирам поведението на Хелиана за компютъра по психология, той може би щеше да ми подаде някакъв подсказващ нещичко алгоритъм за нейното държане към мен, но тогава нямах сили да се ровя в паметта си, за да търся всички мои съществени взаимоотношения с момичето — докосването до тях ми причиняваше болка. Пък и тържествената сесия на контролния съвет бе завършила. Влезе Льони Редстър и ми каза: „Честито!“ Подиграваше се, разбира се, проклетникът, но можеш ли да разбереш това от роботската му мутра! Отвърнах му: „Да ти се връща!“ и излязох да търся Варий Лоц.

3

Бях надзърнал в програмата му и знаех къде да го намеря, но моментът да се показвам по пътищата на Икар се оказа крайно неподходящ. Срещах излезлите от тържествената сесия, които се опитваха да ме спират, за да ми честитят семейния празник или пък ми махаха отдалеч, вбесявайки ме с доброжелателството си. А нямаше как да избягам в някое индивидуално превозно средство, защото Лоц се намираше наблизо. Неговото време, както и времето на всеки икарец, бе разпределено с точност до минути — ние от контролния съвет ставахме най-подозрителни, когато някой нарушаваше дневната си програма, все едно дали съкращаваше или удължаваше трудовата си натовареност. Лоц, излязъл от сесията, трябваше вече да се намира в подпредседателския кабинет, където след половин час щеше да заседава комисията по роботехника. Този половин час се канех да му отнема, за да го питам за оня с брадата, и за Хелиана, и защо не съм щастлив с Майола Бени, и какво да мисля изобщо за себе си… Да го питам, да питам, да питам, защото всичко в мен се оформяше в някакви въпроси, смешни и глупави навярно, но много болезнени и аз трябваше някому да ги задам, някому, който можеше и да ми се присмее, но от чийто смях аз нямаше да се обидя, а нещо в мен щеше да се проясни или успокои.

Такъв човек беше за мен Варий Лоц. Той умееше да се смее така, както никой на Икар не се смееше. Особено от по-отговорните му хора. Пък Варий Лоц се числеше към най-отговорните, макар да не беше от трийсетте старци като баща ми и Терин, а от поколението на Майола и майка ми. Втори подпредседател на контролния съвет, той оглавяваше три от най-важните му сектори, беше член и на астронавигаторския съвет.

Табелката с името му светеше в зелено — знак, че можеше да се влиза при него. Затова не дочаках отговор на позвъняването си и отворих вратата, пък и идех като негов подчинен в работното му време. Огромното помещение ме посрещна с озъбения блясък на апаратурите, облепили като тапети всички стени. Разноцветни светлинни криви играеха по четириъгълни, дъговидни и кръгли екранчета, индикаторни лампички образуваха цели съзвездия, сред които сегиз-тогиз като комети прелитаха дълги светлинни сигнали и аз усетих, че ще ми е трудно да задавам въпросите си сред тая машинна обстановка, чието непрекъснато движение сякаш пълнеше грамадната зала с оглушителен трясък.

А тя беше космически тиха, та в тая тишина като взривна вълна ме блъсна гласът на Майола.

— Лоц, вие сте доста неприятен фокусник.

— Благодаря — отвърна Варий Лоц и смехът му напълни залата с весели звуци. — Балов, елате насам, Майола иска да ви пита нещо.

Майола седеше насред огромната лаборатория-кабинет в черно гимнастическо трико върху някакъв невидим за мен предмет, а дългите й мургави крака и голите плещи, и високата красива шия, която сега бавно се извърташе към мен, изглеждаха по-бели заради трикото, изглеждаха безсрамно предизвикателни сред цялата тая машинария, контролираща част от живота на Икар. Извръщането й — като на слепец, който със слуха и кожата си иска да познае кой е влязъл и къде стои — ми подсказа, че това не беше самата тя, а нейното холографно присъствие, което бе лишено именно от радарите на кожата и слуха и разчиташе само на окото на камерата, за да ме открие. Пристъпих навътре, но не гледах към нея. Лоц се подрусваше по момчешки в надуваемото кресло.

— Нетърпелива съм, Зенон — изпя с артистичния си глас Майола. — Обадих се на Лоц да ми каже нещичко от задкулисието на сесията и… да го попитам още защо ти единствен не ми се обаждаш да ми честитиш. Нали знаеш, че той е нашата Пития.

В укора й може би имаше тъга, но аз не я чух, защото тялото й ме оглушаваше с безсрамното си себепоказване. То сякаш викаше с всичките си примамливи заоблености и гънки: ето, аз съм бъдещата майка, вижте ме колко съм подходяща и достойна да бъда майка, полюбувайте ми се и споделете щастието ми!

— И какво ти отговори нашата Пития? — запитах предрезгавяло аз.

— Ужасен е! Питай го сама, казва, ето сега ще звънне и ще влезе.

Потръпнах, спомнил си, че Варий Лоц беше най-силният парапсихолог всред нашия колектив, по-силен от всички останали, взети заедно. Той ли беше ме повикал, внушавайки ми да се насоча към него с всичките си въпроси, или само бе ги уловил като мое състояние, за да предугади идването ми? Запитах се и всичките ми въпроси към него мигом се изпариха.

— Прощавай, Майола — рекох още по-дрезгаво. — Замествах Редстър в дежурството, случи се работа.

— Знам, че през цялото време си мислил за мен — предвари ме тя с майчинската си предупредителност. — Но много ми се искаше…

Тук я прекъсна Варий Лоц, като скочи от креслото, което отхвръкна назад от удара и се преобърна:

— Майола, славейче звездно, вашият млад съпруг е дошъл при мен с осемстотин въпроса, а освен това след осемнайсет минути имам важно съвещание, за което още не съм се подготвил. Няма нужда да изричате извинението си, вече го приех.

Майола примига с витите си, лъскаво-черни като трикото й мигли, но предпочете да се засмее над безцеремонното изпъждане. После мигновено се стопи в пространството. Само смехът й, победоносен и щастлив, остана да кънти още няколко мига в черепа ми.

— Балов, направо е позорно, когато всички икарци мислят за щастието си, вие да мислите за тяхната трагедия! — провикна се Лоц през рамо, защото бе отишъл към единия от пултовете, откъдето вдигна някаква планка или схема и се загледа в нея.

Изправих преобърнатото кресло и се тръшнах във въздушната му прегръдка:

— За това мисля, Лоц, все за това мисля и ми се ще да поговорим веднъж сериозно.

— Съгласен. Но нека сега установим само параметрите на нашия разговор, за повече времето няма да стигне.

— Та това е най-трудното — рекох отпаднало.

Той мълча доста и аз би трябвало да му се обидя, защото, загледан в схемата, явно беше ме забравил и си се подготвяше за своето заседание, но изведнъж се усетих вътрешно така отмалял, че нямах сили нито да се вдигна, нито да съжаля, загдето бях дошъл.

— Най-трудното е, вярно — измърмори той разсеяно. — Ама и най-хубавото. Ако успееш да установиш точните вътрешни граници дори само на един разговор между двама души, ще рече да установиш параметрите на живота изобщо. Древните мъдреци, Балов, издигали максимата: познай себе си, за да познаеш света. Ние само сме я обърнали наопаки: познай света, та да познаеш и себе си. Толкова! Иначе с нищо не сме станали по-мъдри от тях. Само сме обърнали методологията, защото развитието на науките ни даваше повече средства за опознаване на външния свят. А покрай това съвсем забравихме, че непознаваемото на всеки етап от развитието ни не съществува само извън нас, а и вътре в нас. Като потребност, като религиозен импулс или еволюционен двигател — все едно как ще го наречем. Ако го нямаше в природата ни, щеше да ни се наложи да си го измисляме, както някога са си измисляли разните богове…

Не разбирах още защо ми говори тия неща, та ми се струваше, че има нещо съвсем друго пред вид.

— Ако може изобщо да се допусне някаква сериозна драма у икарци, Балов, каквато на вас много ви се ще да има, то тя произтича от тяхното самомнение, което не признава непознаваемото, а само още непознатото. Тоест, липсват им митове. Ние, макар и миниатюрно, все пак сме някакво общество, а общество без митове трудно съществува.

— Не съм забелязал да имат такава нужда — рекох аз горчиво, спомнил си как първият координатор и Терин на бърза ръка унищожиха един мит чрез паметта на Алек.

— Но вие, Балов, вие имате нужда от митове, затова се и мятате насам-натам.

Сега трябваше вече да се обидя. Станах, креслото зад мен веднага се изду, заемайки своя обикновен, безупречно гладък вид, сякаш никой никога не бе сядал в него.

— Майола ми каза, че много държите детето да бъде ваше — спря ме той. — Това също издава вашата потребност от митове. Не само вашата, разбира се. Клонингът осъществява много по-директно продължение на индивида, защото е точно копие на бащата или майката, а все пак никой не го предпочита пред естественото зачатие, при което детето ти много често изобщо не прилича на теб, а на някой далечен прадядо. Ето пак гласът на един мит в нас — тайнството на зачатието, въпреки че отдавна ни е познат прозаичният му механизъм.

— Вие за него ли сте или против?

— За него, Балов. Защото въпреки всичко е едно тайнство. А такива тайнства движат човека напред.

— Тогава ще можем да продължим разговора си — рекох аз, прощавайки му досегашните приказки с неприлично великодушие.

Той се засмя шумно:

— Знаете ли, Балов, защо аз минавам за най-големият оптимист? Защото тайно вярвам в тайнствата. Впрочем, я останете за заседанието! — добави той някак многозначително.

— И вие ли ще обсъждате щастието на икарци?

— Този път нещо по-интересно.

Лоц ме хвана под ръка и ме поведе към вратата, изпращайки ме или изхвърляйки ме със своя безобиден маниер, както бе изпъдил одеве и Майола.

— Лоц — рекох му, — нека задам поне един от въпросите, с които дойдох. Защо сте поставили под наблюдение Хелиана?

— Ха, ето едно тайнство, за което не ми се говори!

Въпреки шеговитостта на отговора, той означаваше, че било заради служебна тайна, било по лични мотиви Варий Лоц нямаше да ми каже нищо повече, но аз бях достатъчно нахален:

— Знаете, че Хелиана ми е като дете. Има ли нещо повече от това, което е вписано в досието й?

— Малко ли ви се видя?

Беше явна подигравка и тя трябваше вече да ме спре, затова не попитах какви са тия аномалии в цитоплазмата на Хели.

— Тя моли да вдигнете наблюдението.

— Да, това мога да направя за вас и за вашето мило дете — рече той, отваряйки вратата с галантен жест. — Впрочем, Балов, нали помните добре приказката за Дедал и сина му Икар? Питали ли сте се някога кой от двамата е бил по-щастлив или чия участ е по-щастлива? Необичаен въпрос, нали? Я помислете, и от него довечера да започнем нашия разговор! Идете сега при Майола, поне за малко преодолейте себе си, моля ви! А след половин час елате, ще обсъждаме един интересен модел на Салис Гордал.

Навън погледнах часовника си: в квадратчето за дневната ми програма грееше като капка кръв една червена шестица и ми показваше, че отдавна трябваше аз съм при астрофизиците за редовния седмичен обход на секцията им. Можех и сега да не отида, а да прескоча до Майола, но едва ли на Икар друг занемаряваше повече служебните си задължения. Защо в същност ми прощаваха толкова? Дали не ме смятаха за невменяем заради тоя хромозом?

Не усетих болка или обида от въпроса си — вътрешните ми сетива бяха се някак притъпили и сигурно виновникът за това бе Лоц с неговите парадоксални шеги-мъдрости. Ако не бе си послужил, хитрецът, и с други средства. Тая странна умора, която одеве така изведнъж ме връхлетя и уби порива ми за бунтове и диспути, можеше да бъде и резултат на хипнотично внушение. Не му се сърдех обаче и докато се надъхвах в скоростния снаряд, за да ида при астрофизиците, се помъчих да си припомня какво точно бе ми говорил. Зад привидната разпокъсаност и несериозност на приказката му явно прозираха, първо, осведоменост за моето състояние и второ, едно ненатрапващо се, подмолно насочване към определена цел. Та той сякаш знаеше, че малко преди да дойда бях съзерцавал брадата на Салис Гордал! Не, при тоя наш магьосник Варий Лоц нямаше нищо случайно! Да съм мислел за Дедал и Икар… добре, ще помисля и за тях, драги ми Варий, защото още не съм загубил вяра в твоето доброжелателство и защото си весел човек, и защото вярваш в тайнствата! И защото вдигна нареждането за наблюдението. И защото май тъкмо по тоя повод ме караш да мисля за Дедал и Икар. А при Майола още не мога да отида, прощавай, но не мога! Дано по-късно се събуди в мен онова, което още я обича…

Чудовищното ускорение ме заби като гвоздей в пневматичното омекотяващо удара ложе на транспортния снаряд.

4

При астрофизиците винаги е весело. Щом натиснеш сигналното копче, на вратата им светва надписът: „Влез, но знай: има неща толкова сложни, че за тях може да се говори само на шега!“. Ако в момента не приемат, ще те възпре друг надпис: „Науката е драма на идеите, която не винаги се нуждае от зрители“. И двата надписа са, както научих, перифразирани цитати от Нилс Бор и Айнщайн. Не се наемам да съдя доколко е прилично да се използуват за такива цели мислите на великите ни предшественици, но както казах, нашите астрофизици са по-особени хора.

Дали защото от тях се иска нещо, което е навярно и невъзможно? Впрочем, от тях се иска ни повече, ни по-малко от това, което се е искало и от земните астрономи и астрофизици: да създадат разбираем и използуваем модел на Вселената. И те, както и земните им колеги, си вършат добре работата — кажи-речи всяка година ни ощастливяват с нов модел. Кой от кой по-верен и по-удобен. Само дето предварително знаеш, че следващият ще бъде още по-верен и по-удобен.

Слизайки пред вратата им, аз се запитах, в порядъка на прекъснатите си от скоростта на транспортния снаряд мисли, дали са щастливи моите подопечни астрономи и астрофизици. Хуморът им ми говореше за обратното. Нютон може би е умрял щастлив, и Айнщайн може би… но след тях всички велики физици са ставали твърде скоро свидетели на бързото и безапелационно опровергаване на откритите от тях истини за Вселената. И все повече се е скъсявала средната продължителност на живота на великите открития. Как тогава ще бъдеш щастлив, когато още в момента, когато правиш своето голямо откритие, знаеш, че догодина ще се яви някой, който най-безцеремонно ще измете труда ти на бунището на историята? Е, вярно, ще те наричат може би етап в развитието, ще кръстят на твое име някоя елементарна частичка или някой от астероидите, голям колкото любеница, или дори някоя улица в родния ти град… как да не бъдеш весел? Как иначе, ако не го накараш непрекъснато да се смее, ще защитиш крехкото си човешко сърчице от Хаоса? Струваше ми се, че разбирах моите астрофизици и затова при тях обикновено бях тъжен. И потиснат от колосалността на наблюденията, които те трупаха в паметта на Икар и които — а те пък не можеха да не знаят това — сигурно вече не достигаха до Земята.

А сега се питах още и дали бих могъл да ги спечеля — прекалено откъснати са от вътрешните проблеми на Икар, прекалено всеотдадени са на тая глупава Вселена. Отключвам със служебния си ключ бронираното шкафче на външната стена, в което е поставена контролната апаратура, гледам доста време разните скали и трепкащите по тях светлинни знаци, без да ги забелязвам, и си мисля, че тъкмо астрономите, които свикнаха да сменят моделите на Вселената едва ли не всеки месец, би трябвало да подкрепят борбата ми за една промяна на реда на Икар. А отгоре на всичко от мозъка ми не излиза и идиотския въпрос на Варий Лоц за Дедал и Икар.

Астрофизиците отдавна вече не ми се ядосват, когато идвам да ги контролирам, но все още не се лишават от удоволствието да си направят с мен някоя шега. Най-честият им номер е да ми съобщят, че току-що са наблюдавали нещо ново, което било фундаментално откритие и преобръщало с главата надолу нашите познания за Вселената. Разбира се, това новооткрито нещо е смешно и абсурдно, но понеже аз не съм кой знае колко силен в астрофизиката, а и тая Вселена е натъпкана с какви ли не абсурди, редовно се хващам. И с цялото си простодушие тръгвам да разнасям новината за „епохалното“ откритие. Друга форма да ме подиграят е като ме въвлекат в обсъждането на несъществуваща теория или току-що съчинена хипотеза. Свикнали да жонглират с абсурдите в науката и логиката, те умеят моментално да съчинят какви ли не теории и хипотези, пък ги бива и да се преструват, тия мили, стари момчета.

Миналият път обаче номерът им не успя. Но не по моя вина. Щом влязох при тях, тримата едновременно се престориха на замислени.

— Какво фундаментално сте открили пак? — запитах ги аз.

— Ти се подиграваш — отвърна ми Булгаков. — Но ако това се потвърди… — и размаха ръце в знак, че наистина вече ще става, каквото ще става.

— Кое? — запитах и просто усещах как в момента съчиняваха играта си.

— Не мисля, че трябва да съобщаваме наблюдението си — рече строго Дарян, обърна своята широка длан пред лицето си и защипа с два пръста, като в ножица, месестия край на арменския си нос. Тоя комичен навик запълваше миговете му на колебание или затруднение. — Рано е още — прогъгна сега той в шепата си. — Пък и нашият контрольор не е от тия, който умеят да съхраняват научните тайни.

Това вече пряко ме засегна, а по този начин ме и подготви да хлътна в клопката им.

— Защо обиждате човека — скара му се Петер Нойд. — Никога не е издавал нещо, за което сме го предупреждавали да не говори. Мисля, Дарян, ще трябва да му се извиниш!

Дарян се смути изумително искрено, а носът му чак побеля в ножицата на двата пръста.

— Прощавайте, Балов! Изтръгна ми се неволно, аз визирах по-скоро бъбривостта на Булгаков, на нея се ядосах. Бяхме решили още нищо да не съобщаваме, а той…

— Предизвика ме с подигравката си — заоправдава се Булгаков. — Пък и това е направо зашеметяващо.

— Не е почтено, след като така заинтригувахте човека — рече Петер Нойд. — Слушайте, Балов, но наистина между нас да си остане! Дарян вчера е наблюдавал нещо да излиза и пак да влиза в една черна дупка.

„Черните дупки“ продължават да са сред най-големите ни грижи и загадки. Само за тях сигурно има хиляда и петстотин хипотези. Засега се приема, че това е, както го наричат, гравитационен колапс в пространството — колапс на звезда или на дявол знае какво, при който се образува такова могъщо притегляне, че и искрица светлина не може да излезе оттам, та това място прилича именно на черна дупка сред съвсем не толкова черния Космос. Други теории твърдят, че това били антисветове, в които материята имала обратен знак, или била изобщо в съвсем друго, невъобразимо състояние. Ясно е какво би означавало едно такова наблюдение — нещо да влиза и излиза невредимо от антисвета!

— Влезе и излезе? — запитах аз все още недоверчиво.

В отговор Дарян кимна бавно и убийствено сериозно.

— Обратното — каза Булгаков. — Излязло и пак влязло.

— Как изглеждаше?

— Трудно е да се каже — проточи Дарян, вдигайки рамене.

— Но какво може да излезе от черна дупка? — пламтях аз вече целият от вълнение. — Та на нищо ли не ви заприлича?

— Заприлича ми, но… все пак!

— На какво ви заприлича?

Дарян за втори път сряза с пръсти носа си:

— На мишка.

Три чифта очи ме гледаха много странно и аз после разбрах, че те са очаквали от мен определена реакция. А моята реакция беше:

— Какво е то?

Тогава трите чифта очи станаха много тъжни. Май за пръв път ги виждах така тъжни. Уж съм учил психология като първа специалност, но не ми стана много ясно защо толкова се натъжиха от това, че не знаех какво е мишка. А откъде да знам, като съм се родил на Икар?

После те ми извикаха това симпатично животинче на екрана на биологичния колектор, но един виц, който трябва да бъде обясняван, престава да бъде виц.

Какво ли щяха да ми сервират днес?

На първо време — кощунството с думите на Айнщайн за драмата на идеите. Значи, или заседаваха, или правеха някакъв експеримент. Но забраната не се отнасяше за прекия им контрольор. Аз имах право да влизам по всяко време и задължението да спазвам на минутката контролните срокове. Щом са заети, още по-добре — нямаше да се задържам дълго, очевидно всичко е наред. Външните контролни прибори показваха изправност на целия лабораторен и наблюдателен комплекс. Значи, щях само да надникна при хората, колкото да не ми тежи на съвестта, че не съм изпълнил дълга си. И — да успея за заседанието при Лоц.

Но на прага ме очакваше действителна изненада. Само че не особено приятна. Първият човек, когото съзрях в средата на астрофизическата лаборатория, се оказа собственият ми баща. Около него седяха или стояха и трите редуващи се иначе екипа астрономи и астрофизици. Погледите, които ме срещнаха, бяха изпълнени с враждебност и досада; навярно само присъствието на баща ми ме спаси този път от някоя по-остра дума. Явно смущавах важно съвещание. Личното присъствие на баща ми говореше за неговата изключителност.

— Извинете — смотолевих, отстъпвайки заднишком. — По програма трябва сега да направя контролен обход, но…

— Не се смущавай — кимна ми баща ми. — Програмите са за това, да бъдат изпълнявани. Няма да ни пречи, нали?

Въпросът бе отправен към всички, а пред лицето на баща ми, на великия главен теоретик на Икар, не им оставаше друго, освен да потвърдят, че наистина няма да им преча. Включих бързо универсалния индикатор, който бях извадил от външното контролно шкафче заедно със схемата на подлежащите на контрол възли, тръгнах покрай уредите, нетърпелив да мина в другите, празни сега отделения. Тук въгледвуокисът бе над нормалното, но щом са се събрали повече хора, то е неизбежно. Засилих притока на въздух и си записах, че стайният регулатор на климатичната инсталация не е задействувал, за да пратя техник. Трябва да са доста улисани, щом не са забелязали колко е задушно. Но, както казах, присъствието на баща ми обясняваше всичко. Хем бързах с проверката, като отмятах на списъка проверените места, хем напрягах слуха си да чуя нещичко.

Говореше баща ми, но нищо не схванах от думите му. Разбрах само, че се обсъждаха някакви излъчвания от най-разнообразен порядък, които били несъвместими едно с друго. Иначе баща ми продължаваше да се държи така, сякаш нямаше да става скоро дядо. Той даже като че ли не знаеше това, макар преди малко всички репродуктори да предаваха гръмогласно тържествената сесия за поемата на снаха му. А би трябвало да бъде щастлив. Дядовците са между най-редките явления в Космоса, защото те предполагат зачатие по естествен път и в двете поколения. Ако победя в подетата борба, пак баща ми ще спечели от тая работа — ще стане първият истински дядо на Икар. Толкова ли е велик, та все на него му се падаха най-големите почести? Или е убеден, че няма да позволят детето да бъде и мое?

Ядосах се на него, ядосах се, че не успях да разбера за какво си говорят, ядосах се, че пак си спомних за Майола и пак се усетих гузен пред нея и като минах в безшумен галоп през всички отделения, си тръгнах. На пръсти, да не смущавам.

— Зенко — спря ме баща ми, но пак не отвори дума за главното събитие на деня, а и от другите никой дори с едно намигане не издаде, че тържествената сесия за „Поема за щастието“ ги е ощастливила: никой не се сети да ми честити. — Зенко — повтори като при някакво спомняне баща ми, — ти нали се канеше да правиш един експериментален полет? Какво стана?

Не усетих зад въпроса му подигравката, която отдавна си заслужавах. Стори ми се, че просто запита ей така, колкото да ми обърне внимание или от някаква скрита бащина загриженост, или пък от равнодушното учудване, че пак ме вижда тука. Затова отговорих малко сопнато:

— Все още се каня. Но не зависи само от мен.

— Обади ми се утре, да поговорим!

Охо, това беше вече друго! Интонацията му определено обещаваше нещо, но аз не знаех да се радвам ли или да се ядосвам на себе си. Пред Майола бях заявил, че ще заминавам, пред баща си и пред трите екипа астрофизици сега също потвърдих намерението си. Но вече никак не ми се тръгваше. Пък и какво щеше да стане с моята борба за промяна на реда, ако се махнех кой знае за колко време от Икар? А дали не бяха замислили, с баща ми начело, да използуват лекомисленото ми намерение, тъкмо за да се отърват от мен? Да, ето как глупаво си връзвах сам ръцете в този, както ми се струваше тогава, исторически за Икар момент.

5

Тоя ден ми вървеше на важни заседания. На лабораторния екран се прожектираше някаква огромна схема, а заседаващите дори не се обърнаха да видят кой влиза. Бяха девет души. Приемателната комисия по роботехника, поради значението си една от най-многобройните, заседаваше в пълен състав. Плюс — холографното присъствие на първия координатор. Дифракционната решетка на холографа го възпроизвеждаше — величаво красив и заплашително спокоен — заедно със стола му малко встрани от групата, подчертавайки сякаш, че е само зрител, а не десети участник в заседанието. Може би затова той единствен кимна в отговор на поздрава ми. Останалите съсредоточено изучаваха схемата. Единадесетият в залата беше Салис Гордал и също седеше малко встрани. Имаше и дванадесети — едно дете, около тригодишно, заспало в скута на Гордал.

Варий Лоц ми посочи с нервен жест да си взема стол и да не преча. Това също ме изненада. Покани ме любезно, явно бе предупредил и другите, че ме е поканил, а не отдели нито миг, да ме запознае с разглеждания въпрос.

Опитах да се освободя най-напред от смущението си, породено от присъствието на първия координатор, и от внезапното си любопитство към детето в ръцете на Гордал, за да погледам екрана и сам да разбера за какво става дума. Не беше лесно. Очевидно не за добро бе цъфнал главният тука! Странно, не знаех Гордал да има дете, в досието му също не бе вписано. Как нежно го държеше само! Някога аз държах така Хелиана, а от нея през ръцете ми струеше в мен една съвсем физическа сладост. После загубих интерес към икарските деца. Дали ако успея…

Един крадлив поглед към велелепното присъствие на нашия първи координатор ме уверяваше, че илюзиите ми за собствено дете са напразни. Но човек може да воюва и за напразни илюзии, нали?

Постарах се да вникна най-после в онова, което се прожектираше, като едновременно измъкнах безшумно от шкафчето до вратата сгънатия на пакет фотьойл. Само той бе останал в шкафчето и, срам не срам, трябваше именно в този грамаден фотьойл да седна, пък и да го чакам цяла вечност, докато се надуе. Притиснах вентилчето му към вградения над самото шкафче въздухопровод. Фотьойлът растеше и растеше, оказа се отгоре на всичко не фотьойл, а двуместно канапе, та да се чудя къде да го сложа, пък схемата от екрана междувременно изчезна и започнаха да прожектират уголемени до гигантизъм вътрешностите на робот. Това поне познах — на психоробот от най-висш клас. Сместих как да е проклетото канапе, като ударих с него двама-трима души; те деликатно се дръпнаха, а аз седнах чинно, вече сърдит на Варий Лоц, загдето бе настоял да дойда. Не обичах да гледам вътрешностите на психороботите. То е все едно да гледаш червата на човек. Медик съм, но това ми е неприятно да гледам. Пък и освен на учебни операции върху изкуствен труп, на истинска коремна операция още не съм присъствувал. Впрочем, ако имаше нещо интересно в този род заседания, то щеше да дойде по-късно. Сега само проучваха предложения проект.

В приемателната комисия, чийто шеф е Варий Лоц, понякога стават комично-тъжни неща. Сега вече ние не знаем как е на Земята, но на Икар производството на роботи се намира под безжалостен контрол. Роботите са категоризирани според предназначението си и трябва да имат твърда програма. Забранени са самопрограмиращи се подвижни машини, сложени са строги граници на възможностите тоя род психороботи да водят самостоятелен живот. И това е разбираемо. В тясното пространство на Икар, при малобройността на екипажа му и при поставената му задача трябва да не се допусне опасността дори едни единствен психоробот да излезе извън властта на човека или при някои случаи вложените му способности да пази и обслужва себе си да надделеят над предназначението му да пази и обслужва човека — нещо, което при психороботите от висшия клас лесно може да се случи, тъй като тази граница е трудно установима, свързана е с индивидуалността на психоробота и с кръга на неговите функции. А и с творческия импулс на конструктора.

Увлечен в изобретяването — а изобретяването на психороботи е в пълния смисъл на думата творчески акт, в който човекът-творец се самоосъществява — конструкторът забравя, неволно разбира се, нашите предписания. Та нали ако не ги забрави, те ще изстудят творческия му жар. Но по този начин той обикновено влага в своята конструкция значително повече, отколкото е допустимо. И оттук почват конфликтите между него и приемателната комисия. Комисията разглежда проекта и изрича строгата си присъда: това да се махне, онова да се отреже, тук да се промени схемата и така нататък. Творецът се съгласява, след като е произнесъл най-напред не една пламенна защитна реч за произведението си и се е убедил в неумолимостта на комисията. Той знае, разбира се, че комисията е права, в повечето случаи сам е участвувал в установяването на кодекса по роботехника. Но щом пристъпи към материализиране на модела, сърцето му се свива от болка, а мозъкът започва да търси изход как да спаси изобретението от посегателство. Та и отгде да вземеш сили да подрежеш крилата на тая жар-птица, която си излюпил?

Така вместо да създаде прототипа на психоробота по редактираната схема, пламнал от любопитство да види какво ще излезе, конструкторът почва да хитрува: пипне уж тук-таме нещичко, а в същност само още по-дълбоко законспирира в схемите и в безбройните елементи заложените в машината способности. Макар очевидно да е извършено закононарушение и да са изразходвани ценни материали, икарци много трудно нарушават доброто си възпитание, пък и уважават творческия дух. Комисията връща психоробота с нови любезни препоръки. Прави се, че не е разбрала хитруването, но е станала още по-бдителна. Втория път тонът на разговора вече е с един градус по-студен. Третият път се изричат вежливи намеци, в които се предусеща заплахата. Докато, ако конструкторът продължи да хитрува и упорствува, комисията с невъзмутимо спокойствие, придружено от някоя пусната от председателя й Варий Лоц шега, бракува великолепната рожба на конструкторското вдъхновение и я прати за демонтаж, или пък вдигне уморено ръце и тя премине в служба на икарци с всичките потенциални опасности, които носи в себе си. Но това рядко се случва, защото максимата на комисията е: по-добре да сбърка в строгостта си, отколкото чрез великодушие.

Присъствувал съм на такива заседания по времето, когато се обучавах за контрольор, защото познанията по роботехника и робопсихология са задължителни за нас, но, както казах вече, никога не съм чул някой да повишава глас в нея. А сега Лоц изведнъж прекъсна прожекцията и рече не по-малко грубо:

— Защо да си губим повече времето? Техническата страна на въпроса е ясна. Ако някой иска специално да проучва конструкцията, да си я проучва в къщи. Имате думата по установения ред. Ригел?

Ригел, делегат на биониците в комисията, вдигна главата си към тавана, сякаш търсеше нещо. Лицето му, едро и спокойно, изразяваше неловкост, но думите му бяха твърди:

— Да — каза той, — в същност и другата страна на въпроса е ясна.

— Така е — потвърди Висоцки, а останалите закимаха и аз чак сега забелязах, че никой не поглеждаше към Гордал и никой не проявяваше желание за изказване.

— Това е кукла — рече той плахо. — Играчка. Затова й направих лице.

— Не само лице сте му сложили, Гордал! — викна Варий Лоц, та направо ме смая — такъв от рождението си не го помнех. Но аз не успях да се полюбувам на гнева му, защото едно остро досещане едва не ме накара да подскоча в своето канапе.

Гордал бе притиснал детето до гърдите си. Детето-роботче! С какъв акъл бе направил това? Впрочем, очите му светеха с доста налудничав блясък. И брадата, по-рядка, отколкото на холограмата одеве, сега подчертаваше болезнената бледност на лицето му. Това лице имаше необичайно за икарци грозновати черти, някак наедро и небрежно сякаш бе конструирано, а брадата смекчаваше донякъде грубостта му. Дали не бе това и предназначението й?

Гордал, Гордал, здравата си загазил, брат! — възкликнах в себе си, макар с нищо да не бе ми станал симпатичен, освен може би заради тая нежност, с която ръцете му закриляха киборгчето. Без съмнение това беше киборг, а Гордал бе пристъпил закона да не се създават киборги. Още на Земята някога осъзнали, че този кентавър от машина и човек, наречен киборг, представлява в същност едно отвръщане от човешката природа, самоотречение на човека от себе си и бяха ги забранили под заплахата от най-строги санкции.

Как ли са го хванали? Страшен е тоя Лоц, сигурно той е предусетил работата — знакът за наблюдение в медицинското досие на Гордал говореше за това. Но такъв знак бе сложил и при Хелиана! Какво ли е надушил пък при нея? Нищо нямаше да ми каже!

— Нека да ви го демонстрирам — рече още по-дрезгаво Салис Гордал и аз останах с впечатлението, че той вече бе молил за това.

— Няма нужда — отвърна Лоц, а тоя отговор бе отговорът на всички. Те еднакво не поглеждаха към Гордал и еднакво не желаеха да видят как действува малкият киборг. С изключение на първия координатор.

Стараейки се да не издам всичко онова, което се събираше в мен като бунт и като подготовка за борба против този човек, аз се държех така — или си въобразявах, че се държа така, — сякаш не забелязвах холографския фантом. Но усещах и присъствието му и всяко движение на клепачите или ръцете му като надвиснала над всички ни тук заплаха. А тая заплаха не криеше като другите заинтересоваността си от бедния робоконструктор — гледаше го със спокойна изпитателност, с неумолима изпитателност очакваше и решението на комисията, което в присъствието му щеше да бъде възможно най-строгото.

— Не ни интересува вашият киборг — повтори Лоц. — Интересуват ни мотивите за създаването му. А тъкмо тях криете от нас. Говорете, човече!

Защо всички като че ли се страхуваха да гледат към киборгчето? Защо и аз се боех да задържа погледа си нататък? Или по-скоро: потисках едно нечовешки силно любопитство? Ето, Гордал го пусна на пода и то застана тромаво на крачетата си, подпря се с ръчичка на страничната стена на надуваемото кресло, боязливо завъртя глава в кръга на заседаващите мъже. Имах чувството, че ей сега ще се изплаши и ще заплаче. Изумителна бе приликата му с ония земни деца, които бях виждал по филмите за Земята, а и като тях бе облечено. Като всичките земни тригодишни момченца. Пък и личицето му бе така скулптирано — сигурно от най-редкия биопластон, — че ако бях го видял другаде, щях само да се учудя чие ли е това красиво дете! И нежно, и хубаво, и весело с това чипо носле, с пълните бузки, с израза на момчешко упорство около устните. И… с тая очевидна прилика със своя създател! Май че работата с мотивите също беше ясна, та напразно Лоц измъчваше човека. Какво толкова да ни обяснява, случаят наистина е абсолютно ясен!

— Не е киборг — рече Гордал и се изправи от стола си, след като загрижено погледна към своето произведение, както баща би погледнал към детето си, боейки се то да не падне. — Играчка е. Иначе защо ще го влагам в такова немощно тяло? То няма никаква фи… механическа сила, никаква пакост не може да направи. И възможностите му за усвояване са също на тригодишно дете. — Той усети нервното размърдване на Лоц, та бързо добави: — Е, може би най-много на десетгодишно. Трябваше ми за научна работа. Експеримент е, затова не съм го регистрирал…

— Странен сте, Гордал — прекъсна го Висоцки, който сам бе една от водещите фигури сред икарските конструктори. — Какви са тия детински опити за хитруване? Та ние неграмотни ли сме? Целият блок на холографската памет и всички командни възли заедно с асоциативната апаратура са конструирани така, че лесно да бъдат преместени в друго тяло. Съвсем очевидно сте създал киборг, мен ли ще излъжете? Варий Лоц ли? Кого, питам, от тая комисия можете да излъжете?

— Вярно е, че са преместваеми, но те са преместваеми у всички психороботи — отвърна Гордал. — Не ви лъжа, повярвайте ми, не съм имал никакво намерение да създавам киборг. Та нали киборгът се създава, за да превъзхожда човека! С какво ще го превъзхожда това де… тая кукла? Самообучаващото се устройство аз ще изключа, щом то достигне възрастовия максимум познания и рефлекси. Това и вие можете… Сали! — извика той внезапно и нежно, и поизплашено.

Детето, което бе тръгнало право към мен, се поспря, обърна към него глава, но я заклати в знак на весело несъгласие и отново тръгна право към мен, като ме гледаше с големи кротки сини очи, а пухкавите му червени устенца се готвеха да цъфнат в усмивка в същия миг, в който то щеше да съзре и най-малкото насърчение в лицето на някого от тия страшни мъже. Извърнах се, срещнах насмешливия поглед на фантома-координатор, още веднъж се обърнах на другата страна, но проклетото дете идеше и идеше — с неуверени стъпки, с протегната ръчичка, очакваща ти да му протегнеш ръка, за която да се улови, или да вложиш в нея някаква играчка, или, ей тъй, пръст да му подадеш… Това проклето дете идеше право към мен през цялата голяма зала и всички сега го гледаха, гледайки мен, загубилия способността си да издаде дори звук, но с напиращ в гърдите ми вик да спрат това мъничко чудовище.

— Чичо — каза внезапно то, а бузите му също така неуверено се размърдаха, неовладяно някак, в гримаса. — Чичо — повтори то като въпрос и като откритие и ръчичката му вече се протягаше към коляното ми.

Всички бяха замръзнали в очакване какво ще предприема, а единственото, което исках да предприема, бе да избягам, но в момента, когато вече се надигах, детето се спъна в долния край на дългото канапе, залитна напред и аз скочих не настрани, а към него. Тъкмо навреме, за да падне то в ръцете ми.

И телцето му се усещаше през дрехите като телцето на дете — със същата хрущялна мекота. Нещо в гърдите ми си отдъхна, че то не бе успяло да падне, облекчено въздъхнаха и другите. И това бе най-смешното, защото киборгчето положително така бе конструирано, че никакво падане нямаше да го повреди. Както се конструирват всички роботи, я! Но никому не беше до смях. А най-малко — на мен, в чиито ръце бе се кротнало нелепото създание. Бе се кротнало с онова разтапящо те детско доверие, което сега изглеждаше още по-ужасяващо, защото се излъчваше от едно изкуствено тяло.

— Чичо — каза детето. — Чичо, бау, бау! — и се засмя.

Очевидно само ръстът му бе на тригодишно дете. Мозъчето не бе достигнало още тая възраст. Скоро трябва да бе направено, и то без всякаква предпрограма.

Лицата на икарци бяха се вкаменили. Само Салис Гордал излъчваше и между космите на брадата си едно щастливо сияние, а тялото му бе наклонено, готово при първия признак на заплаха или опасност да се хвърли към мен. Детето изведнъж пъргаво се завъртя в ръцете ми и за да не го изтърва, инстинктивно го обгърнах по-здраво, направо го прегърнах. Но то продължи да се смее все по-весело и да се върти все по-бързо с желанието да се освободи. Успя да стъпи на коленете ми, да се изправи. Лицето му с тия лъчезарни сини очи бе сега на сантиметри от моето. Аз треперех целият. Треперех от нещо като отвращение, и от страх, че ще го изпусна, и от ужаса пред неизвестността на следващата му постъпка. Но и тя се оказа съвсем детска — то се хвана за ризата ми и се закатери по гърдите ми с явното намерение да ме възседне. Тежичко беше, дяволчето, и яко, пък и аз не смеех да употребя повече сила, за да се предпазя от него.

— Сали — извика му съживилият се най-после Гордал. — Остави чичкото на мира! Ела тука!

Всеки робот би послушал всяка човешка команда, но това не беше робот. Това беше дете и то се смееше, и настояваше да се качи на главата ми, а аз отстъпвах не без съпротива, но отстъпвах и като го крепех да не падне, го оставих да стъпи на раменете ми, вдигнах дори нагоре ръце, за да се държи за тях и да може да се изправи, а то наистина се изправи и извика оттам победоносно:

— Ураааа!

Звукът ме разтърси, непознат и непонятен, и ме изплаши отново, и отново ме накара да потреперя в мистичен ужас, а чак по-късно Лоц ме подсети, че това е онзи — боен ли, победоносен ли — земен вик, с който хората някога са се самоизтребвали. Явно нашият Гордал бе се окончателно побъркал — да учи детето на такива неща!

— Гордал, да приключим с недостойното представление, а! — обади се тежко и властно Варий Лоц.

Конструкторът се спусна към мен, за да вземе детето.

— Оставете го! — викна Лоц. — То вече не е ваше.

— Как така? — попита Гордал и изведнъж започна целият да трепери, трепереше неудържимо като в странна треска.

— Трябва да ви е ясно защо. Каквито и да са били мотивите за създаването му, а вие не пожелахте да ни ги кажете, та предполагам, че ще ги кажете на дисциплинарната комисия, то вече…

— Но нали ви казах! — почти изплака Салис Гордал. — Играчка е! Експеримент! Опитах се да моделирам способността за игра. Играта е сред най-загадъчните явления на живата природа, на Земята са правени такива експерименти.

— Опасен експеримент, Гордал! Не се правете, че не разбирате! И решението ни може да бъде само: демонтаж!

— Не! — викна импулсивно Гордал, но Лоц не обърна внимание на вика му.

— Според мен и демонтирането е недостатъчно. То трябва да се унищожи, макар че са употребени най-скъпите материали. Да се унищожи и схемата му. Такова е моето предложение. Ако комисията се нуждае от мотивировка, готов съм да я дам. Но, струва ми се, и тя е излишна.

Каменните лица кимнаха, сякаш някакъв вътрешен механизъм ги разклати против волята им. Детето се опитваше в това време да се качи още по-нависоко. Крачетата му се пързаляха по косите ми, доста болезнено жулваха ту лявото ми ухо, ту дясното, та аз се наведох, преметнах решително детето през главичката му, а то се заля в ликуващ смях. Когато се изправих, мястото, където седеше първият координатор, беше празно. Гордал продължаваше да се тресе, чак се чуваше хлопането на зъбите му. А Лоц отиде към него, хвана лявата му китка, извади от джоба си аерозолно флаконче, рече властно: „Затворете очи!“ и пръсна няколко пъти с флакончето в носа на нещастния конструктор.

— Мо… ля… ви… — заекна Гордал, но Лоц само използува отварянето на устата му, за да впръсне и в нея от тоя препарат, който носеше в джоба си всеки контрольор.

Когато пусна китката му, Гордал се усмихваше с дървена усмивка.

— Гласуваме ли? — запита Варий Лоц мрачно тържествено и застана до бюрото, да вградената в него протоколна машина. Тази машина щеше да отведе след секунди още едно съдбоносно решение в бездънната памет на Икар. Щеше ли някога някой да го открие и да се пита защо икарци толкова са се уплашили от едно механично дете? — За унищожаване на създаденото от Салис Гордал дете-киборг гласуваха… — Девет десници се вдигнаха към тавана — девет души от деветчленната комисия по роботехника. — Изпълнението се възлага на члена на комисията Иван Висоцки…

— Защо? — рипна Висоцки.

— Защото си делегат на робоконструкторите в комисията — отвърна Лоц.

Ако Иван Висоцки някога бе проклинал професията си, то положително това бе сега. Пребледнял беше така, че лекарят в мене се обезпокои, а се обезпокои дотолкова, че не забеляза как съм прострял в закрила ръце над главицата на детето, което сега като кученце се провираше и въртеше между краката ми.

— Престанете с това дет… — ревна изведнъж Лоц извън себе си, а рефлексът в мен сграбчи киборгчето и го вдигна в прегръдката ми, с порив да го укроти и… запази.

— Разрешете аз да го убия.

Десет глави се завъртяха мигновено към Салис Гордал и мигновено се върнаха обратно. Той продължаваше да се хили с идиотската си усмивка, предизвикана от проникналите вече в мозъка му микроскопични капчици психотон. Така каза той: да го убия.

— Такова разрешение може да даде само дисциплинарната комисия — отвърна ядосано Лоц.

— Но той се самопредлага! — обади се обнадеждено Висоцки.

— В момента не е свободен във волята си. Впръснах му психотон.

— Имам право на това — настоя Гордал и престана да се усмихва.

— Може да стане под наш контрол — обади се сега Леонас, най-старият в комисията, специалист по психология и по етика, и по още десетина други науки. — Ако и след като мине въздействието на препарата, тоест след един час, той повтори предложението си, нямаме основание да го отблъскваме. Иначе ние пък си присвояваме правата на дисциплинарната комисия. Не сме гласували и решение да предаваме Гордал на дисциплинарната комисия. Предложението ми е да не правим това. Нека протоколираме следното решение: „Комисията прекратява като обществено опасен експеримента на Салис Гордал по моделиране на играта чрез специален психоробот — Леонас каза «психоробот», а не киборг — и нарежда на автора, който осъзна грешката си и се съгласи с решението, да унищожи експерименталния модел.“

Всички, с изключение на Лоц, усърдно закимаха и не само заради авторитета на Леонас, един от създателите на икарското законодателство. Облекчението откровено цъфтеше на лицата им.

— Благодаря — каза Гордал и сега вече всички намериха сили да го погледнат открито.

Към него гледаше и киборгчето. С по детски големи, кръгли, лъчезарно сини очи. Възможно ли бе да се е създала в него нещо като синовна обич или привързаност? Тая мисъл ме накара да изстина. Мускулите на ръцете ми уж се свиха като при студ, но едновременно с това странно отслабнаха, защото киборгчето изведнъж страшно натежа в ръцете ми. Пристъпих няколкото крачки, едва удържайки го вече, и го подадох на Гордал, който го пое с безкрайна нежност, а то облегна главица на гърдите му, сякаш се готвеше да спи.

— Повтарям: Гордал е невменяем да взема такова решение! — викна Лоц и упорството му си остана непонятно за всички ни.

— Препаратът ви е изветрял — усмихна се спокойно конструкторът. — Не усещам вече никакво въздействие. Впръснете си малко и ще видите.

Лоц извади флакончето, помириса го, протегна към мен ръка и аз побързах да пусна в нея моето флаконче. Той сравни миризмата на двете, подаде ги след това и на мен. Разликата бе очевидна. Моето, чието съдържание бях подновявал преди десетина дни, набиваше веднага в носа ти характерната си миризма.

— Възможно е вече да не му действува препаратът — съгласи се Варий Лоц. — Но аз продължавам да съм против такова решение. То е продиктувано от вашия страх да поемете лична отговорност.

— Гласувахме вече за унищожаването — прекъсна го обидено Леонас.

— Това е съвсем друго. В такова решение отделният човек се освобождава от отговорност чрез включване в колективната отговорност. Вие гледате на това… на киборгчето като на дете, а на унищожаването на една машина като на убийство. Затова вие, Леонас, не искате да отнесем и въпроса в дисциплинарната комисия — да замажем, значи, работата, никой да не научи какво точно е станало.

Лоц направо беше извън себе си и това учудваше всички ни. Имах чувството, че тези обвинения той отправяше не само към другите, отправяше ги и към някакво свое скрито малодушие, с което искаше по този начин да се пребори.

— И така да е — отвърна с превъзходство поради спокойствието си Леонас. — То е въпрос на политика, а аз мисля, че ние имаме право на такава политика. Защо излишно да травматизираме един ценен работник като Гордал?

Комисията отново закима с усърдното си многоглавие, доволна може би, че ще успее да се наложи на своя председател.

— Имам и други мотиви да бъда против, но в момента, тук, не мога да ги съобщя — рече многозначително Варий Лоц, ала в битката явно бе се включила вече и амбицията, та Леонас не пожела да ги чуе, а заяви с осанката на победител:

— Всички тук винаги си имаме едни или други мотиви, затова и решаваме въпросите с гласуване, нали?

Комисията много бързаше да гласува втори път, изглежда се боеше от себе си или от подновяването на дискусията, при което тя би могла да вземе друг обрат. Лоц остана сам срещу нея. Протоколната машина обаче не закопаваше в паметта си и името на този, който е бил против решението. Тя се интересуваше само от бройката, името би трябвало да й се продиктува специално, а Лоц не направи това. Може би защото беше много ядосан. Той изпъшка едно: „Е, добре!“, отиде с няколко бързи крачки до работната си маса, измъкна от чекмеджето й лекокалибрен пистолет и с груба настойчивост го подаде на Гордал.

— Дръжте! Ето тука! И мерете добре, да не ми подпалите кабинета!

Киборгчето посегна към пистолета, но Гордал нежно го оттегли встрани.

— Дай — рече то. — Тати, дай!

— Не, Сали — отвърна Гордал с ледена кротост. Но какво бе направил тоя безумец? Та той на себе си бе го кръстил! И да му казва „татко“ бе го научил!

— Защо тука? — скочи от мястото си Леонас. — Лоц, що за глупави амбиции?

— Ааа, вие искате и от контрола да се измъкнете — викна разярено Лоц. — Комисията е длъжна да контролира изпълнението, щом го възлага на не член на комисията.

— Нужно ли е всички? — обади се някой, но Варий Лоц с такава ярост го потърси сред кръга, че той не издаде вече звук.

— Хайде, Гордал! — рече Варий Лоц. — Имаме и друга работа днес!

— Да, да, ей сега — отвърна конструкторът с някакво много странно усърдие и отиде към другия край на кабинета, където нямаше толкова апаратура.

Избра едно празно място до стената, изправи детето пред нея. То с нежелание го пусна, остана дори няколко мига с протегнати ръчички, после съзря нещо на пода, клекна и го заразглежда. Опитах се да видя какво е, но бях доста далеч. Пръстчета му чертаеше някакви фигури — навярно нямаше нищо, а то само повтаряше шарките по пода. Гордал вдигна пистолета пред себе си, завъртя полека телеметричния визьор, явно го фокусираше на точно разстояние, та да не прогори стената. Насочи го. Полека, но ръката му не трепереше, не, нито веднъж не трепна, докато аз гледах към нея. После аз престанах да гледам.

Нищо не виждах. Нищо не чувах друго, освен задъханото тупане на сърцето си. Тишината в кабинета на Лоц натискаше до спукване тъпанчетата ми, докато заедно с топлинната вълна на плазмата не ме удари в лицето и един отчаян вик.

— Не! — извика Лоц, а едновременно с вика му се чу тежкото строполяване на пода…

На пода лежеше Салис Гордал, а над него бе коленичил Варий Лоц и аз вече знаех какво е станало. И какво трябваше да правя. Червеният кръст обозначаваше ясно мястото. Точно както бяха ме тренирали стотици пъти, извадих механичното сърце заедно с приборите за включване и го подадох на Лоц, който бе оголил съответното място. Кръвта се изливаше на силен поток на пода. Лоц бе успял да избие пистолета от ръката на Гордал, така че само мястото над сърцето бе прогорено и част от подмишницата. След още няколко мига опитният Лоц бе включил вече механичното сърце над прогорения край на главната артерия, сръчно разчистваше раната със скалпела и прищипваше разкъсаните кръвоносни съдове. А след още няколко мига при нас се втурна и спасителната група на контролния съвет.

— Мисля, че ще оживее — каза Лоц, след като Гордал бе вече отнесен, и гледаше ръцете си, омазани гъсто в кръв, чак до над китките. Дрехите му също бяха опръскани. — За щастие все още самоубийците предпочитат да насочват пистолета към сърцето си, не към главата. А то по-трудно се улучва. Пък и резервна глава трудно ще му намерим.

— Прощавай, Лоц! — рече Леонас и го хвана за лакътя.

— Имах такова предчувствие, затова не исках да му даваме оръжие в ръцете.

— А аз дори не гледах! — измънка виновно Леонас.

Убеден съм, че също като мен и като него цялата комисия не беше гледала. А пистолетът си върши безшумно работата. Още когато подавах механичното сърце на Лоц, аз зърнах смолисточерната амалгамена купчинка, останала от стопеното киборгче до безжизнените крака на неговия създател. Тъжна амалгама от метали, пластмаси и биопластони, които преди това, заедно с жаждата ми за бащинство, бяха превърнали куклата в обаятелно видение на едно земно дете, скривайки за очите ми всички несъвършенства на техниката. Повече нататък не погледнах. И сега си тръгнах, без дори да кажа довиждане.

— Балов — спря ме гласът на Варий Лоц. — Нали щяхме да говорим?

— Щяхме — отвърнах от вратата по начин, от който той трябваше да разбере колко му се сърдя, че ме направи съучастник на тази история.

— Хайде след половин час на панорамата! — рече той почти умоляващо. — Ще ви чакам. Тепърва ни предстои да вземаме решения.

6

А по-късно, вече пред лицето на Космоса, което ни гледаше с безбройните си очи — студено-любопитни, но неочакващи нищо от нас очи, той ми каза:

— Да, Балов, поразшириха се границите на нашия разговор.

Аз бях изседял вече половин час самичък на панорамната тераса сред парка — едно от хубавите чудеса на Икар. Бях гледал звездите и галактиките, и прашните облаци по нашето небе, бях мислил и мислил, с целия смут на младата си душа и ако имах нужда да чуя някакви думи сега, то трябваше да бъдат не повече от две-три утешителни думи, каквито можеше да ми каже навярно Майола Бени. Това небе, което нищо не ми каза през половината час, беше, разбира се, и неистинско, и истинско, като всичко на Икар. Остроумна оптическа система го вкарваше през десеткилометровата скална обвивка, като едновременно премахваше деформациите, които се получаваха при движението ни спрямо звездите. Стометровата тераса пък беше така изсечена, че, разхождайки се по нея, ти си на открито, от три страни заграден с кротки и доброжелателни небесни светила, с един Космос, в който можеш да се разхождаш по риза и да вдишваш чудесно озониран високопланински въздух. Че и музика да послушаш… Някаква тиха и странна музика, много позната ми в тая си част, но аз не се напрягах да си спомня откъде е, защото това щеше да наруши балсамното й наслагване в притеснената ми душа. Само лежах в дългия мек стол, който можеше и да те полюлее, ако ти се прище, и много ми се искаше да избягам вече от мислите си в някаква забрава. Но дойде Варий Лоц.

Той почака да реагирам, а аз не реагирах, дори с едно обръщане на главата си към него не реагирах. И тогава Варий Лоц започна да се оправдава:

— Ще го оправят, бях при него. Контролният съвет реши да го замрази отсега за полагащия му се срок…

Аз си помислих вяло, че Гордал в същност получи това, което искаше; за десет години ще бъде мъртъв, а после ще му присадят механично сърце и ще подменят някои неща в мозъка му — като при Алек. Изобщо той успя да се самоубие, защото след десет години щяха да събудят друг човек.

— Боя се, че не всичко разбрахте, Балов. Аз исках да пощадя този нещастник, затова не всичко съобщих и пред комисията. Ритъмът на биотоковете му и вълните на токовете в неговия мозък бяха същите, на каквито работеха холографският блок и самообучаващото се устройство в киборгчето. Убеден съм, че е искал да се възпроизведе, да направи свой двойник, който да расте пред очите му.

Та клонингът какво е, мислех аз вяло, не е ли такова възсъздаване? Горкият Салис навярно бе пожелал да си направи едно биомеханично продължение, защото като конструктор на роботи работеше само по поръчка, та никога не би могъл да извърши нещо такова, което да му даде право на свое дете. И той бе създал едно дете, пък ние убихме едно дете, видели в него заплаха за света, който представляваме.

А Варий Лоц продължаваше да се оправдава:

— Самият факт, че го криеше… ако не бе посегнал на наблюдателната апаратура… нали съм си мнителен, още като видях тая брада, пуснал я е, за да прикрие приликата, която бе вложил в де… в киборгчето. Та заради нея станах мнителен и като се повреди апаратурата, реших, че е нарочно, за да скрие нещо от нас.

Но никак не се радваш на своята мизерна победа, казах му аз в себе си. Толкова ли е лошо да си има човек един механичен двойник? На Икар е достатъчно широко, повече от един двойник никой не би пожелал да има. И тези двойници ще бъдат по-нетленни от нас, а ние ще ги чувствуваме като свои духовни рожби, нали това е най-важното, не физическото продължение на рода, така твърдят от край време моралистите.

— … начало на дезертьорство от човешката природа — обясняваше Варий Лоц. — Преди говорехме с вас за тайнствата. Да бъдеш човек е тайнство, Балов.

Какво пък толкова му е тайнственото, мислех с явно раздразнение аз, съединяват се двайсет и три с двайсет и три хромозома, гени, програмирана Де еН Ка-спирала, еР еН Ка-матрица, ензими и прочее, но на̀, приемаш го само теоретично, сякаш се отнася за другите, не и за теб, а себе си смяташ за някакво голямо чудо на природата, и те боли…

— Да, Балов, ние като контрольори сме длъжни да пазим тайнството да бъдеш човек. То ни е единствената опора пред великото тайнство на Вселената, защото ни изравнява с него. И никакво посегателство не бива да допускаме, ако не искаме човечеството в тая част на Галактиката, в която се намираме, а тук именно ние сме човечеството, да изгуби същината си, губейки своето достойнство. Аз съм весел човек, Балов — продължаваше да се оправдава Варий Лоц. — Вие знаете, обичам да се шегувам с всичко и с всички, но с това шега не бива!

Аз гледах великото тайнство, наречено Вселена — неуловимо, недокосваемо, неразгадаемо — леко се полюшвах в креслото и кой знае защо казах:

— Играта е също едно тайнство, Лоц. Може би Гордал не ни лъжеше, може би наистина е изучавал игровия момент, може би тайнството на живота не започва от раждането му, а от играта? А децата на Икар не играят.

Чух го как се размърда в креслото си, как стана и се заразхожда по терасата с лице към звездите, с гръб към мен.

— Играта е самообучение — каза той с известно отдръпване в гласа си; навярно би предпочел да не бях се обаждал, да можеше да продължи своя монолог-оправдание. — Тайнството лежи само в удоволствения момент, в привидната й безцелност, в незаинтересоваността й, в непокорството спрямо родителя, които са все двигатели на еволюцията.

— Да, Лоц — прекъснах анализите му аз. — Играта е свобода. Затова на Икар децата не играят.

А по-късно щях да кажа на Майола, щях да изплача в тъмната й подмишница: „Преди да създам едно дете, Майола, аз убих едно дете“.

Сега казах още:

— Икар е загинал заради непокорството си, но човечеството него направи герой.

— Вярно, щяхме да говорим за това кой е бил по-щастливият — сети се Варий Лоц и сухо се изсмя. — Е, как е, решихте ли гатанката ми? Или и на вас сега не ви е до нея?

Той вдигна пръст:

— Чувате ли? — сочеше невидимия ренродуктор, който пълнеше с музика терасата и Космоса над нея — аз едва сега осъзнах необичайността на явлението: тези репродуктори се използуват само при обща тревога или изключителни тържества, иначе никой няма право да те принуждава да слушаш каквото и да било. Като ти се иска музика — имаш си и домашен, и джобен поливизор.

— Странно — рекох. — Какво означава това?

— Поемата за щастието.

Да, тя беше, но вече в нова оркестровка. Половин час, откак я слушах, приятно ми беше да я слушам, сигурно защото я възприемах с половин ухо и защото не я познах. Дано все пак Майола не научи, че не съм познал поемата й!

— Лоц, не ви ли е идвало на ум, че всичките тия звезди и галактики нарочно изглеждат така малки, за да се чувствува човекът голям?

Лоц също ги гледаше. Стоеше с гръб към мен, но аз усетих, че се смее беззвучно, а донякъде и весело.

— И за да не му се убие желанието да става Икар — продължих аз, зазяпал се в някаква конусовидна галактика, която приличаше на новогодишна елха, отрупана със снега на вътрешните мъглявини. — Ако оня мил хлапак, чието име носим, знаеше колко е голямо Слънцето и каква му е температурата, щеше ли да полети към него? Човекът става герой благодарение на глупостта си, Лоц, и на незнанието си.

Варий Лоц не се обърна, но вече се смееше на глас:

— Карайте, карайте! Явно на самотния ви игрек-хромозом пак му е доскучало и е решил да се позабавлява. Та какъв ще бъде логичният извод от думите ви?

— Че като вдига паметници на героите си, човечеството в същност тачи своето невежество — възтържествувах в озлоблението си аз. — И че от двамата Икар е бил щастливият, само глупакът и невежата могат да бъдат щастливи.

— Точно така — рече весело Лоц. — За щастие щастието е външна категория и се присъжда от другите. Но в духовитото си умопостроение вие забравихте двата най-важни момента, Балов. Икар е още дете, следователно можем да приемем, че в негово лице човечеството вдига паметник на детското начало в себе си. И второ, умният и знаещият баща Дедал съветва детето си да лети по средата. Забравил сте, изглежда, точния текст на приказката. Не много ниско, съветва го Дедал, за да не намокри морската влага крилете ти, и не много високо, за да не ги опърли Слънцето. Това е принципът на златната среда.

— Философията на нагаждането, на еснафщината.

— Съгласен. Но това е вторичното й социално проявление. По-дълбоко погледнато, това е философията на оцеляването. Ако всички бяха икаровци, човечеството щеше да изчезне. Но Икар е все пак син не на другиго, а на гениалния майстор Дедал. Те са неотделими. Икар наистина не е никакъв герой, той е просто жертвата, болката, с която Дедал заплаща прозрението, че човечеството изпитва потребност не само да се измъкне от лабиринта, който само̀ си е построило, но и да лети по-високо. По-високо! Винаги над установената за дадено време златна среда! И тогава майсторът ще се захване да измисля нови криле, с които да може да се лети по-високо от дотогава… А паметниците, които вдигаме на героите си, са паметници на нашата болка, паметници на оня инстинкт, който ни кара да се жертвуваме, за да осъществяваме принципа на еволюцията…

— Да — рекох, за да пресека досадилите ми нравоучения. — И аз винаги съм си мислил, че изпращането на нашия Икар е било проява на детинщината в човечеството. Хубаво е все пак, че и за това може да си намерите поетично оправдание. Значи и ние сме само болката, жертвата на човечеството пред олтара на незнанието? Но това хич не ме утешава, драги Лоц! Аз съм суетен човек, не ми се лежи под общ паметник. Затова си и мисля, че спокойно са могли да почакат още мъничко.

— Чак толкова неподготвени не сме, де! Разбира се, от гледна точка на тогавашната „златна среда“ нашият Икар също е тръгнал с восъчни криле към Слънцето. Но, за да го кажа във вашия стил, Балов: най-хубавото у това човечество е, че то никога не започва нещо, чак когато може да го направи без риск.

Сега Варий Лоц се обърна към мен и се очерта още по-едър и внушителен на фона на ярките звезди и тъмните мъглявини. Но в същото време патетичната му поза внушаваше опасението, че ако направи само една крачка назад или встрани, ще падне в бездната на Вселената. Умееше да впечатлява тоя икарец, трябваше да му се признае! Ако само не обясняваше нещата малко повече, отколкото бе необходимо!

— Както всички големи начинания, и нашият Икар се е родил, веднага щом техниката вече е могла да го създаде, но той е преди всичко рожба на неосъзнавани от съвременниците му философски, социални и нравствени потребности. Пирамидите не са били грандомански приумици на фараоните, Балов. Вавилон също не е могъл да чака, докато се появят кулокрановете.

Гласът на Варий Лоц бе се напълнил с мелодичност, думите му звучеха сочни и обаятелни, защото и той като всички икарци умееше да говори красиво:

— … Човечеството винаги е присъждало най-висока степен щастие на такава съдба, която се е превръщала в мит и еталон за поведение. Дедал е носителят на разума, той е творческият гений, но ето, човечеството превръща в еталон не него, а непослушното му синче. Та и ние, Балов, може да сме нещастни, колкото си искаме, да страдаме до смърт, но за Земята вече положително сме станали мит. И на този мит сме длъжни да служим. Докрай!

Едва не паднах от стола-люлка в изненаданото си надигане:

— Значи вие не смятате, че Икар трябва да се върне на Земята?

— Не — отвърна Варий Лоц съзаклятнически тихо и тържествено. — Един Икар, който се завръща, не е никакъв Икар. И ние много скоро ще трябва окончателно да решим: ще правим ли от астероида Хидалго истински Икар или не.

С присъщата си истерика, аз прекалено бурно му подадох ръката си, за да го уверя, че приемам предложеното съюзничество. Но той я стисна съвсем леко и без всякаква патетика рече:

— Щастието, приятелю, е не да се върнеш, откъдето си тръгнал, па макар и като победител. Щастието е да превърнеш себе си в едно продължение. Рожбата на майстор Гордал не може да се превърне в никакъв нов Икар. Затова аз убих само едно опасно лъжепродължение. Затова настоях и вие да участвувате в убийството. Простете ми!

Той пусна ръката ми, завъртя се на пети и почти побягна от терасата.

Останах сам пред пъстрото лице на тая безмилостна Вселена, която ме обливаше със студено сияние и абсолютно не се интересуваше дали сме щастливи, или нещастни. Може би защото сама изцяло е заета със собственото си щастие непрекъснато да ражда или пък е погълната от нещастието си, че всичките й рожби-галактики бягат панически една от друга. Гледах звездите, гледах галактиките и нито една от тях не привличаше погледа ми с нещо хубаво, нито една не притежаваше очароващата магия и животворността на старото земно Слънце.

Щеше ли Икар да намери свое слънце, заради което да си струва да изгори?

Последните акорди на „Поемата“ ме поведоха към Майола Бени.

1

Ако бях отишъл на другия ден при баща си, щях да спестя на Икар и на себе си доста неща, щях и на вас да спестя голяма част от тоя набор от думи. Но от разговора с Лоц бях си извадил погрешната поука, че в действителност имам много повече потенциални съюзници, че е нужно само да надам бойния вик, и те ще застанат на моя страна. Освен това самата Майола ме тласна към тази отчаяна постъпка. Тя не проявяваше никакво намерение да се бунтува срещу генетическия контрол и сякаш й беше все едно какво дете и от кого ще роди, та по този начин още повече разпали в мен амбицията. И така, след една твърде драматична нощ между мен и нея — нощта, в която й разказах за детето на Салис Гордал, — сърдит и нервен от недоспиването, аз се изправих срещу нашия първи координатор, чието фантомно присъствие продължавах да усещам от вчерашния ден.

— Трябва да дойда при вас — викна му съвсем нахално моето ниско самочувствие спрямо него.

Намерението ми бе да поискам от астронавигаторския съвет да направят изключение от генетичния контрол — щом съм експеримент, да доведат експеримента си докрай! Той, естествено, щеше да ми откаже съдействието си, тогава аз щях да се опитам да го изнудя със заплахата, че ще предизвикам публично обсъждане на случая „Салис Гордал“ като патологичен резултат от отживелия времето си генетичен контрол. А такова обсъждане аз се канех във всички случаи да предизвикам, въпреки задължението си да пазя служебна тайна.

Този човек, разбира се, нямаше да бъде първи координатор, нямаше изобщо да бъде астронавигатор, ако можеше да загуби хладнокръвието си от такова внезапно нападение. Отвърна ми с безукорно радушие:

— Разбира се, доктор Балов. Хубаво е, че ми се обадихте така рано, за да ви вместя в програмата си за деня.

Вместо да ме смае готовността му да ме приеме същия ден, тя ме направи още по-нахален:

— Държа на лична среща, не на телепосещение. Може би ще проявите великодушие и ще ми позволите да ви видя най-после на живо.

Виждах само лицето му в миниатюрното екранче на джобния си поливизор.

— Нима не сте ме виждали? — запита ме то, без да трепне.

— Никога. А предполагам, и други не са ви виждали отдавна.

— Сигурно не са изпитвали такава потребност.

— Мисля, че един първи координатор би трябвало по-често да се явява пред хората.

— Историята ни учи обратното, доктор Балов. Хората трябва да усещат присъствието на властта, само когато им е нужна. През другото време тя винаги предизвиква недоволството им.

Ето тия безупречно гладки и умни отговори на икарци направо ме вбесяваха. Рекох:

— Мисля, че вчера и без вашето присъствие щяхме да убием детето.

Той ме запита, без да се забави нито за част от мига:

— Това ли ще бъде темата на вашето посещение?

— Не. Надявам се — по-малко неприятна.

— На ваше разположение съм. Ние затова сме наречени координатори, защото само съгласуваме нещата. И да разговаряме сме длъжни само на теми, които другите ни налагат.

Това ми се видя направо издевателство, но преглътнах отровната си реплика, защото все пак ми предстоеше разговор с него, пък и нещо в мен се обади, че е неразумно така безогледно да мразя един човек, когото дори не съм виждал на живо.

— Но малкото права, които са ни останали — продължи той, — ми позволяват да си избера поне компаньон за закуската. Ако още не сте закусили, Балов, ще се радвам да ви видя на масата си.

Е, чак такава чест наистина не бях очаквал! И едва по-късно аз осъзнах на какво я дължех: не беше опит да ме подкупва, не, той се чувствуваше достатъчно силен, за да си позволи развлечението да закусва с един човек, чиято враждебност крещеше, както се казва, от всяка частичка на тялото му.

Не знам струва ли си да ви занимавам с това как закусва първият координатор на първата интергалактическа експедиция. Не съм сигурен дали кокетничеше, или просто се чувствуваше принуден да демагогствува. Другарката му се мярна, колкото да ме поздрави в дома си. Нея пък като че ли изобщо не бях виждал — безлична икарска хубавица с един куп научни специалности навярно, защото зад чаровния й домакински поклон се усещаше нетърпението да хукне нанякъде. Което и направи. Жилището им беше точно толкова голямо, колкото жилищата на всички икарци, но обзавеждането изглеждаше аскетично, за да не кажа безвкусно. Що не дойдеше майка ми да им го понареди! Или те нарочно бяха го оставили така, за да подчертаят, че тежката отговорност, която носят на плещите си, им отнема всякакво време за лично устройване?

Виж, облечен беше добре. И внушителен в мъжката си красота. Широкият служебен колан, натъпкан с какви ли не апаратури и командни приспособления, придаваше гъвкава тънкост на кръста му. Носеше черна риза, сияеща някак извътре като чернотата на Космоса; панталон от бляскав метален плат караше долната половина на фигурата му да прилича на излята от титан. Положително не бе надявал скафандър от доста години насам, но косата му бе късо подстригана, по обичая на астропилотите. Прошарена на слепоочията, тя подчертаваше младостта на мургавото му лице с далечен азиатски произход. Най-азиатски бяха очите му. И не толкова защото бяха възтесни и продълговати, колкото поради своя тежък, непрозрачен, графитно черен цвят. И заради месестите клепачи, които подсилваха тежестта на неговия бавен, но извънредно властен поглед.

Очевидно той познаваше силата на очите си, та през цялото време на закуската ни се опитваше да я обуздава. Ръката му обаче се оказа изненадващо мека и това издаваше, че той не отделя достатъчно време за силови упражнения. Когато се ръкувахме, каза весело:

— Е, здравейте, Балов! И бъдете снизходителен! Трябва да ви призная, че изпитвам истинска сценична треска, явявайки се за пръв път пред очите на първия действителен гражданин на Икар.

Никаква сценична треска не изпитваше, разбира се, или пък я скриваше с отлично самообладание. И съвсем нямаше намерение да се разпуска във великодушието си спрямо мен. Деловитостта му говореше, че не ще ми отдели нито минутка повече от времето си за закуска. Веднага хвърли пред мен доста омазания кухненски рецептник и рече:

— Нещо по-специално ли ще си изберем или и вие робувате като мен на стереотипи? Аз си имам само три варианта закуски, но в замяна на това са закуски за трима. Изобщо тя ми е най-важното ядене. Като се натъпча сутринта хубаво, спокоен съм. Спокойно мога да забравя, че има и обяд. Така се икономисва време.

Аз прелиствах дебелия рецептник, побрал състава и номерата на точно десет хиляди ястия, макар да си имах и аз предпочитани закуски, чиито кодови номера знаех наизуст. Успокоявах се по този начин, а и кой знае защо изведнъж реших да си поръчам нещо съвсем щуро. Като му казах шифрите, координаторът повдигна леко тежките си вежди и тежките си клепачи.

— Трябва да е нещо много специално, номерът нищо не ми говори.

Заради глупавата ми прищявка, автоматът звънна с мелодичния си гонг чак след петнайсетина минути. Първият координатор на Икар лично отиде да ми донесе закуската от кухненската ниша, лично ми я сервира. Психороботът му стоеше озадачено в ъгъла, провесил осемте си крайници. Това „озадачено“ си е от мен, разбира се — психороботът точно толкова, колкото и господарят му, издаваше някакви чувства. Докато чакахме — както ми се стори, безкрайно — и докато сервираше, моят знатен домакин бъбреше непринудено неща от роза на:

— Надявам се, че нашата прекрасна Бени няма да ми се разсърди, загдето ви отнех от семейната закуска. Изумителна съпруга имате, Балов, пазете я, драги, щадете я, едва ли има друг човек, който да е толкова нужен сега на Икар, както Майола и нейните песни…

Кухненският автомат е велико изобретение — за броени минути ти сготвя и най-чудноватите ястия, защото освен десетте хиляди в рецептника, след извъртането на специален шифър можеш да си поръчаш и собствена рецепта. Смятало се е, че като скучаеш из Космоса, трябва поне добре да се храниш, и той отлично хранеше икарци. За да не ви развалям апетита обаче, аз няма да ви описвам как всичко се приготовлява само от няколко основни синтетични продукта, към които се прибавят съответните вкусови и ароматни съставки, как изяденото после отново се оползотворява и така нататък. Автоматът не е виновен за това. Не беше виновен и загдето избраната от мен закуска се оказа подходяща за вкуса на някоя друга цивилизация. За да се самонакажа и да не дам възможност на домакина си да ми се присмее, аз отмъстително заналивах блудкавата каша в стомаха си. Координаторът обаче забеляза прекалената ми залисаност с несполучливата поръчка, уловил бе навярно и някой мой завистлив поглед, отправен неволно към купищата чинии и чаши, които бе натрупал пред себе си, та каза уж между другото:

— Наистина е лошо, че нямам възможност да се срещам с всички, да ги познавам по-отблизо, както познавах хората от моето поколение! Едно набързо осведомяване от досието нищо не казва за човека. Впрочем, ако някое от моите яденета ви привлича, не се стеснявайте! Аз май се надцених този път.

— Благодаря — побързах да му отвърна. — Аз много обичам това и то ми е напълно достатъчно.

А ми идеше да запратя чинията на другия край на стаята. Добре че поне сокът, който бях поръчал допълнително, се оказа поносим, та ми помагаше да преглъщам кашата. В това настроение, естествено, не можех да му остана длъжен:

— Аз обаче нямах възможност да се запозная с вашето досие.

Абсолютна лъжа, разбира се, но тежките клепачи не помръднаха.

— Защо? То е достъпно за всички. Исках обаче друго да кажа: че едно досие, колкото и пълно да е, не дава представа за проблемите, които занимават в момента човека. Но вашите проблеми, струва ми се, сега не са тайна за никого — усмихна се той деликатно, намеквайки за присъдената на Майола награда.

— Тогава знаете за какво съм дошъл — рекох аз, преглъщайки с облекчение последните остатъци от отвратителната, но сигурно много хранителна каша.

— Да, знам още и за вашата дисертация. Радвам се, че един млад човек е видял нови неща в прастарата тема „машина-човек“. Вашият баща ми обясни, че замисленият от вас експеримент с психороботите можел да се съчетае с една важна задача на астрофизиците и аз нямам нищо против да ви се даде разрешението за такъв полет, но и на него казах: боя се, че ще трябва да отложите заниманията си.

— Защо? — наострих се аз, още когато видях как отклонява разговора ни по посока на моя бъдещ експеримент.

— Изглежда е необходимо човек да преглежда отвреме-навреме и собственото си досие. Според него след един месец вие трябва да влезете в биокамерата.

Едва не паднах от стола си. И кой знае след колко време чак успях да промълвя:

— Невъзможно!

— Уви! — рече той и се усмихна дори съчувствено, а вътрешно сигурно ликуваше. — По правилника вие ще се дублирате с Лайънъл Редстър, а той е роден след вас. Как неусетно върви времето! Кога се родихте, кога стана време за…

— Невъзможно! — повторих аз, забил пръсти в меката облегалка на стола. — Този правилник е създаден преди да се родя. Никой не ме е питал искам ли да се замразявам или не. Правилникът ви не важи за нас!

Трябва доста силно да съм крещял; сигурно съм бил почти истеричен и това е разбираемо; в момента, когато си пълен с енергия, когато кипиш от жажда за борба и самоутвърждение, когато си мислиш, че ще имаш дори собствено дете, изведнъж — смърт! Да, такова десетгодишно замразяване си е чиста смърт!

— Боя се още, Балов, че при това положение на нещата не бих могъл с нищо да ви бъда полезен — каза с кротката си, но неумолима властност моят домакин. — Само общото събрание на Икар има право да промени един закон или да направи изключение от него.

— Ще свикате общо събрание!

— Едва ли бих могъл да заинтересувам целия астронавигаторски съвет с вашия проблем. Ако вие съберете една трета гласове…

Това вече беше откровено издевателство. Той много лесно би накарал астронавигаторскня съвет да свика общо събрание, а аз никога не бих събрал гласовете на една трета от пълнолетните икарци. Видът ми трябва да е бил звероподобен, та може би затова първият координатор стана от мястото си, отстъпи крачка назад, с красив жест положи ръце на служебния си колан и рече, приключвайки с това моето посещение:

— Но навярно ще успея да ви издействувам една дискусия. А тя от своя страна може пък да предизвика желаното от вас общо събрание. Моля да ме разберете, Балов, аз съм избран да пазя ненакърними законите на Икар, а не да улеснявам нарушаването им. В този дух аз съм дори задължен да бъда мъничко консерватор и догматик. Та не се изненадвайте, ако в една евентуална дискусия застъпя консервативни според вас становища.

— Не, няма да се изненадам — рекох му аз съкрушено. — Все пак, благодаря за добрата ви воля. И за закуската благодаря.

И си тръгнах, без да му подам ръка. Той предугади това, защото си остана в същата поза, с ръце на колана, леко поразкрачен, красив и величествен в своята победа. И чак когато стигнах до вратата, се обади:

— А първият ви въпрос? — познал отлично, че вече не ми е до него.

— Той става безпредметен — отвърнах аз, защото наистина в момента ми беше съвсем безразлично какво дете ще се роди, щом ще го видя чак когато стане на десет години.

— Радвам се, че има и въпроси, по които мислим еднакво — не се стърпя той да не подчертае пълното ми поражение. — Ще се радвам и отново да ви видя. Привети на Майола!

И ние се разделихме като непримирими врагове.

2

Още същия следобед Майола ми подхвърли:

— Зенко, боя се, че това у теб не е хромозом на злото, както го наричаш ти, а хромозом на суетата. Пак ще занимаваш Икар със себе си.

Оказа се, че първият координатор бе вече насрочил дискусията. За другия ден. Навярно се чувствуваше абсолютно сигурен в своите икарци, та искаше да направи поражението ми тотално, да даде и един назидателен урок на всички, които биха дръзнали да посягат върху реда на Икар. А закачката на Майола, на жената, която уж ме обичаше, сякаш потвърждаваше това.

— Предпочиташ ме в замразено състояние, така ли? — опитах се аз да скрия колко дълбоко ме заболя.

Тя ме изгледа с тъмните си влажни очи, от които почти никога не изчезваше негърската тъга.

— Бях го приела поначало. Мислех си да поискам едно разместване в реда, та да влезем заедно в камерата, но като дойде тая награда, реших, че няма да бъда поне сама, докато те чакам. Затова толкова се радвах и на детето. А сега само разчовъркваш напразни надежди.

— Та ти знаеше ли?

— А как? Нали все пак съм икарка! Може ли да не погледна в досието на любимия си?

— И нито думичка да не обелиш досега?

— Виждах, че си забравил, но защо излишно да те тревожа? Ти за пръв път ще влизаш в биокамерата, а то поражда чувство за обреченост. Така краткотрайното ни щастие поне от твоя страна нямаше трагичен оттенък. А когато онзи ден каза, че ти предстояло дълго пътуване, помислих си, че това имаш пред вид.

Ето защо тази изумителна жена бе плакала в нашата първа вечер, а песните, които ми пееше досега, бяха от стари по-стари и от тъжни по-тъжни!

И тъй, толкова желаната битка започваше по най-неизгодния за мен в тактическо и стратегическо отношение начин: първия удар нанасяше противникът, сам избрал и времето, и посоката на удара. Аз разполагах само с емоционални и абстрактно нравствени доводи в защита на искането си. С никакви сериозни мотиви не можех да докажа, че Икар и мисията му ще спечелят от премахването на тази практика, която ги поддържаше млади и силни и им помагаше да преодоляват чудовищните междузвездни разстояния, поддържаше у тях надеждата за щастливо завръщане. А отгоре на всичко и в речите не ме биваше, та, вече с действително оправдано чувство за обреченост, аз заех мястото си в заседателната зала, където трябваше да седя три дена подред от четнринайсет до петнайсет часа и да чакам някой да благоволи да се изкаже. Часа също бе улучил добре моят противник — време, когато на човек най-малко му се дискутираше.

Това е същата зала, където заседава и астронавигаторския съвет — вероятна интимна мисъл: народът и властта са неотделими, единни. Строга и тържествена елегантност, без нищо излишно. Около протоколносправочния и статистико-преброителния автомати (тези автомати ръководят общите избори на Икар и всички допитвания; всеки има пряка линия от дома си до тях) са наредени точният брой столове. За зрители е отделена символично с красив шнур нещо като галерия, в която всеки сам си надуваше едно кресло, ако искаше да седне и да слуша „на живо“ заседанията. Впрочем „на живо“ седиш ти, слушателят, на столовете сядат холографските призраци на астронавигаторите, защото от съображения за сигурност е забранено на ръководните хора на Икар да се събират на едно място, да напускат оглавяваните от тях и отдалечени с километри един от друг сектори.

През другото време тук се водеха открити дискусии на всякакви теми, които не представляваха нищо повече от едно приятно развлечение, тоест пак се разиграваха представления, целещи да задоволяват и приспиват демократическото чувство на икарци.

Но да не бъда несправедлив! Вече казах, че ограничаването на личните контакти между хората се оправдаваше не толкова от външни опасности, застрашаващи Икар — тях той ловко и отдалеч избягваше, — самият той бе главната опасност за себе си. Астероидът Хидалго, превърнат в планета-звездолет, представляваше в същност една гигантска бомба, претъпкана от всички видове енергии, които човечеството бе успяло дотогава да овладее. Сред тези енергии не най-слабата, но безспорно най-малко овладяната бе психическата енергия.

В толкова затворено общество като нашето конфликтите трябва да бъдат колкото се може по-приглушени, ето защо методът на свободното дискутиране представлява един от незаменимите психически отдушници. Тук можеш с думи, интонации и ръкомахания да облекчиш душата си, да отвориш за малко вентила на разрушителната енергия, с която природно се зарежда тялото ти. Затова в тая зала на икарци е разрешено да се наричат както си щат. И е повече от странно да наблюдаваш как тия толкова благовъзпитани, коректни и официални един към друг мъже и жени стават невъобразимо изобретателни в измислянето на язвителности и обиди за противниците си, как по смешно нищожни поводи крещят като диваци, как от изящни събеседници в собствените си приемни, тук се превръщат пред очите на целия Икар в истерични псувачи. Та ето още едно оправдание в залата да седи само предизвикалият дискусията и зяпачите, ако има такива, опонентите да се явяват по холовизора — излезе ли от кожата си, няма възможност да ги удари, пък е и смешно да посяга на призраци. Изобщо хитро беше измислено и напълно подходящо да убие у човек като мен всякакво желание за диспути. Но икарци обичаха тая зала, имаха нужда от кресливото й пустословие като от всекидневната си гимнастика, та аз навярно съм несправедлив и когато обвинявам координатора, че нарочно ми е дал най-лошото време. Много е възможно просто да не е открил друг свободен час на залата.

В първия ден ме почетоха с присъствието си Майола, майка ми, Редстър и няколко деца. Да, в галерията седяха пет-шест десетинагодишни момчета и момичета, но аз тогава не се досетих, че не са дошли само да се забавляват. Изложих своята теза, а и… себе си. Никога не съм заеквал толкова, никога не съм проливал толкова пот и не съм се така червил. Истински кошмар бе да стърча с глупавия си ръст насред грамадната зала и да се опитвам да защищавам нещо съдбоносно за мен пред… кого? Пред майка си, пред любимата, пред колегата, с когото всеки ден сме заедно! И пред няколко дечурлига, които те гледат с големи очи, пълни със смущаваща детска сериозност. И да не знаеш слуша ли те изобщо някой друг на Икар.

После дойде още по-страшното: чакането и наведените очи на близките ми, наведени, за да не съзра в тях колко съм жалък, и шушукането на децата. Никой не благоволи да се изкаже — нито да ме подкрепи, нито да възрази или дори да ме осмее. Нито веднъж не звънна тържественият гонг на холовизора, за да оповести появата на някого. Икарци или не бяха ме слушали изобщо, или не ме удостояваха с вниманието си, или се бояха. Разбира се, по-изгодно ми бе да приема третото. Ето за пръв път пред тях се поставяше истински въпрос за дискутиране и те се уплашиха! Страх ви е, затова, изкрещях им аз, когато протоколният автомат обяви края на даденото ми време и началото на следващата дискусия. И ви се ще да проточвате до безкрай мизерния си животец! И не усещате колко сте смешни в просташките си мечти да грабнете някоя и друга истина за Вселената и да се върнете да си поживеете на Земята, обградени с почести… ветерани на Космоса, музейни експонати, покрити с междузвезден прах, еснафи жалки…

Не помня какво още съм им крещял, докато автоматът продължаваше да ми напомня, че времето е изтекло, а Льони ме дърпаше за ръкава да си вървим. Децата пък дозавършиха комичността на положението ми с доста усърдни ръкопляскания.

Чувствувах се унижен и унищожен. Къде бяха поддържниците ми? Къде беше Лоц със своите красиви приказки за човека-тайнство? Замразяват това тайнство като сладолед, а той… сигурно трепери сега да не го издам, че да загуби поста си. Но защо не се обадиха пък и противниците? Нека излязат да ме унищожат! Но да излязат! Да знам, че не съм говорил в празно пространство, че като равноправен гражданин имам право на тяхното внимание!

Заявих на близките си, че прекратявам дискусията и няма да се явя на следващия ден, а те се мъчеха да ме убедят, че мълчанието съвсем не означавало незачитане. Както съм поставял проблемата, тя не подлежала на дискусия, понеже всички икарци от старото поколение държели на системата, която им позволявала да удължават живота си. От друга страна, те не се чувствували в правото си да ми възразяват. Аз, каза майка ми, бих ти опонирала, ако продължиш и утре дискусията, но защото съм ти майка и искам ти също да живееш по-дълго и защото имам някакви майчински права да те наставлявам, тъй като ти просто от вироглавство…

Майола понечи да я подкрепи, а аз им рекох: Благодаря, много сте мили, но семейна дискусия може и в къщи да си правим, няма нужда да заемаме залата, където по това време би могло да се обсъди, например, при какво осветление жената изглежда най-малко глупава… А Льони пък каза, че ако утре аз не се явя, той щял да продължи дискусията вместо мен. Така и направи.

Аз си останах у дома. Седях пред поливизора и гледах на екрана му завидната спокойствие, с което Редстър зае моето място в сега вече, както ми се стори, съвсем празната зала. В същност празно бе само около пулта, двата автомата и астронавигаторската маса със зловещо празните столове — предавателната камера за поливизорите беше неподвижна, нямаше способността на холографската предавателно-приемателна система, която едновременно прожектираше теб в залата и всичко от нея пред очите ти. Галерията била този път претъпкана. Хелиана довела всички по-големички деца едва ли не под строй.

И ето, към тях, към младото поколение на Икар, произнесе Лайънъл Редстър своята реч, предизвикателно отделяйки го от неговите родители. Той казваше „ние“ и „нас“, и казваше „те“, когато обясняваше становището на първото поколение икарци. Говореше с къси фрази, кратко и рязко. Родителите ни, каза Редстър, са рожби на Земята и с право искат да се върнат там. Това е за тях смисълът на битието. Пребиваването им тук е временна служебна и научна задача. А за нас то е самото съществуване, което тепърва ще трябва да изпълваме с някакъв свой смисъл, пред което ще трябва да поставим своя си цел. Затова те нямат право да искат да го прекъсваме, тъкмо когато сме навлезли в него, заредени с необходимите знания и можене. Ние не сме повече част от земната цивилизация, за каквато се смятат нашите родители. Но още не сме станали и нова. Земята не ни е интересна. В колекторите си имаме огромно количество знания за нея, а ето че те не могат да ни дадат онова, което ни е нужно. Известен ви е първият закон в науката, млади приятели: не е възможно да се изучи едно явление, което е еднократно, неповторяемо. Докато човечеството на Земята продължава да е единствената пред очите ни висша форма на материята, ние няма да постигнем нито смисъла на съществуването му, нито дори произхода му и действителните закони на неговото развитие. Нашата надежда и нашата жажда е да срещнем друга цивилизация, та чрез нея да проумеем себе си. Ето това трябва най-напред да се разбере, за да ни се присъди правото сами да решаваме дали да ползуваме и кога анабиотичната камера.

Тогава още не можех да преценя правилна тактика ли бе избрал Редстър, дали такова рязко противопоставяне на поколенията нямаше да изостри конфликта. Децата бурно го аплодираха, докато той си сядаше, спокоен, сякаш изобщо не бе говорил, сякаш не бе произнасял такива горчиви и страшни думи. Седна си чинно и търпеливо зачака да се появят опонентите ни. И пак напразно. Икар мълчеше. Икар, който непрекъснато пращеше по всички посоки знаци и думи, търсейки разговор със звездите и галактиките, отказваше да разговаря с децата си.

Слушаше ли ги поне?

3

На третия ден аз седнах до Редстър. Нямах право да оставям приятеля си сам в кашата, която бях забъркал. Ние се усмихвахме един другиму за кураж, усмихвахме се приятелски на децата в галерията, демонстрирахме самочувствие към онези невидимци, които може би ни гледаха на екраните си, търсейки някоя забавна програма, но случайно попаднали на вълната за дискусии. И на третия ден, почти до края на часа, никой не се яви. Само някой подхвърли с презрително снизхождение през репродукторите на холографа, без да се появи лично: „Какво ще ви навреди чрез биокамерата да удължавате и индивидуалното си присъствие в Космоса?“ На което Хелиана Доля-Морени извика от мястото си с гласче на пресипнала пойна птичка:

— Мили родители, вие удължавате времето си, за да можете да се върнете. А ние няма към какво да се връщаме, разберете го! Не ни отнемайте времето, защото то ни е нужно да намерим мястото си!

Гласът й се пречупи и тя не успя да продължи, а аз едва сега, чрез думите й долових действителните измерения на нашата драма. Да, ние наистина си нямахме дори и илюзията на връщането! Можехме да вървим само напред, но… към какво?

Гонг… и Алек се изпъчи с целия си астропилотски атлетизъм край дискусионната маса. Тоя холограф правеше хората май да изглеждат по-красиви. „Аз съм напълно съгласен с това, което казаха моите приятели — започна той с очарователно превъзходство. — Само че трябва и да им възразя. Астропилотите не могат без биокамерата. Ние като летим в разузнаване, с нея си съкращаваме…“

— Стига бе, идиот! — ревнах му аз, защото само той ни липсваше. — Ти изобщо не си разбрал за какво става дума!

Децата се разсмяха. Алек остана глупаво ококорен, докато холографът го разтвори във въздуха и… гонг: и се появи на неговото място величествената фигура на първия координатор.

И сега, когато разказвам на диктофона за появата му, отново се събужда чувството ми, че той усърдно бе я репетирал. Не че имаше театралност в нея, но и облеклото, и стойката, и всяко негово движение явно бяха подчинени на общата задача да осигурят за думите му хипнотичен ефект. Странно защо този човек имаше вкус само към черното и сребърното! Този път бе ги разположил обратно: черни панталони и сребърнометална риза, завършваща в неизменния астронавигаторски пояс. Дали и не спеше с него? Бе скръстил ръце на гърлите си, навел глава — същинска статуя на незнайния астронавигатор. И чак след петнайсетина секунди бавно заповдига лице, бавно заповдига месестите си азиатски клепачи, а черните му очи изтежко се преместиха от единия ъгъл в другия. Тяхната мазна графитена чернота като че ли се отдръпна навътре, за да заблестят те, сякаш сега откриваха залата с невръстните слушатели. Той изправи окончателно глава, пусна лявата си ръка плавно надолу, докато тя се закачи с палена за апаратурния пояс, дясната остана мъничко на гърдите, после се вдигна за нещо като приятелски поздрав и той започна с едно подкупващо доброжелателство:

— Не бива да се сърдим на икарци, че не взеха участие в тази наистина знаменателна дискусия. Очевидно те не приемат да се дискутира по основни принципи в нашия живот. Към такава една поука, адресирана до присъствуващите в тази свещена зала, към поуката, че има и недискусионни неща в нашия живот, аз нямам какво да прибавя.

Една усмивка, тънка и самодоволна, тури край на снизходителността. Тежките клепачи се спуснаха бавно, опряха в горния край на зениците и те заизхвърляха черния си хипнотичен огън като из пистолетни дула. Гласът му забуча с мистични гърлени тонове:

— Младежта на Икар трябва да осъзнае предопределеното й място сред звездите, а не да търси някакво ново място! Ние сме само част от Земята, но в тоя край на Галактиката сме едновременно и цялата Земя. И сме още мисионери сред един яростно враждебен нам свят! Ние ще загинем, ако дори само за миг допуснем съмнение в нашите цели и отклонение от нашите средства за достигането им! Дух, който вижда всичко под въпрос, с разлагащ се дух! Това е пък поуката от тази дискусия и тази поука е адресирана вече към целия Икар и неговото ръководство. Ние трябва да спрем разложението…

На това място аз подхвърлих:

— Най-ефикасно ще е да ни изгорите в главните двигатели.

Децата в галерията оживено зашушукаха — въображението им навярно вече виждаше как ни отнасят с Льони към двигателите, за да ни хвърлят в тях, да ни избълват навън от Икар във вид на неутрино. Аз им се захилих победоносно, защото веднага оцених неволно изтърваната от мен закачка. Забелязал съм и друг път, че една такава просташка реплика може да пресече и най-неотразимото ораторско внушение. Редстър весело ми намигна, залепил джобния си поливизор на ухото в очакване да чуе нещо, предназначено само за него. Първият координатор смачка с тежките клепачи мазночерния графит на очите си, за да запази хладнокръвие, но моят приятел Лайънъл Редстър го доуби. Тъкмо когато той отвори уста да продължи, Льони смъкна рязко поливизора от ухото си и викна, сякаш нямаше и така да го чуе целият Икар:

— Току-що направих една справка. Мисълта „дух, който вижда всичко под въпрос, е разлагащ се дух“ е изречена почти с тези думи от най-дивия фашистки диктатор, който е бил обявен от цялото човечество за престъпник.

Децата си кротуваха, защото не им беше съвсем ясно за какво ставаше дума, но аз можех да си представя какво се разиграваше сега на Икар.

Нашият опонент се усмихна, признавайки сполучливостта на шегата ни, рече:

— Редстър, явно надценявате познанията по история на астронавигаторите. Ще трябва да ми кажете после и името на тоя мой съмишленик-диктатор… — Но вече не беше нито месия, нито хипнотизатор, а човек, който напразно се опитваше да спаси тезата си с някакви може би верни, но недействуващи аргументи.

И дискусията най-неочаквано едва сега започна, превърна се в истинска, макар почти семейна дискусия. Първа на страната на координатора застана майка ми, въпреки че отначало бе заявила, че няма да участвува. Грешката й беше, че се опита да философствува по такива сложни въпроси като свободата и принудата, а едва ли философията е най-силното качество на една козметичка и селекционерка. Още по-голяма грешка направи, като вложи твърде много ярост в нападките си към мен. Когато свърши, казах й с коварна почтителност:

— Майко, аз разбирам колко си нещастна, че тъкмо ти, генетичката, си родила едно чедо с генетичен дефект. Навярно си и мислиш: щом синът ми е такъв изрод, какви ли ще се окажат внуците ми, ако вдигнем контрола. Напълно ти съчувствувам, майко, но ето тъкмо аз съм живото опровержение на тезата ти, че естествена еволюция отдавна не съществувала сред хората. Погледни зрителите в залата, впрочем ти не можеш сега да ги видиш, но ги виж после: от тия деца нито едно не прилича на родителите си, въпреки клонинга. Но изглежда аз единствен съжалявам, че не приличам на майка си!

Червеният цвят у холографа навярно е по-интензивен, защото не вярвам тя да умееше да се изчервява чак толкова силно.

— На Икар не бива да има място за генетично непълноценни хора — извика тя и думите й сякаш също бяха обагрени в червено, толкова кръвожадно прозвучаха.

— Разрешете ми тогава да напусна Икар.

Миг — стъписване и децата в залата зацвилиха от възторг. Майка ми се стопи във въздуха. Стори ми се, че на мястото й се разстла един розово-червен уханен облак и внезапно ми стана нетърпимо мъчно. Като нищо можех да хукна разплакан подире й, ако можеше да се хукне подир лазерния лъч на холографа.

Децата продължаваха да се кикотят и когато гонгът обяви появата на Терин, председателя на контролния съвет на Икар. А това не беше най-благоприятната атмосфера за неговите мъдри и убедителни слова. Впрочем те не бяха предназначени и за нас, а за възрастните икарци, и ние с Льони тревожно се спогледахме, защото ни беше достатъчно ясно каква сила излизаше насреща ни. Него не можеше да извадиш от строя с евтини закачки. Терин започна, както обичаше да започва, с азбучни истини: за първичния и вторичния живот у човека, за единството на биология и социалност у него, за социалния живот като най-важно средство на мислещата материя за самозащита и воюване срещу природата. Оттук беше лесно да се направи изводът, че колкото и да признаваме и уважаваме правата на индивида, ако искаме да не изпадаме в религия и успешно да завършим своя полет, ударението трябва да пада винаги върху един социален живот без табута, строго научно регулиран, като единствен начин да оцелеем.

Можах само да му възразя:

— Ние не искаме да завършваме своя полет, искаме той да не свършва.

— Това вече е тема на друга дискусия, Балов — каза кратко Терин и щеше да продължи, ако в този миг не бе станало нещо съвсем неочаквано, бих казал: немислимо.

Вратата на залата бавно се отвори и, леко тътрейки крака, влезе моят баща. Появата му беше толкова необичайна, че и неговият пръв приятел и съученик сякаш си глътна езика. Баща ми някак унесено затвори вратата зад себе си, облегна се на нея и зачака продължението на дискусията. Но всички мълчехме.

— Свършихте ли? — запита той най-после, като учудено вдигна глава към холографския образ на своя приятел.

— Ами… в същност, да — смотолеви Терин. — Ти ще се изкажеш ли?

— Да, само няколко думи — отвърна баща ми и кой знае защо се наведе, прегърби се и така прегърбен измина няколкото метра до протоколния пулт, като още пътем занарежда тихо, толкова тихо, че ни струваше усилие да го чуваме: — Вие чакате сигурно да ви кажа кой знае какви мъдрости, а аз идвам да ви призная, че съм на края на моята мъдрост.

Той стигна до пулта, зад който седяхме с Льони, подпря се уморено с една ръка на него и вдигна очи над главите на малолетната публика, сякаш търсеше да срещне погледите на ония, които не присъствуваха в залата:

— Идвам да изрека още онова, което отдавна знаете, а никой не смее да признае гласно: че ние всички сме на края на своята мъдрост.

Имах чувството, че в целия Икар бе избухнала тишината на галактическия вакуум, а тихите думи на баща ми отекваха в нея с месиянска гръмовитост.

— Драмата на Икар е, че е натъпкан само с учени — продължи баща ми, без да повишава глас, а аз имах още и чувството, че тази наша дискусия зачерква всички досегашни, че тя най-после оправдава и самото съществуване на залата. — Още Айнщайн е констатирал, че ние, учените, по природа сме си консерватори и само принудата на обстоятелствата ни кара да пожертвуваме добре обоснованите си предишни представи. Затова предложението на младежите така ни обърка…

Не знам как е възможно само няколко думи да те накарат да преразгледаш цялото си отношение към някого! Идваше ми да изкрещя от болка: Защо, татко, не каза тия думи по-рано? Защо толкова години досега не произнесе нито една дума, която да съм усещал действително адресирана към себе си? Защо нито веднъж не се сети да вземеш и мен, когато рееше своя могъщ дух из Вселената? Да не би… за да не стигна и аз до края на мъдростта?

— … Колкото повече се отдалечавахме от Земята — разказваше баща ми, — толкова повече се отдалечавахме от нейната система на знанията, без да създадем своя. И ето вече две десетилетия не правим нищо друго, освен да констатираме неверността на старите си представи за света. И тук, както на Земята, нашите познания нарастваха само в посока на практическите възможности да си създаваме собствен свят, не да опознаваме действителния. Ако за цяла една цивилизация това може би е оправдано, за един изследователски екип като нашия то е пагубно. И тук, драги икарци, както някога на Земята, нашата представа за света има чисто оперативен, а с това и положително илюзорен характер. И тук формулите, които съставяме, и законите, които откриваме, отдавна вече не са самата Вселена, а са нашите представи за нея. И тук ние изследваме представите си, а не действителната Вселена. Защото и макросветът е достъпен за мозъка ни само чрез нашите деформиращи го уреди…

На това място Хелиана Доля-Морени рипна импулсивно и бурно изръкопляска. На това място репродукторът избухна с гласа на първия координатор. Беше яростен, но все още се мъчеше да съхрани последни остатъци от респект спрямо баща ми:

— Боя се, че темата, по която говорите, лежи извън рамките на тази дискусия и ще се видя принуден да ви помоля да спрете.

— Сега, сега — смути се баща ми и сви врат между раменете си, сякаш инстинктивно поиска да се запази от удар. — Ето свършвам! Съвсем по темата! Какво исках да кажа? Да…

Странно защо се изплаши толкова старецът! Та неговият авторитет му позволяваше спокойно да натрие мутрите на всички координатори вкупом! Дали не се стресна от самия себе си, от отчаянието, с което разкриваше собственото си поражение?

— Да, да, така — продължи той своето дадакане, докато най-после се окопити. — Исках да кажа, че вече две десетилетия ние само трупаме нови данни и произтичащите от тях умозаключения, които наричаме хипотези или работни формули, чувствувайки отлично, че не са действителни истини. И чакаме да се извърши оня логически скок над зиналата пропаст от противоречия между новите познания и старите ни представи. Но, икарци, целият земен опит ни учи, че такъв революционен скок винаги се е извършвал в главата на един човек, не на колектив или научна група. Питам ви: В чия от нашите глави ще се извърши? В моята ли? Не! Очевидно един учен не може да извърши повече от една научна революция в живота си. Своята аз извърших още на Земята и беше грешка, че тъкмо заради нея ме пратиха с Икар. Във вашите глави? Те също така са задръстени с боклука на бракуваните знания и хаоса на новопостъпващата информация. Трябва да се роди един млад празноглавец, за да се извърши в главата му този скок. А ако замразим този очакван наивник и невежа за десет години?…

Ето, за това, икарци, исках да ви помоля да се запитате! И още за едно: А ако пък изобщо не му дадем да се роди?

Баща ми зададе тези свои страшни въпроси повече с меланхолична тъга, отколкото с риторика, и си тръгна така внезапно, както се бе и появил в залата. С тях той в същност предреши и една по-късна, още по-решителна дискусия. Тя стана през време на моя експериментален полет, но и нейните протоколи доказват колко мъчно икарци са намерили куража да си признаят очевидната истина, че тях просто ги убиваше малобройността. Че са изправени пред реалната трагедия, когато се завърнат, да узнаят колко безсмислена е била тяхната саможертва, защото милиардите търсещи умове на Земята отдавна са получили по свой си път ония знания, за които са изпратили някога планетата-звездолет. Икарци трябваше да търсят други подстъпи към познанието.

Оставаха три минути до изтичането на определеното за дискусията време. Беше третият, последен ден. Можеше да има четвърти, само ако пожелаеха това двама опоненти на докладчика. Но никой не се обади. Аз отправих предизвикателството си към целия Икар, а най-вече към неговия първи координатор:

— Има ли двама опоненти, за да продължим и утре?

И не си правех труда да крия своето ликуващо тържество. Пък нямаше и да успея — то просто гълголеше в гърлото ми, напираше да изплаче. Татко, викаше то в мен, татко… а не знаеше какво повече да каже, онемяло пред човека, който бе ме родил и когото аз досега бях усещал само като непонятна ми, но определено враждебна сила.