Раци плъзват из острова

IV

Не помня колко време беше минало, откакто бяхме пристигнали на острова, но в един прекрасен ден Куклинг тържествено съобщи:

— Най-интересното ще започне сега. Целият метал е изяден.

Наистина обиколихме всички места, където по-рано имаше метални заготовки. Там не беше останало нищо. Покрай брега и сред храстите се виждаха празните ями.

Металните блокчета, калъпчета и сърца се бяха превърнали в механизми, които в огромно количество се щураха по острова. Движенията им бяха станали бързи и стремителни; акумулаторите им бяха заредени до краен предел, а енергия за работа не се изразходваше. Те безцелно обикаляха брега, пълзяха сред храсталака на платото, блъскаха се един в друг, а често и в нас.

Наблюдавах ги и се убеждавах, че Куклинг беше прав. Раците наистина бяха различни. Те се различаваха по размери, по големината на щипалките, по обема на устата работилница. Едни от тях бяха по-подвижни, други — по-малко. Изглежда, още по-голямо различие имаше във вътрешното им устройство.

— Е, хайде, време е да започнат да воюват — каза Куклинг.

— Вие сериозно ли говорите? — запитах аз.

— Естествено. За тази цел е достатъчно да им се даде да опитат кобалта. Механизмът е устроен така, че ако вътре попадне макар и незначително количество от този метал, то потиска, ако мога да се изразя така, взаимното им уважение.

На другия ден сутринта тръгнахме с Куклинг към нашия „морски склад“. Извадихме от дъното на морето поредната дажба консерви, вода и четири тежки сиви блокчета кобалт, с които инженерът се беше запасил за решаващия стадий на експеримента.

Когато Куклинг излезе на пясъка, вдигнал високо ръце с кобалтовите блокчета, веднага няколко рака го заобиколиха. Те не преминаваха границата на хвърляната от тялото му сянка, но се чувствуваше, че появяването на новия метал ги е обезпокоило много. Стоях на няколко крачки от инженера и с учудване наблюдавах как някои механизми се опитваха непохватно да подскочат.

— Ето виждате ли какво разнообразие от движения! И как не си приличат едно с друго. А в междуособната война, която ще ги накараме да започнат, ще оцелеят най-силните и приспособените. Те ще дадат още по-съвършено потомство.

След тези думи Куклинг хвърли едно след друго кобалтовите блокчета към храсталака.

Трудно е да се опише какво последва.

Върху блокчетата се нахвърлиха изведнъж няколко механизми и като се блъскаха един друг, започнаха да ги режат с електрическа искра. Другите напразно се трупаха отзад и също се мъчеха да си откъснат парче метал.

Някои запълзяха по гърбовете на събратята си, като се домогваха да се доберат до центъра.

— Гледайте, ето ви и първото сбиване! — радостно се развика военният инженер и запляска с ръце.

След няколко минути мястото, където Куклинг беше хвърлил металните блокчета, се превърна в арена на страшна битка, при която се трупаха все нови и нови автомати.

Докато в устата на все нови и нови автомати попадаха части от разрязани механизми и кобалт, те се превръщаха в диви и безстрашни хищници и моментално се нахвърляха върху своите сънародници.

В първия етап на тази война нападаща страна бяха опиталите от кобалта. Тъкмо те режеха на части онези автомати, които се бяха струпали тук от всички краища на острова, с надежда да си вземат от необходимия им метал. Но колкото повече раци опитваха от кобалта, толкова по-ожесточена ставаше войната. В този момент в играта се включиха новородените автомати, произведени при това сбиване.

Това беше необикновено поколение автомати! Те бяха по-малки по размери и притежаваха изключителна скорост на придвижване. Учуди ме това, че сега те не се нуждаеха от обичайната процедура на зареждане на акумулаторите.

На тях напълно им стигаше слънчевата енергия, улавяна от значително по-големи отпреди огледала на гърба. Агресивността им бе поразителна. Те нападаха няколко рака наведнъж и режеха с искра едновременно два-три.

Куклинг стоеше във водата и физиономията му изразяваше безкрайно самодолство. Той потриваше ръце и въздишаше:

— Чудесно, чудесно! Представям си какво ще бъде после!

Що се отнася до мен, аз наблюдавах това сбиване на механизмите с дълбоко отвращение и страх. Какви ли ще се родят в резултат на тази борба?

До обяд целият плаж покрай нашата палатка се превърна в полесражение. Тук се бяха струпали автомати от целия остров. Войната се водеше мълчаливо, без викове и стенания, без грохот и залпове на оръдия. Трясъкът от многобройните искри и звънтенето на металните корпуси на машините съпровождаха тази страшна касапница със странен шум и скърцане.

Макар по-голямата част от появилите се потомци да бяха дребни на ръст и твърде подвижни, все пак започнаха да се появяват и нови видове автомати. Те надминаваха значително по размери всички други. Движенията им бяха забавени, но в тях се долавяше сила и те се справяха успешно с нападащите ги автомати джуджета.

Когато слънцето взе да залязва, в движенията на дребните механизми изведнъж се забеляза рязка промяна: всички те се струпаха на западната страна и почнаха да се движат по-бавно.

— Дявол да го вземе, цялата тази група е обречена! — изхриптя Куклинг. — Ами че те са без акумулатори и щом слънцето залезе, с тях е свършено.

И наистина, щом сянката от храстите се удължи дотолкова, че покри огромната тълпа дребни автомати, те моментално замряха. Сега това не беше армия от малки агресивни хищници, а огромен склад на мъртви метални кутии.

Без да бързат, до тях допълзяха грамадните раци, стигащи почти до половината на човешки ръст, и започнаха да ги лапат един след друг. Върху платформите на гигантите родители се появяваха контурите на още по-грандиозно по размери потомство.

Куклинг се намръщи. Явно тази еволюция не му беше по сърце. Бавните раци автомати с големи размери са твърде лошо оръжие за диверсия в тила на противника!

Докато раците гиганти се справяха с дребното поколение, на плажа настъпи временно спокойствие.

Излязох от водата, след мен мълчаливо се тътреше инженерът. Отидохме на източната страна на острова, за да си починем малко.

Бях много изморен и заспах почти моментално още щом се опънах на топлия и мек пясък.