Раково отделение

Глава 1 Нямам никакъв рак

Раковото отделение носеше номер тринадесети. Павел Николаевич Русанов не беше и не можеше да бъде суеверен, но нещо трепна в него, когато в болничния му лист написаха: «Тринадесето отделение». На никого не би хрумнало да нарече тринадесето някое травматологично или вътрешно отделение.

Но в цялата република сега не можеха да му помогнат в друга клиника освен в тази.

— Но нали това не е рак, докторе? Нали не е рак? — с надежда питаше Павел Николаевич, докосвайки леко лявата страна на шията си, където се намираше злокачествената подутина, която растеше почти всеки ден, все така покрита с безобидна бяла кожа.

— Разбира се, че не! — за десети път го успокояваше доктор Донцова, попълвайки с разтегнат почерк графата за историята на заболяването. Когато пишеше, тя слагаше квадратните си, леко заоблени в ъглите очила, които сваляше веднага щом оставеше писалката. Вече не бе млада и бледото й лице изглеждаше много уморено.

Това стана по време на амбулаторния прием преди няколко дни. След насочването им в раковото отделение болните обикновено начаса загубваха съня си. Доктор Донцова нареди Павел Николаевич веднага да бъде оставен на легло в клиниката.

Не толкова самата болест, непредвидена, изключваща предварителната подготовка за нейната поява, внезапно връхлетяла като ураган само за две седмици нищо неподозиращия безгрижен и щастлив човек, угнетяваше Павел Николаевич, колкото това, че се налагаше да се настани в тази клиника като обикновен пациент, а той вече не си спомняше кога за последен път се бе лекувал като такъв. Започнаха да звънят — и на Евгений Семьонович, и на Шендяпин, и на Улмасбаев, които от своя страна позвъниха, за да изяснят има ли в тази клиника специални стаи и ако няма, не може ли поне временно да се отдели малка стая с едно легло, но не се получи нищо, защото клиниката бе пренаселена.

Единственото, което успяха да постигнат чрез главния лекар, бе, че приемните часове, общата баня и гардероб нямаше да бъдат задължителни за новия пациент на клиниката.

И със семейния москвич Юра закара баща си и майка си пред самия вход на Тринадесето отделение.

Без да обръщат внимание на студа, две жени в захабени от честото пране кадифени халати, стояха настръхнали на откритата каменна тераса.

Като се започне от тези неугледни халати, всичко тук изглеждаше неприятно за Павел Николаевич: и прекалено изтърканият циментов под, и ръчките с неопределен цвят на вратите, докосвани от ръцете на болните, и вестибюлът приемна с изтъркана боя на паркета, и стените с маслинена ламперия (изглеждащи прекалено грозно), и дългите пейки, които не можеха да поберат (и по тази причина седяха на пода) пристигналите отдалеч болни — узбекистанци в стегнати памучни халати и възрастни узбечки в бели рокли, чиито млади сънароднички, набиващи се в очи с лилавите и червено-зелени одежди, всички без изключение с ботуши и галоши. Някакъв руски младеж лежеше, заел цяла пейка, облечен в разкопчан, докосващ с полите си пода балтон, кожа и кости, с подут корем; той непрекъснато стенеше от болка и неговите вопли действаха на Павел Николаевич така, сякаш хленченето на болния не бе предизвикано от собствената му, а от неговата болка.

Павел Николаевич пребледня до такава степен, че дори устните му загубиха червенината си, спря и прошепна:

— Капа — обърна се той към жена си, — тук ще умра! Не искам. Да се върнем.

Капитолина Матвеевна хвана твърдо ръката му и я стисна.

— Пашка, къде да се върнем? А след това?

— Е, може би в Москва все пак ще успеем да уредим нещата по някакъв начин…

Тя обърна към него главата си, която изглеждаше огромна от пищните къдрици с меден оттенък.

— Пашка! В Москва може да останеш две седмици, а може и по-малко! Не бива да се отлага! А и всяка сутрин подутината изглежда все по-голяма!

Капитолина Матвеевна стискаше китката на Павел Николаевич, за да му вдъхне кураж. Служебните си задължения той решаваше винаги сам, затова му бе още по-приятно за семейните въпроси да разчита на жена си, която вземаше най-бързите и верни решения.

А момчето, легнало на пейката, продължаваше да стене.

— Може би лекарите ще се съгласят у дома… Ще платим… — опитваше се неуверено да упорства Павел Николаевич.

— Пашка, знаеш, че и аз съм за това да извикаме човека и да платим. Но ние вече изяснихме, че тези лекари не правят посещения по домовете и не вземат пари… В отделението имат апаратура. Не може… — разубеждаваше го жена му, която страдаше заедно с него.

Павел Николаевич също разбираше, че не може. Просто го казваше за всеки случай.

Според уговорката с главния лекар на онкологическия диспансер трябваше в два часа да ги чака тук старшата сестра, но нея, разбира се, я нямаше; стаичката й под стълбището бе заключена.

— Няма с кого да се разберем! — избухна Капитолина Матвеевна. — И за какво им плащат!

Както беше наметнала върху раменете тежкото си палто, Капитолина Матвеевна се отправи по коридора, в началото на който имаше надпис: «Забранено е влизането с връхни дрехи.»

Павел Николаевич остана да чака във вестибюла. Боязливо наклонил главата си надясно, той опипваше своята подутина. Имаше чувството, че за половин час, откакто за последен път я бе видял в огледалото в дома си, когато слагаше шалчето си, тя сякаш бе станала още по-голяма. Павел Николаевич усещаше слабост и имаше желание да седне, но пейките му се струваха прекалено мръсни, а и трябваше да помоли някаква жена със забрадка и с мазна торба между краката да се помести, за да му направи място; дори и отдалече му се струваше, че усеща някаква тежка воня, която лъхаше от торбата й.

И кога най-после нашето население ще се научи да пътува с чисти и спретнати куфари! (Впрочем сега, когато бе с подутина, му бе все едно.)

Измъчен от стоновете на младежа и от всичко, което се изпречваше пред очите или достигаше до неговото обоняние, Русанов стоеше, едва докосващ с рамото си издатината на стената. Отвън влезе мъж с вид на селянин, който носеше половинлитров буркан, почти пълен с жълтеникава течност; носеше го, без да го крие, с известна гордост, като халба бира, получена след уморително чакане на опашката. Пред Павел Николаевич мъжът спря и едва не му протегна буркана, вероятно за да попита за нещо, но забелязал скъпата му шапка, се обърна към болния с патериците:

— Миличък, къде да отнеса това?

Безногият мълчаливо му посочи вратата на лабораторията.

На Павел Николаевич вече му се повдигаше.

Когато входната врата се отвори отново, влезе облечената само с бял халат сестра, която имаше прекалено издължено лице. Тя веднага забеляза Павел Николаевич, досети се кой е и се приближи до него.

— Извинете — изрече запъхтяно тя с поруменяло от бързането лице, цветът на което почти се сливаше с цвета на червилото й.

Павел Николаевич поиска да отговори язвително, но се сдържа, защото бе доволен, че чакането най-после е свършило. Приближи се, като носеше куфара и чантата с продуктите, Юра в костюм, без шапка — така, както бе шофирал; изглеждаше много спокоен; при всяко движение високият светъл перчем над челото му се поклащаше.

— Да вървим! — подкани ги сестрата и се насочи към стаята си под стълбището, която приличаше повече на килер. — Низамутдин Бахрамович ми каза, че носите ваше бельо и пижама, която е съвсем нова, нали?

— Да, току-що купена от магазина.

— Питам ви, защото в противен случай е нужна дезинфекция, разбирате ме, нали? Тук ще може да се преоблечете.

Тя отвори шперплатовата врата и запали лампата. В стаичката със скосен таван нямаше прозорец, а по стените бяха закачени много цветни графики.

Юра мълчаливо внесе куфара и излезе, а Павел Николаевич остана да се преоблече. Старшата сестра отново се приготви да отиде до някъде, но в същия момент се приближи Капитолина Матвеевна.

— Момиче, вие винаги ли така бързате?

— Даа…

— Как се казвате?

— Мита.

— Странно име. Не сте ли рускиня?

— Немкиня…

— Вие ни принудихте да чакаме.

— Извинете, моля ви. Аз сега…

— Искам, Мита, да знаете. Моят мъж… е заслужил човек, много ценен работник. Казва се Павел Николаевич.

— Павел Николаевич… Добре, ще запомня.

— Разбирате ли, той е свикнал да се грижат за него, а сега страда от сериозна болест. Не би ли могло да се назначи на постоянно дежурство при мъжа ми някоя сестра?

Върху и без това неспокойното лице на Мита премина сянка на загриженост. Тя поклати глава.

— При нас освен операционните има три дежурни сестри на шестдесет души. А през нощта са само две.

— Ето, виждате ли! Ще умираш, ще викаш и никой няма да те чуе.

— Защо мислите така? При всеки отиват.

(При «всеки»… След като говореше така, имаше ли смисъл да й се обяснява?)

— И отгоре на това вашите сестри работят на смени?

— Да, по дванадесет часа.

— Но това е ужасяващо! Аз самата и дъщеря ми постоянно бихме дежурили! Бих намерила човек, който да не се отделя от леглото на мъжа ми, за своя сметка, но ми казват, че и това не трябва да правя…

— И аз мисля, че е невъзможно. Не го е правил никой досега. А и в стаята няма място дори за стол.

— Боже мой, представям си що за стая е това! Трябва да я огледам! С колко легла е?

— С девет. Поне веднага ще бъде настанен на легло, защото при нас обикновено на болните се налага да лежат по стълбищата и коридорите, докато се освободи легло.

— Все пак ще ви помоля, тъй като вие познавате хората си и ще ви бъде по-лесно да уредите… Намерете някоя сестра или санитарка, която да оказва на Давел Николаевич не само формално внимание… — Тя вече бе отворила голямата си черна дамска чанта, от която извади три банкноти от по петдесет рубли.

Стоящият недалеч от тях мълчалив син се обърна.

Мита скри и двете ръце зад гърба си.

— Не, не… Такива поръчения…

— Но аз не ги давам на вас! — опита се да пъхне в джобчето на халата смачканите банкноти Капитолина Матвеевна. — След като това не може да стане по каналния ред… Плащам за труда! А вас ви моля само да бъдете любезна да ги предадете!

— Не, не… — уплашено я гледаше сестрата. — У нас не е прието…

Шперплатовата врата се отвори със скърцане и от стаичката под стълбището излезе Павел Николаевич в нова зелено-кафява пижама и в топли домашни пантофи, обшити около глезена с кожа. Върху плешивата му глава имаше, нова малинова тюбетейка. Сега, когато Павел Николаевич бе без зимната си дреха и шала, особено грозно изглеждаше оголената отстрани на шията подутина, голяма колкото юмрук. Той вече и главата си не държеше изправена, а леко наведена надясно.

Синът отиде да събере в куфара свалените дрехи, а прибралата парите си Капитолина Матвеевна погледна тревожно мъжа си.

— Няма ли да ти бъде студено така? Трябваше да купим топъл халат. Ще донеса. Тук е шалът. — Тя го извади от джоба. — Сложи го на врата си, за да не настинеш! — В кожената си шуба Капитолина Матвеевна изглеждаше вече три пъти по-едра от мъжа си. — А сега върви в стаята да се настаниш. Извади продуктите, огледай се, помисли какво още ти е нужно, а аз ще те чакам тук. Когато слезеш, ще ми кажеш, а аз вечерта ще ти донеса всичко необходимо.

Тя не губеше самообладание никога, всичко успяваше да предвиди предварително; бе истински другар в живота. Павел Николаевич с благодарност я погледна, после премести погледа си към сина.

— Значи заминаваш, Юра?

— Влакът е довечера, татко.

Юра се приближи. Той се държеше с баща си почтително, но както винаги равнодушно; дори и сега, когато се сбогуваше с баща си, който оставаше в болницата, държането му бе същото. Всичко приемаше омекотено.

— Така, сине. Това е първата ти сериозна командировка. Подбери си веднага подходящо поведение. И никакво благодушие! То е най-голямата ти слабост! Винаги помни, че ти не си просто Юра Русанов, не си частно лице, а представител на за-ко-на! Разбираш ли?

Не бе известно дали Юра разбира или не, но сега на Павел Николаевич му бе трудно да намери точните думи. Мита се суетеше, желаейки час по-скоро да си отиде.

— Ще почакам с мама — усмихваше се Юра. — Ти върви, засега няма да се сбогуваме…

— Ще стигнете ли сам? — попита Мита.

— Боже мой, човекът едва се държи на краката си! Нима вие не можете да го отведете до леглото му? Поне да занесете чантата му!

Павел Николаевич осиротяло погледна близките си, отстрани ръката на Мита и като се хвана здраво за перилата, започна да се изкачва по стъпалата. Сърцето му заби силно, но не само от изкачването. Изкачваше се така, сякаш на трибуната го очакваше… как се казваше… гилотината.

Старшата сестра, изпреварвайки го, изтича с чантата на горния етаж, където извика името на някаква Мария, и преди Павел Николаевич да достигне до първата площадка, слезе по другото стълбище и излезе от отделението, сякаш за да покаже на Капитолина Матвеевна в ръцете на какви сръчни хора е попаднал мъжът й.

А Павел Николаевич бавно стъпи на голямата стълбищна площадка, каквито има само в старинните здания. Там, без въобще да пречат на движението, бяха сложени две легла, на които лежаха болни, и две нощни шкафчета. Един от пациентите вероятно бе много зле, защото на лицето му имаше кислородна маска.

Като се стараеше да не гледа безнадеждно болния, Русанов се обърна и продължи да се изкачва, забил поглед в последното стъпало. Но в края на изпитанието не го очакваше радост: на втория етаж стоеше сестрата, към която Мита се бе обърнала с името Мария. Върху смуглото лице, напомнящо икона, нямаше и следа от състрадание. Висока, слаба и с плоски гърди, тя го чакаше като войник и веднага тръгна да му покаже къде да се настани. Прекосиха вестибюла, в който също имаше няколко легла с болни. В тъмния ъгъл бе поставена масичка за сестрата с постоянно запалена настолна лампа, а до нея голям шкаф с матови стъкла и червен кръст. Мария спря пред отворената врата и посочи с дългата си ръка.

— Второто легло до прозореца.

И веднага побърза да си отиде — неприятна черта от атмосферата на болниците, където никой не си прави труда да поостане и да поговори с пациента, след като е изпълнил задълженията си.

Двете крила на прозореца на болничната стая, която по-скоро приличаше на зала, бяха постоянно отворени, но въпреки това, прекрачвайки прага, Павел Николаевич усети влажния, застоял, отчасти смесен с острата миризма на лекарства въздух, който бе направо мъчителен за неговото чувствително обоняние.

Болничните легла бяха разположени напряко на стените, на разстояние колкото ширината на шкафче едно от друго, а между редиците легла едва можеха да се разминат двама души.

По средата на тази пътечка стоеше набит широкоплещест болен в пижама на розови ивици. Шията му — до самата месеста част на ушите — бе толкова плътно стегната от дебел пласт бинтове, че не можеше свободно да движи голямата си глава с буйни коси.

Този болен разказваше нещо с пресипнал глас на останалите, които го слушаха от леглата си. При влизането на Русанов той се обърна към него с цялото си тяло, погледна го и безучастно подхвърли:

— Ето още едно раче.

Павел Николаевич не сметна за необходимо да отговори на тази фамилиарност. Чувстваше, че сега всички обитатели на стаята го гледат, но не му се искаше от своя страна нито да огледа тези случайни хора, нито да ги поздрави. Единствено с отривист жест, в който се долавяше нетърпение и досада, посочи с ръка на нахалния болен, че трябва да се отстрани. Онзи пусна Павел Николаевич да мине и отново с цялото си тяло със завинтената към него глава се обърна.

— Ей, братче, ти рак ли имаш? — попита той със стържещ глас.

Павел Николаевич вече доближи посоченото му от сестрата легло, но нещо го засърбя под лъжичката. Той погледна в упор нахалника, стараейки се да не излезе извън себе си (но все пак раменете му трепнаха), и отговори с достойнство:

— Нямам никакъв рак.

Онзи изсумтя и пред цялата стая отсъди:

— Глупак! Ако нямаше рак, тук ли щяха да те изпратят?

Глава 2 Образованието не прави по-умен човека

Същата вечер, първата, прекарана в отделението, на Павел Николаевич му стана страшно за няколко часа.

Твърдата буца на подутината — неочаквана, ненужна, безсмислена, го бе довела тук и хвърлила — както въдичарската кукичка, издърпала рибата, я мята на брега — на желязното болнично легло, тясно и жалко, със скърцаща пружина и вехт дюшек. Бе достатъчно да се преоблече в стаичката килер под стълбището, да се сбогува с близките и да се изкачи в тази стая, за да хлопне зад гърба му вратата, зад която остана предишният живот, а тукашният да се окаже толкова мерзък, че да предизвика в душата му повече страх, отколкото самата подутина. И вече бе невъзможно да се намери нещо приятно и успокояващо, защото сега трябваше да гледа, дори и да не желае, осемте съкрушени същества, от които сякаш и той не се различаваше, осемте болни, облечени в бледорозови, доста износени и излинели пижами, на места прокъсани, а на други — зашити, почти на всички не по мярка; и вече бе невъзможно да избира какво да слуша, защото единствените разговори, които водеха тези хора, събрани от кол и въже, бяха отегчителни, безинтересни и незасягащи Павел Николаевич. Ако можеше, той с удоволствие би им забранил да говорят, особено на този досадник с буйни коси, с бинтована шия и сякаш завинтена за тялото глава, когото наричаха Ефрем.

Но Ефрем не го сдържаше на едно място. Той не лежеше на леглото си, не излизаше от стаята, а неспокойно се разхождаше по тясната пътечка от единия до другия край между двете редици легла. Понякога лицето му се изкривяваше от ужасна гримаса като по време на тежка и продължителна инжекция и той се хващаше за главата, после продължаваше безкрайната си разходка, а след няколко минути спираше отново точно пред леглото на Русанов, навеждаше над таблата цялата неподвижна част на тялото си от кръста нагоре, издаваше напред своето навъсено, с цвят на кълчища лице и му внушаваше:

— Това е краят, професоре! Вкъщи никога няма да се върнеш, разбра ли?

В стаята бе много топло. Павел Николаевич лежеше върху одеялото по пижама и с неизменната тюбетейка. Той оправи очилата си с позлатени рамки, погледна строго към Ефрем, както само той умееше, и отговори:

— Не разбирам, другарю, какво искате от мен. И защо се опитвате да ме уплашите? Аз нали не ви задавам въпроси.

Ефрем само злобно изпръхтя:

— И да задаваш, и да не задаваш, вкъщи няма да се върнеш. Очилата можеш да сдадеш. И новата пижама.

Изрекъл такава грубост, той изправи тромавото си туловище и отново закрачи между леглата, сякаш воден от дявола.

Разбира се, Павел Николаевич можеше да го прекъсне и да го постави на мястото му, но не можа да намери в себе си присъщия за него кураж, който пък след думите на бинтования сатана въобще се изпари. Беше му нужна подкрепа, а вместо това го тласкаха в гробищната яма. Само за няколко часа Русанов изгуби и своето положение, и заслугите си, и плановете за бъдещето и се превърна в седемдесеткилограмово тяло, което не знае какво го очаква утре.

Навярно безкрайната тъга бе се изписала върху лицето му, защото при едно от следващите си приближавания Ефрем спря пред леглото му отново и вече миролюбиво подхвърли:

— А ако се върнеш вкъщи, няма да бъде за дълго и отново — тук. Ракът обича хората. Хване ли някого с щипките си, не го пуска, докато е жив.

Павел Николаевич отново не намери сили да възрази и Ефрем продължи разходката си. А и кой от болните би могъл да го обуздае! Всички лежаха като заковани към леглата си и мълчаха, сякаш не знаеха руски. В отсрещната редица, заради изнесената напред печка, имаше само четири легла, едно от които — точно срещу леглото на Русанов, бе на Ефрем, а на останалите лежаха трима юноши: простовато мургаво момче до печката, млад узбек с патерица, а до прозореца — слаб като глист, сгърчил се на леглото младеж, който непрекъснато стенеше. В редицата, в която бе Павел Николаевич, вляво от леглото му лежаха двама нацмена [1], близко до вратата лежеше руснак — все още момче — високо, остригано, което бе заклет читател, а отдясно, последното легло до прозореца бе заето също от руснак, на чието съседство никой не би се зарадвал: лицето му бе бандитско; изглеждаше така навярно заради белега, който започваше от ъгъла на устните, пресичаше лявата буза и стигаше почти до шията, може би такова впечатление се създаваше от несресаните му щръкнали черни коси или въобще от грубото, сурово изражение; «бандитът» също се ограмотяваше — дочиташе някаква книга.

Вече бяха запалили двете ярки лампи на тавана. Навън бе тъмно. Всички очакваха вечерята.

— Тук има още едно старче — не спираше да говори Ефрем, — но лежи на долния етаж, ще го оперират утре. Та на него още през четиридесет и втора му изрязали малка ракова подутина и му казали — дреболия, върви си по живо, по здраво. Разбираш ли? — Ефрем говореше наперено, но гласът му бе такъв, сякаш се отнасяше за самия него. — Тринадесет години минали, той въобще забравил за някогашното си премеждие, пил водка, не давал мира на женския пол. Мъжага на място, ще видиш. А сега подутината му е ей такава! — Ефрем дори млясна с уста от удоволствие. — От операционната маса, та право на другата, в моргата.

— Е, добре, стига с тези мрачни предсказания! — махна с ръка и се обърна към него Павел Николаевич, който не можа да познае гласа си: дотолкова неавторитетно и жалко бе прозвучал.

Всички замълчаха. Отегчението им се засилваше от момчето — кожа и кости, което непрекъснато се въртеше на леглото си на онази редица. То не можеше да си намери място, гърчеше се, опряло колене в гърдите си, и тъй като не можеше да намери удобна поза, се преобръщаше презглава и тихо стенеше с нозе към възглавницата и с болезнените си гримаси и конвулсии сякаш искаше да покаже какви нетърпими болки го измъчват.

Павел Николаевич не издържа, надигна се, седна на леглото, обу пантофите си и започна безсмислено да разглежда своето шкафче, отваряйки и затваряйки ту вратичката, зад която бяха наблъскани пакетите с продуктите, ту горното чекмедже, побрало тоалетните принадлежности и електрическата самобръсначка.

А Ефрем продължаваше да върви, скръстил ръце на гърдите си. Понякога потръпваше като от инжекция, но не спираше да повтаря протяжно като оплаквачка:

— Така че работата ни е спукана… окончателно спукана…

Павел Николаевич чу лек шум зад гърба си. Обърна се внимателно, защото дори най-лекото движение на шията му причиняваше болка, и видя съседа си, който бе затворил току-що прочетената книга и продължаваше да я върти в големите си, грапави ръце. По диагонал върху тъмносинята корица, а също и върху гръбчето на книгата се виждаше щамповано със златни букви вече полуизтритото име на писателя. Павел Николаевич не можеше да го прочете, а да попита такъв тип, не му се искаше. Той измисли и прякор на съседа си — Хищника, който много му подхождаше.

Хищника с мрачен поглед огледа книгата и нахално високо обяви пред всички:

— Ако Дьомка не беше сложил тази книга в шкафчето, не бих повярвал, че не са ни я подхвърлили нарочно.

— Какво Дьомка? Каква книга? — прекъсна четенето си младежът до вратата.

— Целия град да преровиш, точно такава книга няма да намериш!

Хищника гледаше широкия тил на Ефрем, чиито отдавна неподстригвани коси бяха покрили част от бинтовете, после спря погледа си върху напрегнатото му лице.

— Ефрем! Престани да хленчиш. Вземи тази книжка и почети.

Ефрем спря като разярен бик.

— А защо да чета? Защо, след като всички скоро ще опънем петалата?

— Именно и затова трябва да бързаме. Вземи…

Той вече протягаше книгата, но Ефрем не се помръдна.

— Много е дебела. Не искам.

— А бе ти да не си неграмотен? — не преставаше да го уговаря Хищника.

— Напротив, дори много съм си грамотен! Там, където ми е нужно…

Хищника опипа с ръка перваза на прозореца и като намери молив, отвори на съдържанието на книгата, прегледа го и постави няколко бележки.

— Не се страхувай — промърмори той, — разказчетата са кратки. Отбелязал съм ти няколко, опитай. А и безкрайно ми омръзна с хленченето си. Почети.

— Ефрем не се страхува от нищо! — ядоса се другият, взе книгата и я хвърли на леглото си.

Подпрян на едната си патерица, като куцаше, влезе единственият весел пациент от стаята — младият узбек Ахмаджан, и обяви:

— Лъжиците готови за бой!

Дори и мургавият до печката се оживи:

— Вечерята носят, момчета!

Показа се сестрата в бял халат. Държеше върху дланта си голям поднос почти на височината на раменете си. Тя го свали, хвана го е двете си ръце и обиколи леглата. Всички, с изключение на измъченото момче до прозореца, се размърдаха, за да поемат чиниите. На всеки се падаше по едно шкафче, само Дьомка нямаше свое, а си поделяше шкафчето с кокалестия казах, над устната на когото се бе разпукнал открит, небинтован безобразен тъмен сиво-кафяв струпей.

Независимо, че на Павел Николаевич въобще не му бе до ядене — сега не биха го привлекли дори сервираните вкъщи ястия, — самият вид на болничната вечеря — правоъгълното гумено парче каша от грис с желе и нечистата алуминиева лъжица с два пъти усукана дръжка — още веднъж горчиво му напомняше къде е попаднал и каква грешка може би направи, като се съгласи да постъпи в тази клиника.

Всички, освен стенещото момче, веднага започнаха да се хранят. Павел Николаевич не взе чинията в ръце, а само почука с нокът по нея, оглеждайки се, за да открие на кого да я предложи. Някои от болните седяха с гръб към него, други — полуизвърнати, и само младежът до вратата улови погледа му.

— Как се казваш? — попита Павел Николаевич, без да повиши глас, уверен, че другият ще го чуе.

Въпреки че всички тракаха с лъжиците си, онзи разбра, че се обръщат към него, и с готовност отговори:

— Прошка… Да де… Прокофий Семьонович.

— Вземи.

— Е, може…

Прошка се приближи, взе чинията и благодарен кимна.

А Павел Николаевич, усещайки твърдата буца на подутината под челюстта си, изведнъж съобрази, че тук той не е от леките случаи. От деветимата само Ефрем бе превързан, и то точно на същото място, където и него евентуално биха оперирали, и само един от останалите имаше по-силни болки; единствено здравият казах, който се намираше през легло от Русанов, имаше тъмнокафяв струпей, а младият узбек носеше патерица, но почти не я използваше. При останалите въобще не се виждаше никаква видима подутина и всички те изглеждаха като напълно здрави хора. Особено това се отнасяше за Прошка: той имаше розови бузи, сякаш се намираше в почивен дом, а не в болница, и сега с голям апетит отопваше със залци хляб чинията. Хищника, макар че имаше пепеляво лице, се движеше свободно, разговаряше разпасано и така се нахвърли върху жената, донесла вечерята, че Павел Николаевич се замисли дали не е симулант, постъпил в болницата, за да бъде на държавна издръжка, след като в нашата страна хранят болните безплатно.

Павел Николаевич чувстваше, че подутината му, която сякаш бе съсирена буца кръв, сковава шията му, пречи му да я движи и расте с всеки изминал час, но лекарите тук, изглежда, не се съобразяваха с някакви си часове: от обяд до самата вечеря никой не прегледа Русанов и не му бе назначено никакво лечение. А доктор Донцова именно с екстреното лечение го бе примамила в тази клиника. Значи тя се оказва съвършено безотговорна и престъпно нехайна личност.

Русанов й бе повярвал и губеше златно време в тази препълнена с пациенти и със спарен въздух мръсна стая, вместо да се свърже по телефона с Москва и да вземе самолета.

И съзнанието за извършваната и в момента грешка, за обидното забавяне, всичко това примесено с тъгата, която събуждаше в душата му подутината, така стисна душата на Павел Николаевич, че му стана непоносимо да слуша каквото и да било — непоносим му бе дори звънът на лъжиците по чиниите, както и железните легла, грубите одеяла, стените, лампите и хората. Струваше му се, че е попаднал в капан и до следващия ден е невъзможно да направи решителната крачка.

Дълбоко нещастен, той легна и покри с донесената от дома кърпа очите си, за да не вижда светлината и всичко, което го заобикаляше. За да пропъди мъчителните мисли, той се опита да си представи какво прави в този час семейството му. Юра вече пътува с влака. Това е неговата първа практическа инспекция. Много важно ще бъде да се покаже в най-добрата си светлина, но Юра не е напорист, непохватен е; само дано не се изложи. А Авиета сега е във ваканция в Москва. Нужно й е да се поразвлече, да посети театрите, а главното — трябва да подходи делово, да се огледа, може би и да потърси някои нужни връзки; нали е в пети курс, време е да се ориентира в живота. Тя ще бъде добра журналистка и затова, разбира се, й е нужно да се премести в Москва, защото тук няма да може да се реализира. Най-умната и талантливата в семейството е, няма достатъчен опит, но за сметка на това е много схватлива! Лаврик е малко безделник, не му се учи, но в спорта е направо талант; вече бе на състезание в Рига, където като възрастен прекара няколко дни в хотел. Умее и да шофира. Сега е в ДОСААФ [2], за да получи шофьорска книжка. За втория срок има две двойки и трябва да ги поправи. А Майчето сега навярно е вкъщи и свири на пианото (преди нея никой в семейството не е свирил на някакъв музикален инструмент). А в коридора на килима лежи Джулбарс. През последната година Павел Николаевич бе свикнал да го извежда всяка сутрин, тези разходки бяха полезни и за него. Сега Лаврик ще го замести. Синът му обича понякога да изплаши някой минувач с кучето, а след това да подхвърли: «Не се страхувайте, аз го държа!»

Но цялото сговорно и образцово семейство Русанови, привичният му живот и безупречното жилище само за няколко дни се отдалечиха от него и се оказаха от другата страна на живота. Членовете му живеят и ще живеят, каквото и да се случи с главата на семейството. Колкото и да се вълнуват сега, колкото и да се грижат и плачат, подутината издигна стена пред Павел Николаевич, зад която той остана сам.

Тъй като мислите за семейството не му помогнаха, Павел Николаевич реши да се прехвърли мислено в службата си, където се занимаваше с държавни въпроси. В събота трябваше да се открие сесия на Върховния съвет на СССР. В общи линии не се очакваше някакво изключително решение; вероятно щяха да приемат само бюджета. Когато днес той излезе от дома, за да дойде тук, по радиото предаваха директно доклада за тежката промишленост. Но тук, в стаята, няма дори радио, и в коридора няма, и таз хубава! Трябва поне да си осигури редовното получаване на «Правда». Днес се решава въпросът за тежката промишленост, а вчера бе прието постановление за увеличаване продукцията от животновъдството. Да! Икономическият живот се развива с бурни темпове и, разбира се, предстоят коренни преобразования на различните държавни и стопански организации.

Павел Николаевич се опита да си представи какви именно промени ще настъпят в републиката и областта. Тези реорганизации винаги е посрещал развълнувано като празник. За известно време те го отвличаха от делничната работа, работещите разговаряха за тях по телефона, срещаха се и обсъждаха възможностите. Но независимо в каква посока водеха, понякога и в противоположна, те никого и никога, в това число и Павел Николаевич, не понижаваха, а винаги повишаваха.

Но и с тези мисли той не можа да пропъди лошото си настроение. Усети пронизваща болка в шията си и подутината, безчувствена и глуха, се изпречи пред погледа му и скри целия свят. И отново всичко — и бюджетът, и тежката промишленост, и животновъдството, и реорганизациите — се оказа от другата страна, а зад стената — Павел Николаевич Русанов. Сам.

В стаята долетя приятно женско гласче. Макар днес нищо да не радваше Павел Николаевич, това гласче все пак галеше ухото.

— Температурката ще измерим! — прозвуча, сякаш някой обещаваше да раздаде бонбони.

Русанов махна кърпата от лицето си, опря се на лакът и сложи очилата си. Какво щастие! Това вече не бе унилата черна Мария, а съблазнително налята, спретната жена и не със стегнат кок, а с разпуснати златисти коси, върху които имаше снежнобяла касинка, каквато носят докторите.

— Азовкин! Хей, Азовкин! — весело се обърна тя към младежа до прозореца, надвесена над леглото му. Той лежеше в още по-странна поза от предишната: по диагонал, ничком, с възглавницата под корема си, опрял брадата си върху дюшека, както само кучетата умеят, и гледаше през железните пръчки на кревата, сякаш се намираше в клетка. По опънатото му лице преминаваше сянката на вътрешните болки. Ръката му висеше, докосваща пода.

— Стегнете се де! — опита се да го засрами сестрата. — Не сте толкова зле! Вземете сам термометъра.

Той едва повдигна ръката си от пода, сякаш изтегляше ведро от кладенец, и взе термометъра. Бе толкова безсилен и така страдаше от болките, че едва ли някой би повярвал, че е на седемнадесет години.

— Зоя — помоли той и изстена, — дайте ми грейката.

— Вие сте враг на самия себе си — строго го изгледа Зоя. — Даваха ви грейка, но вие я слагахте не на мястото, където ви бият инжекциите, а на корема.

— Но на мен така ми ставаше по-леко — страдалчески се оправдаваше той.

— Но по такъв начин вие само помагате на подутината си да расте! Вече ви обясниха. В онкологичното въобще не е разрешено, но за вас направиха специално изключение.

— Е, тогава няма да позволя да ми бият инжекции.

Но Зоя вече не го слушаше, а почуквайки с пръсти по таблата на леглото на Хищника, попита:

— А къде е Костоглотов?

(И колко вярно бе уловил характера му Павел Николаевич! Костоглот.) Хищник: колко точно!

— Отиде да пуши — обади се Дьомка, без да вдига глава от книгата си.

— Ще ми пуши той! — измърмори Зоя.

Колко добре се държат понякога девойките! Павел Николаевич с удоволствие гледаше нейната набита стегната фигура и леко изпъкнали очи, вече любувайки й се безкористно, и чувстваше, че му става по-леко. Зоя му се усмихна и му протегна термометъра. Стоеше откъм страната, където се намираше подутината, но дори и с леко повдигане на веждата си не показа, че се ужасява или че не е виждала никога преди това подобен пациент.

— На мен никакво лечение ли не е предписано? — попита Русанов.

— Засега не — отговори тя с извиняваща усмивка.

— Но защо? Къде са лекарите?

— Техният работен ден свърши.

Не трябваше да се сърди на Зоя, но все пак виновен имаше, след като не го лекуваха! А трябваше да бъдат взети мерки! Русанов презираше бездействието и мекушавите характери. И когато Зоя дойде да вземе термометъра, той я попита:

— Къде се намира телефонът, по който мога да се свържа с града? Как да стигна до него?

В края на краищата можеше още сега да позвъни на другаря Остапенко! Мисълта за телефона върна Павел Николаевич към неговия обичаен свят. И към мъжеството. Почувства се отново способен да се бори.

— Тридесет и седем — усмихна се Зоя и на картончето, закачено на средната част на желязната табла, написа първата измерена температура на пациента Русанов, Павел Николаевич. — А телефонът се намира на регистратурата. Но сега не можете да отидете там, защото се влиза от другия вход.

— Почакайте! — Павел Николаевич се изправи и стана сериозен. — Нима в клиниката няма телефон? А ако се случи нещо сега? Например с мен?

— Ще изтичаме и ще позвъним — не се поддаде на паниката му Зоя.

— Но ако навън има буря или проливен дъжд?

Зоя вече бе тръгнала към съседа му, стария узбек.

— През деня няма страшно, а сега там е заключено.

Не ще и дума: бе приятно момиче, но дръзко. Без да му обръща повече внимание, се спря пред казаха. Внезапно повишавайки глас, Павел Николаевич възкликна:

— Но трябва все пак да има и друг телефон! Не може да няма.

— Има — отговори Зоя, седнала на леглото на казаха, — но в кабинета на главния лекар.

— Тогава?

— Дьома… Тридесет и шест и осем… Кабинетът е заключен.

Низамутдин Бахрамович не обича…

И си отиде.

В думите й се криеше известна логика. Разбира се, че бе неприятно някой в твое отсъствие да влиза в кабинета ти. Но тук е болница и все пак трябва да се измисли нещо…

За миг се мярна връзката с външния свят и отново изчезна, замъглена от подутината, която бе голяма колкото юмрук, опрян под челюстта.

Павел Николаевич извади огледалцето и погледна в него. Колко голяма бе станала подутината! И за страничния поглед изглеждаше ужасно, а какво оставаше за своя собствен! Нима е истина? Никой около него няма подобна подутина! А и за четиридесет и пет години Павел Николаевич никога не бе виждал такава чудовищна подутина у друг човек!…

Без да се опита да определи увеличила ли се е още или не, той прибра огледалцето в чекмеджето и отвори шкафчето с намерение да хапне нещо от продуктите, които бе донесъл със себе си.

Двамата грубияни Ефрем и Хищника бяха излезли от стаята. Азовкин бе заел предишната си поза, но вече не стенеше. Останалите пазеха тишина. Някои бяха легнали. Чуваше се само лек шум от прелистване на страници. Оставаше и Русанов да заспи, за да мине по-бързо нощта и да не мисли, а на сутринта да изчака лекарите и да им даде да разберат с кого си имат работа.

Съблече се, легна под одеялото, сложи кърпата върху лицето си и се опита да заспи.

Но тогава отчетливо долови, че на някои от леглата говорят шепнешком. Това го дразнеше. Имаше усещането, че събеседниците са се надвесили над самото му ухо. Той не издържа, махна кърпата от лицето си, повдигна се, като внимаваше да не прави излишни движения заради болката в шията, и откри, че шепне съседът му узбек, слаб, почти съсухрен старец с малка черна козя брада и с черна износена тюбетейка; лежеше по гръб, сложил дланите под главата си, гледаше в тавана и шепнеше: един Господ знаеше, какво; навярно се молеше старият глупак!

— Ей, аксакал [3]! — закани му се с пръст Русанов. — Престани! Пречиш!

Онзи млъкна. Русанов отново легна и закри лицето си с кърпата. Но вече не можеше да заспи. Сега откри, че му пречи режещата очите светлина на лампите на тавана; те не бяха матови, а и абажурът им бе раздърпан. Дори през кърпата проникваше светлина. Павел Николаевич въздъхна тежко и отново внимателно се надигна от възглавницата.

Прошка стоеше до леглото си близо до ключа на лампите и бавно се събличаше.

— Младежо, угасете светлината! — разпореди се Павел Николаевич.

— Но… още не са донесли лекарствата… — засуети се Прошка, но все пак протегна ръка към ключа.

— Какво значи «угасете»? — изръмжа зад гърба на Русанов Хищника. — Подвийте си опашката, тук не сте само вие.

Павел Николаевич най-после седна удобно на леглото, чиято пружина жално изскърца, сложи очилата си и се обърна.

— А вие не можете ли да разговаряте малко по-вежливо?

Бандитското лице на грубиянина се сгърчи и той отговори с нисък, заплашителен глас:

— Не си придавайте важност, не съм ви подчинен.

Павел Николаевич му хвърли изпепеляващ поглед, който въобще не подейства на Хищника.

— Добре, а за какво ви е нужна светлината? — опита се да продължи разговора с по-миролюбив тон.

— За да си бъркам отзад — отговори грубо Костоглотов.

На Павел Николаевич му се стори, че не му достига въздух, макар че вече бе успял да свикне с болничната атмосфера. Този нахалник заслужаваше да бъде изписан за двадесет минути от отделението и да бъде изпратен на работа! Но нямаше подръка никакви конкретни връзки, за да осъществи замисъла си.

— Може да се почете или да се направи нещо друго, например да се излезе в коридора — с основание го посъветва Павел Николаевич. — Защо си присвоявате правото да решавате за всички? Тук има различни болни и трябва да се прави разлика…

— Ще направят — озъби се онзи. — На вас ще напишат в некролога член от еди-коя си година, а нас ще ни изнесат с краката напред.

Такова необуздано неподчинение и безотговорно своеволие Павел Николаевич никога не бе срещал. Не знаеше какво да направи. Разбира се, че не може да се оплаче на онази сестра. Засега не му оставаше нищо друго, освен по най-достойния начин да прекрати разговора. Той свали очилата си, легна и отново покри лицето си с кърпата.

Кипеше от гняв и болка, че се е поддал на увещанията да постъпи в тази клиника. Но и утре няма да бъде късно да я напусне.

Часовникът му показваше осем и нещо. Бе решил да прояви търпение. Все някога ще настъпи тишина.

Но отново някой се заразхожда между леглата. Сигурно се бе върнал Ефрем. Старият паркет жално скърцаше под тежките стъпки и шумът достигаше до слуха на Русанов сякаш през дюшека и възглавницата. Но той бе решил вече да не прави никакви забележки.

И само като си помисли човек още колко много неизкоренена простащина има в нашето население! Как с нейния товар да го въведеш в новото общество!

Вечерта минаваше безкрайно бавно! Влезе сестрата — веднъж, втори, трети, четвърти път; на един донесе някакъв сироп, на друг — прахче, а на следващите двама направи инжекции. Азовкин изписка по време на бодването, отново захленчи за грейката, за да го отпуснат болките. Ефрем продължаваше безкрайното си маршируване, без да намери покой. От леглото си Ахмаджан разговаряше с Прошка. Едва сега всеки се оживяваше истински, сякаш нищо не бе в състояние да го угрижи, сякаш никой не бе дошъл тук, за да се лекува. Дори и Дьомка не легна да спи, а стана и се премести на леглото на Костоглотов и двамата, съвсем близо до Русанов, започнаха да бъбрят.

— Старая се повече да чета — обясняваше Дьомка, — докато съм тук… Имам желание да постъпя в университета.

— Това е добре. Само имай предвид, че образованието не прави човека по-умен.

(На какво учиш момчето, Хищник!)

— Как така?

— Така.

— А какво го прави по-умен?

— Животът.

Дьомка помълча и отговори:

— Не съм съгласен.

— Имахме в нашата част един комисар, Пашкин му бе фамилията. Та той винаги казваше: «Образованието не прави човека по-умен и званието — също. На някой сложат още една звезда на пагона, а той си мисли, че е станал и по-умен. Ама не.»

— И какво излиза? Че не трябва да се учи? Не, не съм съгласен.

— Защо да не трябва? Учи. Само не забравяй, че няма да станеш по-умен.

— Тогава какво означава да бъдеш умен?

— Означава да вярваш на очите си, а не на ушите си. Каква специалност си си избрал?

— Там е работата, че още не съм решил. Искам и история да следвам, и филология.

— А нещо свързано с техниката?

— Не…

— Странно. По наше време бе друго, но сега момчетата се увличат по техниката, а ти — не.

— А мен ме привлича много общественият живот.

— Общественият? Ох, Дьомка, с техниката се живее по-спокойно. Научи се по-добре да сглобяваш радиоприемници.

— Защо ми е да живея спокойно? Сега ако полежа тук два месеца, трябва да наваксам за девети клас и да се подготвя за следващия.

— А учебници?

— Имам два. Стереометрията е много трудна.

— Стереометрията ли? Я ми я подай!

Чу се как Пашка отиде до леглото си и се върна.

— Такааа… Стереометрията на Кисельов… милата… Същата е… Ако правата е успоредна на някоя друга права, разположена в същата равнина, то това означава, че е успоредна и на самата равнина… По дяволите! Това е книжка, Дьомка! Ето така трябва да пишат всички! Тъничка е, а колко неща е побрала!

— Година и половина я изучават.

— И аз съм я изучавал. И всичко знаех!

— Кога?

— Сега ще ти кажа. Също беше в девети клас, втората половина… Значи през тридесет и седма, и осма. Странно ми е, че я държа в ръцете си. Най-много обичах геометрията.

— А след това?

— Какво?

— След училището.

— Постъпих в Геофизическия.

— Къде?

— В Ленинград.

— После?

— Завърших първи курс, а през септември тридесет и девета излезе указ да се постъпва в армията след навършени осемнадесет години и прибраха и мен.

— После?

— Не знаеш ли какво стана? Войната.

— Офицер ли бяхте?

— Не, сержант.

— А защо?

— Защото, ако всички бяха станали генерали, нямаше да има кой да спечели войната… Така… Ако равнината преминава през права, успоредна на друга равнина, то правата, която я пресича… Слушай, Дьомка! Искаш ли всеки ден да се занимаваме със стереометрията? О, как ще напреднеш! Искаш ли?

— Искам.

(Само това оставаше! Всеки ден до ухото му!)

— Ще ти предавам уроци и ще те изпитвам.

— Съгласен.

— Иначе наистина времето тук ще бъде загубено. Още сега ще започнем. Да започнем от тези три аксиоми. Имай предвид, че те са доста прости, но след това ще ги намираш във всяка теорема и трябва да ги знаеш. Ето първата: ако двете крайни точки на правата лежат на равнината, то и която и да е точка на правата лежи в нея. В какво се крие смисълът? Да приемем, че учебникът е равнина, а моливът — правата. Така… Сега се опитай да разположиш…

Започнаха да повтарят дефинициите за аксиомите, но Павел Николаевич твърдо бе решил да мълчи, обърнал им демонстративно гръб. Накрая замълчаха и се разотидоха. След двойната доза приспивателно заспа най-после и Азовкин. Но почти веднага след това започна да кашля узбекът аксакал, към който Павел Николаевич бе обърнат с лице. И лампите бяха угасени, а той, проклетникът, не преставаше; толкова противно кашляше — дълго и с хрипове, сякаш след миг щеше безнадеждно да се задави.

Павел Николаевич се обърна с гръб и към него. Свали кърпата от лицето си, но все пак около него не цареше истинска тъмнина: влизаше светлина от коридора, където се чуваше шум от стъпки на хора, които блъскаха железните плювалници и някакви кофи.

Сънят не идваше. Подутината потискаше Русанов. А толкова щастлив и полезен бе животът, преди да стигне края на пропастта — тази клиника. Изпитваше жал към себе си. Сълзите бяха готови да потекат по лицето му.

За появата им помогна Ефрем, който и в тъмнината не намери спокойствие, сега разказваше на Ахмаджан някаква идиотска приказка.

— За какво му е на човек да живее сто години? И не трябва. Ето какво се е случило. Давал този… Аллах на всички животни по петдесет години живот. Човекът пристигнал последен, а на Аллах му останали само двадесет и пет години.

— Четвърт век значи? — прекъсна го Ахмаджан.

— Да де. И се обидил човекът, че е малко. Аллах казва: «Стигат ти», а човекът: «Не.» «Е, тогава — казал Всевишният — върви и ако намериш някой, който да има излишни години, помоли го да ти ги даде.» Тръгнал човекът и срещнал кон. «Слушай — рекъл, — годините на живота са ми малко. Дай ми от твоите.» Конят отговорил: «Вземи двадесет и пет.» Продължил нататък, срещнал куче, което също се съгласило да му даде двадесет и пет години; същото обещала и маймуната. Върнал се човекът при Аллах, който му отговорил: «Да бъде твоето. Първите двадесет и пет години ще живееш като човек, вторите ще работиш като кон, третите ще лаеш като куче, а последните двадесет и пет години ще ти се смеят, както се смеят на маймуната…»

Глава 3 Пчеличка

Макар Зоя да бе оправна, пъргава и доста бързо да сновеше по етажа си от масата на сестрите до леглата и обратно, тя се убеди, че не успява до края на работния си ден да изпълни всичките си задължения. Тогава тя се разбърза и угаси лампите в мъжката и в по-малката женска стая. А в другата огромна женска стая, където имаше повече от тридесет легла, жените никога не преставаха съвсем да говорят, независимо дали светлината е угасена или не. Повечето от тях бяха отдавна в отделението, болничната атмосфера им бе омръзнала, сънят им бе неспокоен; вътре бе задушно и по тази причина постоянно спореха дали вратата към балкона трябва да бъде отворена. А имаше и няколко непоправими бъбривки, които непрекъснато търсеха слушатели. До среднощ, а понякога и до по-късно в стаята обсъждаха цените, качеството на продуктите и мебелите, характерите на децата, съпрузите и съседите си или пък теми, смущаващи заради безсрамния начин, по който ги разискваха.

А днес отгоре на всичко миеше пода санитарката Нела, с голям задник, креслива като уличница, с големи вежди и дебели устни. Тя отдавна бе започнала да мие, но никога не успяваше да свърши навреме, защото се намесваше във всеки разговор. А и Сибгатов, чието легло се намираше във вестибюла до вратата на мъжката стая, очакваше да му донесат разтвора за промивката. Заради нея, а и защото се стесняваше от лошата миризма на раната, която се намираше малко под кръста му, близо до опашката, той доброволно прие да остане във вестибюла, макар да бе постъпил тук преди всички пациенти и вече се чувстваше не в ролята на пациент, а на човек, чиято постоянна работа се намира в болницата.

Влязла мълниеносно в женската стая, Зоя направи на два пъти забележка на Нела, която й се озъби и продължи работата си със същия темп. Бе по-възрастна от Зоя и приемаше като обида, че трябва да се подчинява на такова момиче. Днес Зоя дойде на работа в празнично настроение, но поведението на санитарката й го помрачи. В общи линии тя смяташе, че всеки човек има право на известна свобода и идвайки на работа, не е задължително да се претрепе, но съществуваше разумна мярка, особено когато работата бе свързана с болни.

Най-после Зоя успя да раздаде лекарствата и да свърши, Нела изми пода, угасиха лампите в женската стая, а във вестибюла оставиха само нощната. Наближаваше дванадесет часът, когато Нела направи в малкото легенче разтвора за промивката и го отнесе при Сибгатов.

— О, капнах — прозя се шумно тя. — А сигурно ще се забавя още триста минути. Слушай, ти навярно ще се мотаеш още цял час, а аз не мога повече да чакам. Като свършиш, свали легенчето долу, а? Става ли?

(В това солидно старо здание с просторни вестибюли нямаше пряко стълбище за горния етаж.)

Вече бе много трудно да се разбере какъв е бил преди Шариф Сибгатов: боледуваше толкова отдавна, че от предишния му живот сякаш вече не бе останало нищо. Но и след трите години, преминали в непрестанна потискаща болка, този млад татарин бе най-кроткият и вежлив човек в цялата клиника. Той често и плахо се усмихваше, сякаш се извиняваше за продължителните грижи, които се полагаха за него. За периодите от по четири и шест месеца, които прекарваше в болницата на няколко пъти, той бе опознал всички лекари, сестри и санитарки, а и те го познаваха. Но Нела бе нова тук, едва от няколко седмици.

— Ще ми бъде трудно — тихо възрази Сибгатов. — Ако имаше къде да излея легенчето, бих се опитал…

Масата, зад която седеше Зоя, се намираше наблизо; тя чу разговора и скочи.

— Как не те е срам! Той не може да движи гърба си, а ти искаш да отнесе сам легенчето, така ли?

Изрече задъхано, но полушепнейки думите, за да не чуе и някой друг освен тримата. А Нела й отговори така, че да се чуе на целия втори етаж:

— А защо да ме е срам? И аз излизам от тук като пребито куче.

— Ти си на дежурство! Пари ти плащат! — още по-тихо се възмути Зоя.

— Ха, плащат! Нима това са пари? В текстилната фабрика изкарвах повече.

— По-тихо не можеш ли да говориш?

— Ооох — изстена толкова високо къдрокосата Нела, че се чу в целия вестибюл, — милата ми приятелчица, възглавничката! Умирам за сън… Прекарах славно предишната нощ с шофьорчетата… Е, добре, пациенте, ти след това пъхни легенчето под леглото, а аз на сутринта ще го изнеса.

Прозя се, без да прикрива устата си, и каза на Зоя:

— Ще прекарам дежурството там, на диванчето, като на заседание…

И без да дочака разрешение, се отправи към страничната врата, която водеше към обзаведена с меки мебели стая, предназначена за лекарски заседания и петминутни оперативки.

Имаше още доста несвършена работа — не всички плювалници бяха изчистени, а и подът на вестибюла плачеше за мокър парцал, но Зоя спря погледа си върху широкия гръб на Нела и се сдържа. Тя също отскоро работеше тук, но вече бе успяла да разбере, че не можеш да искаш от мързеливия да се напъне, а работливият ще свърши и неговата работа. Утре сутринта застъпва Елизавета Анатолиевна, която ще свърши и своята, и оставената й от Нела работа.

Сега, когато Сибгатов остана сам, той се разголи до кръста, клекна в неудобно положение над легенчето близо до леглото и остана така, стараейки се да не мърда, защото всяко движение му причиняваше пареща болка, която се появяваше и при най-лекото докосване; дори постоянният допир на бельото бе нетърпим. Той никога не бе виждал как изглежда раната му отзад, макар понякога да я опипваше с пръсти. По-миналата година го внесоха на носилка в тази клиника, защото не можеше да става и да се движи; тогава го гледаха много лекари, но през цялото време го лекува Людмила Афанасиевна. За четири месеца болката напълно изчезна! Той ходеше свободно, навеждаше се и от нищо не се оплакваше. Когато го изписваха, целуна ръка на Людмила Афанасиевна, а тя само го предупреди: «Бъди внимателен, Шариф! Не скачай и пази да не се удариш на това място!» Но Сибгатов не можа да си намери подходяща работа и се принуди да се върне на предишната като експедитор. Как можеше при това положение да не скача от каросериите на земята и да не помага на товарачите и шофьорите? Всичко вървеше нормално до деня, когато някакво буре се търколи от камиона и удари Шараф точно по злополучното място. Раната скоро гнояса и оттогава Сибгатов остана като прикован към раковия диспансер.

С чувство на натрапчива досада Зоя седна зад масичката и се зае още веднъж да провери дали е изпълнила всички предписани процедури, повтаряйки с писалката онези думи, чиито букви заради отвратителната хартия се бяха превърнали в мастилени петна. Беше безполезно да пише рапорт. А и това не бе в характера й. Трябваше да се справи сама, но тъкмо с Нела не й се удаваше. Нямаше нищо лошо в това да се поспи. Когато санитарката бе жена на място, и самата Зоя би поспала няколко часа, но сега се налагаше да бодърства.

Тя разглеждаше тетрадката си, но долови, че някакъв мъж се приближи и седна до нея. Вдигна глава и видя, че това е Костоглотов, огромен, с невчесани, отдавна сплъстени коси; големите му ръце почти не можеха да влязат в страничните джобове на горната част на болничната пижама.

— Отдавна трябваше да спите — с обвинителен тон се обърна към него Зоя. — Докога ще се разхождате?

— Добър вечер, Зойче — изрече Костоглотов, стараейки се гласът му да прозвучи колкото се може по-меко.

— Лека нощ — поправи го усмихната тя. — Добър вечер беше, когато ви измервах температурата.

— Не ме укорявайте. Тогава изпълнявахте служебните си задължения, а сега аз съм ви на гости.

— Така ли? — попита изненадана Зоя, без предварително да се замисли, че клепачите й се затварят и отварят бързо или че гледа с прекалено широко отворени очи. — Защо мислите, че приемам гости?

— Защото по време на нощните дежурства винаги зубрехте, а сега не виждам учебници на масичката. Взехте ли последния изпит?

— Наблюдателен сте. Взех го.

— И с каква оценка? Впрочем това няма значение.

— Четворка. А защо да няма значение?

— Помислих си, че сте получили тройка и че сигурно ще ви бъде неприятно да го съобщите. И сега ваканция?

Тя кимна с весело изражение на лицето. Вярно, защо в края на краищата се разстройваше? Чакат я две седмици ваканция. Какво блаженство! След работа не трябваше да ходи никъде! С колко много свободно време ще разполага! А по време на дежурствата може и книжки да почете, и да поговори.

— Значи съм добре дошъл?

— Сядайте.

— Кажете, Зоя, нали ваканцията, ако не се лъжа, по-рано започваше от двадесет и пети януари?

— Да, но есента ходихме да берем памук. Така е всяка година.

— И колко още ви остава да учите?

— Година и половина.

— После къде ще ви разпределят?

Тя повдигна закръглените си рамене.

— Родината е необятна.

Дори когато гледаше спокойно, големите й очи бяха изпъкнали, сякаш полусферата на клепачите бе прекалено малка за тях.

— Но тук няма да ви оставят?

— Разбира се, че не.

— А как ще изоставите семейството си?

— Какво ти семейство! Имам само баба. Ще я взема със себе си.

— А родителите?

Зоя въздъхна.

— Майка ми умря.

Костоглотов я изгледа и не попита за бащата.

— А вие местна ли сте?

— Не, от Смоленск.

— Виж ти! И отдавна ли сте го напуснали?

— По време на евакуацията.

— Значи сте били… на девет години?

— Аха. Завърших втори клас… А след това дойдохме и останахме тук с баба.

Зоя протегна ръката си към голямата светлооранжева пазарска чанта, сложена на пода до стената, извади от нея малко огледалце, свали бялата касинка, която носеха сестрите, леко разроши полусплесканата си прическа и оправи въздушната извивка на надвесения над челото й златист кичур.

Златният отблясък на косите й сякаш се отрази и върху суровото лице на Костоглотов, който я гледаше с нескрито обожание.

— А вашата баба къде е? — попита шеговито Зоя, след като прибра обратно в чантата огледалцето си.

— Моята баба — напълно сериозно отговори Костоглотов — и майка ми… умряха по време на блокадата.

— Ленинградската?

— Ъхъ… А сестричката загина от снаряд. Също бе медицинска сестра. Съвсем момиченце…

— Да — въздъхна Зоя. — Колко хора си отидоха по време на блокадата! Проклет да бъде Хитлер!

Костоглотов се усмихна.

— Че Хитлер е проклет, това се разбира от само себе си. Но въпреки това не само той според мен е виновен за ленинградската блокада.

— Защо?!

— Ами известно бе, че Хитлер идваше, за да ни унищожи. Нима някой е очаквал, че той ще отвори вратичката и ще предложи на попадналите в клопката на блокадата: излизайте един по един, за да не си пречите? Той воюваше, беше враг. А за блокадата е виновен и още някой.

— Но кой? — прошепна безкрайно изумената Зоя, която досега не бе чувала нищо подобно, а и не бе предполагала, че е възможно.

Костоглотов събра черните си вежди в една линия.

— Да кажем, че онзи или онези, които трябваше да бъдат готови за войната, дори и ако към Хитлер се бяха присъединили Англия, Франция и Америка. Онзи, който получаваше заплата десетки години и знаеше за ключовото положение на Ленинград и отговаряше за неговата отбрана; онзи, който оцени степента на интензивност на бъдещите бомбардировки и се досети да скрие продоволствените складове под земята. Именно той или те заедно с Хитлер погубиха моята майка.

По думите му всичко изглеждаше едновременно и много просто, и безкрайно изненадващо и ново.

Сибгатов тихо клечеше над своето легенче зад тях, в ъгъла.

— Но тогава?… Тогава трябва да ги съдят… — прошепна Зоя.

— Не знам. — Костоглотов стисна и без това тънките си устни. — Не знам.

Зоя повече не сложи касинката си. Най-горното копче на халата й бе откопчано и добре се виждаше нежно матовата, със златисти косъмчета кожа на шията й.

— Зойче, а аз съм при вас и по работа.

— Ето какво било! — Миглите й отново запърхаха. — Тогава трябва да дойдете по време на дневното ми дежурство, а сега е време да спите! Пък казахте, че идвате на гости!

— Така е. Но докато не сте станали все още дипломиран лекар, протегнете ми по човешки ръка.

— А лекарите не ви ли протягат?

— Техните ръце са съвсем други… А и не ги протягат. Зойче, през целия си живот не съм обичал да ме правят на маймуна. Тук ме лекуват, но никой не си прави труда да ми обясни от какво. Не съм свикнал така. Видях веднъж, че носите една книга — «Патологична анатомия». Нали така?

— Да.

— В нея се говори за подутините, нали?

— Да.

— Бъдете добра, донесете ми я! Длъжен съм да я прелистя и да науча някои неща. Искам да ги знам само за себе си.

Зоя се намуси и поклати глава.

— На болните е противопоказно да четат медицински книги. Дори когато като студенти изучаваме дадена болест, ни се струва…

— Това не се отнася за мен! — удари с голямата си лапа по масата Костоглотов. — Прекалено много съм плашен в живота си, та вече съм претръпнал. Преди Нова година един хирург кореец, който ми постави диагноза в областната болница, също не искаше да ми обясни като на човек. А когато му изръмжах: «Говорете!», той също като вас: «Не ни е позволено!» Обясних му: «Трябва да уредя някои семейни работи!» Е, и той ме успокои: «Остават ви още три седмици, повече не обещавам!»

— Но с какво право!…

— Мъж на място! Човек! Стиснах му ръката. Длъжен съм да зная! Та нали ако аз половин година преди това се мъча, а през последния месец не мога нито да лежа, нито да седя, нито да спя, ще премисля много неща! През тази есен по себе си разбрах, че човек може да премине линията на смъртта, преди тялото му да е умряло. Кръвообращението и храносмилането още може да функционират, но ти вече си минал подготовката за смъртта психически. И си я преживял/Всичко, което виждаш около себе си, го приемаш безстрастно, като от гроба. И макар да не си се смятал никога за християнин, изведнъж забелязваш, че все пак си простил на всички, които са те обиждали, и не таиш омраза към жестоките си гонители. Просто всички и всичко ти е безразлично. Не се стремиш нищо да поправиш, за нищо не тъгуваш. Дори бих казал, че това е естествено, уравновесено състояние. Сега ме изтръгнаха от него, но аз не зная дали да се радвам. Ще се върнат всички страсти — и добрите, и лошите.

— И защо важничите? Как да не се радвате! Кога постъпихте тук? Колко дни има оттогава?

— Дванадесет.

— Тук, във вестибюла, на диванчето се въртяхте. Беше страшно човек да ви гледа — лицето ви бе жълто като на покойник, нищо не слагахте в устата си, температурата ви бе и сутрин, и вечер тридесет и осем… А сега? Ходите на гости… Та това е цяло чудо — за дванадесет дни се съвзехте! Толкова рядко се случва.

И наистина тогава върху лицето му бяха издълбани сякаш с длето дълбоки, сиви, безброй бръчки от постоянното напрежение, а сега бяха далеч по-малко.

— Цяло щастие е, че рентгеновите лъчи не ми се отразиха зле.

— Но това толкова рядко се случва! — сърдечно заяви Зоя. Костоглотов се усмихна.

— Успехът е бил толкова рядък мой гост, че приемам за справедливост милостта на рентгена. Дори и сънищата ми сега са неопределено приятни. Мисля, че е признак за скорошно оздравяване.

— Допускам, че е така.

— Именно затова искам да разбера в какво се състои методът на лекуване и свързаните с него перспективи и евентуални усложнения. Чувствам се толкова добре, че може би лечението трябва да се прекрати. Искам да разбера… Нито Людмила Афанасиевна, нито Вера Корнилиевна си правят труда да ми обяснят, а продължават да ме лекуват като маймуна. Зоя, донесете ми книжката, моля ви! Няма да ви издам.

Зоя колебливо посегна към чекмеджето на масата.

— Тя е тук? — досети се веднага Костоглотов. — Зоя, дайте ми я! — Той протегна ръката си. — Кога е следващото ви дежурство?

— В неделя през деня.

— Тогава ще ви я върна! Разбрахме се!

Колко мила и невисокомерна бе тя с този златист кичур и леко изпъкнали очи. А не виждаше как самият той изглежда с разпръснатите на всички страни остри коси, сплеснати от възглавницата, с показващия се под незакопчаната горна част на пижамата ъгъл на шаблонната болнична риза от американ.

— Такааа… — прелистваше бързо книгата Костоглотов, спирайки се на отделните глави. — Много добре. Тук ще намеря всичко, което ме интересува. Благодаря! А то, един дявол знае, може да прекалят с лекуването. Те само държат да не пропуснат поредната отметка в болничния картон. Може би все още имам шанс да се отърва. И добре подбраните лекарства могат да удължат годините…

— А, така ли! — плесна с ръце Зоя. — Не трябваше да ви я давам! Бързо я върнете!

Тя протегна първо едната си ръка, после и другата и хвана книгата, но той без усилие я изтръгна от ръцете й.

— Ще я скъсаме, от библиотеката е! Дайте ми я!

Закръглените й рамене и ръце опъваха халата. Шията й беше нито слаба, нито пълна, нито къса, нито дълга, а удивително съразмерна.

Дърпайки книгата, те незабелязано се бяха доближили един до друг и всеки гледаше другия в упор. От неговото лице не слизаше усмивката и дори белегът вече не изглеждаше толкова страшен — бе почти избледнял. Със свободната си ръка разтваряйки пръстите й, които се бяха вкопчили в книгата, Костоглотов шепнешком я уговаряше:

— Зойче, та нали вие ненавиждате невежеството и сте за просвещението. Нима може да се пречи на хората да се развиват? Пошегувах се, нямам намерение да бягам където и да било.

Също шепнейки, тя отговори:

— Но вие не заслужавате да четете още и поради това, че сте позволили здравето ви да стигне до това положение. Защо не дойдохте по-рано? Пристигнахте, когато вече почти бяхте в безнадеждно състояние.

— Ех — въздъхна тихо Костоглотов, — нямаше никакъв транспорт…

— Нима още съществуват такива селища без транспорт? Можехте със самолет! И защо трябваше да чакате толкова? Защо не се преместихте в някое по-културно място? Някакъв лекар или поне фелдшер нямаше ли там?

Тя окончателно пусна книгата.

— Имаше гинеколог. Дори двама…

— Двама гинеколози! — възкликна Зоя. — Там само жени ли живееха?

— Напротив, не достигаха. Други доктори нямаше. И лаборатория също. Бе невъзможно да вземат кръв за изследване. А се оказа, че моята РУЕ [4] е шестдесет, а никой не знаеше това.

— Ужас! И продължавате да се двоумите дали да се лекувате или не? Ако не жалите себе си, поне помислете за децата си!

— За децата ли? — сепна се Костоглотов, сякаш цялата тази весела разправия с книгата се бе случила на сън и той отново си възвърна и суровото лице, и забавения говор. — Нямам никакви деца.

— А съпругата не е ли човек?

Той още по-бавно отговори:

— И съпруга нямам.

— Първата дума, която можеш да чуеш от мъж, е не. А какви семейни работи имахте намерение да уреждате? Какво обяснихте на онзи кореец?

— Излъгах го.

— Може би и мен сега лъжете?

— Не, наистина не — върху лицето на Костоглотов легна сянка. — Не винаги прекалявам.

— А може би тя не е могла да изтърпи характера ви? — съчувствено го погледна Зоя.

Костоглотов бавно поклати глава.

— Никога не съм имал жена.

Зоя се чудеше на колко години е в действителност той. На два пъти понечи да го попита, но в последния момент се отказваше.

Седеше с гръб към Сибгатов, а с лице към Костоглотов, който добре видя как татаринът безкрайно внимателно се повдигна от легенчето, като се държеше с двете ръце за кръста; стоеше така, докато изсъхне. Изглеждаше претръпнал: непоносимата болка бе преминала, но нямаше за какво да се радва.

Костоглотов си пое дъх и така тежко въздъхна, сякаш дишането бе единствената му работа.

— Ох, как ми се иска да запуша! Тук никак ли не е позволено?

— Абсолютно! А и за вас пушенето означава смърт.

— В никакъв случай?

— В никакъв! Особено в мое присъствие.

Но се усмихна.

— Но все пак една ще може?

— Засрамете се! Болните спят…

Въпреки забележката й той извади дълго цигаре ръчна изработка и го пъхна в устата си.

— Знаете какво говорят: младият трябва да се жени рано, а старият — късно. — Той се облакъти с двете си ръце върху масата. — Почти се бях оженил след войната, макар че и аз, и тя бяхме студенти. Въпреки това щяхме да се оженим, но всичко се обърна с главата надолу.

Зоя гледаше навъсеното, но волево лице на Костоглотов. Раменете и ръцете му бяха костеливи, но това се дължеше на болестта.

— Не се ли получи?

— Тя… както се казваше тогава… изчезна безследно — той затвори едното си око, — но после се оказа, че е жива. Миналата година разменихме няколко писма…

Той се сепна, видя, че държи цигарето в ръка, и го прибра обратно в джоба.

— Знаете ли… От няколко фрази в писмата й изведнъж се замислих дали наистина и преди е притежавала онова съвършенство, което виждах в нея. И какво разбираме от живота на двадесет и пет години?

Той гледаше Зоя в упор с тъмнокафявите си очи.

— Например вие сега… Мислите ли, че разбирате нещо от мъже? Абсолютно нищо!

Зоя се засмя.

— А може би разбирам?

— Не може да бъде — подчерта Костоглотов. — Това, което приемате като разбиране, няма нищо общо с истината. И когато се омъжите, ще осъзнаете грешката си.

— Хубава перспектива, няма що! — поклати глава Зоя и от голямата си оранжева чанта извади бродерия: неголяма, опъната на гергеф, с извезан вече със зелени конци щъркел, а лисицата и гърнето — само очертани.

Костоглотов погледна така, сякаш не вярваше на очите си.

— Вие бродирате?

— Защо се учудвате?

— Не мога да си представя, че сега една студентка по медицина може да се занимава с ръкоделие.

— За първи път ли виждате момиче, което бродира?

— Може би в най-ранното си детство. В началото на двадесетте години. Но и тогава това занимание се приемаше за буржоазна отживелица. За това биха ви дали да разберете на някое комсомолско събрание.

— Сега това е модно. Не сте ли виждали?

Той поклати глава.

— И го осъждате?

— Не… Напротив. Толкова уютно се чувствам… Любувам се.

Зоя се зае с бродерията си. Извезваше бод след бод, без да откъсва погледа си от гергефа, а Костоглотов й се любуваше. Жълтата светлина на настолната лампа падаше върху миглите й и ги позлатяваше, както и осветената част на роклята.

— Вие сте пчеличка с косичка.

— Какво? — погледна го изпод вежди Зоя.

Той повтори.

— Така ли? — тя сякаш очакваше по-голям комплимент. — А там, където живеете, след като почти никой не бродира, може ли човек просто така, свободно, да си купи мулине [5]?

— Как го казахте?

— Му-ли-не. Ето такива конци в различни цветове. Тук е страшно трудно да се намерят.

— Ще запомня и ще попитам. Намеря ли, непременно ще ви изпратя. А ако се окаже, че разполагат с неограничени количества, може би за вас ще бъде по-изгодно да се преселите въобще при нас?

— А къде все пак се намира това при нас?

— С една дума — в целината.

— Така ли?

— Когато пристигнахме там, никой не мислеше, че отива в целината. А след като се оказа, че е така, започнаха да пристигат и ентусиастите. Ако подлежите на разпределение, помолете да ви изпратят при нас! Навярно няма да ви откажат, защото на никого досега не са отказали.

— Нима е толкова лошо при вас?

— Никак. Просто хората имат невярна представа за това кое е добро или лошо. Да живееш в пететажна клетка, да чукат и ходят над главата ти, да чуваш пуснато докрай радио от всички страни, се смята за щастие, а да живееш като трудолюбив земеделец в къщурка от плет, измазана с глина, се възприема като огромна беда.

Той говореше сериозно, с онази убеденост, когато човек няма желание дори да повиши глас, за да подсили аргументите си.

— Всъщност целината степ ли е или пустиня?

— Степ. Дюни няма. Само тук-там се среща някакво далечно подобие на тревичка. Расте жантак — не знаете ли, че това е камилски бодил? Да, наистина е бодил, но през юли по него се появяват розови цветчета, които имат особено фин мирис. Казахите правят от него около сто лекарства.

— Значи това място се намира в Казахстан?

— Да.

— И как се казва?

— Уш Терек.

— Аул?

— Може и така да се каже, а може и да се приеме за районен център. Има болница, но не достигат лекари. Пристигайте!

Той примижа.

— И повече нищо не расте?

— Съществуват доста поливни площи със захарно цвекло и царевица. А в зеленчуковите градини има каквото душа ти иска. Стига човек да се труди. На пазара от гърците може да се купи мляко, от кюрдите — овнешко, а от немците — свинско. Ако можехте да видите какви живописни пазари има! Всички се обличат в националните си облекла и пристигат на камили.

— Вие агроном ли сте?

— Не, землемер.

— С една дума, защо живеете там?

Костоглотов се почеса по носа.

— Много ми харесва климатът.

— И с транспорта ли е лоша работата?

— Неее… Има коли колкото искате.

— И все пак защо да замина за там?

Тя го погледна изпитателно. За времето, през което говореха, чертите на лицето му бяха станали по-омекотени.

— Вие ли? — Костоглотов свъси вежди, сякаш се мъчеше да измисли тост. — А откъде знаете, Зойче, точно в коя точка на земята ще бъдете щастлива и в коя — нещастна? И кой въобще може да каже, че го знае?

Глава 4 Тревогите на болните

За болните, чиято подутина налагаше спешна хирургическа намеса, нямаше места в стаите на долния етаж и затова ги настаняваха и на горния заедно с онези, на които бе предписано облъчване. По тази причина всяка сутрин там минаваха едновременно две визитации: хирурзите преглеждаха пациентите, на които предстоеше операция, а физиотерапевтите — своите.

Но четвърти февруари бе петък, операционен ден, и затова хирурзите не минаваха на визитация. Доктор Вера Корнилиевна Хангард, лекуващ лекар на облъчваните пациенти, след оперативката също не тръгна веднага на визитация, а като стигна до вратата на мъжката стая, надникна вътре.

Доктор Хангард беше със среден ръст, но изглеждаше много стройна поради това, че талията й бе неестествено тънка. Косите й, завързани отзад на опашка противно на модата, бяха малко по-светли от черния цвят, но по-тъмни от тъмнорусия, поради който често ни предлагат не съвсем уместната дума кестеняви, след като би било по-правилно да се каже черно-руси, тоест между черни и руси.

Ахмаджан я забеляза и радостен й кимна. Костоглотов вдигна глава от голямата книга и отдалече се поклони. Тя се усмихна и на двамата, размаха им пръст като майка, която предупреждава децата си да мируват, и почти веднага отмина.

Днес Вера Корнилиевна трябваше да направи визитация по стаите заедно със завеждащата лъчевото отделение Людмила Афанасиевна Донцова, но нея я бе извикал и задържал при себе си главният лекар Низамутдин Бахрамович.

Само веднъж седмично, именно по време на тази обиколка по стаите, Донцова жертваше рентгенодиагностиката. Обикновено в двата първи утринни часа, когато очите виждаха най-добре, а умът бе най-бистър, тя седеше с един от ординаторите пред екрана. Смяташе това време за най-важния момент от работата си, защото за повече от двадесетгодишния си лекарски стаж бе разбрала колко жестоко се плащат грешките именно при поставянето на диагнозата. В нейното отделение имаше трима лекари, всички млади жени, и за да не изостане нито една от диагностиката, Донцова ги въртеше непрекъснато: те прекарваха по три месеца в амбулаторния прием, в рентгенодиагностичното отделение и като лекуващ лекар в клиниката.

Вера Корнилиевна Хангард сега се намираше точно в третия етап. Най-главното, опасното и най-малко свързано с изследванията при него бе контролирането на вярната дозировка на облъчването. Не съществуваше формула, по която биха могли да се определят точно интензивността и дозата на облъчване така, че те да се окажат най-смъртоносни за раковото огнище, скрито под обвивката на подутината, и най-безвредни за останалата част на тялото. Да, не съществуваше формула, а само известен опит, интуиция и възможност за контролиране на правилността на лечението по състоянието на болния. Това също бе своеобразна операция, но не със скалпел, а с опипващ на пръв поглед слепешката лъч, изискващ известен период от време. Бе невъзможно при това положение да не се наранят или унищожат и здрави клетки.

Останалите задължения на лекуващия лекар изискваха единствено методичност: навреме да се определят анализите, да се проверяват и да се нанасят съответните изменения в развитието на болестта. Няма лекар, който да обича да попълва разграфените формуляри, но Вера Корнилиевна се примиряваше, защото през тези три месеца имаше свои болни — не някакви неопределени сенки върху рентгеновия екран, а живи хора, които й вярваха и очакваха гласа и погледа й. И когато й се налагаше да предаде отговорността за състоянието им на лекуващия лекар, винаги съжаляваше поради факта, че се разделя с онези, които не е успяла да доизлекува.

Дежурната медицинска сестра Олимпиада Владиславовна, възрастна, сивокоса жена с доста внушителна осанка, на пръв поглед изглеждаща по-представителна от останалите лекари, предупреди подлежащите на облъчване пациенти да не напускат стаите си. Но в голямата женска стая сякаш само това и чакаха: веднага една след друга, облечени в сивите си халати, се изнизаха по стълбището на долния етаж, за да видят дали са дошли чичкото, който продаваше сметана, и лелята с млякото; за да надникнат през прозореца до входа на клиниката в операционната (над боядисаните в бяло долни стъкла можеха да мярнат само главите на хирурзите и сестрите и неестествено ярката светлина, идваща от тавана); да измият бурканчетата на мивката и да навестят познатите си.

Не само съдбата им на чакащи операция жени, но и сивите, тънки, бархетни, протрити от дългата употреба халати, които изглеждаха ужасно дори когато бяха изрядно чисти, лишаваха пациентките от женското им обаяние. Външният вид на халатите бе също отвратителен: бяха еднакво големи по размер и ставаха на която и да е пълна жена, а ръкавите изглеждаха несъразмерно големи. Горната част на мъжките пижами на бледорозови ивици изглеждаха далеч по-добре, а халатите на жените бяха дори без илици и копчета. Някои от пациентките ги скъсяваха, други — удължаваха, но всички ги носеха силно пристегнати през кръста с коланчетата, за да не се виждат блузките, и по тази причина всички без изключение вървяха с ръка на гърдите. Угнетени от болестта и съзнаващи, че изглеждат невзрачно в халатите, жените не бяха в състояние да зарадват ничий поглед и го съзнаваха.

А в мъжката стая всички с изключение на Русанов очакваха спокойно визитацията.

Старият узбек Мурсалимов, пазач в колхоз, лежеше по гръб върху застланото легло както винаги с неизменната протрита тюбетейка на главата си. Той би трябвало вече да се радва, че поне кашлицата не го измъчва. Бе сложил ръце върху успокоените си гърди и гледаше в една точка на тавана. Неговата тъмнобронзова кожа, полупрозрачна като пергамент, сякаш бе обтегната върху лицето му: дори можеше да се види костта на носа, напомняща скелет на риба, скулите и долната челюст, покрита с остра, рядка козя брада; ушите му изглеждаха неестествено изтънели с плоски хрущяли. Човек оставаше с убеждението, че скоро съвсем ще изсъхне и ще потъмнее като мумия.

На съседното легло казахът овчар Егенбердиев, мъж на средна възраст, не лежеше, а седеше, скръстил краката си, сякаш се бе разположил на плъстената черга у дома си. Бе сплел пръстите на големите си ръце върху закръглените големи колене и цялото му тежко тяло изглеждаше толкова монументално и неподвижно, че дори когато се поклащаше, оставаше усещането за зрителна измама — такава, каквато откриваме загледани дълго време в заводски комин или в някоя кула. Раменете и плещите му сякаш всеки момент щяха да скъсат пижамата, а маншетите на късите ръкави почти се бяха впили високо над китките. Малката раничка на долната му устна, с която бе пристигнал в клиниката, се бе превърнала тук в голям тъмнопурпурен струпей, който му пречеше да яде и пие. Но той не се суетеше, не викаше, не стенеше, а търпеливо изяждаше всичко, което се намираше в чинията, и както и сега, можеше с часове да седи, впил в пространството отсъстващ поглед.

По-нататък, близо до вратата, шестнадесетгодишният Дьома бе положил болния си крак на леглото и през цялото време го опипваше внимателно, опитвайки се да масажира с длан измъчващия го глезен. А другия си крак бе подгънал като коте и четеше, без да вниква в смисъла на думите; въобще четеше през цялото време, през което не спеше и не бе подложен на процедури. В лабораторията, в която правеха всички анализи, старшата лаборантка имаше шкаф с книги и Дьома, получил веднъж разрешение да влиза вътре, спокойно си избираше следващата, без да чака да се изредят останалите от стаята. Сега четеше някакво старо списание със сини корици, с измачкани, полускъсани от дългата употреба и пожълтели от слънцето страници, тъй като в шкафа на лаборантката нямаше нови броеве.

И Прошка, опънал добросъвестно всяка гънка на одеялото си, седеше върху леглото чинно и търпеливо, стъпил на пода като напълно здрав човек. А и бе такъв: в стаята никой не го чу да се оплаква, нямаше никаква видима рана, бузите му бяха покрити със здрав смугъл тен, а перчемът над челото му бе грижливо пригладен; беше момче само за танци.

До него Ахмаджан, след неуспешния опит да си намери партньор, бе сложил на одеялото дъската за руска дама и играеше сам.

Ефрем, с шия, стегната като в броня от превръзката, този път не сновеше между леглата, не досаждаше на никого, а положил под гърба си още две възглавници, непрекъснато четеше книгата, предложена му от Костоглотов. Но толкова рядко прелистваше страниците, че човек можеше да си помисли, че е задрямал.

А Азовкин отново се измъчваше. Изглеждаше, че въобще не спи. На перваза на прозореца и върху шкафчето бяха разхвърляни вещите му, леглото му стоеше неоправено. Челото и слепоочията му бяха изпотени, по прежълтялото му лице човек можеше да долови всички болки, които той преживяваше вътрешно. Ту коленичил се подпираше на лактите си върху леглото и оставаше дълго така, ту притискаше с ръце корема си и се прегъваше одве. Отдавна не отговаряше на никакви въпроси и не разказваше нищо за себе си. А когато му идваха на свиждане, той ги изпращаше да купят лекарствата, които бе видял да раздават в отделението.

Навън бе облачен, тих, безцветен ден. Костоглотов, върнал се преди малко от рентгеновия кабинет, отвори форточката [6], през която веднага нахлу влажен, но не студен въздух.

Страхувайки се да не се простуди, Павел Николаевич омота шията си с шала и се отдръпна към стената. Колко покорни, като полутрупове бяха всички! С изключение на Азовкин тук, изглежда, никой не страдаше истински. Както бе казал Горки, достоен за свободата е само онзи, който воюва за нея. Това се отнасяше с пълна сила и за оздравяването. Павел Николаевич вече бе направил решителната крачка. Едва изчакал да отворят прозорчето на регистратурата, той отиде и позвъни вкъщи, за да съобщи на жена си онова, което бе решил да направи по време на безсънната нощ: да се използват всички връзки, само и само да бъде преместен в Москва, защото тук всяко оставане криеше определен риск за здравето му. Трябваше да се задейства цялата система! Разбира се, това бе малодушие: да се изплаши от подутината и покорно да легне в тази клиника. А и кой би повярвал, че от три часа следобед вчера никой не е идвал дори да опипа подутината, за да разбере дали расте или не, както и никой не му даде каквито и да било лекарства. Само закачиха върху таблата на леглото разграфен лист за отбелязване на температурата, но това по-скоро бе хвърляне на прах в очите на глупаците. Неее, нашите лечебни заведения са все още далеч от желаното равнище!

Накрая се появиха лекарите, но не влязоха в стаята, а се спряха до вратата и доста време се занимаваха със Сибгатов, който бе разголил рамото си. (Костоглотов бе пъхнал книгата си под дюшека.)

Когато свършиха, доктор Донцова, доктор Хангард и внушителната сивокоса сестра с бележник и кърпа, преметната през ръка, се насочиха към стаята. Влизането едновременно на няколко човека от медицинския персонал винаги събуждаше у пациентите особено внимание, страх и надежда и тези три чувства бяха толкова по-силни, колкото по-бели бяха престилките и по-строги лицата. Най-тържествено от всички се държеше сестра Олимпиада Владиславовна, за която визитацията беше както за дякона — богослужението; за нея лекарите стояха неизмеримо по-високо от обикновените хора, разбираха всичко, никога не грешаха и бе изключено да дадат неправилна диагноза или да предпишат не онези лекарства, които са необходими. Всяка дума, чута от лекарите по време на визитацията, записваше в бележника си с щастливо изражение; нещо, което бе непознато на младите сестри.

Но влезли в стаята, трите не се насочиха към леглото на Русанов. Людмила Афанасиевна, едра жена с простовати изсечени черти на лицето, с вече пепеляви коси, подстригани и леко накъдрени, поздрави тихо пациентите и веднага се спря с изучаващ поглед пред първото легло.

— Какво четеш, Дьома?

(Не можа ли да зададе по-умен въпрос! И то през работното си време!)

Дьома, както постъпват повечето от читателите, не отговори, а само показа избелялата синя корица на списанието. Донцова присви очи.

— Но то е от по-миналата година. Защо го четеш?

— Има интересна статия — придаде си важност Дьома.

— За какво?

— За искреността! — още по-изразително отговори той. — За това, че литература, лишена от искреност…

Внимателно отпусна болния си крак на пода, но Людмила Афанасиевна веднага го предупреди:

— Не трябва! Вдигни крачола.

Щом изпълни заповедта й, тя приседна на леглото му, внимателно протегна ръката си и започна да опипва болното място.

Вера Корнилиевна, облегната на таблата и като гледаше през рамото на колежката си, каза тихо:

— Петнадесет сеанса, три хиляди рентгена.

— Тук боли ли?

— Да.

— А тук?

— Да, и по-нататък — също…

— А защо мълчиш? На герой ли се правиш? Откъде започва болката?

Тя бавно опипваше пространството около болното място, за да определи границите му.

— А самото място боли ли? През нощта как е?

Дьомка все още не се бръснеше, но постоянно напрегнатото изражение на лицето му го състаряваше.

— И през нощта, и през деня върти като свредел.

Людмила Афанасиевна и Хангард размениха погледи.

— Все пак би ли могъл да кажеш дали по-силна или по-слаба е болката след времето, прекарано тук?

— Не зная. Може би малко по-добре се чувствам, а може би само така ми се струва.

— Кръвната картина — помоли Людмила Афанасиевна и след като се запозна с историята на болестта на Дьома от болничния картон, подаден й от доктор Хангард, тя погледна въпросително момчето.

— Как си с апетита?

— Винаги ям с удоволствие — важно отговори Дьома.

— Започнахме да му даваме и допълнително — с ласкав глас на бавачка се намеси Вера Корнилиевна и се усмихна на Дьома, който веднага й отговори със същото. — Трансфузия? — попита тя Донцова, вземайки обратно картона.

— Да… Е, Дьома — Людмила Афанасиевна отново изпитателно погледна към момчето, — ще продължим ли с облъчването?

— Разбира се! — засия Дьома и с благодарност я погледна.

Той бе убеден, че с тази процедура ще избегне операцията. Струваше му се, че и самата Донцова мисли така. (А тя разбираше, че преди да се оперира саркомата [7] на костта, трябва да се преустанови активността й с помощта на рентгеновите лъчи и по такъв начин да се предотвратят метастазите.)

Егенбердиев, отдавна готов, бе нащрек и след като Людмила Афанасиевна стана от съседното легло, веднага скочи, изпъчи гърди и се изпъна по войнишки.

Донцова му се усмихна и се приближи до него, за да може по-отблизо да разгледа струпея на устната му.

— Много добре! — По-високо, отколкото трябва, както винаги, когато говорят с хора, слабо разбиращи руски, го ободри Людмила Афанасиевна. — Всичко върви добре, Егенбердиев! Скоро ще се върнеш вкъщи!

Ахмаджан, свикнал по време на визитация да изпълнява ролята на посредник, преведе думите на Донцова на узбекски (двамата с Егенбердиев се разбираха добре, макар всеки от тях да бе убеден, че другият говори неправилно езика.)

Егенбердиев гледаше Людмила Афанасиевна с надежда, доверие и дори възторг, каквито представителите на простолюдието засвидетелстват на истински образованите и полезни хора, но все пак опипа струпея на устната си и попита:

— А не е ли станал по-голям?

— Ще се махне! Трябва да се махне! — отново високо отговори Донцова. — Ще си починеш три месеца вкъщи и след това отново ще дойдеш при нас!

Людмила Афанасиевна се приближи към стария Мурсалимов, който остана да седи на леглото си след неуспешния опит да стане, за да я посрещне, защото тя не му позволи, и седна до него. И този съсухрен старец я гледаше със същата вяра в нейното всемогъщество. С посредничеството на Ахмаджан тя го разпита за кашлицата му и го помоли да вдигне ризата си; после, за да разбере къде го боли, опипа гърдите му с едната си ръка, почуквайки по нея с другата; изслуша рапорта на Вера Корнилиевна за честотата на сеансите, за кръвната картина, инжекциите и самата тя след това мълчаливо прегледа болничния му картон. Някога всичко бе нужно и на място в здравото тяло, а сега — излишно и странно преплетено в някакви възли…

Донцова нареди да му слагат други инжекции и помоли пациента да й покаже какви таблетки пие.

Мурсалимов извади празна опаковка от поливитаминови хапчета.

— Кога ги купи? — попита Донцова.

Ахмаджан преведе:

— Преди три дни.

— Как ги изпи? — изуми се тя. — Всички наведнъж ли?

— Не, на два пъти — продължи да превежда Ахмаджан.

Лекарите, сестрата, болните руснаци и Ахмаджан се засмяха; дори и самият Мурсалимов, без да разбира причината за смеха, също разтегна устните си.

Безсмисленият и не на място смях събуди само у Павел Николаевич негодувание. Е, сега ще ги отрезви! Той обмисляше каква поза да заеме при срещата си с лекарите и реши, че полулегнал най-добре ще им подчертае презрението си.

— Няма нищо, няма нищо! — ободри Мурсалимов доктор Донцова и му предписа още витамин «С»; избърса ръцете си в кърпата, поднесена й мигновено от сестрата, и загрижено се обърна, за да премине към следващия пациент. Павел Николаевич изненадан видя, че сега, застанала с лице към прозореца, съвсем близо до него, самата тя безкрайно уморена, също изглеждаше като болна.

Плешив, с тюбетейката и очилата, седнал със строго изражение в леглото си, Павел Николаевич, кой знае защо, приличаше на учител и не какъв да е, а заслужил, образовал и възпитал стотици ученици. Изчака Людмила Афанасиевна да се приближи, оправи очилата си и заяви:

— Другарко Донцова, ще бъда принуден да уведомя Министерството на здравеопазването за порядките в тази клиника и да позвъня на другаря Остапенко.

Тя не трепна, само цветът на лицето й стана землист. Направи странно движение с раменете си, сякаш гърбът й бе стегнат с ремъци, които не позволяваха дори и най-лекото движение в кръста.

— Ако имате толкова лесен достъп до нашето министерство — веднага се съгласи тя — и дори можете директно да позвъните на другаря Остапенко, аз ще ви дам допълнителни сведения, искате ли?

— И моите са достатъчни! Непростимо е равнодушието, което цари тук! Тук съм вече осемнадесет часа! А никой не си направи труда да ми обърне внимание! В същото време аз…

Не можа да се доизкаже. Тя бе длъжна да разбере!

Всички в стаята мълчаха и гледаха Русанов. Донцова запази самообладание, но Хангард толкова силно стисна устните си, че те се превърнаха в тънка линия, навъси се, челото й се сгърчи, сякаш бе станала свидетел на нещо непоправимо, от което не можеше да откъсне поглед.

А Донцова, надвесила се над седящия Русанов, не си позволи дори да се намръщи, само още веднъж помръдна с раменете си и сговорчиво каза:

— Ето че аз пристигнах да ви лекувам.

— Не, вече е късно! — отряза я веднага Павел Николаевич. — До гуша ми дойде от тукашните порядки и си отивам. Никой не се заинтересува, никой дори не ми постави диагноза!

Гласът му затрепери, защото действително му бе безкрайно обидно.

— Диагнозата е определена — бавно изрече Донцова, облегнала се с двете си ръце върху таблата на леглото му. — И вие повече никъде не можете да отидете. На друго място в републиката никой не би се заел да лекува болестта ви.

— Но нали вие ми казахте, че не страдам от рак?… Кажете истината!

— Не ни е позволено да назоваваме пред пациентите болестта, от която страдат. Но ако това може да облекчи вашето състояние, моля: страдате от лимфогрануломатоза. [8]

— Значи не е рак?

— Разбира се, че не. — В гласа й не се долови дори естественото раздразнение от спора. Нали виждаше подутината, голяма колкото юмрук, под челюстта му. На кого би могла да се сърди? — Никой насила не ви е накарал да постъпите в нашата клиника. Можете да си отидете още сега. Но помнете… — Тя за миг се поколеба, но после примирена го предупреди: — Нали умират не само от рак…

— Искате да ме уплашите ли? — възкликна Павел Николаевич. — Защо? Това не е възпитателно! — назидателно продължи той, но думата «умират» охлади ентусиазма му и Русанов попита по-меко:

— Искате да кажете, че положението ми не е розово?

— Ще стане такова, ако започнете да се местите от една клиника в друга. Свалете шала. И станете, моля ви.

Той изпълни желанието на Донцова, която веднага започна да опипва внимателно подутината му, а след това и здравата половина на шията му, вероятно за да направи някакво сравнение. После го помоли да отметне главата си назад, доколкото е възможно (оказа се, че обвивката на подутината не позволява да се премести на привичното разстояние); после да опита да направи същото движение встрани и напред.

Да, оказва се, че главата му почти нямаше никаква свобода на движение — онази лека изумителна свобода, на която не обръщаме внимание, когато я притежаваме.

— Съблечете се до кръста, моля.

На горната част на неговата зелено-кафява пижама имаше големи копчета и тъй като бе широка, събличането не би трябвало да бъде трудно, но при движението на ръцете остра болка прониза подутината и Павел Николаевич изстена. О, колко далеч бе отишла болката!

Сестрата помогна на Русанов да измъкне ръцете си от ръкавите.

— Мишниците болят ли ви? — попита Донцова.

— А какво, и там ли може да се появи болка? — гласът на Павел Николаевич бе спаднал и прозвуча по-тихо и от въпроса на Людмила Афанасиевна.

— Изпънете ръцете си настрани!

Тя съсредоточено и силно притисна мишниците му.

— В какво ще се състои лечението? — попита Павел Николаевич.

— Вече ви казах — ще ви лекуваме с инжекции.

— И къде ще ги биете? В подутината ли?

— Не.

— А често ли?

— Три пъти седмично. Обличайте се.

— А операция невъзможна ли е?

Той попита, но повече от всичко се страхуваше да легне на операционната маса. Като всеки пациент предпочиташе каквото и да е, но друго лечение.

— Операцията е безсмислена.

Людмила Афанасиевна избърса отново ръцете си в подадената й кърпа.

Чудесно е, че операцията е безсмислена! Павел Николаевич се замисли. Все пак трябва да се посъветва с Капа, жена си. Обиколният път също не е от лесните. Нямаше такова влияние, каквото му се искаше да има и каквото бе демонстрирал пред обитателите на мъжката стая. Не можеше просто така да позвъни и на другаря Остапенко.

— Е, добре, ще помисля до утре и ще решим.

— Не — отсече неумолимата Донцова, — трябва да решим днес, иначе утре няма да можем да започнем с инжекциите, защото е събота.

Отново го притискаше! Като че ли правилата не съществуват само затова, че трябва да бъдат нарушавани!

— А защо в събота да не може?

— Защото трябва добре да проследим вашата реакция и в деня на инжекцията, и на следващия. А вдругиден е неделя.

— Наистина толкова сериозни ли са тези инжекции?

Людмила Афанасиевна не отговори. Вече бе се насочила към Костоглотов.

— Ами ако в понеделник?…

— Другарю Русанов! Упрекнахте ни, че не сме ви обърнали внимание цели осемнадесет часа, а сега приемате като нещо естествено отсрочка от седемдесет и два? (Тя вече бе победила и го мачкаше, а той не можеше да направи нищо!) Или започваме да ви лекуваме, или не. Ако сте съгласен, днес, в единадесет часа, ще ви направим първата инжекция, а ако не сте, ще ми се разпишете, че се отказвате, и аз веднага ще ви изпиша от клиниката. Но нямаме никакво право да чакаме три дни! Помислете си, докато свърша с прегледа, и ми кажете.

Русанов закри лицето си с ръце.

Доктор Хангард, закопчала халата си, отмина, без да го погледне. Олимпиада Владиславовна, сериозна и строга, прекоси плавно пространството като кораб.

Донцова се бе уморила от спора и се надяваше, че при следващия пациент настроението й ще се подобри; и тя, и Хангард предварително се усмихваха.

— Костоглотов, а вие какво ще кажете?

Пригладил щръкналите кичури на косите си, той отговори високо и уверено като напълно здрав човек:

Великолепно, Людмила Афанасиевна! По-добре не може и да бъде!

Лекарките размениха бързи погледи. Върху устните на Вера Корнилиевна се появи бегла усмивка, но очите й грейнаха.

— Но все пак — Донцова приседна на леглото му — искам да ми опишете с думи какво чувствате. Какво се промени за това време?

— Моля! — почти изкозирува Костоглотов. — Болките почти се притъпиха след втория сеанс, а след четвъртия съвсем изчезнаха. Температурата също спадна. Сега спя великолепно, по десет часа, независимо в какво положение се намирам, не изпитвам никаква болка. А преди бе направо ужас. Въобще не можех да гледам никаква храна, а сега не минавам без допълнително. И отново никаква болка!

— Никаква болка? — разсмя се Хангард.

— И дават допълнително? — усмихна се Донцова.

— Понякога. Какво да говорим! Просто ми се промени светоусещането. Пристигнах направо като мъртвец, а сега съм жив и здрав.

— И не ви се повдига?

— Не.

Двете гледаха възторжено Костоглотов така, както учителят гледа забележителния си възпитаник, гордеейки се повече с великолепните му отговори, отколкото със собствените си знания и опит; такъв ученик просто те предизвиква да се привържеш към него.

— Подутината усещате ли?

— Сега вече не ми пречи.

— Но я усещате?

— Когато си легна, усещам излишна тежест, но това не ми пречи — държеше на своето Костоглотов.

— Добре, легнете.

Костоглотов със заучено движение (през последния месец в различни болници много лекари, а и практиканти опипваха подутината му и дори викаха и другите си колеги от съседните кабинети да я опипват и всички се удивяваха) опъна краката си на леглото, легна без възглавница под гърба си и разголи корема си. Той веднага почувства, че тази гръдна жаба, спътница в живота му, бе легнала някъде дълбоко в гърдите му и го притискаше.

Людмила Афанасиевна седеше до него и като го опипваше внимателно с пръсти, постепенно се приближаваше до подутината.

— Отпуснете се, не се напрягайте — напомни му тя, макар той самият да знаеше, че не трябва, но несъзнателно се стягаше и й пречеше.

Накрая Донцова, успяла да го накара да се отпусне, ясно усети някъде зад стомаха началото на подутината и отначало леко, а после силно и още по-силно я натисна.

Доктор Хангард гледаше през рамото й, а Костоглотов пък не спускаше погледа си от лицето на Вера Корнилиевна, която предразполагаше към себе си; искаше да изглежда строга, но не можеше и бързо свикваше с пациентите; искаше да изглежда възрастна и отново не се получаваше, защото в нея имаше нещо детинско.

— Както и преди, отчетливо се поддава на палпация — установи Людмила Афанасиевна. — Няма съмнение, че е станала по-голяма. Отишла е по-надълбоко, не притиска корема и затова пациентът не изпитва болка. Вече е и по-мека, но контурите й са същите. Искате ли да се уверите?

— Не… Правя го всеки ден… РУЕ е двадесет и пет, левкоцитите — пет и осемстотин, сегментите… Вижте сама…

Русанов повдигна главата си и шепнешком, попита сестрата:

— А инжекциите… много болезнени ли са?

Костоглотов също се опита да разбере.

— Людмила Афанасиевна, още колко сеанса ми остават?

— Сега ми е невъзможно да изчисля.

— Все пак? Кога приблизително ще ме изпишете?

— Какво?! — Тя изостави болничния му картон. — За какво ме попитахте?

— Кога ще ме изпишете? — уверено повтори Костоглотов, който бе обхванал коленете си с ръце, и видът му изглеждаше като на независим от нищо човек.

В погледа на Донцова веднага изчезна появилата се преди малко гордост на учителя от ученика; пред нея вече седеше труден пациент с упорито изражение на лицето.

— Та аз едва започнах да ви лекувам! — смъмри го тя. — По-точно започвам от утре. Досега всичко бе само опипване на почвата!

Но Костоглотов не се огъна.

— Людмила Афанасиевна, исках да си изясня някои неща. Разбирам, че още не съм излекуван, но нямам претенции за пълно оздравяване.

Ама и болни й се паднаха — кой от кой по-своенравен! Людмила Афанасиевна се разсърди:

— Чувате ли се какво говорите? Нормален човек ли сте или не?

— Людмила Афанасиевна — Костоглотов спокойно описа полукръг с ръката си, — дискусията за това дали е нормален или не съвременният свят ще ни отведе твърде далеч… Сърдечно ви благодаря, че успяхте да облекчите болките ми. Сега просто искам да поживея, без да се измъчвам. А какво ще се получи от по-нататъшното лечение, нямам никаква представа. — В зависимост от начина, по който той изговаряше думите, долната устна на Людмила Афанасиевна нетърпеливо потрепваше, а Хангард, повдигнала вежди, гледаше ту единия, ту другия и й се искаше да се намеси, за да смекчи сцената; Олимпиада Владиславовна пък гледаше надменно бунтовника. — С една дума, не ми се иска сега да платя прекалено голяма цена за надеждата да поживея някога. Искам да предоставя всичко на защитните сили на организма…

— Но нали вие именно благодарение на тези защитни сили на организма почти на четири крака допълзяхте до нашата клиника! — рязко възрази Донцова и стана от леглото. — Вие дори не разбирате с какъв огън си играете! С вас няма дори да разговарям!

Тя махна с ръка като мъж и се обърна към Азовкин, но Костоглотов с изпънати върху одеялото колене гледаше непримиримо като черно куче.

— А аз, Людмила Афанасиевна, ви моля да поговорим! Може би на вас ви е интересен експериментът, но на мен ми се иска да поживея спокойно. Поне годинка. Това е всичко.

— Добре — подхвърли през рамо Донцова, — ще ви извикам.

Обхваната от досада, тя гледаше Азовкин, без все още да може да осъзнае, че се намира пред друг пациент.

Азовкин лежеше с ръце на корема. Когато лекарите се приближиха, само повдигна главата си. Върху всяка една от устните му бе изписано различно страдание, а в очите му се долавяше единствено молба, но молба към глухи.

— Как е, Коля? — Людмила Афанасиевна го прегърна през рамото.

— Злеее… — отговори много тихо той, с половин уста, стараейки се да не изразходва прекалено въздуха, намиращ се в гърдите му, защото всяко усилие на белите дробове предизвикваше болка в корема.

Преди половин година той бе вървял с лопата през рамо начело на комсомолския съботник, пеейки с цяло гърло, а сега дори за болестта си можеше да разкаже само шепнешком.

— Хайде заедно да обмислим, Коля — също тихо изрече Донцова. — Може би ти си уморен от лекуването? Или ти е омръзнала болничната обстановка? Така ли е?

— Дааа…

— Нали живееш тук? Може би искаш да си починеш у дома? Искаш ли? За месец — месец и половина?

— А след това… ще ме приемете ли?

— Разбира се! Ти вече си наш пациент! Ще си отдъхнеш от инжекциите. Ще ги замениш с лекарства, които можеш да купиш в аптеката, и три пъти дневно ще ги слагаш под езика си.

— Синестрол?

— Да.

Донцова и Хангард не знаеха, че през всички тези месеци Азовкин с фанатична настойчивост измолваше от всяка застъпваща сестра и от всеки лекар, даващ нощно дежурство, излишните сънотворни, успокоителни прахчета и таблетки освен предписаните. Този запас от лекарства, натъпкан в платнена торбичка, Азовкин имаше намерение да запази за онзи ден, когато лекарите ще се откажат от него.

— Нужно е да си починеш, Коля… Да си починеш…

Беше толкова тихо в стаята, че всички чуха как Русанов въздъхна, свали ръце от лицето си и обяви:

— Съгласен съм, докторе. Можете да вземете спринцовката!

Глава 5 Тревогите на лекарите

Как се нарича това състояние? Разстроена? Угнетена? Някаква невидима, но плътна тежка мъгла нахлува в гърдите, като изтласква навън всичко, което сме били дотогава. И ние чувстваме само това притискане, тази мътилка, не разбирайки дори веднага, че именно ние сме така притеснени.

Ето какво чувстваше Вера Корнилиевна, след като приключи визитацията и когато слизаше заедно с Донцова по стълбището. Беше й доста зле.

Такива случаи, ни помагат да се вслушаме в себе си, да се ориентираме коя е причината за всичко това и да потърсим изход.

А причината бе, че се опасяваше за мама — така наричаха помежду си Людмила Афанасиевна трите й ординаторки по облъчването. Бе им майка не само заради възрастта си — те бяха на около тридесет години, а тя скоро щеше да навърши петдесет, а и заради особеното усърдие, с което им помагаше да навлязат в работата: самата тя бе безкрайно старателна и придирчива и желаеше трите й «дъщери» да бъдат също такива; бе от последните, все още успяващи да обхващат и рентгенодиагностиката, и рентгенотерапията и въпреки недостига на време и конкретната определена работа изискваше и от ординаторите си да положат усилия да държат в обсега си и двете дейности. Не съществуваше тайна, която Людмила Афанасиевна да пази за себе си, без да я сподели. И когато Вера Хангард се окажеше по-наблюдателна от нея било в едната или другата област, «мама» само се радваше. Вера работеше при нея вече от осем години непосредствено след завършване на института и цялата увереност, която сега чувстваше в себе си, силата да измъква от сянката на смъртта страдащите болни й бяха вдъхнати от Людмила Афанасиевна.

Този Русанов можеше да причини на «мама» тягостни неприятности. Мъдро е да склониш глава, но не е мъдро да я загубиш.

Но ако бе само Русанов! Това би могъл да направи всеки друг пациент, чието сърце е ожесточено. Нали всеки тормоз, веднъж предизвикан, не остава насред път. Неговата следа не е следа по вода, а бразда в паметта. Можеш след това да я изгладиш, с пясък да я засипеш, но е достатъчно някой, макар и пиян, да извика: «Бий лекарите!» или «Бий инженерите!», и ръката сама се протяга към палката.

Шрапнелите на подозренията са останали навсякъде. Съвсем доскоро в тяхната клиника имаха пациент с рак на стомаха, шофьора М.Г.Б. Предстоеше му операция. Вера Корнилиевна нямаше нищо общо с него, но по време на едно от нощните си дежурства тръгна да направи обиколка на пациентите. Тъй като се оплакваше от тежка безсъница, тя му предписа броморал, но разбрала от сестрата, че дозата е ниска, каза: «Дайте му два праха наведнъж!» Болният ги взе и Вера Корнилиевна дори не обърна внимание на особения му поглед. Това би си останало там, но лаборантката бе съседка по жилище на шофьора и често го посещаваше в стаята му. Тя пристигна при Вера Корнилиевна развълнувана и й обясни, че шофьорът не изпил праховете (защо ли са му дали два наведнъж?), не спал през нощта, а преди малко я попитал: «Защо нейната фамилия е Хангард? Опиши ми я по-подробно. Тя искаше да ме отрови. Трябва да се заемат с нея.»

Няколко седмици Вера Корнилиевна прекара в очакване, вярвайки, че с нея наистина ще се заемат. И през цялото това време тя бе длъжна постоянно, безпогрешно и дори с известно вдъхновение да поставя диагнози, да определя лекарствените дози и с поглед и усмивка да ободрява болните, попаднали в този прословут раков кръг, и от всеки да очаква въпросителния поглед: «А ти не си ли отровителка?»

Отгоре на това днес бе ден с особено тежка визитация. Дори Костоглотов, един от болните с най-голям късмет, към който Вера Корнилиевна бе, кой знае защо, особено благоразположена, именно така и попита «мама», подозирайки, че са го избрали за обект на някакъв зловещ експеримент.

Потисната след визитацията бе и Людмила Афанасиевна, спомнила си също неприятен случай — с Полина Заводчикова, скандалната жена. Тя самата не бе болна, а синът й, но бе останала с него в клиниката. Изрязаха му вътрешния тумор и майка му се нахвърли в коридора върху хирурга, като настояваше той да й предаде късче от изрязаната плът. И сигурно би успяла, ако въпросният хирург не бе Лев Леонидович. Повече от сигурно бе, че Заводчикова имаше ясна цел: да отнесе това късче в друга клиника, където да го изследват, и ако не съвпадне с първоначалните изследвания на Донцова, да я изнуди за пари или да я предаде на съда.

Тя и колегите й бяха свидетели на не един подобен случай.

Сега, след визитацията, те отиваха да обсъдят неща, които не биваше да бъдат чути от пациентите, и да вземат решение.

В Тринадесето отделение не достигаха помещения и по тази причина за лекарите от отделението за облъчване нямаше стаички. За тях нямаше място нито в залата за гама-лъчение, нито в другата за дългофокусни рентгенови апарати от сто и двадесет и двеста хиляди волта; имаше място в рентгенодиагностичното отделение, но там бе постоянно тъмно. И затова масата, около която се събираха, за да обсъдят текущите въпроси, да попълнят болничните картони и другите документи, се намираше в кабинета за късофокусни рентгенови апарати, сякаш след толкова години работа не бяха се надишали на отвратителния рентгенов въздух с неговия особен мирис и топлина.

Влязоха и седнаха една до друга зад голямата грубо рендосана маса без чекмеджета. Вера Корнилиевна прелистваше стационарните картони — на мъже и на жени, разделяйки ги на две купчини: в първата бяха онези, които тя сама щеше да обработи, а в другата — с помощта на Людмила Афанасиевна. Донцова гледаше мрачно плота на масата и издала леко напред долната си устна, почукваше с молив.

Вера Корнилиевна от време на време я поглеждаше с разбиращ поглед, но не се решаваше да я заговори нито за Русанов, нито за Костоглотов, нито за общата им лекарска съдба, защото нямаше смисъл да се повтаря това, което се разбира от само себе си, а знаеше, че ако се изкаже недостатъчно внимателно и тактично, може, вместо да я утеши, да я засегне.

А Людмила Афанасиевна каза:

— Колко дразни това, че сме безсилни, нали? — (Това можеше да се отнася за много от болните, прегледани днес.) Тя отново почука с молива. — Но нали никъде не видяхме допуснати грешки. (Това пък важеше и за Азовкин, и за Мурсалимов.) Понякога се отклоняваме от точната диагноза, но винаги правилно сме лекували. А по-малка доза също бе невъзможно да му дадем. Подведе ни мярката.

Да, нямаше съмнение, че тя мислеше за Сибгатов! Съществуват такива неблагодарни болести, заради които прилагаш цялата си изобретателност, а силите не стигат, за да спасиш пациента. Когато донесоха за пръв път Сибгатов на носилка, рентгенограмата показа пълно разрушение на гръбначния стълб. Колебанието се появи, когато дори консултацията с професора потвърди, че е саркома на костта, а едва по-късно постепенно изясниха, че това е огромна клетъчна подутина, при която в костта се появява гъста течност и цялата кост се заменя от тъкан, подобна на желе. Но начинът на лечение все пак бе правилен.

Гръбначният стълб не може нито да се смени, нито да се изпили. Това е камък, поставен в основата. Единственото, което трябваше да направят, бе облъчването с рентгенови лъчи и задължително с големи дози, защото от по-малките нямаше никакъв ефект. И Сибгатов оздравя! Гръбнакът му се укрепи. Той оздравя, но от конските дози на облъчване тъканите около него станаха изключително чувствителни и предразположени към образуването на нови, злокачествени тумори. И както след удар се появи огнище на язва. И сега, когато кръвта и тъканите му отказваха да възприемат рентгеновите лъчи, бушуваше ново огнище на туморна буца, което не бяха в състояние да потушат, а само ограничиха разпространението му.

За лекаря това бе осъзнаване на безсилието и несъвършенството на методите, а за сърцето му — мъка, най-обикновена мъка, че живее на света такъв кротък, вежлив и печален татарин Сибгатов, благодарен на лекарите за грижите, но всичко, което може да се направи за него, е да бъдат продължени само страданията му.

Днес сутринта Низамутдин Бахрамович извика Донцова по специален повод: да се ускори освобождаването на леглата и за тази цел да се изписват болните, чието състояние не подлежи на подобрение. Донцова бе съгласна с думите му, защото в приемната постоянно чакаха, понякога и по няколко денонощия, нови пациенти, а и от районните онкологични пунктове непрекъснато пристигаха молби да им бъде разрешено да изпратят някой болен. Тя бе съгласна по принцип и знаеше, че пръв Сибгатов попада под ударите на новото разпореждане, а не можеше да го изпише. Бе водила прекалено дълга борба за един обикновен човешки гръбначен стълб, за да отстъпи сега пред простото разумно решение и да се откаже от поредното повторение на възприетия метод с нищожната надежда, че все пак греши смъртта, а не лекарят. Заради Сибгатов Донцова дори изневери на научните си интереси и се съсредоточи в изследването на патологията на костите с единствената си спонтанна цел — да спаси пациента си. Може би в приемната чакаха хора не по-малко нуждаещи се от лечение, а тя не можеше да изпише Сибгатов и бе готова да хитрува, доколкото е възможно, пред главния лекар.

Низамутдин Бахрамович настояваше за изписването на безнадеждните пациенти, и поради това, че тяхната смърт бе желателно да не настъпва в клиниката, а извън нея: това също би осигурило свободни легла, а и останалите не биха били толкова угнетени; би се подобрила и статистиката, тъй като безнадеждно болните ще бъдат изписвани не поради настъпилата смърт, а само с «влошаване на състоянието».

Именно с тази формулировка щеше да бъде изписан днес Азовкин. Историята на неговата болест, описана в продължение на няколко месеца в цяла тетрадка, направена от грубо подлепени кафяви грапави листове от зле обработена дървесина, върху които перото често задираше и оставяше мастилени петна, съдържаше много виолетови и сини цифри и редове. И двамата лекари виждаха по изписаните листове ясно как изнемощялото от страдания градско момче лежи на леглото като на смъртен одър, но произнесените на тих мек глас цифри бяха по-неумолими от присъдата на трибунал и не подлежеше на обжалване. Тук имаше двадесет и шест хиляди рентгена облъчвания, от които дванадесет хиляди при последната серия, петдесет инжекции синестрол, седем трансфузии на кръв и въпреки всичко левкоцитите бяха само три хиляди и четиристотин, еритроцитите… Метастазите разкъсваха отбраната като танкове, появиха се и в белите дробове, възпалиха възлите над ключиците, но организмът нямаше с какво да ги спре.

Лекарите разменяха погледи и дописваха заделената купчина болнични картони, а сестрата рентгенолаборантка веднага се заемаше с амбулаторните процедури; тя въведе четиригодишно момиченце, облечено в синя рокличка, придружено от майка му. Лицето на детето бе покрито с червени струпеи, които все още бяха съвсем малки и незлокачествени, но бе прието да бъдат облъчвани, за да не се увеличат. Самото момиченце малко се притесняваше от това и не знаеше, че може би на малката му устничка виси тежката гира на смъртта. То не бе за първи път тук и затова вече не се страхуваше, бъбреше и протягаше ръка към никелираните части на апаратите. Сеансът продължаваше три минути, но през това време момиченцето съвсем не можеше да поседи неподвижно под точно насочената към болнота място тясна тръбичка; въртеше се, местеше се и изнервената сестра изключваше апарата, за да коригира отново посоката на лъчите. Майката държеше разни играчки, за да привлече вниманието на дъщеричката си и й обещаваше подаръци, само и само да седи спокойно. След това влезе мрачна старица, която дълго сваляше забрадката и блузата си. После дойде от стационара жена в сив халат с кръгла подутина на стъпалото, което просто бе набола на гвоздей. Тя весело разговаряше със сестрата, без въобще да предполага, че тази голяма колкото сантиметър топчица, която, кой знае защо, не искат да изрежат, е кралицата на злокачествените тумори — меланобластома.

Вера Корнилиевна и Людмила Афанасиевна неволно се отклониха от работата си, за да обърнат внимание на болните. Прегледаха ги и посъветваха сестрата. После дойде времето Вера Корнилиевна да отиде да направи определената инжекция на Русанов и затова тя постави пред Донцова последния, нарочно задържан болничен картон на Костоглотов.

— При толкова запуснатото положение, с което постъпи при нас, началото е просто блестящо — каза Вера Корнилиевна. — Само че е прекалено вироглав. Дано наистина не се откаже.

— Само да се опита! — отсече Людмила Афанасиевна.

Наистина болестта на Костоглотов бе същата като на Азовкин, но лечението протичаше толкова обещаващо, че той нямаше право да се отказва.

— Пред вас едва ли ще се осмели да направи опит — съгласи се веднага Хангард, — но за себе си не мога да кажа, че ще успея да го разубедя. Може би трябва да мине в твоята група? — Тя махна от нокътя си някаква полепнала прашинка. — Между Костоглотов и мен се установиха трудни взаимоотношения… Не зная защо, но няма да мога категорично да говоря с него.

Трудните взаимоотношения между двамата бяха започнали още по време на запознанството им.

Бе мрачен януарски ден. Валеше дъжд. Хангард застъпи като нощен дежурен лекар по клиника. Приблизително около девет часа вечерта при нея влезе пълната здрава санитарка от първия етаж и й се оплака:

— Един от болните се държи безобразно. Сама няма да се справя. Ако не се вземат мерки, ще ни се качат на главата.

Вера Корнилиевна излезе и видя до заключената стаичка на старшата сестра, близо до голямото стълбище, излегнал се направо на пода огромен мъж с ботуши, облечен в протрит войнишки шинел и нахлупил на главата си обикновена ушанка, която видимо му бе малка. За възглавница му служеше раница и по всичко изглеждаше, че се готви да спи. Хангард се приближи. Тънконога и на високи токчета (никога не се обличаше небрежно), тя го погледна строго с намерение да го принуди да стане, но той, макар да бе я забелязал, запази равнодушния си вид и не промени позата си; дори изглеждаше, че нарочно не отваря очи.

— Кой сте вие? — попита го тя.

— Чо-век — тихо и с явно безразличие отговори той.

— Имате ли документ, че ви изпращат тук?

— Да.

— Кога го получихте?

— Днес.

От локвичката, която се бе образувала около него, стана ясно, че не само шинелът, но и ботушите, и войнишката му мешка са мокри.

— Но тук не трябва да се лежи… Ние… не разрешаваме. Пък и просто е неудобно.

— Удобно е — вяло се обади непознатият. — Аз съм в родината си, от кого да се стеснявам?

Вера Корнилиевна се обърка. Тя почувства, че не може да го смъмри, да му заповяда да стане, защото той едва ли би я послушал.

Огледа вестибюла, който през деня обикновено бе изпълнен с посетители и пациенти, а нощем, когато заключваха клиниката, позволяваха на пристигналите тежко болни да останат в него, ако нямаше къде да спят. Сега във вестибюла имаше само две пейки, на една от които лежеше старица, а на другата млада узбечка, облечена в пъстра рокля, бе сложила детето си, а самата тя седеше до него.

Можеха да разрешат на някой при особен случай да легне на пода, но той обикновено бе доста мръсен.

Тук се влизаше само в болнични дрехи или с бели престилки.

Вера Корнилиевна отново погледна към по всяка вероятност необразования и своенравен болен, от чието отслабнало и уморено лице бе изчезнала част от безразличието.

— Нямате ли познати в града?

— Не.

— А не опитахте ли в някои от хотелите?

— Опитах — отговори уморено той.

— Имаме пет хотела.

— Въобще не си правят труда да изслушат! — Непознатият затвори отново очите си, сякаш даваше да се разбере, че разговорът е приключил.

— Ако се бяхте обадили по-рано! — сети се Хангард. — Някои от нашите санитарки прибират у дома си болни, които нямат къде да пренощуват. Не вземат скъпо.

Той лежеше със затворени очи.

— Казва, че и цяла седмица щял да лежи тук! — намеси се ядосано дежурната санитарка. — С една дума, докато не му дадат легло! Виж го ти нахалника! Ставай, не се глези! Тук е стерилно! — приближи се още повече санитарката.

— А защо има само две пейки? — удиви се Хангард. — Нали имаше и трета?

— Нея я пренесохме — посочи с ръка към остъклената врата санитарката.

Наистина отвъд нея, в коридора, в който се намираха вратите на апаратните, бяха пренесли една пейка за онези от болните, на които през деня се налагаше да идват за амбулаторни сеанси.

Вера Корнилиевна помоли санитарката да отключи, а на болния каза:

— Ще ви предложа по-удобно място, ставайте.

Той я погледна недоверчиво. После стенейки, започна да се изправя. Изглежда, всяко движение му причиняваше болка. Най-накрая се изправи. Бе забравил да вземе торбата, а сега заради болките не му се искаше да се навежда отново.

Вера Корнилиевна леко се наведе, хвана с белите си пръсти неговата мокра и мръсна торба и му я подаде.

— Благодаря — горчиво се усмихна непознатият, — до какво доживях…

На пода, там, където бе лежал, се виждаше мокро петно.

— Дъжд ли ви е валял? — вглеждаше се в него с все по-голям интерес тя. — В коридора е топло, свалете шинела. Не ви ли тресе? Температура имате ли?

Тъй като почти цялото му чело бе скрито от нахлупената до веждите черна парцалива ушанка с отвързани кожени уши, тя докосна с пръстите си бузата му. Дори беглото докосване показа, че има температура.

— Някакви лекарства вземате ли?

Той я погледна по друг начин, сякаш отчуждението го бе напуснало.

— Аналгин.

— Имате ли?

— Да.

— Приспивателно искате ли?

— Ако е възможно.

— А, да, щях да забравя — сети се Вера Корнилиевна, — покажете ми документа, с който…

Устните му трепнаха, но бе неизвестно дали се опитваше да се усмихне или от болка.

— А ако я няма тази хартийка, отново под дъжда ли?

Разкопча горните телени копчета на шинела си и от джоба на гимнастьорката си извади документа, действително написан същата сутрин в амбулаторията. Вера Корнилиевна го прочете и разбра, че той ще бъде неин пациент. С документа в ръка тя се запъти за приспивателното.

— Сега ще го донеса. Вървете да легнете.

— Почакайте! — оживи се той. — Върнете ми хартийката. Познати са ми тези неща!

— Но от какво се страхувате? — Тя се обърна обидена. — Нима не ми вярвате?

Той колебливо я изгледа и измърмори:

— А защо да съм длъжен да ви вярвам? Не сме сърбали попара от една паница…

И се запъти към пейката.

Тя се разсърди и не се върна при него, а изпрати по санитарката приспивателното и документа му, в горната част на който бе написала «иго», подчертано и с удивителен знак.

Едва през нощта мина покрай него. Той спеше. Пейката бе удобна за тази цел: извитата облегалка преминаваше към седалката постепенно и образуваше полусфера, а не прав ъгъл. Бе свалил мокрия шинел, но бе се загърнал с него’: едната му пола покриваше краката, а другата — рамото. Долната част на ботушите висеше извън пейката. Върху подметките не бе останало здраво място — бяха кърпени много пъти с черна и червена кожа. Под бомбетата имаше метални капачки, а на токовете — големи налчета.

На сутринта Вера Корнилиевна даде указания на старшата сестра, която го настани на горната стълбищна площадка.

Наистина от този първи ден Костоглотов вече не се държеше дръзко с нея. Общуваше вежливо, на разговорен градски език, винаги пръв я поздравяваше и дори доброжелателно й се усмихваше. Но никога не я напускаше усещането, че всеки момент може да изтърси нещо странно.

Действително онзи ден, когато тя го извика, за да определи кръвната му група и бе приготвила за тази цел празна спринцовка, той свали вече вдигнатия почти до рамото ръкав и твърдо заяви:

— Вера Корнилиевна, много съжалявам, но трябва да намерите начин да минете без тази проба.

— Но защо, Костоглотов?

— Вече доста изпиха от кръвчицата ми, повече не искам. Нека дават онези, които имат в излишък.

— Как не ви е срам?! И това ми било мъж! — погледна го тя с онази природна женска насмешка, която мъжът никога не може да понесе.

— И после какво?

— При първия удобен случай ще ви прелеем кръв.

— На мен? Да ми прелеете? Отървете ме! За какво ми е чужда кръв? Не искам, а от своята и капка няма да дам. Кръвната ми група може да си я запишете, от фронта я знам.

Колкото и да го уговаряше, той не отстъпваше, намирайки кое от кое по-неочаквани съображения и аргументи. Бе уверен, че по-нататъшният спор е излишен.

Накрая тя просто се обиди.

— Поставяте ме в някакво глупаво и смешно положение. За последен път ви моля.

Разбира се, това бе грешка и унижение от нейна страна: наистина за какво молеше?

Но Тогава той веднага запретна ръкава си и протегна ръката си.

— Правя го само заради вас. Вземете колкото искате, моля ви.

Заради това, че тя се объркваше при среща с него, веднъж се случи нещо несвързано и необяснимо. Костоглотов й каза:

— А вие не приличате на немкиня. Навярно носите фамилията на мъжа си?

— Да — изтръгна се от устата й.

Защо му отговори така? В онзи момент й се стори обидно да каже истината.

Хангард бе фамилията на баща й и дядо й, които бяха наистина немци, приели руско поданство.

А как би трябвало да каже? Не съм омъжена? И никога не съм била?

Да, бе невъзможно.

Глава 6 История на анализа

Най-напред Людмила Афанасиевна отведе Костоглотов в апаратната, от която току-що бе излязла след сеанса някаква болна. От осем часа сутринта почти непрекъснато работеше голямата сто и седемдесет хиляди волтова тръбичка, провесена от статива, а малкото прозорче бе затворено и целият въздух бе затоплен от леко сладникава, противна рентгенова миризма.

Тази топлина ставаше противна на болните след десетина сеанса, но Людмила Афанасиевна бе свикнала. За двадесет години работа в клиниката, когато между облъчващата тръбичка и лекаря нямаше никаква защитна преградка (бе попадала под проводника с високото напрежение и едва оцеля), Донцова всеки ден дишаше въздуха на рентгеновите кабинети и прекарваше повече часове, отколкото бе прието, в отделението за диагностика. Независимо от всички предпазни маски и ръкавици, тя бе получила навярно повече рентгени и от най-търпеливите тежко болни пациенти, само че никой не бе си направил труда да ги изчисли.

Бързаше, но не защото искаше да излезе час по-скоро, а защото не трябваше без нужда да държи включен рентгеновия апарат. Показа на Костоглотов твърдото легло с издигнато за главата, над което се намираше тръбичката, и го помоли да открие корема си. След като легна, Костоглотов усети по кожата си гъдел, сякаш тя държеше четчица в ръка, с която очертаваше някакви фигури и цифри по корема му.

Веднага след това обясни на сестрата рентгенотехничка схемата на квадрантите и на какво разстояние да държи тръбичката. После помоли Костоглотов да легне по корем и отново повтори указанията си.

— След сеанса елате при мен.

Щом тя излезе, сестрата отново го накара да легне по гръб и покри първия квадрант с чаршафи, след това донесе някакви тежки гумени парчета с оловен цвят и започна да покрива с тях всички места около определения квадрант, които не трябваше да бъдат облъчени.

Излезе и сестрата, затвори вратата и се показа на прозорчето на дебелата стена. Чу се тихо жужене, светнаха лампички и главната тръбичка се нажежи.

И през клетките на кожата на корема, а после през органите, чието име не знаеше дори притежателят им, през туловището на жабата подутина, през стомаха или червата, през кръвта по артериите и вените, през лимфата, клетките, гръбначния стълб и костите, след това през съдовете и кожата там, на гърба, през леглото и по-дълбоко през четирисантиметровото дюшеме на пода и до самите каменни основи и под тях потекоха всепроникващите рентгенови лъчи, непонятните за човешкия ум трептящи вектори на електрическото и магнитното поле или малко по-разбираемите квантови лъчи, разкъсващи и правещи на решето всичко, което им се изпречеше по пътя.

И тази варварска екзекуция, протичаща безмълвно и неусетно за разстрелваните тъкани, само след двадесет сеанса върна на Костоглотов желанието да живее и вкуса към живота, и апетита, и дори веселото настроение. След второто и третото «обстрелване», освободил се от болките, които правеха непоносимо съществуването му, у него се появи желание да разбере по какъв начин тези проникващи снаряди могат да бомбардират злокачествената подутина, без да наранят останалата част на тялото. Костоглотов не можеше спокойно да приеме лечението, докато не разбере идеята, заложена в него, и не й повярва.

И той се постара да научи заложения в рентгенотерапията способ на лекуване от Вера Корнилиевна, тази мила жена, обезоръжила неговата предвзетост и мнителност още по време на първата им среща под стълбището, когато той бе решил, че само пожарната или милицията са в състояние да го накарат да напусне мястото си.

— Вие не ме щадете, обяснете ми всичко — успокояваше я той. — Аз съм като онези войници, които, докато не разберат и не вникнат в смисъла на дадена битка, не тръгват в атака. Възможно ли е рентгенът да разруши болното място, без да засегне здравите тъкани?

Всички мисли и чувства на Вера Корнилиевна можеха да се забележат по изражението на устните й, а след това — в погледа й. Костоглотов веднага разбра по тях колебанието на лекарката. (Какво би могла да му разкаже тя за тази сляпа артилерия, обстрелваща безмилостно с еднакво удоволствие и чуждите, и своите?)

— Ох, не ни е позволено… Е, добре. Разбира се, рентгенът разрушава всичко по пътя си. Само че нормалните тъкани се възстановяват бързо, а заразените — не.

Костоглотов не знаеше дали му казва истината, но начинът, по който произнесе думите, му хареса.

— При такива условия съм съгласен да участвам в играта. Благодаря. Сега вече ще се постарая да оздравея.

И наистина започна да оздравява. С желание лягаше под рентгена и по време на сеанса упорито внушаваше на клетките на туморното огнище, че се разрушават, че с тях е свършено.

А въобще в апаратната мислеше за каквото се сети, дори понякога и дремеше.

Сега той огледа всички маркучета и проводници, висящи от апарата, и искаше да си обясни защо са толкова много и ако има някакво охлаждане, какво е — водно или маслено. Но мисълта му бързо се разсея и той не успя да намери отговора.

Забеляза, че мисли за Вера Хангард. Бе убеден, че такава мила жена никога няма да се появи в Уш Терек. Обикновено когато срещнеш такива жени, можеш винаги да бъдеш сигурен, че са омъжени. Но Костоглотов не свързваше в мислите си нейната личност с тази на мъжа й. Мислеше колко приятно ще бъде да поговори с нея, но не между другото, а дълго, като се разходят заедно из двора на клиниката. Понякога имаше желание да я изплаши с категоричността на разсъжденията си, защото му бе забавно да я вижда как по детски се смущава. Когато я срещаше в коридора или в стаята, всеки път долавяше в слънчевата й усмивка вроденото милосърдие. Да, тя е просто добра. А устните…

Тръбичката на рентгена тихо жужеше.

Костоглотов мислеше за Вера Хангард, но и за Зоя. Оказа се, че най-силното впечатление от вчерашната вечер, изплувало още тази сутрин, бе от стегнатите й големи гърди, които, изпънати почти хоризонтално, приличаха на преградка на етажерка. Тогава, по време на разговора, той забеляза на масичката доста тежка голяма линийка, вероятно за разчертаване на ведомости, която бе дървена. През цялата вечер Костоглотов се съблазняваше от желанието да вземе тази линийка и да я сложи на преградката между гърдите й, за да разбере дали ще се задържи, макар да бе убеден, че няма да падне.

Мислеше и с известна благодарност за особената тъкан, която слагаха под корема му, преди да започне облъчването; имаше усещането, че чува глас: «Не се страхувай, ще те защитя!»

А може би това покритие не е достатъчно надеждно и го слагат не съвсем акуратно? За тези двадесет дни Костоглотов не просто се върна към живота — към яденето, движението и веселото настроение, но и към усещанията, най-забележителното в живота, което бе загубил през последните месеци, прекарани в страдания. Значи оловната тъкан бе надеждна защита!

Но въпреки всичко трябваше да напусне клиниката, докато е цял!

Той не разбра кога жуженето е спряло и розовите нишки са започнали да изстиват. Влезе сестрата и започна да сваля от него защитните пособия и чаршафите. Той стана, сложи краката си на пода и добре видя на корема си виолетовите клетки и следите, останали от облъчването, които приличаха на цифри.

— А с къпането как стои въпросът?

— Само с разрешение на лекарите.

— Добре измислено! Значи сте решили всичко за месец напред?

Отиде при Донцова. Тя седеше в кабинета с късофокусните апарати и гледаше осветени рентгенови снимки. Двата апарата бяха изключени, прозорчетата — отворени. Друг човек в кабинета нямаше.

— Сядайте — каза сухо Донцова.

Той седна.

Людмила Афанасиевна продължаваше да сравнява двете рентгенограми.

Макар Костоглотов да спореше с нея, това бе повече защита срещу излишните изисквания на медицината, разработени в специални инструкции. Самата Донцова се ползваше с авторитет пред него — не само поради решителността си, повече присъща на мъжете, уверените команди в тъмното пред екрана, възрастта и безусловната преданост към работата си, но и преди всичко поради това, че още първия ден уверено определи границите на тумора. За правилността на движенията й говореше и самото туморно огнище, което сякаш също почувства, че го опипва специалист. Само болният може да оцени дали лекарят правилно движи пръстите си по поразеното място. Донцова вършеше работата си толкова уверено, че въобще не й бе нужен рентген, за да определи местонахождението на болката.

Сложила най-после рентгенограмите на масата, тя свали очилата си и каза:

— Костоглотов, в историята на болестта ви има съществена празнота. Нужно ни е с абсолютна увереност да установим природата на първичния стадий на буцата ви. — Когато Донцова преминаваше на медицински теми, маниерът й на говорене ставаше много бърз и тя буквално изстрелваше на един дъх дългите фрази, изпъстрени с термини. — Това, което ни разказахте за операцията, направена по-миналата година, и положението на днешната метастаза съвпадат с нашата диагноза, но все пак не са изключени и други възможности, а това затруднява лечението. Както сам разбирате, сега е невъзможно да се вземе проба оттам.

— Слава Богу! Пък и аз не бих позволил.

— Все пак не разбирам защо да не можем да получим епруветките с първичния препарат. Вие напълно уверен ли сте, че ви е правен хистологичен анализ?

— Да, уверен съм.

— Но защо в такъв случай не са ви казали резултата? — изрече толкова задъхано тя с тон на делови човек, че някои думи по-скоро трябваше да бъдат обяснени с известни догадки.

А Костоглотов бе отвикнал да говори бързо.

— Резултата ли? Тогава, Людмила Афанасиевна, протичаха такива бурни събития и обстановката бе една… че, честна дума… Просто ми бе неудобно да питам за моята биопсия. Наоколо глави падаха… А и не разбирах за какво ми бе нужна тази биопсия. — Костоглотов обичаше, разговаряйки с лекарите, да употребява техните термини.

— Разбира се, че вие не сте разбрали. Но лекарите би трябвало да знаят, че с това не бива да се шегуват.

— Лекарите?

Той погледна посивелия й кичур, който тя не криеше, а след това и деловия израз на скулестото й лице.

Колко странен е животът! Ето пред него стои съотечественичка, съвременничка и доброжелателка, а на общия им роден руски език той не може да й обясни и най-простите неща. Може би трябва да започне доста отдалеч или прекалено рано да прекъсне.

— И лекарите, Людмила Афанасиевна, нищо не можеха да направят. Първият хирург, украинец, който реши, че трябва да бъда опериран и ме подготви, го взеха по етапен ред час преди самата операция.

— И после?

— Какво после? Отведоха го.

— Но, извинете, той би могъл, когато са му казали, да…

Костоглотов искрено се разсмя.

— При това положение никого не предупреждават, Людмила Афанасиевна. Целият смисъл е да се прибере човекът внезапно.

Донцова се навъси. Костоглотов говореше неразбираеми неща.

— Но ако той има нуждаещ се от незабавна операция болен?

— Там имаше и по-тежки случаи от моя. Един литовец бе глътнал алуминиева лъжица от столовата.

— Но как е могло да стане това?!

— Нарочно. За да излезе от карцера. А и откъде би могъл да знае, че хирургът са го отвели?

— А… после? Нали вашата подутина бързо е растяла?

— От сутрин до вечер. Сериозно… А след това, след четири дни, докараха от друг лагерен пункт нов хирург, немец. Карл Фьодорович. Дааа… След десет дни, щом свикна с новото място, ми направи операция. Но никой не спомена пред мен думите «злокачествен тумор», «метастази» и прочие. Въобще не бях ги чувал.

— Но биопсия сигурно е направил?

— Тогава нищо не знаех. След операцията лежах с торбичка пясък на корема. В края на седмицата започнах да пробвам дали мога да сваля от леглото краката си и да стоя прав, но изведнъж започнаха да набират арестанти за поредното преместване в друг лагер; групата трябваше да бъде от около седемстотин души от така наречените «бунтовници». И в тази група попадна и моят кротичък Карл Фьодорович. Взеха го направо от леглото и дори не му позволиха да обиколи за последен път болните си.

— Каква дивотия!

— Това още не е никаква дивотия. — Костоглотов се оживи повече от обикновено. — Дотича моето приятелче и ми прошепна, че аз също влизам в тази група. Самата мадам Дубинска дала съгласието си. Дала го, знаейки много добре, че не мога да ходя и че дори конците от шевовете не са ми извадени, мръсницата! Извинете… Тъй като знаех, че ако пътувам в конските вагони с неизвадени конци, раната ще гнояса, което означава сигурна смърт, твърдо реших, когато дойдат да ме вземат, да кажа: стреляйте в мен, както съм на леглото, но никъде няма да тръгна. Да, твърдо бях решил! Но никой не дойде. Не защото мадам Дубинска се бе смилила над мен — тя дори се изненада, че са ме оставили, а просто бяха видели в отчетно-разпределителната част, че ми остава да излежа по-малко от година. Но аз се отвлякох… Приближих се до прозореца и гледам: на двадесет метра от мен, в двора на болницата, виждам линейка, към която блъскат няколко арестанти. Изведнъж оттам ме вижда Карл Фьодорович и крещи: «Костоглотов! Отворете форточката!» Надзирателят изръмжа: «Мълчи, мършо!», а той отново: «Костоглотов! Запомнете! Това е много важно! Частица от вашата буца изпратих за хистологичен анализ в Омск, в катедрата по патологоанатомия, запомнете!» А после ги откараха… Та това бяха моите лекари, вашите предшественици. За какво могат да бъдат виновни те?

Костоглотов се облегна на стола. Бе доста развълнуван. Задъхваше се от въздуха на онази болница, а не на тази.

Пресявайки чутото (в разказите на болните винаги имаше доста излишни неща), Донцова държеше на своето:

— И какво стана с отговора от Омск? Имаше ли такъв? Обявиха ли ви резултата от анализа?

Костоглотов повдигна рамене.

— Никой нищо не ми съобщи. Аз така и не можах да разбера защо Карл Фьодорович ме помоли да запомня думите му. Едва миналата есен, по време на заточението, когато ми се струпаха доста грижи върху главата, едно старче гинеколог, мой приятел, ме посъветва да направя запитване. Написах писмо в предишния лагер, но не получих отговор. Тогава изпратих оплакване до лагерното управление. След два месеца получих следния отговор: «Въпреки щателното проучване на вашето архивно дело не стана възможно да намерим анализа.» По това време ми бе толкова зле от подутината, че се отказах от по-нататъшна кореспонденция, но тъй като комендатурата не ми позволяваше да продължа лечението си, написах без никаква надежда в Омск до катедрата по патологоанатомия. След няколко дни пристигна бърз отговор. Беше през януари, преди да ми разрешат да дойда във вашата клиника.

— Виждате ли! Къде е този отговор?

— Людмила Афанасиевна, аз заминавах оттам и… Всичко ми бе безразлично. Още повече че и хартийката бе без печат, това бе просто писмо от лаборантката към катедрата. Тя любезно ми бе написала, че именно от онази дата, за която споменах, и именно от онова селище е пристигнала пробата за анализа, който бил направен и потвърдил… подозирания от вас вид подутина… и че още тогава отговорът веднага бил изпратен до отправилата молбата болница, тоест нашата затворническа. И се случило това, напълно логично за тамошните порядки, в което напълно вярвам: отговорът пристигнал, но тъй като никому не бил нужен, мадам Дубинска…

Не, Донцова не бе в състояние да приеме такава логика!

Скръстила ръцете си, тя нетърпеливо удари с длани горната част на ръцете си, над лактите.

— Но нали от този отговор следвало, че трябва веднага да ви подложат на рентгенотерапия!

— Кого? — Костоглотов, шеговито примижал, погледна Людмила Афанасиевна. — Рентгенотерапия ли?

Ето че той четвърт час напразно й бе разказвал. Тя отново нищо не разбираше.

— Людмила Афанасиевна, нямате и представа за света, в който бях… А и за него не е прието да се говори! Каква рентгенотерапия! Още болката от операцията не бе преминала и бях в състоянието, в което сега се намира Ахмаджан, а вече наливах бетон. Дори и не помислих, че мога да недоволствам. Вие не знаете колко тежи напълненото догоре корито с бетон, след като едва го вдигат двама мъже.

Тя наведе глава.

— Е, добре. Но защо, този отговор от катедрата по патологоанатомия е бил без печат и повече е приличал на частно писмо?

— И на това трябва да бъдем благодарни! — възкликна Костоглотов. — Просто бях попаднал на добър човек. Забелязал съм, че сред жените по-често се срещат добри хора. А писмото не е официално заради нашата прословута секретност! Тя и пише по-нататък, че пробата е била изпратена, без да бъде спомената фамилията на болния. Затова не връщат официална бележка и стъкленица с анализа. — Костоглотов започна да се нервира, а тогава най-бързо се променяше изразът на лицето му. — Велика държавна тайна! Идиоти! Треперят да не би в някоя си катедра да разберат, че в еди-кой си лагер се измъчва затворникът Костоглотов. Брат на Луи XIV! Сега вие ще си блъскате главата как да ме лекувате, но за сметка на това няма да бъде накърнена тайната!

Донцова не можеше да се примири.

— Но аз трябва да включа и това писмо към историята на болестта.

— Добре, когато се върна в своя аул, веднага ще ви го изпратя.

— Не, трябва да го получа колкото се може по-бързо! Този ваш гинеколог не може ли да го намери и да го изпрати?

— Колкото до това, ще го намери… А аз самият кога ще замина? — Костоглотов се намръщи.

— Ще заминете тогава — отсече Донцова, — когато аз сметна за необходимо. А и ако заминете, ще бъде временно.

Този момент от разговора очакваше Костоглотов! Не биваше да го подмине без съпротива!

— Людмила Афанасиевна, как да променим този тон на възрастен с дете, за да разговаряме като възрастен с възрастен човек? Сериозно. Днес, по време на визитацията…

— … ми устроихте позорна сцена! — навъсено, лицето на Донцова ставаше грозно. — Какво искате? Да тревожите болните? Какво им набивате в главите?

— Какво искам ли? — попита той, без да се горещи, наместил се по-удобно на стола. — Исках само да ви напомня за правото си да се разпореждам със собствения си живот както намеря за добре. Човек може ли да го прави или не? Съгласна ли сте, че имам такова право?

Донцова гледаше лъкатушната линия на неговия белег и мълчеше. Костоглотов продължи:

— Вие тръгвате от съвсем погрешно начало — след като болният е постъпил при вас, значи по-нататък вие трябва да вземате решения вместо него. Неговите мисли са заменени с вашите инструкции, петминутните ви оперативки, програмата, плана и честта на вашето лечебно заведение. И аз отново, както в лагера, съм обикновена песъчинка и пак нищо не зависи от мен.

— Клиниката взема от болните писмено съгласие преди операция — напомни му Донцова.

(Защо му напомни за операцията? Нали той не би се съгласил за нищо на света да бъде опериран!)

— Благодаря поне за това, макар клиниката да предприема подобна стъпка заради собствената си безопасност. Но освен за операцията вие за нищо друго не питате болния и нищо не му обяснявате! А какви последствия има само едно рентгеново облъчване!

— Откъде сте се въоръжили с такива сведения за рентгена? От Рабинович ли?

— Не познавам никакъв Рабинович! — уверено поклати глава Костоглотов. — Говоря за принципа.

(Да, именно от Рабинович бе чул мрачните разкази за последствията от подложените на рентгеново облъчване, но бе обещал да не го издава. Рабинович бе амбулаторно болен, преминал повече от двеста сеанса, понесъл ги много тежко, и както той самият казваше, с всяка следваща дузина се приближавал не към излекуването, а към смъртта. Там, където бе живял, никой не го разбираше: здравите хора от сутрин до вечер тичаха непрекъснато, мислейки единствено за някакви си успехи и кариери, които за тях бяха най-неотложното и най-важното в живота. Бе омръзнал дори на собственото си семейство. Единствено тук, пред входа на противораковия диспансер, болните съчувствено го изслушваха. Те знаеха какво означава да закостенее подвижният триъгълник под ребрата и да се сгъстят рентгеновите следи върху облъчваните места.)

На какво приличаше това! Той говореше за принципи!… Само това оставаше на Донцова и ординаторите й — да прекарват дните си в беседи с болните на тема за принципите на лекуването! Кога тогава трябваше да ги лекува!

Но слава Богу, че такива досадно любознателни и упорити пациенти като този или като Рабинович, които я измъчваха с въпроси, отнасящи се до развитието на болестта, се срещаха веднъж на петдесет случая и тя бе принудена да приеме тежкия жребий понякога да им обяснява. Случаят с Костоглотов бе малко по-особен и изключително медицински; особеното се състоеше в това, че небрежното, сякаш нарочно погрешно лекуване, преди да постъпи в клиниката, бе го отвело почти до линията на смъртта, а другата особеност се криеше в изключително бързия обрат, който бе настъпил благодарение на рентгеновите лъчи.

— Костоглотов, само за дванадесет сеанса рентгенът преобрази живия мъртвец, който бяхте, а вие си позволявате да му приписвате какви ли не грехове. Оплаквахте се, че в лагера и на заточението въобще не са ви лекували, и веднага след това отново се оплаквате затова, че ви лекуват и се безпокоят за вас. Къде е логиката?

— Излиза така, че няма логика — съгласи се с кимване на глава Костоглотов. — Но може би тя съвсем не е необходима, Людмила Афанасиевна? След като човек е прекалено сложно същество, защо трябва да бъде обяснен с помощта на логиката? Или пък с икономиката? Или с физиологията? Наистина постъпих тук като мъртвец и молех да бъда приет, и лежах на пода близо до стълбището, а ето вие правите логичен извод, че съм пристигнал да се спася на всяка цена. А аз не искам на всяка цена! Не съществува на света такова нещо, заради което бих се съгласил да платя каквато и да е цена! — Противно на навика си бе започнал да говори бързо, но Донцова се канеше да го прекъсне, а имаше още толкова неща да й каже. — Пристигнах при вас, за да облекча страданията си! Споделих, че ме боли много, и помолих да ми помогнете! И вие ми помогнахте! Сега не чувствам болка. Благодаря! Благодаря! Аз съм ваш благодарен длъжник! А сега ви моля — пуснете ме! Позволете ми като куче да се прибера в колибата си и там да си почина и оближа раните си.

— А когато ви заболи, отново ще допълзите при нас?

— Може би, може би отново ще допълзя.

— И ние ще бъдем длъжни да ви приберем?

— Да! И в това виждам вашето милосърдие! Какво ви безпокои? Процентът на оздравелите? Отчетността? Как ще се оправдаете, че сте ме пуснали след петнадесет сеанса, след като Медицинската академия поставя праг от не по-малко от шестдесет?

Такива безсмислици тя никога до днес не бе чувала. Точно от гледна точка на отчетността бе най-изгодно да бъде изписан именно сега във връзка с «рязкото подобряване на състоянието», което не би било възможно след петдесет сеанса.

А той продължаваше да държи на своето:

— Благодарен съм ви, че поне укротихте подутината и спряхте по-нататъшното й разрастване. Тя се отбранява, аз — също. И това е прекрасно. На войника е най-приятно да живее, отбранявайки се. А да ме излекувате «напълно», вие, все едно, няма да успеете, защото при раково заболяване това въобще не става. Пък и всички процеси в природата се характеризират с асимптоматична наситеност, когато големите усилия водят до малки резултати. В началото моята подутина действаше бързо, но сега ще бъде по-покорна… Затова трябва да ме пуснете да си вървя с остатъка от моята кръв.

— Интересно откъде сте успели да съберете тези сведения? — намръщи се Донцова.

— Аз още от детството си обикнах медицинските книги.

— Но какво точно ви притеснява в нашия метод на лечение?

— И самият аз не зная от какво да се страхувам, Людмила Афанасиевна. Не съм лекар. Това може би вие знаете, но не искате да ми обясните. Например Вера Корнилиевна иска да ми бият инжекции с гликоза…

— Те са наложителни.

— Но аз не искам.

— Но защо?

— Първо, това не е естествено. Ако толкова ми е нужна гроздова захар, предпочитам да я приемам през устата си! И защо измислиха през двадесети век всяко лекарство да се приема чрез инжектиране? Къде го има това в природата? При животните? След век ще ни се смеят на нас, както ние — на диваците. А и как бият инжекции? Една сестра веднага улучи нужното място, а друга изподупчи цялата лакътна гънка. Не искам! А и виждам, че вие имате намерение да ми преливате кръв…

— Би трябвало да се радвате! Някой ви отдава кръвта си! Това означава здраве, живот!

— Но аз не искам! Бях свидетел как на един чеченец му преляха кръв, след което той три часа се тресеше на леглото, а само казаха, че било поради «несъвместимост на кръвта». А на друг вкарат кръв, но не във вената и току-виж веднага изскача някаква «брадавица» на ръката. После цял месец компреси. Не искам.

— Обаче без преливане на кръв е невъзможно по-нататъшното рентгеново облъчване.

— Тогава не облъчвайте! Защо въобще поемате отговорността да решавате вместо другия? Нали това е страшна отговорност, която много рядко води до добро. Трябва да се страхувате от нея! Дори лекарите нямат това право.

— Не, точно те трябва да го имат. Преди всички останали! — убедено възкликна Донцова, вече доста разсърдена. — Без това право медицината въобще не би съществувала!

— Но до какво води всичко това? Вие скоро ще правите доклад за лъчевата болест, нали?

— Откъде знаете? — изуми се Людмила Афанасиевна.

— Не е трудно да предположи човек…

Обяснението бе много просто: на масата имаше дебела папка с машинописни листа. Макар да бе далеч от нея, по време на разговора Костоглотов успя да прочете какво бе написано върху корицата и да обмисли какво може да бъде съдържанието й.

— Лесно може да се досети — продължи той. — Защото се е появило ново название, което изисква специален доклад. Но нали и преди двадесет години вие сте облъчвали някой друг, подобен на Костоглотов, който не е искал, защото се е страхувал от лечението, но вие сте го уверявали, че всичко е наред по простата причина, че не сте знаели какво е това лъчева болест. И аз сега съм в неговото положение: още не зная от какво конкретно се страхувам, но искам да ме пуснете да си отида! Искам да се излекувам със собствени сили. Току-виж станало по-добре, нали?

Лекарите се ръководят от едно правило: да не плашат болния, а винаги да го окуражават. Но такъв натрапчив болен като Костоглотов трябваше да бъде зашеметен.

— По-добре ли? Няма да се получи! Мога да ви уверя, че няма да стане. — Тя удари по масата с цялата си длан, сякаш бе видяла муха. — Вие — тя млъкна за момент, търсейки най-подходящата дума — ще умрете!

Погледна го, очаквайки да трепне, но той просто притихна.

— Вашата съдба няма да се различава от тази на Азовкин. Страдате от една и съща болест, лечението на която и при двамата е започнало твърде късно. Ахмаджан ще успеем да спасим, защото него са започнали да го облъчват веднага след операцията. А вие сте загубили почти две години. Помислете си само! А е трябвало веднага да ви направят втора операция близо до лимфовъзела, но са пропуснали момента. И метастазите се разпространяват. Вашата буца е една от най-опасните разновидности на рака, защото протича скоротечно. До скоро смъртността на болните от нея бе близо деветдесет и пет процента. Това устройва ли ви? Сега ще ви покажа…

Тя измъкна от купчината някаква папка и започна да я прелиства.

Костоглотов мълчеше. После заговори тихо и не толкова уверено както преди:

— Ако трябва откровено да ви кажа мнението си, то е, че аз много-много не милея за живота си. Той и преди, а очаквам да бъде така и в бъдеще, не бе от най-сладките. А ако ми е отредено да поживея още половин година, трябва да изживея този срок. Но не искам да мисля за десет или двадесет години напред. Безсмисленото лечение е истинско мъчение. Рентгенът ще предизвика у мен повдигане и повръщане… И в името на какво?

— Ето… Намерих! Това е нашата статистика. — Донцова му показа двоен лист от тетрадка, най-отгоре на който бе написано името на неговия злокачествен тумор; в лявата страна имаше графа «Умрели», а в дясната «Все още живи»; в средата на три колонки бяха разположени имената, презимената и фамилиите на болните, които бяха изписани с молив и мастило. В дясната страна графата почти цялата бе зачертана. — При постъпването на пациентите записваме всички вдясно, а след това ги прехвърляме в лявата графа… Но все пак има щастливи, които остават в дясната… Виждате ли?

Тя му предаде листа, за да го прегледа и размисли.

— Струва ви се, че сте оздравели? — продължи енергично Людмила Афанасиевна. — Вие сте болен, какъвто сте били и при постъпването. Единственото, което успяхме да си изясним, е, че с вашата буца можем да се борим! Че все още не всичко е загубено! А вие в този момент заявявате, че искате да си отидете? Добре, вървете! Ако искате, още днес можем да ви изпишем! Още сега ще разпоредя. Аз самата ще ви впиша в този списък в графата «Все още живи»…

Костоглотов мълчеше.

— Чакам, решавайте!

— Людмила Афанасиевна — примирено въздъхна той, — ако е нужно някакво разумно количество сеанси — пет, десет…

— Или нито един, или толкова, колкото е нужно! Например от днес по два сеанса, а не по един. И всички видове лечения, които се наложат! И ще откажете цигарите! И още едно задължително условие: трябва да понасяте лекуването не само с вяра, но и с радост! С радост! Само тогава ще се излекувате!

Костоглотов наведе глава. До известна степен днес се пазареше с едно на ум: страхуваше се, че ще му предложат да го оперират, но това не стана. А облъчването можеше да изтърпи. Като резервен вариант Костоглотов разполагаше с тайно лекарство — корен, който расте в Исъккул [9]. Той разчиташе да замине в своя затънтен край не просто за да се скрие, а за да се полекува с този корен. Притежавайки го, Костоглотов пристигна в този раков диспансер единствено от любопитство.

Доктор Донцова, убедила се, че е излязла победител, великодушно каза:

— Добре, няма да ви давам гликоза. Вместо тази инжекция ще ви бием друга, под мишницата.

Костоглотов се усмихна.

— При това положение отстъпвам.

— И още, моля ви, ускорете получаването на писмото от Омск.

След като излезе от стаята на Донцова, Костоглотов си помисли, че върви между две вечности: от едната му страна бе списъкът на обречените да умрат, а от другата — вечната каторга. Бяха вечни като звездите. Като галактиките.

Глава 7 Правото да лекуваш

Ако бе започнал да разпитва що за инжекция е това, каква е целта, нужна ли е в действителност и оправдана ли е морално, ако Людмила Афанасиевна бе принудена да обясни смисъла и възможните последствия от новото лечение, много вероятно бе Костоглотов окончателно да се разбунтува.

Но именно в този момент, изчерпал всичките си блестящи доводи, той бе се предал.

А тя нарочно прибягна до хитрост и спомена инжекцията като някаква дреболия, която не заслужава особено внимание, защото се бе уморила от обясненията, а знаеше със сигурност, че именно сега, след като бе изпробвано върху болния въздействието на рентгена в чистия му вид, е дошло време да се нанесе решителният удар, горещо препоръчван за този вид рак от съвременните медицински изследвания. Давайки си точна сметка за естеството на необикновения поврат в лечението на Костоглотов, тя не можеше да не използва всички средства, в които вярваше, за да сломи неговата упоритост. Наистина, нямаше я стъкленицата с анализа на първичната проба, но цялата интуиция, наблюдателност и знания й подсказваха, че тази подутина е онази, която отдавна я занимаваше — нито тератома, нито саркома.

Именно този вид рак и това движение на метастазите бе избрала за тема на своята кандидатска дисертация доктор Донцова. Тоест тя някога бе започнала да я пише, после бе се отказала, по-късно отново се върна към нея. Приятелите я убеждаваха, че ще се получи отлична дисертация, но тя, заставена и притисната от обстоятелствата, вече бе загубила вяра, че някога ще успее да я защити. Не защото не й достигаха опит или материал за размисъл — и едното, и другото тя притежаваше в изобилие, а защото непрекъснато, ежедневно я викаха ту в рентгеновия кабинет, ту в лабораторията, ту при някой пациент; Людмила Афанасиевна просто нямаше физическа възможност да се занимава с подбора и описанието на рентгеновите снимки, с формулировките и систематизациите, а какво оставаше за подготовката на кандидатския минимум. Можеше да си вземе творчески отпуск за половин година, но в поликлиниката никога нямаше такива леки случаи, нито такъв благоприятен ден, от който биха могли да бъдат прекратени консултациите на тримата млади ординатори, и да ги остави сами за половин година.

Людмила Афанасиевна бе чувала думи, които приписваха на Лев Толстой, казал веднъж за своя брат, че имал всичко необходимо да стане писател, с изключение на онези недостатъци, правещи от даден човек писател. Навярно и тя не притежаваше недостатъците, които помагат на хората да станат кандидати на науките. В общи линии тя не гореше от желание да чува зад гърба си шепота: «Тя не е просто доктор, а е и кандидат на медицинските науки», или пък да вижда под заглавието на статиите си (вече печаташе втората дузина малки, но всички свързани с конкретни неща статии) пред името си тези малки, но вдъхващи респект буквички. Наистина парите никога не са излишни, но какво да се прави, след като това не се получаваше.

И без дисертация имаше предостатъчно от онова, което бе прието да се нарича научно-обществена работа. В тяхната клиника се провеждаха от време на време конференции, на които се правеха разбори на грешките, допуснати при диагностиката и лечението, изнасяха се доклади за новите методи; бе задължително не само да се присъства на тях, но и да се взема активно участие (хирурзите и обслужващите рентгена и без това всеки ден се съветваха и обсъждаха допуснатите грешки и новите методи, но конференциите бяха друго нещо). Освен тях често се провеждаха и сбирки на градското научно дружество на рентгенолозите, на които също се изнасяха доклади и се демонстрираха новооткритията. Наскоро бе създадено и научно дружество на онколозите, в което Донцова не само участваше активно, но и бе секретар; в дружеството наред с работата цареше и доста суета. Имаше още и Институт за усъвършенстване на лекарите. Освен това трябваше да се сътрудничи на бюлетините, органи на рентгенолозите и онколозите, а съществуваше и Академия на медицинските науки, и Информационен център… Макар Голямата Наука да бе цялата съсредоточена в Москва и Ленинград, а те бяха сякаш заети само с практическата страна на лекуването, излизаше, че нито един ден не минава, без да отделят част от времето си именно за нея.

Така бе и днес. Трябваше да позвъни на председателя на дружеството на рентгенолозите във връзка с доклада, който бе длъжна да изнесе след известно време, да прегледа веднага две малки вестникарски статии, да отговори на писмо, пристигнало от Москва, и на още едно — от далечен онкологичен пункт, от който молеха за допълнителни разяснения.

А след малко главният хирург трябваше по предварителна уговорка с Донцова след завършване на операционния ден да й покаже една от гинекологичните си пациентки, за да се консултира. Следващата задача, която предстоеше на Людмила Афанасиевна, бе в края на амбулаторния прием да отиде да прегледа заедно с една от ординаторките си болния от Ташауз [10] за когото се съмняваха, че има рак на тънките черва. А самата Донцова бе определила днешния ден за среща с рентгенолаборантите, на която трябваше да обсъдят по какъв начин да уплътнят работата на апаратите, за да могат да се обслужват повече болни. А не биваше да забравя и за специалните инжекции; трябваше да провери дали се слагат навреме (пациенти, които имаха нужда от подобни инжекции, започнаха да приемат отскоро; дотогава ги изпращаха в Москва).

Пък и бе загубила толкова време за безсмислен спор с упорития Костоглотов! Още по време на техния разговор на няколко пъти надникваха в стаята техниците, които правеха допълнителен монтаж на гама-апарата. Те искаха да убедят Донцова в необходимостта от някакви разходи, невключени в предварителната сметка, за да подпише акта, а след това да убеди и главния лекар да направи същото. Тъкмо бяха успели да я накарат да отиде с тях, когато в коридора я срещна сестрата и й предаде телеграма, пристигнала от Новочеркаск. Бе от Ана Зацирко, с която не бе се срещала от петнадесет години и не бе поддържала никаква кореспонденция, но това не пречеше да я смята за стара приятелка; бе учила с нея в акушерското училище в Саратов през 1924 година, преди да постъпи в медицинския институт. Тя пишеше, че големият й син Вадим, завърнал се от геоложка експедиция, днес или най-късно утре ще постъпи в нейната клиника и молеше за приятелското й съдействие и за честен отговор за състоянието му. Людмила Афанасиевна се развълнува, изостави техниците и тръгна да помоли старшата сестра да задържи свободно до края на деня леглото на Азовкин за Вадим Зацирко. Мита както винаги сновеше из клиниката и съвсем не бе лесно да я намери човек. Когато накрая Донцова успя да я открие, тя веднага се съгласи да изпълни молбата й и озадачи Людмила Афанасиевна с новината, че молят клиниката да разреши най-добрата сестра в лъчевото отделение Олимпиада Василиевна да участва десет дни в градския семинар на профсъюзните касиери. Значи трябваше да й намерят заместничка за това време. Това бе толкова недопустимо и невъзможно, че заедно с Мита Донцова веднага с решителна крачка се запъти към регистратурата, за да позвъни в райкома на профсъюзите и да ги уведоми, че участието на Олимпиада Василиевна в семинара е невъзможно. Но телефонът даваше първо заето, след това ги насочиха към обкома на профсъюзите, откъдето доста се учудиха на тяхното политическо безгрижие и попитаха дали наистина предполагат, че дадена профсъюзна каса може да бъде оставена на произвола на съдбата. Изглежда, оттатък — и в райкома, и в обкома, никого още не бе «ухапала» злокачествената подутина и навярно вярваха, че никога няма да се случи подобно нещо с тях. След като позвъни и до дружеството на рентгенолозите, Людмила Афанасиевна се втурна да моли за съдействие главния лекар, но той бе зает с някакви външни хора и обсъждаше с тях запланувания ремонт на едно от крилата на клиниката. Така всичко остана неясно и тя пое обратно през рентгенодиагностичния кабинет, който днес не работеше. По това време там имаше почивка. Записваха под червената светлина резултатите. Веднага доложиха на Людмила Афанасиевна, че след като са изчислили колко лента е останала и са съпоставили с досегашните разходи, са разбрали докога ще стигне; оказа се — за три седмици; този факт означаваше пълен провал, защото обикновено изпълняват заявките след месец. На Донцова й стана ясно, че още днес или най-късно утре трябва да събере отговарящия за медикаментите и главния лекар и да ги накара да изпратят заявката, което никак не бе лесно.

След това на пътя й се изпречиха техниците и тя бе принудена да подпише акта. Налагаше се да се отбие и при рентгенолаборантите. Едва при тях успя да седне. Започнаха да изчисляват. По техническите правила апаратът трябваше да има половинчасова почивка след час работа, но на това отдавна не се обръщаше внимание, а всички апарати работеха девет часа непрекъснато, тоест смяна и половина. Но въпреки това натоварване и бързината, с която нетърпеливите лаборантки обслужваха пациентите, пак не успяваха да направят желаната бройка сеанси. Трябваше да успеят да обслужват амбулаторните болни по веднъж на ден, а някои от клиничните — и по два пъти (в тяхното число от днес влизаше и Костоглотов), за да засилят въздействието върху болните места, а и да ускорят освобождаването на леглата. За тази цел тайно от техническия надзор преминаха на ток от двадесет милиампера вместо десет: всичко ставаше два пъти по-бързо, но и тръбичките по-бързо се износваха. И пак не успяваха да се вместят в графика! Днес Людмила Афанасиевна бе дошла да отметне по списъка на кои болни след колко сеанса се разрешава да се поставя (това също два пъти съкращаваше времето за сеанси) медният филтър, дебел милиметър, предпазващ кожата, и на кои да се слага половинмилиметров филтър.

После се качи на втория етаж, за да види как се чувства след инжекцията Русанов, а оттам отиде в кабинета с късофокусни апарати, където отново облъчваха болни, с намерение да прегледа статиите си и писмата, но миг по-късно почука вежливата Елизавета Анатолиевна и я помоли за позволение да се обърне към нея с някакъв неотложен въпрос.

Елизавета Анатолиевна за всички бе просто «бавачката» на лъчевото отделение, но въпреки това на никого не се обръщаше езика да й говори на «ти» или да я нарича леля Лиза, или просто Лиза, както дори младите лекари се обръщаха към възрастните санитарки. Тя бе много възпитана жена; в свободните часове на нощните си дежурства четеше книги на френски език, а кой знае защо, работеше като санитарка в онкологичния диспансер и при това изпълняваше безупречно задълженията си. Наистина тя бе получавала заплата и половина, защото известно време даваха към щата петдесет процента за вредност, после обаче ги намалиха на петнадесет, но Елизавета Анатолиевна не напусна.

— Людмила Афанасиевна — започна тя, леко покланяйки се, както постъпват обикновено прекалено вежливите хора, — много ми е неудобно, че ви безпокоя по такъв незначителен повод, но съм отчаяна! Няма никакви парцали, ама абсолютно никакви! С какво да се чисти?

Да, ето още едно главоболие! Министерството поемаше грижата да снабди онкологичния диспансер с радиеви иглички, гама-апарати и апарати «Стабилволт», с най-новите прибори за преливане на кръв и новооткритите синтетични лекарства, но за простите парцали и четки нямаше място в този височайши списък. Самият Низамутдин Бахрамович отговаряше, че след като министерството не е предвидило, той не е длъжен с личните си пари да ги купува. По едно време за парцали използваха износеното бельо, но стопанските органи се усетиха навреме и забраниха, подозирайки, че по този начин се разхищава и новото бельо. Сега ги задължаваха да предават износеното на определено място, където авторитетна комисия го приемаше, и след това го накъсваха на парчета.

— Мисля си — продължи Елизавета Анатолиевна, — че може би трябва всички ние, които работим тук, да се задължим да донесем от къщи по един парцал и така да излезем от затрудненото положение…

— Е, какво пък, изглежда, не ни остава нищо друго — въздъхна Людмила Афанасиевна. — Аз съм съгласна. Само, моля ви, вие го предложете на Олимпиада Владиславовна…

Да! А трябваше да отърве и самата Олимпиада Владиславовна от непредвидения семинар, който бе абсолютна нелепост. Нима можеше да се изключи от работа за десет дни най-опитната сестра?

Отново позвъни, но пак не успя да се свърже. После веднага отиде да прегледа болния от Ташауз. Отначало постоя в тъмната стая, докато свикнат очите й. След това се зае да проследи движението на бариевата смес в тънкото черво, движейки защитния екран и обръщайки болния ту на едната, ту на другата страна, за да направи рентгеновата снимка. Опипвайки с ръцете си, на които бе сложила гумени ръкавици, корема на пациента и спирайки при стоновете му «боли», за да разгледа по-добре разлетите зашифровани оттенъци на петната и сенките, Людмила Афанасиевна състави диагнозата.

Неусетно мина и обедната почивка, но както винаги, дори и през лятото, Донцова не се появяваше със сандвич в ръка в двора на клиниката.

Почти веднага след като излезе, я извикаха за консултация в превързочната. Там главният хирург отначало обясни историята на болестта на пациентката, след това изпрати да я извикат. Прегледаха я и Донцова стигна до извода, че единственият изход да я спасят е само кастрацията. Болната, която бе на не повече от четиридесет години, заплака. «Но това е краят на живота!… Мъжът ми ще ме изостави…» След като я изчакаха няколко минути да се наплаче, Людмила Афанасиевна се опита да й втълпи:

— А вие въобще не казвайте на мъжа си каква е била операцията. Как ще разбере? Никога няма да успее. Във ваши ръце е да скриете всичко.

Постъпила, за да спасява именно живота — в тяхната клиника главният въпрос бе да се победи смъртта, Людмила Афанасиевна бе непреклонна в убеждението си, че в името на живота е оправдана всякаква друга загуба.

Но днес през цялото време в клиниката, където и да се намираше, нещо й пречеше да бъде, както обикновено, уверена, отговорна и властна.

Не се ли дължеше това на отчетливата болка, която усещаше в областта на стомаха си? Някои дни въобще не я чувстваше, през други — много слабо, а днес — силно. Ако не беше онколог, тя не би обърнала внимание на болката или пък безстрашно би отишла да се изследва. Работата бе там, че Людмила Афанасиевна прекалено добре познаваше тънката нишка, за да размотае първата макара: да сподели с близките и колегите си по работа. Самата тя се осланяше на прословутото руско «може би»: а може би всичко ще премине, а може би това се дължи само на нервна преумора?

Не, не бе това; нещо друго й пречеше през целия ден, сякаш в пръста й бе забито трънче, чието място не можеше да открие; бе нещо смътно, неопределено, но не й даваше мира. Едва когато се настани зад своята маса и докосна отново папката с надпис «Лъчева болест», разчетен от досетливия Костоглотов, тя разбра, че през целия ден е била не само развълнувана, но и засегната от спора с него за правото да лекува.

Тя още чуваше неговата фраза: преди двадесет години вие сте облъчвали някой страдащ като Костоглотов, който ви е молил да не го правите, но вие още не сте познавали лъчевата болест!

Людмила Афанасиевна действително бе длъжна скоро да направи съобщение в дружеството на рентгенолозите на тема «Късните лъчеви изменения»; почти за същото, за което я упрекваше Костоглотов.

Едва неотдавна, преди година-две, не само тя, но и другите рентгенолози, работещи и тук, и в Москва, и в Баку, бяха обърнали внимание на тези случаи, които не можеха да си обяснят веднага. Появиха се известни подозрения, след това и догадки; върху този въпрос разискваха в кореспонденциите си, говореха засега не в докладите, а само по време на почивките. Тогава някой прочете реферат на статии от американски списания, от който разбраха, че подобно нещо смущава и техните отвъдокеански колеги. А случаите се увеличаваха; непрекъснато постъпваха болни със специфичните оплаквания и изведнъж бе намерено названието: «Късни лъчеви изменения», и настъпи времето да се говори за болестта на глас и да се търсят отговори.

Смисълът се състоеше в това, че след рентгеновите лъчи, дали добри, неочаквани и дори блестящи резултати благодарение на големите дози, приложени преди десет и петнадесет години, сега върху облъчваните места се появяваха неочаквани разрушения и обезобразявания.

Ако тези отдавнашни облъчвания бяха провеждани за злокачествени тумори, биха били оправдани, защото и от днешна гледна точка нямаше изход: спасяваха болния от неминуемата смърт по все още единствения метод и само с големи дози, защото от малките нямаше никакъв ефект; затова пациентът, идвайки отново в клиниката, бе длъжен да разбере, че това е възмездие за вече изживените, допълнително отпуснати му от лекарите години живот, а също и за онези, които му оставаха.

Но тогава — преди десет, петнадесет и дори осемнадесет години, когато дори не съществуваше названието «лъчева болест», рентгеновото облъчване представляваше такъв директен, надежден и абсолютен метод, такова великолепно постижение на съвременната медицинска наука, че се приемаше като остаряло мислене и едва ли не като саботаж в лечението на трудещите се отказът от облъчването и търсенето на други, паралелни или обиколни пътища за лекуване. Страхуваха се само от острите ранни поражения на тъканите и костите, но и тях тогава бяха успели да избягнат. И облъчваха с истинско възторжено увлечение! Дори и доброкачествените тумори, и малките деца.

А сега тези деца, станали вече юноши и девойки, някои и омъжени, идваха с необратими поражения по местата, където толкова усърдно ги облъчваха.

Миналата есен дойде, но не в раковото отделение, а в хирургичното (Людмила Афанасиевна все пак разбра и успя да издейства да го прегледа), петнадесетгодишно момче, едната ръка и единият крак на което изоставаха от растежа на другите, а това се отнасяше и за едната половина на черепа; поради тази причина, погледнато отстрани, момчето изглеждаше като карикатура. Преровила архива, Людмила Афанасиевна си спомни, че е същото онова две — две и половина годишно дете, което майката бе донесла в клиниката с множество поражения на костите с непознат дотогава произход; нямаше нищо общо с раковите подутини, нито пък с дълбокото нарушаване на обмяната на веществата; тогава хирурзите бяха изпратили детето при Донцова с надежда, че рентгенът ще им помогне да разберат. И той действително помогна! И толкова много, че майката плака от радост, убеждавайки всички, че никога няма да забрави спасителите.

Сега момчето бе дошло само — майка му вече не беше сред живите, и никой с нищо не можеше да му помогне, никой не можеше да извлече от костите му предишното облъчване.

Съвсем наскоро, в края на януари, пристигна млада майка с оплакване, че гръдта й не пуска мляко. Не дойде веднага в тяхното отделение, защото я бяха изпращали от едно в друго, докато накрая се озовава в онкологичното. Донцова не можа да си спомни коя е майката, но тъй като в клиниката картоните на болните се пазят вечно, отиде в архива и успя да намери нейния картон от хиляда деветстотин четиридесет и първа, в който прочете, че като момиченце тя е била в клиниката и доверчиво е лягала под рентгеновите лъчи с доброкачествена подутина, заради която днес никой не би я лекувал с рентген.

На Донцова й оставаше единствено да продължи стария картон: да запише в него, че меките тъкани са се атрофирали и че по всяка вероятност това е късно лъчево изменение.

Нито на юношата с изкривеното тяло, нито на майката, разбира се, някой обясни, че в детството им са ги лекували не така, както трябва; в личен план тези обяснения бяха безполезни, а в общ — биха навредили на здравната пропаганда сред населението.

У самата Людмила Афанасиевна тези случаи предизвикваха сътресение, тъпо чувство за непоправима вина; точно в тази нейна невралгична точка улучи днес Костоглотов.

Тя скръсти ръце и се заразхожда из стаята от вратата до прозореца по пътеката между двата вече изключени апарата.

Можеше ли въобще да се поставя въпросът за правото на лекаря да лекува? Ако се разсъждава така, ако се появява съмнение по отношение на всеки научно приет днес метод, дали няма по-късно да бъде опорочен или отхвърлен; тогава може дявол знае докъде да се стигне! Та нали има случаи, когато човек приема първия в живота си аспирин и умира!… Тогава въобще не бива да се лекува! Тогава въобще не трябва да се творят и всекидневните блага.

Този закон вероятно има и всеобщ характер. Който прави нещо, с действията си винаги поражда и едното, и другото: и доброто и злото; само че при един доброто е повече, а при друг — злото.

Но колкото и да се успокояваше, колкото и добре да знаеше, че тези нещастни случаи заедно със случаите на погрешни диагнози, късно поставени или с неправилно взети мерки, може би не са повече от два процента от цялата й досегашна работа, че излекуваните от нея, спасени млади и стари, мъже и жени ходят на работа, вървят по тревата и асфалта, летят във въздуха, изкачват стълби, събират памук, метат улици, продават в магазини, седят в кабинети, служат в армията и флота са хиляди и не всички са я забравили и няма да я забравят, също така знаеше, че скоро самата тя ще забрави всичките си най-успешни случаи и трудни победи, а до края на живота си ще помни онези няколко нещастници, които попаднаха под колелата на погрешното лечение.

Така бе устроена паметта й.

Не, тя нямаше да може да се подготви днес за съобщението пред обществото на рентгенолозите, а и денят бе към края си. (Оставаше й да отнесе вкъщи папката, но това щеше да бъде безполезно, макар да бе вземала стотици пъти със себе си неща, които не бе успяла да свърши по време на работа.)

А това, което трябваше да направи, бе да върне «Медицинска радиология» веднага след като прочете статиите, и да отговори на въпроса на онзи фелдшер от Тахта Купир [11].

Светлината, която проникваше през запотеното стъкло, стана недостатъчна, затова тя запали настолната лампа и отново седна на стола. Надникна една от ординаторките, вече без халат: «Няма ли да тръгвате, Людмила Афанасиевна?», после влезе и Вера Хангард и зададе същия въпрос, но Донцова не му обърна внимание, а я попита:

— А Русанов как е?

— Спи. Нямаше повръщания, а само температура. — Вера Корнилиевна свали престилката си и остана по синьо-зелена рокля от тафта, прекалено хубава за работа.

— Не ви ли е жал да я похабявате тук? — насочи погледа си към хубавата дреха Донцова.

— А защо да я пазя?… Защо? — Хангард се опита да се усмихне, но се получи жалка гримаса.

— Добре, Верче, след като така стоят нещата, следващия път ще му бием пълна доза, десет милиграма — подхвърли Людмила Афанасиевна с убийствения маниер на човек, който разбира, че думите само отнемат време, и продължи да пише писмото до фелдшера.

— А Костоглотов? — тихо попита Хангард, вече отворила вратата, за да излезе.

— Имаше битка, но той бе сразен и се покори! — усмихна се Людмила Афанасиевна и отново почувства рязка болка в областта на стомаха. За миг дори й се прииска да се оплаче първо на Вера; вдигна примижалите си очи, но в полутъмната стая видя колежката си като приготвила се за театър с красива рокля и обувки с висок ток и реши да го отложи за друг път.

Всички си бяха отишли, а тя продължаваше да седи. Беше съвсем безсмислено и безполезно да остава повече от половин час в помещенията, ежедневно облъчвани, но такива бяха стеклите се обстоятелства. Всеки път, преди да излезе в отпуск, тя бе много бледа, а левкоцитите й, монотонно намаляващи всяка година, се снижаваха до две хиляди, число, до което се смяташе за престъпно да се доведе някой пациент. На ден й се полагаше по норма да прегледа на рентгена трима с болни стомаси, а по време на войната тя стигаше и до двадесет и пет. Преди отпуск трябваше на самата нея да се прелива кръв, защото почивката не бе в състояние да възстанови загубеното за цяла година.

Но строгата инерция на работата не й позволяваше да се огледа. Към края на всеки работен ден тя с досада установяваше, че отново не е успяла да свърши заплануваното. И сега между другото тя отново се замисли за жестокия случай, свързан със Сибгатов, и си записа за какво трябва да се посъветва при срещата в дружеството с доктор Орещенков. Както тя въвеждаше в работата ординаторите си, така и нея някога, през войната, хванал ръката й, внимателно я насочваше и разширяваше кръгозора й доктор Орещенков. «Никога, Люда, не се старайте да се ограничите само в сферата на дадена специализация, за да не изпаднете в положението на изсушената риба! — предупреждаваше я той. — Дори целият свят да се стреми към тясната специализация, вие дръжте на своето — бъдете с единия си крак в рентгенодиагностиката, а с другия — в рентгенотерапията! Дори да сте последната, останете си такава!» А той все още бе жив и се намираше тук, в града.

Вече угасила лампата, тя се върна от прага, за да запише какво трябва да направи следващия ден. Облякла старото си синьо палто, Донцова се насочи към кабинета на главния лекар, но той бе заключен.

Дори когато слезе по стъпалата между тополите и се запъти по алеята на болничния двор, мислено оставаше все още на работното си място, а и не искаше да го напусне. Времето беше никакво, но Людмила Афанасиевна не му обръщаше внимание. Здрачът още не бе настъпил. По пътя си тя срещаше много непознати лица, но у нея дори не се появи естественото женско любопитство да обърне внимание кой от минувачите с какво е облечен, каква шапка и обувки носи. Донцова вървеше леко навъсена и строго поглеждаше непознатите, сякаш у всеки един от тях подозираше наличност на онези възможни подутини, които тези хора въобще не подозират, но утре може би ужасени ще ги открият в себе си.

Неусетно премина покрай чайната, разположена в пределите на болничното заведение, и покрай узбекчето, постоянно търгуващо със загънати във фунии от вестник бадеми, и стигна до главната външна врата.

Би трябвало, като излизаше през тази врата, през която бдителната, плесната в устата дебела пазачка разрешаваше да излязат само здравите хора, а болните преследваше с високо изречени укори, да, би трябвало Людмила Афанасиевна да премине от трудовата част на живота си в семейната, но не се получаваше, защото тя не делеше времето и силите си между работата и дома си. Зад болничната ограда тя бе в състояние да преживява по-добрата половина на своето бодърстване, по време на което мислите й, свързани с работата, витаеха около главата й като пчели, които я преследваха дълго, след като напуснеше болничния двор, а и сутрин, много преди да излезе от дома си.

Пусна писмото, адресирано до Тахта Купир, пресече улицата и застана на спирката на трамвая, за да изчака нужния й номер. После всички се втурнаха към вратите. Людмила Афанасиевна също се разбърза, за да може да намери свободно място: това бе първата й мисъл, свързана с външния свят, която започваше да я превръща от оракул на човешките съдби в обикновен трамваен пътник, когото никой не щади в блъсканицата.

Но и по-късно, заслушана в звъна на трамвая по стария, еднопосочен релсов път и по време на спирките, където се разминаваха трамваите, Людмила Афанасиевна гледаше разсеяно през стъклото, продължавайки да мисли ту за белодробните метастази на Мурсалимов, ту за възможното влияние на инжекциите, определени за Русанов. В душата й оставаше неприятна утайка — Донцова знаеше, че това усещане няма да я напусне през цялата вечер — обидният наставнически тон и заплахите на Павел Николаевич, с които той я посрещна днес по време на визитацията, които бяха временно изместени през деня от другите впечатления.

Много от жените в трамвая, както и самата Людмила Афанасиевна, носеха не малки дамски чантички, а чанти, големи колкото куфар, в които можеше да се побере живо прасенце или четири хляба. Постепенно, след всяка отминала спирка и осветен магазин, мярнал се зад стъклото, Людмила Афанасиевна усещаше как я завладяват мислите за домакинството и къщната работа. Всичко лежеше на нейните рамене, защото каква помощ можеше да се очаква от мъжете. Съпругът и синът й бяха такива, че когато тя заминаваше на конференция в Москва, те дори и съдовете не миеха по цяла седмица не защото умишлено ги оставяха за нея, а защото не виждаха никакъв смисъл в тази вечно повтаряща се монотонна работа.

Людмила Афанасиевна имаше и дъщеря, омъжена, с бебе, но вече почти стигнала до развод. За първи път спомнила си за нея, Людмила Афанасиевна истински се разстрои.

Днес бе петък. В неделя я чакаше голямо пране. Това означаваше, че се налага храната, предназначена за първата половина на следващата седмица (тя готвеше два пъти седмично), на всяка цена да бъде приготвена в събота вечерта. А тази вечер, преди да си легне, трябваше да накисне бельото. Сега и само сега, макар и вече късно, бе наложително да отиде до централния пазар, където човек все още можеше да намери това, което търси.

Тя слезе на спирка, от която трябваше да се прекачи на друг трамвай, но погледна в огледалната витрина на съседния гастроном и реши да провери какво има вътре. Месният щанд бе празен, а на рибния нямаше нищо интересно — сельодка, солен калкан, консерви. Минавайки покрай живописните многоцветни пирамиди от винени бутилки и кафявите, досущ като цвета на колбасите, кръгли пити кашкавал, тя видя, че в бакалията има слънчогледово олио и яйчен концентрат. Людмила Афанасиевна плати на касата и се върна, за да купи две бутилки олио.

Но докато чакаше на опашката само от двама души, в магазина се вдигна оживен шум и от улицата в гастронома влезе цяла тълпа и бързо се строи в редици на месния щанд и касата. Людмила Афанасиевна трепна и без да дочака да купи олиото, бързо отиде и се нареди на новата опашка. Все още нямаше нищо зад стъклото на хладилника, но блъскащите се една в друга жени бяха предвидили съвсем вярно, че ще дават по килограм шунка на човек.

Людмила Афанасиевна успя толкова навреме да се включи в новата опашка, че имаше смисъл да се нареди и втори път.

Глава 8 С какво живеят хората

Ако не бе този рак на шията, Ефрем Подуев би бил мъж в разцвета на силите си. Нямаше още петдесет. Бе плещест, с атлетични крака и здрав разум. Бе не само издръжлив, но сякаш и с два гръбначни стълба. Можеше след осем часа работа да изработи още осем, без да се умори.

В младостта си в Урал, на Кама, бе мъкнал шестпудови [12] чували; тази негова сила бе останала почти същата; той и сега не би се отказал да изкачи с няколко работници върху дъсчена платформа бетонобъркачка. Бе пребивавал в много краища, бе вършил огромна разнообразна работа: някъде там бе рушил, копал, снабдявал, строил; не му бе унизително да работи и за по-малко от червонец [13]; от половин литър водка въобще не залиташе, а след втория литър не падаше. Самият Ефрем Подуев чувстваше, че няма поставена пред него граница и че винаги ще бъде такъв. Но независимо от гигантската си сила не попадна на фронта, защото го бяха призовали в специалното строителство; така че той не получи нито една рана, която би налагала да постъпи във военна болница. Никога нищо не бе го засягало — нито грип, нито епидемия, нито дори зъбобол.

И едва по-миналата година за първи път заболя, и то от тази…

От рак.

Той сега безгрижно подхвърляше: «рак», но дълго пред себе си бе се преструвал, че няма нищо, че всичко е дреболия, и колкото можеше, — отлагаше, не отиваше на лекар. А когато накрая отиде и след като от диспансер на диспансер стигна до раковото, където на всички болни казваха, че не страдат от рак, Ефрем не повярва на природната си проницателност, а на своето желание: не, това не е рак, всичко ще мине и замине.

Но почувства Ефрем, че езикът му набъбва, неговият език — ловък, точен, незабележим, никога непоглеждан, а толкова полезен в живота. За половин столетие той толкова се използваше; с този език се договаряше за заплащане на несвършена от него работа; бе се клел в това, което не бе правил и в което не бе вярвал; бе крещял пред началниците, ментосвал работниците; и заядливо бе псувал, намеквайки кое там е свято и кое скъпо, и се наслаждаваше, стигайки до девето коляно, като славей на гласа си; и безсрамни анекдоти, но без политика, бе подхвърлял наляво и надясно; и волжки песни бе пял; и много жени, изоставени по цялата страна, бе лъгал, че не е женен, че няма деца, че ще се върне след седмица и тогава ще построят дом. «Езикът ти да изсъхне!» — го прокле една от многото временни тъщи, но езикът не слушаше Ефрем само когато бе в пияно състояние.

И изведнъж започна да се уголемява, да опира в зъбите и небцето и да не се побира в сочното меко гърло.

Но Ефрем не преставаше да се озъбва пред другарите по стая.

— От нищо на света не се страхува Подуев!

И всички говореха:

— Даа, Подуев е волеви човек.

Но това не бе никаква сила на волята, а обикновен, само че удесеторен страх. Заради него продължаваше да работи, за да отложи колкото се може по-дълго операцията. Целият предишен живот бе подготвил Подуев не да умира, а да живее. Този обрат се оказа непосилен за него; Ефрем не знаеше пътищата, по които би могъл да го преодолее; прогонваше мисълта за него с успокоението, че е на крака, и всеки ден, сякаш нищо не бе се случило, отиваше на работа и се радваше, когато чуеше похвални слова за волята си.

Не прие операцията и започна иглотерапия: вкарваха игли в езика му, сякаш беше грешник в ада, и ги изваждаха след няколко денонощия. Толкова се искаше на Ефрем да мине само с тези игли, толкова се надяваше, но нищо не се получи. Езикът още повече подпухна. И след като не можа повече да намери в себе си от прословутата сила на волята, наклонил глава над бялата амбулаторна маса, Ефрем се съгласи.

Операцията направи Лев Леонидович и при това изключително успешно! Както бе обещал, така и стана: езикът на Ефрем възвърна почти предишните си размери; вярно, когато говореше, малко пелтечеше, но това не му пречеше отново да бълва предишния поток от думи. След това, преди да го изпишат, го извикаха и Лев Леонидович му каза: «А след три месеца ще дойдеш отново, за да направим нова операция, този път на шията. Тя ще бъде по-лека.»

Но на такива «леки» Подуев бе успял да се нагледа в клиниката, затова и не се появи на определената дата. Изпратиха му по пощата писмо с молба да се яви колкото се може по-бързо, но той не отговори. Въобще бе свикнал да не се задържа дълго на едно място и заради едната шега бе способен да се остави да го завеят ветровете в Колима или Хакасия. Никъде нищо не го задържаше: нито имущество, нито квартира, нито семейство; обичаше единствено свободния живот и да има пари в джоба. А от клиниката продължиха да изпращат писма, в които вече пишеха, че ако сам не се появи, ще го докарат с милиция. Ето каква власт имаше раковият диспансер дори над онези, които въобще нямаха рак!

Ефрем бе принуден да се подчини. Разбира се, би могъл все още да не се съгласява, но Лев Леонидович опипа шията му и силно го наруга за закъснението. Разрязаха шията му от двете страни, както се посичат, разчиствайки сметките си, апашите, и Подуев дълго остана на легло с бинтована шия, а когато го изписаха, лекарите клатеха глава.

Но от предишния волен живот той не намери и следа: вече не му харесваха нито работата, нито компаниите, нито водката, нито цигарите. Шията му, вместо да оздравее, непрекъснато го тормозеше: нещо в нея звънтеше, стягаше го, пронизваше и болката отекваше дори в главата му. Болестта сякаш пълзеше по шията му и той чувстваше вече болката едва ли не в ушите си.

И когато преди месец отново се върна в старото здание от сиви тухли с дълбоки красиви фуги, стъпи върху полираното от хиляди стъпки крило, заобиколено с тополи, и хирурзите веднага го окръжиха като роднина, а той отново облече болничната пижама на ивици, настанен в същата стая, близо до операционната, с прозорци към задната част на оградата, и очакваше новата операция, трета по ред, Ефрем Подуев повече не можеше да лъже себе си: бе осъзнал, че има рак.

Сега, стремейки се вече към равенство, той започна да убеждава и съседите си, че имат рак и че никой няма да се измъкне от тук жив; че дори и да излязат, ще бъде временно, защото са осъдени да свършат именно в тази клиника. Говореше го не защото изпитваше удоволствие да ги мъчи и да слуша как стенат и хленчат, а защото искаше повече да не лъжат, а да казват истината.

Направиха му третата операция, която бе по-дълбока и болезнена. Но след като започнаха да го превързват, кой знае защо, лекарите не бяха весели, а мънкаха помежду си не на руски и го омотаваха все по-стегнато и с повече бинтове, съединявайки сякаш нарочно ведно главата и тялото му. И болката, която пронизваше главата му, ставаше все по-силна.

И така, имаше ли смисъл да се преструва? След като бе приел, че има рак, трябваше да продължи и по-нататък; да приеме онова, което следваше, пред което бе затварял очите си близо две години: че му е време да умре. Изречено със злорадство, дори звучеше по-добре от безличното: да си отиде от този свят.

Но това откритие само можеше да се облече с думи, но не и да се представи или пък да се приеме от сърцето: нима може да се случи с него, с Ефрем? Какво ще стане? Какво трябва да се направи?

Това, заради което се криеше зад работата и зад хората, бе се изправило очи в очи с него и го стягаше с превръзката на шията.

Нищо успокояващо не можеше да чуе нито от съседите си в стаята, нито в коридорите, нито на първия, нито на втория етаж. Всичко бе изговорено и пак се оказа, че не е онова, което го мъчи.

Тази бе причината да се движи непрекъснато в продължение на пет-шест часа на ден от вратата до прозореца и обратно, търсейки помощ.

Където и колкото и да живееше Ефрем (а той не бе живял само в големите градове, а покрайнините на огромната страна бе обикалял многократно), за него и подобните му винаги бе ясно какво се иска от човека: искаше се добра специалност или майсторска ловкост в живота; и от едното, и от другото се печелеха добри пари. И когато хората се запознават, никой не пита другият как се казва, а какво работи и колко получава. И ако човек не е успял, това означава, че е или глупав, или нещастен, с една дума — нищо човек.

Такъв, напълно разбираем живот водеше Подуев през всичките тези години и във Воркута, и на Енисей, и в Далечния изток, и в Средна Азия. Хората изкарваха големи пари, а после ги харчеха — дали през почивните съботи или по време на отпуск, нямаше значение, но ги пропиляваха наведнъж.

И всичко бе добре измислено, това устройваше всеки, докато не заболееше от рак или от друга смъртоносна болест; тогава и специалността, и ловкостта, и заеманата длъжност, и голямата заплата губеха всякакъв смисъл. И по обзелата ги безпомощност, и по желанието да лъжат себе си до последно, че нямат рак, излизаше, че всички те са слаби хора и са пропуснали нещо много важно в живота.

Но какво?

Още от младежките си години Ефрем бе чувал, а и знаеше, че в това число влизат и той, и приятелите му, че синовете растат по-умни от родителите, които през целия си живот никога не бяха стигали до града, защото ги плашеше, а Ефрем тринадесетгодишен вече яздеше, стреляше с наган, а петдесетгодишен вече бе успял да опознае като любима жена цялата страна. Но сега, разхождайки се из стаята, той си спомняше как умираха старците, независимо от това дали бяха руснаци, татари или някои от местните малцинства от областта около Кама; те не се правеха на важни, не се дърпаха отчаяно, не се хвалеха, че няма да умрат, а всички приемаха спокойно смъртта. Не само че не си правеха нереални сметки за срока, а се готвеха тихо и предварително определяха на кого да дадат кобилата, жребчето, а на кого — зипуна [14] и ботушите. И облекчено напускаха света, сякаш се преселваха в друга дървена селска къща. И никого не можеше да изплашиш с рака. А и никой от тях нямаше рак.

А тук, в клиниката, всеки, независимо дали диша с кислородна маска и едва движи очите си, си повтаря: «Няма да умра! Нямам рак!»

Като кокошки в кълчища. Всяка в края на краищата я чака ножът, но те не престават да кудкудякат в очакване на просото. Хванат някоя, за да я отнесат на дръвника, а останалите, сякаш нищо не се е случило, отново се тълпят около стопанина.

Така ден след ден Подуев маршируваше между леглата по скърцащия дървен под, но не можеше да реши по какъв начин трябва да посрещне смъртта; не можеше нито да си го представи, нито да попита някого; най-малко очакваше да го открие в някаква книга.

Някога бе завършил четири класа, а след това и строителни курсове, но никога не бе изпитвал вътрешно желание да чете; пред вестниците предпочиташе радиото, а книгите приемаше като нещо съвсем излишно в делничния живот, а и в онези далечни диви места, където се преместваше заради повечето пари, не бе срещал книголюбители. Подуев четеше само при необходимост: брошури за обмяна на опит, описания на подемни механизми, служебни инструкции, заповеди й «Краткият курс» [15] до четвърта глава. Виждаше му се глупаво да харчи пари за книги или да виси по библиотеките. По време на далечно пътуване или когато му се налагаше да чака дълго, му попаднеше някаква книга, той прочиташе двадесет-тридесет страници, но след това винаги я затваряше отегчено, тъй като не намираше в нея нищо, което си заслужаваше вниманието.

Тук, в клиниката, Подуев виждаше много книги — по шкафчетата и первазите на прозорците, но не изпитваше никакво желание да ги разтвори. Не би започнал да чете и онази със синята корица и златните букви, но му я бе натрапил Костоглотов в най-отвратителната вечер. Сложи Ефрем две възглавници зад гърба си и започна да я разлиства. Ако бе роман, въобще не би го докоснал, но тя съдържаше малки разкази от по пет-шест страници, а дори и от една. Изпълваха книгата като дребен чакъл… Започна да чете заглавията и веднага разбра, че става дума за истински неща. «Труд, смърт и болест», «Главният закон», «Източникът», «Изпуснеш ли огъня, няма да го потушиш», «Тримата старци», «Вървете по света, докато съществува».

Ефрем избра най-краткия разказ и го прочете. Замисли се, а после изпита желание да го прочете още веднъж. След като го прочете, отново се замисли.

Същото се повтори и със следващия разказ.

Тогава угасиха лампите. За да не откраднат книгата и за да я намери по-лесно на сутринта, Ефрем я пъхна под дюшека си. После разказа на Ахмаджан старата басня как Аллах бе определил годините на живота и колко се паднали на човека (впрочем той не вярваше в това, защото не можеше да си представи, че може да съществуват ненужни години, когато човек е здрав). А преди да заспи, отново се замисли върху прочетеното.

Само нетърпимото главоболие му пречеше да мисли.

На следващия ден, петък, сутринта бе мрачна и както всяка болнична сутрин — тежка; всяка сутрин започваше с тежките речи на Ефрем. Ако някой се осмелеше да изрази някаква надежда по отношение на бъдещето, Ефрем веднага охлаждаше ентусиазма му, но сега нямаше желание нито да става, нито да си отваря устата; настани се удобно в леглото и се надвеси над снощната книга. Почти нямаше смисъл да се мие, защото калъпът от бинтове му пречеше да намокри дори бузите си; закуската можеше да се изяде в леглото, а днес нямаше визитация на хирурзите. Бавно прелиствайки дебелите шумящи страници, Ефрем, след като мълчаливо прочетеше поредния разказ, се замисляше.

Минаха лекарите по облъчването, напери се очилатият със златните рамки, но после, минута преди да му бият инжекцията, се уплаши и млъкна; Костоглотов, както винаги, излизаше от стаята и се връщаше; изписаха Азовкин, който се сбогува и присвил се с ръка на корема, си отиде; някои от пациентите ги извикаха за преливане на кръв и за рентген. Но Подуев така и не стана: мълчаливо четеше. С него разговаряше книга, която не приличаше на никоя друга.

Бе изживял цял живот, а никога не бе държал в ръцете си такава сериозна книга.

Макар че едва ли щеше да започне да я чете, ако не лежеше на това болнично легло и не усещаше постоянната болка в шията, резонираща в главата му, защото тези разкази не биха приковали на едно място здравия.

Още предишната вечер на Ефрем направи впечатление заглавието «С какво живеят хората». Когато го видя, си помисли, че сякаш самият той го е измислил. Разхождайки се между леглата, неговите мисли през последните седмици бяха насочени именно към въпроса с какво живеят хората.

Разказът не бе малък, но още от самото начало се четеше леко и намираше отзвук в душата:

«Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя и затова прехранваше семейството си благодарение на занаята си. Хлябът беше скъп, а изработеното от него се плащаше евтино; каквото получеше, с това се издържаше. Имаше обущарят една шуба за него и за жена му, а и тя цялата бе изпокъсана от носене.»

Всичко това му бе близко, а и по-нататък — също: самият Семьон бе сух и жилав, чиракът Михайло — слабоват, а господарят:

«… като човек от другия свят: червена мутра, налята като на бик шия, целият сякаш излят от чугун. От такъв живот как да изглежда другояче, от такъв и смъртта се бои.»

Бе виждал доста такива и Ефрем: Каращук, началникът на каменовъгления тръст, бе същият, и Антонов, и Чечев, и Кухтиков. А и самият Ефрем не бе ли започнал да се стреми към такъв живот?

Бавно, попивайки всяка дума, Подуев прочете целия разказ до края.

Това се случи преди обяд.

На Ефрем не му се искаше нито да стане, нито да говори. Сякаш нещо бе влязло в душата му и бе я преобърнало. Там, където по-рано бяха очите, сега ги нямаше; същото се отнасяше и за устата.

Първата груба стружка от Ефрем смъкна болницата, а сега вече всеки можеше да го рендосва като дървен труп.

Останал както си беше — облегнал се на възглавницата и свил колене, върху които лежеше затворената книга, Ефрем гледаше в отсрещната бяла стена. Денят отвън бе, както и преди, мрачен.

На отсрещното легло лежеше, заспал веднага след инжекцията, белоликият курортист, завит с две одеяла заради треската, а на съседното Ахмаджан играеше със Сибгатов на дама. Разговаряха помежду си на руски, защото техните родни езици малко си приличаха. Сибгатов бе заел такава поза, която не изискваше от него да свива болния си гръб. Той бе още млад, но темето му бе започнало да олисява.

А от косите на Ефрем още не бе паднал косъм; бяха гъсти като горски храсталак, през който е невъзможно да минеш. И досега нищо от мъжката му сила, с която покоряваше женорята, не бе изчезнало, а вече сякаш не му бе нужна кой знае колко…

Пък и колко жени бе повалил по гръб, дори Ефрем не можеше да си представи. В началото ги броеше, особено омъжените, но после заряза. Първата му жена бе Амина, татарка от Елабуга, с бяло лице и много чувствителна; кожата й бе толкова прозрачно нежна, че бе достатъчно да я докоснеш с нокът, за да потече кръв; отгоре на това бе и доста непокорна — грабна дъщерята и замина. Оттогава Ефрем не допусна подобен позор: винаги той пръв напускаше жените. Водеше свободен живот, не се заседяваше на едно място: заминаваше, ту сключвайки договор, ту разчитайки на мъжка дума, а да мъкне семейството със себе си, му бе неловко, а и не гореше от особено желание. На новото място бързо намираше хазяйка, а за имената на останалите, срещнати и настигнати, свободни и ангажирани, често забравяше да пита, но винаги се разплащаше според уговорката. И сега в паметта му се бяха смесили лица, маниери, жестове и обстоятелства; запомняше само онези, които бяха по-особени. Така бе запомнил и Евдокия, жена на инженер, която по време на войната бе видял да стои на перона на гара Алма Ата–1 под прозореца на купето му и да върти предизвикателно задника се. Неговата бригада заминаваше тогава за Или [16], за да открият нов участък. Изпращаха ги много хора от тръста; сред тях бе и скапаният мъж на Евдокия, който недалеч от вагона убеждаваше в нещо някого. Локомотивът изсвири и цялата композиция се отмести. «Хайде — извика Ефрем и протегна ръцете си. — Ако обичаш, изпълзи при мен! Да тръгнем!» И тя се хвана за силните му ръце, изкатери се до прозореца пред очите на мъжа си и изпращачите и замина да поживее две седмици с него. Това и запомни от цялата история: как издърпваше Евдокия.

Това, което откри у жените за целия си живот, бе привързаността им. Да покориш жената е леко, но да свалиш ръцете й от себе си — трудно. Макар навсякъде да се говореше за «равенство» и Ефрем да не възразяваше, но в душата си той никога не приемаше напълно жените за хора; изключение правеше първата му жена Амина. И би се учудил, ако някой друг мъж бе започнал сериозно да му доказва, че постъпва зле с жените.

А ето че от тази странна книга излизаше, че самият Ефрем е виновен за всичко.

Този път запалиха лампите по-рано.

Събуди се и чистникът с буца под челюстта, показа плешивата си главичка над одеялото и бързо сложи пред опулените си очи очилата, с които изглеждаше като професор. Веднага обяви пред всички, че е понесъл инжекцията леко, макар преди да се е страхувал. После пъхна ръце в шкафчето за пилешкото.

Ефрем бе забелязал, че такива хилави мъже само на пилешко налитат; за тях дори и агнешкото е «тежко месо».

Искаше да се обърне, за да не гледа как онзи лакомо оглозгва всяко пилешко кокалче, но за това бе необходимо да обърне цялото си тяло.

Подуев изохка и внимателно се обърна на дясната си страна.

— В тази книга има един разказ — обяви високо той. — Казва се «С какво живеят хората». Кой ще отговори на такъв въпрос? С какво живеят хората? — усмихна се лукаво Ефрем.

Сибгатов и Ахмаджан прекъснаха играта на дама и вдигнаха глави. Ахмаджан отговори весело и уверено, защото оздравяваше:

— С храна и дрехи.

Преди да постъпи в армията, той бе живял само в аула си и бе говорил на узбекски. Всички руски думи и понятия, дисциплината и безцеремонността бяха усвоени от него именно в казармата.

— Друг някой? — пресипнало попита Подуев. Загадката на книгата, неочаквана за него, бе и за другите трудна. — Кой друг ще отговори? С какво живеят хората?

Старият Мурсалимов не разбираше руски, макар може би да би отговорил най-точно от всички. Но вместо него отговори пристигналият да му сложи инжекция студент:

— Как с какво? Със заплатата!

Черноокият Прошка се опули в ъгъла, сякаш се намираше пред витрина, дори отвори устата си, но не каза нищо.

— Е? — не преставаше Ефрем.

Дьомка остави книгата си и се замисли. Тази, която сега бе у Ефрем, също я бе донесъл той, но така и не можа да я прочете: тя разкриваше нещата така, сякаш бе глухоням събеседник, чийто отговор няма нищо общо с въпроса ти; действаше разлагащо и всичко се объркваше, когато някой търсеше съвет как да постъпи. Затова не бе прочел разказа и не знаеше очаквания от Ефрем отговор; готвеше своя собствен отговор.

— Е, казвай, момче? — окуражи го Ефрем.

— По моему — бавно започна Дьомка като учител пред черната дъска, който, за да не сгреши, обмисля между, думите следващата фраза — преди всичко живеят с въздух, а после — с вода и храна.

По същия начин би отговорил и Ефрем, ако го бяха попитали преди време; само би добавил: и със спирт. Но смисълът на книгата теглеше в съвсем друга посока.

Ефрем млясна с устни.

— Друг желаещ?

Прошка събра необходимата смелост и се обади:

— Още живеят и… благодарение на квалификацията.

И той бе прав; през целия си живот и Подуев бе мислил така.

А Сибгатов въздъхна и притеснено каза:

— С родината.

— Как така? — удиви се Ефрем.

— Ами… с родното място. За да живее човек, трябва някъде да се роди…

— Това не е задължително. Аз в младостта си напуснах Кама и ми е все едно дали съществува или не. Не е ли все едно — река като река.

— Неее — упорстваше Сибгатов, — в родното място не можеш да заболееш… Там всичко е по-леко…

— Добре. Следващият?

Стенейки, Ефрем се обърна наляво. Леглата от страната на прозорците бяха празни. Единственият, който не бе излязъл, бе курортистът. Той продължаваше да яде пилешкото. Ефрем присви очите си.

— Професоре, въпросът е следният: с какво живеят хората?

Павел Николаевич, без да остави кълката, въобще не се затрудни.

— В това отношение не може да съществува никакво съмнение. Хората живеят заради идеята и в името на общественото благо.

После отхапа най-вкусното месо около хрущяла и остави кокалчето върху хартията на шкафчето.

Ефрем не отговори. Бе му досадно, че онзи бе успял да се измъкне толкова ловко. Защото, ако чуеш думата «идея», по-добре е веднага да запушиш устата си.

Разтвори книгата и отново заби поглед в нея. Искаше да си изясни как да отговори правилно на този измъчващ го въпрос.

— А за какво се разказва в книгата? — попита Сибгатов, отново прекъснал играта на дама.

— Ето за какво… — Подуев зачете първите редове. — «Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя…»

Но му бе трудно да чете на глас и затова, облегнал се на възглавниците, той започна да преразказва на Сибгатов прочетеното със свои думи, стараейки се да не пропусне нищо:

— С една дума, обущарят се пропива. Вървял веднъж пиян и когато видял замръзналия Михайло, го прибрал. Жената го наругала — защо си домъкнал още един готованец. А Михайло започнал да работи, без да подгъне крак, и скоро надминал в шиенето обущаря. Веднъж, през зимата, дошъл господарят със скъпа кожа и заповядал: ботушите да бъдат по крака, да са удобни и да не се разшиват. А ако обущарят изхаби кожата, със собствена да направи ботушите. Едва онзи си отишъл, и Михайло започнал някак странно да се усмихва, сякаш зад гърба на господаря видял нещо. Разкроил после кожата, но я изхабил — вече не можело да се направят ботуши с кант, а само пантофки. Обущарят се хванал за главата — с една дума, какво си направил, сега ще ме погубиш. А Михайло отговаря: човек се запасява за цяла година, а не знае, че може да не изкара до следващия ден. И наистина, насред пътя господарят се гътнал и господарката изпраща при обущаря слугинчето с молба да не шият ботуши, а пантофи. За мъртвия.

— По дяволите! Това са някакви врели-некипели! — възмутено се обади Русанов. — Нима не може да се пусне друга плоча? От километър се усеща, че това не е нашият морал! И с какво живеят хората там?

Ефрем престана да разказва и се обърна с натежал поглед към плешивия. Той не бе забравил, че онзи едва не отгатна какъв е отговорът. В книгата бе написано, че хората трябва да живеят не с грижата за себе си, а с любовта към ближния, а хилавият бе казал — в името на общественото благо.

Така и излизаше.

— С какво живеят? — Ефрем смътно долови, че това на глас не се изговаря, защото му изглеждаше някак си неприлично. — Казано е с любов…

— С лю-бов?… Не, това не е нашият морал! — блеснаха очилата със златните рамки. — Слушай, кой е написал това?

— Какво? — изръмжа Подуев, защото го отклоняваха от същността.

— Кой го е написал, питам? Авторът? На първа страница е написано, виж…

Кому бе нужна някаква си фамилия? Какво общо имаше тя с болестите им, с живота и смъртта им? Ефрем нямаше навик да чете по книгите кой е писателят, а дори и ако прочетеше името, веднага го забравяше.

Сега все пак обърна на първата страница и прочете на глас:

— Тол-стой.

— Не може да бъде! — запротестира Русанов. — Имайте предвид, че Толстой е писал само оптимистични и патриотични неща, иначе не биха го издавали. «Хляб», «Петър Първи». Той е три пъти лауреат на Сталинска награда. Имайте предвид!

— Но този Толстой е друг! — обади се от ъгъла Дьомка. — Тук става дума за Лев Толстой.

— Значи не е същият? — въздъхна облекчено Русанов. — Значи е другият?… Този, който е огледало на руската революция? Кюфтета от ориз! Вашият Толстой много, мно-го неща не е разбрал. А на злото човек трябва да се противи, момченце, със злото трябва да се води борба!

— И аз мисля така — глухо отговори Дьомка.

Глава 9 Tumor cordis

Евгения Устиновна, старшият хирург, не притежаваше почти нито една от задължителните за професията черти; при нея не можеха да се открият нито волеви поглед, нито открито чело, което да говори за решителност, нито дори внушителна, вдъхваща респект челюст, толкова пъти описвани. Макар да бе прекрачила границата на петдесетте, ако не носеше косите си прибрани под лекарската шапчица, често хората, видели я в гръб, подвикваха: «Момиче, бихте ли казали…», но се сконфузваха, когато тя обръщаше към тях умореното си лице с провиснали бузи и с тъмни торбички под очите. По тази причина Евгения Устиновна слагаше върху устните си ярко червило, но й се налагаше по няколко пъти на ден да вади огледалцето и да повтаря манипулацията, защото папиросите, които пушеше, го изтриваха.

Всяка минута, когато не бе в операционната, превързочната или на визитация, тя използваше, за да пуши. Яростно дърпаше от папиросите, сякаш искаше да ги изяде. По време на визитация обикновено по навик тя често вдигаше показалеца и средния пръст на ръката си към устните и по този начин оставаше след себе си съмнението, че пуши и вървейки.

Заедно с главния хирург Лев Леонидович, едър мъж с дълги ръце, тази слабичка остаряваща жена участваше във всички операции, които въобще правеха в клиниката — ампутираше крайници, слагаше трахеотомични тръбички в гърлото, свиваше обема на стомаси, скъсяваше черва, наместваше тазобедрени стави, а към края на операционния ден й се налагаше, като добре усвоена виртуозност и несложна работа, да премахне една-две млечни жлези, поразени от рака. Не минаваше вторник и петък, в които Евгения Устиновна да не изрязва женски гърди, и често, запалила поредната папироса, казваше на санитарката, заета с почистването на операционната, че ако съберат всички тези отрязани гърди, би се получил цял хълм.

Евгения Устиновна през целия си живот бе само хирург, но помнеше и разбираше добре думите на казака Ерошка от книгата на Толстой, отнасящи се за европейските лекари: «Умеят само да режат. Глупаци. А в планините има истински доктори. Познават тревите.»

«Само да режат?» Не, не така разбираше хирургията Евгения Устиновна! Някога, още когато бе студентка, бе чула един известен хирург, който им четеше лекции, да казва: «Хирургията трябва да бъде благодеяние, а не жестокост! Не да причинява болка, а да я премахва! Една латинска поговорка гласи: да успокоиш болката, е дар божествен!»

Дори първата крачка към премахване на болката — тоест обезболяването, също е болка.

Не с радикалността, дързостта и новото привличаха операциите Евгения Устиновна, а по-скоро единствено с възможността да останеш незабележим, с големия вътрешен разум и нежността. За щастливи приемаше нощите преди поредната операция, когато в полусънното съзнание се появяваше като асансьор неочакван нов план за операцията, по-безболезнен от предварително записания в картона. С внезапно прояснена глава тя скачаше тогава, за да запише подробностите, рискувайки на сутринта в последния момент отново всичко да промени. Често, след като всичко свършеше, откриваше, че това са най-сполучливите й операции.

И ако утре изведнъж се окажеше, че някаква лъчева, химическа, светлинна или психотерапия би могла да спаси болните й без намесата на скалпела, заплашваща да изтрие от човешката практика въобще хирургията, Людмила Афанасиевна дори пръста си не би мръднала, за да я защити.

Защото най-добрите операции бяха онези, от които тя бе на път да се откаже, а най-благоприятни за болния — онези, които успяваше да замени, отхвърли и отсрочи. И в това бе прав Ерошка! И тези свои търсения тя преди всичко и повече от всичко би искала да съхрани в себе си и да не ги загуби.

Но ги губеше… За тридесет и пет години работа със скалпела тя бе свикнала със страданията. И загрубяваше, и се уморяваше. Вече нощите не се озаряваха от пламъка на новите планове. Все по-малко особености откриваше във всяка операция, а все повече — конвейерно еднообразие.

Един от най-досадните недостатъци на човечеството бе този, че хората почти никога не успяват в средата на жизнения си път да сменят рязко професията си.

По време на визитация обикновено вървяха трима или четирима: Лев Леонидович, тя и ординаторите. Но преди няколко дни Лев Леонидович замина за Москва на някакъв семинар, чиято тема бе за операциите на гръдните ракови клетки. И без самата да знае защо, тази събота тя се изкачи на втория етаж съвсем сама, без лекуващия лекар и сестрата.

Дори не влезе в болничната стая, а тихо застана до процепа на вратата, облегната на касата. Позата й бе съвсем момичешка; само млада девойка може така да се облегне, знаейки, че така изглежда по-добре, отколкото да стои строго изправена.

Загледа се какво прави Дьома. Опънал върху одеялото болния си крак, той бе сгънал здравия — върху него, като на масичката, лежеше книгата, на която бе направена някаква фигура от четири дълги молива; Дьомка я разглеждаше и навярно още дълго не би обърнал внимание на останалите, ако не го извикаха. Той вдигна главата си и взе в ръка моливите.

— Какво искаш да построиш, Дьома? — печално попита Евгения Устиновна.

— Теорема! — бодро, излишно високо отговори той.

Но двамата внимателно се гледаха и бе ясно, че зад думите им се крие нещо друго.

— Време ли е? — попита той, но вече не толкова бодро.

Тя кимна с глава.

Помълча, без да променя позата си, която бе избрала повече заради умората си.

— Я по-добре да те прегледам.

Винаги изпълнителният Дьома този път възрази по-оживено от обикновено:

— Людмила Афанасиевна вчера ме прегледа! Каза, че са нужни още сеанси за облъчване!

Евгения Устиновна отново кимна. Лицето й изглеждаше някак печално изящно.

— Добре, но аз все пак ще те прегледам.

Дьома се намръщи. Той махна учебника по стереометрия, отмести се, за да направи място и разголи болния си крак до коляното.

Евгения Устиновна седна на леглото и дръпна ръкава на халата и на роклята до лактите. Тънките пръсти започнаха да опипват крака на Дьома.

— Боли ли? — непрекъснато питаше тя.

— Да, да — потвърждаваше той намръщено.

— През нощта усещаш ли крака си?

— Да, но Людмила Афанасиевна…

Евгения Устиновна поклати разбиращо глава и го потупа по рамото.

— Добре, приятелче. Може да те облъчват.

Отново размениха погледи.

В стаята стана съвсем тихо и се чуваше всяка, дори и тихо произнесена дума.

Евгения Устиновна стана и се обърна. Близо до печката трябваше да лежи Прошка, но той вчера вечерта се премести на леглото до прозореца (макар да съществуваше поличба, че не трябва да се заема леглото на онзи, който е тръгнал да умира), а неговото място бе заето сега от невисокия, светлорус Хенрих Федерау, не съвсем нов пациент, защото вече три дни чакаше настанен направо на стълбището. Сега той стана, опъна ръце по шевовете и почтително погледна Евгения Устиновна, която бе по-висока от него.

Хенрих бе напълно здрав! И нищо никъде не го болеше. След първата блестяща операция той бе излекуван, а бе се появил отново в раковото отделение не защото имаше някакви оплаквания, а от прекалена акуратност: просто изпълняваше написаното в картона му — да се яви на проверка на 1 февруари 1955 година. И бе дошъл отдалеч, минал по трудни маршрути и на няколко пъти се бе прекачвал на различни превозни средства, но пристигна не на 31 януари или на 2 февруари, а именно на 1 февруари с точността, с която луната се появява в определения период на затъмнение.

И отново го настаниха, кой знае защо, в стационара.

Днес той много се надяваше, че ще го пуснат да си отиде.

Влезе върлинестата Мария с угаснал поглед, носеща кърпа. Евгения Устиновна избърса разголените си до лактите ръце и в тишината дълго разтрива с пръстите си шията на Федерау, а след като го помоли да се разкопчае — направи същото и върху ключицата и мишниците му.

— Всичко е добре — ласкаво каза тя, опипвайки и долната му челюст. — Ще направим още една малка операция и си готов!

— Какво? — пребледня Федерау. — Защо е необходимо, след като всичко е наред, Евгения Устиновна?

— Просто за да бъде съвсем добре — усмихна се уморено тя.

— Тук ли? — Хенрих прекара ръка с отривисто движение по шията си. Върху лицето му се четеше молба. Неговите коси бяха с цвета на узряла царевица; такива бяха и веждите му.

— Там. Няма защо да се безпокоите, няма нищо страшно. Ще ви приготвим за вторник. (Мария си записа.) А в края на февруари ще си заминете и повече да не сте се върнали!

— Но все пак отново ще има «проверка»? — опита да се усмихне Федерау, но нищо не излезе.

— Нищо и никаква — усмихна му се извинително тя. А и с какво друго освен с усмивка би могла да го окуражи?

Оставила го да мисли, Евгения Устиновна тръгна по-нататък. По пътя си видя Ахмаджан, който й се усмихна (бе оперирала слабините му преди три седмици), и се спря пред Ефрем.

Той вече я очакваше, сложил настрана книгата със сини корици. С голямата си глава, с необикновено дебелата бинтова превръзка на шията, с широките си рамене, със скръстените крака, полулегнал на леглото, той изглеждаше нереално. Гледаше я изпод вежди, очаквайки някаква неприятна изненада.

Тя се облакъти на таблата на леглото му и с двата си пръста отново докосна устните си, сякаш държеше цигара.

— Как е настроението, Подуев?

Само това оставаше да му говорят — за настроение! Беше й лесно: с няколко думи да отбие номера и да си отиде.

— Ще ме режат! Омръзна ми! — въздъхна Ефрем.

Тя вдигна вежди, сякаш се изненадваше, че на някой може да му омръзне да го режат.

Но нищо не каза.

Двамата мълчаха като след спор или като пред разлъка.

— Нали отново на същото място? — думите му прозвучаха не като въпрос, а по-скоро като увереност, че другояче не може и да бъде.

(Искаше вероятно да възрази: защо по време на предишната операция не сте помислили добре? Но този път Ефрем, който не щадеше никакви началници, казвайки им право в лицето какво мисли, съжали Евгения Устиновна. Нека сама се досети!)

— Близо до него — натъртено произнесе тя.

(Какво да ти кажа, нещастнико, че имаш рак на езика, а не на долната устна? Премахнеш възлите под челюстта, а изведнъж се оказва, че са засегнати дълбоките лимфни пътища, а те не могат да бъдат оперирани по-рано.)

Ефрем изсъска, събрал цялата си ярост:

— Не трябва! Нищо не трябва! Тя го гледаше и мълчеше.

— Изписвайте ме!

Евгения Устиновна погледна в жълтеникавите му очи, в които долови след преживяния страх отчаяна решителност, и също си помисли: наистина защо? Защо да го мъчат, след като скалпелът не може да успее да се справи с метастазите?

— В понеделник, Подуев, ще обсъдим този въпрос и ще решим. Става ли?

(Той настояваше да го изпишат, но дълбоко в себе си все още се надяваше, че тя ще се сопне: «Ти не си с ума си, Подуев! Какво означава това изпишете ме? Ще те лекуваме! Ние ще те излекуваме!» А тя се съгласяваше. Значи е отписан…)

Ефрем направи движение с цялото си тяло, защото не можеше да кимне с главата си.

И Евгения Устиновна се насочи към Прошка, който се изправи и й се усмихна. Без дори да намекне, че има намерение да го прегледа, тя го попита:

— Е, как се чувствате?

— Добре — още по-широко се усмихна Прошка. — Таблетки мене помогнаха.

Той показа флакон с поливитамини. Чудеше се как да й угоди и да я уговори да не го оперират!

Евгения Устиновна протегна ръката си и опипа лявата част на гърдите му.

— А тук чувствате ли бодежи?

— Това… нищо…

Тя отново кимна.

— Днес ще ви изпишем.

Как само се зарадва Прошка! Черните му вежди се вдигнаха високо.

— Каква… Операция няма?

Тя уморено се усмихна.

След като цялата му седмица премина в посещения на рентгеновия кабинет по четири пъти дневно и го караха ту да легне, ту го вдигаха, водеха го при някакви старчета с бели халати, той вече очакваше най-лошото, изведнъж го изписваха, без да го оперират!

— Значи аз здрав?

— Не съвсем.

— Тез таблетки добри, а? — В черните му очи се четеше признателност; беше му приятно, че и тя се радва на изписването му.

— Такива таблетки сам ще си купувате в аптеките. А аз ще ви изпиша и друго лекарство, ще го пиете — Евгения Устиновна се обърна към сестрата: — Виамин «C»…

Строгата Мария се наведе и си записа в тетрадката.

— Само три пъти на ден! Запомнете, това е много важно! — опита се да му внуши Евгения Устиновна, която знаеше, че често внушението е по-силно от всякакво лекарство. — И трябва да се пазите! Не трябва да вървите бързо, да вдигате тежко. Ако ви се наложи да се наведете, бъдете много внимателен.

Прошка се разсмя, доволен, че и тя не всичко разбира.

— Но как… не вдига… Аз тракторист.

— Ще се наложи да не работите засега.

— А какво? По бюлетин?

— Не, ще ви изпишем като инвалид.

— Инвалид? — Прошка я погледна съвсем отчаяно. — За какво мене инвалидно? Нали здрав и ще живей? Аз млад и иска работи.

Бе протегнал здравите си ръце с груби пръсти, които сякаш се молеха за работа.

Но това не убеди Евгения Устиновна.

— Слезте в превързочната след половин час. Ще приготвим бележката и ще ви обясня.

Тя излезе, следвана от върлинестата Мария.

Веднага след това в стаята започнаха да говорят: Прошка за инвалидността, която искаше да обсъди с останалите, но тях ги вълнуваше Федерау; за всички бе необяснимо, че човек може да има чиста, бяла и непоразена от нищо шия, който не се оплаква, а изведнъж идват и — операция!

Подуев, опрял се на ръцете си, без да изправи краката си (отстрани изглеждаше така, сякаш се обръщаше безног човек), се изви към Федерау и цял почервенял, извика сърдито:

— Не им позволявай, Хенрих! Не бъди глупак! Започнат ли да те режат, ще те довършат като мен.

Но Ахмаджан бе на противоположното мнение.

— Трябва, Федерау! Току-така няма да те оперират.

— Но защо е нужна операция, след като не го боли? — възмущаваше се Дьома.

— Ти какво, братче? — басово протръби Костоглотов. — Полудял ли си? Нима може да се оперира здрава шия?

Тези викове тормозеха Русанов, но той не направи на никого забележка. След вчерашната инжекция се радваше, че я е понесъл леко. Но подутината, както и преди — и през деня, и през нощта — му пречеше да движи главата си и днес се чувстваше безкрайно нещастен, защото тя съвсем не спадаше.

Наистина доктор Хангард идва и подробно разпита Павел Николаевич както за самочувствието му вчера през нощта и днес, така и за амплитудата на болката и му обясни, че не е задължително подутината да започне да намалява след първата инжекция и дори това е нормално. До известна степен успя да го успокои. Той разгледа внимателно Хангард и остана с впечатлението, че има съвсем не глупаво лице. В края на краищата в тази клиника може и да не са най-добрите лекари, но имат опит и човек просто трябва да умее да изисква от тях.

Но успокоението скоро го напусна. Лекарката си отиде, а подутината продължаваше да стърчи под челюстта и да му пречи да движи главата си, а всеки от болните бе зает със собствения си проблем; ето че предлагаха на един от тях да оперират здравата му шия. Нима е толкова зле?

Онзи ден, влизайки в болничната стая, Павел Николаевич не можеше да си представи, че толкова бързо ще се почувства свързан с тези хора.

Та нали разговорът се въртеше около поразената шия; освен него още двама страдаха от нея.

Хенрих Якобович много се разстрои. Слушаше всички съвети, които му даваха, и се усмихваше смутено. Всички го убеждаваха как да постъпи, само той не виждаше ясно положението си (другите също смътно виждаха собственото си състояние). Бе еднакво опасно и с операция, и без нея. Федерау беше видял доста неща тук, в клиниката, още миналия път, когато бяха лекували с рентгенови лъчи долната му устна, както сега лекуваха Егенбердиев. Оттогава струпеят на устната първо подпухна, а после изсъхна и падна, но той разбираше защо оперират шийните жлези; правеха го, за да спрат по-нататъшното разпространение на рака.

Но ето Подуев два пъти го бяха оперирали и с какво му помогнаха?

Ами ако рака вече го няма?

За всеки случай трябваше да се посъветва с жена си и особено с дъщеря си Хенриета, най-образованата и решителна в цялото семейство. Но той заема легло и клиниката няма да изчака да се размени някаква си кореспонденция (а от гарата до тяхното селище, което се намираше в далечната степ, има превоз само два пъти в седмицата, и то само при положение, че времето е хубаво). Да се изпише и да отпътува вкъщи, за да се посъветва, бе много трудно, по-трудно, отколкото можеха да си представят лекарите и онези от болните, които толкова лесно решаваха чуждите проблеми. За това бе нужно да се отчисли от местната градска военна комендатура, а толкова трудно бе успял да си издейства отпускно свидетелство, и да замине; отначало, облечен в тънкото палто и обут в почти летни обуща, да се добере с влака до малката гара, а там да облече шубата и да обуе валенките, оставени на съхранение при добри непознати хора (там времето не бе като тук; свирепите ветрове и зимни студове още продължаваха), и да се тресе още сто и петдесет километра до своето МТС и може би не в кабина, а седнал в каросерия; и веднага, пристигнал вкъщи, да напише молба до областната комендатура, после да чака две-три седмици разрешение за ново пътуване; когато го получи, отново да моли да го освободят от работа; но тогава снеговете ще започнат да се топят, пътищата ще се разкалят и едва ли ще може да се намери някакъв превоз; на малката гара, на която само два пъти в денонощието спират влакове, трябваше отчаяно да преследва поредния кондуктор, за да го качи; пристигнал отново тук, пак трябваше временно да се зачисли в комендатурата, а след това да чака няколко дни да се освободи легло в клиниката.

По същото време в стаята обсъждаха положението на Прошка. Иди, че не вярвай в лоши поличби! Бе се настанил на лошо легло! Съседите му се радваха и го съветваха да се подчини на решението на лекарите, докато не са го променили. Щом са решили да ти определят инвалидност еди-коя си група, съгласявай се! Щом са решили, значи така трябва! Но Прошка възразяваше, че иска да работи. Но ти, глупако, ще имаш време да се наработиш — животът е дълъг!

Прошка излезе, за да получи удостоверението. В стаята стана тихо.

Ефрем отново отвори книгата си, но погледът му се плъзгаше по редовете, без да разбира какво чете.

Той не разбираше, защото се вълнуваше от онова, което става в стаята и коридора. За да вникне в текста, трябваше да си спомни, че самият той нищо не можеше да промени и никого да убеди, че му оставаха броени дни да разбере какво става в него.

Само тогава страниците можеха да му открият смисъла си. Те бяха изпълнени с обикновени черни буквички, но за да ги прочетеш, не бе необходима само обикновената грамотност.

Когато Прошка, взел необходимите документи, радостно се изкачваше по стълбището и преди да стъпи на горния вестибюл, срещна Костоглотов, веднага го спря.

— Виждаш? И печати кръглички, туйто!

Единият лист бе молба от името на клиниката до гарата да дадат веднага билет на еди-кой си болен, опериран еди-кога си. (Ако не напишеха, че е претърпял операция, можеше да прекара на гарата два-три дни, защото трябваше да чака по опашките на общо основание.)

А на другия документ, предназначен за медицинското заведение по местоживеене, бе написано:

«Tumor cordis, casus inoperabilis.»

— Не разбира — посочи с пръст латинския израз Прошка. — Що написано, а?

— Сега ще помисля — навъси се недоволен Костоглотов.

Прошка отиде да събира вещите си.

А Костоглотов се облегна на перилата и се загледа в стълбището.

Никакъв латински не знаеше, както впрочем и какъвто и да било друг чужд език; от науките познаваше до известна степен само топографията, и то военната, с която се бе занимавал по време на сержантските курсове. Макар винаги и навсякъде да осмиваше образованието, никога не пропускаше покрай ухото си нито дума, която би му помогнала да разшири кръгозора си. Бе минал геофизически курс през 1938 година и още един непълен през 1946–1947 година; между тях бе казармата, а след това и войната, през които бе невъзможно човек да се занимава с наука. Но Костоглотов винаги помнеше думите на дядо си: глупакът обича да учи, а умният — да се учи; дори в казармата той винаги избираше онова, което бе полезно да се знае, и надаваше, ухо, когато чуеше разумна реч, независимо от къде идваше — от офицер от друг полк или от войник от неговия взвод. Наистина той се вслушваше в чуждите разговори по такъв начин, че да не наранят случайно гордостта му; слушаше на пръв поглед разсеяно, но умееше да запомни само онова, което го интересуваше. При запознанство с някого Костоглотов никога не бързаше да се представи в най-добрата светлина, а първо се стремеше да разбере кой стои пред него, откъде е и какъв е. Това много му помагаше да разбере с кого си има работа. Но там, където се наслуша до насита, бяха препълнените след войната килии на Бутирка [17]. В този затвор всяка вечер знаменити професори, кандидати на науки и просто знаещи хора, също арестанти, изнасяха лекции по атомна физика, по западна архитектура, по генетика, поетика, пчеларство и Костоглотов винаги бе първият слушател. И под наровете на затвора в Красная Пресня [18], и върху грубите нарове на товарните вагони, и седнал върху снега по време на уморителните премествания, и в лагерния строй той не забравяше поговорката на дядото и се стараеше да попълни празнините в образованието си, което не би могъл да му даде нито един институт.

Така Костоглотов успя да разговори и работещия в медпункта възрастен плах човек, изпълняващ ролята на писар и на «завеждащ самовара», който се оказа преподавател по класическа филология и антични литератури. Тогава реши да взема уроци по латински език. Наложи се да обикаля лагерната зона в студа и тъй като нямаше нито молив, нито хартия, бившият преподавател понякога сваляше ръкавицата и с пръст пишеше думи върху снега. (Писарят даваше уроците съвършено безкористно; просто му бе приятно за известно време да се чувства човек, а и Костоглотов нямаше пукната пара. Но едва не заплатиха жестока цена за тези уроци: забеляза ги един опер [19], който един по един ги викаше, за да ги разпитва, подозирайки, че се готвят да бягат, а върху снега чертаят плана на местността. Въобще не повярва, че се занимават с латински език. Уроците се прекратиха.)

От онези уроци в съзнанието на Костоглотов се бе запазило, че casus в превод означава случай, а in отрицателна представка; cor, cordis също знаеше, а дори и да не знаеше, не бе трудно да съобрази, че кардиограмата е от същия корен; думата tumor бе срещал на всяка страница в «Патологична анатомия», взета от Зоя.

Така Костоглотов лесно разшифрова диагнозата на Прошка:

Тумор на сърцето, случай, неподлежащ на операция.

Но това с още по-голяма сила се отнасяше и за лекарствата, след като му бяха предписали витамин «С».

Надвесил се над стълбището, Костоглотов мислеше не за превода от латински, а за своя принцип, който бе изложил вчера пред Людмила Афанасиевна: болният трябва да знае всичко.

Но това се отнасяше за такива като него, видели много.

А Прошка?

Освен това, което бе на него, той нямаше нищо друго. Изпращаха го Сибгатов, Дьомка и Ахмаджан. И тримата вървяха внимателно: единият пазеше болния си гръб, другият — крака си, а третият се опираше на патерица. Прошка крачеше весело и белите му зъби блестяха.

Макар и рядко, случваше се да изпращат и изписани от клиниката.

Какво ли щеше да стане, ако някой сега на прага го върнеше обратно?

— Какво написано там? — разсеяно попита Прошка, получил обратно болничния картон.

— Един дявол знае! — стисна зъби Костоглотов и белегът, започващ от устните му, побеля.

— Е, оздравяват всички! Върнете се дома! При жени! — Прошка стисна ръцете им и когато стигна до стълбището, весело се обърна и им помаха с ръка.

И уверено заслиза.

Към смъртта.

Глава 10 Децата

Тя само опипа с пръсти подутината на Дьомка, леко обгърнала раменете му, и излезе, но той почувства, че се е случило нещо непоправимо — може би това бе рак?

Но Дьомка не го разбра веднага. Първо в стаята обсъждаха някакъв въпрос, преди да изпратят Прошка, после имаше намерение да се премести на неговото удобно легло до прозореца — там бе светло и можеше спокойно да чете, а и се намираше близо до Костоглотов, с когото искаше да изучава стереометрията, но тогава влезе нов пациент.

Това бе загорял млад човек с гарвановочерни, акуратно сресани, леко чупливи коси, на около двадесет и седем — двадесет и осем години. Носеше под мишниците си по три книги.

— Привет, приятели! — едва прекрачил прага поздрави той и Дьомка веднага хареса начина, по който се държеше непознатият, и неговия искрен поглед. — Къде ще…

Кой знае защо, огледа стените, а не леглата.

— Вие много ли ще четете? — попита Дьомка.

— През цялото време!

— Свързано с работата или просто така?

— С работата!

— Леглото до прозореца. Сега ще дойдат и ще го застелят. А що за книги?

— Геология, братче — отговори непознатият.

Дьомка успя да прочете заглавието на една от тях: «Геохимични издирвания на рудни местонаходища».

— А какво ви боли?

— Кракът.

— И мен.

Да, с единия си крак той пристъпваше внимателно и фигурата му бе само за танци на лед.

Застлаха леглото му и новият наистина само и за това бе пристигнал: веднага разтвори една книга, а останалите сложи на перваза. След като почете около час, без да попита или да разкаже нещо, го извикаха да отиде при лекарите.

Дьомка също се стараеше да чете. Разтвори стереометрията и започна да строи фигури с моливи, но теоремите не достигаха до съзнанието му, а чертежите — отсечени прави отрязъци от дадена равнина му, напомняха за съвсем други неща.

Тогава взе книгата «Жива вода», получила Сталинска награда. Тъй като по това време излизаха много книги, никой не би могъл да ги прочете всичките; много от тях не оставяха никаква следа в паметта на читателя, който често бе убеден, че би могъл и въобще да не ги отваря. Но Дьомка се стараеше да чете всички книги, удостоени със Сталинска награда. Годишно излизаха около четиридесет такива книги, така че той и тях не успяваше да прочете; в главата му се объркваха дори заглавията им; същото се отнасяше и за литературните понятия. Тъкмо бе научил какво е това обективност — да вижда нещата такива, каквито са в живота, и веднага прочиташе в някой от вестниците, че ругаят писателка за това, че тя е «стъпила на неустойчивата блатиста почва на обективизма». Дьомка зачете «Жива вода», без да може да разбере защо в душата му се е настанила такава мъгла и досада.

Усещаше как го обхваща разяждаща тъга. И той не знаеше какво точно му се иска — дали да се посъветва с някого, или да се оплаче; по-скоро това бе стремеж да поговори човешки с някого, защото истинското му желание бе поне малко да го съжалят.

Разбира се, той бе чел, че съжалението е унижаващо чувство и за онзи, който го проявява по отношение на някого, и за другия, който го приема.

Но въпреки това му се искаше да го съжалят.

Тук, в стаята, бе интересно да поговориш и послушаш, но не за това и не по този начин, както му се искаше сега. С мъжете трябваше да се държи като мъж.

В клиниката имаше много жени, но Дьома не би се решил да прекрачи прага на голямата им шумна стая. Ако вътре бяха само здрави жени, би му било интересно, минавайки покрай винаги отворената врата на стаята им, случайно да надникне, но пред такова гнездо, приютило болни, той извръщаше поглед, страхувайки се да не би да види нещо недопустимо. Някои от тези жени, които Дьома срещаше на стълбището и във вестибюлите, толкова се бяха запуснали и изглеждаха така потиснати, че дори не обръщаха внимание на облеклото си: често виждаше в пролуката на зле завързания през кръста халат долните им ризи, разкриващи част от гърдите, а понякога и бедрата. Но видяното винаги събуждаше у него само болка.

По тази причина той обикновено свеждаше поглед при среща с тях. И затова не бе толкова лесно да се запознае с някоя тук, в клиниката.

Единствено леля Стьофа го забеляза, заразпитва го и така се сприятели с нея. Тя вече бе станала баба и може би го спечели именно с чертите си, с характера, бръчките и усмивката, а дори и е малко басовия си като на мъж глас. Спираше се с леля Стьофа обикновено на горната стълбищна площадка и дълго говореха. Никой никога не бе слушал Дьома с такава съпричастност, сякаш тази жена нямаше друг близък освен него. Затова с такава лекота й разказа за себе си и дори за майка си такива неща, които не би споделил с никой на света.

Дьомка бе само на две години, когато убиха баща му през войната. После майка му се омъжи. Новият й съпруг, макар да не бе ласкав, бе справедлив и с него човек можеше да се разбере, но майката — разбира се, той не каза пред леля Стьофа тази дума, но за себе си бе убеден, че е така — стана курва. Мъжът й я напусна и постъпи правилно. Оттогава майката непрекъснато водеше мъже в единствената им стая, където спеше и синът й; задължително пиеха (предлагаха и на Дьома, но той отказваше), а непознатите мъже оставаха при майка му: един до полунощ, друг до сутринта. В стаята нямаше преградка, а и никога не бе истински тъмно, защото уличният фенер бе близо до прозореца. Видяното до такава степен отврати Дьома, че онова, за което неговите връстници мислеха с тръпка, на него му се струваше пълна свинщина.

В седми клас Дьома се пресели да живее при стария училищен пазач. Така изведнъж бе решен и въпросът с храната, тъй като бе станал член на обслужващия персонал и можеше да се храни два пъти на ден безплатно в стола. Майка му въобще не се постара да го върне у дома.

Дьома говореше за нея с неприязън, защото не можеше по друг начин. Леля Стьофа го изслушваше, кимваше с глава и правеше странно заключение:

— На белия свят всякакви живеят. Той е един за всички. Миналата година Дьома се премести в заводското селище, където имаше вечерно училище, и се настани в общежитието. Отначало работеше като помощник-стругар, а после получи втори разряд и започна сам. Работата вървеше горе-долу, но напук на разпътната си майка не пиеше водка, не пееше пиянски песни, а учеше. Завърши успешно осми клас и първата половина на девети.

Единствено играеше футбол с момчетата. И за това малко удоволствие съдбата го наказа: някой в суматохата, когато гонеха топката, удари с бутона на обувката си глезена на Дьома. Тогава той не обърна внимание, покуца известно време, а след това болката изчезна. Но през есента кракът подпухна. Дьома още дълго не го показа на лекарите; после му правиха нагревки, а след като всичко тръгна още по-зле, го препращаха от една болница в друга, докато стигна до тази клиника.

И защо, питаше той сега леля Стьофа, защо съдбата бе толкова несправедлива към него? Пред едни постила килим, а за другите е по-лоша и от мащеха. А казват, че от самия човек зависи каква ще бъде съдбата му. Празни приказки!

— От Бога зависи — прекъсна го леля Стьофа. — Бог най-добре знае. Трябва да се покоряваме, Дьомка. — Още повече, когато е от Бога, който вижда всичко…

Тогава защо върху един се струпва всичко? Трябва все пак да съществува някакво разпределение…

Но че се налага да се покори, по това не можеше да има никакъв спор. А ако не се покори, тогава какво друго му остава да прави?

Леля Стьофа бе местна. Нейните дъщери и синове, както и младичката снаха често идваха да я навестят и да й предадат подаръци и хранителни продукти, които тя раздаваше на съседките и санитарките, като не забравяше да даде и на Дьома някое яйце, пирожка или сладкиш.

А той почти винаги бе гладен, защото цял живот не бе си дояждал. Заради постоянните мисли за храната му се струваше, че гладът бе по-голям, отколкото бе в действителност. Но от леля Стьофа се стесняваше; ако вземеше яйце, отказваше да приеме пирожка.

— Вземай, вземай! — пъхаше я тя в ръката му. — С месна плънка е. Яж, докато все още може да се яде месо.

— А след това не може ли?

— Разбира се. Нима не знаеш?

— Какво следва?

— Сирни заговезни!

— Но тогава ще бъде по-добре, лельо Стьофа!

— За един — добре, а за друг — зле! Но месо не трябва да се яде.

— Но Сирни заговезни скоро няма да свършат, нали?

— Как няма! Седмица и край!

— А след това? — весело попита Дьома, вече отхапал от домашната, ухаеща пирожка, каквито никога не бяха правили в неговия дом.

— Какви антихристи се народиха, нищо не знаят! А след това са Великите пости.

— А защо са тези пости, при това велики?

— Затова защото, Дьомка, напълниш ли търбуха си, те тегли към земята. Не винаги трябва да бъде така, нужно е и просветление.

— На кого му е притрябвало? — Дьома си спомни за рентгеновото облъчване.

— За да просветлее в душата на човека! А когато човек е гладен, озарението по-лесно го спохожда. Нима не си забелязал?

— Не, лельо Стьофа, никога не съм забелязал.

Още в първи клас, преди да бе се научил да чете и пише, Дьома вече знаеше твърдо и убедено, че религията е опиум за народите, трижди реакционно учение, изгодно само на мошениците; че именно заради религията в някои страни трудещите се не могат да се освободят от експлоатацията; а справят ли се с нея, ето ти я свободата.

А самата леля Стьофа с нейния смешен календар, с нейния Бог, споменаван от нея след всяка дума, с безгрижната усмивка, която не слизаше от устните й дори в тази мрачна клиника, и с тези пирожки съвсем не приличаше на реакционна фигура.

Но независимо от всичко сега, в събота следобед, когато лекарите си бяха отишли, оставяйки всеки болен насаме с мислите му, когато мрачният ден все още осветяваше с мъждива светлина стаята, а в коридорите и вестибюлите вече бяха запалили лампите, Дьома вървеше, накуцвайки, и търсеше именно леля Стьофа, която не можеше да му даде друг съвет, освен да се примири с положението си.

Дано не го лишат от крака, дано не му го отрежат, дано той не се съгласи…

Да се съгласи или не?

Макар че заради нетърпимата болка лесно можеше да се покори.

Никъде не можа да намери леля Стьофа. За сметка на това в долния коридор — там, където леко се разширяваше, образувайки малък вестибюл, който всички в клиниката наричаха «червения кът», нищо, че в него се намираше масата на дежурната сестра и шкафът с медикаментите, Дьома видя момиче, облечено в извехтял от честото пране халат, а самото то приличаше на героиня от филм с жълтеникавите си коси, които се срещат изключително рядко, оставящи усещането, че и в тих ден леко шумолят; върху тях имаше и още нещо, приличащо на шапчица.

Дьома я бе забелязал още вчера и още тогава бе трепнал, усетил лекия повей в косите й. Момичето му се стори толкова красиво, че дори не посмя да задържи по-дълго погледа си върху него; наведе глава и бързо отмина. Макар по възраст да бе най-близо до него от цялата клиника (изключение правеше Сурхан с отрязания крак), той приемаше такива момичета като недостижими за него.

Днес сутринта също я видя за миг в гръб. Дори облечена в болничния си халат, нейната фигура с въздушните й коси веднага се набиваше в очи.

Навярно Дьома сега не би я потърсил, защото нямаше да се реши да се запознае с нея: знаеше, че няма да може и една свястна дума да обели. Но я видя и усети в гърдите си ехото на вълнението. Стараейки се да не куца, той се насочи към червения кът и започна да разлиства подшитото течение на «Правда» с изпокъсани страници, използвани от болните като хартия за опаковка и за други нужди.

Половината от масата, застлана с яркочервен плат, се заемаше от бронзовия бюст на Сталин, чиято глава и рамене бяха по-големи от тези на обикновените хора. Близо до него седеше санитарка, също едра и с голяма уста. Тъй като бе събота, ден, в който нямаше толкова работа, тя бе разтворила пред себе си вестник, изсипала бе върху него шепа слънчогледови семки и с видимо удоволствие ги белеше, като плюеше, без да използва пръстите си; сигурно бе дошла за минутка, но не можеше по никакъв начин да се откъсне от семките.

От радиоточката, закачена на стената, долиташе танцова музика. На същата маса двама болни играеха дама.

А момичето, което Дьома бе видял с периферното си зрение, седеше на стол до стената просто така — с изправен гръб, държейки с едната ръка реверите на халата си близо до шията; повечето от жените сами си зашиваха липсващото копче, за да не се разтварят халатите им. Дьома имаше усещането, че вижда пред себе си жълтокос, безплътен ангел, когото не можеш да докоснеш с ръка, а колко хубаво би било, ако можеше да си побъбри с него!… Дори за болния крак.

Като се сърдеше повече на себе си, Дьомка разсеяно преглеждаше вестниците. Досети се още, че заради вечното бързане никога не бе помислил за прическата си, а просто веднъж на два-три месеца се остригваше до кожа. И сега главата му изглеждаше като калъп за шапки.

Изведнъж самият ангел каза:

— Защо си толкова боязлив? Втори ден вървиш след мен, а не се приближаваш.

Дьома трепна и се огледа. Да, нямаше съмнение, че думите бяха предназначени за него.

Пискюлчето на шапчицата трептеше върху главата й като цветче.

— Какво, наплашен ли си? Вземай стол и ела да се запознаем.

— Аз не съм наплашен — но гласът му трепна и той произнесе думите почти тихо.

— Тогава се настанявай до мен.

Дьома взе стол и стараейки се още повече да не куца, го сложи с едната си ръка до нейния, а другата й протегна.

— Дьома.

— Ася — подаде му също меката си ръка, но бързо я издърпа.

Той седна, но тъй като почувства, че в това положение изглеждат като годеник и годеница, а и защото не можеше да я вижда добре, стана и отмести стола си.

— Защо седиш, без да вършиш нищо? — попита Дьома.

— Напротив…

— А какво правиш?

— Слушам музиката. Танцувам мислено. Ти нима не умееш?

— Мислено ли?

— Не, с краката.

Дьомка поклати отрицателно глава.

— Веднага разбрах, че не си вързан. Бихме се завъртели с теб — огледа се Ася, — но тук е неудобно. А и това танци ли са! Просто слушам, защото мълчанието винаги ме угнетява.

— А кои танци са хубави? — Дьома вече говореше с удоволствие. — Танго?

Ася въздъхна.

— Какво ти танго? Бабите ни някога са го танцували. Истинският танц сега е рокендрол. У нас още не го танцуват. Само в Москва, и то предимно професионалните танцьори.

До слуха на Дьома стигаха не всички нейни думи, но на него му бе приятно да разговаря и да я гледа. Очите й бяха странни — със зеленикав оттенък. Но не можеш да пребоядисаш очите си — остават си такива, каквито са, но въпреки това на Дьома му се виждаха прекрасни.

— Да, това се казва танц! — цъкна с език Ася. — Не мога точно да ти покажа как се танцува, защото и самата аз не съм виждала. А ти как прекарваш времето си? Обичаш ли да пееш?

— Не, не пея.

— Защо? Ние си пеем, когато мълчанието ни омръзне. А какво правиш? Може би обичаш акордеона?

— Не… — засрами се Дьома, разбрал, че в нищо не й подхожда.

А не можеше просто така да й изтърси, че го интересува общественият живот!

Ася просто недоумяваше: бе попаднала на толкова интересен тип.

— Може би се занимаваш с атлетика? А аз съм доста добра в петобоя. На скок на височина стигам сто и четиридесет сантиметра, а на сто метра бягане — тринадесет и две десети.

— Не… — Дьомка горчиво осъзна, че в нейните очи изглежда съвсем нищожен. А хората умеят да си създадат разкрепостен живот! Той никога не бе съумял… — Играя само малко футбол…

И то така, че заради него сега бе тук!

— Но тогава може би пушиш? И пиеш? — с надежда го питаше Ася. — Или само бира?

— Бира — въздъхна Дьомка. (Той и бира не пиеше, но не трябваше все пак да се опозори съвсем.)

— Ооох! — простена Ася, сякаш я бяха ударили в слабините. — Какви сте мамини синчета всичките! Без никаква спортна чест! И в нашето училище имаше такива. Някои от нас, момичетата, през септември ни прехвърлиха в мъжката паралелка, в която директорът бе оставил само смотаняците и отличниците, а най-добрите момчета напъха в женската.

Тя не искаше да го унизи, а по-скоро го съжали, но той все пак се обиди за смотаняците.

— А ти в кой клас си? — попита Дьома.

— В десети.

— И кой ви разрешава да носите такива прически?

— Никой! За всяко нещо трябва да се бориш! И ние се борим!

Не, тя говореше простодушно. Дори да скърцаше със зъби или да го биеше с юмруци, Дьома пак щеше да бъде доволен, защото бе успял да завърже разговор с нея.

Танцовата музика свърши. Дикторът започна да говори за борбата на народите против позорните парижки съглашения, опасни за Франция с това, че я хвърляха на подчинение на Германия, но също така и за Германия, която при това положение също ставаше зависима от Франция.

— Въобще ти какво правиш? — опитваше се да изтръгне от него признание Ася.

— Работя като стругар — небрежно, но с достойнство каза Дьомка.

Но и това не порази Ася.

— И колко получаваш?

Дьомка смяташе заплатата си достойна за уважение, защото бе първата, която получаваше, но сега почувства, че не може да й каже точно колко.

— Разбира се, нищо особено — промълви той.

— Всичко е безсмислено! — заяви убедено Ася. — По-добре би било да станеш спортист! Имаш данни.

— Но трябва да умееш…

— Какво? Всеки може да стане спортист! Само трябва много да тренира! А и спортът се заплаща доста скъпо: пътуваш безплатно, хранят те за тридесет рубли на ден, хотели! Премии! А само колко градове виждаш!

— Ти къде си била?

— В Ленинград, Воронеж…

— Ленинград хареса ли ти?

— Разбира се! Пасажът! Халите! Специализираните магазини — за чорапи, за чанти!

Нищо подобно не познаваше Дьомка и започна да завижда. Защото наистина може би това, за което толкова смело съдеше тя, е толкова хубаво, а неговият свят наистина е недостоен за вниманието й.

Санитарката продължаваше да стои до масата като паметник до бюста на Сталин и чоплеше семките, които сякаш никога нямаше да свършат.

— Но след като ти си спортистка, защо си тук?

Той не се реши направо да я попита от какво боледува, защото можеше да се окаже, че е нещо неудобно за казване.

— Тук съм за три дни за изследване — отклони директния отговор Ася, като продължаваше да придържа с една ръка реверите на халата. — Подхвърлиха ми някакъв халат, който дори е срамно да облечеш, по дяволите! Човек може да откачи, ако остане дори седмица в тази клиника… А ти?…

— Аз ли? — Именно за крака си искаше да поговори с нея, но спокойно и не веднага, защото привързаността го притесняваше. — На крака ми…

Досега думите «на крака ми» имаха за него голямо и горчиво значение. Но след лекотата, с която говореше Ася, той започна да се съмнява дали наистина е така. Каза й за крака си, както и за заплатата, притеснено.

— И какво казват?

— Виждаш ли… Нищо не казват. Ако поискат, ще го отрежат…

Дьома погледна светлото лице на Ася.

— Ти какво?! — Ася го удари по рамото като стар приятел. — Как така ще ти отрежат крака? Откачили ли са? Просто не искат да те лекуват! За нищо на света не се съгласявай с тях! По-добре да умреш, отколкото да живееш без крак! Животът на инвалида живот ли е? Животът е даден, за да бъде човек щастлив!

Да, разбира се, тя отново бе права. Живот ли е да се мъкнеш с патерици? Какво щеше да прави с тях, ако сега седеше до нея като инвалид? Та той дори не би могъл да премести стола си и би трябвало да разчита на нейната помощ… Не, това няма да бъде живот!

Животът е даден, за да бъде щастлив!

— И отдавна ли си тук?

— Колко… — Дьома бързо пресметна. — Вече три седмици.

— Какъв ужас! — потрепери Ася. — Каква скука! Без радио, без акордеон! А и си представям какви разговори се водят в болничните стаи!

И отново Дьома не пожела да си признае, че той е зает по цял ден със стереометрията. Всички неща, на които държеше, облъхнати от Асиния дъх, сега му се струваха преувеличени и неустойчиви като пясъчна кула.

Усмихвайки се, макар вътрешно по-скоро да му се искаше да плаче, Дьомка каза:

— Например обсъждахме въпроса с какво живеят хората.

— Какво, какво?

— С една дума, защо живеят…

— Ха! — изглежда Ася, имаше за всичко готов отговор. — На нас също веднъж ни дадоха за съчинение «Защо живее човекът?» И планче такова имаше: за памукопроизводителите, за доячките, за героите от гражданската война, за подвига на Павел Корчагин и отношението ни към него, за подвига на Матросов… По избор…

— А ти как се отнасяш?

— Как… С една дума, би ли повторил подвига или не. Това е най-главното. Е, и ние пишем: разбира се, че бихме го повторили. Защо да си разваляме отношенията преди изпитите? А Сашка Громов попита: а може ли да напиша така, както мисля? Онази отговаря: ще ти дам едно «както мисля»! Такава оценка ще ти пиша, че направо ще изгърмиш! А едно момиче направо така и написа: «Още не зная дали обичам родината си или не.» Онази като закряка: «Това е страшна мисъл! Как можеш да не я обичаш?» Нещастното момиче отговаря: «Сигурно обичам, но не зная със сигурност. Трябва да се провери.» А Жабата, такъв прякор й измислихме: «Каква проверка?! Ти си закърмена заедно с майчиното мляко и с любовта към родината! За следващия час напиши всичко отново!» Жабата никога не се усмихваше. Разбирам — стара мома, личният й живот не се подредил и затова си отмъщаваше на нас. Особено не обичаше хубавите ученички.

Ася бе убедена, че знае какво се крие зад всяко лице. Изглежда, не бе боледувала никога, не бе се измъчвала, не бе губила апетит, не бе страдала от безсъние; не бе губила свежестта на лицето си; просто бе дошла от своите спортни зали и танцови площадки за три дни, необходими й, за да се изследва.

— Имахте ли добри преподаватели? — попита Дьомка с единствената цел да я накара да говори, за да може през това време да я наблюдава спокойно.

— Не! Едни надути пуяци! А и въобще училището… Не ми се иска! Дори не ми се иска да говоря…

Нейното весело настроение се пренасяше и върху Дьомка. Седеше благодарен за бъбривостта й. Чувстваше се вече разкрепостен. Не искаше да спори с нея; единственото, към което се стремеше, бе да се съгласява с думите й, въпреки че те често противоречаха на принципите му: и за това, че животът е даден за щастие, и за това, че не трябва да позволи да ампутират крака му. Ако не му се напомняше непрекъснато, че всяко забавяне би довело до отрязване по-високо от коляното, Дьома не би си задавал въпроса: «С какво живеят хората?», който бе най-важният.

— Честно те питам… За какво живеят хората? Ти как мислиш?

Не, на това момиче всичко му бе ясно! Тя го погледна със зелените си очи, сякаш не вярваше, че той говори сериозно.

— Как защо? Заради любовта, разбира се!

Заради любовта! За нея говореше и Толстой, макар да влагаше друго съдържание във въпроса си. Учителката им също бе говорила за любовта, но… Дьомка бе свикнал да вниква във всичко и да намира свой отговор.

— Но нали… — започна неуверено той (нямаше съмнение, че неговият отговор не е от трудните, но как да го изрече?) — Любовта, разбира се… Тя не е целият живот… Понякога… От определена възраст до…

— Но от каква, от каква? — сърдито го питаше Ася, сякаш той я бе оскърбил. — Цялата сладост е в нашата възраст, а след това? А какво друго има в живота освен любовта?

Вдигнала въпросително веждите си, тя бе убедена, че той няма какво да й възрази. А Дьомка нямаше такова намерение. Той искаше да чуе нейния глас, а не да й възразява.

Тя се обърна към него леко наведена, без да му протегне ръката си, сякаш имаше желание да му подаде и двете си ръце през руините на всички домове в света.

— Това е наше винаги! И днес! И не можеш да разбереш от този, който говори непрекъснато — дали ще се случи или не. Любов! И в тази дума се съдържа всичко!

Изрече го толкова просто, сякаш преди това бяха говорили на тази тема не по-малко от сто вечери… Струваше му се, че ако я нямаше тази санитарка с проклетите слънчогледови семки, медицинската сестра, двамата, които играеха на дама, и непрекъснато разхождащите се по коридора болни, дори сега, в този кът, когато се намираха в най-хубавата възраст, тя би могла да му помогне да разбере с какво живеят хората.

И тогава постоянната, дори и на сън непреставаща болка в крака би изчезнала. Дьомка гледаше с отворена уста шията на Ася, разголена от халата, който тя бе забравила да придържа с ръка. Това, което събуждаше у него такова отвращение, когато бе чул приказките на майка си, за първи път му се видя не до такава степен отвратително, а достойно да преобърне всичко в света.

— Ти… Какво? — полушепнешком, с известна доза съчувствие го попита Ася. — Досега не си ли… Репейче, не се ли още…

Ушите на Дьомка пламнаха, а също лицето и челото, сякаш го бяха хванали в момента, в който бе откраднал. Само за двадесет минути това момиче бе разпръснало всичко, което той бе изграждал с години. С пресъхнало гърло той, сякаш молейки пощада, попита:

— А ти?

Така, както не скриваше какво има под халата, тя, убедено вярваща, че няма какво да крие, отговори:

— В нашия клас половината от момичетата… Една от нас още в осми клас забременя! А една хванаха в квартирата й… за пари, разбираш ли? Вече имаше спестовна книжка! А как разбраха? Беше я забравила в тетрадката си, а учителката я намери! Колкото по-рано, толкова по-интересно! И за какво да се отлага? Атомен век!…

Глава 11 Рак на брезата

Все пак съботната вечер, носеща неуловимо облекчение, се почувства в стаите на раковото отделение, макар болните да не се чувстваха в «отпуск» в неделя, защото дори и да искаха, не можеха да престанат да мислят за болестите си; просто липсваха разговорите с лекарите и привичната делнична обиколка по кабинетите: очевидно тази бе причината, за да докосне очакването на неделята онази вечна детска струна в душата на човека.

Когато след разговора с Ася Дьомка, внимателно стъпвайки с болния си крак, изкачи стълбището и влезе в стаята си, в нея бе оживено както никога дотогава.

Вътре бяха не само обитателите й и Сибгатов, но и гости от първия етаж, сред които имаше познати — старият кореец Ни, пуснат временно от радиологичната стая (докато върху езика му имаше радиеви иглички, го държаха заключен като банкова ценност), и съвсем непознати. Едип от тях — руснак, много представителен мъж със сиви коси, сресани назад, с болно гърло, заради което говореше шепнешком, седеше на леглото на Дьомка. Всички слушаха; дори Мурсалимов и Егенбердиев, който въобще не разбираше руски.

А реч държеше Костоглотов. Бе седнал не на леглото си, а на перваза на прозореца, сякаш подчертавайки с позата си важността на момента. (При строгите сестри едва ли някой би му позволил да си разиграва коня, но днес в ролята на медицинска сестра бе дежурният Тургун, разбран мъж, който правилно преценяваше, че от това медицината няма да загуби кой знае колко.) С единия си крак, обут в чорап, Костоглотов бе стъпил на леглото си, а другия, свит в коляното, бе сложил върху него като китара и леко люлеейки се, възбудено разсъждаваше!

— Има такъв философ Декарт, който е казал: във всичко се съмнявай!

— Но това не се отнася за нашата действителност! — опитваше се да му напомни с вдигнат пръст Русанов.

— Разбира се, че не — отговори учуден на възражението му Костоглотов. — Искам само да кажа, че ние не сме длъжни като зайци абсолютно да се доверяваме на лекарите. Ето, моля, чета книга. — Той взе от перваза разтворената книга. — Абрикосов и Струков, «Патологична анатомия», учебник за вузовете. В нея се говори, че връзката между развитието на раковото образувание и централната нервна дейност все още е слабо изучена. А връзката е удивителна! Дори и така е написано. — Той намери нужното място и продължи: — «Рядко, но има случаи на изцеление от само себе си!» Усещате ли как е написано? Не излекуване, а изцеление!

В стаята се оживиха. Сякаш от разтворената книга излетя като радостно пърхаща пеперуда това «изцеление от само себе си» и всеки побърза да подложи лицето си, за да бъде докоснат от нея.

— От само себе си! — тресеше разперените си ръце Костоглотов. — Това означава, че неочаквано и необяснимо подутината поема обратния път! Постепенно намалява, докато накрая изчезне! А!

Мълчаха с отворена уста. Всеки си мислеше: значи е възможно подутината, неговата подутина, преобърнала целия му живот, изведнъж сама да се смали, да се стопи, да изчезне?

Всички мълчаха, усещайки по лицата си докосването на невидимата пеперуда; единствено мрачният Подуев се обърна на леглото, чиято пружина веднага зловещо изскърца, и с пресипнал, дрезгав глас заяви:

— За това е необходима навярно чиста съвест…

Не разбраха дали казаното се отнася до разговора, или има личен характер.

Павел Николаевич, който този път не само с внимание, а и с известна симпатия слушаше съседа си, Хищника, махна с ръка:

— Какво общо има съвестта? Засрамете се, другарю Подуев!

Но Костоглотов бе на друго мнение.

— Попадна в целта, Ефрем! Всичко е възможно, само ние нищо не знаем. Аз например след войната прочетох в едно списание интересно нещо… Оказва се, че човек има между шията и главата си някаква бариера и онези вещества или… там… микроби, които убиват човека, докато не минат през тази бариера, за да стигнат до мозъка, не могат да причинят смърт. Така че от какво зависи това?

Младият геолог, който от пристигането си не се разделяше с книгите — дори и сега четеше, разположил се на леглото близо до прозореца, до това на Костоглотов, понякога вдигаше глава и оглеждаше спорещите. А Федерау с все още чиста и бяла шия, но вече обречена, лежеше свит на кълбо.

— … А се оказва, че в тази бариера всичко зависи от съотношението на калиевите и натриевите соли. Ако някои от тях, не си спомням точно кои, но да допуснем, че става дума за натриевите, са повече, нищо опасно за човека не преминава оттам; а ако превес имат калиевите, бариерата е безсилна и човекът умира. А от какво зависят солите? Това е най-интересното! Тяхното съотношение зависи от настроението на човека! Разбирате ли! Значи, ако той е бодър, духовно устойчив, превес вземат натриевите соли и никаква болест не може да го победи! Но достатъчно е да преживее духовен упадък и калиевите соли да надделеят и може спокойно да си поръча ковчег.

Геологът слушаше със спокоен, преоценяващ израз на лицето; приличаше на силен студент, който се досеща какво ще бъде написано след паузата от преподавателя на дъската. Той одобрително се обади:

— Физиология на оптимизма. Добро като идея.

И сякаш ценейки всяка минута, отново се задълбочи в книгата си.

Тук не можеше да възрази дори и Павел Николаевич. Хищника разсъждаваше напълно научно.

— Така че няма да се изненадам — развиваше тезата си Костоглотов, — ако след сто години открият, че още и някакви си цезиеви соли се отделят в нашия организъм, когато съвестта ни е чиста, и не се отделят, когато имаме угризения. И от тези соли ще зависи дали раковите клетки ще се размножат или ще загинат.

Ефрем шумно въздъхна.

— А аз много жени бременни съм изоставял… Плачеха… Моята подутина няма да ме остави на мира.

— Какво бръщолевите! — излезе от себе си Павел Николаевич.

— Та това е върла и реакционна попщина! Така да се мисли! Начели сте се на всякакви дивотии, другарю Подуев, и сте се обезоръжили идеологически! И ще ни мънкате за някакво си морално усъвършенстване…

— А вие какво толкова се хванахте за нравственото усъвършенстване? — озъби се Костоглотов. — Защо то толкова ни измъчва? Никого не обижда… Само нравствените инвалиди!

— Вие се забравяте! — блеснаха очилата на Павел Николаевич, който в този момент гледаше толкова строго и така надменно държеше главата си, сякаш нямаше никаква подутина на шията си.

— Има въпроси, по които съществува вече определено мнение! И вие не можете да разсъждавате!

— А защо да не мога? — спря тежкия си поглед върху Русанов Костоглотов.

— Престанете! — зашумяха болните, опитвайки се да предотвратят спора.

— Слушайте, другарю — обади се от леглото на Дьомка руснакът, който едва говореше, — вие бяхте започнали да говорите за манатарката, която расте под брезите…

Но нито Русанов, нито Костоглотов имаха намерение да отстъпят. Не знаеха нищо един за друг, а се гледаха с взаимна неприязън.

— Ако искате да се изкажете, бъдете поне малко грамотен! — опита се, изричайки бавно всяка дума, да постави на мястото му опонента си Павел Николаевич. — За нравственото усъвършенстване на Лев Толстой и компания веднъж и завинаги е написал Ленин! И другарят Сталин! И Горки!

— Извинете — сдържано протегнал ръката си отговори Костоглотов, — но веднъж и завинаги никой на земята не може да каже нищо, защото тогава животът ще спре. И за всички следващи поколения не би останало нищо за говорене.

Павел Николаевич се слиса. Ушите му се зачервиха, а и по бузите се разля руменина. (Нямаше смисъл от възражения и спорове в тази събота, а просто трябваше да провери що за човек е опонентът му, откъде е, от кои е и дали неговите очевидно неверни разсъждения не вредят на заеманата от него длъжност.)

— Не казвам — побърза да се изкаже Костоглотов, — че съм специалист по социалните науки, защото не ми се е налагало да ги изучавам. Но и с простия си ум мога да разбера, че Ленин е упреквал Лев Толстой за нравственото усъвършенстване тогава, когато то е отклонявало обществото от борбата на назрялата революция с произвола. Така… Но защо вие запушвате устата на човека — той посочи с големите си пръсти Подуев, — който се е замислил върху смисъла на живота, намирайки се на границата със смъртта? Защо се дразните, че чете Толстой? Кому пречи? Или може би Толстой трябва да се изгори на кладата? Може би ръководещият Синод не е довел работата докрай? Или тъй като не е изучил социалните науки, е сбъркал духовническата с правителствената дейност?

И двете уши на Павел Николаевич почервеняха. Това вече бе директна атака срещу правителствено учреждение (той наистина не бе чул добре за кое именно се отнася), а още повече пред случайна аудитория нажежаваше ситуацията дотолкова, че би трябвало тактично да прекрати спора, а при първия удобен случай да провери що за птица е този Костоглотов. И затова, без да се задълбочава в принципната същност на нещата, Павел Николаевич се обърна към Подуев и подхвърли:

— Нека чете Островски. Ще му бъде повече от полза.

Но Костоглотов не оцени тактичността на Павел Николаевич, а продължи да излага своето становище пред неподготвената аудитория:

— Защо пречат на човек да се замисли? В края на краищата до какво се свежда нашата житейска философия? «Ах, колко хубав е животът! Обичам те, живот! Животът е даден, за да бъдем щастливи!» Но това може да почувства и без нас което и да е животно — кокошка, котка, куче.

— Умолявам ви! Умолявам ви! — вече не като изпълнение на обществен дълг, а просто, по човешки се опита да предотврати по-нататъшния спор Павел Николаевич. — Да не говорим за смъртта! Дори да не си спомняме за нея!

— Няма смисъл да ме молите! — махна с широката си като лопата ръка Костоглотов. — Ако тук не поговорим за смъртта, къде другаде? «Ах, ние вечно ще бъдем живи!»

— Но какво, какво предлагате? — питаше Павел Николаевич. — Да говорим и мислим през цялото време за смъртта? За да надделее калият?

— Не през цялото време — изрече по-тихо Костоглотов, разбрал, че самият той си противоречи, — но поне понякога. Това е полезно. А то какво излиза? Цял живот убеждаваме човека: ти си член на колектива, ти си член на колектива!… Но това може да продължава, докато е жив, а когато дойде време да умира, ние ще му позволим да напусне колектива. Че е член, член е, но умира сам. И раковата подутина обхваща него, а не целия колектив. Ето например вие! — грубо посочи към Русанов той. — Хайде, кажете, сега от какво най-много се страхувате на света? Да умрете! А за какво най-много се страхувате да говорите? Пак за смъртта! Как се нарича това?

Павел Николаевич престана да слуша и изгуби интерес към спора. Направи случайно невнимателно движение и усети такава парлива болка в шията си, която рефлектира в главата, че загуби всякакъв интерес да просвещава тези тъпаци и да разсее измамното им бълнуване. В края на краищата бе попаднал в тази клиника случайно, и не бе задължен да споделя с тях подробности от етапите на болестта си. А най-главното и опасното бе, че след вчерашната инжекция буцата му бе останала същата. При мисълта за нея усещаше глад в корема си. На Хищника му бе лесно да разсъждава за смъртта, след като сигурно самият той е пред оздравяване.

Мъжът с внушителната фигура, който седеше на леглото на Дьомка и се държеше с ръка за шията, защото го болеше, на няколко пъти се опита да се намеси в разговора, за да каже какво мисли или поне за да прекъсне неприятния спор, напомняйки им, че сега всички са не само субекти на историята, а и нейни обекти, но никой не чуваше шепота му, а не можеше да говори по-силно; затова и се държеше за гърлото, за да намали болката и да успее да изрече ясно замисленото. Болестите, свързани с езика и гърлото, и невъзможността да говорим особено ни угнетяват и цялото ни лице се превръща само в отражение на тази угнетеност. Той се опита да възпре спорещите с размахване на ръцете си, а след като не успя, стана и се изправи между леглата.

— Другари! Другари! — съскаше той толкова отчаяно, че дори и на другите им стана болно заради неговото гърло. — Не трябва да се гледа толкова мрачно! Ние и без това сме убити от нашите болести! Ето вие, другарю — вървеше из пространството между леглата и почти умоляващо протягаше ръката си (с другата продължаваше да се държи за гърлото) към седящия на перваза на прозореца разчорлен Костоглотов като към божество, — толкова интересно бяхте започнали да говорите за манатарката. Продължете, моля ви.

— Давай, Олег, за гъбата! Откъде започна? — молеше Сибгатов.

И бронзоволикият Ни, изключително трудно преобръщащ езика си, част от който бе отрязана по време на предишното му лечение, а останалата сега бе подпухнала, молеше с неразбираеми думи за същото.

Останалите също го молеха.

Костоглотов усети необикновена лекота, която го смущаваше. Толкова години бе свикнал пред свободните да мълчи, ръцете си да държи на гърба, а главата си — отпусната, че вече приемаше държането си за напълно естествено (така прегърбеният, роден такъв, се примирява с положението си), от което не бе успял да се освободи дори и за годината, прекарана след лагера на мястото на заточението; дори по време на разходките си по алеите на големия болничен двор ръцете му сякаш сами несъзнателно се залепваха отзад, на кръста. Но ето че сега свободните, на които толкова години бе забранено да разговарят с него като с равен, а и въобще да обсъждат каквото и да било като с човешко същество, да не говорим за това, че бе изключено да му стиснат ръка или да вземат писмо, предназначено за близките, тези свободни хора сега, нищо неподозирайки, стояха пред него, а той бе седнал безгрижно на перваза, и те чакаха да благоволи да задоволи любопитството им и да оправдае надеждите им. Самият Олег чувстваше, че противно на навика си не противопоставяше себе си на тях, а в общата беда бе част от групата им.

Особено бе отвикнал да говори пред много хора, както и въобще не обичаше всякакви събрания, заседания и митинги. И изведнъж влезе в ролята на оратор, която караше Костоглотов да се чувства като в забавен сън. Но както е невъзможно да спреш, веднъж хлъзнал се по леда, и не ти остава нищо друго, освен да изчакаш да достигнеш края на пързалката, така и той, понесен от веселата шейна на своето оздравяване, неочаквано, но може би истински, продължаваше да се носи напред.

— Приятели! Това е удивителна история. Разказа ми я един болен, идващ на проверка в клиниката, когато аз все още очаквах да ме приемат. Тогава, не рискувайки нищо, написах картичка с адреса на диспансера. И днес пристигна отговор! Минаха дванадесет дни, но той дойде. Доктор Масленников дори ми се извинява за закъснението на отговора, защото, оказва се, отговаря средно на ден на десет писма. А вие знаете, че за по-малко от половин час е невъзможно да се напише разбираемо писмо. Значи той губи по пет часа дневно, за да отговаря! И за това не получава нито копейка!

— Дори му се налага да харчи от своите пари, защото марките му излизат по четири рубли на ден — вметна Дьома.

— Да. Месечно това прави сто и двадесет рубли! А той не е задължен да го прави! Но това е добро дело или как трябва да се каже? — Костоглотов се обърна към Русанов. — Хуманно?

Но Павел Николаевич дочиташе във вестника доклада за бюджета и се престори, че не го е чул.

— И няма никакви помощници! Да не говорим за секретари. Всичко прави в извънработно време! И никаква слава! Та нали за нас, болните, лекарят е като завеждащ сал — нужен ни е за час, а след това дори не си спомняме за него. А онзи, когото излекува прочита и захвърля писмото. В края на писмото ми се оплаква; че болните, особено онези, на които е помогнал, престават да, му пишат. Не го уведомяват дори за приетите дози лекарства и за резултатите. И още ме моли, моли да му отговоря подробно! А ние трябва да му се кланяме до̀земи!

— А ти разказвай поред, Олег! — помоли Сибгатов с усмивка, в която имаше плаха надежда.

Толкова му се искаше да се излекува въпреки тежкото, многомесечно, неколкогодишно и вече явно безнадеждно лечение; толкова му се искаше да се излекува внезапно и окончателно! Гръбнакът му да зарасне и той, изправил се, да тръгне с твърда и уверена стъпка, да се почувства накрая мъж! Здравейте, Людмила Афанасиевна, аз съм здрав!

Толкова им се искаше на всички да научат, че съществува такъв лекар вълшебник, който притежава лекарство, неизвестно на тукашните лекари! Те биха могли да си признаят, че вярват или не, но всички до един дълбоко в душата си вярваха, че такъв лекар или народен лечител, или някаква стара, стара бабка живеят някъде и само трябваше да разберат къде, да получат лекарството и да се спасят.

Не можеше, изключено бе техният живот да е вече обречен.

Макар да се присмиваме на чутите чудеса, докато сме силни, здрави и благоденстващи, когато животът ни до такава степен е застрашен, че не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на чудо, започваме да вярваме в единственото, изключителното, нелогичното!

И Костоглотов, заразен от всепоглъщащото внимание, с което го слушаха неговите събратя по съдба, започна да говори разпалено, вярвайки в този миг повече на думите си, отколкото на прочетеното в писмото:

— Щом искаш да започна от самото начало, Шараф, слушай! Онзи болен ми разказа за доктор Масленников, че бил стар земски лекар от Александровския уезд [20], намиращ се близо до Москва, десетки години, както е било прието по-рано, работил в една и съща болница. Направило му впечатление, че макар в медицинската литература да се пишело все по-често за рака, неговите селяни страдали от всичко друго, но не и от рак. Защо?

(Да, защо? Кой от нас още в детството си не е изтръпвал пред Тайнственото? От досега с тази непроницаема, но податлива стена, през която няма-няма, но се покаже сякаш нечие рамо или бедро. И в нашия делничен, открит, разумен живот, в който няма място за нищо тайнствено, то изведнъж блесне пред нас: аз съм тук, не забравяй!)

— … Започнал да изследва, започнал да изследва — повтори с удоволствие Костоглотов — и открил следното: поради високата цена на чая местните мужици правели запарка от чага, другото име на брезовата гъба…

— Искаш да кажеш брезова манатарка? — прекъсна го Подуев. Дори през отчаянието, което той вече бе приел и което изпълваше последните дни, му просветна от толкова достъпното и просто средство за лекуване.

Останалите в стаята бяха хора от юга и не само че не бяха виждали брезова манатарка, но и въобще нямаха представа какво е това бреза; затова не можеха да си представят за какво точно говори Костоглотов.

— Не, Ефрем, не точно брезова манатарка, дори не и брезова гъба, а брезов рак. Ако си спомняш, по дънера на старите брези растат такива… уродливи израстъци — отгоре черни, а отвътре тъмнокафяви.

— Имаш предвид прахановата гъба? — оживи се Ефрем. — Която преди са използвали за огнивото?

— Може би… Та на Сергей Никитич Масленников му минало през главата: може би точно с тази гъба руските мужици вече толкова векове се лекуват от рак, без самите те да подозират?

— Тоест използвали са я за профилактика — обади се младият геолог, на когото цялата вечер пречеха да чете, но той взе участие, защото разговорът ставаше интересен.

— Но това, че се досетил, било все още малко, разбирате ли? Нужно било всичко да се провери. Трябвало много години да наблюдава онези, които пиели странния чай, и онези, които не го употребявали. И още — да дава от него на мужиците, които имали подутини, а това означавало да не ги лекува с други лекарства, а само с този чай. Трябвало да разбере при каква температура да го запарва и в каква пропорция, а така и по колко чаши да пие болният. Да се убеди дали ще има вредни последствия и на каква буца ще окаже по-силно въздействие и на кои — не. За това отишли…

— А после? После? — развълнува се Сибгатов.

А Дьома си помисли: нима и крака му може да излекува? Да го спаси?

— А после… той отговаря в писмото. Пише ми как да се лекувам.

— Имате ли адреса? — възбудено попита онзи, който отново сложи ръка на шията си, и бързо дори извади тефтерче, за да си го запише. — Има ли в писмото обяснение как трябва да се употребява? А пише ли дали помага при болно гърло?

Колкото и да искаше Павел Николаевич да прояви характер и да накаже съседа си с пълно презрение, не можеше да си позволи да пропусне подробностите на разговора. Повече не можеше да вникне в смисъла и цифрите на проекта за държавния бюджет за 1955 година, представен на сесията на Върховния съвет; той остави вестника и постепенно се обърна с лице към Хищника, без да скрива и своята надежда, че това просто народно средство може да излекува и него. Без каквато и да било враждебност, за да не раздразни Хищника, Павел Николаевич попита:

— А официално този метод признат ли е? Изпробван ли е от някаква инстанция?

Костоглотов се усмихна.

— За инстанциите не зная. Писмото — той размаха във въздуха малко жълтеникаво листче, изписано със зелено мастило — е делово. Как да се счуква, как да се разтваря. Но си мисля, че ако лекарството бе минало през някаква инстанция, сега сестрите щяха да ни разнасят от тази напитка. Опашката би стигнала до стълбището… Нямаше да има нужда да пиша до град Александров…

— Александров — записа бързо мъжът, който страдаше от гърло. — А кой пощенски клон? Улица? — Той бързо се изправи.

Ахмаджан също слушаше с интерес, като успяваше тихо да превежда най-главното на Мурсалимов и Егенбердиев. На него самия тази гъба не му бе нужна, защото и така оздравяваше, но се намеси, защото не му бе съвсем ясно:

— Ако тази гъба е толкова лековита, защо досега лекарите не са започнали да я прилагат? Защо не са я вписали в списъците си?

— Това е дълъг път, Ахмаджан. Едни хора вярват, други не искат да се ограмотяват отново и затова пречат, трети пречат съзнателно, за да пробутат свое средство, а на нас не ни се налага да избираме.

Костоглотов отговори на Русанов и Ахмаджан, но на другия не даде адреса. Направи се, че не е чул, а всъщност не искаше да го даде. Имаше нещо лепкаво в този мъж, който трудно говореше, макар да изглеждаше напълно почтен човек — с фигура и глава на директор на банка, а за някоя малка латиноамериканска страна би подхождал и за министър-председател. На Олег му бе жал да отваря допълнително работа, като даде адреса на честния стар Масленников, който не си доспиваше, за да отговоря на непознатите хора. Но от друга страна не можеше да не се смили и над съскащия глас, загубил човешката си звънливост, на която не държим особено, докато я притежаваме. А и Костоглотов се бе научил да приема присърце като специалист болестите на съседите си, след като бе прочел патологичната анатомия и на всеки свой въпрос бе получил отговор от Хангард и Донцова, а и държеше днес в ръката си писмото на Масленников. Защо той, толкова години лишен от всякакви права, бе длъжен да учи тези свободни хора как да избягнат удара на падащия върху тях каменен блок? Там, където се бе оформил неговият характер, бе закон: открил ли си нещо, не казвай! Ако всички напишат на Масленников, втори отговор вече няма да дочака от него.

Всичко това бе не размишление, а само преместване на погледа от Русанов през безгласния към Ахмаджан.

— А за начина на употреба пише ли? — попита геологът, който продължаваше да държи тефтерчето и молива.

— Моля! Грабвайте моливите, започвам да диктувам — обяви Костоглотов.

Всички се засуетиха. Обръщаха се един към друг с молба за молив и лист хартия. Оказа се, че Павел Николаевич няма нищо за писане. (А вкъщи имаше писалка със закрито перо, последен модел). Молив му даде Дьомка. Сибгатов, Федерау и Ни също пожелаха да пишат. Когато отново се събраха около него, Костоглотов започна бавно да диктува, разяснявайки как да се изсуши праханът, как да се стрие, в каква вода да се запари, как да се прецеди и по колко да се пие.

Някои пишеха бързо, други — бавно, трети молеха да повтори и в стаята зацари особено дружелюбна атмосфера. А дотогава бяха отговаряли един на друг почти през зъби, макар да нямаше какво да делят. Имаха един общ враг — смъртта, а какво можеше да раздели на земята човешките същества, ако пред тях веднъж вече се е изправила смъртта?

Когато свършиха с писането, Дьомка каза с груб глас и бавно:

— Да… Но откъде да намерим бреза, когато няма?…

Всички въздъхнаха. Пред тях, отдавна напуснали Русия (някои и доброволно) или въобще не били там, премина като видение тази умерена, неизпепелявана от слънцето страна, където ръми лек дъждец, след който никнат хиляди гъби, където през пролетта полските и горските пътища са кални, където обикновеното горско дърво е толкова нужно на човека. Хората, живеещи в тази страна, не винаги разбират своята родина; иска им се да бъдат на брега на яркосиньо море и да ядат банани, а ето какво се оказва най-важното, което притежават: черната уродлива гъба, която расте по дънера на белокорите брези и която е болестта на дървото.

Само Мурсалимов и Егенбердиев разбираха за себе си, че и тук — в степите и горите, непременно има онова, което им е нужно, защото във всяка точка на земята всичко е предвидено за потребностите на човека, но той не винаги знае и умее да го открие.

— Трябва да помолим някого да събере от тези гъби и да ги изпрати — отговори на Дьомка геологът, на когото изглежда му хареса идеята с гъбите.

Самият Костоглотов, който им бе намерил тази вълшебна рецепта обаче, нямаше кого да помоли в Русия: едни от познатите му бяха умрели, на други бе загубил дирите, към трети му бе неудобно да се обръща с такава молба, а четвърти бяха заклети градски жители, които и бреза не знаеха какво е, а какво оставаше за гъбата. Сега не му бе позната друга по-голяма радост: представяше си как като куче, което търси начин да се спаси с помощта на непозната трева, се отправя за няколко месеца в гората да събира прахан, да го дроби, да го запарва на огъня, да пие и да оздравява като животните; няколко месеца, през които да върви из гората и да няма друга грижа, освен да оздравее.

Но пътят към Русия за него бе затворен.

А останалите, които бяха в тази стая, и имаха достъп до голямата страна, нямаха житейската мъдрост и умението да се отърсват от всичко с изключение на главното; те виждаха препятствия там, където ги нямаше: как да получат отпуск, необходим им за търсенето на вълшебната гъба, как да нарушат навиците си и да се разделят със семейството, откъде да намерят пари, как да се облекат за това пътешествие и какво да вземат със себе си, на коя гара да слязат, и от кого след това да научат всичко?

Размахвайки писмото, Костоглотов добави:

— Той споменава тук, че има така наречени разпространители, просто предприемчиви хора, които събират прахан, сушат го и го изпращат с наложен платеж. Само че взимат скъпо — по петнадесет рубли на килограм, а за един месец са нужни шест.

— Но с какво право! — възмути се Павел Николаевич и лицето му стана толкова началнически строго, че който и да е разпространител веднага би омекнал, ако го видеше. — Имат ли съвест да дерат човека за това, което вземат наготово от природата?

— Не крещи! — изсъска Ефрем. — Голяма работа! А това, че е обикалял гората с чувал в ръка и с брадва? А през зимата и със ски?

— Но не трябва все пак да вземат по петнадесет рубли за килограм, проклети спекуланти! — не можеше да отстъпи Русанов и по лицето му отново се появиха червени петна.

Въпросът бе прекалено принципен. С годините у Русанов се бе оформило убеждението, че всичките ни недостатъци, дефекти и несвършена както трябва работа се дължат на спекулацията. Като се започне от малката спекулация — продажбата на зелен лук и цветя по улицата от непроверени личности, на мляко и яйца на пазара от някакви женоря, на чорапи и дори на пържена риба по гарите, и се стигне до голямата — когато от държавните складове излизаха направо коли, натоварени със стоки, които поемаха по неведоми пътища към неизвестния получател. И ако двете спекулации се изтръгнеха из корен, всичко би се оправило и успехите ни щяха да бъдат още по-поразителни. Няма нищо лошо в това човек да укрепва материалното си благосъстояние с помощта на висока държавна заплата и пенсия. (Павел Николаевич и сам мечтаеше за лична пенсия.) В такъв случай и колата, и вилата са законни и не будят подозрение. Но същата кола и вила имаха съвсем друго съдържание, ако са купени със спекулативни средства. И Павел Николаевич мечтаеше, именно мечтаеше за въвеждането на публични екзекуции за спекулантите, защото само така можеше веднъж и завинаги да се оздрави обществото.

— Не крещи — разсърди се и Ефрем, — а по-добре сам заминавай и организирай доставката. Ако искаш държавна, ако искаш кооперативна! А щом ти се вижда скъпо за петнадесет рубли, не поръчвай!

Русанов разбираше за какво намеква Ефрем. Той ненавиждаше спекулантите, но сега знаеше, че докато това ново лекарство се изпробва в Академията на медицинските науки и докато в Средна Русия се организира непрекъснатата доставка, подутината му не може да чака.

Безгласният болен с тефтерче в ръка напираше като кореспондент на влиятелен вестник към леглото на Костоглотов и с болезнена гримаса се опитваше да разбере:

— А адресите на доставчиците в писмото няма ли ги?

Павел Николаевич също се приготви да си ги запише.

Но кой знае защо Костоглотов не отговаряше. Не можа да се разбере дали има някакъв адрес в писмото, защото той мълчаливо слезе от перваза и започна да търси под леглото ботушите си. Въпреки болничната забрана се бе изхитрил да ги внесе в стаята, за да ги обува преди разходка.

А Дьома прибра рецептата в шкафчето си и без повече да се интересува, сложи внимателно болния си крак на леглото. Такава сума той никога не бе имал и едва ли някога щеше да има.

Значи помагаше брезата, но не на всички.

На Русанов просто му бе неудобно след сблъсъка с Хищника, вече не първи за тези три дни, да изглежда прекалено заинтригуван от разказа, но не можеше да изпусне да си запише толкова необходимия адрес. И стремейки се по някакъв начин да омилостиви Хищника, но така, че това да не излезе нарочно, той прибягна до помощта на болестта, която ги обединяваше, и напълно искрено каза:

— Да, кое може да бъде по-лошо на света… (Ракът? Но той нямаше рак!) от тези… онкологични… и въобще от рака!

Но Костоглотов въобще не се трогна от доверчивостта на стоящия по-високо от него и по възраст, и по положение, и по опит човек. Като намота около крака си пожълтялата партенка и го пъхна го в отвратителния ботуш с груби кръпки там, където се прегъваше от пръстите, той изтърси:

— Кое е по-лошо от рака ли? Проказата!

Тежката, ужасна дума отекна в стаята като залп.

Павел Николаевич миролюбиво се намръщи.

— Как да кажа? А защо всъщност по-лошо? Процесът протича по-бавно…

Костоглотов погледна недоброжелателно големите очила на Русанов.

— По-лошо е затова, защото приживе ви изключват от числото на живите. Откъсват ви от близките и ви пъхат зад телена ограда. Мислите ли, че това се понася по-леко от буцата?

На Павел Николаевич му стана неприятно, че се намира толкова близо до тъмния пламтящ поглед на този недодялан, неприятен човек.

— Исках да кажа, че въобще тези проклети болести…

Всеки културен човек би разбрал, че трябва да направи съответната крачка, но Хищника дори не би могъл да си представи подобен жест от своя страна. Не можа да оцени тактичността на Павел Николаевич. Вече станал и облякъл мръсносивия, дълъг бархетен женски халат, който стигаше почти до ботушите му и служеше като палто за разходка, Костоглотов доволно обяви, убеден, че думите му ще прозвучат научно:

— Един философ е казал, че ако не боледуваше, човек никога нямаше да разбере какво е това предел.

Извади от джоба на халата навит армейски колан, широк четири пръста, с петолъчка на токата, и се препаса, стараейки се да не пристегне болното място на кръста. И размачкал жалката евтина папироса, една от онези, които угасват, преди да са догорели, се запъти към вратата.

Независимо от банкерско-министерската си външност снажният мъж се отстрани, за да му направи място, и умоляващо попита, сякаш Костоглотов бе прославено светило на онкологията, което завинаги напуска клиника:

— Кажете примерно в колко случаи от сто бучката в гърлото е рак?

— В тридесет и четири — усмихна му се Костоглотов, отстранявайки го с ръка от пътя си.

Зад входната врата нямаше никой.

Олег щастливо вдъхна хладния въздух, но веднага запали папиросата, без която щастието му нямаше да бъде пълно, макар сега не само Донцова, а и Масленников да го съветваха да откаже тютюна.

Бе тихо. В една от локвите се отразяваше светлината на някакъв прозорец. Бе едва пети февруари, но времето бе необичайно пролетно. Леката мъгла смекчаваше острата светлина, която идва от далечните фенери и прозорци.

Вляво от Олег имаше четири, стигащи сякаш до самото небе тополи, а вдясно — самотна топола, която бе доста по-клонеста и висока от другите. Зад нея се сгъстяваха другите дървета; оттам започваше паркът.

Пред входа на Тринадесето отделение имаше няколко стъпала, които водеха до асфалтовата алея, очертана от двете страни с жив плет; храстите, от които бе направена, бяха с опадали листа.

Олег бе излязъл да се разходи. Вървеше по алеите, усещайки с всяка стъпка радостта от това, че стъпва, без да усеща болка в крака, че този крак е на жив човек. Но гледката, която се откри пред него, то накара да спре, за да допуши.

Меко светеха в полуздрача прозорците на отсрещните крила на болницата. По алеите вече не се разхождаше никой. И когато не минаваше влак по близката железопътна линия, можеше да се чуе еднообразният шум на планинската река, която се смъкваше по стръмния наклон зад парка.

А отвъд реката имаше друг парк — градския; от него ли (макар да бе доста студено) или от отворените прозорци на местния клуб долиташе танцова музика, изпълнявана от духов оркестър. Беше събота и ето че някъде танцуваха… Някой с някого…

Олег бе възбуден. Това се дължеше на факта, че бе говорил много и всички внимателно го бяха слушали. Бе обхванат от усещането, че животът, с който само преди две седмици смяташе, че завинаги е приключил всички свои сметки, внезапно се е върнал. Наистина този живот не обещаваше нищо от онова, което приемаме за добро и в чието име се бъхтят хората от големия град — той нямаше нито квартира, нито имущество, нито обществен успех, нито пари; но за сметка на това имаше другите предимства, които никога не бе преставал да цени: правото да върви по Божия свят, без да очаква заповеди; правото да бъде сам; правото да гледа звездите, незатъмнени от фенерите на лагерната зона; правото да угасва вечер лампите, за да спи наистина в тъмното; правото на кореспонденция; правота на почивка в неделя; правото да се къпе в реката; и още много, много такива права.

Правото да разговаря с жените…

Всички тези чудесни, неизброими права му връщаше оздравяването!

И той стоеше, пушеше и се наслаждаваше.

Слушаше долитащата музика с усещането, че чува Четвъртата симфония на Чайковски да звучи в него; неспокойното трудно начало на тази симфония, удивителното начало. Тази мелодия (Олег така го чувстваше) разказваше за герой, върнал се отново към живота, или за слепец, отново прогледнал, и сякаш опипваше с невидима ръка предметите и скъпото лице; и този герой се страхува да повярва на щастието си: че предметите наистина съществуват и че очите му отново се присвиват от ярката светлина.

Глава 12 Всички страсти се връщат отново

В неделното утро като се приготвяше бързо за работа, Зоя си спомни, че Костоглотов я бе помолил да облече непременно за следващото си дежурство същата онази сиво-зелена рокля, яката на която бе видял под халата й вечерта; той искаше «да я види с нея на дневна светлина». Приятно е да изпълняваш безкористни молби. Тази рокля й отиваше днес, защото в нея тя изглеждаше полупразнично, освен това днес й се искаше известно време да безделничи, а и очакваше, че Костоглотов ще дойде и ще й бъде весело с него.

Зоя бързо се напарфюмира, оправи прическата си, но тъй като нямаше повече време, облече палтото си и толкова бързо се насочи към вратата, че баба й едва успя да пъхне в джоба на тежкото палто закуската.

Навън бе хладно, макар утрото съвсем да не бе зимно. В Русия в такива дни обличат шлифери. Но тук, на юг, имаха друга представа за студено и топло време: в горещината обличат вълнени костюми, а балтоните обличат колкото се може по-рано и ги събличат по-късно, а онзи, който има кожух или шуба, едва дочаква малко по-студен ден, за да ги облече.

Щом излезе, Зоя веднага, видя своя трамвай. Тича неколкостотин метра и успя да се качи последна; задъхана и зачервена, тя остана на задната площадка, защото там духаше. Всички градски трамваи бяха бавни и на завоите ужасно скърцаха по релсите.

Беше й приятно да чувства дори честите удари на сърцето си, които бързо си връщаха обичайния ритъм, защото още по-пълно чувстваше колко здраво е младото й тяло и колко празнично е настроението й.

Докато институтът бе във ваканция, оставаше й само работата в клиниката: трите дежурства седмично й се струваха почти като почивка. Разбира се, че бе по-приятно, ако ги нямаше и тях, но Зоя вече бе свикнала да носи две дини под мишница — втора година учеше и работеше. Практическата полза от работата й в клиниката не бе голяма, но Зоя работеше не заради нея, а заради парите, тъй като пенсията на баба й не стигаше дори за храната, а нейната стипендия се стопяваше моментално; баща й не изпращаше никога пари, а и Зоя не бе го молила: не искаше да се чувства задължена на такъв баща.

Първите два дни от ваканцията след миналото нощно дежурство Зоя не се излежаваше, защото не бе свикнала още от детството си. Първото, с което се зае, бе да си ушие пролетна блузка от крепжоржет, купен още с декемврийската заплата (баба й винаги казваше: готви шейната през лятото, а талигата — през зимата; изглежда, като се съобразяваха с тази пословица, зареждаха магазините с най-хубавите летни дрехи само през зимата). Шиеше на стария бабин сингер (донесоха го от Смоленск), а и първите уроци по шев и кройка също получи от баба си, но тъй като се отнасяха до старомодни дрехи, Зоя се изхитри да изкопира някои модели от съседките, познатите и завършилите шивашки курсове, за които самата Зоя не разполагаше с никакво време. За тези два свободни дни не успя да завърши блузката си, но за сметка на това посети ателието за химическо чистене и успя да почисти старото си лятно манто. Също така обиколи пазара за картофи и зеленчуци, от който след дълго пазарене като скъперник се върна с две тежки чанти (обикновено по опашките в магазините стоеше бабата, но тя не можеше да носи тежко); отиде и на баня. И така не й остана време дори да почете. А снощи със съкурсничката си Рита бе на танци в дома на културата.

На Зоя й се искаше нещо по-спокойно и интересно от тези клубове, но тук нямаха навик да се събират по домовете, където би било удобно за запознанства с млади хора. В техния курс, а и в целия факултет имаше много рускини, а момчетата почти всички бяха узбеки и затова Зоя не обичаше да посещава институтските вечери.

Домът на културата, в който бяха с Рита, бе просторен, чист, добре затоплен, с мраморни колони и стълбище, с огромни огледала в бронзови рамки — в тях виждаш себе си и отдалече, когато вървиш или танцуваш, и с много скъпи и удобни кресла (само че бяха покрити с калъфи и се забраняваше да се сяда върху тях). Обаче след новогодишната вечер Зоя не бе стъпвала в дома, защото тогава там я бяха обидили. Имаше маскараден бал с награди за най-добрите костюми и по тази причина Зоя се бе облякла в собственоръчно ушита дреха, която по замисъл трябваше да представлява маймуна с дълга опашка. Всичко бе предвидила — и подходящата прическа, и лекия грим, и съотношението на цветовете така, че да изглежда едновременно и смешно, и красиво; макар да имаше доста конкурентки, бе убедена, че първата награда й е в кърпа вързана. Но мигове преди раздаването на наградите някакви простаци отрязаха с нож опашката й и предавайки си я от ръка в ръка, я скриха. И Зоя заплака не толкова от яд на тези младежи, а за това, че всички около нея започнаха да се смеят, намирайки шегата за доста остроумна. Без опашката очарованието на костюма пострада, а и самата тя доста се разстрои — толкова, че не получи никаква награда.

И едва вчера, все още незабравила тягостната случка, тя влезе отново в клуба все още оскърбена. Но никой не й напомни с нищо за онази история с опашката. Публиката бе разнородна — имаше и студенти, и заводски работници. Веднага ги разделиха двете — и тя, и Рита в продължение на три часа непрекъснато се въртяха под такта на духовата музика. Телата им се нуждаеха от такава своеобразна физзарядка, от въртене и движения. А и всички кавалери говореха малко; от време на време опитваха да се шегуват, но доста несръчно по преценка на Зоя. После Коля, техническият конструктор, тръгна да я изпраща. По пътя заговориха за индийските филми и за плуването, защото им се стори, че ще прозвучи смешно, ако засегнат сериозни теми. Когато стигнаха до парадния вход, където бе по-тъмно, започнаха да се целуват, но най-много си изпатиха Зоините гърди, заради които нито един младеж никога не бе спокоен. Коля страстно ги притискаше през блузката и търсеше най-преките пътища, за да стигне до голотата им; Зоя усещаше сладостна изнемога, но едновременно с нея се появи мисълта, че губи време, а в неделя трябва да става рано; тогава отпрати Коля и тичешком изкачи стъпалата на старото стълбище.

Сред доста от приятелките й, а особено сред медичките, бе широко разпространено разбирането, че трябва да се бърза да се вземе от живота колкото се може повече, желателно е дори веднага. При тази всеобща убеденост бе невъзможно да останеш стара мома в първи, втори или трети курс или да усвоиш само една теория. И Зоя на няколко пъти измина всички етапи на сближаването, когато разрешаваш на другия все повече и повече неща — и обсадата, и превземането, и онези минути, когато дори и бомба да падне върху дома, нищо не можеш да промениш; и онези успокоено вяли мигове, когато събират от пода и столовете разхвърляните дрехи, които не би било възможно преди това да ги видиш и с очите на другия, а сега ти изглеждат съвсем делнично и ти спокойно се обличаш в чуждо присъствие.

Зоя бе едва на двадесет и три години, но вече бе успяла да види и запомни много: дългата ужасна евакуация от Смоленск отначало на товарен влак с отоплени вагони, после на шлеп, след това отново на товарен влак; кой знае защо особено бе запомнила съседа си във вагона, който с въженце отмерваше мястото на всеки върху наровете и доказваше убедено, че семейството й е заело два неполагаеми му сантиметра; напрегнатият изпълнен с глад живот в годините на войната, когато единствените разговори бяха за купоните и за цените на черния пазар; когато чичо Федя тайно крадеше от шкафчето й хляб; а сега, в клиниката, бе свидетелка на ужасните ракови страдания, на отиващия си живот и помнеше отчайващите разкази на болните и сълзите им.

Пред всичко това притискането, прегръдките и онова, което следваше след това, бяха само сладки капчици в соленото море на живота. Бе невъзможно докрай да се напиеш с тях и да утолиш жаждата си.

Означаваше ли това, че непременно трябва да се омъжиш, за да намериш щастието? Младите мъже, с които се запознаваше, танцуваше и се разхождаше, всички до един имаха намерение само да се сгреят и да си отидат; между тях те си говореха: «Бих се оженил, но защо, след като за една-две нощи винаги може да се намери момиче.»

Както на пазара не можеш да искаш за стоката си тройна цена, така бе невъзможно да останеш непристъпна, когато всички наоколо отстъпват.

Тук не помагаше и брачната регистрация — така учеше и опитът на медицинската сестра от другата смяна, украинката Мария, която се бе доверила на официалния документ, но само след седмица мъжът й въпреки взетите мерки, я бе изоставил и заминал в неизвестна посока; така тя в продължение на седем години бе възпитавала детето си сама, без да престава да се смята за омъжена.

Затова когато имаше вечерни събирания с вино и приближаваха опасни за контакти с мъже дни, Зоя се държеше нащрек като сапьор сред минно поле.

Но по-близък от примера с Мария бе животът на собствените й родители, които непрекъснато се караха, помиряваха, разделяха, отново събираха и цял живот се измъчваха един друг. Да повтори грешката на майка си, за Зоя означаваше все едно да изпие сярна киселина.

Тук бе налице същият пример, когато не помага никаква регистрация.

В тялото си, в съотношението на неговите части, в характера и в цялостното си разбиране за живота Зоя усещаше равновесие и хармония. И само в духа на тази вътрешна хармония бе възможно да се разшири кръгозорът й.

И този, който в паузите между опипването на тялото, й говореше скучни и пошли неща или почти повтаряше банални фрази от филмите, както снощи Коля, веднага разрушаваше хармонията и нямаше никакви шансове да й хареса.

Останала до края в задната част на трамвая, Зоя слушаше как кондукторката шумно разобличаваше някакъв млад човек без билет. (А той през цялото време мълчеше, но така и не си купи). Трамваят стигна до последната спирка, където правеше кръг (от другата страна вече се бе събрала голяма тълпа); преди да спре, засраменият млад човек скочи в движение. Зоя последва примера му, защото оттам й бе по-близо.

Вече бе осем и една минута и затова Зоя тичешком се насочи към болницата по асфалтовата алея. Като сестра не бе прието да го прави, но като студентка имаше извинение.

Докато стигне до раковото отделение, докато свали палтото и се изкачи на втория етаж, стана осем и десет. Нямаше да й се размине, ако дежурството предаваше Олимпиада Владиславовна; Мария също би й се скарала за закъснение така, сякаш идваше по средата на смяната. Но за щастие дежурен бе също студент — Тургун от Каракалпакия [21], който бе особено снизходителен към нея. Той поиска да я удари за наказание по-ниско от кръста, но тя му се изплъзна и двамата се засмяха, а Зоя дори го блъсна шеговито в гърба, когато Тургун заслиза по стълбището.

Независимо, че бе все още студент, той като национален кадър вече бе получил назначение като главен лекар на болница, обслужваща няколко села, и можеше да се държи така само в последните си свободни месеци.

Тургун й остави тетрадката с лекарските предписания и особено поръчение от старшата сестра Мита. В неделя нямаше визитации, процедурите бяха съкратени, нямаше болни след трансфузия; наистина главоболия създаваха роднините на пациентите, които се опитваха да се доберат до болничните стаи и без разрешението на дежурния лекар, и затова Мита прехвърляше на дежурните през деня в неделя част от своята безкрайна статистическа работа, която не успяваше да свърши.

Днес тази работа се състоеше в обработката на дебела купчина болнични картони за декември на миналата 1954 година. Свила пълните си устни, сякаш се готвеше да свирне, Зоя шумно плюнчеше пръста си и прелистваше картоните, мъчейки се да си представи какъв е броят им и дали ще й остане време да бродира, но в този миг почувства, че някой стои до нея. Спокойно се извърна и видя Костоглотов. Той бе гладко избръснат, почти сресан и само белегът до устната му напомняше за разбойническия му произход.

— Добро утро, Зойче — произнесе той съвсем като джентълмен.

— Добро утро — тръсна глава тя, сякаш бе недоволна или се съмняваше в нещо, а в действителност не бе нито едното, нито другото.

Той я гледаше с големите си тъмнокафяви очи.

— Но аз не мога да разбера дали сте изпълнили молбата ми или не…

— Каква молба? — удивено се намръщи Зоя (тази нейна гримаса винаги излизаше много сполучлива).

— Не се ли спомняте? А аз вече си бях задал гатанка на тема молбата ми…

— Помня, че вие взехте от мен учебника по патологоанатомия… Помня го добре.

— Сега ще ви го върна. Благодаря.

— Успяхте ли да разберете за какво става дума?

— Струва ми се, че разбрах всичко за онова, което ме интересуваше.

— Не ви ли навредих с тази книга? — сериозно попита Зоя. — Съжалявах след това…

— Не, Зойче! — той докосна ръката й, за да възрази. — Напротив, тази книга ми вдъхна бодрост. Вие сте цяло злато! Но… — погледна шията й — разкопчайте, моля ви, горното копче на халата.

— За-що? — безкрайно се удиви Зоя (изразът на учудване също изглеждаше напълно искрен.) — Не ми е топло!

— Напротив, цялата сте изчервена.

— Да, наистина — разсмя се добродушно тя. Действително й се искаше да махне халата, защото още не бе успяла да си поеме дъх след тичането и разговора с Тургун.

Зоя разкопча халата си и блеснаха златистите нишки на сивата й рокля.

Костоглотов я погледна широко отворил очи и каза почти шепнешком:

— Така е добре. Благодаря. А след това ще ми покажете ли повече?

— Зависи какво сте си пожелали да видите.

— Ще ви кажа по-късно. Става ли? Днес ще бъдем заедно, нали?

Зоя завъртя очите си като кукла.

— Само ако дойдете да ми помагате. Аз бях зачервена и поради това, че днес имам много работа.

— Ако ще бодете живи хора с игла, не ставам за помощник.

— А ако се занимавам с медицинска статистика?

— Статистиката уважавам. Когато не е секретна.

— Тогава елате след закуската — усмихна му се Зоя в аванс за помощта.

Вече бяха започнали да разнасят по стаите закуската.

Още в петък сутринта, когато свърши дежурството й, заинтригувана от нощния разговор, Зоя отиде и прегледа картона на Костоглотов.

Оказа се, че се казва Олег Филимонович (тежкото звучене на бащиното име бе съвсем в унисон с неприятната фамилия, а името ги смекчаваше до известна степен). Бе роден през 1920 година и въпреки че бе навършил тридесет и четири, действително не бе женен, което бе доста невероятно, и наистина живееше в Уш Терек. Нямаше никакви роднини (в онкодиспансера задължително записваха адресите на близките на пациента). Имаше специалност топограф, но работеше като земемер.

Но от всичко това не ставаше ясно що за човек е Костоглотов, а дори напротив.

Днес от тетрадката с предписанията тя прочете, че от петък са започнали да му правят всекидневно инжекции със синестрол по два кубика.

Това бе задължение на вечерния дежурен, значи днес няма да бъде тя.

След закуска Костоглотов върна учебника по патологоанатомия и бе се приготвил да помага, но сега Зоя бе заета с разнасянето на лекарствата, които трябваше да бъдат приемани от болните три или четири пъти дневно.

Най-накрая седнаха зад нейната маса. Зоя извади голям лист, където трябваше да пренася всички сведения и започна да обяснява (тя и самата вече бе забравила как точно трябва да го прави) и да разграфява с помощта на голяма тежка линийка.

В общи линии Зоя знаеше цената на такива «помощници» — млади мъже и ергени (а и женени): всяка подобна помощ се съпровождаше с присмех, шегички, ухажване и грешки. Но Зоя приемаше такива грешки, защото и най-неостроумното ухажване все пак бе по-интересно и от най-интелектуалната работа и нямаше нищо против да продължи играта, за да оцвети сивите часове на дежурството си.

Най-много я изуми, че Костоглотов веднага изостави особените си погледи и тон, бързо разбра какво и как трябва да се прави и дори й даде съвет; после се задълбочи в картоните и започна да чете на глас нужното, а тя поставяше отметки на големия картон с графите. «Нервобластома… — диктуваше той, — хипернефрома… саркома…» За онова, което не разбираше, питаше.

Трябваше да се изчисли за този период колко типа рак са били наблюдавани у пациентите, отделно за мъжете, отделно за жените, отделно по възрастов принцип. Също така бе необходимо да се обработят начините на лечение и времетраенето му. Трябваше и по всички раздели да се нанесат и петте възможни изхода: оздравяване, подобрение, без изменение, влошаване, смърт. Помощникът на Зоя следеше особено внимателно последната графа. Веднага ставаше ясно, че почти няма пълно оздравяване, но и случаите на смърт не бяха много.

— Убеждавам се, че тук не позволяват да се умира, изписват навреме — каза Костоглотов.

— А как иначе, Олег, съдете сам. (Тя се обърна към него с малкото му име като награда за старанието му. Това му направи впечатление, защото веднага я погледна въпросително.) Ако е ясно, че му остават само няколко месеца живот, защо да заема излишно легло. За всяко свободно легло чакат онези, за които все още съществува шанс да бъдат излекувани. А и болните…

— Ин… какви?

— Неизлечими… Много зле действат с вида си и разговорите върху онези, които могат да бъдат излекувани.

След като седна зад масата на сестрите, Олег сякаш придоби особено обществено положение и в осъзнаването на света. Вече не бе «оня», на който не можеше да се помогне, заради когото не си заслужава да бъде отделяно повече легло, който влиза в числото на неизлечимите. И с него, Костоглотов, вече разговаряха така, сякаш бе изключено, че може да умре. Този внезапен скок в друго състояние, съвършено незаслужено по каприза на случайни обстоятелства, смътно му напомняше нещо, но в момента не можеше да се сети какво точно.

— Всичко това е логично. Но ето изписаха Азовкин, а вчера в мое присъствие написаха tumor cordis, без нищо да му обяснят; имах усещането, че също участвам в измамата.

Той седеше обърнат към Зоя не откъм страната, където се намираше белегът, и затова лицето му не изглеждаше толкова жестоко.

Работеха съгласувано и в напълно дружески отношения и свършиха цялата работа преди обяд.

Наистина Мита бе оставила и друга заръка: да препише лабораторните анализи за измерваната температура на болните на отделен лист, за да може лесно да се залепи към историята на болестта. Но на Зоя й се стори прекалено да свърши всичко в неделния ден и затова каза:

— Много ви благодаря, Олег Филимонович.

— А, не! След като започнахте веднъж, продължавайте само с Олег!

— Добре. А следобед ще си починете.

— Аз никога не почивам.

— Но вие сте болен.

— Странно, Зойче, достатъчно е да се изкачите по стълбището и аз вече съм съвършено здрав!

— Добре — отстъпи Зоя. — Този път ще ви приема в «гостната».

И тя кимна с глава към кабинета за лекарските оперативки и заседания.

Но след обяд Зоя отново заразнася лекарства, после имаше доста работа в голямата женска палата. Въпреки обстановката и болестите, които я заобикаляха, Зоя всеки миг усещаше с особена радост колко чиста и здрава е самата тя; стегнатите й гърди натежаваха, когато се навеждаше над леглата на пациентите, и леко се полюшваха, когато вървеше.

Накрая тя свърши и помоли санитарката да остане на масата за дежурните сестри, да не пуска никой на посещение в стаите и да я извика, ако има нещо. После взе бродерията си и тръгна, следвана от Олег, към кабинета на лекарите.

Това бе светла ъглова стая с три прозореца. Не бе мебелирана с фантазия — усещаше се както ръката на болничния счетоводител, така и ръката на главния лекар: имаше два съвършено официални дивана със стигащи до самата глава облегалки и огледала поставени толкова високо, че в тях би могъл да се огледа единствено жираф. И масите бяха подредени с напълно учрежденски вкус: във формата на буква Т — дългата част за заседаващите, а перпендикулярната, покрита с дебело стъкло — за председателстващия. Дългата маса бе покрита (тук изглежда имаха слабост към платовете от Самарканд) с небесносиня плюшена покривка, която омекотяваше строгия вид на стаята; встрани имаше няколко малки кресла, за които нямаше място до голямата маса.

Нищо в този кабинет не напомняше за болничната обстановка, с изключение на стенвестника «Онколог», издаден във връзка със Седми ноември.

Зоя и Олег седнаха в удобните меки кресла в най-светлата част на кабинета, до които върху поставки бяха сложени няколко саксии с агаве [22]; оттам се виждаха добре клоните на дъб, достигащи почти до стъклото на големия прозорец.

Олег с цялото си тяло изпита удобството на креслото, почувства как гърбът му плавно заема най-правилното положение, а имаше възможност да облегне главата си назад.

— Разкош! — възкликна той. — Не съм седял на такова чудо навярно повече от петнадесет години.

(След като му харесваше креслото, защо не бе си купил досега?)

— И така… Какво бяхте си пожелали? — попита Зоя с онова обръщане на главата и с израз на очите, които най-добре подхождаха за такъв въпрос.

Сега, когато се бяха уединили в тази стая и седяха в тези кресла с единствената цел да разговарят, от една дума, от тона и погледа зависеше дали разговорът ще бъде безличен или ще се докосне до същността. Зоя бе напълно готова за първото, но бе дошла тук, предчувствайки, че предпочита второто.

И Олег не излъга очакванията й. Без да вдига главата си от облегалото на креслото, загледан някъде над нея, той заяви тържествено:

— Пожелах си… Дали едно момиче със златен кичур… ще дойде при нас в целината.

И едва тогава я погледна в очите.

Зоя издържа на погледа му.

— Но какво го чака там това момиче?

Олег въздъхна:

— Аз вече ви разказах. Веселите неща са малко. Водопровод няма. Ютиите са с дървени въглища. Лампите са газени. Когато вали, е кално, а когато не вали — прашно. Никога не можеш да облечеш хубава дреха.

Той се стараеше да не пропусне нищо от лошите неща, сякаш искаше да не й позволи да даде положителен отговор. Наистина, ако една млада жена не може никога да се облече хубаво, що за живот е това? Но Зоя знаеше, че колкото и удобно да бе да се живее в град, това не означаваше, че може да живее само с града. Искаше й се първо да разбере не какво представлява селището, а човекът.

— Не мога да разбера какво ви задържа там?

Олег се разсмя.

— Какво ли? Министерството на вътрешните работи!

Той не промени позата си, сякаш продължаваше да се наслаждава на удобното кресло.

Зоя наостри уши.

— Аз… така и подозирах. Но, позволете, вие… руснак ли сте?

— Стопроцентов! Но това не ми пречи да имам черни коси, нали?

Прокара ръка по тях с намерение да оправи несъществуващата си прическа.

Зоя повдигна рамене.

— Но тогава защо ви…?

Олег въздъхна.

— Ех, каква незнаеща младеж расте! Ние растяхме, без да имаме понятие за наказателния кодекс, без да знаем какво се крие зад всичките тези членове и алинеи и по какъв начин биха могли да се тълкуват разширено. А вие живеете тук, в центъра на този край, но въобще не знаете каква е елементарната разлика между заточен със заселване в съответната зона и административно заточен.

— А каква е?

— Аз съм административно заточен. Аз не съм заточен по национален признак, а лично като Олег Филимонович Костоглотов, разбирате ли? — Той се разсмя. — Като «личен почетен гражданин», за който няма място сред честните граждани.

Погледна я с тъмните си очи, но Зоя не се уплаши. Тоест уплаши се, но този страх бе някак си поправим.

— И за колко време сте… заточен? — тихо попита тя.

— Завинаги! — изгърмя буреносно гласът му.

Зоя усети, че дори ушите й заглъхнаха.

— Пожизнено? — попита шепнешком тя.

— Не, именно завинаги! — настоятелно повтори Костоглотов. — В документите е записано «завинаги». Ако е пожизнено, тогава поне ковчегът може да се пренесе от там, а завинаги значи, че не може. Дори слънцето да угасне — не може, вечността е дълга…

Сега вече действително сърцето й се сви. Всичко беше много сложно — и този белег, и лицето му, което понякога изглеждаше безкрайно жестоко. Може би той е убиец, страшен човек, може направо тук да я удуши…

Но Зоя не отмести креслото, за да й бъде по-лесно да избяга; само остави бродерията си (въобще не бе почвала да шие). И гледайки смело Костоглотов в очите, който не бе променил позата си и изглеждаше все така спокоен след казаното, тя попита развълнувано:

— Ако ви е тежко да си спомняте, не ми казвайте нищо, а ако можете, искам да чуя защо сте получили тази страшна присъда?

— Но Костоглотов не само че не бе угнетен от съзнанието за извършеното престъпление, а с напълно безгрижна усмивка отговори:

— Нямаше никаква присъда, Зойче. Вечно заточение получих по наряд.

— Как?!

— Да, така се казва. Нещо като фактура. Както изписват от някой склад: толкова чувала, толкова бурета… Използвана тара…

Зоя се хвана за главата.

— Почакайте… Нищо не разбирам. Това възможно ли е? Вас така ли…? Всички ли така?

— Не, не може да се каже за всички. Ако е само по десетия член, не заточават, а ако към него е прибавен и единадесети — заточават.

— А що за член е този единадесети? Нещо много се разприказвах. Вие с тези членове по-нататък бъдете изключително внимателна, защото също може да си докарате нещо. Моята основна присъда бе по десети член — седем години. А на когото даваха по-малко от осем, повярвайте ми, това бе за нищо — просто делото бе съшито с бели конци, но единадесети член вече означаваше съвсем друго — организация! Сам по себе си единадесети член сякаш не увеличаваше на пръв поглед срока, но след като ние бяхме група, ни разпратиха по местата за вечно заточение. За да не се съберем повече никога на старото място. Сега разбрахте ли?

Не, на нея нищо не й бе станало по-ясно.

— Значи това е била… — опита се да си обясни тя. — Как се казва, шайка?

И изведнъж Костоглотов високо се разсмя. После внезапно млъкна и се намръщи.

— Да, получи се чудесно! Както и моя следовател, така и вас не ви удовлетвори думата «група». Той също обичаше да ни нарича шайка. Да, ние бяхме шайка, която се състоеше от студенти и студентки първокурсници. — Той я погледна свирепо. — Разбирам, че тук не се пуши, но все пак ще запаля, става ли? Ние се събирахме, ухажвахме момичетата, танцувахме, а младежите говореха за политика. И за… Самия… Не ни устройваха някои неща, разбирате ли? Така да се каже, не бяхме във възторг. Двама от нас бяха се върнали от фронта и все очакваха, че след войната нещо трябва да се промени. През май, в навечерието на сесията, ни прибраха заедно с момичетата.

Зоя усещаше смут в душата си. Отново взе ръкоделието. От една страна той говореше опасни неща, които не само че не трябваше да се повтарят, но дори и слушат — нужно бе веднага да се запушват ушите, но от друга — изпитваше огромно облекчение, че те никого не бяха примамвали в тъмните улички и не бяха убивали.

Тя си пое въздух.

— Пак нищо не разбирам… Вие все пак сте правили нещо?

— Как нещо? — Той дръпна силно и издуха облак от тютюнев дим (колко голям изглеждаше Костоглотов, а колко малка папиросата!) — Вече ви казах, че учехме. Пиехме вино, ако позволяваха средствата от стипендията. Ходехме на забави. И момичетата си изпатиха заедно с нас и им дадоха по пет години… — той я погледна изпитателно. — Можете да си представите. Прибират ви преди сесията на втория семестър и ви пъхат в «чувала».

Зоя отново остави ръкоделието.

Страшното, което очакваше да чуе от него, се оказа някаква детска история.

— Но на вас, момчетата, защо ви бе нужно всичко това?

— Кое?

— Ами… да недоволствате… Нещо да очаквате…

— Наистина! Да, наистина! — примирено се усмихна Олег. — Това не ми бе минавало през главата… Отново мислите като моя следовател, Зойче. И той говореше същото. Но креслото е чудесно! На болничното легло не можеш да поседиш така удобно.

Олег отново почти се излегна и пушейки, се загледа примижал в голямото стъкло на прозореца.

Макар вече да се свечеряваше, мрачният ден ставаше по-светъл. Все повече се разкъсваше облачният слой на запад, към който бе обърната и тази ъглова стая.

Едва сега Зоя се зае сериозно с бродерията и с явно удоволствие следеше движението на иглата. Замълчаха. Олег не я похвали за шиенето както миналия път.

— А вашето момиче? Също ли беше там? — попита Зоя, без да вдига глава от работата си.

— Д-да… — отговори Олег, трудно преодолял това «д», сякаш мислеше за нещо друго.

— А тя къде е сега?

— Сега ли? На Енисей.

— Нима не можете да се свържете с нея?

— Въобще не се опитвам — безучастно подхвърли той.

Зоя го погледна, но той продължаваше да съзерцава прозореца.

— Може би е много трудно да се свържете с нея? — най-после измисли какво да попита тя.

— За нерегистрираните е почти невъзможно — разсеяно обясни Олег. — Но работата е там, че няма смисъл.

— Нямате ли нейна снимка тук?

— Снимка ли? — удивено я погледна той. — На затворниците не е разрешено, късат ги.

— А самата тя как изглежда?

Олег се усмихна и отново примижа.

— Косите й стигаха до раменете, леко извити по краищата. В очите й, както във вашите, винаги имаше присмех, но изглеждаха малко тъжни. Нима човек може толкова точно да предчувства какво ще му поднесе съдбата?

— В лагера заедно ли бяхте?

— Не-е-е…

— Кога се разделихте?

— Пет минути преди да ме арестуват… Нали ви казах, беше през май. Дълго седяхме на пейката в градината. Към два часа през нощта се сбогувах с нея и излязох и на следващата улица — хоп! прибраха ме. Колата чакаше на ъгъла.

— А нея кога?

— На следващата нощ.

— И повече не се видяхте?

— Още веднъж. На очната ставка. Вече бях остриган. Очакваха, че ще започнем да даваме показания един срещу друг, но не го направихме.

Той въртеше в пръстите фаса, без да знае какво да прави с него.

— Оставете го ей там — Зоя показа чист блестящ пепелник на председателската маса.

На запад мъглата почти бе изчезнала и нежножълтото слънце искреше боязливо. Дори чертите на закоравялото лице на Олег се смекчиха.

— Но защо вие едва сега…? — съчувствено попита тя.

— Зоя! — започна твърдо Олег, но спря, за да помисли. — Вие въобще представяте ли си поне малко какво очаква в лагера момиче, ако е хубаво? Ако не я изнасилят криминалните още на път към лагера в някоя крайпътна дупка — впрочем те успяват да го направят дори и след това… Още първата вечер лагерните тунеядци, песовете от наряда и раздаващите дажбата правят така, че да я отведат в банята гола, като преди това мине покрай тях. И веднага определят на кого да се падне, а на следващата сутрин й предлагат да живее с еди си кой, за да има работа на добро място. Ако откаже, се постарават да й устроят такъв живот, че момичето само да допълзи до тях, за да моли. — Той затвори очи. — А моята позната остана жива и благополучно изтърпя целия отреден й срок. Не я обвинявам, защото разбирам. Но… това е всичко. А и тя разбира.

Замълчаха. Слънцето весело освети наоколо. Ясно се виждаха дърветата в болничната градина, а вътре, в стаята, лъчите отразиха синия цвят на покривката и златистите коси на Зоя заискряха.

— … Една от нашите състудентки се самоуби… Друга оцеля… Трима от моите приятели ги няма… За двама нищо не зная…

Той се облегна на ръката си, поклати се и издекламира:

Седеше забил поглед в пода. Косите му стърчаха на всички страни. За да им придаде някакъв вид, Олег би трябвало по два пъти на ден да ги мокри и приглажда.

Мълчеше, но всичко, което Зоя искаше да чуе, бе чула: бе прикован към мястото на заточение, но не за убийство; не бе женен, но не защото имаше пороци; след толкова години нежно говореше за бившата си годеница и изглежда бе способен да изпитва истински чувства.

Мълчеше и тя също. Хвърляше бегли погледи ту към ръкоделието си, ту към него. Не намираше нищо красиво в него, но нищо не я и дразнеше. С белега може да свикне. Както казваше баба й: «На теб ти е нужен не красив, а добър.» Зоя ясно долавяше устойчивостта и силата в него, сила проверена, която досега не бе срещала в своите момчета.

Тя редеше бодовете и чувстваше неговия изпитателно изучаващ я поглед.

Погледна го изпод вежди.

Той започна да говори изразително, през цялото време привличайки я с поглед:

— Но ето, че ние си я споделихме! — шепнешком каза Зоя, усмихвайки му се с устните и очите си.

Тя не червеше устните си, но естественият им цвят бе между аления и оранжевия — цветът на светлия огън.

Нежното залязващо слънце облагородяваше нездравия тен на лицето на Олег. Ако някой го видеше в този миг, би му се сторило, че той няма да умре, а ще оздравее.

Олег тръсна глава като китарист, който след тъжната песен преминава към весела.

— Ех, Зойче! Направете ми празник! Омръзнаха ми тези бели халати. Покажете ми се не като медицинска сестра, а като красиво градско момиче! Нали в Уш Терек никога няма да видя такава…

— Но откъде да ви намеря красиво момиче? — опита се да хитрува Зоя.

— Трябва само да свалите за минутка халата си и да се разходите!

Той се изправи, за да й покаже къде да мине.

— Но аз съм на работа — възрази тя. — Нямам пра…

Дали защото бяха говорили дълго за мрачни неща, или причината се криеше във внезапно появилото се слънце, обагрило с весели лъчи кабинета, но Зоя почувства онзи прилив, който ни убеждава, че можем да прекрачим границата на забраненото и пак да се получи хубаво.

Тя захвърли ръкоделието, скочи от креслото като момиченце и започна да разкопчава халата леко наведена напред, сякаш се готвеше да тича, а не да ходи.

— Помогнете ми! — подаде му ръката си така, сякаш не бе нейна. Той издърпа ръкава й. — А сега другия! — С танцова стъпка се обърна с другото рамо към Олег, който издърпа и втория ръкав — халатът падна на коленете му, а Зоя тръгна като манекенка, леко полюшвайки се, размахала ръцете си в такт със стъпките.

Измина така няколко крачки, спря, обърна се и замря с леко разперени ръце.

Олег, прегърнал халата на Зоя, я гледаше с блеснали очи.

— Браво! — избоботи той. — Великолепно!

Имаше нещо тайнствено в осветената от слънчевите лъчи синя покривка — в тази неизчерпаема узбекска синева, която продължаваше у него вчерашната мелодия на опознаването и прозрението. В душата на Олег се завръщаха както безпътните, заплетени, невъзвишени желания, така и радостта, която събуждаха меките мебели и уютът на стаята след хилядите години неустроен, разкъсан и бездомен живот; а още и радостта да гледа Зоя — не просто да й се любува, а двойната радост, че го прави не безучастно, а почти докосвайки я. И това го усещаше той, който умираше преди половин месец!

Зоя победоносно стоеше с полуотворени огнени устни и с лукаво-важен вид, сякаш знаеше още някаква тайна; после се насочи към прозореца и когато стигна там, още веднъж се обърна към него.

Той не стана от креслото, а отдолу, вдигнал черната си глава, се стремеше с цялото си същество към нея.

По някакви признаци — възприемаш ги, но не можеш да ги назовеш — Зоя в себе си чувстваше сила, но не онази, която е необходима, за да се премести например шкаф, а другата, търсеща да види срещу себе си подобна сила. И Олег се радваше, защото му се струваше, че той може да приеме предизвикателството и че е способен да му противопостави собствената си сила.

Да, всички страсти се връщаха във вече оздравяващото му тяло. Всички!

— З-о-я — протяжно произнесе Олег, — а вие как тълкувате смисъла на името си?

— Зоя — това означава живот! — отговори натъртено и бодро, сякаш декламираше лозунг тя.

Обичаше да обяснява. Стоеше с ръце на гърба си, опряла се на перваза, пренесла цялата тежест на тялото си върху единия си крак. Той се усмихваше щастливо и я поглъщаше с очи.

— А как се отнасяте към зоо? Към зоопредците не изпитвате ли понякога близост?

Зоя също се разсмя.

— Между нас има доста сходни неща. Търсим храна, храним рожбите си. Нима това е лошо?

И тук навярно трябваше да спре! Но тя, възбудена от такова всепоглъщащо възхищение, което не бе срещала у младите градски кавалери, които всяка събота безпрепятствено прегръщаха момичетата дори по време на танците, започна да пляска с ръце и да поклаща бедра, както се полага при изпълнение на модната песничка от индийския филм.

— А-ба-ра-мо-о…

Но Олег изведнъж стана сериозен и помоли:

— Не трябва! Тази песен не трябва да я пееш, Зоя.

Тя мигновено млъкна и прие отново благопристойната си поза, сякаш въобще не бе пяла и танцувала.

— Тази песен е от «Бродяга». Не сте ли го гледали?

— Гледал съм го.

— Великолепен филм! Два пъти го гледах! (Тя бе ходила четири пъти на кино заради него, но кой знае защо се стесняваше да си признае.) А на вас не ви ли харесва? Та нали вие имате същата съдба като тази на Бродягата.

— Нищо общо! — намръщи се Олег.

Слънцето вече бе се скрило и сега по цвета на лицето му не бе трудно да се разбере, че все пак е болен.

— Но той също се връща от затвора. И целият му живот е разрушен.

— Всичко това са фокуси. Той е типичен апаш.

Зоя протегна ръка към халата си.

Олег стана и й помогна да го облече.

— А вие не ги ли обичате? — Тя му благодари с кимане на глава и започна да се закопчава.

— Ненавиждам ги! — Олег гледаше край нея, стиснал зъби толкова силно, че мускулът на челюстта му потрепваше нервно. — Това си хищни твари, паразити, живеещи само за сметка на другите. Тридесет години ни продъниха ушите, че те се поддават на превъзпитание, че са ни «социално близки», а техният принцип е: теб не те… следват ругателни думи, които доста красноречиво звучат, например: теб не те бият, стой тихо настрана, чакай си реда; събличат съседите, а не теб, затова мирувай, чакай си реда! Те с удоволствие тъпчат падналия и веднага след това намятат «романтичния плащ», а ние им създаваме легенди и песните им звучат дори от киноекраните.

— Какви песни? — погледна го така, сякаш бе виновна за нещо Зоя.

— Това е дълъг разговор, сто години няма да ни стигнат. Ето една легенда… — Стояха един до друг. Олег без всякаква връзка с думите си я бе хванал за лактите и й говореше като на малко момиченце. — Представяйки себе си за благородни разбойници, апашите винаги се гордеят с това, че не пипат светия кокал на арестантите, тоест не им отнемат последната нищожна затворническа дажба. Но през четиридесет и седма в етапния красноярски пункт нашата килия бе бедна като манастирска мишка, тоест нямаше за грабене у никого нищо. Апашите бяха почти половината от килията. Бяха огладнели и започнаха да си присвояват всички дажби хляб. А съставът на килията бе доста оригинален: половината криминални, половината японци и двама руснаци, политически: аз и още един известен полярен летец, чието име продължава да носи остров в Ледовития океан, а самият той си бе жител на килиите. Криминалните три дни безмилостно прибираха дажбите на останалите, в това число и на нас. Но ето че японците, нали не можеш да ги разбереш що за хора са, се бяха договорили помежду си и през нощта безшумно станаха, откъртиха дъски от наровете и с вик «банзай» се хвърлиха, за да дадат урок на насилниците. Какъв знаменит пердах им хвърлиха! Струваше си да се види!

— А вас?

— А нас за какво? Ние не им отнемахме хляба. В онази нощ бяхме неутрални, но стискаме палци за славата на японското оръжие. На следващата сутрин редът бе възстановен и започнахме да получаваме дажбата си непокътната. Но ето какво направи администрацията на затвора: премести половината японци в друга килия, а в нашата напъха други, не бити апаши, които заедно с битите превъзхождаха по численост японците, а и притежаваха ножове; нахвърлиха се отново върху японците. Биха ги жестоко, до смърт. Тогава ние с летеца не издържахме и взехме страната на азиатците.

— Против руснаците?

Олег пусна ръцете й и се изправи.

— За мен апашите не са руснаци!

Вдигна ръката си и опипа белега.

— Той ми е спомен от нож в онзи бой.

Глава 13 И сенките също

И в неделната утрин подутината на Павел Николаевич си остана същата. Разбра го, преди да стане от леглото. Бе го събудил старият узбек, който още в зори започна да кашля.

Мрачният ден, настъпващ с неизменната си тъга, не се различаваше от предишните. Чобанинът бе заел безсмислената си поза със скръстените нозе — изглеждаше като пън; можеше да остане неподвижен и до вечерта, тъй като днес никой не очакваше лекарите, никого нямаше да викат за рентген или превръзка. Зловещият Ефрем отново бе вперил поглед в заупокойния си Толстой; от време на време ставаше и започваше да тъпче по пътеката между леглата; но бе добре, че поне не досаждаше не само на Павел Николаевич, но и въобще на никого.

Хищника го нямаше цял ден в стаята. Геологът, приятен и възпитан млад човек, четеше книгата си и също мълчеше. Останалите бяха заети с мислите си.

Павел Николаевич очакваше жена си. Разбира се, че тя не би могла реално да му помогне, но той се радваше, че ще може да изплаче болката си пред нея: колко му е зле, как инжекцията не му е помогнала с нищо и какви противни хора са съседите му по стая; достатъчно щеше да му бъде съчувствието й. Искаше да я помоли да му донесе някаква книжка, бодра и на съвременна тема, а и писалка, за да не изпада повече в смешното положение, както вчера, да моли за молив, за да си запише рецептата; но преди всичко искаше да й поръча да намери онази гъба.

В края на краищата не всичко е загубено: ако не помогнат лекарствата, има и други средства. Най-главното е да бъде оптимист.

Павел Николаевич, макар и бавно, свикваше с новата обстановка. След закуската дочете вчерашния вестник с бюджетния доклад на Зверев. После донесоха днешния. Взе го Дьомка, но Павел Николаевич го помоли да му го отстъпи и веднага с удовлетворение прочете за падането на правителството на Мендес Франс (Не интригувай! Не налагай парижките съглашения!), обърна внимание и на голямата статия на Еренбург и се задълбочи в статията за решенията на януарския пленум за рязкото увеличаване на продукцията от животновъдството.

Така Павел Николаевич прекара времето си до мига, когато санитарката обяви, че е пристигнала на свиждане жената на Русанов. Обикновено позволяваха на пациентите на легло да приемат роднините и близките си в стаята, но Павел Николаевич нямаше сили да доказва сега, че и той е от тях, а и за самия него бе по-изгодно да проведе срещата си във вестибюла, далеч от унилите, паднали духом хора. И омотал шията си с шала, Русанов слезе по стълбището.

Не към всеки, който след година ще отпразнува сребърната си сватба, жената продължава да бъде мила, както Капа бе към Павел Николаевич. За него действително през целия живот нямаше по-близък човек; с никого освен с Капа не му бе толкова добре, когато се радваше на успехите или обсъждаше неприятностите. Капа бе верен приятел, много енергична жена и доста умна («Тя мисли и работи за цял селсъвет!» — обичаше да се хвали винаги пред приятелите си Павел Николаевич.) Никога не бе изпитвал необходимост да й измени, тя също не му изневеряваше. Не е истина, че изкачвайки стълбицата на общественото положение, мъжът започва да се срамува от приятелката си от младостта. Бяха се издигнали високо над нивото, при което се бяха оженили (тя работеше в същата макаронена фабрика, в един от цеховете на която и той самият някога бе работил, но още преди женитбата си бе успял да влезе във фабзавкома [23], където отговаряше за техниката, а по комсомолска линия се занимаваше с укрепването на колектива на търговския отдел; после година бе директор, отговарящ за изпълнения на петилетния план), но за това време не бяха нарушили съпружеските си интереси и не се възгордяха. На празници, леко подпийнали, ако сътрапезниците бяха обикновени хора, Русанови обичаха да си спомнят своето фабрично минало; тогава охотно пееха «Волочаевски дни» и «Ние сме червена кавалерия и за нас…»

Сега във вестибюла Капа с внушителната си фигура и дебелата шуба, с дамската си чанта, голяма колкото мъжките, и с торбата, пълна с продукти, заемаше място за трима на пейката, разположена в най-топлата част. Тя стана да целуне мъжа си с топлите си меки устни и го настани върху отметнатата върху пейката пола на шубата си, за да му бъде по-топло.

— Нося ти писмо — каза тя и ъгълчето на устните й трепна. По този неин познат му тик Павел Николаевич веднага заключи, че писмото е неприятно. Във всичко останало хладнокръвна и разсъдителна, единствено с този типично женски тик Капа никога не можеше да се раздели: с него задължително още на прага се издаваше каква — дали добра или лоша — вест носи.

— Е, добре — обиди се Павел Николаевич, — довършвай ме по-скоро, след като то е по-важно.

Но казала главното, което я тревожеше, Капа въздъхна и вече можеше да говори като човек.

— Нищо особено, дреболии! — разкая се тя. — А ти как си? За инжекцията зная. Звънях на старшата сестра и в петък, и вчера сутринта. Ако имаше някаква нередност, веднага щях да дотичам, но ми казаха, че всичко е нормално. Така е, нали?

— Инжекцията мина добре — доволен от държането си потвърди Павел Николаевич. — Но обстановчицата е, Капчице… — и веднага всичко обидно и горчиво, като се започне от Ефрем и Хищника, мина пред очите му; без да може да се спре конкретно за дадена обида, той каза с болка в гласа: — Поне тоалетната да беше като на хората! А тя каква е? Няма отделни кабини! Всичко се вижда!

(По нужда Русанов ходеше на другия етаж, но в лекарската тоалетна.)

Разбирайки, че му е тежко и иска да изплаче болките си, Капа не прекъсваше жалбите му, а го подтикваше към откровеност и така постепенно той сподели всичките си несгоди до най-безизходното:

«И за какво плащат на лекарите?» Тя подробно го разпита и самочувствието му по време на инжекцията и след това, после махнала шала разгледа подутината и дори каза, че по нейно мнение не е толкова голяма, колкото преди да постъпи в клиниката.

Но тя си бе същата. Павел Николаевич бе убеден в това, но все пак му бе приятно да чуе, че е станала по-малка.

— Във всеки случай не е по-голяма, нали?

— Разбира се! — увери го Капа.

— Поне да престане да расте! — не се разбра дали пита, хленчи или прави заклинание Павел Николаевич. — А ако продължи да расте още седмица, тогава какво? И…

Не, не можеше да изрече тази дума, да погледне в черната пропаст. Но колко нещастен бе и колко опасно бе всичко това!

— Следващата инжекция е утре, а след това в сряда. А ако не помогнат? Какво ще правим?

— Тогава — в Москва! — решително отговори Капа. — Да се разберем! Ако двете инжекции не помогнат, вземаме самолета за Москва! Ти нали в петък щеше да звъниш, а след това се отказа, но аз позвъних на Шендяпин и ходих при Алимов, който позвъни в Москва. Оказа се, че доскоро твоята болест са лекували само в Москва и всички са изпращали там, но после, заради ръста на местните кадри, са започнали да лекуват и в нашия град. С една дума, лекарите са отвратителна публика! Какво право имат да разсъждават за производствените постижения, когато в техни ръце се намират живи хора? Както искаш, но аз ненавиждам докторите!

— Да, да! — горещо се съгласи Павел Николаевич. — Аз вече им казах мнението си за тях!

— И учителите ненавиждам! Колко се измъчих с тях заради Майчето. И заради Лаврик!

Павел Николаевич избърса очилата си.

— По времето, когато бях директор, човек можеше да ги разбере. Тогава всички бяха настроени враждебно, защото не всички бяха наши и на дневен ред бе да ги обуздаем. Но сега ние можем да изискваме от тях, нали?

— Така е! Слушай, затова няма да бъде сложно да те изпратим в Москва, защото връзката още съществува, само трябва да намерим нужните основания. Още повече, че Алимов се е разбрал с хората и няма да бъде трудно да ти намерят добро място. А?… Да изчакаме третата инжекция?

След като съставиха подробен план за действие, на Павел Николаевич му олекна на сърцето. Само да се отърве веднъж от покорното очакване на гибелта в тази мухлясала дупка! Русанови през целия си живот бяха хора на действието и инициативата и само в техните води се чувстваха душевно уравновесени.

Днес нямаше за къде да бързат. Щастието на Павел Николаевич се състоеше в това да седи дълго с жена си тук, във вестибюла, а не в болничната стая. Леко трепереше, защото често отваряха входната врата и затова Капитолина Матвеевна свали шала си и го намота около шията му. Съседите по пейка също се оказаха културни и чисти хора, така че можеха да поседят още.

Русанови бавно и подробно обсъждаха разни житейски въпроси, прекъснати от болестта на Павел Николаевич; избягваха единствено главния въпрос, който висеше над главите им: евентуалното влошаване на състоянието на болния. В това отношение не биха могли да съставят какъвто и да било план за противодействие, защото не бяха подготвени за такова развитие на нещата. (Наистина понякога в съзнанието на жена му минаваха някакви мисли, свързани с имуществени и квартирни предположения в случай, че Павел Николаевич умре, но двамата дотолкова бяха възпитани в оптимистичен дух, че бе по-добре да оставят засега нещата такива, каквито са, отколкото предварително да се мъчат да си ги изяснят или пък да се занимават с някакво си там упадъчно завещание.)

Тя го уведоми за позвънявания по телефона по въпроси и по желание на сътрудниците от Промишленото управление, в което Павел Николаевич бе преминал от заводската специална част поминалата година. (Разбира се, не самият той разрешаваше въпросите, свързани с промишлеността, защото нямаше такава тясна специалност; първо ги съгласуваше с инженерите и икономистите, а сам осъществяваше специалния контрол.) Всички работници го обичаха и сега му бе приятно да чуе, че се безпокоят за него.

Говориха и за пенсията. Така се бе получило, че независимо от дългата работа на доста отговорни постове, той очевидно не можеше да осъществи мечтата си — да получи персонална пенсия; това се отнасяше и за ведомствената — доста прилична като сума, защото през 1939 година не се реши да облече чекистка униформа. Жалко, но като се има предвид несигурната обстановка през последните две години, може би не биваше да съжалява; може би най-главното бе да бъде спокоен.

Обсъдиха и общото желание на хората да живеят по-добре, което се долавяше особено осезаемо сега — и в облеклото, и в обстановката, и в ремонта на квартирите. После Капитолина Матвеевна изказа мнение, че ако лечението на мъжа й бъде успешно, но продължи дълго, както ги бяха предупредили, още месец и половина — два, не би било зле и в тяхната квартира да ремонтират някои неща. Една от водопроводните тръби в банята се налагаше да бъде преместена, мивката да отиде в кухнята, а тоалетната да се облицова с плочки; в столовата и кабинета на Павел Николаевич бе необходимо да се подменят тапетите, непременно да се смени тоналността и да се сложи нов, яркожълт паркет, който е много модерен. Павел Ноколаевич не възразяваше, но веднага пред него изникна досадният въпрос за това, че макар работниците да извършат всичко като държавна поръчка и въз основа на нея да им платят, със сигурност ще почнат да ги изнудват (именно изнудват, а не да молят!), за да им платят «стопаните» допълнителна сума. Не му бе жал за парите (макар в себе си да ги жалеше!), а за това, че много по-важно и обидно израстваше като стена пред Павел Николаевич принципната страна на въпроса: за какво? Той получаваше единствено законната си заплата и премии без никакви бакшиши и допълнителни суми, а тези хора без съвест искаха да получат пари извън сметката за действително положения от тях труд. Отстъпката бе принципна, недопустима отстъпка пред стихийния и дребнобуржоазен свят. Павел Николаевич се вълнуваше всеки път, когато ставаше дума за това.

— Кажи, Капа, защо те се отнасят небрежно към работническата си чест? Защо ние, когато работехме във фабриката за макарони, не поставяхме никакви условия и не изисквахме никаква «лепта» от майсторите за труда си? Та това бе невъзможно дори да си го помислим!… Така че в никакъв случай не бива да ги развращаваме! Какво е това, ако не подкуп?

Жена му бе напълно съгласна с него, но изрази съображение, че ако не заплати, не им «подхвърли» в началото, те непременно ще си отмъстят, като не свършат както трябва нещо, така че после трикратно да съжалява.

— Разказваха ми, че един полковник в оставка твърдо заявил — допълнително няма да дам и копейка! Но работниците сложили някакъв парцал в сифона на ваната, водата не се оттичала и непрекъснато се разнасяла ужасна воня.

Така и не се разбраха за ремонта. Животът бе прекалено сложен — това се отнасяше и до най-незначителните подробности.

Заговориха за Юра. Бе израснал прекалено тих и не притежаваше бащината борбеност. Имаше чудесна юридическа специалност, попадна на добро място след института, но родителите му трябваше да си признаят, че не е за тази работа. Не умее нито да се утвърди, нито да завърже нужни познанства. Сигурно и сега, по време на командировката си, е направил сума грешки. Павел Николаевич се безпокоеше. А Капитолина Матвеевна повече се тревожеше за бъдещата му женитба. Да шофира, го научи баща му, който щеше да поеме върху себе си и грижата да му намери самостоятелно жилище, но как да се постъпи с такъв въпрос като женитбата, за да не сбърка? Той е толкова наивен, че нищо чудно да попадне в ръцете на някоя тъкачка от комбината; да предположим, че тук няма къде да се среща с тъкачка, но по време на командировката? А лекият на пръв поглед акт на безразсъдна брачна регистрация погубва не само живота на младия човек, а съсипва и семейството му! Така дъщерята на Шендяпини едва не се омъжи за свой съкурсник, а той се оказа селско момче, чиято майка бе обикновена колхозничка и човек трябва да си представи квартирата на Шендяпини и отговорните другари, които идват на гости у тях, за да разбере изумлението им, когато изведнъж на масата видят срещу себе си селянката свекърва с бяла забрадка на главата! По дяволите… Добре, че успяха да очернят по обществена линия кандидат-годеника и да спасят дъщерята!

Съвсем друго нещо е Авиета. Ала бе бисерът на Русановото семейство. Бащата и майката не си спомнят някога дъщеря им да ги огорчавала или да им е създавала грижи, с изключение на ученическите лудории. Авиета бе и красавица, и умница, и енергична, много правилно приемаща и разбираща живота. Можеше да не бъде подлагана на проверки — няма да направи погрешна стъпка нито в дребните, нито в големите неща. Единствено се обижда за името: с една дума — не е трябвало да се престарават, наричайте ме просто Ала, макар в паспорта да е записано Авиета Павловна. Колко красиво звучи! Ваканцията свършва, в сряда тя ще долети от Москва и първо ще дойде в болницата.

С имената е сложно: изискванията на живота се променят, а имената остават завинаги. Ето и Лаврик се обижда за името си. Досега в училището всички го знаеха като Лаврик и никой не се присмиваше, но тази година ще получи паспорт и как ще бъде записан? Лаврентий Павлович. [24] Някога нарочно и с умисъл бяха решили синът им да носи името на министъра, железния съратник на Сталин, и по всичко да прилича на него. Но ето вече втора година трябва да внимаваш при произнасянето на глас на това име. Хубавото е, че Лаврик иска да постъпи във военно училище, а в армията не се обръщат един към друг с първото и второто име.

А ако се попитаме шепнешком защо се прави всичко това? Шендяпини също мислят, но пред чужди не го споделят: дори да предположим, че Берия се е оказал двуличник и буржоазен националист, стремящ се към властта, съдете го, ако трябва — разстреляйте го, но защо е нужно да се обявява всичко това пред простия народ? Защо да го разколебавате във вярата му и да събуждате съмнения? В края на краищата би могло да се разпрати по отговорните другари секретно писмо, в което до известна степен да се обясни всичко, а във вестниците да се напише, че е умрял от инфаркт. После да се погребе с почести.

Поговориха и за Майчето, най-малката. През тази година изчезнаха всичките й отлични бележки и тя вече не само че не бе отличничка, но я свалиха от почетната дъска и дори добрите й оценки намаляха. Всичко това се случи, след като премина в пети клас; в началния курс през цялото време й преподаваше една учителка, която ги познаваше добре, и всичко вървеше отлично, а сега й преподаваха двадесет учители; влиза всеки от тях веднъж седмично, дори имената им не може да запомни, гони учебния план, а за това как се травмират децата и се осакатява характерът им, въобще не се замисля. Но Капитолина Матвеевна няма да пожали сили — чрез родителския комитет ще възстанови реда в това училище.

Така в продължение на повече от час говориха за всичко, но вяло, избягвайки главното, за което мислеха непрекъснато. Павел Николаевич се бе отпуснал невероятно, не вярваше в реалността, хората и събитията, които обсъждаха; не му се искаше да прави каквото и да било; бе убеден, че сега е най-добре да легне и да скрие във възглавницата подутината си.

А Капитолина Матвеевна през цялото време на разговора усещаше, че написаното в полученото днес сутринта писмо от брат й Минай, живеещ в К., изгаря дамската й чанта. Русанови също живееха в К. преди войната; там премина младостта им, там се ожениха, всички децата се родиха в К. Но през време на войната се евакуираха тук, в К. вече не се върнаха, квартирата си успяха да прехвърлят на брата на Капа.

Тя разбираше, че на мъжа й сега не му е до такива новини, но и те пък бяха такива, че не можеше да ги сподели с някоя от добрите си познати. В целия град нямаше нито един човек, с когото да сподели, обяснявайки целия смисъл на разказаното. Накрая, утешавайки мъжа си, и тя се нуждаеше от нечия поддръжка! Не би могла да живее вкъщи сама с това несподелено известие. Само на Авиета би могла да разкаже всичко и да й обясни, но не и на Юра. Но и за това би трябвало предварително да се посъветва с мъжа си.

А той, колкото повече седеше до нея, толкова повече върху лицето му се изписваше отчаяние и на нея й се струваше все по-невъзможно да сподели главното.

Наближаваше време да се сбогуват. Капитолина Матвеевна започна да изважда от голямата си чанта продуктите, които му бе донесла. Ръкавите на дебелата й скъпа шуба бяха толкова широки, че едва влизаха в чантата.

И едва тогава, видял продуктите (имаше в шкафчето си все още доста хранителни провизии), Павел Николаевич си спомни за другото, което бе по-важно от всякаква храна и с което трябваше да започне днес разговора, спомни си за брезовата гъба! Той започна оживил се внезапно да разказва на жена си за това чудо, за писмото, за доктора (въпреки че може би той бе мошеник!) и за това, че сега трябва да помислят на кого да пишат, за да набере от тази гъба в Русия и да им я изпрати.

— Та нали там, у нас, в К. има колкото искаш брези! Не би представлявало никаква трудност за Минай да организира всичко! Напиши му веднага! А не е лошо да пишем и на някои други стари приятели — нека се погрижат! Нека всички знаят в какво положение съм изпаднал!

Добре че сам той заговори за Минай и К. И сега, без да изважда писмото, защото брат й пишеше с доста мрачни изрази, а само отваряйки и затваряйки езичето на закопчалката на дамската си чанта, Капа каза:

— Не зная, Пашка, дали да разнасяме слухове за себе си в К.? Трябва да помислим… Минай пише… Може би това не е истина… Че се е появил в града… Родичев… Сякаш бил ре-а-би-ли-ти-ран… Може ли да се случи подобно нещо?

Докато тя изговаряше тази дълга отвратителна дума «реабилитиран», без да откъсва поглед от закопчалката на дамската си чантичка, вече почти решила да извади писмото, пропуснала види как за миг Паша стана бял като платно.

— Какво ти е? — възкликна Капа, уплашена повече от вида му, отколкото от самото писмо. — Какво ти е?

Той се бе облегнал и оправяше шала си.

— Но може би това не е вярно! — Тя се опита да го хване за раменете със силните си ръце, държейки в едната си ръка чантичката, сякаш искаше да я преметне през рамо. — Самият Минай не го е виждал, но хората говорят…

Бледността на Павел Николаевич постепенно изчезна от лицето му, но в целия му вид остана нещо жалко; изглеждаше така, сякаш бе отслабнал, главата му бе клюмнала настрани.

— Защо ми го каза? — с нещастен и много отпаднал глас попита той. — Нима ми е малка мъката? Нима… — Цялото му тяло се тресеше като от ридания, макар в очите му да нямаше сълзи.

— Прости ми, Пашка! Прости ми! — държеше го за раменете и също скръбно поклащаше главата си с лъвската грива в меден цвят. — Но нали и аз загубих ума и дума! Нима той сега ще отнеме стаята на Минай? И въобще какво става? Навярно си спомняш, че вече чухме за два подобни случая?

— Но какво общо има стаята с цялата история? Да върви по дяволите, проклетата! Нека я вземе! — с хленчещ шепот й отговори Павел Николаевич.

— Как така по дяволите? Минай ще се притесни…

— Ти по-добре мисли за мъжа си! Помисли си какво ми е… А за Гузун не пише ли?

— За него няма нито дума… А ако сега всички започнат да се връщат, какво ще стане?

— Откъде да зная! — глухо отговори мъжът й. — Какво право имат сега да ги пускат? Как може така безмилостно да травмират честните хора?

Глава 14 Правосъдие

Толкова надежди възлагаше Русанов на това свиждане, убеден, че то ще го ободри, а се получи обратното: стана му по-зле, отколкото ако не бе го посетила Капа. Той се изкачваше по стълбището, залитайки, вкопчил се в перилата; усещаше, че все повече го втриса. Капа не можеше да го изпрати до стаята му, защото безделницата санитарка специално стоеше и не пускаше никого, но жена му я принуди да последва Русанов, за да отнесе продуктите в стаята му. Зад масата на дежурните сестри бе опулената Зоя, която кой знае защо се хареса на Русанов първата вечер, и разтворила болничните картони и дневници, кокетничеше с грубия Хищник, като едва ли мислеше за болните. Русанов я помоли за аспирин, но тя с отрепетиран тон веднага отговори, че той се полага на пациентите само за вечерта. Все пак му разреши да си премери температурата, а след това му донесе някаква лекарство.

От само себе си продуктите — предишните и новополучените — размениха местата си. Павел Николаевич легна в позата, за която си бе мечтал; зарови лице във възглавницата (добре, че поне възглавниците бяха меки и удобни, иначе щеше да се наложи да си донесе от вкъщи) и се покри презглава.

В съзнанието му нахлу огненият поток на мислите; тялото не усещаше, сякаш бе под наркоза. Вече не чуваше глупавите стайни разговори и тъй като трепереше в такт със скърцащите стъпки на Ефрем, не чуваше — слава Богу! — еднообразния шум, който го вбесяваше; и не видя, че към края на деня се изясни и се показа слънцето; и не забелязва изтичането на часовете. Може би това се дължеше на лекарството, но ту се унасяше, ту се събуждаше: събуди се, когато лампата вече бе запалена, после заспа; следващия път отвори очите си, когато бяха угасили.

И почувства, че вече не може да заспи; благодетелката пелена бе паднала от очите му, а страхът бе заседнал в гърдите му като огнена топка.

Безспирният и разнообразен поток мисли нахлуваше в главата на Русанов, излизаше оттам и изпълваше мрака.

А всъщност просто се страхуваше. Изпитваше ужас при мисълта, че Родичев веднага още на сутринта ще се промуши покрай сестрите и санитарките и ще се нахвърли върху него, за да го бие. Не от правосъдието, обществения съд и позора се страхуваше Русанов, а единствено от факта, че ще го набият. Бяха го били само веднъж в живота му — в училището, когато бе в последния, шести клас: след следобедните занятия го причакаха на входа, ножове нямаше у никой, но в съзнанието му завинаги се запази ужасното усещане, което остава след ударите на костеливите жестоки юмруци.

Както запомняме за дълги години покойника такъв, какъвто сме го видели за последен път в юношеството му, макар и да си е отишъл от този свят като старец, така и Родичев, който трябваше да се върне след осемнадесет години оттам най-малкото инвалид или глух, се яви Русанов сега като онзи загорял здравеняк с разните му там гимнастически уреди и гири, изправен на общия им балкон в последната му преди ареста неделя; гол до кръста, тогава той го извика:

— Пашка! Ела тук! Я опипай бицепсите ми. Не се притеснявай, стискай! Разбра ли сега какво означава инженер от новата генерация? Не сме рахитични, някакви си Едуарди Христофоровичи, а хора хармонични. А ти ми се виждаш хилав, съхнеш зад кожената врата. Ела при нас в завода, ще те уредя в цеха, става ли? Не искаш? Ха-ха…

Разсмя се и отиде да се мие, тананикайки си:

Русанов си представяше сега как именно този здравеняк връхлита в болничната стая и се нахвърля да го бие с юмруци и не можеше да се отърве от измамния далечен образ.

С Родичев някога бяха приятели, членуваха в една и съща комсомолска организация, а и квартирата получиха едновременно от фабриката. След това Родичев постъпи в рабфака и института, а Русанов остана по линия на профсъюзите. Отначало не се разбраха жените им, а после и самите те прекъснаха връзките си. Родичев често разговаряше с Русанов с оскърбителен тон, а и въобще се държеше прекалено безотговорно и настройваше колектива срещу себе си. Да се живее рамо до рамо с него стана непоносимо. После, след един разгорещен разговор между двамата, Павел Николаевич написа до съответното място материал, в който споменаваше, че в частен разговор с него Родичев се изказал ласкаво за дейността на разгромената Промпартия [25] и имал намерение да организира в своя завод група от вредители. (Родичев направо не го бе казал, но ако се съдеше по поведението му, напълно възможно бе да е говорил или да е имал такова намерение.)

В писмото си Русанов молеше неговото име да не фигурира никъде в делото и да няма очни ставки. Но следователят му гарантира, че и по закон той не би трябвало да разкрива Русанов и че очната ставка не е задължителна — достатъчни щяха да бъдат признанията на самия обвиняем. Дори първоначалното Русаново донесение не следваше да се прикрепя към делото; така че обвиняемият, подписвайки се за виновен по 206-и член, никъде нямаше да срещне фамилията на съседа си по квартира.

И така всичко щеше да мине гладко, ако не бе Гузун, секретарят на заводския партком, който бе получил от органите писмо, че Родичев е враг на народа, което трябваше да послужи при изключването му от първичната партийна организация. Но Гузун се опъна и започна да раздухва, че Родичев е наше момче и желаеше да му дадат подробните материали от следствието; Толкова шумя, че не усети как всичко падна и върху неговата глава: след два дни през нощта го арестуваха, а на третото утро благополучно изключиха от партията и Родичев, и Гузун като членове на контрареволюционна нелегална организация.

Но Русанов сега се безпокоеше от това, че за двата дни, през които сломяваха Гузун, все пак се беше наложило да му кажат, че постъпилият изобличителен материал е от Русанов. Значи срещайки се с Родичев там (а след като бяха осъдени по едно и също дело, нямаше да бъде никак чудно в края на краищата да се срещнат), Гузун сигурно е казал на Родичев кой е доносникът; ето защо Русанов толкова много се опасяваше сега от зловещото завръщане и от възкръсването на двамата от небитието, което той въобще не можеше да си представи за възможно.

Разбира се и жената на Родичев би могла да се досети, но дали е жива все още? Капа си мислеше, че още щом арестуват Родичев, веднага ще изселят и жена му Катя и тогава те ще могат да вземат и тяхната част от квартирата, а и целият балкон ще бъде на разположение на Русанови. (Сега бе смешно, че една стая от четиринадесет квадратни метра без газ би могла да има тогава такова значение, но децата растяха…) Операцията с превземането на стаята вече бе съгласувана, дойдоха да изселят Катя, но тогава тя им скрои номер — заяви, че е бременна. Поискаха да проверят и тя действително донесе съответния документ. А по закон не можеха да изхвърлят на улицата бременна жена. Едва преди следващата зима успяха да я изселят, след като се наложи да я търпят дълги месеци и да живеят с нея в съседство — докато бе бременна, докато роди и докато изтече отпускът й по майчинство. Наистина Капа през това време не й даваше да припари до кухнята. А Авиета караше петата си година и много смешно я дразнеше.

Сега, обърнал се по гръб, в изпълнената от хърканията на съседите му тъмнина (през остъклената част на вратата се промъкваше съвсем слаб отблясък от настолната лампа, намираща се върху масата на дежурната сестра във вестибюла), Русанов се опитваше да си обясни защо толкова много го безпокояха сенките на Родичев и Гузун и би ли се изплашил, ако се върнеше някой и от останалите, чиято вина той също бе успял да установи: например онзи същият Едуард Христофорович, инженер с буржоазно възпитание, нарекъл веднаж пред работниците Павел Николаевич глупак (а самият после си призна, че е мечтал да реставрира капитализма); или онази стенографка, която се оказа виновна за изопачената реч на важния началник, покровител на Павел Николаевич; или «неподкупният» счетоводител) при това се оказа, че е син на свещеник и веднага го разкриха); или семейство Елчански… И още колко!…

Но Павел Николаевич не се страхуваше от никой от тях. Все по-смело и открито помагаше да се установи вината им, дори два пъти ходи на очна ставка и на срещите бе повишавал глас и разобличавал. Тогава и през ум не му минаваше, че човек може да се срамува заради идейната си непримиримост! В онова прекрасно честно време — в тридесет и седма — тридесет и осма — толкова забележимо се очисти обществената атмосфера, че започна най-накрая да се диша леко! Всички измамници, клеветници, прекалено смелите любители на критиката и умните интелигенти изчезнаха, млъкнаха, притаиха се по дупките си, а принципните, непоколебими и предани приятели на Русанов ходеха по улиците с достойно вдигнати глави.

А ето сега бе настъпило някакво ново, толкова мътно, нездраво време, че трябваше да се срамува от предишните си, най-добрите си граждански постъпки. И дори да се страхува за самия себе си.

Каква глупост! Правейки равносметка на живота си, Русанов не можеше да се упрекне в страхливост. Не му се бе налагало да се страхува! Може би не бе кой знае какъв храбър човек, но и не можеше да си спомни такъв случай, когато да е бил боязлив. Нямаше основание да се предполага, че би се изплашил и на фронта; просто не го взеха, защото бе нужен като ценен и опитен работник в тила; не можеше да се твърди, че би загубил самообладание по време на бомбардировки или пожар, макар да бяха заминали от К., преди да им се бе удало да бъдат свидетели на ужасния грохот на бомбите; също така той никога не бе се страхувал от правосъдието, защото не бе нарушавал законите и правосъдието винаги го бе защитавало и поддържало. Не го притесняваха и разобличенията от страна на обществеността, защото винаги е била на негова страна. Не бе възможно да се появи и неприятна за Русанов бележка в областния вестник, защото Александър Михалич или Нил Прокофич веднага биха я спрели; а централен вестник не би се занимавал с неговата особа; така че и от пресата не се страхуваше.

Дори прекосявайки Черно море, ни най-малко не се боеше от морската глъбина. А дали се страхуваше от високото, не би могло да се каже, защото не бе поклонник на пълзенето по върхове и скали, а и неговата специалност не бе свързана с построяването на мостове.

Работата, с която в течение на много години — почти двадесет — се занимаваше Русанов, бе свързана с анкетната статистика. Тази длъжност се наричаше по различен начин в отделните учреждения, но същността бе винаги една и съща. Единствено неуките и неинформираните странични хора нямат представа колко тънка и изискваща пълна всеотдайност е тази работа. На определени етапи от жизнения си път всеки човек попълва доста анкети, във всяка една от които има определено число въпроси. Отговорът на един човек на един въпрос на една анкета — това е вече нишка, завинаги опъната от човека в местния център на анкетно-статистическото бюро. По този начин от всеки човек са опънати стотици нишки, които, взети заедно с тези на останалите; са милиони; ако тези нишки биха могли да станат видими, цялото небе би се оказало като в мрежа на паяк, а ако бяха от много здрава материя, и автобусите, и трамваите, и самите хора биха загубили възможността си да се движат, и вятърът не би могъл да издуха по улицата дори и есенните листа; но те са невидими и нематериални, въпреки това човек ги чувства непрекъснато. Работата се състои в това, че така наречените кристални анкети са като абсолютната истина, почти недостижими като идеал. За всеки човек винаги може да се напише нещо отрицателно или подозрително, всеки човек винаги е виновен в нещо или крие някакъв свой порок, ако поведението му се изследва внимателно.

От това непрекъснато и постоянно усещане на невидимите нишки у хората естествено се ражда уважение към лицата, които опъват нишките и водят това безкрайно сложно анкетно дело. Тези лица са самият авторитет.

Използвайки още едно сравнение, този път от областта на музиката, Русанов благодарение на особеното си положение сякаш притежаваше особен комплект от дъсчици на ксенофон и можеше по избор, по желание или по необходими съображения да удря която и да е от тях. Макар всички да бяха направени от еднакъв материал, всяка от тях имаше различен тон.

Имаше дъсчици, тоест методи, за най-нежно и внимателно действие. Например, желаейки да покаже на някакъв другар, че е недоволен от него или просто иска да го предупреди, Русанов умееше да поздравява хората по няколко начина. Когато същият другар го поздравяваше (естествено пръв!), Павел Николаевич можеше да отговори делово, но без да се усмихва; а можеше и вдигнал вежди (това го бе тренирал пред огледалото в работния си кабинет), малко да забави отговора, за да изглежда така, сякаш се съмнява дали наистина си струва да поздрави този човек, дали е достоен или не, а едва след това да отговори на поздрава (или с пълно навеждане на главата си, или с леко, или с почти недоловимо). Такова малко задържане на отговора обаче има значителен ефект. В съзнанието на работника, поздравен по такъв хладен начин, се настанява тревогата — той започва да рови в паметта си, за да намери онези грехове, заради които би могъл да бъде виновен. Събудил съмнението, този закъснял поздрав не му позволява да излезе от мислите на работника, предпазвайки го от прибързана постъпка, на границата на която нещастникът почти е бил, но Павел Николаевич едва със закъснение би получил сведения за това.

По-силно въздействие оказваше, когато срещнал дадения човек (или позвънил му по телефона, или дори специално извикал го), кажеше: «Елате, моля, при мен в десет часа сутринта.» «А сега не може ли?» — задължително ще попита човекът, защото му се иска час по-скоро да си изясни защо го викат и да приключи разговора. «Не, сега не може» — тихо, но строго ще каже Русанов; няма да обяснява, че е зает с друга работа или отива на съвещание — не, той за нищо на света няма да посочи ясно причината, за да не успокои извикания /в това се и състоеше цялата хватка!); Русанов така ще изрече: «Не, сега не може», че тази фраза да има няколко подтекста, повечето от които неблагоприятни. «А по какъв въпрос?» — може да се осмели често пъти заради своята неопитност да попита работникът. «Утре ще узнаете» — ловко ще се измъкне от отговора на нетактичния въпрос Павел Николаевич. До десет часа на утрешния ден има толкова време, толкова събития ще се случат! Работникът трябва да изчака да свърши работният ден, да си отиде вкъщи, да говори със семейството си, да посети кино или родителска среща, а след това да спи (някой успява, друг не), на сутринта машинално да закуси — и през цялото време да не може да се отърве от мъчителния въпрос: «А защо ме викат?»; работникът ще се разкае за много неща, ще се опасява и ще си обещае в бъдеще да не се заяжда с началството по събранията. А когато се яви в уречения час, може да се окаже, че няма нищо сериозно, а просто са го извикали да уточнят рождената му дата или номера на дипломата му.

Така, подобно на дървените блокчета на ксилофона, начините на въздействие повишават своя отзвук — най-високият тон бе скрит във фразата: «Сергей Сергеич (директорът на цялото предприятие, местният Стопанин) ви помоли до еди си кой час да попълните ето тази анкета.» Подават на работника анкетата, но не просто анкета, а онази, най-пълната и неприятна от всички, пазещи се в шкафа на Русанов — анкетата, която се засекретява. Работникът може и съвсем да не подлежи на засекретяване и самият Сергей Сергеич да не знае, но кой ще се осмели да провери, след като се страхуват като от огън от Сергей Сергеич? Работникът взема анкетата и при това с бодър вид, но всъщност онова (няма значение, че е съвсем безобидно), което е успял да скрие от анкетния център, започва да го измъчва, защото от тази анкета е невъзможно да се отърве току-така: това е отлична анкета; това е най-добрата от всички анкети.

Именно с помощта на такава анкета на Русанов се удаде да разведе няколко съпруги, мъжете на които се намираха в лагера по 58-и член. Колкото и тези жени да заличаваха следите — не слагаха адреса си на колетите, изпращаха ги от друг град или просто не се занимаваха с никакви колети, в анкетата внушително се изправяше назъбената непристъпна ограда на въпросите и бе невъзможно да се прибегне до лъжи; единственият процеп, през който можеше да се мине, бе окончателният развод, още повече че процедурата бе доста облекчена: съдът не се обръщаше към лагерниците за съгласието им и дори не си правеше труда да ги извести за развода. За Русанов по-важното бе, че разводът се е състоял и че мръсните лапи на престъпника повече не стягат още незагубената за обществения живот жена. А тези анкети не отиваха никъде. И Сергей Сергеич ги виждаше само като анекдоти.

Особеното, загадъчно, неземно положение на Русанов в общия ритъм на производството го удовлетворяваше с дълбокото познаване на истинските жизнени процеси. Животът, който бе видим за всички — производството, съвещанията, многотиражката, обявите на местния комитет пред портиерната, столовата, клуба, — не бе истински, а само изглеждаше такъв за непросветените. Истинският ход на живота се решаваше без викове, спокойно, в атмосферата на тихите кабинети в разговор между двама-трима разбиращи се помежду си хора или чрез ласкавото телефонно позвъняване; истинският живот туптеше още по страниците на тайните книжа и документи, намиращи се в дълбините на чантите на Русанов и неговите сътрудници; този живот можеше дълго да преследва човека и само веднъж, за миг, да се разголи, да разтвори челюстта си и да избълва върху него изпепеляващия си пламък, а после отново, неизвестно къде, да се скрие и притаи. И на повърхността оставаше отново познатото: клуб, столова, многотиражка, съобщения и производство. И единствено от редиците на минаващите покрай портиерната отсъстваше уволненият, отчисленият, арестуваният.

В съответствие със спецификата на работата бе оборудван и кабинетът на Русанов. Това по правило бе усамотена стая, тапицирана с кожа и нашарена с блестящите главички на гвоздеи, образуващи симетрични фигури, а след това в унисон със забогатяващото общество оградена с приличащо на огромен сандък тъмно преддверие; то изглеждаше като просто изобретение — не по-голямо от квадратен метър, което забавя посетителя само за секунда-две — докато затвори първата врата и посегне към дръжката на втората. Но за този миг пред решителния разговор бедният посетител сякаш попада в кладенец: няма светлина, въздухът не достига и той чувства цялото си нищожество пред този, при когото влиза; и ако все още е успял да съхрани дотук известна дързост и своенравие, в преддверието той се разделя окончателно с тях.

Естествено, че при Павел Николаевич не можеше да се влиза на групи, а само поединично — само онзи, който е извикан или е получил по телефона разрешение да влезе.

Оборудването на работното място и редът за прием много способстваше за разумното и редовно изпълнение на задълженията в отдела на Русанов, който направо би страдал, ако го нямаше предпазното преддверие.

Разбира се, заради диалектическата взаимозависимост на всички явления от действителността начинът на поведение на Павел Николаевич не можеше да не се отрази на работата и на живота въобще. Постепенно с годините за него и за Капитолина Матвеевна стана непоносимо да пътуват по влаковете не само в общите, но и във вагоните със запазени места, където се настаняваха и с мръсни дрехи, и с кофи, и с чували; Русанови започнаха да пътуват само в отделни купета с меки, големи като фотьойли канапета. От само себе си се разбираше, че за Русанов в хотелите винаги предварително се запазваха отделни стаи, за да не се озове в неприятна компания. Санаториумите също не бяха обикновени, а такива, където знаят що за хора идват, уважават ги и им създават всички условия за почивка; където и плажът, и алеите за разходка са отделени от общата публика. И когато предписаха на Капитолина Матвеевна да се разхожда повече сред природата, тя нямаше къде да отиде освен в такъв санаториум, в който живееха хора с нейното обществено положение.

Русанови обичаха народа — своя велик народ, и му служеха, готови да отдадат живота си в негово име.

Но с годините те все повече започнаха да ненавиждат населението, вечно опърничаво, вечно отклоняващо се от правия път, вечно упорстващо и изискващо.

Отвращаваха ги трамваят, тролейбусът, автобусът, в които винаги се блъскаха, особено по спирките, където се качваха строителни и други работници в мръсни комбинезони и можеха да се допрат до палтото ти и да го изцапат или с мазут, или с вар; но онова, което ги изваждаше от равновесие, бе противният навик на непознатите да те удрят по рамото, за да предадеш някому билет или ресто и това нямаше край. А да се ходи пеша из града бе невъзможно, защото разстоянията бяха големи, а и не съответстваше на заемания пост. Ако служебните коли бяха на ремонт или на път, Павел Николаевич с часове не можеше да се прибере за обяд, а седеше на работното си място и чакаше докато се появи някой от автомобилите. А и какво друго му оставаше? Сред пешеходците винаги го дебнеше неочаквана опасност; сред тях имаше дръзки, лошо облечени, а понякога и пийнали грубияни. Лошо облеченият човек винаги е опасен, защото той не чувства своята отговорност, а вероятно и няма какво да губи, иначе би се облякъл добре. Разбира се, милицията и законът защитаваха Русанов от лошо облечения човек, но тази защита често идва със закъснение и наказва негодяя едва след това.

Така, без да е изпитвал страх от каквото и да е в света, Русанов постепенно започна да усеща нормалната, оправдана боязън от разпуснатите полупияни хора, а по-точно — от удара на нечий юмрук в неговото лице.

Затова в началото толкова много го развълнува новината за завръщането на Родичев и не защото той и Гузун биха имали към него някакви претенции по закона; Павел Николаевич единствено се страхуваше, че те, ако са останали онези същите силни и здрави мъже, ще поискат да го набият.

Ако трезво се погледнеше на нещата обаче, неволната първоначална уплаха на Русанов бе напразна. Може би никакъв Родичев не е на свобода, и дай Боже, никога да не се върне оттам. Всички тези разговори за завръщането могат да се окажат легенда, защото по начина, по който течеше секретната му работа, Павел Николаевич не долавяше никакви признаци, които да предвещават промяна в досегашния живот.

А дори и Родичев действително да се е върнал, той се намира в К., а не тук. И сега не му е до това да търси Русанов, защото самият той трябва да се погрижи да не го изгонят отново от К.

Ако започне да го търси обаче, няма веднага да открие къде се намира. До тук само влакът пътува три денонощия и пресича осем области. Дори да пристигне, първо ще отиде в дома на Русанови, а не в болницата, в която Павел Николаевич се намира в пълна безопасност.

В безопасност ли?… Смешно!… С тази подутина!…

Но ако настъпи такова непредсказуемо време, по-добре да умре! По-добре, отколкото да се страхува след всяко завръщане на познат от там! Кому е нужно да ги връщат? Защо? Те вече са свикнали, примирили са се… Защо да ги пускат? За да объркват живота на честните хора?

Павел Николаевич изглежда бе омаломощен след тревожните мисли и бе готов да заспи; трябваше да се опита да заспи!

Но му се налагаше да отиде по нужда — най-неприятната процедура в клиниката.

Внимателно обръщайки се, защото буцата стягаше като с железен юмрук шията му, той слезе от скърцащото легло, облече пижамата, пъхна краката си в чехлите, сложи очилата си и тътрейки се, бавно се насочи към вратата.

До дежурната маса бодърстваше строгата черна Мария, която дочула шума, веднага се обърна.

Близо до стълбището имаше легло, върху което бе се разположил някакъв току-що пристигнал едър дългорък и дългоног грък, тихо стенещ. Той не лежеше, а седеше на одеялото, сякаш леглото бе късо за ръста му и с разсънен, изпълнен с ужас поглед проследи Павел Николаевич.

На междустълбищната площадка, полуседнал като на подиум, малък, причесан гладко, прежълтял мъж дишаше от кислородна възглавница. Върху шкафчето до него имаше портокали, бисквити, локум и бутилка кефир [26], но всичко това не му правеше впечатление, защото безплатният чист въздух не влизаше в необходимото количество в дробовете му.

В коридора на долния етаж имаше още няколко легла с болни, някои от които бяха успели да заспят. Старица, вероятно от Изток, с разчорлени коси се въртеше от непоносима болка върху възглавницата си.

След това Русанов мина през малката, приличаща на килия стая, където на един и същи малък, мръсен диван седяха всички, на които правеха клизми.

Накрая, поел си дълбоко дъх и стараейки се да не диша, Павел Николаевич влезе в тоалетната, която бе без кабини и дори без порцеланова раковина. В нея се чувстваше особено уязвим и безпомощен като обречен. Санитарките почистваха тоалетната многократно всеки ден, но не смогваха да я поддържат чиста както трябва; винаги личаха следи от повръщане, кръв и храчки. Да, тази тоалетна я ползваха диваци, несвикнали с удобства, и безнадеждно болни пациенти. Трябваше да отиде при главния лекар и да си изпроси позволение да ходи в лекарската тоалетна.

Но тази делова мисъл мина този път през съзнанието на Павел Николаевич някак вяло.

После отново мина покрай кабината за клизми, покрай старицата, вероятно казачка, и спящите в коридора.

После и покрай обречения с кислородната възглавница.

А на горния етаж гъркът се обърна към него със страшен шепот:

— Слушай, братче, а тук всички ли успяват да излекуват? Или някои умират?

Русанов се обърна бавно към него с див поглед и при това движение почувства, че вече не може да върти главата си и че е принуден като Ефрем да се обръща с цялото си тяло.

Той побърза да се прибере в стаята си.

За какво още си мислеше? От кого още се страхуваше? На кого се надяваше?…

Неговата съдба се решаваше между челюстта и ключицата му…

Неговата съдба или правосъдието?

Пред това правосъдие не важаха нито познанствата, нито заслугите, защото въобще отсъстваше каквато и да било защита.

Глава 15 Всекиму — заслуженото

— А на колко години си?

— На двадесет и шест.

— Доста!

— А ти?

— На шестнадесет… Помисли си само! Как на шестнадесет години да се лиша от крака си?!

— А докъде искат да го отрежат?

— До коляното… По-нагоре не режат, убедих се… Но винаги малко по-високо… Така… Чуканът ще се люлее…

— Ще си направиш протеза. И въобще с какво мислиш да се занимаваш занапред?

— Мечтая да вляза в университета.

— В кой факултет?

— Или филологическия, или историческия.

— Мислиш ли, че ще издържиш приемния изпит?

— Мисля, че да. Аз никога не се вълнувам. Много съм спокоен.

— Това е добре. А защо мислиш, че протезата ще ти пречи? Ще учиш, ще работиш… Дори с повече желание. В науката още повече ще успееш.

— А животът?

— Науката е всичко.

— А…

— Как ще бъде с женитбата ли?

— Да…

— Ще си намериш! На всяко дърво кацат птички… А алтернативата каква е?

— Какво?

— Кракът или животът?

— Каквото сабя покаже… А може би всичко ще ми се размине?

— Не, Дьома, наслуки мост не строят. От «наслуки» е станало само «може би» [27]. Не може да се разчита само на късмета. Твоята подутина как се нарича?

— Неща като «Еса».

— «S»? Тогава трябва да те оперират.

— Сигурен ли си?

— Да. Ако сега на мен ми кажеха, че трябва да ми ампутират крака, веднага щях да се съглася. Макар целият смисъл на живота ми да е в движението — пеша или на кон, защото там няма автомобили.

— Нима вече не ти предлагат?

— Не.

— Срокът ли си изпуснал?

— Как да ти кажа… Не става дума за срока, макар в общи линии да съм го изпуснал. Работата ме подведе. Трябваше да дойда преди три месеца, а не исках да изоставя работата си. А от ходенето и язденето още повече се разрани. Раната бе непрекъснато мокра… Когато потичаше гной, ми олекваше и отново се появяваше желание за работа. Мислех си, че още може да почака… И сега толкова ме сърби от допира на панталона, че ми се иска да отрежа крачола или да ходя гол…

— Не я привързват?

— Не.

— Мога ли да я видя?

— Виж…

……………

— О, каква е… А и толкова тъмна…

— Тук по рождение имах голяма бенка… Ето че се изроди…

— А това от какво е?…

— Тези три фистули останаха от трите пукнатини на цирея… Въобще моята подутина, Дьомка, е съвсем различна от твоята. Казва се меланобластома. При нея няма милост, има едно правило — след осем месеца те изнасят с копитата напред.

— Откъде знаеш?

— Изчетох тук една книжка. Тогава разбрах. Но работата е там, че дори и да бях дошъл по-рано, нямаше да се наемат да ме оперират. Меланобластомата е такава госпожичка, че щом я докоснеш с ножа, веднага ражда метастази… Тя също иска да живее, разбираш ли? Това, което пропуснах през тези месеци, се отрази на слабото ми място.

— А Людмила Афанасиевна какво казва?

— Каза, че трябва да опитат да намерят някакво си колоидно злато, необходимо за лекуването, а крака да облъчат и по такъв начин да отложат…

— Да те излекуват?

— Не, Дьомка, вече е невъзможно да ме излекуват. От меланобластома още никого не са излекували. За мен да ми отрежат крака е малко, а по-нагоре е невъзможно… Главният въпрос сега е как да отложат… Колко ще спечеля — месеци или година, не знам…

— Тоест… Ти значи…

— Да, аз вече приех това положение, Дьомка. Но не живее по-дълго онзи, който живее повече. Сега пред мен стои следния въпрос — какво ще успея да направя за това време. Трябва да се направи нещо, докато човек е на земята! Нужни са ми само три години, не повече! Но през това време трябва да бъда не в клиниката, а на полето.

Двамата тихо разговаряха на леглото на Вадим Зацирко до прозореца. Целият разговор можеше да чуе само Ефрем, чието легло се намираше в съседство, но той от сутринта лежеше безчувствен като пън, без да отмества погледа си, забит в една точка на тавана. Сигурно думите им достигаха и до Русанов, защото той няколко пъти погледна съчувствено към Зацирко.

— А какво можеш да направиш за това време? — намръщи се Дьомка.

— Опитай се да разбереш. В момента съм зает с една доста спорна идея. Големите учени от центъра почти не вярват в нея — не вярват, че залежите на полиметалните руди могат да се открият по радиоактивните води. Знаеш ли какво означават тези води? Съществуват хиляди аргументи за и против, но на лист хартия можеш каквото си искаш да отхвърлиш или да защитиш. А аз чувствам, именно чувствам, че мога да докажа това на практика. Но за тази цел трябва да бъда непрекъснато сред природата и конкретно по водите да намеря рудата. И е желателно да мога да повторя опита. Тази работа изисква много нерви. Например няма вакуумпомпа, а за да пуснеш в действие центробежната е нужен въздух. След като няма компресор, с какво да го подам? С уста? Тогава се нагълтах с радиоактивна вода. А и без това всички ние ей така си я пием всекидневно! Работниците киргизи казват — нашите бащи не са я пили и ние няма да я пием. А ние, руснаците, си пием. А аз от какво да се страхувам, след като имам меланобластома? Точно аз трябва да работя.

— Значи си глупак! — отсече Ефрем, без да се обръща, със скриптящ глас. Значи бе чул всичко. — След като умираш, защо ти е геологията? Тя няма да ти помогне. По-добре се замисли, за да си отговориш с какво живеят хората.

Кракът на Вадим бе неподвижно положен на леглото, но за сметка на това той можеше свободно да си движи главата. В черните му очи се появи блясък, меките му устни трепнаха и Вадим отговори, без да се обижда:

— Точно аз зная! С творчество! И много помага! Не са нужни нито вода, нито хляб.

Пъхна между зъбите си пластмасовата химикалка, после погледна въпросително към Ефрем, за да разбере дали е разбран правилно.

— Ти по-добре прочети тази книга, за да разбереш! — без да променя позата си и без да го погледне, почука с пръст върху синята корица Подуев.

— Вече я прелистих — бързо отговори Вадим. — Не се отнася за нашия век. Всичко в нея е прекалено недействено. А за нас по-важно е да се работи колкото се може повече! И не за собствения джоб. Това е всичко.

Русанов се оживи, очилата му блеснаха и той високо попита:

— Кажете, младежо, а вие комунист ли сте?

Със същата готовност Вадим премести погледа си към Русанов.

— Да — меко каза той.

— Бях уверен! — тържествуващ възкликна Русанов и вдига палеца си.

Приличаше много на преподавател.

Вадим удари приятелски Дьомка по рамото.

— Сега можеш да си вървиш. Трябва да се работи!

Самият той отново заби поглед в книгата «Геохимически методи», между две страници на която имаше изписан със ситен почерк и големи възклицателни и въпросителни знаци лист.

Четеше, а химикалката, пъхната между пръстите му, се движеше леко скърцайки.

Бе погълнат изцяло от четенето, но ободрен от поддръжката му, Павел Николаевич искаше допълнително да си даде кураж, за да понесе добре втората инжекция; бе решил окончателно да съкруши Ефрем, за да не досажда повече в стаята. Погледна го смело и продължи:

— Другарят ви даде добър пример, другарю Подуев. Не трябва да се поддавате на паниката. И не бива да приемате за чиста монета написаното в първата попаднала ви попска книжка. Вие практически играете по свирката на… — искаше да каже «на враговете», защото в обикновения живот винаги можеше да се посочи конкретен враг, но тук, на болничните легла, не се знаеше кой кой е. — Трябва да умеете да виждате живота в дълбочина. И преди всичко същността на подвига. А от какво се ръководят хора, които извършват подвиг в работата си? Или в Отечествената война, или в Гражданската? Гладните, необутите, необлечените, без оръжие…

Странно се държеше днес Ефрем. Той не само че не сновеше по пътечката между леглата, но и сякаш бе изгубил много от своите привични действия. Преди, когато нямаше настроение, поне внимателно хванал шията си, от време на време се обръщаше, но днес и това не правеше, а само почукваше с пръст по книгата. Опитаха се да го накарат да закуси, но отказа; преди, а и след това лежеше така неподвижно, че ако понякога не мигаше, човек би го взел за мъж предал Богу дух.

Но очите му бяха отворени.

И за да види Русанов, не се налагаше да се обърне; точно него виждаше, като се изключи онази точка на тавана и стената.

Слушаше какво му обяснява Русанов. Устните му трепнаха и се чу същият недоброжелателен глас:

— Какво за Гражданската? Ти да не би да си воювал в Гражданската?

Павел Николаевич въздъхна.

— С вас, другарю Подуев, и да искаме, не бихме могли. Били сме съвсем малки.

Ефрем избърса носа си.

— Не зная защо ти не си воювал. Аз воювах.

— Не може да бъде!

— Всичко е много просто — бавно отговори Ефрем, поемайки си дъх между думите. — Взех един наган и воювах. Бе много забавно. Не бях сам.

— И къде стана това?

— При Ижевск. Нападнахме учреждение. Самият аз очистих седмина. И досега си спомням всичко.

Да, изглежда, той, тогава момче, можеше да си спомни къде и кого е убил по улиците на метежния град.

Очилатият още нещо му обясняваше, но ушите на Ефрем днес сякаш бяха запушени, а и самият той нямаше особено желание да слуша.

Щом се събуди сутринта, веднага заби поглед в тавана, но именно тогава в спомените си видя, без всякакъв повод, един далечен, нищожен и съвсем забравен случай.

Бе през един ноемврийски ден след войната. Валеше сняг, който веднага се стопяваше, а до изхвърлената от окопа топла пръст пък въобще не достигаше. Копаеха за газопровод и проектната дълбочина трябваше да бъде метър и осемдесет. Подуев мина и видя, че трябва да се копае още надолу. Но бригадирът нагло го уверяваше, че по цялата дължина дълбочината е точно такава, каквато трябва да бъде. «Какво, искаш да измерим? За тебе ще бъде по-лошо!» Подуев взе разграфената на всеки десет сантиметра с черна линия върлина и тръгнаха да мерят, потъвайки до глезените в размекналата, разкиснала се глина; той — обут в ботуши, а бригадирът — в обикновени обувки. На едно място измериха метър и седемдесет. По-нататък, където копаеха трима — висок слаб мъж, с черна четина по лицето, бивш военен с фуражка без петолъчка и козирка, с опръскана с вар околожка, и младеж с кепе и градско, износено сако (в онези години бе зле с облеклото, а служебно не им се полагаше), навярно направено още когато е бил ученик. (Това сако Ефрем видя ясно за пръв път оттогава.) Първите двама се ровеха, размахвайки лопатите, макар размекналата глина да не се отлепяше от желязото, докато третият, съвсем момче, стоеше, опрял гърдите си на дръжката, като прободен от нея, в позата на чучело, бяло от снега, пъхнал ръцете си в нещо подобно на ръкавици, които не му се полагаха. Военният бе обут в ботуши, а двамата — с подметки от автомобилна гума. «Какво си се размекнал, зяпльо? — наруга момчето бригадирът. — Допълнителна норма ли искаш? Ще я получиш!» Момчето въздъхна и още повече се отпусна на дръжката. Тогава бригадирът го удари по шията. То се стресна и започна да рови с лопатата.

— Гражданино началник — помоли тогава военният тихо, — опрости ни тези последни няколко сантиметра. Няма да успеем да ги превземем. Нямаме никакви сили, а и времето… Виждаш какво е…

— А аз заради вас — на подсъдимата скамейка? Нещо друго няма ли да измислите? Има проект! И дъното да бъде широко колкото горната част! А не като улук!

Докато Подуев се изправи, издърпа летвата и изтегли краката си от глината, тримата обърнаха към него лицата си: едното — брадясало, другото — приличащо на муцуна на безкрайно уморена хрътка, а третото — непознало дотогава бръснач; върху тези лица падаше сняг и те изглеждаха като нереални.

Момчето раздвижи устните си и промълви:

— Нищо. И ти ще умреш, десетник!

А Подуев не написа докладна да ги пъхнат в карцера, само отбеляза точно какво са изработили, за да не поеме върху себе си тяхната отговорност. По-късно имаше и по-жестоки случаи. Оттогава минаха десет години. Подуев вече не работеше в лагерите, онзи бригадир също напусна, газопроводът положиха временно; може би той вече не подава газ и тръбите са ги използвали за друго, а ето че всичко бе съхранила паметта му и дори онази фраза прозвуча в ушите му:

— И ти ще умреш, десетник!

И не съществуваше надеждна защита срещу тези думи! Ама той иска още да живее? И момчето искаше. Но Ефрем има по-силна воля? Че е разбрал нещо ново и би искал да живее другояче? Болестта не се вслушва в това, тя си има свой план!

Ето тази книга със сини корици, четвърта нощ нощуваща под дюшека му, напяваше за някакви си индуси, които вярват, че ние не умираме напълно, а душата ни се преселва в животни и други хора. Такъв проект сега се харесваше на Подуев — поне частица от себе си да спаси, да я изтръгне от ноктите на смъртта!

Единствено не вярваше в преселението на душата в някоя свинска зурла!

Болката минаваше от шията към главата му непрекъснато, а и периодично — веднъж на четири удара на пулса: Умря-Ефрем-Подуев-Точка! Умря-Ефрем-Подуев-Точка!

И така — безкрай. И самият той започна да си повтаря тези думи. И колкото повече ги повтаряше, толкова повече сякаш се отдалечаваше от Ефрем Подуев, обречения да умре. И привикваше към неговата смърт като към смъртта на съсед. И това, което размишляваше в него за смъртта на Ефрем Подуев, съседа, точно това като че ли не бе длъжно да умре.

А съседът Подуев? Той нямаше друг изход. Може би оставаше единствената му надежда — брезовата гъба? Но в писмото пише, че трябва да пие отвара от нея поне година без прекъсване. За тази цел е нужно да има два пуда [28] изсушена гъба или четири — неизсушена. Това се четири пощенски пратки. А освен това бе необходимо гъбата да не бъде отдавна набрана. Така че не бива да бъда изпратена наведнъж, а по малко, веднъж месечно. Кой би се наел да събира гъби и да ги изпраща навреме? Откъде? От Русия?

Нужен бе свой човек, близък като роднина.

Безкрайно много хора бяха минали през живота на Ефрем, но към нито един от тях не се привърза.

Единствено първата му жена, Амина, би могла да събира и изпраща вълшебната гъба. Там, отвъд Урал, живееше от познатите му само тя и само към нея би могъл да се обърне с писмо, но вместо отговор щеше да напише само един ред: «Умри до някоя ограда, стар пес!» И ще бъде с основание.

Защото така е прието. А според съдържанието на тази книга със сини корици — не! Според написаното в нея следва Амина да го съжали и дори да го обича, разбира се не като мъж, а като страдащ човек. И да изпраща пратки с гъбата.

Книгата въобще щеше да бъде много точна, ако всички веднага и едновременно започнеха да живеят по нейните закони…

За момент долови думите на геолога, който споделяше, че живее заради работата си. Тогава Ефрем почука отново с пръст върху книгата си.

После отново, не виждайки и не чувайки нищо, потъна в собствените си мисли. И пак усети болката в главата си.

Потъна пак в мислите си, съпроводени от еднообразната болка в главата.

Тази болка напомняше ехо от изстрели, появяващо се след определено време. Ако не бе тя, той с удоволствие би приел да не се движи, да не се лекува, да не яде, да не разговаря, да не слуша и да не вижда никого.

Просто да престане да съществува.

Но някой го дърпаше за крака и лакътя. Беше Ахмаджан. Оказа се, че момичето от хирургическото отдавна стои до леглото му и го вика за превръзката.

И се налагаше Ефрем да става за нещо, което смяташе за напълно излишно. Трябваше да подчини на волята си тежащото шест пуда тяло и да стане: да напрегне нозете, ръцете, раменете си и от покоя, в който бяха започнали да потъват костите му, да застави мускулите си да работят, за да може да се изправи и облече и да измине познатия път по коридорите и стълбището за напълно безполезното мъчение — да му свалят предишната превръзка и отново да омотаят болното място с десетки метри бинт.

Всичко това бе съпроводено с болка и някакъв еднообразен шум. Освен Евгения Устиновна присъстваха още двама хирурзи, които сами никога не бяха правили операции. Тя им обясняваше, показваше, говореше на Ефрем, но той не й отговаряше.

Чувстваше, че повече няма за какво да си говорят.

Омотаха шията му по-стегнато от преди с белия обръч и в този вид той се върна в стаята си. Превръзката от бинтове сега бе по-голяма от главата му и само горната й част се показваше над обръча.

Тук срещна Костоглотов, който вървеше с кесия махорка в ръка.

— Е, какво решиха?

Ефрем си помисли: а какво наистина решиха? И макар в превързочната той сякаш за нищо да не мислеше, сега разбра и отговори ясно:

— С една дума — удави се, където искаш, само не в нашия двор…

Федерау със страх гледаше чудовищната шия; такава може би щеше да бъде след известно време и неговата. Със заекване попита:

— Изписват ли те?

Единствено този въпрос сякаш окончателно обясни на Ефрем, че повече не бива да се излежава, а трябва да се приготви за изписване.

Първо, макар да му бе почти невъзможно да се навежда, трябваше да се преоблече.

После да се тътри по улиците на града.

Бе му нетърпимо да си представи, че е длъжен да прави всичко това неизвестно защо и в името на някого си.

Костоглотов го гледаше не със съжаление, а по-скоро с войнишко съчувствие; накратко, този куршум порази теб, а следващият, може би ще бъде за мен. Той не познаваше предишния живот на Ефрем, не дружеше с него в стаята, но му харесваше, че е прям, а и съвсем не бе от най-лошите хора, които бе срещал в живота си Олег.

— Дръж се, Ефрем! — подаде му ръката си той.

Подуев я стисна и се озъби:

— Раждаш се — завърта се колелото, растеш — нервираш се, а умреш ли — пътят е един.

Олег се запъти да пуши, но в този момент влезе лаборантката, която носеше вестниците, и тъй като Костоглотов бе най-близо до нея, тя ги подаде на него. Той ги взе, но Русанов забеляза и обиден, високо рече на момичето, преди то да успее да се измъкне от стаята:

— Чуйте! Но нали аз ясно ви помолих да давате вестниците първо на мен!

В гласа му се долавяше истинска болка, но Костоглотов не го съжали, а само подхвърли:

— А защо първо на вас?

— Как защо? Как защо? — страдаше на глас Павел Николаевич убеден, че правото му е неоспоримо, но му бе невъзможно да го обясни с думи.

Той изпитваше нещо като ревност, когато някой друг, непросветен, преди него пипа с пръсти най-новия вестник. Никой друг от стаята не би могъл да разбере написаното така, както Павел Николаевич. Той приемаше вестника като открито разпространявана, но всъщност зашифрована инструкция, чийто смисъл не можеше да бъде обяснен направо, но за разбиращия човек не представляваше трудност по малките, непонятни за обикновеното око подробности като разположението на статиите и пропуснатото в текста да си състави вярна представа за най-новите насоки на живота. И именно затова Русанов бе длъжен да прочете вестника пръв.

Но да обясни на другите, това бе невъзможно! И Павел Николаевич само се оплака:

— Скоро ще ми бият инжекция. Искам да прегледам вестника преди нея.

— Инжекция ли? — меко се осведоми Хищника. — Се-га…

Той прегледа бегло и набързо страниците — материалите за сесията и останалите по-кратки съобщения и информации. Пък и бе се запътил да пуши. Вече започваше да сгъва вестника, за да го предаде, и тогава изведнъж забеляза нещо и веднага с предпазлив тон започна да изговаря една и съща дълга дума, сякаш я опитваше на вкус:

— Ин-те-рес-но… Ин-те-рес-но…

Познатите четири приглушени бетховенски удари на съдбата отново отекваха в мозъка му, но никой в стаята не ги чуваше и нямаше да ги чуе, а и какво друго би могъл да изрази гласно?

— Какво има? — окончателно се развълнува Русанов. — Дайте ми, моля ви, вестника!

Костоглотов не си направи труда да посочи онова, което бе задържало вниманието му. Не отговори нищо и на Русанов. Сгъна вестника на четири, както го бе получил от лаборантката, направи крачка към Русанов (а той към него) и го подаде. И веднага, още неизлязъл, разтвори кесията с махорка и започна да си свива цигара с разтреперани пръсти.

С разтреперани ръце и Русанов запрелиства вестника. Това «интересно» на Костоглотов бе за него като удар с нож в ребрата. Какво би могло да бъде за Хищника «интересно»?

Бързо и делово Павел Николаевич се запозна със заглавията и материалите на сесията и изведнъж… Как?…

Набран със съвсем ситни букви, незначителни за онзи, който нямаше понятие, от страниците крещеше непознат досега! невъзможен! указ! — за пълна смяна на Върховния съд! Върховният съд на Съюза!

Нима е възможно! Матулевич, заместникът на Улрих? Детистов? Павленко? Клопов? И Клопов бяха сменили!… Кой сега ще пази кадрите?… Заменени със съвсем неизвестни имена… С един удар премахваха всички, които в продължение на четвърт век бяха изковали правосъдието!?

Това не може да бъде случайно!

Това бе крачка на историята…

Студена пот обля Павел Николаевич. Тази сутрин той се успокояваше, че всичките му страхове са напразни, и ето…

— Пригответе се за инжекцията.

— Какво? — трепна обезумелият Русанов.

Доктор Хангард стоеше до леглото му със спринцовка в ръка.

— Намотайте ръкава си, Русанов. Вашата инжекция.

Глава 16 Безсмислици

Той пълзеше. Пълзеше в някаква бетонна тръба, но по-скоро това бе някакъв тунел, от чиито стени стърчеше арматура, и той понякога се закачаше в нея и острото бетонно желязо опираше точно в дясната, болната страна на шията му. Пълзеше и повече от всичко усещаше тежестта на тялото си, притискащо го към земята. Тази тежест бе значително по-голяма от действителното тегло на тялото му. Не бе привикнал към нея и тя просто го смазваше. Отначало си помисли, че бетонът го притиска отгоре, но после се убеди, че тялото му е толкова тежко. Усещаше го така и го мъкнеше като огромен чувал с железни отпадъци. Скоро разбра, че заради тази тежест не би могъл никога да се изправи на краката си, но главната му цел бе да прекоси този тъмен проход, за да си поеме дъх и да погледне светлината. Но тунелът нямаше край, нямаше край, нямаше край.

Тогава някакъв глас, но това се оказа не глас, а някаква предадена му по неведом път мисъл, му заповяда да пълзи наляво. Но къде ще пълзя, след като там е стената? — помисли си той. Командата обаче бе ясна: трябваше да пълзи наляво, независимо от тежестта на тялото си. Запъшка и продължи да пълзи; и наистина пълзеше, но както преди — направо. И отново не се виждаха нито светлина, нито краят на тунела. Едва изминал метър, и онзи глас отново му заповяда — този път да пълзи надясно и колкото се може по-бързо. Заработи с лактите и стъпалата си и макар надясно да имаше непроницаема стена, сякаш напредваше успешно. През цялото време закачаше болната си шия в острите краища на бетонното желязо и болката непрекъснато отекваше в главата му. Никога досега не му е било толкова тежко и най-обидно щеше да му бъде, ако умре, преди да се измъкне от тунела.

Изведнъж почувства как олекват нозете му, сякаш ги бяха надули с въздух, но с гърдите и главата си продължаваше както преди да бъде притиснат към земята. Ослуша се, но нова заповед не последва. И тогава си помисли, че може и да се измъкне, стига нозете му да се повдигнат и да запълзи обратно. И действително, повдигайки се на ръцете — откъде ли се взе тази неочаквана сила? — започна да пълзи назад. Дупката бе тясна, но главното бе, че кръвта сякаш цялата изпълни главата му и той си помисли, че ще се пръсне и ще умре. Но след като още малко се отблъсна от стената, излезе.

И озова се сред основите на някакъв строителен обект, само че безлюден. Очевидно работният ден бе свършил. Наоколо цялата мръсна земя бе изпотъпкана. Седна на тръбата да си отдъхне и видя, че до него седи девойка, облечена в изцапани дрехи, без шапка; сламените й коси бяха разпуснати — в тях нямаше нито една фиба. Девойката не го поглеждаше, а просто седеше, но той бе убеден, че очаква от него някакъв въпрос. Първо се изплаши, а после разбра, че тя се страхува още повече. Съвсем не му бе до разговори, но тя излъчваше такова очакване, че той я попита:

— Момиче, къде е майка ти?

— Не знам — отговори непознатата, без да вдига поглед, и продължи да гризе ноктите на ръцете си.

— Как така не знаеш? — Той започваше да се сърди. — Длъжна си да знаеш! И откровено ми кажи. И напиши всичко както е… Защо мълчиш? Още веднъж те питам — къде е майка ти?

— Аз исках да ви попитам за същото — погледна го бегло девойката.

Очите й бяха с воднист цвят. Него веднага го обзе страх и той се досети, че тя е дъщерята на работещата на пресата Груша, прибрана за брътвежи по адрес на Вожда на народите; дъщерята бе скрила този факт. Той я бе извикал и я бе заплашил със съд заради анкетата и тогава тя се отрови. Да, бе се отровила, но сега, по вида на косите и очите й той разбра, че всъщност се е удавила. И още усети, че тя е разбрала кой е той; и още, че след като седи до нея, той също се е удавил. Отново го обля студена пот. Изтри челото си и й каза:

— Страшна жега! Ти не знаеш ли къде човек може да пие вода?

— Там — кимна девойката.

Посочи му някакво корито, голямо колкото сандък, което бе напълнено със застояла дъждовна вода, примесена с късчета зелена глина. И още веднъж се досети, че именно от тази вода се е нагълтала, а сега иска и той да се удави в нея. Но след като има такова желание, това означава, че той все още е жив.

— Виж какво — опита с е да хитрува, за да се отърве от нея, — отиди да извикаш прораба [29]. И нека ми донесе ботуши, защото иначе как ще вървя…

Девойката кимна, скочи от тръбата и зацапа през локвите. Бе облечена в работен комбинезон и обута в ботуши, както ходят девойките, работещи по строежите.

Толкова му се пиеше, че той реши да опита водата от това корито. Ако пийне малко, няма да му се случи нищо. Също слезе от тръбата и удивен забеляза, че не се хлъзга по калта. Земята под нозете му бе някак си неопределена. И всичко около него бе неопределено, а и нищо не се виждаше. Би могъл да върви и без ботуши, но изведнъж се уплаши, че е загубил някакъв важен документ. Започна да рови по джобовете, но още преди да свърши проверката, разбра, че наистина го е загубил.

Внезапно се уплаши безкрайно, защото в днешно време хората не бива да четат такива документи. Можеше да си докара големи неприятности. И също така изведнъж разбра къде го е загубил — станало бе тогава, когато излизаше от тръбата. Бързо се върна. Но не можа да намери това място; тръбата я нямаше. За сметка на това навред бродеха работници. Най-ужасното бе, че те биха могли да го намерят!

Работниците бяха млади и непознати. Някакъв младеж, облечен в брезентовата куртка на заварчик с дебели подплънки на раменете, които приличаха на крила, се спря и се вгледа в него. Защо го гледаше? Може би е намерил листа?

— Младеж, имаш ли кибрит? — попита Русанов.

— Ти не пушиш — отговори заварчикът.

(Всичко знаят! Откъде?)

— На мен за друго ми трябва кибритът.

— И за какво? — подозрително го изгледа онзи.

Действително бе отговорил толкова глупаво! Това е типичен отговор на диверсант. Могат да го задържат, а през това време да намерят документа. А кибритът му трябваше, за да изгори ужасния компрометиращ го документ.

Младежът се приближаваше към него все повече и повече. Русанов се уплаши, предчувствайки най-лошото. Младежът го погледна в очите и ясно каза:

— Съдейки по това, че Елчанска почти ми остави дъщеря си, стигам до извода, че тя се чувства виновна и очаква арестуването си.

Русанов се разтрепери.

— А вие откъде знаете?

(Просто попита, но стана ясно, че младежът току-що е прочел документа: това, което каза, бе дословно повторение на написаното в онзи документ.)

Но заварчикът нищо не отговори, а пое по пътя си. А Русанов се чувстваше като звяр, хванал се в капана. Бе ясно, че някъде наблизо се намира проклетият лист хартия и трябва да го намери колкото се може по-бързо!

И той се мяташе между някакви стени, завиваше край ъгли, сърцето му бе на път да изскочи от гърдите му, а нозете му се движеха безкрайно бавно! Бе отчаян! Ето най-накрая видя листа! Веднага разбра, че е именно търсеният! Искаше да изтича и да го грабне, но краката му отново отказаха да го слушат. Тогава той запълзя на четири крака и оттласквайки се с ръце, се насочи към листа! Дано само някой не стигне преди него! Само да не го изпреварят, да не вземат листа! По-близо, по-близо… Накрая го сграбчи! Беше документът! Но нямаше сили дори да го разкъса. Легна ничком да си почине, а ръката, която държеше листа, пъхна под гърдите си.

И тогава някой докосна рамото му. Реши да не се обръща и да не изпуска от ръката си листа. Докосването бе много внимателно. Бе женска ръка и Русанов се досети, че това е самата Елчанска.

— Приятелю — меко каза тя, склонила глава почти над ухото му, — кажете къде е дъщеря ми? Къде сте я скрили?

— Тя е на сигурно място, Елена Фьодоровна, не се безпокойте! — отговори Русанов, но не се извърна.

— Къде точно?

— В приемника за безпризорни деца.

— В кой приемник? — Гласът й прозвуча печално.

— Наистина не мога да ви кажа! — Бе искрен, защото наистина не знаеше; не бе я предал той, а и от онова място бе възможно веднага да са я преместили.

— А с моята фамилия ли? — почти нежно звучаха въпросите й.

— Не — съчувствено отговори Русанов. — Такъв е редът. Фамилията веднага сменят. Нямам нищо общо с това, такъв е редът.

Лежеше по корем и си спомняше, че почти бе обичал семейство Елчански. Не бе таял срещу тях никаква злоба. И ако бе се наложило да се напише против стареца, то бе само заради това, че го бе помолил Чухненко, на който Елчански пречеше да работи. След като прибраха главата на семейството, Русанов искрено се грижеше за жена му и дъщерята. Тогава, очаквайки всеки момент да я арестуват, тя го помоли да подслони дъщеря й. А как се бе случило така, че той написа и против нея, вече не помнеше.

Мястото, където лежеше, приличаше на катакомба, но неговите очи постепенно свикнаха с тъмнината и той забеляза до себе си, на земята, засипан с антрацитни песъчинки, телефонен апарат. Това безкрайно го изненада — откъде би могъл да се вземе тук градски апарат и нима наистина е включен към телефонна мрежа? Можеше да позвъни и да помоли да му донесат вода. И въобще да го приберат в някоя болница.

Взе слушалката, но вместо телефонен сигнал чу бодър делови глас.

— Другарят Русанов?

— Да, да — с готовност се отзова Русанов (някак си веднага почувства, че този глас е отгоре, а не отдолу).

— Елате във Върховния съд.

— Във Върховния? Слушам! Веднага! Добре! — Вече бе се приготвил да остави слушалката на мястото й, но се сети: — Извинете, а в кой Върховен съд — стария или новия?

— Новия — отговориха му хладно. — Побързайте — и затвориха телефона.

Спомни си за промяната в съда и се прокле, че сам пръв е вдигнал слушалката! Матулевич го нямаше… Клопов също… А и Берия го нямаше! Какви времена!

Но трябваше да отиде. Сам никога нямаше да успее да се изправи, но щом го викаха, трябваше да стане. Напрегна всичките си сили и както бе на четири крака, се опита да се вдигне, но отново падна като теленце, още ненаучило се да ходи. Наистина не му определиха точен час, но казаха: «Побързайте!» Накрая, опирайки се на стената, се изправи на краката си. И тръгна с неуверена, залитаща походка, през цялото време край стената. Кой знае защо шията го болеше и отдясно.

Вървеше и мислеше: нима и него щяха да съдят? Нима е възможна подобна жестокост — да го съдят след толкова години? Смяната на членовете на Върховния съд не е на добро!

Но и при цялото си уважение към Висшата Съдебна Инстанция не му оставаше нищо друго, освен да се защитава и там. Той ще се осмели да се защитава!

Ето какво ще им каже: аз не съм осъждал никого и следствия не съм водил! Аз само сигнализирах за подозренията си. Ако намерех в тоалетната на общата квартира вестник със скъсан портрет на Вожда, мое задължение бе да взема късчето хартия и да сигнализирам органите. А следствието е именно затова — да провери! Може би това е обикновена случайност, а може би не. Следствието трябва да изясни и да открие истината! Аз просто съм изпълнил гражданския си дълг.

Още ще им каже: в онези години най-важното бе да се оздрави обществото морално! А това е невъзможно без прочистването му, а чистката е неосъществима без онези, на които не им е все едно, на които им е скъп здравият совком.

Колкото повече аргументи намираше, толкова повече се горещеше час по-скоро да каже онова, което мисли. Дори сега искаше по-бързо да стигне там, за да им извика:

— Не само аз съм правил това! Защо именно мен съдите? А кой не го е правил? Кой би могъл да се задържи на поста си, ако не помагаше? Гузун? Но той си получи заслуженото!

Струваше му се, че крещи, но се оказа, че не излиза никакъв звук от подутото му гърло, което ужасно го болеше.

Вече сякаш не вървеше по този ужасен лабиринт, а по някакъв коридор, а някой зад него викаше:

— Пашка, да не си болен? Защо едва се мъкнеш?

Той се ободри и закрачи като здрав. После се обърна, за да види кой бе извикал. Беше Звейник в униформа на юнга с портупей [30].

— А ти къде отиваш, Ян? — попита Павел и се учуди защо приятелят му е толкова млад, след като бяха изминали толкова години.

— Как къде? Където и ти — в комисията.

— Но каква комисия? — опита се да съобрази Павел. Нали той бе извикан на друго място, но вече не си спомняше точно на къде.

И той изравни крачка с тази на Звейник и бодро продължи. И почувства, че още не е навършил двадесет и не е женен.

Влязоха в голямо служебно помещение, където зад няколко канцеларски маси седеше интелигенция — стари счетоводители с бради като на попове и с вратовръзки; инженери с вензели от преплетени чукчета на петлиците; възрастни дами, с вид на дворянки; машинописки с начервени устни и с поли над коленете. Щом влязоха със Звейник, почти маршируващи в крак, всички тези непознати, около тридесетина човека, се обърнаха към тях; някои се надигнаха от местата си, другите ги посрещаха с лек поклон; и всички извръщаха глави, проследявайки ги, и всички лица бяха изплашени, а този факт ласкаеше Павел и Ян.

Влязоха в друга стая и поздравиха членовете на комисията, после седнаха зад масата, покрита с червена покривка, върху която имаше доста папки.

— Пускайте! — разпореди се Венка, председателят.

Първа влезе леля Груша от цеха с пресите.

— Ти какво? — удиви се Венка. — Какво търсиш тук? Ние чистим апарата! Да не би да си влязла в него?

Всички се разсмяха.

— Не, но аз имам дъщеря — не се стъписа леля Груша. — Тя расте. Трябва да я уредя в детската градина.

— Добре, лельо Груша! — извика Павел. — Напиши молба, ще уредим нещата. А сега не ни пречи, ще прочистваме интелигенцията!

Протегна ръка към гарафата, за да пийне, но в нея нямаше вода. Тогава се обърна към съседа, за да му подаде другата, която се намираше на противоположния край на масата. Предадоха му я, но тя също бе празна.

А ужасно му се пиеше. Гърлото му бе пресъхнало.

— Вода! — помоли той. — Вода!

— Сега ще ви донесат — каза Хангард.

Русанов отвори очите си и видя лекарката, която седеше до леглото му.

— В шкафчето има компот — тихо произнесе Павел Николаевич. Тресеше го, а главата му тежеше.

— Ще ви налеем от компота — на тънките устни на Хангард се появи усмивка. Тя сама отвори шкафчето, извади буркан и чаша.

Навън се здрачаваше.

Павел Николаевич проследи как Хангард му налива, за да не би да сложи в компота и още нещо.

Възкиселият компот бе много приятен на вкус. Павел Николаевич, леко вдигнал глава от възглавницата, пресуши на един дъх чашата, която Хангард му поднесе.

— Днес ми бе зле — оплака се той.

— Не, вие понесохте всичко добре — не се съгласи Хангард. — Просто ви бяхме увеличили дозата.

Ново подозрение се загнезди в душата на Русанов.

— И всеки път ли ще я увеличавате?

— Не, оттук нататък вече всеки път ще бъде една и съща. Ще свикнете и ще ви олекне.

Но подутината си стоеше, както и преди, като жаба под челюстта.

— А върховният…? — започна той, но веднага млъкна.

Вече бъркаше онова, което бе преживял по време на бълнуването си, и действителността.

Глава 17 Исъккулският корен

Вера Корнилиевна се безпокоеше как Русанов ще понесе пълната доза и за това по няколко пъти на ден го навестяваше, а след работа се задържаше. Можеше и да не проверява толкова често, ако дежуреше Олимпиада Владиславовна, както бе по график, но нея я принудиха все пак да замине на курсовете за профсъюзни касиери и днес на нейно място дежуреше Тургун, а той гледаше на задълженията си през пръсти.

Русанов понесе инжекцията тежко, но в допустимите предели. След нея му дадоха приспивателно. Унесе се, но неспокойно се въртеше и стенеше. Всеки път, когато влизаше в стаята, Вера Корнилиевна премерваше пулса му. Той ту се гърчеше, ту отново изпъваше краката си. Зачервеното му лице се обливаше в пот. Без очилата, положил безпомощно глава на възглавницата, Русанов бе загубил началническия си вид. Оределите му бели коси, оцелели след оплешивяването, се бяха залепили върху темето.

Но всеки път, когато Вера Корнилиевна влизаше в мъжката стая, свършваше и други неща. Изписваха Подуев, който бе отговорник на стаята, и макар тази длъжност да не съществуваше официално, трябваше да я има. Станала от леглото на Русанов, Вера Корнилиевна се премести на съседното и обяви:

— Костоглотов, от днес назначаваме вас за отговорник.

Той лежеше върху одеялото облечен и четеше вестник (Хангард идваше вече втори път в стаята, а Костоглотов все четеше). Очаквайки винаги някаква изненада от негова страна, Вера Корнилиевна съпроводи думите си с усмивка, сякаш обяснявайки му, че и тя самата разбира нищожността на неписаната длъжност. Костоглотов вдигна от вестника очи и без да знае по какъв начин да изрази уважението си към лекарката, сви изпънатите си дълги крака. Върху лицето му бе изписана самата доброжелателност.

— Вера Корнилиевна, вие искате да ми нанесете непоправима морална вреда. Никой администратор не е застрахован от грешки, а понякога изпада в плен на властническите съблазни. Затова след многогодишни размисли се зарекох никога вече да не заемам административни длъжности.

— А заемахте ли? Високи ли бяха? — Тя влизаше в тон с него.

— Най-високата бе помощник-командир на взвод. А фактически и по-висока. Заради пълна тъпота и неспособност изпратиха командира на взвода ни на курсове за усъвършенстване, след които той щеше да стане най-малко командир на батарея, но вече не в нашата дивизия. А другият офицер, когото изпратиха на неговото място, видната назначиха в политотдела извън щата. Нашият комдив [31] нямаше нищо против, защото аз бях добър топограф, а и момчетата ме слушаха. И така, макар че бях само старши сержант, в продължение на две години бях изпълняващ длъжността комвзвод — от Елек до Франкфурт на Одер. И всъщност, колкото и нелепо да звучи, това бяха най-хубавите години в целия ми живот.

Костоглотов изпъна отново краката си, защото му се стори, че позата му е неприлична.

— Ето, виждате ли — усмивката не слизаше от устните на Хангард и когато говореше, и когато слушаше, — защо тогава отказвате? Отново ще ви бъде хубаво…

— Чудесна логика! Ще ми бъде хубаво! А демокрацията? Вие нарушавате принципите й! Стаята не ме е избирала, обитателите й не знаят дори биографията ми… А и вие не я знаете…

— Разкажете тогава.

Тя говореше тихо и Костоглотов също понижи гласа си заради нея. Русанов спеше, Зацирко четеше, леглото на Подуев вече бе празно и почти никой не ги чуваше.

— Това е дълга история… А и се чувствам неловко, че аз лежа, а вие стоите. Така не се разговаря с жена. Но ако сега стана и като войник се изпъна на пътечката, ще бъде още по-глупаво. По-добре вие седнете на леглото ми, моля ви.

— Време ми е да вървя — каза тя, но седна на края на одеялото.

— Знаете ли, Вера Корнилиевна, заради привързаността си към демокрацията съм пострадал най-много в живота. Опитах се да насадя демократичните принципи в армията — с една дума, прекалено много разсъждавах. За тази ми черта през 39-а не ме пуснаха да постъпя във военното училище. През 40-а почти бях на път да прекрача прага му, но отговорих дръзко на началството и отново се разминах. И едва през 41-ва успях някак си да изкарам курсовете за младши командири в Далечния изток. Честно казано, много преживявах това, че не съм офицер, защото всичките ми приятели станаха. Ако си млад, все някак ще го преживееш. Но справедливостта ценя повече.

— И аз имах такъв близък човек — каза Хангард, загледана в одеялото, — който също имаше подобна съдба — бе много умен, а си остана редови. — За миг замълча, после го погледна. — Но вие сте си останали такъв.

— Какъв? Умен или редови?

— Дързък. Как например разговаряте с лекарите? С мен особено.

Тя го попита строго, но това бе странна строгост, пропита от меланхолия, каквито бяха и всички думи и жестове на Вера Хангард.

— Аз с вас? С вас разговарям изключително почтително. Това при мен е висша форма на разговор, но вие още не знаете. А ако имате предвид първия ден, не сте права, защото не можете да си представите в какъв капан бях попаднал. Макар почти да умирах, едва ми позволиха да напусна областта. Пристигнах тук и какво да видя? Вместо зима — проливен дъжд, а аз с валенки, защото при нас бяха такива студове. Шинелът ми толкова мокър, че плаче да бъде изстискан. Валенките предадох в гардероба на гарата, взех трамвая и се отправих към старата част на града, където живееше един мой войник, чийто адрес бях взел още на фронта. Вече бе тъмно и когото попитах къде да сляза, отговаряше: не ходете там, ще ви теглят ножа! След амнистията през 53-а, когато освободиха рецидивистите и останалите убийци, въобще не можеха да ги изловят отново. А аз не бях уверен дали моето войниче живее на стария си адрес и дали улицата е същата, след като никой не я знаеше. Тръгнах по хотелите. Холовете им бяха толкова красиви, че просто ме бе срам да влизам. В някои имаше свободни места, но когато вместо паспорт им покажех моето удостоверение от мястото на заточението, следваше ужасеното: «Не може! Не може!» И какво да правя? Бях готов за умирането, но защо трябваше да свърша до някоя ограда като куче?

Отивам право в милицията: «Чуйте, аз съм от вашите. Намерете къде да пренощувам!» Размърдаха се и казват: «Вървете в чайната и преспете, там не проверяваме документите.» Но не намерих никаква чайна, върнах се отново на гарата. Там не можеше да се спи, милиционерът гонеше. А на сутринта — направо тук, в амбулаторията. Редица. Погледнаха ме — веднага на легло. После смених два трамвая, за да пресека целия град и — в комендатурата. Работен ден за целия Съветски съюз, а комендантът излязъл, на него му е все едно. Може да дойде, а може и не. Веднага съобразих: ако му дам удостоверението, няма да ми дадат обратно валенките от гарата. Значи отново трябва да сменя два трамвая и да отида там. Всяко пътуване — по час и половина.

— Не си спомням да съм виждала валенките ви. Наистина ли имахте?

— Не помните, защото там, на гарата, веднага ги продадох на някакъв дядка. Направих си сметка, че тази зима ще изкарам в клиниката, а до следващата няма да доживея. После отново в комендатурата! Само за трамваите изхарчих десетачка. После още километър през калта, а аз едва мъкна нозете си. И навсякъде влача раницата си. Слава Богу, комендантът се появи. Показвам му разрешението на моята областна комендатура и удостоверението за постъпване на лечение във вашата клиника, а той — може да се лекувате. После отново пътувам… но все още не към вас, а към центъра. По афишите разбирам, че се играе «Спящата красавица».

— Така ли?! Вие отгоре на това и на балет! Е, ако знаех, нямаше да ви приема! Н-е-е!

— Вера Корнилиевна, та това е чудо! За последен път преди смъртта си да погледаш балет! Дори и да не опънех петалата, никога нямаше да видя подобно нещо на мястото на вечното си заточение. Но не! По дяволите! Бяха сменили спектакъла! Вместо «Спящата красавица» щеше да бъде «Агу Бали».

Смеейки се беззвучно, Хангард поклати глава. Цялата тази история на умиращия с балета, разбира се, й хареса.

— Какво да правя? В консерваторията имаше концерт на аспирантка по фортепиано. Но беше далеч от гарата и дори ъгълче на пейка нямаше да намеря свободно. А дъждът вали ли вали! Имах само един изход: да се предам в ръцете ви. Пристигам — «Места няма, ще се наложи да почакате няколко дни». А болните говорят, че и по цялата седмица може да чакаш. Къде? Какво ми оставаше? Без лагерна закалка ще пропаднеш. А на всичко отгоре вие отнасяте спасителната ми бележка… Как трябваше при това положение да разговарям с вас?

И на двамата им бе смешно, но сега бе лесно да си спомнят.

Той й разказваше всичко това, но мислеше за съвсем друго: ако е завършила мединститута през 46-а, сега е не по-възрастна от тридесет и една, значи почти негова връстничка. Защо тогава Вера Корнилиевна му изглежда по-млада от двадесет и три годишната Зоя? Не толкова физически, колкото по маниерите си — по кротостта и срамежливостта. В такива случаи човек може да предположи, че тя… Внимателният поглед успява да различи такива жени и по съвсем незначителните начини на поведение. Но Хангард е омъжена. Тогава защо?

А тя го гледаше и се учудваше защо в началото той й се стори толкова недоброжелателен и груб. Наистина тъмните му очи плашат, а и чертите на лицето му са остри, но той умее да гледа и говори приятелски и весело както сега. Вярно, всеки момент може да се появи и другият му маниер на държане и човек не знае какъв точно ще изглежда.

— За балерините и валенките всичко разбрах — усмихна се отново тя, — но за ботушите? Знаете, че вашите ботуши са в пълен разрез с правилата на режима.

Вера Корнилиевна се намръщи.

— Отново вездесъщият режим! — Белегът на Костоглотов почервеня. — Но разходка се полага дори в затворите. Аз не мога без нея, без тази разходка няма да оздравея. Нали не искате да ме лишите от чист въздух?

Да, Хангард бе видяла как дълго се разхожда по страничните, безлюдни алеи на медицинското градче: бе измолил от завеждащата склада женски халат, който не се полагаше на мъжете, защото бяха малко; Стягаше халата с войнишкия си колан, но полите му въпреки това се развяваха. С ботуши, без шапка, със стърчащи на всички страни кичури непокорна коса той се разхождаше с големи твърди крачки, забил поглед в камъчетата, а стигайки до набелязаната граница, се обръщаше. Ръцете му винаги бяха отзад на гърба. И винаги бе сам.

— Скоро се очаква Низамутдин Бахрамович да направи проверка. Знаете ли какво ще стане, ако види вашите ботуши? За мен ще последва предупреждение.

Тя отново не изискваше, а молеше, дори сякаш му се оплакваше. Самата Вера Корнилиевна се учудваше на тона си, който дори не бе знак за равенство, а по-скоро за подчинение; но това бе установено от само себе си в отношенията им, макар никога дотогава да не бе съществувало подобно нещо между нея и останалите болни.

Костоглотов докосна ръката й, сякаш имаше намерение да я убеди окончателно.

— Вера Корнилиевна, давам ви стопроцентова гаранция, че той никога няма да ги види! Дори във вестибюла няма да ме види обут в ботуши.

— А по алеите?

— Там пък няма да разбере, че съм от неговото отделение! Дори ако искате, можем — ей така на шега — да му изпратим донос срещу мен за това, че ходя с ботуши, и съм сигурен, дори с две санитарки да дойде да търси, че никога няма да ги намери.

— Нима е хубаво човек да пише доноси? — Тя отново примижа.

И още нещо: за какъв дявол червеше устните си? Това нарушаваше нейната изящност. Костоглотов въздъхна:

— Но пишат, Вера Корнилиевна, как пишат! И всичко е тип-топ! Римляните казвали: testis unus — testis nulus, което ще рече — един свидетел не е свидетел. А в двадесети век се оказа, че и един не е нужен.

Тя отмести погледа си. За това наистина бе трудно да се говори.

— И тогава къде ще скриете ботушите си?

— Съществуват хиляди начини, стига човек да има време. Може би ще ги скрия в печката, а може би ще ги вържа на връзчица, която ще закача отвън на прозореца. Не се безпокойте!

Вера Корнилиевна не може да не се засмее и да не му повярва, че той действително ще се измъкне от това положение.

— Но как успяхте да не ги предадете при постъпването си тук?

— Е, това бе съвсем просто. В онази килия, в която се преобличах, закачих ботушите си на крилото на вратата. Всичко останало санитарката напъха в някакъв вързоп и го отнесе в централния склад. А аз, когато излязох от банята, ги загънах във вестник и така…

Разговорът се бе завъртял около безсмислена тема. Бе работно време, а тя кой знае защо продължаваше да седи тук. Русанов, изпотен, спеше неспокойно, но все пак спеше. Хангард опипа пулса му и тъкмо се канеше да тръгна, когато досетила се за нещо, отново се обърна към Костоглотов.

— Още ли не получавате допълнително?

— Съвсем не — настръхна Костоглотов.

— И така, от утре ще получавате дневно по две яйца, две чаши мляко и петдесет грама масло.

— Какво-о-о?! Да вярвам ли на ушите си? Мен никога досега не са ме хранили така!… Но, впрочем, знаете ли, това е справедливо. Нали на мен по болничния лист нищо не ми се полага…

— Как така?

— Много просто. Оказва се, че след като шест месеца съм бил отчислен от профсъюза, нищо не ми се полага.

— И как стана така?

— Просто бях отвикнал от обикновения живот. Пристигнах на мястото на заточението, но кой да се сети, че трябва час по-скоро да встъпя в профсъюза?

От една страна изглеждаше доста оправен, но от друга бе човек, който трудно се приспособява. За допълнителните продукти именно Хангард настояваше много упорито, защото никак не бе лесно… Но трябва да върви, защото, както бяха започнали, разговорът нямаше да има край.

Вече бе се приближила до вратата, когато той иронично подхвърли:

— Момент, вие нали не ме подкупвате като отговорник? Сега ще се измъчвам, че още в първия ден съм се корумпирал!

Вера Корнилиевна излезе, без да отговори.

Но след обяда на болните отново й се налагаше да навести Русанов. Тогава разбра, че очакваната проверка на главния лекар ще бъде на следващия ден. Отвори й се и друга работа — трябваше да обиколи стаите да провери шкафчетата, защото Низамутдин Бахрамович най-ревниво следеше в тях да няма трохи, излишни продукти, а ако може и нищо друго освен болничния хляб и захарта. Следеше за чистотата на такива места, че дори и жените не биха се досетили за тях.

Изкачила се на втория етаж, Вера Корнилиевна оглеждаше стените и тавана. В ъгъла, над Сибгатов, й се стори, че вижда паяжина (бе станало по-светло — навън грееше слънце). Хангард извика санитарката — бе Елизавета Анатолиевна, — кой знае защо именно по време на нейната смяна се случваха всички аврали [32] — и й обясни къде и как трябва да измие и най-внимателно да провери дали има паяжини, за да бъде всичко както трябва за следващия ден.

Елизавета Анатолиевна извади от джоба на халата си очила, сложи ги и каза:

— Вие сте съвършено права. Какъв ужас! — Свали очилата си и тръгна да търси стълба и четка. Чистеше винаги без очила.

После Хангард влезе в мъжката стая. Русанов бе в същото положение — продължаваше да се поти, но пулсът му бе почти нормален, а Костоглотов тъкмо бе облякъл халата и обул ботушите си с намерение да се разходи. Вера Корнилиевна обяви пред всички за утрешното важно посещение и помоли болните сами да прегледат шкафчетата, преди тя да ги провери.

— А ние ще започнем от отговорника — кимна тя.

Проверката можеше и да не почне от него, но Вера Корнилиевна сама не знаеше защо отново отиде в онзи ъгъл.

Фигурата на Хангард представляваше два триъгълника един над друг, с върха нагоре: кръстът й бе до такава степен тънък, че просто човек машинално протягаше ръцете си, за да се убеди, че показалецът и палецът на едната ще докоснат тези на другата. Но Костоглотов не направи нищо подобно, а веднага разтвори пред нея вратичката на шкафчето.

— Моля.

— Може ли да мина? — Той се отдръпна, а тя седна на леглото му до самото шкафче и се наведе, за да огледа. Вера Корнилиевна седеше, а Костоглотов стоеше зад нея и виждаше добре шията й — беззащитните, нежни линии — и косите — не много тъмни, сплетени отзад, без никакви претенции за мода.

Не, трябва по някакъв начин да се освободи от този чувствен плен. Невъзможно е всяка жена да предизвиква у него пълно замайване. Ето — бе поседяла с него, побъбрила, отишла си, а той през цялото време на отсъствието й бе мислил за нея. А тя какво? Ще се прибере вечерта вкъщи, мъжът й ще я прегърне…

Трябваше да се освободи! Но това можеше да стане единствено с помощта на същата жена.

Той стоеше и продължаваше да гледа тила й. Яката на халата се бе дръпнала назад и ясно се виждаше част от гърба й.

— Шкафчето, разбира се, е от най-безобразните в клиниката — коментираше през това време видяното Хангард. — Трохи, омазнена хартия, махорка, книги, ръкавици… Как не ви е срам? Всичко това веднага трябва да го махнете и да подредите.

А той продължаваше да я гледа в тила и мълчеше.

Тя дръпна горното чекмедже и веднага забеляза между другите неща неголемия флакон с гъста сиво-кафява течност; флаконът, пълен до половината, бе запушен, а до него имаше пластмасова чашка и капкомер.

— А това какво е? Лекарство?

Костоглотов, подсвирквайки, отговори:

— Нищо особено.

— Какво е? Такова не сме ви давали.

— Не мога ли да имам и свое собствено?

— Докато сте в нашата клиника и нямате съгласието ни, разбира се, че не!

— Как да ви обясня… неудобно ми е да ви кажа… То е за мазолите.

Тя въртеше в ръцете си ненадписания флакон, опитвайки се да го отвори, за да го помирише, и Костоглотов се намеси. Сложи огромните си длани върху ръцете й, после леко ги отстрани и сам се зае с тапата.

Вечното докосване на ръцете, неизбежното продължение на започнат разговор…

— Внимателно — много тихо я предупреди той. — Трябва внимателно да се отвори, защото не бива да се разлее по пръстите, а и не е желателно да се помирисва.

В края на краищата това вече минаваше границата на всякакви шеги!

— Какво е това? — намръщи се Хангард. — Силен разтвор?

Костоглотов седна до нея и делово, съвсем тихо каза:

— Много. Това е исъккулски корен. Не бива да се мирише нито като отвара, нито изсушен. Затова е така здраво запушен. Ако пипаш с ръце корена, а след това не се измиеш, може и да умреш.

Вера Корнилиевна изглеждаше уплашена.

— А за какво ви е?

— Ето ти беда — изръмжа Костоглотов. — Трябваше да го — скрия… Нужен ми е, за да се лекувам.

— Само за това? — погледна го изпитателно тя. Вече се чувстваше отново лекар.

Гледаше го като лекар, но очите й продължаваха да имат цвета на кафе.

— Само — честно си призна той.

— Или ви е нужно като… последен изход? — все още не му вярваше.

— Ако искате да знаете, когато идвах да постъпя в клиниката ви, имах подобна мисъл. За да не се мъча напразно… Но болките изчезнаха и се отказах. Но продължих да се лекувам с него.

— Тайно, когато не ви вижда никой?

— А какво да прави човек, когато не му позволяват да живее както си иска? Или навсякъде присъства вездесъщият режим?

— По колко капки пиете?

— По стъпаловидна схема. Започвам от една капка, за да стигна до десет дневно, после по обратния път отново до една, после десет дни почивка. Точно сега не ги вземам. Честно казано не съм уверен, че болките ми изчезнаха след рентгена. Може би това се дължеше на корена.

И двамата говореха шепнешком.

— А настойката каква е?

— Водка.

— Сам ли приготвихте лекарството?

— Аха.

— А концентрацията?

— Дявол я знае… Дадоха ми една шепа и казаха: това е за три половинки. И аз ги разделих.

— А колко тежеше?

— Не бе измерено. Така, на око…

— На око? Такава отрова? Това е аконитин! Помислете си само!

А какво да мисля? — започна да се сърди Костоглотов. — Поставете се на мое място: след като сте сама в цялата вселена, комендатурата за нищо на света не иска да ви разреши да напуснете областта, ще питате ли: ама това аконитин ли е, а колко тежи? Знаете ли каква стойност има за мен тази шепа от скъпоценния корен? Двадесет години каторжен труд! За самоволна отлъчка от мястото на заточение. А аз тръгнах. Изминах сто и петдесет километра! За да стигна там, в планината, където живее старецът Кременцов с брада като тази на академик Павлов, човек от заселилите се там в началото на века. Честен знахар! Сам събира корените, сам определя дозите. В неговото село му се смеят, с една дума никой не е пророк в собственото си отечество. А идват при него чак от Москва и Ленинград, дори и кореспондент на «Правда» го бе посетил; казва, че и той се съгласил със знахаря. А сега плъзнаха слухове, че арестували стареца. Защото някакви глупаци разредили половин литър и го сложили на масата в кухнята. Поканили гости за ноемврийските празници. На им стигнала водката и те в отсъствието на стопанина изпили онова шише. И трима опънали петалата. В друг дом пък децата се отровили. А старецът каква вина има? Предупреждавал ги, ама…

Забелязал, че думите му се отнасят и за него Костоглотов млъкна.

Хангард се развълнува.

— Точно това имах предвид! В стаята е забранено да се държат силно действащи вещества! Абсолютно забранено! Възможно е да се стигне до нещастни последствия. Дайте ми флакона!

— Не — твърдо отказа той.

— Казвам ви да го дадете! — толкова се разсърди, че веждите й се съединиха, и протегна решително ръка.

Флаконът потъна в огромните отрудени ръце на Костоглотов.

Той се усмихна.

— По този начин нищо няма да излезе.

Вера Корнилиевна омекна.

— В края на краищата мога да го взема, когато излезете на разходка.

— Добре, че ме предупредихте. Сега така ще го скрия, че…

— Пак ли на връвчица отвън на прозореца? Какво ми остава, освен да отида и да доложа на началството?

— Не вярвам. Вие самата днес осъдихте доносите!

— Но вие не ми оставяте друг изход!

— И тогава ви остава само да донесете? Не е достойно. Може би се страхувате, че съдържанието ще изпие другарят Русанов? Няма да допусна. Ще го опаковам и скрия надеждно. Но след като си отида оттук, нали отново ще започна да се лекувам с корена! А вие не вярвате ли в него?

— Абсолютно не вярвам! Това е суеверие и игра със смъртта. Вярвам единствено в научните средства, изпитани в практиката. Така са ме учили. И така мислят всички онколози. Дайте ми флакона!

Опита да разтвори палеца му, а той гледаше сърдитите й очи с цвят на кафе и не само че не искаше да упорства или да спори с нея, но с удоволствие би й дал и флакона, и цялото шкафче, но не можеше да отстъпи от принципите си.

— Е-ех, светата наука! — въздъхна той. — Ако всичко бе толкова безусловно, нямаше да бъде опровергавано от само себе си след всеки десет години. А в какво трябва да вярвам аз? В инжекциите ви? Защо ми определихте нови инжекции? И какво съдържание имат?

— Те са много необходими! Много важни за живота ви! Трябва живота ви да спасим! — Тя изрече думите особено настойчиво и очите й говореха, че напълно вярва в тях. — Не мислете, че сте оздравели!

— По-точно? В какво се състои действието им?

— За какво ви е да знаете? Те могат да ви излекуват. Не дават възможност да се появят метастази. Достатъчно ви е да знаете само това… Добре, дайте ми флакона, а аз ви давам честната си дума, че ще ви го върна, преди да заминете!

Гледаха се един друг.

Той изглеждаше доста комично в женския халат, препасан с войнишкия колан, върху чиято катарама имаше петолъчка.

Но колко настоятелна бе! Не му беше жал да предаде флакона; вкъщи имаше предостатъчно от този аконитин. Друго го мъчеше: бе такава мила жена, с толкова хубави очи и светнало лице, с която му бе безкрайно приятно да разговаря, а никога нямаше да бъде възможно да я целуне! И когато се върне в затънтения си край, ще му бъде трудно дори да повярва, че е седял до нея и че тя е искала на всяка цена да спаси неговия, на Костоглотов, живот!

Но тъкмо да го спаси не можеше.

— Страх ме е да го дам и на вас — реши да се пошегува. — Ще го изпие някой в дома ви и…

(Кой? Кой ще го изпие в дома й? Живееше сама, но бе неуместно да му го каже сега.)

Той се разсмя. Стана му жал, че толкова малко може да направи за нея.

— Добре. Отивам в двора и ще го излея.

И все пак напразно червеше устните си!

— Не-е-е, вече не ви вярвам. Сега съм длъжна да присъствам, за да се убедя.

— Имам идея! Защо да го изливам? По-добре ще го дам на добър човек, който вие все едно няма да успеете да спасите. А ако изведнъж на него му помогне?

— На кого?

Костоглотов кимна с глава към леглото на Вадим Зацирко и още по-тихо продължи:

— Нали страда от меланобластома?

— Сега вече окончателно се убедих, че трябва да се излее. Вие непременно ще отровите някого! Как ви дава сърце да дадете тази отрова на тежко болен? А ако се отрови? Няма ли да ви измъчва съвестта?

Избягваше да произнася името му; за целия разговор не се бе обърнала към него нито веднъж по име.

— Такъв няма да се отрови. Той е издръжливо момче!

— Не бива въобще да ви слушам, но просто днес съм в добро настроение. Да вървим.

Те тръгнаха между леглата, после се спуснаха по стълбището.

— Няма ли да ви бъде студено?

— Не, отдолу съм облякла вълнена блузка.

Защо му каза? Сега му се искаше да види каква е на цвят тази блузка. Но и това никога няма да види.

Излязоха навън. Денят бе ясен, съвсем пролетен. Пристигналият днес никога не би повярвал, че е едва седми февруари. Бе слънчево. Високите тополи и ниските храсти на жив плет бяха все още без листа, но и сняг почти нямаше. Между дърветата миналогодишната сиво-кафява трева бе полегнала. Асфалтовите алеи, плочите и камъните бяха още влажни. В малкия парк бе оживено. Срещаха се лекари, сестри, санитарки, работници от кухнята, амбулаторно болни и роднини на клиничните; някои дори бяха седнали на пейките. Прозорците на две-три от отделенията бяха отворени.

Пред самия вход също бе неудобно да излеят отровната течност.

— Да отидем ей там! — посочи той мястото между раковото отделение и отделението за уши, нос и гърло. Обикновено Костоглотов се разхождаше там.

Тръгнаха един до друг по покритата с каменни плочи пътека. Лекарската шапчица на Хангард, съшита по модел на пилотките, стигаше до рамото му.

Той се наведе. Вера Корнилиевна вървеше много сериозна, сякаш й предстоеше важна работа. Стана му смешно.

— Кажете, как ви наричаха в училище? — изведнъж попита Костоглотов.

Тя бързо и бегло го погледна.

— Какво значение има?

— Разбира се, никакво, просто ми е интересно да зная.

Хангард измина няколко крачки мълчаливо, почуквайки с токчетата си по каменните плочи. Той обърна внимание на тънките й крака на газела още тогава, когато лежеше на пода и тя бе се приближила до него.

— Вега — каза тя.

(Не бе напълно искрена: така в училище я наричаше само един човек. Онзи, умният редови войник, който не се върна от фронта. Без да знае защо, тя изведнъж го довери и на друг.)

— Вега ли? В чест на звездата? Но тя е ослепително бяла.

Спряха.

— А аз не съм ослепително бяла — кимна тя. — Името идва от първите срички — ВЕра ХАнгард [33]. Това е всичко.

За първи път не тя, а той се смути.

— Исках да кажа… — опита се да се оправдае Костоглотов.

— Разбрах. Изливайте! — заповяда тя.

Не се усмихваше.

Костоглотов разклати набитата здраво тапа, внимателно я изтегли, след това се наведе (изглеждаше много смешен в халата-пола, покрила част от ботушите му) и изрови малкото паве, останало от предишната настилка.

— Гледайте! Да не кажете после, че съм го излял в джоба си! — обяви той, клекнал до нейните крака.

Бе обърнал внимание на краката й като на газела още първия път, още първия път…

И в малката дупка в тъмната земя той изля тази течност, която на някого би донесла оздравяване, а на друг — смърт.

— Може ли да върна камъка на мястото му? — попита той.

Тя го гледаше отгоре и се усмихваше.

Имаше нещо детско в жестовете и думите му; детско, но и приличащо на заклинание, на тайна.

— Няма ли да ме похвалите? — изправи се Костоглотов.

— Браво — усмихна се тъжно Хангард. — Можете да продължите разходката си.

Обърна си и тръгна.

А той гледаше белия й гръб, и двата триъгълника на фигурата й.

До какво степен бе започнало да го вълнува всяко женско внимание към него! Във всяка дума долавяше много повече, отколкото се криеше в нея; след всяка постъпка чакаше следващата.

Вега. Вера. Нещо не пасваше, но сега не можеше да разбере какво точно. Гледаше гърба й.

— Ве-га! Вега! — прошепна той, стараейки се отдалеч да й внуши желанието си. — Чуваш ли, върни се! Върни се! Поне се обърни!

Но нищо не се получи с внушението: тя не се обърна.

Глава 18 «И пусть у гробового входа…»

Както велосипедът или каквото и да било колело, веднъж отърколило се, е устойчиво само по време на движението, така и играта между жената и мъжа, веднъж започнала, може да съществува единствено в по-нататъшното си развитие; ако днес нищо не се е променило в сравнение с предишния ден, играта вече не съществува.

Олег едва дочака да дойде вторник вечерта, когато Зоя трябваше да има нощно дежурство. Веселото колело на тяхната игра непременно трябваше да се отърколи по-нататък от първата вечер и неделния ден. Той чувстваше всички тласъци в себе си, долавяше ги и в нея, и затова развълнуван очакваше нетърпеливо появата й.

Отначало излезе да я посрещне на двора, защото знаеше по коя пряка пътечка ще се появи. Изпуши две собственоръчно свити цигари, но после помисли, че в женския халат ще изглежда глупаво, не така, както искаше да й се представи, а тъй като се и здрачаваше, се върна в отделението, свали халата, изу ботушите и останал само по пижама — не по-малко смешен от преди, зачака на долния етаж пред стълбището. Днес дори се бе постарал да приглади колкото е възможно повече щръкналите си коси.

Тя се появи от стаичката, където се преобличаха лекарите, и бързаше, защото закъсняваше. Повдигна вежди, когато го видя; не бе израз на изненада, а сякаш за да отбележи, че така и трябва да бъде — че именно тук, пред стълбището, тя очакваше да го види.

Не се спря и за да не изостане, той тръгна редом с нея, прекрачвайки по няколко стъпала наведнъж. Това не му бе трудно сега.

— Какво ново? — попита тя, без да спира, сякаш се обръщаше към адютанта си.

Ново ли? Новото бе смяната на целия състав на Върховния съд! Но за да разбере това, на нея й бяха необходими години, за да се подготви да приеме и асимилира същността на такава новина.

— Ново е името ви. Накрая разбрах как се обръщат към вас.

— Така ли? И как? — но не преставаше да бърза.

— Прекалено важно е, за да го обсъждаме в движение.

Тя вече стъпи на втория етаж, а той изостана при последните стъпала. Гледайки в я в гръб, установи, че краката й са малко пълни. Но като се имаше предвид набитата й фигура, този факт не дразнеше; дори в тях се криеше някакво очарование, макар че щеше да бъде по-добре, ако бяха изящно стройни, каквито бяха краката на Вера.

Учудваше се на мислите си. Никога не бе разсъждавал така; не бе обръщал внимание; дори приемаше такива погледи като пошъл вкус. Никога не се нахвърляше от една жена към друга. Неговият дядо би нарекъл такъв мъж разгонил се женкар. Но е казано: яж, докато си гладен, люби, докато си млад. А Олег бе пропуснал да следва този съвет в младостта си. А сега, както есенното цвете бърза да изсмуче от земята последните сокове, за да не съжалява за пропуснатото лято, така и Олег, върнал се за кратко в живота, намиращ се на крачка пред смъртта, бързаше да общува с жените, но по такъв начин, че не би могъл да им го каже гласно. Той по-остро от останалите мъже усещаше какво търси у жената, защото много години въобще не бе виждал жена и не бе чувал женски гласове; бе забравил дори как звучат.

Зоя прие дежурството и веднага се разбърза около масата си. Запрелиства списъка с определените процедури, отвори и провери съдържанието на медикаментите в шкафа, а след това бързо се понесе по коридорите и стаите.

Олег дебнеше и когато видя, че тя има свободен от работа промеждутък от време, веднага се оказа на нужното място.

— И друго нищо ново в цялата клиника? — попита Зоя, след като извари инжекциите върху електрическия котлон и започна да отваря ампулите.

— О, днес в клиниката имаше изключително събитие. Мина на проверка Низамутдин Бахрамович.

— Така ли! Колко хубаво, че ме нямаше!… И какво? Взе ли ботушите ви?

— Ботушите не, но имаше малко стълкновение.

— Какво?

— Въобще се получи величествена история. Наведнъж в стаята влязоха петнадесет халата — и завеждащи отделения, и старши лекари, и съвсем млади, и такива, които за първи път виждах, а главният се хвърли като тигър към шкафчетата. Но ние разполагахме с агентурни сведения и бяхме направили известна подготовка, така че той не можа да открие плячката. Намръщи се, бе много недоволен. Точно тогава Людмила Афанасиевна започна да докладва за моя милост — четеше моето дело…

— Какво дело?

— Историята на болестта. Посочи къде е установена първата диагноза и случайно се изясни, че аз съм от Казахстан. «Как? — удиви се Низамутдин. — От друга република?! Леглата не стигат, а ние сме длъжни да лекуваме и чужди? Веднага да се изпише!»

— И? — настръхна Зоя.

— И тук Людмила Афанасиевна — не очаквах от нея такова поведение — изведнъж скочи като квачка, която защитава пиленцето си: «Това е важен научен случай! Той ни е необходим за принципни изводи…» А аз изпаднах в идиотско положение — преди това бях спорил с нея именно на тази тема и исках да ме изпише, тя ме направи на нищо, а изведнъж се застъпва за мен. Достатъчно бе да кажа «ъхъ, ъхъ» на Низамутдин и до обяд вече нямаше да бъда тук! И нямаше да ви видя повече…

— Излиза, че заради мен не сте казали «ъхъ, ъхъ»?

— А вие как мислите? — тихо попита Костоглотов. — Адреса си не ми оставихте. Как бих могъл да ви намеря?

Но тя продължи да върши работата си и не се разбра дали му е повярвала.

— Защо да подвеждам Людмила Афанасиевна? — отново високо заговори той. — Стоя като пън и мълча. А Низамутдин: «Сега ще отида в амбулаторията и поне пет такива болни ще ви доведа. Да се изпише! И нашите — също!» И тук навярно направих глупост, като не се обадих — пропуснах такъв шанс да си отида! Но ми бе жал за Людмила Афанасиевна — замига като бита и замълча. Аз изправих снага, прочистих гърлото си и спокойно попитах: «Как може просто тека да ме изпишете, след като дойдох чак от целинните земи?» «А-а-а, целинник! — изплаши се Низамутдин (та нали щеше да допусне политическа грешка!). — За целината нашата страна няма да пожали нищо.» И отминаха нататък.

— Много сте ловък — поклати глава Зоя.

— В лагера станах такъв, Зойче! Бях съвсем друг човек преди.

Въобще повечето от чертите на характера ми не са мои, а оформени в лагера.

— Но веселостта ви не е оттам?

— Защо мислите така? Весел съм, защото свикнах със загубите. Не мога да гледам спокойно как тук по време на свижданията плачат. Защо? Никой не ги интернира, не конфискува имуществото им…

— И така — оставате при нас още месец?

— Пепел ви на езика… Очевидно ще бъда още две седмици. Получава се така, че аз дадох на Людмила Афанасиевна разрешение всичко да изтърпи…

Зоя вече бе напълнила спринцовката с някаква тъмна течност и отново изчезна.

Предстоеше й и друга задача днес и тя не знаеше как да постъпи. Трябваше да направи от предписаните нови инжекции и на Олег на онова място от тялото, което понасяше най-търпеливо инжекциите, но по установените вече между двамата взаимоотношения й бе невъзможно да направи инжекцията: щеше да се развали цялата игра, а и Зоя, както и Олег, не искаше да я прекъсва. И още много напред трябваше да отърколят колелото, за да стане възможна подобна инжекция — вече като между близки хора.

Като се върна отново и приготви същата инжекция за Ахмаджан, Зоя попита:

— А вие редовно ли позволявате да ви бият инжекции? Не ритате ли?

Така да попита и то кого — Костоглотов! Той само това и чакаше, за да се обясни.

— Вие знаете моите убеждения, Зойче. Винаги, когато е възможно, предпочитам да ги избегна. Но зависи кого имам насреща си. С Тургун се получава чудесно: той винаги търси с кого да поиграе шах. Условихме се: ако аз спечеля партията — няма инжекция, ако той — моля, заповядайте. Но там е работа, че с него мога да играя и без топ. А с Мария е невъзможна каквато и да било игра: приближава се със спринцовката с каменно лице; правя опит да се пошегувам, а тя: «Пациент Костоглотов, оголете мястото за инжекция!» Никога няма да каже една топла човешка дума.

— Ненавижда ви!

— Мен?!

— Въобще всички мъже.

— Може би има за какво. С новата сестра също не мога да се разбера. А върне ли се, Олимпиада пък съвсем няма да отстъпи.

— Така ще се държа и аз! — каза Зоя, като приготви поредната спринцовка, но думите й не прозвучаха убедително.

Отиде да прави инжекция на Ахмаджан, а Олег отново остана да я чака до масата за дежурните.

Имаше и още една, много по-важна от първата причина, заради която Зоя не искаше да се бият тези инжекции на Олег. От неделя мислеше дали да му разкрие смисъла им.

Защото се страхуваше да не намеси между тях, вече напълно сериозно, онова, за което се шегуваха досега, а бе напълно възможно. Ако този път всичко не свърши само с разхвърляните по пода дрехи, а връзката укрепне, Зоя наистина може да реши да бъде за него като пчеличка и да склони да замине на мястото на заточението му (в края на краищата той е прав — човек наистина не знае, че и в най-затънтеното място може да го чака щастието!); при това положение предназначените за него инжекции засягаха до известна степен и нея.

И тя също бе против.

— Е, накрая, събрахте ли цялата си смелост? — каза весело тя, след като се върна с празната спринцовка. — Вървете и оголете мястото за инжекцията, пациент Костоглотов! Сега ще дойда!

Но той не се помръдна. Гледаше я не с очите на болен, а за инжекциите се бяха разбрали да не говорят.

Гледаше леко изпъкналите й очи.

— Да отидем някъде, Зойче — не изговори, а по-скоро изсъска тихо той.

Колкото по-нисък ставаше гласът му, толкова по-висок бе нейният.

— Къде? — учуди се тя и се засмя. — В града ли?

— В лекарската стая.

Тя попи в себе си неговия неотстъпващ поглед и сериозно каза:

— Не може, Олег! Имам много работа.

Той сякаш не можеше да разбере.

— Да вървим!

— Да — спомни си тя, — трябва да напълня кислородната възглавница за… — Тя кимна към стълбището. Може би назова и фамилията на болния, но той не чу. — Кранчето на кислородния балон трудно се отвърта. Ще ми помогнете. Да вървим.

Тя тръгна, Костоглотов я последва и двамата се насочиха към стълбищната площадка.

Прежълтелият, с изострен нос нещастник, с рак на белите дробове, изглеждащ сега още по-дребен и толкова зле, че по време на визитациите въобще не разговаряха с него, нито пък го питаха, седеше върху леглото и често вдишваше от кислородната възглавница със свистящо гърло. Той и преди това изглеждаше доста зле, но днес бе особено ужасно, което се долавяше и с неопитно око. Едната възглавница вече бе полупразна, а другата до него — съвсем.

Бе до такава степен зле, че въобще не забелязваше кой идва и кой си отива.

Взеха от него празната възглавница и заслизаха по стълбището.

— Как го лекувате?

— Никак. Случаят е иноперабилен. И рентгенът е безсилен.

— Гръдния кош съвсем ли не го отварят?

— В нашия град все още не.

— Значи ще умре?

Тя кимна.

И макар да носеха възглавницата, която бе единственото средство, за да не се задуши нещастникът, съвсем бяха забравили за нея, защото нещо много по-интересно трябваше да се случи всеки момент.

Високият кислороден балон се намираше в отделен, заключен коридор именно на него, близо до рентгеновите кабинети, доктор Хангард някога бе положила умиращия, мокър Костоглотов. (От това «някога» не бяха минали още три седмици…)

Ако не запалеха втора лампа в коридора (а те запалиха само първата), то ъгълът зад издадена стена, където се намираше балонът, оставаше в сянка.

Зоя бе по-ниска от балона, а Олег — по-висок.

Тя се зае със съединяването на вентила на възглавницата с вентила на балона. Той стоеше зад нея и вдишваше аромата на показалите си извън шапчицата коси.

— Ето този кран се отвърта много трудно — оплака се Зоя.

Костоглотов протегна ръка си и веднага го отвъртя. Кислородът заизпълва с тих съсък възглавницата.

И тогава, без никакъв предлог, с ръката, с която бе отвъртял кранчето, Олег хвана китката на свободната ръка на Зоя.

Тя не трепна, нито се изненада, а продължаваше да следи как се надува кислородната възглавница.

Тогава той плъзна ръката си нагоре, докато стигна до рамото й.

Това приличаше на обикновено разузнаване, но необходимо и за нея, и за него; бе проверка на думите, т.е. да се разбере дали другият правилно ги е разбрал.

Да, всичко бе наред.

Докосна дори кичура, паднал над челото й; тя не се възмути и не се отдръпна; продължаваше да гледа възглавницата.

Едва когато обхвана здраво раменете й и леко извърна главата й, успя да се добере до устните й, толкова бъбриви и усмихнати.

Устните на Зоя посрещнаха неговите напрегнати, податливи и приготвени предварително за атаката.

Всичко това се изясни за миг, защото само минута преди това той бе забравил, че има различни устни, различни целувки и нито една не прилича на другите.

Започнали боязливо, сега бяха едно цяло, едно дълго сливане, което им бе трудно да прекъснат, а и за какво? Можеха да останат така завинаги.

Но след време, след две столетия, все пак устните им се разделиха и Олег за първи път видя Зоя толкова близо до себе си и веднага чу думите й:

— А защо затваряш очите си, когато се целуваш?

Нима имаше очи? Той не знаеше…

— Искаш да си представиш някоя друга?

Той дори не бе забелязал, че е затворил очите си.

Така, както едва отдъхнали си, плувците отново се гмуркат, за да стигнат до самото дъно, за да вземат полузаровената в пясъка бисерна мида, и те отново сляха устните си, но сега му направи впечатление, че наистина е затворил очите си и затова веднага ги отвори. И видя на невероятно близко разстояние от неговите жълто-кафявите очи на Зоя, които му се сториха хищни. С едното си око виждаше едно око, с другото — второто. Тя целуваше със същите уверено напрегнати устни, без да ги отмества, съвсем леко полюлявайки се; и продължаваше да го гледа право в очите, сякаш искаше да провери по израза им какво става вътре в него след една вечност, след втора вечност, след трета вечност…

Но изведнъж тя отмести погледа си, рязко се освободи от прегръдката му и възкликна:

— Кранчето!

Боже мой! Кранчето! Той протегна ръка и бързо го завъртя.

Изглеждаше невероятно, че кислородната възглавница бе издържала налягането.

— Ето какво се случва заради целувки! — все още непоела си дъх рече Зоя. Косите й бяха разрошени, а бялата шапчица се бе наклонила.

И макар да бе напълно права, те отново слепиха устни, сякаш искаха да изтръгнат нещо един от друг.

Вратите към коридора бяха остъклени и нищо чудно някой да ги бе видял. Но да върви по дяволите!

И когато отново успя да си поеме дъх, Олег, сложил ръцете си на гърба й, каза:

— Златце! Така ти казват.

Тя повтори:

— Златце…

Нищо. Бе поносимо.

— Ти не се ли уплаши, че съм каторжник? Престъпник?

— Не! — поклати лекомислено глава Зоя.

— А че съм стар?

— Ти стар?!

— А че съм болен?

Тя положи глава на гърдите му и остана така.

Той я притегли още по-плътно към себе си, за да усети още по-добре топлината на елипсовидните й гърди; бе неизвестно дали върху тях можеше да се задържи най-тежката линийка.

— Наистина ли ще дойдеш в Уш Терек?… Ще се оженим… Ще построим дом…

Всичко й напомняше за онова устойчиво положение, което все не успяваше да постигне, но което бе в натурата й на работлива пчеличка. Притиснала се към него, усещайки го с цялото си същество, искаше да разбере дали това е онзи, търсеният.

— Олег, знаеш ли какъв е смисълът на тези инжекции?

— Какъв? — потърка бузата си в нейната той.

— Как да ти обясня… Научното название е хормонотерапия… На жените вкарват мъжки хормони, а на мъжете — женски… За да се предотвратят метастазите… Но преди всичко това се отразява на… Разбираш ли?

— Не съвсем! — тревожно отговори променилият се Олег. Вече я държеше за раменете така, сякаш искаше да я разтърси, за да чуе истината. — Слушам те, говори!

— Отразяват се отрицателно на половите възможности… Дори преди да се покажат другите странични признаци… При големи дози на жените може да се появи брада, а на мъжете — гърди…

— Почакай! Какво е това? — изстена едва сега започнал да разбира смисъла на думите й Олег. — Тези инжекции какво ми правят? Напълно ли?…

— Е, не напълно. Дълго време либидото остава.

— Какво е това либидо?

Тя го гледаше в очите, после го погали по перчема.

— Това, което изпитваш сега към мен… Желанието…

— Желанието остава, а възможностите — не? Така ли? — попита напълно объркан той.

— Възможностите постепенно се губят, а след това и желанието. Разбираш ли? — Зоя погали с ръка белега му, а после и цялата му буза, днес гладко избръсната. — Ето защо не искам да си правиш тези инжекции.

— Добре измислено! — съобрази най-после той. — Добре измислено! Усещаше сърцето ми, очаквах да ми поставят капан и точно така стана!

Искаше му се да изпрати по дяволите лекарите с най-долните ругатни заради тяхното самоволно решение да се разпореждат с чуждия живот, но изведнъж видя светлото уверено лице на Хангард — вчера, когато с такова горещо съучастие го погледна и изрече: «Тези инжекции са много важни за вашия живот! Трябва да спасяваме живота ви!»

Така ли, Вега? Желаеше му доброто? И заради това с измама го водеше към такава участ?

— И ти ли ще бъдеш такава? — обърна се сърдито към Зоя Олег. Не, защо трябва да си го изкарва на нея! Тя разбираше живота така, както и той: без това защо й е животът? Дори само с алчните си горещи устни тя го бе издигнала до височината на Кавказ. И докато това либидо все още се намираше в неговия кръст, трябваше да бърза да се целува!

— А можеш ли да ми инжектираш нещо против това?…

— Тогава ще ме изгонят от тук…

— Но съществуват такива инжекции?

— Същите са, само че на мъжа трябва да се вкарват мъжки хормони…

— Слушай, Златце, да отидем някъде…

— Ние вече ходихме. Пристигнахме. И трябва да се връщаме…

— Да отидем в лекарската стая!…

— Там е санитарката, влизат и други хора… А и не трябва да се бърза, Олег! Иначе няма да има утре…

— Какво утре, след като утре либидото ще изчезне?… Или може би няма? И благодаря за това, така ли? Измисли нещо… Да отидем някъде!

— Олег, трябва да остане нещо и за по-нататък… А и възглавницата чакат…

……………

— … Сега ще я отнесем…

……………

— От-не-сем… Сег…

Те се изкачваха по стълбището, хванали се за кислородната възглавница, надута като футболна топка, и всяка стъпка на единия отекваше у другия…

Все едно, че се държаха за ръце.

А на стълбищната площадка, на походното легло, покрай което всеки ден и нощ минаваха болни и здрави, седеше, свит о̀две, вече без да кашля, онзи, за когото бе предназначена кислородната възглавница; прежълтял, съсухрен, с хлътнали гърди, той удряше главата си с все още прилична прическа в коленете си.

Бе все още жив, но около него нямаше жив човек.

Може би именно днес умираше той, брат по съдба на Олег, изоставен, нуждаещ се от съчувствие; може би ако седнеше на постелята му и прекараше нощта до него, Олег щеше да облекчи по някакъв начин последните му часове.

Но двамата само оставиха до него кислородната възглавница и тръгнаха; възглавницата, съдържаща негови последни кубически сантиметри въздух; възглавницата на смъртник, която за тях бе само повод да се уединят и да разберат вкуса на целувките.

Олег машинално вървеше след Зоя, която сякаш бе го завързала и дърпаше края на въженцето. Той не мислеше за останалия зад гърба му смъртник за това какъв е бил преди половин месец или какъв ще бъде след половин година, а в мислите му бе само тази девойка, тази жена; чудеше се как да я убеди, че трябва на всяка цена да се уединят истински.

И по тялото му се разливаше още едно, съвсем забравено и по тази причина още по-неочаквано, пеещо усещане, започнало от устните, подпухнали от целувките.

Глава 19 Скорост, равна на скоростта на светлината

Не всеки нарича майка си мамо, особено в присъствието на други чужди хора. От това се срамуват момчетата, след като навършат петнадесет, и по-младите от тридесет. Но Вадим, Борис и Юрий Зацирко никога не бяха се срамували. Те обичаха майка си винаги, а след разстрела на баща им — още повече. Разликата във възрастта им бе малка. Растяха като трима равни помежду си, винаги дейни и в училището, и у дома; улицата не им оказваше никакво влияние и те никога не огорчаваха овдовялата си майка. Всичко тръгна от една детска снимка: после на всеки две години, за сравнение, тя ги водеше да се снимат (докато не си купиха фотоапарат) и така в домашния албум се увеличаваше броят на една и съща снимка — майката с тримата си сина, майката с тримата си сина. Тя бе светла, а синовете й мургави: това се дължеше навярно на онзи пленен турчин, който някога бе се оженил за тяхната прабаба от Запорожието. Страничните хора трудно можеха да разберат на снимката кой кой е. На всяка следваща снимка те изглеждаха все по-големи, видимо заякваха; ставаха по-високи от майка си, която неусетно остаряваше, но пред обектива се изпъваше горда с живата история на своя живот. Бе лекарка, известна в родния им град, обсипвана е много благодарности и подаръци — неизменните домашни баници, но дори и нищо полезно да не бе направила в живота си, нейният живот на жена бе напълно оправдан с отглеждането на трима такива синове. И тримата постъпиха в един и същи институт — политехническия; най-големият завърши геоложкия факултет, средният — електротехническия, а малкият завършваше строителния и всичко бе наред.

Бе, докато майка им не узна за болестта на Вадим. В четвъртък едва не отпътува, за да го види. В събота получи телеграма от Донцова, че е нужно колоидно злато. Върна отговор с телеграма в неделя, в която съобщаваше, че отива да търси такова злато в Москва. В понеделник, вторник и днес, в сряда, сигурно чакаше да я приемат в Министерския съвет и на други важни места, за да й дадат от фондовото колоидно злато, нужно за спасението на сина й; смяташе да използва името на загиналия му баща (той бе оставен в града като интелигент, обиден на съветската власт, и разстрелян от немците поради обвинение за връзки с партизаните и за укриване на ранени).

Всички тези молби бяха отвратителни и оскърбителни за Вадим, независимо, че не присъстваше лично. Той ненавиждаше всички връзки, не признаваше никакви втори начини и използването на чужди заслуги или познанства. Колкото и необходимо да бе това, за да се излекува, той не искаше да ползва каквито и да било предимства. Впрочем, следейки внимателно Донцова, той бързо разбра, че и без мамината телеграма Людмила Афанасиевна би му отделила не по-малко време и внимание; само онази телеграма за колоидното злато не трябваше да изпраща.

Ако майка му намереше златото, щеше да се появи веднага тук; но дори и да не се получеше нищо, пак щеше да дойде. След като чу за брезовата гъба, той й написа писмо не защото повярва, а защото искаше да успокои майка си. Но ако отчаянието й продължи да расте въпреки знанията и убежденията си на лекар, тя ще отиде при онзи знахар, за да вземе от него вълшебния исъккулски корен. (Олег Костоглотов дойде вчера и сподели, че е отстъпил пред лекарката и е излял отварата от корена, която бе малко, но обеща да му даде адреса на стареца, ако вече не са го прибрали.)

Животът би загубил всякакъв смисъл за майка му, след като този на големия й син е застрашен. Тя ще направи всичко, дори и невъзможното; ще организира експедиция, тъй като и още един човек е загрижен за него — Галка. В края на краищата — доколкото Вадим успя да разбере от прочетеното и чутото за болестта си, и самата подутина се бе появила заради прекалената мамина загриженост и желание да се застрахова: от дете имаше на крака си голямо пигментно петно, но майка му, като лекар, изглежда, е знаела за опасността от превръщането му в туморна буца; намираше поводи да го опипва непрекъснато и веднъж един добър хирург направи предварителна операция; но изглежда именно тя очевидно не трябваше да бъде правена.

Но дори неговото състояние днес да бе резултат от престараването на майка му, той не можеше да я упрекне абсолютно за нищо. Човек не бива да бъде прекалено практичен, за да съди само по резултатите; по-хуманно е да се съди по намеренията. И щеше да бъде несправедливо да се дразни сега от вината на майка си като причина за неговата недовършена работа, за прекъсването на интересите му, за неосъществените намерения и възможности; защото всичко това не би съществувало, ако го нямаше него — Вадим, чийто живот бе вдъхнат от мама.

Човек има зъби, скърца с тях, стяга менгемето на челюстите с повод и без повод, а растенията нямат зъби, но колко спокойно растат и колко спокойно умират!

Но прощавайки на майка си, Вадим не можеше да прости на обстоятелствата! Не можеше да отстъпи и квадратен сантиметър от своя епител [34]. И не можеше да не стиска зъби!

Ах, как подло пресече пътя му тази болест! Как безпощадно подряза крилете му!

Наистина Вадим още в детството си имаше предчувствие, че времето няма да му стигне. Нервничеше, когато идваше някоя гостенка или съседка, за да бъбри непрекъснато, да губи напразно неговото и на майка му време. Винаги се възмущаваше — и в училището, и в института, че всички събирания — за работа, за екскурзия, за демонстрация, се определят час и два по-рано, отколкото е необходимо, като се знае, че хората непременно ще закъснеят. Никога не можеше да изтърпи да изслуша докрай половинчасовите новини по радиото, защото всичко важно и нужно можеше да се побере в пет минути. Изкарваше го от равновесие фактът, че когато влиза в даден магазин, рискува в девет от десетте случаи да не намери продавача — веднъж приема стока, друг път — отчита; а тези неща не могат да се предвидят. Който и да е селсъвет или поща могат да бъдат затворени в който и да било работен ден, иди след това предвиждай, след като си бъхтил двадесет и пет километра напразно!

Може би острото усещане за времето бе наследил от баща си, който също не обичаше безделието. Бе запомнил за цял живот неговата фраза, когато веднъж в детството му го бе люлял на коленете си: «Ако не умееш да използваш минутата, напразно ще изживееш и часа, и деня, и времето до края».

Не, не! Тази неутолима жажда да задържи времето се бе вселила в него откакто се помнеше, а не защото бе последвал съвета на баща си. Щом играта с децата му омръзнеше, той си отиваше веднага, без да обръща внимание на насмешките; щом само усетеше, че книгата е разводнена, не я дочиташе, търсейки по-интересна и увлекателна; щом първите кадри на филма му се стореха глупави (а предварително нищо не знаещ за съдържанието, защото нарочно не пишеха за него), Вадим прежалваше загубените копейки, ставаше (седалката удряше шумно облегалката) и излизаше, спасявайки както времето, така и съзнанието си необременено от глупости. Изкарваха го от равновесие учителите, които по десет минути измъчваха класа с нотации, а след това не успяваха да дадат убедителни обяснения — едно замазваха, друго претупваха, а домашното диктуваха след звънеца. Те дори не допускаха, че ученикът предварително може да е запланувал какво да прави в междучасието, което да се окаже далеч по-интересно и навременно от техния урок.

А може би, нямайки представа за опасността, той още в детството си я е усещал заложена в него? Без да е виновен, още от първите си години живот се бе оказал уязвим под ударите на това пигментно петно! И когато така егоистично се отнасяше към времето още като дете и успя да предаде тази черта и на братята си, когато още в първи клас четеше книги за възрастни, а в шести клас направи цяла химическа лаборатория вкъщи, той, без да го осъзнае, вече се сражаваше с бъдещата си подутина, но неориентирано, без да вижда къде се намира врагът, а тя, болестта, всичко виждаше, усещаше и го нападна в най-интересното време! Не болест, а змия; и името й е змийско — меланобластома.

Вадим не бе забелязал кога бе започнала да расте. Разбра по време на експедицията по Алайския хребет. Започна се с втвърдяване, после се появи болка, спука се и му олекна отново, след това пак се втвърди и толкова се протри от дрехите, че му бе почти невъзможно да върви. Но не каза нито на майка си, нито напусна работата си, защото събираше материалите, с които непременно трябваше да отиде в Москва.

Тяхната експедиция се занимаваше с радиоактивните води и не се изискваше да дават справки за местонахожденията на рудите. Но много начетен, особено запознат с химията, която не всеки геолог познава, Вадим предчувстваше, че от цялата тази работа ще се роди нов метод за откриване на руди. Ръководителката на експедицията не бе очарована кой знае колко от неговите занимания; тя се интересуваше единствено от това да се изпълни заплануваното.

Вадим помоли да бъде командирован в Москва, но му отказа. Тогава именно той реши да се възползва от подутината си: взе удостоверение, че му се налага да замине, и така се появи в този диспансер. Тук му определиха диагнозата и веднага го посъветваха да остане на легло с аргумента, че нещата не търпят отлагане. Той взе удостоверението и отлетя за Москва, където се надяваше да срещне по време на съвещанието Черегородцев. Дотогава не бе го виждал, а само бе чел неговия учебник и другите му публикации. Предупредиха го, че Черегородцев няма да изслуша повече от една негова фраза, защото веднага от нея ще реши дали си струва да разговаря с непознатия. През целия път до Москва Вадим изглаждаше замислената фраза. Представиха го на Черегородцев по време на почивката пред вратата, която водеше към бюфета. Вадим изстреля готовата си фраза, Черегородцев се обърна, хвана го за лакътя и го поведе със себе си. Сложността на този петминутен разговор, който се стори на Вадим доста разгорещен, се състоеше в това, че се налагаше да говори бързо, да не отмине нито един въпрос без отговор, да блесне забележимо с ерудицията си, но без да разкрие всичко докрай. Черегородцев веднага го засипа с възражения, от които стана ясно защо радиоактивните води имат косвен признак, а не основен, и че да се търсят по тях руди е преливане от пусто в празно; говореше, но човек оставаше с убеждението, че не би имал нищо против да го опровергаят; изчака Вадим да го направи, но когато не чу подобно нещо, го пусна. И тогава Вадим усети, че целият московски институт тъпче около същото това, над което и той си блъскаше главата по камънаците на Алтайските гори.

Не можеше и да мечтае за по-добър случай! Точно сега се налагаше да се потопи истински в работата си!

Но именно сега се налагаше да легне в клиниката… И да каже всичко на майка си. Би могъл да замине в Новочеркаск, но тук му хареса, а и бе близо до своите планини.

В Москва той разбра много неща не само за водите и рудите; разбра, че почти винаги страдащите от меланобластома умират; че рядко изкарват година, а най-често — едва осем месеца.

Какво пък: както тялото, което се носи със скорост, изпреварваща тази на светлината, има време и тегло по-различни от тези на останалите тела — времето е по-сгъстено, а масата — по-пробивна, така и за него годините се побираха в седмици, дните — в минути. Той и преди винаги бързаше, но едва сега започна да бърза истински! След като е изживял шестдесет години, и глупакът става доктор на науките. А когато човек е на двадесет и седем?

Двадесет и седем години са лермонтовска възраст. На Лермонтов също не му се е умирало. (Вадим знаеше, че в очите на другите прилича малко на Лермонтов: имаше почти същия среден ръст, бе строен, лек, мургав, с малки ръце, само че без мустаци.) Но той се е врязал в нашата памет не за сто години, а завинаги!

Пред смъртта, пантерата на смъртта, вече извила черното си тяло, вече удряща с опашка, вече легнала на едно и също легло с него, Вадим, човекът на интелекта, бе длъжен да намери формулата как да живее с нея. Как по най-добрия начин да изживее именно тези останали му месеци, ако бяха само месеци? Бе длъжен да анализира смъртта като внезапен и нов фактор в живота си. И когато направи анализа, забеляза, че както му се стори, бе започнал да свикна с нея, а дори и да я приема.

Най-измамната насока на мислите му бе да изхожда от това какво губи: как би могъл да бъде щастлив, къде трябва да бъде и какво е длъжен да направи, ако би живял по-дълго. А трябваше да се съгласи със статистиката: някой все пак бе осъден да умре млад; затова пък младият остава навеки млад в съзнанието на хората; затова пък пламналият пред смъртта си остава да сияе вечно. Тук имаше важна, на пръв поглед парадоксална черта, която Вадим успя да открие в размислите си през последните седмици: че талантливият може по-лесно от бездарния да разбере и приеме смъртта. А талантът губи от двубоя със смъртта много повече от бездарния! Бездарният непременно моли за по-дълъг живот.

Разбира се, съблазнително бе да мисли, че трябва да издържи три-четири години и в нашия век, века на бурните научни открития, когато непременно ще намерят и лекарство против меланобластомата. Но Вадим си бе забранил да мечтае за продължаване на живота си и дори за оздравяване; не искаше дори нощните си минути да губи в безплодни и неоправдани илюзии; единственото му желание бе да се стегне, да работи и да остави на хората след себе си нов метод за намиране на руда.

Така, изкупил ранната си смърт, Вадим се надяваше да умре успокоен.

А и не бе изпитал за двадесет и шестте си години никакво друго по-изпълващо го с удовлетворение усещане от това за времето, изживяно пълноценно; именно така бе най-разумно да изживее и последните си месеци.

С този порив и няколко книги под мишницата си Вадим влезе в болничната стая.

Първият враг, когото очакваше да намери в стаята, бе радиото и Вадим бе се приготвил да воюва с него с всички легални и нелегални средства: първо възнамеряваше да прибегне до убеждението, а ако съседите не се съгласяха, до преплитане на проводниците с игла, а накрая и до изскубване на розетката. Задължителното радио, кой знае защо приемано от нас като признак за широка култура, не е нищо друго, освен поощряване на умствения мързел, но Вадим никога никого не бе успял да убеди, че е точно така. Това непрекъснато боботене, редуването на нетърсена от теб информация и неизбрана от теб музика, бе кражба на времето ти и ентропия на духа, много удобна за бездейните хора, но непоносима за инициативните. Глупакът, получил по ирония на съдбата дълъг живот, вероятно не би могъл да го изживее, без да слуша радио.

Но Вадим, щастливо изненадан, когато влезе в стаята, не намери никакви следи от радио! Нямаше го и на целия втори етаж. (Този пропуск се дължеше на факта, че всяка година очакваха да преместят диспансера в друга, по-добре оборудвана сграда, която предполагаха, че ще бъде радиофицирана.)

Вторият очакван от Вадим враг бе тъмнината; страхуваше се, че вечер рано ще гасят лампите, а сутрин ще ги палят късно. Но великодушният Дьомка му отстъпи леглото си, което се намираше до прозореца, и Вадим още в първия ден се приспособи към новата обстановка: лягаше си рано, както и останалите, а призори се събуждаше и започваше заниманията си в най-хубавото време — когато бе тихо.

Третият възможен враг би била прекалената бъбривост в стаята. Наистина се говореше доста, но в общи линии обитателите на стаята му харесаха преди всичко от гледна точка на тишината.

Най-симпатичен му се стори Егенбердиев: почти винаги мълчеше и се усмихваше на всички с усмивката си на богатир — широка, озаряваща цялото му лице.

Мурсалимов и Ахмаджан не бяха досадни. Когато бъбреха помежду си на узбекски, те съвсем не пречеха на Вадим, защото говореха спокойно и с дълги паузи. Мурсалимов изглеждаше като мъдър старец; Вадим бе срещал такива като него по планините. Само веднъж нещо се разсърди и заспори сърдито с Ахмаджан. Вадим искаше да разбере за какво става дума и помоли да му преведат. Оказа се, че Мурсалимов се сърди за новоизмислените имена, плод на съединяването на две, а дори и на три думи в една; той твърдеше, че съществуват само четиридесет истински имена, оставени от пророците, и че всички други не са правилни.

Разбран човек бе и Ахмаджан. Ако го помолиш да пази тишина, винаги се съгласяваше. Веднъж се случи така, че Вадим му разказа за живота на евенките [35] и порази неговото въображение. Два дни Ахмаджан обмисляше съвършено непознатия живот на това малцинство и задаваше на Вадим изненадващи въпроси:

— Кажи какво е облеклото на тези евенки?

На следващия ден сутринта:

— А как прекарват деня?

Не приемаше обясненията, че тези евенки «просто така живеят».

Тих и вежлив бе и Сибгатов, който често играеше с Ахмаджан дама. Бе ясно, че е необразован, но разбираше, че да говориш високо е неприлично. Дори когато спореше с Ахмаджан, пак говореше някак спокойно.

— Нима тук има истинско грозде? Нима тук има истински дини?

— А къде другаде? — горещеше се Ахмаджан?

— Как къде?! В Крим! Само да видиш…

И Дьомка бе добро момче. Вадим разбра, че не е досаден бъбривец, защото Дьомка мислеше и се занимаваше. Наистина върху челото му липсваше светлият печат на таланта; изглеждаше затормозен, когато трябваше да асимилира неочаквана мисъл. Сигурно щеше да му бъде доста трудно да преодолее стъпалата на учението и умствените занимания, но понякога от точно такива, малко мудни и тромави младежи, израствала истински физически и духовни здравеняци.

Русанов също не дразнеше Вадим. За него Павел Николаевич бе честен човек, който не сваляше звезди от небето. Разсъжденията му бяха правилни, само че не винаги успяваше да ги изрази стройно и често звучаха шаблонно.

Костоглотов отначало не му хареса; стори му се груб и нагъл. Но по-късно разбра, че така изглежда външно, че не е лош човек, а просто животът му не е бил такъв, какъвто е искал, и затова се дразнеше. Изглежда и самият той бе виновен за несполуките си по причина на трудния си характер. Неговата болест бавно вървеше към излекуване и той все още имаше шанс да оправи живота си, стига да не бъде толкова разпилян и да разбере какво иска от него. Преди всичко му липсваше организираност; разпиляваше се непрекъснато — ту ходеше безсмислено из болничния двор, ту се опитваше неуспешно да чете, а и женските фусти не му даваха мира.

А Вадим за нищо на света не би си позволил пред прага на смъртта да се разсейва заради момичета. Неговата Галка го чакаше да се върне в експедицията и мечтаеше да се омъжи за него, но той вече никому нямаше да принадлежи.

Вече никому нямаше да принадлежи.

Такава е цената и трябва да се изплати цялата. Обхваналата ни страст измества всички останали страсти.

Единствено го дразнеше Подуев. Той бе силен, зъл, а изведнъж се разкисна и се поддаде на сладникавоидеалистичните шегички. Вадим не можеше да търпи, дразнеше се от тези баснички за смирението и любовта към ближния, за това, че трябва да се отречеш от себе си и отворил уста, да следиш къде и с какво да помогнеш на първия срещнат. А този непознат може би е брадясал лентяй или ненабит мошеник! Такава разводнена правдичка противоречеше на младия устрем и на цялото изгарящо нетърпение на Вадим, на неговата потребност да отекне като изстрел и да се раздаде до край. Той също се готвеше и обрече себе си не да взема, а да дава, но не дреболии, ръсени на всяка крачка, а с пламъка на подвига — веднага на целия народ и на цялото човечество!

И затова бе радостен, когато изписаха Подуев, а на неговото легло се премести Федерау. По-тих от него нямаше в стаята! Можеше по цели дни да не каже дума, а само да лежи и да гледа тъжно. Като съсед бе идеалният вариант за Вадим, но вдругиден, в петък, щяха да го оперират.

Мълча, мълча, а днес, когато стана дума за болестите, Федерау изведнъж сподели, че той боледувал и едва не умрял от възпаление на мозъчната ципа.

— Ударихте ли се?

— Не, простудих се. На работата бях вир-вода от горещина, а тръгнахме от завода на каросерията на камион и се простудих. Мозъчната ми ципа се възпали, почти бях загубил зрението си.

Разказваше спокойно, усмихвайки се, без да подчертава, че това е трагедия.

— А от какво сте станали вир-вода? — попита Вадим, макар че почти бе потънал отново в книгата си. Но разговорът за болестите винаги ще привлече слушатели. Федерау улови погледа на Русанов, който днес бе особено разкиснал се, и леко извърнат към него, продължи да разказва:

— Имаше авария в пещта и трябваше да се направи сложно запояване. Но ако изпуснехме цялата пара, за да охладим котела, трябваше да чакаме денонощия. През нощта директорът изпрати кола да ме вземе от дома; после ми каза: «Федерау, за да не спираме работа, можеш ли да облечеш защитен костюм и да слезеш долу?» «След като трябва, дайте костюма!» Това се случи преди войната, графикът бе много напрегнат, трябваше да се направи! Слязох и отстраних повредата. За час и половина… Можех ли да откажа? Името ми винаги бе на първите места на почетната заводска дъска.

Русанов го слушаше и гледаше с одобрение.

— Това е постъпка, с която може да се гордее и член на партията — похвали го Павел Николаевич.

— А аз съм и… член на партията — още по-скромно и бегло се усмихна Федерау.

— Били сте? — поправи го Русанов. (Похвали ги и те веднага го приемат сериозно.)

— И сега съм — съвсем тихо отговори Федерау.

Днес на Русанов не му бе до изясняване на обстоятелства, спорове и до поставяне на някого на истинското му място. Около него самия обстоятелствата бяха доста трагични. Но не можеше да подмине без внимание явната измислица. А геологът продължаваше да чете. Тихо, но отчетливо, знаейки, че ако напрегнат слуха си, ще чуят, Русанов каза:

— Не може да бъде. Вие нали сте немец?

— Да — кимна Федерау с напълно съкрушен израз на лицето.

— Но когато са ви отвеждали в лагера, би трябвало да ви вземат партийните билети.

— Не ги взеха — поклати глава Федерау.

Русанов се намръщи. Бе му трудно да говори.

— Е, това е просто пропуск. Бързали са и са пропуснали да го направят. Сега вие сте длъжен сам да го върнете.

— А, не! — плахият Федерау се опъна. — За каква грешка може да става дума? Аз четиринадесет години съм партиен член! И в райкома ни събираха и ни разясниха — оставате си членове на партията, ние не ви смесваме с общата маса. Отписването от комендатурата си е отписване, но и членският внос си е внос. Ръководни постове не можем да заемаме, но като редови сме длъжни да работим образцово. Това е всичко.

— Вече не знам — въздъхна Русанов. Бе му безкрайно трудно да говори.

Втората инжекция, сложена му онзи ден, въобще не му помогна — подутината не спадна, не омекна, а продължаваше да го притиска под челюстта като железен юмрук. Днес, съвсем отпаднал, в очакване на ново мъчително бълнуване, той лежеше и чакаше на третата инжекция. Бяха се разбрали с Капа след нея да заминат за Москва, но Павел Николаевич бе загубил всякакво желание да се бори; едва сега бе почувствал какво означава да си обречен; все едно е дали е трета или десета инжекцията, дали ще бъде сложена тук или в Москва, след като подутината не се влияе от лекарствата. Наистина тя още не означаваше непременно смърт: би могла да направи от него изрод, инвалид, тежко болен, но Павел Николаевич не правеше връзка между подутината и смъртта до вчерашния ден, когато онзи, същият Хищник, начел се на медицински книжки, не бе започнал да обяснява на съседа си, че буцата разнася отрова из цялото тяло и затова трябва да бъде отстранена.

Павел Николаевич го засърбя под лъжичката и той разбра, че не може да се отскубне от костеливите ръце на смъртта. Вчера на първия етаж видя със собствените си очи през отворената врата на операционната как покриха нечие тяло с бял чаршаф. Едва сега той вникна в смисъла на израза, който бе чул от една санитарка: «И този скоро ще легне под чаршафа». Ето какво било! Представяме си смъртта в черно, но това е далеч преди да се срещнем с нея, а в действителност тя е в бяло.

Разбира се, Русанов знаеше, че всички хора са смъртни, и все някога и самият той ще сдаде багажа. Но този ден щеше да дойде някога, а не сега! Някога не е страшно да умреш, страшно е да умреш днес.

Бялата равнодушна смърт, въплътена в материята на чаршафа, все още не решила кого да обгърне, се приближаваше внимателно към него, без да вдига шум с чехлите си, а Русанов, усещащ приближаването й, не само че не можеше да е бори с нея, а и въобще не бе в състояние нито да мисли, нито нещо да реши, нито дори да се изкаже. Тя бе дошла незаконно, а нямаше инструкции и правила, които биха могли да защитят Павел Николаевич.

Жал му бе за самия него. Не можеше да си представи, че бе възможно такъв целеустремен, настъпателен и дори красив живот като неговия да бъде прекъснат от тази външна подутина; умът му отказваше да го възприеме като необходимост.

Изпитваше такава непоносима мъка, че очите му постоянно се насълзяваха; виждаше предметите и хората като през мъгла. През деня криеше сълзите с очилата или с кърпата, но тази нощ плака тихо и дълго, без въобще да се срамува от себе си. От детството си не бе плакал и бе забравил какво е това да плачеш; но с изненада откри, че сълзите могат и да помагат. Те не премахнаха нито една от опасностите и бедите — нито възможната ракова смърт, нито съдебното разследване на стари дела, нито страха от предстоящата инжекция и новото бълнуване, но все пак сякаш го отдалечиха на известно разстояние от тези опасности; сякаш му светна пред очите.

Отслабна много, малко се движеше, нямаше апетит, но намираше нещо дори приятно в това състояние; опасно приятно отмаляване като при замръзналия, който няма сили да се помръдне. И сякаш бе парализирана неговата някогашна гражданска непримиримост, която избухваше, щом само забележеше нещо уродливо или неправилно. Вчера Хищника, с усмивчица на уста, лъжеше главния лекар, че е целинник, и ако Павел Николаевич бе казал само две думи, от Хищника не би останала и следа.

Но той не каза нищо, премълча. От гледна точка на гражданското поведение тази му постъпка бе нечестна, защото негов дълг бе да разобличава лъжата. Но кой знае защо Павел Николаевич не го направи. И не защото му бе трудно да говори или защото се страхуваше от отмъщението на Хищника: не, това по-скоро се дължеше на усещането, че вече не всичко, което става в стаята, има някаква връзка с Павел Николаевич; дори бе обхванат от странното чувство, че този креслив грубиян — ту непозволяващ да угасят лампите, ту отварящ форточката, когато си поиска, ту грабващ пръв новия вестник, в края на краищата е възрастен човек със своя съдба, може би и не много щастлива, и нека живее, както си иска.

А днес Хищника отново се отличи. Дойде лаборантката, за да състави избирателните списъци (и пациентите трябваше да гласуват) и взе всички паспорти, но се оказа, че Костоглотов няма. Естествено, лаборантката се учуди и настойчиво помоли да го даде, но Костоглотов избухна и изкрещя, че човек трябва да е политически грамотен, че има различни видове интерниране и заточение; че ако иска, може да звъни на еди-кой си телефон; че той има право да гласува, но в краен случай може и да се откаже от това.

Ето какъв груб и несъзнателен човек му се падна за съсед по легло! Не бе го излъгало предчувствието му! Но сега, вместо да се ужаси, че е попадал в такова блато, Русанов се поддаде на обхваналото го безразличие: да правят каквото искат — и Костоглотов, и Федерау, и Сибгатов! Нека се излекуват, иска живеят, на Русанов му стига само едно — и той да остане жив.

Мяркаше се в мислите му онзи непоносимо бял чаршаф.

Нека живеят. Павел Николаевич няма за нищо да ги пита, нито да ги проверява, стига те също да не го тормозят, да не се ровят в миналото му. Каквото е било — било е и сега е несправедливо да се разнищва кой каква грешка е направил преди осемнадесет години.

От вестибюла долетя резкият глас на санитарката Нела, която винаги говореше така. Сега питаше някого:

— Слушай, тези, лакираните, защо са там?

Не се чу какво отговори другата, а Нели продължи:

— Ех, аз ако тръгна с такива обувки, цяла тълпа би се събрала да ме зяпа.

Събеседничката нещо възрази и Нела почти се съгласи:

— Така е! Когато обух за първи път капронови, бях на седмото небе, а Сергей хвърли клечка и веднага ги прогори, негодникът!

После влезе в стаята с четка в ръка и попита:

— Как е, момчета? Говори се, че вчера сте мили, чистили, значи днес ви е по-леко?… А! Имам новина! — спомни си тя и обърнала се към Федерау, обяви радостно: — Онзи, вашият, опънал петалата!

Хенрих Якобович, който бе толкова сдържан, само сви рамене. Изглеждаше не на себе си.

Не можаха да разбера Нела и тя изясни за кого става дума.

— Абе, онзи, конопеният! С дебелата превръзка! Вчера на гарата! На опашката за билети. Днес го докараха за аутопсия.

— Боже мой! — намери сили да възкликне Русанов. — Колко сте нетактична, другарко санитар! Защо е нужно да разпространявате мрачни вести?

В стаята се замислиха. Ефрем говореше много за смъртта и наистина изглеждаше обречен. Често спираше на пътечката между леглата, за да убеждава всички, процеждайки:

«Така че работата ни е спукана!…»

Но все пак не бяха видели последните мигове на Ефрем и затова той остана жив в паметта им. А сега трябваше да си представят онзи, който само преди ден бе крачил по тези дъски, как лежи вече в моргата, разрязан като сардела.

— Ти по-добре кажи нещо весело! — наруши мълчанието Ахмаджан.

— Мога и весело… Разкажа ли ви, ще се запревивате от смях. Само че е неприлично…

— Нищо, давай!

— Ах, да! — спомни си нещо отново Нела. — Теб, красавецо, те викат в рентгеновия кабинет! Теб, теб! — посочи към Вадим тя.

Той остави книгата на перваза, после внимателно, с помощта на ръцете си, свали от леглото болния си крак, а след него и здравия. И с балетна стъпка се насочи към вратата.

Бе чул за Подуев, но не почувства съжаление. Подуев не бе ценен човек за обществото, както и тази разпасана санитарка; а човечеството не бе ценно с количеството, а с качеството си.

Влезе и лаборантката с вестника.

Зад нея вървеше и Хищника, който можеше да грабне скъпоценния за Русанов вестник.

— Дайте го на мен! На мен! — мъчително каза Павел Николаевич и протегна ръка.

Успя да го вземе.

Дори без очила видя, че върху цялата страница има големи снимки и заглавия с плътни букви. Облегнал се на възглавницата и бавно сложил очилата си, той се убеди, както и предполагаше, че това са материали, разказващи за последния ден на сесията на Върховния съвет: бяха фотографирани президиумът и залата и с едър шрифт бяха набрани последните важни решения.

Буквите бяха наистина толкова големи, че веднага се набиваха в очи и нямаше смисъл да се прелиства, за да търси многозначителна бележка.

— Какво? — не можа да се удържи да не извика Павел Николаевич, макар да не се обръщаше към никого от стаята и да бе неприлично така да се учудва и гласно да разсъждава над прочетеното.

Да, на първа страница пишеше, че председателят на Министерския съвет Г. М. Маленков бе подал оставка по собствено желание, която Върховният съвет единодушно бе удовлетворил.

Така бе завършила сесията, от която Русанов очакваше само приемане на бюджета!

Вестникът падна от ръцете му. Повече не можеше да чете.

Не можеше да разбере какво следва от това. Бе престанал да разбира инструкцията, поднесена достъпно, но разбираше, че това е прекалено!

Сякаш някъде на огромна дълбочина се бяха разклатили геологическите пластове и от този тласък се бяха разтресли целият град, болницата и леглото на Павел Николаевич.

Но без да забелязва, че стаята и подът треперят, към него вървеше тихо, облечена в току-що изгладен халат, с бодра усмивка, доктор Хангард, държейки в ръцете си спринцовка.

— Вашата инжекция! — приветливо се обърна към него тя.

А Костоглотов взе падналия върху краката на Русанов вестник и също веднага видя и прочете новината.

После стана, защото не можеше да седи.

Също не разбираше изцяло значението на прочетеното.

Но след като вчера бяха сменили целия Върховен съд, а днес — министър-председателя, това бяха стъпките на Историята!

Стъпките на историята и не можеше в никакъв случай да се приеме, че те могат да водят към по-лошо.

Вчера все още държеше ръцете си на гърдите, за да не изскочи сърцето му и си забраняваше да вярва и да се надява!

Но минаха два дни и онези четири бетховенови удара отекнаха в небето като в мембрана.

А болните лежаха спокойно на леглата си и не чуваха!

И Вера Хангард спокойно вкарваше във вената ембихин.

Олег скочи от леглото си и излезе да се разходи!

Да подиша чист въздух!

Глава 20 Спомен за прекрасното

Не, той отдавна си бе забранил да вярва! Не смееше да си разреши да се зарадва!

Само в първите години на изтърпяването на наказанието си новакът вярва, че всяко извикване на името му е заповед да излезе от килията с вещите си; вярва, че това го казва самата свобода; вярва във всеки шепот за амнистия като в ехо, долетяло от архангелска тръба! Но него просто го викат да излезе от килията, за да му прочетат някаква гадна заповед и да го пъхнат в друга килия на по-долен етаж, още по-тъмна и наблъскана докрай с обезверени, покорни люде, където въздухът на никого не достига. Амнистията непрекъснато се отлага — от годишнината на Победата до годишнината на Революцията, от годишнината на Революцията до поредната сесия на Върховния съвет; слухът за амнистията се пука като балон или ако се обявява такава, тя винаги се отнася за крадците, шмекерите, мошениците или дезертьорите, а не за онези, които са воювали и страдали.

И онези клетници на сърцето, които са създадени от природата за радост, станали ненужни, умират; и онези кубически сантиметри в гърдите ни, в които се топли вярата ни, с годините стават празно място и изсъхват.

До насита бе се навярвал, достатъчно бе се начакал да дойде освобождаването, безброй пъти бе събирал нещата си, накрая искаше само едно — да се върне в Прекрасното място на заточението, в своя мил Уш Терек! Да, мил! Странно, но именно така виждаше своя ъгъл оттук, от болницата, от големия град, от този сложно устроен свят, към който Олег нямаше сили да се приспособи, а и желанието отсъстваше.

В превод Уш Терек означава Три тополи. Името идва от действително съществуващите три високи дървета, които в степта можеш да видиш от десетки километри разстояние, а и от по-далеч. Те не са стройни както останалите тополи, а изглеждат с голяма, малко крива корона. Може би са на възраст четиристотин, ако не и повече години. Стигнали до определена височина, те бяха престанали да растат нагоре, а встрани хвърляха голяма сянка над аръка [36]. Говореше се, че имало и по-стари дървета в аула, но през 31-ва, когато Будьони разпердушинил казахите, ги отсекли. А повече такива не се прихващаха: колкото и да засаждаха пионерите, козите ги обелваха още на първата година. Единствено американските кленове се прихванаха на главната улица пред райкома.

Кое място трябва да се обича: онова, където си се появил като разплакан младенец, все още неприемащ нищо дори с очите и ушите си? Или другото, където за първи път са ти казали: Можеш да вървиш и без конвой! Сам! Със собствените си нозе! «Вземи одеялото си и върви!»

Първата нощ на полусвобода! Докато комендатурата разглеждаше случая му, в селището не го пуснаха, а само му разрешиха да спи под навеса в двора на МВД [37]. Под този навес кротките коне цяла нощ преживяха трева и не съществуваше по-приятен звук за слуха!

Но Олег до късно не можа да заспи. Дворът бе осветен от луната и той излезе да се разходи. Тръгна като сомнамбул. Нямаше никакви наблюдателни кули, никой не го следеше и щастлив, спъвайки се по неравния двор, той вървеше вдигнал глава, с лице към ясното небе; и вървеше нанякъде, сякаш се страхуваше, че няма да стигне; сякаш нямаше да излезе утре пред глухия аул, а пред просторния триумфален свят. Топлият въздух на ранната южна пролет обаче бе изпълнен със звуци: както над голямата гара цяла нощ се чуват свирките на локомотиви, така и тук, в селището, от всички страни до сутринта долиташе протяжният и тържествен рев на камили и катъри, обхванати от брачна страст и уверени в безкрайността на живота; и този брачен рев се сливаше с онзи, който изпълваше гърдите на самия Олег.

Нима има по-мило място на света от това, в което бе прекарал такава нощ?

След лагера не можеше да нарече света на заточението си жесток, макар, че тук се биеха с камшици и ножове за вода. Светът на заточението бе много по-голям, просторен и разнообразен. Но и в него съществуваше жестокост и не бе толкова лесно да покълне посятото и да заякне неговото стебло. Нужно бе да стане временно по-нисък от тревата, за да не го изпрати комендантът още по-далеч в пустинята — на сто и петдесет километра от тук; нужно бе да намери глинено-сламен покрив над главата си и да плаща някакъв наем на хазяйката, макар да нямаше никакви пари; нужно бе да купува ежедневния хляб и още нещо в столовата; нужно бе да намери работа, а наработил се седем години с кирката, не му се искаше отново да я хваща, но да се занимава с поливане, не му се искаше. И макар да имаше в селището доста вдовици, стопанки на паянтови къщи, с градини и дори с крави, готови веднага да вземат за мъж самотен заточеник, струваше му се, че е рано да се превърне в семеен: изглеждаше му, че животът едва сега започва.

Преди това в лагера, правейки сметка колко мъже не достигат за жените в свободния живот, арестантите бяха уверени, че след като се отърват веднъж от конвоя, още първата жена ще бъде тяхна; струваше им се, че всички жени са самотни, готови да се хвърлят на шията на първия срещнат и за нищо друго не мислят. Но в селището имаше много деца и жените изглеждаха доволни от живота си; нямаше самотни и никое момиче не искаше да се събере просто така, а непременно като омъжена, както е редно, за да изгради семейно огнище пред очите на всички. Нравите в Уш Терек бяха останали същите като и в предишното столетие.

Конвоят отдавна остави на мира Олег, а той продължаваше да живее без жена така, както и зад бодливата ограда, макар в селището да имаше много красиви гъркини и трудолюбиви светли немкини.

В документа за режима на заточение, с който го бяха изпратили в Уш Терек, бе написано завинаги и Олег с разума си напълно прие, че ще бъде точно така, защото не можеше да си представи друго разрешение на съдбата си. А да се ожени тук, му бе невъзможно; сърце не му даваше: и той, както и всички други, очакваше, когато Берия се сгромоляса, големи промени, а те в действителност се оказаха съвсем бавни и незначителни; ту намерил накрая предишната си приятелка, която се намираше на заточение в Красноярск, бе зает с кореспонденция с нея; ту написа и получи отговор от отдавна позната ленинградчанка, очаквайки няколко месеца, че тя ще пристигне при него. (Но кой би изоставил ленинградското си жилище, за да дойде при него в степта?) Именно тогава се появи подутината, измъчваща го с постоянна болка, и жените станаха за него не по-привлекателни от обикновените добри хора.

Както успя да долови Олег, заточението му имаше не само угнетяващо начало, известно ни от литературата (местността, която обичаш, не е тази; хората, с които би ти се искало да общуваш — също), но и освобождаващо начало: освобождаващо от съмненията, от отговорността пред себе си. Истински нещастни бяха не онези, които изпращаха на заточение, а получилите паспорт с мръсната отметка, — 39-и член!, защото, упреквайки себе си за всяка непредпазливост, бяха длъжни да пътуват нанякъде, да живеят неизвестно къде, да търсят работа, да очакват да ги изгонят; докато законно пристигналият на мястото на заточението си арестант не е длъжен да избира къде да заминава и никой не може да го изгони. За него е помислило началството и той вече не се страхува, че ще изпусне по-добро място, не се суети, за да избере най-добрия вариант. Той знае, че се движи по единствено правилния път и този факт го изпълва с бодрост.

И сега, когато започваше да оздравява и отново стоеше пред неразбираемо объркания живот, Олег бе доволен, че съществува на света мястото Уш Терек, където всичко е ясно и го приемат напълно като гражданин и където ще се върне скоро като у дома; вече от там го теглеха някакви родствени връзки и му се искаше да казва: при нас.

Три четвърти от годината, която прекара в Уш Терек, Олег боледува и по тази причина обръщаше малко внимание на подробностите на природата и живота и почти не им се бе насладил. На болния човек степта му се струва прекалено прашна, слънцето — невъзможно силно, градините — изпепелени, тухлите, омесени от глина и слама — като оловни.

Но сега, когато животът, както при онези катъри, затръби в гърдите му, Олег се разхождаше по алеите на болничния двор, изпълнен с хора, оцветен от пролетта, ограден с каменни здания, и с умиление възстановяваше в паметта си всяка подробност от оскъдния свят на Уш Терек; и онзи оскъден свят му бе скъп, защото бе собствен, до края на живота, завинаги собствен, а този тук бе само временен.

И си спомни степния жусан [38] с тръпчивия мирис, а толкова скъп! Спомни си жантака [39] с острите боддички; така и още по-бодливия джингил [40], растящ в градините през май с виолетови цветенца, благоуханни като люляк; и странния джиду [41] с опияняващ мирис, като жена, прекалила с парфюма…

Колко е удивително, че руснакът, свързан с невидими нишки с горичките, с тихата средноруска природа, изпратен по волята на съдбата завинаги тук, успява да се привърже към бедната на растителност степ, ту прекалено нагорещена, ту прекалено ветровита, където тихият ден се приема като почивка, а дъждът — като празник; изглежда Олег напълно се бе примирил с факта, че ще живее там до смъртта си. Заради такива момчета като Саримбеков, Телегенов, Маукеев и братя Скокови той, още преди да е научил езика им, бе успял да се привърже и към народа им; по редица случайни неща и чувства, когато се преплитат измамното и важното, по наивните предания за прераждането бе разбрал, че всъщност това е простодушен народ, винаги отговарящ на искреността с искреност, на благоразположението с благоразположение.

Олег бе на тридесет и четири. Всички институти приемат студенти на възраст до тридесет и пет години. Вече никога нямаше да успее да получи образование. Е, след като не става, не става! Съвсем доскоро обикновен тухлар, той бе успял да се издигне до помощник по земеустройството (не като агроном, както бе излъгал Зоя, а като помощник с триста и петдесет рубли заплата). Неговият началник, районният агроном, зле познава цената на разчертана на сантиметри летва, и Олег би работил с песен на уста, но нямаше почти никаква работа: по раздадените на колхозите актове за вечно (също вечно!) ползване на земята само понякога му се удаваше да отреже късче от колхозната земя в полза на разширяващите се селища. Колко далеч бе от властелина на поливните терени, чувстващ дори с гърба си и най-малкия наклон на почвата! Е, вероятно след години Олег ще успее да се устрои по-добре, но защо ли дори и сега си спомняше с такава топлота за Уш Терек и чакаше с такова нетърпение края на лекуването си, за да се върне там; да се върне, ако ще и не напълно оздравял?

Не би ли било естествено да се озлоби към мястото на заточението си, да го ненавижда и проклина? Не, дори това, заради което си заслужава да бъде размахана пръчката на сатирата, се приемаше от Олег като анекдот, достоен за усмивката му: и постъпката на новия директор на училището Абен Берденов, който свали от стената «Гарваните долетяха» [42] и я пъхна зад шкафа (бе видял на картината църква и бе сметнал, че това е религиозна пропаганда); и заврайздравът [43], нахакана рускиня, която чете от трибуната доклад пред районната интелигенция, а тайно, измъквайки изпод полата си крепдешин, го продава на местните дами на двойна цена, докато не се появи в РУМ; и колата за бърза помощ, понесла се сред облаци прах, но не с болни, а пътуваща като такси, разкарващо по домовете на началството брашно и масло; и «търговията на едро» на дребния търговец Орембаев — в неговия магазин за хранителни стоки никога няма нищо, макар празните каси да стигат до тавана и той да е удостоен с награда за преизпълнение на плана и постоянно да дреме пред вратата на магазина, защото го мързи да мери, да пресилва, да загъва — осигурил си покровителството на силните, той си отбелязва достойните, на които тихо предлага: «Вземай макарони, но цял пакет», «Вземай захар, но цял чувал». Пакетът или чувалът заминават направо от склада на посочения адрес, а се записват като оборот от търговия на дребно. И накрая: третият секретар на райкома, който бе изявил желание да се яви като екстернант на изпитите за средно образование, а бе много слаб по математика, посети през нощта учителя заточеник, за да му «подари» астраганена кожа.

Всичко това се възприема с усмивка само поради факта, че е видяно след вълчия лагер. А и какво ли не би ни изглеждало като невинна шега след ада?

Има ли по-голямо удоволствие от това да облечеш привечер бялата риза (единствената, с вече протъркана яка; да не говорим за панталоните и обувките) и да тръгнеш по главната улица на селището. Близо до клуба, под навеса от тръстика, да видиш афиша: «Днес — новият трофеен художествен филм…», и урода Вася, канещ всички на кино, и да се постараеш да купиш най-евтиния билет от две рубли, на първия ред, където обикновено седят момчетата; а веднъж в месеца да го удариш на живот — да изпиеш халба бира за две рубли и петдесет копейки в компанията на шофьорите чеченци.

Постоянната радост, с която Олег възприемаше живота си на заточеник, се дължеше преди всичко на съпрузите Кадмини — гинеколога Николай Иванович и жена му Елена Александровна; каквото и да им се случеше, те винаги повтаряха:

— Колко по-добре е от онова, което бе! Колко ни провървя, че попаднахме в това прелестно място!

Успеят да купят бял хляб — радост! Днес въртят хубав филм в клуба — радост! В малката книжарница са получили двутомника на Паустовски — радост! Появил се е зъболекарят — радост! Изпратили още един гинеколог, жена, също от заточените — чудесно! Нека тя се занимава с незаконните аборти, Николай Иванович ще се заеме с общата терапия, парите са по-малко, но за сметка на това е по-спокойно. Видят степния залез — оранжево-розово-алено-пурпурен — наслада! Стройният, слаб, с посивели коси Николай Иванович хваща под ръка закръглената, тежко дишаща, болнава Елена Александровна и двамата с чинна походка излизат извън селището, за да се порадват на залеза.

Но животът им като многоцветна гирлянда от радости започва от онзи ден, когато купуват собствена полуземлянка, полубарака с мизерна градинка — последния им подслон, където ще дочакат смъртта си. (И двамата са взели решение да умрат заедно: умре ли единият от тях, другият да го последва, защото има ли смисъл да остава сам, след като няма защо и за кого да живее?) Нямат никакви мебели и поръчват на стареца Хомратович, също от заточените, да иззида от тухли в ъгъла паралелепипед. Така се появява съпружеското легло — колко широко и удобно! Каква радост! Съшиват голяма торба напълват я със слама и ето ти чудесен дюшек! Следващата молба към Хомратович е да направи маса, непременно кръгла. Старецът недоумява: наближава седемдесетте, а никога не е виждал кръгла маса. Защо кръгла? «Не, непременно кръгла!» — опъва се Николай Иванович и чертае с белите си, ловки ръце на гинеколог върху лист хартия как трябва да изглежда масата. Следващата грижа е да намерят газова лампа, непременно със стъклен похлупак и не със седем деления за височината на пламъка, а с десет. В Уш Терек няма такава. Трябва да се чака, докато добри хора донесат от далеч и ето че на кръглата маса се поставя скъпоценната лампа, покрита със собственоръчно направен абажур; и в Уш Терек през 1954 година, когато в столицата са на мода торшерите [44] и вече е открита водородната бомба, тази газова лампа, поставена на кръглата маса, превръща глинената полуземлянка в гостна от миналия век. Какво тържество! Щастливото семейство сяда заедно с Олег и Елена Александровна говори развълнувано:

— Ах, Олег, колко добре живеем сега! Знайте, като изключа детските си години, това е най-щастливият период в живота ми!

Защото тя е права — не степента на благополучие прави щастливи хората, а отношението на сърцата едно към друго и собствената ни представа за живота; и едното, и другото е в наша власт, а това означава, че човек винаги може да бъде щастлив, ако поиска, и никой не може да му попречи.

Преди войната те живееха близо до Москва заедно със свекървата, която бе толкова непримирима по отношение на дребните неща в живота, а синът й бе толкова почтителен по отношение на майка си, че Елена Александровна, вече не в първа младост и не за първи път омъжена, се чувстваше постоянно потисната. Този период от живота си сега тя определяше като «средновековие». Трябваше да се случи някакво голямо нещастие, за да може да нахлуе свеж въздух в семейството им.

И нещастието не закъсня. Самата свекърва имаше пръст в него: в началото на войната се появи човек без документи и помоли да го подслонят. Ръководейки се от семейните и общохристиянските убеждения, свекървата приюти дезертьора, без да си направи труда да се посъветва с младите. Дезертьорът прекара две денонощия у тях, замина, някъде го хванали и на разпита издал в кой дом е бил приютен. Самата свекърва наближаваше осемдесетте и затова я оставиха на мира, но бе решено да арестуват петдесетгодишния й син и неговата четиридесетгодишна жена. На следствието се опитаха да установят дали дезертьорът е техен роднина и ако се окажеше, че е такъв, това доста щеше да им помогне: щеше да се възприеме като постъпка от прост егоистичен характер, напълно разбираема и дори извинителна. Но онзи не им се падаше никакъв и така Кадмини получиха по десет години, но не като съучастници на дезертьора, а като врагове на отечеството, съзнателно подкопаващи мощта на Червената армия. Войната свърши и онзи дезертьор бе освободен по време на великата сталинска амнистия през 1945 година (историците ще си блъскат главите, без да могат да разберат защо именно на дезертьорите простиха първо преди всички останали и то без никакви ограничения). Онзи въобще бе забравил, че е нощувал в някакъв си дом, че някой бе пострадал заради него. Амнистията не се отнасяше за Кадмини, защото те не бяха някакви си дезертьори, а врагове. Излежаха полагаемия им се десетгодишен затвор, но пак не ги пуснаха да си отидат: та нали те бяха действали не поединично, а групово, бяха организация! мъж и жена! — и им се полагаше да прекарат остатъка от живота си във вечно заточение. Очаквайки такова развитие на нещата, Кадмини предварително бяха приготвили молба, в която настояваха поне да бъдат на едно и също място на заточение. Никой открито не им отказа и сякаш молбата им бе напълно законна, но все пак мъжа изпратиха в Южен Казахстан, а жена му — в Красноярския край. Може би искаха да ги разделят като членове на една и съща организация? Не, това стана не защото искаха да ги накажат, а защото в апарата на министерството на вътрешните работи просто нямаше такъв човек, който да бъде длъжен да следи да не се разделят такива семейства; така и не се събраха. Съпругата, наближаваща петдесетте, отиде в тайгата, където освен сечището, познато й от лагера, нямаше нищо друго. (Но Елена. Александровна и сега си спомня енисейската тайга с великолепните пейзажи!) Цяла година пишеха непрекъснато жалби до Москва и едва накрая се появи спецконвой, който доведе Елена Александровна тук, в Уш Терек.

Как да не се радват сега на живота! Как да не обичат Уш Терек и своята глинена полуземлянка! За какво друго можеха да мечтаят?

Вечно заточение? Нека бъде така! За тази цяла вечност може напълно да се изучи климата на Уш Терек! Николай Иванович купува три термометъра, слага буркан, за да следи валежите, а за апарата за изчисляване скоростта на вятъра се обръща към Ина Щрьом, десетокласничка, отговорничка за държавния метеорологичен пункт. В него всичко може да се случи, но Николай Иванович води дневника си със завидна статистическа строгост.

Още като дете бе възприел от баща си, инженер по съобщителните връзки, любовта към точността и реда. А и педант ли е бил Короленко, който е казал (Николай Иванович цитира), че «редът в работите ни следи за нашия душевен покой». Другата любима поговорка на доктор Кадмин бе: «Нещата знаят своите места, а ние сме длъжни да не им пречим.»

През зимните вечери Николай Иванович има любимо занимание: харесва му да подвързва книги, да придава на дрипавите, изпокъсани страници приятен вид. Дори в Уш Терек му направиха преса за подвързване и много остър нож за обрязване.

Едва купили полуземлянката, Кадмини започват да икономисват от всичко — доизносват старите дрехи, а парите спестяват за радиоприемник с батерии. После трябва да помолят продавач в магазина да им запази батерии, защото получават много рядко; преди това трябва да се преборят с ужаса, който изпитват всички заточени: какво ще си помисли оперативният пълномощник? Дали не са замислили цялата тази работа, за да слушат Би Би Си? Но ужасът е преодолян, батериите са получени, радиото е включено и музиката, райската музика за ухото на арестанта — Пучини, Сибелиус, Бортянски, всеки ден оглася хралупата на Кадмини. И ето — техният свят е пълен, вече няма какво да се желае.

А с пролетта — вечерите за радио са кратки, идват грижите, свързани с градината. Четиристотинте метра на градината им Николай Иванович обработва толкова енергично и засажда толкова умно, че дори и княз Болконски не може да се сравни с него с всичките си архитекти и плодородни земи. Въпреки шестдесетте си години Николай Иванович бе все още доста деен; работеше в болницата за двама, а бе готов и всяка нощ, ако го повикат, да отиде да изражда. По улиците на селището той не просто върви, а лети, без да се притеснява, че брадата му е бяла; развява полите на дългото си сако от док, съшито от Елена Александровна. А за лопата вече няма почти никакви сили — половин час работа сутрин и започвала се задъхва. Но нека ръцете и сърцето се уморяват, затова пък плановете му са почти идеални. Той развежда Олег по още голата градина, чиято граница от задната страна е обозначена с две колчета, и се хвали:

— Ето от тук, Олег, ще започна пътечка, минаваща през средата на цялата градина. От лявата страна някога ще видите три кайсиеви дървета, които вече са посадени. А вдясно ще има лозе, непременно ще се прихване. В дъното ще има беседка, каквато още не са виждали в Уш Терек! Основите й вече са положени — виждате ли онзи полукръгъл диван от тухли (дело на същия Хомратович, който пак се учуди: «Защо полукръгъл?») и онези пръти? — по тях ще расте хмел. През деня ще се крием тук от жегата, а вечерно време — заповядайте, бъдете добри, да пием чай от самовара! (Впрочем самоварът още го няма.)

Какво ще израсне в бъдеще, е неизвестно, но какво няма днес, се знае: няма картофи, зеле, краставици, домати и тикви — онова, което имат съседите. «Но нали всичко това засега може да се купи!» — възразяваха Кадмини. Заселилите се в Уш Терек стопани отглеждат крави, свине, овце, кокошки. Не са чужди на животновъдството и Кадмини, но малкото им стопанство е непрактично — състои се само от кучета и котки. Кадмини вярват, че и мляко, и месо може да се купят на пазара, а къде ще купиш предаността на кучето? Нима с пари може да купиш веселите скокове на клепоухото черно-кафяво, огромно като мечка куче Жук или лукавата хитрост на малкото куче Тобик, цялото бяло, с винаги наострени черни уши?

На любовта на хората към животните гледаме с пренебрежение, а над привързаността към котките направо се смеем. Но отучили се да обичаме кучетата, няма ли после да отвикнем и от обичта си към хората?

Кадмини обичат в своето животно не красотата му, а неговата личност. И общата душевност, която излъчват съпрузите, се усвоява от животните веднага и без никаква дресировка. Животните обичат обществото на стопаните си и са горди да ги съпровождат навсякъде; те обичат да слушат, когато Кадмини разговарят с тях. Ако Тобик лежи в стаята (а стопаните не им забраняват да влизат вътре) и вижда, че Елена Александровна облича палтото и взема чантата си — той не само веднага разбира, че ще последва разходка из селището, но и скача, излиза и се връща с Жук; на кучешкия език му е предал за разходката и Жук е дотичал възбуден, готов веднага да тръгне.

Жук добре познава времето. Изпращайки Кадмини до киното, той не ляга пред вратата на клуба, а си отива и винаги се връща, след като филмът свърши. Веднъж филмът се оказа съвсем кратък и Жук закъсня. Отначало се огорчи, но после, когато ги намери у дома, толкова радостно заподскача около стопаните си!

Кучетата не съпровождат Николай Иванович единствено когато отива на работа, сякаш знаят, че ще бъде нетактично от тяхна страна. Ако привечер докторът излезе от дома с леките си стъпки на младеж, по някакви неведоми душевни сигнали кучетата знаят дали отива да посети някоя бременна (тогава не го следват) или отива да се изкъпе — при втория случай радостно тичат след него. Николай Иванович отива да се къпе в река Чу, намираща се на пет километра от селището. Тъй като е далече, нито местните, нито заточените, нито младите, нито хората на солидна възраст отиват често до реката. Почти всекидневно отиват само момчетата и доктор Кадмин, следван от двете си кучета. Всъщност това е единствената от разходките, която не доставя пълно удоволствие на кучетата: пътечката по степта е твърда, покрита с магарешки тръни; лапите на Жук са изранени, а Тобик се страхува от водата. Но чувството за дълг у тях е над всичко останало и те изминават с доктора целия път до реката. На триста метра преди водата Тобик започва да изостава, за да не го хванат, извинява се с мърдане на ушите и размахване на опашката си и ляга. Жук следва доктора до стръмния бряг, там ляга и като паметник наблюдава самото къпане от върха.

Като дълг Тобик приема да съпровожда и Олег, който често посещава Кадмини. (Толкова често, че това започва да тревожи оперативния пълномощник, и той поотделно пита тримата: «А защо сте толкова близки? Какво общо има между вас? За какво разговаряте?») Жук може да не изпраща Олег, но Тобик се чувства задължен да го прави дори и при лошо време. Когато вали и е кално, а на лапите — мокро и студено, на Тобик не му се иска особено да върви, но все пак винаги тръгва. Впрочем Тобик изпълнява и ролята на пощальон. Ако е необходимо да се съобщи на Олег, че днес ще дават интересен филм или вечерта ще има интересно музикално предаване по радиото, или в универмага се продават интересни неща, връзват на шията на Тобик платнен нашийник с бележка, показват му с пръст посоката и твърдо казват: «При Олег!» И независимо от времето, той послушно ситни с тънките си крачета, а когато не намери Олег в дома му, го изчаква пред вратата. Най-удивителното е, че никой не го е учил на това, а той още от първия път разбра за какво става дума, (Наистина, доволен от неговата идейна твърдост, Олег всеки път го поощряваше материално за изминатия път.)

Жук има ръст и фигура на немска овчарка, но у него отсъства типичните за тази порода злоба и непрекъсната готовност да се нахвърли върху някого; тези черти са смекчени при него с добродушието на голямо силно същество. Той е на възраст, познавал бе много стопани, а Кадмини си избра сам. Преди това бе на служба при духанджията (съдържателя на чайната), който държеше Жук вързан при касите с празните бутилки и понякога за разнообразие го отвързваше и насъскваше срещу съседските кучета. Жук смело се нахвърляше и жълтите лениви кучета изпитваха истински ужас, когато го видеха отвързан. Но по време на една от тези кучешки свади Жук се оказа в двора на Кадмини, почувства някакво душевно привличане и започна да идва често, макар да не получаваше никаква храна. Съдържателят се готвеше да замине и подари Жук на своята позната заточеничка Емилия. Тя го хранеше добре, но въпреки това, Жук продължаваше да ходи у Кадмини. Емилия се обиждаше, връзваше Жук, но той отново успяваше да се освободи и изчезваше в познатия двор. Тогава тя завърза синджира за автомобилната гума с джанта. Изведнъж Жук видя оттам, че по улицата върви Елена Александровна, нарочно обърнала лицето си на другата страна. Той скочи и като впрегатен кон повлече гумата; издърпа я на не по-малко от сто метра и рухна. След този случай Емилия махна с ръка. При новите си стопани Жук бързо възприе добротата като главна норма на поведение. Всички улични кучета престанаха да се страхуват от него и Жук стана приветлив дори с минувачите.

Но желаещи да стрелят по нещо живо се намираха и в Уш Терек. След като не успяваха да намерят по-добра жертва, те ходеха пияни по улиците и убиваха кучета. Стреляха два пъти и по Жук. Сега той се страхуваше от всяко нещо, което му напомняше за цев; страхуваше се дори и от фотообектива и не позволяваше да го снимат.

Кадмини имаха и котараци — разглезени и капризни, но Олег, разхождайки се сега по алеите на големия болничен двор, си представяше именно Жук — неговата огромна добра глава, но не просто на улицата, а надникнала пред стъклото на прозорчето; представяше си ясно сцената как Жук, изправил се на задните си крака, поглежда през стъклото като човек; значи след секунда ще се мерне и главата на подскачащия Тобик, а след малко ще се покаже и самият Николай Иванович.

Олег радостен почувства, че е напълно доволен от своята участ, че напълно се е примирил със заточението си и че единствено моли небето за здраве.

Да живее като Кадмини, да се радва на онова, което има! Мъдрец е онзи, който се задоволява и с малкото.

Кой е оптимист? Този, който казва: въобще в страната всичко е лошо, а при нас все още е добре, провървя ни. И е щастлив с това, което има, и не се измъчва. А кой — песимист? Който говори: в нашата страна всичко е чудесно, само при нас случайно е зле.

Сега му оставаше само да изтърпи лечението. По някакъв начин да се измъкне, ненапълно осакатен, от клещите на разните там рентгенотерапии, хормонотерапии; да запази своето либидо и онова, което е наложително, защото без това, без това…

И да замине в Уш Терек. И повече да не живее като ерген! Да се ожени!

Зоя едва ли ще тръгне с него. А ако все пак реши, това ще стане най-рано след година и половина. Да чака отново, да чака отново, цял живот да чака!

Може да се ожени за Ксаня. Каква стопанка! — обикновените чинии мие с кърпа през рамото — царица! Погледа си не можеш да откъснеш от нея. С нея може да се създаде здраво семейство — и славен дом, и деца.

А може и за Ина Щрьом. Малко е страшничко, че е само на осемнадесет, но нали именно това привлича! Усмивката й е малко разсеяно дръзка, замислено предизвикателна, но нали и това привлича…

Така че не трябва да се вярва на никакви изблици, никакви бетховенови удари! Всичко това са сапунени мехури. Трябва да си наложи да не вярва! Да не чака от бъдещето нищо по-добро!

Тоест радвай се на това, което имаш!

След като е завинаги, завинаги да бъде.

Глава 21 Сенките се стопяват

По щастлива случайност Олег я срещна пред самия вход на клиниката. Той се отмести, придържайки с ръка отворената врата заради нея, но дори и да не бе се отстранил, тъй като вървеше много бързо, леко приведена напред, тя сигурно би го съборила.

Олег веднага обхвана с поглед цялата й фигура: бялата барета върху косите й с шоколаден цвят, вдигнатата, сякаш търсеща ласката на вятъра глава, и много своенравния фасон на палтото й с някакво прекалено дълго коланче, завързано на шията.

Ако знаеше, че това е дъщерята на Русанов, би се върнал в стаята, но не знаеше и продължи по любимата си алея.

Авиета без никакви затруднения получи разрешение да влезе в отделението, защото баща й нямаше сили да стане, а и бе четвъртък — ден за свиждане. Свали палтото си, а върху пуловера й в цвят бодро сложиха бяла престилка, толкова малка, че само дете би могло да я облече.

След вчерашната трета инжекция Павел Николаевич наистина се чувстваше много отпаднал и само в краен случай, когато нямаше друг изход, слизаше от леглото. А и почти не се обръщаше, не слагаше очилата си, не участваше в разговорите. Прословутата му воля бе го напуснала и той бе затънал в тресавището на слабостта си. Подутината, която първо му досаждаше, а после предизвика в душата му постоянен страх, бе победила и вече не той, а тя решаваше какво ще бъде занапред.

Павел Николаевич знаеше, че Авиета ще долети от Москва и от сутринта я очакваше както винаги с радост, но днес и с определена доза тревога: решиха Капа да й напише в писмо за Минай, Родичев и Гузун всичко, както си беше. Досега не споделяха с нея такива неща, но вече се нуждаеха и от нейната помощ при вземането на решения. Авиета бе разумно момиче, винаги мислеше почти като родителите си, но все пак сега им бе малко тревожно, защото не знаеха как ще възприеме тази история; ще успее ли да я възприеме и разбере? Няма ли да ги осъди с лека ръка?

И в болничната стая Авиета влезе като вятър, макар да държеше в едната си ръка тежка чанта, а с другата да придържаше престилката, за да не се свлече от раменете й. Свежото й лице сияеше; върху него нямаше и следа от онова състрадание, с което обикновено посетителите приближават до леглата на тежко болните; Павел Николаевич щеше да се разстрои, ако видеше и дъщеря си такава.

— Как е, татко? Ти какво? — оживено го поздрави тя, сядайки на леглото ми и искрено целувайки го по двете бузи, вече покрити с остра брада. — Как се чувстваш днес? Казвай, но истината! Хайде!

Бодростта й вля сили в душата на Павел Николаевич и той леко се оживи.

— Как да ти кажа? — тихо отговори той, сякаш искаше сам да си изясни как е. — За съжаление тя си е същата. Но имам усещането, че вече ми е по-леко да обръщам главата си. Малко по-леко. По-малко ме притиска…

Дъщеря му мълчаливо, стараейки се да не му причини болка, разкопча яката на баща си и огледа подутината като лекар, който всеки ден има възможност да прави сравнения.

— Няма нищо страшно! — отсече тя. — Леко подуване на жлезата… Това е всичко. А мама ми написа такива неща, че аз очаквах да видя страхотии! Казваш, че малко ти е олекнало. Значи инжекциите помагат. Помагат! А след това ще стане още по-малка! А когато спадне наполовина, въобще няма да ти пречи и ти можеш да напуснеш клиниката!

— Наистина — въздъхна Павел Николаевич, — ако стане два пъти по-малка, би могло да се живее.

— И ще можеш да продължиш лечението си у дома!

— Мислиш ли, че могат да ми слагат инжекции вкъщи?

— А защо не? Ти ще свикнеш с инжекциите и може да продължиш лечението си и вкъщи. Ще обмислим това!

Павел Николаевич се развесели. Не знаеше дали наистина ще разрешат да му бият инжекции вкъщи, но самата решимост на дъщеря му да атакува и да постигне замисленото го изпълваше с гордост. Авиета се бе надвесила над него и той дори без очила виждаше добре честното й открито лице, волево, живо, с неспокойни ноздри и вежди, които повдигаше въпросително при всяка чута несправедливост. Кой бе казал — изглежда Горки, че ако децата ти не стоят по-високо от теб, напразно си ги създал и напразно си живял; значи той, Павел Николаевич не бе живял напразно.

Все пак се безпокоеше дали тя знае за това и как ще реагира.

Но тя изглежда не бързаше да премине към онази тема, а продължаваше да го разпитва за лечението, за лекарите; после провери шкафчето, за да види какво е изял, какво се развалило, и сложи вътре донесените от нея продукти.

— Донесох ти укрепващо вино, пий по чашчица. И червен хайвер, нали искаше? И портокали, московски.

— Благодаря.

През това време бе успяла да огледа стаята и обитателите й и с гримаса на лицето си му показа, че компанията му се състои от непоносими нищожества, но трябва да ги приема само от хумористичната им страна.

Макар никой, както изглеждаше, да не ги слушаше, все пак тя се наклони още по-ниско над баща си и продължи разговора.

— Да, татко, това е ужасно — веднага пристъпи към главното Авиета. — В Москва това вече не е нова тема, много се говори. Започва се, както по всичко изглежда, масово преразглеждане на съдебните дела.

— Масово?!

— Буквално! Някаква странна епидемия. Някакво хвърляне в другата крайност. Сякаш колелото на историята може да се върне назад! Кой би могъл и кой би посмял?! Е, добре — правилно или неправилно са ги осъдили, но защо трябва да ги връщат обратно тук? Още повече да ги връщат в предишния им живот — нали това е болезнен процес, безжалостен преди всичко за тях самите! А някои са умрели, защо да тревожат сенките им? Защо да събуждат у роднините им напразни надежди и желания за мъст?… А и какво означава самата дума «реабилитиран»? Това все още не значи, че те са напълно невинни! Някаква вина, макар и не толкова голяма, винаги съществува!

Каква умница! С каква гореща откритост говореше! Павел Николаевич вече виждаше, че може да разчита на нейната поддръжка винаги, че Ала нямаше да се отметне от него.

— А ти знаеш ли такива случаи на завърнали се? В Москва?

— Именно в Москва! Именно в столицата те налитат като мухи на мед. И се стига до такива трагични случаи! Представяш ли си? Живее си човек съвършено спокойно и изведнъж! — извикват го там. На очна ставка! Представяш ли си?…

На Павел Николаевич му се повдигаше. Ала забеляза, но тя винаги се изказваше докрай и сега не можеше да спре.

— И ги карат да повторят казаното преди двадесет години! Можеш ли да си представиш? А кой помни? И на кого му става по-топло от това, че си е спомнил? Ако толкова ви е зор да реабилитирате, реабилитирайте, но без очни ставки! Не късайте нервите на хората! Защото човек се връща у дома след очната ставка и едва не се обесва!

Павел Николаевич лежеше облян от студена пот. Само тази мисъл не бе минавала през главата ми досега: че с Родичев или с Елчански, или с някой друг ще поискат да правят очна ставка!

— А кой е заставял тези глупаци сами да подписват разни небивалици срещу себе си? Да не са подписвали! — Ала обхващаше всички страни на въпроса. И въобще защо е нужно да се рови в този ад, без да се помисли за хората, които тогава са работил и. Нали преди всичко за тях би трябвало да се помисли! Как ще понесат тези внезапни промени!

— Мама всичко ли ти разказа?

— Да, татенце! Разказа… И теб не бива тук нищо да те смущава! — Тя уверено го хвана за раменете със силните си ръце. — Ако искаш, ще ти кажа как аз приемам всичко: този, който отива и сигнализира, е съзнателен човек! Той се ръководи от най-добри чувства към своето общество и народът цени това и му помага. В отделни случаи този човек може и да допусне грешка, но не греши само онзи, който нищо не прави. Обикновено човекът се ръководи от своя класов усет, а той никога няма да го подведе.

— Благодаря ти, Ала! Благодаря! — Павел Николаевич дори почувства, че гърлото го стяга, но това бяха облекчителни, добри сълзи. — Добре го каза — народът цени това, народът го разбира.

Само навикът да се търси народът непременно някъде долу бе глупав.

С потната си ръка той погали китката на дъщеря си.

— Много важно е младите да ни разберат, да не ни осъдят. Кажи, а ти как мислиш… Нямали да се намери в закона такъв член, по който сега да ни привлекат… например мен… за… неправилни показания?

— Представи си — оживи се отново Ала, — в Москва случайно станах свидетелка на разговор, в който се обсъждаха същите… подобни опасения. Имаше юрист и той обясни, че членът за така наречените лъжливи показания предвижда до две години, но оттогава два пъти се е променял и че е напълно изключено да бъде привлечен към отговорност за лъжливи показания който и да било! Така че Родичев няма да гъкне, бъди уверен!

На Павел Николаевич му се стори, че подутината го е отпуснала още повече.

— Каква умница си! — щастливо и облекчено говореше той. — И винаги всичко знаеш! И винаги успяваш всичко да свършиш. Върна ми силите!

Русанов хвана ръцете на дъщеря си и благоговейно я целуна. Павел Николаевич бе безкористен човек. Интересите на децата му винаги бяха над неговите собствени. Знаеше, че не блести с кой знае какви качества, освен с предаността, акуратността и настойчивостта си. Но истински удовлетворен бе от блестящата си дъщеря и се стопляше само от нейната светлина.

На Ала й омръзна непрекъснато да поддържа на раменете си бялата престилка и тя свали ръката си. Престилката се свлече и сега, разсмяла се високо, тя я хвърли на таблата на леглото, покривайки с нея листа с измерваната температура на Павел Николаевич. Бе онзи час от деня, когато в стаята не влизаха нито лекари, нито сестри.

И тогава блесна с цялата си красота пуловерът й в цвят бордо, в който баща й още не бе я виждал. Широка, бяла, весела зигзагообразна ивица минаваше от единия маншет по лявата ръка, през гърдите, дясната ръка до другия маншет и тази бяла ивица много отиваше на енергичните движения на Ала.

Никога баща й не бе повдигал въпрос за парите, когато те се използваха за хубави дрехи на Ала: купуваха ги от търговци с връзки в чужбина и дъщерята винаги се обличаше с шик, подчертавайки своята привлекателност, толкова отговаряща на открития й и твърд характер.

— Помниш ли? — тихо продължи Русанов. — Бях те помолил да разбереш дали онзи странен израз… понякога се среща в нечия реч или статия… култ към личността? Нима намекват за…

Дори въздух не стигна на Павел Николаевич, за да изговори името.

— Страхувам се, че да, татко… На конгреса на писателите, например… няколко пъти говореха така. И най-главното… Никой не говори направо, а всички слушат с такъв вид, сякаш всичко разбират.

— Но това е кощунство! Как смеят?!

— Срам и позор! Някой измисли този израз и се завъртя… Наистина говорят за «култ към личността», но редом с «великия продължител». Така че човек не трябва да се отклонява нито в едната, нито в другата посока… С една дума, татко, нужно е човек да гледа на нещата философски. Ще те огорча, но дали ни харесва или не, ние трябва да отговаряме на изискванията на всеки нов период! Прекарах известно време сред писателските среди. Нима мислиш, че на писателите им е леко да се преустройват след тези две години? Всичко е много сложно! А творците са толкова опитен, тактичен народ, толкова много можеш да научиш от тях!

За този четвърт час, през който Авиета седеше до него и с бързи, точни реплики сразяваше мрачните чудовища на миналото и разкриваше пред очите му светлия простор, Павел Николаевич видимо се ободри и вече съвсем не му се искаше да разговаря за своята буца; дори му се струваше съвсем ненужно да се връща към темата за преместването в друга клиника; единственото, което желаеше, бе да слуша радостните разкази на дъщеря си, да вдъхва свежия полъх на вятъра, който излъчваше Ала.

— Продължавай да разказваш — молеше той. — Какво ново в Москва? Как пътува?

— Ах, нима може да се предаде онова, което става в Москва? — Ала поклати глава със затворени очи. — Трябва да се живее в столицата! Светът на Москва е съвсем друг! Пристигнеш в Москва, огледаш се и видиш неща петдесет години напред! Първо, сега в Москва всички седят и гледат телевизия…

— Скоро и ние ще имаме.

— Скоро!… Но програмата няма да бъде московска, що за телевизия ще бъде тогава! Като в книгите на Уелс: седят, гледат в телевизорите! Имам такова усещане, бързо успях да схвана всичко — усещането, че настъпва пълна революция в бита! Нямам предвид само хладилниците и пералните. Всичко ще се промени до неузнаваемост. Навсякъде някакви стъкленоогледални вестибюли, в хотелите — ниски масички като при американците. Отначало дори не знаеш как да приседнеш. Абажурите от плат, каквито имаме вкъщи, се приемат като позор и безвкусица! Леглата с табли — също! Сега са модерни ниските, широки канапета… С тях стаята има съвсем друг вид. С една дума — променя се целият стил на живота… не можеш да си представиш. Вече говорих с мама… Ще се наложи и ние да променим някои неща. Но в нашия град не можеш да купиш нищо интересно, а да докарваш от Москва… Е, има и вредни моди, достойни за осъждане. Например разчорлените прически, нарочно разчорлени, сякаш току-що си станала от леглото.

— Всичко това идва от Запада! Иска да ни разложи.

— Разбира се. Но това веднага се отразява и в културната сфера, например в поезията.

При преминаването от съкровените лични въпроси към обществените тя повишаваше тон и всички в стаята чуваха думите й. Но единствено Дьомка бе оставил заниманието си и за да се отвлече от монотонната болка, напомняща му, че трябва да легне на операционната маса, слушаше и с двете си уши Авиета; останалите не обръщаха внимание или пък някои бяха излезли; от време на време само Вадим Зацирко вдигаше глава от книгата и поглеждаше към гърба на Авиета. Гърбът й, полуприведен като мост, стегнат от новия пуловер, бе навсякъде еднакво оцветен в тъмнобордово и само едното рамо, върху което падаше слънчево зайче, изглеждаше по-Светло от другото.

— Ти повече за себе си ми разкажи! — помоли я баща й.

— Пътувах добре… А, обещаха да включат в плана на издателството моя сборник със стихове!!! Наистина за следващата година, но по-бързо е невъзможно!

— Какво?! Какво говориш, Алка? Нима след година ще държим в ръцете си?…

С лавина от радости го засипа днес Ала. Знаеше, че тя отнесе в Москва стиховете си, но му се струваше, че от тези машинописни листове до книга, върху която името на автора е Ала Русанова, има безкрайно дълъг път.

— Но как ти се удаде това?

Доволната от себе си Ала се усмихна.

— Разбира се, ако тръгнеш по издателствата просто така, за да предложиш стиховете си, никой няма да разговаря с теб. Но Ана Евгениевна ме запозна с М. и със С., прочетох им две-три стихотворения, които се харесаха и на двамата… Позвъниха на нужното място, изпратиха на други някакви бележки и това е… Много просто.

— Това е чудесно — сияеше Павел Николаевич. Той отвори чекмеджето, за да вземе очилата си и ги сложи, сякаш още сега му предстоеше да разгърне заветната книга.

За първи път в живота си Дьомка виждаше жив поет и не само поет, а поетеса! Това бе толкова неочаквано за него, че той остана със зяпнала уста.

— Въобще аз се запознах добре с живота им. Какви прости отношения съществуват между писателите! Лауреати, а се обръщат един към друг на име. И колко простодушни хора са! Ние си представяме, че писателят седи някъде сред облаците с бледо чело. Не можеш да се приближиш! А няма нищо подобно. Не са им чужди никакви житейски радости, обичат да пийнат, да замезят, да се разходят и непременно в компания. Шегуват се един с друг, смях! Бих казала дори, че именно те живеят весело. А като дойде време да пишат роман, скриват се във вилата си за два-три месеца и, моля, четете! Не, ще направя и невъзможното, за да ме приемат в Съюза им!

— А по специалността си въобще ли няма да работиш? — леко се разтревожи Павел Николаевич.

— Татко — Авиета отново сниши гласа си, — има ли журналистът живот?! Лакейска длъжност! Дадат ти задача с пояснения така и така трябва, без лирични отстъпления, вземай интервю от тези и тези знатни хора и край. Нима може да се сравни!…

— Ала, все пак се страхувам… Ами ако не се получи?

— Не може да не стане! Ти си наивен. Горки е казал: «Всеки човек може да стане писател!» С труд може да се постигне всичко! Е, в краен случай мога да стана детска писателка.

— Всичко това е много хубаво — замислено промълви Павел Николаевич. — Разбира се, с литература трябва да се занимават морално здрави хора.

— И фамилията ми е хубава, няма да си измислят псевдоним. А и външния ми вид е изключителен за литературата!

Но съществуваше и опасност, която дъщеря му би могла в порива си да не дооцени.

— А представи си, че критиката започне да те ругае? Това се приема като обществено порицание, това е опасно!

Но Авиета гледаше безстрашно в бъдещето.

— Мен никога няма да ме ругаят много сериозно, защото няма да имам идейни залитания! По отношение на художествената страна могат колкото искат да ми намират недостатъци, но по-важното е да не се подведа по обратите, с които е пълен животът. Например казваха: «Конфликти не би трябвало да съществуват», а сега повтарят: «Теорията за безконфликтността е вредна». Още повече, че ако някои говорят постарому, а други обратно, би стане ясно, че нещо се е променило; а когато всички веднага започват да говорят поновому, без преход, тогава въобще не се забелязва, че има някакъв обрат. Не бива именно този момент да изпуснеш! Най-главното е да бъдеш тактична и отзивчива към духа на времето. Тогава няма да попаднеш под ударите на критиката… Така… Ти ме молеше, татко, за книги. Донесох ти. Ако сега не почетеш, кога после?

Тя започна да рови в чантата си.

— Ето… «У нас вече е утро», «Светлина над земята», «Труженици ма света», «Горите са в цвят»…

— Почакай, почакай… «Горите са в цвят» май съм я чел…

— Не, чел си «Земята е в цвят»… И още… «Младостта е с нас». Непременно трябва да започнеш да четеш първо нея. Дори самото заглавие грабва сърцето. Такива съм ти подбрала…

— Добре — каза Павел Николаевич. — А нещо по за душата донесе ли?

— За душата ли? Не, татенце. Мислех, че настроението ти е такова…

— Тези неща и сам ги зная — Павел Николаевич посочи с пръст купчината книги. — Все пак ми потърси, а?

Ала вече се готвеше да си върви.

Но Дьомка, който дълго бе се мъчил на леглото си, без самият да знае дали от нестихващата болка в крака или защото се срамуваше да се включи в разговор с блестящата девойка и поетеса, събра цялата си смелост и попита с колеблив глас, прекъсван от престорено кашляне:

— Кажете, моля ви… А как се отнасяте към изискванията за искреност в литературата?

— Какво? — енергично се обърна към него Авиета, но със снизходителна, опрощаваща усмивка, защото по гласа му бе разбрала, че той е доста свенлив. — И тук ли е стигнала тази искреност? Разгониха цяла редакция заради нея, но тя продължава да живее!

Авиета огледа непросветеното лице на Дьомка. Нямаше време, но и не й се искаше да остави под глупаво влияние това момче.

— Чуйте, момче! — високо, сякаш се намираше на трибуна, започна тя. — Искреността не може да бъде главен критерий за дадена книга. При невярно предадени мисли или навята от чужди настроения, искреността само увеличава вредното действие на произведението, искреността е вредна! Субективната искреност може да се окаже против правдивото изобразяване на живота… Разбирате ли тази диалектика?

Дьомка трудно асимилираше думите й. Челото му се бе покрило с бръчки.

— Не съвсем — каза той.

— Добре, ще ви обясня — Авиета бе разтворила широко ръцете си и бялата зигзагообразна ивица трептеше като мълния от едната ръка през гърдите до другата ръка. — Няма нищо по-лесно от това да се вземе даден факт, какъвто е, и да се опише. Но трябва дълбоко да разореш действителността, за да покажеш кълновете на бъдещето, които не се виждат с просто око.

— Кълновете…

— Какво?

— Кълновете сами трябва да израснат — побърза да се изкаже Дьомка, — а ако се разоре почвата, те няма да израснат.

— Е, добре. Говорим не за селското стопанство, момче! Да казваш на народа истината, съвсем не означава да говориш лоши работи, да му навираш в очите недостатъците. Може да се говори безстрашно за доброто, за да стане то още по-добро! Откъде се появиха тези фалшиви изисквания на така наречената «сурова правда»? А и защо правдата трябва непременно да бъде сурова? Защо не би могла да бъде светла, увлекателна, оптимистична? Цялата ни литература трябва да бъде празнична! В края на краищата хората се обиждат, когато се пише за живота им с мрачни краски. Харесва им, когато пишат за него, украсявайки го.

— Въобще с това човек може да се съгласи — чу зад себе си приятен мъжки глас Ала. — И наистина кому е нужно четивото, да събуждат в душата му униние?

Разбира се Авиета не се нуждаеше от услугите на какъвто и да било съюзник, но знаеше, че ако някой каже нещо, винаги ще й бъде от полза. Тя се обърна. Бялата мълния отново трепна. Симпатичен млад човек, неин връстник, държеше между зъбите си черна тежка писалка.

— А за какво е литературата? — питаше той, без да се разбере дали задава този въпрос на себе си, на Дьомка или на Ала. — Литературата е, за да ни развлича, когато настроението ни е лошо.

— Литературата ни учи как да живеем — избоботи Дьомка, изчервил се от неловкост.

Вадим отметна глава.

— И намерил се учител! В живота си все някак ще се оправим и без нея. Нима писателите са по-умни от нас, практиците?

Той и Ала размениха погледи. Макар двамата да бяха почти връстници, доста симпатични и не можеше да не се харесат един друг, всеки от тях дотолкова следваше свой установен път в живота, че в никакъв чужд поглед не би могъл да потърси началото на приключение.

— Въобще прекалено много преувеличават ролята на литературата — разсъждаваше Вадим. — Превъзнасят книги, които не заслужават това. Да вземем «Гаргантюа и Пантагрюел». Преди да я прочетеш, мислиш, че е нещо грандиозно, а щом я прочетеш, откриваш само цинизми и разбираш, че напразно си си загубил времето.

— Еротичният момент го има и у съвременните автори. Той не е излишен — строго възрази Авиета — и в съчиненията с най-дълбока идейна насоченост.

— Не, излишен е — уверено отговори Вадим. — Печатното слово не е, за да се гъделичкат долни страсти. Възбуждащи средства продават в аптеките.

И без повече да гледа в пуловера й, не очаквайки, че тя ще се опита да го разубеди, той отново потъна в книгата си.

Авиета винаги се огорчаваше, когато хорските мисли не се деляха на две отчетливи групи от верни и неверни доводи, а се разсейваха в неочаквани оттенъци, раждащи само идейна безпътица както сега, когато бе невъзможно да се разбере: с нея или срещу нея е този млад човек, да спори ли с него или не?

Реши да се откаже от спора и се обърна отново към Дьомка:

— Разбери, момче, че да описваш това, което е, е много по-лесно, отколкото да описваш невидимото днес, но в чието бъдещо съществуване вярваш. Това, което виждаме с прости очи днес, не е винаги самата истина. Истина е това, което трябва да бъде утре. Именно нашето чудесно «утре» трябва да се описва!

— А утре какво ще описваме? — замисли се тъповатото момче.

— Утре ли? Е, утре ще описваме това, което ще трябва да стане вдругиден.

Авиета се изправи и застана на пътечката между леглата — хубава, здрава, русановска порода. Павел Николаевич с удоволствие изслуша лекцията, която дъщеря му прочете на Дьомка.

Целунала баща си, Ала още веднъж вдигна бодро ръка.

— Е, татко, бори се за здравето си! Бори се, лекувай се, махай подутината и за нищо не се безпокой! Всичко, всичко, всичко ще бъде отлично!