Пътят пред нас

III

След два дни щеше да е Коледа и аз тръгнах да напазаря нещо за празничната вечер. Току що ми бяха броили първата заплата от новата работа, а тя бе почти двойно повече, от тая, която получавах като учител преди. Имах книжка на професионален шофьор от казармата и благодарение на нея сега всеки ден карах най-потрошения камион в София. Работех към едно автостопанство и разнасях варов разтвор по строежите. От предприятието ми уредиха стая в общежитие, достойно за някой филм на ужасите. Такова гето, заринато с боклуци, хлебарки и утайки от човешката раса, трудно би си представил човек. На мен обаче ми харесваше, сигурно защото не бях по-добър от тях.

— Влязох в един магазин за деликатеси и започнах да разглеждам изложените стоки. Накрая купих бутилка шампанско и една щафета смядовска луканка.

Платих и тръгнах да излизам, а пред мен изведнъж застана Мария. Стоеше и ме гледаше мълчаливо, със сериозни очи, хората ни побутнаха, защото им пречехме, докато тя не ме хвана за ръката и излязохме навън. Хиляди цветни крушки се опитваха да стоплят студената зимна вечер, стотици хора вървяха край нас, а ние мълчахме. Накрая Мария проговори:

— Значи си останал! Повдигнах рамене в отговор. Какво можех да кажа на това красиво младо момиче? Че ще плюя на единственото, пък било и неразумно свое решение в живота ли? Как ли пък не! Друго ако не, то поне инат имах в изобилие. Можех и на нея да дам, но тя си имаше достатъчно. Личеше и по физиономията.

— Видях те през витрината и влязох да се убедя, че си ти! — сякаш за оправдание отбеляза тя.

— Е, аз ли съм?

Усмихна се насила. В сребристото си кожено палто и белите ботуши, изглеждаше като коледен подарък, само дето и трябваше една панделка отгоре. Стори ми се пораснала и някак по-женствена.

— Много си хубава! — опитах се да бъда вежлив.

— Ами, все същата съм си! — засмя се доверчиво Мария и ме хвана под ръка — Нали може?

— Може, но вземи това! — подадох и луканката, за да ми е удобно. Вървяхме бавно и мълчаливо. Като стигнахме площада пред Народното събрание, тя запита накъде отиваме. Погледнах я учудено:

— Просто се разхождаме!

— Мислех, че ме водиш в квартирата си! — сериозно каза Мария.

— Откъде накъде? — дадох си вид на глупак.

— Извинявай, заблудила съм се! Предположих, че вече можеш да вземаш решения сам!

— Мога и за това не те водя в оная дупка, където спя нощем!

— А искаш ли да ме заведеш изобщо някъде?

— Не само искам, но и ще го направя!

— И къде ще ходим?

— Не казвам! Ти откога не си пътувала на стоп? Тя се засмя:

— Ако искаш да знаеш, това бе единственият стоп в живота ми!

— И се нацели точно на мен?!

— Защо, не ти ли харесва?

— На мен ми харесва, но на теб едва ли!

— Ти за мен не мисли? Казвай къде отиваме на стоп сега!

— Върви и не питай! Искам да те изненадам! — Добре! Да тръгваме, че ми е студено!

Забързахме. Оставих я пред НДК и с едно такси отпраших към автобазата. На портала се обадих на пазача бай Манол, че имам спешна работа и трябва да изкарам камиона. Той кимна заговорнически и прибра стотачката, която му мушнах в ръката. Запалих „Камаз“ — а и го подгоних по празните вече булеварди. В кабината всичко дрънчеше, подскачаше и хлопаше, но парното работеше идеално и скоро стъклата се изпотиха от топлина. На тротоара пред НДК Мария ме чакаше и аз заковах спирачки пред нея. Уплашена от големия грозен камион, тя се дръпна назад, но когато отворих вратата и я извиках, бързо като катеричка скочи в кабината.

— Ей, какво е това ужасно нещо? — имаше предвид сплескания с вар „Камаз“, но аз не отговорих, защото тъкмо навлизах в едно оживено кръстовище. Малко по-късно, излязъл вече на околовръстното шосе, я запитах на къде да карам. Тя си съблече кожуха и запита:

— Не си откраднал камиона, нали?

Уточних, че можем да разполагаме с него следващите два дни, защото бяха почивни. Разказах и как съм се устроил, като непрекъснато се шегувах, но тя стоеше сериозна и току ме поглеждаше изпитателно. Накрая ме помоли да спра. Отбих вдясно и загасих двигателя. Само парното бучеше тихо и навяваше топъл въздух.

— Наясно ли си със себе си, Вальо? — хвана ме за ръката и я стисна силно.

— Какво искаш да кажеш? — направих се на утрепал.

— Много добре знаеш, за какво те питам! Издърпах си ръката. Не исках да говоря за неща, които ме връщаха назад. Тя постоя малко, очаквайки отговор, после тихо заговори:

— Като те видях в магазина, идеше ми да скоча до небето от радост! Знам, че е глупаво, след като сме били само една нощ заедно, но аз съм си такава. Като приема някого от първия път, той си остава при мен завинаги.

— Защо избяга тогава? — прекъснах я аз.

— Защото помислих, че си страхливец! И защото едва те харесах и ти побърза да ме разочароваш!

— Като ти казах истината!?… Май по-добре бе да ти дръпна някаква лъжа и да те изчукам, а после разочаровай се колкото щеш!

— Спри! — запуши ми устата с длан — Ако беше такъв, нямаше да те харесам още там, на шосето! Спомняш ли си, тогава ти казах, че си по-различен от другите?

— Спомням си, че се целуваше прекрасно!

— Забравила съм вече! Не съм го правила от два месеца!

— Какво чакаме тогава? — приближих я аз. Тя се вкопчи в мен и впи горещите си устни в моите. Камионът като че ли се завъртя на шосето. След малко Мария ме отблъсна грубо:

— Дръпни се! Трябва да уточним нещата! Хванах кормилото и го стиснах здраво. Мразех да говоря за това, какво ми е на душата.

— Е, уточнявай тогава! Мери, тегли, смятай, прави си бакалските сметки, но мен не ме набърквай в това! Знаеш, че обикновено разочаровам хората край себе си.

— Знам, че ми харесваш Вальо! Знам още, че искам да сме заедно днес, утре и всичките дни напред, но се страхувам от възможността един ден да си тръгнеш, както си го правил вече преди!

— Какво очакваш от мен? Да обещая, че ще съм послушно дете? — изръмжах неохотно. Пак се опитваха да ми надянат хомот.

— Ако наистина си решил, да започнеш начисто, от ден първи, сега ще подкараш тоя глупав камион към твоя град! Ще ме представиш на бившата си жена и родителите си и ще им обясниш всичко! Ще го направиш; ако ме искаш разбира се! Ако ти трябвам само за леглото, обръщай и карай в квартирата ми! За мен не е проблем да преспя един път с тебе! Казах вече, че ми харесваш!

— А защо само веднъж? — опитвах да се пазаря — Не може ли повече?

— Не ставай нахален! Това ще ти е подарък за Коледа! Решавай сега!

— Какво да решавам, като ти вече всичко си решила?

— Изборът е твой, скъпи! — присмя ми се тя.

— Не обичам друг да ми казва какво да правя, Мария! Дори решението да ми харесва! Точно затова избягах, ако си спомняш! И не мисли, че съм умрял за едното чукане! Не приемам никакви подаръци, ако ще ми поставят условия! Ясно? — бях повишил глас, без да усетя.

— Добре, не викай! — пак залепи длан на устата ми тя.

— Измити ли са ти ръцете? — хванах я за пръстите и ги захапах със зъби. Стиснах леко и тя изписка престорено:

— Знаех си аз, че си големият лош вълк! Ще ме ядеш ли, или ще си умра невкусена?

— Направо умирам от глад! — заявих и се нахвърлих да го доказвам. Кабината на камиона не бе комфортна като квартирата и, но определено бе за предпочитане пред моята. Като свършихме я запитах:

— Защо не каза, че ти е за пръв път?

— Защото не ме пита! И защото с теб всичко ми е за пръв път — автостопа и чукането, и желанието да бъда само твоя!

— И желанието да бъда само твой! — провокирах я, но тя не се смути:

— Защо не? Аз не обичам да деля своето с другите!

— Че откога съм твоя собственост?

— От сега!

— Така ли?

— Така!

— Е, — въздъхнах — май пак ще те разочаровам! Не съм ти джобно ножче и нямам намерение да ставам такова, госпожичке! Свободен човек съм и ще правя каквото си искам, дори и да не ти харесва!

— Защо, до тук всичко ми хареса!

— От тук нататък, обаче?

— Ти ще кажеш!

— Какво да кажа?

— Какво ще правиш!

— Нищо няма да казвам, а ще запаля камиона и ще тръгнем!

— Закъде?

— Има ли значение?

— За мен има, но това тебе, като СВОБОДЕН човек — тя натърти на думата — изобщо не те засяга!

— Добре! — съгласих се и завъртях стартера. Дадох мигач и обърнах Към София. Включих на по-висока предавка и погледнах към Мария. Беше се отпуснала спокойно на седалката и гледаше през страничното стъкло. Не изглеждаше на разстроена.

— Какво ме зяпаш? — беше уловила погледа ми в отражението на стъклото — Мислиш, че ще ревна да се оплаквам ли?

— Не съм казал такова нещо!

— Но си го помисли?

— Няма такава работа!

Тя се завъртя към мен и закрещя:

— Мисли си каквото искаш! Прави каквото искаш! Все ми е едно, щом сме заедно! — и за да не бъде отстъплението и пълно, добави — Мръсно прасе такова!

— Е, да чуя и аз една хубава приказка от тебе! — облекчено въздъхнах. Дълбоко в себе си, се надявах да стане точно така. Напред, встрани блеснаха неоновите светлини на някаква бензиностанция. Намалих и спрях до, нафтовата колонка.

— Наливай до горе! — казах на приближилия се бензинаджия. Той мушна човката, на маркуча и горивото засвистя в резервоара. Щом заредих, извих машината и оставих столицата зад гърба си. Набрах скорост, а Мария подскочи на седалката:

— Сега пък накъде тръгна?

— Чака ни дълъг път, собственичке!

— Колко дълъг?

— Около петстотин километра, а после ще видим! Тя се приближи до мен, обви ръка край врата ми и ме целуна по ухото:

— Какво ще видим после, Вальо?

— Колко ще издържим ние двамата!

— Искаш ли го наистина?

— Да!

— Повече от свободата си?

Ама, че хлапачка! Тя не разбираше, че свободата изобщо, беше някакво илюзорно понятие, почти без смисъл.

Възможността да се лиша от свободата си сам, за нещо толкова хубаво, като чувството, което изпитвах към нея, бе самата свобода. И понеже нещо много сложно се получи, отвърнах:

— Обичам те!

Камионът наистина бе абсолютна бракма, но имаше много мелодични тромби. Натиснах ги продължително и затова не чух какво ми каза Мария. Обаче се досетих. Но няма да го споделя, защото това беше много лично нещо и трябваше да си гледам пътя. А има ли нещо по-хубаво от пътя, който е пред нас?