Пътят пред нас

I

Някъде между Търговище и Търново шофьорът трябваше да свие за своето село и аз го помолих да спре на кръстовището. Скочих на главния път, камионът ми свирна за довиждане и ръмжейки, сякаш задавен от собствения си дим, бавно се отдалечи. Дръпнах ципа на якето и закрачих по банкета на пътя. Късният есенен следобед вече проваляше. Повървях малко, а после спрях и зачаках. Все нещо подходящо щеше Да мине. Бях сам, за пръв път от много време се чувствах спокоен и безгрижен. Струваше ми се, че съм част от природата наоколо. В тая тишина като нищо можех да мина за дърво или пътен знак, но звук на автомобилен мотор разруши илюзията. Преди да съм вдигнал ръка, оборотите на приближаващата „Ниса“ намаляха и аз неволно се усмихнах, защото номерът и беше с кюстендилска регистрация. Ако не изникнеше нещо непредвидено, пътуването до София ми бе подсигурено. Колата спря и засмяно шофьорче ми махна да се кача.

— Е това е късмет! — казах вместо поздрав и се наместих на седалката:

— За къде си? — отвърна момчето и ми подаде пакет цигари.

— До София, мерси! — отказах цигарите и обясних, че съм стар язваджия, за да пуша.

— Абе карах едни боклуци до Варна, от там ми натовариха други, за обратно и сега се прибирам — заобяснява шофьорчето без да го питам. — Цял ден се друсам в тая кошница, а тя даже радио няма. Няма с кого два лафа да обеля на кръст, затова като видя стопаджия го качвам — продължаваше си приказката той. Сигурно бе около двадесетгодишен, но двете бръчки на челото и захабените груби ръце, стиснали подскачащото кормило издаваха нелекия му живот. С тоя щръкнал перчем и сините си очи, ми напомняше за един чешки артист, играл в някакъв филм напоследък. — Като нищо мога и да заспя, ей тъй на, както си карам? — редеше си момчето проблемите, а аз, кой знае защо, се чувствах много стар с моите тридесет и една години. „Нисата“ миришеше на изгоряло масло и явно не бе в първа младост, въпреки че бе скоро боядисана. На всеки баир момчето се надвесваше леко напред, като ездач, които преодолява препятствие, помагайки на коня си. След изкачване на стръмнината то си отдъхваше с думите — А тъй, Марийке, не ме излагаш, и доволно продължаваше монолога си. Затоплен от двигателя и отпуснат от добродушното бърборене на момчето, неусетно заспах. Събудих се вече по тъмно, тъкмо като излизахме от някакво градче. Момчето се засмя и ми смигна — Ти май му дремна, а? Де да можех и аз малко, ама няма как!

Накрая, точно при табелата с името на градчето, бе застанало момиче с развята на една страна руса коса и също като мен махаше на стоп.

— Да я вземем, а? — подсмихва се моят водач и след като кимнах неопределено свърна встрани и спря.

— За София? — надникна стопаджийката през вратата, която отворих.

— Качвай се, но не знам как ще се сместите с приятелчето — отвърна шофьора.

— Ще се оправим някак! — самоуверено заяви малката нахалница и ме избута от половината седалка, за да седне. С тръгването се понаместихме.

— Е, да, няма начин да не се оправим! — недоволно измърморих, защото ми бяха нарушили спокойствието. Малката ме изгледа въпросително и със сериозен вид изръси:

— Извинете, не ви ли е приятно?

Беше мой ред да я огледам и реших да не и оставам длъжен:

— Защо, трябва ли?

Момичето повдигна вежди, после разкопча и съблече грейката.

— Атака? — под блузката щръкнаха две гърди като праскови, които нямаха нужда от сутиен.

— Интересно, ако и сега ми е неприятно, ще свалите ли оставалото? — запитах, а шофьорчето зацвили от смях. Малката ококори очи и поклати заплашително глава:

— О-о, значи се правите на опасния стар вълк, а? — и без да дочака отговор добави. — Обаче не сте! Само се правите! Даже и да се съблека, не си струва! Нищо не можете да направите на тая тясна седалка! За такова нещо трябват условия!

— За какво нещо? — придадох си възможно по-глупав вид. Сега момичето се засмя. Смехът и бе истински и доставяше удоволствие да се слуша.

— Ей, ама вие наистина сте опасен! Дори сте по-опасен, защото не изглеждате на такъв!

— На какъв?

— На никакъв! — тросна се тя и замълча. Не изтрая много обаче и пак подхвана.

— Като видите стопаджийка, значи е ваш човек! Може да я поднасяте, както си щете, а ако ви се отвори парашута може и да я изчукате, нали?

— Парашута може и да не се отвори, но изчукването е задължително! — иронично отбелязах, а тя се нацупи.

— Държите се като гаден даскал!

— Защото съм такъв! — повдигнах рамене, а после се поправих. — Всъщност, бях такъв!

Двигателят замая главите ни с поредната порция прегорял дим, а шофьорчето махна с ръка:

То бива безработица, ама това напоследък на нищо не прилича! Аз и на тая бракма съм доволен, щото поне си вадя хляба с нея. То за друго май и не остава, макар че жената получава някой лев майчински. Ама колко са те? — запали нова цигара и продължи — Дъщеря ми е двегодишна, а малкият други ден става на шест месеца. Не ме питай колко струва „хуманата“ и с какъв зор я намирам! Като прибавиш — наема за квартирата, тока и храната, то май за друго не остана! Гледай как я караме, а уж сме млади и ни се живее! Че и ние сме хора, дявол да го вземе! Няма да живеем хиляда години я!

След неочаквано сериозната изповед на шофьора всички се умълчахме, а „Нисата“сякаш да потвърди мизерното ежедневие на стопанина си, спука гума. Това като че ли върна доброто настроение на момчето. С виновна усмивка ни предложи:

— Вие тръгнете бавно напред, аз ще стегна Марийка до десет минути ще продължим. Тъй се обичаме ние с нея — тя ми свие номер, аз и го върна — ха-ха-ха — прозвуча гласът му вече иззад колана.

Спогледахме се с момичето и слязохме.

— Да ти помогна нещо! — застанах до шофьорчето, но то се изсмя добродушно:

— Бягай, даскале! Не е за тебе работа! Виж там, може ида помогнеш! — посочи към вече тръгналото напред момиче. Свих рамене и го послушах. Закрачих бавно след момичето, като неволно се възхищавах на хубавото му тяло. Така, по дънки и блузка, с високото си малко задниче и талия колкото дланта ми, действуваше едновременно предизвикателно и в същия момент трогваше. Не гледах на нея като на жена, въпреки че бих я пожелал, без да се замисля. Толкова хубава, в полумрака напомняше на фея от приказните сънища. В тоя момент, сякаш интуитивно доловило мислите ми, момичето спря и се обърна. Бе на десетина метра от мен, просто си стоеше и ме гледаше. С всяка крачка я приближавах, без да свалям поглед от очите и. Застанах пред нея в мълчаливо очакване. Тя вдигна бавно ръце и изведнъж, току под носа ми, плесна силно и се засмя:

— Ей, какво Ви става? Ходите като сомнамбул по пътя! Почувствах се неловко, защото бе разбрала, че я харесвам:

— Ами Вие направо ме омагьосахте!.

Тя направи привидно учудена физиономия, после някак делово подаде ръка:

— Казвам се Мария, като колата! — и веднага мина на ти. — Мислех, че ще се държиш поне до София, но май са ти много слаби ангелите! Впрочем, всички даскали са такива! Поех малката и топла длан и се представих. Попитах защо и е такова лошо мнението за колегите ми, а тя направо уточни:

— В гимназията имахме четирима мъже — учители и всичките се опитаха да ме яхнат! Дори Николов, който вече минава петдесетте! Да не мислиш, че е чак толкова хубаво да те Свалят кой от където завърне! Особено пък простаците! — погледна ме сериозно и със съвсем тих глас запита — Сигурно мислиш, че съм голяма фукла, нали?

Засмях се. Това момиче ми харесваше. Казах и го. Видях, че и достави удоволствие и призна без да я питам:

— Не знам колко си щур, но преди малко помислих, че ще ме целунеш!

— Толкова лошо ли щеше да бъде?

— Не знам, трябваше да опиташ! Проклетата хлапачка си търсеше белята.

— Веднага ще поправя грешката! — заявих, но в същия момент тя подскочи като коза и побягна напред:

— Знам, че си опасен! Няма защо да го доказваш! А и навярно не искаш да те причислявам към досадниците, нали? Тя си беше малка, хитра и лукава женичка.

— Откъде си сигурна, че съм нещо повече? Тя се приближи и много сериозно отвърна:

— Отникъде! Просто си по — различен! Стана ми смешно. Всеки друг мъж на мое място в момента, би се държал и говорил по подобен начин.

— Много бързо ме опозна, бе маце! Говориш, сякаш сме били в една група в детската градина!

— Първо — не съм Маца, а Мария и второ — ако искаш да знаеш, никак не ти отива да се правиш на много печен!

— Да-а! — съгласих се — Сигурно си права! — обърнах гръб и закрачих напред. Малко сред себе си чувах стъпките и.

— Какво ще правиш в София? — запитах най-миролюбиво.

— То не е магарешка грижа! — заядливо отвърна тя. Спрях се. Беше прекалила и нямах намерение да я трая:

— Слушай, хлапачке! Най-лесната работа е да ти врътна два шамара и да намокриш кълките! Само че няма да го сторя, защото е глупаво, точно толкова, колкото и да ме обиждаш без причина!

Разочарованието ми от нея сигурно се бе изписало достатъчно ясно на лицето ми, защото макар, че се бе наежила да се кара, изглежда размисли и се отказа. Погледна ме изпод вежди и въпреки да не личеше, че съжалява, рече:

— Извинявай! Не го казах, за да те обидя!

— Ти добре ли си? — избухнах аз — Да не би случайно да си ми направила комплимент, а аз да не съм разбрал?

— Казах вече, че съжалявам! Ама и ти имаш един речник!

— Какъвто въпросът — такъв и отговорът!

— Да, бе! Точно за учител! Да ти врътна кълката и да се намокриш! — каза го, като ме имитираше доста сполучливо и въпреки, че не исках, се разсмях: Тя също се усмихна и това стопи напрежението помежду ни.

— Знаеш ли, Вальо? — за пръв път се обърна по име към мен — С никого не съм се скарвала толкова бързо досега! С никой непознат, разбира се!

— Че аз непознат ли съм! Мислех, че вече съм ти ясен?

— Ако искаш, вярвай, но те приемам като стар, стар приятел, когото не съм срещала много отдавна!

— Добрите стари приятели не се карат, щом се видят! Тя ме погледна и едва сега, на приближаващата светлина забелязах, че очите и са кафяви и много красиви — големи и леко извити, като на японка.

— А ако приятелят много ти е липсвал? — каза го така, сякаш се отнасяше за мен — Първо ти се иска да му се накараш, а после…

— После? — с глух глас запитах, хванах и я целунах по свежите, леко отворени устни. Отвърна ми толкова непринудено и топло, че се осъзнах едва когато клаксона на „Нисата“ продра магията, обхванала и двамата. Като някакви кретени стояхме на асфалта и в светлината на фаровете се целувахме. Всичко беше толкова бързо и неочаквано, та ми се струваше че гледам някакъв филм.

— Айде бе, хора! — викаше през Прозореца шофьорът — Нали щяхте да ходите в София?

Качихме се и продължихме пътуването. Мария се сгуши в мен, като от време на време ме поглеждаше усмихната. Преди да влезем в столицата, заспа. Шофьорчето изглежда се чувствуваше малко неловко, защото през цялото време пуши без да отрони дума. В София спря близо до Централни хали, угаси двигателя и притеснено запита:

— Какво ще правим сега, куклата? Тъй сладко е заспала, че да ти е жал да я събудиш!

— Няма проблеми! — отвърнах и духнах в лицето на Мария. Като злато се разпиля русата и коса. Леко се размърда и отвори очи. Благодарихме и слязохме от колата. Като се сбогувахме, шофьорчето усмихнато ми заръча:

— И да я пазиш, ей!

Като му махах с ръка, извиках:

— На никого няма да я дам!

„Нисата“ като муха забръмча, отдалечавайки се под светлината на уличните лампи. Останахме само двамата.